Братя Грим
Приказки

Умницата Грета

Имало една готвачка на име Грета. Тя носела обувки с червени токове и като излизала с тях, фръцкала се весело насам-натам и си мислела: „Ама че хубава мома съм!“. А щом се върнела вкъщи, още й било толкова весело на душата, че пийвала глътка вино. А тъй като виното събужда желание за ядене, почвала да опитва най-хубавите ястия и опитвала, докато усетела, че е сита. И си казвала:

— Всяка готвачка трябва да знае вкуса на гозбите си.

Веднъж господарят й рекъл:

— Грета, довечера ще имам гост. Опечи две хубави пилета!

— Ще опека, господарю — отвърнала Грета.

Заклала тя пилетата, попарила ги, оскубала ги, набола ги на шиш и привечер ги сложила над жарта да се опекат. Почнали пилетата да се зачервяват и да омекват, но гостът все още го нямало.

Отишла Грета при господаря и му рекла:

— Ако гостът не дойде, ще трябва да сваля пилетата от жарта. Жалко, че няма да бъдат изядени скоро, докато се още толкова сочни.

Господарят рекъл:

— Ще изтичам да доведа госта.

Излязъл господарят, а Грета сложила настрана шиша с пилетата и си помислила: „Като стои човек дълго край огъня, започва да се поти и ожаднява. Кой ги знае кога ще дойдат! Докато още ги няма, ще сляза в избата да пийна една глътка.“

Изтичала по стълбата в избата, вдигнала една кана и рекла:

— Наздраве, Грета!

И отпила юнашки от каната.

— Вино сладко, гърло гладко; аз не искам, то само влиза — рекла тя след малко и пийнала още веднъж от каната.

Върнала се в кухнята, сложила пак пилетата над жарта, понамазала ги с масло и почнала весело да върти шиша. Запечените пилета ухаели много приятно, но Грета помислила, че може нещо да не им достига и трябва да се опитат. Понатиснала ги с пръст, после го облизала и рекла:

— Чудесни пилета. Срамота и грехота е, че няма да ги ядат веднага.

Изтичала до прозореца да види дали господарят й не се връща с госта, но никой не се мяркал. Върнала се при пилетата и си рекла:

— Едното крилце ще прегори, по-добре ще бъде да го изям.

Отрязала го, изяла го и много й се усладило. Като го изяла, сетила се, че трябва да откъсне и второто крилце, за да не забележи господарят, че нещо не е в ред.

След като изяла двете крилца, отишла пак до прозореца и надникнала навън, но не видяла господаря. „Кой знае дали изобщо ще дойдат! Сигурно са се отбили някъде“ — помислила тя. После си рекла:

— Карай, Грета! Едното вече е наядено; пийни още една глътка вино и изяж цялото пиле. Видиш ли му края, ще се успокоиш. Бива ли такива вкусни неща да се похабят?

Слязла повторно в избата, надигнала каната с виното, а после с най-голямо удоволствие изяла пилето.

Като свършила с едното и господарят все още го нямало, Грета погледнала другото и рекла:

— Където е първото, там трябва да отиде и второто; двете бяха неразделни. Какъвто е късметът на едното, такъв трябва да бъде и на другото. Мисля, че няма да е лошо, ако пийна още една глътка.

Пила и изпратила второто пиле при първото.

Тъкмо си облизвала пръстите, върнал се господарят и викнал:

— Побързай, Грета, гостът ей сега ще дойде!

— Да, господарю, готова съм вече — отвърнала Грета.

Господарят проверил дали масата е добре наредена, взел големия нож, с който щял да разреже пилетата, и отишъл да го наточи.

Скоро гостът дошъл и почукал на пътната врата. Изтичала Грета да види кой е и като зърнала госта, вдигнала пръст до устата си и рекла:

— Тихо! Бягайте веднага оттук! Ако ви види господарят, лошо ще си изпатите. Поканил ви е на вечеря, но си е наумил да ви отреже двете уши. Слушайте само как си точи ножа!

Гостът чул, че се точи нож и хукнал надолу по стълбата колкото му държали краката. Грета пък, без да губи време, запищяла, втурнала се при господаря и викнала:

— Ама че хубостник сте поканили на гости!

— Защо, Грета? Какво говориш?

А тя рекла:

— Тъкмо слагах двете пилета на чинията, за да ги занеса на трапезата, той ги грабна и побягна с тях.

— Това на нищо не прилича! — викнал господарят и му дожаляло за хубавите пилета. — Да беше оставил поне едното, та да имаше и аз какво да ям!

Викнал му да спре, но гостът се престорил, че не чува. Спуснал се тогава след него все още с ножа в ръка и закрещял:

— Дай поне едното! Дай поне едното!

Искал да каже на госта да не отнася двете пилета, а да остави едното за него. Но гостът помислил, че трябва да се прости поне с едното си ухо и бягал така, като че ли му парело под краката, само и само да запази двете си уши.

Верният Йоханес

Имало някога един стар цар, който бил болен и си мислел: „Сигурно скоро ще умра.“

И казал:

— Повикайте ми верния Йоханес.

Верният Йоханес бил най-любимият му слуга и го наричали така, защото цял живот му бил предан.

Дошъл той, изправил се до леглото и царят му казал:

— Верни ми Йоханес, усещам, че краят ми наближава и едничка моя грижа е синът ми. Той е още твърде млад и не винаги ще знае какво да прави. Не мога да склопя спокойно очи, ако не ми обещаеш да го научиш на всичко, каквото трябва да знае и да му бъдеш настойник.

Верният Йоханес отвърнал, че е съгласен.

Старият цар казал:

— Тогава ще умра спокоен и в мир. — После добавил: — След моята смърт ще му покажеш целия дворец, всички стаи и зали, както и всички съкровища в тях. Няма да му покажеш само последната стая в дългия коридор, където е скрит портретът на принцесата от златния палат. Съзре ли лика й, той ще бъде обхванат от пламенна любов към нея и ще се изложи на големи опасности. Трябва да го предпазваш от тях.

Верният Йоханес повторно му дал тържествено обещание. Старият цар не продумал нищо повече, отпуснал глава върху възглавницата и издъхнал.

Положили стария цар в гробницата и после верният Йоханес казал на младия цар какво е обещал на бащата в предсмъртния му час.

— Аз ще изпълня обещанието си и ще ти бъда верен, както бях верен на него, дори това да струва живота ми.

Минал един месец и верният Йоханес казал на принца:

— Време е да видиш наследството си; ще те разведа из бащиния ти дворец.

Развел го навсякъде, качвали се и слизали по стълби и му показал всички богатства и разкошните стаи; не отворил само онази стая, в която бил скрит портретът. А той бил поставен така, че всеки веднага го виждал, щом отворел вратата; пък и бил нарисуван тъй майсторски, че можело да се помисли, че изобразената на платното девойка е истинска.

Ала младият цар забелязал, че верният Йоханес всеки път подминавал една врата и попитал:

— Защо нито веднъж досега не ми отключи тази врата?

— В нея има нещо, от което ще се изплашиш — отвърнал той.

Но царят рекъл:

— Разгледах целия дворец, сега искам да зная какво има в тази стая.

И се опитал да отвори със сила вратата, но верният Йоханес го възпрял и казал:

— Обещах на баща ти в предсмъртния му час, че няма да допусна да видиш това, което се намира в тази стая, защото иначе и аз, и ти може лошо да си изпатим.

— Не — отвърнал младият цар, — ако не вляза в тази стая, сигурно ще умра от мъка. Денем и нощем няма да намеря покой, докато не видя с очите си какво има вътре. И сега няма да мръдна оттук, докато не отключиш.

Видял верният Йоханес, че нищо вече не помагало и с мъка на сърцето започнал да рови в голямата връзка ключове. Най-сетне отворил вратата и влязъл пръв, като си мислел, че може с тялото си да закрие картината, така че младият цар да не я види. Но каква полза! Царят се повдигнал на пръсти и погледнал над рамото му. И като зърнал лика на девойката, който бил нарисуван майсторски и блестял от злато и скъпоценни камъни, паднал в безсъзнание на земята.

Вдигнал го верният Йоханес, занесъл го на ръце в леглото му и угрижено си помислил: „Нещастието се случи, какво ще стане сега?“

После го подкрепил с вино и скоро младият цар пак дошъл на себе си. И ето кои били първите думи, които промълвил:

— Коя е тази хубавица?

— Принцесата от златния палат — отвърнал верният Йоханес.

Царят продължил:

— Любовта ми към нея е толкова голяма, че дори всички листа по дърветата да се превърнат в езици, пак не биха могли да я изкажат. Ще заложа живота си, за да спечеля принцесата. Ти си моят верен Йоханес и трябва да ми помогнеш.

Дълго мислил верният слуга какво да направи, защото било трудно човек дори да зърне лицето на принцесата. Най-сетне измислил средство и рекъл на царя:

— Всичко около нея е направено от злато: масите, столовете, блюдата, чашите и чинийките. В твоята съкровищница има пет бъчви злато; поръчай на златарите в царството да изработят от златото в едната бъчва различни съдове, птици и чудновати животни, които сигурно ще й харесат. Ще тръгнем с тях на път и ще си опитаме щастието.

Царят заповядал да доведат в двореца всички златари от царството и те работили денем и нощем, докато най-после изработили чудно хубави златни предмети. Натоварили всичко на един кораб, а верният Йоханес и царят се облекли като търговци и никой не можел да ги познае. После пътували дълго по море, докато стигнали града, където живеела принцесата от златния палат.

Верният Йоханес казал на царя да остане на кораба и да чака.

— Може би — рекъл той — ще доведа и принцесата, затова се погрижи всичко да бъде наред, сложи златните съдове и украси целия кораб.

После сложил в един вързоп най-различни златни предмети, слязъл на брега и се отправил към царския дворец.

Като влязъл в широкия двор, видял до кладенеца една хубава девойка; тя държала в ръце две златни ведра и загребвала с тях бистра вода. После, като се обърнала и видяла непознатия човек, го попитала кой е.

— Търговец съм — отговорил той и развързал вързопчето, за да й покаже какво има в него.

Тя възкликнала:

— Ах, какви хубави златни неща!

Оставила ведрата на земята и заразглеждала един по един златните предмети. После казала:

— Трябва да ги види и принцесата. Тя толкова се радва на такива неща, че сигурно ще купи всичко.

Хванала го за ръка и го завела в двореца, защото тя била личната прислужница на принцесата.

Като видяла стоката, принцесата много се зарадвала и рекла:

— Изработени са толкова хубаво, че ще купя всичко.

Но Верният Йоханес казал:

— Аз съм само слуга на богат търговец. Това тук е нищо в сравнение с онова, което се намира на кораба на моя господар. И никой на света не е виждал по-изящна изработка на златни предмети.

Тя му поръчала да донесат всичко в двореца, но той казал:

— Те са толкова много, че ще трябва да ги пренасяме дни наред, а и тук няма достатъчно място за тях.

Нейното желание да види всичко било толкова силно, че накрая се съгласила.

— Заведи ме на кораба. Ще дойда да разгледам съкровищата на твоя господар.

Верният Йоханес много се зарадвал и я завел на кораба. А царят, като я видял, си казал, че в действителност нейната хубост е по-голяма от тази на картината и му се струвало, че сърцето му щяло да се пръсне от вълнение.

После царят я отвел вътре. А верният Йоханес се позабавил при кормчията и му заповядал да вдигне котва.

— И опънете всички платна, така че корабът да литне като птица в простора — казал той.

А вътре царят показвал на царкинята златните съдове, блюдата, чашите, чинийките, а след това птиците и чудноватите животни. Обикаляли няколко часа. В радостта си принцесата не забелязала, че корабът се носи по вълните.

Като видяла и последния златен предмет, тя благодарила на търговеца и си тръгнала, но щом излязла на палубата, видяла, че корабът се намира далече от брега в открито море и се носел бързо с издути от вятъра платна.

— Ах — викнала тя изплашена, — измамена съм, отвлечена съм и се намирам във властта на някакъв търговец. Предпочитам да умра!

Но царят я уловил за ръката и казал:

— Не съм търговец, а цар. И те отвлякох с хитрост, но го направих от безкрайна любов към тебе. Още първия път, като видях твоя образ на една картина, паднах в безсъзнание на земята.

Като чула тези думи, принцесата от златния палат се успокоила, харесала го и с радост се съгласила да стане негова съпруга.

Но не щеш ли, докато пътували, верният Йоханес, който седял на корабния нос и си свирел весело, видял, че във въздуха към тях се носят три гарвана. Той престанал да свири, за да чуе какво си говорят, защото разбирал птичия език.

Единият казал:

— Знаете ли, той отвежда за своя жена принцесата от златния палат.

— Да — отвърнал вторият, — но тя още не е негова.

Обадил се третият:

— Вече е негова, седи до него в кораба.

Първият казал отново:

— Каква полза от това? Щом слязат на брега, насреща му ще се появи алест жребец и той ще пожелае да го възседне. Но стори ли това, жребецът ще го отнесе и невестата му никога вече няма да го види.

Вторият попитал:

— Не може ли да се спаси?

— О, може! Ако някой друг го изпревари и яхне жребеца, а после извади пищова, който е закачен на седлото, и застреля с него жребеца, то младият цар ще се спаси. Но кой знае това?! А който знае и му каже, ще се вкамени от пръстите на краката до коленете.

Сега вторият рекъл:

— Аз зная нещо повече. Дори да убият жребеца, младият цар пак няма да задържи невестата си. Щом двамата пристигнат в двореца, ще видят там на един поднос мъжка риза, дар от невестата. Ризата ще изглежда изтъкана от злато и сребро, но в действителност е от огън и катран; и щом той я облече, ще изгори.

Третият попитал:

— Не може ли да се спаси?

— О, може! — отвърнал вторият. — Ако някой хване ризата с ръкавици и я хвърли в огъня, младият цар ще се спаси. Но каква полза? Който знае това и му го каже, половината му тяло от коленете до сърцето ще се вкамени.

После третият казал:

— Аз зная нещо повече. Дори да изгорят ризата, младият цар пак няма да задържи невестата си. След сватбата, щом започнат танците младата царица внезапно ще пребледнее и ще падне полумъртва на земята. Ако някой не я вдигне и не изсмуче от дясната й гръд три капки кръв, тя ще умре. Но който знае това и го издаде, цялата му снага от главата до петите ще се вкамени.

След като се разговорили така, гарваните отлетели далеко от кораба. Верният Йоханес разбрал много добре всичко, но от този час нататък бил все мълчалив и тъжен; защото ако премълчал чутото, господарят му щял да загине, а пък ако му кажел, той самият трябвало да се прости с живота. Ала накрая си рекъл:

— Ще спася господаря си, дори самият аз да загина!

Щом слезли на брега, предсказанието на гарвана се сбъднало: появил се великолепен алест жребец.

— Чудесно — рекъл царят, — с него ще отида до двореца.

— Наканил се да го възседне, но верният Йоханес го изпреварил, яхнал жребеца, измъкнал пищова, който бил закачен за седлото и го застрелял. Другите царски слуги, които не обичали много верния Йоханес, викнали:

— Срам и позор, да убие красивото животно, което трябваше да отнесе царя до двореца.

Но царят казал:

— Мълчете и оставете на мира моя верен Йоханес. Кой знае, може да е за добро!

После влезли в двореца. В залата имало поднос с риза, която изглеждала изтъкана от злато и сребро. Приближил се младият цар и посегнал да я вземе, но верният Йоханес го бутнал настрана, грабнал ризата с ръкавици, занесъл я бързо към огнището и я хвърлил в пламъците.

Другите слуги пак почнали да мърморят:

— Гледайте, хвърли в огъня царската риза!

Но младият цар рекъл:

— Кой знае, може да е за добро. Оставете на мира верния ми Йоханес.

Свършила сватбата, почнали танците. Невестата също започнала да танцува, но верният Йоханес бил нащрек и постоянно я гледал в лицето. Изведнъж тя пребледняла и паднала полумъртва на земята. Той бързо изтичал, вдигнал я на ръце, занесъл я в друга стая, положил я на пода и изсмукал три капки кръв от дясната й гръд. В същия миг тя започнала пак да диша и дошла на себе си.

Но младият цар видял всичко и като не знаел защо верният Йоханес постъпил така, разгневил се и викнал:

— Хвърлете го в тъмницата!

На другата сутрин осъдили верния Йоханес на смърт и го завели на бесилката. Но като се изправил там, за да метнат въжето на шията му, той рекъл:

— Всеки осъден на смърт има право, преди да умре, да каже последната си дума. Имам ли и аз това право?

— Да — отвърнал царят, — разрешавам ти, говори!

И верният Йоханес рекъл:

— Осъден съм несправедливо, защото винаги съм ти бил верен.

И разказал как в морето чул разговора на гарваните и трябвало да стори всичко това, за да спаси господаря си.

Тогава царят викнал:

— О, верни мой Йоханес, прости ми, прости ми! Свалете го оттам!

В този момент верният Йоханес паднал безжизнен и се вкаменил.

Дълбока жал обзела царя и царицата.

— Ох, зле се отплатих за такава голяма вярност! — рекъл царят.

Заповядал да вдигнат каменната статуя и да я поставят в спалнята до леглото му. И я поглеждал, плачел и говорел:

— О, верни мой Йоханес, да можех да те съживя!

Минало известно време и царицата родила близнаци, две момченца, които растели добре и радвали родителите си. Веднъж, когато царицата била на църква, а двете деца играели край баща си, той пак погледнал тъжно каменната статуя и въздъхнал:

— О, верни мой Йоханес, да можех да те съживя.

Но ето, че камъкът проговорил и рекъл:

— Да, можеш да ме съживиш, ако пожертваш най-скъпото си нещо, което имаш.

Царят викнал:

— Ще дам за тебе всичко, каквото имам на тоя свят.

Камъкът продължил да говори:

— Аз ще оживея отново, ако ти със собствените си ръце отсечеш главите на двете си деца и ме намажеш с кръвта им.

Изплашил се царят като чул, че трябвало сам да убие любимите си деца, но си спомнил за голямата вярност на Йоханес и за това, че той дал за него живота си. Изтеглил своя меч и отсякъл главите на децата. Намазал с кръвта им камъка. Верният Йоханес отново се изправил жив и здрав пред царя и му казал:

— И твоята вярност ще бъде възнаградена.

Взел главите на децата, сложил ги на телата им и намазал раните със собствената им кръв; децата в същия миг оживели и продължили да скачат и да играят, като че ли не им се било случило нищо.

Голяма радост обзела царя и като видял, че царицата се прибира, скрил верния Йоханес и двете деца в един голям сандък.

Тя влязла и веднага рекла:

— През цялото време мислех за верния Йоханес, за това, че пострада така заради нас.

А царят й отговорил:

— Мила царице, ние можем да му възвърнем живота, но това ще струва живота на нашите две момчета; трябва да пожертваме тях.

Царицата пребледняла и сърцето й се свило от срах, но казала:

— Дължим му това като отплата за голямата му вярност.

Зарадвал се царят, че и тя мисли като него, отишъл при сандъка, отворил го, пуснал децата и верния Йоханес да излязат и рекъл:

— Той е спасен, а и децата ни са живи и здрави.

И й разказал какво се било случило.

И всички заживели щастливо чак до смъртта си.

Ботуши от биволска кожа

Имало едно време един войник, който нищо не умеел да прави — само скитал и просел милостиня от добри люде. Носел старо наметало и ботуши за езда, направени от биволска кожа.

Един ден той вървял през полето и накрая стигнал до една гора. Не знаел къде се намира, но видял, че върху дънера на едно отсечено дърво седи ловец, облечен с хубави дрехи.

Войникът му подал ръка, седнал на тревата до него и протегнал краката си.

— Както виждам, имаш красиви ботуши и даже са лъснати — рекъл той на ловеца. — Но ако трябваше да скиташ като мене, нямаше да изкарат дълго. Виж моите: от биволска кожа са и ги нося вече дълго време, но пак не се късат.

След малко войникът станал и казал:

— Не мога да седя повече, защото съм много гладен. Ами на къде си тръгнал ти, побратиме, с тези лъскави ботуши?

— Сам не зная — отвърнал ловецът, — загубих се в гората.

— Така стана и с мене — рекъл войникът: — ние си приличаме като два стръка иглика. Хайде тогава да вървим заедно и да търсим пътя.

Ловецът се усмихнал и двамата тръгнали заедно. Вървели докато се стъмнило.

— Сега няма да можем да излезем от гората — рекъл войникът — но в далечината блещука светлинка. Сигурно ще намерим нещо за ядене.

Тръгнали към светлината и стигнали до една каменна къща. Почукали на вратата и една стара жена им отворила.

— Търсим място да пренощуваме — рекъл, войникът — малко храна, защото стомахът ми е празен като стара раница.

— Тук не можете да останете — отвърнала старицата, — тази къща е разбойническа и най-разумно ще бъде да си отидете, докато не са се върнали разбойниците. Заварят ли ви тук, с вас е свършено.

— Не вярвам да е чак толкова опасно — отвърнал войникът. — От два дни не съм ял нищичко и все едно ми е дали ще загина тук или ще умра от глад в гората. Ще вляза.

Ловецът не искал да го последва, но войникът го дръпнал за ръката и го повлякъл със себе си.

— Ела, побратиме, няма веднага да ни хванат за гушата.

Старицата се съжалила над тях и рекла:

— Сгушете се зад печката. Ако оставят нещо от яденето след като заспят, ще ви го дам.

Едва се наместили в ъгъла, в стаята се втурнали дванадесет разбойници, насядали шумно около масата и поискали да ядат. Старицата донесла голям къс печено месо и разбойниците бързо го изяли.

Войникът усетил миризмата на печеното и рекъл на ловеца:

— Не мога да издържам повече, ще седна на масата и ще ям с тях.

— Ще погубиш и себе си, и мене — рекъл ловецът и го хванал за ръката.

Тогава войникът започнал да кашля силно. Чули разбойниците, захвърлили ножовете и вилиците, скочили от местата си и открили двамата зад печката.

— Аха — викнали те, — в ъгъла ли сте се скрили!

Какво търсите тук? Изпратиха ви да ни шпионирате ли? Почакайте, ще ви научим да летите, увиснали на сух клон.

— Дръжте се малко по-любезно — казал войникът. — Аз съм гладен; дайте ми най-напред да хапна нещо, после можете да правите с мене, каквото искате.

Слисали се разбойниците, а главатарят им казал:

— Както виждам, не си от страхливите. Добре, ще ти дадем да ядеш, но след това ще умреш.

— Лесна работа — отвърнал войникът, седнал до масата и почнал да си реже големи късове от печеното месо. — Ела и яж, побратиме с лъскавите ботуши — викнал той на ловеца, — ти сигурно не си по-малко гладен от мене, а по-вкусно печено няма да видиш никога.

Но ловецът не искал да яде.

Разбойниците гледали удивени войника и рекли:

— Този човек от нищо не го е страх.

После войникът рекъл:

— Яденето беше хубаво, дайте сега и хубаво вино!

Главатарят бил вече в добро настроение, не се разсърдил и викнал на старицата:

— Донеси една бутилка с вино от мазето, и то от най-хубавото!

Войникът отворил бутилката и приближил до ловеца.

— Внимавай, че ще видиш звезди по пладне! Сега ще вдигна наздравица за цялата тази сбирщина.

После завъртял бутилката над главите на разбойниците и викнал:

— Да живеете всички, но си отворете устата и си вдигнете дясната ръка!

И пил до насита.

В това време всички разбойници останали неподвижни на местата си, като вкаменени, отворили уста и вдигнали дясната си ръка. Но ловецът казал на войника:

— Сигурно знаеш и други фокуси, но по-добре ще бъде да си вървим.

— Не, побратиме, толкова рано няма да се махнем оттук. Победихме врага и сега трябва да приберем плячката. Те седят здраво на местата си, зяпнали са от изненада и няма да мръднат, докато не им разреша аз. Ела, яж и пий!

Войникът накарал старицата да донесе още една бутилка от най-хубавото вино и не станал от масата, докато не се наял така, че три дни да бъде сит. Започнало да се зазорява и той рекъл:

— Време е вече да си тръгваме. И за да не се лутаме много, старицата ще ни покаже най-прекия път към града.

Като стигнали в града, той отишъл при старите си другари и им рекъл:

— Открих в гората едно място, пълно с разбойници. Елате с мене да ги унищожим.

Повел ги войникът, но извикал и ловеца:

— Ела с мене и ще видиш как ще ги заловим!

Когато стигнали къщата на разбойниците, войникът строил отряда в кръг около тях, взел бутилката, отпил една глътка, завъртял я над главите им и викнал:

— Да живеете всички!

Те се размърдали, но докато разберат какво става, били повалени на земята с вързани ръце и крака. После войникът заповядал да ги хвърлят като чували в една кола и рекъл:

— Закарайте ги направо в затвора.

Но ловецът повикал един от отряда настрана и му поръчал нещо.

— Побратиме с лъскавите ботуши — рекъл войникът, — ние победихме разбойниците, нахранихме се добре и сега можем спокойно да си вървим.

Когато наближили града, войникът видял, че през градската порта влизат много хора, които се радвали и размахвали зелени вейки над главите си. После видял, че към тях се приближават и царските телохранители.

— Какво ли значи това? — попитал той ловеца изумен.

— Не знаеш ли — отвърнал ловецът, — че царят дълго време не е бил в царството? Днес той се завръща и всички излизат да го посрещнат.

— Но къде е царят, аз не го виждам — попитал войникът.

— Ето го — отвърнал ловецът. — Аз съм царят и известих за пристигането си.

После разкопчал ловджийската си дреха и под нея блеснала царска одежда. Войникът се уплашил, паднал на колене и го помолил за прошка, че се отнасял с него като с равен.

Ала царят му подал ръка и рекъл:

— Ти си доблестен войник и ми спаси живота. Занапред няма да търпиш никакви лишения, защото аз ще се погрижа за тебе. И ако някой път ти се прияде хубаво печено месо, каквото яде в къщата на разбойниците, ела спокойно в дворцовата кухня. Но ако искаш да вдигаш наздравица за някого, първо ще искаш разрешение от мене.

Бялата змия

Преди много години живял един цар, прочут из цялата страна с мъдростта си. Нищо не оставало скрито от него — по неведоми пътища пристигали вести и за най-потайните неща. Но той имал чудноват обичай. Всеки обед, след като вдигали трапезата и всички се разотивали, един верен придворен му донасял още едно блюдо. То винаги било захлупено, тъй че и придворният не знаел какво има вътре, защото царят я отхлупвал и ядял от нея, само когато оставал сам.

Това продължавало така от много време. Но един ден придворният не можал да устои на любопитството си и занесъл блюдото в своята стая. Заключил старателно вратата, вдигнал похлупака и видял бяла змия, която била сварена. Той почувствал непреодолимо желание да я опита, отрязал едно късче и го сложил в устата си. Но щом го докоснал с езика си, доловил отвън някакъв странен шепот. Приближил се, вслушал се и разбрал, че вън разговарят врабчетата и си разказват какво са видели на полето и в гората. След като хапнал от змията, придворният придобил способността да разбира езика на птиците и на животните.

Случило се тъкмо този ден да изчезне най-хубавият пръстен на царицата. Усъмнили се, че го е откраднал довереният придворен на царя понеже той имал право да влиза навсякъде. Повикал го царят, скарал му се и го заплашил, че ако до следващия ден не посочи крадеца, ще решат, че той е откраднал пръстена и ще да му вземат главата. Той уверявал царя, че е невинен, но нищо не му помогнало — царят го отпратил, без да му каже добра дума. Разтревожен и изплашен, придворният излязъл на двора и се замислил как да си помогне в бедата.

Край двора имало рекичка; на брега се разхождали патиците, чистели и приглаждали с човки перата си и водели задушевен разговор. Служителят се спрял до тях да ги подслуша. А те си разказвали къде са ходили сутринта и колко хубаво са се нахранили. Но една се обадила сърдито:

— Тежко ми е на стомаха. В бързината глътнах един пръстен, който беше паднал под прозореца на царицата.

Служителят веднага я сграбчил за шията, занесъл я в кухнята и казал на готвача:

— Я заколи тази птица, доста е угоена.

— Да — отвърнал готвачът, като я претеглил на ръка, — добре се е угоила и отдавна чака да бъде опечена.

Заклали я и в стомаха й намерили пръстена на царицата.

Така придворният лесно доказал невинността си пред царя, който решил да поправи своята несправедливост и затова му позволил да поиска някаква милост като му обещал най-високата длъжност в двореца, стига той да я пожелае.

Ала придворният, макар че бил млад и хубав, се отказал от всякаква царска милост, защото мъката от обидата не напускала сърцето му и не искал да остане повече на служба в двореца. Помолил само да му дадат един кон и малко пари, за да тръгне по широкия свят. Изпълнили молбата му.

Тръгнал той на път и един ден минал покрай едно езеро. Забелязал три риби, които се били заплели в тръстиката и дишали тежко без вода. Макар хората да разправят, че рибите са неми, той все пак доловил жалбата им — чакала ги жестока смърт. И понеже имал милостиво сърце, слязъл от коня и пуснал трите риби в езерото. Те запляскали с опашки от радост, подали отново глави над водата и му викнали:

— Няма да забравим, че ни спаси живота и ще ти се отблагодарим.

Възседнал той коня и продължил пътя си. След известно време от пясъка под нозете на коня се разнесъл някакъв глас. Ослушал се момъкът и доловил, че царят на мравките се вайка:

— Ох, тези хора, да пропаднат вдън земя с тромавите си добичета! Ето този глупав кон тъпче без жалост племето ми с тежките си копита.

Тогава момъкът отбил коня по един страничен път и царят на мравките викнал след него:

— Няма да забравим това добро и ще ти се отблагодарим.

Пътят му минавал през една гора и той видял на едно дърво двойка гарвани, които изхвърляли рожбите си от гнездото:

— Махайте се, обесници такива — грачели те, — не можем да ви нахраним! Пораснахте вече и трябва сами да си търсите храна.

Клетите гарванчета лежали на земята, пърхали и пляскали с крилцата си и грачели:

— Та ние сме още безпомощни деца! Как да си търсим сами храна, като не умеем да летим? Ще умрем тук от глад.

Тогава добрият момък слязъл от коня, убил го с меча си и го оставил за храна на гарванчетата. Те заподскачали, стигнали до него, нахранили се и гракнали:

— Няма да забравим това добро и ще ти се отблагодарим.

Сега момъкът бил принуден да ходи пеш и след като извървял много и дълги пътища, стигнал в един голям град. По улиците имало небивала глъчка и навалица. Скоро се появил един конник и разгласил, че принцесата търси съпруг, но който иска да я вземе за жена, трябва да изпълни едно тежко условие; ако не успее, ще плати с живота си. Мнозина били опитали вече, но намерили смъртта си.

Видял момъкът принцесата и бил толкова заслепен от голямата й хубост, че забравил всяка опасност. Застанал пред царя и поискал ръката на дъщеря му.

Завели го незабавно на морския бряг и пред очите му хвърлили във водата един златен пръстен. После царят му заповядал да извади тоя пръстен от морското дъно и добавил:

— Ако изплуваш без него, ще те хвърлят вързан във водата и ти ще се удавиш.

На всички им било жал за хубавия момък, но го оставили сам на морския бряг. Стоял той и размислял какво да прави и изведнъж видял, че към него плуват три риби — и то точно онези, на които бил спасил живота. Едната от тях държала в устата си мида, която сложила на брега пред краката на момъка; той я вдигнал, отворил я и видял в нея пръстена.

Зарадвал се много, занесъл го на царя и очаквал, че той ще му даде обещаната награда. Но гордата принцеса, като чула, че момъкът не е от царско потекло, отблъснала предложението му и поискала да бъде изпълнено друго нейно желание. Тя слязла в градината и разпиляла из тревата десет чувала, пълни с просо.

— Длъжен е да събере просото до утре, преди да изгрее слънцето — рекла тя, — и не бива да се загуби нито зрънце.

Седнал момъкът в градината и се замислил как да изпълни това желание, но не можал нищо да измисли. Седял, потънал в скръб, и чакал да дойде утрото, за да го отведат на смърт.

Но когато първите слънчеви лъчи озарили градината, видял наредени един до друг десетте чувала, пълни догоре, и нито зрънце не било изгубено. През нощта пристигнал царят на мравките с хиляди и хиляди мравки — благодарните живинки събрали най-старателно просото и напълнили чувалите.

Принцесата слязла в градината и видяла с изненада, че момъкът изпълнил каквото му била поръчала. Но все още не могла да усмири гордото си сърце и казала:

— Макар че изпълни двете ми желания, няма да стане мой съпруг, докато не ми донесе ябълка от дървото на живота.

Не знаел момъкът къде расте дървото на живота, но тръгнал на път; решил да върви, докато го държат краката, макар че не се надявал да го намери. Вървял, вървял, пребродил три царства. Една вечер стигнал до една гора и легнал под едно дърво да спи. Ала преди да го обори сънят, чул някакъв шум в клоните и в ръката му паднала една златна ябълка. В същия миг от клоните се спуснали три гарвана и гракнали:

— Ние сме трите гарванчета, които ти спаси от гладна смърт. Като пораснахме и чухме, че търсиш златната ябълка, прелетяхме над морето, стигнахме чак до края на земята, където расте дървото на живота, и ти донесохме тази ябълка.

Зарадвал се много момъкът, тръгнал обратно по същия път и занесъл златната ябълка на хубавата принцеса. Сега вече тя не знаела как да му откаже. Разделили си ябълката на живота и я изяли заедно. В същия миг сърцето й се изпълнило с любов към него, те се оженили и заживели весело и щастливо до дълбоки старини.

Златната гъска

Имало един баща с трима сина. Най-малкият се казвал Глупчо и всички го гледали отвисоко и му се подигравали.

Решил веднъж големият син да отиде в гората, да насече дърва. Преди да тръгне, майка му му дала чудесни топли милинки и шише вино, за да не е гладен и жаден.

Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с „Добра среща“ и рекло:

— Дай да хапна от милинките и да пийна глътка вино, много съм гладен и жаден.

Но умният син отвърнал:

— Ако ти дам от милинките и виното, за мене няма да остане нищо. Върви си по пътя!

Оставил човечето и продължил пътя си.

Като започнал да сече едно дърво, ударил накриво и брадвата се забила в ръката му, трябвало да се върне у дома, за да го превържат. Така сивото човече си отмъстило.

После в гората отишъл средният син. Майка му дала и на него милинки и шише вино. Старото сиво човече се появило отново и го помолило да хапне от милинките и да пийне глътка вино. Но и средният син казал:

— Ако дам на тебе, трябва да лиша себе си. Върви си по пътя!

Оставил човечето и продължил пътя си.

Наказанието не закъсняло: след няколко удара по дървото брадвата отскочила и така ударила средния син по единия крак, че трябвало да го занесат на ръце вкъщи.

Тогава Глупчо казал:

— Татко, пусни веднъж и мене в гората да насека дърва!

Бащата отвърнал:

— Твоите братя си изпатиха лошо. Остави тая работа, не е за тебе!

Но Глупчо не спрял да го моли и накрая бащата рекъл:

— Хайде, върви! Дано, като си изпатиш, да поумнееш.

Дала му майка му една питка, замесена с вода и опечена в пепелта, и шише прокиснала бира.

Като навлязъл в гората, срещнало го старото сиво човече, поздравило го и рекло:

— Дай да хапна от твоята питка и да пийна глътка бира, защото много съм гладен и жаден.

Глупчо отвърнал:

— Моята питка е печена в пепел и бирата е прокиснала, но ако нямаш нищо против, да седнем и да хапнем.

Седнали на земята, но щом Глупчо извадил питката, тя се превърнала в чудесни милинки, а прокисналата бира — в чисто вино. Хапнали и пийнали, а после човечето казало:

— Ти имаш добро сърце и с радост отделяш от своето за чужди, затова ще те даря с щастие. Отсечи онова старо дърво и ще намериш нещо в корените му.

Изрекло човечето тия думи и си отишло.

Запътил се Глупчо към дървото, отсякъл го и видял в корените му една гъска с пера от чисто злато. Той я извадил, взел я със себе си и отишъл в една страноприемница да пренощува.

Съдържателят имал три дъщери, които видели гъската и пожелали да узнаят каква е тази чудновата птица. Много им се искало да си отскубнат по едно златно перо.

Голямата си рекла: „Все ще намеря случай да си отскубна едно перо“. И когато веднъж Глупчо излязъл, тя хванала гъската за крилото, но пръстите й се залепили за него и не могла да ги отлепи.

Скоро дошла и втората със същото намерение. Но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.

Накрая дошла и третата — и тя да си отскубне златно перо. Сестрите й викнали:

— Не се доближавай, не се доближавай!

Но тя не разбрала защо да не се доближава, а си казала: „Щом те си вземат перо, ще си взема и аз“. Тръгнала към тях, но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.

И така трите по неволя прекарали нощта при гъската.

На другата сутрин Глупчо взел гъската под мишница, тръгнал си и нехаел за трите залепнали моми, които били принудени да тичат след него ту наляво, ту надясно.

Насред полето ги срещнал попът, видял ги наредени като на шествие и викнал:

— Не ви ли е срам, безобразници такива? Прилично ли е да тичате след момъка из полето?

Изрекъл това и уловил малката сестра за ръката, за да я дръпне, но щом се допрял до нея, също залепнал и затичал заедно с тях.

След малко по пътя се задал клисарят и видял попа да върви по петите на момите. Почудил се клисарят и викнал:

— Дядо попе, къде си тръгнал? Не забравяй, че днес имаме и кръщение!

Спуснал се към него и го хванал за ръкава, но също залепнал.

Тичали така петимата един зад друг и скоро видели на полето двама селяни с мотики. Попът им подвикнал и ги помолил да го откъснат заедно с клисаря. Но щом селяните се допрели до клисаря, залепнали и те. Сега зад Глупчо с гъската тичали седмина.

Накрая стигнали в един град, където царят имал дъщеря. Тя била толкова тъжна, че никой не успявал да я разсмее. Ето защо царят издал закон, че онзи, който я разсмее, ще се ожени за нея.

Чул това Глупчо и се явил с гъската и цялата свита пред принцесата. Като видяла тия седем души да тичат непрекъснато един за друг, тя се разсмяла гръмогласно и просто не могла вече да спре.

Поискал я Глупчо за жена, но царят не го харесал; почнал да възразява и да го усуква и накрая му казал, че трябва най-напред да му доведе човек, който може да изпие цяла изба вино.

Глупчо си спомнил за сивото човече, помислил си, че то сигурно ще може да му помогне и отишъл в гората на мястото, където отсякъл дървото. Видял там един човек, който седял с печално лице. Попитал го Глупчо какво толкова му тежи на сърцето и човекът отговорил:

— Мъчи ме страшна жажда и не мога да я утоля. Студената вода не ми понася. Преди малко наистина изпих една бъчва вино, но то беше, кажи-речи, капка върху нажежен камък.

— Аз ще ти помогна — рекъл Глупчо. — Ела с мене и ще пиеш до насита.

Завел го в избата на царя и човекът се нахвърлил на големите бъчви — пил, пил, пил, докато го заболял коремът. И преди още да залезе слънцето, изпил цялата изба.

Поискал Глупчо повторно принцесата, но царят се ядосал, че дъщеря му ще бъде отведена от такъв неугледен момък, когото всички наричали Глупчо, и поставил ново условие: да му доведе човек, който може да изяде цяла планина хляб.

Не мислил дълго Глупчо, а отишъл веднага в гората. На същото място седял човек, който си стягал корема с ремък и намръщен мърморел:

— Изядох цяла пещ хляб, но може ли само с толкова да се утоли такъв голям глад като моя? Стомахът ми пак е празен и трябва да го стегна с ремък, иначе ще пукна от глад.

Зарадвал се Глупчо и рекъл:

— Стани и ела с мене! Ще ядеш до насита.

Завел го в двореца при царя, който през това време заповядал да съберат и докарат брашното от цялото царство и да опекат от него грамадна планина хляб. Изправил се пред нея човекът от гората, започнал да яде и за един ден цялата планина изчезнала.

Поискал Глупчо за трети път принцесата, но царят пак не се съгласил и пожелал кораб, който да върви както по море, така и по суша.

— Пристигнеш ли тук на него — рекъл той, — веднага ще ти дам дъщеря си за жена.

Отишъл Глупчо право в гората, а там седяло старото сиво човече, с което разделил някога питката си. То казало:

— Пих и ядох за тебе, сега ще ти дам и такъв кораб. Правя всичко това, защото ти беше милосърден към мене.

И му дал кораб, който можел да върви по море и по суша. И щом го видял, царят не можел вече да му откаже дъщеря си. Вдигнали голяма сватба, а след смъртта на царя Глупчо наследил царството и живял дълги години честито с жена си.

Вълк и човек

Веднъж лисицата разказвала на вълка за силата на човека — нямало животно, което можело да излезе насреща му. Затова трябвало да си служат с хитрини, за да се пазят от него.

Вълкът отвърнал:

— Ако ми се случи някой път да видя човек, въпреки всичко ще се нахвърля върху него.

— Аз ще ти помогна да видиш човек — рекла лисицата. — Ела утре сутринта при мене, ще ти покажа един.

Отишъл вълкът рано-рано при лисицата и тя го завела до пътя, по който всеки ден минавал един ловец.

Най-напред се задал стар войник.

— Това ли е човек?

— Не — отвърнала лисицата, — не е това.

После минало малко момче, което отивало на училище.

— Това ли е човек?

— Не, то тепърва ще става човек.

Накрая се задал ловецът с пушка двуцевка на гърба и ловджийски нож на колана. Лисицата рекла на вълка:

— Ето виж, иде човек! Нахвърли се върху него, но аз ще се прибера в дупката си.

Вълкът се спуснал към човека, а ловецът, щом го забелязал, си рекъл:

— Жалко, че не си напълних пушката с куршуми.

Вдигнал пушката, прицелил се и изстрелял сачмите в главата на вълка.

Вълкът разкривил муцуната си от болка, но не се изплашил. Ловецът стрелял втори път, но вълкът и сега преглътнал болката и се нахвърлил върху ловеца. Тогава ловецът измъкнал лъскавия си нож и му нанесъл няколко удара отляво и отдясно. Заревал вълкът и цял окървавен, побягнал при лисицата.

— Е, куме — рекла лисицата, — как се справи с човека?

— Ох — отвърнал вълкът, — не си представях така силата на човека. Най-напред свали от рамото си една тояга, духна в нея и върху муцуната ми налетя нещо, което ужасно ме загъделичка. После духна още веднъж в тоягата и тогава край носа ми хвръкна нещо като мълния и градушка. А когато се приближих съвсем до него, той измъкна от тялото си едно лъскаво ребро и така ме заблъска с него, че щеше да ме убие.

— Виждаш ли — рекла лисицата — какъв голям самохвалко си! А който се хвали, нищо не прави.

Тримата щастливци

Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.

— Аз съм вече стар — рекъл той — и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега не струва много. Важното е да го използвате разумно. Ако намерите страна, където подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.

След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен, В градовете го виждал още отдалече по кулите, където се въртял от вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор. Никой не се учудвал на неговата птица. Ето защо той си мислел, че петелът няма да му донесе щастие.

Но най-сетне се случило да попадне на един остров. Там хората никога не били виждали петел, а освен това не умеели да се справят с времето. Знаели наистина кога е сутрин и кога е вечер, но през нощта, ако не спели, не можели да разберат кой час на нощта е.

— Вижте — рекъл им той — каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще чуете гласа му три пъти през нощта в точно определено време и когато го чуете за последен път, ще знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се през деня, времето сигурно ще се развали.

Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът отмерва високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.

— Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре — рекъл той.

— Нищо не е за такава скъпа птица — викнали всички и на драго сърце му дали парите.

Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:

— Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.

Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, където хората не знаели какво е коса. Когато узряло житото, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна; един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал, а освен това стрелбата вдигала нетърпим шум.

Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората се стъписали. Съгласни били да му дадат за нея всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.

Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато бил на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората се чудели какво да ги правят. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка; мишките били толкова многобройни, че просто ходели навсякъде. Хората били страшно недоволни от тази напаст, но и царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките сновели нагоре-надолу и изгризвали всичко, което им попаднело.

Но ето, че котката започнала да ги лови и скоро те почти изчезнали. Хората помолили царя да купи чудотворното животно и той с радост дал на момъка толкова злато, колкото поискал. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.

Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец, но накрая се разгорещила много и ожадняла. Спряла се, вдигнала глава и измяукала:

— Мяу, мяу!

Всички в двореца чули този странен звук и толкова се изплашили, че избягали от двореца. На двора започнали да се съветват какво да правят. Накрая взели решение да изпратят при котката някой придворен, който да я помоли да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насила. Съветниците казали:

— Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим този звяр, който застрашава живота ни.

Един паж влязъл вътре и попитал котката дали ще напусне доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:

— Мяу, мяу!

Пажът разбрал „не, не“ и предал отговора й на царя.

— Добре — рекли съветниците; — тогава ще употребим сила.

Докарали топове и почнали да обстрелват двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила през прозореца навън; но войниците не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.

Трите горски човечета

Живели някога един мъж, който бил вдовец и една жена, която била вдовица. Мъжът имал дъщеря и жената също имала дъщеря. Двете момичета играели, излизали заедно на разходка, а после отивали на гости при жената. И веднъж тя казала на другото момиче:

— Слушай, кажи на баща си, че искам да се омъжа за него. Тогава всяка сутрин ти ще се къпеш в мляко и ще пиеш вино, а моята дъщеря ще се къпе във вода и ще пие вода.

Прибрало се момичето у дома и казало на баща си какво рекла жената. Мъжът отвърнал:

— Какво да правя? Женитбата е и радост, и мъка.

Накрая, тъй като не можел да вземе решение, събул единия си ботуш и казал:

— Този ботуш има дупка на подметката. Иди на тавана, закачи го на големия гвоздей и налей вода в него. Ако задържи водата, ще се оженя втори път, ако изтече, няма да се женя.

Момичето изпълнило желанието на баща си. Но от водата дупката се свила и ботушът останал пълен догоре. После му казало, че в ботуша има вода. Той отишъл на тавана и като видял, че момичето е казало истината, решил да се ожени.

На другата сутрин, когато двете момичета се събудили и станали, пред дъщерята на мъжа имало мляко за миене и вино за пиене, а пред дъщерята на жената — вода за миене и вода за пиене. На втората сутрин и пред двете момичета имало вода за миене и вода за пиене. Но на третата сутрин пред дъщерята на мъжа имало вода за миене и вода за пиене, а пред дъщерята на жената мляко за миене и вино за пиене; така било всеки ден. Жената ненавиждала завареницата си и всеки ден мислела с какво зло да й направи. А и завиждала, че завареницата е хубава и обичлива, а родната й дъщеря — грозна и неприятна.

Веднъж през зимата, когато дърво и камък се пукали от студ и дълбок сняг покривал планини и долини, жената ушила рокля от книга, повикала завареницата си и рекла:

— Много ми се ядат ягоди. Облечи тази рокля и иди в гората да ми набереш една кошничка.

— Какво? — отвърнало момичето. — През зимата не растат ягоди, земята е замръзнала, пък и снегът е затрупал всичко. И защо да ходя с тази книжна рокля? Навън е толкова студено, че дъхът на човека замръзва. Вятърът просто ще духа през нея, а тръните ще я съдерат и ще я свлекат от тялото ми.

— И още ми възразяваш? — викнала мащехата. — Тръгвай веднага и да не си се мярнала пред очите ми, докато не напълниш кошничката с ягоди. — После му дала парче корав хляб и рекла: — Това ще ти стигне за цял ден.

Мислела си, че момичето ще умре от студ и от глад и никога вече няма да се мерне пред очите й.

Момичето било послушно и затова облякло книжната рокля и тръгнало с кошничката. Надлъж и нашир сняг покривал земята и не се виждало зелено стръкче. Като стигнало в гората, видяло една къщичка; от прозореца й надничали три дребни човечета. То поздравило с „добър ден“ и чукнало лекичко на вратата.

— Влез! — викнали те.

Влязло то в стаята и седнало на пейката до печката, за да се постопли и закуси.

Дребните човечета рекли:

— Дай малко и на нас.

— На драго сърце — отвърнало то, разделило парчето хляб на две и им дало половината.

— Какво търсиш в този студ с тая тънка рокличка в гората? — попитали те.

— Ох — отвърнало то, — трябва да намеря ягоди и да напълня тази кошничка, иначе не бива да се връщам у дома.

Като изяло хляба си, те му дали една метла и казали:

— Измети снега пред задната врата.

То излязло, а трите човечета се попитали:

С какво да го дарим затова, че подели хляба си с нас?

Първото рекло:

— Моят дар е от ден на ден да се разхубавява все повече.

Второто рекло:

— Моят дар е, като говори, от устата му да падат жълтици.

Третото рекло:

— А моят дар е да дойде при него цар и да го вземе за жена…

Момичето направило, както му казали трите човечета — измело с метлата снега зад малката къща. И какво, мислите, намерило? Зрели, тъмночервени ягоди, които се подавали от снега. Зарадвало се много, набрало пълна кошничка, благодарило на дребните човечета, ръкувало се с всяко поотделно и тръгнало към къщи да занесе ягодите на мащехата.

Щом влязло и рекло „добър вечер“, от устата му веднага паднала жълтица. После казало какво му се случило в гората и след всяка дума, която произнасяло, от устата му падала по една жълтица и скоро безброй жълтици покрили пода на цялата стая.

— Гледай ти колко се перчи — викнала доведената сестра, — та хвърля парите на вятъра!

Но тайно в душата си й завиждала и решила също да отиде в гората за ягоди.

— Не, мила дъще — рекла майката, — ужасно е студено, ще замръзнеш от студ.

Но дъщеря й не я оставила на мира и накрая тя отстъпила. Ушила й чудесен кожух, заставила я да го облече и й дала резени хляб, намазани с масло, и милинки за из пътя.

Отишло момичето в гората и направо към къщичката. Трите дребни човечета пак надничали от прозореца, но то не ги поздравило, не ги и погледнало дори, влязло в стаята без да каже „добър ден“, седнало до печката и почнало да яде хляба с маслото и милинките.

— Дай малко и на нас — казали човечетата.

— Как да ви дам, като и за мен няма да стигне? — отвърнало то.

Като свършило с яденето, те му казали.

— Вземи тази метла и измети снега пред задната врата.

— Я си го изметете сами, не съм ви слугиня — отвърнало то.

И като разбрало, че няма да му дадат нищо, излязло навън.

Тогава трите човечета се попитали:

— С какво да го дарим, задето е така непослушно, а сърцето му е толкова злобно и завистливо, че не дава никому нищо?

Първото казало:

— Моят дар е от ден на ден да погрознява все повече.

Второто рекло:

— Моят дар е, когато говори, от устата му да изкача жаба.

Третото рекло:

— Моят дар е да умре злочесто.

Момичето потърсило отвън ягоди, но не намерило и си тръгнало сърдито към къщи. И щом почнало да разказва на майка си какво му се случило в гората, след всяка дума от устата му изкачала жаба. Никой вече не можел да го понася.

Тогава мащехата се ядосала още повече и си мислела само едно: каква мъка да причини на заварената си дъщеря, която от ден на ден се разхубавявала все повече. Най-сетне взела един котел, сложила го на огъня и пуснала вътре прежда, за да я боядисва. Щом преждата се боядисала, тя я метнала през рамото на клетото момиче, дала му една тесла и му заповядала да отиде на замръзналата река, да пробие дупка в леда и да изплакне преждата.

Момичето послушало, отишло на реката и почнало да пробива дупка в леда: докато я пробивало, по пътя се задала разкошна каляска, а в нея седял млад цар. Спряла каляската и царят попитал:

— Коя си ти и какво правиш тук, мило дете?

— Бедно момиче съм и трябва да изплакна тази прежда.

Царят съжалил момичето и като видял колко е хубаво, казал:

— Искаш ли да дойдеш с мене?

— О, да, на драго сърце — отвърнало то, защото се зарадвало, че ще се махне от очите на мащехата и доведената си сестра.

Качило се в каляската и заминало с царя. Щом пристигнали в двореца, направили разкошна сватба — точно както трите човечета били предсказали на момичето.

След една година младата царица родила син и мащехата, като узнала за това голямо щастие, дошла с дъщеря си в двореца уж на гости. Ала когато царят излязъл за малко и царицата останала сама с гостенките, злата мащеха и нейната грозна дъщеря я хванали за главата и краката, вдигнали я от леглото и я хвърлили в реката, която течела край двореца.

След това в леглото легнала грозната дъщеря, а майка й я покрила така, че да не й се вижда лицето.

Върнал се после царят и пожелал да поговори с жена си, но майката рекла:

— Тихо, тихо! Сега не може, цялата е потна. Оставете я днес да си почине.

Царят не се усъмнил и дошъл отново чак на другата сутрин; но щом започнал да говори с жена си, след всяка дума от устата й изкачала жаба, докато преди това падала жълтица. С голяма изненада той попитал какво означава това, но мащехата рекла, че тази промяна е от силното изпотяване, но че пак всичко ще бъде наред.

Ала през нощта малкият помощник в кухнята видял, че по водата доплувала една патица и рекла:

— Царю, що правиш, спиш ли?

Царю, кажи ми, бдиш ли?

И понеже той не отговорил тя попитала:

— А гостите що правят?

Тогава помощникът отговорил:

— Те спят отдавна здраво.

Тя пак попитала.

— Що прави моят син?

Слугата отговорил:

— Спи в люлката самичък.

Тогава патицата се преобразила като царицата. Качила се тя при детето си, накърмила го, полюляла го, завила го и после пак като патица отплувала по водата.

Идвала така две нощи подред, а на третата нощ казала на малкия помощник в кухнята:

— Отиди при царя и му кажи да вземе меча си, да застане на прага и да замахне три пъти с него над мене.

Изтичал слугата и казал на царя какво трябва да направи. Той взел меча си и замахнал три пъти над патицата. След третия замах пред него се изправила съпругата му — жива, здрава и хубава като преди.

Царят много се зарадвал, но скрил царицата в една стая до неделния ден, когато щели да кръщават детето. И след като го кръстили, той попитал:

— Какво заслужава човек, който е вдигнал някого от леглото му и го е хвърлил в реката?

— Същото — отвърнала злата майка. — Такъв злодей трябва да бъде закован в бъчва и да го изтъркалят от планината в реката.

Тогава царят казал:

— Ти сама изрече присъдата си.

Заповядал да донесат една бъчва и да пъхнат в нея майката и дъщерята; после заковали дъното, изтъркаляли бъчвата надолу по планинския склон и тя паднала в реката.

Принцеса Магда

Живял някога един цар. Имал той едничък син, който поискал за жена дъщерята на друг славен цар: тя се наричала Магда и била чудно хубава. Ала баща й не я дал, защото искал да я омъжи за друг. Двамата млади много се обичали и не искали да се разделят, затова Магда рекла на баща си:

— Не мога и не искам да взема друг за съпруг.

Разгневил се баща й и заповядал да изградят тъмна кула, където да не пада слънчев или лунен зрак. И когато кулата била готова, царят казал на дъщеря си:

— Ще стоиш в нея цели седем години. Тогава чак ще дойда да видя дали вироглавството ти е сломено.

Занесли в кулата храна и вода за седем години, завели принцесата и личната й прислужница и ги зазидали.

Седели двете в тъмнината и не знаели кога било ден и кога се спускала нощ. Царският син обикалял често около кулата, викал принцесата по име, но през дебелите зидове не прониквал никакъв звук. Какво друго им оставало, освен да плачат и да нареждат горчиво!

Но времето минавало и по съвсем намалялата храна и вода те разбрали, че седемте години скоро ще изтекат. Мислели, че часът на тяхното избавление е дошъл, но не се чували удари от чук, пък и нито един камък не се откъртвал от зида — изглежда царят ги бил забравил. И тъй като имали храна още за малко време и виждали, че ги очаква гладна смърт, Магда рекла:

— Трябва да опитаме последното средство и да видим не можем ли да пробием зида.

Взела ножа за хляб и започнала да дълбае хоросана между камъните. Усетела ли умора, сменяла я прислужницата. Трудили се дълго време и успели да извадят един камък, после още един и още един и след три дни в тяхната тъмница проникнал първият дневен зрак; а накрая отворът станал толкова голям, че могли да надникнат навън.

Небето било синьо и ги лъхнал свеж ветрец, но колко печална била гледката наоколо! Дворецът бил разрушен, градът и селата, докъдето поглед стигал, били превърнати в пепелища, полята се разстилали опустошени и не се виждала жива душа.

Когато отворът в зида станал толкова широк, че могли да се промъкнат през него, първа скочила прислужницата, а след нея Магда. Но къде да отидат? Вражи войски били разорили цялото царство, прогонили царя и избили всички жители.

Тръгнали да търсят друга страна, но не намерили никъде подслон, нито човек, който да им даде парче хляб; положението им било толкова ужасно, че трябвало да залъгват глада си с коприва. А когато след дълго скитничество стигнали в друга страна и потърсили работа, навсякъде им отказвали, никой не се смилил над тях.

Накрая спрели в един голям град. Запътили се към царския дворец. И тук най-напред им казали да си вървят по пътя, но после готвачът ги съжалил и ги прибрал на работа в кухнята.

Но случило се така, че синът на царя, в чието царство попаднали, бил някогашният годеник на Магда. Неговият баща му бил избрал друга невеста, толкова грозна, колкото и зла. Денят на сватбата бил вече определен и невестата пристигнала, но поради страшната си грозота не се появявала пред никого, заключвала се в стаята си, а Магда й носела храна от кухнята.

Като настанал денят на сватбата, невестата, засрамена от вида си, се уплашила, че ако се покаже на улицата, хората ще започнат да й се подиграват. Ето защо рекла на Магда:

— Чака те голямо щастие. Аз си навехнах крака и не мога да вървя по улицата. Облечи венчалната ми рокля и заеми мястото ми. По-голяма чест не може да ти бъде сторена.

Магда не се съгласила и рекла:

— Не желая чест, която не ми подобава.

Напразно другата й предлагала злато; накрая викнала гневно:

— Ако не ми се подчиниш, ще се простиш с живота си. Ако произнеса само една дума, главата ти ще се търкулне в нозете ми.

Тогава Магда се видяла принудена да се покори, да облече разкошната венчална рокля на невестата и да сложи нейните скъпоценности.

Като влязла в тронната зала, всички се възхитили от голямата й хубост и царят рекъл на сина си:

— Ето невестата, която съм ти избрал и с която ще застанеш пред олтара.

Принцът се учудил и си помислил: „Прилича на моята Магда и бих повярвал, че е тя самата, ако не знаех, че отдавна е затворена в кулата и сигурно е умряла“.

Хванал я за ръка и я повел към църквата.

Край пътя имало коприва и Магда рекла:

Копривке, копривке,

и тук ли те съзрях?

Неотдавна те берях

и сладко те ядях.

— Какво говориш? — Какво говориш? — попитал царският син.

— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.

Той се учудил, че тя я познава, но замълчал. А като минавали по моста за църковния двор, тя рекла:

— Ох, не рухвай, камен мост,

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царският син.

— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.

— Познаваш ли принцеса Магда?

— Не — отвърнала тя, — откъде ще я познавам? Само съм чувала за нея.

Като стигнали пред църковната врата, тя пак рекла:

— Ох, не рухвай ти, врата

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царския син.

— Ах — отвърнала тя, спомних си за принцеса Магда.

Той извадил скъп накит, окачил го на шията й и закопчал двете халкички. След това влезли в църквата, застанали пред олтара, свещеникът сложил ръцете им една в друга и ги венчал.

Повел царският син Магда към двореца, но по целия път тя не казала нито дума. А когато се върнали в царския дворец, изтичали в стаята на невестата, съблякла разкошната рокля, свалила скъпоценностите и облякла пак сивата си престилка. Но запазила на шията си накита, който й подарил принцът.

Вечерта завели невестата в стаята на царския син, но тя спуснала сватбеното було над лицето си, за да не разбере той измамата. След като всички излезли, той я попитал:

— Какво говореше на копривата край пътя?

— На каква коприва? — отвърнала тя. — Аз не говоря с коприва.

— Щом не си говорила, ти не си истинската невеста — рекъл той.

Тя намерила изход и измънкала:

— Уморена съм, не мога

да си спомня туй сама,

ала всички мои мисли

знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:

— Какво си казала на копривата?

— Казах само:

— Копривке, копривке,

и тук ли те съзрях?

Неотдавна те берях

и сладко те ядях.

Върнала се невестата тичешком в стаята и викнала:

— Спомних си какво казах на копривата.

И повторила думите, които току-що чула.

— А какво говореше на моста, като минавахме по него? — попитал царският син.

— На моста ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с мостове.

— Тогава не си истинската невеста.

Тя пак измънкала:

— Уморена съм, не мога

да си спомня туй сама,

ала всички мои мисли

знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:

— Какво си казала на моста?

— Казах само:

— Ох, не рухвай, камен мост,

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Ще платиш с живота си за това — заканила й се невестата, но се върнала бързо в стаята и викнала:

— Спомних си какво казах на моста.

И повторила думите, които чула.

— Ами какво говореше на църковната врата?

— На църковната врата ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с църковни врати.

— Тогава не си истинската невеста.

Тя изтичала навън и креснала на Магда:

— Какво си казала на църковната врата?

— Казах само:

— Ох, не рухвай ти врата,

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Това ще те погуби! — заканила й се невестата, разгневила се страшно, но се върнала тичешком в стаята и викнала:

— Спомних си сега какво казах на църковната врата.

И повторила думите, които чула.

— Ами къде ти е накитът, който ти дадох пред църковната врата?

— Какъв накит? — отвърнала тя. — Не си ми давал никакъв накит.

— Аз сам ти го окачих на шията и сам го закопчах. Ако не помниш това, тогава не си истинската невеста.

Смъкнал той булото от лицето й и като видял колко е грозна, стъписал се изплашен и рекъл:

— Как си попаднала тук? Коя си ти?

— Аз съм твоята годеница, но се страхувах, че хората ще ми се подиграват, като ме видят, затова заповядах на прислужницата от кухнята да облече моята рокля и да отиде вместо мене в църквата.

— Къде е това момиче? — попитал той. — Искам да го видя. Върви го доведи!

Тя излязла и казала на слугите, че прислужницата от кухнята е измамница и наредила да я заведат на двора и да й отсекат главата. Слугите сграбчили Магда и я повлекли, но тя викала тъй силно за помощ, че царският син чул гласа й, изскочил от стаята и заповядал да я пуснат. Донесли запалени свещи и той видял на шията й златния накит, който й дал пред църковната врата.

— Ти си истинската невеста — рекъл той, — ти дойде с мене в църквата. Ела сега в стаята ми!

Щом останали сами, той рекъл:

— Като отивахме към църквата, ти спомена принцеса Магда, която някога беше моя годеница. Ако смеех да помисля, че е възможно, бих повярвал, че тя стои пред мене, защото ти по всичко й приличаш.

Тя отвърнала:

— Аз съм принцеса Магда, която заради тебе стоя затворена седем години в тъмница, търпя глад и жажда и толкова дълго време вече живее в тегло и бедност. Ала днес слънцето отново грее над мене. Аз съм венчана с тебе в църквата и съм твоя законна съпруга.

Целунали се и живели честито чак до смъртта си. А фалшивата невеста за наказание била изпъдена.

Кулата, в която била затворена по-рано принцеса Магда, стояла още дълго време; и когато край нея минавали деца, всеки път пеели:

— Ой-ла-ила, ой-ла ула,

кой лежи във тая кула?

В мрак и влага от години,

крее там една принцеса.

Но не рухва тоя зид,

изграден от як гранит.

Ханс, не стой като втрещен,

а върви напред със мен!

Кристалната топка

Живяла някога една магьосница. Тя имала трима сина, които много се обичали. Но майка им не им се доверявала и все си мислела, че те ще й откраднат силата. Ето защо превърнала големият си син в орел и го изпратила на една скалиста планина; виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го изпратила да живее в морето; виждали го от време на време да изхвърля нагоре огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия си образ всеки ден само за два часа.

Най-малкият син много се страхувал, че майка му ще го превърне и него в някакъв звяр — в мечка или вълк, затова тайно избягал. Той бил чувал, че в двореца на златното слънце била затворена една омагьосана принцеса и чакала някой да я освободи. Но всеки, който дръзнел да стори това, заплащал с живота си — мнозина се опитвали, но никой от тях не избегнал смъртта.

Ала сърцето на момъка не знаело какво е страх; той решил да отиде в двореца на златното слънце.

Вървял дълго време и не можал да го намери. Накрая попаднал в една гъста гора, от която не знаел как да излезе. Но ето, че в далечината видял два великана. Те му махали с ръце и като се приближил до тях, му казали:

— Караме се за една шапка; и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките хора са по-умни от нас, затова искаме ти да решиш.

— Как можете да се карате за такава стара шапка? — попитал ги момъкът.

— Ти не знаеш каква способност има тази шапка. Тя е вълшебна — който я сложи на главата си, може веднага да отиде, където пожелае.

— Дайте ми шапката — рекъл момъкът. — Аз ще се отдалеча малко и после ще ви повикам; вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.

Сложил той шапката на главата си и продължил своя път, но тъй като мислел само за принцесата, забравил великаните. По едно време въздъхнал дълбоко и казал:

— Ех, само да стигна веднъж в двореца на златното слънце!

И щом тези думи се отронили от устните му, той се озовал на висока планина пред портите на двореца.

Влязъл вътре, минал през всички зали. Най-накрая открил царската дъщеря. Но колко се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепелявосиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.

— Ти ли си принцесата, чиято хубост славят всички? — викнал той.

— Ах — отвърнала тя, — това не истинският ми лик, ала хората могат да ме виждат само грозна. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да го заблуди — то ще ти покаже моето лице, каквото е.

Тя му подала огледалото и той видял в него отражението на най-хубавата девойка на света, а от скръб от очите й се ронели сълзи. Тогава момъкът казал:

— Как бих могъл да те спася? Аз от нищо не се страхувам.

Принцесата отговорила:

— Който завладее кристалната топка и я вдигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но — добавила тя — не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и теб ще те сполети същото.

— Нищо не може да ме спре — казал той, — кажи ми само какво трябва да направя.

— Ще узнаеш всичко — казала принцесата. — Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу извор, до който има един див бик; трябва да се биеш с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето, на мястото на жълтъка, се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо; самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната топка, и целият твой труд ще бъде напразно.

Слязъл момъкът при извора, а бикът изфучал и ревнал срещу него. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същия миг от него се появила огнената птица и щяла да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел сред облаците. Той се спуснал след птицата, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като разбрала каква опасност я грози, пуснала яйцето.

Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага започнала да дими и всеки миг щяла да пламне. Тогава другият брат вдигнал огромни вълни в морето. Те залели колибата и загасили огъня.

Тогава момъкът потърсил яйцето и за щастие го намерил. То още не се било стопило, а от студената вода черупката му се напукала. И момъкът извадил кристалната топка непокътната.

После отишъл при магьосника и му показал топката. А магьосникът казал:

— Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тази топка ще можеш да върнеш човешкия образ и на братята си.

Без да чака повече, тръгнал към двореца. Когато влязъл в стаята на принцесата, се стъписал от блясъка на хубостта й. А след това се оженили и живели щастливо.

Пъстрокожка

Имало едно време един цар. Жена му, царицата, имала златисторуси коси и била толкова хубава, че друга като нея нямало по цялата земя. Внезапно тя се разболяла тежко и като почувствала, че скоро ще умре, повикала царя и му казала:

— Ако след смъртта ми решиш да се ожениш повторно, вземи жена красива като мене и с такива златисторуси коси като моите. Обещай ми!

Царят обещал, а тя затворила очи и издъхнала.

Жалил я той дълго време и не мислел да се жени повторно, ала най-сетне придворните съветници му казали:

— Не бива така, царю честити. Трябва да се ожениш отново, за да имаме царица.

Тръгнали пратеници надлъж и нашир да търсят девойка, равна по хубост на покойната царица. Но по цялата земя не можело да се намери такава хубавица, пък и да можело — едва ли щяла да има такива златисторуси коси. Върнали се пратениците, без да изпълнят поръката.

Но царят имал дъщеря, която била равна по хубост на покойната си майка и със също такива златисторуси коси. Когато пораснала, царят видял, че тя много прилича на покойната му съпруга. Повикал придворните съветници и им казал:

— Ще се оженя за дъщеря си, защото тя много прилича на моята покойна жена. Както видяхте сами, не можах да намеря жена, която да й бъде равна по хубост.

Като чули тия думи, придворните съветници се изплашили и отвърнали:

— Забранено е баща да се жени за дъщеря си. Нищо добро не може да излезе от това и царството ти ще бъде обречено на гибел.

Като узнала бащиното решение, дъщерята се изплашила повече от тях, но се надявала, че ще успее да отклони царя от намерението му. Един ден тя му казала:

— Преди да изпълня твоето желание, татко, искам да си ушия три рокли: едната златна като слънцето, втората сребърна като месечината и третата блестяща като звездите. Освен това искам кожух, ушит от хиляда различни кожи; от всяко животно в царството ти трябва да се вземе по един къс козина за този кожух.

И си помислила: „Не е възможно да се намери всичко това и така ще отклоня татко от лошото му намерение“.

Ала царят не престанал да мисли за женитбата и поръчал на най-изкусните тъкачи и шивачи в царството да изтъкат платовете и да ушият роклите: едната златна като слънцето, втората сребърна като месечината и третата блестяща като звездите. А ловците задължил да изловят всички животни в царството и да изрежат по едно късче от козината им, за да се ушие кожух от хиляда различни кожи.

Накрая всичко било готово. Заповядал царят да донесат кожуха, разгънал го пред дъщеря си и рекъл:

— Утре ще вдигнем сватбата.

Видяла принцесата че няма вече надежда да отклони царя от намерението му и решила да избяга. През нощта, докато всички спели дълбок сън, тя станала и взела три от своите скъпоценности: един златен пръстен, едно златно чекръкче и една златна мотовилчица. Скътала трите рокли — едната златна като слънцето, втората сребърна като месечината и третата блестяща като звездите — в една орехова черупка, облякла кожуха от хиляда различни кожи и си начернила със сажди лицето и ръцете. После тайно се измъкнала от двореца, вървяла цяла нощ и накрая стигнала до една голяма гора. Била много уморена, затова седнала в хралупата на едно дърво и заспала.

Слънцето изгряло, а тя все още спяла.

В това време царят, чието владение била гората, излязъл на лов. Спрели кучетата му под дървото, почнали да душат, да скачат около него и да лаят. Царят казал на ловците:

— Я вижте какъв дивеч се е скрил там!

Изпълнили заповедта ловците, върнали се и казали:

— В хралупата на дървото лежи някакво чудновато животно, каквото не сме виждали никога. Кожата му е от хиляда различни късчета. Лежи там и спи.

Царят заповядал:

— Помъчете се да го хванете живо, вържете го и го докарайте.

Когато ловците хванали девойката, тя се събудила, изтръпнала от страх и извикала.

— Аз съм бедно момиче, изоставено от баща и майка. Съжалете се над мене и ме приберете.

Те отвърнали:

— Ела с нас, Пъстрокожке. Ще вършиш добра работа в кухнята, ще метеш и пепелта.

После тръгнали към царския дворец. Там й показали едно килерче под стълбата, където не прониквала дневна светлина, и рекли:

— Ето, Пъстрокожке, тук ще живееш и ще спиш.

После я изпратили в кухнята. Там тя носела дърва и вода, палела огън, оскубвала заклани птици, чистела зеленчук, измитала пепелта и вършела цялата черна работа.

Дълго време живяла Пъстрокожка така злочесто. Ах, прекрасна принцесо, какво ли още те чака!

Но ето, че веднъж в двореца имало празненство и тя помолила готвача:

— Може ли да отида горе и да погледам? Ще застана отвън до вратата.

Готвачът отвърнал:

— Качи се, но след половин час трябва да се върнеш да изметеш пепелта.

Запалила тя една свещ, отишла в килерчето си, съблякла кожуха, измила саждите от лицето и ръцете си и веднага засияла с цялата си хубост.

После отворила ореховата черупка и извадила първата рокля, която била златна като слънцето. Облякла я, отишла на празненството и всички й правели път, защото никой не я познавал; мислели, че е принцеса. А царят я посрещнал, подал й ръка, танцувал с нея и тайно си мислел: „Такава хубава девойка не съм виждал досега“.

Свършил танцът, тя се поклонила и докато царят се обърне, изчезнала от погледа му и никой не видял къде отишла. Разпитали стражата, която стояла пред портите на двореца, но никой от тях не бил я зърнал.

А тя изтичала в килерчето си, съблякла бързо роклята, начернила пак лицето и ръцете си, облякла кожуха и отново се превърнала в Пъстрокожка.

Когато отишла в кухнята, за да измете пепелта, готвачът й рекъл:

— Остави тази работа за утре, а сега сготви супата за царя, и аз ще отида малко да погледам. Но внимавай да не падне някой косъм в супата! Случи ли се такова нещо, няма да видиш вече нито залък.

Излязъл готвачът, а Пъстрокожка се захванала да сготви супата за царя и се постарала да я направи много-много вкусна. Сварила се супата, а Пъстрокожка отишла в килерчето си, взела златния пръстен и го пуснала в чинията със супата.

Щом свършили танците, царят заповядал да му донесат супата, изял я и тя много му се усладила — струвало му се, че никога досега не бил ял по-вкусна супа. Но когато супата се свършила, видял на дъното на чинията златния пръстен и много се учудил. Заповядал да повикат готвача.

Като чул заповедта, готвачът много се изплашил и казал на Пъстрокожка:

— Сигурно си изпуснала някой косъм в супата; ако е така, ще те пребия.

Отишъл при царя и той го попитал кой е сготвил супата. Готвачът казал:

— Аз я сготвих.

Но царят възразил:

— Не е вярно. Тя беше сготвена по друг начин и беше много по-вкусна от всеки друг път.

Готвачът казал:

— Няма що, признавам, че не я сготвих аз, а Пъстрокожка.

Царят рекъл:

— Върви си и я прати при мене.

Дошла Пъстрокожка и царят я попитал:

— Коя си ти?

— Аз съм бедно момиче и си нямам нито баща, нито майка.

Той пак попитал:

Какво правиш в моя дворец?

Тя отговорила:

— Държат ме тук, за да върша черната работа.

Той пак попитал:

— Откъде си взела пръстена, който намерих в супата?

Тя отвърнала:

— Не зная нищо за този пръстен.

И така царят не можал нищо да узнае и я пуснал да си върви.

Минало известно време, в двореца пак имало празненство и Пъстрокожка като миналия път помолила готвача да й разреши да погледа. Той рекъл:

— Добре, но след половин час да се върнеш и да сготвиш на царя любимата му супа с препечен хляб.

Тя изтичала веднага в килерчето си, измила се бързо, извадила от ореховата черупка роклята, която била сребърна като месечината, и я облякла. После се изкачила по стълбата и влязла като същинска принцеса. Царят отишъл да я посрещне и много се зарадвал, че пак я вижда; а в същия миг започнали танците и двамата танцували заедно. Но щом танцът свършил, тя пак изчезнала тъй бързо, че царят не успял да забележи къде е отишла.

А тя се прибрала бързо в килерчето си, облякла се отново като Пъстрокожка и отишла в кухнята да сготви супата с препечен хляб. И щом готвачът се качил горе да погледа празненството, тя донесла от килерчето златното чекръче и го пуснала в чинията със супата.

Поднесли супата на царя, изял я той и пак му се усладила като предишния път. Повикал готвача и готвачът бил принуден и този път да призна е, че Пъстрокожка е сготвила супата. Повикали Пъстрокожка повторно при царя, но тя отново казала, че я държат само за да я замерят с обувките си и че не знае нищо за златното чекръче.

А когато царят за трети път устроил празненство, случило се същото, както и преди. Сега обаче готвачът рекъл:

— Пъстрокожке, ти си магьосница; винаги слагаш нещо в супата, та става по-вкусна от моята и се услажда повече на царя.

Но Пъстрокожка толкова му се молила, че той пак я пуснал за половин час на празненството.

Този път Пъстрокожка облякла третата си рокля, блестяща като звездите, и влязла в залата. Царят пак танцувал с прелестната девойка и му се струвало, че никога преди не е била толкова красива. Танцът продължил много и докато танцувал с нея, сложил на пръста й един златен пръстен. Щом танцът свършил, царят се помъчил да я задържи, но тя се отскубнала, смесила се бързо с множеството и изчезнала от очите му.

Изтичала бързо-бързо в килерчето под стълбата и понеже се забавила повече от половин час и нямала време да съблече хубавата рокля, само навлякла кожуха отгоре; от бързане не смогнала дори да се начерни добре със сажди и един от пръстите й останал бял.

Така Пъстрокожка изтичала в кухнята, сварила супата с препечен хляб за царя, почакала готвача да излезе и пуснала в нея златната мотовилчица.

Като видял мотовилчицата на дъното на паницата, царят заповядал да повикат Пъстрокожка. Когато тя се изправила пред него, той зърнал бялото й пръстче и пръстена, който й бил сложил по време на танца; хванал ръката й и я задържал здраво в своята. Пъстрокожка се помъчила да се отскубне и да побегне, ала кожухът се отворил и под него заблестяла звездната рокля.

Царят дръпнал кожуха и го свлякъл от тялото й. В този миг се показали златисторусите коси — девойката засияла с цялата си хубост. А като изтрила саждите и пепелта от лицето си, станала още по-хубава. Тогава царят казал.

— Ти ще станеш моя жена и никога няма да се разделим.

Скоро вдигнали голяма сватба и живели щастливо чак до смъртта си.

Цар Дроздобрад

Живял някога един цар, който имал много красива дъщеря. Но тя била толкова горда и високомерна, че все не харесвала своите обожатели. Отпращала ги един след друг и дори се подигравала с тях.

Веднъж царят заповядал да бъде устроено голямо пиршество и поканил от близо и отдалече всички благородници, които имали желание да се оженят. Дошли те да се представят и застанали в една редица: на първо място царете, после херцозите, князете, графовете и бароните, накрая обикновените благородници. Тогава накарали принцесата да ги разгледа, но тя у всеки намерила някакъв недостатък. Един й се сторил много дебел и тя казала:

— Винена бъчва.

Друг й се сторил много висок:

— Дълъг и тънък — същинско въже,

а от такива не стават мъже.

Трети й се сторил нисък:

— Този къс е и дебел —

патка е, но не орел.

Четвърти бил много блед.

Пети много — червендалест:

— Герест петльо.

Шести не стоял добре изправен:

— Истинско дърво зелено

и зад печка изсушено.

Особено смешен й се видял един цар в началото на редицата, понеже брадичката му била малко крива. И принцесата викнала:

— Ой, брадичката на тоз

човек е като на дрозд!

И оттогава му останал прякорът Дроздобрад.

Но старият цар, като видял, че дъщеря му само се подиграва с хората и отблъсква всички, ужасно се разгневил и се заклел, че ще я накара да вземе за мъж първия просяк, който се мерне пред портите на двореца.

След няколко дни под прозорците спрял един странстващ певец и запял с надеждата да получи макар и нищожна милостиня. Чул песента му царят и рекъл:

— Доведете го при мене!

Влязъл след малко певецът, облечен в изпоцапани, дрипави дрехи, попял на царя и на дъщеря му после протегнал ръка за милостиня. А царят казал:

— Твоята песен много ми хареса и затова ще ти дам дъщеря си за жена.

Принцесата изтръпнала от страх, но царят казал:

— Заклех се да те дам на първия просяк, който се мерне край двореца, и няма да престъпя клетвата си.

Не помогнали никакви жалби и никакви увещания, довели свещеника и принцесата била принудена да се венчае с певеца веднага. После царят рекъл:

— Сега ти си просякиня и не бива да останеш повече в двореца ми. Последвай мъжа си!

Уловил я просякът за ръка, извел я и тя тръгнала пеша с него. Стигнали до една голяма гора и тя попитала:

— Чия е тази хубава гора?

— Владение на цар Дроздобрад.

Да бе го взела, твоя би била.

— Ах, моя земен път е тъй нерад:

не взех тогава цар Дроздобрад!

После минали през тучно зелено поле и тя пак попитала:

— Чие е тук зеленото поле?

— Владение на цар Дроздобрад.

Да бе го взела, твое би било.

— Ах, моя земен път е тъй нерад:

не взех тогава царя Дроздобрад.

После минали през един голям град и тя пак попитала:

— А чий е този хубав град?

— Владение на царя Дроздобрад.

Да бе го взела, щеше твой да е.

— Ах, моя земен път е тъй нерад:

не взех тогава царя Дроздобрад.

Но певецът й казал:

— Никак не ми харесва, че непрекъснато желаеш друг за мъж. Толкова ли лош съм аз?

Накрая стигнали до една много мъничка къщурка и тя попитала:

— Чия ли е пък тази къща малка,

тъй вехта и прихлупена, и жалка?

Певецът отвърнал:

— Тази къща е моя и твоя, в нея ще живеем двама.

Вратата била ниска и принцесата навела глава, за да влезе.

— Къде е прислугата? — попитала тя.

— Каква прислуга? — отвърнал мъжът й. — Ти сама ще вършиш всичко, което искаш да бъде свършено. Запали веднага огън и сложи вода да сготвиш нещо, че съм ужасно уморен.

Но принцесата не умеела нито огън да запали, нито ядене да сготви, така че беднякът трябвало да и помогне да приготви криво-ляво нещо. А след като изяли оскъдната гозба, легнали да спят.

На другата сутрин той я събудил рано-рано и я накарал да се захване с домакинството.

Живели така няколко дни и изяли всичко, каквото имали за ядене. Тогава мъжът казал:

— Така не може да продължава: само да ядем, а да не печелим нищо. Ти трябва да плетеш кошници.

Отишъл той край реката, нарязал върбови вейки и ги донесъл у дома. Започнала тя да плете, но жилавите върбови вейки изранили нежните й ръце.

— Виждам, че не върви — рекъл мъжът. — Я по-добре седни да предеш, може би ще се справиш по-добре.

Седнала тя и се опитала да преде, но тънката нишка скоро порязала нежните й пръсти и те почнали да кървят.

— Виждаш ли — казал мъжът й, — не те бива за никаква работа; добре се наредих с тебе! Сега ще се помъча да започна търговия с грънци; ти ще ходиш на пазара и ще ги продаваш.

„Ох, помислила си тя, ако на пазара дойдат хора от татковото царство и ме видят как съм седнала да продавам грънци, как ще ми се подиграват!“

Но нямало какво да прави — трябвало да се съгласи, иначе щяла да умре от глад.

Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали, колкото им искала; мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време.

После мъжът пак купил нови глинени съдове. Отишла тя, седнала на края на пазара, наредила грънците край себе си и започнала да ги продава. Не щеш ли, пристигнал на кон един пиян хусар, блъснал се в грънците и ги счупил. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.

— Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! — завайкала се тя.

Отишла си тичешком вкъщи и му разказала какво се е случило.

— Така става, щом се сяда с грънци на края на пазара — казал мъжът й. — Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах дали нямат нужда от кухненска прислужница. Обещаха ми да те вземат и в замяна ще ти дават ядене.

Тогава принцесата отишла в двореца и станала кухненска прислужница — помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала каквото й отделяли от неизядената храна, и я занасяла вкъщи.

Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син и горката жена се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала, за да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило. Тя се замислила за тежката си участ и проклела гордостта и високомерието си, които я довели до такова унижение и такава бедност. От време на време прислужниците й отстъпвали малко от чудесните гозби, които внасяли и изнасяли; тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги занесе после у дома.

По едно време влязъл царският син, целият в кадифе и коприна и със златна верижка на шията. Като видял младата хубава жена, застанала до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея. Но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който искал ръката й и когото тя отблъснала с присмех. Но всичко било напразно — той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките. Гърненцета паднали, супата се разляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите почнали да се смеят и да се подиграват. Тя тъй се засрамила, че й се искало да потъне в земята. Спуснала се към вратата, за да избяга, но на стълбата я настигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че това е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:

— Не се плаши, аз и певецът, който живееше с тебе в бедната къщурка, сме един и същи човек. Заради тебе се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти счупи грънците. Всичко това стана, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ти ме отблъсна.

Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:

— Бях много несправедлива към тебе и не заслужавам да бъда твоя жена.

Но царят й казал:

— Успокой се! Тежките дни свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.

Дошли дворцовите прислужнички и облекли принцесата в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си придворна свита и всички й пожелали щастие. Чак сега започнала истинската веселба. Хубаво щеше да бъде, ако ти и аз също бяхме там.

Лисицата и кумицата

Родила вълчицата вълче и поискала да поканят лисицата за кръстница.

— Тя ни е близка роднина — обяснила вълчицата, — много е умна и много е сръчна, ще изучи синчето ми, ще му помогне да напредне в живота.

Дошла лисицата честно и почтено и рекла:

— Мила кумице, благодаря за честта, която ми правиш. Бъди уверена, че няма да пожаля сили и ти ще останеш много доволна.

Хапнала си добре лисицата на кръщавката и подхвърлила:

— Мила кумице, наш дълг е да се грижим за детето. Трябва да набавиш силна храна, за да заякне. Зная една кошара с овце, откъдето лесно ще можем да отмъкнем заедно някоя по-тлъста.

Допаднали тези думи на вълчицата и двете с лисицата се запътили към чифлика. Показала й тя отдалече кошарата и рекла:

— Можеш спокойно да се вмъкнеш вътре, никой няма да те види. А през това време аз ще се позавъртя от другата страна и ще гледам да хвана някоя кокошчица.

Но не отишла там, а се върнала и се изтегнала край гората да си почине.

Вмъкнала се вълчицата в кошарата, но налетяла на кучето. Разлаяло се то, дотичали селяните, уловили вълчицата и й ощавили козината. Успяла все пак накрая да се отскубне и криво-ляво се довлякла до гората. А лисицата, която лежала там, се престорила на пребита и заохкала:

— Ох, мила кумице, много лошо си изпатих! Нападнаха ме селяните и така ме набиха, че ми изпотрошиха кокалите. Ако не искаш да умра пред очите ти, вземи ме на гръб и ме отнеси далече оттук.

Вълчицата едва се държала на нозете си, но толкова се разтревожила за лисицата, че я взела на гръб и я занесла чак до своята къща.

Там лисицата викнала:

— Сбогом, мила кумице, да ти е сладко печеното!

Изсмяла се и дим да я няма.

Храбрият шивач

В една лятна утрин един шивач седял до прозореца, и понеже бил в чудесно настроение, шиел без да вдигне глава. В това време по улицата минала селянка и викнала:

— Хубав мармалад продавам! Хубав мармалад продавам!

Шивачът я чул. Той се показал на прозореца и казал:

— Качи се тук, жено, тук ще продадеш стоката си!

Качила се жената с тежкия си кош, влязла при шивача и му отворила всички гърнета. Почнал той да ги оглежда, вдигнал ги нависоко, помирисвал ги и накрая рекъл:

— Мармаладът ти изглежда добър. Я ми претегли стотина грама. Е, може и по-малко да е.

Селянката, която се надявала да продаде много повече, му дала колкото иска, но си отишла сърдита, мърморейки под нос.

— Хубаво ще си хапна от този мармалад — казал си шивачът, — ще стана по-силен.

Извадил хляба от шкафа, отрязал си една голяма филия и я намазал с мармалада.

— Ще ми се услади — казал си той, — но най-напред ще довърша елека и тогава ще ям.

Оставил хляба с мармалада до себе си, продължил да шие и от радост правел все по-широки бодове. През това време миризмата на сладкия мармалад примамила мухите и те накацали върху хляба.

— Я, кой ви е поканил? — викнал шивачът и прогонил неканените гости.

Ала мухите си седели върху хляба и смучели от сладкия мармалад. Накрая шивачът се ядосал, грабнал едно парче плат и им нанесъл безжалостен удар.

— Чакайте, ще ви дам да разберете — викнал той.

После се отдръпнал малко назад и видял, че е убил седем мухи наведнъж.

— Голям юнак съм! — рекъл той и се възхитил от храбростта си. — Целият град трябва да узнае това.

Младият шивач си скроил набързо един колан, ушил го и извезал върху него с големи букви „Седем с един удар“.

— Само градът ли? — рекъл той пак. — Не, целият свят трябва да узнае това?

И от радост сърцето му почнало да тупти по-бързо. Шивачът препасал колана и решил да тръгне по широкия свят. Преди да напусне къщата, поогледал се да види дали има нещо, което би могъл да вземе със себе си. Но не намерил нищо освен една буца старо сирене и я пъхнал в джоба си. Пред портата зърнал едно птиче, което се било заплело в храстите и сложил и него в джоба си.

После закрачил храбро по пътя и понеже бил лек и пъргав, не чувствал никаква умора. Пътят го отвел до една планина и когато стигнал до най-високия връх, видял един великан. Шивачът отишъл при него и дружелюбно го заговорил:

— Добър ден, побратиме. Седиш си тука и се любуваш на широкия свят, а? Аз пък тръгнах да си опитам щастието. Искаш ли да дойдеш с мене?

Великанът погледнал презрително младия шивач и рекъл:

— Дрипльо! Голтак! Я се виж какъв си хилав!

— Така ли? — отвърнал шивачът, разкопчал дрехата си и показал на великана пояса си. — Прочети тук що за човек съм аз!

Прочел великанът „Седем с един удар“ и помислил, че шивачът е убил седем души, но никак не му се вярвало. Затова решил да го изпита — взел един камък, стиснал го и от него потекла вода.

— Ако си силен, направи същото — рекъл великанът.

— Само това ли? — викнал шивачът. — Това за мен е нищо!

Бръкнал в джоба си, извадил мекото сирене, стиснал го и потекла саламура.

— Какво ще кажеш, а?

Великанът не знаел какво да каже, защото не можел да повярва, че има такава сила у това човече. Ето защо вдигнал друг камък и го хвърлил толкова високо, че той едва можел да се проследи с очи.

— Хайде сега, направи същото!

— Добре хвърляш — рекъл шивачът, — но камъкът накрая пак падна на земята. Аз пък ще хвърля камък, който няма да падне.

Бръкнал в джоба си, извадил птичето и го запратил във въздуха. Птичето полетяло към небето и се изгубило в простора.

— Какво ще кажеш за тая работа, приятелю — попитал шивачът.

— Умееш да хвърляш — рекъл великанът, — но сега ще видим дали можеш да носиш нещо по-тежко.

Завел младия шивач до един грамаден дъб, който бил повален на земята. После му казал:

— Ако си наистина силен, помогни ми да изнесем това дърво от гората.

— На драго сърце — отвърнал шивачът. — Ти вдигни само дънера, а пък аз ще нося клоните и листата — те са по-тежки.

Великанът вдигнал дънера, а шивачът седнал на един клон. Така великанът, който не можел да се обърне и да види какво става отзад, трябвало да носи цялото дърво, а отгоре на това и шивача.

А на шивача му било много весело и леко на душата и даже си подсвирквал. Но великанът, след като мъкнал известно време тежкия товар, нямал вече сили да върви и викнал:

— Слушай, пускам дървото!

Шивачът скочил пъргаво на земята, уловил с две ръце дървото, уж че го е носил, и казал на великана:

— Такъв голям човек си, а не можеш сам да носиш дори това нищо и никакво дърво.

Продължили заедно пътя си и минали край една череша. Великанът хванал най-горния клон на дървото, по който висели най-зрелите плодове, навел го и го дал на шивача да го държи, за да яде. Но шивачът бил толкова слаб, че не можел да удържи клона; щом великанът го пуснал, клонът веднага се вдигнал и шивачът полетял заедно с него във въздуха. Когато отново паднал на земята невредим, великанът рекъл:

— Толкова ли нямаш сила да удържиш нищо и никаква пръчка?

— Сила не ми липсва — отвърнал шивачът. — Да не мислиш, че това е трудно за човек, който с един удар поваля седмина? Аз прескочих дървото, защото ей там в гъсталака стреляха ловци. Прескочи го и ти, ако можеш.

Опитал се великанът, но не успял да прескочи дървото, а увиснал сред клоните; така шивачът го победил и този път.

Великанът казал:

— Щом си такъв голям храбрец, ела с мене в нашата пещера и пренощувай у нас.

Шивачът се съгласил и тръгнал с него. Стигнали в пещерата, а там около огъня седели други великани и всеки държал в ръце по една печена овца и ядял. Огледал се шивачът и си помислил: „Тук е много по-широко, отколкото в моята работилница“.

Великанът му посочил едно легло и му казал да си легне и да се наспи. Но леглото било прекалено голямо за шивача, затова той не легнал на него, а се сгушил в един ъгъл.

Станало полунощ. Великанът, който мислел, че шивачът е заспал дълбоко, станал, взел един голям железен прът, продънил с един удар леглото и си помислил, че е убил дребосъка.

Рано-рано на сутринта великаните отишли в гората и съвсем забравили за младия шивач, но не щеш ли, неочаквано той се задал с весел и безстрашен вид по пътя. Великаните се изплашили, помислили, че ще ги избие до един и бързо побягнали.

Шивачът продължил пътя си все в посоката, която му показвал неговият дълъг и остър нос. Вървял, вървял, стигнал до един дворец и понеже бил вече много уморен, влязъл в двора, легнал на тревата и заспал. Докато спял, дошли придворните, огледали го и прочели на пояса „Седем с един удар“.

— Я, какво търси този герой от войната в нашата мирна страна? — питали се те. — Сигурно е някой могъщ господар.

Отишли и казали на царя. Казали му още, че ако случайно избухне война, този човек може да им бъде полезен, и че не бива да го изпуснат, каквото и да струва това.

Техните съвети допаднали на царя. Тогава изпратил един от придворните при шивача, за да му предложи висока военна длъжност.

Пратеникът застанал до спящия шивач и започнал да чака. Най-сетне той изпънал крака и ръце и отворил очи; царедворецът му съобщил предложението на царя.

— Тъкмо затова дойдох тук — отвърнал шивачът. — Готов съм да служа на царя.

Приели го с най-големи почести и му дали хубав дом.

Ала другите войни били настроени зле към младия шивач и много му завиждали.

— Какво ще стане — говорели си те, — ако се скараме с него? С един удар ще ни избие като мухи!

Взели накрая решение: отишли всички заедно при царя и го помолили да ги освободи от служба.

— Нямаме толкова сили — рекли те — да се борим рамо до рамо с човек, който с един удар поваля седмина.

Царят много се натъжил, че заради един трябва да загуби всичките си верни войници и решил да се отърве от шивача. Но не смеел да го уволни, защото се страхувал, че той може да избие не само него, но и целия му народ и да се възкачи на царския престол.

Мислил дълго и накрая измислил. Пратил да кажат на шивача, че иска да му възложи нещо по-особено, понеже го смята за голям герой.

В една гора на царството живеели двама великани, които грабели, убивали и палели. Никой не смеел да се доближи до тях, защото знаел, че излага на опасност живота си. Царят заповядал на шивача да отиде в гората и да убие великаните, а в замяна му обещал за жена единствената си дъщеря и половината си царство; дал му и сто конника.

„Това е тъкмо за човек като мене — помислил си шивачът, — такава хубава принцеса и половин царство не се намират всеки ден.“

— Добре — отговорил той, — ще победя великаните и за тази работа не ми трябват стоте конника. Който с един удар поваля седем, няма защо да се плаши от двама.

Тръгнал шивачът и стоте конника го последвали. Когато стигнал до гората, той им казал:

— Вие стойте тука, аз ще се справя сам с великаните.

После навлязъл в гората и хвърлил поглед наляво и надясно. Скоро видял двамата великани; те били легнали под едно дърво, спели и хъркали тъй силно, че клоните над тях ту се издигали, ту се навеждали. Без да губи време, шивачът почнал да събира камъни, напълнил джобовете си и се покатерил на дървото. Като стигнал до средата, плъзнал се по един клон, спрял точно над заспалите великани и почнал да пуска камък след камък върху гърдите на единия. Дълго великанът не усещал нищо, но накрая се събудил, блъснал другаря си и рекъл:

— Защо ме удари?

— Сънувал си — отвърнал другият, — не съм те ударил.

Легнали пак да спят и тогава шивачът хвърлил камък върху втория великан.

— Какво правиш? Защо хвърли камък върху мен? — викнал той.

— Не съм хвърлил нищо — измърморил първият.

Скарали се, но тъй като били много изморени, млъкнали и пак заспали.

Шивачът избрал най-едрия камък и отново с всички сили го запратил върху гърдите на първия великан.

— Това вече на нищо не прилича! — креснал той.

Скочил като обезумял и блъснал тъй силно другаря си в дървото, че то се разтресло. Другият не му останал длъжен и двамата изпаднали в такава ярост, че изскубнали по едно дърво и почнали да се бият; и се били, докато накрая и двамата паднали мъртви на земята.

Сега шивачът скочил от дървото.

— Имах щастие — рекъл той, — че не отскубнаха дървото, на което бях седнал. Щях да скачам като катерица от дърво на дърво. Но да не губим повече време!

Изтеглил меча си и пронизал няколко пъти двамата великани, после се върнал при конниците и казал:

— Свърши се! Убих ги и двамата. Но не беше никак лесно! Като видяха колко към силен, отскубнаха по едно дърво и започнаха да се отбраняват с тях. Но и това не можа да помогне, щом насреща се изправи човек като мене, който с един удар поваля седем.

— Не си ли ранен? — попитали конниците.

— Нищо ми няма — отвърнал шивачът, — не падна дори косъм от главата ми.

Конниците не му повярвали, препуснали с конете в гората и намерили там великаните плувнали в кръв, а отстрани лежали изскубаните дървета.

Шивачът поискал от царя обещаната награда, но царят започнал да съжалява за даденото обещание и се размислил как да се отърве от него.

— Преди да ти дам дъщеря си и половината царство — рекъл му той, — трябва да извършиш още едно геройство. В гората скита еднорог кон и прави големи пакости. Трябва най-напред да хванеш него.

— Аз от великаните не се уплаших, та от еднорога ли? Седем с един удар, това е работа за мене!

Взел въже и брадва, отишъл в гората и пак накарал конниците да чакат край гората.

Не се наложило да чака дълго — еднорогът скоро се появил и се спуснал срещу шивача, за да го прониже с рога си.

— По-полека, по-полека — рекъл шивачът, — толкова бързо не става.

После застанал неподвижно на едно място и почакал, докато животното се приближи. Изведнъж се скрил зад едно дърво. Еднорогът препускал с всички сили и забил така здраво рога си в дънера, че не можал да го измъкне.

— Уловихме птичето — викнал шивачът, излязъл иззад дървото, метнал най-напред въжето около шията на коня, после с брадвата избил рога му от дървото и като свършил всичко, отвел животното и го предал на царя.

Но царят не искал и този път да му даде обещаната награда и по. поставил трето условие: преди сватбата шивачът да хване един глиган, който причинявал големи злини, ловците щели да му помагат.

— На драго сърце — рекъл шивачът, — това е детска игра за мене.

Той оставил ловците край гората и те били наистина доволни, защото ги било страх от глигана.

Щом зърнал шивача, глиганът изскочил насреща му с разпенена уста. Малко останало да го разкъса. Но пъргавият герой побягнал към една каменна къщичка и влязъл вътре. Глиганът се втурнал след него и щом го видял, че влиза, шивачът скочил от прозореца и затворил вратата. Свирепият звяр останал затворен. А понеже бил много тежък и тромав, не можел да мине през прозореца.

Шивачът повикал ловците, за да видят с очите си пленения глиган. А той отишъл при царя, който, ще не ще, вече трябвало да удържи обещанието си. Дал му тогава дъщеря си и половината царство. Ако знаел, че пред него стои не герой от войната, а прост шивач, щял да се разболее от мъка. Вдигнали разкошна сватба, но царят не се радвал.

След известно време младата царица чула една нощ, че съпругът й говори на сън:

— Хайде, момче, ако не ушиеш елека до вечерта, ще ти скъсам ушите!

Тя разбрала какъв е произходът на младия господар. На сутринта разказала всичко на баща си и го помолила да я отърве от този мъж, който бил обикновен шивач.

Царят я успокоил и казал:

— През нощта остави вратата на спалнята отворена. Моите придворни ще чакат отвън, докато той заспи, после ще влязат, ще го вържат и ще го качат на кораб, който ще го отнесе далеч оттук.

Младата царица се съгласила, но царският оръженосец, който случайно чул този разговор, бил привързан към младия господар и му разкрил заговора. Шивачът рекъл:

— Направили са си сметката без кръчмаря.

Вечерта той легнал да спи. Като решила, че вече е заспал, царицата станала, отворила вратата и пак си легнала. Шивачът, който само се преструвал, че спи, почнал да вика с ясен глас:

— Момче, ако не ушиеш елека до вечерта, ще ти скъсам ушите! Аз повалих с един удар седем, победих двама великани, улових еднорога и глигана! Да му мислят тези, които стоят пред вратата!

Като чули какво говори шивачът, придворните се уплашили и избягали така бързо, като че ги гонели зли духове. Никой вече не посмял да вдигне ръка срещу шивача.

И така младият шивач останал цар до края на живота си.

Едноочка, Двуочка и Триочка

Живяла някога една жена, която имала три дъщери. Голямата се казвала Едноочка, защото имала едно око по средата на челото; средната — Двуочка, защото имала две очи като всички други хора; малката — Триочка, защото имала три очи и третото й око се намирало също по средата на челото.

И тъй като Двуочка не се отличавала от всички други хора, сестрите и майка й не можели да я понасят. Все й натяквали:

— Ти с твоите две очи не стоиш по-горе от простия народ, ти не си от нашия род.

Блъскали я, подхвърляли й стари дрехи, давали й за ядене само остатъци, на всяка крачка й причинявали мъка.

Веднъж Двуочка трябвало да отиде на полето да пасе козата, но била много гладна, тъй като сестрите й дали съвсем малко храна. Седнала тя на един синор, заплакала и плакала така, че от очите й потекли две ручейчета.

Ала в мъката си случайно вдигнала очи и видяла пред себе си една жена, която я попитала:

— Защо плачеш, Двуочке?

Двуочка отвърнала:

— Как да не плача? Имам две очи като всички други хора, затова сестрите и майка ми не могат да ме търпят, блъскат ме от един ъгъл в друг, подхвърлят ми стари дрехи и за ядене ми дават само остатъци. Тази сутрин ми дадоха толкова малко, че още съм ужасно гладна.

А жената била орисница и й рекла:

— Двуочке, изтрий сълзите от лицето си и ще ти кажа нещо, след което вече никога няма да гладуваш. Само кажи на козата:

Ти хрупна си трева зелена,

я изврещи сега за мене:

„Момата вече огладня,

сложи й, масичке, храна!“

и в същия миг ще видиш пред себе си чудесно наредена масичка с най-отбрани ястия; ще можеш да ядеш, колкото искаш. А след като се наядеш и вече нямаш нужда от масичката, ще кажеш:

Добре си хапнах, честно слово,

я изврещи сега отново:

„Ти, масичке, си без цена,

но прибери се настрана!“ —

и в същия миг тя ще изчезне от очите ти.

Казала това орисницата и си отишла. А Двуочка си помислила: „Ще видя веднага дали е вярно онова, което ми каза тя, защото съм много гладна“. И рекла:

Ти хрупна си трева зелена,

я изврещи сега за мене:

„Момата вече огладня,

сложи й, масичке, храна!“

Още не изрекла докрая, и видяла пред себе си масичка, покрита с бяла покривка, а на нея имало чиния, нож, вилица и сребърна лъжица и били сложени най-отбрани, още топли ястия, от които се вдигала пара, като че токущо били донесени от кухнята.

Сипала си Двуочка и си хапнала добре, а като се наситила, казала, както я научила орисницата:

Добре си хапнах, честно слово,

я изврещи сега отново:

„Ти, масичке, си без цена,

но прибери се настрана!“

Масичката изчезнала веднага с всичко, каквото било на нея. „Чудесно домакинство!“ — помислила си Двуочка, която сега била много доволна и весела.

Когато се стъмнило, тя се прибрала с козата у дома и намерила една глинена паничка с ядене, оставена й от сестрите, но не я докоснала. На другия ден излязла пак с козата на полето и оставила оскъдните хапки, които й оставили за закуска.

Първия и втория път сестрите не обърнали на това никакво внимание, но тъй като се случвало всеки ден, замислили се и рекли:

— Става нещо с Двуочка. Преди изяждаше всичко, каквото й давахме, а сега не го и докосва. Сигурно е намерила някаква друга леснина.

И за да узнаят истината, решили Едноочка да отиде заедно с Двуочка, когато тя изведе козата на паша, и да наблюдава какво върши сестра им и дали някой й носи нещо за ядене и за пиене.

И щом Двуочка се наканила да върви на полето, Едноочка отишла при нея и рекла:

— Ще дойда с тебе; искам да видя дали добре пазиш козата и дали я водиш на хубава паша.

Ала Двуочка разбрала какво си е наумила Едноочка, завела козата сред високата трева и рекла:

— Ела да седнем, Едноочке, и аз ще ти попея.

Седнала Едноочка, защото била уморена от дългия път и от слънчевия пек, а Двуочка запяла, като непрекъснато повтаряла:

Едноочке, бдиш ли?

Едноочке, спиш ли?

Скоро Едноочка затворила окото си и заспала. И щом Двуочка видяла, че Едноочка спи дълбоко и не може да види нищо, казала на козата:

Ти хрупна си трева зелена,

я изврещи сега за мене:

„Момата вече огладня,

сложи й, масичке, храна!“

Седнала пред масичката и яла и пила, докато се наситила, а после пак казала:

Добре си хапнах, честно слово,

я изврещи сега отново:

„Ти, масичке, си без цена,

но прибери се настрана!“

И всичко мигновено изчезнало.

Тогава Двуочка събудила Едноочка и казала:

— Едноочке, ти искаше уж да пазиш козата, а заспа. През това време козата щеше да се запилее кой знае къде. Хайде, ставай да се прибираме у дома!

Прибрали се у дома и Двуочка пак не докоснала паничката си. А Едноочка не могла да обясни на майка си защо сестра й не иска да яде. Само казала за свое оправдание:

— Заспах на полето.

На другия ден майката рекла на Триочка:

— Този път ще отидеш ти с нея. Отваряй си очите дали някой й носи ядене и пиене, защото тя сигурно яде и пие тайно.

Отишла Триочка при Двуочка и рекла:

— Ще дойда с тебе. Искам да видя дали добре пазиш козата и дали я водиш на хубава паша.

Ала Двуочка разбрала какво си е наумила Триочка, завела козата сред висока трева и казала:

— Да поседнем, Триочке, и аз ще ти попея.

Триочка седнала, защото била уморена от пътя и от слънчевия пек, а Двуочка запяла пак предишната песничка:

Триочке, бдиш ли? —

Но вместо да изпее сега:

Триочке, спиш ли?

тя по невнимание изпяла:

Двуочке, спиш ли?

и повтаряла непрекъснато:

Триочке, бдиш ли?

Двуочке, спиш ли?

Две от очите на Триочка се затворили, ала третото, понеже в края на песничката не се говорело за него, не се затворило. Триочка само се престорила, че спи и с него, но това било хитрина — тя леко притворила третото си око и виждала всичко. И понеже помислила, че Триочка спи. Двуочка произнесла пред козата заклинанието:

Ти хрупна си трева зелена,

я изврещи сега за мене:

„Момата вече огладня,

сложи й, масичке, храна!“

Яла и пила до насита и заповядала на масичката да си отиде:

Добре си хапнах, честно слово,

я изврещи сега отново:

„Ти, масичке, си без цена,

но прибери се настрана!“

Триочка чула и видяла всичко. Дошла после Двуочка при нея, събудила я и рекла:

— Ех, Триочке, заспа ли? Добре пазиш! Хайде ставай да се прибираме у дома.

Като се прибрали у дома, Двуочка пак не яла нищо, а Триочка рекла на майка си:

— Знам сега защо тази горделивка не яде. Щом в полето каза на козата:

Ти хрупна си трева зелена,

я изврещи сега за мене:

„Момата вече огладня,

сложи й, масичке, храна!“ —

пред нея веднага застана една масичка, на която са сложени най-отбрани ястия, много по-хубави от нашите. И като се нахрани до насита, пак рече:

Добре си хапнах, честно слово,

я изврещи сега отново:

„Ти, масичке, си без цена,

но прибери се настрана!“ —

и всичко веднага изчезва. Аз наблюдавах зорко. Тя с някакво заклинание приспа двете ми очи, но за щастие третото око на челото ми остана будно.

Тогава завистливата майка викнала на Двуочка:

— Ти искаш да живееш по-хубаво от нас, а? Ще ти приседне.

Донесла един касапски нож и го забила в сърцето на козата, която паднала мъртва на земята.

Като видяла това, Двуочка много се натъжила, отишла на полето, седнала на синора и заплакала с горчиви сълзи. Изведнъж орисницата пак се явила пред нея и я попитала:

— Защо плачеш, Двуочке?

— Как да не плача? — отвърнала тя. — Майка ми уби козата, която всеки ден, щом изричах твоето заклинание, ми слагаше на масичката най-отбрани гозби. Сега ще трябва пак да гладувам и да страдам.

Орисницата рекла:

— Ще ти дам един добър съвет, Двуочке. Помоли твоите сестри да ти дадат вътрешностите от закланата коза и ги зарови в земята пред вратата на къщата. От тях ще израсне твоето щастие.

Тя изчезнала, а Двуочка се прибрала у дома и рекла на своите сестри:

— Мили сестрици, дайте и на мене нещичко от козата. Не искам кой знае какво, дайте ми само вътрешностите.

Те се изсмели и отвърнали:

— Вземи ги, щом не искаш нищо друго.

Взела Двуочка вътрешностите и вечерта тайно ги заровила в земята пред вратата на къщата, както я посъветвала орисницата.

На другата заран, когато всички се събудили и излезли на двора, видели, че пред вратата се извисявало чудно хубаво дърво, листата му били сребърни, а между тях висели златни плодове — сигурно никъде по широкия свят не можело да се намери нещо по-прекрасно и по-скъпо. Но те не знаели как е дошло дървото там през нощта; само Двуочка се досетила, че е израснало от вътрешностите на козата, понеже се намирало точно там, където ги била заровила.

Тогава майката рекла на Едноочка:

— Качи се, дъще, и обери плодовете от дървото.

Покатерила се Едноочка на дървото, но щом посегнала да хване една от златните ябълки, клонът се изплъзнал от ръката й; и това се повтаряло всеки път, така че каквито усилия и да правела, не успявала да откъсне нито една ябълка.

Тогава майката рекла:

— Качи се ти, Триочке! С твоите три очи ще виждаш по-добре от Едноочка.

Слязла Едноочка от дървото, покатерила се Триочка. Но и тя не излязла по-похватна — както и да гледала, златните ябълки всеки път се дръпвали назад.

Най-сетне майката загубила търпение и сама се покатерила на дървото; но и тя също като Едноочка и Триочка не могла да хване нито един плод — посягала все напразно.

Накрая Двуочка казала:

— Ще се кача аз, може да успея.

Обадили се сестрите:

— С твоите две очи ли? Много си въобразяваш.

Покатерила се Двуочка на дървото и златните ябълки не бягали от нея, а сами се навеждали към ръката й, така че тя можела да ги къса една след друга, и после слязла с пълна престилка. Майка й ги взела, но вместо да благодари на клетата Двуочка, завидела й, че само тя може да бере от плодовете. И трите започнали да се държат още по-сурово с нея.

Веднъж сестрите и майка им стояли под дървото. В това време минавал един млад рицар.

— Бързо, Двуочке — викнали двете сестри, — скрий се, не бива да ни засрамваш!

И бързо захлупили клетата Двуочка с една празна бъчва, която стояла близо до дървото; скрили под нея и набраните златни ябълки.

Приближил се рицарят и те видели, че бил голям хубавец. Спрял се той, възхитил се от разкошното дърво със сребърни листа и златни плодове и попитал двете сестри:

— Чие е това хубаво дърво? Който ми даде едно клонче от него, ще получи, каквото пожелае.

Едноочка и Триочка отвърнали, че дървото е тяхно и посегнали да му откъснат клонче. Мъчили се много и двете, но не успели, защото клоните и плодовете всеки път се дръпвали назад.

Рицарят казал:

— Чудно, дървото е ваше, а вие нямате власт да откъснете нещо от него.

Те пак започнали да твърдят, че дървото е тяхно. В това време Двуочка бутнала изпод бъчвата две-три златни ябълки и те се търкулнали пред краката на рицаря; а Двуочка направила това, защото се разсърдила, че Едноочка и Триочка лъжат.

Като видял златните ябълки в краката си, рицарят се учудил и попитал откъде са дошли. Едноочка и Триочка отвърнали тогава, че имали още една сестра, но че тя не бива да се показва пред никого, защото имала само две очи като всички други обикновени хора. Ала рицарят настоял да я види и викнал:

— Излез, Двуочке!

Тогава Двуочка излязла съвсем спокойно изпод бъчвата и рицарят се смаял от голямата й хубост.

— Двуочке, ти сигурно ще можеш да ми откъснеш едно клонче от дървото.

— Да — отвърнала Двуочка, — сигурно ще мога да направя това, защото дървото е мое.

Покатерила се горе и лесно откъснала една вейка с тънки сребърни листа и златни плодове. После я подала на рицаря.

Тогава рицарят рекъл:

— Двуочке, какво искаш да ти дам?

— Ах — отвърнала Двуочка, — аз търпя глад и жажда, мъки и страдания от ранна утрин до късна вечер: ще бъда щастлива, ако ме отведете оттук.

Вдигнал рицарят Двуочка на ръце, качил я на коня си и я завел в бащиния си замък. После й дал хубави дрехи, ядене и пиене, колкото искала, и понеже много я обикнал, взел я за жена и отпразнували сватбата много весело.

След като хубавият млад рицар отвел Двуочка, двете сестри завидели страшно на щастието й.

„Но чудното дърво ще остане за нас — помислили си те. — Макар че не можем да берем плодовете му, все пак всеки ще се спира пред него, ще идва при нас и ще го хвали. Кой знае, може да излезе и нашият късмет!“

Ала на другата заран дървото било изчезнало, а с това се изчерпали и надеждите им. А когато Двуочка погледнала от прозореца на стаята си, обзела я голяма радост: видяла дървото в двора на замъка — то я било последвало.

Двуочка живяла честито дълги години.

Веднъж при нея в замъка дошли две бедни жени и помолили за парче хляб. Двуочка ги погледнала и познала сестрите си Едноочка и Триочка, които били толкова бедни, че ходели по пътищата да просят хляб. Ала Двуочка ги посрещнала радушно, оставила ги в замъка, направила им много добрини и се грижила така за тях, че двете от сърце се разкаяли за злото, което някога причинявали на сестра си.

Снежанка

Веднъж през зимата, когато снежинки се сипели като пух от небето, царицата седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, си убола пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: „Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като дървото на прозореца!“

Не минало дълго време и тя родила дъщеричка бяла като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като абаносово дърво. Затова я кръстили Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла.

След една година царят се оженил повторно.

Втората му жена била хубава, но била горда и високомерна и не можела дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и щом застанела през него да се огледа, казвала:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота!

И огледалото отговаряло:

— Ти, царице, на света

първа си по красота.

И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.

А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Когато навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.

Веднъж царицата пак застанала пред огледалото:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота!

Но този път огледалото отвърнало:

— Ти, царице, си дарена

с извънмерна красота,

но Снежанка е за мене

най-красива на света.

Изтръпнала от страх царицата и позеленяла от завист. Тя намразила безкрайно момичето и вече не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му казала:

— Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, а за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб.

Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората; но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала.

— Ох, мили ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тази гора и никога няма да се върна у дома.

И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:

— Бягай тогава, клето дете!

„Дивите зверове скоро ще те разкъсат!“ — помислил си той, но все пак, понеже не я убил, сякаш камък паднал от сърцето му.

В този миг край тях изтичало глиганче. Ловецът го убил, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла, като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.

А клетото момиченце, като останало самичко в гората, толкова се изплашило, че само поглеждало към дърветата и не знаело какво да прави. После хукнало през трънливите храсти. Тичало, тичало, докато имало сили, но скоро се спуснала вечерта; най-сетне то видяло една къщурка и влязло да си почине.

В тази къщурка всичко било дребно, но много спретнато и чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка. Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло чаршафче.

Снежанка била много гладна и жадна. Хапнала от всяка чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка вино. После умората я надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая седмото й било точно по мярка. Снежанка останала в него и веднага заспала.

Стъмнило се съвсем и дошли стопаните на къщурката — седем джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички, в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко било наредено така, както го оставили.

Първото рекло:

— Кой е седял на столчето ми?

Второто:

— Кой е ял от чинийката ми?

Третото:

— Кой е отчупил от хлебчето ми?

Четвъртото:

— Кой е хапнал от гозбата ми?

Петото:

— Кой е бъркал с виличката ми?

Шестото:

— Кой е рязал с ножчето ми?

Седмото:

— Кой е пил от чашката ми?

После първото се обърнало, забелязало малка хлътнина на креватчето си и рекло:

— Кой е лягал на креватчето ми?

Приближили се другите и викнали:

— И в моето е лежал някой.

А седмото, като погледнало креватчето си, видяло в него Снежанка. Повикало другите, погледнали и занемели от изненада, после взели свещичките си и осветили Снежанка.

— Гледай, гледай какво хубаво дете! — викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.

Седмото джудже спало до другарчетата си, до всяко по един час, и така минала нощта.

На сутринта Снежанка се събудила, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли дружелюбно с нея и я попитали:

— Как се казваш?

— Казвам се Снежанка — отговорила тя.

— Как попадна в нашата къщичка? — продължили да я разпитват джуджетата.

Тогава тя им разказала, че мащехата й заповядала да я убият, но ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла тяхната къщичка.

Джуджетата рекли:

— Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма да ти липсва.

— Да, на драго сърце — отвърнала Снежанка и останала при тях.

Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка сутрин в планината да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и се нареждали около трапезата. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома, добрите джуджета го предупредили:

— Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тук; затова не пускай никого вътре.

Царицата пък, сигурна, че е изяла белия и черния дроб на Снежанка, вече мислела, че пак е най-красивата на света. Застанала пред огледалото и рекла:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота!

Но огледалото отговорило:

— Ти, царице, си дарена

с извънмерна красота,

но остава несъмнено

най-красива на света

малката Снежанка, дето

е при седемте джуджета.

Изтръпнала царицата от страх. Знаела, че огледалото не лъже и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. И започнала да мисли как да я погуби, защото завистта не я оставяла на мира — царицата искала да бъде сигурна, че е единствената хубавица на света.

Най-сетне измислила какво да прави. Боядисала си лицето, облякла се като продавачка и станала неузнаваема. После тръгнала през гората и намерила къщичката на седемте джуджета. Почукала на вратата и извикала:

— Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!

Снежанка надникнала от прозореца и казала:

— Добър ден, драга жено, какво продаваш?

— Добра стока, хубави неща — отвърнала продавачката. — Виж тези разноцветни шнурчета.

Извадила едно шнурче, което било изплетено от пъстри копринени нишки.

„Тази жена е честна и ще я пусна вътре“ — помислила си Снежанка, отворила вратата и купила красивото шнурче.

— Колко ти отива, чедо! — рекла продавачката. — Дай да го нанижа както трябва на елека ти.

Снежанка не се усъмнила и позволила на продавачката да й наниже новото шнурче. Тя бързо го нанизала, но стегнала тъй силно шнурчето, че Снежанка не можела вече да диша и паднала без дъх на земята.

— Сега ти вече не си най-красивата — рекла злата царица и бързо си отишла.

Скоро се стъмнило и седемте джуджета се прибрали у дома. Но колко се уплашили, като видели милата Снежанка просната на земята! Момичето не помръдвало и като че ли било мъртво.

Вдигнали я джуджетата на ръце и като разбрали, че е стегната много силно с шнурчето, прерязали го. В този миг Снежанка започнала леко да диша и малко по малко се съвзела.

Като узнали какво се е случило, джуджетата й рекли:

— Продавачката е била твоята мащеха. Пази се и не пускай никого вътре, когато нас ни няма.

А злобната жена се върнала в двореца, застанала пред огледалото и рекла:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота.

Огледалото отговорило както преди:

— Ти, царице си дарена

с извънмерна красота,

но остава несъмнено

най-красива на света

малката Снежанка, дето

е при седемте джуджета.

Като чула това, царицата изтръпнала от страх.

— Но сега ще измисля нещо, което ще те погуби! — рекла тя.

Тя разбирала от чародейства, сварила отрова и натопила в нея един гребен. После намерила стари дрехи и се преоблякла като старица.

Тръгнала през гората и спряла пред къщичката на седемте джуджета. Почукала на вратата и извикала:

— Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!

Снежанка се показала на прозореца и рекла:

— Върви си по пътя, не бива да пускам никого вътре.

— Но сигурно не са ти забранили да гледаш — казала старицата, извадила отровния гребен и го вдигнала нагоре.

Гребенът тъй много харесал на Снежанка, че тя забравила обещанието си и отворила вратата. Спазарили се за цената и старицата рекла:

— Дай сега да те среша както трябва.

Клетата Снежанка не се усъмнила и позволила на старицата да я среши. Но щом гребенът се забил в косата, отровата му веднага почнала да действа и момичето паднало в безсъзнание на земята.

— Свършено е сега с тебе, безподобна красавице! — рекла злобната жена и си отишла.

За щастие скоро се стъмнило и седемте джуджета се прибрали у дома. Щом видели Снежанка просната като мъртва на земята, те веднага се сетили за мащехата, започнали да търсят причината и открили гребена; извадили го от косата на Снежанка, тя отново дошла на себе си и разказала какво се е случило. Тогава те за трети път я предупредили да бъде предпазлива и да не отваря вратата никому.

В двореца царицата застанала пред огледалото и го попитала:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота!

Но огледалото отговорило както преди:

— Ти, царице, си дарена

с извънмерна красота,

но остава несъмнено

най-красива на света

малката Снежанка, дето

е при седемте джуджета.

Като чула този отговор, царицата започнала да трепери от гняв.

— Снежанка ще умре, дори това да струва собствения ми живот! — викнала тя.

Влязла в една малка изоставена стая, където никой друг не влизал, приготвила отрова и потопила в нея една ябълка. Отвън ябълката имала такъв приятен вид — жълта, с червени бузки, че който и да я зърнел, непременно щял да поиска да я опита, но ако хапнел само една хапка, щял да умре.

Щом приготвила ябълката, тя пак си боядисала лицето, преоблякла се като селянка и тръгнала през гората. Спряла пред къщичката на джуджетата и почукала на вратата. Снежанка надникнала от прозореца и рекла:

— Не бива да пускам никого вътре, джуджетата ми забраниха.

— Така да бъде — отвърнала селянката, — аз просто искам да се отърва от ябълките. Ако не искаш да купиш, ще ти подаря една.

— Не — рекла Снежанка, — не бива нищо да взимам.

— Да не се страхуваш, че е отровна? — рекла селянката. — Гледай, аз ще разрежа ябълката на две половинки; ти изяж червената, а пък аз ще изям жълтата.

Но ябълката била така изкусно направена, че отрова имало само в червената половинка.

На Снежанка се приискала хубавата ябълка и като видяла, че селянката също яде от нея, не можала да устои на изкушението, протегнала ръка през прозореца и взела отровната половинка. И щом отхапала от нея, паднала мъртва на земята. Тогава царицата й хвърлила един зловещ поглед, изсмяла се и извикала.

— Била като сняг, с бузи алени като кръв, с коси черни като абанос! Този път джуджетата не ще могат да те събудят.

А вкъщи застанала пред огледалото с думите:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота!

И огледалото най-сетне отговорило:

— Ти, царице, на света

първа си по красота.

Най-сетне завистливото й сърце се успокоило — доколкото изобщо едно завистливо сърце може да се успокои.

Стъмнило се. Джуджетата се прибрали у дома и заварили Снежанка просната на земята: от устата й вече не излизало никакво дихание, тя била мъртва. Вдигнали я, потърсили дали има нещо отровно по нея, отвързали шнурчето й, сресали косите й, измили я с вода и вино, ала нищо не помогнало: милата девойка била мъртва. Джуджетата я положили на леглото и седнали наоколо, за да я оплачат. Плакали цели три дни. После се приготвили да я погребат, но тя още изглеждала свежа, сякаш била жива — хубавите й бузки все още били алени. И те решили:

— Така не можем да я пуснем в черната земя.

Поръчали прозрачен стъклен ковчег, за да може да се вижда вътре от всички страни, положили я в него и отвън написали със златни букви името й и че била царска дъщеря. После занесли ковчега на планината и го оставили там, но винаги до него стояло едно от тях да го пази.

Птиците също дошли да оплачат Снежанка: най-напред една кукумявка, после една врана и накрая една млада гълъбица.

Дълго, много дълго лежала така Снежанка в ковчега, а изглеждала така, сякаш е заспала, защото още била бяла като сняг, бузките й били алени като кръв, а косата черна като абанос.

Случило се веднъж, че в гората се заблудил един царски син и се отбил в къщичката на джуджетата да пренощува. Преди това бил видял в планината ковчега с прекрасната Снежанка и прочел написаното със златни букви на него. И рекъл на джуджетата:

— Дайте ми този ковчег, ще ви платя за него, каквото искате.

Ала джуджетата отвърнали:

— Не го продаваме дори за всичкото злато по земята.

А той рекъл:

— Тогава подарете ми го, защото аз не бих могъл да живея, без да гледам Снежанка. Ще я почитам и уважавам като най-свидното нещо на света.

Като казал това, джуджетата се съжалили над него и му дали ковчега. Царският син заповядал на своите слуги да го носят на рамената си. Но какво се случило? Както вървели, слугите се спънали в един нисък храст и от тръсването Снежанка изплюла хапката от отровната ябълка. И не след дълго отворила очи, повдигнала капака на ковчега и станала.

— Ах, къде се намирам? — викнала тя.

Царският син радостно отвърнал:

— При мене! — Разказал й всичко, а после продължил: — Обичам те повече от всичко на света. Ела с мене в бащиния ми дворец да станеш моя съпруга.

Снежанка го харесала и отишла с него. Баща му заповядал сватбата да се отпразнува с голям разкош и великолепие.

За венчавката била поканена и злобната мащеха на Снежанка. Тя облякла най-хубавата си рокля, застанала пред огледалото и рекла:

— Огледало, огледало,

повтори, че на света

никъде не си видяло

друга с мойта красота!

Огледалото отговорило:

— Беше чудна хубавица

ти до вчера на света,

но днес младата царица

първа е по красота.

Злобната жена изрекла някакво проклятие и от уплаха не знаела какво да прави. Най-напред мислела да не отиде на сватбата, но тъй като не намирала покой, решила все пак да отиде и да види младата царица.

И като влязла в двореца, познала от пръв поглед Снежанка; вцепенила се от страх и ужас и не могла да мръдне от мястото си. Злобното й сърце се пръснало и тя паднала мъртва на земята.

Вълкът и седемте козлета

Живяла някога една стара коза. Тя имала седем козлета и ги обичала, както майка обича децата си. Веднъж решила да отиде в гората за храна. Повикала козлетата край себе си и им рекла:

— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.

Козлетата отвърнали:

— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.

И старата коза тръгнала спокойно към гората.

Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:

— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.

Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:

— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.

Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:

— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.

Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:

— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.

Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:

— Ударих си крака, намажи го с тесто.

Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:

— Посипи ми лапата с бяло брашно.

Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:

— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.

Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.

Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:

— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.

Козлетата викнали:

— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.

Вълкът сложил лапата си на прозореца и козлетата като видели, че е бяла, повярвали и отворили вратата. Ала кой влязъл при тях? Вълкът. Изплашили се козлетата и бързо се изпокрили: едното под масата, второто в леглото, третото в печката, четвъртото в кухнята, петото в сандъка, шестото под мивката, седмото в кутията на огромния стенен часовник. Ала вълкът намерил едно по едно всичките и ги нагълтал цели-целенички; не намерил само най-малкото, което се било скрило в кутията на стенния часовник. Като се нахранил, потътрил се едва навън, легнал под едно дърво на зелената поляна и заспал.

Не минало много време и ето, че старата коза се върнала от гората. Ах, какво заварила! Вратата на къщичката зеела широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, мивката се търкаляла строшена на пода, а завивките и възглавниците били свлечени от леглото. Потърсила децата си, но не ги намерила никъде. Почнала да ги вика едно след друго по име, но нито едно не се обадило, Най-сетне, когато повикала най-малкото, чуло се тънко гласче:

— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.

Извадила го тя и то й разказало, че дошъл вълкът и изял другите шест. Можете да си представите колко плакала козата за клетите си рожби.

Накрая, сломена от скръб, старата коза излязла навън, а най-малкото козле подскачало край нея, Като стигнали до поляната, видели под дървото заспалия вълк. Той хъркал тъй силно, че клоните над него треперели. Старата коза го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му корем нещо мърда. „Ох, помислила си тя, нима клетите ми рожби, които той е нагълтал за вечеря, още са живи?“

Тогава тя накарала козлето да изтича до къщи и да донесе ножицата, игла и конец, а после започнала да разпаря търбуха на звяра. Рязнала малко и веднага едно козле подало глава от дупката. Продължила да реже и шестте козлета изскочили едно след друго живи и здрави, понеже вълкът в лакомията си ги бил нагълтал цели. Ех, че се радвали всички! Почнали да галят милата си майчица и се разиграли като на сватба. Но старата коза рекла:

— Сега отидете да намерите големи камъни; ще напълним с тях корема на свирепия звяр, докато още спи.

Разтичали се седемте козлета, домъкнали камъни и почнали да ги пъхат в корема на вълка. Напъхали толкова, колкото можал да побере. После старата коза го зашила пак. И всичко станало толкова бързо, че той не усетил нищо и дори не помръднал.

Когато най-сетне се наспал, вълкът се изправил на нозете си. И тъй като бил ожаднял, решил да отиде до кладенеца да пие вода. Но щом тръгнал и се заклатушкал наляво-надясно, камъните в корема му почнали да се удрят един в друг и да тропат. И той ревнал:

Какво ли тропа и се мята

в корема ми и по червата?

Не съм изял май шест козлета,

а едри камъни проклети.

Като стигнал до кладенеца и се навел да пие вода, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил. Седемте козлета видели какво се случило, изтичали към кладенеца и се развикали:

— Вълкът умря! Вълкът умря!

Хванали се за ръце с майка си и заиграли весело хоро.

Спящата красавица

Живели отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:

— Ах, защо си нямаме дете!

Но дете все не им се раждало.

Веднъж царицата се къпела в реката и ето, че от водата на брега изскочила една жаба и й рекла:

— Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне; ще родиш дъщеря.

Станало както предрекла жабата. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, за да бъдат благосклонни и добри към детето.

Тринайсет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които щели да ядат, били само дванайсет, така че една от тях трябвало да си остане у дома.

Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове: една с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и тъй нататък — с всичко, каквото човек може да си пожелае на света.

След като единайсетте орисници изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринайсетата. Тя искала да си отмъсти затова, че не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:

— Навърши ли петнайсет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!

И без дума повече да каже, врътнала се и напуснала залата.

Всички се изплашили, но тогава напред излязла дванайстата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, ала можела да я смекчи и рекла:

— Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори принцесата.

Царят от все сърце искал да предпази свидното си чедо от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.

А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед.

В деня, в който навършило петнайсет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясна вита стълба и видяло една малка врата. В ключалката имало ръждив ключ; отключило вратата и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла старица с хурка и вретено и предяла усърдно лен.

— Добър ден, стара майчице — казала принцесата. — Какво правиш?

— Преда — отвърнала старицата и кимнала с глава.

— Какво е това, което тъй забавно се върти и подскача? — попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.

Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали: момичето си уболо пръста. И в същия миг паднало на земята — оборил го дълбок сън.

Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се завърнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях заспала цялата придворна свита. Заспали конете в конюшнята, кучетата на двора, гълъбите на покрива и мухите по стените. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, месото, което било сложено да се пече, престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо замахвал да удари плесница на чирачето, защото сбъркало нещо, отпуснал ръката си и също заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.

Около двореца лък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал тъй високо, че го закрил съвсем, не се виждало дори знамето на покрива.

Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна и от време на време пристигали царски синове, които се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да стигнат до двореца. Но те не успявали, защото преплетените тръни се държали здраво, като че ли имали ръце и не пропускали момците.

Минали много, много години. Един ден в тази страна пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, където преди сто години била заспала и още спяла прелестна принцеса, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата им свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но никой не успял.

Тогава момъкът казал:

— Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.

Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.

Ала стоте години били вече изтекли и дошъл денят, в който спящата красавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил живия плет, не видял тръни, а безброй прекрасни цветя; те сами се отдръпнали, направили му път да мине невредим, а зад него пак се доближили и се превърнали в трънлив плет.

Влязъл царският син и видял на двора конете и ловджийските кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали главици под крилцата си.

После влязъл в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че ли искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете, която скубела, но не доскубала.

Продължил царският син пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си.

Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла принцесата. А тя била тъй хубава в съня си, че той се навел и я целунал.

Щом я целунал, принцесата отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.

Конете в двора се изправили на нозете си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скочили и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили главици изпод крилцата си, поогледали се и литнали над полето, мухите запълзели по стените, огънят в огнището лумнал с игриви пламъци и гозбите закъкрили, месото пак зацвъркало и готвачът залепил такава плесница на чирака, че той се разревал, а помощницата започнала пак да скубе кокошката.

После вдигнали голяма сватба и царският син и принцесата живели щастливо чак до смъртта си.

Трите сестри

Живял някога един богат цар. Той бил толкова богат, че си мислел, че богатството му не може да свърши и затова живеел разгулно; играел дори на златна дъска със сребърни кегли. След като живял известно време така, богатството му намаляло и той започнал да залага град след град и замък след замък, докато накрая му останал само един стар горски замък. Отишъл да живее в него заедно с царицата и трите принцеси, а дните им минавали в оскъдица — всеки ден на трапезата им имало само картофи.

Веднъж царят решил да отиде на лов, като се надявал да убие някой заек; напълнил чантата си с картофи и тръгнал.

Наблизо се простирала голяма гора, в която никой не се решавал да влезе, защото за нея се разказвали страхотии: имало мечки, които изяждали хората, орли, които изкълвавали очи, вълци, лъвове и всякакви свирепи зверове. Но царят не се страхувал.

Най-напред не видял нищо особено. Около него се извисявали големи и дебели дървета, но наоколо всичко било спокойно. След като повървял известно време и огладнял, царят седнал под едно дърво да хапне картофи. Внезапно от гъсталака изскочил един мечок, втурнал се право към него и изръмжал:

— Как се осмеляваш да сядаш под дървото, където аз ям мед? Скъпо ще ми платиш за това!

Изплашил се царят и подал на мечока картофите си, като мислел, че с това ще го укроти. Но мечокът отново заговорил:

— Не ми трябват твоите картофи, искам теб самия да изям. И нищо не може да те спаси, освен ако се съгласиш да ми дадеш за жена голямата си дъщеря. В замяна на това ще ти дам много злато.

Понеже се страхувал, че мечокът ще го изяде, царят казал:

— Ще ти я дам, остави ме на мира!

Тогава мечокът го пуснал да си върви, но изръмжал след него:

— След седем дни ще дойда да взема невестата си.

Прибрал се царят спокойно у дома, защото си помислил, че мечокът няма да може да се промъкне през дупката на ключалката, тъй като всички врати щели да бъдат здраво залостени. И наистина, той заповядал да заключат всички порти и да вдигнат подвижния мост, а на дъщеря си казал да не се страхува. И за да бъде тя в пълна безопасност, царят я завел в една стаичка под малката кула, където тя трябвало са се крие, докато минат седемте дни.

Ала рано-рано на седмото утро, докато всички спели, към замъка се понесла разкошна каляска, с шест коня и заобиколена от голям брой конници в златни доспехи. Щом стигнали пред замъка, подвижният мост се спуснал сам, а вратата се отворила без ключ. Каляската влязла в двора и от нея скочил млад и хубав принц.

Събудил се царят от глъчката, надникнал през прозореца и видял как принцът, които бил вече извел голямата му дъщеря от стаичката под малката кула, й помага да се качи в каляската. И царят успял само да викне след нея:

— Прощавай ти, дъще злочеста —

от днес ти си меча невеста!

Тя му помахала с бялата си кърпичка, а каляската се понесла напред, като че ли пред нея бил впрегнат самият вятър, и изчезнала в омагьосаната гора.

Тежка мъка легнала на сърцето на царя, че дал дъщеря си за жена на мечок. Плакал цели три дни от скръб заедно с царицата.

Ала на четвъртия ден, след като се наплакал, той си казал: „Станалото станало, не можем да го поправим!“ Излязъл на двора и видял един сандък от абаносово дърво, който не можел да повдигне сам. Изведнъж си спомнил обещанието на мечока и отворил сандъка: той бил пълен със злато.

Щом видял златото, той се успокоил, възвърнал си заложените градове и замъци и започнал отново предишния разгулен живот. Така продължило докато златото се свършило. После отново заложил всичко и се оттеглил в горския замък. На трапезата му пак имало само картофи.

Царят имал и един сокол; взел го веднъж и излязъл на лов из полето, защото искал да хапне нещо по-добро. Вдигнал се соколът и литнал към тъмната омагьосана гора, в която царят вече не се решавал да влезе. Но щом соколът се извил над нея, изневиделица се стрелнал орел и го подгонил. А соколът едва успял да долети при царя. Царят вдигнал копието, за да убие орела, ала орелът сграбчил копието и го пречупил като тръстика, после с ноктите на другия си крак разкъсал сокола, а ноктите на другия си крак забил в рамото на царя и викнал:

— Защо размиряваш въздушното ми царство? За наказание ще умреш или ще ми дадеш средната си дъщеря за жена!

Царят рекъл:

— Вземи я, но какво ще ми дадеш в замяна?

— Ще ти дам много злато — рекъл орелът. — След седем седмици ще дойда да я взема.

После го пуснал и отлетял към гората.

Много се натъжил царят, че продал и втората си дъщеря и нямал смелост да й каже.

Минали шест седмици. През седмата принцесата излязла на една поляна пред замъка да бели платно. Неочаквано се задало великолепно рицарско шествие. Най-хубавият, който яздел начело, скочил от коня си и рекъл:

— Ела, девойко ясночела,

жена да станеш на орела!

И преди още тя да му отговори, той я вдигнал на коня си и препуснал с нея към гората, като че литнала птица.

В замъка чакали дълго принцесата, но тя все не се връщала и накрая царят признал, че веднъж, когато бил в опасност, я обещал за жена на един орел и сигурно той я е отнесъл. Но след като скръбта на царя преминала, той си спомнил обещанието на орела, слязъл на двора и видял две огромни златни яйца.

„На богатия всичко е простено“ — помислил си той и забравил тъжните си мисли. Веселият живот започнал отново и продължил, докато златото се свършило. После царят пак се върнал в горския замък и принцесата, която била още при баща си, трябвало пак да вари картофи.

Царят не искал вече да ходи на лов за зайци в гората, нито за птици. Тогава решил да улови риба. Накарал принцесата да изплете мрежа и отишъл с нея на едно езеро, недалече от гората. Намерил до брега лодка, качил се в нея хвърлил мрежата във водата и скоро тя се напълнила с хубави пъстърви с червени точки по гърба. Но когато решил да се върне на брега, лодката не се помръднала. И ето, че изведнъж се появил грамаден кит.

— Защо ловиш поданиците ми? Това ще ти струва главата!

И разтворил паст, за да погълне царя заедно с лодката. При тази страховита гледка царя се разтреперил от страх, но се досетил за третата си дъщеря и викнал:

— Подари ми живота и аз ще ти дам за жена най-малката си дъщеря.

— Така да бъде — измърморил китът, — в замяна и аз ще ти дам нещо. Злато нямам, за мен то няма стойност, но цялото дъно на езерото ми е посипано с бисери. Ще ти дам от тях три пълни чувала. Като минат шест месеца, през седмия ще дойда да си взема невестата.

И после се гмурнал във водата.

Царят стигнал с лодката до брега и занесъл пъстървите у дома, но като ги опържили, не изял нито една; а щом погледнел дъщеря си, единствената, която му била останала, най-хубавата и най-милата от трите, струвало му се, че сърцето му ще се пръсне.

Така минали шест месеца. Царицата и принцесата не знаели какво става с царя, тъй като през цялото време той нито веднъж не се явил пред тях с весело лице.

Веднъж през седмия месец, когато принцесата си наливала вода на двора, пристигнала каляска с шест бели коня и много хора, всички облечени в сребърни доспехи; от каляската пък слязъл чудно хубав принц, по-хубав от него принцесата досега не била виждала, и я помолил да му даде чаша вода. Тя му подала чашата, която държала. Тогава той я вдигнал на ръце и я качил в каляската; конете веднага потеглили, минали отново през портата и понесли каляската през полето към езерото:

Девойко, ти бе тъй честита,

но ставаш днес жена на кита!

Царицата стояла на прозореца и гледала след каляската, докато я загубила от погледа си. Но тъй като не видяла дъщеря си, мъка свила сърцето й. Повикала я и започнала да я търси навсякъде, но не я намерила. Разбрала, че се е случило нещо лошо, разплакала се и тогава царят й признал, че я е отвел китът, комуто бил обещал за жена. Признал й също, че затова през цялото време е толкова тъжен. Помъчил се да я утеши и й казал за голямото богатство, което ги очаква в замяна, ала царицата не искала дори да чуе и отвърнала, че единственото й чедо е по-скъпо от всички съкровища на света.

Докато китът принц отвеждал принцесата, неговите придворни занесли в замъка три грамадни чувала. Царят ги намерил пред вратата, отворил ги и видял, че били пълни с великолепни едри бисери.

И ето, че той отново станал богат и дори по-богат от когато и да било. Възвърнал си заложените градове и замъци, но този път заживял по-скромно и пестеливо. Пък и като си помислел за своите три мили дъщери, които хищниците сигурно вече били изяли, минавало му всяко желание за веселба.

Ала царицата не могла да намери утеха и изплакала за дъщеря си повече сълзи, отколкото били бисерите. Все пак накрая се успокоила, а след известно време отново се развеселила, защото родила едно хубаво момченце. И тъй като то се появило на бял свят неочаквано, кръстили го Райналд, а това значи чудотворец.

Момчето пораснало и станало силно. Царицата често му разказвала за неговите три сестри и тяхната злочеста съдба. Когато навършил шестнадесет години, Райналд поискал от царя бойни доспехи и меч. Дал му ги царят, а Райналд се сбогувал с родителите си и тръгнал по света да търси приключения.

Тръгнал той право към омагьосаната гора, защото само една мисъл занимавала ума му: да намери сестрите си. Лутал се дълго в гората, без да срещне човек или звяр, ала след три дни видял пред една пещера млада жена; тя седяла на земята и играела с едно мече, а друго, още съвсем мъничко, лежало в скута й.

Рейналд се сетил, че това е голямата му сестра, слязъл от коня си и отишъл при нея.

— Мила сестро, аз съм твоят брат Райналд и дойдох да те видя.

Принцесата се вгледала в лицето му и понеже приличал много на нейния баща, не се усъмнила в думите му, но се изплашила и казала:

— Ох, мили братко, ако животът ти е мил, бягай оттук. Щом мъжът ми, мечокът, се прибере и те завари у дома, ще те разкъса.

Ала Райналд рекъл:

— Не се страхувам и няма да се отделя от тебе, докато не разбера какъв живот водиш тук.

Като видяла, че не може да го отклони от решението му, принцесата го завела в пещерата — същинска меча бърлога. На едната страна имало купчина листа и сено, на които спели мечокът и мечетата, а на другата имало разкошно легло от червено дърво със златна украса — в него спяла принцесата. Тя накарала Райналд да се скрие под леглото.

Не минало много време и мечокът се прибрал.

— Мирише ми на човешко месо — рекъл той и се опитал да пъхне дебелата си глава под леглото.

— Успокой се, кой може да влезе тук!

— Намерих в гората един кон и го изядох — изръмжал мечокът и муцуната му наистина била още изцапана с кръв. — На този кон е имало човек и затова ми мирише на човешко месо.

Навел се пак да надникне под леглото, но принцесата ритнала тъй силно мечока, че той се преметнал презглава, легнал на листата и заспал.

На всеки седми ден мечокът се превръщал в хубав принц, пещерата — във великолепен замък, а горските животни — в негови придворни. В такъв ден принцът бил отвлякъл принцесата; пред замъка я посрещнали хубави млади жени, устроили голямо празненство и вечерта тя заспала щастлива. Но щом се събудила на другия ден, видяла, че се намира в тъмна меча бърлога, че съпругът й се е превърнал в мечок, който ръмжал в нозете й; само леглото и всичко онова, до което се докоснала тя, останало непреобразено. Живяла шест дни в мъка, но на седмия пак я обзела радост. И тъй като към възрастта й се прибавял само по един ден на седмица и принцесата не стареела бързо, тя била доволна.

Родила на съпруга си два принца, които също така шест дни били мечета, а на седмия добивали човешки образ. Хранела се с най-отбрани ястия, сладкиши и плодове, а мечокът бил послушен и изпълнявал всяко нейно желание.

Като се събудил сутринта, Райналд видял, че лежи в копринени завивки. Дошли слуги да му облекат най-скъпи дрехи и да бъдат на услугите му, защото това бил седмият ден от седмицата.

После влезли сестра му с принцовете и зет му, мечокът, и много се зарадвали, че е дошъл да ги види. Всичко тънело в разкош и великолепие, целият ден бил изпълнен с радости и удоволствия, но вечерта принцесата казала:

— Мили братко, побързай сега да се махнеш оттук! Утре призори моят съпруг ще се превърне отново в мечок и ако те завари тук, не ще може да устои на природата си и ще те изяде.

После дошъл принцът мечок, дал му три мечи косъма и рекъл:

— Изпаднеш ли беда, потъркай ги един в друг и аз ще ти дойда на помощ.

После се целунали, взели си сбогом, Райналд се качил в каляската и потеглил. Летяла коляската през гори и планини чак до разсъмване, когато небето почнало да просветва. Изведнъж Райналд разбрал, че лежи на земята, жребците и каляската били изчезнали, а в светлината на изгрева съгледал шест мравки, които препускали и теглели лешникова черупка.

Райналд се досетил, че още се намира в омагьосаната гора и решил да намери втората си сестра. Пак се лутал напразно три дни, ала на четвъртия чул плясък на криле и видял един голям орел, който кацнал на гнездото си. Райналд се скрил в гъстите храсти и почакал орелът да излети пак; след седем часа той отново се вдигнал към небето. Тогава Райналд излязъл от скривалището си, застанал под дървото и викнал:

— Мила сестро, ако си горе, обади се да чуя гласа ти! Аз съм Райналд, твой брат и дойдох да те видя.

Отгоре се чул глас:

— Ако ти си Райналд, моят мил брат, когото още не съм виждала, качи се при мене.

— Райналд започнал да се катери, но стволът бил много дебел и гладък. Три пъти опитал да се покатери, но не успял. Тогава сестра му пуснала копринена въжена стълба, той се изкачил по нея и стигнал бързо до голямото орлово гнездо.

Сестра му седяла на трон под балдахин от розова коприна, а в скута й лежало едно орлово яйце, което тя топлела, за да го измъти. Целунали се и много се зарадвали, но след малко принцесата казала:

— Мили братко, сега побързай да се махнеш! Ако те види орелът, моят съпруг, ще ти изкълве очите и ще ти изяде сърцето.

Райналд отвърнал:

— Не, ще остана тук, докато твоят съпруг се преобрази.

— Това ще стане след шест седмици. Ако можеш да издържиш, скрий се в хралупата на дървото и аз всеки ден ще ти подавам храна.

Скрил се Райналд в дървото и принцесата всеки ден му подавала храна. А щом орелът излитал, Райналд се качвал при сестра си.

След шест седмици орелът се превърнал в човек и Райналд пак се събудил в още по-разкошно легло. И така той живял радостно и весело при орела принц цели седем дни.

На седмата вечер се сбогували. Орелът му дал три орлови пера и рекъл:

— Ако изпаднеш в беда, потъркай ги едно в друго и аз ще ти дойда на помощ.

После поръчал на придворните да му покажат пътя. Но щом дошло утрото, те внезапно изчезнали и Райналд останал сам-самичък на една висока пуста скала.

Огледал се и видял в далечината огледалната повърхност на голямо езеро, което блестяло от първите слънчеви лъчи. Той си спомнил за третата си сестра и си казал, че тя сигурно е там.

Започнал да се спуска по стръмния скат, като едва си проправял път през гъсталака. Вървял така цели три дни и често загубвал от погледа си езерото, но на четвъртия ден стигнал до него. Изправил се на брега и викнал:

— Мила сестро, ако си в езерото, обади се да чуя гласа ти! Аз съм Райналд, твой брат, и дойдох да те видя.

Но не се обадил никой, навсякъде царяла тишина. Той наронил кори от хляб във водата и казал на рибите:

— Мили риби, идете при сестра ми и й кажете, че е дошъл брат й Райналд и иска да я види.

Но пъстървите с червените точки изяли трохите и не изпълнили молбата му.

Тогава той видял една лодка, свалил веднага бойните си доспехи, но задържал лъскавия си меч. После скочил в лодката и почнал да гребе, като влизал все по-навътре в езерото. Дълго плавал с лодката и най-сетне видял да стърчи над водата един кристален комин, от който излизало приятно ухание.

Райналд загребал с веслата към него, защото си помислил, че сестра му сигурно живее там в глъбината; стигнал, влязъл в комина и се спуснал надолу.

Принцесата много се изплашила, като видяла да се подават от комина два човешки крака, но скоро разбрала, че това е човек и че той е нейният брат. Тя се зарадвала от все сърце, но след малко се натъжила и рекла:

— Китът чу, че искаш да ме видиш и се тревожеше, че ако го завариш докато е кит, не ще може да устои на желанието да те изяде. При това ще разруши кристалната ми къща и аз също ще загина във водата.

— Не можеш ли да ме скриеш, докато дойде време магията да загуби силата си?

— Ох, как да те скрия? Не виждаш ли, че всички стени са от кристал и са прозрачни!

Но все пак се замислила и накрая й дошло на ум за помещението, в което били дървата. Тя ги подредила изкусно така, че отвън не можело да се види нищо, и скрила Райналд зад тях.

Скоро след това дошъл китът и принцесата се разтреперила като лист. Той обиколил два-три пъти кристалната къща и понеже видял, че между дърветата се подава част от дрехата на Райналд, изсумтял страхотно; а ако можел да го види целия, сигурно щял да разбие къщата с опашката си.

Китът идвал само един път през деня и обикалял къщата, докато най-сетне през седмия месец магията загубила силата си.

Изведнъж Райналд видял, че се намира в замък, който по разкош превъзхождал замъка на орела. Райналд живял цял месец в радост и веселие със сестра си и зет си. Но месецът свършил. Китът му дал три люспи и му казал:

— Ако изпаднеш в беда, потъркай ги една в друга и аз ще ти дойда на помощ.

И го пуснал да се върне с лодката на брега. Там Райналд намерил бойните си доспехи непокътнати.

После вървял седем дни и седем нощи. Накрая съзрял един замък с желязна порта и огромен катинар на нея, Отпред се разхождал червен бик с огнени очи и пазел входа.

Райналд тръгнал срещу него, вдигнал меча си и му нанесъл силен удар по шията. Шията обаче била от стомана и мечът се счупил, сякаш бил от стъкло. Райналд замахнал с копието, но то се прекършило като сламка. Тогава бикът го вдигнал на рогата си, запратил го във въздуха и той паднал в клоните на едно дърво.

Като разбрал, че е в беда Райналд се сетил за трите мечи косъма, потъркал ги и в същия миг тежко-тежко дотърчал мечокът, нападнал бика и го разкъсал. Тогава от корема на бика изхвръкнала птица и се издигнала към висините.

После Райналд потъркал трите орлови пера. Мигновено долетял могъщият орел и подгонил птицата, която се спуснала към едно езеро. Орелът се стрелнал върху нея и я разкъсал. Но Райналд видял, че в последния миг птицата пуснала във водата на езерото едно златно яйце.

Този път Райналд потъркал трите рибени люспи; веднага доплувал китът, лапнал яйцето и го изхвърлил на брега. Райнолд го взел, разчупил го с един камък и видял вътре малък ключ; с този ключ се отваряла желязната порта.

И щом само допрял ключа до нея, тя се разтворила и той влязъл. Другите врати сами се отворили. Райналд минал през седем врати и седем разкошни, ярко осветени зали. В последната зала на едно легло спяла млада девойка. Тя била ослепително красива. Райналд се опитал да я събуди, но тя спяла сякаш мъртвешки сън.

Той се разгневил и ударил с юмрук по една черна плоча, оставена до леглото; в същия миг девойката се събудила, но веднага заспала отново. Тогава той вдигнал плочата, ударил я в каменния под и тя се пръснала на хиляди парчета. Тогава девойката отворила прекрасните си очи и магията се развалила.

Девойката била сестра на принцовете, които отвлекли сестрите на Райналд. Някога тя отблъснала любовта на един зъл магьосник, а той си отмъстил, като я потопил в мъртвешки сън, а братята й превърнал в хищници; магията можела да властва, докато плочата била непокътната.

Райналд извел девойката навън и в това време видели как от три страни препускат на коне принцовете — всички в човешкия си образ и заедно с жените и децата си.

Всички тръгнали към двореца на стария цар. Така Райналд довел трите сестри у дома, а той се оженил за хубавата девойка.

Три дни и три нощи цели

яли, пили, песни пели;

Маца весело мяука —

приказката свършва тука.

Бременските музиканти

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето, че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа; тогава господарят решил да се отърве от него. Разбрало магарето, че нищо добро не го чака и избягало. Тръгнало към Бремен — надявало се, че там ще може да стане музикант. Вървяло, вървяло и видяло едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало тежко с отворена уста, сякаш било тичало дълго време.

— Ей, Давчо, защо дишаш така тежко? — попитало магарето.

— Ох — отвърнало кучето, — защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз избягах. Но как ще си изкарвам хляба сега?

— Знаеш ли какво — рекло магарето, — аз отивам в Бремен и съм решил да стана музикант. Ела с мене — аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.

Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало много време, видели един котарак, който седял намръщен край пътя.

— Каква беда те е сполетяла, че си толкова кисел, стари Мустакане? — попитало магарето.

— Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? — отвърнал котаракът. — Остарях вече и зъбите ми се изтъпиха и затова предпочитам да седя зад печката вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз избягах. Сега се чудя какво да правя.

— Ела с нас в Бремен. Ще станем музиканти.

Котаракът, решил че това е разумно и тръгнал с тях.

Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик; на вратата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.

— Ще спукаш тъпанчетата на хората — рекло магарето. — Какво те е прихванало, че си се разкукуригал така?

— Пеех на хубаво време — отвърнал петелът, — но утре е празник, ще дойдат гости и господарката безмилостно каза на готвачката да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще кукуригам, докато мога.

— Слушай, Червеноглавчо — рекло магарето, — я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.

Това предложение харесало на петела и четиримата поели дружно.

Но град Бремен бил далече, не могли да стигнат там за един ден. Вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, където за него било най-безопасно. Преди да заспи, огледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука светлина. Казал на другарите си, че видял светлинка и че там сигурно има къща.

Магарето рекло:

— Хайде тогава да отидем там, защото тук не е никак удобно.

Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо ще му дойдат добре.

Станали и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, понеже било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.

— Какво видя, Сивчо? — попитал петелът.

— Какво видях ли? — отвърнало магарето. — Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко си хапват.

— Ето ти работа за нас — рекъл петелът.

— Ох, да бяхме ние вътре! — рекло магарето.

Мислили, мислили какво да направят, за да изгонят разбойниците, накрая решили: магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, започнали да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и от страх избягали в гората.

Седнали четиримата приятели около трапезата, благодарни и на останалата храна, и се наяли до насита. После угасили свещите и потърсили място за спане — всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.

Минало полунощ. Видели разбойниците отдалече, че в къщата вече не свети и че всичко изглежда спокойно. Главатарят рекъл:

— Не биваше чак толкова да се плашим.

Изпратил единия да види какво става в къщата. Разбойникът видял, че всичко е мирно и тихо, влязъл в кухнята, за да запали свещ. Като видял очите на котарака, които светели като въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха, за да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скочил, зафучал и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скочило кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето ритнало със задните си копита. Петелът пък, разбуден от врявата, изкукуригал от покрива.

Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:

— Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в крака, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива седеше съдията и викаше: „Дайте ми го тоя хайдук!“ И аз избягах колкото се може по-бързо.

Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на разбойника още му тракат зъбите от това, което разказал на другарите си.

Ленените валма

Живяла някога една мома. Тя била хубава, но мързелива и небрежна. Седнела ли да преде лен, била толкова припряна, че щом в къделята се мернело възелче, отскубвала веднага цяло валмо и го хвърляла на земята край себе си. Момата имала прислужница, която била много работлива; тя събирала хвърлените ленени валма, почиствала ги и изпридала тънка прежда; накрая дала да й изтъкат плат и си ушила красива рокля.

Поискал един момък мързеливата мома за жена. Уговорили деня на сватбата. Вечерта преди сватбата работливата прислужница облякла новата си дреха и весело се хванала на хорото. Видяла я годеницата и рекла:

— Гледай, бедната мома

скача с моите валма!

Чул я годеникът и попитал годеницата какво иска да каже с тези думи. И тя отговорила, че момичето носи рокля от ленените валма, които тя е хвърляла.

Като чул това, годеникът, който вече бил забелязал, че тя е мързелива, а бедната прислужница работлива, оставил годеницата си, отишъл при другата и се оженил за нея.

Хензел и Гретел

Живял някога беден дървар с жена си и с двете си деца; момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Парите едва стигали за прехраната на семейството и ето, че дошло време, когато той не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Тежки мисли не му давали покой и през нощта. Докато една вечер, както лежал буден в леглото, казал на жена си:

— Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо?

Понеже бедността ги притискала, а и жената не виждала никакво спасение, отвърнала коравосърдечно:

— Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано утре ще заведем децата в гората. Ще им запалим огън и ще дадем на всяко по едно парче хляб, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат вкъщи, и така ще се отървем от тях.

— Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!

— Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не. ти остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.

И не го оставила на мира, докато не се съгласил.

— Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.

Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво говори майка им. Гретел заплакала с горчиви сълзи и казала на Хензел:

— Свършено е вече с нас.

— Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.

И щом родителите им заспали, Хензел станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като монети. Той се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:

— Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо!

На сутринта, още преди изгрев слънце, влязла майка им и ги събудила:

— Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва.

После дала на всяко по парче хляб и казала:

— Това ви е за обяд, ако го изядете по-рано, друго няма да видите.

Гретел сложила хляба под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали към гората.

Като повървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата; той направил това няколко пъти и накрая баща му рекъл:

— Хензел, какво се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.

— Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце; качило се е на покрива да ми каже сбогом.

Жената рекла:

— Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.

Като стигнал гората, бащата рекъл:

— Хайде, деца, съберете дръвца да ви запаля огън, за да не ви е студено.

Хензел и Гретел събрали клони и ги натрупали на голяма купчина. Запалили клонките, лумнали високи плъмаци. Тогава майка им рекла:

— Деца, легнете сега край огъня и си починете; ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.

Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло своето парче хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизо. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люлее и блъска вятърът.

Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко; а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.

Гретел се разплакала и рекла:

— Как ще излезем сега от гората?

Но Хензел я успокоил:

— Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.

И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчетата, които лъщели като току-що насечени монети и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Почукали на вратата, майка им отворила и като видяла, че това са Хензел и Гретел, рекла:

— Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората? Помислихме, че не искате да се приберете.

Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.

Не минало дълго време, нищетата пак ги притиснала и децата чули една нощ майка си да казва на бащата:

— Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после няма да имаме какво да ядем. Трябва да махнем децата; ще ги заведем по-навътре в гората, за да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.

Но на бащата много му дожаляло и той рекъл:

— По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.

Но жена му не слушала какво говори, карала му се и все едно и също му говорела. А който се хване на хорото, трябва да играе докрай — тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и този път.

Ала децата били още будни и чули разговора. И щом родителите им заспали, Хензел пак станал; искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но врата била заключена и Хензел не можал да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:

— Не плачи, Гретел, и спи спокойно: аз ще измисля нещо.

Рано сутринта майка им влязла при тях и ги накарала да станат. Дала им пак по парче хляб, но то сега било по-малко, отколкото миналия път. Като тръгнали към гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.

— Хензел, какво все се спираш и гледаш назад? — попитал баща му. — Върви си по пътя!

— Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.

— Глупако — рекла майката, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.

Майката завела децата още по-навътре в гората, където никога не били ходили. Пак запалили голям огън и тя им рекла:

— Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.

Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:

— Гретел, почакай да изгрее месечината. Тогава ще видим трохите, които пръснах; те ще ни покажат пътя към къщи.

Изгряла месечината и те тръгнали да търсят трохите, но не намерили нито една защото птичките ги били изкълвали. Хензел казал на Гретел:

— Все някак ще намерим пътя.

Но не го намерили.

Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората; пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.

Дошло третото утро, откакто били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората, а от глад и жажда силите им все повече ги напускали.

Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали след нея и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката била направена от хляб и била покрита с козунак, а прозорците били от чиста захар. Хензел рекъл:

— Сега можем да се наядем до насита. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.

Хензел протегнал ръце нагоре и си отронил малко от покрива, а Гретел отчупила от стъклата и започнала да хруска. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:

— Кой от къщичката хрупа?

Аз ръцете му ще счупя.

Децата отвърнали:

— Никой, никой! Силен вятър

къщичката поразклати.

И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си взел голям къс, а Гретел счупила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изяла.

Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на тояга. Хензел и Гретел така се изплашили, че изпуснали, каквото държали в ръце. Старицата пък поклатила глава и казала:

— А, кой ви доведе тук, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.

Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила — дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После подредила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират на небето.

Но старицата само се престорила на гостоприемна, а всъщност била зла вещица, която дебнела децата, а хлебната къщичка била само за примамка. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно:

— Пипнах ги, няма да ми избягат.

Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:

— Ще ми се усладят, когато ги изям.

Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той викал, плакал, но нищо не му помогнало. После отишла при Гретел раздрусала я, за да я събуди и креснала:

— Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си; затворила съм го в кошарата, за да се угои. Щом се угои, ще го изям.

Гретел заплакала горчиво, но всичко било напразно — трябвало да направи това, което й наредила злата вещица.

Започнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволи с рачешки черупки. Старицата отивала всяка сутрин до кошарата и викала:

— Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се угоиш!

Но Хензел й подавал едно кокалче, а старицата понеже не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.

— Хей, Гретел — викнала тя на момичето, — поразмърдай се и донеси вода! Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.

Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, как се търкаляли сълзите по бузките му!

— Отникъде не идва помощ — викнало то. — По-добре да ни бяха изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!

— Стига си хленчила — рекла старицата, — нищо няма да ти помогне.

Рано сутринта Гретел излязла да закачи котела с водата на огнището и да запали огън.

— Първо ще опечем хляба — рекла старицата, — аз запалих вече пещта и замесих тестото.

Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече излизали пламъци, и рекла:

— Влез вътре и виж дали добре гори, за да метнем хляба.

Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво иска да направи вещицата и казала:

— Не зная как да вляза вътре…

— Глупава си като гъска — рекла старицата. — Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!

После се доближила до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а момичето бързо затворило желязната вратичка и спуснало резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.

После изтичала право при Хензел, отворила кошарата и викнала:

— Хензел, спасени сме, старата вещица умря!

Хензел изхвръкнал като птиче от клетка. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, а там във всеки ъгъл имало сандък с бисери и скъпоценни камъни.

— Тези са по-хубави от нашите камъчета — рекъл Хензел и наслагал в джобовете си толкова, колкото побирали.

А Гретел викнала:

— Ще взема и аз малко да занеса у дома — и напълнила престилчицата си.

— А сега да вървим — рекъл Хензел, — да се махнем от омагьосаната гора.

Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.

— Няма да можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост — рекъл Хензел.

— Лодка също няма — добавила Гретел, — но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да преминем на другия бряг.

И викнала:

— Пате, пате, бяло пате,

молим ти се аз и бате:

на гърба си як вземи ни,

та реката да преминем.

Дошла патицата, яхнал я Хензел и казал на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:

— Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.

Патето така и направило. А като преминали на другия бряг и повървели малко, гората започнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалече бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята е прегърнали своите родители. А майка им и баща им не видели бял ден, откакто оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си и бисерите и скъпоценните камъни се затъркаляли из стаята; Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много щастливо.

Свърши приказката вече,

при това е късна вечер,

та върви да спиш веднага!

Чакай, виж, там мишка бяга!

Май че иска да се скрие

бързо в дупката си пак.

Улови я, одери я

и уший си нов калпак!

Клинецът

Веднъж един търговец продал цялата си стока на панаира и напълнил торбата си със злато и сребро. Решил да тръгне веднага към дома си, за да стигне преди да се е стъмнило. Натоварил на коня торбата с парите, яхнал го и потеглил. По пладне спрял в един град да си почине. Но като се наканил пак да тръгне, слугата, който довел коня, му рекъл:

— Господине, от подковата на левия заден крак на коня е паднал един клинец.

— Нищо — отвърнал търговецът, — имам още шест часа път и бързам. Подковата все ще издържи.

След пладне спрял в друга страноприемница и поръчал да нахранят коня с хляб. Пак влязъл един слуга при него и му казал:

— Господине, от левия заден крак на коня ви е паднала подковата. Да го заведа ли да го подковат?

— Нищо — отвърнал търговеца, — имам още два-три часа път и бързам. Конят все ще издържи.

Тръгнал пак, но не след дълго конят почнал да накуцва. Не минало много време и започнал да се спъва. Накрая грохнал на земята и си счупил крака. Търговецът се принудил да остави коня, отвързал торбата от седлото, метнал я през рамо и тръгнал пеш към къщи. Пристигнал късно през нощта.

— За цялата тази беда — рекъл си той — е виновен проклетият клинец.

Да се бърза — важно е това,

и все пак не бързай презглава!

Магарешката салата

Имало едно време един млад ловец. Отишъл той веднъж в гората и взел да търси удобно място, където да се скрие и да дебне дивеча. Било му леко и весело на душата, вървял бодро и си подсвирквал. Изведнъж срещу него се появила стара, грозна жена, спряла го и му казала:

— Добра среща, момко! Весел си ти, радостен, а аз съм гладна и жадна. Дай ми малко милостиня.

Съжалил се ловецът над бедната старица, бръкнал в джоба си и й дал няколко монети, макар че не бил богат. После понечил да продължи пътя си, но старицата го задържала и казала:

— Слушай какво ще ти кажа, драги ловецо! Ти имаш добро сърце и аз ще ти подаря нещо. Върви все по този път и скоро ще стигнеш до едно дърво, на което са кацнали девет птици; те държат в ноктите си един плащ и се бият за него. Вдигни пушката и стреляй сред тях. Те ще пуснат плаща към тебе, но ти ще улучиш и една от птиците и тя ще падне мъртва на земята. Прибери плаща и го пази добре, защото той е вълшебен: метнеш ли го на раменете си и пожелаеш ли да отидеш на което и да е място, в миг ще се намериш там. А на мъртвата птица извади сърцето и го глътни цяло; тогава всяка сутрин ще намираш по една жълтица под възглавницата си.

Ловецът благодарил на старицата и си помислил: „Хубави работи ми обеща, дано да са верни“. Но като направил стотина крачки, чул над главата си птичи крясък. Вдигнал очи и видял много птици, които дърпали с човки и нокти някакво платно, сякаш всяка искала да го грабне за себе си.

— Чудна работа — рекъл ловецът, — излиза точно така, както ми рече бабичката.

Свалил пушката от рамо, прицелил се и гръмнал.

Разхвърчала се перушина, птиците се разлетели със силен крясък, но една паднала мъртва на земята; плащът също се спуснал бавно надолу. Направил ловецът каквото му поръчала старицата: разрязал птицата, извадил сърцето й и го глътнал, а плаща прибрал и го занесъл вкъщи.

Като се събудил на другата сутрин, спомнил си обещанието на бабичката и решил да провери дали се е сбъднало. Вдигнал възглавницата и пред очите му лъснала жълтица; на другата сутрин намерил още една жълтица и това се повтаряло всеки път, когато се събуждал. Така се събрала цяла купчина злато, а ловецът си казал:

— Каква полза от всичкото това злато, като си стоя у дома? Ще тръгна да видя какво става по света.

Сбогувал се с родителите си, метнал пушката през рамо, а раницата на гръб и тръгнал по света. Минал през една гъста гора, а когато излязъл от нея, видял в далечината голям, красив замък. На един от прозорците стояли старица и чудно хубава девойка. Старицата била магьосница и казала на девойката:

— Мила дъще, онзи човек, който излезе от гората, крие в себе си вълшебство. Трябва да го приспим и да му го вземем, защото то подобава повече на нас, отколкото на него. Той носи в себе си птиче сърце и благодарение на него намира всяка сутрин по една жълтица под възглавницата си.

Разказала й подробно какво трябва да се направи и накрая я заплашила:

— Ако не ме послушаш, ще си изпатиш.

Приближил се ловецът до замъка, видял девойката и си казал.

— Много път извървях и искам да си почина малко. Ще се отбия в този хубав замък, пари имам достатъчно.

Всъщност поискал да остане в замъка, защото девойката много му харесала.

Влязъл там, посрещнали го радушно и го нагостили.

Не минало много време и той се влюбил тъй силно в дъщерята на магьосницата, че не мислел вече за нищо друго и непрекъснато я гледал в очите; на драго сърце изпълнявал всичките й желания. Тогава старицата рекла:

— Сега можем да му вземем птичето сърце. Той няма да усети, че му липсва.

Сварила някакво вълшебно питие, наляла го в една чаша и поръчала на девойката да го занесе на ловеца.

Отишла девойката при ловеца и казала:

— Хайде мили, пий за мое здраве!

Вдигнал той чашата, изпил питието до капка и веднага повърнал птичето сърце. Девойката тайно го взела и после сама го глътнала, както й заповядала старицата.

А той не видял вече нито веднъж жълтица под възглавницата си — жълтици се появявали всяка заран под възглавницата на девойката, а старицата ги взимала. Но ловецът бил толкова влюбен и толкова оглупял, че не мислел за нищо друго, освен за девойката.

Веднъж старата магьосница рекла:

— Птичето сърце дойде у нас, но трябва да вземем и вълшебния плащ на ловеца.

Девойката отвърнала:

— Той загуби богатството си, нека да му оставим плаща.

Старицата се разсърдила:

— Този плащ е чудо, каквото рядко може да се види по света. Искам го и ще го взема.

Поръчала на девойката какво да направи и й казала, че ако не я послуша, ще си изпати.

Девойката изпълнила всичко, което й заповядала старицата: застанала веднъж на прозореца, а лицето й било толкова тъжно, че като я видял, ловецът я попитал:

— Защо си толкова тъжна?

— Ах, любими — отвърнала тя, — отсреща се издига Гранатовата планина и там има прекрасни скъпоценни камъни. Имам голямо желание да притежавам някои от тях; сетя ли се за това, става ми много тъжно. Но кой би могъл да ми донесе? Там стигат само птиците, които имат крила и летят, но човек никога не може да се изкачи на планината.

— Нищо друго ли не те мъчи? — рекъл ловецът. — Ще ти донеса от скъпоценните камъни.

Взел я под плаща си, пожелал да литнат към Гранатовата планина и след миг двамата спрели там. Накъдето се обърнели, виждали как искрят скъпоценни камъни — не можели да им се нарадват; после събрали най-хубавите и най-скъпите. Но старицата, нали владеела магьосническото изкуство, направила така, че на ловеца му се доспало. И той казал на девойката:

— Да седнем и да си починем. Толкова съм уморен, че не мога да се държа на краката си.

Седнали, положил той глава на скута й и заспал. И щом заспал, тя отвързала плаща от раменете му, вързала го на своите, събрала скъпоценните камъни и пожелала да се върне в къщи.

Наспал се ловецът, събудил се и видял, че любимата му го е измамила и го е оставила сам на пустата планина.

— О, колко много коварство има по света! — извикал той.

Седял угрижен, с голяма мъка на душата, и не знаел какво да прави. А на планината живеели и върлували диви и свирепи великани. Не минало много време и ето, че се задали трима. Ловецът легнал и се престорил, че спи. Дошли великаните до него, единият го побутнал с крак и рекъл:

— Какъв е този земен червей, който е легнал тук, потънал в дълбок сън?

Вторият рекъл:

— Стъпчи го, за да умре.

Но третият избоботил презрително:

— Не си струва трудът, оставете го жив! Той не може да остане тук, а пък ако се изкачи по-високо, чак на върха на планината, там облаците ще го грабнат и ще го отнесат.

Разговорили се така и отминали, но ловецът запомнил думите им, почакал да се отдалечат, скочил на крака и се покатерил на върха. Поседял малко и ето, че се спуснал един облак, грабнал го и се зареял с него под небето. После пак се спуснал и спрял над една голяма зеленчукова градина, оградена от всички страни със зид. Така ловецът паднал леко на земята между зелето и другите зеленчуци.

Огледал се наоколо и си казал:

— Да имаше нещо за ядене! Много съм гладен, пък и трябва да събера сили да продължа пътя си. Но не виждам ябълки и круши, нито други плодове, навсякъде само зеленчук.

Най-сетне си помислил: „В краен случай мога да хапна салата. Тя не е кой знае колко вкусна, но ще ме освежи.“

Избрал си една хубава салата и я захрупал, но скоро усетил, че с него става нещо странно. Пораснали му четири крака, дебела глава и две дълги уши — и той видял с ужас, че се превърнал в магаре. Но тъй като все още бил много гладен, сочната салата много му се усладила — нали бил магаре — продължил лакомо да яде. Накрая попаднал на друг вид салата, но щом хапнал от нея, отново почувствал някаква промяна и възвърнал човешкия си образ.

После ловецът легнал и се наспал. Събудил се на другата сутрин, откъснал една от лошите салати и една от добрите и си помислил: „Те ще ми помогнат да си върна нещата и да отмъстя за коварството“.

Сложил двете салати в торбата си, прескочил зида и тръгнал да търси замъка на любимата си. Поскитал няколко дни и накрая го намерил. Той боядисал набързо лицето си кафяво и придобил такъв вид, че никой не можел да го познае. После влязъл в замъка и помолил да го подслонят.

— Много съм уморен, не мога да вървя повече — казал той.

Магьосницата го попитала:

— Откъде си, приятелю, и какво работиш?

Той отвърнал:

— Царски пратеник съм и ме изпратиха да търся най-вкусната салата на земята. За щастие я намерих, но слънцето припича много силно и се страхувам, че крехката салата ще увехне; не зная дали ще успея да я занеса.

Като чула за вкусната салата, старицата се полакомила и рекла:

— Дай да опитам от тази салата!

— Защо не? — съгласил се той. — Нося две и ще ти дам едната.

Развързал торбата и й подал лошата салата. Магьосницата не се усъмнила, взела салатата и отишла в кухнята да я приготви. Като свършила, нямала търпение да почака, докато я сложат на трапезата, а веднага взела два-три листа и ги напъхала в устата си; но щом ги глътнала, изгубила човешкия си образ — превърнала се в магарица и хукнала из двора.

После в кухнята влязла прислужницата, взела приготвената салата да я поднесе на трапезата, но по стар навик изяла два-три листа. Чудотворната сила подействала незабавно — тя също се превърнала в магарица, изтървала паницата със салатата и хукнала на двора при магьосницата.

През това време ловецът седял до хубавото момиче. Понеже никой не носел салатата, а и на момичето много му се искало да я опита, то попитало:

— Защо я няма още салатата?

Тогава ловецът си помислил: „Зеленчукът сигурно е подействал вече“ и казал:

— Ще отида в кухнята да видя какво става.

Като слязъл по стълбата, видял двете магарици да тичат из двора, а салатата се търкаляла на земята.

— Добре, тези двете са изяли своя дял — рекъл той.

Вдигнал от земята останалите листа, сложил ги в чинията и ги занесъл на девойката с думите:

— Аз ще ти поднеса вкусната салата, за да не чакаш повече.

Хапнала тя и мигновено изгубила човешкия си образ — превърнала се в магарица и хукнала на двора.

Ловецът измил старателно лицето си, за да могат магьосницата и дъщеря й да го познаят, слязъл на двора и извикал:

— Сега ще си получите наградата и за вашето коварство.

Вързал трите за едно въже и ги подкарал. Стигнал и до една мелница. Почукал на прозореца; мелничарят подал глава и го попитал какво желае. Ловецът казал:

— Водя три вироглави добичета, защото не искам да ги държа вече. Ако ги прибереш да ги храниш и да ги гледаш така, както аз ти наредя, ще ти платя, колкото поискаш.

Мелничарят рекъл:

— Защо не? Но как да ги гледам?

Тогава ловецът му наредил да дава на старата магарица, а тя била магьосницата, по три пъти на ден тояга и веднъж храна; на средната, тя била прислужницата, веднъж тояга и по три пъти храна; а на младата, тя била девойката, нито веднъж тояга и по три пъти храна. Не му давало сърце дори да си помисли, че някой може да бие девойката. После се върнал да живее в замъка и намерил там всичко, от каквото имал нужда.

След няколко дни при него дошъл мелничарят и му казал, че старата магарица, на която давал по три пъти на ден тояга и само веднъж храна, умряла.

— Другите две — продължил мелничарят — не умряха и ги храня по три пъти на ден, но са толкова тъжни, че не вярвам да живеят още дълго.

Тогава ловецът се смилил, забравил гнева си и поръчал на мелничаря да ги доведе в замъка. И когато дошли, дал им да хапнат от добрата салата и те възвърнали човешкия си образ. Хубавата девойка паднала на колене пред него:

— О, любими мой, прости ми за злото, което ти сторих! Майка ми ме принуди да постъпя така, това стана против волята ми, защото аз те обичам от цялото си сърце. Твоят вълшебен плащ е тук, а за птичето сърце ще изпия едно питие и ще го повърна.

Но ловецът си бил наумил друго и казал:

— Нека стои у тебе, няма значение у кого от двама ни е, защото аз съм решил да се оженя за теб и знам, че ще ми бъдеш вярна.

После вдигнали сватба и живели щастливо чак до смъртта си.

Жабокът-цар или Железният Хайнрих

Някога, много, много отдавна, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били красиви. Но най-малката била толкова прелестна, че дори и слънцето, видяло много хубост по света, се удивявало, когато озарявало лицето й.

Близо до царския дворец се простирала голяма гъста гора. В гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, най-малката принцеса отивала в гората и сядала на хладния кладенец. Когато й ставало скучно, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла; тази топка била най-любимата й играчка.

Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръце на принцесата, а тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Принцесата я проследила с очи, но топката изчезнала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела толкова силно, че не можела да се успокои.

Но както плачела, някой й викнал:

— Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.

— Тя погледнала наоколо да види откъде идва гласът и зърнала един жабок. подал дебелата си грозна глава над водата.

— А, ти ли си, стари мокрьо? — рекла тя. — Плача за златната си топка, която падна в кладенеца.

— Хайде, не плачи! — отвърнал жабокът. — Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?

— Каквото искаш, драги — викнала тя, — роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми.

Жабокът рекъл:

— Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако се съгласиш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаеш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.

— О, да — рекла тя, — обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.

Но си помислила: „Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човека“.

Като чул обещанието, жабокът се гмурнал във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе — носел топката в устата си и я сложил на тревата.

Принцесата много се зарадвала като видяла пак хубавата си топка, вдигнала я и се затичала към двореца.

— Чакай, чакай — викнал жабокът, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе.

Но той напразно квакал след нея, колкото му глас държал. Принцесата не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.

На другия ден, като седнала с царя и с всички придворни на трапезата и започнала да яде от златната си чинийка — пляс-плюс, пляс-плюс, — някой зашляпал по мраморната стълба, почукал на врата и викнал:

— Принцесо, отвори ми!

Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо врата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.

Видял царят, че е разтревожена и я попитал:

— Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?

— Не — отвърнала тя, — не е великан, а мръсен жабок.

— Какво иска този жабок от тебе?

— Ох, мили татко, когато бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее извън водата. Стои сега пред вратата и иска да влезе при мене.

Почукало се втори път и се чуло:

— Хайде, малка царска дъще,

отвори, пусни ме вкъщи!

Та забрави ли, че вчера

твойта топка аз намерих

и че ти ми даде дума

там до кладенеца хладен?

Хайде, малка царска дъще,

отвори, пусни ме вкъщи!

Тогава царят казал:

— Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!

Отишла принцесата и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал след нея и спрял до нейния стол. Почакал малко и викнал:

— Вдигни ме да седна до тебе!

Тя се двоумяла, но царят й заповядал да изпълни желанието на жабока. Когато принцесата го качила на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:

— Бутни златната си чинийка към мене, за да ядем заедно!

Тя направила и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а принцесата едва преглъщала.

Накрая жабокът казал:

— Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си и оправи коприненото креватче, за да си легнем.

Разплакала се принцесата, защото я било страх от студения жабок; тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:

— Не бива да презираш този, който ти е помогнал в беда.

Нямало как, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той рекъл:

— Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме вдигнеш, ще те обадя на баща ти.

Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.

— Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабок!

Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в принц с хубаво лице и весели очи. Той разказал на царската дъщеря, че бил омагьосан от зла вещица и че само тя е можела да го спаси от магията. Скоро двамата се оженили.

На другия ден след сватбата, щом слънцето ги събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главите и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, железният Хайнрих.

Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.

Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската, а сърцето му преливало от радост, че господарят се е спасил от магията.

Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че ли нещо се счупило. Обърнал се и викнал:

— Изпука, Хайнрих, нещо става —

каляската ти не е здрава.

А верният Хайнрих отвърнал:

— Не, падна обръч от сърцето,

от моето сърце, което

усещаше се много зле

и чезнеше от жал, когато

вий в оня кладенец дълбок

живеехте като жабок.

Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската. Но това били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих от радост, че господарят му се спасил от магията и бил щастлив.

Сложи-масичка, златното магаре и скочи-тояга

Отдавна, много отдавна живял един шивач, който имал трима сина и една коза. И тъй като всички се изхранвали само с нейното мляко, трябвало да я гледат добре и затова всеки ден я водели на ливадата да пасе. Редували се синовете един след друг.

Веднъж големият син я завел на гробищата, където шумата била най-хубава, и я пуснал да пасе и да тича на воля. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Той я попитал:

— Сита ли си, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, хванал края на въжето й, завел я в кошарата и я вързал.

— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.

— Нима трябва да се пита. Паса много и е сита — отвърнал синът.

Но бащата решил сам да се увери. Отишъл в кошарата, погалил милото добиче и попитал:

— Сита ли си наистина, козичке?

Козата изврещяла:

— От какво да бъда сита?

В оня пущинак цял ден

по гробове голи скитах

и не зърнах лист зелен.

Ме-е, ме-е!

— Това ли трябваше да чуя! — викнал шивачът, изтичал вкъщи и рекъл на момъка:

— Защо лъжеш, че козата е сита? Оставил си я гладна.

Разгневил се, грабнал дървения аршин от стената, набил сина си и го изгонил.

На други ден дошъл ред на средния син. Избрал той място до градинския плет, където шумата била най-хубава, и козата опасла всичко. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:

— Сита ли си, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

Пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я у дома и я вързал в кошарата.

— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.

— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита — отвърнал синът.

Шивачът не му повярвал, отишъл в кошарата и попитал:

— Сита ли си наистина, козичке?

Козата изврещяла:

— От какво да бъда сита?

В оня пущинак цял ден

по гробове голи скитах

и не зърнах лист зелен.

Ме-е, ме-е!

— Злодей! — викнал шивачът. — Оставил гладно кроткото добиче!

Изтичал вкъщи, набил момъка с аршина и го изгонил.

Дошло ред на малкия син. Решил той добре да свърши работата си, потърсил гъсти храсти с хубава шума и пуснал козата да пасе. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:

— Сита ли си, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

Пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я в кошарата и я вързал.

— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.

— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита. — отвърнал синът.

Не повярвал шивачът, отишъл в кошарата и попитал:

— Сита ли си наистина, козичке?

Злобното добиче изврещяло:

— От какво да бъда сита?

В оня пущинак цял ден

по гробове голи скитах

и не зърнах лист зелен.

Ме-е, ме-е!

— Ей, че лъжливо котило! — викнал шивачът. — Кой от кой по-мързелив! Но няма да ви позволя да се подигравате с мене!

Кипнал от гняв, изтичал вкъщи, напердашил здравата с аршина клетия момък и го изхвърлил през вратата.

Останал старият шивач сам с козата. Отишъл на другата сутрин в кошарата, погалил козата и рекъл:

— Ела, милото ми добиче, аз ще те водя на ливадата.

Хванал края на въженцето й и я завел сред зелени храсти и млади фиданки, каквито козите много обичат.

— Яж сега, колкото ти душа иска — рекъл й той, оставил я да пасе до вечерта и накрая попитал:

— Стига ли ти, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

Пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл шивачът, завел я в кошарата и я вързал.

Ала на излизане се обърнал още веднъж и рекъл:

— Сега най-сетне наистина си сита!

Но козата показала и пред него лошотията си и пак изврещяла:

— От какво да бъда сита?

В оня пущинак цял ден

по гробове голи скитах

и не зърнах лист зелен.

Ме-е, ме-е!

Чул това шивачът, сепнал се и разбрал, че без причина е изпъдил синовете си. И викнал:

— Чакай ти, неблагодарна твар! Малко ти е да те изгоня. Ще те наредя така, че да не смееш вече да се мернеш пред почтени шивачи.

Изтичал вкъщи, взел си бръснача, насапунисал главата на козата и я обръснал така, че кожата й станала гладка като длан. И понеже си помислил, че ще й направи голяма чест, ако я удари с аршина, грабнал камшика и я напердашил. Изплашила се ужасно козата, скъсала въженцето и побягнала.

Останал шивачът сам-самичък вкъщи и се затъжил за синовете си, но никой не знаел къде са отишли.

Големият станал чирак на един дърводелец, учил прилежно и търпеливо занаята, а когато минало уреченото време и той решил да си върви, майсторът му подарил една масичка. Тя била от обикновено дърво и на вид не представлявала нищо особено, но имала едно чудно свойство. Поставиш ли я някъде и речеш ли: „Сложи, масичке“, добрата масичка мигновено се застилала с чиста покривка, а по нея се нареждали чиния, нож и вилица, до тях, колкото място имало, блюдо с варено и печено месо. Искряла и голяма чаша с червено вино — да ти е драго да гледаш.

Момъкът си помислил, че с такава масичка може да изкара доволно цял живот, тръгнал весел по света и нехаел дали някоя страноприемница е добра или лоша и дали ще намери в нея нещо за ядене или не. Понякога изобщо не се отбивал в страноприемница, а спирал сред нивята, в гората или на някоя полянка, където му се харесвало, свалял масичката от гърба си, поставял я пред себе си и виквал: „Сложи, масичке“. И по нея веднага се нареждало всичко, каквото пожелаел.

Накрая му минало през ума да се завърне при баща си, като се надявал, че гневът му се е уталожил и че шивачът сигурно ще го приеме на драго сърце със сложи-масичката. Поел пътя за родния край и вечерта случайно се отбил в една страноприемница, пълна с хора.

Поздравили го те с добре дошъл и го поканили да седне и да похапне с тях, защото ястията вече се били свършили.

— Не — отвърнал момъкът, — няма да късам залъка от устата ви, по-добре аз да ви нагостя.

Разсмели се те, помислили, че се шегува. Но той поставил дървената масичка насред стаята и рекъл:

— Сложи, масичке!

Покрила се мигновено масичката с ястия, каквито и съдържателят не би могъл да наготви, и приятна миризма лъхнала в носовете на хората.

— Заповядайте, яжте, драги приятели — рекъл момъкът.

И хората, като видели, че не се шегува, не чакали да ги кани повторно, приближили столовете си и започнали да се гощават. Но най-много ги учудило едно: щом някое блюдо се изпразвало, на негово място веднага се появявало друго, пълно догоре.

Съдържателят стоял в един ъгъл и наблюдавал чудото. Не знаел какво да каже, но си помислил: „Няма да е лошо да имам такъв готвач в страноприемницата.“

Дърводелецът и гостите му се веселили до късна нощ, но накрая отишли да спят. Легнал си и момъкът, като преди това поставил вълшебната масичка до стената.

Но съдържателят не заспал, защото мислите му не го оставяли на мира; дошло му на ум, че в таванската стая сред вехториите имало една стара масичка, точно такава на вид. Донесъл я тихо и я сменил с вълшебната.

На другата сутрин момъкът платил за нощувката, взел си и масичката, без дори за миг да се усъмни, че не е истинската и тръгнал по пътя си. Стигнал по пладне в родната си къща и баща му го посрещнал много радостно.

— Е, синко, на какво се научи? — попитал го той.

— Станах дърводелец, татко.

— Хубав занаят — отвърнал старецът. — Ами какво донесе от гурбета?

— Тази масичка е най-хубавото, нещо което донесох, татко.

Погледнал я шивачът от всички страни и рекъл:

— Не си тогава голям майстор. Масичката е стара и грозна.

— Но е сложи-масичка — отвърнал синът. — Щом я поставя някъде и й кажа да сложи, веднага върху нея се появяват чудесни ястия и едно вино, да ти е драго да го гледаш. Отиди да поканиш всички роднини и приятели да дойдат да хапнат и пийнат веднъж, както трябва; масичката ще засити всички.

Събрали се гостите, поставил той масичката в средата на стаята и казал:

— Сложи, масичке!

Ала масичката не се мръднала и останала празна като всяка друга обикновена маса. Сетил се клетият момък, че са му сменили масичката и се засрамил, че излязъл лъжец. А роднините му се изсмели в лицето и се прибрали по домовете си ни яли, ни пили.

Извадил бащата колкото плат му бил останал и пак почнал да крои и шие, а синът започнал да работи при един майстор дърводелец.

Средният син попаднал при един мелничар и останал да се изучи при него. Минало уреченото време и майсторът му рекъл:

— Ти беше добър и работлив, затова ще ти подаря едно по-особено магаре — то не тегли кола и не носи чували.

— Тогава каква полза от него? — попитал момъкът.

— Бълва злато — отвърнал мелничарят. — Щом му постелеш отдолу платно и кажеш: „Бриклебрит“, кроткото добиче ще почне да бълва жълтици и отпред, и отзад.

— Чудесна работа — рекъл момъкът, сбогувал се с майстора и тръгнал по света.

Имал ли нужда от злато, трябвало само да каже на магарето „Бриклебрит“ и веднага започвали да се сипят жълтици; после само ги събирал от земята. Където и да отидел, купувал най-хубавото — и колкото по-скъпо струвало, толкова по-добре, защото джобът му винаги бил пълен.

Като поскитал известно време по света, хрумнало му да навести баща си:

— Щом се връщам със златното магаре, той ще забрави гнева си и ще ме посрещне добре.

Не щеш ли, попаднал в същата страноприемница, където сменили масичката на неговия брат. Водел магарето си и съдържателят понечил да отведе добичето и да го върже, но момъкът рекъл:

— Не си прави труд. Аз сам ще заведа моя Сивчо в обора и сам ще го вържа, защото трябва да знам къде е.

Съдържателят се учудил и си помислил, че човек, който се грижи сам за магарето си, сигурно няма да похарчи много пари за ядене и за пиене. Но когато пътникът бръкнал в джоба си, извадил две жълтици и му поръчал да донесе само най-отбрани неща, съдържателят облещил очи, изтичал и купил най-хубавото, което успял да намери. Нагостил се пътникът и попитал какво още дължи. Съдържателят надписал двойно и казал, че трябва да се добавят още две-три жълтици. Бръкнал момъкът в джоба си, но жълтиците му се били свършили.

— Почакай малко, кръчмарю — рекъл той, — ще отида да взема пари.

Но взел и покривката на масата със себе си.

Съдържателят недоумявал какво означава това и бил много любопитен. Примъкнал се след него и понеже пътникът залостил вратата на обора, надзърнал през една чворова дупка.

Постлал пътникът покривката под магарето, викнал „Бриклебрит“ и добичето мигновено почнало да бълва злато отпред и отзад, просто като че ли по земята валял златен дъжд.

„Брей — казал си съдържателят, — я колко бързо сече жълтиците! Не е лошо да има човек такава кесия.“

Платил пътникът вечерята си и легнал да спи. А през нощта съдържателят се промъкнал в обора, извел майстора на жълтици и вързал на негово място друго магаре.

Сутринта момъкът станал рано и потеглил отново на път с магарето, като мислел, че е истинското. По пладне стигнал в родната си къща. Зарадвал се баща му като го видял и го посрещнал радушно.

— Какво стана от тебе, синко? — попитал старецът.

— Мелничар, татко — отговорил той.

— Ами какво донесе от гурбета?

— Само едно магаре.

— Магарета тук, колкото искаш — рекъл бащата, — бих предпочел да е коза.

— Но това магаре не е обикновено, а златно — рекъл синът. — Викна ли му „Бриклебрит“, доброто добиче започва да бълва жълтици. Я иди и повикай всички роднини, искам да ги направя богати!

— Чудесно — рекъл шивачът, — тогава не е нужно да се мъча и занапред с иглата.

Скочил и отишъл да повика роднините. Събрали се те, поканил ги момъкът да седнат, постлал платно и довел магарето в стаята.

— Внимавайте сега! — рекъл той.

После викнал „Бриклебрит“, но магарето избълвало отзад не злато, а нещо друго. Видяло се, че магарето не владее изкуството да прави жълтици — не всяко магаре е толкова способно. Клетият мелничар провесил нос, разбрал, че са го измамили и помолил роднините за прошка. А те се прибрали по домовете си бедни както преди.

Нямало какво да се прави — старецът се заловил пак за иглата, а момъкът се хванал на работа при един мелничар.

Малкият брат отишъл чирак при един ковач, но за този занаят трябвало голямо умение и затова той останал да работи най-дълго, за да го изучи добре. А братята му разказали в писмо как не им провървяло, как съдържателят на страноприемницата последната вечер им откраднал вълшебната масичка и златното магаре.

Изучил накрая момъкът ковашкия занаят и се приготвил да си върви; и тъй като се държал и работил добре, майсторът му подарил една торба и рекъл:

— В торбата има тояга.

— Добре — рекъл момъкът, — торбата мога да метна на гръб и тя ще ми служи, но за какво ми е тоягата? Само ще ми тежи.

— Ще разбереш — отвърнал майсторът. — Ако някой ти причини зло, кажи само „Скочи, тояжке“ и тоягата веднага ще изскочи от торбата и ще заиграе тъй пъргаво по гърбовете на хората, че цяла седмица няма да могат да мръднат. И докато не кажеш „Спри, тояжке“, тя няма да се прибере в торбата.

Благодарил му момъкът, метнал торбата на гръб и щом някой искал да му стори зло, той казвал „Скочи, тояжке“; изкачала веднага тоягата от торбата и изтупвала сюртука или елека на всеки пакостник направо на гърба му, не чакала първо да го съблече. И тази работа ставала толкова бързо, че докато се обърнел човек, идвал и неговият ред.

Вечерта младият ковач стигнал до страноприемницата, в която измамили братята му. Сложил торбата на масата пред себе си и почнал да разказва какви чудесии видял по света.

— Да — рекъл той, — човек може да намери и някоя сложи-масичка или златно магаре и тям подобни; все хубави неща, наистина, не са за изхвърляне, но те не са нищо в сравнение със съкровището, което спечелих аз и го нося ей в тази торба.

Съдържателят наострил уши. „Какво ли може да има в торбата? — помислил си той. — Сигурно е пълна със скъпоценни камъни и ще бъде справедливо, ако остане моя. Я да си опитам късмета до три пъти.“

Дошло време за спане, легнал пътникът на пейката и си подложил торбата за възглавница. Минало време, съдържателят помислил, че момъкът е заспал дълбоко, примъкнал се, побутнал и подръпнал съвсем лекичко и внимателно торбата, за да я измъкне и да сложи друга на мястото й. А ковачът отдавна само това чакал; и щом съдържателят дръпнал по-силно, викнал:

— Скочи, тояжке!

Изскочила тоягата от торбата, заиграла по гърба на съдържателя и го запердашила както си знаела. Съдържателят почнал да моли за милост, но колкото по-силно викал, толкова по-силно налагала тоягата гърба му, докато накрая грохнал безсилен на земята. Тогава момъкът му рекъл:

— Ако не върнеш сложи-масичката и златното магаре, хорото пак ще започне.

— Ох, недей — викнал съдържателят, останал съвсем без сили, — на драго сърце ще върна всичко, само накарай тая проклетия да се прибере в торбата.

Момъкът рекъл:

— Няма да те накажа, а ще ти простя, но вече да не си посмял да вършиш зло!

После викнал:

— Спри, тояжке! — и го оставил на мира.

Тръгнал на другата сутрин ковачът със сложи-масичката и златното магаре към бащиния си дом. Зарадвал се шивачът като го видял и попитал и него на какво се е научил в чуждите земи.

— Станах ковач, татко — отвърнал той.

— Тънък занаят — рекъл бащата. — Ами какво донесе от твоя гурбет?

— Нещо скъпоценно, татко — отвърнал синът, — една тояга в торбата.

— Какво? — викнал бащата. — Тояга ли? Жалко за труда ти!

— Но тя не е обикновена, татко. Кажа ли „Скочи, тояжке“, тя изскача от торбата, здравата заиграва по гърба на този, който ми мисли злото, и не спира, докато той не се просне на земята и не помоли за милост. Виждаш ли, с тази тояга прибрах сложи-масичката и златното магаре, които разбойникът съдържател беше откраднал от братята ми. Повикай ги сега и покани всички роднини да дойдат да хапнат, да пийнат и да си напълнят джобовете с жълтици.

Не вярвал много-много старият шивач, но все пак събрал роднините. Постлал тогава момъкът едно платно в стаята, вкарал магарето и рекъл на брат си:

— Хайде, бате, разговори се с него!

Мелничарят казал „Бриклебрит“ и по платното мигновено почнали да се сипят жълтици, като че ли валял пороен дъжд. И магарето не спряло дотогава, докато всички не си взели колкото могли да носят. Виждам по очите ти, че си мислиш: („Защо не бях и аз там!“)

После ковачът донесъл масичката и рекъл:

— Хайде, бате, заговори се с нея!

Едва дърводелецът рекъл „Сложи, масичке“, и тя се покрила с много блюда, а в тях имало чудесни ястия. Направили си гощавка, каквато добродушният шивач никога не бил виждал в къщата си. Всички роднини останали до късна нощ, яли, пили и се веселили.

Шивачът заключил иглата, конците, аршина и ютията в един сандък и заживял в мир и радост със синовете си.

Но какво станало с козата, заради която шивачът изгонил някога синовете си? Сега ще ви кажа.

Тя се срамувала, че главата й била гола, намерила една лисича дупка и се спотаила вътре. Върнала се лисицата у дома, а в тъмнината насреща й светнали две големи очи: уплашила се и избягала. Срещнала я мечката и като я видяла тъй силно разтревожена, попитала:

— Какво ти е, Кумице? Видът ти не ми харесва.

— Ох — отвърнала лисицата, — един свиреп звяр се е настанил в дупката ми и блещи огнени очи срещу мене.

— Сега ще го изгоним — рекла мечката.

Тръгнали двете, спрели пред дупката и мечката надникнала вътре; но като видяла огнените очи, и тя се изплашила — не й се искало да се разправя с такъв свиреп звяр и си плюла на петите.

Срещнала я пчелата, видяла, че мечката нещо се е оклюмала и я попитала:

— Защо така си се начумерила, Мецано? Какво стана с твоята веселост?

Мечката отвърнала:

— Широко ти е на тебе около врата и затова приказваш така. В къщата на лисицата се е настанил някакъв свиреп звяр и не можем да го изгоним.

Пчелата рекла:

— Жал ми е за тебе, Мецано. Аз съм бедна, слаба твар и вие дори не ме поглеждате като ме срещнете, но мисля, че ще мога да ви помогна.

Влетяла в лисичата дупка, кацнала на гладко обръснатата глава на козата и така силно я ужилила, че тя подскочила, изврещяла „Ме-е, ме-е“ и побягнала като обезумяла.

И досега никой не знае къде е отишла.

Младият великан

Живял някога един селянин. Той имал син, който не бил по-голям от палец и за няколко години не пораснал дори на косъм. Веднъж селянинът тръгнал да оре нивата и момченцето му рекло:

— Татко, искам да дойда с тебе.

— Да дойдеш с мене ли? — отвърнал бащата. — Я си стой тук! Там няма какво да ми помогнеш, пък може и да се загубиш.

Разплакал се Палечко и бащата, за да има мира, го пъхнал в джоба си и го отнесъл със себе си. Като стигнал на нивата, извадил го пак и го сложил в една прясна бразда. По едно време откъм планината се задал един великан.

— Виждаш ли хей там голямото страшилище? — казал бащата; искал да посплаши детето, та да слуша. — Ще дойде тук и ще те грабне.

А великанът направил само няколко крачки с дългите нозе и ето го при браздата. Вдигнал внимателно с два пръста малкия Палечко до лицето си, поогледал го и си тръгнал с него, без да продума.

Стоял бащата като вцепенен от страх, не можел да гъкне и си мислел само, че детето му е загубено и че до края на живота си няма вече да го види.

А великанът занесъл Палечко в къщата си, сложил го да суче на гърдите си и Палечко почнал да расте, та станал голям и силен като великаните.

Минали две години. Старият великан го завел в гората, за да изпита силата му и казал:

— Изскубни си пръчка!

Момчето било вече доста силно и изскубнало от земята една фиданка заедно с корените.

— Още ти трябва — рекъл великанът, взел го пак със себе си и го кърмил още две години.

После пак го завел да изпита силата му и тя била вече толкова голяма, че момчето изскубнало от земята цяло дърво. Но великанът пак не останал доволен, кърмил го още две години, после пак го завел в гората и казал:

— Я си изскубни сега някоя по-дебела пръчка!

Хванало момчето като на шега най-дебелия дъб и с трясък го изскубнало от земята.

— Стига ти — казал великанът, — изучил си се вече.

Завел го и го оставил пак на нивата, откъдето го бил взел. Бащата крачел след ралото. Младият великан отишъл при него и му казал:

— Виждаш ли, татко, какъв мъжага стана твоят син!

— Изплашил се селянинът и казал:

— Не, ти не си моят син. Махни се, не те искам.

— Разбира се, че съм твоят син. Дай ми да поработя и ще видиш, че мога да ора като тебе, дори по-добре от тебе.

— Не, не, ти не си моят син и не можеш да ореш. Махни се.

Но понеже се страхувал от тоя голям човек, пуснал ралото, дръпнал се малко назад и седнал направо на земята. Тогава момчето уловило поводите и натиснало само с една ръка ралото, но палешникът се забил много дълбоко в пръстта. Селянинът не можал да се стърпи и му викнал:

— Ако искаш да ореш, не бива да натискаш толкова силно! Така нищо няма да излезе.

Тогава момчето разпрегнало конете, взело да тегли ралото самичко и казало:

— Татко, я си върви у дома и поръчай на мама да приготви ядене в голямо блюдо. През това време аз ще изора нивата.

Прибрал се селянинът вкъщи и поръчал на жена си да сготви. Момчето изорало самичко нивата, после се впрегнало пред браната и бранувало цялата нива с две брани.

Като свършило, отишло в гората, изскубнало два дъба, закрепило ги на раменете си, натоварило отпред и отзад по една брана, отпред и отзад по един кон, взело ралото под мишницата и понесло всичко към къщата на родителите си, като че носело сноп слама.

Влязло в двора, но майка му не го познала и попитала:

— Кой е този ужасно голям човек?

— Нашият син — отвърнал селянинът.

— Не, този не може да бъде наш син. Нашият не беше толкова голям, а дребосък — рекла тя, после викнала на момчето: — Върви си, не те искаме!

Момчето не отвърнало нищо, завело конете в обора и им сложило овес и сено. Като свършило и тая работа, влязло в стаята, седнало на пейката и казало:

— Готово ли е яденето, майко? Много съм гладен.

Тя донесла две големи пълни блюда. Яденето в тях щяло да стигне на нея и на мъжа й за цяла седмица. А момчето ги излапало самичко и попитало за още.

— Не — казала тя, — това беше всичко.

— Та аз само похапнах, искам още!

Майката не посмяла да му противоречи, отишла в кухнята и сложила на огъня един голям котел със свинско месо; и като се сварило, сложила го на масата.

— Най-сетне пристигнаха още няколко мръвки! — казало момчето.

Излапало всичко, но пак не му стигнало. И тогава казало:

— Татко, виждам, че при тебе никога няма да бъда сит. Ако ми намериш някой железен прът, ала да е толкова здрав, че да не мога да го строша с коляното си, ще тръгна по широкия свят да си търся прехраната.

Зарадвал се селянинът, впрегнал двата си коня в колата и натоварил от ковачницата на селския ковач един железен прът — толкова дълъг и дебел, че двата коня едва го закарали вкъщи. Взело го момчето, натиснало го върху коляното си и — прас! — строшило го на две през средата, като че било обикновен дървен прът.

Бащата впрегнал четири коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че с четирите коня едва го докарал у дома. Момчето строшило и него на две върху коляното си, захвърлило го и казало:

— Татко, и този няма да ми върши работа. Впрегни повече коне и докарай някой по-дебел.

Впрегнал бащата осем коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че осемте коня едва го влачели. Взел го синът в ръка, отчупил веднага малко от единия край и рекъл:

— Виждам, татко, че не можеш да ми намериш такъв железен прът какъвто ми трябва, затова няма да стоя по-дълго тук.

Тръгнал по света и се препоръчвал за ковашки калфа. Стигнал в някакво село. Там имало един ковач, който бил голям скъперник — искал всичко да бъде негово, а другите да нямат нищо. Отишъл младият великан при него и го попитал трябва ли му калфа.

— Да — казал ковачът, погледнал го и си помислил: „Бива си го този мъжага, ще върти здраво тежкия чук и ще си изкарва честно хляба“.

И го попитал:

— Каква заплата ще искаш?

— Никаква — отвърнал момъкът, — но през две седмици, когато плащаш на другите калфи, ще те тупвам по два пъти и ти ще трябва да изтърпяваш тия удари.

Скъперникът се съгласил, защото си мислел, че така ще спести доста пари.

На следващата сутрин новият калфа трябвало да развърти чука; но когато майсторът донесъл нажеженото желязо и момъкът стоварил чука върху него, желязото се разлетяло на късчета, а наковалнята се забила тъй дълбоко в земята, че не могли да я изтеглят с голи ръце. Разсърдил се скъперникът и рекъл:

— Слушай, не ми трябваш, защото удряш прекалено тежко. Какво искаш за единствения удар?

Момъкът отвърнал:

— Искам само мъничко да те поударя, нищо друго.

После така го ритнал, че го запратил през четири купи сено. Избрал най-дебелият от всички железни пръти в ковачницата, хванал го като бастун и си тръгнал.

Вървял, що вървял, стигнал до един неголям чифлик, който бил собственост на местния съдия, и попитал трябва ли им ратай.

— Да — рекъл съдията, — трябва ми. И както те гледам, бива те за работа. Колко искаш на година?

Той пак отговорил, че не иска заплата, но в края на всяка година да го удари три пъти и съдията да изтърпява това.

Съдията се съгласил, защото и той бил скъперник.

На другата сутрин ратаите трябвало да отидат с колите в гората за дърва. Всички отдавна били станали, а той още се излежавал. Един му викнал:

— Ставай, време е да тръгваме за гората и ти трябва да дойдеш с нас.

— Е, вървете, аз ще успея да се върна преди вас — троснал им се той.

Ратаите отишли и казали на съдията, че новият ратай още се излежава и не иска да отиде с тях в гората. Съдията заповядал пак да го разбудят и да го накарат да впрегне конете. Но новият ратай повторно им рекъл:

— Вие вървете, аз ще се върна преди вас.

— Излежавал се още два часа, най-сетне станал, но първо свалил едно чувалче грах от тавана, сварил си каша и най-спокойно я изял; чак след като свършил тази работа, излязъл на двора, впрегнал конете и потеглил към гората.

Недалеко от гората пътят минавал през едно тясно долче; прекарал той колата през него, после спрял, слязъл, събрал дървета и клони и ги натрупал така в долчето, че вече кон не можел да мине през него. После тръгнал и скоро наближил гората. Видял, че другите вече се връщат с пълни коли им казал:

— Карайте, карайте, аз пак ще се върна в чифлика преди вас.

— Не отишъл навътре в гората, а веднага изскубнал две огромни дървета, метнал ги на колата и обърнал. Като стигнал до задръстеното долче, другите още стояли там, защото не можели да минат.

— Виждате ли казал той, — ако бяхте останали с мене, щяхте да се приберете бързо, а и щяхте да си поспите още час-два.

Подкарал отново, но и неговите коне не могли да минат. Тогава той ги разпрегнал, качил и тях в колата, хванал теглича и — хоп! — прекарал спокойно и леко колата, като че била натоварена с перушина. От другата страна викнал на ратаите:

— Видяхте ли, аз минах по-бързо от вас.

И продължил пътя си, а другите по неволя останали.

Като спрял в двора на чифлика, вдигнал едното дърво, показал го на съдията и казал:

— Бива го на дължина, а?

А съдията казал после на жена си:

— Добър е този ратай. Макар че обича да си поспива, пак се връща по-рано от другите.

Момъкът работил цяла година при съдията и като видял, че другите ратаи си взимат парите, отишъл и казал, че е дошло време и той да си вземе каквото му се полага. Ала съдията се страхувал от ударите, които трябвало да изтърпи, и му се примолил да му ги опрости; бил съгласен дори сам да стане ратай, а момъкът — съдия.

— Не — рекъл момъкът, — не искам да ставам съдия. Ратай съм и ратай ще си остана, а ти ще си получиш уговореното.

Съдията бил готов да му даде, каквото поиска, но и това не помогнало — ратаят не се съгласявал. Като не можал да измисли друго, съдията го помолил да почака още две седмици, като се надявал, че през това време все ще му хрумне нещо. Ратаят се съгласил да почака.

Съдията свикал всичките си писари и ги накарал да помислят, та да му дадат някакъв съвет. Мислили дълго писарите и накрая рекли, че пред този ратай никой не може да бъде сигурен за живота си — можел да убие човек като муха. Посъветвали го да заповяда на ратая да слезе в кладенеца и да почисти, а щом влезел, те щели да дотъркалят един от воденичните камъни и да го пуснат в кладенеца; щели така да му смажат главата, че нямало вече да види белия свят.

Този съвет допаднал на съдията. Ратаят се съгласил да слезе в кладенеца. Като стигнал на дъното, писарите дотъркаляли най-големия воденичен камък, бухнали го в кладенеца и били сигурни, че са смазали ратая, но той викнал:

— Разпъдете кокошките от кладенеца, че ровят и ми хвърлят песъчинки в очите; не виждам добре.

Съдията викнал „къш-къш“ и се престорил, че разпъжда кокошки. А ратаят скоро свършил работата си, изкачил се горе и рекъл:

— Я гледайте какъв хубав гердан си имам! — и им показал воденичния камък, който бил нахлузил на шията си.

Ратаят пак поискал, каквото му се полагало, но съдията отново го помолил да отложат с две седмици, за да си помисли. Свикал пак писарите и те го посъветвали да изпрати ратая в омагьосаната мелница — да смели жито през нощта: досега нито един човек не бил излизал на сутринта жив оттам.

И този съвет допаднал на съдията. Повикал той още същата вечер ратая и му заповядал да закара осем чувала жито на воденицата и да ги смели още през нощта, защото му трябвало брашно.

Отишъл ратаят в хамбара, изсипал два чувала жито в десния си джоб, два в левия, четири събрал в чували — два на гърба и два на гърдите, и така натоварен, се запътил към омагьосаната мелница.

Мелничарят му казал че денем може да мели спокойно, но не и нощем: мелницата била омагьосана и който влезел в нея вечер, сутринта го намирали вътре мъртъв.

Ратаят отвърнал:

— Аз ще отърва кожата. Върви си и спокойно си легни.

После влязъл в мелницата и изсипал житото. Към единайсет часа се прибрал в стаята на мелничаря и седнал на пейката.

Седял, що седял, по едно време вратата се отворила и в стаята влетяла голяма, много голяма трапеза, на която се появили сами кани с вино, печено месо и други вкусни гозби — не се виждал някой, който да ги поднася. А после затрополили столове и се наредили около трапезата, но хора не дошли, докато внезапно той забелязал човешки пръсти, които хващали ножовете и вилиците и си слагали ядене в чиниите. Не видял нищо друго.

Понеже бил гладен и видял гозбите, той седнал на трапезата, почнал да яде, усладило му се и се наял до насита. Като се почувствал сит, пък и другите били омели вече чиниите си, неочаквано някой духнал наведнъж всички свещи — той чул ясно духането; станало тъмно като в рог и — шляп! — някой му зашлевил плесница.

— Ако това се повтори, ще се развъртя и аз — казал той.

И понеже му зашлевили втора плесница, започнал да удря и той. Така продължило цялата нощ: не приемал нищо даром, а се отплащал щедро и не се уморявал да удря, където свари. Призори всичко спряло.

Станал мелничарят от сън, отишъл да види какво е станало с момъка и много се учудил като го заварил жив и здрав. Ратаят му казал:

— Хапнах си до насита, удариха ми няколко плесници, но и аз не им останах длъжен.

Зарадвал се мелничарят, казал му, че сега магията се е развалила и поискал да го възнагради богато. Но момъкът казал:

— Не искам нищо, имам си достатъчно.

После взел на гръб брашното, прибрал се в чифлика и казал на съдията, че е свършил работа и най-сетне иска да си вземе, каквото му се полага. Като чул това, съдията съвсем се изплашил и не знаел какво да прави — ходел напред-назад из стаята и обилни капки пот се стичали по челото му. По едно време отворил прозореца да подиша свеж въздух, но в същия миг ратаят го ритнал така силно отзад, че той излетял през прозореца и летял все по-далече и по-далече, докато накрая се загубил от очите на всички. И тогава ратаят казал на жена му:

— Ако не се върне, другият ритник е за вас.

— Не, не, не бих могла да го изтърпя — викнала тя.

Едри капки пот избили по челото й и ето, че и тя отворила прозореца. В този миг той я ритнал и тя също полетяла във въздуха, дори много по-високо от мъжа си, понеже била по-лека.

Мъжът й викнал:

— Ела при мене!

Но тя отвърнала:

— Ела ти при мен, аз не мога да дойда при тебе.

Продължили да се носят във въздуха и никой не могъл да отиде при другия. Дали все още се реят така, не зная.

А младият великан взел пак в ръка железния прът и си тръгнал.

Силният Ханс

Живели някога сами в една затънтена долинка мъж и жена. Те имали едно-единствено дете.

Отишла веднъж майката в гората да събере елови клони и взела със себе си малкия Ханс, който бил едва на две години. А тъй като било пролет и детето много се радвало на пъстрите цветя, тя навлизала все по-навътре в гората.

Внезапно от гъсталака изскочили двама разбойници, хванали майката и детето и ги завели на края на черната гора, където с години не се мяркал човек. Клетата жена молила дълго разбойниците да я пуснат да си върви с детето, но сърцата на разбойниците били от камък. Затова те не слушали молбите и със сила я заставяли да върви с тях.

След като дълго трябвало да си пробиват път през гъсти храсти и трънаци, стигнали до една скала, на която имало врата; разбойниците почукали и тя незабавно се отворила.

Минали през дълъг тъмен коридор и накрая стигнали в голяма пещера, осветена от пламъците на едно огнище. По стените висели мечове, саби и други оръжия, които лъщели на светлината. Сред пещерата имало черна маса, а около нея седели четирима други разбойници и играели на карти. На единия край на масата седял главатарят им.

Като видял жената, той станал, приближил се, заговорил я и й казал да не се страхува. Нямало да й направят нищо лошо, но тя трябвало да се грижи за домакинството им. Ако поддържала всичко в ред, щяла да се чувства добре при тях. После й дали да хапне нещо и й посочили едно легло, където можела да спи с детето.

Останала жената много години при разбойниците, а Ханс пораснал и заякнал. Майка му често му разказвала приказки и го научила да чете от една стара книга, която намерила в пещерата. В нея се разказвало за подвизите на безстрашни рицари.

Като навършил девет години, Ханс си направил от един жилав клон здрава тояга и я скрил зад леглото; после отишъл при майка си и казал:

— Майко, кажи ми сега най-сетне кой е баща ми. Искам и трябва да зная.

Майката мълчала, не искала да му каже, за да не тъгува по родния край. Знаела също, че злите разбойници няма да пуснат Ханс, а сърцето й щяло да се пръсне от мъка, че той не може да отиде при баща си.

През нощта, след като разбойниците се прибрали, Ханс измъкнал тоягата, застанал пред главатаря и рекъл:

— Сега искам да зная кой е баща ми. Ако не ми го кажеш веднага, ще те убия.

Главатарят се изсмял и ударил такава плесница на Ханс, че той се търколил под масата. После станал, но нищо не казал, а помислил: „Ще почакам още една година и ще опитам пак; тогава може би ще успея“.

Когато минала още една година, Ханс пак извадил тоягата, избърсал праха от нея, огледал я добре и казал:

— Бива си я тази тояга, яка е.

Прибрали се през нощта разбойниците, изпразнили една след друга няколко стомни с вино и главите им почнали да клюмат.

Ханс измъкнал сопата, застанал пак пред главатаря и го попитал за баща си. Главатарят му ударил толкова силна плесница, че Ханс се търколил под масата, но бързо отново се изправил на нозете си и заудрял със сопата главатаря и разбойниците; и удрял дотогава, докато те не можели вече да мърдат. Майката стояла в един ъгъл и се възхищавала от смелостта силата на момчето. Като свършил тази работа, Ханс отишъл при майка си и рекъл:

— Този път твърдо съм решил да узная кой е баща ми.

— Мили Ханс — отвърнала майката, — ела, ще тръгнем да го търсим и ще го намерим.

Измъкнала тя от главатаря ключа на входната врата, а Ханс донесъл един голям брашнен чувал, напълнил го със злато, сребро и разни други хубави неща, метнал го на гръб и двамата напуснали пещерата.

Как широко отворил очите си Ханс, когато излязъл от тъмнината на дневна светлина и видял зелената гора, цветята, птиците и утринното слънце на небето! Стоял и се радвал на всяко нещо.

След като вървели няколко часа, пристигнали най-после благополучно в родната си къща. Бащата стоял пред вратата и като ги видял, се разплакал от радост. Той отдавна мислел, че двамата са мъртви. Но Ханс, макар и само на десет години, бил с цяла глава по-висок от баща си.

Тримата влезли вкъщи. Но щом Ханс оставил чувала на пейката до печката, цялата къща почнала да пука, пейката се счупила, подът се продънил и тежкият чувал паднал в зимника.

— Бре, какво става? — викнал бащата. — Ти изпотроши къщичката ни.

— Не се ядосвай, татко — отвърнал Ханс. — В този чувал има много повече от онова, което ще ти трябва, за да построиш нова къща.

Бащата и Ханс започнали веднага да строят нова къща; купили добитък и земя. Ханс орял нивите и когато вървял зад ралото и забивал палешника в земята, просто нямало нужда биволите да теглят.

Дошла пролет и Ханс рекъл:

— Татко, задръж парите за вас двамата, а за мене поръчай да издялат тояга, но да бъде яка и тежка; искам да тръгна по света.

Когато тоягата била готова, Ханс напуснал родната къща и тръгнал на път. Стигнал до една тъмна гора. По едно време чул нещо, че пука, огледал се наоколо и видял една ела, която от долу до горе била усукана като въже, а като вдигнал поглед съзрял един едър мъж, който стискал горния край на дървото и го въртял като върбова пръчка.

— Хей — викнал му Ханс, — какво правиш горе?

Човекът отвърнал:

— Събрах вчера елови клони и трябва да си усуча въже, за да ги вържа.

„Бива си го, силен е“ — помислил си Ханс и му викнал:

— Я остави тази работа и тръгни с мене!

Слязъл човекът от дървото. Той бил с цяла глава по-висок от Ханс, макар че и Ханс съвсем не бил дребен.

— Отсега нататък ще се казваш Върти-ела — рекъл му Ханс.

Продължили пътя си и чули някакво глухо, но толкова силно чукане, че при всеки удар потрепервала земята. И скоро стигнали до една огромна скала, пред която стоял великан. Той удрял с юмрук скалата и къртел големи камъни. Ханс го попитал какво ще прави с тях и той отвърнал:

— Като си лягам вечер да спя, идват мечки, вълци и други зверове, душат ме от всички страни и не ме оставят да спя; затова ще си направя къща; в нея ще спя вече спокойно.

„Аха, този също може да ми потрябва“ — помислил си Ханс и му рекъл:

— Я остави къщата и тръгни с нас! Но отсега нататък ще се казваш Кърти-скала.

Съгласил се той, тръгнали тримата през гората и където се появявали, дивите зверове се подплашвали и побягвали.

Вечерта стигнали до един стар, изоставен замък, влезли вътре и легнали да спят. На другата заран Ханс слязъл в градината, която била съвсем запустяла и пълна с тръни и бурени. Както вървял, срещу него се спуснал един глиган, но Ханс го ударил с тоягата и глиганът се строполил на земята. Метнал го Ханс на рамо и го занесъл в кухнята. Там го наболи на едно копие, опекли го и яли до насита.

Така се споразумели всеки ден двама да ходят на лов, а третият да стои у дома и да приготвя месото от улова.

Първия ден останал в замъка Върти-ела, а Ханс и Кърти-скала отишли на лов. И докато Върти-ела се занимавал с готвенето, при него дошло едно дребно, старо, съсухрено човече и му поискало месо.

— Я се махай оттук! — отвърнал Върти-ела. — На тебе месо не ти трябва.

Но колко се учудил Върти-ела, когато дребното намръщено човече скочило върху него и почнало да го бие с юмруци; и го било дотогава, докато той се проснал на земята и едва-едва дишал. Но човечето не го оставило и не си отишло, докато не изкарало докрай яда си.

Прибрали се другите двама от лов, но Върти-ела не им казал нищо за старото човече и за боя, който изял, защото си мислел: „Щом останат у дома, може и те да опитат юмруците на старчето“. И като си представял това, му било много приятно.

На другия ден вкъщи останал Кърти-скала и с него станало така, както с Върти-ела: той не дал месо на човечето и то го съсипало от бой.

Прибрали се другите двама от лов и Върти-ела разбрал по лицето на Кърти-скала какво е изпатил, но и двамата мълчали и си мислели: „Нека и на Ханс да му се случи същото.“

На третия ден останал Ханс. Шетал той в кухнята, както е редно, и като стъпил на едно столче да изгребе пяната от супата в котела, дошло човечето и си поискало месо. Ханс си рекъл: „Сигурно е беден, ще му дам от моето месо, за да не ощетявам другите“. И му подал едно парче. Джуджето изяло месото и поискало друго: добродушният Ханс пак му дал и му казал:

— Ето ти още едно хубаво парче месо, но повече няма да искаш.

Ала джуджето поискало за трети път.

— Не те е срам! — викнал Ханс и не му дал вече нищо.

Злобното човече скочило върху него с намерението да го набие, както набило Върти-ела и Кърти-скала, но този път си намерило майстора. Без каквото и да било усилие Ханс го ударил два-три пъти така, че джуджето полетяло надолу по стълбата на замъка. Ханс изтичал да го настигне, но се спънал и се проснал на земята. Докато се изправи, човечето избягало напред. Ханс го гонил чак до гората и видял, че то се вмъкнало в една пещера сред скалите. Ханс запомнил мястото и си отишъл.

Като се прибрал у дома, другите двама се учудили, че Ханс изглежда толкова добре. Той им разказал какво се било случило и тогава те си признали всичко.

Ханс се засмял и рекъл:

— Получили сте си заслуженото. Защо толкова ви се е досвидяло да му дадете месо? Срамота е, че сте такива мъжаги, а сте позволили на едно джудже да ви набие.

После тримата взели кош и въже, отишли пред пещерата, където се скрило джуджето и спуснали в коша Ханс с тоягата му. Като слязъл на дъното, Ханс забелязал една врата, отворил я и видял вътре една чудно хубава девойка. До нея седяло джуджето и като видяло Ханс, злобно се озъбило. Но девойката била окована във вериги и погледнала така тъжно, че Ханс изпитал дълбока жалост към нея и си казал: „Трябва да я освободя от властта на злобното джудже“. Ударил го веднъж с тоягата си и то се проснало мъртво на земята. В същия миг веригите на девойката паднали. Ханс я гледал и все повече я харесвал.

Тя му разказала, че била царска дъщеря, но един граф я отвлякъл от родината й и я заключил в пещерата, защото не искала да се омъжи за него; графът оставил джуджето да я пази и то й причинявало много страдания и мъки.

После Ханс сложил девойката в коша и викнал да я изтеглят горе. Кошът пак се спуснал долу, но Ханс нямал доверие на двамата си другари и си помислил: „Веднъж бяха нечестни, като не ми казаха нищо за джуджето; кой знае какво ще ми направят сега!“

Ето защо той сложил в коша тоягата си. И добре направил, защото когато кошът се издигнал на половината разстояние, двамата горе го пуснали обратно и ако Ханс бил в коша, сигурно щял да загине. Ала сега не знаел как да се измъкне от тази дълбока пещера; колкото и да мислел, не намирал изход.

— Жалко е все пак — рекъл той, — че трябва да умра от глад и жажда в тая дупка.

И както ходел нагоре и надолу из пещерата, стигнал пак в стаята, където намерил девойката, и видял, че джуджето имало на ръката си един скъпоценен пръстен. Ханс го извадил, сложил го на своя пръст и като го завъртял, внезапно чул някакво шумолене над глава си. Погледнал нагоре и видял рояк добри духове, които му казали, че сега той е техен повелител, и го попитали какво желае.

Най-напред Ханс онемял, но после помолил да го изнесат от пещерата. Те мигновено се подчинили и той просто полетял нагоре. Но като стигнал там, наоколо било пусто. Отишъл в замъка, но и там не заварил никого. Върти-ела и Кърти-скала били избягали заедно с девойката. Тогава Ханс завъртял пръстена. Духовете дошли и му казали, че двамата са тръгнали по море. Ханс тичал без отдих, докато стигнал на морския бряг. Далече-далече сред вълните той видял един кораб, в който се намирали неговите коварни другари.

В гнева си, без дори да размисли, той се хвърлил заедно с тоягата си във водата и заплувал, но тежката тояга го повлякла надолу и той едва не се удавил. В този миг се досетил за пръстена и го завъртял, духовете долетели веднага и го отнесли светкавично на кораба.

Там Ханс развъртял тоягата си, набил хубаво двамата измамници и ги хвърлил в морето. После тръгнал обратно с хубавата девойка, която била ужасно изплашена. За втори път Ханс я спасил. После я завел при баща й и майка й, оженил се за нея и всички били безкрайно щастливи.

Синята светлина

Имало едно време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради безбройните рани, получени в битките, не можел вече да служи. Тогава царят му рекъл:

— Нямам нужда вече от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма вече да получаваш пари, защото аз плащам само на онези, които са при мен на служба.

Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и като се стъмнило, стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела стара вещица.

— Дай ми да похапна и да пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще умра — казал й той.

— Охо — отвърнала тя, — кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако направиш каквото ти поискам.

— Какво искаш? — попитал войникът.

— Да прекопаеш утре градината ми.

Съгласил се войникът и работил на следващия ден колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.

— Виждам, че днес не можеш повече — рекла вещицата. — Ще те оставя още една нощ тук, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.

Войникът работил целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.

— Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар безводен кладенец и в него ми падна свещта; тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.

На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Той намерил свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато той наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.

— Не — рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, — няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.

Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.

Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, а свещта продължавала да свети със син пламък. Но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безкрайна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.

„Това ще бъде последното ми удоволствие“ — помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и започнал да пуши. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало:

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Откъде накъде ще ти заповядвам аз? — отвърнал изумен войникът.

— Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш — рекло човечето.

— Добре — рекъл войникът, — тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.

Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход, но не забравило да вземе свещта, която светела със синя светлина. По пътя му показало всички съкровища, натрупани тайно от вещицата, и войникът си взел толкова злато, колкото можел да носи.

Като излязъл отново на земята, той рекъл на човечето:

— Сега иди да вържеш старата вещица и я заведи при съдията.

След малко тя префучала като вихър край войника — била яхнала един див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго време и ето, че човечето се върнало.

— Всичко е наред — рекло то, — вещицата е вече в затвора. — После попитало: — Какво друго ще заповядаш, господарю?

— Сега засега нищо — рекъл войникът, — можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!

— Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и аз начаса ще се изправя пред тебе — рекло човечето и после изчезнало от очите му.

Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави дрехи, влязъл в най-скъпата страноприемница и заповядал на съдържателя да му даде една разкошна стая. Приготвили стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му казал:

— Аз служих вярно на царя, но той ме пропъди и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.

— Какво да сторя аз? — попитало човечето.

— Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, доведи я тук да ми послугува.

Човечето рекло:

— За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.

В полунощ вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло принцесата в стаята му.

— Аха, пристигна ли? — викнал войникът. — Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети стаята!

След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:

— Събуй ми ботушите!

После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги вдигне, почисти и лъсне. Изпълнила всичко, каквото й заповядал без съпротива, мълчаливо и с полузатворени очи. А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.

Събудила се принцесата на другата сутрин, отишла при баща си и му казала, че е сънувала странен сън.

— Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само сън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко това.

— Може да не е било сън, а действителност — рекъл царят, — но ще ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще оставят следа по пътя.

Докато царят я съветвал така, човечето стояло невидимо отстрани и чуло всичко. През нощта, като понесло спящата принцеса по улиците, няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа, тъй като хитрото човече предварително осеяло всички улици с грахови зърна. А принцесата трябвало отново да слугува, докато пропели първи петли.

На другата сутрин царят пратил хората си да търсят следата, но усилията им били напразни, защото по всички улици бедните деца събирали граховите зърна и викали:

— Тази нощ е валяло грах.

Тогава царят казал:

— Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде; аз ще я намеря.

Черното човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя. Затова вечерта, когато войникът му поръчал да доведе пак принцесата, то се помъчило да го разубеди и му казало, че не знае средство против тази хитрина. Предупредило го, че ако обувката се намери при него, ще си изпати лошо.

— Прави, каквото ти казах — отвърнал войникът.

А принцесата трябвало трета нощ поред да прислужва. Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.

На другата сутрин царят пратил да търсят обувката на дъщеря му из целия град. Намерили я у войника, който по молба на човечето бил напуснал града; но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в затвора. В бързината си той забравил най-важните неща; свещта със синия пламък и златото; имал в джоба си само една жълтица.

Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал един от другарите си да минава по улицата и го повикал. Другарят му се приближил и той му рекъл:

— Забравих в страноприемницата едно вързопче; имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.

Изтичал той и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и черното човече веднага се появило.

— Не се страхувай! — казало то на господаря си. — Върви, където те водят и бъди спокоен. Вземи само свещта, която свети със синя светлина!

На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го извеждали навън, той помолил царя за една последна милост.

— Каква? — попитал царят.

— Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.

— Можеш да изпушиш и три — отвърнал царят, — но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.

Извадил войникът лулата си и я запалил от свещта със синия пламък; и щом се вдигнали няколко колелца пушек, човечето се явило. Държало малък бич в ръката си и попитало:

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се натъркалят на земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо с мене.

Развъртяло се светкавично човечето насам-натам и всеки, когото само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне. Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си, отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.

Сламка, въгленче и бобче

Живяла в една село стара жена. Веднъж тя събрала боб и решила да го сготви; запалила огън в огнището и хвърлила шепа слама, за да се разгори по-бързо. Като изсипвала боба в гърнето, едно бобче незабелязано паднало на земята, търкулнало се и спряло до една сламка. Скоро от огнището при тях скочило и едно разжарено въгленче. Първа се обадила сламката:

— Драги приятели, откъде дойдохте при мене?

— Въгленчето отвърнало:

— Имах голямо щастие, че успях да избягам от огъня. Ако не бях скочило, очакваше ме сигурна смърт: щях да изгоря и да се превърна в пепел.

Бобчето рекло:

— И аз едва отървах кожата. Ако старицата ме бе хвърлила в гърнето, и аз като другарчетата си щях безжалостно да бъда сварено на каша.

— А нима моята участ щеше да бъде по-добра? — казала сламката. — Старицата остави всички мои посестрими да се обърнат на пламък и дим; сграбчи наведнъж шестдесетина и ги погуби. За щастие аз се проврях между пръстите й и побягнах.

— Ами какво ще правим сега? — попитало въгленчето.

— Аз мисля — отвърнало бобчето, — че сега, след като благополучно избягнахме смъртта, ние трябва да се сдружим. А за да не ни сполети тук нова злочестина, да тръгнем заедно и да отидем в някоя чужда земя.

Това допаднало на другите и всички тръгнали дружно на път. Но скоро стигнали до един малък ручей и тъй като нямало мост, не знаели как да минат на другия бряг. Сламката намерила изход и рекла:

— Аз ще легна напреки и вие ще минете по мене като по мост.

Изпънала снага сламката от единия бряг до другия и въгленчето, нали кръвта му била гореща, заситнило наперено по новия мост. Но щом стигнало до средата и чуло как бучи водата под него, малко се поизплашило, спряло се и не се решавало да продължи. Сламката пък се подпалила, прегоряла по средата и паднала в ручея; въгленчето се хлъзнало по нея, паднало и то във водата, изсъскало и загинало.

Бобчето излязло по-предвидливо и се позабавило на брега. А като видяло какво се случило, закискало се и не само че не могло да престане, но продължило да се киска още по-силно, докато накрая се пукнало.

С него щяло да бъде свършено, но за щастие един пътуващ шивач седнал да си почине край ручея. И понеже бил състрадателен по сърце, извадил конец и зашил бобчето, което му благодарило от сърце.

Но тъй като шивачът го зашил с черен конец, оттогава всички бобчета имат по средата черен шев.

Баба Хола

Една вдовица имала две дъщери; едната била хубава и работлива, а другата грозна и мързелива. Но вдовицата обичала много повече грозната и мързеливата, защото й била истинска дъщеря; втората била завареница и трябвало да върши цялата домашна работа. Клетото момиче било длъжно всеки ден да седи до кладенеца край широкия път и да преде, да преде, докато от пръстите му потече кръв.

Веднъж цялото вретено се изцапало с кръв. Девойката се навела над кладенеца да го измие, но го изпуснала във водата.

Разплакало се момичето, изтичало при мащехата и й казало каква беда се случила. Вдовицата страшно му се скарала и тъй като била безсърдечна, казала:

— Щом си изпуснала вретеното в кладенеца, ще слезеш да го извадиш.

Върнало се момичето при кладенеца, постояло, постояло и не знаело какво да прави. Но тъй като много се страхувало от мащехата, скочило в кладенеца да извади вретеното. От падането загубило съзнание, но когато дошло на себе си и отворило очи, видяло, че се намира на една прекрасна поляна, където греело слънце и имало хиляди и хиляди цветя.

Тръгнало момичето по поляната и скоро дошло до една пещ, пълна с хляб. А хлябът викнал:

— Ох, извади ме, извади ме! Ако не ме извадиш, ще изгоря; отдавна се опекох.

Приближило се момичето, взело дървената лопата и извадило един по един всичките хлябове.

После продължило пътя си и стигнало до едно дърво, отрупано с ябълки. А дървото викнало:

— Ох, разклати ме, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.

Разклатило момичето дървото и ябълките започнали да падат, сякаш падала градушка, и клатило, клатило, докато по клоните не останала нито една ябълка. После ги събрало на купчина и продължило пътя си.

Стигнало до една малка къща. От прозореца гледала стара жена с такива големи зъби, че момичето се уплашило и понечило да побегне. Ала старицата викнала след него:

— От какво се страхуваш, мило дете? Остани при мене и ако вършиш домашната работа както трябва, ще те възнаградя богато. Особено трябва да внимаваш, когато оправяш леглото ми: ще изтърсваш старателно дюшека, така че пухът да се разхвърчи и тогава над света ще вали сняг, защото аз съм баба Хола.

Тъй като старицата увещавала момичето много дружелюбно, то се престрашило и се съгласило да остане при нея. Вършело с голямо усърдие цялата домашна работа и старицата била много доволна; изтърсвало дюшека всеки път тъй силно, че пухът се разхвърчавал на всички страни като неизброими снежинки. Ето защо момичето живеело добре, не чуло нито веднъж лоша дума от старицата и ядяло всеки ден печено месо.

Ала след като постояло известно време при баба Хола, станало му тъжно. Отначало не знаело какво му е; най-сетне разбрало, че го мъчи тъга по родния край. Макар тук да живеело хиляди пъти по-добре, отколкото вкъщи, копнеело да се върне там. И накрая казало на старицата.

— Мъчно ми е за дома; и макар че тука животът ми е много по-хубав, не мога да остана по-дълго, трябва да се върна вкъщи.

Баба Хола рекла:

— Драго ми е, че искаш да се върнеш у дома. И тъй като ти ми служи вярно, аз ще те изведа.

Хванала го за ръка и го довела до една голяма порта. Портата се отворила и тъкмо когато момичето прекрачвало прага, завалял силен златен дъжд; златото се изсипало върху него и го покрило от главата до петите.

— Това злато е за тебе, тъй като беше много работлива — казала баба Хола.

Върнала му и вретеното, което момичето изпуснало в кладенеца. После портата се затворила и момичето отново се намерило на горния свят, недалеч от къщата на мащехата си. А щом влязло в двора, петелът, който бил кацнал на кладенеца викнал:

— Кукуригу, кукуригу!

Златната мома пристига.

Влязло момичето в къщата и понеже цялото било покрито със злато, мащехата и сестра му го посрещнали с радост. Разказало им то всичко, което му се случило, и щом мащехата чула как то се сдобило с това голямо богатство, решила да изпрати на кладенеца и своята грозна и мързелива дъщеря.

На другия ден я накарала да седне на кладенеца и да преде, а за да окървави вретеното, й казала да мушне ръката си в бодливите тръни. После грозната и мързелива дъщеря хвърлила вретеното в кладенеца и скочила в него. И тя като сестра си попаднала на прекрасната поляна и поела по същата пътека.

Щом стигнала до пещта, хлябът пак викнал:

— Ох, извади ме, извади ме! Ако не ме извадиш, ще изгоря; отдавна се опекох.

Но мързеланата му се сопнала:

— Не ми е приятно да се цапам.

И отминала.

Скоро стигнала до ябълковото дърво; и то викнало:

— Ох, разклати ме, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.

Но тя отвърнала:

— Ама че го каза! Може някоя ябълка да ме удари по главата.

И отминала.

Като стигнала пред къщата на баба Хола, не се уплашила, защото знаела вече за големите й зъби и веднага се съгласила да й върши домашната работа.

Първия ден се насилила, показала се работлива и слушала, когато баба Хола й поръчвала нещо, защото все си мислела за златото, което щяла да получи като подарък. Но на втория ден започнала да мързелува, на третия още повече — сутринта не искала дори да стане от леглото. Не оправила както трябва и леглото на баба Хола, не изтърсила дюшека, та пухът да се разхвърчи.

Всичко това омръзнало скоро на баба Хола и тя казала на момичето, че не желае вече да й прислужва. Мързеланата се зарадвала и си мислела, че сега идва ред на златния дъжд. И баба Хола наистина я завела до портата, но там върху мързеланата се изсипало не злато, а един голям котел, пълен с катран.

— Ето ти наградата за твоята служба при мене — й казала баба Хола и затворила портата.

Върнала се мързеланата у дома, цялата покрита с катран. Видял я петелът на кладенеца и викнал:

— Кукуригу, кукуригу!

Черната мома пристига.

А катранът бил залепнал толкова здраво по нея, че не могли да го изчистят до края на живота й.

Палечко

Живял някога беден селянин. Една вечер той си седял пред огнището и разравял жаравата с ръжена, а жена му до него предяла. По едно време той рекъл:

— Жалко, че си нямаме деца. У дома е глухо, а по другите къщи е глъчно и весело.

— Така е — въздъхнала жена му. — Да си имахме поне едничко, дори ей такова мъничко като палец, пак щях да бъда благодарна. И щяхме да си го обичаме от сърце.

Минало време и след няколко месеца жената си родила дете. На вид било като всяко друго дете, само че било не по-голямо от палец. И те си казали:

— Както си пожелахме, така стана. Ние ще си го обичаме.

И тъй като било толкова дребно, нарекли го Палечко.

Хранели го добре, не го лишавали от нищо, но детето не пораснало ни на косъм, а останало такова, каквото се родило; но имало умни очи, било разсъдливо, пъргаво и сръчно.

Един ден селянинът се наканил да отиде в гората да сече дърва и си казал:

— Да имаше някой да докара после колата…

— Аз ще я докарам, татко — викнал Палечко. — Бъди спокоен, ще пристигна навреме в гората.

Засмял се селянинът и рекъл:

— Как ще я докараш, като си толкова малък, че юздата на коня не можеш да държиш!

— Това не пречи, татко, стига мама да впрегне. Аз ще седна в едното ухо на коня и ще му подвиквам накъде да върви.

— Добре — отвърнал баща му, — поне да опитаме веднъж.

Дошло време Палечко да тръгне. Впрегнала майка му, вдигнала момченцето и го сложила в едното ухо на коня. И Палечко подвикнал:

— Хайде, дий! Дий, коньо!

Тръгнал конят, като че го подкарал същински колар, и колата се понесла по най-прекия път към гората.

Не щеш ли, на един завой, тъкмо когато Палечко пак подвикнал на коня „Дий, дий“, насреща се задали двама непознати мъже.

— Я, и таз добра! — рекъл единият. — По пътя върви кола и колар подвиква на коня, пък не се вижда никакъв.

— Не е чиста тази работа — добавил вторият. — Я да тръгнем след колата и да видим къде ще спре.

А колата навлязла дълбоко в гората и спряла на сечището. Като съзрял баща си, Палечко викнал:

— Видя ли, татко, докарах колата! Свали ме сега!

Хванал бащата юздата на коня с лявата ръка, а с дясната извадил от ухото му синчето си и то седнало засмяно на една сламка. А двамата непознати мъже, като видели Палечко, загубили ума и дума от почуда. После единият дръпнал другия настрана и му пошушнал:

— Слушай, може да ни проработи късметът с тоя малчуган, ако го заведем в някой голям град и го показваме на хората за пари. Хайде да го купим!

Отишли при селянина и му рекли:

— Продай ни това човече, ще го гледаме добре.

— Не — отвърнал бащата, — нямам нищо по-свидно от него. Не го продавам и за всичкото злато на света.

Но Палечко, като чул за какво се пазарят, покатерил се по една гънка на бащината си дреха, застанал на рамото му и му пошушнал:

— Дай ме татко, дай ме! Аз пак ще се върна.

Тогава бащата го дал на двамата мъже за много пари.

— Къде искаш да седнеш? — попитал единият момчето.

— Сложи ме върху полите на шапката си. Там хем ще мога да се разхождам и да се любувам на природата, хем няма да падна.

Изпълнили волята му. Сбогувал се Палечко с баща си и двамата мъже поели с него по пътя.

Вървели, вървели, докато почнало да се здрачава; тогава момчето се обадило:

— Свали ме, ходи ми се по нужда.

— Стой си горе — рекъл мъжът, на чиято шапка то седяло. — Не се боя от такова нещо; и птиците сегиз-тогиз цвъкват по мене.

— Не — рекъл Палечко, — аз не мога да върша неприлични работи. Свали ме веднага на земята!

Мъжът свалил шапката си и сложил момчето в една нива край пътя. То заподскачало и се запровирало насам-натам между буците пръст, после зърнало една миша дупка и — хоп! — мушнало се в нея.

— Много ви здраве, байновци, вървете без мене! — викнал им Палечко и се разсмял.

Мъжете се спуснали към него и започнали да бъркат с тоягите си в мишата дупка, но всичките им усилия отишли напразно — Палечко пълзял все по-навътре и по-навътре. И тъй като скоро се стъмнило съвсем, двамата си тръгнали ядосани и с празни джобове.

— Опасно е да се върви по нивата в тъмното — казал си Палечко, като разбрал, че те са си отишли, и изпълзял отново от подземното си скривалище. — Човек лесно може да си счупи я крак, я главата.

За щастие намерил една куха черупка на охлюв.

— Чудесно — решил той. — Ще прекарам нощта на сигурно място.

И влязъл в черупката.

Не минало дълго време, тъкмо се канел да заспи, чул да минават други двама мъже. Единият рекъл на другия:

— Попът е богат. Какво да направим, че да му вземем парите и сребърните съдове?

— Аз зная как — обадил се Палечко.

— Какво беше това? — рекъл уплашено единият крадец. — Чух да говори някой.

Спрели се, наострили уши и Палечко пак се обадил:

— Вземете ме с вас и ще ви помогна.

— Ами къде си?

— Търсете по земята и внимавайте откъде идва гласът — рекъл той.

Най-сетне крадците го намерили, вдигнали го нависоко и попитали:

— Как ще ни помогнеш, бе малчуган такъв?

— Вижте — отвърнал Палечко, — аз ще се промъкна между железните пръчки на прозореца в стаята на попа и ще ви подавам каквото поискате.

— Добре — съгласили се те. — Ще видим за какво те бива.

Като стигнали до поповата къща Палечко се вмъкнал в стаята, но веднага викнал, колкото му глас държи:

— Да ви дам ли всичко, каквото намеря?

Крадците се уплашили и му рекли:

— Говори тихо, ще разбудиш хората!

Но Палечко се престорил, че не ги разбира и повторно викнал:

— Какво да ви дам? Да ви дам ли всичко, каквото намеря?

В съседната стая спяла готвачката. Чула го тя, поизправила се в леглото и се ослушала. Но от страх крадците били побягнали. После отново се престрашили и си помислили: „Този малчуган просто се подиграва с нас“. Върнали се и му пошушнали:

— Хайде, не се шегувай и ни подай нещо!

Палечко отново викнал, колкото му глас държи:

— Всичко ще ви дам, само си проврете ръцете.

Този път готвачката, която все още слухтяла, чула ясно думите му, скочила от леглото, блъснала вратата и се втурнала в стаята. Крадците веднага побягнали и тичали така, като че ли ги гонел таласъм, а готвачката, като не могла да види нищо в тъмнината, отишла да запали свещ. Върнала се после с нея в стаята, но Палечко незабелязано се измъкнал на двора и се скрил в плевника. Готвачката претърсила всички кътчета, но не забелязала нищо особено. Легнала си пак и си помислила, че сигурно е сънувала с отворени очи и наострени уши.

Палечко се покатерил на сеното и си намерил хубаво местенце за спане; искал да си отдъхне, докато съмне, и после да тръгне на път, за да се прибере при родителите си. Но му било писано да го сполетят и други беди. Така е, много мъка и тегло има по света!

Щом съмнало, готвачката станала от леглото да нахрани добитъка. Отишла право в плевника и загребала сено — точно онова, на което лежал и спял клетият Палечко. Той спял толкова дълбоко, че не усетил нищо и се събудил чак в устата на кравата, която го лапнала заедно със сеното.

— Олеле! — викнал той. — Как попаднах в тая тепавица?

Но скоро разбрал къде се намира и трябвало много да внимава кравата да не го смаже със зъбите си. Най-накрая се плъзнал надолу заедно със сдъвканото сено и се намерил в стомаха на кравата.

— Забравили са да сложат прозорци на тази стая — рекъл си той — и затова слънце не я вижда. Пък няма и кой свещ да донесе.

Помещението никак не му харесало, а най-лошото било, че през вратата непрекъснато влизало все повече сдъвкано сено и за Палечко нямало да остане място. Най-сетне страхът съвсем го надвил и той викнал, колкото му глас държи:

— Стига сено, стига сено!

Точно тогава готвачката дояла кравата. Като чула, че някой говори, а не видяла никого, и като познала, че гласът е същият, който доловила и през нощта, тя толкова се уплашила, че паднала заедно със столчето и разляла млякото. После скочила пак на крака, изтичала при господаря си и викнала:

— Дядо попе, кравата проговори.

— Ти май си полудяла — казал попът.

Но все пак отишъл в обора да провери какво става. И щом прекрачил прага, Палечко отново викнал:

— Стига сено, стига сено!

Тогава и попът се уплашил. Помислил, че в кравата се е вселил зъл дух и заповядал да я заколят. Заколили я и хвърлили на бунището стомаха, където се намирал Палечко.

Палечко дълго се мъчил да си пробие път и накрая успял. Но тъкмо понечил да си подаде главата навън, сполетяла го нова беда: дошъл един гладен вълк и нагълтал наведнъж целия стомах.

Палечко не загубил смелост.

— Може би ще се спогодим с вълка — казал си той и му заговорил от стомаха:

— Кумчо Вълчо, знам на едно място чудесни гозби за тебе.

— Къде? — попитал вълкът.

— В тази и тази къща. Ще се промъкнеш през вадата на помийната яма и ще намериш вътре козунаци, сланина и наденици; можеш да ядеш до насита.

И му описал подробно бащината си къща.

Вълкът не чакал да му повторят. Щом дошла нощта, се промъкнал през вадата на помийната яма, нахълтал в килера с храната и започнал да яде. После, като се наял хубаво решил да си върви, но толкова се бил надул, че не можел да се измъкне по същия път.

Тъкмо на това се надявал Палечко и почнал да вдига страшен шум, да буйства и да крещи с всички сили.

— Мирувай, че ще събудиш хората — рекъл вълкът.

— Какво от това? — отвърнал Палечко. — Ти се налапа до насита, сега и аз искам да се повеселя.

И отново почнал да крещи, колкото му глас държи. Най-сетне баща му и майка му се събудили, изтичали до килера и надникнали през пролуката. Като видели, че има вълк, мъжът грабнал брадвата, а жената косата.

— Ти стой по-назад! — рекъл мъжът, като влезли в килера. — Ще го ударя с брадвата и ако не падне мъртъв, ти ще го праснеш с косата и ще му разпориш търбуха.

Щом чул гласа на баща си, Палечко викнал:

— Татко, аз съм тук, затворен съм в търбуха на вълка.

Бащата безкрайно се зарадвал и рекъл:

— Слава Богу, намери се пак милото ни чедо!

Накарал жена си да остави настрана косата, за да не нарани с нея Палечко, замахнал с брадвата и ударил така силно вълка по главата, че го прострял мъртъв на земята. После донесли нож и ножица, разпрали му търбуха и извадили момченцето.

— Ох, — въздъхнал бащата, — колко се тревожихме за тебе!

— Къде се губи толкова време?

— Ех, татко, бях в миша дупка, в кравешки стомах и във вълчи търбух, но занапред няма да се отделям от вас.

— И ние няма да те продадем втори път дори за всичките богатства на света — рекли родителите и почнали да галят и целуват милия си Палечко.

После му дали да хапне и да пийне и му поръчали нови дрехи, защото старите се били скъсали съвсем.

Гъсарката на кладенеца

Имало едно време една стара, много стара жена. Тя си имала къщичка в планината и живеела там с гъските си. Всяка сутрин старицата взимала патерицата си и отивала в гората. Там, по-пъргаво, отколкото прилягало на възрастта й, събирала трева за гъските, късала диви плодове, които можела да стигне с ръце, и занасяла всичко на гръб у дома.

Човек би помислил, че старицата просто ще грохне на земята под тежкия товар, но тя винаги го занасяла благополучно вкъщи. Срещнела ли някого, поздравявала го дружелюбно:

— Добра среща земляк! Хубаво е времето днес. Ех, сигурно се чудиш как мъкна тая трева, но така е — всеки трябва да носи на гръб товара си.

Ала хората не обичали да я срещат и предпочитали да минават по някой обиколен път. А когато я зърнел някой баща с момчето си, пошепвал му:

— Пази се от тази старица, защото тя е по-хитра и от дявола; вещица е.

Една сутрин през гората вървял един хубав момък. Греело ясно слънце, пеели птички, свеж ветрец полюшвал листата по дърветата и затова момъкът бил весел и бодър. Още не бил срещнал жива душа, когато внезапно съгледал старата вещица. Тя била коленичила на земята и режела трева със сърпа си. В торбата си била събрала вече цяла купчина, а до нея имало две кошници, пълни с диви круши и ябълки.

— Как ще носиш всичко това, стара майчице? — викнал той.

— Ще го нося, какво ще правя, момко — отвърнала тя. — Богатските деца няма нужда да носят, но за селяните има една приказка:

Каквото ти е на върлина,

такова е и на гърбина.

А щом той спрял до нея, тя рекла:

— Няма ли да ми помогнеш? Гърбът ти е още прав и краката ти са млади, няма да ти дотежи много. Пък и къщата ми не е далече оттук, хей там, на една поляна отвъд хълма. Докато се обърнеш, ще стигнеш.

Съжалил се момъкът над старицата и казал:

— Макар че баща ми не е селянин, а богат благородник, ще ти нося торбата.

— Ще ти бъда много благодарна, ако се потрудиш — рекла тя. — Наистина ще вървиш един час, но какво е това за тебе! Ще трябва да носиш и кошниците с ябълки и круши.

Като чул, че ще върви един час, младият граф се постреснал, но старицата не го пуснала вече; натоварила торбата на гърба му, а двете кошници провесила на ръцете му.

— Виждаш ли колко е леко! — рекла тя.

— О, не, не е никак леко — отвърнал момъкът и по лицето му се изписала болка. — Бохчата тежи така, като че в нея има камъни, а ябълките и крушите сякаш са от олово. Просто не мога да дишам.

Искало му се да свали отново всичко на земята, но старицата не му позволила.

— Гледай ти — рекла тя подигравателно, — младият господин не иска да носи товар, какъвто аз, старата жена, толкова пъти съм мъкнала! Да, на думи всичко е лесно, но стигне ли се до дела, всеки гледа да избяга. Какво стоиш и се бавиш — продължила тя, — размърдай си краката! Никой няма да свали бохчата от гърба ти.

Докато вървели по равно, момъкът все още издържал, но щом стигнали до стръмнината и поели нагоре, а камъните се затъркаляли като живи под краката му, силите почнали да го напускат. По челото му избили капки пот. Ту гореща, ту студена пот се стичала и по гърба му.

— Стара майчице — рекъл той, — не мога да вървя повече, ще си почина.

— Не бива — отвърнала старицата. — Стигнем ли у дома, можеш да си почиваш, колкото искаш, но сега ще вървиш напред. Откъде знаеш, може да е за твое добро!

— Ти нямаш вече срам, бабо — рекъл момъкът.

И понечил да хвърли торбата на земята, но усилията му отишли напразно: тя така здраво била прилепнала на гърба му, сякаш се била сраснала с него. Въртял се момъкът, извивал се, но не успял да се отърве от нея. А старицата се смеела и подскачала весело край него с патерицата си.

— Не се сърди, момко — рекла тя, — станал си червен като рак. Носи търпеливо торбата, пък щом стигнем у дома, ще ти дам да се почерпиш добре.

Какво можел да стори? Трябвало да се примири със съдбата си и да върви търпеливо след старицата. Струвало му се, че тя става все по-пъргава, а неговият товар все по-тежък.

Внезапно тя подскочила високо и седнала върху торбата; и макар че била слаба като вейка, тежала повече от най-дебелата селска мома. Коленете на момъка вече треперели, но щом забавел крачките си, старицата го шибвала с една пръчка и го жулела с коприва по краката. Момъкът пъшкал и охкал непрекъснато, но прехвърлил планината и най-сетне, когато вече щял да грохне на земята, стигнали до къщата на старицата.

Като зърнали господарката си, гъските разперили крила, източили шии, закрякали и се спуснали да я посрещнат. Зад тях пък с пръчка в ръка вървяла една позастаряла селска мома, висока и яка, но грозна като плашило.

— Случи ли ти се нещо, мамо? — попитала тя. — Много се забави.

— Не, дъще — отвърнала тя, — не ми се е случило нищо лошо, напротив, този любезен господин носи товара ми. Представи си, понеже аз се уморих, той качи и мене на гърба си. И пътят съвсем не ни се стори дълъг, бяхме весели и постоянно се шегувахме.

Най-сетне старицата се свлякла на земята, смъкнала торбата от гърба на момъка и кошниците от ръцете му, погледнала го дружелюбно и казала:

— Седни сега на пейката пред вратата и си почини. Ти заслужи честно и почтено наградата си и тя няма да закъснее.

После казала на гъсарката:

— Прибери се вътре, дъще! Не е прилично да оставаш насаме с млад господин, не бива да се налива масло в огъня; момъкът може да се влюби в тебе.

Графът не знаел да плаче ли или да се смее. „Дори да беше с трийсет години по-млада — рекъл си той, — сърцето ми пак не би трепнало.“

Старицата погалила гъските си като деца и после влязла с дъщеря си в къщата.

Момъкът се изтегнал на пейката под една дива ябълка. Въздухът бил топъл и мек, наоколо се разстилала зелена поляна, осеяна с иглики, мащерка и хиляди други цветя. Сред поляната течал бистър поток, водата му искряла на слънцето; белите гъски се разхождали нагоре-надолу или плували в потока.

„Много е приятно тук — рекъл си момъкът, — но аз съм толкова уморен, че вече не мога да държа отворени очите си: ще поспя малко“.

Като поспал малко, дошла старицата, разтърсила го и го разбудила:

— Ставай — рекла тя, — не бива да оставаш тук. Наистина поизпати с мене, но не съм ти взела живота, я! Сега ще ти дам наградата. От пари и имот нямаш нужда, та ще ти дам нещо друго.

Казала това, пъхнала му в ръката една малка кутийка, изрязана от смарагд, и добавила:

— Пази я добре, тя ще ти донесе щастие.

Графът скочил и понеже почувствал, че отново е бодър и силен, благодарил на старицата за подаръка и тръгнал обратно по пътя, без дори да се обърне да види за последен път хубавата й дъщеря. Вървял и бил вече доста далеко от къщата, но все още чувал веселото крякане на гъските.

Цели три дни се лутал графът, докато намери пътя. Най-сетне стигнал в един голям град и понеже там никой не го познавал, завели го в царския дворец при царя и царицата. Графът коленичил, извадил от джоба си смарагдовата кутийка и я сложил пред нозете на царицата.

Тя му дала знак да се изправи й да и подаде кутийката, но щом я отворила и погледнала в нея, паднала като мъртва на земята.

Придворните хванали веднага графа, за да го отведат в затвора, но в този миг царицата отворила очи и заповядала да го пуснат и всички да излязат, защото искала да поговори тайно с него. Като останали сами, царицата заплакала горчиво и казала:

— Каква полза от почестите и блясъка, с които ме ограждат, когато всяка сутрин се събуждам с мъка и тревога в сърцето. Имах три дъщери, най-малката от които беше тъй хубава, че всички я обожаваха. Кожата й беше бяла като сняг, бузите й розови като ябълков цвят, а косите й блестяха като слънчеви лъчи. Заплачеше ли, от очите й не падаха сълзи, а само бисери и скъпоценни камъни. Когато тя навърши петнадесет години, царят заповяда да повикат трите ни дъщери. Да можехте тогава да видите как всички занемяха, когато влезе най-малката! Струваше им се, че изгрява слънцето. Царят рече: „Дъщери мои, не зная кога ще удари последният ми час, затова реших да определя днес какво ще получи всяка от вас след смъртта ми. Вие и трите ме обичате, но онази от вас, която ме обича най-силно, ще вземе най-хубавия дял.“ Всяка каза, че го обича най-много. „Не можете ли да ми опишете колко ме обичате? По това ще позная чия обич е най-силна“ — отвърна царят. Голямата каза: „Обичам татко като най-сладката захар“. Втората: „Обичам татко като най-хубавата си рокля“. Но малката мълчеше. Баща й я попита: „А ти, най-мило мое чедо, как ме обичаш ти?“ Тя отвърна: „Не зная и не мога да сравня с нищо обичта си“. Но баща й настоя и тя да каже нещо и накрая тя рече: „И най-хубавото ястие не ми е вкусно без сол, затова обичам татко като солта“. Като чу това, царят се разгневи и викна: „Щом ме обичаш като сол, обичта ти ще бъде възнаградена със сол“. Подели царството между двете по-големи сестри, а заповяда да вържат една торба на гърба на малката и двама войника я отведоха в гората. Всички го молихме на колене да й прости — казала царицата, — но царят не се съгласи. Как плака тя, когато се сбогуваше с нас! Целият път бе осеян с бисери, които се ронеха от очите й. Скоро царят се разкая за голямата си суровост и прати да търсят клетото дете из цялата гора, но никой не можа да я намери. Мисълта, че са я изяли дивите зверове, ме изпълва със скръб. Понякога се утешавам с надеждата, че още е жива и се е скрила в някоя пещера или е намерила закрила у състрадателни хора. И представете си: като отворих вашата кутийка, видях в нея един бисер, точно като ония, които се ронеха от очите на моята дъщеря. Можете сега да разберете защо това развълнува сърцето ми. Кажете ми как попадна бисерът у вас?

Графът й разказал, че го е получил от старицата в гората, която му се сторила твърде подозрителна и сигурно била вещица; но за царската дъщеря не бил чул нищо, нито я видял някъде.

Царят и царицата решили да отидат при старицата; Помислили си, че там, където е бил този бисер, може да узнаят нещо и за дъщеря си.

Старицата седяла в къщичката си и предяла. Било вече притъмняло и само слабият пламък в огнището хвърлял слаба светлина в стаята. Изведнъж навън се разнесъл шум — гъските се прибирали от паша и закрякали дрезгаво. Скоро влязло и момичето, но старицата нищо не казала, а само поклатила леко глава. Момичето седнало до нея, започнало също да преде.

Седели така цели два часа без да говорят. Най-сетне нещо прошумоляло на прозореца и в стаята се вперили две огнени очи. Това била старата кукумявка, която креснала три пъти. Старицата вдигнала за малко очи, после рекла:

— Време е да вървиш и да си вършиш работата, дъще.

Станала дъщерята и излязла навън. Но къде отишла? Вървяла, вървяла през поляните чак до долината и накрая стигнала до един кладенец, край който се извисявали три стари дъба. През това време месечината изгряла над планината и станало тъй светло, че игла да изпусне човек, можел да я намери пак на земята.

Гъсарката смъкнала една кожа, която покривала лицето й, после се навела над кладенеца и почнала да се мие. Като се измила, натопила във водата и кожата, а след това я простряла на тревата да се избели и изсъхне на лунната светлина.

Но как се преобразила девойката! Такава хубост не сте виждали никога. Щом сивите плитки паднали от главата й, златисти коси като слънчеви лъчи се разстлали по цялото й тяло. Под нависналите къдрици само очите святкали лъчисто като звезди на небето, а бузите й греели, розови като ябълков цвят.

Ала хубавата девойка била тъжна. Седнала и горчиво заплакала. Сълза подир сълза се ронела от очите й, плъзнала се по дългите коси и падала на земята. Седяла така девойката и щяла да седи още дълго. пго, ако не чула някакво пращене и шумолене в клоните на най-близкото дърво.

Тя скочила като сърна, дочула гърмеж от пушката на ловец. Тогава и черен облак закрил месечината. Девойката в миг навлякла пак старата си кожа и изчезнала като светлинка, духната от вятъра.

Разтреперана като лист, тя се върнала вкъщи. Старицата стояла пред вратата и девойката започнала да й разказва какво й се случило. Старицата обаче само се засмяла и рекла:

— Зная вече всичко.

Влезли вътре и тя разпалила огъня. После донесла метлата и започнала да мете и чисти.

— Всичко трябва да бъде чисто и спретнато — каза тя.

— Защо се залавяш за работа в такъв късен час, майко? — възкликнала девойката. — Какво мислиш да правиш?

— Знаеш ли колко е часът? — попитала старицата.

— Още няма полунощ, но минава единайсет — отвърнала девойката.

— Не си ли спомняш — продължи старицата, — че на този ден преди три години дойде при мене? Уреченото време мина и ние не можем вече да останем заедно.

Изплашила се девойката и попитала:

— Ох, мила майко, защо искаш да ме изгониш? Къде ще отида? Нямам приятели и роден дом, където бих могла да отида. Аз вършех всичко, каквото искаше, и ти все беше доволна от мене. Остави ме тук!

Старицата не искала да каже на момичето какво го очаква.

— Аз не мога да остана по-дълго тук — рекла й тя — и понеже си отивам, къщата трябва да бъде чиста; затова не ми пречи на работата. За себе си не се тревожи; ще намериш покрив, под който ще можеш да живееш, и ще бъдеш доволна от наградата, която ще ти дам.

— Но кажи ми поне какво ме очаква? — попитала пак девойката.

— Повтарям ти, не ми пречи на работата. И не казвай нито дума повече, а върви в стаята си, смъкни кожата от лицето си и облечи копринената рокля, която носеше, докато те повикам.

В това време царят, царицата и младия граф вървели към къщата на старицата. Но в гората графът неволно се отделил от тях, загубил ги и бил принуден да върви самичък. На другия ден му се сторило, че е на прав път. Продължил да върви, докато се спуснал мрак; покатерил се тогава на едно дърво да пренощува, защото се опасявал, че може да се заблуди.

Но щом изграля месечината и озарила цялата местност, той съзрял някаква сянка, която слизала от планината. Той познал, че това е гъсарката, която по-рано видял при старицата.

— Аха — рекъл си той, — иде! А пипна ли едната вещица, няма да ми избяга и другата.

Но как се смаял, когато тя спряла до кладенеца, смъкнала кожата и се измила, когато златистите коси се разпилели по тялото й и тя станала такава хубавица, каквато той досега не бил виждал никъде по света. Просто не смеел да диша, но успял да провре главата между листата и гледал втренчено девойката. Внезапно клонът изпращял и в същия миг девойката навлякла кожата, побягнала като сърна, а понеже и месечината се скрила зад облака, графът я изгубил от очи.

Щом тя изчезнала, той слязъл от дървото и тръгнал с бързи крачки след нея. Не вървял дълго и видял в тъмнината две сенки да се движат по полянката; били царят и царицата, които отдалече видели светлината в къщичката на старицата, и се запътили към нея.

Графът им разказал какво чудо видял при кладенеца и те разбрали, че това е тяхната загубена дъщеря. Преизпълни от радост, продължили пътя си и скоро стигнали до къщичката. Мушнали глави под крилата си, гъските спели и нито една не мръднала. Тримата погледнали през прозореца и видели старицата, която седяла спокойно и предяла, кимала с глава и не поглеждала край себе си. В стаята било много чисто. Но от дъщерята нямало и следа. Гледали, гледали, най-сетне се престрашили и почукали тихо на прозореца.

Старицата, като че ли ги очаквала, защото станала и викнала радостно:

— Влезте, влезте, познавам ви.

Като влезли в стаята, старицата казала:

— Можехте да не вървите толкова дълго, ако преди три години не бяхте изгонили доброто си и мило чедо. Тя не загуби нищо от това, че три години трябваше да наглежда гъски; не се научи на нищо лошо и запази чистото си сърце. А вие сте наказани предостатъчно от страха, в който живяхте.

После отишла пред вратата и викнала:

— Излез, дъще!

Отворила се вратата и се явила принцесата с копринената си рокля, със златистите си коси и лъчезарните очи. Отишла при баща си и майка си, прегърнала ги и ги целунала. Всички се просълзили от радост.

Младият граф стоял близо до тях и когато го зърнала, принцесата станала червена като божур; сама не знаела защо. А царят казал:

— Мила дъще, аз раздадох царството си, какво да ти дам на тебе?

— Тя не се нуждае от нищо — рекла старицата. — Аз й подарявам сълзите, които изплака за вас; те са чисти бисери, по-прекрасни от морските, и струват повече от цялото твое царство. А като награда за службата при мене й давам къщичката си.

В този миг старицата изчезнала. Стените започнали леко да пукат. Всички се огледали и видели, че къщичката се била превърнала в разкошен дворец. Вътре имало царска трапеза и прислужници сновели напред и назад.

Приказката продължава още, но паметта на баба, която ми я разказа, беше отслабнала и тя не помнеше какво е станало по-нататък. На мен все ми се струва, че хубавата принцеса се омъжила за графа, двамата останали в двореца и живели щастливо до дълбоки старини.

Дали снежнобелите гъски, които живеели в двора на къщичката, били девойки (никой не бива да се сърди за това), които старицата прибрала при себе си, и дали те възвърнали човешкия си образ и станали придворни на младата царица, не знам, но допускам, че е така. Едно обаче е сигурно: старицата не била вещица, както мислели хората, а орисница, която правела само добро. Може би тя при раждането на принцеса я е орисала като плаче от очите й да падат бисери вместо сълзи. В днешно време това вече не се случва, защото иначе бедните хора много бързо щяха да забогатеят.

Бедният мелничарски чирак и котенцето

Живял някога в мелницата си беден мелничар. Нямал жена и деца, та му помагали трима чираци. Работили те няколко години при него и един ден той им казал:

— Остарях вече и ми се иска да си поотдъхна. Тръгнете по света и който ми доведе най-хубавия кон, ще му дам мелницата, а той в замяна ще ме гледа, докато умра.

Третият чирак, който се казвал Ханс, бил най-млад. Другите двама го смятали за глупак и през ум не им минавало дори, че може да вземе мелницата; пък и той самият не я искал. Тримата тръгнали заедно на път и когато излезли от селото, двамата рекли на глупавия Ханс:

— Я си стой тука! Докато си жив, кон няма да спечелиш.

Но Ханс тръгнал с тях. Като се стъмнило, стигнали до една пещера, влезли и легнали да спят. Двамата умници почакали, докато Ханс заспи, и се измъкнали. Оставили го сам, като мислели, че са постъпили хитро. Ех, мислете си така, но все пак добро няма да видите!

Призори слънцето изгряло и Ханс се събудил. Като разбрал, че лежи в дълбока пещера, огледал се на всички страни и викнал:

— Ей, къде съм попаднал?

После станал, измъкнал се от пещерата и си помислил: „Тук съм сам-самичък и съм изоставен, как ще спечеля кон?“

И както вървял замислен по пътя, срещнало го едно малко пъстро котенце и дружелюбно го попитало:

— Накъде си се запътил, Ханс?

— Ох, и да ти кажа, не можеш да ми помогнеш.

— Зная за какво си мислиш — казало котенцето. — Искаш да спечелиш хубав кон. Ако се съгласиш да дойдеш с мене и да ми служиш вярно седем години, аз ще ти дам такъв хубав кон, какъвто не си виждал през живота си.

„Гледай ти каква чудновата котка — помислил си Ханс. — Но ще видим дали говори истината.“

Котката завела Ханс в омагьосания си дворец. Той бил пълен с котенца, които й прислужвали. Те били много весели и тичали пъргаво нагоре-надолу по стълбата. Вечерта, когато седнали на трапезата, три от тях засвирили: едното на контрабас, второто на цигулка, а третото надувало тъй силно тромпета, че щели да му се пукнат бузките. А след като се навечеряли, котката казала:

— Ханс, хайде да потанцуваме!

— Не — отвърнал той, — никога не съм танцувал с котка, няма да танцувам и сега.

— Заведете го тогава да си легне — казала котката на котенцата.

Така и направили: едното котенце му светило със свещ до спалнята, другото му събуло обувките, третото чорапите, а четвъртото духнало свещта.

На другата сутрин котенцата дошли пак и му помогнали да стане от леглото. Едното му обуло чорапите, другото му вързало връзките на чорапите, третото донесло обувките, четвъртото го измило, а петото му изтрило лицето с опашката си.

— То било много приятно — рекъл Ханс.

Но и той трябвало да прислужва на котката — цепел дърва всеки ден. За тази работа му дали една сребърна брадва, сребърни клинове, сребърен трион и меден чук.

И така, Ханс цепел дърва, живеел в двореца, ядял и пиел, но не виждал никого освен пъстрата котка и нейната прислуга. Един ден котката му рекла:

— Върви да окосиш ливадата и да изсушиш сеното!

Тя му дала сребърна коса и златен брус, ала му заповядала да ги върне после на мястото им.

Отишъл Ханс, свършил си работата, докарал сеното, върнал косата и бруса и попитал котката дали няма вече да му даде обещаната награда.

— Не — отговорила тя. — Трябва да посвършиш още някоя и друга работа. Ето ти сребърни греди, дърводелска брадва и други необходими сечива. Всичките са от сребро. Искам да ми построиш къщичка.

Заловил се Ханс за работа и построил къщичката. После пак отишъл при котката и попитал дали няма да му даде обещания кон. А и седемте години били изтекли като една.

Тогава котката го попитала иска ли да види конете й.

— Да — рекъл Ханс.

Завела го тя пред новата къщичка, отворила вратата и той видял вътре дванайсет коня с горда стойка и лъскав, гладък косъм. От радост сърцето му подскочило в гърдите. После тя му дала да хапне и да пийне и му казала:

— Върни се у дома. Обещания кон няма да ти дам сега; след три дни ще дойда сама при тебе и ще ти го доведа.

Приготвил се Ханс и тя му показала пътя към мелницата. Но не му дала дори нови дрехи и той тръгнал със старото си дрипаво палтенце, с което бил дошъл; а през седемте години то съвсем му било окъсяло и утесняло.

Когато се върнал в мелницата, заварил там и другите двама чираци. Всеки от тях бил довел кон, но конят на единия бил сляп, а на другия куц.

— Ханс, къде ти е конят? — попитали го те.

— Ще дойде след три дни.

Те се изсмели и казали:

— Откъде ще дойде този кон? Трябва да е някой особен.

Влязъл Ханс в стаята, но мелничарят не му разрешил да седне на трапезата, защото бил много окъсан и прашен — щял да се срамува, ако случайно дойдел гост. Дали му малко храна и го пратили да яде на двора. А вечерта, като си лягали да спят, другите двама чираци не го пуснали да припари до леглото. Накрая — ще не ще — влязъл в гъсарника; постлал си малко твърда слама и легнал.

Като се събудил, трите дни били вече изтекли и ето, че пристигнала каляска с шест коня — лъскави, хубави, да ти е драго да ги гледаш. А един слуга водел отделно друг кон, седмия — той бил за бедния мелничарски чирак.

Спряла каляската, а от нея слязла прекрасна принцеса и влязла право в мелницата. Тази принцеса била малкото пъстро котенце, на което бедният Ханс служил седем години. Попитала мелничаря къде е най-малкият му чирак.

А мелничарят отвърнал:

— Не можем да го държим такъв окъсан в мелницата, та лежи в гъсарника.

Княгинята наредила веднага да го доведат.

Измъкнали го от гъсарника, а той си взел палтенцето, за да покрие дрипите си. Но слугата развързал един голям вързоп и извадил прекрасни дрехи; измил го най-напред, облякъл го и когато Ханс се явил пред другите, изглеждал като същински цар.

После девойката поискала да види конете, доведени от другите двама чираци: единият бил сляп, другият куц. Тогава тя заповядала на слугата да доведе седмия кон. Като го видял, мелничарят рекъл, че откак се помни, такъв кон не е виждал.

— Той е за третия ти чирак — казала принцесата.

— Тогава на него ще дам мелницата — отвърнал мелничарят.

Но принцесата му казала да задържи мелницата за себе си и му подарила коня. После хванала за ръка верния си Ханс, седнала с него в каляската и двамата заминали.

Спрели право пред малката къщичка, която Ханс построил със сребърните сечива. А тя се била превърнала в голям дворец и всичко в него било от сребро и злато. После вдигнали сватба и Ханс забогатял, толкова забогатял, че имал за цял живот.

Затова никога не бива да се говори, че щом някой изглежда глупав, от него няма да стане човек.

Старият дядо и внучето

Живял някога един стар, много стар човек; той не виждал, не чувал и едва ходел. Когато се хранел, ръката му треперела и често разливал супата върху покривката. Синът му и снахата се гнусели и затова един ден го накарали да стои зад печката. Давали му ядене в глинена паничка, но той никога не бил сит, затова поглеждал тъжно към масата и очите му се пълнели със сълзи.

Веднъж треперещите му ръце не могли да задържат паничката, тя паднала на земята и се счупила. Снахата му се скарала, но той не отвърнал нищо и само въздъхнал. После тя му купила за няколко петачета дървена паничка и той се хранел вече само от нея.

Веднъж, както седели и се хранели, малкото внуче донесло и сложило на земята няколко дъсчици.

— Какво ще правиш с тези дъски? — попитал бащата.

— Ще направя коритце — отвърнало детето, — че когато порасна, да сипвам в него яденето на тате и на мама.

Тогава мъжът и жената се спогледали, после се разплакали и довели веднага стареца на масата. От този ден нататък той се хранел винаги с тях и те не казвали нищо, ако разливал малко супа върху покривката.

Що е страх?

Един баща имал двама сина. Големият бил умен, разсъдлив и много сръчен. Но малкият бил глупав, не можел да проумее и да научи нищо; който го срещнал, си мислел: „Още много има да претегли бащата с този!“

Имало ли някаква работа, винаги трябвало да я свърши големият син. Но когато бащата го пращал късно вечерта или дори през нощта да донесе нещо и пътят минавал през гробищата или през друго някое страшно място, той отговарял:

— Ох, не, татко, няма да отида, настръхвам от страх.

Защото наистина се страхувал.

Или ако вечер край огнището някой разказвал случки, от които на човек се изправят косите, тези, които слушали, понякога се обаждали:

— Брей, настръхвам от страх!

Малкият син седял в ъгъла, слушал всички тези думи и не можел да разбере какво означават.

— Постоянно говорят: Настръхвам! Настръхвам! А пък аз не настръхвам. Това сигурно е някакво особено умение, от което аз не разбирам нищо.

Но ето, че веднъж бащата му рекъл:

— Слушай, ти там в ъгъла! Вече си голям и силен, трябва да се научиш на нещо, та да си изкарваш хляба. Виж как се труди брат ти, а тебе не те бива за нищо.

— Ех, татко — отвърнал той, — и аз много искам да се науча на нещо; да речем, ако е възможно, бих се научил да настръхвам от страх, защото от тази работа не разбирам нищо.

Чул го по-големият брат, засмял се и си казал: „Гледай го какъв глупак бил моят брат! Докато е жив, нищо няма да излезе от него; денят се познава от сутринта.“

Бащата пък въздъхнал и рекъл:

— Рано или късно ще се научиш да настръхваш, но с това не можеш да си изкарваш хляба.

След някой и друг ден ги навестил клисарят и бащата се оплакал, че малкият му син не знаел нищо и нищо не учел.

— Представи си, попитах го с какво мисли да си изкарва хляба, а той иска да се научи да настръхва от страх.

— Ако не иска нещо повече — отвърнал клисарят, — това може да научи при мене. Прати ми го и аз ще му вкарам ума в главата.

Зарадвал се бащата, защото си помислил: „Все пак момчето ще понаучи нещо“.

Взел го клисарят при себе си и му възложил да бие камбаната. Но след няколко дни го събудил посред нощ и го накарал да стане, да се изкачи на камбанарията и да удари камбаната. „Ще се научиш най-сетне да настръхваш от страх“ — помислил си клисарят и се изкачил преди него.

Отишъл момъкът, посегнал да улови въжето на камбаната и изведнъж видял някаква бяла сянка.

— Кой е там? — викнал той, но сянката не отговорила, нито мръднала от мястото си. — Отговори — викнал момъкът — или се измитай! Нямаш работа тук, и то нощем.

Но клисарят стоял неподвижен, искал момъкът да го помисли за призрак. Момъкът викнал повторно:

— Какво търсиш тук? Говори, ако си добър човек, иначе ще те изтърколя по стълбата.

Клисарят си рекъл на ума: „Казва го, но няма да го направи“. Мълчал и стоял неподвижно, като че бил от камък.

Тогава момъкът му викнал за трети път и тъй като пак не получил отговор, засилил се и блъснал призрака така, че той се изтърколил по стълбата, а на десетото стъпало се спрял и останал там да лежи. После момъкът ударил камбаната, отишъл в стаята си, легнал, без да каже нищо, и пак заспал.

Жената на клисаря чакала доста мъжа си, но той все не се връщал. Накрая тя се изплашила, събудила момъка и го попитала:

— Не знаеш ли къде е мъжът ми? Той се качи преди тебе на камбанарията.

— Не знам — отвърнал момъкът. — Но някой стоеше там на площадката и понеже не отговаряше и не искаше да се махне, аз помислих, че е някой негодник и го блъснах по стълбата надолу. Иди и виж да не е той; много ще съжалявам.

Изтичала жената и намерила мъжа си, който лежал на стълбата и хленчел жалостиво, защото си бил счупил единия крак.

Вдигнала го тя, занесла го вкъщи, а после ядосана отишла при бащата на момъка и викнала:

— Твоят син ни докара голяма беда: блъснал мъжа ми по стълбата и му счупил крака. Махни този негодник от къщата ни!

Изплашил се бащата, отишъл веднага у клисаря и нахокал сина си:

— Каква пакост си направил? Сигурно си полудял!

— Слушай татко, аз нямам никаква вина — отвърнал момъкът. — Той се бе изправил там през нощта и приличаше на човек, който е замислил нещо лошо. Не знаех кой е, викнах му три пъти да се обади или да се махне.

— Ох — рекъл бащата, — само беди мога да очаквам от тебе! Махай се от очите ми, не искам да те видя вече!

— Добре, татко, на драго сърце, но почакай да съмне. Ще тръгна по света да науча какво значи да настръхваш от страх. Така ще овладея поне едно изкуство, с което ще мога да си изкарвам хляба.

— Учи, каквото искаш — рекъл бащата, — все ми е едно! На ти петдесет талера, тръгни по широкият свят, но да не споменеш пред никого откъде си и чий син си! Срам ме е, че съм ти баща.

— Добре, татко, така да бъде. Като не искаш да споменавам, няма да споменавам.

Щом се съмнало, момъкът сложил петдесетте талера в джоба си, излязъл на широкия път и непрекъснато си повтарял полугласно:

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна от страх!

Чул го един колар, който вървял зад него, и го попитал:

— Кой си ти?

— Не знам — отвърнал момъкът.

Коларят пак попитал:

— Откъде си?

— Не знам.

— Чий син си?

— Не бива да споменавам.

— Ама какво току мънкаш под носа си?

— Ох — отвърнал момъкът, — искам да настръхна от страх, пък няма кой да ме научи на това.

— Я не дрънкай глупости — рекъл коларят — и ела с мене да видим къде ще се подслоним.

Тръгнал момъкът с коларя и вечерта стигнали до една страноприемница, където решили да пренощуват. Като влизал, момъкът пак казал високо:

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна от страх!

Чул го съдържателят, изсмял се и рекъл:

— Стига да искаш, ще стане!

— Я млъкни — рекла жена му, — един ли момък се прости с живота си! Жалко за хубавите му очи, ако е писано да не видят вече белия свят!

Ала момъкът казал:

— Колкото и трудно да е, искам да се науча да настръхвам от страх, за това съм тръгнал по света.

И не оставил на мира съдържателя, докато той не му разказал, че недалече оттам имало омагьосан замък, където човек лесно можел да научи какво е да се настръхне от страх; трябвало само да прекара три нощи вътре. На онзи, който можел да се реши на това, царят бил обещал дъщеря си за жена, а тя била най-хубавата девойка на земята. В замъка имало големи съкровища, но те се пазели от зли духове. Който успеел да развали магията; щял да стане богат. Мнозина вече се опитали, но никой не излязъл оттам.

Отишъл момъкът на другата сутрин при царя и казал:

— Ако ми позволиш, ще прекарам три нощи в омагьосания замък.

Погледнал го царят, харесал го и казал:

— Имаш право да помолиш за три неща и да ги вземеш със себе си в замъка.

Момъкът отвърнал:

— Тогава ще помоля да ми дадеш малко дърва за един резбарски тезгях с длето и един струг.

Царят заповядал да занесат през деня всичко това в замъка.

Започнало да се свечерява. Момъкът отишъл в замъка, запалил в една стая буен огън и сложил до него струга и резбарския тезгях с длетото.

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! — казал той. — Но май и тук няма да се науча.

Към полунощ решил да разпали загасналия огън. Навел се да го раздуха и изведнъж от един ъгъл се разнесли писъци:

— Мяу, мяу, премръзнахме!

— Глупаци! — викнал той. — Защо пищите? Ако сте премръзнали, елате, седнете до огъня и се стоплете!

Тогава две големи черни котки скочили до него, седнали от двете му страни и почнали да го гледат свирепо с огнените си очи. След малко, като се постоплили, рекли:

— Да изиграем ли едни карти, друже?

— Защо не! — отвърнал той. — Но я си покажете лапите!

Протегнали те лапите си.

— Охо — викнал той, — ама че ви са дълги ноктите! Почакайте, ще трябва най-напред да ви ги изрежа.

Хванал ги за шиите, сложил ги на резбарския тезгях и им стегнал здраво лапите с големия винт.

— Като ви гледам ноктите, не ми се иска да играя на карти с вас — рекъл той, убил ги и ги хвърлил през прозореца в езерото.

След като усмирил завинаги двете котки и седнал пак до огъня, от всички страни излезли много черни котки и черни кучета, вързани с нагорещени верижки, и ставали все повече и повече, така че за него просто не останало място; и всички мяукали и виели страхотно, газели по огъня, разпръсвали го и искали да го угасят. Погледал ги той известно време спокойно, но накрая му прикипяло, вдигнал длетото и викнал:

— Я се махайте оттук, гадинки такива!

И се развъртял с длетото. Едни избягали, другите избил и ги хвърлил през прозореца в езерото. После раздухал ситните въгленчета, разпалил пак огъня и се постоплил. Но както седял, очите му почнали да се затварят — доспало му се. Огледал се наоколо и видял в ъгъла голямо легло.

— Точно за мене — казал той и се мушнал под завивката.

Но преди още да затвори очи, леглото почнало да се движи и тръгнало да обикаля из целия замък.

— Това не е лошо — казал той, — само не друсай!

Понесло се леглото бързо напред, сякаш го теглели шест коня, прескачало прагове, катерело се и спускало по стълби, но изведнъж се обърнало с краката нагоре и затиснало момъка. Но той разхвърлял завивките и възглавниците, измъкнал се и казал:

— Който иска, нека се вози.

Легнал до огъня и спал до зори.

На другата сутрин царят дошъл и като го видял проснат на земята, помислил, че призраците са го убили и рекъл:

— Жалко за хубавия човек.

Чул тези думи момъкът, скочил и рекъл:

— Още не е стигнало дотам.

Смаял се царят, но се зарадвал и го попитал как е прекарал нощта.

— Доста добре — отвърнал той. — Едната нощ мина, ще минат и останалите две.

Прибрал се в страноприемницата, а там съдържателят облещил очи и рекъл:

— Не се надявах да те видя отново жив. Научи ли сега какво е да настръхне човек от страх?

— Не — рекъл момъкът, — всичко беше напразно. Да можеше някой да ми го опише!

Дошла втората нощ, отишъл той повторно в омагьосания замък, седнал до огъня и запял старата си песен:

— Да можех поне веднъж да настръхна!

Като наближило полунощ, разнесъл се някакъв шум и тропот, първо леко, после все по-силно; след това утихнало за малко и накрая с ужасен трясък през комина се изтърколила половината от човешко тяло и тупнала на земята пред него.

— Хей — викнал момъкът, — това не стига, къде е другата половина!

Отново се разнесъл вой и писък, а после паднала и другата половина на тялото.

— Почакай най-напред да раздухам малко огъня — казал момъкът.

Раздухал огъня и какво да види: двете половинки се били събрали и на тезгяха седял един отвратителен на вид човек.

— Така не сме се пазарили, тезгяхът си е мой — казал момъкът.

Човекът се помъчил да го избута, но той не допуснал това, а със сила го блъснал и си седнал на мястото.

В този миг през комина паднали един след друг още неколцина мъже. Те носели девет човешки кости и два черепа. Наредили костите на земята и почнали да играят на кегли. Момъкът поискал да поиграе и ги попитал:

— Може ли да поиграя и аз?

— Да, ако имаш пари.

— Пари имам предостатъчно — отвърнал той, — но топките ви не са съвсем заоблени.

Взел черепите, сложил ги на струга, остъргал ги и те станали заоблени. После казал:

— Така, сега ще се търкалят по-добре. Хайде, по-живо!

Поиграл и загубил малко пари. Но щом станало полунощ, всичко изчезнало. Легнал и заспал спокойно.

На другата сутрин царят дошъл да види какво става.

— Как прекара този път? — попитал го той.

— Играхме на кегли и загубих няколко монети — отвърнал той.

— Не настръхна ли от страх?

— Напротив — отвърнал той, — забавлявах се. Да можех поне веднъж да настръхна!

През третата нощ момъкът пак седнал на тезгяха и казал наистина сърдито:

— Да можех поне веднъж да настръхна!

Малко по-късно дошли шестима едри мъже и внесли един ковчег. Момъкът казал:

— Аха, сигурно е братовчедът, който умря преди няколко дни! — Дал знак и викнал: — Ела, братовчеде, ела!

Мъжете оставили ковчега на земята, момъкът се приближил и вдигнал капака. Вътре лежал мъртвец. Момъкът докоснал лицето му — то било студено като лед.

— Почакай, ще те стопля малко — рекъл той.

Отишъл до огъня, нагрял ръката си и я сложил върху лицето на мъртвеца, но той пак си останал студен.

После го извадил от ковчега, седнал до огъня, взел го на скута си и му разтрил ръцете, за да се раздвижи кръвта. Но тъй като и това не помогнало, сетил се, че хората лягат по двама в леглото, за да се стоплят; сложил го тогава в леглото, завил го и легнал до него.

След малко мъртвецът се поразмърдал. А момъкът рекъл:

— Виждаш ли, братовчеде, стоплих те!

Но мъртвецът се изправил и викнал:

— Сега ще те удуша!

— А, така ли се отблагодаряваш? — попитал момъкът. — Хайде тогава обратно в ковчега!

Вдигнал го, тръснал го в ковчега и затворил капака. Дошли шестимата мъже и изнесли ковчега.

— Пак не настръхнах — казал той, — цял живот да стоя тук, пак няма да се науча да настръхвам.

Ала ето, че влязъл един човек, по-едър от шестимата мъже, и страшен наглед; но бил стар и носел дълга бяла брада.

— Стой, дребосък — викнал той, — сега скоро ще научиш какво е да настръхнеш от страх, защото ще умреш.

— Не бързай толкова — отвърнал момъкът. — Ако ще умирам, трябва да взема участие в умирането.

— Ей сега ще те сграбча! — рекъл духът.

— По-полека, по-полека, не се надувай много! Колкото силен си ти, толкова съм и аз, а може и да съм по-силен от тебе.

— Ще видим — рекъл старецът. — Ако излезеш по-силен от мене, ще те пусна да си отидеш. Хайде, ела да си премерим силите!

Повел го през разни тъмни коридори и накрая стигнали пред едно ковашко огнище. Взел старецът брадва и с един удар набил едната наковалня в земята.

— Аз ще направя нещо по-добро — казал момъкът и отишъл при другата наковалня.

Старецът застанал до него да гледа, а бялата му брада увиснала надолу. Взел момъкът брадвата, разцепил с един удар наковалнята на две и заклещил брадата на стареца в цепнатината.

— Падна ли ми в ръцете? — викнал момъкът. — Сега ти ще умреш.

После взел един железен прът и запердашил така стареца, че той почнал да скимти и да го моли да спре, като му обещавал големи богатства.

Измъкнал момъкът брадвата, освободил и брадата на стареца и го пуснал. Тогава старецът го завел в едно подземие и му показал три сандъка пълни със злато.

— От тези три сандъка — рекъл той — единият е за бедните, другият е за царя и третият е за тебе.

В този миг станало дванайсет и духът изчезнал, а момъкът останал на тъмно.

— Все ще се оправя — рекъл си той, тръгнал опипом, намерил пътя до стаята си, легнал край огъня и заспал.

Дошъл на другата сутрин царят и казал:

— Сега сигурно си научил какво е да настръхнеш от страх.

— Не — отвърнал той. — Разкажете ми какво е! Най-напред дойде покойният ми братовчед, а после един брадат човек, който ми показа много злато в подземието, но никой не ми каза какво е да настръхнеш от страх.

Тогава царят рекъл:

— Ти развали магията на замъка и затова ще се ожениш за дъщеря ми.

— Всичко това е много хубаво — отвърнал той, — но аз все още не зная какво е да настръхна от страх.

После взели златото от подземието и направили голяма сватба. Но макар че много обичал жена си и бил много доволен, младият цар пак повтарял непрекъснато:

— Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна!

Накрая това омръзнало на младата царица. Един ден прислужницата й казала:

— Аз ще оправя тази работа, ще му покажа как се настръхва от страх.

Отишла на потока, който течал през градината, и поръчала да й напълнят едно ведро с черни мрени. През нощта, когато младият цар спял дълбоко, жена му дръпнала завивката и изсипала върху него ведрото, пълно със студена вода и мрени, а и рибките, като останали без вода, започнали да скачат и да пляскат край него.

Той мигновено се събудил и викнал:

— Ей, че настръхнах, мила жено! Да, сега вече зная какво е човек да настръхне от страх.

Гъсарката

Живяла някога една царица. Мъжът й бил умрял преди много години, но тя имала хубава дъщеря. Когато пораснала, обещали я за жена на един царски син отвъд равнината.

Дошло уреченото време за сватбата и приготвили девойката за дългия път до чуждото царство. Старата царица й дала скъпи съдове и накити, злато и сребро и красиви украшения — с една дума, всичко каквото подобавало за царски невестини дарове, защото тя от все сърце обичала чедото си. Дала й и една придружителка, която трябвало да пътува заедно с невестата и да я предаде в ръцете на принца. Дали на всяка и по един кон за пътуването, но конят на принцесата можел да говори и се наричал Фалада.

Като ударил часът на раздялата, царицата отишла в спалнята си, взела едно ножче, порязала си с него пръстите на едната ръка, от които потекла кръв; взела с другата си ръка една бяла кърпичка, подържала я отдолу и оставила да капнат върху нея три капки кръв. Дала кърпичката на дъщеря си и й рекла:

— Мила дъще, пази добре тези три капки кръв, те ще ти послужат из пътя.

Тъжни били и двете, но си казали сбогом. Принцесата пъхнала кърпичката в пазвата си, възседнала коня и поела към новия си дом.

След като яздили непрекъснато цял час, тя усетила голяма жажда и рекла на придружителката си:

— Слез от коня и гребни с моята чаша малко вода от поточето — много съм жадна.

— Ако сте жадна — рекла придружителката, слезте, наведете се над водата и пийте. Няма да ви ставам слугиня.

Принцесата била наистина много жадна, слязла от коня, навела се над поточето и пила направо, без да гребне със златната чаша. После рекла:

— Горко ми!

А трите капки кръв се обадили:

— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.

Но принцесата била хрисима, замълчала и отново възседнала коня. Яздили още известно време, но денят бил топъл, слънцето припичало и тя скоро пак ожадняла. Наближили един водопад и понеже отдавна била забравила лошите думи на придружителката пак й рекла:

— Слез от коня и ми донеси малко вода във златната чаша.

Но придружителката отвърнала още по-високомерно:

— Ако искате да пиете, пийте сама. Няма да ви ставам слугиня.

Принцесата била много жадна, слязла от коня, навела се над бързоструйната вода, заплакала и казала:

— Горко ми!

А трите капки кръв пак се обадили:

— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.

Но както пиела, навела се много напред, бялата кърпичка с трите капки кръв паднала от пазвата й и водата я отнесла. В страха си принцесата не забелязала нищо.

Ала придружителката видяла и се зарадвала, че сега добивала власт над невестата, защото след като тя загубила трите капки кръв, ставала слаба и беззащитна. Когато принцесата се наканила да възседне отново коня си, наречен Фалада, придружителката казала:

— На Фалада ще се кача аз, а ти ще яздиш моя кон.

Примирила се принцесата и с това. Но после придружителката й заповядала да съблече царската си рокля и да облече нейната обикновена, а накрая я заставила да даде клетва, че няма да каже за това никому в царския дворец; заплашила я, че ако не даде такава клетва, ще я убие.

Но Фалада видял и запомнил всичко.

Скоро стигнали в двореца.

Посрещнали ги с голяма радост. Царският син изтичал насреща им, помислил придружителката за своята невеста и й помогнал да слезе от коня: после я повел по стълбата на двореца, а истинската принцеса останала долу.

От прозореца гледал стария цар. Видял я, че стои на двора, видял също, че била много изящна, нежна и извънредно хубава. Отишъл незабавно в царските покои и попитал невестата на сина си коя е онази, която пристигнала заедно с нея и сега стояла долу на двора.

— Взех я да ме придружава по пътя. Дайте й да върши нещо, слугиня не бива да стои без работа.

В двореца нямало работа за нея и старият цар не знаел какво да й нареди и казал:

— Има едно момче, което пасе гъските, тя ще му помага.

Момчето се казвало Кюрдхен и на него истинската невеста трябвало да помага да пасе гъските.

А скоро фалшивата невеста казала на младия цар:

— Скъпи съпруже, ще те помоля да изпълниш едно мое желание.

Той отвърнал:

— Ще го изпълня на драго сърце.

— Заповядай да повикат някой слуга и го накарай да отсече главата на коня, който яздех насам, защото ме ядоса по пътя.

А в действителност се страхувала, че конят може да издаде как е постъпила с принцесата.

Когато верният Фалада вече трябвало да умре, истинската принцеса узнала и тайно обещала на слугата, че ще му даде пари, ако й направи дребна услуга. Имало една голяма градска порта, през която тя минавала сутрин и вечер с гъските; помолила го да закове под портата главата на Фалада, за да може пак да я вижда. Слугата й обещал; отсякъл главата на коня и я заковал под портата.

Рано сутринта, като минавали с Кюрдхен през портата, за да заведат гъските на полето, принцесата казала:

— Фалада, скъпи де висиш!

А главата отговорила:

— Принцесо мила, де вървиш!

Да знае майчица ти клета,

ще й попари жал сърцето.

Продължила тя пътя си, излезли от града и повели гъските към полето. Стигнали до ливадата, принцесата пуснала косите си, а те били същинско злато. Гледал ги Кюрдхен, радвал се на блясъка им и протегнал ръка да отскубне няколко косъма. Но царската дъщеря казала:

— Духни, ей ветре, отнеси ти

на Кюрдхен шапчицата лека,

за да я гони той далече,

докато си среша аз косите

и ги сплета, и ги накитя.

Тозчас духнал силен вятър, отнесъл далече шапчицата на Кюрдхен и той хукнал да я гони. Когато се върнал при принцесата, тя била сплела косите си и той не могъл да си вземе нито един косъм. Разсърдил се Кюрдхен и не й продумал вече. Пасли гъските, докато се мръкнало, и се прибрали.

На другата сутрин, като минавали през портата, девойката пак рекла:

— Фалада, скъпи де висиш!

Фалада отговорил:

— Принцесо мила, де вървиш!

Да знае майчица ти клета,

ще й попари жал сърцето.

На полето тя пак седнала в тревата и започнала да реши косите си. Дотичал Кюрдхен и посегнал към тях, но тя бързо казала:

— Духни, ей ветре, отнеси ти

на Кюрдхен шапчицата лека,

за да я гони той далече,

докато си среша аз косите

и ги сплета, и ги накитя.

Тозчас духнал вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен; той хукнал да я гони, но докато се върне, принцесата отдавна била нагласила косите си и той не можал да си вземе нито един косъм. Пасли гъските, докато се мръкнало.

Вечерта, като се прибрали, Кюрдхен отишъл при стария цар и казал:

— Не искам вече да паса гъските с тази девойка.

— Защо? — попитал старият цар.

— Защото цял ден ме ядосва.

Старият цар му заповядал да разкаже какво му се е случило.

И Кюрдхен разказал:

— Сутрин, като минаваме с гъските през портата, там виси една конска глава и девойката й казва:

— Фалада, скъпи, де висиш —

а главата отговаря:

— Принцесо мила, де вървиш!

Да знае майчица ти клета,

ще й попари жал сърцето.

Така Кюрдхен разказал докрая какво се случвало на ливадата и как той трябвало да гони шапчицата си.

Старият цар му заповядал да изведат и на другия ден гъските на полето, а той, щом се съмнало, застанал зад портата и чул как девойката приказва с главата на Фалада, после ги изпреварил и се скрил зад един храст.

Скоро видял със собствените си очи как гъсарката и гъсарчето довели гъските и как след малко тя разплела косите си, които блестели като злато и казала:

— Духни, ей, ветре, отнеси, ти

на Кюрдхен шапчицата лека,

за да я гони той далече,

докато си среша аз косите

и ги сплета, и ги накитя.

Духнал силен вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен, който хукнал да я гони, а девойката започнала спокойно да реши и сплита къдравите си коси.

Видял старият цар всичко и се върнал незабелязано в двореца. Вечерта се прибрала и гъсарката; повикал я той и я попитал защо върши всичко това.

— Не бива да казвам и не мога да изплача пред жив човек мъката си, защото дадох клетва — иначе щях да бъда убита.

Дълго я придумвал старият цар, но не успял нищо да научи. Накрая казал:

Щом не искаш нищо да говориш, изплачи мъката си на тази желязна печка!

И си отишъл.

Влязла тя в огромната желязна печка, заплакала и занареждала:

— Седя сега тук изоставена от всички, а все пак съм царска дъщеря. Коварната придружителка ме застави да съблека царската си роля и се омъжи вместо мен, а пък аз трябва да паса гъски. Да знае моята майчица клета, ще й попари жал сърцето.

Старият цар стоял отвън до печката, чул всичко и я накарал да излезе. После наредил да й донесат царска рокля и хубостта й се сторила на всички чудо невиждано.

Повикал царят сина си и му разкрил коя е истинската принцеса.

Зарадвал се от сърце младият цар, като видял хубостта й и разбрал колко добродетелна била.

Направили голямо пиршество, на което поканили много хора. На трапезата седял принцът, от едната му страна била принцесата, а от другата — придружителката. Но тя била толкова заслепена, че вече не могла да познае принцесата в прекрасните й одежди.

След като хапнали, пийнали и се развеселили, старият цар задал на придружителката една гатанка:

— Една придружителка измамила по такъв и такъв начин господаря си. Каква присъда заслужава тази жена?

Неистинската невеста отвърнала:

— Нищо друго, освен да бъде изгонена от царството.

— Ти си тази жена — рекъл старият цар. — Ти сама произнесе присъдата си и така ще постъпим с теб.

Изгонили я и отпразнували сватбата на младия цар с истинската му невеста. Двамата управлявали мирно и честито царството си.

Шестте лебеда

Веднъж един цар отишъл на лов в гората и подгонил някакъв дивеч, но препускал толкова бързо, че никой от свитата не можел да го следва. Щом се свечерило, той спрял коня, огледал се и видял, че към него идва една стара жена, която непрекъснато си клатела главата. А тя била вещица.

— Любезна жено — рекъл й той. — Не може ли да ми покажеш пътя, та да изляза от гората.

— Да, царю — отвърнала тя, — мога, но при едно условие. Ако не го изпълниш, никога няма да излезеш от гората и ще умреш в нея от глад.

— Какво е това условие? — попитал царят.

Имам дъщеря — рекла старицата, — която е толкова хубава, че няма да намериш равна на нея в света и тя заслужава да стане твоя съпруга. Ако я направиш царица, ще ти покажа пътя и ще излезеш от гората.

Измъчван от голям страх, царят се съгласил и старицата го завела в къщурката си. Там дъщеря й седяла пред огнището. Тя посрещнала спокойно царя, като че го очаквала, а той се уверил, че е много хубава. Но въпреки това не му се понравила и не можел да я погледне, без да изтръпне. След като качил девойката на коня пред себе си, старицата му показала пътя и царят се завърнал в двореца си, където скоро вдигнали и сватбата.

Царят бил вече женен веднъж и имал от покойната си съпруга седем деца, шест момчета и едно момиче, които обичал повече от всичко на света. Понеже се опасявал, че мащехата няма да се отнася добре с тях и може да им стори някакво зло, той ги завел в един усамотен замък сред гъста гора.

Замъкът се издигал сред такива потайни места и било толкова трудно да се намери пътят, който водел натам, че и царят нямало да се оправи, ако една орисница не му била подарила кълбо прежда с чудно свойство: щом го хвърлел пред себе си, то се размотавало самичко и му показвало пътя. Но царят ходел толкова често при своите деца, че отсъствието му обърнало внимание на царицата; започнало да я мъчи любопитство и тя решила да разбере защо царят ходи в гората. Дала много пари на прислужниците му и те й издали тайната; казали й също за кълбото, което можело да показва пътя.

Но тя не намерила покой, докато не узнала къде царят крие кълбото; после ушила бели копринени ризки и понеже била изучила от майка си магьосничеството, вшила във всяка по една магия.

Веднъж царят отишъл на лов. Тогава царицата взела ризките и тръгнала към гората, а кълбото й показало пътя. Като видели отдалече, че някой идва, децата помислили, че пристига баща им и изтичали радостно да го посрещнат.

В това време царицата бързо хвърлила върху всяко по една ризка и в същия миг, в който ризките докоснали телата им, децата се превърнали в лебеди; литнали над гората и изчезнали.

Царицата се прибрала много доволна в двореца и била уверена, че се е отървала от своите завареничета; ала момичето не било заедно с братята си и тя не знаела нищо за него.

На другия ден царят отишъл да навести децата си, но заварил само момичето.

— Къде са братята ти? — попитал царят.

— Ох, мили татко — отвърнало то, — те си отидоха и ме оставиха самичка.

— И разказало, че от прозорчето си видяло как братята му литнали като лебеди над гората и изчезнали. Показало и перата, които събрало на двора.

Много се наскърбил царят, но не се сетил, че царицата е извършила това злодеяние. И понеже се страхувал, че може да му откраднат и момичето, решил да го вземе със себе си. Но то изпитвало голям страх от мащехата и помолило царя да му позволи да остане още една нощ в горския замък.

Клетото момиче си казало: „Не бива да стоя по-дълго тук, ще тръгна да търся братята си“. И щом се спуснала нощта, побягнало и тръгнало през гората.

Вървяло непрекъснато цяла нощ и после цял ден, но накрая умората го сломила. Зърнало една колиба, влязло и видяло стая с шест креватчета; но не се решило да легне на някое от тях, а се пъхнало под едно от креватчетата с намерение да прекара нощта там.

Ала към залез слънце чуло някакво шумолене и видяло, че през прозореца влетели шест лебеда. Те кацнали на пода, а перата им започнали да падат по земята едно по едно. Погледнало ги момичето и познало братята си, зарадвало се и излязло изпод креватчето. Братята също много се зарадвали, като видели сестричето си, но радостта им не продължила много.

— Ти не можеш да останеш тук — рекли му те, — тази колиба е убежище на разбойници. Щом се приберат и те заварят тук, ще те убият.

— Не можете ли вие да ме закриляте? — попитало момичето.

— Не — отвърнали те, — защото ние можем да сваляме лебедовите си пера всяка вечер само за четвърт час и през това време добиваме човешки образ, но после пак се превръщаме в лебеди.

Разплакало се момичето и рекло:

— Не можете ли да се спасите някак?

— Ох, не — отвърнали те, — условието е много тежко. Ти не бива цели шест години нито да говориш, нито да се смееш и през това време трябва да ни ушиеш шест ризки от коприва. Но ако от устата ти излезе дори една-едничка дума, целият ти труд ще отиде напразно.

И ето, че изтекъл четвърт час и братята отново се превърнали в лебеди и отлетели през прозореца.

Ала момичето решило да спаси братята си, дори ако това щяло да му струва живота. Напуснало колибата, отишло навътре в гората, качило се на едно дърво и прекарало там нощта. На другата сутрин тръгнало из гората, набрало коприва и започнало да шие. Нямало с кого да говори, не му било до смях — седяло и гледало само работата си.

След като прекарало доста дълго време така, един ден господарят на тази земя отишъл на лов в гората и ловците му спрели под дървото, на което седяло момичето. Повикали го и попитали:

— Коя си ти?

То не отговорило.

— Слез при нас, няма да ти сторим никакво зло — казали те.

То само поклатило глава. И понеже не го оставили на мира с непрекъснатите си въпроси, то им хвърлило златната си огърлица, като мислело че това ще ги задоволи. Но те продължавали да го викат и тогава то им хвърлило колана си. Но когато и това не помогнало, хвърлило и панделките от чорапите и лека-полека всичко, от което можело да се лиши. Накрая останало само с ризката на гърба си. Но ловците пак не си отишли. После се покатерили на дървото, свалили момичето на земята и го завели пред царя.

— Коя си ти? Какво правеше на дървото? — попитал царят.

Но то не отговорило.

Царят му заговорил на всички езици, които знаел, но момичето пак останало нямо като риба. Но понеже било много хубаво, царят се развълнувал дълбоко и силно го обикнал. Загърнал го с плаща си, сложил го на коня пред себе си и го завел в двореца.

Заповядал да го облекат в скъпи дрехи и тогава то засияло с цялата си хубост като ясен ден, но пак не казало нито дума. На трапезата царят го накарал да седне от дясната му страна, а скромността и целомъдрието на момичето толкова му се понравили, че той рекъл:

— Искам да се оженя за това момиче и за никое друго на света.

И след няколко дни се оженил за девойката.

Но царят имал зла майка, която била недоволна от тази сватба и говорела лошо за младата царица:

— Кой знае откъде е тази мома, която не може да говори. Тя не е достойна за жена на цар.

След една година младата царица родила първото си дете. Веднъж, докато спяла, старицата взела детето и намазала устните й с кръв. После отишла при царя и казала, че царицата е изяла детето си.

Царят не повярвал и не позволил да й сторят зло. А тя само седяла и шиела ризките. Друго не я интересувало.

Когато родила за втори път едно хубаво момченце, коварната майка на царя си послужила със същата измама. Но синът й отново не повярвал на приказките й, а казал:

— Тя е толкова чиста и добра, че никога не би могла да извърши такова нещо. Ако не беше няма и ако можеше да се защити, то невинността й щеше да излезе наяве.

Но когато злата стара царица откраднала за трети път новороденото дете и пак обвинила младата господарка, която не казала нито дума, за да се защити, царят най-сетне се видял принуден да я предаде на съда. Осъдили я да бъде изгорена на клада.

Дошъл денят, в който трябвало да се изпълни присъдата. Но този ден бил и последният от шестте години, през които тя не бивало да говори и да се смее; сега любимите й братя щели да бъдат спасени от властта на магията. Шестте ризки били готови, само на последната липсвал още левият ръкав.

Когато повели царицата към кладата, тя преметнала ризките през ръката си, а щом се изкачила горе и трябвало вече да запалят огъня, тя се огледала на всички страни и зърнала шест лебеда, които летели към нея. Сърцето й се изпълнило с радост.

После лебедите се спуснали ниско до нея и тя успяла да им метне ризките. А щом ризките ги докоснали, перата изпадали и братята отново придобили човешкия си образ. Само най-малкият вместо лявата си ръка имал лебедово крило.

Прегърнали се и се целунали, а после младата царица отишла при царя, който бил поразен от случилото се, и проговорила:

— Скъпи съпруже; сега мога да говоря и да ти разкрия, че съм невинна и че бях несправедливо обвинена.

И му разказала за измамата на неговата майка, която откраднала и скрила трите й деца. Скоро довели и децата. Царят много се зарадвал, а за наказание злата царица била изгорена на кладата.

А царят, царицата и шестимата й братя живели дълги години в мир и щастие.

Сгледа

Живял някога един млад пастир, комуто много се искало да се ожени. Познавал три сестри, но и трите били еднакво хубави, така че му било много трудно да направи избора си и не се решавал да предпочете нито една от тях. Накрая поискал съвет от майка си и тя му рекла:

— Покани трите на гости, дай им кашкавал и наблюдавай коя как ще го яде.

И момъкът постъпил така.

Първата изяла кашкавала заедно с кората. Втората изрязала кората бързо-бързо, по кората останал много кашкавал и тя го изхвърлила заедно с кората. Третата обелила внимателно кората — нито много дебело, нито много тънко.

Пастирът разказал всичко на майка си и тя му рекла:

— Вземи за жена третата.

Той послушал майка си — оженил се за третата сестра и живял доволен и щастлив с нея.

Дяволът с трите златни косъма

Живяла някога бедна жена, която родила момченце с ризка. Дошли орисниците и предсказали, че когато то стане на четиринадесет години, ще се ожени за царска дъщеря.

Веднъж в селото пристигнал царят, но понеже бил облечен като обикновен пътник, никой не го познал. Попитал хората дали в селото се е случило нещо ново, а те му отговорили:

— Тези дни се роди момченце с риза. Такива деца имат късмет. Орисниците му предсказаха, че на четиринадесет години ще се ожени за царската дъщеря.

Царят бил лош човек. Като чул за предсказанието, той се разгневил и решил с хитрост да вземе детето. Отишъл при родителите му и казал:

— Вие сте бедни хора. Дайте ми момченцето и аз ще се грижа за него.

Отначало те не се съгласили, но когато непознатият мъж им дал много злато, си помислили: „Детето е родено с късмет. Няма да му се случи нищо лошо“.

И дали детето на странника.

По пътя царят сложил момченцето в едно сандъче и когато стигнал до реката, хвърлил сандъчето във водата. „Спасих дъщеря си от нежелан съпруг“ — помислил си той и си тръгнал.

Ала сандъчето не потънало. То плувало като лодка и нито капка вода не проникнала в него. Пътувало дълго и накрая заседнало в една плитчина, близо до една мелница. За щастие помощникът на мелничаря забелязал сандъчето и го извадил на брега, защото си помислил, че в него има съкровище. Но когато го отворил, видял хубавото и здраво момченце. Взел го и го занесъл на мелничаря. И понеже той нямал деца, зарадвал се много и казал:

— Господ ни го изпрати!

Мелничарят и жена му обикнали детето и се грижели за него.

Минали много години. Един ден, когато бушувала страшна буря, царят спрял пред мелницата, за да се подслони. Като видял хубавия момък, попитал:

— Това момче ваш син ли е?

— Не — отговорил мелничарят. — Преди четиринадесет години го намерих в едно сандъче на брега на реката.

Царят разбрал, че това е щастливото дете, което бил хвърлил в реката.

— Добри хора, трябва да замина в далечна страна — казал той. — Моля ви да пуснете момчето да занесе едно писмо на царицата. Ще му дам две жълтици.

— На драго сърце — отговорил мелничарят и наредил на момчето да се приготви за път.

В това време царят написал писмото, в което заповядвал: „Щом момчето пристигне с това писмо, веднага да бъде обезглавено!“ Момчето тръгнало с писмото, но по пътя се загубило и попаднало в една гъста и тъмна гора. Когато станало съвсем тъмно, то забелязало светлинка, която блещукала в далечината. Тръгнало към нея и стигнало до малка къщичка. Почукало на вратата и влязло вътре. Край огнището седяла старица.

— Откъде идваш и къде отиваш? — попитала тя момчето.

— Идвам от мелницата и отивам при царицата, за да й занеса писмо от царя. Но се изгубих в гората. Може ли да пренощувам тук?

— Бедното момче! — казала старицата. — Ти си попаднал в къщата на разбойници. Като се върнат, ще те погубят.

— Нека да дойдат — отговорило момчето. — Не ме е страх. Толкова съм уморен, че повече не мога да вървя.

Легнало на земята и заспало.

Скоро дошли разбойниците и попитали:

— Откъде се взе този скитник?

— Той е добро момче — отговорила старицата. — Изгубило се е в гората. Беше ми мъчно да го оставя само навън и затова го прибрах да пренощува тук. Носи писмо до царицата.

Тогава разбойниците отворили писмото и го прочели. Разбрали, че тежка участ очаква момчето, когато пристигне в двореца. Дожаляло им за него, скъсали писмото, а главатарят им написал друго. В него се казвало: „Щом момчето пристигне в двореца, да се ожени за царската дъщеря!“

На сутринта, когато момчето се събудило, разбойниците му дали писмото и му показали пътя към двореца.

Царицата прочела писмото и постъпила така, както заповядвал царят. Наредила да приготвят всичко за сватбата и на другия ден щастливото момче и принцесата се венчали.

След време царят се върнал в двореца и като разбрал, че предсказанието се е сбъднало, попитал царицата:

— Как стана това? Бях заповядал друго в писмото.

— Ето писмото — казала царицата. — Прочети какво си заповядал.

Царят прочел писмото и веднага забелязал, че то не е неговото.

Отишъл при младоженеца и го попитал:

— Къде е писмото, което ти дадох? Кой го смени с друго?

— Не зная — отговорил младоженецът. — Сигурно са го сменили разбойниците, докато съм спял.

— Няма да успееш така лесно. Ако искаш да бъдеш съпруг на моята дъщеря, ще трябва да ми донесеш три златни косъма от главата на дявола.

— Ще ти донеса трите златни косъма! Аз не се страхувам от дявола.

После се сбогувал и тръгнал на път. Вървял, вървял и стигнал до един голям град. Стражът, който стоял пред градските порти, го попитал:

— Какво умееш да правиш?

— От всичко разбирам — отговорил момъкът.

— Тогава можеш ли да ми кажеш защо чешмата на площада, от която течеше вино, пресъхна?

— Ще ти кажа, но като се върна — казал момъкът и продължил пътя си.

Вървял, вървял и стигнал до друг град. Стражът, който стоял пред градските порти, го попитал:

— Какво умееш да правиш?

— От всичко разбирам — отговорил момъкът.

— Тогава можеш ли да ми кажеш защо дървото на площада, което раждаше златни ябълки, сега няма дори листа?

— Ще ти кажа, като се върна — отговорил момъкът и продължил нататък.

Вървял, вървял и стигнал до една дълбока река, през която трябвало да мине. Лодкарят го попитал:

— Какво умееш да правиш?

— От всичко разбирам — отговорил момъкът.

— Тогава можеш ли да ми кажеш защо през цялото време трябва да превозвам хора от единия бряг на реката до другия и никой да не може да ме смени?

— Ще ти кажа, но като се върна.

Щом преминал на отсрещния бряг, момъкът се озовал пред входа на ада. А там било мрачно и страшно. Дяволът го нямало; там била само баба му, която седяла на един стол и гледала добродушно.

— Какво искаш? — попитала тя.

— Искам да взема три златни косъма от главата на дявола — отговорил момъкът, — иначе царят ще ми отнеме принцесата, за която се ожених.

— Много искаш — казала старицата. — Ако дяволът се върне и те завари тук, ще се простиш с живота си. Но на мен ми е жал за теб и затова ще ти помогна.

В същия миг тя го превърнала в мравка и казала:

— Скрий се в гънките на роклята ми. Там ще бъдеш в безопасност.

— Да, това е чудесно — казал момъкът, — но искам да знам отговорите на три въпроса: защо чешмата, от която по-рано е текло вино, сега е пресъхнала; защо дървото, което е раждало златни ябълки, сега дори няма листа; и защо лодкарят, който превозва хората през реката, не може да се отърве от тази работа.

— Въпросите са много трудни — отговорила старицата. Но ти слушай внимателно какво ще каже дяволът, когато ще откъсна трите златни косъма от главата му.

Вечерта дяволът се прибрал у дома. Щом влязъл, усетил, че вътре има някой.

— Мирише ми на човешко месо! — извикал той.

Започнал да търси навсякъде, но нищо не можал да намери. Старицата му се скарала:

— Изчистила съм и съм подредила цялата къща, а ти сега отново ще разхвърляш всичко! Я по-добре седни да вечеряш! Дяволът се нахранил, после отпуснал глава в скута на баба си и я помолил да го попощи. Скоро заспал дълбоко и захъркал. Тогава баба му хванала един златен косъм, отскубнала го и го сложила до себе си.

— Ох! — извикал дяволът. — Какво правиш?

— Сънувах лош сън — отговорила старицата — и в съня си отскубнах един косъм от главата ти.

— Какво сънува? — попитал дяволът.

— Сънувах, че на площада в един град има чешма, от която по-рано е текло вино, а сега е пресъхнала. Защо е станало това?

— Е, ако хората знаеха, лесно щяха да се справят с това — отговорил дяволът. — Под един камък на чешмата има жаба. Щом я убият, отново ще потече вино.

Старицата пак започнала да пощи дявола. Той заспал и толкова силно хъркал, че затреперили стъклата на прозорците. Тогава тя отскубнала и втория косъм.

— Ох! — извикал дяволът. — Какво правиш?

— Не ми се сърди — отговорила старицата. — Направих го насън.

— А какво ти се присъни? — попитал той.

— Сънувах, че в едно царство расте чудно дърво, което някога е раждало златни ябълки, но сега дори няма листа. Защо е станало така?

— В корените на дървото живее мишка — отговорил дяволът. — Ако я убият, то отново ще започне да ражда златни ябълки. Но сега искам да ме оставиш на мира и повече да не ме будиш.

— Добре, добре — казала старицата. — Спи спокойно.

Ала тя отново почнала да го пощи и той заспал дълбоко. Хванала тогава третия косъм и го отскубнала. Дяволът подскочил и извикал от болка. Старицата го успокоила и казала:

— Какви лоши сънища сънувам!

— Какво сънува? — попитал дяволът.

— Сънувах, че един лодкар ми се оплаква. Цял живот превозва пътници през реката и никой не може да го отърве от тази работа. Кажи ми защо е така?

— Защото е глупак! — отговорил дяволът. — Работата е много проста: когато в лодката седне някой пътник, да му даде веслото и тогава той ще започне да превозва хората вместо него.

После старицата приспала дявола и го оставила да спи спокойно до сутринта. Когато се съмнало, той закусил и излязъл. Щом останала сама, старицата извадила мравката от гънките на роклята си и възвърнала на момъка човешкия образ.

— Ето ти трите златни косъма — казала тя, — а отговорите на трите въпроса сам чу от устата на дявола.

— Да — отговорил момъкът. — Чух ги и добре ги запомних.

— А сега си върви със здраве, момко — казала старицата.

Той й благодарил и си тръгнал много доволен.

Като стигнал до реката и се качил в лодката, казал на лодкаря:

— Откарай ме на другия бряг и ще ти кажа как да се отървеш от тази работа.

Щом слязъл на отсрещния бряг, казал:

— Когато някой пътник се качи в лодката, дай му веслото и той ще започне да върши твоята работа.

Момъкът продължил пътя си и стигнал до града, в който растяло безплодното дърво. Видял стража, който очаквал отговора му, и му казал:

— Трябва да убиете мишката, която живее в корените на дървото, и то отново ще започне да ражда златни плодове.

Стражът убил мишката и дървото веднага се покрило със златни ябълки. После той натоварил две магарета със злато, дал ги на момъка и казал:

— Благодаря ти от сърце, момко. Вземи това злато като награда и бъди щастлив.

След това момъкът отишъл в града, където била пресъхналата чешма. Като видял стража, който очаквал отговора му, казал:

— Под един камък на чешмата има жаба. Щом я убиеш, отново ще потече вино.

Стражът намерил жабата, убил я, и от чешмата веднага потекло вино. Той благодарил на момъка и за награда му дал две магарета, натоварени със злато.

Най-сетне дошло време момъкът да се върне в двореца при жена си. Тя го посрещнала радушно, взела трите златни косъма и ги занесла на баща си. Царят също се зарадвал, а когато видял четирите магарета, натоварени със злато, казал:

— Ти изпълни моите условия. Затова дъщеря ми ще остане завинаги твоя жена. Но кажи ми, мили зетко, откъде имаш толкова много злато?

— По пътя трябваше да премина през една река. На брега на реката вместо пясък имаше злато.

— А може ли и аз да взема от това злато — попитал царят и очите му заблестели от алчност.

— Колкото искаш — отговорил момъкът. На брега има лодка. Лодкарят ще те превози на отсрещната страна и там можеш да напълниш чували със злато.

Царят тръгнал на път. Скоро стигнал при реката и махнал с ръка на лодкаря да дойде, за да го превози на другия бряг. Лодкарят пристигнал и казал на царя да се качи в лодката. Когато стигнали на другия бряг, той му дал веслото и побягнал. Така от този ден нататък царят трябвало да превозва хората през реката като наказание за греховете си. А щастливият момък станал цар и дълго царувал заедно с царицата.

Разбойникът и неговите синове

Имало едно време един разбойник. Той живеел със своите другари в тъмните гори и в планински пещери. Когато по пътя минавали царе или богати търговци, той ги спирал, обирал парите им и хубавите им вещи.

Така минавали годините. Разбойникът остарял и този занаят вече не му харесвал. Разкаял се за стореното зло и решил да живее като честен човек.

Един ден той извикал тримата си сина и им казал:

— Мили мои деца, трябва да се научите на някакъв занаят, за да си изкарвате прехраната като почтени люде.

Синовете му помислили, посъветвали се помежду си и отговорили:

— Крушата не пада по-далече от дървото. Затова ние ще станем разбойници. Не искаме да работим от сутрин до вечер за малко пари.

— Синове мои — казал огорчен бащата, — защо не искате да живеете спокойно и да се задоволявате с това, което имате? Който живее честно, живее по-дълго. Безчестието ще ви доведе до лош край — ще ви хванат и ще ви обесят.

Ала тримата братя не послушали баща си и станали разбойници. Те знаели, че в царската конюшня има прекрасен жребец и решили да го откраднат. Чули, че жребецът яде само сочна трева, която растяла само в една гъста и тъмна гора. Отишли в гората, накосили трева, събрали я на голям вързоп и скрили в него най-малкия си брат така умело, че никой да не може да го забележи. После занесли вързопа на пазара. Минал царският коняр, купил тревата и наредил да я занесат в царската конюшня.

В полунощ, когато вече всички спели, най-малкият брат се измъкнал от вързопа, отвързал жребеца, надянал му златна юзда и тихо го извел навън. Яхнал го и препуснал към мястото, където чакали двамата му братя. За нещастие градските стражи забелязали крадеца и хукнали след него. Скоро го настигнали и го заловили заедно с братята му.

На другия ден закарали разбойниците при царя. Като разбрал, че са синовете на стария разбойник, който отдавна живеел като почтен човек, царят заповядал да го извикат в двореца, за да го попита дали не иска да откупи синовете си.

Старият разбойник пристигнал в двореца, коленичил пред царя и казал:

— Няма да дам нито грош за моите недостойни синове.

Царят казал:

— Добре. Но ти беше знаменит разбойник и ако ми разкажеш най-интересната случка в твоя живот, ще освободя синовете ти.

— Царю, ще ти разкажа за едно мое приключение, което и до днес ме кара да изтръпвам от страх. Веднъж чух, че в една пуста пещера в планината живее великан и че притежава голямо съкровище. Събрах около стотина души от моите хора и всички заедно тръгнахме към пещерата. Когато стигнахме, великанът го нямаше. Затова взехме злато и скъпоценни камъни, колкото можехме да носим, и поехме обратния път. Мислехме, че сме в безопасност, но изведнъж пред нас се появи великанът заедно с още десетина великани. Заловиха ни и ни разделиха по десет души на всеки великан. Аз и девет мои другари попаднахме при великана, чието бе съкровището. Завързаха ръцете ни и ни подкараха като овце към пещерата. Тогава ние предложихме да се откупим, но великанът каза:

— Не ми трябват вашите пари. Ще останете при мен и един по един ще ви изям.

След това отдели един от нас настрана и добави:

— Този е по-тлъстичък. Ще започна с него.

Уби го и го сложи в огромен котел с вряща вода.

Така великанът изяждаше всеки ден по един от нас и тъй като аз бях най-слаб, щеше да ме изяде последен. Скоро дойде и моят ред и затова реших да си послужа с хитрост, за да се спася.

— Виждам, че очите ти са болни — казах аз на великана. — Аз съм лекар и имам много опит. Ако ме оставиш жив, ще те излекувам.

Великанът се съгласи и ми даде всичко, което ми бе нужно: масло, сяра, смола, билки. Налях масло в котела, сипах от сярата, сложих смола и отровни билки и разпалих огън. Когато сместа завря, накарах великана да легне на земята и я излях върху очите му, а после и върху цялото му тяло. Обезумял от болка, той скочи и започна да вие като ранен звяр. Сграбчи една тояга и се втурна разярен из пещерата, удряйки напосоки. Не можех да избягам, защото каменният дом на великана бе затворен с желязна врата, на която висеше голям железен катинар. Успях да се покатеря по една стълба и да се хвана за една греда на тавана. Висях на гредата цял ден и цяла нощ, но тъй като не можех повече да издържа, скочих долу и се скрих между овцете. През цялото време трябваше да тичам между тях, за да не ме хване великанът. После намерих в ъгъла захвърлена овнешка кожа. Сложих я върху себе си така, че рогата да бъдат на главата ми. Преди да пусне овцете на паша великанът ги пропускаше една по една между краката си, за да ги преброи. Отделяше някоя по-тлъста и я изяждаше. Трябваше да използвам случая, за да избягам. Промъкнах се между краката на великана, но когато той ме опипа и усети, че съм по-едър, ме хвана и каза:

— Доста си тлъстичка. Затова днес ще попаднеш в моя търбух.

Скочих и се изплъзнах от ръцете му, но той отново ме хвана. Пак се отскубнах и той пак ме улови. Така продължи седем пъти. Тогава великанът се ядоса и извика:

— Бягай тогава! Нека да те изядат вълците!

Като се озовах на свобода, хвърлих кожата и викнах:

— И все пак те надхитрих! Вече съм свободен!

Великанът смъкна от пръста си златен пръстен и каза:

— Вземи този пръстен. Ти го заслужи, защото наистина си много умен.

Взех пръстена и го сложих на пръста си, без да зная, че е вълшебен. От този момент започнах непрекъснато да викам: „Тук съм, тук съм!“ По този начин великанът щеше винаги да знае къде съм. Той хукна след мен из гората, но понеже беше сляп, се блъскаше в дърветата, падаше на земята, после ставаше и отново хукваше.

Скоро разбрах, че пръстенът ме бе омагьосал и се опитах да го извадя, но беше невъзможно. Не ми оставаше нищо друго освен да си отрежа пръста. Така и направих. В същия миг престанах да викам и веднъж завинаги избягах от великана.

— Историята не свършва дотук — продължил старият разбойник. — Разказах я, за да откупя един от моите синове. А за да откупя и другия, ще разкажа какво стана по-нататък.

Когато се спасих от великана, останах сам в гората, без да зная накъде да тръгна. Катерех се по високите ели, оглеждах наоколо, но нямаше и следа от жива душа. Докъдето се простираше погледът ми, се виждаше само гъста, необятна гора.

Продължих да вървя, но вече бях толкова гладен и уморен, че всеки миг щях да се строполя на земята. На залез слънце отново се покатерих на едно високо дърво и забелязах, че в далечината се вие гъст дим. Бързо се спуснах на земята и тръгнах натам. Като наближи, видях три безжизнени трупа, които се люлееха на клоните на едно дърво. Изплаших се много, но бързо се съвзех и продължих, докато стигнах до малка схлупена къщичка. Вратата беше отворена и влязох вътре. До огнището седеше жена с малко дете. Попитах я защо е сама и къде е мъжът й. Със сълзи на очи тя ми разказа как предишната нощ в дома й нахлули страшни горски чудовища, отвлекли нея и детето й и ги захвърлили далеч сред горските дебри. На другия ден й заповядали да убие детето си и да го свари за вечеря.

Като чух това, съжалих нещастните същества и реших да им помогна. Изтичах при дървото, на което висяха труповете на тримата крадци, свалих от въжето единия от тях, който ми се струваше по-едър, и го принесох в къщата. Казах на жената да го свари и да го предложи на великаните за вечеря. После взех детето и го скрих в хралупата на едно дърво, а самият аз се притулих зад къщата така, че да видя великаните, когато ще се появят.

Слънцето вече залязваше, когато забелязах, че ужасните чудовища идват. След малко влязоха в къщата, запалиха огън, разкъсаха със зъби трупа на крадеца и го изпекоха на жарта. Като изядоха месото до последното парченце, главатарят им попита жената:

— Това, което изядохме, детето ли беше?

— Да — отговори жената.

— А аз мисля, че ти си скрила детето и си сварила един от обесените крадци.

И заповяда на трима великани да донесат по едно парче от труповете на крадците, за да се увери, че и тримата висят на дървото. Щом чух това, бързо изтичах до дървото и се хванах за въжето, от което бях свалил единия крадец.

Великаните дойдоха и отрязаха от всеки по едно парче месо. Отрязаха и от моето бедро. Болката беше ужасна, но не издадох нито звук. И до днес имам голям белег.

Разбойникът замълчал за миг и после продължил своя разказ.

— Царю, разказах ти това страшно приключение, за да откупя втория си син. А сега ще ти разкажа края на тази история, за да откупя и третия си син.

Когато великаните се отдалечиха, аз скочих на земята, превързах раната си и без да обръщам внимание на болката, мислех само как да спася жената и нейното малко дете. Върнах се при къщата, за да разбера какво става вътре. Великанът току-що бе опитал парчето, отрязано от моя крак, което беше още кърваво, и каза:

— Веднага ми донесете тялото на крадеца, който виси по средата. Месото му е още прясно и е много вкусно.

Тогава аз отново изтичах до дървото и увиснах на клона между двамата мъртъвци. Само след миг великаните дойдоха, свалиха ме от въжето и ме хвърлиха на земята. И точно, когато ножовете им щяха да се забият в тялото ми, се разрази такава буря с гръмотевици и мълнии, че ужасените чудовища побягнаха с викове към къщата.

След няколко часа бурята утихна и изгря слънце. Взех жената и детето и тръгнахме през гората. Вървяхме четири дни и четири нощи; хранехме се с ягоди, корени и билки. Накрая срещнахме хора, които ни показаха пътя, и след няколко часа заведох жената и детето у дома им. Радостта на мъжа й беше безкрайна.

Тук разказът на стария разбойник свършил.

— Това, че си спасил жената и детето — казал царят, — изкупва всичките ти грехове. Затова аз ще пусна твоите синове на свобода.

Трите предачки

Имало едно време една красива девойка, ала тя била много мързелива и не искала да преде. Колкото и да я молела, майка й не успявала да я накара да се залови за работа. Един ден тя така се ядосала, че започнала да бие ленивата си дъщеря. Момичето се разплакало и викало толкова силно, че се чувало чак навън. В това време покрай къщата минавала царската каляска. Като чула виковете на девойката, царицата слязла от каляската, влязла в къщата и попитала:

— Защо биеш дъщеря си? Плачът й се чува чак навън.

— Толкова обича да преде — отговорила майката, — че не мога да я отделя от хурката и вретеното. Аз съм бедна жена и нямам пари за толкова вълна.

— Добре — казала царицата. — Радвам се, че дъщеря ти е толкова работлива. Затова ще я взема в двореца и ще й дам прежда колкото поиска.

Царицата завела девойката в двореца. Там й показала три стаи пълни с пухкава вълна.

— Трябва да изпредеш тази вълна. Ако успееш, ще се омъжиш за най-големия ми син.

Девойката се изплашила, защото знаела, че и сто години да преде, няма да може да свърши цялата работа. Започнала да плаче и три дни не се докоснала до преждата.

На третия ден царицата дошла и като видяла, че момичето дори не е започнало да преде, попитала:

— Защо не си започнала да работиш?

— Защото ми е мъчно за дома — отговорило момичето.

— Добре — казала царицата, — но от утре трябва да започнеш да предеш.

Ала момичето не знаело какво да прави. Подпряло се на прозореца и тъжно се загледало навън. В това време край двореца минавали три жени. Едната от тях имала широко стъпало, другата — увиснала устна, а третата — голям палец. Те спрели пред прозореца и попитали:

— Защо си толкова тъжна, девойко?

— Как да не съм тъжна — отговорила девойката — когато в двореца има три стаи, пълни с вълна, и аз трябва да я изпреда. Ако не успея, няма да се омъжа за царския син.

— Не се тревожи. Ние ще ти помогнем, но трябва да обещаеш, че ще ни поканиш на сватбата. Ще ни представиш като свои братовчедки. Ако си съгласна, ние ще изпредем бързо всичката вълна.

— Съгласна съм! — извикала радостно девойката. — Влизайте вътре и започвайте да работите.

Жените влезли в първата стая и започнали да предат. Едната натискала със стъпалото си крака на чекръка, другата оправяла нишката, а третата въртяла вретеното. Работата вървяла много бързо. Девойката внимавала царицата да не види трите жени и й показвала само изпредената вълна. Царицата се чудела и обсипвала момичето с похвали.

Когато трите предачки изпрели вълната в едната стая, започнали да предат във втората стая и накрая отишли в третата. Щом изпрели всичката вълна, се сбогували с девойката и казали:

— Не забравяй обещанието си! Ако го изпълниш, ще бъдеш щастлива.

Когато видяла, че вълната е изпредена, царицата обявила, че девойката ще се омъжи за най-големия й син. Принцът се зарадвал, че ще има толкова красива и работлива жена.

На другия ден девойката отишла при царицата и казала:

— Имам три братовчедки. От тях съм видяла само добро; не искам да ги забравя, когато съм щастлива. Позволете ми да ги поканя на сватбата си и да седят с гостите на трапезата.

Царицата се съгласила. Когато сватбеното тържество започнало, трите предачки пристигнали в двореца. Девойката ги посрещнала и казала:

— Добре дошли, скъпи братовчедки.

— О! — възкликнал принцът. — Как може да имаш толкова грозни братовчедки?

После пристъпил към едната жена и попитал:

— Защо ти е толкова широко стъпалото?

— Защото цял живот съм натискала крака на чекръка.

Принцът се обърнал към втората жена и попитал:

— А ти защо имаш толкова увиснала устна?

Защото, когато преда, си плюнча пръста.

Накрая принцът попитал третата жена:

— А защо твоят палец е толкова голям?

— Защото много съм въртяла вретеното.

Царският син се изплашил и казал:

— От днес нататък моята красива жена никога няма да преде!

Желязната печка

Живял някога един принц, който бил омагьосан от зла вещица. Той бил затворен в желязна печка сред гората и никой не можел да го освободи.

Веднъж, като се разхождала в гората, царската дъщеря се загубила. Три дни се лутала, но не успяла да намери пътя към двореца. Накрая видяла желязната печка и щом приближила, от нея се чул глас:

— Коя си ти и къде отиваш?

— Загубих се в гората и не мога да намеря пътя — отговорила тя.

— Аз ще ти помогна да намериш пътя, ако ми обещаеш да направиш това, за което ще те помоля. Аз съм син на могъщ цар и искам да се ожениш за мен.

Принцесата се изплашила и не знаела какво да прави, но понеже искала да се прибере вкъщи, се съгласила да се омъжи за царския син.

— Трябва да дойдеш тук отново — казал омагьосаният принц. — Ще донесеш нож и ще издълбаеш дупка в печката.

В този миг пред принцесата се появил някакъв човек, който я повел през гората и й показал пътя към двореца.

Като видял любимата си дъщеря, царят много се зарадвал, ала принцесата се натъжила и казала:

— Мили татко, в гората видях една желязна печка, в която е затворен царски син. Той обеща да ми покаже пътя, ако се омъжа за него. Аз се съгласих, защото нямаше да мога да се върна в двореца.

Царят се изплашил и заповядал на дъщерята на мелничаря да отиде в гората вместо принцесата. Дали нож на момичето и го завели при желязната печка. То дълбало цял ден и цяла нощ, но не успяло да пробие дупка. Щом се съмнало, от печката се чул глас:

— Струва ми се, че вече се зазорява.

— Да — отговорило момичето, — и на мен така ми се струва, защото чувам, че мелницата работи.

— Значи ти си дъщерята на мелничаря. Върви си и кажи на царската дъщеря да дойде.

Момичето отишло в двореца и казало на царя:

— Царю, този, който е затворен в печката, каза, че в гората трябва да отиде царската дъщеря.

Тогава царят заповядал да изпратят една свинарка. Завели свинарката при желязната печка. Тя дълбала цял ден и цяла нощ, но не успяла да пробие дупка. Щом се съмнало, от печката се чул глас:

— Струва ми се, че вече се зазорява.

— Да — отговорила свинарката, — и на мен така ми се струва, защото чувам, че свинете грухтят.

— Значи ти си свинарка. Върви си и кажи на царската дъщеря да дойде. Ако не дойде, цялото царство ще бъде опустошено.

Свинарката отишла в двореца и казала на царя какво е чула в гората. Царската дъщеря се разплакала, но трябвало да се примири със съдбата си. Сбогувала се с баща си и отишла в гората. Започнала да дълбае с ножа в желязната печка и скоро успяла да пробие малка дупка. Погледнала през нея и видяла красив момък, целият обсипан със злато и скъпоценни камъни. Принцесата продължила да дълбае, докато дупката станала голяма. Царският син излязъл навън и казал:

— Ти ме спаси и затова ще станеш моя жена.

— Съгласна съм — отговорила принцесата, — но първо трябва да се сбогувам с моя баща.

— Добре — казал царският син, — но не бива да казваш повече от три думи.

Принцесата се върнала в двореца, но забравила, че не трябва да казва повече от три думи. В същия миг желязната печка изчезнала. Изчезнал и царският син.

Принцесата се сбогувала с баща си и тръгнала към гората. Дълго търсила желязната печка, но не я намерила. Когато се стъмнило, тя се приютила в клоните на едно дърво, за да се предпази от горските зверове. Изведнъж видяла светлинка в далечината. Слязла от дървото и се отправила към светлинката. Скоро стигнала до една малка къщичка. Надникнала през прозореца и видяла малки и големи жаби, които седели около богато наредена трапеза. Почукала на вратата и отвътре се чул глас:

— Жабче, жабче, я скочи

и вратата отключи!

Погледни отвън кой чука

и защо пристига тука!

Едно жабче скочило и отворило вратата. Принцесата влязла, поздравила любезно жабите и седнала при тях. Най-старата жаба попитала:

— Коя си ти и къде отиваш?

Принцесата разказала какво й се е случило и добавила:

— Понеже казах повече от три думи, царският син изчезна. Но аз ще го търся по целия свят и ще го намеря!

Жабата казала:

— Жабче, жабче, я скочи

и долапа отключи!

Там е златната кутия —

бързо тука донеси я!

Жабчето скочило и донесло кутията.

— Тази кутия ще ти помогне — казала старата жаба на принцесата. Но преди това трябва да се нахраниш и да си починеш.

Принцесата опитала от вкусните ястия, а после легнала в меко легло с пухени завивки и заспала.

На сутринта старата жаба извадила от златната кутия три игли, дала ги на принцесата и казала:

— Вземи тези игли. Те ще ти помогнат да преминеш през стъклената планина, през трите меча и през дълбоката вода. После ще стигнеш до един дворец, в който ще намериш царския син.

След това жабата дала на принцесата едно желязно колело и три ореха.

— Пази иглите, колелото и орехите. Ако ги загубиш, няма да успееш да намериш царския син.

Принцесата взела иглите, колелото и орехите и тръгнала на път. Най-напред стигнала до стъклената планина. С помощта на иглите тя успяла да премине през нея. После стигнала до трите остри меча. Седнала на колелото и като минала през тях, спряла на брега на едно езеро. Там имало лодка. Принцесата се качила в лодката, прекосила езерото и когато слязла на другия бряг, видяла великолепен дворец. Това бил дворецът, в който живеел царският син. Щом влязла вътре, придворните я попитали:

— Какво търсиш тук, девойко?

— Търся някаква работа — отговорила принцесата.

— Можеш да дойдеш и да помагаш в кухнята — казали придворните.

Ала през това време царският син се бил оженил за друга принцеса, защото помислил, че девойката, която го спасила, е вече мъртва.

Вечерта принцесата измила пода и блюдата и преди да си легне счупила единия орех. От него се появила разкошна рокля. На другия ден тя облякла роклята и отишла в кухнята. Като разбрала, че малката прислужница е облечена в такава красива рокля, царицата заповядала да я доведат при нея.

— Тази рокля не е за момиче като теб. Искам да я купя! — казала царицата.

— Не я продавам — отговорила принцесата. — Ако ме пуснеш за една нощ в покоите на царя, ще ти я дам.

Царицата се съгласила, но наредила да сложат сънотворни билки във виното на царя. Когато принцесата отишла в покоите му, той спял дълбоко.

Принцесата започнала да го вика:

— Събуди се, мили мой! Аз те спасих от желязната печка! Търсих те навсякъде. Преминах през стъклена планина, през три остри меча и през дълбока вода, за да те намеря, а ти не ме чуваш!

На сутринта слугите разказали всичко на своя господар.

Вечерта принцесата счупила втория орех и от него се появила още по-красива рокля. Щом я видяла, царицата поискала да я купи.

— Ще ти я дам, ако ме пуснеш и тази нощ в покоите на царя — казала принцесата.

Царицата се съгласила, но пак заповядала да сложат сънотворни билки във виното на царя. Той заспал дълбоко и нищо не чул. На сутринта, когато се събудил, слугите отново му разказали всичко.

На третата вечер принцесата счупила и третия орех. От него се появила рокля от чисто злато. Като я видяла, царицата поискала да я купи, но и този път принцесата казала:

— Ще ти я дам, ако ме пуснеш в покоите на царя.

Царицата се съгласила и пак наредила да сложат билки във виното на царя. Ала той не го изпил и останал буден.

Принцесата влязла в покоите му и започнала горчиво да плаче.

— Мили мой, събуди се! — извикала тя. — Аз те спасих от желязната печка!

Тогава царят станал, прегърнал принцесата и казал:

— Ти ми спаси живота. Обичам само теб и никога вече няма да се разделим!

Тогава двамата се качили в каляската и избягали от двореца. Преминали през езерото, трите меча и стъклената планина и стигнали до къщата на жабите. Щом влезли вътре, тя се превърнала в прекрасен дворец.

От този ден нататък царският син и принцесата заживели щастливо.

Четиримата изкусни братя

Живял някога един беден човек, който имал четирима сина. Когато пораснали, той им казал:

— Мили деца, аз съм много беден и не мога нищо да ви оставя след смъртта си. По-добре е да тръгнете по широкия свят, за да научите някакъв занаят.

Четиримата братя се сбогували с баща си и тръгнали на път. Вървели дълго и накрая стигнали до един кръстопът. Най-големият брат казал:

— Тук ще се разделим, а след четири години ще се срещнем отново, за да видим кой на какво се е научил.

Разделили се и всеки тръгнал по своя път.

Веднъж най-големият брат срещнал един странник.

— Къде отиваш? — попитал го странникът.

— Тръгнал съм по широкия свят, за да науча някакъв занаят.

— Ела с мен и ще станеш крадец — казал странникът.

— Не — отговорил най-големият брат, — това не е почтен занаят. Всеки знае докъде води той.

— За бесилката ли мислиш? Не се страхувай, ще те науча да крадеш така изкусно, че никога няма да те хванат.

Най-големият брат се съгласил и тръгнал с крадеца. Бързо усвоил занаята, и то така добре, че надминал учителя си.

Вторият брат също срещнал един странник.

— Къде отиваш? — попитал го странникът.

— Тръгнал съм по широкия свят, за да науча някакъв занаят.

— Ела с мен и ще станеш звездоброец — казал странникът. — Всичко ще виждаш и всичко ще знаеш.

По-малкият брат се съгласил и тръгнал със звездоброеца. Работил дълго при него, а когато дошло време да си тръгне, той му дал един далекоглед и казал:

— С този далекоглед ще можеш да виждаш всичко. Нищо няма да остане скрито за теб.

Третият брат срещнал един ловец. Той го научил така умело да стреля, че по-добър в този занаят от него нямало. Когато се сбогувал с ловеца, той му подарил пушка и казал:

— С тази пушка ще улучваш всичко, което пожелаеш.

Най-малкият брат срещнал един шивач.

— Къде отиваш? — попитал го шивачът.

— Тръгнал съм по широкия свят, за да науча някакъв занаят.

— Не искаш ли да станеш шивач?

— Много е труден този занаят. От сутрин до вечер трябва да седя прегърбен и да шия. Не искам да стана шивач.

— Говориш така, сякаш цял живот си бил шивач. Ела с мен и ще те науча да шиеш толкова добре, че ще станеш известен в целия свят.

Най-малкият брат се съгласил и тръгнал с шивача. Скоро усвоил занаята, а когато се сбогувал с шивача, той му дал игла и казал:

— С тази игла ще можеш да шиеш всичко — и най-тънкия, и най-дебелия плат. Дрехата ще бъде така ушита, че шевът изобщо няма да личи.

Изминали четири години. Братята отново се срещнали на кръстопътя, на който се били разделили. Целунали се, прегърнали се и заедно тръгнали към бащиния дом. Когато пристигнали, баща им ги посрещнал радушно.

— Добре дошли у дома. Най-сетне се върнахте при мен живи и здрави. А сега ми разкажете къде бяхте и какво научихте.

Всеки от братята разказал за своя занаят. После баща им ги извикал на двора при едно високо старо дърво и казал:

— Искам да проверя какво сте научили. Колко яйца има в гнездото, което виждаш в клоните на дървото? — обърнал се той към звездоброеца.

Звездоброецът взел далекогледа, погледнал нагоре и отговорил:

— Пет.

Тогава бащата казал на най-големия си син:

— Хайде, сине, вземи яйцата от гнездото, но така, че птицата да не усети.

Опитният крадец се качил на дървото и взел петте яйца така ловко, че птицата дори не забелязала. Бащата сложил четирите яйца на всеки ъгъл на масата, а петото — в средата, и казал на ловеца:

— Трябва да улучиш и петте яйца с един изстрел.

Ловецът взел пушката, прицелил се и счупил яйцата с един изстрел.

— Сега е твой ред — казал бащата на най-малкия си син. — Събери черупките и ги заший така, че пиленцата да останат невредими и шевът да не личи.

Най-малкият син взел игла и конец и зашил черупките така умело, че шевът наистина не личал. После крадецът оставил яйцата в гнездото, без птицата да усети. След няколко дни се излюпили пухкави пиленца.

Бащата бил много доволен от умението на своите синове.

— Гордея се с вас — казал той. — Не сте си губили времето напразно. Сега трябва да намерите удобен случай, за да покажете своето изкуство.

Скоро след това се разчуло, че страшен змей е отвлякъл царската дъщеря. Царят разгласил, че този, който освободи дъщеря му, ще се ожени за нея.

Четиримата изкусни братя казали:

— Ето случай да се прославим. Хайде да тръгнем заедно и да спасим царската дъщеря.

Най-напред звездоброецът погледнал през далекогледа си и казал:

— Видях къде е принцесата. Тя е далеч оттук — седи на една скала край морето, а до нея седи змеят и я пази.

Тогава братята отишли при царя и го помолили да им даде кораб. Той се съгласил и те веднага тръгнали на път. Щом се приближили до скалата, видели, че змеят е положил глава в скута на царската дъщеря.

— Не бива да стрелям, защото може да убия принцесата.

— Ще опитам аз — казал крадецът.

Той ловко се изкатерил до върха на скалата и измъкнал принцесата. Змеят нищо не усетил и продължил да спи. Братята я отвели на кораба и отплавали.

Ала змеят се събудил и като разбрал, че принцесата я няма, страшно се ядосал. Видял в далечината кораба и полетял към него. Когато бил съвсем близо, ловецът се прицелил и го улучил право в сърцето. Змеят се понесъл надолу, сгромолясал се върху кораба и го разбил на парчета. Четиримата братя и принцесата успели да се хванат за няколко дъски, а в това време най-малкият брат зашил отделните части на кораба. После продължили пътя си.

Когато стигнали в двореца, царят ги посрещнал тържествено и казал:

— Един от вас ще се ожени за моята дъщеря. Кой ще бъде той, ще решите вие.

Братята започнали да се карат, защото всеки мислел, че той е заслужил най-много. Звездоброецът викнал:

— Ако не бях аз да видя къде е принцесата, вашите умения щяха да бъдат безполезни!

— Царската дъщеря е моя, защото аз я измъкнах от лапите на змея — казал крадецът.

— Змеят щеше да ви разкъса, ако не го бях убил — обадил се ловецът. — Затова царската дъщеря е моя!

— Ако не бях аз да зашия кораба, всички щяхте да се удавите — казал шивачът. — Принцесата е моя!

Царят ги слушал и накрая казал:

— Всеки от вас заслужава да се ожени за дъщеря ми, но аз няма да я дам на никого. За награда ще ви подаря по една част от моето царство.

Братята се съгласили и казали:

— По-добре е така, отколкото да се караме.

Сдобрили се и заживели щастливо. А старият им баща, който често ги навестявал, не можел да им се нарадва.

Бигел Таралежа

Живял някога един селянин. Той бил много богат, но нямал деца. Мъката му била толкова голяма, че веднъж не издържал и казал на жена си:

— Омръзна ми хората да ме питат защо нямаме дете. Господ не е справедлив — даде ни толкова богатство, а не ни дари с дете. Искам да си имаме рожба, та дори таралеж да е!

Не минало много време и жената на селянина родила, ала рожбата й била наполовина момче, наполовина таралеж. Когато го видяла, тя се разплакала и казала на мъжа си:

— Видя ли какво направи? Ти поиска таралеж и Господ ни дари с таралеж. Как ще го гледам? Как ще го кърмя? Как ще го повивам?

— Не се тревожи — отговорил селянинът. — Все ще го отгледаме, ще му постелем слама до огнището, ще го храним с козе мляко. Кой знае, може да ни донесе щастие.

Те постлали слама, сложили момченцето край огнището, хранили го с козе мляко, а то лежало и не помръдвало. Кръстили го Бигел.

Минали години. Бигел лежал все така върху сламата и нищо не правел.

Един ден баща му тръгнал на пазар. Тогава Бигел казал:

— Татко, купи ми свирка.

— Добре, сине — отговорил бащата, и много се зарадвал, че Бигел вече няма да лежи и поне ще свири.

Като се върнал от пазар и дал свирката на сина си, той започнал да свири, а после казал:

— Татко, искам да заведеш петела да го подковат.

— Защо? — попитал бащата.

— Защото ме чака дълъг път — отговорил Бигел. — Ще отида чак в горите Тилилейски и никога вече няма да се върна тук. Нито някой ще ме вижда, нито аз ще виждам някого. Ще ми дадеш няколко свини и две-три магарета. Ще ги паса и ще свиря със свирката. Искам да живея така, че да не преча на никого.

Селянинът дал на сина си всичко, което пожелал. Бигел яхнал петела, целунал ръка на баща си и тръгнал на път. Вървял, вървял и стигнал до една гъста гора. Край гората седяла старица и плачела.

— Защо плачеш, бабо? — попитал Бигел.

— Много съм болна, синко — отговорила старицата. — Не мога да ходя, а съм и много жадна. Седя под това дърво и чакам да падне едничката круша, която е останала на него. С нея ще си утоля жаждата.

Тогава Бигел пришпорил петела, литнал с него на дървото, откъснал крушата и я дал на старицата.

— Благодаря ти синко. Ти ми спаси живота и затова ще ти се отблагодаря. От днес нататък тази гора ще бъде твоя. Само ти ще знаеш пътеките й, само ти ще ядеш от плодовете в нея, само ти ще пиеш вода от бистрите извори. А един ден ще отидеш при най-красивата принцеса на света. Тогава ще трябва да накараш някой да изгори бодлите ти. Много ще те боли и ти ще плачеш, но ако принцесата пролее дори една сълза от състрадание към теб, ще се превърнеш в прекрасен момък и ще живееш щастливо в царски дворец.

В този миг старицата изчезнала, а Бигел тръгнал с петела из гората. Като стигнал до едно високо дърво, петелът хвръкнал и оставил Бигел на един клон. Момчето извадило свирката и започнало да свири, а животните, които взел със себе си, кротко пасели наоколо. Когато Бигел огладнял, петелът го свалил от дървото и го завел на една поляна, пълна с хубави, сочни ягоди. Той хапнал, пийнал вода от едно бистро изворче и отново яхнал петела.

Така Бигел заживял в гората и бил много щастлив.

Минали дни, месеци, години. Бигел свирел, пасял стадото си, ядял сочни ягоди и пиел бистра вода от изворите.

Веднъж някакъв цар, който бил на лов в гората, се загубил. Вървял три дни и три нощи, но не можал да намери пътя. На четвъртия ден чул далечна мелодия и тръгнал към мястото, откъдето идвала тя. Скоро стигнал до голямото дърво, в чиито клони седял Бигел. Царят погледнал нагоре, видял момчето и петела и извикал:

— Хей, момко! Какво правиш на това дърво?

— Свиря — отговорил Бигел. — Свиря и наглеждам стадото от високо.

— Аз съм царят. Дойдох тук на лов, но се загубих. Вече четвърти ден скитам из гората и не мога да намеря пътя. Не можеш ли да ми помогнеш?

— Ще ти покажа пътя — казал Бигел, — но трябва да ми обещаеш, че ще ми дадеш това, което ще срещнеш най-напред в двореца. Освен това искам да напишеш обещанието си на лист хартия.

„Това бодливо човече сигурно не може да чете — помислил си царят. — Ще напиша каквото и да е, а то ще ми покаже пътя.“ — Той извадил хартия и написал няколко думи.

— Ето моето обещание — казал царят. — А сега ми покажи пътя.

Бигел взел листа и съпроводил царя до края на гората.

Когато царят се прибрал в двореца жив и здрав, дъщеря му изтичала да го посрещне.

— Добре дошъл, татко! Защо се забави толкова?

— Изгубих се в гората. Щях и досега да стоя там, ако едно чудновато момче не ми бе помогнало да намеря пътя. То пожела да му обещая, че ще му дам това, което ще срещна най-напред в двореца.

— И ти обеща ли му, татко? — попитала принцесата. — Значи ще дадеш мен на това бодливо момче?

— И обещах, и не обещах. То не знае да чете, а аз написах: „Това, което срещна най-напред, за нищо на света няма да го дам.“

— Добре си направил, татко. Иначе как щях да живея с това странно същество?

— Нека да не говорим вече за това — казал царят. — Ще заповядам на моите стражи, ако видят момчето, да го убият.

През това време Бигел свирел, ядял ягоди, пиел бистра водица и се радвал на стадото си, което от ден на ден ставало все по-многобройно.

Ала веднъж друг цар се загубил в гората. Той обикалял девет дни и девет нощи, а на десетия ден чул далечна мелодия. Тръгнал към мястото, откъдето идвали звуците, и стигнал до високото дърво. Погледнал нагоре, видял Бигел и петела и попитал:

— Хей, момче, можеш ли да ми покажеш пътя за моето царство? Ще те възнаградя богато.

— Мога, царю, но трябва да ми обещаеш, че ще ми дадеш това, което ще срещнеш най-напред в двореца.

— Добре — съгласил се царят. Написал обещанието си на един лист, както момчето пожелало, и му го дал. Бигел слязъл от дървото и показал пътя на царя. Царят се прибрал жив и здрав в двореца. Щом го видяла, дъщеря му изтичала да го посрещне.

— Защо се забави толкова, татко? — попитала тя. — Да знаеш колко плаках за теб! Но сега се радвам, че се върна при мен.

Царят погалил нежно дъщеря си и казал:

— Не бързай да се радваш, дъще. Изгубих се в една гора. Девет дни не можах да намеря пътя. На десетия ден едно чудновато момче — наполовина човек, наполовина таралеж — ме изведе от гората. За благодарност трябваше да му обещая това, което поиска от мен.

— Какво е то? — попитала принцесата.

— Това, което най-напред ще срещна в двореца.

— Ти обеща ли му, татко?

— Да, обещах. Иначе щях да загина в гората. Мъчно ми е, че ще трябва да те дам на това бодливо човече.

— Щом си обещал, ще отида — отговорила принцесата.

Царят заповядал на стражите, ако бодливото момче дойде в двореца, да го посрещнат както подобава.

Минали много години. Един ден Бигел решил да се върне в бащиния си дом. Закарал стадото в селото, раздал животните на хората, дал няколко свини и магарета на баща си и казал:

— Татко, заведи петела да го подковат отново, защото ме чака дълъг път. Ще замина завинаги и никога няма да се върна.

Подковали петела, Бигел го яхнал и тръгнал по широкия свят. Най-напред отишъл в двореца на първия цар. Щом стигнал до портите, стражите започнали да стрелят срещу него. Ала Бигел пришпорил петела, той хвръкнал над високата стена, кацнал на прозореца на царските покои и започнал да кукурига. А Бигел се провикнал:

— Царю, дай ми това, което ми обеща! Ако не изпълниш обещанието си, ще умреш — и ти, и твоята дъщеря!

Царят се уплашил. Извикал принцесата и й казал:

— Дъще, този човек не се шегува. По-добре е да отидеш при него. Ще се престориш, че си няма — каквото и да те попита, ще мълчиш. Той ще си помисли: „Защо ми е жена, която не може да говори?“ и ще те остави на мира.

Принцесата се съгласила. Облякла разкошна сватбена рокля, взела със себе си много придворни и слуги и седнала в каляската. Бигел седнал до нея заедно с петела. Сбогували се с царя и потеглили. По пътя Бигел попитал:

— Мъчно ли ти е за баща ти?

Но тя не отговорила. Преструвала се, че е няма. Като изминали половината път, Бигел я попитал отново:

— Принцесо, ти сама ли пожела да дойдеш с мен или баща ти те накара насила?

Принцесата пак не отговорила.

Вечерта Бигел за трети път попитал принцесата:

— Ти ли си най-хубавата принцеса на света?

Тя не казала нито дума. Бигел разбрал, че се преструва и казал:

— Благодаря ти, Господи! Най-после намерих жена каквато търсех. Ако беше проговорила, още по средата на пътя щях да я върна на баща й.

Царската дъщеря се усмихнала и казала:

— Аз само се преструвам. Не съм няма.

Тогава Бигел разкъсал булото й и я набол с острите си бодли. После яхнал петела и литнал над каляската.

— Който се преструва, това му се пада! — провикнал се той и изчезнал.

Царската дъщеря се върнала в двореца толкова засрамена и така издраскана, че дълго време не можела да се покаже пред хората. В това време Бигел се отправил към двореца на втория цар, на когото помогнал да излезе от гората. Щом пристигнал, стражите му се поклонили и го завели при своя господар. Там била и царската дъщеря. Като видяла Бигел, тя се изплашила, но се съгласила да тръгне с него. А сърцето на Бигел затуптяло от радост, защото разбрал, че това е най-красивата принцеса на света, за която му разказвала болната старица. Той се поклонил на царя и на царската дъщеря и казал:

— Добър ден, царю. Добър ден, прекрасна принцесо.

— Добре дошъл в двореца — отговорил царят. — Идваш да си получиш обещаната награда, нали? Ето моята дъщеря. Срещнах най-напред нея, когато се върнах. Готова е да дойде с теб. Още утре ще направим сватбата.

Бигел пак се поклонил и казал:

— Благодаря ти от сърце, царю, но преди това искам да поговоря само с теб.

Царската дъщеря излязла и Бигел казал:

— Царю, постави довечера четирима стражи пред вратата на стаята, в която ще спя, и нареди да запалят буен огън. Когато си легна, ще сваля таралежовата кожа. Стражите трябва бързо да я вземат и да я хвърлят в огъня. Това ще ми причини ужасни болки и аз ще викам, ще плача, но те не трябва да ми обръщат внимание, докато не изгори и последната игличка.

Царят обещал да изпълни молбата на Бигел.

Вечерта Бигел отишъл в стаята, свалил таралежовата кожа и я оставил на пода. В този миг стражите се втурнали вътре, грабнали кожата и я хвърлили в буйния огън. Бигел започнал да вика и да се мята в леглото. Дошли придворни и слуги, за да видят какво става. Дошла и принцесата. Като видяла как Бигел се мъчи, тя се разплакала от жалост. Изведнъж Бигел престанал да крещи и станало чудо — преобразил се в красив момък. Принцесата се зарадвала и го прегърнала. На следващия ден направили сватбата. Царят бил толкова щастлив, че подарил на младоженеца цялото си царство.

Ала Бигел не забравил своите родители. Повикал ги в двореца и всички заедно заживели весело и честито.

Фридер и Катерлизхен

Живели някога един мъж и една жена. Мъжът се казвал Фридер, а жената — Катерлизхен.

Веднъж Фридер казал:

— Ще отида на полето, а ти, Катерлизхен, приготви за обяд нещо вкусно и налей вино, за да хапна и да пийна като се върна.

— Върви, Фридер — отговорила Катерлизхен, — върви, аз ще приготвя каквото трябва.

Като дошло време за обяд, тя взела пушено месо и сложила тигана на огъня. „Докато месото се пържи — помислила си тя, — ще сляза в избата да налея вино.“

Отишла в избата и започнала да налива вино в една голяма кана. Изведнъж се сетила, че кучето не е вързано и може да отмъкне месото от тигана. „Добре, че се сетих навреме“ — казала си Катерлизхен и хукнала навън.

Ала кучето вече било захапало месото и тичало с него из двора. Като го видяла, Катерлизхен го подгонила, но не могла да го настигне.

— Е, каквото е изгубено, изгубено е — казала тя и тръгнала едва-едва към къщи, защото била много изморена.

В това време каната се била напълнила и виното било изтекло на пода. Като видяла какво е станало, Катерлизхен се завайкала:

— Какво ще правя сега? Ще трябва да измисля нещо, за да не забележи Фридер.

Помислила малко и си спомнила, че в килера има една торба с хубаво пшеничено брашно. Взела го и го посипала по пода на избата. Щом — свършила тази работа, огледала наоколо и останала много доволна.

— Всичко е наред — казала тя. — Избата е суха и чиста.

На обяд Фридер се върнал вкъщи.

— Е, какво си ми приготвила за ядене? — попитал той жена си.

— Ах, Фридер, исках да ти опържа месо, но кучето го отмъкна от тигана. И докато тичах след него, виното изтече от бъчвата. Но аз посипах по пода брашно и сега навсякъде е чисто и сухо.

— Ах, Катерлизхен, какво си направила?! Как можа да оставиш кучето да отмъкне месото и виното да изтече от бъчвата? И на всичкото отгоре да изсипеш хубавото пшеничено брашно!

— Но аз не знаех, Фридер — отговорила Катерлизхен. — Трябваше да ми кажеш по-рано.

„Ако жена ми ще прави все така — казал си Фридер, — ще трябва добре да си помисля.“

Веднъж той спечелил доста пари и ги сменил срещу злато. Върнал се вкъщи и казал на жена си:

— Виждаш ли тези жълти кръгчета? Ще ги скрия в едно гърне и ще заровя гърнето в земята под яслата на кравата. Но внимавай да не ги докоснеш, защото лошо ще си изпатиш!

— Не, Фридер, няма да се докосна до тях — отговорила Катерлизхен.

Един ден, когато Фридер го нямало вкъщи, дошли търговци, които продавали грънци и всякакви други съдове. Попитали Катерлизхен дали няма да си купи от стоката им.

— Аз нямам пари — казала Катерлизхен — и затова не мога нищо да купя. Има само едни жълти кръгчета, но не зная дали ще ви свършат работа.

— Жълтите кръгчета може и да ни свършат работа. Я ги покажи!

— Отидете в обора — казала Катерлизхен. — Заровени са под яслата на кравата. Извадете ги вие, аз не бива да се докосвам до тях.

Търговците отишли в обора. Разровили под яслата, извадили гърнето и видели, че в него има злато. Взели го и избягали. А стоката останала в къщата. Понеже в кухнята имало достатъчно съдове, Катерлизхен решила да посади цветя в глинените гърнета и да ги нареди покрай оградата.

Вечерта Фридер се прибрал, видял грънците и попитал:

— Катерлизхен, ти ли подреди тези гърнета?

— Да — отговорила тя. — Купих ги за жълтите кръгчета, които беше заровил в обора. Но аз не ги докоснах. Търговците сами ги взеха.

— Ах, Катерлизхен, какво си направила? Та това беше чисто злато — всичкото ни богатство. Защо го направи?

— Но аз не знаех, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.

После Катерлизхен се замислила и казала:

— Слушай, Фридер, хайде да догоним крадците и да си вземем златото.

— Добре — съгласил се Фридер. — Ще опитаме, но ти вземи хляб, масло и малко сирене, за да хапнем по пътя.

Двамата тръгнали да търсят крадците. Фридер вървял напред, защото ходел по-бързо, а Катерлизхен изоставала. „По-добре е да не бързам толкова. Като се връщаме обратно, аз ще бъда отпред.“ — помислила си тя.

Стигнали до планината. Като започнала да се изкачва по склона, Катерлизхен видяла, че земята е дълбоко набраздена. И понеже била милостива, намазала пукнатината с маслото. Но като се навела, едно парче сирене паднало от кошницата и се търкулнало надолу по склона.

„Един път вече се изкачих по склона — казала си тя. — За едно парче сирене няма да сляза до долу. Ще пусна друго парче, и то ще го върне обратно.“ — Извадила още сирене и го хвърлила надолу. Но сиренето не се върнало. Тогава тя хвърлила трето парче. „Може би двете парчета чакат третото и затова не искат да се върнат.“ — помислила си тя. Ала и трите парчета не се върнали. „Трябва да помисля — казала си Катерлизхен. — Може би третото парче не е намерило пътя и се е загубило. Значи трябва да изпратя четвърто парче, за да извика останалите.“ Но и с четвъртото парче се случило същото. Тогава Катерлизхен се ядосала и хвърлила надолу по склона всичкото сирене. Почакала малко, за да види какво ще стане, но сиренето не се върнало.

— Е, аз си тръгвам — казала тя. — После вие ще ме гоните!

Продължила по пътя и настигнала Фридер.

— Дай ми сега нещо да похапна — казал той.

Катерлизхен му дала само сух хляб.

— А къде са маслото и сиренето? — попитал Фридер.

— Ах, Фридер — казала Катерлизхен, — с маслото намазах пукнатините по земята, а сиренето… сиренето скоро ще се върне. Едно парче падна от кошницата и аз изпратих след него останалите, за да го върнат обратно.

— Не трябваше да правиш това, Катерлизхен! — извикал Фридер.

— Вярно е — отговорила тя, — но да ми беше казал по-рано.

Двамата изяли сухия хляб и Фридер попитал:

— Заключи ли къщата, когато излезе?

— Не, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Тогава се върни вкъщи да заключиш и после ще продължим. Ще донесеш и още нещо за ядене. Аз ще те почакам тук.

Катерлизхен тръгнала и си помислила: „Фридер не обича масло и сирене. Затова ще му занеса сушени круши.“

Щом пристигнала вкъщи, заключила вратата на горния етаж с катинар, а долната свалила от пантите и я взела със себе си, защото мислела, че щом няма врата, никой не може да влезе в къщата.

Катерлизхен тръгнала бавно по обратния път и си мислела: „Нека Фридер да си почине добре.“ Като го видяла, казала:

— Ето, нося вратата на къщата, за да я пазиш.

— Боже мой! — извикал Фридер. — Колко умна жена имам! Свалила долната врата, та всеки да може да влезе, а заключила горната с катинар. Вече е късно да се връщаме у дома. Така и така си донесла вратата, ще я носиш по пътя.

— Добре — съгласила се Катерлизхен, — ще нося вратата, но торбата с крушите ми тежи. Затова ще я закача на вратата, нека тя да я носи.

Двамата отишли в гората и започнали да търсят крадците, но не ги намерили. И понеже се стъмнило, качили се на едно високо дърво, за да пренощуват. Тъкмо се настанили сред клоните, под дървото дошли крадци и седнали, за да си поделят плячката. Фридер слязъл тихо от дървото, събрал камъни и отново се качил. После започнал да хвърля камъните върху крадците, но не можал да ги улучи.

— Сигурно вятърът брули шишарки — казали крадците.

В това време Катерлизхен държала вратата на гърба си. Станало й много тежко, но тя си мислела, че й тежат крушите и казала:

— Фридер, ще хвърля крушите!

— Недей, Катерлизхен — казал той. — Крадците ще ни забележат и тогава е свършено с нас!

— Не мога повече, много ми тежат — изплакала тя.

— Хвърли ги, дявол да те вземе!

И крушите се посипали между клоните.

— Сигурно птиците хвърлят тор отгоре — казали крадците.

Но вратата толкова много натежала на Катерлизхен, че тя казала:

— Ще хвърля вратата долу.

— Недей, Катерлизхен — прошепнал Фридер, — крадците веднага ще ни забележат.

— Но, скъпи Фридер, не издържам повече! Много ми тежи!

— Хвърли я, пък каквото ще да става!

Вратата паднала на земята с гръм и трясък. Крадците скочили и се развикали:

— Дяволът слиза от дървото!

Хукнали да бягат и оставили плячката си. На разсъмване Фридер и Катерлизхен слезли от дървото и намерили златото. Зарадвали се много и доволни се прибрали вкъщи.

— Сега трябва да бъдеш по-разумна, Катерлизхен — казал той на жена си, — и трябва да ми помагаш в работата.

— Добре, Фридер, обещавам. Ще отида на полето и ще ожъна.

Отишла тя на полето, но решила най-напред да похапне. Но като се нахранила, й се доспало. Започнала да жъне, ала нали била сънена, без да иска си срязала роклята със сърпа. После легнала и заспала. Като се събудила и видяла, че е полугола, си казала. „Аз ли съм или не съм аз?“ Вече било тъмно и Катерлизхен хукнала към дома си. Почукала на вратата и извикала:

— Фридер!

— Какво има? — обадил се мъжът й.

— Вкъщи ли е Катерлизхен?

— Да — отговорил Фридер, — вкъщи е.

Катерлизхен се изплашила и изтичала навън. На пътя срещнала разбойници. Отишла при тях и им казала:

— Ако сте тръгнали да крадете, ще ви помогна.

Разбойниците помислили, че тя добре познава околността и се съгласили. Катерлизхен се приближила до една от къщите и извикала:

— Хей, добри хора, имате ли нещо за крадене? Дошли сме да крадем!

Тогава разбойниците решили да се отърват от нея и й казали:

— На края на селото е къщата на попа. В градината расте ряпа. Извади ряпата и ни я донеси.

Катерлизхен отишла в градината и започнала да тегли ряпата, но се изморила и седнала да си почине. В това време покрай къщата минал някакъв пътник и като погледнал в градината, помислил, че самият дявол тегли ряпата. Изтичал при попа и казал:

— Дядо попе, дяволът тегли ряпата в градината. Трябва да отидеш и да го прогониш!

— Не мога, синко — отговорил попът. — Куц съм и не мога да ходя.

— Аз ще те подпирам вместо патерица — казал пътникът.

Двамата отишли в градината, а Катерлизхен тъкмо била станала, за да тегли ряпата.

— О! — извикал попът. — Това е самият дявол! — От страх забравил, че е куц и хукнал да бяга с всички сили.

Младоженецът разбойник

Живял някога един мелничар. Той имал красива дъщеря. Когато пораснала, баща й решил да я омъжи. „Ако се намери някой добър и порядъчен момък, ще я омъжа за него“ — помислил си той.

Веднъж пристигнал от далече млад мъж, който изглеждал заможен. Мелничарят не се замислил много и му обещал ръката на дъщеря си. Ала девойката не обичала своя годеник и никак не го харесвала. Само като го погледнела или като си помислела за него, страх свивал сърцето й.

Един ден той й казал:

— Вече си моя годеница, а нито веднъж не си ми дошла на гости.

Девойката отговорила:

— Но аз не зная къде е твоят дом.

Годеникът казал:

— Моят дом е сред тъмната гора.

Тогава девойката казала, че няма да може да намери пътя сама.

— Следващата неделя трябва да дойдеш при мен — казал годеникът. — Вече съм поканил гости, а за да не се загубиш, ще посипя пепел по пътя.

Дните отминали бързо и в неделя девойката се приготвила за път. Но тя толкова се страхувала да не се загуби в гората, че напълнила джобовете си с грахови зърна, за да й показват пътя. Вървяла почти цял ден. Най-сетне видяла къщата на своя годеник, която се издигала в най-тъмната част на гората. Изглеждала мрачна и неуютна. Девойката влязла в къщата, но вътре нямало никого и било съвсем тихо. Изведнъж се чул глас:

— Огледай се, дете красиво,

тук място е разбойническо,

диво!

Девойката се огледала и видяла, че говори една птица, затворена в клетка. А птицата повторила:

— Огледай се, дете красиво,

тук място е разбойническо,

диво!

Девойката тръгнала из стаите, надниквала във всеки ъгъл, ала навсякъде било пусто. Накрая слязла в избата и видяла една старица.

— Кажи ми, бабо, тук ли живее моят годеник? — попитала тя.

— Ах, бедничката — отговорила старицата, — да знаеш само къде си попаднала! Това е разбойническо свърталище. Мислиш си, че си младоженка и че ще празнуваш сватба, но те очаква смърт. Виждаш ли този голям котел с вода навън? Когато разбойниците се върнат, ще те разкъсат на парчета, ще те сварят и ще те изядат. Ако не ти помогна, загубена си!

Старицата станала и скрила девойката зад една бъчва, където никой не можел да я забележи.

— Стой тихо — казала тя. — Само ако помръднеш, свършено е с теб! През нощта, когато разбойниците заспят, ще избягаме. Отдавна чакам удобен случай.

В този миг разбойниците влезли в къщата. Те влачели някакво момиче и били толкова пияни, че не обръщали внимание на неговите викове. Дали му да пие от три кани с бяло, червено и кехлибарено вино. Щом изпило виното, то паднало мъртво на земята. Разбойниците разкъсали дрехата му, разкъсали тялото му на парчета и ги посолили.

В това време девойката седяла зад бъчвата и треперела от ужас, защото разбрала какво я очаква, ако разбойниците я намерят. Изведнъж един от разбойниците забелязал златен пръстен на малкия пръст на мъртвото момиче. Опитал се да го извади, но не успял. Взел ножа и отрязал пръста й. Ала пръстът отхвръкнал нагоре и паднал зад бъчвата в нозете на девойката. Разбойниците запалили свещ и започнали да го търсят, но не го намерили.

— Потърсихте ли зад бъчвата? — попитал един от тях.

Тогава старицата извикала:

— Я по-добре седнете да ядете! Ще го потърсите утре. Пръстът няма как да ви избяга.

— Права е бабичката — съгласили се те и седнали да ядат.

И понеже старицата сипала във виното им сънотворни билки, след малко разбойниците заспали дълбоко.

Като ги чула, че хъркат, девойката тихо се измъкнала иззад бъчвата. Трябвало да мине покрай телата на разбойниците, които лежали на пода, и треперела от страх да не ги събуди. За щастие успяла да излезе невредима навън. С нея излязла и старицата. Тръгнали двете през гората, но за беда вятърът бил издухал пепелта. В това време изгряла луната и тогава граховите зърна блеснали на светлината. Те намерили пътя и на сутринта пристигнали в мелницата. Девойката със сълзи на очи разказала на баща си за ужасната нощ, която била преживяла.

След няколко дни трябвало да отпразнуват сватбата. Годеникът дошъл, дошли и много гости. Седнали на трапезата и решили всеки да разкаже по нещо, за да стане по-весело. Младоженецът казал на девойката:

— Е, мила моя, нима не знаеш някоя интересна история? Разкажи ни и ти нещо.

— Ще ви разкажа един сън — отговорила тя. — Сънувах, че вървя през гората. Вървях дълго и стигнах до една къща. Влязох вътре и видях, че на стената виси клетка, в която има птица. Изведнъж птицата проговори!

— Огледай се, дете красиво,

тук място е разбойническо,

диво!

Птицата повтори тези думи още веднъж. После влязох във всички стаи, но те бяха празни. Накрая слязох в избата. Там седеше една старица. Попитах я дали в къщата живее моят годеник, а тя ми отговори, че годеникът ми живее в тази къща и че се кани да ме убие и после да ме изяде. Но, мили, това е само сън. Тогава старицата ме скри зад една бъчва. Тъкмо се бях притаила, когато разбойниците влязоха, влачейки със себе си някакво момиче. Дадоха на момичето да пие бяло, червено и кехлибарено вино и щом изпи виното, то падна мъртво на земята. Но, мили, това е само сън. След това накъсаха момичето на парчета и ги посипаха със сол. Един от разбойниците видя, че на пръста й има златен пръстен. Опита се да го извади, но понеже не успя, взе нож и отряза пръста. Ала пръстът подскочи нагоре и падна зад бъчвата в нозете ми. Ето го!

В този миг младоженецът пребледнял, скочил и хукнал да бяга, но гостите го заловили и го отвели в съда. Там, заедно с другите разбойници, го осъдили на смърт.

Умната Елза

Живял някога един човек. Той имал дъщеря. Наричали я Умната Елза. Когато пораснала, бащата казал:

— Време е да се омъжиш.

— Да — обадила се майката, — но ако се намери мъж, който ще иска да я вземе.

Веднъж в дома им пристигнал един момък, който се казвал Ханс. Той бил съгласен да се ожени за Умната Елза, но при условие, че е достатъчно разумна.

— О — казал бащата, — досетливост не й липсва.

А майката добавила:

— И дума да не става. Тя разбира от всичко, вижда дори вятъра, когато броди из улиците, и чува мухите, когато кашлят!

— Е, добре — отговорил Ханс, — но ако се окаже, че не е много умна, няма да се оженя за нея.

Седнали на трапезата да обядват и майката казала:

— Елза, слез в избата да наточиш вино!

Елза взела една кана и отишла в избата. Седнала на една пейка пред бъчвата, за да не се навежда, сложила каната под чучура и докато чакала да се напълни, започнала да разглежда наоколо. Изведнъж забелязала, че на стената, точно над главата й, виси брадва. Умната Елза се разплакала и започнала да нарежда:

— Ако се омъжа за Ханс и ни се роди дете, то ще порасне. Един ден ще го изпратим в избата да налее вино, брадвата ще падне на главата му и ще го убие на място.

Така седяла тя и ридаела горчиво от нещастието, което щяло да ги сполети.

В това време на трапезата всички чакали виното, ала Умната Елза не идвала. Тогава майката извикала прислужницата и казала:

— Отиди в избата да видиш какво става с Елза!

Прислужницата слязла в избата и видяла, че Елза стои пред бъчвата и се облива в сълзи.

— Елза, защо плачеш? — попитала тя.

— Ох, как да не плача — извикала Елза. — Ако се омъжа за Ханс и ни се роди дете, то ще порасне. Ще го изпратим в избата да налее вино и тогава брадвата ще падне на главата му и ще го убие.

Прислужницата казала:

— Колко е умна нашата Елза!

Седнала до нея и започнала да плаче.

А на трапезата всички чакали да дойде виното, но прислужницата не се връщала. Тогава бащата извикал слугата и казал:

— Отиди в избата да видиш какво правят Елза и прислужницата!

Слугата слязъл в избата и видял, че Елза и прислужницата седят на пейката и горчиво плачат.

— Защо плачете?! — попитал слугата.

— Ох, как да не плачем — отговорила Елза. — Ако се омъжа за Ханс и ни се роди дете, то ще порасне. Един ден ще го изпратим в избата да налее вино, брадвата ще падне на главата му и ще го убие.

Слугата казал:

— Брей, колко е умна нашата Елза!

Седнал на пейката и също заплакал.

А на трапезата чакали слугата да се върне, но той не идвал. Тогава бащата казал на майката:

— Слез в избата и виж какво се е случило с Елза!

Майката отишла в избата и видяла как и тримата горчиво плачат. Попитала ги защо плачат, а те й казали, че ако Елза се омъжи за Ханс и им се роди дете, то ще порасне, ще го изпратят в избата да налее вино и тогава брадвата ще падне върху главата му и ще го убие.

— Ах, колко е умна нашата Елза! — извикала майката, седнала на пейката и започнала да плаче.

Бащата почакал известно време и като видял, че никой не се връща, а много му се пиело вино, си казал: „Ще трябва да отида в избата и да видя какво става“.

Слязъл в избата и видял, че всички седят на пейката и плачат. Попитал ги защо и разбрал, че причината е детето на Елза, което един ден тя може би ще роди; когато то слезе в избата да налее вино, брадвата ще падне на главата му и ще го убие.

— Колко е умна нашата Елза — казал бащата, седнал на пейката и заплакал.

Годеникът чакал дълго на трапезата, но никой не идвал. „Сигурно ме чакат долу — помислил си той. — Ще отида да видя какво се е случило.“

Слязъл в избата и видял, че петимата седят на пейката и горчиво плачат.

— Какво се е случило? — попитал Ханс.

— Ах, мили Ханс, — отговорила Елза, — когато се оженим, ще ни се роди дете. То ще порасне и някой ден ще го изпратим в избата да налее вино. Брадвата ще падне на главата му и ще го убие.

— Е, повече ум в този дом не е нужен — казал Ханс. — Елза, ти си толкова умна, че ще се оженя за теб.

Хванал я за ръката, повел я към трапезата и веднага отпразнували сватбата.

Веднъж Ханс казал на Елза:

— Отивам да си търся някаква работа. Трябват ни пари, за да живеем добре. А ти отиди на полето да ожънеш житото, за да имаме хляб.

— Добре, мили Ханс — казала Елза. — Ще отида.

Ханс излязъл, а Елза си сварила вкусна каша и отишла на полето. Като пристигнала, си казала: „Дали да почна да жъна, или първо да похапна?“

Седнала и изяла кашата, а после си помислила: „Дали да почна да жъна, или първо да поспя?“

В това време Ханс се върнал вкъщи, а Елза все още я нямало.

— Колко е умна моята Елза — казал Ханс. — Толкова е работлива — цял ден е на полето и даже нищо не е яла.

Свечерило се, но Елза не си идвала. Ханс се разтревожил и отишъл на полето. Видял, че житото е неожънато, и че Елза лежи и дълбоко спи. Изтичал бързо вкъщи и взел мрежа със звънчета, с която се ловели птици. Върнал се на полето и я надянал на Елза. След това се прибрал у дома, залостил вратата и се хванал за работа.

Когато вече било съвсем тъмно, Елза се събудила и щом станала, звънчетата започнали да звънят. Направила една крачка и звънчетата зазвънели. Умната Елза се изплашила и не знаела какво да прави. „Аз ли съм или не съм аз?“ — питала се тя. Чудила се известно време и накрая си помислила: „Ще отида вкъщи и ще попитам Ханс дали съм аз, или не съм аз“.

Стигнала до къщата, но вратата била заключена. Почукала на прозорчето и извикала:

— Ханс, Елза вкъщи ли е?

— Да — отговорил Ханс. — Вкъщи е и спи.

Елза се изплашила още повече и казала:

— Боже мой! Значи това не съм аз!

Изтичала при други хора и почукала. Но като чули звънчетата, те не й отворили. Така тя не могла да се приюти никъде.

Умната Елза избягала от селото и до днес никой не я е виждал.

Ловкият крадец

Живели някога селянин и селянка. Веднъж, както си седели, пред бедната им колиба спряла великолепна каляска и от нея слязъл мъж, който бил облечен в разкошни одежди. Селянинът излязъл навън и попитал непознатия гост какво иска.

— Искам да опитам от вашата проста селска храна — отговорил странникът. Сварете каша от картофи и аз ще седна с вас на трапезата, за да я опитам.

Селянинът се усмихнал и казал:

— Ти сигурно си цар или принц. Понякога на богатите хора им се иска да опитат от простата селска храна. Желанието ти ще бъде изпълнено.

Докато селянката приготвяла кашата, мъжът й казал на госта:

— Ела с мен в градината. Имам малко работа там.

Отишли в градината, където били изкопани ями, тъй като селянинът искал да посади няколко дръвчета.

— Нямате ли дете? — попитал гостът. — Някой трябва да ти помага в работата.

— Не — отговорил селянинът. — Е, вярно е, че имах син — добавил той. — Беше умно, пъргаво и сръчно момче, но не искаше да учи и само си губеше времето с глупави неща. Накрая избяга от къщи и оттогава не зная нищо за него.

Селянинът взел една фиданка, сложил я в ямата, а после забил няколко колчета около нея. Засипал ямата с пръст, утъпкал я и привързал ствола на дръвчето за колчетата.

— Я ми кажи — попитал гостът, — защо не привържеш и онова криво дърво? Виж как се е превило чак до земята.

Селянинът се усмихнал и казал:

— Виждам, че не разбираш много от градинарство. Това дърво е вече старо и цялото е изкривено. Вече не може да се изправи. Човек трябва да се грижи за дървото, докато е още младо.

— Така е станало и със сина ти. Трябвало е от малък да го учиш и той нямаше да избяга от теб. Сега е вече късно.

— Истина е — отговорил селянинът. — Много години минаха откакто го няма. Може и да се е променил.

— А ако дойде, ще го познаеш ли? — попитал гостът.

— По лицето едва ли ще го позная — отговорил селянинът, — но той има бенка на рамото, която прилича на бобено зърно.

Тогава непознатият мъж открил рамото си и показал бенката.

— Боже мой! — възкликнал селянинът. — Как стана така, че ти, моят син, си станал толкова богат и живееш в такъв разкош? Как постигна това?

— Ех, татко — отговорил синът, — младото дръвче не беше привързано за колчетата и израсна криво. Късно е да го изправиш! А как постигнах всичко това? Станах крадец. Но ти не се страхувай, аз съм голям майстор. За мен не съществуват нито окови, нито затвори. Каквото ми хареса, мое е. Ала ти, татко, не мисли, че съм обикновен крадец — вземам само това, което е излишно на богатите. От бедните хора нищо не вземам, даже им давам. Освен това вземам само онова, което може да се вземе без труд, а с хитрост и ловкост.

— Ех, сине мой — казал селянинът, — тази работа не ми харесва. Крадецът си е крадец. Ще ти кажа, че всичко това няма да свърши добре.

После завел сина си при старата му майка. Като видяла родното си чедо, тя се разплакала от радост, но когато разбрала, че е крадец, сълзите й започнали да се стичат като ручеи.

— Дори и да си крадец, ти си мой син — казала тя. — Доживях да те видя отново.

Седнали тримата на трапезата и хапнали от картофената каша.

— Ако нашият цар, който живее в двореца, разбере кой си и с какво се занимаваш — казал селянинът, — няма да те носи на ръце и няма да ти пее приспивни песни както правеше, когато те държеше над купела, а ще заповяда да те обесят.

— Не се тревожи, татко, нищо няма да ми стори, добре владея занаята си. Още днес ще отида в двореца.

Когато се стъмнило, ловкият крадец седнал в каляската и тръгнал към двореца. Царят го посрещнал любезно, защото помислил, че е високопоставен гост. Но щом непознатият признал кой е и с какво се занимава, той пребледнял и не можал да каже нито дума. След като се съвзел, казал:

— Ти си мой кръщелник и затова съм длъжен да бъда снизходителен с теб. И понеже се хвалиш, че си много ловък, искам да проверя твоето майсторство. Но ако не успееш да се справиш, ще увиснеш на въжето.

— Съгласен съм — отговорил ловкият крадец. — Готов съм да изпълня три сложни задачи и ако не успея, прави с мен каквото пожелаеш.

— Чудесно! Най-напред ще откраднеш любимия ми кон от конюшнята. След това, когато жена ми и аз заспим, ще трябва да измъкнеш чаршафа, без да усетим, и да свалиш венчалния пръстен от ръката на царицата. И трето, ще трябва да отвлечеш свещеника и певеца от църквата. Запомни всичко добре, защото става дума за живота ти.

На следващия ден крадецът отишъл в града, купил от една селянка пъстра рокля, облякъл я и боядисал лицето си черно, така че никой не можел да го познае. После напълнил едно малко буре с вино и сипал в него сънотворни билки. Сложил бурето в кошница, качил я на гърба си и тръгнал към двореца. Докато стигнал станало съвсем тъмно. Крадецът седнал на един камък недалеч от конюшнята, и започнал да охка, да кашля като грохнала старица и да търка ръце сякаш й било много студено.

Пред вратата на конюшнята стояли на стража войници. Единият от тях видял старицата и извикал:

— Хей, бабо, ела при нас да се стоплиш. Сигурно няма къде да пренощуваш. Знаеш ли къде се намираш?

Старицата станала едва-едва, приближила се бавно и седнала край огъня до един от тях.

— Какво носиш в буренцето, бабо? — попитал войникът.

— Глътка хубаво вино — отговорила старицата, — а за някоя пара и за добра дума ще ви дам и цяла чаша.

— Давай тогава! — казал войникът и отпил от виното. — Е, виното наистина е хубаво и с удоволствие ще си пийна още.

Останалите войници направили същото.

— Хей, приятели — извикал единият от тях на конярите, които били в конюшнята. — Тук има една старица, която донесе хубаво вино. Пийнете от него и ще се стоплите!

Старицата внесла бурето в конюшнята и видяла, че единият от конярите е яхнал жребеца на царя, вторият го държал за юздите, а третият — за опашката. Тя им сипала от виното колкото поискали, докато накрая го изпили всичкото.

След малко юздата се изплъзнала от ръката на единия коняр, той се отпуснал на земята и захъркал. Вторият коняр изпуснал опашката на жребеца, свлякъл се на пода и захъркал още по-силно. А този, който бил яхнал жребеца, останал на него, но обронил глава на шията му и също заспал дълбоко. Войниците на двора отдавна спели и не помръдвали.

Като се уверил, че всички спят дълбок сън, ловкият крадец сложил в ръката на единия коняр връвчица, а в ръката на другия — малка метличка. Оставало да реши какво да прави с този, дето седял на гърба на коня. Не искал да го сваля на земята, за да не се събуди. Тогава той разхлабил седлото, вързал го с две въжета, които висели на стената, и внимателно вдигнал нагоре коняря заедно със седлото. Навил въжетата около стълба и здраво ги завързал. После обвил копитата на коня с парцали и го извел навън.

Щом се разсъмнало, ловкият крадец отишъл в двореца. Царят тъкмо бил станал и гледал през прозореца.

— Добро утро! — извикал крадецът. — Ела да видиш как спокойно спят твоите войници и как удобно са се разположили конярите в конюшнята. Успях да изведа любимия ти жребец без никакви затруднения.

Царят се разсмял и казал:

— Този път успя, но следващия едва ли ще можеш! Предупреждавам те, че ако се провалиш, ще постъпя с теб като с крадец.

Вечерта, когато царицата влязла в покоите, притискайки ръката си с венчалния пръстен, царят казал:

— Всички врати са здраво залостени, а ако крадецът се опита да влезе през прозореца, ще го застрелям.

В това време ловкият крадец отишъл сред полето, където била издигната бесилка. Трупът на някакъв разбойник още се люлеел на нея. Крадецът отрязал въжето и метнал безжизненото тяло на гърба си. След това намерил стълба, изправил я точно под прозореца на царските покои и започнал бавно да се изкачва. Когато бил достатъчно високо, показал главата на мъртвеца на прозореца. Царят бързо взел пушката си, прицелил се и стрелял. В този миг ловкият крадец хвърлил трупа на пода, а самият той се спуснал надолу по стълбата и се скрил. Нощта била ясна и луната огрявала всичко наоколо. Ловкият крадец видял как царят слязъл по стълбата с трупа в ръце и го занесъл в градината, за да го погребе.

„Сега е моментът!“ — помислил си крадецът. Бързо се качил по стълбата и влязъл в покоите на царя и царицата.

— Успокой се, мила — казал той, като променил гласа си. — Крадецът е вече мъртъв, но понеже той е мой кръщелник, не мога да го оставя на кучетата. Ще го погреба в градината, докато е още тъмно. Така хората няма да разберат какво е станало. Дай ми чаршафа, за да загърна с него трупа.

И царицата му дала чаршафа.

— Знаеш ли какво — продължил ловкият крадец, — иска ми се да бъда великодушен. Дай ми и пръстена си — този нещастник рискува живота си заради него, нека да го отнесе в гроба си.

На царицата никак не й се искало да се раздели с пръстена си, но не възразила. Свалила го от ръката си и му го дала. Ловкият крадец пъргаво се спуснал по стълбата и изчезнал преди някой да го види.

На сутринта занесъл чаршафа и пръстена на царя.

— Нима можеш да правиш магии? — извикал той. — Кой те извади от гроба, където аз те положих? Кой те възкреси?

— Ти изобщо не си ме погребвал — отговорил крадецът. — Ти погреба един нещастник, който до вчера висеше на бесилката.

И разказал на царя как е станало всичко. Царят трябвало да признае, че по-ловък крадец не е срещал през живота си.

— Но това не е всичко — добавил той. — Предстои ти да изпълниш и третата задача. Ако не се справиш, нищо не може да ти помогне.

Крадецът само се усмихнал и нищо не отговорил.

Настъпила нощта. Той тръгнал към селската църква с голяма торба на гърба, с малка бохча под мишница и с фенер в ръка. В торбата имало раци, а в бохчата — свещи. Крадецът отишъл на гробището, извадил от торбата един рак, закрепил на черупката му свещ и го пуснал. Така направил с всичките раци. После облякъл черна роба, залепил си дълга сива брада и се отправил към църквата. Промъкнал се тихо и застанал до амвона. Когато часовникът на камбанарията ударил полунощ, се разнесъл силен глас:

— Слушайте, грешни люде! Настъпи краят на света! Денят на Страшния съд е близо! Слушайте добре и внимавайте. Който иска да отиде с мен на небето, да влезе в тази торба. Аз съм свети Петър и стоя на стража пред небесните врати. Вижте там, на гробището как бродят покойници и събират костите си. Елате тук, елате в торбата, защото настъпва краят на света.

Гласът се разнесъл из цялото село. Свещеникът и певецът, които живеели наблизо до църквата, първи чули и като видели блуждаещите светлинки на гробището, решили, че се е случило нещо странно. Отишли веднага в църквата, послушали още малко страховития глас и накрая певецът казал:

— Не е лошо да се възползваме от случая и да отидем на небето преди да е настъпил Страшният съд.

— Така е — отговорил свещеникът. — И аз си го помислих, и затова можем заедно да тръгнем към царството небесно.

— Да, но първо ще влезеш ти в торбата — казал певецът. — Аз ще те последвам.

Свещеникът не чакал да му повторят, бързо се качил на амвона, където ловкият крадец бил отворил торбата, и се напъхал в нея. След него се вмъкнал и певецът. Тогава ловкият крадец завързал здраво торбата и хванал въжето, за да я влачи по-лесно по земята. Като слизал от амвона, чул как главите на двамата глупаци се удрят по стъпалата и извикал:

— Сега преминаваме през планината!

После влачил по същия начин торбата из селото, а когато минавал през полето, казал:

— А сега преминаваме през сините облаци!

Стигнал до двореца и започнал да се качва по стълбите.

— А сега се издигаме по небесната стълба! — провикнал се той. — Скоро ще спрем пред вратите на рая.

Като стигнал до гълъбарника, крадецът пъхнал торбата при гълъбите. Те запърхали с крила, а той казал:

— Чувате ли как се радват ангелите и махат с крила?

След това затворил гълъбарника и си тръгнал.

На следващия ден отишъл при царя и му казал, че и третата задача е изпълнена.

— Къде са двамата нещастници? — попитал царят.

— Оставих ги в гълъбарника, а те си мислят, че са на небето.

Царят се качил до гълъбарника, за да се увери, че крадецът казва истината. Освободил свещеника и четеца от техния ужасен затвор и казал:

— Ти си крадец над крадците и свърши добре работата си. Този път ще те пусна да си отидеш, но повече не искам да те виждам в моето царство. Появиш ли се пак, ще увиснеш на бесилката.

Ловкият крадец се сбогувал с родителите си и отново тръгнал да скита по света. От този ден нататък никой не чул повече за него.

Децата на царя

Живял някога един цар. Родил му се син, който бил орисан да бъде погубен от елен, щом навърши петнадесет години.

Един ден, когато младият принц достигнал тази възраст, отишъл в гората на лов. По време на лова той се отделил от свитата си и останал сам. Изведнъж пред него застанал огромен елен. Принцът се опитал да го застреля, но не можал. А еленът бягал, докато не го примамил в най-гъстата част на гората. Внезапно еленът се превърнал в грамаден като великан човек, който казал:

— Ето че те хванах. Изхабих шест чифта стъклени ски и все не успявах да те заловя.

После отвлякъл принца, пренесъл го през едно голямо езеро и го завел във великолепен дворец. Когато седнали да вечерят, царят (защото човекът от гората бил владетелят на двореца) казал на принца:

— Имам три дъщери. Още тази вечер ще застанеш на стража в покоите на най-голямата и ще стоиш там до шест сутринта. Всеки път, когато камбаната бие, ще идвам при теб, за да те повикам. Ако не ми отговориш, на сутринта ще умреш. Но ако успееш да ми отговориш, ще се ожениш за дъщеря ми.

Принцът влязъл в покоите на царската дъщеря и видял един каменен истукан.

— Баща ми ще идва тук всеки час — казала царската дъщеря на истукана, — докато удари три. Ако царят извика принца, ти ще отговориш вместо него.

Истуканът кимнал с глава.

На другия ден царят казал на принца:

— Ти изпълни задачата, но за съжаление не мога да ти дам ръката на дъщеря си. Тази нощ ще застанеш на стража в покоите на по-малката ми дъщеря. Ще идвам при теб всеки час и ще те викам. Ако не ми отговориш, ще платиш с живота си.

Принцът отишъл в покоите на по-малката царска дъщеря. Там също стоял каменен истукан, още по-грамаден от първия.

— Ако баща ми извика принца — казала царската дъщеря на истукана, — ще отговориш ти.

Истуканът кимнал с глава, а принцът легнал пред вратата и заспал.

На сутринта царят казал:

— Макар че добре се справи с тази задача, не мога да ти дам ръката на по-малката си дъщеря. Тази нощ ще стоиш на стража в покоите на най-малката. Ще идвам при теб всеки час и ще те викам. Ако не ми отговориш, ще платиш с живота си.

Принцът отишъл в покоите на най-малката царска дъщеря. Там стоял истукан, много по-голям и по-висок от тези, които той видял в стаите на двете принцеси.

— Ако баща ми извика принца — казала най-малката царска дъщеря на истукана, — отговори ти.

Истуканът кимнал с глава, а принцът легнал пред вратата и заспал.

На другата сутрин царят му казал:

— Макар че и този път се справи чудесно, не мога да ти дам ръката на дъщеря си. В царството има голяма гора. Ако от шест сутринта до шест вечерта успееш да я изсечеш, тогава ще си помисля.

Царят дал на принца стъклена секира, стъклен клин и стъклена брадва и той се отправил към гората. Ала щом веднъж ударил със секирата, тя се счупила на две. Принцът взел клина, ударил по него с брадвата и той се разпаднал на парчета. „Ето че смъртта ми наближава“ — помислил си царският син. Бил толкова отчаян, че седнал и заплакал.

По пладне царят казал на своите дъщери:

— Мили мои деца, една от вас трябва да занесе на принца нещо за ядене.

— Не — казали двете по-големи сестри, — няма да отидем да му занесем храна. Нека да отиде тази, при която той беше на стража през последната нощ.

Тогава най-малката сестра взела кошница с различни лакомства и отишла в гората. Като видяла принца, го попитала как върви работата.

— Лошо, много лошо — отговорил той.

Царската дъщеря му казала, че първо трябва да хапне.

— Не ми е до ядене сега. По-скоро ми се иска да умра — казал с въздишка принцът.

Ала царската дъщеря ласкаво го помолила да вземе от храната. Той се съгласил и започнал да яде. След като се подкрепил, царската дъщеря казала:

— А сега ще те попощя малко, може и да те развеселя.

Започнала да го пощи и изведнъж той почувствал умора. След миг заспал дълбоко. А царската дъщеря завързала кърпичката си на възел, ударила три пъти с нея по земята и извикала.

— Арвегер, тук!

В този миг се появили множество подземни човечета и попитали царската дъщеря какво желае.

Тя казала:

— Трябва за три часа да изсечете гората и да натрупате дървата на куп.

Човечетата се хванали за работа и за по-малко от три часа всичко било готово. Тогава царската дъщеря взела кърпичката си, ударила с нея по земята и извикала:

— Арвегер, прибери се!

Човечетата изчезнали, а в това време принцът се събудил и видял, че гората е изсечена. Прибрал се в двореца в шест часа радостен и доволен. Царят го попитал:

— Е, изсече ли гората?

— Да — отговорил принцът.

— Не мога да ти дам дъщеря си за жена, трябва да изпълниш още едно условие. В царството има голямо езеро. Ще го изчистиш от тинята така, че да блесне като огледало и в него да могат да се развъждат рибки.

На другия ден царят му дал стъклена лопата и му казал:

— До шест часа вечерта езерото трябва да е изчистено.

Принцът отишъл при езерото, забил стъклената лопата в тинята и тя се счупила на две. Той се отчаял, седнал безпомощен на земята и заплакал. На обяд царската дъщеря му донесла храна и го попитала как върви работата.

— Ясно е, че ще трябва да заплатя с живота си. Лопатата се счупи — отговорил принцът.

— О — казала царската дъщеря, — не се безпокой. Ела първо да се нахраниш, а после ще се опитам да те развеселя.

— Не — отговорил принцът, — много съм тъжен, не ми се яде.

Царската дъщеря го успокоила с ласкави слова и го накарала да опита от храната. После започнала да го пощи и той заспал. Тогава тя извадила кърпичката си, завързала я на възел, ударила с нея по земята и извикала:

— Арвегер, тук!

В същия миг от земята изскочили малките човечета и я попитали какво иска. Тя им заповядала да изчистят езерото така, че да заблести като огледало. Човечетата извикали всички свои другари и след два часа работата била свършена. Като се върнали, казали:

— Изпълнихме всичко както беше заповядано.

Царската дъщеря ударила с кърпичката си по земята и извикала:

— Арвегер, прибери се!

Човечетата веднага изчезнали. Принцът се събудил и видял, че езерото е изчистено. А когато се прибрал в двореца, царят го попитал:

— Е, какво? Изчисти ли езерото?

— Да — отговорил принцът.

Царят отишъл при езерото, видял, че работата е свършена както трябва и казал:

— Макар че се справи добре с тази задача, не мога да ти дам дъщеря си за жена. Трябва да изпълниш още едно условие.

— Какво е то? — попитал принцът.

— В царството има една голяма планина, цялата обрасла с трънки. Трябва да я изсечеш и да построиш такъв дворец, какъвто хората не са виждали досега.

На сутринта царят дал на принца стъклена брадва и той тръгнал към планината. Щом пристигнал, веднага се заловил за работа. Но като ударил с брадвата само веднъж, тя се счупила на десетки малки парченца. Принцът седнал на земята и заплакал. Скоро обаче дошла царската дъщеря и му донесла вкусни ястия. После го попощила и той заспал. Тогава тя отново завързала кърпичката си на възел, ударила с нея по земята и извикала:

— Арвегер, тук!

Появили се малките човечета и я попитали какво иска.

— Трябва бързо да изсечете трънките, които растат по планината и да построите на върха й красив дворец.

Човечетата отишли в планината, извикали всички свои другари и за няколко часа всичко било готово. Като се върнали, казали на царската дъщеря, че работата е свършена. Тя ударила с кърпичката си по земята и извикала:

— Арвегер, прибери се!

Принцът се събудил и видял, че трънките са изсечени, и че на върха на планината се издига великолепен дворец. Развеселил се, станало му леко на сърцето. Когато се върнал в двореца, царят го попитал:

— Е, готов ли е дворецът?

— Да — отговорил принцът.

— Добре — казал царят, — но не мога да ти дам най-малката си дъщеря за жена, докато не омъжа другите две.

Мъка свила сърцето на принца, не знаел какво да направи. Ала щом настъпила нощта, той се промъкнал в покоите на царската дъщеря и двамата тайно избягали от двореца.

По средата на пътя царската дъщеря се обърнала и видяла, че баща й ги преследва и скоро ще ги настигне.

— Какво ще правим сега? — извикала тя. — Баща ми ще ни настигне и ще ни върне в двореца. Затова ще те превърна в шипков храст, а себе си ще превърна в роза и ще се скрия между твоите тръни.

Царят дошъл на мястото, където били принцът и най-малката му дъщеря, и видял само един шипков храст с една цъфнала роза. Посегнал да откъсне розата, но храстът започнал да го боде с тръните си. Царят се върнал в двореца с празни ръце. Царицата го попитала защо не е довел принцесата в двореца и той й разказал как за миг я бил изгубил от погледа си, а после вместо нея и принца видял само един шипков храст с цъфнала роза.

Царицата казала:

— Трябваше да откъснеш розата, а храстът щеше да тръгне след нея.

Царят отново отишъл на мястото, където бил шипковият храст, за да откъсне розата. Ала в това време принцът и царската дъщеря били вече далече. И той отново тръгнал да ги търси.

Както вървели, принцесата внезапно се обърнала и видяла, че баща й е много близко и че скоро ще ги настигне.

— Какво ще правим сега? — извикала уплашено тя. — Ще те превърна в църква, а себе си ще превърна в пастор и ще започна да чета проповед.

Само след миг царят пристигнал и видял красива църква, а в нея един пастор четял проповед. Той изслушал проповедта и се върнал в двореца. Царицата го попитала къде е принцесата, а той отговорил.

— Дълго ги гоних и когато ги настигнах, видях само една църква, в която пасторът четеше проповед.

— Трябваше да вземеш пастора със себе си — казала царицата, — а църквата щеше да тръгне след него. Ясно е, че ти нищо не можеш да направиш и затова ще отида аз.

Царицата вървяла дълго и накрая видяла в далечината двамата бегълци. Принцесата се обърнала случайно и като съзряла майка си, извикала:

— О, колко сме нещастни! Собствената ми майка ме гони! Ще те превърна в езеро, а себе си ще превърна в рибка.

Царицата пристигнала и видяла само едно голямо езеро, а в него весело подскачала малка рибка. Тя се опитала да улови рибката, но не успяла. Ядосала се и решила да изпие всичката вода. Изпила я, но й станало толкова лошо, че трябвало да я върне обратно.

— Виждам, че с вас нищо не може да се направи — казала тя и започнала да вика двамата бегълци. Те веднага възвърнали човешкия си образ, а царицата дала на дъщеря си три ореха и казала:

— Ако те сполети беда, тези орехи ще ти помогнат.

Принцът и царската дъщеря продължили пътя си и накрая стигнали до родния дом на принца. Недалече от него имало село.

— Ти ме почакай в селото — казал принцът на царската дъщеря, — а аз ще отида в двореца, за да взема каляска и слуги.

Когато пристигнал, всички се зарадвали, че го виждат отново. Той разказал, че има годеница и че тя го чака в селцето. След това заповядал да приготвят каляската. Ала щом седнал в нея, майка му го целунала и той забравил своята любима. Царицата заповядала да разпрегнат каляската и всички се прибрали в двореца.

В това време принцесата чакала някой да дойде да я вземе, но така и не дочакала. Тогава решила до отиде в мелницата и да помоли за някаква работа. Стопаните се съгласили и тя всеки ден трябвало да ходи на реката и да измива съдовете.

Веднъж царицата се разхождала по брега, забелязала девойката и казала:

— Каква красавица! Много ми харесва.

И започнала да разпитва навсякъде за нея, но никой не знаел коя е и откъде е дошла.

Минало много време. Един ден царицата решила да ожени сина си. Намерила му съпруга от далечна страна и скоро направили сватбата. Девойката, която работела в мелницата, чула, че в двореца ще има сватба и помолила господаря да я пусне, за да види младоженците. Но преди това счупила единия орех и от него излязла прекрасна рокля. Девойката я облякла и отишла в църквата. Младоженците застанали пред олтара, но когато свещеникът се приготвил да ги благослови, булката видяла красивата девойка и казала, че няма да се венчае, докато не й намерят рокля като нейната. Царицата заповядала да попитат девойката дали иска да продаде роклята си.

— Не, не я продавам, но ще я дам, ако ми позволите да пренощувам в стаята на царския син.

Царицата й разрешила да пренощува в покоите на принца, но накарала слугата да му даде сънотворни билки. Царската дъщеря цяла нощ молила своя възлюбен да се събуди. Разказала му как заради него е изсякла гората, как е построила двореца и как той я е забравил. Но принцът спял дълбоко и нищо не чул. Слугите обаче се събудили от плача на девойката и много се учудили, защото не знаели какво може да означава всичко това.

На сутринта булката облякла новата си рокля и всички отново тръгнали към църквата. В това време красивата девойка счупила втория орех и оттам излязла още по-хубава рокля. Тя облякла роклята, влязла в църквата и застанала до олтара. Щом я видяла, булката казала, че няма да се венчае, ако не й намерят рокля като тази на девойката. Попитали девойката дали я продава, а тя отговорила, че не я продава, но ще я даде, ако й позволят да пренощува още една нощ в покоите на принца. Царицата се съгласила и пак заповядала на слугата да сложи сънотворни билки във виното на царския син.

Вечерта девойката влязла в покоите на принца, но този път верният му слуга не сложил омайни билки във виното му. Той чул всичко и помолил царската дъщеря да му прости.

На другия ден царската дъщеря счупила и третия орех и оттам излязла още по-прекрасна рокля, която била обсипана със злато и скъпоценни камъни. Тя облякла роклята, а после двамата с принца се отправили към църквата. По пътя ги срещнали деца, които ги отрупали с цветя. След венчавката всички отишли в двореца и три дни яли, пили и се веселили. А коварната царица и булката били прогонени през девет царства в десето.

Тримата калфи

Живели някога трима калфи. Споразумели се, че където и да отидат, ще работят винаги заедно. Но дошли лоши времена и те останали без работа. Тогава решили да тръгнат по градове и села, за да си изкарват прехраната.

— Ако в първия град, в който пристигнем — казал единият от тях, — не успеем да си намерим работа, ще отидем в страноприемницата и ще се уговорим със стопанина, че ще му пишем кой от нас къде се намира и така всеки ще може да получи вест от другите. После ще се разделим.

По пътя срещнали един богат човек, който ги попитал кои са и откъде идват.

— Ние сме занаятчии и си търсим работа. Досега живяхме заедно, но ако не намерим работа, ще трябва да се разделим.

— Няма нужда да се разделяте — казал човекът. — Ако сте съгласни да вършите онова, което ще ви кажа, ще станете богати хора.

— Съгласни сме — казал единият калфа. — Стига да не си сложим грях на душата и да останем почтени хора.

— Не — отговорил пътникът, — нямам такива намерения.

В този миг вторият калфа погледнал краката на пътника и видял, че единият му крак е човешки, а другият е с конско копито. Разбрал, че това е дяволът и отказал да работи за него. Ала дяволът казал:

— Не се тревожете. Не става дума за вас, а за душата на друг човек, който наполовина ми принадлежи и скоро ще настъпи неговият час.

Калфите му повярвали и той им обяснил какво трябва да правят. На всеки въпрос единият трябвало да отговаря: „И тримата“, вторият — „За пари“, а третият — „Така трябва“. В замяна на това дяволът щял да ги възнагради богато, но при едно условие — да не казват нито дума повече. Иначе парите веднага щели да изчезнат.

Дяволът дал на калфите пари колкото можели да носят и им заповядал да отидат в една страноприемница. Когато пристигнали, стопанинът ги посрещнал и ги попитал:

— Ще хапнете ли нещо?

Първият калфа отговорил:

— И тримата.

— Разбира се — казал стопанинът, — така и предполагах.

Вторият калфа казал:

— За пари.

— Това е ясно от само себе си — отговорил стопанинът.

Тогава третият калфа казал:

— Така трябва.

Дали на тримата калфи вкусни ястия и хубаво вино. Те хапнали, пийнали и поискали да платят. Стопанинът им дал сметката, а първият калфа казал:

— И тримата.

Вторият казал:

— За пари.

Третият казал:

— Така трябва.

— Вярно е — обадил се стопанинът. — Ще платите и тримата, а без пари не бих ви дал нищо.

Тримата калфи платили повече отколкото трябвало.

Като разбрали това, другите гости казали:

— Тези са се побъркали.

— Сякаш наистина са полудели — отговорил стопанинът.

Тримата калфи поживели известно време в страноприемницата и винаги повтаряли едно и също: „И тримата“, „За пари“, „Така трябва“.

Веднъж в страноприемницата пристигнал богат търговец, който имал много пари. Той отишъл при стопанина и му казал:

— Вземи парите да ги пазиш, че току-виж тези калфи ги откраднали.

Стопанинът взел парите, но когато ги занесъл в стаята си, видял, че торбата е пълна с чисто злато. В полунощ той и жена му взели една секира, промъкнали се в стаята на търговеца и го убили. След това си легнали да спят.

На сутринта настанала голяма суматоха. Търговецът лежал мъртъв, потънал в кръв. Гостите се разбягали, а стопанинът казал:

— Сигурно тримата побъркани калфи са го убили.

— Те, ами, кой друг — съгласили се гостите.

Тогава стопанинът извикал калфите и им казал:

— Вие ли убихте търговеца?

— И тримата — отговорил първият.

— За пари — добавил вторият.

— Така трябва — потвърдил третият.

— Чухте ли? — извикал стопанинът. — Те сами си признаха.

Отвели тримата калфи в тъмницата. Като разбрали, че работата става сериозна, те се изплашили. Ала през нощта дошъл дяволът и казал:

— Потърпете още малко. Нито косъм няма да падне от главите ви.

На следващия ден завели тримата калфи при съдията. Той ги попитал:

— Вие убийци ли сте?

— И тримата — отговорил първият.

— А защо убихте търговеца?

— За пари — отговорил вторият.

— Ах, вие, злодеи такива! — викнал съдията. — Не ви ли е грях?

— Така трябва — казал третият калфа.

— На всичко отгоре сте закоравели престъпници. Отведете ги веднага да им отсекат главите.

Извели тримата калфи на площада. Сред тълпата бил и стопанинът на страноприемницата. После стражите им завързали ръцете и ги качили на дървената площадка, където стоял палачът с меч в ръка.

Изведнъж се появила каляска с четири огненочервени коня отпред. От прозорчето на каляската някой махал с бяла кърпичка.

— Ще ги помилват — казал палачът.

— Да се помилват! Да се помилват! — разнесъл се глас от каляската. После от нея излязъл дяволът, облечен като богат господин и казал:

— Вие тримата сте невинни. Сега можете да кажете какво сте видели и чули.

Най-старият калфа казал:

— Ние не сме убили търговеца. Убиецът е там, долу, сред тълпата.

И показал стопанина на страноприемницата.

— А за да се уверите в това — продължил калфата, — отидете в неговата изба. Там е пълно с трупове.

Съдията изпратил помощниците си в избата. Те видели, че това, което казва калфата, е вярно и съобщили на съдията. Той заповядал да заловят стопанина на страноприемницата и да му отсекат главата.

Тогава дяволът казал на тримата калфи:

— Ето че взех душата, която ми трябваше. От днес вие сте свободни и ще имате пари до края на живота си.

Совата

Някога, когато хората още не били толкова умни, колкото са в днешно време, в един малък град се случило нещо много странно. Една нощ от гората долетяла сова и се скрила в някакъв хамбар. На сутринта в хамбара влязъл ратаят да вземе слама и като видял совата, така се изплашил, че тутакси побягнал. Казал на господаря си, че в хамбара има ужасно чудовище с огромни очи, което може да погълне човек.

— Познавам те добре — казал господарят. — Можеш да гониш косове из полето, но като видиш умряла кокошка, не смееш да се приближиш до нея. Ще отида да видя какво е това чудовище.

Влязъл в хамбара и се огледал. Но щом зърнал совата, хукнал да бяга. Обиколил бързо съседите и ги помолил за помощ. Казал им, че в хамбара му има опасен звяр, който може да погълне всички хора в града.

Вдигнала се голяма врява. Всички излезли навън, въоръжени с копия, с вили, коси и брадви, готови да се бият с цяла войска. Накрая дошли градските съветници заедно с кмета. Строили се на пазара и се отправили към хамбара. Обкръжили го, а един от най-сърцатите мъже влязъл вътре с насочено напред копие. Ала само след миг надал страшен вик и изскочил навън. Не можел да каже нито една дума.

После напред излязъл снажен мъж, прочут с бойните си подвизи, и казал:

— Само с гледане няма да изгоните чудовището. Но виждам, че ви е страх.

Наредил да му донесат ризница, меч и копие. След това отворили вратата на хамбара и видели совата, която в това време се била преместила на една дебела греда в средата на хамбара. Донесли стълба и снажният мъж започнал да се качва по нея. Като стигнал до края на стълбата, совата усетила, че нещо я заплашва. Разперила криле, затракала с клюн и надала зловещ писък.

— Удряй, удряй! — викало множеството отвън.

— Ако сте на мое място, няма да викате толкова! — отговорил мъжът.

Изведнъж той се разтреперил, призляло му и бързо започнал да слиза. А останалите си помислили: „Чудовището отрови само с дъха си най-силния мъж в града. Трябва ли да се излагаме на такава опасност?“

Дълго се съвещавали какво да правят, за да спасят града. Накрая кметът казал:

— Мисля, че трябва да съберем пари и да платим на стопанина хамбара заедно със сеното, житото и сламата. След това ще го запалим и чудовището ще изгори заедно с него.

Всички се съгласили. Подпалили хамбара от четирите му страни, а в това време совата отлетяла…

Който не вярва, да отиде там и да попита.

Неблагодарният син

Веднъж един мъж и една жена седнали на трапезата да ядат печена кокошка. Мъжът видял, че идва баща му и набързо скрил кокошката под масата. Не искал да даде нито парченце от нея.

Старецът влязъл, седнал на трапезата, вкусил едва от яденето и си отишъл. Тогава синът му извадил кокошката, ала в същия миг тя се превърнала в жаба. Жабата скочила на главата му и повече не слязла оттам. Когато той се опитвал да я свали, тя започвала да гледа така страшно, че никой не смеел да я докосне.

Неблагодарният син трябвало всеки ден да храни жабата, иначе тя щяла да му изяде лицето. И понеже не можал да намери покой, той се скитал по света до края на живота си.

Селянинът и дяволът

Имало едно време един умен и хитър селянин. За неговите лудории може много да се разказва, но най-интересната история е за това как той срещнал дявола и го надхитрил.

Веднъж селянинът отишъл на нивата да оре. Цял ден орал и когато започнало да се смрачава, решил да се прибере у дома. Ненадейно видял сред полето купчинка горящи въглени. Приближил се, и какво да види — върху въглените седяло малко дяволче.

— Ти май седиш върху огъня — казал селянинът.

— Така е — отговорило дяволчето, — седя върху огъня. След това тук ще има толкова злато и сребро, колкото не си виждал през целия си живот.

— Огънят е на моята нива, а това значи, че е мой.

— Ще бъде твой, ако се съгласиш две години да ми даваш половината от това, което ще порасне на нивата — отговорило дяволчето.

— Добре — казал с готовност селянинът. — Но за да не спорим при подялбата, ще се разберем така: ти ще вземеш това, което ще израсте над земята, а аз — това, което ще остане под земята.

Това много се харесало на дяволчето. Тогава хитрият селянин посадил ряпа. Дошло време да се прибира реколтата. Дяволчето пристигнало да вземе това, което му се полагало, но намерило само пожълтели листа и стебла. А селянинът извадил ряпата и останал много доволен.

— Ти ме измами — казало дяволчето, — но така няма да продължава. Сега аз ще взема това, което ще остане под земята, а ти ще вземеш това, което ще порасне над земята.

— Съгласен съм — казал селянинът.

Дошло време за сеитба. Този път селянинът посял пшеница. Когато пшеницата узряла, той отишъл на полето и събрал пълните класове. Дяволчето дошло, видяло голото стърнище и от яд се заклещило в една цепнатина.

— Така ви се пада на вас, дяволите! — казал хитрият селянин, взел съкровището и се прибрал у дома.

Любов и мъка по равно

Живял някога един шивач, който бил много свадлив. Жена му била добра, скромна и работлива, но никога не можела да му угоди. Каквото и да правела, той бил недоволен — карал й се, скубел косите й и я биел.

Един ден дошли стражи, хванали го и го изправили пред съда. Осъдили го и го хвърлили в тъмница. Като поседял известно време, пуснали го на свобода, но го накарали да обещае, че никога повече няма да бие жена си и ще дели с нея и любовта и мъката, както подобава между мъжа и жената.

Отначало всичко вървяло добре, ала скоро шивачът отново станал свадлив и започнал да се кара на жена си. И понеже му било забранено да я бие, решил да й оскубе косите. Бедната жена всеки път побягвала навън, а той хуквал след нея с аршина и ножицата в ръка. Когато успявал да я хване, се смеел, но когато не успявал, започвал яростно да крещи.

Така продължило, докато съседите не се притекли на помощ. Хванали шивача и го завели в съда. Там му напомнили какво е обещал, а той казал:

— Любезни господа съдии, аз удържах своето обещание. Не съм бил жена си и споделях с нея и любов, и мъка.

— Как така? — попитали съдиите. — Ето, че тя отново се оплаква от теб.

— Исках само да пригладя косите й — отговорил шивачът, — защото изглеждаше ужасно. А тя ме измами и избяга. Втурнах се след нея с ножицата и аршина в ръка, за да я накарам да се върне и да си гледа домашната работа. Та нали делих с нея любов и мъка? Само че, когато успявах да я хвана, на мен ми ставаше драго, а за нея беше мъка. А когато не успявах, на нея й ставаше драго, а за мен беше мъка.

Но съдиите не били доволни от този отговор и наказали шивача справедливо.

Умната дъщеря на селянина

Живял някога беден селянин. Той имал само една малка дървена къща и една-единствена дъщеря. Веднъж селянинът й казал:

— Трябва да помолим царя да ни даде малко земя, за да можем да си изкарваме прехраната.

Царят разбрал, че наистина са много бедни и им подарил малка ливада. Тогава селянинът и неговата дъщеря решили да я изорат и да я засеят с ръж. Започнали да орат и когато стигнали до края на нивата, намерили едно малко хаванче от чисто злато.

— Ето на — казал селянинът на дъщеря си, — царят беше милостив към нас и ни подари земя. Ще му дадем хаванчето за благодарност.

Но дъщеря му не била съгласна и казала:

— Щом имаме хаванче, ще трябва и чукало. По-добре е да си мълчим.

Ала селянинът не я послушал, взел хаванчето и го занесъл в двореца. Казал на царя, че го е намерил на нивата и го попитал дали ще го приеме като подарък. Царят взел хаванчето и попитал:

— А друго не намери ли?

— Не — отговорил селянинът.

Тогава царят му заповядал да донесе и чукалото. Селянинът обяснил, че не е намерил чукало, но все едно че говорел на вятъра. Царят наредил да го хвърлят в тъмница и да го държат там, докато не каже къде е скрил чукалото. Тъмничарите му носели хляб и вода и веднъж чули как той си говорел сам:

„Ако бях послушал дъщеря си, нямаше да съм тук. Ех, ако бях я послушал!“

Тъмничарите отишли при царя и му казали какво са чули. А той им заповядал веднага да доведат селянина при него. Така и станало.

— Какво толкова е казала дъщеря ти, та все повтаряш: „Ех, ако бях послушал дъщеря си“?

— Каза ми, че ако донеса хаванчето в двореца, ще ми поискаш и чукалото.

— Щом дъщеря ти е толкова умна, нека да дойде в двореца — казал царят.

Дъщерята на селянина отишла в двореца. Царят дълго я разпитвал и накрая казал:

— Ще дойдеш при мен нито гола, нито облечена, нито в кола, нито без кола, като нито ще вървиш по пътя, нито няма да вървиш по него. Ако изпълниш всичко това, ще се оженя за теб.

— Добре — съгласила се тя.

После се върнала вкъщи и се съблякла съвсем гола. Взела една рибарска мрежа и я метнала върху себе си — така хем била гола, хем облечена. След това се завързала за опашката на магарето, което било впрегнато в колата, така че то да я влачи — хем била с кола, хем без кола. А докато магарето я теглело, тя опирала в земята само палеца на единия си крак — хем вървяла по пътя, хем не вървяла по него. Така тя пристигнала в двореца. Царят я видял и казал, че всичко е изпълнено както трябва, и се оженил за нея.

Минали години. Веднъж царят отишъл на парад. В това време селяни, които били продали дървата си, били спрели колите си край портите на двореца. В едните коли били впрегнати волове, а в другите — коне. Единият от селяните имал три коня и едно жребче. Ала жребчето избягало и застанало между воловете. Селяните започнали да спорят чие е жребчето и чии са воловете. Царят чул врявата и казал, че жребчето трябва да остане при воловете и да го вземе този селянин, на когото са воловете. Другият селянин трябвало да се примири и със сълзи на очи се простил с жребчето си. Но той научил, че царицата е много милостива и решил да отиде при нея, за да я помоли за помощ.

— Добре — казала царицата. — Ако ми обещаеш, че няма да ме издадеш, ще ти кажа какво трябва да направиш. Утре рано сутринта, когато царят излиза навън за развода на караула, застани на улицата, откъдето той ще мине, вземи една малка рибарска мрежа и започни да теглиш мрежата така, сякаш е пълна с риба. — После обяснила на селянина какво трябва да отговори на царя, ако започне да го разпитва.

На другия ден селянинът застанал на улицата и се престорил, че лови риба. В това време минал царят и като го видял, изпратил един от придворните си да го попита що за глупост върши. Селянинът отговорил:

— Ловя риба.

— Но как можеш да ловиш риба, когато няма вода? — попитал придворният.

— Както от два вола може да се роди жребче, така и аз ловя риба без вода.

Царят чул отговора му и заповядал да доведат селянина при него.

— Кой те научи на това? — попитал царят.

— Господ да пази! — извикал селянинът. — Аз го измислих!

Тогава хванали селянина и го били, докато не признал, че царицата го е научила какво да каже.

Царят се върнал в двореца, извикал жена си и казал:

— Защо не ми казваш истината? Не искам повече да бъдеш моя жена! Върви там, откъдето си дошла!

Но на сбогуване царят й позволил да вземе онова, което й е най-скъпо.

Царицата казала:

— Добре, мой мили съпруже. Както заповядаш, така и ще направя.

Спуснала се към него, целунала го и му казала, че иска да се сбогува с него както подобава. Наредила да донесат хубаво вино и тайно сложила в него упояващи билки. Царят изпил цяла чаша, а царицата едва вкусила. След малко царят легнал и заспал дълбоко. Тогава царицата взела бяло покривало, увила в него царя и заповядала на слугата да го принесе в каляската. После го отвела в малката селска къща на баща си. Сложила го на леглото, а той спал цял ден и цяла нощ. Когато се събудил, попитал:

— Къде се намирам?

Започнал да вика слугите, но никой не се появил. Дошла царицата и казала:

— Мили мой, ти ми заповяда да взема онова, което ми е най-скъпо. Но за мен няма нищо по-скъпо от теб. Затова те взех със себе си.

— Скъпа царице, ти си моя и аз съм твой — отговорил царят.

После двамата се върнали в двореца и отпразнували сватбата си.

Успешна търговия

Веднъж един селянин закарал кравата си на пазара и я продал за седем талера. На връщане минал край вира и чул как жабите крякат:

— Квак, квак! Квак, квак!

„Да — казал си той, — ще крякат така цял ден. Но аз съм спечелил седем, а не два талера.“

Селянинът отишъл до вира и извикал:

— Ей, глупави твари! Не можете ли да броите? Седем талера, а не два.

Ала жабите си знаели своето:

— Квак, квак! Квак, квак!

— Е, ако не ми вярвате, ще ги преброя пред вас. И селянинът извадил парите от джоба си и преброил седем талера, всеки по двадесет и четири гроша. Но жабите не му обърнали никакво внимание и продължили да крякат.

— Да не би да знаете по-добре от мен! — извикал ядосан селянинът. — Добре тогава, пребройте ги сами.

И хвърлил всичките пари във водата. Почакал малко, докато жабите ги преброят и му ги върнат, но те продължавали да крякат:

— Квак, квак! Квак, квак!

Селянинът чакал до вечерта, и понеже станало време да се прибира вкъщи, нахокал жабите:

— Ей, вие, жаби, с големи глави и изпъкнали очи! Устата ви е толкова голяма и така крещите, че ако човек ви слуша, ще го заболят ушите. А не можете да преброите седем талера! Да не мислите, че ще стоя тук и ще чакам да свършите?

Селянинът се върнал у дома ужасно ядосан, но още на другия ден заклал една крава и пресметнал, че ако продаде изгодно месото, ще спечели толкова, колкото биха стрували две крави заедно с кожата. Взел месото и отишъл в града. Не щеш ли, пред градските порти тичали насам-натам десет кучета. Най-голямото от тях се приближило до селянина, подушило месото и заджавкало:

— Джав, джав! Джав, джав!

— Разбирам, че казваш: „Дай, дай!“ — казал селянинът. — Искаш месо, а на мен какво ще ми остане, ако ти дам?

— Джав, джав! Джав, джав! — отговорило кучето.

— Е, щом толкова настояваш, ще ти дам едно парче. Познавам господаря ти. След три дни искам да си получа парите. Можеш да ми ги донесеш вкъщи.

Той оставил месото на земята и си тръгнал.

А кучетата се нахвърлили на още кървавото месо и залаяли:

— Джав, джав! Джав, джав!

Селянинът ги чул отдалече и си помислил: „Сега всички ще ядат от месото, но ще ми плати голямото куче“.

Минали три дни. „Довечера ще си получа парите“ — казал си той и бил много доволен. Ала времето минавало и никой не идвал да му ги донесе.

— Човек не може да се довери на никого — казал селянинът, и понеже загубил всякакво търпение, се отправил към града, за да си поиска парите от месаря. Месарят помислил, че селянинът се шегува, но той казал:

— Не, шегата настрана. Искам си парите и толкова. Нима голямото куче не ти донесе месо от цяла крава?

Месарят се ядосал и изгонил селянина.

— Ще видиш ти! — заканил се той. — Има справедливост на този свят!

Тогава селянинът отишъл в двореца и помолил да го заведат при царя. Завели го при царя, а там била и царската дъщеря. Царят попитал какво се е случило.

— Ох — изпъшкал селянинът, — жабите и кучетата ми заграбиха парите и стоката, а месарят ми се отплати, като ме подгони с метлата.

И разказал всичко подробно, както си било. Изведнъж принцесата започнала да се смее, а царят казал:

— С нищо не мога да ти помогна, но затова пък ще ти дам дъщеря си за жена — откакто се е родила, не се е смяла и аз обещах да дам ръката й на този, който успее да я разсмее.

— О-о! — завайкал се селянинът. — Но за какво ми е тя? Имам си жена вкъщи и тя ми стига. Как ще живея с две жени?

Царят се разгневил и креснал:

— Ти си истински грубиян! Но аз ще те възнаградя. Сега се махай оттук, а след три дни ще дойдеш пак и ще получиш петстотин.

Селянинът излязъл навън и стражът му казал:

— Ти успя да разсмееш принцесата и затова царят ще те възнагради богато.

— Да — отговорил селянинът, — мисля, че ще ми броят петстотин.

— Слушай, защо не ми дадеш някоя и друга пара? — попитал стражът. — Какво ще правиш с толкова много пари?

— Съгласен съм да ти дам двеста. Отиди при царя след три дни и го помоли да ти ги даде.

Наблизо стоял един сараф. Чул разговора и изтичал при селянина. Хванал го за ръкава и му казал:

— Я гледай какъв щастливец! Готов съм да ти сменя парите. Ще ти дам дребни, иначе какво ще правиш с талерите?

— Съгласен съм — отговорил селянинът. — Ще ти дам триста талера, но ти ми дай дребните сега, а след три дни царят ще се разплати с теб.

Сарафинът се зарадвал от изгодната сделка и дал на селянина стари грошове, а за три такива давали два нови.

Минали три дни и селянинът отишъл при царя.

— Свалете му дрехата! — заповядал царят. — Сега ще си получи своите петстотин.

— О — казал селянинът, — но те вече не са мои. Двеста подарих на стража, а триста ми смени сарафинът. Тъй че от царството на мен нищо не ми се полага.

В това време дошли стражът и сарафинът и поискали обещаните пари. Царят заповядал на всеки да ударят толкова тояги, колкото пари искал. Стражът търпеливо понесъл всичко — не му било за първи път. Ала сарафинът жално се завайкал:

— Ох, ох, нима това са звънтящи талери?

Царят се развеселил, гневът му преминал и той казал на селянина:

— Ти загуби наградата си още преди да си я получил. Затова ще ти дам злато колкото поискаш.

Селянинът не чакал да го увещават дълго и напълнил джобовете си със злато. После отишъл в една таверна, за да преброи парите. Сарафинът се притаил зад него и чул какво си говори:

— Царят ме измами. Добре ме подреди. Ако самият той ми беше дал парите, щях да зная колко са. А сега откъде да зная колко са, като си ги слагах наслуки в джобовете!

— Боже опази! — промърморил сарафинът. — Да говори така непочтително за царя! Ще отида в двореца и ще кажа какво съм чул. За това ще получа награда, а него ще го накажат!

Когато царят чул какво си говорел селянинът, страшно се ядосал и заповядал на сарафина да го доведе в двореца.

— Трябва да отидеш при царя — казал сарафинът на селянина.

— Най-напред ще трябва да си ушия нова дреха — отговорил той. — Да не мислиш, че богат човек като мен може да се яви в двореца с толкова износени дрехи?

Сарафинът разбрал, че селянинът няма да отиде в двореца без нови дрехи и се уплашил, че няма да получи царската награда.

— Какво ще кажеш, ако ти дам назаем за ден-два моите дрехи. Те са съвършено нови — предложил сарафинът. — Какво ли не прави човек от любов към ближния!

Това се харесало на селянина и той се съгласил. Облякъл дрехите на сарафина и двамата се отправили към двореца. Царят ги посрещнал намръщен и казал на селянина какво е чул сарафинът.

— Е — отговорил селянинът, — каквото и да каже сарафинът, то е лъжа. Човек не може да очаква от него да говори истината. Ето сега ще започне да твърди, че съм облякъл неговите дрехи.

— Какво? — извикал сарафинът. — Да не би да искаш да кажеш, че дрехите са твои? Нима не ти ги дадох назаем, за да можеш да се появиш пред царя?

Царят чул това и казал:

— Сарафинът наистина измами един от нас — или мен, или селянина. — И ги пуснал да си вървят. Селянинът се прибрал у дома с новите дрехи и казал:

— Е, този път наистина ми провървя!

Мръсният брат на дявола

Живял някога беден войник. Той не можел вече да служи и нямало с какво да си изкарва прехраната. Дълго мислил как да излезе от това безрадостно положение, но нищо не могъл да измисли. Веднъж, когато отишъл в гората, на пътя му застанало едно малко човече. Това бил дяволът.

— Защо си така тъжен? — попитал той.

— Защото съм гладен и нямам пукната пара — отговорил войникът.

— Ако дойдеш с мен, ще имаш пари до края на живота си — казал дяволът. — Ще ми служиш седем години, а после отново ще бъдеш свободен човек. Само трябва да знаеш едно: нито ще се миеш, нито ще се решиш, нито ще се подстригваш, нито ще си режеш ноктите.

— Е, какво да се прави — въздъхнал войникът, — твоя воля. Както искаш, така ще направя.

Дяволът завел войника в ада и му наредил какво да прави. Трябвало да разпалва огъня под казаните, в които седели грешниците, да събира боклука — изобщо да се грижи за чистотата и реда. Ала не бивало да поглежда дори веднъж в някой от казаните.

— Добре, ще се постарая — съгласил се войникът. Дяволът тръгнал да скита по света, а в това време войникът се заловил за работа — разпалил огъня, събрал боклука и измил пода. Когато старият дявол се върнал и проверил дали всичко е наред, останал много доволен и пак тръгнал на път.

Щом останал сам, войникът се огледал наоколо. Видял, че върху огъня са наредени много казани и че нещо в тях ври и клокочи. Бил готов да си даде живота, само и само да надникне вътре, но дяволът му бил забранил най-строго да прави това. Накрая обаче не се стърпял, леко повдигнал капака на един от казаните, погледнал и какво да види — вътре седял неговият подпоручик.

— А, гълъбче, ето къде си попаднал! — извикал войникът. — Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.

И бързо затворил капака. После разпалил огъня и даже сложил още дърва. След това отишъл при друг казан, повдигнал капака и видял, че в него седи знаменосецът.

— Аха — извикал той, — значи и ти си тук! Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.

Захлупил казана и разпалил огъня. Но на войника му се искало да погледне в още един казан. Повдигнал капака и онемял от почуда — в него седял самият генерал.

— Аха, гълъбче, ето къде си попаднал! — възкликнал войникът. — Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.

Донесъл още дърва и пламъците лумнали още по-силно. Така войникът служил при дявола цели седем години, без да се мие, без да се реши, без да се подстригва и без да си реже ноктите. Когато срокът изтекъл, дяволът казал:

— Е, Ханс, какво прави тук през цялото време?

— Разпалвах огъня, чистех и събирах боклука — отговорил войникът.

— Не е вярно! Ти си надничал в казаните. Но, както и да е, срокът ти изтече. Искаш ли да си отидеш у дома!

— Да — отговорил войникът, — иска ми се да видя какво прави баща ми.

— Добре тогава — казал дяволът. — Ще получиш своето възнаграждение. Вземи всичкия боклук и го сложи в раницата си. Ще си отидеш вкъщи мръсен, рошав, с дълги коси и неизрязани нокти. Ако някой те попита откъде идваш, ще кажеш: „От ада“. А ако някой те попита кой си, ще отговориш: „Аз съм мръсният брат на дявола и сам съм си господар“.

Войникът нищо не казал, но останал много недоволен от възнаграждението си. Като се изкачил отново на земята, той свалил раницата от гърба си, за да изсипе боклука от нея. Ала щом я отворил, боклукът се превърнал в чисто злато.

— И през ум не ми е минавало такова нещо! — възкликнал войникът и тръгнал към града.

Скоро стигнал до една страноприемница. Като го видял, стопанинът се изплашил — Ханс приличал на истинско страшилище, по-ужасно и от плашило в овощна градина.

— Откъде идваш? — попитал той.

— От ада — отговорил Ханс.

— А кой си ти?

— Аз съм мръсният брат на дявола и сам съм си господар.

На стопанина никак не му се искало да пусне войника в страноприемницата, но като видял златото, любезно му отворил вратата. После заповядал да му дадат най-хубавата стая и да му прислужват както подобава. Ханс хапнал, пийнал, а след това, без да се измие, си легнал да спи.

В това време стопанинът не можел да намери покой — златото било все пред очите му. Накрая не издържал, промъкнал се в стаята на войника и откраднал раницата.

На сутринта Ханс искал да плати на стопанина, но видял, че раницата я няма. Уплашил се и си казал: „Попадна в беда, без да си виновен“.

Тогава Ханс решил да се върне в ада. Оплакал се на дявола и го помолил за помощ.

— Седни тук — казал дяволът. — Ще те измия, ще те среша, ще те подстрижа и ще ти изрежа ноктите.

Като свършил всичко, дяволът дал на Ханс друга раница и казал:

— Отиди при стопанина и му кажи да ти върне златото, а аз ще го взема в ада, за да разпалва огъня вместо теб.

Ханс се върнал в страноприемницата и казал на стопанина:

— Ти ми открадна златото. Ако не ми го върнеш, ще отидеш в ада и ще станеш такова страшилище, каквото бях аз.

Стопанинът се сепнал, върнал златото и помолил Ханс да не казва нито дума на никого. А Ханс станал богат човек. Купил си хубави дрехи, а по пътя към дома се научил да свири на флейта. Щом пристигнал, отишъл в двореца да посвири на царя. Царят много харесал неговата музика и му обещал дъщеря си за жена. Ала като чула, че ще трябва да се омъжи за прост войник, царската дъщеря казала:

— По-добре да се хвърля в езерото, отколкото да стана негова жена!

Но царят удържал думата си. Дал на Ханс дъщеря си за жена, а тя, от любов към баща си, се съгласила.

Ето как мръсният брат на дявола се оженил за царската дъщеря, а когато царят умрял, получил и неговото царство.

Даровете на малките човечета

Живели някога един шивач и един златар, които тръгнали заедно да пътешестват.

Веднъж, когато слънцето вече залязвало, те чули странна далечна мелодия. Тя звучала така приятно, че те забравили умората си и започнали да вървят по-бързо. Скоро стигнали до един хълм. Луната била изгряла и пръскала ярка светлина наоколо. Пред очите на двамата пътници се разкрила необикновена гледка — десетки малки човечета — мъже и жени — весело танцували в кръг, хванати за ръце, и пеели чудесна песен. В средата на кръга стоял най-възрастният от тях. Той бил облечен в пъстра одежда, а върху гърдите му се спускала бяла като сняг брада.

Шивачът и златарят замръзнали на местата си от изненада. В същия миг белобрадият старец им кимнал да влязат в кръга, а малките човечета се отдръпнали, за да им направят място. Златарят имал гърбица и като всички гърбави хора, се престрашил и влязъл в кръга пръв; шивачът бил по-предпазлив, но като видял как всички се веселят, смело пристъпил напред. Кръгът се затворил и малките човечета продължили да танцуват и да пеят. Тогава старецът извадил от пояса си нож, наточил го и като се уверил, че е достатъчно остър, се обърнал и погледнал пришълците. Те се разтреперили от страх, но нямали време дори да помислят — със светкавична бързина старецът хванал златаря, остригал косата и брадата му, а след миг същото се случило и с шивача. После дружелюбно ги потупал по рамото сякаш искал да им каже, че добре са постъпили, като не са се съпротивлявали. Сетне им показал една купчина въглища и им дал знак да си напълнят джобовете. И макар че не знаели за какво може да им послужат въглищата, шивачът и златарят се подчинили и тръгнали да търсят подслон.

Когато се спуснали в долината, ударило полунощ. Изведнъж музиката секнала и хълмът потънал в тишина, огрян от лунната светлина. Двамата пътници намерили един запустял двор, покрили се с наметалата си и легнали да спят, като забравили да извадят въглищата от джобовете си.

На сутринта се събудили от тежестта на някакъв товар. Бръкнали в джобовете си и не могли да повярват на очите си — те били пълни със злато. Така станали богати хора. Ала златарят, който бил много алчен, предложил на шивача да останат още един ден и вечерта отново да отидат при малките човечета, за да се сдобият с още злато.

— На мен и това ми стига — казал шивачът. — Ще стана майстор, ще се оженя и ще бъда наистина щастлив човек. — Но се съгласил с предложението на златаря да останат още един ден.

Вечерта златарят приготвил две големи торби, за да ги напълни със злато, и се отправил към хълма. Там заварил малките човечета да пеят и да танцуват. Белобрадият старец отново подкастрил косата и брадата му, а после му посочил купчината с въглища. Златарят това и чакал. Напълнил джобовете си и торбите колкото можал и весело потеглил по обратния път. Легнал, завил се и сладко заспал.

На сутринта, едва отворил очи, бързо бръкнал в джобовете си, но там намерил само черни въглища. „Все пак имам малко злато от миналата нощ“ — помислил си той. Ала то също се било превърнало в буци въглища. Изплашеният златар се ударил по челото и в този миг разбрал, че главата му е съвсем гола. Нещастието му обаче не свършило дотук — когато се погледнал, видял, че на гърдите му е израснала гърбица, много по-голяма от тази, която носел на гърба си. Тогава разбрал, че е наказан заради алчността си и горчиво заплакал. В това време шивачът се събудил и започнал да го утешава.

— Ти винаги си бил най-добрият ми приятел. От днес нататък ще живеем заедно.

Така и станало. Но нещастният златар трябвало до края на живота си да носи две гърбици и да крие от хората голата си глава.

Старият Хилдебранд

Живели някога селянин и селянка. Случило се така, че попът харесал селянката и много му се искало да остане с нея цял ден и да се позабавлява. А и на нея също й се искало.

— Слушай — казал попът, — решил съм да останем двамата сами цял ден и да се позабавляваме. Затова кажи на мъжа си, че си болна. Охкай, викай силно и не ставай от леглото чак до неделя, когато ще чета проповед в църквата. А аз ще кажа в проповедта си, че ако някой има вкъщи болно дете, болен мъж, болна жена или баща, или майка, или сестра, ще трябва да отиде в планината. Там ще си купи за един крайцер лаврови клонки и болният веднага ще оздравее.

Селянката се съгласила. Вечерта, като си легнала, започнала да се оплаква, да охка и да вика. Мъжът й се опитал да я успокои, но напразно. Така било всеки ден. В неделя селянката казала:

— Мисля, че ще умра. Затова искам преди смъртта си да отида да послушам проповедта на свещеника.

— О, дете мое! — извикал покрусен мъжът й. — Не бива да правиш това. Може да ти стане по-зле. Ще отида аз, ще чуя проповедта и после всичко ще ти разкажа дума по дума.

— Е, добре — казала жена му. — Върви ти, но слушай внимателно.

Селянинът отишъл в църквата и попът започнал да говори:

— Ако някой има у дома си болно дете, болен мъж, болна жена, болен баща или майка, или сестра, нека да отиде в планината, да си купи за един крайцер лаврови клонки и тогава болният веднага ще оздравее.

Като чул това, селянинът се зарадвал, взел от попа един крайцер и се отправил към дома си.

— Ей, мила женичке! — викнал той още от вратата. — Може да смяташ, че вече си оздравяла. Попът каза, че ако някой има в къщата си болен — дете, мъж, жена, баща, майка или сестра, трябва да отиде в планината и да купи за един крайцер лаврови клонки. Щом стори това, болният веднага ще оздравее. Попът ми даде един крайцер и аз веднага ще тръгна, за да оздравееш по-бързо. — И излязъл.

Селянката веднага станала от леглото, а след миг пристигнал попът.

В това време селянинът бил вече далеч от дома си — вървял много бързо, защото искал час по-скоро да стигне до планината. По пътя срещнал кума си, който бил търговец на яйца и се връщал от пазара, където продал стоката си.

— Здрасти! — извикал кумът. — Закъде бързаш толкова?

— Отивам на свято място — отговорил селянинът. — Жена ми е болна, а в проповедта си попът каза, че който има вкъщи болен — дете, мъж, жена, майка, баща или сестра, трябва да отиде в планината и да купи лаврови клонки за един крайцер. Тогава болният веднага ще оздравее.

— Слушай — казал кумът, — как може да си толкова глупав и да повярваш на такова нещо? Знаеш ли каква е работата? Попът е решил да остане с жена ти през деня и двамата да се повеселят. Измамили са те, за да не им пречиш.

— Какво говориш? — извикал селянинът. — Искам веднага да проверя дали това е истина.

— Тогава сядай в кошницата, а аз ще те заведа да видиш с очите си какво правят жена ти и попът.

А там вече било много весело. Селянката била изпекла вкусни кифлички, а попът седял доволен и пийвал хубаво вино. Изведнъж някой почукал на вратата.

— Кой е? — попитала селянката.

— Аз съм, кумице — отговорил кумът. — Носих яйца на пазара, но не можах да ги продам. Пусни ме да пренощувам у вас, че навън е вече тъмно.

— Е, не си дошъл навреме — казала селянката, — но какво да се прави. Влизай и сядай на печката.

Кумът влязъл и се настанил на печката, а селянката и попът продължили да се веселят. Попът казал:

— Слушай, гълъбче, ти пееш така хубаво. Защо не ми изпееш нещо?

— Ех — отговорила селянката, — пеех хубаво някога, когато бях млада. А сега вече не мога.

— Хайде, хайде — настоял попът, — поне малко ми попей.

И селянката започнала:

Мъжа си ловко аз изпратих

на планината да се моли

и ето че сама останах.

Попът запял с нея:

Добре ще бъде, ако той

остане там една година

насам-натам да се пошляе.

Алилуя!

Тогава кумът (а селянинът се казвал Хилдебранд) също запял:

Хилдебранд, кумецо мил,

защо на печката си се качил?

Запял и селянинът от кошницата:

Такава песничка не мога

аз да понеса,

от кошницата искам

да изляза на часа!

Хилдебранд изскочил от кошницата, хванал попа, напердашил го и го изгонил завинаги от дома си.

Майстор Пфрим

Майстор Пфрим бил дребен, слабичък, но много пъргав човек, който нямал минута покой. Лицето му, на което се извисявал вирнатият му нос, било сипаничаво и мъртвешки бледо. Сивите му коси стърчали на всички посоки, очичките му били малки и непрекъснато играели насам-натам. Той бил груб с хората, нищо не му убягвало, знаел най-много от всички и винаги бил прав. Когато вървял по улицата, размахвал ръцете си с все сила. Веднъж така блъснал едно момиче, което носело ведро с вода, че ведрото литнало във въздуха и всичката вода се изляла върху него.

— Ах, ти, глупаво момиче! — извикал той. — Не видя ли, че вървя зад теб?

Майстор Пфрим умеел да прави хубави ботуши, но когато работел, така размахвал обущарския конец, че юмрукът му неизменно попадал върху някой чирак, който седял наблизо. Нито един от помощниците му не се задържал при него повече от месец, защото той бил много придирчив, винаги се заяждал и мърморел, че това или онова не е както трябва: или че шевовете не са равни, или че единият ботуш е по-висок от другия, или че кожата не е добре обработена.

— Сега ще ти покажа как трябва да направиш кожата по-мека — казвал той на някой свой ученик.

Взимал ремъка и започвал да удря нещастния чирак по гърба. Наричал всички лентяи, а самият той не се стараел много, тъй като не го свъртало на едно място. Когато жена му ставала рано сутрин, за да разпали огъня, той скачал от леглото и изтичвал бос в кухнята.

— Да не би да искаш да подпалиш къщата? — крещял той. Такъв огън си разпалила, че цяло теле може да се опече на него! Да не мислиш, че дървата ни ги дават без пари?

Когато слугите понякога бъбрели край коритото и се смеели, майстор Пфрим започвал да им се кара:

— Я ги гледай ти как са се разкрякали като гъски! От много приказки забравят, че имат работа! И защо сте взели нов калъп сапун? Това е безбожно разточителство и на всичкото отгоре сте мързеливи! Пазите си ръцете и не перете бельото както трябва! — След това изкачал навън, като ритвал ведрото с луга и цялата кухня се заливала с вода.

Когато някой съсед започвал да строи къща, майстор Пфрим заставал на прозореца, за да гледа какво правят работниците.

— Ето на — викал той, — пак слагат червен пясъчник, който никога няма да изсъхне. Всички ще се разболеят от влагата. Гледайте как лошо поставят камъните! И хоросанът не го бива! Трябва да се сложи дребен чакъл, а не пясък! Тази къща ще се срути на главите на хората!

После сядал, правел няколко шева, но скоро отново скачал, свалял кожената си престилка и викал:

— Трябва да вразумя тези хора!

Един ден отишъл при дърводелеца.

— На какво прилича това? — изкрещял той. — Гредата трябва да се дяла по жилките! Как иначе ще стане гладка?

Той изтръгнал брадвата от ръцете на дърводелеца, за да му покаже как трябва да се дяла, ала в това време пристигнала една каруца, натоварена с глина. Майстор Пфрим захвърлил брадвата и изтичал при селянина, който вървял след каруцата.

— Да не си полудял? — извикал Пфрим. — Кой впряга такива млади жребчета в толкова тежка каруца? Горките животни ще пукнат на място!

Селянинът нищо не отговорил, а майстор Пфрим се върнал в работилницата си. Тъкмо се заловил за работа, когато един от чираците му показал чифт ботуши.

— Това пък какво е? — попитал той. — Нали ти казах, че ботушите не трябва да бъдат толкова тесни? Кой ще ги купи? Искам моите указания да се изпълняват безпрекословно!

— Майсторе — отговорил чиракът, — ти си съвсем прав. Ботушите не стават за нищо, но това са същите ботуши, които ти си скроил. Когато започна да шиеш, ти сам ги захвърли на пода. И ангел да дойде от небето, пак не ще може да ти угоди!

През нощта на майстор Пфрим му се присънило, че е умрял и че се е възнесъл на небето. Застанал пред небесната врата и почукал.

— Чудно ми е — казал той — защо няма дръжка на вратата. Човек може да си счупи ръцете!

Свети Петър отворил врата, за да види кой така яростно чука.

— А, ти ли си, майстор Пфрим? — попитал той. — Ще те пусна, но те предупреждавам, че ще трябва да се откажеш от лошите си навици, иначе лошо ти се пише.

— Я остави проповедите за себе си — възразил майстор Пфрим. — Знам много добре какво трябва и какво не трябва. Мисля, че тук, на небето, слава Богу, всичко е наред и няма да се наложи да осъждам това или онова, както беше на земята.

Той влязъл и започнал да се разхожда из обширните небесни пространства. Огледал се наоколо, поклатил глава и промърморил нещо на себе си. Изведнъж видял два ангела. Те влачели някаква греда — същата греда, дето била в окото на човека, който все виждал сламката в окото на другите. Но ангелите влачели гредата не надълго, а напреки. „Виждал ли е някой подобна глупост? — помислил си майстор Пфрим, но си замълчал. — Е, всъщност няма значение как се носи гредата. Важното е да не се заклещи някъде, а те, както виждам, я теглят много внимателно.“

След малко видял два ангела, които загребвали вода от кладенеца с малко буре, което било пробито и водата се изливала от всички страни. „Дявол да го вземе!“ — едва не се изтръгнало от устата му, но за щастие бързо се опомнил и помислил: „Сигурно го правят, за да мине времето; ясно е, че се забавляват с безполезни неща. Тук, на небето, както виждам, всички мързелуват.“ Отишъл по-нататък и видял една кола, затънала в дълбока канавка.

— Нищо чудно — казал той на коларя, — щом е натоварена така безразсъдно. На какво прилича това?

— Не се безпокой — отговорил коларят, — сега ще ми дойдат на помощ.

И ето че дошъл ангел и впрегнал два коня в колата.

„Това е добре — помислил си майстор Пфрим, — но само два коня няма да могат да изтеглят колата. Ще трябват още два.“

Тогава дошъл друг ангел и довел още два коня, но ги впрегнал зад колата.

Майстор Пфрим не се въздържал и извикал:

— Ей, ти, дръвник такъв! Какво правиш? Кой е виждал коне да се впрягат зад колата? И си мислите, че знаете повече от другите!

Искало му се да каже още нещо, но в това време един от ангелите го хванал за врата и го изхвърлил с невероятна сила от небето. Като стигнал пред вратата, майстор Пфрим се обърнал и видял, че четири крилати коня издигат колата във въздуха.

В същия миг той се събудил и си помислил: „На небето е по-различно, не е като на земята. Човек може да им прости някои неща, но кой би издържал такова нещо — да впрегнат конете зад колата! Вярно е, че те си имат крила, но кой би могъл да знае? И въобще, що за глупост е това да слагат крила на конете, след като си имат четири крака? Но време е да ставам, че току виж направили някоя беля в къщата. Слава Богу, че не съм умрял наистина!“

Животворната вода

Живял някога един цар. Един ден той се разболял тежко и никой вече не вярвал, че ще оздравее. Царят имал трима сина, които били толкова отчаяни, че само седели в градината на двореца и плачели.

Веднъж в градината надникнал един старец, видял опечалените принцове и ги попитал защо са толкова тъжни. Те отговорили, че баща им е неизлечимо болен и че скоро ще умре, защото нищо не може да му помогне. Старецът бил с добро сърце и казал:

— Има едно нещо, което може да го спаси — животворната вода. Щом пийне от нея, веднага ще оздравее. Но е много трудно да се намери.

Най-големият син казал:

— Аз ще я намеря.

После отишъл при баща си и го помолил да му разреши да тръгне по света, за да намери животворната вода.

— Не — казал царят, — може да те сполети някоя беда и затова предпочитам да умра.

Ала принцът настоявал и накрая царят бил принуден да отстъпи. Тогава царският син си помислил: „Ако намеря животворната вода и я донеса, баща ми ще обикне най-много мен“. И тръгнал на път. Вървял, вървял и изведнъж пред него изникнало джудже.

— Къде отиваш? — попитало джуджето.

— Глупаво джудже! — извикал горделиво царският син. — Няма нужда да знаеш. — И отминал.

Ала мъничкото човече много се ядосало и го проклело.

Не минало много време и принцът попаднал в една планинска теснина. Колкото повече вървял, толкова повече пътят ставал по-тесен, докато накрая той не можел даже да помръдне и останал в теснината.

Болният цар дълго чакал сина си, но той не се завърнал. Тогава по-малкият син казал:

— Татко, пусни ме да тръгна по широкия свят, за да намеря животворната вода. — Но тайно си мислел: „Ако брат ми е мъртъв, то царството ще бъде мое“.

Отначало царят не искал да го пусне, но после отстъпил пред молбата му. Принцът яхнал коня си и тръгнал по същия път. Скоро срещнал джуджето, което го спряло и го попитало къде отива.

— Не е твоя работа, глупаво джудже! — отговорил царският син и продължил пътя си, без да се обърне.

Ала джуджето проклело и него и царският син заседнал като своя брат в една планинска теснина.

Царят дълго чакал принца, но той не се върнал в двореца. Тогава най-малкият син решил да тръгне по света, за да намери животворната вода. Поискал разрешение от баща си и потеглил. Но когато срещнал джуджето и то го попитало къде отива, той спрял коня си и отговорил:

— Търся животворната вода, защото баща ми е тежко болен и нищо друго не може да му помогне.

— Знаеш ли къде да я намериш? — попитало джуджето.

— Не — отговорил принцът.

— Ти не си надменен като братята си. Затова ще ти помогна да намериш животворната вода. Тя извира от един кладенец в градината на омагьосан дворец, но няма да е лесно да проникнеш там. Аз ще ти дам един железен прът и две питки хляб. С пръта ще удариш желязната врата на двореца и тя ще се отвори. Вътре ще видиш два лъва, които ще ревнат страховито, но щом им хвърлиш питките, веднага ще се укротят. Ала ще трябва да внимаваш — не гребнеш ли от животворната вода до полунощ, вратата ще се затвори и ти ще останеш вътре.

Царският син благодарил, взел железния прът и питките и продължил пътя си. Когато стигнал до двореца, ударил портата с железния прът и тя се отворила; усмирил лъвовете с двете питки и влязъл в двореца. Попаднал в една великолепна зала, в която седели омагьосани принцове. Царският син взел пръстените им, а след това взел един меч и един хляб, които видял в залата. После влязъл в друга стая, където седяла красива девойка. Тя се хвърлила в прегръдките му, целунала го и му обещала да стане негова жена. Казала му къде е кладенецът с животворната вода, но го помолила да побърза и да гребне от нея преди полунощ. Ала царският син бил много уморен и затова решил най-напред да си почине. Легнал и заспал. Когато се събудил, разбрал, че вече е нощ. Изплашил се и бързо изтичал в градината. Гребнал вода от кладенеца и хукнал към желязната порта. Точно като минавал през нея ударило полунощ. Вратата се затворила с трясък и едва не го затиснала. Но царският син бил щастлив, че успял да вземе от животворната вода и весело тръгнал към дома си. На връщане отново срещнал джуджето. Като видяло меча и хляба, то казало:

— Имаш голямо богатство, защото с меча можеш да разбиеш цяла войска, а хлябът никога няма да свърши.

Царският син не искал да се върне в бащиния дворец без братята си и затова попитал:

— Мило джудже, можеш ли да ми кажеш къде са братята ми? Те тръгнаха преди мен да търсят животворната вода, но повече не се върнаха.

— Затиснати са в една планинска теснина — отговорило джуджето. — Омагьосах ги, защото бяха много надменни.

Ала принцът го молил толкова дълго, че накрая джуджето се съгласило да ги освободи.

— Пази се от тях — казало то, — защото са с лоши сърца и могат да ти причинят зло!

И ето че братята се срещнали и тръгнали заедно на път. Докато вървели, най-малкият царски син разказал на по-големите си братя, че намерил животворната вода и че спасил красивата девойка, която обещала да се ожени за него. Скоро принцовете пристигнали в едно царство, в което бушувала ужасна война, а хората умирали от глад. Тогава най-малкият брат отишъл при царя и му дал хляба и меча. Царят разгромил неприятелската войска, нахранил своите гладни поданици и заживял в мир и спокойствие. Принцът си взел меча и хляба и тримата братя отново тръгнали на път. Случило се, че минали през още две царства, в които бушувала война и хората умирали от глад. Най-малкият царски син спасил и тях от гибел. След това братята се качили на кораб и продължили по море. Двамата по-големи братя обаче много завиждали на по-малкия си брат, че успял да намери животворната вода и решили да го погубят. Една нощ, когато той спял дълбоко, те излели животворната вода в друг съд, а в неговия сипали морска вода. Когато пристигнали у дома, най-малкият брат занесъл на болния си баща да пие от водата, която носел. Но щом отпил от солената морска вода, царят се разболял още повече. Дошли по-големите братя и обвинили най-малкия, че иска да отрови баща им и казали, че те носят истинската животворна вода. Поднесли от нея на царя, той отпил и веднага оздравял. Господарят на двореца се разгневил, защото повярвал, че най-малкият му син наистина е имал намерение да го умъртви. Повикал придворните си и им заповядал да убият тайно принца.

Веднъж най-малкият царски син отишъл на лов, без да подозира нищо. Придружавал го дворцовият ловец. Като останали съвсем сами в гората, царският син видял тъжното лице на ловеца и го попитал:

— Какво те измъчва, ловецо?

Ловецът отговорил:

— Не бива да говоря, но сърце не ми дава да мълча.

Тогава царският син казал:

— Говори, аз ще ти простя.

— Ах — отговорил ловецът, — заповядано ми е да те застрелям. Царят, нашият господар, ми заповяда.

Царският син се изплашил и започнал да моли ловеца:

— Моля те, остави ме жив! Дай ми твоите дрехи, а аз ще ти дам моите.

Ловецът се съгласил. Разменили си дрехите и ловецът се върнал в двореца. А царският син останал в гората.

Не минало много време и в двореца на стария цар пристигнали три сандъка със злато и скъпоценни камъни. Изпращали ги тримата царе, на които принцът бил помогнал да разбият неприятелските войски и да спасят своите поданици от глад. Така те засвидетелствали своята признателност.

— Защо не беше жив сега най-малкият ми син? — завайкал се царят. — Как се разкайвам, че заповядах да го убият!

— Жив е — казал ловецът. — Не ми даде сърце да го застрелям. — И всичко разказал на господаря си.

Царят се зарадвал и заповядал да разгласят по всички царства, че синът му може да се върне и че ще бъде посрещнат с почести.

В това време, понеже коварните братя се готвели да измамят хубавата девойка от омагьосания дворец и един от тях да се ожени за нея, тя заповядала да направят до двореца й път от злато и предупредила стражите, че истинският годеник е този, който ще пристигне на кон и ще мине точно по пътя, и затова трябва да го пуснат да влезе. А който мине встрани от пътя, не е истинският и не бива да го пускат.

Най-големият брат решил да побърза и пръв да отиде при хубавата девойка; да каже, че той е нейният спасител и да се ожени за нея. Яхнал коня си и препуснал. Но когато стигнал до двореца и видял златния път, си казал: „Ако мина с коня по него, ще го разваля!“ И тръгнал от дясната му страна. Щом спрял пред портите, стражите му казали, че той не е истинският годеник, и го изгонили.

Скоро след това тръгнал вторият брат. Ала когато стигнал до двореца на хубавата принцеса и видял златния път, си помислил, че ще бъде жалко, ако го развали. И тръгнал от лявата му страна. Спрял пред портите, но стражите му казали, че той не е истинският годеник и също го изгонили.

Настъпил последният ден на годината. Най-малкият царски син решил да излезе от гората, да отиде при своята любима и там да забрави мъката си. По пътя непрекъснато мислел за нея, копнеел да я види и бил толкова унесен, че изобщо не забелязал златния път. Тръгнал по него и като стигнал до портите, те сами се отворили. Хубавата девойка радостно го посрещнала и казала, че той е нейният спасител и господар на царството. После направили голямо сватбено тържество, а когато празненството свършило, принцесата казала на своя съпруг, че баща му му е простил и го очаква в двореца. Най-малкият царски син препуснал към дома на стария си баща. Разказал му за коварството на по-големите си братя и за всички мъки, които е трябвало да изтърпи. Царят заповядал да заловят измамниците, но те отдавна не били в царството и никога повече не се върнали.

Раницата, шапчицата и рогчето

Имало едно време трима братя, които били толкова бедни, че нямали какво да ядат. Затова решили да тръгнат по широкия свят и да търсят щастието си.

Вървели дълго, прекосили гори и полета, но никъде не срещнали щастието. И ето че един ден стигнали до огромна планина, цялата от сребро. Най-големият брат казал:

— Намерих най-сетне желаното щастие и повече нищо не искам. — Взел сребро, колкото можел да носи, и тръгнал към дома.

Но другите двама изобщо не се докоснали до сребърната планина, тъй като това не им било достатъчно, и продължили пътя си. Вървели няколко дни и стигнали до една планина, която била цялата от злато. Средният брат спрял и започнал да се колебае.

— Какво да направя? Да си взема ли от златото, или да продължа да търся щастието?

Накрая решил да напълни джобовете си със злато и да се върне вкъщи. Тогава най-малкият брат казал:

— Не искам нито сребро, нито злато. Може би ме очаква нещо по-хубаво.

И отново тръгнал на път. Вървял три дни и три нощи и стигнал до една безкрайна гора — докъдето стигал погледът, не се виждало нищо друго освен дървета. „Поне да имаше нещо за ядене“ — помислил си най-малкият брат. В този миг до него се появила маса, отрупана с всякакви лакомства. Седнал той, хапнал и пийнал до насита, а после си казал: „Ще бъде жалко, ако хубавата покривка остане и се похаби в гората“. Сгънал покривката старателно и я сложил в джоба си. После отново продължил пътя си и вечерта, когато огладнял, извадил покривката и казал:

— Искам пак да се покриеш с хубави ястия!

След миг върху покривката се появили блюда с най-вкусни гозби.

— Ти, покривчице, ще ми бъдеш по-скъпа и от среброто, и от златото! — възкликнал радостно момъкът, защото разбрал, че покривката е вълшебна. Сгънал я внимателно, прибрал я в джоба си и тръгнал към къщи.

Вървял, вървял и срещнал един конник, въоръжен до зъби. Конникът го погледнал свирепо и казал:

— Дай ми веднага нещо за ядене!

Момъкът отговорил:

— Щом си гладен, на драго сърце ще споделя с теб храната си.

Извадил покривчицата, постлал я на земята и казал:

— Сложи, покривчице!

Върху нея веднага се появили блюда с топло печено и варено месо. Конникът гледал втрещено, но не чакал да го канят втори път. Слязъл от коня и започнал лакомо да яде. След като изяли всичко, конникът казал:

— Имам нужда точно от такова нещо — ще има какво да ям по време на дългите походи. Затова ти предлагам замяна. На седлото виси раница, която е стара и неугледна, но има чудодейна сила. Ако я тупнеш по едната страна, от нея ще изскочат сто хиляди войници — пехотинци и конници. Ако я тупнеш по другата страна, ще изскочат музиканти. Ако ми отстъпиш покривчицата, ще ти дам раницата.

— Добре — съгласил се момъкът. Дал покривката на конника, откачил раницата от седлото, метнал я през рамо и си тръгнал.

Като повървял малко, решил да провери чудодейната сила на раницата и я тупнал от едната страна. Веднага пред него се строили сто хиляди войници — пехотинци и конници — а техният предводител казал:

— Какво ще заповяда моят господар?

— Догонете с най-голяма бързина конника и вземете обратно моята покривчица!

Войниците се обърнали кръгом и скоро донесли покривчицата. После момъкът им заповядал да се приберат в раницата.

След като вървял няколко дни, той видял, че срещу него идва друг конник. Той също бил въоръжен и като първия поискал нещо за ядене. Момъкът постлал отново покривчицата, поканил конника и двамата седнали да ядат. Когато се нахранили, конникът казал:

— На седлото ми виси стара скъсана шапчица, която има чудодейно свойство. Ако човек я сложи и я завърти на главата си, започват да гърмят топове и правят всичко на пух и прах. Ще ти я дам в замяна на твоята покривчица.

— Съгласен съм — отговорил момъкът. Взел шапчицата, сложил я на главата си и му дал покривчицата.

Но като повървял малко, тупнал раницата от едната страна, войниците излезли и той им заповядал да вземат покривчицата от конника.

Не минало много време и момъкът срещнал трети конник, който също като другите двама поискал нещо за ядене. Той го поканил да хапнат заедно от вълшебната покривчица и ястията толкова се усладили на конника, че накрая поискал да вземе покривчицата и предложил на момъка в замяна едно рогче, което също имало чудодейна сила. Щом човек свирнел с него, веднага се сривали всички зидове и укрепления. Момъкът се съгласил и взел рогчето, а после изпратил войниците да догонят конника и да вземат обратно покривчицата.

— Сега — казал си той — съм богат човек и е време да се завърна вкъщи.

Пристигнал благополучно у дома и видял, че братята му са построили хубава къща от злато и сребро. Влязъл вътре, но понеже дрехите му били доста изпокъсани от дългото пътешествие, носел на главата си мръсна шапчица, а на гърба му висяла стара раница, братята му се учудили, че се връща толкова беден след такова дълго скиталчество. Съжалили го и му дали част от своето богатство. Той обаче им казал:

— Мили братя, ако не сте прекалено горди и не ме презирате, искам да ви поканя да похапнете с мен, за да отпразнуваме нашата среща.

— Нима ще пропилееш всичко, което ти дадохме? — попитали те.

Но тъй като момъкът ги молел все по-настойчиво, накрая те се съгласили. Седнали около масата, ала понеже на нея нямало никакви блюда, започнали да гледат с недоумение. Тогава момъкът извадил покривчицата, постлал я, изрекъл нужните думи и само за миг върху масата се появили прекрасни ястия и вина.

— Я виж — извикали братята, — каква била работата! Ти не си бил толкова беден!

После хапнали и пийнали до насита. Момъкът взел раницата, тупнал я и веднага изскочили музиканти, които пеели и свирели прекрасно. След това момъкът тупнал раницата от другата страна — излезли войниците и той им заповядал да стрелят с пушките си при всяка наздравица. Гърмежите обаче били толкова силни, че се чули чак в царския дворец. Царят помислил, че нахлуват неприятели и изпратил един от своите стражи да разузнае какъв е този шум. Като разбрал, че тримата братя празнуват, той заповядал да приготвят каляската, защото искал да види с очите си празненството. Малко бил ядосан, тъй като не обичал обикновени люде да командват войници, но когато пристигнал, веселбата толкова му харесала, че веднага се развеселил. Всички заедно хапнали от вкусните ястия, пийнали от великолепните вина, а щом някое блюдо останело празно, на негово място веднага идвало пълно. А виното в каните изобщо не свършвало. Царят гледал, гледал и накрая решил да вземе вълшебната покривчица, като в замяна предложил на момъка много земи и съкровища. Ала момъкът не се съгласил да даде покривчицата за всички съкровища на света. Тогава царят казал:

— Ако не ми я дадеш доброволно, ще ти я взема насила.

Дръпнал покривчицата от масата, качил се в каляската и заповядал на кочияша да кара толкова бързо, че изпод копитата на конете започнали да хвърчат искри. Като пристигнал в двореца, разпоредил да заключат всички врати и да не пускат никого. Скоро обаче момъкът пристигнал. Ала стражите не само че не го пуснали да влезе, но му ударили и десет тояги по гърба. Той се разгневил, тупнал раницата от едната страна и стоте хиляди войници се строили пред него. Заповядал им да обкръжат двореца. В това време царят изпратил няколко дружини, за да изгонят натрапниците, но войниците ги разгромили напълно. Като узнал това, царят извикал:

— Ще се справим с този скитник!

На другия ден изпратил срещу момъка многобройна войска, но и тя не могла да се справи, защото момъкът завъртял един-два пъти шапчицата си и тогава изскочили топовете, които направили царската войска на пух и прах.

— Няма да сключа мир, докато царят не ми даде дъщеря си за жена! — извикал момъкът, а след това изпратил един от войниците да съобщи на царя условията си.

— Нямам друг изход, освен да се подчиня — казал царят на дъщеря си. — Ако искам да има мир и да запазя короната си, ще трябва да се омъжиш за него.

Така и станало. Момъкът се оженил за царската дъщеря и си взел покривчицата. Царят не можел да си намери място от яд, но още по-недоволна била принцесата, че се е омъжила за прост човек, който носел скъсана шапчица на главата си и стара раница на гърба си. Много искала да се отърве от него и непрекъснато мислела как да направи това. Изведнъж се сетила. „Да не би силата му да е скрита в раницата?“ — помислила си тя. Тогава решила да бъде нежна и мила със своя съпруг, а когато разбрала, че той й вярва, му казала:

— Защо не махнеш от гърба си тази стара и грозна раница? Толкова лошо изглеждаш с нея, че се срамувам от теб.

— Мила моя — отговорил той, — тази раница е най-голямото ми съкровище; докато е у мен, не ме е страх от нищо. — И разказал на жена си за чудодейната сила на раницата.

Тогава царската дъщеря се престорила, че иска да го целуне, обвила с ръце шията му и бързо свалила раницата от гърба му. Избягала с нея и щом останала сама, тупнала раницата по едната страна и заповядала на войниците да хванат господаря си и да го изхвърлят от двореца. Те се подчинили, а коварната принцеса изпратила още войници, за да го изгонят извън пределите на царството.

За щастие шапчицата била на главата на момъка. Той я завъртял и топовете веднага започнали да обстрелват двореца. Царската дъщеря била принудена да моли за милост. Момъкът се трогнал от молбите й и й простил. Но младата царица отново се престорила, че обича своя съпруг и бързо го омаяла. Той й доверил тайната на шапчицата, а тя това чакала. Една нощ, докато мъжът й спял, тя откраднала шапчицата и заповядала да го изхвърлят от двореца.

Ала все още рогчето било у него. В гнева си той засвирил с всички сили. В същия миг дворецът рухнал и затрупал царя и царската дъщеря. И понеже вече нямало кой да му се противопостави, момъкът се провъзгласил за цар.

Златните деца

Живели някога мъж и жена. Те били много бедни и изкарвали прехраната си с риболов.

Един ден мъжът изтеглил мрежата и онемял от почуда — в нея имало само една златна рибка. Той я гледал, без да може дума да каже, а тя заговорила с човешки глас:

— Слушай, рибарю, ако ме хвърлиш пак във водата, ще превърна малката ти колиба в дворец.

Рибарят отговорил:

— Каква полза от двореца, когато няма какво да ям?

— Ще се погрижа и за това. В двореца ще видиш един шкаф; щом го отвориш, ще видиш блюда с най-вкусни ястия и ще ядеш колкото поискаш.

— Щом е така — съгласил се рибарят, — ще изпълня молбата ти.

— Добре — добавила рибката, — но има едно условие: не бива на никого да казваш откъде ти е дошло това щастие. Изпуснеш ли само една дума, ще загубиш всичко.

Рибарят хвърлил рибката обратно във водата и тръгнал към дома си. Ала там, където била колибата, сега се издигал голям дворец. Влязъл вътре и видял жена си, облечена в разкошна одежда.

— Откъде се появи това богатство? — попитала с любопитство тя. — Всичко е толкова прекрасно! Много ми харесва.

— Да — отговорил мъжът й, — и на мен ми харесва, но съм страшно гладен. Дай ми най-напред нещо за ядене.

— Няма нищо за ядене, а в новата къща изобщо не мога да се оправя.

— Не е толкова трудно — казал мъжът й. — Там виждам един шкаф. Отвори го!

Жената на рибаря отворила шкафа и какво да види: в него имало хляб, плодове, месо и най-отбрани вина. Двамата седнали на трапезата и се нахранили до насита. После жената попитала:

— Но откъде дойде всичко това?

— Не ме питай — отговорил мъжът й, — не бива да ти казвам. Ако издам тайната, щастието ни ще свърши.

— Добре — съгласила се тя, — щом не бива да го зная, не искам и да зная.

Но тя не била искрена — любопитството не й давало покой. Започнала непрекъснато да разпитва мъжа си и накрая, за да се отърве, той й признал, че всичко дължат на една златна рибка, която уловил и после пуснал отново във водата. В същия миг хубавият дворец изчезнал и на неговото място се появила бедната колиба. Мъжът трябвало да започне всичко отначало.

Ала не след дълго той отново уловил в мрежата си златната рибка.

— Слушай — казала тя, — ако ме хвърлиш във водата, ще ти върна двореца. Но този път бъди твърд и не издавай тайната на богатството. Иначе ще го загубиш.

— Няма да кажа нито дума — обещал рибарят и хвърлил рибката във водата.

Когато се прибрал у дома, видял великолепния дворец, а жена му просто сияела от щастие. Но любопитството не я оставяло на мира и след няколко дни тя започнала да разпитва мъжа си. Известно време той мълчал, но един ден жена му така го ядосала с непрестанните си въпроси, че не се сдържал и издал тайната. В същия миг дворецът изчезнал и те отново се намерили в старата колиба.

— Видя ли? — извикал рибарят. — Пак сме бедни и гладни.

— Ах — завайкала се жената, — предпочитам да съм бедна, отколкото да ме измъчва любопитство.

Дните минавали и всичко било постарому. Ала ето че един ден рибарят за трети път уловил златната рибка.

— Виждам, че все попадам в мрежата ти — казала рибката. — Затова ме занеси в къщата си и ме нарежи на шест парчета. Накарай жена си да изяде две от тях, две дай на коня си и две зарови в земята. Тогава над вас ще се изсипе благодат.

Мъжът взел рибката, занесъл я вкъщи и направил така, както го посъветвала тя. И станало чудо. От заровените в земята парчета поникнали два златни крина, кобилата родила две златни жребчета, а жената на рибаря родила две момчета, които били целите от злато. Децата расли и ставали все по-хубави, а заедно с тях расли жребчетата и криновете.

Един ден децата казали:

— Татко, ще яхнем златните коне и ще тръгнем по широкия свят.

Рибарят се натъжил и казал:

— Как ще живея без вас, като няма да зная как сте?

— Не се тревожи — успокоили го те, — ще гледаш двата крина и по тях ще разбираш как сме. Ако са свежи, значи сме здрави, ако започнат да вехнат, значи сме болни; а ако клюмнат съвсем, значи сме мъртви.

После тръгнали на път. Вървели, вървели и стигнали до една страноприемница, в която имало много хора. Като видели златните деца, те започнали да се смеят и да им се подиграват. Единият от братята се засрамил и решил да се прибере у дома. Ала другият яхнал отново коня си и скоро се озовал до една голяма и гъста гора. Тъкмо се чудел дали да продължи през гората, когато го видели хора и му казали:

— Не влизай в гората. В нея има разбойници. Като видят, че и ти, и конят ти сте от злато, ще те убият.

Но момъкът не се изплашил. Намерил мечи кожи, покрил себе си и коня с тях и спокойно тръгнал през гората. Изведнъж чул шумолене в храстите и доловил гласове.

— Идва пътник!

— Остави го на мира! Той е ловец на мечки и е беден. Няма какво да вземем от него.

Така златният конник минал благополучно през гората, без да му се случи нищо лошо.

Един ден пристигнал в едно малко селце. В селцето живеела красива девойка. Като я видял, момъкът се влюбил в нея. Тя също го харесала и скоро двамата се оженили. Живеели много щастливо, но ето че ги сполетяло нещастие. Бащата на девойката, който бил на дълъг път, се върнал и много се учудил, когато разбрал, че дъщеря му се е омъжила.

— Къде е младоженецът? — попитал той. — Искам да го видя.

Показали му златното момче, но тъй като той бил все още покрит с мечите кожи, бащата извикал:

— Никога няма да дам дъщеря си на мечкар! — И в гнева си се опитал да го удари.

Тогава дъщеря му паднала на колене и започнала да го моли за милост. Бащата обуздал гнева си, но мисълта за младоженеца не го напускала. На другия ден станал рано и отишъл в стаята на младоженците, за да види дали мъжът на дъщеря му наистина е просяк. Ала щом надникнал, видял в леглото прекрасен момък, който блестял от злато. После излязъл и си казал: „Добре направих, че не го ударих“.

А златният мъж сънувал, че е на лов и че преследва великолепен елен. Когато се събудил, казал на жена си:

— Ще отида на лов.

— Може да ти се случи нещо лошо — отговорила жена му.

Но той казал:

— Трябва да отида.

Станал, облякъл се и отишъл в гората. Не след дълго пред него спрял красив елен — точно такъв, какъвто го видял в съня си. Прицелил се, но еленът избягал. Златният мъж яхнал коня си и препуснал след него. Цял ден го преследвал, но когато се стъмнило, го изгубил от поглед. Спрял да си почине и изведнъж съзрял в тъмнината малка къща. Приближил се, почукал на вратата и след миг на прага се появила старица. Тя била вещица.

— Какво правиш толкова късно в гората? — попитала старицата.

Той отговорил:

— Преследвах един елен.

— Да, виждала съм този елен — казала старицата.

В това време едно кученце изскочило от къщата и започнало да лае.

— Ще млъкнеш ли, злобна гадино? — извикал златният мъж. — Или искаш да те застрелям?!

Тогава вещицата креснала гневно:

— Какво? Искаш да убиеш кученцето ми?

И в същия миг го превърнала в камък.

Жена му напразно го очаквала да се върне. „Сигурно се е случило онова, от което толкова се страхувах“ — помислила си тя.

В това време другият брат, който се върнал в бащиния дом, стоял пред криновете и видял, че единият от тях внезапно клюмнал.

— Голямо нещастие е сполетяло брат ми! — извикал той — Трябва веднага да го потърся и да се опитам да го спася.

— Никъде няма да ходиш! — казал бащата. — Какво ще правя, ако загубя и теб?

Ала синът му отговорил:

— Трябва да отида!

Яхнал златния си кон и отишъл в гората. Когато стигнал до къщата на вещицата, тя излязла навън и го поканила да влезе, но той казал:

— Ако не съживиш брат ми, ще те застрелям!

Това не било по волята на старицата, но тя докоснала с пръст камъка и златният мъж отново възвърнал човешкия си образ. Двамата братя се прегърнали, после яхнали златните си коне и препуснали през гората. Единият брат се върнал при красивата си жена, а другият се прибрал при баща си.

— Сигурен бях, че си спасил брат си — казал бащата, — защото златният крин разцъфна отново.

Русалката

Живял някога един мелничар, който бил много богат. Ала един ден го сполетяло нещастие — от ден на ден парите му започнали да се стопяват. Накрая му останала само мелницата. Мъка свила сърцето на мелничаря и когато след работа си лягал, не можел да намери покой по цяла нощ.

Една сутрин станал много рано и излязъл да се разходи. Когато минавал по воденичния яз, слънцето вече изпращало първите си лъчи. Изведнъж той чул странен шум в езерото. Обърнал се и видял една прелестна девойка, която бавно излязла от водата. Дългите й коси се спускали по цялото й тяло. Мелничарят разбрал, че това е русалка и много се изплашил. Понечил да си тръгне, но прекрасното създание го повикало с кротък глас и го попитало защо е толкова тъжен. Мелничарят просто онемял, но като я чул, че говори така нежно, надвил страха си и й разказал как от богат човек станал последен бедняк.

— Успокой се — казала русалката, — аз ще те направя по-богат и по-щастлив, но трябва да ми обещаеш, че ще ми дадеш онова, което в този миг е най-младо в твоя дом.

„Какво може да бъде това освен някое новородено кученце или котенце?“ — помислил си мелничарят и се съгласил. Русалката се гмурнала във водата, а той тръгнал весело към дома си. Още не бил стигнал, когато прислужницата изтичала и му казала, че жена му току-що е родила момченце.

Мелничарят спрял като поразен от гръм, защото разбрал, че лукавата русалка е знаела това и го е измамила. Приближил се с наведена глава до леглото на жена си.

— Защо не се радваш на хубавото ни детенце? — попитала тя.

Тогава той й разказал какво се било случило при езерото и какво обещание дал на русалката.

— Защо ми е щастие, защо ми е богатство — извикал той, — щом ще загубя детето си? Но нищо не мога да направя.

А в това време парите като че ли сами идвали при него. Богатството му станало много по-голямо от преди. Ала мелничарят не се радвал, защото не забравял за обещанието, което дал на русалката. След време той казал на сина си:

— Пази се! Ако само докоснеш водата в езерото, от нея ще се протегне една ръка, ще те сграбчи и ще те повлече към дъното.

Минали години, но русалката не се появила нито веднъж. Момчето растяло и станало красив юноша. И понеже умеело добре да ловува, най-богатият човек в селото го взел на служба при себе си. В селото живеела хубава девойка. Синът на мелничаря я харесал и скоро се оженил за нея, а за сватбата господарят им подарил малка къща. Двамата много се обичали и живеели спокойно и щастливо.

Веднъж ловецът отишъл на лов в гората и подгонил една сърна. Преследвал я дълго, но накрая я издебнал и я застрелял. После одрал кожата й, извадил вътрешностите и отишъл на брега на езерото, за да си измие ръцете. Ала щом ги натопил във водата, русалката изплувала, обвила ръцете си около шията му и бързо го понесла към дълбините.

Когато се стъмнило и ловецът не се върнал вкъщи, страх свил сърцето на жена му. Тя тръгнала да го търси и понеже той често й споменавал, че трябва да се пази от русалката, веднага се досетила какво се е случило. Отишла на брега на езерото и като видяла ловната чанта на мъжа си, разбрала, че го е сполетяло нещастие. Разплакала се, започнала да вика любимия си съпруг, но всичко било напразно. Клетата жена цяла нощ обикаляла около езерото, накрая силите я напуснали, тя рухнала на земята и дълбоко заспала. Сънувала странен сън: как се катери по големи отломъци от скали, как тръни разраняват краката й и вятър брули лицето й. После пред очите й се разкрила друга гледка: небето било синьо, въздухът бил свеж и сред зелена, изпъстрена с цветя поляна стояла спретната къща. Младата жена отишла до къщата, отворила вратата и видяла вътре беловласа старица, която приветливо й кимнала с глава. В този миг клетата жена се събудила. Слънцето греело, лек ветрец разклащал клоните на дърветата. Тогава тя решила да превърне съня си в действителност. Всичко станало така, както било в съня й.

Когато стигнала до къщата и влязла вътре, старицата се усмихнала и казала:

— Сигурно си преживяла голямо нещастие, щом идваш при мен.

Младата жена разказала със сълзи на очи за ужасната участ на любимия й съпруг.

— Успокой се — казала старицата, — аз ще ти помогна. Вземи този златен гребен. Когато настъпи пълнолуние, ще отидеш на брега на езерото, ще седнеш и ще започнеш да решиш косите си с него. Когато свършиш, остави го на брега и ще видиш какво ще стане.

Жената се върнала при езерото и започнала да чака пълнолунието. Най-сетне светлият кръг се появил на небосклона. Тя извадила гребена и започнала да реши дългите си черни коси, а после го оставила на самия край на брега, съвсем близо до водата. Не минало много време и ето че от глъбините се разнесло страшно бучене. Вдигнала се огромна вълна, разляла се по брега и отнесла гребена. После водната повърхност се разделила на две и се показала главата на ловеца. Той нищо не казал, само погледнал жена си с тъжни очи. В същия миг дошла втора вълна и заляла главата на ловеца. Всичко утихнало, езерото станало гладко като огледало и само ликът на луната блестял във водата.

Младата жена се върнала безутешна вкъщи, легнала и заспала дълбоко. Ала в съня си отново видяла беловласата старица. Когато на сутринта се събудила, тръгнала на път и скоро стигнала до нейната къща. Разкрила мъката си, а старицата й дала един златен кавал и казала:

— Чакай до пълнолуние. Тогава ще вземеш този кавал, ще седнеш на брега на езерото и ще изсвириш някоя хубава песен. Като свършиш, остави кавала на пясъка и гледай какво ще се случи.

Жената направила така, както й казала старицата. Щом оставила кавала на брега, от глъбините се разнесло страшно бучене, вдигнала се огромна вълна, разляла се по брега и отнесла кавала. След това водата се разделила и на повърхността се показала не само главата на ловеца, но и половината му тяло. Той протегнал с копнеж ръце към жена си, но дошла втора вълна, заляла го и го понесла към дъното.

Мъка изпълнила сърцето на жената, но сънят й за трети път я завел в къщата на старицата. Тя я утешила и й дала едно златно вретено.

— Почакай до пълнолуние — казала старицата. — Ще вземеш вретеното, ще седнеш на брега на езерото и ще започнеш да предеш. После ще го оставиш близо до водата и ще видиш какво ще стане.

Настъпило пълнолуние. Младата жена отишла при езерото, седнала и започнала да преде. Ала щом оставила вретеното на брега, вдигнала се огромна вълна и го отнесла. Водната повърхност се разтворила и ловецът се появил целият. Скочил бързо на брега, уловил жена си за ръка и двамата побягнали. Но едва се били отдалечили, когато езерото се надигнало със страшно бучене и излязло от бреговете. Водата се носела със страхотна сила след бегълците. Тогава жената призовала на помощ старицата и тя веднага ги превърнала в жаби. После водната стихия ги разделила далеч един от друг.

Щом водата се отдръпнала, двамата отново възвърнали човешкия си образ, но никой от тях не знаел какво е станало с другия. Разделяли ги високи планини и дълбоки долини. А за да си изкарват прехраната, трябвало да пасат овце. Години наред те обикаляли със стадата си, разкъсвани от горест и копнеж.

Ала веднъж през пролетта ловецът съзрял стадо овце на далечен планински склон и подкарал овцете си натам. Когато наближил, видял една жена, която пасяла стадото. Това била жена му, но той не я познал. Но въпреки това двамата се зарадвали, че вече няма да се чувстват толкова самотни.

Една вечер, когато изгряла луната, ловецът извадил от торбата си кавал и започнал да свири хубава, но много тъжна мелодия. Като свършил, видял, че жената плаче.

— Защо плачеш? — попитал я той.

— Ах — отговорила жената, — някога, в една прекрасна лунна нощ като тази свирих същата мелодия на кавал и тогава главата на моя любим се появи над водата на езерото.

Ловецът я погледнал внимателно, познал я и я прегърнал. Тя също го познала, целунала го и от този ден нататък двамата заживели щастливо до края на живота си.

Духът в бутилката

Имало едно време един беден дървар, който работел от сутрин до вечер. Когато най-сетне спестил малко пари, казал на сина си:

— Ти си едничкото ми чедо, затова ще ти дам спестените си пари, за да се изучиш. Ако се изучиш добре, ще можеш да ме храниш, когато остарея.

Момчето отишло в едно училище и било тъй прилежно, че всички учители го хвалели. Но след една-две години парите се свършили, и то било принудено да се върне вкъщи.

— Уви — казал натъжен баща му, — не мога да ти дам нищо повече.

— Не се тревожи, татко — отговорило момчето, — все някак ще се оправим.

Тогава бащата решил да отиде отново в гората да сече дърва. Синът му казал:

— Ще дойда с теб да ти помогна.

— Не, синко — казал бащата, — ще ти бъде трудно, не си свикнал да вършиш тежка работа, пък и имам само една брадва. Нямам пари да купя още една.

— Отиди при съседа — предложило момчето — и вземи неговата на заем, докато спечеля пари за още една брадва.

Бащата се съгласил, взел брадвата на съседа и на другата сутрин отишъл със сина си в гората. Момчето било пъргаво и сръчно и свършило много работа. По пладне бащата казал:

— Хайде малко да отдъхнем и да хапнем, после работата ни ще тръгне по-леко.

Синът взел своето парче хляб и казал:

— Ти си почини, татко, аз не съм уморен. Ще се поразходя из гората и ще потърся птичи гнезда.

— Не ставай глупав! — извикал бащата. — Ще скиташ из гората, ще се измориш и после няма да мажеш да се помръднеш.

Ала момчето не го послушало и тръгнало из гората. Изяло си хляба и започнало да гледа дали има гнезда в клоните на дърветата. Така стигнало до един огромен дъб, огледало го и си казало: „Все някоя птица е свила гнездо тук“. Изведнъж му се сторило, че чува някакъв глас. Ослушало се и наистина доловило глух вик:

— Пусни ме, пусни ме!

Огледало се наоколо, но нищо не открило, а гласът сякаш идвал от недрата на земята. Тогава момчето извикало:

— Къде си?

— Отдолу, между корените на дървото. Пусни ме, пусни ме!

Момъкът започнал да разравя пръстта и накрая в една малка дупка между корените на дъба открил бутилка. Вдигнал я, обърнал я към светлината и видял в нея нещо живо, което много приличало на жаба и подскачало насам-натам. Извадил запушалката и от бутилката веднага изскочил дух, който започнал да расте и растял така бързо, че за миг пред момчето застанал огромен великан.

— Знаеш ли какво заслужаваш за това, че ме пусна? — викнал великанът със страшен глас.

— Не — отговорило момчето без никакъв страх. — Не зная.

— Тогава ще ти кажа — извикал пак великанът. — Ще ти откъсна главата!

— Ако ми беше казал по-рано — отговорило момчето, — щях да те оставя в бутилката. Но няма да ти позволя да ми откъснеш главата. Първо трябва да попитаме някой друг.

— Никого няма да питаме! — креснал духът. — Ще си получиш наградата. Да не мислиш, че случайно бях затворен толкова време в бутилката. Не, затвориха ме за наказание, а на този, който ме пусне навън, трябва да откъсна главата.

— Не бързай толкова — казало момчето. — Тази работа не става толкова бързо. Най-напред трябва да се убедя, че ти си истинският дух и че точно ти беше преди малко в бутилката. Ако успееш да влезеш пак вътре, ще повярвам, че си бил ти, и тогава можеш да правиш с мен каквото искаш.

Духът казал надменно:

— Това никак не е трудно за мен!

Започнал да се смалява и лесно се проврял през гърлото на бутилката. Щом влязъл вътре, момчето веднага сложило запушалката и хвърлило бутилката на старото й място между корените на дъба. Така успяло да измами духа и решило да се върне при баща си, но духът започнал отново да вика:

— О, пусни ме, пусни ме!

— Не — отговорило момчето, — втори път няма да те пусна.

— Ако ме освободиш — извикал духът, — ще ти дам такова богатство, че ще живееш в охолство до края на живота си.

— Не — отговорило момчето, — страх ме е, че ще ме измамиш.

— Не само че няма да ти сторя зло — казал духът, — но и ще те възнаградя богато.

„Ще го пусна — помислил си момъкът. — Може и да удържи на думата си.“ Извадил запушалката, духът изкочил от бутилката и за миг се превърнал в огромен великан. После подал на момчето една ивица платно и казал:

— Ако докоснеш с единия край на платното рана, веднага ще заздравее, а ако с другия край докоснеш стомана или желязо, те ще се превърнат в сребро.

— Първо трябва да опитам — казало момчето.

Отишло до едно дърво, цепнало кората му с брадвата, а след това я докоснало с единия край на платното. Тя веднага се затворила и нараненото място заздравяло.

— Всичко е наред — казал духът. — Сега можем да се разделим.

Момчето му благодарило и се върнало при баща си.

— Къде беше досега? — попитал го баща му. — Защо забрави, че имаме работа? Знаех си от самото начало, че нищо няма да свършиш.

— Не се сърди, татко, ще наваксам изгубеното време!

— Ще го наваксаш! — казал сърдито бащата. — Засрами се!

— Гледай, татко! Ще отсека с един удар това дърво.

Извадил платнената ивица, потъркал брадвата с нея и замахнал силно срещу дървото. Но тъй като желязото се било превърнало в сребро, острието се огънало.

— Ех, татко, виж каква лоша брадва си ми дал! Веднага се изкриви!

Бащата се изплашил и казал:

— Какво направи? Сега ще трябва да платя брадвата, а нямам пукната пара!

— Не се сърди, аз ще платя брадвата — казало момчето.

— Глупак! — извикал бащата. — С какво ще я платиш? Нямаш други пари освен тези, които ти дадох аз.

След малко момчето казало:

— Не мога повече да работя, татко, хайде да се прибираме.

— Как не! — отговорил бащата. — Да не мислиш, че и аз ще скръстя ръце като теб? Аз ще работя, а ти си отивай.

— Не познавам пътя — казало момчето, — хайде, тръгни и ти с мен.

Гневът на бащата преминал и той се съгласил. По пътя казал на сина си:

— Върви да продадеш изкривената брадва, все ще вземеш някоя пара за нея. Останалото ще спечеля аз, за да я платим на съседа.

Момчето взело брадвата и я занесло в града при един златар. Той я разгледал и казал:

— Струва четиристотин талера, но в момента нямам толкова пари.

— Ще ми дадеш остатъка по-късно — казало момчето и се върнало вкъщи.

— Татко, сега вече имам пари. Отиди при съседа и го попитай колко иска за брадвата.

— Попитах го вече — отвърнал бащата. — Иска един талер и шест гроша.

— Дай му тогава два талера и дванадесет гроша.

После дало на баща си сто талера и казало:

— Пари никога няма да ти липсват. Затова живей спокойно и по-нашироко.

— Гледай ти! — извикал бащата. — Откъде намери това богатство?

Тогава момъкът разказал какво се било случило в гората и как, като се осланял на щастието си, се сдобил с много пари. С останалите талери той продължил учението си, а тъй като с платнената ивица лекувал всякакви рани, станал най-прочутия доктор в целия свят.

Горската къща

В малка къща край гората живеел беден дървар с жена си и трите си дъщери. Една сутрин, като отивал да сече дърва, казал на жена си:

— Изпрати голямата ни дъщеря да ми донесе обяда. А за да не се загуби — добавил той, — ще взема просо и ще ръся по пътя.

Когато станало пладне, момичето взело едно гърне със супа и тръгнало. Ала врабчетата били изкълвали просените зърна и момичето не могло да намери пътя. Тръгнало наслуки и навлизало все по-навътре в гората. Слънцето залязло, станало тъмно; дърветата зашумели в мрака, чувал се само зловещият писък на кукумявките. Момичето изтръпнало от страх. Изведнъж то съзряло светлинка в далечината, която трепкала между дърветата. „Там сигурно живеят хора, те ще ме подслонят през нощта“ — помислило си момичето и се запътило към светлината. Скоро стигнало до една къща, почукало на вратата и отвътре се обадил дрезгав глас:

— Влез!

Момичето отворило вратата и видяло беловлас старец, който седял до печката, подпрял лице върху дланите си, а бялата му брада се спускала до земята. До него лежали три животни: една кокошчица, едно петле и една пъстра крава.

Момичето казало на стареца, че се е загубило в гората и го помолило за подслон.

Старецът казал:

— Хайде, кокошчице,

заедно с петлето ми

и ти, пъстра краво,

чухте и кажете

какво да правим с нея?

— Дукс! — отвърнали животните.

Това навярно означавало „съгласни сме“, защото старецът продължил:

— Тук има всичко в изобилие. Отиди в кухнята и ни сготви нещо вкусно за вечеря.

Момичето отишло в кухнята и сготвило вкусна гозба. Но за животните не се сетило. Сложило блюдото на масата, седнало до беловласия старец и добре си хапнало. Като се нахранило, казало:

— Много съм уморена. Къде има легло, за да си легна?

Тогава животните казали:

— Ти със него яде,

ти със него пи,

а на нас не даде,

дето свариш спи!

Но старецът казал:

— Качи се по стълбата. Там ще видиш стая с две легла. Постели чисти чаршафи и си легни. След малко и аз ще дойда да си легна.

Момичето се качило в стаята, постлало чисти чаршафи и легнало в едното легло, без да дочака стареца. Старецът дошъл, видял, че момичето си е легнало и недоволно поклатил глава. И като видял, че е заспало дълбоко, отворил един капак на пода и то пропаднало в избата.

В същото време дърварят се прибрал у дома и се скарал на жена си, че го е оставила гладен цял ден.

— Не съм виновна — отговорила тя. — Дъщеря ни тръгна с обеда, но сигурно се е загубила по пътя и утре ще се върне.

На сутринта дърварят станал рано и преди да отиде да сече дърва, поръчал на по-малката си дъщеря да му занесе храна.

— Ще взема малко леща — казал той, — ще ръся по пътя, за да не се загубиш.

По пладне момичето тръгнало с една кошница, но както и предишния ден, горските птици били изкълвали лещените зърна. Момичето дълго се лутало из гората, докато се спуснала нощта. Накрая стигнало до къщата на беловласия старец, влязло и помолило за подслон. Старецът отново попитал животните:

— Хайде, кокошчице,

заедно с петлето ми

и ти, пъстра краво,

чухте и кажете

какво да правим с нея?

Животните пак отговорили:

— Дукс!

И всичко станало както предишния ден: момичето сготвило вкусна гозба, хапнало и пийнало със стареца, но не се сетило за животните. А когато попитало за легло, те отговорили:

— Ти със него яде,

ти със него пи,

а на нас не даде,

дето свариш спи!

Когато заспало, старецът дошъл, погледнал, поклатил недоволно глава и го пуснал в избата.

На третата сутрин дърварят казал на жена си:

— Днес ще изпратиш най-малката ни дъщеря да ми донесе обяда. Тя винаги е била добра и послушна, ще върви все по пътя и няма да скита насам-натам като сестрите си.

— Нима ще загубя и най-милото си чедо?

— Не се тревожи — казал бащата, — това момиче няма да се загуби. То е умно и разбрано. Освен това ще взема грахови зърна — те са по-големи от лещените и ще му показват пътя.

Ала когато момичето тръгнало към гората с кошница в ръка, гургулиците били вече изкълвали граховите зърна и то не знаело накъде да върви. Разтревожило се, уплашило се и непрекъснато си мислело как добрата му майка ще плаче, ако не се прибере у дома. Най-сетне, когато съвсем се стъмнило, то зърнало светлинката и спряло пред горската къща. Помолило любезно да го приютят през нощта, а беловласият старец попитал отново животните:

— Хайде, кокошчице,

заедно с петлето ми

и ти, пъстра краво,

чухте и кажете

какво да правим с нея?

— Дукс! — отговорили животните.

После момичето отишло до печката, погалило кокошчицата и петлето, почесало пъстрата крава между рогата. А след това сварило вкусна супа, сложило блюдото на масата и казало:

— Може ли аз да ям до насита, а добрите животни да стоят гладни? В кухнята има всичко, ще се погрижа най-напред за тях.

Отишло в кухнята, взело ечемик и го изсипало пред кокошчицата и петлето, а на кравата донесло цял наръч ухаещо сено.

— Хапнете си сладко, мили животни — казало то, — а пък ако ожаднеете, ще ви донеса и прясна водица.

След като нахранило и напоило животните, момичето седнало до стареца и изяло толкова, колкото било останало. След малко кокошчицата и петлето мушнали главици под крилата си, а пъстрата крава притворила очи. Тогава момичето казало:

— Не е ли време да спим?

Старецът попитал животните:

— Хайде, кокошчице,

заедно с петлето ми

и ти, пъстра краво,

чухте и кажете,

това ли е право?

— Дукс — отговорили животните.

— Ти със всички яде

ти със всички пи —

постели на дядо

и легни да спиш!

Момичето се качило в стаята, постлало чисти чаршафи и когато всичко било готово, старецът дошъл и легнал в едното легло. Момичето легнало в другото и заспало.

Спало спокойно до полунощ, когато изведнъж се събудило от страшен шум. Всичко пращяло, вратата се отворила и се блъснала в стената, гредите скърцали. Накрая се чул страшен трясък сякаш рухнал покривът. Но скоро всичко утихнало и момичето отново заспало.

Ала когато на другата сутрин слънцето изгряло и то се събудило, се смаяло от почуда. Лежало в разкошна зала; по стените върху зелена коприна растели златни цветя; леглото било от слонова кост, а завивката — от червено кадифе. Пред леглото имало пантофки, везани с бисери. Момичето помислило, че сънува, но влезли трима прислужници и го попитали какво ще заповяда.

— Излезте — отговорило момичето. — Аз веднага ще стана и ще сваря супа на стареца, а после ще нахраня гиздавата кокошчица, гиздавото петле и гиздавата пъстра крава.

Помислило си, че старецът вече е станал и погледнало към леглото му, но там лежал не той, а някакъв непознат човек. Момичето го разгледало и видяло, че е много красив и е съвсем млад. В този миг той се събудил и казал:

— Аз съм царски син и бях омагьосан от една зла вещица като беловлас старец. Тя превърна и тримата ми прислужници в кокошчица, петле и пъстра крава. Само някое момиче с добро сърце, което обича не само хората, но и животните, можеше да развали магията. Дойде ти и понеже си добра и милостива, в полунощ настъпи моето избавление.

След това царският син заповядал да приготвят разкошно сватбено пиршество.

— А къде са моите сестри? — попитало момичето.

— Затворих ги в избата, а утре ще ги заведат в гората да слугуват на един дървар дотогава, докато се научат да бъдат добри с животните.

Румпелщилцхен

Живял някога един беден мелничар. Той имал красива дъщеря, с която много се гордеел. Веднъж, когато край мелницата минавал царят, стопанинът го спрял и му казал:

— Моята дъщеря е много сръчна — от слама може да изпреде златна прежда.

— Това ми харесва — отговорил царят. — Ако дъщеря ти наистина е толкова сръчна, още утре да я доведеш в двореца!

Така и станало. Девойката отишла в двореца и царят я завел в една стая, пълна със слама. Дал й мотовилка, чекрък и вретено и й казал:

— Започвай да работиш и ако до утре сутринта не изпредеш сламата, ще умреш.

Девойката останала сама и започнала да мисли как да изпреде сламата на златна прежда, но нищо не измислила. Уплашила се и се разплакала. Внезапно вратата се отворила, в стаята влязло малко човече и попитало:

— Защо плачеш така безутешно?

— Защото трябва да изпреда тази слама на златна прежда — отговорила девойката, — но не зная как.

Човечето казало:

— Какво ще ми дадеш, ако аз я изпреда?

— Ще ти дам гердана си — отговорила девойката.

Човечето взело гердана и започнало да преде. До сутринта изпрело всичката слама на хубава златна прежда.

Когато слънцето изгряло, царят дошъл при девойката. Видял златната прежда и много се зарадвал. Ала още по-голяма алчност изпълнила сърцето му. Завел дъщерята на мелничаря в друга, много по-голяма стая, също пълна със слама, и й казал, че ако й е мил животът, ще трябва да изпреде и нея за една нощ.

Седнала девойката и започнала да мисли, но нищо не измислила. Толкова се отчаяла, че се разплакала горчиво. Тогава вратата се отворила и влязло мъничкото човече.

— Какво ще ми дадеш, ако изпреда сламата? — попитало то.

— Ще ти дам този пръстен — отговорила девойката.

Човечето взело пръстена и започнало да преде. До сутринта изпрело всичката слама на лъскава златна прежда.

Като видял толкова много злато, царят завел дъщерята на мелничаря в трета, още по-голяма стая, пълна догоре със слама.

— Ще изпредеш още тази нощ всичката слама. Ако успееш, ще станеш моя жена.

„Макар че е дъщеря на мелничар, по-богата жена от нея няма да намеря“ — помислил си той.

Девойката останала сама в стаята. Човечето веднага се появило и казало:

— Какво ще ми дадеш, ако и този път изпреда сламата на златна прежда?

— Нямам вече нищо — отговорила девойката.

— Обещай ми тогава, като станеш царица, да ми дадеш първата си рожба.

„Кой знае дотогава какво ще стане“ — помислила си девойката и обещала на човечето да му даде първата си рожба. А то изпрело сламата на златна прежда.

На другата сутрин царят дошъл и видял, че желанието му е изпълнено. Оженил се за дъщерята на мелничаря и тя станала царица. След една година родила прекрасно дете, но вече била забравила за малкото човече. Веднъж то неочаквано влязло в стаята й и казало:

— Дай ми рожбата си!

— Царицата се изплашила и предложила на човечето всичките съкровища в царството, само и само да не й взима детето. Ала човечето казало:

— Не, предпочитам нещо живо пред всички съкровища на света.

Тогава царицата започнала да плаче тъй жално, че човечето я съжалило и казало:

— Ще ти дам три дни срок. Ако дотогава узнаеш името ми, детето ще остане при теб.

Цяла нощ царицата си припомняла всички имена, които била чувала. Изпратила един от слугите си из страната, за да разпита за всички възможни имена.

На другия ден човечето дошло и тя започнала да изрежда: Каспар, Мелхиор, Балзер… Изредила всички имена, които знаела, но след всяко име човечето отговаряло:

— Това не е моето име.

На втория ден царицата разпоредила да разпитат за имената на всички хора в околността. Отново изредила на човечето най-чудновати имена, ала то всеки път отговаряло:

— Това не е моето име.

На третия ден слугата се върнал и казал:

— Не успях да чуя нито едно ново име, но когато преминах през една висока планина, видях къщурка; пред нея гореше огън, а около огъня подскачаше някакво много смешно човече и викаше:

— Тук сред глухата гора

билките си ще сваря,

ето че настана време

царското дете да взема.

Аз на тоя свят едничък

Румпелщилцхен се наричам.

Царицата се зарадвала, а миг след това пристигнало малкото човече.

— Е, царице, знаеш ли моето име? — попитало то.

Тя не отговорила веднага.

— Не се ли казваш Кунц?

— Не.

— Тогава името ти е Хайнц.

— Не.

— Значи се казваш Румпелщилцхен!

— Злият дух ти е казал! Злият дух ти е казал! — закрещяло човечето и от гняв тъй силно тропнало с крак, че пробило дупка в земята и пропаднало в нея.

Златната птица

Живял преди много години един цар. Имал прекрасна градина, а в градината растяло дърво със златни ябълки. Щом ябълките узреели, царят ги преброявал, ала на другия ден винаги липсвала една. Затова той заповядал всяка нощ някой да стои на стража под дървото.

Царят имал трима сина. Когато се спуснала нощта, той изпратил в градината най-големия. Но към полунощ той заспал и на сутринта царят видял, че липсва една ябълка.

Вечерта в градината отишъл по-малкият син, но и с него се случило същото: в полунощ той заспал и на сутринта отново липсвала една ябълка.

Дошъл ред на най-малкия син. Той легнал под дървото, но останал буден. В полунощ чул шум от крила и в следващия миг видял една птица, която кацнала на дървото и откъснала с човката си една ябълка. Момъкът опънал тетивата на лъка си и стрелял, но птицата отлетяла. Стрелата обаче откъснала едно от перата й и то паднало на земята. Царският син го взел и на сутринта го занесъл на своя баща. После му разказал какво се било случило през нощта. Царят повикал съветниците си и всеки от тях твърдял, че перото струва повече от цялото царство.

— Щом перото е толкова ценно — казал царят, — искам да притежавам тази птица.

И изпратил най-големия си син да намери златната птица. Царският син тръгнал на път. Като минавал през гората, видял лисица. Вдигнал пушката си и се прицелил. Но лисицата извикала:

— Не ме убивай! Ще ти дам добър съвет. Зная, че си тръгнал да търсиш златната птица. Тази вечер ще стигнеш в едно село. Там има две страноприемници. Едната е ярко осветена и в нея е шумно и весело, ала ти не бива да влизаш в нея. Влез в другата, макар че е неугледна.

„Как може такова глупаво животно да ми даде разумен съвет“ — помислил си царският син и дръпнал спусъка, но не улучил. Лисицата изпънала опашката си и избягала. А той продължил пътя си и вечерта стигнал в селото, където видял двете страноприемници: в едната хората пеели и танцували, а в другата било мрачно и пусто.

„Ще бъде много глупаво — помислил си царският син, — ако не се отбия в хубавата страноприемница.“ Така и направил. Започнал да яде и да пие и забравил за птицата, за баща си и за всички добри напътствия.

Минало време, а най-големият царски син не се завръщал у дома. Тогава по-малкият син се приготвил за път. Като минавал през гората, той също срещнал лисицата, която му дала същия добър съвет. Но когато стигнал пред страноприемницата, от която се носела весела глъчка, не устоял и влязъл в нея. Започнал да яде и да пие и скоро забравил за златната птица.

Минало доста време. Тогава най-малкият син тръгнал на път. Като минавал през гората, видял лисицата и вдигнал пушката си, за да я застреля. Но тя му се помолила и му дала същия добър съвет. Царският син бил с милостиво сърце и казал:

— Не се страхувай, лисо, няма да ти сторя зло.

— Няма да съжаляваш — отговорила лисицата. — И за да стигнеш по-бързо, качи се на опашката ми.

Той седнал на опашката й, а лисицата хукнала толкова бързо, че вятърът засвистял в косите му. Стигнали в селото и царският син, без да се оглежда, влязъл в мрачната и неугледна страноприемница, където пренощувал спокойно. На другата сутрин отново тръгнал на път. Лисицата го чакала сред полето.

— Сега ще ти кажа какво трябва да направиш — казала тя. — Ще вървиш все направо и ще стигнеш до един дворец, пред който лежат войници и спят. Ще се промъкнеш между тях и ще влезеш в двореца. В една от стаите ще видиш дървена клетка — в нея е златната птица. Наблизо виси още една клетка; тя е златна и е празна. Ако извадиш птицата от дървената клетка и я сложиш в златната, ще си изпатиш! — И като казала това, лисицата изчезнала.

Дълго вървял царският син и накрая стигнал до двореца. Промъкнал се между спящите войници и влязъл в двореца. Открил стаята със златната птица, която стояла в дървена клетка, а до нея висяла разкошна златна клетка. Царският син си помислил, че няма да е хубаво, ако остави златната птица в обикновената дървена клетка. Отворил вратичката, хванал птицата и я пуснал в златната клетка. Ала в същия миг птицата изкрещяла пронизително, войниците се събудили, заловили царския син и го затворили в тъмница. На другата сутрин го изправили пред съда и го осъдили на смърт, защото той си признал всичко. Но владетелят на тайнствения дворец се смилил и казал, че ще му подари живота, ако успее да намери златния кон, който бил по-бърз от вятъра.

Царският син отново тръгнал на път, но бил много тъжен и често въздишал, защото не знаел къде да намери златния кон. Ала неочаквано видял край пътя своята стара приятелка лисицата.

— Виждаш ли — казала тя, — не ме послуша и ето какво се случи. Но не се тревожи, аз ще се погрижа за теб и ще ти помогна да намериш златния кон. Ще вървиш все направо и ще стигнеш до един дворец. В конюшнята на двореца е златният кон. Отпред ще видиш конярите, но те ще спят дълбоко и ти спокойно ще изведеш коня навън. Ала помни едно: сложи му седлото от дърво и кожа, а не златното, което е окачено до него, защото ще си изпатиш! — Като казала това, лисицата изчезнала, а царският син тръгнал да търси златния кон.

Когато стигнал в двореца, видял спящите слуги, внимателно минал покрай тях и влязъл в конюшнята. Но когато посегнал към обикновеното седло, си помислил: „Само ще загрозя хубавото животно. Това седло никак не му подхожда“. Взел златното седло, сложил го на коня, но в същия миг конят започнал да цвили, конярите се събудили, заловили царския син и го затворили в тъмница. На другата сутрин го осъдили на смърт. Но господарят на двореца решил да го пощади при условие, че успее да намери хубавата принцеса от златния дворец и му я доведе. Обещал да му даде златния кон за награда.

Царският син тръгнал на път, но бил много тъжен, защото не знаел къде да намери хубавата принцеса. За щастие скоро срещнал своята вярна приятелка лисицата.

— Заслужаваш да те изоставя — казала тя, — но ми е мъчно за теб и ще ти помогна още веднъж. Този път води точно до златния дворец. Ще стигнеш там вечерта. През нощта, когато всички заспят, хубавата принцеса ще отиде в банята, за да се изкъпе. Щом влезе, ще изтичаш и ще я целунеш. Тогава тя ще тръгне с теб, но не бива да й разрешаваш да се сбогува с родителите си, защото ще си изпатиш — Като казала това, лисицата изчезнала.

Царският син стигнал до двореца и станало така, както му казала лисицата. В полунощ, когато всички заспали, хубавата девойка влязла в банята и той изтичал и я прегърнал. Тя му казала, че е готова да го последва, но го помолила да й разреши да се сбогува с родителите си. Отначало царският син устоял на молбите й, но когато тя се разплакала, той отстъпил. Ала щом девойката се изправила до ложето на баща си, всички в двореца се събудили, заловили принца и го затворили в тъмница.

На другия ден царят казал:

— Ти загуби живота си, но аз ще те помилвам, ако успееш да махнеш планината, която се издига пред прозорците ми и ми пречи да виждам какво става отвъд нея. Успееш ли, ще ти дам ръката на дъщеря си. Трябва да свършиш тази работа за осем дни.

Царският син веднага започнал да копае, без да си почине нито за миг. Но когато след седем дни видял колко малко работа е свършил, загубил надежда. Ала вечерта на седмия ден дошла лисицата и казала:

— Не заслужаваш да се грижа повече за теб, но не мога да не ти помогна. Отиди да спиш, аз ще свърша работата.

На сутринта царският син се събудил, погледнал през прозореца и какво да види? Планината я нямало. Зарадвал се и веднага отишъл при царя, за да му каже, че условието е изпълнено. Царят удържал думата си и дал на принца ръката на дъщеря си. Двамата щастливи тръгнали на път и не след дълго срещнали добрата лисица.

— Ти успя да вземеш девойката — казала тя, — но само златният кон подхожда на такава красавица.

— Но как да си го взема? — попитал царският син.

— Ще ти кажа — отговорила лисицата. — Най-напред ще заведеш девойката при царя, който те изпрати в златния дворец. Той много ще се зарадва и веднага ще ти даде златния кон. В същия миг ще го яхнеш, ще подадеш на всички ръка за сбогом, а накрая и на хубавицата. Уловиш ли ръката й, метни я бързо на коня; никой не ще може да те догони, защото конят лети по-бързо от вятъра.

Всичко станало така, както казала лисицата. Царският син отвлякъл хубавата девойка и продължил пътя си, а вярната лисица тичала след бързия му кон.

Като наближили двореца, където била златната птица, лисицата казала:

— Сега свали девойката от коня. Аз ще я пазя. После ще влезеш със златния кон в двора; като те видят, толкова ще се зарадват, че сами ще изнесат птицата. Вземеш ли клетката, препусни към нас, за да вземеш и девойката.

Царският син успял и този път — взел златната птица, взел и девойката и се отправил към бащиния си дом.

Но преди това лисицата му казала:

— Сега ти трябва да ми се отблагодариш за помощта.

— Какво искаш да направя? — попитал царският син.

— Когато стигнем в гората, ще трябва да ме застреляш и да ми отрежеш главата и лапите.

— Хубава благодарност! — извикал царският син. — Не, не мога да направя това.

Лисицата казала:

— Щом не искаш да го направиш, ще си отида. Но преди това ще ти дам един добър съвет. Пази се от две неща: не купувай месо от бесилка и не сядай на края на кладенец. — Като казала това, лисицата изчезнала. А царският син помислил:

„Чудна работа. Кой би си купил месо от бесилка?! А и никога не съм изпитвал желание да седна на края на кладенец.“

Продължили пътя си и скоро стигнали до селото, в което останали братята му. Там видели много хора, които се блъскали и крещели от възбуда. Царският син попитал какво се е случило. Отговорили му, че ще бесят двама разбойници. Като се приближил, познал братята си и попитал дали може да ги освободи.

— Ако платиш за тях, може — отговорили хората. — Но за какво ще си даваш парите — тези двамата са големи злосторници.

Но царският син платил и освободил братята си. Тръгнали заедно към бащиния си дом. Стигнали гората и понеже слънцето припичало, а в гората било прохладно, двамата братя казали:

— Хайде да си починем малко до кладенеца, да похапнем и да пийнем студена водица.

Царският син се съгласил и докато си приказвали, седнал на ръба на кладенеца, без да си помисли нещо лошо. Коварните му братя го блъснали и той паднал в кладенеца. Те взели девойката, коня и птицата и се прибрали в бащиния дворец.

— Носим ти не само златната птица — казали те, — но и златния кон, и девойката от златния дворец.

Всички били радостни и доволни, ала конят не се докосвал до сеното, птицата не пеела, а девойката плачела по цял ден. Най-малкият брат обаче не загинал, само че не можел да излезе от кладенеца. Преданата лисица не го забравила и този път — тя скочила в кладенеца, за да му помогне. Царският син се хванал за опашката й и тя бързо го изтеглила нагоре.

— Дебне те смъртна опасност — казала тя. — Братята ти не бяха сигурни дали си умрял и затова оставиха стражи в гората; щом те видят, ще те убият.

Но когато излязъл на пътя, царският син видял един беден странник. Взел разпокъсаните му дрехи, облякъл ги и така невредим стигнал в двореца. Никой не можал да го познае, ала птицата зачуруликала, конят започнал да яде, а хубавата девойка престанала да плаче.

— Какво значи това? — учудено попитал царят.

Девойката отговорила:

— Не зная, но бях много тъжна, а сега съм весела. Нещо ми подсказва, че истинският ми годеник се е върнал. — И тя разказала всичко на царя.

Тогава той заповядал да съберат всички хора в двореца. Дошъл и беднякът, който бил облечен в дрипи. Девойката веднага познала своя любим принц и се хвърлила в прегръдките му. Царският син се оженил за хубавата девойка, а двамата му братя били наказани със смърт.

Минали години. Веднъж царският син отишъл в гората на лов. Внезапно лисицата изскочила пред него и казала:

— Сега притежаваш всичко, което искаше, а моята злочестина няма край. В твоя власт е да ме спасиш.

И отново горещо го помолила да я застреля и да й отреже главата и лапите. Накрая царският син изпълнил молбата й. В същия миг пред него застанал красив принц — братът на хубавата девойка, който бил омагьосан.

Рапунцел

Имало едно време един мъж и една жена, които напразно се надявали, че ще се сдобият с рожба. Най-сетне един ден жената разбрала, че желанието им ще се сбъдне.

На задната страна на къщата имало малко прозорче, от което се виждала великолепна градина с прекрасни цветя, зеленчуци и билки. Но тя била оградена с висок зид и никой не смеел да влезе в нея, защото била на една зла магьосница, която имала голяма власт и вдъхвала страх на всички.

Един ден жената стояла на прозореца и гледала в градината. Изведнъж съзряла леха с чудесна рапица. Тя била толкова свежа и сочна, че много й се приискало да си хапне. Желанието й се засилвало все повече и повече, но тъй като знаела, че е неосъществимо, тя отслабнала и станала бледа. Мъжът й се изплашил и я попитал:

— Какво става с теб? Защо си толкова бледа?

— Ох — отговорила жената, — ако не хапна малко рапица от градината зад нашата къща, ще умра.

Мъжът й много я обичал и решил да й помогне: „Вместо да я видя мъртва, ще й донеса рапица каквото и да ми струва!“ Когато се стъмнило, прескочил през зида в градината на магьосницата, изскубнал бързо два-три стръка и ги занесъл на жена си. Тя веднага приготвила салата от тях и ги изяла. Но рапицата толкова й харесала, че на другия ден желанието й да си хапне било два пъти по-силно. За да я успокои, мъжът й обещал да донесе още няколко стръка. Като се стъмнило, той прескочил през зида, но щом стъпил на земята страшно се изплашил, защото пред него стояла магьосницата. Тя го погледнала гневно и извикала:

— Как посмя да влезеш в градината ми и да крадеш от рапицата?

— Смили се над мен — отговорил той. — Нуждата ме накара да постъпя така. Жена ми видя рапицата през прозореца и така й се прииска да си хапне, че ако не й занеса, ще умре.

Гневът на магьосницата преминал и тя казала:

— Ако наистина е така, както казваш, ще ти разреша да взимаш колкото искаш. Но при едно условие: ще ми дадеш детето, което ще роди жена ти. То ще живее добре при мен, а аз ще се грижа като майка за него.

В страха си мъжът обещал, и когато детето се родило, магьосницата веднага дошла и го кръстила Рапунцел.

Рапунцел станала най-хубавото момиче на света. Когато навършила дванадесет години, магьосницата я затворила в една кула сред гъста гора. Кулата нямала нито стълба, нито врата, а само едно малко прозорче най-горе. Щом магьосницата пожелаела да влезе при Рапунцел, заставала долу и викала:

— Рапунцел мила,

украси стената

със своите коси!

Рапунцел имала дълги, разкошни коси, същински златни нишки. Когато чуела гласа на магьосницата, развързвала плитките си, премятала ги през една кука на прозореца и те се спускали надолу. Магьосницата се улавяла за тях и се покатервала горе.

Минали години. Веднъж царският син минал през гората на кон и чул толкова нежна песен, че спрял да послуша. Пеела Рапунцел, която се развличала в самотата си. Царският син разбрал, че в кулата има някой. Потърсил вратата, но никъде не я намерил. Обърнал коня и се върнал в двореца. Ала песента го развълнувала така дълбоко, че всеки ден отивал в гората, за да слуша. Когато веднъж стоял, прикрит зад едно дърво, видял магьосницата. Тя извикала:

— Рапунцел мила,

украси стената

със своите коси!

Рапунцел спуснала косите си и магьосницата се покатерила по тях.

— Щом това е стълбата, по която човек може да се изкачи догоре, значи и аз ще мога — казал си царският син.

На следващия ден, когато вече започнало да се стъмва, той спрял до кулата и извикал:

— Рапунцел мила,

украси стената

със своите коси!

Рапунцел спуснала косите си и царският син се покатерил по тях. Отначало девойката много се изплашила, като го видяла, ала царският син я успокоил с нежни думи. Признал й, че нейната песен дълбоко го е развълнувала и че вече няма покой. Постепенно Рапунцел забравила страха си и когато принцът я попитал дали иска да се омъжи за него, тя си помислила: „Той е млад и красив и ще ме обича повече от баба Готел“. Съгласила се и сложила ръката си в неговата. После му казала:

— Ще дойда на драго сърце с теб, но не зная как да сляза. Когато идваш, носи по малко свила; ще изплета от нея стълба и когато стане готова, ще сляза по нея и ти ще ме вземеш със себе си.

От този ден нататък той идвал всяка вечер при нея. Магьосницата нищо не забелязвала, но веднъж Рапунцел сама се издала:

— Бабо Готел, обясни ми защо ми е толкова трудно да те изтеглям нагоре, а царският син за миг пристига при мен?

— Ах, ти, лошо момиче! — викнала магьосницата. — Това ли трябваше да чуя от теб? Мислех си, че съм те откъснала от света, а ти ме измами!

И в гнева си хванала хубавите коси на Рапунцел, увила ги около ръката си и ги отрязала. А после отвела горката девойка в един пущинак, където трябвало да живее в печал и нищета.

Когато вечерта дошъл царският син, видял на прозореца отрязаните плитки, които злата магьосница била закачила на прозореца, и извикал:

— Рапунцел мила,

украси стената

със своите коси!

Магьосницата ги спуснала, царският син се покатерил и с ужас видял старицата, която го гледала с вледеняващ поглед.

— Аха — извикала тя подигравателно. — Идваш да вземеш любимата си, но хубавата птичка не е вече в гнездото и не пее. Никога повече няма да я видиш!

Царският син обезумял от мъка и в отчаянието си скочил от кулата. Останал жив, но тръните, сред които паднал, изболи очите му. Дълго се лутал слепият принц из гората, хранел се само с корени и ягоди и непрекъснато плачел. Накрая стигнал до пущинака, където живеела Рапунцел. Изведнъж доловил познат глас и тръгнал към мястото, откъдето идвала песента. Рапунцел го познала, хвърлила се в прегръдките му и се разплакала. Ала сълзите й намокрили очите му и той отново прогледнал. После принцът завел Рапунцел в двореца си и се оженил за нея.

Морското свинче

Живяла някога една принцеса. В двореца й, под кулата, имало голяма зала с дванадесет прозореца, обърнати към четирите посоки на света. Когато се качвала в залата и поглеждала наоколо, тя виждала цялото си царство. От първия прозорец виждала добре, от втория — още по-добре, от третия — съвсем ясно… От дванадесетия прозорец обаче виждала всичко, което се намирало на земята и под земята. И така, нищо не оставало скрито за нея.

Но тъй като била много горда и искала да властва сама, тя заповядала да разгласят, че съпруг ще й стане само онзи, който успее да се скрие така добре, че да не може да го намери. Но не съумее ли да стори това, ще плати с живота си.

Дълго време никой не се осмелявал да дойде в двореца. Принцесата била доволна и си мислела: „Ще остана свободна до края на живота си“.

Ала един ден пристигнали трима братя и казали, че искат да си опитат щастието. Най-големият мислел, че най-сигурно ще бъде, ако се скрие в една суха варница, но принцесата го зърнала още от първия прозорец. Заповядала да го извадят оттам и да му отсекат главата. По-малкият брат се промъкнал в подземието на двореца, но тя и него видяла още на първия прозорец и заповядала да бъде обезглавен. Накрая дошъл най-малкият брат и помолил принцесата да му даде един ден, за да помисли. Понеже бил много красив, тя отстъпила и казала:

— Добре, съгласна съм. Но сигурно няма да успееш.

Момъкът дълго мислил къде да се скрие, ала било напразно. Тогава взел пушката си и отишъл на лов. Видял един гарван, прицелил се и понечил да дръпне спусъка, но гарванът изграчил високо:

— Не стреляй! Ще ти се отблагодаря.

Момъкът свалил пушката и продължил нататък. Стигнал до едно езеро, което било пълно с риба. Прицелил се в една рибка, която била изплувала на повърхността, но тя извикала:

— Не стреляй! Ще ти се отблагодаря.

Момъкът оставил рибката да се гмурне в глъбините и тръгнал отново. Срещнал една лисица, която накуцвала. Стрелял по нея, но не я улучил, а тя извикала:

— По-добре ела и извади този трън от лапата ми.

Той извадил тръна, но пак се прицелил, защото искал да вземе лисичата кожа. Но лисицата казала:

— Не ме убивай! Ще ти се отблагодаря.

Момъкът я оставил на мира, и тъй като вече било тъмно, решил да се прибере.

На другия ден трябвало да се скрие, но не знаел къде. Решил да отиде при гарвана и да го помоли за помощ.

— Аз ти спасих живота — казал той, — помогни ми да се скрия, за да не ме намери принцесата.

Гарванът навел глава и дълго мислил. Накрая изграчил:

— Измислих!

Взел едно яйце от гнездото, разделил черупката на две и сложил момъка вътре. После слепил двете половинки и седнал върху яйцето.

Принцесата отишла до първия прозорец, погледнала, но не могла да види момъка. Продължила да гледа през другите прозорци, ала все не успявала да го открие, докато накрая го зърнала през единадесетия прозорец. Заповядала да застрелят гарвана, да донесат яйцето и да го счупят. Колкото и да не искал, момъкът бил принуден да излезе.

— Сега ти подарявам живота — казала принцесата, — но ако не се скриеш по-добре, ще загубиш главата си.

На другия ден момъкът отишъл на брега на езерото, повикал рибката и й казал:

— Аз ти подарих живота, помогни ми да се скрия, за да не ме види принцесата.

Рибката помислила и казала:

— Измислих! Ще те скрия в корема си.

Погълнала го и се спуснала на дъното на езерото.

Принцесата гледала от прозорците си, но не видяла дори от единадесетия и била просто ужасена. Ала накрая го съзряла от дванадесетия прозорец. Заповядала да уловят рибката, да я убият и да извадят момъка. Като го видяла, тя казала:

— Подарявам ти живота за втори път, но както изглежда, ще ти отсекат главата.

Дошъл последният ден. Момъкът тръгнал натъжен през полето и срещнал лисицата.

— Ти знаеш всички потайни кътчета — казал той. — Помогни ми да се скрия, за да не ме види принцесата.

— Трудна работа — отговорила лисицата и се замислила. Изведнъж извикала:

— Измислих!

Тогава завела момъка до един извор, влязла в него, после излязла, преобразена в дребен търговец на животни. Момъкът също се потопил във водата и се превърнал в мъничко морско свинче. Търговецът отишъл в града и започнал да показва навсякъде послушното зверче. Много хора се струпали да го видят. Накрая дошла и принцесата, харесала го много и го купила. Но преди да даде морското свинче на принцесата, търговецът му прошепнал:

— Щом принцесата отиде до прозореца, скрий се веднага под плитките й.

Дошъл часът, в който принцесата трябвало да търси момъка. Започнала да гледа от всички прозорци — от първия до последния, но не го видяла. Тя се изплашила и страшно се разгневила. От ярост затръшнала дванадесетия прозорец с такава сила, че стъклата на всички прозорци се пръснали и целият дворец се разтърсил. Принцесата отстъпила назад и усетила морското свинче под плитките си. Уловила го, захвърлила го на земята и изкрещяла:

— Махай се от очите ми!

Хукнало морското свинче, за да настигне търговеца. Двамата отишли на извора, потопили се в него и възвърнали истинския си образ. Момъкът благодарил на лисицата и казал:

— В сравнение с теб гарванът и рибата са ужасно глупави. Ти наистина знаеш всички хитрини.

После тръгнал към двореца. Принцесата го чакала, примирена със съдбата си. Омъжила се за него, а той станал господар на царството.

Ала никога не признал как е успял да се скрие последния път и кой му е помогнал. Принцесата вярвала, че сам е постигнал това и го уважавала, защото си мислела: „Той е по-умен от мен и умее повече неща“.

Шестимата слуги

Живяла някога една царица. Тя била вещица, ала дъщеря й била най-хубавата девойка на света. Много принцове, омаяни от хубостта й, идвали, за да поискат ръката й, но злата царица винаги поставяла някакво условие; който не успеел да го изпълни, заплащал с живота си. Веднъж един царски син чул за хубостта на девойката и казал на баща си:

— Пусни ме да отида да поискам ръката й.

— Никога — отговорил царят. — Отидеш ли там, ще намериш смъртта си.

Но от мъка принцът се разболял тежко и седем години никой не можал да го излекува. Като видял, че няма никаква надежда, баща му, с изпълнено от скръб сърце, казал:

— Върви, сине, и опитай щастието си! Не зная как иначе мога да ти помогна.

Като чул това, принцът веднага оздравял и весело тръгнал на път. Вървял, вървял и стигнал до едно пусто поле. В далечината съзрял нещо, което приличало на голяма купа сено. Приближил се и видял, че това е коремът на човек, който лежи изтегнат на тревата. Като зърнал конника, дебелият човек станал и казал:

— Ако имаш нужда от слуга, вземи ме!

Царският син отговорил:

— Каква полза от такъв дебел човек?

— Охо — казал Дебелия, — това не е нищо. Ако се надуя, ще стана хиляда пъти по-дебел.

— Щом е така, може да ми потрябваш. Тръгвай с мен!

Тръгнали заедно и не след дълго видели човек, който лежал с ухо, долепено до земята.

— Какво правиш? — попитал царският син.

— Подслушвам — отговорил човекът.

— Какво подслушваш толкова внимателно?

— Подслушвам какво става в този миг по света. Нищо не убягва от слуха ми, чувам дори като расте тревата.

— Кажи ми тогава какво чуваш в двореца на царицата с хубавата дъщеря? — попитал царският син.

— Чувам как свисти мечът, който отсича главата на един принц.

— Може да ми потрябваш — казал царският син. — Тръгвай с мен!

Тръгнали отново и след малко видели два крака, изпружени на земята, но не виждали края им. Като повървели още малко, стигнали до главата на някакъв човек.

— Брей, колко си дълъг!

— Охо — казал Дългия, — това не е нищо! Ако се протегна както трябва, ще стана хиляда пъти по-дълъг. Вземеш ли ме, ще ти служа вярно.

— Може да ми потрябваш — казал царският син. — Тръгвай с мен!

Тръгнали пак на път и след известно време видели човек със завързани очи.

— Защо са ти завързани очите? — попитал царският син. — Да не би да ти пречи светлината?

— Не — отговорил човекът, — но не бива да свалям превръзката, защото каквото погледна, то се пръсва на парчета, толкова е силен погледът ми. Ако с това мога да ти бъда полезен, ще ти служа на драго сърце.

— Може да ми потрябваш — казал царският син. — Тръгвай с мен!

Продължили да вървят и не след дълго срещнали човек, който лежал под ужасния слънчев зной, а цялото му тяло треперело от студ.

— Как може да ти е студено в този пек? — попитал царският син.

— Ох — отговорил човекът, — така съм създаден — колкото е по-горещо, толкова по-студено ми става. А колкото е по-студено, толкова ми е по-топло.

— Чуден човек си ти — казал царският син, — но ако искаш да ми служиш, тръгвай с мен!

Потеглили отново и скоро видели на пътя човек, който имал много дълга шия и можел да вижда чак отвъд планините.

— Защо ти е толкова дълга шията? — попитал царският син.

— Защото така мога да виждам чак до другия край на света — отговорил човекът.

— Точно такъв човек ми трябва — казал царският син. — Тръгвай с мен!

И отново всички заедно тръгнали на път. Накрая стигнали до двореца, в който живеела злата царица с хубавата дъщеря. Влезли вътре и царският син казал:

— Ако се съгласиш да ми дадеш дъщеря си за жена, ще изпълня всички твои условия.

Царицата се зарадвала, че още един красив принц ще попадне в клопката й, и отговорила:

— Ще ти възложа три задачи; ако ги изпълниш, ще станеш господар и съпруг на дъщеря ми.

— Каква е първата? — попитал той.

— Да ми донесеш пръстена, който изпуснах в Червеното море.

Като излезли навън, принцът попитал своите слуги:

— Кажете, какво да правим?

Човекът с дългата шия казал:

— Ще погледна къде е паднал пръстенът.

Погледнал в морето и видял, че пръстенът се е закачил на един остър камък.

Тогава Дългия пренесъл всички до морето и казал:

— Бих го извадил, но не мога да го видя.

— Много е лесно — извикал Дебелия.

Легнал на земята и започнал да пие морската вода, докато изпил цялото море. След това Дългия се протегнал и взел пръстена. Царският син много се зарадвал и бързо занесъл пръстена на царицата. Тя много се учудила и казала:

— Да, пръстенът е същият. Ти изпълни благополучно първата задача, но сега идва ред на втората. Виждаш ли онази ливада пред двореца? На нея пасат три тлъсти вола, които трябва да изядеш заедно с кожата, костите и рогата. А в избата има три бъчви вино, които трябва да изпиеш. Ако не успееш, ще платиш с живота си.

Царският син попитал:

— Може ли да си поканя гости? Иначе няма да ми е сладко.

Царицата злобно се изсмяла и отговорила:

— Може да поканиш само един човек.

Върнал се царският син при своите слуги и казал на Дебелия:

— Ще ми бъдеш гост и ще се наядеш до насита.

Дебелия изял воловете и попитал дали няма още нещо след тази хубава закуска. После изпил виното от трите бъчви до последната капка.

Царският син отишъл при царицата и й казал, че втората задача е изпълнена. Царицата много се учудила и си помислила: „Няма да ми се изплъзнеш, ще ти отсекат главата“. После продължила на глас:

— Тази вечер ще доведа дъщеря си при теб и ти трябва да я вземеш в прегръдките си. Но докато сте заедно, внимавай да не заспиш. Аз ще дойда точно в полунощ и ако не я заваря в прегръдките ти, ще се простиш с живота си.

Царският син си помислил: „Задачата е лека, няма да затворя очи“. Но все пак повикал слугите си и им казал:

— Кой знае каква хитрост се крие зад всичко това! Трябва да сме предпазливи, затова бъдете нащрек и се погрижете девойката да не излезе от стаята ми.

Щом се стъмнило, царицата довела дъщеря си в стаята на царския син. Дългия веднага се увил като обръч около тях, а Дебелия застанал пред вратата. Докато седели заедно, девойката не проронила нито дума. А когато месечината изгряла и озарила лицето й, царският син видял, че тя наистина е много красива. Сърцето му преливало от радост и любов и той останал буден. Ала малко преди дванадесет царицата омагьосала всички — те заспали и девойката изчезнала. Миг след това магията се развалила и царският син се събудил.

— О, каква беда! — извикал той. — Загубен съм!

Верните му слуги също се завайкали, но тогава този, който чувал всичко, казал:

— Млъкнете! Трябва да се ослушам.

Ослушал се и после казал:

— Девойката е зазидана в една пещера на триста часа път оттук и оплаква участта си. Само Дългия може да помогне; ако се изпъне, с няколко крачки ще стигне до там.

— Добре — съгласил се Дългия, — но да дойде и този със силните очи, за да разбие входа на пещерата.

Само след миг двамата били пред омагьосаната пещера. Дългия свалил превръзката от очите си, погледнал към пещерата и тя се пръснала на хиляди отломки. Той взел девойката на ръце и я отнесъл при царския син. После бързо се върнал и прибрал другаря си. Преди да удари дванадесет, всички отново седели бодри по местата си.

В полунощ царицата тръгнала към стаята на царския син и с ехидна усмивка си помислила: „Сега принцът е в ръцете ми“. Тя била сигурна, че дъщеря й е затворена в пещерата на триста часа път от двореца. Но като видяла принцесата в прегръдките на царския син, се изплашила и казала:

— Той е по-силен от мен!

И тъй като всички условия били изпълнени, тя се принудила да му обещае дъщеря си за жена. В същото време обаче прошепнала на ухото й:

— Какъв позор! Как можеш да се покориш на такъв недодялан човек?

Девойката била горделива. Разгневила се и решила да си отмъсти. На другия ден заповядала да докарат триста коли с дърва и казала на царския син, че няма да се омъжи за него, докато някой не се осмели да седне върху разпалена клада. Мислела си, че никой от слугите му няма да се съгласи да изгори заради него и че от любов към нея той ще седне на кладата. Ала слугите казали:

— Всички направихме по нещо, само Зиморничавия стоя настрана. Сега е негов ред.

Тогава го сложили върху кладата и запалили буен огън, който горял три дни, докато изгорели всичките дърва. Щом изгаснал, Зиморничавия се изправил сред пепелта и целият треперел от студ.

— Никога през живота си не съм издържал на такъв мраз. Още малко и щях да се превърна в буца лед.

Сега вече хубавата девойка нямало как да се изплъзне и трябвало да се омъжи за царския син. Но когато каляската тръгнала към църквата, царицата казала:

— Не мога да понеса този позор!

И веднага изпратила войници със заповед да избият всички и да върнат дъщеря й в двореца. Ала слугата, който чувал всичко, доловил думите й.

— Какво ще правим? — попитал Дебелия. Но бързо намерил изход: повърнал морската вода, която бил изпил и се образувало голямо езеро. Войниците потънали в него и се удавили. Като узнала това, царицата изпратила след каляската конници, облечени в железни ризници, но слугата, който чувал всичко, доловил дрънкането на оръжията и на доспехите и бързо свалил превръзката от очите на слугата със силния поглед. Той се взрял в конниците и те се пръснали на парчета. После спокойно продължили пътя си. Царският син и хубавата девойка се оженили, а верните слуги се сбогували със своя господар и му казали:

— Твоето желание се сбъдна и ние вече не сме ти нужни. Затова ще тръгнем по света да си търсим щастието.

По пътя към двореца имало село, край което един свинар пасял свине. Като минали край него, царският син казал на жена си:

— Знаеш ли всъщност кой съм аз? Не съм царски син, а свинар. Онзи човек със свинете е баща ми. Сега и ние трябва да се заловим за работа и да му помагаме.

Отишъл с нея в страноприемницата и тайно поръчал на съдържателя през нощта да скрие царската одежда на жена му. На сутринта, като се събудила, тя нямала какво да облече и жената на стопанина й дала една стара рокля и чифт стари обувки.

— Ако не беше заради мъжа ти, нямаше да ти ги дам — казала тя на принцесата.

Тогава принцесата повярвала, че съпругът й действително е свинар и си помислила: „Заслужено съм наказана за гордостта и високомерието си“. Пасла свинете цяла седмица, но не могла да издържи повече, защото краката й се изранили. Ала ето че дошли някакви хора и я попитали дали знае какъв е мъжът й.

— Зная — отговорила тя, — той е свинар и току-що отиде на пазара да продава панделки и шнурчета.

Но те казали:

— Я ела с нас! Ще те заведем при него.

И я завели в двореца. Когато влязла, видяла един мъж с царски одежди. Това бил нейният съпруг, но тя не го познала, докато той не я прегърнал и целунал.

— Много изстрадах заради теб — казал той. — Трябваше и ти да страдаш поне малко заради мен.

Тогава направили истинска сватба. А на този, който ми разказа приказката, много му се искало да бъде поканен, но никой не се сетил за него.

Белоснежка и Червенорозка

Живяла някога бедна вдовица в малка уединена къща. Пред къщата имало градина, в която растели два розови храста — на единия цъфтели бели, а на другия — червени рози. Вдовицата имала две дъщери, които много приличали на розовите храсти. Затова едната се казвала Белоснежка, а другата — Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и послушни, че като тях нямало в целия свят. Само че Белоснежка била по-нежна и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да тича по поляните, да бере цветя и да лови птички. Белоснежка оставала у дома с майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, когато нямало какво да правят. Двете сестри толкова се обичали, че когато излизали заедно, винаги се държали за ръце.

Белоснежка казвала:

— Няма да се разделяме.

Червенорозка отговаряла:

— Докато сме живи.

А майка им добавяла:

— Каквото има едната, трябва да го дели с другата.

Те често отивали сами в гората да берат сочни ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях: зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната кротко пасяла трева край тях, а еленът весело тичал наоколо. Понякога замръквали в гората, но нито веднъж не ги сполетяла беда — те лягали една до друга върху мекия мъх и спели спокойно до сутринта.

Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в къщата, че било приятно да се надникне вътре. През лятото за дома се грижела Червенорозка: всяка сутрин, докато майка им още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. През зимата Белоснежка запалвала огъня и окачвала котела на веригата над огнището. Котелът бил меден, но блестял като златен — така хубаво бил изчистен. Вечер, когато снежинките тихо се сипели от небето, майката казвала:

— Сложи резето на вратата, Белоснежке!

После сядали край огнището, майка им си слагала очилата и започвала да чете от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало агънце, а отзад на една пръчка седял бял гълъб, мушнал главица под крилото си.

Една вечер, когато седели край огнището, някой почукал на вратата и помолил да го пуснат вътре. Майката казала:

— Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой странник търси подслон.

Червенорозка станала дръпнала резето; мислела, че е някой закъснял пътник, но на вратата се показал не човек, а голям мечок. Червенорозка извикала от уплаха и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбът хвръкнал, а Белоснежка се скрила зад леглото на майка си. Ала мечокът проговорил с човешки глас:

— Не се плашете, няма да ви причиня зло! Премръзнал съм и искам да се стопля.

— Легни край огъня, Мечо — казала майката, — но внимавай да не си подпалиш кожуха! — После извикала: — Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма да ви направи нищо лошо!

Двете сестри излезли от скривалищата си, преминал страхът и на агънцето, и на гълъба. Мечокът казал:

— Деца, изтупайте снега от козината ми!

Белоснежка и Червенорозка взели метлата и изчистили снега от козината на мечока, а той се изтегнал край огъня и започнал да ръмжи от удоволствие.

Момичетата бързо се сприятелили с мечока; започнали дори да се закачат с него — дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята; или взимали някоя пръчка, удряли го и се смеели, когато започвал да ръмжи. Мечокът търпял закачките им, но когато момичетата прекалявали, надавал вик:

— Белоснежке, Червенорозке, оставете ме на мира!

Ох, съвсем, съвсем пребиха

тези две деца жениха.

Щом дошло време за сън, децата си легнали, а майка им казала на мечока:

— Най-добре ще бъде да останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.

Когато се съмнало, момичетата пуснали мечока навън. Той побягнал тромаво през снега и изчезнал в гората. От този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да си играят с него. Те толкова свикнали с него, че вечер не слагали резето на вратата, защото чакали своя приятел да дойде.

Дошла пролетта и всичко навън се раззеленило. Един ден мечокът казал на Белоснежка:

— Време е да тръгвам и през цялото лято няма да идвам.

— И къде ще отидеш, мили Мечо? — попитала Белоснежка.

— Трябва да се прибера в гората, за да пазя съкровищата си от злите джуджета. През зимата, когато земята е скована от студ, те стоят кротко под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те ще я разровят, ще излязат на повърхността и ще започнат да грабят всичко каквото могат. После ще го занесат в пещерите си и вече ще бъде много трудно да се намери.

Белоснежка се натъжила много от раздялата. Ала когато дръпнала резето и отворила врата, мечокът се проврял през нея, закачил се за куката на вратата и леко разпрал козината си. На Белоснежка й се сторило, че отдолу проблеснало злато, но не била много сигурна. Мечокът бързо изчезнал зад дърветата.

След известно време майката изпратила двете момичета в гората да съберат вършини. Там децата минали покрай едно голямо дърво, което било повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със съсухрено лице и дълга, снежнобяла брада. Краят на брадата му бил прещипан в една цепнатина на дървото и малкото човече подскачало като кученце на връвчица и не можело да се отскубне. То облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:

— Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?

— Какво те е сполетяло, дребосъче? — попитала Червенорозка.

— Брей, че любопитни глупачки! — отговорило джуджето. — Исках да разцепя дървото, за да си насека трески за огъня. Ако сложим дебели цепеници, ще ни изгори яденето; ние си готвим по малко, не лапаме много като вас, лакомници такива! Бях забил вече клина и всичко щеше да свърши благополучно, но проклетият клин ненадейно изскочи и цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. А вие, глупачки такива, се смеете. Не ви е срам! Колко сте противни!

Тогава момичетата започнали да теглят брадата с всички сили, но не могли да я измъкнат.

— Ще отида да доведа хора — казала Червенорозка.

— Да не сте полудели? — изкрещяло джуджето. — Сега пък ще викате хора! И вие двете сте ми вече много; не ви ли идва нещо по-свястно на ума?

— Имай малко търпение — казала Белоснежка, — ще измислим нещо.

Тя извадила от джоба си ножичка и отрязала края на брадата. Щом се освободило, джуджето издърпало една торба със злато, скрита между корените на дървото, и замърморило:

— Глупачки такива, отрязаха края на хубавата ми брада, с която толкова се гордеех! Дяволите да ви вземат!

После метнало торбата на гърба си и хукнало, без дори да погледне момичетата.

След няколко дни Белоснежка и Червенорозка отишли да ловят риба. Като наближили потока, видели нещо, което подскачало на брега и то сякаш имало намерение да се гмурне във водата. Изтичали на брега и веднага познали джуджето.

— Къде си тръгнал! — попитала Червенорозка. — Да не си намислил да се хвърлиш във водата?

— Не съм толкова глупав — креснало джуджето. — Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!

Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, ала клетото създание нямало сили да я изтегли на брега. Тогава рибата започнала да го тегли към водата. То се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било напразно — само подскачало безпомощно и всеки миг щяло да падне в потока. Така че двете момичета дошли тъкмо навреме. Хванали джуджето, помъчили се да освободят брадата му, но не успели, защото тя била здраво оплетена във връвта. Нямало какво да се прави — те извадили ножичка и отрязали брадата. Като видяло това, джуджето им креснало:

— На какво прилича това, жаби такива, да ме обезобразите така? Не стига, че ми подкастрихте брадата отдолу, ами отрязахте най-хубавата част от нея! Как ще се покажа сега пред близките си?

После измъкнало една торба с бисери, скрита в тръстиката, и без да каже дума, повлякло я и изчезнало зад един камък.

Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят минавал през пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Изведнъж момичетата видели във въздуха голям орел, който се виел бавно, спускал се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнал на един камък, недалеч от тях. Веднага след това чули жален писък. Изтичали и ужасени видели, че орелът е сграбчил техния стар познайник джуджето и всеки миг щял да го отнесе. И понеже Белоснежка и Червенорозка били състрадателни, хванали малкото човече и така упорито се борили с орела, че накрая той пуснал плячката си.

След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се скарало с кресливия си глас:

— Не можахте ли да бъдете малко по-внимателни с мен? Толкова силно дърпахте тънката ми дрешка, че цялата я скъсахте! Ама че сте непохватни!

После взело една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си.

Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност и продължили пътя си. На връщане от града, като минавали през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало скъпоценните камъни, без да помисли, че някой може да мине оттам в този късен час. Залязващото слънце озарявало блестящите камъни, които така сияели, че момичетата се спрели, за да им се полюбуват.

— Какво стоите и зяпате? — извикало джуджето и от гняв сивото му лице станало червено като божур.

Злото джудже щяло да продължи да крещи, но в този миг се чуло страшно ръмжене и от гората се появил голям черен мечок. Джуджето скочило, но не успяло да избяга и да се скрие в пещерата, защото мечокът бил вече много близо. И в безмерния си страх то викнало:

— Моля ти се, Мечо, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тези прекрасни скъпоценни камъни! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече като мен? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! По-добре вземи тези лоши момичета. Те са крехки и тлъсти като млади пъдпъдъци. Изяж тях!

Но мечокът не обърнал внимание на думите му и така го цапнал с лапата си, че то се проснало мъртво на земята. Момичетата избягали от страх, но мечокът викнал след тях:

— Белоснежке, Червенорозке, не се страхувайте, почакайте, ще дойда с вас!

Те познали гласа на своя приятел мечока и спрели. Но щом дошъл при тях, изведнъж мечата козина паднала от него. Пред тях застанал красив принц, целият облечен в злато.

— Аз съм царски син — казал той. — Злото джудже ме омагьоса, открадна съкровищата ми и ме превърна в свирепа мечка. Сега то получи наказанието, което заслужаваше.

Белоснежка се омъжила за принца, а Червенорозка станала съпруга на брат му. А големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си, разделили помежду си. Майката на двете сестри живяла дълги години щастлива край децата си. Тя взела със себе си двата розови храста и ги посадила пред прозореца си. Всяка година на тях цъфтели прекрасни бели и червени рози.

Скъсаните пантофки

Живял някога един цар. Той имал дванадесет дъщери, една от друга по-хубави. И дванадесетте спели заедно, леглата им били наредени едно до друго и вечер, щом си легнели да спят, царят заключвал вратата, защото всяка сутрин виждал, че пантофките им са скъсани, но не можел да разбере как става това.

Веднъж царят заповядал на глашатаите да разгласят, че който открие къде ходят нощем дъщерите му, ще се ожени за една от тях и ще се възкачи на трона след неговата смърт. Ала който се заеме с тази задача и след три дни и три нощи не узнае нищо, ще плати с живота си.

И ето че съвсем скоро пристигнал един царски син и казал, че е готов да се залови с тази опасна работа. Посрещнали го радушно, а вечерта го завели в покоите на принцесите. Приготвили му легло и му напомнили да бъде нащрек, за да проследи девойките. А за да не могат да излязат тайно, оставили отворена вратата между тяхната и неговата стая. Но скоро клепачите на царския син натежали като олово, той заспал и когато на другата сутрин се събудил, видял, че пантофките на принцесите отново са скъсани. Същото се случило и през втората, и през третата нощ. И главата на царския син била отсечена. След него дошли още много принцове, решени да разкрият тайната, но всички до един били обезглавени.

Веднъж един беден войник, който бил раняван тежко и не можел вече да служи, тръгнал към царството, където живеели дванадесетте принцеси. По пътя го срещнала една старица и го попитала къде отива.

— й аз не зная — отговорил той и добавил на шега: — Иска ми се да открия къде ходят нощем принцесите и защо късат пантофките си, да се оженя за една от тях и после да стана цар.

— Това не е толкова трудно — казала старицата. — Само че не трябва да пиеш виното, което ще ти носят всяка вечер, и да се преструваш, че спиш дълбоко.

После му дала едно наметало и казала:

— Метнеш ли го на раменете си, ще станеш невидим и така ще можеш да проследиш дванадесетте принцеси.

Щом чул това, войникът се престрашил и отишъл в двореца. Посрещнали го радушно, както посрещали и всички други преди него, и го облекли в царски одежди. Вечерта, когато дошло време за сън, завели войника в отредената за него стая. Преди да си легне, при него влязла най-голямата принцеса и му донесла чаша с вино. Ала той тайно излял виното и не изпил нито капка.

После си легнал и започнал да хърка сякаш спял много дълбоко. Дванадесетте принцеси го чули, разсмели се, а най-голямата казала:

— И този ще се прости с живота си.

След това станали от леглата си, извадили разкошни рокли, сложили си красиви накити и заподскачали от радост, защото всъщност те ходели нощем да танцуват. Само най-малката принцеса казала:

— Вие се радвате, но аз имам лошо предчувствие; сигурно ще ни сполети някаква беда.

— Глупава си като гъска и все те е страх — отговорила най-голямата й сестра. — Забрави ли колко царски синове напразно идваха тук? Нямаше нужда да слагам приспивателно във виното на войника, този простак и без това нямаше да се събуди.

Когато вече били готови, принцесите надникнали в стаята на войника, за да се уверят, че спи. След това най-голямата почукала на леглото си и то тутакси потънало надолу. Една след друга царските дъщери започнали да слизат през отвора. А в това време войникът, който внимателно ги наблюдавал, не се двоумил дълго, метнал бързо наметалото на гърба си и слязъл зад най-малката сестра. По средата на стълбата той без да иска настъпил роклята й и девойката уплашено извикала:

— Какво става? Кой ме дърпа за роклята?

— Не ставай глупава! — казала най-голямата царска дъщеря. — Закачила си я за някой гвоздей.

Накрая слезли долу и се озовали на една разкошна алея с красиви дървета, чиито листа били от сребро и сияели с мек блясък. Войникът си помислил: „Ще си взема нещо за доказателство“ — и отчупил едно клонче. Най-малката принцеса пак извикала:

— Става нещо нередно. Не чухте ли как нещо изпука?

Ала най-голямата й сестра казала:

— Това бяха гърмежи от радост, че скоро ще освободим нашите принцове от магията.

После минали по друга алея, където листата на дърветата били от чисто злато, и накрая по трета, където листата били от прекрасни елмази. Войникът откъснал по едно клонче и от едните, и от другите, като всеки пък се чувал такъв пукот, че най-малката принцеса изтръпвала от уплаха. Царските дъщери продължили пътя си и стигнали до една широка река. На брега имало дванадесет лодки и във всяка лодка стоял прекрасен принц — те чакали принцесите. Всеки принц взел по една от тях в лодката си, а войникът се качил в лодката, в която била най-малката царска дъщеря. Скоро нейният принц казал:

— Не мога да разбера защо тази нощ лодката е толкова тежка. Трябва да греба с всички сили, иначе няма да помръдне.

— Сигурно е от топлото време — отговорила принцесата. — И на мен ми е много горещо.

Отвъд реката се извисявал великолепен ярко осветен дворец. От него се носела весела музика от тимпани и литаври. Стигнали на другия бряг, влезли в двореца и принцовете започнали да танцуват със своите любими. Войникът танцувал невидим между тях. А щом някоя от принцесите вземела чаша с вино, той го изпивал и за нея не оставало нито капка. Най-малката царска дъщеря пак се изплашила, но най-голямата всеки път я заставяла да мълчи.

Танцували до три часа през нощта, но накрая трябвало да спрат, защото пантофките им се скъсали. Принцовете ги превозили през реката и този път войникът седнал в лодката на най-голямата царска дъщеря. На брега дванадесетте сестри се сбогували с принцовете и обещали да дойдат отново на следващата нощ. Щом стигнали до стълбата, войникът изтичал напред и се мушнал в леглото. Когато уморените девойки едва-едва стигнали до спалнята си, той пак хъркал толкова силно, че те го чули и казали:

— От този няма защо да ни е страх.

Съблекли разкошните си дрехи, бутнали скъсаните си пантофки под леглата и легнали да спят.

На другата сутрин войникът решил да не казва нищо, защото искал да се полюбува още малко на това чудо. Затова проследил принцесите и втората, и третата нощ. Девойките всеки път танцували дотогава, докато не скъсвали пантофките си. А на третата нощ войникът взел за доказателство и една чаша.

Като дошъл уреченият час, когато войникът трябвало да отговаря, той пъхнал в джобовете си трите клончета и чашата и отишъл при царя. А дванадесетте принцеси застанали зад вратата и подслушвали какво ще каже.

Царят попитал:

— Къде скъсаха пантофките си тази нощ моите дъщери?

Войникът отговорил:

— В един подземен дворец с дванадесет принца.

Той разказал всичко, както си било, и показал своите доказателства.

Царят заповядал да повикат дъщерите му и ги попитал дали войникът казва истината. А те, като разбрали, че той ги е проследил, и че отричането няма да им помогне, си признали всичко. После царят попитал войника коя от принцесите иска за жена и той отговорил:

— Не съм вече млад, искам да се оженя за най-голямата.

Още същия ден направили сватбата, а царят обещал на войника царството след смъртта си. А принцовете били отново омагьосани за толкова дни, колкото нощи били танцували с дванадесетте царски дъщери.

Домашните духчета

Живял някога един обущар, но толкова много обеднял, че накрая му останала кожа само за един чифт обувки. Вечерта той скроил обувките, за да може на другата сутрин да започне да ги шие. И понеже съвестта му била чиста, легнал си спокойно и скоро заспал.

На сутринта, когато станал и се приготвил да работи, видял, че обувките са напълно готови. Учудил се много, защото не можел да си обясни как е станало това. Взел обувките и ги разгледал внимателно; били изработени чудесно, без нито една грешка — сякаш ги бил правил голям майстор.

След малко влязъл един купувач, харесал обувките и платил за тях повече отколкото стрували. С парите обущарят купил кожа за два чифта обувки. Вечерта ги скроил, за да може на сутринта да ги направи. Ала не станало нужда, защото, когато се събудил, обувките вече били готови. Дошли купувачи, които му дали толкова много пари, че с тях си купил кожа за четири чифта обувки. На сутринта и тези обувки били готови. Така продължавало ден след ден: обущарят скроявал вечерта обувките, а на сутринта ги намирал готови.

Една вечер, малко преди Коледа, след като скроил обувките и се канел да си легне, той казал на жена си:

— Тази нощ ще стоим будни, за да видим кой ни помага.

Жена му се съгласила, а после двамата се скрили в ъгъла на стаята зад дрехите, които висели на закачалката, и зачакали. Щом настъпил дванадесетият час, се появили две дребни, миловидни и съвсем голи човечета (това били домашните духчета), седнали до масата на обущаря, взели скроените обувки и започнали тъй бързи да ги шият, че обущарят не можал да откъсне поглед от тях. Когато свършили, оставили готовите обувки на масата и бързо изчезнали.

На сутринта жената на обущаря казала:

— Малките човечета ни направиха богати и трябва да им се отблагодарим. Те нямат дрешки и сигурно мръзнат. Знаеш ли какво? Ще им ушия по една ризка, горна дрешка, елече и панталонки, ще им изплета и по един чифт чорапки, а ти ще им направиш по един чифт обувки.

— Съгласен съм — казал обущарят.

Вечерта, след като приготвили всичко, оставили подаръците на масата. После се скрили, за да видят какво ще направят духчетата. В полунощ те пристигнали, но тъкмо се канели да се заловят за работа, когато на мястото на скроените обувки видели гиздави дрешки. Най-напред много се учудили, а после се зарадвали. Облекли се бързо, погладили с ръце хубавите дрехи и запели:

Какви сме напети и

кипри момчета! Не

бива тогава

обувки да правим.

Започнали да танцуват, да подскачат наоколо. Накрая с игриви стъпки си отишли и никога вече не се появили. А обущарят до края на живота си успявал във всичко, с което се захванел.

А ето какво се случило с домашните духчета по-нататък.

В едно селце живеела бедна девойка, която обаче била много работлива. Всеки ден тя чистела къщата на своите господари, събирала боклука и го трупала навън на голяма купчина.

Една сутрин, тъкмо когато се канела да помете, видяла пред вратата писмо. И понеже не можела да чете, взела писмото и го занесла на господарите.

Писмото било от домашните духчета, които канели девойката да стане кръстница. Бедното момиче не знаело какво да прави. Ала господарите му казали, че на такава покана не може да откаже и че трябва да се съгласи.

И ето че се появили три духчета, взели я със себе си и я повели към гората. Там всичко било мъничко, но толкова красиво, толкова великолепно, че не можело да се опише. Родилката лежала в легло от абаносово дърво, украсено с резба и скъпоценни камъни, а завивката й била обшита със сърма и коприна. Люлката била от слонова кост, а купелът — от чисто злато. Девойката кръстила детенцето и се приготвила да си върви. Но малките духчета я помолили да остане още няколко дни. Тя с радост се съгласила и известно време живяла с джуджетата. А те се стараели всичко да бъде от хубаво по-хубаво.

Дошло време девойката да се сбогува, но преди да си тръгне, домашните духчета й дали една торба със злато и я изпратили до края на гората.

Като се прибрала у дома, девойката се заловила за работа. Взела метлата от ъгъла, където я била оставила, и започнала да мете. Ала изведнъж дошли непознати хора и я попитали коя е и какво прави в къщата. Оказало се, че девойката била останала при домашните духчета не три дни, а цели седем години; през това време нейните стари господари се били споминали.

Обаче приказката за домашните духчета не свършва дотук.

Веднъж малките човечета откраднали детето на една жена от люлката и вместо него оставили ужасен таласъм с голяма глава и опулени очи, който само ядял и пиел. Като го видяла, майката се изплашила и отишла при съседката за съвет. Тя й казала, че трябва да вземе таласъма и да го занесе в кухнята, да го сложи до печката, да разпали огъня, а после да свари вода в две черупки от яйца. Таласъмът щял да се разсмее, а като се разсмеел, с него щяло да бъде свършено.

Горката жена направила така, както съседката я посъветвала. Занесла таласъма в кухнята, сложила две яйчени черупки с вода на печката и в този миг таласъмът закрещял:

— Стар съм като Тилилейските гори,

целият съм побелял,

но вода да ври в черупки

никога не бях видял!

И започнал да се кикоти. Изведнъж отнякъде се появили десетки домашни духчета и оставили детето до печката, а ужасния таласъм взели със себе си.

Доктор Всезнайко

Имало едно време един беден селянин, който се казвал Кребс (а това значи Рачо). Веднъж той натоварил волската си кола с дърва, закарал ги в града и ги продал на един доктор. Когато отишъл в къщата на доктора, за да си вземе парите, заварил го на трапезата. Като видял разкошните блюда с най-различни ястия, на селянина му се приискало да бъде доктор. Постоял, поогледал се и накрая попитал дали не може и той да стане доктор.

— Може — казал докторът, — никак не е трудно.

— Какво трябва да направя? — попитал селянинът.

— Първо, ще си купиш буквар — от онези, в които на първата страница е нарисуван петел. Второ, ще продадеш колата с воловете и с парите ще си купиш дрехи и всичко необходимо за един доктор. Трето, ще поръчаш да ти направят табелка, на която да пише: „Аз съм доктор Всезнайко“, и ще я заковеш на външната врата на къщата си.

Селянинът направил всичко, което докторът му поръчал. След като работил известно време като доктор, случило се така, че откраднали парите на един богаташ. Посъветвали богаташа да отиде при доктор Всезнайко. И ето че богаташът пристигнал в селото, спрял пред къщата с табелка на вратата и попитал селянина дали той е доктор Всезнайко. Селянинът отговорил, че е той. Тогава богаташът го помолил да тръгне с него, за да намери откраднатите пари. Доктор Всезнайко се съгласил, но настоял да вземе жена си Грета. Богаташът не възразил и тримата потеглили заедно. Като пристигнали в имението, господарят поканил доктора и жена му да похапнат. Седнали на трапезата, а в това време влязъл прислужник с първото ястие.

— Грета — казал докторът, — този е първият.

Всъщност искал да каже, че този прислужник носи първото ястие. Ала прислужникът си помислил, че думите му означават: „Този е първият крадец“. И тъй като наистина било така, бързо излязъл и прошепнал на другарите си:

— Докторът знае всичко. Свършено е с нас! Каза, че аз съм първият.

Вторият прислужник така се изплашил, че изобщо не искал да влиза, но бил длъжен да поднесе второто ястие. Щом влязъл с блюдото, докторът казал на жена си:

— Грета, този е вторият.

Като чул това, прислужникът бързо се измъкнал навън. Същото се случило и с третия прислужник. Накрая влязъл четвъртият, който носел покрито с капак блюдо и господарят помолил доктора да покаже умението си и да отгатне какво има в него. А то било пълно с раци. Докторът погледнал блюдото и понеже не знаел какво да прави, казал:

— Ох, Рачо, Рачо, как ще се оправяш сега?

Като чул това, господарят извикал:

— Ето, позна! Сигурно ще познае къде са парите.

Прислужникът ужасно се изплашил и дал знак на доктора да излезе навън. И когато селянинът излязъл, четиримата прислужници признали, че те са откраднали парите. Обещали да ги върнат, а него да възнаградят богато само и само да не ги издава на господаря. После го завели до мястото, където били скрити парите. Докторът се съгласил, влязъл отново вътре, седнал на трапезата и казал:

— Е, сега ще погледна в книгата си и ще разбера къде са парите.

Ала петият прислужник се бил скрил в печката, за да чуе дали докторът знае нещо повече. Докторът обаче седял спокойно, отворил буквара и започнал да го прелиства — търсел петела. И тъй като не успял да го намери веднага, казал:

— Криеш се, но и ти ще излезеш!

Прислужникът си помислил, че тези думи се отнасят за него, изскочил от печката и побягнал навън.

— Този човек знае всичко! — казал той на останалите.

После доктор Всезнайко показал на господаря къде са парите, но не издал кой ги е откраднал. Прислужниците го възнаградили богато, а от този ден нататък той се прочул из цялата страна.

Царицата на пчелите

Веднъж двама царски синове тръгнали по света да търсят приключения, но се отдали на такъв разгулен живот, че забравили да се върнат у дома. Най-малкият брат, когото наричали Глупчо, тръгнал да ги търси, но когато най-сетне намерил братята си, те започнали да му се подиграват, задето си мислел да прекоси света надлъж и нашир невредим, а ето на, те, много по-умните от него, не успели. Тогава тримата тръгнали заедно и стигнали до един мравуняк. Двамата по-големи братя искали да го разровят, за да видят как в страха си малките мравки ще плъпнат на всички страни да спасяват яйцата си, но Глупчо извикал:

— Оставете мравките на мира! Не ми дава сърце да гледам как ще ги разтревожите.

Продължил пътя си и стигнали до едно езеро, в което плавали безброй патици. Двамата по-големи братя искали да хванат няколко, за да ги опекат, но Глупчо им попречил и пак извикал:

— Оставете патиците на мира! Не ми дава сърце да гледам как ще ги заколите.

Братята отново тръгнали и накрая стигнали до едно гнездо на диви пчели, в което имало толкова мед, че чак се стичал по дънера на дървото. Двамата по-големи братя искали да запалят огън под дървото, да задушат с пушека пчелите и да извадят меда. Ала Глупчо пак ги възпрял и казал:

— Оставете пчелите на мира! Не ми дава сърце да гледам как ще ги изгорите живи.

Най-после тримата братя стигнали до един дворец. Конюшните били пълни с каменни коне, а наоколо нямало жива душа. Минали през всички стаи и накрая спрели пред една врата, на която висели три катинара. Ала по средата на вратата имало цепнатина, през която можели да надникнат в стаята. Когато погледнали, видели едно сиво човече. Повикали го веднъж, повикали го втори път, но то не ги чуло. Повикали го трети път и тогава то станало, отключило катинарите и отворило вратата. После, без да каже нито дума, ги завело пред богата трапеза. След като хапнали и пийнали, човечето отвело всеки от тях в отделна спалня.

На другата сутрин сивото човече отишло при най-големия брат, направило му знак да го последва и му показало една каменна плоча, на която били написани три задачи; който успеел да изпълни условията им, щял да развали магията на двореца.

Първото условие било да се намерят бисерите на принцесата, а те били хиляда на брой, разпилени под мъха в гората. Но ако до залез слънце липсвал само един, онзи, който ги търсел, щял да се превърне в камък.

Отишъл най-големият брат и търсил целия ден, но до залез слънце намерил само сто бисера. И с него се случило това, което било написано на плочата — превърнал се в камък.

На следващия ден отишъл по-малкият брат, но и на него не му провървяло — до залез слънце намерил само двеста бисера и също се превърнал в камък.

Най-сетне дошъл редът на Глупчо. Той започнал да рови из мъха, но било трудно да се намерят бисерите и работата вървяла много бавно. Тогава той седнал на един камък и заплакал. Но ето че при него дошъл царят на мравките, които Глупчо спасил, с още хиляди мравки. Скоро малките животинки намерили всички бисери и ги събрали на купчина.

Второто условие било да се извади от езерото ключът за покоите на принцесата. Глупчо отишъл на брега на езерото и в този миг доплавали патиците, чиито живот той спасил, гмурнали се във водата и извадили ключа.

Ала третото условие било най-трудно: трябвало да се познае коя от трите спящи принцеси е най-млада и най-красива. Но трите си приличали като три капки вода и се различавали само по това, че преди да заспят, били яли различни сладки неща: най-голямата — бучка захар, по-малката — малко сироп, а най-младата — лъжица мед.

Тогава долетяла царицата на пчелите, чийто живот Глупчо спасил, и забръмчала над устните на трите принцеси. Накрая кацнала на устните на тази, която била яла мед. Така Глупчо отгатнал коя е най-младата и най-красивата от тях.

Магията се развалила, всички се събудили от дълбокия сън, а братята на Глупчо, които се били превърнали в камък, придобили отново човешкия си образ. Глупчо се оженил за принцесата и след смъртта на царя станал господар на двореца. А двамата му братя се оженили за другите две принцеси.

Странстванията на Палечко

Имало едно време един шивач, чийто син бил голям колкото палец. Затова го нарекли Палечко. Ала момчето било безстрашно и веднъж казало на баща си:

— Татко, искам да тръгна по широкия свят.

— Добре, сине, — отговорил бащата. После взел една по-дълга и по-дебела игла, разтопил червен восък и направил топче около ухото на иглата. — Ето ти меч! — казал той и дал иглата на Палечко.

Но преди да тръгне, на Палечко много му се искало за последен път да седне на трапезата с родителите си. Затова отишъл в кухнята да види какво е сготвила майка му.

— Мамо, какво ще ядем днес? — попитал Палечко.

— Виж сам — отговорила майката.

Палечко скочил на печката и надникнал в блюдото. Но като се надвесил, парата го вдигнала и го изнесла през комина навън. Палечко се понесъл из въздуха, а после леко тупнал на земята.

Така малкото момче тръгнало по широкия свят. Вървяло, вървяло и накрая станало чирак при един майстор. Ала храната при него никак не му харесвала. Затова един ден казал на жената на майстора:

— Ако не сготвиш нещо по-хубаво за ядене, ще се махна оттук и ще напиша на вратата ви:

Тук на работа ела!

Дават мравки на игла,

но в замяна цели кофи

едри, хубави картофи.

— Какво искаш, скакалец такъв? — извикала сърдито жената, грабнала парче плат и замахнала да удари Палечко.

Но той бързо се скрил под напръстника, подал глава отдолу и се изплезил. Жената на майстора вдигнала напръстника и понечила да хване Палечко, но той скочил и се скрил в гънките на плата. Тогава тя разгънала плата, ала пак не намерила Палечко, защото той бързо се пъхнал в една цепнатина на масата.

— Ха-ха! — извикал оттам Палечко и подал главата си.

Жената на майстора посегнала пак да го удари, но той скочил в чекмеджето. Накрая обаче тя успяла да го хване и го изгонила от къщата си.

Палечко тръгнал на път и стигнал до една голяма гора. Там го срещнали разбойници, които искали да откраднат царското съкровище. Като видели момчето, си помислили: „Този дребосък може да мине през ключалката и да ни отключи“.

— Хей, великане — извикал един от тях, — ще дойдеш ли с нас в царската съкровищница? Ще се промъкнеш там и ще изнесеш всичкото злато.

Палечко помислил и казал:

— Добре, съгласен съм.

И тръгнал с разбойниците към царската съкровищница. Когато пристигнали, той застанал пред вратата и започнал внимателно да я оглежда, за да намери някоя цепнатина. Най-сетне открил една, която била толкова широка, че можел да мине през нея. Тъкмо се канел да се промъкне, когато единият от пазачите го видял и казал на другия:

— Гледай какъв грозен паяк пълзи там! Ще го стъпча.

— Остави горката гадинка на мира, нищо не ти е сторила — отговорил другият.

Палечко благополучно влязъл в съкровищницата, отворил прозореца и започнал да хвърля жълтица след жълтица. Но изведнъж чул, че идва царят, който искал да огледа съкровищницата си, и бързо се скрил. Царят забелязал, че липсват жълтици, но не могъл да разбере кой ги е откраднал, тъй като вратата била добре заключена и по всичко личало, че не била докосвана.

— Отваряйте си очите на четири! — казал той на пазачите и си отишъл.

След малко Палечко отново се заловил за работа. Ала този път пазачите чули, че вътре златото звънти и се втурнали, за да хванат крадеца. Палечко бързо скочил в един ъгъл и се покрил с една жълтица така, че изобщо не се виждал. На всичкото отгоре започнал да се подиграва на пазачите:

— Ето ме! Хванете ме!

Пазачите се спуснали по посока на гласа, но щом стигнали до ъгъла, Палечко избягал в друг ъгъл, скрил се под една жълтица и извикал:

— Хей, ето ме!

Пазачите се спуснали към него, но Палечко бил вече в трети ъгъл и отново извикал:

— Ето ме!

Палечко дълго разигравал пазачите, докато накрая те се изморили и си отишли. А момчето започнало да хвърля жълтици през прозореца и когато трябвало да хвърли и последната, скочил светкавично върху нея и излетял през прозореца.

Разбойниците били много доволни и му казали:

— Щом си толкова голям юнак, искаш ли да ни станеш главатар?

Палечко им благодарил за честта, която му оказали, и им отговорил, че най-напред иска да поскита по света. Тогава разбойниците си поделили плячката, а Палечко взел само една жълтица, защото повече не можел да носи. После препасал меча си, сбогувал се с разбойниците и си тръгнал. Докато пътешествал, започвал работа при няколко майстори, но все не се задържал дълго. Накрая станал прислужник в една страноприемница. Но прислужничките никак не го обичали, защото, без да го забелязват, виждал всичко, което те вършели тайно, и после ги издавал на стопанина.

— Почакай малко, ще си платиш за това! — казали те веднъж и се наговорили да му изиграят някоя лоша шега.

Скоро след това една от прислужничките отишла да окоси тревата в градината. Видяла, че Палечко се катери по бурените и бързо окосила мястото, където се намирал той. Вързала тревата в голяма торба и тайно я занесла на кравите в обора. Едната от тях, която била черна и голяма, погълнала Палечко, без да го нарани. Но на него никак не му харесало в търбуха й, защото било много тъмно. Когато започнали да доят кравата, той извикал:

— Аз съм крайно любопитен,

докога ще я доите?

Понеже млякото се изливало силно във ведрото, никой не го чул. После в краварника влязъл господарят и казал:

— Утре ще заколим тази крава.

Палечко се уплашил и извикал колкото му глас държи:

— Пуснете ме да изляза, аз съм вътре в нея!

Господарят чул тези думи, но понеже не знаел откъде идва гласът, попитал:

— Къде си?

— В червата — отговорил Палечко.

Ала господарят не разбрал какво означава това и си отишъл.

На другия ден заклали кравата. За щастие Палечко не пострадал, но попаднал в месото за наденици. Дошъл майстор месар и започнал да кълца месото. Палечко се развикал с всички сили:

— Не кълцай много надълбоко! Аз съм отдолу.

Но тъй като шумът от сатъра бил много силен, никой не го чул. Палечко бил в голяма беда, но не се отчаял — започнал да тича толкова бързо, че нито един удар на сатъра не можал да го засегне. И така се спасил. Ала не му се удало да избяга — натъпкали го с надробеното месо в една наденица. Тесничко му било в новото жилище, а на всичкото отгоре го провесили в комина да се опушва. Времето му се видяло много дълго. Най-сетне през зимата го свалили от куката, защото някакъв гостенин искал да опита от наденицата. Щом започнали да я режат на колелца, Палечко внимавал да не протегне много главата си, за да не му прережат шията. Накрая издебнал удобен момент и изскочил от наденицата. И понеже много си изпатил в тази къща, веднага тръгнал и продължил пътя си. Но свободата му не била за дълго — сред полето го срещнала лисицата и без да иска го погълнала.

— Хей, Кума Лисо — извикал Палечко, — пусни ме! С мен няма да се нахраниш.

— Имаш право — отговорила лисицата, — все едно, че нищо не съм яла. Но ако ми обещаеш, че ще ми дадеш кокошките от кокошарника на баща ти, ще те пусна на свобода.

— На драго сърце — казал Палечко — ще ти дам всичките кокошки.

Лисицата го пуснала на свобода и даже го занесла до родната му къща. Като видял сина си, бащата с радост дал кокошките на лисицата.

— В замяна ти нося една златна пара — казал Палечко и дал жълтицата, която спечелил по време на своите странствания. — Но защо даде на лисицата клетите кокошки?

— Ех, че си глупав! Ти си ми по-мил от кокошките.

Верните животни

Живял някога един човек. Нямал много пари, но с малкото, което му останало, тръгнал да пътува по света. Веднъж пристигнал в едно село и видял няколко деца, които подскачали и крещели. Спрял се и попитал:

— Какво има, деца, защо крещите така?

— Хванахме мишка и искаме да я научим да танцува. Виж колко е забавна, като бяга!

На човека му дожаляло за клетото животно и рекъл:

— Деца, по-добре пуснете мишката, ще ви платя за това.

Дал на децата пари, те пуснали мишката и тя се шмугнала в една дупка.

Човекът продължил пътя си и скоро пристигнал в друго село. Там видял как деца карали една маймунка да танцува, да се премята и се забавлявали с нея, без да й дадат покой. Човекът им дал пари, за да пуснат маймунката, и си тръгнал. После отишъл в трето село, а там децата били хванали мечка. Карали я да застава на задните си лапи и да танцува, за да ги забавлява. Човекът откупил мечката, а тя се зарадвала, че може отново да стои на четирите си лапи, и поела към гората.

Така човекът раздал всичките си пари, в джоба му не останала дори и медна монета. Тогава той си рекъл: „В царската хазна има къде-къде повече пари, ще взема малко оттам, колкото да не умра от глад, а после ще ги спечеля и ще ги върна обратно в хазната.“ Така и сторил, но като се измъквал навън, кралските слуги го заловили и го изправили пред съда за кражба. Присъдата била да го поставят в един сандък и да го пуснат в реката. На капака на сандъка пробили малка дупка, за да влиза въздух, сложили вътре парче хляб и стомна с вода и пуснали сандъка по реката.

А вътре човекът умирал от страх! Изведнъж чул, че нещо дращи и почуква отвън. После капакът се повдигнал и той видял една мишка, една маймунка и една мечка. Те искали да му се отблагодарят за това, че им помогнал да се отърват от лошите деца. Ала животните не знаели какво да сторят по-нататък и започнали да се съветват помежду си. В същия миг пред тях изскочил един бял камък, който приличал на яйце.

— Тъкмо навреме се появи — казала мечката. — Камъкът е вълшебен и който го притежава, ще получи всичко, което пожелае.

Човекът извадил камъка от водата и пожелал да има дворец с градина и царска конюшня. Едва успял да изговори желанието си и вече седял в прекрасен дворец с градина, имало и царска конюшня. Всичко било така великолепно, че той не можал да се начуди и нагледа.

По същото време по пътя минавали търговци.

— Вижте, вижте — извикал единият, — какъв прекрасен дворец! Миналия път, като минавахме оттук, имаше само подвижни пясъци.

Станало им любопитно и влезли в двореца. Разпитали човека как е успял да построи всичко това, а той им отговорил:

— Не съм го построил аз, направи го моят вълшебен камък.

— Що за камък е това? — попитали учудените търговци.

Човекът донесъл камъка и им го показал. На търговците много им се искало да го притежават и попитали човека дали не го продава. Извадили всякакви красиви и скъпи стоки и му ги предложили. Като ги видял, човекът много ги харесал, помислил, че те са по-ценни от вълшебния камък, и се съгласил. Ала в мига, в който им дал камъка, всичко изчезнало, той отново се озовал в сандъка и заплувал по реката.

Верните животни видели, че човекът отново изпаднал в беда, опитали се да му помогнат, но не могли да отворят капака на сандъка по никакъв начин. Тогава мечката казала:

— Трябва да намерим вълшебния камък, иначе усилията ни ще бъдат напразни.

Търговците останали да живеят в двореца. Животните тръгнали натам и когато били вече близо до двореца, мечката казала:

— Мишчице, промуши се през някоя цепнатина в двореца и виж къде е камъкът. Ти си мъничка и никой няма да те забележи.

Мишката се съгласила, но скоро се върнала и казала:

— Няма да е лесно. Камъкът виси над огледалото на червен шнур, а от двете му страни стоят две огромни кокошки с огнени очи и го пазят.

Тогава маймуната и мечката казали:

— Ще отидеш в двореца още веднъж. Докато господарят още спи, промъкни се до леглото му, ощипи го по носа и му изгризи косите.

Мишката направила така, както й казали маймунката и мечката. Като се събудил, господарят започнал да си търка носа и рекъл:

— Тези кокошки за нищо не ги бива. Пускат мишки, а те са ми изгризали косите.

И прогонил кокошките. На следващата вечер мишката се промъкнала в двореца и прегризала червения шнур. Камъкът паднал на земята и тя го избутала с малката си лапичка чак до вратата. После го взела маймунката и всички заедно тръгнали към реката.

— А как ще стигнем до сандъка? — попитала тогава маймунката.

— Няма да е трудно — казала мечката. — Аз ще плувам, а ти, маймунке, ще седнеш на гърба ми и ще се държиш здраво за мен с две ръце. Камъкът ще носиш в устата си. Ти, мишчице, ще се настаниш в дясното ми ухо.

Така и сторили. Докато плувала по реката, на мечката й доскучало и много й се приискало да побъбри.

— Какво ще кажеш, маймунке, ние с теб сме много смели, нали?

Но маймунката нищо не отговорила.

— Що за маниери имаш? — попитала възмутено мечката. — Как може да не отговаряш на своите приятели? Не обичам тези, които не отговарят.

Маймунката вече не можала да се въздържи, изпуснала камъка във водата и изкрещяла:

— Глупачка такава! Как искаш да говоря с камъка в устата? Сега всичко пропадна и за това си виновна ти!

— Не се ядосвай — отговорила мечката. — Все ще измислим нещо.

След като се посъветвали помежду си, те извикали всички дървесни жаби и разните му там водни твари и казали:

— Страшен враг се готви да ви нападне. Затова трябва да съберете много камъни, а ние ще ви изградим стена, която ще ви служи за защита.

Водните твари се изплашили и веднага започнали да вадят камъни от водата. Накрая от дъното изплувала една голяма тлъста жаба, която носела в устата си червения шнур с вълшебния камък. Зарадвали се мечката, маймуната и мишката и казали, че сега всичко е наред. После се сбогували с водните животни и се отправили надолу по реката към сандъка, в който бил затворен човекът. Отворили с вълшебния камък капака и добре че пристигнали навреме — хлябът и водата се били свършили и човекът едва не умрял от глад и жажда. Щом взел камъка в ръка, той си пожелал здраве и в същия миг се пренесъл в прекрасния дворец. Взел при себе си верните животни и всички заживели щастливо и задружно.

Дъщерята на дърваря

Живели някога старец и старица. Старецът бил дървар. Каквото можел да събере и отсече, закарвал го на пазара и го продавал. С парите, които получавали, двамата живеели добре и били щастливи. Само едно нещо помрачавало дните им — нямали си рожба.

Веднъж когато дърварят отишъл в гората за дърва, дълго се мъчил да отсече едно старо сухо дърво. Най-после го отсякъл и то с трясък паднало на земята, а от пъна изскочило едно джудже и проговорило:

— Благодаря ти, че ме освободи, старче. Тук ме затвори преди деветстотин деветдесет и девет години един дявол и само някой добър човек можеше да ме освободи от магията. Ти си добър човек — продължило джуджето, — затова ще ти се отблагодаря и ще ти помогна да осъществиш най-съкровеното си желание. Вземи тази ябълка, тя е вълшебна. Изяж едната половина, а другата дай на жена си. Скоро ще ти се роди дъщеря, която ще бъде красива, умна и добра. Когато плаче, от очите й ще се сипят бисери, когато се смее, от устата й ще падат рози, а там, където стъпи, ще остава златна следа.

И като казало това, джуджето изчезнало. Старецът се прибрал у дома и изпълнил заръката му. След девет месеца, девет дни и девет часа жена му родила момиченце. То пораснало и станало красива девойка. Всичко, което предрекло джуджето, се сбъднало. От бисерите и златото, които продавал баща й, тримата живеели богато, забравили грижи и неволи. След време много знатни момци започнали да идват и да искат ръката на девойката. За да не се раздели с дъщеря си, старецът им поставял неизпълними условия и те един по един се отказвали. А майката и бащата се подсмивали доволни.

През същите тези години в далечни земи пораснал прекрасен момък — смел, силен, с хубава руса коса и весели очи. Той чул за красивата дъщеря на дърваря и тръгнал на път, за да си опита късмета. Дълго яздил и накрая стигнал до дома му. Ала същия ден при него бил дошъл дяволът, който искал да му отмъсти, задето освободил джуджето.

— Хей, старче — извикал дяволът, — дай ми дъщеря си за жена, иначе ще те погубя.

Старецът се разтреперил от страх, сълзи бликнали от очите му. Но точно в този момент пристигнал момъкът, хванал дявола за опашката, завъртял го във въздуха и го запокитил далече в небето. Дърварят го прегърнал, нарекъл го свой син и му обещал дъщеря си за жена. Момъкът се зарадвал, яхнал коня си и тръгнал да се приготви за сватбата.

Дърварят и жена му обаче били много стари и нямало да издържат дългия път, пък и нямало кой да придружи дъщеря им. И докато се чудели какво да правят, пред къщата спряла обкичена с цветя кола с два бели коня. В нея седели нагиздена жена и девойка.

— Добър ви ден, добри хора — рекли те, — ние идваме за булката.

— А вие кои сте? — попитал старецът.

— Аз съм роднина на младоженеца — казала жената, — а това е моята дъщеря.

Девойката се сбогувала с родителите си и се качила в колата. Пътували дълго и един ден храната и водата се свършили. Девойката помолила жената за залък хляб, но тя й отговорила, че няма. Помолила я за глътка вода, а тя казала:

— Ако ми дадеш едното си око, ще ти дам вода!

Девойката се изплашила и заплакала. От очите й се посипали бисери. Злата жена ги събрала, но не й дала вода, докато тя не дала окото си в замяна. След няколко дни бедната девойка била принудена да даде и другото си око за малко вода. Точно тогава пристигнали до едно село. Край селото имало кладенец. Двете жени свалили сляпата девойка от колата, взели й хубавите дрехи и я бутнали в кладенеца. Тръгнали отново и скоро стигнали в града, в който живеел хубавият момък. Злата жена спуснала воал на лицето на дъщеря си и когато момъкът ги посрещнал, нищо не разбрал. Той помолил бъдещата си жена да отиде до дома му пеша, за да остави златните си следи на бедните, та и те да бъдат щастливи на сватбения ден. Тръгнали те, ала скоро момъкът станал за смях на бедняците, защото нито златни следи имало, нито рози падали от устните на невестата.

В същото време край кладенеца, в който злата жена бутнала клетата девойка, минал един сиромах. Той чул плач, надникнал в кладенеца и що да види — върху купчина бисери седяла сляпа девойка и плачела, а от очите й продължавали да се сипят бисери. Сиромахът измъкнал девойката от кладенеца и я повел към дома си. По пътя тя му разказала какво й се случило. После сиромахът се върнал да вземе бисерите, а девойката му казала да построи от тях красив дворец. Когато дворецът бил готов, така сияел в своето великолепие, че нямало човек, който да не се спре да му се възхити. Сиромахът разказал това на девойката, а тя се усмихнала доволно и от устните й паднала уханна роза.

— Занеси розата на най-юначния мъж в града — рекла девойката на сиромаха. — Ако те попита колко струва, кажи му: „Две очи“.

Сиромахът направил така, както му поръчала девойката. Като го видяла от прозореца с красивата роза, дъщерята на злата жена веднага поискал да я има. Но щом чула каква е цената й, тя се сетила за очите на съперницата си, които майка й пазела в едно сандъче. Дала ги на сиромаха и взела розата. Той ги занесъл на девойката и в този миг през прозореца влетял бял гълъб, кацнал на земята и на негово място се появило джуджето. То взело очите, наместило ги под клепачите на девойката. Тя веднага прогледнала, весело се засмяла и стаята се изпълнила с рози и ухание.

Вечерта злата жена видяла розата в косите на дъщеря си и разбрала какво е станало. Разбесняла се, разфучала се и хукнала навън. Отишла при дявола, който още лекувал раните си от падането, след като момъкът го метнал в небесата. Злата жена паднала на колене и рекла:

— Ти ме изпрати в къщата на дърваря, аз изпълних каквото ми поръча, ала сега ме чака сигурна смърт, ако зет ми разбере истината. Какво да правя?

— Край градските стени тече бистър ручей — казал дяволът. — В него плува златна рибка. Хвани я, разрежи я и ще намериш златна обица. Сложи обицата на ухото на дъщеря си и другата девойка веднага ще умре.

Злата жена изпълнила всичко, което й поръчал дяволът. Сложила обицата на ухото на дъщеря си, без да й казва нищо. В същия миг дъщерята на дърваря се простряла мъртва на земята.

Вечерта, като си легнала, младоженката свалила обицата и я сложила под възглавницата. Тозчас девойката в бисерния дворец оживяла. Така ставало дни и нощи наред.

Един ден момъкът се прибирал от лов и видял на прозореца бял гълъб. Пуснал стрела, но гълъбът полетял и започнал да кръжи над него. Момъкът го последвал и скоро стигнал до бисерния дворец. Гълъбът влетял вътре, кацнал на земята и се превърнал в джудже. То повело момъка към една стая, където лежала мъртва чудно хубава девойка. Момъкът коленичил и за първи път в живота си заплакал. Останал така, докато се стъмнило. Жена му го чакала-чакала и накрая решила да си легне. Махнала обицата и в този миг девойката в бисерния дворец оживяла. Като видяла момъка до себе си, започнала да плаче и да се смее. Стаята се изпълнила с бисери и рози. Момъкът разбрал какво се е случило, яхнал коня си и се прибрал у дома. Взел обицата изпод възглавницата на жена си и веднага се върнал в бисерния дворец. На другия ден вдигнали истинска сватба, а злата жена и дъщеря й прогонили през девет планини в десета.

Мнимият гадател

Живял някога старец със своята старица. Били много, много бедни. Един ден останали без троха хляб. След като гладували три дни, старицата отишла при съседите, помолила да им изчисти къщата, а те да я нахранят. Успяла да скрие парче хляб и за мъжа си. Като се върнала, дала му го и рекла:

— Вземи и яж, но трябва да измислим нещо, защото, ако така продължава, скоро ще умрем от глад.

Дълго мислили те и най-накрая старицата се сетила:

— Нищо, че не знаеш да четеш и да пишеш, ще кажа на съседите, че си сънувал сън, от който си разбрал, че можеш да лекуваш болни и да предсказваш съдбата.

Тръгнала старицата да разгласява новите умения на мъжа си. Най-напред в къщата им дошла една съседка с детето си, което неспирно плачело. Старецът го взел на ръце, започнал тихичко да му говори, детето усетило добрината му и скоро престанало да плаче. Майката се изненадала, зарадвала се, дала на стареца малко дребни пари и си тръгнала. Скоро новината се разнесла из целия град, хората прииждали и старците забравили бедността.

В това време царят изгубил своя любим пръстен. Дълго го търсили, но не го намерили. Ядосал се царят, извикал първия си съветник и му казал:

— На всяка цена намери пръстена ми, иначе те чака смърт.

Уплашен, съветникът извикал в двореца всички известни гадатели, разказал им всичко и им наредил да търсят пръстена. Но никой от тях не успял да го намери, защото той сам го бил откраднал. Тогава царят събрал всичките си съветници и придворни и ги попитал дали не знаят кой може да помогне. Един царедворец казал, че на края на града живее старец, който предсказва съдбата. Царят наредил да го доведат и му казал:

— Изгубих един пръстен. Давам ти три дни срок да го намериш. Ако не успееш, ще заповядам да ти отрежат главата!

Уплашил се старецът, но като видял, че няма друг изход, помолил царя да му отреди малка стаичка в най-отдалечения край на двореца и да не пуска никого вътре. Два дни мнимият гадател седял затворен в стаичката, мислил, мислил и разбрал, че позорната смърт няма да го отмине. Заплакал и занареждал:

— Оле, оле, грешна душо моя! Ще загинеш заради лъжата! Оле, оле!

В това време царедворецът, който подслушвал отвън, ужасен си помислил: „Той е разбрал, че името ми е Оле и че пръстенът е у мен. Ако не уредя нещо с този гадател, лошо ми се пише!“

Бързо влязъл в стаичката и разказал на стареца, че всъщност той е крадецът на пръстена. После му го показал и го попитал дали може да измисли нещо, за да го спаси. Старецът се зарадвал, че ще спаси и себе си, помислил малко и попитал:

— Има ли в двора кокошки?

Като разбрал, че има, казал на царедвореца да му донесе една белязана кокошка. Той донесъл кокошка с бяло перце на крилото. Старецът сложил пръстена в парче хляб, дал го на птицата и тя го глътнала. Тогава царедворецът отново я върнал в кокошарника.

На другия ден царят извикал стареца, за да разбере дали е открил пръстена.

— Пръстенът ти, царю, е в гушата на една от твоите кокошки — казал старецът. — Нека да излезем на двора и аз ще ти я покажа.

Така и направили. Старецът посочил на царя кокошката с бялото перце, царят наредил на готвача да отнесе птицата в кухнята и да й отреже главата. Готвачът изпълнил заповедта и намерил пръстена в гушата на кокошката. Царят се зарадвал, наградил стареца богато и го пуснал да си върви. Така мнимият гадател и умната му жена завинаги се избавили от нищетата.

Умният шивач

Имало едно време една царска дъщеря, която била много горделива. Когато в двореца идвал някой принц, който искал да се ожени за нея, тя му задавала трудна гатанка. И ако той не можел да я отгатне, изпращала го с подигравки.

Един ден тя разгласила из цялото царство, че ще приема в двореца всички млади мъже, които се наемат да отгатнат нейната гатанка. Който от тях я отгатне, макар и да не е царски син, тя ще се омъжи за него.

Идвали много момци, ала никой не успял да отгатне трудната гатанка.

Най-после дошли трима братя шивачи. Двамата мислели, че щом като майсторски владеят занаята си, ще отгатнат лесно гатанката. Третият, който не бил толкова добър в занаята, се надявал на късмета си. Когато тръгвали за царския дворец, двамата братя му рекли:

— Къде тръгваш и ти? Не се ли виждаш колко струваш? Една дреха не можеш да ушиеш, та царска гатанка ще отгатнеш!

Но той им отговорил:

— Вие по-добре не се бъркайте в моята работа. Кой може, кой не може — ще видим после.

И тримата братя застанали пред царската дъщеря и казали:

— Ние искаме да отгатнем гатанката. Няма по-умни от нас на света.

Царската дъщеря попитала:

— Косата ми е с два цвята. Познайте кои са цветовете.

Първияр шивач отговорил:

— Черен и бял.

Принцесата рекла:

— Отговорът ти е грешен. А сега нека другият да каже.

Вторият шивач рекъл:

— Щом косата ти не е черна и бяла, значи е кафява и червена.

— И ти не позна. Да каже третият. Сигурна съм, че той ще познае.

Тогава пристъпил третият шивач и рекъл:

— Прекрасна принцесо, твоята коса е златна и сребърна.

Като чула това, царската дъщеря пребледняла и едва не припаднала, защото третият шивач наистина познал, а тя мислела, че никой човек на света не може да познае.

Като се посъвзела, тя рекла:

— Има още едно условие. Довечера ще спиш в подземието — там има една мечка. Ако утре те намеря жив, ще се омъжа за теб.

Принцесата си мислела, че мечката ще го разкъса, защото дотогава никой не бил излязъл жив от подземието.

Ала шивачът не се изплашил и казал:

— Добре, съгласен съм. Ще спя при мечката.

Вечерта той слязъл в подземието. Мечката го посрещнала с протегнати лапи.

— Спокойно, спокойно, миличка! — рекъл шивачът. — Аз ще те успокоя.

Той седнал безгрижно на пода, извадил орехи от джоба си и започнал да яде.

Мечката го видяла и й се приискало да чупи орехи. Шивачът бръкнал в джоба си, извадил една шепа орехи и ги дал на мечката. Но това не били орехи, а малки камъчета. Мечката здраво стискала със зъби, но не могла да ги счупи.

„Брей — казала си тя, — колко са ми слаби зъбите, та един орех не мога да счупя.“

— Счупи ми един орех — рекла тя на шивача.

А шивачът отговорил:

— Толкова ли са ти слаби зъбите, та един орех не можеш да счупиш?

Той взел камъчето, но пъхнал орех в устата си и го счупил.

— Трябва да се опитам още веднъж — казала мечката. — Като те гледам теб, мисля, че и аз ще мога.

Ала шивачът пак й дал камъчета. Мечката ги лапнала и започнала да ги стиска с всичка сила. Счупила си зъбите, а камъчетата останали непокътнати.

После шивачът извадил цигулка и засвирил. Като го чула, мечката започнала да реве и да играе. Толкова много й харесало, че попитала шивача:

— Слушай, човече, трудно ли е да се свири на цигулка?

— Много е лесно — отговорил той. — С пръстите на лявата ръка натискам струните, а с дясната движа лъка.

— И аз искам да се науча да свиря. Ще ми покажеш ли как се свири?

— На драго сърце — отговорил шивачът. — Но първо трябва да ти отрежа ноктите, много са дълги.

Шивачът завързал лапите на мечката и казал:

— Почакай малко, ей сега ще донеса ножица.

Той оставил мечката да чака, легнал и заспал.

А принцесата, като чула вечерта, че мечката реве, си помислила, че е изяла шивача. На сутринта станала, доволна и безгрижна. Но когато слязла в подземието, видяла шивача жив и здрав да си подсвирква весело. Нямало какво да стори. Трябвало да изпълни обещанието си.

Тогава двамата се качили в една разкошна каляска и се отправили към църквата, за да се венчаят. Щом заминали, двамата братя слезли в подземието и отвързали мечката. Тя се втурнала разярена след каляската и надала страшен рев. Принцесата чула и казала на шивача:

— Мечката тича след нас и ще ни разкъса!

Шивачът размахал едно въже през прозореца и извикал:

— Виждаш ли това дебело въже? Този път ще те вържа още по-здраво, та никой да не може да те отвърже!

Мечката се изплашила и избягала. А принцесата и шивачът се оженили и живели дълги години от щастливо по-щастливо.

Монах и цар

Живял някога богат търговец. Той имал син, когото много обичал. За нещастие един ден търговецът умрял и момъкът останал сам-самичък на света. От мъка решил да отиде в манастир. Там го приели добре и го научили на много неща. Веднъж той помолил монасите да го пуснат да види родния си край. Вървял дълго и когато наближил, видял стадо овце. Отишъл при стария пастир и го помолил за подслон. Той плеснал с ръце и извикал:

— Ти ли си това, мили Ханс? Не вярвам на очите си! Ела да хапнеш и да пийнеш мляко!

— Кой си ти и чии са тези овце? — попитал с изненада монахът.

— Аз работех за баща ти, тези овце са твои — отговорил старецът. — Преди да умре, той ме изпрати с тях далеч в планината, за да не ги заграбят роднините ти, а сега с радост ще ти ги дам.

Ханс пренощувал при пастира, а на сутринта отделил двеста овце от стадото и му ги дал.

— Ти имаш голямо семейство — рекъл той. — Вземи тези овце, те ще ти бъдат награда за тежкия труд и за твоята вярност.

После се сбогувал и подкарал стадото си към града. Като стигнал пазара, веднага се събрали купувачи, защото овцете били добре охранени и имали хубава вълна.

— Как продавате овцете? — питали хората.

— Продавам ги с едно условие — отвърнал монахът. — Този, който купи овца, трябва да ми плати десет жълтици, но не веднага, а в деня, когато умре царят. Който е съгласен, да вземе овца и да я води.

Всички хора се втурнали и бързо разграбили стадото. В това време царските съгледвачи се върнали в двореца и съобщили на царя какво се е случило.

— О, царю — рекъл един от тях, — днес един монах раздаваше овце на хората и им каза, че ще си поиска парите, когато ти умреш. Значи той желае смъртта ти!

Царят се разгневил и заповядал веднага да му доведат монаха. Стражите отишли на пазара, хванали го, вързали му ръцете и го завели в двореца.

— Така значи — казал царят. — Ти желаеш моята смърт и ще бъдеш доволен, ако умра.

Монахът се поклонил и отговорил:

— О, царю, не съм направил нищо лошо. Сега всички хора си мислят: „Дано не умре царят, че ще трябва да плащаме овцете“. Всички се молят Господ да ви дари с дълъг живот.

Царят се разсмял и пуснал монаха да си отиде по живо, по здраво. Той заживял щастливо с бащиното си наследство, а съгражданите му не можели да намерят покой от страх да не умре царят им.

Вилем и Гертруд

Преди много, много години, когато птиците и животните умеели да говорят, а розите били омагьосани девойки, живеел един сиромах. Той имал син на име Вилем и когато разбрал, че краят му наближава, повикал го и му казал:

— Синко, нямам нито злато, нито сребро, нито скъпоценности. Мога да ти оставя само тази схлупена колиба и мотиката. Ако работиш усърдно, ще бъдеш щастлив. Когато умра, погреби с мен и това ковчеже. Не бива да го отваряш, защото ще те сполети голямо нещастие.

Сиромахът умрял, синът му го погребал, но не изпълнил волята му и отворил ковчежето. Там намерил едно огледалце. Погледнал в него и видял една поляна, обсипана с цветя, а по нея се разхождала такава красавица, че на Вилем му се завил свят и той паднал на земята в несвяст. Когато дошъл на себе си, решил веднага да тръгне да търси красавицата.

Преминал през много планини, градове и села, докато един ден спрял пред високи градски стени. От градската порта излизали много хора с мотики и железни лостове в ръце. Всички били слаби и бледи, сякаш били съсипани от тежък, непосилен труд. Момъкът се огледал наоколо и видял, че и природата била тъжна и унила — дърветата били сухи, а цветята увехнали. Тогава той спрял един човек и го попитал защо всичко е толкова грозно и изсъхнало, а той отвърнал:

— От три години копаем дупка в една скала в планините, които заобикалят града. Ако успеем да съборим скалата, ще бликне вода и градът ще оцелее, но както виждаш, досега не сме направили нищо. С пот и сълзи поливаме земята си.

Като чул тъжния разказ на човека, сърцето на Вилем се свило от мъка. Тогава той решил да тръгне с хората и да им помогне. Скоро стигнали до скалата и Вилем видял колко малка е дупката въпреки неспирния труд на хората. Гневно ударил с мотиката по камъка и пред очите на всички дупката се разширила. Вилем разбрал, че мотиката, която му завещал баща му, е вълшебна. Започнал да удря скалата с нея, че чак планината затреперела. В това време принцеса Гертруд видяла всичко от една кула в двореца и бързо отишла при баща си.

— Скъпи татко — казала тя, — дала съм клетва, че ще се омъжа за този, който успее да освободи водата от планината. Искам да отида да видя този юнак, който работи с хората.

А Вилем бил така унесен в работата, че не усетил кога принцесата е пристигнала. Когато се изправил и посегнал да избърше лицето си, видял скупчените около него хора, а в средата стояла принцеса Гертруд. В същия миг паднал в несвяст на земята. Това била същата красавица, която видял в огледалцето. Като дошъл на себе си, погледнал принцесата още веднъж, а после свел глава и тръгнал по пътя.

На другия ден Вилем не отишъл с хората при скалата. Така било и на втория, и на третия ден. А в двореца принцеса Гертруд плачела безутешно, затворена във високата кула. Царят се досетил каква е работата и заповядал на своите глашатаи и войници да намерят момъка. Търсели го дълго и накрая го намерили далеч извън града, седнал на един камък, да си мисли: „Нима може такава красавица да хареса такъв беден каменоделец като мен?“ Един войник го хванал за рамото, разтърсил го и му казал, че трябва да се яви пред царя. Когато стигнали в двореца, царят му благодарил за помощта и го помолил да не ги изоставя в тежък момент. Вилем слушал, кимал мълчаливо с глава, без да откъсва поглед от принцеса Гертруд. А и тя не пропускала да го удостои с приветливата си усмивка.

Внезапно пристигнал вестоносец и съобщил, че са дошли пратеници на царя от съседното царство. Царят помръкнал, защото знаел, че пратениците идват, за да отведат принцеса Гертруд. Трябвало да се омъжи за съседния цар, за да има мир между двете царства и занапред. Той помолил пратениците да предадат на своя господар да почака още малко, тъй като принцесата не била още за женене. Като научил това, съседният цар се разгневил, събрал войските си, решен да вземе принцесата насила. В това време всички в царството трескаво се готвели за отбрана. Вилем отишъл в планината, откъдето се виждал пътят, по който щяла да дойде вражеската войска. След два дни той видял първите конници да се приближават. Тогава замахнал с мотиката си и изкъртил една скала. Тя се понесла страховито надолу и смазала войниците. После Вилем изкъртил още една скала и още една. Войниците падали като покосени. Като видял, че войската му застрашително намалява, съветникът на царя се приближил до него и казал:

— Царю, ясно е, че не можем да вземем принцесата със сила, и затова ти предлагам да опитаме с хитрост. Ти знаеш обещанието на принцесата да се омъжи за онзи, който успее да докара вода до града. Прати послание, че тази нощ водата ще потече, после ще ти кажа какво ще правим.

Така и сторили. Стражите отворили градските порти и пуснали царя и неговата свита в двореца, а глашатаи разнесли вестта, че който тази нощ докара водата в града, ще получи принцеса Гертруд за жена. Вилем също чул вестта и обнадежден, заудрял с мотиката си по скалата. В същото време празненството в двореца било в разгара си. Точно в полунощ съветникът на съседния цар му пошушнал нещо на ухото и той казал:

— Мила принцесо, твоето желание е изпълнено. В полето вече тече вода.

Всички се струпали на градските стени и какво да видят — далече в полето, под сребърните лъчи на луната, проблясвала вода. Радостта на хората била безкрайна. Започнала сватбена гощавка. Докато придворните приготвяли принцесата за сватбената церемония, тя плачела, зовяла Вилем и искала да се хвърли от градските стени. Ала нищо не можело да й помогне. Откажела ли да се омъжи, злият цар щял да погуби бащиното й царство. И тя станала жена на омразния цар.

В това време Вилем не спирал да удря по скалата. Още малко и водата щяла да потече към полето. Момъкът помолил хората да доведат принцесата, за да види водата, но никой не помръдвал. Най-накрая един се осмелил и казал, че царската дъщеря вече се е омъжила. С мъка на сърцето Вилем полетял като вихър към града. На градската стена стояла Гертруд и плачела безутешно — вече било утро и всички видели, че това в полето не е вода, а щитовете на войниците, които през нощта проблясвали на лунната светлина. Принцесата и баща й разбрали измамата, но нищо не можели да сторят. Когато Вилем видял своята любима, затичал още по-бързо, но в това време освободената вода с грохот се спуснала надолу и напълнила рововете, пресичайки пътя на момъка. С протегнати от мъка и копнеж ръце той се вкаменил, а Гертруд се превърнала в бистро поточе от сълзи, което и до днес тече край порутени градски стени в подножието на огромна скала.

Хитрата сойка

Живяла някога една сврака. Свила си гнездо на върха на едно дърво и отгледала пет пиленца. Тъкмо пиленцата се научили да летят, когато дошла лисицата, клекнала под дървото и рекла:

— Ей, сврако, ако не ми хвърлиш едно пиленце, ще изтръгна дървото из корена и ще изям и теб, и децата ти.

Свраката се изплашила, горко заплакала и хвърлила едно от пиленцата на земята. Лисицата го грабнала и избягала.

Като огладняла, лисицата отново отишла под дървото и заплашила свраката. Тя пак й пуснала пиленце и така за четири дни лисицата изяла четири пиленца. Останало само едно. Свраката се сгушила тъжна в гнездото и заплакала. В това време долетяла една сойка. Като видяла, че свраката плаче, я попитала:

— Ей, сврако, защо плачеш?

— Как да не плача, като лисицата ми изяде четири пиленца и утре ще дойде за последното! — отвърнала свраката. — Ако не й го дам, ще изкорени дървото и ще изяде и мен.

— Слушай, сврако — рекла сойката, — когато лисицата дойде, ти й кажи: „Ако искаш, изкорени дървото, ако не искаш, недей, но аз няма да ти дам последното си пиленце. Не ме е страх от теб!“

Като казала това, сойката отлетяла. След малко дошла лисицата и поискала пиленцето. Свраката й отговорила, както я научила сойката. Лисицата се учудила и рекла:

— Ей, сврако, кой те научи на това?

— Научи ме сойката — отговорила свраката.

Лисицата поседяла под дървото и като видяла, че свраката наистина не се страхува, тръгнала да търси сойката. Не щеш ли изведнъж я съзряла на една ливада. Тихо се прокраднала и ловко я хванала.

— Ей, лисо, какво ще правиш с мен? — изпискала сойката.

— Ти си научила свраката да не ми даде пиленцето си и затова сега ще изям теб!

— Аз съм малка. И да ме изядеш, ще останеш гладна. Имам толкова месо колкото за единия ти зъб. Ако не ме изядеш, ще те заведа да се нахраниш добре.

— Как ще ме нахраниш? — усъмнила се лисицата.

— Днес в близкото село има сватба — рекла сойката. — Ще излезем на пътя и ти ще се скриеш във високата трева. Когато се зададат жени с кошници, пълни с храна, аз ще изпърхам в краката им и ще започна жалостиво да пискам. Те ще оставят кошниците на земята и ще се опитат да ме хванат. Аз ще тичам по пътя и ще ги отведа надалеч. В това време ти ще се нахраниш.

Така и направили. Скоро на пътя се появили жени с кошници. Хитрата сойка излязла на пътя и жалостиво запискала. Една от жените рекла:

— Гледайте! Сойка!

Друга оставила кошницата на земята и казала:

— Хайде да я хванем, изглежда, не може да лети!

Спуснали се те към сойката, а тя заподскачала пред тях, докато ги отвела далече, далече. После изпърхала с криле и отлетяла. В това време лисицата хубаво си похапнала и тръгнала към гората. Като стигнала, видяла сойката и й рекла:

— Ти ме нахрани добре, а сега ме позабавлявай.

Тогава сойката я завела до една къща на края на селото. Там, в двора, една старица дояла кравата си. Сойката кацнала на кравешкия рог. Старицата я видяла и извикала мъжа си. Той замахнал, за да хване птицата, а кравата се уплашила, ритнала ведрото и млякото се разляло. Лисицата се смяла до сълзи, а сойката отлетяла, без да се сбогува. На другия ден доволната лисица отново я потърсила.

— Искам пак да ме нахраниш и развеселиш, иначе ще те изям.

Сойката си помислила: „Време е да се избавя от тази досадна лисица. Ако ме хване, наистина ще ме изяде.“ А на глас рекла:

— Добре. И днес ще те нахраня. Ще те заведа недалеч от селото, където видях един човек да оставя парче месо.

Като отишли, лисицата веднага се нахвърлила върху месото. Изведнъж нещо щракнало и захапало крака й. Сойката знаела, че селяните са сложили капан, и затова завела там лакомата и досадна лисица. А когато хората я намерили, се зарадвали, че от кожата й ще си направят хубави калпаци.

Двамата братя

Живели някога двама братя. Единият бил майстор златар, а другият се прехранвал, като връзвал метли. Златарят бил много богат, но имал зло сърце, брат му бил сиромах, но бил честен и добър човек. Той имал двама синове, които си приличали като две капки вода. От време на време те ходели при богатия си чичо, където им давали да изядат остатъците от храната.

Веднъж сиромахът отишъл в гората за пръчки и видял там една птица, която била цялата златна. Сиромахът хвърлил камък по нея и я улучил. Ала птицата отлетяла и само едно златно перо паднало на земята. Сиромахът взел перото и го занесъл на брат си.

— Да, това е истинско злато — казал златарят и платил на бедния си брат много пари за перото. Но понеже бил алчен, поискал да притежава и самата птица.

Тогава сиромахът отишъл отново в гората и видял златната птица, кацнала на едно дърво. Хвърлил камък по нея и този път успял да я убие. Занесъл я на брат си, а той му дал цяла торба със злато. „Сега ще имам от какво да живея“ — помислил си сиромахът и си отишъл.

Ала златарят бил много хитър, той добре знаел що за птица е това. Извикал жена си и й рекъл:

— Искам да опечеш птицата и внимавай нищо да не се загуби от нея.

Птицата била вълшебна и който изядял сърцето и черния дроб, всяка сутрин щял да намира злато под възглавницата си.

Жената оскубала птицата, нанизала я на шиш и започнала да я пече. Случило се така, че се наложило да излезе от кухнята, а в това време дошли синовете на сиромаха, видели шиша и го преобърнали един-два пъти. Тогава от птицата изпаднали две парченца и едното момче казало:

— Много съм гладен. Хайде да изядем тези парченца, никой няма да забележи.

Взели парченцата, изяли ги, а в това време жената на златаря се върнала и ги видяла.

— Какво ядете?

— Две парченца от птицата, те изпаднаха от нея — отговорили те.

— Та това са били сърцето и черният дроб! — извикала жената и цялата затреперела от страх. И за да не забележи нищо мъжът й, заклала един петел, взела сърцето и черния дроб и ги сложила в златната птица. Когато се изпекла, тя я дала на мъжа си да я изяде.

На другата сутрин златарят се събудил и мушнал ръката си под възглавницата, ала нищо не намерил.

А децата така и не разбрали откъде им е дошло това щастие. Като се събудили и станали, нещо със звън паднало на пода. Това били две златни монети. Те ги взели и ги занесли на баща си. Когато и на следващата сутрин намерили две златни монети, сиромахът отишъл при брат си и му разказал тази странна история. Златарят веднага се сетил каква е работата и понеже бил жесток и завистлив, казал на брат си:

— У децата ти се е вселила зла сила. Не бива да взимаш златото, а децата заведи в гората, защото злата сила може и теб да вкара в беда.

Колкото и да му било мъчно, бащата се страхувал от дявола и сторил така, както го научил брат му. Завел децата далеч навътре в гората и ги оставил.

Дълго се лутали те в гората, без да намерят пътя за вкъщи. Накрая срещнали един ловец. На него му дожаляло за тях и ги взел със себе си. Станал им като роден баща, грижел се за тях с любов и ги научил да ловуват.

Минало много време. Един ден двамата братя казали на ловеца, че вече са се научили на всичко и че искат да тръгнат по широкия свят. Той се съгласил. Дал им по една хубава пушка, по едно куче и един остър нож и рекъл:

— Ако някога се наложи да се разделите, забийте ножа в някое дърво на кръстопът. Така всеки от вас ще може да узнае за съдбата на другия. Докато сте живи, ножът ще блести като сега, умре ли някой от вас, той ще се покрие с ръжда.

Тръгнали двамата братя на път. Вървели дълго и накрая огладнели.

— Трябва да застреляме някое животно или птица, иначе ще умрем от глад — казал единият.

Заредил той пушката си и се огледал наоколо. Изведнъж от храсталака изскочил заек. Ловецът се прицелил, а заекът закрещял:

— Не ме застрелвай, ловецо. Ако ме пощадиш, ще ти дам две зайчета.

После се шмугнал в храстите и след миг се появил отново с две малки зайчета. Ала те били толкова сладки и така весело си играели, че ловецът не можал да се реши да ги убие. Двамата продължили пътя си, а зайчетата тръгнали след тях.

Скоро братята видели една лисица. Поискали да я убият, но тя жално извикала:

— Моля ви, не ме убивайте! Ще ви дам две лисичета.

Донесла им две малки лисичета, но на ловците им домъчняло да ги убият. Лисичетата се присъединили към зайчетата и тръгнали след ловците. Тогава от храстите изскочил вълк. Те се прицелили в него, а той закрещял:

— Не ме убивайте! Ще ви дам две малки вълчета!

Ловците пощадили вълчетата, както сторили и с другите животни, и те също тръгнали с тях. После се появила една мечка. Тя също помолила ловците да пощадят живота й и им обещала две малки мечета, но ловците не искали да ги убиват. Малките мечета останали с тях и всички заедно продължили нататък. И ето че на пътя застанал голям лъв и тръснал грива. Ловците не се изплашили и се прицелили в него, а лъвът казал:

— Не ме убивайте, ще ви дам две малки лъвчета.

Лъвът довел двете лъвчета и така ловците вече имали две зайчета, две лисичета, две вълчета, две мечета и две лъвчета. Всички те вървели след тях и им служели вярно.

Дълго бродили двамата братя по разни места, но никъде не могли да си намерят такава работа, че да останат заедно. Тогава решили да се разделят. Поделили си животните и всеки поел по своя път. По-малкият брат пристигнал в един град, който бил целият в черно. Отишъл в кръчмата и попитал кръчмаря защо целият град е в траур, а той му отговорил, че на другата сутрин трябва да умре единствената дъщеря на царя.

— Да не би да е болна? — попитал ловецът.

— Не е болна — отвърнал кръчмарят. — Отвъд града, в планината, живее един змей. Всяка година трябва да му даваме по една девойка, иначе ще опустоши цялата ни страна. Дадохме му всички девойки, не остана нито една освен принцесата.

— А защо не убиете змея? — попитал ловецът.

— О, колко рицари се опитваха да го убият, но всички заплатиха с живота си — казал кръчмарят.

Ловецът нищо не отговорил. На другата сутрин тръгнал заедно със своите животни към Змейовата планина. На върха на планината имало малка църквица, а в олтара стояли три чаши с вино, на чашите било написано: „Който изпие тези чаши, ще стане най-силният човек на света и ще овладее меча, който е забит пред входа“. Ловецът изпил виното, излязъл навън и измъкнал с лекота меча.

Настанал часът, когато трябвало да отведат царската дъщеря при змея. Царят, маршалът и придворните я придружили до планината и я оставили там. Принцесата се изкачила до върха и там видяла не змея, а ловеца. Той я утешил и казал, че иска да я спаси от ужасната гибел. Завел я в църквицата и я заключил вътре. В това време долетял змеят, който имал седем глави. Видял ловеца и попитал:

— Какво правиш тук?

— Искам да се бия с теб — отвърнал ловецът.

— Не един рицар е искал да се бие с мен, но е платил с живота си. Ще се справя и с теб. — И от седемте челюсти на змея излезли огнени пламъци. Чудовището се хвърлило срещу ловеца, ала той замахнал с меча и отсякъл три от главите му. Тогава змеят се разгневил, вдигнал се във въздуха и от него започнали да изригват пламъци. После се хвърлил срещу ловеца, но той замахнал с меча и му отсякъл още три глави. Тогава чудовището рухнало безсилно на земята. Ловецът замахнал със сетни сили и му отсякъл опашката. Извикал верните си животни и те го разкъсали на парчета. След това той отключил принцесата и й казал, че е спасена. Тя се зарадвала и рекла:

— Сега ще се омъжа за теб, защото баща ми обеща да ме даде за жена на онзи, който успее да убие змея.

После тя свалила кораловата си огърлица и я разделила като награда между животните. А носната си кърпичка, на която било избродирано името й, дала на ловеца.

След всичко, което се било случило, ловецът бил много изморен и казал на царската дъщеря:

— Ние с теб ще легнем да поспим, а лъвът ще стои на стража да ни пази.

Така и сторили. Ала след време лъвът се изморил и също заспал дълбок сън.

В това време маршалът, който наблюдавал всичко отдалече и не видял змея да отлита с принцесата, се престрашил и решил да се изкачи до върха на планината. Навсякъде царяла пълна тишина. Маршалът видял, че всички спят, и понеже бил много зъл човек, извадил меча си, отсякъл главата на ловеца и взел принцесата със себе си. Като стигнали двореца, той й казал:

— Сега си в моите ръце. Ако не кажеш на царя, че аз съм убил змея, ще те погубя.

Щом влезли в двореца, маршалът отишъл при царя и казал:

— Аз убих змея и спасих принцесата и цялото царство, затова искам да взема принцесата за жена, както беше обещано.

— Истина ли е това, дъще? — попитал царят.

— Е, трябваше да бъде истина — отговорила принцесата, — но моето условие е сватбата да стане след една година и един ден.

Горката принцеса се надявала през това време да чуе нещо за своя мил ловец.

В същото време животните, които сладко спели на Змейовата планина, се пробудили и видели, че девойката я няма, а господарят им лежи обезглавен. Завайкали се те, но накрая заекът рекъл:

— Знам как да съживя нашия господар. Има една планина, на която расте чудотворен корен. Ако коренът се сложи в устата на болен или ранен човек, болестта се излекува, а раните заздравяват.

Заекът тръгнал към планината. Взел чудотворния корен и хукнал обратно. После лъвът допрял главата на ловеца до тялото му, заекът пъхнал корена в устата му и той оживял. Ала в бързината лъвът бил закрепил главата на ловеца с лицето назад. Ловецът разбрал, че нещо не е наред, но не знаел защо. Тогава лъвът му разказал какво се е случило, а после бързо поправил грешката си. Отделил главата на ловеца от тялото, наместил я както трябва и заекът отново пъхнал корена в устата му.

Ловецът обаче много се натъжил, защото му било мъчно за принцесата. Решил да тръгне по света заедно с верните си животни. Дълго се скитали те, докато един ден пристигнали отново в същия град. Този път обаче целият град бил в червено. Ловецът отишъл в кръчмата и попитал кръчмаря защо сега градът е в червено.

— Преди година — отговорил кръчмарят — трябваше да дадем принцесата на змея, но маршалът го уби и утре ще се жени за нея.

На другия ден, когато трябвало да стане сватбата, ловецът казал на кръчмаря:

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че от утре ще ям при теб хляб от царската трапеза.

— Не — отвърнал кръчмарят, — обзалагам се на сто жълтици, че това няма да стане.

Ловецът се съгласил с облога, оставил същото количество злато и подвикнал на заека:

— Хайде, миличък, донеси ми хляб от царската трапеза.

За заека това никак не било трудно. Той бързо стигнал до двореца, промъкнал се вътре и отишъл направо при принцесата. Като го видяла, тя веднага го познала по кораловата огърлица.

— Какво искаш, мило зайче? — попитала тя.

— Моят господар, който уби змея, е тук. Изпрати ме да взема от хляба, който ще яде царят.

Принцесата се зарадвала, повикала един слуга и му заповядала да донесе от хляба, който ще яде царят. Тогава зайчето казало:

— Накарай го да донесе хляба до кръчмата, защото иначе някой може да ме подгони и да ме хване.

Слугата отнесъл хляба до вратата на кръчмата. После заекът го взел с предните си лапи и го поднесъл на господаря си, кръчмарят не можал да повярва на очите си.

— Е, сега ми се иска да похапна и от царското печено — казал ловецът. — Лисо, я ела тук. Ще отидеш в двореца и ще ми донесеш от печеното, което ще яде царят.

Лисицата отишла направо при принцесата. Тя веднага я познала по кораловата огърлица и я попитала какво иска.

— Моят господар, който уби змея, е тук. Изпрати ме да взема от печеното, което ще яде царят.

Принцесата извикала готвача и му казала да донесе от печеното, което ще яде царят, и да го занесе до самата кръчма. После лисицата взела блюдото и го поднесла на господаря си.

— Е, кръчмарю — казал ловецът, — имаме хляб и месо, но ми се иска да похапна от плодовете, които ще яде царят.

И изпратил вълка да ги донесе. След това наредил на мечката да донесе от десерта на царя и накрая изпратил лъва да донесе от царското вино.

Така ловецът разбрал, че принцесата още го обича. Хапнал си хубаво от блюдата, пийнал си вино и рекъл:

— Е, кръчмарю, хапнах и пийнах по царски, а сега ще отида в двореца, за да се оженя за принцесата.

— Как ще стане това, след като тя има годеник и днес ще бъде сватбата? — попитал смаяният кръчмар.

Тогава ловецът извадил кърпичката, която принцесата му била дала на Змейовата планина, а в нея били увити седемте езика на чудовището.

— Това ще ми помогне — отговорил ловецът.

Кръчмарят разгледал кърпичката и казал:

— Залагам цялата кръчма заедно с двора, но не мога да повярвам, че това е възможно.

Ловецът извадил една торбичка, в която имало хиляда жълтици, и я сложил на масата.

В това време в двореца пиршеството било в разгара си. Докато стояли на трапезата, царят попитал дъщеря си:

— Какво искаха всички тези животни, които идваха в двореца?

— Не смея да ти кажа — отговорила принцесата. — Повикай господаря им, той ще ти разкаже всичко.

Царят заповядал да доведат непознатия в двореца. Отишъл царският слуга в кръчмата и предал заповедта на своя господар. Ловецът отговорил:

— Виждаш ли, кръчмарю? Царят изпраща своя слуга и ме вика в двореца, но аз няма да отида просто така. — После се обърнал към слугата и казал: — Предай на царя, че искам да ми изпрати царски одежди, каляска с шест коня и слуги, които да ме придружават.

Като чул това, царят попитал дъщеря си:

— Какво да правя?

— Заповядай да изпълнят това, което иска той, и няма да сбъркаш — отговорила тя.

— Виждаш ли, кръчмарю — казал ловецът, щом дошли да го вземат, — ще ме заведат в двореца, както аз поисках.

Облякъл царските одежди, взел кърпичката със змейовите езици и се отправил към двореца.

Като видял, че непознатият пристига, царят пак попитал дъщеря си:

— Как да го приема?

— Ще го посрещнеш както подобава и няма да сбъркаш — отговорила тя.

Царят излязъл навън, посрещнал ловеца и го въвел в двореца заедно с животните. Маршалът, който седял до своята годеница, не познал ловеца. В това време донесли седемте глави на змея, за да ги видят гостите. Царят казал:

— Маршалът успя да отсече седемте глави на змея и затова ще му дам дъщеря си за жена.

Тогава ловецът отворил седемте челюсти и попитал:

— А къде са седемте езика на змея?

Маршалът пребледнял от страх и не знаел какво да отговори. Накрая извикал в уплахата си:

— Змейовете нямат езици!

Ловецът разтворил кърпичката, извадил змейовите езици и ги сложил в седемте челюсти. После дал кърпичката на принцесата и я попитал на кого я е дала.

— На този, който уби змея — отговорила тя.

След това ловецът свалил кораловите огърлици от животните, показал ги на принцесата и попитал на кого са.

— Кораловата огърлица беше моя — отговорила принцесата. — Разделих я между животните от благодарност, защото помогнаха да победим змея.

А ловецът казал:

— Когато съм заспал, маршалът отсякъл главата ми. После взел принцесата, отишъл в двореца и обявил, че той е убил змея.

И разказал как животните го спасили с помощта на вълшебния корен, как цяла година се скитал с тях по света и сега отново се върнал тук, където узнал за измамата на маршала.

— Вярно ли е, че този човек е убил змея? — попитал царят дъщеря си.

— Да, вярно е — отговорила тя.

Тогава царят заповядал да изправят маршала пред съда. Осъдили го да бъде разкъсан от четири бика. На следващия ден отпразнували сватбата. Ловецът не забравил и кръчмаря. Повикал го в двореца и му казал:

— Видя ли, кръчмарю, че се ожених за царската дъщеря? Но макар че спечелих облога, ще ти оставя и кръчмата, и хилядата жълтици.

Младият цар и царицата заживели щастливо и весело. Той често ходел на лов в гората, а верните животни винаги го съпровождали.

Веднъж младият цар видял в гората великолепен бял елен и казал на свитата си:

Почакайте ме тук, а аз ще се върна, за да догоня елена.

Той се отправил към най-гъстата част на гората, а животните неотстъпно го следвали. Когато се стъмнило, царят още го нямало. Хората му се върнали в двореца и казали на младата царица, че съпругът й е изчезнал.

А ловецът продължавал да преследва красивия елен, но все не можел да го стигне, докато накрая забелязал, че се намира в най-тъмната и най-гъстата част на гората. Взел рога си и започнал да тръби, но отговор не получил. Настъпила нощ и той разбрал, че няма да може да се върне у дома. Решил да пренощува в гората. Слязъл от коня и запалил огън. Изведнъж, както седял край огъня заедно с животните, се чул човешки глас:

— Ох, колко ми е студено!

Ловецът се огледал наоколо и видял, че на дървото седи някаква старица.

— Слез да се стоплиш — казал той.

— Не мога, твоите животни ще ме изядат — отговорила старицата.

— Бабо, та те дори няма да те докоснат! — казал ловецът.

Старицата обаче била вещица и казала:

— Ще ти хвърля един прът. Удари с него животните по гърба и тогава те нищо няма да ми направят.

Ловецът ударил животните с пръта и в същия миг те се вкаменили. Вещицата слязла от дървото, докоснала го с пръта и той също се вкаменил. После тя злобно се изсмяла и го хвърлила заедно с животните в една яма, където имало много такива камъни.

В това време в царството пристигнал вторият брат. Той търсил работа навсякъде, но не можал да намери, и тогава тръгнал да се скита по различни места, карал своите животни да танцуват пред хората, за да си изкарва прехраната. Един ден се сетил да отиде при дървото, в което с брата били забили ножа, преди да се разделят. Намерил дървото и видял, че половината острие на ножа е покрито с ръжда. Той се изплашил и си рекъл: „Явно с моя брат се е случило нещастие. Но аз мога да го спася — половината острие все още блести.“ И поел със своите животни на запад. Така стигнал до царството. Пред градските врати го посрещнала стражата и го попитала дали да съобщят на царицата, че мъжът й се е завърнал. Те го взели за ловеца, който изчезнал в омагьосаната гора. Той разбрал, че става дума за брат му, и си помислил: „По-добре е да се представя за него — така ще е по-лесно да го спася“. Затова заповядал на стражата да го съпроводи до двореца. Царицата го посрещнала със сълзи на очи и го попитала защо се е забавил толкова много.

— Загубих се в гората и не можах да се измъкна по-рано от нея — отговорил той.

Вечерта, когато се прибрали в покоите си и легнали да спят, мнимият цар положил между двамата своя меч. Царицата не разбрала какво значи това, но не се осмелила да попита. След няколко дни вторият брат казал, че иска отново да отиде в гората да половува. Когато навлязъл в нея заедно с животните, видял белия елен и тръгнал да го гони, но не можал да го настигне и неусетно попаднал в най-гъстата част на гората. Наложило се и той да пренощува там. Запалил огън и всички насядали край него. Изведнъж се чул човешки глас:

— Ох, колко ми е студено!

Ловецът вдигнал глава и видял на дървото една старица.

— Щом ти е студено, слез да се стоплиш.

— Не мога, твоите животни ще ме изядат — отговорила старицата.

— Те дори няма да те докоснат — казал ловецът.

— Ще ти хвърля един прът — извикала старицата, — а ти удари животните по гърба и те няма да ми направят нищо.

Но ловецът не й повярвал и казал:

— Не мога да бия животните си, затова слизай долу, иначе ще те смъкна аз!

— Я виж ти какво му се приискало! — изкрещяла старицата. — Все едно, с мен няма да се справиш!

— Ако не слезеш, ще те сваля с куршуми! — казал ловецът.

— Не ме е страх от твоите куршуми — отговорила тя.

Ловецът вдигнал пушката и стрелял, но не можал нищо да й стори, защото била вещица и имала магия срещу куршуми.

— Никога няма да ме уцелиш! — извикала тя и злобно се изсмяла.

Тогава ловецът скъсал три сребърни копчета от дрехата си и стрелял с тях. В същия миг старицата рухнала на земята.

— Слушай, стара вещице, ако сега не ми кажеш къде е брат ми и какво си направила с него, ще те хвана и ще те хвърля в огъня!

Вещицата затреперела от страх и започнала да се моли:

— Моля те, ловецо, пощади ме! Твоят брат и неговите животни лежат в ямата — превърнах ги в камъни!

— А сега, стара вещице, веднага ще съживиш брат ми и всички, които лежат в ямата.

Вещицата взела пръта и докоснала с него всички камъни в ямата. В този миг братът, животните и другите хора оживели. Като се видели, двамата братя се прегърнали и разцелували, а после хванали вещицата, вързали я и я хвърлили в огъня. Щом тя изгоряла, гората просветнала и станала така прозрачна, че се виждал дворецът, който бил на три часа път оттам.

Двамата братя тръгнали към дома и по пътя всеки разказал на другия какво му се случило. Когато по-малкият брат споменал, че е наследник на цялото царство, по-големият му рекъл:

— Веднага разбрах това. Когато пристигнах в града, ме взеха за теб и ме посрещнаха с почести, а младата царица ме помисли за своя мъж и трябваше да седя на трона до нея и да спя до нея в твоето легло.

Като чул това, по-младият брат пламнал от ревност, разгневил се и отсякъл главата на брат си. Миг след това сърцето му щяло да се пръсне от мъка.

— Как можах да сторя това! — завайкал се той. — Моят брат ме освободи от магията, а аз за благодарност го убих!

Тогава заекът се приближил и предложил да донесе вълшебния корен. Шмугнал се в храстите и не след дълго пристигнал с корена. Мъртвият оживял и даже не останали и следи от раните.

После двамата братя продължили пътя си, а по-малкият казал:

— И двамата сме облечени с царски дрехи, и след двама ни вървят животни. Хайде, като стигнем двореца, да се явим пред царя заедно.

Така и сторили. Когато царят видял двамата мъже, които си приличали като две капки вода, попитал дъщеря си:

— Кой от двамата е твоят мъж?

В първия миг царицата се изплашила и не можала да отговори. Изведнъж обаче тя забелязала кораловите огърлици, които била дала на животните, и извикала:

— Този, зад който вървят животните с кораловите огърлици, е моят истински съпруг!

После всички седнали на трапезата, яли, пили и се веселили чак до късно през нощта. Когато царят и царицата си легнали, тя го попитала:

— Защо през последните няколко нощи слагаше меча си помежду ни? Помислих си, че искаш да ме убиеш.

Тогава царят разбрал колко честен и верен е неговият брат.

Бедняк и богаташ

Някога преди много, много години Господ ходел по земята. Една вечер замръкнал по пътя и нямало къде да се подслони. Изведнъж в далечината видял една голяма красива къща и срещу нея една малка схлупена къщурка. В голямата къща живеел много богат човек, а в малката — беден.

Господ си помислил: „По-добре да отида в къщата на богаташа. Поне няма да му бъда в тежест.“

И той почукал на вратата. Богаташът се подал от прозореца и попитал:

— Какво искаш, човече?

Господ отговорил:

— Моля те, пусни ме да пренощувам в твоя дом!

Богаташът изгледал пътника от главата до краката. Господ бил облечен със стари и изпокъсани дрехи. Затова богаташът поклатил глава и рекъл:

— Не мога да те пусна. Нямам свободна стая. Ако приемам всички дрипльовци, самият аз ще стигна до просешка тояга. — И затворил прозореца.

Тогава Господ се отправил към малката къщичка и почукал на вратата.

Бедният стопанин излязъл веднага и поканил пътника да влезе:

— Остани тази вечер при мен. Късно е вече. Ще ми бъдеш гостенин.

И Господ влязъл вътре. Жената на стопанина го посрещнала усмихната, подала му ръка и рекла:

— Добре дошъл, пътнико. Чувствай се като у дома си. Ние нямаме кой знае какво за вечеря, но каквото имаме, ще го дадем от сърце.

После тя опекла малко картофи, издоила козата и сварила мляко. Сложила трапезата и седнали заедно да вечерят. Макар че вечерята била много скромна, на Господ му се усладило, защото виждал, че стопаните са доволни.

Като се навечеряли и дошло време да спят, жената дръпнала мъжа си настрани и му казала:

— Тази вечер ние с теб ще си легнем в плевнята, за да може гостът ни да спи спокойно в нашето легло. Цял ден е ходил и сигурно е много уморен.

— Добре — съгласил се мъжът й.

И предложили на Господ да легне на тяхното легло и да си почине добре.

Отначало Господ не искал да заеме леглото им, но те го молели толкова сърдечно, че накрая се съгласил.

На сутринта двамата стопани станали преди изгрев слънце и приготвили закуска. Когато слънцето надникнало през прозореца, Господ станал, похапнал с гостоприемните стопани и си тръгнал. Като стигнал до пътната врата, се обърнал и рекъл:

— Вие бяхте много добри с мен. Искам да ви се отблагодаря. Пожелайте си три неща. Всичко, което пожелаете, ще го имате.

— Какво да пожелаем? — казал беднякът. — Да даде Господ да сме здрави и да имаме хляб за всеки ден. Ала третото не зная какво да бъде.

Господ попитал:

— Не ти ли се иска да имаш нова къща вместо тази схлупена и бедна къщурка?

— Разбира се, че искам — отговорил стопанинът. — Много бих се радвал, стига да може.

Тогава Господ превърнал малката къщичка в нова хубава къща, благословил добрите стопани и продължил пътя си.

Късно сутринта богаташът станал и погледнал през прозореца. Видял новата къща на мястото на старата, ококорил широко очи и повикал жена си:

— Ела да видиш! Какво ли се е случило? До снощи отсреща стоеше старата колиба, а сега се издига нова хубава къща.

Жена му отишла при бедняка и попитала:

— Как стана така, че за една нощ имате нова къща?

Той отговорил:

— Снощи приехме да пренощува у нас един старец. Когато тази сутрин си тръгна, той каза, че за благодарност иска да ни изпълни три желания. Ние пожелахме здраве и хляб за всеки ден, но той ни даде и тази хубава къща.

Върнала се богатската жена вкъщи и разказала на мъжа си за всичко. Той се ядосал и извикал:

— Идва ми да пукна от яд! Този странник почука най-напред на нашата врата, но аз го прогоних.

— Побързай! — рекла жена му. — Възседни коня, настигни странника и направи всичко възможно да изпълни три наши желания.

Богаташът послушал жена си, яхнал коня и препуснал след странника. Като го настигнал, му рекъл:

— Прости ми, старче, снощи на шега ти казах, че няма място в моя дом за теб. Тръгнах да ти отворя, но докато намеря ключа, ти беше отишъл при съседа. Като се върнеш, непременно ще се отбиеш. Ще ми бъдеш гост.

— Добре — отговорил Господ. — Като се върна, ще се отбия.

Богаташът добавил:

— Ти, старче, си направил голяма добрина на съседа. Не може ли и на мен да изпълниш поне едно желание?

— Може — рекъл Господ, — но няма да е за твое добро.

Богатият човек помислил, че странникът нарочно иска да отклони молбата му, и казал:

— Нищо, че няма да е за мое добро. Искам да изпълниш три мои желания.

— Добре — рекъл Господ. — Върни се вкъщи и пожелай три неща. Всичко, което пожелаеш, ще бъде изпълнено.

Богаташът тръгнал към къщи и започнал да мисли. Какво да пожелае? Както си мислел, изпуснал юздите на коня, който почнал буйно да скача. Богаташът го потупал по врата и казал:

— Успокой се, конче!

Ала конят продължавал да скача. Тогава богаташът се ядосал и извикал:

— Желая да си строшиш врата!

Щом казал това, богаташът паднал на земята, а конят се строполил и умрял. Така се сбъднало първото желание.

Но богаташът не искал да остави седлото на коня, свалил го, нарамил го и тръгнал пешком към дома си. „Имам още две желания“ — помислил си той и се утешил.

Ала като вървял по прашния път, много се изморил. Станало му топло, седлото му натежало, а все още не бил намислил какво да пожелае. Мислил, мислил, но не можал нищо да измисли. Изведнъж се сетил, че в това време жена му седи на хладно вкъщи и яде вкусни наденички, а той се мъчи на този пек. Страшно се ядосал и без много-много да му мисли, си казал: „Бих желал жена ми да седи вкъщи на това седло, вместо да го мъкна на гърба си“. Щом рекъл това, седлото изчезнало и той разбрал, че и второто му желание е изпълнено. Тогава му станало още по-горещо. Започнал да тича, защото бързал да стигне у дома и да измисли третото желание. Искал да пожелае нещо много, много голямо. Ала щом пристигнал, видял, че жена му седи на седлото насред стаята. Не можела да стане и само викала и плачела.

Тогава богаташът извикал:

— Бъди доволна, жено, ти ще станеш най-богатата жена на света!

— Не ми трябва никакво богатство, глупако! Кажи ми само как да се отърва от това проклето седло!

И богаташът, ще не ще, пожелал жена му да се освободи от седлото. Щом помислил това, то станало. Ето как се изпълнило и третото желание. Така богаташът не придобил нищо, а само се мъчил и ядосвал, а на всичкото отгоре загубил и коня си. А бедните стопани живели дълго весело и щастливо.

Двамата странници

Веднъж, преди много, много години, на пътя се срещнали шивач и обущар. Шивачът бил весел и добродушен човек. Той веднага познал по торбата занаята на своя спътник и му изпял весела песничка:

Хей, обущарю, не тъгувай,

бързо ти обувките уший!

Че на всички балове в захлас

с тез обувки ще танцувам аз!

Но обущарят не обичал шегите. Той направил кисела физиономия, сякаш е пил оцет, и дори бил готов да удари шивача заради неуместната му шега. Ала веселият шивач се засмял, подал му манерката си с вино и рекъл:

— Стига си се сърдил, приятелю, ами я по-добре си намокри гърлото с глътка вино.

Обущарят така и направил. Силното вино бързо разсеяло обидата, той върнал манерката на шивача и рекъл:

— Слушай, не искаш ли да тръгнеш с мен?

— Че какво пък — отвърнал шивачът, — ако отиваш в някой град, където се намира повече работа, аз с удоволствие ще дойда с теб.

— Точно там отивам — казал обущарят. — Нали знаеш, в малките градчета не можеш да припечелиш кой знае колко, а в селата хората често ходят боси.

И така двамата тръгнали заедно.

По пътя имали достатъчно време, нямало закъде да бързат, а колкото до храната и напитките, често изпадали в затруднено положение.

Накрая стигнали до големия град и тръгнали по площади и пазари да предлагат своя труд.

Шивачът се харесвал на гражданите със своето хубаво лице и весел смях. Всеки с удоволствие му давал работа. Понякога се случвало и така, че освен възнаграждението за свършената работа някоя хубава девойка го дарявала и с целувка. Торбата му винаги била пълна с по-вкусни неща, отколкото тази на обущаря.

Ала шивачът не бил хитър човек. Той винаги се смеел или пеел и разделял всичко, което имал, със своя мрачен другар. Дори в джоба му да звънтели само две монети, той веднага ги похарчвал за гощавка и тогава на тяхната маса ставало толкова весело, че бутилките, чиниите, ножовете и вилиците започвали да танцуват. Шивачът пеел, почуквал по масата с лъжицата и повтарял:

— Лесно печеля, лесно и харча.

Минало време и двамата напуснали града. Пътят ги отвел в гъста гора, а зад гората се намирала столицата на тази страна. Там живеел царят. През гората водели две пътеки. Ако се минело по едната, до града се стигало за седем дни, а ако се минело по другата — само за два дни. Шивачът и обущарят обаче не знаели коя пътека е по-кратка. Тогава двамата седнали под един бор и започнали да обсъждат за колко дни да си вземат хляб.

— Трябва да сме готови за най-лошото — казал обущарят. — Мисля да вземем хляб за седем дни.

— Как ли пък не! — отвърнал шивачът. — Да вземем хляб за седем дни, означава да натъпчем цял чувал и да го носим на гръб. Не, аз вярвам в късмета си. Имам достатъчно пари, а хлябът само ще изсъхне в горещината. Аз и дрехи не си шия в запас. А защо мислиш, че няма да разберем коя пътека е по-кратка? Не, братко, не можеш да ме убедиш, ще взема хляб само за два дни.

Те купили хляб толкова, колкото всеки искал, и тръгнали през гората.

В гората било тихо. Не се чувало нищо — нито пеене на птици, нито шум от вятър, нито ромон на ручей. През гъстите клони на дърветата не прониквал и лъч слънчева светлина. Обущарят се изморил, защото носел пълен чувал с хляб, пот на струйки се стичала по мрачното му и сърдито лице. А шивачът вървял от весел по-весел. Той скачал през вадички, късал листа от дърветата и си пеел весели песнички. Два дни вървели те през гората, ала краят й не се виждал. Шивачът изял всичкия си хляб, огладнял и започнал да пада духом. Една вечер той си легнал гладен, а на сутринта стомахът вече го болял от глад.

Когато обущарят сядал на някой пън да похапне, клетият шивач го гледал в устата със завист. А когато шивачът молел своя другар за парченце хляб, той му се присмивал и казвал:

— Ти винаги си весел и щастлив. Сега виждаш, че не винаги можеш да разчиташ на късмета си.

На петия ден бедният шивач не можал даже да стане. От глад едва говорел. Изчезнала и неговата руменина, очите му изгубили блясъка си.

Тогава обущарят му рекъл:

— Ако искаш, ще ти дам парче хляб, но в замяна на това ще взема дясното ти око.

Клетият шивач, комуто много се искало да живее, трябвало да се съгласи. За последен път му потекли сълзи и от двете очи, а после дал на безсърдечния обущар да му извади окото с острия си нож. Тогава шивачът си спомнил какво му казвала майка му, когато като дете си похапвал сладко-сладко: „Яж колкото искаш, мили синко, но после трябва всичко да изтърпиш“. И той изял хляба, който получил на такава висока цена, скочил на крака и бързо забравил за своето нещастие. Отново запял весела песничка, като се утешавал, че вижда добре и с едно око.

На шестия ден гладът отново започнал да мъчи шивача, а на седмия ден той не можел да се изправи на краката си. Тогава обущарят му казал:

— Готов съм да те съжаля и да ти дам още едно парче хляб, но за това ще ти взема и другото око.

Замислил се шивачът и разбрал колко нехаен е бил, като е разчитал само на късмета си, и казал на обущаря:

— Прави с мен каквото искаш, ала помисли и за това, че някой ден и ти можеш да изпаднеш в беда. Аз винаги делях с теб всичко, което имах, а ти искаш да ми вземеш единственото око. Ти знаеш, че тогава ще трябва да изоставя занаята си и да тръгна по пътищата, за да прося милостиня. Моля те, съжали се над мен!

Обущарят го изслушал, но нищо не отговорил. Извадил ножа си и избол лявото му око.

После му дал парче хляб, подал му края на една пръчка и го повел след себе си.

На залез-слънце двамата стигнали края на гората. Там се издигала бесилка. Обущарят оставил шивача под бесилката и продължил нататък сам. Измъчен от болка, глад и умора, нещастният шивач заспал под бесилката и спал там чак до сутринта. На разсъмване се събудил от студ и тъй като бил сляп, дълго не можал да разбере къде се намира.

На бесилката висели двама разбойници, а на главата на всеки от тях била кацнала врана. Единият обесен казал на другия:

— Спиш ли, братко?

— Не, не мога да заспя — отвърнал другият.

— Искам да ти кажа — продължил първият, — че росата, която през нощта се стичаше от напречната греда на бесилката, има чудесно свойство — възвръща зрението на слепите, трябва само да си умият очите с нея. За съжаление на никого от слепите това дори не му минава през ум.

Щом чул за чудодейната роса, шивачът извадил кърпичка от джоба си, напоил я с роса и си изтрил очите. В същия миг той видял как слънцето се показало иззад планината, как осветило в далечината огромния царски град със здрави порти и стотици кули, как заблестели на островръхите покриви златни шпилове и златни ябълки. Шивачът извадил от джоба си игла и се опитал да вдене конец в ушенцето й. Успял и сърцето му заподскачало от радост. После той метнал през рамо празния си чувал и продължил по пътя, като весело си подсвирквал.

Скоро шивачът видял младо жребче, което тичало из полето. Хванал го за гривата и понечил да го възседне, за да стигне по-бързо до града.

— Мили шивачо — казало жребчето, — пусни ме, аз съм още младо. Даже и толкова слаб човек като теб може да ми прекърши гърба. Пусни ме да потичам още на свобода. Един ден ще те възнаградя за това.

— Е, добре — отвърнал шивачът, — ще те пусна. Ти наистина още не си събрало сили.

Шивачът го шибнал леко със сухата си пръчка за довиждане, а жребчето весело се понесло из полето.

А да знаете на шивача колко му се искало да похапне. От предишния ден не бил ял нищо. Видял слънцето, видял тревата, а в устата си нямал и трошица хляб.

— Ще изям първото нещо, което видя и става за ядене — казал си той.

И ето че видял един щъркел, който крачел важно по ливадата.

— Стой! — извикал шивачът и го хванал за единия крак. — Не знам дали месото ти е вкусно или не, но съм толкова гладен, че ей сега ще ти откъсна главата, ще те изпека на огън и ще те изям!

— Не ме убивай — казал щъркелът. — Ако ме пощадиш, един ден ще ти се отплатя за това.

Шивачът помислил малко и рекъл:

— Е, добре, дългокраки приятелю, ще те пощадя.

Щъркелът подвил дългите си нозе, издигнал се нагоре и отлетял.

„И все пак какво да правя — помислил си шивачът. — Все повече и повече ми се иска да ям. Но ако срещна по пътя нещо подходящо, непременно ще го изям.“

Изведнъж той съзрял едно езеро. В езерото плували две патета.

— Точно вие ми трябвате — казал шивачът и уловил едното. Тъкмо се канел да му пререже шията, когато иззад камъша излетяла старата патица със силни крясъци и започнала да се моли на шивача да се смили над бедните й дечица.

— Ах — казала тя, — помисли си колко тежко щеше да й бъде на майка ти, ако някой ти прережеше гърлото пред очите й!

— Добре, няма да докосна децата ти — рекъл добродушният шивач и пуснал патето във водата.

Накрая той видял край пътя старо хралупато дърво. От хралупите от време на време излитали диви пчели.

— А ето и награда за добрината ми! — зарадвал се шивачът. — Сега ще си похапна мед.

Ала в този миг от кошера излетяла пчелата майка, зажужала страшно и проговорила:

— Ако само докоснеш рояка и разрушиш кошера, ще забием в тялото ти десетки хиляди остри жила — все едно че ще те бодат с нагорещени игли. По-добре ни остави на мира и си върви по пътя, а когато дойде време, ние също ще ти сторим добро за това.

Разбрал шивачът, че и с пчелите не му провървяло. Едва-едва се довлякъл до града с празен стомах, но понеже вече било пладне и обядът в гостилницата бил готов, той можал веднага да седне на масата. Като се нахранил, шивачът рекъл:

— Е, сега вече мога да се заловя за работа.

Скоро си намерил работа и от ден на ден всичко вървяло от добре по-добре. Станал известен в целия град и не след дълго славата му на изкусен майстор стигнала до царя. Той го поканил в двореца и го назначил за придворен шивач. Ала в същия ден, когато го назначили, бил назначен за придворен обущар и неговият коварен другар.

Когато обущарят видял, че шивачът отново има очи, отишъл при царя и казал:

— Царю, този шивач е горделивец и самохвалко. Разправя, че щял да намери златната корона, която отдавна е изчезнала от твоето съкровище.

— Какво пък — отговорил царят, — много хубаво, това би ми доставило голямо удоволствие. — И заповядал да извикат шивача.

— Ето какво, приятелю, искам да намериш златната корона, която много, много отдавна изчезна от съкровището ми. Ако не успееш, ще те прогоня от града завинаги.

„Е, щом царят си е наумил да ме изгони от града, като иска от мен невъзможното, по-добре сам да се махна оттук, докато съм жив“ — помислил си шивачът, събрал си вещите и излязъл от градската порта.

Мъчно му било, че напуснал града, където всичко се подреждало така добре. Скоро той стигнал до езерото и видял на брега старата патица, която го била помолила да пощади живота на децата й. Тя го попитала защо е така тъжен и той й разказал в каква беда е изпаднал.

— Това е проста работа — отговорила патицата. — Короната е на дъното на нашето езеро. Ей сега ще я извадим, само че трябва да разстелеш кърпата си на брега.

Патицата се гмурнала и след няколко мига изплувала заедно със скъпоценната корона. Шивачът се зарадвал и бързо се отправил към царския дворец. Царят останал много доволен и за награда му подарил златна верижка. Като видял това, обущарят щял да се пръсне от яд и започнал да замисля още по-трудна задача, за да погуби шивача. На другия ден той отишъл при царя и казал:

— Царю, твоят шивач отново взе да се хвали. Казва, че може да направи от восък малък дворец също като твоя, с всички мебели, които се намират в него.

— Чудесно! — казал царят и заповядал да извикат шивача. Наредил му да направи дворец от восък и го заплашил, че ако пропусне макар и един пирон, до края на живота си ще бъде затворен в подземието.

„Ама че работа — помислил си шивачът, — всичко върви от лошо по-лошо. Такава задача никой не може да изпълни.“ Събрал си отново вещите и побързал да излезе от града. Скоро стигнал до старото дърво с хралупите и седнал да си отдъхне. В това време от кошера излетяла пчелата майка и го попитала:

— Ей, шивачо, защо си провесил така нос?

— Ах — отвърнал той, — не знаеш каква мъка имам на сърцето!

И й разказал какво му заповядал царят.

— Не се безпокой — казала пчелата майка. — Ние ще се погрижим за всичко. А сега се върни у дома и утре ела отново тук.

Шивачът се върнал вкъщи, а пчелите полетели към двореца. Влетели вътре през отворените прозорци, обиколили всяко ъгълче и запомнили точно какво къде стои и къде е закован всеки пирон.

После се върнали обратно в кошера и до вечерта завършили своята работа. Когато на сутринта шивачът дошъл, видял пред себе си прекрасен дворец от восък. Той бил направен така точно и майсторски, че и най-малкото пиронче, което се намирало в царския дворец, го имало и тук.

Шивачът внимателно завил двореца в кърпата си и го отнесъл на царя. Старият цар не можел да му се нарадва, поставил го в най-голямата зала и за награда дал на шивача хубава каменна къща.

Като видял това, обущарят се ядосал още повече, той не преставал да мисли как да се отърве от шивача. Отишъл отново при царя и казал:

— Царю, някой казал на шивача, че фонтанът в градината на твоя дворец е престанал да тече, и той се хвали, че може да го накара да потече, и то със струя, по-висока от човешки ръст. Казва още, че струята щяла да бъде по-чиста от кристал.

Царят отново извикал шивача и му казал, че ако до другия ден сутринта не направи така, че от фонтана да потече вода, палачът ще му скъси тялото с една глава.

Клетият шивач не чакал до другия ден и веднага побързал да напусне града. Както си вървял по пътя, към него изтичало жребчето, което някога бил пуснал на свобода. Сега то било вече красив кон.

— Е, сега мога да ти се отблагодаря — казал конят. — Знам какво ти тежи на сърцето. Седни бързо на гърба ми, имам толкова сили, че мога да нося двама като теб.

Шивачът възседнал коня и той полетял като вихър към двореца. Като пристигнал в градината, бързо обиколил три пъти фонтана, а после паднал на земята. Разнесъл се страхотен трясък. В същата минута от фонтана избликнала струя вода, висока колкото човек върху кон и чиста като кристал. Когато царят видял от прозореца, че от фонтана отново тече вода, подскочил от учудване. После изтичал в градината и започнал да прегръща и целува шивача в присъствие на всички придворни.

Ала щастието никога не продължава дълго.

Царят имал много дъщери — коя от коя по-красива, но си нямал син, а много искал да има наследник.

И ето че злият обущар отишъл при царя за четвърти път и казал:

— Царю, твоят шивач продължава да се хвали. Сега пък казва, че само да поиска и щъркелът веднага ще ти донесе син.

Царят повикал шивача и му казал, че ако направи така, че след девет дни щъркелът да му донесе син, ще му даде най-голямата си дъщеря за жена.

„Е, наградата е голяма — помислил си шивачът — и като че ли съм готов на всичко, за да я заслужа. Само че задачата е много трудна.“

Прибрал се у дома и започнал да мисли как да се измъкне от бедата. Мислил, мислил и накрая си казал: „Виждам, че ще трябва да си отида от този град. Хубаво е тук, но спокойствие май няма да дочакам.“

Отново си прибрал вещите и излязъл от града. Когато стигнал до поляната, видял там своя с стар приятел щъркела. Щъркелът се приближил, поздравил шивача и рекъл:

— Виждам, че пак си тръгнал на път. Защо напусна града?

Шивачът започнал да се оплаква от царя и от тежката си участ.

— Не се натъжавай, шивачо — рекъл щъркелът. — Аз ще ти помогна в бедата. Иди си вкъщи и за нищо не се грижи. А след девет дни отиди отново в двореца. Там ще се срещнем.

Минали девет дни и шивачът отишъл в двореца.

— Е, какво — попитал царят, — изпълни ли моята задача?

— Да — отвърнал шивачът, — изпълних я.

В този миг някой почукал на прозореца. Шивачът го отворил и дългоногият щъркел бавно пристъпил по мраморния под в стаята. В дългия си клюн носел малко хубаво момченце, което протягало ръчичките си към царя и се усмихвало.

Царят бил безкрайно щастлив и заповядал веднага да вдигнат сватба.

— Е — казал шивачът, — ето че получих и голямата си награда.

А какво станало с обущаря?

Трябвало да направи обувки за веселия шивач, с които той танцувал на своята сватба. После прогонили обущаря от града.

Тръгнал обущарят, мрачен и зъл, по пътя в гората и скоро стигнал до бесилката. Уморен от горещината, измъчван от злоба и завист, той се строполил на земята под бесилката. Тъкмо се канел да заспи, когато враните се спуснали от бесилката и му изкълвали очите. Обезумял от болка и ужас, злият обущар избягал в гората. Оттогава до днес никой повече не го е виждал.

Храбрият врабец

Отдавна, отдавна, в стари времена, в едно царство царувал жесток цар. Народът страдал, но нищо не можело да се направи.

Един ден, както си летял, един врабец видял на пътя топка памук. Зарадвал се врабецът, взел памука и го занесъл на една старица, която седяла на прага на малката си къщичка.

— Разчепкай-кай-кай… — изцвъркало птичето и пуснало памука в скута на бабичката.

Без да каже и дума, тя разчепкала памука и го върнала на врабеца. Той полетял към една девойка, пуснал памука в ръцете й и изчуруликал:

— Изпреди-ди-ди…

Момичето безмълвно изпрело от памука конец. Врабецът го взел и долетял при един тъкач. Дал му конеца и изпискал:

— Изтъчи-чи-чи…

Тъкачът изтъкал платно, врабецът го взел и го отнесъл на шивача, пуснал го през прозореца и викнал:

— Уший-ий-ий…

Шивачът взел мярка на птичето и му ушил панталонки. То навирило човка и полетяло към двореца. Влетяло в тронната зала, където стоял царят, облечен в златни дрехи. Врабецът кацнал близо до него и започнал да цвърка:

— Моята дрешка е по-хубава! Моята дрешка е по-хубава!

Разгневеният цар повикал палача:

— Чу ли какво бъбри този врабец? Убий го!

Палачът с всичка сила замахнал със секирата, врабецът изпърхал и отлетял през прозореца, а палачът ударил царя и го посякъл. Врабецът се зарадвал и запищял, цял свят да го чуе:

— Царят умря! Царят умря!

Хората вдигнали глави и благодарели на храбрата птичка, която ги отървала от тиранина.

Жената на вестоносеца

Някога, много отдавна, живял цар. Той имал дъщеря, която била много красива, ала не толкова, колкото била дъщерята на първия му съветник, която се казвала Хана.

Веднъж приятелките на царската дъщеря се препирали коя е по-хубава — тя или дъщерята на съветника. Препирали се дълго и накрая пак решили, че Хана е по-хубава. Като чула това, принцесата отишла при баща си и рекла през сълзи:

— Приятелките ми казват, че Хана е по-хубава от мен, и аз умирам от срам.

Царят се ядосал и заповядал да извикат първия му съветник.

— Твоята дъщеря е посрамила принцесата пред нейните приятелки. Ще заповядам да й отсекат главата.

Съветникът паднал на колене и започнал да се моли:

— Милост, царю! Не убивай единственото ми чедо! Ще наредя да напусне двореца.

Царят се смилил над клетия съветник, а той заповядал да направят един голям ковчег, напълнил го с храна и вода, сложил вътре злато и скъпоценни камъни, накарал дъщеря си да влезе в него и го отнесъл на пазара.

— Кой ще купи този ковчег за хиляда жълтици? — провикнал се съветникът.

Хората не знаели какво има вътре и си мислели, че е някаква скъпа дреха. Други мислели, че ковчегът е празен или че е пълен с камъни. Всички се опитвали да отгатнат, но никой не смеел да го купи. Тогава от тълпата излязъл един човек, който бил бос, носел овехтели дрехи, а косата му била така пораснала, че не му се виждали очите.

— Десет години съм работил като царски вестоносец — казал той — и имам хиляда жълтици. Ще купя ковчега, пък каквото ще да става. Вятърът ми донесе парите, вятърът ще ги отнесе.

Хората го помислили за луд и не повярвали, че има хиляда жълтици. Блъскали го, удряли го и не му позволявали да се приближи до ковчега. Той обаче извадил една кесия, отброил хиляда жълтици на царския съветник и отнесъл ковчега вкъщи. Когато го отворил и видял красивата Хана, едва не паднал в несвяст. Поживял три дни, любувайки се на красотата й, а на четвъртия ден я сложил пак в ковчега и го изпратил на майка си. Тя живеела в бедна колиба в един голям град и нямала нито пари, за да преживява, нито вести от сина си. Един ден пристигнал някакъв скитник и донесъл ковчега. Старицата го отворила и от него излязла Хана. Тя разказала какво й се е случило и че е станала нейна снаха. Старицата я харесала и двете заживели заедно.

Колибата обаче била толкова стара, че всеки миг можела да се срути. Тогава Хана решила да построи нова къща. Извикала майстори да я изградят, а самата тя не се срамувала да работи заедно с тях. За няколко дни къщата била готова. Ала докато я строили, единият от майсторите на име Фрим се влюбил в Хана. Когато дошло време тя да се разплати с тях, всички взели парите, само Фрим отказал да ги приеме. Като го попитала защо не иска да вземе парите, той отговорил, че иска да се ожени за нея. Но Хана му казала, че вече е омъжена. Фрим се ядосал и решил да отиде в града, където живеел вестоносецът.

— Колко си непочтен! — извикал му той. — Как можа да изпратиш такава жена при майка си?! Тя посрами града ни — построи нова къща и сега води в нея разпътен живот.

Вестоносецът се разгневил и тръгнал към града, в който живеела майка му, за да убие Хана. Като пристигнал и видял голямата къща, си рекъл: „Значи Фрим не ме е излъгал“. И без да каже нито дума, хванал клетата Хана, качил я на покрива и така я ритнал, че тя паднала и едва не умряла. За щастие в този момент край къщата минавал прочут лекар. Той вдигнал Хана, отвел я вкъщи и започнал да я лекува. Хана останала при лекаря няколко месеца, докато оздравяла напълно.

Един ден лекарят поискал от Хана да остане при него завинаги. Тя не се съгласила и лекарят казал:

— Искаш или не искаш, ще се оженя за теб!

„По-добре да умра, отколкото да се омъжа за този старец!“ — помислила си Хана и започнала да крои планове как да избяга. Накрая решила да се хвърли в реката, която течела край къщата на лекаря. А реката сякаш се съжалила над нея и тихо я понесла на вълните си.

В това време по реката плавала лодка с трима братя рибари. Когато видели, че по водата се носи тялото на девойка, единият от тях скочил във водата, за да я спаси. Щом видели колко е красива, рибарите започнали да спорят на кого принадлежи. Един градски старейшина, който минавал оттам, чул спора им и ги попитал за какво се препират. Те му казали каква е работата и тогава старейшината рекъл:

— Ще пусна една стрела с моя лък и който от вас успее пръв да ми я донесе, негова ще бъде хубавицата.

Пуснал той стрелата, рибарите хукнали след нея, а той грабнал Хана, качил я на коня си и я завел в къщата си, която била извън града. Там я накарал да се облече с мъжки дрехи и тръгнал с нея към града. После й казал да го почака и отишъл по своя работа. Тогава тя се шмугнала сред хората и стигнала до площада.

В града имало обичай след смъртта на царя да пускат птица, която наричали „Птицата на щастието“, и да изберат за цар онзи, на чиято глава кацне тя. Случило се така, че царят скоро бил умрял и пуснали „Птицата на щастието“ точно когато Хана, преоблечена с мъжки дрехи, минавала край площада. И ето че тя кацнала на главата й. Така Хана, криейки от всички, че е жена, облечена винаги с мъжки дрехи, започнала да управлява. Направила много промени — пуснала робите и затворниците на свобода, заповядала да бъдат построени красиви сгради и да направят голяма градина в двореца с водоскок в средата.

Веднъж Хана извикала един художник. Преоблякла се като жена и го помолила да й направи портрет в естествена големина.

— Когато го завършиш, занеси го на царя — казала тя на художника.

Той така и сторил. Този път Хана го посрещнала, облечена като цар, похвалила портрета и заповядала да го поставят в градината при водоскока. После наредила на стражите:

— Ако някой, който дойде да пие вода от водоскока, се загледа дълго в портрета, веднага го хванете и го хвърлете в тъмницата.

Още на другия ден стражите хванали един човек, който пил вода и се загледал в портрета. След пет дни те заловили още един човек. Така за един месец в тъмницата имало вече шестима човека. Тогава Хана заповядала да ги доведат при нея един по един. Като довели първия, тя го попитала:

— За какво си затворен в тъмницата?

— Царю — отговорил осъденият, треперещ от страх, — аз съм лекар и бях тръгнал при болен. Цялата ми вина е в това, че пих вода от твоя водоскок.

— Знаеш ли на кого е портретът при водоскока?

— Не, никога през живота си не съм виждал тази красавица. Моля те, пусни ме на свобода! — казал лекарят и паднал на колене.

А Хана си помислила: „Това е лекарят, който ме спаси от смърт“ — и заповядала да го пуснат.

След него стражите довели трима човека.

— За какво сте затворени в тъмницата? — попитала ги Хана.

— Ние сме братя и сме рибари — отвърнал най-старият от тях. — Хвърлиха ни в тъмница, защото пихме вода от твоя водоскок.

— А знаете ли на кого е портретът при водоскока?

— Не, не, никога не сме виждали тази красавица преди — отговорили тримата братя и паднали на колене.

Хана си помислила: „Това са тримата братя, които ме спасиха от смърт“ — и също наредила да ги пуснат.

Третият път довели още един човек.

— За какво си затворен в тъмницата? — попитала го Хана.

— Царю, аз съм градски старейшина в твоето царство. Вината ми е, че пих от твоя водоскок. Друга вина нямам и те моля да ме пуснеш на свобода.

— А знаеш ли на кого е портретът при водоскока? — попитала Хана.

— Не, никога не съм виждал тази красавица — отговорил старейшината и паднал на колене.

Хана заповядала да пуснат и него.

Когато последния път довели четвъртия осъден, Хана попитала гневно:

— Защо си дошъл в нашия град?

— Аз съм вестоносец — отговорил осъденият. — Дойдох тук, за да намеря жена си.

— А знаеш ли на кого е портретът при водоскока?

— Разбира се, че знам! — отговорил смело вестоносецът. — За тази девойка дадох всичко, което успях да спечеля за десет години. Тя стана моя жена и аз ще я търся до смъртта си!

— Как се казваше тя? — попитала Хана.

— Казваше се Хана — отвърнал вестоносецът.

Като чула това, Хана махнала короната, разпиляла косите си и казала:

— Гледай! Това съм аз, твоята жена!

— Скъпа, Хана! — викнал вестоносецът, спуснал се към нея и я притиснал до гърдите си.

Хана му разказала всичко, което й се било случило, а той я помолил да му прости. После вдигнали голяма сватба. Четиридесет дни и четиридесет нощи яли, пили и се веселили. И понеже вестоносецът познал жена си и тъй като желанието й се изпълнило, тя предала престола на мъжа си и той започнал да управлява страната.

Тичай, пале, тичай

Живял някога един старец. Той имал три дъщери.

Веднъж той се разболял тежко. Дълго време никой не можел да му помогне, докато накрая един лекар го посъветвал да пие отвара от портокалово клонче.

Тогава най-голямата дъщеря се преоблякла като мъж, скрила косите си под калпак, яхнала кон и тръгнала да търси портокалово клонче. Яздила дълго и стигнала до една гора. В гората живеел страшен лъв. Той изскочил от храсталака и така изревал, че цялата гора потреперала. Девойката се изплашила и се върнала обратно у дома.

Като видяла това, средната сестра решила да намери портокалово клонче и се приготвила за път. Не след дълго срещнала една змия. Изплашила се и побягнала към къщи.

Тогава най-малката дъщеря казала на баща си:

— Тате, сега е мой ред. Ще отида да потърся портокалово клонче.

Бащата не искал да я пусне, но тя не го послушала, преоблякла се в мъжки дрехи, препасала свилен пояс, скрила гарвановочерните си коси под калпак, яхнала коня като истински ездач и заминала. С нея тръгнало и вярното й кученце. По пътя девойката срещнала и лъва, и змията, ала не се уплашила, а смело се впуснала в борба с тях и ги посякла с острия си меч. После продължила нататък и скоро стигнала до един голям град. Момците от този град имали обичай всяка вечер да се събират и да се веселят. Като видели пришълеца, те не разбрали, че това е девойка, и го поканили да се весели с тях. На девойката не й оставало нищо друго, освен да приеме. Вечерта, като отишла на забавата, тя рекла:

— Дошъл съм тук по много важна работа. Баща ми е тежко болен и трябва да намеря портокалово клонче, защото само отвара от него може да го излекува. Колкото по-бързо намерите клончето, толкова по-скоро ще се прибера у дома.

Момците я изслушали внимателно, но се усъмнили в женствената красота на госта. Искало им се да попитат дали е момък или девойка, но се бояли, че могат да го обидят, и замълчали. Решили, че рано или късно истината ще излезе наяве. Девойката останала в града цяла седмица.

Веднъж един от момците рекъл:

— Хайде да отидем на реката да се изкъпем и така ще разберем дали нашият гост е момък или девойка. Ако той откаже да дойде с нас, тогава всичко ще стане ясно.

Ала кученцето подслушало разговора и веднага казало на своята господарка. Тя се разтревожила, но вярното пале веднага я успокоило:

— Не се безпокой, господарке — рекло то, — аз ще ти помогна. Когато отидеш на реката и започнеш да се събличаш, аз ще се разлая и всичко наоколо ще потъне в мрак. Ти ще успееш да се изкъпеш и никой няма да те види.

Така и направили. Девойката се изкъпала в реката и успяла да се облече отново, без никой да я види. Така момците се върнали в града, сигурни, че техният гост е момък. Ала вечерта съмнението започнало отново да ги гризе. „Този човек не е момък. Един мъж не може да е така ослепително красив. Ще трябва пак да го изпитаме. Но как ли да го направим?“

— Ето какво — рекъл един от тях. — Всеки от нас ще откъсне по едно цвете и ще го сложи в леглото си. Ако цветето в леглото на госта ни увехне, значи той е мъж; а ако не увехне, значи е девойка.

Кученцето и този път подслушало разговора и веднага съобщило на господарката.

— Господарке — казало то, — тази нощ момците ще ти сложат в леглото едно цвете. До сутринта то няма да увехне. Затова, щом съмне, ти бързо ще ми го дадеш, а аз ще ти донеса едно увехнало вместо него.

Като съмнало, девойката се събудила и видяла, че цветето е съвсем свежо. Дала го веднага на кученцето, а то вече държало между зъбите си едно увехнало цвете. Тя го сложила под завивката си. Когато момците дошли и видели, че нейното цвете изглежда така, сякаш е откъснато преди седмица, се убедили, че гостът им наистина е момък.

Минали още няколко дни. Най-накрая момците намерили портокалово клонче и го дали на девойката. Тя възседнала коня си, сбогувала се със своите приятели и тръгнала към дома. Като гледала кученцето как тича до нея, тя запяла:

Тичай, пале, тичай,

на момък се превърнах,

момците излъгах,

клончето намерих,

неразпозната се върнах.

Тичай, пале, тичай!

Един старец, който я срещнал на пътя, много се учудил, като чул песента й. Щом стигнал в града, я изпял на момците. Те много се ядосали, че не могли да разпознаят девойката. А тя се върнала по живо, по здраво у дома, дала на баща си портокаловото клонче и той оздравял.

Враната

Живяла някога една царица. Тя имала дъщеря, която била още съвсем малка и затова я носели на ръце. Веднъж момиченцето започнало да капризничи и понеже царицата не й отговаряла, то изобщо не можело да се успокои. Тогава майката загубила търпение (в това време около двореца летели врани), отворила прозореца и извикала:

— Ако можеше да се превърнеш във врана и да отлетиш, ще намеря спокойствие!

Още не изрекла тези думи и момиченцето се превърнало във врана. Тя отлетяла в тъмната гора и дълго време родителите й не знаели нищо за нея.

След време през гората минал един момък, чул вик и се спрял. Огледал се и видял враната, която била кацнала на едно дърво.

— Аз съм принцеса — казала тя, — но ме омагьосаха и само ти можеш да ме освободиш от магията.

— А какво трябва да направя? — попитал момъкът.

— В гората живее една старица — казала враната. — Отиди при нея, но няма да приемаш нищо за ядене и пиене, защото ще заспиш и няма да можеш да ме спасиш. Зад къщата на старицата се издига голяма кула, ще се качиш на кулата и ще ме чакаш. Три дни поред ще идвам с каляска точно в два часа. Първия път в каляската ще бъдат впрегнати бели жребци, втория — пепеляви, а третия — гарвановочерни. Ако си буден, ще успееш да ме освободиш от магията.

Момъкът се съгласил и се отправил към дома на старицата. Тя излязла да го посрещне и веднага му предложила вкусно ястие и напитка. Момъкът отказал да яде, но старицата така настойчиво го канела да отпие поне глътка, че той не можал да устои и отпил от чашата. После се качил на кулата. Скоро го налегнала умора и заспал дълбок сън. В два часа пристигнала враната с каляска, в която били впрегнати четири бели коня.

— Сигурна съм, че е заспал — казала тъжно тя и се качила на кулата. Видяла, че момъкът спи, разтърсила го силно, но напразно — той не се събудил.

На другия ден старицата отново му донесла храна и напитка, но той отказал. Ала тя не му давала покой, докато накрая той отпил една глътка. После се качил на кулата да чака враната. Около два часа почувствал такава умора, че не можал да издържи, легнал и заспал.

Точно в два часа враната пристигнала с каляска, в която били впрегнати пепеляви коне.

— Сигурна съм, че е заспал — казала тъжно тя. Качила се на кулата и го разтърсила силно, но той не се събудил.

На следващия ден старицата му поднесла ястие, което ухаело много приятно, и чаша вино. Момъкът не посмял да яде, но не можал да устои на виното и отпил. Като се качил на кулата, така му се доспало, че веднага легнал и заспал толкова дълбоко, сякаш се бил вкаменил.

В два часа дошла враната с каляска, в която били впрегнати четири гарвановочерни коня. Тя била потънала в дълбока печал и казала:

— Зная, че той спи и няма да може да ме спаси.

Качила се при него на кулата, разтърсила го силно, но не можала да го събуди. Тогава тя оставила до него хляб, месо и вино, за да яде и пие колкото поиска, извадила от пръста си златен пръстен, на който било изписано името й, и го поставила на пръста му. Оставила му и едно писмо, в което пишело, че ако момъкът иска да я освободи от магията, трябва да отиде в златния дворец на Стъклената планина.

Като се събудил, момъкът разбрал какво е станало и много се натъжил. Видял писмото, прочел го и се отправил към Стъклената планина. Дълго се скитал той, но не можал да го намери. Една вечер бил вече толкова уморен, че легнал под едно дърво и заспал. На сутринта, като отворил очи, видял, че пред него стои огромен великан.

— Тъкмо навреме идваш — казал великанът. — От дълго време нищо не съм ял и сега ще изям теб.

— Ако искаш да ядеш — отвърнал момъкът, — имам храна колкото поискаш.

И дал на великана хляба, месото и виното, които враната му била оставила. Великанът се нахранил до насита и останал много доволен. Тогава момъкът го попитал дали не знае къде е златният дворец на Стъклената планина.

— Знам къде е — отговорил великанът — и понеже имам малко свободно време, ще те заведа почти до самия дворец.

Така и станало. След като великанът си тръгнал, момъкът продължил да върви още два дни и две нощи и накрая стигнал до златния дворец на Стъклената планина. Дворецът се издигал на самия връх на планината. Момъкът започнал да се изкачва по нея, но както и да се мъчел, все се плъзгал надолу по стъклото. Разбрал, че няма да може да се добере до принцесата, и изпаднал в дълбока печал. Ала както си седял и оплаквал участта си, видял трима разбойници великани, които ожесточено се карали.

— Дал Бог добро! — извикал той.

Великаните го чули и спрели. Момъкът се приближил и ги попитал защо се карат. Единият от великаните казал, че намерил пръчка, с която щом удариш по вратата, тя се разтваря, другият казал, че намерил такъв плащ, че щом го наметнеш, ставаш невидим, а третият казал, че намерил такъв кон, че с него можеш навсякъде да отидеш, та дори и да се изкачиш по Стъклената планина. Затова те не знаели дали да останат заедно, или да се разделят.

Тогава момъкът рекъл:

— Искам да взема пръчката, плаща и коня и в замяна ще ви дам неща, които са по-ценни и от златото. Но първо ще проверя дали казвате истината.

Великаните му разрешили да възседне коня, наметнали му плаща и му дали пръчката. В същия миг момъкът станал невидим, шибнал ги с пръчката и извикал:

— Така ви се пада! А сега, сбогом!

После се изкачил по Стъклената планина и се озовал пред вратите на двореца. Ударил по тях с пръчката и те се разтворили. Влязъл вътре, качил се по стълбите и пред погледа му се открила великолепна зала. Там седяла на трон принцесата, а пред нея имало златна чаша с вино. Момъкът се приближил до нея, свалил пръстена от ръката си, пуснал го в чашата и тя зазвъняла.

— Това е моят пръстен! — извикала принцесата, но тя не можела да види момъка, защото бил невидим. — Значи и човекът, който го е носил, трябва да е в двореца!

Тогава момъкът свалил плаща. Принцесата радостно се спуснала към него, целунала го и казала:

— Ти ме освободи от магията! А утре ще отпразнуваме нашата сватба.

Ленивият Ханс

Живял някога един момък на име Ханс. Той бил голям ленивец и макар че единственото нещо, което трябвало да върши, било да води козата на паша, винаги въздишал тежко, като се връщал вечер у дома.

Един ден той седнал да помисли как да свали това бреме от плещите си. Мислил дълго, но нищо не измислил. Изведнъж като че ли пелена паднала от очите му.

— Зная какво да направя! — възкликнал той. — Ще се оженя за дебелата Трина. Тя също има коза, така ще извежда и двете кози и аз повече няма да се мъча с тази работа.

Тогава Ханс станал, раздвижил уморените си ръце и нозе и пресякъл улицата — родителите на Трина живеели отсреща, та не се наложило да върви много. Влязъл в къщата и ги помолил да му дадат Трина за жена.

— Краставите магарета се подушват отдалече — казали те и се съгласили.

И така дебелата Трина станала жена на Ханс. Сега тя водела козите на ливадата. За Ханс настъпили добри времена — оставало му само да си почива, и то не от работа, а от собствения си мързел. Рядко излизал с жена си от къщи.

— Правя го, защото после почивката е още по-сладка — обичал да казва той. — Иначе няма да можеш да й се наслаждаваш.

Ала дебелата Трина била не по-малко ленива от него. Веднъж тя рекла на мъжа си:

— Мили Ханс, защо трябва да си разваляме живота и да си губим напразно младостта? Няма ли да е по-добре да дадем козите на съседа? А той ще ни даде в замяна кошера. Ще го оставим зад къщата на слънце и няма да ни създава никакви грижи. Пчелите не трябва нито да ги пасеш, нито да ги водиш на полето; те излитат, събират мед и сами намират пътя до вкъщи.

— Ти си умна жена, Трина — казал Ханс. — Както казваш, така и ще направим. Освен това медът е къде-къде по-вкусен от козето мляко.

Съседът с радост се съгласил да даде кошера за две кози. От сутрин до вечер пчелите неуморно събирали вкусен мед и като дошла есента, Ханс събрал от кошера цяло гърне с мед. Сложил го в стаята и двамата с Трина си похапвали, когато поискали.

Един ден Ханс казал на жена си:

— Виж какво, жено, по-добре, преди да сме изяли всичкия мед, да го заменим за една гъска с малки гъсета.

— Съгласна съм, но не преди да ни се роди дете, което ще ги пасе — отвърнала Трина.

— Нима мислиш, че синчето ни ще се съгласи да пасе гъските? — попитал Ханс. — В днешно време децата не са много послушни; все мислят, че са по-умни от родителите си.

— О, ако той не направи това, което му наредя, лошо го чака! — възкликнала Трина. — Ще взема ръжена и така ще го напердаша, че ще ме запомни! Ето, гледай как ще го направя! — И като взела ръжена, така замахнала с него, че счупила гърнето и медът изтекъл на пода.

— Ето че гъската и гъсетата се разляха на пода! — казал Ханс. — Няма да има нужда да ги пасем. Е, жено, не можем да се оплачем от късмета си.

Ханс забелязал, че в едно от парчетата на гърнето има още мед, протегнал се да го вземе и весело казал:

— Хайде, жено, да изядем този мед. А после трябва да си починем от преживяната уплаха, денят е голям, няма нищо да се случи, ако станем по-късно.

— Да, така е — рекла Трина. — Никога не трябва да се бърза. Нали си спомнящ приказката за охлюва? Веднъж поканили охлюва на сватба. Тръгнал той на път и стигнал чак за кръщенето. Като стигнал до къщата, се спънал в плета и казал: „Като много бързаш, ще станеш за смях на хората!“

Дяволът и неговата баба

Живял някога един цар, който непрекъснато водел войни. Той имал много войници, но им плащал малки заплати, които за нищо не им стигали.

Веднъж трима войници се наговорили да избягат.

— Ако ни хванат — казал единият, — ще ни обесят. Какво да правим?

Виждате ли онези големи житни полета? — рекъл другият. — Ако се скрием там, никой не ще може да ни открие. И без това войската утре тръгва на поход, няма кой да ни търси там.

Скрили се те в житното поле, ала войската все стояла край полето. Стояли там два дни и две нощи и така огладнели, че едва не умрели от глад.

— И какъв е смисълът, че избягахме? — попитал единият войник. — Все едно, ще умрем от глад!

Изведнъж долетял огнен змей, спуснал се над тях и ги попитал:

— Защо сте се скрили тук?

— Ние сме трима войници; избягахме от войската, защото заплатите ни за нищо не стигат. Ако останем тук, ще умрем от глад, а ако излезем, ще ни хванат и ще ни обесят.

— Ако се съгласите да ми служите седем години — рекъл змеят, — аз ще ви преведа през войската, без да ви заловят.

— Е, изглежда, нямаме друг избор — казали войниците. — Ще трябва да се съгласим.

Тогава змеят ги хванал с ноктите си и ги пренесъл над войската далече, далече в друга земя. Ала това не бил змей, а самият дявол. Той им дал едно камшиче и рекъл:

— Щом ударите с камшичето, ще се посипе толкова злато, колкото поискате; ще живеете богато, ще имате коне и красиви каляски. Като изминат седем години, ще станете моя собственост. Но преди това ще ви задам една загадка и ако успеете да я разгадаете, ще бъдете свободни от моята власт.

Змеят отлетял, а тримата войници тръгнали на път. И понеже имали много пари, купили си красиви дрехи, коне и каляска и поели по света. Живеели от богато по-богато, ядели, пиели и се веселели, но никому зло не сторили. Така времето отлетяло бързо и когато седемте години били вече към края си, двама от войниците започнали да се тревожат, ала третият гледал на живота по-леко и казал:

— Не бойте се, братлета, не съм толкова глупав, че да не мога да разгадая загадката.

Седнали тримата войници край пътя да си починат; двамата стояли с наведени глави и не проронвали нито дума. Изведнъж до тях се приближила една старица и ги попитала защо са така оклюмали.

— Че какво те интересува теб? — рекли те. — И без това не можеш да ни помогнеш.

— Може и да ви помогна — отговорила старицата. — Само че първо ми разкажете какво се е случило.

Тогава войниците й разказали как станали слуги на дявола, как седем години той им давал злато колкото поискат и как ще трябва да останат негова собственост, ако не успеят да разгадаят неговата загадка.

— Ако искате да ви помогна — казала старицата, — един от вас ще трябва да отиде в гората, да намери една скала, която прилича на дървена колиба, и да влезе вътре — там ще намери помощ.

Двамата войници тъжно помислили: „За нас спасение няма да има“. Те останали край пътя, а веселият им побратим се отправил към гората. Вървял, вървял и накрая намерил скалата, която приличала на дървена колиба. Влязъл вътре и видял една много, много стара баба. Тя била бабата на дявола. Войникът й разказал всичко, а на бабата й дожаляло за него и обещала да му помогне. Повдигнала един голям камък, под който бил входът към избата, и рекла:

— Ти ще се криеш тук и всичко ще чуеш. Само че трябва да седиш тихо, без да помръдваш. Когато дойде змеят, аз ще го разпитам за загадката и той всичко ще ми каже. А ти слушай внимателно какво ще отговори.

Точно в полунощ змеят долетял и поискал да яде. Баба му сложила масата и донесла храна и напитки. Като се нахранили, тя започнала да го разпитва как е преминал денят и колко души е успял да вземе.

— Е, днес не ми провървя много — отговорил дяволът, — но трима войници са вече в ръцете ми.

— Не бъди толкова сигурен — рекла баба му, — войниците може и да ти избягат.

— Не — казал насмешливо дяволът, — те са вече мои. Ще им задам такава загадка, че никога няма да я разгадаят.

— А каква е загадката? — попитала бабата.

— Сега ще ти кажа — отговорил дяволът. — На дъното на Голямото море лежи мъртва една маймунка — това ще им бъде вместо печено, когато дойдат с мен в ада; ребро на кит ще им служи вместо сребърна вилица, а конско копито — вместо чаша.

После дяволът легнал да спи, а бабата повдигнала камъка и пуснала войника да излезе.

— Запомни ли всичко добре? — попитала го тя.

— Да — отвърнал войникът, — сега вече знам достатъчно и ще мога да се справя.

Той бързо се върнал при своите другари и им разказал как бабата надхитрила дявола и как научила отговора на загадката. Тогава войниците се развеселили, ударили с камшика и веднага се посипало злато колкото можели да носят.

Скоро седемте години изтекли. И ето че дяволът се появил.

— А сега искам да ви взема в ада — казал той. — Там ще получите обяд; трябва да познаете какво ще бъде печеното. Ако отговорите, ще бъдете свободни и ще вземете камшичето завинаги.

Първият войник отговорил:

— На дъното на Голямото море лежи една мъртва маймуна — тя ще ни бъде вместо печено.

Дяволът се намусил и казал:

— А какво ще ви служи вместо вилица?

— Ребро на кит — отговорил вторият войник.

— Хм-хм — рекъл дяволът, още по-сърдит. — Тогава кажете какво ще ви служи за чаша!

— Конско копито — отвърнал третият войник.

В този миг дяволът надал страшен вик и отлетял. Камшикът останал у тримата войници. Всеки ден те взимали злато, колкото поискали и живели до смъртта си доволни и щастливи.

Най-сладкото нещо

Живял някога един цар, който имал петима съветници. Четиримата били много глупави и завистливи — денем и нощем мислели как да напакостят на умния съветник Олаф. Затова непрекъснато го клеветели пред царя, докато един ден той се усъмнил в тяхната честност и ум и решил да ги накаже. Събрал ги и ги попитал:

— Кое е най-сладкото нещо на света?

Съветниците започнали да изброяват най-вкусни ястия и сладкиши. Царят ги изслушал и казал:

— Не познахте. Давам ви срок до утре и ако не можете да ми отговорите, ще се простите с живота си.

Завайкали се съветниците какво да правят. Накрая един от тях се престрашил и отишъл при умния Олаф.

— Господарят ни даде трудна загадка — казал той. — Ако не я отгатнем, ще ни погуби.

— Отговорете му — рекъл Олаф, — че когато човек е гладен, му е все едно какво яде, важно е само да се наяде. Всичко, което засища гладния, за него е най-сладко на света.

Когато на другата сутрин царят попитал съветниците какъв е отговорът на загадката, те му казали това, което ги научил Олаф.

— Това не сте го измислили вие — рекъл царят. — Някой ви го е казал.

— Господарю, ние го измислихме — хленчели съветниците.

Тогава царят наредил всички съветници да бъдат затворени в кулата.

— Ще ги водите при мен един по един. Който не каже истината, ще му отсичате главата.

Така той принудил съветниците да си признаят.

— Питахме умния Олаф — казали те. — Той ни каза отговора.

— Така значи?! — извикал царят. — През цялото време го клеветяхте, а сега търсите съвет от него! От утре ще имам само един съветник, а вие ще отидете в кухнята.

Безстрашният принц

Живял някога един принц. Той не искал да живее в бащиния си дворец и понеже от нищо не се страхувал, си помислил: „Ще тръгна по широкия свят да се нагледам на чудеса“. Сбогувал се със своите родители и напуснал двореца.

Случило се така, че принцът попаднал в дома на един великан. Огледал се наоколо и видял, че на двора има две огромни топки и кегли, високи колкото човек, с които великанът си играел. Принцът започнал да играе на кегли и когато ги събарял с топките, викал от радост. Великанът чул шума, погледнал през прозореца и видял принца.

— Ей, ти, защо играеш с моите кегли? — провикнал се той. — Откъде имаш толкова сила?

— Да не мислиш, че само ти имаш сила? Аз мога да правя всичко, което поискам — отговорил принцът.

Великанът излязъл навън и казал:

— Ако наистина е така, искам да ми донесеш ябълка от дървото на живота.

— Че защо ти е тя? — попитал принцът.

— Не искам ябълката за себе си — казал великанът. — Моята жена я иска. Търсих навсякъде, но такова дърво не можах да намеря.

— Аз ще го намеря — казал принцът.

— Да не мислиш, че е толкова лесно? Градината, в която расте дървото, е заобиколена от желязна ограда, а около нея стоят диви животни и пазят никой да не влезе в градината. А ако успееш да влезеш, ще видиш — пред ябълката виси гривна. За да я откъснеш, първо трябва да си провреш ръката през гривната, а досега никой не е успял да стори това.

— Аз ще успея — казал принцът и се сбогувал с великана.

Вървял през гори и поля и накрая стигнал до градината с дървото на живота. Дивите зверове спели и изобщо не забелязали, че някой влиза в градината. Като видял дървото с ябълките, принцът се покатерил на него и тъкмо се канел да откъсне една, когато изведнъж пред него се появила една гривна. Принцът проврял ръката си през нея и откъснал ябълката. В същия миг гривната здраво пристегнала ръката му, а той почувствал как могъща сила прониква в жилите му. Спуснал се на земята и понеже не му се искало да прескача през оградата, разтворил желязната врата с гръм и трясък. Когато излязъл навън, един лъв се събудил, но бил толкова кротък и покорен, сякаш това бил неговият господар.

Принцът занесъл ябълката на великана; той много се зарадвал и побързал да я даде на жена си. Ала тя била не само много красива, но и много умна.

— Няма да ти повярвам, че ти си взел ябълката, докато не видя на ръката ти гривната — казала тя.

Великанът отишъл при принца и рекъл:

— Където е ябълката, там трябва да бъде и гривната. Ако не ми я дадеш доброволно, ще трябва да се преборим.

Принцът отказал да му даде гривната и двамата започнали да се борят. Великанът не можал да пребори принца, защото гривната била вълшебна и го направила много силен. Тогава великанът се изхитрил и рекъл:

— Стана ми много горещо от борбата; хайде да се изкъпем в реката, за да се поосвежим, и после ще продължим.

Без да подозира нищо, принцът се съгласил. Но като се събличал, свалил гривната от ръката си и скочил във водата. Великанът мигом я грабнал и хукнал да бяга, но лъвът го видял, подгонил го и му взел гривната, а после я върнал на своя господар. Великанът обаче се скрил зад едно дърво и докато принцът се обличал, той го нападнал и му извадил очите. После го завел на една висока скала, която се издигала над дълбока пропаст и си помислил: „Достатъчно е да направи само няколко крачки и ще падне в пропастта; тогава ще отида и ще взема гривната“.

Но верният лъв не изоставил своя господар, хванал го с челюстите си за дрехата и го издърпал назад. След това го изтеглил до едно дърво, край което течело бистро ручейче.

Седнал до него и напръскал с лапите си лицето му с вода от ручея. В същия миг принцът прогледнал. Той благодарил на Бога за голямата милост и тръгнал по света заедно с верния лъв.

Случило се така, че стигнали до един дворец. Дворецът бил омагьосан, а в него живеела красива девойка, но цялата била черна.

— Ех, да можеше да ме освободиш от злата магия! — казала тя на принца.

— А какво трябва да направя? — попитал той.

— Трябва да останеш в двореца три нощи, ала не бива от нищо да се страхуваш. Ще бъдеш подложен на страшни мъчения, но ако не пророниш нито звук, ще ме освободиш от магията.

— Аз от нищо не се страхувам и с божия помощ ще се опитам да те спася.

После отишъл в една огромна зала и започнал да чака. До полунощ било съвсем тихо, но изведнъж се разнесъл страшен шум и от всички ъгли излезли малки дяволчета. Те се направили, че не го забелязват, запалили огън насред залата и започнали да крещят и да танцуват около него. Докато танцували, крясъците им ставали все по-силни и по-силни — никой не можел да ги слуша, без страх да свие сърцето му. Но принцът продължавал да седи спокойно, сякаш нищо не чувал и не виждал. В един миг обаче дяволчетата скочили върху него и били толкова много, че принцът не можел да се защити. Те го бл ьскали, щипели, хапели, удряли, но той не издал нито звук. На сутринта дяволчетата изчезнали, ала принцът бил толкова изтощен, че не можел да се помръдне. Тогава при него влязла черната девойка, напръскала го с жива вода и болките му изчезнали веднага.

— Ти издържа една нощ — казала девойката, — но ти предстоят още две.

И си отишла. А като излизала от залата, принцът забелязал, че краката й са бели.

На втората вечер се повторило същото; принцът отново не казал нито дума и не издал нито звук. На сутринта девойката пак го поръсила с жива вода и болките му преминали. Ала най-страшна била третата вечер. Дяволчетата теглели краката и ръцете на принца на всички посоки, сякаш искали да го разкъсат, удряли го безмилостно, но той не издал нито звук. На сутринта едва отворил очи и видял, че пред него стои чудно хубава девойка, бяла и прекрасна като ясен ден. Тя била царица. Появили се слуги и казали, че масата в залата за пиршества вече е готова. Принцът и царицата се нагостили с вкусните ястия, а вечерта отпразнували сватбата си.

Вълшебната кана

Някога, много, много отдавна, живеели мъж и жена. Те работели от сутрин до вечер за парче хляб. Двамата нямали деца и с годините се примирили със съдбата си. Ала ето че към края на живота си се сдобили с мъжка рожба. Кръстили сина си Ханс и толкова го обичали, че го гледали като зениците на очите си.

Когато Ханс станал на осем години, баща му умрял и майка му трябвало да работи ден и нощ, за да го храни и облича.

Един ден в селото се появил старец на име Михел. Той бил магьосник. Веднъж, като минавал край къщата на Ханс, го видял да си играе с децата и го повикал при себе си.

— Колко много си пораснал, Ханс! — казал магьосникът. — Веднага те познах, толкова много приличаш на баща си. Той беше мой роден брат, но ти не ме познаваш. Казвам се Михел. Напуснах родното си село много отдавна, когато ти още не се беше родил. Неотдавна разбрах, че баща ти е умрял. Много тъгувах за него, много плаках, но със сълзи нищо не може да се помогне. Реших да се върна в родната си земя и да отида на гроба на баща ти.

После лукавият магьосник извадил една сребърна пара от джоба си и я дал на Ханс. Момчето се зарадвало, изтичало при майка си и й показало сребърната монета.

— Може ли да го поканим у дома? — попитал Ханс.

Майката не виждала нищо лошо в това и се съгласила да поканят стареца. Когато влязъл в къщата, Михел се разплакал и занареждал колко му е мъчно за брат му и колко много двамата се обичали. Майката на Ханс се учудила, а после и тя се разплакала. Като похапнали, Михел завел Ханс на пазара и му купил нови дрехи и обувки.

След няколко дни старецът се приготвил за път и казал на майката, че иска да вземе Ханс със себе си. Тя не искала да пусне момчето, но магьосникът бил толкова сладкодумен, че накрая успял да я убеди и тя се съгласила.

Тогава Михел и Ханс тръгнали на път. Вървели дълго през гори и планини, без да срещнат жива душа. След няколко дни Ханс казал на магьосника, че е много изморен. А той извадил от ръката си един пръстен, дал го на момчето и рекъл:

— Вземи този пръстен и го сложи на ръката си. Когато изпаднеш в беда, той ще ти помогне. Сега аз ще изрека няколко магически думи и земята пред нас ще се пропука. Ти ще влезеш в пукнатината, ще се спуснеш надолу. Там ще видиш една врата; ще я отвориш и ще видиш една разрушена къща. Но не бива да се страхуваш. Сред развалините има една стара кана — трябва да я вземеш и да ми я донесеш. Само че внимавай да не я удариш в земята.

После магьосникът събрал малко суха трева, запалил огън, промърморил някакви странни думи и тозчас земята пред тях се пропукала. Ханс се спуснал в нея и видял една огромна врата. Отворил я и ахнал от почуда — край нозете му течело бистро поточе, чието дъно било засипано със скъпоценни камъни. На Ханс му се приискало да напълни джобовете си, но се сетил, че първо трябва да намери каната. Промъкнал се сред развалините на къщата и точно до огнището намерил старата кана. Взел я и я сложил в джоба си, а когато минал край поточето, навел се и напълнил догоре джобовете си със скъпоценни камъни. Като излязъл от вратата, повикал стареца да му помогне да излезе. Магьосникът протегнал ръка и рекъл:

— Дай ми каната!

Ханс отговорил, че каната е в джоба му, а отгоре са скъпоценните камъни, и не може да я измъкне.

— Щом изляза, ще ти я дам — казало момчето.

— Като не искаш да ми я дадеш, остани тогава под земята! — извикал злобно старецът и си отишъл.

Колкото и да викал Ханс, нищо не помогнало. Щом разбрал, че старецът си е отишъл и го е оставил сам под земята, той горчиво се разплакал. След малко, като престанал да плаче, извадил скъпоценните камъни и измъкнал каната от джоба си. Тогава се сетил какво му казал старецът. „Защо ли не биваше да удрям каната в земята? — помислил си Ханс. — Я по-добре да опитам и да видя какво ще стане.“ Ударил леко каната в земята и в същия миг пред него изникнал страшен великан. Момчето цялото се разтреперало от страх и започнало да вика. Ала великанът се поклонил и рекъл:

— Господарю, аз съм на твое разположение. Какво ще ми заповядаш? Ще изпълня всяко твое желание.

Като се посъвзел от страха, Ханс рекъл:

— Искам да си отида вкъщи при моята майка! Заведи ме в моето село право у дома!

— Затвори си очите! — казал великанът.

Ханс стиснал здраво очи.

— Отвори си очите! — казал пак великанът.

Ханс отворил очи и видял, че се намира в родната си къща. Майка му седяла до прозореца и шиела. Скоро момчето разбрало, че тя живее много бедно и че няма пари дори за парче хляб. Тогава той извадил каната, ударил я леко в земята и заповядал на великана да донесе нещо за ядене. Тозчас на масата се появили блюда с вкусни ястия. Двамата седнали на трапезата и се наяли до насита.

Така Ханс и майка му заживели спокойно, без грижи за насъщния. Минали години. Веднъж Ханс казал на майка си, че иска да се ожени, и я помолил да му намери невеста.

— Отиди при царя и поискай дъщеря му Хилда за моя жена.

Отишла майката в двореца и помолила да я пуснат при царя. Когато я въвели в разкошната зала, царят я попитал какво иска.

— Дошла съм да поискам дъщеря ти Хилда за моя син — рекла майката.

Като чул това, царят се разгневил и заповядал да я убият. Ала той имал мъдър съветник, който му казал:

— О, велики царю, бъди великодушен! Защо ще убиваш една глупава и луда стара жена? По-добре й постави условие, което няма да може да изпълни, и тя повече няма да се появи в двореца.

— Добре — съгласил се царят. — Но какво да бъде условието?

— Царю — казал съветникът, — заповядай на тази жена да намери седем златни миди със седем бисера в тях и да ги донесат седем хубаво облечени девойки.

Царят съобщил условието на майката и заповядал да я изведат от двореца.

Щом се върнала у дома, тя разказала на Ханс какво иска царят. Момъкът взел каната, ударил я в земята и казал на великана да намери седем златни миди със седем бисера и да му доведе седем хубаво облечени девойки.

На сутринта всичко било готово. Майката отишла заедно със седемте девойки в двореца; те се поклонили и поднесли седемте златни миди на царя. Той зяпнал от почуда и рекъл на съветника си:

— А сега какво ще ме посъветваш?

— Кажи на жената, че младоженецът трябва да дойде в двореца на кон, придружен от петнадесет рицари на коне със златни юзди.

Царят съобщил на жената своето условие и заповядал да я изведат от двореца.

Като си отишла у дома, тя казала на Ханс какво иска царят. Той извикал великана с вълшебната кана и му заповядал да изпълни всичко както трябва.

На сутринта Ханс и рицарите отишли тържествено в двореца. Като ги видял, царят посрещнал Ханс с почести като свой бъдещ зет. Ала хитрият съветник, който тайно бил влюбен в принцесата и се надявал да се ожени за нея, казал:

— Царю, по-добре не бързай. Постави още едно условие. Заповядай му да построи дворец край реката, в близост до твоя, който да бъде целият от злато.

Царят послушал своя съветник и поставил на Ханс трето условие:

— Трябва да построиш дворец близо до реката, който да бъде целият от злато.

Ханс се върнал у дома, взел каната и я ударил в земята. Щом великанът се появил, той му заповядал да построи златен дворец недалеч от царския. На сутринта дворецът бил готов и целият сияел под слънчевите лъчи. Този път царят нямало какво да стори и наредил да приготвят сватбеното пиршество. След като се оженили, Ханс и принцесата отишли да живеят в златния дворец. От този ден младият цар заповядал да му наливат вино само от старата вълшебна кана.

Скоро вестта за великолепния дворец, който Ханс построил, се разнесла из цялата страна. Като чул какво е станало, старият магьосник Михел решил да си отмъсти. Направил четиридесет нови красиви кани и един ден отишъл пред портите на двореца.

— Продавам хубави кани, заменям стари кани за нови! — провикнал се той.

Прислужницата на принцесата отишла при нея и й казала, че отвън един човек продава хубави нови кани. Тогава принцесата се сетила за старата кана на мъжа си и решила да я смени за нова, за да го зарадва. Прислужницата взела каната и я занесла на стареца, а в замяна той й дал десет красиви нови кани. Щом взел в ръцете си вълшебната кана, магьосникът леко я ударил в земята и в същия миг пред него се появил великанът. Михел му заповядал да пренесе двореца в друг град и докато плесне с ръце, дворецът изчезнал.

Когато на сутринта царят се събудил, погледнал през прозореца и видял, че златния дворец го няма. Разтъркал очи и си рекъл: „Сигурно още спя и сънувам!“ Погледнал отново и като се уверил, че очите не го лъжат, повикал веднага всички придворни и ги попитал дали знаят какво се е случило. Съветникът не се поколебал да упрекне царя, че е избързал, като е дал дъщеря си за жена на Ханс.

В това време Ханс се върнал от лов и що да види — дворецът бил изчезнал заедно с царската дъщеря. Тогава царят му заповядал в срок от три дни да намери дъщеря му и да я доведе в двореца. Ханс отишъл на брега на реката и седнал да помисли. Мислил, мислил и накрая се сетил за стария магьосник Михел. „Това е негова работа — рекъл си той, — но как ли да го намеря?“ Като се взирал в прозрачните води на реката, изведнъж нещо заблестяло по повърхността. Ханс се почудил откъде може да са тези отблясъци, но след миг се досетил, че те идват от скъпоценния камък на пръстена, който магьосникът му дал. Той веднага го свалил от ръката си и го потъркал в един камък. Тозчас пред него се появил един по-млад великан и Ханс го помолил да го пренесе там, където се намира златният дворец.

Принцеса Хилда, която го видяла отдалеч, го посрещнала и бързо го скрила в една от стаите на двореца, а Ханс й казал да сипе приспивателен прах във виното на магьосника.

Вечерта, когато Михел се прибрал, принцесата го посрещнала любезно, наляла вино във вълшебната кана и тайно сипала вътре приспивателен прах. Не след дълго магьосникът заспал и се строполил на земята. Ханс бързо изтичал, грабнал каната, извикал своя стар приятел великана и започнал да му се кара, че е пренесъл златния дворец. Великанът отговорил, че изпълнява заповедите на онзи, у когото е каната. После Ханс разтърсил силно магьосника, събудил го и му казал:

— Сега ще получиш това, което заслужаваш, за твоята подлост!

Извадил меча си и му отсякъл главата. После заповядал на великана да пренесе двореца на неговото предишно място и двамата с Хилда заживели в него щастливо чак до смъртта си.

Обущарят Макс

Живял някога обущар на име Макс. От сутрин до вечер той кърпел скъсани ботуши и обувки и живеел добре със спечелените пари, но понеже имал добро сърце, раздавал пари на сираци, сиромаси и вдовици.

Един ден обущарят решил да се ожени и след като се посъветвал със свещеника, поискал ръката на една вдовица на име Резе. Тя умеела да гадае, ходела да чете молитви и да пее погребални песни при умрели. Често правела предсказания и лъжела суеверните хора. Невежите й вярвали и с уважение я наричали „госпожа Резе“.

Госпожа Резе се ядосвала много, че мъжът й раздава пари на бедните. Една вечер, след като той дал последния си грош на един просяк и се прибрал у дома, Резе го наругала и го изгонила от къщи.

Тръгнал Макс из града накъдето го носели краката и водели очите. Не разбрал как стигнал пределите на града. Там видял търговски керван, който се отправял на далечен път. Макс помолил водача да го вземе като конегледач. Той се съгласил и Макс се присъединил към кервана.

През цялото пътуване клетият обущар се грижел денем и нощем за животните и за спокойния сън на своя господар. Накрая керванът пристигнал в един голям град. Когато спрели на площада, Макс видял познат търговец, на когото викали Дебелия Юрген. Той бил много хитър и понеже добре знаел колко трудолюбив и добър човек е Макс, веднага го поканил в дома си. Щом влезли вътре, Дебелия Юрген му дал нови дрехи, нагостил го богато и му предоставил най-хубавата си стая да си почине. На сутринта го завел в един от магазините си, в който се продавали дрехи, и му предложил да работи за него. Макс се съгласил. Но нали бил добър и състрадателен започнал да раздава на сираци и просяци дрехи и пари от печалбата. Така пропилял хиляда жълтици. Търговецът обаче не казал нищо, защото искал да остави Макс да задлъжнее и да го превърне в свой роб.

В същото време слуховете за милостивия Макс достигнали до двореца. Царят го поканил на пищна гощавка с множество вкусни ястия и напитки. Когато Макс пристигнал в двореца, царят го посрещнал любезно, хапнали, пийнали, а после го попитал откъде идва и с какво се занимава. Макс отговорил, че е търговец. За да го изпита, царят извадил един скъп пръстен от пръста си и попитал какъв е камъкът и каква му е цената. Макс взел пръстена, стиснал го между зъбите си и счупил камъка.

— Царю, какъв е този камък? — попитал Макс. — Та той нищо не струва! Целият пръстен не е повече от хиляда жълтици. Аз имам истински брилянти и всеки един струва сто хиляди жълтици.

Царският пръстен наистина бил купен от един търговец за хиляда жълтици, така че царят веднага повярвал на Макс и започнал да крои планове как да вземе брилянтите. Посъветвал се с един от своите придворни и двамата решили, че ще бъде най-добре, ако Макс се ожени за царската дъщеря — така брилянтите щели лесно да станат царска собственост. Тогава придворният отишъл при Макс и му предал царската повеля. Обущарят се изплашил и започнал да увърта, като казал, че стоката му е още на път и е по-добре първо да пристигне и после да стане сватбата. Ала царят не искал да чака, той искал да е сигурен, че Макс ще му бъде в ръцете, когато пристигнат всичките му богатства. Наредил да вдигнат голяма сватба и Макс се оженил за принцеса Гудрун. Бедният обущар не можел да се нарадва на късмета си.

След няколко дни Макс изпратил хора да върнат дълга му на Дебелия Юрген. Мислел си, че търговецът повече няма да го търси. Но се излъгал. Ден след ден Дебелия Юрген му досаждал и го молел да го направи царски съветник. Макс му отказал, а търговецът го заплашил, че ще разкрие на царя, че Макс всъщност е беден и прост обущар. В това време царят непрекъснато разпитвал дали стоката на Макс и брилянтите не са пристигнали.

Един ден, като се престорил на много разтревожен, Макс казал на царя и на жена си:

— Много се безпокоя за стоката и хората си. Един пратеник ми съобщи, че вече са близо, но ми се иска сам да се уверя в това. Ще тръгна на път, за да ги посрещна.

Така Макс успял хитро да се измъкне, защото иначе го чакала сигурна смърт. Скоро той стигнал до края на града и поел накъдето го носели краката и водели очите. Вървял дълго и започнал да го мъчи глад, пък и бил много изморен. Не щеш ли, срещнал един орач. Седнал да си почине и го помолил за малко хляб.

— Синко — рекъл селянинът, — къщата ми е зад онази баирчинка. Ти пази воловете, а аз ще отида да ти донеса нещо за ядене.

Селянинът тръгнал, а Макс си помислил: „Защо да не поора вместо него, докато се върне“. Станал, подвикнал на воловете и поел браздата. Изведнъж ралото запряло в нещо и воловете не могли да помръднат. Макс натиснал ралото с все сили, но напразно. „Колко съм злочест — помислил си той. — Сега, като се върне селянинът, какво ще му кажа?“ Но когато се опитал да измъкне ралото от браздата, видял, че то се е запряло в парче мрамор. Разровил с ръце земята, повдигнал малко ралото и го изместил встрани. Изведнъж видял дупка, а надолу водели мраморни стъпала. Тогава Макс решил да опита късмета си, затворил очи и тръгнал надолу по стъпалата. Когато усетил твърда земя под краката си, отворил очи. Около него било светло като ден. Учудил се откъде идва тази светлина, но като се огледал, забелязал под един свод купчина едри искрящи диаманти. После минал под свода и видял градина с множество врати около нея. Обущарят решил да влезе в една от тях, пък каквото ще да става. Влязъл той и какво да види — вътре били наредени големи сандъци, а в ключалката на всеки сандък бил пъхнат ключ. Макс отворил един и онемял — той бил пълен със злато, бисери, рубини, сапфири и други скъпоценни камъни. Отворил и другите сандъци и видял, че те също са пълни със злато и скъпоценни камъни. Така било във всички стаи. Само в последната вместо сандъци имало един златен трон, украсен със скъпоценни камъни. На трона била поставена златна кутия. Макс отворил кутията — в нея имало сребърен пръстен с огромен красив изумруд. Той взел пръстена, сложил го на пръста си и за да го разгледа по-добре, го завъртял. В този миг се чул страшен тътен. Примрял от страх, Макс едва не припаднал. Минута-две седял със затворени очи и когато събрал смелост да ги отвори, отново подскочил от страх. Пред него стоял един страшен дух с кристални рога на челото.

— О, господарю мой — почтително казал духът и се поклонил, — какво е твоето желание?

— Кой си ти? — попитал Макс треперещ.

— Аз съм цар на духовете. Живея далече, далече в една планина на духовете. Имам огромна войска, мога да пренасям всичко през планини и морета и служа вярно на този, който носи пръстена.

Макс се посъвзел, помислил малко и казал:

— Издигни насред полето разкошен дворец. Искам да имам хиляда прекрасни коня и десет хиляди войници, въоръжени с копия, стрели и мечове.

— Веднага ще изпълня желанието ти, господарю! — отговорил духът, поклонил се и изчезнал.

Обущарят се изкачил по стълбите отново на земята и какво да види? Всичките му желания били изпълнени.

В това време, докато се връщал с хляб, сирене и вино, за да нахрани гладния пътник, селянинът видял на нивата си дворец и строена войска. Така се изплашил, че едва не си загубил ума. Когато все пак любопитството го накарало да влезе в двореца, той познал Макс, помислил, че е цар, и коленичил с преклонена глава. После помолил за милост, че носи толкова проста храна, ала Макс станал от трона, прегърнал го и казал:

— Добри ми човече, твоята проста храна е по-скъпа от всички скъпоценности на света, защото е дар от добро сърце. Искай от мен каквото ти дойде наум.

— Господарю — продумал селянинът, — тази орна земя принадлежи на богат рицар, на когото плащам с жито и вино, за да я обработвам, но той винаги иска повече и цялото ми семейство гладува и мръзне през зимата. Направи така, че децата ми и аз да не живеем в нужда и неволя.

Макс веднага потъркал пръстена и с помощта на духа злият рицар се появил в двореца. Като видял войската и богатствата, решил, че стои пред самия цар, и паднал на колене. Макс го попитал защо мъчи бедния селянин, но от страх той не можал и дума да изрече. Тогава Макс наредил да му отсекат главата и дал на селянина всичките му земи и богатства.

— Е, добри човече — казал Макс, — сега всичко е твое. Няма вече да страдаш от глад и студ. Никога обаче не забравяй какво е било преди и не измъчвай селяните, които ще работят на твоите земи. Така всички ще бъдат доволни и щастливи.

След това Макс изпратил духа да му доведе принцеса Гудрун. Двамата заживели щастливо и всички хора ги обичали и почитали, защото нямало несретник, на когото да не помагали.

Вятъра и Съня

Всички знаем колко страшен и силен е Вятъра и колко тих и нежен е Съня. Веднъж те започнали да спорят. Вятъра поискал да се похвали и казал на Съня:

— Хей, Сънчо, отвори сънливите си очи и ме погледни. Никой не е по-силен от мен. Аз засипвам с пясък градове и села, пресушавам реки, изтръгвам от корен столетни дървета.

Съня лениво отворил едното си око и отвърнал:

— Засрами се, не се хвали. Аз съм по-силен от тебе.

Дълго се препирали така, докато на Съня му омръзнало и казал на Вятъра:

— Защо напразно се караме? По-добре да изпитаме своята сила. Ето, виж, по пътя върви момиченце с ябълка в ръка. Хайде всеки от нас да се опита да му я вземе. Така ще разберем кой от нас е по-силен.

Вятъра се съгласил, хвърлил се към детето, започнал да се върти и да фучи, да го бута, но детето не се уплашило и не изпуснало ябълката. След като Вятъра не постигнал нищо, дошъл ред на Съня да покаже силата си. Той тихо се приближил до детето, помилвал го по главичката и му дал малка захарна пръчица. Вятъра се усмихнал и си помислил: „Детето не ми даде ябълката, захарта ще даде още по-малко“. Момиченцето започнало да хрупа захарната пръчица и изведнъж сладко се прозяло и заспало. Ръката му се отпуснала, пръстите се разтворили и изпуснали и ябълката, и захарната пръчица.

— Е, кажи сега кой от нас е по-силен? — попитал Съня.

Навел глава Вятъра и рекъл:

— Признавам, че ти си по-силен от мен.

После силно засвирил и зафучал от завист и полетял към планината. Така слабият Сън победил силния Вятър.

Синът на рибаря

Имало едно време беден рибар. Живеел с жена си и сина си в малка хижа край една голяма река. Всяка сутрин отивал да лови риба, но от улова едва успявал да изхрани семейството си.

Една сутрин той както винаги отишъл на реката. Потръгнало му добре — на всяко хвърляне мрежата се пълнела с риба. Когато я изтеглил за последен път, в нея имало и малка златоперка. Рибарят бързо се върнал в хижата, пуснал рибката в едно котле с вода и казал на сина си:

— Занеси тази рибка в двореца, дай я на първия царски съветник и веднага се върни.

Синът на рибаря тръгнал веднага към двореца. Като стигнал, помолил да го пуснат вътре и докато чакал отговор, си мислел: „Защо пък да дам рибката на съветника? По-добре ще е да я дам на царя.“

В това време дошъл един придворен и го въвел в двореца. Синът на рибаря поискал да види царя. Дал му рибката златоперка, а той наредил да я пуснат в градината в езерото с фонтан. После царят заповядал на момчето да си върви.

Като се прибрал у дома, баща му го попитал:

— На кого даде рибката?

— На царя — отговорило момчето.

Рибарят се ядосал, но нищо не казал и отишъл да си върши работата.

На другия ден, когато царският съветник отишъл в градината, видял златната рибка и веднага се върнал в двореца.

— Откъде е тази златна рибка в нашето езеро? — попитал той царя.

Царят му разказал какво се е случило, а съветникът, обзет от завист и яд, решил да си отмъсти на рибаря.

— О, царю — казал той, — тази рибка е прекрасна, но тя трябва да си има другар, защото иначе ще умре. Заповядай на рибаря да ти донесе още една. Така и езерото ще стане още по-красиво.

Думите на съветника се харесали на царя и той решил да извика рибаря в двореца. Когато той пристигнал, царят му рекъл:

— Там, където си намерил тази рибка, ще намериш още една и ще ми я донесеш. Давам ти тридесет дни — ако не успееш дотогава, ще се простиш с живота си.

Рибарят навел глава и се прибрал у дома натъжен. Всеки ден отивал заедно със сина си на реката за риба. Минали двадесет и девет дни, ала в мрежата нито веднъж не се хванала златна рибка. На тридесетия ден двамата останали на реката до късно вечерта, но всичко било напразно. Хвърлили мрежата за последен път, уверени, че е дошъл последният им час, но като изтеглили мрежата, видели в нея златна рибка. Двамата не могли да повярват на очите си и от радост се разплакали и прегърнали. Щом се прибрали у дома, бащата казал на сина си:

— Като отидеш в двореца, ще дадеш рибката на съветника, разбра ли?

Момчето тръгнало, а в това време царят извикал стражите и им заповядал да доведат рибаря и сина му в двореца. В този момент момчето пристигнало, дало котлето с рибката на царя и се запътило към дома.

На другия ден съветникът видял новата рибка в езерото и пребледнял от завист и злоба.

— О, царю — казал той, — сега езерото е наистина прекрасно. Но за съжаление шадраванът не е златен. Далеч оттук има една земя, в която живеят духове. Там също има езеро, но със златен фонтан и златна ограда около него. Красотата им е ненадмината.

— Как мога да ги притежавам? — попитал царят.

— Който е донесъл златните рибки, да донесе и фонтана — отговорил съветникът.

И царят наредил на рибарския син да му донесе златния фонтан. Съветникът доволно потривал ръце, че ще погуби момчето.

Като се прибрал вкъщи, синът на рибаря бил толкова блед и тъжен, че баща му веднага разбрал, че се е случило нещо лошо. Момчето разказало какво е станало и накрая рибарят казал:

— Отиди в двореца и поискай от царя обкована с гвоздеи тояга и подковани ботуши. Ще поискаш също няколко овце и няколко магарета. Той ще ти ги даде и тогава можеш да тръгнеш на път. Но трябва да пазиш овцете и да яздиш магаретата едно по едно.

Така и станало. Момчето изпълнявало точно заръките на баща си. Когато магаретата грохнали от умора, то обуло подкованите ботуши, взело тоягата и продължило пеш. Понеже не спирало нито денем, нито нощем, една сутрин се строполило на земята и заспало. Присънил му се странен сън. Пред него стоял старец с бели одежди и бяла брада. От него струяла сребърна лунна светлина. Той го разпитвал накъде е тръгнал и защо, а момчето през сълзи му разказало цялата история.

— Не плачи, синко — казал старецът, — аз ще ти помогна. Златният фонтан, за който говориш, се пази ден и нощ от духовете и ти няма да можеш да го вземеш. Затова аз ще ти дам един вълшебен орех и ти ще се върнеш у дома. Като отидеш в двореца и царят те попита за фонтана, ще удариш силно ореха в земята и той ще се превърне в златен фонтан.

Старецът оставил ореха в ръката на момчето и изчезнал.

В този миг то се събудило, отворило шепата си и там наистина имало орех. Зарадвало се много и с удвоени сили се запътило към дома.

Когато стигнал хижата, синът на рибаря видял, че двама стражи водят майка му и баща му. По заповед на царя те трябвало да бъдат наказани заради сина си. Момчето помолило стражите да ги пуснат и тръгнало с тях към двореца. Там се случило точно както бил казал старецът в съня. Царят се зарадвал и освободил веднага момчето. Съветникът обаче не можел да си намери място от злоба и започнал отново да крои планове как да погуби момчето.

Минало много време. Един ден той отишъл при царя и казал:

— Господарю мой, далеч оттук живее невиждана красавица, тя е царица на феите. Ако пожелаеш, синът на рибаря може да ти я доведе.

Царят веднага наредил да доведат рибарския син, който бил станал хубав и силен момък. Щом пристигнал, царят му заповядал да тръгне на път и да му доведе царицата на феите. Момъкът разбрал, че няма избор, поискал овце, магарета, подковани ботуши и тояга, обкована с гвоздеи, и се отправил към далечните земи. Вървял дълго, без да спира, докато един ден се строполил като мъртъв на земята и заспал. Присънил му се прекрасен гълъб, който кацнал до него. Рибарският син му разказал през сълзи какво му се е случило.

— Не се бой, момко — проговорил гълъбът, — аз ще ти помогна. Недалеч оттук има един голям дъб. Под него ще намериш златно ковчеже. Вътре е заключена душата на царицата на феите. Ще ти дам ключа, ала трябва да го пазиш като очите си. Царицата на феите ще принадлежи на този, у когото е ключът.

Гълъбът пуснал ключето в ръката на момъка и отлетял. Като се събудил, синът на рибаря отишъл при дъба, разровил бързо земята и намерил в корените му златното ковчеже. Взел го, вързал на врата си ключето и тръгнал към дома. Когато наближил бедната хижа край реката, видял, че от нея струи сребриста светлина. Изтичал, отворил вратата и що да види — вътре седяла прекрасна девойка. Тя се усмихнала и казала:

— Ти преживя тежки премеждия и имаш добро сърце. Затова ще остана с теб и ще ти помогна да станеш господар на тези земи. Хората трябва да се отърват от капризния и тираничен цар. Ще изпратя при него феите от долната земя, за да му вземат душата и да превърнат съветника и придворните във врани.

Едва изрекла последните думи и тъжен камбанен звън оповестил края на злите господари. А рибарският син дълго управлявал царството заедно с красивата фея. Хората ги обичали и ги почитали до дълбоката им старост.

Ум и злато

Живял някога много беден човек на име Йозеф. Ходел по улиците и продавал вода. Веднъж той тръгнал из прашните улици на града и започнал да вика:

— Продавам вода! Продавам студена вода! Кой иска да си купи студена вода?

Насреща му идвал пътник, целият потънал в прах.

— Ето вода — казал Йозеф. — Купи си и се напий. Утоли си жаждата!

— Много съм скитал по света, така ми мина животът — рекъл пътникът. — Много съм жаден, но нямам нито една пара, за да платя водата.

На Йозеф му станало жал за пътника и му дал вода да се напие, дори го поканил в дома си да пренощува.

— Ти си добър човек — рекъл пътникът — и се съжали над мен. Затова ще ти разкрия тайната на един чудотворен лек — вземе ли го болният, каквато и болест да има, веднага ще оздравее. Ще ти дам и моята книга с рецептите, за да знаеш как се приготовлява лекарството, ако забравиш. Ала трябва добре да запомниш — лекувай хората, но никога не взимай пари от сиромаси.

Йозеф взел книгата, благодарил на пътника и рекъл:

— Кажи ми как се казваш.

— Името ми е Макс — отговорил пътникът и преди Йозеф да каже и дума, изчезнал.

И така Йозеф започнал да лекува хората и взимал пари само от богатите. Всички в града го обичали и почитали. „Нашият мъдър лекар“ — така говорели за него.

Йозеф станал заможен човек — построил си хубава къща, а на трапезата му винаги имало най-отбрани ястия. Всичко щяло да бъде добре, ако не била завистта. Промъкнала се тя в сърцето му и започнала да го гризе. „Защо да не взимам пари от бедните? За мен е все едно дали човекът е богат или беден. Отдавна да съм станал най-богатият в града и да живея в разкош.“ Така си мислел Йозеф, който съвсем бил забравил съвета на Макс.

Един ден при него дошъл беден продавач на вода, какъвто самият Йозеф някога бил, да иска лек за болното си дете.

— Първо ще си платиш — казал му Йозеф.

— Нямам нито грош — изплакал човекът.

— Върви си тогава! — извикал ядосано Йозеф.

Изведнъж забравил как се приготовлява лекарството. Потърсил книгата, която Макс му оставил, но тя била изчезнала. Дълго се мъчил да се сети рецептата, но всичко било напразно. Дните минавали и скоро Йозеф загубил къщата и богатството си. Отново бил принуден да ходи из улиците и да продава вода. Остарял, измършавял, заприличал на проскубана врана.

Ала веднъж, както вървял из прашните улици, срещнал един конник.

— Ей, човече! — извикал конникът. — От дълго време пътувам и съм много уморен, а и няма къде да отседна. Ще ме подслониш ли за една нощ?

На Йозеф не му се искало да пусне непознат човек в дома си, но трябвало да прояви гостоприемство.

— Добре — неохотно рекъл той и завел конника вкъщи.

— Ти си добър човек — казал пътникът. — Гостоприемството ти заслужава да бъде възнаградено. Затова ще ти кажа как се прави злато и ще ти оставя моята книга, в която са написани всички тайни на химията. Само че не бива да криеш това от другите хора — така всички ще бъдат доволни и няма да има повече завист.

Пътникът разкрил тайната си, а на сутринта, когато Йозеф се събудил, нямало и следа от него, а на масата имало огромна купчина злато. „Няма да кажа никому нито дума как се прави злато — помислил си той. — Сега ще стана много богат и всички ще ми се кланят.“

Така Йозеф си купил прекрасна къща, украсил я със скъпоценни предмети и заживял в охолство и разкош. С времето съвсем забравил какво го посъветвал пътникът.

След година купчината злато се свършила; алчният Йозеф не можал да си спомни рецептата за добиване на злато, а книгата се била превърнала в камък.

— Горко ми! — завайкал се той. — Свършено е с мен!

И ето че отново тръгнал из прашните улици на града да продава вода. Не минало много време и пак срещнал същия пътник, който го научил как се прави злато.

Ей, Йозеф — извикал го той. — Нима не ме позна? Вече два пъти сме се срещали с теб. Най-напред те научих как да приготвяш чудотворен лек, но ти забрави моето предупреждение да не взимаш пари от бедните. Направих така, че да не можеш да си спомниш рецептата. Помислих, че ще се поправиш, и затова ти разкрих тайната за добиване на злато. Но ти отново не ме послуша и беше наказан. Дълги години писах моята книга; написах я за хората. А ти искаше да запазиш тайните й само за себе си. Затова книгата се превърна в камък. Само човек, който е готов да живее за хората, може с топлината на душата си да размекне камъка и да почерпи цялата мъдрост от нея. Знание със злато не може да се купи.

Тогава Йозеф познал пътника Макс и казал през сълзи:

— О, мъдри човече, бях сляп, моля те, прости ми!

Макс само кимнал с глава и си отишъл.

Златното съкровище

Живял някога един селянин, който имал трима синове. Минали години, синовете му пораснали и станали хубави и силни момци. Ала за беда никаква работа не им била по сърце. Бащата се трудел цяла година от сутрин до вечер — орял, жънел, грижел се за животните, за да храни и облича децата си, а те по цял ден тичали из полето, къпели се в реката и през ум не им минавало да се хванат за някаква работа.

Старецът обичал земята си, обработвал я добре и всяка есен събирал богата реколта. Всичко в ръцете му — и житото, и плодовете в градината — било безценно съкровище.

Така минавали годините. Селянинът остарял, брадата му станала бяла като сняг. Той усещал, че силите вече го напускат и че няма да може да се грижи за синовете си както преди. Тогава решил да им завещае всичко, което имал, и да им разкрие една голяма тайна…

Веднъж селянинът извикал синовете си край леглото и им рекъл:

— Мили мои деца, цял живот се грижех за вас, работех ден и нощ. А сега, когато смъртта е близко, не мога да ви оставя нищо друго освен малкото парче земя и градината. Ала трябва да знаете, в земята ни е скрито златно съкровище. Разкопайте го след смъртта ми и разполагайте с него както намерите за добре.

— А къде точно е закопано съкровището и колко надълбоко? — попитали в един глас синовете му.

— Не помня, деца мои — отвърнал старецът. — Бях много млад, като го закопах. Но мисля, че не беше дълбоко, близо е до повърхността. Трябва да копаете нивата от край до край и градината от дърво до дърво и ще го намерите.

Скоро старецът умрял и синовете му останали сами. Един ден най-младият и най-разумният от тримата казал:

— Сега, мили братя, няма кой да се грижи за нас. Няма кой да ни даде и коричка хляб. Помните ли какво ни каза нашият баща, преди да умре? Хайде да прекопаем градината. Може да намерим съкровището и тогава ще си живеем безгрижно и щастливо.

На другата сутрин те станали още преди изгрев слънце. Взели големи лопати, за да могат да копаят по-надълбоко, и отишли в градината. Копали те ту на едно място, ту на друго, но нищо не намерили. После отишли на нивата и започнали пак да копаят.

— Трябва да прекопаем цялата нива — рекъл най-малкият брат, — иначе няма да открием съкровището.

Запретнали ръкави братята и се заловили усърдно за работа — толкова много им се искало да намерят съкровището. Копали един ден, втори, трети, но златото го нямало. Като стигнали до междата, лопатата на най-големия брат ударила в нещо твърдо. Братята замръзнали на местата си, сърцата им се обърнали. Разровили пръстта и видели една каменна плоча. Подхванали я с лопатите и я извадили от земята. Изведнъж пред очите им заискрила хладна, прозрачна, чиста като сълза вода. Така вместо златно съкровище те намерили вода. Тогава единият рекъл:

— Е, братлета, не се натъжавайте! Хайде да направим тук кладенец, иначе все ще трябва да носим вода отдалеч.

Заловили се те отново за работа и направили чудесен кладенец. Водата била вкусна, сладка! Хората от цялата околност идвали тук да черпят вода от този кладенец.

Ала братята не се отказали да търсят златното съкровище. Сега се захванали да прекопаят градината. Копали те от дърво до дърво, но нищо не намерили. Една сутрин най-големият брат погледнал нивата, която била така старателно разкопана, и рекъл:

— Вече е време за сеитба. Хайде да засеем нивата — може и да роди нещо. Така трудът ни няма да отиде напразно.

Засели те нивата, поливали я с вода от кладенеца, плевили я, грижели се също и за градината. Накрая реколтата и от нивата, и от градината била толкова богата, каквато хората не били виждали. Братята я събрали, поделили я помежду си и отново започнали да копаят, за да търсят златото. Веднъж средният брат рекъл:

— Ех, братлета, трудът ни е напразен! Ясно е, че тук няма никакво съкровище.

— Чак сега разбрах какво искаше да каже баща ни, преди да умре — казал тогава най-малкият брат. — Съкровището е в нашите ръце и в нашия труд. Щом се трудим, ще съберем богата реколта. Не се ли трудим, ще останем с празни ръце.

Замислили се другите братя и разбрали колко много мъдрост има в думите на стария им баща. Ето какво било съкровището, което трябвало да намерят. Защото трудът наистина е безценно съкровище и той винаги се връща с лихва.

Мъдрият коняр

Живял някога един много проклет и капризен цар. Той имал конюшни, прочути с чистокръвните си жребци. Веднъж, когато отишъл да ги огледа, видял, че най-хубавите му коне са съвсем омършавели. Повикал главния коняр и го попитал:

— Защо най-хубавите ми коне са така омършавели?

— О, господарю, от няколко дни животните не се хранят добре. Изглежда, наблизо са усетили други коне — отговорил конярят.

Царят веднага наредил на стражите да претърсят околностите на двореца и да се погрижат никакви други коне да не нарушават спокойствието на негови-, е.

Дълго обикаляли хората му хълмове, ливади и гори, докато накрая видели голям табун коне в полите на планината. Те пасели из ливадата, а конярят бил заспал под едно дърво на сянка.

— Хей, глупако! — викнал един от стражите. — Докато ти спиш, а крантите ти пасат, жребците на господаря, като чуват хрупкането на сочна трева, вече трети ден отказват да ядат зоб. Веднага се махай оттук, защото иначе ще те хванем и ще те хвърлим в тъмницата на двореца!

Конярят дълго мислил какво да стори, та да спаси стоката си, и накрая измислил. Яхнал най-големия кон, взел лъка и стрелите си, а на коня пред себе си качил един брадат козел.

Когато наближил двореца, извадил лъка, започнал да пали стрелите и да стреля по царските знамена, които се развявали над кулите. Те бързо пламнали, стражите се уплашили и веднага известили своя господар. Той заповядал да хванат безумеца и да го доведат в двореца.

— Кой си ти? — попитал го царят.

— Идвам като посланик от един дворец в планината — отвърнал конярят.

Царят го поогледал и като видял колко окъсани са дрехите му, никак не искал да повярва, че такъв опърпан човек може да е посланик.

— А какъв посланик искаш да приемеш? — попитал конярят. — И аз съм човек като всички — имам две ръце, два крака и една глава!

Царят страшно се разгневил и креснал:

— Не можаха ли да ми изпратят някой по-хубаво облечен човек, по-висок на ръст и с по-дълга брада — ето какво искам да знам!

— Е, царю, ако ти се иска някой с по-висок ръст и по-добре облечен — ето ти моя кон. Той хем е висок, хем има ново седло. А ако ти трябва по-дълга брада, ето ти този козел — брадата му е дълга две педи. Ако обаче ти е нужен ум — то това съм аз. Можеш да ме питаш каквото си искаш.

Царят не очаквал такъв отговор, сдържал гнева си и рекъл:

— Добре, щом казваш, че си посланик, значи си посланик. Защо обаче подпали моите знамена?

— Защото знамената, които се развяват над кулите, денонощно плющят от вятъра и вдигат такъв шум, че нашите коне се плашат и ще се поболеят.

Царят свъсил вежди и казал:

— Не мога да повярвам, че плющенето на знамената може да плаши животни чак в планината. Това не е възможно!

— А нима е възможно конете в конюшните ти да спрат да се хранят, защото чуват хрупането на тези, дето са в планината? — попитал конярят.

Тогава царят се засмял и рекъл:

— Ти наистина си умен, момко. Затова можеш спокойно да пасеш конете си в планината. А сега кажи какво искаш като награда за своето остроумие.

— О, царю — скромно отговорил конярят, — дай ми парче земя не по-голямо от пет волски кожи.

Царят се съгласил и наредил да напишат документ, в който се казвало, че от този ден младият коняр притежава парче земя колкото пет волски кожи. Момъкът му благодарил, взел документа и си отишъл.

На другия ден той събрал приятелите си и всичко им разказал. Те бързо намерили пет волски кожи, конярят ги накарал да ги нарежат на ивици колкото волска жила, а след това навързали ивиците една за друга и направили дълго, дълго въже. После отишли до двореца, забили колчета около него и го опасали с въжето от волски кожи. Тогава момъкът помолил да го заведат при царя, показал му документа с неговия подпис и печат и му заявил, че от днес той вече не е собственик на този дворец.

— Да не си полудял! — креснал царят и хукнал навън.

Там вече се били събрали всичките му коняри и селяни. Като го видели, те започнали да викат и да размахват вили, сопи и коси. Царят се уплашил и разбрал, че ако не се махне веднага, ще го убият. Бързо яхнал един кон и препуснал надалеч. Хората го изпроводили с викове и смях. После помолили момъка да им стане цар, защото знаели, че той е не само умен, но и че има добро сърце. Конярят се съгласил и управлявал царството мъдро и справедливо до края на живота си.

Добрата фея

Някога, много отдавна, живял един цар. Той бил известен с несметните си съкровища, ала това не му носело щастие. Бил мрачен и тъжен, защото нямал деца. В желанието си да го разтушат неговите придворни често го водели на лов.

Веднъж царят отишъл в гората на лов за елени. Дълго препускал той заедно със своята свита и накрая всички спрели на една поляна да си починат. В този миг от храстите се показало едно малко момиченце, което пълзяло по земята и едва се крепяло на своите слабички ръце и нозе. „Откъде ли се взе това дете и какво прави тук самичко в гората?“ — помислил си царят и веднага изпратил един войник да огледа храсталака. Не след дълго войникът се появил отново с една млада жена на ръце. Приближил се и я положил на земята пред нозете на царя. Жената била в несвяст, лицето и ръцете й били окървавени, а дрехите — разкъсани. Когато жената дошла на себе си, отворила очи. Царят коленичил до нея и я разпитал какво се е случило. Тя с мъка раздвижила устните си и казала, че е жена на пастир, че са ги нападнали разбойници, убили мъжа й, а нея измъчвали по най-жесток начин. Тогава се разплакала и извикала:

— Къде е моето чернокосо момиченце? Къде е моята сладка дъщеричка Елза?!

Донесли малкото момиченце и го сложили до майката. Ала тя успяла само да го притисне до окървавената си гръд и издъхнала.

Съжалил се царят над бедното сираче и го взел със себе си в двореца.

Минали дни, месеци, години. През това време Елза пораснала, станала красива, умна и образована девойка. Мълвата за нейната хубост и ум се разнесла из цялото царство. Хората я обикнали и я нарекли Добрата фея Елза. Царят също я обичал, но най-много ценял нейните разностранни познания и способности. Ето защо, преди да вземе някое важно решение, първо се съветвал с нея, а после със своите съветници.

Веднъж в царството пристигнал от далечна земя един човек, който бил известен като голям магьосник. Добрата фея Елза го извикала в двореца и го попитала:

— Каква е ползата от твоето магьосничество?

Магьосникът изпъчил гърди и започнал да се хвали:

— Успях да превърна завинаги няколко души в кучета и котки, подпалих няколко града, от които не остана дори пепел, скарах двама неразделни приятели, които сега се ненавиждат.

Елза го погледнала гневно и извикала:

— А има ли нещо добро, което да си сторил на хората?

Магьосникът се стъписал и рекъл:

— Много пъти в живота си съм имал възможност да говоря с царе, но такъв въпрос чувам за първи път от теб, принцесо.

Елза не отговорила, но решила да задържи магьосника в двореца и да научи тайните на неговото умение. Като изминали две години, той казал:

— Принцесо, научих те на всичко, което и аз самият мога да правя. Повече няма на какво да те науча. — После свалил пръстена от ръката си, подал го на Елза и рекъл:

— Всички тайни и всички чародейства, на които съм те учил, са в този пръстен. Ако го завъртиш надясно, ще чуеш глас. А ако го завъртиш наляво, всичко ще стане така, както е било преди. Ала загубиш ли пръстена, в същия миг ще забравиш онова, на което съм те научил.

И като казал това, магьосникът поставил пръстена на ръката на Елза и си отишъл.

Когато навършила осемнадесет години, Елза станала още по-красива и мъдра. Случило се така, че седем царе от различни краища на света научили за нея и всеки от тях решил да я вземе за жена, ако не с добро, то насила. Те изпратили по своите вестоносци послание до царя, в което пишело: „Искам Добрата фея Елза за жена; ако това не стане доброволно, ще превърна царството в прах и пепел“.

Царят прочел седемте послания и не знаел какво да стори. Тогава извикал Елза, за да се посъветва с нея. Когато прочела посланията на седемте царе, тя се засмяла и рекла:

— Не бой се, царю. Предай на вестоносците да съобщят на своите господари, че им изпращаш своите поздрави и че с радост ги очакваш като гости в двореца.

Така и направили. След седмица седемте царе пристигнали в двореца. Като видели колко красива е принцесата, си изгубили ума. А тя се усмихнала и казала:

— Прочетох с радост вашите послания. Всеки от вас иска да се ожени за мен. Но това не е възможно. Затова по-добре се разберете помежду си кой от вас ще стане мой съпруг и ми съобщете. Ако не се споразумеете сами, ще ви поставя едно условие. Който от вас успее да го изпълни, ще се ожени за мен.

После Елза отишла в покоите си, завъртяла пръстена надясно и в този миг се чул глас:

— Чакам твоето нареждане.

Тогава тя заповядала целият дворец да бъде заобиколен от лъвове и до всеки лъв да застане по един въоръжен войник.

— Заповедта е изпълнена — отговорил гласът.

Изведнъж се разнесъл страшен рев. Седемте царе погледнали през прозореца и като видели разярените лъвове и въоръжените до зъби войници, онемели от страх.

— О, царю — извикали те в един глас, — ние сме само твои гости! Помогни ни само да се върнем живи и здрави у дома и ние ще напуснем веднага двореца.

На сутринта нямало и следа от царете, които побягнали през глава заедно със своите придворни.

От този ден нататък в двореца заприиждали царе, принцове и благородници да искат Елза за жена, ала тя не приемала никого от тях. Веднъж царят я повикал при себе си и казал през сълзи:

— О, скъпа дъще, умнице моя, съжали се над мен, стария цар, и ми позволи да видя сватбата ти, преди да си отида завинаги от този свят. Виждаш колко достойни и уважавани люде дойдоха да искат ръката ти — избери си някого от тях и се омъжи.

Замислила се Елза, а после казала:

— Добре, царю. Заповядай да разгласят навсякъде, че всеки, който иска да се ожени за мен, да дойде след три дни на реката, дето тече край двореца.

Точно след три дни на брега на реката пристигнали млади принцове и рицари от далечни земи. Посрещнали ги девойки с венци на главите, които танцували и пеели весели песни. Гостите се огледали наоколо, но никъде не видели Елза. Изведнъж един от тях вдигнал глава и съзрял принцесата на върха на едно огромно столетно дърво. Как била попаднала там, никой не знаел.

— Вижте, вижте! Ето я принцесата, на върха на дървото! — провикнал се той.

Елза махнала с ръка и рекла:

— Който от вас успее да ме свали от дървото, ще бъде мой съпруг.

Момците се спуснали един след друг към дървото, започнали да се катерят, но щом някой стигнел до върха, веднага падал на земята, сякаш го отблъсвала някаква невидима сила.

А ето какво ставало в това време в друго царство.

Царят, който го управлявал, бил известен със своята жестокост — той измъчвал, убивал хората или ги хвърлял завинаги в тъмница. Като чул за красотата и мъдростта на Добрата фея Елза, поискал да се ожени за нея. Събрал голяма войска, тръгнал на поход, но като не можал да вземе принцесата за жена, върнал се обратно и нямал повече смелост да тръгне втори път. Затова заповядал на своя придворен художник да нарисува портрет на Елза, който поставил в една от дворцовите зали.

Жестокият цар имал син на име Франц. Той бил на седемнадесет години. Веднъж Франц се разхождал из двореца със своя приятел Вилем. Когато влезли в залата, където бил портретът на Елза, Франц го видял и така бил замаян от красотата на принцесата, че паднал в несвяст на земята. Когато дошъл на себе си, царят го попитал:

— Скъпи сине, какво се случи с теб? Веднага ми разкажи!

— О, татко — промълвил Франц, — коя е тази принцеса от портрета? Кажи, къде живее тя?

— Този портрет сме наследили от нашите предци — отвърнал царят. — Защо трябва да мислиш за девойката и само да се измъчваш? Ако искаш да се ожениш, аз ще ти намеря най-красивата жена на света.

Франц не отговорил нищо, но от този ден започнал да става все по-тъжен и нещастен. Ала веднъж той научил от придворните, че портретът в бащиния му дворец е на Добрата фея Елза, че тя е магьосница и че ще се омъжи за онзи, който разкрие тайната на нейните чародейства.

Тогава принцът помолил своя баща да го пусне да замине за царството, в което живее Елза, за да разгадае тайните й. Но царят добре знаел, че ако синът му отиде в царството на Добрата фея, никога повече няма да се върне при него, и никак не му се искало да го пусне. Принцът обаче бил непреклонен и заявил, че ще замине, дори и без разрешение. Ще не ще, царят бил принуден да отстъпи и заповядал на две хиляди войници да се приготвят за път.

— Не ми трябва никаква войска и оръжие — казал Франц. — Но ако не искаш да бъда сам, пусни приятеля ми Вилем да ме придружи.

Вилем бил син на един от царските съветници. Царят знаел, че той е мъдър и разумен момък, и се съгласил. Когато го изпровождала от двореца, майката на Вилем казала:

— Скъпи сине, ще ти дам три съвета, които трябва добре да запомниш. Първият съвет е: Никога не лъжи; вторият е: Никога не причинявай болка никому; а третия съвет е: Когато пристигнеш в някой град, първо се посъветвай с някой старец и после прави това, което си наумил.

Франц и Вилем се сбогували и тръгнали на път. Дълго пътували те през гори и планини, минали през много градове и царства и накрая пристигнали в царството на Добрата фея Елза. Като минали през градските порти, най-напред се спрели при един стар грънчар, който живеел наблизо. Той бил известен със своята житейска мъдрост и опит, защото дълги години обикалял по света. Грънчарят с радост посрещнал принца и неговия приятел и ги попитал откъде идват.

— Идваме от земите на цар Хайнрих — отвърнал Франц.

— Говори се, че вашият цар е много жесток и че много хора е погубил — казал грънчарят мрачно. — Тук, в нашето царство, е съвсем различно — принцеса Елза е мъдра, добра и справедлива и хората са доволни и щастливи.

Франц навел глава, мъка свила сърцето му.

— Хайде по-добре да отидем да разгледаме града — казал Вилем.

Тръгнали двамата из града и скоро стигнали до реката, която течала край двореца. Там се били струпали много хора и всички гледали към върха на голямото дърво, където стояла Елза. Когато се приближили, Франц погледнал нагоре, видял красивата принцеса и се строполил в несвяст на земята. Верният му приятел Вилем го повдигнал и го отвел настрани. После се отправили към дома на грънчаря. Вилем му разказал какво се е случило, а той рекъл:

— Твоят приятел Франц е наистина достоен да стане зет на царя. Ако знаех, че той ще ме приеме, бих отишъл да измоля Добрата фея Елза за него.

Тогава Вилем повел разговора в друга посока.

— А кой беше учител на принцесата? — попитал той.

— Доколкото знам, това беше един стар мъдрец, който живее в близост до двореца. За какво ти е той? — отвърнал грънчарят.

— Искам да говоря с него, може да ми даде някой добър съвет.

— Добре, аз ще те заведа при него.

Вилем и грънчарят отишли в дома на стария мъдрец. Той живеел в скромна каменна къща, цялата отрупана с дебели книги.

— Какво искаш от мен, момко? — попитал мъдрецът. — Ако мога, ще ти отговоря.

— Трябва да помогна на своя приятел. Ала задачата е трудна и затова дойдох тук, за да се посъветвам с теб.

— Да не би да ме питаш за принцеса Елза? — с усмивка казал мъдрецът.

— Точно за нея искам да те питам — отвърнал Вилем.

— Веднага се вижда, че ти си умен и добър момък. Принцесата учи при мен до петнадесетата си година. После в двореца пристигна един магьосник, който я научи на своите чародейства. Много царе, принцове и рицари се опитваха да спечелят сърцето й и да разгадаят тайната й, но никой до днес не е успял. Но мисля, че аз ще мога да ти помогна. Дървото, на което стои принцесата, не е обикновено. Отвътре то е кухо, а до върха му може да се стигне по една вита стръмна стълба. Входът към стълбата се намира под водата. Като се гмурнеш в реката, недалеч от дървото ще видиш една голяма желязна врата. Ще я отвориш и скоро ще се озовеш в основата на стълбата.

На другия ден Вилем взел едно дълго въже и отишъл на реката. Огромна тълпа се била насъбрала край брега. Скоро пристигнал и царят със своята бляскава свита. Вилем пристъпил напред и всички приковали поглед в него в очакване да видят какво ще се случи. Тогава той се гмурнал във водата и повече не се показал.

— Удави се! Водата го погълна! — развикали се хората.

Ала само след няколко минути Вилем се появил на върха на дървото и хванал принцесата за ръка. В първия миг всички онемели от почуда, а после възгласи на радост и възхищение огласили цялата околност. В това време Вилем вързал с въжето принцесата за кръста и внимателно я спуснал надолу, а след това бързо и ловко слязъл от дървото. Щом стъпил на земята, царят го прегърнал, целунал го по челото и наредил да приготвят сватбената трапеза. Но Вилем коленичил и рекъл:

— О, господарю! Сватбата не бива да стане веднага. Принцесата иска да ми зададе три въпроса. Първо трябва да й отговоря и тогава гощавката може да започне.

Царят не искал и дума да чуе повече, но Вилем бил толкова упорит, че накрая той се съгласил. Всички тръгнали към двореца, за да чуят въпросите на принцесата.

Една от придворните на Добрата фея Елза се приближила до Вилем, подала му голям бисер и казала:

— Принцеса Елза чака твоя отговор.

Вилем помолил да му донесат кутията с бисерите. Разгледал всички бисери и избрал зърно, същото като онова, което принцесата му била изпратила. Дал бисера на нейната придворна и рекъл:

— Ето моя отговор. Занеси го на своята господарка.

Девойката занесла двата бисера на принцесата, а тя се усмихнала и казала:

— Сега отнеси бисерите обратно на момъка, нека да отговори на втория ми въпрос.

Тогава Вилем избрал от кутията най-красивия бисер, прибавил го към другите два и ги дал на девойката.

— Ето моя отговор — казал той.

Девойката предала отговора му на принцесата, а тя изнизала от огърлицата си най-големия бисер, сложила го в едно сребърно блюдо и посипала вътре захар. Дала блюдото на своята придворна и казала:

— Нека сега да отговори на третия ми въпрос.

Вилем взел сребърното блюдо, сипал вътре студена вода, направил кашица и върнал обратно блюдото на принцесата. Като получила отговора, принцесата извикала:

— Колко е мъдър този момък! Отговори правилно на моите въпроси!

Всички се събрали около нея, за да чуят какви са били въпросите и как е отговорил на тях Вилем.

— Когато за първи път изпратих един бисер на момъка — започнала да разказва Елза, — исках да покажа от какъв род произлизам и го попитах: „А ти кой си?“ Той ми изпрати бисер, който досущ приличаше на първия, и така ми отговори, че и той е изискан и учен човек. Когато му върнах двата бисера, поисках да го попитам: „Има ли на света нещо по хубаво от любовта?“ Той ми изпрати най-красивия бисер, което означава, че най-хубавото нещо на света е любовта и от нея може да се роди нещо много, много красиво — дете. Третия път смесих един голям бисер със захар и попитах какво може да раздели двама, които силно се обичат. Той сипа студена вода в блюдото и така ми отговори, че само студената смърт може да ги раздели.

Тогава Вилем се поклонил на царя и придворните и рекъл:

— А сега аз имам две молби към принцесата. Искам тя да ги изпълни, преди да е започнала сватбената церемония.

Царят погледнал към принцесата, а тя само мълчаливо кимнала с глава.

— Аз съм съвсем сам на този свят, нямам нито братя, нито сестри — казал Вилем. — Затова моля принцесата да ме вземе за свой брат. И тогава аз като неин брат ще предложа на своята сестра най-достойния момък за съпруг.

Принцесата се съгласила, а после свалила чудодейния пръстен от ръката си и казала:

— От днес нататък имам любим брат, който ще ме закриля. Сега моята съдба зависи само от него. Ако той смята, че неговият приятел е достоен да стане мой съпруг, аз ще се омъжа за него.

— Е, това е втората ми молба — казал Вилем. — Моля те, царю, дай сестра ми Елза за жена на принц Франц, моя най-скъп приятел.

Зарадвал се царят, че най-после принцесата ще се омъжи. Наредил да доведат младия принц и сватбената гощавка започнала.

Три дни яли, пили и се веселили. Франц, Елза и Вилем заживели щастливо заедно.

В това време в царството на жестокия Хайнрих народът се разбунтувал срещу него и понеже съветниците, придворните и войниците също ненавиждали своя зъл господар, заловили го и го хвърлили в тъмница.

Скоро до тези земи стигнала вестта, че красивата принцеса Елза, Добрата фея, както я наричали хората, се е омъжила за Франц, сина на тираничния Хайнрих. Тогава съветниците се събрали и решили да повикат младия цар да управлява царството. Така и сторили. Франц с радост се завърнал в родината си заедно с умната и добра Елза и с верния си приятел Вилем.

Той управлявал царството мъдро и справедливо чак до смъртта си.

Фрайланд

Някога, много отдавна, живели магаре и вол. За един ден волът изоравал толкова земя, колкото друг не можел за три дни. Вечер, когато се връщал в обора уморен и измъчен, давали му сноп суха слама. Магарето обаче нищо не правело — от сутрин до вечер лежало и се припичало на слънце. Хранели го не със слама, а със сочна детелина и вместо вода му давали мляко. Веднъж волът едва се довлякъл от умора, легнал в обора и започнал да яде своята слама. Преживял-преживял и повече не можел.

— Ей, уважаеми — подвикнал той на магарето, — дай ми малко от твоята храна, че сламата ми заседна на гърлото.

Съжалило се магарето над вола и му дало от своята сочна детелина. Когато стопанинът влязъл, видял, че магарето е изяло всичката храна.

— Е, браво, мое магаре, добре ядеш, сила ще събереш — казал той и му дал още детелина.

След това погледнал към вола и започнал да вика:

— Ах, ти, животино проклета, защо не ядеш? Утре, като умреш, кой ще оре?

Взел една сопа и започнал да налага вола така, че прах заизлизала от кожата му. От този ден магарето започнало да дава на вола от храната си. Докато един ден стопанинът видял това и закрещял:

— Ах, ти, проклетнико! Щом раздаваш храната си, от утре ти ще ореш на нивата.

Така и станало. Стопанинът впрегнал магарето, а волът останал у дома да се припича на слънце. Вечер му давали детелина, а на магарето сноп суха слама.

Един ден магарето се примолило на вола:

— Слушай, приятелю, аз те съжалих, когато беше гладен. Сега ще ми дадеш ли малко от твоята сочна детелина?

— Нали виждаш, че и на мен не ми стига? Как да ти дам? — промърморил волът.

Магарето се ядосало, но се примирило със съдбата си. Всеки ден работело на нивата, докато измършавяло съвсем и ребрата му започнали да се броят. Тогава волът му рекъл:

— Когато утре стопанинът те впрегне, не мърдай от мястото си. Той ще те съжали и ще те остави да си починеш.

Ала на сутринта стопанинът, вместо да го съжали, го набил. То скочило, опънало въжето, то се скъсало и животното избягало навън…

Докато вървяло по селския път, магарето срещнало един петел.

— Здравей, магаре! — поздравил го петелът.

— Здравей! — отговорило магарето. — Накъде си се запътил?

— Отивам във Фрайланд. Там тревата е сочна, водата е бистра и никой никого не бие. Ако искаш, да вървим заедно.

Магарето се съгласило и двамата тръгнали. Вървели, вървели и срещнали една пчела. Когато й разказали къде отиват, тя ги помолила да я вземат със себе си. Те се съгласили и тя тръгнала с тях, като взела целия рояк.

Вървели, вървели, докато стигнали до една схлупена колиба, където живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че нямали дори коричка хляб. Животните ги съжалили и ги повикали да тръгнат с тях към прекрасната Фрайланд. Изведнъж се чул тропот в далечината. Когато приближили, те видели, че към тях тича един вол. Магарето познало своя побратим и го попитало какво го е накарало да избяга.

— Когато ти избяга, стопанинът ме заведе да се бия с един бик. Аз го победих, но той ме накара да се бия с друг. Аз и него победих, но си помислих:

„Тази работа не е на добре. Стопанинът ще ме кара да се бия, докато някой бик ме убие.“ И когато отиде да ми донесе вода, аз тихичко се прокраднах, излязох на пътя и хукнах към гората. Сега ви моля да ме вземете с вас.

На магарето му дожаляло за вола и понеже всички били съгласни, го приели в компанията си.

Вървели дълго, докато накрая стигнали Фрайланд. Там видели чудна долина: въздухът бил чист, тревата — зелена, по дърветата имало зрели плодове, по лозята — сочни гроздове, на полето — златна пшеница, красиви цветя и детелина. Животните и хората останали да живеят там. Те си направили малко стопанство, в което всички се трудели с радост и живеели в разбирателство и изобилие.

Недалеч от Фрайланд се издигала планина, чиито високи върхове били покрити със сняг. В планината живеели много вълци. Един ден те се събрали и отишли при своя цар. Оплакали му се, че за тях са настъпили тежки дни, че в планината няма дивеч и умират от глад. Царят на вълците се изкачил на един връх и видял в полето как магарето, волът и петелът помагат на хората да жънат. Върнал се при глутницата и казал:

— Нека десетина от най-храбрите вълци да отидат и да ги хванат.

Тогава вълците се скарали кой да отиде. Най-накрая царят избрал двама от тях и те полетели с вой към полето.

— Иа-иа-иа! — изревало магарето, което първо видяло вълците.

— Какво ще правим сега? — измучал волът.

— Аз ще ви кажа! — рекъл петелът. — Волът има яки рога, той ще ги боде с тях, магарето ще ги рита с копита, пчелите ще ги жилят, а стопаните ще вземат по една сопа и ще ги удрят.

— А какво ще правиш ти? — попитало магарето, треперещо от страх.

— Аз ще командвам боя. Ку-ку-ри-гууу!

Когато вълците се приближили, волът навел глава, затичал се и така пробол единия от тях, че той се превъртял и се строполил като мъртъв. Магарето ритало и ревяло, хората удряли със сопите, а пчелите нажилили вълците коя където свари. Вълците завили от болка и така хукнали да бягат, че едва не си изпотрошили краката.

Щом се добрали до планината, те с ужас разказали на събратята си, че долу в полето има едно страшно чудовище с глас като тръба, с много ръце и крака, които удрят, бодат и жилят.

— Здраво място по нас не остана! — оплакали се те.

Вълците се уплашили, а царят им рекъл:

— Какво да правим? Да отидем ли всички в полето?

— Не, господарю! — извикали двамата „юнаци“. — Всички вълци на света не биха се справили с това чудовище! Най-добре е да си стоим в планината.

А нашите приятели от прекрасната Фрайланд се смяли от сърце и продължили да живеят в сговор и щастие до ден днешен.

Най-главният

Някога на дъното на едно блато живеели дяволи. Един ден, докато старите дяволи си почивали, а малките дяволчета си играели на „Прескочи кобила“, изведнъж от средата на блатото избухнали огнени пламъци и се издигнал черен като катран дим. Когато димът се разсеял, блатните дяволи видели появилия се изпод земята непознат дявол.

— Как се казва това блато? — попитал новодошлият.

— Нарича се Дяволското блато — отговорили неговите обитатели.

— Значи съм попаднал точно където трябва — казал дяволът. — Името ми е Велзевул и идвам при вас направо от ада — праща ме самият цар на Мрака. Негово величество е недоволен от вас, защото работите много лошо. Колко дяволи живеят тук?

— Тринадесет — извикало едно от малките дяволчета.

— И всички до един сме болни от простуда — добавил най-старият дявол.

В същото време тринадесетте дяволи започнали оглушително да кихат.

— Ако работехте повече, нямаше да се простудите — строго отбелязал Велзевул.

— Условията, при които живеем, са твърде неподходящи — заоправдавал се най-старият дявол. — Тук е много влажно и макар че всички сме силно простудени, си гледаме добре работата.

— Къде работите? — попитал Велзевул.

— В града.

— Че къде е градът? — попитал Велзевул и се огледал наоколо. — Оттук нищо не се вижда.

— Ако подскочиш нагоре, ще го видиш — казал старият дявол и подскочил високо. — Ето го там!

Велзевул подскочил и видял града, който се разпростирал в долината: пъстрите покриви на къщите, пръснати на всички страни, и блестящия купол на църквата, която се издигала по средата.

— Е, как работите в този град? — попитал Велзевул.

— Работим като дяволи — отговорили в хор дяволите.

— Аз например вия в комина — казал един от дяволите и гордо се изпъчил.

— И какво от това? — попитал Велзевул.

— Какво от това ли? — обидено извикал дяволът. — Отначало вия като звяр, а после заплаквам като дете. — И той отметнал назад глава и започнал да плаче като дете, заливайки се в сълзи.

— А защо правиш това? — попитал в недоумение Велзевул.

— Как защо?! За ужас на хората! Дете в комина — нима това не е ужасно?!

— А пък аз… — понечил да се похвали друг дявол.

— Стига сте вдигали врява! — свъсил вежди Велзевул. — Кажете по-добре каква ви беше задачата.

— Да правим пакости на хората — отвърнали дяволите.

— И как се справихте с тази работа?

Дяволите замълчали, спогледали се и казали:

— Не се справихме много добре.

— Защо? — възмутил се Велзевул.

— Защото пакостите действат зле само на добрите хора, а на лошите изобщо не действат. Работата е там, че лошите хора са повече от добрите.

— Глупости! — извикал Велзевул. — Хубавата, истинската пакост трябва да подейства и на лошите хора. Кой в града е най-лош?

— Най-лошите в града са четирима — Орача, Обущаря, Ковача и Шивача.

— И какво им е лошото? — попитал Велзевул.

— Живеят много задружно — с огорчение казал старият дявол. — Толкова задружно, че просто са неприятни за гледане. От сутрин до вечер работят, а след работа се събират, за да хапнат и пийнат. Веселят се и пеят песни за вярното си приятелство.

— Как можете да търпите такова безобразие?! — извикал Велзевул. — Защо не направите нещо, за да ги скарате?

— Опитахме, но нищо не излезе — признали си дяволите.

— Ясно е, че с тази работа трябва да се заема аз — казал Велзевул. — Къде са те сега?

— Често се събират в дома на Орача — казало едно от дяволчетата. — Аз ще ти покажа пътя.

Тогава Велзевул и дяволчето полетели към града. Скоро те спрели върху покрива на една къща, близо до комина. „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ — чули те весели мъжки гласове.

— Моля! — казало дяволчето и пуснало Велзевул да мине пръв, а после и то скочило в комина.

Като се спуснали до огнището, Велзевул проточил шия и надникнал в стаята. Там, около трапезата, от която се разнасял аромат на вкусни ястия, седели четирима мъже. Всеки от тях бил обгърнал раменете на другия и пеел от сърце весела песничка.

— Кой е Орача? — прошепнал Велзевул.

— Този, който подсвирква с два пръста — отговорило дяволчето.

Когато свършили песента, четиримата приятели станали и вдигнали наздравица за старото си приятелство. Щом изпили и последната капка вино, гостите си тръгнали, а стопанинът излязъл с тях да ги изпрати. В това време Велзевул изскочил от огнището, настанил се на трапезата и бързо се нахвърлил върху останките от храната.

— До утре, мили приятели! — извикал Орача, заключвайки вратата.

— До утре! — отговорили приятелите му.

— Е, това се казва приятелство! — чул глас зад гърба си Орача.

Той бързо се обърнал и видял пред себе си Велзевул.

— Кой си ти?

— Дяволът — отговорил Велзевул и се поклонил.

— Хайде де! Сигурно се шегуваш! — казал недоверчиво Орача.

— Моля, моля — изпъчил се Велзевул и за по-голяма убедителност в очите му припламнали зелени огънчета.

— Какво искаш от мен? — попитал Орача.

— Реших да променя начина си на живот. Омръзна ми все да проклинам и да мразя. Искам да погледна с други очи на живота. — И зелените огънчета в очите на Велзевул станали розови. — Моля те, научи ме на приятелство — казал той и паднал на колене.

— А с кого имаш намерение да се сприятелиш? — попитал със страх Орача.

— С моите другари от ада — отговорил Велзевул.

— Е, това е нещо друго — успокоил се Орача. — Само че как да ви научи човек вас дяволите?!

— Ти само сподели своя опит, а аз ще се постарая да го усвоя. Разкажи ми как започна приятелството при вас и как продължи по-нататък.

— Помня като сега как аз и моите трима приятели се срещнахме … — започнал да разказва Орача.

Като свършил, Велзевул попитал:

— Значи така дружите вие четиримата?

— Да, така — отвърнал Орача.

— А кой сред вас е най-главният?

— Никой.

— Как така? Без главен не може! Ето ние — дяволите — също си имаме един, който е най-главен. И ангелите също си имат.

— А при ангелите кой е най-главният? — попитал Орача.

— Господ, разбира се. Но какво да говорим за Господ или за дявола. Виж гъските, които летят — и те имат най-главен, който да ги води!

— Хайде, хайде, стига си дрънкал — намусил се Орача.

— Добре де! — рекъл дяволът. — Но трябва да ти кажа, че твоя хляб го ядат и Ковача, и Шивача, и Обущаря. Ти даваш хляб на всички и затова трябва да си най-главен сред тях.

— Хм — замислил се Орача. — Това, което казваш, е истина.

После седнал на леглото, свалил единия си ботуш и казал:

— Как не се сетих за това по-рано? — и свалил и другия си ботуш.

А в това време Велзевул и малкото дяволче били вече на покрива на къщата, в която живеел Шивача. Бързо се спуснали в комина. Велзевул излязъл от огнището, седнал важно на един стол в стаята и казал:

— Ето че вече няма да шиеш панталони! И хляб няма да има.

— Това пък защо? — попитал учудено Шивача.

— А кой ще сее без панталони? Без панталони животът просто свършва! Така че всичко зависи от теб, човече! Ти шиеш панталони за всички, затова си най-главният сред тях!

Шивача седнал на леглото и обул единия си ботуш.

— Как не се сетих за това по-рано! — рекъл той и обул и другия си ботуш.

След това дяволчето и Велзевул отишли при Обущаря и го убедили, че той е най-важният. Останал им само Ковача.

Доволни от свършеното, забързали и към неговата къща. Вмъкнали се през комина и го дочакали да се върне.

— Браво, браво! — извикал Велзевул и започнал да ръкопляска.

— Това пък какво е? — учудено попитал Ковача.

— Аплодисменти! — отвърнал Велзевул. — Защото твоят труд е най-тежък. Излиза, че ти си най-главният.

— Че каква ми е ползата от това?

— Първо… — започнал Велзевул.

— Само че говори по-силно, защото не чувам добре — казал Ковача.

— Първо!… — извикал Велзевул.

— Изобщо не те чувам! Изглежда, нещо е влязло в ушите ми — казал Ковача и тръснал глава.

— Казвам, първо! … — изкрещял Велзевул направо в ухото на Ковача.

— Първо, сега няма да можеш да се измъкнеш! — рекъл Ковача и хванал Велзевул за опашката.

Велзевул се ококорил от изненада, дръпнал се, но не можал да помръдне.

— И второ, няма да можеш да се измъкнеш — разсмял се Ковача. — И трето… А, ето че все пак успя да се измъкнеш — и погледнал опашката Ковача, която била останала в ръката му.

— Моля те, върни ми опашката! — завайкал се Велзевул.

— Няма да ти я дам — казал Ковача и размахал опашката.

— Не мога без опашка, скоро ще се женя — едва не се разплакал Велзевул.

— Нищо, ще си останеш ерген — отвърнал Ковача.

— Дори и да не се оженя, пак е лошо без опашка. Моля те, бъди човек и ми върни опашката. Ще ти служа вярно — обещал Велзевул.

— Съгласен съм — рекъл Ковача. — Ще ти върна опашката, ако изпълниш три неща.

— За една опашка да свърша три неща? — попитал през сълзи Велзевул.

— Иначе ще си останеш без опашка — отвърнал Ковача и свъсил вежди.

— Добре, добре, съгласен съм — изхлипал Велзевул.

— А къде да те намеря, щом ми потрябваш? — попитал Ковача и пъхнал дяволската опашка в джоба си.

— Трябва само да свирнеш и аз ще бъда при теб — едва промърморил Велзевул и се отправил към огнището.

— Точно в единадесет ще бъда при Орача! — извикал след него Ковача.

Точно в единадесет четиримата приятели се събрали да похапнат в дома на Орача. Седнали на трапезата, която била отрупана с най-вкусни гозби. Докато си похапвали сладко, никой не казал нито дума. Но ето че Орача се изпънал доволно на стола, погладил брадата си и рекъл:

— Мили приятели, отдавна дружим и сме неразделни, но досега не сме избрали най-главния помежду ни. А без най-главен просто не може. Дори и гъските имат главен, който ги води!

— Та нали до днес живяхме, без да имаме главен! — запротестирал Шивача.

— Да, живяхме без главен, но това не е правилно! — възразил Орача.

— Правилно или неправилно, предлагам да помислим и да изберем най-главния сред нас. И нека той да бъде най-достойният — рекъл Обущаря и се изпъчил.

— Точно така, най-достойният — казал важно Орача и целият се издул от самодоволство.

— Че какво има толкова да мислим? — скочил Обущаря. — Аз например правя обувки за всички вас…

— А чии са панталоните, които носиш? — прекъснал го Шивача. — Кой ги е ушил? Аз! А кой ти ги поправи, когато се скъсаха? Пак аз! Значи аз съм най-главният тук!

— Колко сте глупави всички! — извикал Орача. — А кой ви дава хляба, който ядете? Кой ви храни? Аз! Аз съм сял житото, аз съм го жънал, аз съм млял брашното и съм пекъл хляба! Той е мой и ничий друг!

Като чул всичко това, Велзевул се усмихнал самодоволно и потрил ръце.

— Ти какво мислиш? — попитали Орача, Шивача и Обущаря своя приятел Ковача.

Ковача допил виното си и рекъл:

— А какво ще стане, ако всеки върне на другия онова, което смята за свое?

— Как така? — попитали тримата в хор.

— Ами така — хляба — на Орача, дрехите — на Шивача, ботушите — на Обущаря, и желязото — на мен.

— Но това е чудесно! — възкликнал Орача. — И как да го направим?

— Няма да е трудно — отговорил Ковача и свирнал с два пръста.

И изведнъж станало… дявол знае какво! Ботушите започнали да се измъкват от краката на хората и да се струпват пред Обущаря, дрехите изоставяли своите собственици и долитали пред Шивача, хлябът и сладкишите падали от трапезите и се трупали пред Орача, а ножовете, вилиците, подносите и блюдата се събрали на огромна купчина пред Ковача. А четиримата приятели — каква гледка били само! Орача седял гол върху чувал с брашно и стотици хлябове, кравайчета, курабийки и сладкиши; Обущаря седял на купчина обувки и ботуши, съвсем гол, само с чифт ботуши на краката; облечен с всичко възможно, но съвсем бос, Шивача седял върху куп дрехи, а горкият Ковач, който също бил съвсем гол, едва се крепял върху острите и твърди железа, вилици, лъжици, подноси и блюда. Орача, Ковача и Обущаря треперели от студ, а Шивача пухтял от горещина и само потривал босите си нозе. Погледнали се четиримата мъже и прихнали да се смеят.

— Е, приятели — рекъл тогава Ковача, — още ли ще спорите на кого са хлябът, панталоните и ботушите?

— Нека всичко бъде както преди — казал Орача.

— А чий ще бъде хлябът? — попитал го Ковача.

— Мой — потупал се по гърдите Орача — и твой — потупал той Ковача по рамото, — и ваш — кимнал към другите двама. — С една дума, наш!

— Защо тогава спореше, че хлябът е само твой? — попитал Ковача.

— Защото ме подучи дяволът — отвърнал Орача, — и всичко се обърка!

— Е, както се е объркало, така ще се оправи — казал Ковача и свирнал с два пръста.

И всичко станало, както си било.

— Е, приятели — рекъл Ковача, — да пийнем за нашата дружба и за най-главното — общия ни труд.

В това време вратата леко се отворила и в стаята надникнал Велзевул.

— Какво искаш? — попитал го Ковача.

— Опашката — жално отвърнал Велзевул.

— О, съвсем бях забравил! — казал Ковача, извадил дяволската опашка от джоба си и му я подал.

После Орача, Ковача, Обущаря и Шивача седнали около трапезата и запели с цяло гърло веселата песничка за старото си и хубаво приятелство.

Ала вратата отново се отворила и Велзевул отново направил знак на Ковача.

— Какво искаш още? — прошепнал Ковача.

— Дали не ти се намира случайно някоя безопасна игла? — плахо попитал Велзевул.

— За какво ти е притрябвала безопасна игла?

— За да си закача опашката — отвърнал Велзевул и целият се изчервил от срам.

Тогава Ковача го ритнал така силно, че Велзевул излетял на двора и забил глава право в корема на малкото дяволче, което тичало насреща му. Двамата се проснали на земята и се заприсвивали от болка. После, като се посъвзело, малкото дяволче рекло:

— Имах късмет, че те срещнах. Тъкмо теб търсех и се чудех къде да те намеря. Всички дяволи в блатото те чакат, за да им докладваш за голямата пакост, която си сторил на хората.

Велзевул го погледнал свирепо изпод вежди и казал:

— Предай на всички, че няма какво да им докладвам.

В същия миг той се провалил в земята с гръм и трясък.

Умният Франц

Някога, много, много отдавна, живял цар. Един от неговите рицари имал ратай на име Франц, който работел ден и нощ, ала господарят му не му давал и петаче.

Веднъж, на един голям празник, жената на рицаря дала на Франц старите дрехи на мъжа си и котел с чорба и казала:

— Занеси чорбата на овчарите, а после измий котела и ми го върни.

Селяните изяли празничния си обяд, Франц измил котела в реката и поел към дома. Внезапно завалял силен дъжд. „Олеле, господарката ще ме пребие“ — помислил си ратаят, бързо съблякъл дрехите, напъхал ги в котела, а котела сложил на главата си. Когато стигнал селото, дъждът спрял, Франц се облякъл и продължил пътя си. Изведнъж съзрял на един камък да седи човек. От него се стичала вода, толкова бил мокър.

— Хей, момко, защо не си мокър? — попитал човекът.

— Знам магически думи — отвърнал ратаят.

— Научи ме и мен, моля ти се — казал човекът.

— А ти кой си? — попитал ратаят.

— Аз съм дяволът — отвърнал човекът.

— Добре, но първо ти ще ме научиш на твоите магии, а после аз ще те науча на моите.

Дяволът се съгласил и разкрил на ратая всичките си магии и вълшебства.

— А сега е твой ред — казал дяволът на Франц.

— Работата е проста — когато вали, сложи дрехите си в котела, а котела на главата си и ще останеш сух.

— Ах, как ме измами! — извикал дяволът и от яд се превърнал на дим.

Франц се прибрал, оставил котела на господарката и отишъл да навести старата си майка. Като го видяла, тя се разплакала горчиво:

— Уви, сине, нямам с какво да те посрещна. Нямам троха хляб!

Франц изрекъл някакви думи и в същия миг на масата се появили хляб, месо и вино. Двамата се наяли до насита. После ратаят отново изрекъл магически думи и целият свят останал без огън. Хората опитвали какво ли не, ала никой не могъл да получи и една искра. Тогава всички се отправили към царския дворец, за да попитат царя какво да сторят.

— Ти си господар, ти знаеш всичко — казали те. — Дай ни огън, защото народът мръзне и гладува.

Царят, като знаел, че не може да им помогне, се изплашил, че ще го свалят от престола, и изпратил глашатаи по всички краища на царството, за да разгласят неговата заповед. „Този, който съумее да добие огън, ще бъде възнаграден с една кола злато.“

Като чул това, Франц тръгнал към двореца. Там видял развълнувана тълпа. Всички викали:

— Долу царят! Смърт на царя!

— Каква е тази врява? — попитал Франц.

— Искаме царят да ни даде огън!

— Отидете да му кажете, че аз ще ви дам огън.

Хората започнали да се смеят и да му се подиграват, а в това време придворните известили на царя, че някакъв луд казва, че ще сътвори огън.

— Доведете го веднага — наредил царят.

Завели Франц при царя и той му казал:

— Ако успееш да дадеш огън на хората, ще те възнаградя богато, но ако не успееш, ще ти взема главата.

— Ех, царю, главата ми трябва и на мен — отвърнал Франц. — Заповядай на хората да си отидат по домовете и ще направя огън.

След това ратаят помолил царя да излязат на пътя. Там лежало куче на черни и жълти петна.

— В него е огънят — казал Франц. — Духни, царю, под опашката му и от устата му ще излезе огън.

— Как смееш да ми говориш такива неща? — разгневил се царят. — Духни ти, ако излезе огън, ще ти дам каквото пожелаеш.

— И хиляди пъти да опитам, огън ще излезе само ако ти духнеш, царю! „Искам — не искам, изглежда, ще трябва аз да духна — помислил си царят. — После ще убия ратая, за да не разкаже какво се е случило.“ Така и направил. Духнал под опашката на кучето и от устата му блеснал огън като мълния.

След това царят завел ратая в двореца, нагостил го, дал му злато и го поканил на лов със соколи. Отвел го далеч в гората с намерението да го убие.

Изведнъж изпод нозете на коня излетял фазан. Царят пуснал сокола си, но той полетял точно в обратната посока. Тогава Франц пуснал своя сокол и той уловил фазана. А царският сокол бил кацнал на една клонка; колкото и да го викал царят, той не се връщал на ръката му. Ала Франц му свирнал и соколът веднага се върнал. Царят много се ядосал и започнал да мисли как да погуби момъка. Но той знаел всичките му мисли и казал:

— Царю, тук наблизо живее моята майка. Искам да я видя.

Когато наближили колибата, Франц изрекъл няколко странни думи и от колибата излязла такава красавица, че царят за малко не паднал от коня.

— Коя е тази жена? — попитал царят.

— Това е моята майка — отговорил Франц.

— Искам да ми я дадеш за жена — казал царят.

— Съгласен съм — рекъл Франц, — но само ако напишеш на царски пергамент, че след смъртта ти ще те наследя.

Царят се прибрал в двореца, написал желанието на ратая на царски пергамент, подписал го и го запечатал с червен восък. Дал го на момъка и вдигнали голяма сватба.

Вечерта, когато царят влязъл в покоите си, що да види — вътре го чакала старица. Грабнал той меча си и се втурнал при Франц.

— За всичко си виновен ти! Докато не те убия, няма да намеря покой! — извикал царят и замахнал да посече Франц.

Ала Франц изрекъл магическо заклинание и царят паднал мъртъв на земята. Умният ратай прегърнал майка си и тръгнал да си върви. Отвън обаче го чакали много хора, благодарили му от сърце и го помолили той да управлява царството. Франц се съгласил и дълго царувал за радост на народа си.

Кръстникът

Живял някога един беден човек, който имал много деца. Но ето че му се родило още едно и той се замислил кой да вземе за кръстник. Както си мислел кой ще кръсти детето, се унесъл и заспал. Тогава му се присънило, че трябва да излезе на улицата и да покани първия срещнат човек за кръстник. Щом се събудил, излязъл на улицата и видял един странник.

— Добра среща, страннико!

— Дал Бог добро — отговорил странникът.

— Искам нещо да те помоля — казал бедният човек.

— Кажи какво искаш.

— Роди ми се детенце, пък си нямам кръстник. Ще се съгласиш ли да го кръстиш?

— На драго сърце.

Когато дошло време да си тръгва, странникът казал:

— Сбогом, човече. Вземи тази малка стъкленица, тя е пълна с чудотворна вода. Подарявам я на моя кръщелник — ще му донесе щастие. Докато е още малък, с тази стъкленица ти ще спечелиш много пари и така ще изхраниш всичките си деца. А когато някой се разболее, напръскай го с чудотворната вода и той веднага ще оздравее.

Зарадвал се бедният човек, че лесно ще изхрани многобройната си челяд. Не щеш ли, още на другия ден се разболял съседът му. Той взел стъкленицата и отишъл при болния.

— Не бой се, съседе, сега ще оздравееш.

Поръсил го с чудотворната вода и съседът веднага оздравял.

Разчуло се навсякъде за чудния лечител. Отвсякъде заприиждали болни хора и той на всички помагал да оздравеят. След време станал много богат.

Минали много години. Един ден се разболяла царската дъщеря. Царят повикал прочутия лекар в двореца.

— Дъщеря ти ще оздравее, царю — казал човекът.

— Ако наистина оздравее, ще те възнаградя богато — отговорил царят.

Тогава човекът поръсил царската дъщеря с чудотворната вода и тя веднага оздравяла. Царят го възнаградил богато и той станал още по-заможен. Продължил да помага на хората и след време станал по-прочут и от царя.

Ала царят му завидел. Повикал го отново в двореца и му казал:

— Слушай, човече, ти вече си богат. Можеш да живееш, без да работиш. Пък и аз ще ти дам още много злато и скъпоценни камъни. Ще те взема в двореца с цялата ти челяд. Само едно нещо искам от теб — да ми дадеш стъкленицата, с която лекуваш хората.

Човекът се поклонил и казал:

— Благодаря ти, царю, за голямата чест. Но стъкленицата не е моя, а на най-малкия ми син. Подарък му е от един странник, който го кръсти. Тя му носи щастие. За нищо на света не мога да ти я дам.

Ядосал се царят и викнал:

— Аз мога и без твое съгласие да я взема, щом не разбираш с добро. Но по-добре отиди и доведи сина си. Той ще излезе по-умен от теб.

Тръгнал си човекът и на другия ден довел сина си при царя.

— Какво работиш, момко? — попитал го царят.

— Обработвам земята, която баща ми купи със спечелените пари — отговорило момчето.

— Защо работиш, когато баща ти е толкова богат? — попитал царят.

— Богатството лесно се изгубва, а щом човек се е научил да работи, никога няма да остане гладен. Ето сега, ако аз не се съглася с онова, което ти ми предложиш, можеш да ми отнемеш цялото богатство. Но ако ми оставиш двете ръце, аз ще работя и ще изкарвам прехраната и за себе си, и за баща си, който вече е стар, и за цялата челяд.

Замислил се царят. Разбрал колко умно говори момчето и рекъл:

— Прав си, момко. Ако всички в царството са като теб, по-могъщо и по-богато царство от моето няма да има по целия свят. Няма да ти искам стъкленицата. Нека баща ти да лекува хората в царството, както излекува и дъщеря ми. А за нея по-добър съпруг от теб няма да намеря.

Зарадвал се бащата и казал:

— Благодаря ти, царю. Аз знаех, че царство, в което има работливи синове като моя, ще има и умни царе като теб. Пък и прав беше странникът, като каза, че чудотворната стъкленица с лековитата вода ще донесе щастие на моя син.

Още на другия ден направили сватбата. Работливият момък и царската дъщеря заживели щастливо. А още по-щастливи били бащата, майката и многобройната им челяд. Всички живеели заедно в двореца. А след смъртта на царя момъкът станал цар. И навсякъде разказвали за неговото славно царуване.

Златната тиква

Живял някога беден човек. Той имал малко парче земя, която обработвал с много труд. Когато настъпила пролетта, беднякът отишъл да изоре нивата си. Внезапно видял, че в небето лети лястовица. Тя долетяла до нивата и започнала да се спуска надолу, но изведнъж паднала на земята като камък. Изтичал сиромахът и видял, че едното й крило е счупено. Взел нежно лястовицата и бързо я отнесъл вкъщи. Там прегледал счупеното крилце, намазал го с мехлем от билки и го превързал.

Дълго се грижил бедният селянин за болната птичка. Накрая счупеното крило зараснало и лястовичката отлетяла. Щом завършил оранта, сиромахът отишъл да засее нивата. Изведнъж долетяла същата лястовичка и пуснала на земята три тиквени семки. Човекът ги засадил и след няколко дни пораснали три огромни тикви. Селянинът ги поливал, окопавал и плевил, докато узрели. Тогава ги занесъл вкъщи и поканил на гости свои роднини и приятели. Опитал се да разреже тиквите, за да ги опече, но нито един нож не могъл да пробие кората им. Накрая сиромахът взел брадвата си и с всичка сила ударил една от тиквите. Тя се разцепила и беднякът видял, че вътре е пълна с жълтици. Бързо разсякъл и останалите две тикви, които също били пълни със злато. Зарадвал се сиромахът, разделил богатството с гостите си, бедни като него, и всички заживели охолно.

В съседство живеел един богаташ. Един ден той дошъл при сиромаха и го попитал:

— Какво направи, че изведнъж забогатя толкова много?

Сиромахът искрено му разказал цялата история.

„Ех, да можех и аз да имам толкова злато!“ — помислил си богаташът и тръгнал към полето. Там видял една лястовичка. Тихо се промъкнал и я ударил по крака с един камък. После взел птицата, занесъл я вкъщи и започнал да я лекува. След няколко дни птичката отлетяла. Всеки ден богаташът излизал на полето и чакал лястовичката да му донесе семена. Един ден тя долетяла и му пуснала две семки. Той ги засадил и скоро се родили две тикви. Когато узрели, богаташът ги отнесъл вкъщи и поканил гости. Щом ударил едната тиква с ножа, тя се разцепила и от нея излязъл рояк оси, които така нажилили богаташа и гостите му, че целите се подули, нищо не виждали и не чували. Това било наказанието на птичката за алчния богаташ.

Госпожа Труде

Живяла някога една девойка, която била доста непослушна и страшно любопитна. Каквото и да кажели родителите й, тя изобщо не ги слушала. Веднъж девойката казала на майка си и на баща си:

— Толкова много съм слушала за госпожа Труде, че ми се иска да отида при нея. Хората казват, че там има странни неща, и съм много любопитна да ги видя.

Майка й и баща й строго й забранили да отиде там и рекли:

— Госпожа Труде е лоша жена; тя е магьосница и ако ти отидеш при нея, не искаме повече да знаем за теб.

Ала девойката не ги послушала и отишла при госпожа Труде.

— Защо си толкова бледа? — попитала я госпожа Труде.

— Ах — отвърнала девойката и цялата затреперила, — изплаших се от това, което видях!

— А какво видя?

— Видях един черен човек на мелницата — казала девойката.

— Това е бил въглищарят.

— Но аз видях и зелен човек! — извикала девойката.

— Това е бил ловецът.

— Видях още и червен човек!

— Това е бил месарят.

— О, госпожо Труде — рекла девойката, — колко се изплаших! Като надникнах през прозорчето, вместо вас видях дявол с огнена глава!

— О, та ти си видяла самата магьосница — казала госпожа Труде. — Отдавна те чакам да дойдеш — всичко бих дала, за да ми посветиш.

В същия миг госпожа Труде превърнала девойката в цепеница и я хвърлила в огъня. А когато цепеницата се разгоряла, тя седнала до огнището, потрила доволно ръце и казала.

— Ето, сега вече свети ярко!

Учителят магьосник

Живял някога цар, който имал много красива дъщеря.

Един ден, когато в града имало голям празник, синът на беден селянин я зърнал, влюбил се в нея и оттогава загубил и сън, и покой. Най-накрая не издържал и изпратил послание до царя, в което го молел да му даде дъщеря си за жена. Когато прочел посланието, царят се изсмял, учудил се на смелостта на момъка и рекъл:

— Съгласен съм. Ще му дам дъщеря си за жена, но само ако изучи занаят, който никой на света не знае.

Тогава бедният момък отишъл при един чужденец, преселил се отскоро в царството, но вече прочут със своите умения. Ала никой не знаел, че той не бил научил никого на нищо — използвал учениците си за слуги, не ги хранел, а някои от тях омагьосвал. Чужденецът имал дъщеря, която била магьосница. Когато видяла бедния момък, тя се влюбила в него и решила да му помогне. Скрила го от баща си и започнала тайно да го учи на своите умения.

Не след дълго момъкът се върнал у дома и разказал на баща си какво е научил. Той го похвалил и добавил с мъка на сърцето:

— Исках да те посрещна, сине, както подобава, ала нямам дори трошица хляб — съвсем осиромашах.

— Не тъгувай, тате — отговорил момъкът, — сега ще се превърна в кон, а ти ме отведи на пазара и ме продай за хиляда жълтици. Така ще имаме с какво да живеем.

Момъкът излязъл на двора, но не щеш ли, чужденецът магьосник го зърнал, разбрал, че дъщеря му го е измамила, и решил при пръв удобен случай да убие момъка. А момчето, както обещало на баща си, изрекло няколко магически слова, превърнало се в прекрасен кон и двамата отишли на пазара. Там селянинът продал коня на царските конегледачи за хиляда жълтици. Той се зарадвал, купил хляб, месо и вино и весел се запътил към дома си. Ала каква била изненадата му, когато заварил сина си да го чака пред вратата. Радостта му била толкова голяма, че забравил да попита момчето как е станало това чудо и рекъл:

— Мили сине, добре ще е сега, като имаме парици, да си купим малко земя.

— Добре, тате — отговорил момъкът.

На другата сутрин той се превърнал в хубава породиста крава и двамата отново отишли на пазара. Там обаче бил магьосникът, който купил кравата и я отвел вкъщи. Повикал дъщеря си и наредил:

— Донеси веднага големия нож, ще заколя кравата.

Но девойката нали също била магьосница, досетила се, че кравата е нейният любим, и казала:

— Тате, не знам къде се е загубил големият нож. Аз ще държа кравата, а ти отиди да го потърсиш.

Магьосникът се съгласил, а дъщеря му веднага пуснала въжето. В този миг от устата на кравата се чули магически думи и тя се превърнала в гълъб, който отлетял в небесата. Като видял това, магьосникът се превърнал в ястреб и полетял след гълъба. Ала малко преди да го настигне и убие, момъкът се превърнал в жаба. Магьосникът тутакси се превърнал в чапла, но щом приближил жабата, тя станала на яребица. Тогава магьосникът се превърнал в сокол и отново я подгонил. И тъкмо да я настигне, когато яребицата прелетяла над дворцовата градина и се превърнала в розов храст. Ала в градината имало толкова много розови храсти, че магьосникът не можал да разбере кой храст е момъкът. Затова се превърнал в славей и запял. Принцесата чула песента на славея и се показала на прозореца. Изведнъж забелязала, че в градината има нов прекрасен розов храст. Веднага изтичала в градината, откъснала най-хубавата роза и я занесла на баща си. Като видял това, магьосникът се преобразил на музикант и засвирил на виолината си чудна нежна мелодия. Царят много я харесал и похвалил музиканта. Тогава лукавият магьосник поискал розата за награда, но царят не се съгласил. Поискал я втори път, но царят се ядосал и хвърлил розата на пода. В същия миг на нейно място се появила купчина царевични зърна. Магьосникът веднага се превърнал в кокошка, която започнала да кълве зърната. Изкълвала всичките освен едно, което се търкулнало под трона. То се превърнало в огромна котка, която се хвърлила върху кокошката и я изяла цяла-целеничка. После котката се превърнала в момък, който се поклонил на царя. Той бил толкова изненадан, че веднага се съгласил да му даде дъщеря си за жена. Веселбата продължила четиридесет дни и нощи. Такава сватба никой по света не бил виждал, нито пък ще види.

Йоринда и Йорингел

Имало някога в една голяма и гъста гора стар дворец. В двореца живеела само една старица, която била най-голямата магьосница. През деня се превръщала в кокошка или в сова, а през нощта отново придобивала човешкия си образ. Тя умеела да примамва всякакви животни и птици, убивала ги и ги изяждала. Всеки, който се приближел на сто стъпки от двореца, оставал като закован на мястото си и не можел да помръдне, докато тя не вдигнела заклинанието от него. А ако в този омагьосан кръг попаднела невинна девойка, старицата я превръщала в птица, затваряла я в клетка и занасяла клетката в една от залите в двореца. Така тя събрала седем хиляди клетки с разни чудновати птици.

По същото време живеела една девойка на име Йоринда, която била най-прекрасното създание на света. Тя имала годеник — красивия момък Йорингел — и двамата били много щастливи, защото сватбата им щяла да бъде съвсем скоро.

Веднъж те отишли да се разходят в гората.

— Внимавай — казал Йорингел на своята любима — да не приближиш до двореца!

Неусетно, както вървели, Йоринда и Йорингел се загубили в гората. Слънцето вече залязвало, а те не знаели как да стигнат до дома. Изведнъж Йорингел видял стените на двореца и сърцето му се свило от страх. А Йоринда запяла:

Като славей с тъжен глас

за неизбежната си гибел пея аз!

Чик-чик, чик-чик!

Йорингел погледнал Йоринда и видял, че се е превърнала в славей, а той самият останал като закован на мястото си, без да може да се помръдне.

Щом слънцето залязло, се появила злата магьосница. Очите й били червени, носът й висял като кука над брадичката, тялото й било слабо и жилесто, а ръцете й имали дълги хищни пръсти.

Тя промърморила нещо под нос, грабнала славея и го занесла в двореца. После се върнала и вдигнала заклинанието от Йорингел. Той паднал пред нея на колене и започнал да й се моли да му върне любимата Йоринда.

— Йоринда никога повече няма да те види — отговорила магьосницата и си отишла.

Дълго плакал Йорингел, плакал и тъгувал, ала всичко било напразно. Накрая той попаднал в едно село, където дълго време пасъл овце. Често бродел около двореца, но никога не се осмелявал да го приближи. Една нощ му се присънило, че е намерил червено цвете, а в тичинките му имало голям и красив бисер. Той откъснал цветето и тръгнал към двореца. Каквото и да докоснел с цветето, то веднага се освобождавало от магията. Присънило му се още, че е намерил Йоринда благодарение на прекрасното цвете.

Щом се събудил, Йорингел започнал да търси из полето такова цвете. Дълго търсил и накрая го намерил. В тичинките му блестяла като бисер голяма капка роса. Тогава той се отправил към двореца и стигнал до самата врата, без никой да го спре. Докоснал вратата с цветето и тя веднага се отворила. Влязъл вътре и чул гласове на птици. Продължил нататък и стигнал до една огромна зала, а в нея старата магьосница хранела птиците в седемте хиляди клетки. Като видяла Йорингел, тя страшно се разгневила, но не могла и крачка да направи към него. А той вървял край клетките и търсел славея, в който злата старица била превърнала Йоринда. Изведнъж забелязал, че старицата тайно взела една от клетките и се опитала да я изнесе от залата. Бързо се спуснал след нея, докоснал магьосницата и клетката с цветето; в същия миг тя загубила магьосническата си сила. И пред него застанала Йоринда. Тя се хвърлила на врата му и заплакала от радост. После Йорингел освободил от магията всички девойки и се върнал у дома си с Йоринда, където двамата живели щастливо дълги, дълги години.

Луната

Имало едно време такава страна, където през нощта винаги било тъмно и небето било покрито като с черен покров. Там луната никога не изгрявала и нито една звездица не блестяла на небосклона.

Веднъж четирима мъже тръгнали да пътешестват по света. Пътували дълго и накрая пристигнали в друга страна. Там, щом слънцето се скриело зад планината, светвало едно кълбо, окачено на един голям дъб. Светлината от светещото кълбо не била толкова ярка, колкото слънцето, но хората можели да виждат добре в тъмнината. Четиримата мъже спрели един селянин и го попитали каква е тази светлина.

— Това е луна — отговорил той. — Нашият кмет купи това кълбо за три талера и го окачи на дъба. Всеки ден в него трябва да се сипва масло и трябва добре да се почиства, за да свети ярко. Затова той получава от всички нас всяка седмица по един талер.

Селянинът продължил пътя си, а един от мъжете рекъл:

— Тази лампа може да ни свърши добра работа. У дома също си имаме дъб и можем да я закачим на него. Хората ще се зарадват, че няма да им се налага повече да се лутат в тъмното.

— Знаете ли какво — казал вторият, — хайде да намерим кола и коне и да вземем луната. А тук ще си купят друга.

— Аз умея да се катеря — обадил се третият. — Няма да е трудно да я взема.

Четвъртият намерил кола и коне, а третият се покатерил на дървото и взел светещото кълбо. Когато го сложили в колата, го покрили добре, така че никой да не забележи кражбата. После четиримата пристигнали благополучно в родината си и окачили луната на дъба. Стари и млади не можели да се нарадват на новата лампа, която осветявала и полята, и домовете им. А четиримата мъже винаги се грижели в лампата да има достатъчно масло, поправяли фитила, почиствали я и за това всяка седмица взимали по един талер.

Ала годините минавали, четиримата мъже били вече грохнали старци. И когато единият от тях се разболял и разбрал, че скоро ще умре, наредил да положат в гроба му четвъртата част от луната като негова собственост. Щом умрял, селският кмет се покачил на дървото, отрязал с градинарски ножици една четвъртина от луната и я сложил в гроба на покойника. Светлината на светещото кълбо намаляла, но това едва се забелязвало.

Щом умрял вторият, погребали с него втората четвъртина от луната и светлината станала още по-слаба. Когато умрял третият, тя вече едва мъждукала, а след смъртта на четвъртия — настъпил предишният мрак.

Но когато в ада, където винаги било съвсем тъмно, четирите парчета на луната се съединили, мъртвите се размърдали и се пробудили от своя вечен сън. Те се учудили, че отново могат да виждат, развеселили се и започнали да си живеят както преди. Едни от тях танцували, други тръгнали по кръчмите и се напивали до несвяст; започнали да се карат и бият. Врявата ставала все по-силна и по-силна, докато накрая стигнала чак до небето.

Свети Петър, който стоял на стража при небесните врати, си помислил, че в ада има бунт, и бързо призовал небесните сили, които трябвало да прогонят злия враг, ако нападне обиталището на праведниците. Ала врагът така и не се появил. Тогава свети Петър яхнал коня си и се отправил към ада. Там той успокоил мъртвите, заповядал им отново да легнат в гробовете, взел луната и я сложил високо, високо на небето.

Фогелфинден

Живял някога горски пазач. Един ден отишъл в гората на лов, но се загубил. Изведнъж чул плач на малко дете. Огледал се наоколо и видял на върха на едно дърво малко момченце. Работата била такава: майка му била заспала под дървото, а в това време хищна птица го грабнала с клюна си и го отнесла на високото дърво.

Горският пазач се покатерил на дървото, взел момченцето и си рекъл: „Защо да не го взема със себе си у дома да расте с моята Ленхен и да получи добро възпитание?“

Така и направил. Нарекли детето, което било отнесено от птицата и намерено на дървото, Фогелфинден.

И така Фогелфинден и Ленхен заживели заедно, обикнали се и не можели да живеят един без друг.

При горския пазач живеела една старица готвачка. Веднъж тя взела две големи ведра и започнала да вади вода от кладенеца. Ленхен я видяла и я попитала защо й трябва толкова много вода.

— Ако обещаеш, че няма да разкажеш на никого, ще ти кажа.

Ленхен обещала и старицата рекла:

— Утре сутринта, когато горският отиде на лов, ще сложа вода на огъня и щом кипне, ще сваря в нея Фогелфинден.

На сутринта горският пазач се отправил рано-рано към гората. Децата още били в леглата си.

— Ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя — казала Ленхен на Фогелфинден.

— Никога — отговорил Фогелфинден.

Тогава Ленхен му разказала какво е замислила старицата и двамата решили да избягат. Облекли се бързо и тихо излезли от къщата.

Когато водата в котела закипяла, старицата влязла в стаята и видяла, че децата ги няма. Изплашила се и си рекла: „Какво ще кажа сега на горския, като се върне у дома и разбере, че децата ги няма. Трябва бързо да ги настигна и да ги върна обратно.“

Но понеже била много стара, тя изпратила трима дървари да настигнат децата. В това време Ленхен и Фогелфинден седели на края на гората и отдалеч видели дърварите.

— Ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя — казала Ленхен.

— Никога — отвърнал Фогелфинден.

— Превърни се тогава в розов храст, а аз ще се превърна в роза.

Дърварите стигнали до гората и видели само един розов храст с една роза на него. А от децата нямало и следа. Върнали се вкъщи и казали на старицата, че не са видели нищо друго освен розов храст с една роза на него.

— Ах, вие, глупаци такива! — развикала се старицата. — Трябвало е да разсечете розовия храст на две, а розата да откъснете и да ми я донесете. Бързо се върнете и направете така, както ви казвам!

Дърварите тръгнали обратно към гората, а децата ги видели отдалече.

— Фогелфинден — казала Ленхен, — ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя.

— Никога — отговорил Фогелфинден.

— Тогава ти ще се превърнеш в малка църквица, а аз ще бъда венец в нея.

Като пристигнали, дърварите видели само една малка църквица, а вътре имало само един венец. От децата нямало и следа. Върнали се вкъщи и казали, че децата ги няма и че са видели само една църквица и един венец в нея.

— Ах, глупаци такива! — започнала да ги хока старицата. — Защо не разрушихте църквата и не ми донесохте венеца?!

И старицата тръгнала към гората заедно с тримата дървари. Децата ги видели отдалеч и Ленхен казала:

— Фогелфинден, ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя.

— Никога — отговорил Фогелфинден.

— Превърни се тогава в езеро, а аз ще се превърна в патица и ще плувам в езерото.

Като пристигнала, старицата видяла езерото. Легнала на земята и започнала да пие вода — искала да изпие цялото езеро. Ала патицата бързо доплувала до брега, хванала я с клюна за главата и я затеглила към водата. Старата вещица — защото тя наистина била вещица — паднала в езерото и се удавила.

Децата се върнали у дома и започнали да подскачат от радост. Заживели весело и щастливо и може би още са живи…

Въздушният дворец

Това се случило много отдавна, когато живял един много жесток цар. Какви ли злини не причинявал!

Веднъж той повикал своя съветник и му казал:

— Искам да намериш такъв майстор, който да ми построи въздушен дворец, но така, че покривът да не докосва облаците, а основите да не допират земята. Дворецът трябва да е по-прозрачен от въздуха, по-блестящ от слънцето и по-красив от звездите.

Съветникът знаел много добре, че желанието на царя е неизпълнимо и безсмислено, но нямало какво да стори — заповедта си е заповед и ако не я изпълниш, ще ти вземат главата. Тръгнал съветникът да търси майстор, но никъде не намерил такъв, който дори да го изслуша докрай. Те само се смеели и казвали:

— Нима е възможно да се построи въздушен дворец?!

Отчаял се съветникът и се страхувал да се върне в двореца, защото там го очаквала сигурна смърт. Вървял дълго и накрая стигнал, едва жив, до един град, където живеел прочут майстор строител. Съветникът отишъл при него и паднал на колене.

— Какво правиш? — извикал майсторът. — Стани веднага!

Но съветникът продължавал да лежи в прахта.

— Няма да стана, о, велики майсторе, докато не обещаеш да изпълниш молбата ми! — отговорил той.

— А каква е молбата ти? — попитал майсторът.

— Царят ми заповяда да намеря майстор, който да му построи въздушен дворец. Много време измина, откакто търся, но не успях да намеря! Ако се върна в двореца, лошо ме чака — царят е заповядал да ми отсекат главата.

— Царят ти е дал неизпълнима задача — казал майсторът. — Въздушен дворец не може да се построи! Но все пак аз ще ти помогна и ще те спася от ужасната смърт.

Тогава майсторът и съветникът тръгнали към двореца на жестокия цар. Щом пристигнали, той веднага наредил да доведат майстора и му казал:

— Е, майсторе, искам да ми построиш въздушен дворец, но така, че покривът му да не докосва облаците, а основите да не допират земята. Освен това той трябва да е по-прозрачен от въздуха, по-блестящ от слънцето и по-красив от звездите.

— О, господарю — съкрушено казал майсторът, — аз мога да изпълня твоето желание и да ти построя дворец, чийто покрив да не докосва облаците, а основите да не допират земята, но при едно условие — глината трябва да се размеси с вода, която по твоя заповед трябва да бъде донесена със сито.

Царят замълчал и се замислил.

— Защо така се замисли, царю? — попитал майсторът.

— Ей, човече — извикал царят. — Нима водата може да се задържи в сито?! Ти, както изглежда, си си загубил ума и говориш глупости!

— Царю, щом може да се построи дворец във въздуха, значи може да се донесе вода със сито — отговорил майсторът, поклонил се и напуснал двореца.

Така той победил царя със слово.

Дванадесетте братя

Живели някога цар и царица; имали дванадесет деца, но всичките били момчета. Веднъж царят казал на жена си:

— Ако тринадесетото дете, което ще родиш, бъде момиче, ще трябва да убием дванадесетте момчета, за да може цялото богатство и царството да останат за него.

После царят заповядал да направят дванадесет ковчега, които заключил в една тайна стая, дал ключа на царицата и й заповядал да не казва на никого за това.

Оттогава царицата станала тъжна. Един ден най-малкият й син, когото тя наричала по библейски Вениамин и който бил до нея неотлъчно, я попитал:

— Мила майко, защо си толкова тъжна?

— Скъпи синко — отговорила тя, — не мога да ти кажа това.

Ала той не й давал покой и накрая тя отключила тайната стая, показала му дванадесетте ковчега и със сълзи на очи му разказала какво е заповядал царят.

Синът й я утешил и казал:

— Не плачи, мила майчице, все ще измислим нещо.

— Най-добре е да напуснете двореца и да отидете в гората — казала царицата. — Нека някой от вас да се качи на най-високото дърво и да наблюдава кулата на двореца. Ако ми се роди син, ще издигна бял флаг — тогава ще можете да се върнете, а ако ми се роди момиче, ще издигна червен флаг — тогава трябва да бягате надалеч и Бог да ви пази!

После майката благословила синовете си и те отишли в гората. Изминали единадесет дни и дошъл редът на Вениамин да стои на стража. Като се изкачил на дървото, той видял на кулата да се развява червен флаг, а това било знак, че всички братя трябва да бъдат убити. Като чули това, останалите братя се разгневили и казали:

— Нима трябва да умрем заради някаква си девойка! Заклеваме се да отмъстим за това. Където и да срещнем девойка, ще пролеем кръвта й!

След това те се отправили към най-тъмната част на гората, където намерили изоставена колиба, и решили да живеят там. Оставили най-малкия брат да се грижи за домакинството, а те ходели на лов за зайци, птици и всякакви животни, които ставали за храна. Така отминали десет години.

В същото време момиченцето, което родила царицата, пораснало и станало красива и добра девойка със златна звезда на челото. Веднъж, когато в двореца перели бельото, тя видяла дванадесет мъжки ризи и попитала на кого са. Майка й отговорила с мъка на сърцето:

— Това са ризите на дванадесетте ти братя.

— А къде са моите братя? — попитала девойката.

— Бог знае къде са сега — отговорила майката, завела дъщеря си в тайната стая и й показала дванадесетте ковчега. — Тези ковчези бяха приготвени за твоите братя — казала тя, — но те тайно избягаха от двореца, когато се роди ти.

— Не плачи, мамо — казала девойката, — аз ще отида да ги потърся.

Взела дванадесетте ризи и тръгнала на път. Вървяла, вървяла и стигнала до същата тъмна гора. Видяла изоставената колиба и влязла вътре, край огнището седяло едно момче.

— Коя си ти и откъде идваш? — попитало то.

— Аз съм принцеса — отговорила тя — и търся дванадесетте си братя.

Показала дванадесетте ризи и тогава Вениамин разбрал, че това е неговата сестра.

— Аз съм твоят най-малък брат — казал той. — Ала трябва да те предупредя, че ние с моите братя се заклехме да убиваме всяка девойка, която срещнем, защото заради девойка бяхме принудени да напуснем двореца.

— И какво от това? Аз съм готова да умра заради братята си — казала девойката.

— Но аз не искам да умираш — отговорил Вениамин. — Затова сега ще се скриеш в едно празно буре, докато се върнат братята ми, а аз ще измисля какво да им кажа.

Когато се стъмнило, братята се върнали от лов и скоро вечерята била готова. Седнали на масата и започнали да разпитват Вениамин какво ново се е случило през деня.

— Нима не знаете? — попитал Вениамин.

— Не, не знаем — отвърнали те.

— Вие бяхте в гората, а аз си останах у дома и зная повече от вас — казал Вениамин.

— Тогава ни разкажи.

— Добре — казал той, — но първо ми обещайте, че няма да убием първата девойка, която срещнем.

— Да — извикали те в един глас, — обещаваме, само ни разкажи какво се е случило.

— Нашата сестра е тук — казал Вениамин и помогнал на девойката да излезе от бурето.

Тя била толкова прекрасна, мила и нежна, че всички се зарадвали и я обикнали от сърце. Останала да живее с тях и помагала на Вениамин в домакинството. Готвела, поддържала ред и чистота, а братята й винаги били доволни.

Веднъж Вениамин заедно със сестра си приготвил прекрасен обяд и когато всички се събрали, седнали на масата, яли, пили и били радостни и весели.

Зад колибата имало малка градина, в която растели дванадесет крина. Принцесата искала да зарадва братята си, като им поднесе по един крин след обяда. Ала в мига, в който ги откъснала, братята й се превърнали във врани. Те се издигнали над гората и отлетели. А заедно с тях изчезнала и колибата, и градинката. Клетата девойка останала сам-сама в дивата гора. Огледала се наоколо и видяла, че пред нея стои старица.

— Какво направи, детенце мое? — попитала старицата. — Защо откъсна дванадесетте крина? Сега братята ти завинаги ще останат врани.

Девойката се разплакала и казала:

— Нима няма никакъв начин да ги спася?

— Има — отвърнала старицата, — но той е толкова труден, че няма да успееш да ги спасиш — трябва да мълчиш цели седем години: нито да говориш, нито да се смееш; кажеш ли една дума само, братята ти ще умрат.

Девойката се замислила, а след минута-две решила, че ще направи всичко, но ще спаси братята си. Качила се на едно високо дърво и започнала да преде прежда.

Един ден царят отишъл на лов в гората. Изведнъж кучето му залаяло и изтичало към дървото. Той спрял при дървото и видял в клоните му девойката. Толкова бил възхитен от красотата й, че я попитал дали е съгласна да се омъжи за него. Но тя не продумала нито дума. Тогава царят се качил на дървото, взел я на ръце и я отвел в двореца. После отпразнували разкошна сватба. Ала девойката нито говорела, нито се смеела.

Така минали две години в радост и щастие. Майката на царя обаче била много зла жена и започнала да клевети младата царица.

— Каква е тази жена, която си довел в двореца? — попитала тя царя. — Ако е няма, то поне може да се засмее. Кой знае с какви лоши неща се занимава тайно в себе си.

Отначало царят не вярвал на думите й, но майка му държала на своето, обвинявайки царицата във всевъзможни грехове, докато накрая убедила царя да я осъди на смърт.

Тогава издигнали огромна клада на двора, извели царицата навън, завързали я за стълба и скоро огнените пламъци започнали да обгарят дрехата й. Царят гледал от прозореца на кулата и сълзи се стичали от очите му — той все още силно обичал своята съпруга. Но изведнъж се разнесъл шум от криле и дванадесет врани кацнали на земята. В същия миг те се превърнали в дванадесет красиви мъже. Те бързо потушили пламъците, освободили любимата си сестра и започнали да я целуват и притискат до сърцето си.

Девойката вече можела да говори и разказала на царя защо през цялото време мълчала и не се смеела. Като разбрал, че е невинна, царят се зарадвал и двамата заживели в мир и сговор до смъртта си. А злата майка на царя затворили в бъчва с горещо масло и отровни змии; мъките й, преди да умре, били страшни.

Безръкото момиче

Живял някога един мелничар; той ставал все по-беден и по-беден и накрая му останала само мелницата и една ябълка, която растяла зад нея.

Веднъж мелничарят отишъл в гората да сече дърва. Неочаквано до него се приближил старец, който рекъл:

— Стига си се мъчил с брадвата. Ще те направя богат, но трябва да ми обещаеш онова, което е зад твоята мелница.

„Сигурно говори за ябълката“ — помислил си мелничарят и обещал да му я даде. Ала старецът злобно се закикотил и рекъл:

— След три години ще дойда и ще взема това, което ми принадлежи. — И си тръгнал.

Мелничарят се прибрал у дома. Жена му го посрещнала и го попитала:

— Кажи ми, мъжо, откъде се взе цялото това богатство? Всички сандъци са пълни догоре, а аз не знам как е станало всичко това!

— Богатството ни дойде от един непознат в гората. Обеща да ме направи богат, ако му дам това, което е зад мелницата. Е, можем да му дадем ябълката.

— Ох, мъжо — завайкала се жената, — та това е бил самият дявол. Той е говорил не за ябълката, а за нашата дъщеря — тя беше зад мелницата и метеше!

Дъщерята на мелничаря била красива и скромна девойка. Три години живяла тя в страх от Бога, без да стори никакъв грях. И ето че настъпил денят, когато дяволът трябвало да дойде и да я отведе. Сутринта тя станала, измила се и очертала около себе си кръг от брашно. Не след дълго дяволът пристигнал, ала не могъл да се приближи до нея. Разгневил се и заповядал на мелничаря:

— Отнеси водата от нея, за да не може да се мие, иначе не ще имам никаква сила над нея!

Мелничарят се уплашил и изпълнил заповедта на дявола. На другата сутрин дяволът отново дошъл, но девойката измила ръцете си със сълзи и той пак не можал да се приближи до нея. Ала той така се ядосал, че в гнева си заповядал на мелничаря:

— Откъсни й ръцете, за да не може да ги мие, иначе няма да мога да се справя с нея!

Мелничарят се ужасил и извикал:

— Как да откъсна ръцете на собственото си дете?

Но дяволът го заплашил:

— Ако ти не го сториш, ще взема теб!

Мелничарят целият треперел от страх и ужас, но обещал да направи каквото искал дяволът. Отишъл при дъщеря си и казал:

— Мила дъще, трябва да ти откъсна ръцете. Ако не го направя, дяволът ще ме вземе със себе си. Прости ми за злото, което ще ти причиня!

— Мили тате, аз съм твоя дъщеря — прави с мен каквото искаш — и протегнала ръцете си към него.

На третия ден дяволът отново дошъл, но девойката толкова много плакала, че измила откъснатите си ръце със сълзи и те отново били съвсем чисти. Така дяволът изгубил сила над нея и трябвало да се примири.

А мелничарят рекъл на дъщеря си:

— Мила дъще, получих това богатство благодарение на теб и ти обещавам, че цял живот ще се грижа за теб.

— Не мога да остана тук — отговорила тя, — искам да си отида. Има добри хора, ще ми помогнат с каквото трябва.

После тя помолила да завържат за гърба й откъснатите й ръце и на разсъмване тръгнала на път. Дълго вървяла девойката, докато накрая стигнала до един дворец. На лунната светлина видяла, че в градината има прекрасни плодове. Ала не можела да влезе в нея, защото отвсякъде била обградена с ров, пълен с вода. Цял ден девойката вървяла, без да хапне нищо, била много гладна. „Ех, да можех да вляза в градината и да хапна малко плодове, иначе сигурно ще умра от глад!“ Паднала на колене и се помолила на Бога. Изведнъж се появил ангел и я превел през рова. Тя влязла в градината, а ангелът вървял след нея. Видяла дърво с прекрасни круши, повдигнала се леко и откъснала една само да утоли жаждата си. Градинарят видял девойката, но нали с нея бил ангелът, той я помислил за дух и не посмял нито да я спре, нито да я заговори. После тя се скрила зад един храст.

На другия ден царят отишъл в градината и започнал да брои плодовете. Видял, че липсва една круша, и попитал градинаря къде е тя.

— Миналата нощ в градината влезе дух; той беше без ръце, откъсна една круша от дървото и я изяде — отговорил градинарят.

— А как е преминал през рова? — попитал царят. — И къде е отишъл после?

— Някой се спусна от небето в белоснежна одежда и преведе духа през рова. Може би беше ангел и аз се изплаших.

— Ако наистина е така, както казваш — казал царят, — тази нощ ще дойда в градината да пазя заедно с теб.

Когато се стъмнило, царят отишъл в градината, взел със себе си и свещеника, за да поговори с духа. В полунощ девойката излязла иззад храста, приближила се до дървото и отново изяла една круша. Но до нея бил ангелът в бяла одежда. Тогава свещеникът отишъл при девойката и попитал:

— Дух ли си ти или човек?

— Не съм дух, ала съм изоставена от всички. Само Бог е с мен.

— Щом си изоставена от всички — казал царят, — аз ще те взема при себе си.

Царят я отвел в двореца и понеже била красива и скромна, влюбил се в нея и скоро се оженили.

Минала една година, царят трябвало да отиде на поход. Той оставил младата царица на грижите на майка й и казал:

— Ако царицата роди, веднага ми съобщи за това с писмо.

Царицата родила прекрасен син. Майка й написала на царя писмо и го пратила по вестоносец. Вестоносецът пътувал дълго и тъй като бил много изморен, легнал да си почине край един ручей и заспал. В същия миг дошъл дяволът, който искал да стори зло на добрата царица, и подменил писмото с друго. В него пишело, че царицата е родила таласъм. Царят прочел писмото, много се натъжил, но изпратил отговор, че трябва да се грижат за царицата както преди, докато той се върне. Вестоносецът взел писмото и тръгнал по обратния път, ала отново легнал да си почине на същото място и дяволът пак подменил писмото с друго. В него пишело, че царицата и детето й трябва да бъдат убити.

Като прочела писмото, майката на царицата много се изплашила и понеже не повярвала на писмото, писала на царя още веднъж. Отговор обаче не получила, защото всеки път дяволът оставял в джоба на вестоносеца лъжливо писмо, а в последното пишело, че като доказателство за изпълнената заповед на царя трябва да запазят езика и очите на царицата.

Горчиво заплакала старата майка на царицата, че трябва да пролее невинна кръв. Тогава тя заповядала да убият през нощта един елен самец, да отрежат езика му и да извадят очите му. Скрила ги и казала на младата царица:

— Не мога да заповядам да те убият, както е наредил царят, но ти не можеш да останеш тук. Вземи детето и бягай накъдето ти видят очите. Никога повече не се връщай тук!

Майката превързала детето на гърба на царицата и клетата жена напуснала двореца със сълзи на очи. Вървяла, вървяла и стигнала до една тъмна гора. Коленичила и започнала да се моли на Бога. Веднага при нея дошъл ангел, който я отвел в една колиба. Над вратата имало надпис: „Тук всеки може да живее свободно“. В същия миг от там излязла белоснежна девойка и казала:

— Добре дошла, царице! — и я въвела в колибата. После отвързала детето, положила го върху гърдите на царицата, за да го накърми, а след това го сложила да спи върху красива постеля. А царицата попитала:

— Откъде знаеш, че съм царица?

Белоснежната девойка отговорила:

— Аз съм ангел, изпратен от Бога да пазя теб и детето ти.

Така царицата живяла в колибата седем дълги години. Тя била все така мила и скромна и затова по Божия милост й пораснали отново ръце.

Един ден царят се върнал у дома от поход и първото нещо, което пожелал, било да види жена си и малкия си син. Майката на царицата се разплакала и казала:

— Ти, зли човече, защо ми заповяда да погубя една невинна душа? — И му показала писмата, които дяволът бил оставил вместо истинските. — Постъпих така, както ми нареди. — Тогава тя му показала като доказателство езика и очите на елена.

А царят се разридал и с горчиви сълзи оплакал младата си жена и невръстното им дете. Ала майката се съжалила над него и решила да му каже истината:

— Успокой се, царю, тя е жива. Аз заповядах тайно да убият един елен и да вземат езика и очите му, завързах детето на гърба на жена ти и я накарах да бяга където й видят очите. Тя никога повече няма да се върне тук.

— Ще тръгна да я търся по целия свят и няма да се върна, докато не я намеря! — казал царят и се приготвил за път.

Дълго странствал той, цели седем години се скитал по широкия свят, за да търси любимите си жена и дете, ала всичко било напразно. Накрая решил, че те са умрели. Но един ден царят попаднал в една тъмна гора, в която намерил малка колиба с надпис: „Тук всеки може да живее свободно“. Изведнъж пред него се появила белоснежна девойка, въвела го в колибата и казала:

— Добре дошъл, царю! Откъде идваш?

— Вече седем години се скитам по широкия свят — отвърнал той, — за да търся жена си и детето си, но не мога да ги намеря.

Когато се стъмнило, ангелът постлал на царя хубава постеля, той легнал и веднага заспал. На сутринта, когато се събудил, видял пред себе си красива млада жена и голямо момченце.

— Коя е тази жена? — попитал той.

— Това е твоята жена — отвърнал ангелът.

— А кое е това дете? — попитал отново царят.

— Това е твоето дете, царю — отговорил ангелът.

— Но моята жена беше с откъснати ръце — рекъл царят.

Тогава царицата казала:

— Ръцете ми пораснаха отново по Божията воля.

Царят се убедил, че това са неговите жена и дете, прегърнал ги, целунал ги и казал:

— Камък ми падна от сърцето!

После тримата се отправили към двореца при старата си майка. Царят и царицата направили сватба още веднъж и живели щастливо до дълбока старост.

Камък, който гори

Живяла някога една девойка на име Розхен. Веднъж тя отишла на полето, за да бере цветя. Както вървяла, неусетно стигнала до една гора, сред която се издигал красив дворец, обграден с високи стени. Розхен приближила до портите и видяла, че те са обвити от паяжина — от дълго време никой не бил минавал през тях. И понеже не била страхлива, влязла в двореца. Тръгнала из залите, една от друга по-красиви, в които лампите ярко светели, но никъде нямало жива душа. Като стигнала до последната зала, Розхен отворила вратата и надникнала вътре. Там на меко, пухено легло лежал момък с неописуема красота. „Сигурно това е господарят на двореца“ — помислила си Розхен и се приближила. Момъкът лежал неподвижно и сякаш не дишал, а по целите му крака били набодени малки игли. Розхен приседнала на леглото и започнала да вади иглите. Щом извадела една, веднага намазвала раната с лековит мехлем. Така седяла цял ден и цяла нощ и накрая очите й започнали да се затварят от умора.

По едно време дочула някакъв шум навън. Показала се на прозореца и видяла, че по пътя минава богат търговец, съпровождан от прислуга.

— Хей! — извикала тя. — Изпратете някого да ми помогне! Ще ви платя колкото поискате.

Търговецът спрял и изпратил една девойка в двореца, която обаче била много хитра и лукава. Розхен я завела при момъка и казала:

— Извади тези игли, а в това време аз ще легна да си почина.

Когато хитрата девойка извадила и последната игла, момъкът се пробудил, надигнал се и попитал:

— Коя си ти?

— Аз те спасих от смърт — отговорила девойката.

— А онази коя е? — попитал той, като посочил Розхен.

— Тя е моята прислужница.

После девойката станала, разтърсила Розхен и викнала:

— Хайде, ставай, мързеливке! Нищо друго не правиш, освен да спиш! Раздвижи се и започни да вършиш нещо.

Розхен се разплакала, но се подчинила.

Минало време и момъкът оздравял. Един ден решил да отиде до града и попитал хитрата девойка:

— Какъв подарък искаш да ти донеса?

Тя поискала да й донесе дрехи от свила, златен пръстен и огърлица от скъпоценни камъни.

— А ти какво искаш? — обърнал се момъкът към Розхен.

— Донеси ми камък, който гори — отговорила тя.

Като пристигнал в града, той започнал да търси при търговците камък, който гори. Един от тях му казал:

— Такъв камък взима само този, който е дълбоко наранен. За какво ти е?

— Трябва ми — кратко отговорил момъкът, взел камъка и се върнал в двореца.

Щом го подарил на Розхен, тя го поставила пред себе си и започнала през сълзи да говори какво е преживяла. Още при първите й думи от камъка се появила ярка светлина. А когато тя започнала да разказва как седяла ден и нощ и вадила иглите от нозете на момъка, как помолила пътуващия търговец за помощ и той изпратил една девойка, и какво унижение трябва сега да търпи, от камъка лумнал пламък и след миг се разгорял страшен огън. От мъка и унижение Розхен понечила да се хвърли в огъня, но момъкът бързо притичал и я вдигнал на ръце. После изгонил злата и лукава девойка от двореца, оженил се за Розхен и двамата заживели щастливо до края на живота си.

Бялото цвете

Имало едно време един търговец, който имал три дъщери. Веднъж той им рекъл:

— Мили мои деца, утре заминавам на дълъг път. Кажете какво да ви донеса, като се върна?

Най-голямата дъщеря казала:

— Искам да ми донесеш бисерна огърлица.

По-малката рекла:

— А на мен донеси златна гривна.

— А ти, дъще, какво искаш? — попитал бащата най-малката.

Тя прегърнала баща си и казала:

— Искам да се върнеш жив и здрав. А като минеш през някоя гора, откъсни ми едно бяло цвете.

Тръгнал търговецът на път. Обикалял дълго и спечелил много пари. Купил огърлица на най-голямата си дъщеря и златна гривна на по-малката. Когато се връщал, минал през една гъста гора. Сред гората съзрял великолепен дворец. До двореца се издигало голямо дърво, а под него растяла момина сълза. Щом видял белите цветове, той се зарадвал и си казал: „Ето бяло цвете за най-малката ми дъщеря“.

Посегнал да го откъсне, ала изведнъж от гората изскочил лъв и ревнал страховито. Търговецът се разтреперил от страх. Тогава лъвът се изправил на задните си крака и заговорил с човешки глас:

— Защо откъсна моето цвете? Сега ще те разкъсам!

— Моля те, недей! — извикал търговецът. — Не знаех, че цветето е твое. Исках да го откъсна за моята най-малка дъщеря.

— Нищо не може да те спаси. Ще те разкъсам!

— Моля ти се, пожали ме! Какво ще правят моите дъщери без мен? Ще ти дам пари колкото поискаш, само не ме погубвай!

— Не искам пари — отговорил лъвът. — Само едно нещо може да те спаси. Ако ми обещаеш, че когато се прибереш у дома, ще ми дадеш онова, което те срещне най-напред, ще ти подаря живота и ще ти позволя да откъснеш бялото цвете за твоята дъщеря.

Замислил се търговецът. Ами ако го срещне някоя от дъщерите му? Как ще я даде на този свиреп лъв?

— Казвай, нямам време да чакам — изревал лъвът. — Обещай ми или ще те разкъсам!

Търговецът нямало какво да стори и обещал. Взел бялото цвете и тръгнал към дома.

Още не бил стигнал къщата, когато насреща му изтичала най-малката дъщеря, прегърнала го и казала:

— Добре дошъл, татко! Донесъл си ми бяло цвете, любимото ми бяло цвете!

И тогава търговецът заплакал.

— Защо плачеш, татко? — попитала дъщеря му.

— Как да не плача, дъще! Скъпо ми струва това цвете. Заради него обещах на един свиреп лъв да му дам онова, което ме срещне най-напред, когато се прибера у дома. Иначе щеше да ме разкъса. О, дъще, защо излезе да ме посрещнеш?

— Не плачи, татко — утешила го най-малката дъщеря. — Щом си обещал, ще отида при лъва. Ще се върна жива и здрава.

На другата сутрин тя се сбогувала с баща си и сестрите си, взела бялото цвете и тръгнала на път. Дълго вървяла и накрая стигнала гората. Когато навлязла в нея, видяла красивия дворец. В този миг срещу нея излязъл лъвът. Посрещнал я кротко и ласкаво й заговорил:

— Ела, красива девойко — казал той. — Ще те заведа в моя дворец. Няма да ти сторя нищо лошо. Аз съм принц, но зла магьосница ме превърна в лъв. Само през нощта ставам отново човек. Тя омагьоса и моите слуги и придворни. През деня те са лъвове, а през нощта — хора. Влез в двореца и почакай там до вечерта.

Девойката влязла в двореца и вечерта принцът отишъл при нея. Той бил толкова красив, че тя веднага го обикнала. Принцът седнал до нея и я попитал:

— Искаш ли да станеш моя жена? Съгласна ли си да живееш в тази омагьосана гора и да бъдеш моя радост и утеха?

— Съгласна съм — отговорила девойката.

Още същата вечер те се оженили и заживели щастливо.

Един ден лъвът отишъл при своята съпруга и рекъл:

— Узнах от пътници в гората, че утре се жени най-голямата ти сестра. Ако искаш, отиди на сватбата. Моите лъвове ще те придружат.

Принцесата се зарадвала и се приготвила за път. Лъвовете я придружили до бащиния й дом. Когато я видели, баща й и сестрите й изтичали да я посрещнат и радостно извикали:

— Ти си жива! Кажи, как успя да се спасиш?

— Омъжих се за лъва — отговорила принцесата.

— Какво говориш?

— Той е омагьосан принц; през деня е лъв, а през нощта отново се превръща в човек.

И най-малката сестра разказала колко добър е принцът и колко щастливо живеят заедно.

След празненството лъвовете дошли и отвели принцесата в гората.

Скоро след това била сватбата на по-малката сестра. Отново поканили принцесата. Тогава тя казала на лъва:

— Този път няма да отида сама. Ще дойдеш и ти на сватбата.

— Не трябва да идвам с теб — отговорил лъвът. — Много е опасно. Ако ме докосне само един лъч от запалена свещ, ще се превърна на гълъб. Седем години ще летя с гълъбите и ще бъдем далеч един от друг.

— Не се страхувай — рекла принцесата, — аз ще те пазя като очите си.

Лъвът се съгласил и двамата отишли на сватбата. Когато пристигнали, най-малката дъщеря наредила да отделят една тъмна стая, в която не прониквала никаква светлина. През цялото време лъвът трябвало да стои в нея. Ала между дъските на вратата имало малки цепнатини, които не се забелязвали.

Вечерта след сватбата, когато започнало празненството, навсякъде из къщата запалили свещи. Като ги разнасяли край стаите, един лъч проникнал между цепнатините на вратата на стаята, където бил затворен омагьосаният принц. Щом лъчът проблеснал в тъмнината, принцът се превърнал в гълъб. Когато принцесата влязла и видяла белия гълъб, казала със сълзи на очи:

— Какво ще правим сега? Аз съм виновна за всичко!

Гълъбът отговорил:

— Седем години ще бъда гълъб. Но където и да летя, ще пускам бели перца. Те ще ти показват пътя. Ако ме следваш неотклонно, ще ме спасиш от магията.

И гълъбът отлетял.

Младата принцеса го следвала неотклонно. Вървяла дълго и преминала през много трудности. Най-сетне настъпила седмата година. Принцесата се зарадвала, че мъките й ще свършат. Ала един ден белите перца престанали да падат. Гълъбът изчезнал. Принцесата разпитвала навсякъде, но никой не можал да й каже къде е отлетял гълъбът. Тогава тя отишла при слънцето.

— Слънчице ясно, ти грееш отвисоко и виждаш всичко. Не знаеш ли къде е моят гълъб?

— Не зная — отговорило слънцето. — Не съм виждало твоя гълъб. Но ще ти дам тази кутийка. Отвори я, когато си в опасност.

— Благодаря ти — казала принцесата и отново тръгнала на път.

Отишла при месеца.

— Месечко светлолик, ти светиш отвисоко и виждаш всичко. Не знаеш ли къде е моят гълъб?

— Не зная — отговорил месецът. — Не съм виждал твоя гълъб. Но вземи това яйце. Счупи го, когато се намираш в най-голяма опасност.

— Благодаря ти, месечко — казала принцесата, взела яйцето и продължила пътя си.

Отишла при вятъра.

— Вятърко лекокрил, ти летиш навсякъде. Не си ли виждал моя гълъб?

— Видях го — отговорил вятърът. — Той отлетя към Червеното море. Там отново се превърна в лъв, защото вече изминаха седем години. Ала ден и нощ се бие с една огнена ламя. Тази ламя е омагьосана принцеса.

Принцесата се разплакала и попитала вятъра:

— Как да помогна на лъва, за да победи ламята?

Вятърът отговорил:

— Отиди до Червеното море. Край брега ще видиш дванадесет дървета. Отчупи една пръчка от най-високото дърво и удари с нея ламята. Тогава лъвът ще я победи и отново ще се превърне в човек, а ламята ще се превърне в принцеса. В това време при вас ще долети голяма птица. Качете се на нея, тя ще ви пренесе през морето. А сега вземи този орех — когато достигнете до средата на морето, хвърли го във водата. От него ще израсне високо дърво, на което ще кацне птицата, за да си почине. Иначе няма да успее да ви пренесе през морето. Ако не хвърлиш ореха, птицата ще ви хвърли във водата.

Тръгнала принцесата отново на път. Вървяла дълго и стигнала до Червеното море. Видяла дванадесетте дървета и откъснала една пръчка от най-високото. Ударила с нея ламята и лъвът я победил. В същия миг и той, и ламята приели човешки образ. Щом се освободила от магията, принцесата хванала принца за ръка и скочила заедно с него върху гърба на голямата птица. Тя отлетяла и отнесла двамата надалеч.

Останала сама на брега, девойката горчиво заридала. Ала скоро се съвзела и си казала: „Каквото и да стане, ще намеря любимия си съпруг. Ще тръгна по целия свят, но отново ще го видя и ще го отърва от принцесата.“

Дълго вървяла красивата девойка и накрая стигнала до двореца на принцесата. Там разбрала, че тя иска да се омъжи за нейния съпруг. Затова го държала затворен в двореца и никой не можел да го зърне. С него се срещала само принцесата и стражът, който му носел храна.

Тогава девойката си спомнила за кутийката, която й дало слънцето. Когато я отворила, от нея излязла прекрасна златна рокля. Облякла я и отишла в двореца. Всички придворни ахнали от почуда. Смаяла се и принцесата. Такава прелестна рокля не били виждали никъде. Принцесата решила да купи роклята и да я облече на сватбата. Повикала настрани девойката и й рекла:

— Продай ми роклята си. Трябва ми за сватбата. Ще ти дам пари колкото поискаш.

— Ще ти я продам — отговорила красивата девойка, — но не искам пари за нея.

— Ще ти дам каквото пожелаеш — казала принцесата. — Кажи какво искаш.

— Искам да ме пуснеш за един час при твоя годеник, за да поговоря с него.

Отначало принцесата не се съгласила, но роклята толкова й харесвала, че отстъпила. Накарала обаче стражът да даде на принца упойно питие.

Когато девойката влязла при любимия си принц, той спял дълбок сън. Тя седнала до него и започнала да му говори:

— Седем години те търсих. Заради теб ходих при слънцето, при месеца и при вятъра. Помогнах ти да победиш страшната ламя… О, принце, не ме забравяй!

Ала принцът нищо не чул. Струвало му се, че повява тих ветрец и шепне в листата на дърветата в царската градина.

След час извели девойката от покоите на принца. Тя дала роклята на принцесата и излязла от двореца покрусена. Повървяла малко, а после седнала под едно дърво да си почине и заплакала. Изведнъж си спомнила за яйцето, което й подарил месецът. Счупила го и от него излязла златна квачка с дванадесет златни пиленца.

На другия ден девойката тръгнала с квачката и пиленцата към двореца. Всички придворни излезли, за да ги гледат. Дошла и принцесата. Пиленцата толкова й харесали, че тя повикала настрана девойката и й рекла:

— Продай ми тези пиленца. Ще ти дам пари колкото поискаш.

— Не ги продавам за пари — казала девойката. — Искам да ме пуснеш да поговоря още един час с твоя годеник и ще ти ги дам.

Принцесата се съгласила, но отново накарала стража да даде на принца упойно питие. Когато обаче стражът влязъл при принца и му подал питието, той попитал:

— Какво е това питие? Ти и вчера ми даде от него. Щом отпих една глътка, веднага заспах. Струваше ми се, че вятърът шепне в листата на дърветата.

Тогава стражът отговорил:

— Щом питаш, ще ти кажа, принце. Това питие е упойно. Принцесата ме накара да ти го дам. Когато вчера отпи от него, веднага заспа. Тогава при теб дойде една красива девойка. Тя плака и разказа колко дълго те е търсила и колко е страдала за теб… Ала след един час я изведоха оттук. Ти още спеше.

Принцът излял питието, легнал в леглото и се престорил на заспал.

Довели красивата девойка. Тя седнала до принца и започнала да разказва. Принцът познал гласа на любимата си жена, скочил, прегърнал я и казал:

— Ти ме спаси от ужасната магия. Досега живеех като на сън. Тази принцеса ме омагьоса отново, защото иска да се омъжи за мен. Но сега вече нищо не може да ни раздели.

— Да бягаме оттук! — казала девойката.

— Да бягаме! — рекъл принцът. — Трябва да намерим морската птица. Тя ще ни отведе надалеч.

Двамата избягали тайно от двореца. Намерили голямата птица, качили се на гърба й и тя ги понесла над Червеното море. Когато стигнали средата на морето, девойката пуснала ореха, който й дал вятърът. Изведнъж от водата изникнало огромно дърво. Птицата кацнала на него, за да си почине. После отново полетяла и отнесла принца и неговата красива жена в един прекрасен край, където двамата заживели щастливо.

Старото куче

Живял някога един селянин, който имал вярно куче. Наричали го Султан. Ала кучето остаряло, изпадали му зъбите и вече не можело да пази къщата и добитъка както преди.

Една сутрин селянинът казал на жена си:

— Утре ще убия кучето, не го бива за нищо.

На жената й дожаляло за старото куче и казала:

— Защо ще го убиваш? Толкова години ни служи вярно. Защо да не му даваме по някой залък, та и то да прекара добре старините си?

— Какво говориш? — извикал селянинът. — То вече няма зъби и никой крадец няма да се изплаши от него. Когато беше добър пазач, получаваше хубава храна. Сега само ще ни бъде в тежест.

В това време бедното куче лежало на слънце, недалеч от своите стопани, и чуло какво си говорят. Натъжило се много, като разбрало, че на другия ден ще трябва да се прости с живота си. Вечерта кучето отишло в гората и намерило своя стар приятел Кумчо Вълчо.

— Какво те носи насам, приятелю? — попитал вълкът.

— Беда, голяма беда ме сполетя, Вълчо. Дълги години служих предано на господарите си. Но сега, когато остарях и не мога да ги пазя от крадците, те искат да ме убият… Дошъл съм при теб за съвет. Кажи ми какво да правя, за да се спася.

— Не бой се, приятелю — рекъл вълкът. — Аз ще те науча какво да направиш, за да вразумиш стопаните си. Утре те ще отидат на полето, ще вземат и детето си. Ще го оставят да спи на сянка под някое дърво. Ти ще легнеш до него и ще се престориш, че го пазиш. Тогава аз ще изляза от гората, ще грабна детето от люлката и ще хукна да бягам, а ти ще се втурнеш след мен. Аз ще се престоря, че съм се уплашил, ще изпусна детето, а ти ще го вземеш и ще го занесеш на господарите си. Ще видиш колко ще ти бъдат признателни и ще те гледат на старини по-добре отпреди.

Както казал вълкът, така и направили.

На другия ден селянинът и жена му отишли на полето. Оставили детето да спи на сянка под едно дърво, а кучето легнало до детето и се престорило, че го пази.

Не минало много време, вълкът дошъл и грабнал детето. Селянинът извикал, ала вълкът хукнал към гората. Тогава старото куче го настигнало и спасило детето. Занесло го при своите господари. Селянинът се зарадвал, погалил кучето по гърба и казал:

— Жив да си, стари ми приятелю! Какъв грях щях да сторя, ако те бях убил! Отсега нататък ще живееш при нас охолно и спокойно до края на живота си.

После селянинът рекъл на жена си:

— Тази вечер ще сготвиш каша на стария Султан, за да я гълта, без да я дъвче. Ще му направиш и мека постеля. Ще го гледаме като наше дете.

И наистина оттогава кучето заживяло още по-добре, отколкото на младини.

Един ден дошъл вълкът и казал на кучето:

— Много добре прекарваш старините си. Дължиш го на мен и затова ще трябва да ми направиш една услуга. Ще се престориш, че не виждаш с едното око, и ще ме оставиш да грабна някоя тлъста овчица от стадото на твоя стопанин.

— Не — отговорило старото куче, — не мога да направя това. Винаги съм служило вярно на своя господар и така ще бъде до края на живота ми.

— Лошо ми се отблагодаряваш — казал вълкът. — Ако не ми помогнеш, ще остана гладен — в днешно време не се краде лесно.

— Не разчитай на мен, Вълчо. Казах ти и отново ти повтарям — ще служа вярно на господаря си докрай.

Вълкът помислил, че кучето се шегува, и още същата вечер се промъкнал в кошарата на селянина. Ала то го усетило и излаяло. Селянинът изскочил навън, грабнал една тояга и здраво наложил неканения гост. Вълкът едва успял да се измъкне. Но като прескочил плета, извикал на кучето:

— Постъпи зле с мен, неблагодарнико! Но помни, че ще си изпатиш!

На другия ден вълкът изпратил глигана при старото куче.

— Слушай, стари приятелю — рекъл глиганът. — Кумчо Вълчо ме изпрати да те поканя да дойдеш в гората, за да си премерите силите и смелостта. Който се окаже по-силен и по-смел, ще разполага с живота на другия и ще направи с него каквото си иска.

— Добре — отговорило кучето, — кажи на вълка да ме чака в гората. Ще дойда още днес.

Дълго мислило кучето как да надхитри вълка и накрая измислило. Отишло при един котарак, който имал три крака и дълга бяла опашка.

— Ела с мен да уплашим вълка — казало кучето.

— Как ще го уплашим? Той е по-силен от нас!

— Ще го надхитрим — отговорило кучето. — Сега той ни чака край гората. Като наближим, ти, както куцаш, ще започнеш да се навеждаш и да размахваш опашката си. Аз ще вървя до теб, така че да изглежда, че аз я размахвам, отдалеч ще прилича на сабя.

Котаракът се съгласил и двамата тръгнали към гората. Скоро вълкът и глиганът ги съгледали. Котаракът се навеждал и размахвал нагоре опашката си, а старото куче вървяло до него.

— Олеле! — извикал вълкът. — Кучето размахва сабя! Отиде ми животецът!

— А другарят му събира камъни, за да ни замеря! — провикнал се глиганът.

Вълкът и глиганът се изплашили и хукнали да бягат. Бягали, бягали, докато накрая глиганът се скрил в храсталака, а вълкът се покатерил на едно дърво.

Кучето и котаракът навлезли в гората и много се почудили, като не видели Кумчо Вълчо и глигана.

Ала ушите на глигана замърдали в храсталака, котаракът помислил, че е мишка, и здраво захапал ухото на глигана.

Глиганът изквичал, хукнал да бяга и извикал:

— Виновникът се крие горе на дървото!

Кучето и котаракът погледнали нагоре.

— Е, Вълчо, защо си се качил на дървото? От нас ли те е страх? Хайде, слез долу. Нека да забравим нашите разправии и да заживеем отново в мир и сговор.

— Признавам, че се изплаших, стари приятелю — отговорил вълкът. — Ти си по-силен и по-смел от мен. Можеш да разполагаш с живота ми. Но сега разбрах, че няма да ми сториш нищо лошо, и затова ще сляза. Ще заживеем отново в мир и сговор. Искам да ми бъдеш верен приятел.

— Ще ти бъда, Вълчо — рекло кучето. — Но и ти не трябва да ме караш да изменям на господаря си. Трябва да бъдем приятели за добро, а не за лошо на другите.

Старото куче и вълкът заживели отново като стари приятели.

Допълнителна информация

$id = 648

$source = Моята библиотека