Издателство „Винъл и синове“ най-сетне публикува дългоочаквания първи том от списъците с прането на Метерлинг („Сборник списъци с прането на Ханс Метерлинг“, т.1, с.437, с предговор от 32 страници, индекс, цена 18,75 долара) с компетентен коментар от Гюнтер Айзенбуд, известен изследовател на Метерлинг. Издаването на списъците отделно, преди да излязат и четирите обемисти тома събрани съчинения, е не само достойно за похвала, но и много умно дело, защото тази безкомпромисна и блестяща книга веднага ще погребе неприятните слухове, че след като обра богатите плодове от романите, пиесата, записките, дневниците и писмата на Метерлинг, „Винъл и Синове“ се опитва да изрови още печалба от същата златна мина. Злите езици не са си направили добре сметката! Защото още първият списък с пране на Метерлинг
Списък №1
6 чифта шорти
4 юнашки фланелки
6 чифта сини чорапи
4 сини ризи
2 бели ризи
6 носни кърпи (без колосване)
дава ясна и почти пълна представа за личността на този буен гений, известен на съвременниците си като Перкото от Прага. Списъкът е бил нахвърлян, когато Метерлинг пише „Изповедите на чудовищното сирене“ — зашеметяваща философска творба с огромно значение, в която той доказа, че Кант не само не е бил прав за Вселената, но и не си е плащал сметките. Неприязънта на Метерлинг към колосаните дрехи е била характерна за онова време и когато му върнали вързопа в доста вдървено състояние, той се оклюмал и изпаднал в депресия. Хазайката му фрау Вайзер доверила на приятели, че „хер Метерлинг не излиза от стаята си с дни и ридае, защото са колосали шортите му“. Преди време Бройер установи връзка между твърдото бельо и постоянното подозрение на Метерлинг, че мъже с двойни брадички разпространяват слухове за него („Метерлинг: Параноидна депресивна психоза и ранните списъци“, изд. „Дайс Прес“). Темата за неспазването на инструкции се появява в единствената пиеса на Метерлинг — „Астма“, в сцената, когато Нидълман подава по погрешка прокълнатата тенис топка на Валхала.
Очебийната загадка във втория списък:
Списък №2
7 чифта шорти
5 юнашки фланелки
7 чифта черни чорапи
6 сини ризи
6 носни кърпи (без колосване)
са седемте чифта черни чорапи, тъй като отдавна се знае, че Метерлинг е бил едва ли не влюбен в синия цвят. И наистина, дълги години само споменаването на друга краска е можело да го вбеси както в случая с поета Рилке, когото той блъснал с главата надолу в една лайнарка, защото му казал, че харесва жени с кафяви очи. Според Анна Фройд („Чорапите на Метерлинг като израз на фалическата майка“, публ. в журнала „Психоанализа“, бр. ноември 1935 г.) внезапното му увлечение по чорапи с мрачен цвят било свързано с мировата скръб, която го била налегнала след така наречения инцидент в Байройт. Там по време на първото действие на „Тристан“ той кихнал и въздушната струя отвяла тупето от главата на един от най-богатите благодетели на операта. Всички в залата го погледнали с отвращение, но Вагнер го защитил със станалата вече крилата фраза: „Всички кихаме“. Тогава Козима Вагнер се обляла в сълзи и обвинила Метерлинг, че саботира творческите изяви на съпруга й.
Няма никакво съмнение, че Метерлинг е имал задни мисли спрямо Козима Вагнер. Известно е, че веднъж в Лайпциг той взел ръката й в своята, а четири години по-късно в Рурската долина сторил същото. По време на буря в Данциг направил непочтена забележка относно прасците й и тогава тя решила, че е по-добре да не го вижда повече. Метерлинг се прибрал у дома покрусен и седнал, та написал „Мислите на едно пиленце“. Оригиналният ръкопис подарил на Вагнерови с посвещение. Когато разбрал, че те използват труда му, за да си подпират крака на кухненската маса, Метерлинг съвсем оклюмал и минал на черни чорапи. Хазайката му как ли не го умолявала да се върне към любимия си син цвят или поне да опита с кафяв, ала той я наругал: „Млък ма, курво! Да не искаш да нахлузя калцуни на разноцветни ромбчета?“
Списък № 3
6 носни кърпи
5 юнашки фланелки
8 чифта чорапи
3 долни чаршафа
2 калъфки за възглавници
В третия списък за първи път се появява спално бельо.
Метерлинг много си падал по него, но най обичал калъфките за възглавници, които със сестра си като деца надявали на главата си и играели на призраци, докато един ден не се спънал в някакъв камък и едва не се пребил. Метерлинг обичал да спи на прани чаршафи досущ като героите от романите му. Хорст Васерман, импотентният ковач от „Филе от херинга“, убива човек, защото спалното му бельо не било сменено, а Джени от „Пръста на пастира“ е готова да легне с Клайнман (когото мрази, тъй като разтрива майка й с масло), „щом това ще стане между меки чаршафи“. Истинска трагедия е, че перачницата нито веднъж не е обработила чаршафите по вкуса на Метерлинг, но е пълен абсурд да се твърди, както Пфалц например, че ужасът от този факт му е попречил да завърши „Накъде си се запътил бе, кретен“. Метерлинг се е наслаждавал на удобството да дава чаршафите си за пране навън, но не е бил зависим от това.
Всъщност онова, което е попречило на Метерлинг да довърши дълго обмисляната книга с поезия, е била нещастна любов, което личи от известния четвърти списък.
Списък №4
7 чифта шорти
6 носни кърпи
6 юнашки фланелки
7 чифта черни чорапи (без колосване)
През 1884 г. Метерлинг срещнал Лу Андреас-Саломе и изведнъж, както виждаме, е започнал да се пере всеки ден. Запознал ги Ницше, който казал на Лу, че Метерлинг е или гений или идиот и я помолил, ако може, да разбере кое от двете. По онова време специалните 12-часови поръчки за пране ставали все по-популярни на континента, особено сред интелектуалците, и Метерлинг приветствал нововъведението. Ако не друго, услугата поне се извършвала в срок, а Метерлинг просто бил влюбен в точността. На срещи винаги отивал по-рано — понякога с дни преди уречения час, та се налагало да му търсят стая и да го настаняват. Лу също обичала всеки ден да получава чисто пране. Радвала се на пратките като малко дете и често извеждала Метерлинг на разходка в гората, където заедно разопаковали току-що пристигналия вързоп. Тя обожавала неговите юнашки фланелки и носни кърпи, а шортите му направо боготворяла. Веднъж писала на Ницше, че шортите на Метерлинг са най-върховното нещо, което някога била виждала, по-върховно дори от „Тъй рече Заратустра“. Ницше реагирал на това като истински джентълмен, но винаги завиждал на Метерлинг заради бельото му и казвал пред приятели, че го намирал „крайно хегелианско“. Лу Саломе и Метерлинг скъсали след Големия петмезен глад през 1886 г. и докато той не й простил, тя никога не пропускала да отбележи, че в „неговия мозък има места, по-гладки и от изопнат болничен чаршаф“.
Списък №5
6 юнашки фланелки
6 чифта шорти
6 носни кърпи
Петият списък е вечната загадка за изследователите най-вече защото в него изобщо липсват чорапите. (Години по-късно Томас Ман бил дотам обсебен от този въпрос, че написал цяла пиеса, посветена на него — „Чорапите на Моисей“, която, без да иска, изпуснал през решетката на един отходен канал. Без майтап!) Защо този литературен гигант така внезапно изхвърля чорапите от седмичния си списък за пране? Това в никакъв случай не е признак за наближаващата му лудост, както твърдят някои, въпреки че по онова време в поведението на Метерлинг вече са се забелязвали някои странности. Все си мислел, че някой го преследва или че той преследва някого. На близки приятели казвал, че имало правителствен заговор да бъде открадната брадичката му, а веднъж на почивка в Йена цели четири дни не могъл да произнесе друга дума освен „патладжан“. Все пак тези пристъпи са били откъслечни и не обясняват изчезването на чорапите. То не е свързано и с желанието му да се изкара по-велик от Кафка, който за кратък период от живота си престанал да носи чорапи заради глождещото го чувство за вина. Айзенбуд обаче ни уверява, че Метерлинг си носел чорапите. Само че престанал да ги дава за пране! А защо? Защото точно тогава се сдобил с нова хазайка — фрау Милнер, която се съгласила да му ги пере на ръка. Този жест така трогнал Метерлинг, че той завещал на жената цялото си богатство, което се състояло от една черна шапка и малко тютюн. Тя е и увековечена като Хилда в сатиричната му алегория „Божествената кръв на мама Брант“.
Очевидно личността на Метерлинг е започнала да се разпада преди 1894 г., ако се съди по шестия списък,
Списък № 6
25 носни кърпи
1 юнашка фланелка
5 чифта шорти
1 чорап
и няма нищо чудно в това, че тъкмо тогава той започва да посещава Фройд. С него се бил запознал преди години във Виена на постановка на „Едип цар“. Ледена пот избила Фройд и се наложило да го изнесат от залата. Сеансите им преминавали доста бурно ако се вярва на записките на Фройд, и Метерлинг се държал враждебно. Веднъж той заплашил психоаналитика, че ще му колоса брадата. Често споменавал, че Фройд му приличал на неговия перач. Лека-полека на бял свят излезли необикновените взаимоотношения между Метерлинг и татко му. (Изучаващите Метерлинг вече знаят за баща му — дребен чиновник, който се надсмивал на сина си, сравнявайки го с наденица.) Фройд записал един много показателен сън, разказан му от Метерлинг:
На вечеря съм с приятели, когато изневиделица се появява мъж с пълен супник, закачен на въже. Той обвинява бельото ми в предателство и когато една от дамите казва нещо в моя защита, челото й се откачва и пада. Това ми се сторва много забавно и прихвам. Скоро всички се заливат от смях, с изключение на моя перач, който седи умърлушен и пълни ушите си с овесена каша. Влиза баща ми, сграбчва челото на жената и хуква с него навън. Търчи като щур из площада и крещи: „Най-после! Слава Богу! Имам си мое чело! И не трябва да разчитам на оня тъпак, сина ми!“ Това ме потиска и ми иде да целуна прането на кмета. (На това място пациентът се разридава и останалата част от съня изфирясва от паметта му.)
С проникновенията от този сън Фройд успял да помогне на Метерлинг и двамата станали много близки извън психоанализата. Ала Фройд никога не позволил на Метерлинг да му мине отзад.
В том II Айзенбуд щял да ни запознае със списъците от 7-и до 25-и номер, включващи годините, през които Метерлинг имал „лична перачка“, както и с патетичното неразбирателство с китаеца на ъгъла.
Не е тайна, че организираната престъпност в Америка гуши всяка година над четирийсет милиарда долара. Това е солидна сума, особено като се има предвид, че мафията почти не харчи за канцеларски материали. Според достоверни източници миналата година Коза ностра е отделила не повече от шест хилядарки за бланки и пликове и още по-малко за кламери. На всичко отгоре е плащала на една-единствена секретарка, която тракала цялата кореспонденция на машина, а офисът й бил тикнат в три стаички, ползвани на орташки начала заедно с школата по танци „Фред Перски“.
През миналата година с прякото участие на организираната престъпност са били извършени повече от сто убийства, а в още няколкостотин други мафиозите са били замесени косвено, като са наемали коли за стрелците или са им държали палтата. Незаконните дейности на хората от Коза ностра са включвали още хазарт, наркотици, проституция, похищения, неправомерни заеми и превозването на огромен кит — белуга през държавната граница с користна цел. Пипалата на тази подкупна империя са проникнали дори в правителството. Само преди няколко месеца двама главатари на банди, срещу които се води федерално разследване, преспаха в Белия дом, а президентът си легна на едно диванче.
През 1921 г. Томас Ковело Касапина и Чиро Сантучи Крояча се опитали да организират разнородни етнически групи от подземния свят и така да завладеят Чикаго. Планът им бил провален, когато Албърт Корила Позитивиста видял сметката на Кид Липски, затваряйки го в килер, от който изсмукал със сламка всичкия въздух. Братът на Липски — Менди (с прякори Менди Люис, Менди Ларсен и Менди Прякора), отмъстил за убийството, като отвлякъл брата на Сантучи — Гаетано (известен още като Малкия Тони или Равина Хенри Шарпстейн), и го върнал след няколко седмици на роднините му разфасован в двайсет и седем буркана за туршия. Това поставило началото на истинска кървава баня.
Доминик Мион Влечугото застрелял пред един бар в Чикаго Лоренцо Късметлията (кръстен така, защото бомба гръмнала под шапката му, но не могла да го убие). В отговор на това Корило и хората му проследили Мион и го спипали в Нюарк, след което направили от главата му ковашки мях. По същото време бандата Витале, командвана от Джузепе Витале (чието истинско име било Куинси Бейдекър), предприела действия, за да отнеме нелегалните доставки на пиячка в Харлем от ръцете на Лари Дойл Ирландеца — рекетьор, който бил толкова мнителен, че не позволявал на никого в Ню Йорк да върви зад гърба му и се придвижвал по улиците на прибежки и с пируети. Дойл бил ликвидиран, когато строителната компания „Скиланте“ решила да издигне новата си административна сграда току връз носа му. Империята на Дойл оглавил началникът на неговите бойци Малкия Пити (с прякор Големия Пити). Той дал отпор на Витале, като примамил самия бос в запустял градски гараж под претекст, че организирал там бал с маски. Без да подозира за клопката, Витале влязъл в гаража дегизиран като мишок и хората на Малкия Пити изпразнили пълнителите на автоматите си в него. Верни до гроб на убития си шеф, момчетата на Витале веднага дезертирали в лагера на Рос. Същото сторила и годеницата на Витале — Беа Морети, танцьорка, която изпълнявала главната роля в прочутия бродуейски мюзикъл „Кажи си молитвата“. Впоследствие тя пристанала на Рос, но по-късно му спретнала бракоразводен съдебен процес, обвинявайки го, че я бил намазал с вонящ мехлем.
Опасявайки се от намеса на федералните власти, Винсънт Колумбраро, кралят на препечените филийки с масло, призовал за примирие. (Колумбраро контролирал толкова строго движението на препечените филийки от и към Ню Джърси, че с едно щракване на пръстите можел да остави без закуска две трети от американците.) Всички босове на подземния свят били свикани на вечеря в Пърт Амбой, където Колумбраро им казал, че междуособните войни трябва да спрат, а гангстерите да се обличат прилично и да престанат да се крият. Писмата, подписвани до този момент с черна ръка, следвало да завършват с пожеланието „Всичко най-хубаво“, а териториите да се разпределят поравно, като Ню Джърси се даде на майката на Колумбраро. Така се родила мафията, или Коза ностра (което буквално означава „моята паста за зъби“ или „нашата паста за зъби“). Два дни по-късно Колумбраро се топнал в гореща вана, за да се напари хубаво, и вече четирийсет и шест години никой не го е виждал.
Коза ностра е изградена по подобие на всяко друго правителство или голяма корпорация — или група от гангстери, тъй да се каже. Най-отгоре е capa di tutti capi, тоест босът на всички босове. Заседанията стават в неговия дом и той има грижата за студените разредители на уискито и за леда. Ако не се справи, е обречен на сигурна смърт. (Смъртта между другото е най-лошото нещо, което може да се случи на човек от Коза ностра. Затова повечето мафиози предпочитат да си плащат глобите.) Под боса на босовете са лейтенантите, всеки от които управлява определен район от града с помощта на своето „семейство“. Семейства не се състоят от съпруга и дечица, които трябва да бъдат водени на цирк или на излети. Всъщност те представляват групи от много сериозни мъже, чиято единствена радост в живота е да наблюдават, колко дълго може да издържи човек под повърхността на Ийст ривър, преди да започне да гълта вода.
Приемането в мафията е доста сложна процедура. На кандидата му завързват кърпа на очите и го вкарват в тъмна стая. Пъхат му резени пъпеш в джобовете и го карат да подскача на един крак и да крещи: „Щъпук! Щъпук!“. След това всички членове на борда, или commissione, се изреждат да му опъват напред долната устна, като я пускат да шляпне обратно. Някои може да пожелаят и да го повторят. После му посипват главата с овес. Ако започне да мрънка и да се оплаква, го дисквалифицират. Но ако рече „Уха колко ми е хубаво с овес по главата“, го приемат радушно в братството. Това става, като всички го целуват по бузата и му стискат ръката. От този момент нататък му се забранява да яде салата от манго, да забавлява приятелите си, като се прави на кокошка, и да убива хора на име Вито.
Организираната престъпност е тегоба за нацията ни. Много млади американци се отдават на престъпна кариера, примамени от обещанието за лек живот, но в действителност повечето бандити са принудени да бачкат безкрайно дълго, и то много често в сгради без климатична инсталация. Всеки от нас посвоему може да разпознае престъпниците. Те се отличават по големите си копчета за ръкавели и по това, че не спират да се хранят, ако върху главата на човека до тях се стовари наковалня. Най-добрите методи за борба с организираната престъпност са:
1. Казвате на бандюгите, че не сте си у дома.
2. Звъните в полицията всеки път, когато в хола ви се появят много мъже от „Сицилианската перачна компания“ и започнат да пеят канцонети.
3. Чрез подслушване на телефони.
Подслушването на телефони не може да става безразборно, но неговата ефективност е голяма и това личи от следната стенограма на разговор между двама главатари на банди в Ню Йорк, подслушан и записан от ФБР:
Антъни: Ало? Рико?
Рико: Ало?
Антъни: Рико?
Рико: Ало?
Антъни: Рико?
Рико: Не те чувам.
Антъни: Рико, ти ли си? Не те чувам.
Рико: Какво?
Антъни: Чуваш ли ме?
Рико: Ало?
Антъни: Рико?
Рико: Връзката е скапана.
Антъни: Чуваш ли ме?
Рико: Ало?
Антъни: Рико?
Рико: Ало?
Антъни: Оператор, връзката е скапана.
Оператор: Затворете и наберете отново, сър.
Рико: Ало?
Въз основа на този доказателствен материал Антъни Ротуно Рибата и Рико Панзини бяха осъдени и в момента излежават петнайсетгодишни присъди в Синг Синг за незаконно притежаване на храна за кучета.
Неизчерпаемият сякаш потоп от писания за Третия райх продължава с мемоарите на Фридрих Шмеед, които скоро ще излязат от печат. Шмеед, най-известният бръснар във военна Германия, имал привилегията да щави лицата на Хитлер и на други висши правителствени и военни сановници. Както бе отбелязано и на Нюрнбергския процес, Шмеед не само е имал нюх да се появява там, където са ставали важни неща, но и е бил надарен с „нещо повече от добра памет“, та едва ли има по-подходящ човек, който да напише този проникновен пътеводител за дебрите на нацистка Германия. Ето няколко кратки откъса от книгата му:
През пролетта на 1940 г. тежък мерцедес спря пред бръснарницата ми на „Кьонигщрасе“ номер 127 и при мен влезе Хитлер.
— Искам само леко да ме подкастриш — рече той — и гледай да не ме офъкаш съвсем отгоре.
Обясних му, че трябва малко да изчака, защото Фон Рибентроп бе на ред преди него. Хитлер каза, че бърза, и попита Рибентроп дали не е склонен да му отстъпи, но онзи заяви, че ако го прередят, това нямало да се отрази добре на репутацията на външното министерство. Тогава Хитлер дрънна един телефон, Рибентроп начаса бе преместен в Африканския корпус и това позволи фюрерът да бъде подстриган веднага. Подобни битки за надмощие ставаха едва ли не през ден. Веднъж Гьоринг направи така, че Хайдрих да бъде задържан от полицията за лъжесвидетелстване, за да може той да седне на стола до прозореца. Гьоринг беше развратник и често сядаше при мен на люлеещото се конче да му оправям прическата. Нацисткото Върховно командване съвсем не бе очаровано от това, но не можеше нищо да стори. Един ден Хес се заяде с него:
— Искам днес аз да съм на кончета, хер фелдмаршал — каза му той.
— Невъзможно. Аз съм си го запазил — отряза го Гьоринг.
— Нося заповед от самия фюрер. С нея ми се разрешава да сядам на кончета, когато ме подстригват.
И Хес извади нарочното писмо с подписа на Хитлер.
Гьоринг почервеня от яд. Той никога нямаше да прости това на Хес и заяви, че от този ден нататък ще го подстригва жена му с паница вкъщи. Хитлер щеше да се пукне от смях, като му разказаха как е реагирал, но Гьоринг не се шегуваше. Той щеше да изпълни заканата си, само че министърът на войната се отказа от привилегията да го стрижат на кончета.
Много пъти са ме питали дали съм бил наясно с моралните последици от онова, което съм правил. Както казах и пред трибунала в Нюрнберг, не съм и подозирал, че Хитлер е бил нацист. Всъщност дълги години смятах, че е работил за телефонната компания. Когато най-накрая разбрах що за чудовище е бил, беше вече много късно да сторя каквото и да било, тъй като току-що бях направил начална вноска за едни мебели. Веднъж към края на войната ми мина през ума да разхлабя кърпата около врата на фюрера и да пусна малките косъмчета да паднат по гърба му, но в последния миг се разколебах.
Един ден в Берхтесгаден Хитлер се обърна към мен и ми рече:
— Как ли ще изглеждам с бакенбарди?
Шпеер се разсмя и Хитлер се нацупи.
— Говоря съвсем сериозно, хер Шпеер — скастри го той. — Смятам, че бакенбардите ще ми отиват.
Клоунът — подмазвач Гьоринг не пропусна да се натегне:
— Фюрерът с бакенбарди — великолепна идея!
Но Шпеер държеше на своето. Всъщност той единствен бе достатъчно почтен за да каже на фюрера кога се налага да бъде подстриган.
— Това е прекалена екстравагантност — заяви Шпеер — Бакенбардите са нещо, което свързвам с Чърчил.
Това вбеси Хитлер.
— Смята ли Чърчил да си пусне бакенбарди и ако да, колко и кога? — разкрещя се той.
Спешно бе привикан Химлер, който уж отговаряше за разузнаването. На Гьоринг му писнаха номерата на Шпеер и той го смъмри шепнешком:
— Защо разръчка лайната? Като иска бакенбарди, да си пуска.
Иначе тактичен до умопомрачение, Шпеер му отвърна, че е двуличник и „фасулко в германска униформа“. Гьоринг се закле, че ще му го върне тъпкано, и после се говореше, че по негово нареждане есесовци нарязали на парчета леглото на Шпеер.
Химлер довтаса задъхан и ошашавен. Заповедта да се яви незабавно в Берхтесгаден го била сварила насред урок по степ. Той изтръпнал при мисълта, че се е разчуло за изчезването на камион с няколко хиляди конусовидни бални шапки, обещани на Ромел за зимната му офанзива. (Химлер не бе свикнал да го канят на вечеря в Берхтесгаден, защото недовиждаше и Хитлер не можеше да го гледа как загребва с вилицата и размазва храната по бузите си.) Химлер разбра, че е сгазил лука, защото Хитлер го нарече „пигмей“, а той правеше това само когато бе здравата ядосан. Фюрерът се извърна рязко към него и изкряска:
— Ще си пуска ли Чърчил бакенбарди? Да или не?
Химлер се изчерви.
— Е?
Химлер отговори, че имало нещо такова. Говорело се, че Чърчил възнамерявал да си пусне бакенбарди, но съобщенията били неофициални. Що се отнасяло до броя и размера им, той обясни, че най-вероятно е бакенбардите да са два, със средна дължина, но никой не искал да се ангажира с категорично становище, преди да било напълно сигурно. Хитлер ИЗПИЩЯ и тресна с юмрук по масата. (Това бе истински триумф на Гьоринг над Шпеер.) Хитлер измъкна карта и ни показа как щял да отреже доставките на напарени пешкири за Англия. Като блокира Дарданелите, Дьониц можел да спре притока на пешкири към Острова и разглезените британци напразно щели да чакат тази благодат да кацне пак върху мутрите им. Но основният въпрос си оставаше: Ще може ли Хитлер да бие Чърчил по бакенбарди? Химлер подхвърли, че Чърчил вече е взел преднина на старта и навярно е невъзможно да бъде настигнат. Но тъпия оптимист Гьоринг заяви, че бакенбардите на фюрера като нищо може да пораснат по-бързо, ако мобилизираме цялата мощ на Германия и я съсредоточим към тази цел. На спешно свикано заседание на Генералния щаб Фон Рундщет посочи, че не бивало да се пускат бакенбарди на два фронта едновременно. По-разумно било усилията да се насочат към отглеждането на един, но поне да е, както трябва. Хитлер отвърна, че можел да се справи и с два накуп. Ромел подкрепи Фон Рундщет.
— Никога няма да ги докарате равни, майн фюрер — обоснова се той. — Особено като ги пришпорвате.
Хитлер побесня и им кресна, че това бил въпрос, който щели да решат той и бръснарят му. Шпеер обеща да утрои производството на крем за бръснене до есента и това видимо повдигна духа на Хитлер. Но после, през зимата на 1942 г., руснаците започнаха контранастъпление и бакенбардите спряха да растат. Хитлер изпадна в отчаяние. Направо му се ревеше при мисълта, че скоро Чърчил ще изглежда шик, а той, горкият, ще си остане „обикновен“. Но много скоро получихме съобщение, че Чърчил се отказал от идеята да си пуска бакенбарди, защото се боял да не се охарчи. Така че фюрерът за пореден път се оказа прав.
След нашествието на съюзниците косата на Хитлер стана суха и разчорлена. Това се дължеше, от една страна на бойните успехи на съюзниците, а, от друга, на съветите на Гьобелс, който му втълпи да я мие всеки ден. Щом научи това, генерал Гудериан се върна по спешност от руския фронт и каза на фюрера, че трябва да мие косата си с шампоан не повече от три пъти в седмицата. Тази практика била изпитана от Генералния щаб и дала забележителни резултати при предишните две войни. Хитлер отново не се вслуша в гласа на генералите и продължи да се мие всеки ден. Борман му помагаше при изплакването и чакаше с гребен в ръка края на процедурата. В крайна сметка Хитлер стана дотам зависим от Борман, че преди да се погледне в огледалото, караше него да стори същото. С настъпването на съюзническите войски на изток косата на Хитлер вехнеше от ден на ден. Рошав и със занемарен вид, той крещеше часове наред как хубаво щял да се подстриже и да се обръсне, когато Германия спечели войната, и не било изключено дори да си сложи брилянтин. Сега чак разбирам, че изобщо не е имал намерение да прави това.
Един ден Хес взе шишенцето с лосион „Виталис“ на фюрера и отпраши към Англия със самолет. Германското Върховно командване побесня. Подозираха, че Хес смята да предаде лосиона на съюзниците и да им поиска в замяна прошка за себе си. Най-разгневен бе Хитлер, защото научи новината точно когато излизаше изпод душа и трябваше да оправи косата си. (По-късно в Нюрнберг Хес обясни, че искал да спре олисяването на Чърчил, та да се сложи край на войната. Той тъкмо бил убедил Чърчил да се наведе над мивката, когато стражата го спипала.)
Към края на 1944 г. Гьоринг си пусна мустак и тръгнаха слухове, че скоро той щял да замени Хитлер. Фюрерът само дето не излезе от кожата си от яд. Той обвини Гьоринг в измяна.
— Сред водачите на райха може да има само един мустак и това ще е моят! — крещеше той.
Гьоринг се опита да го разубеди с довода, че два мустака може да върнат надеждата на германския народ за изхода от войната, която отиваше все по на зле, ала Хитлер си знаеше своето. После, през януари 1945 г., няколко генерали влязоха в заговор да обръснат мустака на Хитлер, докато спи, и да обявят Дьониц за новия вожд на страната. Но в тъмнината на Хитлеровата спалня Фон Щауфенберг обръсна веждите на фюрера вместо мустачките му. Беше обявено извънредно положение и при мен в бръснарницата дотърча запъхтян Гьобелс.
— Опитаха се да извършат покушение срещу мустака на фюрера, но не успяха — съобщи ми той с треперещ от вълнение глас.
Гьобелс уреди да изляза в ефир по националното радио и да прочета обръщение към германския народ, което и направих, без да имам време да драсна на лист хартия повече от едно-две изречения.
— Фюрерът е жив и здрав — уверих нацията. — Мустаците му са си на мястото. Повтарям. Мустаците му са си на мястото. Заговорът за обръсването им се провали.
Вече съвсем към края отидох в бункера на Хитлер. Съюзническите армии затягаха обръча около Берлин и фюрерът усещаше, че ако руснаците влезеха първи в града, щяха да му лъснат кофата. Но ако американците ги изпревареха, можеше да мине само с лека подстрижка ала канадска ливада. Всички се караха помежду си. В цялата тази гюрултия Борман поиска да го обръсна и му обещах да му постеля разпилените план-карти. Хитлер съвсем се оклюма. Канеше се да среши косата си на път по средата, после заяви, че усъвършенстването на електрическия бръснач щяло да обърне хода на войната в полза на Германия.
— Ще можем да се бръснем за секунди, нали, Шмеед? — мърмореше той.
Какви ли не други налудничави мисли минаваха през главата му. Разправяше, че някой ден щял не просто да се подстригва, а да се фризира. Обсебен както винаги от комплекса за ръста си, той се зарече да си направи огромна бухнала прическа ала помпадур, от която „целият свят да настръхне“. Накрая си стиснахме ръцете и го подстригах за последно. Бутна ми един пфениг бакшиш.
— Щеше ми се да съм по-щедър — оправда се той, — но откакто съюзниците нагазиха Европа, закъсах с джобните.
Моята философия се роди и се разви по следния начин: съпругата ми настояваше да опитам първото в живота и собственоръчно направено суфле и без да иска, изпусна лъжичка от него върху стъпалото ми, при което няколко ситни костици ми се натрошиха. Дотърчаха доктори, направиха ми рентгенова снимка, прегледаха ме обстойно и ми наредиха един месец да не ставам от леглото. Докато лежах и се възстановявах, реших да изуча трудовете на някои от най-забележителните мислители на западната цивилизация — купчина книги, които си бях заделил точно за подобен случай. Не спазвах някакъв хронологичен ред, започнах с Киркекор и Сартър, а след това бързо минах към Спиноза, Хюм, Кафка и Камю. Изобщо не ми бе скучно, както се опасявах. По-скоро бях покорен от хъса, с който тези велики умове разнищваха без да им мигне окото морала, изкуството, етиката, живота и смъртта. Спомням си как реагирах на един характерен за Киркекор бисер: Отношение, което свързва себе си със самото себе си (или, иначе казано, със само себе си), се състои или от самото себе си, или от друго такова. Идеше ми да заплача при тази мисъл. Мама му стара, рекох си, какво нещо е да си мъдър! (Аз съм от онзи тип хора, които не могат да напишат две свързани изречения в свободно съчинение на тема „Посещение в зоопарка“.) Честно казано, нищо не разбрах от гореспоменатото умотворение, но какво от това, нали Киркекор си е направил кефа? Най-неочаквано ми хрумна, че съм роден за метафизик, хванах химикалката и започнах да записвам първите си размишления. Работата ми спореше и за има-няма два следобеда — с кратки прекъсвания за дрямка и закуска в леглото — завърших философския труд, който, надявам се, няма да види бял свят до смъртта ми или до 3000 г. (което от двете и да настъпи първо) и ще ми осигури по мое скромно мнение достойно място сред световните мислители от свръхтежка категория. Предлагам ви да вкусите малко от същината на интелектуалното съкровище, което оставям за вечността или поне докато дойде чистачката.
При формулирането на всяка философия първата ни мисъл винаги трябва да бъде: Какво можем да знаем? Тоест какво сме сигурни, че знаем или без съмнение знаем, че сме знаели, ако изобщо е познаваемо. Или пък просто сме го забравили и ни е неудобно да говорим за него? Декарт е зачекнал този проблем, когато е казал: „Умът ми никога не може да опознае моето тяло, макар да се разбира прекрасно с краката ми“. В случая под „познаваемо“ разбирам не нещо, което може да се опознае чрез възприятията или посредством мисловната дейност, а по-скоро онова, за което може да се каже, че се знае или притежава качествата известност или познаваемост, или поне нещо, дето можеш да го речеш на познат.
Можем ли всъщност да „познаем“ Вселената? Мили Боже, че то в китайския квартал не можеш да се ориентираш, камо ли в това! Въпросът обаче е: Има ли нещо там? И защо? И трябва ли да вдигат такъв шум? В крайна сметка една от характерните черти на действителността е, че й липсва същност. Това не означава, че тя няма същност, а само че й липсва такава. (Действителността, за която говоря е същата, описана от Хобс, но малко по-малка.) Значи картезианската мъдрост „Мисля, следователно съществувам“ може да се изрази по-добре с „Ей, я виж, Една иде със саксофон!“. Следователно, за да познаем едно вещество или понятие, трябва да се съмняваме в него и така, съмнявайки се, да проумеем качествата, които то притежава в завършения си вид, а те наистина са „в самото нещо“ или „на самото нещо“, или на нещо или нищо. Ако това е ясно, можем засега да оставим настрана епистемологията.
Можем да кажем, че Вселената се състои от вещество, което ще наречем „атоми“ или пък „монади“. Демокрит говори за атоми. Лайбниц — за монади. Слава Богу, двамата никога не са се срещали, иначе щяха да влязат в доста скучен спор. Та тези „частици“ били задвижени по някаква причина или основен принцип, а най-вероятно нещо е паднало някъде. Проблемът е в това, че вече е много късно да се направи нещо, освен може би да се яде повече сурова риба. Това, разбира се, не обяснява защо душата е безсмъртна. Нито пък разкрива нещо за задгробния живот или защо чичо ми Сендър има чувството, че го преследват албанци. Причинната връзка между първия принцип (тоест Бог или силен вятър) и всяко телеологично понятие за съществуването (Съществуването) според Паскал е „толкова абсурдна, че дори не е забавна (Забавна)“.
Шопенхауер нарича това „воля“, но според диагнозата на личния му лекар ставало дума за сенна хрема. Това особено го тормозело през последните години от живота му. Но по-вероятно е черните му мисли да са били свързани със засилващите му се подозрения, че не е Моцарт.
В такъв случай какво е „прекрасното“? Сливане на хармония и точност или сливане на хармонията с нещо, което звучи точно като „точност“? Може би хармонията би трябвало да се слее с „хрупкавостта“ и точно от това произлизат всичките ни беди. Едно е сигурно: истината е красота… или „необходимост“. Тоест онова, което е добро или притежава качествата на „доброто“, става „истина“. Ако то не притежава тези качества, можете да се обзаложите, че не е прекрасно, макар да си остава непромокаемо. Започвам да мисля, че от самото начало съм бил прав и че всичко опира до точността, тоест до сочността. О, майната му.
Мъж спира пред един дворец. Единственият вход се охранява от жестоки хуни, на които е наредено да пускат вътре само човек на име Юлий. Странникът се опитва да подкупи пазачите, като им предлага безплатно снабдяване с пилешки дреболийки през цялата година. Те нито го прогонват, нито приемат предложението му, ами защипват носа му и го извиват, докато заприлича на френски ключ. Мъжът им обяснява, че трябва на всяка цена да влезе в двореца, защото носел бельо за смяна на императора. Но гавазите са непреклонни. Тогава той започва да танцува чарлстон. Хуните го гледат с нескрито удоволствие, но много скоро помръкват, разочаровани от отношението на федералното правителство към индианците. Останал без дъх, мъжът се строполява на земята. Той умира, без да е видял императора и без да е върнал шейсетте долара, които дължи на хората от „Стейнуей“ за пиано, взето под наем от тях през август.
* * *
Получавам съобщение, което трябва да предам на един генерал. Яздя ли, яздя, но щабът на генерала сякаш непрекъснато се отдалечава и все не мога да го стигна. Накрая върху мен скача гигантска черна пантера и излапва лакомо ума и сърцето ми. Това направо съсипва плановете ми за вечерта. Колкото и да се старая, не мога да хвана генерала, когото виждам в далечината да тича по шорти и да си бае под нос обиди по адрес на врага: „Гаден шмекер такъв!“
Не е възможно да наблюдаваш обективно собствената си смърт и да си тананикаш шлагерче.
* * *
Вселената не е нищо друго освен блуждаеща идея на Божия ум — доста неприятна мисъл, особено ако току-що си направил първа вноска за къща.
* * *
Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него.
* * *
Ех, да беше жив сега Дионис! Къде ли щеше да се храни?
* * *
Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден.
* * *
Прелистих някакво списание, докато чаках Джоузеф К, моето куче зайчар, да излезе от редовния си вторничен петдесетминутен час при един терапевт от „Парк Авеню“ — ветеринар, който срещу петдесет долара на визита се труди сърцето, за да го убеди, че челюстите не са пречка в обществото, — и се натъкнах на едно изречение в края на страницата, което прикова погледа ми също като съобщение за превишен кредит. Беше новина в една от онези стереотипни рубрики, озаглавени „Диаграми“ или „Едва ли знаете“, но неговият дълбок смисъл ме разтърси със силата на въведението на Деветата симфония на Бетовен. „Сандвичът, пишеше там, е открит от граф Сандвич“. Зашеметен от новината, отново прочетох изречението и неволно се разтреперих. Зави ми се свят, като си представих необятните мечти, надеждите и трудностите, които без съмнение са съпътствали изобретението на първия сандвич. Очите ми се навлажниха, щом погледнах през прозореца към блещукащите кули на града, и изпитах чувство за вечност, удивявайки се на непоклатимото място на човека в света. Човекът — откривател. Пред погледа ми изплуваха бележниците на Леонардо да Винчи — смели проекти, изразяващи най-възвишените стремления на човечеството. Помислих си за Аристотел, Данте, Шекспир. Първото фолио. Нютон. Ораторията „Месия“ на Хендел. Моне. Импресионистите. Едисон. Кубизмът. Стравински. Е = mc2…
Въображението ми рисуваше ясно първия сандвич, поставен зад стъклен шкаф в Британския музей, и посветих следващите три месеца в съставяне на кратка биография на великия му изобретател — негова светлост Графа. Макар познанията ми по история да са малко несигурни, макар способността ми да придавам романтичен характер на неща значително да превишава способността на средния наркоман, аз съм изпълнен с надеждата, че най-сетне съм схванал същността на този гений и че следващите кратки бележки ще вдъхновят някой истински историк да продължи нататък.
1718 г. Ражда се граф Сандвич в семейство от висшето общество. Баща му е възхитен от назначаването му за главен налбант при негово величество краля — пост, заеман от него няколко години, докато разбира, че всъщност е най-обикновен ковач, и огорчен, си подава оставката. Майката е най-обикновена Hausfrau от немски произход, чието обикновено меню се състои главно от свинска мас и овесена каша, макар да показва известна склонност към кулинарно въображение в способността си да забърква сносно десерт от каймак, вино и захар.
1725–1735 г.: Ходи на училище, където изучава езда и латински език. За първи път влиза в допир със студените закуски и проявява необикновен интерес към тънко нарязаните парчета говеждо печено и шунка. До завършване на училище това прераства в мания и макар изпитната му тема „Анализ и съпътстващи явления на закуските“ да събужда известен интерес у преподавателското тяло, съучениците му го смятат за чудак.
1736 г.: Постъпва по настояване на родителите си в Университета в Кеймбридж, за да следва реторика и метафизика, но проявява слаб интерес и към двете дисциплини. Непрестанно се бунтува срещу академичните порядки. Задържан е за кражба на хляб, с който прави противоестествени експерименти. Обвиненията в ерес завършват с изключването му от университета.
1738 г.: Непризнат от никого, той се отправя за скандинавските страни, където прекарва три години в напрегната изследователска работа върху сиренето. Увлича се от голямото разнообразие на сардини, на което се натъква и записва в бележника си: „Убеден съм, че отвъд всичко постигнато досега от човека, съществува трайна реалност по отношение на съпоставянето на хранителни продукти. Опростявайте, опростявайте“. При завръщането си в Англия среща Нел Смолбор, дъщеря на зарзаватчия, и се оженва за нея. Впоследствие тя ще го научи на всичко, което знае за марулята.
1741 г.: Живее от малко наследство в провинцията, труди се денонощно, често пропуска яденето, за да пести пари за храна. Първата му завършена работа — филия хляб, втора филия върху нея и парче пуйка върху двете — търпи пълен провал. Горчиво разочарован, той се връща в ателието си и започва отначало.
1745 г.: След четиригодишен напрегнат труд се убеждава, че е пред прага на успеха. Излага пред благородниците две парчета месо от пуйка с филийка хляб по средата. Работата му е отхвърлена от всички освен от Дейвид Хюм, който долавя предстоящата поява на нещо велико и го насърчава. Окуражен от дружелюбието на философа, той се заема отново с удвоена енергия за работа.
1747 г.: Останал без средства, той не може да си позволи да работи повече с печено и пуйки и преминава на шунка, тъй като е по-евтина.
1750 г.: През пролетта прави демонстрации с три последователни филийки от шунка, наредени една върху друга; това поражда известен интерес преди всичко сред интелектуалните среди, но широката публика остава безучастна. Три филийки хляб, поставени една върху друга разширяват неговата известност и още преди появата на зрелия му стил Волтер праща да го повикат при него.
1751 г.: Пътува за Франция, където драматургът философ е постигнал интересни резултати с хляб и майонеза. Двамата се сприятеляват и започват кореспонденция, която прекъсват рязко, тъй като на Волтер му се свършват пощенските марки.
1758 г.: Все по-честото му приемане от онези, които формират общественото мнение, му осигурява поръчка от кралицата за „нещо по-специално“ във връзка с официален обяд с испанския посланик. Той се труди денонощно, изгаря стотици чертежи и най-сетне в 4 часа и 17 минути на 27 април 1758 г. създава произведение, което се състои от няколко парченца шунка, притиснати отгоре и отдолу с две филийки ръжен хляб. В изблик на вдъхновение гарнира произведението си с горчица. То моментално произвежда сензация и на неговия изобретател възлагат приготовлението на всички съботни обеди до края на годината.
1760 г.: Успехите следват един след друг: създава „сандвичи“, наречени така в негова чест, с печено говеждо, с пиле, с език и почти всякаква възможна студена закуска. Не се задоволява с повтарянето на изпитани вече рецепти, търси внимателно нови идеи и изнамира комбинирания сандвич, за който получава Ордена на жартиерата.
1769 г.: Живее в имение в провинцията, посещават го най-великите хора на века: Хайдн, Кант, Русо и Бен Франклин отсядат в неговия дом, някои от тях се наслаждават на забележителните му творби на самата маса, а други си правят поръчки.
1778 г.: Макар физически да остарява, продължава да се стреми към нови форми и пише в дневника си: „Работя дълго през студените нощи и препичам всичко, за да се стопля“. Към края на годината топлият му сандвич с месо и само една филийка хляб предизвиква истински скандал с разголената си откровеност.
1783 г.: За отпразнуване на шейсет и петия си рожден ден създава кюфтето, после обикаля големите столици на света и лично прави кюфтетата в концертните зали, препълнени с въодушевени негови почитатели. В Германия Гьоте предлага да им сервират кюфтета върху кифли — идеята очарова графа и той пише за автора на Фауст: „Този Гьоте е голям човек“. Забележката доставя голямо удоволствие на Гьоте, макар че през следващата година двамата скъсват интелектуалните си връзки поради различия в схващанията си за недопеченото, средно опеченото и добре изпеченото кюфте.
1790 г.: На ретроспективна изложба на неговите творби в Лондон внезапно му прилошава от болки в гърдите и всички смятат, че ще умре, но той се съвзема достатъчно за да наблюдава изграждането на огромен сандвич от група талантливи негови последователи. Паметникът е открит тържествено в Италия и предизвиква истински размирици, но остава недооценен от всички освен от няколко критици.
1792 г.: Заболява от деформация на коленните стави, не успява да се излекува и умира в съня си. Погребват го в Уестминстърското абатство и хиляди скърбят за смъртта му. На погребението му големият немски поет Хьолдерлин обобщава постиженията му с неприкрито благоговение: „Той освободи човечеството от топлия обяд. Всички сме му безкрайно благодарни“.
Действието на пиесата се развива в спалнята на Нат Акерман в двуетажната му къща някъде в Кю Гардънс. Стаята е застлана с мокет. В нея има огромно двойно легло и голяма тоалетна маса. Обзаведена е в изискан стил, прозорците са с тежки завеси, по стените висят няколко картини и един не много привлекателен барометър. При вдигане на завесата се чува тиха музика. Нат Акерман, плещест и шкембест петдесет и седем годишен производител на облекло лежи на леглото и дочита утрешния брой на „Дейли Нюз“. Облечен в хавлия и с чехли, чете край нощната лампа, закачена на бялата табла на леглото. Наближава полунощ. Внезапно чува шум, сяда в леглото и обръща поглед към прозореца.
Нат: Какво става, по дяволите?
През прозореца тромаво се прехвърля някаква тъмна фигура с късо наметало. Неканеният гост носи черна качулка и черни, плътно прилепнали към тялото дрехи. Качулката покрива главата, но лицето е открито. То е много бледо и се вижда, че човекът е на средна възраст. Донякъде прилича на Нат. Пухти силно, после се препъва в рамката на прозореца и пада в стаята.
Смъртта: (защото това е именно тя или в случая той). Боже Господи! Едва не си счупих врата.
Нат: (наблюдава озадачен). Кой сте вие?
Смъртта: Смъртта.
Нат: Кой?
Смъртта: Смъртта. Слушай… Може ли да поседна? Едва не си счупих врата. Треперя като лист.
Нат: Но кой сте вие?
Смъртта: Смъртта. Не ти ли се намира някъде чаша вода?
Нат: Смъртта? Какво искате да кажете със „Смъртта“?
Смъртта: Какво ти става? Не виждаш ли черния ми костюм и бледото лице?
Нат: Да.
Смъртта: Днес празник на Вси светии ли е?
Нат: Не.
Смъртта: Значи съм смъртта. А сега можеш ли да ми дадеш чаша вода или нещо газирано?
Нат: Ако това е някаква шега…
Смъртта: Шега ли? Ти си на петдесет и седем години, нали? Нат Акерман? „Пасифик Стрийт“ номер 118? Освен ако нещо не бъркам, къде ли съм пъхнал листчето? (Бърка из джобовете си, най-сетне някакво картонче с написан отгоре му адрес.) Всичко съвпада.
Нат: Какво искате от мен.
Смъртта: Какво искам ли? Ти как смяташ — какво мога да искам?
Нат: Сигурно се шегувате. Здрав съм като бик.
Смъртта: (това не й прави никакво впечатление). Аха! (Оглежда се наоколо.) Добре си се подредил. Сам ли го направи?
Нат: Имахме вътрешна архитектка, но й помагахме.
Смъртта: (заглежда се в една от картините на стената). Харесват ми тези ококорени дечица.
Нат: Още не ми се тръгва.
Смъртта: Не ти се тръгва ли? Хайде да не започваме. И без това ми се повръща от това катерене.
Нат: Какво катерене?
Смъртта: Изкачих се по водосточната тръба. Исках да постигна драматичен ефект с появата си. Зърнах огромните прозорци, разбрах, че си буден и четеш. Помислих, че си заслужава труда. Викам си, ще се изкача и ще вляза малко по-така… Нали се сещаш… (Щрака с пръсти.) Токът ми обаче се закачи в пълзящите растения, тръбата се откачи и увиснах на косъм. После започна да ми се къса наметалото. Слушай, хайде да тръгваме. Изкарах трудна нощ.
Нат: Счупили сте ми водосточната тръба?
Смъртта: Сама се счупи. Не съм я чупил аз. Малко се поизкриви. Ама ти нищо ли не чу? Знаеш ли как се изтърсих на земята?
Нат: Бях се зачел.
Смъртта: Значи си бил погълнат от четенето. (Вдига вестника.) АРЕСТУВАНИ УЧЕНИЧКИ ЗА ПУШЕНЕ НА МАРИХУАНА. Може ли да го взема?
Нат: Още не съм го прочел.
Смъртта: Ъ-ъ не зная как да ти го поднеса, приятелче…
Нат: Защо не позвънихте на вратата.
Смъртта: Нали ти казвам — можех, разбира се, но как щеше да изглежда тогава цялата работа? Така е по-драматично. Чел ли си „Фауст“?
Нат: Какво?
Смъртта: Ами ако не беше сам? Седиш си тук с важни особи. А аз съм Смъртта. Да ти звъня по звънците и да влизам през главния вход? Как я мислиш тая работа?
Нат: Слушайте, господине, много е късно.
Смъртта: Така е. Искаш ли вече да тръгваме?
Нат: Къде да тръгваме?
Смъртта: Към Смъртта. Към Него. Към Нещото. Към Щастливите ловни полета. (Гледа коляното си.) Знаеш ли, зле съм се порязал. За първи път ми се случва, може да гангреняса.
Нат: Слушай, почакай малко. Трябва ми време да се осъзная. Още не съм готов.
Смъртта: Съжалявам, не мога да ти помогна. Не че не искам. Но моментът е дошъл.
Нат: Как може да е дошъл? Та аз току-що се обединих с „Модист Ориджинълз“.
Смъртта: Няколко долара повече, какво значение!
Нат: Да, нали, теб какво те засяга? На такива като теб сигурно им плащат всички разноски.
Смъртта: Тръгваш ли?
Нат: (проучва го). Съжалявам, но нещо не ми се вярва ти да си Смъртта.
Смъртта: Защо? Да не би да очакваше да видиш Рок Хъдзън?
Нат: Не, не.
Смъртта: Съжалявам, ако съм те разочаровал.
Нат: Не се разстройвай! Не зная, обаче винаги ми се е струвало, че си… как да кажа… малко по-висок.
Смъртта: Висок съм един и шейсет и осем. За моите килограми това е среден ръст.
Нат: Малко приличаш на мен.
Смъртта: Че на кого друг да приличам? Нали съм твоята смърт!!
Нат: Дай ми малко време. Един ден.
Смъртта: Не мога. Какво друго да ти кажа?
Нат: Само един ден. Двайсет и четири часа.
Смъртта: За какво ти е? По радиото съобщиха, че утре пак ще вали.
Нат: Не можем ли да се споразумеем за нещо?
Смъртта: Какво например?
Нат: Играеш ли шах?
Смъртта: Не, не играя.
Нат: Виждал съм картина, на която играеш шах.
Смъртта: Не съм бил аз, тъй като не играя шах. Виж, ако е било на карти…
Нат: Играеш ли карти?
Смъртта: Дали играя карти? Все едно да питаш дали водата е мокра.
Нат: Добър си значи?
Смъртта: Изключителен!
Нат: Ще ти кажа какво ще направим…
Смъртта: Не се пазари с мен.
Нат: Дай да изиграем една игра. Спечелиш ли, тръгваме веднага. Ако спечеля аз, ще ми дадеш малко време. Малко, само един ден.
Смъртта: Няма време за карти.
Нат: Хайде. Нали си изключителен!
Смъртта: Макар че доста ми се играе…
Нат: Хайде, хайде! Не се опъвай. За половин час ще свършим.
Смъртта: Не бива, вярвай ми.
Нат: Картите са ми подръка. Недей сега да театралничиш.
Смъртта: Добре, хайде. Ще поиграем малко. Това ще ме поуспокои.
Нат: (взема бележник, карти и молив). Няма да съжаляваш.
Смъртта: Не ми говори като търговец. Вземай картите, дай нещо газирано и нещо за ядене. За Бога, дошъл му човек на гости, а той няма ни пържени картофи, ни солети!
Нат: Долу в кухнята е останал малко хляб.
Смъртта: Хляб! Ами ако дойде президентът? И на него ли само хляб ще предложиш?
Нат: Ти не си президентът.
Смъртта: Добре, де, раздавай.
Нат започва да раздава и обръща една петица.
Нат: Искаш ли да заложим по една десета от цената за всяка точка, та да стане интересно?
Смъртта: Така не ти ли е интересно?
Нат: На пари играя по-добре.
Смъртта: Както искаш, Нют.
Нат: Нат. Нат Акерман. Не ми ли знаеш името?
Смъртта: Нют, Нат, такава глава ме цепи.
Нат: Вземаш ли петицата?
Смъртта: Не.
Нат: Тегли тогава.
Смъртта: (оглежда картите си, след което тегли). Божке, нямам никаква ръка.
Нат: А как изглежда?
Смъртта: Кое как изглежда? (Двамата теглят и чистят.)
Нат: Смъртта.
Смъртта: Как да изглежда? Лягаш и толкова.
Нат: След това има ли нещо?
Смъртта: Аха, стискаш двойките.
Нат: Питам те дали има нещо след това.
Смъртта: (разсеяно). Ще видиш.
Нат: Значи все пак ще видя нещо?
Смъртта: Може би не се изразих правилно. Хвърляй!
Нат: Трудно може да изкопчи човек от теб някакъв отговор.
Смъртта: Сега играя карти.
Нат: Добре, играй, играй.
Смъртта: А междувременно ти давам карта след карта.
Нат: Не гледай чистените карти!
Смъртта: Не гледам. Само ги подреждам. На колко затваряме играта?
Нат: На четири. Да не искаш да затваряш?
Смъртта: Кой казва, че искам? Попитах само на колко затваряме?
Нат: А аз те попитах само има ли нещо, на което да се надявам?
Смъртта: Играй.
Нат: Нищо ли няма да ми кажеш? От тук къде отиваме?
Смъртта: Отиваме ли? Никъде няма да ходя — ти ще се строполиш на пода като чувал с картофи.
Нат: О, нямам търпение! Боли ли?
Смъртта: Става за миг.
Нат: Ужасно! (Въздиша.) Човек тъкмо се обединява с „Модист Ориджинъл“…
Смъртта: Четири точки. Добре ли е?
Нат: Затваряш ли?
Смъртта: Може ли с четири точки?
Нат: Не, защото имам две.
Смъртта: Шегуваш се.
Нат: Не се шегувам, ти загуби.
Смъртта: Господи! Аз пък мислех, че държиш шестиците.
Нат: Не. Ти раздаваш. Пиша си двайсет точки. Раздавай.
Смъртта раздава.
Нат: Та значи ще падна на пода, а? А не може ли да стоя на канапето, когато се случи?
Смъртта: Не може. Играй.
Нат: А защо да не може?
Смъртта: Защото падаш на пода! Остави ме на мира! Не мога да се съсредоточа.
Нат: Защо трябва на пода? Само това питам! Защо всичко да не стане, когато съм близо до канапето?
Смъртта: Ще направя всичко, което мога. Ще играеш ли най-сетне?
Нат: Човек да не попита нещо! Напомняш ми Мо Левковиц. И той е инат като теб.
Смъртта: Напомнял съм му Мо Левковиц! Аз съм най-страшната личност, която може да си представи, а му напомням Мо Левковиц! Какъв е той, кожар ли?
Нат: Де да беше и ти кожар като него. Печели осемдесет хиляди годишно! Пасмантерист. Има собствена фабрика. Две точки.
Смъртта: Какво?
Нат: Две точки. Затварям. Ти какво имаш?
Смъртта: Какво ли нямам.
Нат: При това пики.
Смъртта: Много бъбриш!
Отново раздават и продължават да играят.
Нат: Какво имаше предвид преди малко като спомена, че това ти била първата задача?
Смъртта: Как ти прозвуча, а?
Нат: Какво искаш да кажеш, че никой досега не е тръгвал натам?
Смъртта: Естествено, че са ходили, но не с мен.
Нат: А с кого?
Смъртта: С други.
Нат: И други ли има?
Смъртта: Разбира се. Всеки има свой собствен път.
Нат: Изобщо не съм го знаел.
Смъртта: А защо да го знаеш? Кой си ти, че да го знаеш?
Нат: Какво искаш да кажеш? Да не би да съм нищо?
Смъртта: Не си нищо. Ти си производител на дрехи. Откъде ще знаеш вечните тайни?
Нат: Какво говориш? Печеля добре. Изучих две деца. Единият работи сега в рекламата, а другият е женен. Имам собствен дом. Карам крайслер. Жена ми има всичко, което си пожелае. Слугини, палто от норки, ходи на почивки. Тъкмо сега е в Идън Рок. Петдесет долара на ден, понеже иска да е близо до сестра си. Чака ме и аз да ида при нея следващата седмица, така че какво си мислиш — че съм някой пройдоха ли?
Смъртта: Добре, добре. Много си докачлив.
Нат: Кой е докачлив?
Смъртта: А ти как щеше да погледнеш, ако и аз се обиждах толкова лесно?
Нат: Да не би да съм те обидил?
Смъртта: А не каза ли, че съм те разочаровал?
Нат: А ти какво очакваш? Да дам прием в твоя чест?
Смъртта: Не говоря за това. Имам предвид само себе си. Бил съм нисък, бил съм такъв, бил съм онакъв.
Нат: Казах, че приличаш на мен. Просто разсъждавах на глас.
Смъртта: Добре, добре, раздавай!
Продължават да играят отнякъде се прокрадва музика, светлините избледняват докато всичко потъва в мрак. Светлините отново се усилват времето е напреднало и играта е свършила. Нат изчислява резултата.
Нат: Шейсет и осем… сто и петдесет. Е, губиш.
Смъртта: (унило гледа картите). Хем си помислих да не я чистя тази деветка. Проклета да е!
Нат: Е, до утре.
Смъртта: Какво значи „до утре“?
Нат: Спечелих един ден. А сега ме остави на мира.
Смъртта: Ама значи ти си говорил сериозно!
Нат: Така се споразумяхме.
Смъртта: Да, но…
Нат: Никаква „но“. Спечелих двайсет и четири часа. Утре ела пак.
Смъртта: Всъщност не знаех, че играем на време.
Нат: Толкова по-зле за теб. Трябваше да внимаваш.
Смъртта: И къде да прекарам двайсет и четири часа?
Нат: Какво значение има това? Главното е, че спечелих един ден.
Смъртта: Какво искаш да правя сега, да се мотая по улиците ли?
Нат: Наеми си стая в хотел и иди на кино. И не прави от това капитален въпрос.
Смъртта: Я сметни отново резултата.
Нат: Дължиш ми двайсет и осем долара.
Смъртта: Какво?
Нат: Точно така, момчето ми. Ето, погледни!
Смъртта: (тършува из джобовете си). Имам само дребни. Двайсет и осем не мога да събера.
Нат: Приемам и чекове.
Смъртта: А от чия сметка?
Нат: Слушай, с кого всъщност си имам работа?
Смъртта: Ако искаш, дай ме под съд. Къде да си открия сметка?
Нат: Добре, добре, давай каквото имаш и ще смятаме работата за уредена.
Смъртта: Слушай, тези пари ми трябват.
Нат: За какво са ти пък на теб пари?
Смъртта: Какво говориш! Ти си този, който отива отвъд!
Нат: Е, та?
Смъртта: А знаеш ли колко път има дотам?
Нат: Е, та?
Смъртта: Ами бензин? Ами пътна такса?
Нат: Значи ще пътуваме с кола!
Смъртта: Ще разбереш. (Възбудено.) Слушай, ще дойда пак и ще ми дадеш възможност да си върна изгубените пари. Инак ще си имам неприятности.
Нат: Както желаеш, ще залагаме двойно. Може да спечеля седмица или месец. Както играеш, нищо чудно да спечеля и години.
Смъртта: А междувременно нямам къде да отседна.
Нат: Значи до утре.
Смъртта: (Нат го изтласква към вратата.). Къде да намеря удобен хотел? Защо ли говоря за хотели, когато нямам пари. Ще поседя в парка. (Взема вестника)
Нат: Вън! Вън! Вестникът е мой. (Взема си обратно вестника.)
Смъртта: (излиза). Защо ли просто не го взех? Защо ми трябваше да играя карти!
Нат: (провиква се след него). Внимавай, като слизаш! Пътеката на едното стъпало се е отпуснала!
В същия момент се чува ужасен трясък. Нат въздъхва, после отива до нощната масичка и се обажда по телефона.
Нат: Ало, Мо? Аз съм. Слушай. Не зная дали някой не си прави шеги, или пък е нещо друго, но тук допреди малко беше Смъртта. Поиграхме малко карти… Не, не. Смъртта. Лично. Или някой друг, който твърдеше, че е Смъртта. Но ако знаеш, Мо, какъв е балама!
Броят колежански бюлетини и съобщения за повишаване образованието на възрастни, които пускат в пощенската ми кутия ме убеждава, че сигурно съм попаднал в пощенски списък на хора с незавършено образование. Не че се оплаквам, тъй като една програма за популярни университетски лекции прикова интереса ми със сила, досега запазена само за един хонконгски каталог на помагала за меден месец, изпратен ми веднъж по погрешка. Всеки път, когато преглеждам най-новия бюлетин за популярни университетски курсове, моментално си правя планове да зарежа всичко и да се върна в училище. (Преди много време ме изхвърлиха от университета — жертва на недоказани обвинения.) И досега съм необразован, ограничен човек и ми стана навик да се ровя в един такъв въображаем, красиво отпечатан бюлетин, който повече или по-малко е характерен за всички останали.
ТЕОРИЯ НА ИКОНОМИКАТА: Систематично приложение и критична оценка на основните аналитични концепции за теория на икономиката с ударение върху парите и защо са толкова добри. Постоянните коефициенти на производствените функции, променливите криви на цените и доставките са включени в програмата за първия семестър, като вторият се съсредоточава върху разходите, промените и пълния портфейл. Анализира се федералната резервна система, студентите от горните курсове се обучават в най-подходящия метод за попълване на бланки за внасяне на суми по текуща сметка. Другите предмети включват: инфлация и депресия — как да се обличаме в двата случая; заеми, лихви, изчезване без заплащане.
ИСТОРИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ: От откриването на вкаменелия праисторически кон в мъжката умивалня на закусвалнята на Сидон в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси, се предполага, че някога Европа и Азия са били съединени от ивица земя, която по-късно потънала, превърнала се в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси или и двете. Това открива нова перспектива по въпроса за формирането на европейското общество и дава възможност на историците да правят догадки, защо е възникнало в район, от който е щяла да излезе една по-добра Азия. В курса се изучава също така решението Ренесансът да се състои в Италия.
УВОД В ПСИХОЛОГИЯТА: Теорията на човешкото поведение. Защо едни хора са „очарователни“, а други ви се иска да ощипете? Съществува ли раздвоение между ума и тялото и ако е така, кое от двете е за предпочитане? Обсъждат се агресията и метежът. (Студенти, интересуващи се особено много от тези страни на психологията, се съветват да посещават един от следните курсове през зимния семестър: увод във враждата; междинна вражда; напреднала омраза; теоретични основи на ненавистта.) Специално внимание е отделено на съзнателността в противовес на безсъзнателността. Дават се много полезни съвети, как да запазим съзнание.
ПСИХОПАТОЛОГИЯ: Целта е да се разберат маниите и фобиите, включително страхът от внезапно залавяне и натъпкване с месо от раци, нежеланието да се върне волейболен сервис и невъзможността да произнесете думата „сводница“ в присъствие на дами. Анализира се натрапчивият импулс да се търси компанията на брадати мъже.
ФИЛОСОФИЯ 1: Чете се всичко от Платон до Камю и се засягат следните въпроси:
Етика: Категоричният императив и шест начина да го заставите да ви служи.
Естетика: Изкуството огледало на живота ли е, или какво?
Метафизика: Какво става с душата след смъртта? Как се справя сама?
Гносеология: Познаваемо ли е познанието? Ако не е, откъде знаем това?
Абсурдното: Защо съществуването се смята за глупаво, особено за мъже, които носят кафяво-бели обуща. Многобройността и единичността се изучават в тяхната връзка с други явления. (Студенти, достигнали единичност¬та, преминават към двойствеността.)
ФИЛОСОФИЯ XXIXX-б: Увод към Бога. Очна ставка със Създателя на Вселената посредством неофициални лекции и екскурзии сред природата.
НОВА МАТЕМАТИКА: Обикновената математика напоследък е обявена за остаряла благодарение на откритието, че години наред сме писали цифрата пет отзад напред. Това доведе до преоценка на броенето като метод да се стигне от едно до десет. Студентите се обучават в модерните схващания на булевата алгебра и неразрешимите по-рано уравнения се решават със заплаха от репресии.
ОСНОВИ НА АСТРОНОМИЯТА: Основно изучаване на Вселената, грижите по нея и почистването й. Съставеното от газове слънце може да експлодира всеки миг и да унищожи цялата наша Слънчева система; на студентите се дават съвети, как трябва да постъпи средният гражданин в подобен случай. Те се обучават също така в разпознаване на различните съзвездия, като Голямата мечка, Лебед Стрелец и дванайсетте звезди, които осветяват витрината на магазина за мъжки панталони.
МОДЕРНА БИОЛОГИЯ: Как функционира тялото и къде най-често се намира. Прави се анализ на кръвта и се изучава защо тя е възможно най-подходящата течност за циркулиране из нашите вени. Студентите правят дисекция на жаба и сравняват храносмилателната й система с храносмилателната система на човека, като жабата се представя много добре във всички случаи, с изключение на гозби с къри.
БЪРЗО ЧЕТЕНЕ: Този курс всекидневно увеличава скоростта на четене до края на семестъра, когато от студентите ще се иска да прочетат „Братя Карамазови“ за петнайсет минути. Методът се състои в бърз поглед върху страниците и в отстраняване на всичко от полезрението освен местоименията. Малко по-късно се отстраняват и местоименията. Постепенно студентът се насърчава да подремне. Прави се дисекция на жаба. Пролетта иде. Хората се женят и умират. Пинкертон не се завръща.
МУЗИКОЛОГИЯ III: Флажолет. Студентът се обучава в свирене на „Янки Дудъл“ на дървена свирка и напредва бързо до Бранденбургските концерти. После се връща бавно към „Янки Дудъл“.
ОЦЕНКА НА МУЗИКАТА: За да „чуе“ правилно велико музикално произведение, човек трябва: 1) да знае родното място на композитора; 2) да различава рондото от скерцото и да го потвърди на дело. Важно е отношението. Усмихването е недопустимо, освен ако композиторът не е мислил да пише смешна музика като в „Тил Ойленшпигел“ — произведение, което изобилства с музикални шеги (макар че най-хубавите партии се изпълняват от тромбона). Ухото също трябва да бъде тренирано, защото този наш орган лесно може да се въведе в заблуждение посредством лошото поставяне на стерео говорителите и да се накара да си мисли, че е нос. Включени са и други предмети, като: тактуването и потенциалните му възможности на политическо оръжие; григорианското песнопение: кои монаси са спазвали ритъма.
ДРАМАТУРГИЯ: Най-важното в драмата е конфликтът. Обрисуването на героите също е много важно. Както и онова, което говорят. Студентите научават, че дългите и скучни монолози не са ефектни, докато кратките и „смешните“ изглежда се приемат добре. Изучават се основите на психологията на публиката: Защо пиеса относно някое старо симпатично действащо лице, наречено „дядка“, често пъти не е така интересна в театъра, както да фиксираш настойчиво темето на седящия пред теб, с цел да го накараш да се обърне? Изучават се също така интересни черти от историята на театъра. Преди откриването на курсива например сценичните бележки често са били вземани за реплики и великите актьори са произнасяли „Джон става и прекосява сцената“, което, естествено, е водело до объркване, а в отделни случаи и до ужасни критични забележки. Това явление се анализира подробно и студентите изучават избягване на грешките. Препоръчително четиво — „Шекспир — не са ли това четири жени?“ от А. Ф. Шулт.
УВОД В ОБЩЕСТВЕНАТА ДЕЙНОСТ: Курс, предназначен за обучаване на обществени дейци, които възнамеряват да работят „на открито“. Изучавани предмети: организиране на улични банди в баскетболни отбори и обратното; спортните площадки като средство за предотвратяване на младежката престъпност; дискриминация; разрушеното семейно огнище; как да постъпим, ако ни ударят с верига от велосипед.
ЙЕЙТС И ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО. СРАВНИТЕЛНО ПРОУЧВАНЕ: Поезията на Уилям Бътлър Йейтс се анализира на фона на правилната грижа за зъбите.
(курсът е за ограничен брой студенти.)
Един мъж вървял чак до Елм, за да поиска съвет от равина Бен Кадиш, най-светия от всички равини през деветнайсети век и навярно най-досаден мърморко в цялото Средновековие.
— Кажи ми, равине — рекъл човекът, — къде мога да намеря мир?
Хасидът го огледал хубаво и отвърнал:
— Погледни зад теб, бързо!
Мъжът се обърнал, а равинът Бен Кадиш го халосал по тила със свещник.
— Този мир стига ли ти? — ухилил се той и понамести ярмулката на темето си.
В тази приказка се задава тъп въпрос. Но освен въпроса тъп е и мъжът, който се е разкарвал до Елм, за да го зададе. Не че Елм е бил чак толкова далеч, ала по-добре да си бе спестил ходенето. Защо му е трябвало да занимава Бен Кадиш с глупости, сякаш той си е нямал други кахъри? По онова време равинът бил затънал в дългове към комарджии, а някоя си госпожа Хехт на всичкото отгоре твърдяла, че уж той бил истинският баща на едно от децата й. Значи смисълът на тази приказка е, че оня тип нямал какво друго да прави, та се мотаел тук и там и вдигал кръвното на хората. Ето защо равинът го фраснал по чутурата, което според свещените книги е най-деликатния начин да се изрази загриженост. В близък до този вариант на същата приказка равинът скоква като обезумял върху раменете на мъжа и с татуировъчна игла изографисва историята на Рут върху носа му.
* * *
Равинът Радиц от Полша бил много нисък, пък с дълга брада. Говорело се, че с чувството си за хумор той предизвикал много погроми. Веднъж един от неговите ученици го попитал:
— Кого е обичал Бог повече — Моисея или Авраама?
— Авраама — отвърнал духовникът.
— Да, но Моисей е извел израилтяните до Обетованата земя — рекъл ученикът.
— Добре, тогава Моисея — съгласил се духовникът.
— Разбрах, равине, въпросът беше глупав.
— Не само това, ами и ти си тъпчо, жена ти е развратница, а ако не си вдигнеш слонския крак от стъпалото ми, ще те отлъча.
Тук равинът е помолен да направи сравнителна оценка на Моисей и Авраам. Това е доста трудно нещо, особено за човек, който не е чел Библията и я фалшифицира на поразия. И как да разбираме безнадеждната относителност на степента „по-“? Онова, което е „по-добро“ за равина, едва ли е „по-добро“ за възпитаника му. Равинът например обича да спи по корем. Ученикът му пък обича да спи върху корема на равина. В този случай противоречието става очевадно, нали? Трябва да се отбележи също, че да стъпиш върху крака на равин (както е сторил ученикът в приказката), според свещените книги е грях сравним с греха да галиш къшей обреден хляб маца с друга цел, освен да го ядеш.
* * *
Един баща, който не можел да задоми грозната си щерка, отишъл при равина Шимел в Краков.
— Голяма ми е мъката — оплакал се той на преподобния — защото Бог ме наказа с грозна дъщеря.
— Колко грозна? — попитал пророкът.
— Ако легне в чиния до херинга, не можеш да ги различиш.
Пророкът от Краков дълго мислил и накрая попитал:
— От коя херинга?
Слисан от въпроса, мъжът не се двоумил много-много и отвърнал:
— Ъъъ… от немската.
— Ууу, лоша работа — рекъл равинът, — ако беше от полската, по̀ можеше да се уреди.
Ето ви приказка, която разкрива трагедията на едно преходно качество, каквото е красотата. Дали девойката наистина прилича на херинга? Защо не? Нима не сте виждали на какво мязат някои от онези същества, които в днешно време ходят по улиците, особено из курортите? А дори и да прилича на херинга, нали всяка жива твар е красива в Божиите очи? Е, навярно е сериозен проблем за една мома, ако тя се чувства по-удобно в купа с винен сос, отколкото във вечерна рокля. Ала къде-къде по-странно е, че съпругата на равина Шимел приличала на скарида, но само в лицето, което компенсирала с раздираща кашлица… и тук връзката вече ми се губи.
* * *
Равинът Цви Хаим Израел, правоверен теолог, който извисил хленченето до изкуство, непознато преди това на Запад, бил провъзгласен единодушно за най-мъдрия мъж на Ренесанса от сънародниците му евреи, които съставлявали една шестнайсета от процента от населението на Земята. Веднъж на свещения еврейски празник, когато се отбелязва денят, в който Бог нарушил всичките си обещания, равинът тръгнал към синагогата и по пътя го спряла една жена.
— Равине, защо не ни се разрешава да ядем свинско? — попитала го тя.
— Айде бе, наистина ли? — не могъл да повярва преподобният. — Ох, каква стана тя.
Това е една от малкото приказки в хасидическата литература, които третират проблема за еврейските канони. Равинът знае, че не бива да яде свинско, но не му пука, защото си пада по тлъстите пържоли. Освен че набива свинско, той винаги преяжда с вапцани великденски яйца. С една дума, хич не го е еня за правоверните традиции, а Божият завет към Авраам за него е „само още едно тинтири-минтири“. Защо еврейските религиозни закони забраняват яденето на свинско, все още е неизяснено. Някои учени смятат, че свещените книги просто съветвали да не си поръчвате от това месо в определени ресторанти.
* * *
Равинът Баумел, известен учен от Витебск, решил да обяви гладна стачка в знак на протест срещу несправедливия закон, който забранявал на руските евреи да носят мокасини извън гетото. Цели шестнайсет седмици светият мъж лежал на твърда дървена скара, зяпал в тавана и отказвал всякаква храна. Учениците му вече започнали да се безпокоят, когато дошла една жена, приближила до одъра, навела се над мъдреца и му прошепнала:
— Кажи ми, равине, какъв цвят къна използваше Естер?
Преподобният се извил едва-едва на една страна и я погледнал право в очите.
— Глей я ти нея какво се сетила да ме пита! — възкликнал той — аз от шестнайсет седмици залък не съм сложил в уста и ме цепи главата, та две не виждам! А тя?…
При тези негови Слова учениците му я отвели до празничната трапеза под навеса, където тя яла до насита от рога на изобилието, докато не й показали сметката.
Това е едно доста проникновено изследване на проблема за гордостта и суетата, чийто смисъл, изглежда, е, че постите са огромна грешка. Особено на празен стомах. Човек не си докарва сам нещастия и страданията ни наистина са по Божия воля, но не е по силите ми да обясня защо Той изпитва такова удоволствие, като ги стоварва на нашите глави. Някои източни племена вярват, че страданието е единственият начин за изкупление на греховете, а учени са описали как членовете на някаква си секта на есеите нарочно си блъскат главата о стената. Според по-късните Мойсееви книги Бог е милосърден, макар да има много въпроси, по които предпочита да не задълбава.
* * *
Равинът Йекел от Занс, който имал най-добрата дикция в света, докато друговерец не му откраднал звукоусилващите гащи, сънувал три нощи поред, че ако си направи труда да иде до Борки, ще открие там голямо съкровище. Сбогувал се той с жената и децата и поел на път, като казал, че ще се върне след десет дни. Две години по-късно го открили в Уралските планини, където скитосвал и въртял любов с една панда. Премръзнал и изпосталял, преподобният бил върнат вкъщи, където се освестил с помощта на гореща супа и телешки бут. След вечеря той разказал какво му се било случило. На три дни път от Занс го нападнали диви номади. Като разбрали, че е евреин, го накарали да прекрои всичките им спортни сака и да стесни панталоните им. Но тази гавра им се сторила недостатъчна, та взели, че му напълнили ушите с кисел и ги запечатали с восък. Накрая равинът успял да избяга и тръгнал към най-близкия град, но се озовал в Урал, защото се срамувал да попита за пътя.
След като разказал тази история, равинът станал и отишъл да си легне, а под възглавницата си открил съкровището, за което бил тръгнал. Обзет от религиозен екстаз, той паднал на колене и отправил благодарствени слова към Бога. След три дни той отново скитал из Урал, този път обаче в заешки костюм.
Това истинско шедьовърче е ярък пример за абсурдността на мистицизма. Равинът сънува три нощи поред. Ако от Десетте Божи заповеди извадим Петте книги на Моисей, остават пет. Ако от тях извадим братята Яков и Исав, остават три. С подобна аритметична логика равинът Ицхак Бен Леви, най-великият еврейски мистик, успя да направи двоен базов удар петдесет и два дни поред на бейзболния стадион „Акведукт“ и още се препитава от държавна социална помощ.
Скъпи ми Вардебедян,
Преглеждайки тазсутрешната си поща, бях неприятно изненадан, когато установих, че ми връщат писмото до теб от 16 септември, в което ти съобщавах моя двайсет и втори ход (кон на e4) Причината е дребен пропуск от моя страна, а именно — забравил съм да пиша в адреса името и местожителството ти (Фройд не прощава никому, нали?), както и да залепя марка на плика. Не е тайна, че напоследък съм много разстроен от сътресенията на фондовата борса, но въпреки че на гореспоменатата дата сривът в цените на акциите на „Амалгамна антиматерия“ доведе до изваждането им веднъж завинаги от котировките на Уолстрийт и брокерът ми изхвръкна от там като костилка от задник, не желая да оправдавам с това небрежността и безграничната си разсеяност. Сгафих, признавам си. Прости ми. Че не си забелязал липсващото мое писмо, личи и от лекото ти объркване, което отдавам на прекалената ти амбициозност, но Бог е свидетел, че всички правим грешки. Така е в живота… и в шаха.
Е, след като разкрихме грешката, време е да направим една простичка поправка. Ако бъдеш така добър да преместиш моя кон на e4, мисля, че може да продължим играта вече в по-логичен вариант. В писмото ти, което получих тази заран, ми обявяваш шах-мат, но се опасявам, че си жертва на голяма заблуда, защото, ако преразгледаш позициите в светлината на днешното ми уточнение, ще разбереш, че твоят цар е пред падане, тъй като е оголен и притиснат от моите кръвожадни офицери и няма къде да бяга. Какво пък, миниатюрните войни също имат своите преломни моменти. Ето как съдбата, този път в лицето на службата за загубени писма, те свари неподготвен и обърна битката в моя полза. Още веднъж те моля да приемеш искрените ми извинения за фаталното недоглеждане и с нетърпение чакам следващия ти ход.
Прилагам и моя четирийсет и пети ход: конят ми взема твоята царица.
Госаж,
Получих тази сутрин писмото ти с твоя четирийсет и пети ход (конят ти уж взема моята царица), както и предългото ти обяснение за объркването в кореспонденцията ни в средата на септември. Да видим дали съм те разбрал правилно. Ти твърдиш, че конят ти, който разкарах от дъската още преди седмици, сега трябвало да е на e4 според писмо, загубено по пощата преди двайсет и три хода. Не съм и подозирал за тази грешка, а и добре си спомням твоя двайсет и втори ход, с който, ако не се лъжа, ти постави топа си на d6, пред моята царица, където той впоследствие бе посечен жестоко, и с това гамбитчето ти приключи трагично.
В момента на e4 е моят топ и тъй като нямаш вече коне, независимо от изгубеното по пощата писмо, не виждам с каква фигура би могъл да вземеш царицата ми. При положение че всичките ти фигури са блокирани, реших, че молиш да поставя царя ти на f4 (единственият ти възможен ход), което си позволих да направя, и контрирам с моя четирийсет и шести ход — вземам ти царицата и давам шах на царя ти. Така писмото ти придобива по-ясен смисъл.
При това разположение на силите смятам, че оставащите до края на партията ходове са много прости и тя ще приключи светкавично.
Вардебедян,
Току-що приключих с разгадаването на новата ти бележка — онази, с която ме уведомяваш за своя погрешен четирийсет и шести ход. Според него ти вземаш моята царица от квадратче, на което тя не стои от единайсет дни. След търпеливи размишления мисля, че разбрах причината за твоето объркване и недооценяване на обективните факти. Преместването на топа ти на e5 е също толкова невъзможно, колкото да има две еднакви снежинки. Ако благоволиш да си припомниш деветият ход на партията, ще видиш, че взех топа ти още тогава. Всъщност при тази дръзка самопожертвователна комбинация ти направо обезглави центъра на атаката си, което ти коства и двата топа. Откъде се появиха те отново на дъската?
Предлагам ти да поразмислиш върху моята трактовка за това, какво всъщност се е случило: Скоростното развитие на играта и бясното разчистване на фигури около двайсет и втория ход са те извадили от равновесие и в желанието си да отървеш кожата не си забелязал, че писмото с отговора не идва, и си направил два последователни хода, което е малко нечестно от твоя страна, не мислиш ли? Това вече е свършен факт, при това доста назад във времето, и ще е непосилно, ако не и невъзможно, да се върнем на позициите преди него. Ето защо смятам, че най-добрият начин да поправим грешката е, като ми позволиш сега аз да направя два последователни хода. Танто за танто.
Така че първо вземам твоя офицер с моята пешка. А след това, понеже царицата ти остава незащитена, също я изваждам от строя. И вече мисля, че може да довършим партията без проблеми.
П. П.: Прилагам схема за точното разположение на фигурите в този момент, за да можеш да се ориентираш в ендшпила. Както забелязваш, царят ти е в капан, абсолютно незащитен и самотен в средата на дъската. Желая ти всичко най-хубаво. Г.
Госаж,
Днес получих писмото ти и въпреки че смислените разсъждения в него не са много, успях да разгадая откъде идва пълното ти объркване. Приложената схема показва ясно, че през последните шест седмици сме играли две абсолютно различни партии: аз съм се придържал към ходовете, упоменати в кореспонденцията ни, а ти си действал, както ти изнася, вместо да се съобразяваш с реда и правилата. Двайсет и вторият ход с коня, който уж се бил изгубил по пощата, е просто невъзможен, тъй като въпросният кон тогава се намираше в ъгъла и според описаната от теб посока на движение трябваше да изскочи извън дъската и да „кацне“ на масичката.
Що се отнася до предложението да ти дам право на два последователни хода, за да компенсираме уж загубения по пощата, ще ти кажа, че не си познал. Приемам първия (позволявам ти да вземеш офицера ми), но не мога да се съглася с втория и понеже е мой ред, контрирам като вземам царицата ти с моя топ. Твърдението ти, че съм нямал топове, не означава нищо за мен, защото само с един бегъл поглед върху дъската установявам, че те са си там и действат хитро, дръзко и много резултатно.
Накрая, за схемата, която ми изпрати. На нея разположението на силите върху дъската е изцяло плод на твоето въображение и показва колко произволно местиш фигурите. За такава игра могат да ти завидят само чавките в зоологическата градина. Макар да е забавно, това разкрива, че не си научил нищо от книгата „Нимцович за шаха“, която измъкна от библиотеката скрита под пуловера. Не отричай, защото видях как я сви. Предлагам ти да разучиш схемата, която аз ти пращам, и да прередиш фигурите според нея, за да можем да довършим що-годе в приличен вид партията.
Вардебедян,
Тъй като не желая да протакам създадената вече бъркотия (напълно осъзнавам, че неотдавнашното боледуване е поразмътило иначе здравия ти разум и те е откъснало от действителността), използвам възможността да разсека неприятния възел на обстоятелствата, преди да е станало късно и преди да стигнем до изводи, достойни единствено за Кафка.
Разбирайки, че не си достатъчно джентълмен, за да ми дадеш два последователни хода в замяна на твоите, не бих допуснал на четирийсет и шестия да взема с пешка офицера ти. Според твоята си схема тези две фигури са поставени така, че това да не възможно. Явно трябва да се съобразяваме с правилата не на Световната федерация по шахмат, а на Боксовата комисия на щата Ню Йорк. Не се съмнявам в конструктивността на намерението ти да разкараш царицата ми, но бих искал да те предупредя, че не те очаква друго освен пълна катастрофа, когато така своеволно си присвояваш правото да променяш правилата и ми се правиш на диктатор, прикривайки тактическата си немощ зад двуличие и агресивност. Впрочем ти самият разгроми същия този навик на световните ни лидери в своя труд „Дьо Сад и ненасилието“.
За голямо мое съжаление играта продължи през това време и сега не мога да разбера на кое квадратче искаш да сложа коварно похитения ми кон. Затуй предлагам да оставим нещата в ръцете на боговете, ще си затворя очите за тази несправедливост и ще го върна на дъската на мястото, което ти решиш, че му подхожда. Това ще внесе допълнителна интрига в нашата малка схватка. Ето моя четирийсет и седми ход: вземам коня ти с топа.
Госаж,
Не мога да се начудя на прелюбопитното ти писмо! Толкова е добронамерено, сдържано и носи всички елементи на онова, което при някои кръжоци за групова терапия минава за желание за общуване. И все пак от него лъха нещо, което Жан-Пол Сартър с удоволствие нарича „нищожност“. Още при първия прочит бях поразен от дълбокото чувство на отчаяние, с което е пропито. Напомня ми за дневниците на обречени и изгубени полярници или на писмата на германски войници от фронта при Сталинград. Завладяващо е разпадането на чувствата пред лицето на жестоката истина, яростта на отчаянието, осъзнаването, че надеждата е била мираж, и трескавото изграждане на хилави буфери пред наближаващата поголовна сеч.
Та така, приятелю, след като почти цяла седмица размишлявах над налудничавите оправдания в писмата ти и се опитвах да подредя нещата, стигнах до извода, че играта е пред окончателния си завършек. Царицата ти отлетя, та се не видя. Можеш да я цункаш за последно. Същото сполетя и двата ти топа. За единия си офицер можеш направо да забравиш, защото го взех. А другият е толкова встрани от главния театър на бойните действия, че по-добре го отпиши още сега, за да не те заболи сърцето, когато го прегазя както луда крава телето.
Що се отнася до коня, който изгуби така безславно, но отказваш да предадеш, върнах го на единственото логично място на дъската, с което се получи една от най-невероятните ситуации, откакто персийците са измислили тази игра за развлечение. Той е на f2 и ако понапънеш сивото си вещество, може би ще установиш, че тази толкова скъпа за тебе фигура сега блокира единствения път за бягство на царя ти от моята „вилица“. Ето как твоята лакомия се оказа в моя полза! Конят, върнат насила, провали твоя ендшпил.
Местя царицата на b3 и след един ход си мат.
Вардебедян,
Явно постоянното умствено напрежение при защитата на безнадеждни позиции е затормозило функциите на мисловното ти апаратче и си поизгубил представа за действителността. Не ми остава друго, освен да приключа набързо партията и така да облекча гърчовете на немощното ти мозъче, преди съвсем да си се побъркал.
Конят… ами да! Слагам го на d6. И шах!
Госаж,
Офицер на d5. Шах и мат.
Съжалявам, че тази игра така те озори, но за твое успокоение ще ти кажа, че няколко местни гросмайстори хлъцнаха от почуда, като видяха какви прийоми използвам. Ако искаш реванш, ти предлагам да поиграем на думички — едно ново за мен хоби, в което прохождам и едва ли ще спечеля толкова лесно.
Вардебедян,
Топ на g8. Шах и мат.
Вместо да се мъчиш да разбереш как така те спипах по бели гащи, приемам с удоволствие поканата ти за една игра на думи, тъй като продължавам да мисля, че си свестен човек (кога ли ще се излекувам от това добродушие?). Така че приготви си буквичките. Тъй като на шаха ти бе с белите фигури и имаше предимството за първи ход (ако знаех, че си такъв лапнишаран, щях да ти дам още няколко хода преднина), сега аз ще играя първи. Седемте букви, които избирам, са: А, Е, Ъ, Н, Р и З — безнадеждна комбинация дори за най-ерудираните. За щастие обаче имам богат речник, необятни литературни познания, благодарение на които открих етимологичен ред в това, което за по-неграмотните не е нищо друго освен буквен миш-маш. Моята първа дума е ЗА НЪЕРО. Провери я в речника. После я разположи хоризонтално, като поставиш Е в централното квадратче. Смятай внимателно и гледай да не пропуснеш удвояването на резултата за успешен първи ход и петдесетте точки бонификация за оползотворяване на всичките седем букви. Така резултатът става 116 на нула за мен.
Ти си на ред.
Аз съм дебел. Отвратително дебел. Най-дебелото човешко същество, което познавам. По тялото ми няма нищо друго освен излишни килограми. Пръстите ми са като кебапчета. Китките — като топузи. Дори очите ми са тлъсти. (представяте ли си — тлъсти очи?) Натрупал съм стотици килограми над нормата. Меса висят по мен като по топяща се на слънце близалка. Който ме види, не може да повярва, че е възможно човек да има такава коремна обиколка. Аз съм си шишко, в това няма съмнение. Добре де, ще попита читателят, какво му е доброто или лошото ако приличаш на планета? Не искам да се правя на умник, нито да използвам парадокси, но ще отговоря, че сама по себе си тлъстината е над буржоазния морал. Тя си е тлъстина и толкоз. Да речеш, че има някаква стойност или е чиста проба зло, значи да гледаш несериозно на нея. Пълен абсурд! Защото какво е всъщност тлъстината, ако не натрупване на килограми? А какво са килограмите? Просто сбор от клетки. Може ли една клетка да е морална? Побира ли се тя в понятията за добро и зло? Кой знае, та те са толкова малки. Не, братко, не се опитвай да делиш тлъстината на добра и на лоша. Трябва да се научим да не класифицираме дебелите: виж го този каква първокачествена сланинка е натрупал, а погледни онзи нещастник — едва диша от лойта.
Да вземем за пример К. Този човек така се бе оял, че не можеше да мине през обикновена врата без помощта на лост. Преди да се премести от една стая в друга, К. сваляше всичките си дрехи и едва тогава се промушваше с големи усилия през касата. По стечение на обстоятелствата знам на какви обиди е бил подложен от хулиганчетата по улиците. Какво ли не са подвиквали зад гърба му: „Ей, прасчо!“, „Накъде бе, слон?“ А как ли го е заболяло, когато на Свети Архангел Михаил пред отбрано общество губернаторът на провинцията се обърна към него с „Какво искаш бе, пача такава?“.
Един ден на К. му дойде до гуша и реши да мине на диета. Да, лишаваше се човекът! Най-напред отказа сладкишите. После и хляба, алкохола, белтъчините, сосовете. С една дума, К. спря да яде всичко, което пречи на човек да си завърже връзките на обувките. Постепенно започна да слабее. Плътта падаше на вълни, на вълни от ръцете и краката му. От гладко заоблените му форми не остана нищичко и ето ти го пред хората — в нормален вид. Да, да, дори може да се каже, че бе привлекателен. Изглеждаше най-щастливият човек на света. Казвам „изглеждаше“, защото осемнайсет години по-късно, когато бе на крачка от смъртта и треска тресеше изпитото му тяло, той извикал: „Сланинките ми! Искам си обратно тлъстините! Моля ви! Не мога без тях! Къде са ми килограмите? Ама че глупак съм бил — да се разделя с тях! Кой дявол ме накара?“ Мисля, че поуката от тази история е пределно ясна.
В този миг читателят сигурно се пита: „Добре де, дундьо, като си толкова дебел, защо не постъпиш на работа в някой цирк?“ Признавам си, и то не без смущение: защото не мога да изляза от дома. Не мога да изляза, защото не влизам в панталоните си. Краката ми са прекалено дебели и не се вмъкват в крачолите. Те са живо доказателство за погълнатото огромно количество телешки кюфтета — повече, отколкото ще преброите на цялото Второ авеню. Трябва да има към дванайсет хиляди сандвича на всеки крак. И то от двойните. Едно е сигурно обаче: ако тлъстините ми можеха да говорят, щяха да разкажат за невероятната самота на един мъж и да дадат няколко напътствия, как се правят хартиени платноходки. Всяко мое излишно килце иска да бъде чуто. Моите сланинки не са обикновени. Видели са какво ли не. Само прасците ми са натрупали опит за цял един живот. Тлъстините ми не са щастливи, но поне са истински. Нито едно грамче от тях не е фалшиво. Няма нищо по-лошо от изкуствените мазнини, макар да не знам дали още ги има по магазините.
Но нека ви разкажа как станах дебел. Защото не съм такъв по рождение. Църквата ме докара до това положение. Едно време бях слаб, слаб, та чак приличах на вейка. Толкова слаб бях, че само човек с объркани понятия можеше да ме нарече шишко. Така я карах до деня — мисля, че беше на двайсетия ми рожден ден, — когато с чичо ми влязохме в изискан ресторант да се почерпим с чай и бисквити. Най-неочаквано той ме попита:
— Вярваш ли в Бога? И ако вярваш, колко според теб тежи Той?
След тези думи той дръпна от скъпата си пура и с обичайната си самоувереност, плод на дългогодишни тренировки, така жестоко се закашля, че за малко не започна да храчи кръв.
— Не вярвам в Бог — рекох. — Ако Той съществуваше, защо тогава има бедни и плешиви? Защо едни хора живеят и си свиркат въпреки хилядите смъртни врагове около тях, а други със седмици не могат да се отърват от мигрена? Защо дните ни са преброени, а не описани? Отговори ми, чичо! Или си шокиран?
Знаех, че няма да ми се разсърди, защото нищо не можеше да го шокира. Беше видял с очите си как турци изнасилват майката на учителя му по шах, и дори това щяло да му се стори забавно, ако не било продължило толкова дълго.
— Скъпи ми племеннико — отвърна той, — има Бог, каквото и да си мислиш, и Той е навсякъде. Да! Навсякъде!
— Навсякъде ли? Но, чичо, как можеш да кажеш такова нещо, когато самият ти със сигурност не знаеш дали съществуваме? Вярно, ето сега докосвам брадавицата ти, но не е ли възможно това да е илюзия? Ами ако целият ни живот е една илюзия? Не може да не си чувал за онези източни светци, които са убедени, че нищо не съществува извън тяхното съзнание освен може би бар „Омар“ и Централната гара. Може би просто сме сами, без цел, обречени да се лутаме в една безразлична Вселена, лишени от надежда за спасение, и не ни очаква нищо друго освен мизерия, смърт и празната действителност на вечното нищо?
Усетих, че думите ми много го впечатлиха, защото ето какво ми каза:
— Чудиш се защо вече не те канят на гости! Бога ми, момче, ти си патологичен случай!
После ме нарече нихилист и започна да ме поучава, както само оглупелите старци умеят:
— Бог невинаги е там, където Го търсиш, но уверявам те, племеннико драги, че Той е навсякъде. В тези бисквити например.
С тези думи той стана и си тръгна, оставяйки ми благословията си и сметката, която приличаше на разходен лист на самолетоносач.
Прибрах се у дома, разсъждавайки над онова, което искаше да ми каже с простичкото заявление: „Той е навсякъде. В тези бисквити например“.
Обзе ме необичайна сънливост и легнах да подремна. Докато спях, сънувах нещо, което изцяло промени живота ми. Вървя си из полето и изведнъж усещам остър глад. Все едно че не съм ял от дни. Стигам до един ресторант и влизам. Поръчвам си двоен сандвич с кюфте и отделна порция пържени картофи. Сервитьорката, която много прилича на моята хазайка (абсолютно безлично женище, което от пръв поглед можеш да сбъркаш с космата пиявица), се опитва да ме изкуши да взема салата с пилешко месо, която изглежда доста застояла. Докато разговарям с нея, тя се превръща в сребърен сервиз за двайсет и четирима души. Напушва ме истеричен смях, от който ми потичат сълзи и получавам остра ушна инфекция. В помещението нахлува ярко сияние и виждам да приближава светеща фигура, яхнала бял жребец. Разпознавам в нея моя педикюрист, който лекува гъбичките по стъпалата ми, и припадам с чувство на вина.
Това сънувах. Събудих се с усещане за невероятно благосъстояние. Изведнъж станах оптимист. Всичко ми се изясни. Думите на чичо разтърсиха из основи същността ми. Отидох в кухнята и започнах да плюскам. Нагъвах де каквото ми попаднеше пред очите. Сладкиши, хлебчета, овесени ядки, месо, плодове. Шоколади, зеленчуци в сос, вина, риба, кремове и юфка, еклери и вурстчета, чиято обща стойност надхвърли шейсет хиляди долара. Щом Бог е навсякъде, мислех си, значи е и в храната. Така че колкото повече ям, толкова по-божествен ще стана. Обзет от тази религиозна треска, се тъпчех като фанатик. За шест месеца станах най-светият сред светците, със сърце, посветено изцяло на молитви, и със стомах, който можеше да пресече щатската граница, без да съм я прекрачил.
За последен път видях стъпалата на краката си една заран във Витебск, май беше четвъртък. Оттогава просто усещам, че са си още на мястото, там долу някъде. Набивах ли, набивах и растях ли, растях! Не помислях дори да отслабвам. Не бих допуснал такъв грях. Защото, когато сваляме десетина килца, драги ми читателю (а предполагам, че не си колкото мен), къде е гаранцията, че не се лишаваме от най-добрите си килограми? Можем да изгубим онези, в които се съдържат нашият гений или нашата човечност, любов и честност, както стана с един мой познат генерален инспектор, който после скришом си пъхаше подплънки около кръста.
Знам, знам сега какво ще речете. Че това противоречи на всичко — да, на абсолютно всичко, — което казах в началото. Пък накрая възхвалявам плътта. Що за ценностна система?! Така е, но какво от това? Та нали целият ни живот е изтъкан от противоречия? Мнението на един човек за тлъстините може да се променя, както се сменят сезоните, както се мени цветът на косата ни и както самият живот се променя. Защото животът е промяна и тлъстинката е живот, но и смърт. Не разбирате ли? Тлъстината е всичко! Освен, разбира се, ако не сте прекалено дебели.
В Чикаго отидох за първи път през двайсетте години, и то за да гледам боксов мач. Ърнест Хемингуей се беше лепнал за мен и двамата се настанихме в тренировъчния лагер на Джак Демпси. Хемингуей тъкмо бе привършил два разказа за боксьори. Гъртруд Стайн и аз смятахме, че са прилични, но трябва доста да се пипнат, та да станат, както трябва. Взех Хемингуей на подбив за романа му, който щяха да публикуват, и хубавичко се посмяхме. След което надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.
Същата зима Алис Токлас, Пикасо и моя милост взехме под наем една виличка в Южна Франция. По онова време работех върху нещо, което се очертаваше като голям американски роман, но шрифтът беше много дребен и това много ме затрудняваше.
Всеки следобед излизахме с Гъртруд Стайн на лов за антики из местните магазинчета. Спомням си как веднъж я попитах дали не смята, че трябва да стана писател. С типичния си прокобен израз, който толкова много ни забавляваше, тя отвърна: „Не“. Взех това за утвърдителен отговор и още на следващия ден заминах за Италия. Тази страна много ми напомняше за Чикаго, особено Венеция, защото и в двата града имаше канали и улици, украсени богато със статуи и катедрали на велики скулптори от Ренесанса.
Същия месец посетихме Пикасо в ателието му в Арл — градче, което се казвало Руан или Цюрих, докато французите не го прекръстили през 1589 г. при управлението на Луи Призрака. (Луи бил крал копелдак от XVI век, който гледал на всеки да прави мръсно.) Пикасо се канеше да започне онова, което по-късно стана известно като неговия „син период“, но с Гъртруд Стайн седнахме да изпием по едно кафе с художника и го отложихме с десет минути. Периодът продължи четири години, така че тези десет минути не бяха от голямо значение.
Пикасо бе дребен човечец, който ходеше по странен начин, като изнасяше едното си стъпало пред другото, та така докато направеше онова, което наричаше „крачка“. Много се смяхме на забавните му идеи, ала в края на трийсетте, когато се надигаше фашизмът почти не остана на какво да се смееш. Разгледахме много внимателно най-новите творби на Пикасо и Гъртруд Стайн заключи, че „изкуството във всичките му прояви не е нищо друго, освен израз на нещо“. Пикасо не бе на същото мнение и заяви „Оставете ме на мира. Бях седнал да обядвам“. Дълбоко в душата си чувствах, че е прав. Наистина бе седнал да обядва.
Ателието на Пикасо по нищо не приличаше на ателието на Матис — докато испанецът бе разхвърлян, при французина цареше идеален порядък. Колкото и странно да изглежда, всъщност бе точно обратното. През септември същата година поръчаха на Матис да нарисува алегория, но нали жена му все боледуваше, картината остана недовършена и я използваха за тапет. Спомням си всички тези събития много добре, защото по онова време цялата тайфа се бяхме наблъскали в евтин апартамент някъде в Северна Швейцария, където ни в клин, ни в ръкав започваше да вали дъжд и после, също толкова неочаквано, спираше. Испанският кубист Хуан Грис убеди Алис Токлас да му позира за натюрморт и с характерната за него абстрактна представа за предметите започна да цепи лицето и тялото и на основните им геометрични форми, докато не дойдоха полицаи да го отведат. Грис бе родом от провинциална Испания и според Гъртруд Стайн само истински испанец можел да има неговото поведение. То се изразяваше в това, че говореше на испански и сегиз-тогиз се прибираше при семейството си в Испания. Страхотно беше да наблюдаваш как го прави.
Сещам се за един следобед, когато се бяхме разплули в една кръчма за педерасти в Южна Франция. Седяхме си удобно с изпружени крака на високите столчета край барплота и Гъртруд Стайн заяви: „Драйфа ми се“. Пикасо намери това за много забавно, а ние с Матис решихме, че е сигнал да отпрашим за Африка. Седем седмици по-късно в Кения се натъкнахме на Хемингуей. Загорял и брадясал, той вече усъвършенстваше познатия равен стил на писане за очите и устата. Там, на неизследвания Черен континент, Хемингуей бе намерил дар слово.
— Как я караш, Ърнест? — го попитах.
Че като се отприщи на едни лакърдии за смърт и приключения, както само той може, краят им не се виждаше. Когато се събудих, беше стъкнал лагерен огън и ни приготвяше чревца за мезе. Докато си сръбвахме коняче, взех да подхвърлям шеги за брадата му и падна голям смях. После надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.
Същата година отидох за втори път в Париж, за да си похортувам с един изпосталял и доста изнервен европейски композитор с орлов профил и изключително неспокойни очи, който след време се прочу като Игор Стравински, а по-късно — като най-добрия му приятел. Отседнах в дома на Ман и няколко пъти за вечеря ни гостуваха Стинг Рей и Салвадор Дали. Дали се зарече да постави представление с един актьор и го направи, при това с огромен успех, защото наистина на сцената излезе само един човек. Изобщо изкарахме една весела и изискана френска зима.
Помня как една вечер Скот Фицджералд и жена му се прибраха у дома от новогодишното тържество. Беше през април. От три месеца не бяха вкусвали друго питие освен шампанско, а седмица преди това, издокарани като за коктейл, бяха скочили с лимузината си от трийсетметрова скала в океана — ей така, заради тръпката. Нещо реално лъхаше от Фицджералдови; ръководеха се от здрави ценности. Бяха много скромни хорица и когато Грант Ууд ги убеди да му позират за неговата картина „Американска Готика“, помня, че се чувстваха безкрайно поласкани. После Зелда ми разправи как по време на сеансите Скот все си изпускал тризъбеца.
През следващите няколко години със Скот станахме големи приятели и повечето наши познати бяха убедени, че главният герой в най-новия му роман е създаден по мое подобие, а аз пък съм заживял като героя от предишната му книга, което в крайна сметка приключи с това, че един измислен образ заведе дело срещу мене.
Слабото място на Скот бе творческата дисциплина и въпреки че всички обожавахме Зелда, виждахме нейния неблагоприятен ефект върху работата му. Тя го докара дотам, че вместо по роман на година той започна да пише само рецепти за морски специалитети и цели страници със запетайки.
Накрая, през 1929 г., цялата тайфа се замъкнахме в Испания, където Хемингуей ни запозна с Манолете, който бе чувствителен като девственица. Ходеше в тесни тореадорски панталони и само понякога ги сменяше с колоездачни шорти. Манолете беше велик, ама много велик художник. Ако не бе станал бикоборец, с този негов финес като нищо щеше да е световноизвестен счетоводител.
В Испания прекарахме много весело: пътувахме, пишехме, Хемингуей ме взе на лов за риба тон и извадих четири празни консерви. Голям смях падна и Алис Токлас ме попита дали съм влюбен в Гъртруд Стайн, защото и бях посветил томче със стихове — нищо, че ги бе писал Т. С. Елиът, — а аз рекох: да, обичам я, ама няма да ме огрее, тъй като тя е прекалено интелигентна за мен. Алис Токлас се съгласи с мен, след което надянахме боксови ръкавици и Гъртруд Стайн ми разби носа.
Някъде в Трансилвания чудовището Дракула спи в своя ковчег и очаква падането на нощта. Тъй като слънчевите лъчи ще го убият, той стои защитен в подплатена с атлаз камера със сребърния герб на неговата фамилия. Най-сетне се смрачава и някакъв свръхестествен инстинкт кара демона да се измъкне от сигурността на прикритието си, да приеме отвратителните форми на прилеп или вълк, да броди из страната и да смуче кръвта на невинните си жертви. Накрая, преди първите лъчи на най-големия му неприятел — слънцето, да оповестят новия ден, той бърза да се прибере на сигурно място в своя скрит ковчег и ляга да спи, докато кръговратът започне отново.
Ето че той се размърдва. Клепачите му потрепват в отговор на някакъв древен и необясним инстинкт, че слънцето клони към заник и неговото време настъпва. Тази вечер чудовището е особено гладно и както лежи — вече напълно разсънено, в подплатена с червено мъжка пелерина, очакващо да долови с някакво свръхестествено възприятие момента на мрака, в който да отвори капака, обмисля кои да бъдат новите му жертви тази вечер. Хлебарят и жена му, решава той. Сочни, достъпни и нищо неподозиращи. Мисълта за непредпазливите съпрузи, чието доверие към него той бе изградил най-внимателно, възбужда жаждата му за кръв до степен на трескавост и той едва се стърпява още няколко последни секунди преди да изскочи от ковчега и да хукне да търси плячката си. Внезапно разбира, че слънцето е залязло. Изправя се светкавично като изчадие адово, превръща се в прилеп и полетява лудешки към къщата на апетитните си жертви.
— О, граф Дракула, каква чудесна изненада — възкликва жената на хлебаря, отваря вратата и го пуска да влезе. (Той отново е придобил човешки вид и прекрачва прага на техния дом, като очарователно прикрива своята хищна цел.)
— Какво ви води толкова рано насам? — пита хлебарят.
— Поканихте ме на вечеря — отвръща графът. — Надявам се, че не съм сбъркал датата. Нали беше за тази вечер?
— Да, за тази вечер, но дотогава има още седем часа.
— Моля? — пита Дракула и озадачено оглежда стаята.
— Сигурно сте дошли да наблюдаваме заедно слънчевото затъмнение?
— Слънчево затъмнение ли?
— Да. Днес има пълно слънчево затъмнение.
— Какво?
— Две минути пълна тъмнина след пладне. Погледнете през прозореца.
— Олеле… загазих!
— Моля?
— Може ли да ме извините…
— Какво има, граф Дракула?
— Трябва да вървя… ох… ох, Боже Господи… — като обезумял той търси пипнешком дръжката на вратата.
— Отивате ли си? Та вие току-що дойдохте!
— Да… но… струва ми се, че направих голям гаф…
— Граф Дракула, пребледняхте.
— Така ли? Ще изляза на свеж въздух. Беше ми много приятно…
— Елате. Седнете. Сега ще пийнем по нещо.
— Да пийнем ли? Не, не, бързам. Ей, настъпихте ми наметалото.
— Да, да. Успокойте се. Искате ли малко вино?
— Вино ли? О, не, оставете тази работа, нали знаете, черният дроб… А сега наистина трябва да изчезвам. Току-що си спомних, че забравих да угася осветлението в моя замък… Сметката ще бъде огромна…
— Но, моля ви — кани го хлебарят и прегръща приятелски графа през рамото. — Не се натрапвате. Прекалено сте учтив. Какво от това, че пристигнахте по-рано?
— Наистина бих искал да остана, но старите графове от града се събират тази вечер, а аз отговарям за студеното печено.
— Стига с това бързане. Чудно как все още не сте получили инфаркт!
— Да, да, точно така… а сега…
— Тази вечер сме приготвили пилешки пилаф — звънва гласът на жената на хлебаря. — Надявам се да ви хареса.
— Чудесно, чудесно — отвръща усмихнато графът, избутва я встрани и тя пада в коша с прането. После натиска погрешка бравата на килера и влиза вътре. — Божичко, къде е тази дяволска врата?
— Ах! — киска се жената на хлебаря. — Колко забавен е този граф!
— Знаех, че ще ви хареса — отвръща Дракула и се усмихва насила. — А сега се махнете от пътя ми.
Най-сетне намира входната врата, но вече е късно.
— Я погледни, майко — вика хлебарят, — затъмнението преминава. Слънцето отново се показва.
— Точно така — мълви Дракула и хлопва входната врата. — Реших да остана. Спуснете бързо щорите на прозореца, бързо! Хайде, спущайте!
— Какви щори? — учудва се хлебарят.
— Нямате щори? Така и предполагах. А къщата има ли мазе?
— Не — любезно отвръща домакинята. — Непрекъснато му повтарям на Ярослав да направи, но той не иска и да чуе. Такъв си е Ярослав, моят съпруг.
— Задушавам се. Къде е килерът?
— Вече влизахте в него, граф Дракула. Как се смяхме с жена ми.
— Ах, какъв смешен човек е този граф!
— Вижте, ще вляза в килера. Почукайте ми в седем и половина.
С тези думи графът прекрачва прага на килера и хлопва вратата след себе си.
— Ха, ха, колко е смешен, Ярослав!
— Ей, графе! Излезте от килера. Не се правете на глупак.
Отвътре се чува приглушеният глас на Дракула:
— Не мога… моля ви, повярвайте ми. Нека остана тук. Чувствам се чудесно. Наистина.
— Граф Дракула, престанете да се шегувате. Ще ни стане лошо от смях.
— Право да ви кажа, този килер ми харесва.
— Да, но…
— Зная, зная… струва ви се странно, но въпреки това ужасно се забавлявам. Онзи ден тъкмо казвам на госпожа Хес: Дайте ми един хубав килер — и аз ще остана с часове в него. Сладка жена е госпожа Хес. Дебела, но сладка… А сега си гледайте работата и ми се обадете по залез-слънце. Рамона, тра-ла-ла-ла-ла-ла, Рамона…
В този момент пристигат кметът и жена му Катя. Минавали край къщата и решили да навестят добрите си приятели — хлебаря и неговата съпруга.
— Здравейте, Ярослав. Надявам се, че не ви се натрапваме с Катя?
— Разбира се, че не, господин кмете. Излезте, граф Дракула! Имаме гости!
— И графът ли е тук? — диви се кметът.
— Да, и никога няма да се досетите къде е — обажда се жената на хлебаря.
— Много рядко може да го види човек толкова рано.
Всъщност не си спомням да съм го виждал някога през деня.
— Така е, но е тук. Излезте, граф Дракула!
— Къде е? — пита Катя, като не знае да се смее или не.
— Излезте! Хайде!
Нетърпение обзема жената на хлебаря.
— В килера е — някак си виновно обяснява хлебарят.
— Нима? — пита кметът.
— Хайде, излезте — настоява хлебарят уж с чувство за хумор и чука на вратата на килера. — Достатъчно! Кметът е тук!
— Хайде, Дракула, излизайте — вика негово благородие. — Да пийнем нещо.
— Не, не, започнете без мен. Имам малко работа.
— В килера?
— Да, нека не ви провалям деня. Чувам всичко, което говорите. Ако искам да кажа нещо, ще се включа в разговора.
Всички се споглеждат и свиват рамене. Наливат вино и пият.
— Каква слънчево затъмнение — обажда се кметът, като посръбва от чашата си.
— Да — съгласява се хлебарят. — Невероятно.
— Да! Сензационно! — чува се глас от килера.
— Какво казвате, Дракула?
— Нищо, нищо. Карай да върви.
Така минава времето, докато кметът не може повече да издържа, насилва вратата на килера и вика:
— Хайде, Дракула! Винаги съм ви смятал за разумен човек. Престанете с тези глупости.
Дневната светлина нахлува в килера, зловещото чудовище изпищява и бавно се превръща в скелет, а после се разсипва на прах пред очите на присъстващите четирима души. Жената на хлебаря се навежда над купчината бяла пепел върху пода на килера и вика:
— Значи ли това, че вечерята се отлага?
Разберете, че си имате работа с човек, който, докато се возеше на влакчета на ужаса в Кони Айлънд, прочете на един дъх „Бдение над Финеган“, прониквайки с лекота в тъмните тайни на Джойс, въпреки яростното лашкане от което му се разклатиха пломбите. Знайте също, че съм сред малкото спецове, посетили Музея на модерното изкуство, който веднага забелязаха в смачкания буик точното взаимно преливане между нюанси и сенки каквото щеше да постигне и Одилон Редон, ако бе зарязал нежната недоизказаност на пастелите и хванеше лоста на автопресата. Освен това, момчета, като човек, чието прозрение ми позволи първи да поставя „Годо“ в перспектива за разцвет на многото объркани театрали, които се мотаят безцелно из коридорите през антракта, намръщени заради плащането на дребни сметки или разходите по лъскаво гадже, трябва да кажа, че моята връзка със седемте радости от живота е твърде здрава. Прибавете и това, че веднъж осем радиоапарата, надути едновременно в кметството едва не ме убиха, както и това, че все още понякога след работа кисна в едно мазе в Харлем, където бистрим прогнозата за времето и новините и където Джес, ратаят, нестъпвал през живота си в училище, успя една вечер да налучка стойността на „Дау Джоунс“ при затварянето на борсата. Изобщо много задушевна обстановка. И накрая, за да придобиете пълна представа за мен, отбележете, че не пропускам хепънинг и премиера в долнопробно кино, както и че редовно се изявявам на страниците на „Зрелище и поток“, интелектуално тримесечно издание, посветено на авангардните идеи в киното и улова на риба в сладки води. И това ако не са препоръки, достойни да бъда наречен Джо Чувствителния, пиши ме, братче, бегал. Но макар да съм подгизнал от проникновение като тулумба в захарен сироп, неотдавна ми бе напомнено, че имам културна ахилесова пета, която минава по целия ми крак и стига чак до врата.
Всичко започна един ден миналия януари, докато набивах парче от най-вкусната баница на света в бар „Макгинис“ на Бродуей и се измъчвах от гузната холестеролна халюцинация, че чувам как аортата ми се вледенява и става по-твърда от хокейна шайба. До мен стоеше изнервена русокоса мадама, чиито форми пулсираха под черна блуза, достатъчно предизвикателна да увълчи и невръстен скаут. От петнайсет минути молбата ми „Подайте ми подправките“ бе единственият контакт помежду ни, въпреки че на няколко пъти се опитах да пораздвижа нещата. Тя все пак ми подаде подправките и трябваше да поръся баницата си като доказателство, че наистина са ми трябвали.
— Чувам, че фючърсните цени на яйцата са скочили — престраших се най-сетне да подхвърля нехайно с вид на човек, чието хоби е да слива компании.
Без да подозирам, че приятелят й хамалин се е промъкнал зад гърба ми досущ като във филм с Лаурел и Харди, премрежих очи и с премалял от нега глас изръсих някаква мъдра мисъл от теоретичните трудове на невролога Крафт-Ебинг точно преди да изгубя съзнание. Когато се свестих, забелязах, че търча с всичка сила по улицата, за да се спася от гнева на цяла тайфа сицилиански братовчеди, наточили се да отмъстят за поруганата чест на девойката. Скрих се в тъмния хладен салон на кинотеатър за късометражни филми, където приключенията на Бъгс Бъни и три хапчета „Либриум“ върнаха нервната ми система в нормалното и русло. Започна главният филм, който се оказа научнопопулярна разходка из джунглите на Нова Гвинея — тема, бореща се за моето внимание в конкуренцията на „Мъхови образувания“ и „Как живеят пингвините“.
— Диваците — разказваше сънливо четецът, — чийто начин на живот не се е променил на йота от начина на живот на човека преди милиони години, убиват дива свиня (нейният жизнен стандарт май също не е помръднал през вековете) и вечерта стъкват огън, около който преиграват ловната сцена в пантомима.
Пантомима? Ами да! Просветна ми! Това беше дупчицата в културната ми броня — единствената, разбира се, но тя ми тровеше живота от детство, когато изобщо не можах да разбера какво става в една няма постановка на Гоголевия „Шинел“, и останах с убеждението, че съм гледал как четиринайсет руснаци правят каланетика. Пантомимата винаги ми е била непонятна и тъй като ме дразнеше, просто реших да забравя за нея. Но ето че пак не можех да я проумея, и то в най-примитивната и форма. Движенията и жестикулациите на аборигенския танцьор солист не ми говореха нищо, както и изпълненията на Марсел Марсо, които пълнеха с благоговение хиляди зрители. Гърчех се безпомощно на мястото си, докато актьорът самодеец доведе до транс своите примитивни братя и накрая старейшините го затрупаха с банкноти. Тогава ми стана съвсем безинтересно и се измъкнах от салона.
Същата вечер у дома мисълта за поредния ми провал не ми даваше мира. Жестоката истина хапеше въпреки кучия хъс, с който прониквах във всяка сфера на артистичния свят, една-единствена вечер ме бе накарала да се почувствам като прост копач — тъп, безчувствен вол. Започнах да беснея от безсилие, но ми се схвана мускулът на бедрото и бях принуден да седна. В края на краищата, рекох си, има ли по-елементарна форма на общуване от пантомимата? Защо тази универсална форма на изкуство е достъпна за всички, с изключение на мен? Пак скочих да беснея и този път се развъртях здравата, но кварталът ми е тих и след няколко минути ме навестиха двама яки представители на деветнайсети участък, които ме информираха, че подобно поведение се наказва с глоба петстотин долара, шест месеца затвор или двете заедно. Благодарих им и се мушнах в леглото, където усилията ми да победя със сън чудовищното си несъвършенство завършиха с осемчасови нощни терзания, които не бих пожелал дори на Макбет.
Смразяващ пример за моята неспособност да разбера пантомимата ме връхлетя само след няколко седмици, когато ми донесоха вкъщи два билета за театър — награда, задето бях познал гласа на Мама Янси в радиовикторина. Първа награда бе бентли и в бързината да се обадя незабавно на радиоводещия бях изскочил чисто гол от ваната. Вдигнах телефонната слушалка с мокра ръка и понечих да изключа радиото с другата, което ме подхвърли към тавана, а токът угасна на километър околовръст, както когато Лепке седна на електрическия стол. При втората ми обиколка около полилея пресрещнах с глава отвореното чекмедже на шкафа в стил Луи Петнайсети и захапах парче от позлатената му украса. С яркочервен белег на лицето, нанесен сякаш от кухненски сатър в стил рококо, и с цицина на главата, голяма колкото щраусово яйце, едва сколасах да съм втори след госпожа Слийт Мазурски и се простих с мечтата да грабна бентлито. Наложи се да се утеша с два гратиса за постановка, която на всичко отгоре не се играеше на Бродуей. Фактът, че в нея участваше световноизвестен мим, охлади възторга ми до температурата на полярен ледник, но с надеждата да разваля кутсуза реших да ида. Тъй като не можах да предумам някоя дама да дойде с мен в краткия срок от само шест седмици, предложих втория билет като бакшиш на Ларс, летаргичен немец, който от време на време ми измиваше прозорците и беше чувствителен колкото Берлинската стена. Отначало той помисли, че малкото оранжево картонче става за ядене, но когато му обясних, че е предназначено за пантомима — единственото зрелище освен огъня, което би могъл да разбере, — благодарността му към мен нямаше граници.
Вечерта на представлението двамцата — моя милост издокаран с пелерината си за опера, и Ларс, помъкнал своята кофа — с артистичен апломб изхвръкнахме от покоите на такси „Чекър“, влязохме в театъра и с величествени изражения на лицата стигнахме до местата си. Разгърнах програмата и с известно притеснение установих, че ни чака малко безмълвно забавление със заглавие „На пикник“. След вдигането на завесата на сцената излезе човече — едно джезве кокали — с белосано лице и по тясно черно трико. Съвсем обикновено облекло за пикник — и аз излязох така на излет в Сентрал Парк миналата година и това мина незабелязано, ако не се броят няколко подрастващи вагабонти, които го взеха за подкана да поизгладят издутините по тялото ми. Мимът разстла на земята едно одеялце и мъките ми започнаха. Защото жестовете, с които го стори, ми напомняха повече доене на коза. Сетне по доста сложен начин той си свали обувките, ала изобщо не бях сигурен дали изобщо бяха обувки, тъй като изпи едната, а другата изпрати по пощата в Питсбърг. Казвам „Питсбърг“, но всъщност това понятие трудно може да се изрази с мимики и сега, като поразмисля, ми се струва, че това, което играеше, беше не Питсбърг, а човек, който се опитва да мине с количка за голф през въртяща се врата, или пък двама души, които разглобяват печатарска машина. Какво общо има това с пикник, главата ми не можа да го проумее. После мимът започна да подрежда невидима колекция от четвъртити предмети, явно тежички колкото целият комплект на „Енциклопедия Британика“, които, подозирах, вадеше от кошницата си за пикник, макар че по начина, по който ги държеше, можеше да са и музикантите от Будапещенския струнен квартет, завързани и със запушена уста.
По това време за изненада на седящите до мен усетих, че, както обикновено, се опитвам да помогна на мима да разясни детайлите от сценката, като гласно гадаех какво прави.
— Възглавница… голяма възглавница. Не, не, май е възглавничка за кушетка. На такава прилича…
Това мое добронамерено участие в представлението често притеснява заклетите почитатели на немия театър и съм забелязал, че в такива случаи хората около мен изразяват неспокойството си под различни форми — като се започне от силни предупредителни прокашляния и се стигне до здрава плесница по темето ми, както стори веднъж дама от тайфа омъжени жени, замъкнали се на културно развлечение в Манхасет. Тази вечер някаква вдовица, копие на лешояд, ме удари през кокалчетата на пръстите с лорнета си и ми рече поучително:
— По-кротко бе, юнак.
После с майчина топлота ми обясни кротко и търпеливо — както се прави с ошашавен от шрапнел пехотинец, че мимът възпроизвежда по хумористичен начин различните неудобства, които обикновено съпътстват хората на пикник: мравки, дъждец и забравения по закон Божи тирбушон, който винаги предизвиква смях. Временно просветлен, избухнах в неудържим смях при мисълта за човек, притеснен от липсващ тирбушон, удивявайки се какви безгранични възможности предоставя това.
Накрая мимът започна да надува стъкло. Или надуваше стъкло, или татуираше студентите от Северозападния университет. Стори ми се, че бяха студентите от Северозападния университет, но можеше да бъде и мъжки хор… или машина за диатермия… или което и да било огромно, вече изчезнало чифтокопитно, в повечето случаи земноводно и обикновено тревопасно, чиито вкаменели останки са били намерени чак на Арктическия пояс. През това време публиката се превиваше от смях, гледайки маймунджилъците на сцената. Дори тъпанарят Ларс бършеше с гюдерия рукналите от очите му радостни сълзи. Но моето положение беше безнадеждно; колкото повече се напъвах, толкова по-малко разбирах. Налегна ме ужасно изтощение, изсулих краката от патъците си и реших, че ми стига за този ден. Следващото нещо, което си спомням, бяха две чистачки на балкона, които спореха как се лекува артрит. Окопитих се в тъмнината на салона, пооправих възела на вратовръзката си и отидох направо в „Райкърс“, където за разлика от пантомимата хамбургерът и шоколадовият мус изобщо не ми се опънаха, що се отнася до осъзнаването на значението им, и за първи път тази вечер се отърсих от чувството за вина. Така до ден-днешен си останах културно неусъвършенстван, но работя по въпроса. Ако на пантомимен спектакъл забележите естет, който мига на парцали, гърчи се и си мърмори под нос, приближете се да ми кажете здрасти… но гледайте да е в началото на представлението; не обичам да ме стряскат, когато съм задрямал.
Д-р Хелмхолц, който вече е към деветдесетте, е бил съвременник на Фройд, пионер в психоанализата и основател на школа по психология, която носи неговото име. Но може би е най-известен със своите експерименти върху човешкото поведение, чрез които е доказал, че смъртта е придобита черта на характера.
Хелмхолц живее в имение край Лозана, Швейцария, със своя слуга Хролф и великия датчанин Хролф. През повечето време пише и в момента редактира автобиографията си, за да включи и себе си в нея. „Разговорите“ са се състояли в период от няколко месеца между Хелмхолц и неговия студент и възпитаник Фиърс Хофнунг, когото докторът ненавиждаше неописуемо, но го търпеше, защото му носеше халва нуга. Беседите им засягат най-различни теми: като се почне от психопатологията и религията и се стигне до въпроса, защо Хелмхолц не може да си извади кредитна карта. Майстора, както го наричал Хофнунг, се разкрива в тях като сърдечен и схватлив човек, който твърди, че за да се отърве от обривите, е готов да се лиши от всичко, дето е постигнал през живота си.
1 април. Пристигнах в дома на Хелмхолц точно в десет сутринта и слугинята ми каза, че докторът е в стаята си и подрежда папки. Бях много възбуден и ми се стори да казва, че докторът е в стаята си и подрежда хапки. Оказа се, че съм чул правилно и Хелмхолц наистина подреждаше храна. Загребваше с пълни шепи овесени ядки и ги слагаше тук-там на купчинки. Когато попитах защо го прави, той рече:
— Ех, ако повече хора подреждаха храна…
Отговорът ме озадачи, но реших, че е по-добре да не задълбавам във въпроса. Той се отпусна в кожения си стол, а аз го помолих да ми разкаже за първите си стъпки в психоанализата.
— Когато за пръв път срещнах Фройд, вече работех върху моите теории. Зърнах го в една пекарница. Опитваше се да си купи сладки охлювчета, но не понасяше думата охлюв и не можеше да я произнесе. Може би знаете, че Фройд много се притесняваше от думата охлюв. „Дайте ми, ако обичате, от онези сладкишчета“, казваше той и ги сочеше с пръст. Пекарят каза: „Имате предвид охлювчетата ли, хер професор?“ Като чу това, Фройд се изчерви и изхвръкна през вратата навън, мънкайки: „Ъъъ, не… нищо… няма значение“. Не ми струваше много усилия да купя от сладкишите и да ги занеса на Фройд като подарък. Станахме добри приятели с него. Оттогава все си мисля, че има хора, които се срамуват да кажат определени думи. Вас не ви ли притесняват някои думички?
Признах на д-р Хелмхолц, че не мога да си поръчам „Лобстърмато“ (домат пълнен с рак) в ресторанта. Хелмхолц намери тази дума за голяма магария и беше готов да издере очите на онзи, който я е измислил.
Разговорът се върна към Фройд, който сякаш властваше над всяка мисъл на Хелмхолц, въпреки че двамата се мразеха след една караница за китка магданоз.
— Помня един случай на Фройд. Пациентката се казваше С. Имаше хистерична парализа на носа. Не можеше да имитира зайче, когато я молеха да го стори. Това много притесняваше познатите й, които често се отнасяха жестоко с нея. „Хайде, скъпа, я ни покажи как се правиш на зайче“, дразнеха я те и размърдваха без ни най-малко усилие ноздрите си, което адски ги забавляваше. Фройд я покани в кабинета си за няколко аналитични сеанса, но нещо се обърка и вместо на него тя прехвърли потискащите я емоции на закачалката за дрехи — висока дървена стойка в ъгъла на помещението. Фройд доста се уплаши, защото по онова време гледаха скептично на психоанализата, и когато девойката избяга със закачалката на пътешествие, той се зарече повече да не практикува. И наистина, известно време Фройд сериозно се бе запалил от идеята да стане акробат, но Ференци го убеди, че никога няма да се научи да прави салто.
Забелязах, че на Хелмхолц му се придрема, защото се смъкна от стола на пода и захърка под масата. Не исках да злоупотребявам с благоразположението му, затуй се измъкнах на пръсти.
5 април. Заварих Хелмхолц да се упражнява с цигулката си. (Той е превъзходен цигулар аматьор, макар че не знае да чете партитури и може да изсвири само една нота.) Отново разговаряхме по проблемите на психоанализата от времето на зараждането й.
— Всички се подмазваха на Фройд. Ранк ревнуваше Джоунс. Джоунс ревнуваше Брил. Брил не можеше да понася Адлер до такава степен, че му криеше кепето. Веднъж Фройд извади от джоба си дъвчащи бонбонки и даде една на Юнг. Ранк направо побесня. Дойде да ми се жалва, че Фройд покровителствал Юнг. Най-вече при разпределянето на бонбоните. Не му обърнах внимание. По принцип гледах да нямам вземане-даване с Ранк, след като определи студията ми „Еуфорията при охлювите“ като „Залеза на монголоидния разум“. След доста години Ранк ми припомни тази случка, докато пътувахме с кола през Алпите. Казах му, че тогава се е държал като глупак, и той призна, че е бил под невероятно напрежение, защото първото му име — Ото, се пишело отзад напред по същия начин и това го депресирало.
Хелмхолц ме покани да остана за вечеря. Седнахме край огромна дъбова маса, за която той твърдеше, че му била подарена от Грета Гарбо, макар че тя самата не знаеше това, пък и отричаше да познава Хелмхолц. Типичната вечеря на доктора се състоеше от огромно количество стафиди, щедри порции свински рибици и консерва сьомга. След като се нахранихме, дъвкахме джоджен и Хелмхолц извади да ми покаже колекцията си от лакирани пеперуди, ала съвсем се вкисна, като разбра, че не могат да летят.
По-късно, в дневната, се разположихме удобно да попушим пури. (Хелмхолц забрави да запали своята, но така усърдно дърпаше, че тя видимо се скъсяваше.) Разговорихме се за някои от най-забележителните случаи на Майстора.
— Имаше един Йоахим Б. Беше около четирийсетте и не можеше да влезе в стая, в която има виолончело. По-лошото бе, че ако се озовеше по някакъв начин в стая с виолончело, не можеше да излезе, докато някой с фамилно име Ротшилд не го помолеше да стори това. На всичко отгоре Йоахим Б. заекваше. Но не когато говореше. Заекваше само когато пишеше. В негово писмо думичката „но“ например би изглеждала така: „ннннннннно“. Това страдание много го измъчваше и той бе опитал да се самоубие, като се задуши, увивайки се в огромно парче креп. Излекувах го чрез хипноза и човекът си заживя нормално. Само дето по-късно постоянно си самовнушаваше, че среща кон, който го съветва да се захване с архитектура.
Хелмхолц ми разказа и за зловещия изнасилвач В., който едно време държеше цял Лондон в ужас.
— Изключително необикновена проява на перверзия. Не можеше да се отърве от сексуално видение, в което няколко антрополози се гаврят с него и го карат да обикаля в кръг с извити навън крака. Това според неговите признания му доставяло огромна сексуална наслада. Той си припомни, че като дете тайно зърнал как слугинята на родителите му целувала водни лилии, което му се сторило много еротично. Когато бил вече юноша, го наказали, задето лакирал главата на брат си, ала бащата, бояджия по професия, бил повече притеснен от факта, че го бил минал с четката само веднъж. В. нападнал първата си жертва, когато бил на осемнайсет години, и оттогава години наред изнасилвал по половин дузина жени всяка седмица. Единственото, с което можех да му помогна чрез моята терапия, бе да заменя агресивността му с по-приемлив за обществото навик. След което, като срещнеше нищо неподозираща жена, той не й се нахвърляше, а вадеше от джоба си голяма риба камбала и я размахваше под носа й. Някои от потърпевшите бяха отвратени, но това им спестяваше насилието, а имаше и такива, които признаваха, че това преживяване било обогатило неимоверно житейския им опит.
12 април. Този ден Хелмхолц не се чувстваше добре.
Беше се изгубил из ливадите и бе паднал върху някакви круши. Налагаше се да пази леглото, но седеше изправен и дори се разсмя, като му казах, че имам абсцес.
Разговаряхме по теорията за обратната психология, която му била хрумнала малко след смъртта на Фройд (Според Ърнест Джоунс смъртта на Фройд предизвикала окончателния разрив между Хелмхолц и Фройд и след това двамата почти не си говорели.)
По онова време Хелмхолц бил измислил експеримент, при който, щом дръннел с едно звънче, стадо бели мишлета понасяли госпожа Хелмхолц през вратата навън и я оставяли седнала на бордюра. Той разработил много подобни опити и ги зарязал чак след като едно куче, тренирано да отделя лиги по даден знак, не го пуснало да влезе в дома си по празниците. Понякога, макар и немного често, му приписват авторството на класическата творба „Безпричинното кикотене при северноамериканските елени“.
— Да, аз основах школата по обратна психология. Всъщност стана съвсем случайно. С жена ми се бяхме настанили удобно в леглото, когато изведнъж ми се допи вода. Тъй като много ме мързеше, помолих госпожа Хелмхолц да ми донесе. Тя отказа с оправданието, че била уморена, защото цял ден брала нахут. Започнахме да спорим кой да донесе вода. Накрая рекох: „Не ща вода. Дори изобщо не съм жаден“. Като чу това, жената скочи и ми каза:
„А, така ли? Значи не щеш вода? Много лошо“. Веднага изтърча и ми донесе пълна чаша. Понечих да обсъдя тази случка с Фройд на фестивала на психоаналитиците в Берлин, но той участваше в тандем с Юнг в надбягването на три крака и не го интересуваше друго освен състезанието. Чак години по-късно открих начин да прилагам този принцип срещу депресия и успях да излекувам великия оперен певец Дж. от ужасното предчувствие, че един ден ще свърши в кош за отпадъци.
18 април. Заварих Хелмхолц да подрязва розови храсти.
Той обичаше да говори надълго и нашироко за красотата на цветята, които обичаше, защото „не те врънкат за пари“.
Разговаряхме за съвременната психоанализа, която Хелмхолц смяташе за мит, поддържан жив от фабриките за кушетки.
— Остави ги тези модерни психоаналитици! Дерат кожи. По мое време самият Фройд лекуваше за пет марки. Ако му дадеш десет, хем ще те лекува, хем ще ти изглади панталона, а за петнайсет ще ти разреши ти да лекуваш него плюс правото да избираш от два зеленчука. А сега? Трийсет долара на час! Петдесет долара на час! Че то кайзерът получаваше едва дванайсет и четвърт за това, че е кайзер! И трябваше да ходи пеш на работа! Ами продължителността на лечението? Две години! Пет години! Ние едно време, ако не можехме да излекуваме пациент до шест месеца, му връщахме парите и го водехме на музикални викторини, където щеше да спечели я махагонова купа за плодове, я комплект резци за гравиране от неръждаема стомана. Спомням си, че винаги можеше да познаеш неизлекуваните пациенти на Юнг, защото той им подаряваше препарирани панди.
Вече вървяхме по градинската алея, когато Хелмхолц мина на други теми, които представляваха интерес за него. Той бе неизчерпаем извор на прозрения и успях на крак да запиша няколко от тях.
За човешкото състояние: Ако човек беше безсмъртен, представяте ли си каква щеше да е сметката му при месаря?
За религията: Не вярвам в отвъдния живот, но си нося кат бельо за смяна.
За литературата: Цялата литература е бележка под линия към Фауст. Понятие нямам какво искам да кажа с това.
Убеден съм, че Хелмхолц е велик, много велик мъж.
3 юни. Вива Варгас! Днес излязохме в планината. Разгневени и отвратени от начина, по който продажният режим на Аройо експлоатира малката ни страна, изпратихме Хулио в двореца със списък на нашите оплаквания и искания, обмислени добре и според мен съвсем неизпълними. Оказа се обаче, че претъпканата с ангажименти програма на Аройо не му позволявала да се лиши от времето, през което му веели с палмови листа над главата, за да приеме нашия любим бунтовнически пратеник, и вместо това го препратил към своя министър, който заявил, че ще проучи внимателно петицията ни, но преди това искал да види колко дълго ще издържи Хулио усмихнат с глава, потопена в разтопена лава.
Тъй като се натрупаха много обиди, подобни на тази, най-накрая решихме да вземем нещата в свои ръце под вдъхновеното ръководство на Емилио Молина Варгас. Ако това е предателство, то нека поне го сторим, както трябва, крещяхме по улиците.
За зла участ бях се топнал в горещата вана, когато дойдоха да ми кажат, че полицията ще довтаса всеки момент, за да ме обеси. С разбираема пъргавост изскочих от банята, но стъпих на мокър сапун и се изпързалях през цялата къща, та чак по външните стъпала, докато не спрях стремителния полет със зъбите си, които се посипаха по земята като дъвки „Чиклетс“. Бях гол-голеничък и насинен, но инстинктът за самосъхранение ми диктуваше да действам светкавично — метнах се на Дявола, моя верен жребец, и нададох победоносен рев! Конят се изправи на задните си крака, аз се свлякох по гърба му, тупнах на земята и си строших няколко ребра.
Не стига това, ами едва бях изминал двайсет метра пеш, когато се сетих за печатарската машина. Не ми се щеше да оставя такова мощно политическо оръдие — а още повече улика, — та се върнах да я взема. По закона за всемирната гадост пресата се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше, и повдигането й бе работа за кран, а не за колежанче, което тежи петдесет и пет килограма с мокри дрехи.
Полицаите ме завариха с ръка, защипана от машината, която си печаташе на воля дълги откъси от произведения на Маркс върху голия ми гръб. Не ме питайте как успях да се измъкна и да скоча през прозореца в задния двор. За голям мой късмет се изплъзнах от хайката и жив и здрав стигнах в лагера на Варгас.
4 юни. Какъв мир само цари в планината. Живееш си под звездите с отдадени на делото мъже, обединени от една обща цел. Надявах се да ме включат в разработването на бойните операции, ала Варгас прецени, че най-добре ще използват потенциала ми като готвач. Тази работа съвсем не бе лека при липсата на продоволствие, но все някой трябваше да я върши. Първата ми манджа им взе акъла. Наистина, не всички си падаха по печен гущер, но при полеви условия гевезлъците не вървят и, с изключение на двама-трима гнусливци с вродено отвращение към влечугите, всички се нахраниха добре и вечерята мина без инциденти.
Днес дочух един разговор на Варгас. Той е много ентусиазиран и обнадежден за плановете ни. Убеден е, че ще превземем столицата някъде през декември. От друга страна, брат му Луис, самовглъбен по природа човек, смята, че гладната смърт ни е в кърпа вързана и е само въпрос на време. Братята Варгас постоянно се дърлят по въпроси на военната стратегия и политическата философия и е трудно да си представиш, че до миналата седмица са били камериери на мъжките стаи в местния „Хилтън“. Междувременно изчакваме.
10 юни. Денят мина в тренировки. Като с магическа пръчка се превръщаме от разпасана банда партизани в стройна армия. Сутринта с Ернандес се обучавахме да въртим мачете — нашите остри като бръсначи ножове за рязане на захарна тръстика, и благодарение на прекомерното вживяване на моя партньор открих, че кръвта ми е нулева група. Най-лошото от всичко е чакането. Артуро има китара, но може да свири само „Гуантанамера“. Отначало момчетата го слушаха в захлас, но вече никой не го моли да запее. Опитах се да сготвя гущера по друга рецепта и на хората им хареса, но забелязах, че някои дъвчеха с голям зор и вдигаха глава назад, за да преглътнат мръвките.
Пак дочух разговор на Варгас. Обсъждаше с брат си какво да правят, когато превземем столицата. Чудя се какъв ли пост е заделил за мен, щом приключим с революцията. Напълно съм убеден, че желязната ми вярност, която може да се сравни само с кучешката, ще бъде добре възнаградена.
1 юли. Няколко от най-добрите ни бойци нападнаха едно село, за да набавят храна, и имаха възможност да приложат в реална обстановка много от тактическите ходове, които бяхме тренирали. Повечето бунтовници се представиха добре и въпреки че отрядът бе избит до крак, Варгас каза, че сме извоювани морална победа. Ние, които не участвахме в операцията, насядахме вечерта край лагерния огън и Артуро ни посвири малко от своята „Гуантанамера“. Бойният ни дух остава висок, макар да сме на практика без храна и оръжие, а времето минава бавно, бавно. За щастие си имаме развлечение — жега сто градуса по Фаренхайт, която според мен е главната причина момчетата да издават странни хрипливи звуци. И нашето време ще дойде.
10 юли. Днешният ден мина, общо взето, добре, нищо, че хората на Аройо ни направиха засада и избиха мнозина от нас. Донякъде вината бе моя, защото издадох позициите ни, изкрещявайки неволно имената на Светата Троица, когато тарантула полази по крака ми. Опитах се да пропъдя коварния паяк, но той се шмугна в крачола и запълзя нагоре, подгонвайки ме към потока, където скачах и пищях из водата има-няма четирийсет и пет минути. Малко след това войниците на Аройо откриха огън по нас. Бихме се мъжки, въпреки че изненадващото нападение предизвика лека дезорганизация в редиците ни и първите десет минути стреляхме срещу свои. Варгас бе на косъм от смъртта, когато ръчна граната падна в краката му. Преценявайки мигновено, че е незаменим за каузата, той ми заповяда да се хвърля върху нея и аз го сторих. Но нали съм кадемлия, бомбата не избухна и се прибрах от полесражението невредим, без да се смятат лекият тик и неспособността ми да заспя, ако някой не ме държи за ръката.
15 юли. Бойният ни дух сякаш набира сила въпреки някои незначителни злополуки. Първо, Мигел задигна отнякъде ракети „земя-земя“, които погрешно смяташе за зенитни, и при опит да свали самолети на Аройо взриви всичките ни камиони. Той искаше да ни обясни веселата страна на случката, но това съвсем разяри Хосе и двамата се сбиха. После се сдобриха и дезертираха заедно. Дезертьорството можеше да се превърне в сериозен проблем, но до този момент оптимизмът и задружността го задържаха в съотношение трима от всеки четирима. Аз, разбира се, оставам верен и въртя черпака, но другарите ми все още не могат да разберат колко трудна е тази длъжност. Тя е и много опасна, защото бях заплашен със смърт, ако не сменя гущера с друга манджа. Понякога на войниците им избиват чивиите и тогава… Все пак не губя надежда, че някой ден ще ги изненадам с нещо ново. Междувременно се шляем из лагера и чакаме. Варгас не спира да кръстосва напред-назад из своята палатка, а Артуро си седи и дрънка „Гуантанамера“.
1 август. Въпреки че трябва да сме благодарни на съдбата — няма съмнение за появилото се известно напрежение тук, в щаба на бунтовниците. Дребни неща, забележими само за окото на наблюдателните, показват, че зрее подмолно недоволство. Да оставим това, че няколко от бойците ни се изпонамушкаха в зачестилите напоследък междуособни кавги. Но опитът ни да оберем склад с муниции, за да се превъоръжим, завърши с истински провал, след като сигналната ракета на Хорхе се възпламени преждевременно в джоба на панталона му. Охраната ни разгони като пилци всичките, с изключение на Хорхе, който бе заловен след дълго препускане из двайсетината помещения като топче във флипер. Вечерта в лагера, когато сервирах гущера, партизаните се разбунтуваха. Няколко се нахвърлиха върху мен, повалиха ме на земята, а Рамон започна да ме налага с черпака. Бог се смили и ме избави като прати гръмотевична буря, която отне живота на трима души. Артуро не прецени добре степента на раздразнение и когато дрънна първите акорди на своята „Гуантанамера“, няколко души без грам музикален слух го хванаха и го отведоха зад една скала, където го накараха насила да си изяде китарата.
На положителната страна на везните натежа фактът, че след много неуспешни опити пратеник на Варгас успял да сключи интересна сделка с ЦРУ. В замяна на безпрекословната ни вярност към тяхната политика за вечни времена те поели задължението да доставят не по-малко от петдесет печени пилета.
Варгас смята, че може би малко прибързано е предвидил триумф през декември, и даде да се разбере, че окончателната победа на революцията може да отнеме още известно време. Много странно наистина, но той вече не зяпа с часове военните карти и схеми и разчита повече на астрологическите книги и гадаенето по птичи черва.
12 август. Обстановката рязко се влоши. По волята на съдбата гъбите, които толкова внимателно набрах за да разнообразя менюто, се оказаха отровни и макар поразяващият им ефект да се състоеше само в леки стомашни конвулсии, много от бойците го взеха прекалено насериозно. Не стига това, ами ЦРУ се разколеба във възможностите ни да осъществим революцията и покани Аройо и министрите му на помирителен обяд в „Улфис“ на Маями Бийч. Това, както и подарените на режима двайсет и четири бомбардировача, Варгас изтълкува като лек намек за промяна в предпочитанията на американците.
Бойният ни дух все още изглежда доста висок и макар че дезертьорството се засили, вече бягат само онези, които могат да ходят. Дори Варгас се е оклюмал и май засвири друга музика. Сега той смята, че животът при Аройо всъщност не е толкова лош, и се чуди дали да не преориентира останалите в наличност хора — в смисъл да зарежат революционния идеал, да сформират оркестър и да свирят румба по сватби и забави. Междувременно проливните дъждове довлякоха земни свлачища и едно от тях отнесе братята Хуарес, както си спяха. Изпратихме емисар при Аройо с поизменен списък на исканията ни, като специално внимавахме да зачеркнем пасажите, в които се настояваше да капитулира безусловно, и на тяхно място сложихме извадки от рецепта за гущер с праз, спечелила международна награда. Чудя се какво ще излезе от всичко това.
15 август. Превзехме столицата! Ето невероятните подробности: След продължителни обсъждания и умувания бойците решиха чрез гласуване да използваме и последната си надежда и да организираме самоубийствена мисия. Разчитахме този изненадващ ход да ни даде нужното преимущество над превъзхождащите ни сили на Аройо. Докато се промъквахме през джунглата към двореца, гладът и умората изпиха голяма част от решимостта ни и приближавайки целта на главния удар, решихме да променим тактиката и да видим дали пък работата няма да стане, като преклоним глава. Предадохме се на дворцовата стража, която под дулата на насочени пушки ни закара пред Аройо. Диктаторът поразмисли над облекчаващото вината обстоятелство на доброволното ни предаване и заяви, че не се е отказал от намерението си да изкорми Варгас, но останалите сме щели да минем метър, като само ни одерат живи. Преразглеждайки положението си в светлината на тази нова идея, едва не напълнихме гащите и като по даден знак хукнахме във всички посоки да се спасяваме кой както може, а стражарите се чудеха по кого да стрелят най-напред. За нула време с Варгас се озовахме на втория етаж и търсейки скривалище, се шмугнахме в будоара на мадам Аройо, която заварихме на калъп с девера й. Те се смутиха. Братът на Аройо измъкна револвер и гръмна. Но без да знае, с това си свое действие той даде сигнал за атака на отряд наемници, пратени от ЦРУ да ни избият в планината, в замяна на което Аройо бил обещал да разреши на американците да отворят лавки на „Макдоналдс“. Наемниците, които също бяха много объркани от криволиците в американската външна политика, по погрешка нападнаха двореца. Аройо и хората му заподозряха ЦРУ в измама и насочиха оръжията си срещу агресорите. В този момент се провали заговор за покушение срещу Аройо, подготвян дълго време от няколко маоисти, тъй като заложената от тях бомба в пуйката с кестени се взриви преждевременно. Експлозията изтърбуши лявото крило на двореца и наниза съпругата и брата на Аройо на две стърчащи греди.
Грабнал куфар с швейцарски банкови сметки, Аройо хукна през задния изход към личния си самолет „Лиър“, който винаги го чакаше в пълна готовност. Пилотът успя да излети под дъжда от куршуми, но притеснен от главозамайващия на събитията, обърка нещо ръчките и машината полетя към земята. След броени секунди тя се разби с гръм и трясък в лагера на наемниците, чиито редици мигновено оредяха и те се предадоха.
През цялото това време Варгас, нашият любим водач, бе възприел хитрата тактика на изчакване: стоеше като истукан, полунаведен до камината, имитирайки статуя на прислужник негър със съответната дегизировка. Когато бойното поле бе разчистено, той се промъкна на пръсти в главната канцелария и взе властта, като пътьом спря за малко пред кралския хладилник, за да си направи сандвич с шунка.
Празнувахме до зори и всички се натаралянкахме. После разговарях с Варгас за това, колко сложно нещо е да се управлява една страна. Макар все още да вярваше, че свободните избори са най-важното нещо при демокрацията, той все пак предпочете да изчака, докато хората се пообразоват, та да знаят как се гласува. За времето дотогава разработи на прима виста доста ефективна система на управление, основаваща се на божествената монархия, и възнагради моята вярност, като ми разреши да седя от дясната му страна, когато се храни. Имах и друго задължение — да следя за изрядната чистота в тоалетната.
Няма доказателства западният свят да е познавал фалшивото мастилено петно преди 1921 г., въпреки че Наполеон, както е известно, много обичал да се забавлява с бъзикня, скрита в дланта — малко устройство, което при допир предава вибрации, подобни на електрошоковите. С дружелюбна усмивка Наполеон подавал височайшата си ръка на гостуваща особа от чужбина, раздрусвал с бъзикнята дланта на нищо неподозиращата жертва и след това избухвал в кръшен императорски смях, докато изчервеният тъпчо се гърчел, доставяйки огромно удоволствие на целия двор.
Бъзикнята претърпяла много видоизменения, най-популярните от които се появили, след като Санта Ана открил дъвката (по мое лично убеждение дъвката е произлязла от някоя манджа на жена му, която просто не е можело да се преглътне), и тя възприела формата на пакетче, снабдена с таен миниатюрен механизъм за миши капан. Подавате на някой муфтаджия пакетчето да си вземе прясна джодженова дъвка — и металната щракалка ощипва наивно протегнатите му пръсти. Първата реакция е неопределена болка, следва заразителен смях и накрая ви теглят една майна. Не е тайна, че номерът с щипещата дъвка доста разведрил обстановката при обсадата на Аламо, и въпреки че не е имало оцелели при последвалото клане, повечето историци смятат, че е можело да бъде далеч по-лошо без тази хитра играчка.
С наближаването на Гражданската война американците се чудели как да избегнат ужаса на разпадаща се нация, и докато генералите на Севера предпочитали да се забавляват с течаща стъклена чаша. Робърт Е. Лий прекарал великолепни мигове със своето пръскащо цвете. В началото на войната не е имало човек, който да е помирисал прекрасния карамфил на ревера на Лий, без окото му да бъде напълнено с вода от река Суани. Но след като нещата взели лош обрат за Юга, Лий зарязал старомодната джунджурийка и започнал да слага кабарчета по столовете на онези, които не харесвал.
След войната и чак до първите години на този век и тъй наречената ера на обирджиите барони, кихливият прах и малката консерва с надпис „БАДЕМИ“, от която изхвръкват към лицето ти няколко змии на пружини, са изпълвали сферата на тъпите шеги. Говори се, че Дж. П. Морган предпочитал първото, а Рокфелер — второто.
Тогава, през 1921 г., няколко биолози отишли на пазар в Хонконг да си търсят костюми и там открили фалшивото мастилено петно. То отдавна било основен прийом в репертоара на майтапчиите от Ориента и някои от следващите династии запазили властта си, манипулирайки блестящо с онова, което на пръв поглед приличало на разлята мастилница и грозно петно, ала всъщност било надуто леке. Казват, че първите мастилени петна били доста грубовати, с диаметър близо четири метра и че никой не се хващал на измамата. Но с откриването на теорията за смаляването от швейцарски физик, който доказал, че всеки предмет може да бъде сведен до по-малки размери просто чрез смаляване, фалшивото мастилено петно навлязла в апогея си.
То останало на върха до 1934 г., когато Франклин Делано Рузвелт го свалил от там и го поставил другаде. Рузвелт го използвал много умно, за да сложи край на стачка в Пенсилвания. Тази история е много забавна. И профсъюзните водачи, и шефовете на металургичните фабрики повярвали, че разлята мастилница е бастисала едно безценно диванче в стил ампир, и много се притеснили. Можете да си представите какво облекчение са изпитали после, когато са разбрали, че всичко е било на шега. След три дни пещите заработили отново.
Седях си в офиса, почиствах от нагара моя трийсет и осемкалибров и се чудех какъв ли ще е следващият ми случай. Харесва ми да съм частен детектив и въпреки че един-два пъти ми масажираха венците с автомобилен крик, сладкият мирис на „гущерите“ си заслужава риска. Да не говорим за мацките, които, макар и да не са основното ми занимание, все пак поставям по важност малко преди дишането. Затова, когато вратата се отвори и в стаята влезе дългокоса блондинка на име Хедър Бъткис, която каза, че работи като гол фото модел и се нуждае от услугите ми, слюнкоотделящите ми жлези превключиха на трета скорост. Носеше къса пола и впит в плътта пуловер, а тялото и описваше параболи, от които можеше да спре сърцето и на тибетски як.
— Какво мога да сторя за теб, сладурано?
— Искам да ми намериш една личност.
— Изчезнал човек? Обажда ли се в полицията?
— Не съвсем, господин Луповиц.
— Наричай ме Кайзер, съкровище. Добре, каква е далаверата?
— Бог.
— Бог ли?
— Точно така, Господ. Създателят, Основният принцип, Първопричината за всичко, Всевишният. Искам да ми Го намериш.
И друг път при мен са идвали откачалки, но когато са с телосложение като нейното, ги изслушвам търпеливо.
— Защо ти е?
— Това си е моя работа, Кайзер. Ти само го намери.
— Съжалявам, бонбонче. Сбъркала си адреса.
— Но защо?
— Докато не разполагам с всички факти… — рекох и понечих да се изправя.
— Окей, окей — прекъсна ме тя и прехапа устната си. Поопъна нагоре чорапа си, което си беше чиста аванта за мен, но в момента ме интересуваше друго.
— Хайде сега да се изясним, пиленце.
— Добре де, истината е… че изобщо не съм гол фотомодел.
— Така ли?
— И името ми не е Хедър Бъткис. Казвам се Клер Розенсвайг и съм студентка във „Васар“. Специалност философия. История на западната мисъл и прочие. През януари трябва да предам курсова работа. За западната религия. Всички колеги ще напишат криво-ляво някакви мъгляви размишления. Но аз искам да знам. Професор Гребъниър каза, че който открие със сигурност истината, ще изкара изпита. А тати ми е обещал мерцедес, ако имам само шестици.
Запалих една от моите „Лъки Страйк“ и лапнах дъвка. Историята й започваше да ми става интересна. Разглезена студентка. Висок коефициент на интелигентност и тяло, което исках да опозная по-добре.
— Как изглежда този Бог?
— Не съм го виждала.
— Тогава откъде си сигурна, че съществува?
— Това трябва ти да откриеш.
— Чудесно. И не знаеш отличителни белези, нито къде може да го търся?
— Не, нищичко. Макар да подозирам, че е навсякъде. Във въздуха, във всяко цвете, в теб и в мен… и в този стол.
— Ясно.
Значи беше пантеистка. Записах си това наум и казах, че ще се захвана със случая й срещу стотачка на ден плюс разходите и една вечеря на свещи с нея. Тя се усмихна и прие сделката. Слязохме заедно с асансьора. Навън вече падаше мрак. Може би Бог наистина съществува, а може би не — понятие нямах, но бях сигурен, че градът е пълен с копелета, които ще се опитат да ми попречат да разбера.
Реших първо да ида при равина Ицхак Вайсман, местен свещенослужител, който ми дължеше услуга, тъй като преди време открих пакостника, дето мажеше шапката му със свинска мас. Щом отворих дума за какво съм дошъл, усетих, че нещо не е наред, защото той се уплаши. Ама здравата се уплаши.
— Разбира се, има… там… ти знаеш какво, но нямам право да споменавам името Му, иначе ще ме порази начаса и с мен е свършено, макар да не виждам защо някой трябва да се засяга от това, че казват гласно името му.
— Виждал ли си Го?
— Аз ли? Не се бъзикай с мен. Щастлив съм, че доживях да видя внуци.
— Тогава откъде знаеш, че съществува?
— Айде сега! Що за въпрос!? Че ако там, горе, нямаше някой, щях ли да намеря такъв костюм за четиринайсет долара? Я пипни, пипни де — чист габардин. Още ли се съмняваш?
— Само това ли ти е доказателството?
— Ей, ами Старият завет? Да не би да е кълцан дроб? Как смяташ, че Моисей е успял да изведе израилтяните от Египет, а? Като е праскал степ ли? Не, човече, не можеш да разцепиш на две Червено море с играчка от „Корвет“. Нужна е сила.
— Значи е здравеняк?
— Да. Много е корав. Иначе минава за сладур.
— Откъде знаеш толкова много?
— Защото аз съм от отбраните хора. От всички свои чеда за нас Той се грижи най-добре, което с удоволствие бих обсъдил някой ден с Него.
— Какво му плащаш, за да си сред отбраните?
— Не ме питай.
Значи такава била работата. Евреите и Бог били дупе и гащи. Пак старата рекетьорска история. Закрила срещу заплащане. А от думите на равина Вайсман останах с впечатлението, че Той здравата ги цица. Взех едно такси и отидох в „Билярдната на Дани“ на Десето Авеню. Управителят беше мазен дребосък. Не можех да го понасям.
— Чикаго Фил тук ли е?
— А кой иска да знае?
Сграбчих го за реверите заедно с кожата.
— Какво си въобразяваш бе, мършо?
— Отзад е — рече той далеч по-сговорчиво.
Чикаго Фил. Фалшификатор, банков обирджия, яко копеле и заклет атеист.
— Такъв човек няма и никога не е имало, Кайзер. Чиста заблуда. Дрън-дрън, та пляс. Няма бос. Това е синдикат. Предимно на Сицилианци. Но е международен. Само че няма главатар. С изключение може би на папата.
— Искам да говоря с папата.
— Можем да го уредим — смигна ми той.
— Името Клер Розенсвайг говори ли ти нещо?
— Не.
— А Хедър Бъткис?
— Чакай малко. Ами да. Онази изрусената, с големите цици от „Радклиф“.
— От „Радклиф“ ли? На мен ми каза, че учела във „Васар“.
— Значи те е излъгала. Учителка е в „Радклиф“. Мъкнеше се известно време с някакъв философ.
— Пантеист?
— Не. Емпирик, доколкото си спомням. Тъпанар. Не признаваше нито Хегел, нито диалектическата методология.
— То е едно и също.
— Да, де. Беше барабанист на джаз трио. После се запали по логическия позитивизъм. Като не можа и там да пробие, опита с прагматизма. Последното, което чух за него, бе, че задигнал солидна сума, за да си плати курса по Шопенхауер в Колумбия. Бандюгите го търсят под дърво и камък. Но им стига да докопат учебниците му и да ги препродадат.
— Благодаря ти, Фил.
— Едно ще ти река, Кайзер. Там, горе, няма никой. Празно е. Щях ли да пробутам толкова фалшиви чекове, щях ли така спокойно да бъркам в джоба на обществото, ако поне за миг бях попаднал на автентична следа от Всевишния? Светът се гради само на феномените. Нищо не е вечно. Всичко е вятър и мъгла.
— Кой спечели петата серия на „Акведукт“?
— „Санта Бейби“.
Седнах в „О’Рурк“ да изпия една бира и да събера мислите си, но едно с едно не се връзваше. Сократ бил самоубиец… или поне така казват. Христос го затрили. Ницше откачил. Ако там, горе, имаше някой, значи се крие, дяволът му с дявол, та никой да не разбере за съществуването му. И защо Клер Розенсвайг ме излъга за „Васар“? Възможно ли е Декарт да е бил прав? Нима Вселената е двойствена? Или Кант е уцелил десетката, когато е допуснал съществуването на Бог в морално измерение?
Вечерта заведох Клер на ресторант. Десет минути след като ми връчиха сметката, бяхме вече в леглото и казвам ти, братче, стана тя една — бедна ти е фантазията. С такава акробатика в кърпа и е вързан златен медал на олимпиадата. След това тя отпусна глава на възглавницата до мен, разстилайки дългите си руси коси. Голите ни тела още лежаха вплетени едно в друго. Пафках цигара и съзерцавах тавана.
— Клер, ами ако Киркегор се окаже прав?
— Моля?
— Ако няма как да си сигурна, просто вярвай — и толкоз.
— Абсурд!
— Не се прави на рационална.
— Не се правя на рационална, Кайзер — тя също запали цигара — Но и ти не ми се прави на онтолог. Още по-малко сега. Направо няма да го понеса.
Личеше си, че е разстроена. Наведох се да я целуна, но телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.
— За теб е.
Беше сержант Рийд от отдел „Убийства“.
— Още ли търсиш Бог?
— Да.
— Всемогъщия? Великия и единствен? Създателя На Вселената? Първопричината за всичко?
— Точно така.
— Един със същите отличителни белези току-що го докараха в моргата. Не се помайвай, ами тръгвай веднага.
Той беше. Чиста работа. Изпипана от професионалист.
— Когато Го докараха, вече бе мъртъв.
— Къде го намерихте?
— В един склад на „Диланси Стрийт“.
— Някаква версия?
— Направил го е екзистенциалист. Сигурно е.
— Как разбра?
— Няма следи от последователност. Действал е, както дойде. Импулсивно.
— В състояние на афект?
— Позна. Което означава, че си сред заподозрените, Кайзер.
— Отде накъде?
— Всички в управлението знаят за чувствата ти към Ясперс.
— Това не ме прави убиец.
— Още не, но си под подозрение.
Излязох навън, поех дълбоко дъх и се опитах да размисля по-трезво. Взех такси до Нюарк, слязох една пряка по-рано и повървях пеш до италианския ресторант „Джордино“. На маса в дъното седеше Негово светейшество. Познах го, той беше — папата. С двама типове, които бях виждал неведнъж сред статистите, строени за разпознаване на престъпник в участъка.
— Седни — покани ме той, вдигайки очи от чинията с къдрави спагети.
Поднесе ми пръстена си. Пуснах най-учтивата си усмивка, но не го целунах. Това го стъписа за мое огромно удоволствие. Един на нула за мен.
— Ще хапнеш ли?
— Не, благодаря, ваше светейшество. Вие си продължавайте, да ви е сладко.
— Нищичко ли не щеш? Поне салата?
— Току-що станах от масата.
— Както искаш, но да знаеш, че сосът с рокфор тук е ммммм… пръстите да си оближеш. Не като във Ватикана, там бъркат само буламачи.
— Ще говоря направо, Отче. Търся Бог.
— Браво, знаеш при кого да идеш.
— Значи Той наистина съществува?
Въпросът ми ги развесели много и тримата искрено се разсмяха. Бандюгата до мен едва не се разхълца:
— Ама че майтап. Умното момче на бате, искало да знае дали Той съществува. Хо-ха-хо!
Повдигнах стола си, за да се наместя по-удобно, нагласих уж без да искам, дървения крак върху малкото му пръстче и се тръшнах с цялата си тежест.
— О, извинявай — му рекох.
Но той се напуши.
— Разбира се, че Той съществува, Луповиц, но аз съм единственият, който си общува с него. Той говори само чрез мен.
— А защо точно ти, приятелю?
— Защото у мен е червеният костюм.
— Тази Пижама ли?
— Не се Подигравай. Като стана сутрин и го облека, веднага се превръщам в голяма клечка. Тайната е в дрехите. Представи си, че съм с панталон и спортно яке: тогава не могат да ме арестуват по религиозни причини.
— Значи е измишльотина. Няма Бог.
— Откъде да знам. И да има, и да няма — все тая. Нали падат добри пари.
— Не се ли притесняваш, че някой път от перачницата ще закъснеят да ти донесат червения костюм и ще си останеш като нас?
— Ползвам специална дванайсетчасова услуга. Излиза с няколко цента по-скъпо, но пък няма риск.
— Говори ли ти нещо името Клер Розенсвайг?
— Разбира се. Работи в научния отдел на „Брин Мор“.
— Научния отдел ли каза? Благодаря.
— За какво?
— За отговора, отче.
Веднага хванах такси и отидох при моста „Джордж Вашингтон“. По пътя се отбих в офиса и набързо направих няколко справки. Докато пътувах към апартамента на Клер, подредих наум камъчетата и за първи път мозайката стана. Тя ме посрещна по фин прозрачен пеньоар. Изглеждаше разтревожена.
— Бог е мъртъв. Идваха полицаи. Търсят те. Смятат, че го е направил екзистенциалист.
— Не, захарче. Ти си го убила.
— Моля? Без майтапи, Кайзер.
— Ти си била.
— Какви ги дрънкаш?
— Да, ти, сладурче. Не Хедър Бъткис, нито Клер Розенсвайг, а доктор Елън Шепърд.
— Как научи името ми?
— Професор по физика в „Брин Мор“! Най-младата шефка на отдел, която са имали там. На зимния бал сваляш джаз музикант, който здраво е нагазил във философията. Женен е, ала на теб не ти пука. Отъркалвате се един-два пъти в сеното и ето че прилича на истинска любов. Но работата запецва, защото между двама ви застава някой. Бог. Той вярва или поне иска да вярва, обаче ти, муцинко, с твоето научно мозъче искаш да си абсолютно сигурна.
— Не, Кайзер, кълна се, не е така.
— Преструваш се, че учиш философия, защото така ще имаш възможност да премахнеш някои пречки. Отърваваш се доста лесно от Сократ, ала Декарт ти се опъва. Привличаш Спиноза, за да ликвидира Декарт, но когато Кант зацикля на място, се налага да очистиш и него.
— Чуй се само какви ги плещиш!
— Лайбниц го смилаш на кайма за кюфтета, но това не е достатъчно, защото знаеш, че ако някой вярва на Паскал, значи си мъртва. Няма как — трябва да му се свети маслото. Тук правиш грешка, защото се доверяваш на Мартин Бубер. Той се оказва мекушав, вярва в Бог и тогава не остава друг, който да пречука Бог, освен ти самата.
— Абе, Кайзер, съвсем ти се е разхлопала дъската!
— Не, бебчо. Престорила си се на пантеистка и така си се добрала до Него… ако изобщо го е имало, а всъщност го е имало. Той е отишъл с теб на купона у Шелби и когато Джейсън е бил с гръб към вас, ти си го убила.
— Кои са пък тия Шелби и Джейсън, мама му стара?
— Няма значение. Животът бездруго вече е абсурден.
— Кайзер — приплаква тя, разтреперана като лист, — нали няма да ме предадеш?
— Напротив, скъпа. Щом е извършено покушение срещу Всевишния, някой трябва да опере пешкира.
— О, Кайзер, можем да заминем някъде заедно. Само двамата. Ще забравим за философията. Ще си свием гнезденце и ще се занимаваме със семантика.
— Съжалявам, душко. Не си играем на шикалки.
Сълзи рукнаха по бузите й, докато презрамките на пеньоара й уж случайно се смъкнаха надолу и изведнъж пред мен се разкри една дибидюс гола Венера, чието тяло подканяше: „Вземи ме. Твоя съм.“ Венера, чиято дясна ръка чорлеше разсеяно косата ми, докато лявата докопа един четирийсет и петкалибров зад гърба ми. Изпразних моя трийсет и осмак, преди да успее да натисне спусъка. Тя изпусна своя патлак и се преви одве, не вярвайки на очите си.
— Как можа, Кайзер?
Бързо губеше сили, но успях да й го отперкам навреме:
— Проявата на Вселената като комплексна идея сама по себе си, противопоставена на съществуването във или извън собственото и съществуване, по природа е същностно нищо или нищо по отношение на всяка абстрактна форма, която съществува, съществувала е или ще съществува във вечността, и не се подчинява на законите на физиката или механиката, нито на идеи, отнасящи се до антиматерията или липсата на обективно съществуване, да не говорим за друга субективност.
Беше доста сложна мисъл, но струва ми се, че я схвана, преди да издъхне.
Предлагам ви няколко откъса от пазения в строга секретност личен дневник на Уди Алън, който ще бъде публикуван посмъртно или след неговата смърт, което и от двете да стане първо.
Нощите ми са все по-кошмарни. Снощи имах неприятното усещане, че някакви типове се опитват да нахлуят в стаята ми и да измият главата ми с шампоан. Питам се обаче защо? Привиждаха ми се неясни сенки, а към три след полунощ долните гащи, които бях проснал върху един стол, ми заприличаха на Кайзера, качен на ролкови кънки. Когато най-сетне заспах, ми се присъни пак онова ужасно видение, че дива катерица се опитва да ми отмъкне печалбата от томболата. Пълна скръб.
Не мога да се отърва от мисълта, че охтиката ми се влошава. Астмата също. Връхлитат ме все по-често хрипове и ми се замайва главата. Чак се задавям и припадам. Стаята ми е влажна, постоянно ме тресе и имам учестено сърцебиене. Забелязах, че ми свършиха и носните кърпи. Нямат ли край тия мъки?
Идея за малък разказ: Мъж става една сутрин и разбира, че папагалът му е назначен за министър на земеделието. Обзема го люта ревност и решава да си тегли куршума, ала за зла участ пистолетът се оказва от онези, дето изхвърлят копие с флагче, на което пише „Бум“. То му се забива в окото и човекът остава жив — едно смирено същество, което за първи път може да се наслади на обикновените удоволствия от живота, като например фермерството или седенето върху вентилатор.
Мисъл: Защо човекът убива? За да яде. И не само заради това — често се налага и да удари една ракия.
Да се оженя ли за В.? В никакъв случай, докато не ми каже и останалите букви от името си. Ами кариерата й? Как да моля жена с такава хубост да се откаже от състезанията по ролкови кънки? Решения колкото щеш…
Пак опитах да се самоубия — този път намокрих носа си и го пъхнах във фасунга. Не щеш ли, взе, че стана късо съединение, което ме изстреля и се треснах в хладилника. Все още обзет от мисълта за смъртта, разсъждавам надълго и нашироко. Питам се има ли живот след смъртта и ако да, дали ще може там да ми развалят двайсетачка?
С брат ми се видяхме днес на едно погребение. Това ни се случва за пръв път от петнайсет години, но, както винаги той извади от джоба си свинско шкембе и ме плесна с него по главата. С течение на времето започнах да го разбирам. Най-сетне осъзнах, че думите му: „Ти си един гаден паразит, достоен само за изтребление“ са породени от състрадание, а не от гняв. Да си призная — той винаги е бил по-печен от мен: по-остроумен, по-изискан, по-образован. Да се чуди човек защо още работи в „Макдоналдс“.
Идея за разказ: Бобри купуват „Карнеги Хол“ и правят постановка на „Вацек“. (Жестоко хрумване, но каква да е фабулата?)
Мили Боже, защо съм толкова грешен? Дали защото мразех баща си, откакто видях в портфейла му телешка пържола, панирана със сирене пармиджано? Какво правеше там в края на краищата? Ако го бях послушал, сега щях да фасонирам шапки. Още го чувам да казва: „Да фасонираш шапки — това му е майката!“ Спомням си как реагира, когато му казах, че искам да стана писател. Рече ми: „Ти можеш да напишеш нещо само в съавторство с кукумявка“. Още не мога да проумея какво искаше да каже. Ама че кютюк! На премиерата на пиесата ми „Мехур за Гъс“ дойде в театър „Лицей“ облечен във фрак и с надянат противогаз.
Днес зяпах жълто-червения залез и си рекох: Леле, колко съм незначителен! Същото си помислих и вчера, макар че валеше. Натисна ме отвращение от самия мене си и пак ми щукна да се самоубия — този път като застана до застрахователен агент и поема дълбоко дъх.
Малък разказ: Мъж става сутринта и вижда, че се е преобразил в собствената си ортопедична стелка. (Тази идея дава възможности за многопластовост. В психологически план тя е квинтесенцията на Крюгер — ученика на Фройд, който открил сексуално излъчване в парче бекон.)
Емили Дикинсън изобщо не е права! Надеждата изобщо не е „онова нещо с перушината“. Онова нещо с перушината се оказа мой племенник. Ще трябва да го заведа в Цюрих да го прегледа специалист.
Реших да разтрогна годежа си с В. Тя не разбира творчеството ми. Снощи ми каза, че моята „Критика на физичната действителност“ и приличала на „Летище“. Скарахме се и тя пак започна да ме навива да имаме деца. Слава Богу, убедих я, че ще са прекалено невръстни.
Вярвам ли в Бога? Вярвах, докато не стана онази злополука с мама. Тя се подхлъзна на парче кайма и се пльосна като кюфте. Лежа в кома цял месец и не правеше нищо друго, освен да пее, колкото й глас държи, „Гранада“ на някаква въображаема херинга. Защо тази жена в разцвета на силите си трябваше да страда така — затова ли, че като млада дръзнала да се опълчи срещу общоприетите норми и се явила на сватбата си с бакалски хартиен плик на главата? И как да вярвам в Бог, като само преди седмица валцовете на електрическата пишеща машина защипаха езика ми? Гризат ме съмнения. Ами ако всичко е илюзия и нищо не съществува в действителност? В такъв случай жестоко съм се минал, като платих толкова много за новия килим. Ако можеше само Бог да ми даде някакъв знак! Като например да открие на мое име солидна сметка в швейцарска банка.
С Мелник днес пихме кафе. Той ми разказа за идеята си всички държавни чиновници да бъдат облечени като кокошки.
Идея за пиеса: Главният герой прилича на баща ми, но няма толкова голям палец на крака. Пращат го в Сорбоната да се научи да свири на хармоника. Накрая умира, без да е разбрал значението на единствения си сън, в който кисне до кръста в телешки бульон. (Очертава се разкошно начало на второ действие: две джуджета откриват отрязана глава в кашон с волейболни топки.)
Докато правех обичайната си обедна разходка днес пак ме връхлетяха мрачни мисли. С какво ме плаши толкова смъртта? С работното си време ли? Според Мелник душата била безсмъртна и продължавала да живее и след смъртта на тялото. Но ако тя съществува без тялото, дрехите ми ще висят на нея като на закачалка. Уф, майната му…
Не се наложи да скъсвам с В., защото тъй се случи, че тя избяга във Финландия с клоун от цирка. Всяко зло за добро, рекох си, макар да получих пак от онези ужасни пристъпи, при които… аха… да си изкашлям очите.
Снощи изгорих всичките си пиеси и стихосбирки. И по ирония на съдбата тъкмо хвърлях в пламъците шедьовъра си „Мрачният пингвин“, когато стаята взе, че се подпали, и сега ме съдят някакви типове Пинчънк и Шлосер. Киркегор бил прав, бе.
Не ще и дума, че има нереален свят. Въпросът е близо ли е до центъра на града и в колко часа го затварят вечер. Постоянно стават необясними неща. Един вижда духове, друг чува гласове, трети се събужда сутрин и вижда, че са го юрнали да се състезава с конете на хиподрума. Кой ли от нас не е усещал леден допир до врата си, седейки сам вкъщи? (Аз не, слава Богу, но на някои се е случвало.) Какво се крие зад тези преживявания? Или пред тях, да речем? Вярно ли е, че някои хора могат да предсказват бъдещето или да общуват с духове? И възможно ли е да си вземаш душове след смъртта?
За щастие всички въпроси около окултните явления ще получават отговор в книгата „Ууу“, която скоро излезе от печат. Неин автор е д-р Озгууд Мълфорд Туелдж, изтъкнат парапсихолог и професор по ектоплазма в Колумбийския университет. Той е събрал невероятна колекция от най-различни свръхестествени явления от предаването на мисли до необяснимата случка, при която човек се къпе на единия край на света и в същото време брат му изведнъж се вижда идеално измит на другия. Ето няколко от най-странните истории в книгата на д-р Туелдж с коментари от автора.
На 16 март 1882 г. господин Дж. К. Дъбс се събудил посред нощ и видял брат си Еймъс, покойник от четиринайсет години, да седи в края на леглото му и да скубе пилета. Дъбс го попитал какво прави при него, а брат му рекъл да не се тревожи, той си бил мъртъв, ама дошъл в града само за почивните дни. Дъбс се поинтересувал как е „на онзи свят“, и онзи му отговорил, че не било по-различно, отколкото в Кливланд. Братът се бил върнал, за да каже на Дъбс, че шарени чорапи изобщо не подхождат на тъмносин костюм.
Тогава в стаята влязла прислужничката и заварила Дъбс да разговаря с „някаква безформена млечнобяла мараня“, която й напомняла за Еймъс Дъбс, но изглеждала доста по-добре от него. Накрая призракът помолил брат си да изпеят в дует ария от „Фауст“ и двамата го сторили с огромно въодушевление. На зазоряване духът се изнизал през стената и опитвайки се да го последва, Дъбс си смачкал носа.
Това явно е класически пример за привидение и ако може да се вярва на Дъбс, призракът дошъл пак и накарал госпожа Дъбс да литне от стола си и да се носи във въздуха над масата цели двайсет минути преди да цопне в супника. По природа духовете са пакостливи, което британският мистик А. Ф. Чайлд обяснява с изострения им комплекс за малоценност, породен от това, че вече не са сред живите. Най-често „се явяват“ душите на онези, които са имали необикновена смърт. Еймъс Дъбс например бил починал при загадъчни обстоятелства, когато фермер, без да иска, го натъпкал в пръстта, докато садял репи.
Господин Албърт Сайкс разказва следното: „Седях с приятели и похапвахме бисквити, когато усетих, че душата ми напуска тялото, за да се обади по телефона. Кой знае защо, тя навъртя номера на компанията за стъклопласти «Московиц». После се върна в тялото ми и стоя там още двайсетина минути с надеждата, че никой няма да предложи да играем на думи. Когато разговорът се завъртя около взаимните фондове, тя пак отлетя и се запиля из града. Сигурен съм, че разгледа Статуята на свободата и после зяпа представлението в зала «Рейдио Сити». Не подмина и ресторантчето «При Бени», където профука цели шейсет и осем долара. Тогава реши да се прибере в тялото ми, обаче нямаше как да хване такси. Накрая тръгна пеш по Пето Авеню и стигна при мен точно навреме за вечерните новини. Усетих, че влиза обратно в мен, защото изведнъж ме полазиха студени тръпки и чух глас:
«Върнах се. Я ми подай от стафидите.»
Това ми се случи няколко пъти и по-късно. Веднъж душата ми отиде чак до Маями за почивните дни, друг път я арестуваха, когато се опита да се измъкне от универсалния магазин «Мейси», без да плати за вратовръзката, която бе взела. При четвъртия случай стана точно обратното — тялото ми напусна душата, но се върна веднага щом го начесаха.“
Това явление бе широко разпространено около 1910 г., когато много души били забелязани да се скитат из Индия и да търсят американското консулство. То много прилича на телепортирането, при което човек се дематериализира и възвръща отново материалните си форми в друг край на света. Не е лошо да пътуваш така, като се изключи това, че трябва да си чакаш багажа половин час. Най-невероятният пример за телепортиране е на сър Артър Нърни, който изчезнал със звучно ШШШШЛЮП, докато се къпел във ваната, и съвсем неочаквано се озовал в струнната секция на Виенския симфоничен оркестър. Там той изкарал двайсет и седем години като първа цигулка, въпреки че можел да свири само „Трите кьорави мишки“, и изчезнал внезапно посред изпълнение на Моцартовата симфония „Юпитер“, след което се озовал в едно легло с Уинстън Чърчил.
Господин Фентън Алънтък описва следния свой пророчески сън: „Легнах си към полунощ и ми се присъни, че играя вист с чиния лучена салата. Изведнъж съновидението взе неочакван обрат и пред очите ми изникна моят дядо, който танцуваше валс насред улицата, прегърнал кукла манекен, миг преди да го връхлети камион. Опитах се да му извикам, но от устата ми излезе камбанен звън и така дядо бе прегазен. Събудих се плувнал в пот и веднага изтичах до дома му. Попитах го дали случайно не възнамерява да танцува с манекен. Той каза, че и през ум не му минавало подобно нещо, но смятал да се предреши като пастир, та да заблуди враговете си. Успокоих се и се върнах вкъщи, но после узнах, че старецът се подхлъзнал върху сандвич с кълцано пилешко и паднал от терасата на небостъргача «Крайслър».
Пророческите сънища са толкова разпространено явление, че никой не би посмял да ги обясни със съвпадение В случая човек сънува смъртта на свой роднина и тя се сбъдва. Не всеки обаче е такъв късметлия. Х. Мартинес от Кенебънкпорт, щата Мейн, сънувал, че спечелил голямата награда от ирландската лотария. Когато се събудил, видял, че леглото му е отплавало в открито море.
Скептикът сър Хю Суигълс разказва за едно свое интересно преживяване по време на спиритически сеанс:
Бяхме на гости у мадам Рейно, прочутата контактьорка, когато тя нареди да седнем около масата и ни каза да се хванем за ръце. Господин Уийкс не спираше да се хили и мадам Рейно го фрасна по главата със заклинателната дъска. Осветлението бе угасено и мадам Рейно започна да вика духа на съпруга на госпожа Марпъл, умрял в операта, където му се подпалила брадата. Предавам съдържанието на разговора с него без съкращения:
Г-жа Марпъл: Какво виждате?
Контактьорката: Виждам синеок мъж с карнавална шапка.
Г-жа Марпъл: Съпругът ми!
Контактьорката: Името му е… Робърт. Не… Ричард…
Г-жа Марпъл: Куинси.
Контактьорката: Ами да, Куинси! Точно така.
Г-жа Марпъл: Друго?
Контактьорката: Плешив е, но го прикрива с листа по главата.
Г-жа Марпъл: Вярно! Позна!
Контактьорката: Кой знае защо, държи в ръце… свински бели бъбреци.
Г-жа Марпъл: Подарих му ги за годишнината от сватбата! Ще проговори ли?
Контактьорката: Говори, дух! Говори!
Куинси: Клер, аз съм, Куинси.
Г-жа Марпъл: О, Куинси! Куинси!
Куинси: Колко време вариш пилето?
Г-жа Марпъл: Същият глас! Той е!
Контактьорката: Моля, съсредоточете се.
Г-жа Марпъл: Куинси, добре ли те гледат там?
Куинси: Абе не е лошо, само дето се чака по четири дни да си получиш прането.
Г-жа Марпъл: Липсвам ли ти?
Куинси: Какво? А, да, разбира се, душко. Трябва да си вървя…
Контактьорката: Губя го. Изчезва, изчезва…
Според мен този сеанс можеше да удари в земята и най-големите скептици, ако пропуснем дребния факт, че под полата на мадам Рейно имаше скрит грамофон.
Несъмнено някои случки, разказани от участници в спиритически сеанси, са автентични. Та кой не си спомня как червеноперката на Сибил Серецки запя «Усещам ритъм», любимото парче на наскоро починалия неин племенник? Но, общо взето, установяването на контакт с мъртъвци не е лесна работа, защото повечето не желаят да разговарят, а онези, дето са навити, хъкат и мъкат, та може да заспиш, преди да чуеш нещо смислено от тях.
Моя милост например съм виждал с очите си маса да се повдига във въздуха, а д-р Джошуа Флийгъл от Харвардския университет присъствал на сеанс, на който масата не само се надигнала, ами се и извинила на гостите, преди да си легне на горния етаж.
Сред най-поразителните случаи на ясновидство е случаят с изтъкнатия гръцки медиум Ахил Лондос. Своите «изключителни способности» той установил, преди да навърши десет години, когато, изтягайки се на леглото, с леко напрягане на волята си можел да накара изкуствените ченета на баща му да изхвръкнат от устата му. Когато съпругът на съседката изчезнал за три седмици, Лондос й казал да провери в камината и тя намерила благоверния си там да седи с плетка в ръце. Взирайки се напрегнато в лицето на човек, Лондос можел да прехвърли изображението му върху фотолента «Кодак», но така и не успял да накара някой да се усмихне. През 1964 г. ясновидецът бил повикан да помогне за залавянето на дюселдорфския удушвач, злодей, който винаги оставял върху гърдите на жертвите си по една печена кълка от пуйка. Само като подушил една носна кърпичка, Лондос отвел полицаите направо при Зигфрид Ленц, разсилен в училище за глухи пуйки, който си признал, че е удушвачът, и помолил да му върнат кърпичката.
Лондос е просто един от многото хора с невероятни способности. К. Н. Джеръм, екстрасенс от Нюпорт, Роуд Айланд, твърди, че може да познае всяка карта, предварително намислена от катерица.
И накрая, стигаме до граф Аристонидис, чиито предсказания правени през XVI век и днес смайват и озадачават дори най-заклетите скептици. Ето няколко типични примера:
«Две държави ще започнат война, но само едната ще е победител.»
(Специалисти смятат, че това се отнася за Руско-японската война през 1904–1905 г. — поразително пророчество, като се има предвид, че е изречено през 1540 г.)
«Истанбулец ще даде шапката си за префасониране и ще му я съсипят».
(През 1860 г. османският пълководец Абу Хамид дал феса си на химическо чистене и му го върнали с петна.)
“Виждам велик мъж, който един ден ще изобрети за човечеството одежда, предпазваща панталоните му при готвене. Тя ще се нарича „пресдилка“ или" пристилка".
(Аристонидис явно е имал предвид престилката.)
„Във Франция ще се роди водач. Той ще е много нисък и ще сътвори големи щуротии“.
(Това ще да е намек или за Наполеон, или за Марсел Люме, джудже, което през XVIII век организирало заговор за оплескването на Волтер с бял сос.)
„В Новия свят една област ще бъде наречена Калифорния и мъж на име Джоузеф Котън ще стане прочута знаменитост“.
(Тук пояснението просто е излишно.)
Балетът започва с карнавал. Има закуски и забавления. Хора в пъстроцветни костюми танцуват засмени под звуците на флейти и други духови инструменти, само че тромбоните свирят в минорна гама, за да внушат, че скоро закуските ще свършат и всички ще са мъртви.
Красивата Наташа се лута из тълпата. Тя е тъжна, защото баща й бил изпратен да се бие в Хартум, а там нямало война. Зад нея се промъква Леонид — голобрадо студентче, което е прекалено срамежливо, за да заговори Наташа, но всяка нощ оставя пред вратата й мешана салата. Наташа е трогната от подаръците и мечтае да се запознае с човека, който й ги изпраща, най-вече защото мрази сложните за готвене домашни манджи и би предпочела само сирене рокфор натюр.
Двамата се запознават случайно, когато Леонид, увлечен в съчиняване на любовно писмо до Наташа, пада от виенското колело и тупва на земята. Тя му помага да се изправи и заедно изпълняват па-дьо-дьо, след което Леонид се опитва да й вземе акъла, като върти очи до умопомрачение, та се налага да го отведат за малко до кенефа. Той се извинява дълго, дълго и кани Наташа да идат в палатка номер 5 да гледат кукленото представление, с което окончателно я убеждава, че си има работа с кръгъл идиот.
Кукленият спектакъл обаче се оказва доста занимателен и голяма смешна марионетка на име Дмитри се влюбва в Наташа. Тя осъзнава, че макар и да е пълен с талаш, и той душа носи. Особено я възбужда предложението му да идат в най-близкия хотел и да си вземат стая на името на господин и госпожа Джон Доу. Двамата изпраскват едно па-дьо-дьо независимо от това, че Наташа вече е изтанцувала едно и се поти ужасно, та чак мирише на пръч. Накрая тя се обяснява в любов на Дмитри и се заклева, че нищо и никой няма да ги раздели дори ако трябва онзи, дето дърпа конците му, да спи на походно легло в антрето.
Леонид побеснява от факта, че е отхвърлен заради някаква си кукла, и стреля в Дмитри. Нашият човек обаче не умира, а се появява на покрива на „Мърчантс Банк“, където опъва дълги гълтоци уиски направо от бутилката. Действието съвсем се обърква, но най-голяма веселба пада, когато Наташа си строшава черепа.
Музикална прелюдия припомня за връзката на човека със земята и защо все става така, че го заравят в нея. Завесата се вдига и открива необятна праисторическа пустош, не по-различна от някои днешни местенца в Ню Джърси. Мъже и жени седят отделно на две групи и изведнъж скокват и започват да танцуват, но не знаят защо и скоро пак си сядат на задниците. Тогава на сцената излиза млад самец в разцвета на силите си и изпълнява огнен танец. Изведнъж обаче разбира, че се е подпалил, и след като го угасяват, се измъква като пръдня из гащи. На сцената притъмнява, тогава Човекът се изправя срещу Природата и започва една епична битка — ум да ти зайде. Човекът ухапва Природата по баджака, в резултат на което през следващите шест месеца температурите не надхвърлят 13 градуса.
Започва второ действие, а пролетта никаква я няма, въпреки че вече е краят на август и хората вече се питат кога ще преместват часовниците си с един час напред. Старейшините на племето се събират и решават да умилостивят Природата, като и принесат в жертва младо девойче. Избират една девица и й дават три часа да стигне до покрайнините на града, където уж щели да раздават печени виенски вурстчета. Тя стига там посред нощ и пита къде са кренвиршите. Старейшините й нареждат да танцува, докато умре. Тя започва да рони горчиви сълзи и да им се моли, като твърди, че хич не я бива по танците. Селяните обаче са непоколебими, а музиката нагнетява напрежението и тя накрая се завърта така бясно, че от центробежната сила пломбите и се разхвърчават в радиус колкото футболно игрище. Всички се радват диво, но е твърде рано за това, защото не само че пролетта не идва, ами и двама от старейшините получават призовки за съда по обвинение в измами с пощенски марки.
В началото на увертюрата духовата секция дава радостен тон, но контрабасите сякаш предупреждават: „Не ги слушайте тия, какво разбират те от духова музика“. Завесата се вдига и открива двореца на принц Зигмунд в цялото му великолепие и разкош, да не говорим, че наемът е под контрола на общинската власт. Принцът празнува двайсет и първия си рожден ден, но е доста посърнал, защото отваря подаръците и вижда, че всичките са пижами. Един по един старите му приятели идват да засвидетелстват уважението си, а той им отвръща или с ръкостискане, или с потупване по гърба в зависимост от това, дали застават с лице или с гръб към него. С отколешния авер Волфшмит си припомнят клетвата, която са си дали — ако единият от тях оплешивее, другият да носи перука. Цялата трупа се впуска в лудешки танц като подготовка за лова, докато Зигмунд не ги стресва с въпроса: „Какъв лов, бе?“ Никой не може да отговори, а данданията вече е в разгара си. Но когато донасят сметката, започва гневна олелия.
Отегчен от живота, Зигмунд поема с танцова стъпка към брега на езерото, където цели четирийсет минути зяпа идеалното си отражение в повърхността на водата. Разяждан от натрапчивата мисъл, че не си е взел такъмите за бръснене. Изведнъж до слуха му достига плясък на криле — ято диви лебеди прелита пред луната. Птиците свиват в първата пряка вдясно и се насочват към принца. Зигмунд с изумление вижда, че най-отпред лети полулебед-полужена, за жалост разделена по дължина. Тя омайва Зигмунд, който гледа да не се посрами пред нея с някоя тъпа шега. Двамата изпраскват едно па-дьо-дьо, което завършва с това, че Зигмунд си изчанчва гърба. Ивет, жената лебед, казва на Зигмунд, че е омагьосана от магьосника Фон Епс, и се оплаква, че заради сегашния си вид не може да получи банков кредит. В много трудно за изпълнение соло тя обяснява — с езика на танца, разбира се, — че единственият начин да бъде освободена от магията е нейният любим да иде в училище за секретарки и да научи стенография. На Зигмунд това му се струва ужасно, но се заклева да го стори. Изведнъж самият Фон Епс се появява под формата на панер с вкиснати дрехи за пране и отмъква Ивет със себе си, с което и свършва първо действие.
Второ действие ни пренася седмица по-късно, когато принцът се кани да се жени за Джъстин — жена, за която съвсем бил забравил. Противоречия разкъсват Зигмунд, който все още обича жената лебед, ала Джъстин е неземна хубавица, пък и няма такива недостатъци, като перушина и клюн. Джъстин се кълчи съблазнително около Зигмунд, който се чуди да си слага ли главата в торбата, или да намери Ивет и да потърси лекар, който да я пооправи. Цимбали възвестяват появата на магьосника Фон Епс. Той не е поканен на сватбата, но обещава да не набива много. Разярен, Зигмунд вади шпагата си и го пронизва в сърцето. Това помрачава празненството и принуждава майката на Зигмунд да помоли главния готвач да поизчака няколко минути със сервирането на печеното телешко.
Междувременно Волфшмит, действайки по нареждане На Зигмунд, открива Ивет — нищо работа, пояснява той, защото „Колко полужени-полулебеди се мотаят из Хамбург“. Въпреки молбите на Джъстин принцът се втурва към Ивет. Джъстин хуква след него, обсипва го с целувки, докато оркестърът свири в минорна гама. В този момент става ясно, че Зигмунд си е облякъл трикото наопаки. Обляна в сълзи, Ивет му казва, че единственият начин да развали магията е да умре. Тя се засилва и с главата напред се трясва о една стена — една от най-трогателните и прелестни сцени в историята на балета. Зигмунд гледа втрещен как от мъртъв лебед тя се превръща в мъртва жена, и разбира колко горчиво-сладък може да е понякога животът, особено за хвъркатите. Съсипан от скръб, той решава да я последва в отвъдното и след нежен скръбен танц глътва щанга.
Този знаменит електронен балет е може би най-драматичният от всички модерни спектакли. Увертюрата е какофония от съвременни звуци — уличен шум, цъкащи часовници и изпълнение на „Хор стакато“ на гребен и тоалетна хартия от джудже. Завесата се вдига и открива гола и пуста сцена. Няколко минути не се случва нищо, завесата пада и ето че дошъл антрактът.
Второ действие започва с шъткания, тъй като се появяват няколко младоци, които танцуват, правейки се на насекоми. Води ги най-обикновена муха, докато останалите наподобяват различни градински бръмбари. Те теглят няколко зигзагообразни тегела под акомпанимента на нестройна музика и търсят огромна кифла с масло, която постепенно изплува в дъното на сцената. Тъкмо да я заръфат и се появяват жени, които носят огромен флакон мухозол. Стреснати, момчурляците се опитват да избягат, но ги хващат, тикват ги в железни клетки и не им дават нищо за четене. Жените се кършат сладострастно около клетките с намерението да излапат затворниците веднага, щом намерят соев сос. Докато се готвят да похапнат сладко, една по-млада сред тях забелязва окаян младеж с провиснали пипалца. Нещо я привлича към него и двамата се впускат в страстен блус, през които той успява да прошепне в ушенцето й: „Не ме яж“. Наляга ги любовна нега и те започват да кроят планове за сватбен полет, но хубавицата се отметва в последния момент, излапва го и заживява със съквартиранта му.
Прелестна до умопомрачение музика започва с вдигането на завесата, зад която виждаме гора в летен следобед. Стройна кошута танцува сред дърветата и гризка с наслада листата им. Тя се промушва кротко през гъсталака. Но скоро започва да кашля, пада и умира.
Учените сигурно си спомнят, че преди няколко години един пастир, шляейки се по брега на залива Акаба, попаднал на пещера, в която имало няколко големи глинени стомни и два билета за шоу на лед. От стомните изпаднали шест пергаментови свитъка, изписани гъсто-гъсто с древно неразбираемо писмо, които овчарят — нали си е прост — продал на музея за по 750 000 долара парчето. Две години по-късно стомните се озовали в заложна къща във Филаделфия. След година и пастирът се озовал в заложна къща във Филаделфия. Никой не потърсил нито тях, нито него.
Първоначално археолози казаха, че ръкописите са от 4000 година преди новата ера, или точно след масовото клане на израилтяните, посечени от своите благодетели. Те са смес от шумерски, арамейски и вавилонски език и по всичко личи, че са дело или на един човек, писал ги дълго време, или на няколко души, обитаващи една квартира. В момента автентичността им е под огромно съмнение, особено след като се оказа, че думата „олдсмобил“ се среща на няколко места в текстовете, а малкото откъси, които бяха преведени, третират познати религиозни теми по един меко казано, съмнителен начин. Археологът А. Х. Бауер признава, че свитъците са абсолютно фалшиви, но твърди, че са най-великата историческа находка, ако не се смята откриването на собствените му копчета за ръкавели при разкопки на гробница в Ерусалим. Ето съдържанието на преведените откъси.
* * *
Първи… И Господ се хвана на бас със Сатаната да изпитат верността на Иов, и без никаква причина Всевишният фрасна Иов по главата, после го зашлеви през ухото и го тикна в гъст сос, та да стане лепкав и гаден, и накрая изби една десета от говедата му, и тогава Иов не издържа и се провикна:
— Защо умори стоката ми? Говеда трудно се намират. Сега, като ми ги отне, не знам дори какво е това говедо.
Бог извади две каменни плочи и ги чукна пред носа на Иов. Като видя това, жената на Иов зарони горчиви сълзи и Бог изпрати ангел, който я миропомаза с бухалка за поло, и от десет болести Бог изпрати от първата до шестата включително и на Иов му призля, а жена му побесня, даде си робата под наем, после вдигна наема, но отказа да направи ремонт на къщата.
Скоро пасищата на Иов изсъхнаха, а езикът му залепна за небцето, та не можеше да произнесе думата „тамян“, без да се разхили.
И след като струпа толкова поразии на главата на верния си слуга, Бог дойде толкова близо, че Иов го сграбчи за врата и скръцна със зъби:
— Аха, спипах те, верицата ти! Защо се бъзикаш с Иов, а? Говори, че…
И рече Бог:
— Ъъъ, чакай малко… стиснал си ме за врата… Пусни ме, ако обичаш.
Но Иов не се смили и каза:
— Живеех си райски, преди да ми се натресеш. Нямах грижи, смокиновите ми дървета бяха отрупани с плод, имах шарено сако и два чифта шарени панталони. А я ме виж сега.
А Бог му рече с гръмовен глас:
— Как смееш да искаш обяснение от мен, който създадох Небето и Земята? Какво създаде ти, та дръзваш да ме питаш?
— Това не е отговор — каза Иов — и тъй като ми се правиш на всемогъщ, ще ти река, че „скиния“ се пише с „я“, а не с „а“ — после Иов падна на колене и се провикна: твое е царството, и силата, и славата. Имаш добра работа. Не си ритай трудовата книжка.
* * *
Втори… И Авраам се събуди посред нощ, и рече на единствения си син Исаак:
— Сънувах, че Бог ми казва да убия единствения си син, така че ставай и си обуй гащите.
Исаак се разтрепери и попита:
— Какво, какво? Кога му щукна това?
— Какво да ти кажа — рече Авраам. — Създателят на Вселената ме изненада по бели гащи посред нощ в два часа. Можех ли да споря с него?
— Добре, де, не каза ли поне защо иска да ме принесеш в жертва? — попита Исаак баща си.
А Авраам отвърна:
— Онзи, който вярва, не задава въпроси. Хайде стига, да вървим, че утре ме чака тежък ден.
Сара дочу за намеренията на Авраам и му каза:
— Как разбра, че ти говори Бог, а не някой от твоите приятели, които си падат по гадните номера, защото Господ мрази тия работи и праща всеки шегаджия в ръцете на враговете му независимо дали те могат да си платят за доставката или не.
А Авраам и рече:
— Сигурен съм, че беше Бог. Гласът му беше плътен и кънтящ, никой в пустинята не би могъл да наподоби такъв тътен.
Сара му каза:
— И ти си склонен да сториш тази дивотия’?
— Честно казано, да — отвърна Авраам, — защото да се съмняваш в реченото от Бог, е най-лошото, което може да направи човек, особено при сегашното тежко състояние на икономиката.
И така, той отведе Исаак на затънтено място и се приготви да го посече. Но тъкмо замахна, Бог вкочани ръката му и рече:
— Нима ти дава сърце да сториш такова нещо?
— Ама нали ми каза… — замънка Авраам.
— Майната МУ какво съм казал — сряза го Бог. — Да не си луд да се хващаш на всяка щуротия, която мине край ушите ти?
Авраам се изчерви от срам.
— Е не беше точно така, ама…
— На майтап ти рекох да принесеш в жертва Исаак и ти веднага хукна да го колиш.
Като чу тези думи, Авраам падна на колене и се заоправдава:
— Ама как да разбера кога си правиш майтап и кога говориш сериозно?
И Бог избоботи:
— Нямаш чувство за хумор? Не мога да повярвам.
— Но не доказва ли това, че те обичам и че бях готов да жертвам единствения си син, за да ти угодя.
А Бог каза:
— Това доказва, че някои хора вършат каквото им се нареди стига да го кажеш с плътен и кънтящ глас.
След което Бог проводи Авраам да си доспи и му рече да му се обади на следващия ден.
* * *
Трети… Така се случи, че един продавач за ризи го закъса. Търговията му замря, доходите му пресъхнаха. Тогава той се обърна към Бог:
— Господи, защо ме остави да страдам така? Всичките ми врагове продават, продават, а аз — не мога да пласирам нищичко. А уж е разгарът на сезона. И ризите ми си ги бива. Я виж тази от изкуствена коприна. Имам всякакви. С копчета от горе до долу, с разноцветни яки, но не вървят и не вървят. Не съм нарушил нито една от десетте Ти заповеди, но не би. А по-малкият ми брат разпродаде цялата си детска конфекция.
И Бог го чу, па му рече:
— Що се отнася до ризите ти…
— Кажи, Господи — прекъсна го мъжът и падна на колене.
— Сложи крокодилчета на джобчетата.
— Моля? Да ме прощаваш, не те разбрах…
— Прави каквото ти казвам. Няма да съжаляваш.
И човекът приши на всичките си ризи по едно алигаторче, и ето ти чудо — стоката му се разграби като топъл хляб за негова огромна радост и за ужас на конкурентите му, които скърцаха със зъби от яд.
Тогава един от тях изтърси следната мъдрост:
— Бог е милостив. Той ме накара да си полегна на зелената морава. Ама сега не мога да стана.
Да вършиш мерзости, е незаконно, особено когато го правиш с лигавник на врата.
Възможно е лъвът и телето да си легнат заедно, но телето няма да мигне цяла нощ.
Който не бъде покосен от меч или глад, ще умре от чума, така че защо да се бръснем?
Хората със зло сърце вероятно знаят нещо.
Който обича мъдростта, е праведен, но който спи при кокошките, е орисан.
Господи, Господи! Какви ги вършиш напоследък?
Едва ли има писател, който да е създал по-пленителни и сложни женски образи от великия скандинавски драматург Йорген Ловборг, известен на съвременниците си като Йорген Ловборг. Изтерзан и огорчен от убийствените си отношения с представителки на нежния пол, той даде на света такива живи и незабравими героини, като Джени Ангстрьом от „Гъше стълпотворение“ и госпожа Спеъринг от „Галошите на една майка“. Роден в Стокхолм през 1836-а, Ловборг (който първоначално се казвал Льовборг, докато не измъкнал буквата „ь“, за да си я лепне на челото) започнал да пише пиеси, когато бил на четиринайсет години. За първи път поставили негова творба на сцена, когато станал на шейсет и една. Драмата „Гърчещите се“ била посрещната нееднозначно от критиците, макар че консервативната част от публиката се изчервила от откровения подход към темата за гальовното отношение към сиренето. Творчеството на Ловборг може да бъде разделено на три периода. Първият обхваща пиесите, наситени с мъка, отчаяние, страх, ужас и самота (тоест комедии); вторият акцентира върху социалната промяна (Ловборг изобретил нови, по-сигурни методи за мерене на херингата); накрая са шестте велики трагедии, писани точно преди да се спомине в Стокхолм през 1902 г., когато от напрежение му окапал носът.
Първата незабравима героиня на Ловборг била Едвига Молдау от „Предпочитам алпийските песни“, саркастично изобличение на графоманията, обзела висшето общество. Едвига знае, че Грегер Норщад направил от рядък хоросан покрива на кокошарника, и когато той се срутил върху Клавар Акдал, който едновременно ослепял и оплешивял, гузната и съвест започва да я гризе. Следва сцена шедьовър:
Едвига: И какво… падна отгоре му?
Д-р Рорлунд: (след дълго мълчание). Да. Право върху главата.
Едвига: (с ирония). А той чий го е търсил в кокошарника?
Д-р Рорлунд: Той харесваше кокошките. Не всичките, уверявам те. Само някои. (Натъртва.) Имаше си любимки.
Едвига: Ами Норщад? Къде беше той по време на… нещастието?
Д-р Рорлунд: Намаза си тялото с праз и скочи в резервоара.
Едвига: (на себе си). Никога няма да се омъжа.
Д-р Рорлунд: Моля?
Едвига: Нищо, нищо. Хайде, докторе. Време е да ви изперем гащетата… вашите и на всички…
Едвига, една от първите наистина модерни жени прави презрителна гримаса, когато д-р Рорлунд я съветва да тича в кръг, докато Норщад се съгласи да му префасонират шапката. Тя много прилича на сестрата на Ловборг — Хилда, нервозна и властна жена, омъжена за избухлив финландски рибар, който в крайна сметка я прострелял с харпуна си. Ловборг боготворял Хилда и именно под нейно влияние се отучил от вредния навик да разговаря с бастуна си.
Втората незабравима героиня на Ловборг е от наситената с похот и ревност драма „Докато кървяхме тримца“. Молтвик Дорф, дресьор на аншоа, научава, че брат му Айуулф е наследил болест, дето не е за казване, от техния баща. Дорф решава да уреди проблема в съда, като твърди, че по право болестта се пада на него, но съдията Мендърс взема страната на Айуулф. Нета Холмквист, красива и арогантна актриса, се опитва да убеди Дорф да шантажира Айуулф, като го заплаши, че ще го натопи пред властите, задето е подправил подпис на пингвин под застрахователна полица. Следва сцена четвърта на второ действие:
Дорф: О, Нета. Всичко е загубено! Всичко!
Нета: За някой пъзльо може би да, но не и за мъж на място, с кураж.
Дорф: Кураж за какво?
Нета: Ами например да каже на Парсън Смейдърс, че няма шанс да проходи и до края на живота си ще скача като кенгуру.
Дорф: Не, Нета! Не бих могъл.
Нета: Ха, естествено! Знаех си аз!
Дорф: Парсън Смейдърс вярва на Айуулф. Едно време са си делили поравно дъвките. Още преди да се родя. О, Нета, недей…
Нета: Стига си хленчил. Банката в никакъв случай няма да продължи ипотеката върху солените кравайчета на Айуулф. А той вече е излапал половината.
Дорф: Какво ми внушаваш?
Нета: Нещо, което хиляди жени не биха се поколебали да сторят заради съпрузите си. Да накиснеш Айуулф в саламурата.
Дорф: Да сложа собствения си брат в туршия?
Нета: Защо не? Да не би да си му длъжник?
Дорф: Но чак такава жестокост! Нета, да го оставим да си носи татковата болест, дето не е за казване. Може пък да се разберем и да ми даде поне симптомите.
Нета: Никакви компромиси! Драйфа ми се от еснафското ти овчедушие! О, Молтвик, писна ми от този брак, от глупостите ти, от приказките ти, от всичко! И от тъпия навик да ходиш по соарета накичен с перушина.
Дорф: О. само това не.
Нета: (презрително). Ще ти кажа нещо, което само аз и майка ми знаем — ти си джудже.
Дорф: Какво?
Нета: Всичко в тази къща е преправено така, че да уйдисва на ръста ти. А ти си само метър и двайсет и пет.
Дорф: Не, недей! Ето, пак тази болка!
Нета: Да, Молтвик. Това е самата истина.
Дорф: Ох, капачките на коленете ми… ще се пръснат!
Нета: Ама че нищожество.
Дорф: Нета, Нета, отвори щорите…
Нета: Напротив, ще ги затворя.
Дорф: Светлина! Молтвик иска светлина…
За драматурга Молтвик е олицетворение на старата, разкапваща се и умираща Европа. Нета, от друга страна, е новата, жива и жестока Дарвинова сила на природата, която ще бушува из Европа през следващите петдесет години и ще намери най-съкровения си израз в песните на Морис Шевалие. Отношенията между Дорф и Нета са огледално отражение на брачната връзка на Ловборг със Сири Бракмън — актриса, вдъхновявала го през съвместния им живот, който продължил осем часа. След това Ловборг се женил няколко пъти, но само за манекенки от витрини на супермаркети.
Определено най-завършеният женски образ от всички пиеси на Ловборг е госпожа Санщад от „Меки круши“ — последната му натуралистична драма. (След „Меки круши“ той експериментирал с експресионистична творба, в която всички герои се казват Ловборг, но тя била посрещната на нож и през следващите три години до края на живота си авторът не си подал носа от плетения кош, в който се скрил.) „Меки круши“ дели мегдан с най-великите му произведения, а заключителният диалог между госпожа Санщад и снаха й Берте звучи не по-малко актуално и днес.
Берте: Кажи, че харесваш как сме обзавели къщата! Беше истинско мъчение — с една заплата на циркаджия, говорещ със стомаха си.
Г-жа Санщад: Ами къщата е… полезна.
Берте: Какво? Само това ли?
Г-жа Санщад: На кого му хрумна да плесне на стената този лос от червен сатен?
Берте: На сина ти. Хенрик е роден декоратор.
Г-жа Санщад: (троснато). Хенрик е глупак!
Берте: Не е вярно!
Г-жа Санщад: Че той до миналата седмица не знаеше какво е това сняг.
Берте: Лъжкиня!
Г-жа Санщад: Знам го аз скъпоценния ми син. Нали лежа в пандиза, защото не можа да произнесе правилно думата „дифтонг“.
Берте: Не е вярно!
Г-жа Санщад: Как не! И така се изложи пред един ескимос, какъв срам!
Берте: Не ща да слушам!
Г-жа Санщад: Щеш, не щеш — ще слушаш, мое сладко славейче! Нали така те нарича моят Хенрик?
Берте: (разридава се). Да, славейче! И дроздче! И хипопотамче!
И двете жени избухват в сълзи, без да се притесняват една от друга.
Г-жа Санщад: Берте, мила Берте!… Наушниците на Хенрик не са негови. Собственост са на една корпорация.
Берте: Трябва да му помогнем. Да му обясним, че не може да литне, махайки с ръце.
Г-жа Санщад: (изведнъж я напушва смях). Хенрик знае всичко. Казах му, че не понасяш стелките му.
Берте: Така значи? Издаде ме!
Г-жа Санщад: Голям праз! Нали го няма? В Осло е.
Берте: В Осло ли?
Г-жа Санщад: С пустото си мушкато…
Берте: Да, да… Разбирам. (Излиза замаяна през френския прозорец в дъното на сцената.)
Г-жа Санщад: Да, мое мило славейче, най-после се измъкна от лапите ти. И след месец ще осъществи мечтата на живота си — да напълни шапката си с пепел. А ти си мислеше, че ще успееш да го задържиш затворен тук! Не си познала! Хенрик е дивак, частица от природата! Като мишле… или като кърлеж. (Проехтява изстрел. Г-жа Санщад изтичва в съседната стая. Пищи. Тя се връща бледа, потресена.) Мъртва… Щастливка. А аз… още имам да патя. Ето, нощта пада… бързо, бързо. Толкова бързо, а не съм сколасала, не съм почистила нахута.
Госпожа Санщад била отмъщението на Ловборг срещу неговата майка. Тази сербез жена израснала в цирка като акробатка на трапец. Баща му, Нилс Ловборг, го изстрелвали от топ на арената. Двамата се запознали във въздуха при изпълняване на номерата си и се венчали, преди да стъпят на земята. С течение на времето между тях се промъкнала неприязън и когато Ловборг станал на шест години, вече не минавал ден, без да се гърмят един друг. Тази непоносима домашна атмосфера дава отражение върху чувствителния Йорген и скоро той започнал да върши странни неща — например свалял шапка за поздрав на всяко печено пиле, което се изпречвало пред очите му. Години по-късно Ловборг споделил с приятели, че през цялото време, докато пишел „Меки круши“, изпитвал нервно напрежение, а на няколко пъти му се сторило, че чува гласа на майка си, която го питала как се стига до Стейтън Айланд.
Ако си частен детектив, трябва да се научиш да се съмняваш във всеки и във всичко. Затуй, когато при мен влезе тресяща се буца лой на име Уърд Бабкок и хвърли картите си на масата, трябваше да се доверя на ледените тръпки, които полазиха по гърба ми.
— Ти ли си Кайзер Луповиц? — попита той.
— Така пише на разрешителното ми — го осведомих.
— Трябва да ми помогнеш. Изнудват ме. Ти — баща, ти — майка!
Гърчеше се като вокалист на рок група. Побутнах към него чаша и бутилката малцово уиски, която винаги ми е подръка за немедицински цели.
— Първо се успокой, после ми разкажи всичко.
— Ама… нали няма да кажеш на жена ми?
— Да сме наясно, Уърд: не мога да обещавам това или онова.
Той се опита да си налее, но тракането на гърлото на шишето о ръба на чашата се чуваше чак на отсрещната страна на улицата и повечето от дозата отиде в обувките му.
— Бачкатор съм — заразказва той. — Техничарче. Произвеждам и поправям бъзикни. Знаеш ги — онези играчки, които могат да се скрият в дланта и да раздрусат оня, който се здрависва с теб.
— Карай нататък.
— Страшно се кльопат. Особено от големите клечки на Уолстрийт.
— Не се отклонявай.
— Много пътувам. Знаеш как е — човек се чувства самотен. Не, не е това, което си мислиш. Виж, Кайзер, аз си падам малко интелектуалец. Гаджета има колкото щеш. Но умни жени не се намират лесно.
— Продължавай, слушам те.
— Та чух за едно девойче — осемнайсетгодишно. Студентка в Ясър. Срещу скромно заплащане идва при теб и си говорите за Пруст, за Иейтс, за антропологията. Обмен на идеи. Схващаш ли?
— Не съвсем.
— Виж сега, съпругата ми е страхотна, уверявам те. Но за нищо на света няма да седне да си хортува с мен за Езра Паунд, нито пък за Елиът. Не знаех това, преди да се оженим. А ми трябва жена, която да стимулира мисловната ми дейност. Готов съм да си плащам за такава услуга. Не ми трябва цуни-гуни, искам малко интелектуален разговор и после мацето да си върви. Бога ми, Кайзер, бракът ми е щастлив.
— От колко време я караш така?
— Вече стават шест месеца. Щом ме хване крастата, се обаждам на Флоси. Тя е нещо като мадам, има магистърска титла по сравнително литературознание. Праща ми интелектуалки за разтуха, чат ли си?
Ясно — беше от мъжете, които си падат по умните жени. Стана ми жал за този нещастник. Сигурно не бяха малко онези мъже, които като него жадуваха за минутка съдържателен разговор с другия пол и бяха готови на всякакви несгоди, за да го получат.
— Сега тя ме заплашва, че ще ме издаде на жена ми — проплака той.
— За коя говориш?
— За Флоси. Подслушвали са ме в мотела. Записали са на магнетофон как правя разбор на „Пустата земя“ и „Стилове на радикалната воля“ с доста задълбочени анализи по някои въпроси. Искат ми десет бона, иначе щели да идат със записите при Карла. Кайзер, помагай, братче! Карла ще хвърли топа, ако научи, че съм търсил нейна заместничка по тази линия.
Позната история — рекет от момичета на повикване. Бях чувал, че разни баровци си имат вземане-даване с образовани жени, но мислех, че това са само слухове.
— Я ми набери телефона на тази Флоси.
— Какво?
— Поемам случая ти, Уърд. Но трябва да знаеш, че вземам по петдесетачка на ден плюс разходите. Доста бъзикни ще трябва да поправиш.
— Колкото и да ми струва, няма да е десет бона — ухили се той.
После вдигна слушалката, набра номера и ми я подаде. Долепих я до ухото си и му намигнах. Този пич започна да ми става симпатичен. След секунди чух нежно гласче и без да се колебая, казах онова, което си бях наумил:
— Разбрах, че можете да ми уредите един час приятен разговор.
— Разбира се, сладур. Какво ще си поръчаш?
— Бих искал да си побъбря за Мелвил.
— „Моби Дик“ или по-късите му романи?
— Каква е разликата?
— В цената. Нищо повече. За символизма се доплаща.
— Колко ще ми струва?
— Петдесет, за „Моби Дик“ може и сто. Ако искаш сравнителен анализ, да речем, между Мелвил и Натаниел Хоторн ще гледам да минеш със стотачка.
— Парите не са ми проблем — уверих я и й дадох номер на стая в хотел „Плаза“.
— Блондинка или брюнетка?
— На вас оставям да ме изненадате — рекох и затворих.
Избръснах се и ударих едно силно кафе, докато преглеждах христоматията на „Монарк Колидж“. Не бе минал и час, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях на прага зашеметяваща червенокоса хубавица, чиито форми преливаха от тесния гащеризон като топки ванилов сладолед от вафлена кофичка.
— Здрасти, казвам се Шери.
Тия наистина отгатваха и най-съкровените фантазии на мъжа. Дълга права коса, кожена чанта, сребърни обеци, никакъв грим.
— Учудвам се, че не са те спрели на входа с това облекло — подхвърлих. — Хотелското ченге обикновено не пуска интелектуалките.
— Пет долара му затварят очите.
— Ами да започваме — предложих, като и посочих диванчето.
Тя запали цигара и подкара направо:
— За начало можем да разгледаме „Били Бъд“ като оправдание на Мелвил за начина, по който Бог се отнася към човека, n’est-ce pas?
— Интересен подход, макар и не в духа на Милтън — ¬блъфирах. Исках да видя дали ще се хване на въдицата.
— Съвсем не. Подтекстът на „Изгубения рай“ е изчистен от всякакъв песимизъм.
Хвана се.
— Така, така. Бога ми, напълно си права — промърморих.
— Мисля, че Мелвил потвърждава достойнствата на невинността в един малко наивен и същевременно доста сложен смисъл, съгласен ли си?
Оставих я да продължи. Едва ли бе навършила деветнайсет, но вече си е изработила маниери на псевдоинтелектуалка. Излагаше идеите си с лекота, но някак механично. Щом дръзнех да вмъкна мой извод, ме насърчаваше с престорено ласкателство:
— Точно така, Кайзер. Много умно, скъпи. Подобно платонично възприемане на християнството… как не съм се сетила за това досега?
Разговаряхме така около час, след което тя каза, че е време да си върви. Изправи се, а аз й подадох стотачка.
— Благодаря, сладур.
— Имам още много в джоба.
— За какво намекваш?
Това определено я заинтригува. Тя си седна на мястото.
— Да речем, че ми се иска… да се повеселим.
— Как точно?
— Ами например две от вас да ми разяснят Ноам Чомски.
— Охо, виж го ти!
— Ако ти се вижда трудничко, по-добре да не настоявам.
— Първо трябва да говориш с Флоси. Ще ти излезе солено.
Дойде моментът да я сгащя. Извадих значката си на частен детектив и я светнах, че е паднала в капан.
— Не може да бъде!
— Аз съм ченге, мила моя, а обсъждането на Мелвил срещу заплащане е нарушение по смисъла на член 802. За такова нещо се лежи в пандиза.
— Копеле мръсно!
— Да сме наясно, маце: ако не ми разкажеш веднага всичко, ще трябва да пропееш в канцеларията на прокурора Алфред Кейзън, а той едва ли ще се зарадва на онова, което ще чуе.
Че като наду гайдата.
— Не ме предавай, Кайзер — примоли се. — Парите ми трябваха, за да довърша дипломната си работа. Отказаха ми стипендия. Два пъти. О, Господи!
И си каза всичко — от игла до конец. Израснала в Сентрал Парк Уест и ходила на социалистически летни лагери. Такива като нея — колкото щеш по улиците, шляят се с томче на Кант в ръка и с молив записват в празните полета около текста: „Да, напълно вярно“. Само че тя бе кривнала от правия път.
— Трябваха ми пари. Една приятелка ми каза, че познава задомен мъж, чиято жена не пипвала книга. Той изучавал Блейк, но тя и хабер си нямала от този автор. Добре, рекох, щом е за пари, ще побъбрим с него за Блейк. Отначало много се притеснявах. Преструвах се, че ми е гот. Но на него не му пукаше. Приятелката ми каза, че имало и други желаещи. Но, за Бога, вече имам две провинения. Хванаха ме да чета „Коментари“ в паркирана кола, а после ме задържаха и ме обискираха в Тенгълууд. Още веднъж — и отивам на кино.
— Тогава ме заведи при Флоси.
Тя прехапа устна и промълви:
— Книжарницата на колежа „Хънтър“ служи за прикритие.
— Така ли?
— От онези свърталища на графомани е, дето функционират като бръснарници за камуфлаж. Сам ще видиш.
Обадих се в службата, за да им кажа къде отивам после й рекох:
— Добре, душко, засега отърва кожата. Но не напускай града, ясно?
Тя вдигна лице към мен. В погледа й прочетох признателност.
— Мога да ти донеса снимки на Дуайт Макдоналд зачетен в книга — предложи Шери.
— Някой друг път.
Влязох в книжарницата на колежа „Хънтър“. Продавачът — младок със замечтани очи, дойде при мен.
— Какво ще желаете?
— Търся едно специално издание на „Реклами за мен“. Разбрах, че авторът отпечатал няколко хиляди екземпляра с позлатени страници само за приятели.
— Трябва да проверя — каза той. — Абонирани сме за отдел „Справки“ на издателство „Мейлър“.
Забих очи в неговите.
— Изпраща ме Шери — рекох заговорнически.
— О, в такъв случай минете отзад.
Той натисна едно копче. Стената с лавици зад гърба му се отвори и аз пристъпих в царството на удоволствията, известно като „При Флоси“.
Червени релефни тапети и викториански мебели създаваха атмосферата вътре. Бледи девойки с напрегнати лица, с очила с черни рамки и с подрязани на черта коси бяха налягали по канапетата. Всяка от тях предизвикателно бе разтворила томче от поредицата „Световна класика“ на издателство „Пенгуин“. Блондинка с широка усмивка ми намигна мераклийски, кимна към стаите на горния етажи ме подкани:
— Какво ще кажеш за един Уолъс Стивънс, а?
Там обаче не предлагаха само интелектуални удоволствия, а и емоционални. Оказа се, че за петдесет долара можеш „да общуваш, без да установяваш близост“. За стотачка мацето ще ти даде назаем своите записи с музика на Барток, ще вечеря с теб и ще те остави да гледаш как си къса нервите. За сто и петдесет можеш да слушаш УКВ станция с две близначки. Ако удвоиш цената, мършава еврейка с тъмна коса ще те замъкне в Музея на модерното изкуство, ще ти даде да прочетеш дипломната й работа, ще те доведе до истерия в спор за това, как Фройд гледа на жените, и накрая ще имитира самоубийство по твой избор — прекрасен завършек на вечерта за някои клиенти. Страхотна далавера. Няма по-велик град от Ню Йорк и туй то.
— Харесва ли ви? — чух глас зад гърба си.
Обърнах се и носът ми опря о дулото на един трийсет и осемкалибров патлак. По принцип имам здрав стомах, но този път ме присви. Беше самата Флоси. Същият глас, само дето беше мъж. Маска скриваше лицето му.
— Може да не ти се вярва, но аз нямам дори диплома от колеж. Изключиха ме за слаб успех — заяви той.
— Затова ли носиш тази маска?
— Скроих сложен план да превзема „Нюйоркски литературни рецензии“, но трябваше да се преобразя в Лайънъл Трилинг. Отидох в Мексико да си направя пластична операция. Има там един хирург в Хуарес, който срещу съответното заплащане може да те докара досущ като Трилинг. Само че нещо се обърка и излязох от операционната с мутра на Одън и с глас на Мери Макарти. Тогава минах в нелегалния бизнес.
Нападнах го светкавично, преди да успее да натисне спусъка. Хвърлих се като лъв, фраснах го с лакът в ченето и сграбчих отхвръкналия във въздуха пищов. Той се строполи като тухлена стена. Не спря да хлипа и да хленчи, докато дойдат ченгетата.
— Чиста работа, Кайзер — похвали ме сержант Холмс. — Като свършим с него, ще го предадем на ФБР. Искат да го поразпитат за едни комарджии и за един екземпляр от Дантевия „Ад“ с анотация. Отведете го, момчета.
Същата вечер срещнах едно старо гадже. Казваше се Глория. Блондинка. Завърши с пълно отличие, само че ВИФ. Което съвсем не беше зле и веднага почувствах разликата.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Професионалистите и аматьорите се предупреждават с настоящото изложение, че „Смърт“ е напълно защитена от закона за копирайт на САЩ, Великобритания, включително Канада и всички други страни, подписали Бернската и Световната конвенция за копирайт, и че за нея се заплаща авторско право. Всички права, включително театрална изява на професионални и любителски трупи, записи, филмиране, рецитация, лекции, четене пред публика, радио или телевизионно предаване и превод на чужд език, са запазени. Разрешение за ползването им трябва да бъде осигурено писмено от агента за авторски права.
Особено ударение се поставя на въпроса за рецитацията.
Всички запитвания за издаване на разрешение за използване на текста за професионални или аматьорски цели трябва да бъдат адресирани до Samuel French, Inc., 25 West 45-th Street, New York, New York 10036.
Завесата се вдига, вижда се Клейнман, който спи в два часа след полунощ в леглото си. На вратата се блъска. Най-сетне той става с голямо усилие.
Клейнман: Ъ?
Гласове: Отваряй! Хей, хайде, знаем, че си вътре. Отваряй! Да вървим, отваряй!
Клейнман: Ъ? Какво?
Гласове: Да вървим, отваряй!
Клейнман: Какво? Чакайте. (Запалва лампата) Кой е там?
Гласове: Хайде, отваряй! Да вървим!
Клейнман: Кой е там?
Гласове: Да вървим, Клейнман… побързай!
Клейнман: Хакър — това е гласът на Хакър. Ти ли си, Хакър?
Гласове: Клейнман, ще отвориш ли най-сетне?!
Клейнман: Идвам, идвам. Бях заспал… почакай. (Препъва се, движи се трудно и тромаво. Вдига поглед към часовника.) Божичко, та часът е два и половина… Идвам, само за минутка! (Отваря вратата и вътре нахлуват пет-шест души.)
Ханк: За Бога, Клейнман, глух ли си?
Клейнман: Бях заспал. Часът е два и половина. Какво се е случило?
Ал: Трябваш ни. Обличай се.
Клейнман: Какво?
Сам: Да вървим. Клейнман. Нямаме много време.
Клейнман: Какво е всичко това?
Ал: Хайде, тръгвай!
Клейнман: Къде да тръгвам? Хакър, посред нощ е.
Хакър: Тогава се събуди.
Клейнман: Какво става?
Джон: Не се прави на ударен.
Клейнман: Кой се прави на ударен? Бях заспал дълбоко. Какво си мислите, че мога да правя в два и половина през нощта… да танцувам ли?
Хакър: Имаме нужда от всички мъже, които са под ръка.
Клейнман: За какво ви са?
Виктор: Какво ти става, Клейнман? Къде си бил досега, та не знаеш какво става?
Клейнман: Не разбирам, за какво говориш?
Ал: За членовете на доброволната организация за обществения ред.
Джон: Този път обаче по план.
Хакър: При това добре разработен.
Ал: Грандиозен план!
Клейнман: Абе, иска ли някой от вас да ми каже защо сте дошли тука? Студено ми е така, по долни дрехи.
Хакър: Накратко, необходима ни е цялата помощ, която можем да получим. Хайде, обличай се.
Виктор: (заплашително). И побързай!
Клейнман: Добре, добре, ще се облека… Моля ви кажете ми все пак, какво става? (Започва да си обува неспокойно панталоните.)
Джон: Забелязали са убиеца. Две жени. Видели са го да влиза в парка.
Клейнман: Какъв убиец?
Виктор: Клейнман, време за дрънкане няма.
Клейнман: Кой дрънка? Какъв убиец? Натрапвате ми се… заспал съм дълбоко…
Хакър: Убиецът на Ричардсън… Убиецът на Джемплър.
Ал: Убиецът на Мери Куилти.
Сам: Маниакът.
Ханк: Удушвачът.
Клейнман: Какъв маниак? Какъв удушвач?
Джон: Същият, който уби сина на Ейслер и удуши Йенсен със струна за пиано.
Клейнман: Йенсен?… Едрият нощен пазач?
Хакър: Точно така. Издебнал го отзад. Промъкнал се тихо и омотал струната от пиано около врата му. Когато го открили, целият бил посинял. В единия ъгъл на устата му имало застинала слюнка.
Клейнман: (Оглежда се в стаята.). Да, но вижте, утре съм на работа…
Виктор: Да вървим, Клейнман. Трябва да му попречим да нанесе следващия си удар.
Клейнман: Да му попречим? Вие и аз?
Хакър: Полицията, изглежда, не може да се справи със случая.
Клейнман: Щом е така, трябва да пишем писма и да се оплакваме. Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре сутринта.
Хакър: Те правят всичко, което е според силите им, Клейнман. Объркани са.
Сам: Всички са объркани.
Ал: Само не ни казвай, че не си чувал за всичко това.
Джон: Трудно е да се повярва.
Клейнман: Истината е, че… че сега е разгарът на сезона… Заети сме. (Те не вярват на наивността му.) Не остава дори време за едночасовата обедна почивка… а аз обичам да си похапвам… Хакър ще ви каже, че обичам да си похапвам.
Хакър: Тази ужасна работа продължава вече доста време. Не слушаш ли новините?
Клейнман: Нямам възможност.
Хакър: Всички са изплашени. Хората не смеят да излизат вечер по улиците.
Джон: Улиците са нищо. Сестрите Сеймън бяха убити в собствения им дом, защото не си били заключили вратата. Прерязали им гърлото от ухо до ухо.
Клейнман: Струва ми се, ти каза, че убиецът е удушвач.
Джон: Не бъди наивен, Клейнман.
Клейнман: След всичко, което каза, ще трябва да сменя бравата на тази врата.
Хакър: Ужасно е. Никой не знае кога ще нанесе следващия си удар.
Клейнман: Кога е започнало всичко това? Не зная защо никой нищо не ми е казал.
Хакър: Първо един труп, после втори, след това още трупове. Целият град е в паника. Всички освен теб.
Клейнман: Успокой се, защото се паникьосвам.
Хакър: Трудно е, когато става дума за луд човек, тъй като той няма никакви подбуди. Няма откъде да се започне разследването.
Клейнман: Никой ли не е бил ограбен, изнасилен, или… или поне погъделичкан?
Виктор: Само удушени.
Клейнман: Дори Йенсен… Той е толкова силен.
Сам: Беше силен. Сега езикът му стърчи от устата, а самият той е посинял целият.
Клейнман: Посинял… За човек на четирийсет години този цвят е лош… И няма ли някакви следи? Косми… отпечатъци от пръсти?
Хакър: Има. Намерили са косми.
Клейнман: Тогава какво чакат? Днес е достатъчен само един-единствен косъм. Поставят го под микроскоп. Едно, две, три — и узнават цялата история. Какъв цвят са?
Хакър: Твоят цвят.
Клейнман: Моят… не ме гледай така… От косата ми напоследък не е падал и косъм. Аз… Слушай, да не полудяваме… Важното е да разсъждаваме логично и занапред.
Хакър: Ъхъ!
Клейнман: Понякога самите жертви подсказват следата… всички са или медицински сестри, или плешиви… или пък плешиви медицински сестри…
Джон: Кажи тогава каква е приликата?
Сам: Точно така. Между момчето на Ейслер, Мери Куилти, Йенсен и Джампел…
Клейнман: Ако знаех повече за случая…
Ал: Ако знаел повече за случая. Няма никаква прилика. С изключение на това, че всички бяха живи, а сега са мъртви. Това е приликата помежду им.
Хакър: Прав е. Никой не е в безопасност, Клейнман. Ако си мислиш за това.
Ал: Сигурно иска да си вдъхне отново кураж.
Джон: Да.
Сам: Няма никакъв шаблон, Клейнман.
Виктор: Не са само медицински сестри.
Ал: Никой не е в безопасност.
Клейнман: Не се опитвам да си вдъхна кураж. Просто зададох най-обикновен въпрос.
Сам: Добре де, престани да задаваш толкова много проклети въпроси. Имаме работа.
Виктор: Обезпокоени сме. Всеки един от нас може да се окаже следващата жертва.
Клейнман: Слушайте, мен не ме бива за такива работи. Какво разбирам аз от преследване на хора? Само ще ви се пречкам в краката. Хайде да направя парично дарение — това ще бъде моят принос. Нека да подаря няколко долара…
Сам: (открива косъм край бюрото). Какво е това?
Клейнман: Кое?
Сам: Това. В твоя гребен. Това е косъм.
Клейнман: Понеже си реша с него косата.
Сам: Цветът е идентичен с открития от полицията.
Клейнман: Да не си полудял? Този косъм е черен. Та наоколо има милиони черни косми. Защо го слагаш в плик? Ха… та това е съвсем обикновено нещо? Ето… (Сочи към Джон.) той… той също е с черна коса.
Джон: (сграбчва Клейнман). В какво ме обвиняваш, Клейнман?!
Клейнман: Кой кого обвинява!? Той постави моя косъм в плика. Върни ми обратно косъма! (Посяга към плика, но Джон го отблъсква.)
Джон: Остави го!
Сам: Изпълнявам дълга си.
Виктор: Прав е. Полицията се обърна с молба към гражданите да й окажат помощ.
Хакър: Да. Сега имаме план.
Клейнман: Какъв план?
Ал: Може ли да разчитаме на тебе?
Виктор: О, можем да разчитаме на Клейнман. И той е включен в плана.
Клейнман: Включен ли съм? Какъв е този план?
Джон: Ще ти кажем, не се безпокой.
Клейнман: Защо прибра косъма ми в онзи плик?
Сам: Хайде, обличай се, чакаме те долу. И побързай. Няма време.
Клейнман: Добре де, няма ли да ми кажете поне нещичко за този план?
Хакър: За Бога, Клейнман, побързай. Въпросът е на живот и смърт. Облечи си по-топли дрехи. Студено е.
Клейнман: Добре, добре… само ми кажете плана. Ако знам за какво се отнася, ще мога да си мисля за него.
Те обаче излизат и оставят обзетия от нервна несръчност Клейнман да се облича.
Клейнман: Къде, по дяволите, ми е обувалката?… Всичко е толкова смешно… да събудят човека посред нощ и то с такава ужасна новина. За какво плащаме на полицията? В един миг се свивам и заспивам в удобното си и топло легло, а в следващия ме въвличат в някакъв план, един маниакален убиец идва зад тебе и…
Анна: (стара заядлива жена — влиза незабелязано със свещ и го стресва). Клейнман?
Клейнман: (обръща се стреснат). Кой е!?
Анна: Какво?
Клейнман: За Бога, не се промъквай зад гърба ми!
Анна: Чух гласове.
Клейнман: Тук имаше няколко души. Изведнъж се оказа, че съм в някакъв доброволен комитет за обществения ред.
Анна: По това време?
Клейнман: Очевидно някакъв убиец се разхожда на свобода… работата не можела да чака до сутринта. Бил нощна птица!
Анна: О, лудият!
Клейнман: Защо не си ми казала, щом знаеш?
Анна: Защото всеки път, когато се опитвах да ти кажа, ти не искаше да ме слушаш.
Клейнман: Кой не е искал да те слуша?
Анна: Винаги си зает с работа… и с твоите хобита.
Клейнман: А нима не знаеш, че е разгарът на сезона?
Анна: Казах ти, че има едно неразкрито убийство, че са станали две неразкрити убийства, шест неразкрити убийства… а ти все казваше: „По-късно, по-късно“.
Клейнман: Защото все избираше неподходящо време, за да ми го кажеш.
Анна: Така ли?
Клейнман: Моят рожден ден. Прекарваме си чудесно, развързваме пакетите с подаръците, а ти се промъкваш с тази твоя мрачна физиономия и ми казваш: „Чете ли вестник? Прерязали гърлото на едно момиче“. Не можеше ли да избереш по-удобно време? Човек е изпаднал малко в добро настроение… и ето че се разнася гласът на съдбата.
Анна: Щом не е за нещо хубаво, всяко време е неудобно.
Клейнман: Къде ми е връзката?
Анна: Защо ти е притрябвала връзка? Отиваш да преследваш един луд.
Клейнман: Имаш ли нещо против?
Анна: Какво е това, официално преследване ли?
Клейнман: Откъде да зная кого мога да срещна? Ами ако долу е и моят шеф?
Анна: Сигурна съм, че и той се е облякъл на бърза ръка.
Клейнман: Виж само какви хора карат да преследват убиеца. Та аз съм търговец!
Анна: Внимавай да не се промъкне зад гърба ти.
Клейнман: Благодаря, Анна, ще му съобщя, че си наредила да стои винаги пред мен.
Анна: Не ставай толкова лош. Трябва да го хванете.
Клейнман: Полицията да си го хваща. Страх ме е да слизам долу. Студено и тъмно е.
Анна: Бъди мъж поне веднъж в живота си.
Клейнман: Лесно ти е да го кажеш, защото ти пак ще си легнеш.
Анна: Ами ако тръгне към къщата и влезе през някой прозорец?
Клейнман: Ще си имаш неприятности.
Анна: Ако ме нападне, ще му духна пипер.
Клейнман: Какво ще му духнеш?
Анна: До леглото си имам малко пипер — доближи ли, ще му духна пипер в очите.
Клейнман: Добре си го намислила, Анна, но повярвай ми, ако убиецът се вмъкне тука, ти и твоят пипер ще се разхвърчите към тавана.
Анна: Всичко е заключено под два ключа.
Клейнман: Хм, може би няма да е лошо и аз да взема малко пипер.
Анна: Ето, вземи това. (Подава му муска.)
Клейнман: Какво е това?
Анна: Муска против нещастия. Купих я от един сакат просяк.
Клейнман: (гледа безразличен муската). Добре, добре. Но ми дай и малко пипер.
Анна: Е, не се безпокой. Няма да си сам.
Клейнман: Вярно. Разработили са много хитър план.
Анна: Какъв?
Клейнман: Още не зная.
Анна: Откъде тогава си сигурен, че е хитър?
Клейнман: Защото това са най-големите умове на града. Повярвай ми, те знаят какво вършат.
Анна: Надявам се, заради тебе.
Клейнман: Добре, заключи вратата и не пускай никого… дори и мене, докато не ти извикам: „Отваряй вратата!“ Тогава отваряй бързо.
Анна: На добър час, Клейнман.
Клейнман: (наднича през прозореца в тъмната нощ). Погледни… Колко тъмно е…
Анна: Не виждам никого.
Клейнман: И аз. Очаквах да видя тълпи от хора с факли или нещо подобно…
Анна: Нищо, щом като имат план.
Пауза.
Клейнман: Анна…
Анна: Да?
Клейнман: (с вперени в тъмнината очи). Мислиш ли понякога как ще умреш?
Анна: Защо да мисля как ще умра? А ти мислиш ли?
Клейнман: Обикновено не, но като си помисля, не си представям, че ще ме удушат или ще ми прережат гърлото.
Анна: И аз се надявам, че това няма да стане.
Клейнман: Мисля, че ще умра по-красиво.
Анна: Повярвай ми, има хиляди по-красиви начини.
Клейнман: Какви например?
Анна: Как какви? Питаш ме за някой хубав начин за умиране ли?
Клейнман: Да.
Анна: Чакай да си помисля.
Клейнман: Помисли си.
Анна: Отрова.
Клейнман: Отрова? Ужасно е.
Анна: Защо?
Клейнман: Шегуваш ли се? Получават се спазми.
Анна: Не винаги.
Клейнман: Чуваш ли се какво говориш?
Анна: Цианкалий.
Клейнман: О… каква специалистка. Не съм толкова глупав. Знаеш ли какво става, когато изядеш дори една-единствена развалена стрида?
Анна: Това не е отрова. Това е отравяне с храна.
Клейнман: Не ми се гълтат такива работи.
Анна: Тогава как искаш да умреш?
Клейнман: От старост. След много години. Когато съм извървял дълъг жизнен път. В удобно легло, заобиколен от роднини… на деветдесет години.
Анна: Това е само мечта. Ясно е като бял ден, че някой убиец може да ти счупи врата… да ти пререже гърлото… и то не когато станеш на деветдесет, а точно сега.
Клейнман: Много е утешително човек да разговаря с теб по тези въпроси, Анна.
Анна: Безпокоя се за теб. Я виж навън какво е. Един убиец върлува на свобода и в такава тъмна нощ може да се скрие на хиляди места — из тъмни улици, входове, под железопътни мостове… Въобще не можеш да го забележиш в тъмнината — болен мозък, спотайващ се в нощта със струна от пиано…
Клейнман: Постигна целта си — лягам си!
На вратата се чука, чува се глас.
Глас: Клейнман, тръгваме!
Клейнман: Идвам, идвам. (Целува Анна.) Довиждане.
Анна: Внимавай къде ходиш.
Той излиза и отива при Ал, когото са оставили да го изведе.
Клейнман: Не разбирам защо така изведнъж ми възлагате тази работа.
Ал: Всички участваме в нея.
Клейнман: Като се знам как не ми върви, сигурно аз ще го открия. О, забравих си пипера.
Ал: Какво?
Клейнман: Ей, къде са другите?
Ал: Тръгнаха. Изпълнението на плана изисква спазване на разписанието.
Клейнман: И какъв е този велик план?
Ал: Сам ще разбереш.
Клейнман: И кога ще ми обясните? След като заловим убиеца ли?
Ал: Недей да си толкова нетърпелив.
Клейнман: Слушай, късно е, а отгоре на това ми е и студено. Да не говорим, че съм и изнервен.
Ал: Хакър и останалите трябваше да тръгнат, но той поръча да ти съобщя, че ще те известят при първа възможност, за да се включиш и ти.
Клейнман: Хакър ли каза това?
Ал: Да.
Клейнман: И какво ще правя сега, след като напуснах стаята и топлото си легло?
Ал: Ще чакаш.
Клейнман: Какво да чакам?
Ал: Съобщение.
Клейнман: Какво съобщение?
Ал: Съобщение как да се включиш.
Клейнман: Връщам се вкъщи.
Ал: Не! Да не си посмял. Една погрешна стъпка в този момент може да изложи на опасност живота на всички нас. Да не смяташ, че искам да се превърна в труп?
Клейнман: Кажи ми тогава плана.
Ал: Не мога да ти го кажа.
Клейнман: Защо?
Ал: Защото не го зная.
Клейнман: Слушай, нощта е студена…
Ал: Всеки от нас знае само една малка част от цялостния план за всеки отделен момент… собствената си задача… Никому не е разрешено да разкрива функциите си на когото и да било. Това е предпазна мярка, да не би лудият да узнае плана. Ако всеки доведе до успешен край своята част, тогава целият план ще бъде ефикасно изпълнен. Междувременно планът не бива да се разкрива по невнимание, дори по принуда или заплаха. Всеки трябва да се справи с една малка част от него, която ще бъде безсмислена за лудия, в случай че я узнае. Умно, нали?
Клейнман: Блестящо. Понеже не разбирам какво става, се прибирам у дома.
Ал: Нищо повече не мога да ти кажа. Ами ако ти си убил всичките тези хора?
Клейнман: Аз ли?
Ал: Всеки от нас може да е убиецът.
Клейнман: Да, но не и аз. В разгара на сезона не насичам хора.
Ал: Извинявай, Клейнман.
Клейнман: И какво да правя? Каква е моята задача?
Ал: На твое място бих се старал да помагам колкото се може повече, докато се изясни задачата ми.
Клейнман: Как да помагам?
Ал: Трудно ми е да ти кажа точно как.
Клейнман: Не можеш ли поне да ми подскажеш? Започвам да се чувствам като глупак.
Ал: Може би всичко ти изглежда объркано, но не е така.
Клейнман: Така бързо ме измъкнахте навън, а сега, когато излязох и съм готов, всички си отидоха.
Ал: Трябва да тръгвам.
Клейнман: И какво беше толкова спешно?… Да тръгваш ли? Какво искаш да кажеш?
Ал: Моята работа свършва дотук. Трябва да отида другаде.
Клейнман: Това означава, че оставам сам на улицата.
Ал: По всяка вероятност.
Клейнман: Какво значи по всяка вероятност? Ако сега сме двама и ти си отидеш, аз оставам сам. Сметката е проста.
Ал: Бъди внимателен.
Клейнман: О, не, няма да остана сам! Сигурно се шегуваш! Онзи лудият се разхожда на свобода! Не се разбирам с луди, тъй като съм разумен човек!
Ал: По план не се разрешава да бъдем заедно.
Клейнман: Слушай, дай да не превръщаме всичко в романс. Не държа да бъда непременно с теб. Дори на твое място предпочитам дванайсет здравеняци.
Ал: Трябва да тръгвам.
Клейнман: Сериозно ти говоря! Няма да остана сам!
Ал: Бъди просто внимателен.
Клейнман: Слушай, ръката ми вече трепери… преди още да си тръгнал. Тръгнеш ли си, ще се разтреперя от глава до пети.
Ал: Клейнман, от теб зависи животът на много други хора. Оправдай надеждите ни!
Клейнман: Не разчитайте на мен. Изпитвам ужасен страх от смъртта! Готов съм кажи-речи на всичко друго, освен да умра!
Ал: Всичко хубаво.
Клейнман: Какво стана с лудия? Нещо ново? Видял ли си го отново?
Ал: Полицията е забелязала, че някаква огромна и страшна фигура се спотайва някъде около фабриката за лед. Но нищо не се знае със сигурност.
Излиза. Чуваме как стъпките му постепенно заглъхват.
Клейнман: Стига ми толкова! Ще се държа по-настрана от фабриката за лед! (Стои сам — ефекти на духащ вятър.) О, каква ужасна нощ. Не разбирам защо да не чакам в стаята, докато ми дадат специалната задача. Какъв е този шум? Вятърът… и вятърът не ми харесва. Може да духне някои рекламен плакат отгоре ми. Трябва да запазя самообладание… Хората разчитат на мен… Ще си държа очите отворени на четири и ако видя нещо подозрително ще го съобщя на останалите… Само че такива няма… При пръв удобен случай ще се сприятеля с повече хора. Може би ако мръдна една-две пресечки по-нататък ще срещна някого от останалите… Докъде ли са стигнали? Освен ако не са го направили нарочно. Може това и да е част от плана. А възможно е Хакър да ме наблюдава — ако се случи нещо опасно, всички ще ми се притекат на помощ… (Смее се нервно.) Сигурен съм, че не са ме оставили просто да се шляя сам из улиците. Трябва да им е ясно, че не мога да изляза насреща на един побъркан убиец. Лудият има сила за десет души, а моята не стига и за половин човек… Освен ако не ме използват за примамка… Възможно ли е? Да ме оставят така, като агне пред заколение?… Убиецът се нахвърля отгоре ми, а те се втурват бързо и го сграбчват… но ако се втурнат бавно… Вратът винаги е бил слабото ми място. (На фона пробягва тъмна фигура.) Какво беше това? Дали да не се върна… Отдалечих се доста от мястото, от което тръгнах… Как ще ме намерят, за да ми възложат задачата? На всичко отгоре тази част на града ми е напълно непозната… какво да правя? Да, да… Не е ли по-добре да се върна, преди да съм се изгубил напълно… (Чува бавни и заплашителни стъпки, които приближават към него.) Оох… Това са стъпки… лудият сигурно има крака… О, Боже, смили се над мен.
Докторът: Клейнман, ти ли си?
Клейнман: Какво? Кой е?
Докторът: Докторът.
Клейнман: Ама че ме уплаши! Кажи ми, имаш ли новини от Хакър и останалите?
Докторът: Относно твоето участие ли?
Клейнман: Да. Губя си времето и се мотая наоколо като муха без глава. Всъщност искам да кажа, че си отварям очите на четири, но ако знаех какво трябва да правя…
Докторът: Хакър наистина спомена нещо за тебе.
Клейнман: Какво?
Докторът: Не си спомням.
Клейнман: Отлично. Забравили са ме.
Докторът: Мисля, че го чух да казва нещо. Но не съм сигурен.
Клейнман: Слушай, защо не патрулираме заедно? В случай че има неприятности.
Докторът: Мога само да повървя малко с тебе. После си имам друга работа.
Клейнман: Смешно е да се види един лекар така посред нощ… Зная как мразите да ви викат нощем по домовете. Ха-ха-ха. (Не последва никакъв смях.) Нощта е много студена… (Тишина.) Предполагам, че изпълняваш важна задача от този план? Аз пък още не знам моята.
Докторът: Аз проявявам чисто научен интерес.
Клейнман: Сигурен съм.
Докторът: Сега ми се удава случай да науча нещо за природата на неговото умопомрачение. Защо е станал такъв? Какво подстрекава човек към подобно антиобществено поведение? Притежава ли и други необикновени качества? Понякога същите импулси, които подтикват лудия към убийство, могат да го вдъхновят и за големи творчески дела. Това явление е много сложно. Иска ми се също така да разбера дали е луд по рождение, или лудостта му е причинена от някое заболяване или нещастен случай, който е увредил мозъка му, или пък това е в резултат на стрес, получен при наслагването на неблагоприятни обстоятелства. Има милиони факти за проучване. Например: Защо е избрал убийството за изява на импулсите си? Дали върши всичко това по собствена воля, или си въобразява, че чува гласове? Знаеш ли, едно време са смятали, че лудият получава вдъхновение от Бога. Всичко това заслужава да се изследва и да се опише.
Клейнман: Разбира се, но преди това трябва да го заловим.
Докторът: Да, Клейнман, ако ме оставят да правя каквото си искам, бих проучил най-добросъвестно това създание бих го анатомизирал до последната хромозома. Искам да разгледам под микроскоп всяка негова клетка, да видя от какво е съставен. Да анализирам жизнените му сокове. Да разложа кръвта му, да изследвам щателно мозъка му, докато не установя стопроцентово какво представлява във всяко едно отношение.
Клейнман: Възможно ли е въобще да се опознае човекът? Искам да кажа, да разберете какво представлява… не всичко за него, а да го опознаете… действително да го опознаете… откъде го познавате… говоря за опознаването на една личност… нали разбирате какво имам предвид под познаване? Да го познавате. Наистина да го познавате. Да го знаете. Знаете. Да го знаете.
Докторът: Клейнман, ти си идиот.
Клейнман: Схващаш ли какво искам да кажа?
Докторът: Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята.
Клейнман: Аз обаче не зная каква е моята.
Докторът: Тогава не критикувай.
Клейнман: Кой критикува? (Чува се писък. Двамата се сепват.) Какво беше това?
Докторът: Чуваш ли някакви стъпки зад нас?
Клейнман: От осемгодишна възраст чувам стъпки зад гърба си. (Отново се раздава писък.)
Докторът: Някой идва.
Клейнман: Може би не е харесал този разговор за дисекцията му.
Докторът: Я по-добре се махай от тук, Клейнман.
Клейнман: С удоволствие.
Докторът: Бързо! Насам!
Шум от тежко приближаващи се стъпки.
Клейнман: Тази уличка е глуха.
Докторът: Знам какво върша.
Клейнман: Да, да ни хванат натясно и да ни очистят.
Докторът: С мен ли искаш да спориш? Аз съм лекар.
Клейнман: Познавам тази уличка — глуха е. От нея не можеш да се измъкнеш.
Докторът: Довиждане, Клейнман. Прави каквото знаеш! (Хуква към края на глухата улица.)
Клейнман: (вика след него). Чакай… извинявай! (Някой приближава.) Трябва да запазя спокойствие! Да бягам или да се скрия? Ще избягам да се скрия! (Побягва и се блъска в една млада жена.) Ох!
Джина: Ох!
Клейнман: Коя сте вие?
Джина: А вие кой сте?
Клейнман: Клейнман. Чухте ли някакви писъци?
Джина: Да, и се изплаших. Не разбрах откъде идват.
Клейнман: Това няма значение. Важното е, че бяха писъци, а писъците са лошо нещо.
Джина: Страх ме е!
Клейнман: Да се махаме от тук!
Джина: Не мога да се отдалечавам много. Имам работа.
Клейнман: И вие ли имате задача от плана?
Джина: А вие нямате ли?
Клейнман: Все още не. Така и не разбрах какво трябва да правя. Случайно да сте чули нещо за мен?
Джина: Вие ли сте Клейнман?
Клейнман: Точно така.
Джина: Чух нещо за някой си Клейнман, но не си спомням точно какво.
Клейнман: Знаете ли къде е Хакър?
Джина: Убиха го.
Клейнман: Какво!?
Джина: Мисля, че за него стана дума.
Клейнман: Хакър е мъртъв?
Джина: Не съм много сигурна дали беше Хакър или някое друго име.
Клейнман: Никой в нищо не е сигурен. Никой нищо не знае. И това ми било план! Гинем като мухи!
Джина: Май не беше Хакър.
Клейнман: Да се махаме от тук. Отклоних се от мястото, където трябваше да бъда, и вероятно ме търсят. С този късмет аз ще изляза виновен, ако планът се провали.
Джина: Не мога да си спомня кой е мъртъв, Хакър или Максуел.
Клейнман: Да ви кажа право, стана невъзможно да запомни човек всички убити. И какво може да направи една млада жена като вас? Това е мъжка работа.
Джина: Навикнала съм да ходя нощем из улиците.
Клейнман: О!
Джина: Да, проститутка съм.
Клейнман: Наистина? Брей, никога не съм срещал… Мислех си, че трябва да е по-висока.
Джина: Да не те накарах да се почувстваш неудобно, а?
Клейнман: Да ви кажа право, аз съм голям провинциалист.
Джина: Така ли?
Клейнман: Ами да… никога не съм бил буден по това време. Никога по това време на нощта. Освен ако не съм болен или нещо друго… Трябва да ми е страшно зле, за да не спя като пеленаче.
Джина: Е, поне нощта е ясна.
Клейнман: Да.
Джина: Виждат се и много звезди.
Клейнман: Всъщност съм много неспокоен. Предпочитам да съм си у дома в леглото. Нощем е някак си зловещо. Всички магазини са затворени. Никакво движение. Можеш да си прекосяваш неправилно улиците… Никой не те спира…
Джина: Та това никак не е лошо, нали?
Клейнман: Да… много особено чувство. Липсва всякаква цивилизация… Мога да си сваля панталоните, да тичам гол по главната улица.
Джина: Аха.
Клейнман: Няма да го направя, разбира се. Но бих могъл.
Джина: Нощем градът за мен е студен, мрачен и празен. Сигурно така е и в Космоса.
Клейнман: Никога не ме е било грижа за Космоса.
Джина: Но ти всъщност си в Космоса. Намираме се върху едно огромно кълбо, което се носи из Космоса… Не се знае дори кое е горе и кое е долу.
Клейнман: И смятате, че така е добре? Аз съм от онези, които обичат да знаят къде е горе, къде е долу и къде е банята.
Джина: Мислиш ли, че на някоя от тези милиони звезди има живот?
Клейнман: Не зная. Макар и да чух, че на Марс може да има живот, но човекът, който ми го каза, е търговец на трикотаж.
Джина: И като си помислиш, че няма край…
Клейнман: Как така няма край? Рано или късно трябва да спре. Не е ли така? Искам да кажа, че рано или късно трябва да приключи… да опре в някоя стена или в нещо друго… мислете логично!
Джина: Искаш да кажеш, че светът има край?
Клейнман: Нищо не искам да кажа. Не искам да се забърквам в нищо. Искам само да зная какво трябва да върша.
Джина: (сочи с ръка). Ето, виждаш ли онова съзвездие… Близнаците… също и Орион…
Клейнман: Къде виждате близнаци? Никак не си приличат.
Джина: Погледни онази там малка звезда… съвсем самичка. Едва се забелязва.
Клейнман: Знаете ли колко е далеч? Трудно ми е дори да ви го обясня.
Джина: Ние виждаме светлината, излъчена от тази звезда преди милиони години. Тя стига до нас едва сега.
Клейнман: Разбирам какво искате да кажете.
Джина: Знаеш ли, че светлината се движи със скорост от 300 000 километра в секунда?
Клейнман: Ако питате мене, това е излишно бързо. Аз обичам да се наслаждавам на нещата. Човек вече не разполага със свободно време.
Джина: Нищо чудно тази звезда да е изчезнала преди милиони години и на светлината, пътуваща с 300 000 километра в секунда, да са й били необходими милиони години, за да стигне до нас.
Клейнман: Искате да кажете, че онази звезда може вече да не е там?
Джина: Точно така.
Клейнман: Въпреки че я виждам със собствените си очи?
Джина: Точно така.
Клейнман: Това ме плаши, защото, като виждам нещо с очите си, обичам да си мисля, че то съществува. Ами че ако това е вярно, тогава всички звезди може да са такива… угаснали… но ние ще разберем това последни.
Джина: Клейнман, кой знае какво всъщност е действително?
Клейнман: Действително е онова, което можеш да докоснеш с ръце.
Джина: О! (Той я целува и тя му отвръща страстно.) Шест долара, моля.
Клейнман: За какво?
Джина: Нали получи малко удоволствие?
Клейнман: Да, малко…
Джина: Ами аз си гледам работата.
Клейнман: Така е, но шест долара за една целувчица! За шест долара мога да си купя цяло шалче.
Джина: Добре, дай тогава пет долара.
Клейнман: Не си ли се целувала някога ей така. За нищо?
Джина: Клейнман, това е бизнес. За удоволствие се целувам с жени.
Клейнман: С жени ли? Какво съвпадение… и аз се целувам с жени.
Джина: Трябва да тръгвам.
Клейнман: Не исках да те обидя.
Джина: Не си ме обидил. Трябва да вървя.
Клейнман: Внимавай да не ти се случи нещо!
Джина: Трябва да си изпълнявам задачата. Всичко хубаво. Надявам се да разбереш каква е твоята.
Клейнман: (вика след нея). Не исках да се държа като животно… всъщност аз съм един от най-добрите хора, които познавам! (Стъпките й заглъхват и той остава сам.) Е, дотегна ми от цялата тази работа. Отивам си вкъщи и туйто. Само че утре ще дойдат да ме питат къде съм бил. Ще кажат, че планът се е провалил, и то по вина на Клейнман. Как така по моя вина? Всъщност какво значение има всичко това? Все ще намерят да кажат нещо. Ще им трябва изкупителна жертва. Сигурно това е моята задача. Когато нещо не върви, все аз съм виновен. Аз… (Чува се пъшкане.) Какво? Кой е там?
Докторът: (изпълзява на сцената смъртно ранен). Клейнман…
Клейнман: Докторе!
Докторът: Умирам…
Клейнман: Ще извикам лекар…
Докторът: Нали аз съм лекар.
Клейнман: Да, но си умиращ лекар.
Докторът: Вече е твърде късно… спипа ме… ох… Нямаше къде да избягам.
Клейнман: Помощ! Помощ! Има ли някой? Бързо!
Докторът: Не викай, Клейнман… Да не искаш убиецът да те открие и теб!
Клейнман: Слушай, вече не ме е грижа! Помощ! (След това се сеща, че убиецът действително може да го открие, и снишава глас.) ПОМОЩ… Кой е убиецът? Успя ли добре да го видиш?
Докторът: Не, внезапно заби ножа в гърба ми.
Клейнман: Жалко, че не те е ударил отпред. Тогава може би щеше да го видиш.
Докторът: Умирам, Клейнман…
Клейнман: Да не би да ти е нещо лошо?
Докторът: Що за глупости говориш?
Клейнман: Какво друго да правя? Опитвам се да общувам с теб…
Втурва се някакъв мъж.
Мъжът: Какво става? Кой викаше за помощ?
Клейнман: Докторът умира… Извикайте помощ… Чакайте! Чули ли сте нещо за мен?
Мъжът: Кой сте вие?
Клейнман: Клейнман.
Мъжът: Клейнман… Клейнман… Да, чувах нещо… Търсят ви… За нещо важно…
Клейнман: За какво?
Мъжът: Нещо във връзка със задачата ви.
Клейнман: Най-сетне.
Мъжът: Ще им кажа, че съм ви видял. (Избягва.)
Докторът: Клейнман, вярваш ли в превъплъщението?
Клейнман: Какво превъплъщение?
Докторът: Ами превъплъщението… че човек се преражда след смъртта си в нещо друго.
Клейнман: В какво друго?
Докторът: Ами… Хм… в друго живо същество.
Клейнман: Какво искаш да кажеш? В някакво животно ли?
Докторът: Да.
Клейнман: Искаш да кажеш, че може да се превърнеш, да кажем, в жаба?
Докторът: Забрави, все едно че нищо не съм ти казал.
Клейнман: Абе то всичко е възможно, но ми е трудно да си представя, че някой президент на голяма корпорация може един ден да се превърне в катерица.
Докторът: Причернява ми.
Клейнман: Слушай, защо не ми кажеш какво е твоето участие в този план? Щом излизаш от строя, защо аз да не се заема вместо теб? Нали все още не знаем каква е моята задача.
Докторът: Моята няма да ти свърши никаква работа. Само аз мога да я изпълня.
Клейнман: За Бога, не мога да преценя дали сме прекалено добре или пък недостатъчно организирани.
Докторът: Не ни изменяй, Клейнман. Имаме нужда от теб. (Умира.)
Клейнман: Докторе? Докторе? О, Боже Господи… Какво да правя? По дяволите! Отивам си у дома. Нека си тичат цяла нощ като шантави. Разгарът на сезона. И без това нищо не ми казват. Просто не искам аз да изляза виновен за всичко. А защо всъщност трябва да съм виновен? Излязох, като ме повикаха. А се оказа, че няма какво да правя.
Влиза полицай заедно с мъжа, отишъл да потърси помощ.
Мъжът: Тук някой да умира?
Клейнман: Аз умирам.
Полицаят: Вие ли? А онзи там?
Клейнман: Той вече умря.
Полицаят: Вие приятел ли сте му?
Клейнман: Той ми е вадил сливиците.
Полицаят се навежда да огледа тялото.
Мъжът: Веднъж бях мъртъв.
Клейнман: Моля?
Мъжът: Мъртъв. Бях мъртъв. По време на войната. Раниха ме. Поставиха ме върху операционната маса. Хирурзите се бориха с пот на челото за живота ми. Изведнъж ме изгубиха… пулсът спря. Всичко свърши. Разказваха ми после, че един от лекарите запазил присъствие на духа и започнал да масажира сърцето ми. То започнало отново да тупти и аз оживях, но за един кратък миг официално бях мъртъв… И според науката също… напълно мъртъв. Но това стана преди много години. Ето защо съчувствам на всеки умрял, когото срещам.
Клейнман: И как беше?
Мъжът: Кое?
Клейнман: Ами докато сте били мъртъв. Мярна ли ви се нещо пред очите?
Мъжът: Не. Просто… нямаше нищо.
Клейнман: Не си ли спомняте нещо от задгробния живот?
Мъжът: Не.
Клейнман: Не стана ли дума за мен?
Мъжът: Нямаше нищо. Абсолютно нищо, Клейнман. Нищо.
Клейнман: Не искам да си отивам. Поне не сега. Не искам и с мен да стане като с него. Хванат в капан в някаква глуха улица… ударен отзад… останалите удушени… дори Хакър… от този злодей.
Мъжът: Хакър не е убит от лудия.
Клейнман: Не е ли?
Мъжът: Хакър бе убит от заговорници.
Клейнман: Заговорници?
Мъжът: От другата фракция.
Клейнман: Каква друга фракция?
Мъжът: Нали знаете за другата фракция?
Клейнман: Нищо не зная! Аз съм просто изгубен в нощта.
Мъжът: Някои хора. Шепърд и Уилис. Те от самото начало бяха против начина, по който Хакър подходи към проблема.
Клейнман: Какъв проблем?
Мъжът: Ами Хакър всъщност не постигна никакви резултати.
Клейнман: Нито пък полицията.
Полицаят: (изправя се). Ще постигнем, ще постигнем, стига тези проклети цивилни да не си пъхат носа в работата ни.
Клейнман: Мислех, че имате нужда от помощ.
Полицаят: Помощ да, но не бъркотии и паника. Не се безпокойте обаче. Имаме вече следи и електронните машини обработват данните. Нашите компютри са най-добрите електронни мозъци. Никога не грешат. Ще видиш колко ще издържи убиецът срещу тях. (Коленичи.)
Клейнман: Та кой уби Хакър?
Полицаят: Срещу Хакър има цяла фракция.
Клейнман: Кой? Шепърд и Уилис?
Полицаят: Много хора дезертираха по тяхна вина. Повярвайте ми. Дори чух, че някаква група се е отцепила и от новата група.
Клейнман: Друга фракция ли?
Полицаят: С блестящи идеи, как да се залови този злодей. Всъщност точно това ни трябва. Нови идеи. Ако един план не дава резултати, тогава изниква нов. Това е естествено. Или вие сте против новите идеи?
Клейнман: Аз ли? Не, не съм… но те убиха Хакър…
Мъжът: Защото не искаше да слуша никого. Поради твърдоглавата му упоритост, че неговият глупав план е най-добрият. Независимо от това, че не ставаше нищо.
Клейнман: Значи сега имаме няколко плана?
Мъжът: Точно така. Надявам се, че не си прехласнат по плана на Хакър. Макар и много хора все пак да са.
Клейнман: Дори не знам какъв е планът на Хакър.
Мъжът: Много добре. Тогава може би ще ни бъдеш от полза.
Клейнман: Кои сте вие?
Мъжът: Я не се прави на ударен.
Клейнман: Кой се прави?
Мъжът: Хайде, хайде.
Клейнман: Не разбирам какво става тука.
Мъжът: (вади нож и заплашва с него.) Става въпрос за живота на хората, влечуго такова! Направи си избора!
Клейнман: А… господин полицай…
Полицаят: Сега молиш за помощ, а миналата седмица бяхме глупаци, защото не сме можели да хванем убиеца.
Клейнман: Аз не съм критикувал никога.
Мъжът: Избирай, червей такъв.
Полицаят: Никой не го интересува, че работим денонощно. Затрупани сме от признания на разни смахнати. Един луд след друг твърдят, че всеки от тях е убиецът, и молят за наказание.
Мъжът: Защо ли не ти прережа гърлото, като те слушам как го усукваш?
Клейнман: Готов съм да запретна ръкави. Само ми кажете какво да правя.
Мъжът: Има обаче последователи. Или предпочиташ да се присъединиш към някоя отцепническа група. А?
Клейнман: Сега някой да ми обясни на какво държи всяка една група. Разбирате ли какво имам предвид? Така и не узнах плана на Хакър… Не съм запознат и с вашия план. Не съм и чувал за отцепнически групи.
Мъжът: Какъв невежа, а, Джек?
Полицаят: Да. Много знае, но до момента, в който трябва да се действа. Отвращаваш ме.
Влизат останалите от групата на Хакър.
Ханк: Ето те и тебе, Клейнман. Къде беше, по дяволите?
Клейнман: Аз ли? Вие къде бяхте?
Сам: Изчезна точно когато имахме нужда от теб.
Клейнман: Никой нищо не ми е казал.
Мъжът: Клейнман сега е с нас.
Джон: Вярно ли е, Клейнман?
Клейнман: Кое да е вярно? Вече не зная кое е вярно. И кое не.
Влизат няколко мъже. Те са опозиционна група.
Бил: Здравей, Франк. Безпокоят ли те тези приятелчета?
Франк: Не, и да искат, не могат!
Ал: Не можем ли?
Франк: Не.
Ал: Можеше вече да сме го заловили, ако вие, момчета, си бяхте на мястото.
Франк: Не бяхме съгласни с Хакър. Планът му не струваше.
Дон: Добре. Ще хванем убиеца. Оставете това на нас.
Джон: Нищо не ви оставяме. Да вървим, Клейнман.
Франк: Да не би да си се присъединил към тях?
Клейнман: Аз ли? Аз съм неутрален. Който има най-добрия план.
Хенри: Неутрални няма, Клейнман.
Мъжът: Или ние, или те.
Клейнман: Как мога да направя избор, когато не зная алтернативите? Кои са едните? Кои са другите? Какви са третите?
Франк: Я да го очистим още сега.
Сам: Повече няма да убиваш.
Франк: Защо?
Сам: Така. Когато заловим лудия, някой трябва да плати за Хакър.
Клейнман: Докато стоим и спорим, лудият може да убие още някого. Трябва да се обединим.
Сам: На тях им го кажи.
Франк: Главното е да си постигне целта.
Дон: Я да се заемем още сега с тези копелета. Инак ще пречат и ще объркат работата.
Ал: Само се опитай, какво се надуваш!
Бил: Ще опитаме, и още как!
Вадят се и се размахват ножове и тояги.
Клейнман: Приятели… момчета…
Франк: Избирай, Клейнман, сега е моментът!
Хенри: Избирай правилно, Клейнман. Ще има само един победител.
Клейнман: Ще се избием едни други, а лудият ще остане на свобода. Не разбирате ли?… Не разбират.
Започват да се бият. Неочаквано боят спира и всички вдигат погледи. На сцената се появява някаква на пръв поглед религиозна и внушителна процесия начело с един помощник.
Помощникът: Убиецът! Открихме убиеца! (Боят се прекратява, започват да се питат: „Какво е това?“)
ШУМ: Трас! Прас! Влиза група с душещия Ханс Спайро.
Полицаят: Това е телепатът Спайро. Помага ни в издирването. Той е ясновидец.
Клейнман: Наистина ли? Може да се представи добре на някои конни състезания.
Полицаят: Разкривал е и други убийства. Стига само да подуши или да пипне нещо. Долови мислите ми в нашето управление. Позна с кого съм спал.
Клейнман: С жена си.
Полицаят: (след като отправя мръсен поглед към Клейнман.). Я го виж ти! Родил се е с необикновени способности.
Помощникът: Ясновидецът, господин Спайро е пред прага на разкриването на убиеца. Моля, дайте път (Спайро си проправя път и души.) Господин Спайро иска да ви подуши.
Клейнман: Мен ли?
Помощникът: Да.
Клейнман: Защо?
Помощникът: Достатъчно е, че той иска това.
Клейнман: Не искам да ме душат.
Франк: Значи криеш нещо.
Останалите единодушно се съгласяват с него.
Клейнман: Нищо не крия, но всичко това ме изнервя.
Полицаят: Хайде, души!
Спайро души. Клейнман се чувства неудобно.
Клейнман: Ама какво прави този? Нищо не крия. Сакото ми може би понамирисва на камфор. Нали? Хей, я стига си ме душил! Нервираш ме.
Ал: Нервира ли те, Клейнман?
Клейнман: Винаги съм мразел да ме душат. (Спайро започва още по-енергично да души.) Какво има? Какво сте ме зяпнали всички? Какво? О, зная. Покапах си малко панталона със соса от салатата… Понамирисва леко… не е чак толкова ужасно… Салатата, от ресторанта на Уилтън… обичам бифтек… хубаво опечен… Тоест малко недопечен, но не съвсем… Нали знаете, поръчваш го малко недопечен, а ти го сервират целия кървясал.
Спайро: Този човек е убиецът.
Клейнман: Какво?
Полицаят: Клейнман?
Спайро: Да, Клейнман.
Полицаят: Не може да бъде!
Помощникът: Нов успех за господин Спайро!
Клейнман: Какво говорите? Чувате ли се какво говорите?
Спайро: Ето го виновника.
Клейнман: Ти си луд. Спайро… този човек е смахнат!
Хенри: Значи си бил ти, Клейнман!
Франк: (крещи). Хей… насам! Насам! Заловихме го!
Клейнман: Какво правите?
Спайро: Няма съмнение. Положителен съм.
Бил: Защо го направи, Клейнман?
Клейнман: Какво съм направил? И вие вярвате на този човек? Само за това, че ме помириса?
Помощникът: Необикновените способности на господин Спайро не са го лъгали никога досега.
Клейнман: Този човек е измамник. Какво от това, че души?
Сам: Значи Клейнман е убиецът!
Клейнман: Не съм… приятели… всички ме познавате!
Джон: Защо го направи, Клейнман?
Франк: Да, защо?
Ал: Направил го е, защото е луд. Защото му хлопа дъската.
Клейнман: Аз ли съм луд? Я ме вижте как съм облечен.
Хенри: Не очаквайте да каже нещо смислено. Изгубил си е ума!
Бил: Такива са си лудите. Разсъждават логично за всичко, освен за едно… за слабото си място, умопомрачението си.
Сам: А Клейнман винаги е дяволски логичен.
Хенри: Дори прекалено.
Клейнман: Това е шега, нали? Защото, ако не е шега, ще се разплача.
Спайро: Още веднъж благодаря на Всевишния за способността, с която е благоволил да ме надари.
Джон: Да го вържем още сега. (Общо съгласие.)
Клейнман: Не ме доближавайте! Не обичам въжетата!
Джина проститутката: Той се опита да ме нападне! Най-неочаквано ме сграбчи!
Клейнман: Дадох ти цели шест долара!
Сграбчват го.
Бил: Имам въже!
Клейнман: Какво правите?
Франк: Ще успокоим веднъж завинаги този град.
Клейнман: Изпращате на бесилото един невинен! Аз не съм в състояние да убия дори една муха… е, една муха може…
Полицаят: Не можем да го обесим без съд!
Клейнман: Разбира се, че не можете. Все пак имам някакви права!
Ал: А жертвите нямаха ли права?
Клейнман: Какви жертви? Чувате ли: Искам адвокат! Та аз дори нямам адвокат!
Полицаят: Как ще пледираш пред съда, Клейнман?
Клейнман: Като невинен. Напълно невинен! Нито сега, нито когато и да било съм бил убиец. Това не ме интересува дори и като хоби.
Хенри: С какво допринесе за залавянето на убиеца?
Клейнман: За плана ли говориш? Та никой не ми е казал какво представлява!
Джон: Не смяташ ли, че ти самият си длъжен да узнаеш?
Клейнман: Как? Всеки път, когато питах, ме пращаха за зелен хайвер.
Ал: Твое е задължението, Клейнман.
Франк: Правилно. Още повече че планът не е един.
Бил: Така е. Ние разработихме нов.
Дон: Има и други планове. Можеше да се включиш в някой от тях.
Сам: Затова ли ти беше трудно да избереш? Значи не си искал да избираш?
Клейнман: Между какво да избирам? Кажете ми какъв е планът. Дайте ми възможност да помогна. Използвайте ме.
Полицаят: Вече е късно.
Хенри: Клейнман, ти си осъден и си признат за виновен. Ще бъдеш обесен. Имаш ли някакви последни желания?
Клейнман: Да. Предпочитам да не бъда обесен.
Хенри: Съжалявам, Клейнман. Нищо не можем да направим.
Ейб: (влиза възбуден). Бързо… елате бързо!
Джон: Какво има?
Ейб: Сгащихме убиеца зад склада.
Ал: Това е невъзможно. Убиецът е Клейнман.
Ейб: Не, не. Спипахме го в момента, в който душеше Едит Кокс. Тя го разпозна. Бързо! Трябват ни много хора.
Сам: Някой познат ли е?
Ейб: Не. Непознат е, може да избяга!
Клейнман: Видяхте ли? За малко да обесите невинен!
Хенри: Прости ни, Клейнман.
Клейнман: Разбира се. Ако пак се чудите какво да правите, заповядайте с въжето.
Спайро: Трябва да има някаква грешка.
Клейнман: Ами ти, бе? Я да си оперираш носа! (Всички побягват.) Поне разбрах кои са ми приятели. Отивам си вкъщи! Тук нямам повече работа… Уморен съм, студено ми е… ама че нощ… Ами сега къде попаднах? Чувството ми за посока… пукната пара не струва. Не, не насам… Я да си отдъхна за миг… да се ориентирам. Прилоша ми малко от страх… (шум) О, Господи… това пък какво е?
Лудият: Клейнман?
Клейнман: Кой сте вие?
Лудият: (той прилича на Клейнман). Убиецът. Може ли да поседна? Уморих се.
Клейнман: Какво?
Лудият: Всички ме преследват… Тичам из разни улици, пъхам се във входове. Дебна из града… а те си мислят, че се забавлявам.
Клейнман: Вие сте… вие сте убиецът?
Лудият: Разбира се.
Клейнман: Най-добре да се махам от тук!
Лудият: По-спокойно. Въоръжен съм.
Клейнман: Вие… вие искате да ме убиете?
Лудият: Разбира се. Това е специалността ми.
Клейнман: Вие… вие сте луд.
Лудият: Разбира се, че съм луд. Да не мислиш, че нормален човек ще тръгне да убива хора? Дори не ги ограбвам. Това е самата истина. Пукната пара не съм спечелил от нито една жертва. Не съм задигнал дори едно гребенче!
Клейнман: Защо го правите тогава?
Лудият: Как защо? Защото съм луд.
Клейнман: Изглеждате нормален.
Лудият: Не съди по външния вид на хората. Душевноболен съм.
Клейнман: Да, но предполагах, че сте висок, черен, страшен…
Лудият: Това не е филм, Клейнман. И аз съм човек като теб. Да не смяташ, че трябва да имам вампирски зъби?
Клейнман: Но вие сте убили толкова много едри, силни мъже… два пъти по-големи от вас…
Лудият: Така е. Понеже ги издебвам изотзад или чакам да заспят. Не си търся белята.
Клейнман: Но защо вършите всичко това?
Лудият: Смахнат съм. Мислиш ли, че знам какво върша?
Клейнман: Харесва ли ви?
Лудият: Това не е въпрос на харесване. Правя го — и толкоз.
Клейнман: Не разбирате ли колко нелепо е?
Лудият: Ако го разбирах, щях да съм нормален.
Клейнман: Откога сте така?
Лудият: Откакто се помня.
Клейнман: Не може ли да ви се помогне?
Лудият: Кой да ми помогне?
Клейнман: Има лекари… клиники…
Лудият: Ти мислиш, че лекарите разбират нещо? Ходил съм по какви ли не лекари. Правиха ми кръвни проби, гледаха ме на рентген. Не могат да открият лудостта. Тя не излиза на рентгенова снимка.
Клейнман: Ами психиатрията? Психиатрите?
Лудият: Заблуждавам ги.
Клейнман: Ами?
Лудият: Държа се нормално. Показват ми мастилени петна… Питат ме дали ми харесват момичетата. Отговарям, че ми харесват.
Клейнман: Това е ужасно!
Лудият: Имаш ли последни желания?
Клейнман: Шегувате се!
Лудият: Искаш ли да чуеш лудешкия ми смях?
Клейнман: Не. Не можете ли да се вслушате в гласа на разума? (Лудият щраква драматично сгъваемия нож.) Ако моето убийство не ви доставя удоволствие, защо тогава го вършите? Не е логично. Може да използвате по-полезно времето си… Заемете се с голф… станете лудият играч на голф!
Лудият: Сбогом, Клейнман!
Клейнман: Помощ! Помощ! Убиха ме!
Лудият го намушква и побягва.
Клейнман: Ох! Ох!
Струпва се малка група хора. Чува се: „Той умира. Клейнман умира… умира“.
Джон: Клейнман… как изглеждаше?
Клейнман: Като мен.
Джон: Как така като теб?
Клейнман: Прилича на мен.
Джон: А Йенсен каза, че приличал на него… висок, рус. Като швед…
Клейнман: Ох… На Йенсен ли ще вярваш или на мен?
Джон: Добре, добре, не се ядосвай…
Клейнман: Хубаво, само недей да плещиш глупости… На мен прилича…
Джон: Сигурно е специалист по дегизирането…
Клейнман: Че е специалист по нещо, това е ясно, но вие по-добре се размърдайте.
Джон: Донесете му малко вода.
Клейнман: Защо ми е вода?
Джон: Предполагам, че си жаден.
Клейнман: На умиране не се изпитва жажда. Освен ако не си се натъпкал със солена риба, преди да те наръгат.
Джон: Страх ли те е да умреш?
Клейнман: Не че ме е страх, а просто искам да ме няма, когато това се случи.
Джон: (замислено). Рано или късно това ни чака.
Клейнман: (бълнува). Помагайте си… Господ е единственият неприятел.
Джон: Бедният Клейнман. Бълнува.
Клейнман: Ох… ох… ъъъхххх. (Умира.)
Джон: Хайде, трябва да съставим по-добър план.
Започват да се разотиват.
Клейнман: (понадига се). И още нещо. Ако има задгробен живот и всички отидем на едно и също място… не ме търсете, докато аз не ви потърся. (Издъхва.)
Мъжът: (влиза тичешком). Убиецът е бил забелязан край железопътната линия! Идвайте бързо!
Всички се втурват в преследването, а ние губим съзнание.
В този цикъл са събрани няколко ранни есета на Уди Алън. По-късни няма, защото умозренията на автора се изчерпаха. Вероятно с напредването на годинките Алън ще разбере повече неща за живота и ще ги запише, след което ще се усамоти в спалнята си и ще остане там Бог знае докога. Досущ като есетата на Бейкън, неговите са кратки и съдържат безброй практични мъдрости, но поради липса на място в цикъла не е включена най-задълбочената му творба — „Да погледнеш нещата от добрата им страна“.
Едно дърво през лятото е най-забележителното от всички чудеса на природата, с изключение може би на лос, който пее „Искам да те прегърна“ не с думи, а с дуби-дуби, дуби-дуби-да. Погледнете листата му — толкова са зелени и гъсти (ако не са, значи нещо не е наред). Забележете как протяга клони към небесата, сякаш иска да каже: „Нищо, че съм дърво, нямам нищо против да получавам социална помощ“. А колко разновидности има само! Не е ли това смерч или топола? Може да е и гигантска секвоя. Не, боя се, че е достолепен бряст, с което за сетен път доказва, че съм глупак. Естествено, ако си кълвач, веднага ще познаеш кое дърво какво е, но пък няма да можеш да си запалиш колата.
Защо обаче едно дърво е по-възхитително от, да речем, ромонящо поточе? Или от друго ромонящо нещо?
Защото величественото му присъствие е нямо доказателство за интелигентност, далеч по-голяма от всяка друга на света и каквато със сигурност няма в днешната администрация. Както е казал поетът: „Само Бог може да създаде дърво“ — навярно защото е много трудно да измислиш как да го покриеш с кора.
Веднъж един дървар запретнал ръкави да сече дърво с брадва, ала забелязал върху него издълбано сърце с две имена вътре. Тогава той захвърлил сечивата и прерязал ствола с трион. Не се сещам каква беше поуката от тази история, но шест месеца по-късно дърварят бил глобен, защото преподавал римските цифри на горско джудже.
Истинската проверка за зрелостта на един човек са не годините, а как би реагирал, ако изведнъж се озове в центъра на града по шорти. Но какво значение имат годините, щом не си на свободен наем? Добре е да се знае, че всяка възраст има своите предимства, но като хвърлиш топа, трудно ще напипаш ключа за осветлението. Главният проблем при смъртта е страхът, че може да няма задгробен живот — изключително депресираща мисъл, особено за онези, които са си направили труда преди това да се избръснат. Другият страх е, че съществува задгробен живот, но никой не знае къде да го търси. Добрата страна е, че смъртта е едно от малкото неща, които могат да се правят в легнало положение.
Преценете тогава сами: Наистина ли напредналата възраст е толкова ужасна? Съвсем не, ако сте си измили чинно зъбите! И защо няма щит пред меча на годините? Защо няма поне един свестен хотел в Индианапълис? Абе карай да върви.
С две думи, най-добре е да се държиш така както подобава на възрастта ти… Ако си на шестнайсет или по-малко гледай да не си плешив. От друга страна, ако си над седемдесетте, ще направиш изключително добро впечатлени, като се тътриш по улицата с кафяв хартиен плик в ръце и си мърмориш под нос: „Кайзерът ще ми вземе здравето“. Помнете — всичко е относително… или поне трябва да бъде. Ако не е, ще се наложи да започнем отначало.
Докато човек е жив, много важно е да трупа спестявания и да не харчи пари за глупости като нектар от круши или шапка от масивно злато. Парите не са всичко, но по-добре е да ги имаш, отколкото да си здрав. В края на краищата не можеш да застанеш пред месаря, да му кажеш „Я виж какъв тен имам, не помня откога не съм хващал настинка“ и да очакваш срещу това да получиш от него килограм пържоли. (Освен ако месарят не е идиот.) Парите са за предпочитане пред мизерията дори само заради финансовата страна на въпроса. Не че с тях можеш да си купиш щастие. Спомнете си баснята за мравката и щуреца: той свирил цяло лято, докато тя бачкала и пестяла. Когато дошла зимата, щурецът нямал нищо, а мравката се оплаквала от болки в кръста. Труден е животът на насекомите. Ала и мишките не са си паднали на оная работа. Изобщо добре е да си скъташ малко парици в полога, в който лежиш, но не и ако си със скъп костюм.
И накрая, не бива да се забравя, че е по-лесно да похарчиш два долара, отколкото да спестиш един. И, за Бога, не инвестирайте пари в брокерска фирма, ако един от съсобствениците й се казва Френчи.
Кое е по-добро: да обичаш или да бъдеш обичан. Нито едно от двете, ако холестеролът ти е над шестстотин. Естествено под любов разбирам романтичния вариант — между мъж и жена, а не между майка и дете, между момче и неговото кутре или между двама оберкелнери. Прекрасно е, че когато си влюбен, ти иде да запееш. В никакъв случай обаче страстният мъжки екземпляр не трябва да се поддава на това изкушение, а ако все пак не устои, добре е да пее, а не да „рецитира“ текста на песента. Да си обичан, със сигурност е доста по-различно от това да си обожаван, защото обожаването може да става и от разстояние, но за истинска любов трябва да си в една стая с любимия, клекнал зад пердето.
Истинският любовник е едновременно силен и нежен. Колко силен ли? Ами според мен, ако може да вдигне двайсет и пет килограма тежест, става. Не забравяйте, че за влюбения любимата е най-прекрасното същество на този свят, макар за непознатия тя да не се различава от пържена скумрия например. Оценяването на красотата зависи от зрението. Ако човек недовижда, може да помоли най-близкия до него да му каже кое момиче хваща окото. (Всъщност в повечето случаи най-красивите се оказват и най-тъпи, та затуй някои хора смятат, че няма Бог.)
„Радостта от любовта трае само миг, пее трубадурът, но болката от нея е вечна“. Това парче за малко да стане хит, но се оказа, че мелодията много прилича на „Аз съм Янки Дудъл Денди“.
Това не е никакво удоволствие, по-добре се захванете с нещо друго. Идете на свиждане на болен приятел. Ако не е възможно, си купете билет за театър или се потопете в гореща вана с книжка в ръка. Изобщо каквото и да е, само да не се окажеш в горичка, ухилен до уши, да береш цветя и да ги слагаш в кошничка. Докато се усетиш, и ще защъкаш насам-натам. А какво ще ги правиш теменужките, като ги набереш? „Ами ще ги сложа във ваза“, ще речете. Глупав отговор. В днешно време просто се обаждаш по телефона на цветаря и си поръчваш каквото искаш. Да ходи той по горичките, за това му се плаща. Така че, ако започне гръмотевична буря или се ядосат осите в някой див кошер, него ще го карат в болницата „Маунт Синай“.
От казаното дотук не си правете произволния извод, че съм безчувствен към радостите на природата, макар да съм установил, че няма по-велик кеф от четирийсет и осем часа, прекарани в стиропорния басейн на Фоум Ръбър Сити през годишния отпуск. Но това е друга история.
За да стане революция, са необходими две неща: някой или нещо, срещу което да се въстане, и някой, който да се навие да въстане. Официалното облекло не е задължително и двете страни могат произволно да избират мястото и времето, но ако някоя от тях не се появи, цялата работа отива по дяволите. По време на Китайската революция от 1650 г. и двете страни не дойдоха и, естествено, изгубиха капарото за залата.
Народът или партиите въстават срещу така наречените потисници и лесно могат да бъдат разпознати по това, че революцията им прави голям кеф. Потисниците обикновено са издокарани в костюми, притежават земя и си слушат музика по радиото до късно през нощта, без някой да посмее да им крещи, че нарушават тишината. Работата им е да поддържат „статуквото“ — състояние, при което всичко си остава същото, макар да им се иска да правят ремонт вкъщи на всеки две години.
Когато потисниците станат прекалено строги, се получава нещо, известно като полицейска държава, в която се забраняват всякакви прояви на недоволство — не трябва да се усмихваш, да носиш папийонка или да наричаш кмета „дебелак“ например. В полицейската държава гражданските права са орязани яко, не може и дума да става за свобода на словото, но все пак се разрешава да се кълчиш под звуците на музикален запис. Не се търпят критични забележки по адрес на управляващите, особено ако засягат умението им да танцуват. Свободата на печата също е ограничена и управляващата партия „диктува“ новините, като позволява на гражданите да научават само приемливи политически идеи и резултати, които не биха предизвикали бунт.
Групите, които въстават, се наричат „потиснати“. Те обикновено обикалят в кръг, роптаят и се оплакват от главоболие. (Трябва да се отбележи, че потисниците никога не въстават и не се опитват да станат потиснати, защото това би означавало да си сменят бельото.)
Ето някои известни примери за революции:
Френската, при която селяните взели властта със сила и бързо сменили ключалките на вратите в двореца, за да не могат аристократите да се върнат в него. После си спретвали голяма веселба и здравата преяли. Когато накрая благородниците успели да си върнат двореца, се наложило да го почистят основно, защото всичко било оплескано с мазни петна, а мебелите били прогорени от фасове.
Руската, която назрявала с години и избухнала неочаквано, когато крепостните разбрали, че цар и император са един и същ човек.
Трябва да се знае, че след като революцията приключи, потиснатите често вземат властта в свои ръце и започват да се държат като потисници. Разбира се, тогава е много трудно да се свържеш с тях по телефона и е възможно парите, дадени назаем за цигари и дъвки по време на борбата, да бъдат забравени.
Гладна стачка. Потиснатият не яде, докато не бъдат изпълнени исканията му. Коварни политици често оставят край него бисквити или сирене чедър, но стачкуващият трябва да устоява на тези изкушения. Ако управляващата партия го склони да яде, протестът се потушава сравнително лесно. Пък ако го примами да похапне и да вземе чек с дарение, победата й е пълна. В Пакистан прекратиха гладна стачка с помощта на телешки флейки в пикантен сос, на които народните маси не устояха, но подобни деликатеси рядко се предлагат.
Проблемът при гладната стачка е, че след няколко дни изгладняваш като вълк, особено ако край тебе минават камионетки с озвучителна система, от чиито високоговорители гърми следното послание:
— Аууу, какво крехко пиленце… ммммм, че вкусен грах… МЛЯС-МЛЯС-МЛЯС.
По-умерена форма на гладна стачка за хората, чиито политически възгледи не са чак толкова крайни, е отказът от приемане само на някои храни, например кромид. Използван правилно, този метод може да има поразяващ ефект върху управниците. Добре известно е, че като отказваше категорично да яде салата с лук, Махатма Ганди засрами британското правителство и го принуди да направи много отстъпки. Освен от яденето човек може да се откаже и от други неща: белота, усмихването и стоенето на един крак.
Изберете си подходящо място и седнете там, но седнете истински, тоест задникът ви да опира о земята. Иначе ще минавате за клекнали, а тази поза е лишена от политически смисъл, освен ако и правителството не е клекнало. (Това се случва рядко, но понякога зиме и правителството кляка.) Номерът е да седите докато не ви направят някои отстъпки, но както и при гладната стачка, властите ще се опитат да ви вдигнат. Може да кажат например: „Айде ставайте, че затваряме!“ или „Бихте ли се изправили за малко, искаме да ви премерим колко сте висок“.
Основното за една демонстрация е, че тя трябва да бъде видяна. От това произлиза и терминът „демонстрация“. Ако човек си демонстрира насаме у дома, това на практика не е никаква демонстрация и минава в графата „идиотии и магарии“.
Прекрасен пример за демонстрация е Чаеното тържество в Бостън. На него разгневени американци, дегизирани като индианци, изхвърлили британския чай в залива на пристанището. После индианци, дегизирани като разгневени американци, хвърлили самите британци във водата. След това британци, дегизирани като чаени храстчета, се изхвърляли един друг. Накрая дошли германски наемници, наконтени в костюми от „Жените на Троя“, и скочили в залива, без да обяснят защо.
Когато демонстрирате, добре е да носите плакат, на който са изписани политическите ви искания. Ето няколко подходящи варианта: 1. „Намалете данъците!“ 2. „Увеличете данъците!“ 3. „Стига сте правили мили очи на иракчаните!“
Заставате пред кметството и скандирате „Пудинг, пудинг!“, докато не изпълнят исканията ви.
Блокирате уличното движение, като подкарвате стадо овце из търговските улици.
Обаждате се по телефона на хора от управляващия елит и им пеете „Бес, вече си само моя“.
Обличате се като полицай и подскачате на един крак.
Дегизирате се като храстче и забивате по едно кроше на всеки, който мине покрай вас на тротоара.
Инспектор Форд се втурна в кабинета. Върху пода лежеше тялото на Клифърд Уийл, очевидно ударен отзад с дървен чук за крокет. Положението на тялото сочеше, че жертвата е била изненадана, докато е пеела „Соренто“ на златните си рибки. Доказателствата сочеха, че е имало ожесточена борба, прекъсвана на два пъти от телефонни повиквания: едното по погрешка, а второто със запитване до жертвата дали се интересува от уроци по танци.
Преди смъртта си Уийл потопил пръст в мастилницата и надраскал следното съобщение: „Продажните цени рязко спадат — всичко да се ликвидира“.
„Бизнесмен до последния си дъх“, мислеше си Айвс, прислужникът му, чиито обувки с високи токове, колкото и да е чудно, го правеха с няколко сантиметра по-нисък.
Вратата към терасата беше отворена, а от там през хола до някакво чекмедже водеха отпечатъци от стъпки.
— Айвс, къде се намирахте, когато се случи всичко това?
— В кухнята. Миех чинии — прислужникът извади от портфейла си малко сапунена пяна, за да потвърди истинността на думите си.
— Да сте чули нещо?
— Той беше там с някакви мъже. Спореха кой е по висок. Стори ми се, чух как господин Уийл започна да пее и Мосли, съдружникът му, се разкрещя: „Божичко, оплешивявам!“ След това се разнесоха подрънквания на арфа и главата на господин Уийл се търкулна на игрището за голф. Чух и как господин Мосли го заплашваше. Каза, че ако господин Уийл се докосне отново до неговия грейпфрут, няма да му отпусне банков кредит. Според мен той го е убил.
— Вратата на терасата отвътре ли се отваря или отвън? — обърна се инспектор Форд към Айвс.
— Отвън. Защо питате?
— Точно както и предполагах. Сега вече съм убеден, че вие, а не Мосли сте убили Клифърд Уийл.
Как е разбрал инспектор Форд?
Поради разпределението на къщата Айвс не би могъл да се промъкне зад своя работодател. Трябвало е да се промъкне пред него, при което господин Уийл би прекъснал пеенето на „Соренто“, за да перне Айвс с чука за крокет — ритуал, изпълняван много пъти преди това.
Уокър очевидно се бе самоубил. Поглъщане на голяма доза хапчета за сън. Въпреки всичко на инспектор Форд му се струваше, че нещо не е наред. Може би положението на тялото. То бе натикано в телевизионния апарат, а лицето се виждаше на екрана. На пода се намери лаконична бележка, написана от него на ръка преди самоубийството:
Мила Една,
Вълненият костюм много ме боде, затова реших да сложа край на живота си. Погрижи се синът ни да прави редовно утринна гимнастика. Оставям ти цялото си състояние, с изключение на войнишкото си кепе, което подарявам на планетариума. Моля те, не съжалявай за мен, много по-приятно ми е да бъда мъртъв и го предпочитам пред плащането на наема.
PS! Може би моментът не е подходящ да повдигам въпроса, но имам всички основания да вярвам, че брат ти се среща с една корнуолска кокошка.
Една Уокър захапа нервно долната си устна.
— Какво смятате, инспекторе?
Инспектор Форд надникна във флакона с хапчета за сън, поставен върху нощната масичка.
— Дълго ли страда съпругът ви от безсъние?
— От години. На нервна почва. Страхуваше се, че ако затвори очи, някой от града ще го нацапа с бяла боя.
— Разбирам. Имаше ли врагове?
— Не. С изключение на някакви цигани, които държат чайна в околностите на града. Веднъж ги обиди, като запуши ушите си с тампони и се разскача пред чайната в почивния им ден.
Инспектор Форд забеляза недопита чаша мляко на бюрото. Млякото бе още топло.
— Госпожо Уокър, синът ви още ли е в колежа?
— Не, не е. Миналата седмица го изключиха за непристойно поведение. Дойде ни като изневиделица. Заловили го точно когато се опитвал да натика едно джудже в сос тартар. Подобно поведение е недопустимо за такова първокласно училище.
— А за мен е недопустимо убийството. Вашият син е арестуван.
Защо инспектор Форд подозира сина на Уокър в убийството на собствения му баща?
В джобовете на костюма на господин Уокър са намерени пари. Човек, който е решил да се самоубива, не пропуска да извади кредитната си карта и да подпише всичко.
Стъклената витрина е разбита и от нея изчезва сапфирът „Белини“. Единствените следи в музея са един рус косъм, десетина отпечатъка от пръсти, всички въз розови. Пазачът обяснява, че стоял на мястото си, когато зад него се прокраднала фигура в черно и го ударила по главата със свитък листа от някаква реч. Преди да изгуби съзнание, му се сторило, че чува мъжки глас да казва: „Джери, извикай майка си“, но не е сигурен в това. Крадецът очевидно се е промъкнал през капандурата на покрива и е слязъл по стената със специални вакуумни обуща също като муха в човешки образ. Пазачите на музея винаги държат една огромна мухоловка за подобни случаи, но този път са били измамени.
— Защо му е притрябвал на когото и да е сапфирът „Белини“? — запита уредникът на музея. — Не знаят ли, че той е прокълнат?
— Как така прокълнат? — попита на свой ред инспектор Форд.
— Първоначално сапфирът е бил собственост на един султан, който умира при загадъчни обстоятелства: една ръка се протяга от чинията със супа, която той яде, и го удушава. Следващият собственик е английски лорд, намерен един ден от жена му засаден с краката нагоре в саксия за цветя. Известно време не се чува нищо за камъка; години по-късно се разбира, че е собственост на тексаски милионер, който при миене на зъби внезапно се самозапалва от търкането на четката. Ние купихме сапфира едва миналия месец, но, изглежда, проклятието продължава, тъй като наскоро след като се сдобихме с него, всички членове на управата на музея се наредиха един зад друг и с танцова стъпка се хвърлиха от една скала.
— Добре — обади се инспектор Форд, — възможно е скъпоценният камък да носи нещастие, но той е твърде ценен и ако желаете да си го получите обратно, идете в гастронома на Ханделман и арестувайте Ленард Ханделман. Ще намерите сапфира в джоба му.
Как инспектор Форд е научил кой е крадецът?
Предния ден Ленард Ханделман направил следната забележка: „Ако имах голям сапфир, бих веднага зарязал бакалската работа“.
— Току-що застрелях мъжа си — плачеше Синтия Фрим, застанала над тялото на паднал в снега плещест мъж.
— Как се случи всичко това? — попита я направо инспектор Форд.
— Излязохме на лов. Двамата с Куинси обичахме да ходим на лов. Веднага след това се разделихме. Навсякъде около нас се издигаха гъсти храсти. Стори ми се, че виждам мармот. Стрелях моментално. Докато му одирах кожата, разбрах, че сме женени.
— Хм — размишляваше инспектор Форд и оглеждаше оставените в снега следи. — Сигурно сте отличен стрелец. Застреляли сте го точно между веждите.
— О, не, просто късмет. Всъщност съм истински аматьор.
— Разбирам.
Инспектор Форд разгледа вещите на убития. В джоба му се намериха въже, ябълка от 1904 г. и инструкция, какво да правите сутрин, ако се събудите до някоя арменка.
— Госпожо Фрим, за първи път ли се случва такова нещастие със съпруга ви по време на лов?
— Да, това е първото трагично нещастие, макар че веднъж в канадските Скалисти планини един орел отнесе кръщелното му свидетелство.
— Съпругът ви винаги ли е ходил с тупе на темето?
— Всъщност не. Обикновено го носеше в джоба си и го показваше, ако го предизвикваха в някакъв спор. Защо питате?
— Мъжът ви изглежда много ексцентричен.
— Такъв беше.
— Затова ли го убихте?
Как инспектор Форд е разбрал, че това не е било случайност?
Опитен ловец, като Куинси Фрим, никога не би дебнал елен по долни дрехи. Всъщност госпожа Фрим е убила мъжа си с тежък предмет вкъщи, докато е бършел лъжици, и се е постарала това да изглежда като нещастен случай при лов, като е завлякла тялото в гората и е оставила наблизо един брой на списание „Поля и потоци“. В бързината си обаче е забравила да го облече. Защо е бърсал лъжици по долни дрехи, остава пълна загадка.
Полумъртъв от глад, Кърмит Крал влезе с олюляващи се стъпки във всекидневната на родителите си, където те го очакваха нетърпеливо с инспектор Форд.
— Благодаря ви, че заплатихте откупа — обърна се Кърмит към тях. — Струваше ми се, че никога няма да изляза жив от там.
— Разкажете ми всичко за това — каза инспекторът.
— Бях се запътил към търговската част на града за да ми опънат шапката на калъп, когато една лека кола спря до мен и двама мъже ме попитаха дали имам желание да видя кон, който знае наизуст обръщението на Линкълн към американския народ. Отговорих, че имам, и се качих при тях. Веднага след това ме упоиха с хлороформ и се събудих неизвестно къде, завързан за стол и с превръзка на очите.
Инспектор Форд разгледа бележката за откупа:
„Скъпи мамо и тате, оставете 50 000 долара под моста на улича «Дека тур» в една торбичка. Ако на улица «Декатур» няма мост, моля ви, постройте такъв. С мен се отнасят добре, имам подслон и хубава храна, макар че снощи стридите бяха преварени. Изпратете бързо парите, защото, ако не се обадите до няколко дни, човекът, който сега ми оправя леглото, ще ме удуши.
PS: Това не е виц. Прилагам и един виц, за да направите разликата.“
— Имате ли представа, къде сте били задържан?
— Не, само чувах зад прозореца някакъв странен шум.
— Странен?
— Да. Шумът, който издава херингата, когато я мамите.
— Хм — замисли се инспектор Форд. — И как в края на краищата успяхте да избягате?
— Казах им, че искам да отида на ръгби мач, но имам само един билет. Съгласиха се, при условие че не си развързвам очите и обещая да се върна преди полунощ. И аз се съгласих, но през третата част на играта „Мечките“ поведоха с голям резултат и аз си дойдох направо тук.
— Много интересна работа! — удиви се инспектор Форд.
— Сега разбирам, че това отвличане е нагласено. Уверен съм, че вие участвате в тази игра и сте получили част от парите.
Откъде знае всичко това инспектор Форд?
Макар Кърмит Крол да живее още при родителите си, те са на осемдесет, а той на шейсет години. Истински похитители не биха отвлекли едно шейсетгодишно дете, тъй като в това няма никакъв смисъл.
Издателство „Вискъс и синове“ обяви, че готви за печат книгата „Стихове от Шон О’Шон“ — великия ирландски поет, смятан за най-неразбираемия и затова най-изящен стихоплетец на своето време. За да разбереш творчеството на О’Шон, трябва да си добре запознат с интимния му живот, какъвто — според някои учени — той изобщо не е имал.
Ето един ярък пример от тази прелестна книга:
Отвъд кръвта на боговете
Да надуем платната
и да отплаваме към
Александрия, водени
от носа на Фогърти,
докато братята Биймиш
търчат към кулата,
ухилени до ушите
и горди с венците си.
Хиляда години минаха,
откак Агамемнон рече:
— Не отваряйте портите,
за чий ви е толкоз
голям дървен кон?
Каква е връзката?
Ами такава, че
преди да умре, Шонеси
отказа аперитив с
последното си блюдо,
въпреки че му се полагаше.
А храбрият Биксби,
макар и с клюн
като на кълвач,
не можа да си вземе
бельото от Сократ
без разписка.
Парнел знаеше отговора,
но никой не го попита.
Никой освен Лафърти,
стария майтапчия,
който преметна цяло
едно поколение и го
накара да учи самба.
Омир със сигурност
е бил сляп, иначе
не би се врял при
точно тези жени.
Но Егнюс и друидите са
неми свидетели
на човешкия стремеж
към свободна промяна.
И Блейк мечтаеше
за същото, и О’Хигинс,
дето му задигнаха
костюма от гърба.
Цивилизацията е
с формата на кръг
и се повтаря ли, повтаря…
А главата на О’Лиъри
е трапецовидна.
Радвай се! Радвай се!
И се обаждай на мама
от време на време.
„Да надуем платната“. О’Шон обичал да плава, въпреки че никога не го е правил по море. Като момче мечтаел да стане капитан на кораб, но мигом забравил за това, когато някой му обяснил що е то акула. По-големият брат Джеймс обаче взел, че постъпил в британския флот, но бил позорно уволнен, защото продал зелева салата на боцмана.
„Носът на Фогърти“. Без съмнение става дума за Джордж Фогърти, който убедил О’Шон да стане поет и го уверил, че дори да пропише, пак ще го канят на банкети. Фогърти издавал списание със стихове на млади поети, което придобило международна популярност, въпреки че го четяла само майка му.
Фогърти бил червендалест ирландец и веселяк, който се забавлявал най-много, като лягал на някой площад и се правел на пинцет. В крайна сметка той съвсем перкулясал и бил арестуван, защото изял чифт панталони на Разпети петък.
Носът на Фогърти често бил осмиван заради малкия му размер. Той бил почти незабележим и веднъж Фогърти казал на О’Шон: „Готов съм на всичко, за да се сдобия с по-голям. Ако скоро не намеря такъв, ще извърша нещо необмислено“. Съвсем случайно Фогърти бил и приятел на Бърнард Шоу, който веднъж дори му разрешил да погали брадата му с уговорката, че след това веднага ще си тръгне.
„Александрия“. Близкият изток присъства неизменно в творчеството на О’Шон. Стихотворението му, което започва с „Към Витлеем с пенливо пиво в ръка…“, подлага на язвителна критика хотелиерството, гледайки го през очите на една мумия.
„Братята Биймиш“. Двама полуидиоти, които се опитали да стигнат от Белфаст до Шотландия, като се таксуват един друг по пощата.
Лиъм Биймиш посещавал заедно с О’Шон йезуитско училище, но го изключили, защото веднъж се дегизирал като бобър. Куинси Биймиш бил по-самовглъбеният от двамата и до четирийсет и първата си година ходел с възглавничка на главата си.
Братята Биймиш често вземали О’Шон на подбив и излапвали закуската му, докато той се назлъндисвал. О’Шон обаче винаги си спомнял с умиление за тях и в най-добрия си сонет — „Любовта ми е като огромен, огромен як“, ги увековечил като крайни маси.
„Кулата“. Когато се изнесъл от дома на родителите си, О’Шон заживял в една кула южно от Дъблин. Тя била съвсем мъничка — метър и осемдесет, с пет сантиметра по-ниска от О’Шон. Той делял това жилище с Хари О’Конъл, приятел с претенции за литератор, чиято пиеса в стихове „Мускусният вол“ била свалена неочаквано от сцена, след като всички актьори от трупата се упоили с хлороформ.
О’Конъл оказал силно въздействие върху стила на О’Шон и накрая успял да го убеди, че стихотворението не се нуждае от начало — „Розите са червени, теменужките са сини“.
„Горди с венците си“. Братята Биймиш имали невероятно здрави венци. Лиъм Биймиш свалял изкуствените си ченета и дъвчел фъстъчени ядки до припадък всеки Божи ден в продължение на шестнайсет години, докато не му казали, че такава професия просто няма.
„Агамемнон“. О’Шон бил направо обсебен от Троянската война. Той не можел да повярва, че е възможно една армия да е толкова глупава, че да приеме дар от противника си. Още повече че като доближили дървения кон, троянците доловили отвътре кикот. Този епизод, изглежда травматизирал младия О’Шон и през целия си живот той внимателно оглеждал всеки получен подарък. Поетът стигнал дотам, че веднъж осветил с фенерче вътрешността на чифт ботуши, дадени му за рождения ден, и се провикнал.
— Има ли някой там? Я излизай бързо!
„Шонеси“. Майкъл Шонеси е писател окултист и мистик, убедил О’Шон, че има задгробен живот за онези, които са пестили ластици. Шонеси вярвал също, че Луната упражнява влияние над човешките действия и подстригването при пълно лунно затъмнение води до безплодие. Шон бил завладян от идеите на Шонеси и посветил голяма част от живота си на изучаване на свръхестествени явления, но така и не успял да осъществи мечтата си да се вмъкне в стая през ключалката.
Луната присъства неизменно в по-късните творби на О’Шон, който веднъж признал пред Джеймс Джойс, че за него върховното удоволствие било да си топне ръката в яйчен крем на лунна светлина.
Споменаването на факта, че Шонеси отказал аперитив, вероятно е свързано с известната вечеря на двамата мъже в Инесфрий, когато Шонеси започнал да обстрелва с грахови зърна, издухвани през сламка, дебела дама, която не споделяла възгледите му за балсамирането.
„Биксби“. Това е Иймън Биксби — политически фанатик, който проповядвал, че всички пороци на света може да се излекуват чрез говорене със стомаха. Той бил велик ученик на Сократ, но не бил съгласен с идеята на гръцкия философ за „добър живот“. Биксби смятал, че такъв е невъзможен, докато всички хора са с различно тегло.
„Парнел знаеше отговора“. О’Шон е имал предвид отговора „Никел“, а въпросът е: „Какво изнася най-много Боливия?“ Напълно разбираемо е, че никой не го е задал на Парнел. Веднъж обаче го помолили да каже кой е най-големият космат четирикрак бозайник, отървал се от изтребване. Той отговорил: „Пилето“, с което си навлякъл безброй критики.
„Лафърти“. Това е дерматологът, който се грижел за гъбичките по стъпалата на Джон Милингтън Синдж. Забележителен човек, който въртял страстна любов с Моли Блум, докато осъзнал, че тя е литературна героиня.
Лафърти много обичал да си прави майтапи с хората и веднъж намазал стелките на Синдж с овесена каша, подправена с яйца. В резултат на това Синдж придобил странна походка, а почитателите му започнали да имитират вдървената му стойка с надеждата, че това ще им помогне да пишат хубави пиеси като него. Оттук и стиховете: „… който преметна цяло едно поколение и го накара да учи самба“.
„Омир бил сляп“. В случая Омир олицетворява Томас Стърнс Елиът, когото О’Шон смятал за поет с „огромен взор, но почти без дъх“.
Двамата се запознали в Лондон на репетиция на пиесата „Убийство в катедралата“ (чието заглавие по онова време било „Крачета за един милион долара“). О’Шон убедил Елиът да си обръсне бакенбардите и да се откаже от идеята да стане танцьор на фламенко. След това двамата писатели съчинили манифест за целите на „новата поезия“, една от които била да се пишат по-малко стихотворения за зайци.
„Егнюс и друидите“. О’Шон бил повлиян от келтската митология и поемата му, започваща със „Заголи, загали бедрото дълго…“, разказва как боговете на древните ирландци превърнали двама влюбени в том от „Енциклопедия Британика“.
„Свободна промяна“. Това вероятно е свързано с желанието на О’Шон „да промени човешката раса“, която той смятал по принцип за онеправдана, особено жокеите. О’Шон определено бил песимист и смятал, че нищо добро не чака хората, докато отказват да свалят телесната си температура под 98,6 градуса по Фаренхайт, което му се струвало неразумно.
„Блейк“. О’Шон бил мистик и досущ като Блейк вярвал в невидими сили. Той окончателно се убедил в съществуването му, когато светкавица поразила брат му Бен, докато навлажнявал с език гърба на пощенска марка. Светкавицата не успяла да убие Бен, в което О’Шон видял ръката на Провидението, въпреки че минали седемнайсет години преди брат му да прибере отново езика в устата си.
„О’Хигинс“. Патрик О’Хигинс запознал О’Шон с Поли Флаърти, която станала госпожа О’Шон след десетгодишно ухажване, през което двамата не правели нищо друго, освен да се срещат тайно и да се задяват. Поли така и не осъзнала колко гениален бил нейният съпруг, и споделяла с приятелки, че той ще бъде запомнен не с поезията му, а с навика да надава неистов писък, преди да захапе ябълка.
„Главата на О’Лиъри“. Това е връх О’Лиъри, на който О’Шон направил предложение за женитба на Поли малко преди тя да се изтърколи по склона. О’Шон й отишъл на свиждане в болницата и спечелил сърцето й със стихотворението „Разлагащата се плът“.
„И се обаждай на мама“. На смъртния си одър Бриджит, майката на О’Шон, помолила сина си да се откаже от поезията и да стане продавач на прахосмукачки. О’Шон не могъл да обещае подобно нещо и страдал от угризения на съвестта до края на живота си. Все пак на международната конференция на поетите в Женева той пробутал на Уинстън Хю Одън и Уолъс Стивънс по една „Хувър“.
Атина. Около 500 г. пр.Хр. Двамина гърци с объркан вид стоят в средата на обширен пуст амфитеатър. Слънцето залязва. Единият от тях е актьорът, а другият — писателят драматург. И двамата са умислени и смутени. Подходящо е да бъдат играни от добри актьори. Облечени като клоуни.
Актьорът: Нищо… Просто нищо…
Писателят: Какво?
Актьорът: Безсмислие, пустота.
Писателят: Край. Финал.
Актьорът: Разбира се. Какво обсъждаме ние? Обсъждаме края.
Писателят: Ние неизменно обсъждаме края.
Актьорът: Защото е безнадежден.
Писателят: Признавам, че е незадоволителен.
Актьорът: Незадоволителен? Дори не е правдоподобен. Когато пишеш пиеса, номерът е да започнеш от края. Изгради един добър здрав край и после пиши отзад напред.
Писателят: Опитвал съм. Получи се пиеса без начало.
Актьорът: Това е абсурдно.
Писателят: Абсурдно? Кое е абсурдно?
Актьорът: Всяка пиеса трябва да има начало, среда и край.
Писателят: Защо?
Актьорът: (с поверителен тон). Защото всичко в природата има начало, среда и край.
Писателят: А какво ще кажеш тогава за кръга?
Актьорът: (замислено). Добре… Кръгът няма начало, среда и край, но той, така или иначе, не представлява кой знае какво.
Писателят: Диабетес, мисли за края. Премиерата е след три дни.
Актьорът: Без мен. Не участвам в този предопределен провал. Имам определена репутация като актьор. Публиката очаква да ме види в по-подходяща постановка.
Писателят: Може ли да ти напомня, че ти си гладуващ безработен актьор и аз великодушно се съгласих да участваш в пиесата ми, за да ти помогна да се завърнеш на сцената.
Актьорът: Гладуващ — да… Безработен? Може би… Надяващ се на завръщане — вероятно… А пияница?
Писателят: Никога не съм казвал, че си пияница.
Актьорът: Да, но съм и пияница.
Писателят: (обзет от внезапно вдъхновение). А какво ще кажеш, ако персонажът ти изведнъж измъкне кинжал изпод тогата си и в изблик на отчаяние избоде очите си и ослепее безвъзвратно?
Актьорът: Аха. Голяма идея. Ял ли си нещо днес?
Писателят: Какво искаш да кажеш? Че не ти харесва?
Актьорът: Потискащо е. Само като види това, публиката ще…
Писателят: Ще повърне? Това ще означава, че съм я вкарал в шоково състояние, в оздравителен катарзис. Иска ми се поне веднъж да спечеля конкурса! И не толкова заради наградата — каса узо, — колкото заради честта си.
Актьорът: (изведнъж обзет от вдъхновение). Ами какво, ако царят изведнъж промени решението си? Това би било позитивна развръзка?
Писателят: Той никога не би го направил.
Актьорът: А ако царицата го убеди?
Писателят: Не ще го стори. Тя е кучка.
Актьорът: Но ако троянската армия се предаде…
Писателят: А, не. Ще се бият до смърт.
Актьорът: Не и ако Агамемнон се отвърне от обета си.
Писателят: Това не пасва на характера му.
Актьорът: Ами ако аз внезапно свърна от бойното поле и се разбунтувам?
Писателят: Не си такъв. Ти си страхливец, нищожество и роб с интелигентността на червей. Защо мислиш, че те наех?
Актьорът: Току-що ти подсказах шест възможни завършека!
Писателят: Всеки един по-нескопосан от другия.
Актьорът: Нескопосана е самата пиеса.
Писателят: В живота никой не постъпва така. Противоречи на човешката природа.
Актьорът: Какво значение има човешката природа? Блокирани сме от един безнадежден финал.
Писателят: Доколкото човек е рационално животно, като драматург аз не мога да позволя на някой персонаж да прави на сцената каквото и да било, което не би правил в реалния живот.
Актьорът: Да ти припомня ли, че ние въобще не съществуваме в реалния живот?
Писателят: Какво искаш да кажеш?
Актьорът: Даваш ли си сметка, че сме само герои в пиеса, която от този сезон се играе на сцената на един бродуейски театър? Не се сърди на мен, не съм я писал аз.
Писателят: Ние сме герои в пиеса, която е част от друга пиеса… пак моя пиеса, която скоро ще се играе. А те ни гледат.
Актьорът: Да. Това всъщност е във висша степен метафизично. Нали?
Писателят: Не само че е метафизично, но и е глупаво.
Актьорът: Ти би ли предпочел да си един от тях.
Писателят: (поглеждайки към публиката). Решително не. Виж ги само!
Актьорът: Тогава да караме нататък!
Писателят: (мърморейки). Те затова и са си платили.
Актьорът: Хепатитис, на теб говоря!
Писателят: Знам, проблемът е във финала.
Актьорът: Винаги е така.
Писателят: (обръщайки се рязко към публиката). А вие, добри хора, имате ли някакви предложения?
Актьорът: Не говори на публиката! Съжалявам, че я споменах.
Писателят: Не е ли странно? Ние сме двама древни гърци в Атина и се готвим да представим пиеса, която аз написах и в която играеш ти, а те са от Куинс или някое друго безобразно място от този род и в момента ни гледат в пиесата на някого другиго. Ами ако те на свой ред са действащи лица в някоя друга пиеса и някой гледа тях? Или пък ако нищо не съществува и всички ние населяваме нечий сън? Или пък, което е още по-лошо, съществува единствено дебелакът на третия ред?
Актьорът: Тъкмо така мисля и аз. Само си помисли какво би било, ако Вселената не е рационална и хората в нея не са предопределена даденост? Тогава ще можем да променяме финала, както си щем, а и въобще няма да се съобразяваме с установените правила. Следиш ли мисълта ми?
Писателят: Разбира се, че не. (Обръща се към публиката). Вие следите ли мисълта му? Имайте предвид, че е актьор и се храни в кръчмата „Сарди“.
Актьорът: Тогава персонажите не би трябвало да имат предопределени черти и би трябвало сами да избират характеристиките си. Аз не би трябвало да съм роб само защото ти си го определил. Бих могъл да избера да бъда супермен.
Писателят: Тогава вече няма пиеса.
Актьорът: Няма пиеса ли? Добре, отивам в „Сарди“.
Писателят: Диабетес, ти водиш нещата към хаос!
Актьорът: Свободата хаос ли е?
Писателят: Дали свободата е хаос? Хм… Това си е препъникамък. (Към публиката.) Свободата хаос ли е? Някой там да е завършил философия?
Момиче от залата: (откликва). Аз.
Писателят: Коя сте вие?
Момичето: Всъщност завърших колежа с философски профил.
Писателят: Може ли да дойдете тук?
Актьорът: Какво, по дяволите, правиш?
Момичето: Има ли значение, че колежът беше в Бруклин?
Писателят: В Бруклин ли? Няма значение, приемаме го спокойно.
Тя тръгва към сцената.
Актьорът: Направо съм бесен!
Писателят: Какво те мъчи?
Актьорът: Ние сме насред пиеса. А кое е това момиче?
Писателят: След пет минути започва Атинският театрален фестивал, а пиесата ми няма финал.
Актьорът: Е, и?
Писателят: Тук бяха повдигнати сериозни философски въпроси. Съществуваме ли? Те (Сочи публиката.) съществуват ли? Каква е същинската природа на човека?
Момичето: Здравейте. Аз съм Дорис Ливайн.
Писателят: Аз съм Хепатитис, а той е Диабетес. И сме древни гърци.
Дорис: Аз пък съм от Грейт Нек.
Актьорът: Свали я от сцената!
Писателят: (открито оглеждайки хубавелката от горе до долу). Ама тя е много секси!
Актьорът: Какво общо има това с цялата работа?
Дорис: Основният философски въпрос е: Ако едно дърво падне в гората и наблизо няма никой, който да чуе падането му, как узнаваме, че това е било съпроводено с трясък?
Актьорът: Че какво ни дреме? Нали сега сме на Четирийсет и пета улица.
Писателят: (към Дорис). Ще спиш ли с мен?
Актьорът: Остави я на мира!
Дорис: (към актьора). Гледайте си вашата работа!
Писателят: (обръщайки се към кулисите). Може ли тук да спуснем завесата? Само за пет минутки. (После към публиката.) Останете си по местата. Ще я оправя по бързата процедура.
Актьорът: Възмутително! Това е абсурд! (после към Дорис.) Имате ли си някого?
Дорис: Разбира се. (Обръща се към публиката.) Даяна, ела тук. Очертава се нещо интересно с двамина гърци. (Никакъв отговор.) Тя е малко притеснителна…
Актьорът: Имаме да играем пиеса. Ще съобщя за всичко това на автора.
Писателят: Аз съм авторът!
Актьорът: Имам предвид истинския автор.
Писателят: (дискретно на актьора). Диабетес, мисля, че ще ми излезе късметът с нея.
Актьорът: Как ще ти излезе „късметът“? Имаш предвид съвкупление пред всички тези хора, пред цялата публика?
Писателят: Ще спуснем завесите. Пък и публиката ще прояви разбиране, все пак част от тях също правят такива неща… Е, далеч не всички де.
Актьорът: Идиот! Та тя е еврейка! Ако забременее и роди дете, имаш ли представа, на какво ще прилича?
Писателят: Хайде, хайде, може би все пак ще можем да прикоткаме приятелката й. Даяна! Това е шансът ти да имаш вземане — даване с актьор! При това много известен!
Актьорът: (придвижва се към телефона в лявата страна на сцената и вдига слушалката). Дайте ми външна линия!
Дорис: Не искам да причинявам неприятности…
Писателят: Няма никакви неприятности. Просто ние тук като че ли загубихме допир с действителността.
Дорис: Та кой ли знае какво е действителността?
Писателят: Толкова си права, Дорис!
Дорис: (философски). Хората често си мислят, че схващат действителността, а всъщност тънат в заблуда.
Писателят: Изпитвам влечение към теб и мисля, че е действително.
Дорис: Сексът дали е нещо реално?
Писателят: Дори и да не е, той си е една от най-приятните заблуди, на които човек може да се отдаде. (Придърпва я, тя се дърпа.)
Дорис: Не. Не тук!
Писателят: Защо не?
Дорис: Не знам точно. Въпрос на принцип.
Писателят: Правила ли си го досега с художествен образ?
Дорис: За последно с един италианец, но не зная дали беше художествен образ.
Актьорът: (държи слушалката, а от отсрещната страна се чуват звуци от шумна веселба). Ало?
Женски глас от телефона: Да, тук е жилището на господин Алън.
Актьорът: Може ли да говоря с господин Алън?
Женският глас: Кой се обажда, моля?
Актьорът: Един от героите в пиесата му.
Жената: Една секунда. Господин Алън, на телефона ви търси някакъв герой от пиеса!
Актьорът: (към писателя и Дорис). Сега ще видите какво ще стане с вас, похотливи гълъбчета!
Гласът на Уди Алън: Да, моля?
Актьорът: Господин Алън?
Уди: Да.
Актьорът: Обажда се Диабетес.
Уди: Кой?
Актьорът: Диабетес. Един от художествените образи, сътворени от вас.
Уди: А, да… Спомням си — вие бяхте един зле обрисуван образ… Твърде едноизмерен.
Актьорът: Благодаря.
Уди: Хей, пиесата не се ли играе в момента?
Актьорът: Точно затова се обаждам. На сцената има някакво странно момиче, което не желае да напусне, а отгоре на всичко Хепатитис взе, че си падна по нея.
Уди: Как изглежда тя?
Актьорът: Хубавка е, но не пасва на драматичната ситуация.
Уди: Руса ли е?
Актьорът: Брюнетка, с дълга коса.
Уди: И с хубави крака?
Актьорът: Да.
Уди: С големи гърди?
Актьорът: Мда, доста.
Уди: Задръж я там. Сега ще дойда.
Актьорът: Тя е студентка по философия. Но не е способна да даде убедителни отговори на някои философски въпроси. Типичен продукт на кафенето в Бруклинския колеж.
Уди: Странно! Използвах подобен образ в „Изиграй го пак, Сам!“
Актьорът: Надявам се, че там си е била на място.
Уди: Дай ми я.
Актьорът: На телефона?
Уди: Разбира се.
Актьорът: (към Дорис). Той те вика на телефона.
Дорис: (шептейки). Виждала съм го във филмите. Отрежи го.
Актьорът: Но той е написал пиесата!
Дорис: Претенциозна е.
Актьорът: (в слушалката). Не желае да говори с вас. Казва, че пиесата е претенциозна.
Уди: О, Господи! Добре, обади ми се пак, за да ми кажеш как е свършила пиесата.
Актьорът: Разбрано. (Полага слушалката обратно на вилката и остава замислен над последните думи на автора.)
Дорис: А дали ще се намери роля за мен в пиесата ви?
Актьорът: Не разбирам. Актриса ли си, или си момиче, което играе ролята на актриса?
Дорис: Винаги съм искала да бъда актриса. Майка ми се надяваше, че ще стана медсестра. Татко пък искаше да се омъжа в отбрано общество.
Актьорът: А сега какво работиш?
Дорис: В една фирма за производство на фалшив китайски порцелан.
От кулисите на сцената се появява някакъв грък.
Трихомонис: Диабетес, Хепатитис, аз съм — Трихомонис. (Поздравяват се взаимно.) Тъкмо се връщам от един спор със Сократ в Акропола, където той доказа, че не съществувам, тъй че доста съм разстроен. Като оставим това настрана, плъзна мълвата, че се нуждаете от финал на пиесата си. Мисля, че мога да ви предложа нещо, което ще ви свърши работа.
Писателят: Наистина ли?
Трихомонис: Коя е тази?
Дорис: Дорис Ливайн.
Трихомонис: Да не си от Грейт Нек?
Дорис: Да.
Трихомонис: Познаваш ли Рапапорт?
Дорис: Майрън Рапапорт?
Трихомонис: (кима). Двамата с него работехме за Либералната партия.
Дорис: Какво съвпадение!
Трихомонис: А ти нямаше ли вземане — даване с Мейър Линдзи?
Дорис: Аз — имах, но той с мен — не.
Писателят: Какъв е най-сетне финалът, който предлагаш?
Трихомонис: Ти си по-хубава, отколкото си мислех.
Дорис: Наистина ли?
Трихомонис: Искам да те обладая още сега.
Дорис: Явно тази вечер ми върви. (Трихомонис я хваща страстно за ръката.) Моля те, аз съм девствена! Така ли трябваше да кажа?
Суфльорът, облечен в пуловер и с книга в ръка, наднича отстрани.
Суфльорът: „Моля те, та аз съм девствена!“ Точно така. (Отново се скрива.)
Писателят: И какъв е този проклет финал?
Трихомонис: А? А, да… (Провиква се.) Момчета! Неколцина гърци избутват на сцената някакво механично устройство.
Писателят: Какво е това, по дяволите?
Трихомонис: Краят на твоята пиеса.
Актьорът: Не разбирам.
Трихомонис: В тази машина, която в продължение на шест месеца проектирах в магазина на зет ми, лежи отговорът.
Писателят: Как така?
Трихомонис: На финала всичко изглежда черно, а злощастният роб Диабетес е в безнадеждно положение…
Актьорът: Е, и?
Трихомонис: Зевс, баща на боговете, слиза изотгоре и размахвайки мълниите си, донася спасение на благодарна, но не по-малко безпомощна група смъртни.
Дорис: Deus ex machina[1].
Трихомонис: Хей, че името е много подходящо за това нещо!
Дорис: Баща ми работеше за Уестингхауз.
Писателят: Все още не схващам.
Трихомонис: Почакайте да го видите в действие. В него лети Зевс. С това изобретение ще направя състояние. Софокъл вече ми капарира за един брой. А Еврипид иска два.
Писателят: Но това променя смисъла на пиесата!
Трихомонис: Не говори, докато не си видял демонстрацията. Бурситис, влез в летящата сбруя!
Бурситис: Аз?
Трихомонис: Направи каквото ти казвам. Просто няма да повярваш!
Бурситис: Не обичам височините.
Трихомонис: Влез вътре! Побързай! Хайде! Само за една демонстрация!
Бурситис: (протестира). Искам да извикам моя агент!
Писателят: Значи, казваш, накрая идва Бог и оправя всичко?
Актьорът: Харесва ми! Има за какво да си дадат парите хората!
Дорис: Прав е. Точно като холивудските филми по Библията.
Писателят: (застава с лек драматизъм в средата на сцената). Но ако Бог оправя всичко, тогава човек не е отговорен за действията си!
Актьорът: А ти се чудиш защо не те канят на някои партита…
Дорис: Но без Бог Вселената е лишена от смисъл. Животът е лишен от смисъл. Ние сме лишени от смисъл. (Напрегната пауза.) Изведнъж ми се прищя някой да ме опъне.
Писателят: Сега пък аз не съм в настроение за задевки.
Дорис: Така ли? Някой от публиката няма ли да поеме грижата да свърши тази работа?
Актьорът: Стига вече! (Към публиката.) Тя не говори сериозно, добри хора.
Писателят: Потиснат съм.
Актьорът: Какво те тревожи?
Писателят: Не знам дали вярвам в Господ.
Дорис: (към публиката). Говоря много сериозно даже.
Актьорът: Ако няма Бог, кой тогава е създал Вселената?
Писателят: Още не съм сигурен.
Актьорът: Какво искаш да кажеш с това, че „още не си сигурен“? Кога ще го узнаеш?
Дорис: И какво? На никого ли не му стиска с мен да се натиска?
Един мъж: (от публиката). Аз ще се нагърбя да те задоволя, миличка, щом друг не смее.
Дорис: Ще го направите ли, сър?
Мъжът: (към залата). Какво ви става бе, хора? Да се назлъндисвате на толкова хубаво момиче! Няма ли тук яки мъжаги? Или до един сте копелета, евреи, педали или комунисти, а?
Иззад кулисите излиза Лоренцо Милър, облечен в съвременни дрехи.
Лоренцо: Ей, вие, я веднага сядайте на мястото си!
Мъжът: Добре, добре.
Писателят: Кой сте вие?
Лоренцо: Лоренцо Милър. Аз създадох всичко това. Аз съм писател.
Писателят: Какво по-точно искате да кажете?
Лоренцо: Аз написах: „Голямо множество хора от Бруклин, Куинс, Манхатън и Лонг Айланд се стекоха в «Голдън Тиътър», за да гледат една пиеса“. И ето ги всички тук.
Дорис: (сочи към публиката). Искате да кажете, че те също са художествено творение? (Лоренцо кима утвърдително) Нима нямат свободна воля?
Лоренцо: Те си мислят, че имат, но не е така. Изведнъж една жена от публиката се изправя гневно.
Жената от публиката: Аз не съм художествена измислица!
Лоренцо: Съжалявам, мадам, но сте точно такава!
Жената от публиката: Но аз имам син в Харвардския бизнес колеж!
Лоренцо: Да, защото аз създадох сина ви. Той е измислен. И освен това е хомосексуалист.
Мъжът: Ще ви покажа каква художествена измислица съм! Напускам тази зала и искам обратно парите си! Това е тъпа пиеса! Всъщност не е никаква пиеса. Когато отивам на театър, очаквам да видя нещо с повествование, с начало, среда и край, а не боклук като този. Лека нощ! (Напуска гневно залата.)
Лоренцо: (към публиката). Не е ли забележителен персонаж? Дадох му характеристики на гневливец. По-късно обладан от чувство за вина, той се самоубива. (Чува се трясък от револверен изстрел.) Хей, казах по-късно.
Мъжът: (връща се с димящ револвер). Съжалявам! Избързах ли?
Лоренцо: Махай се от тук!
Мъжът: Ще бъда в „Сарди“. (Излиза.)
Лоренцо: Как е името ви, сър? Откъде сте? Ах, каква находка е този персонаж! Трябва обаче да бъде облечен различно. По-късно тази жена ще напусне съпруга си заради него. Не е за вярване. (Посочва друг от публиката.) А погледнете пък този. След време той ще изнасили оназ жена.
Писателят: Ужасно е да си измислен художествен образ! Толкова сме ограничени в действията си!
Лоренцо: Зависи от художествените възможности на драматурга. За нещастие вие сте били създадени от Уди Алън. Помислете си само какво щеше да бъде, ако бяхте творения на Шекспир!
Писателят: Възразявам! Аз съм свободен човек и не се нуждая от някой си Господ да спасява пиесата ми.
Дорис: Искате да спечелите Атинския театрален фестивал, нали?
Писателят: (с драматичен тон). Да. Искам да стана безсмъртен. Не желая просто да умра и да бъда забравен. Искам произведенията ми да продължават да живеят много след като изгния в земята. Искам бъдещите поколения да знаят, че съм съществувал! Моля те, не ме оставяй да бъда незначителна точка, рееща се из вечността…
Дорис: Не ме интересува какво твърди този или онзи. Аз съм реална.
Лоренцо: Не бих казал.
Дорис: И все пак мисля, че съм реална. Или по-точно казано, чувствам го — получавам оргазъм.
Лоренцо: Така ли?
Дорис: Постоянно.
Лоренцо: Наистина ли?
Дорис: Много често.
Лоренцо: Нима?
Дорис: Е, поне през по-голямата част от времето.
Лоренцо: Не думай!
Дорис: Добре де, през половината време.
Лоренцо: Не.
Дорис: Така е! Обаче само с някои мъже…
Лоренцо: Трудно е за вярване.
Дорис: Е, не непременно чрез сношение. Обикновено чрез орален подход.
Лоренцо: Аха…
Дорис: Разбира се, и тогава се преструвам. Не искам да обидя никого.
Лоренцо: Имала ли си въобще някога оргазъм?
Дорис: Всъщност не.
Лоренцо: То е, защото никой от нас не е реален.
Писателят: Но ако не сме реални, значи не можем да умрем.
Лоренцо: Не. Не и докато драматургът не реши да ни убие.
Писателят: Защо би направил подобно нещо? Иззад кулисите се появява Бланш Дюбоа.
Бланш: Защото, сладурче, това се изисква от нещо, което самите автори наричат тяхна естетска чувствителност.
Всички обръщат погледи към нея.
Писателят: Коя сте вие?
Бланш: Бланш. Бланш Дюбоа. Преведено, името ми означава „бяла гора“. Не ставайте, моля ви. Аз просто минавам.
Дорис: Какво правите тук?
Бланш: Търся убежище. Да — в този стар театър… Без да искам, чух разговора ви. Бих ли могла да получа една кока-кола с малко бърбън в нея?
Актьорът: (появява се, без някой да си е дал сметка, че междувременно е бил изчезнал някъде). Вместо кока-кола един севънап ще свърши ли работа?
Писателят: Къде, по дяволите, беше?
Актьорът: В банята.
Писателят: По средата на пиесата?
Актьорът: Каква пиеса? (към Бланш.) Ще му обясните ли, че всички сме ограничени в действията си?
Бланш: Страхувам се, че е вярно. Твърде вярно и твърде призрачно. Ето защо аз се измъкнах от пиесата, в която се намирах. Избягах. Не че мистър Тенеси Уилямс не е голям автор, но, миличък, той ме бе запратил насред някакъв кошмар. Последното нещо, което си спомням, е, че ме отвлякоха двамина непознати, единият от които носеше тясно яке. Но след като се озовах извън жилището на Ковалски, се отскубнах и избягах. Трябва да вляза в друга пиеса, пиеса, в която Бог съществува… някъде, където най-сетне да намеря покой. Ето защо трябва да ме допуснете във вашата пиеса, в която, надявам се, Зевс, един млад и сияен Зевс, ще победи и ще триумфира със светкавиците си.
Трихомонис: (влиза). Готов съм за демонстрацията.
Бланш: Демонстрация? Колко хубаво!
Трихомонис: Готови ли сте всички? Това е финалът на пиесата. Всичко изглежда безнадеждно за роба. Останал е без всякакво упование в каквото и да било. Моли се. Давайте нататък!
Актьорът: О, Зевс всемогъщи! Ние сме едни объркани и безпомощни простосмъртни. Моля те, бъди милостив и промени живота ни! (Не се случва нищо.) Хей, Зевсе всевластний… О, върховний гръмовержеца!
Внезапно еква гръм, последван от ослепителна светкавица. По особено ефектен начин Зевс се спуска, мятайки величествено светкавици.
Бурситис: (в ролята на Зевс). Аз съм Зевс — Бог на боговете! Чудотворец и Създател на Вселената! Нося спасение за всички!
Дорис: Ех, ако Уестингхауз можеше да види това!
Трихомонис: Е, Хепатитис, какво е мнението ти?
Писателят: Харесва ми! По-хубаво е, отколкото очаквах. И драматично, и същевременно пищно. Ще спечеля фестивала! Вече се виждам като победител, толкова е духовно — религиозно! Виж, направо съм настръхнал, Дорис! (Сграбчва я.)
Дорис: Не сега.
Следва обща промяна на декора и на сценичното осветление.
Писателят: Трябва веднага да направя някои промени.
Трихомонис: Ще ти дам под наем моята машина за двайсет и шест и петдесет на час.
Писателят: (към Лоренцо). Би ли представил пиесата ми?
Лоренцо: Разбира се. Да започваме.
Всички излизат. Лоренцо гледа към публиката. Докато той говори, на сцената излиза гръцки хор и членовете му заемат места в дъното на амфитеатъра. В бели тоги, разбира се.
Лоренцо: Добър вечер и добре дошли на Атинския театрален фестивал! Ще присъствате на забележително представление — нова пиеса от Хепатитис от Родос, озаглавена „Робът“ (Аплодисменти.) В ролите: Диабетес като роба, Бурситис като Зевс, Бланш Дюбоа и Дорис Ливайн от Грейт Нек. (Аплодисменти.) Това представление е реализирано благодарение на помощта на ресторанта за агнешки специалитети „Грегъри“, който се намира точно срещу Партенона. Не се оглеждайте като Медуза със змии на главите си, когато търсите място за вечеря. Насочете се право към ресторант „Грегъри“. Напомням ви, че и Омир го е предпочитал, въпреки че е бил сляп.
Той излиза. Диабетес, който играе ролята на роба Фидипид, се появява заедно с друг гръцки роб, докато хорът подема песнопението си.
Хорът: Насам, о, гърци, за да чуете изпълнената и с мъдрост, и със страст история на Фидипид, влязла вовеки в съкровищницата на гръцките славни сказания!
Диабетес: Въпросът ми е — какво ще правим с толкова голям кон?
Приятел: Ама те искат да ни го дадат ей така, без пари, аванта.
Диабетес: И какво? На кого му е потрябвал? Просто един голям дървен кон… Какво, по дяволите, ще правиш с него? Дори не е и хубав. Чуй ме хубаво, Кратинус: като гръцки държавник никога нямам вяра в троянците. Не виждаш ли, че не познават отмора, нямат почивен ден?
Приятелят: Чу ли за циклопа? Бил получил инфекция на окото си.
Страничен глас: Фидипид! Къде ли се запиля този роб?
Диабетес: Идвам, господарю!
Господарят: (влиза). Фидипид, къде си? Има работа за вършене. Време е лозето да бъде обрано, колесницата ми се нуждае от поправка, трябва да се донесе вода от кладенеца, а ти се размотаваш!
Диабетес: Съвсем не, господарю, просто водех политически разговор.
Господарят: Роб да води разговор за политика? Ха, ха!
Хорът: Ха, ха… Няма що!
Диабетес: Съжалявам, господарю.
Господарят: Тръгвайте с новата юдейска робиня да изчистите къщата. Очаквам гости. После продължете с другите задачи.
Диабетес: Нова юдейка?
Господарят: Да, Дорис Ливайн.
Дорис: Викаш ли ме, господарю?
Господарят: Тръгвайте да чистите! И по-чевръсто!
Хорът: Злочестият Фидипид! Да е роб! И като всички роби едно стремление да има само!
Диабетес: Да бъда по-висок.
Хорът: Да бъдеш свободен.
Диабетес: Не желая да бъда свободен.
Хорът: Не ли?
Диабетес: Предпочитам да съм в това си положение. Така знам какво се очаква да върша. Грижат се за мен. Не ми се налага да правя какъвто и да е избор. Роден съм роб и ще си умра роб. Не страдам от съмнения по въпроса.
Хорът: Уви, уви…
Диабетес: Какво ли знаете вие, хористчета такива! (Той целува Дорис, тя се дърпа.)
Дорис: Недей!
Диабетес: Защо не? Дорис, сърцето ми е преизпълнено с любов не по-малко, отколкото вие, юдеите, сте пълни с поговорки. Имам нещо за теб.
Дорис: Няма да стане.
Диабетес: Защо не?
Дорис: Защото на теб ти харесва да бъдеш роб, а на мен ми е додеяло. Искам си свободата. Искам да пътувам, да пиша книги, да живея в Париж, а може би бих започнала да издавам женско списание.
Диабетес: Какъв е този въпрос със свободата? Та тя е опасна. Далеч по-безопасно е човек да си знае мястото. Не виждаш ли, мила: държавното управление минава от едни ръце в други, политическите водачи се взаимоубиват, градовете периодично се плячкосват, затворите са пълни, има глад, има войни. И кои са жертвите на всичко това? Ами свободните хора. А ние живеем в безопасност и сигурност, защото независимо кои са на власт, те се нуждаят от някого, който да върши черната работа.
Отново я сграбчва.
Дорис: Недей. Докато съм робиня, не бих могла да изпитам радост от секса.
Диабетес: Но поне можеш да се преструваш, нали?
Дорис: О, я стига!
Хорът: И ето че един ден орисниците се намесват.
На сцената се появяват орисниците — мъж и жена, облечени като американски туристи в пъстроцветни хавайски ризи. От врата на мъжа (Боб) виси фотоапарат.
Боб: Здравейте. Ние сме орисниците — Боб и Уенди Парки. Търсим някого, който да отнесе спешно послание на царя.
Диабетес: На царя?
Боб: С това би направил голяма услуга на човечеството.
Диабетес: Тъй ли?
Уенди: Да, но това е опасна мисия и дори и да си роб, имаш правото да кажеш „не“.
Диабетес: Не.
Боб: Но пък ако се съгласиш, ще получиш възможност да видиш двореца в цялото му великолепие.
Уенди: И наградата ще бъде свободата ти.
Диабетес: Свободата ми? Ами с удоволствие бих ви помогнал, но съм сложил нещо за печене в огнището.
Дорис: Нека аз се заема с тази мисия.
Боб: Твърде е опасно за жена.
Диабетес: Тя е много добър бегач на дълги разстояния.
Дорис: Фидипиде, как може да отказваш подобно нещо?
Диабетес: Когато човек е страхливец, животът му е по-лек.
Уенди: Ние те умоляваме.
Боб: От това зависи съдбата на човечеството.
Уенди: Ние сме готови да разширим обсега на наградата: свобода за теб, а и за онзи, когото избереш.
Боб: Плюс комплект от шестнайсет сребърни подноса за ордьоври.
Дорис: Фидипиде, това е нашият шанс!
Хорът: Не се колебай, мижитурка такава!
Диабетес: Опасна мисия, последвана от лична свобода? Просто ми се гади!
Уенди: (подава му един плик). Занеси това послание на царя.
Диабетес: Защо не го занесете вие?
Боб: Заминаваме за Ню Йорк след броени часове.
Дорис: Фидипиде, ти каза, че ме обичаш…
Диабетес: Така е.
Хорът: Хайде, Фидипиде, пиесата върви към безизходица!
Диабетес: Решения, решения… (Телефонът иззвънява, той отива и вдига слушалката.) Ало?
Гласът на Уди: Ще занесеш ли на царя проклетото послание? Всички искаме да се измъкнем от тази ситуация!
Диабетес: (затваря телефона). Ще го занеса. Но само защото Уди иска това.
Хорът: (пеейки). Бедният професор Хигинс!…
Диабетес: Това е от друго представление, идиоти!
Дорис: Късмет, Фидипиде!
Уенди: Наистина ти е необходим.
Диабетес: Какво искате да кажете?
Дорис: След като станем свободни, ще се любим и може би чак тогава ще успея да изпитам удоволствие.
Хепатитис: (появява се на сцената). А нещо за изпроводяк?
Актьорът: Не знам, ти си писателят.
Дорис: Тръгвай!
Диабетес: Тръгвам!
Хорът: И тъй Фидипид пое на път с важно послание за цар Едип.
Диабетес: Цар Едип?
Хорът: Да.
Диабетес: Чувал съм, че той живее с майка си. Сценични ефекти: вятър и светкавици съпровождат първите стъпки на роба по пътя му.
Хорът: През дълбоки планини и високи долини…
Диабетес: През дълбоки планини и високи долини? Откъде взехме този хор?
Хорът: Винаги подвластен на добрата или злата воля на фуриите…
Диабетес: Фуриите са на вечеря с парките в китайския квартал в ресторанта на дебелия Хонг.
Хепатитис: (влиза). Ресторантът на Сам Ву е по-добър.
Диабетес: Той винаги е претъпкан и няма места.
Хорът: Не и ако се обадиш първо на Ли. Той ще ви намери място, но трябва да сложите нещичко в ръката му.
Хепатитис излиза.
Диабетес: (гордо). До вчера бях презрян роб, който никога не бе напускал имението на господаря си. А днес нося послание до самия цар. Пред взора ми се е ширнал светът. Скоро ще бъда свободен човек. Изведнъж пред мен се отварят възможности безчет. И именно поради това изпитвам непреодолимо желание да повърна. Ох…
Вятър.
Хорът: Дните стават седмици, седмиците — месеци, а Фидипид продължава пътят си нелек…
Диабетес: Няма ли да изключите най-сетне този шибан вентилатор?
Хорът: О, Фидипид, простосмъртен клети…
Диабетес: Изтощен, болен и отчаян съм. Не бих могъл да продължа. Крайниците ми треперят. (Хорът тананика „Диксиленд“ мелодия в бавен вариант.) Около себе си виждам умиращи хора, война и несрета; богатият на традиции Юг срещу индустриалния Север. Президентът Линкълн изпраща юнионистката армия да унищожи плантациите, докато все още натоварени с бали памук кораби плават по течението на реката… (Влиза Хепатитис и се вглежда в него.) Боже, Боже, не мога да прекося леда. Ето ги и генералите Борегард и Робърт Е. Лий… (Забелязва втренчения в него Хепатитис.) Аз… отнесен съм, отнесен в пустошта.
Хепатитис го сграбчва за врата и го изтегля настрана.
Хепатитис: Ела тук! Какво, правиш, да те вземат мътните?
Диабетес: Къде е този дворец? Вървя вече толкова време! Каква е тази пиеса? Къде е проклетият дворец? В Бенсънхърст?
Хепатитис: Ти си вече в двореца и спри да съсипваш пиесата ми! Стража! Ела и въведи ред!
Влиза едър страж.
Стражът: Кой си ти?
Диабетес: Фидипид.
Стражът: Какво те води в двореца?
Диабетес: В двореца? В двореца ли съм?
Стражът: Да. Това е царският дворец. Най-прекрасната сграда в цяла Гърция — цялата от мрамор.
Диабетес: Нося послание за царя.
Стражът: А, да, той те очаква.
Диабетес: Гърлото ми е пресъхнало, а и не съм ял от сума време.
Стражът: Ще известя царя.
Диабетес: Не би ли могъл да се намери някой сандвич с печено телешко?
Стражът: Ще се върна и с царя, и със сандвича. Какъв го искаш?
Диабетес: Среден.
Стражът: (изважда бележник и записва). Един среден. Полага ти се и гарнитура.
Диабетес: Каква имате?
Стражът: За днес моркови или пържени картофи.
Диабетес: Нека бъдат пържени картофи.
Стражът: Кафе?
Диабетес: Ако обичате. И една бисквитка към него, ако може. И не забравяйте царя!
Стражът: Добре.
Минава семейство Парки, правейки снимки.
Боб: Как ти се вижда дворецът?
Диабетес: Харесва ми.
Боб: (подава фотоапарата на жена си). Снимай ни заедно.
Тя ги снима.
Диабетес: Мислех, че се връщате в Ню Йорк.
Уенди: Знаеш колко променлива е съдбата.
Боб: Не можеш да се уповаваш на нея, трябва само да я приемаш спокойно.
Диабетес: (навежда се и помирисва цветето в ревера на Боб). Какво хубаво цвете!
Изведнъж от цветето бликва струйка вода право в окото му; семейство Парки се разсмиват.
Боб: Извинявай. Но не можах да се сдържа. (Подава му длан и Диабетес я стиска. Разтърсва го ток от шегаджийски зумер.)
Диабетес: Аааа!
Семейство Парки се отдалечават, смеейки се.
Уенди: Той обича да си прави шегички с хората.
Диабетес: Вие знаехте, че ще ми изиграе тези номера.
Хорът: Той си е майтапчия.
Диабетес: Защо не ме предупредихте?
Хорът: Не обичаме да се намесваме.
Диабетес: Не обичате да се намесвате? Знаете ли, че неотдавна една жена е била пребита до смърт, а през това време шестнайсет души са стояли и гледали, без да се намесят?
Хорът: Четохме го в „Дейли Нюз“, а и го даваха по телевизията.
Диабетес: Ако някой бе имал смелостта да й се притече на помощ, може би днес тя щеше да е тук.
Една жена: (излиза на сцената със забит нож в гърдите й). Аз съм тук.
Диабетес: Е, все пак трябваше да пробутам тая история.
Жената: Както си четях вестник „Поуст“, шестима хулигани — наркомани — се нахвърлиха върху ми и ме проснаха на земята.
Хорът: Не са били шестима, а трима.
Жената: Няма значение, колко точно бяха. Имаха нож и искаха парите ми.
Диабетес: Трябваше да им ги дадете.
Жената: Така и направих. Но те продължиха да ме удрят.
Хорът: Това е то Ню Йорк. Даваш им парите си, а те продължават да те налагат!
Диабетес: Ню Йорк? Така е навсякъде. Веднъж вървяхме със Сократ в центъра на Атина, когато двама млади спартанци изскочиха иззад Акропола и поискаха всичките ни пари.
Жената: И какво стана?
Диабетес: Посредством проста логика Сократ им доказа, че злото произлиза от незнанието на истината.
Жената: И?
Диабетес: И те му разбиха носа.
Жената: Надявам се, че посланието, което носиш на царя, съдържа добри вести.
Диабетес: Най-искрено му го пожелавам.
Жената: Пожелай си го и на себе си.
Диабетес: Защо да го пожелая и на себе си? Какво искаш да кажеш?
Хорът: (насмешливо). Ха-ха-ха! Сценичното осветление става злокобно.
Диабетес: Осветлението се променя… Какво е това? Какво се случва, ако вестите са лоши?
Жената: В древността, когато вестоносец донасял добри вести на царя, той го възнаграждавал. Но ако били лоши…
Диабетес: Не, не ми казвай!
Жената: … тогава царят нареждал да умъртвят вестоносеца.
Диабетес: Ние в древността ли сме?
Жената: А ти как мислиш?
Диабетес: Разбирам. Хепатитис!
Жената: Ако все пак се случело царят да е в милозливо настроение, вестоносецът се разминавал само с отрязване на главата.
Диабетес: Милозливо отрязване на главата?
Хорът: Но ако вестите били твърде лоши…
Жената: Тогава опичали вестоносеца жив…
Хорът: На слаб огън.
Диабетес: Тъй като не си спомням да са ме пекли на слаб огън, не мога да зная дали ще ми хареса или не.
Хорът: Повярвай ни — няма да ти хареса.
Диабетес: Къде е Дорис Ливайн? Ах, ако ми падне в ръчичките тази юдейска робиня от Грейт Нек…
Жената: Тя не може да ти помогне, защото е далеч от тук.
Диабетес: Дорис! Къде си, по дяволите?
Дорис: (обажда се от залата). Какво искаш?
Диабетес: Какво правиш там?
Дорис: Пиесата ме отегчи.
Диабетес: Как така пиесата те била отегчила? Връщай се тук! Загазих заради теб!
Дорис: (качва се обратно на сцената). Съжалявам Фидипиде. Как можех да знам какво е ставало в древността? Учила съм само философия.
Диабетес: Ако вестите са лоши, ще умра!
Дорис: Чух какво каза жената.
Диабетес: Това ли е твоето схващане за свободата?
Дорис: Печелиш или губиш.
Диабетес: Печелиш или губиш? На това ли ви учат в бруклинския колеж?
Дорис: Хей, спри да се заяждаш с мен!
Диабетес: Ако вестите са лоши, свършено е с мен. Чакай малко! Вестите! Ей сега ще видя! (Бърка се, изважда плика, а от него — посланието. Чете.) Като най-добър поддържащ актьор победителят е… (Казва името на актьора в ролята на Хепатитис.)
Хепатитис: (внезапно се появява). С радост приемам тази награда и благодаря на Дейвид Мерик!…
Актьорът: Махни се! По погрешка съм извадил друго! (Изважда плика с вестите.)
Жената: Побързай! Царят идва!
Диабетес: Вижте дали носи сандвича ми.
Дорис: Побързай, Фидипиде!
Диабетес: (разтваря листа и чете). Вестта се състои от една-единствена дума!
Дорис: Да?
Диабетес: Откъде знаеш?
Дорис: Какво зная?
Диабетес: Това, че вестта гласи само „Да“.
Хорът: Дали е лошо туй или пък добро?
Диабетес: Това би трябвало да означава нещо утвърдително, а оттам и положително.
Дорис: Ами ако въпросът е бил: „Пипнала ли е царицата гонорея?“
Диабетес: И подобно предположение не е за отхвърляне.
Хорът: Негово величество царят! Фанфари, величествена поява на царя.
Диабетес: Ваше величество, има ли царицата гонорея?
Царят: Кой поръча този сандвич с телешко?
Диабетес: Аз, ваше величество. А това моркови ли са? Защото поисках пържени картофи.
Царят: Свършили сме пържените картофи.
Диабетес: Тогава задръжте си сандвича. Ще отида да потърся каквото ми трябва, оттатък улицата.
Хорът: Вест, вест! Той носи вест!
Царят: Жалък робе, нима имаш вест за мен?
Диабетес: Жалък царю, тоест… искам да кажа… всъщност да.
Царят: Добре.
Диабетес: Но кажете ми първо въпроса, на който отговаря това послание.
Царят: Първо вестта.
Диабетес: Не, първо въпроса.
Царят: Не, ти си пръв.
Диабетес: Не, вие.
Хорът: Нека Фидипид е пръв. Заповядай му, царю, по волята си царствена!
Царят: Вярно. Все пак аз съм царят. И така: какво гласи вестта?
Стражът изважда меча си.
Диабетес: Състои се само от една дума, ваше величество.
Царят: От една дума?
Диабетес: Странно, но факт.
Царят: Еднословен отговор на моя въпрос на въпросите, а именно: има ли Бог?
Диабетес: Това ли е въпросът?
Царят: Това е единственият въпрос.
Диабетес: (поглежда облекчено към Дорис). Тогава с гордост ви връчвам посланието. Отговорът е „Да“.
Царят: Да?
Диабетес: Да.
Хорът: Да.
Дорис: Да.
Диабетес: Твой ред е.
Жена: (говори с дефект — произнася „г“ вместо „д“). Га. (Диабетес й хвърля раздразнен поглед.)
Дорис: Нали е прекрасно?
Диабетес: (към царя). Зная, че сега вече мислите как да възнаградите верния си вестоносец. Ще ви улесня — връщането на свободата ни е повече от достатъчно. От друга страна, ако настоявате да проявите признателността си, мисля, че някой и друг скъпоценен камък ще свърши добра работа…
Царят: (замислено). Ако има Бог, това означава, че със сигурност ще бъда съден за греховете ми.
Диабетес: Моля?
Царят: Ще бъда съден за всичките ми грехове и престъпления. А те са много и ужасни. Обречен съм. Донесената вест ми предрича проклятие във вечността.
Диабетес: „Да“ ли казах? Всъщност исках да кажа „Не“.
Стражът: (взема плика и прочита посланието). Тук пише „Да“, ваше величество.
Царят: Това е възможно най-лошата вест.
Диабетес: (падайки на колене пред него). Царю, не нося никаква вина! Аз съм само един клет вестоносец, а не автор на вестта. Само я предавам. Така, както са предали и гонореята на нейно величество!
Царят: Ще бъдеш разчекнат между диви коне!
Диабетес: Знаех си, че ще проявите разбиране!
Дорис: Но той е само вестоносец. Не би трябвало да го разчекнете между диви коне. В такива случаи обикновено прибягвате до бавно изпичане на слаб огън.
Царят: Това би било твърде милостиво за този боклук!
Диабетес: Когато гадателят на времето предскаже дъжд, убивате ли го?
Царят: Да.
Диабетес: Разбирам. Значи си имам работа с шизофреник.
Царят: Задръжте го! Стражът изпълнява заповедта.
Диабетес: Чакайте, ваше величество, да кажа една дума в своя защита!
Царят: Да?
Диабетес: Това е само театрална пиеса.
Царят: Така казват всички. Дайте ми меч, че да се изкефя да го убия собственоръчно.
Дорис: Ох, не! Защо ли се забърках във всичко това?
Хорът: Не се тревожи, млада си; ще си намериш някого другиго.
Дорис: Което е право, право си е.
Царят: (вдига меча). Умри!
Диабетес: О, Зевсе, Бог на боговете, ела сред светкавици и гръм и ме спаси! (Всички се оглеждат. Не се случва нищо.) Ох, Зевсе! Ооо Зевсе!!!
Царят: А сега — умри!
Диабетес: Абе къде се е дянал тоя Зевс?
Хепатитис: (появява се на сцената и гледа нагоре). Ей, какво стана с машината! Давайте я долу!
Трихомонис: (влиза от другата страна). Заклещи се!
Диабетес: О, всемогъщи Зевсе!
Хорът: Участ обща е туй на мнозина!
Жената с ножа: Не мога да стоя и да гледам как го бъхтят и колят, както стана с мен наскоро!
Царят: Дръжте я!
Стражът я сграбчва, удря я и я промушва с кинжал.
Жената: Това ми е за втори път тази седмица! Копеле!
Диабетес: О, велики Зевсе, Господи, помогни ми! Светлинни и звукови ефекти. Зевс е спуснат тромаво и се полюшва по странен начин, докато не става ясно, че подемните въжета са го удушили. Всички гледат втрещено.
Трихомонис: Нещо не е наред с платформата! Блокирала е!
Хорът: Най-сетне дочакахме пришествието Господне!
Да, но Бог изглежда мъртъв.
Диабетес: Господи, Господи, добре ли си? Има ли лекар тук?
Доктор: (от публиката). Аз съм лекар.
Трихомонис: Машинката се прецака!
Хепатитис: Псст! Махни се! Разваляш пиесата!
Диабетес: Бог е мъртъв!
Лекарят: Има ли здравна осигуровка?
Трихомонис: Някой е натиснал погрешен лост.
Дорис: Вратът му е счупен.
Царят: (в стремеж да продължи пиесата). Е, вестоносецо, видя ли какво стори? (Вдига меча, но Диабетес го сграбчва.)
Диабетес: (продължава да го държи). Ще взема това.
Царят: Ама какво правиш, хей?
Диабетес: Ще ме убиваш, а? Дорис, ела тук!
Царят: Фидипиде, какви ги вършиш?
Стражът: Хепатитис, той съсипва финала!
Хорът: Що за приумица, Фидипиде? Царят трябва да те убие!
Диабетес: Кой го е казал? Къде е написано? Не, предпочитам аз да убия царя. (Опитва се да наръга царя, но мечът се оказва фалшив.)
Царят: Остави ме на мира… Този е луд… Спри! Гъдел ме е!
Лекарят: (проверява пулса на тялото на Бог). Мъртъв е. Най-добре е да го изнесем.
Хорът: Не искаме да имаме нищо общо с това. (Членовете му напускат сцената, отнасяйки Бог.)
Диабетес: Робът решава да бъде герой! (Мушка стража, но мечът си е все така фалшив.)
Стражът: Какво правиш, дявол да го вземе?
Дорис: Обичам те, Фидипиде! (Той я целува.) Моля те, сега не съм в настроение за това.
Хепатитис: Пиесата ми… Пиесата ми! (към хора.) Къде отивате?
Царят: Ще се обадя на агента си Сол Мишкин от „Уилям Морис“. Той знае какво да направи.
Хепатитис: Но това е много сериозна пиеса с послание! Ако се провали, посланието никога не ще стигне до хората.
Жената: Театърът е за развлечение. Една стара поговорка гласи: Ако искаш да изпратиш послание, обърни се към „Уестърн Юниън“.
Разносвач от „Уестърн Юниън“: (влиза с велосипед). Нося телеграма до публиката! В нея е посланието на пиесата. (Слиза от велосипеда и запява.) Честит рожден ден! Честит рожден ден!
Хепатитис: Нещо си се объркал.
Разносвачът: (зачита се в телеграмата). Извинявам се. А, ето я: „Бог е мъртъв. Точка. Оставени сте на собствената си воля“. Подписана е от Билярдна компания „Московиц“.
Диабетес: Разбира се, всичко е възможно. Сега аз съм героят.
Дорис: А аз съм сигурна, че ще получа оргазъм. Знам го.
Разносвачът: (продължава да чете). Дорис Ливайн може най-сетне да получи оргазъм. Точка. Ако желае това. Точка. (Той я сграбчва.)
Дорис: Спри!
Иззад кулисите излиза мъж с възгруба външност.
Стенли: Стела! Стела!
Хепатитис: Вече няма действителност! Абсолютно никаква!
На сцената връхлетява Граучо Маркс, гонейки Бланш. В публиката се изправя един мъж.
Мъжът: Щом като всичко е възможно, аз си отивам вкъщи, във Форест Хилс! Омръзна ми да работя на Уолстрийт. „Лонг Айланд Експресуей“ ме отвращава! (Награбва една жена от публиката, може и суфльорката. Разкъсва й блузата, запретва й полата.)
Хепатитис: Пиесата ми…
Персонажите напускат сцената, оставяйки сами автора и актьора — Хепатитис и Диабетес.
Хепатитис: Пиесата ми…
Диабетес: А иначе беше хубава пиеса. Единственото, от което се нуждаеше, беше финал.
Хепатитис: Но какъв е смисълът?
Диабетес: Никакъв. Просто никакъв…
Хепатитис: Какво?
Диабетес: Безсмислие. Празнота.
Хепатитис: Краят.
Диабетес: Разбира се. Какво обсъждаме? Обсъждаме края.
Хепатитис: Ние винаги обсъждаме края.
Диабетес: Защото е безнадежден.
Хепатитис: Признавам, че е незадоволителен.
Диабетес: Незадоволителен? Дори не е правдоподобен.
Светлините започват да изгасват.
Диабетес: Номерът е писането на една пиеса да започне от края. Стъпи на здрав и убедителен край и после пиши отзад напред.
Хепатитис: Опитах това. Получи се пиеса без начало.
Диабетес: Това е абсурдно.
Хепатитис: Абсурдно? Какво е абсурдно?
Тъмтта.
Драги Тео,
Няма ли най-сетне животът да се отнася, както трябва, с мене? Отчаянието ме съсипва! Главата ми се пръска. Госпожа Сол Швимер предявява срещу мен иск, защото съм й направил моста така, както го чувствам, а не както подхожда на нелепата й уста! Не мога да работя по поръчка като най-обикновен занаятчия! Реших мостът й да бъде внушителен и сводест, с необуздани и възпламеняващи зъби, щръкнали във всички посоки като огнени пламъци! А тя се разстройва, защото мостът не се помествал в устата й! Глупава еснафка, идва ми направо да я смажа! Опитах се да натикам моста насила, но той стърчи като блеснал полилей. Независимо от всичко аз го намирам за прекрасен. Твърди, че не можела да дъвче! Какво ме интересува дали може да дъвче! Тео, не мога повече така! Помолих Сезан да работим в общ кабинет. Той обаче е стар и отпаднал, не е в състояние да държи инструментите и те трябва да се завързват за китките му. Тогава пък не може да работи прецизно и като ги пъхне веднъж в устата на пациента, му избива зъбите, вместо да ги поправя. Как да постъпя?
Драги Тео,
Тази седмица направих няколко зъбни рентгенови снимки, които смятам за много сполучливи. Дега ги видя и ги разкритикува. Заяви, че са слаби в композиционно отношение. Всички кариеси били струпани в долния ляв ъгъл. Обясних му, че такава е устата на госпожа Слоткин, но той не пожела дори да ме изслуша. Каза, че рамките не му харесвали — махагонът стоял тромаво. След като си отиде, накъсах снимките на парченца. Не ми стигаше тази история, ами се заех да оправям корена на един от зъбите на госпожа Уилма Зардис, но по средата на работата паднах духом. Внезапно осъзнах, че каналът в корена не е това, което ми се работи! Лицето ми пламна, главата ми се замая. Избягах от кабинета, където можех да дишам на воля! За няколко дни изгубих съзнание и се свестих на морския бряг. Когато се върнах, тя продължаваше да седи на зъболекарския стол. Завърших работата си по задължение, но нямах сили да я подпиша.
Драги Тео,
Отново съм без средства. Зная какъв товар съм за тебе, но към кого друг да се обърна? Необходими са ми пари за материали! Сега използвам почти изключително зъбни копринени нишки, импровизирам в процеса на работата и резултатите са вълнуващи. Боже Господи! Дори за новокаин нямам пукната пара! Днес вадих зъб и се наложи да упоя пациента, като му четох цитати от Драйзер. Помощ!
Драги Тео,
Реших да работя в един кабинет с Гоген. Чудесен зъболекар е, специалист по мостове, а по всичко личи, че и той ме харесва. Похвали много работата ми с господин Джей Грийнглас. Ако си спомняш, бях пломбирал долния му седми зъб, но после презрях пломбата и се опитах да я извадя. Грийнглас решително възрази, та се стигна до съд. Постави се законният въпрос за собствеността на пломбата и по съвета на адвоката ми го осъдих за целия зъб, а после се разбрахме само за пломбата. И представи си, някой я е зърнал в един от ъглите на кабинета ми и иска да я изложа! Говори се дори и за ретроспективна изложба!
Драги Тео,
Струва ми се, че работата в един кабинет с Гоген е грешка. Той е обременен човек. Много пие. Направих му бележка за това, а той се разбесня и смъкна от стената зъболекарската ми диплома. Когато се успокои, го убедих да се опита да пломбира зъби на открито и започнахме да работим на една поляна, заобиколени отвсякъде от зелени и златисти тонове. Той поставя коронки на госпожица Анджела Тонейто, а аз правя временна пломба на господин Луи Кофман. И така, работим на открито! Редици ослепително бели зъби на слънчевата светлина! След това излезе вятър и отнесе перуката на господин Кофман в храстите. Той се спусна след нея и събори инструментите на Гоген. Гоген изкара мен виновен за това и посегна да ме удари, но блъсна по погрешка господин Кофман, който падна върху бързооборотната бормашина. Господин Кофман избръмча край мен и отмъкна госпожица Тонейто със себе си. Крайният резултат, Тео, е, че адвокатската фирма „Рифтин, Рифтин, Рифтин и Мелцер“ наложиха запор върху приходите ми. Изпрати каквото можеш.
Драги Тео,
Тулуз-Лотрек е най-тъжният човек на земята. Най-много от всичко мечтае да стане велик зъболекар, притежава истински талант, но е много нисък и не може да достигне устите на пациентите си, пък е твърде горд, за да се покачи на нещо. С ръце над главата си той пипа слепешком около устата им, а вчера, вместо да постави коронки на зъбите на госпожа Фирилсън, ги постави на брадата и. Междувременно старият ми приятел Моне отказва да работи с каква да е уста, освен ако не е много голяма, а винаги мрачният Сера разработи метод за почистване на зъбите един по един, докато ги оформи в така наречената от него завършена свежа уста. Методът му е солиден в архитектурно отношение, но може ли да се нарече това зъболекарска работа?
Драги Тео,
Влюбен съм. Миналата седмица за профилактичен преглед дойде Клер Мемлинг. Бях й изпратил пощенска картичка, в която й писах, че са изминали шест месеца от последното почистване на зъбите й, макар да бяха изминали само четири дни! Тео, тази жена ме подлудява! Обезумях от желание! Ах, каква захапка! През живота си не съм виждал подобна захапка! Зъбите и съвпадат идеално! Не като на госпожа Иткин, чиито долни зъби стърчат с около три сантиметра пред горните и й придават вид на върколак! Не, не! Зъбите на Клер са чудесни! В такива случаи се убеждавам, че има Бог! И все пак тя не е съвършена. Не дотолкова, че да бъде безинтересна. Между долния девети и единайсети зъб има празно място. Десетия зъб изгубила в следпубертетната си възраст. Внезапно и без предупреждение зъбът развил кариес. Извадили го много лесно (всъщност той паднал, както си разговаряла) и на негово място така и не поставили нов. „Нищо не може да замени долния десети зъб, ми каза тя. Той бе за мен много повече от зъб, той бе моят живот“. Избягвали да споменават зъба и аз смятам, че тя разговаря с мен по този въпрос само защото ми има доверие. О, Тео, обичам я! Днес, като надничах в устата й, се почувствах отново млад и плах студент по стоматология и започнах да изпускам вътре тампони и огледалца. После я прегърнах и й показах как е правилно да си мие зъбите с четка. Сладкото малко глупаче бе навикнало да държи четката неподвижно и да движи глава наляво и надясно. Следващия вторник ще я упоя и ще я помоля да ми стане жена.
Драги Тео,
Отново се скарахме с Гоген и той замина за Таити! Обезпокоих го точно когато вадеше зъб. Опрял коляно о гърдите на господин Нат Фелдман, той бе хванал с клещи горния му десен кътник. В момента се водеше обичайната схватка между зъболекар и пациент и аз имах неблагоразумието да вляза точно тогава и да попитам Гоген дали е виждал филцовата ми шапка. Вниманието на Гоген бе отвлечено и той отслаби хватката си, а Фелдман се възползва от това, скочи от стола и хукна от кабинета. Гоген побесня! Той ме сграбчи, натика главата ми под рентгеновия апарат и ме държа така цели десет минути. В продължение на няколко часа след това не можех да мигам едновременно с двата си клепача. Сега съм самотен.
Драги Тео,
Всичко е изгубено! Днес е денят, в който замислях да направя предложение за женитба на Клер, и се чувствах малко напрегнат. Тя изглеждаше великолепно в бялата си муселинова рокля, сламена шапка и оголени венци. Когато седна на зъболекарския стол и сложих смукателната сонда в устата й, сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Опитах се да бъда романтичен. Намалих светлината и насочих разговора към весели неща. И двамата поехме малко газ за упойка. Когато настъпи подходящият момент, аз я погледнах право в очите и казах: „Моля, изплакнете се“. А тя се разсмя! Да, Тео! Тя ми се изсмя и после се разгневи. „Смятате ли, че мога да се плакна за човек като вас? Що за шега?“, обърна се тя към мен. „Но, моля ви, не ме разбрахте“, отвърнах аз. „Много добре разбирам! Не мога да се плакна с никого освен с дипломиран специалист по зъбни протези! Как сте допуснали, че ще се плакна тука! Махнете се от очите ми!“ След като изрече тези думи, тя се разхлипа и избяга. Тео! Иска ми се да умра! Гледам лицето си в огледалото и ми иде да го размажа! Да го размажа! Надявам се, че ти си добре.
Драги Тео,
Да, истина е. Ухото, което се продава в магазина за редки предмети на братя Флайшман, е мое. Разбирам, че бе глупаво да го правя, но миналата неделя ми се прииска да изпратя подарък на Клер за рождения й ден, а всички магазини бяха затворени. Е, както и да е. Понякога съжалявам, че не послушах съвета на баща ми и не станах художник. Не е толкова вълнуващо, но художникът поне води нормален живот.