Марсел Еме
Червените и сините приказки на игривия котарак

Людмила Стефанова
Приказки за „деца от четири до седемдесет и пет години“

Млади читателю,

Седемте „Сини и червени приказки на игривия котарак“, които издателство „Отечество“ предлага, са най-хубавите измежду седемнадесетте приказки, написани и издадени в Париж през 1939, 1950 и 1958, а по-късно включени в две отделни томчета — първото със сини, второто — с червени приказки. Автор на тези толкова „цветни“ разказчета е известният френски писател Марсел Еме, роден в началото на XX век и починал през 1968 година.

Синият цвят, както се знае, е цветът на мира, на спокойното щастие и на мечтите, а червеният — на буйната радост, на смелата дързост, на кипящата енергия и жизнелюбието. Но бихме могли да кажем, че всички приказки на Марсел Еме са синьо-червени, защото във всяка от тях са примесени и радостта, и мечтите, и стремежът към щастие, и дръзко непослушание, и смях, и сълзи, които за щастие много бързо изсъхват и се забравят.

За разлика от повечето приказки, които познаваме, тук няма да срещнем феи и магьосници, нито пък джуджета и великани. Вълшебната пръчица, която извършва чудеса, в случая е просто и само лекото и остроумно перо на писателя-разказвач. Чрез перото си той превръща например малката бяла кокошчица в слон, чрез него симпатичният котарак Алфонс добива чудодейната сила да докарва дъжд или суша животните започват да решават трудната задача по аритметика, а прасето, след големи самоизтезания почти… „заприличва“ по изящество и красота на пауна. Перото на писателя или, иначе казано, умението му да ни говори за прости, обикновени чудеса ни кара да вярваме във възможността вълкът да стане добър приятел на децата, стига само да не се иска от него отново да се върне в ролята си на „вълк“; то ни позволява да приемем като истина силата, която се крие в рисунките на децата: тези рисунки променят всичко, което е нарисувано, и самите модели — магарето, петелът, воловете, скакалецът — заприличват изцяло на портретите от блокчетата и започват да действуват съответно на новия си образ.

Действието във всички синьо-червени приказки става в селска ферма, в една планинска област във Франция, недалеч от границата с Швейцария. Всичко се развива на фона на ежедневните грижи, свързани с работата на полето, на нивата, в гората, в градината и в къщи. Но тези грижи са предимно грижи на родителите, а за същинските герои на приказките — малките русокоси момиченца Делфин и Маринет и техните верни приятели — животните от фермата и животните от близката гора, остават игрите, забавленията и лудориите.

Не се учудваме, че главната роля се пада на децата и на животните и че родителите и изобщо възрастните са оставени на заден план. Но преди да говорим за тези два свята, толкова различни помежду си, но наред с това допиращи се в някои отношения, нека си отговорим на въпроса: защо именно на село, и защо с тези малки герои писателят сплита своите забавни истории? Защо с такава нежност той говори за гората и дърветата, за птиците и животните, за дъжда и слънцето, за малките грижи и големи радости на две селски момиченца? Отговорът няма да ни затрудни: писателят Марсел Емее прекарал цялото си детство точно в такова селце в областта Франш-Конте. Баща му е бил ковач, дядо му е имал тухларна работилница, а чичо му — мелница. Ковачница, тухларница и мелница — наистина какви богати впечатления могат те да оставят в душата на едно малко момче — срещи с работници и селяни, разговори, песни, тежък труд, но и радост от човешкото общуване, прости, но дълбоко искрени и честни хора. И ако към това прибавим спомените от безкрайните летни дни, прекарани на селското пасбище, от дългите вечери пред къщи, от спокойните нощи, несмущавани от познатия и обичан лай на кучетата, ще си обясним предпочитанията на писателя към тези герои, към тази обстановка и атмосфера, към този свят на щастлив труд, на взаимно доверие и обич.

Радостта, доверието и обичта най-пълно са предадени чрез чудесните отношения на децата с животните: те си говорят, разбират се в игрите, в непослушанието, в лудориите. Изграждат си свят, в който цари убеждението, че всеки трябва да помага на другия в името на голямото приятелство. Че когато е необходимо, трябва да се правят жертви, да се поемат рискове, дори ако се налага да загинеш, както прави това старият лебед от приказката „Лебедите“, за да спасиш от наказание тези, които обичаш. Този мълчалив договор между момиченцата и животните, този неписан пакт за вечно приятелство и постоянно съдействие е всъщност израз на мечтите на всички деца: мечти за щастие, за радостно съществуване, и то в пълно съгласие с всичко живо на света. А най-сигурната връзка със света за децата си остават животните от най-близкото обкръжение. Но нека добавим, че животните от приказките на Марсел Еме не са стилизираните, типизираните животни от познатите басни и разказчета. Тук те са различни, всяко от тях си има своя физиономия, свой характер, капризи, настроения и, разбира се, мнение по всички въпроси. С други думи, тези животни не са играчки за децата, а по-скоро техни пълноценни и интересни другари. Тези животни от фермата не са някакви фантастични чудовища, те са също така деца, които споделят мечтите на Делфин и Маринет за щастие и радост, желанията им да правят добри дела и малки чудеса. И понеже всичко е възможно в света на въображението, защо всички заедно да нямат магическата сила, от която толкова се нуждае всяко дете! И писателят Еме ни доказва, че героите му притежават тази сила, ние му вярваме!

Всяка синьо-червена приказка на Марсел Еме започва без родителите — те обикновено отсъствуват, или са в града, или на полето, или при добрия чичо Алфред. Всичко или почти всичко в приказките става извън тяхната воля и желание. Обикновено заръките им не се спазват, а забраните се нарушават. Децата често не им вярват и сами искат да се убедят дали вълкът например е толкова лош, магарето толкова глупаво, прасето толкова суетно и самовлюбено. Не означава ли това, че между света на децата и света на родителите има враждебност? Не мисля. Вярно е, че родителите често се сърдят, мърморят и се оплакват от лудориите на децата си, наказват ги и почти непрекъснато ги заплашват с наказание, нещо, което е по-лошо от самото наказание. Но в основата си тези родители са добри хора, обожават децата си, удивяват се на въображението на момиченцата и понякога дори сами влизат в играта. Как иначе ще си обясним разговора на родителите с котарака Алфонс и особено остротите, които си разменят, при което връх взема, разбира се, самият Алфонс. В случая котаракът ни става особено симпатичен, тъй като доказва, че никой не цени неговия нощен труд по тавана.

Наистина Марсел Еме подсказва, че понякога възрастните не разбират децата. Не са способни да разберат логиката, разсъжденията на малките. От това неразбиране идва понякога и недоверието на децата, което пък от своя страна ги кара понякога да лъжат. Но нека се съгласим с писателя, когато той ни показва, че децата възприемат по различен начин действителността, далеч от начина, по който я възприемат възрастните. Така например за децата и за животните от фермата и от гората няма нищо по-естествено да решат задачата, като преброят дърветата в гората, докато за учителката решението на задачата е свързано само и единствено с упражнение на таблицата за умножение; за родителите няма нищо по-важно от това, децата да не пресичат пътя и да си стоят в къщи, а за децата именно пресичането на пътя е начало на прекрасно приключение, което ще ги доведе до „срещата на изгубените деца“ и ще им открие един нов свят, богат на преживявания, доброта и саможертва. Можем ли да кажем, че авторът застава на страната на непослушанието? В известна степен — да, можем да кажем. Но наред с това трябва и да се запитаме: винаги ли забраните са доста добре премислени, винаги ли строгостта е най-доброто средство за насочване на децата и винаги ли родителите имат право? Може родителите да имат право, а може и да грешат, такова е мнението на Марсел Еме и ние като че ли ще се съгласим с него.

И може би няма да сбъркаме, ако припомним, че сините и червени приказки са едновременно и за деца, и за възрастни и в такъв смисъл да изтълкуваме думите на самия писател, който казва: „Тези приказки са написани за деца на възраст от четири до седемдесет и пет години!“

Разбира се и друго тълкуване е възможно. А то е: всеки според своите разбирания, своя вкус и разсъдък може да прочете и прецени предлаганите приказки, да открие различни страни в тях, да отгатне другия им смисъл… и в историята за вълка, и в приказката за кутията с водни боички, и в тази за пауна и за лебедите…

Важното е едно: да четем внимателно тези приказки, да ги препрочетем, ако имаме време и след това дълго и дълго да мислим за това, което Марсел Еме ни е казал!

Котешката лапа

Вечерта, на връщане от полето, родителите видяха, че котето се мие върху стубела.

— Виж ти, котето си мие с лапата ухото — казаха те. — Значи утре пак ще вали.

И наистина на другия ден валя от сутринта до вечерта. Не можеше и да се помисли да се отиде на полето. Ядосани, че няма как да си покажат носа навън, родителите бяха в лошо настроение и доста се дразнеха от двете си дъщери. Делфин, по-голямата, и Маринет, по-светлокосата, играеха в кухнята на „хвърчи-хвърчи“, на ашици, на бесеница, на кукли и на „Вълчо, къде си“.

— Все играете — мърмореха родителите, — все се забавлявате. Такива големи момичета! Ще видите, че когато станат на десет години, пак ще играят. Вместо да седнат да шият нещо или да пишат на чичо си Алфред. Май това ще бъде много по-полезно.

Щом свършиха с момичетата, родителите се заловиха с котарака, който, седнал на прозореца, гледаше дъжда.

— Като оня там. И той не се презорва много през деня. А мишки колкото щеш — топуркат от мазето до тавана. Но господинът предпочита да го хранят за това, че не върши нищо. Така е по-лесно.

— Все ще намерите какво да кажете — отвърна котакът. — Денят е за да си поспиш и да се поразвлечеш. Нощем, като шаря по тавана, не вървите подир мен, за да ме хвалите.

— Добре, добре. Ти винаги си прав, няма що.

Надвечер дъждът продължаваше да вали и докато родителите бяха заети в обора, момичетата започнаха да се гонят около масата.

— Не бива да играете на това — каза им котаракът. — Ще стане така, че пак ще счупите нещо. И родителите ще викат.

— Ако те слушаме — отвърна Делфин, — значи никога на нищо да не играем.

— Ами да — съгласи се Маринет. — Според Алфонс (те бяха кръстили така котарака) трябва да си прекарваме времето в спане.

Алфонс не настоя повече и малките пак започнаха да се гонят. В средата на масата имаше една порцеланова чиния, която се намираше в къщата от сто години и родителите много държаха на нея. Както тичаха, Делфин и Маринет закачиха един от краката на масата и без да искат я повдигнаха. Порцелановата чиния бавно се плъзна, падна върху плочките и се пръсна на парчета. Котаракът, все тъй седнал до прозореца, дори не извърна глава. Децата вече не мислеха да тичат, а ушите им пламтяха.

— Алфонс, порцелановата чиния се счупи. Ами сега? Какво ще правим?

— Съберете парчетата и ги хвърлете в някоя яма. Може би родителите ви нищо няма да забележат. А, не, много е късно. Ето, че се връщат.

Като видяха парчетата от порцелановата чиния, бащата и майката толкова се разгневиха, че започнаха да подскачат като бълхи из кухнята.

— Нещастници! — викаха те. — Тази чиния принадлежи на рода ни от сто години! И вие я счупихте! Само за такива работи ви бива, чудовища такива! Но ще бъдете наказани. Никакви игри и ще карате на сух хляб!

Решили, че наказанието е много меко, родителите поразмислиха и като гледаха момичетата с жестока усмивка, пак подеха:

— Не, не на сух хляб. Но ако утре не вали… утре… Ха! Ха! Ха!… Утре ще отидете да видите леля Мелина.

Делфин и Маринет силно пребледняха и сключиха ръце, като гледаха умолително.

— Никакви молби не минават! Ако не вали, ще отидете при леля Мелина да й занесе бурканче сладко.

Леля Мелина беше една много стара и много зла жена с беззъба уста и косми по брадата. Когато децата отиваха да я видят в селото й, тя непрекъснато ги целуваше, което никак не беше приятно поради брадата й, а и тя се възползуваше, за да ги пощипне и да им дръпне косите. Доставяше й удоволствие да ги кара да ядат хляб и сирене, които оставяше да мухлясат, докато очакваше да я посетят. На всичко отгоре леля Мелина намираше, че двете й племеннички много приличат на нея, и все твърдеше, че до края на годината те просто ще бъдат същинско нейно копие, а тази мисъл ги ужасяваше.

— Горките деца — въздъхна котакът. — Заради една стара, вече нащърбена чиния! Доста сте строги.

— Ти какво се месиш? Но щом толкова ги защищаваш, може би си им помогнал да счупят чинията?

— О, не — извикаха децата, — Алфонс не се е откъсвал от прозореца.

— Тихо! Ах! Всички сте наистина еднакви! Все се поддържате взаимно. Вземи единия, удари другия! Коте, което по цял ден спи…

— Щом се държите по тоя начин, предпочитам да се махна — каза котаракът. — Маринет, отвори ми прозореца.

Маринет отвори прозореца и котето скочи на двора. Дъждът току-що беше престанал и лек ветрец разнасяше облаците.

— Небето се прояснява — забелязаха доволни родителите. — Утре времето ще е чудесно и ще отидете при леля Мелина. Просто късмет! Хайде, стига сте циврили. Няма да върнете чинията. По-добре идете да донесете дърва от сайванта.

В сайванта момичетата завариха котарака, настанил се върху куп дърва. Делфин през сълзи го гледаше как се мие.

— Алфонс! — извика тя с радостна усмивка, за изненада на сестра си.

— Какво, моето момиче?

— Сетих се нещо. Само да поискаш, ние няма да отидем при леля Мелина.

— Нищо по-хубаво от това. Но бедата е там, че каквото и да кажа на родителите ви, до нищо няма да доведе.

— Тъкмо си мислех, че ти няма да имаш нужда от мама и татко. Нали знаеш какво казаха? Ще отидем при леля Мелина, ако не вали.

— Е, и?

— Ами това, че трябва само да се миеш с лапа зад ухото. На сутринта ще вали и няма да отидем при леля Мелина.

— Ей, вярно — извика котето, — нямаше да се сетя. Наистина хубава идея.

И веднага започна да се мие зад ухото. Повече от петдесет пъти го потърка с лапа.

— Тази нощ можете да спите спокойно. Утре така ще вали, че и куче няма да можеш да вържеш навън.

Докато вечеряха, бащата и майката говореха все за леля Мелина. Дори вече бяха приготвили бурканче сладко за нея. Момичетата едвам се сдържаха да изглеждат сериозни и на няколко пъти, срещайки погледа на сестра си, Маринет, за да прикрие смеха си, се правеше, че се е задавила. Щом дойде време за лягане, родителите подадоха нос през прозореца.

— Нощта е от ясна по-ясна — казаха те. — Никога не сме виждали толкова звезди по небето. Утре ще бъде хубаво човек да е на път.

Но на следващия ден времето беше мрачно и още от сутринта започна да вали.

— Нищо — казаха родителите — дълго няма да трае. — И накараха момичетата да облекат празничните си дрехи и да вържат розови панделки на косите си. Но валя цялата сутрин и целият следобед, чак докато падна нощта. Трябваше да свалят празничните дрехи и розовите панделки. Въпреки това родителите продължаваха да бъдат в добро настроение.

— Нещата само се поотлагат. Ще отидете при леля Мелина утре. Времето започва да се прояснява. В разгара на май все пак би било твърде чудно да вали три дни поред.

Същата вечер, докато се миеше, котето пак прокара лапа зад ухото си и следващият ден беше дъждовен. Както и предишният, и дума не можеше да става да се изпратят децата при леля Мелина. Родителите започнаха да се ядосват. Не само че наказанието все се отлагаше поради лошото време, ами не можеха и да отидат на работа в полето. За нищо и никакво те се сърдеха на дъщерите си и им викаха, че само знаят да чупят чинии.

— Гостуването у леля Мелина ще ви се отрази добре — добавяха те. — При първия хубав ден още в ранни зори ще потеглите на път.

В един миг, когато гневът им стигна до краен предел, те се нахвърлиха върху котарака, единият с метла, другият с ритници, като го наричаха безделник и нехранимайко.

— О-хо-хо! — каза котаракът. — Вие сте били по-лоши, отколкото ви мислех. Набихте ме, без да има защо, но честна котешка дума, ще съжалявате.

Ако родителите не бяха предизвикали тази разправия, на котарака скоро щеше да му омръзне да разваля времето, защото обичаше да се катери по дърветата, да тича из полята и горите и намираше, че е прекалено да се осъжда на затворничество само и само за да спести на малките си приятелки неприятностите от едно гостуване при леля Мелина. Но споменът за ритниците и ударите с метла беше толкова жив, че вече нямаше нужда момичетата да го молят да се мие зад ухото. За него това се превърна в личен въпрос. Цели осем дни валя непрекъснато от сутрин до вечер. Бащата и майката, принудени да стоят в къщи и като виждаха как реколтата им изгнива, не преставаха да се гневят. Бяха забравили и порцелановата чиния, и гостуването при леля Мелина, но малко по малко взеха да гледат котарака накриво. Час по час провеждаха на нисък глас дълги съвещания, чиято тайна никой не можа да отгатне.

Един ден, рано сутринта (беше осмият ден откакто валеше), въпреки лошото време родителите взеха да се стягат да отидат на гарата, за да изпратят чували с картофи в града. Когато станаха, Делфин и Маринет ги завариха в кухнята да шият някаква торба. На масата имаше един камък, тежък най-малко три кила. На въпросите на децата те отговориха малко смутено, че към чувалите с картофи ще трябва да добавят още нещо. В този миг котаракът влезе в кухнята и учтиво поздрави всички.

— Алфонс — казаха му родителите, — край огнището те чака пълна купичка с прясно мляко.

— Благодаря ви, много сте мили — отвърна котаракът малко изненадан от тези добри обноски, от които беше отвикнал.

Докато лочеше млякото, родителите го хванаха — единият за предните, другият за задните лапи, и го напъхаха с главата напред в торбата, след като предварително бяха сложили в нея тежкия камък. Завързаха я с много здрав канап.

— Какво ви прихваща? — викаше котаракът, като се мяташе в торбата. — Загубили сте си ума, родители!

— Прихваща ни това, че вече не щем такъв котарак, който всяка вечер си мие ухото — отвърнаха родителите. — Стига дъжд. Щом толкова обичаш водата, мойто момче, ще имаш колкото си щеш вода. След пет минути ще се миеш на дъното на реката.

Делфин и Маринет започнаха да викат, че няма да ги оставят да хвърлят Алфонс в реката. Родителите отвръщаха, че нищо няма да им попречи да удавят едно мръсно животно, което само разваля времето. Алфонс мяукаше и се мяташе в затвора си като бесен. Маринет го целуваше през платното на торбата, а Делфин се молеше на колене да оставят котарака да си живее.

— Не, не и не! — отвръщаха майката и бащата със страшни гласове. — Никаква милост за лошите котки!

Изведнъж те се сетиха, че вече е почти осем часът и че ще закъснеят за гарата. Метнаха набързо пелерините си, нахлупиха качулките и преди да излязат от кухнята, казаха на децата:

— Нямаме време да отидем сега на реката. Това ще стане на обяд, като се върнем. А дотогава да не сте посмели да пипате торбата. Ако на обяд Алфонс не е вътре, веднага ще тръгнете за леля Мелина и ще стоите при нея шест месеца, а може и цял живот.

Родителите още не бяха излезли на пътя, а Делфин и Маринет вече развързваха торбата. Алфонс подаде глава през отвора и им каза:

— Момиченца, винаги съм мислел, че имате златни сърца. Но аз ще бъда едно много тъжно коте, ако, само и само за да спася кожата си, приема вие да отидете за шест месеца, а може и за повече при леля Мелина. На такава цена сто пъти предпочитам да бъда хвърлен в реката.

— Леля Мелина не е чак толкова лоша, колкото казват, и шест месеца ще минат бързо.

Но котаракът не искаше и да чуе, и за да покаже, че решението му е твърдо, отново пъхна глава в торбата. Докато Делфин се опитваше да го убеди, Маринет излезе на двора и отиде да се посъветва с патока, който цапаше в една локва под дъжда. Това беше един мъдър и много важен паток. Той скри глава под крилото си, за да размисли по-добре.

— Колкото и да си блъскам главата — каза накрая той, — не виждам начин да накарам Алфонс да излезе от торбата. Познавам го, той е инат. Ако насила го накараме да излезе, нищо няма да го спре да се яви пред родителите ви, като се върнат. Да оставим настрани, че напълно го оправдавам. Що се отнася до мене, нямаше да имам мира, ако по моя вина трябваше да слушате леля Мелина.

— Ами ние? Ще имаме ли мира, ако удавят Алфонс!

— Не, разбира се — отвърна патокът. — Трябва да се измисли нещо, за да оправим положението. Но колкото и да мисля, нищо не ми идва наум.

На Маринет й хрумна мисълта да се посъветва с животните от фермата, и за да не губи време, реши да ги вкара в кухнята. Конят, кучето, воловете, кравите, прасето и птиците насядаха по местата, които им сочеха момичетата. Поставен в центъра на образувалия се кръг, котаракът най-сетне склони да покаже глава от торбата, и патокът, който беше застанал до него, взе думата, за да разясни на животните положението. Когато той свърши, всеки започна мълчаливо да размишлява.

— Някой измисли ли нещо? — попита патокът.

— Аз — отвърна прасето. — Ето какво: когато родителите се върнат на обяд, аз ще поговоря с тях. Ще ги накарам да се засрамят, че са намислили толкова лошо нещо. Ще им обясня, че животът на животните е нещо свещено и че ще извършат страшно престъпление, ако хвърлят Алфонс в реката. Те сигурно ще ме разберат.

Патокът поклати с умиление глава, но никак не изглеждаше убеден. В съзнанието на родителите прасето беше отредено за качето за сланина и неговите доводи не можеха да имат голяма тежест.

— Друг да има някаква идея?

— Аз — обади се кучето. — Оставете ме само да го направя. Когато родителите тръгнат с торбата, ще ги хапя по прасците, докато не пуснат котака на свобода.

Идеята не беше лоша, но въпреки че се изкушаваха да я приемат, Делфин и Маринет не искаха родителите им да бъдат с изпохапани прасци.

— Впрочем — забеляза една крава, — кучето е прекалено послушно, за да се осмели да се опълчи срещу родителите.

— Така е — въздъхна кучето, — много съм послушно.

— Много по-просто ще бъде — каза един бял вол, — ако Алфонс излезе от торбата и на негово място сложим една цепеница.

Думите на вола бяха посрещнати с възторжена глъчка, но котаракът поклати глава.

— Невъзможно. Родителите ще забележат, че в торбата нищо не мърда, нито говори, нито диша и много бързо ще открият каква е работата.

Трябваше да признаят, че Алфонс е прав. Животните леко се обезсърчиха. Сред мълчанието, което последва, взе думата конят. Той беше стар, проскубан кон, едва се крепеше на краката си и родителите вече не го впрягаха. Говореха да го продадат в кланицата за конско месо.

— Не ми остава още много да живея — каза той. — Щом като дните ми са преброени, по-добре ще е да има някаква полза от тях. Алфонс е млад. Алфонс има пред себе си хубаво котешко бъдеще. Значи съвсем естествено е аз да заема неговото място в торбата.

Всички много се трогнаха от предложението на коня. Алфонс толкова се развълнува, че излезе от торбата и се отърка о краката му, като изви гръб.

— Ти си най-добрият приятел и най-благородното животно — каза той на стария кон. — Ако днес имам късмет да не ме удавят, никога не ще забравя жертвата, която искаше да направиш за мен. И ти благодаря от все сърце.

Делфин и Маринет започнаха да подсмърчат, а прасето, което също имаше добро сърце, избухна в плач. Котаракът изтри очите си с лапа и продължи:

— Жалко, че това, което ми предлагаш, не може да стане и съжалявам, защото бях готов да приема предложение, направено от такива приятелски чувства. Но аз се побирам точно в торбата и не може да става въпрос ти да заемеш мястото ми. Дори главата ти няма да влезе цялата.

На момичетата и на всички животни веднага стана ясно, че тази замяна е невъзможна. До Алфонс старият кон изглеждаше същински гигант. Един петел, който нямаше добри обноски, намери сравнението за смешно и си позволи гръмко да се изсмее.

— Тихо! — скара му се патокът. — На нас не ни е до смях и мислех, че сте разбрали това. Но вие сте само един гамен. Тъй че направете ни удоволствието да се махнете.

— Я го вижте тоя! — отвърна петелът. — Гледайте си работата! Аз бъркам ли ви се?

— Господи, колко е груб! — прошепна прасето.

— Вън! — започнаха да викат всички животни. — Вън, петльо! Вън, грубиянино! Вън!

С изчервен гребен петелът прекоси кухнята, освиркван от животните, и излезе, като се закле да си отмъсти.

Понеже валеше, той отиде да се подслони под сайванта. След няколко минути пристигна и Маринет и много грижливо избра от купчината дърва една цепеница.

— Навярно бих могъл да ти помогна да намериш това, което търсиш — с любезен глас предложи петелът.

— А… не! Търся цепеница с форма на… такова, с форма на…

— С форма на котак, нали? Но както казваше Алфонс, родителите ще видят, че цепеницата не мърда.

— Там е работата, че няма да видят — отвърна Маринет. — На патока му хрумна…

Тъй като в кухнята беше чула да казват, че трябва да се пази от петела и понеже се уплаши, че се е разбъбрила твърде много, Маринет млъкна и излезе от сайванта с избраната цепеница. Петелът видя как изтича под дъжда и влезе в кухнята. След малко излезе Делфин с котарака, отвори му вратата на хамбара и зачака на прага. Петелът се ококори и напразно се мъчеше да разбере какво става. От време на време Делфин отиваше до кухненския прозорец и с тревожен глас питаше колко е часът.

— Дванайсет без двайсет — отговори Маринет първия път. — Дванайсет без десет… Дванайсет без пет…

Котаракът не се показваше.

Всички животни с изключение на патока излязоха от кухнята и потърсиха подслон.

— Колко стана?

— Дванайсет. Всичко пропадна. Май че… Чуваш ли? Шум от кола… Ето, че нашите се връщат.

— Каквото ще да става — отговори Делфин. — Ще затворя Алфонс в хамбара. Най-сетне няма да умрем като прекараме шест месеца при леля Мелина.

Тя се присегна да затвори вратата, но Алфонс се появи на прага, стиснал със зъби една жива мишка. Колата на родителите, карана с всичка сила, се показа на пътя. Котаракът и Делфин хукнаха към кухнята. Маринет разтвори торбата, където вече беше сложила цепеницата, увита в парцали, за да не е толкова твърда. Алфонс пусна вътре мишката, която държеше за кожата на гърба и веднага завързаха торбата. Колата на родителите се спря в края на градината.

— Мишко — каза патокът, като се наведе над торбата, — котаракът беше така добър да те остави жива, но при едно условие. Чуваш ли ме?

— Да, чувам — отвърна тънко гласче.

— От тебе искаме само едно — да ходиш напред-назад по дървото, което сложихме заедно с теб в торбата, за да изглежда, че мърда.

— Лесна работа. Ами после?

— После ще дойдат едни хора, които ще вземат торбата, за да я хвърлят в реката.

— Да, но тогава…

— Никакво „но“. На дъното на торбата има малка дупчица. Ако е нужно, можеш да я разшириш и щом чуеш кучешки лай близо до себе си, ще се измъкнеш. Но никакво мърдане, преди кучето да излае, иначе то ще те убие. Ясно ли е? И най-вече, каквото и да става — нито звук, нито дума.

 

 

Колата на родителите влизаше в двора. Маринет скри Алфонс в сандъка и сложи торбата върху капака. Докато майката и бащата разпрягаха, патокът излезе от кухнята, а момичетата си разтъркаха очите, за да изглеждат зачервени.

— Какво лошо време — казаха родителите от вратата. — Пелерините ни подгизнаха от дъжда. Само като си помислим, че е заради това проклето животно!

— Ако не бях завързан в торбата, може би щеше да ми даде сърце да ви съжалявам.

Котаракът, сврян в сандъка, се намираше точно под торбата и гласът му, леко приглушен сякаш идваше от там. В затвора си мишката сновеше върху цепеницата и торбата мърдаше.

— Ние, родителите, нямаме нужда от съжаление. Май ти си в по-лошо положение. Пада ти се — казаха те.

— Е, е, родители, недейте така. Не сте чак толкова лоши, на каквито се правите. Само ме пуснете на свобода и съм готов да ви простя.

— Да ни простиш?! И таз хубава! Да не би от една седмица ние да разваляме времето?

— А, не — отвърна котаракът, — знам, че нямате такива способности. Но онзи ден кой ме натупа толкова несправедливо?! Вие, чудовища! Палачи! Безсърдечни хора!

— Ах ти, мръсно животно! — викнаха родителите. — Пък и обижда на всичко отгоре!

И толкова се ядосаха, че започнаха да удрят по торбата с дръжката на метлата. Ударите се сипеха по увитата в парцали цепеница, ужасената мишка подскачаше, а в същото време Алфонс надаваше жалостиви писъци.

— Стига ли ти толкова? Гледай пак да кажеш, че сме безсърдечни!

— Няма да говоря повече с вас — отвърна Алфонс. — Можете да си приказвате каквото си щете, дума няма да обеля на проклетии като вас.

— Твоя работа, мойто момче. Впрочем, време е да сложим край на тази история. Хайде, тръгваме за реката.

Родителите грабнаха торбата и въпреки виковете на момичетата излязоха от кухнята. Кучето ги чакаше вън на двора и тръгна след тях с унил вид, който малко ги смути.

Когато минаваха край сайванта, петелът им извика:

— И тъй, родители, отивате да давите горкия Алфонс? Но той сигурно вече е мъртъв. Не мърда, сякаш е от дърво.

— Напълно е възможно. Толкова много го бихме с метлата, че може и да не е жив.

И като изрекоха тези думи, родителите хвърлиха поглед към торбата, скрита под пелерината.

— Все пак това не му пречи да мърда.

— Вярно — отвърна петелът, — но гласът му не се чува, сякаш в торбата ви има парче дърво, а не котарак.

— Така е, той току-що ни каза, че дума няма да обели, дори и за да ни отговори.

Този път петелът не посмя вече да се съмнява в присъствието на котарака и му пожела добър път.

През това време Алфонс вече беше излязъл от сандъка и танцуваше с децата из кухнята. Като ги гледаше как лудуват, патокът не искаше да смущава радостта им, но продължи да се тревожи при мисълта, че родителите може би са открили подмяната.

— А сега — каза той, когато лудориите свършиха, — трябва да бъдете предпазливи. Не бива, като се върнат, родителите да заварят котарака в кухнята. Алфонс, време е да вървиш на тавана и помни, че никога не бива да слизаш през деня.

— Всяка вечер — каза Делфин — под сайванта ще намираш нещо за ядене и купичка с мляко.

— А през деня — обеща Маринет — ще се качваме на тавана да те виждаме.

— А пък аз ще идвам да ви виждам в стаята ви. Вечер, като си лягате, оставяйте прозореца открехнат.

Момичетата и патокът изпроводиха котарака до таванската врата. Те пристигнаха там едновременно с мишката, която след като се бе измъкнала от торбата, се прибираше на тавана си.

— Какво стана? — попита патокът.

— Цялата съм вир-вода — отговори мишката. — Това завръщане под дъжда нямаше край. И представете си, едва не се удавих. Кучето излая в последния миг, когато родителите бяха вече на брега. Малко остана да ме хвърлят с торбата във водата.

— Е, важното е, че всичко мина добре — каза патокът. — Но не се бавете. Хайде на тавана.

Като се върнаха, майката и бащата завариха момичетата да слагат масата и да пеят и просто се слисаха.

— Наистина, смъртта на горкия Алфонс, изглежда, не ви натъжава много. Нямаше нужда да викате толкова на тръгване. Все пак той заслужаваше да има по-верни приятели. Всъщност той беше едно чудесно животно и доста ще ни липсва.

— Много ни е мъчно — призна Маринет, — но мъртвият си е мъртъв и туйто. Какво можем да направим?

— В края на краищата той си заслужи това, което го сполетя — добави Делфин.

— Никак не ни харесват такива приказки — измърмориха родителите. — Вие сте безсърдечни деца. Ще ни се, о, как ни се ще да ви пратим да се поразходите до леля Мелина!

При тези думи всички седнаха на масата, но бащата и майката бяха толкова тъжни, че почти нищо не сложиха в уста, а момичетата ядяха като разпрани.

— Мъката не ви пресича апетита. Ако горкият Алфонс можеше да ни види, щеше да разбере кои са истинските му приятели.

Към края на обеда родителите не можеха повече да сдържат сълзите си и започнаха да хлипат в носните си кърпи.

— Хайде, родители — казаха децата, — хайде, малко повече твърдост. Не бива да се отпускате. Със сълзи няма да възкресите Алфонс. Разбира се, вие го напъхахте в торбата, претрепахте го от бой и го хвърлихте в реката, но си помислете, че е за доброто на всички ни, за да пекне отново слънцето над посевите. Бъдете благоразумни. Преди малко, като тръгвахте към реката, бяхте толкова решителни, толкова весели!

През целия ден родителите бяха тъжни, но на другата сутрин небето беше ясно, полето — залято от слънце — и те вече не мислеха за котарака си. През следващите дни все по-рядко се сещаха за него. Слънцето препичаше все по-жарко и от работата в полето не им оставаше време да съжаляват.

А що се отнася до момичетата, те нямаха нужда да мислят за Алфонс. Той почти не се отделяше от тях. Като използуваше отсъствието на родителите, от сутрин до вечер стоеше в двора и се криеше само когато се хранеха. През нощта отиваше в стаята на децата.

Една вечер, като се прибираха във фермата, петелът пресрещна родителите и им каза:

— Не знам дали не си въобразявам, но ми се стори, че видях Алфонс на двора.

— Този петел е глупак — измърмориха родителите и го отминаха.

Ала на другия ден петелът отново ги пресрещна.

— Ако не знаех, че Алфонс е на дъното на реката, щях да се закълна, че днес следобед го видях да играе с момичетата.

— Той все повече изкукуригва с този нещастен Алфонс — при тези думи родителите много внимателно заоглеждаха петела. И започнаха да си шепнат, като не го изпускаха из очи.

— Този петел няма капка мозък, но изглежда чудесно. Всеки ден го виждаме, а досега не сме забелязали това. Станал е точно какъвто трябва и няма смисъл повече да го храним.

На другия ден призори, тъкмо когато петелът се канеше отново да заговори за Алфонс, те го заклаха. Свариха го в тенджерата и всички останаха много доволни от яденето.

Вече от петнайсет дни смятаха Алфонс за умрял и времето продължаваше да е слънчево. Капчица дъжд не беше паднала. Родителите казваха, че това е истински късмет, но добавяха леко разтревожени:

— Все пак това не бива да трае много дълго. Ще настъпи суша. Един хубав дъжд ще оправи нещата.

След двайсет и три дни все още не беше валяло. Земята стана толкова суха, че вече нищо не поникваше. Житото, овесът, ръжта не растяха и започнаха да жълтеят.

— Още седмица такова време — казваха родителите — и всичко ще изгори. Те все повече и повече се отчайваха, жалеха на висок глас за смъртта на Алфонс и упрекваха момичетата, че те са виновни за това.

— Ако не бяхте счупили порцелановата чиния, никога нямаше да имаме разправии с котарака и той щеше да е още тук и да ни носи дъжд.

След вечеря те сядаха сред двора и, вперили поглед в безоблачното небе, кършеха отчаяно ръце, като зовяха Алфонс.

 

 

Една сутрин бащата и майката влязоха в стаята на децата, за да ги събудят. През нощта котаракът беше бъбрил до късно с тях и беше заспал върху леглото на Маринет. Щом чу, че вратата се отваря, той едва успя да се пъхне под завивката.

— Хайде, време е — извикаха родителите. — Ставайте! Слънцето вече напича и днес пак няма да вали… Я, но това е…

Те не довършиха и проточили врат, смаяни гледаха кревата на Маринет. Алфонс смяташе, че добре се е скрил и никак и не предполагаше, че опашката му се подава изпод завивката. Още сънени, Делфин и Маринет се сгушиха и се завиха презглава. Като пристъпиха на пръсти, родителите с четири ръце сграбчиха опашката на котарака, който изведнъж увисна във въздуха.

— Я! Та това е Алфонс!

— Да, аз съм, но пуснете ме, боли! Ще ви обясним…

Родителите оставиха котарака върху кревата. Делфин и Маринет трябваше да признаят какво се беше случило в деня на давенето.

— Беше за ваше добро — твърдеше Делфин. — За да ви попречим да уморите един нещастен котарак, който не заслужаваше това.

— Вие не сте ни послушали — скараха се родителите. — Обещаното си е обещано. Веднага тръгвате за леля Мелина.

— А, така ли? — извика котаракът и скочи на перваза на прозореца. — Добре тогава, аз също отивам при леля Мелина и пръв ще тръгна.

Като разбраха, че са били нетактични, родителите взеха да молят Алфонс да не напуска фермата, защото от него зависи реколтата. Но котаракът не искаше и да чуе. След като ги остави да го молят доста дълго и получи обещание, че момичетата няма да ходят никъде, най-сетне той се съгласи да остане.

Същата вечер — беше незапомнено горещ ден — Делфин и Маринет, родителите и всички животни от фермата застанаха в кръг на двора. Алфонс, настанил се върху едно столче, се намираше точно в средата на този кръг. Без да бърза, той първо се изми, и щом стана време, прекара над петдесет пъти лапа зад ухото си. На другата сутрин, след двайсет и пет дни суша, заваля хубав дъжд, който разхлаждаше хора и животни. И в градината, и в нивята, и в ливадите всичко взе да расте и да се раззеленява. През следващата седмица се случи още едно радостно събитие — като се сети да си обръсне брадата, леля Мелина много лесно се омъжи и замина да живее с новия си съпруг на хиляда километра далеч от двете деца.

Кутиите с водни боички

Една сутрин през ваканцията Делфин и Маринет взеха водните боички и се разположиха на поляната зад фермата.

Кутиите бяха съвсем нови. Чичо им Алфред им ги беше донесъл предната вечер, като подарък на Маринет, която навършваше седем години, и за благодарност децата му бяха изпели една песничка за пролетта. Чичо Алфред си тръгна щастлив, като си тананикаше. Но родителите не бяха чак толкова доволни. През цялата вечер те непрекъснато мърмореха:

— И таз хубава! Кутии с водни боички! Тъкмо за нашите лудетини, да изпоцапат кухнята и да измърлят роклите си. Боички! Ние да не би да рисуваме? Но отсега да се разберем, утре сутринта — никакво мацане с четките. Докато ние сме на полето, вие ще оберете зеления фасул в градината и ще наскубете детелина за зайците.

Със свито сърце децата трябваше да обещаят, че ще работят и дори няма да се докоснат до кутиите с боички. На другата сутрин, щом майката и бащата тръгнаха за полето, те се запътиха към градината да оберат фасула и срещнаха патока, който веднага забеляза колко са унили. Този паток имаше добро сърце.

— Какво ви е, деца? — попита той.

— Нищо — отговориха те, но Маринет подсмръкна и Делфин също подсмръкна.

И тъй като патокът ги насърчи по приятелски, те му разказаха и за кутиите с водни боички, и за зеления фасул, дето трябвало да се обере, и за детелината, дето трябвало да се накъса. През това време кучето и прасето, които се мотаеха из двора, се приближиха, за да чуят какво си приказват и също като патока ужасно възроптаха.

— Това е възмутително! — извика патокът. — Тези родители са много виновни. Но не се бойте, деца, и вървете спокойно да си рисувате. Аз ще се заема с помощта на кучето да обера зеления фасул. Нали, куче?

— Разбира се — отвърна кучето.

— А пък за тревата — каза прасето — можете да разчитате на мен. Ще ви наскубя предостатъчно.

Момичетата бяха много доволни. Сигурни, че родителите им няма да научат нищо, те целунаха тримата си приятели и отидоха на поляната, стиснали кутиите с водни боички. Докато пълнеха паничките с чиста вода, от другия край на поляната към тях се запъти магарето.

— Здравейте, деца. Какво ще правите с тези кутии?

Маринет му отговори, че се готвят да рисуват и най-подробно му обясни как става това.

— Ако искаш — добави тя — ще те нарисувам.

— О, да, разбира се, че искам — отвърна магарето. — Ние, животните, нямаме никаква възможност да видим как изглеждаме.

Маринет накара магарето да застане в профил и се залови да рисува. А Делфин се зае с портрета на един скакалец, който си почиваше върху стрък трева. Съсредоточени, децата мълчаливо рисуваха, поизплезили езици и наклонили глави на една страна.

След известно време магарето, без да помръдне, попита:

— Мога ли да погледна?

— Почакай — отвърна Маринет, — сега рисувам ушите.

— А, добре. Не бързай. Искам да ти кажа нещо за ушите: че са дълги, дълги са, но, знаеш ли, не чак толкова.

— Да, да, бъди спокоен, ще направя точно каквото трябва.

А през това време Делфин беше започнала леко да се разочарова. След като нарисува скакалеца и стръкчето трева, тя видя, че така, както ги беше разположила в средата на големия бял лист, те изглеждат незначителни, и се залови да нахвърля и поляната като фон. За беда и поляната, и скакалецът бяха с еднакъв цвят и картината с буболечката изчезна сред зеленината. Колко жалко!

 

 

Щом свърши картината си, Маринет покани магарето да я види и то побърза да го стори. Но доста се изненада от онова, което видя.

— Колко лошо се познаваме! — каза то малко тъжно. — Никога не съм предполагал, че имам глава на булдог.

Маринет се изчерви, а магарето продължи:

— Същото е и с ушите. Често са ми казвали, че са дълги, но като ги гледам какви са, просто не ми се вярва.

Смутена, Маринет още по-силно се изчерви. Наистина, ушите на магарето от портрета бяха толкова големи, колкото и тялото му. Магарето продължаваше да разглежда рисунката, но погледът му беше по-скоро тъжен. Изведнъж то подскочи и извика:

— Какво означава това? Та тук си ми направила само два крака!

Този път Маринет се почувствува по-уверена и отвърна:

— Разбира се, аз виждах само двата ти крака. Не можех да нарисувам повече.

— И таз хубава! Но нали имам четири?

— Не — намеси се Делфин. — В профил ти имаш само два крака.

Магарето не протестира повече. То се обиди.

— Добре — каза то, като се отдалечаваше, — щом смятате, че имам само два крака…

— Но помисли малко…

— Не, не, имам два крака и туйто. Да не говорим повече.

Делфин взе да се смее и Маринет също се засмя, въпреки че изпитваше леки угризения. Те бързо забравиха магарето и тръгнаха да търсят други модели. Край тях минаха двата им вола, които прекосяваха поляната, за да отидат да пият вода на реката. Бяха големи волове, целите бели, без нито едно петънце.

— Здравейте, деца. Какво ще правите с тези кутии?

Обясниха им, че с тях може да се рисува и воловете поискаха да им направят по един портрет. Но, поучена от случката със скакалеца, Делфин поклати глава.

— Не е възможно. Вие сте бели, значи имате същия цвят като хартията. Няма да се виждате. Бяло върху бяло, ще излезе, че не съществувате.

Воловете се спогледнаха и единият от тях обидено каза:

— Щом не съществуваме, довиждане.

Момичетата застинаха смутени. Тъкмо тогава чуха зад себе си високи гласове и видяха, че конят и петелът се приближаваха, като шумно се караха:

— Да, господине — викаше разлютен петелът, — аз съм много по-полезен от вас, а също и по-интелигентен. И не се хилете, моля ви, защото мога да ви фрасна един.

— Бръмбазък! — изтърси конят.

— Бръмбазък! Вие да не би случайно да сте нещо много голям! Наемам се някой ден да ви покажа какво представлявате!

Децата поискаха да се намесят, но много трудно накараха петела да млъкне. Делфин оправи нещата, като предложи на двамата съперници да ги нарисуват. Докато сестра й рисуваше петела, тя се залови с коня. И тъй, можеше да се сметне, че разправията е приключила. Напълно доволен, че има възможност да позира, вирнал глава, отметнал назад гребен, петелът надуваше гуша и бухваше най-красивите си пера. Но той не можеше да стои дълго време, без да бърбори.

— Сигурно е много приятно да ме рисуват — каза той на Маринет. — Ти добре си избра модела. Не че искам да се хваля, но перата ми наистина имат прекрасни цветове.

Той дълго хвали перушината си, гребена си, опашката си и като хвърли поглед към коня, добави:

— Естествено аз съм по-подходящ за рисуване от някои нещастни животни с невзрачна и еднообразна козина.

— Всички гадинки трябва да бъдат такива шарени — отвърна конят. — Това им дава възможност да не бъдат съвсем незабележими.

— Ти си гадина! — извика петелът, като се наежи целият и започна да сипе обиди и заплахи, а конят само се усмихваше.

През това време децата разпалено рисуваха. Скоро двата модела можаха да отидат да видят портретите си. Конят остана доста доволен от своя. Делфин му беше нарисувала много хубава грива, щръкнала и дълга, приличаща на одрана кожа на таралеж, и буйна опашка с дебели и прави косми, някои от които бяха колкото дръжка на кирка. И понеже беше позирал полуизвърнат, той имаше късмет да е с четири крака. Петела също си го биваше. Въпреки това, той има неблагодарността да заяви, че опашката му прилича на проскубана метла. Както разглеждаше портрета си, конят хвърли едно око към нарисувания петел и откри нещо, което силно го наскърби.

— Според това, което виждам, излиза, че петелът е по-голям от мене — каза той.

И наистина, Делфин, може би объркана от своя опит със скакалеца, беше сместила коня едва на половин лист, докато рисунката на петела, нахвърляна със замах от Маринет, изпълваше целия лист.

— Петелът да е по-голям от мен?! Това е прекалено!

— Ами да, по-голям съм от вас, скъпи мой — ликуваше петелът. — Съвсем естествено! От небето ли падате? Още преди да видя портретите ни един до друг, знаех това.

— Ей, вярно! — каза Делфин, като сравни двете рисунки. — Ти си по-малък от петела. Не бях го забелязала, но това няма никакво значение.

Тя разбра, но твърде късно, че конят се обиди. Той обърна гръб и когато Делфин го повика, сухо й отговори, без дори да погледне назад:

— Добре. Ясно. Аз съм по-малък от петела и това няма никакво значение.

Глух за обясненията на момичетата, той се отдалечи, следван на разстояние от петела, който не млъкваше:

— По-голям съм от вас! По-голям съм от вас!

На обяд, като се върнаха от полето, майката и бащата намериха момичетата в кухнята и веднага погледнаха престилките им. За щастие и двете бяха внимавали да не се изцапат с боя. Когато ги попитаха какво са правили, те отговориха, че са наскубали голям куп детелина за зайците и че са набрали две пълни кошници със зелен фасул. Родителите видяха, че те казват истината и напълно доволни, широко се усмихнаха. Ако се бяха вгледали по-отблизо във фасула, сигурно щяха да се изненадат, като открият, че той е смесен с кучешки косми и патешки пера, но това дори не им мина през ума. Никога не ги бяха виждали толкова весели, колкото този ден през време на обеда.

— Много сме доволни — казаха те на децата. — Зеленият фасул е предостатъчно и зайците ще имат какво да ядат най-малко три дни. И понеже сте работили толкова добре…

Изпод масата се чу някакво куркане и прекъсна думите им. Те се наведоха и видяха, че кучето сякаш се давеше.

— Какво ти става?

— Нищо — отвърна кучето (в действителност то не можа да се сдържи, изсмя се и момичетата се ужасиха), — абсолютно нищо. Сигурно съм глътнал накриво. Нали знаете как става? Понякога мислиш, че гълташ направо, пък то…

— Добре — казаха родителите, — няма нужда от толкова приказки. Докъде бяхме стигнали? А, да. Добре сте работили.

За втори път ги прекъсна някакво друго куркане, но по-дискретно, което, изглежда, идваше откъм вратата, а те седяха с гръб към нея. Този път беше патокът, който надникна през открехнатата врата и също не можа да сдържи смеха си. Докато бащата и майката се обърнат, той изчезна, но двете сестри изтръпнаха.

— Сигурно вратата скръцна от течението — каза Делфин.

— Възможно е — отговориха бащата и майката. — Докъде бяхме стигнали? Да, до детелината и зеленият фасул. Гордеем се с вас. Истинско удоволствие е да имаш такива послушни и работливи деца. Но ще бъдете възнаградени. Нали знаете, че никога не сме имали намерение да ви лишаваме от кутиите с боички. Тази сутрин искахме само да разберем дали сте вече достатъчно големи, за да мислите и за по-полезни неща. Ето че сме доволни. Значи, разрешаваме ви да рисувате през целия следобед.

Децата едва чуто им благодариха. Бащата и майката бяха толкова весели, че не обърнаха внимание на това и до края на обеда само се смяха, пяха и играха на гатанки.

— Две госпожици все тичат след други две госпожици, но никога не ги настигат. Що е то?

Момичетата се направиха, че уж мислят, защото спомените от сутринта и угризенията, които изпитваха им пречеха да се съсредоточат.

— Не се ли сещате? Че то е лесно. Предавате ли се? Това са задните колелета, които тичат след предните колелета. Ха-ха-ха!

Родителите се смееха толкова силно, че се превиваха одве. Те станаха от масата и докато малките вдигаха чиниите, отидоха в конюшнята да отвържат магарето, за да отиде с тях на полето с товар картофи за садене.

— Хайде, магаре, време е да тръгваме.

— Много съжалявам — отговори магарето, — но аз имам само два крака, за да ви служа.

— Два крака ли? Какви ги дрънкаш?

— Ами да! Два крака. Дори ми е трудно да стоя прав. Не знам вие хората как го правите?

Родителите се приближиха, погледнаха магарето по-отблизо и видяха, че то наистина имаше само два крака, единият отпред, а другият отзад.

— Гледай ти! Ама че работа! Тази сутрин животното си беше с четири крака. Хм! Да отидем да видим воловете.

Оборът беше тъмен и в първия момент не се виждаше добре.

— Ей, волове! — отдалеч извикаха родителите. — Значи вие ще дойдете с нас на полето?

— Как пък не — отвърнаха два гласа от полумрака. — Жал ни е за вас, но ние не съществуваме.

— Как така не съществувате?

— Ами вижте!

И наистина, като си приближиха, родителите видяха, че мястото на воловете беше празно. Взираха се, опипваха с ръце, но не забелязаха нищо друго, освен два чифта рога, които плуваха във въздуха над яслите.

— Но какво става в този обор? Можеш да се побъркаш. Да вървим да видим коня.

Мястото на коня беше в дъното на конюшнята, там беше най-тъмно.

— И тъй, кончо, готов ли си да дойдеш с нас на полето?

— На вашите услуги — отвърна конят, — но ако трябва да ме впрегнете в каруцата, държа да ви предупредя, че съм съвсем малък.

— Хайде, хайде. И таз добра! Съвсем малък!

Като стигнаха до дъното на конюшнята, родителите ахнаха от изненада. В полумрака върху сламата те видяха едно съвсем мъничко конче, не по-голямо от половин петел.

— Миличък съм, нали? — попита ги той, за да ги поядоса.

— Каква беда! — проплакаха родителите. — Такова хубаво животно и така добре работеше! Но как стана това?

— Не знам — отвърна уклончиво конят, което можеше всякак да се изтълкува. — Нямам никаква представа.

Като ги попитаха, магарето и воловете дадоха същия отговор. Родителите чувствуваха, че крият нещо от тях. Върнаха се в кухнята и загледаха подозрително децата. Когато във фермата се случваше нещо необичайно, нахвърляха се първо на тях.

— Хайде, отговаряйте — казаха те със страшни гласове. — Какво е станало тази сутрин, докато ни нямаше?

Децата нямаха сила да продумат, толкова ги беше страх, и само поклатиха глава, че не знаят нищо! Родителите удариха с четири юмрука по масата и креснаха:

— Ще отговорите ли най-сетне, калпазанки такива?

— Фасул, брахме фасул — най-после прошепна Маринет.

— А как стана така, че сега магарето е само с два крака, воловете не съществуват, а хубавият ни голям кон е колкото триседмичен заек?

— Да, как стана? Казвайте, по-бързо!

Децата още не знаеха страшната новина, смутиха се, но разбираха твърде добре какво се беше случило: тази сутрин те с такова въодушевление бяха рисували, че тяхното виждане се беше пренесло върху моделите им. Такива неща доста често се случват, когато рисуваш за първи път. От своя страна животните бяха приели нещата твърде присърце, бяха се върнали в двора с наранено честолюбие и толкова бяха изживявали случилото се, че много скоро то даде отпечатък върху тях. Най-сетне, и момичетата не съмняваха: непослушанието им също беше изиграло роля в тази страшна история. Те бяха вече готови да паднат на колене и да си признаят всичко, когато през открехната врата видяха, че патокът клати глава и им намига. Като се посъвзеха, те прошепнаха, че не разбират какво се е случило.

— Правите се на твърдоглави — казаха родителите. — Добре, продължавайте да се инатите. Ще отидем да повикаме ветеринарния лекар.

Тогава момичетата се разтрепериха. Този ветеринарен лекар беше един изключително проницателен човек. Можеха да бъдат сигурни, че щом погледнеше бялото на очите и опипаше крайниците и корема на животните, щеше веднага да открие истината. Децата сякаш вече го чуваха да казва: „Виж ти, виж ти, в цялата тая работа има някаква рисувална болест; някой случайно да е рисувал тази сутрин?“ Нямаше да има нужда от повече обяснения.

Щом родителите тръгнаха, Делфин обясни на патока какво се беше случило и колко се опасяваха от познанията на ветеринарния лекар. Патокът наистина се прояви както трябва.

— Да не губим време — рече той. — Вземайте кутиите с боички и да вървим да развържем животните и да ги пуснем на ливадата. С рисуване развалихте нещата, с рисуване ще ги оправите.

Момичетата най-напред изведоха магарето, а това не беше никак лесно, защото то много трудно вървеше на двата си крака и губеше равновесие и като стигнаха, трябваше да му пъхнат едно столче под корема, иначе щеше да падне. С воловете беше по-просто и почти нямаше нужда да се придружават. Някакъв човек, който в това време минаваше по пътя, остана малко изненадан, като видя два чифта рога увиснали във въздуха да прекосяват двора, но благоразумно сметна, че зрението му е отслабнало.

Като излезе от конюшнята и се озова лице срещу лице с кучето, което му се стори чудовищно голямо, конят най-напред се уплаши, но веднага взе да се смее.

— Колко всичко е голямо край мене — каза той — и колко е забавно да си толкова мъничък.

Но не закъсня да промени настроението си, защото, когато петелът го забеляза — горкото конче! — той тръгна към него силно разгневен и му извика в ухото:

— Аха, господине, ето че пак се срещнахме. Надявам се, не сте забравили, че ви обещах да ви понатупам.

Малкият кон целият трепереше. Патокът поиска да се намеси, но напразно, а и момичетата също не успяха.

— Оставете — каза кучето, — аз ще го изям. — И се втурна озъбено към петела, който хукна, без да се оглежда, и толкова далеч избяга, горкият петел, че го видяха чак след три дни, когато се върна с ниско наведена глава.

Щом всички се събраха на поляната, патокът се поизкашля, за да си прочисти гърлото, обърна се към коня, магарето и воловете и им каза:

— Скъпи приятели, не можете да си представите колко ме натъжавате като ви гледам в такова положение! Мъка ми е като си помисля, че тези великолепни бели волове, които радваха окото, вече не се виждат; че това грациозно магаре се влачи на два крака, и че нашият хубав голям кон е едно дребосъче. Сърцето ми се свива, уверявам ви, още повече, че тази смешна история стана просто по недоразумение. Да, по недоразумение. Момичетата никога не са имали намерение да обидят някого, напротив. Това, което се случи с вас, ги огорчава толкова, колкото и мен, и съм сигурен, че вие от ваша страна сте също много притеснени. Тогава не се инатете. Станете си пак такива, каквито бяхте.

Но животните мълчаха враждебно. Навело очи, магарето сърдито гледаше единственото си предно копито. Конят, въпреки че сърцето му още биеше от уплаха, никак не изглеждаше готов да се вслуша в думите на патока. Тъй като не съществуваха, воловете с нищо не се издаваха, само рогата им, единствено видими и макар и лишени от всякаква изразителност, стояха подчертано неподвижни.

Първо заговори магарето:

— Аз имам два крака — каза то сухо. — Два крака и туйто. Няма какво да говорим.

— Ние не съществуваме — рекоха воловете. — Какво можем да направим?

— Аз съм съвсем малък — каза конят. — Толкоз по-зле за мен.

Нещата не се оправяха и настъпи неловко мълчание. Но кучето, ядосано от толкова много инат, се обърна към момичетата и изръмжа:

— Вие сте прекалено добри с тези мръсни животни. Оставете ме аз да се оправя. Ще им поохапя прасците.

— Ще ни хапеш ли? — каза магарето. — О, чудесно. Щом приемате нещата така…

След което започна да смее заедно с воловете и конят.

— Хайде, това беше шега — побърза да заяви патокът. — Кучето само малко се пошегува. Но вие не знаете всичко. Слушайте! Родителите отидоха да повикат ветеринарния лекар. След по-малко от час той ще бъде тук, за да ви прегледа, и няма да му е трудно да разбере какво се е случило. Родителите бяха забранили на момичетата да рисуват тази сутрин. Толкоз по-зле за тях. Щом държите на това, ще им се карат и ще ги накажат, а може и да ги набият.

Магарето погледна Маринет, конят — Делфин, а рогата помръднаха в пространството, сякаш се обърнаха към момичетата.

— Разбира се — прошепна магарето, — че е по-добре да вървиш на четири крака, отколкото на два. По-удобно е.

— Да си в очите на хората само чифт рога, е наистина твърде недостатъчно — добавиха воловете.

— Да гледаш на света от по-високо е все пак доста приятно — въздъхна конят.

Като се възползуваха от това, че обстановката се разведри, момичетата отвориха кутиите с боички и се заловиха за работа. Маринет нарисува магарето, като много внимаваше този път да сложи четири крака. Делфин нарисува коня с един намален до истинските му размери петел в краката му. Работата вървеше бързо. Патокът беше много радостен. Когато портретите им бяха готови, двете животни заявиха, че са напълно доволни. Въпреки това магарето не си възвърна двата крака, които му липсваха, а конят не увеличи обема си. Всички много се разочароваха и патокът започна да се тревожи. Той попита магарето дали не чувствува поне някакъв сърбеж на местата, където липсваха двата му крайника, а коня — дали не се чувствува малко натясно в кожата си. Но не, те не усещаха нищо.

— Трябва време — каза патокът на децата. — Докато нарисувате воловете, сигурен съм, че всичко ще се оправи.

Делфин и Маринет се заеха да рисуват по един вол, като започнаха от рогата, а за останалото се осланяха на паметта си, която им помогна доста точно. Те избраха сива хартия, върху която бялото — какъвто беше цветът на воловете, — чудесно изпъкваше. Воловете също бяха много доволни от своите портрети и намираха, че много им приличат. Но присъствието им все така се свеждаше само до рогата им. И конят, и магарето продължаваха да не чувствуват нищо, което да подсказва, че се връщат към нормалното си състояние. Патокът трудно прикриваше тревогата си и няколко от красивите му пера загубиха своя блясък.

— Да почакаме — повтаряше той, — да почакаме.

Измина четвърт час и нищо не се случи. Патокът зърна един гълъб, който кълвеше на поляната, отиде при него и му каза нещо. Гълъбът отлетя и след малко се върна и кацна на рога на единия вол.

— На завоя при високата топола видях кола — каза той. — В нея са родителите и още един човек.

— Ветеринарният! — извикаха момичетата.

Наистина това можеше да бъде само той и колата му скоро щеше да се появи. Въпрос на минути. Като видяха ужаса на момичетата и си представиха гнева на родителите, на животните им стана много мъчно.

— Хайде — каза патокът, — направете още едно усилие. Помислете си, че всичко става по ваша вина, защото се заинатихте.

Магарето се разтърси колкото можа, за да му се възвърнат другите два крака, воловете се съсредоточиха, за да се появят, а конят пое дълбоко дъх, за да се надуе, но нищо не излезе. Горките животни бяха съвсем смутени. Скоро се чу трополенето на колата по пътя и те изгубиха всякаква надежда. Децата бяха съвсем пребледнели и трепереха от страх в очакване на учения ветеринар. На магарето му стана толкова мъчно, че се приближи към Маринет куцукайки на двата си крака и започна да й лиже ръцете. То поиска да я помоли за прошка и да й каже нещо много мило, но беше твърде развълнувано и не можа да издаде никакъв звук, само очите му се наляха със сълзи, които капнаха върху рисунката. Това бяха сълзи на приятелство. Но щом капнаха върху хартията, магарето усети силна болка по цялата си дясна страна и отведнъж се озова здраво стъпило на четирите си крака. Това беше много насърчително за всички — и децата отново започнаха да хранят надежда. Наистина вече беше доста късно, защото колата се намираше само на стотина метра от фермата. Но патокът беше разбрал. Грабна с човката си портрета на коня, пъхна го под носа му и много се зарадва, че успя да изтръгне една сълза. Резултатът не закъсня. Видяха, как конят пред очите им взе да расте и докато преброят до десет, той възвърна нормалните си размери. В този миг колата бе на не повече от трийсет метра от фермата.

Воловете започнаха да се съсредоточават над портретите си, тъй като им трябваше време за да се развълнуват. Първият от тях успя да изтръгне една сълза от очите си и стана видим тъкмо в мига, в който колата влизаше в двора. Децата едва не запляскаха с ръце, но патокът си оставаше загрижен. Вторият вол още не се виждаше. Този вол беше изпълнен с най-добри намерения, но не му беше присъщо да лее сълзи и никога не го бяха виждали да плаче. Цялото му вълнение и желание да сполучи едва навлажняваше ъгълчетата на очите му. Времето напредваше, пътниците започнаха да слизат от колата. По заповед на патока кучето изтича да ги посрещне, за да позабави малко пристигането им, приветствува радостно ветеринарния лекар и така добре се замота в краката му, че успя да го просне по корем в прахта. Родителите се разтичаха из двора, за да намерят някаква тояга и се заканваха да я строшат о гърба на кучето. После се сетиха да вдигнат ветеринарния лекар и когато го изправиха, му изчеткаха дрехите. Всичко това трая между четири и пет минути.

 

 

В това време на поляната всички гледаха с тревога към рогата на вола, който оставаше невидим. Макар че се стараеше с цялото си сърце, горкият вол не можеше да се разплаче.

— Простете ми, но чувствувам, че няма да мога — каза той на децата.

Настъпи миг на почти пълно отчаяние. Дори патокът се слиса. Само другият вол, онзи, който беше видим, все още горе-долу запазваше хладнокръвие. Хрумна му да изпее на приятеля си една песен, която някога бяха пели заедно, по времето, когато и двамата бяха още млади телета. Песента започваше така:

Теленце четирикрако

пиеше с наслада мляко.

 

Му-му-му!

 

Скоро кравичка дойде,

детелина да яде.

 

Му-му-му!^[1]

Това беше една малко мудна мелодия, която, изглежда, трябваше да навява меланхолия. И настина още от първия куплет очакваният резултат започна да се усеща. Рогата на невидимия вол потрепнаха. След като въздъхна няколко пъти, горкото животно най-сетне почувствува в едно от ъгълчетата на очите си сълза, но толкова малка, че не можеше да потече. За щастие Делфин я видя, че блести, пое я с върха на четката си и я положи върху портрета. Волът веднага изникна пред тях, стана видим и осезаем. Крайно време беше. Застанали от двете страни на ветеринарния лекар, родителите се появиха на поляната. Като видяха воловете, магарето, стъпило здраво на четирите си крака, и коня, който се беше изправил с целия си ръст, те занемяха от учудване. Ветеринарният лекар, който беше в лошо настроение, задето се беше пльоснал по корем, ги запита като се подсмиваше:

— Е, това ли са невидимите волове, двукракото магаре и конят, голям колкото заек? Както виждам, те не страдат много от такива неприятности.

— Нищо не разбираме — замънкаха родителите. — Одеве, в обора…

— Сигурно сте сънували или доста здраво сте си хапнали и това е разстроило зрението ви. Щеше да бъде по-добре, ако бяхте повикали лекар. Във всеки случай не съм съгласен да ме безпокоят за нищо. Не, никак не съм съгласен.

Понеже горките родители бяха навели глави и не знаеха как да се извинят, ветеринарният лекар омекна и добави, като посочи Делфин и Маринет:

— Е, този път ви прощавам, защото имате две хубави малки момиченца. От пръв поглед се вижда, че са разумни и послушни. Нали, малките?

Децата се бяха целите изчервили и стояха с отворени уста, без да могат дума да обелят, но патокът нагло извика:

— О, да, господине, няма по-послушни деца от тях.

Задачата

Родителите оставиха сечивата си до стената, бутнаха вратата и застанаха на прага на кухнята. Седнали една до друга пред разтворените си тетрадки за упражнения, Делфин и Маринет бяха с гръб към тях. Те смучеха върховете на писалките си и клатеха крака под масата.

— Е, какво? — попитаха родителите. — Решихте ли я тази задача?

Момичетата се изчервиха. И извадиха писалките от устата си.

— Не още — отвърна Делфин с жално гласче. — Трудна е. Учителката ни предупреди.

— Щом като учителката ви я е дала, значи можете да я решите. Но с вас е все така. За игри намирате време, а за работа никакви ви няма и имате ум колкото дървените ми обувки. Крайно време е нещата да се променят. Вижте ги тези две големи глупачки. Десетгодишни станаха, а една задача не могат да решат.

— От два часа се мъчим — каза Маринет.

— И още ще се мъчите. Цял следобед няма да мърдате, но тази вечер задачата трябва да бъде решена. И само да не е решена! Само да не е решена! Слушайте, не искам и да мисля какво може да ви се случи!

Като си представиха, че задачата може да не е решена до вечерта, родителите така се разгневиха, че пристъпиха две-три крачки навътре в кухнята и се озоваха зад момичетата. Източили шии, те надникнаха в тетрадките им и отначало занемяха от възмущение. В тетрадката на Делфин, на цяла страница се мъдреше някакво човече, а Маринет беше нарисувала къщичка с комин и пушек, локва, в която плуваше патица, и много дълъг път, по който се задаваше пощаджия на колело. Свити на столовете, двете деца не смееха да помръднат. Родителите започнаха да крещят, казваха, че това било просто невероятно и че не били заслужили да имат такива дъщери. И като размахваха ръце, те крачеха напред-назад из кухнята и от време на време спираха, за да тупнат с крак по плочките. Вдигнаха такъв шум, че кучето, свито под масата в краката на децата, най-после се надигна и застана пред бащата и майката. То беше овчарка от Бри, много ги обичаше, но още повече обичаше Делфин и Маринет.

— Хей, родители, я помислете малко — каза то. — Като викате и тропате с крака, задачата няма да се реши. И, първо, защо да се стои тук и да се усложняват нещата, когато навън е толкова хубаво? Горките деца, не е ли по-добре да си поиграят!

— Чудесно! И след време, когато станат по на двайсет години и се омъжат, ще бъдат толкова глупави, че мъжете им ще им се смеят.

— Те ще научат мъжете си да играят на топка и на прескочикобила. Нали, деца?

— О! Разбира се! — отговориха децата.

— Я да мълчите! — извикаха родителите. — И на работа. Би трябвало да се засрамите. Две големи глупачки, една задача да не могат да решат.

— Ама вие прекалено се тревожите — каза кучето. — Като не могат да решат задачата, не могат и туйто, какво да се прави. Най-добре е да се примирите. Аз така правя.

— Вместо да си губят времето с драсканици… Но стига толкова. Няма какво да даваме обяснения на едно куче. Да вървим. А вие двете се постарайте да не си играете. Ако довечера задачата не е решена, толкоз по-зле за вас.

При тези думи бащата и майката излязоха от кухнята, нарамиха сечивата си и тръгнаха за полето да плевят картофите. Делфин и Маринет хлипаха наведени над тетрадките си. Кучето застана между двата им стола, сложи лапи на масата и няколко пъти ги лизна по бузите.

— Наистина ли тази задача е толкова трудна?

— Дали е трудна? — въздъхна Маринет. — Чисто и просто нищо не разбираме.

— Ако знаех за какво става въпрос, може би щеше да ми хрумне нещичко — каза кучето.

— Чакай, ще ти прочета условието — предложи Делфин.

Общинските гори обхващат шестнайсет хектара площ. Като знаете, че един ар е засаден с три дъба, два бука и една бреза, по колко дървета от всеки вид има в общинските гори?

— Съгласен съм с вас — каза кучето, — задачата не е лесна. И, първо, какво е това хектар?

— Не ни е много ясно — каза Делфин, която беше по-голяма и знаеше повече неща. — Един хектар е горе-долу колкото един ар, но кое е по-голямо, не зная. Мисля, че е хектарът.

— Ами, не — възрази Маринет. — Арът е по-голям.

— Не се препирайте — каза кучето. — Дали арът е по-голям или по-малък няма значение. По-добре да се заемем със задачата. Та така: „Общинските гори…“

Като научи условието наизуст, то дълго мисли. Понякога мърдаше уши и децата се обнадеждаваха, но накрая трябваше да признае, че усилията му не доведоха до нищо.

— Не се отчайвайте. Колкото и да е трудна задачата, ще се справим с нея. Ще събера всички животни от фермата. И всички заедно накрая ще намерим решението.

Кучето скочи през прозореца, отиде при коня, който пасеше на ливадата, и му каза:

— Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ.

— Напълно е възможно — отвърна конят, — но не виждам какво ме засяга това.

След като кучето му обясни в какво затруднено положение се намират двете деца, той прояви веднага голяма загриженост и също беше на мнение, че задачата трябва да се постави на всички животни от фермата. Отиде в двора, изцвили три пъти и започна да танцува като потропваше с копитата си по дъските на каруцата, които бумтяха като барабан. На неговия зов от всички страни се стекоха кокошките, кравите, воловете, гъските, прасето, патокът, котките, петелът, телетата и се наредиха в три редици в полукръг пред къщата. Кучето застана на прозореца между двете момиченца и като обясни на животните какво се искаше от тях, каза условието на задачата.

— Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…

Животните взеха да мислят мълчаливо, а кучето час по час се обръщаше към децата и им намигаше, за да видят, че не губи надежда. Но скоро сред животните премина отчаян шепот. Дори патокът, на когото много разчитаха, не можа нищо да реши, а гъските взеха да се оплакват, че почнало да ги боли глава.

— Много е трудна — мърмореха животните. — Не е за нас тая задача. Нищо не разбираме.

— Отказвам се — заяви една овца.

— Колко сте несериозни! — извика кучето. — Не можете да оставите децата в такова затруднение. Помислете още малко.

— Защо да си блъскаме главите, като нищо не излиза? — изгрухтя прасето.

— То се знае — каза конят, — ти нищо не искаш да направиш за момичетата. Ти си на страната на родителите.

— Не е вярно! Аз съм на страната на момичетата. Но намирам, че такава задача…

— Тихо!

Животните отново се заеха да търсят решението на задачата, но и този път нямаха повече успех от преди. Гъските още по-силно ги заболя глава. Кравите започнаха да дремят. Конят, въпреки най-доброто си желание, взе да се разсейва и въртеше глава ту наляво, ту надясно. Тъкмо гледаше към ливадата, когато видя една бяла кокошчица да влиза в двора.

— Ах, колко сме се разбързали! — подвикна той. — Какво, не чухте ли сигнала за сбор?

— Трябваше да снеса едно яйце — сухо отвърна тя. — Не възнамерявате да ми попречите да снасям, надявам се.

Тя се вмъкна сред застаналите в кръг животни и като зае място на първия ред, сред другите кокошки, попита по какъв повод са се събрали. Кучето, което беше започнало да се отчайва, не сметна за нужно да я осведоми. То никак не вярваше, че тя ще успее там, където всички други се бяха провалили. Тя се обърна към Делфин и Маринет и те от уважение към нея решиха да я уведомя как стоят нещата. Кучето започна да обяснява и още веднъж издекламира условието на задачата:

— Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…

— Хм! Не виждам какво толкова ви затруднява — каза бялата кокошчица, щом то свърши. — Всичко ми изглежда много просто.

Момиченцата пламнаха от вълнение и я загледаха много обнадеждени. Но животните взеха да си разменят разни мисли, от които не всички бяха много ласкави:

— Нищо не се е сетила.

— Прави се на интересна.

— Тя не знае повече от нас.

— Представяте ли си, една нищо и никаква кокошчица!

— Ама оставете я да се доизкаже! — прекъсна ги кучето. — Ей, прасе, я по-тихо! И кравите да млъкнат. И тъй, какво решение намери?

— Повтарям ви, че е много просто — отвърна бялата кокошчица — и се учудвам, че никой не се е сетил. Общинските гори са съвсем наблизо. Единственият начин да разберем колко дъбове, букове и брези има там, е да отидем и да ги преброим. Както сме се събрали, сигурна съм, че няма да ни трябва повече от час, за да се справим.

— Ей, че идея! — извика кучето.

— Ей, че идея! — възкликна конят.

Делфин и Маринет бяха толкова възхитени, че не можаха да продумат. Те скочиха през прозореца, коленичиха пред бялата кокошчица и я погалиха по перата — по гърба и по гушката. Тя скромно възрази, че не го заслужава. Животните се струпаха край нея, за да я похвалят. Дори прасето, което малко завиждаше, не можеше да скрие възхищението си:

— Не съм и предполагал, че това животинче е толкова способно — повтаряше то.

Конят и кучето прекъснаха похвалите и Делфин и Маринет, следвани от животните от фермата, прекосиха пътя и отидоха в гората. Там се наложи да научат всеки един да разпознава кое е дъб, кое — бук, и кое — бреза. След това разпределиха гората на четирийсет и два участъка, сиреч толкова, колкото бяха животните, без да се смятат пиленцата, гъсетата, малките котета и прасенцата, на които възложиха да преброят дивите ягоди и момините сълзи. Прасето взе да се оплаква, че са му дали лош участък, само с незначителни дървета. То мърмореше, че трябвало да му дадат участъка на бялата кокошчица.

— Бедни приятелю — отвърна му тя, — не зная какво ви харесва в моята част, но знам със сигурност, че хората са прави, когато казват: „глупав като прасе“.

— Малка глупачко! Надуваш перушината си, защото реши задачата, но всеки можеше да се сети за това.

— Нима казвам противното? Маринет, дайте тогава моя парцел на господина и ми изберете друг, който и да е, колкото се може по-далече от това невъзпитано същество.

Маринет изпълни желанията им и всеки се залови за работа. Докато животните брояха дърветата в гората, момичетата минаваха от участък на участък и записваха цифрите в тетрадките си за упражнение.

— Двайсет и два дъба, три бука, четирийсет брези — каза една гъска.

— Трийсет и два дъба, единайсет бука, четиринайсет брези — каза конят.

После те продължаваха да броят, като започваха отначало. Работата вървеше много бързо и по всичко изглеждаше, че ще мине без усложнения. Три четвърти от дърветата бяха преброени, а патокът, конят и бялата кокошчица току-що бяха приключили работата си, когато от дъното на общинската гора долетя силен вик и се чу гласът на прасето да зове:

— Помощ! Делфин, Маринет! Помощ!

Момичетата хукнаха по посока на гласа и стигнаха при прасето едновременно с коня. То цялото трепереше, застанало срещу един огромен глиган, който го гледаше свирепо и сърдито нареждаше:

— Глупак с глупак, ще престанете ли най-сетне да си дерете гърлото? Какво ви е прихванало да будите порядъчните горски обитатели посред бял ден? Ще ви науча аз вас! С физиономия като вашата трябва да се криете, а не да се показвате в гората. Ей, деца, я влизайте в бърлогата!

Последните думи се отнасяха за десетина глиганчета, които се трупаха край прасето и дори си играеха между краката му. Бяха големи колкото котета, с гърбове набраздени с дълги светли ивици, и малки засмени очички. Може би прасето дължеше спасението си на тях, защото глиганът не можеше да се нахвърли отгоре му, без да рискува да смаже някое от децата си.

— Тия пък кои са? — измърмори той, като видя коня и двете момичета. — Бога ми, сякаш се намираме на някое шосе. Само коли липсват. Започва да ми дотяга.

Видът му беше толкова страшен, че момиченцата много се уплашиха. Те се заковаха на място, като смотолевиха някакво извинение, но щом забелязаха глиганчетата, мигом забравиха за глигана и завикаха, че никога не били виждали нищо по-чудесно. При тези думи те взеха да си играят с тях, да ги галят и целуват. Щастливи, че има с кого да си поиграят, глиганчетата радостно и дружелюбно грухтяха.

Глиганът не изглеждаше вече страшен. Очите му взеха да се смеят също като на глиганчетата, а физиономията му стана добродушна.

— Котилото е доста хубаво — съгласи се той. — Каквито са палави, причиняват ни големи главоболия, но няма как, възрастта им е такава. Майка им ги намира за хубави, и да си призная, не се сърдя, че и вие сте на същото мнение. Откровено казано, не мисля така за това прасе, което ме гледа толкова тъпо. Ей, че смешно животно! Как е възможно да е толкова грозно? Умът ми не го побира.

Прасето още трепереше от преживяния страх и не се осмели да възрази, но намираше, че е по-хубаво от глигана и въртеше гневно очи.

— А вас, момиченца, какво ви води в общинската гора?

— Дойдохме с нашите приятели от фермата да преброим дърветата. Но конят ще ви обясни. Трябва да вървим да свършим със задачата.

Делфин и Маринет още веднъж целунаха глиганчетата и се отдалечиха, като обещаха скоро да се върнат.

— Представете си — каза конят, — учителката е дала на момичетата много трудна задача.

— Не ми е много ясно. Трябва да ме извините, но аз живея доста усамотено. Излизам само нощем и почти не познавам живота в селото.

Глиганът замълча, за да хвърли поглед на прасето, и каза високо:

— Ама че грозно животно! Не мога да свикна с него. От тази розова кожа наистина ми се повдига. Но да не говорим повече за това. Та ви казах, че като живея нощем, не знам сума ти неща. Какво значи учителка например? И какво е това задача?

Конят му обясни какво значи учителка и какво е задача. Глиганът много се заинтересува от училището и съжали, че не може да прати там глиганчетата си. Но не разбираше как тъй родителите на момичетата са толкова строги.

— Представяте ли си, да забраня на моите глиганчета да играят цял следобед, за да решат някаква задача? Те просто няма да ме послушат. А пък и майка им сигурно ще застане на тяхна страна и ще се опълчи срещу мен. Но в какво се състои тази прословута задача?

— Ето условието: общинските гори заемат площ…

Когато конят свърши да изрежда условието, глиганът повика една катеричка, която току-що бе скочила на най-ниския клон на един бук.

— Заеми се веднага да разбереш колко дъбове, букове и брези има в общинските гори — каза той. — Чакам те тук.

Катеричката мигом изчезна сред високите клони. Отиде да предупреди останалите катерички и след по-малко от четвърт час, уверяваше глиганът, щеше да донесе отговора. Така биха могли да проверят дали сметките на Делфин и Маринет са верни. Прасето, което продължаваше да стърчи сред глиганчетата, изведнъж се сети, че не си е свършило работата. Но не можа да си спомни докъде беше стигнало и трябваше да започне всичко отначало. Като се чудеше как да постъпи, то видя, че се приближават патокът и бялата кокошчица.

— Надявам се, че не сте преуморили — каза му тя. — Одеве нямаше нужда толкова да се перчите, за да оставите всичко по средата. Наложи се патокът и аз да си поделим вашата работа.

Прасето много се смути и не знаеше как да отговори. Бялата кокошчица сухо добави:

— Няма нужда да се извинявате. И да ни благодарите. Няма никакъв смисъл.

— Наистина — каза глиганът, — нищо не му липсва. Това животно хем е грозно, хем е с розова кожа, хем е мързеливо.

През това време глиганчетата наобиколиха новодошлите и поискаха да си поиграят с тях, но бялата кокошчица никак не обичаше фамилиарностите и ги помоли да я оставят на мира. Понеже те не престанаха — ту я побутваха с глава, ту слагаха краката си на гърба й — тя кацна на една леска. Делфин и Маринет, следвани от другите животни от фермата, дойдоха да разберат какви цифри ще им даде прасето. Но им ги казаха патокът и бялата кокошчица. Оставаше само да се съберат числата от трите колонки. След няколко минути Делфин съобщи:

— В общинските гори има три хиляди деветстотин и осемнайсет дъба, хиляда двеста и четиринайсет бука и хиляда триста и две брези.

— Точно така си и мислех — каза прасето.

Делфин благодари на животните, че толкова добре се потрудиха и най-вече на бялата кокошчица, която беше разбрала задачата и беше намерила решението.

Първоначално смутени от наплива на толкова непознати, глиганчетата вече се престрашиха и се доближиха до гъските. Понеже бяха добри по душа, те с удоволствие се включиха в игрите им. Скоро към тях се присъединиха и двете момиченца, а след тях и всички животни, та дори и глиганът, който се смееше с цяло гърло. Никога преди в общинските гори не беше ставало толкова шумно и весело.

— Не искам да ви развалям играта — каза след малко кучето, — но слънцето започва да залязва. Баща ви и майка ви скоро ще се приберат и ако не намерят никого във фермата, може доста да им се развали настроението.

Тъкмо се канеха да си тръгват, когато на най-ниските клони на един бук се появи група катерички и една от тях съобщи на глигана:

— В общинските гори има три хиляди деветстотин и осемнайсет дъба, хиляда двеста и четиринайсет бука и хиляда триста и две брези.

Цифрите на катеричките бяха същите като на момичетата и глиганът се зарадва.

— Това доказва, че не сте сбъркали. Утре учителката ще ви пише хубави бележки. Ах, колко бих искал да съм там, когато ще ви похвали. Да можех да видя училището!

— Ами че елате утре сутринта — предложиха момичетата. — Учителката ни не е много лоша. Тя ще ви разреши да влезете в клас.

— Смятате ли? Е, добре, нямам нищо против. Ще си помисля.

Когато момичетата си тръгнаха, глиганът почти се беше решил да отиде на другия ден в училището. Конят и кучето му бяха обещали да дойдат с него, за да не бъде единственият непознат, когато се представя на учителката.

На връщане от полето родителите видяха Делфин и Маринет да си играят на двора и още от пътя им извикаха:

— Решихте ли задачата?

— Да — отвърнаха момичетата, като изтичаха да ги посрещнат, — но доста ни затрудни.

— Здравата поработихме — потвърди прасето, — и не че искам да се хваля, но общинските гори…

Маринет свари да го накара да млъкне, като го настъпи по крака. Родителите го изгледаха накриво и промърмориха, че от ден на ден това животно оглупява. После казаха на момичетата:

— Не е достатъчно само да решите задачата. Трябва да е и вярна. Но това ще разберем чак утре. Ще видим колко ще ви пише учителката… Само задачата да не е вярна, няма да ви се размине. Много е просто да претупаш някоя задача.

— Не сме я претупали — увери ги Делфин — и може да сте сигурни, че е вярна.

— Впрочем и катеричката получи същият отговор — заяви прасето.

— Катеричката? Това прасе се е побъркало. И гледа някак особено. Млък, нито дума повече. Влизай в кочината си.

На другия ден, когато застана на училищния праг, за да построи учениците, учителката не се учуди като видя в двора един кон, едно куче и една бяла кокошчица. Не беше рядкост някое животно от близката ферма да се заблуди в тоя край. Но онова, което наистина я изненада и ужаси, беше появата на глигана, който изведнъж се показа от храста, където се беше скрил. Може би тя щеше да извика за помощ, ако Делфин и Маринет не я бяха успокоили веднага:

— Госпожице, не се плашете. Ние го познаваме. Този глиган е много добър.

— Извинете ме — каза глиганът, като се приближи. — Не бих искал да ви обезпокоя, но чух да казват толкова хубави неща за вашето училище и за вашето преподаване, че ми се прииска да присъствувам на някой ваш урок. Сигурен съм, че ще ми е от голяма полза.

Поласкана, учителката все пак се колебаеше дали да го приеме в час. И другите животни се бяха приближили и я молеха за същото.

— Разбира се — добави глиганът, — аз и моите познати поемаме задължението да бъдем дисциплинирани и да не пречим на урока.

— В края на краищата не виждам защо да не влезете в час — реши учителката. — Стройте се в редица.

Животните се наредиха след момичетата, строени две по две пред входа на училището. Глиганът застана до прасето, кокошчицата до коня, а кучето — на края на редицата.

Учителката плесна с ръце и новите ученици влязоха в клас, без да вдигат шум и без да се блъскат. Кучето, глиганът и прасето насядаха сред ученичките, кокошчицата кацна на облегалката на един чин, а конят, прекалено едър, за да се смести на чина, застана прав в дъното на стаята.

Урокът започна с упражнение по краснопис и продължи с урок по история. Учителката взе да им разказва за петнайсети век и по-специално за крал Луи XI, един много жесток крал, който имал обичай да затваря неприятелите си в железни клетки.

— За щастие — каза тя — сега времената са по-други и не може да става и въпрос някой да бъде затворен в клетка.

Още не изрекла тези думи и бялата кокошчица се изправи и поиска думата:

— Вижда се — рече тя, — че не сте в течение на онова, което става в нашия край. Истината е, че от петнайсети век насам нищичко не се е променило. Казвам ви, че доста често съм виждала нещастни кокошки, затворени в клетки, и този варварски обичай няма скоро да изчезне.

— Просто невероятно! — извика глиганът.

Учителката силно се изчерви, защото се сети, че беше затворила две кокошки в клетка, за да ги охрани. И тя си обеща, щом свършат часовете, да ги освободи.

— Когато стана крал — заяви прасето — ще затворя в клетка родителите.

— Само че никога няма да станете крал — каза глиганът. — Много сте грозен.

— Някои са на съвсем друго мнение — отвърна прасето. — Тъкмо миналата вечер, като ме гледаха, родителите казаха: „Прасето става все по-хубаво, ще трябва да се заемем с него“. Не си измислям. Момичетата бяха там и също чуха. Нали, деца?

Смутени, Делфин и Маринет трябваше да признаят, че родителите бяха казали тези хвалебствени думи. Прасето ликуваше.

— Това не означава, че не сте най-грозното животно, което някога съм виждал — каза глиганът.

— А вие сигурно не сте се виждали в огледалото. С тези два големи зъба, щръкнали от зурлата ви, физиономията ви е просто ужасна.

— Какво? Как смеете да говорите за външността ми по този обиден начин? Почакайте малко, тлъст грубиянино, ще ви науча аз да уважавате честните животни.

Като видя, че глиганът скочи от чина, прасето хукна през стаята, квичейки пронизително и ужасът му беше толкова голям, че блъсна учителката и едвам не я събори на земята.

— Помощ! — викаше то. — Искат да ме убият!

И се мяташе между чиновете, а наоколо хвърчаха учебници, тетрадки, писалки и мастилници. На всичко отгоре глиганът го следваше по петите и викаше, че ще му разпори търбуха. Като мина под стола, на който седеше учителката, той го повдигна заедно с нея от земята и за миг я повлече със себе си. Впрочем от товара лудият бяг понамаля, а Делфин и Маринет се възползуваха от това и се опитаха да успокоят глигана, като му напомниха, че беше обещал да не пречи на урока. С помощта на кучето и коня, те най-сетне го вразумиха.

— Извинявайте — каза той на учителката. — Малко се разгорещих, но това същество е толкова грозно, че просто е невъзможно да бъдеш снизходителен.

— Би трябвало да ви изпъдя и двамата, но този път ще се задоволя да ви пиша по една нула по поведение.

И учителката написа на дъската:

Глиган: 0 по поведение

Прасе: 0 по поведение

Глиганът и прасето доста се притесниха и взеха да молят учителката да изтрие нулите, но напразно. Тя не искаше и да чуе.

— Кой каквото си е заслужил. На бялата кокошчица пиша десет. На кучето — десет. На коня — десет. А сега да преминем на урока по смятане. Да видим как сте се справили със задачата за общинските гори. Кой от вас я е решил?

Само Делфин и Маринет вдигнаха ръце. Като хвърли поглед в тетрадките им, учителката се понамръщи и те се разтревожиха. Тя сякаш се съмняваше, че отговорът им е верен.

— А сега да видим — каза тя, като отиде на дъската, — да прочетем отново условието. Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…

Като обясни на учениците по какъв начин е трябвало да разсъждават, тя реши задачата на дъската и заяви:

— Значи в общинските гори има четири хиляди и осемстотин дъба, три хиляди и двеста бука и хиляда и шестстотин брези. Следователно Делфин и Маринет са сбъркали. Ще получат лоша оценка.

— Може ли? — обади се бялата кокошчица. — Неприятно ми е да ви го кажа, но този път вие бъркате. В общинските гори има три хиляди деветстотин и осемнайсет дъба, хиляда двеста и четиринайсет бука и хиляда триста и две брези. Точно такъв е отговорът на децата.

— Но това е смешно — възрази учителката. — Не е възможно брезите да са повече от буковете. Да започнем разсъжденията отначало…

— Няма какво да разсъждаваме. В общинските гори наистина има хиляда триста и две брези. Вчера през целия следобед сме ги броили. Нека кажат и другите, така ли е?

— Така е — потвърдиха кучето, конят и прасето.

— И аз бях там — обади се глиганът. — Дърветата бяха преброени два пъти.

Учителката се помъчи да обясни на животните, че общинските гори, за които става дума в условието, нямат нищо общо с истинските, но бялата кокошчица се ядоса, а нейните приятели започнаха да се дразнят.

— Ако не можеш да вярваш на условието — повтаряха те, — задачата няма смисъл.

Учителката им заяви, че са глупави. Пламнала от гняв, тя тъкмо се канеше да пише лоша бележка на момичетата, когато в стаята влезе един окръжен инспектор. Той много се зачуди, като видя в класа кон, куче, кокошка, прасе и най-вече глиган.

— Впрочем, както и да е — каза той. — За какво говорехте?

— Господин инспекторе — заяви бялата кокошчица, — онзи ден учителката даде на децата задача със следното условие: „Общинските гори заемат шестнайсет хектара площ…“

Когато разбра за какво става дума, инспекторът без колебание заяви, че кокошчицата е права. Най-напред накара учителката веднага да пише хубава бележка в тетрадките на момичетата и да изтрие нулите по поведение на прасето и на глигана.

— Общинските гори са си общински гори, спор няма — каза той.

Беше толкова доволен от животните, че нареди да дадат на всички по едно картонче, а на кокошчицата, която така добре разсъждаваше — почетния медал.

Делфин и Маринет се прибраха у дома с леко сърце. Като видяха, че имат много хубави бележки, родителите им се зарадваха и бяха много горди (те си помислиха, че картончетата на кучето, коня, бялата кокошчица и прасето са дадени на дъщерите им). За да ги възнаградят, те им купиха нови кутии за моливи и перодръжки.

Паунът

Един ден Делфин и Маринет казаха на родителите си, че не искат повече да ходят с дървени обувки. Ето какво се беше случило. Тяхната по-голяма братовчедка Флора, която беше почти четиринайсетгодишна и живееше в околийския град, току-що беше прекарала една седмица при тях във фермата.

Тъй като преди месец беше получила училищното си свидетелство нейните родители й бяха купили гривна-часовник, сребърен пръстен и чифт обувки с високи токове. А само за празник тя имаше най-малко три рокли. Едната беше розова със златно коланче, другата зелена с набран тюл на рамото и третата от органдин. Флора никога не излизаше, без да си сложи ръкавици. Тя прегъваше ръка, за да види колко е часът, и твърде много говореше за рокли, шапки и маши за къдрене.

И тъй, един ден след като Флора си замина, малките се посбутаха с лакти, за да се окуражат, и Делфин каза на родителите:

— Дървените обувки не са чак толкова удобни, колкото мислите. Убиват краката и се случва да се напълнят догоре с вода, а с инакви обувки няма такава опасност, особено ако токчето е малко по-високо. А и обувките са по-красиви.

— Като роклите — каза Маринет. — Вместо по цяла седмица да караме по престилка с нищо и никаква рокличка отдолу, по-добре ще е по-често да вадим официалните си дрехи от гардероба.

— Като косите — каза Делфин. — Вместо да са спуснати на раменете, много по-удобно ще бъде да ги вдигнем нагоре. И по-красиво.

Родителите поеха дълбоко въздух и като поизгледаха навъсено дъщерите си, отвърнаха ужасени:

— Никак не ни харесват такива приказки. Да не ходите с дървени обувки! Да извадите от гардероба официалните си дрехи! Да не сте си загубили ума? Мислите си, да, мислите си, че ще ви дадем обувките ви и хубавите ви рокли за всеки ден. Бързо ще им видите сметката и няма да имате нищо свястно да сложите, когато отивате на гости при чичо си Алфред. Да не говорим за вдигнатите коси! Хлапачки на вашите години! Само да чуем да споменете още веднъж за вдигнати коси…

Момичетата не посмяха повече да говорят пред родителите за прически, рокли и обувки. Но щом биваха сами, на път за училище или на връщане, на поляната, когато пазеха кравите, или беряха диви ягоди в гората, те слагаха камъчета в дървените си обувки, за да се повдигнат като на токове, обличаха роклите си наопаки, за да имат чувството, че са се преоблекли, и пристягаха косите си високо с връвчица. И току се питаха една друга:

— Тънка ли ми е талията?

— Със ситни крачки ли вървя?

— Не намираш ли, че тези дни носът ми е малко дълъг?

— Ами устата ми?

— Ами зъбите ми?

— Как мислиш, розово ли ще ми отива повече или синьо?

А в стаята си непрекъснато се гледаха в огледалото и само мечтаеха да са красиви и да имат хубави дрехи. Във фермата например имаше един хубав бял заек и те много го обичаха, но случваше им се да се изчервят, като си мислеха, че когато го изядат, от кожата му ще стане красива гарнитура.

Този следобед пред фермата, седнали в сянката на плета, Делфин и Маринет поръбваха кърпи. До тях една дебела бяла гъска стоеше и ги гледаше как работят. Тя беше спокойна птица, която обичаше разговорите и разумните удоволствия. Помоли да й обяснят защо трябва да се поръбват кърпи и как се прави това.

— Мисля, че ще ми бъде приятно да шия — каза тя на момичетата. — Най-вече да поръбвам кърпи.

— Благодаря — отвърна Маринет, — аз пък бих предпочела да шия рокли. Ах, ако имах плат… например три метра лилава коприна… Щях да си направя рокля с кръгло деколте и с по една плоха от двете страни.

— Аз пък — обади се Делфин — си представям червена рокля с остро деколте, с три реда бели копчета чак до коланчето.

Докато те си приказваха така, бялата гъска поклащаше глава и шепнеше:

— Каквото и да говорите, но аз бих предпочела да поръбвам кърпи.

В двора имаше едно поохранено прасе, което се разхождаше със ситни стъпки.

Като излязоха от къщи, за да отидат на полето, родителите се поспряха край него и казаха:

— Доста се е загладило. Бога ми, от ден на ден става все по-хубаво.

— Така ли мислите? — попита прасето. — Радвам се, като ви слушам да казвате, че съм хубаво. И аз си мислех същото.

Посмутени, родителите се отдалечиха. Като минаха край момичетата, те ги похвалиха за тяхното старание. Делфин и Маринет, наведени над кърпите издърпваха иглите, без да си говорят, сякаш за тях най-важното нещо на света беше поръбването на кърпи. Но едва-що родителите обърнаха гръб, и те пак заговориха за рокли, шапки, лачени обувки, къдрене, златни часовници и иглите им по-бавно се плъзгаха през плата. Играеха си на гостенки и Маринет, като присвиваше устни, питаше Делфин:

— Скъпа госпожо, къде си ушихте този прекрасен костюм?

На гъската не й беше много ясно. Леко замаяна от това бъбрене, тя започна да дреме, когато от дъното на двора се приближи един шляещ се петел, застана пред нея, и, като я гледаше съчувствено, й каза:

— Не бих искал да те наскърбя, но все пак имаш странен врат.

— Странен врат ли? — възкликна гъската. — Защо странен врат?

— Какъв въпрос! Ами защото е много дълъг! Я виж моя…

Гъската поизгледа петела и отвърна, като поклати глава:

— Е, да, виждам, че вратът ти е прекалено къс. Дори ще кажа, че това съвсем не е хубаво.

— Прекалено къс! — извика петелът. — Сега път моя врат бил много къс! Във всеки случай, много по-хубав е от твоя.

— Не намирам, че е по-хубав — каза гъската. — Впрочем, няма смисъл да спорим. Вратът ти е прекалено къс и точка по въпроса.

Ако момичетата не се бяха толкова увлекли по рокли и прически, сигурно щяха да забележат, че петелът е много засегнат и щяха да се опитат да оправят нещата. Той започна да се хили и каза с дързък вид:

— Права си. Няма смисъл да спорим. Но като оставим врата, аз съм по-хубав от тебе. Имам сини, черни и дори жълти пера. И най-вече опашката ми е много красива, а пък ти, намирам, че отзад завършваш малко особено.

— Колкото и да те гледам — възрази гъската, — виждам само купчинка рошави пера, които никак не са приятни за гледане. И тоя червен гребен на главата ти, не можеш да си представиш колко лошо впечатление прави на по-изтънчения вкус.

Тогава петелът се разлюти. С един скок се озова съвсем близо до гъската и викна с пълен глас:

— Дърта глупачко! По-хубав съм от тебе! Чуваш ли? По-хубав от теб!

— Не е вярно! Бръмбазък такъв! Аз съм по-хубава!

При тази врява момичетата прекъснаха разговора си за рокли и се канеха да се намесят, но прасето, което беше дочуло виковете, прекоси двора на галоп, спря пред петела и гъската и запъхтяно им каза:

— Какво ви прихваща? Да не би и двамата да сте си загубили ума? Хайде де, че най-хубавият съм аз!

Момичетата, и дори петелът и гъската избухнаха в смях:

— Не виждам какво смешно има — отвърна прасето. — Във всеки случай, щом трябваше да се определи кой е най-хубав, ето че постигнахте съгласие.

— Това е шега — каза гъската.

— Горкото ми прасе — обади се петелът, — ако можеше да видиш колко си грозно.

Прасето наскърбено изгледа петела и гъската и въздъхна:

— Ясно… Да, ясно… Завиждате ми и двамата. И все пак, виждал ли е някой някога нещо по-хубаво от мен? Ето, родителите пак ми го казаха одеве. Хайде, бъдете искрени. Признайте, че съм най-хубавият.

Докато спореха, откъм края на живия плет се показа един паун и всички млъкнаха. Тялото му беше синьо, крилата му златистожълти, а дългата му зелена опашка беше изпъстрена със сини петна, оградени от ръждивокафяви кръгове. На главата си имаше качул и пристъпяше напето. Той се изсмя изящно, поизви се, за да му се полюбуват, обърна се към момичетата и им каза:

— Там, на ъгъла на плета, присъствувах на тяхната кавга и няма да скрия от вас, че безумно се забавлявах. Ох, да, безумно…

Тук паунът замълча, за да се изсмее сдържано, после продължи:

— Трудна задача е да се разбере коя от тия три личности е най-хубавата. Ето едно прасе, което никак не е лошо с тази розова и опъната кожа. Доста ми харесва и петелът, с този израстък на главата и с тези пера, с които е покрит като таралеж. И каква непринудена грация има в осанката на нашата симпатична гъска и с какво достойнство държи главата си… Ах, чакайте да се посмея още малко… Но нека бъдем сериозни. Девойчета, я ми кажете, не смятате ли, че ще е по-добре, ако този, който е толкова далеч от съвършенството, не приказва толкова за красотата си?

Момичетата се изчервиха заради прасето, заради петела и заради гъската, ала мъничко и заради себе си. Но поласкани, че ги нарече „девойчета“, те не посмяха да упрекнат пауна за неговата неучтивост.

— От друга страна — продължи посетителят, — знам, че когато не ти е ясно, що е истинска хубост, имаш някакво извинение…

Паунът бавно се завъртя на място, като позираше, за да може всеки да го види добре. Прасето и петелът, занемели от възхищение, го зяпаха опулени. Но гъската не изглеждаше твърде изненадана. Тя спокойно забеляза:

— Разбирате се, не сте грозен, но вече сме виждали такива като вас. Аз, която ви говоря, познавам един паток, който имаше красиви пера, също като вашите. И не се перчеше толкова. Ще речете, че не е имал такава дълга опашка да мете праха, нито такъв качул на главата. И така да е. Но мога да ви уверя, че те никак не му липсваха. И без тях много добре си живееше. Впрочем, не можете да ме убедите, че всички тия украшения са подходящи. Виждате ли ме мен с такава четка на главата и един метър пера отзад? Не и не. Това е несериозно.

Докато гъската приказваше, от скука паунът едва сподави една прозявка и когато тя свърши, не си направи труда да й отговори. А петелът си беше възвърнал вече своята самоувереност и не се побоя да сравни перата си с неговите. Но млък на изведнъж и за миг дори дъхът му секна. Паунът току-що беше разперил дългите пера на опашката си, която се разтвори зад него като огромно ветрило. Дори гъската бе заслепена и не можа да се сдържи да не извика от възхищение. Очаровано, прасето пристъпи крачка напред, за да види перата отблизо, но паунът отскочи назад:

— Ако обичате — каза той, — не се приближавайте към мен. Аз съм изящно животно. Нямам навика да се допирам до кого да е.

— Моля да ме извините — изломоти прасето.

— Но, моля ви, аз се извинявам, че ви казвам така непринудено нещата. Виждате ли, когато искаш да си хубав като мен, трябва да полагаш усилия. Почти е толкова трудно да си останеш хубав, колкото и да станеш.

— Какво? — учуди се прасето. — Не сте ли били винаги така хубав?

— О, не. Когато съм се родил, съм имал само лек мъх върху кожата и нищо не е подсказвало, че някой ден ще бъде другояче. Малко по малко аз се преобразявах, докато станах такъв, какъвто ме виждате сега, и трябваше да полагам грижи. Нищо не можех да направя, без майка ми да ме смъмри начаса: „Не яж червеи, качулът ти няма да порасне. Не скачай на куц крак, опашката ти ще се изкриви. Не яж много. Не пий по време на ядене. Не стъпвай по локвите…“ Нямаше край. И нямах право да отивам при пилетата, нито при другите животни от замъка. Защото, нали знаете, че живея в онзи замък, който се вижда ей там. О, често не беше много весело. Като изключим разходките със стопанката на замъка, когато вървяхме симетрично от двете й страни — хрътката й и аз, бях винаги сам. На всичко отгоре, ако имах вид, че се забавлявам или че си мисля за нещо смешно, майка ми викаше отчаяно: „Нещастнико, не виждаш ли, че като се смееш така и се забавляваш и походката ти, и качулът ти, и опашката ти придобиват нещо просташко.“ Да, ето какво ми казваше тя. О, животът не беше забавен. Дори и сега — вие може би няма да ми повярвате — но още съм на режим. За да не наддам и цветовете ми да не изгубят блясъка си, длъжен съм да се храня съвсем по малко и да правя гимнастика, да спортувам… А да не ви говоря колко време ми отнема външността ми.

По молба на прасето паунът започна подробно да изрежда всичко, което трябва да се прави, за да бъдеш хубав, и след като говори половин час, още не беше казал и половината. През това време непрекъснато пристигаха други животни и се нареждаха в кръг около него. Първо дойдоха воловете, после овцете, после кравите, котаракът, пилетата, магарето, конят, патокът, едно теленце, та дори и една малка мишка, която се шмугна между краката на коня. Всички се блъскаха, за да чуят и видят по-добре.

— Не се бутайте! — провикваше се волът или магарето, или овенът, или който и да е.

— Не се бутайте!

— Тихо!

— Ама стига сте ме настъпвали!

— По-високите по-отзад…

— Хайде, поразредете се!…

— Тихо, като ви казвам…

— Че като ви фрасна един…

— Шт! — казваше паунът — Успокойте се малко… Повтарям: сутрин на закуска да се изяжда една семка от ябълка резета и да се изпива глътка бистра вода… Добре ме разбрахте, нали? Хайде повторете!

— Да се изяжда една семка от ябълка ренета и да се изпива глътка бистра вода — отговаряха в хор всички животни от фермата.

Делфин и Маринет не смееха да повтарят с тях, но в училище никога не бяха толкова внимавали в час, колкото на уроците на пауна.

На другата сутрин родителите останаха доста изненадани. Учудването им започна от конюшнята, когато се канеха да напълнят коритата и яслите, както правеха всеки ден. Конят и воловете им казаха малко нетърпеливо:

— Оставете, оставете, няма нужда. Ако искате да има полза от вас, по-добре ни дайте по една семка от ябълка ренета и по глътка бистра вода.

— Какво казвате? Семка от… от…

— От ябълка ренета. До обяд нищо друго няма да ядем и така ще бъде всеки ден.

— Може да разчитате — отвърнаха родителите. — Бога ми, може да разчитате, че ще ви дадем семка от ябълка ренета. Сигурно такава храна засища. Храна за работни животни! Но стига приказки. Ето сламата, ето овеса и цвеклото. Ще ни доставите удоволствие да се нахраните. И никакви превземки.

Като излязоха от конюшнята, родителите отидоха на двора да дадат просо на кокошките и на всички пернати. Просото беше чудесно, но никой не пожела дори да го опита.

— Това, което ни трябва — каза петелът на родителите, — е семка от ябълка ренета и глътка бистра вода. Нищо повече не искаме.

— Пак тая семка! Но какво ги е прихванало всички, та искат да се хранят със семки? Хайде, петльо, обясни ни!

— Я ми кажете, родители — попита петелът, — няма ли да ви се хареса, ако ме видите да се разхождам из двора с качул на главата и разперил около себе си голямо ветрило от дълги пера с всички цветове?

— Не — отвърнаха родителите в лошо настроение. — По-добре ни говори за петел с вино. Ето какво ни харесва, а перушината нищо не прибавя към това.

Петелът се извърна и каза високо на другите пернати:

— Виждате ли как отговарят, когато любезно се обръщаш към тях.

Родителите се отдалечиха и все със същата крачка отидоха при прасето, за да му занесат храна. Но щом долови миризмата на смачкани картофи, то извика от кочината си:

— Махнете бързо тази помия! На мен ми трябва семка от ябълка ренета с глътка бистра вода.

— И ти ли? — извикаха родителите. — Но защо?

— Ами защото искам да бъда хубаво и толкова тънко, толкова блестящо, че като минавам, хората да се спират и да се извръщат възхитени: „Ах, колко е хубаво и колко ни се иска да бъдем също като това чудесно прасе, което минава.“

— Господи, прасе — казаха родителите, — естествено е ти да мислиш, как да станеш хубаво. Но защо, тъкмо затова не правиш каквото трябва, за да останеш такова, каквото си. Не разбираш ли, че за да си хубаво, първо, трябва да си дебело?

— Разправяйте го на други — отвърна прасето. — Но я ми отговорете. Ще ми дадете ли или няма да ми дадете ябълкова семка и глътка бистра вода?

— Защо не? Ще си помислим малко и след време…

— Не след време, ами веднага. И това не е всичко. Ще трябва също така всяка сутрин да ме водите на разходка. И ще трябва да ме карате да спортувам и да следите какво ям, как спя, с кого се събирам, как стъпвам… е, всичко…

— Разбрано. Като наддадеш още десетина кила, ще почнем. Дотогава, яж си помията.

След като напълниха копанята на прасето, родителите отидоха в кухнята и там завариха Делфин и Маринет готови за училище.

— Тръгвате ли вече! Я, но вие… нищо не сте закусили!

Момичетата целите се изчервиха и Делфин смутено отговори:

— Не, не сме гладни… май снощи много ядохме.

— Въздухът ще ни подействува добре — добави Маринет.

— Хм! — изсумтяха родителите. — Странно! Е, добре…

И когато децата бяха много далеч по пътя за училището, родителите видяха на кухненската маса две половини от ябълка ренета, на които липсваха две семки.

Животните от конюшнята не можаха да изтраят дълго време на режима, препоръчан от пауна. Една ябълкова семчица в стомаха на един вол или на един кон е почти нищо. Като се отказа да бъде хубав, още от сутринта на втория ден всеки се върна към обичайната си храна. Повече постоянство проявиха животните от курника и за известно време можеше да се помисли, че са създадени за този нов начин на живот. Всички тези пернати бяха толкова суетни, че за няколко дена забравиха болките в корема. Кокошките, пиленцата, петелът, патокът, дори гъската говореха само за това как да си държат главата или за походката си и за цвета на перата си, и то до такава степен, че някои от по-младите съвсем се размечтаха и взеха да се оплакват, че животът им не е подходящ за толкова красиви създания. Като ги слушаше да бръщолевят така, гъската изведнъж се стресна и заяви, че най-очевидният резултат от тези пости, на които се подлагаха е, че мозъкът на няколко глупачки се е размътил, докато накрая целият курник ще си загуби ума. А колкото до красотата, която са постигнали, тя виждала най-вече кръгове около очите, отпуснати пера, изтънели вратове, увиснали гуши. Няколко разумни кокошки веднага се вслушаха в думите й. На други им трябваше малко повече време. Петелът остана твърд привърженик на диетата със семки, заедно с група пилета, които много се възхищаваха от обноските му. Всички бяха на това мнение до деня, в който петелът припадна на двора от глад и чу гласа на родителите, които казваха следното:

— По-бързо да го заколим, докато още може да се яде.

И той толкова се уплаши, че веднага скочи и изтича да яде зърна и обелки и толкова яде горкият петел и през този ден, и през следващите, че на няколко пъти го хващаше разстройство — и него, и пилетата.

След петнайсет дни от всички животни единствено прасето продължаваше да пази диета. През целия ден то едва изяждаше толкова, колкото да се нахрани едно малко пиле, но това не му пречеше дълго да се разхожда пеша, да прави гимнастика и всякак да спортува. За една седмица то отслабна петнайсет кила. Останалите животни го убеждаваха да премине на по-обилна храна, но то сякаш не чуваше и само ги питаше:

— Как ме намирате?

На което животните съкрушено отговаряха:

— Доста слабо, горкото ни прасе. Кожата ти е на гънки, бръчки и торбички, колко жалко!

— Толкоз по-добре — отвръщаше прасето. — Имам още изненади за вас. Тепърва има да се чудите.

И като намигаше, питаше, снишавайки глас:

— Впрочем… Направете ми удоволствие да погледнете главата ми отгоре… Видяхте ли?

— Какво?

— Нещо, което расте… като качул.

— Ами, нищичко няма…

— Виж ти, чудна работа — казваше прасето. — Ами дългата ми опашка? Виждате ли я?

— Сигурно говориш за опашчицата си. Повече от всякога прилича на тирбушон.

— Хм, странно. Може би не спортувам достатъчно… или пък все още ям много… Ще се самонаблюдавам, бъдете спокойни.

Като го виждаха как от ден на ден слабее, на Делфин и Маринет вече почти не им се искаше да бъдат хубави. Поне нямаха намерение много да гладуват. Диетата на пауна, която те отначало искаха да спазват скришом от родителите, вече никак не ги привличаше. Най-сетне и съветите на гъската допринесоха много, за да се откажат от нея. Когато чуваше момичетата да говорят за талията си и за грамовете, които се надяваха да стопят, гъската повтаряше:

— Вижте в какво състояние изпадна нашето нещастно прасе дето не яде, колкото му се ще. Искате ли и вашата кожа да увисне като неговата и хубавите ви крака да заприличат на клечки и да треперят от слабост? Не, повярвайте ми, всичко това е много неразумно. Ето, вижте, лично аз съм доста добре сложена и имам много красиви пера и мога да ви кажа следното: не красотата запълва живота и за вас е по-добре да знаете да поръбвате кърпи, отколкото да имате на гърба си големи разноцветни пера.

— Разбира се — отговаряха момичетата, — вие сте съвсем права.

Един ден след някакво гимнастическо упражнение прасето си почиваше край кладенеца и понеже питаше котарака, който мъркаше на стубела, дали не вижда да му израства качул, той го съжали, престори се, че го гледа отблизо, и отговори:

— Наистина струва ми се, че забелязвам нещо. Едва е наболо, но май ще стане качул.

— Най-после! — извика прасето. — Ето че пониква! Вече се забелязва. Щастлив съм… Ами дългата ми опашка, котаране, виждаш ли и нея?

— Дългата ти опашка! Ей богу… трябва да кажа…

— Какво, какво?

Прасето беше толкова развълнувано, че котаракът веднага се поправи:

— Наистина, не е още дълга опашка, но вече е една много хубава метла, която има още да расте.

— Разбира се, тя трябва още да израсте — съгласи се прасето.

— Да, да — потвърди котаракът, — но тя ще порасне само ако ядеш много. Същото важи и за качула. Диетата на пауна е чудесна, за да започнат да растат, но сега, когато вече са наболи, трябва да ги подхранваш.

— Ей, вярно — каза прасето. — Не се сетих за това.

И веднага изтича в кочината си, където излапа всичко, което имаше и след това отиде при родителите да си поиска още. Когато най-после се насити, то започна да скача из двора, като викаше колкото му глас държи:

— Имам си качул! Имам си дълга опашка! Имам си качул! Имам си дълга опашка!

Животните от фермата се опитваха да го разубедят, но то ги упрекваше, че са завистливи и че нищо не виждат. На другия ден прасето дълго спори с петела, който, уморен от неговото упорство, престана да се препира, като въздъхна:

— То е лудо… съвсем лудо.

Многобройните свидетели избухнаха в силен смях. Повече от час пиленцата от люпилото вървяха по петите му и писукаха:

— То е лудо!… Лудо!… Лудо!…

И останалите пернати не се сдържаха — присмиваха му се и казваха по нещо заядливо, когато то минаваше край тях. Оттогава прасето се въздържаше да говори на когото и да е за качула си и за дългата си опашка. Когато пресичаше двора, то вървеше с отметната назад глава, толкова изпъчено, че се питаха дали не е глътнало кокал, та да не му е заседнал накриво в гърлото и ако някой минаваше зад него, дори на известно разстояние, прасето бързо подскачаше напред, сякаш се страхуваше да не го настъпят по опашката. Тогава гъската го сочеше на децата си и им казваше:

— Виждате ли какво става, когато се занимаваш прекалено с външността си? Ставаш луд като прасето.

Като я чуваха да говори така, момичетата съжаляваха горката си братовчедка Флора, която сигурно отдавна се беше побъркала. Все пак Маринет, която беше малко по-руса от сестра си, не можеше да се въздържи да не се възхити от прасето.

Една слънчева утрин прасето тръгна на дълга разходка из полето. На връщане времето се заоблачи и над главата му проблеснаха дълги светкавици, но това не го изненада, понеже мислеше, че вятърът развява качула му. Все пак то сметна, че той е много пораснал и че сега е толкова голям, колкото можеше да се желае. През това време започна да вали силен дъжд и прасето се скри под едно дърво, като внимаваше да е с наведена глава, за да не си развали качула.

Вятърът позатихна, дъждът намаля и прасето тръгна отново. Когато фермата се показа, едва-едва ръмеше и слънцето вече се подаваше между облаците. Делфин и Маринет тъкмо излизаха от кухнята заедно с родителите си и пернатите напускаха сайванта, където се бяха приютили. В момента, в който прасето влизаше в двора, момичетата взеха да сочат с пръст към него, като викаха:

— Дъга! Ей, че красиво!

Прасето извърна глава и на свой ред извика. Зад себе си то видя опашката си, разперена като огромно ветрило.

— Гледайте — викаше то, — как я разперих!

Делфин и Маринет се спогледаха натъжени, а животните от курника заговориха тихо помежду си и взеха да клатят глави.

— Хайде, хайде, стига си разигравал комедия — ядосаха се родителите. — Влизай в кочината си. Време е.

— Да вляза в кочината? — попита прасето. — Но нали виждате, че не мога. Опашката ми е прекалено широка и мога да вляза само в двора. Тя никога няма да мине между тези две дървета.

Родителите нетърпеливо го подканиха. Те вече се готвеха да грабнат една сопа, но децата се доближиха до прасето и приятелски му казаха:

— Ти само си събери перата. Опашката ти лесно ще мине.

— Брей, вярно — каза прасето. — Не се сетих. Нали разбирате, липсата на навик…

То направи голямо усилие, та чак гръбнакът му хлътна. Дъгата зад него изведнъж се стопи и кацна върху кожата му в такива нежни, но и толкова ярки цветове, че пауновите пера биха бледнели пред нея.

Вълкът

Скрит зад плета, вълкът търпеливо наблюдаваше какво става около къщата.

Със задоволство забеляза, че родителите излязоха от кухнята. На прага те още веднъж заръчаха на децата:

— Помнете, че не бива на никого да отваряте вратата, както и да ви молят, или да ви заплашват. Ние ще се върнем по тъмно.

Щом видя, че родителите са далече, при последния завой на пътеката, вълкът обиколи къщата, като понакуцваше с един крак, но вратите бяха залостени. На прасетата и на кравите изобщо не можеше да се надява — тези твари нямат достатъчно ум, за да ги убедиш да се оставят да бъдат изядени. И тогава вълкът се спря пред кухнята, сложи лапа на перваза на прозореца и надникна вътре.

Делфин и Маринет играеха на ашици край печката. Маринет, по-малката и по-русата, казваше на сестра си:

— Когато сме само двете, не е интересно, не можем да играем в кръг.

— Вярно, не можем да играем нито в кръг, нито на топка.

— Нито на пръстен, нито на телефон.

— Нито на булка, нито на „двама са малко, трима са много“.

— А има ли нещо по-забавно от играта в кръг или на топка?

— Ех, ако бяхме три…

Понеже момичетата бяха с гръб към вълка, той почука с нос по стъклото, за да им покаже, че е тук. Те оставиха игрите и се доближиха до прозореца, хванати за ръце.

— Добър ден — каза вълкът. — Не е много топло навън. Студът щипе, знаете ли?

По-русичката прихна, защото с тези островърхи уши и щръкналия кичур козина на главата, той й се стори смешен. Но Делфин не се излъга нито за миг. Тя прошепна, като стискаше ръката на сестра си:

— Това е вълкът.

— Вълкът ли? — попита Маринет. — Значи трябва да ни е страх.

— Разбира се, че трябва да ни е страх.

Разтреперани, момичетата се прегърнаха, русите им коси се смесиха и шепотът им се сля. Вълкът трябваше да признае в себе си, че откакто обикаляше из гори и поля, не беше виждал нищо по-красиво. Той изпадна в умиление.

„Какво ми става? — питаше се той. — Ето че лапите ми не ме държат“.

И докато мислеше по този въпрос, разбра, че изведнъж е станал добър. Толкова добър и благ, че вече никога нямаше да може да яде деца.

Вълкът наклони глава на ляво, както правят добродушните хора, и заговори с най-ласкавия си глас:

— Студено ми е — каза той — и едната ми лапа доста ме боли. Но най-важното е, че аз съм добър. Ако благоволите да ми отворите вратата, ще вляза да се постопля край печката и заедно ще прекараме следобеда.

Момичетата се спогледаха малко изненадани. Никога не бяха предполагали, че вълкът може да има толкова ласкав глас. Успокоена, по-светлокосата приятелски му кимна, но Делфин не се залъгваше току-тъй и навреме се опомни.

— Махайте се — каза тя, — вие сте вълкът.

— Нали разбирате — с усмивка добави Маринет, — не че ви пъдим, но мама и татко ни забраниха да отваряме вратата, колкото и да ни молят или да ни заплашват.

Тогава вълкът въздъхна тежко, а щръкналите му уши клюмнаха от двете страни на главата му. Личеше си, че беше тъжен.

— Знаете ли — каза той, — много неща се говорят за вълка. Не бива да се вярва на всичко. Честно казано, аз никак не съм лош.

Той още веднъж въздъхна така дълбоко, че очите на Маринет се наляха със сълзи. На момичетата им беше неудобно, че на вълка му е студено и че лапата го боли. По-русата прошепна нещо на ухото на сестра си, като намигна на вълка, за да му подскаже, че е на негова страна. Делфин се замисли, защото нищо не решаваше на бърза ръка.

— Така изглежда добродушен, но не му вярвам. Спомни си „Вълкът и агнето“. А пък агнето нищо не му беше направило.

И понеже вълкът уверяваше, че е с добри намерения, тя му изтърси право в лицето:

— Ами агнето?… Да, агнето, което изядохте?

Вълкът не се смути.

— Агнето, което съм изял ли? Кое агне?

Той каза това съвсем спокойно, сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено и което от само себе си се подразбира, и то с такъв невинен вид, че тръпки те побиваха.

— Какво? Значи вие сте изяли няколко агнета? — извика Делфин. — И таз добра!

— Разбира се, че съм изял няколко агнета. Не виждам нищо лошо в това… Вие не ядете ли агнешко?

Нямаше как да му възразят. Тъкмо на обед бяха яли агнешко печено.

— Ето, виждате ли, че не съм лош. Хайде, отворете ми вратата. Ще седнем край огъня и ще ви разправям разни случки. Откакто се скитам по гори и поля, представяте ли си колко неща съм чул и видял… Стига само да ви разкажа какво се случи онзи ден на трите зайчета от горичката, ще си умрете от смях…

Момичетата спореха шепнешком. По-русичката беше на мнение да отворят на вълка, и то веднага. Не можеха да го оставят да зъзне на вятъра с тази болна лапа. Но Делфин продължаваше да проявява недоверие.

— Ей, че си — ядоса се Маринет, — още ли ще му натякваш, че е ял агнета. Няма да седне да мре от глад, я!

— Може да яде и картофи — отвърна Делфин.

Маринет беше толкова настойчива, защищаваше вълка с толкова развълнуван глас и с толкова сълзи в очите, че по-голямата й сестра най-после се трогна. Делфин се запъти към вратата, но се разколеба, избухна в смях, повдигна рамене и каза на смаяната Маринет:

— О, не, ще бъде голяма глупост.

Делфин погледна вълка право в лицето.

— Ей, вълчо, ами че аз забравих Червената шапчица. Я да си поговорим малко за Червената шапчица, какво ще кажете за това, а?

Вълкът смирено наведе глава. Не очакваше такова нещо. Чуха го как подсмърча зад стъклото.

— Вярно — призна той, — изядох Червената шапчица. Но уверявам ви, че вече толкова пъти съм изпитвал угризения. Ако можех да поправя стореното…

— Да, да, все тъй казват.

Вълкът се тупна по гърдите там, където е сърцето, и с хубав тържествен глас изрече:

— Честна дума! Ако можех да поправя стореното, бих предпочел да умра от глад.

— И все пак — въздъхна по-светлокосата, — вие изядохте малката Червена шапчица.

— Не отричам — съгласи се вълкът, — изядох я, така си е. Но това е младежки грях. Толкова време мина оттогава, нали? За всяка грешка има и прошка. Освен това, ако знаете само колко неприятности си имах заради това момиченце! Стигнаха дотам да разправят, че съм изял първо бабата, ама това е чиста лъжа…

И тогава вълкът неволно започна да се хили, навярно, без да съзнава, че се хили.

— Помислете си само! Да ядеш бабичка, когато за закуска те чака малко, крехко момиченце! Не съм толкова глупав.

При спомена за тази закуска с крехко месо, вълкът не се сдържа и няколко пъти си облиза бърните, като оголи дългите си остри зъби, което никак не успокои момичетата.

— Вълчо — извика Делфин, — вие сте лъжец! Ако изпитвахте толкова угризения, както разправяте, нямаше да си облизвате така бърните.

Вълкът ужасно се засрами, че се бе облизал, при спомена за пухкавото момиченце, което просто се топеше в устата. Но той се чувствуваше толкова добър и толкова честен, че не искаше да се усъмни в самия себе си.

— Извинявайте — каза той, — просто лош навик, семейна черта, но това нищо не означава.

— Толкоз по-зле за вас, щом като сте невъзпитан… — заяви Делфин.

— Не говорете така — въздъхна вълкът, — толкова съжалявам.

— А да се ядат момиченца, и това ли е семейна черта? Нали разбирате, когато вие обещавате, че вече никога няма да ядете деца, то е все едно Маринет да обещае, че вече никога няма да яде десерт.

Маринет се изчерви, а вълкът се опита да възрази:

— Но щом ви се кълна…

— Да не говорим повече за това и си вървете по пътя. Като потичате, ще се стоплите.

Тогава вълкът се ядоса, понеже не искаха да повярват, че е добър.

— Това е вече прекалено — викна той. — Хората изобщо не желаят да се вслушат в гласа на истината. Да ти се отще да: бъдеш честен! Смятам, че нямате право да ме обезсърчавате в добрите ми намерения, както постъпвате вие. И ако някога пак изям някое дете, да знаете, че вие ще сте виновни.

Като го слушаха, момичетата с голяма тревога си мислеха каква тежка отговорност поемат и какви угризения може би ги очакват в бъдеще. Но ушите на вълка бяха така щръкнали, очите му блестяха толкова свирепо, а зъбите му бяха така оголени, че те се смръзнаха от ужас.

Вълкът разбра, че нищо няма да спечели със заплашителни думи. Той се извини за избухването си и го удари на молба. Докато говореше, погледът му се премрежи от нежност, ушите му клюмнаха и със сплескания си нос, прилепен до стъклото, физиономията му изглеждаше както муцуната на кротка крава.

— Ето, виждаш ли, че не е лош — казваше русичката.

— Кой знае — отговаряше Делфин, — може би.

Гласът на вълка ставаше все по-умолителен. Маринет не издържа и тръгна към вратата. Ужасена, Делфин я спря, като я хвана за една къдрица. Размениха се плесници. Вълкът отчаяно се мяташе зад прозореца, като казваше, че е по-добре да си отиде, отколкото да стане причина да се скарат най-хубавите русокоси момиченца, които някога бе виждал. И наистина той се дръпна от прозореца и се отдалечи, разтърсван от ридания.

„Какво нещастие — мислеше си той, — аз съм толкова добър, толкова нежен… А те да не ме искат за приятел. Щях да стана още по-добър, дори нямаше вече да ям агнета.“

А в това време Делфин гледаше как вълкът си отива, като куцука на три крака, пронизван от студ и мъка. Обзета от угризения и жал, тя извика през прозореца:

— Вълчо, вече не ни е страх. Елате бързо да се стоплите!

Но по-русичката вече беше отворила вратата и тичаше да го посрещне.

— Господи — въздишаше вълкът, — колко е приятно да седнеш край огъня. Няма нищо по-хубаво от семейния живот. Винаги съм го мислил.

С овлажнели от умиление очи той гледаше момичетата, които стояха плахо настрана. След като облиза болната си лапа и се сгря на огъня — първо корема, а после гърба, вълкът започна да разказва различни случки. Момичетата се приближиха до него, за да чуят за приключенията на лисицата, катеричката, къртицата и трите зайчета от поляната. Някои случки бяха толкова забавни, че вълкът трябваше да ги повтори по два, че и по три пъти.

Маринет вече беше прегърнала приятеля си през врата и се забавляваше да дърпа щръкналите му уши, да го гали по козината — по косъма и срещу косъма. На Делфин й трябваше малко повече време, за да посвикне, и когато за първи път пъхна уж на шега малката си ръка в устата на вълка, не можа да се въздържи и извика:

— О, колко са ви големи зъбите!

Вълкът така се смути, че Маринет скри главата му в ръцете си. От деликатност той не спомена, че стомахът го присвива от глад.

— Колко добър мога да бъда — мислеше си той разнежено, — просто невероятно.

След като им разказа много случки, децата му предложиха да поиграе с тях.

— Да играя ли? — изненада се вълкът. — Но аз не знам никакви игри.

Но много бързо се научи да играе на гоненица, на жмичка, на сляпа баба, на топка. Пееше с доста хубав плътен глас песничките „Куме Гийери“ или „Куло, пази се“.

В кухнята настана олелия: блъскане, викове, висок смях и преобърнати столове. Всяко неудобство между тримата приятели се беше изпарило, говореха си на „ти“, сякаш се познаваха от край време.

— Вълчо, ти жумиш.

— Не, ти! Ти мръдна! Тя мръдна!

— Пу, за вълка.

Вълкът през живота си не беше се смял толкова, смееше се, та чак ченето му щеше да се откачи.

— Не съм и предполагал, че е толкова весело да си играеш — повтаряше той. — Жалко, че не може да си играем така всеки ден.

— Вълчо — отвръщаха му децата, — ти нали пак ще дойдеш? Мама и татко излизат всеки четвъртък следобед. Ще дебнеш и щом излязат, ще ни чукнеш на стъклото, както одеве.

Накрая играха на конче. Хубава игра. Вълкът изпълняваше ролята на коня, по-русичката го беше яхнала, а Делфин го дърпаше за опашката и управляваше впряга, който препускаше между столовете. Изплезил език и ухилен до уши, задъхан от толкова много тичане и смях, че чак ребрата му бяха изскочили, вълкът от време на време молеше децата да го оставят да си поеме дъх.

— Предавам се! — казваше той с пресеклив глас. — Оставете ме да се посмея… Не мога повече… Ох, оставете ме да се посмея.

Тогава Маринет слизаше от коня, Делфин пускаше опашката на вълка и седнали на земята, и тримата се смееха до пръсване.

Радостта им секна надвечер, когато се сетиха, че вълкът трябва да си върви. На момичетата им се плачеше, а по-русичката взе да го моли:

— Вълчо, остани с нас, да си поиграем още. Мама и татко нищо няма да кажат, ще видиш.

— А, не — отвърна вълкът. — Родителите са винаги благоразумни. Никога няма да разберат, че вълкът може да стане добър. Знам ги аз родителите какви са.

— Да — съгласи се Делфин, — по-добре е да не се бавиш. Страх ме е да не ти се случи нещо.

Тримата приятели се уговориха да се срещнат идния четвъртък. Последваха още обещания и големи излияния. Накрая, след като русокосата му завърза синя панделка около врата, вълкът пое през полето и потъна в гората. Болната му лапа още го мъчеше, но като мислеше, че идният четвъртък пак ще види двете момиченца, взе да си тананика, без да обръща внимание на възмутените врани, дремещи по най-високите клони:

Куме Гийери,

ще ли да мреш…

Като се прибраха, родителите още от прага на кухнята подушиха въздуха:

— Мирише ни като на вълк — казаха те.

И момичетата решиха, че на всяка цена трябва да излъжат и да се направят на учудени — а това се случва винаги, щом тайничко от родителите си приемаш в къщата си вълк.

— Как може да ви мирише на вълк? — възропта Делфин. — Нали ако вълкът беше влязъл в кухнята, щеше да ни изяде и двете?

— Вярно — съгласи се баща й, — не се сетих. Вълкът щеше да ви изяде.

Но по-русичката, която не можеше да каже две свестни лъжи, се възмути, че се осмеляват да злословят по адреса на вълка.

— Не е вярно! — извика тя, като тропна с крак. — Вълкът не яде деца и не е вярно, че е лош. Ето, ние…

Добре, че Делфин я ритна по крака, иначе тя щеше всичко да разкаже. После родителите започнаха надълго и нашироко да разправят колко кръвожаден е вълкът. Майка им пожела да се възползува от случая, за да разкаже още веднъж случая с Червената шапчица, но още при първите думи Маринет я прекъсна:

— Знаеш ли, мамо, нещата съвсем не са били така, както си мислиш. Вълкът въобще не е изял бабата. Смяташ ли, че е щял да си претоварва стомаха, точно преди да си хапне едно крехко момиченце?

— И после — добави Делфин, — не може вечно да му се сърдим на този вълк…

— Това е стара история.

— Младежки грях…

— За всяка грешка си има прошка.

— Вълкът не е вече същият, както по онова време.

— Щом някой има добри намерения, нямаме право да го обезсърчаваме.

Родителите просто не вярваха на ушите си.

Бащата прекъсна тази скандална защита, като нарече момичетата вятърничави. После се постара да докаже с добре подбрани примери, че вълкът козината си мени, а нрава — не, че няма никакъв смисъл да се надяват, че някога ще стане по-добър и ако някой ден се престори на благодушно животно, ще бъде още по-опасен.

Докато говореше, децата си мислеха колко хубаво си играха следобеда на конче и на топка и колко радостен беше вълкът, как се смееше с отворена уста, та чак дъх не можеше да си поеме.

— Вижда се — заключи бащата, — че никога не сте имали работа с вълка.

Тогава по-светлокосата мушна с лакът сестра си и двете прихнаха да се смеят право в лицето на своя баща. За да ги накаже за това неуважение, той ги накара да си легнат без да вечерят, но дълго след като ги бяха завили в креватчетата, те продължаваха да се смеят на това, колко са наивни родителите им.

През следващите дни, за да се развлекат, докато нетърпеливо чакаха срещата със своя приятел, а донякъде и за да се заяждат нарочно и да дразнят майка си, момичетата измислиха да си играят на вълк. По-русичката пееше на две ноти обичайните думи:

— Да се разходим в гората, докато вълчо го няма. Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

А Делфин, скрита под кухненската маса, отговаряше:

— Обличам ризата си.

Маринет задаваше въпроса толкова пъти, колкото беше нужно на вълка да сложи една по една всички части на облеклото си, от чорапите до голямата сабя. Тогава той се хвърляше върху нея и я изяждаше. Цялото удоволствие от играта беше в непредвиденото, защото вълкът не винаги изчакваше да е готов, та да изскочи от гората. Случваше му се да се нахвърли върху жертвата си докато беше още по риза, или когато цялото му облекло се състоеше само от една шапка върху главата.

Родителите не можеха да почувствуват цялото удоволствие на тази игра. Отегчени да слушат едно и също нещо, на третия ден те им забраниха да си играят на нея под предлог, че са им проглушили ушите. Разбира се, децата не искаха да играят на друго и до деня на срещата в къщата беше тихо.

Цяла сутрин вълкът ми муцуната си, лъска косъма си и разресва козината на врата си, за да е пухкава. Беше толкова хубав, че горските жители минаваха покрай него, без да могат в първия миг да го познаят. Когато стигна в равнината, две врани, които зяпаха наляво-надясно по пладне — обичайното им занимание, след като се наобядват — го попитаха защо е толкова хубав:

— Отивам да видя приятелките си — отвърна гордо вълкът. — Определиха ми среща рано следобед.

— Сигурно са много хубави, щом толкова си се нагласил.

— Иска ли питане! Из целия край няма да намерите по-руси от тях.

Враните зяпнаха от учудване, но една стара бъбрива сврака, която бе дочула разговора, не можа да се въздържи да не се изсмее.

— Вълчо, не познавам приятелките ти, но съм сигурна, че си ги избрал, доста закръгленички и крехки… или се лъжа?

— Я млъкнете, глупачка такава! — Викна й гневно вълкът. — Ето как ти излиза име заради сплетните на една стара сврака. Добре, че съвестта ми е чиста.

Като стигна къщата, не стана нужда вълкът да чука на прозореца; момиченцата го чакаха на прага. Дълго се прегръщаха — още по-нежно от предишния път, понеже цяла седмица раздяла ги беше направила нетърпеливи.

— Ах, вълчо — казваше светлокосата, — цяла седмица в къщи беше тъжно. През цялото време говорехме за теб.

— И знаеш ли, вълчо, ти излезе прав: родителите ни не искат да повярват, че можеш да бъдеш добър.

— Не ме учудва. Ако ви кажа, че одеве една стара сврака…

— И все пак, вълчо, ние добре те защитихме, мама и татко дори ни пратиха да си легнем, без да вечеряме.

— А в неделя ни забраниха да играем на вълк.

Тримата приятели имаха да си кажат толкова неща, че преди да помислят за игра, седнаха край печката. Вълкът просто не знаеше откъде да започне. Децата искаха да знаят всичко, което беше правил през седмицата, дали не му е било студено, дали лапата му е оздравяла, срещнал ли е лисицата, бекаса, глигана.

— Вълчо — каза Маринет, — щом настъпи пролетта, ще ни заведеш в гората, далеко, там, където има най-различни животни. С тебе няма да ни е страх.

— През пролетта, милички, няма да има от какво да се страхувате в гората. Дотогава така ще предумам всички горски приятели, че и най-свадливите ще станат кротки като момичета. Ето, само преди два дни срещнах лисицата, която беше издавила цял курник. Казах й, че това не може да продължава така, че трябва да заживее другояче. Ама хубавичко я смъмрих! И знаете ли какво ми отговори тя, която обикновено се пише за много хитра? „Вълчо, тъкмо това искам — да последвам примера ти. По-късно ще поговорим пак, а когато с времето ще мога да оценя всичките ти добри дела, веднага ще се променя“. Ето какво ми отговори тя, макар че е лисица.

— Колко си добър — прошепна Делфин.

— О, да, много съм добър, не може да се каже противното. И все пак, нали виждате, родителите ви никога няма да повярват в това. Мъчно ми е, като си го помисля.

За да разсее тъгата от тези разсъждения, Маринет предложи да поиграят на конче. Вълкът се отдаде на играта с още повече жар от миналия четвъртък. Когато свършиха, Делфин попита:

— Вълчо, искаш ли да играем на вълк?

Играта беше нова за него, обясниха му правилата и съвсем естествено определиха той да бъде вълкът. Докато той стоеше скрит под масата, момичетата сновяха край него, тананикайки:

— Да се разходим в гората, докато вълчо го няма. Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

Вълкът отговаряше, като се държеше за корема, със задавен от смях глас:

— Обувам гащетата си.

Все така през смях той казваше, че нахлузва панталоните си, че слага презрамките си, колосаната си яка, жилетката. Когато стигна до обуването на ботушите, започна да става сериозен.

— Затягам колана си — каза вълкът и избухна в нервен смях. Чувствуваше се зле, някаква тревога сви гърлото му, започна да драска с нокти по плочките на кухнята. Пред блесналите му очи се мяркаха крачетата на двете деца. Тръпка премина по гръбнака му, муцуната му се сбърчи.

— … Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

— Вземам голямата си сабя — отговори той с дрезгав глас и мислите взеха да се объркват в главата му. Вече не виждаше краката на момичетата, а ги душеше.

— … Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

— Яхвам коня и излизам от гората!

Тогава вълкът нададе страшен вой и изскочи от скривалището си с разтворена уста и извадени нокти. И още преди момичетата да успеят да се уплашат, той ги беше погълнал. За щастие вълкът не знаеше да отваря врати и остана затворен в кухнята. Когато се върнаха, родителите разпраха корема му, за да извадят децата. Но това вече не беше игра.

Делфин и Маринет малко му се сърдеха, че ги беше изял, без много да се церемони, но те така хубаво си бяха играли с него, че помолиха родителите си да го оставят да си върви. Зашиха му здраво корема с една голяма губерка, вдяната с два метра хубав канап, натъркан с парче лой. Децата плачеха, защото го болеше, но вълкът казваше, сдържайки сълзите си:

— Заслужих си го, а вие сте прекалено добри, за да ме жалите. Кълна ви се, че в бъдеще повече няма да ме упрекнат, че съм толкова лаком. Изобщо, видя ли деца, веднага ще си плюя на петите.

Мисля, че вълкът удържа на думата си. Във всеки случай откакто стана тази история с Делфин и Маринет, не сме чули да е изял някое момиченце.

Слонът

Родителите си облякоха празничните дрехи и преди да излязат, казаха на двете деца:

— Няма да ви вземем с нас при чичо ви Алфред, защото вали много силно. Използувайте времето, за да си научите добре уроците.

— Вече ги научих — каза Маринет, — още снощи.

— И аз — добави Делфин.

— Тогава кротко си играйте и най-вече не пускайте никого в къщи.

Родителите се отдалечиха, а децата, долепили носове о прозореца, дълго ги следиха с поглед. Дъждът се лееше толкова силно, че почти не съжаляваха, дето не отидоха да навестят чичо си Алфред. Тъкмо се наговаряха да играят на лото, когато видяха пуяка тичешката да пресича двора. Той се приюти под навеса, изтърси мокрите си пера и избърса дългия си врат в пуха на гърдите си.

— Лошо време е това за пуяците — забеляза Делфин, — а също и за другите животни. Добре, че никога не трае дълго. Ами ако вали непрекъснато четиридесет дни и четиридесет нощи?

— Откъде ги измисли? — отвърна Маринет. — Защо искаш да вали четиридесет дни и четиридесет нощи?

— Права си. Но си помислих, че вместо да играем на лото, можем да поиграем на Ноев ковчег.

Маринет намери идеята много добра и си каза, че от кухнята ще стане чудесен кораб. Колкото до животните, за децата не беше много трудно да ги намерят. Отидоха в обора и в курника и лесно убедиха вола, кравата, коня, овена, петела и кокошката да ги последват в кухнята. Повечето от тях бяха много доволни да поиграят на Ноев ковчег. Е, имаше и няколко мърморковци, като пуяка и прасето например, които изразиха недоволството си, че ги безпокоят, но Маринет, без да се шегува, им заяви:

— Това е потоп. Ще вали четиридесет дни и четиридесет нощи. Ако не искате да дойдете в ковчега, толкоз по-зле за вас. Земята ще се покрие с вода и вие ще се удавите.

Мърморковците не чакаха да им се повтаря и взеха да се бутат, за да влязат в кухнята. Не стана нужда да плашат и кокошките. Те всички искаха да играят и Делфин, след като избра една от тях, се принуди да отстрани останалите.

— Нали разбирате, мога да взема само една кокошка. Иначе няма да е игра.

За по-малко от петнайсет минути всички животни от фермата имаха по един представител в кухнята. Страхуваха се, че волът няма да мине през вратата заради големите, си рога, но като наведе малко глава встрани, той влезе много лесно и кравата също. Ковчегът така се претъпка, че трябваше да сложат кокошката, петела, пуйката, пуяка и котарака на масата. Въпреки това нямаше никакво безредие и животните се държаха съвсем разумно. Впрочем, те бяха малко смутени, че се озоваха в кухнята, където дотогава никой от тях не беше влизал, като изключим котарака и може би кокошката. Конят, застанал до стенния часовник, ту гледаше циферблата и махалото, ту тревожно мърдаше уши. Кравата с не по-малък интерес разглеждаше всичко, което се виждаше зад стъклата на бюфета. Не можеше най-вече да откъсне очи от сиренето и гърнето с мляко и на няколко пъти прошепна: „Сега разбирам, сега разбирам…“

След известно време животните започнаха да се страхуват. Дори онези, които знаеха, че това е само игра, взеха да се питат игра ли е всъщност или не. И наистина Делфин, седнала до прозореца на кухнята — командния пост, — гледаше навън и с тревожен глас съобщаваше:

— Продължава да вали… Водата се покачва… Градината вече не се вижда… Вятърът продължава да е силен. Пълен надясно!

Маринет, която беше щурман, превърташе ръчката на печката надясно и тогава тя започваше леко да пуши.

— Все още вали… Водата стигна до първите клони на ябълката… Внимание — скали! Завой наляво!

Маринет завъртя клапата наляво и пушекът понамаля.

— Все още вали… Тук-таме се виждат върхарите на най-високите дървета, но водата се покачва… Край, вече нищо не се вижда…

Тогава се чу високо хлипане. Прасето не можеше повече да сдържа мъката си, че ще напусне фермата.

— Тихо на борда! — извика Делфин. — Не искам никаква паника. Вземете пример от котарака. Вижте го как мърка.

И действително, котаракът мъркаше, сякаш нищо не се беше случило, понеже много добре знаеше, че потопът не е на истина.

— Ако всичко това можеше да свърши час по-скоро! — изстена прасето.

— Трябва да предвидим година, година и нещо — отвърна Маринет, — но имаме достатъчно провизии, никой няма да гладува, бъдете спокойни.

Горкото прасе се просна на земята и взе тихичко да рони сълзи. То си мислеше, че пътуването може би ще бъде много по-дълго, отколкото предполагаха децата, и че един ден храната ще свърши. Понеже беше дебело, много се страхуваше да не го изядат. Докато то се вайкаше, една малка бяла кокошчица, свила се цялата под дъжда, се беше покачила на външния перваз на прозореца. Тя почука с човка по стъклото и каза на Делфин:

— Бих искала и аз да играя.

— Но мила бяла кокошчице, нали виждаш, че е невъзможно. Вече имаме една кокошка.

— Още повече, че ковчегът е претъпкан — забеляза Маринет, като се приближи.

Бялата кокошчица изглеждаше толкова огорчена, че двете момичета се натъжиха. Маринет каза на Делфин.

— Все пак, липсва ни слон. Бялата кокошчица може да бъде слон…

— Вярно, ковчегът има нужда от слон…

Делфин отвори прозореца, взе бялата кокошчица на ръце и й съобщи, че тя ще бъде слон.

— Ах, много съм доволна — каза бялата кокошчица, — но какво представлява слонът? Никога не съм виждала слон.

Момичетата се опитаха да й обяснят какво е слон, но не успяха. Тогава Делфин си спомни за една шарена книжка с картинки, която чичо Алфред й беше подарил. Беше я оставила в съседното помещение, което беше стаята на родителите. Като заръча на Маринет да наглежда ковчега, Делфин занесе бялата кокошчица в стаята, разтвори пред нея книгата на страницата, на която беше нарисуван слонът и й обясни още някои неща. Бялата кокошчица много внимателно и с голямо усърдие разгледа картинката, тъй като много й се искаше да се направи на слон.

— Ще те оставя за малко в стаята — каза й Делфин. — Трябва да се върна в ковчега. Но докато дойда да те взема, разгледай добре твоя образец.

Бялата кокошчица взе ролята си толкова присърце, че се превърна в истински слон — нещо, на което не смееше и да се надява. Всичко стана толкова бързо, че тя не разбра веднага каква промяна беше настъпила. Мислеше си, че все още е една малка кокошчица, кацнала много високо, под самия таван. Най-сетне тя забеляза хобота си, бивните от слонова кост и четирите огромни крака, дебелата си, груба кожа, по която тук-таме още се виждаха няколко бели перца. Беше малко учудена, но много доволна. Най-голямо удоволствие й достави това, че сега имаше огромни уши, нали преди, така да се каже, тя почти нямаше уши. „Прасето много се гордееше със своите, но може би сега няма толкова да се перчи, като види моите“ — помисли тя.

В кухнята децата съвсем бяха забравили бялата кокошчица, която толкова добре подготвяше ролята си от другата страна на вратата. След като съобщиха, че вятърът е стихнал и ковчегът плува в спокойни води, те се канеха да направят преглед на натоварените животни. Маринет взе един бележник, за да запише желанията на пътниците, и Делфин заяви:

— Скъпи приятели, днес сме четиридесет и петия ден по море…

— Слава богу — въздъхна прасето, — времето минава по-бързо, отколкото си мислех.

— Тихо, прасе!… Скъпи приятели, както виждате няма за какво да съжалявате, че дойдохте в ковчега. Сега, когато най-трудното е преодоляно, уверени сме, че след десетина месеца отново ще се озовем на суша. Сега вече мога да ви кажа, че доскоро ние често бивахме в смъртна опасност и само благодарение на щурмана успяхме да оцелеем.

Животните сърдечно благодариха на щурмана. Маринет цялата се изчерви от удоволствие и посочи сестра си:

— Благодарение и на капитана… не бива да забравяме капитана…

— Разбира се — съгласиха се животните, — разбира се! Ако не беше капитанът…

— Много сте мили — каза им Делфин. — Не можете да си представите колко сили ни вдъхва вашето доверие… То още ни е необходимо. Пътуването далеч не е свършило, въпреки че най-големите неприятности преминаха. Но исках да ви говоря и да разбера дали нямате някакви желания. Да започнем от котарака. Искаш ли нещо, котаране?

— Тъкмо за това си мислех — отвърна котаракът. — Бих искал купичка мляко.

— Запишете. Купичка мляко за котарака.

Докато Маринет отбелязваше в бележника желанието на котарака, слонът тихичко открехна вратата с хобота си и надникна в ковчега. Онова, което видя, го зарадва и той побърза да се намеси в играта. Делфин и Маринет бяха гърбом към него и в момента никой не гледаше в неговата посока. Той с удоволствие си помисли колко ще се изненадат момичетата, като го видят. Скоро прегледът на пътниците беше почти приключил и тъкмо когато стигнаха до кравата, която продължаваше да разглежда съдържанието на бюфета, слонът широко отвори вратата и каза с глас, какъвто сам не подозираше, че има:

— Ето ме.

Момичетата не повярваха на очите си. Делфин занемя от учудване, а Маринет изтърва бележника си. Сега те се усъмниха, че ковчегът е само игра и бяха почти склонни да повярват в потопа.

— Ами да — повтори слонът, — аз съм… Не съм ли хубав слон?

Делфин едвам се сдържа да не изтича до прозореца, защото все пак тя беше капитан и не й приличаше да показва колко е ужасена. Тя се наведе към Маринет и тихичко я помоли да отиде да види дали градината не е залята от водата. Маринет отиде до прозореца и на връщане прошепна:

— Не е, всичко си е на мястото. Има само няколко локви.

През това време при вида на непознатия слон животните взеха леко да се тревожат. Прасето започна да квичи, а това заплашваше да всее паника сред другарите му. Делфин каза строго:

— Ако прасето не млъкне веднага, ще го хвърля в морето… Добре. А сега трябва да ви кажа, че пропуснах да ви спомена за слона, който пътува с нас. Бъдете така добри да се посместите, за да може и той да влезе в ковчега.

Изплашено от строгостта на капитана, прасето веднага престана да пищи. Всички животни се струпаха едно връз друго, за да направят колкото се може повече място на новия си спътник. Но когато слонът понечи да влезе в кухнята, разбра, че вратата не е нито достатъчно висока, нито достатъчно широка, за да може да мине през нея и че тя трябваше да е най-малко един път и половина по-голяма.

— Не смея да напирам — каза той, — страх ме е, че ще отнеса стената. Та аз съм силен… Дори много силен.

— Не, не — извикаха момичетата, — не напирайте, ще играете от другата стая.

Не им беше дошло на ум, че вратата е прекалено малка, а имаше от какво да се уплашат от това ново усложнение. Ако слонът успееше да излезе, родителите щяха доста да се изненадат, ако го видеха да обикаля около къщата, понеже такъв животински вид липсваше в селото. Но тъй или иначе те нямаше да имат никакво основание да подозират децата. На другия ден майката навярно щеше да забележи, че й липсва една бяла кокошчица и нещата щяха да спрат дотук. Обратното, ако намереха слон в стаята си, те непременно щяха да започнат да задават въпроси и на момичетата, щат не щат, щеше да им се наложи да признаят, че са събрали всички животни в кухнята, за да играят на Ноев ковчег.

— А те толкова ни заръчваха да не пускаме никого в кухнята! — въздъхна Маринет.

— Може би слонът пак ще стане бяла кокошчица — прошепна Делфин. — В края на краищата тя стана слон, за да си поиграем. Когато играта на Ноев ковчег свърши, няма да има смисъл да остава слон.

— Може би. Хайде, по-бързо да играем.

Маринет пак хвана кормилото, а Делфин отиде на командния пост.

— Пътуването продължава.

— Е, толкоз по-добре — каза слонът, — ще може да си поиграем.

— Намираме се в открито море от деветдесет дни — поде Делфин. — Няма нищо за отбелязване.

— Май нещо пуши — забеляза прасето.

И наистина Маринет беше толкова развълнувана от присъствието на слона, че, без да мисли, превърташе ръчката на печката.

— Сто седемдесет и два дни по море — съобщи капитанът. — Няма нищо за отбелязване.

Общо взето, животните изглеждаха доста доволни, че времето минава толкова бързо, но слонът намираше, че плуването е малко еднообразно и по този повод направи забележка, като добави нацупено:

— Хубаво, ама аз за какво съм тук?

— За да сте слон — отвърна Маринет, — и да чакате водата да спадне. Мисля, че няма от какво да се оплаквате.

— А, добре, щом трябва да се чака…

— Двеста тридесет и седми ден в открито море. Вятърът духа, нивото на водата започва като че ли да се снишава.

При тази новина прасето остана толкова доволно, че се затъркаля по земята, като надаваше радостни викове.

— Тихо де, прасе, или ще накарам слонът да ви изяде — заяви Делфин.

— О, да — обади се слонът. — Много ми се иска да го изям.

И добави, като намигна на Маринет:

— Нали е забавно…

— Триста шестдесет и пети ден по море! Виждам градината, подредете се, готови за слизане! Потопът свърши.

Маринет отиде да отвори вратата към двора. Прасето, ужасено, че слонът може да го изяде, едва не я събори, толкова бързаше да излезе. То намери, че земята не е чак толкова подгизнала и хукна под дъжда право към кочината си. Останалите животни напуснаха кухнята, без да се блъскат, и заеха местата си в обора и в курника. Само слонът остана с децата и изглежда, не бързаше много да си върви. Делфин отиде при него и каза, като пляскаше с ръце:

— Хайде, бяла кокошчице, хайде… играта свърши… трябва да се върнеш в курника.

— Бяла кокошчице, бяла кокошчице… — викаше Маринет, като й поднесе шепа зърно.

Но колкото и да го молеха, слонът изобщо не искаше пак да стане бяла кокошчица.

— Не за да ви правя напук — казваше той, — но намирам, че е много по-интересно да си слон.

Надвечер родителите се върнаха много доволни, че са се видели с чичо Алфред. Пелерините им бяха подгизнали и дъждът беше проникнал чак в дървените им обувки.

— Ах, какво лошо време! — казаха те, като отвориха вратата. — Добре, че не ви взехме с нас.

— А как е чичо Алфред? — попитаха децата, леко изчервени.

— Ще ви кажем след малко. Първо ни оставете да се преоблечем в стаята.

Родителите тръгнаха към вратата на стаята си. Бяха прекосили половината кухня, и момичетата целите трепереха от страх. Сърцата им биеха толкова силно, че трябваше да ги притиснат с две ръце.

— Пелерините ви са много мокри — каза Делфин със задавен гласец. — Няма ли да е по-добре да ги свалите тук? Ще ги сложа да съхнат край печката.

— Виж ти — казаха родителите, — добра идея. Не се сетихме.

Те свалиха пелерините си, от които още капеше вода, и ги проснаха до печката.

— Много искам да знам как е чичо Алфред — въздъхна Маринет. — Още ли го мъчи ревматизмът в крака?

— Ревматизмът му не го мъчи много… Но имайте търпение, щом сменим празничните си дрехи с всекидневни, всичко ще узнаете.

Родителите тръгнаха към вратата на стаята. Те бяха вече на две крачки от нея, когато Делфин застана пред тях и прошепна:

— Преди да си смените дрехите, няма ли да е по-добре да си свалите обувките? Ще разнесете калта навсякъде и ще изцапате пода на стаята.

— Ей, вярно, добра идея. Не се сетихме — казаха родителите.

Те се върнаха при печката и изуха дървените си обувки, но това не отне повече от минута. Маринет отново спомена името на чичо Алфред, но толкова тихо, че дори не я чуха. Децата видяха как родителите им се запътиха към стаята и страхът вледени бузите им, носовете им, та чак и ушите им. Родителите вече бяха хванали дръжката на вратата, когато чуха зад гърба си хлипане. Маринет вече не можеше да сдържа сълзите си — толкова силни бяха ужасът и угризенията й.

— Но защо плачеш? — попитаха родителите. — Боли ли те нещо? Да не би котаракът да те е одраскал? Хайде, кажи ни, защо плачеш?

— Заради сл… заради сл… — запъна се Маринет, но риданията й пречеха да продължи.

— Защото вижда, че сте с мокри крака — побърза да каже Делфин. — Сигурно я е страх, да не ви хване хрема. Тя смяташе, че ще седнете край печката, за да си изсушите чорапите. Тъкмо беше приготвила столове.

Родителите погалиха русите коси на Маринет, и й казаха, че са много доволни дето имат толкова добра дъщеря, но няма защо да се страхува, че ще ги хване хрема. И обещаха, веднага щом се преоблекат, да дойдат да си стоплят краката.

— Не е ли по-добре първо да се стоплите — настоя Делфин. — Толкова лесно се хваща хрема…

— Дребна работа, случвали са ни се и по-лоши неща… Не за пръв път обувките ни са пълни с вода, а никога не сме хващали хрема.

— Казвам ви го, за да се успокои Маринет. Още повече, че здравето на чичо Алфред малко я тревожи.

— Но чичо ви Алфред е много добре!… Никога не се е чувствувал толкова бодър, бъдете спокойни. След пет минути ще научите подробности. Всичко ще ви разкажем.

Делфин не можа да измисли нищо повече. Родителите тръгнаха към стаята, като се усмихваха на Маринет, но котаракът, който се беше скрил под печката пъхна опашката си в изпопадалата пепел и толкова ожесточено я размаха, че като минаха край него облак от ситен прах погъделичка носовете им и те кихнаха няколко пъти.

— Ето, виждате ли?! — извикаха децата. — Няма време за губене, веднага трябва да си стоплите краката. Елате бързо да седнете.

Малко смутени, родителите трябваше да признаят, че Маринет е била права и отидоха да седнат на столовете. Опрели крака на печката, те гледаха как от чорапите им се вдига пара и час по час се прозяваха. Уморени от ходене под дъжда по разкаляните пътища, те почти заспиваха и момичетата просто не смееха да дишат.

Изведнъж те подскочиха. Чуваше се шум като от тежки стъпки. Чиниите в бюфета задрънчаха.

— А, виж ти… Някой ходи из къщата… Като че ли…

— Няма нищо — каза Делфин. — Котаракът тича след мишките на тавана. Днес следобед вдигна същата врява.

— Не е възможно! Сигурно грешиш. Как така от котарака ще дрънчат чиниите в бюфета? Сигурно грешиш.

— Но котаракът сам ни го каза преди малко.

— А, тъй ли? Никога не съм смятал, че един котарак може да вдигне такъв шум. Но щом сам го е казал, добре.

Котаракът се беше свил на кълбо под печката. Шумът почти веднага престана, но родителите вече се бяха разсънили и докато чакаха чорапите им да изсъхнат напълно, започнаха да разказват за гостуването си при чичо Алфред.

— Чичо ви ни чакаше на прага. Като видял, че времето е лошо, помислил, че няма да дойдете. Ах, как съжаляваше, че не ви видя и ни каза да ви предадем… Ето че пак започна. Господи, стените се тресат!

— Значи, чичо Алфред ви каза да ни предадете нещо?

— Да, той ни каза… А, този път няма да седнете да ни разправяте, че е котаракът. Като че ли цялата къща ще се срине!

Котаракът все повече се свиваше под печката, но не се сещаше, че крайчецът на опашката му се подава и много късно се усети. Точно в мига, когато се опита да я прибере между лапите си, родителите я забелязаха.

— Сега — казаха те — не можете вече да упреквате котарака, ей го под печката!

Тъкмо се канеха да станат от столовете и да отидат да видят откъде идва шумът от тези тежки стъпки, от които печката се люлееше, и котаракът изскочи от скривалището си протегна се хубаво сякаш току-що се събуждаше и извика с гневен глас:

— Цяло нещастие е, че не можеш спокойно да си поспиш! Не знам какво му е на коня от сутринта, но току рита по стената и по гредата си. Мислех си, че в кухнята няма да чувам това тропане, но тук е още по-лошо, отколкото на тавана. Питам се какво му е на този кон, та се вълнува толкова много?

— Наистина — казаха родителите, — сигурно това животно е болно или нещо недоволствува. След малко ще отидем да видим.

Докато говореха за коня, котаракът гледаше децата, като клатеше глава, сякаш да им каже, че всички тези приказки не струват нищо и че е по-добре да не упорствуват. В края на краищата имаше ли смисъл? Те нямаше да попречат на родителите да влязат в стаята. Пет минути по-рано или по-късно не оправяха нещата. Децата бяха горе-долу на същото мнение като котарака, но си мислеха, че пет минути по-късно е по-добре от пет минути по-рано. Делфин се изкашля, за да придаде увереност на гласа си и пак попита:

— Тъкмо ни казвахте, че чичо Алфред ви е помолил да ни предадете…

— А, да, чичо Алфред… Той много добре разбра, че времето не е за извеждане на деца. Знаете ли колко силно валеше, особено когато пристигнахме там. Истински потоп… За щастие няма да продължи много, като че ли вече вали по-слабо, нали?

Родителите погледнаха през прозореца и извикаха от изненада като видяха, че конят обикаля из двора.

— Виж ти, конят се разхожда! Успял е да се отвърже и е излязъл на чист въздух в двора. Е, толкоз по-добре за него. После ще бъде по-спокоен и поне няма да го чуваме как блъска в конюшнята.

В същия миг стъпките се чуха отново, но още по-тежки от предишните. Дъските на пода пращяха, къщата от горе до долу стенеше. Масата се наклони на два крака, а родителите усетиха как се клатят на столовете си.

— Този път — извикаха те — не може да бъде конят, защото той е още на двора. Нали, котаране, не може да бъде конят?

— Разбира се — отвърна котаракът, — разбира се… Сигурно воловете губят търпение в обора…

— Какви ги дрънкаш, котаране? Никога не сме виждали волове да губят търпение, когато си почиват.

— Тогава сигурно овенът търси да се заяде с кравата.

— Овенът да се заяжда?! Хм…! Подусещаме нещо… Хм! Нещо, което не е ясно.

Момичетата започнаха да треперят толкова силно, че двете руси глави целите се тресяха, от което родителите стигнаха до извода, че те отричаха, че не са били послушни. И започнаха да мърморят, още не напълно сигурни:

— Тъй… Ако сте пуснали някого в къщата… О, само да сте пуснали някого!… Нещастници! За вас ще е по-добре… Не знам какво ще е по-добре.

Делфин и Маринет не смееха даже да погледнат родителите си, които въсеха вежди със страшно изражение. Дори котаракът се уплаши и не знаеше как да се държи.

— Напълно ясно е — шепнеха родителите, — че този шум от стъпки идваше съвсем отблизо… И сигурно не беше откъм конюшнята. По-скоро човек би казал, че някой ходеше в съседната стая… Да, в стаята. Ей сега ще проверим.

Чорапите им бяха съвсем сухи. Без да изпускат вратата из очи, те се надигнаха от столовете си. Зад тях Делфин и Маринет се бяха хванали за ръце и колкото повече родителите се приближаваха, толкова повече децата се притискаха едно към друго. Котаракът се търкаше в краката им, за да им покаже, че остава техен приятел и за да ги окуражи малко, но въпреки това беше страшно. Мислеха, че сърцата им ще се пръснат. Родителите, долепили уши на вратата, подозрително се вслушваха. Най-после дръжката се завъртя, вратата със скърцане се отвори и за миг се възцари тишина. Делфин и Маринет, които трепереха целите, погледнаха към стаята. И тогава видяха как една малка бяла кокошчица се шмугна между краката на родителите, прекоси тихичко кухнята и се сгуши под големия стенен часовник.

Лебедите

Родителите заминаха за града още в ранни зори и на тръгване от фермата заръчаха на двете деца:

— Ще се върнем чак по тъмно. Бъдете послушни и преди всичко не се отдалечавайте от къщи. Играйте си на двора, играйте си на поляната, в градината, но не пресичайте пътя. И само ако пресечете пътя, мислете му, когато се върнем.

Докато изричаха тези думи, родителите гледаха страшно децата:

— Бъдете спокойни — отвърнаха Делфин и Маринет, — няма да прекосяваме пътя.

— Ще видим — измърмориха родителите, — ще видим.

И те се отдалечиха с широки крачки, като хвърлиха на дъщерите си строги и недоверчиви погледи.

Децата бяха със свито сърце, но след като си поиграха малко в двора, вече почти не мислеха за това. Към девет часа сутринта, те случайно се озоваха край пътя и нито едната, нито другата имаше намерение да го прекоси, но Маринет забеляза на отсрещната страна една малка бяла козичка, която вървеше през нивята. Делфин не успя да задържи сестра си, която с три крачки пресече пътя и вече тичаше към козичката.

— Добър ден — каза Маринет.

— Здравей, здравей! — отвърна козичката, без да спре.

— Колко бързо вървиш! Къде отиваш?

— Отивам на срещата на изгубените деца. Нямам време да се забавлявам.

Бялата козичка навлезе в една нива с високи жита и се изгуби сред тях. Маринет и сестра й, която я догони, стояха съвсем объркани. Те се канеха вече да се върнат от пътя, но видяха на петдесетина метра от тях да се появяват две патенца, все още покрити с жълт пух, които, изглежда, много бързаха.

— Добър ден, патета — казаха момичетата, като се приближиха до тях.

Двете патета се спряха и полегнаха в тревата. Нямаха нищо против да си отпочинат.

— Здравейте, малките — каза едното от тях. — Хубав ден, нали? Но каква жега! Брат ми е вече доста уморен.

— Вярно. Значи вие идвате от много далеч?

— То се знае! И отиваме още по-далеч.

— Но къде отивате?

— На срещата на изгубените деца. А сега, като си починахме, хайде на път! Не бива да закъсняваме.

Делфин и Маринет поискаха да им се обясни, но двете патета се затичаха, без да ги чуят и навлязоха в житата. На момичетата много им се искаше да ги последват и за миг се поколебаха, но си спомниха за родителите и за заръката им да не пресичат пътя. Право казано, беше доста късно да си спомнят за това, защото пътят вече беше далеч. Тъкмо бяха решили да се върнат, й Делфин посочи на сестра си едно бяло петно, което се движеше в ливадата край гората. Трябваше да отидат да видят отблизо. Озоваха се пред едно бяло кученце, много малко, с размери колкото половин коте, което крачеше колкото може по-бързо по тревата. Но лапите му не бяха още укрепнали и то се препъваше почти на всяка крачка. Кученцето се спря и отвърна на въпроса на момичетата:

— Отивам на срещата на изгубените деца, но се боя, че няма да стигна навреме. Представяте ли си! Трябва да стигна преди обяд, а пък аз с моите малки лапи не изминавам много път и бързо се изморявам.

— И какво ще правиш на тази среща на изгубените деца?

— Ще ви обясня. Когато някой няма вече родители, като мен, отива на срещата на изгубените деца, за да се опита да си намери семейство. Ето, вчера ми разправиха за едно младо куче, осиновено от лисица на срещата през миналата година. Но, както ви казах, страх ме е да не закъснея.

Като забеляза едно водно конче, бялото кученце изведнъж се изправи на лапите си, започна да скача и да лае, завъртя се три пъти около себе си, отъркаля се в тревата и накрая легна запъхтяно и изплезило език.

— Нали виждате, — каза то, след като си пое дъх, — аз пак се забавлявах. Нещо ме тегли, не мога да се спра. Разбирате ли, още съм мъничко. И за това се забавлявам почти на всяка крачка, без дори да го правя нарочно. Ох, наистина не се надявам много, че ще стигна. Дори вече смятам, че няма. Ако имах големи крака като вашите, разбира се, че…

Бялото кученце изглеждаше съвсем тъжно… Делфин и Маринет ту се споглеждаха, ту гледаха към пътя, който сега беше много далеч зад тях…

— Кученце — каза най-сетне Делфин, — ако те занеса на срещата на изгубените деца, мислиш ли, че ще стигнеш навреме?

— О, да — извика кученцето, — представяте ли си, с вашите големи крака!

— Тогава да тръгваме веднага. Ако вървим бързо, ще успеем да се върнем. А къде е тази твоя среща?

— Не знам, никога не съм ходило. Но виждате ли онази сврака, дето лети пред нас, ей там? Тя ми сочи пътя. Можете спокойно да я следвате. Тя ще ни заведе на самото място.

Делфин и Маринет тръгнаха, като се редуваха да носят бялото кученце. Свраката летеше пред тях, понякога кацваше на видно място сред някоя поляна или пътека и пак литваше и кацаше малко по-далеч. Бялото кученце още в началото заспа в ръцете на Делфин. То се събуди чак след два часа, тъкмо когато стигнаха до брега на едно голямо езеро. Свраката кацна на рамото на Маринет и каза на двете деца:

— Застанете ето тук, до тръстиките, и чакайте да дойдат да ви вземат. Хайде, на добър час и сбогом.

След като тя отлетя, момичетата се огледаха и видяха, че не са сами. На брега бяха насядали на групи малки животни и час по час прииждаха все нови и нови. Имаше агънца, козлета, диви прасенца, котета, пиленца, патета, палета, зайчета и разни други видове. Уморени от дългото ходене, децата също седнаха и Делфин започна да дреме, когато Маринет извика:

— Погледни натам, лебедите!

Делфин отвори очи и през тръстиките видя два големи лебеда, които плуваха по езерото към един остров, където прииждаха и други лебеди и всеки от тях носеше на гърба си по един заек… Малко по-далеч други два лебеда теглеха сал, направен от клони и тръстики, върху който беше седнало едно теле и надаваше ужасени викове. По цялата шир на езерото непрекъснато сновяха насам-натам големи бели птици. Момичетата не преставаха да се възхищават. Изведнъж пред храста, където бяха седнали, от тръстиките изскочи един лебед и се насочи право към тях. Погледът му беше строг и той попита сухо:

— Изгубени деца?

— Да — отвърна Маринет, като посочи бялото кученце на коленете си.

Лебедът извърна глава, изсвири продължително и почти веднага се приближиха други два лебеда, които теглеха един сал.

— Качвайте се — заповяда първият, който по всяка вероятност имаше за задача да надзирава превоза.

— Чакайте — възрази Делфин, — трябва да ви обясня…

— Няма какво да слушам обяснения — отсече лебедът. — Обясненията — на острова, щом искате. Хайде по-бързо.

— Оставете ме да ви кажа…

— Тихо!

Лебедът с гневен поглед вече протягаше дългата си шия и човката му заплашително се насочваше към прасците на момичетата.

— Хайде — каза единият от впрегнатите в сала лебеди, — бъдете разумни. Нямаме повече време за губене.

Силно уплашени, момичетата не посмяха повече да се противят и се качиха на сала. Двата лебеда потеглиха начаса и като стигнаха до средата на езерото, заплуваха към острова. Разходката беше приятна и децата никак не съжаляваха, че се бяха качили.

Срещнаха лебеди, които се връщаха от острова, където сигурно бяха оставили пътници. Други, леко натоварени с по едно коте или някое малко глиганче, изпревариха впряга и скоро стигнаха брега. Бялото кученце беше толкова доволно, че плува, че на няколко пъти едва не изскочи от ръцете на Маринет, за да си поиграе с водата.

Плуването трая малко повече от четвърт час. При слизането един лебед пое двете момичета и кученцето, отведе ги под сянката на една бреза и им забрани да мърдат оттам без негово разрешение. Делфин и Маринет различиха сред струпаните животни, които ги заобикаляха, козичката и двете патета, без да се смятат и някои други, забелязани одеве на брега на езерото. Маринет изброи около четиридесет сирачета с всякаква козина и всякаква перушина, а лебедът току водеше нови и нови. Те мислеха, че скоро ще си намерят семейство, и от вълнение мълчаха.

На другия край на острова се беше събрала друга група. Ивица храсти пречеше да се видят добре, но можеше да се различи, че там има само животни в зряла възраст. Те изглеждаха доста бъбриви и шумът от гласовете им стигаше до момичетата.

След четвърт час чакане, Делфин забеляза един стар лебед, който крачеше напред-назад пред сирачетата — сигурно беше натоварен да ги наблюдава. Той пристъпваше, като поклащаше глава с благодушен вид. Щом видя, че Делфин го вика с ръка, той се приближи и любезно й каза:

— Добър ден, мили деца. Днес е хубав пролетен ден, нали?… Моля? Да знаете, аз малко недочувам…

— Исках да ви кажа, че ние със сестра ми искаме да се приберем у дома.

— Да, благодаря, чувствувам се доста добре за възрастта си — отвърна старият лебед, който наистина чуваше зле.

— Трябва да се приберем в къщи — повтори Делфин, като повиши глас.

— Наистина, започва да става доста горещо.

Тогава Делфин се приближи съвсем до ухото на стария лебед и извика колкото й глас държи:

— Нямаме време да чакаме! Трябва да се върнем в къщи.

Не беше още свършила да вика и един лебед, същият, който ги беше качил на сала, изскочи от един храст, като крещеше:

— Пак тези хлапачки! Бога ми, само техният глас се чува! Почват да ми дотягат.

— Сестра ми тъкмо обясняваше, че… — започна Маринет.

— Тихо! Невъзпитано момиче! Или ще ви дам за храна на рибите от езерото. По местата си и двете!

След тези си думи лебедът се отдалечи, като от време на време се обръщаше, за да им хвърли гневен поглед. Момичетата се отказаха да обясняват и уморени от топлината, заспаха под брезата.

Като се събудиха, те останаха много учудени. Само на няколко крачки, с гръб към струпаните сирачета, шест лебеда, три отляво и три отдясно, седяха върху едно хълмче, което представляваше нещо като естрада. Пред тях се бяха наредили правилно всички животни, които преди това бъбреха на другия край на острова: прасета, зайци, патки, глигани, елени, овце, кози, лисици, един щъркел и дори една костенурка. Всички гледаха към естрадата и като че ли очакваха някого. Скоро още един лебед — седмият — зае място сред своите братя и след като поздрави с поклон събраните животни, каза:

— Скъпи приятели, ето че пак настъпи нашата среща на изгубените деца. Благодаря ви, че не сте я забравили и ви моля да изберете по сърце, но и според кесията си. Откривам събранието.

На естрадата първо се покачи едно агънце-сираче, което веднага беше осиновено от един голям овен. Последва едно глиганче, което бе поискано от семейство глигани, и сирачетата се изреждаха така, без никакви произшествия, до мига, в който един стар лисугер не изяви желание да осинови двете патета, които момичетата бяха срещнали сутринта.

— Няма да намерят по-добър баща от мен — заяви той — и може да разчитате, че ще ги обсипя с грижи.

Лебедът, който беше открил срещата, съвсем тихо се посъветва с братята си и му отвърна:

— Лисугере, не искам да се съмнявам в твоите намерения спрямо тези сирачета. Дори съм убеден, че ти много ще се грижиш за тях, но се страхувам, че щастието им ще бъде краткотрайно. Две патета ще бъдат доста голяма съблазън за един лисугер.

Делфин и Маринет бяха спокойни, защото, ако никой не се наемаше да ги осинови, значи щяха да ги освободят. На последния ред видяха бялото кученце заспало сред новото си семейство и „просто късмет, че е заспало“, помислиха си те, иначе непременно щеше да помоли родителите си — булдози, да осиновят и приятелките му.

— Никой ли няма да се реши да ги вземе? — попита лебедът. — Все пак не можем да оставим две момиченца без семейство. Лисугере, ти дето просто нямаш търпение да вземеш двете патета, нищо ли няма да направиш за тези деца?

— Какво по-хубаво за мен от това? — каза лисугерът, — но, видите ли, аз съм много добър, прекалено добър. Никога няма да бъда достатъчно строг, за да възпитам както трябва две толкова буйни момичета. Не, наистина не мога да ги взема. Неприятно ми е, че отказвам, но е за тяхно добро.

След това лебедът се обърна към един елен, който беше осиновил сърненце.

— Помислих си дали да не ги взема — отвърна еленът, — но ще бъде лудост. Помислете си — живея в непрекъснат бяг под заплахата на хора, кучета и пушки. Не, не, няма да е разумно. Съжалявам. Те са много хубавички.

Лебедът попита и други животни, но нито едно не пожела да се нагърби с децата. И когато някакъв глиган на свой ред се извини, костенурката, застанала на първия ред на групата, проточи шия от черупката си и невъзмутимо каза:

— Щом никой не ги иска, аз ще ги взема.

Това изненадващо предложение предизвика голям смях сред животните. Дори и момичетата не можаха да сдържат усмивката си, като си представиха, че ще станат дъщери на една костенурка. След като накара присмехулниците да млъкнат, лебедът любезно благодари на костенурката, похвали я за нейното благородство и с всички възможни заобикалки, за да не би да я засегне, й обясни, че тя е твърде дребничка, за да напътствува две толкова големи момичета и че върви много бавно. Костенурката нищо не възрази, но прибра глава в черупката си по начин, от който стана ясно, че е наскърбена. И тъй като нито един глас от групата не се обади, за да поиска момичетата, лебедът реши да отиде да се посъветва тихичко с братята си. Делфин и Маринет се мислеха вече за свободни и се забавляваха с неговото объркване. Той се върна на мястото си с висок глас и заяви:

— Братята ми и аз решихме да осиновим двете момичета. Всички наши усилия и цялата ни строгост не ще стигнат, за да вкараме в пътя тези невъзпитани и невъзможни деца. Догодина, като дойдете на срещата на изгубените деца, надявам се, че ще останете изненадани от напредъка у тях.

Момичетата се бяха изправили, за да се опитат още веднъж да обяснят приключението си, но без да им оставят време да го сторят, накараха ги да слязат от естрадата и ги заведоха на друго място на острова, където оставиха глухия стар лебед да ги пази. Отдалече те можаха да наблюдават как животните тръгваха и как преминаваха езерото.

— Когато прехвърлянето приключи — каза Делфин на сестра си, за да я успокои, — лебедите ще се върнат на острова и ще трябва да ни изслушат. Не могат все да ни пречат да говорим.

— Докато чакаме, времето минава. Родителите ни скоро ще потеглят на път и ако пристигнат преди нас… Нали ни забраниха да пресичаме пътя! Ох, предпочитам да не мисля какво ще стане!

Към четири часа всички животни се бяха прехвърлили на брега на езерото, но лебедите сякаш не бързаха да се връщат. Те бяха заети да ловят риба по-надалеч и островът пустееше. Делфин и Маринет все повече се безпокояха и лицата им помръкваха. Като видя, че са тъжни, старият лебед се опита да ги успокои.

— Не можете да си представите колко съм щастлив, че сте тук, край мен — каза той. — Чувствувам, че вече не ще мога без вас. Днес не е много весело. Оставиха ви на острова, за да си починете, но утре ще се научите да плувате, да ловите риба. Ще видите колко е приятен тук животът. А, сетих се, да не би да сте гладни?

И наистина, момичетата бяха много гладни. Той ги помоли да потърпят, отиде за малко някъде и се върна с риба в човката си.

— Ето — каза той, като я сложи пред тях, — изяжте я бързо, докато е жива и още мърда. Ще отида да ви наловя и други.

Децата се дръпнаха назад, като клатеха глави, а Маринет хвана рибата и я хвърли обратно в езерото. Старият лебед беше просто смаян.

— Как може да не обичате риба? — извика той. — Толкова е хубаво да чувствуваш как рибата трепка в гърлото ти. Във всеки случай трябва да помислим да ви даваме друга храна. Питам се дали…

Но малките бяха толкова разтревожени, че не мислеха вече за глада си. Скоро забелязаха на другия край на езерото, че слънцето се беше спуснало току над гората. Беше най-малко шест часа вечерта и родителите им може би вече бяха на път. Ужасени, Делфин и Маринет започнаха да плачат. Като ги видя да леят сълзи, старият лебед се сащиса и започна да се върти в кръг пред тях.

— Какво ви е? Но какво се е случило? Ах, какво нещастие е да си стар и да не можеш да чуваш! Две толкова хубави деца! Но намислих нещо! Последвайте ме. Когато съм във водата, чувам всичко, което ми се казва.

Старият лебед навлезе в езерото и докато държеше човката си потопена във водата, Делфин му разказа как те с Маринет бяха прекосили пътя, въпреки забраната на родителите си и какво се бе случило след това. Когато момичето изреди всичко, той заплува към средата на езерото, като свиреше с всичка сила. Веднага лебедите, които ловяха риба наоколо, се наредиха в полукръг пред него.

— Негодници такива! — извика им старият лебед, като целият трепереше от гняв. — Не знам какво ме възпира да не ви прогоня всички от това езеро! Вие срамите нашият род! Ето две момиченца, които са постъпили благородно и са донесли дотук едно бяло кученце-сираче, а вие им се отплащате, като ги държите в плен! И им забранявате да отворят уста, за да не се види колко ви е ума!

На лебедите им стана неудобно и те наведоха глави.

— Ако се случи тъй, че родителите се скарат на децата — изрече старият лебед, като ги поведе към острова, — мислете му!

Като стигнаха при децата, той заповяда:

— Поискайте извинение с цяла шия!

Лебедите излязоха на брега, легнаха пред децата и като един положиха дългите си шии върху земята. Делфин и Маринет се смутиха.

— А сега пригответе ми впряга с пет лебеда и да не се губи нито минута! Ще закараме децата по ръкава до реката и по нея ще ги отведем до най-близкото място на пътя. Разбира се, ще ги заведем до тях. Хайде, по-чевръсто, мързеливци такива!

Лебедите се разтичаха и скоро впрягът беше готов. Делфин и Маринет се качиха на един сал, теглен от пет лебеда, впрегнати един зад друг и предхождани от други шест, натоварени да проправят път и да отстраняват клоните, които биха могли да забавят пътуването. Старият лебед плуваше край сала и следеше всичко. Преди да навлязат в ръкава, другарите му, загрижени, че ще се измори, се помъчиха да го възпрат да продължи с тях. На неговите години, казваха те, такъв дълъг път е много опасен. Делфин и Маринет също го помолиха да се върне на острова.

— Не се тревожете — отвърна той. — Животът на един стар лебед не е от значение, когато трябва да се предотврати две деца да бъдат смъмрени. Хайде, по-бързо, да не се бавим! Нощта скоро ще се спусне.

И наистина слънцето се беше скрило и вечерта вече падаше над езерото. Понесен от течението, впрягът бързо се плъзна по ръкава. Петте лебеда не щадяха усилия. Старият лебед едва си поемаше дъх, за да ги следва, но щом се опитваха да намалят ход, той начаса им подвикваше:

— По-бързо! Не се помайвайте, ще се карат на нашите момиченца.

Нощта се беше вече спуснала, когато впрягът стигна до реката. Трябваше да се преборят със силното й течение, а и тъмнината пречеше на пътниците. За щастие, луната скоро изгря и можеха да се придвижват по-лесно. Най-сетне старият лебед даде нареждане да слязат на брега. Като видяха колко е уморен, Делфин и Маринет го помолиха да си почине, но той не искаше и да чуе и най-напред ги изведе на пътя.

— Да не губим време, страхувам се, че закъсняваме — каза той. — О, да, страх ме е.

Като стъпиха на пътя с белия ескорт, децата едва не извикаха. На сто метра от къщата и с гръб към тях родителите крачеха към къщата. Всеки носеше по една кошница.

Старият лебед беше разбрал. Той веднага накара двете момичета да преминат от другата страна на пътя, ограден с плет, и им прошепна:

— Като тичате в сянката на този плет, скоро ще задминете родителите си. Когато се изравните с къщата, ние ще се опитаме да отвлечем вниманието на родителите ви, за да може да пресечете пътя. Важното е да стигнете първи.

Децата искаха да изпълнят съветите му, но бяха уморени, не бяха яли от сутринта и краката им едва ги държаха. Трябваше да се задоволят да вървят ходом и понеже се придвижваха по-бавно от родителите, разстоянието, което ги делеше, стана още по-голямо.

— Ето че нещата се усложняват — прошепна старият лебед. — Ще трябва да спечелим време. Оставете на мен.

Той излезе на пътя и започна да тича след родителите, като викаше:

— Добри хора! Да не сте загубили нещо по пътя?

Родителите се спряха и на лунната светлина погледнаха да не би нещо да е изпаднало от кошниците им. Старият лебед вече не тичаше, а тъкмо обратното, вървеше колкото се може по-бавно, да даде възможност на децата да вземат преднина. Родителите започнаха да губят търпение.

— Нищо ли не сте изтървали? — попита той, като се приближи до тях. — Аз намерих на пътя едно красиво бяло перо и понеже не е мое, помислих, че е ваше.

— Да не ни смяташ за глупаци като тебе, та да искаш да сме с пера? — измърмориха разгневени родителите, като се отдалечиха.

Старият лебед мина от другата страна на плета. Момичетата бяха успели да вземат малко преднина, но родителите вървяха с бърза крачка и скоро щяха да ги настигнат и задминат.

Старият лебед изглеждаше изтощен. Въпреки това, той насърчи Делфин и Маринет с няколко хубави думи и намери сили пак да тръгне начело на своите събратя. Децата видяха как смълчаната групичка на големите бели птици затича пред тях и изчезна зад една извивка на плета. През това време родителите продължаваха да вървят и говореха за децата, които щяха да заварят у дома.

— Да се надяваме, че са били послушни и не са излизали на пътя — казваха те. — Ох, само да са посмели да го пресекат!

Делфин и Маринет чуха всичко и краката им се подкосиха. Изведнъж родителите се спряха и широко отвориха очи. Пред тях, насред пътя се бяха наредили дванайсет големи лебеда, които започнаха да танцуват на лунната светлина. Те се въртяха два по два, танцуваха ту на единия крак, ту на другия, поздравяваха се, образуваха кръг, после изпънали шии и допрели върховете на човките си така се завъртаха, че вече не можеха да се различат един от друг. Това беше просто една снежна вихрушка.

— Много е красиво — казаха не след дълго родителите, — но сега не ни е до гледане на танци. Доста време изгубихме.

Като преминаха сред танцьорите, които останаха зад тях, те продължиха да вървят, без да се обръщат. От другата страна на плета децата бяха взели доста преднина, но отново чуваха как стъпките на родителите им отекват по пътя и губеха всякаква надежда, че първи ще се приберат у дома. Старият лебед беше излязъл от пътя заедно с приятелите си и се силеше да върви след момичетата, но беше толкова уморен, че се препъваше на всяка крачка и едва не падаше. След дългото вървене, този танц го беше съвсем изтощил. И когато накрая, с последни сили, лебедът стигна до момичетата, родителите бяха вече на стотина метра от къщата.

— Не се бойте — каза той, — няма да ви се карат. Но аз ще ви напусна и ще ви оставя под надзора на приятелите си. Обещайте ми, че ще им се подчинявате. Те ще ви помогнат да пресечете пътя, когато му дойде времето.

Старият лебед се отдалечи от плета, после, като събра последни сили, се затича към нивята. Малко по малко неговият бяг се забави, той усети как краката му се вдървяват и като стигна до една поляна, падна на една страна, за да не стане никога вече. И тогава той започна да пее, както пеят лебедите, преди да умрат. И песента му беше толкова хубава, че сълзи напираха в очите. На пътя родителите се бяха хванали за ръце и без да забележат, че се отдалечават от къщата, тръгнаха през нивята по посока на гласа. Дълго след като лебедът беше престанал да пее, те още вървяха сред росата и не мислеха да се прибират.

В кухнята Делфин и Маринет шиеха край газената лампа. Масата беше сложена и огънят гореше. Като влязоха, родителите ги поздравиха с такъв тих глас, какъвто децата дотогава не бяха чували. Очите им бяха насълзени и те непрекъснато гледаха към тавана, а такова нещо никога не им се беше случвало.

— Колко жалко — казаха те на децата. — Колко жалко, че преди малко не бяхте отвъд пътя. Един лебед пя в полето.

Допълнителна информация

$id = 627

$source = Моята библиотека

Издание:

Марсел Еме. Червените и сините приказки на игривия котарак

Първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Тоня Горанова

Коректор: Ирина Кьосева

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Д. Найденов“, В. Търново, 1984