Стефан Цвайг – Избрани творби в пет тома

Скарлатина

В Йозефщат — му бяха казали приятелите от родния край, — там да си наемел стая, щом пристигне във Виена. Намирал се близо до университета и всички студенти предпочитали да отсядат там, защото кварталът бил тих и донякъде старомоден, освен това по традиция представлявал тяхна главна квартира. Ето защо направо от гарата, където на първо време беше оставил багажа си, с питане бе прекосил многобройните, непознати и шумни улички, разминавайки се с безброй забързани люде, които тичаха под дъжда, сякаш някой ги гонеше, и неохотно му даваха своите напътствия.

Есенното време бе неумолимо. Острият, мокър дъждец ръмеше непрекъснато и отмиваше от сивите дървета последните треперещи листа, громолеше от всички капчуци и раздираше тъжното небе на милиони мрачни късове. Понякога вятърът издухваше пред себе си дъжда като пърхаща кърпа, запращаше го срещу стените, а той плющеше и чупеше чадърите на хората. Скоро из улиците можеха да се видят само подскачащите черни карети със запотени коне и бягащите сенки на минувачите.

Младият студент обиколи доста къщи, изкачи се и слезе по многобройни стълбища и бе доволен, че за няколко мига е избягал от неприятния дъжд. Разгледа доста стаи, но не хареса нито една. Може би дъждът и студеният здрач придаваха на всички помещения неугледен вид и ги изпълваха с нездрав, спарен въздух. Сърцето му леко се сви от болка, когато се сблъска с мизерията и мръсотията на някои квартири, до които се добра по разкривени, влажни стъпала — обзе го сякаш първото предчувствие за великата тъга, която се спотайва зад челата на тези схлупени, овехтели къщурки от предградията. Търсенето ставаше все по-неуверено.

Най-сетне се реши. Нае стая в горния край на Йозефщат в една доста вехта, ала спокойна и просторна сграда със старовремски уют. Стаята бе обикновена и всъщност по-малка, отколкото би желал да бъде, но прозорците й гледаха към голям двор един от онези старинни дворове из предградията, в които можеха да се съзрат по няколко дървета, които сега шумоляха под дъжда и леко потръпваха от студ. Привлече го последната колеблива зеленина и далечният спомен за родните градини, както и неуморното чуруликане на едно канарче, което запя от дървения си кафез, щом той дръпна звънчето в преддверието, а сетне разгледа и стаята. Прие го като добро предзнаменование, а и хазяйката му допадна: позастаряла, измъчена женица, вдовица на някакъв чиновник, както сама разказа. Тя обитаваше един беден кабинет заедно с малката си дъщеря, а съседната стая се заемаше от друг студент, чието присъствие личеше от визитната картичка на входната врата.

Оставаха още няколко часа до вечерта и той пожела да разгледа набързо част от чуждия град, за който бе мечтал дълго, ала настроението му се помрачи от студения дъжд, безредно шибан от вятъра. Влезе в някакво кафене, сетне дълго и замислено се взира в билярдната маса, върху която бялата топка гонеше червената, заслуша се в разговорите на множеството непознати около себе си и се опита да преглътне горчилката от разочарованието, което напираше в гърлото му и трябваше да бъде споделено с някого. После отново стана да се поразтъпче из улиците, но дъждът бе твърде упорит. Влезе в една гостилница мокър до кости, вечеря набързо и неохотно, след което се прибра.

Ето че се озова в своята стая и се огледа. Вещите не бяха много, стояха някак изоставени, без вътрешна връзка, без чар и живот: два стари шкафа, приведени напред, които въздишаха, щом човек пристъпеше към тях, легло, застлано с излиняло одеяло, бяла лампа, която меланхолно се поклащаше в сумрака на стаята, паянтова, старинна виенска печка. Между тях — няколко цветни репродукции и снимки: бледи изображения, безразборно разположени едно до друго, непознати лица, които навярно от години се наблюдаваха взаимно, без да се познават. Студ нахлуваше от неприветливия коридор, чието прозорче не можеше да се затвори напълно и неспокойно потракваше, щом вятърът запратеше дъжда срещу стъклото му.

Побиха го ледени тръпки. Чувствуваше се чужд сред тези вехтории. Кой беше спал в това легло, кой си бе почивал на креслата, кой се беше взирал в огледалото, от което сега плахо и едва ли не плачливо го гледаше неговото бледо детинско лице? Нищо не му напомняше за минали събития, всичко му бе чуждо и той усети хладината чак в кръвта си.

Трябваше ли вече да си ляга? Беше девет часът. За пръв път щеше да нощува под чужд покрив. Близките му навярно седяха сега около кръглата маса, осветени от меката златиста светлина на лампата, подхванали спокоен разговор. Представи си как Едит, русокосата му сестра, ще стане подир малко и ще се доближи до пианото, за да изсвири я някоя тъжна соната, я някой жизнерадостен валс — всъщност онова, за което той я бе молил. Ала къде беше попаднал днес младежът, който инак заставаше в сянката на пианото и мечтателно политаше ведно със звуците, докато тя станеше и сърдечно му пожелаеше лека нощ?

Не, все още не му се спеше. Пристъпи към куфара, които междувременно беше пристигнал, и извади малобройните си вещи, грижливо подредени от неговите близки. Когато ги заизважда, неволно помисли за ръцете, които с любов бяха сторили всичко това за него. Радостно стъписан, откри между книгите една изненада — снимката на сестра си, която тайно я беше мушнала там, а отгоре й бе написала сърдечно пожелание. Дълго разглежда светлото усмихнато личице, сетне постави снимката на писалището, за да го гледа оттам приветливо и утешително — него, самотника! Ала му се стори, че усмивката помръква; все повече сред здрача наоколо, сякаш и тя като него започва да се натъжава. Изпълни се с такава горест, че вече почти не се осмели да я погледне.

Дали пък да не излезе още веднъж навън, да напусне притъмнялата безутешна стая? Когато застана на прозореца, забеляза как дъждът се лее неспирно. Върху притъмнелите стъкла се събираха капчици вода, поспираха се, после други ги повличаха със себе си, сетне бързо се стичаха надолу като сълзи по гладко детинско лице. Прииждаха все нови и нови и пак така се стичаха надолу, идваха от всички страни, сякаш целият външен свят изплакваше своята мъка с милиони сълзи. Остана така навярно около половин час. Тихият ромон, преизпълнен с приглушени терзания, безкрайният поток на капките, непонятната музика на стенещите дървеса — тази странна картина на рукналите сълзи дълбоко разтърси душата му. Обзе го дива тъга, която напираше да избухне в неистов плач.

Искаше му се да дойде на себе си. Такава ли трябваше да бъде първата му вечер във Виена? Колко често беше си я представял в своите мечти, в разговорите със сестра си и приятелите… Не бе мислил нищо определено, ала все пак беше очаквал пламенност и светлина, буреносен полет из озарени улици — напред и все напред, сякаш на следващия ден великолепието вече нямаше да го има, сякаш още от първия час трябваше да получи незабравими спомени! Беше се виждал сред засмени събеседници — как пее, подтикван от лудешко немирство, как подхвърля шапката си, а сърцето му едва не изскача от гръдта… Но ето че стоеше тук, пред замъгления прозорец, зъзнещ, сам, взираше се в рукналите капки, първо две, сетне три, отново две, без да откъсва поглед от невидимите пътища, по които се стичаха надолу. Стисна клепки, за да не потекат внезапно и неговите собствени сълзи, за да не капнат върху студените му ръце. Нима за това бе копнял толкова години?

А времето течеше твърде бавно. Стрелката на стария часовник в дървена кутия пълзеше едва забележимо. И страхът от вечерта надвисваше все по-заплашително над него — тази необяснима, детинска уплаха от самотата в непознатата стая, дивият копнеж по дома, който вече не можеше да отрече. Беше съвсем сам в големия град, където туптяха милиони сърца, но не му продумваше никой освен плющящият, присмехулен дъжд, никой не го изслушваше, не го поглеждаше. Едва надмогваше риданията на сълзите си, срамуваше се от детинската си слабост, ала не съумяваше да се отърси от тревогата, която се криеше зад мрака и неумолимо се взираше в него със стоманения си поглед. Никога не бе копнял за една дума както сега.

Тогава някъде наблизо изскърца врата и се затвори с трясък. Както се бе свил, младежът подскочи и напрегна слуха си. Някакъв дрезгав и все пак школуван глас затананика наблизо отделни куплетчета от студентска песен, сетне се чу шум от драсване на кибритена клечка и от манипулиране с лампа, която навярно току-що бе запалена. Това можеше да бъде само неговият съсед юрист — така му беше съобщила хазайката, — комуто предстояха последните изпити. Дълбоко си пое дъх, защото за миг бе изтръгнат от своята изоставеност. Оттатък се чу скърцане на тежки, напети стъпки, които кръстосаха дъсчения под на стаята, песента зазвуча все по-отчетливо и младежът внезапно се засрами, задето подслушва толкова уплашено. Безшумно се промъкна до масата, сякаш се страхуваше, че онзи ще го съзре през стената.

В този миг гласът замлъкна, кръстосващите стъпки заглъхнаха. Съседът му вероятно беше седнал. Ромолещите капки пак го заприказваха, а пропитата от страх самота отново надникна иззад мрака.

Струваше му се, че ще се задуши в тясното пространство. Не, сега не биваше да остава сам. Стана, изчака червенината на страните му, получила се от дългото лежане, да изчезне, окашля се, изпробва гласа си, сетне се измъкна навън и тръгна към вратата на съседа. Спира се на два пъти, ала най-сетне боязливо похлопа на чуждата врата.

Последва явно изненадано мълчание. Подир това прозвуча звънкото:

— Влезте!

Отвори вратата. Обгърна го облак синкав пушек. Тясната стая бе ужасно задимена, а предметите придобиха в първия миг неясни очертания, защото въздушното течение раздвижи напластения дим. Съседът му стоеше прав и с изненада наблюдаваше влизащия човек. Тъкмо бе свалил сакото и жилетката си, полуразкопчаната риза разголваше без сянка от свян неговите широки, космати гърди, обувките си бе захвърлил на две страни върху пода. Снагата му беше яка, по селски грубовата, и подхождаше по-скоро на някой работник, но не и на студент — особено заради начина, по който бе застанал: с къса лула между зъбите, чийто дим издиша с такава сила, че го запрати чак до вратата.

Влезлият промълви няколко слова:

— Настаних се тук днес и исках да ви се представя като ваш съсед.

Оня отсреща механично удари пети.

— Много ми е приятно. Адвокат Шрамек.

Тогава и новодошлият, обзет от желанието да заличи своя пропуск, побърза да назове името си:

— Бертолт Бергер.

Шрамек го стрелна с поглед:

— Първи семестър ли сте?

Бергер кимна утвърдително и добави, че това е и първият му ден във Виена.

— Естествено, следвате право. Вече никой не следва друго освен право.

— Не, ще се запиша в Медицинския факултет.

— О, браво, най-сетне един, дето… Но, моля, седнете все пак за малко!

Поканата беше сърдечна.

— Заповядайте една цигара, колега.

— Благодаря, не пуша.

— Е, и това ще стане. Непушачите са на изчезване. И така, един коняк — много е хубав.

— Благодаря… много ви благодаря.

Шрамек се засмя и вдигна рамене.

— Драги колега, не ми се сърдете, но много би ви подхождало прозвището „сухар“. Не пиете, не пушите, доста сте ми съмнителен!

Бергер се изчерви. Досрамя го, че се е държал така непохватно и тутакси е издал своята непохватност, но ако със закъснение изразеше съгласието си, щеше да стане още по-смешен. Само за да каже нещо, повторно се извини заради късното си посещение. Но Шрамек не го остави да се доизкаже, а го задържа с няколко въпроса. Оказаха се почти от един и същи край, единият от Бохемия, а другият — от Моравия, скоро откриха в спомените си и някакъв общ познат. Не след дълго разговорът им се оживи. Шрамек заразказва за изпитите и студентската си компания, за стотиците щуротии, които, изглежда, се превръщат за няколко години в смисъл на студентския живот. Разказът му бе извънредно жив и сърдечен, веселостта му — донякъде шумна, а обиграността му — почти суетна, ала добре осъзната. Съвсем недвусмислено се радваше, че допада на един новак и провинциалист. А последното му се удаде повече, отколкото бе предположил. Бергер поглъщаше и най-незначителните неща с неописуемо любопитство, защото му се струваше, че те са предвестник на новия живот, който го очакваше тук, във Виена, хареса му сърцатият изказ, начинът, по който Шрамек издишваше дима на големи, сини кръгове. Не изпускаше нито една подробност, защото Шрамек бе първият истински студент, когото срещаше, и без да се замисля, го взе за най-съвършения сред всички.

На драго сърце и той би му разказал нещичко, но преживяванията у дома внезапно му се сториха безкрайно маловажни на фона на новите събития; шегите от гимназията и провинциалните случки бяха толкова незначителни и плоски, че всички негови досегашни мисли и слова внезапно му се видяха детински, докато новите поставяха началото на истинската мъжественост. Шрамек изобщо не забелязваше мълчанието му и се наслаждаваше на плахия, възхитен поглед на новака. В отговор на неговото желание Бергер внимателно опипа трите резки, които се открояваха като червен белег върху късо подстриганата глава на Шрамек, и бе поразен от разказа му за дуела. Потръпна от страх и все пак изпита приятно чувство при мисълта, че скоро и сам ще се изправи очи в очи с някой съперник, затова помоли Шрамек да му разреши да вземе за малко една от сабите, които се намираха в ъгъла на стаята. Естествено, усещането, което го обзе, беше болезнено, защото едва успя да я повдигне — отново забеляза колко по детски слаби и незаякнали бяха все още ръцете му, отново усети разликата между себе си и този широкоплещест, набит млад юначага и внезапно изпита завист. Стори му се невероятно, че някой с лекота може да размахва тази сабя във въздуха, да го разсича с острието й, с всичка сила да отбива ударите на противника и да поразява чуждото лице. Тези случки от всекидневието му се струваха неподражаеми и достойни за възхита, сякаш бяха велики дела, които си заслужаваше да се постигнат, а плахият възторг, с който говореше за тях, направи Шрамек още по-красноречив и откровен. Приказваше му като на свой приятел и разстилаше пред него цялостната ярка и многоцветна картина на живота си, който никога не излизаше извън очертанията на студентския идеал, а Бергер не откъсваше очарования си взор от него. Беше намерил херолда на своя нов живот.

В полунощ най-сетне се сбогуваха. Шрамек сърдечно разтърси ръката на Бергер, тупна го по рамото и заяви с онази спонтанна дружелюбност, така присъща на студентските години, че бил „юнак и половина“, с което безкрайно ощастливи младия, извънмерно въодушевен човек.

Опиянен от впечатленията, той се прибра в своята стая, която изведнъж му се стори не чак толкова самотна и безутешна, макар че дъждът продължаваше да барабани върху прозореца, а студът нахлуваше през всяка пролука. Сърцето му бе преизпълнено от непознатите искрометни събития, чувствуваше се обзет от неизказано щастие, че още първия ден се е сподобил с приятел. Ала все пак щастието скоро се смеси с тиха тъга, защото проумя колко слаб и по детски безпомощен е, като застане до този човек, който здраво бе навлязъл в живота. Винаги бе усещал, че е най-немощният, най-изнеженият, най-болнавият измежду всичките си другари, винаги беше изоставал в игрите и лудориите, ала едва днес болезнено го проумя. Дали един ден ще стане като този Шрамек: толкова непоколебим, толкова силен, толкова свободен? Обзе го луд копнеж да заговори така чевръсто и сърцато, да има мускули и здраво да сграбчи живота, а не все да се споразумява някак си с него. Дали изобщо ще съумее да постигне всичко това? Недоверчиво заразглежда в огледалото своето плахо, издължено и голобрадо детинско лице и отново си спомни, че едва е успял да повдигне сабята с нежната си ръка, върху която не потрепваше нито един мускул. Спомни си, че преди два часа едва не се беше разплакал като дете, и то само защото бе тъмно, студено и нямаше никого до себе си. Страхът леко пропълзя към него: какво ще излезе от мен, слабушкото, в този непознат град, в този нов живот, за който са необходими сили, смелост и самоувереност? Не — наложи си да се стегне, — ще се бори, докато стане пълноценен, докато стане силен и уверен като своя приятел, ще усвои от него небрежната походка, настойчивия бодър изказ ще налее със сила мускулите си, ще стане мъж като него! Тъгата се сменяше с радост, а надеждата — с униние, мечтите му се объркваха все повече и повече. Видя колко късно е станало едва когато лампата запуши — и незабавно си легна. Навън все така барабанеше неумолимият септемврийски дъжд.

Това беше първият ден на Бертолт Бергер във Виена.

И през следващите дни нещата не се промениха: унинието постоянно преминаваше в радост, а надеждите — в разочарования, усещанията му бяха неопределени, но винаги граничеха с отчуждението, с невъзможността му да се приспособи. Все още липсваха великите, неочакваните, новите случки, които се беше надявал да получи от своята независимост, от следването, от Виена. Е, от време на време ставаха и хубави неща: Шьонбрун, потопен в мекото септемврийско сияние, златистите алеи, които бавно се изкачваха към открития бароков градински павилион, и възторженият просторен изглед отгоре към изящните градини и императорския дворец. Или театрите със своите пиеси и обаятелната близост на множеството красиви люде, елегантният свят по забави и празненства, понякога и улицата, която поднасяше толкова прелестни и чудати лица и направо искреше от хиляди примамливи обещания. Ала това бе едно постоянно наблюдение, но не и вникване в нещата; то приличаше на жадния прочит на разтворена книга — нямаше го непосредствения разговор, непосредственото изживяване.

Още през първите дни направи единствения си опит да проникне в новия свят. Имаше роднини във Виена, заможни хора, които посети, а те пък го поканиха на обед. Бяха извънредно любезни с него, включително и братовчедите му — почти негови връстници, — ала той усети с пределна яснота, че с тази покана изпълняваха единствено дълга си, усети как погледите им спряха с прикрита, състрадателна насмешливост върху неговия костюм, досрамя го от собствената му елегантност на провинциалист, от свенливостта, която сигурно бе жалка, ако човек я съпоставеше със самоувереното поведение на братовчедите му, и се зарадва, когато дойде време да се сбогува. Не ги посети никога вече.

Ето защо всичко го тласкаше към приятелството от първата вечер, което прие с цялата възторженост на едно полудете. Изпитваше пълно доверие към силния здрав човек, който охотно приемаше въодушевената му обич и винаги беше готов да й отвърне с онази сърдечност, която е присъща на вътрешно безразличните хора. Само след няколко дни Шрамек предложи на поруменелия от радост Бергер да си говорят на „ти“, а Бергер дълго време го изричаше несръчно и колебливо, защото респектът от превъзходството на неговия приятел беше изключително силен. Често го поглеждаше крадешком отстрани, когато вървяха заедно, за да усвои неговата крилата, волна походка, както и непринудените закачки, с които вземаше ума на всяко хубаво момиче; допадаха му дори лошите черти — фехтовалните движения с бастуна по улицата, мирисът на евтин тютюн, който постоянно лъхаше от дрехите му, шумните предизвикателни приказки по кръчмите и шегите, които често бяха глуповати. С часове можеше да слуша разказите на Шрамек за нищо и никакви истории с момичета, дуели и излети и без сам да иска, започна да възприема за съществени дори онези неща, които изобщо не го засягаха, вълнуваше се от тях, смяташе ги за истинския, за същинския живот и изгаряше от желание и той да ги изживее. Тайно се надяваше, че Шрамек ще го въвлече някога в подобно приключение, но последният имаше странния навик да го изключва от важните събития. Вероятно смяташе, че детинското голобрадо лице не внушава достатъчно уважение, защото рядко го вземаше със себе си, когато се събираше със своята студентска компания — обикновено се срещаха по кафенетата или у дома. А подтикът за тези срещи винаги идеше от Бергер.

Той скоро забеляза това и изпита тайна горест. Подобно на всички приятелства между съвсем млади хора, и неговото приятелство носеше някои белези на любовта: бурната страстност, следвана от потискана ревност. Обзе го горчивина — естествено, не се осмеляваше да я издаде, — щом забеляза, че Шрамек проявява сърдечност и към съвсем простовати, обикновени хора, с които току-що се е запознал — държеше се с тях толкова приятелски, колкото и с него самия, а често дори още по-непринудено. Тогава почувствува, че колкото и голяма да беше неговата преданост към Шрамек, за тези няколко седмици след запознанството им не се беше приближил до него нито със сантиметър повече в сравнение с първата вечер. Ядоса се, че Шрамек не проявява към работите му дори част от интереса, с който той така въодушевено откликва на неговите проблеми, че никога не получава от него повече от един сърдечен поздрав, след което незабавно се впуска в разкази за себе си и едва обръща внимание на онова, което Бергер споделяше за своите близки.

А най-горчивата истина бе, че Бергер усещаше от всяка дума как Шрамек не го възприема като пълноценен човек. Самият начин, по който се обръщаше към него, беше непоносим! Вместо да продължи да го нарича Бертолт, сега постоянно му казваше Буби. Звучеше мило и сърдечно, но всеки път му причиняваше болка, защото го докосваше по раната, която открай време не можеше да заздравее: всички го смятаха за дете. Болеше го вече толкова години — в училище беше като момиче, всички смятаха, че е прекомерно изнежен, освен това бе ужасно срамежлив, а сега, когато вече трябваше да бъде мъж, изглеждаше като хлапе, не съумяваше да се отърси от колебанията и нервната си чувствителност. Хората не можеха да повярват, че вече е студент. Естествено, не беше навършил още осемнайсет години, но навярно изглеждаше доста по-малък, след като го възприемаха, като дете. В него все повече се затвърждаваше подозрението, че Шрамек се срамува да се появят заедно в компанията му заради неговата външност.

Една вечер наистина се убеди колко е бил прав. Дълго и безцелно се беше разхождал из града и отново болезнено бе усетил своята пълна самотност в преливащите от живот улици. Ето защо се отби при Шрамек, за да си побъбрят. Той го поздрави сърдечно от канапето, без да става.

На масата лежеше студентската му шапка, чийто яркочервен цвят просто бодеше Бергер в очите. Неговото най-голямо, най-съкровено желание бе да бъде въведен от Шрамек в компанията му — там би намерил всичко, което му липсваше така болезнено: задушевно общуване, дом… Там би могъл да придобие онова, към което се стремеше: сила, мъжественост, пълноценност. От много седмици очакваше предложението на Шрамек, често беше изричал мъгляви, предпазливи намеци, но явно нямаше кой да им обърне внимание. Ала сега шапката изгаряше погледа му; струваше му се, че потрепва върху масата като жив огън, искреше и сияеше, омагьосваше всичките му мисли. Видя се принуден да заговори.

— Ще ходиш ли утре на кръчма?

— Естествено — незабавно се оживи Шрамек. — Ще бъде невероятно весело. Приемаме трима нови зайци, истински юначаги, славни и напети! Ще бъде великолепно. В четвъртък не ме буди преди два часа, сигурно ще се приберем едва призори.

— Да, представям си колко весело ще бъде — каза Бергер. После изчака. Шрамек не добави нищо. Имаше ли смисъл да продължава? Но на масата лежеше шапката и го примамваше — яркочервена, огненочервена… искряща като кръв.

— Кажи ми… не би ли могъл да ме въведеш там някой ден… да ме вземеш със себе си, естествено знаеш ли… много ми се иска да видя какво става там.

— Да, да, намини някой път. Е, утре не става. Но ела някой друг път — на гости, разбира се. Не вярвам да ти хареса, Буби, там е доста страшничко, но щом искаш…

Бергер усети как в гърлото му се надига нещо. Тази шапка, тази червена, примамлива мечта — а ето че върху нея внезапно се спусна мъгла. Нима това бяха сълзи? От него се изтръгна невъздържан ропот:

— Защо пък да не ми хареса? За какъв ме смяташ? Да не съм дете?

Сигурно имаше нещо в гласа му, в тембъра, защото Шрамек скочи. Сега пристъпи към Бергер с истинска сърдечност и го тупна по рамото.

— Ех, Буби, не се сърди, нямах предвид това. Но доколкото те познавам, не ставаш много-много за тия работи. Прекалено си изискан, кротък, порядъчен. Нужна е свирепост, юначност, другите трябва да ти имат страха, па макар и само задето можеш да пиеш. Виждаш ли се като пияница, а? Ами като побойник? Сега в аулата всеки миг стават сбивания. Не, нали? Няма нищо нередно в това, но ти просто не ставаш за тия работи.

Не, не ставаше; почувствува, че Шрамек е прав. Ала за какво ставаше тогава? Къде можеше да е полезен в този живот? Просто не знаеше да се разсърди ли на Шрамек за неговата откровеност, или да му бъде благодарен. Естествено, онзи само след минута забрави предишния разговор и продължи да бъбри за друго, но у Бергер се загнезди мисълта, че всички го приемат за нищожество. Червената шапка на масата се взираше в него със зъл поглед. Тази вечер не стоя дълго, прибра се в стаята си, седя до късна нощ с ръце, опрени на масата, неподвижно вторачен в лампата.

На следващия ден Бертолт Бергер извърши една глупост. Не можа да мигне цяла нощ, защото не успя да се отърси от мисълта, че Шрамек го смята за нищожно, наплашено хлапе. Тогава реши да докаже, че не му липсва смелост. Щеше да предизвика скарване, дуел, за да се уверят всички, че не е страхлив.

Но не успя. От общуването и разговорите си с Шрамек беше схванал как се правят тези неща. В ниската заличка на ресторанта от предградието, където се хранеше и той, няколко студенти от компанията на Шрамек всеки ден сядаха срещу него. Не беше трудно да се скара с тях, защото те никога не говореха за друго — всичките им мисли се въртяха около така наречената поругана чест.

Когато мина край тяхната маса, нарочно закачи едно от креслата и го събори. Спокойно отмина, без да се извини. Сърцето му бясно заби.

И ето че зад него прозвуча заплашителен и рязък глас:

— Не можете ли да внимавате?

— Възпитавайте някой друг!

— Що за наглост!

Тогава Бергер се извърна, поиска визитната картичка и даде своята. Зарадва се, че ръката му не трепна. Всичко стана за секунди. Когато гордо-гордо се запъти навън, ги чу да се смеят на масата, а един от тях развеселено заяви:

— Ама че малчуган!

Тези думи развалиха задоволството му.

Сетне се втурна към квартирата си. С пламнали страни, заеквайки от радост, връхлетя в стаята на Шрамек, който тъкмо ставаше от сън, и му разказа всичко, като естествено премълча последната забележка, както и обстоятелството, че нарочно е катурнал креслото. От само себе си се разбираше, че Шрамек трябваше да стане негов секундант.

Надявал се бе Шрамек да го потупа по рамото и да го похвали, че е истински смелчага. Но последният замислено се вгледа във визитната картичка, свирна през зъби и ядосано отсече:

— Как можа да връхлетиш тъкмо на тоя! Як е като бик, един от най-добрите ни фехтувачи! Ще те съсече като едното нищо.

Бергер не се уплаши. Приемаше своето поражение естествено — нали никога не бе държал сабя в ръцете си. Направо се радваше, че ще го съсекат по лицето: тъкмо хората няма да питат вече дали е студент. Но неприятно бе засегнат от поведението на Шрамек, който не спираше да се разхожда с визитната картичка в ръка и да мърмори:

— Няма да е лесно. „Наглост“ ли каза?

В крайна сметка Шрамек се дооблече и се обърна към Бергер:

— Веднага ще прескоча до студентската кооперация и ще ти потърся втори секундант. Бъди спокоен, ще уредя въпроса.

Бергер никак не беше обезпокоен. Изпитваше дива, едва ли не свръхчовешка радост, че за пръв път официално се отнасят към него като към студент и мъж, че и той има вече своето приключение. Внезапно усети прилив на сили в китките си и когато пое сабята, за да я размаха, го обзе желание да я забие някъде. Цял следобед се отдаде на мечти за дуела, устремно кръстосваше стаята, а убеждението, че ще бъде надвит, не му причиняваше никаква болка. Напротив, тъкмо по този начин щеше да покаже на Шрамек и останалите, че не е страхливец — щеше да продължава да стои прав, дори ако кръвта рукнеше по лицето и очите му, дори ако започнеха да го дърпат от полесражението. Сетне искрено ще му предложат самата червена шапка.

Кръвта му кипна. Когато Шрамек се прибра в седем вечерта, скочи да го посрещне с небивала възбуда. И Шрамек бе особено весел.

— Е, Буби, всичко е наред, работата се оправи.

— Кога тръгваме?

— Абе, Буби, да не сме луди да те пускаме с тоя! Въпросът, разбира се, приключи.

Бергер пребледня като мъртвец, ръцете му се разтрепериха, в душата му се надигна ярост и изпълни очите му със сълзи. Насмалко щеше да удари Шрамек през лицето, когато последният добави:

— Признавам, че не ми беше лесно. Следващия път бъди по-внимателен! Изходът невинаги може да бъде толкова благоприятен!

Бергер напразно търсеше думи, за да му отвърне. Ала разочарованието бе неописуемо. Най-сетне промълви, като едва сподавяше риданията си:

— Все пак ти благодаря. Но не ми допада това, което си сторил за мен.

И излезе. Шрамек смаяно го изгледа. Прие странното поведение като последица от възбудата на новака и престана да разсъждава по този въпрос.

Бергер започна да се оглежда около себе си. Животът му най-сетне трябваше да се добере до здрава основа. Беше вече доста седмици тук, а от първия ден не бе напреднал нито със сантиметър. Картините бавно отлитаха в безкрая като рехави облаци, фантазмените детински предчувствия започнаха да избледняват и да се разсейват като мъгла. Нима това наистина беше Виена, огромният град, дългогодишната мечта, за която беше копнял навярно от деня, когато за пръв път изписа върху хартията с детска непохватност думата „Виена“? Тогава навярно беше мислил само за множеството къщи и за въртележките, които би трябвало да бъдат по-големи и по-пъстри от тези на пазарния площад по време на панаирите. Сетне постепенно беше взел багрите от многобройните книги, беше поставил примамливите, съблазнителни жени по улиците, за да се разхождат кокетно, беше изпълнил къщите с дръзки авантюристи, а нощите — с буйна дружба на единомишленици: всичко това беше потопил в кипналия водовъртеж, наречен юношество и жизненост.

А каква бе сегашната действителност? Тясна и гола стая, от която се измъкваше сутрин, за да прекара няколко часа в задушните студентски аудитории; гостилница, където на бърза ръка изгълтваше храната си; кафене, където убиваше времето си в зяпане на вестници и хора; безцелно скитане из шумните улици, докато се измореше и отново влезеше в тясната гола стая. Един-два пъти ходи и на театър, но все го изпълваше горчивина. Защото заставаше горе, на балкона, притиснат от множество хора, които не го познаваха, а долу, в партера, в ложите, съзираше господата, елегантните, изискани господа и съблазнителните дами с накити и голи рамена, виждаше ги как се поздравяват, смеят се и оживено разговарят. Всички се познаваха, всички бяха приятели помежду си. Книгите не бяха лъгали. Тук се осъществяваха на дело всички приключения, в чиято истинност често се беше съмнявал, защото не стигаха до него, тук бе обществото, което обикновено изчезваше в занемелите сгради, тук бяха животът, събитията, съдбата. Усещаше, че тук са тайните врати, през които се слизаше към съкровищницата на живота. Ала той стоеше, не ги изпускаше от очи и не можеше да мине през тях. Да, детството му имаше право: тази въртележка беше по-пъстра, по-бляскава, по-голяма от родната, музиката й бе по-мощна и сладкострунна, а полетът й — по-лудешки и по-крилат. Ала само стоеше край нея и я съзерцаваше.

Но той бе принуден да стои настрана не само поради своята свенливост: бедността също му връзваше ръцете. Онова, което близките му изпращаха и смятаха за напълно достатъчно, всъщност бе твърде малко за него. То го държеше на самата граница на лишенията, задоволяваше единствено спокойното, обикновено всекидневие, никога не би покрило разточителните пориви, които все пак придават смисъла на младостта. Макар да не можеше да си служи с парите, той бе потиснат от съзнанието, че е лишен от всичко, което смътно възприемаше за изключително красиво и опиянително: вихрено да профучи из Пратера с файтон или цяла нощ да прекара в някое елегантно заведение с жени, приятели и шампанско, да хвърли парите, без да ги брои, за да задоволи някоя безумна прищявка. Повдигаше му се от безразсъдните студентски свади в опушените бирарии и душата му все по-неистово и горещо възжелаваше поне веднъж да се впусне в крилат полет, който да я изтръгне от безутешното безличие на дните, да я дари с живителни усещания, раздвижени от великото пулсиране на живота и необуздания ритъм на младостта. Ала бе лишен от всичко това, всички дни завършваха с досада, защото привечер трябваше да се прибере в тясната си омразна стая, където сенките се разстилаха навсякъде, разпилени сякаш от зли ръце, където огледалото блестеше като лед, където вечер се боеше от сутринта, а сутрин се боеше от дългия, сънлив ден, който пусто и еднообразно завършваше с вечерта.

И тогава с невероятно усърдие, дори с отчаяние се отдаде на следването. Появяваше се пръв в аудиториите и лабораториите, отиваше си последен, работеше в жадна забрава, без да го е грижа за другарите му, които скоро започнаха да го гледат с неприязън. С тази неистова работа се стремеше да потисне копнежа си по другите неща — и съумя да го стори. Вечер бе толкова изтощен, че почти не изпитваше желание да разговаря с Шрамек. Напредваше сляпо в заниманията си, не влагаше никакво честолюбие, просто искаше да се зашемети, за да не мисли за другото, от което бе принуден да се откаже. Проумя, че това трескаво състояние съдържа в себе си някакво прекрасно тайнство, което подпомага хората да сподавят безсмислието и празнотата на целия си живот, и се надяваше, че по този начин ще успее да придаде смисъл и на собствения си живот, ала забравяше, разбира се, че първата младост не изпитва необходимост от смисъл в живота, а от самия многолик живот.

Един следобед се прибра от занятия по-рано от обичайния час и когато мина край вратата на своя приятел, му хрумна, че не го е виждал четири дни. Почука. Никой не отговори. Но знаеше, че Шрамек често задрямва привечер, когато е пропилял нощта с другарите си.

Отвори вратата. Тъмната стая му се видя празна. Ала внезапно нещо се раздвижи във фотьойла до прозореца — едро, засмяно момиче скочи от скута на Шрамек, където се беше разположило.

Бергер незабавно понечи да излезе. Вероятно не бяха чули похлопването му и той ужасно се смути. Но Шрамек стана, улови съпротивляващия се Бергер за ръката и го дръпна обратно.

— Виждаш ли, такъв си е. Бои се от момичетата като от мишки. О, не, няма да се криеш. Карла, виж, това е същият Буби, за когото ти разправях.

— Нищичко не виждам — звънна смехът й, който бе доста силен.

Наистина, беше много тъмно. Бергер неясно различаваше само белите й зъби, които святкаха в мрачината, и засмените й очи.

— И тъй: да бъде светлина! — рече Шрамек и се зае с лампата. Бергер се чувствуваше страшно неудобно, сърцето му се разлудя, но вече нямаше как да изчезне.

Беше чувал за тази Карла. Тя бе любовница на Шрамек от няколко седмици. Момичето работеше в някакъв магазин и беше доста весело създание. От стаята си често ги бе чувал да се кикотят и да шептят, но нали си беше свенлив, винаги съумяваше да избегне срещата с нея.

Лампата светна и той я видя — високо и симпатично, едро, силно и здраво момиче със закръглени форми, яркочервена коса и големи, засмени очи. Беше грубовата, приличаше малко на слугиня, а дрехите и прическата й бяха раздърпани; или може би Шрамек беше виновен за този безпорядък? По всичко личеше, че е така. Ала колко приятно, естествено и жизнерадостно бе държанието й! Пристъпи към него, подаде му ръка и каза:

— Здравейте!

— Е, харесва ли ти? — попита я Шрамек. Доставяше му огромно удоволствие да притеснява Бергер.

— По-хубав е от теб — разсмя се Карла. — Жалко само, дето е толкова мълчалив.

Бергер се изчерви, понечи да каже нещо, но Карла се засмя и изприпка при Шрамек.

— Я виж ти, изчервява се, като му заговориш!

— Остави го на мира — отвърна Шрамек. — Той не може да понася момичетата. Вярно, много е срамежлив, но ти ще го отракаш.

— О, да, няма да е зле! Елате при мен, няма да ви ухапя де!

И го хвана здраво под ръка, за да го накара да седне.

— Но, госпожице… — запелтечи безпомощният Бергер.

— Чу ли го? Каза „госпожице“, „госпожице“! Мили господин Буби, на мен не ми казват „госпожице“, казват ми „Карла“, разберете го веднъж завинаги!

И двамата, Шрамек и Карла, избухнаха в неудържим смях. Сигурно личеше колко е безпомощен — Бергер го усети — и за да не изглежда толкова жалък, се разсмя и той.

— Знаеш ли какво — рече Шрамек, — хайде да пийнем вино. Може би тогава няма да се срамува толкова. Хайде, Буби, иди да донесеш една бутилка, не, по-добре две. Съгласен ли си?

— Разбира се — отвърна Бергер.

Усещаше, че постепенно се отпуска, отначало просто го бяха хванали на тясно. Излезе, извика хазяйката, която донесе вино, извади чаши и тримата се разположиха на масата, разбъбриха се, засмяха се. Карла седна до Бергер и вдигна чашата си към него. Той видимо се бе окуражил. Понякога, когато тя заговореше с Шрамек, се осмеляваше да се вгледа в нея. Сега му харесваше повече. Огненозлатистите й коси съблазнително се открояваха на млечнобялата шия. А непринудената й жизненост, буйният, силен темперамент го пленяваха и той постоянно спираше поглед върху нейните алени, чувствени устни, които се разтваряха при смеха й и показваха здрави, снежнобели зъби.

А когато внезапно се извърна към него с някакъв въпрос, Карла улови втренчения му поглед.

— Харесвам ли ти? — избухна тя в жизнерадостен смях. — И ти ми харесваш!

Каза го съвършено непринудено, без да го ласкае, но думите й му допаднаха, очароваха го за секунда.

Оживяваше се все повече и повече. И ето че затрупаната самоувереност от гимназиалните години бавно рукна от него като горещ извор, той се впусна да разказва, да се шегува, а словата му, разгорещени от виното, заискриха от младежка дързост, която сам не бе забелязал досега у себе си. И Шрамек се изненада.

— Ей, Буби, какво става с теб? Винаги трябва да си такъв, а ти все се стесняваш!

— Ами да — засмя се Карла, — не ти ли казах веднага, че ще се добера до всичките му тайни.

Хазяйката отново отиде за вино. Веселието на тримата ставаше все по-буйно. Бергер, който инак почти не пиеше, усети странна приповдигнатост от тази необичайна тържественост; не спираше да се смее и шегува, изцяло се отърси от своя свян. На третата бутилка Карла запя и предложи на Бергер да си говорят на „ти“.

— Шрам, нали нямаш нищо против? Той е толкова мил.

— Разбира се. Хайде! Разцелувайте се братски!

И преди Бергер да осъзнае какво става, усети влажните й устни върху своите. Не го заболя, нито изпита наслада — усещането безследно се стопи в бурната и леко зашеметяваща веселост, която го подмяташе като в люлка. Изпитваше едно-единствено желание: вихреният прекрасен шемет да не престава, да не пресеква опиянението, което струеше от момичето, от виното и от младостта му. И страните на Карла поруменяха, сегиз-тогиз тя усмихнато намигаше на Шрамек.

Шрамек внезапно се извърна към Бергер:

— Видя ли новата ми сабя?

Бергер съвсем не беше обзет от любопитство. Но Шрамек го дръпна настрана и когато двамата се приведоха, тихо му рече:

— Така, а сега изчезвай, Буби. Вече нямаме нужда от теб.

Бергер за миг го погледна слисан. Сетне разбра и им пожела „лека нощ“.

Когато се озова в стаята си, усети, че подът под нозете му леко се олюлява. Кръвта биеше в слепоочията му и умората не след дълго го събори на леглото. На другия ден за пръв път проспа лекциите си.

И все пак колкото и бегла да бе тази среща, тя събуди в кръвта му известна трескава възбуда. Разсъждаваше смътно: дали копнежът по приятелството не таеше в себе си някаква заблуда, някаква сподавена лъжа? Дали в желанието да се изтръгне от самотата, за да се сподоби с пламенно приятелство, не се криеше друг, мъчително потискан стремеж?

Замисли се за дните, прекарани заедно със сестра му. Върна се към синкавите вечери, когато присядаха в смрачената градина, а той не различаваше чертите й — съглеждаше в здрача само бялото сияние на нейната дреха, което струеше незримо, също като нежните отблясъци на облак върху свечереното небе. Какво беше онова усещане, което го даряваше с такова блаженство, когато гласът и милите й слова долитаха от мрака сребристи и тихи, често искрящи от смях, а сетне пропити от нежност, когато музиката докосваше сърцето му като ласкав ветрец или опитомена птица? Дали това действително бе обикновена доверчивост между брат и сестра, или в него — някъде дълбоко в сърцето му, сред хладината на лишеното от жаден копнеж приятелство — се криеше и удоволствието от жената, свръхнежното и свръхсладостното възприятие на женствеността? И дали всичко, за което смътно копнееше, не беше блясъкът и блуждаещата диря на женската душа в живота му?

От онази вечер той го проумя със сигурност — копнееше за жена. Копнееше не толкова за телесна близост с някоя жена или за любовта й, а за лекото докосване до нея. Нима непознатите и необикновените неща, за които жадуваше, не бяха свързани с жените, нима те не бяха пазителки на всички тайни, нима не примамваха и не съблазняваха, нима не желаеха мъжа, който също ги желаеше? От този миг започна да се заглежда в жените по улицата. Видя не една, някои бяха млади и красиви, а в очите им искреше светлина, която подсказваше толкова много неща. Кому принадлежаха тези красавици, които вървяха така кръшно, сякаш се люлееха в нежен танц, които гледаха край себе си с гордо вдигнати глави, блажено като кралици се отпускаха в каретите и пренебрежително докосваха с очи онези, които спираха поразени, за да им се възхитят? Нима и те не бяха обзети от копнеж, нима зад хилядите врати, зад безбройните прозорци на големия град, които бяха или боязливо затулени със завеси, или мечтателно разтворени, не се намираха безчет жени, които също като него да горят от желание, а то да се стреми към него като прегръдка? Нима не беше като тях млад, нима всички не изпитваха един и същ копнеж?

Престана да посещава редовно лекциите, по-често се разхождаше из улиците. Струваше му се, че най-сетне трябва да срещне жена, която да разгадае неспокойното излъчване на неговия взор; трябваше да му помогне случайността, трябваше да стане нещо неочаквано. Със завист и страстен копнеж гледаше как млади момчета и момичета под носа му се запознават, как нежно прегърнатите влюбени двойки изчезват привечер в парка; обземаше го все по-настойчиво желание да изживее нещо. Е, не мечтаеше за някакво безразсъдство, а просто за жена, нежна и кротка като сестра му, гальовна и мила, по детски предана, с вълшебно тих глас, когато му заговори вечер. Този образ осеняваше сънищата му.

Всеки ден, когато на обед се прибираше у дома по Флориангасе, срещаше весели рояци млади девойки. Бяха петнайсет-шестнайсетгодишни, връщаха се от училище на бъбриви групички, подскачаха като момиченца, неспокойно се озъртаха, кикотеха се, размахваха учебниците си. Всеки ден ги наблюдаваше отдалеч, свежите им засмени лица, стройните тела с къси поли, кръшните ханшове; следеше с див копнеж тяхната безгрижна, все още детинска жизнерадост, искаше да усвои младежкия им смях, безоблачното им веселие. Наблюдаваше ги всеки ден. И те го забелязаха. Когато се зададеше, съвсем явно се побутнаха като момичета, които започват да осъзнават прелестта си, избухваха в шумен смях и предизвикателно го стрелваха с палави очи, а той бързо отклоняваше погледа си и припряно ги отминаваше. Щом установиха, че се смущава и изчервява, че отбягва погледите им, дързостта на девойките започна да нараства с дни, ала той нито веднъж не посмя да ги заговори. Не притежаваха ли по-момчешки, по-мъжествени черти от него? Тази негова глупава свенливост не го ли превръщаше в смутено малко момиче?

Спомни си за една шега, която сестра му направи преди няколко години в родния край. Тайно го преоблече като момиче и незабелязано го смеси с приятелките си, които отначало не го познаха, а сетне дръзко го наобиколиха и го обсипаха със стотици шеги. А той — по онова време беше малко момче — стоеше разтреперан и поруменял и когато му поднесоха огледало, едва се осмели да вдигне очи, за да се види в него. Още тогава беше плах и страхлив, но все пак бе дете. Сега беше едва ли не мъж, а все още не умееше да устои на засмените погледи, да бъде силен и нахакан, въпреки че животът изискваше това от него. Защо не можеше да бъде като Шрамек и останалите? Наистина ли бе толкова невзрачен, наистина ли беше като дете?

Непрестанно си спомняше как засмените палави създания го наобиколиха, а той стоеше преоблечен като момиче и не се осмеляваше да вдигне очи. Какво ли бе станало с тях? Вече познаваха целувките и любовта, ходеха с дълги рокли, някои имаха мъже и деца. Всички бяха напуснали онази стая, бяха напуснали детството и вихрено се бяха втурнали в живота. Само той продължаваше да си стои тук — по-скоро момиче, отколкото мъж, поруменяло дете в безлюдната стая — със смутено сведени очи, които не се осмелява да вдигне…

В края на януари отново се отби у Шрамек. Навестяваше го по-рядко, откакто усети леката, примамлива наслада по време на самотните, безцелни разходки из улиците. Времето беше отвратително. Снегът от последните дни се бе стопил, но вятърът духаше все така студен и остър и обсебваше улицата. Облаците се гонеха по сивото небе, а то се взираше надолу като слепец. Заваля пороен дъжд, който се забиваше в кожата като ледени иглички.

Шрамек едва-едва го поздрави. Винаги се държеше безцеремонно и грубо, когато работите му не бяха съвсем наред. Разхождаше се неспокойно из стаята и непрекъснато пуфтеше с лулата. Понякога се извръщаше леко, сякаш искаше да попита нещо.

— Проклета история… — изръмжа той през зъби.

Бергер кротко си седеше. Не се осмеляваше да го попита какво всъщност се е случило. Знаеше, че Шрамек без друго ще се разприказва.

Така и стана, той най-сетне избухна:

— Ама че мръсно време! Само това ми липсваше! Ще си изпотроша сега краката заради ония дивотии!

И отново яростно закръстосва стаята и толкова рязко размаха една линия, че въздухът изсвистя. Едва тогава Бергер попита предпазливо:

— Все пак какво се е случило?

— Онзи надут глупак, моят старши от студентската корпорация, преди два дни се заял с двама мъжаги. Днес в четири се почва, а утре продължаваме. А след осем дни ме чака изпит и наистина си имам съвсем други грижи. На всичко отгоре е налетял на хора, които положително ще го накълцат, глупакът му с глупак. Ако изгърмя на изпита, край! Пак ще трябва да повторя цяла година, като някое учениче. Как да не умирам от яд!

Бергер не каза нищо. Не му беше трябвало много време, за да проумее безсмислието на дуелите, прикрито зад лекия примамлив блясък, който ги позлатяваше отвън. Веднъж беше ходил на кръчма, а призори видя пияните студенти след цялата им тържественост и превзетост — пребледнели, с посивели лица. Сетне присъствува на един дуел в тясна, мръсна стаичка и оттогава само леко се усмихваше на сериозността, с която се отдаваха на тези глупости. У него напълно се изпари вътрешният интерес към подобни истории. Естествено, никога не се осмели да го признае пред Шрамек — той гореше и кипеше в тях. Сега и двамата седяха безмълвни, всеки се бе вглъбил в мислите си, а навън вятърът бушуваше все по-яростно.

В този миг камбанката звънна и веднага след това някой похлопа на вратата.

Влезе Карла с изкривена шапка и мокри къдрици по засмяното лице.

— Красива съм, нали? Какво ще кажеш?

— Здрасти.

Запъти се към Шрамек и го разцелува. Той се отдръпна навъсен.

— Страх те е да не те намокря с жакетчето си, а, глупчо?

Сетне забеляза Бергер.

— Здравей, Буби!

Съблече жакета си и го захвърли върху канапето. Всички млъкнаха. Бергер се почувствува някак си неловко. От вечерта, когато пиха брудершафт, няколко пъти беше срещал Карла, но нито веднъж не го споходи онази дружелюбна, свободна естественост. Топлата чувствена вълна, която оттогава бе връхлетяла в живота му, го терзаеше и възбуждаше, щом се озовеше в близост до жена. Направо се страхуваше от своята страст.

И Шрамек не продумваше. Нямаше настроение, онази история и изпитът не му излизаха от главата. Мълчанието тягостно се проточи.

Карла здравата се ядоса.

— Май не идвам в най-подходящия момент за милостивия господин, а? Значи, за това си освободих следобеда — за да ви погледам как дремете с отворени очи! Много сте мили, няма що!

Шрамек стана и взе връхната си дреха.

— Мило дете, винаги си ми добре дошла, знаеш го. Но тъкмо сега — не. Трябва да излизам, вече е три и половина, а в четири Фикс започва играта в Отакринг.

— Така му се пада на тоя нехранимайко, дето се държи толкова нагло с всички хора! Значи, излизаш, а? Ами аз? Да не искаш да се мъкна по улиците в това време?

— Мило дете, ще се върна едва в седем. Но ти остани тук.

— Че какво да правя тук? Да спя ли? Благодаря, тъкмо това правих от девет часа снощи до тази заран. Вземи ме със себе си! Много искам да видя как ще насекат Фикс на парчета.

— Какво ти става? Знаеш, че не може.

— Е, господ да ми е на помощ, оставам тук и ще те чакам. Буби ще ми прави компания. Нали, Буби?

Бергер не знаеше какво да отговори. Беше беззащитен пред това внезапно нападение. Едва се осмели да я погледне. Разсмяха се и двамата.

— Естествено — отвърна Шрамек, възвърнал доброто си настроение. — Естествено, двамата мога да ви оставя сами. Имаш ли представа какъв лицемер е тоя Буби?

— Никакъв Буби не е той. По-скоро е Бубка.

И двамата отново прихнаха. „Как само ме презират!“ — рече си Бергер. Защо не можеше да се присъедини към смеха им, защо се държеше така непохватно, защо не знаеше какво да отговори, как да се пошегува, нищо, съвсем нищо не умееше! В душата му се надигна ярост.

— Е, добре — рече Шрамек. — Ще рискувам. Но какво да правя, ако двамата объркате конците?

— За тая работа все пак са нужни двама.

— Знаеш ли… знаеш ли… виж какво… нямам ти особено доверие.

— Ама аз нямах предвид себе си!

И двамата пак избухнаха в онзи гръмогласен, весел, здрав смях, който беше лишен от всякакво зложелателство, но терзаеше душата на Бергер като удари с бич. Смътно пожела да се махне, да се махне далеч, на хиляди, десетки хиляди мили оттук. Или да заспи. Или да се весели като тия хора. Само да не седи безмълвен. Да не седи вдървен и уплашен, смутен като дете, да не допуска някой да го съжалява…

Шрамек си наложи шапката.

— Добре, нека направим опит. Ала тежко ви, ако… Връщам се в седем. Буби, да слушкаш! По очите ти ще разбера, ако забъркаш някоя каша. И не карай клетото момиче да скучае. Довиждане!

Грубо прегърна Карла през ханша, тя се изтръгна с кикот, той здраво я нацелува, махна на Бергер и изчезна. Външната врата се затвори с трясък.

И ето че Бергер и Карла останаха сами. Вятърът танцуваше с дъжда по улицата, понякога нещо в печката изпукваше, сякаш я разцепваше на две. В стаята ставаше все по-тихо, от другата стая започна да долита тънкото дихание на стенния часовник. Бергер седеше като заспал. Усещаше, без да вдига очи, че тя го наблюдава с усмивка. Усещаше погледа й като електрическа тръпка, която леко докосваше косите му и се спускаше надолу, към нозете. Струваше му се, че ще се задуши.

А тя седеше с кръстосани крака и чакаше. Сетне се приведе напред. Тихо се засмя. И внезапно продума в тишината.

— Ей, Буби! Страх ли те е?

Да, така беше. Как го бе разбрала? Изпитваше страх и само страх, глупав, детински страх. Ала се овладя и възкликна:

— Страх ли? Че от кого да ме е страх? Да не би от тебе?

Прозвуча грубо, без сам да го иска.

И мълчанието отново трепна в стаята. Карла стана, приглади роклята си, подреди разбърканите си коси пред огледалото и видя засмените си очи. Сетне леко се извърна.

— Право да си кажа, ужасно си скучен, Буби! Защо не ми разправиш нещо?

Бергер чувствуваше все по-силно ожесточение и към нея, и към себе си, задето се държи толкова недодялано. Тъкмо мислеше да й каже нещо остро, когато тя пристъпи с миловидност и кротост, седна до него и се примоли като малко дете:

— Разкажи ми нещичко. Нещо умно или глупаво. Нали по цял ден четете разни книги, все нещо сте научили от тях…

И се облегна с цялата си тежест на него. Безсрамните й привички я караха да се държи интимно с всекиго. Но този път меката топла длан върху неговата го смути.

— Нищо не ми идва наум.

— На тебе май никога нищо не ти идва наум! Всъщност какво правиш по цял ден? Струва ми се, че непрекъснато се шляеш. Неотдавна те видях по улиците на Йозефщат, но или бързаше, или се направи, че не ме позна. Дори ми се стори, че тъкмо тичаше подир някакво момиче.

Той понечи да възрази.

— Е, чакай де, няма нищо лошо. Кажи ми, Буби, всъщност имаш ли си някоя, а?

Усмихна му се и неимоверно се зарадва на неговото смущение.

— Я гледай, дори се изчервява! Веднага познах, че си имаш някоя, лицемер такъв! Много ми се нека да я видя някой път. Кажи де, как изглежда?

В отчаянието си той не знаеше какво друго да стори, освен да се преструва. И отвърна грубо:

— Това си е моя работа. Какво те засягат моите любовници? Гледай си твоите!

— Буби, Буби, защо се разкрещя така, направо ме хваща страх!… — И се престори на ужасно уплашена.

Той скочи.

— И престани да ме наричаш Буби. Не издържам повече!

— Нали и Шрамек те нарича така?

— Това е друго нещо.

Карла се засмя. Детинският му гняв страшно й харесваше.

— Е, тогава нарочно ще го кажа. Буби, Буби, Буби — на, три пъти го изрекох!

Ноздрите му трепнаха.

— Престани, ти казах! Непоносимо е…

— Ех, Буби, Буби!

Той сви юмруци. Кръвта нахлу в главата му. Една стъпка го делеше от нея. Тя долови учестеното му дишане, видя как очите му гневно святкат и неволно отстъпи. Ала палавостта я обзе отново. С ръце на хълбоците, засмяна, Карла процеди през блестящите си зъби, сякаш през смях го каза на себе си:

— Виж ти! Буби май се разсърди.

Тогава той се хвърли върху нея. Подигравката се стовари отгоре му като удар с камшик. Искаше му се да я пребие, да я удря, да я накаже някак си, за да престане да му се присмива. Но якото, набито момиче с ловко движение хвана юмруците му и ги свали надолу. Ставите му болезнено изпукаха от желязната сила на ръцете й. Не можеше да се помръдне, тя го държеше като дете, като играчка. Лицата им се взираха едно в друго от непосредствена близост: неговото — разкривено от ярост, очите му налети със сълзи, които бяха готови да бликнат, а нейното — изненадано, енергично, самоуверено, почти усмихнато. Цяла минута го задържа далеч от себе си като подскачащо кутре. В следващата му идеше да падне на колене пред нея — толкова непоносима беше болката в китките. Тогава тя го пусна и нежно го бутна встрани.

— Така… а сега кротувай.

Но той я нападна отново. Беснееше, задето бе допуснал безпомощно да се мята в ръцете й. Трябваше да я повали, да я усмири. Повече не биваше да му се надсмива. Внезапно я сграбчи, този път през кръста, за да я събори. Вкопчиха се запъхтени един в друг, тя беше изненадана и развеселена от неговата необяснима ярост, а той скърцаше със зъби и се тресеше от обида. Все по-здраво забиваше ноктите си в нейното гъвкаво тяло, върху което нямаше корсет, а то ловко се изплъзваше; сграбчи я през широките бедра, които здраво беше запънала в пода. По време на борбата лицето му докосваше раменете и гръдта й, смутено вдишваше топлия, опиянителен аромат, който караше ръцете му все повече да отслабват; понякога долавяше силното туптене на сърцето и изригващия смях, който се изтръгваше от глъбините на притиснатите гърди; струваше му се, че мускулите му ще се вцепенят. Разтърсваше якото селско тяло и изпитваше чувството, че разтърсва ствол на дърво — понякога то леко се огъваше, но не можеше да бъде повалено, а се съпротивяваше с нарастващи сили. Но в един момент играта й омръзна и тя се освободи само с две-три движения. Тласна го така внезапно, че той загуби равновесие.

— Я стига толкова! — Гласът й бе гневен и в известна степен заплашителен.

Той политна назад. Лицето му гореше, очите му се бяха налели с кръв, виждаше пред себе си само червени кръгове. И за трети път я нападна — не беше на себе си, размахваше ръце, беше ослепял, побеснял от ярост. Ала внезапно се случи нещо друго. Разтърси го дивото ухание и шумолене на дрехата й, топлият допир на нейното гъвкаво тяло. Вече не искаше да я удря и наказва — искаше да обладае тази жена, възбудила сетивата му. Привлече я към себе си, притисна се към топлата й плът, с трескави ръце опипа цялата й снага, жадно се вкопчи в роклята й, за да я съблече. Тя все още се смееше — изпитваше лек гъдел от докосването му, — но в смеха й прозвучаха непознати дрезгави нотки. Сякаш цялото й същество се беше оживило, гръдта й се развълнува, тялото й по-бурно запритиска неговото по време на борбата, силните й ръце потрепваха все по-неспокойно. Косите й се бяха разпилели и с тежко ухание се разстилаха върху раменете. Лицето й пламваше все повече и повече. Блузата й леко се разтвори, откъсна се някакво копче и разтрепераният младеж внезапно съзря неспокойното сияние на бялата й гръд. За сетен път се напрегна и простена. Усещаше, че тя съвсем не иска да му се противи, единственото й желание беше да бъде победена, обладана, ала силите му не стигаха дори за това. Разтърсваше я немощно. В един миг самата тя едва не падна. Главата й сладострастно се изви назад, той съзря как очите й внезапно засияха с непозната светлина. И когато продума:

— Ах, Буби, Буби! — гласът й прозвуча като милувка, като бурна, настойчива въздишка.

Тогава я дръпна и като разбра, че няма да я събори със своите слаби, разтреперани детински ръце, внезапно и жадно сграбчи разпуснатите червеникави коси, за да я повали на земята. Тя изкрещя от гняв и болка. Диво и яростно отърси слабото тяло от себе си и то като лек товар залитна в стаята.

Бергер се спъна, загуби равновесие, сетне шумно се стовари в ъгъла, право върху сабите, които се намираха там. Нещо се вряза в ръката му, високо над лакътя.

Като зашеметен продължи да лежи цяла минута. И ето че тя пристъпи към него, като още потрепваше от възбуда, но беше обзета от плаха загриженост.

— Стана ли ти нещо?

Не й отговори. Тя му помогна да се изправи и го погали. Изобщо не му се сърдеше. Той се изправи с мъка, защото бе пъхнал лявата си ръка в джоба на сакото, за да не се вижда раната. Не искаше да признава какво се е случило. Яростта от жалката му немощ го изгаряше като огън — не беше успял да укроти дори жената, готова да му се отдаде. За миг се поколеба дали да не я нападне още веднъж. Усещаше как горещата и лепкава кръв изтича в джоба му.

Политна напред, без да я погледне, а тя уплашено понечи да му помогне. Очите му бяха замрежени от сълзи. Като през мъгла съзря вратата. Душата му бе съвсем пуста, напълно безразлична. Кръвта се стичаше в джоба: усещаше я смътно, иначе всичко в него бе угаснало. Политна напред слепешката… към вратата… навън… към неговата стая.

Там се сгромоляса върху леглото. Ранената ръка увисна надолу. Кървеше все още, понякога капките тежко тупкаха върху пода. Бергер не им обръщаше внимание. В него се надигаше нещо, което заплашваше да го задуши. Най-сетне го разтърси неудържимо ридание, което изригна диво и болезнено, а той го сподави във възглавниците. Цяла минута неговото детско тяло се тресеше. Сетне му олекна малко.

Заслуша какво става оттатък. Карла се разхождаше умишлено шумно. Той не се и помръдна. Сетне стъпките заглъхнаха. Ала тя взе да отваря шкафовете, да барабани по масата — искаше да изтъкне присъствието си. Вероятно го чакаше да се върне.

Продължи да се вслушва. Сърцето му туптеше все по-силно, но той не се помръдна.

Тя се разхожда още известно време. После засвири с уста някакъв валс и взе да потропва в такт с музиката. Постепенно всичко стихна. След малко външната врата се отвори и шумно се затръшна.

През безкрайно дългата нощ и следващата сутрин Бергер очакваше появата на Шрамек, който да му потърси сметка за случилото се между него и Карла. Защото не се съмняваше, че Карла незабавно е разказала всичко на Шрамек. Не знаеше само как е представила нападението: като злоумишлена постъпка или като смешна прищявка на безразсъдно настроение. Цяла нощ умува какво да отговори на Шрамек, прехвърля в главата си дълги разговори с въпроси и отговори и можа да измисли някои ходове, за да пресече дискусията, ако не съумееше да се измъкне. Убеди се само в едно: приятелството им беше застрашено — то или щеше да пропадне, или основно да се промени.

Ала очакването му бе напразно. Шрамек не се появи нито тогава, нито на следващия ден. Това всъщност не беше кой знае колко странно, защото Шрамек го търсеше само когато имаше нужда от услугите му или когато трябваше да сподели с някого преживяванията си — иначе винаги Бергер бе този, който го навестяваше, за да го види. И понеже се чувствуваше виновен, прие, че той нарочно не го посещава, и продължи да чака с търпеливо упорство, което му причиняваше болка. През тези дни бе съвсем сам. Никой не го потърси, все по-силно го завладяваше унизителното чувство, че никой не се интересува от него, никой не го обича и няма нужда от него. И тогава дваж по-силно усети какво означава за него това приятелство, независимо от разочарованията и униженията.

Така измина цяла седмица. И един следобед, когато беше седнал пред писалището и се опитваше да работи, чу към вратата му да приближават бързи стъпки. Веднага разпозна походката на Шрамек, скочи в мига, в който вратата се разтвори и затръшна, а Шрамек застана пред него задъхан, засмян, улови го с две ръце и го разтърси.

— Здравей, Буби! Добре е, че си тук, всички дойдоха, само теб те нямаше, нали по цял ден се криеш! Така си е. Да, успях да го взема, слава богу, беше последният ми изпит. След осем дни ще се наложи да ми викаш „господин докторе“!

Бергер се стъписа. Всичко беше предполагал, само не и да се видят така. Успя да промълви няколко благопожелания. Но Шрамек го прекъсна.

— Добре, добре, не си прави труда! Хайде с мен, ела оттатък, ще го отпразнуваме както подобава, имам да ти разказвам много неща. Тръгвай! Карла вече ни очаква.

Бергер се уплаши. Обзе го внезапен страх от присъствието на Карла, защото щеше да му се подиграе, а той като поруменяло учениче щеше да се настани между тях двамата. Опита се да отклони поканата.

— Моля те да ме извиниш, Шрамек, но не мога, при най-добро желание не мога. Имам ужасно много работа.

— Работа ли? Какво работа можеш да имаш бе, симпатяго, когато съм взел последния си изпит? Трябва да се радваш и да дойдеш с мен, нямаш друга работа! Хайде, тръгвай!

Хвана го за ръката и го помъкна. Бергер бе твърде слаб, за да окаже съпротива. Само усещаше смътно, че властта на Шрамек над него продължава да бъде все така силна. Грабна го като момиче и той най-после проумя защо жените се покоряват на силните, веселите и жизнерадостните мъже — правеха го против волята си, единствено поради неосъзнатото възхищение от тяхната сила. Сигурно жената възприема мъжа така, както той възприемаше Шрамек в този миг; сигурно чувствува омраза и гняв, ала и слабост пред надмощието на по-силния. Изобщо не усети, че се движи, изобщо не разбра как стана това, но внезапно се озова в стаята на Шрамек.

А там вече чакаше Карла. Щом го съзря, пристъпи към него, обгърна го със странен, топъл поглед, който го погълна като нежна вълна, и без да продума, му подаде ръка. И отново го погледна, с любопитство, като непознат човек — ала все пак по-различно.

Шрамек подреждаше масата. Изпитваше необходимост да върши нещо и да приказва — неговата силна, жизнерадостна, ликуваща възбуда имаше нужда от подобни отдушници. Когато го завладееше някакъв порив, той търсеше хора, за да се освободи от него, а в останалите случаи всъщност беше безразличен и по-скоро затворен. Днес обаче цялото му същество излъчваше оживление и буйна момчешка радост.

— И така, какво ще пием? Не мога да ви разказвам нищо със сухо гърло! Какво, не искате ли вино? Иначе вечерта няма да е приятна, а тази вечер трябва да раздвижим духовете си. Да си сварим чай, извънредно скучен, хубав и горещ чай. Искате ли?

Карла и Бергер се съгласиха. Седяха един до друг на масата, но Бергер не обелваше дума. Мислите му се блъскаха в главата като нощна пеперуда в затворена стая. Не беше ли сънувал? Нима се бе боричкал с жената до себе си с такова отчаяние? Не се осмеляваше да я погледне, усещаше само как въздухът наоколо се сгъстява, а гърлото му се свива. За щастие Шрамек не забелязваше нищо. Тракаше с чашите и чиниите, подсвиркваше си и бъбреше. С удоволствие им изигра ролята на келнер, обслужи ги с огромно въодушевление, а сетне се разположи в удобното и разклатено кресло насреща им и подхвана своя разказ.

— И тъй, няма смисъл да ви изтъквам, че никога не съм се задълбочавал в ученето. Но не щеш ли, когато се затътрих блед като мъртвец към изпитната зала, срещам един стар приятел, Карл, нали го познаваш, и той, като видя колко съм зле, започна с все сила да ме успокоява. Но понеже умирах от страх — нямате представа колко противен става и най-порядъчният човек един час преди изпит, — го попитах дали изпитът е труден и какви въпроси са му задали преди две години. Когато ми назова първия, видях, че нямам и понятие от него, и направо ми прималя. Веднага го помолих да ми го разкаже — беше нещо във връзка с конституцията — и той ми наля знанията в главата, а сетне ме придружи, за да присъствува на моето заколение.

Какви ги дрънкаше тоя? Бергер не можеше да възприеме словата му, те идеха от много далеч, звучаха уж като думи, но бяха лишени от смисъл. Все още не смогваше да се отърси от мисълта, че се е борил с жената до себе си, че тя го е надвила; но тази жена не му се подигра, а го погледна с меки, гальовни, искрометни очи…

Внезапно се стресна. Някой леко прокара пръста си по белега, който като огненочервена диря пресичаше ръката му, невнимателно полегнала върху масата. И щом трепна, видя в погледа на Карла въпрос, едва ли не нежен и състрадателен. Трескавата руменина стигна чак до слепоочията му, трябваше да се хване за креслото.

А Шрамек продължаваше своя разказ.

— И представете си, едва седнах, и ми се падна въпросът, който Карл току-що ми бе наблъскал в главата! Чух как някой се изкашля и се закиска зад гърба ми, но внезапно ми стана толкова леко, че изобщо не се разсърдих, а започнах да дрънкам… Думите ми се лееха като водопад. А влезеш ли веднъж в крачка, по-нататък е лесно. Говорих, докато ме заболя устата; кой знае какви глупости съм наприказвал, но по-важно е, че не мълчах.

Бергер изобщо не го слушаше. Усещаше само как пръстът още веднъж премина по раната и това потайно движение сякаш болезнено я разтвори. По тялото му премина тръпка и той рязко махна ръката си от плота на масата, който му се стори нажежен до бяло. Обзе го гневен смут. Но когато я погледна, забеляза как притворените й устни трепнаха като насън и тихо промълвиха:

— Клетият Буби!

Само устните ли оформиха безгласното слово, или тя наистина го изрече? Отсреща седеше Шрамек, неин любовник и негов приятел, и продължаваше неудържимия си разказ… и ето че… Леко потреперя, зави му се свят и усети, че пребледнява. Ето че Карла много леко и нежно пое ръката му под масата и я положи върху своето коляно.

Кръвта отново нахлу в главата му, сетне се събра в сърцето, а после се изля надолу и изгори ръката му. Държеше мекото, заоблено коляно. Искаше да дръпне дланта си, но мускулите не му се подчиняваха — тя продължаваше да лежи като заспало дете, положено върху мека постеля, замряло в приказен сън.

А отсреща — о, колко далечен беше гласът сред дима! — все още говореше човекът, който му бе приятел и когото той сега лъжеше; Шрамек говореше ли, говореше за своята сполука, обзет от безгрижно веселие.

— Най-много се зарадвах, че оня нахалник Фикс загуби парите си. Представяте ли си, обзаложи се с всички, че ще пропадна на изпита, а след това се чудеше какво да прави. Налагаше му се хем да се радва, хем да се ядосва, казвам ви, направи такава физиономия, такава физиономия само… ама на вас какво ви става? Струва ми се, че и двамата заспахте.

Карла не пусна ръката му. А Бергер не преставаше да мисли: „Ръката… ръката… коляното… нейната ръка.“ Ала Карла засмяна възропта:

— Е, как да не загубим ума и дума, щом мързеливец като теб става доктор! Много ми се ще да видя физиономията на оня, който е скъсан на изпит, сигурно главата му става двойно по-голяма.

И двамата се разсмяха. Бергер продължаваше да трепери, обзе го злокобен ужас от преструвките на това момиче. Тя не изпускаше ръката му, стискаше я толкова силно, че пръстенът й болезнено се врязва в плътта му, и леко премести закръгления си крак до неговия. В същото време говореше невъзмутимо, говореше толкова невъзмутимо, че той потръпна.

— А сега кажи как ще отпразнуваме това божествено чудо! Щом не става дума за дуели, направо приличаш на жалък негодник, новоизлюпено докторче такова! Ще видиш обаче, когато Буби стане доктор — шапката ще ти падне!

А в това време бедрото й се докосваше до неговото. Бергер усещаше меката топлина на нейното тяло. Предметите затанцуваха пред очите му, беше невероятно възбуден. Кръвта болезнено чукаше в слепоочията му.

В този миг удари стенният часовник. Някакъв тънък гласец неясно извика седем пъти своето „ку-ку“, „ку-ку“. Това помогна на Бергер да се опомни. Скочи, измънка нещо. Сетне подаде ръка — на него или на нея, вече не можеше да определи на кого, — някакъв глас, вероятно нейният, рече „довиждане“, а после вратата се затръшна зад гърба му: отдъхна си, обзет от блаженство.

А миг по-късно, когато се озова в стаята си, проумя всичко: беше загубил своя приятел. Ако не искаше да го ограби, трябваше да престане да се среща с него, защото усещаше, че няма да устои на съблазните на онова странно момиче. Уханието на косите й, неистовият, страстен трепет на крайниците й, неудържимото й желание — всичко това го изгаряше и той знаеше, че няма да й устои, ако го погледне като днес със своята лека, съблазнителна усмивка. Как стана така, че внезапно го пожела толкова силно, та заради него искаше да измами Шрамек, този силен и красив здравеняк, към когото самият той изпитваше тайна и ужасно силна завист? Не можеше да го проумее, не изпитваше нито гордост, нито задоволство. Само безмерна тъга, че ще трябва да избягва приятеля си, за да не постъпи подло с него. Вярно беше, че приятелството му с Шрамек не отговори напълно на неговите стремежи — нали успя да вникне в същината на много неща, да проумее работи, които някога го бяха заслепявали, — ала сега, когато всичко се превърна в минало, му се стори, че губи безкрайно много. Защото то бе последното, което притежаваше във Виена. Всичко отлетя, най-напред надеждите и любопитството, сетне радостта от следването и усърдието му, а най-после — това приятелство. Разбра: този час го бе направил ужасно беден.

Тогава откъм съседната стая долетя някакъв шум: тих кикот, който се усили. Заслуша се, с ръце върху разлудяната си гръд. Нима му се присмиваха? Нима Карла бе разказала всичко, нима всичко беше предварително скроен номер, за да го изкусят? Продължи да се вслушва. Не, този смях бе по-различен, прекъсваха го шумни целувки и възбудено кискане. Последваха думи и нежности, от които не се срамуваха. Неволно сви ръцете си в юмруци, хвърли се върху леглото и зарови глава във възглавниците, за да престане да чува. Обзе го ужасно чувство, неудържима, яростна погнуса, погнуса, която му се искаше да изплюе. Погнуса от неговия приятел, от оная уличница, от самия себе си — нали насмалко да се включи в отвратителната игра! Обзе го безумна, безсилна, зловеща, немощна погнуса от целия свят.

В тези безутешни дни той написа писмо на сестра си.

„Мила сестрице, благодаря ти за писмото по случай рождения ми ден. В последно време ми беше тежко. Когато то пристигна и ме пробуди, за да ми съобщи, че днес навършвам осемнайсет години, аз го прочетох, но ми се стори, че не се отнася до мен, че е станала някаква грешка. Защото, ако милата ти ръка не беше изписала словата и почеркът ти не ми бе познат още от детинство, щях да приема за подигравка онова, което пишеш за честитата ми волност и младост. Защото всичко в моя живот е по-различно, много по-различно, отколкото би могла да си го представиш, по-различно от собствените ми надежди. Болно ми е да ти пиша тези неща, но тук вече си нямам никого, с когото да ги споделя. От много дни не съм разговарял с никого. Понякога вървя из улиците подир хората и се вслушвам в разговорите им само за да чуя звученето на думите. Не познавам нищо, нищо не научавам, нищо не върша, безполезността ми ме убива. Дни наред нищо не ми се случва, не срещам познати лица — ти не знаеш какво означава това: да бъдеш самотен сред хилядното множество.

И с Шрамек всичко приключи. Случи се нещо, което не бих могъл да ти разкажа, защото не би го разбрала. Самият аз почти не го проумявам, защото нито аз, нито той носим някаква вина — между нас се появи нещо като двуостър меч. Едва сега разбрах, че съм го загубил: той беше най-драгоценното ми притежание във Виена.

Ще споделя и още нещо; мога да го кажа само на теб, защото знам, че няма да го издадеш на никого. Зарязах следването. От седмици не съм посещавал нито една лекция, книгите ми са потънали в прах. Не зная защо, но вече не мога да уча, чувствата ми са притъпени, не ме привлича нито една професия, защото никоя не е в състояние да ме изтръгне от ужасното потискащо усещане за самота. Нямам какво повече да правя тук, повдига ми се от всичко. Ненавиждам всеки камък, върху който стъпвам, ненавиждам своята стая и хората, които срещам, с мъка поемам ледения въздух, пропит с влага и мръсотия. Всичко ме угнетява тук, загивам… Потъвам в някакво тресавище. Навярно съм твърде млад и сигурно твърде слаб. Нямам юмруци, нямам воля — застанал съм като някое дете сред безчисленото множество дейни люде.

Зная едно: трябва да се прибера у дома. Все още не мога да живея сам, може би и това ще стане, но след няколко години. Сега имам нужда от теб и от родителите, имам нужда от хора, които да ме обичат, които да са край мен и да ми помагат. Да, това е детинщина, това е страхът на детето от тъмната стая — ала не мога другояче. Трябва да кажеш на нашите родители, че искам да оставя следването и да се върна вкъщи, да стана стопанин, писар или каквото и да било… Нали ще им го кажеш, ще им го обясниш? Моля те, направи го в най-скоро време, усещам как земята гори под нозете ми! Не съзнавах напълно своето влечение да се прибера у дома, ала сега, когато започнах да ти пиша, копнежът ми се пробуди и проумях, че не мога иначе: трябва да се върна при вас.

Това е бягство, бягство от живота, и то не първото ми бягство. Спомняш ли си, когато ме заведоха в гимназията и за пръв път престъпих прага на стаята, където шейсет непознати момчета се взряха в мен с любопитство, високомерие, присмех и изненада? Тогава побягнах към къщи, плаках цял ден и не исках да се върна там. И днес все още съм някогашното дете, изпитвам същия глупав страх и същия парещ копнеж по вас и по всички, които ме обичат.

Трябва, трябва да се махна оттук! Сега, когато успях да го изтръгна от себе си, усещам, че няма връщане назад. Зная, мнозина ще ми се смеят и ще ме подиграват, когато си дойда у дома като корабокрушенец, като човек, когото животът не е приел в лоното си; зная, че разбивам светлите надежди на своите родители; зная, че тази слабост е детинска и нищожна, но не съм в състояние да сторя срещу нея каквото и да било, усещам само, че повече не мога да живея тук. Никой не ще разбере какво понесох през последните дни, никой няма да ме презира повече от самия мен. Имам чувството, че съм белязан, болен, сакат, защото неимоверно много се отличавам от останалите, усещам го със сълзи на очи, аз съм по-лош, по-недостоен, по-ненужен, аз съм…“

Спря да пише; сам се изплаши от неистовия изблик на своята болка. Едва сега, когато перото полетя заедно с трескавите му терзания, той забеляза каква болка се е натрупала в него, как е искал да я излее като огромен, пенлив водопад.

Имаше ли право да пише всичко това? Имаше ли право да разстройва единственото същество, което все още притежаваше, да стоварва върху нежното моминско сърце тежестта, която никой не можеше да свали от гърба му? Като през някаква мъглявина се взря в миловидния й лик с ясните зеници, които често искряха от смях; видя как устните й се свиват от уплаха, как лицето й потрепва и сълзите колебливо рукват по пребледнелите страни. Защо да разстройва и нейния живот, защо да я плаши с този вик за помощ? Щом като му е писано да страда, ще страда, и то самичък.

Отвори прозореца, накъса писмото и пусна късчетата в тъмнината. Не, по-добре е безшумно да загине, но не и да моли за помощ. Нали беше учил, че животът унищожава всичко негодно и крехко на този свят? Няма да пожали и него — просто ще постъпи справедливо.

Белите ивици неуверено запърхаха към двора и потънаха в него като светли камъчета в бездънна вода. Небето бе тъмно и беззвездно. Понякога по-светли облаци пробягваха по смрачената вис, а вятърът замеряше одреманите къщи с влажен, шумен продух. Отвред струеше леко безпокойство, неспирните напори на вятъра бяха като възбудено дихание, а от стенещите прозорци и разтрепераните дървета долиташе загадъчен шепот, сякаш някой тихо бълнуваше сред своите зли сънища в тъмнината. А вятърът се усилваше все повече, облаците все по-бързо се носеха като далечни светкавици по черната мантия на небето и човекът, който цял се бе превърнал в слух, внезапно усети в странното, възбудено раздвижване треската на първите прекрасни нощи, които пробуждаха пролетта.

И пролетта дойде — много бавно, като колеблив гост. Бергер едва я откри в непознатия град. А колко по-различно се чувствуваше, когато топлият вятър за пръв път преминеше над белите поля, когато черните буци пръст надникнеха изпод снега, а въздухът се напоеше с влажното им ухание? Къде остана онзи пръв безумен страх, когато час по час скачаше и разтваряше прозореца, за да усети вятъра върху голата си гръд, за да се вслуша в стенанията на дърветата, които жалееха за своите листа? Къде изчезна ликуването му от хилядите дребни неща, от птичата песен в далнината и от белите забързани облаци, нали по-рано се бе вслушвал в нежното подземно бълбукане и пращене, нали бе следил как по връхчетата на клонките в градината набъбват малки, лепкави пъпки, как сетне се разпукват и показват плахите листенца и един-единствен, все още белезникав цвят? Къде изчезна трепетното безпокойство, загнездено дълбоко в кръвта му, къде изчезна необузданият радостен копнеж да захвърли палтото си и с натежали обуща да тъпче влажната набъбнала земя, да се изкатери нависоко и внезапно да извика, радостно да изкрещи, да не влага смисъл, да бъде като птица, литнала право към сияйната шир?

О, колко тиха бе тукашната пролет, лишена от всякакви пориви! Или може би тъкмо от него струеше тихият унес, тази тъга, която не му позволяваше да се зарадва на нищо — нито на нежното, златисто слънчево сияние, което топлеше покривите, нито на грейналите и оживени улици. Защо всичко го вълнуваше толкова малко, защо никога не отиде до Пратера или до Каленберг, който съзираше отдалеч, но му се струваше близък заради прозирния въздух. Не вършеше почти нищо, нито веднъж не напусна пределите на квартала. Уморяваше се все повече и повече. Седеше в малкия парк Шьонборн, предназначен преди всичко за деца и шепа възрастни хора; отиваше там, за да учи или чете, но не се докосваше до книгата — не откъсваше поглед от детската игра, обземаше го някакъв копнеж да заиграе с тях, отново да стане малък и безгрижен.

Отдавна беше зарязал следването. Не живееше, а кротко вегетираше, наблюдаваше нещата, но не изпитваше интерес към тях. Само веднъж бе направил опит да се окопити и посети болницата; и когато се озова в огромния двор с напъпилите дървета, които безгрижно се олюляваха в тишината, без да подозират за злокобните и тайнствени съдби наоколо, внезапно забрави всичко и приседна на една от пейките. Отпусна се като болните, които се появяваха в своите дълги, сини, ленени облекла и се движеха с колебливите стъпки на хора, започнали да оздравяват. Почиваше си като тях — със спокойни, отпуснати ръце, без да се усмихва, без да разговаря, седеше между тях, напълно отдаден на смътното, бездейно възприемане на пробуждащия се живот, наблюдаваше как слънцето топло струи между пръстите му и морно мечтаеше. Забрави за какво е дошъл, усещаше само, че хората се движат, а там зад кръглата порта се простира шумната креслива улица, че часовете отлитат бавно, а сенките незабележимо се удължават. И се стресна, когато дадоха знак на болните да се прибират. Нима не беше седял тук като един от тях, нима не бе по-болен и по-близо до смъртта от всички останали? Странно, повече от всичко копнееше да си седи така и да гледа как времето отлита.

Естествено, вечер понякога в него лумваха дяволски пламъчета. Постепенно се занемари, помъкна се с разни жени, които презираше, защото бе принуден да ги купува, случваше му се да прекара някоя и друга нощ по кафенетата, обзет от безразличие, всичко правеше без желание и страст, само заради смътния страх от безнадеждната самота. Откакто престана да разговаря с хората, около устните му се появиха сърдити бръчки и той избягваше да се погледне в огледалото. На няколко пъти се опита да стъпи на крака, но всякога отново се сгромолясваше в своята унесена и безцелна летаргия, защото наслоеното бреме на самотата го смазваше.

Ала животът го призова към себе си.

Веднъж, когато се прибираше късно през нощта — уморен, навъсен, наплашен от стаята, която мълчаливо го очакваше, — забеляза, че вероятно по пътя е изгубил ключа от външната врата. Позвъни, макар и да рискуваше вместо хазяйката да му отвори Шрамек. Но се чу тътрене на припрени стъпки: хазяйката му отключи вратата и повдигна газовата лампа, за да види кой влиза. И в мига, когато светлината падна върху разрошените коси и почти непознатото за него лице на жената, Бергер видя, че клепките й са зачервени от недоспиване, а около устните й горестта е издълбала бръчки. С уплаха си помисли, че нещо се е случило — защо инак жената щеше да будува в два часа през нощта? Загрижен й зададе този въпрос.

— Нима не знаете, господин докторе? Миди, моята дъщеря, е болна от скарлатина. Зле е, много е зле. — И тихо заплака.

Бергер се стъписа. Не бе чувал нищо. Едва си спомняше, че тази жена има дъщеря. На няколко пъти в тъмното антре, на влизане или излизане, край него се беше шмугвало някакво слабичко дете, дванайсет-тринайсетгодишно девойче, бе го поздравявало, ала той никога не бе разговарял с него, дори не беше го удостоявал с поглед. И внезапно го заболя сърцето, защото от месеци насам в непосредствена близост до него, от другата страна на стената, живееха хора, на които ни веднъж не бе обръщал внимание, случваха се съдбовни събития редом с неговия живот, а той и не подозираше за тях. Как се е осмелявал да копнее за доверието на другите, след като самият той беше дремал животински, когато край него едно дете се бореше със смъртта!

Опита се да утеши разплаканата жена:

— Всичко ще се оправи… само се успокойте… — А сетне неуверено добави: — Не бих ли могъл да видя дъщеря ви? Е, не разбирам кой знае колко… в самото начало съм, но все пак… — Страстното желание, което бе изпитвал към следването си, внезапно и неудържимо се пробуди в него; ужасно му се прииска да иде оттатък, да разтвори книгите си и отново да се вглъби в тях.

Жената го отведе на пръсти при болната. Стаята с изглед към двора беше тясна, задушна и задимена от мъждукащата газена лампа; отсреща бе сградата на пожарната. Тук нямаше и помен от пролетта, а слънцето успяваше понякога да проникне само с мътни лъчи, отразени от осветените прозорци. Наистина сега изобщо не можеше да се забележи колко бедна е стаята, защото вещите губеха своите очертания в здрача — само в ъгъла, където се намираше леглото, трепкаше притулена, жълтеникава светлинка. Момичето бе потънало в неспокоен сън. Трескава руменина покриваше страните му, слабичката му ръка висеше извън леглото, сякаш бе забравена там, устните му бяха свити и нищо от симпатичното лице на пръв поглед не издаваше заболяването; само дишането бе тежко и понякога учестено.

Жената заговори тихо, разказът й постоянно се прекъсваше от ридания:

— Докторът идва и днес, прегледа я, но не ми каза нищо. Вече трета нощ не съм спала, денем ходя на работа. Вярно е, че съседката ми помага, през деня идва да я наглежда, но ето че минаха три нощи, в които не я оставих, а няма подобрение… Боже мой, не, не се оплаквам — само дано не се случи нещо лошо!

Хлипането отново прекъсна думите й. От целия неин разказ струеше неописуемо отчаяние.

Изведнъж в Бергер бликна особено чувство. Той за пръв път усети, че може да помогне на друг човек, за пръв път изпита радост от обаянието на своята професия.

— Мила госпожо, това не може да продължава. Ще се съсипете, а по този начин няма да помогнете на детето си. Сега си легнете, през нощта аз ще остана при малката.

— Но, господин докторе!

Тя уплашено вдигна ръце, сякаш не можеше да повярва в чутото.

— Трябва да се наспите, сънят ви е нужен. Разчитайте на мен.

— Но, господин докторе… не… не… как ви дойде наум… не, не може…

Бергер усети как сигурността му нараства, как някакво непознато смущение взривява купищата пепел, наслоена през последните месеци в гръдта му.

— Това е моя професия и мой дълг!

Изрече го невероятно гордо, сякаш беше обзет от радост, че ненадейно е открил смисъла и целта на погубения си живот — в този нощен час, в тази внезапна секунда.

Спорът им не продължи дълго. Жената беше преуморена, сънят затваряше очите й и тя не след дълго отстъпи. Наложи се Бергер да издърпа ръката си, която тя се хвърли да целува, изпълнена от извънмерна признателност, сетне я заведе оттатък в своята стая и я настани на дивана. През последните нощи от заболяването на детето беше спала в кухнята на един дюшек. Множеството дребни, но трагични и ужасни неща, за които не беше и чувал, го принуждаваха да възприема своята услуга не като такава, а като изкупване на горчива вина.

После седна край леглото на девойчето. Обзе го неописуемо усещане; животът сякаш бе станал по-тих и по-сговорчив, също като това едва доловимо дихание. Чак сега разгледа по-отблизо лицето, потопено в бледата светлина. Откакто се намираше във Виена, нито веднъж не беше чувствувал така съкровено близостта на друг човек, никога не се беше вглеждал толкова дълго в чертите на лицето му, никога не се беше потапял в тяхното незримо излъчване. Докато я гледаше, в душата му трепна някакъв спомен: едва забележима прилика със сестра му витаеше около слабите й устни, макар че лицето все още бе детинско, неразцъфнало и печално. Измъчваше го любопитството да узнае какви ли са очите й, дали като на сестра му… — и постоянно се упрекваше, задето досега не ги е забелязал. Защо с такова отчуждение беше отминавал момичето и неговата майка, защо никога не бе помислял за тези две създания, които живееха до него? Защо тези устни никога не му се усмихнаха, защо очите й му бяха непознати? Ето, и сега те бяха заключени в ковчежето на клепките… Защо не знаеше нищо за вълненията, изпълнили неразвитата детска гръд, която кротко се повдигаше, за да си поеме дъх? Внимателно взе отпуснатата ръка на детето, която висеше извън леглото, и я положи върху завивката. Докосването му бе нежно като милувка. Сетне се отпусна кротко и се взря в нея, болезнено си спомни, че силно е занемарил своето следване, и безмълвно се закле да промени живота си издъно. Започна да мечтае, видя се като лекар, като човек, който помага на другите, и тази примамлива мисъл раздвижи кръвта му. Погледът му непрекъснато се връщаше към бледото, детинско личице на девойчето, спираше се за дълго — сякаш чрез погледа си той възнамеряваше да запази нейната съдба и да задържи застрашения й живот.

Детето внезапно трепна и отвори очи — големи, трескави и сияйни, сякаш изпълнени с блестящи бисерни сълзи. Цялото лице изведнъж се проясни. Очите описаха кръг, сякаш искаха да си проправят път през трескавата мъгла и призрачните сънища. Сетне внезапно спряха върху лицето на Бергер и като че ли се стреснаха. Изпитателно се взряха в лика му, после се втренчиха в неговите очи. Напуканите устни незабележимо се раздвижиха.

Бергер скочи, попи трескавата влага от челото и й даде да пие. Момичето приведе главата си напред, бързо отпи няколко глътки и морно се отпусна на възглавниците зад себе си, без да откъсва очи от Бергер. Погледът й не бе напълно прояснен, но все пак почудата в него се смесваше с нещо, което приличаше на благодарност. Гледаше го неотклонно. И когато той се извърна и зашета из стаята, разтреперан от дълбокия, недоумяващ поглед, усети как големите бляскави очи на детето следят всяко негово движение. И когато отново пристъпи към леглото, те бяха широко разтворени, а щом се приведе към нея, устните й трепнаха: той не разбра дали щяха да заговорят, или да се усмихнат. Сетне клепките се затвориха, сиянието върху лика й угасна. Остана да лежи безмълвна и бледа, а когато заспа, дишането й бе вече по-леко.

В бездиханната тишина Бергер изведнъж долови силното туптене на своето сърце. Радостта трепна в него и неудържимо започна да расте. За пръв път в живота си дейно се беше включил във всекидневието на другите хора, имаше чувството, че някой го дарява със сърдечната си признателност, че в тези няколко часа му се е случило нещо велико и прекрасно. Почти нежно погледна към девойчето, към това дете, към първия човек, който му бяха поверили, чийто живот трябваше да спаси и който сам бе спасил неговия живот. Не откъсваше очи от заспалото момиче, а дългите часове му се сториха небивало леки. И безкрайно се изненада, когато лампата внезапно запращя, а пламъкът подскочи и угасна, защото мракът бе изчезнал, а утрото го очакваше пред прозореца с първия си крехък зрак.

Преди обяд дойде лекарят, за да види болната. Бергер му се представи като студент по медицина и го попита дали опасността вече е преминала. Ужасното усещане, че му липсват знания, направо го стисна за гърлото.

— Смятам, че да — отвърна лекарят. — Кризата е преодоляна. Странно, децата много по-лесно от възрастните понасят това заболяване, сякаш силата на неизхабения им живот се бори със смъртта и я побеждава. Така е при почти всички детски болести: децата ги превъзмогват, докато възрастните умират.

Прегледа болната. Бергер стоеше потресен редом с него. Като осъзна как жадно поглъща всяка дума от този човек, как се вглежда във всяко от движенията му, дълбоко в себе си той почувствува чудодейната сила на професията, която някога сам бе избрал слепешката и към която дълго бе изпитвал неприязън. Красотата й внезапно засия като слънце — пристъпваш до нечие легло и вместо подарък полагаш върху него надеждата, обещанието и дори самото оздравяване! В този миг съвсем ясно съзря посоката на своя житейски път: трябваше да бъде деен и полезен — тогава нямаше да е така чужд на всички, нямаше да е така самотен.

Като начало пое всички грижи за момичето. Без да предписва каквото и да било, се ограничи да проследява фазите на заболяването, да прекарва край леглото на болната и нощите, и доста голяма част от деня. Кризата действително бе преодоляна през онази нощ. Температурата спадна, вече можеше да се разговаря с малката и той го правеше с удоволствие. Ако идваше отвън, й донасяше по няколко цветенца и й разказваше за пролетта, която леко раззеленява дърветата в парка Шьонборн — нали детето си играеше все там, — и за това, че другите девойчета са се облекли вече в светли дрехи. Разказваше й за сияйното слънце, което сега грееше навън, разказваше й всякакви истории, четеше й, обещаваше й скорошно оздравяване, а най-голямо удоволствие му доставяше нейната радост. Истински му олекваше от простичките разговори, съзнателно водени по детски, и самият той с изненада чуваше понякога своя висок и весел смях.

А малкото бледо девойче лежеше върху възглавниците и леко се усмихваше. Усмихваше се безсилно, около устните му едва-едва се появяваше чаровна гънка и отлиташе като полъх на вятъра. Ала когато го погледнеше, взорът й се отпускаше върху лицето му, бездънното сиво сияние нежно струеше от самата глъб на нейните очи и не излъчваше никаква почуда или отчуждение, а топло се отпускаше върху него — така, както детето се отпуска в прегръдките на своята майка. Вече можеше и да приказва, затова бързо превъзмогна първоначалния свян да го заговаря.

Най-много го молеше да й разказва за сестра си. Как изглежда, висока ли е или ниска, как се облича, дали е била послушна в училище… И дали косите й са руси като неговите… И дали не може да измисли нещо и да я повика някой път във Виена, която положително е по-красива от малкото градче с грубоватото и смешно име… И дали и тя някога е боледувала като нея?… Въпросите й бяха детински и обикновени, а й хрумваха все нови и нови. Но Бергер не се изморяваше от тях. Отвръщаше й с удоволствие и му беше невероятно хубаво да се впуска в сърдечни разговори за своята сестра, която му беше най-милото на този свят. И когато девойчето го помоли, му донесе и фотографията от писалищната маса.

Крехките й, все още напълно прозрачни детски ръце с любопитство поеха снимката.

— Ето — и тя внимателно прокара нокътя си отгоре, — това е вашата уста. Само дето горчиво я присвивате и ставате съвсем друг. Когато ви срещнах по-рано, постоянно се страхувах от вас, имахте такъв вид…

— А сега? — И той кротко се засмя.

— Сега вече не. Ами очите й като вашите ли са?

— Мисля, че да.

— И е висока колкото вас, нали така? Сестра ви сигурно е много красива. Ах, погледнете, тя сресва косите си също като мен, сплита ги около главата си. Мама отначало не ми разрешаваше да ги нося така, казваше, че ме състаряват. Но аз не съм толкова малка, вече съм получила първо причастие.

Тя му върна фотографията и той дълго и безмълвно се взира в нея. За пръв път снимката не му помогна да си припомни изражението на сестра си. То незабележимо се беше сляло в представите му с нежните бледи черти на това дете и той не бе в състояние да ги различи една от друга. И усмивките, и гласовете им му се струваха еднакви, те се бяха съчетали в живота му като единствените женски създания, които му се доверяват и обичат да бъдат с него. Образът на Карла напълно изчезна от паметта му, през всичките тези дни нито веднъж не помисли за нея и за онзи час, който сега спокойно изплуваше в съзнанието му като пиянство, шемет, глупост, извършена в момент на ярост. И постепенно забрави угнетителните дни, които бе изживял тук.

Изпитваше единствено чувство на щастие, с което са го дарили. Струваше му се, че дълго се е лутал в тъмнината, в непрогледния мрак и внезапно е съзрял далечна светлина с млечнобяло сияние като звезда, изпитал е нечакано щастие, светлината е струяла от някакъв дом, където е можел да си отдъхне, където са го приели като мил гост. Какво бе търсил при жените този невръстен, слаб и неуверен човек? По-опитните вероятно го смятаха за глупак, невинните — за прекомерно страхлив: та той все още беше безпомощен, незрял мечтател. Пристигнал бе твърде рано, твърде рано се беше натрапил на онези, които бленуваха само за узрелите плодове на живота. Ала това дете тук, в което жената едва пускаше своите кълнове, приличаше на пъпка, беше притворило очи, беше нежно, лишено от себелюбие и страст, това дете, чиято съдба се разкриваше пред очите му — нима не можеше да го задържи за себе си, да овладее душата и сърцето му, което несъзнателно започваше да се стреми към него? Една мечта, по-сладка от предишните и все пак по-осъществима от неясните видения на пропилените му часове, бликна като топла вълна в гръдта му.

И колкото по-често се взираше в нея, колкото повече я опознаваше и колкото по-забележимо поруменяваха страните й след боледуването и разхубавяваха младото й лице, толкова по-силно потрепваше в него потисканата нежност, лишена от каквато и да било страст. Това бе нежност на брат към сестра, нежност, която преливаше в истинско щастие, когато я погалеше по слабите ръце и съзреше разцъфтялата усмивка върху устните й.

Веднъж тя отново лежеше кротко, съвсем кротко. И двамата мълчаха. Внезапно го обзе желание, което сам не можеше да проумее. Пристъпи към леглото й, защото му се стори, че е заспала. Ала тя просто лежеше кротко и го потапяше в странното сияние на своя взор. Безмълвните устни си почиваха като блед и притворен цвят на роза. И в този миг той разбра какво иска: само да докосне устните й със своите устни, да ги докосне едва-едва.

Приведе се. Но дори пред болното дете не му достигаше смелост.

Тя вдигна очи към него:

— За какво мислите сега?

И ето че той надмогна своето мълчание. Промълви едва чуто:

— Така искам да те целуна… Може ли?

Тя лежеше неподвижно и само се усмихваше, усмихваше му се със своите ясни и лъчисти зеници, които проникваха чак в сърцето му, усмихваше се, ала не като дете, а като жена…

Тогава той се наведе и леко целуна нежните, невинни детски устни.

След няколко дни за пръв път разрешиха на болната да стане. Седеше в удобното кресло, преместено близо до прозореца, и бе неизказано щастлива, че се е измъкнала от леглото. Бергер приседна до нея и с гордост я погледна; изпитваше смътното усещане, че е помогнал да бъде излекувана, че и той е допринесъл с нещо за спасяването на живота й. Изглеждаше пораснала по време на болестта — сякаш детето в нея безшумно си бе отишло. Седеше като младо момиче и радостта й не бе вече детинска и необуздана, а овладяна и вглъбена. А когато чукна на прозореца, зад който потрепваше хладният въздух, и рече: „Нека поне пролетта влезе, след като аз не мога да изляза“ — Бергер прие думите й като малко чудо, като неподозирана прелест на живота. И престана да се срамува от себе си, задето се е влюбил в едно тринайсетгодишно девойче, защото осъзна, че събитията, изживени в дните на оздравяването, бяха забулени в недействителност и невъзвратимост. С каква чудодейна сила го разтърси нейната сърдечна доверчивост, все още незасегната от женски свян, нейната всеотдайна и жизнерадостна привързаност към него! Често го заговаряше по име, задяваше се с него и той усещаше, че палавостта се смесва с ярките изблици на щастието от победената самота. Смехът отново бликна от душата му, той си спомни на него като за някакъв забравен език от детството. А когато оставаше сам, се отдаваше на нежни мечти: виждаше я как расте, как става жена — умна, сериозна, разсъдлива. Откриваше и себе си в тези картини — разбираше, че тя ще порасне за него.

Ала самотата му бе прекъсната и от още нещо — майката на момичето се прекланяше пред него като пред господ. По цял ден сякаш се чудеше как да му се отблагодари. Сега, когато по-често разговаряше с нея, забеляза, че бедната женица е изживяла много неща и въпреки униженията и разочарованията е запазила своята трогателна доброта. Съжали, че по-рано грубо е отминавал тези хора, че ги е смятал за недостойни, и се зарадва, че е изкупил вината си.

Поднови и връзките си с Шрамек. Веднъж го срещна в коридора и сам се учуди колко весело и безгрижно се обърна към него. Стана дума и за Карла, но това не му причини никаква болка. Изпълваха го дълбока радост, безгрижие и волност, които личаха дори в походката му — вървеше изправено и напето. Животът проникваше в него отвред, всичко бе на мястото си и единственият неистов копнеж, който го разтърсваше, бе свързан с книгите, потънали в прах — искаше да ги разтвори и да възобнови следването си. Сега професията му го мамеше със златисто сияние. Искаше да изчака само още няколко дни до пълното оздравяване на девойчето, искаше да изпие до дъно своя пръв успех, бурната радост, която усещаше във всяка секунда от тези лъчезарни дни.

Две седмици Бергер почти не се показа на улицата, само понякога припряно напускаше болничната стая, за да набави някои неща. И когато за пръв път бавно закрачи по блесналия от слънцето паваж, наистина усети пролетта, чието прохладно ухание трепкаше над града, потопен в празнични светлини. Стори му се, че днес вижда за пръв път града, който сякаш беше изплувал от печалната, мокра мъгла и сега бе окъпан в светлина. Старите сгради на Йозефщат му се видяха топли и уютни, макар че винаги ги бе възприемал като разядени и мръсни, защото очертанията на старинните покриви и комини ярко се открояваха върху чистото синьо небе, а далечният Каленберг като че ли му кимаше за поздрав: надничаше иззад широките улици, сгушен в бледия злак. Лицата на хората сякаш се бяха прояснили, а когато се разминаваше с жените, понякога му се струваше, че погледите им излъчват дружелюбност. Или това бе собственото му сърдечно сияние, което се отразяваше от всеки предмет, от тъмните зеници и осветените прозорци, от блесналите улици и озарените пробудени цветя зад стъклата? Около него сякаш не съществуваше вече враждебност и отчуждение, всичко приличаше на плод, който зрее и ни дарява с обещания и багри, с предчувствие за скорошно притежание, с прелестно предвкусване. Изобилието се лееше отвсякъде и го понасяше на своите талази. Той изцяло се отдаде на щастието.

Ала не след дълго почувствува някакво замайване. Като че ли беше пиян — краката му натежаха, железен обръч стегна главата му. Безсилие го завладя внезапно, също като пролетна умора. Наложи се да приседне на една пейка по Рингщрасе. Слънцето сипеше своите лъчи върху него, по ръцете му, по тялото му, което съвсем леко зъзнеше — гъстите клони на дърветата все още не бяха се разлистили, за да ги възпрат, затова те струяха толкова буйно и напористо, с такава завладяваща мощ, че му се наложи да примижи. Глъчката громолеше по паважа, хората го отминаваха, ала нещо го принуждаваше да стиска очи и да не помръдва от грубата пейка. Седя така два, три часа. Едва по здрач, когато захладя, успя да се надигне и се запъти към къщи — с усилие, като болен.

Отмина стаята, в която беше девойчето. Усещаше, че трябва да остане насаме със себе си, най-сетне да направи равносметка на безбройните нови събития, които така го бяха променили през тези седмици. Седна на писалището, за да подреди книгите и записките си. Утре щеше отново да се залови със своето следване.

Тогава забеляза една дебела неизписана тетрадка и едва я позна. Беше си я определил за дневник, когато пристигна във Виена. И постоянно бе живял в очакване на някое събитие или изживяване, за да го отрази достойно на първата страница, беше го чакал и най-после, когато дните станаха от еднообразни по-еднообразни, напълно забрави тетрадката. Сега я възприе като знамение. Защото животът бе започнал току-що, звездите току-що бяха озарили безутешната нощ. Тя трябваше да се превърне в дневник на житейските събития и навярно — усети го смътно — на любовта. Защото някакъв вътрешен глас му нашепваше, че влечението към това дете някой ден ще се превърне в любов към една жена…

Увеличи пламъка на лампата. Сетне взе мастило, черно и червено, както и всевъзможни пера, и с много заврънкулки и арабески се залови да изписва върху първата страница словата на Данте „Incipit vita Nuova“ — „Новият живот започна“. От дете обичаше да се занимава с краснопис и дори сега, когато възнамеряваше да увековечи своето бъдеще и миналото си, не се въздържа да не изпише красивите, сложни букви, да ги изпълни с червено и черно: „Новият живот започна“. Думите трябваше да заискрят с кървави отблясъци!

Но… за миг прекрати писането… я виж, беше си накапал ръката с мастило. Малко, червено, кръгло петно. Понечи да го изтрие. Не успя. Разтърка го с вода. Петното не излизаше… странно наистина… опита отново. И пак напразно.

Тогава една мисъл го прониза като светкавица. Кръвта му се смрази. Какво бе това?… Нима?…

Сетне вдигна ръкава си — колебливо, уплашено. И усети как ръката му, с която направи движението, изстива: отново съзря червените кръгли петънца — едно, второ, трето. Внезапно си обясни умората и неотдавнашната отпадналост. Знаеше достатъчно. Болката по-силно зачука по слепоочията му, гърлото му пресъхна. А краката си под масата усещаше студени, тежки, чужди. Скочи и залитна, не посмя да се види в огледалото. Не, това не биваше да прави! Не биваше да прави нищо — нито да вика, нито да плаче, да не се надява на нищо и нищо да не очаква, защото положението беше неизбежно. И всичко бе толкова естествено. Беше се заразил. Имаше скарлатина.

Скарлатина… и внезапно думите, които лекарят някога беше казал за детските болести и скарлатината, долетяха до него така, сякаш някой гласно ги изричаше в стаята: „Децата се справят с тях по-лесно, а възрастните умират.“

Скарлатина… Смърт… думите се заплитаха една в друга. Скарлатина — една детска болест! Нима това не символизираше целия му живот: като възрастен да страда от нещо, което е присъщо само на децата и детската възраст? И възрастните по-трудно се справяха с това положение от децата: о, как го проумя отведнъж!

Ала цялата му същност все пак се надигаше против смъртта. Да беше му се случило преди три седмици — с какво удоволствие би си тръгнал тогава, с каква кротост и незабележимост би отстъпил от сцената, където никой не го изслушваше и не го заговаряше! Но сега? Защо животът си играеше така с него и в последния миг му показваше тези примамливи неща, за да направи разлъката му с тях трудна? Защо тъкмо сега, когато отново се бе свързал с хората, когато някои от тях щяха да страдат навярно повече от самия него?

Сетне го обзе умора, безмълвно, безпаметно примирение. Неотклонно се взираше в червените петна, докато не затанцуваха пред очите му като искрици. Всичко в него се обърка. Усещаше само, че животът му — щастието или злощастието, хората или самотата, миналите или предстоящите събития — е сън. Вече не желаеше нищо. И с болка се питаше дали тази отпадналост в настоящия миг не е самата смърт.

Само му се прииска да се сбогува.

Отиде в другата стая, където спеше девойчето. Прикова погледа си върху спокойния, любим лик. Нима не беше мечтал да свърже с нея съдбата си? И не беше ли тя причината всичко да стане коренно различно от онова, което бе замислил: да умре, а не да живее?

Нежно погали лика й с поглед. И пое с устните си усмивката, която леко играеше около детската й уста. Ала когато се върна в стаята, всичко в него горчиво се бе отпуснало, като повехнал цвят.

Скъса няколко писма, записа някакъв адрес на едно листче. Сетне позвъни и зачака.

Жената мигновено долетя. Все така се втурваше при него, за да му услужи, защото се прекланяше пред него като пред бог.

— Не… — трябваше да започне отначало, гласът му бе твърде неуверен — не ми е много добре. Моля, оправете ми леглото, а после извикайте лекаря. Ако състоянието ми се влоши, изпратете телеграма на сестра ми, ето адреса.

Два часа по-късно треската започна.

Направо го изгаряше. Сякаш цялата сила на неизживените му часове, на неотдадената страст щеше да го изпепели през двата дни, които му оставаха от дългия живот. В къщата цареше смут. Девойчето се прокрадваше с разплакани очи и не се осмеляваше да погледне никого, сякаш се страхуваше, че могат да я обвинят за станалото. Жената отчаяно коленичеше пред разпятието в преддверието и с ридания се молеше за живота на умиращия. Шрамек също го навестяваше постоянно и с несъкрушима бодрост уверяваше всички, че изходът ще е благоприятен. Лекарят мислеше другояче и изпрати телеграма до сестрата на Бергер.

Два дни треската разтърсва безпаметния човек и го подмята на своите червени пенести вълни. Само веднъж дойде в съзнание. Кръвта му се беше укротила. Лежеше неподвижно, с отпуснати ръце и притворени клепки.

Ала беше съвсем буден. Усещаше, че в този миг стаята сигурно е много светла, защото някаква розовочервена омара тегнеше върху клепачите му.

Остана неподвижен. Внезапно една птица започна да чурулика откъм съседната стая. Отначало едва-едва, сякаш за проба. Сетне се отпусна, запя възторжено, мелодията се извисяваше, рееше се ту нагоре, ту надолу. Болният се заслуша. Смътно се досети, че пролетта е дошла.

Птичата песен се усилваше все повече: нейната възторженост му причини едва ли не болка. Струваше му се, че е свила гнездо току до леглото му и запраща пискливите звуци право в ушите му… Ала не… Ето че съвсем затихна, отдалечи се. Сякаш кацна на някакво дърво, навън, в пролетта. Песента постепенно заглъхна, стана все по-нежна — сякаш пееше флейта, сякаш долетя глас на момиче. Нима беше пяла не птица, а нежният, сребрист и треперлив гласец на девойче — сладко и звънко детско гласче?

Девойче, дете… Спомените колебливо се раздвижиха и докоснаха сърцето му. Бавно си припомни всичко, но без правилна последователност — различни картини се редяха една след друга. Усмихнатото детско личице изплува от мрака на забравата, а сетне — призрачна и все пак сладка — и откраднатата целувка. После болестта, майката, цялата къща — спомените се завъртяха назад и той внезапно проумя, че е болен и че сигурно ще умре.

Повдигна натежалите си клепачи. Да, същата стая. И бе съвсем сам в нея. Птицата от съседното помещение вече не пееше, часовникът, който инак припряно тиктакаше, също бе замлъкнал — бяха забравили да го навият. Клепачите му отново се притвориха, ала той не го забеляза. Взираше се в стаята, сякаш извръщаше поглед назад, в далнината: озова се в онази първа нощ, когато пристигна във Виена, а навън валеше дъжд и той плачеше, обзет от горчива самота. После всичко изплува отново — и Шрамек, и останалите пъстри събития; ала те бяха толкова недействителни… толкова чужди… нито го облекчаваха, нито му причиняваха болка… просто отлитаха, отлитаха в безкрайния мрак на изтощението.

Тогава… внезапно… чу как съседната врата се затръшна. А сетне няколко стъпки. Разпозна ги: беше Шрамек. Да, това бе гласът му. На кого говореше? Кръвта му заби в слепоочията… май Карла се засмя оттатък? О, какви терзания му причиняваше смехът й… В този миг не биваше да се смее. Копнееше за спокойствие… мълчание… тишина. Ала не, какво ли правеха? Чу ги да се смеят. И внезапно, като през стъкло, погледна в съседната стая. Там стоеше Шрамек, който посегна към нея, целуна я. А тя изви хълбоците си назад, със засмени очи — като тогава, също като тогава…

Ръцете му трескаво пареха. Защо тия двамата се смееха оттатък като луди! Така болеше… Нима не знаеха, че иска да умре, че умира, съвсем сам, без приятели. Очите му се наляха със сълзи, в гръдта му нещо закипя, той заудря с ръце наоколо. Не можеха ли да изчакат поне да умре? Но ето… едно кресло се сгромоляса на пода… видя всичко, видя как тя се изплъзва от ръцете му. Ала той се втурна след нея — о, колко буен, колко силен беше! — хвана я, пресегна се през масата и я привлече към себе си… Но тя побягна отново… къде изчезна?… Ах, да, беше се скрила… а после заподскачаха насам-натам, подгониха се. Стаята се затресе… не загърмя ли в този миг цялата къща?… Да, всичко се разлюля, въздухът се изпълни с ужасен грохот. Проклетници! Защо не го щадяха в сетния му час!… Не, продължаваха лудата си гонитба… сега, сега я докопа. Какво си се развикала от страх и страст?… Болният горчиво простена. Шрамек я беше сграбчил, червените коси се разпиляха и рукнаха като кръв… смъкна дрехата й… бялата й риза засия… тя самата бе толкова бяла и гола… И продължиха да се гонят около масата, насам-натам, пак назад… как се смееше, как само се смееше!… А сега — това пък какво беше? — тя влетя в стаята му направо през стената и застана пред него… до леглото му… сияйно бяла, гола… Или…

Или — мъчеше се да вдигне тежки клепачи, — или… не беше ли това сестра му, застанала в бяла дреха пред него? Не лежеше ли върху челото му нейната мила, прохладна ръка?…

Огънят го измъчва още два часа. Сетне всичко угасна. До леглото стояха сестра му, детето и Шрамек — тримата, които обичаше и които се бяха събрали така, както никога досега не ги беше виждал. Те изпълваха целия му живот. И тримата не отронваха нито дума. Малкото девойче тихо хлипаше, но постепенно и този последен, горък плач заглъхна. В стаята стана съвсем тихо и тримата усетиха величието на мига и болката. Не се чуваше нищо — само през прозорците долиташе високият гневен глас на големия чужд град, който не стихваше и не забелязваше нито смъртта, нито живота.

Гувернантката

Сега двете деца са сами в стаята си. Светлината е угасена. Между тях се разстила мрак, само откъм леглата се носи лек бял блясък. Децата дишат съвсем леко, може да се каже, че спят.

— Ей! — казва единият глас. Дванайсетгодишната вика тихо, почти плахо в тъмнината.

— Какво има? — отговаря от другото легло сестрата. Тя е само с една година по-голяма.

— Ти си още будна. Така е добре. Аз… аз искам да ти разправя нещо…

От другата страна не идва отговор. Само шумолене в леглото. Сестрата се е изправила, гледа в очакване насам, може да се види как очите й искрят.

— Знаеш… исках да ти кажа… Но кажи ми най-напред, не си ли забелязала нещо у нашата госпожица през последните дни?

Другата се двоуми и премисля.

— Да — казва тя после, — но не мога да разбера какво е. Тя не е вече толкова строга. Напоследък два дни поред не си бях написала домашните и тя не ми каза нищо. И освен това е станала такава една, не знам каква. Мисля, че тя вече съвсем нехае за нас, седи винаги настрана и не играе с нас както по-рано.

— Мисля, че е много тъжна, а не иска да го покаже. Не свири вече и на пианото.

Пак мълчание.

После по-голямата подканва:

— Нали искаше да ми разкажеш нещо?

— Да, но не бива да казваш никому, наистина никому, нито на мама, нито на приятелката си.

— Няма, няма! — Тя е изгубила вече търпение. — Разправяй де!

— И тъй… одеве, като си легнахме, изведнъж се сетих, че не съм казала на госпожицата „лека нощ“. Бях си събула вече обувките, но при все това отидох оттатък в стаята й, знаеш, съвсем тихо, за да я изненадам. Отварям, значи, съвсем предпазливо вратата. Изпърво помислих, че я няма в стаята. Лампата гореше, но нея не виждах. После изведнъж… страшно се изплаших… чувам, че някой плаче, и виждам, че тя лежи облечена в леглото, заровила глава във възглавките. Така хлипаше, че аз изтръпнах. Но тя не ме забеляза. И тогава аз пак съвсем тихо затворих вратата. Един миг трябваше да стоя неподвижна, тъй се бях разтреперила. После още веднъж чух съвсем ясно през вратата това хлипане и веднага изтичах насам.

Двете мълчат. После едната казва съвсем тихо:

— Клетата госпожица!

Думите потреперват в стаята като залутан тъмен звук и после пак става тихо.

— Бих искала да зная защо плачеше! — подхваща по-малката. — През последните дни не се е карала с никого, мама също я остави на мира с нейните вечни мъчения, а ние двете с тебе наистина не сме й сторили нищо. Защо тогава плаче така?

— Сещам се вече — казва по-голямата.

— Защо, кажи ми, защо?

Сестрата се двоуми. Най-сетне казва:

— Мисля, че е влюбена.

— Влюбена? — просто изтръпва по-малката. — Влюбена? В кого?

— Нищо ли не си забелязала?

— Все пак не в Ото?

— Не ли? И той ли не в нея? Защо тогава той, който цели три години живее у нас и следва, никога досега не ни е придружавал, а сега изведнъж, от няколко месеца насам, всеки ден излиза с нас? Бил ли е някога по-рано мил към мене или към тебе, преди госпожицата да дойде у нас? А сега по цял ден се върти около нас. Винаги го срещахме случайно, случайно в Народната градина, в Градския парк или в Пратера, изобщо навсякъде, където отивахме с госпожицата. Нима това не ти направи впечатление?

Малката шушне съвсем изплашена:

— Да… да, естествено, забелязах го. Но винаги мислех, че…

Гласът й пресипва. Тя млъква.

— Отначало и аз мислех така, ние, момичетата, винаги сме тъй глупави. Но навреме забелязах, че ние му служим само като предлог.

Сега и двете мълчат. Разговорът им сякаш е приключен. Двете са унесени в мисли или вече в сънища.

Но малката казва още веднъж съвсем безпомощно в тъмнината:

— А защо тогава плаче? Та нали той я обича? Пък аз всякога съм си мислила, че трябва да е много хубаво, когато човек е влюбен.

— Не знам — казва по-голямата съвсем мечтателно, — и аз също вярвах, че трябва да е много хубаво.

И още веднъж, тихо и съчувствено, от вече морни за сън устни долита:

— Клетата госпожица!

После в стаята става тихо.

На сутринта те вече не говорят за това и все пак всяка усеща, че мислите на другата се въртят около същото. Минават една край друга, отбягват се, но все пак погледите им неволно се срещат, когато двете наблюдават отстрани гувернантката. На трапезата разглеждат като чужденец Ото, братовчеда, който от години живее в тяхната къща. Не говорят с него, но постоянно поглеждат крадешком изпод сведени клепки натам, да видят дали не се споразумява с очи с госпожицата. Безпокойство е завладяло и двете. Не играят днес, а в нервността си да узнаят тайната вършат безполезни и безразлични работи. Вечерта едната пита студено, като че й е съвсем безразлично:

— Забеляза ли пак нещо?

— Не — казва сестрата и се извръща.

И двете сякаш се страхуват да започнат разговор. И така продължава няколко дни, това безмълвно наблюдение и дебнене от страна на двете деца, които неспокойно и несъзнателно се чувствуват близо до някаква искрометна тайна.

Най-сетне, след няколко дни, едната забелязва на трапезата как гувернантката скрито дава знак с очи на Ото. В отговор той кимва с глава. Детето потрепва от възбуда. Улавя скрито под масата ръката на по-голямата си сестра. Когато тя се обръща към нея, момиченцето я поглежда с разискрени очи. По-голямата разбира веднага и също става неспокойна. И щом свършват яденето, гувернантката казва на момичетата:

— Идете в стаята си и се позанимавайте малко. Аз имам главоболие и ще си почина половин час.

Децата гледат надолу. Посбутват се предпазливо с ръце, като че взаимно да си обърнат внимание. И щом гувернантката излиза, малката се спуска към сестра си:

— Ще видиш, сега Ото ще отиде в стаята й.

— Разбира се! Нали тя затова ни отпрати!

— Трябва да подслушваме на вратата!

— Ами ако дойде някой?

— Че кой?

— Мама.

Малката се стрясва.

— Да, тогава…

— Знаеш ли какво? Аз ще подслушвам на вратата, а ти ще стоиш вън в коридора и ще ми дадеш знак, ако дойде някой. Така ще бъдем сигурни.

Малката се намусва:

— Но после ти няма да ми разправиш нищо!

— Всичко!

— Истина ли всичко… ама всичко?

— Да, честна дума. Ако чуеш, че иде някой, ще се изкашляш.

Те чакат в коридора треперещи, възбудени. Кръвта им бие бясно. Какво ще стане? Притискат се близо една до друга.

Стъпки. Те побягват в тъмното. Вярно: Ото е. Той хваща дръжката, вратата се затваря. По-голямата се спуска като стрела подире му, прилепва се до вратата и слухти, затаила дъх. Малката гледа жадно към нея. Любопитството я изгаря, откъсва я от посоченото място. Примъква се, ала сестрата гневно я блъсва. Тя пак чака вън — две, три минути, които й се струват цяла вечност. Тресе я от нетърпение, подскача като върху нажежена земя. Иде й вече да заплаче от възбуда и гняв, че сестра й чува всичко, а тя нищо. Изведнъж оттатък, през три стаи, хлопва врата. Тя кашля. И двете побягват презглава в стаята си. Спират се за миг бездиханни, с разтуптени сърца.

После малката напира жадно:

— Хайде… разправяй!

По-голямата придава замислено изражение на лицето си. Най-сетне казва, съвсем унесена, като че сама на себе си:

— Не мога да разбера!

— Какво?

— То е тъй особено!

— Какво… какво?

Малката просто изпъшква думите. Сега сестрата се мъчи да си спомни. Малката се е притиснала до нея, съвсем близо, за да не изпусне нито дума.

— Беше съвсем особено… съвсем не тъй, както си го мислех. Мисля, че като влезе в стаята, той поиска да я прегърне или целуне, защото тя му каза: „Остави това, трябва да поговоря сериозно с тебе.“ Не можах да видя нищо, ключът беше пъхнат отвътре, но чувах ясно всичко. „Какво се е случило?“ — рече след това Ото, обаче аз никога не съм го чувала да говори така. Нали знаеш, инак той обича да говори дръзко и високо, но тия думи изрече толкова колебливо, че аз веднага усетих: страх го е от нещо. А и тя трябва да забеляза, че той лъже, защото каза съвсем тихо: „Ти знаеш вече.“ — „Не, нищо не знам.“ — „Така — каза тя тогава, и то толкова тъжно, тъй страшно тъжно, — а защо изведнъж започна да страниш от мене? От осем дни не си ми продумал дума, отбягваш ме колкото можеш, не ходиш вече с децата, не идваш в парка. Толкова чужда ли ти станах изведнъж? О, ти знаеш защо изведнъж започна да се държиш настрана.“ Той помълча и после каза: „Чака ме изпит, имам много работа и не ми остава време за нищо друго. Сега не може другояче.“ Тогава тя започна да плаче и после му каза през сълзи, но тъй кротко и мило: „Ото, защо лъжеш? Кажи си истината, аз наистина не съм заслужила това от тебе. Вярно, аз не исках нищо, но все пак ние двамата трябва да поговорим за това. Ти знаеш какво имам да ти кажа, виждам го по очите ти.“ — „Е какво?“ — измънка той, но съвсем, съвсем тихо. И тогава тя каза…

Момичето изведнъж започва да трепери и не може да говори по-нататък от възбуда. Малката се притиска още повече до нея.

— Какво… какво стана?

— Тогава тя каза: „Аз имам дете от тебе!“

Малката трепва като светкавица:

— Дете! Дете! Та това е невъзможно!

— Но тя каза така.

— Сигурно не си чула добре.

— Не, не! И той го повтори; също като тебе подскочи и той и извика: „Дете!“ Тя мълча дълго и после каза: „Какво ще стане сега?“ И тогава…

— И тогава?

— Тогава ти се изкашля и аз трябваше да избягам.

Малката гледа вторачено, съвсем смутена, пред себе си.

— Дете! Та това е невъзможно! Къде ще е тогава детето й?

— Не знам. Тъкмо това не разбирам.

— Може би в дома, дето… преди да постъпи у нас. Естествено мама не й е позволила да го доведе заради нас. Затова е и толкова тъжна.

— Глупости, тогава тя още не се е познавала с Ото!

Те пак млъкват безпомощно и размишляват нерешително. Мисълта ги терзае. И пак малката започва:

— Дете? Това е съвсем невъзможно! Как може да има дете? Тя не е женена, а само женени хора имат деца, това поне знам.

— Може да е била женена.

— Не ставай толкова глупава. Дори да е женена… не с Ото!

— Но как тогава?…

Гледат се безпомощно, втренчено.

— Клетата госпожица! — казва едната съвсем тъжно.

Повтарят все тая дума, отекваща съчувствена въздишка. И все отново припламва любопитството.

— Дали е момиче или момче?

— Кой може да знае.

— Как мислиш… ако я попитам… съвсем, съвсем предпазливо…

— Ти си луда!

— Защо… тя е толкова добра към нас!

— Как можа да ти дойде на ума! На нас такива неща не се казват! Пред нас премълчават всичко. Когато влизаме в стаята, винаги прекъсват разговора си и започват да ни питат разни глупости, като че сме деца, а аз съм вече на тринайсет години. Защо ще я питаш, на нас винаги ни разправят само лъжи.

— Но толкова ми се иска да узная!

— Мислиш ли, че на мен не ми се иска?

— Знаеш ли… всъщност най не ми е ясно това, че Ото не бил знаел нищо за тая работа. Та всеки човек знае, че има дете, както всеки знае, че има родители.

— Той просто се преструваше, подлецът. Той винаги се преструва.

— Но в такива работи не може да има преструвки. Само… само… ако рече да ни хвърли прах в очите…

В тоя миг влиза госпожицата. Те веднага млъкват и си дават вид, че се занимават. Но отстрани я гледат изпод спуснати клепки. Очите й изглеждат зачервени, гласът й е малко по-дълбок и по-трепетен, отколкото преди. Децата са съвсем мирни, после изведнъж дигат със страхопочитание очи към нея. „Тя има дете — мислят те непрекъснато, — затова е толкова тъжна.“ И лека-полека те самите се натъжават.

На следния ден, на трапезата, ги очаква груба новина. Ото напуска тяхната къща. Заявил на чичо си, че скоро имал изпити, трябвало да работи напрегнато, а тука много го смущавали. Щял да си вземе някъде стая за тия един-два месеца, докато мине всичко.

Двете деца са ужасно възбудени, като чуват това. Те подозират някаква тайна връзка с вчерашния разговор, усещат с изострения си инстинкт някакво малодушие, бягство. Когато Ото понечва да се сбогува с тях те се държат грубо и му обръщат гръб. Но после поглеждат крадешком, когато той застава пред госпожицата. Нейните устни потрепват, но тя му подава спокойно, безмълвно ръка.

Децата съвсем са се променили през тия няколко дни. Загубили са игрите и смеха си, очите им нямат оня ведър, безгрижен блясък. В тях се таи безпокойство и несигурност, бясно подозрение срещу всички хора наоколо им. Те не вярват вече каквото им казват, надушват лъжа и преднамереност зад всяка дума. Гледат и следят през целия ден, дебнат всяко движение, всяко трепване, улавят всяко натъртване на думите. Движат се призрачно като сенки зад всичко, подслушват пред вратите, за да се доберат до нещо, в тях кипи някакво страстно усърдие да отърсят тъмната мрежа на тия тайни от непокорните си рамена или да хвърлят през някоя бримка поне един поглед в света на действителността. Детската вяра, тази ведра, безгрижна слепота, се е откъснала от тях. А освен това те усещат по душната атмосфера край себе си някакво ново избухване и се страхуват, че може да го пропуснат. Откакто знаят, че всичко около тях е лъжа, те са станали упорити и бдителни, дори лукави и лъжливи. В присъствието на родителите те се сгушват в някаква детинска наивност, но после пламват във внезапна подвижност. Цялото им същество се е разляло в нервно безпокойство, очите им, в които по-рано имаше лек кротък блясък, сега изглеждат по-пламенни и по-дълбоки. Толкова безпомощни са те в своето непрекъснато дебнене и шпиониране, че обичта им една към друга става по-съкровена. Понякога, подтикнати от чувството за своето неведение, те буйно се хвърлят в прегръдките си, отстъпили напълно пред внезапно бликналата потребност от нежност, или избухват в сълзи. Привидно без причина техният живот из един път се е превърнал в криза.

Измежду многобройните оскърбления, за които тяхното чувство едва сега е разбудено, те усещат най-дълбоко едно. Затова тихо, безмълвно са се задължили да създават колкото е възможно повече радост на госпожицата, която е толкова тъжна. Приготвят прилежно и грижливо домашните си работи, помагат си взаимно, мирни са, не се оплакват от нищо, предугаждат всяко нейно желание. Ала госпожицата съвсем не забелязва това и то им причинява истинска скръб. Съвсем друга е станала тя в последно време. Понякога, когато някое от момичетата я заговори, тя трепва като стресната от сън. И тогава погледът й всякога се връща като безпаметен от безкрайни далечини. Тя често седи неподвижно по цели часове и гледа унесено пред себе си. Тогава момичетата стъпват на пръсти, за да не я смутят, те чувствуват смътно и тайнствено: сега тя мисли за детето си, което е някъде далече. И те заобикват все повече и повече, из дълбините на своята пробуждаща се женственост, госпожицата, която е станала сега тъй мила и тъй кротка. Нейната по-рано бодра и самоуверена походка сега е станала по-плавна, движенията й са по-предпазливи и децата усещат във всичко това някаква скрита тъга. Не са я видели никога да плаче, но клепките й често са зачервени. Забелязват, че госпожицата иска да скрие от тях болката си, и са отчаяни, че не могат да й помогнат.

И веднъж, когато госпожицата се е извърнала към прозореца и избърсва с кърпичка очите си, по-малката внезапно добива смелост, улавя кротко ръката й и казва:

— Госпожице, в последно време сте тъй тъжна. Ние не сме виновни за това, нали?

Госпожицата я гледа развълнувана и погалва с ръка меките й коси.

— Не, дете, не — казва тя. — Разбира се, вие не сте виновни. — И я целува кротко по челото.

Дебнещи и наблюдаващи, неизпускащи нищо, което става в тяхното полезрение, през последните дни едно от момичетата, влязло ненадейно в стаята, е доловило няколко думи. Само едно изречение, защото родителите тутакси бяха прекъснали разговора, но сега всяка дума разпалва у децата хиляди предположения.

— И аз имам същото впечатление — бе казала майката. — Ще я разпитам после.

Изпърво детето бе помислило, че се касае за него, и почти изплашено бе изтичало при сестра си за съвет, за помощ. Но на обеда момичетата забелязват как очите на техните родители се спират изпитателно върху невнимателно унесеното лице на госпожицата и после се споглеждат. След обеда майката казва небрежно на госпожицата:

— Моля, елате после в стаята ми. Искам да поговоря с вас.

Госпожицата навежда леко глава. Момичетата треперят силно, усещат, че сега ще се случи нещо.

И веднага, когато госпожицата влиза в стаята на майката, те се спускат подире й. Това прилепване до вратите, тършуването из ъглите, подслушването и дебненето е станало нещо съвсем естествено за тях. Те съвсем не чувствуват вече грозното и дръзкото в това, те са обладани само от една мисъл: да се доберат до всички тайни, с които забулват очите им.

Те слухтят. Но чуват само тихо съскане на прошепнати думи. Телата им треперят нервно. Страхуват се, че всичко може да им се изплъзне.

Изведнъж един глас вътре става по-висок: гласът на майка им. Той звучи сърдито и свадливо:

— Нима си мислехте, че всички хора са слепи, че такова нещо остава незабелязано? Мога да си представя как сте изпълнявали дълга си с такива мисли и такъв морал. И на такъв човек поверих аз възпитанието на децата си, на дъщерите си, които вие един бог знае как сте занемарили…

Изглежда, че госпожицата отговаря нещо. Но тя говори извънредно тихо и децата не могат да разберат нищо.

— Не извъртайте, не извъртайте! Всяка лекомислена особа умее да извърта. Отдават се на първия срещнат и не мислят за нищо. Дядо господ все ще я нареди някак. И такава някаква иска да бъде възпитателка, да обучава момичета! Нахалство! Да не би да смятате, че ще ви държа и занапред у дома в това състояние?

Децата слухтят вън. По телата им минават тръпки. Те не разбират всичко това, но им става страшно, като чуват тъй гневния глас на майка си, а след това, като единствен отговор, тихото буйно хлипане на госпожицата. В очите им бликват сълзи. Но майка им, изглежда, се възбужда още повече.

— Това е единственото, което знаете, да плачете сега. То не може да ме трогне. Не изпитвам никакво съжаление към такива особи. Никак не ме засяга какво ще стане сега с вас. Вие самата сигурно знаете към кого трябва да се обърнете, съвсем не ви питам за това. Зная само, че не мога нито ден повече да търпя в къщата си човек, който тъй подло е пренебрегнал дълга си.

Отговаря само хлипане, отчаяно, животински буйно хлипане, което разтърсва децата отвън като треска. Те никога не са чували да се плаче тъй. И чувствуват неясно, че който плаче така, не може да няма право. Сега майка им мълчи и чака. После внезапно казва грубо:

— Така, само това исках да ви кажа. Приберете днес нещата си и утре сутринта елате да си получите заплатата. Сбогом!

Децата побягват от вратата и се скриват в стаята си. Какво беше това? Сякаш мълния бе паднала пред тях. Стоят неподвижни, бледи и изтръпнали. За пръв път се досещат някак си за действителността. И за пръв път дръзват да изпитат нещо като бунт срещу родителите си.

— Недостойно беше от страна на мама да говори така с нея — казва голямата с прехапани устни.

Малката се изплашва от дръзките думи.

— Но ние още не знаем какво е сторила тя! — заеква тя жаловито.

— Положително нищо лошо. Госпожицата не може да е сторила нищо лошо. Мама не я познава.

— И как плачеше! Просто се изплаших!

— Да, страшно беше. Но и как й викаше мама! Недостойно беше, казвам ти, недостойно беше!

Тя тропва с крак по пода. Сълзи замрежват очите й. В тоя миг влиза госпожицата. Изглежда твърде уморена.

— Деца, днес следобед ще бъда заета. Ще останете сами, мога да бъда спокойна за вас, нали? Вечерта ще дойда да ви видя.

Тя излиза, без да забележи възбудата на децата.

— Видя ли, очите й бяха подпухнали от плач. Не разбирам как можа мама да се отнесе така с нея!

— Клетата госпожица!

Това пак прозвучава съчувствено и скръбно до сълзи. Двете стоят съвсем объркани. После влиза майка им и пита дали искат да се разходят с нея с кола. Децата отговарят уклончиво. Страхуват се от майка си. А освен това ги възмущава, че тя не им казва нищо за уволнението на госпожицата. Предпочитат да останат сами. Хвърлят се насам-натам като две лястовички в тясна клетка, смазани от тая атмосфера на лъжа и премълчаване. Размислят дали не би трябвало да отидат в стаята при госпожицата и да я питат, да поговорят с нея за всичко, да й кажат, че трябва да остане и че майка им не е права. Но ги е страх да не я обидят. А освен това се срамуват, защото всичко, което знаят, е подслушано и тайно узнато от тях. Трябва да се правят на глупави, точно тъй глупави, каквито бяха до преди две-три седмици. Ето защо остават сами целия безкрайно дълъг следобед, като непрекъснато размишляват и плачат, а в ушите им непрекъснато кънтят тия ужасни гласове — злият, безсърдечен гняв на майка им и отчаяното хлипане на госпожицата.

Вечерта госпожицата се отбива съвсем набързо при тях и им казва „лека нощ“. Децата се разтреперват, като я виждат да излиза, биха желали да й кажат още нещо. Но ето че госпожицата, стигнала вече до вратата, ненадейно се обръща още веднъж назад, сякаш притеглена от това безмълвно желание. Нещо блести в техните очи, влажно и мътно. Тя прегръща двете деца, които започват буйно да хлипат, целува ги още веднъж и после бързо излиза.

Децата стоят потънали в сълзи. Чувствуват, че това беше раздялата.

— Няма вече да я видим! — плаче едната.

— Ще видиш, като се върнем утре от училище, тя няма да бъде вече тука.

— Може би ще можем някой път да й отидем на гости. Тогава тя сигурно ще ни покаже и детето си.

— Да, тя е толкова добра.

— Клетата госпожица!

Това е пак въздишка за тяхната собствена съдба.

— Можеш ли да си представиш какво ще бъде сега без нея?

— Никога не бих могла да търпя друга гувернантка.

— Аз също.

— Никоя няма да бъде тъй добра с нас. А освен това…

Не смее да го каже. Но несъзнателното чувство на женственост ги кара да чувствуват страхопочитание към нея, откакто знаят, че има дете. Двете мислят непрекъснато за това, и не вече с детско любопитство, а съкровено покъртени и със съчувствие.

— Слушай! — казва едната.

— Да?

— Знаеш ли какво? Бих искала да зарадвам с нещо госпожицата, преди да си отиде. За да знае, че ние я обичаме и не сме като мама. Искаш ли?

— Как можеш да питаш!

— Мислех си, че тя много обича бели рози, и затова си помислих, знаеш ли, че бихме могли утре рано, преди да отидем на училище, да купим няколко и да ги оставим в стаята.

— Но кога?

— На обяд.

— Тогава тя сигурно ще си е отишла вече. Знаеш ли какво? По-добре аз ще изтичам съвсем рано долу и бързо ще ги донеса, без някой да забележи. И после ще ги занесем в стаята й.

— Да, ще станем много рано.

Двете момичета вземат спестовните си касички и изсипват добросъвестно всичките си пари на купчина. Сега отново стават по-ведри, откакто знаят, че биха могли да засвидетелствуват на госпожицата своята безмълвна, всеотдайна обич.

Сутринта стават много рано. Но когато, с хубавите едри рози в леко трепереща ръка, похлопват на вратата на госпожицата, отвътре не се обажда никой. Мислят, че госпожицата още спи, и влизат на пръсти. Обаче стаята е празна, леглото не е побутнато, всичко лежи пръснато в безпорядък, върху тъмната покривка на масата се белеят няколко писма.

Децата се изплашват. Какво ли се е случило?

— Ще отида при мама — казва голямата решително.

Изправя се упорито, с мрачни очи, съвсем безстрашно пред майка си и пита:

— Къде е нашата госпожица?

— Трябва да е в стаята си — казва майката много учудена.

— Стаята й е празна, леглото непобутнато. Сигурно си е отишла още снощи. Защо не ни казахте нищо?

Майката съвсем не забелязва сърдития, предизвикателен тон. Тя е пребледняла и влиза при бащата, който, после бързо отива в стаята на госпожицата.

Той се забавя дълго. Детето наблюдава майката, която изглежда твърде развълнувана, с неизменно гневен поглед, който майчините очи не смеят да срещнат.

После бащата се връща. Лицето му е съвсем бледо, в ръката си носи писмо. Влиза с майката в стаята и говори вътре тихо с нея. Децата стоят навън и изведнъж вече не се решават да подслушват. Страх ги е от гнева на бащата, защото никога досега не са го виждали такъв.

Майка им, която сега излиза от стаята, е разплакана и гледа смутено наоколо. Децата отиват насреща й несъзнателно, като че тласкани от някакъв страх, и понечват пак да я попитат. Но тя казва сурово:

— Вървете сега на училище, късно е вече.

И децата трябва да отидат. Седят там като насън четири, пет часа сред другите и не чуват нито дума. После бегом се връщат у дома.

Там всичко си е както по-рано, само някаква страшна мисъл сякаш изпълва хората. Никой не говори, но всички, дори слугите, гледат тъй особено. Майката посреща децата. Изглежда, че се е подготвила да им каже нещо. Тя започва:

— Деца, вашата госпожица няма вече да дойде, тя е…

Не се решава да го изрече докрай. Тъй разискрено, тъй заплашително, тъй опасно са забити очите на двете деца в нейните, че тя не се решава да им каже някоя лъжа. Обръща се и си отива, побягва в стаята си.

Следобед ненадейно се явява Ото. Повикали са го, имало писмо за него. Той също е бледен. Гледа с блуждаещи очи наоколо. Никой не говори с него. Всички го отбягват. Тогава той вижда двете деца свити в ъгъла и понечва да ги поздрави.

— Не ме докосвай! — казва едната, изтръпнала от отвращение.

А другата го заплюва. Той се суети смутен, объркан още известно време наоколо. После изчезва.

Никой не говори нищо с децата. Те самите не разменят дума помежду си. Бледи и разстроени, подобно на зверове в клетка, се движат те непрекъснато из стаите, срещат се постоянно, гледат се с плувнали в сълзи очи и не продумват нито дума. Сега те знаят всичко. Знаят, че са били лъгани, че всички хора могат да бъдат лоши и подли. Не обичат вече родителите си, не им вярват вече. Разбрали са, че не бива да имат доверие в никого, сега върху техните тесни рамене ще се струпа целият товар на чудовищния живот. Като че от ведрия уют на своето детство са се сгромолясали в някаква пропаст. Те още не могат да схванат страшното, което се е случило край тях, но мисълта им ги гложди и заплашва да ги задави с него. Страните им горят в треска, погледът им е сърдит и раздразнен. Лутат се нагоре-надолу, като че зъзнещи в самотата си. Никой, дори родителите, не се решава да ги заговори, тъй страшно поглеждат те всекиго, непрекъснатото им блуждаене отразява възбудата, която ги разкъсва отвътре. И в двете личи някаква ужасяваща общност, макар че те не си говорят. Мълчанието, непроницаемото, ненарушимо мълчание, коварната, затворена в себе си болка без вик и без сълзи ги прави чужди и опасни за всички. Никой не се доближава до тях, достъпът до техните души е прекъснат може би за години напред. Всички наоколо чувствуват, че те са станали врагове, решителни врагове, които не могат вече да простят. Защото от вчера те не са вече деца.

Този следобед те остаряват с много години. И чак вечерта, когато остават сами в тъмнината на стаята си, в тях се пробужда детският страх, страхът от самотата, от образите на мъртъвците и още някакъв пълен с предчувствие страх от неопределени неща. Във всеобщото семейно безпокойство са забравили да затоплят стаята им. Затова те се сгушват зъзнещи заедно в едно легло, прегръщат се крепко с крехките си детски ръце и притискат едно в друго слабите си, още неразцъфнали тела, като че търсят помощ срещу страха си. Все още не се решават да започнат разговор. Но накрая малката избухва в сълзи и голямата заридава буйно с нея. Те плачат, крепко прегърнати, къпят лицата си с топлите, изпърво бавно и после бързо ронещи се сълзи, гръд до гръд улавят една от друга тласъка на риданието и си го връщат изтръпнали. Двете са една обща скръб, едно общо плачещо в тъмнината тяло. Сега вече те не плачат за госпожицата, нито за родителите, които са загубени за тях, не — разтърсва ги внезапен ужас, страх от всичко онова, което ще дойде после от тоя непознат свят, към който те днес бяха хвърлили първия уплашен поглед. Страх ги е от живота, в който ще растат занапред, от живота, изправил се тъмен и заплашителен пред тях като мрачен лес, през който трябва да минат. Тяхното объркано чувство на страх става все по-здрачно, наподобява вече сън, риданията им стихват все повече. Дишането им се прелива кротко едно в друго, както преди сълзите. И така най-сетне те заспиват.

Огнена тайна

Партньорът

Локомотивът изсвири дрезгаво: бе стигнал в Семеринг. Черните вагони спряха за една минута в сребристата светлина на възвишението, изхвърлиха няколко пъстро облечени пътници и погълнаха други; тук-там се разнесоха ядосани гласове, после машината отпред наново ревна дрезгаво и повлече с трясък черната верига в зиналата паст на тунела. Местността отново се разгъна чиста, с ведри далнини, сякаш измита от влажния вятър.

Един пътник, млад човек, от пръв поглед симпатичен с хубавите си дрехи и естествената гъвкавост на походката си, избърза пред другите и нае фиакър за хотела. Конете затропаха спокойно по нагорнището. Пролетта се чувствуваше във въздуха. По небето се рееха онези бели, немирни облаци, които могат да се видят само през май и юни, онези бели, още млади и весели палавници, които скачат игриво по лазурната равнина и внезапно се скриват зад високите планини; те се прегръщат и пак се разбягват, понякога се набират като носни кърпички, после се разнищват на ивици и накрая закачливо слагат бели калпаци на планинските върхове. Неспокоен беше и вятърът, който тъй необуздано разклащаше още мокрите от дъжда дървета, че те леко изпращяваха в ставите си и разсейваха хиляди капки, подобно на искри. Понякога откъм планините като че се носеше хладен повей от сняг, а после в дъха се усещаше нещо, което едновременно беше сладко и парливо. Всичко във въздуха и по земята беше движение и кипнало нетърпение. Конете леко пръхтяха и тичаха вече по надолнището, малките звънчета дрънкаха далече пред тях.

В хотела младият човек се запъти най-напред към списъка на пристигналите гости, прегледа го бързо и веднага се разочарова.

„Защо ли всъщност дойдох тук? — запита се той неспокойно. — Да бъда сам в планината, без компания, това е много по-лошо, отколкото да съм в канцеларията. Навярно съм дошъл твърде рано или твърде късно. Никога не съм сполучвал с отпуска си. Между всички тия имена не намирам нито едно познато. Да имаше поне жени, някой малък, в най-лошия случай дори невинен флирт, за да не прекарам тази седмица съвсем безутешно.“

Младият човек, барон с немного звучно име от австрийското чиновническо дворянство, на служба в наместничеството, бе си взел тоя малък отпуск без всякаква нужда, всъщност само защото всички негови колеги си бяха издействували по една седмица пролетна почивка и той не искаше да подари своята на държавата. Макар и нелишен от вътрешни способности, той беше напълно общително същество, харесван като такова, приеман охотно във всички кръгове и съзнаващ напълно своята негодност за усамотение. В него нямаше никакво желание да се изправи сам пред себе си и той избягваше всячески тия срещи, защото съвсем не искаше да се запознае по-интимно със себе си. Той знаеше, че има нужда от допира с хора, за да може да разпали своите таланти, топлината и дързостта на сърцето си, че сам беше студен и безполезен за себе си като кибритена клечка в кутия.

Той се заразхожда разстроен из празния хол, като ту прелистваше нерешително вестниците, ту заставаше пред пианото в салона за музика и започваше да свири валс, обаче пръстите му не успяваха да напипат добре ритъма. Най-после седна ядосано и загледа навън как мракът бавно се спускаше и мъглата се промъкваше като сива пара между боровете. Той прекара така един час, безполезно и нервно. После се прибра в ресторанта.

Бяха заети само няколко маси, които той преброди с бърз поглед. Напразно! Никакви познати, само там — той небрежно отвърна на поздрава — един треньор и още едно познато лице от Рингщрасе, нищо друго. Нито една жена, нищо, което да обещаваше някоя макар и бегла авантюра. Неприятното му чувство се усили. Той беше един от ония млади хора, чието хубаво лице е имало успех на много места и който сега неотстъпно бе готов за някоя нова среща, за някоя нова преживелица; от ония млади хора, които винаги жадуват да се хвърлят в неизвестността на някоя авантюра; които не се изненадват от нищо, защото, дебнейки, са пресметнали всичко; от очите на които не убягва нищо еротично, защото още от пръв поглед улавят чувствеността на всяка жена и я изпитват, без да правят разлика дали е съпругата на приятеля им или слугинята, която отваря нейната врата. Ако такива хора биват наричани с някакво лекомислено презрение ловци на жени, то това се върши, без да се съзнава колко наблюдателна истина е вкаменена в тази дума; защото действително всички страстни инстинкти на лова — душенето, възбудата и жестокостта на душата — пламтят в безпокойната бдителност на тия хора. Те са непрекъснато нащрек, винаги готови и решени да следват дирята на някоя авантюра до края на пропастта. Те са винаги заредени със страст, но не със страстта на любещия, а с тази на студения, пресметлив и опасен играч. Между тях има и търпеливци, целият живот на които дълго след младостта им благодарение на това очакване се превръща във вечна авантюра; чийто отделен ден се разлага на стотици дребни чувствени преживелици — някой поглед мимоходом, някоя бегла усмивка или докоснато коляно на някоя седнала насреща жена, — а годината, от своя страна, на стотици такива дни; за които чувствената преживелица е вечно бликащ, подхранващ и възбуждащ извор на живота.

Тук няма партньори за игра — търсещият млад човек веднага установи това. И няма нищо по-лошо от раздразнението на играч, който е седнал с карти в ръка пред зелената маса, съзнаващ своето превъзходство и очакващ напразно партньор. Баронът поиска вестник. Навъсеният му поглед се плъзна по редовете, но мислите му бяха парализирани и се препъваха като пияни о думите.

Изведнъж чу зад себе си шумолене на рокля и глас, който каза малко ядосано и с афектиран акцент:

— Mais tais-toi donc, Edgar!^[1]

Край неговата маса прошумя копринена рокля, мярна се като сянка висока и възпълна фигура и зад нея, в черно кадифено облекло, малко бледо момче, което хвърли бегъл, любопитен поглед върху му. Двамата седнаха на отсрещната запазена маса и детето видимо се стараеше да се държи коректно, което сякаш противоречеше на мрачното безпокойство в неговите очи. Дамата — а младият барон наблюдаваше само нея — беше облечена твърде грижливо и с налагаща се елегантност, освен това беше тип, който той много обичаше: една от ония възпълни еврейки във възрастта непосредствено преди презряването, която вероятно е и страстна, но умее да прикрива темперамента си зад достолепна меланхолия. Отначало той не можеше да види очите й и се възхищаваше само от красиво извитата, чиста линия на веждите над нежния нос, който наистина издаваше расата й, но с благородната си форма правеше профила остър и интересен. Косите й, като всичко женствено в това възпълно тяло, бяха удивително пищни и красотата й сякаш беше станала самонадеяна и самохвална в увереността, че предизвиква много възхищения. Тя направи поръчката с твърде тих глас, смъмри момчето, което играеше и тракаше с вилицата — всичко това с привидно равнодушие към предпазливо дебнещия поглед на барона, когото тя изглеждаше да не забелязва, докато всъщност тъкмо неговата жива бдителност й налагаше това сдържано старание.

Мрачното лице на барона се проясни изведнъж, нещо ободрително се разля дълбоко по нервите му, заглади бръчките и възбуди мускулите му; цялата му снага изтръпна и в очите му заиграха пламъчета. Самият той не се различаваше от ония жени, които се нуждаят от присъствието на мъж, за да дадат воля на цялата си мощ. Само чувственото раздразнение можеше да даде пълна сила на енергията му. Ловецът в него надуши тук плячка. Очите му предизвикателно търсеха погледа й, който от време на време кръстосваше неговия с някаква святкаща неопределеност, поглеждайки встрани, но никога не му даваше ясен и открит отговор. Струваше му се също така понякога, че предугажда едно леко трепване на устните, като начало на усмивка, но всичко това беше несигурно и тъкмо тази несигурност го възбуждаше. Единственото, което му даваше малко надежда, беше това постоянно поглеждане встрани, защото то беше едновременно съпротива и смущение, а така също и странно старателният начин на разговор с детето, съобразен явно с някой наблюдател. Тъкмо нарочно изтъкваното спокойствие означаваше — той чувствуваше това — първото скрито безпокойство. Той също бе възбуден: играта беше започнала. Той нарочно продължи по-дълго вечерята си, приковаваше погледа си половин час почти неотстъпно към тази жена, докато изучи всяка черта на лицето й, и невидимо докосна всяко място на великолепното й тяло. Вън тежко падаше тъмнината, горите стенеха в детински страх, когато сега големите дъждовни облаци протегнаха към тях сивите си ръце, сенките надничаха все по-мрачни в залата и хората вътре изглеждаха все повече потиснати от мълчанието. Той забеляза, че под заплахата на тази тишина разговорът на майката с нейното дете ставаше все по-принуден, все по-изкуствен и скоро, чувствуваше той, щеше да свърши. Тогава той реши да направи един опит. Стана пръв и тръгна бавно към вратата, като гледаше продължително навън, към пейзажа, встрани от нея. Пред вратата той изведнаж трепна, като че ли бе забравил нещо, и обърна бързо глава. И я изненада, че го следи с жив поглед.

Това го възбуди. Той почака в хола. Тя скоро се яви, хванала детето за ръка, прелисти пътем списанията и му показа няколко картини. Но щом баронът, сякаш случайно, пристъпи към масата, привидно също за да потърси някое списание, в действителност обаче за да надникне по-дълбоко във влажния блясък на нейните очи, а може би дори за да подхване разговор, тя се извърна, потупа леко сина си по рамото с думите: „Viens, Edgar! Au lit!^[2]“ — и прошумя хладно край него.

Малко разочарован, баронът я проследи с поглед. Той разчиташе на познанството още същата вечер и рязкото й оттегляне го разочарова, но накрая тази съпротива го възбуди и тъкмо несигурността разпали желанието му. Все пак той си намери партньор и можеше да започне играта.

Бързо приятелство

Когато на следната сутрин слезе в хола, баронът видя там детето на хубавата непозната в усърден разговор с двете момчета от асансьора, на които показваше картини в една книга от Карл Май. Майка му я нямаше, навярно беше заета още с тоалета си. Едва сега баронът внимателно разгледа малкия. Той беше боязливо, неразвито, нервно момче на около дванайсет години, с несръчни движения и мрачно стрелкащи очи. Както повечето деца на тази възраст, то правеше впечатление на уплашено, като че ли са го изтръгнали от съня му и са го поставили внезапно в чужда среда. Лицето му не беше некрасиво, но още съвсем неизразително; изглеждаше, че борбата на мъжественото с детинското едва сега започваше — всичко в него беше още само замесено, но неоформено; нямаше нито една чиста линия, а само смесица от бледнина и неспокойство. Освен това то беше тъкмо в онази неизгодна възраст, когато децата никога не са добре облечени, когато ръкавите и панталоните висят отпуснати около слабите стави и още никаква вътрешна суетност не ги кара да се грижат за външността си.

Като шареше нерешително нагоре-надолу, момчето правеше доста жалко впечатление. Пречеше на всички. Ту биваше тласкано настрани от портиера, когото, изглежда, отегчаваше с всевъзможни въпроси, ту запречваше входа; навярно нямаше никакви приятелски връзки. В детската си потребност да бърбори то се стремеше да се сближи със служещите в хотела, които му отговаряха, когато имаха време, но веднага прекъсваха разговора, щом се появеше някой възрастен или трябваше да се върши нещо разумно. Баронът гледаше усмихнат и с интерес нещастното момче, което наблюдаваше любопитно всички и от което всички нелюбезно бягаха. Веднъж той улови един от тия любопитни погледи, но черните очи веднага се скриха боязливо в себе си, когато той ги издебна по време на търсенето им, и се прикриха зад спуснатите клепки. Това развесели барона. Момчето започна да го интересува и той се допита дали това дете, което сигурно беше много страхливо, не би могло да му послужи като най-бърз посредник за сближаване. Във всеки случай реши да опита. Последва незабелязано момчето, което току-що бе излязло навън и в своята детска потребност от нежност милваше розовите ноздри на един бял кон, докато — то наистина нямаше късмет — и тук коларят го пропъди твърде грубо. Оскърбено и отегчено, то пак се засуети наоколо със своя празен и малко тъжен поглед. Тогава баронът го заприказва.

— Е, млади момко, харесва ли ти тук? — каза изведнъж той, стараейки се да говори колкото е възможно по-радушно.

Детето силно се изчерви и боязливо впи очи в него, дръпна някак уплашено ръката си и започна смутено да се обръща наляво-надясно. За пръв път му се случваше непознат господин да започне разговор с него.

— Благодаря, доста — едва промълви то. Последната дума бе по-скоро преглътната, отколкото изречена.

— Чудно — засмя се баронът, — това място е толкова скучно, особено за млад човек като тебе. Какво правиш през целия ден?

Момчето беше все още твърде смутено и не можа веднага да отговори. Нима наистина този непознат елегантен господин търсеше да завърже разговор с него, от когото иначе никой не се интересуваше? Тази мисъл го направи едновременно страхлив и горд. То с мъка дойде на себе си.

— Чета, а освен това често се разхождаме. Понякога се возим на кола, мама и аз. Трябва да закрепна тук, бях болен. Затова трябва и много да стоя на слънце, така каза лекарят.

Последните думи то изрече вече доста уверено. Децата винаги се гордеят с някоя болест, защото знаят, че опасността удвоява значението им пред техните близки.

— Да, слънцето е добро нещо за млади господа като тебе, кожата ти ще почернее. Но ти не би трябвало цял ден да стоиш на едно място. Момчета като тебе би трябвало да тичат, да лудуват, пък и да правят малко пакости. Струва ми се, ти си много послушен, приличаш на домосед с тая голяма дебела книга под мишницата. Като си помисля какъв обесник бях аз на твоите години! Всяка вечер се връщах в къщи със съдрани панталони. Не бива човек да бъде прекалено послушен!

Детето, без да ще, се усмихна и това пропъди страха му. То с удоволствие би отговорило нещо, но всичко му се струваше твърде дръзко, твърде самонадеяно пред този мил непознат господин, който говореше така приятелски с него. То никога не е бивало палаво, а винаги малко стеснително и затова сега се обърка съвсем от щастие и срам. Така му се искаше да продължи разговора, а нищо не му хрумваше. За щастие в същия миг край тях мина голямото жълто бернардско куче на хотела, подуши и двамата с муцуната си и с удоволствие се остави да го погалят.

— Обичаш ли кучета? — запита баронът.

— О, много! Баба ми има едно във вилата си в Баден и когато отиваме да живеем там, то е по цял ден с мене. Но само през лятото, когато отиваме на гости там.

— Ние имаме у дома, в имението, струва ми се, двайсетина. Ако бъдеш послушен тук, ще ти подаря едно. Кафяво с бели уши, съвсем малко. Искаш ли?

Детето се изчерви от удоволствие.

— О, да.

Думите просто се изплъзнаха от устата му, пламенни и жадни. Но веднага след това то като че ли се изплаши и замислено промълви:

— Но мама няма да позволи. Тя казва, че не може да търпи кучета вкъщи. Създавали много ядове.

Баронът се усмихна. Най-сетне разговорът стигна до майката.

— Толкова строга ли е майка ти?

Детето размисли малко и погледна за миг към него, като че питаше дали може да довери всичко на този непознат господин. Отговорът беше предпазлив:

— Не, мама не е строга. Сега, понеже бях болен, тя ми позволява всичко. Може би ще ми позволи да имам и куче.

— Да я помоля ли аз?

— О, моля ви, сторете го! — възкликна момчето. — Тогава мама сигурно ще позволи. А как изглежда кучето? Има, бели уши, нали? Умее ли да носи апорт?

— Да, умее всичко.

Баронът неволно се усмихна, като видя горещите искри, които изскачаха бързо от детските очи. Първото смущение беше сломено из един път и страхливо задържаната буйност кипна. Предишното стеснително, наплашено дете се беше превърнало мигновено в палаво момче. „Да беше и майката такава — помисли неволно баронът, — така пламенна зад своя страх!“

Но детето не го остави вече на мира с нескончаемите си въпроси:

— Как се казва кучето?

— Каро.

— Каро! — възкликна детето.

То чувствуваше потребност да се смее и да се радва на всяка дума, зашеметено от неочакваната случка, че някой пристъпва приятелски към него. Самият барон се учуди от бързия си успех и реши да кове желязото, докато е горещо. Той покани момчето да се разходи малко с него и бедното хлапе, жадуващо от седмици за другарско общуване, беше във възторг от тази покана. Без да мисли, то дърдореше всичко, което новият му приятел искаше да изтръгне от него с незначителни, уж случайни въпроси. Скоро баронът знаеше всичко за семейството, преди всичко, че Едгар е единствен син на виенски адвокат, вероятно от заможната еврейска буржоазия. А с ловки подпитвания той бързо се осведоми, че майката не се е изразила много възторжено за пребиваването им в Семеринг и се е оплакала от липсата на приятно общество; нещо повече, стори му се дори, че долавя в уклончивия начин, по който Едгар отговори на въпроса му дали майката обича бащата, че там не всичко е в ред. Той почти се засрами от лекотата, с която изтръгна всички тия малки семейни тайни из устата на простодушното момче, защото Едгар, горд, че нещо от това, което има да разкаже, може да заинтересува един възрастен, просто натрапваше доверието си на своя нов приятел. Детското му сърце биеше от гордост — разхождайки се, баронът бе сложил ръката си на рамото му, — че всички хора го виждат в такава близост с възрастен човек; лека-полека то забрави своето собствено детинство и бъбреше свободно и непринудено като пред връстник. Както се виждаше от разговора му, Едгар беше твърде умен, малко преждевременно зрял като повечето болнави деца, които често са били в обществото на възрастни, и с една забележително свръхчувствителна страст към привързаност или враждебност. Виждаше се, че няма спокойно отношение към нищо — за всеки човек или предмет то говореше или с възторг, или с омраза, която беше тъй силна, че то неприятно разкривяваше лицето си и то ставаше почти злобно и грозно. Нещо диво и буйно, може би още като последица на неотдавна прекараната болест, придаваше фанатична жар на думите му и изглеждаше, че неговата непохватност не беше нищо друго освен трудно потискан страх от собствената му страстност.

Баронът спечели лесно доверието му. Не мина половин час и той вече държеше в ръцете си това горещо и неспокойно сърце. Наистина тъй неизказано лесно е да се мамят децата, тия наивници, чиято любов тъй рядко се търси. Той трябваше само да се пренесе сам в миналото си и детският разговор му стана тъй естествен, тъй непринуден, че момчето скоро го почувствува като равен на себе си и след няколко минути изгуби всяко чувство за разстояние. То се топеше от щастие, че в това самотно място внезапно е намерило приятел, и то какъв приятел! Забрави малките момчета във Виена, забрави тънките им гласчета и наивния им брътвеж, като че ли някакъв порой отнесе образите им в този нов час! Цялата му мечтателна страст принадлежеше сега на този нов приятел, на неговия голям приятел, и сърцето му се разтвори широко от гордост, когато на раздяла новият приятел го покани още веднъж да дойде пак утре сутринта и след това му помаха с ръка отдалеко, също като брат. Тази минута беше може би най-хубавата в целия му живот. Толкова лесно е да се измами дете! Баронът се усмихна подир бягащото момче. Посредникът беше вече спечелен. Той беше сигурен, че момчето ще измъчва сега майка си, докато я изтощи, разказвайки й, ще повтаря всяка отделна дума — при това си спомняше със задоволство как умело бе вмъкнал няколко комплимента за нея, как винаги бе говорил само за „хубавата майка“ на Едгар. Той бе сигурен, че общителното момче няма да намери покой, докато не го сближи с майка си. Той самият нямаше нужда вече да мръдне пръста си, за да намали разстоянието между себе си и красивата непозната, можеше вече спокойно да мечтае и да се наслаждава на местността, защото знаеше, че две горещи детски ръце строяха за него моста към нейното сърце.

Трио

Планът, както се оказа след няколко часа, беше великолепен и успешен до най-малките подробности. Когато младият барон влезе в ресторанта, нарочно малко закъснял, Едгар скочи от стола, поздрави усърдно с щастлива усмивка и му махна с ръка. В същото време той дръпна майка си за ръкава и започна да й говори бързо и възбудено, като сочеше открито към барона. Тя поруменя и смутено го смъмри за невъздържаното му поведение; но все пак погледна веднъж нататък, за да изпълни волята на момчето; баронът веднага схвана това като повод за почтителен поклон. Запознанството беше направено. Тя отвърна на поздрава, но наведе лицето си още по-ниско над чинията и през цялата вечеря старателно избягваше да погледне пак нататък. Едгар обаче гледаше неотстъпно натам и дори се опита да подхвърли гласно няколко думи — невъзпитаност, за която майка му енергично го смъмри. Когато привършиха вечерята, тя му даде да разбере, че трябва да отиде да спи; между него и майка му започна сега усърдно шепнене, крайният резултат от което беше, че тя отстъпи пред горещата му молба — да отиде на другата маса и да поздрави приятеля си. Баронът му каза две-три сърдечни думи, които отново избиха пламъци в очите на детето, и побъбра няколко минути с него. Внезапно обаче той ловко се изви, изправи се и се обърна към другата маса, поздрави малко смутената си съседка за умния й и буден син, възхити се от предобеда, който прекарал тъй великолепно с него — Едгар слушаше, почервенял от радост и гордост, — и накрай се осведоми тъй подробно и с толкова много въпроси за здравето му, че майката беше принудена да отговаря. По този начин те непринудено поведоха продължителен разговор, слушан с наслада и някакво страхопочитание от момчето. Баронът се представи и му се стори, че звучното му име направи известно впечатление на суетната жена. Във всеки случай тя беше извънредно любезна към него, макар и без да накърни достойнството си, като дори рано се сбогува — заради малкия, както тя извинително добави.

Едгар буйно се възпротиви — не бил уморен, можел да остане буден цялата нощ. Но майката беше вече подала ръка на барона, която той почтително целуна.

Детето спа зле тази нощ. В него бушуваха блаженство и детско отчаяние. Защото днес в неговия живот беше се случило нещо ново. То за пръв път беше простряло ръка към съдбата на възрастните. То забрави още в полудрямката своето собствено детство и се видя изведнъж пораснало. Отгледано уединено и често боледуващо, досега то беше имало малко приятели. Нямаше пред кого да излива потребността си от нежности освен пред родителите си, които малко се грижеха за него, и пред слугите. И силата на една любов винаги се определя невярно, когато я преценяваме само по нейния повод, а не по предхождащото я напрежение — по оная глуха и тъмна празнина от разочарование и самотност, която дебне пред всички велики преживявания на сърнето. Тук бе чакало едно непосилно тежко, неизразходвано чувство и то се хвърли сега с разперени ръце към първия срещнат, който изглеждаше да го заслужава. Едгар лежеше в тъмнината, блажен и объркан, искаше да се смее, а плачеше. Защото той обичаше тоя човек, както никога не бе обичал нито един приятел, нито баща си и майка си, нито дори бог. Цялата незряла страст на предишните му години сграбчи образа на тоя човек, чието име той допреди два часа още не знаеше.

Но той беше доста умен, та не се почувствува угнетен от неочакваността и своеобразността на това приятелство. Това, което най-много го смущаваше, беше чувството за собствената му малоценност, за собствената му нищожност.

„Та достоен ли съм за него аз, малкото момче на дванайсет години, което още ходи на училище и вечер трябва да си ляга преди всички други? — измъчваше се той. — Какво съм аз за него, какво мога да му дам?“

Тъкмо тази мъчително почувствувана невъзможност да му покаже някак чувствата си го правеше нещастен. Инак, когато обикваше някой другар, първата му работа беше да подели с него няколкото малки скъпоценности в чекмеджето си: пощенски марки и камъни, наивното имущество на детството. Но всички тия неща, които до вчера още имаха голямо значение и рядка прелест за него, сега изведнъж му се сториха обезценени, глупави и окаяни. Та как би могъл да предложи подобни работи на тоя нов приятел, комуто не дръзваше да отговори с интимното „ти“; имаше ли някакъв път, някаква възможност да му изрази чувствата си? Той усещаше все по-силно и по-силно мъката, че е малък, нещо половинчато, недозряло, дете на дванайсет години, и никога досега не беше проклинал така яростно детската си възраст, никога не беше копнял така сърдечно — да се събуди друг, такъв, какъвто се виждаше в мечтите си: голям и силен, мъж, възрастен като другите.

В тия неспокойни мисли бързо се вплетоха първите пъстри блянове от тоя нов мир на възмъжаването. Най-сетне Едгар заспа с усмивка на устните, но все пак мисълта за утрешната среща подкопаваше съня му. Сепна се още в седем часа, от страх да не закъснее. Облече се бързо, поздрави в стаята й учудената си майка, която инак с мъка го изкарваше из леглото, и се спусна надолу по стълбите, преди тя да успее да го запита нещо. До девет часа той нетърпеливо ходеше нагоре-надолу, забравил, че трябва да закуси, загрижен само за едно — да не накара приятеля си да го чака дълго време за разходката.

Най-сетне, в девет и половина, баронът слезе бавно с безгрижен вид. Разбира се, той отдавна бе забравил уговорената среща, но сега, когато момчето поривисто се спусна насреща му, той не можеше да не се усмихне на тая голяма страст и се показа готов да удържи своето обещание. Той пак взе под ръка момчето с лъчезарното лице и се поразходи малко с него, като отклони кротко, но настойчиво молбата му да започнат веднага общата си разходка. Изглеждаше, че той чака нещо, така поне свидетелствуваше погледът му, отправян нервно към вратите. Изведнъж той изопна снагата си. Майката на Едгар влезе, отвърна на поздрава му и се отправи дружелюбно към двамата. Тя се усмихна одобрително, когато й съобщиха за планираната разходка, премълчана от Едгар като нещо твърде скъпо, и скоро прие поканата на барона да тръгне с тях.

Едгар веднага се навъси и прехапа устни. Как се случи тя да дойде тъкмо сега? Тази разходка принадлежеше само на него и ако той беше представил своя приятел на майка си, то това беше само любезност от негова страна, но още не означаваше, че ще го дели с нея. В него трепна нещо като ревност, когато забеляза приветливостта на барона към майка му.

После тримата отидоха на разходка и опасното чувство за важността и внезапната му значимост бяха подхранвани у детето от очебийния интерес, който двамата му посвещаваха. Едгар беше почти изключително предмет на разговора, при което майката, с малко неискрена загриженост, говореше за неговата бледнина и нервност, а баронът усмихнато отричаше това и се възхищаваше от миловидността на своя „приятел“, както той го наричаше. Това беше най-хубавият час в живота на Едгар. Той имаше права, които никога досега през цялото му детство не му бяха признавани. Той можеше да взима участие в разговора, без някой веднага да го смъмри да мълчи, можеше дори да изказва всевъзможни неуместни желания, за които досега винаги беше нахокван. И нямаше нищо чудно в това, че в него започна буйно да се разраства измамливото чувство, че е възрастен. В светлите му мечти детството лежеше вече зад него като захвърлена, отесняла дреха.

На обед баронът прие поканата на все по-любезната Едгарова майка да дойде на тяхната маса. Досегашното vis-á-vis се превърна в седене един до друг, познанството — в приятелство. Триото беше в ход и трите гласа — на жената, на мъжа и на детето — се сляха в чисто съзвучие.

Нападение

На нетърпеливия ловец се струваше, че е време вече да се приближи до дивеча си. Фамилиарното тригласие в тая работа не му харесваше. Наистина беше много мило, когато тримата весело си приказваха, но не да си приказва беше неговото намерение. И той знаеше, че когато официалността играе на криеница с похотливостта, винаги забавя еротичното между мъжа и жената, угасява жарта на словата и пламъка на пристъпа. Разговаряйки, тя не биваше никога да забравя неговото действително намерение, което тя — в това той беше сигурен — бе схванала вече.

Имаше голяма вероятност, че неговите старания пред тази жена няма да бъдат напразни. Тя беше в ония решителни години, когато жената започва да съжалява, че е останала вярна на съпруг, когото в действителност никога не е обичала, и когато пурпурният залез на нейната хубост още й позволява да направи бързо последния избор между майчиното и женското чувство. Животът, който отдавна вече й се е струвал утвърден, се превръща в тая минута още веднъж във въпрос, магнитната стрелка на волята потреперва за сетен път между надеждата за еротични изживявания и окончателното примирение. Жената трябва да вземе тогава опасното решение дали да заживее своята собствена съдба или тази на децата си, дали да бъде жена или майка. И на барона, проницателен в тия неща, се стори, че забелязва в нея тъкмо това опасно колебание между жизнената страст и саможертвата. Тя винаги забравяше в разговора да спомене съпруга си, който, изглежда, задоволяваше само нейните външни потребности, но не и снобизма й, подхранван от достолепния й начин на живот, а за детето, вътре в себе си, тя знаеше собствено твърде малко. Някаква сянка от скука, нещо като меланхолия в тъмни очи, прибулваше живота й и прикриваше чувствеността й.

Баронът реши да действува бързо, но същевременно да избягва всеки признак на бързане. Напротив, искаше, както въдичарят подръпва примамливо въдицата, да покаже от своя страна външно равнодушие към това ново приятелство, искаше да накара да го търсят, докато в действителност той търсеше. Реши да показва известно високомерие, да подчертава рязко различието в социалното им положение; блазнеше го мисълта да може да спечели това пищно, възпълно, хубаво тяло само посредством изтъкване на своето високомерие, посредством външността си, посредством звучното си аристократично име и студените си маниери.

Пламенната игра започна вече да го възбужда и затова той си наложи предпазливост. Прекара следобеда в стаята си с приятното съзнание, че е търсен, а отсъствува. Това отсъствие обаче не бе забелязано толкова от оная, към която всъщност беше насочено, а се превърна в мъчение за бедното момче. Целия следобед Едгар се чувствуваше безкрайно безпомощен и изоставен, със свойствената на момчетата упорита вярност той неотстъпно чакаше своя приятел и часовете му се сториха безкрайни. Струваше му се, че ще накърни приятелството, ако си отиде или ако направи нещо сам. Обикаляше напусто коридорите и колкото по-късно ставаше, толкова повече неговото сърце се пълнеше със злочестина. Неспокойната му фантазия рисуваше вече някакво нещастие или несъзнателно нанесено оскърбление и той едва не заплака от нетърпение и страх.

И когато вечерта баронът се яви на масата, бе посрещнат с грейнало лице. Едгар скочи, без да обърне внимание на предупредителния вик на майка си и учудването на другите хора, хвърли се буйно върху му и увисна със слабите си ръце на гърдите му.

— Къде бяхте? Къде сте били? — извика бързо той. — Търсихме ви навсякъде.

Майката се изчерви при това неприятно намесване и на нейната личност и каза доста строго:

— Sois sage, Edgar! Assieds-toi!^[3] (Тя винаги говореше на френски с него, макар че не владееше много добре този език и при по-сложни обяснения лесно губеше почва под краката си.)

Едгар се подчини, но не престана да разпитва барона.

— Не забравяй обаче, че господин баронът може да върши каквото си иска. Може би нашето общество го отегчава.

Този път тя самата вмъкна и себе си в разговора и баронът почувствува с радост, че този укор чакаше някакъв комплимент.

Ловецът в него се събуди. Той беше опиянен, възбуден, че така скоро беше намерил тук истинската диря, че чувствува дивеча съвсем близко пред куршума си. Очите му заблестяха, кръвта кипна леко в жилите му и думите започнаха просто да извират от устните му, неочаквано за него самия. Като всеки човек със силни еротични заложби, той ставаше двойно по-добър, двойно по-смел, когато знаеше, че се харесва на жени, така както някои актьори се разпалват едва тогава, когато почувствуват, че са увлекли зрителите, дишащата маса пред себе си. Минаваше за добър разказвач, надарен с пластични образи, но днес — докато говореше, изпи няколко чаши шампанско, поръчано от него в чест на новото приятелство — надмина себе си. Разказваше за лова в Индия, на който присъствувал като гост на един приятел от висшата английска аристокрация, подбирайки умело темата, която беше съвсем незаангажирваща, но, от друга страна, чувствуваше как екзотичните и непостижими неща възбуждаха тая жена. Но той очарова преди всичко Едгар, чиито очи горяха от възторг. Момчето забрави да яде, да пие и не снемаше погледа си от устните на разказвача. То никога не беше се надявало, че действително ще срещне човек, преживял тия страхотни неща, за които то бе чело в книгите си: лов на тигри, смугли хора, индуси и джагернати, страшното колело, което погребваше хиляди люде под спиците си. Никога досега не бе вярвало, че такива хора наистина съществуват, както не бе вярвало в приказните страни, и тази секунда разкри пред него за пръв път някакво велико чувство. То не сваляше погледа си от своя приятел и гледаше втренчено със затаен дъх тия ръце пред себе си, които са убили тигър. Когато се осмеляваше да запита нещо, гласът му прозвучаваше трескаво-възбуден. Бързата му фантазия неотстъпно рисуваше вълшебни картини към разказите, то виждаше приятеля си седнал върху слон с пурпурен чапрак, отляво и отдясно смугли мъже със скъпи тюрбани и после изведнъж тигъра, който изскача озъбен из джунглата и забива ноктите на лапите си в хобота на слона. Сега баронът разказваше нещо още по-интересно — как хитро се ловели слонове, като със стари, опитомени животни се примамвали младите, диви и буйни слончета в оградите; от очите на детето изскачаха искри. И в този миг внезапно — стори му се, като че ли пред него блесна нож — майка му погледна часовника и каза:

— Neuf heures! Au lit!^[4]

Едгар побледня от ужас. За всички деца изпращането да спят е страшна дума, защото е явно унизяване пред възрастните, признание, белег на детинство, на това, че са малки, на детската потребност от сън. И колко страшен беше позорът в този най-интересен момент, когато трябваше да изпусне такива нечувани неща!

— Мамо, остави ме да чуя и това само, за слоновете, само това!

Той беше готов да почне да се моли, но бързо съзна новото си достойнство на възрастен. Направи само един-единствен опит. Но майка му беше днес забележително строга.

— Не, късно е вече. Качи се горе! Sois sage, Едгар. Аз ще ти разкажа после подробно всички истории на господин барона.

Едгар се поколеба. Друг път майка му винаги го отвеждаше в леглото. Но той не искаше да проси пред приятеля си. Детинската му гордост искаше да придаде известна доброволност на това жалко отстъпление.

— Наистина, мамо, ще ми разкажеш всичко, всичко! За слоновете и за всичко друго!

— Да, дете мое.

— И то веднага! Още днес!

— Да, да, но сега иди да спиш. Тръгвай!

Едгар се учуди сам на себе си, че може да подаде ръка на барона и на майка си, без да поруменее, макар че ридания задавяха гърлото му. Баронът го дръпна приятелски за косата и това предизвика усмивка върху изопнатото му лице. Но след това той веднага избърза към вратата, инак те щяха да видят едрите сълзи, които се стичаха по бузите му.

Слоновете

Майката остана още малко с барона долу на масата, но те не говореха вече за слонове и за лов. След като момчето ги напусна, в разговора им се вмъкна някакво леко напрежение, някакво бързокрило смущение. Накрая те минаха оттатък в хола и седнаха в един ъгъл. Баронът беше по-ослепителен от всякога, тя самата леко разпалена от няколкото чаши шампанско и поради това разговорът скоро взе опасен характер. Всъщност баронът не можеше да се нарече хубав, но беше млад, изглеждаше твърде мъжествен със своето матово, енергично момчешко лице с късо остригана коса и я очароваше с бодрите си, почти невъздържани движения. Тя го гледаше сега с удоволствие отблизо и не се страхуваше вече от погледа му. Но лека-полека в думите му се промъкна дързост, която я обърка малко, която тя усети като посягане към тялото й, опипване и пак оставяне, някакво непонятно жадуване, което заля с кръв страните й. Но след това той отново започна да се смее леко, непринудено, момчешки и това придаде на всичките му дребни желания леката привидност на детинска шега. Понякога й се струваше, че би трябвало рязко да отблъсне някоя дума, но кокетна по природа, тези малки похотливи загатвания само я възбуждаха да чака нещо повече. И увлечена в смелата игра, тя даже се опита накрая да му подражава. Подхвърляше малки, бегли обещания на погледите му, отдаваше се вече в думи и движения, нямаше нищо против сядането му по-близо до нея, близостта на гласа му, чийто дъх усещаше понякога топъл и тръпнещ по раменете си. Като всички играчи, те забравиха времето и толкова се потопиха в палещия разговор, че изплашено трепнаха, когато в полунощ холът започна да тъмнее.

Тя веднага скочи, подчинила се на първата уплаха, и изведнъж почувствува колко далеч се бе осмелила да отиде. Иначе тя не се боеше от играта с огъня, но възбуденият инстинкт й подсказваше сега, че тази игра твърде скоро щеше да стане сериозна. Тя откри изтръпнала, че не се чувствува вече напълно сигурна, че нещо вътре в нея започна да се плъзга боязливо, повлечено от ужасен вихър. В главата й също така бушуваше някакъв вихър от страх, от вино и пламенни слова, обзе я някакъв глупав, безсмислен страх, онзи страх, който бе изпитвала няколко пъти вече в такива опасни секунди на своя живот, но никога досега така шеметно и неотразимо.

— Лека нощ, лека нощ. До утре сутринта — каза бързо тя и искаше да побегне.

Да побегне не толкова от него, колкото от опасността на тази минута и от тая нова, странна несигурност в самата нея. Но баронът задържа с кротко насилие подадената му за сбогуване ръка и я целуна с треперещи устни не само — от почтителност — един-единствен път, а четири или пет пъти, от нежните върхове на пръстите нагоре чак до лакътя, при което тя усещаше върху опакото на ръката си гъдела на неговите остри мустаци като леки студени тръпки. Някакво топло и смутно чувство пропълзя оттам в кръвта, цялото й тяло бе обзето от някакъв палещ страх, който започна да бие застрашително в слепите й очи, главата й пламтеше, страхът, безсмисленият страх се разля сега по цялото й тяло и тя бързо отдръпна ръката си.

— Останете още малко — прошепна баронът.

Но тя беше се спуснала вече с някаква непохватна бързина, която явно издаваше страха и смущението й. В нея имаше вече оная възбуда, която другият желаеше, тя чувствуваше как всичко в нея беше объркано. Подгони я жестокият парлив страх, че мъжът зад нея може да я последва и да я улови, но същевременно, още докато бягаше, тя съжаляваше, че той не го стори. В този час трябваше да стане това, за което тя от години несъзнателно копнееше — авантюрата, близкият лъх на която страстно обичаше, но от която винаги досега бягаше в последния миг, великата и опасна авантюра, не само мимолетният, възбудителен флирт. Но баронът беше твърде горд, за да гони една благоприятна секунда. Той беше твърде сигурен в своята победа, за да похити тая жена в една слаба, зашеметена от виното минута; напротив, само борбата и отдаването в пълно съзнание възбуждаше този изтънчен играч. Тя не можеше да му избяга. Той виждаше, че горещата отрова вече се разлива в жилите й.

Горе на стълбите тя се спря и притисна с ръка задъханото си сърце. Трябваше да почине една секунда. Нервите й не издържаха. От гърдите й се изтръгна въздишка — наполовина успокоение, че е избягнала една опасност, наполовина съжаление; но всичко това беше объркано и се носеше в кръвта й само като някакво леко замайване. С полузатворени очи, сякаш беше пияна, тя напипа вратата си и дълбоко въздъхна, когато най-сетне улови студената дръжка. Едва сега се почувствува в безопасност!

Тя бутна тихо вратата навътре в стаята, но още следната секунда се дръпна уплашена назад. Нещо беше мръднало в тъмното дъно на стаята. Разстроените й нерви изведнъж се изопнаха, искаше да извика за помощ, но отвътре се разнесе тих, съвсем сънлив глас:

— Ти ли си, мамо?

— За бога, какво правиш тук? — Тя се спусна към дивана, върху който лежеше свит на кълбо Едгар, току-що разбуден.

Първата й мисъл беше, че детето е болно или се нуждае от помощ.

Но Едгар каза, още съвсем сънлив и с лек укор:

— Чаках те толкова дълго и най-сетне съм заспал.

— Но защо?

— Заради слоновете.

— Какви слонове?

Чак сега разбра. Та нали беше обещала на детето да му разкаже още днес всичко за лова и приключенията. И ето момчето се е промъкнало в стаята й, това наивно, още детински разсъждаващо момче, чакало я е със сигурна вяра да се върне и най-сетне е заспало. Тая чудатост я възмути. Или всъщност тя усещаше гняв срещу себе си, усещаше някакво леко нашепване за вина и срам, което тя искаше да заглуши.

— Върви веднага в леглото си, невъзпитан хлапак! — кресна му тя.

Едгар я погледна слисано. Защо толкова му се гневи, нищо не й е сторил. Но това слисване раздразни още повече възбудената вече жена.

— Върви веднага в стаята си! — извика разярена тя, защото съзна, че е несправедлива.

Едгар излезе, без да каже дума. Всъщност той беше страшно изморен и само усещаше, объркан от потискащата мъгла на съня, че майка му не беше удържала някакво обещание и че по някакъв начин беше лоша спрямо него. Но не се възбунтува. Умората беше притъпила всичко в него: а освен това много се ядосваше, че беше заспал тук, вместо да чака буден.

„Също като някакво малко дете“ — каза си той възмутен, преди сънят да го обори отново.

Защото от вчера мразеше собственото си детство.

Престрелка

Баронът спа зле. Винаги е опасно да се ляга след прекъсната авантюра: неспокойната нощ, изпълнена със страшни и тежки сънища, скоро го накара да се разкае, че не е уловил тая минута изведнъж твърдо. Когато на сутринта слезе долу, още замаян от сън и недоволство, момчето изскочи насреща му от едно скривалище, прегърна го въодушевено и започна да го измъчва с хиляди въпроси. То беше щастливо, че пак може да има, поне за една минута, големия си приятел само за себе си и няма да бъде принудено да го дели с майка си. То го помоли буйно да разказва занапред само на него, не и на майка му, понеже въпреки обещанието си тя не му разправила нищо от всички ония чудновати неща. Обсипа със стотици отегчителни детинщини своя неприятно стреснат приятел, който не беше в състояние да скрие неразположението си. Освен това то примесваше в тия въпроси бурни засвидетелствувания на своята обич, щастливо, че пак може да бъде насаме със своя тъй дълго търсен и от зори очакван приятел.

Баронът отговаряше намусено. Това вечно дебнене на детето, нелепостта на въпросите му, както изобщо цялата тази нежелана страст започнаха да го отегчават. Беше се уморил вече да обикаля по цял ден наоколо с това дванайсетгодишно момче и да бръщолеви с него безсмислици. Сега не искаше нищо друго, освен да кове желязото, докато е горещо, и да пипне майката сама, което обаче поради нежелателното присъствие на детето ставаше проблематично. Завладя го първото неудоволствие от тази непредпазливо събудена нежност, тъй като в момента не виждаше никаква възможност да се отърве от прекалено привързания си приятел.

Все пак трябваше да опита. До десет часа, часа, който беше уговорил с майката за разходка, той нехайно остави момчето да го залисва с припрения си брътвеж, вместваше понякога една-две думи в разговора, за да не го оскърби, но в същото време прелистваше вестника. Най-сетне, когато голямата стрелка застана почти отвесно, той помоли Едгар, сякаш внезапно спомнил си, да прекоси за един миг вместо него до другия хотел и да запита дали граф Грундхайм, братовчед му, вече е пристигнал.

Нищо неподозиращото дете, блажено, че най-сетне може да услужи с нещо на приятеля си и гордо в достойнството си на пратеник, скочи веднага и се спусна така лудо по пътя, че хората учудено се загледаха подире му. А то искаше да покаже колко е пъргаво, когато му се поверява някаква поръчка. Там му казаха, че графът още не е пристигнал, дори не е известил пристигането си до този час. То отново се спусна стремглаво назад, за да съобщи това. Баронът обаче не беше вече в хола. Тогава похлопа на вратата на стаята му — напразно! Обезпокоено, то обиколи всички помещения, салона за музика и кафенето, после възбудено изтича за майка си, за да поиска от нея сведения: но и нея я нямаше. Портиерът, към когото най-сетне отчаяно се обърна, му каза, за голямо негово смайване, че двамата излезли преди няколко минути заедно!

Едгар зачака търпеливо. Неговото безгрижие не подозираше нищо лошо. Те не могат да се бавят много, беше сигурен в това, защото баронът трябваше да знае дали е дошъл графът. Времето обаче простираше широко часовете си и той бе обзет от леко безпокойство. Изобщо от деня, в който този непознат, прелъстителен човек се беше вмъкнал в неговия малък, безгрижен живот, детето беше през целия ден напрегнато, терзано и смутено. В един тъй нежен организъм, какъвто е детският, всяка страст отпечатва следите си като в мек восък. Нервното треперене на клепките отново се появи, сега дори детето изглеждаше по-бледно. Едгар продължаваше да чака и да чака, отначало търпеливо, после силно възбуден и накрая готов всеки миг да заплаче. Но все още не проявяваше никакво подозрение. Сляпото му доверие в този чуден приятел предполагаше някакво недоразумение, започна да го мъчи таен страх, че може би не е разбрал правилно поръчката.

Но колко странно беше, че сега, когато най-сетне се върнаха, те продължаваха весело да бъбрят и съвсем не се показаха удивени. Изглеждаше, като че ли съвсем не са почувствували отсъствието му.

— Ние излязохме, като се надявахме, че ще те срещнем по пътя, Еди — рече баронът, без да се осведоми за поръчката.

А когато детето, съвсем изплашено, че може би са го търсили напразно, започна да се кълне, че е тичало само по главния път, и поиска да узнае коя посока са избрали те, майка му кратко пресече разговора:

— Добре, добре! Децата не бива да приказват много.

Едгар почервеня от яд. Тя вече за втори път така мизерно го унижаваше пред приятеля му. Защо правеше тя това, защо винаги се опитваше да го представи като дете, каквото той — беше убеден в това — отдавна вече не беше? Навярно тя му завиждаше за този приятел и кроеше планове да го привлече към себе си. Да, и сигурно тя е повела барона нарочно по друг път. Но той няма да позволи такова незачитане, ще види тя! Беше готов вече да се опълчи срещу нея. И Едгар реши да не говори днес на масата нищо с нея, а само с приятеля си.

Но това му излезе скъпо. Стана нещо, което най-малко беше очаквал: опълчването му остана незабелязано. Нещо повече, те като че ли дори не виждаха и него самия, него, който до вчера беше средоточие на техния разговор. Те говореха над него, шегуваха се и се смееха, като че ли той беше паднал под масата. Кръвта бликна в бузите му, в гърлото му заседна буца, която го задушаваше. Той съзна с ужас своето страшно безсилие. Трябваше, значи, да седи спокойно тук и да гледа как неговата майка му отнема приятеля, единствения човек, когото той обичаше, и не можеше да се брани другояче освен с мълчание? Струваше му се, че трябва да се изправи и внезапно да удари с двата си пестника по масата. Само за да го забележат. Но се сдържа, остави само вилицата и ножа си и не взе нито залък повече. Но те дълго време не забелязаха и това упорито постене, чак при последното ястие майката видя това и го запита да не би да не се чувствува добре.

„Отвратително — помисли си той, — винаги мисли само дали не съм болен, всичко друго й е безразлично.“

Отвърна късо, че няма апетит, и тя се задоволи с това. Нищо, нищо не можеше да ги принуди да му обърнат внимание. Баронът, изглежда, го беше забравил, не отправи поне един-единствен път някоя дума към него. В очите му бликваха вече все по-горещи и по-горещи сълзи и той трябваше да приложи обикновената детска хитрост — да вдигне бързо салфетката си, преди някой да е съгледал сълзите, които се стичаха по бузите му и мокреха солено устните му. Въздъхна облекчено, когато яденето свърши.

По време на обяда майка му беше предложила да отидат заедно с кола до Мария-Шуц. Едгар беше чул това със стиснати между зъбите устни. Дори една минута, значи, не искаше тя да го остави насаме с приятеля му. Но омразата му кипна още по-буйно, когато на ставане тя му каза:

— Едгар, ти съвсем ще забравиш училището. Би трябвало да останеш един път у дома и да преговориш уроците си.

Той наново сви малкия си детски пестник. Тя винаги се стремеше да го унизи пред приятеля му, винаги напомняше открито, че е още дете, че трябва да ходи на училище и само от снизхождение го допускат между възрастните. Този път обаче намерението й прозираше твърде ясно. Той не отговори, а просто обърна гръб.

— Аха, пак се оскърби — каза усмихнато тя и после се обърна към барона: — Нима е толкова лошо, ако поработи един час?

И тогава — в сърцето на детето нещо изстина и се смрази — баронът, той, който се наричаше негов приятел, той, който му се подиграваше, че е домосед, рече:

— Хм, един или два часа наистина не биха му навредили.

Предварително ли бяха се наговорили така? Действително ли двамата се бяха съюзили против него? В погледа на детето пламна гняв.

— Татко ми забрани да уча тук, татко иска аз да закрепна тук — тръсна то с цялата гордост от болестта си, вкопчвайки се отчаяно в думите, в авторитета на баща си. То изрече това като заплаха. И което беше най-забележително: изглежда, че думите му действително събудиха у двамата неудоволствие. Майката погледна встрани и започна нервно да барабани с пръсти по масата. Между тях се разстла мъчително мълчание.

— Както искаш, Еди — каза накрай баронът с принудена усмивка. — Аз няма да държа изпити, отдавна съм скъсан по всичко.

Едгар обаче не се усмихна на тая шега, а само го погледна с изпитателен, страстно проницателен поглед, като че искаше да стигне до глъбините на душата му. Какво ставаше? Нещо се беше променило между тях, а детето не знаеше защо. Очите му започнаха да се движат неспокойно. В сърцето му удряше бързо някакъв малък чук: първото подозрение.

Огнена тайна

„Какво ги промени така? — размисляше детето, седнало в колата срещу двамата. — Защо не са вече към мене такива, каквито бяха по-рано? Защо мама винаги отбягва погледа ми, когато я погледна? Защо той винаги се стреми пред мене да пуска шеги и да се прави на смешник? И двамата не приказват вече с мене така, както вчера и завчера, струва ми се, че лицата им са станали други. Устните на мама са днес много червени, сигурно ги е боядисала. Досега не бях виждал това у нея. А той непрекъснато бърчи чело като обиден. Та аз не съм им сторил нищо, не съм казал нито дума, която би могла да ги разсърди! Не, аз не съм причина за това, защото те самите се държат другояче един към друг, не както преди. Имат вид, като че ли са направили някоя пакост, която не смеят да си признаят. Не бъбрят вече весело като вчера, не се и смеят, смутени са, крият нещо. Между тях има някаква тайна, която аз трябва да издиря на всяка цена. Аз я знам отдавна, сигурно е същата, заради която винаги ми заключват вратата, за която се говори в книгите и в оперите, когато мъжете и жените пеят един срещу друг с разперени ръце, прегръщат се и после пак се отблъскват. Сигурно е нещо като онова с моята учителка по френски, която се държеше тъй лошо с татко и после я изпъдиха. Всички тези неща имат връзка помежду си, чувствувам това, но не зная още каква. О, ако можех да я узная, ако най-сетне можех да узная тая тайна, ако можех да пипна тоя ключ, който отваря всички врати, и да престана да бъда вече дете, от което крият и премълчават всичко, да стана мъж, който не позволява повече да го залъгват и мамят! Сега или никога! Аз ще изтръгна от тях тая страшна тайна.“

Върху челото му се издълба бръчка, слабичкото дванайсетгодишно момче изглеждаше почти старо сега, когато размишляваше сериозно вглъбен в себе си, без да хвърли поне един-единствен поглед към местността, разгърнала се в ярки багри наоколо — планините с чистата зеленина на иглолистните гори, долините в още нежния блясък на закъснялата пролет. Той поглеждаше непрекъснато само двамата отпреде си върху задните места на колата, като че ли би могъл с тия палещи погледи да изтръгне като с кука тайната из блещукащите дълбини на очите им. Нищо не изостря интелигентността така, както страстното подозрение, нищо не разгръща възможностите на един незрял интелект така, както дирята, която води в тъмнината. Понякога само една-единствена тънка врата отделя децата от онзи мир, който ние наричаме действителен, и един случаен полъх на вятъра я отваря пред тях.

Едгар се почувствува изведнъж тъй осезателно близко до незнайното, до великата тайна, както никога по-рано; той я усещаше непосредствено пред себе си, наистина още заключена и неразгадана, но близка, съвсем близка. Това го възбуди и му вдъхна внезапна, тържествена сериозност. Защото той несъзнателно предусещаше, че стои на края на детството си.

Двамата отсреща чувствуваха някаква глуха съпротива пред себе си, без да подозират, че тя изхожда от момчето. Те се чувствуваха неловко и притеснени, принудени да бъдат трима в колата. Двете очи насреща им, с тъмно припламващата в тях жар, ги възпираха. Те едва се осмеляваха да говорят, да поглеждат. Сега не смогваха вече да се върнат към предишния лек, салонен разговор, защото бяха вече твърде заплетени в тона на пламенните интимности, на онези опасни слова, и които ласкаещата порочност трепери от тайни докосвания. Разговорът им постоянно се натъкваше на празнини и спънки. Спираше, опитваше се отново да тръгне, но пак се препъваше в упоритото мълчание на детето.

Особено за майката неговото злобно мълчание беше цяло бреме. Тя предпазливо го погледна отстрани и се изплаши, когато неочаквано в начина, по който детето беше прехапало устните си, за първи път съзря прилика с мъжа си, когато се раздразнеше или ядосаше. Беше й неприятна мисълта, че й напомня за нейния мъж тъкмо сега, когато играеше на криеница с една авантюра. Детето й изглеждаше като призрак, като пазач на съвестта, двойно непоносим тук, в тая тясна кола, на десет педи отсреща, с неговите подвижни тъмни очи и дебненето зад бледото му чело. В същия миг Едгар внезапно погледна нагоре, за секунда. Веднага и двамата сведоха очи: усетиха, че се дебнат, за пръв път в живота си. Досега бяха се доверявали сляпо един на друг, но сега нещо беше се изправило между майката и детето, нещо беше се изменило внезапно между нея и него. За пръв път в живота си започнаха да се наблюдават, да разделят една от друга съдбите си, изпълнени вече и двамата със скрита взаимна омраза, която беше още твърде нова, за да се осмелят да я признаят сами пред себе си.

Тримата въздъхнаха облекчено, когато конете спряха отново пред хотела. Това бе един провален излет, всички го чувствуваха, но никой не дръзна да го каже. Едгар скочи пръв от колата. Майка му се извини с главоболие и бързо се качи горе. Тя беше уморена и искаше да остане сама. Едгар и баронът останаха назад. Баронът плати на кочияша, погледна часовника си и тръгна към хола, без да обръща внимание на момчето. Мина край него със своя елегантен, строен гръб, с тази ритмична, леко люлееща се походка, която тъй много очароваше детето и на която то още вчера се опита да подражава. Отмина го, просто го отмина. Навярно беше забравил момчето и го остави да стои до кочияша, до конете, като че ли нямаше нищо общо с него.

Нещо в Едгар се скъса на две, когато го видя да отминава така, него, когото въпреки всичко той все още боготвореше. Отчаяние бликна в сърцето му, когато той го отмина, без да го докосне с връхната си дреха, без да му каже нито дума, нему, който не се чувствуваше виновен в нищо. Трудно задържаното търпение се скъса, изкуствено подигнатото бреме на достойнството падна от твърде тесните му рамена и той отново стана дете, малък и смирен като вчера и като преди. Мимо волята му нещо го теглеше напред. Той тръгна с бързи и треперещи крачки подир барона, препречи пътя му тъкмо когато той искаше да се качи по стълбите и каза сподавено, с трудно възпирани сълзи:

— Какво ви сторих, та не ми обръщате вече никакво внимание? Защо сега сте все такъв с мене? А и мама? Защо гледате винаги да ме отпратите? Досаден ли съм ви, или ви сторих нещо?

Баронът се стресна. В тоя глас имаше нещо, което го смути и разнежи. Обзе го състрадание към невинното момче.

— Еди, ставаш глупав! Бях само в лошо настроение днес. А ти си мило момче, което аз наистина обичам.

При това той го дръпна силно два-три пъти за косата, но с полуотвърнато лице, за да не бъде принуден да гледа тия големи, влажни, умоляващи детски очи. Комедията, която играеше, започна да става мъчителна. Всъщност той се срамуваше вече, че си беше поиграл тъй безочливо с обичта на това дете, и този тънък глас, разтърсван от дълбоки ридания, му причиняваше болка.

— Качи се сега горе, Еди, довечера пак ще бъдем добри един към друг, ще видиш — каза той примирително.

— Но вие няма да позволите мама веднага да ме отпрати горе, нали?

— Не, не, Еди, няма да позволя — усмихна се баронът. — Качи се сега горе, аз трябва да се облека за вечерята.

Едгар си отиде ощастливен за миг. Но скоро чукът в сърцето му започна отново да се движи. От вчера той беше остарял с години; един чужд гост, подозрението, беше заседнало сега здраво в детските му гърди.

Той чакаше. Касаеше се за едно решително изпитание. Седяха заедно на масата. Стана девет часът, но майка му не го изпрати да си легне. Той започна дори да се безпокои. Защо го оставяше тъкмо днес тъй дълго тук, тя, която инак беше толкова точна? Да не би пък баронът да й е издал неговото желание и разговора им? Внезапно го обзе палещо разкаяние, че днес беше се затичал подире му със своето напълно доверчиво сърце. В десет часа майка му внезапно се изправи и се сбогува с барона. И странно, той също не изглеждаше никак учуден от това ранно ставане и не се опита както всеки друг път да я задържи. Чукът в гърдите на детето заудря все по-силно.

Изпитанието щеше да бъде тежко. Той също се престори, че не подозираше нищо, и последва майка си към вратата, без да й противоречи. Но там изведнъж вдигна очи. И действително: в същата секунда той улови един усмихнат поглед, който беше отправен над главата му от нея точно към барона, поглед на споразумение, на някаква тайна. Значи, баронът го беше издал. Затова, значи, станаха рано от масата: той трябваше да бъде приспан, сигурно успокоен, за да не се изпречи утре отново на пътя им.

— Подлец! — промълви той.

— Какво каза? — запита майка му.

— Нищо — процеди той през зъби.

И той имаше сега своя тайна. Тя се наричаше омраза, безпределна омраза към двамата.

Мълчание

Безпокойството на Едгар беше вече преминало. Най-сетне и той изпитваше вече чисто, бистро чувство: омраза и открита враждебност. Сега, когато беше сигурен, че има пречки, събирането с тях се превръщаше за него в жестоко, сложно сладострастие. Беше блажен при мисълта, че им пречи, че най-сетне се опълчва срещу тях с цялата огромна мощ на своята враждебност. Показа зъбите си най-напред на барона. Когато същият сутринта слезе долу и минавайки, го поздрави сърдечно със: „Здравей, Еди“, Едгар не стана от фотьойла и без да го погледне, изръмжа сурово: „Добро утро.“

— Слезе ли вече майка ти?

Едгар се загледа във вестника.

— Не знам.

Баронът се стъписа. Какво е пък това сега?

— Какво, зле ли спа, Едгар?

Шегата трябваше да му помогне както винаги досега. Но Едгар пак му подхвърли едно презрително „не“ и отново се задълбочи във вестника.

— Глупаво момче! — промълви баронът на себе си, сви рамене и тръгна нататък.

Враждата беше обявена.

И спрямо майка си Едгар беше хладен и вежлив. Той спокойно отклони несръчния опит да го отпрати на тенискорта. Усмивката, играеща открито върху устните му и леко разкривена от огорчение, показваше, че няма вече да допусне да го мамят.

— Предпочитам да се разходя с вас, мамо — каза той с престорена любезност и я погледна в очите.

Този отговор явно не й хареса. Тя се поколеба малко и изглеждаше, че търси нещо.

— Почакай ме тук — реши най-сетне тя и отиде да закуси.

Едгар зачака. Но подозрението му беше будно. Някакъв неспокоен инстинкт вмъкваше сега между всяка дума на двамата скрита, враждебна цел. Подозрението придаваше (сега) на моменти забележително ясновидство на неговите решения. И наместо, както му беше заръчано, да чака в хола, Едгар предпочете да заеме пост на улицата, отдето можеше да надзирава не само главния изход, а и всички врати. Нещо в него подушваше измама. Но те не биваше вече да му се изплъзнат. На улицата той се сви, както беше чел в книгите си за индианци, зад един пън. И самодоволно се засмя, когато след около половин час действително видя майка си да излиза от страничната врата с букет разкошни рози в ръката, следвана от вероломния барон.

Двамата изглеждаха твърде доволни. Бяха ли си вече отдъхнали, спокойни, че са му избягали, за да останат сами с тайната си? Разговаряйки, те се смееха и се канеха да тръгнат надолу по горския път.

Сега моментът беше настъпил. Едгар излезе спокойно иззад пъна, като че ли случайността го беше довела тук. Тръгна съвсем небрежно към тях, като си остави време, твърде много време, за да може да се наслади напълно на тяхната изненада. Двамата се слисаха и размениха смаяни погледи. Бавно, с престорена естественост, детето дойде по-близко и не откъсна подигравателния си поглед от тях.

— Ах, ето те, Еди, ние пък те търсихме вътре — каза най-после майката.

„Как безочливо лъже!“ — помисли си детето.

Но устните му останаха сключени. Те криеха тайната на омразата му зад зъбите.

Тримата стояха нерешително. Дебнеха се един друг.

— Да вървим тогава! — рече примирено ядосаната жена и разкъса една от хубавите рози.

Около ноздрите й отново се появи онова леко треперене, което обикновено издаваше гнева й. Едгар остана на мястото си, сякаш това не го засягаше, погледна синевата над себе си, почака, докато тръгнаха, и ги последва. Баронът направи още един опит:

— Днес има състезания по тенис, гледал ли си някога?

Едгар само го погледна презрително. Дори не му отговори, а само изду устни, като че ли искаше да свирне. Това беше отговорът му. Омразата му показа зъбите си.

Неговото нежелателно присъствие тегнеше като кошмар върху двамата. Затворници вървят така след пазача си със скрито свити пестници. Всъщност детето не правеше нищо и все пак от минута на минута им ставаше все по-непоносимо със своите дебнещи, влажни от преглътнатите сълзи погледи и със своята възбудена навъсеност, която отблъскваше всеки опит за сближение.

— Върви напред! — викна внезапно яростно майката, неспокойна от неговото непрекъснато подслушване. — Не ми се мотай постоянно пред краката, нервираш ме!

Едгар се подчини, но често се обръщаше, спираше се да ги чака, когато те изоставаха, обгръщаше ги като черния пудел с мефистофелски поглед и ги заплиташе в тази огнена мрежа от омраза, в която те се чувствуваха неспасяемо пленени.

Злобното му мълчание разяде като киселина доброто им настроение, погледът му вгорчи разговора им. Баронът не се осмеляваше вече да проговори нито една подкупваща дума, той предугаждаше с гняв как тави жена отново му се изплъзва, как нейната трудно разпалена страст започна да изстива в страха от това досадно, противно дете. Те постоянно се опитваха да заговорят, но разговорът им непрекъснато секваше. Накрая тримата се помъкнаха мълчаливо по пътя, заслушани само в шепота на дърветата, които се удряха едно в друго, и в собствените си сърдити стъпки. Детето беше удушило разговора им.

Сега и в тримата бушуваше възбудена враждебност. Детето, спрямо което те бяха постъпили така вероломно, чувствуваше сладострастно как тяхната ярост се изправяше беззащитна срещу неговото пренебрегнато съществуване. То хвърляше от време на време с подигравателно свити очи бегъл поглед към озлобеното лице на барона. Виждаше как той процеждаше ругатни през зъбите си и с мъка се сдържаше да не ги избълва срещу него; забелязваше в същото време със сатанинска наслада надигащия се гняв на майка си и как двамата копнееха само за някакъв повод, за да се нахвърлят върху му, да го отстранят или да го обезвредят. Но то не им даде никаква възможност за това, неговата омраза бе пресметната през дълги часове и не проявяваше никаква слабост.

— Да се връщаме! — каза неочаквано майката.

Тя чувствуваше, че не може вече да се въздържа, че трябва да направи нещо, най-малкото — да изкрещи от това изтезание.

— Жалко — рече спокойно Едгар, — толкова е хубаво!

Двамата забелязаха, че детето ги подиграва. Но не смееха да кажат нищо, защото за два дни този тиранин се беше научил великолепно да се владее. Нито едно трепване по лицето му не издаде острата ирония.

Тръгнаха безмълвно назад по дългия път. И когато двамата останаха сами в стаята, в нея все още кипеше възбудата. Тя ядосано хвърли слънчобрана и ръкавиците си. Едгар веднага забеляза, че нервите й са изопнати и се нуждаят от отмора, но той искаше тя да избухне и затова нарочно остана в стаята, за да я дразни. Тя тръгна напред-назад, седна за малко, пръстите й забарабаниха по масата, после пак скочи.

— Какъв си разчорлен, колко мръсен ходиш! Срамота е от хората. Не се ли срамуваш, не си малък вече!

Без да възрази нещо, детето отиде пред огледалото и се вчеса. Това мълчание, това упорито студено мълчание с трепкаща върху устните подигравка я накара да побеснее. Тя едва се сдържаше да не го напердаши.

— Върви в стаята си! — кресна му тя.

Не можеше вече да понася присъствието му. Едгар се усмихна и излезе.

Как трепереха сега и двамата от него, как се страхуваха, баронът и тя, от всеки час на срещите си, от безсърдечно суровата пронизителност на очите му! А колкото по-неловко се чувствуваха те, толкова повече заблестяваше неговият поглед в сито задоволство, толкова по-предизвикателна ставаше радостта му. Едгар започна да измъчва беззащитните си жертви с цялата, почти животинска жестокост на децата. Баронът още съумяваше да потушава гнева си, защото все се надяваше, че ще може да изиграе момчето, и мислеше само за целта си. Но тя, майката, постоянно губеше самообладание. Изпитваше облекчение, когато можеше да го нахока.

— Не си играй с вилицата! — кресна му тя на масата. — Ти си невъзпитан хлапак, просто не заслужаваш да седиш между възрастни!

Едгар само се усмихваше с малко наклонена встрани глава. Той знаеше, че това викане беше израз на отчаяние, и чувствуваше гордост, че тя се издава така. Погледът му беше станал съвсем спокоен, като на лекар. По-рано може би щеше да се озлоби, за да я ядоса, но омразата ни учи много и бързо. Сега той само мълчеше упорито, мълчеше и мълчеше, докато тя започваше да вика под натиска на неговото мълчание.

Майка му не можеше вече да понася това. Когато станаха от трапезата и Едгар се тъкмеше отново да ги последва, да се залепи естествено за тях като репей, тя внезапно избухна. Забрави се и изкрещя безогледно истината. Изтерзана от неговото дебнещо присъствие, тя се надигна като кон, хапан стръвно от мухи.

— Какво се влачиш винаги подире ми като тригодишно дете? Не искам да се въртиш все около мене! Децата нямат работа при възрастните. Запомни това! Позанимавай се най-сетне един час със себе си. Чети нещо или върши каквото искаш. Остави ме на мира! Нервираш ме с твоето постоянно обикаляне, с твоята противна намусеност.

Най-сетне той изтръгна признанието от нея! Едгар се усмихна, а баронът и тя изглеждаха смутени. Тя обърна гръб и искаше да тръгне, разгневена сама на себе си, че беше признала досадата си на детето. Едгар обаче рече хладно:

— Татко не желае да скитам тук сам. Татко ме накара да му обещая, че няма да бъда непредпазлив и ще бъда все с тебе.

Той подчерта думата „татко“, защото беше забелязал по-рано, че тя упражни известно парализиращо въздействие върху двамата. Значи, и баща му трябва да е заплетен по някакъв начин в тази огнена тайна. Баща му сигурно имаше някаква скрита власт над двамата, която той не познаваше, понеже само споменаването му, изглежда, предизвикваше в тях страх и неловкост. И този път те не отвърнаха нищо. Сложиха оръжията си. Майката тръгна напред, баронът с нея. След тях вървеше Едгар, но не смирен като слуга, а суров, строг и неумолим като пазач. Той невидимо подрънкваше веригите, в които ги беше обвързал и които те не можеха да строшат. Омразата беше закалила детската му сила; той, който не знаеше нищо, беше по-силен от тях двамата, защото техните ръце бяха свързани от тайната.

Лъжците

Но времето напредваше. На барона оставаха малко дни и те трябваше да бъдат използувани. Двамата чувствуваха, че е безполезно да се противят срещу упоритостта на раздразненото дете, и затова прибягнаха към последния, към най-позорния изход — бягството, само и само да се откъснат за един или два часа от неговата тирания.

— Занеси тези писма препоръчани на пощата! — каза майката на Едгар.

Двамата стояха в хола, баронът говореше с един кочияш.

Едгар недоверчиво пое двете писма. Той беше забелязал, че преди малко един слуга предаде някакво известие на майка му. Да не би накрая те да кроят взаимно нещо против него?

Той се колебаеше.

— Къде ще ме чакаш?

— Тук.

— Сигурно?

— Да.

— Но да не излезеш! Ще ме чакаш, значи, тук, в хола, докато се върна?

Чувствуващ надмощието си, той говореше вече заповеднически с майка си. От завчера много нещо се беше променило.

После той тръгна с двете писма. На вратата се сблъска с барона. Заговори го за пръв път от два дни насам:

— Ще ида само да подам две писма. Майка ми ще ме чака, докато се върна. Моля, не излизайте по-рано.

Баронът бързо се промъкна край него.

— Да, да, ще те чакаме.

Едгар хукна към пощата. Трябваше да почака. Един господин пред него задаваше куп досадни въпроси. Най-сетне можа да се освободи от поръчката и веднага се спусна с разписките обратно. И дойде тъкмо навреме, за да види как майка му и баронът тръгваха с фиакъра.

Той се вцепени от ярост: насмалко щеше да се наведе, да грабне камък и да го захвърли подире им. Бяха му избягали, значи, но с каква подла, мерзка лъжа! Че майка му лъжеше, той го знаеше от вчера. Но че можеше да бъде тъй безсрамна, да пренебрегне едно открито обещание — това разкъса последното му доверие. Той не проумяваше вече целия живот, откакто видя, че думите, зад които беше предполагал истината, не са нищо друго освен разноцветни мехури, които се надуваха и безследно се пръсваха. Но каква можеше да бъде тази страшна тайна, която тикаше възрастните хора дотам — да лъжат него, детето, да се измъкват като престъпници? В книгите, които беше чел, хората убиваха и измамваха, за да добият пари, власт или царства. Но коя беше причината тук, какво искаха тия двама души, защо се криеха от него, какво се стремяха да прикрият зад стотиците лъжи? Той започна да измъчва мозъка си. Смътно чувствуваше, че тази тайна е ключ на детството, че овладяването й значи да бъдеш възрастен, да бъдеш най-сетне, най-сетне мъж. О, само да я улови! Той обаче не можеше вече да мисли ясно. Яростта, че са му избягали, изгаряше и задимяваше бистрия му взор.

Той се спусна тичешком към гората и в тъмнината, дето никой не можеше да го види, намери спасение в порой горещи сълзи.

— Лъжци, кучета, измамници, подлеци!

Трябваше да изкрещи високо тия думи, инак щеше да се задуши. Яростта, нетърпението, ядът, любопитството, безпомощността и вероломството от последните дни, потискани в детинската борба и в бляновете му на възрастен човек, избухнаха в гърдите му и се превърнаха в сълзи. Този беше последният плач на неговото детство, последният неукротим плач, за сетен път той се отдаде като жена на сладострастието на сълзите. В тоя час на неотразима ярост изплака всичко из себе си: доверие, обич, вяра, почит — цялото си детство.

Момчето, което после се върна в хотела, беше вече съвсем друго. Държеше се студено и действуваше обмислено. Изпърво отиде в стаята си и изми грижливо лицето и очите си, за да не достави на двамата удоволствието да видят следите от сълзите му. После се приготви да си разчисти сметките. И зачака търпеливо, без каквото и да било безпокойство.

Когато колата с двамата бегълци спря вън, холът беше доста оживен. Няколко господа играеха шах, други четяха вестниците си, дамите бъбреха. Сред тях седеше детето, неподвижно, малко бледо, с неспокойни очи. Когато майка му и баронът влязоха през вратата, малко смутени от внезапната среща, и се тъкмяха да изговорят готовото вече уклончиво извинение, Едгар тръгна прав и спокоен насреща им и каза предизвикателно:

— Господин барон, искам да ви кажа нещо.

Баронът се почувствува доста неловко. Виждаше се някак си заловен в престъпление.

— Да, да, после, веднага!

Но Едгар повиши глас и каза ясно и твърдо, за да чуят всички наоколо:

— Но аз искам да говоря с вас сега. Вашето поведение беше подло. Вие ме излъгахте. Вие знаехте, че майка ми ме чака, но въпреки това…

— Едгар! — извика майката, която видя насочените върху си погледи, и се спусна към него.

Но когато детето разбра, че тя иска да заглуши думите му, изведнъж изкрещя пронизително:

— Казвам ви го още веднъж пред всички тия хора. Вие недостойно ме излъгахте и това беше подло, мизерно от ваша страна.

Баронът стоеше бледен, хората наоколо вдигнаха очи, някои се усмихваха.

Майката хвана треперещото от възбуда дете.

— Ела веднага в стаята си или ще те набия тук пред всички! — едва можа да изговори дрезгаво тя.

Но Едгар беше се успокоил вече отново. Съжаляваше много за избухването си. Беше недоволен от себе си, защото всъщност той искаше да предизвика хладно барона, но яростта беше по-силна от волята му. Той се обърна спокойно, без да бърза, към стълбите.

— Извинете неговото невъзпитание, господин барон. Вие знаете вече какво нервно дете е — смотолеви тя, забъркана от малко насмешливите погледи на хората, които ги наблюдаваха.

За нея нямаше на света нищо по-страшно от скандал и сега знаеше, че трябва да запази самообладание. Вместо веднага да побегне, тя отиде най-напред при портиера, запита за писма и други безразлични неща и прошумя нагоре, като че ли нищо не е станало. Зад нея обаче се носеше вече лека вълна от шушукане и потиснат смях.

Като се изкачваше, тя забави стъпките си. Изправена пред сериозни положения, тя бе винаги безпомощна и всъщност се страхуваше от предстоящата разправия. Не можеше да отрече, че е виновна, а освен това се боеше от погледа на детето, от този нов, чужд, тъй странен поглед, който я парализираше и правеше несигурна. От страх реши да опита с кротост. Защото, ако поведеше борба, знаеше, че раздразненото дете сега щеше да излезе победител.

Тя натисна леко дръжката на вратата. Момчето беше седнало, спокойно и хладно. В очите, които вдигна към нея, не личеше никакъв страх, те не издаваха дори любопитство. Изглеждаше твърде уверено в себе си.

— Едгар — поде тя, колкото можеше по-майчински, — какво те беше прихванало? Срамувах се от тебе. Как може човек да бъде толкова невъзпитан, особено дете спрямо възрастен! Ще отидеш после веднага да се извиниш на господин барона.

Едгар гледаше през прозореца. Своето „не“ той изрече сякаш към дърветата.

Неговата твърдост започна да я плаши.

— Едгар, какво става с тебе? Съвсем си се променил! Не мога да те позная вече. По-рано беше винаги такова умно, послушно дете, с което можеше да се говори. И изведнъж започваш да се държиш така, като че ли дяволът е влязъл под кожата ти. Защо си настроен така зле срещу барона? Та нали толкова го обичаше! Той е бил винаги тъй мил към тебе.

— Да, защото искаше да се запознае с тебе.

Стана й неловко.

— Глупости! Какви са тия думи. Как можеш да мислиш подобно нещо?

Но детето изведнъж кипна:

— Той е лъжец, лицемер. Всичко, което върши, е сметка и низост. Искаше да се запознае с тебе, ето защо беше толкова любезен с мене и ми обеща куче. Не зная какво ти е обещал и защо е любезен към тебе, но и от теб той иска нещо, мамо, сигурен съм. Инак не би бил тъй учтив и любезен. Той е лош човек. Лъже. Погледни го само какви неискрени очи има. О, мразя го, тоя мизерен лъжец, тоя подлец…

— Но, Едгар, как можеш да говориш такова нещо?

Тя беше объркана и не знаеше какво да говори. В нея трепна някакво чувство, което даде право на детето.

— Да, той е подлец, не можеш да ме разубедиш. Трябва и ти да осъзнаеш това. Защо се страхува от мене? Защо се крие от мене? Защото знае, че го виждам какъв е, че го познавам, тоя подлец!

— Как можеш да говориш такова нещо, как можеш да говориш такова нещо!

Мозъкът й беше изсушен, само безкръвните устни повтаряха двете изречения. Изведнъж тя започна да чувствува ужасен страх и не можеше да разбере дали от барона или от детето.

Едгар видя, че неговото предупреждение направи впечатление. И го подмами мисълта да я дръпне към себе си, да има съюзник в омразата, във враждата срещу барона. Пристъпи кротко към майка си, прегърна я, гласът му стана ласкав от възбуждение.

— Мамо — рече той, — та ти самата трябва да си забелязала, че той не мисли нещо добро. Той те направи съвсем друга. Ти си променена, не аз. Той те насъска срещу мене, за да бъдеш сама с него. Сигурно иска да те измами. Не зная какво ти е обещал. Зная само, че няма да удържи обещанието си. Трябва да се пазиш от него. Който лъже едного, ще лъже и другиго. Той е лош човек, комуто не бива да се доверяваме.

Този глас, кротък, през сълзи, звънеше сякаш из собственото й сърце. От вчера в нея се беше пробудило някакво безпокойство, което й казваше същото, все по-настойчиво и по-настойчиво. Но тя се срамуваше да даде право на детето си. И както у много други хора, смущението от надвластното чувство намери спасение в суровостта на израза. Тя се изправи:

— Децата не разбират такива неща. Ти не можеш да се месиш в тия работи, а си длъжен да се държиш възпитано. Това е то.

Лицето на Едгар отново замръзна.

— Както искаш — каза твърдо той, — аз те предупредих.

— Не искаш, значи, да се извиниш?

— Не.

Стояха твърди един срещу друг. Тя чувствуваше, че сега въпросът беше за нейния авторитет.

— Тогава ще се храниш тук горе. Сам. И няма да дойдеш на масата ни, докато не се извиниш. Ще те науча да се държиш. Няма да мръднеш от стаята, докато не ти разреша. Разбра ли?

Едгар се усмихна. Тази коварна усмивка изглеждаше вече сраснала с устните му. Вътрешно той се ядосваше на себе си. Колко безразсъдно беше постъпил, като пак изля сърцето си и искаше да я предупреди, нея, лъжкинята.

Майката изхвърча навън, без да го погледне повече. Страхуваше се от тия пронизителни очи. Беше й неловко пред детето, откакто почувствува, че очите му са отворени и че то й говореше тъкмо това, което тя не искаше да знае и да чува. Беше й страхотно да вижда вътрешния си глас, съвестта си, отделена от нея самата, предрешена като дете, като нейното собствено дете, да се движи край нея, да я предупреждава, да я подиграва. Досега това дете бе било в живота й само украшение, играчка, нещо мило и интимно, може би понякога и бреме, но винаги нещо, което се движеше по течението на нейния живот, спазваше същия такт. За пръв път днес това нещо се надигаше и оказваше съпротива срещу нейната воля. Нещо като ненавист се смесваше сега постоянно в спомена й за детето.

Но както и да беше: сега, като слизаше малко уморена по стълбата, в нейните гърди звучеше детският глас: „Трябва да се пазиш от него!“ Това предупреждение не можеше да се потуши. Неочаквано, както вървеше, пред очите й блесна огледало; тя се вгледа въпросително в него, все по-близо и по-близо, докато там устните се отвориха леко усмихнати и се окръглиха като за някаква опасна дума. Гласът отвътре все още звучеше; но тя повдигна рамена, сякаш отърсваше от себе си всички тия невидими опасения, хвърли бистър поглед в огледалото, прибра с ръка полата си и заслиза надолу с решителния жест на играч, който хвърля звънко последната си златна монета върху масата.

Следи в лунната светлина

Келнерът, който донесе яденето на арестувания в стаята Едгар, затвори вратата. Зад него щракна ключалката. Детето скочи побесняло: това сигурно се вършеше по поръчение на майка му — да го заключат като зло куче! Нещо мрачно се надигна в душата му.

„Какво става сега долу, докато аз стоя заключен тук? Какво ли говорят сега двамата? Да не би сега там да се извършва онова тайно нещо, а аз ще го изпусна? О, тази тайна, която усещам винаги и навсякъде, когато съм сред възрастни, заради която те нощем заключват вратата си, която ги кара да говорят по-тихо, когато случайно вляза при тях, тази велика тайна, която от няколко дни е тъй близко пред мене, почти пред ръцете ми, и която аз все още не мога да уловя! Какво не направих вече, само и само да се добера до нея! Веднъж откраднах книги от писалището на татко и ги прочетох; в тях пишеше за всички тия чудновати неща, само че аз не ги разбрах. Трябва да има някакъв печат върху нея, който аз ще трябва да строша, за да я открия, може би в мене, може би в другите. Питах слугинята, молих я да ми разясни тия места в книгите, но тя ми се изсмя. Страшно е да бъдеш дете, да си пълен с любопитство и все пак да не смееш да питаш никого, да бъдеш винаги смешен пред големите, като че си нещо глупаво или безполезно. Но аз ще я открия, чувствувам, че сега скоро ще я узная. Една част държа вече в ръцете си и няма да се спра, докато не овладея цялата тайна!“

Той се вслуша дали не иде някой. Вън между дърветата вееше лек вятър и чупеше на стотици трептящи отломки неподвижното отражение на лунната светлина по клоните.

„Не е добро това, което двамата имат наум, инак не биха търсили такива жалки лъжи, само и само да ме отпратят. Сега сигурно те, проклетите, ми се присмиват, че са се отървали най-сетне от мене, но аз ще се смея последен. Колко глупав излязох, че допуснах да ме заключат, че им дадох една секунда свобода, вместо да се прилепя до тях и да дебна скрито всяко тяхно движение! Знам, че възрастните винаги са непредпазливи и че и те ще се издадат. Те винаги мислят за нас, че сме още много малки и вечер винаги спим; забравят, че можем и да се преструваме на заспали и да подслушваме, че можем да се правим на глупави, а да бъдем твърде умни. Неотколе, когато леля ми доби дете, те отдавна знаеха предварително това, но се показаха пред мене удивени, сякаш бяха изненадани. Но и аз знаех това, защото ги бях чул да говорят преди няколко седмици, една вечер, когато мислеха, че съм заспал. Така ще ги изненадам и този път, тия подлеци! О, ако можех да надзърна през вратата, да ги наблюдавам скрито сега, когато се мислят сигурни. Може би, ако позвъня, момичето ще дойде, ще отключи и ще попита какво искам. Или бих могъл да тропам, да строша някой съд — тогава пак ще отключат. И в същата секунда бих могъл да се измъкна и да отида да ги подслушвам. Но не, няма да го направя. Никой не бива да види как подло постъпват те с мене. Аз съм твърде горд за това. Утре ще им го върна с лихвите.“

Долу се чу женски смях. Едгар изтръпна: това може да е майка му. Тя имаше наистина основание да се смее, да му се надсмива, на него, малкия, безпомощния, зад когото се завърташе ключът, щом станеше досаден, когото хвърляха в ъгъла като вързоп мокри дрехи. Той предпазливо се надвеси през прозореца. Не, не беше тя, а няколко непознати, палави момичета, които дразнеха едно момче.

Изведнъж, в същата минута, той забеляза колко ниско беше неговият прозорец над земята. И в тоя миг, почти неусетно, изникна мисълта: да скочи навън сега, когато те се мислеха сигурни, и да ги подслуша. Обзе го трескава радост от това решение. Струваше му се, че държи вече в ръцете си великата, разискрена тайна на детството.

„Навън, навън!“ — мислеше разтреперан той.

Нямаше никаква опасност. Хора не минаваха. И той скочи. Получи се само един съвсем лек шум от скърцащия чакъл, който никой не чу.

В тия два дни проследяването и дебненето бяха му станали жизнена наслада. И сега, когато се промъкваше със съвсем тихи стъпки край хотела и избягваше старателно силното отражение на светлините, той изпитваше сладострастие, примесено с леки тръпки на страх. Изпърво, залепил предпазливо бузата си до стъклото, той погледна в ресторанта. Обичайното им място беше празно. После занадзърта наред, прозорец след прозорец. В хотела не се осмеляваше да влезе, страхуваше се, че случайно може да се срещне с тях из коридорите. Не ги виждаше никъде. Беше вече почти отчаян, когато внезапно видя две сенки, които се появиха на вратата, той се дръпна назад, сви се в тъмното — край него минаха майка му и нейният неизбежен спътник. Значи, беше дошъл тъкмо навреме. Какво говореха? Той не можа да разбере. Те говореха тихо, а вятърът шумолеше твърде неспокойно в дърветата. После се чу ясен смях, гласът на майка му. Такъв смях той не беше слушал досега от нея — някакъв странно рязък, сякаш скокотлив, възбудено нервен смях, който го отчужди и го изплаши. Тя се смееше. Значи, това, което криеха от него, не можеше да бъде нещо опасно, нещо много голямо и властно. Едгар се разочарова малко.

Но защо излизат те от хотела? Къде отиват сега сами в нощта? Там високо, горе, сигурно ветрове размахваха исполински крила, защото небето, допреди един миг чисто и лунно ясно, изведнъж потъмня. Черви платна, хвърляни от невидими ръце, обвиваха от време на време луната и нощта ставаше тогава така непрогледна, че едва се виждаше пътят; после, когато луната се освобождаваше, той отново заблестяваше ясно. Над цялата местност се разливаше хладно сребро. Тази игра между светлината и сенките беше тайнствена и възбудителна като играта на жена с голота и покривала. Ето, местността отново разголи своята бяла снага: Едгар съгледа напряко по пътя движещите се силуети, по-право — един, защото те вървяха силно притиснати един до друг, като че ли някакъв вътрешен страх ги сливаше в едно. Но къде отиваха двамата сега? Боровете стенеха, гората беше страхотно възбудена, сякаш в нея се виеше юдино хоро.

„Ще ги последвам — помисли си Едгар, — те не могат да чуят стъпките ми в това бучене на вятъра и гората.“

И докато двамата вървяха долу по широкия светъл път, той прибягваше леко горе в гората, от дърво на дърво, от сянка на сянка. Следваше ги упорито и неумолимо, благославяше вятъра, който заглушаваше стъпките му, а го проклинаше, задето постоянно отнасяше надалече думите, които идваха отдолу. Беше сигурен, че ще улови тайната, ако поне един път успее да чуе техния разговор.

Двамата долу вървяха безгрижно. Те се чувствуваха блажени сами в тая дълбока бурна нощ и се загубиха в своето растящо възбуждение. Никаква догадка не ги предупреждаваше, че горе, в тъмнината на гъстите клони, следят всяка тяхна крачка и две очи ги бяха сграбчили с цялата мощ на омразата и любопитството…

Внезапно се спряха. Едгар също застана и се прилепи плътно до едно дърво. Обзе го неудържим страх. Какво ще стане, ако сега тръгнат назад и се върнат преди него в хотела, ако той не може пак да се скрие в стаята си и майка му я намери празна? Тогава всичко щеше да бъде загубено, тогава те щяха да узнаят, че тайно ги е дебнел, и той не би могъл вече никога да се надява, че ще им изтръгне тайната. Но двамата се бавеха, явно спореха нещо. За щастие имаше лунна светлина и той можеше да види всичко ясно. Баронът посочи един тъмен, тесен страничен път, който водеше надолу в долината: лунната светлина там не струеше, както тук на пътя, като широка пълна река, а падаше само на капки и на чудновати лъчи през храстите.

„Защо иска да слезе долу?“ — трепна нещо в Едгар.

Изглеждаше, че майка му каза „не“, но той, другият, я увещаваше. Едгар забеляза по начина на неговите движения колко настойчиво говореше. Страх обзе детето. Какво искаше този човек от майка му? Защо се опитваше той, този подлец, да я завлече в мрака? От книгите, които представляваха за него светът, възкръснаха изведнъж живи спомени за убийства и отвличания, за мрачни престъпления. Той сигурно искаше да я убие и затова го беше отстранил, а нея беше примамил сама тук. Да вика ли за помощ? Убиец! Викът стоеше вече в гърлото му, но устните му бяха засъхнали и не издадоха никакъв звук. Нервите му се обтегнаха от възбуждение, едва можеше да се държи на крака; смразено от страх, детето посегна да се хване за един клон, но той се счупи под ръцете му.

Двамата уплашено се обърнаха и втренчиха очи в тъмнината. Едгар се опря занемял на дървото, с притиснати ръце, свил малкото си тяло в сянката. Пак настъпи гробна тишина. Но те изглеждаха уплашени.

— Да се върнем — чу той гласа на майка си.

Думите прозвучаха страхливо из устата й.

Баронът, вероятно сам обезпокоен, се съгласи. Двамата тръгнаха бавно и плътно притиснати един до друг. Едгар се наслаждаваше на тяхното вътрешно смущение. Наведе се и започна да пълзи из гората, раздирайки до кръв ръцете си; стигна така до завоя на гората и оттам затича стремглаво, задъхан, към хотела и с няколко скока се качи горе. Ключът, с който го бяха заключили, стоеше за щастие отвън; той го отвъртя, втурна се в стаята и веднага легна в кревата си. Трябваше да си отпочине няколко минути, защото сърцето му биеше неудържимо в гърдите, като езика на звънец.

После се реши да стане, облегна се на прозореца и зачака да дойдат. Мина дълго време. Те навярно бяха вървели бавно, много бавно. Той гледаше предпазливо иззад тъмната рамка. Сега те наближиха, по дрехите им падаше лунната светлина. Изглеждаха призрачни в тая зелена светлина и пак го обзе сладостния ужас дали този човек действително е убиец и какво страшно произшествие бе осуетил той със своето присъствие. Виждаше ясно бледите като тебешир лица. Лицето на майка му изразяваше някакво томление, каквото не беше виждал у нея; баронът, напротив, изглеждаше суров и сърдит. Сигурно защото намерението му не беше сполучило.

Сега те бяха вече съвсем близо. Едва пред хотела техните фигури се отделиха една от друга. Дали ще погледнат нагоре? Не, не вдигнаха очи.

„Вие сте ме забравили — помисли детето с дива злоба, с тайно ликуване, — но не и аз вас. Мислите си, че спя или не съществувам, но скоро ще съзнаете заблудата си. Ще дебна всяка ваша стъпка, докато изтръгна тайната на тоя подлец, страшната тайна, която не ме оставя да спя. Ще разбия вашия съюз. Аз не спя.“

Двамата пристъпиха бавно към вратата. И след като влязоха, един подир друг, техните сенки пак се прегърнаха за една секунда и веднага се скриха в осветената врата като една-единствена черна ивица. Площадът пред хотела заблестя отново в лунната светлина като широко снежно поле.

Нападението

Едгар се дръпна от прозореца задъхан. Тресеше го от ужас. Никога в живота си не се бе чувствувал тъй близо до такова тайнствено нещо. Светът на вълненията, на увлекателните приключения, онзи свят на убийства и измами в книгите му бе се намирал винаги, по негово мнение, там, дето бяха приказките, непосредствено зад сънищата, в недействителното и непостижимото. Сега обаче изведнъж му се струваше, че е попаднал тъкмо в средата на този страхотен свят и цялото му същество бе трескаво разтърсено от ненадейната среща. Кой беше този тайнствен човек, който влезе тъй неочаквано в техния спокоен живот? Беше ли наистина убиец, та винаги търсеше отдалечени места и искаше да завлече майка му там, дето беше тъмно? Струваше му се, че предстои нещо страшно. Не знаеше какво да прави. Утре, беше сигурен в това, ще пише или телеграфира на баща си. А не би ли могъл да направи това сега, тая вечер? Майка му не беше в стаята си, бавеше се още с тоя проклет чужд човек.

Между вътрешната и външната, леко подвижна тапицирана врата имаше тясна празнина, не по-голяма от вътрешността на дрешник. Той се свря в това тъмно кътче, за да може да подслуша стъпките им в коридора. Защото беше решил да не ги оставя нито един миг сами. Сега, в полунощ, коридорът беше празен и само бледо осветен от една-единствена лампа.

Най-сетне — минутите му се сториха страшно дълги — чу по стълбите внимателни стъпки. Вслуша се напрегнато. Не беше бързо крачене, както когато някой отива право в стаята си, а провлечени, несигурни, твърде бавни стъпки като по безкрайно труден и стръмен път. А между тях постоянно се долавяше шепот и пак мълчание. Едгар трепереше от възбуда. Те ли бяха сега, все още ли беше той с нея? Шепотът беше твърде далечен. Но стъпките, макар и още колебливи, се приближаваха все повече. И ето, изведнъж чу омразния глас на барона; той говореше нещо тихо и дрезгаво, неразбираемо, а веднага след това чу и гласа на майка си, която поривисто се бранеше:

— Не, не днес! Не.

Едгар трепереше, те се приближаваха все повече и той трябваше да чуе всичко. Всяка стъпка, колкото тиха и да беше, предизвикваше болка в гърдите му. А гласът — колко грозен му се струваше той сега, този алчен, противен глас на презрения човек!

— Не бъдете жестока! Тъй красива бяхте тази вечер.

А другият глас:

— Не, не бива, не мога, пуснете ме!

Толкова страх имаше в гласа на майка му, че детето се изплаши. Какво още иска от нея? Защо се страхува тя? Те се приближаваха все повече и навярно бяха вече точно пред неговата врата. Непосредствено зад тях стои той, разтреперан и невидим, на една педя, запазен само от една тънка, тапицирана врата. Гласовете са сега съвсем близко, той чува дишането им.

— Елате, Матилда, елате!

Той отново чува как майка му изстенва, сега по-слабо, сякаш сломена в съпротивата си.

Но какво е това? Та те пак тръгват в тъмнината. Майка му не влезе в стаята си, а я отмина! Къде я влачи той? Защо тя не говори вече? Да не й е запушил с нещо устата, да не й е стиснал гърлото?

Тия мисли го подлудяват. Той открехва малко вратата с разтреперана ръка. Вижда двамата в тъмния коридор. Баронът е прегърнал с ръка майка му през кръста и тихо я води нататък: тя изглежда да е отстъпила вече. После баронът спира пред своята стая.

„Иска да я отвлече — изплашва се детето, — сега ще извърши страшното.“

Той блъсва диво вратата, затръшва я и се втурва навън, след двамата. Майка му изкрещява, когато из тъмнината нещо внезапно се хвърля върху нея, и сякаш изгубва съзнание; баронът с мъка я държи да не падне. Но в същата секунда той усеща върху лицето си един малък, слаб пестник, който разбива устната му върху зъбите, и нещо, което котешки се вкопчва в тялото му. Той пуска изплашената жена, която бързо побягва, и започва да удря напосоки с пестник, без да знае от кого се брани.

Детето съзнава, че е по-слабо, но не отстъпва. Най-сетне, най-сетне настъпи дългоочакваният момент — да даде воля на вероломно погазената обич, на натрупаната страстна омраза. То удря слепешката с малките си пестници, прехапало устни в трескава, безумна възбуда. Но и баронът го е познал вече и замахва, пълен с ненавист, срещу тоя потаен шпионин, който вгорчаваше последните му дни и разваляше играта му; той отвръща грубо на ударите, където свари. Едгар простенва, но не отстъпва и не вика за помощ. Те се борят една минута мълчаливо и ядно в полунощния коридор. Постепенно обаче баронът съзнава колко смешна е неговата борба с това невръстно момче; той здраво го сграбчва, за да го тръшне настрана. Но детето, усетило как мускулите му отслабват, разбира, че в следната секунда ще бъде победеният, набитият; то забива с дива ярост зъбите си в тая силна, здрава ръка, която иска да го улови за врата. Ухапаният неволно надава глух вик и отпуща ръце за една секунда, която детето използува да побегне в стаята си и да се заключи отвътре.

Тази среднощна борба бе траяла само една минута. Никой отдясно и отляво не беше я чул. Всичко е тихо. Всичко изглежда потънало в сън. Баронът изтрива окървавената си ръка с носната кърпичка, взира се неспокойно в мрака. Никой не е подслушвал. Само горе мъждука нещо, струва му се — подигравателно: последната неспокойна светлина.

Буря

„Сън ли беше това, страхотен, опасен сън?“ — пита се Едгар на следната сутрин, когато се събужда разчорлен, обзет от някакъв хаотичен страх.

Чувствуваше в главата си мъчителен, глух тътен, ставите му бяха сякаш вцепенени, вдървени и сега, като се огледа, той уплашено забеляза, че е още облечен. Той скочи, отиде зашеметен пред огледалото и се дръпна уплашен от собственото си бледо, разкривено лице, което показваше върху челото една червеникава подутина. Той с мъка събра мислите си и със страх си спомни всичко: нощната борба вън в коридора, втурването си в стаята и че после, трескаво треперещ, бе се хвърлил облечен и готов за бягство в леглото. Там трябва да е заспал, изпаднал в този тъп, забулен сън, в който всичко това се беше върнало още един път, само че другояче и още по-страшно, с влажния дъх на прясна, още лееща се кръв.

Долу се чуваха стъпки, които скърцаха по пясъка, долитаха гласове като невидими птици и слънцето нахлу дълбоко в стаята. Трябва да беше вече късно преди обед, но часовникът, който той уплашено запита, показваше полунощ: във вчерашната си възбуда бе забравил да го навие. И тази несигурност, че виси някак си неопределено във времето, го обезпокои, засилена от чувството, че не знае какво всъщност се беше случило. Бързо се изправи и слезе долу, стаил в сърцето си безпокойство и леко чувство на виновност.

В салона за закуска майка му седеше сама на обичайната маса. Едгар въздъхна облекчено, че врагът му не беше там, че няма да бъде принуден да гледа омразното му лице, което вчера разгневен бе ударил с пестника си. Все пак, когато пристъпи към масата, той се почувствува неуверен.

— Добро утро — поздрави той.

Майка му не отговори. Тя дори не го погледна, а наблюдаваше със странно неподвижни зеници далечната местност. Тя изглеждаше много бледа, около очите й имаше леки сенки, а ноздрите й нервно потреперваха — издайнически белег на нейното възбуждение. Едгар прехапа устни. Това мълчание го обърка. Той всъщност не знаеше дали вчера е наранил тежко барона и дали тя знаеше въобще за това среднощно сблъскване. Тази неизвестност го мъчеше. Лицето й обаче оставаше все тъй вцепенено и той не се опита да я погледне от страх, че сведените очи можеха неочаквано да се дигнат иззад спуснатите клепки и да го заловят. Той се държеше съвсем мирно, не смееше дори да прави шум, вдигаше и слагаше съвсем предпазливо чашата, като поглеждаше скрито пръстите на майка си, които играеха много нервно с лъжицата и както бяха свити, изглежда, издаваха скрит гняв. Той седя така четвърт час: с тягостно чувство, очаквайки нещо, което не идваше. Нито една дума, нито една-единствена дума не го избави от това положение. И накрая, когато майка му стана, все още незабелязала неговото присъствие, той не знаеше какво трябва да прави: да остане сам тук на масата или да я последва. Накрая той все пак се изправи, тръгна покорно след майка си, която усърдно продължаваше да не го гледа, и чувствуваше неотстъпно при това колко смешно беше неговото влачене подире й. Той правеше крачките си все по-малки, за да изостава все по-далеч от нея, докато тя, без да му обърне внимание, влезе в стаята си. Когато най-сетне Едгар се качи горе, намери се пред една заключена врата.

Какво се бе случило? Той не разбираше вече. Вчерашната му сигурност го беше напуснала. Да не би вчера да е бил несправедлив, като е нападнал барона? И готвеха ли му те някакво наказание или някакво ново унижение? Трябваше нещо да стане, чувствуваше той, твърде скоро трябваше да стане нещо ужасно. Между тях имаше някаква натегнатост като пред наближаваща буря, електрическо напрежение между два заредени полюса, което трябваше да се разрази в мълния. И той мъкна бремето на това предчувствие дели четири самотни часа със себе си, от стая в стая, докато слабият му детски врат се пречупи под някаква невидима тежест и на обед той отиде пак на масата вече съвсем покорен.

— Добър ден — каза той.

Трябваше да разкъса това мълчание, което виснеше над него като черен облак.

Майката пак не отговори, гледаше пак встрани от него. И с подновен ужас Едгар се почувствува изправен срещу един обмислен, сгъстен гняв, какъвто не бе срещал никога в живота си. Досега техните караници бяха винаги само яростни изблици повече на нервите, отколкото на чувствата, изпаряващи се бързо в една усмивка на придобряване. Този път обаче, това му стана съвсем ясно, той бе изровил някакво диво чувство от глъбините на сърцето й и се изплаши от тази необмислено предизвикана сила. Ядеше едва-едва. В гърлото му заседна нещо сухо, което застрашаваше да го задуши. Майка му се правеше, че не забелязва нищо. Само сега, на ставане, тя се обърна сякаш случайно назад и рече:

— Качи се после горе, Едгар, имам да говоря с теб.

Думите й не прозвучаха заплашително, но все пак тъй леденостудено, че Едгар потрепери от тях, сякаш внезапно бяха сложили ледени окови около шията му. Упоритостта му беше смазана. Мълчаливо, като бито куче я последва в стаята й.

Тя удължи мъчението му, като остана няколко минути мълчалива. Минути, през които той чуваше да бие часовникът и навън смеха на едно дете; чуваше и сърцето си, което биеше буйно в гърдите му. Но и тя навярно беше твърде несигурна, защото, когато започна да му говори, не го гледаше, а му обърна гръб.

— Не искам да говоря повече за вчерашното ти държане. Това беше нещо нечувано и аз се срамувам сега, като си спомня за него. За последиците ще бъдеш виновен само ти. Сега ще ти кажа само това: тук ти беше за последен път сам между възрастни. Току-що писах на баща ти да ти вземе домашен учител или да те изпрати в пансион, за да се научиш да се държиш добре. Няма повече да се ядосвам с тебе.

Едгар стоеше с наведена глава. Той чувствуваше, че това беше само въведение, заплашване, и чакаше неспокойно същественото.

— Ще се извиниш веднага на барона.

Едгар трепна, но тя не допусна да я прекъсне.

— Баронът замина днес и ти ще му пишеш писмо, което аз ще ти продиктувам.

Едгар пак се раздвижи, но майка му беше твърда.

— Без възражения! Ето хартия и мастило, седни!

Едгар вдигна глава. Очите й бяха твърди, показваха несломимо решение. Никога не беше виждал майка си такава, тъй твърда и хладнокръвна. Обзе го страх. Той седна, взе перото, но наведе лицето си ниско над масата.

— Горе датата. Писа ли? Под нея остави един ред празен. Така! Многоуважаеми господин бароне! Удивителна. Остави пак един ред свободен. Току-що научавам, за голямо мое съжаление — написа ли? — за голямо мое съжаление, че вече сте напуснали Семеринг — Семеринг с „г“ на края, — ето защо трябва писмено да ви съобщя това, което възнамерявах да сторя лично, именно — по-бързо, няма нужда от краснопис! — да ви помоля да извините вчерашното ми поведение. Както сигурно ви е казала майка ми, още не съм закрепнал след тежката болест и съм твърде раздразнителен. Виждам често нещата преувеличени и в следния миг се разкайвам…

Превитият над масата гръб се изправи бързо. Едгар се обърна: упоритостта му пак се събуди.

— Това няма да пиша, това не е вярно!

— Едгар!

Гласът й заплашваше.

— Не е вярно. Не съм сторил нищо, за което да се разкайвам. Не съм направил нищо лошо, за което да се извинявам. Аз само ти се притекох на помощ, когато ти извика!

Устните й станаха съвсем бледи, ноздрите й се изопнаха.

— Викала съм за помощ! Ти си побъркан!

Едгар кипна и из един път скочи.

— Да, ти извика за помощ, вън в коридора, нощес, когато той те сграби. „Оставете ме, оставете ме“ — викаше ти. Толкова високо, че аз го чух чак в стаята си.

— Лъжеш, не съм била никога с барона тук в коридора. Той ме изпрати само до стълбите…

Сърцето на Едгар спря да бие при тая смела лъжа. Гласът му пресекна, той втренчи в нея стъклените си зеници.

— Ти… не си била… в коридора? И той… не те е държал? Не те е дърпал насила?

Тя се засмя. Студен, сух смях.

— Ти си сънувал.

Това беше твърде много за детето. Наистина той знаеше вече, че възрастните лъжат, че винаги намират малки, дръзки извъртания, лъжи, които се провират през тесни бримки, и коварни двусмислици. Но това нахално, студено отричане лице срещу лице го накара да побеснее.

— Да не съм сънувал и тия синини по челото?

— Кой знае с кого си се бил. Но аз няма повече да споря с тебе, ти трябва да се подчиняваш. Точка. Седни и пиши.

Тя беше много бледа и се стремеше със сетни сили да запази самообладание.

Но сега в Едгар нещо рухна, угасна последният пламък на вярата му. Той не можеше да разбере как така просто може да се тъпче истината с крака — като запалена клечка кибрит. Нещо се смрази в него и всичко, което казваше, беше остро, злобно, необуздано.

— Така ли, сънувал съм? Това, което стана в коридора, и тия синини? И това, че двамата снощи се разхождахте там, в лунната светлина, и че той искаше да те отведе по пътя надолу, може би и това? Мислиш ли, че ще се оставя да ме заключваш в стаята като малко дете? Не, не съм толкова глупав, колкото вие мислите. Зная много работи.

Той я гледаше нахално право в лицето и това сломи силата й: да вижда лицето на собственото си дете непосредствено пред себе си и разкривено от омраза! Гневът й избухна неудържимо:

— Хайде, пиши веднага! Или…

— Или какво?…

Гласът му беше станал сега предизвикателно-нахален.

— Или ще те набия като малко дете.

Едгар пристъпи една крачка напред и само се изсмя подигравателно.

В същия миг ръката й го удари по лицето.

Едгар извика. И като давещ се, пляскащ с ръце край себе си, с глухо бучене в ушите и червени искри пред очите, той сляпо започна да отвръща на ударите с пестници. Усещаше, че удря в нещо меко, после лицето й, чу вик…

Този вик го опомни. Изведнъж видя сам себе си и съзна чудовищността на своята постъпка: че бие майка си. Връхлетя го страх, срам и ужас, неотразима потребност да се махне сега, да потъне в земята, да избяга далеч, далеч, само и само да не остава повече под тоя поглед. Той се втурна към вратата, спусна се бързо по стълбите, излезе от хотела на улицата и побягна, сякаш подире му беше насъскана бясна хайка кучета.

Първо опомняне

Чак надолу по пътя най-сетне той се спря. Трябваше да се хване за едно дърво, тъй силно трепереше цялото му тяло от страх и възбуда, тъй силно хриптеше дъхът му из разгорещените гърди. Подире му летеше ужасът от собственото му престъпление, стисна го за гърлото и започна да го мята като в треска насам-натам. Какво да прави сега? Накъде да бяга? Защото още тук, в близката гора, само на четвърт час от хотела, в който живееше, го обзе чувството на изоставеност. Всичко изглеждаше другояче, по-враждебно, по-злобно, откакто остана сам и безпомощен. Дърветата, които вчера шумяха братски около него, из един път се стълпиха застрашително мрачни. А колко по-чуждо и по-неизвестно ще бъде това, което го чакаше? Тази самотност сред широкия, непознат свят замая детето. Не, той не можеше да я понася, още не можеше да я понася сам. Но при кого да избяга? От баща си се страхуваше — той лесно се дразнеше, беше недостъпен и би го изпратил веднага обратно. А Едгар би предпочел да навлезе в опасната и чужда неизвестност, отколкото да се върне обратно; струваше му се, че не би могъл вече да гледа лицето на майка си, без да си спомни, че го е ударил с пестника си.

Тогава му дойде наум за баба му, тази стара, добра, приветлива жена, която от дете го беше разглезила и винаги го закриляше, когато вкъщи му се караха или бяха несправедливи спрямо него. Ще се скрие при нея, в Баден, докато се уталожи първият гняв, ще пише оттам писмо на родителите си и ще поиска прошка. В този четвърт час той вече толкова се смири само от мисълта, че е изправен срещу света сам със своите неопитни ръце, че започна да проклина гордостта си, тази глупава гордост, която един чужд човек беше вкарал с лъжа в кръвта му. Та той не искаше да бъде нищо друго освен предишното дете, послушен, търпелив, без оная надменност, която сега вече му се струваше смешна с прекалеността си.

Но как да стигне в Баден? Как да прехвръкне чак там? Той бързо бръкна в малкото си кожено портмоне, което винаги носеше в себе си. Слава богу, вътре още блестеше новата златна монета от двадесет крони, която му бяха подарили за рождения ден. Не беше се решил досега да я похарчи. Но почти всеки ден бе поглеждал дали е още там, като й се наслаждаваше, чувствуваше се богат с нея и постоянно я лъскаше с носната си кърпичка с чувството на благодарна нежност, докато тя започваше да блести като малко слънце. Но — внезапната мисъл го изплаши — ще му стигне ли тя? Той бе пътувал често в живота си с железницата, без дори да си помисли, че за това трябва да се плаща или пък колко би могло да струва — дали една крона или сто. За пръв път почувствува, че имаше факти в живота, за които никога не бе мислил, че всички тия неща, които го заобикаляха, които бе държал между пръстите си и с които бе играл, имаха известна собствена стойност, особена тежест. Той, който допреди един час се мислеше всезнаещ, почувствува сега, че е минал нехайно покрай хиляди тайни и въпроси и се срамуваше, че неговата бедна мъдрост се препъна още в първото стъпало към живота. Той се отчайваше все повече и несигурните му стъпки ставаха все по-малки, докато стигна до станцията. Колко често бе мечтал за това бягство, колко често бе мислил да се втурне в живота, да стане император или цар, войник или поет, а сега гледаше боязливо малката осветена къща и мислеше само дали тия двайсет крони ще му стигнат да го отведат при баба му. Релсите блестяха далече в равнината, гарата беше пуста и безлюдна. Едгар боязливо се промъкна към касата и шепотом запита — за да не то чуе някой друг — колко струва един билет до Баден. Иззад тъмното гише се подаде едно учудено лице, две очи се усмихнаха на колебаещото се дете иззад очилата:

— Цял билет ли?

— Да — смотолеви Едгар, но съвсем не гордо, повече със страх, че билетът може да струва твърде много.

— Шест крони.

— Моля!

Той облекчено бутна лъскавата, многообична монета, върнаха му дребни пари и Едгар из един път се почувствува неизразимо богат, сега, когато държеше в ръката си кафявото парче мукава, което му гарантираше свободата, а в джоба му звучеше приглушената музика на сребро.

Узна от разписанието, че влакът ще пристигне след двайсет минути. Едгар се сви в един ъгъл. Няколко души стояха на перона без работа и без да мислят за нещо. Безпокоеше го мисълта, че всички ще гледат в него, ще се чудят как такова дете може вече да пътува самичко — сякаш бягството и престъплението бяха отпечатани на челото му. Той въздъхна облекчено, когато най-сетне отдалеч влакът изрева за пръв път и после се приближи с грохот. Влакът, който трябваше да го отнесе в света. Чак когато се качи, забеляза, че билетът му беше за трета класа. Досега той беше пътувал само в първа класа и отново почувствува, че тук нещо е променено, че съществуваха различия, които той не знаеше. Други хора бяха сега негови съседи, не тия от по-рано. Няколко работници италианци, с корави ръце и груби гласове, с мотики и лопати в ръце, седяха точно срещу него и гледаха с тъпи, безутешни очи напреде си. Те сигурно бяха работили до изнемога на пътя, защото неколцина от тях бяха уморени и спяха в тракащия влак, облегнати с отворени уста върху твърдите и мръсни дъски.

„Те са работили, за да спечелят пари“ — помисли си Едгар, но не можеше да си представи колко са взели; почувствува обаче отново, че парите бяха нещо, което човек не всякога има, а трябва някак да се сдобие с тях. За пръв път сега проблесна в съзнанието му, че той съвсем естествено бе свикнал с една атмосфера на удобства и че вдясно и вляво от неговия живот зееха дълбоки, тъмни бездни, до които неговият поглед не бе стигал. Той из един път забеляза, че съществуват професии и призвания, че около живота му бяха стълпени тайни, съвсем близко до него, но въпреки това несъгледани. Едгар научи много неща в тоя един час, откакто беше сам, започна да вижда много неща от това тясно купе с прозорци, които гледаха навън. И полека-лека в тъмния му страх започна да цъфти нещо, което още не беше щастие, но все пак удивление пред разнообразието на живота. Чувствуваше всяка секунда, че бе избягал от страх и малодушие, но че за пръв път бе действувал самостоятелно, беше преживял нещо от действителността, която досега беше отминавал. За пръв път може би той самият стана тайна за майка си и за баща си, както светът досега бе тайна за него. Гледаше с друг поглед през прозореца. Струваше му се, като че за пръв път вижда цялата действителност, като че от всички неща беше паднало някакво було и те му показваха сега всичко, съкровените си цели, скрития нерв на своята дейност. Къщи прелитаха пред очите му като отнасяни от вятъра и той се замисли за хората, които живееха вътре: дали са богати или бедни, щастливи или нещастни, дали и те копнееха като него да знаят всичко, дали и там има деца, които също така само са си играли досега с нещата, както бе си играл той. Кантонерите, застанали с развяващи се флагчета по пътя, му се сториха за пръв път не както досега халтави кукли и мъртви играчки, неща, поставен там от безразличната случайност, а разбра, че това е тяхната участ, тяхната борба с живота. Колелата се въртяха все по-бързо, влакът се спусна по витите серпантини надолу към долината и планините ставаха все по-неясни, все по-далечни — бяха стигнали вече равнината. Той погледна още веднъж назад: планините бяха вече сини и призрачни, далечни и недостижими. И му се стори, че там, дето те се губеха бавно в замъгления небосвод, бе останало и неговото собствено детство.

Хаотичен мрак

Но после, когато влакът спря в Баден и Едгар се озова сам на перона, дето вече бяха запалени светлините, а сигналите блещукаха зелени и червени в далечината, с тази пъстра гледка у него неусетно се появи внезапна боязън пред настъпващата нощ. През деня той все още се беше чувствувал сигурен, защото наоколо имаше хора, можеше да си почине, да седне на някоя пейка или да гледа във витрините на магазините. Но как ще издържи после, когато хората отново ще изчезнат по къщите си, дето всеки си има легло, има с кого да разговаря и заспива спокойно, докато той ще трябва да се лута наоколо, чужд и самотен, с чувството за своята вина? О, дано по-скоро намери покрив над главата си, дано не стои минута повече под откритото чуждо небе — това беше единственото му ясно чувство.

Той тръгна бързо по познатия път, без да поглежда надясно и наляво, докато най-сетне стигна вилата, в която живееше баба му. Тя беше разположена красиво на една широка улица, но не открита за погледите, а зад пълзящи растения и бръшлян в затулена градина — блясък зад облаци от зеленина, бяла, старинна, приветлива къща. Едгар надникна през оградата като чужденец. Вътре не се движеше нищо, прозорците бяха затворени, навярно всички бяха отишли с гости в задната градина. Той сложи ръка върху хладната дръжка, но стана нещо странно: из един път му се стори, че това, за което от два часа мислеше като за нещо лесно и естествено, сега е невъзможно. Как ще влезе, как ще поздрави, как ще понася въпросите и ще отговаря? Как ще издържи първия поглед, когато ще трябва да каже, че е избягал тайно от майка си? И как изобщо ще обясни чудовищността на своята постъпка, която той самият вече не разбираше? В този момент вътре се отвори врата. Из един път го обзе безразсъдният страх, че някой можеше да излезе и той побягна, без да знае накъде.

Спря пред парка, понеже видя, че там е тъмно и не вярваше да има хора. Там би могъл да седне и най-сетне, най-сетне да размисли спокойно, да си отдъхне и да си изясни своята съдба. Влезе боязливо. Отпред горяха два фенера, които хвърляха върху още младите листа някакъв призрачен воднист блясък на прозрачнозелено; по-назад обаче, дето трябваше да слезе по хълма, всичко се простираше като една-единствена глуха, черна, кипнала маса в хаотичния мрак на подранилата пролетна нощ. Едгар се промъкна боязливо покрай малкото хора, които седяха под светлината на фенерите и приказваха или четяха: той искаше да бъде сам. Но и по-нататък, в сенчестия мрак на неосветените алеи, не беше спокойно. Всичко беше изпълнено с някакъв тих, скрил се от светлината ромон и разговор, в който често се примесваше диханието на вятъра между гъвкавите листа, влаченето на далечни стъпки, шепотът на сдържани гласове и някакви сладострастни, въздишащи, страхливо стенещи звуци, които може би изхождаха едновременно от хора и животни, от неспокойно спящата природа. Беше някакво опасно безпокойство, потайно, застрашително и загадъчно, което дишаше тук, някакво подземно ровене в гората, което може би идваше само от пролетта, но изплаши странно безпомощното дете.

Той се сгуши съвсем на една пейка сред тая бездънна тъмнина и се опита да размисли какво да каже у дома, но мислите му се изплъзваха, преди да може да ги улови; против волята си беше принуден да се вслушва непрекъснато в тия приглушени звуци, в мистичните гласове на тъмнината. Колко страшен беше този мрак, колко хаотичен и все пак колко тайнствено хубав! Животни или хора бяха това или само призрачната ръка на вятъра, която сплиташе този ромон и това пращене, това бръмчене и примамливо подвикване? Той се заслуша. Да, вятърът се промъкваше неспокойно между дърветата, но ето — сега видя ясно — и хора, прегърнати двойки, които идваха отдолу, откъм светлия град, насам и оживяваха мрака със своето загадъчно присъствие. Какво търсеха те тук? Той не можеше да разбере. Не говореха помежду си, защото той не чуваше никакви гласове, само стъпките им скърцаха неспокойно по чакъла: тук-там, на осветените места, техните фигури прелитаха бегло като сенки, но винаги така слети в едно, както по-рано бе видял майка си с барона. Тази тайна, великата, искряща и съдбоносна тайна беше, значи, и тук. Сега той чуваше все по-близо идващите стъпки, а едновременно и приглушен смях. Обзе го страх, че приближаващите се могат да го открият, и се сви още повече в тъмнината. Но двамата, които сега вървяха сякаш слепешката в непроницаемия мрак по пътя, не го видяха. Те го отминаха прегърнати, Едгар вече въздъхна облекчено, но изведнъж стъпките им спряха пред самата пейка. Те притиснаха лицата си една до друго. Едгар не можеше да види нищо ясно, той чу само, че из устата на жената се изтръгна стенание, че мъжът мълвеше пламенни, безумни думи, и някакво знойно предчувствие прониза със сладостен трепет неговия страх. Те останаха така една минута и после чакълът отново заскърца под отдалечаващите се стъпки, които скоро заглъхнаха в мрака.

Едгар изтръпна. Кръвта кипна отново в жилите му, по-гореща и по-буйна отпреди. И из един път той се почувствува непоносимо самотен в тоя хаотичен мрак, завладя го могъщата потребност от приятелски глас, от прегръдка, от светла стая и обични хора. Струваше му се, като че цялата безпомощна тъмнина на тая смутна нощ се е вляла в него и иска да пръсне гърдите му.

Той скочи. Да си отиде, да си отиде по-скоро, някъде у дома, в топла, светла стая, в допир с хора. Та какво можеха да му сторят? Нека го бият, нека го хокат, той не се страхуваше вече от нищо, след като бе почувствувал тази тъмнина и страха от самотата.

Нещо го тикаше напред, без той сам да се усеща, и внезапно се намери отново пред вилата, с ръка върху хладната ръчка. Видя как осветените сега прозорци блещукаха през зеленината, видя в мислите си зад всяко светло стъкло приветливата стая с близките му вътре. Дори тази близост само го изпълни с щастие, дори само това първо, успокоително чувство, че е близо до хора, за които знаеше, че го обичат. И ако сега още се бавеше, то се дължеше само на желанието да се наслади по-силно на това предусещане.

Изведнъж зад него уплашено писна глас:

— Ами че ето го Едгар!

Слугинята на баба му беше го видяла, спусна се към него и го хвана за ръката. Вратата вътре бързо се отвори, куче скочи с лай насреща му, из къщата излязоха хора със свещи в ръцете, той чу щастливи и изплашени гласове, една радостна бъркотия от викове и стъпки, които се приближаваха, силуети, които веднага позна. Най-напред баба му с разперени ръце, а зад нея — мислеше, че сънува — майка му. Той стоеше с разплакани очи, треперещ и боязлив, сред този горещ изблик от възторжени чувства, без да знае какво да прави, какво да каже и още без да съзнава какво изпитва: страх или щастие.

Последният сън

Ето какво се беше случило: тук отдавна вече го търсеха и очакваха. Майка му, въпреки гнева си, изплашена от лудото побягване на възбуденото дете, бе накарала да го потърсят в Семеринг. Всички бяха вече страшно развълнувани и обзети от опасни предположения, когато един господин съобщи, че видял детето към три часа пред гишето на гарата. Там бързо установиха, че Едгар е взел билет за Баден и тя замина незабавно подире му. Преди нея тръгнаха телеграми за Баден и Виена, до баща му, пълни с тревога, и от два часа всичко бе вдигнато на крак да търси беглеца.

Сега те го държаха в ръцете си, но без насилие. Въведоха го със сдържано тържествуване в стаята, но колко страшно му беше, че не усеща всички тия остри укори, които му отправяха, защото виждаше все пак в очите им радост и обич. И дори това преструване, това лицемерно ядосване трая само един миг. После баба му отново го прегърна насълзена, никой не говореше вече за вината му и той се почувствува заобиколен от чудна грижовност. Слугинята му съблече палтото и му донесе друго, по-топло; баба му го запита не е ли гладен и не иска ли нещо; те го питаха и измъчваха с нежна загриженост, но като забелязаха смущението му, престанаха да го питат. Той пак усети сладостно тъй пренебрегнатото и все пак липсващо му чувство — да бъде напълно дете; обзе го срам от дързостта му през последните дни: да пожелае да се откаже от всичко това, за да го замени с измамливата наслада от собствена самота.

В съседната стая издрънча телефонът. Той чу гласа на майка си, чу отделни думи: „Едгар… се върна… ела… последния влак“ и се учуди, че тя не се нахвърли свирепо върху него, а само го обгърна с един тъй странно сдържан поглед. Разкаянието в него ставаше все по-силно и той страстно искаше да се измъкне от всичката тая грижовност на баба си и на леля си, да влезе при нея, да я помоли за прошка, да й каже, съвсем смирено, само на нея, че пак иска да бъде дете и да слуша. Но когато тихо се изправи, баба му попита, леко изплашена:

— Къде отиваш?

Той наведе засрамен глава. Те изпитваха вече страх за него, дори само като мръднеше. Той бе наплашил всички, те се бояха, че може пак да избяга. Как можеха да разберат, че никой не се разкайваше заради това бягство повече от него!

Масата беше сложена и му поднесоха набързо приготвена вечеря. Баба му седна при него и не го изпускаше из очи. Тя, лелята и слугинята го затвориха в един мълчалив кръг и той се чувствуваше дивно успокоен от тази топлота. Смущаваше го само това, че майка му не влезе в стаята. Ако тя можеше да предположи колко смирен беше той, сигурно би дошла!

Изведнъж вън изтрополи кола и спря пред къщата. Другите толкова се изплашиха, че и Едгар се обезпокои. Баба му излезе, в тъмнината се разнесоха гласове и той веднага разбра, че беше дошъл баща му. Едгар боязливо забеляза, че отново беше сам в стаята и дори тази кратка самота го обърка. Баща му беше строг, беше единственият човек, от когото той действително се боеше. Едгар се вслуша в гласовете отвън; баща му сигурно беше много възбуден, говореше високо и сърдито. От време на време се долавяха придобрителните гласове на баба му и майка му, които явно искаха да го накарат да се успокои. Но гласът остана твърд, твърд като стъпките, които сега идваха насам, все по-близо и по-близо, бяха вече в съседната стая, пред самата врата, която изведнъж се разтвори.

Баща му беше висок. И Едгар се почувствува неизказано малък пред него сега, когато той влезе нервиран и явно разгневен.

— Отде ти дойде на ума да бягаш, хлапак такъв? Как смееш да създаваш такива страхове на майка си?

Гласът му беше гневен, махаше буйно с ръце. Зад него, с леки стъпки, влезе сега и майката. Лицето й беше потъмняло.

Едгар не отговори. Чувствуваше, че трябва да се оправдае, но как, как да разкаже, че са го измамили и набили? Ще разбере ли той това?

— Е какво, не знаеш да говориш? Какво се случи? Можеш спокойно да кажеш! Не ти ли харесваше нещо? Човек трябва да има някаква причина, когато рече да бяга! Обиди ли те някой?

Едгар се колебаеше. Споменът отново го разсърди и той понечи да обвинява. Тогава изведнъж видя — сърцето му веднага спря да бие — как майка му направи зад гърба на баща му някакво странно движение. Движение, което той отначало не разбра. Но сега тя го погледна и в очите й се четеше коленопреклонна молба. И леко, съвсем леко, тя вдигна пръста си към устата в знак на мълчание.

Детето почувствува как изведнъж по цялото му тяло се разля нещо топло, някакво страшно буйно блаженство. Той разбра, че тя му възлагаше да пази тайната, че върху малките му детски устни лежеше една съдба. Изпълни го буйна, ликуваща гордост, че тя му се доверява, завладя го внезапна готовност за саможертва, желание да увеличи още повече вината си само за да покаже до каква степен вече е мъж. Той се окопити:

— Не, не… Нямаше никакъв повод. Мама беше много добра към мене, но аз бях невъзпитан, държах се лошо… и после… после побягнах, защото се страхувах.

Баща му го погледна смаяно. Той беше очаквал всичко, но не и това признание. Гневът му беше обезоръжен.

— Е, щом съжаляваш, няма нищо. Днес няма да говоря повече. Вярвам, че друг път ще мислиш какво вършиш! Втори път да не става такова нещо!

Той се спря и го погледна. Сега гласът му стана по-мек.

— Изглеждаш много бледен. Но ми се струва, че си пораснал. Надявам се, че няма вече да вършиш такива детинщини; та ти наистина не си вече дете и би трябвало да бъдеш разумен.

През цялото време Едгар гледаше само майка си. Стори му се, че нещо искреше в очите й. Или това беше само отражението на пламъка? Не, нещо влажно и светло блестеше там, а около устните й лежеше усмивка, която му изказваше благодарност. Изпратиха го да си легне и той не се натъжи от това, че го оставиха сам. Имаше да премисли толкова неща, тъй различни и сложни неща. Цялата болка от последните дни се преля в могъщото чувство на първата преживелица, той беше щастлив, обзет от тайнственото предчувствие на бъдни събития. Вън в мрачната нощ шумоляха тъмните дървеса, но той не изпитваше никаква боязън. Бе загубил вече всякакво нетърпение пред живота, откакто знаеше колко богат беше той. Струваше му се, че днес за пръв път бе видял живота гол, не вече забулен от хилядите лъжи на детството, а в първата му сластна, опасна красота. Той никога не бе мислил, че дните могат да бъдат така сгъстени от многократния преход на болката и насладата и го ощастливяваше мисълта, че му предстоят още много такива дни, че цял един живот го чака, за да му разбули тайната си. Обзе го първата догадка за многообразието на живота, повярва за пръв път, че е прозрял същината на хората, че те се нуждаят един от друг, дори тогава, когато изглеждат враждебно настроени, и че е много сладко да бъдеш обичан от тях. Беше вече неспособен да мисли с омраза за нещо или някого, не жалеше за нищо и дори за барона — прелъстителя, неговия заклет враг — откри ново чувство на благодарност, защото той му беше отворил вратата към този мир на първите чувства.

Беше твърде сладко и томително да се мисли в тъмнината за всичко това, примесено с леки образи от сънищата; и той почти заспиваше вече. Изведнъж му се стори, че вратата се отваря и някой пристъпва тихо към него. Той сам не си вярваше вече, беше и твърде сънлив, и затова не отвори очи. И тогава усети над себе си едно лице, което нежно, топло и кротко докосна неговото; знаеше, че е майка му, която го целуваше и милваше с ръка косата му. Почувствува целувките, почувствува сълзите и отвърна кротко на милувката, защото знаеше, че това значи помирение, благодарност за неговото мълчание. Чак по-късно, след много години, откри в тия неми сълзи светия обет на застаряващата жена, че отсега нататък ще принадлежи само нему, само на детето си, че се отказва от авантюрата и се разделя с всички свои желания. Той не знаеше, че тя му беше благодарна за спасяването си от една безплодна авантюра и сега, с тази прегръдка, му оставяше горчиво-сладкото бреме на любовта като наследство за бъдещия му живот. Тогавашното дете не разбра всичко това, но чувствуваше, че е нещо блажено да бъдеш обичан така и че тази любов го свързваше вече с великата тайна на света.

Когато после тя дръпна ръката си от него, когато устните й се откъснаха от неговите и нейният силует тихо прошумоля навън, след нея остана още нещо топло — дъхът върху устните му. Обзе го томителният копнеж да усеща още често такива меки устни и да бъде прегръщан още така нежно; но тази тръпна догадка за тъй силно бленуваната тайна беше вече забулена от сянката на съня. Пъстрите картини от последните часове преминаха още един път пред него, още един път се разлисти примамливо книгата на неговата младост. После детето заспа — започна по-дълбокият сън на неговия живот.

Неочаквана среща с един занаят

Самият въздух на онова забележително априлско утро през хиляда деветстотин трийсет и първа година беше прекрасен — пропит от влага, но и от слънчеви лъчи. Имаше вкус на сладък, прохладен, сочен карамел, на пречистена пролет, на неподправен озон: не другаде, а тъкмо на булевард Страсбург хората вдишваха с изненада уханието на разорана нива и море. Краткотрайният, проливен дъжд бе виновникът за това прелестно чудо — той беше един от онези капризни априлски порои, с които пролетта често и по най-неприличен начин възвестява своето пристигане. Още по пътя влакът ни се стремеше да догони притъмнелия хоризонт, който като черна стена се врязваше в полята; ала едва при Мо — къщите от предградията вече се бяха появили в околността като разпръснати детски кубчета, първите кресливи афиши вече се извисяваха над разсърдената зеленина, а застарялата англичанка, седнала срещу мен в купето, засъбира многобройните си куфари, чанти и чантички — най-сетне се проби онзи гъбест, набъбнал облак, който — свъсен и оловносив — се надбягваше с нашия локомотив още от Еперне. Кратка, бледа светкавица подаде сигнал и войнствените водни маси незабавно и грохотно се устремиха надолу, за да обсипят влака ни с мокър картечен огън. Стъклата на прозорците лееха горестни сълзи под камшичните удари на градушката, локомотивът се предаде и наведе своя сив пушек към земята. Вече нищо не се виждаше, нищо не се чуваше освен нервния грохот на дъжда по стоманата и стъклото, а влакът като подгонен звяр летеше по лъскавите релси, за да избяга от пороя. Но виж ти, все още стояхме под стряхата на Източната гара, която ни бе приютила и очаквахме носачите, когато зад сивата пелена на дъжда булевардът отново показа сияйния си лик; ярък слънчев лъч заби своя тризъбец в побягналите облаци и фасадите на сградите незабавно грейнаха като полиран месинг, а небето светна като морски лазур. Подобно на Афродита Анадиомена, която се ражда от пяната и от плътта й струи златисто зарево, и градът се появи изпод открехнатата мантия на дъжда — божествена гледка! И незабавно — отляво и отдясно, от стотици стрехи и заслони — хората се застрелкаха по улицата, изтърсваха капките от себе си, смееха се и поемаха по своя път, сплелите превозни средства тръгнаха отново, стотици коли се завъртяха, смесиха се, затракаха, задрънчаха, зафучаха, всички си поеха дъх и се зарадваха на завръщането на светлината. Дори невзрачните дървета по булеварда, здраво впримчени от асфалта, все още окъпани и мокри от дъжда, посегнаха със своите малки остри пръстчета-пъпки към новото, наситеносиньо небе и се опитаха поне малко да заухаят. И не щеш ли, успяха. Чудесата ставаха едно подир друго: в сърцето на Париж, на булевард Страсбург няколко минути се носеше отчетливото, нежното, плахото ухание на разцъфнали кестени.

Благословеният априлски ден ми предлагаше още едно прекрасно нещо: току-що бях пристигнал и нямах никакви ангажименти чак до вечерта. Никой от четирите милиона и половина парижани не знаеше за моето пристигане, никой не ме очакваше — с една дума, бях волен като птица и можех да правя каквото си поискам. Всичко зависеше от предпочитанията ми: можех безцелно да се поразходя или да прочета някой вестник, можех да седна в кафене или да ям, да посетя музей, да погледам витрините или книгите, изложени на кея, можех да се обадя на моите приятели по телефона или чисто и просто да се отпусна сред сладката прохлада. Ала за щастие несъзнателно направих най-мъдрото, а именно: нищо. Не си изготвих никакъв план, дадох си почивка, отказах се от всякакви желания и цели и се доверих на случайността, която трябваше да избере моя път; с една дума, оставих се да бъда понесен от уличния поток, който плавно ме люшкаше край бляскавите брегове на магазините, и по-бързо — през праговете на кръстовищата. Най-сетне вълните ме изхвърлиха на големите булеварди; обзет от блажена умора, пуснах котва на терасата на кафенето, което се намира на ъгъла на булевард Осман и улица Друо.

Намерих си мястото най-сетне, помислих аз, удобно разположен в податливото плетено кресло и си запалих пура — а това си ти, Париж! Стари приятели сме, но цели две години не сме се виждали, хайде да се погледаме сега в очите. И тъй, Париж, започвай, покажи ми какво ново си научил оттогава, хайде, започвай, покажи ми своя ненадминат музикален филм „Парижките булеварди“ — този шедьовър от светлини, багри и движения, със стотици и хиляди неплатени статисти, — позволи ми да чуя твоята неподражаема, дрънчаща, тракаща, бушуваща улична музика! Не бъди свидлив, поразмърдай се, покажи на какво си способен, покажи истинския си лик, покажи своите огромни възможности да създаваш оркестрова музика, нека послушам шумовете и звуците на твоите улици, нека колите ти да летят, вестникопродавците да крещят, плакатите да плющят, магазините да блестят, хората да бързат — седнал съм ето тук и както никога съм целият в слух, имам време и желание да те наблюдавам, да те изслушвам чак докато очите ми се премрежат, а сърцето ми понечи да изхвръкне от гръдта. Хайде, започвай, не бъди свидлив, не се преструвай, искам още, още, още, отпусни се докрай, покажи ми други, по-различни, по-нови крясъци и викове, свирки и откъслечни звуци, няма да ме умориш, защото съм разтворил всичките си сетива за теб, давай, давай, отдай ми се напълно: така, както и аз съм готов да се отдам изцяло на теб, неподражаемия и вечно обаятелен град!

Защото — това бе третата прелест на изключителното утро — вече бях обзет от трепетното чувство, че е дошъл денят на моето любопитство, който обикновено настъпва след някое пътешествие или безсънна нощ. В такива дни съм раздвоен и дори разчленен в много такива като мен; тогава моят собствен ограничен живот не ме задоволява, някаква вътрешна сила ме подтиква, изтласква ме навън, сякаш бих могъл да изскоча от кожата си като пеперуда от своя пашкул. Всяка пора се разтваря, всеки нерв се изопва и добива очертанията на тънка нажежена кука, обзема ме фанатична проницателност и прозорливост, всичко граничи с безмерната яснота на възприятията, които още повече изострят зрението и слуха ми. Всичко, което докосна с поглед, придобива призрачни очертания. В състояние съм цели часове да наблюдавам някой уличен работник, който кърти асфалта с електрическа бормашина, и самото съзерцание ме принуждава с такава сила да усещам действията му, че всяко движение на разтърсваните му рамене неволно преминава в моите. Безкрайно дълго бих могъл да стоя пред нечий чужд прозорец и да си представям съдбата на незнайния човек, който навярно живее или би могъл да живее тук, в състояние съм часове наред да не свалям очи от някой минувач или да вървя по петите му — влече ме магнетично, безсмислено любопитство, а върша всичко това с пълното съзнание, че поведението ми е непонятно и глупаво за всеки, който случайно би могъл да ме наблюдава; и все пак — тези мечти и тази игра ме опияняваха повече от всяка пиеса или приключенска книга. Възможно е тази свръхвъзбудимост, тази изострена проницателност да произтича по най-естествен начин от внезапната промяна на местопребиваването и да е просто следствие от новото атмосферно налягане, което влече подир себе си химически изменения в състава на кръвта — никога не съм се опитвал да си обясня тази тайнствена възбуда. Ала винаги, когато я усетя, целият ми досегашен живот започва да ми се струва бледо вегетиране, а всички останали обикновени дни — прозаични и празни. Само в тези мигове напълно усещам себе си и фантастичното многообразие на живота.

Така че и в онзи благословен априлски ден седях в своето кресло на брега на човешкия поток, превърнат цял в слух и зрение, зажаднял да се впусна в някаква игра, обзет от напрежение и очакване: ала не знаех какво очаквам. И все пак упорствувах като въдичар, който тръпне от студ, но изчаква лекото подръпване на влакното; инстинктивно усещах, че нещо ще ми се случи, ще видя някого, защото бях опиянен от стремежа да давам и да вземам, да предложа на своето любопитство някакво занимание. Ала улицата не бързаше да ми подхвърли нищо и след половин час очите ми се умориха от човешкия прибой, тъй че не бях в състояние да възприема нито едни отделен човек. Лицата на хората, които се носеха по булеварда, се размиха, сляха се в неясния водовъртеж от жълти, кафяви, черни, сиви шапки, барети и кепета, чисти и зле гримирани профили — скучна помия от мръсни човешки води, които се стичаха толкова по-безцветни и сиви, колкото по-морно се взирах в тях. Сякаш бях изтощен от гледането на някакво неясно, трепкащо, лошо филмово копие. Понечих да стана и да си тръгна. И тогава най-сетне, най-сетне го зърнах.

Първоначално непознатият човек привлече вниманието ми единствено с простичкия факт, че непрекъснато се появяваше в моето зрително поле. Хилядите други хора, които улицата отми за този половин час, изчезваха, сякаш някой ги теглеше с невидими въжета, за миг показваха своя профил, сянка, очертание — и потокът завинаги ги повличаше надолу. А този човек се връщаше постоянно, постоянно се явяваше на едно и също място; тъкмо заради това го забелязах. Прибоят понякога също изхвърля на брега едно и също мръсно водорасло и незабавно, с непонятно упорство, го грабва отново с мокрия си език, за да го изхвърли пак и пак да го погълне. Така беше и с този човек — постоянно изплуваше от водовъртежа, и то на определени, почти равномерни промеждутъци от време, и всеки път на едно и също място, и всеки път погледът му бе сведен и странно прикрит. Човечето, което се явяваше отново и отново, не притежаваше никакви други забележителни черти; неговото суховато, хилаво тяло се криеше под жълта лятна дрешка с цвят на канарче, явно ушита не за самия него, защото ръцете му се губеха в прекомерно дългите ръкави. Цялата яркожълта дрешка бе смешно широка и твърде дълга, при това ужасно старомодна. А над нея стърчеше тясно и остро мише личице с бледи, повехнали устни, увенчани с редки русоляви мустачки, които сякаш потреперваха от страх. Клетият човечец бе пълен с нередности и несъответствия — едното му рамо бе по-ниско от другото, краката му бяха тънки като на клоун, със загрижено изражение се подаваше ту от дясната, ту от лявата страна на водовъртежа, сетне се спираше с очевидна безпомощност, боязливо вдигаше глава като зайче, което поглежда над яслата с овеса, размърдваше мустачки, снишаваше се и отново изчезваше в навалицата. И още нещо ми направи впечатление: захабеното човече напомняше чиновник от новела на Гогол — беше силно късогледо или изключително несръчно, защото два, три, четири пъти видях как устремно забързаните минувачи връхлитат върху жалката улична отрепка и едва не я катурват на земята. Ала, изглежда, това не го смущаваше особено; покорно им сторваше път, превиваше гръб и отново се шмугваше напред, за да се появи пак, може би за десети или дванайсети път през този кратък половин час.

Това ме заинтригува. Или по-скоро първо се ядосах, и то на себе си, защото, макар и обзет от любопитство в този ден, не успях веднага да отгатна намеренията на този човек. И колкото по-безрезултатни ставаха усилията ми, толкова, повече се разгаряше моето любопитство. Всъщност какво търсиш тук, дявол да те вземе? Какво или кого очакваш? Да си просяк — не си, просяците не са толкова недосетливи, че да застанат в най-голямата навалица, където никой няма време да си бръкне в джоба. Не си и работник, защото те пък не се шляят из улиците тъкмо в единайсет преди обед. И дума не може да става, че чакаш някое момиче, защото, да прощаваш, и последната бабишкера, която отдавна е изпяла песента си, не би се хванала с мърша като теб. Е, добре де, какво търсиш тук? Да не би да си някой от онези съмнителни гидове, които незабелязано се присламчват към хората и измъкват от ръкавите си порнографски снимки, а на провинциалистите обещават всички наслади на Содом и Гомора за някой и друг бакшиш? Не, не си и такъв, защото никого не заговаряш, напротив, боязливо отбягваш всекиго със своя странно прикрит и сведен поглед. По дяволите, кой си ти, лицемер такъв? Какво търсиш в моите владения? Все по-проницателно се взирах в него, само след пет минути вече изгарях от хазартна страст да разбера целта на яркожълтото призрачно човече, която го бе довела тук, на булеварда. И внезапно се досетих: той е детектив!

Детектив, цивилен полицай! Отгатнах го инстинктивно благодарение на една почти незабележима подробност — косия поглед, който бързо хвърляше на всеки минувач, безспорно изпитателния поглед, който полицаите усвояват още през първата година от своето обучение. Това не е толкова просто, защото, от една страна, погледът светкавично трябва да проникне като остър нож през цялото тяло чак до лицето и като с ярък прожектор първо да освети физиономията, а сетне да установи и вътрешна прилика с отличителните белези на издирвани известни престъпници. Ала има и още нещо, което като че ли е по-трудното — изпитателният поглед не трябва да привлича вниманието, защото агентът не бива да се издава пред околните. Е, моят човек отлично бе усвоил този занаят; прокрадваше се като разсеян мечтател из тълпата, уж обзет от безразличие, оставяше се да го блъскат и бутат, ала междувременно внезапно — като фотографска светкавица — повдигаше ленивите си клепачи и забиваше погледа си със силата на харпун. Изглежда, нито един минувач не обръщаше внимание на професионалната му дейност; самият аз нямаше да забележа нищо, ако благословеният априлски ден не бе — за щастие — и ден на моето любопитство и ако толкова дълго и с такова упорство не бях стоял на своя пост.

По всичко личеше, че тайният полицай е голям майстор в своята професия, защото невероятно изкусно бе съумял да наподоби маниерите, походката, облеклото — или по-скоро дрипите — на истински просяк, тръгнал по дирите на своята плячка. Обикновено безпогрешно можем да разпознаем цивилните полицаи, и то от сто крачки, защото, както и да се преобличат, тези господа никога не се решават изцяло да отхвърлят от себе си своето служебно достолепие, никога не усвояват до съвършенство плахото, боязливо и потиснато поведение, което става неизменна съставна част от походката на хорицата, чиито плещи цели десетилетия са се превивали под беднотията. Този тук обаче заслужаваше уважение: съвсем явно, до най-големи подробности, беше наподобил маската на пропаднал безделник и нехранимайко. С какъв верен усет се беше спрял на яркожълтата дрешка и леко накривената кафява шапка, които със сетни усилия демонстрираха известна елегантност, докато опърпаните панталони и протритото сако издаваха жестоката сиромашия! Опитният ловец на хора положително беше забелязал, че беднотията, този ненаситен плъх, започва да ръфа всяка дреха от краищата й. Изпитата физиономия прекрасно се съчетаваше с гореописаните печални одежди, същото се отнасяше и за редките мустачки (навярно залепени), небръснатата брада, нарочно разрошените и сплъстени коси, които биха накарали всеки непредубеден човек да се закълне, че нещастникът е прекарал последната нощ на някоя пейка или по наровете в полицейския участък. На всичко отгоре болезнено кашляше в шепа, зиморничаво се свиваше в лятната си дрешка и безшумно влачеше нозе, сякаш му тежаха като олово. Ей богу, изкусният факир беше представил съвършена клинична картина на тежко болен от туберкулоза!

Не се срамувам да призная: бях въодушевен от великолепната възможност да следя като частен наблюдател официалния полицейски агент, макар че едно друго кътче на моята душа ми подсказваше колко подло е поведението на предрешения държавен служител с право на пенсия: в този благословен лазурен ден, под ласкавите лъчи на априлското слънце, да дебне някой сиромах, за да го замъкне в изправителен дом, който ще го лиши от лъчезарната пролетна светлина! И въпреки това продължих да го следя напрегнато, все по-внимателно наблюдавах всяко негово движение и се радвах на новите подробности, които откривах. Ала моята радост от откритието внезапно се стопи като лед под слънчеви лъчи. Защото нещо не съответствуваше, нещо куцаше в поставената от мен диагноза. Отново ме обзе неувереност. Този човек действително ли бе детектив? Колкото по-изпитателно се взирах в странния пешеходец, толкова повече у мен нарастваше подозрението, че афишираната от него сиромашия е с една степен по-правдива, по-истинска, за да бъде само полицейска уловка. Ето, да речем, първия подозрителен момент: яката на ризата. Не, човек не би могъл да измъкне дори от някоя кофа за смет такава мръсотия, за да я нахлузи собственоръчно на врата си — подобна дреха се носи само от невероятно изпаднали бедняци. И после — ето го и второто несъответствие — обувките, доколкото изобщо можеха да се нарекат обувки тези жалки късове кожа. Десният ботуш вместо с черни връзки беше прикрепен направо с груби канапи, а отпраната подметка на левия зейваше при всяка стъпка като уста на жаба. Не, подобни чепици не се намират и обуват дори за маскарад! Изключено, нямаше никакво съмнение, това разтреперано, прокрадващо се плашило не беше полицай и диагнозата ми излизаше погрешна. Но след като не беше полицай, тогава какъв беше? За какво му трябваше непрекъснато да идва и да си отива и пак да се връща? Ами този бърз, зорък, търсещ поглед, който се стрелкаше изотдолу? Обзе ме ярост, че не съм в състояние да разгадая този човек, искаше ми се да го хвана за рамото: търсиш ли нещо, драги? Какви ги вършиш тук?

Ала внезапно ме заля огнена вълна, която пропълзя по нервите ми така, че потръпнах — истината се заби като куршум право в сърцето ми. Внезапно проумях всичко, и то със сигурност, окончателно и неопровержимо. Не, той не беше детектив — как можах да стигна до подобна заблуда? Той бе, ако мога така да се изразя, антиподът на полицай: беше джебчия, врял и кипял, изпечен, професионален, истински джебчия, който задигаше тук, на булеварда, портфейли, часовници, дамски чанти и друга плячка. Установих принадлежността му към той занаят, когато забелязах, че се насочва тъкмо към най-голямата навалица, и чак сега проумях мнимата несръчност на този човек, който връхлиташе върху непознатите хора и се мотаеше из краката им. Положението ставаше за мен все по-ясно и недвусмислено. Изборът тъкмо на това място пред кафенето и недалеч от кръстовището се дължеше на хрумването на някакъв умен собственик на магазин, който бе измислил специална атракция за своята витрина. Магазинът предлагаше доста безинтересна и непривлекателна стока: кокосови орехи, турски лакомства и разнообразни пъстри бонбони, но собственикът е бил осенен от гениалната идея да украси витрините не само с изкуствени палми и тропически изгледи, а и — блестящо хрумване! — да пусне сред тези ориенталски южни хубости три живи маймунки, които изпълняваха зад стъклата забавни акробатични номера, зъбеха се, пощеха се една друга, кривяха се и се държаха безсрамно и неприлично като същински маймуни. Умният търговец вярно си бе направил сметката, защото минувачите висяха на огромни гроздове пред тази витрина; особено жените изпадаха в безграничен възторг от това зрелище, ако съдим по техните възклицания и подвиквания. Всеки път, когато пред витрината се струпаше нова, гъста тълпа от любопитни минувачи, моят приятел бързо се прокрадваше нататък и заемаше своя пост. Внимателно и ужким скромно си проправяше път сред навалицата; защото, доколкото съм осведомен за изкуството на уличните крадци, което не е проучено достатъчно и според мен не е описано както трябва, джебчията задължително се нуждае от блъсканица, която му осигурява успех — подобно на херингите, когато хвърлят хайвера си, — тъй като жертвата не усеща в навалицата и блъсканицата крадливата ръка, която задига портфейла или часовника й. Освен това — едва сега го прибавих към предишните си знания, — за да бъде изненадата пълна, е необходимо и нещо, което да отвлича вниманието на хората, нещо, което не за дълго притъпява подсъзнателната бдителност, с която всеки човек пази имуществото си. В този случай вниманието извънредно успешно се отвличаше от трите маймунки с тяхното забавно и действително смешно поведение. Всъщност именно тези ухилени, закачливи, голи животинки неволно бяха постоянно действуващите укриватели и съучастници на моя нов приятел джебчията.

Нека ми бъде простено, но моето откритие ме изпълни с истински възторг. Защото никога в живота си не бях виждал джебчия. Всъщност, за да бъда съвсем откровен, по време на следването си в Лондон често ходех в съда да изслушвам някои дела с цел да подобря своя английски; веднъж случих момента, когато двама полицаи изправиха някакъв червенокос, възпълен младеж пред съдията. На масата лежеше кесия с пари, Corpus delicti^[5], няколко свидетели дадоха клетвени показания, сетне съдията измърмори нещо на неразбираем английски и червенокосият младеж изчезна — доколкото схванах, за шест месеца. Той бе първият джебчия, когото видях, ала — все пак съществува известна разлика — нямах никаква възможност да установя по нещо, че този човек действително е джебчия. Защото свидетелите изтъкваха единствено неговата вина, всъщност аз присъствувах само на юридическата реконструкция на престъплението, а не на самото престъпление. Видях чисто и просто обвиняемия, осъдения, но не и крадеца. Но крадецът е крадец само в мига, в който краде, а не два месеца по-късно, когато е длъжен да отговаря пред съдията за своето престъпление — по същия начин, както и поетът е поет само в мига, когато твори, а не, да речем, когато няколко години по-късно чете пред микрофона своите стихове. И така: извършителят на дадено действие е негов автор единствено в мига, в който го извършва. Ала случаят сега ми предлагаше извънредно рядка възможност: да наблюдавам един джебчия в най-характерния за него момент, по време на най-съкровената изява на неговата същност, в онзи миг, който се поддава твърде рядко на наблюдение, подобно на зачатието или раждането. И самата мисъл за тази възможност беше достатъчна, за да ме развълнува.

Естествено, бях решил да не пропусна изключителната възможност, да не изтърва нито една подробност от подготовката и същинското извършване на престъплението. Веднага напуснах креслото си в кафенето, то доста ограничаваше моето полезрение. Нуждаех се от по-обзорна, така да се каже, подвижна позиция, от която да го наблюдавам необезпокояван, и след няколко премествания избрах една колона, която бе облепена с пъстри афиши на всички парижки театри. На никого нямаше да направя впечатление: щях да си придам вид на човек, който се е зачел в обявите, а всъщност под прикритието на заоблената колона щях зорко да следя всяко негово движение. До ден-днешен не мога да проумея упорството, с което гледах как клетникът упражнява своя тежък и опасен занаят, и доколкото си спомням, го наблюдавах по-напрегнато, отколкото актьорското изпълнение в която и да било пиеса или филм. Защото в най-концентрирания си миг действителността превъзхожда и надминава всички форми на изкуството. Vive la réalité!^[6]

И този час — от единайсет до дванайсет преди обяд, прекаран на парижкия булевард, действително ми се стори като един миг, макар че или по-скоро защото до крайна степен бе изпълнен с нестихващо напрежение и безброй дребни вълнуващи случки и премеждия, бих могъл да го описвам в продължение на часове — беше наелектризиран с невероятна нервна енергия, беше неописуемо възбуждащ с опасната си игра. Тъй като до този ден не притежавах и най-бегла представа за изключителната трудност на този занаят, който почти не може да бъде усвоен — колко потресаващо и ужасно напрегнато е изкуството на джебчията, при това на улицата, посред бял ден. Моите досегашни представи за „джебчиите“ не бяха свързани с нищо друго освен с неопределените понятия „наглост“ и „сръчност“; действително смятах, че това занимание се свежда единствено до дейността на пръстите, еднакво присъща и на жонгльора, и на фокусника. На едно място в „Оливър Туист“ Дикенс описва как професионалният крадец учи малките момчета да задигат незабелязано носна кърпичка от нечий джоб. Над джоба е закачена камбанка и ако тя звънне в мига, в който новакът издърпва кърпичката, това означава, че е действувал неправилно и несръчно. Ала Дикенс — осъзнах го сега — бе обърнал внимание единствено на грубата, техническата страна на манипулацията: на ловкостта на пръстите. Той вероятно никога не е наблюдавал кражба на живо, вероятно никога не е имал възможност да установи — щастливата случайност го поднесе на мен, че крадецът, който действува посред бял ден, трябва да притежава не само чевръста ръка, но и душевно самообладание, и готовност за нападение, изключително добре усвоена и същевременно хладна и светкавична пресметливост, ала преди всичко — безкрайна, едва ли не безумна смелост. Защото едва след шейсетминутното обучение установих, че джебчията следва да има решителността и бързината на хирург, който извършва сърдечна операция: забавянето дори със секунда може да се окаже смъртоносно; но по време на операцията пациентът е под влияние на упойката, не може да се движи, не може да се брани, докато тук лекото внезапно посегателство е насочено към човешко тяло, чиито сетива са напълно будни — а тъкмо в областта на своите портфейли хората са особено чувствителни. Но докато джебчията предприема своята кражба, докато ръката му светкавично посяга отдолу, в същия този най-напрегнат, най-вълнуващ миг на престъплението той на всичко отгоре трябва напълно да владее мускулите на лицето си и своите нерви, трябва да си придаде разсеяно, дори равнодушно изражение. Не бива да издава своята възбуда; насилникът или убиецът, който замахва с нож, не е необходимо да скрива яростта в погледа си — докато джебчията, чиято ръка вече посяга, трябва да отправи ясен, дружелюбен взор към своята жертва и най-естествено и покорно да промълви при сблъсъка „извинете, господине“. Но дори това не е достатъчно: той трябва да бъде не само хитър, внимателен и ловък в мига на престъплението — още преди да посегне, трябва да прояви своята интелигентност и познания за човека, като психолог и физиолог да прецени доколко е подходяща жертвата за неговите намерения. Защото в сметките му могат да влязат единствено разсеяните и доверчиви хора, а от тях — само онези, които не са закопчали сакото си, не се движат бързо и присламчването към тях няма да го издаде с нищо; от сто, от петстотин минувачи — в оня час ги преброих — той може да посегне към не повече от един-двама. Разумният джебчия би запретнал ръкави при много малко жертви; и дори при тях замисълът му може да се провали, и то обикновено в последната минута, вследствие на плетеницата от безбройни случайности. Мога да се закълна, че този занаят изисква огромен запас от жизнен опит, бдителност и самообладание, защото трябва да имаме предвид и следното: докато крадецът действува с изострени сетива, докато избира своите жертви и обикаля край тях, с още едно от пренапрегнатите си сетива трябва да следи дали самият той не е наблюдаван по време на своята дейност. Дали някой полицай или детектив не наднича иззад ъгъла, или някой от онези натрапчиви любопитни, с които са осеяни улиците; трябва да се съобразява с всички тези неща; да речем, с някоя витрина, която в бързината не е забелязал, но тя отразява ръката му и го изобличава, или с някой, който наблюдава действията му било от магазин, било от прозорец. С една дума, усилията са неимоверни и едва ли се намират в справедливо съотношение с опасността, защото една грешка, едно недоразумение могат да го лишат за три-четири години от парижките булеварди, а едно трепване на ръката, едно прибързано, нервно движение — от свободата. Джебчийството посред бял ден насред някой булевард — проумях това — е проява на върховна смелост: оттогава възприемам като известна несправедливост съобщенията за този род крадци, на които вестниците отделят съвсем малка рубрика от три реда, сякаш те са най-невзрачни сред злосторниците. Защото сред всички занаяти на този свят — позволени и непозволени — този е един от най-тежките и опасни: занаят, който чрез своите върхови постижения би могъл да съперничи на изкуството. Имам право да го изрека, мога и да го докажа, защото в онзи априлски ден видях и изживя това.

Изживях го: не преувеличавам, защото само в началото, само в първите минути успях да съзерцавам работата на този човек делово и пресметливо; ала всяко пристрастно наблюдение неизбежно поражда чувства, а от своя страна чувствата задължават, ето защо постепенно, без да го съзнавам или желая, започнах да се отъждествяваш с крадеца, в известен смисъл да влизам в кожата му, да действувам чрез ръцете му, от обикновен наблюдател ставах в душата си негов съучастник. Процесът на превключване се изрази в това, че след петнайсетминутно наблюдение — за моя собствена изненада — започнах да преценявам минувачите от гледище на крадеца: стават ли, или не стават за жертви? Дали са закопчали сакото си, или не, дали погледът им е разсеян или зорък, дали имат вид на хора, чийто портфейл е претъпкан, с една дума: струва ли си да се залавя с тях, или не? И не след дълго се видях принуден да си призная, че отдавна вече не съм безпристрастен в започващата битка — напротив, копнеех замисълът му най-сетне да бъде увенчан с успех; нещо повече: с мъка потисках силното си желание да му се притека на помощ. Както зяпачът чувствува страхотното изкушение да насочи играча към правилната карта, така и аз едва се сдържах да не намигна на моя приятел, когато пропуснеше някоя благоприятна възможност: насочи се към онзи! Онзи, дебелият, дето носи големия букет! Когато веднъж моят приятел отново изчезна в навалицата, а в това време иззад ъгъла неочаквано се появи полицай, имах чувството, че съм длъжен да го предупредя, защото коленете ми така се разтрепериха от страх, сякаш именно мен щяха да заловят на местопрестъплението — вече усещах тежката десница на полицая върху неговото, върху моето рамо! Ала и този път ни се размина! Ето, хилавото човече отново се измъкна от навалицата и с неподражаема простота и невинност се размина с опасното служебно лице. Всичко това бе изпълнено с напрежение, ала за мен не беше достатъчно, защото колкото повече се вживявах в този човек, колкото по-добре започвах да проумявам неговия занаят от двайсетината опити за кражба, толкова по-силно нетърпение ме обземаше, задето все още не нанася решителен удар, задето продължава да изчаква и опипва почвата. Обзе ме искрен гняв от несръчните му колебания и вечно сдържане. По дяволите, страхливецо, кога най-сетне ще пипнеш по мъжки! Набери малко повече смелост! Заеми се с онзи, с онзи! Ама хайде де, започвай!

За щастие приятелят ми нито знаеше, нито подозираше за моето нежелано съучастие и ни най-малко не се подведе от нетърпението ми. Защото тук е основната отлика между истинския, изпитания майстор и новака, аматьора, дилетанта: от дългогодишен опит майсторът се е убедил в съдбовните поражения, които предшествуват всеки действителен успех, научил се е да обуздава своята бдителност и търпение, за да изчака последната, решителната възможност. Подобно на поет, който с безразличие отхвърля хилядите привидно съблазнителни и богати хрумвания (само дилетантът не изчаква и дръзко се втурва с главата напред), за да съхрани силите си за последния порив, така и това дребно, невзрачно човече пропусна стотици отделни шансове, които аз, аматьорът в този занаят, възприемах за многообещаващи. Пробваше, опипваше и опитваше, притискаше се към непознатите хора и положително стотици пъти се докосна до джобовете и палтата им. Ала не посегна нито веднъж, с неуморно търпение изминаваше трийсетте стъпки до витрината и пак се връщаше с все същата добре изиграна незабележимост, като не преставаше да изучава всички възможности със своя зорък, кос поглед и да отчита опасностите, които аз, новакът, изобщо не забелязвах. Това спокойно, нечувано търпение съдържаше нещо, което ме възторгваше въпреки моето нетърпение, то ми вдъхваше увереност в крайния успех, защото упоритата му енергичност издаваше, че няма да се откаже от начинанието си, преди да е нанесъл победния удар. Самият аз бях обзет от същата челичена воля да не си тръгна, преди да съм видял неговата победа, дори ако ми се наложеше да чакам до среднощ.

Така се изтърколи предобедът и удари часът на великия прилив, когато от всички улици и улички, стълбища и дворове внезапно се стичат многобройни буйни поточета от хора към широкото русло на булеварда. От ателиета, цехове, канцеларии, училища и учреждения се втурват на свобода работници, шивачки и продавачи, заети в безчислените тесни работилници по вторите, третите и четвъртите етажи; като гъсти, разпокъсани кълба дим тълпата се разлива по улицата — работници в бели блузи или престилки, бъбриви парижки модистки, прегърнати по две, по три, с букетчета теменужки по роклите, дребни чиновници в чистички сака и с неизбежната кожена папка под мишница, носачи, войници в сивосиня униформа: безбройни, неопределени фигури на невидимия, подземен трудов живот в големия град. Всички те са седели дълго, твърде дълго в задушните стаи и сега искат да се разтъпчат, да походят, да се поразкършат, да глътнат малко въздух, да го наситят с издишания цигарен дим, да надникнат тук и там. За час тяхното едновременно присъствие изпълва улицата с весела жизнерадост. Защото само след час те са длъжни отново да заемат местата си зад притворените прозорци, да работят на струга, да шият, да тракат на пишещи машини, да събират колонки с цифри, да печатат, да кроят, да правят обувки. Мускулите и сухожилията на тялото знаят това, ето защо се напрягат с такава радост и сила, и душата го знае, затова с такова веселие и без остатък се наслаждава на точно отмерения час, с любопитство търси и посяга към светлината и ведростта, с удоволствие се отдава на жизнерадостното остроумие и шегобийството. Нищо чудно, че витрината с маймунките неотразимо отговаряше на стремежа за безплатно развлечение. Хората се тълпяха пред многообещаващата гледка; най-отпред бяха модистките, тяхното чуруликане, пронизително и отчетливо, изригваше сякаш от кафез със свадливи птици, а зад тях напираха със солени шеги и яки лакти работниците и безделниците. И колкото по-многолюдна и гъста ставаше тълпата зяпачи, която набъбваше като плътно кълбо, толкова по-бодро и чевръсто плуваше и се гмуркаше моята златна рибка с яркожълтата дрешка: появяваше се ту тук, ту там из навалицата. Вече не ме сдържаше на едно място, не можех да остана на своя наблюдателен пост, трябваше отблизо да се взра в ръцете му, за да се запозная със същината на неговия занаят. Ала това ми струваше огромни усилия, защото той беше като обучена хрътка със своеобразна техника: ставаше гъвкав като змиорка и се промъкваше дори през най-малките пролуки в навалицата, уж стоеше до мен в спокойно очакване, а още в същия миг внезапно изчезваше и като по чудо заставаше най-отпред, до витрината. Изглежда, само с един порив си проправяше път през три или четири редици.

Естествено, започнах да се приближавам до него, защото се опасявах, че докато успея да се добера отпред до витрината, той ще изчезне някъде — надясно или наляво — с присъщото си умение на гмурец. Но не беше така — изчакваше кротко, необикновено кротко. Внимание! Това сигурно означава нещо, рекох си незабавно и огледах съседите му. До него стоеше една невероятно дебела жена; личеше си, че е бедна. С дясната ръка нежно придържаше бледо девойче на около единайсет години, а в лявата стискаше отворена пазарска чанта от евтина кожа, откъдето безгрижно стърчаха две дълги бели франзели; очевидно в чантата се намираше обедът на съпруга й. Добрата жена от народа — без шапка, с ярък шал и карирана, саморъчно ушита рокля от груба басма — бе изпаднала в неописуем възторг от зрелището с маймуните; цялото й едро, леко отпуснато тяло така се тресеше от смях, че белите хлебчета подскачаха нагоре-надолу, смехът струеше от нея на толкова силни и радостни изблици, че скоро хората започнаха да зяпат и нея наред с маймунките. Тя се наслаждаваше на рядкото зрелище с наивната, извечна радост на своята примитивна природа, с прекрасната благодарност на хората, които са получили малко блага от живота. Ах, само бедните могат да изпитват такава искрена признателност, само те възприемат като блаженство над всички блаженства удоволствието, което не струва нищо и идва като дар свише. Добродушната женица постоянно се привеждаше към детето, за да провери дали вижда добре и дали няма да изпусне някоя смешна подробност. „Rrregarrde, doonc, Maarguerite“^[7], насърчаваше тя със своя провлечен, южен акцент бледото девойче, което се стесняваше да се изсмее на глас сред множеството непознати люде. Тази жена, тази майка беше прекрасна — истинска дъщеря на Гея, прародителката на земята, — напращяла от здраве издънка на френския народ; тази великолепна жена заслужаваше да бъде прегърната заради своето бурно, жизнерадостно, безгрижно веселие. Ала не щеш ли, внезапно ми докривя: забелязах как ръкавът на яркожълтата дрешка се мярка все по-близо до пазарската чанта, която зееше безгрижно отворена (само бедните са безгрижни).

За бога! Нима искаш да откраднеш полупразната кесия от торбата на тази бедна, добра, тази безкрайно благодушна и весела жена?! Внезапно потръпнах от възмущение. До този миг бях наблюдавал джебчията със спортен интерес, бях разсъждавал и чувствувал с неговото тяло, с неговата душа, бях се надявал, дори бях пожелавал неговите неимоверни усилия, дързост и риск да бъдат възнаградени с успех. Ала сега, когато за пръв път виждах не само опита за кражба, но и самия човек, който трябваше да бъде окраден — тази трогателно наивна, тази блажено отпусната жена, която сигурно часове наред търка и лъска за няколко су стаи и стълбища, — ме обзе гняв. „Нещастнико, разкарай се! — ми идеше да му изкрещя. — Потърси си друг, остави бедната жена на мира!“ И с всички сили си запроправях път към жената, за да предпазя застрашената пазарска чанта. Но в същия миг, в който се устремих напред, човечето се извърна и леко се плъзна край мен. „Извинете, господине“, изписука своето извинение смиреният гласец (чувах го за пръв път), мина покрай мен и жълтата дрешка се гмурна в навалицата. Не зная защо, но веднага почувствувах: току-що си беше свършил работата. Сега в никакъв случай не трябва да го изпускам от очи! Измъкнах се от тълпата, без да се съобразявам с никого — някакъв господин изруга подир мен, бях го настъпил по крака, — и едва успях да видя как яркожълтата дрешка изчезва от булеварда и се развява по една странична улица. След него, неотстъпно след него! Плътно по петите му! Но трябваше решително да ускоря крачките си, защото — отначало едва можех да повярвам на очите си — човечето, което бях наблюдавал цял час, внезапно се преобрази. До този миг то бе плахо, залиташе едва ли не като пияно, а сега се стрелкаше леко като невестулка край стените, с типичната походка на мършав служител, който се страхува да не изпусне автобуса и бърза да не закъснее за канцеларията. Всяко съмнение в мен се изпари. Това бе походката след извършване на престъплението, походка номер две на крадеца, с която по най-бърз и незабележим начин трябва да избяга от местопрестъплението. Не, не можеше да има съмнение: подлецът бе измъкнал кесията с парите от чантата на сиромахкинята.

Обзе ме такава ярост, че за малко не изкрещях: „Дръжте крадеца!“ Ала сетне ме достраша. Защото всъщност не бях видял същинската кражба, тъй че не можех да обвинявам прибързано. И после нужна е известна смелост, за да хванеш някого за яката и в името божие да му раздадеш правосъдие — а аз никога не съм притежавал смелостта да обвиня и издам когото и да било. Защото доста добре знам колко несигурно е всяко правораздаване и какво високомерие е нужно, за да отсъдиш кое е добро и кое — лошо в някой отделен проблем от нашия объркай свят. Ала докато тичах след него и заедно с това размишлявах какво да сторя, изживях поредната изненада: само след две улици неподражаемият човек внезапно възприе трезв вид походка. Изведнъж забави крачка, изправи гръб, вдигна глава, закрачи преспокойно и сигурно, сякаш чисто и просто се разхождаше. Вероятно беше напуснал опасната зона, никой не го преследваше, следователно никой не можеше да го уличи в нещо. Разбрах, че след извънмерното напрежение иска да си поеме дъх, в известен смисъл сега беше джебчия в междучасие, джебчия-пенсионер, един от хилядите парижани, които кротко и необезпокоявано се разхождат по улиците с току-що запалена цигара в уста; хилавото човече се носеше с невъзмутима невинност и отпочинала, отпусната, ленива походка по Шосе д’Антен и аз за пръв път имах чувството, че дори се вглежда в отминаващите жени и момичета и преценява тяхната красота или достъпност.

Е, а сега накъде, човече, готово да поднасяш вечни изненади? Виж ти: към църквицата „Света Троица“, зашумена от новата, напъпила зеленина? Но защо? Аха, разбирам! Иска ти се да си отдъхнеш за няколко минути на една от пейките, имаш нужда, естествено! Това постоянно обикаляне насам-натам сигурно доста те е изтощило. Но не, човечето на непрекъснатите изненади не приседна на пейките, а решително се насочи — моля за извинение! — към една малка постройка, предназначена за възможно най-интимни цели, чиято широка врата затвори след себе си.

В първия миг ме напуши смях: нима подобна изкусна дейност завършва на такова общочовешко място? Или страхът до такава степен е разтърсил вътрешностите ти? Ала отново се убедих, че веселата действителност винаги се спира на най-забавната арабеска, защото е по-смела и от най-остроумния писател. Тя не се колебае да подреди най-изключителните до най-смешните неща, при това не без ехидство, да сложи обикновено човешкото до поразителното. Докато аз — какво друго можех да сторя? — изчаквах на една пейка появата му от невзрачната постройка, ми стана ясно, че опитният и изкусен майстор на своя занаят отново действува според съвършената логика на джебчийството: той издигаше около себе си четири сигурни стени, за да преброи печалбата, защото и това (по-рано то не ми беше хрумвало) представляваше една от трудностите за професионалния крадец, за която ние лаиците не се и досещаме — навреме да помисли как да унищожи уликите за своята плячка. А във вечно будния град, пълен с милиони зорки очи, няма нищо по-трудно от изнамирането на четири сигурни степи, зад които човек може изцяло да се уедини; дори онези, които много рядко четат съдебните дела, не могат да не се учудят на многобройните свидетели, които, въоръжени с дяволски точна памет, се оказват на самото място на най-нищожното произшествие. Разкъсайте някое писмо на улицата и го захвърлете в канавката: без да подозирате, ви следят десетки хора и пет минути по-късно някое скучаещо хлапе вероятно ще си достави удоволствието отново да съедини късчетата. Разгледайте портфейла си в някой вход: и утре, когато в града бъде оповестена кражбата на някой портфейл, една жена, която вие изобщо не сте забелязали, ще изтича в полицията и не по-лошо от Балзак подробно ще опише вашата личност. Отбийте се в някоя гостилница и келнерът, на когото изобщо не сте обърнали внимание, ще запомни вашите дрехи, обувки, шапка, цвят на косите и облата или плоска форма на ноктите. Иззад всеки прозорец, иззад всяка витрина, иззад всяко перде, иззад всяка саксия ви следят чифт очи и когато с истинско блаженство смятате, че се разхождате по улицата сам и ненаблюдаван от никого, вие грешите — отвсякъде ви дебнат незвани свидетели, нашият живот от край до край е впримчен в гъстата, всекидневно доплитана мрежа на любопитството. Ето защо прекрасното ти хрумване ме кара да те призная за майстор: да откупиш за пет су непроницаемите стени в продължение на няколко минути! Никой няма да те проследи как ще изпразниш откраднатата кесия и ще захвърлиш вещественото доказателство, и дори аз, твоят двойник и спътник, който те изчаква тук хем развеселен, хем разочарован, няма да узнае колко голяма е била твоята плячка.

Такива приблизително бяха разсъжденията ми, но отново не познах. Защото едва бе отворил желязната врата със своите тънки пръсти, и аз разбрах, че го е сполетяло разочарование — сякаш заедно с него бях преброил парите в портмонето: жалка, нищожна плячка! Унилият му вървеж на уморен, изтощен човек, с отпуснати и морни клепачи над сведения взор, незабавно ме накара да проумея: нещастникът напразно се беше трепал целия предобед. В откраднатата кесия несъмнено не бе намерил нищо съществено (можех да му го предскажа), в най-добрия случай две или три изпомачкани десетфранкови банкноти — твърде, твърде недостатъчно покритие за усилния професионален труд и извънмерния риск; жалко само за горката слугиня, която в този миг вероятно за кой ли път разказва през сълзи с разтреперани ръце, не спира да показва окрадената си торба. Ала и крадецът, който също беше беден, бе изтеглил непечеливш билет — познах това от пръв поглед, а само след няколко минути предположението ми се потвърди. Горкият човечец се сви, беше изтощен и физически, и душевно, после дълго стоя пред едно магазинче за обувки и жадно разгледа най-евтините чифтове на витрината. Действително се нуждаеше от нови обуща, а не от пробитите парцалетини на нозете си, бяха му по-необходими, отколкото на стотиците хиляди люде, които днес се шляеха из парижките улици с хубави, здрави или безшумни каучукови подметки — безотрадният му занаят направо не можеше без тях. Но неговият гладен и същевременно отчаян взор издаваше съвсем определено: за онези обувки от витрината с ослепителен блясък и цена петдесет и четири франка плячката не беше достатъчна. Извърна се смазан от огледалната витрина и пое по-нататък.

Нататък ли? Че накъде? Нима отново щеше да се впусне в рискования лов? Нима отново щеше да изложи на опасност свободата си заради някаква жалка, оскъдна плячка? Недей, човече, поне си отдъхни за малко! Сякаш желанието ми му въздействува по телепатия, защото той действително свърна в една странична уличка и най-сетне се спря пред евтина гостилница. Естествено, аз го последвах. Исках да науча всичко за този човек, с когото живеех вече цели два часа с разтупкано сърце и пределно напрежение. За всеки случай побързах да си купя вестник, за да се прикрия по-добре зад него, сетне нарочно нахлупих шапката си до очите, влязох в гостилницата и седнах на масата зад гърба му. Ала предпазната мярка беше излишна — клетникът нямаше повече сили, за да проявява любопитство. С помътнял, невиждащ поглед той вяло се взираше в бялата покривка и едва когато келнерът донесе хляба, сухите костеливи ръце се раздвижиха и лакомо посегнаха към подноса. Започна да дъвче с такава припряност, че бях потресен и проумях: нещастникът беше гладен, беше ужасно, отчайващо гладен, още от сутринта или навярно дори от вчера. Ето защо изпитах внезапно, парещо състрадание, когато келнерът му донесе поръчаното питие: шише мляко. Крадец, който пие мляко! Единствено малките подробности са в състояние да осветят като запалена клечка кибрит глъбините на човешката душа: тъкмо в мига, когато видях как джебчията пие най-невинната, най-детската напитка — бялото, безобидно мляко, — той незабавно престана да бъде за мен крадец. Причисли се към безбройните бедни, преследвани, болни и сакати хора, които обитават този несъвършен свят, и внезапно попаднах в една много по-съкровена област, която ме свърза с него с нещо повече от обикновено любопитство. Във всички форми на междучовешкото съществуване — голотата, студът, сънят и умората, — при всяка злочестина на страдащата плът онова, което разделя хората, отпада; изчезват изкуствените категории, които разделят човечеството на праведни и неправедни, на достойни и престъпници; заличава се всичко, остава единствено клетият, извечен звяр, земната твар, която изпитва глад, жажда, немощ и умора: също като теб, като мен и останалите. Следях омагьосан как отпива гъстото мляко на внимателни, малки и все пак жадни глътки, а накрая събира дори трохите: в този миг ме досрамя, че го наблюдавам, досрамя ме, че вече цели два часа от чисто любопитство следя тъмните ходове на нещастния преследван човек, както се следи състезателен кон — без да се опитам да го възпра или да му помогна. Обзе ме неудържим копнеж да пристъпя към него, да го заприказвам, да му предложа нещо. Ала как? Как да го заговоря? Премислях, мъчително търсех някакво оправдание, някакъв предлог, но не успявах да го намеря. Такива сме си! Тактични до малодушие, когато е нужна решителност; смели в намеренията си и безутешно плахи, щом трябва да пробием тънкия въздушен пласт, който ни разделя от човека, за когото сме разбрали, че е изпаднал в беда. Ала всеки го знае: какво по-трудно от това, да помогнеш на някого, който все още не те е извикал на помощ? Нали в неговото мълчание е скрито последното, което притежава — гордостта: а нея нямаме право да накърняваме насилствено! Само просяците ни изпълват с облекчение и би трябвало да сме им благодарни, задето достъпът ни до тях е свободен; този тук обаче беше от онези упорити хора, които предпочитат по най-рискован начин да залагат собствената си свобода, но не и да просят, предпочитат да крадат, но не и да приемат подаяния. Нима нямаше да го изплаша до смърт, ако си послужех с някакъв претекст и несръчно се присламчех към него? Освен това той седеше безкрайно изтощен — всяко безпокойство би било равнозначно на жестокост. Беше придърпал стола съвсем близо до стената, така че едновременно опираше тялото си на неговата облегалка, а главата си — на стената, за миг беше притворил оловнотежките си клепачи; проумях, почувствувах го — така му се искаше да поспи, поне за десет, за пет минути! Почувствувах как неговата умора и изтощение преливат в мен. Нима в бледия му лик не се отразяваше бялото сияние на варосаната килия? А нима дупката на ръкава, която светлееше при всяко негово движение, не издаваше, че не познава нежната женска грижовност към неговата съдба? Опитах се да си представя неговия живот: мръсен железен креват в неотоплена стая някъде на петия тавански етаж; пробит леген; цялото имущество, събрано в куфарче… Но и в тази тясна стаичка присъствуваше все същият страх от стъпките на полицая, които трополят по скърцащото стълбище. Съзрях всичко през тези две или три минути, докато той изтощено облягаше своето тънко, костеливо тяло и почти старческата си глава на стената. Ала келнерът вече шумно заприбира мръсните ножове и вилици: не обичаше такива късни и досадни посетители. Платих пръв и побързах да изляза, за да не срещна погледа му. Когато след няколко минути се появи на улицата, го последвах; за нищо на света не желаех да изоставя клетника на произвола на съдбата.

Защото сега към него ме приковаваше не игривото и посредствено нервно любопитство, не вятърничавото желание да опозная непознатия занаят — сега гърлото ми се стягаше от смътна уплаха, от ужасно притеснение, което ме потисна още повече, щом забелязах, че той отново се отправя към булеварда. Боже мой, нима пак ще идеш при същата витрина с маймунките? Не прави глупости! Помисли само, жената отдавна трябва да се е оплакала в полицията и сигурно вече те очаква там, за да те хване незабавно за тънката дрешка! И изобщо: откажи се за днес от тая работа! Не прави нови опити, не си във форма. Вече си лишен от сили, от замах, уморен си, а умората в изкуството не води до добри резултати. По-добре си почини, легни си, клетнико: стига за днес, поне за днес стига! Не ми е възможно да обясня защо ме обзе тази уплаха, тази граничеща с халюцинацията убеденост, че още при първия му опит за кражба неминуемо ще бъде заловен. Колкото повече наближавахме булеварда, толкова повече нарастваше моята тревога — ето че до нас долетя вечният рев на вълните му. Не, за нищо на света не бива да се връщаш при онази витрина, няма да допусна това, глупако! Вече вървях непосредствено зад него, бях готов да се пресегна, да го хвана за ръката, да го дръпна назад. Ала човекът, сякаш и този път разбрал безмълвната ми заповед, неочаквано пое в друга посока. Прекоси улица Друо една пресечка преди булеварда и с неочаквана увереност, сякаш се намираше у дома си, се отправи към някаква сграда. Познах я веднага: това бе „Отел Друо“, известният парижки институт за публични продажби.

За кой ли път вече този поразителен човек ме смая. Защото, докато се стараех да разгадая живота му, някаква вътрешна сила в него откликваше на моите най-съкровени желания. Сред стотиците хиляди сгради на непознатия Париж през това утро възнамерявах да посетя тъкмо тази, защото винаги ме бе дарявала с най-вълнуващите, най-плодоносните и същевременно най-забавните часове. По-оживен от музей, а в някои дни богат и на съкровища, всеки път различен, променлив и все същият, този външно невзрачен „Отел Друо“ ми бе любим като една от най-прекрасните ценности, защото представя удивително сбито цялостната същност на парижкия живот. Предметите, които инак съставляват органическо цяло сред четирите стени на някое жилище, тук са пръснати като множество раздробени и разпокъсани вещи, подобно на разсечения труп на някое огромно добиче в месарница; макар и съвършено чужди и взаимно изключващи се, най-недостъпни и най-всекидневни, те са обединени от най-недостойната възможност: всичко, което е изложено тук на показ, трябва да бъде превърнато в пари. Креват и разпятие, шапка и килим, часовник и леген, мраморни статуи от Удон и месингови прибори, персийски миниатюри и посребрени табакери, мръсни велосипеди наред с първите издания на Пол Валери, грамофони наред с готически мадони, картини на Ван Дайк, окачени до зацапани репродукции, сонати на Бетховен до порутени печки, най-необходимото и най-излишното, най-долнопробният кич и най-ценните произведения на изкуството, великото и нищожното, истинското и подправеното, старото и новото — всичко, което човешката ръка и човешкият ум са могли да сътворят! Най-възвишеното и най-пошлото се стичат в ретортата на търга, която с жестоко безразличие всмуква всички ценности на огромния град, за да ги изплюе отново. На този безмилостен пазар, където всички ценности се обръщат в монети и цифри, на този огромен панаир на човешката суета и човешката нужда, на това фантастично място усещаме по-силно откъдето и да било цялостното шеметно многообразие на нашия материален свят. Тук беднякът може да продаде всичко, а богатият — да го откупи; ала освен с предмети тук можем да се сдобием и с впечатления, и със знания. Внимателният човек може да проумее тук всяка материя, ако се вглежда и вслушва добре, да добие знания по история на изкуството, археология, библиофилия, филателия, нумизматика и не на последно място — по психология. Защото различните предмети, които от тези зали трябва да попаднат в други ръце и само за кратко си отдъхват от робията на бившите си притежатели, наподобяват многообразието на човешките раси и класи, които любопитно и предприемчиво се тълпят около масите за наддаване. Погледите им шарят наоколо, изпълнени с търговска страст и тайнствения копнеж на колекционерството. До големите търговци, загърнати в кожени палта и чисто изчеткани бомбета, са седнали дребни, нечистоплътни антиквари и вехтошарите от Левия бряг на Сена, на които им се иска да напълнят своите лавки с евтина стока; от време на време вдигат врява и дребните спекуланти и посредници, комисионери, наддавачи — неизбежните хиени на бойното поле. Те бързо трябва да възпрат падането на дадена цена, а когато забележат, че някой колекционер е хлътнал по изложената драгоценна вещ, с взаимно намигване да вдигнат цената й. Сред навалицата се прокрадват като сънливи тапири дори очилати библиотекари, сами заприличали вече на пергамент; пърхат като пъстри райски птици свръхелегантните дами, обсипани с перли, предварително изпратили своите лакеи, за да им запазят най-предните места около масата за наддаване; а по ъглите междувременно са се сврели като кротки жерави със сведен взор истинските познавачи, масоните на колекционерството. Зад всички тези люде, привлечени тук от търговски интереси, любопитство, страст към изкуството и действително съпричастие, всеки път се надига вълната на случайните любопитни, които възнамеряват да се посгреят на безплатния огън или да се порадват на искрометните фонтани, бликнали от огромните цифри. Ала всеки, който е дошъл тук, се ръководи от определено намерение: да колекционира, да си поиграе, да припечели, да се сдобие с някакъв предмет или просто да помечтае, да се стопли на чуждия огън — и целият този хаотичен човешки рой се разделя и разпределя на невероятно множество физиономии. И все пак никога не бях срещал, никога не бях подозирал съществуването на една-единствена категория люде: гилдията на джебчиите. Сега обаче, когато съзрях с какъв сигурен инстинкт моят приятел се вмъква в залата, незабавно проумях: това място е идеално поле, може би най-идеалното поле в Париж за неговото изкуство. Защото тук са налице всички необходими елементи, и то съчетани по най-чудат начин: ужасна, почти непоносима блъсканица и задължително отклоняване на вниманието чрез страстта от зрелището, очакването, наддаването. И трето: наред с хиподрума, залата за публична продан е едва ли не последното място в днешния свят, където всичко се заплаща в брой, ето защо може да възникне предположението, че всяко сако е издуто от меката тежест на пълната кесия. Къде другаде чевръстата ръка може да има по-голям шанс? Вероятно — сега го прозрях, моят приятел просто си беше направил тази заран малка репетиция; тук обаче се готвеше да покаже своето истинско майсторство.

И все пак, когато небрежно се заизкачва по стълбището към първия етаж, за малко не го дръпнах за ръкава. За бога, нима не виждаш онзи плакат на три езика: „Beware of pickpockets!“, „Attention aux pickpockets!“, „Achtung vor Taschendieben!“^[8]? Нима не го виждаш, глупчо? Тук знаят за такива като теб, из навалицата положително се промъкват десетки детективи и освен това, повярвай ми, днес не си във форма! Ала той хладнокръвно погледна плаката, който явно му беше добре известен. После като изпечен познавач на обстановката спокойно се заизкачва по стъпалата: тактическо решение, което не можех да не оценя. Защото в залите на долния етаж се продават само груби домакински уреди, мебели, ракли и шкафове, там се тълпи и блъска недружелюбната тълпа на вехтошарите, от която не може да се изкопчи нищо. А освен това навярно по стар селски обичай те носят кесията си здраво привързана около кръста — посегателството над тези хора не е нито целесъобразно, нито препоръчително. Виж, в залите на първия етаж, където се продават на търг изящни предмети — картини, накити, книги, автографи, бижута, — несъмнено се намират претъпканите джобове и по-безгрижните купувачи.

С мъка успявах да следвам своя приятел, защото от главния вход той заснова от зала в зала, прекоси всичките и отново се върна в началото, за да прецени шансовете си във всяка една от тях; търпеливо и без да бърза — като гастроном — той изчете специалното меню по разлепените обявления. Най-сетне се спря на зала номер седем, където се продаваше „La célèbre collection de porcelaine chinoise et japonaise de Mme la Comtesse Yves de G…“^[9] Несъмнено, днес тук се предлага сензационно скъпа стока, защото хората бяха толкова нагъсто скупчени, че от входа масата за наддаване изобщо не можеше да се види — закриваха я палта и шапки. Плътна човешка стена от навярно двайсет или трийсет редици напълно препречваше погледа към дългата зелена маса и от нашето място при входа съумявахме да зърнем само забавните движения на аукционера, на Commissairepriseur, който от висотата на своя пулт и с бялото чукче в ръка приличаше на капелмайстор, натоварен да дирижира наддаването и след обезпокоително дългите паузи неизменно да преминава към Prestissimo. И той като другите дребни служители навярно живееше някъде в Менилмонтан или подобно предградие, в две стаички, с газова печка, грамофон (като изключителен лукс) и няколко мушката на прозореца; но тук, пред изисканата публика, облечен в елегантно сако, с напомадени и грижливо вчесани коси, видимо се наслаждаваше на неимоверното удоволствие всекидневно в продължение на три часа да превръща чрез ударите на своето чукче най-скъпите парижки драгоценности в пари. Със заучената любезност на акробат той грациозно улавяше предложените цени като пъстра топка — отляво, отдясно на масата и от дъното на залата: „шестстотин, шестстотин и пет, шестстотин и десет…“ — и запращаше обратно същите цифри със съответната надбавка, като закръгляше гласните и разтягаше съгласните. Междувременно поемаше и ролята на дама за развлечение, а когато никой не предлагаше нова цена и въртележката на цифрите замреше, предупреждаваше с изкусителна усмивка: „Няма ли никой отдясно? Няма ли никой отляво?“, или заплашваше с лек драматизъм, вложен в присвитите вежди, после вдигаше съдбоносното чукче от слонова кост с дясната си ръка: „Край на наддаването!“, или се усмихваше: „Но това съвсем не е скъпо, господа!“ Междувременно свойски кимаше на отделни познати, хитро и окуражително намигаше на някои купувачи и докато обявяването на поредната вещ за продан прозвучаваше като необходима и делова констатация — „Номер трийсет и три!“ — заедно с нарастващата цена и тенорът му все по-уверено се извисяваше в драматични нотки. Видимо се наслаждаваше, че в продължение на три часа триста или четиристотин души със затаен дъх гледат ту устните му, ту магическото чукче в ръката му. Окриляше го опияняващо самочувствие, защото се отдаваше на измамната представа, че той е онзи, от когото зависи всичко, а всъщност не беше нищо друго освен уред, който приема случайните предложения; също като паун разперваше словесните си пера, но това в никакъв случай не ми попречи да установя в себе си, че с всичките си превзети маниери той всъщност прави на моя приятел същата необходима услуга за отклоняване на вниманието като трите забавни маймунки от тази заран.

Дръзкият ми приятел все още не успяваше да се възползува от помощта на своя съучастник, защото безпомощно продължавахме да стоим в последната редица и всеки опит да си проправим път през тази гъста, топла и жилава човешка стена до масата за наддаване ми се струваше съвършено безнадежден. Ала отново забелязах еднодневното си дилетантство в интересния занаят. Моят другар, опитният майстор и практик, отдавна знаеше, че в мига, в който чукчето удари за последен път — „седем хиляди двеста и шейсет франка“, ликуваше в това време тенорът, — тъкмо в тази кратка секунда на успокоение стената винаги се пропуква. Възбудените глави се свеждаха, търговците отразяваха цените в каталога, от време на време някой любопитен си тръгваше, сбитата тълпа за миг се прокъсваше. И с гениална бързина той се възползува от един такъв момент, за да се вреже в тълпата с приведена глава като същинско торпедо. С единствен порив си проправи път през четири или пет човешки редици и аз — нали се бях заклел да не изоставям на произвола на съдбата този невнимателен човек! — внезапно се оказах сам, без него. Вярно, на свой ред се опитах да се промъкна напред, но наддаването започна отново, стената пак се сключи и се оказах безпомощно заклещен в най-голямата тъпканица, като талига в блато. Горещата лепкава преса беше ужасяваща; пред мен, вляво, вдясно имаше все чужди тела, чужди дрехи, и то толкова близо, че всяко прокашляне на моите съседи ме разтърсваше из основи. А и въздухът беше непоносим, миришеше на прахоляк, на застояло и вкиснато и преди всичко на пот като навсякъде, където нещата опират до пари; заля ме гореща вълна, понечих да си разкопчая сакото и да измъкна носната си кърпа. Напразни усилия: пресата беше непробиваема. И все пак, все пак не се отказах, бавно и настойчиво си проправях път напред, отминавах редица след редица. За съжаление твърде закъснях! Яркожълтата дрешка беше изчезнала. Беше се закътала сред тълпата, никой освен мен не подозираше за заплашителното й присъствие: нервите ми се тресяха от мистичен страх, че с клетника ще се случи нещо ужасно. Всяка секунда очаквах някой да извика: „Дръжте крадеца!“, щеше да настане суматоха, да завалят думи, щяха да го заловят, да го измъкнат за ръкавите на неговото палтенце — не мога да обясня защо ме обзе тази зловеща увереност, че днес, тъкмо днес ще го сполети неуспех.

Но виж ти, нищо не се случи: никакъв възглас, никакъв вик; напротив, приказките, шумотевицата и шушуканията внезапно заглъхнаха. Изведнъж стана невероятно тихо, сякаш двеста-триста човека по предварителна уговорка притаиха дъх; всички с удвоено напрежение се вторачиха в аукционера, който отстъпи една крачка към лампата и челото му заблестя особено тържествено. Дошъл бе ред на най-важния предмет, който участвуваше в наддаването — огромна ваза, личен подарък от китайския император на френския крал, изпратена преди триста години и, като много други вещи, тайнствено изчезнала от Версай по време на революцията. Четирима слуги в ливреи повдигнаха скъпоценния предмет и с особено, дори показно внимание положиха върху масата блестящата бяла заобленост с плетеница от сини жилки, а аукционерът оповести предложената цена, след като тържествено се изкашля: „Сто и трийсет хиляди франка! Сто и трийсет хиляди франка!“ Отговорът на тази цифра, озарена от четири нули, бе благоговейно мълчание. Никой не се решаваше веднага да предложи своя цена, да заговори или да се помръдне от мястото си; тълпата от плътно притиснати и разгорещени човешки тела приличаше на един-единствен застинал паметник на респекта. Най-сетне някакъв дребен беловлас господин в левия край на масата повдигна глава и изрече бързо, тихо и едва ли не смутено: „Сто трийсет и пет хиляди…“, след което аукционерът решително отсече: „Сто и четирийсет хиляди.“

И ето че започна вълнуваща игра: представителят на голяма американска аукционна зала свеждаше своето участие до вдигане на пръста си, с което сумата като електрически часовник отскачаше с още пет хиляди; от другата страна на масата частният секретар на някакъв известен колекционер (тихо шепнеха името му) уверено удвояваше предложената надбавка; наддаването постепенно се превърна в диалог между тия двама купувачи, които седяха един срещу друг, но упорито отбягваха да се погледнат: и двамата адресираха своите предложения единствено до аукционера, а последният ги приемаше с видимо удоволствие. Най-сетне, при двеста и шейсет хиляди, американецът за пръв път не вдигна пръст; обявената цена увисна като застинал вик във въздуха. Възбудата нарастваше, аукционерът повтори за четвърти път: „Двеста и шейсет хиляди… двеста и шейсет хиляди…“, и високо подхвърли цифрата в залата, както сокол подхвърля плячката си. Сетне зачака, напрегнато и с известно разочарование се огледа наляво и надясно (ах, как му се искаше да продължи играта!): „Никой ли не предлага повече?“ Мълчание и само мълчание. „Никой ли не предлага повече?“ Прозвуча почти отчаяно. Мълчанието започна да трепти като струна без звук. Чукчето бавно се извиси. В този миг триста сърца замряха. „Двеста и шейсет хиляди франка първи път… втори път…“

Мълчанието неподвижно увисна над онемялата зала, дъхът на всички секна. Аукционерът вдигна с едва ли не религиозна тържественост чукчето от слонова кост над занемялото множество. За сетен път предупреди: „Край на наддаването!“ Мълчание! Отговор не последва. И пак: „Три!…“ Чукчето удари глухо и сърдито. Край! Двеста и шейсет хиляди франка! Човешката стена политна и се разкъса от този лек и глух удар на отделни живи лица, всички се раздвижиха, поеха си въздух, отдъхнаха си, прокашляха се. Сбитата маса трепна и се люшна като едно-единствено тяло, превърнато във възбудена вълна, в един-единствен нестихващ порив.

Този порив застигна и мен, и то чрез някакъв чужд лакът, който се заби право в гърдите ми. И в същото време човекът измърмори: „Извинете, господине!…“ Трепнах. Този глас! Чудо на чудесата — ето го и него, толкова ми липсваше, така дълго го бях търсил, а ето че шеметната вълна по щастлива случайност го бе изхвърлила точно до мен! Слава богу, сега бе съвсем близо, най-сетне, най-сетне щях съвестно да го следя и закрилям. Естествено, не посмях открито да го погледна в лицето; крадешком му хвърлих бегъл поглед отстрани, и то не направо, а към ръцете му, към работните му инструменти, ала странно защо, те бяха изчезнали: не след дълго забелязах, че е прилепил ръкавите на своята дрешка към тялото и като човек, който зъзне от студ, е вмъкнал пръсти под закрилата на плата, така че бяха станали невидими. Ако посегнеше към някоя жертва, тя нямаше да усети нищо друго освен случайното докосване на меката, безопасна материя; грабливата, крадливата ръка се криеше под ръкава като ноктите на кадифена котешка лапа. Възхитих се: отлично го беше изработил. Ала върху кого щеше да се стовари ударът? Внимателно огледах човека вдясно от него: господинът бе мършав, а всичките му копчета — закопчани. А другият пред него бе широкоплещест и непристъпен, така че на първо време не бях в състояние да си обясня как би могъл успешно да посегне към един от двамата си съседи. Но внезапно усетих лек натиск върху собственото си коляно и една мисъл ме полази като ледена тръпка: да не би в края на краищата тези приготовления да се правят заради мен? Да не би, глупако, в крайна сметка да окрадеш единствения човек в залата, който знае кой си, а на мен — последен, потресаващ урок! — ще се наложи лично да се запознавам с твоя занаят? И действително, по всичко личеше, че злощастният клетник е избрал тъкмо мен, насочил се е тъкмо към мен, тъкмо към мен, неговия съмишленик, единствения човек, който бе вникнал в същината на занаята му!

Да, безспорно приготовленията бяха насочени към мен, повече не биваше да се залъгвам, ясно усетих как лакътят на моя съсед леко се притисна до тялото ми, как ръкавът с прикритата ръка се запремества сантиметър по сантиметър, за да се плъзне сръчно между сакото и жилетката при първото възбудено разместване на тълпата. Вярно е, че можех да взема известни предпазни мерки, с които да осигуря пълната си безопасност; достатъчно беше леко да се извърна или да закопчая сакото си, ала, странно защо, не намирах в себе си сили, цялото ми тяло бе хипнотизирано от възбудата и очакването. Всеки мой мускул и нерв направо се бяха вцепенили и докато напрегнато и безразсъдно изчаквах, на бърза ръка пресметнах колко пари имам в портфейла си. И както мислех за портфейла, усетих неговия топъл и спокоен натиск върху гърдите си (всяка частица от нашето тяло незабавно става чувствителна, щом помислим за нея — всеки зъб, всеки пръст, всеки нерв). Значи, засега портфейлът си беше на мястото, аз бях подготвен и спокойно можех да предотвратя открадването му. Ала странно все пак: изобщо не знаех дали желая тази кражба, или не. Чувствата ми бяха напълно объркани и сякаш раздвоени. Защото, от една страна, ми се искаше този глупак да се откаже от мен за свое собствено добро, а от друга страна със същото ужасно напрежение като при зъболекар, който приближава бормашината към болното място, очаквах да прояви своето майсторство, очаквах последния, решаващия сблъсък. Ала той сякаш искаше да ме накаже за моето любопитство я ни най-малко не бързаше да нанесе удара си. Продължаваше да изчаква, но не отстъпваше от мен. Приближаваше се неотклонно, сантиметър по сантиметър, и макар че сетивата ми бяха напълно вцепенени от настойчивото докосване, с някакво съвсем различно чувство продължавах ясно да долавям растящите цени, които аукционерът подвикваше от масата: „Три хиляди седемстотин и петдесет… Никой ли не предлага повече? Три хиляди седемстотин и шейсет… седемстотин и седемдесет… седемстотин и осемдесет… никой ли не предлага повече?“ Сетне чукчето удари. И тълпата отново леко се разлюля, в същия миг вълната застигна и мен. Това не бе истинско докосване — сякаш ме полази змия, мимолетно ме лъхна чуждо дихание, то бе толкова леко и неуловимо, че никога нямаше да го забележа, ако цялото ми любопитство не бе насочено към заплашеното място; само палтото ми леко се разтвори, сякаш случайно беше подухнал ветрец, някаква птица нежно прелетя край мен и…

И внезапно се случи нещо, което никога не бях очаквал: моята собствена ръка трескаво се вдигна и сграбчи чуждата ръка под сакото. Нито за миг не бях възнамерявал да прибягна към такава брутална отбрана. Това бе рефлекторно движение на моите мускули, което изненада и мен самия. Ръката автоматично се беше стрелнала нагоре, водена от чисто физически инстинкт за самосъхранение. И сега — какъв ужас! — за своя собствена изненада и покруса аз здраво стисках някаква чужда, студена и трепереща ръка: не, никога не бях пожелавал подобно нещо!

Тази секунда не съм в състояние да опиша. Бях вцепенен от страх — все пак внезапно и насила задържах къс живо тяло от някакъв непознат човек. Но и той се беше вцепенил от страх. Нямах сили, не можех да се овладея, за да пусна ръката му — точно както и на него липсваше кураж и не можеше да се овладее, за да се освободи от мен. „Четиристотин и петдесет… четиристотин и шейсет… четиристотин и седемдесет…“, патетично и гръмко се носеше гласът на аукционера, а аз продължавах да държа чуждата, тръпнеща ръка на джебчията. „Четиристотин и осемдесет… четиристотин и деветдесет…“ — все още никой не забелязваше какво ставаше с нас, никой не подозираше, че тук, между двама души, се е породило чудовищно съдбовно напрежение: само ние двамата, само нашите нерви, опънати до скъсване, водеха небивалата битка. „Петстотин… петстотин и десет… петстотин и двайсет…“ — цифрите изригваха все по-задъхано, петстотин и трийсет… петстотин и четирийсет… петстотин и петдесет. Най-сетне — едва ли бяха минали повече от десет секунди — отново успях да си поема дъх. Пуснах чуждата ръка. Тя веднага се плъзна назад и изчезна в ръкава на жълтата дрешка.

„Петстотин и шейсет… петстотин и седемдесет… петстотин и осемдесет… шестстотин… шестстотин и десет…“, — гласът отгоре не преставаше да гърми, а ние продължавахме да стоим един до друг като съучастници в тайнственото дело, и двамата парализирани от общите усещания. Все още чувствувах топлото докосване на неговото тяло, и сега, когато вцепенението премина и коленете ми започнаха да треперят, ми се стори, че трепетът се предаде и на него. „Шестстотин и двайсет… трийсет… четирийсет… петдесет… шейсет… седемдесет…“ — цифрите подскачаха все по-нагоре, а леденият обръч на ужаса продължаваше да ни приковава един към друг. Най-сетне намерих сили поне да извъртя глава и да го погледна. В същия миг и той погледна към мен. Очите ни се срещнаха. „Милост, милост! Не ме предавай!“ — малките воднисти очи сякаш се молеха, страхът на смазаната му душа, извечният страх на всяко живо същество струеше от разширените зеници, брадата му също се тресеше от неудържим ужас. Възприех ясно само тези широко отворени очи, останалата част от лицето беше изчезнала под маската на такъв неотразим ужас, какъвто не бях срещал у никого — нито досега, нито по-късно. Обзе ме неизмерим срам, че някой се взира в мен с такова робско, животинско покорство, сякаш имах власт над живота и смъртта. И този негов страх ме унизи; смутено отвърнах очи.

Ала той беше разбрал. Вече знаеше, че никога и за нищо на света не бих го издал; това възвърна силите му. С лек тласък отдръпна тялото си от мен, усетих, че ме напуска завинаги. Най-напред се освободи притиснатото коляно, сетне усетих как от ръката ми отлита чуждата топлина, и внезапно — имах чувството, че ме изоставя нещо, което е било част от мен — мястото до мен опустя. Клетият ми спътник се гмурна в тълпата и изчезна. Изпърво въздъхнах със съзнанието, че отново съм свободен. Ала в следващия миг се изплаших: ами той, сиромахът, какво ще прави сега? Нали му трябват пари, а аз следва да му се отблагодаря за тези напрегнати часове, аз, неговият неволен съучастник, съм длъжен да му помогна! Бързо се устремих подир него. Ала по дяволите! Нещастникът погрешно разтълкува моите добри намерения и се уплаши, когато се извърна при входа и отдалеко ме съзря. Преди да успея да му махна успокоително, яркожълтата дрешка изпърха надолу по стълбището и се сля с недостижимия людски поток по улицата, а моят урок приключи неочаквано — така, както и беше започнал.

Приказка в здрача

Вятърът пак ли довея дъжд над града, та в нашата стая изведнъж стана така тъмно? Не. Въздухът е сребристоясен и тих, какъвто рядко е бил през тия летни дни, но е станало късно и ние не сме забелязали. Само прозорците по стрехите насреща още се усмихват в лек блясък, а небето над островърхия покрив е замрежено вече от златен дим. След един час ще настъпи нощта. След един дивен час, защото няма нищо по-прекрасно за гледане от тия багри, които неусетно увяхват и потъмняват, и после в стаята се възцарява мрак, който извира от пода, докато най-сетне черните талази безшумно се слеят върху стените и ни понесат в своята тъмнина. Както си седим един срещу друг и безмълвно се гледаме, струва ни се в тоя час като че любимото лице в сянката става по-старо и по-чуждо, и по-далечно, като че никога не сме го виждали такова и като че се гледаме над безпределно пространство и безбройни години. Ала ти казваш, че сега не искаш да мълчим, защото така с угнетено сърце се чува как часовникът разбива времето на стотици дребни отломки и в тишината дишането става високо като дишане на болник. Затова ти искаш да ти разкажа нещо. На драго сърце. Разбира се, няма да ти разкажа нищо за себе си, защото нашият живот в тия безкрайни градове е толкова беден откъм преживелици или пък ни се струва така, защото ние още не знаем какво действително е наше достояние. Но ще ти разкажа една приказка за тоя час, който всъщност обича само мълчанието, и ми се иска в тая приказка да остане нещо от топлата, мека, струяща светлина на здрача, спуснал булото си пред нашите прозорци.

Не знам как тази приказка стигна до мене. Спомням си само, че едно ранно следпладне седях дълго тук, четях някаква книга и после я изпуснах, унесен в блянове, може би и в лек сън. И из един път видях образи край мен, те се плъзгаха покрай стената и аз можех да чувам думите им и да виждам живота им. Ала щом понечих да погледна подире им, когато те изчезнаха, отново се видях буден и сам. Пред нозете ми лежеше падналата книга. Като я дигнах и подирих образите, не намерих в нея приказката; сякаш тя бе паднала от страниците в моите ръце или изобщо не е била никога там. Може би бях я сънувал или прочел в един от ония пъстри облаци, дошли днес от далечни страни в нашия град и отнесли дъжда, който ни потискаше толкова дълго време. Или бях я чул от оная наивна стара песен, свирена меланхолно под прозореца ми от една латерна, или някой ми я е разказал преди години? Не зная. Такива приказки често се вестяват пред мене и аз оставям като на игра техните случки да текат между пръстите ми, без да ги задържам, както на минаване милваме житни класове или високостеблени цветя, без да ги късаме. Аз само ги бленувам — от някоя внезапно изникнала пъстра картина до един мирен край, но не ги задържам. Ала ти искаш днес приказка от мене и аз ще ти я разкажа сега, в тоя час, когато здрачът ни изпълва с копнеж да гледаме пред очите си пъстри и раздвижени светли картини, които бавно посивяват.

Откъде да започна? Чувствувам, че трябва за миг да потърся в мрака, да извадя оттам някаква картина и някакъв образ, защото така започват тия странни блянове и в мене. Сега вече си спомням. Виждам стройно момче, което слиза по широката стълба на един замък. Нощ е, нощ, озарена само от бледа лунна светлина, но аз улавям като с осветено огледало всяко очертание на неговото гъвкаво тяло, виждам точно чертите на лицето му. То е извънмерно хубаво. Черните коси, вчесани по детски, се спускат гладко над твърде високото му чело, а ръцете, които то простира напред в тъмнината, за да почувствува опипом топлината на напечения от слънцето въздух, са много нежни и благородни. Стъпките му са нерешителни. Унесено в мечти, то слиза долу и тръгва към голямата, шумоляща, с безбройни кръгли дървета градина, през която като бял мост блести една-единствена широка алея.

Не зная кога се е случило всичко това, дали вчера или преди петдесет години, не зная също къде, но мисля, че трябва да е било в Англия или в Шотландия, защото само там съм виждал толкова високи замъци с широки четвъртити камъни, замъци, които отдалеко се издигат заплашително като крепости и само за очите на посветени се снишават послушно към светлите градини с цветя. Да, сега вече зная положително, че е било горе в Шотландия, защото само там летните нощи са тъй светли, че небето блести млечно като опал и над поляната не пада тъмнина; всичко там сякаш свети леко отвътре и над моравите падат само сенки, подобно на черни исполински птици. В Шотландия е било то, да, вече си го спомням съвсем, съвсем положително, и ако се постарая, ще се сетя за името на тоя графски замък и за името на момчето, защото сега тъмната обвивка пада бързо от съня и аз чувствувам всичко тъй ясно, че то не е възпоминание, а преживелица. Момчето е дошло през лятото на гости у омъжената си сестра, но според приятния обичай у знатните английски семейства — не самичко; вечер на трапезата се събират цял рояк другари по лов и техните жени, освен това и няколко девойки — високи хубави хора, чиято веселост и младост се състезава смеешком и все пак не глъчно с ехото на старите зидове. През деня коне препускат насам и натам, кучета се събират на хайки, горе, в реката, се мяркат две-три лодки: една подвижност без деловитост придава на деня приятен бърз ритъм.

Но сега е вечер, трапезата е вдигната. Господата седят в залата, пушат и играят на карти; до полунощ от светлите прозорци в парка падат бели, по краищата треперещи снопове светлина, навремени се разнася и висок, весел смях. Дамите обикновено са се прибрали вече по стаите си, може би една или две си бъбрят още в долния салон. И затова вечер момчето е съвсем самичко. При мъжете то още не бива да отива или най-много за един миг, а от близостта на жените изпитва боязън, защото често, когато отваря вратата, те изведнъж приглушават гласовете си и то усеща, че говорят неща, които то не бива да чува. И изобщо то не обича тяхното общество, защото те го разпитват като дете и слушат небрежно отговорите му, използуват го само за хиляди дребни услуги и след това му благодарят като на послушно хлапе. Ето защо то бе решило да си легне и беше се изкачило горе по кривата стълба; ала стаята беше прекалено топла, преизпълнена от тежка неподвижна задуха. Бяха забравили да затворят прозорците през деня и така слънцето се бе разположило нашироко тук: беше сгорещило масата и разжарило леглото, бе лежало тежко по стените и знойното му дихание още трептеше възбудено из ъглите и завесите. И освен това толкова рано беше още — а навън лятната нощ светеше като бяла свещ, тъй спокойно, тъй безветрено, тъй примирено тихо. И затова момчето слезе отново по високата стълба на замъка към градината, върху тъмната окръжност на която небето е легнало белезникаво като сияние на светец и откъдето примамливо го притегля пищно ухание, излъчвано от безбройни невидими цветя. На душата му е странно. В смутното чувство на своите петнайсет години то не би могло да каже какво му е, обаче устните му потръпват така, като че то трябва да каже нещо на нощта или да протегне ръце нагоре, или да затвори за дълго очите си, сякаш между него и тая спокойна лятна нощ имаше нещо тайнственосродно, което искаше да чуе слова или да види някой да му махне за поздрав.

Момчето тръгва бавно от широката, открита алея по една от тесните странични пътеки, дето сребристо озарените листаци на дърветата сякаш се прегръщат високо горе, а долу тежко се разстила нощният мрак. Съвсем тихо е. Само онова неизразимо звънтене на градинска тишина, онзи разлюлян ромон, сякаш по тревата пада лек дъжд или стръковете със звънко бръмчене се трият един о друг, само той облъхва момчето, унесено всецяло в сладостна непонятна печал. Навремени то докосва леко някое дърво или се спира на едно място, за да се вслуша в беглото звънтене; шапката притиска челото му и то я сваля, за да почувствува дланта на сънния вятър върху голите си слепоочия, дето звънти кръвта му.

В тоя миг изведнъж, когато навлиза по-навътре в тъмнината, става нещо нечувано. Пясъкът зад него изскриптява тихо. И когато то уплашено се обръща, смогва да види само светлика на една висока бяла снага, която се носи към него и вече е до него, и то уплашено се усеща силно и все пак без всякакво насилие прегърнато от една жена. Топло, меко тяло се притиска настойчиво към неговото, една ръка милва бързо и тръпно косите му и наклонява назад главата му: то усеща зашеметено върху устата си чужд разтворен плод, трепетни устни, които се впиват в неговите. Тъй близко е това лице до неговото, че не може да види чертите му. А и не смее, защото трепет пронизва като болка тялото му и то трябва да затвори очи и да се отдаде безволно като плячка на тия палещи устни; нерешително, неуверено като въпрос обгръщат сега ръцете му тая чужда снага и във внезапно опиянение то притиска чуждото тяло до себе си. Пръстите му се плъзгат алчно по меките линии, отпочиват за миг и отново се откъсват треперещи, стават все по-трескави и по-размирни. Все по-напиращо и вече надвесено като сладко тежко бреме лежи сега това тяло върху неговите отстъпващи гърди. То има чувството, че потъва и се разлива под това задъхано, напиращо тяло и коленете му вече се подкосяват. Не мисли за нищо, не мисли как тая жена беше дошла при него, не мисли как се казва, само пие със затворени очи похот от тия чужди, уханно влажни устни, докато напълно се опиянява и се отпуска безводно, понесено безумно от някаква чудовищна страст. Струва му се като че внезапно от небето са се изсипали звезди — такова блещукане се явява пред очите му, и всичко, до което се докосва, трепти и гори като искри. То не знае колко време продължава всичко това, дали са минали часове, откак лежи в тия меки окови, или секунди: чувствува как всичко пламва в бясното чувство на сладострастната борба и се понася упоено в някакъв дивен шемет.

И после внезапно, из един път, горещите окови се счупват. Неочаквано почти сърдито прегръдката отпуска притиснатите му гърди, чуждата снага се изправя и мигом една бяла ивица светлина се плъзва бързо покрай дървесата и изчезва, преди то да успее да дигне ръце, за да я улови.

Коя беше тази жена? И колко време продължи това? То се изправя угнетено, зашеметено и се обляга на едно дърво. Хладният размисъл започва отново да струи бавно назад между трескавите слепи очи: изведнъж животът му се струва отишъл с хиляди часове напред. Мигар ненадейно се сбъдна онова, което то смътно бе бленувало за жени и страст? Или все пак беше само сън? То се попипва, дръпва косите си. Да, те са влажни над чукащите слепи очи, влажни и хладни от росата по тревата, в която се бяха повалили. В тоя миг всичко отново минава като светкавица пред очите му, то пак чувствува палещите устни, вдъхва из дрехите непознатото ухание на сладострастието, мъчи се да си спомни всяка дума. Но нито една не му идва наум.

И сега из един път то уплашено си спомня, че тя не бе говорила нищо, не бе назовала даже името му; че помни само нейните преливащи въздишки и страшното спазмодично, сдържано хълцане на сластта, че помни уханието на нейните разрошени коси, жаркия натиск на гърдите й, гладкия емайл на кожата й, помни, че нейното тяло, диханието й, цялото й тръпно чувство му бяха принадлежали, и все пак то не може да каже коя е била тази жена, която го нападна в тъмнината със своята любов. И трябва сега да мълви някое име, за да назове изненадата и блаженството си.

И из един път това небивало нещо, което то току-що ненадейно бе преживяло с една жена, му се струва бедно, съвсем бедно и нищожно в сравнение с разискрената тайна, която го гледа вторачено с примамливи очи из тъмнината. Коя беше тази жена? Премисля като в полет всяка възможност, събира пред погледа си образите на всички жени, които живеят тук в замъка; възкресява всеки странен час, изравя из спомена си всеки разговор с тях, всяка усмивка на тия пет-шест жени, които единствено биха могли да бъдат заплетени в тая загадка. Младата графиня Е., която тъй често се сопваше грубо на застарелия си мъж, може би, или младата жена на вуйчо му, която има тъй странно кротки и все пак искрящи очи, или — то се уплаши при тая мисъл — някоя от трите сестри, братовчедките му, които тъй много си приличат в своята висока, горда, студена осанка? Не — та всичките те бяха хладни, сдържани. Като изгнаник, като болник бе изглеждало често то само на себе си през последните години, откак тайни пламъци започнаха да се надигат в него и да горят в сънищата му; как бе завиждало на всички тях, които бяха тъй спокойни, тъй безшеметни и безстрастни или поне изглеждаха такива, бе се плашило от своята пробуждаща се страст като от телесен недъг. И сега?… Но коя, коя от всички тях умееше тъй да мами?

Упоритият въпрос разпръсва бавно упоението в кръвта му. Късно е вече, светлините в игралната са угасени, то единствено е още будно в замъка, то — а може би и онази другата, незнайната. Умората леко го притиска. Каква полза да мисли още? Един поглед, едно проблясване между клепките, някое скрито стискане на ръката ще му разкрие утре всичко. Замечтано се изкачва по стълбата, както замечтано бе слязло по нея, но все тъй безкрайно различно. Кръвта му още е леко възбудена и топлата стая му се струва сега по-ведра и по-хладна.

Когато на другата сутрин се събужда, долу конете вече тропат и рият с копитата, чува засмени гласове, а навремени и името си. Скоква бързо от леглото — изпуснал е закуската, — облича се с трескава бързина и хуква надолу, дето другите весело го посрещат.

— Поспаланко! — смее му се графиня Е. и този смях блести из бистри очи.

Един алчен поглед улавя лицето й; не, не, не може да е била тя, нейният смях е твърде безгрижен.

— Сънува ли сладки сънища? — пита го насмешливо младата дама, но нейното нежно тяло му изглежда прекалено слабо.

Погледът му пърха бързо от лице на лице, ала върху нито едно не го очаква усмихнат отблясък.

Яздят навътре из полето. То се ослушва във всеки глас, обгръща с очи всяка линия, всяко полюляване на раздвижените в ездата женски тела; дебне всяко извиване и всяко издигане на ръка. На обедната трапеза се навежда в разговора по-близо, за да подуши всяко ухание на устните или зноя на косите, ала нищо, нищо не му дава знак или бегла диря, по която биха могли да се втурнат неговите жарки мисли. Денят се точи безкрайно към вечерта. Когато започва да чете някаква книга, редовете се изливат извън краищата на страницата и ненадейно го отвеждат в градината, и пак е нощ, странна нощ, и то отново се усеща оковано от ръцете на непознатата. Тогава треперещите му ръце оставят книгата и то се запътва към езерото. Но неочаквано уплашено се озовава на същото място в алеята. На вечерята го тресе, ръцете му блуждаят, посягат безпокойно насам-натам, като преследвани, очите му се крият плахо под клепките. Чак когато другите най-сетне отместват столовете си — ах, най-сетне ги отместват! — то е щастливо и побягва мигом от стаята навън в парка, ходи нагоре-надолу по бялата пътека, която блещука под краката му като млечна мъгла, нагоре-надолу и пак нагоре-надолу, стотици, хиляди пъти. Запалени ли са вече лампите в залата? Да, най-сетне светнаха и най-сетне блясват и няколко прозореца на първия етаж. Дамите са се оттеглили. Сега може би само след няколко минути, ако тя е решила да дойде… но сега всяка минута се издува до пукване с пламенно нетърпение. И пак нагоре-надолу, то броди непрекъснато насам-натам, като че теглено от скрити нишки.

И ето изведнъж бялата фигура изтичва надолу по стълбата, бързо, толкова бързо, че то не може да я познае. Тя изглежда като лунна ивица или загубен, веещ се воал между дърветата, довеяна от бърз вятър, и сега, сега тя е в прегръдките му, които се сключват алчно като хищнически нокти около това буйно тяло, жарко пулсиращо от бързото тичане. Също като вчера, пак само за един-единствен миг тази топла вълна се блъсва тъй неочаквано в гърдите му, че то усеща как губи свяст от нейния сладък удар и има единственото желание да се влее, да се разлее в мрачна сласт. Но после опиянението внезапно угасва и то задържа своята жар. Не, не бива да се загубва в това диво сладострастие, не бива да се отдава на тия смучещи устни, преди да узнае кое име носи това тяло, притиснало се тъй силно до него, та му се струва като че това чуждо буйно сърце бие в неговите собствени гърди. То отмята глава назад, отбягва целувката й, за да види лицето, но върху него падат сенки и се смесват в несигурната светлина с тъмните коси. Твърде гъсти са преплетените дървета и твърде бледа е светлината на забулената от облаци луна. Вижда само как светят като тлееща жар очите — разжарени камъни, запокитени дълбоко някъде в матово блестящия мрамор.

То иска да чуе една дума, само една отчупена отломка от нейния глас.

— Коя си ти, кажи ми, коя си ти? — пита то.

Ала тази мека, влажна уста знае само целувки, не думи. Тогава то иска да изтръгне силом една дума, един вик на болка: стисва до болка ръката й, забива ноктите си дълбоко в месото, но усеща само пъхтене от напрегнатата гръд, сгорещено дихание и зноя на упорито безмълвните устни, които само навремени тихо простенват, и то не знае дали от болка или от сладострастие. Вбесява го, че няма сила да превие тая упорита воля, че тази жена го взема из тъмнината, без да му се издаде, че то има безгранична власт над нейното похотливо тяло, а не е господар на името й. Гняв бликва в него и то се съпротивлява на прегръдката й; ала тя, почувствувала отмаляването на неговата ръка и забелязала безпокойството му, милва успокоително и примамливо косите му с възбудената си ръка. И тогава, между милувките на пръстите, то усеща нещо тихо звънтящо върху челото си, нещо металическо, един медальон, монета, която се люлее свободно на гривната й. Из един път го слита една мисъл. Сякаш в бясна страст то притиска ръката й до себе си и впива при това монетата дълбоко в полуголата си ръка, докато тя се отпечатва в кожата му. Сега то има един сигурен знак и докато този знак гори върху тялото му, момчето се отдава покорно на сдържаната страст. Притиска се дълбоко в тялото й, смуче сласт от нейните устни, хвърля се в тая тайнствено похотлива жар на една безмълвна прегръдка.

И когато после тя, също като вчера, внезапно скоква и побягва, то не прави опит да я задържи, защото любопитството да види знака гори трескаво в кръвта му. То се втурва в стаята си, завъртява мъждукащата лампа да светне ярко и се навежда стръвно над белега, отпечатан от монетата върху ръката му.

Белегът не е вече много ясен, пълната окръгленост е заличена, но единият ъгъл е още остро и червено впит, несъмнено точно. Монетата трябва да е загладена ръбесто по ъглите, трябва да е осмоъгълна и със средна големина, навярно колкото едно пени, но е по-изпъкнала, защото ямичката, която съответствува на издатината, е още дълбока. Белегът, който то разглежда тъй стръвно, пари като огън, заболява го изведнъж като рана и чак сега, когато потопява ръката си в студената вода, болезненото парене се загубва. Медальонът е осмоъгълен: сега то се чувствува напълно уверено. В погледа му искри тържествуване. Утре ще узнае всичко.

На другата сутрин то е сред първите на масата за закуска. От дамите са дошли само една позастаряла госпожица, сестра му и графиня Е. Всички те са в добро настроение, разговорът им лети нехайно покрай него. Толкова по-добре може то да ги наблюдава. Погледът му се плъзва бързо по тясната китка на графинята: тя не носи гривна. Едва сега то може да приказва спокойно с нея, ала очите му прелитат нервно все към вратата. Сега влизат вкупом трите сестри, братовчедките му. Безпокойствието пак го обсебва. Вижда накитите по ръцете им, бутнати небрежно под ръкавите, но те заемат твърде бързо местата си: точно насреща му Кити, кестенявата, Маргот, русата, и Елизабет, чиито коси са толкова светли, че на тъмно блестят като сребро, а на слънце като злато. И трите както винаги са хладни, мълчаливи и сдържани, замръзнали в достолепието, което то толкова мрази у тях, защото все пак не са много по-стари от него и допреди няколко години бяха играли заедно. Липсва само младата жена на вуйчо му. Сърцето на момчето става все по-неспокойно, тъй като то усеща, че разрешението е съвсем близко, и из един път загадъчната мъка на тайната му става почти свидна. Ала погледът му е любопитен, той обикаля бързо светлия ръб на масата, върху който ръцете на жените лежат спокойно или се движат бавно като кораби в светъл залив. То вижда само ръцете и изведнъж те му изглеждат като отделни същества, като образи на сцена, всяка с отделен живот и с отделна душа. Защо кръвта в слепите му очи чука тъй силно? То вижда с уплаха, че и трите братовчедки носят гривни, и го обърква увереността, че би могла да бъде една от тия високомерни, външно тъй безукорни жени, които то още от детските си дни познава като упорито затворени в себе си. Коя би могла да бъде? Кити, която го познава най-малко, защото е най-голямата, рязката Маргот или малката Елизабет? То не смее да си пожелае нито една от тях. В глъбините на душата му се иска да не бъде нито една от тях или поне да не го узнае. Ала в същия миг любопитството пак го обсебва.

— Мога ли да помоля за една чаша чай, Кити?

Гласът му прозвучава тъй, като че ли има пясък в гърлото. Подава чашата си, сега тя трябва да дигне ръката си, да я протегне над масата, чак до него. Ето — то вижда как на гривната трепти медальон, ръката му се вцепенява за една секунда, ала не: камъкът, който звънти тихо о порцелана, е зелен и кръгъл. Погледът му милва признателно като целувка кестенявите коси на Кити.

За миг момчето си поема дъх.

— Мога ли да те затрудня за късче захар, Маргот?

Една тясна ръка оттатък на масата се събужда, протяга се, извива се около една сребърна купа и му я подава. И ето — ръката му започва да трепери леко — то вижда там, дето китката се скрива в ръкава, една нежно сплетена верижка, на която се люлее стара сребърна монета, загладена осмоъгълно, голяма колкото едно пени, навярно семейна вещ. Но осмоъгълна, с остри ъгли, които вчера пареха месото му. Ръката му не се успокоява, на два пъти не успява да поеме с щипката захар, чак след това пуска една бучка в чая, но забравя да го изпие.

Маргот! Името трепти на устните му, готово да се превърне във вик на най-невероятна изненада; но то стисва зъби. После я чува да говори — тъй чужд му се струва нейният глас, като че някой говори от висока трибуна — хладно, обмислено, леко шеговито и с такова спокойно дишане, че то почти се погнусява от страшната лъжа на нейния живот. Действително ли това е същата жена, чието пъхтене то задуши вчера, от чиито влажни устни бе пило, която през нощта се бе хвърлила върху него като хищно животно? То все гледа втренчено устните й. Да, упорството, мълчаливостта, те можеха да се скрият само в тия остро изрязани устни, но по какво можеше да отгатне жарта?

То се вглежда дълбоко в лицето й, сякаш го вижда за пръв път. И за пръв път чувствува ликуващо, тръпно ощастливено и почти готово да заплаче, колко хубава е тя в тая своя гордост, колко примамлива в тайната си. Погледът му проследява сладострастно извитата линия на веждите, която после изведнъж се издига под ъгъл нагоре, забива се дълбоко в хладния елмаз на нейните сиво-зелени очи, целува бледата, леко прозирна кожа на страните й, свива меко за целувка сега остро изопнатите устни, залутва се около светлите коси, после бързо се спуска надолу и обгръща похотливо цялата снага. То не я е познавало никога до тая секунда. Когато става от масата, коленете му треперят. Опиянено е от нея като от тежко вино.

В тоя миг отдолу вече вика сестра му. Конете са готови за утринната езда, подскачат нервно и хапят нетърпеливо поводите. Един след друг всички бързо се мятат на седлата и тръгват в пъстра кавалкада по широката градинска алея. Изпърво в бавен тръс — неговото лениво еднозвучие не съвпада никак с бесния такт в кръвта на момчето. Но после, зад портата, ездачите отпускат юздите на конете, втурват се надясно и наляво от пътя в ливадите, които още димят леко в утринта. През нощта трябва да е паднала силна роса, защото под димните воали блестят неспокойни искри и въздухът е дивно изстуден като от близък водопад. Общата група скоро се разпада, веригата се накъсва на пъстри отломки, неколцина ездачи изчезват в гората и между хълмовете.

Маргот е една от първите напред. Тя обича буйния устрем, страстния порив на вятъра, който дърпа косите й, неописуемото чувство да препуска в бърз галоп. Момчето се спуска подире й: то вижда високо изопнатото й гордо тяло, извито в хубава линия от буйното движение, вижда понякога лицето й, обагрено от лека руменина, святкането на очите й и сега, когато тя изживява тъй страстно силата си, то отново я познава. Чувствува отчаяно своята стремителна любов, желанието си. Обзема го необуздаема жад сега изведнъж да я хване, да я дръпне от коня в прегръдките си, да пие отново от неукротимите устни и да усети върху гърдите си разтърсващите удари на нейното възбунено сърце. Един удар в хълбока и неговият кон препуска напред, цвилейки. Сега то язди редом с нея, коляното му почти докосва нейното, стремената звънтят тихо заедно. Сега то трябва да й го каже, трябва.

— Маргот! — прошушва то.

Тя извръща глава, тънката вежда се извива нагоре.

— Какво има, Боб?

Съвсем хладно казва тя това. И съвсем хладни и бистри са нейните очи. Побиват го тръпки чак до коленете. Какво искаше да й каже? Не помни вече. Промълвя нещо за връщане обратно.

— Уморен ли си? — пита тя малко подигравателно, както му се струва.

— Не, но другите останаха толкова далече назад! — едва изрича то.

Още един миг, чувствува то, и ще бъде принудено да направи нещо съвсем безразсъдно, да протегне внезапно ръце към нея или да започне да плаче, или да я удари с камшика, който трепери електрически в ръката му. Из един път то дръпва юздите на коня назад и животното за късо време се изправя на задните крака. Тя препуска напред, високо изправена, горда, недостъпна.

Другите скоро го настигат. Вдясно и вляво бръмчи весел разговор, ала думите и смехът жужат безсмислено край него като твърдото тропане на копитата. Терзае го, че не бе намерило смелост да й открие любовта си и да й изтръгне признание, и страстното желание да я укроти става все по-бясно и по-бясно, пада като червено небе пред очите му върху полето. Защо не бе я срещнало с подигравка, както тя него с упорство? То несъзнателно пришпорва коня и едва сега бързото препускане го облекчава. Но другите го викат да се връщат. Слънцето се е покатерило над хълма и стои високо на пладне. Откъм полята повява нежно димно ухание, багрите са станали по-ярки и парят очите като разтопено злато. Зной и тегота се разстилат над равнината, изпотените коне се движат повече в сънлив тръс, пъхтят и кожата им изпуска топла пара. Дружината бавно се събира, веселостта им е станала по-вяла, разговорите по-мудни.

Маргот също се връща. Конят й е запенен, бели снежинки трептят по роклята й, кръглият кок на косите май ще се разплете — тъй хлабаво го държат вече шнолите. Момчето гледа като омагьосано русите плитки и мисълта, че те из един път може да се освободят и да се разпуснат в буйни, веещи се кичури, го кара да обезумее от възбуда. На края на пътя вече блести сводовата порта на градината и зад нея широката алея към замъка. То минава внимателно покрай другите, пристига първо, слиза от коня, подава юздите на притеклия се слуга и чака кавалкадата. Маргот е една от последните. Тя кара съвсем бавно в тръс, тялото й е отпуснато хлабаво назад, изтощено като след сладострастно преживяване. Така сигурно изглежда тя, чувствува то, след като потуши опиянението си, така е изглеждала сигурно снощи и предишната вечер. Възпоминанието отново го изпълва с буйност. Отива бързо при нея. Със затаен дъх й помага да слезе от коня.

Докато държи стремето, ръката му обгръща трескаво нежния глезен на крака й.

— Маргот! — стене, мълви тихо то.

Тя не му отговаря дори с поглед и при скачането на земята небрежно улавя подадената й ръка.

— Маргот, колко си прекрасна! — прошушва то още един път.

Тя го поглежда остро, веждата отново се изрязва високо на челото.

— Струва ми се, че си пиян, Боб! Какво дърдориш?

Но разгневено от преструвката, заслепено от страст, то притиска силно до себе си нейната ръка, като че иска да я забие в гърдите си. Тогава Маргот, почервеняла от гняв, го блъсва тъй силно, че то се олюлява, и бързо го отминава. Тъй бързо, тъй трепетно бързо става всичко това, че никой не го забелязва, а и на момчето сега се струва, че е било само лош сън.

Толкова бледо, толкова възбудено е после то през целия ден, че русата графиня, на минаване край него, милва косите му и го пита какво му е. Толкова гневно е, че ритва с крак кучето си, което изтичва с лай насреща му, толкова непохватно е в играта, че момичетата му се смеят. Мисълта, че тази вечер тя няма да дойде, отравя кръвта му, прави го сърдит и намусен. Сядат да пият чай вън в градината. Маргот е седнала насреща му, но не го поглежда. Очите му треперят, магнетично привлечени все към нейните, но те са хладни като сиви камъни и не отвръщат на неговия поглед. Обзема го ожесточение, че тя тъй си играе с него. Когато след малко тя грубо се извръща от него, пестникът му се свива и то чувствува, че би могло спокойно да я убие.

— Какво ти е, Боб, та си толкова бледен? — обажда се неочаквано един глас.

Пита го малката Елизабет, сестрата на Маргот. В нейните очи блести топла, мека светлина, но то не я забелязва. Чувствува се някак си хванато на местопрестъплението и отвръща яростно:

— Оставете ме най-сетне на мира с вашите проклети грижи!

И в същия миг се разкайва, защото Елизабет силно пребледнява, извръща се и казва с глас, задавен от сълзи:

— Ти наистина ставаш вече съвсем странен!

Всички го поглеждат сърдито и почти заплашително, а и то само чувствува некоректността си. Ала преди да успее да се извини, над масата се разнася един суров глас, бляскав и остър като нож, гласът на Маргот:

— Аз изобщо намирам Боб твърде невъзпитан за възрастта му. Правим грешка, че се отнасяме към него като към джентълмен или дори само като към възрастен.

Маргот казва това, Маргот, която едва снощи му бе дарила устните си! Той чувствува, че всичко около него започва да се върти, пред очите му пада мъгла. Обзема го гняв.

— Ти най-добре го знаеш, точно ти! — казва то със злостно натъртване и става.

Столът зад него се прекатурва от бързото му движение, но то не се обръща вече назад.

И въпреки това, колкото безразсъдно и да се струва на него самото, вечерта то отново стои в градината и се моли на бога тя да дойде. Може би и това е било само преструвка и упорство, не, то няма вече да я пита и да я мъчи, стига само тя да дойде, стига само то да може отново да почувствува върху устата си безумната похот на тия меки, влажни устни, която слага край на всички въпроси. Часовете сякаш са заспали, нощта е легнала като лениво отпуснато животно пред замъка: безумно дълго е времето. Тихото жужене в тревата му се струва като одушевено от присмехулни гласове, тези клонове и вейки — като подигравателни ръце, който леко се движат и си играят със сенките си и със слабото блещукане на светлината. Всички шумове са хаотични и непознати, бодват го по-болезнено от тишината. Веднъж далече някъде в равнината излайва куче, а после една звезда прорязва напряко небето и пада някъде зад замъка. Нощта като че става все по светла, все по-тъмни сенките на дърветата върху пътеката и все по-объркано това тихо жужене. После реещи се облаци забулват отново небето в бледа, меланхолна тъма. Тази самотност гнети болезнено трескавото сърце.

Момчето крачи напред и назад. Все по-буйно и по-бързо. От време на време удря сърдито някое дърво или стрива кората между пръстите си, стрива я тъй силно, че му потича кръв. Не, тя няма да дойде, то го знаеше предварително, но въпреки това не иска да го повярва, защото тогава тя няма да дойде никога, никога вече. Този е най-горчивият миг в неговия живот. И тъй пламенно младо е то още, че се хвърля буйно върху влажния мъх, забива нокти в земята, сълзи се ронят по страните му и то започва тихо, горчиво да ридае, както никога не е плакало като дете и никога вече не ще може да плаче.

Ненадейно в тоя миг лек пукот в храсталака го събужда от отчаянието му. И когато то скоква с протегнати напред слепи, опипващи ръце, в неговите обятия — колко дивен е този внезапен, топъл тласък върху гърдите му! — пак лежи тялото, за което страстно бе бленувало. Ридание напира из гърлото му, цялото му същество се е разляло в невъобразим гърч и то притиска тъй властно до себе си тая висока, стегната снага, че от чуждите и безмълвни устни се отронва стон. И когато чувствува, че тя стене под силата му, то за пръв път разбира, че е господар над нея, а не като вчера, като завчера — плячка на прищявката й; обзема го настойчиво желание да я измъчи за мъката, която бе влачило цели сто часа, да я накаже за нейното упорство, за тия презрителни думи тая вечер пред другите, за лъжливата игра на нейния живот. В неговата палеща любов към нея с вплетена тъй неразривно омраза, че тази прегръдка е повече борба, отколкото нежност. То тъй силно стиска тесните китки на ръцете й, че цялото й задъхано тяло се извива треперещо, после отново я дръпва тъй буйно към себе си, че тя не може да се помръдне и само непрекъснато стене глухо — то не знае дали от сласт или от болка. Но не смогва да изтръгне нито дума от нея. После, когато жадно притиска върху устните й своите, за да задуши и това глухо стенание, то усеща по тях някаква топла влага, кръв, струяща кръв, тъй силно е била прехапала тя със зъби устните си. Така продължава да я мъчи то, докато само усеща, че силата му намалява и в него се надига горещият талаз на сластта, и сега двамата се задъхват гръд върху гръд. Пламъци са паднали в нощта, сякаш пред очите му трептят звезди, всичко се обърква, мислите се ронят в безреда и всичко носи само едно име: Маргот. Глухо, из съкровените глъбини на душата си, в пламенен прилив промълвя то най-сетне тая дума, едновременно ликуване и отчаяние, копнеж, омраза, гняв и любов, един-единствен вик, събрал в себе си мъката на три дни:

— Маргот, Маргот!

И в тия две срички ехти за него музиката на цялата вселена.

Думата разтърсва като удар тялото й. Из един път буйността на прегръдката замръзва, из гърлото й се откъсва бесен, къс звук, вопъл, плач, а в движенията й отново пламва огън, но сега само за да се изтръгне като от ненавистно докосване. Изненадано, то се мъчи да я задържи, но тя се бори с него, при близко навеждане на лицето то чувствува гневни сълзи да се стичат по страните й, стройната снага е изопната като змия. И ненадейно тя го тласва ожесточено назад и побягва. Бялата й рокля блести смътно между дърветата и скоро се удавя в тъмнината.

И то отново стои само, изплашено и смутено, както първия път, когато топлината и страстта неочаквано се изтръгнаха из прегръдките му. Звездите блещукат влажни пред очите му, а кръвта отвътре забива остри искри по челото му. Какво се случи с него? То минава опипом между дърветата и навлиза дълбоко в градината, където знае, че има малък фонтан, и слага ръката си под водната струя, ласкава, бяло-сребриста вода, която тихо му ромони нещо в ухото и свети дивно в зрака на луната, пробудила се отново бавно из облаците. И сега, когато погледът му се избистря, обзема го дива, дълбока печал, сякаш хладният вятър я бе довеял от дървесата. Топли сълзи се надигат в гърдите му и сега то чувствува по-силно и по-ясно, отколкото в секундите на тръпна прегръдка, колко силно обича Маргот. Всичко, каквото беше досега — опиянението, трепетът и гърчът на обладанието и гневът на отбраняваната тайна, — е отпаднало от него: то е пленник на тъжно-сладостна любов, вече почти безстрастна, но въпреки това всевластна любов.

Защото я бе измъчило толкова? Не бе ли му дала тя неизказано много през тия три нощи, не премина ли неговият живот неочаквано от мътен здрач в разискрена и опасна светлина, откакто тя го посвети в нежността и буйните тръпки на любовта? Но със сълзи и гняв си бе отишла тя от него! В душата му напира непреодолимо кротко желание за помирение, за меки, спокойни думи, някаква жад да я държи нежно без страст в прегръдките си и да й каже колко й е признателен. Да, то ще отиде при нея, съвсем смирено, и ще й каже колко чисто я обича и че никога вече няма да назовава името й, никога няма да търси да изтръгва отговор на нежелан въпрос.

Сребристата вода ромони и то неволно си спомня за сълзите й. Може би сега тя е съвсем сама в стаята си, продължава да си мисли то, и само тази шепнеща нощ, която подслушва всички и не утешава никого, само тя я чува сега. Тази едновременна отдалеченост и близост с нея, без да вижда дори и един отблясък от косата й, без да чува дори една полусглъхнала дума на нейния глас и все пак да бъде сплетен с нея, душа в душа, се превръща в непоносима мъка за него. И неотразим става копнежът да бъде близо до нея, па макар и само да лежи като куче пред вратата й или да стои като просяк под прозореца й.

Когато се измъква нерешително из тъмнината на дърветата, то вижда още да зари светлина от нейния прозорец на първия етаж. Светлината е бледа, нейното жълто блещукане едва озарява листата на широко разклонения явор, който като че иска да потропа с клоните си като с ръце на стъклото й — протяга ги и пак ги дръпва в лекия вятър, и наподобява тъмен, огромен подслушвач пред малкия светъл прозорец. Мисълта, че Маргот стои още будна зад тоя светъл прозорец, че тя може би още плаче или мисли за него, възбужда тъй силно момчето, че то трябва да се облегне на дървото, за да не политне.

То гледа втренчено нагоре като омагьосано. Белите завеси се полюшват в тъмнината, играещи неспокойно от вятъра, и изглеждат ту тъмнозлатни във вътрешната лъчезарност на топлата светлина от лампата, ту сребристи, когато се издуват навън и докосват лунния зрак, който струи и блещука между кръглите листа. И обърнатото навътре стъкло отразява това подвижно преливане на сянка и светлина като лека тъкан от светли рефлекси. Ала на хвърленото в треска момче, което сега в тъмнината на сенките е втренчило пламенен поглед нагоре, се струва, че върху тая светла плоча съдбата е написала тъмни загадъчни знаци. Играта на сенките, сребристият блясък, който се носи като нежен дим над светлия квадрат — всички тия бегли възприятия изпълват въображението му с тръпни картини. То я вижда, Маргот, висока и хубава, косите й — о, тия буйни, руси коси! — разпуснати, да ходи напред и назад в стаята с неговото собствено неспокойство в кръвта, вижда я трескава в зноя на страстта, хлипаща от гняв. Като през стъкло вижда то сега през високите стени най-малките нейни движения, дигането на ръцете, отпускането в креслото и безмълвното, отчаяно втренчване в звезднобялото небе. Струва му се даже, тъй като за миг стъклото се осветява, че вижда лицето й, което тя плахо навежда навън, за да погледне в задрямалата градина, да го потърси с очи. И в тоя миг буйното чувство го надвива и то вика нагоре тихо, но все пак настойчиво името й:

— Маргот!… Маргот!…

Не се ли мярна бърза сянка като бял воал в светлия квадрат? То мисли, че я е видяло ясно. Ослушва се. Ала нищо не се раздвижва. Зад него ленивият вятър усилва лекото дихание на сънните дървета и коприненото шумолене в тревата заглъхва надалече и после отново се усилва — топъл талаз, който тихо отшумява. Нощта диша спокойно, прозорецът стои безмълвен — сребърна рамка около затъмнена картина. Не го ли чу тя? Или въобще не иска вече да го чуе?

Този трепетен блясък около прозореца го обърква съвсем. Сърцето му изтласква сурово неговата жад из гърдите и като че я запраща срещу кората на дървото, която като че потреперва от тая тъй необуздана страст. То съзнава само, че трябва веднага да я види, че трябва веднага да говори с нея, па макар и да я назове тъй силно по име, че да надойдат хора, а други да се събудят от сън. Чувствува сега, че би трябвало да се случи нещо, и най-безразсъдната постъпка му се струва желателна, като насън всичко му се вижда лесно и постижимо. После, когато неговият поглед посяга още веднъж нагоре към прозореца, то изведнъж вижда близкото дърво да протяга един клон като пътеуказател и в следния миг ръцете му улавят дънера. Изведнъж всичко му става ясно: то трябва да се качи горе — наистина дънерът е широк, но е мек и гъвкав — и да я повика отгоре, отдалечено само на една педя от прозореца й; там, близко до нея, то ще поговори с нея и няма да слезе долу, докато тя не му прости. Не размисля нито секунда, вижда само прозореца да блести примамливо и тихо и усеща дървото до себе си, крепко и готово да го понесе. Няколко бързи хватки, сега още едно подигане нагоре и ето че ръцете му улавят един клон и притеглят енергично тялото. И ето, то виси вече горе, почти съвсем горе в листака, който се люлее ужасно под него. Това тръпно шумолене струи на вълни чак до последните листа и протегнатият клон се навежда все по-силно към прозореца, като че иска да предупреди недосетливката. Покатерилото се момче вижда белия таван на стаята и в средата златистия светлинен кръг на лампата. И знае, треперещо леко от възбуда, че в следния миг ще види нея самата, плачеща или тихо ридаеща, или поне похотливата голота на тялото й. Ръцете му отслабват, но то пак се хваща. Смъква се бавно надолу по клона, който е обърнат към прозореца й, коленете му кървят малко, ръката му се е раздрала, но то продължава да се катери и е вече почти озарено от близкия зрак на прозореца. Един широк листак закрива още гледката, не пропуска тъй жадния последен поглед; и когато сега момчето дига ръка, за да го дръпне настрана, и ясният светлинен лъч вече пада върху него, когато разтреперано се наклонява напред — тялото му се олюлява, загубва равновесие и полита вихрено надолу.

Чува се тих, глух удар, като че върху тревата пада тежък плод. Отгоре от прозореца се навежда някаква сянка и се оглежда неспокойно, но тъмата е неподвижна и тиха като блато, водите на което са погълнали удавник. Скоро светлината горе угасва и градината отново трепка призрачно в несигурния здрачен блясък над мълчаливата сянка.

След няколко минути падналото момче се пробужда от своето зашеметяване. За една секунда погледът му се втренчва чужд нагоре, дето бледото небе с единични залутани звезди се взира студено надолу към него. Но после то усеща една внезапна, страшна болка в десния крак, болка, която го кара почти да извика още при първото леко движение, което то се мъчи да направи. Тогава внезапно се сеща какво се бе случило с него. Сеща се още, че не бива да остане да лежи тук под прозореца на Маргот, не бива да моли никого за помощ, не бива да вика или да се движи шумно. От челото му капе кръв, трябва да се е ударило в тревата о някое камъче или дърво, но то я изтрива с ръка, само колкото да не потече по очите му. А после се опитва, прегънато съвсем на лявата страна, със забити в земята пръсти, да се придвижи бавно напред. Всеки път, когато докосне или само разтърси счупения си крак, го стрелва болка и то се страхува да не падне отново в несвяст. Но продължава бавно да се влачи напред, почти половин час, стига до стълбата и вече чувствува, че ръцете му отмаляват. Студена пот се смесва върху челото му с неспирно капещата кръв: остава му да преодолее последното, най-трудното — стълбата, по която се изкачва съвсем бавно и мъчително, с безумни болки. Когато най-после стига горе и треперещо се хваща за перилата, дишането му се е превърнало в хъркане. Влачи се още няколко крачки към вратата на игралната, дето чува гласове и вижда светлина през пролуките. Издига се бавно нагоре, хванато за ръчката, и изведнъж рухва като запокитено заедно с отворилата се врата в ярко осветената стая.

Гледката сигурно е страшна, когато то изведнъж пада на пода като топка, с кръв на лицето, изцапано с пръст, защото господата скокват мигновено, столове се прекатурват, всички се спускат към него да му помогнат. Внимателно го пренасят на кушетката. То едва смогва да прошушне, че е паднало по стълбата, като тръгнало за парка, после изведнъж пред очите му се спускат черни завеси, които треперят насам-натам и го загръщат цяло, така че то пада в безсъзнание и не помни вече нищо.

Оседлават кон и един от гостите препуска към най-близкото селище да доведе лекар. Изплашеният замък се оживява призрачно: светлини трепкат в коридорите като светулки, от вратите шепнат и разпитват гласове, прислужниците идват плахи и сънливи и най-сетне занасят припадналото момче горе в стаята му.

Лекарят установява счупване на костта и успокоява всички, че няма опасност. Обаче пострадалият ще трябва да лежи дълго време неподвижно в превръзката. Когато казват това на момчето, то се усмихва морно. Не изпитва никаква мъка. Защото хубаво е да лежиш така, дълго време сам, без шум и хора, в светла, висока стая, пред която дървесата шумолят с върхарите си, щом искаш да мечтаеш за оная, която обичаш. Тъй сладостно е да премислиш всичко в такова спокойствие, да мечтаеш кротко за единствената, да лежиш, необезпокояван от всякакви приготовления и задължения, да бъдеш интимно сам с тия нежни съновидения, които се изправят до леглото ти, когато за миг затвориш очи. Може би любовта няма по-хубави и по-тихи мигове от тия на бледни, здрачни сънища.

В първите дни болката е все още силна. Но в нея е примесено особено сладострастие. Мисълта, че изтърпява тая болка заради Маргот, заради любимата, вдъхва на момчето едно твърде романтично и почти преливащо самочувствие. Иска му се да беше си нанесло рана, мисли си то, една кървавочервена рана на лицето, за да може да я носи винаги и открито, както рицар носи багрите от герба на своята дама; или би било хубаво изобщо да не се бе пробудило и да бе останало да лежи смазано там, под нейния прозорец. И то продължава да бленува как после на другата сутрин тя се пробужда, защото пред прозореца й един през друг гълчат и викат гласове, как любопитно се навежда и го вижда, него, смазан под прозореца й, умрял заради нея. Вижда как тя изпищява и пада в безсъзнание; то чува тоя пронизителен писък в ушите си, вижда сетне нейното отчаяние, скръбта й, вижда я през целия й разбит живот да се движи мрачна и сериозна в черни дрехи, с леко потръпващи устни, когато хората я питат за скръбта й.

Бленува така дни наред, изпърво само в тъмнината, но после и с отворени очи, свикнало скоро с благатото възпоминание на свидния образ. Няма час, прекалено ярък или прекалено глъчен, в който нейният образ да не минава като светла сянка покрай стените, да не идва при него или то да не отличи нейния глас вън сред бързото оцеждане на дъждовните капки от листата в скърцането на пясъка в знойната слънчева светлина. По цели часове разговаря то така с Маргот или се вижда в мечти заедно с нея на пътешествия и чудни излети. Понякога обаче се събужда като подплашено от тия мечти. Действително ли би жалила тя за него? Би ли си спомнила изобщо за него?

Разбира се: тя идва от време на време да навести болника. Често, когато то мислено разговаря с нея и нейният ясен образ като че се изправя пред него, вратата се отваря и тя влиза, висока и хубава, но все пак тъй различна от онова бленувано същество. Защото сега тя не е нежна, а и не се навежда възбудена, за да целуне челото му, както Маргот от мечтите: не, тя само сяда отстрани до продълговатия му стол, пита го как е, има ли болки и му разказва няколко най-различни истории. Тъй сладостно изплашено и смутено е то винаги от нейното присъствие, че не се осмелява да я погледне; често затваря клепки, за да чува по-добре гласа й, за да пие по-дълбоко звука на нейните думи, тая особена музика, която после цели часове продължава да ехти край него. То й отговаря нерешително, защото обича твърде много мълчанието, в което долавя само дишането й, и по тоя начин усеща най-съкровено уединението с нея в пространството, в мировото пространство. И после, когато тя стане и се обърне към вратата, то с мъка се изправя, въпреки болката, за да запечата още веднъж в съзнанието си всички линии на нейната кръшна снага, да я обгърне още веднъж жива, преди тя да потъне отново в неуверената действителност на неговите блянове.

Маргот идва да го навестява почти всеки ден. Но не идват ли също и Кити, и Елизабет, малката Елизабет, която дори винаги го гледа тъй изплашено и го пита с тъй нежен, загрижен глас още ли не се чувствува по-добре? Не го ли спохождат всеки ден сестра му и другите жени, не са ли всъщност всички еднакво сърдечни към него? Не остават ли и те при него и не му ли разказват най-различни истории? Струва му се дори, че те остават прекалено дълго, защото с присъствието си подплашват замечтаните му сетива, разбуждат ги от техния спокоен размисъл и ги обръщат към безразлични разговори и глупави фрази. Би желало те да не идват, да идва само Маргот, за час, за няколко минути, и после пак да остава самотно, за да мечтае за нея, необезпокоявано, неотегчавано, спокойно радостно, сякаш носено от нежни облаци, вглъбено изцяло в себе си, в утрешните картини на своята любов.

Ето защо понякога, когато чуе нечия ръка на дръжката, то затваря клепки и се преструва на заспало. Тогава посетителите се измъкват на пръсти навън, то чува лекото затваряне на вратата и знае, че сега отново може да се хвърли и потъне в хладните води на своите мечти, понесено кротко от тях към най-примамливи далечини.

И ето веднъж с него се случи следното: Маргот бе идвала вече при него, съвсем за малко, но бе му донесла с косите си цялото ухание на градината, знойните талази на цъфнал жасмин и жарката разискреност на августовското слънце в очите си. И сега то знаеше, че днес не може да я очаква повторно. Този следобед ще бъде дълъг, ясен, разсветнал в сладко бленуване, защото никой вече не ще го безпокои: нали всички бяха излезли на езда! И когато после вратата отново нерешително се отваря, то стисва очи и се преструва на заспало. Но влизащата — то чува съвсем ясно това в смълчаната стая — не се връща, а затваря безшумно вратата, за да не го събуди. И сега с внимателни, едва докосващи пода стъпки се примъква до него. Момчето чува тихо шумолене на рокля, чува как тя сяда до леглото му. И усеща с пурпурна жар през затворените си клепки как нейният поглед милва лицето му.

Сърцето му започва да бие неспокойно. Маргот ли е? Сигурно. То го чувствува, но все пак за него това е една сладка, буйна, възбудителна тайна, похотлива прелест — да не отваря очи и само да я усеща до себе си. Какво ще направи тя? Секундите му се струват безкрайни. Тя продължава само да го гледа, ослушва се в съня му и като парлив електрически ток минава през порите му това неприятно и все пак опиянително съзнание, че е предадено беззащитно, сляпо на нейното съзерцание, мисълта, че ако сега отвори очи, те из един път ще загърнат като мантия в нежността си уплашеното лице на Маргот. Но момчето не помръдва, само заглушава дишането си, което става неспокойно и откъслечно в твърде тесните му гърди, и чака, чака.

Нищо не се случва. Струва му се само, като че тя се е навела по-ниско над него, като че чувствува по-близко до лицето си това нежно ухание, това влажно, нежно ухание на люляк, което то познава от устните й. И ето — като горещ талаз се разлива оттам кръвта му по цялото тяло — тя слага ръката си върху леглото и милва леко през завивката неговата — спокойни, съвсем предпазливи милувки, които го притеглят като магнит и по следите на които буйно започва да струи неговата кръв. Дивно е чувството от тая лека нежност, едновременно опияняващо и възбуждащо.

Бавно, почти ритмично продължава нейната ръка да милва неговата. Тогава то поглежда крадешком между клепките си. Изпърво вижда само някаква пурпурночервена здрачина, облак с неспокойна светлина, после забелязва тъмно напръсканата завивка, която е разгъната върху тялото му, а после, като че идва от много далече, милващата ръка; вижда я смътно, съвсем смътно, само като бял, тесен блясък, който се приближава като светъл облак и пак се връща. То разтваря все повече пролуката на клепките. И сега ги вижда ясно, пръстите, бели и блестящи като порцелан, вижда ги как се движат, кротко свити, напред и после отново назад бавно, но преизпълнени от вътрешна живост. Те припълзяват напред като пипала и отново се дръпват и в тоя миг то чувствува ръката като нещо отделно и одушевено, като котка, която се притиска до дрехите, като малка, бяла котка, която със скрити нокти, влюбено мъркаща, се гали о някого, и то не би се учудило, ако очите й внезапно започнат да искрят. И действително: не блести ли в тая милваща белина един светъл взор? Не: то е само блясък на метал, лъскавина на злато. Но после, когато ръката отново се придвижва напред, то вижда ясно, че това е медальон, който виси на гривна, тайнственият, издайнически медальон, осмоъгълен и голям колкото пени.

На Маргот е тази ръка, която милва неговата, и в душата му трепва настойчиво желание да дръпне тая кротка, бяла, без пръстени, гола ръка до устните си и да я целуне. Но в тоя миг чувствува, че го облъхва нейното дихание, усеща лицето на Маргот съвсем близо до своето; момчето не може да стиска по-дълго клепките си и ощастливено, сияещо, отваря очи към близкото лице, което уплашено трепва и се дръпва назад.

И ето, когато сенките по това наведено лице се разлитат и по възбудените черти се разлива яснина, момчето вижда — сякаш удар разтърсва цялата му снага — Елизабет, сестрата на Маргот, младата, странна Елизабет. Сън ли беше това? Не, то гледа втренчено това бързо поруменяло лице, което плахо извръща очи настрана: Елизабет е. Из един път то съзнава страшната заблуда, погледът му се плъзва алчно надолу към ръката й и действително, на нея виси медальонът.

Пред очите му започват да кръжат воали. То изпитва същото чувство, както тогава, когато бе паднало в несвяст, но стисва зъби, не иска да загуби мислите си. Всичко прелита светкавично пред него, сгъстено в тая една секунда: почудата, надменността на Маргот, усмивката на Елизабет, този странен поглед, който го докосваше като безмълвна ръка — не, не, не бе възможна никаква заблуда!

Една-единствена лека надежда трепва в него. То гледа вторачено медальона, може би го е получила подарък от Маргот, днес или вчера или тогава.

Обаче Елизабет вече му заговаря. Този трескав размисъл трябва да е разкривил чертите му, защото тя го пита боязливо:

— Боли ли те, Боб?

Колко си приличат гласовете им, казва си то. И отговаря, без да мисли:

— Да, да… тоест не… много съм добре!

Пак настъпва тишина. Като гореща вълна непрекъснато се връща мисълта: може би Маргот й го е подарила. Знае, че това не може да бъде вярно, но не може да не я попита:

— Какъв е този медальон?

— Ах, монета от някаква американска република, не зная от коя. Донесе ни ги чичо Роберт.

Ни?

То затаява дъх. Сега тя трябва да каже.

— На Маргот и на мене. Кити не я искаше. Не знам защо.

То усеща, че нещо влажно се надига в очите му. Внимателно полага глава на една страна, за да не види Елизабет сълзата, която трябва да е вече съвсем близко до клепките му, която то не смогва да върне силом назад и която сега бавно, съвсем бавно се отронва по страната му. Иска да каже нещо, но се страхува, че гласът му ще се превие под все по-силния натиск на риданието. И двамата мълчат, всеки дебне плахо другия. После Елизабет става.

— Отивам си, Боб. Пожелавам ти скорошно подобрение.

То склапя очи и после вратата се затваря с тихо скърцане.

Мислите му започват да пърхат като подплашено ято гълъби. Едва сега то схваща чудовищността на недоразумението; обзема го срам и яд заради глупостта му, но в същото време и бясна скръб. То знае сега, че Маргот е загубена навеки за него, но чувствува, че неизменно я обича, сега може би и с онзи отчаян копнеж по непостижимото. А Елизабет — като в гняв отпъжда то нейния образ от себе си, защото цялата всеотдайност и тъй потушената сега жар на нейната страст не могат вече да струват за него колкото една усмивка на Маргот или нейната ръка, ако тя поне веднъж би поискала да го помилва леко. Ако Елизабет бе му се разкрила тогава, то би я обичало, защото в ония часове то бе още съвсем дете в страстта си, сега обаче името Маргот, позовавано в хиляди мечти, се е жигосало твърде дълбоко в него и то не би могло да го заличи от живота си.

Чувствува, че пред очите му става по-тъмно, че непрекъснатият размисъл лека-полека се разлива в сълзи. Напусто се мъчи като преди, през дните на болестта, в дългите самотни часове, да възкреси пред взора си образа на Маргот: всеки път веднага, подобно на сянка, се явява Елизабет с нейните дълбоки томителни очи и тогава всичко се разбърква и то отново трябва да мисли мъчително как се бе случило това. И го обзема срам, като си представя, че е стояло под прозореца на Маргот и е позовавало нейното име, и го обзема съчувствие към кротката, руса Елизабет, за която никога не е отделило нито една дума или поглед през всички тия дни, през които неговата признателност би трябвало да лумне като огън.

На другата сутрин влиза Маргот и застава за миг до леглото му. Момчето изтръпва от близостта й и не намира смелост да я погледне в очите. Какво му говори тя? То почти не чува, защото бясното бучене в слепите му очи е по-силно от гласа й. Чак когато тя си отива, то пак обгръща копнежно с поглед цялата нейна снага. И чувствува: никога не я е обичало повече.

След пладне идва Елизабет. Някаква лека интимност има в нейните ръце, които навремени докосват неговите, и гласът й е твърде тих, малко забулен. Тя говори с известен страх за безразлични неща, сякаш се опасява, че може да се издаде, ако заговори за себе си или за него. Момчето не разбира ясно какво чувствува към нея. Понякога усеща нещо като състрадание, а понякога нещо като признателност за нейната любов, но не би могло да й каже нищо. Не се осмелява да я погледне, от страх да не я излъже.

Сега тя идва всеки ден и остава по-дълго. Като че ли от онзи час, когато разсветна тайната между тях, се е загубила и неувереността. Но все пак те не дръзват никога да заговорят за това, за тия часове в тъмнината на градината.

Веднъж Елизабет пак е седнала до креслото му. Вън грее ясно слънце, по стените трепти зелен отблясък от люлеещите се върхари. В такива мигове нейните коси изглеждат огнени като пламнали облаци, кожата й е бледа и прозрачна, цялото й същество е светло и някак леко. От възглавката си, върху която е легнала сянка, момчето вижда близкото й лице да се усмихва и все пак го вижда тъй далече, защото то е озарено от светлината, която не достига вече до него. При тая гледка то забравя всичко случило се. И когато тя се навежда над него, така че очите й сякаш стават по-дълбоки и се стремят навътре като тъмни спирали, когато тя се навежда напред, ръката му обгръща снагата й, навежда главата й близо до себе си и то я целува по тясната влажна уста. Тя се разтреперва силно, но не се съпротивлява, а само милва кротко-тъжно с ръка косите му. И казва после съвсем задъхано, с нежна тъга в гласа:

— Но ти обичаш само Маргот…

До глъбините на сърцето си чувствува то тоя всеотдаен тон, това кротко примирено отчаяние, до глъбините на душата си името, което го разтърсва тъй силно. Но не дръзва да излъже в тая минута. Мълчи.

Тя целува още веднъж съвсем леко, почти сестрински устните му, после безмълвно излиза.

Този път е единственият, когато те заговарят за това. Минават още няколко дни и после отвеждат оздравяващия долу в градината, където първите пожълтели листа се гонят по алеята и подранилата вечер напомня вече за меланхолията на есента. И пак минават няколко дни и то вече върви с мъка само и за сетен път тая година под пъстрите листаци на дърветата, които сега шушнат във вятъра по-високо и по-сърдито оттогава, през ония три хладни летни нощи. Момчето отива тъжно на онова място. Струва му се, че там се е изправила невидимо една тъмна стена, зад която, вече съвсем разлято в здрачина, лежи неговото детство, а пред него се разстила друга земя, чужда и опасна.

Вечерта то си взе сбогом, погледна още веднъж дълбоко в лицето на Маргот, като че искаше да го изпие за цял живот в себе си, сложи неспокойно ръката си в ръката на Елизабет, която обгърна топло и крепко неговата, и почти не посмя да погледне Кити, приятелите и сестра си — тъй преизпълнена беше душата му от чувството, че обичаше едната, а другата обичаше него. Твърде бледно беше то и върху лицето му лежеше някаква сурова черта, която го караше да не изглежда вече като момче. За пръв път изглеждаше като мъж.

Но въпреки това, когато после конете потеглиха и то видя как Маргот равнодушно се обърна и тръгна нагоре по стълбата и как по очите на Елизабет внезапно премина влажен блясък и тя се задържа за перилата, тогава пълнотата на новата преживелица го разтърси тъй силно, че то се отдаде неудържимо като дете на сълзите си.

Замъкът светлееше все по-далече. Градината изглеждаше да става все по-малка между праха, диган на облаци от колата, полето се разгъваше все по-широко и накрая всичко онова, което бе преживяло, стана невидимо за погледа му и се превърна в настойчиво възпоминание. Два часа път го отведоха до близката станция. А на следната утрин пристигна в Лондон.

Още няколко години и той не беше вече момче. Ала онази първа преживелица бе оживяла твърде силно в него и не можеше вече никога да угасне. Маргот и Елизабет се бяха омъжили, но той не искаше да ги види никога вече, защото възпоминанията за ония часове го навестяваха понякога с такава неудържима сила, че целият негов сетнешен живот му се струваше само сън и измама в сравнение с действителността на тоя спомен. Той стана един от ония мъже, които не могат да намерят вече никакъв път към любовта и към жените; защото той, който в една секунда на своя живот бе съединил тъй пълно двете чувства — да обича и да бъде обичан, не изпитваше никакъв копнеж да търси онова, което толкова рано бе паднало в неговите треперещи, плахо отстъпващи детски ръце. Той пропътува много страни — един от онези коректни сдържани англичани, които мнозина смятат за безчувствени, защото са толкова мълчаливи и защото погледът им се плъзга хладно встрани от лицата на жените и техните усмивки. Та кой би могъл да помисли, че те носят образите, към които неотстъпно е отправен погледът им, дълбоко вътре в кръвта си, която пламти вечно около тия образи като кандило пред образа на мадона?

И сега вече си спомням как се яви в мене тази приказка. В книгата, която четох днес след пладне, имаше една картичка, изпратена ми от един приятел от Канада. Той е млад англичанин, с когото се бях запознал някога през време на едно пътешествие, с когото често разговарях през дългите вечери и в разговора на когото понякога тайнствено като далечни статуи разсветваше споменът за две жени, свързани навеки в един миг на неговата младост. Много, много време мина, откакто разговаряхме с него, пък и аз бях забравил вече тогавашните ни разговори. Но днес, като получих картичката, споменът отново възкръсна, преплетен мечтателно с всевъзможни собствени преживелици, и ми се стори, като че съм прочел неговото приключение в книгата, която бях изпуснал из ръцете си, или съм го видял насън…

Но колко тъмно стана в стаята и колко далече си ти сега от мене в тоя дълбок здрач! Виждам само един нежен светъл зрак там, дето мисля, че е лицето ти, и не зная дали се усмихваш, или си натъжена. Дали се усмихваш за това, че си измислям странни случки за хора, които бегло съм познавал, че проследявам мислено цели съдби и после отново ги оставям да се плъзнат спокойно назад в своето битие и в своя свят? Или ти е тъжно за това момче, което мина покрай любовта и в един час загуби завинаги градината на тая сладка мечта?

Виж, аз не искам тази приказка да бъде тъжна и мрачна, исках само да ти разкажа за едно момче, връхлетяно ненадейно от любовта, от своята и от любовта на една друга жена. Но всички приказки, които се разказват вечер, тръгват неусетно по тихия път на тъгата. Здрачът се спуска над тях със своите воали, цялата скръб на вечерта се разстила беззвездна над тях, тъмнината се процежда в кръвта им и всички техни ясни и пъстри думи добиват тогава един тъй пълен и тежък звук, като че идват из нашето най-съкровено битие.

Писмо на една непозната

Когато една ранна утрин известният романист Р. се завърна във Виена след тридневен освежителен излет в планината и си купи вестник на гарата, още щом зърна датата, той си спомни, че днес е рожденият му ден. Четирийсет и първият, сети се той веднага, и тази констатация не му причини нито радост, нито скръб. Той прелисти набързо шумолящите страници на вестника и се прибра вкъщи с такси. Прислужникът му съобщи, че през време на отсъствието му са го търсили двама души, неколцина са се обадили по телефона и му донесе на една табла насъбралата се поща. Той погледна нехайно пристигналата купчина писма и разпечата няколко плика, които го интересуваха заради подателите; едно писмо, почеркът върху което му бе непознат и изглеждаше твърде обемисто, той бутна отначало настрана. Междувременно му бяха донесли чая, той се облегна удобно в креслото, прелисти още веднъж вестника и няколко печатни материала; после си запали пура и взе най-сетне сложеното настрана писмо.

Бяха двайсетина страници, изписани бързо, с непознат, неспокоен женски почерк, по-скоро ръкопис, отколкото писмо. Той неволно опипа още веднъж плика, за да види дали в него не е останала забравена някоя приложена записка. Ала пликът беше празен и също като листовете не носеше адрес на подателя или подпис. „Странно“ — помисли си той и отново взе писмото в ръка. „За тебе, който никога не ме позна“ стоеше отгоре като надслов. Той се стъписа учуден: за него ли се отнасяше или за някой бленуван човек? Любопитството му изведнъж се пробуди. И той започна да чете:

„Детето ми умря вчера — три дни и три нощи се борих със смъртта за тоя малък крехък живот; цели четирийсет часа, в течение на които грипът разтърсваше в треска неговото клето, горещо телце, седях до леглото му. Разхлаждах неговото пламнало чело, държах ден и нощ неспокойните му малки ръце. На третата вечер рухнах. Очите ми бяха вече безсилни, затворили са се, без да усетя. Три или четири часа съм спала на коравия стол, а през това време смъртта ми го отне. Сега сладкото, клето момче лежи там, в тясното си детско легло, точно тъй, както умря; затворили са само очите му, неговите умни, тъмни очи, скръстили са ръцете му върху бялата риза и четири свещи горят високо на четирите краища на леглото. Не смея да погледна натам, не смея да се помръдна, защото, когато пламъчетата на свещите започнат да трепят, по лицето и по затворените му уста пробягват сенки и тогава ми се струва, че чертите му се раздвижват, и бих могла да помисля, че то не е мъртво, че пак ще се събуди и ще ми каже нещо по детски сладко с ясния си гласец. Но аз зная, то е мъртво и няма вече да поглеждам натам, за да не се надявам още веднъж, за да не бъда още веднъж разочарована. Зная, зная, детето ми умря вчера — сега имам само тебе на света, само тебе, който не знаеш нищо за мене, който през това време, без да подозираш, играеш на нещо или се залисваш с предмети и хора. Само тебе, който никога не ме позна и когото аз винаги съм обичала.

Взех петата свещ и я сложих тук, на масата, на която ти пиша. Защото не мога да стоя сама с моето мъртво дете, без да излея в ридания душата си, а с кого да говоря в тоя ужасен час, ако не с тебе, който ми беше и си ми всичко! Може би не ще мога да ти говоря съвсем ясно, може би не ще ме разбереш — главата ми е съвсем замаяна, нещо трепка и чука в слепите ми очи, всички части на тялото ме болят. Мисля, че имам треска, може би вече ме е хванал грипът, който сега обикаля от врата на врата, и това би било хубаво, защото тогава ще си отида заедно с детето си и няма да става нужда да посегна на себе си. Понякога пред очите ми става съвсем тъмно, може би не ще успея дори да допиша това писмо — но ще събера всичките си сили, за да поговоря веднъж, само един път с тебе, с тебе, любими, който нито веднъж не ме позна.

На тебе единствено ще говоря, на тебе за пръв път ще кажа всичко; ти трябва да узнаеш целия ми живот, който винаги е бил твой и за който ти никога не си знаел нищо. Но ти трябва да узнаеш тайната ми чак тогава, когато аз ще бъда мъртва, когато не ще бъдеш задължен да ми отговаряш, когато това, което сега разтърсва тъй студено и жарко снагата ми, действително спре. Ако ми е писано да живея, ще скъсам това писмо и ще продължа да мълча, както всякога съм мълчала. Но ако то стигне в твоите ръце, ти ще знаеш, че в него една мъртва ти разказва живота си, своя живот, който беше твой от нейния пръв до сетния й буден час. Не се плаши от думите ми: една мъртва не може да иска нищо повече, тя не иска нито любов, нито състрадание, нито утеха. Само едно искам от тебе: да ми повярваш всичко, което ще ти разкрие моята скръб, потърсила убежище при тебе. Повярвай ми всичко, това едничко те моля: човек не лъже в часа, в който е умряло единственото му дете.

Ще ти разкрия целия си живот, този живот, който започна истински едва от деня, в който те срещнах. Преди това той беше само нещо мътно и объркано, към което моето възпоминание никога вече не се върна — някакъв зимник с потънали в прах, покрити с паяжина бездушни предмети и хора, за които сърцето ми не си спомня вече нищо. Когато дойде ти, аз бях на тринайсет години и живеех в същата къща, в която ти живееш сега, в същата тая къща, дето държиш в ръцете си това писмо — моето последно дихание; живеех на същия коридор, точно срещу вратата на твоето жилище. Ти сигурно не си спомняш вече за нас, за сиромашката вдовица на съветник от сметната палата (тя ходеше винаги в жалейни дрехи) и невръстното, слабичко дете — ние бяхме съвсем тихи, сякаш погълнати в нашата дребнобуржоазна немотия, — ти може би не си чул никога името ни, защото ние нямахме табелка върху вратата на жилището си и никой не идваше, никой не питаше за нас. Пък и толкова време мина оттогава — петнайсет, шестнайсет години; не, ти сигурно не си спомняш вече, любими, аз обаче, о, аз си спомням ревниво всяка подробност, помня още като днес деня, не, часа, когато за пръв път чух за тебе, когато за пръв път те видях. И как да не си спомням — та нали тогава започна светът за мене! Имай търпение, любими, да ти разкажа всичко, всичко от самото начало, моля те, не се уморявай тоя четвърт час да слушаш за мене, за тая, която цял живот не се умори да те обича.

Преди ти да се пренесеш в нашата къща, зад твоята врата живееха ненавистни, зли, свадливи хора. Макар да бяха бедни, те мразеха най-вече съседната беднотия, сиреч нашата, защото тя не искаше да има нищо общо с тяхната долна нечовешка грубост. Мъжът беше пияница и биеше жена си; ние често се събуждахме нощем от шум на падащи столове и счупени чинии; веднъж тя изтича на стълбата, окървавена от бой, с оскубани коси, а зад нея ревеше пияният, докато хората наизлязоха по вратите и го заплашиха с полиция. Майка ми бе избягвала от самото начало всякакво общуване с тях и ми беше забранила да говоря с децата, които затова ми отмъщаваха при всеки случай. Когато ме срещнеха на улицата, те викаха мръсни думи подире ми, а веднъж тъй ме биха с корави снежни топки, че от челото ми потече кръв. Цялата къща мразеше с някакъв задружен инстинкт тия хора и когато веднъж неочаквано се случи нещо — мисля, затвориха мъжа заради някаква кражба — и те трябваше да напуснат къщата със своите вехтории, всички си отдъхнахме. Обявата за даване под наем стоя няколко дни на пътната врата, после я свалиха и чрез вратаря бързо се разнесе новината, че жилището е наето от един писател, сам — тих господин. Тогава за пръв път чух името ти.

Само след няколко дни надойдоха майстори, бояджии, чистачи и тапицери, за да постегнат жилището след предишните мръсни наематели; непрекъснато се чукаше, тропаше, чистеше и стържеше, но майка ми беше само доволна от това, тя казваше, че сега най-сетне ще се сложи край на безпорядъка оттатък. Тебе самия не можах да видя дори при пренасянето: всички тия работи надзираваше прислужникът ти, този дребен, сериозен, посивял господарски служител, който направляваше всичко по един спокоен, делови, снизходителен начин. Той подействува силно на всички ни, първо, защото в нашата крайградска къща подобен господарски прислужник беше нещо невиждано досега, и, второ, защото беше към всички тъй невъобразимо вежлив, без обаче да се поставя на едно стъпало със слугите и да се впуска в дружески разговори с тях. Майка ми той започна да поздравява почтително като дама още от първия ден, дори към мене, хлапето, беше винаги мил и сериозен. Когато назоваваше името ти, това ставаше всякога с известна страхопочит, с особен респект — схванахме тутакси, че той беше привързан към тебе далеч зад мярката на обикновената служба. И как го обичах аз за това, този добър, стар Йохан, макар да му завиждах, че имаше право да бъде винаги около тебе и да ти служи.

Разказвам ти всичко това, любими, всички тия дребни, почти смешни неща, за да разбереш как още от самото начало можа да добиеш такава власт над боязливото, стеснително дете, каквото аз тогава бях. Преди още ти самият да влезеш в моя живот, около тебе вече се носеше сияние, сфера на богатство, странност и тайнственост — всички ние в малката крайградска къща (хора, които водят ограничен живот, всякога са любопитни към всичко ново, което става пред вратите им) очаквахме вече нетърпеливо твоето пристигане. И това любопитство към тебе — как се повиши то пък в мене, когато един следобед се връщах от училище у дома и заварих колата с мебелите пред къщата. Носачите бяха вече пренесли горе повечето тежки неща, сега прибираха поотделно дребни вещи; аз застанах на вратата, за да мога да разгледам възхитена всичко, защото всички твои неща бяха тъй странни, каквито никога не бях виждала; между тях имаше индуски идоли, италиански скулптури, съвсем ярки, големи картини, а накрая дойдоха книгите, толкова много и тъй хубави, каквито аз дори не можех да допусна, че има. Натрупаха ги до вратата, а там ги поемаше прислужникът и с пръчка и метличка от пера отупваше грижливо праха от всяка една. Аз се въртях любопитно около непрекъснато нарастващата купчина, прислужникът не ме отпъди, но и не ме насърчи; ето защо аз не посмях да докосна нито една, макар че много ми се искаше да попипам меката кожа на някои. Поглеждах плахо отстрани само заглавията; между тях имаше френски, английски и на други езици, които не разбирах. Струваше ми се, че бих могла да ги гледам цели часове, но майка ми ме извика да се прибера.

Цялата вечер след това мислех за тебе, преди още да те познавах. Аз самата притежавах само десетина евтини, подвързани в изтъркана мукава книги, които обичах повече от всичко друго и постоянно препрочитах. И сега ме измъчваше мисълта какъв ли ще бъде този човек, който притежава и е чел всички тия книги, знае всички тия езици, беше толкова богат и същевременно толкова учен. Нещо като неземна страхопочит се свързваше за мене с представата за тия книги. Помъчих се да си нарисувам твоя образ: стар човек с очила и дълга бяла брада, като нашия учител по география, но много по-добър, по-хубав и по-благ — не зная защо, още тогава бях уверена, че си хубав, при все че винаги си те представях като старец. Тогава, през оная нощ и още преди да те познавам, за пръв път те сънувах.

На следния ден ти се настани в жилището, ала въпреки постоянното ми надзъртане не можах да те видя — това само засили любопитството ми. Най-сетне на третия ден те видях; как ме разтърси изненадата, че ти беше толкова друг, че не показваше никаква прилика с моя детски образ на дядо боже. Бях си представяла в мечтите един очилат добродушен старец, а се яви ти — ти, точно такъв, какъвто си и днес, ти, непромененият, покрай когото годините минават, без да го докоснат! Ти беше облечен в светлокафяв, възхитителен спортен костюм и се изкачи бегом по стълбата, като вземаше две стъпала наведнъж, по един несравнимо лек момчешки начин. Шапката си държеше в ръка, така че аз видях с неописуемо удивление твоето светло, живо лице с младежки коси: действително, аз се изплаших от почуда, колко млад, колко хубав, колко гъвкаво строен и елегантен беше ти! И нищо чудно; в тая първа секунда почувствувах съвсем ясно това, което и аз, и всички други винаги сме възприемали с известна изненада като нещо, което обладаваш само ти: че си двойствен човек — един пламенен, лекомислен момък, отдаден всецяло на игри и леки приключения, и същевременно в изкуството си неумолимо сериозен, съзнателен, безкрайно начетен и образован мъж. Неволно почувствувах това, което после всеки чувствуваше у тебе — че водиш двоен живот: живот с една светла, обърната открито към света страна и друга съвсем тъмна, която ти единствен познаваш; тая съкровена раздвоеност, тайната на твоето съществуване, нея почувствувах аз, тринайсетгодишната, тайнствено привлечена още от пръв поглед.

Разбираш ли сега, любими, какво чудо, каква примамлива загадъчност трябваше да бъдеш ти за мене, детето! Да видиш изведнъж човека, към когото си питаела страхопочит, понеже пише книги, понеже е прочут в оня друг висш свят като млад, елегантен, момчешки весел, двайсет и пет годишен мъж! Трябва ли още да ти казвам, че от тоя ден нататък в нашата къща, в целия мой беден детски свят не ме интересуваше нищо извън тебе, че с цялото упорство, с цялото дълбаещо постоянство на тринайсетгодишно момиче следях вече само твоя живот, твоето съществуване? Аз те наблюдавах, наблюдавах твоите привички, наблюдавах хората, които идваха при тебе, и всичко това увеличаваше, наместо да намалява любопитството ми към тебе самия, защото цялата двойственост на твоето същество се разкриваше в различието на тия посетители. Идваха млади хора, твои другари, с които ти се смееше и лудуваше, окъсани студенти, после пък дами, които пристигаха в автомобили, веднъж директорът на операта, големият диригент, когото бях виждала само отдалеко със страхопочитание на диригентския пулт, а после пак млади момичета, които още ходеха в търговското училище и смутени се мушваха бързо зад вратата, въобще много, твърде много жени. Аз не си въобразявах нищо особено при това, даже тогава, когато една сутрин, отивайки на училище, видях една напълно забулена дама да излиза от тебе — та аз бях едва на тринайсет години и страстното детско любопитство, с което те следях и дебнех, още не знаеше, че е вече любов.

Но още си спомням точно деня и часа, любими, в който напълно и завинаги се увлякох по тебе. Бях се поразходила с една съученичка и бяхме застанали на приказки пред пътната врата. След малко пристигна един автомобил, спря и ти веднага скочи от стъпалото по твоя припрян, еластичен начин, който и до днес тъй много ми харесва у тебе, и тръгна към вратата. Неволно нещо отвътре ме накара да ти отворя вратата и затова ти препречих пътя така, че ние почти се сблъскахме. Ти ме погледна с оня топъл, мек, обвиващ поглед, който беше като нежност, усмихна ми се — да, не мога да кажа другояче освен нежно, и каза със съвсем тих и почти интимен глас:

— Много благодаря, госпожице!

Това беше всичко, любими; ала от тоя час, откакто усетих тоя мек, нежен поглед, аз станах твоя робиня. По-късно бързо разбрах, че тоя обгръщаш, притеглящ към тебе, тоя обвиващ и едновременно събличащ поглед, тоя поглед на роден прелъстител ти даряваш на всяка жена, която минава край тебе, на всяко момиче в магазин, което ти продава нещо, на всяка камериерка, която ти отваря вратата, че този поглед у тебе съвсем не е съзнателен като воля и влечение, а че твоята нежност спрямо жените съвсем несъзнателно прави погледа ти мек и топъл, когато се обърне към тях. Но аз, тринайсетгодишното дете, не можех да знам всичко това: аз бях като потопена в огън. Мислех си, че тази нежност се отнася само до мене, единствено до мене, и в тая една секунда в мене, невръстното момиче, се пробуди жената, и тази жена стана завинаги твоя робиня.

— Кой беше този? — попита приятелката ми.

Не можах да й отговоря веднага. Беше ми невъзможно да назова името ти: още в тая една, в тая единствена секунда то ми стана свято, стана моя тайна.

— Ах, един господин, който живее тук в нашата къща — измънках малко след това неловко.

— Но защо така се изчерви, когато той те погледна? — подигра се приятелката ми с цялата злоба на любопитно дете.

И тъкмо защото почувствувах, че тя се докосва с подигравка до тайната ми, кръвта ми изби още по-жарко върху страните. От смущение станах груба.

— Глупава гъска! — казах аз буйно; идеше ми да я удуша.

Тя обаче се изсмя още по-силно и по-язвително, докато аз почувствувах, че сълзи бликват в очите ми от безсилен гняв. Зарязах я и изтичах горе.

От тая секунда вече те обичах. Зная, жени често са ти казвали тия думи, на тебе, разглезения. Но, повярвай ми, никой не те е обичал тъй робски, тъй кучешки, тъй всеотдайно, както това същество, което бях аз и което съм останала винаги за тебе, защото нищо на земята не може да се сравни с незабелязаната обич на дете из тъмнината, защото тя е тъй безнадеждна, тъй робска, тъй покорна, тъй дебнеща и страстна, каквато никога не може да бъде алчната и несъзнателно настойчива любов на една зряла жена. Единствено самотни деца могат да сдържат напълно страстта си: другите разгласяват чувствата си между приятели, изтъркват ги в интимности, те са слушали и чели много за любовта и знаят, че тя е обща съдба. Те си играят с нея като с играчка, хвалят се с нея, както момчетата с първата си цигара. Но аз, аз нямах никого, комуто да се доверя, никой не ме е поучавал и предупреждавал, бях неопитна и недосетлива: аз се хвърлих в съдбата си като в пропаст. Всичко, каквото растеше и бликаше в мене, знаеше само тебе, мечтата по тебе, ти беше мой довереник; баща ми бе отдавна умрял, мама ми беше чужда с нейната вечно безрадостна потиснатост и пенсионерска плахост, полупокварените ученички ми бяха противни, защото си играеха тъй лекомислено с това, което за мен беше сетна страст — ето защо аз запокитих всичко, което лесно се разломява и раздробява, обрекох ти цялото свое затворено и все отново нетърпеливо кипващо същество. Ти беше за мене — как да ти го кажа, всяко отделно сравнение е твърде нищожно! — ти беше просто всичко, целият мой живот. Всичко съществуваше само дотолкова, доколкото имаше отношение към тебе, всичко в моето съществуване имаше смисъл само тогава, когато беше свързано с тебе. Ти преобрази целия ми живот. Дотогава равнодушна и посредствена в училище, аз изведнъж станах първа, четях до късно през нощта хиляди книги, защото знаех, че ти обичаш книгите, започнах изведнъж, за голямо удивление на майка си, да се упражнявам с почти вироглаво постоянство на пианото, защото мислех, че ти обичаш музиката. Чистех и позашивах дрехите си само за да изглеждам приятна и спретната пред теб, и се ужасявах, че имах отляво на старата си ученическа престилка (тя беше скроена от домашна роба на майка ми) една пришита четириъгълна кръпка. Опасявах се, че ти би могъл да я забележиш и да ме презреш; затова винаги когато тичах нагоре по стълбата, притисках над нея ученическата си чанта, трепереща от страх, че може да я видиш. Но колко безразсъдно беше всичко това: та ти никога, почти никога вече не ме погледна!

И все пак: през целия ден аз не вършех всъщност нищо друго, освен да те чакам и да те следя. На нашата врата имаше малка пиринчена шпионка, през кръглия отвор на която можеше да се гледа насреща към твоята врата. Тази шпионка — не, не се усмихвай, любими, и днес още, дори днес не се срамувам от ония часове! — беше моето око към външния свят, там, в леденостуденото антре, страхувайки се от подозрението на майка си, цели следобеди съм седяла нащрек през ония месеци и години, с книга в ръцете, изопната като струна и зазвучаваща, когато твоето присъствие я докосваше. Бях винаги около тебе, винаги в напрежение и движение. Но ти не можеше да почувствуваш това, както не чувствуваш напрежението на часовниковата пружина, която носиш в джоба си и която отброява и отмерва търпеливо в тъмнината твоите часове, придружава те с нечуто биене на сърцето по твоите пътища и върху която ти хвърляш бегло поглед само веднъж в милиони цъкащи секунди. Аз знаех всичко за тебе, известни ми бяха всички твои привички, познавах всяка твоя вратовръзка, всеки твой костюм, опознах и започнах да отличавам скоро твоите отделни познати и ги делях на такива, които ми бяха приятни, и такива, които ми бяха противни: от тринайсетата до шестнайсетата си година аз живеех всеки час с тебе. Ах, какви глупости вършех! Целувах дръжката на вратата, докосната от твоята ръка, откраднах една угарка, която ти беше захвърлил, преди да си влезеш, и тя ми беше свята, защото твоите устни се бяха докосвали до нея. Стотици пъти изтичвах вечер под някакъв предлог долу на улицата, за да видя в коя от твоите стаи има светлина и така да почувствувам по-убедително твоето невидимо присъствие. А през седмиците, когато ти пътуваше някъде — сърцето ми спираше да бие от страх всеки път, когато виждах добрия Йохан да сваля по стълбата жълтата ти пътническа чанта, — през тия седмици моят живот беше мъртъв и без смисъл. Ходех навъсена, отегчена, зла и винаги трябваше да внимавам мама да не забележи отчаянието ми в подпухналите ми от плач очи.

Зная, че всичко, което ти разказвам, са смешни изблици на чувство, детински безразсъдства. Би трябвало да се срамувам от тях, но аз не се срамувам, защото моята любов към тебе никога не е била по-чиста и по-страстна, отколкото в тия детски крайности. С часове, с дни бих могла да ти разказвам как живеех тогава с тебе, който почти не бе ме виждал, защото, когато те срещнех по стълбата и не можех да се крия, от страх пред твоя палещ поглед аз изтичвах с наведена глава покрай тебе като човек, който се хвърля във водата, само за да не бъда унищожена от тоя огън. С часове, с дни бих могла да ти разказвам за ония отдавна отлетели години, да разгърна целия календар на твоя живот; ала не искам да те отегчавам, не искам да те мъча. Искам да ти поверя само още най-хубавата преживелица на моето детство и те моля да не се подиграваш, че то е нещо тъй нищожно, защото за мене, детето, то беше безкрайност. Трябва да беше един неделен ден, ти бе заминал и прислужникът мъкнеше през отворената врата на твоето жилище тежките килими, които бе изтупал. Тежко му бе на тоя добряк да ги носи и в пристъп на решителност аз отидох при него и попитах дали не бих могла да му помогна. Той се изненада, но се съгласи и така аз видях — да можех да ти кажа с какво страхопочтително, даже благочестиво преклонение! — твоето жилище отвътре, твоя свят, писалището, пред което си седял и на което имаше една синя кристална ваза с няколко цветя, твоите скринове, твоите картини, твоите книги! Това беше само един бегъл, крадлив поглед в твоя живот, защото верният Йохан положително би ми забранил подробно разглеждане, но и с тоя един поглед аз вдъхнах цялата атмосфера и имах храна за моите безкрайни блянове по тебе наяве и насън.

Това, тази кратка минута бе най-щастливата в моето детство. За нея исках да ти разкажа, за да можеш най-сетне ти, който не ме познаваш, да разбереш как един живот е бил свързан с тебе и е рухнал. За нея исках да ти разкажа и за оная друга още, за най-страшния час, който за жалост последва тъй скоро. Заради тебе — нали ти го казах вече — аз бях забравила всичко, не обръщах внимание на майка си и нехаех за никого. Така не забелязах, че един възрастен господин, търговец от Инсбрук, който имаше далечно сватовство с майка ми, идваше често у нас и оставаше дълго; напротив, това ми беше само приятно, защото понякога той водеше мама на театър и аз можех да оставам сама, да мисля за тебе, да те дебна, което беше върховно, единствено блаженство за мене. Един ден майка ми ме повика с известни заобикалки в стаята си; имала да говори нещо сериозно с мене. Аз пребледнях и внезапно чух сърцето си да бие силно: нима е отгатнала, доловила нещо? Първата ми мисъл беше ти, тайната, която ме свързваше със света. Но майка ми беше смутена, целуна ме нежно един и два пъти (нещо, което никога не вършеше), притегли ме на кушетката до себе си и след това започна да разправя нерешително и срамежливо, че нейният сродник, който бил вдовец, й направил предложение за женитба и тя решила главно заради мене да го приеме. Кръвта ми се издигна жарко към сърцето: само една мисъл отговори отвътре, мисълта за тебе.

— Обаче ще останем тук, нали? — едва смогнах да прошушна аз.

— Не, ще заминем за Инсбрук, Фердинанд има там хубава вила.

Повече не чух. Пред очите ми причерня. По-късно узнах, че съм паднала в несвяст; чух майка си да разправя тихо на втория ми баща, който чакал зад вратата, че внезапно съм се дръпнала назад с разперени ръце и после съм се строполила като парче олово. Какво се случи през следните дни, как аз, безсилното дете, се съпротивлявах срещу нейната превъзхождаща воля, това не мога да ти опиша: и сега още, като помисля за това, ръката ми започва да трепери при писането. Не можех да издам истинската си тайна, ето защо моята съпротива изглеждаше просто вироглавство, злост и упорство. Никой не говореше вече с мене, всичко се вършеше зад гърба ми. Използуваха часовете, когато бях на училище, за да ускорят пренасянето: като се върнех после у дома, виждах всеки път някоя и друга вещ изнесена или продадена. Виждах как жилището, а заедно с него и моят живот замираха и веднъж, като се върнах за обяд, видях, че опаковачите на мебели са идвали и са извлекли всичко. В празните стаи стояха пълните куфари и две походни легла за мама и за мене: щяхме да спим тук още една нощ, последната, и на сутринта да заминем за Инсбрук.

Тоя последен ден почувствувах с внезапна решителност, че не бих могла да живея без твоята близост. Не виждах друго спасение освен тебе. Какво съм си мислела и дали въобще в тия часове на отчаяние съм била в състояние да мисля ясно, това не бих могла никога да кажа, ала изведнъж — майка ми беше излязла — скочих, както си бях, в ученическата рокля, и тръгнах у вас. Не, аз не тръгнах: нещо ме тласкаше магнетично с вдървени колене и треперещи стави към тебе. Казах ти вече, не разбирах ясно какво исках: да се хвърля в нозете ти и да те помоля да ме задържиш като слугиня, като робиня; боя се, че ти ще се усмихнеш иронично над тоя невинен фанатизъм на едно петнайсетгодишно момиче, но ти би престанал да се усмихваш, любими, ако би знаял как съм стояла тогава вън в леденостудения коридор, вцепенена от страх и все пак тласкана напред от някаква непонятна сила, и как, така да се каже, откъснах треперещата си ръка от тялото, докато тя се дигна и — то беше борба през вечността на ужасни секунди — натиснах с пръст копчето на звънеца. И днес още кънти в ушите ми тоя пронизителен звън и настъпилата след това тишина, през която сърцето ми престана да бие, кръвта ми спря да тече и само се ослушваше дали ще излезеш.

Но ти не излезе. Никой не излезе. Навярно тоя следобед те нямаше у дома, а Йохан бе отишъл на пазар; тогава, с мъртвия звук на звънеца в бучащите уши, аз се върнах опипом в нашето разбито, опразнено жилище и се отпуснах изтощена върху едно одеяло, изморена от направените четири крачки, като че бях газила цели часове през дълбок сняг. Ала под това изтощение още пламтеше неугасналата решителност да те видя, да говоря с тебе, преди да ме отвлекат. В това, кълна ти се, нямаше никаква чувствена мисъл, аз бях още невежа точно защото не мислех за нищо друго освен за тебе: исках само да те видя, да те видя още веднъж, да се вкопча за тебе. След това цялата нощ, цялата тая дълга ужасна нощ те чаках, любими. Щом майка ми си легна и заспа, аз се измъкнах на пръсти вън в антрето, за да дебна кога ще се върнеш вкъщи. Чаках цялата нощ, а беше мразовита януарска нощ. Бях уморена, болеше ме цялата снага, а не беше останал нито един стол, на който да седна: затова се проснах на студения под, над който минаваше продух от вратата. Лежах, облечена само в тънката си рокля, върху коравия студен под, защото не си взех завивка; не исках да ми бъде топло от страх да не заспя и да пропусна да чуя стъпките ти. Всичко ме болеше, стисках здраво сгърчените си крака, ръцете ми трепереха: трябваше постоянно да ставам, тъй студено беше в ужасния мрак. Но аз те чаках, чаках те като моя съдба.

Най-сетне — трябва да беше вече два или три часът сутринта — чух пътната врата долу да се отключва, а после стъпки нагоре по стълбата. Студът като че отскочи от мене, заля ме жар, отворих тихо вратата, за да се спусна към тебе, да се хвърля в нозете ти… Ах, не зная какво бих направила тогава аз, безразсъдното дете. Стъпките се приближаваха, светлина от свещ освети стълбището. Трепереща държах дръжката на вратата. Ти ли беше този, който идеше?

Да, ти беше, любими — но ти не беше сам. Чух тих, скокотлив смях, шумолене на копринена рокля и твоя тих глас — ти се връщаше с жена у дома…

Как съм могла да преживея тая нощ, не зная. На другата сутрин, в осем часа, те ме помъкнаха за Инсбрук; нямах вече сили да се съпротивлявам.

Детето ми умря снощи — сега отново ще бъда сама, ако наистина ми е писано да живея още. Утре ще дойдат непознати, черни, непохватни мъже, ще донесат ковчег и ще сложат в него моето клето, моето единствено дете. Може би ще дойдат и приятели и ще донесат венци, но какво значат цветя върху ковчег? Те ще ме утешават и ще ми говорят някакви думи, думи, думи; но какво могат да ми помогнат те? Зная, че после пак ще трябва да бъда сама. А няма нищо по-ужасно от това да бъдеш сам сред хората. Узнах го тогава, през ония безкрайни две години в Инсбрук, ония години от шестнайсетата до осемнайсетата ми година, през които живях като затворница, като низвергната в семейството си. Вторият ми баща — много спокоен, мълчалив човек — беше добър към мене, майка ми изглеждаше готова да изпълни всички мои желания, като че да изкупи някаква несъзнателно сторена ми неправда, млади мъже се навъртаха около мене, но аз отблъсвах всички с поривисто упорство. Не исках да живея честита, доволна далеч от тебе, зарових се сама в един мрачен свят на самоизмъчване и уединение. Не обличах новите, пъстри рокли, които ми купуваха, отказвах да ходя на концерти и на театър или да участвувам в излети с весели компании. Просто не стъпвах на улицата: ще повярваш ли, любими, че не зная дори десет улици от тоя малък град, в който живях две години? Тъгувах и исках да тъгувам, опиянявах се от всяко лишение, което си налагах, от свръхлишението да те виждам. Освен това не исках да допусна да бъда отклонена от своята страст, исках да живея само в тебе. Седях сама вкъщи по цели часове, по цели дни и не вършех нищо, мислех само за тебе, съживявах отново и отново стотината дребни спомени за тебе, всяка среща, всяко очакване, разигравах сама за себе си тия дребни епизоди като в театър. И затова, защото безброй пъти си повтарях всяка една от прежните секунди, цялото ми детство се е запазило в тъй палещ спомен, че чувствувам всяка минута от ония минали години тъй пламенно и отчетливо, като че е минала вчера през кръвта ми.

Само с тебе живеех аз тогава. Купувах си всички твои книги; когато името ти се появяваше във вестника, денят беше празник за мене. Ще повярваш ли, че зная наизуст всеки ред от твоите книги, тъй често съм ги чела? Ако някой ме разбуди нощем от сън и ми изговори някой откъслечен ред от тях, аз бих могла и днес, и днес още, след тринайсет години, да го продължа като насън: всяка твоя дума беше за мене евангелие и молитва. Целият свят съществуваше само във връзка с тебе: четях във виенските вестници съобщенията за концерти и премиери само с мисълта кои от тях биха могли да те интересуват, а когато настъпваше вечерта, придружавах те отдалече: сега той влиза в залата, сега сяда. Хиляди пъти сънувах това, защото един-единствен път те бях видяла на концерт.

Но защо да разказвам всичко това, тоя безумен, изгарящ ме, тъй трагичен, безнадежден фанатизъм на едно изоставено дете, защо да го разказваш на човека, който никога не се е досещал за него, никога не го е узнал? Обаче действително ли бях още дете тогава? Станах на седемнайсет, станах на осемнайсет години — младите мъже по улицата започнаха да се обръщат подире ми, но те само ме ожесточаваха. Защото любов или дори само игра на любов с мисълта за някого другиго освен за тебе — това ми беше тъй невъобразимо, тъй немислимо чуждо; дори само изкушението към това би ми се сторило престъпление. Моята страст към тебе си остана същата, само с тая разлика, че се изменяше заедно с тялото ми, с пробудените ми сетива: стана по-пламенна, по-чувствена, по-женствена. И онова, за което детето в своето тъпо, невежо желание, детето, което тогава натисна копчето на звънеца до твоята врата, не се досещаше, стана сега моя единствена мисъл: да ти се даря, да ти се отдам.

Хората около мене ме мислеха плаха, наричаха ме свенлива (аз криех тайната си зад стиснатите зъби). Но в мен растеше желязна воля. Всички мои мисли и пориви бяха устремени в една посока: обратно във Виена, обратно при тебе. И най-после наложих волята си, колкото безразсъдна, колкото и непонятна да изглеждаше тя на другите. Вторият ми баща беше състоятелен, гледаше на мене като на свое единствено дете. Но аз настоявах с ожесточено упорство да печеля сама парите си и постигнах накрая да ме изпратят при един сродник във Виена, където постъпих на работа в неговия голям магазин за готови дрехи.

Трябва ли да ти казвам къде отидох най-напред, когато една мъглива есенна вечер — най-сетне, най-сетне! — пристигнах във Виена? Оставих куфарите си на гарата, скочих в един трамвай — струваше ми се, че върви много бавно, всяка спирка ме ожесточаваше — и стигнах тичешком до къщата. Твоите прозорци бяха осветени, цялото ми сърце започна да звъни. Едва сега оживя градът, който бучеше тъй чужд, тъй безумен около мене, едва сега оживях отново аз самата, сега, когато те почувствувах близко, тебе, моя вечен блян. Съвсем не ми минаваше през ума, че в действителност бях пак тъй далече от твоето съзнание, зад долини, планини и реки, макар че сега между тебе и моя лъчезарен взор стоеше само тънкото светнало стъкло на твоя прозорец. Аз гледах и гледах нагоре: там имаше светлина, там беше къщата, там беше ти, там беше моят свят. Две години бях мечтала за тоя час и ето че той ми бе подарен. Стоях цялата дълга, мека, тъмна вечер под твоите прозорци, докато светлината угасна. Чак тогава потърсих своя дом.

После всяка вечер стоях тъй пред твоята къща. До шест часа бях на работа в магазина, тежка, напрегната работа, но тя ми беше приятна, защото това безпокойство не ми позволяваше да чувствувам тъй болезнено своето собствено. И щом железните ролетки се спуснеха с трясък зад мене, аз се затичвах право към любимата цел. Само веднъж да те видя, само веднъж да те срещна, това беше единственото ми желание, само веднъж да мога отново да обгърна отдалеко с погледа си твоето лице! След около една седмица най-сетне се случи да те срещна, и то точно в един миг, когато никак не предполагах: докато се взирах нагоре в твоите прозорци, ти прекоси улицата. И изведнъж аз отново станах дете, онова тринайсетгодишно дете, почувствувах как кръвта изби по страните ми: неволно, противно на съкровения си стремеж, който копнееше да почувствува очите ти, аз наведох глава и изтичах светкавично като подгонена край тебе. После се срамувах от това ученически плахо бягство, защото сега желанието ми беше ясно: та аз исках да те срещна, аз те търсех, исках да ме познаеш след всички ония томително здрачни години, исках ти да ми обърнеш внимание, исках да бъда обичана от тебе.

Но ти дълго време не ме забеляза, макар че аз стоях на твоята улица всяка вечер, даже при снежна фъртуна и под острия пронизващ виенски вятър. Често чаках напусто цели часове, често ти излизаше най-сетне из къщата, придружен от познати, два пъти те видях и с жени, и тогава почувствувах, че съм възрастна, почувствувах новото, другото в моето чувство към тебе по внезапното свиване на сърцето, което просто разкъсваше душата ми, когато виждах някоя непозната жена да върви тъй уверено под ръка с тебе. Аз не бях изненадана, защото познавах тия твои вечни посетителки още от детските си дни, ала сега из един път това ми причини някак си телесна болка, нещо се изопна в мене, нещо враждебно и в същото време алчно за тая открита, за тая плътска близост с друга жена. Един ден, детински горда, каквато бях и каквато може би съм останала и до днес, не отидох пред къщата ти: но колко ужасна беше тази празна вечер на упорство и бунт! На следната вечер стоях отново покорно и чаках, чаках пред твоя дом, както през цялата си съдба съм стояла пред твоя заключен живот.

И най-сетне една вечер ти ме забеляза. Бях те съгледала още отдалече, като идваше, и напрегнах цялата си воля да не те отбягна. Случайността пожела улицата да бъде стеснена от една разтоварвана кола и ти мина съвсем близо край мене. Неволно твоят разсеян поглед ме докосна и се превърна веднага, едва срещнал втренчеността на моя — как се изплаши споменът в мене! — в оня твой женски поглед, оня нежно обличащ и същевременно събличащ, оня обгръщащ и мигновено улавящ поглед, който за пръв път ме пробуди, мене, детето, и ме направи жена, любеща. Една-две секунди държа този поглед моя, който не можеше и не искаше да се откъсне — сетне ти вече беше отминал. Сърцето ми заби буйно: неволно забавих крачките си и когато, тласкана от непреодолимо любопитство, се обърнах назад, видях, че ти се беше спрял и гледаше подире ми. И по начина, по който ме наблюдаваше, любопитно заинтересован, разбрах веднага: ти не ме позна.

Ти не ме позна тогава, не ме позна никога, никога не ме позна! Как да ти опиша разочарованието си в оная секунда, любими — та тогава за пръв път изпитах тая орис, да не бъда позната от тебе, орис, която висна над мене цял живот и с която ще умра: непозната, все още непозната от тебе! Как да ти опиша това разочарование? Защото, виж, през тия две години в Инсбрук, когато всеки час мислех за тебе и не вършех нищо друго, освен да си представям нашата нова първа среща във Виена, аз измислях най-безумни възможности редом с най-блажени, въпреки настроението си. Всичко беше, ако мога така да кажа, премечтано; в мрачни моменти си представях, че ще ме отблъснеш, ще ме презреш, защото съм твърде невзрачна, твърде грозна, твърде натраплива. Бях пребродила в страстни видения всички форми на твоята неблагосклонност, на твоята хладина, на твоето равнодушие — но това, това само не бях дръзнала да си представя в нито един мрачен трепет на душата, нито в пределното съзнание за своята малоценност — това най-ужасно нещо: че ти въобще не си бил забелязал моето съществуване. Днес вече разбирам — ах, ти ме научи да го разбирам! — че лицето на едно момиче, на една жена е нещо страшно променчиво за мъжа, защото обикновено то е огледало ту на страст, ту на детска невинност, ту на умора, и се размива също така лесно, както образът в огледало; че мъжът следователно може да забрави по-лесно лицето на една жена, защото възрастта минава по него със сенки и светлини, защото облеклото му дава веднъж една, а после друга рамка. Примирените — да, само те са истински знаещи. Но аз, момичето от онова време, още не можех да схвана твоята забравливост, защото поради моето безмерно, непрекъснато занимание с тебе в мене някак си се бе затвърдила илюзията, че и ти би трябвало да си спомняш често за мене и да ме очакваш; та как бих могла даже да дишам, ако знаех, че не представлявам нищо за тебе, че никога не те лъхва и най-лекото възпоминание за мене! И това пробуждане пред твоя поглед, който ми показа, че нищо в тебе не ме познаваше вече, че твоят и моят живот не са свързани от нишката на никакъв спомен, това беше първото ми сгромолясване в бездната на действителността, първото предчувствие за моята орис.

Ти не ме позна тогава. И когато два дни по-късно твоят поглед ме обгърна с известна интимност от повторната среща, ти пак не ме позна като тая, която те е обичала и която ти си пробудил, а само като хубавичкото осемнайсетгодишно момиче, което се бе мярнало пред тебе на същото място преди два дни. Ти ме погледна приятно изненадан, лека усмивка заигра около устата ти. И пак мина покрай мене, и пак веднага забави крачките си: аз треперех, ликувах, молех се дано ме заговориш. Чувствувах, че за пръв път бях жива за тебе: аз също забавих крачките си, не те отбягвах. И изведнъж те усетих зад себе си, без да се обърна, знаех, че сега за пръв път ще чуя твоя любим глас, отправен към мене. Очакването ме вцепеняваше, страхувах се вече, че трябва да се спра, тъй силно биеше сърцето ми — и тогава ти тръгна редом с мене. Заприказва ме по присъщия ти лек и ведър начин, като че бяхме отколешни приятели — ах, ти съвсем не се досещаше за мене, никога не си се досещал за нещо от моя живот! — тъй очарователно непринудено ме заприказва, че аз дори намерих сили да ти отговоря. Минахме заедно по цялата улица. После ти ме попита дали ще склоня да вечеряме заедно. Казах «да». Какво ли бих дръзнала да ти откажа?

Вечеряхме заедно в един малък ресторант — спомняш ли си къде? Ах, не, ти сигурно не различаваш вече тази вечер от другите подобни, защото: коя бях аз за тебе? Една от стотиците, една авантюра от вечно скачвана верига. Пък и какво ли би могло да ти спомни за мене: аз приказвах малко, защото бях тъй безкрайно щастлива, че ти си близко до мене, че те чувам да ми говориш. Не исках да прахосам нито един миг от това щастие чрез някой въпрос, чрез някоя безразсъдна дума. Ще ти бъда вечно признателна за тоя час, няма да забравя никога как пълно задоволи ти моята страстна страхопочит, колко нежен, колко непринуден, колко тактичен беше, без всякаква натрапливост, без ония прибързани ласкателни нежности и още от първия миг изпълнен с една тъй самоуверена приятелска интимност, че би ме спечелил дори да не бях била отдавна вече твоя с цялата си воля и е цялото си същество. О, ти съвсем не знаеш каква огромна радост ми създаде, като не разочарова петте ми години детско очакване!

Стана късно, трябваше да си вървим. На вратата на ресторанта ти ме попита дали бързам, или имам още време. Как можех да премълча, че съм готова да бъда твоя? Казах, че имам още време. После ти попита, превъзмогвайки бързо една лека нерешителност, дали не бих искала да дойда за малко у вас, да си побъбрим.

— На драго сърце — отвърнах аз в самопонятността на чувството си.

Забелязах веднага, че ти беше някак си неприятно или радостно жегнат от бързината на моето съгласие, във всеки случай видимо изненадан. Днес вече разбирам това твое учудване; зная, у жените е прието, дори когато желанието за отдаване у някоя е палещо, да отричат тая си готовност, да покажат мнима уплаха или негодувание, което трябва тепърва да бъде укротено посредством настойчиви молби, лъжи, клетви и обещания. Зная, че може би само професионалистките в любовта, уличниците, отговарят с толкова пълно радостно съгласие на подобна покана или съвсем наивни, невръстни деца. За мене обаче — но как би могъл ти да се досетиш? — това беше само превърналото се в слово желание, могъщо бликналият копнеж на хиляди отделни дни. Във всеки случай ти беше озадачен, аз започнах да ставам интересна. Усещах, че ти, докато вървяхме и разговаряхме, някак си учудено ме разглеждаше отстрани. Чувството ти, тъй невероятно сигурно във всички човешки дела, подуши тук веднага нещо необикновено, някаква тайна в това хубавичко и отзивчиво момиче. Любопитството ти се беше разбудило и аз забелязах по заобикалящите, дебнещи въпроси как търсеше да се добереш до тайната. Но аз ти се изплъзвах: предпочитах да изглеждам безразсъдна, отколкото да ти издам тайната си.

Изкачихме се горе у вас. Прости ми, любими, задето ти казвам, че не можеш да разбереш какво бяха за мене тоя коридор, тая стълба, какъв шемет, каква обърканост, какво безумно, мъчително, почти смъртоносно щастие! И днес още не мога да си спомня без сълзи за това, а нямам вече сълзи в очите си. Но помъчи се само да почувствуваш, че всеки предмет там сякаш беше пропит от моята страст, всеки от тях беше символ на моето детство, на моя копнеж: пътната врата, пред която бях те чакала хиляди пъти, стълбата, от която всякога слухтях за стъпките ти и дето за пръв път те видях, шпионката, през която бях изгледала душата си, изтривалката пред твоята врата, върху която веднъж бях коленичила, щракването на ключа, при което винаги подскачах от мястото, дето те дебнех. Цялото ми детство, цялата ми страст се гнездеше в тия няколко метра пространство, тук беше целият мой живот; и сега всичко това се разрази като буря върху мене, сега, когато всичко, всичко се сбъдваше и аз влизах с тебе, аз с тебе, в твоята, в нашата къща. Помисли си — звучи наистина банално, но аз не мога да го кажа другояче, — че до прага на твоята врата, в течение на един живот, всичко тук е било действителност, бездушен всекидневен свят, а отвъд започваше вълшебното царство на детето, царството на Аладин; помисли си колко хиляди пъти съм втренчвала пламнали очи в тая врата, през която сега влизах зашеметена, и ще усетиш — но само ще усетиш, никога не ще можеш да узнаеш, любими! — какво отнасяше от моя живот тази бурна минута.

Останах тогава цялата нощ при тебе. Ти не бе предполагал, че нито един мъж преди тебе не ме е докосвал, че още никой не бе чувствувал или виждал тялото ми. Но и как ли би могъл да го предположиш, любими! Та аз не ти оказах никаква съпротива, потиснах всяко колебание на свяна си, само и само ти да не угадиш тайната на моята любов към тебе, която сигурно би те изплашила — защото ти обичаш само лекото, забавното, неутежненото, ти се страхуваш да се намесиш в нечия съдба. Ти искаш да се прахосваш по всички, по целия свят и не желаеш никаква жертва. Като ти казвам сега, любими, че ти се дарих девствена, аз те умолявам: не ме разбирай зле! Аз не те обвинявам, ти не ме подмами, не ме подлъга, не ме прелъсти — аз, аз самата напирах към тебе, сама се хвърлих на гърдите ти, сама се хвърлих в съдбата си. Никога, никога няма да те обвинявам, не, само винаги ще ти бъда благодарна, защото колко богата, искряща от сладост, шеметна от блаженство беше тази нощ за мене! Като отварях очите си в тъмнината и те чувствувах до себе си, аз се чудех, че не виждах над себе си звездите, тъй силно се чувствувах на небето — не, любими, никога, никога не съм се разкайвала за тоя час. Още си спомням: когато ти вече спеше, когато чух дишането ти, когато почувствувах тялото ти и себе си тъй близо до тебе, аз плаках от щастие в тъмнината.

На сутринта настоях да си отида рано. Трябваше да бъда в магазина, пък и исках да си вървя, преди да дойде прислужникът: той не биваше да ме види. Като се изправих облечена пред тебе, ти ме взе в прегръдките си и ме гледа дълго; спомен ли, тъмен и далечен, напираше в тебе, или само ти изглеждах хубава, ощастливена, каквато наистина бях? После ти ме целуна по устата. Освободих се леко и понечих да си тръгна. Ти ме попита:

— Не искаш ли да вземеш малко цветя?

Казах «да». Ти извади четири бели рози от синята кристална ваза на писалището (ах, аз я знаех от онзи единствен крадлив поглед през моето детство) и ми ги даде. Целувах ги още дълги дни след това.

Бяхме уговорили предварително друга вечер. Аз дойдох и пак беше дивно. Ти ми подари още една трета нощ. После каза, че трябвало да заминеш — о, как мразех тия пътувания още от детинството си! — и ми обеща да ме уведомиш веднага след завръщането си. Дадох ти адрес poste restante^[10] — не исках да ти кажа името си. Пазех тайната си. Ти пак ми даде няколко рози за сбогом — за сбогом.

Всеки ден в течение на два месеца питах… но не, защо да ти описвам тая пъклена мъка на очакването, на отчаянието? Не те обвинявам, обичам те такъв, какъвто си, жарък и забравящ, всеотдаен и неверен, обичам те такъв, само такъв, какъвто всякога си бил и какъвто си досега. Отдавна вече се бе завърнал, разбрах го по осветените ти прозорци, но не ми писа. В последните си часове нямам нито един ред от тебе, нито един ред от тебе, комуто дадох живота си. Аз чаках, чаках като отчаяна. Но ти не ме повика, не ми писа нито ред… нито дума…

Детето ми умря вчера — то беше и твое дете. То беше и твое дете, любими, дете на една от ония три нощи, кълна ти се, а никой не лъже пред сянката на смъртта. То беше наше дете, кълна ти се, защото нито един мъж не ме е докоснал след ония часове, когато ти се отдадох, до ония другите, когато го изтръгнаха из утробата ми. Бях сама на себе си свята от твоята прегръдка: как бих била в състояние да се деля между тебе, който беше всичко за мене, и други, които са докоснали само излеко живота ми? То беше наше дете, любими, дете на моята съзнателна любов и на твоята безгрижна, разточителна, почти несъзнателна нежност, наше дете, наш син, наше единствено чедо. Но ти ще попиташ сега — може би изплашен, може би само учуден, — ти ще попиташ сега, любими, защо съм премълчала пред теб за това дете в течение на всички тия дълги години и говоря за него едва днес, когато то лежи заспало тук, в тъмнината, заспало завинаги, готово вече да потегли и да не се завърне никога, никога вече! Но как бих могла да ти го кажа? Ти никога не би ми повярвал, на мене, непознатата, прекалено отзивчивата за три нощи, която ти се отдаде без съпротива, дори жадуваща, ти никога не би повярвал на тая безименна от една мимолетна среща, че тя ти е била вярна, на тебе, неверния — не би признал никога без недоверие това дете за твое! Дори да съзреше правдоподобност в моите думи, ти никога не би могъл да се освободиш от тайното подозрение, че аз се мъча да ти припиша, на тебе, състоятелния, дете от чужди часове. Ти би се съмнявал, би останала сянка, трептяща, плаха сянка на недоверие между тебе и мене. Аз не исках да бъде така. А освен това аз те познавам; познавам те тъй добре, както ти сам едва ли се познаваш, зная, че за тебе, който обичаш безгрижното, лекото, забавното в любовта, би било мъчително да станеш изведнъж баща, изведнъж да поемеш отговорност за една съдба. Ти, който можеш да дишаш само на свобода, би се чувствувал някак си свързан с мене. Ти би ме — да, зная, че би го сторил мимо собствената си будна воля, — ти би ме мразил за тая обвързаност. Може би само няколко часа, може би само няколко минути бих била товар за тебе, бих била мразена от тебе — но в гордостта си аз исках ти да си спомняш цял живот безгрижно за мене. Предпочитах да поема всичко върху себе си, наместо да бъда товар за тебе, и да бъда единствената между всички твои жени, за която ще си спомняш винаги с любов, с признателност. Но, разбира се, ти никога не си спомни за мене, ти ме забрави.

Не те обвинявам, любими, не, не те обвинявам. Прости ми, ако понякога от перото ми се отронва капка горчивина, прости ми — детето ми, нашето дете, лежи мъртво тук под трепкащата светлина на свещите; аз дигнах свити пестници срещу бога и го нарекох убиец, умът ми е мътен и объркан. Прости ми воплите, прости ми ги! Зная, че в дъното на сърцето си ти си добър и готов да помогнеш всекиму, дори на най-чуждия, който те помоли. Но твоята доброта е тъй странна, тя лежи разкрита за всекиго, за да може той да гребне с пълни шепи от нея, тя е голяма, безкрайно голяма, тази твоя доброта, но тя е — прости ми, — тя е мудна. Тя иска да бъде подсетена, иска да бъде взета. Ти помагаш, когато те позоват, когато те помолят, помагаш от срам, от слабост, а не от радост. Ти не обичаш — позволи ми да ти го кажа открито — човека в нищета и мъка тъй, както обичаш събрата си по щастие. А хора като тебе, дори най-добрите между тях, мъчно могат да бъдат молени. Веднъж, бях още дете, видях през шпионката на вратата как даде нещо на един просяк, който бе позвънил на вратата ти. Ти му даде бързо и даже много, преди още той да те бе помолил, но даде с известен страх и бързина, с желание той да се махне по-скоро, като че се боеше да го погледнеш в очите. Този твой неспокоен, плах, бягащ от благодарност начин да помогнеш аз не можех никога да забравя. И затова никога не се обърнах към тебе. Разбира се, зная, ти би ме подкрепил тогава дори без увереността, че това дете е твое, би ме утешил, би ми дал пари, много пари, но всякога само с тайното нетърпение да те избавя от това неудобство; вярвам дори, че би ме склонил да се освободя предивременно от детето. А от това най-много се плашех — защото какво не бях готова да направя аз, щом ти го пожелаеше, как бих била в състояние да ти откажа нещо! А това дете беше всичко за мене, защото беше от тебе, пак ти, но не вече ти, щастливият, безгрижният, когото не бях в състояние да задържа, а ти — тъй си мислех тогава, — който ми бе даден завинаги, затворен в утробата ми, свързан с живота ми. Най-сетне бях те хванала, чувствувах твоя живот да расте в жилите ми, можех да те храня, да те поя, да те милвам, да те целувам винаги когато душата ми закопнееше за това. Виждаш ли, любими, затова бях тъй блажена, когато разбрах, че нося дете от тебе, затова го премълчах: защото сега вече ти не можеше да ми избягаш.

Разбира се, любими, нямаше само такива блажени месеци, каквито аз предварително ги виждах в мислите си, имаше и месеци, пълни с ужас и мъка, пълни с погнуса от низостта на хората. Не ми беше леко. През последните месеци не можех вече да отивам в магазина, за да не забележат роднините ми и да съобщят у дома. Майка си не исках да моля за пари — ето защо цялото време до раждането преживявах от продажбата на малкото накити, които имах. Една седмица преди това една перачка ми открадна от скрина последните няколко крони и затова трябваше да постъпя в родилния дом. Там, дето поради нищета се замъкват само най-бедните, отритнатите и забравените, там, сред измета на клетниците, там се роди детето, твоето дете. Страшно до смърт беше там: чуждо, чуждо, чуждо беше всичко, чужди една на друга бяхме всички ние, които лежахме там, самотни и преизпълнени от ненавист една към друга, наблъскани само поради нищетата, поради една и съща мъка в тая душна зала, пропита от хлороформ и кръв, от викове и стенания. Всичкото унижение, всичкия душевен и телесен позор, който трябва да търпят бедните, аз го изстрадах там от съседството с уличници и болни, които превръщаха общата си съдба в низост, от цинизма на младите лекари, които с иронична усмивка отмятаха завивката от беззащитните жени и ги опипваха с фалшива ученост, от алчността на болногледачките — о, там срамът на човека се разпъва на кръст с погледи и се бичува с думи. Там ти не си вече нищо друго освен една табелка с твоето име, защото онова, което лежи в леглото, е само потръпващо късче плът, опипвано от любопитни, обект на оглед и изследване. О, какво знаят онези жени, които даряват деца на нежно очакващия мъж в собствения му дом? Знаят ли те какво значи да раждаш дете сама, беззащитна, като опитно животно? И днес още, когато прочета в книга думата ад, аз изведнъж неволно си представям оная претъпкана зала, пълна с изпарения, с въздишки, със смехове и страшни викове, в която толкова страдах, представям си тая кланица на срама.

Прости, прости ми, че говоря за това. Но аз ще говоря за него само този един път и никога, никога вече. Мълчах цели единайсет години и скоро ще замлъкна навеки: но веднъж поне трябваше да го изкрещя, да изкрещя веднъж колко скъпо откупих това дете, което съставяше цялото ми блаженство и което сега лежи бездиханно тук. Аз бях забравила вече тия часове, бях ги забравила отдавна в гласа на детето, в блаженството си; но сега, когато то е мъртво, мъката отново оживява и аз трябваше поне този един път да я изкрещя из душата си. Но аз не обвинявам тебе, а бога, само бога, който направи безсмислена тая мъка. Не обвинявам тебе, кълна ти се, и никога не съм се надигала в гняв срещу тебе. Дори в онзи час, когато утробата ми се гърчеше в родилни болки, когато тялото ми гореше от срам под опипващите погледи на студентите, дори в секундата, когато болката разкъса душата ми, аз не съм те обвинила пред бога; никога не съм се разкайвала за ония нощи, никога не съм корила любовта си към тебе винаги съм те обичала, винаги съм благославяла часа, в който те срещнах. И ако бих била заставена да мина още веднъж през ада на ония часове, знаейки предварително какво ме очаква, аз бих го сторила още веднъж, любими мой, още веднъж и хиляди пъти!

Нашето дете умря вчера — ти не го познаваше. Никога, дори в бегла случайна среща, при разминаване, твоят поглед не е докоснал това цветущо малко създание. След като добих детето, аз се крих дълго време от тебе; моят копнеж по тебе бе станал по-малко болезнен, мисля дори, че те обичах по-малко страстно или поне не страдах толкова от любовта си, след като се сдобих с него. Не исках да се деля между тебе и него; ето защо се дадох не на тебе, щастливия, който живееше встрани от мене, а на това дете, което имаше нужда от мене, което трябваше да храня, което можех да целувам и да прегръщам. Изглеждах спасена от тревогата си по тебе, моята съдба, спасена чрез това друго твое ти, което обаче беше наистина вече мое — сега вече рядко, съвсем рядко чувството ми ме тласкаше покорно към твоята къща. Само едно правех: на твоя рожден ден ти изпращах всякога букет бели рози, точно такива, каквито ми беше подарил ти тогава след нашата първа любовна нощ. Запита ли се поне веднъж в тия десет, в тия единайсет години кой ти ги изпраща? Може би си си спомнил за оная, на която някога бе подарил такива рози? Не зная и никога не ще узная отговора ти. За мене беше достатъчно да ти ги изпращам из тъмнината, един път в годината да възкреся спомена за оня час.

Ти не го познаваше, нашето клето дете — днес се обвинявам, че го крих от тебе, защото ти щеше да го обичаш. Ти не го познаваше, клетото момче, не си го видял никога да се усмихва, не си видял как леко дигаше клепки и след това с тъмните си умни очи — твоите очи! — хвърляше ясна, ведра светлина върху мене, върху целия свят. Ах, то беше толкова весело, толкова мило: цялата лекота на твоето същество се беше повторила по детски у него, твоето бързо, подвижно въображение беше възобновено у него: то можеше цели часове да играе влюбено с различни неща, тъй както ти си играеше с живота, а след това да седи с високо дигнати вежди над книгите си. То ставаше все повече ти; и в него беше започнала вече да се проявява видимо онази двойственост от сериозност и игривост, която е присъща на тебе; и колкото по-голяма ставаше приликата му с тебе, толкова повече го обиквах аз. Учеше се добре, бъбреше френски като малка сврака, тетрадките му бяха най-чистите в целия клас, а колко хубаво, колко елегантно беше то в черните си кадифени дрешки или в бялото си моряшко жакетче. Където и да отидеше, то беше най-елегантното от всички; в Градо на плажа, когато вървях с него, жените се спираха и милваха дългите му руси коси, на Семеринг, когато се возеше в шейната, хората се обръщаха и го гледаха с възхита. То беше толкова хубаво, толкова нежно, толкова доверчиво! Когато през последната година постъпи в Терезианския пансион, то носеше униформата си и малката сабя като някой паж от осемнайсето столетие — сега то, клетото, лежи тук с бледи устни и прибрани върху гърдите ръце, облечено само в една ризка.

Но ти може би ще ме попиташ как съм могла да отгледам детето в такъв лукс, как съм била в състояние да му създам тоя светъл, тоя радостен живот на висшия свят. Мили, аз ти говоря из тъмнината, не се срамувам, ще ти го кажа, но не се плаши, любими: аз се продавах. Не станах точно това, което наричат улично момиче, блудница, но се продавах. Имах богати приятели, богати любовници: най-напред ги търсех аз, после те започнаха да ме търсят, защото аз бях — забелязал ли си го някога? — твърде хубава. Всеки, комуто се отдавах, ме обикваше, всички ми бяха благодарни, всички се привързваха към мене, всички ме обичаха — само ти не, само ти не, любими.

Презираш ли ме сега, защото ти открих, че съм се продавала? Не, зная, ти не ме презираш, зная, ти разбираш всичко и ще разбереш също, че съм го правила само заради тебе, заради твоето друго аз, заради твоето дете. Някога, в онази стая на родилния дом, аз се бях докоснала до ужаса на бедността, знаех, че на тоя свят бедният винаги е газен, унижаван, жертвата, а аз не исках, на никаква цена, твоето дете, твоето слънчево, хубаво дете да расте долу сред измета, в тъпотата, в низостта на улицата, в заразения въздух на къщурките в задния двор. Неговата нежна устица не биваше да познае уличния език, бялото му тяло не биваше да облича мръсното, измачкано бельо на беднотата — твоето дете трябваше да има всичко, цялото богатство, цялото безгрижие на света, то трябваше да се изкачи отново към тебе, в твоята сфера на живот.

Затова, само затова, любими, се продавах. То не беше никаква жертва от моя страна, защото това, което обикновено наричат чест и позор, нямаше никакво значение за мене: ти не ме обичаше, ти, единственият, комуто принадлежеше моето тяло. Ето защо за мене беше безразлично какво ставаше с моята плът. Ласките на мъжете, даже тяхната най-съкровена страст, не докосваха глъбините на душата ми, макар че много уважавах някои от тях и моето състрадание към тяхната несподелена любов често ме разтърсваше, напомняйки ми за моята собствена участ. Всички, които познавах, бяха добри към мене, угаждаха ми, уважаваха ме. Имаше особено един възрастен, овдовял имперски граф, същият, който изтърка прага на Терезианския пансион, докато приемат детето без баща, твоето дете — той ме обичаше като дъщеря. Три-четири пъти ми предложи да се ожени за мене — можех да бъда днес графиня, господарка на вълшебен замък в Тирол, можех да живея безгрижно, защото детето щеше да има нежен баща, който го обожаваше, а аз кротък, знатен, добър мъж до себе си, — не го направих, колкото и силно, колкото и често да настояваше той, колкото и болка да му причинявах с отказа си. Може би беше глупост, защото инак щях да живея сега някъде тихо и спокойно и това обично дете щеше да бъде с мене, но — защо да не ти го призная? — аз не исках да се свързвам, исках да бъда всеки час свободна за тебе. Дълбоко някъде в подсъзнанието на моята душа все още живееше нявгашната детска мечта, че ти може би пак ще ме повикаш при себе си, макар и за един час само. И за тоя един възможен час аз отблъснах всичко, само и само да бъда свободна за тебе при първия твой зов. Какво друго е бил целият мой живот след пробуждането от детството, ако не чакане, чакане на твоята воля!

И този час действително настъпи. Ала ти не го помниш, не се досещаш за него, любими! И в него ти не ме позна — ти никога, никога, никога не ме позна! Аз те бях срещала често и по-рано — в театри, по концерти, в Пратера, на улицата, — сърцето ми трепваше всеки път, но твоят поглед се плъзваше всякога встрани от мене: та външно аз бях съвсем друга, плахото дете се бе превърнало в жена, хубава, както казваха, облечена в скъпи дрехи, заобиколена от обожатели: как би могъл ти да предположиш, че аз съм онова свенливо момиче в здрачната светлина на твоята спалня! Понякога някой от господата, с които вървях, те поздравяваше, ти отвръщаше на поздрава и дигаше очи към мене: ала твоят поглед беше вежливост към незнайна, той ме признаваше, но не ме познаваше, беше чужд, ужасно чужд. Веднъж, още си спомням, това неразпознаване, с което вече бях почти свикнала, се превърна в палеща мъка за мене: седях в една ложа на операта с един приятел, а ти в съседната ложа. Увертюрата започна и светлината угасна, не можех вече да виждам лицето ти, чувствувах само твоето дишане тъй близко до себе си, както тогава през онази нощ, а върху кадифената преграда между нашите ложи се бе опряла твоята ръка, твоята тънка, нежна ръка. Обзе ме безкрайното желание да се наведа и да целуна покорно тая чужда, тая тъй любима ръка, нежната прегръдка на която бях почувствувала някога. Около мене се носеха вълните на бурната музика, желанието ми ставаше все по-страстно и аз трябваше да се сгърча цяла, да се овладея силом, тъй властно теглеше нещо устните ми към твоята любима ръка. След първото действие помолих приятеля си да си вървим. Не можех вече да понасям да седиш тъй чужд и тъй близко до мене в тъмнината.

Но часът дойде, той дойде още веднъж, за последен път в моя разсипан живот. Беше точно преди една година, в деня след твоя рожден ден. Странно: през всички тия часове бях мислила за тебе, защото аз празнувах винаги твоя рожден ден като някакво тържество. Бях излязла още съвсем рано сутринта и бях купила белите рози, които ти изпратих като всяка година в спомен за един час, който ти беше забравил. Следобед излязох в кола с детето, водих го в сладкарницата на Демел и вечерта на театър — исках и то да почувствува тоя ден, без да знае неговото значение, като мистичен празник от младини. На другия ден пък бях с моя тогавашен приятел, един млад, богат фабрикант от Брюн, с когото живеех вече от две години, който ме боготвореше, угаждаше ми и също като другите искаше да се ожени за мене и комуто аз също така привидно безпричинно отказвах, както на другите, макар че той обсипваше мене и детето с подаръци и сам заслужаваше обич заради своята малко мрачна, робска доброта. Отидохме заедно на концерт, срещнахме там весели приятели, вечеряхме в един ресторант на Рингщрасе и там, сред смеха и веселите разговори, аз предложих да отидем да танцуваме в някое кабаре. Този вид локали с тяхната вечна и алкохолизирана веселост, като всяко «гуляене», ми бяха иначе винаги противни и аз обикновено се противопоставях на подобни предложения, този път обаче — сякаш някаква неведома магична сила внезапно несъзнателно ме накара да подхвърля това предложение сред радостно одобрителната възбуда на другите — изпитах изведнъж необяснимо желание, като че там ме очакваше нещо особено. Свикнали да ми угаждат, всички станаха бързо, отидохме там, пихме шампанско и аз бях обладана из един път от някаква буйна, почти болезнена веселост, каквато дотогава никога не бях изпитвала. Аз пиех и пиех, пеех дружно с другите най-глупави песни и чувствувах почти принуда да танцувам или да се провикна възторжено. Но изведнъж — стори ми се, като че внезапно нещо студено или нещо нажежено обви сърцето ми — аз се стреснах: на съседната маса седеше ти с неколцина приятели и ме гледаше с поглед, в който гореше възхита и желание, с оня поглед, който всякога разравяше издъно цялото ми същество. За първи път от десет години насам ме гледаше ти отново с цялата несъзнателно страстна власт на твоето същество. Аз се разтреперих. Насмалко щях да изпусна дигнатата чаша из ръцете си. За щастие другите не забелязаха моето смущение: то се загуби в ехтежа на смеха и музиката.

Твоят поглед ставаше все по-пламенен и ме хвърли всецяло в огън. Не знаех: беше ли ме най-сетне, най-сетне познал, или ме пожелаваше отново като друга, като чужда? Кръвта изби в страните ми, отговарях разсеяно на приятелите си: ти сигурно разбра колко ме смути твоят поглед. Незабелязано от другите, с едно движение на главата ти ми даде знак да изляза за миг вън в хола. После шумно плати, сбогува се с другарите си и излезе, като преди това още веднъж ми направи знак, че ще ме чакаш вън. Аз треперех като в мраз, като в треска, не можех вече да отговоря, нито да усмиря възбунената си кръв. Случайно тъкмо в тоя миг една негърска двойка започна някакъв чудноват нов танц с тракане на токове и пронизителни викове: всички впериха очи в тях и аз използувах тая секунда. Станах, казах на приятеля си, че веднага ще се върна, и излязох подир тебе.

Вън в хола пред гардероба стоеше ти и ме чакаше, погледът ти светна, когато се явих. Тръгна бързо усмихнат насреща ми; видях веднага, че не ме позна, не позна нявгашното дете, нито момичето, посегна още веднъж към мене като към нещо ново, нещо непознато.

— Ще отделите ли някой път и на мене един час? — попита ти свойски и аз почувствувах по присъщата ти увереност, че ти ме смяташ за някоя от тия жени, които може да се купят за една вечер.

— Да — казах аз, същото онова треперещо и все пак поривисто съгласяващо се «да», което преди повече от десет години бе ти казало момичето на здрачната улица.

— И кога бихме могли да се видим? — попита ти.

— Когато поискате — отговорих аз; не се срамувах пред тебе.

Ти ме погледна малко учудено, със същата недоверчиво-любопитна почуда както тогава, когато също така бе те смаяло бързото ми съгласие.

— Бихте ли могли сега? — попита ти малко нерешително.

— Да — казах аз, — да вървим.

Тръгнах към гардероба да взема горната си дреха. Тогава ми дойде наум, че моят приятел бе прибрал номера за нашите предадени заедно палта. Да се върна и да го поискам, не би било възможно без сложни причини, а от друга страна, не исках да пропусна часа с тебе, часа, за който копнеех от години, не, не исках. Затова не се поколебах нито секунда: наметнах само шала върху вечерната си рокля и излязох в мъгливата и влажна нощ, без да се тревожа за палтото, без да се тревожа за добрия, нежен човек, от когото живеех години наред и когото унижавах пред приятелите му като смешен палячо, като човек, чиято любовница след толкова години побягва с един чужд мъж при първото му свирване. О, в дъното на душата си аз съзнавах напълно низостта, непризнателността, подлостта, която извършвах спрямо един честен приятел, чувствувах, че постъпвам смешно и с безумието си оскърбявам смъртно завинаги един добър човек, чувствувах, че разкъсвам на две живота си — но какво струваше приятелството, какво струваше цялото мое съществуване в сравнение с нетърпението да почувствувам отново твоите устни, да чуя твоите думи, изречени меко за мене! Така те обичах аз, мога да ти го кажа сега, когато всичко е минало и свършено. И мисля, че ако ти ме позовеш от смъртния ми одър, аз изведнъж ще намеря сили да стана и да тръгна с тебе.

Пред входа имаше кола, качихме се и отидохме у вас. Слушах отново твоя глас, чувствувах твоята нежна близост и бях точно тъй зашеметена, тъй детински блажено смутена както тогава. Как след повече от десет години се изкачих отново за пръв път по стълбата — не, не, не мога да ти опиша как в ония секунди чувствувах всичко винаги двойно, минало и настояще, и във всичко, във всичко винаги само тебе. Малко нещо беше променено в стаята ти, няколко картини повече и повече книги, тук и там непознати мебели, но все пак всичко ме посрещна свойски. А на писалището стоеше вазата с розите — с моите рози, които аз ти бях изпратила преди един ден за твоя рожден ден, — спомен за една жена, за която ти все още не си спомняш, която ти не позна дори сега, когато беше близо до тебе, ръка в ръка и устни върху устни. Но въпреки това бях радостна, че ти се грижеше за цветята: по този начин около тебе все пак се носеше лъх от моето същество, дихание на моята любов.

Ти ме взе в прегръдките си. Пак останах при тебе цяла една дивна нощ. Но ти не позна и голата ми снага. Приемах блажена твоите обиграни нежности и видях, че страстта ти не прави разлика между любима и продажна жена, че се отдаваш всецяло на желанието си с необмислената разточителна щедрост на твоето същество. Ти беше толкова нежен и мил към мене, доведената от нощния локал, тъй изтънчен и тъй сърдечно почтителен, и едновременно тъй страстен в насладата от жената! Почувствувах отново, шеметна от предишното щастие, тази неподражаема двойственост на твоето същество: обиграната, духовна страст, преливаща в чувствената, с която в миналото бе покорил и детето. Не съм срещала никога в нежността на един мъж такова отдаване на мигновението, такъв изблик, такова разискряне на съкровената същина — разбира се, за да угасне след това в една безпределна, почти нечовешка забрава. Но и аз самата се забравих: коя бях аз сега в тъмнината до тебе? Аз ли бях пламенното дете от прежни дни, аз ли бях майката на твоето дете, аз ли бях неизвестната? Ах, всичко беше тъй познато, тъй преживяно вече, и все пак всичко беше тъй опиянително ново през тая страстна нощ! И аз се молех тя да няма край.

Но утрото настъпи, ние станахме късно, ти ме покани да закуся с тебе. Пихме заедно чай, поднесен дискретно от невидима услужлива ръка в трапезарията, и започнахме да бъбрим. Ти пак ми говореше с цялата открита сърдечна близост на твоето същество и пак без всякакви неудобни въпроси, без всякакво любопитство към съществото, което бях аз. Не ме попита за името ми, нито за жилището ми: аз пак бях за тебе само авантюра, нещо безименно, жарък час, който изтлява безследно в дима на забравата. Ти разказваше, че ще заминеш скоро на далечен път, в Северна Африка, за два или три месеца; аз потреперих сред щастието си, защото в ушите ми мигом зачука: свършено, свършено и забравено! Идеше ми да се хвърля в коленете ти и да изкрещя: «Вземи ме със себе си, за да ме разпознаеш най-сетне, най-сетне, най-сетне след толкова много години!» Ала аз бях тъй плаха, тъй несмела, тъй робски покорна, тъй слаба пред тебе. Смогнах само да кажа:

— Жалко.

Ти ме погледна усмихнат:

— Наистина ли съжаляваш?

В тоя миг внезапно като че ме обзе лудост. Станах, погледнах те дълго и твърдо. После казах:

— Мъжът, когото обичах, също всякога заминаваше.

Гледах те точно в зениците на очите. «Сега, сега той ще ме познае!» — трепереше, напираше всичко в мене. Но ти само се усмихна насреща ми и каза утешително:

— Но все пак се връщаме.

— Да — отговорих аз, — връщаме се, но тогава сме забравили.

Трябва да е имало нещо чудновато, нещо поривисто в начина, по който ти казах това. Защото ти също стана и ме загледа, удивен и твърде мило. Хвана ме за раменете:

— Каквото е хубаво, не се забравя, тебе няма да забравя — каза ти и при тия думи твоят поглед се впи дълбоко в мене, като че искаше да си запечата тоя образ.

И когато почувствувах тоя поглед да прониква в мене, търсещ, дебнещ, изпитващ цялото ми същество, аз помислих най-сетне, че магията на слепотата е разбита. Той ще ме познае, той ще ме познае! Цялата ми душа трепереше от тая мисъл.

Но ти не ме позна. Не, ти не ме позна, никога не съм ти била по-чужда както в тая секунда, защото иначе — иначе ти никога не би могъл да направиш това, което направи няколко минути по-късно. Ти ме целуна, целуна ме още един път страстно. Трябваше отново да поправя косите си, които се бяха поразбъркали, и докато стоях пред огледалото, видях в него — и ми се стори, че ще загубя свяст от срам и ужас, — видях как ти по дискретен начин мушна няколко едри банкноти в маншона ми. Как смогнах да не изкрещя, да не те ударя по лицето в тая секунда — на мене, която те обичах още от детските си дни, на майката на твоето дете, на мене плащаше ти за тая нощ! Аз бях за тебе уличница от кабарето, нищо повече — ти ми плати, плати! Не стига, че ме беше забравил, но трябваше и да ме унизиш!

Бързо затърсих опипом нещата си. Исках да се махна, веднага да се махна. Болеше ме страшно. Посегнах към шапката си, тя лежеше върху писалището, до вазата с белите рози, моите рози. Мигом ме обзе властно, неотразимо желание: исках още веднъж да опитам да ти припомня.

— Не би ли ми дал една от твоите бели рози?

— На драго сърце — каза ти и тутакси ги извади.

— Но може би са ти дадени от жена, от някоя жена, която те обича? — казах аз.

— Може би — каза ти, — не зная. Дадени ми са, а аз не зная от кого; затова толкова ги обичам.

Погледнах те:

— Може би са от някоя, която си забравил!

Ти погледна учуден. Аз те гледах твърдо. «Познай ме, познай ме най-сетне!» — крещяха очите ми. Ала твоите очи се усмихваха мило и незнаещи. Целуна ме още веднъж. Но не ме позна.

Тръгнах бързо към вратата, защото усещах, че в очите ми бликват сълзи, а ти не биваше да ги видиш. В антрето — бях излязла тъй бързо — насмалко не се сблъсках с Йохан, твоя прислужник. Той отскочи бързо и плахо настрана, отвори външната врата, за да ме пусне да изляза, и тогава — в тази една, чуваш ли, в тази една секунда, когато го погледнах, погледнах с плувнали в сълзи очи него, състарения човек, — тогава в неговите очи внезапно трепна някакво пламъче. В тая една секунда, чуваш ли, в тая една секунда ме позна той, старецът, който не ме беше виждал от детинството ми. Искаше ми се да коленича пред него за това, че ме позна, и да му целуна ръцете. Но аз само измъкнах бързо из маншона банкнотите, с които бе ме жигосал ти, и ги пъхнах в ръцете му. Той се разтреперан, дигна уплашено очи към мене — в тая секунда той разбра за мене може би повече, отколкото ти през целия си живот. Всички, всички хора ми угаждаха, всички бяха добри към мене — само ти, само ти, ти ме забрави, само ти, само ти никога не ме разпозна!

Детето ми, нашето дете умря — сега нямам вече никого на света, когото да обичам, освен тебе. Но кой си ти за мене, ти, който никога, никога не ме познаваш, който минаваш покрай мене като покрай вода, който стъпваш върху мене като върху камък, който винаги си отиваш и отминаваш и ме оставяш вечно да те чакам? Въобразих си веднъж, че съм те задържала тебе, беглеца, в детето. Но то беше твое дете: миналата нощ то ме напусна жестоко, тръгна на път, забрави ме и няма никога да се завърне. Аз пак съм сама, по сама от всякога, нямам нищо, нищо от тебе — нито дете вече, нито дума, нито ред, нито възпоминание — и ако някой би назовал името ми пред тебе, то би ти прозвучало съвсем чуждо.

Защо по-добре да не умра, щом съм мъртва за тебе, защо да не отмина, както ти ме отминаваше? Не, любими, аз не те обвинявам, няма да запокитя окаяността си в твоя ведър дом. Не се страхувай, че и занапред ще те отегчавам — прости ми, аз трябваше да изкрещя веднъж душата си в тоя час, когато детето ми лежи мъртво и изоставено тук. Само този един път трябваше да ти говоря — после пак ще се върна мълком в моята тъмнина, както винаги съм била безмълвна до тебе. Но ти не ще чуеш тоя вик, докато съм жива — само след като бъда мъртва, ще получиш тоя завет от мене, от жената, която те е обичала повече от всички и която ти никога не позна, жената, която винаги те е чакала и която ти никога не повика. Може би, може би ще ме повикаш тогава и аз за пръв път няма да ти бъда вярна, няма да те чуя вече в смъртта си. Не ти оставям никакъв портрет и никакъв белег, както ти не ми остави нищо — ти не ще ме познаеш никога, никога. То беше моя орис в живота, нека бъде и в смъртта ми. Не те викам в последния си час, отивам си, без ти да знаеш името ми и лицето ми. Умирам леко, защото ти не го чувствуваш отдалече. Ако те болеше, че умирам, не бих могла да умра.

Не мога вече да пиша… главата ми е тъй замаяна… цялата снага ме боли, имам треска… мисля, че ще трябва веднага да легна. Може би скоро всичко ще се свърши, може би един път съдбата ще бъде добра към мене и аз няма да бъда заставена да гледам, когато отнасят детето ми… Не мога вече да пиша. Сбогом, любими, сбогом, благодаря ти… Беше хубаво така, както беше, въпреки всичко… до последната си въздишка ще ти бъда благодарна за това. Леко ми е: казах ти всичко, сега ти знаеш, не, само ще почувствуваш колко силно съм те обичала и тази любов няма да ти бъде товар. Аз не ще ти липсвам — това ме утешава. Нищо няма да се промени в твоя хубав, ясен живот… няма да ти напакостя със смъртта си… това ме утешава, любими мой.

Но кой… кой сега ще ти праща всякога белите рози за твоя рожден ден? Ах, вазата ще бъде празна, ще отлети лекото дихание, лекият лъх от моя живот, който веднъж в годината повяваше около тебе, и той ще отлети! Любими, чуй, моля те… това е моята първа и последна молба към тебе… направи го заради мене, вземай всеки рожден ден — нали това е ден, в който всеки помисля за себе си, — вземай тогава рози и ги слагай във вазата. Направи го, любими, направи го тъй, както други веднъж в годината отслужват панихида за някоя свидна покойница. Аз обаче не вярвам вече в бога и не искам панихида, аз вярвам само в тебе, обичам само тебе и искам да живея занапред само в тебе… ах, само един ден в годината, съвсем, съвсем тихо, както живях до тебе… Моля те, направи го, любими… това е първата ми молба към тебе и последната… благодаря ти… обичам те, обичам те… сбогом…“

Той остави писмото с треперещите си ръце. После дълго се замисли. Смътно изплува някакво възпоминание за едно съседско дете, за едно момиче, за една жена в нощния локал, но възпоминание неясно и смътно, както камък бляска и трепка безформено на дъното на река, която тече. Идваха и си отиваха сенки, но от тях не се извайваше никакъв образ. Изплуваха смътни спомени за изживени чувства, но той пак не си спомни нищо. Струваше му се, че е сънувал всички тия образи, сънувал често и дълбоко, но все пак само сънувал.

После погледът му падна върху синята ваза на писалището пред него. Тя беше празна, за първи път празна на рождения му ден от години насам. Той изтръпна от страх: сякаш внезапно бе се отворила невидима врата и студен въздух от друг свят нахлу в неговата тиха стая. Усети смърт и усети безсмъртна любов: нещо се счупи в душата му и той си спомни безплътно и страстно за невидимата като за далечна музика.

Страх

Когато госпожа Ирене излезе от жилището на любовника си и заслиза по стълбата, из един път отново я сграбчи онзи безсмислен страх. Внезапно пред очите й забръмча един черен пумпал, мраз вцепени ужасно коленете й и тя трябваше да се хване бързо за перилата, за да не падне ненадейно напред. Тя не за пръв път беше дръзнала да направи това пълно с опасности посещение и днешното внезапно изтръпване съвсем не й беше непознато, но въпреки цялата й вътрешна съпротива, винаги, при всяко тръгване обратно към къщи, я сразяваха такива безпричинни пристъпи на безразсъден и смешен страх. Отиването на любовната среща беше несъмнено по-леко. Тогава тя спираше колата до ъгъла на улицата, минаваше бързо и без да дигне очи няколкото крачки до пътната врата, после изкачваше тичешком стъпалата и този пръв страх, в който обаче гореше и нетърпение, се стопяваше в жарта на прегръдката при посрещането. Но сетне, когато си тръгваше за дома, надигаше се мразовито другият тайнствен ужас, сега смесен хаотично с ледените тръпки на чувството за вина и с оная безумна мисъл, че всеки чужд поглед по улицата би могъл да прочете по лицето й откъде иде и да отвърне с нагла усмивка на нейната обърканост. Растящото безпокойство на това предчувствие отравяше дори последните й минути до любовника; на тръгване ръцете й трепереха от нервна бързина, тя долавяше разсеяно думите му и отбиваше припряно още нестихналите прояви на неговата страст, защото винаги тогава всичко в нея напираше вече да се махне, да напусне жилището му, къщата му, авантюрата и да се върне в спокойния си буржоазен мир. После идваха и онези последни, напусто успокоителни думи, които тя от възбуда едва чуваше, и онази секунда на ослушване зад прикриващата я врата дали някой не се качва, или слиза по стълбата. Вън обаче стоеше вече страхът, който нетърпеливо чакаше да я сграбчи и спираше тъй властно биенето на сърцето й, че тя всеки път слизаше бездиханна по няколкото стъпала.

Тя постоя така една минута със затворени очи и вдъхна жадно хладината на здрачното стълбище. В тоя миг на някой от горните етажи щракна ключалка на врата, тя се сепна уплашено и заслиза бързо по стъпалата, като в същото време ръцете й неволно събраха още по-крепко гъстия воал. Сега я дебнеше още онзи последен и най-страхотен момент — ужасът да излезе от чуждата къща на улицата; тя наведе глава като лекоатлет, който се засилва да скочи, и забърза с рязка решителност към полуотворената пътна врата.

В тоя миг се сблъска внезапно с някаква жена, която явно тъкмо искаше да влезе.

— Пардон — каза тя смутено и се помъчи да мине бързо покрай нея.

Но жената и препречи цялата ширина на вратата и се вторачи гневно и едновременно с неприкрита подигравка в нея.

— Пипнах ви най-сетне! — изкрещя тя безочливо с груб глас. — Разбира се, почтена госпожа, тъй наречена почтена! Не й стига един мъж, нито многото пари и всичко друго, та подмамва и любовника на една бедна мома…

— За бога… Какво си мислите… Заблуждавате се… — запъна се госпожа Ирене и направи несръчен опит да се измъкне.

Но жената задръсти вратата с едрата си снага и изкрещя пронизително в лицето й:

— Не, не се заблуждавам… Аз ви познавам… Вие идете от Едуард, от моя приятел… Сега най-сетне ви пипнах, сега разбирам защо в последно време той няма много време за мене… Заради вас, значи долнопробни…

— За бога — пресече я госпожа Ирене с гаснещ глас, — не крещете така силно! — И неволно се дръпна отново назад в стълбището.

Жената я погледна подигравателно. Този страх, това треперене, тази явна безпомощност като че й подействуваха някак благотворно, защото сега тя заоглежда жертвата си с надменна и подигравателно-доволна усмивка. Изпитваше такова долно задоволство, че гласът й стана разлят и сякаш весел:

— Така, значи, изглеждат те, тези омъжени дами, благородните, знатните дами, когато тръгнат да крадат мъжете на други. Забулени, разбира се, забулени, за да могат после навсякъде да играят ролята на честни жени…

— Но какво, какво искате от мене?… Та аз съвсем не ви познавам… Аз трябва да си вървя…

— Да си вървите… да, разбира се… при господин съпруга… в топлата стая… да играете ролята на благородна дама и да карате прислугата да ви съблича… А какво правят такива като нас, дори да изпукаме от глад, благородната дама никак не се тревожи… На такива като нас те крадат и последното, тези честни жени…

Ирене внезапно се посъвзе и като се подчини на някакво смътно внушение, бръкна в портмонето си и сграбчи попадналите в ръката й банкноти.

— Ето… вземете… но сега ме пуснете… Няма вече да идвам тук… кълна ви се…

Жената взе със злобен поглед парите и промърмори:

— Мръсница!

Госпожа Ирене изтръпна от тая дума, но видя, че другата освободи вратата, и тя изскочи замаяна и бездиханна навън като самоубиец, който се хвърля от кула. Докато тичаше напред, усещаше, че човешки лица се плъзгат като разкривени мутри край нея, и с помръкнал вече поглед, изнурена, се добра до един автомобил, който стоеше на ъгъла. Отпусна като тежко бреме тялото си върху меката седалка и после всичко в нея се вцепени, стана неподвижно, а когато шофьорът най-сетне учудено попита чудноватата пътница къде да я закара, тя за миг вторачи съвсем празен поглед в него, докато накрая замаяният й мозък схвана думите му.

— На Южната гара — прошушна тя задъхано и добави, обзета внезапно от мисълта, че жената може да я последва: — Бързо, бързо, тръгвайте веднага!

Едва по пътя тя почувствува колко дълбоко в сърцето бе я засегнала тази среща. Опипа ръцете си, провесени вцепенени и студени като мъртви предмети до тялото й, и из един път затрепери така, че я разтресе цяла. В гърлото й се надигна нещо горчиво, усети гадене и в същото време я обзе някаква безсмислена глуха ярост, която конвулсивно се мъчеше да изрови вътрешностите на гърдите й. Идеше й да крещи или да удря бясно с пестници, за да се освободи от ужаса на тоя спомен, забил се като кука на въдица в мозъка й: това грозно лице с подигравателната му усмивка, този лъх на долнопробност, който излиташе от лошия дъх на пролетариата, тази скверна уста, която, преизпълнена от ненавист, бълваше отблизко и право в лицето й ония мерзки думи, и дигнатият червен юмрук, с който бе я заплашила. Чувството на прилошаване се засилваше все повече, горчивината в гърлото й се надигаше все по-високо, а при това колата караше бързо и я мяташе насам и натам; тя понечи да даде знак на шофьора да кара по-бавно, но своевременно й дойде на ум, че може би няма достатъчно пари у себе си да му плати, тъй като бе дала всички банкноти на оная изнудвачка. Тя бързо даде сигнал за спиране и ненадейно слезе за повторно учудване на шофьора. За щастие остатъкът от парите стигаше. Но после тя се видя запокитена в един непознат квартал, сред гъмжило от забързани хора, които с всяка дума и всеки поглед й причиняваха физическо страдание. При това коленете й като че бяха размекнати от страха и носеха неохотно крачките й напред; но тя трябваше да се прибере у дома, затова събра цялата си енергия и със свръхчовешко усилие се повлече от улица в улица, сякаш газеше през тресавище или дълбок до коленете сняг. Най-сетне стигна до къщата си и се спусна нагоре по стълбата с някаква нервна бързина, която обаче веднага отново намали, за да не прави впечатление с безпокойството си.

Чак сега, когато прислужницата свали връхната й дреха, чу в съседната стая шумната игра на момченцето си с по-малкото сестриче и успокоеният й поглед обгърна навсякъде свои неща, собственост и защитеност, тя отново си възвърна известно външно спокойствие, докато в същото време подмолните вълни на възбудата още се носеха болезнено в напрегнатите й гърди. Тя свали воала, приглади с длани лицето си, решена твърдо да изглежда безгрижна, и влезе в трапезарията, дето мъжът й четеше вестник на сложената за вечеря маса.

— Закъсня, закъсня, мила Ирене — посрещна я той с нежен укор, стана и я целуна по страната, което неволно събуди в нея неприятно чувство на срам.

Седнаха на масата и той я попита равнодушно, почти без да дигне лице от вестника:

— Къде се забави толкова?

— Бях… у… у Амелия… Имаше да купува нещо… и аз я придружих — добави тя и тутакси се ядоса на безразсъдството си, на тъй нескопосната си лъжа.

Друг път тя винаги си приготвяше предварително някоя грижливо измислена лъжа, годна да устои срещу всички възможности за проверка, днес обаче страхът я бе накарал да забрави това и я принуди да прибегне до такава глупава импровизация. Ами — мина й през ума — ако мъжът й, както в пиесата, която гледаха неотдавна в театъра, телефонира там и се осведоми…

— Но какво става с тебе?… Изглеждаш ми така нервна… и защо изобщо не си свалиш шапката? — попита мъжът й.

Тя се изплаши, като се почувствува повторно изненадана в смущението си, стана бързо, отиде в стаята си, за да свали шапката, и гледа в огледалото неспокойните си очи дотогава, докато погледът й се стори отново уверен и твърд. После се върна в трапезарията.

Прислужницата донесе яденето и вечерта мина като всички други, може би малко по-мълчалива и не дотам весела както по-рано — вечер с оскъден, морен, често запъващ разговор. Нейните мисли непрестанно се връщаха по изминатия път и винаги изтръпваха от ужас, когато стигаха до оная минута, до страхотната близост с изнудвачката. Тогава тя всеки път вдигаше очи, за да се почувствува защитена, поглеждаше нежно вещ след вещ в тая одушевена близост, всяка поставена и свързана с някакъв спомен и значение в стаите, и в нея се връщаше леко успокоение. А стенният часовник, който прекосяваше бавно с железни стъпки мълчанието, неусетно вля отново в сърцето й нещичко от своя равномерен, безгрижно-уверен такт.

На следната заран, след като мъжът й отиде в кантората си, децата излязоха да се разходят и тя най-сетне остана сама със себе си, при допълнителното разглеждане на ясна утринна светлина онази страшна среща загуби много от своята тревожност. Госпожа Ирене си спомни най-напред, че воалът й беше много гъст и поради това за оная особа е било невъзможно да види точно чертите на лицето й, за да може да я познае някога. Сега тя обмисли спокойно всички предохранителни мерки. В никакъв случай няма да навестява вече любовника си в жилището му — и с това сигурно се отстраняваше непосредствената възможност за подобно нападение. Оставаше, значи, само опасността от случайна повторна среща с тая особа, но и това беше невероятно, тъй като тя побягна с автомобила и другата не би могла да я последва. Онази не знаеше името и адреса й, а тъй като лицето й беше добре забулено, нямаше защо да се плаши, че би могла да я познае. Но госпожа Ирене беше подготвена и за тоя краен случай. Тогава, реши тя тутакси, изтръгнала се вече от менгемето на страха, тя просто ще запази спокойствие, ще отрича всичко, ще твърди хладно, че онази се заблуждава, и тъй като доказателство за онова посещение може да се приведе само на мястото, тя би могла евентуално да обвини тая особа в изнудвачество. Ненапразно госпожа Ирене беше съпруга на най-известния адвокат в столицата — знаеше добре от неговите разговори с колеги, че изнудванията могат да бъдат осуетени само тутакси и с най-голямо хладнокръвие, защото всяко забавяне, всеки признак на безпокойство от страна на преследвания засилва превъзходството на неговия противник.

Първата противомярка беше да изпрати кратко писъмце на любовника си, че не може да отиде утре в уговорения час, нито през следните дни. Нейната гордост беше засегната от неприятното откритие, че мястото й в благоразположението на любовника е заето от една тъй долнопробна и недостойна предшественичка и след като провери отново с ненавистно чувство думите си, тя се зарадва отмъстително на хладния начин, по който издигаше отиването си у него, тъй да се рече, в сферата на благосклонната си прищявка.

Тя се бе запознала с тоя млад човек, известен пианист, на една случайна вечеринка и бе станала скоро негова любовница, без особено да иска и без да разбере как. Нищо в кръвта й собствено не бе жадувало за неговата, нищо чувствено и едва ли нещо духовно я бе свързало с тялото му — тя бе му се отдала, без да има нужда от него и без да го желае силно, само от известна инертност на съпротивата срещу волята му и от един вид неспокойно любопитство. Нищо в нея, нито напълно задоволената й в брачно щастие кръв, нито тъй честото у жените чувство, че креят в духовните си интереси, не бе предизвикало у нея потребност от любовник; тя беше напълно щастлива редом със своя състоятелен, духовно превъзхождащ я съпруг, с двете си деца, спокойно и доволно закътана в приятното си, буржоазно, безбурно съществуване. Но има една отпуснатост на атмосферата, която също прави хората чувствени както душният въздух или бурята, една приятно умерена температура на щастието, която е по-възбудителна от нещастието. Ситостта дразни не по-малко от глада — и безопасността, сигурността на нейния живот й вдъхнаха любопитство към авантюрата.

И когато в този период на доволство, което тя самата не знаеше как да повиши и разнообрази, този млад човек влезе в нейния буржоазен свят, дето по-рано мъжете славеха почтително само с вяли шеги и дребни ласкателства хубостта й, без някога да пожелават сериозно жената в нея, тя за пръв път от моминските си години насам се почувствува отново възбудена в съкровените си глъбини. В осанката му не бе я примамило може би нищо друго освен една сянка на печал, която лежеше върху неговото донякъде прекалено интересно нагласено лице и го възвисяваше. Тя, която се чувствуваше обкръжена само от сити и самодоволни хора, съзря в тая печал някаква догадка за оня друг, по-възвишен мир и неволно се надвеси над ръба на всекидневните си чувства, за да го посъзерцава. Един комплимент, поднесен в очарованието на една секунда може би малко по-пламенно, отколкото подобава, го накара да дигне очи от пианото към тая жена и още този пръв поглед посегна към нея. Тя се изплаши и същевременно почувствува сладострастието на целия страх. Един разговор, в който всичко изглеждаше сякаш озарено и разжарено от подземни пламъци, започна да занимава и дразни нейното събудено вече любопитство дотам, че тя не отбягна новата среща на един публичен концерт. После започнаха да се виждат по-често и скоро вече неслучайно. Честолюбието, че за него, за тоя истински човек на изкуството тя означава много с разбирането и съветите си, както той неведнъж бе я уверявал, я накара след няколко седмици да приеме прибързано предложението му да изсвири пред нея и само за нея най-новото си произведение в жилището си — обещание, което в намеренията му беше може би наполовина искрено, но което все пак завърши с целувки и накрая с нейното ненадейно отдаване. Първото й чувство беше уплаха от този неочакван обрат към чувственото; тайнственият трепет, който тегнеше буреносно над тая връзка, рязко се разнесе и гузността за това нежелано прелюбодеяние стихна донякъде под приятно възбудителната суетност, че за пръв път с едно собствено решение, както си мислеше тя, бе отрекла буржоазния свят, в който живееше. Така изтръпването от собствената й низост, което я плашеше през първите дни, превърна суетността й в повишена гордост.

Ала и тези тайнствени възбуди стигнаха до пълно напрежение само през първите мигове. Нейният инстинкт се съпротивяваше подмолно на тоя човек и най-силно на новото, различното в него, което всъщност бе подмамило любопитството й. Страстта, която я опияняваше в неговата музика, я обезпокояваше в телесната близост; всъщност тя не желаеше тия внезапни и властни прегръдки, своенравната безогледност на които неволно сравняваше с жарта на своя мъж, останала след толкова години все още плаха и почтителна. Но понеже вече беше хлътнала в изневярата, тя продължаваше да ходи при него, без да бъде нито ощастливена, нито разочарована, а само от известно чувство на задължение и инертност на навика. Само след няколко седмици тя намести внимателно тоя млад човек, своя любовник, някъде в живота си, определи му, също както на свекъра и свекървата, един ден през седмицата, но не се отказа поради тая нова връзка от нищо в предишния си порядък, а само прибави, тъй да се рече, още нещо в живота си. Скоро този любовник не означаваше вече абсолютно никаква промяна в спокойния механизъм на нейното съществуване, стана някакъв придатък от приятно топло щастие, нещо като трето дете или автомобил, и авантюрата скоро започна да й се струва банална като позволената наслада.

И ето че сега първия път, когато следваше да заплати авантюрата на действителната й цена — опасността, тя започна да изчислява дребнаво стойността й. Разглезена от съдбата, свикнала на угаждане в семейството, останала вече почти без желания благодарение на добрите материални условия, още първата несгода й се стори прекалено болезнена. Тя тутакси отказа да отстъпи нещичко от душевното си безгрижие и без всякакво размишление беше готова да пожертвува любовника заради удобствата си.

Отговорът на нейния любовник — едно изплашено, нервно запъващо се писмо, донесено още след пладне от един куриер, писмо, което разстроено умоляваше, жалеше и обвиняваше — отново я разколеба в решението й да сложи край на авантюрата, защото тази жад поласка нейната суетност и я възхити с екстатичното си отчаяние. Любовникът й я молеше с най-настойчиви думи поне за една бегла среща, за да може най-малкото да разясни вината си, в случай че несъзнателно я е наранил с нещо; и сега я примами новата игра — да продължи да му се сърди и с немотивиран отказ да си придаде още по-голяма стойност. Ето защо му писа да дойде в една сладкарница, за която внезапно пак си спомни: като младо момиче бе имала там рандеву с един актьор, разбира се, рандеву, което сега й се струваше детинско със своята почтителност и безгрижие. Странно, усмихна се тя в себе си, че романтиката в нейния живот сега отново започваше да разцъфтява, след като беше креяла през всички години на брака й. И тя почти се зарадва вътрешно на онази груба среща с жената вчера, при която след толкова дълго време отново бе изпитала едно истинско чувство, тъй силно и възбудително, че нейните по-рано съвсем отпуснати нерви сега още трепереха подмолно.

Този път тя облече тъмна, невзрачна рокля и си сложи друга шапка, та при евентуална среща да заблуди спомена на оная особа. Беше си приготвила вече и воал, за да се направи неузнаваема, но някакво внезапно надигнало се упорство я накара да се откаже от него. Нима не можеше да се осмели тя, една уважавана, видна дама, да излезе на улицата от страх пред някаква особа, която съвсем не познаваше?

Обзе я бегло чувство на страх само в първата секунда, когато стъпи на улицата — нервни тръпки на полазила я студенина, както когато потапяме изпитателно пръстите на краката си във водата, преди да се отдадем всецяло на вълните. Но тази хладина я обля само за една секунда, после из един път в нея зашумя някакво рядко изпитвано самодоволство, наслада, че крачи тъй леко, бодро и еластично, с твърди, окрилени стъпки, нещо, което досега не бе наблюдавала у себе си. Почти съжаляваше, че сладкарницата беше толкова близо, защото никаква невнятна воля я тласкаше сега ритмично все напред към тайнствено-магнетичната притегателност на авантюрата. Но часът, който беше определила за срещата, наближаваше бързо и една приятна увереност в кръвта и подсказваше, че нейният любовник вече я чака. Когато влезе, той седеше в един ъгъл и скочи с някакво вълнение, което й беше приятно и едновременно мъчително. Тя се видя заставена да го предупреди да понижи гласа си, защото в жаркото брожение на вътрешната си възбуда той изригна в лицето и цял порой от въпроси и укори. Без дори да загатне за истинската причина на нежеланието си да отиде у него, тя си играеше с намеци, които — поради неопределеността си — го разпалиха още повече. Този път тя остана недосегаема за неговите желания и се подвоуми дори да му даде някакви обещания, защото усещаше колко силно го възбуждаше това тайнствено внезапно оттегляне и отказване… И когато след половин час разгорещен разговор го напусна, без да му бе позволила или поне обещала най-малката нежност, тя пламтеше вътрешно в някакво твърде страшно чувство, каквото бе изпитвала само като момиче. Струваше й се, че дълбоко в нея мъждука някакво малко, трепкащо пламъче и само чака вятъра, който ще раздуха огъня, за да лумне той над главата й. Докато крачеше по улицата, тя улавяше бързо всеки поглед, който я стрелваше, и неочакваният успех на много такива мъжки подмамвания възбуди тъй силно любопитството й към нейното собствено лице, че тя внезапно се спря пред огледалото във витрината на една цветарница, за да види хубостта си в рамката на алени рози и искрящи от роса теменужки. Никога от моминските си години насам не се бе усещала тъй лека, тъй одушевена във всички сетива — нито първите дни на брака, нито прегръдките на нейния любовник бяха обсипвали с такива искри тялото й; и й стана непоносима мисълта още отсега да прахосва в редовно определени часове цялата тая рядка лекота, това сладко безумие на кръвта. Продължи морно пътя си. Спря се още веднъж нерешително пред къщата, за да вдъхне още веднъж с широки гърди огнения въздух, омаята на тоя час, да почувствува дълбоко в сърцето си тая последна, бавно замираща вълна на авантюрата.

В тоя миг някой я бутна по рамото. Тя се обърна.

— Какво… какво пак искате от мене? — прошушна тя на пресекулки, изплашена до смърт, когато внезапно видя омразното лице, и се изплаши още повече, като се чу сама да казва тия съдбоносни думи.

Та нали беше твърдо решила да се престори, че не познава тая жена, ако някога случайно я срещнеше пак, да отрича всичко, да се опълчи смело лице в лице срещу изнудвачката… Сега вече беше късно.

— Чакам ви вече половин час тука, госпожо Вагнер.

Ирене изтръпна, като чу името си. Тази особа знаеше името й, жилището й. Сега всичко беше загубено, тя беше паднала неспасяемо в ръцете й.

— Чакам вече половин час, госпожо Вагнер.

Жената повтори думите си заплашително като укор.

— Какво искате… какво искате всъщност от мене?…

— Знаете вече, госпожо Вагнер. — Ирене отново изтръпна, като чу името си. — Знаете много добре защо ида.

— Не съм го виждала оттогава… оставете ме сега… няма никога вече да го видя… никога…

Жената чакаше спокойно, докато Ирене от възбуда не можеше вече да издаде нито звук. След това каза рязко като на подчинен:

— Не лъжете! Аз вървях подире ви чак до сладкарницата — и добави подигравателно, като видя, че Ирене отстъпи назад: — Та аз няма какво да правя. Уволниха ме от магазина поради липса на работа, както казаха те, и поради лошите времена. Ех, тогава рекох да използувам това и излизам и аз да се поразходя… също като порядъчните жени.

Каза това със студена злоба, която прободе Ирене в сърцето. Тя се почувствува беззащитна срещу голата бруталност на тая мерзост и все по-замаяна, си помисли със страх, че тази особа би могла сега отново да заговори високо или да мине мъжът й и тогава всичко би било загубено. Тя бръкна бързо в маншона си, извади сребърната си чантичка и сграбчи всичките пари, които попаднаха между пръстите й.

Но сега нахалната ръка не се отпусна покорно както миналия път, когато почувствува парите, а остана протегната неподвижно във въздуха и отворена като у хищна птица.

— Я ми дайте и сребърната чанта, та да не загубя парите! — рече подигравателно с извърнати навън устни и с тих, гъргорещ смях.

Ирене я погледна в очите, но само за секунда. Тази нагла, мерзка гавра беше непоносима. Тя почувствува, че погнуса пронизва като парлива болка цялото й тяло. Да се махне, да се махне миг по-скоро, за да не гледа вече това лице! Тя й подаде извърната, с бързо движение скъпата чантичка, после изтича нагоре по стълбата, като подгонена от ужас.

Мъжът й още не си беше у дома и тя можа да се хвърли възнак на кушетката. Остана да лежи неподвижно, сякаш ударена с чук. Чак когато чу отвън гласа на мъжа си, тя се окопити с крайно напрежение и с машинални движения и безжизнени сетива се довлече до другата стая.

Сега вече в къщата й се намести ужасът и не мръдваше от стаите. През многото празни часове, които непрекъснато като вълна подир вълна изхвърляха в паметта й сцените на оная ужасна среща, безнадеждността на нейното положение й стана напълно ясна. Тази особа знаеше — беше й непонятно как бе могло да стане това — името й, жилището й и сега, тъй като първите й опити бяха сполучили великолепно, несъмнено няма да се уплаши от никакво средство да използува за постоянно изнудване онова, в което беше посветена. Години и години наред ще тегне тя върху живота й като кошмар, който не би могла да отърси с никакво, дори най-отчаяно усилие; защото, макар че беше заможна и съпруга на състоятелен мъж, все пак за госпожа Ирене не беше възможно, без да уведоми съпруга си, да събере такава значителна сума, която веднъж завинаги да я избави от тази особа. А освен това — тя го знаеше от случайни разговори с мъжа си и от неговите процеси — съглашенията и обещанията на такива отракани и безчестни особи нямаха абсолютно никаква стойност. Месец или може би два, пресмяташе тя, можеше още да държи далече от себе си злата орис, но после изкуствената постройка на нейното семейно щастие щеше да рухне и тя изпитваше нищожно удовлетворение от увереността, че при това рухване ще повлече със себе си и изнудвачката.

Усещаше сега с ужасна сигурност, че злата орис беше неминуема, че беше невъзможно да я отбегне. Но какво… какво би могло да се случи? От сутрин до вечер я занимаваше тоя въпрос. Някой ден ще пристигне писмо до мъжа й. Тя виждаше вече как той влиза бледен, с мрачен поглед, как я хваща за ръката, пита я… Но после… какво би могло да се случи после? Какво ще направи той? Тук образите внезапно угасваха в тъмнината на един хаотичен и жесток страх. Тя спираше дотук и нейните предположения рухваха в някаква шеметна бездна. Но в тия тягостни размишления едно нещо й стана страхотно ясно: колко недостатъчно всъщност познаваше тя мъжа си, до каква степен не беше в състояние да отгатне предварително неговото решение. Тя се бе омъжила за него по настояване на родителите си, но без съпротива и с приятна симпатия, без да се разочарова от последвалите години, бе живяла вече осем години край него в спокойно, тихо, равномерно щастие, имаше деца от него, дом и безчислени часове на телесна близост, но едва сега, като се запита за евентуалното му поведение, и стана ясно колко чужд и непознат й бе останал той. Чак сега започна да преценява целия му живот по отделни прояви, които можеха да й разкрият характера му. Нейният страх почукваше сега с нерешително чукче всеки малък спомен, за да открие достъп в потайните кътчета на неговото сърце.

Тъй като думите му не го издаваха, тя се допита до лицето му, сега, когато той седеше в креслото си и четеше някаква книга, озарено ярко от електрическата светлина. Тя погледна в това лице като в чуждо и се помъчи да отгатне по познатите и станали й изведнъж отново чужди черти характера, който в течение на осемгодишното съжителство бе останал скрит за нея поради нейното равнодушие. Челото му беше ясно и благородно, изваяно сякаш от някакво вътрешно, силно, духовно напрежение, но устата беше строга и неотстъпчива. В твърде мъжествените черти всичко беше стегнато, издаваше енергия и сила; учудена, че открива красота в него, и с известна възхита съзерцаваше тя тази сдържана сериозност, тази видима суровост на цялото му същество. Очите му обаче, в които все пак трябваше да бъде заключена действителната тайна, бяха наведени над книгата и поради това оставаха извън нейното наблюдение. Ето защо тя гледаше неотстъпно втренчено и въпросително профила, като че тази извита линия означаваше една-единствена дума, която означаваше помилване или осъждане — този чужд профил, твърдостта на който я плашеше, но в решителността на който тя за пръв път откриваше някаква забележителна красота. Изведнъж усети, че й беше приятно да го гледа, че това й доставя наслада и гордост. В тоя миг той дигна глава от книгата. Тя бързо се дръпна назад в тъмнината, за да не разпали подозрението му с огнения въпрос на погледа си.

Цели три дни тя не излезе от къщи. И скоро забеляза с неудоволствие, че нейното из един път постоянно присъствие вече беше направило впечатление на другите, защото за нея беше нещо рядко да прекара много часове, а камо ли дни в своите стаи.

Първи забелязаха тая промяна децата, особено по-голямото момче, което даде неприятно ясен израз на наивното си удивление, че майка му седи толкова много вкъщи, докато прислужниците само си шушукаха и разменяха предположения с гувернантката. Тя напразно се мъчеше да мотивира очебийното си присъствие с най-различни, отчасти твърде сполучливо измислени съображения, но навсякъде, където искаше да помогне, нарушаваше един установен порядък, а където се отнасяше съчувствено, събуждаше подозрение. При това й липсваше и опитност да направи постоянното си присъствие по-малко видимо, като разумно се държи настрана и спокойно остава в някоя стая с книга или някаква работа в ръце; вътрешният страх, който като всяко по-силно чувство се превърна у нея в нервност, непрестанно я гонеше от една стая в друга. При всяко обаждане по телефона, при всяко позвъняване на вратата тя изтръпваше и усещаше как спокойното й съществуване внезапно се разлагаше и разливаше и от това безсилие изникна скоро смътното чувство, че е разбила целия си живот. Тези три дни в затвора на стаите й се сториха по-дълги от осемте години на нейния брак.

Ала за третата вечер тя още преди седмици бе приела с мъжа си една покана, която сега беше невъзможно изведнъж да отклони, без да приведе основателни причини. А освен това тази невидима решетка от ужас, издигната сега около нейния живот, трябваше най-сетне да бъде разчупена, за да не загине тя в нея. Тя се нуждаеше от хора, от няколко часа отдих от самата себе си и от тая самоубийствена самота на страха. Пък и къде ли би се почувствувала по-сигурна, ако не в чужда къща, у приятели? Би ли намерила другаде по-голяма сигурност срещу онова невидимо преследване, което я дебнеше по пътищата й? Потрепери една секунда, само една бегла секунда, когато излезе от къщата и за пръв път след оная среща докосна отново с крак улицата, някъде по която може би я дебнеше онази особа. Хвана неволно ръката на мъжа си, затвори очи и измина бързо няколко крачки от тротоара до чакащия автомобил; и после, като седна до мъжа си, и колата полетя по безлюдните нощни улици, вътрешното бреме падна от нея; а когато след малко се заизкачва по стълбата на чуждата къща, тя знаеше, че е на сигурно място. Няколко часа можеше да бъде сега такава, каквато беше през дългите години по-рано; безгрижна, весела, изпълнена с приповдигнатата съзнателна радост на човек, който напуска тъмничните зидове и отново излиза на слънце. Тук имаше издигнат вал срещу всяко преследване, тук омразата не можеше да влезе, тук имаше само хора, които я обичаха, уважаваха и обожаваха, нагиздени хора, които не таяха никакъв умисъл, озарени червеникаво от пламъка на лекомислието, едно хоро на насладата, на което най-сетне ще се хване и тя. Защото, когато влезе, тя почувствува по погледите на другите, че беше хубава, и стана още по-хубава благодарение на това повишено самочувство, от което дълго време бе лишена.

От съседната стая я подмами музика и проникна дълбоко под пламналата й кожа. Танцът започна и тя неусетно се озова сред гъмжилото. Танцува като никога досега в живота си. Този вихрен въртеж изхвърли всяка тежест от нея, ритъмът се вливаше в нозете й и пронизваше като дихание тялото й с огнено движение. Секнеше ли музиката, тя чувствуваше тишината болезнено, пламъкът на тревогата лумваше по трепетната й снага и тя отново се хвърляше във вихъра като в басейн, в хладна, успокоителна, люлееща вода. По-рано тя винаги бе била посредствена танцьорка, прекалено отмерена, прекалено разсъдлива, прекалено твърда и предпазлива в движенията, но това опиянение на освободената радост отстрани всички възможни задръжки. Като че някакъв стоманен обръч на срам и разсъдливост, който иначе задържаше в известна форма най-буйните й страсти, сега се бе пръснал през средата и тя чувствуваше, че се разлива неудържимо, докрай, блажено. Усещаше наоколо си мишници и ръце, докосване и отлитане, дихание от думи, скокотлив смях, музика, която тръпнеше вътре в кръвта — цялото й тяло беше напрегнато, тъй силно напрегнато, че дрехите сякаш горяха върху тялото й и тя несъзнателно с удоволствие би смъкнала всички покривала, та гола да поеме по-дълбоко в себе си това опиянение.

— Какво става с тебе, Ирене?

Тя се обърна, залитаща и със засмени очи, още съвсем гореща от прегръдката на партньора си. Учуденият, вперен поглед на мъжа й се заби студено и сурово в сърцето й. Тя се изплаши. Прекалено буйна ли е била? Издал ли бе нещо бесът й?

— Какво… какво казваш, Фриц? — промълви тя, учудена от погледа, който ненадейно се заби като нож в нея, проникваше все по-надълбоко и тя скоро го почувствува в съкровените си глъбини, в самото си сърце.

Идеше й да изкрещи под метежната решителност на тези очи.

— Това е наистина странно! — измърмори той най-сетне.

В гласа му имаше някакво смътно удивление. Тя не посмя да попита какво искаше да каже той с тия думи. Но студени тръпки полазиха снагата й сега, когато той безмълвно се извърна и тя видя плещите му — широки, твърди, едри, извишили се стремително в един железен врат.

„Също като на убиец“ — мина й през ума безумна мисъл, която отново я изпълни със страх. Чак сега, сякаш го виждаше за пръв път, тоя свой собствен съпруг, тя почувствува, преизпълнена от ужас, че той беше силен и опасен.

Музиката засвири. Един господин пристъпи до нея, тя машинално го хвана под ръка. Но сега всичко беше натежало и ясната мелодия не смогваше вече да раздвижи вдървените й крайници. Някаква особена тежест израстваше от сърцето към нозете й, всяка крачка й причиняваше болка. И тя помоли партньора си да я освободи. Като отстъпваше назад, неволно се огледа наоколо, за да види дали мъжът й беше наблизо. И изтръпна от уплаха. Той стоеше непосредствено зад нея, като че я очакваше, и отново впи хладно погледа си в нейния. Какво искаше той? Какво знаеше вече? Тя неволно поприбра горе роклята си, сякаш за да закрие от него голата си гръд. Мълчанието му остана упорито като погледа му.

— Да си вървим ли? — попита тя плахо.

— Да.

Гласът му прозвуча сурово и неласкаво. Той тръгна напред. Тя отново видя широкия му, заплашителен врат. Наметнаха й коженото палто, но тя зъзнеше. Седяха мълчаливо един до друг в колата. Тя не посмя да каже нито дума. Чувствуваше смътно някаква нова опасност. Сега беше застрашена от две страни.

Тая нощ тя сънува мъчителен сън. Свиреше шумно непозната музика, тя влезе в една светла и висока зала, дето се смесваше движението на много хора и багри; скоро до нея си проби път един млад човек, когото тя мислеше, че познава и все пак не се сещаше кой е, хвана я за ръката и тя танцува с него. Беше й приятно и хубаво, една-единствена вълна от музика я подигна и понесе така, че тя не усещаше вече пода; минаха в танц през много зали, дето високо горе по златни канделабри трепкаха като звезди малки лъчисти пламъчета и много огледала по стените отразяваха усмивката й и после я отнасяха далеко в безкрайни отблясъци. Танцът ставаше все по-буен, музиката все по-пламенна. Тя усети, че момъкът се притисна по-плътно до нея и пръстите на ръката му се впиха тъй дълбоко в голата й мишница, че тя неволно изстена от болезнена сласт, и сега, когато очите й потънаха в неговите, тя като че ли го позна. Той й приличаше на един актьор, когото като малко момиче бе обичала пламенно отдалеко, и тя ощастливена понечи да го назове по име, но той заглуши тихия й вик с гореща целувка. И така, със слети устни, като едно-единствено разжарено тяло летяха те през залите, сякаш носени от някакъв сладостен вятър. Стените се въртяха край тях, тя не чувствуваше вече високия таван и не мислеше за времето, беше й неизказано леко и цялата й снага като че беше отхвърлила всички окови. Внезапно някой я побутна по рамото. Тя се спря, в същия миг секна и музиката, светлините угаснаха, стените се стълпиха черни около нея и танцьорът беше изчезнал.

„Дай ми го, крадло!“ — изкрещя ужасната жена (да, тя беше) така, че прокънтяха стените, и стисна с леденостудени пръсти китката на ръката й.

Ирене изопна снага за съпротива и сама се чу да крещи, да надава някакъв безумен, писклив вик на ужас. Двете започнаха да се борят, но онази беше по-силна, скъса бисерната й огърлица, а в същото време и половина от роклята й — гърдите и ръцете й блеснаха голи под провисналите дрипи. Из един път хората пак се появиха, стичаха се все по-глъчно от всички зали, гледаха подигравателно вторачено нея, полуголата, и другата жена, която пищеше пронизително:

„Тя ми го открадна, тази прелюбодейка, тази мръсница!“

Ирене не знаеше къде да се скрие, накъде да обърне очи, защото хората идеха все по-близо към нея, любопитни, съскащи мутри опипваха голата й снага; и после, когато зашеметените й очи затърсиха трескаво изхода за бягство и спасение, тя внезапно видя мъжа си, застанал неподвижно в тъмната рамка на вратата, скрил дясната ръка зад гърба си. Тя изкрещя и побягна от него, мина тичешком през много зали, сподирена шумно от похотливата тълпа, усещаше как роклята й се свлича все повече, едва смогваше да я задържа с ръце. Изведнъж пред нея се отвори някаква врата, тя се спусна трескаво надолу по стълбата, за да се спаси, но долу пак я чакаше онази долнопробна жена с вълнената пола и хищническите ръце. Тя отскочи настрана и хукна като обезумяла напред, но другата се спусна подире й и двете започнаха да се гонят в нощта по дълги, смълчани улици, а фенерите се навеждаха ухилени към тях. Тя чуваше непрестанно зад себе си как тропаха дървените обувки на онази жена, но всеки път щом стигнеше до ъгъла на някоя улица, там отново изскачаше същата жена, на следния ъгъл пак, дебнеше я зад всички къщи, отдясно и отляво. Тя винаги беше преди нея там, ужасно умножена, не допускаща да бъде изпреварена, изскачаше всеки миг изневиделица и протягаше ръце към Ирене, която вече чувствуваше, че коленете й се подкосяват. Но най-сетне зърна къщата си, спусна се към нея, но когато блъсна вратата и тя се отвори, там стоеше нейният мъж с нож в ръката. Той я гледа втренчено с пронизващия си поглед и пита глухо:

— Къде си била?

— Никъде — чува се да отговаря тя.

В тоя миг отстрани се разнася грозен кикот.

— Аз видях! Аз видях! — крещи ухилена онази жена, която внезапно отново е застанала до нея и се смее като луда.

Тогава мъжът й вдига ножа.

— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ!…

Тя разтвори широко очи и изплашеният й поглед се сблъска с този на мъжа й. Какво… какво беше това? Тя беше в стаята си, нощната лампа светеше бледо, тя се намираше у дома в леглото си, това беше само сън. Но защо мъжът й седи на ръба на леглото й и я гледа като болна? Кой беше запалил лампата, защо седеше той толкова сериозен и я гледаше тъй неподвижно втренчено? Уплаха прониза цялата й снага. Неволно погледна към ръката му: не, в нея нямаше нож. Замайването на съня и далечното святкане на образите в него се дигна бавно от нея. Сигурно е сънувала, викала е насън и го е събудила. Но защо той я гледа тъй сериозно, тъй пронизително, тъй неумолимо сериозно? Тя се помъчи да се усмихне.

— Какво… какво има? Защо ме гледаш така? Струва ми се, че сънувах лош сън.

— Да, викаше силно, чух те от другата стая.

„Какво ли съм викала, какво ли съм издала? — изтръпна тя. — Какво ли е узнал вече?“

Не се осмели да го погледне повторно в очите, но той я гледаше съвсем сериозно с някакво странно спокойствие.

— Какво ти е, Ирене? С тебе става нещо, от няколко дни насам си се променила напълно, като че имаш треска, нервна си, разсеяна си и насън викаш за помощ?

Тя отново се помъчи да се усмихне.

— Не — настоя той, — не бива да премълчаваш нищо от мене. Някаква грижа ли имаш, или те мъчи нещо? Всички вкъщи вече забелязаха колко си се променила. Имай доверие в мене, Ирене!

Той незабелязано се приближи още повече до нея, тя усети, че пръстите му погладиха ласкаво голата й мишница и в очите му имаше някаква странна светлина. Връхлетя я силно желание да се хвърли и вкопчи в яката му снага, да признае всичко и да не го пусне дотогава, докато той не й прости, именно сега, в тоя миг, когато я беше видял да страда.

Но лампата светеше бледо, озаряваше лицето й и тя се засрами. Страхуваше се от думите.

— Не се тревожи, Фриц — помъчи се да се усмихне тя, докато по цялата й снага пълзяха студени тръпки чак до голите пръсти на краката. — Малко нервна съм само. Ще ми мине.

Ръката, която вече беше я обвила, бързо се изтегли. Тя потрепери, като го погледна сега — бледен в стъклената светлина и с чело, покрито от тежките сенки на мрачни мисли. Той бавно се изправи.

— Не зная, стори ми се, като че през всичките тия дни имаше да ми кажеш нещо. Нещо, което се отнася само до тебе и мене. Сега сме сами, Ирене.

Тя лежеше и не мърдаше, сякаш беше хипнотизирана от тоя сериозен и забулен поглед. Колко лесно, почувствува тя, би могло сега да се оправи всичко! Трябваше да произнесе само една дума, една мъничка дума: прошка, и той не би попитал за какво. Но защо гореше лампата, защо беше тая креслива, нагла, подслушваща светлина? Чувствуваше, че на тъмно би била в състояние да произнесе думата, но светлината сломяваше силата й.

— Значи, наистина нищо, абсолютно нищо нямаш да ми кажеш?

Колко страшно беше изкушението, колко мек гласът му! Никога преди не бе го чувала да говори така. Но светлината, лампата, тази жълта, алчна светлина!

Ирене се понасили.

— Какво те е прихванало? — засмя се тя и тутакси се изплаши от фалцета на собствения си глас. — Понеже не спя добре, почваш да мислиш, че имам някакви тайни? Може би дори авантюри?

Самата тя изтръпна от фалшивия, лъжлив звук на думите си, ужаси се до мозъка на костите сама от себе си и неволно отмести поглед от него.

— Е, тогава… спи спокойно!

Той каза това отривисто, твърде рязко. Със съвсем друг глас, като заплаха или като злостна, опасна подигравка.

После угаси лампата. Тя видя как бялата му сянка изчезва през вратата, безшумна, бледа като нощно привидение; а когато вратата хлопна, стори й се, че се затваря ковчег. Имаше чувството, че целият свят е мъртъв, а само вътре в нейното вцепенено кухо тяло биеше високо собственото й сърце и се блъскаше яростно срещу гърдите; и всеки негов удар й причиняваше болка, болка…

На следния ден, докато всички още седяха на обед — децата току-що се бяха карали и с мъка ги бяха умирили, — прислужницата донесе едно писмо. За уважаемата госпожа… човекът чакал отговор. Тя с почуда видя някакъв непознат почерк и отвори бързо плика, но още на първия ред из един път пребледня. Скочи изведнъж от стола и се изплаши още повече, когато по единодушното слисване на другите разбра, че необмислената й стремителност я бе издала.

Писмото беше кратко. Три реда: „Моля, дайте на приносящия настоящото веднага сто крони.“ Без подпис, без дата — само тази страхотно нагла заповед в явно преправения почерк. Госпожа Ирене изтича в стаята си, за да вземе пари, но беше забутала някъде ключа на касетката си, та трескаво задърпа и заразклаща всички чекмеджета, докато най-сетне го намери. С треперещи ръце прегъна банкнотите, пъхна ги в един плик и ги предаде сама на пратеника, който чакаше пред вратата. Извърши всичко това съвсем безпаметно, като в хипноза, без да помисли, че може да се подвоуми. После — беше отсъствувала само две минути — се върна в трапезарията.

Всички мълчаха. Тя седна с боязлива неохота на мястото си и се помъчи да измисли набърже някакво обяснение, но в тоя миг — и ръката й затрепери тъй силно, че тя се видя принудена тутакси да остави вдигнатата чаша на масата, — забеляза с най-страшна уплаха, че заслепена от мълнията на възбудата, беше оставила писмото отворено до чинията си. Тя скрито протегна ръка, смачка бележката и я пъхна в джоба си, но после, като дигна очи, срещна властния поглед на мъжа си, един остър, строг, мъчителен поглед, какъвто никога по-рано не бе виждала у него. Чак сега, от няколко дни насам, той й нанасяше с погледа си тия ненадейни удари на недоверие, от които тя чувствуваше, че потреперва в съкровените си глъбини, и които не съумяваше да отбие. С такъв поглед беше посегнал тогава по време на танца към снагата й, този същият поглед снощи беше блеснал като нож над съня й. И докато още се мъчеше да измисли, да каже нещо, навести я един отдавна забравен спомен: някога мъжът й беше разказвал, че като адвокат стоял веднъж пред един следовател, чийто особен похват бил през време на разпита да преглежда като че с късогледи очи преписката, а после при действително решителния въпрос вдигал светкавично погледа си и го забивал като меч в ненадейно изплашения обвиняем, който тогава под тая ярка мълния на концентрирано внимание загубвал самообладанието си и безсилно оставял да рухне старателно изградената лъжа. Нима сега той самият изпитваше това тъй опасно изкуство и тя щеше да бъде жертвата? Изтръпна силно, понеже знаеше каква силна психологическа страст го приковаваше към професията му — далече свръхобикновената мярка на юридическите повеления. Да открие дирите, да развърже възела, да изтръгне признание за някое престъпление — това можеше да го занимава така, както другите хазартът или еротиката, и в такива дни на психологическо ловджийско душене цялото му същество като че беше разпалено отвътре. Парливата нервност, която често го караше нощем да рови забравени съдебни решения, външно се превръщаше в стоманена непроницаемост; той ядеше и пиеше малко, само непрекъснато пушеше, сякаш пестеше словата си за часа пред съда. Веднъж тя бе го видяла там на една пледоария и не отиде повторно — тъй силно се бе изплашила от мрачната страст, от почти злостната жар на речта му и от онова потайно, сурово изражение на лицето му, което струваше й се, ненадейно открива наново във втренчения му поглед под заплашително свъсените вежди.

Всички тези разпилени спомени се стълпиха в тази една секунда и отбиха думите, които устните й се мъчеха да изрекат. Тя мълчеше и се объркваше толкова повече, колкото по-ясно усещаше, че това мълчание става все по-опасно. За щастие обедът скоро свърши, децата скочиха и с ясни, ведри гласове се втурнаха в съседната стая, дето гувернантката напразно се мъчеше да обуздае палавостта им. Мъжът й също стана и без да погледне назад, влезе с тежки стъпки в съседната стая.

Едва останала сама, тя пак извади съдбоносното писмо и още веднъж прочете бегло редовете: „Моля, дайте на приносящия настоящото веднага сто крони.“ После в яростта си го накъса ситно и сви остатъците на топка, за да ги запрати в кошчето за хартии, но се опомни, спря се, наведе се над печката и ги хвърли в съскащата жар. Лумна бял пламък и погълна алчно заплахата; тя се успокои.

В тоя миг чу до вратата стъпките на мъжа си, който се връщаше. Тя бързо се изправи, с лице още зачервено от полъха на огъня и от смущението при изненадата. Вратичката на печката още стоеше издайнически отворена и тя несръчно се помъчи да я закрие с тялото си. Той отиде до масата и запали една кибритена клечка за пурата си; когато приближи пламъчето до лицето си, на нея й се стори, че забелязва леко треперене около ноздрите му, което у него винаги беше признак на гняв. Сега той погледна спокойно към нея:

— Искам да ти обърна внимание върху едно нещо: че не си задължена да ми показваш писмата си. Ако желаеш да имаш тайни от мене, можеш да го вършиш напълно спокойно.

Тя мълчеше и не смееше да го погледне. Той почака един миг, после изпусна със силен въздух, сякаш из сетните глъбини на гърдите си, дима от пурата и излезе с тежки стъпки от стаята.

Сега тя не искаше да мисли за нищо, а само да живее, да се зашемети, да запълни сърцето си с празни и безсмислени занимания. Не можеше вече да понася къщата, чувствуваше, че трябва да излезе на улицата, да бъде сред хора, за да не обезумее от ужас. Надяваше се, че с тия сто крони си е откупила от изнудвачката поне няколко кратки дни свобода и реши да се поразходи пак, още повече, че имаше да купува разни неща и преди всичко — трябваше да потули очебийно промененото си държане у дома. Беше усвоила вече един определен начин на бягство. От пътната врата се хвърляше със затворени очи, като от трамплин, във вълните на улицата. И усетила веднъж твърдия паваж под нозете си, топлия поток от хора около себе си, тя се втурваше слепешката в някаква нервна бързина напред, доколкото изобщо подобаваше на една дама да бърза, без да прави впечатление — с очи, вторачени в земята, в обяснимия страх, че може пак да срещне оня опасен поглед. Ако я дебнеха, поне тя да не го знаеше. И все пак усещаше, че не мисли за нищо друго, и уплашено се сепваше, когато някой случайно се допреше до снагата й. Нервите й изтръпваха болезнено при всеки звук, при всяка стъпка, която се приближаваше, при всяка сянка, която се мяркаше край нея; можеше да диша истински само в кола или в чужда къща.

Един господин я поздрави. Тя дигна очи и позна в негово лице един приятел от младини на нейните родители, един радушен, бъбрив белобрад старец, когото иначе предпочиташе да отбягва, защото той имаше обичай да досажда по цял час някому с разкази за дребните си, може би само въображаеми телесни страдания. Сега обаче тя съжали, че отвърна бегло на поздрава му и не тръгна заедно с него, защото присъствието на познат би възпряло оная изнудвачка да я заговори ненадейно пак. Тя се подвоуми и понечи да се върне, макар и със закъснение, но й се стори, че някой крачи бързо подире й, и тя инстинктивно, без да размисли, хукна отново напред. Но с жестоко изострената от страха способност да предугажда тя усещаше в гърба си нечие също тъй ускорено приближаване и забърза още повече, макар да знаеше, че в края на краищата не ще смогне да се спаси от преследването. Раменете й започнаха да потръпват в предусещане на ръката, която в следния миг щеше да я докосне. Тя чувствуваше все по-близо крачките зад себе си и колкото повече искаше да ускори своя ход, толкова повече натежаваха коленете й. Тя усещаше преследвача вече съвсем близо и ето че отзад настойчиво и все пак тихо някой извика:

— Ирене!

Тя трябваше първо да си спомни чий беше този глас; но той не беше онзи, от който се страхуваше, не беше ужасният вестител на злочестина. Тя си отдъхна и се обърна: беше любовникът й, който поради внезапното й спиране щеше почти да се сблъска с нея. Лицето му беше бледо, смутено, издаваше всички признаци на вълнение, а сега, под нейния недоумяващ поглед, дори вече на срам. Той неуверено дигна ръка за поздрав, но я отпусна пак, понеже тя не му подаде своята. Тя само впери очи в него за една-две секунди, толкова неочакван й беше той. Тъкмо него тя беше забравила напълно през всички тия дни на страх. Ала сега, като видя отблизо бледото му, питащо лице с онова изражение на безпомощна празнота, което всяко неуверено чувство винаги рисува в очите, внезапно в нея като гореща вълна кипна ярост. Устните й затрепериха, търсеха дума, а възбудата личеше тъй ясно върху лицето й, че той уплашено прошушна само името й:

— Ирене, какво ти е?

И като видя нетърпеливия й жест, добави вече съвсем малодушно:

— Какво съм ти сторил?

Тя се вторачи с неумело обуздана ярост в него и подигравателно се изсмя:

— Какво сте ми сторили ли? Нищо! Абсолютно нищо! Само добро! Само приятни неща!

Погледът му беше безпаметен и устата му остана полузяпнала от почуда; това подчерта още по-силно наивното и смешното в неговия вид.

— Но, Ирене… Ирене!

— Не привличайте вниманието на хората! — сопна му се грубо тя. — И не ми разигравайте комедии! Тя положително пак дебне някъде наблизо, онази хубостница, вашата приятелка, и пак ще се нахвърли върху ми…

— Но коя… коя?

Идеше й да го удари с пестник в лицето, в това глупашки вторачено, разкривено лице. Усещаше вече как ръката й стисна яко дръжката на чадъра. Никога не беше презирала, ненавиждала тъй силно някого.

— Но, Ирене… Ирене — мълвеше той все пообъркан. — Какво съм ти сторил?… Изведнъж престана да идваш. Аз те чакам денем и нощем… Цял ден стоя днес пред къщата ти и чакам дано успея да поговоря една минута с тебе.

— Чакаш… тъй… ти също.

Тя чувствуваше, че яростта я прави безразсъдна. Как би й олекнало, ако можеше да го удари в лицето! Но тя се сдържа, погледна го още веднъж, преизпълнена от парлива погнуса, сякаш премисляше дали да избълва целия си насъбран гняв с някаква хула право в лицето му, после внезапно се обърна и се смеси с човешкото гъмжило, без да погледне назад. Той остана на мястото си с все още умолително протегната ръка, безпомощен и изтръпнал, докато блъсканицата на улицата го сграбчи и повлече — както течение повлича отбрулен лист, който замаян се върти и съпротивлява, но в края на краищата водата го отнася мимо волята му.

Но някой беше се погрижил тя да не се отдава на приятни надежди. Още на другия ден пристигна втора бележка, втори удар с камшик, който стресна нейния изнурен страх. Този път й искаха двеста крони, които тя даде без всякаква съпротива. Ужаси се от това рязко покачване на изнудването, за което не се чувствуваше и материално дорасла, защото, макар че произхождаше от заможно семейство, тя все пак не беше в състояние да си набавя незабелязано по-едри суми. И освен това: каква полза? Тя знаеше, че утре ще й поискат четиристотин крони, а в скоро време хиляда, все повече, колкото повече даваше, и после, в края на краищата, щом средствата й се изчерпят, ще дойде анонимното писмо, катастрофата. Сега тя купуваше само време, отдих, два или три дни, може би седмица почивка, но какво ужасно, лишено от стойност време, преизпълнено от мъка и напрежение! Преследвана демонично от вътрешния си страх, тя не беше вече в състояние да чете, нито да върши нещо. Чувствуваше се болна. Понякога внезапно трябваше да седне, получаваше силно сърцебиене, някаква неспокойна тежест наливаше във всичките й крайници гъстия, лепкав сок на почти болезнена умора, която обаче въпреки това не се предаваше на съня. И тя с тръпни нерви трябваше да се усмихва и да изглежда весела, без някой да подозира безкрайното напрежение на тая престорена веселост, героичните усилия, които прахосваше за подобни всекидневни, но безполезни самоизнасилвания.

Само един човек от всички около нея, така й се струваше, като че подозираше нещо от страшното, което се разиграваше в нея, и то само защото тайно я следеше. Тя усещаше — и тази увереност я накара да бъде двойно по-предпазлива, — че той неотстъпно се занимава с нея, също както тя с него. Те се дебнеха денем и нощем, сякаш се обикаляха един другиго, та единият да се добере до тайната на другия и да скрие своята зад гърба си. Мъжът й също беше станал друг в последно време. Неговата заплашителна строгост от първите инквизиторски дни беше отстъпила мястото си на една своеобразна доброта и загриженост, която неволно й напомняше годеническите дни. Той се отнасяше към нея като към болна, с грижовност, която я смущаваше. Тя чувствуваше с някакъв забележителен трепет как той понякога сякаш й подаваше спасителната дума, как примамливо улесняваше признанието й; тя разбираше намерението му и беше радостно благодарна за добротата му. Но усещаше също, че заедно с живото чувство на симпатия растеше и нейният срам пред него, който по-строго от предишното недоверие й забраняваше да проговори.

Веднъж през тия дни той разговаря с нея съвсем ясно и очи в очи. Тя бе се прибрала у дома и от антрето чу високи гласове: на мъжа си — рязък и енергичен, свадливо бръщолевене на гувернантката и между тях — плач и хлипане. Първото й чувство беше уплаха. Изтръпваше винаги, когато чуеше високи гласове или вълнение вкъщи. Страх беше чувството, с което тя реагираше на всичко необикновено, парливият страх, че писмото е дошло и тайната е разкрита. Всеки път, щом отвореше вратата, първият й поглед стрелваше въпросително лицата, питаше ги нищо ли не се е случило в нейно отсъствие, не е ли настъпила вече катастрофата, докато тя е била вън от къщи. Този път, както скоро успокоена разбра, се касаеше за обикновена детска крамола, за малък импровизиран съдебен процес. Преди няколко дни една леля беше донесла на момчето играчка, шарено конче, което огорчи и изпълни със завист по-малкото момиче, получило някакъв по-незначителен подарък. Тя напразно се помъчила да предяви някакво свое право, и то тъй алчно, че момчето й забранило изобщо да се докосва до играчката му; изпърво тая забрана събудила силен гняв у момичето, който преминал в глухо, потайно, упорито мълчание. Но на следната заран кончето ненадейно изчезнало безследно и всички старания на момчето да го намери били напразни, докато най-сетне случайно открили загубената играчка на парчета в печката: дървените части били строшени, шарената козина одрана и вътрешностите изкормени. Естествено подозрението паднало върху малкото момиче; момчето изтичало разплакано при баща си да обвини злосторницата и сега тъкмо започваше разпитът.

Малкият съдебен процес скоро приключи. Детето изпърво отричаше, разбира се, с плахо наведени очи и издайническо треперене на гласа. Гувернантката свидетелствува против нея: чула как малкото момиче в гнева си заплашило, че щяло да хвърли кончето през прозореца, което то напусто се мъчеше да отрече. Произлезе кратка глъчка с хлипане и отчаяние. Ирене гледаше само мъжа си; струваше й се, че той не съдеше детето, а решаваше нейната собствена участ, защото може би още утре тя щеше да се изправи така пред него, със същото треперене и със същата неувереност в гласа. Докато детето упорствуваше в лъжата, мъжът й гледаше строго, но скоро дума по дума започна да сломява съпротивата, без при нито едно отричане да изпадне в гняв. После обаче, след като отричането премина в тъпо вироглавство, той заговори с благост, просто доказа вътрешната необходимост на деянието, и до известна степен извини обстоятелството, че тя в първия необмислен гняв е извършила нещо тъй отвратително, като добави, че тя положително съвсем не е помислила колко много ще наскърби с това брат си. Тъй топло и тъй настойчиво разясни той на все повече разколебаващото се дете собственото му деяние като нещо понятно, но все пак осъдително, че то най-сетне избухна в сълзи и диво се разрева. И скоро, зад прикритието на пороя от сълзи, то най-сетне, макар и със заекване, призна.

Ирене се спусна да прегърне разплаканото дете, но то гневно я отблъсна. Мъжът й също я укори за това прибързано състрадание, защото все пак той не искаше да остави простъпката ненаказана и наложи едно наистина незначително, но за детето чувствително наказание: на следния ден да не отиде на една забава, която момиченцето от седмици очакваше с радост. Детето чу присъдата и отново се разрева. Момчето започна шумно да тържествува, но тази преждевременна и злобна подигравка мигновено заплете и него в наказанието: заради това злорадство бащата отне и нему позволението да отиде на забавата. Тъжни, утешавайки се само с общността на наказанието, децата в края на краищата отидоха в стаята си и Ирене остана насаме с мъжа си.

Сега, почувствува внезапно тя, най-сетне се удаваше сгоден случай наместо разни загатвания под маската на разговор върху вината на детето и неговото признание да заговори за своята собствена вина. Защото, ако той посрещнеше благодушно нейното застъпничество за детето, това щеше да бъде поличба за нея и тя знаеше, че тогава може би ще се осмели да проговори за самата себе си.

— Кажи, Фриц — поде тя, — наистина ли няма да пуснеш децата да отидат утре? Те ще бъдат много нещастни, особено малката. Та извършеното не е толкова страшно! Защо я наказваш толкова строго? Не ти ли е жал за нея?

Той я погледна.

— Питаш, дали не ми е жал? Ето какво ще ти кажа: днес не ми е жал вече. Сега, след като е наказана, макар да й се струва тежко, вече й олекна. Тя беше нещастна вчера, когато бедното конче лежеше строшено в печката, всички вкъщи го търсеха и тя непрекъснато се страхуваше, че може да го намерят, че непременно ще го намерят. Страхът е нещо по-лошо от наказанието, защото наказанието — голямо или малко — е нещо определено, известно; то винаги е по-добро от ужасната неизвестност на страха, от тая ужасна безкрайност на напрежението. Щом чу наказанието си, на нея й олекна. Плачът не бива да те заблуждава: сега той просто изби навън; по-рано се таеше вътре, но вътре той е по-лош, отколкото вън.

Тя вдигна очи. Струваше й се, че той отправя всяка дума към нея. Но той като че съвсем не й обръщаше внимание:

— Наистина е така, можеш да ми повярваш. Знам тия неща от съда и от разследванията. Обвиняемите страдат най-вече от прикриването, от заплахата да бъдат разкрити, от страхотната принуда да бранят една лъжа срещу хиляди малки скрити нападения. Ужасно е да гледаш как обвиняемият се вие и гърчи, докато се мъчат да изтръгнат неговото „да“ като с кука из съпротивляващата се плът. Понякога признанието е вече съвсем горе в гърлото, някаква неотразима вътрешна власт го тласка нагоре, те се задавят, съвсем малко още и то ще стане слово. Но ето че ги слита лошата сила, онова непонятно чувство на упорство и страх, и те отново поглъщат всичко надолу. И борбата започва отначало. Понякога в такива случаи съдиите страдат повече от жертвите. А при това обвиняемите винаги гледат на съдията като на враг, докато той в действителност иска да им помогне. И аз като техен адвокат, като защитник, би трябвало всъщност да предпазя клиентите си да не признават, да укрепя и засиля лъжите им, но вътрешно често не се решавам, защото те страдат повече от непризнаването, отколкото от признанието и наказанието. Всъщност аз все още не разбирам как човек може да извърши някакво деяние със съзнание за опасността, а после няма смелост да направи признание. Този дребен страх пред словото е според мене по-окаян от всяко престъпление.

— Мислиш ли… че винаги… винаги само страхът… възпира хората? Не би ли могло… не би ли могло да бъде срам… срамът да се изкаже… да се разсъблече пред толкова хора?

Той учудено вдигна очи. Не беше свикнал да чува отговор от нея. Но тази дума го озадачи.

— Срам, казваш… това… това също е един вид страх… Но по-добър… страх не от наказанието, а… да, разбирам…

Той беше станал и странно възбуден ходеше напред-назад. Тази мисъл като че беше засегнала нещо в него, което сега трепна и бързо се раздвижи. Внезапно се спря.

— Приемам… срам от хората… от чуждите… от простолюдието, което гълта от вестниците чуждата участ като резен хляб с масло… Но пък затова човек би могъл да признае поне пред ония, които са му близки…

— Може би — и тя трябваше да се извърне, защото той я гледаше много особено и защото усещаше, че гласът й трепери. — Може би… срамът е най-голям… пред ония, които човек… чувствува най-близки.

Той внезапно се спря, сякаш сграбчен от някаква вътрешна сила.

— Искаш да кажеш, значи… искаш да кажеш — и из един път гласът му стана друг, съвсем мек и тъмен — искаш да кажеш… че Елена… би признала по-лесно вината си пред другиго… пред гувернантката може би… че тя…

— Убедена съм в това… тя оказа такава голяма съпротива тъкмо на тебе, само… защото… защото твоята присъда е от най-голямо значение за нея… защото… защото… тя… обича най-силно тебе…

Той пак се спря.

— Ти… ти може би си права… да, дори положително… колко странно е обаче… тъкмо за това аз не помислих. Но ти си права, не искам да помислиш, че не бих могъл да простя… не бих желал, не бих желал точно ти, Ирене, да помислиш това…

Той я погледна и тя усети, че се изчервява под погледа му. Умисъл ли се криеше зад тези негови думи, или това беше случайност — коварна, опасна случайност? Тя все още чувствуваше ужасната си нерешителност.

— Присъдата е касирана — сега като че го обзе някаква веселост. — Елена е свободна и ще отида да й обадя лично това. Доволна ли си сега от мене? Или имаш още някое желание… Ти… виждаш… виждаш, че днес съм настроен великодушно… защото може би ми е драго, че своевременно признах една неправда. Това винаги носи облекчение, Ирене, винаги…

Тя помисли, че разбира какво искаше да каже той с това натъртване. Неволно пристъпи близо до него, вече чувствуваше, че думата се надига в нея, а и той направи крачка напред, сякаш искаше да поеме бързо от ръцете й онова, което видимо я угнетяваше. В тоя миг тя срещна погледа му, жаден за признание, за нещо от нейното същество, изгарящ от нетърпение, и внезапно всичко в нея рухна. Ръката й морно се отпусна и тя се извърна. Чувствуваше, че беше напразно, че никога не ще може да изрече тая единствена дума на облекчение, която пламтеше вътре в нея и съсипваше покоя й. Предупреждението тътнеше като близка гръмотевица, но тя знаеше, че не може да побегне. И дълбоко в себе си тайно желаеше, копнееше вече за онова, от което досега се бе страхувала, за спасителната мълния: разкритието.

Изглеждаше, че желанието й щеше да се сбъдне по-скоро, отколкото тя самата предугаждаше. Борбата траеше вече четиринайсет дни и Ирене се чувствуваше на края на силите си. Бяха минали вече и цели четири дни, откак онази особа не се бе обаждала, а страхът бе проникнал тъй дълбоко в тялото й, бе се слял тъй напълно с кръвта й, че всеки път, щом се позвънеше на вратата, тя изведнъж скокваше, за да вземе сама своевременно посланието на изнудвачката. В това настървение имаше някакво нетърпение, почти копнеж, защото с всяко от тия плащания тя си купуваше една вечер спокойствие, няколко мирни часа с децата, една разходка.

Ето че отново се позвъни, тя изскочи от стаята и се спусна към вратата; отвори и в първия миг зърна с почуда една непозната дама, но после ужасена се дръпна назад, защото в новата премяна и под елегантната шапка различи ненавистното лице на изнудвачката.

— Ах, самата вие, госпожо Вагнер! Много ми е приятно. Имам да ви говоря по важна работа.

И без да дочака отговор от изплашената Ирене, която с трепереща ръка се опираше на дръжката на вратата, тя влезе и остави чадъра си, ярък, червен дъждобран, вероятно първа осребрена печалба от нейните изнудвачески, грабителски походи. Тя се движеше с нечувана самоувереност, като че се намираше в собственото си жилище, оглеждаше със задоволство, почти с чувство на успокоение богаташката наредба и без да бъде поканена, тръгна към полуотворената врата на гостната.

— Тук ще влезем, нали? — попита тя със сдържана подигравка и добави успокоително, като видя, че изплашената домакиня, все още неспособна да продума, не искаше да я пусне там: — Можем да свършим набърже, ако ви е неприятно.

Госпожа Ирене я последва без възражение. Мисълта, че изнудвачката се намира в собственото й жилище, тази дързост, която надхвърляше най-ужасните й предположения, я зашемети. Струваше й се, че сънува всичко това.

— Хубаво ви е тук, много хубаво — възхити се с видимо удоволствие особата и седна. — Ах, колко удобно се седи на това кресло! И колко много картини! Като видим такова нещо, чак тогава разбираме колко бедно живеем ние. Много хубаво ви е, много хубаво, госпожо Вагнер.

Сега най-сетне, като видя как удобно се бе разположила тази престъпница в собствения й дом, яростта на изтерзаната жена избухна:

— Какво искате от мене, изнудвачка такава! Преследвате ме дори в жилището ми! Но аз няма да позволя да ме мъчите до смърт. Аз ще…

— Не говорете толкова високо! — прекъсна я другата с оскърбителна интимност. — Вратата е отворена и може да ви чуе прислужницата. Аз няма какво да се тревожа за това. Боже мой, та аз не отричам нищо и в края на краищата в затвора няма да ми бъде по-зле, отколкото сега, при тоя кучешки живот. Но вие, госпожо Вагнер, би трябвало да бъдете малко по-предпазлива. Преди всичко аз ще затворя вратата, ако вие смятате, че е нужно да кипите. Но ще ви кажа предварително, че ругатните не ми правят никакво впечатление.

Силата на госпожа Ирене, закалена за миг от гнева, отново рухна напълно пред непоколебимостта на тая особа. Стоеше права, смирено и неспокойно, подобно на дете, което чака да чуе каква задача ще му бъде продиктувана.

— Значи, госпожо Вагнер, няма да го усуквам надълго и нашироко. Знаете, че положението ми не е добро. Казах ви го и преди. Сега ми трябват пари за наема, отдавна не съм го плащала; а пък и за други работи. Иска ми се най-сетне що-годе да се пооправя. Затова дойдох у вас, да ми помогнете малко и вие. Да речем, с четиристотин крони.

— Не мога — прошушна госпожа Ирене, изплашена от сумата, която тя действително нямаше подръка. — Сега наистина нямам, дадох ви вече триста крони през тоя месец. Откъде да ги взема?

— Е, все ще се нагласи нещо, я поразмислете! Та жена, богата като вас, може да има колкото си иска пари. Но трябва именно да поиска. Значи, я поразмислете, госпожо Вагнер! Все ще се нагласи нещо.

— Но аз наистина нямам. Бих ви дала на драго сърце. Но толкова наистина нямам. Бих могла да ви дам нещичко… да речем, сто крони…

— Казах, че ми трябват четиристотин крони.

Тя вметна тия думи грубо, като че беше обидена от предложението.

— Но аз нямам толкова! — изкрещя Ирене отчаяно. Ако сега си дойдеше мъжът й, помисли тя между другото, а той можеше всеки миг да дойде. — Кълна ви се, нямам…

— Тогава помъчете се да ги набавите…

— Не мога.

Жената я огледа от горе до долу, сякаш искаше да я оцени.

— Е, например този пръстен… Ако го заложите, работата веднага ще се нареди. Аз наистина не разбирам много от накити… никога не съм имала… но ми се струва, че за него могат да се вземат четиристотин крони…

— Пръстенът?! — изкрещя госпожа Ирене.

Беше годежният й пръстен, единственият, който тя никога не сваляше от пръста си и който имаше голяма стойност благодарение на много скъпия и красив камък.

— Хе, че защо пък не? Аз ще ви пратя разписката от заложната къща и вие ще можете да си го освободите, когато пожелаете. Ще си го получите обратно. Аз няма да го задържа. Какво ще прави бедна жена като мене с такъв изящен пръстен?

— Защо ме преследвате? Защо ме мъчите? Не мога… не мога. Трябва да разберете това… Виждате, че направих каквото можах. Трябва да разберете това. Имайте най-сетне милост!

— И към мене никой нямаше милост. Оставиха ме просто да пукна от глад. Защо пък точно аз да имам милост към една толкова богата жена?

Ирене понечи да й отвърне необуздано, но в тоя миг чу — и кръвта в жилите й се смрази, — че вън щракна ключалката на вратата. Сигурно беше мъжът й, който се връщаше от кантората си. Без много да размисля, тя дръпна пръстена от ръката си и го подаде на чакащата жена, която тутакси го прибра.

— Не се бойте. Отивам си — кимна й тя, като видя безпаметния страх върху лицето на Ирене и напрегнатото й слухтене към антрето, отдето ясно се долавяха мъжки стъпки.

Тя отвори вратата, поздрави влизащия Иренин съпруг, който за миг я погледна и като че не й обърна особено внимание, и изчезна.

— Една дама, която дойде да ми иска някакви сведения — каза с последни сили Ирене, за да му обясни, когато вратата хлопна зад онази особа.

Най-страшната секунда мина. Мъжът й не отговори нищо и влезе спокойно в трапезарията, където масата вече беше сложена за обед.

На Ирене й се струваше, че въздухът я пари на онова място на пръста, което по-рано беше защитено от хладното колелце на пръстена, и че сигурно всеки човек ще гледа това голо място като жигосано. Докато се хранеше, тя непрекъснато криеше ръката си, но като вършеше това, все й се струваше — сякаш странно свръхраздразнените й сетива се подбиваха с нея, — че един поглед на мъжа й неотстъпно е впит в ръката й и следи всички нейни движения. Тя се стараеше с всички сили да отвлече вниманието му и с непрекъснати въпроси да поведе някакъв разговор. Говореше безспир, говореше нему, на децата, на гувернантката, запалваше непрекъснато разговора с малките пламъчета на въпросите, но всеки път дъхът й спираше и всеки път разговорът отново рухваше от задушаване. Опита се да изглежда весела, да подведе и другите да се развеселят, закачаше децата и ги насъскваше едно срещу друго, но те не се спречкаха и не се разсмяха. Почувствува, че сигурно в нейната веселост имаше нещо неискрено, което несъзнателно озадачаваше другите. Колкото повече се стараеше, толкова по-малко сполучваше опитът й. Накрая се умори и замълча.

Другите също млъкнаха; тя чуваше само тихото тракане на чиниите и вътре в себе си надигащите се гласове на страха. После ненадейно мъжът й рече:

— Защо не си сложила днес пръстена?

Тя изтръпна. Нещо вътре в нея изрече гласно една дума: свършено! Но нейният инстинкт все още се съпротивляваше. Тя чувствуваше, че трябва да събере всичките си сили. Само за едно изречение, за една дума още. Да намери само една лъжа още, една последна лъжа.

— Аз… го дадох да го почистят.

И сякаш добила сили от тая неистина, добави решително:

— Ще си го взема вдругиден.

Вдругиден. Сега вече се беше обвързала. Лъжата трябваше да се разбие и тя заедно с нея, ако не успееше да го вземе. Сега тя самата си даде определен срок и из един път целият й объркан страх бе пронизан от ново чувство, от някакво щастие: решението беше близко. Вдругиден: сега тя знаеше срока си и усети как някакво забележително спокойствие прелива от тая увереност и залива страха й. Вътре в нея растеше нещо, някаква нова сила, сила за живот и сила да умре.

Най-сетне сигурното съзнание за близкото решение започна да разлива неочаквана яснота в нея. По някакъв чуден начин нервността отстъпи мястото си на строен размисъл, а страхът — на някакво непознато и досега чувство на кристално спокойствие, благодарение на което тя ненадейно започна да вижда всички неща в живота си прозрачни и в тяхната действителна стойност. Измери живота си и разбра, че той все още имаше значение, стига да й се позволеше да го задържи в ръцете си и да го извиси в новия, по-висок смисъл, както я бяха поучили тези дни на страх, стига да можеше да го започне повторно, чист и сигурен, без лъжа, за което тя се чувствуваше готова. Но да животува като разведена жена, прелюбодейка, опетнена от скандал — за това беше прекалено уморена, прекалено уморена също да продължи и занапред тая опасна игра на откупено за даден срок спокойствие. Чувствуваше, че сега всякаква съпротива беше немислима: краят наближаваше, имаше опасност да бъде изоставена на произвола на съдбата от мъжа си, от децата си, от всичко, което я обкръжаваше, дори от самата себе си. Невъзможно беше и бягството от един противник, който изглеждаше вездесъщ. А сега знаеше, че й беше преграден и пътят към изповедта, към сигурната помощ. Един-единствен път лежеше още открит, но от него нямаше връщане.

Преди пладне тя изгори писмата си, подреди всевъзможни дреболии, но отбягваше, доколкото можеше, да види децата и изобщо всичко, което й беше свидно. Сега искаше само да не позволи на живота да се вкопчи с наслада и съблазън в нея и да затрудни с напразни колебания изпълнението на взетото от нея решение. После излезе още веднъж на улицата, за да изкуси за сетен път съдбата и да срещне изнудвачката. Вървя отново неспирно по улиците, но не вече с предишното повишено чувство на напрежение. Нещо в нея беше вече уморено и тя загуби надежда, че би могла да продължи борбата. Вървя непрекъснато два ча̀са, сякаш от някакво чувство за дълг. Онази особа не се мярна никъде. Вече не съжаляваше, почти не желаеше вече да я срещне — тъй безсилна се чувствуваше. Вглеждаше се в лицата на хората и всички й се струваха чужди, безжизнени, като че мъртви. Всичко това беше сега някак далечно, загубено и не й принадлежеше вече.

Само веднъж изтръпна от страх. Като хвърли поглед наоколо, стори й се, като че ли из гъмжилото от другата страна на улицата внезапно я докосна погледът на нейния мъж, онзи особен, суров, пронизващ поглед, който тя отскоро беше забелязала у него. Впери плахо очи нататък, но лицето изчезна бързо зад една минаваща кола и тя се успокои с мисълта, че по това време той винаги беше зает в съда. В това възбудено оглеждане наоколо тя загуби всякакво чувство за времето и закъсня за обеда. Но и той още не се беше върнал както обикновено; дойде си чак след две минути и, както й се стори, беше малко възбуден.

Сега тя започна да брои часовете до вечерта и се изплаши, като си помисли колко много още оставаха, колко чудновато беше това, от колко малко време се нуждае човек, за да си вземе сбогом, и колко малоценно му изглежда всичко, щом знае, че не може да го вземе със себе си. Обзе я нещо като сънливост. Машинално слезе отново на улицата и тръгна напосоки, без да мисли нещо и без да гледа. На един кръстопът един кочияш в последния момент дръпна здраво поводите на конете — тя самата видя как тегличът на колата насмалко щеше да я блъсне. Кочияшът изруга грубо, но тя дори не се обърна: това щеше да бъде спасение или отсрочка. Една случайност щеше да й спести решението. Продължи уморено пътя си: тъй благотворно беше да не мисли за нищо, да изпитва само вътрешно някакво объркано, тъмно чувство за края, някаква мъгла, която се спускаше леко и забулваше всичко.

Когато случайно дигна очи, за да види името на улицата, тя изтръпна: в лутаницата си случайно беше дошла почти пред къщата на някогашния си любовник. Поличба ли беше това? Той би могъл навярно да й помогне, той сигурно знаеше адреса на оная особа. Почти се разтрепери от радост. Как бе могла да не помисли за това най-просто нещо? Из един път усети, че снагата й се оживява и надеждата окриля ленивите мисли, които сега прекосяваха объркано една през друга мозъка й. Той би трябвало да отиде сега с нея при оная особа и веднъж завинаги да сложи край. Би трябвало да я заплаши да преустанови тия изнудвания, може би известна сума ще бъде достатъчна дори да я отстрани от града. Внезапно й стана мъчно, че неотдавна се бе отнесла тъй лошо към клетника, но той ще й помогне, тя беше уверена в това. Колко странно, че спасението идеше чак сега, в последния час.

Тя се изкачи бързо по стълбата и позвъни. Никой не отвори. Тя се ослуша: стори й се, че дочу вътре предпазливи стъпки зад вратата. Позвъни още веднъж. Пак мълчание. И пак някакъв тих шум отвътре. Тогава търпението й се изчерпа: тя позвъни и продължи да звъни без прекъсване — та нали от това зависеше животът й!

Най-сетне вътре се раздвижи нещо, ключалката щракна и вратата се пооткрехна.

— Аз съм — промълви тя бързо.

Сега той сякаш в уплаха отвори вратата.

— Ти ли си… вие ли сте… уважаема госпожо — прошушна той явно смутен. — Не бях… простете… не бях… подготвен… за посещението ви… простете, че съм в такъв вид.

И той посочи ръкавите си. Ризата му беше наполовина разкопчана, нямаше яка.

— Трябва спешно да поговоря с вас… вие трябва да ми помогнете — каза тя нервно, защото той все още я оставяше да стои като просякиня на стълбището. — Няма ли да ме пуснете да вляза за една минута и да ме изслушате? — добави тя сприхаво.

— Моля — промърмори той смутено и с един поглед встрани, — само че сега съм… сега не ми е много удобно.

— Вие трябва да ме изслушате, защото вината е ваша. Длъжен сте да ми помогнете… трябва да ми върнете пръстена, трябва! Или поне ми кажете адреса… Тя ме преследва постоянно, но сега вече не се вестява… Вие трябва, чувате ли, трябва…

Той я гледаше втренчено. Тя чак сега забеляза, че изговаряше задъхано и съвсем несвързано думите.

— Ах, тъй… Вие не знаете… Значи, вашата любовница, предишната, тази особа ме видя тогава, като излизах от вас, и оттогава ме преследва и изнудва… изтезава ме до смърт, сега ми взе пръстена, но аз трябва да си го получа обратно. До довечера трябва да си го получа обратно, така казах, до довечера… Ще ми помогнете ли?

— Но аз… аз…

— Да или не?

— Но аз не познавам никаква особа. Не зная за кого говорите. Никога не съм имал връзки с изнудвачки.

Той каза това почти грубо.

— Тъй… не я познавате! Значи, тя говори тъй, наизуст? А знае името ви и жилището ми. Може би не е вярно и това, че тя изнудва. Може би на мене само ми се присънва.

Тя се изсмя рязко. Стана му неудобно. За един миг му мина през ума, че тя може да е обезумяла — тъй силно искряха очите й. Държането й беше объркано, думите — безсмислени. Той погледна плахо наоколо.

— Моля, успокойте се… госпожо… уверявам ви, че се мамите. Напълно изключено е… трябва да е… не, аз самият не разбирам. Не познавам жени от тоя сорт. Аз, както знаете, съм отскоро тук, и двете връзки, които имах, не са такива. Няма да назовавам имена, но… но това е толкова смешно… уверявам ви, трябва да е станала някаква грешка.

— Значи, не искате да ми помогнете?

— Но, разбира се… стига да мога.

— Тогава… елате! Ще отидем заедно у нея…

— Но у кого… у кого?

Тя го хвана за ръката и сега той пак помисли с ужас, че тя е обезумяла.

— У нея… искате ли, или не искате?

— Разбира се… разбира се… — Подозрението му се засилваше все повече и повече поради припряността, с която настояваше тя. — Разбира се… разбира се…

— Тогава елате… касае се за живота ми или за смъртта ми!

Той с усилие се сдържа да не се усмихне. После изведнъж стана официален:

— Простете, госпожо… но в момента не ми е възможно… имам урок по пиано… сега не мога да го прекъсна…

— Така ли… така ли… изсмя се тя рязко в лицето му. — Така ли давате уроци по пиано… по риза?… Лъжец! — И внезапно, обзета от някаква идея, тя се втурна напред. Той се помъчи да я задържи. — Значи, тя е тук, изнудвачката, у вас? Може би ми разигравате заедно тая игра? Може би тя дели с вас всичко, каквото изтръгна от мене? Но аз ще я хвана. Сега вече не ме е страх от нищо.

Тя крещеше високо. Той я държеше здраво, но тя се пребори с него, отскубна се и се втурна към вратата на спалнята.

Някой, който очевидно беше подслушвал зад вратата, отскочи назад. Ирене безпаметно впери очи в една непозната дама в донякъде безпорядъчен тоалет, която бързо извърна лицето си. Любовникът беше се спуснал да задържи Ирене, която той смяташе за обезумяла, за да предотврати някое нещастие, но тя вече излизаше отново от стаята.

— Простете — промълви тя.

Беше напълно объркана. Не разбираше вече нищо, изпитваше само погнуса, безкрайна погнуса и някаква умора.

— Простете — повтори тя, като видя, че той гледа неспокойно подире й. — Утре… утре ще разберете всичко… сиреч аз… аз самата не разбирам вече нищо.

Говореше му като на непознат. Нищо не й напомняше, че някога бе принадлежала на тоя човек, едва ли усещаше още собственото си тяло. Сега всичко беше още по-объркано от преди, тя знаеше само, че някъде сигурно имаше лъжа. Но беше прекалено уморена да мисли още, прекалено уморена да гледа. Слезе със затворени очи по стълбата, както осъден върви към ешафода.

Когато излезе на улицата, беше тъмно.

„Може би — мина й през ума — тя чака сега оттатък, може би сега в последния миг ще дойде спасението.“

Струваше й се, че би трябвало да скръсти ръце и да се помоли на забравения бог. О, да можеше да си купи само още два-три месеца, два-трите месеца до лятото, и тогава да поживее мирно там, недостигаема за изнудвачката, да поживее само едно лято сред поляни и ниви. Взря се жадно в тъмната вече улица. Забеляза, че от една пътна врата насреща я дебнеше някакъв силует, но когато се приближи, той се скри навътре във входа. За миг й се стори, че човекът прилича на мъжа й. За втори път днес я обземаше този страх, че внезапно усеща на улицата него и погледа му. Позабави се, за да се убеди. Но силуетът беше изчезнал в сянката. Тя продължи неспокойно пътя си, с някакво странно напрегнато чувство в тила си, като че отзад я пареше нечий поглед. Обърна се по едно време пак. Но не се виждаше никой.

Аптеката не беше далеко. Влезе леко изтръпнала. Помощник-аптекарят пое рецептата и започна да я изпълнява. В тази една минута тя видя всичко: лъскавите везни, мъничките грамове, малките етикети и горе в шкафовете редицата есенции със странните латински имена, които тя несъзнателно разчлени с поглед буква по буква. Чу часовника да чука, усети своеобразното ухание, тая мазно-сладникава миризма на лекарства, и изведнъж си спомни как като дете винаги беше молила майка си да изпраща нея за покупки в аптеката, защото обичаше тая миризма и странната гледка на многото лъскави порцеланови съдинки. При това си спомни с ужас, че бе забравила да се прости с майка си, и я обзе страшна жалост към клетата жена.

„Как ли ще се уплаши!“ — помисли си тя ужасена, но помощникът вече отброяваше от едно издуто съдче бистрите капки в малко синьо стъкло. Тя гледаше втренчено как смъртта преминаваше от по-големия съд в малкия, от който пък щеше да отиде в жилите й, и почувствува, че студени тръпки полазват снагата й. Гледаше втренчено, без да мисли, като хипнотизирана пръстите му, които сега натискаха запушалката в устието на напълненото опасно стъкло и след това залепиха етикетче върху него. Всичките й сетива бяха приковани и парализирани от страхотната мисъл.

— Две крони, моля — каза помощникът.

Тя се пробуди от вцепенението си и се огледа несъзнателно наоколо. После бръкна машинално в чантата си, за да извади парите. Всичко в нея още беше сънно. Тя погледна монетите, без да ги различи веднага, и неволно се забави да ги отброи.

В тоя миг усети, че някой припряно бутна настрана ръката й и чу звън на пари по стъкленото блюдо. Нечия ръка се протегна край нея и взе стъкълцето.

Тя неволно се обърна. И погледът й се смрази. До нея стоеше мъжът й с твърдо стиснати устни. Лицето му беше бледо и по челото му искряха влажни капки пот.

Тя почувствува, че може да загуби свяст, и трябваше да се хване за масата. Из един път разбра, че той е бил човекът, когото бе видяла на улицата и който преди малко бе я дебнал от онзи вход: нещо в нея й бе подсказало това още там и сега осъзна изведнъж в тая една секунда.

— Ела — каза той с глух, задавен глас.

Тя го погледна втренчено и се учуди в душата си, в някакъв съвсем глух, дълбок свят на съзнанието си, че му се подчинява. И без сама да знае как, тръгна с него.

Прекосиха един до друг улицата. Не се поглеждаха. Той все още държеше стъкълцето в ръка. По едно време се спря и изтри влажното си чело. Неволно и тя забави крачките си, без да иска и без да съзнава това. Но не посмя да погледне към него. Никой не продума дума, шумът на улицата се носеше между тях.

На стълбата той я остави да мине напред. И веднага, понеже той не вървеше редом с нея, колената й се подкосиха. Тя се спря и се хвана за перилото. Тогава той я улови под мишницата. Тя изтръпна от това докосване и изкачи по-бързо последните стъпала.

Влезе в стаята. Той я последва. Стените блестяха тъмни, предметите едва се различаваха. Двамата все още не проговаряха нито дума. Той дръпна хартиената обвивка, отпуши стъкълцето и изля съдържанието му. После припряно го захвърли в един ъгъл. Звънливият звук я накара да изтръпне.

Продължаваха да мълчат. Тя чувствуваше, че той се овладява, чувствуваше това, без да погледне към него. Най-сетне той се запъти към нея. Приближаваше се все повече и повече. Тя усещаше тежкото му дишане, а с втренчения си и сякаш заоблачен поглед виждаше искрящия блясък на очите му в тъмнината на стаята. Очакваше вече да чуе гневното му избухване и вцепенена затрепери, когато ръката му я улови твърдо. Сърцето на Ирене спря да бие, само нервите вибрираха като силно обтегнати струни; всичко в нея очакваше побой и тя като че жадуваше за гнева му. Но той все още мълчеше и тя с безкрайна почуда усети, че в приближаването му имаше кротост.

— Ирене — каза той и гласът му звучеше странно меко, — докога ще се мъчим още?

И тогава риданието, трупано, сподавяно през всички тия седмици, най-сетне внезапно избухна, рукна конвулсивно, с някакъв свръхмощен тласък, като един-единствен безразсъден, животински вик. Сякаш отвътре я сграбчи нечия гневна ръка и насилствено я разтърси; тя се олюля като пияна и щеше да падне, ако той не я бе задържал.

— Ирене — успокояваше я той, — Ирене, Ирене!

Изговаряше името й все по-тихо, все по-успокоително, сякаш чрез това все по-нежно отсеняне на думата би могъл да потуши отчаяния бунт на сгърчените й нерви. Но в отговор идеше само ридание, бесни тласъци, талази от болка, които минаваха по цялото й тяло. Той заведе, отнесе това тръпнещо тяло на канапето и го положи там. Но риданието не стихна. Конвулсивният плач разтърсваше като че с електрически удари крайниците, вълни от тръпки и студ сякаш заливаха изтерзаната снага. Напрегнати най-непоносимо от седмици насам, нервите й сега се скъсаха и неокованата вече мъка бушуваше из безчувствената плът.

Развълнуван до крайност, той държеше тръпнещото тяло, хващаше студените ръце, целуваше изпърво успокоително и после бясно, в страх и страст, дрехата й, врата й, но трепетът като че отново и отново раздираше свитата снага, а вътре се носеха връхлитащите, най-сетне освободени от оковите талази на риданието. Той попипа лицето, което беше хладно, обляно в сълзи, и почувствува жилите й да чукат силно по слепоочията. Обзе го ненаказан страх. Той коленичи, за да може да говори по-близо до лицето й.

— Ирене — галеше я непрекъснато той, — защо плачеш… Сега… нали сега всичко свърши… защо още се измъчваш?… Не бива да се страхуваш повече… Тя никога вече няма да дойде, никога…

Тялото й пак потрепери и той го хвана здраво с двете си ръце. Когато почувствува това отчаяние, което разкъсваше изтерзаната снага, той се изплаши така, като че ли беше я убил. Целуваше я непрекъснато и мълвеше объркани думи на извинение:

— Не… никога вече… кълна ти се… та аз не можех да предвидя, че ти толкова ще се изплашиш… исках само да те върна… да те върна към твоя дълг… само да се махнеш от него… завинаги… и да се върнеш при нас… защото нямах никакъв друг избор, когато по една случайност узнах… не можех да ти го кажа сам… мислех, мислех винаги, че ти ще дойдеш… затова изпратих нея, тая клета жена, за да те подтикне… тя е една клетница, актриса, уволнена… тя самата неохотно се съгласи, но аз настоях… Виждам сега, че не беше право… но исках да те върна… Та аз винаги ти давах да разбереш, че съм готов… че не искам нищо друго, освен да ти простя, но ти не ме разбираше… обаче толкова… толкова далече не исках да те докарам… защото аз страдах повече, като гледах всичко това… наблюдавах те на всяка врачка… само заради децата, знаеш, заради децата трябваше все пак да те принудя… но сега всичко свърши… сега всичко пак ще се оправи…

Тя чуваше глухо от някаква безкрайна далечина думи, които звучаха близко, и все пак не ги проумяваше. Вътре в нея се надигаше нещо, клокочеше и заглушаваше всичко, някакъв кипеж на сетивата, в които загиваше всяко чувство. Тя усещаше докосване до кожата си, целувка и ласки и собствените си, вече изстиващи сълзи, но вътре в нея кръвта й беше пълна със звън, пълна с някакъв глух, еклив кънтеж, който се надигаше властно и скоро загърмя като бясно люшкани камбани. После всяка яснота изчезна. Събуждайки се объркана от безсъзнанието си, тя чувствуваше, че я събличат, видя като през много облаци лицето на мъжа си, добродушно и загрижено. И сетне потъна в дълбока тъмнина — в черния сън без съновидения, който толкова дълго време не бе я навестявал.

Когато на следната заран отвори очи, в стаята беше вече светло. Тя чувствуваше светлина и в себе си, кръвта й беше безоблачна и сякаш очистена от буря. Помъчи се да си спомни какво бе се случило с нея, но всичко й се струваше още като сън. Това сумрачно усещане й изглеждаше недействително, леко и волно, също както насън летим в пространството; и за да се увери, че действително преживява това в будно състояние, тя попипа изпитателно ръцете си.

Внезапно се изплаши: на една от тях искреше пръстенът. Тя из един път се пробуди напълно. Обърканите думи, чути в полусъзнание и всъщност нечути, онова пълно с догадки, смътно чувство отпреди, което не бе дръзнало да се превърне в мисъл и подозрение — двете сега внезапно се сплетоха в ясна връзка. Из един път проумя всичко: въпросите на мъжа си и почудата на любовника си. Всички бримки се разплетоха и тя видя страхотната мрежа, в която я бяха омотали. Връхлетя я огорчение и срам, нервите й отново затрептяха и тя почти съжаляваше, че се бе пробудила от тоя сън без сънища и без страх.

В тоя миг от съседната стая долетя звънлив смях. Децата бяха станали и чуруликаха като събудени птички в новия ден. Тя различи ясно гласа на момчето и за пръв път почувствува удивена колко много този глас приличаше на бащиния му. По устните й мина лека усмивка и остана кротко там. Тя лежеше със затворени очи, за да може да се наслаждава по-дълбоко на всичко това, което беше неин живот, а сега — и нейно щастие. Някъде вътре в нея все още леко я болеше нещо, обаче тази болка беше благодатна — парлива, но все пак както парят рани, преди да зараснат завинаги.

Разруха на едно сърце

Съдбата невинаги трябва да замахне тежко и да нанесе внезапен, силен удар, за да разтърси решително едно сърце; нейното неукротимо творческо желание ламти да разгърне унищожителната си мощ главно по някаква бегла причина. На нашия бездушен човешки език ние наричаме това първо леко докосване „повод“ и учудени сравняваме нищожната му мярка с често могъщата и продължително действуваща сила; но както някоя болест не започва тогава, когато се прояви, така и съдбата на един човек не начева чак в мига, в който става видима като събитие. Съдбата винаги отдавна властвува вътре в нас, в духа и в кръвта ни, преди да докосне душата ни. Да познаеш себе си — това значи да се браниш, но в повечето случаи напусто.

Старецът — казваше се Саломонсон, а в родния край имаше право да се нарича и таен търговски съветник — почувствува една нощ в хотела в Гардоне, където бе довел семейството си за великденските празници, някаква силна болка и се събуди: като че остри дъски от бъчви стягаха корема му и дъхът едва си пробиваше път през напрегнатите гърди. Старият човек се изплаши, тъй като често страдаше от жлъчни кризи, но противно на лекарските съвети да отиде на бани в Карлсбад, заради семейството си замина на юг. Опасявайки се, че пак му се е явил някой от предишните опасни пристъпи, той опипа плахо големия си корем и скоро — с облекчение, макар че болката още продължаваше да го мъчи — установи: притискаше го твърдо само стомахът, вероятно поради непривичната италианска храна или поради някое от онези леки отравяния, от които в тази страна пътниците често боледуваха. Той си отдъхна и дръпна треперещата си ръка от корема, но тежестта не се махваше, затрудняваше дишането му и го караше да стене: ето защо старецът стана с мъка от леглото, за да се пораздвижи. Действително, като стана и направи няколко крачки, болката понамаля. Ала в тъмната стая нямаше достатъчно място, пък и той се опасяваше, че ще разбуди и ненужно ще разтревожи жена си, която спеше в съседното легло. Затова наметна халата си, обу на бос крак плъстените домашни пантофи и безшумно, опипом излезе в коридора, за да походи малко там и да облекчи стягането в гърдите.

Точно когато отвори вратата към тъмния коридор, през широко отворените прозорци долетя звънът от черковната камбана; изпърво четири тежки, а после още четири леки удара на камбана, които се понесоха трепетно над морето: четири часът сутринта.

Дългият коридор тънеше в пълен мрак. Но старият човек помнеше ясно как той изглеждаше денем: прав и дълъг; ето защо той мина, без да се нуждае от осветление, като дишаше тежко, от единия край до другия, после още веднъж и още веднъж, и почувствува със задоволство, че лека-полека онази скоба около гърдите му се отпусна. Отървал се така, с помощта на благотворното раздвижване, почти напълно от болката, той се накани да се прибере отново в стаята си, ала някакъв шум го стресна и го накара да се спре изплашено. Шумът беше мълвеж някъде наблизо в тъмнината, тих, но ясно доловим. Дъските изскърцаха, нещо зашепна, мръдна и тутакси след това тесен сноп светлина от леко открехната врата проряза за секунда безформения мрак.

Какво беше това? Старецът неволно се сви в един ъгъл, не от любопитство, а единствено отстъпвайки пред естественото чувство на срам: да не го забележи някой по време на чудатото му сомнамбулно бродене. Ала мимо волята си в тази една секунда, когато светлината озари коридора, нему се стори, че от онази стая се измъкна женски силует в бяла дреха и изчезна в края на коридора. И действително там, пред една от последните врати, се чу тихо тракване на бравата. После отново навсякъде се възцари мрак и гробна тишина.

Старият човек внезапно политна, сякаш някой го блъсна с пестник в сърцето. Там, в самия край на коридора, там, дето издайнически тракна бравата, там бяха… да, там бяха неговите собствени стаи, тристайният апартамент, нает от него за семейството му. Жена си той беше оставил преди няколко минути дълбоко заспала, следователно — не, невъзможно беше да се мами — този женски силует, който се връщаше от авантюрата си в чуждата стая, не е бил никой друг освен Ерна, дъщеря му, едва деветнайсетгодишната.

Старият човек се вледени, тръпки на ужас побиха цялата му снага. Дъщеря му Ерна, това дете, това ведро палаво дете — не, не е възможно, сигурно се е измамил. Та какво ще прави тя там в чуждата стая, ако не… Отблъсна собствената си мисъл като зъл звяр далече от себе си, но грозното видение на бягащия силует беше забило властно ноктите си в слепите, му очи и той не можеше вече да го изтръгне, да го махне оттам: трябваше да се увери. Запъхтян, тръгна опипом покрай стената на коридора и спря пред нейната врата, съседна с неговата. И ужасно: точно тук, точно пред тази врата, пред тази единствена врата в коридора трепкаше тънка ивица светлина през процепа, а дупката на ключалката бе се превърнала издайнически в бяла точка: в четири часа сутринта в нейната стая още светеше! И още едно доказателство: след миг вътре щракна електрическият ключ, бялата ивица светлина потъна безследно с чернилката; не, не, нямаше да помогне никакво самозалъгване — Ерна, дъщеря му, се беше примъкнала посред нощ от чуждо легло в своето!

Старият човек трепереше от ужас и студ; в същото време по тялото му изби пот и заля порите на кожата. Първото му чувство беше да разбие вратата и да смаже с пестници безсрамницата. Ала нозете под широкото му туловище се подкосяваха. Едва намери сили да се довлече до стаята си и до леглото; там рухна безпаметен върху възглавките като простреляно животно.

Старият човек лежеше неподвижно в леглото си, отворените му очи гледаха вторачено в тъмнината. До себе си чуваше безгрижното и доволно дишане на жена си. Първата му мисъл беше да я разтърси да, я събуди, да й съобщи страхотното откритие, да излее всички вопли на сърцето си, цялата си ярост. Но как да произнесе гласно с думи ужасното? Не, тази дума няма да се отрони никога от устните му, никога. Ала какво да стори? Какво да стори?

Помъчи се да размисли. Но мислите му пърхаха слепешката една през друга като прилепи. Та това беше наистина чудовищно: Ерна, това нежно, благовъзпитано дете с ласкавите очи… кога, кога бе я заварил да чете учебника си, като с малкото си розово пръстче сякаш теглеше трудно тежките писмени знаци… кога бе я водил в светлосинята й рокличка от училище в сладкарницата и после бе почувствувал детската целувка от устицата, по която още лепнеше захар… Не беше ли вчера?… Не, оттогава бяха минали години… но как по детски тя вчера, да, действително вчера го помоли да й купи синьо-златистия пуловер, който тъй биеше на очи във витрината! „Моля ти се, моля ти се, татенце!“ — със събрани като за молитва ръце и онзи самоуверено-весел смях, пред който той никога не можеше да устои… И сега, сега тя, на половин метър от вратата му, се измъква нощем, пъхва се в леглото на чужд човек и се търкаля там гола, похотлива…

„Боже мой!… Боже мой! — изстена неволно старецът. — Какъв позор, какъв позор!… Моето дете, нежното, тъй пазено дете с някакъв мъж… С кого?… Кой може да бъде?… Та ние сме едва от три дни в Гардоне и тя не познаваше предварително никого от тия суетни франтове, нито тоя тесноглав граф Убалди, нито италианския офицер или тоя ездач от Мекленбург… те се запознаха чак на втория ден при танците и ето че един от тях вече я… не, не може той да е първият, не… това трябва да е започнало много по-рано… у дома… и аз не зная, не се досещам за нищо… глупак, истински глупак… И какво изобщо зная аз за тях?… Трепя се по цял ден за тях, седя по четиринайсет часа в кантората, също както едно време по влаковете с куфара за мострите… само за да спечеля пари за тях… пари, пари, за да имат те хубави рокли и да станат богати… а вечер, като се прибера у дома уморен, съсипан, тях ги няма, те са на театър, на бал, в компания… Какво ли зная аз за тях, с какво се занимават те през целия ден?… Сега зная само това, че детето ми нощем отива с младото си, чисто тяло при мъже като уличница… О, какъв позор!“

Старият човек стенеше непрекъснато. Всяка нова мисъл правеше раната още по-дълбока; струваше му се, че мозъкът лежи открит, кървав и в него ровят червени червейчета.

„Но защо търпях аз всичко това?… Защо и сега лежа още тук и се терзая, а тя ще спи до насита с развратното си тяло?… Защо не се втурнах веднага в стаята й, за да разбере, че зная позора й?… Защо не й строших кокалите? Защото съм слаб… защото съм страхлив… Винаги бях слаб пред тях двете… Отстъпвах им във всичко… защото се гордеех, че ще направя живота им лек, след като бях съсипал своя… изчоплях парите с ноктите на пръстите си, стотинка по стотинка… бях готов да се оставя да одерат месото от ръцете ми, само да ги виждам доволни… Ала щом ги направих богати, те започнаха да се срамуват от мене… не бях вече достатъчно елегантен за тях… бях прекалено необразован… та откъде можех да взема това образование? На дванайсет години ме извадиха от училището и трябваше да печеля, да печеля, да печеля… Носех куфар с мостри, пътувах от село на село, после като търговски агент от град на град, преди да имам възможност да започна собствена търговия… Но щом се видяха високопоставени, в собствена къща, те започнаха да не харесват вече старото ми, добро, честно име… принудих се да си купя титла, първо търговски съветник, после таен съветник, за да не се обръщат към жена ми с «госпожо Саломонсон», за да могат да си придават важност… Важност, важност!… Смееха ми се в лицето, когато се опълчвах срещу това важничене, срещу тяхното «изискано» общество, когато им разправях как майка ми, бог да я прости, водеше домакинството тихо, скромно, само за баща ни и за нас… наричаха ме старомоден… «Старомоден си, татенце» — подиграваше ми се винаги тя… да, старомоден, да… а сега лежи с чужди мъже в чуждо легло, тя, детето ми — единственото ми дете… О, какъв позор, какъв позор!…“

Страшната мъка изтръгна такава дълбока въздишка из гърдите на стареца, че жената до него се събуди.

— Какво има? — попита тя сънливо.

Той не се помръдна и затаи дъх. И лежа така неподвижен в мрачния ковчег на мъката си до сутринта, разяждан от мислите като от червеи.

Сутринта той слезе пръв за закуска. Седна с въздишка пред масата, но му се повдигаше от всеки залък.

„Пак сам — помисли си той, — винаги сам!… Когато сутрин отивам в кантората, те още спокойно спят, изморени от техните танци и театри… когато вечер се прибера у дома, те вече са отишли на някакво развлечение, в компания: там не съм им потребен… О, парите, проклетите пари ги поквариха… отчуждиха ги от мене… аз, глупакът, ги трупах и крадях сам себе си, аз осиромашах, а те се развалиха… трепах се безсмислено цели петдесет години, не си позволих нито един почивен ден, а сега съм сам…“

Лека-полека започна да губи търпение. „Защо не иде… аз ще поговоря с нея, ще й кажа… трябва да се махнем оттук, веднага… защо не иде… навярно още е уморена, спи чудесно, с чиста съвест, докато аз, глупакът, разкъсвам сърцето си… А майката се гласи с часове, трябва да се окъпе, да се докара, да си направи маникюр, да се фризира, няма да слезе преди единайсет… Чудно ли е тогава?… Какво може да стане с детето на такива хора?… Ох, парите, проклетите пари…“

Отзад заскърцаха леки стъпки.

— Добро утро, татенце, наспа ли се?

Нещо отстрани се наведе, бегла целувка докосна челото, зад което блъскаше кръвта. Той неволно плахо дръпна главата си: сладникаво-душното ухание на парфюма „Коти“ го отврати. И после…

— Какво ти е, татенце… пак в лошо настроение?… Келнер, едно кафе и ham and eggs^[11]… Лошо спа или лоши новини?

Старият човек се овладя. Наведе глава, не се осмели да дигне очи, умълча се. Виждаше само ръцете й, обичните ръце върху масата: маникюрираните й пръсти играеха нехайно като разглезени тънки хрътки по бялата поляна на покривката. Той потрепери. Погледът му се покатери плахо нагоре по нежните девически, детски мишници, които по-рано… колко време има оттогава?… тъй често го прегръщаха преди лягане… Видя изящната закръгленост на гърдите, които при дишането потръпваха свободно под новия пуловер.

„Търкаляла се е гола… гола… с чужд човек — помисли си яростно той. — Той е пипал, галил, вкусил е, наслаждавал се е на всичко това… на моята плът и кръв… на детето ми… ох, този непознат подлец… ох… ох…“

Несъзнателно изстена пак.

— Но какво ти е, татенце? — заумилква се тя около него.

„Какво ли ми е? — закънтя в него. — Дъщеря ми е уличница, а аз нямам смелост да й го кажа!“

Но само измърмори неясно:

— Нищо, нищо!

И взе бързо вестника, та с разтворените листове да издигне преграда срещу въпросителния й поглед, защото все повече и повече се чувствуваше безсилен да срещне очите й. Ръцете му трепереха.

„Сега би трябвало да й го кажа, сега, докато сме сами“ — мъчеше го нещо отвътре. Ала гласът отказа да му служи; не намери сила дори да дигне очи.

И внезапно с един замах блъсна стола назад и побягна с тежки крачки в градината; защото усети как мимо волята му една едра сълза се търкулна по бузата му. А тя не биваше да я види.

Старият късоног човек се залута в градината и дълго гледа втренчено езерото. Макар и ослепен от задържаните сълзи, той не можа да не види колко хубава беше тази местност: зад сребриста светлина, прорязани от черните, тънки черти на кипарисите, в меки зелени багри възлизаха на вълни хълмовете, а зад тях се издигаха стръмно планините и наблюдаваха строго, но без всякаква надменност прелестното езеро, също както сериозни мъже гледат правната игра на любимите си деца. Пейзажът разтваряше широко, кротко и гостолюбно осеяните си с цветя прегръдки, с вековечната си, блажена божествена усмивка мамеше човека да бъде добродушен и щастлив в този южен край. Щастлив! Старецът поклати объркан твърде натежалата си глава.

„Тук можех да бъда щастлив. Веднъж и аз поисках да почувствувам колко хубав е светът на безгрижните… веднъж след цели петдесет години писане, смятане, пазарене и търгуване да изпитам наслада от няколко ведри дни… поне веднъж, един-единствен път, преди да ме заровят в земята… Боже мой, когато човек е на шейсет и пет години, смъртта вече го държи с една ръка, тогава не помагат вече нито парите, нито докторите… Исках преди това да си поема няколко пъти свободно дъх, да взема и аз нещо… но покойният ми баща винаги повтаряше: «Удоволствията не са за хора като нас, ние ще носим товара на гърба си до гроба…» Вчера помислих, че и аз най-сетне мога веднъж да се отпусна… Вчера приличах донякъде на щастлив човек, радвах се на хубавото си, ведро дете, радвах се на радостта й… но господ не се забави да ме накаже, не се забави да ми отнеме тая радост… защото с нея сега е свършено завинаги… аз не мога вече да приказвам със собственото си дете… не мога вече да я гледам в очите, толкова се срамувам… Винаги ще бъда принуден да мисля: у дома, в бюрото и нощем в леглото: къде е тя сега, къде е била, какво е правила?… Никога вече не ще мога да се прибера спокойно у дома, защото тя може да седи там, да скочи насреща ми и сърцето ми да се разтвори, като я видя тъй млада и хубава… Когато ме целува, ще се питам: кой я е обладавал вчера, кой е целувал тия устни… ще живея винаги в страх, когато е далече от мене, и ще се срамувам, когато я погледна в очите… Не, така не може да се живее… така не може да се живее…“

Старецът замърмори и тръгна напред-назад, залитайки като пиян. Вторачваше се все отново в езерото и сълзите непрекъснато течаха в брадата му. Трябваше да свали пенснето си и стоеше сега тъй глуповато с късогледите си мокри очи насред тясната алея, че едно момче-градинар, което тъкмо минаваше край него, смаяно се спря, изсмя се гласно и се подигра на смутения старец с няколко шеговити италиански думи. Това разбуди стареца от болезнения шемет; той сложи пенснето си и се зарея настрани в градината, за да намери някъде пейка и да се скрие там от хората.

Ала щом наближи едно отстранено място в градината, отново го подплаши смях, който се разнесе отляво… смях, който той познаваше и който сега му разкъса сърцето. Този неин лек, палав смях бе музика за него цели деветнайсет години… за този смях бе пътувал той в трета класа нощем чак до Позен и Унгария само за да изсипе после нещо пред тях, жълтата почва, на която поникваше и разцъфтяваше тази безгрижна веселост… единствено за тоя смях беше живял той и от ядове бе си докарал тая болест на жлъчката… само за да може този звънлив смях да се рони от обичната уста. А сега този проклет смях режеше като нажежен трион тялото му отвътре.

И въпреки всичко смехът го притегли, макар той да се противеше. Тя стоеше на площадката за тенис, въртеше вихрено ракетата в голата си ръка, после ловко я подхвърляше нагоре и пак я улавяше. И всеки път едновременно с подхвърлената ракета към лазурното небе се понасяше и палавият й смях. Тримата господа я гледаха и й се възхищаваха: граф Убалди в широка риза за тенис, офицерът в своята прилепнала върху снагата униформа, която очертаваше мускулите му, и ездачът в безукорен брич — три рязко очертани мъжки фигури, наподобяващи статуи, около това пърхащо като пеперуда, играещо си дете. Сам старецът я гледаше втренчено като омагьосан. Боже мой, колко хубава беше тя в светлата си къса рокля! Как слънцето заливаше сякаш със златен прах русите й коси! И с какво блаженство тази млада снага чувствуваше лекотата си в скачането и тичането, опиянена и опияняваща с това ритмично свободно подчинение на ставите! После тя палаво хвърли във въздуха бялата тенисна топка, а подир нея втора и трета; как дивно се носеше стройният й момински стан, как се извиваше и ловеше топките, как подскочи сега, за да хване последната! Той никога не бе я виждал такава, тъй запалена от немирни пламъци, самата тя бял, лумнал, развяващ се пламък със сребърния дим на смеха, над огъня на тялото — девствена богиня, изскочила панически из бръшляна на южната градина или из меката синева на огледалното езеро; никога у дома този тънък, гъвкав стан не бе се изопвал в такъв неудържим танц, в такава буйна игра. Никога, не, никога не бе я виждал той такава в техния душен град, между неговите наблъскани стени, никога в стаята или на улицата не бе чувал гласа й да ечи тъй волно, освободил се от всяко земно бездушие, почти като весела песен на чучулига… не, не, тя никога не е била толкова хубава! Старецът продължаваше да гледа като прикован. Беше забравил всичко, само гледаше и гледаше тоя бял, лумнал пламък. И би стоял още така, би продължил да пие безкрайно с жаден поглед тоя образ, ако тя най-сетне с ловко обръщане и внезапен скок — сякаш подхвръкна птичка — не беше уловила последната от жонгльорски хвърлените топки, която задъхана, разгорещена, засмяна и с гордост в очите притисна до гърдите си.

— Браво, браво! — аплодираха като след оперна ария тримата господа, които бяха наблюдавали живо нейната игра с топките.

Тези гърлени гласове събудиха омагьосания старец. Той яростно впери очи в тях.

„Ето ги мошениците — чукаше сърцето му. — Ето ги… Но кой от тях е?… Кой от тримата я е обладавал?… Как изискано са се докарали, парфюмирали и обръснали тези пладнешки разбойници… на техните години аз трябваше да седя в кантората с кърпени панталони, изтърквах подметките си да обикалям клиентите… техните бащи може би до днес още седят така и се бъхтят за тях, та ръцете им кървят… но те обикалят света, безделничат, имат загорели, безгрижни лица и светли, нагли очи… лесно е така да бъде човек бодър и весел… и е нужно само да подметне няколко захаросани думи на такова суетно дете и то веднага му се мушва в леглото! Но кой от тримата е, кой?… Зная, че един от тях сега вижда през роклята й голата й плът и млясва с език: имах я… познава я жарка и гола и си мисли: тази вечер пак… и й смигва — ох, този пес!… Да можех да го бия до смърт с бич, тоя пес!“

Оттатък го забелязаха. Дъщерята размаха за привет ракетата и му се засмя, господата поздравиха. Той не поблагодари, само гледаше вторачено с насълзени и кървясали очи нейната дръзка уста: „Пък и на всичко отгоре можеш да се смееш безсрамнице… един от тримата може би също се смее в душата си и си мисли: ето го стария глупав евреин, който нощем си хърка юнашки в леглото… Само да знаеше, старият глупак!… Да, зная, вие се смеете, прескачате ме като мръсна дрипа… но щерката е хубавичка и благосклонна, тя веднага, се мушва в леглото ви… майката също, малко дебела е вече, натруфена, намазана с белило и червило, но въпреки това, ако я предума човек, може би също ще склони… Прави сте, песове недни, прави сте! Щом те сами, тия разбесували се, безчестни жени, тичат подире ви… Какво ви засяга, че на другия сърцето се гърчи от болка… стига вие да се позабавлявате, стига да се позабавляват и те, безчестните жени… Би следвало да ви изпозастрелят с револвер, да ви пребият с бич… но вие имате право, щом никой не се осмелява да го стори… щом другият преглъща гнева си, както куче гълта бълвоча си… имате право, когато другият е тъй страхлив, тъй окаяно страхлив… не отива да хване безсрамницата за ръкава и да я дръпне от вас… щом стои безмълвно и гледа, макар че в устата му горчи от жлъчка… страхлив… страхлив… страхлив…“

Разтърси го такъв безсилен гняв, че се хвана с две ръце за оградката. После изведнъж плю пред собствените си нозе и олюлявайки се, напусна градината.

Старецът се потътри към градеца и пред една витрина внезапно се спря; там всевъзможни неща за туристически нужди — ризи, мрежи, блузи, въдичарски принадлежности, вратовръзки, книги, сладкарски изделия, — макар случайно събрани на едно място, образуваха изкуствени пирамиди и пъстри етажерки. Ала неговият поглед се вторачи в едно-единствено нещо, сякаш занемарено сред другите елегантни партушини: един чепат бастун, дебел и груб, с железен връх на долния край; сигурно тежък за носене, но добър за нанасяне на страшен удар. „Да го пребия… да го пребия, тоя пес!“ Тази мисъл му причини някакво смътно, комай сладострастие замайване; нещо го тласна да влезе в магазина и той купи чепатия бастун на нищожна цена. И щом улови тежкия, опасен предмет, почувствува се по-силен: винаги някакво оръжие вдъхва самоувереност на телесно слабия човек. Старецът усети как от дръжката на бастуна в мускулите му стремително се вливаше напрегната сила.

„Да го пребия… да го пребия, тоя пес!“ — промърмори той сам на себе си и несъзнателно тежките му, неуверени крачки станаха по-твърди, по-изправени, по-бързи; той вървеше, дори тичаше нагоре и надолу по крайбрежния път, вече изпотен и задъхан, но повече от прекъснатата възбуда, отколкото от бързото ходене. Защото ръката му стискаше все по-яростно тежката дръжка.

Влезе с оръжието си в синкавата, хладна сянка на хола и подири веднага с възбуден поглед невидимия неприятел. И действително всички седяха на меките плетени кресла в ъгъла, смучеха през тънки сламки уиски и сода и беседваха весело в лениви лози: жена му, дъщеря му и неизбежните трима.

„Кой е, кой е? — мислеше той неясно, като стискаше в ръката си тежката дръжка. — Кому от тях да разбия черепа?… Кому?… Кому?“

Ала в същия миг, изтълкувала неправилно неспокойно търсещия му поглед. Ерна скочи и отиде насреща му.

— Най-сетне, татенце! Търсихме те навсякъде. Представи си, господин фон Медвиц ще ни вземе в своя „Фиат“, ще минем покрай цялото езеро чак до Дезенцано.

И в същото време го тласкаше нежно към масата, като че той следваше и да поблагодари за поканата.

Господата вежливо станаха и му подадоха ръка. Старецът затрепери. Ала до мишницата му се притискаше меко и кротко тя, дъщерята, и нейната близост го изпълни с топла омая. В някакво безсилие на волята пое една след друга подадените ръце, седна безмълвно, извади си пура, захапа я със зъби и изля гнева си в мекото вещество. Встрани от него запърха отново прекъснатият разговор, воден на френски, често заливан от многогласен дързък смях.

Старецът седеше свит, мълчеше и хапеше така пурата, че кафявият сок обля зъбите му. „Имат право… имат право — мислеше той. — Би трябвало да ме заплюят… сега му подадох дори ръка… на тримата… а зная при това, че един от тях е негодникът… седя спокойно на една и съща маса с него… не го пребивам, не, не го пребивам, подавам му вежливо ръка… Имат право, имат пълно право да ми се надсмиват… И как приказват мимо мене, като че изобщо ме няма… като че вече лежа в земята… а при това те двете, Ерна и майка й, знаят, че аз не разбирам нито дума френски… и двете го знаят, и двете, но нито една от тях не ме пита нищо, колкото за пред хората, само за да не седя тъй смешен тук, тъй ужасно смешен… Въздух съм аз за тях, въздух… неприятен придатък, нещо досадно, смущаващо… нещо, от което се срамуват и от което не бива да се отърват само защото то печели пари… пари, пари, тези мръсни, окаяни пари, с които ги покварих… тези пари, върху които лежи божието проклятие… Не се обръщат нито с една дума към мене, те, жена ми и дъщеря ми, имат очи само за тия безделници, за тия пригладени, издокарани глупаци!… Как скокотливо се смеят насреща им, като че са погалили с длан плътта им… И аз, аз търпя всичко това… седя тук, слушам как се смеят, не разбирам нищо, но въпреки това седя, наместо да ударя с юмрук по масата… да ги поотупам с бастуна и да ги разгоня, преди да започнат да се съвкупяват пред собствените ми очи… Аз позволявам всичко това… седя тук безмълвен, глупав, страхлив… страхлив… страхлив…“

— Позволете — каза в този миг на запънат немски език италианският офицер и посегна към запалката му.

Старецът изтръпна като подплашен насред мъчителните си мисли и се вторачи свирепо в неподозиращия нищо млад човек. Още го давеше горещ гняв. За миг ръката му стисна конвулсивно бастуна. Но тутакси устните му се разкривиха, извиха се надолу и се разляха в безсмислено хилене.

— О, позволявам — повтори той и гласът му стана резлив. — Разбира се, позволявам… хе-хе… позволявам всичко… каквото поискате… хе-хе… позволявам всичко… всичко, каквото имам, стои и без това на ваше разположение… с мене могат да си позволят всичко…

Офицерът го погледна смаян. Понеже не владееше езика, не беше разбрал напълно. Но този разкривен, ухилен смях го обезпокои. Немецът неволно се изправи, двете жени пребледняха като платно — за един миг въздухът между всички тях стана неподвижен и бездиханен, както в твърде кратката пауза между светкавица и последвал я гръм.

Но скоро бясно разкривеното лице отново се отпусна и стана гладко, бастунът се изплъзна от стисналата го ръка. Старецът се сви като бито куче и се окашля смутено, изплашен от собствената си дързост. За да смекчи неприятната натегнатост, Ерна бързо подхвана отново прекъснатия разговор; немският барон отговори с явно пресилена веселост и след няколко минути спрелият словесен порой потече отново безгрижно.

Старецът седеше напълно безучастно сред разбъбрилите се хора, можеше да се помисли, че спи. Тежкият бастун, изпуснат от ръцете, се клатушкаше безцелно между бедрата. Главата се плъзгаше все по-ниско върху облакътената ръка. Ала никой вече не му обръщаше внимание: вълните на бърборенето се носеха звънливо встрани от неговото мълчание, сегиз-тогиз над някоя дръзко шеговита дума се пръскаше разискрена пяна от смях; старецът обаче лежеше неподвижен долу в безкрайната тъмница, удавен в срам и болка.

Тримата господа станаха, Ерна ги последва мигновено, майката се изправи по-бавно; съгласни с веселото предложение на едного, всички влязоха в съседния салон за музика и не сметнаха за потребно да поканят специално задремалия старец. След малко, почувствувал плахо внезапно настъпилата пустота наоколо си, той се събуди, както заспал човек се стрясва от чувството на студ, когато нощем завивката падне на пода и студен въздух облъхне голото тяло. Погледът му неволно се насочи към напуснатите кресла; но от салона за музика пианото вече чукаше и тракаше някакъв джазов шлагер, той чу смях и насърчителни викове. Те танцуваха. Да, да танцуват, винаги да танцуват — за това ги биваше! Непрекъснато да разпалват кръвта си, непрекъснато да се търкат похотливо, докато си опекат работата. Те танцуваха вечер, нощем и посред бял ден, тези ленивци, тези безделници, с това подмамваха жените.

Той се ожесточи, улови отново грубия бастун и се потътри към салона. Застана на вратата. Немецът ездач седеше и блъскаше клавишите на пианото полуизвърнат, за да може в същото време да гледа танцуващите. Свиреше наизуст и сносно някакъв американски шлагер. Ерна танцуваше с офицера, а високият като върлина граф Убалди тикаше не без усилие тежката, дебела майка напред и назад в ритъма на музиката. Старецът обаче гледаше неотстъпно само Ерна и нейния партньор. Как леко и ласкаво беше сложил този развейпрах ръцете си върху крехките й плещи, като че това създание му принадлежеше напълно! Как нейното тяло се виеше и кършеше, сякаш се обещаваше, и се стремеше към неговото, как пред собствените му очи се сливаха в трудно сдържана страст! Да, този е, този — защото тия две развълнувани, пламнали тела явно се познаваха отблизо, в тяхната кръв вече беше проникнало чувството за общност. Да, този е, този — само този можеше да бъде, старецът го четеше в очите й, които, полупритворени и все пак преливащи от щастие, излъчваха в това бегло люлеене спомена за друго, по-жарко блаженство — този беше крадецът, който нощем посягаше и грабваше с горещи ръце това, което сега се таеше под тънката, полупрозрачна, бухнала рокля, неговото дете, неговото дете! Той неволно се приближи с намерение да я изтръгне от него. Но тя не го забеляза. Отдадена с всяко движение на ритъма, на незабележимо увличащия я натиск на партньора, на съблазнителя — с отметната назад глава, с отворени влажни устни, цяла опиянение и самозабрава, — тя се носеше леко с бавното течение на музиката, без чувство за времето, пространството и хората наоколо, нито за треперещия, задъхан стар човек, който с кървясали очи я гледаше втренчено в някакъв фанатичен прехлас на гнева. Тя чувствуваше единствено себе си, собствената си млада снага, и се покоряваше без съпротива на лудешкия, скоклив, вихрен ритъм на танцовата мелодия; тя чувствуваше единствено себе си и това, че я желаеше един мъжкар, чието дихание усещаше, чиято крепка мишница бе я обгърнала, и тя трябваше да се сдържа в това леко люлеене, за да не се устреми с жадни устни и горещ дъх към него, да му се отдаде. Старецът разбираше всичко това по някакъв магичен начин в собствената си развълнувана кръв: всеки път, когато танцът я отнасяше от него, нему се струваше, че тя загива завинаги.

Ненадейно музиката секна насред такта като скъсана струна. Немският барон скочи.

— Assez joué pour vous! — засмя се той. — Maintenant je veux danser moi-même^[12].

Всички шумно се съгласиха, танцовите двойки се пуснаха и цялата група се събра в шумен разговор на едно място.

Старецът отново се овладя: сега трябва да направя нещо, трябва да кажа нещо! Не бива да стоя тъй глуповато, тъй жалко излишен! В този миг край него мина жена му, малко запъхтяна от напрежението и все пак сгорещена от доволство. Гневът му подсказа едно внезапно решение. Той се изпречи на пътя й и рече запъхтян, сприхаво:

— Ела, трябва да поприказвам с тебе!

Тя го погледна учудено: бледото му чело беше влажно от ситни капчици пот, очите му блуждаеха. Какво ли пък искаше? Защо я безпокои тъкмо сега? На устните й вече се нареждаха уклончиви думи; но в неговото държане имаше нещо тъй възбудено, тъй опасно, че тя, спомнила си внезапно неговото предишно гневно избухване, мимо волята си го последва.

— Excusez messieurs, un instant^[13]! — обърна се тя назад, да се извини на господата.

„На тях се извинява — помисли си яростно възбуденият старец, — но на мене не се извиниха, когато станаха от масата. Аз съм за тях куче, бърсалка за краката, която могат да тъпчат. Но те са прави, прави са, щом аз го търпя.“

Тя чакаше със строго вдигнати вежди, а той стоеше пред нея като ученик пред учител и устните му трепереха.

— Е, какво има? — подкани го тя накрая.

— Не искам… не искам… — заломоти най-сетне той безпомощно. — Не искам да… да дружите с тия хора там!

— С кои хора? — умишлено не проумя тя и дигна възмутено очи, сякаш той бе оскърбил самата нея.

— С тия там — врътна той разярен набитата си глава в посока на салона за музика, — не ми се нрави… не искам…

— И защо не?

„Винаги този инквизиторски тон — помисли си той ожесточен, — сякаш съм неин прислужник“ — и още по-възбудено запреплита език:

— Имам причини… не ми се нрави… не искам Ерна да приказва с тия хора… не съм длъжен да кажа всичко.

— В такъв случай съжалявам — възрази тя надменно. — Аз пък намирам, че тримата господа са извънредно благовъзпитани хора, много по-добро общество, отколкото у нас.

„По-добро общество!… Тия пладнешки разбойници… тия… тия…“

Гневът го душеше все по-непоносимо. И внезапно той тропна с крак:

— Не искам… забранявам!… Разбра ли?

— Не — отвърна тя хладнокръвно. — Нищо не съм разбрала. Не виждам защо трябва да разваля удоволствието на детето…

— Удоволствието!… Удоволствието!…

Той политна, като че бяха го ударили, със зачервено лице и обляно от студена пот чело; ръката му подири опипом в празното пространство тежкия бастун, за да се опре или да замахне и удари с него. Но го бе забравил. Това го накара да се опомни. Той се овладя, някаква топла вълна заля ненадейно сърцето му. Приближи се, като че искаше да я хване за ръката. Гласът му се понижи съвсем, превърна се комай в просяшки:

— Ти… не ме разбираш… та аз не искам нищо за себе си… моля ви… моля ви за пръв път от години насам: да си заминем оттук… да заминем, за Флоренция, за Рим, където искате, съгласен съм на всичко… Вие можете да определите всичко, напълно както искате… само да се махнем оттук, моля те… да се махнем… да се махнем още днес… днес… не мога да понасям по-дълго тук… не мога…

— Днес? — тя набърчи учудено и отрицателно чело. — Да заминем още днес? Що за смешни идеи… и то само защото господата не са ти симпатични… Никой не те кара да дружиш с тях.

Той все още стоеше с умолително дигнати ръце.

— Не мога да понасям това, казах ти… не мога, не мога. Не ме питай повече, моля те… но повярвай ми, не мога да понасям всичко това… не мога. Направи веднъж и ти нещо за мене, поне веднъж направи нещо за мене!…

Оттатък пианото пак започна да гърми. Тя вдигна очи, мимо волята си затрогната от тоя вопъл; но как неизказано смешен изглеждаше той, ниският, дебел мъж! Лицето му беше зачервено като пред апоплектичен удар, очите му бяха изскочили из орбитите си и блуждаеха, ръцете в твърде окъселите ръкави се издигаха треперещи: беше й неприятно да го гледа в такава жалка поза. Чувството на състрадание се стопи и тя каза студено и решително:

— Невъзможно! За днес им обещахме разходка с колата… а да заминем утре, след като сме наели стаите за три седмици… Бездруго ще станем смешни… не виждам ни най-малък повод за заминаване… аз ще остана, Ерна също…

— А аз мога да си вървя, нали?… Та аз само ви преча тук… само преча на вашето… удоволствие…

Той изкрещя това глухо и пресече изречението й. Свитото му, масивно тяло се изправи и настръхна, ръцете му се стегнаха в пестници, върху челото му затрептя опасно жилата на гнева. Още нещо искаше да се изтръгне от него — дума или удар. Но внезапно той из един път се обърна, потътри се бързо и все по-бързо с тежките си нозе към стълбата и задъхан пое нагоре по стъпалата, сякаш някой го гонеше.

Старецът се изкачваше бързо, с пъшкане по стъпалата: по-скоро в стаята сега, да остане насаме, да се укроти, да обуздае нервите си, да не извърши нещо безразсъдно! Ето, стигна на горния етаж, но изведнъж — като че нажежени нокти разкъсаха вътрешностите му, — изведнъж той се олюля и бледен като платно, се опря на стената. Ох, тази свирепа, палеща и гнетяща болка! Трябваше да стисне здраво зъби, за да не изкрещи гласно. Коварно нападнатото тяло се сгърчи, от устата се изтръгна стенание.

Разбра веднага какво го беше долетяло: жлъчна криза, един от тези страшни пристъпи, които в последно време, често бяха го мъчили, но никога досега тъй дяволски болезнено както този път. „Никакви тревоги!“ — беше казал лекарят; той си спомни тия думи в същия миг, насред болката. И насред болката започна да се подиграва злобно сам на себе си.

„Лесно е да се каже, никакви тревоги… но господин професорът би следвало да ми покаже как става това: да не се тревожи човек, когато… ох… ох…“

Невидимите нокти ровеха тъй палещо в изтерзаното тяло, че старецът започна да стене. Довлече се с мъка до вратата на салона си, блъсна я, строполи се върху кушетката и захапа със зъби възглавницата. В легнало положение болката веднага поутихна, горещите нокти не бъркаха вече тъй дяволски дълбоко в жестоко разранените вътрешности.

„Ако си направя компрес и взема от капките, веднага ще ми мине“ — спомни си той.

Но нямаше никого, който да му помогне да стане, никого. А той самият беше безсилен да се домъкне до другата стая или поне до звънеца.

„Никого няма — помисли си той ожесточено, — ще пукна някой ден като куче… защото знам положително, че това, дето ме боли, не е от жлъчката… смъртта расте в мене… знам, че съм повален човек и не могат да ми помогнат вече нито професори, нито бани… на шейсет и пет години човек не оздравява вече… знам, това, дето дълбае и рови в мене, то е смъртта, и няколкото години, които още ми остават, няма да бъдат никакъв живот вече, а умиране, само умиране… И кога, кога съм живял изобщо?… Кога съм живял за себе си, само за себе си?… Що за живот беше това: винаги само трупах пари, пари, пари, и винаги само за другите, а сега, каква полза сега от тия пари за мене?… Имах жена, взех я момиче, разтворих утробата й и тя ми роди дете; година след година дишахме по един и същи начин, в едно и също легло… а сега, къде е тя сега… аз не мога да позная вече лицето й… тя ми говори като съвсем чужд човек и не мисли никога за моя живот, за всичко това, което аз чувствувам, търпя и мисля… от дълги години тя е съвсем чужд човек за мене… Къде изчезна миналото, къде?… Имах и дете… то израсна в ръцете ми, мислех си, че в него започвам да живея повторно, по-ведро, по-щастливо, не както бе отредила съдбата на мене самия, че в него няма да умра напълно… а това дете се измъква нощем и се подлага на мъже… И аз ще умра само за себе си, само за себе си, защото за другите съм вече умрял… Боже мой, боже мой, никога не съм бил толкова сам…“

Ноктите се забиваха от време на време свирепо и после отново се дръпваха. Но другата болка чукаше все по-дълбоко в слепоочията: мислите, тези твърди, остри, безмилостно тежки кремъци притискаха мозъка зад челото му. Не, сега не биваше да мисли, не биваше да мисли! Старецът бе разкопчал сюртука и жилетката — подутият корем трепереше грозен и безформен под бухналата риза. Той предпазливо притисна ръка върху болезненото място. „Аз съм само това, което боли тук — помисли си той, — само това, единствено това късче гореща кожа… и единствено онова, което бърника вътре, още ми принадлежи, то е моята болест, моята смърт… аз съм само това… сиреч не съм вече никакъв търговски съветник, нямам жена, дете, пари, къща и магазин… и нещо действително е само това, което усещам с пръстите си, корема и горещината вътре в него, дето ме боли… Всичко друго е глупост, няма никакъв смисъл вече… Защото онова, което боли, боли само мене… което ме тревожи, тревожи само мене… те не ме разбират вече и аз не разбирам вече тях… сам съм, напълно сам със себе си, никога не съм го чувствувал тъй ясно. Зная го сега, когато лежа и усещам смъртта да расте под кожата ми, твърде късно, на шейсет и пет години, непосредствено преди да пукна, сега, докато те, тези безчестни жени, танцуват и се разхождат или скитосват кой знае къде… сега зная, че съм живял само за тях, неблагодарните, и нито един час за себе си… Но какво ме засягат те още… какво ме засягат те още… защо да мисля за тях, когато те не мислят за мене?… По-добре да пукна, отколкото да приемам състрадание от тях… какво ме засягат те още?…“

Лека-полека, отстъпвайки крачка по крачка, болката го пусна: свирепата ръка не бъркаше вече с такива остри нокти и тъй жежко в корема на страдалеца. Но остана нещо тъпо, което не се усещаше вече като болка, нещо чуждо натискаше, напираше вътре и копаеше все по-надълбоко. Старецът лежеше със затворени очи и се ослушваше напрегнато в това леко подръпване и теглене: струваше му се, че тази чужда, непозната сила дълбаеше нещо в него изпърво с остро, а сега с по-тъпо сечиво, и нещо в неговото заключено тяло сякаш се разхлабваше и отделяше влакно по влакно. Вече не късаше така свирепо. Вече не болеше. Но все пак вътре в него нещо набъбваше и гниеше, нещо започваше да отмира. Всичко, каквото бе изживял, всичко, каквото бе обичал, загиваше в тоя бавен унищожителен огън, гореше черно и набъбваше, преди да се овъгли, разтроши и падне във възтоплата тиня на безразличието. Той усещаше смътно, че ставаше нещо, да, ставаше нещо, докато той лежеше тук и премисляше страстно досегашния си живот. Идеше краят на нещо. Какво беше то? Продължаваше неотстъпно да се ослушва в себе си.

И лека-полека започна разрухата на неговото сърце.

Старецът лежеше със затворени очи в сумрачната стая. Беше още наполовина буден, но наполовина вече сънуваше. И така, между дрямка и будност, макар чувствата му да бяха объркани, стори му се следното отнякъде (от рана, която не го болеше и която той не знаеше) нещо тихо цъцреше навътре, сякаш кръвта му изтичаше и се вливаше пак в собствената му кръв. Тази невидима струйка не течеше силно и не болеше. Капките падаха много бавно, както се ронят сълзи, една по една, и всяка от тях го удряше точно в сърцето. Ала това тъмно сърце не издаваше никакъв звук, а всмукваше тихо чуждата струйка. Попиваше я като гъба, натежаваше все повече и повече, после започна да набъбва и скоро изпълни тясното гръдно пространство. Лека-полека, вече пълно и препълнено, надхвърлило собственото си тегло, то започна да се смъква надолу, да разтяга жилите, да тегли изопнатите мускули… И това болезнено сърце, вече исполинско, натискаше и напираше все по-надолу, подчинено на собствената си тежина. И ето (колко силно болеше!), ето: то се откъсна от влакната на месото — бавно, много бавно, не като камък, не и като презрял плод; не, като нагизнала от влага гъба падаше то все по-дълбоко и по-дълбоко в нещо възтопло, в някаква празнина, дълбоко някъде в нещо безплътно, което се намираше извън самия него, в някаква ширна, безкрайна нощ. И из един път стана страхотно тихо на мястото, където преди малко още се намираше това топло, пулсиращо сърце: там зееше някаква тайнствена и студена празнина. Вече не тупаше, вече не капеше — вътре беше станало съвсем тихо, съвсем мъртво. И изтръпналата гръд се извиваше куха и черна като ковчег около това безмълвно, невнятно нищо.

Това сънно чувство беше тъй силно, объркаността тъй дълбока, че старецът, когато се разсъни, неволно посегна към лявата половина на гърдите, за да провери дали сърцето му наистина не беше вече в него. Но, слава богу, там нещо още биеше глухо и ритмично под опипващите пръсти, но все пак нему се струваше, че това беше беззвучно биене в празно пространство и сърцето му действително го нямаше. Защото странно: из един път му се стори, че собственото му тяло се е отделило от него. Не го ръфаше вече никаква болка, изтерзаните нерви не трепваха вече от никакво възпоминание, всичко там вътре беше безмълвно, застинало и вкаменено. „Как така? — помисли си той — Та преди малко ме измъчваха толкова неща, допреди един миг всичко вътре беше тъй горещо и страшно ме гнетеше, току-що трептеше всеки нерв. Какво стана с мене?“ Той се ослуша в себе си като в нещо кухо: нищо ли не мърда там както по-рано? Но онова шуртене и ромолене, онова капене и тупане бяха изчезнали; той се ослушваше неотстъпно — не, нищо, не отекваше нищо. Нищо вече не го мъчеше, нищо вече не набъбваше, нищо вече не болеше: там вътре сигурно беше пусто и черно като кухина на горяло дърво. И из един път му се стори, че той вече е умрял или нещо в него е умряло — тъй страхотно бавно и нечуто се движеше кръвта в жилите му. Собственото му тяло лежеше под него студено като труп и той не се решаваше да го докосне с топлата си ръка.

Старецът се ослушваше в себе си и не чуваше, че откъм езерото непрекъснато долитаха ударите на камбаната, които известяваха часовете, и че здрачът нахлуваше все по-властно в стаята. Наоколо му вече се надигаше нощта, тъмнината заличаваше предметите и цялото помещение сякаш се отливаше, изчезваше: дори светлият къс небе в квадрата на прозореца угасна окончателно в мрака. Но старецът не забелязваше нищо, той се взираше само в черната бездна в себе си, ослушваше се само в празнината в себе си като в смъртта си.

И ето най-сетне в съседната стая се разнесе палав смях, там светна — един лъч се плъзна през пролуката на открехнатата врата. Старецът скочи изплашен: жена му, дъщеря му! Ще го заварят тук на кушетката и ще го заразпитват. Закопча бързо жилетката и сюртука си: необходимо ли беше да узнаят за пристъпа, какво ги засягаше той?

Но двете жени не го подириха. Сигурно бързаха — гонгът припряно биеше третата си подкана за вечеря. Навярно се докарваха — той, заслушан, чуваше през открехнатата врата всяко движение. Сега отваряха чекмеджетата, сега оставяха на мивките пръстените си и те издрънчаха тихо, сега обувки изтрополиха на пода; и междувременно те приказваха: всяка дума, всяка сричка стигаше страхотно ясно до слуха му. Изпърво поговориха присмехулно за господата, за някакво дребно произшествие през време на пътуването в колата и за други дребни, незначителни неща, като в същото време се суетяха насам-натам, миеха се, навеждаха се и се докарваха. После внезапно разговорът мина върху него.

— Ами къде е татко? — попита Ерна, сама учудена, че тъй късно се сеща за него.

— Отде да зная — обади се гласът на майката, тутакси ядосан само от споменаването му. — Вероятно чака долу в хола и за стотен път чете борсовите курсове във „Франкфуртер цайтунг“, защото нищо друго не го интересува. Мислиш ли, че изобщо е погледнал езерото? Тук не му харесвало, сам си го каза днес на обед. Искаше да заминем още днес.

— Да заминем още днес?… Защо? — Този глас беше на Ерна.

— Не зная. Кой ли изобщо би могъл да го разбере! Не му се нрави компанията ни, господата не му подхождат… Вероятно сам чувствува, че не му е мястото сред тях. И наистина е срамота как ходи: винаги с изпомачкани дрехи, с разкопчана яка… Ти би трябвало да му кажеш поне вечер да се облича по-добре, тебе той слуша. А днес сутринта… идеше ми да потъна в земята, когато се сопна на лейтенанта заради запалката…

— Да, мамо… какво беше това?… Щях да те питам… Какво стана из един път с татко?… Никога не съм го виждала такъв… наистина се изплаших.

— Ти пък! Беше просто в лошо настроение… вероятно са спаднали курсовете или може би защото говорехме френски… Той не може да търпи, когато други се забавляват… Ти не забеляза: докато ние танцувахме, той стоеше на вратата като убиец, скрил се зад дърво… Да сме заминели, да сме заминели незабавно, само защото нему внезапно се дощяло… Ако нему тук не се харесва, значи ли това, че трябва да разваля нашата радост?… Но аз не давам пет пари за прищевките му, нека си приказва и прави каквото иска…

Разговорът спря. Вероятно, докато приказваха, те бяха свършили вечерния си тоалет; и наистина, вратата се отвори, те излязоха от стаята, електрическият ключ щракна, светлината угасна.

Старецът продължаваше да седи тихо на кушетката. Беше чул всяка дума. Ала странно: вече не го болеше, никак не го болеше. Онзи безумен часовников механизъм, който по-рано тъй силно чукаше и късаше отвътре гърдите му, сега беше спрял напълно, сигурно се беше счупил. Нищо не трепна от това грубо докосване. Нито гняв, нито омраза… нищо… нищо… Той закопча спокойно дрехите си, слезе опипом по стълбата и седна на тяхната маса като при чужди хора.

Не им продума нищо тази вечер, а те двете не обърнаха внимание на неговото мълчание, упорито, твърдо като стиснати пестници. После, без да ги поздрави, отново се прибра в стаята си, легна си в леглото и угаси светлината. Жена му се върна късно от някакво весело развлечение; понеже мислеше, че той вече спи, тя се съблече на тъмно. И той скоро чу дълбокото й безгрижно дишане.

Старецът, останал пак сам със себе си, се взираше втренчено с отворени очи в безграничната пустота на нощта. До него в тъмнината лежеше нещо и дишаше дълбоко; той се помъчи да си спомни, че това тяло, което сега дишаше същия въздух в същата стая, беше същото онова, което той някога знаеше младо и пламенно, което му роди едно дете, тяло, свързано с него чрез най-дълбоката тайна на кръвта. Той непрекъснато сам се заставяше силом да мисли, че това топло и меко тяло до него, което той можеше да докосне с ръка, някога е било живот в неговия живот. Ала странно: този спомен не събуждаше вече никакво чувство. И за него това дишане не означаваше нещо повече от ромона на малките езерни вълни, плисъка им по камъните на брега, който долиташе до слуха му през отворения прозорец. Всичко това беше безплътно и далечно, представяше само нещо съседно, но случайно и чуждо… Свършено беше, свършено завинаги.

Той изтръпна леко само веднъж: тихо, много тихо и дебнешком се отвори съседната врата, вратата на стаята, обитавана от дъщерята. „Значи, и тази нощ!“ Усети някакво слабо, горещо убождане в сърцето, което той мислеше вече мъртво. Нещо като нерв затрепери за една секунда и после замря напълно. Но накрая отмина и това: „Да прави, каквото иска! Какво ме занимава тя още?“

Старецът отпусна отново глава върху възглавниците. Тъмнината меко натисна болезнените слепоочия, в кръвта му започна да се процежда благотворна синя хладина. И скоро недълбок сън обви в сянка обезсилените сетива.

Когато се събуди сутринта, жената видя мъжа си вече във връхна дреха и с шапка на главата.

— Какво правиш? — попита го тя още неразсънена.

Старецът не се обърна, натъпка равнодушно и нощницата си в ръчния куфар.

— Нали знаеш, връщам се. Вземам само най-необходимото, другото можете да ми изпратите допълнително.

Жената скочи изплашена. Какво значеше това? Никога не бе чувала гласа му такъв: всяка дума се процеждаше съвсем студена, съвсем вледенена през зъбите. Измъкна се с двете си нозе из леглото.

— Нима наистина искаш да заминеш?… Почакай тогава… ние също ще заминем, аз казах вече на Ерна…

Но той буйно махна отрицателно с ръка.

— Не… не… Не се безпокойте!

И се потътри към вратата, без да се обърне. За да натисне дръжката, трябваше за миг да остави куфара на пода. И в тази една тръпна секунда си спомни: хиляди пъти бе оставял така куфара с мострите пред чужди врати, преди да излезе от стаята заднишком, с раболепен поклон, готов да изпълни по-нататъшни поръчки. Но тук нямаше никакви сделки вече и затова сметна всеки поздрав за излишен. Без да погледне, без да продума, дигна пак пътната си чанта и тръшна леко вратата между себе си и предишния си живот.

Те, майка и дъщеря, не разбираха какво се бе случило. Но очебийната внезапност и решителност на това отпътуване обезпокои и двете. Писаха му веднага писма до родния край в Южна Германия, почти нежни писма, в които — понеже допускаха някакво недоразумение — му даваха подробни обяснения, питаха го загрижено как е пътувал и как е пристигнал, показваха се внезапно отстъпчиви и готови всеки момент да прекъснат престоя си в курорта. Той не отговори. Те писаха по-настойчиво, телеграфираха: отговор не дойде. Само от кантората пристигна необходимата им сума, която бяха споменали в едно от писмата: пощенски запис с печата на фирмата, без собственоръчни думи, без поздрав.

Това необяснимо и угнетително положение ги накара да ускорят заминаването си. Макар че бяха известили телеграфически за пристигането си, на гарата не ги чакаше никой, у дома също завариха всичко неподготвено: прислужниците им обадиха, че старецът разсеяно оставил телеграмата на масата и излязъл, без да им даде каквито и да било нареждания. Вечерта — бяха седнали вече да се хранят — чуха най-сетне пътната врата да се отваря: скочиха и отидоха насреща му. Той се вторачи изненадан в тях — явно беше забравил телеграмата, — но без да даде израз на особено чувство, понесе равнодушно прегръдката на дъщерята, остави се да го заведат в трапезарията и да почнат да му разказват. Но той не задаваше въпроси, пушеше мълчаливо пурата си, сегиз-тогиз отговаряше скъдно, понякога недочуваше, когато го питаха или заговаряха: сякаш спеше с отворени очи. После тежко се надигна от стола и се прибра в стаята си.

Така продължи и през следващите дни. Обезпокоената жена напусто правеше опити да се обясни с него: колкото по-възбудено напираше тя, толкова по-уклончиво отбягваше той. Нещо в него беше заключено, недостъпно, входът беше зазидан. Продължаваше да се храни заедно с тях, а когато имаше гости, седеше известно време мълчалив и потънал в себе си. Но не вземаше вече участие в нищо и ако гостите насред разговора случайно го погледнеха в очите, изпитваха някакво мъчително чувство, защото неговият мъртъв, втренчен поглед минаваше празен и бездушен над тях.

Все по-странното държане на стареца обърна внимание и на най-чуждите. Срещнеха ли го на улицата, познатите тайно се побутваха: старецът, един от най-богатите люде в града, се влачеше като просяк покрай стените, с измачкана, накриво сложена шапка, с пепел от пурата по сюртука, странно олюлявайки се на всяка крачка и обикновено мърморейки си полугласно нещо. Поздравеше ли го някой, той дигаше уплашено очи; заговореха ли го, втренчваше празен поглед в човека и забравяше да му подаде ръка. Изпърво някои мислеха, че старецът е оглушал, и повтаряха по-високо думите, но не беше така; той просто всеки път се нуждаеше от време, за да се изтръгне сам от някакъв вътрешен сън, и още насред разговора изпадаше отново в странен унес. После внезапно очите му угасваха, той прекъсваше бързешката разговора и се потътряше напред, без да забележи изненадата у другия. Винаги имаше вид на човек, стреснат в тъп сън, в някаква смътна заетост със самия себе си; виждаше се ясно, че хората не съществуваха вече за него. Той не питаше за никого; в собствения си дом не забелязваше глухото отчаяние на жената, безпомощните въпроси в очите на дъщерята. Не четеше вестници, не се вслушваше и разговори; ничия дума, ничий въпрос не можеше да пробие дори само за миг сивата завеса на неговото равнодушие. Стана му чужда даже търговията, този негов най-съкровен мир; понякога сядаше в кантората и с явно безразличие подписваше писма. Но когато след един час секретарят дойдеше да вземе подписаните книжа, заварваше стареца точно така, както го беше оставил: спрял все така унесено празен поглед върху непрочетените писма. В края на краищата сам той забеляза, че е излишен, и престана окончателно да идва в кантората си.

Но най-странно, най-удивително за целия град беше следното: старецът, който никога не се бе числил към вярващите членове на църковната община, из един път стана благочестив. Безразличен иначе към всичко, винаги неточен на трапезата и на срещи, той сега не пропускаше никога точно определения час да отиде в храма: с черна копринена шапчица на главата, наметнал на раменете молитвената плащаница, той стоеше винаги на същото място, точно там, където някога бе стоял баща му, и пееше псалмите си, като люлееше наляво и надясно уморената си глава. Тук, в полупустия храм, дето словата кънтяха чужди и смътни край него, той се чувствуваше най-добре сам със себе си, над неговия смут се спускаше един вид покой и разпръсваше мрака в гърдите му. Но когато четяха заупокойни молитви и той виждаше опечалените роднини, деца и приятели на мъртвеца да извършват обреда, с непрекъснати поклони и заклинания да призовават божията милост над покойника, тогава понякога очите му се напълваха със сълзи; знаеше, че той беше последният от рода. Никой нямаше да чете молитва за него. Затова мълвеше благочестиви слова заедно с другите и в същото време мислеше за себе си като за мъртвец.

Веднъж, късно вечерта, на връщане от такова безцелно скитане из града, насред пътя го застигна дъжд. Както винаги старецът беше забравил дъждобрана си: имаше коли, които срещу дребно възнаграждение щяха да го закарат до къщата му, имаше сводести входове и широки стъклени навеси, под които можеше да се скрие от бързо изливащия се облак, но чудакът продължаваше да се клатушка равнодушно под дъжда. В смачканата шапка се събра локвичка, от която се процеждаха капки върху темето му, от мокрите ръкави се стичаха истински ручейчета и плискаха в краката му; но той не обръщаше внимание на това и продължаваше да крета напред — комай единственият човек по опустялата улица. И така, мокър до костите, на вид по-скоро скитник, отколкото господар на тая достолепна вила, в която го чакаха, той стигна до входа на своя дом точно в мига, когато там внезапно спря един автомобил със силни фарове и опръска с рядка кал невнимателния пешеходец. Вратичката на колата бързо се отвори, от електрически осветеното купе слезе бързо жена му, а след нея с отворен дъждобран някакъв важен гост и още един господин; сблъскаха се точно пред вратата. Жената го позна и се изплаши, като го видя в това състояние: вир-вода, с изпомачкани дрехи — току-що изваден от водата вързоп; тя неволно извърна очи. Старецът разбра тутакси: тя се срамуваше за него пред гостите. И за да я избави от неприятната необходимост да го представя, той, без да трепне и без да изпита някакво огорчение, направи още няколко крачки като съвършено непознат човек, стигна до черния вход и влезе смирено през него.

От този ден нататък в собствения си дом старецът използуваше винаги само черния вход: тук беше сигурен, че няма да го срещне никой. Тук не смущаваше никого и никой не смущаваше него. Престана да се храни с тях в трапезарията — една стара прислужница му носеше яденето в стаята; ако някой път жена му или дъщеря му направеха опит да влязат при него, той започваше да мърмори смутено, но с някакво непоколебимо упорство и скоро ги пропъждаше. В края на краищата те го оставиха на мира, отвикнаха да питат за него и той самият не питаше за нищо. Често чуваше през стените смях и музика в другите, нему чужди вече стаи, чуваше, че вън до късно през нощта шумно спираха и потегляха коли. Но всичко това му беше толкова безразлично, че той не поглеждаше през прозореца: какво го засягаше то? Само кучето се качваше понякога горе и лягаше пред леглото на забравения човек.

Не усещаше вече никаква болка в замрялото сърце, но вътре в корема черната къртица продължаваше да дълбае и ръфаше кърваво потръпващото месо. От седмица на седмица пристъпите ставаха все по-чести и най-сетне страдалецът отстъпи пред настояванията на лекаря да се подложи на специално изследване. Лицето на професора стана сериозно. Подготвяйки внимателно болния, той заяви, че сега вече операцията била неизбежна. Но старецът не се изплаши, само тъжно се усмихна: слава богу, краят идеше! Край на бавното умиране, идеше избавлението: смъртта. Забрани на лекаря да уведомява близките му, каза да му определят деня и се приготви. Отиде за последен път в кантората си (дето никой не го очакваше вече и всички го гледаха като чужд човек), седна за последен път на старото, черно кожено кресло, на което беше проседял трийсет години, целия си живот, хиляди и хиляди часове, поиска чековата книжка и попълни един лист; после го занесе на председателя на религиозната община, който просто се изплаши от размера на сумата. Тези пари бяха предназначени за благотворителни дела и за гроба му; за да отбегне всякаква благодарност, той излезе тъй бързо, че шапката падна от главата му, но той не се наведе да я дигне. И така, с гола глава, с помътени очи на жълтото като у болник, набръчкано лице, той се потътри (хората в почуда гледаха подире му) към гробището и навести гроба на родителите си. Там неколцина шляещи се хора наблюдаваха стареца и отново изпаднаха в почуда: той говори дълго и гласно с полуразпадналите се камъни, както се говори с живи люде. Дали им съобщаваше, че скоро ще дойде при тях, или ги молеше да го благословят? Никой не чу думите му; само устните мърдаха и шепнеха нечуто молитва, а клатещата се глава се навеждаше все по-ниско. После на изхода просяците се стълпиха край човека, когото добре познаваха; той обра бързо монетите и банкнотите от джобовете си и раздаде всичко, но ето че докуцука със закъснение една дребна, съсухрена старица и захленчи насреща му. Той смутено преобърна отново всичките си джобове, но не намери нищо. Ала на един пръст го натискаше нещо чуждо и тежко: златният венчален пръстен. Мярна му се някакъв спомен, но той бързо го отпъди и подари пръстена на учудената жена.

И така съвсем беден, нищи сам, старецът легна под ножа.

Когато старецът се събуди от наркозата, лекарите, установили вече опасното състояние, повикаха в стаята уведомените междувременно жена и дъщеря. Погледът му с мъка си проби път през синкавите клепки.

— Къде съм? — пошушна той, втренчен в чуждите, бели стени на стаята, които никога по-рано не бе виждал.

Дъщерята се наведе над клетото изпито лице, за да му каже нещо мило. И внезапно в слепешката блуждаеща зеница трепна нещо: той я позна. В пупилата лумна едно мъничко пламъче: да, ето го, детето, безкрайно любимото, нежното, хубаво дете, Ерна, ето я! Горчиво стиснатите устни се отпуснаха бавно, много бавно, край тях предпазливо започна да трепка усмивка, съвсем бегла усмивка, от която заключената уста отдавна беше отвикнала. И покъртена от тази радост, изникнала с такава мъка, тя се наведе още по-ниско, за да целуне безкръвната сега буза на баща си.

Но изведнъж — дали сладникавият парфюм му навея някакъв спомен, или полузамаяният още мозък си възкреси някакъв забравен миг? — изведнъж с току-що тъй ощастливените черти на лицето му стана страшна промяна: безцветните устни внезапно се стиснаха гневно, сякаш в отбрана, ръката под завивката направи усилие да се дигне, сякаш за да отблъсне нещо противно, цялото ранено тяло затрепери от възбуда.

— Махни се!… Махни се!… — изфъфлиха нечленоразделно и все пак разбрано бледите устни.

И погнусата се открояваше тъй страшно върху тръпнещото лице на стареца, който като че искаше, но не можеше да побегне, че лекарят разтревожен избута жените настрана.

— Бълнува — пошепна им той, — ще бъде по-добре да го оставите сега сам.

Но щом двете жени излязоха, разкривените черти на лицето отново се отпуснаха морно и сънливо. Дишането още беше глухо — гърдите хъркаха все по от дълбоко, за да поемат тежкия живителен въздух. Но те скоро се умориха да пият тая горчива човешка храна. И когато лекарят прислуша сърцето на стареца, то вече бе престанало да му причинява болка.

Амок

През март 1912 година в Неаполското пристанище при разтоварване на голям презокеански параход стана една необикновена злополука, за която вестниците дадоха обширни, но твърде фантастично украсени сведения. Макар и пътник на „Океания“, аз, както и останалите, не бяхме свидетели на оная странна случка, защото тя се разигра през нощта, докато товареха въглищата и разтоварваха стоките, и ние всички, за да избегнем шума, бяхме слезли на брега и прекарахме времето в кафенета или театри. Все пак моето лично мнение е, че някои предположения, които аз тогава не изказах гласно, крият в себе си действително обяснение на онази възбудителна сцена, а обстоятелството, че вече са изтекли много години, бездруго ми позволява да използувам поверителността на един разговор, който предхождаше непосредствено оня странен епизод.

Когато отидох в параходната агенция в Калкута да си запазя място на парахода „Океания“ за връщане в Европа, чиновникът сви съжалително рамене. Не знаел още дали ще може да ми отдели кабина, защото сега, току пред настъпване на дъждовния период, местата в парахода се разпродавали винаги още в Австралия, та трябвало да изчака първо телеграма от Сингапур. За моя радост на следния ден той ми съобщи, че можел да ми запази място — една макар и не много комфортна кабина под палубата в средата на парахода. Аз горях вече от нетърпение да се завърна у дома, затова не се двоумих дълго и казах да ми запише мястото.

Чиновникът бе ме информирал правилно. Параходът беше препълнен и кабината лоша — малко, тясно, правоъгълно кътче, близо до парната машина и осветявано единствено от мътния зрак на кръглото стъкло. Застоялият, сгъстен въздух миришеше на масло и мухъл; човек не можеше да се избави нито за миг от електрическия вентилатор, който, подобно на полудял стоманен прилеп, се въртеше с бръмчене точно над челото ми. Отдолу трещеше и стенеше машината, също като носач на въглища, който непрекъснато се изкачва с пъшкане по една и съща стълба, а отгоре на палубата за разходка се чуваше неспирното търкане напред-назад на стъпки. Ето защо, едва наблъскал куфарите си в мухлясалия гроб от сиви греди, аз побягнах отново обратно на палубата, дето, изкачил се из дъното, вдъхнах като благоуханна амбра сладникаво-мекия вятър, който духаше откъм сушата над вълните.

Ала и палубата за разходка беше преизпълнена от теснота и неспокойство: пърхаше и трептеше от хора, които непрекъснато бъбреха и се движеха напред-назад с тръпната нервност на заключено бездействие. Цвъртящите шеговити закачки на жените, непрекъснатото разхождане в кръг по тесния проход на палубата, дето върволицата се точеше с неспокойно дърдорене край столовете, за да се среща все отново и отново, всичко това ми причини някак си болка. Аз бях видял един нов свят, бях погълнал в бясна гонитба бързо рухващи една от друга картини. Сега исках да премисля всичко онова, което се бе наблъскало жарко в моите очи, да го разчленя, подредя и пресъздам, обаче тук на тоя претъпкан булевард нямаше нито минута спокойствие и отдих. Редовете на книгата се разливаха от беглите сенки, които минаваха край мене и дърдореха. Беше невъзможно да остане човек сам със себе си на тая незаселена подвижна параходна улица.

Опитвах се напусто цели три дни, гледах примирен хората и морето, но морето оставаше винаги едно и също, синьо и пусто, само залезът на слънцето внезапно го заливаше с всички багри. А хората вече познавах наизуст след три пъти по двайсет и четири часа. Всяко лице ми беше свойско до втръсване, острият смях на жените не ме дразнеше вече, бурните спорове на двамина съседни холандски офицери не ме ядосваха. Не ми оставаше нищо друго освен бягство; ала кабината беше гореща и спарена, в салона няколко английски момичета непрекъснато демонстрираха с отсечени валсове лошото си свирене на пиано. Накрая решително обърнах разпределението на времето си — потънах още след обяд в кабината си, като предварително се зашеметих с няколко чаши бира, за да проспя вечерта и вечерните танци.

Когато се събудих, в малката кабина — истински ковчег — беше съвсем тъмно и глухо. Понеже бях спрял вентилатора, въздухът пареше мазно и влажно слепите ми очи. Сетивата ми бяха някак си зашеметени: трябваше да минат минути, за да се оправя по време и място. Във всеки случай трябва да бе минало вече полунощ, защото не чувах нито музика, нито неспирното търкане на стъпки: само машината, това дишащо сърце на „Левиатан“, тласкаше с пъхтене скърцащата снага на парахода напред в невидимостта.

Изкачих се опипом на палубата. Тя беше пуста. И щом дигнах взор над димящата кула на комина и призрачно блестящите дървени опори на платната, в очите ми из един път нахлу вълшебен зрак. Небето лъчезареше. То беше тъмно в сравнение със звездите, които трепкаха бели по него, но все пак — то лъчезареше; сякаш там кадифена завеса забулваше чудовищна светлина, сякаш искрометните звезди бяха само малки отвори и пролуки, през които проблясваше този неописуем зрак. Никога не бях виждал небето като през оная нощ — тъй лъчезарно, тъй стоманеносиньо твърдо и все пак искрящо, капещо, ромолящо, избуяло в светлината, която струеше забулена от луната и от звездите и изглеждаше като да пламти из някаква тайнствена преизподня. Всички ръбове на парахода, боядисани с бял лак, искряха ярко в лунния светлик на фона на кадифено-тъмното море, въжетата, тънките напречни мачти, всички линии, всички контури бяха разтопени в тоя преливащ блясък: светлинките по мачтите и над тях кръглото око на наблюдателницата сякаш висяха в празно пространство като земни жълти звезди сред лъчезарните звезди на небето.

А точно над главата ми стоеше обаятелното съзвездие Южният кръст, закован с искрящи диамантени гвоздеи в невидимия простор и сякаш люлеещ се; всъщност това движение идеше от кораба, който като леко потрепващ гигантски плувец се издигаше и спускаше и се блъскаше с дишаща гръд през тъмните вълни. Станах и погледнах нагоре: струваше ми се, че съм в баня, дето върху мен струи топла вода, само че тук бяла и хладна светлина плакнеше ръцете ми, раменете, обливаше кротко главата ми и като че проникваше вътре в мене, защото изведнъж всичко тъмно в мене се проясни. Аз дишах освободен, пречистен и внезапно ощастливен, почувствувах върху устните си въздуха като бистро питие — мек, прекипял, леко опияняващ въздух, наситен с дъх на плодове и ухание от далечни острови. И сега, сега за пръв път, откак се бях качил на кораба, ме обзе святото желание на мечтанието и онова друго, по-чувствено — да отдам като жена тялото си на тая мекота, която ме притискаше от всички страни. Исках да легна с поглед нагоре към белите йероглифи. Ала креслата за почивка и скамейките бяха вдигнати, никъде по пустата палуба за разходки не можеше да се намери място за мечтателна отмора.

Тогава аз продължих опипом да вървя, приближавайки се постепенно към предната част на кораба, съвсем заслепен от светлината, която като че проникваше все по-буйно от предметите в мене. Тя причиняваше вече почти болка, тази бяла като вар, ярко пламтяща звездна светлина, а аз жадувах да се заровя някъде в сянка, изтегнат на рогозка, за да не чувствувам блясъка върху себе си, а само над себе си, отразен по предметите, така както се гледа пейзаж от затъмнена стая. Най-сетне, препъвайки се о въжетата и минавайки покрай железни витла, аз стигнах до най-предната част и видях как долу носът на парахода се забива в черната маса и разтопена лунна светлина се пръска пенливо нагоре от двете страни на ръба. Ту се изтръгваше, ту отново се забиваше плугът в развълнуваните черни угари и аз усещах цялата мъка на победената стихия, усещах цялата власт на земната сила в тая искрометна игра. Така в съзерцание забравих времето. Цял час ли стоях така или само няколко минути? Огромната люлка на кораба ме отнесе с това неспирно люшкане отвъд времето. Чувствувах само, че ме обзе умора, подобна на сладострастие. Исках да спя, да сънувам, но все пак да не се махна от това вълшебство, да не слизам долу в моя ковчег. Неволно напипах с крак под себе си сноп въжета. Седнах там и затворих очи, обаче те не се изпълниха с тъмнина, защото върху тях, върху мене струеше сребърният блясък. Усещах долу тихия ромон на водата, а над себе си белия поток на тоя свят, който нечуто звънеше. И лека-полека този ромон се вля в кръвта ми: аз сам не чувствувах вече себе си, не знаех дали това дишане беше мое собствено, или далече туптеше сърцето на кораба — аз се леех, разливах се в тоя неспирен ромон на среднощния мир.

Тиха, суха кашлица току до мене ме накара да трепва. Стреснах се из моята почти шеметна замечтаност. Очите ми, заслепени от белия светлик върху затворените досега клепки, започнаха да опипват наоколо: точно срещу мене в сянката на бордовата стена лъщеше сякаш отблясък от очила, а мигом след това припламна едра кръгла, искра — жарта на лула. Явно, когато седнах, гледайки само надолу към обляния от пяна ръб на корабния нос и нагоре към Южния кръст, аз не съм забелязал тоя съсед, който през всичкото време трябва да бе седял неподвижно тук. Неволно, още с неясни усещания, аз казах на немски:

— Простете!

— О, моля… — отговори гласът на немски от тъмнината.

Не мога да кажа колко странно и страхотно беше това безмълвно седене един до друг в тъмнината, непосредствено до човек, когото не виждаш. Неволно имах чувството, като че този човек ме гледа втренчено, точно както аз се бях втренчил в него; но светлината над нас, която струеше на бели потоци, беше толкова силна, че ние не можехме да видим един от друг нищо повече от очертанията си в сянката. Струваше ми се, че чувам само дишането му и пухтящото смучене на лулата.

Мълчанието беше непоносимо. На драго сърце бих си отишъл, ала все пак това ми изглеждаше прекалено грубо, прекалено внезапно. От смущение извадих цигара. Кибритената клечка изсъска, за една секунда над тясното пространство трепна светлина. Видях зад очила едно непознато лице, което не бях виждал никога на борда, нито на трапезата, нито на разходка; и навярно защото внезапната светлина причиняваше болка на очите или беше халюцинация: това лице изглеждаше ужасно разкривено, мрачно и призрачно. Но преди още да установя ясни подробности, тъмнината отново погълна бегло озарените линии — виждах само очертанието на една тъмна, свита в тъмнината снага и навремени кръглия червен огнен пръстен на лулата в празното пространство. Никой не заговори и това мълчание беше душно и потискащо като тропическия въздух.

Накрая не можах да издържа повече. Станах и казах вежливо:

— Лека нощ.

— Лека нощ — отговори от тъмнината дрезгав, твърд, ръждив глас.

Запрепъвах се с мъка напред през корабните въжета покрай стълбите. Изведнъж зад мене се разнесоха стъпки, бързи и неуверени. Беше предишният съсед. Аз неволно се спрях. Той не дойде съвсем близо до мене, през тъмнината аз долових нещо като страх и угнетение в неговите стъпки.

— Простете — каза той бързо, — че отправям молба към вас. Аз… аз… — запъна се и не можеше да продължи от смущение — аз… имам частни… съвсем частни основания да се оттегля тук… жалейка… отбягвам обществото на парахода… Не говоря за вас… не, не… Бих искал само да помоля… Бихте ме задължили твърде много, ако не кажете никому на парахода, че сте ме виждали тук… Това са… тъй да се каже, частни основания, които ме възпрепятствуват сега да се движа между хора… да… хм… би ми било неприятно, ако загатнете, че някой тук нощем… че аз…

Той отново се запъна. Аз отстраних бързо неговото смущение, като незабавно го уверих, че ще изпълня желанието му. Подадохме си ръце. После се върнах в кабината си и потънах в тъп, странно объркан и смущаван от видения сън.

Удържах обещанието си и не разказах никому на парахода за странната среща, макар че изкушението не беше малко. Защото при пътуване по море и най-незначителното нещо се превръща в събитие — някое корабно платно на хоризонта, някой делфин, който подскача над водата, някой новооткрит флирт, някоя бегла шега. При това ме измъчваше любопитство да узная повече за този необикновен пътник: прегледах параходния списък, търсейки име, което би могло да бъде негово, оглеждах хората дали биха могли да имат някаква връзка с него; през целия ден стоях под властта на едно нервно нетърпение и всъщност чаках само вечерта, за да видя дали няма да го срещна отново. Загадъчни психологични неща упражняват някаква просто обезпокоителна власт над мене, възбужда ме до мозъка на костите да разкривам взаимоотношения, а странни люде могат само с присъствието си да разпалят в мене страстен стремеж към познание, който не е много по-слаб от страстния стремеж да обладаеш жена. Денят ми се стори дълъг и се ронеше празен между пръстите ми. Легнах си рано: знаех, че ще се събудя в полунощ, че онова ще ме разбуди.

И действително: събудих се в същия час както вчера. Върху радиевия циферблат на часовника двете стрелки се сливаха в една светеща черта. Изкачих се бързо от душната кабина в още по-душната нощ.

Звездите искряха като вчера и лееха равномерно светлина върху потръпващия параход, високо горе пламтеше Южният кръст. Всичко беше като снощи — в тропиците дните и нощите си приличат като близнаци, не са като в нашите области, — само аз не изпитвах снощното нежно, неспирно, сънно люлеене. Нещо ме теглеше, смущаваше ме и аз знаех накъде ме тегли: нататък към тъмното витло на корабния нос, за да видя дали той, тайнственият, пак седи неподвижно там. Горе удари параходната камбана и нейният звън ме повлече напред. Стъпка по стъпка, мимо волята си и все пак притеглян, аз отстъпих пред желанието си. Още не бях достигнал укрепителната греда, когато внезапно пред мене трепна нещо като черно око: лулата. Значи, той седеше там.

Неволно се стъписах и спрях. В следния миг бих се върнал назад. Но в тъмнината нещо се размърда, стана, направи две крачки и изведнъж чух току пред себе си неговия глас, вежлив и приглушен.

— Простете — каза той, — навярно искате да заемете отново мястото си и аз имам чувството, че побягнахте, когато ме видяхте. Моля седнете си там, аз си отивам.

Аз от своя страна побързах да му кажа, че може спокойно да остане, че съм се дръпнал малко назад само за да не му преча.

— Не ми пречите — каза той с известна горчивина, — напротив, радвам се, че веднъж поне няма да бъда сам. От десет дни насам не съм проговорил ни дума… всъщност от години… а това тежи много, може би тъкмо защото човек започва вече да се задавя, като поглъща всичко в себе си… Не мога вече да седя в кабината, в тоя… тоя ковчег… не мога вече… а и хората не мога да понасям, защото те през целия ден се смеят… Това не мога да понасям сега… чувам го чак в кабината и си запушвам ушите… разбира се, те не знаят, че… да, те просто не знаят и освен това какво засяга то чуждите…

Той пак се запъна. И каза после съвсем неочаквано и бързо:

— Но аз не искам да ви отегчавам… простете бъбривостта ми.

Поклони се и понечи да тръгне. Но аз възразих настойчиво:

— Вие съвсем не ме отегчавате. Аз също се радвам, че мога да разменя спокойно тук няколко думи… Ще вземете ли една цигара?

Той взе. Аз запалих. Неговото лице отново се открои ярко на черния фон на палубата, но този път обърнато напълно към мене: очите зад очилата се впиха в лицето ми хищно и с някаква несвястна сила. Побиха ме тръпки на ужас. Почувствувах, че този човек искаше да говори, трябваше да говори. И знаех, че аз трябва да мълча, за да му помогна.

Седнахме отново. До него имаше още един лек стол и той ми го предложи. Цигарите ни святкаха и по начина, по който светлият кръг на неговата цигара трептеше неспокойно в тъмнината, разбрах, че ръката му трепери. Но аз мълчах, мълчеше и той. После гласът му изведнъж попита тихо:

— Много ли сте уморен?

— Не, никак.

Гласът в тъмнината пак стана нерешителен:

— Много бих желал да ви попитам нещо… тоест бих желал да ви разкажа нещо. Зная, много добре зная колко абсурдно е да се обърна към първия срещнат човек, но… аз съм… аз съм в ужасно психическо състояние… стигнал съм до една точка, когато безусловно трябва да поговоря с някого… инак ще загина… Вие ще разберете това, когато… да, когато ви разкажа всичко… Зная, че не можете да ми помогнете… но аз просто се поболях от това мълчание… а болникът всякога е смешен за останалите…

Прекъснах го и го помолих да не се измъчва сам. Може спокойно да ми разкаже… естествено не мога да му обещая нищо, но все пак всеки човек е длъжен да изяви своята готовност. Когато видим някого в беда, тогава естествено се явява дългът да помогнем…

— Дългът… да изяви своята готовност… дългът да се направи опит… Значи, вие също мислите, и вие, че човек е длъжен… длъжен да изяви готовност.

Той повтори три пъти това изречение. Този път сдържано гневният начин на повторение ми вдъхна страх. Луд ли беше този човек? Пиян ли беше?

Но сякаш бях изрекъл гласно с устните си това предположение, защото той внезапно каза със съвсем друг глас:

— Може би ще ме сметнете за луд или пиян. Не, не съм… още не съм. Само думата, която изрекохте, ме засегна тъй необикновено… тъй необикновено, защото тъкмо това е, което ме измъчва сега, именно: дали човек е длъжен… длъжен…

Той пак започна да се запъва. После рязко се прекъсна и поде с нов вътрешен тласък:

— Защото аз съм лекар. И в нашата практика често има такива случаи, такива съдбоносни… да, да кажем, гранични случаи, когато не знаем дали сме длъжни… защото има не само един дълг, дългът към другия човек, а дълг към самия себе, дълг към държавата и дълг към науката… Трябва да се помогне естествено, та нали точно затова сме на света… но такива максими са винаги само теоретични… Докъде всъщност трябва да се помага?… Ето тук седите вие, един непознат човек, аз също съм ви непознат и аз ви моля да премълчите, че сте ме видели… добре, вие мълчите, изпълнявате тоя дълг… Аз ви моля да поговорите с мене, защото ще пукна от това мое мълчание… Вие сте готов да ме слушате… добре… Но това е толкова лесно… Ако бих ви помолил обаче да ме грабнете и да ме хвърлите във водата… любезността, готовността за помощ ще секне… Все пак това свършва някъде… там, дето човек започва да мисли за своя собствен живот, за отговорността си… някъде това все пак трябва да свърши… някъде този дълг все пак трябва да престане… Или може би той не бива да престава у лекаря? Трябва ли лекарят да бъде някакъв Христос, някакъв всемирен спасител, само защото има диплом с латински думи, трябва ли той действително да запокити своя живот и да налее вода в кръвта си, когато дойде някоя… някой и поиска от него да бъде благороден, отзивчив и добър? Да, дългът престава някъде… там, където вече не можеш, тъкмо там…

Той отново се прекъсна и овладя.

— Простете… започнах да говоря веднага тъй възбудено… но аз не съм пиян… още не съм пиян… и това сега често се случва с мене, признавам ви го спокойно, в тая пъклена самота… Помислете си, живял съм седем години почти изключително сред туземци и животни… така човек просто отвиква да говори спокойно. После, като се разтвориш, веднага бликва… Но почакайте… да, спомням си… исках да ви питам, исках да ви изложа такъв един случай — дали си длъжен да помогнеш… да помогнеш с истинска ангелска чистота, дали… Обаче страхувам се, че ще стане много дълго. Наистина ли не сте уморен?

— Не, никак.

— Благодаря ви… Ще вземете ли?

Той бе протегнал ръка в тъмнината някъде зад себе си. Нещо звънна едно о друго, две, три, във всеки случай няколко бутилки, които той бе сложил до себе си. Поднесе ми чаша уиски, от която аз отпих малко, докато той на един дъх гаврътна своята. За миг между нас настъпи мълчание. И изведнъж удари камбаната: дванайсет и половина.

— И тъй… бих искал да ви разкажа един случай. Приемете, че един лекар в някой… малък град… или всъщност на село… един лекар, който… един лекар, който…

Той пак се запъна. После изведнъж дръпна стола си по-близо до мене.

— Така не върви. Трябва да ви разкажа всичко направо, от самото начало, инак няма да го разберете… Това, това не може да се развие като пример, като теория… трябва да ви разкажа моя случай. Не бива да изпитвам срам, да премълчавам… пред мен хората също се събличат голи и ми показват своя кел, урината и изпражненията си… Когато искаш да ти помогнат, не бива да говориш със заобикалки, не бива нищо да премълчаваш… И тъй, няма да ви разкажа случай с някой легендарен лекар… събличам се гол и казвам: аз… Отучих се да се срамувам в тая мръсна самота, в тая прокълната страна, която изгризва душата на човека и изсмуква мозъка от костите.

Навярно бях направил някакво движение, защото той възкликна.

— Хм, вие не сте съгласен… разбирам, вие сте във възторг от Индия, от храмовете и палмите, от цялата романтика на едно двумесечно пътешествие. Да, така те са вълшебни, тропиците, когато човек ги прекосява с влак, с автомобил, с рикша: аз също не чувствувах това по-различно, когато за пръв път дойдох тук преди седем години. Какво ли не мечтаех тогава! Исках да овладея всички езици и да чета свещените книги в оригинал, да изуча болестите, да работя научно, да изследвам душевния живот на туземците — така наричат това на европейски жаргон, — исках да стана мисионер на човещината, на цивилизацията. Всички, които идват тук, лелеят същата мечта. Но в тая невидима стъклена къща силите на човека се стопяват, треската — все ще я пипнеш, колкото и хинин да гълташ — разяжда и мозъка на костите, ставаш кекав и ленив, размекваш се като медуза. Махнеш ли се от големите градове и дойдеш в някоя такава блатиста местност, ти като европеец се чувствуваш някак си откъснат от своята съкровена същина: рано или късно всеки бива поразен по някакъв начин — едни се пропиват, други започват да пушат опиум, трети да бият и се превръщат в скотове — всеки получава известна доза лудост. Копнееш за Европа, мечтаеш някой ден отново да вървиш по улица, да седиш в светла тухлена стая между бели хора; мечтаеш за това година след година, а когато дойде време и можеш да получиш отпуск, вече си крайно ленив и не тръгваш. Знаеш, че там си забравен, чужд, мида в това море, върху която всеки стъпва. Ето защо оставаш и се пропиваш, и пропадаш в тия горещи, влажни гори. Прокълнат беше денят, в който се продадох в тоя мръсен край…

Всъщност това не стана чак толкова доброволно. Аз бях следвал в Германия, бях станал наистина медик, дори добър лекар с назначение в Лайпцигската клиника; някъде в някаква забравена годишнина на „Медицински страници“ бяха вдигнали по онова време голям шум с една нова инжекция, която аз пръв бях приложил. Но ето че се яви една женска история, една особа, с която се запознах в болницата: тя бе подлудила дотам любовника си, че той стрелял с револвер в нея; скоро след това и аз полудях като него. Тя имаше особен начин да се държи надменно и студено, който ме вбесяваше — аз винаги съм бил играчка в ръцете на властни и дръзки жени, тази обаче ме пречупи така, че костите ми изпращяха. Вършех всичко, което искаше тя, и — да, защо да не го кажа, оттогава има осем години — бръкнах дори в касата на болницата; и когато случаят се разкри, стана мътна и кървава. Един мой чичо внесе липсващата сума, но с кариерата ми бе свършено. Тъкмо тогава чух, че холандското правителство търси лекари за колониите и дава аванс при сключване на договора. Хм, помислих си аз, не ще да е твърде чиста тая работа, щом дават аванс; знаех, че надгробните кръстове в тия трескави плантации израстват три пъти по-бързо, отколкото у нас, но когато човек е млад, мисли, че треската и смъртта спохождат само другите. Както и да е, нямах много възможности за избор, заминах за Ротердам, записах се за десет години, получих доста дебела пачка банкноти, изпратих половината у дома за чичо, а другата половина прахосах о една особа там в пристанищния квартал, която успя да ми измъкне всичко, само защото имаше голяма прилика с онази проклета котка. Без пари, без часовник, без илюзии напуснах тогава Европа и не бях много тъжен, когато излязохме от пристанището. И после седях на палубата така, както вие, както седяха всички, и гледах Южния кръст и палмите с разтворено сърце — ах, лесове, самота, тишина, мечтаех аз! Е, от самота не можех да се оплача. Не ме свалиха в Батавия или Сурабая, в град, дето има хора и клубове, и игра на голф, и книги и вестници, а — името не играе никаква роля — в някаква селска станция, на два дни път от най-близкия град. Неколцина скучни, закостенели чиновници, неколцина пройдохи, това беше цялото мое общество, инак надлъж и нашир само лес, плантации, гъсталаци и блата.

В началото бе още поносимо. Правех всевъзможни изследвания; веднъж, когато вицепрезидентът при една инспекционна обиколка се бе обърнал с автомобила и си бе счупил зле единия крак, аз направих без помощници една операция, за която после дълго говориха; събирах отрови и оръжия от туземците, занимавах се със стотици дребни неща само за да не затъна съвсем. Ала всичко това вървя само дотогава, докато в мен още действуваха донесените от Европа сили; после се разкапах. Неколцината европейци ме отегчаваха, прекъснах връзката с тях, започнах да пия и да се унасям в мечтания. Та на мен ми оставаха само още две години, после щях да бъда свободен, с пенсия, можех да се върна в Европа, да започна нов живот. Всъщност не вършех вече нищо, а само чаках, лежах мълчаливо и чаках. И може би бих седял така и до днес, ако тя… ако то не се бе явило.

Гласът в тъмнината секна. Лулата също не святкаше вече. Беше тъй тихо, че из един път отново чух водата, която се пенеше шумно край парахода, и далечния, глух пулс на машината. Искаше ми се много да запаля цигара, но се страхувах от яркото пламване на кибритената клечка и от отблясъка върху неговото лице. Той мълчеше и мълчеше. Не знаех дали е свършил, дали се бе унесъл, или спеше — така мъртвешко беше неговото мълчание.

Изведнъж корабната камбана отрони ясен, силен звън: един часът. Той трепна; чух отново звънтене на стъкло — навярно ръката му търсеше опипом бутилката с уиски. Отпи тихо една глътка, после внезапно гласът му прозвуча отново, но сега сякаш по-напрегнато, по-поривисто.

— Да, и тъй… почакайте… и тъй, беше така. Седя там горе в моето прокълнато затънтено гнездо; седя неподвижно от месеци като паяк в паяжината си. Беше точно след дъждовния период, седмици наред бе плющяло по покрива, не бе се явявал нито един човек, нито един европеец, из ден в ден бях седял там в къщата с моите жълти жени и моето добро уиски. Точно тогава бях съвсем „down“, съвсем болен по Европа: когато четях в някой роман за светли улици и бели жени, пръстите ми започваха да треперят. Не мога да ви опиша напълно това състояние, то е един вид тропическа болест, някаква бясна, трескава и все пак безсилна носталгия, която понякога връхлита човека. Така седях тогава, струва ми се, надвесен над един атлас, и бленувах за пътешествия. Изведнъж на вратата се почука припряно, вън стои момчето и една от жените, и на двамата очите са широко разтворени от смайване. Правят широки движения: дошла била една дама, една лейди, една бяла жена.

Трепвам. Не съм чул да пристига кола, нито автомобил. Бяла жена тук в тоя пущинак?

Понечвам да се спусна по стълбите, но в миг се сепвам и се връщам. Хвърлям поглед в огледалото, пооправям се набързо. Нервен съм, неспокоен, някак измъчван от неприятно предчувствие, защото не познавам никого на света, който би дошъл от приятелство към мене. Най-сетне слизам.

В приемната чака дама и идва бързо насреща ми. Гъст автомобилен воал закрива лицето й. Каня се да я поздравя, но тя бързо грабва думите от устата ми.

— Добър ден, докторе — казва тя на английски по някакъв плавен (малко прекалено плавен и като че предварително заучен) начин. — Простете, че така неочаквано ви нападам. Но ние бяхме в станцията, автомобилът ни спря там — (защо не е дошла дотук с автомобила, минава ми като мълния през ума) — и аз си спомних, че вие живеете тук. Слушала съм толкова много за вас, направили сте просто някаква магия с вицепрезидента, кракът му е отново безукорно all right, той играе голф както преди. Ах, да, всички там долу у нас още говорят за това и всички ние искахме да се откажем от нашия винаги намусен хирург и от другите двама, стига вие да дойдете при нас. Изобщо защо не ви виждаме никога там, та вие живеете като някой йога…

И тя продължава да бърбори припряно и все по-припряно, без да ме остави да взема и аз думата. Нещо нервно и безпокойно има в тоя празен брътвеж и аз самият ставам неспокоен от него. Защо приказва толкова много, питам се вътрешно, защо не се представи, защо не свали воала? Да няма треска? Болна ли е? Луда ли е? Ставам все по-нервен, защото чувствувам смешното положение да стоя като онемял пред нея, заливан от нейната шумна бъбривост. Най-сетне тя спира за малко и аз мога да я помоля да се качи горе. Тя прави знак на момчето да остане на мястото си и се изкачва пред мене по стълбата.

— Приятно сте се наредили тук — казва тя, като оглежда стаята ми. — Ах, какви хубави книги! Бих желала да прочета всички!

Тя пристъпва към шкафа с книги и разглежда заглавията на книгите. За пръв път, откакто бях застанал пред нея, тя млъква за една минута.

— Мога ли да ви предложа чаша чай? — питам аз.

Тя не се обръща и продължава да гледа заглавията.

— Не, благодаря, докторе… трябва веднага да продължим пътя си… нямам много време… беше само един малък излет… Ах, имате и Флобер, толкова го обичам… прекрасна, наистина прекрасна е неговата „Education sentimentate“^[14]… както виждам, четете и френски… Какви големи способности имате!… Да, немците, те учат всичко в училището… Наистина удивително, владеете толкова езици!… Вицепрезидентът се кълне само във вас, казва винаги, че вие сте единственият, под чийто нож би легнал… нашият добродушен хирург там го бива само да играе бридж… Впрочем знаете ли — тя все още не се обръщаше, — днес и на мене самата ми хрумна да се консултирам някой път с вас… и понеже тъкмо минавахме оттук, помислих си… но сега навярно имате много работа… предпочитам да дойда друг път.

„Разкриваш ли най-сетне картите си?“ — помислих си аз тутакси, но не се издадох, а я уверих, че за мене ще бъде голяма чест да бъда на услугите й днес и винаги, когато пожелае.

— Не е нещо сериозно — каза тя, обръщайки се наполовина към мене и прелиствайки някаква книга, която бе извадила от лавицата, — нищо сериозно… дреболии… женски работи… виене на свят, губене на съзнание. Тая сутрин на един завой внезапно припаднах, raide morte… момчето трябваше да ме изправи в автомобила и да донесе вода… но може би шофьорът караше много бързо… не мислите ли и вие тъй, докторе?

— Така не мога да преценя. Имате ли често такова губене на съзнание?

— Не… тоест да… в последно време… особено в последно време… да… такова губене на съзнание и гадене.

Тя застава отново пред библиотеката, оставя книгата, взима друга и започва да я прелиства. Чудно, защо прелиства все тъй… тъй нервно, защо не поглежда изпод воала? Умишлено не казвам нищо. Прави ми удоволствие да я карам да чака. Най-сетне тя започва отново по своя небрежен, бъбрив начин:

— Няма нищо опасно в това, нали, докторе? Не е някоя тропическа работа… нещо опасно…

— Би трябвало първо да видя дали имате треска. Мога ли да проверя пулса ви?…

Приближавам се към нея. Тя се дръпва леко настрана.

— Не, не, нямам треска… положително, положително не… мерих сама температурата си всеки ден, откак… откак се яви това губене на съзнание. Никога не съм имала треска, винаги нормалното 36,4 точно на чертичката. Стомахът ми също е здрав.

За миг се двоумя. През цялото време вече в мен се надига съмнение; усещам, че тази жена иска нещо от мене, не се идва в такъв пущинак само за да се приказва за Флобер. Една, две минути я оставям да чака.

— Простете — казвам после направо, — мога ли да ви задам свободно няколко въпроса?

— Разбира се, докторе! Та вие сте лекар — отговаря тя, но тутакси отново ми обръща гръб и си играе с книгите.

— Имали ли сте деца?

— Да, един син.

— А имали ли сте… имали ли сте преди, искам да кажа, тогава… имали ли сте тогава подобни състояния?

— Да.

Сега нейният глас е съвсем друг. Съвсем ясен, съвсем положителен, не вече бъбрив, не вече нервен.

— И би ли било възможно вие… простете въпроса ми… вие и сега да сте в подобно състояние?

— Да.

Тази дума излиза от устата й остро и рязко като нож. Върху отвърнатото й лице не трепва нито една черта.

— Тогава може би ще бъде най-добре, уважаема госпожо, да направя общ преглед… Смея ли да ви помоля да… да влезете в другата стая.

Тогава тя изведнъж се обръща. Чувствувам право насреща си през воала един студен, решителен поглед.

— Не… това не е нужно… аз съм напълно сигурна в състоянието си.

Гласът става за миг нерешителен. В тъмнината отново блясва пълната чаша.

— И тъй, слушайте… но опитайте се първо за миг да си представите това. Неочаквано при един човек, който загива в своята самота, се вмъква жена, първата бяла жена от дълги години влиза в стаята… и изведнъж усещам, че в стаята е влязло някакво зло, някаква опасност. Смътно почувствувах, че ме полазиха тръпки: страхувах се от стоманената решителност на тая жена, която бе влязла тук с непрекъснато бърборене и после из един път обнажи като меч своето искане. Защото аз разбрах много добре какво искаше от мене, разбрах го веднага — не беше за пръв път жени да искат такова нещо от мене, но те идваха другояче, идваха засрамени или умоляващи, идваха със сълзи и заклинания. Сега обаче виждах една… да, една стоманена, мъжка решителност… почувствувах още в първата секунда, че тази жена беше по-силна от мене… че може да ме подчини на волята си, както искаше… Но… но… в мене имаше и нещо зло… мъжът, който се брани, някакво ожесточение, защото… нали казах вече… още от първата секунда, дори още преди да бях я видял, аз почувствувах тая жена като враг.

Изпърво мълчах. Мълчах упорито и ожесточено. Чувствувах, че ме гледа изпод воала си гледаше ме прямо и настойчиво, чувствувах, че искаше да ме принуди да говоря. Ала аз не отстъпих толкова лесно. Заговорих, но… уклончиво… дори несъзнателно подражавах на нейния бъбрив, равнодушен говор. Преструвах се, че не я разбирам, защото — не зная дали можете да почувствувате това като мене — исках да я заставя да каже всичко, не исках да предлагам, а… да бъда помолен… тъкмо от нея, защото се яви така властна… и защото знаех, че не се прекланях пред нищо у жените освен пред такова надменно и студено държане.

Ето защо започнах да усуквам, че тази работа е съвсем безопасна, че такива губения на съзнание са естествени за нормалния ход на нещата, дори гарантират правилното развитие. Цитирах случаи от медицинските вестници… говорех, говорех небрежно и леко, разглеждайки постоянно случая като абсолютна баналност и… все чаках тя да ме прекъсне. Защото знаех, че не би могла да понесе това.

И ето че тя вметна рязко, с едно движение на ръката, което като че помете всички тия успокоителни приказки.

— Не, докторе, не това ме прави неуверена. Преди, когато родих момчето си, бях в по-добро състояние… сега обаче не съм вече all right… имам сърдечни смущения…

— А, сърдечни смущения — повторих аз привидно обезпокоен, — тогава веднага трябва да проверя. — И направих движение, като че се готвех да стана и донеса слушалката.

Но тя тутакси ме прекъсна. Сега гласът й беше съвсем рязък и твърд — като че даваше заповед.

— Имам сърдечни смущения, докторе, и трябва да ви помоля да повярвате това, което ви казвам. Не бих желала да губя много време с прегледи. Вие бихте могли, мисля, да имате малко повече доверие в мене. Аз поне засвидетелствувах достатъчно своето доверие към вас.

Сега това беше вече борба, открито предизвикателство. И аз го приех.

— За доверието е необходима откровеност, пълна откровеност. Говорете ясно, аз съм лекар. И преди всичко свалете воала, седнете тук, зарежете книгите и заобикалките. При лекар не се идва с воал.

Тя ме погледна изправена и горда. Поколеба се за миг. После седна и дигна воала над челото си. Видях едно лице, точно такова, от каквото се… страхувах — едно непроницаемо лице, сурово, сдържано, с неопределена по възраст хубост, лице със сиви английски очи, в които всичко изглеждаше спокойно и зад които все пак можеше да се предугаждат мечтателно безкрайни страсти. Тази тясна, стисната уста нямаше да издаде никаква тайна, щом не искаше. Гледахме се цяла една минута — тя заповеднически и едновременно въпросително, с такава студена, стоманена жестокост, че аз не можах да издържа и неволно погледнах встрани.

Тя почука леко с кокалчетата на пръстите си по масата. Значи, и тя беше нервна. После каза внезапно бързо:

— Разбирате ли, докторе, какво искам от вас, или не разбирате?

— Мисля, че разбирам. Но нека бъдем съвсем наясно. Вие искате да сложите край на вашето състояние… искате да ви избавя от вашето губене на съзнание, от вашите прилошавания, като… като отстраня причината. Така ли е?

— Да.

Думата падна като нож на гилотина.

— А знаете ли, че подобни опити са опасни… за двете страни?…

— Да.

— Че законът ми забранява това?

— Има случаи, когато това не е забранено, а даже е наложително.

— Такива случаи обаче изискват установена от лекаря необходимост.

— Тогава вие ще намерите тая необходимост. Вие сте лекар.

Ясно, неподвижно, без да мигнат, ме гледаха очите й при тия думи. Това беше заповед и аз, слабият, треперех от възхита пред демоничната повелителност на нейната воля. Ала все още се гърчех, не исках да покажа, че бях вече стъпкан. „Само не бързай много! Усуквай! Принуди я да моли“ — искреше някакво сластно желание в мене.

— Това не зависи винаги от волята на лекаря. Обаче съм готов да поговоря с един колега от болницата…

— Не искам вашия колега… дошла съм при вас.

— Смея ли да попитам защо по-точно при мене?

Тя ме погледна студено.

— Няма да се поколебая да ви го кажа. Защото живеете отстранено, защото не ме познавате… защото сте добър лекар и защото… — сега тя за пръв път се поколеба — вие сигурно няма да останете още за дълго по тия места, особено ако… ако можете да отнесете оттук у дома си една по-голяма сума.

Побиха ме студени тръпки. Тази твърда, тази бакалска, тази търговска яснота на пресметливостта ме зашемети. До тоя миг тя още не бе отворила устните си за молба, но отдавна бе изчислила всичко, най-напред ме бе дебнала и после изненадала в леговището ми. Чувствувах как демоничното на нейната воля проникваше в мене, ала аз се бранех с цялата си ожесточеност. Още веднъж се насилих да бъда делови, дори почти ироничен.

— И тая по-голяма сума вие бихте… бихте поставили на мое разположение?

— За оказаната ми от вас помощ и за незабавното ви заминаване.

— Знаете ли, че така ще загубя пенсията си?

— Аз ще ви обезщетя за нея.

— Вие сте твърде ясна… Но аз искам още повече яснота. Каква сума имате предвид като хонорар?

— Дванайсет хиляди гулдена, платими срещу чек в Амстердам.

Аз… треперех… треперех от гняв и… да, от възхита. Всичко бе пресметнала тя, сумата и начина на плащането, който ме заставяше да отпътувам, тя ме бе оценила и купила, без да ме познава, бе разполагала с мене, съзнавайки своята воля. С най-голямо удоволствие бих я ударил в лицето… Но когато, разтреперан, се изправих — тя също се бе изправила — и я погледнах втренчено очи в очи, изведнъж, като видях тая затворена уста, която не искаше да моли, нейното надменно чело, което не искаше да се преклони… изведнъж ме обзе… някакво… някакво стръвно желание за насилие.

Тя сигурно бе почувствувала нещо от това, защото изви нагоре веждите си, също както когато искаме да изпъдим някой досаден човек: омразата между нас застана из един път в пълната си голота. Знаех, тя ме мразеше, защото имаше нужда от мене, а аз я мразех, защото… защото не искаше да моли. В тази една, в тази една секунда мълчание ние за пръв път си заговорихме напълно искрено. После в моя ум внезапно се впи като змия една мисъл и аз й казах… казах й…

Но почакайте, ще разберете криво това, което направих… което казах… трябва първо да ви обясня как… как се яви в мене тая безумна мисъл…

Чашата отново звънна тихо в тъмнината. И гласът стана по-възбуден.

— Не че искам да се извиня, да се оправдая, да се измия… Ала инак вие няма да го разберете… Не зная дали някога съм бил нещо като добър човек, но… мисля, винаги съм бил готов да помогна… В оня мръсен живот там това беше наистина едничката радост, която можеше да има човек: с шепата наука, която си наблъскал в мозъка си, да можеш да съхраниш диханието на някое живо същество… един вид божествена радост… Действително най-хубавите ми мигове бяха, когато дойдеше някое такова жълтокожо момче, посиняло и побледняло от страх, ухапано от змия, със страшно подут крак, и започваше да реве да не му отрежат крака и аз успявах да го спася. Бил съм по няколко часа път, когато някоя жена лежеше в треска, помагал съм и така, както искаше тази, още там, в Европа, в клиниката. Но в тия случаи чувствувах поне, че този човек имаше нужда от мене, в тия случаи знаех, че спасявам някого от смърт или от отчаяние — и тъкмо от това имах нужда аз самият, за да помогна, от това чувство, че другият има нужда от мене.

Но тази жена — не зная дали мога да ви го опиша — още в мига, когато влезе при мене, привидно разхождайки се, ме възбуди, подтикна ме с надменността си към съпротива; тя възбуди всичко — как да кажа… — възбуди всичко потиснато, всичко скрито, всичко злобно в мене за отбрана. Обстоятелството, че играеше ролята на високопоставена дама и предлагаше недостъпно хладна една сделка, когато се касаеше за живот и смърт, ме вбеси… И сетне… сетне… в края на краищата не се забременява от игра на голф… аз знаех… тоест аз трябваше внезапно да си спомня с ужасна яснота — и точно това беше онази мисъл, — че тази хладна, тази надменна, тази студена жена, която изви косо веждите над стоманените си очи, когато я погледнах само отбранително… да, почти отблъскващо… че тя два или три месеца преди това се е търкаляла пламенно в леглото с някой мъж, гола като животно и може би стенеща от страст… че техните тела са били впити едно в друго като две устни… Това, това беше парливата мисъл, която ме връхлетя, когато тя ме погледна тъй надменно, тъй недостъпно хладна, точно като някой английски офицер… и тогава, тогава всичко в мене се изпъна… аз бях вбесен от мисълта да я унизя… от тая секунда виждах през роклята тялото й голо… от тая секунда аз заживях само с мисълта да я обладая, да изтръгна едно стенание от нейните стиснати устни, да почувствувам в сладострастието тая студена, тая надменна жена също като онзи, онзи другия, когото не познавах. Това… това исках да ви обясня… Никога по-рано, колкото пропаднал и да бях, никога по-рано като лекар аз не съм търсил да използувам положението си… Този път обаче това не беше похотливост, не беше сладострастие, не беше нещо сексуално, наистина не… инак бих го признал… само стръвно желание да стана господар на една надменност… господар като мъж… Мисля, казах ви вече, че надменни, привидно хладни жени открай време бяха имали власт над мене… но сега, сега се прибави и обстоятелството, че аз живеех седем години тук, без да бях обладавал бяла жена, че не срещах съпротива… Защото тези момичета тук, тези чуруликащи малки милички зверчета — та те се разтреперват от страхопочитание, когато ги обладае някой бял, някой „господар“… те угасват в смирение, разкрити са винаги за някого, готови са винаги с тихия си гъргорещ смях да бъдат на услугите някому… ала тъкмо тази покорност, това робско отдаване омърсява насладата… Разберете сега, разберете го как поразително ми подействува, когато нечакано дойде една жена, преизпълнена от надменност и ненавист, затворена до върховете на пръстите си, в същото време искрометна от тайна и заредена с предишна страст… когато такава жена влезе дръзко в клетката на такъв мъж, на един тъй уединен, изгладнял, затворен човешки скот… Това… това само исках да кажа, за да разкажа, за да разберете другото… онова, което се случи сега. И тъй… преизпълнен от някакво злостно настървение, отровен от мисълта за нея — гола, чувствена, всеотдайна, — аз като че се свих в себе си и привидно показах равнодушие. Казах студено:

— Дванайсет хиляди гулдена?… Не, за толкова няма да го сторя.

Тя ме погледна малко пребледняла. Навярно надушваше вече, че в това упорство не се крие сребролюбие. Обаче все пак запита:

— Колко искате тогава?

Аз изоставих студения тон.

— Нека играем с открити карти. Аз не съм търговец… не съм бедният аптекар от „Ромео и Жулиета“, който продава отровата си за „corrupted gold“… може би съм противовес на търговец… по тоя път няма да видите желанието си изпълнено.

— Значи, не искате да го направите?

— Не за пари…

За секунда между нас стана съвсем тихо. Толкова тихо, че за пръв път я чух да диша.

— Какво друго тогава бихте могли да желаете?

Сега не можах да се удържа повече:

— Желая най-напред да не… да не ми говорите като на бакалин, а като на човек. Ако имате нужда от помощ, да не… да не се явявате веднага с вашите мръсни пари… а да помолите… да ме помолите, мене, човека, да ви помогна, на вас, човека… Аз не съм само лекар, аз нямам само приемни часове… имам и други часове… може би вие дойдохте в такъв един час…

Тя мълчи един миг. После нейната уста се свива съвсем леко, потреперва и казва бързо.

— Значи, ако ви помоля… тогава вие бихте го направили?

— Вие пак искате да правите сделка… да помолите само ако аз предварително обещая. Най-напред вие трябва да помолите, после аз ще ви отговоря.

Тя тръсва високо главата си като упорит кон. Поглежда ме гневно:

— Не, аз няма да ви моля. По-добре да загина!

Тогава ме обзема гняв, кървавочервен, безсмислен гняв.

— В такъв случай, щом не искате да помолите, аз ще изисквам. Мисля, че не е нужно да бъда ясен. Вие знаете какво желая от вас. Тогава… тогава ще ви помогна.

Тя вперва за миг очите си в мене. После — о, не мога да кажа колко ужасно беше това, — после нейните черти се изопнаха и после… после тя изведнъж се изсмя… изсмя се с неизказано презрение право в лицето ми… с презрение, което ме стри на прах… и което в същото време ме опияни… Беше като експлозия, тъй внезапен, тъй избухнал, тъй могъщо откъртен от някаква чудовищна сила беше този презрителен смях, че аз… да, че аз можех да се хвърля на земята и да целуна нозете й. Това трая само една секунда… беше като мълния и по цялото ми тяло се разля огън… но в тоя миг тя се обърна и тръгна бързо към вратата.

Аз неволно понечих да я последвам… да се извиня… да я помоля искрено… цялата моя сила беше сломена… но тя внезапно се обърна още веднъж и каза… не, заповяда:

— Да не сте посмели да тръгнете след мене или да издирвате… Ще се разкайвате.

И тутакси вратата хлопна зад нея.

Пак нерешителност. Пак мълчание… Пак само този ромон, сякаш струеше лунна светлина. И най-сетне пак същият глас:

— Вратата се затвори… но аз стоях неподвижен на същото място… бях като хипнотизиран от заповедта… чувах я да слиза по стълбата, да затваря външната врата… чувах всичко и цялата ми воля напираше подире й… да я… не зная какво… да я извикам да се върне или да я бия, или да я удуша… но подире й… подире й… И все пак нямах сили. Тялото ми беше парализирано като от електрически ток… да, аз бях сразен, сразен в мозъка на костите си от повелителната мълния на тоя поглед… Зная, това не може да се обясни, не може да се разкаже… може да изглежда смешно, но аз все стоях и стоях… бяха ми нужни минути, може би пет, може би десет минути, преди да мога да откъсна поне единия си крак от земята…

Но едва-що помръднал от мястото си, аз бях вече разгорещен, бях вече бърз… спуснах се мигом надолу по стълбата… Та тя можеше да е тръгнала само по улицата към гражданската спирка… аз се втурвам в барачката да взема колелото си, виждам, че съм забравил ключа, изкъртвам вратичката с такава сила, че бамбуковите пръти изтрещяват и падат на парчета… мятам се веднага на колелото и се понасям подире й… аз трябва… трябва да я настигна, преди тя да се качи в автомобила си… трябва да поговоря с нея…

Пътят бяга край мене, забулен от прах… едва сега забелязвам колко време трябва да съм стоял вкаменен горе… там… на завоя в гората току пред спирката аз я виждам как бърза с отсечените си, отмерени крачки, придружена от младия си слуга… Но сигурно и тя ме беше видяла, защото в същия миг каза нещо на слугата, който изостана назад, а тя продължи да върви сама… Какво мисли да прави? Защо иска да бъде сама?… Да не иска да говори с мене, без той да слуша?… Заслепен от ярост, натискам педала… Изведнъж отстрани нещо скоква напреки на пътя… слугата… едва смогвам да извия колелото встрани и се строполявам на земята…

Изправям се с ругатни… неволно дигам пестник, за да хласна тоя простак, но той отскача ловко… Дигам колелото си, за да се кача пак… Но този нехранимайко изтичва пред мене, хваща колелото и казва на своя окаян английски език:

— You remain here^[15].

Вие не сте живели в тропиците… Не знаете каква наглост е това, когато такъв жълтокож нехранимайко хваща колелото на бял „господар“ и му заповядва, нему, на „господаря“, да остане на мястото си. Вместо какъвто и да бил отговор, аз го удрям с пестник по лицето… той се олюлява, но пак държи здраво колелото… очите му, неговите тесни, плахи очи са широко разтворени от робски страх… но той продължава да държи кормилото, държи го дяволски здраво… и повтаря запънато:

— You remain here.

За щастие нямах револвер у себе си. Как щях да го застрелям като куче. Казвам само:

— Махай се, мръсник!

Той ме гледа вторачено, свит от страх, но не изпуска кормилото. Удрям го още веднъж по черепа, но той пак не пуска. Тогава ме връхлита ярост… виждам, че нея вече я няма, може би се е изплъзнала вече… и му нанасям по всички правила на борбата един боксьорски удар под брадичката, така че той се строполява на земята. Сега колелото ми отново е свободно… но когато се качвам, то не може да потегли… поради силното дърпане се е изкривила предната му вилка. Мъча се с трескави ръце да я изправя… Не става… тогава захвърлям колелото напреки на пътя до онзи нехранимайко, който се изправя окървавен и отстъпва встрани… И после — не, вие не можете да почувствувате колко смешно изглежда това там пред хората, когато европеец… е да, аз не съзнавах вече какво върша… занимаваше ме само една мисъл: да изтичам подире й, да я настигна… и аз започнах да тичам, тичах като луд по пътя покрай колибите, пред които жълтокожата паплач се събираше смаяна на купчини, за да види как тича бял човек, докторът.

Стигнах пред спирката потънал в пот… Първият ми въпрос беше: къде е автомобилът?… Току-що заминал… Хората ме поглеждат учудени: сигурно им изглеждам като обезумял, както бях стигнал там мокър и изцапан, изкрещявайки въпроса си, преди още да се бях спрял… Долу на пътя виждам как се вие белият дим от автомобила… тя беше успяла… успяла, както трябва да успява всичко при нейната сурова, жестоко сурова пресметливост.

Но бягството няма нищо да й помогне… В тропиците между европейците не може да съществува никаква тайна… всички се познават, всичко се превръща в събитие… Ненапразно беше стоял нейният шофьор един час в правителственото бънгало… след няколко минути узнавам всичко… Узнавам коя е тя… че живее долу — в правителствения град, на осем часа път с влака оттук… че е — е, да речем, жена на едър търговец, безумно богата, знатна англичанка… Узнавам, че мъжът й от пет месеца се намира в Америка и ще пристигне след няколко дни, за да я отведе със себе си в Европа…

Тя обаче — и тази мисъл гори като отрова в жилите ми, — тя може да е най-много от два или три месеца бременна…

Досега можах да ви обясня всичко… може би само затова, защото до тоя миг все пак разбирах себе си… като лекар винаги поставях сам диагнозата на състоянието си. Но от тоя миг нататък като че ме обзе треска… загубих надзора над себе си… тоест знаех точно колко безсмислено беше всичко, което вършех, но нямах вече никаква власт над себе си… сам не се разбирах вече… все тичах като луд напред към целта си… Впрочем чакайте… дали ще мога да ви го обясня точно… Знаете ли какво е амок?

— Амок?… Мисля, че си спомням… Един вид опиянение у малайците…

— Нещо повече от опиянение… то е лудост, вид кучешки бяс у човека… пристъп на кръвожадна безсмислена мономания, който не може да бъде сравнен с никакво алкохолно отравяне… аз сам проучих няколко случая през време на моя престой там — за другите ние винаги сме твърде умни и твърде обективни, — но не успях да разкрия страхотната тайна на техния произход… До известна степен то е в зависимост от климата, от тая душна, спластена атмосфера, която потиска нервите като буря, докато най-сетне те се скъсат… И тъй, амокът… да, амокът ето какво представлява той: някой малаец, някой съвсем прост, съвсем добродушен човек пие бавно домашната си ракия… седи тъп, равнодушен, безсилен… както аз седях в стаята си… и внезапно скоква, грабва нож и хуква на улицата… тича напред, право напред… без да знае накъде… Всичко, което се изпречи на пътя му, човек или животно, той поваля на земята с ножа си и опиянението от кръвта го разпалва още по-силно… На устата му излиза пяна, той реве като луд… но тича, тича, тича, не гледа вече надясно, не гледа наляво, само тича и крещи пронизително, все така ужасно право напред с кървавия нож в ръка… Хората в селата знаят, че никаква земна сила не може де спре обзетия от амок човек… и когато той се появи, те реват предупредително: „Амок! Амок!“ — и всички бягат… но той все тича, без да чува, тича, без да вижда, поваля всичко живо, което се изпречи на пътя му… докато най-сетне го застрелят като бясно куче или той сам се сгромоляса мъртъв на земята с пяна на уста…

Видях веднъж такова нещо от прозореца на моето бънгало… беше страхотно… но благодарение само на това, че бях го видял, разбирам себе си през ония дни… защото така, точно така, с тоя страшен поглед право напред, без да поглеждам надясно или наляво, с тоя бяс се спуснах аз… подир тая жена… Не си спомням вече как направих всичко това, в такъв безумен бяг, с такава безумна бързина протече то… Десет минути, не, пет, не — две… след като узнах всичко за тая жена, името й, къщата й, съдбата й, аз се спуснах бързо на едно заето колело назад към къщи, хвърлих един костюм в куфара, пъхнах пари в джоба си и потеглих с кола към железопътната станция… заминах, без да се обадя на областния чиновник… без да се погрижа за заместник, оставих къщата отворена, както си беше… Около мене стояха слугите, жените ме гледаха смаяни и ме питаха, аз не отговарях, не се обърнах нито веднъж… потеглих за станцията и със следния влак заминах за града… В един-единствен час, след като тази жена беше прекрачила прага на стаята ми, аз запокитих зад себе си своето съществуване и тичах като обзет от амок напред в някакво празно пространство…

Тичах право напред с глава срещу стената… в шест часа вечерта пристигнах… в шест часа и десет минути бях в къщата й и казах името си… Това беше… ще разберете… най-безсмисленото, най-глупавото, което можех да направя… но обзетият от амок тича с изцъклени очи, той не вижда накъде тича… След няколко минути слугата се върна… учтив и хладен… госпожата не била разположена и не могла да ме приеме…

Излязох като зашеметен навън… Обикалях още цял час около къщата, обзет от безумната надежда, че тя може би ще ме потърси… едва след това наех стая в крайбрежния хотел и занесох две бутилки уиски в стаята си… те и една двойна доза веронал ми помогнаха… най-сетне заспах… и този тъп, кишав сън беше единствената пауза в моя бяг между живота и смъртта.

Удари параходната камбана. Два сурови, пълни звъна, които изпърво трепетно се залюляха в мекото блато на почти неподвижния въздух и после се преляха в тихия неспирен ромон, който упорито придружаваше отдолу поривистия разказ. Човекът в мрака срещу мене сигурно бе изтръпнал уплашено, защото думите му секнаха изведнъж. Отново чух ръката да търси бутилката, отново тихото пиене на глътки. После той пак поде, сякаш успокоен и с по-твърд глас:

— Едва ли бих могъл да ви разкажа за часовете от тоя миг нататък. Днес вярвам, че тогава съм имал треска, във всеки случай бях в състояние на свръхраздразнителност, която граничеше с лудост… обзет от амок, както вече ви казах. Ала не забравяйте, беше вторник вечерта, когато пристигнах, а в събота — това научих междувременно — с парахода на „П. О.“ от Йокохама трябваше да пристигне нейният съпруг; оставаха, значи, само три дни, три къси дни за решение и за помощ. Разберете добре това: аз знаех, че трябваше незабавно да й помогна, а въпреки това не можех да й кажа нито дума. И тъкмо тази потребност да извиня своето смешно, своето безумно държане ме тласкаше напред. Аз знаех колко скъп беше всеки миг, знаех, че за нея това беше въпрос на живот и смърт и все пак нямах никаква възможност да се доближа до нея дори с една прошепната дума, с някакъв знак, защото тъкмо буйното, просташкото в моето тичане подире й беше я изплашило. Беше… да, чакайте… то беше, както когато някой тича подир друг, за да го предпази от убиец, а другият смята него самия за убиец и затова продължава да тича напред към своята гибел… тя виждаше в мене само обзетия от амок човек, който я преследваше, за да я унижи, а аз… тъкмо това беше ужасното противоречие… аз съвсем не мислех вече за това… аз бях вече съвсем смазан, аз исках само да й помогна, само да й услужа… бях готов да извърша убийство, престъпление, за да й помогна… Но тя, тя не разбираше това. Когато сутринта се събудих и веднага пак изтичах до къщата й, пред вратата стоеше момчето, същото момче, което бях ударил в лицето, и като ме видя отдалеко — сигурно бе ме чакало, — бързо изчезна вътре. Може би постъпи така, за да обади тайно за идването ми… може би… ах, тази несигурност, как ме терзае тя сега… може би всичко вече беше готово да бъда приет… ала сега, като го видях и си спомних позора, сега пък аз бях този, който не се осмелих да повторя още веднъж посещението си… Коленете ми трепереха. Току пред прага аз се обърнах и пак си отидох… отидох си, докато тя може би ме чакаше в също такава мъка.

Сега вече не знаех какво да правя в непознатия град, който изгаряше като огън стъпалата ми… Внезапно ми хрумна нещо, повиках тутакси една кола и потеглих за вицепрезидента, същия онзи, на когото едно време бях помогнал в моето село, и дадох картичката си на прислужника… Навярно в моята външност е имало вече нещо странно, защото той ме погледна с почти изплашени очи и неговата вежливост криеше нещо обезпокоително… може би той съзря вече амока в мене… Казах му кратко и решително, че моля да бъда преместен в града, че не мога да изтрая по-дълго на сегашната си служба… че трябва веднага да се преселя… Той ме погледна… не мога да ви кажа как ме погледна той… тъй както лекар гледа болен…

— Нервно сътресение, драги докторе — каза той после, — много добре разбирам това. Хм, ще го наредим някак; но почакайте… да кажем, един месец… трябва най-напред да намеря заместник.

— Не мога да чакам нито ден — отвърнах аз.

Отново онзи особен поглед.

— Трябва да се помъчите, докторе — каза той сериозно, — не бива да оставяме селото без лекар. Обещавам ви обаче, че още днес ще направя постъпки.

Останах неподвижен на мястото си със стиснати зъби: за пръв път почувствувах ясно, че съм продаден човек, роб. Всичко в мене се надигна за упорство, ала той, ловкият, ме изпревари:

— Станал сте саможив, докторе, и това накрая се превръща в болест. Всички ние се учудвахме, че не дойдохте нито веднъж тук, че не поискахте никога отпуск. Вие имате нужда от повече общуване, повече подтици. Елате поне тази вечер, днес имаме прием в правителствения дом, ще видите цялата колония, а някои отдавна желаят да се запознаят с вас, питаха често за вас и биха били щастливи да ви видят тук.

Последните думи ме сепнаха. Питали за мене? Мигар тя? Изведнъж станах друг: веднага му поблагодарих най-вежливо за поканата и обещах да бъда точен. И бях наистина точен, прекалено точен. Трябва ли да ви казвам, че аз, подгонен от моето нетърпение, бях първият в голямата зала на правителствения дом, заобиколен от мълчаливите жълтокожи слуги, които се движеха бързо насам-натам, с босите си крака и — както ми се струваше в обърканото ми съзнание — се подсмихваха зад гърба ми. Цял четвърт час аз бях единственият европеец сред всички тия безшумни приготовления и толкова сам със себе си, че чувах цъкането на часовника в джоба на жилетката си. После най-сетне дойдоха неколцина правителствени чиновници със семействата си, накрая и губернаторът, който ме въвлече в един доста продължителен разговор, в който аз му отговарях старателно и, както сам мислех, ловко, докато… докато внезапно, обзет от някаква тайнствена нервност, загубих цялата си ловкост и започнах да се запъвам. Макар облегнат с гръб о вратата на залата, аз из един път почувствувах, че тя сигурно е влязла, че сигурно е тук: не бих могъл да ви кажа как ме обзе тази внезапна объркваща увереност, ала още докато говорех с губернатора и звукът на неговите думи трептеше в слуха ми, аз усетих някъде зад гърба си нейното присъствие. За щастие губернаторът скоро приключи разговора — струваше ми се, че инак изведнъж грубо бих му обърнал гръб, тъй силно беше това тайнствено дърпане на нервите ми, тъй огнено възбудена беше моята жад. И действително, едва се бях обърнал, аз я видях точно на онова място, дето несъзнателно я бе предполагало моето чувство. Тя стоеше права, облечена в жълта бална рокля, в която нейните тесни, чисти рамене блестяха като матова слонова кост, и бъбреше, заобиколена от няколко души. Тя се усмихваше, но все пак, струваше ми се, в нейното лице личеше някаква напрегнатост. Аз се приближих — тя не можеше или не искаше да ме види — и погледнах в тая усмивка, която трептеше любезно и учтиво около тесните устни. И тази усмивка отново ме опияни, защото тя… хм, защото аз знаех, че тя беше лъжа, изкуство или техника, майсторство на преструвката. Днес е сряда, мина ми през ума, в събота ще пристигне параходът с нейния съпруг… как може тя да се усмихва тъй, тъй… тъй самоуверено, тъй безгрижно и да си играе небрежно с ветрилото в ръката, вместо да го накърши в страха си? Аз… аз, чуждият… аз от два дни треперех пред тоя час… аз, чуждият, изживявах нейния страх, нейния ужас с всички крайности на чувството… а тя отива на бал и се усмихва, усмихва, усмихва…

Отзад засвири музиката. Танцът започна. Един възрастен офицер я покани, тя се извини на компанията си, хвана го под ръка и се отправи към другата зала, минавайки покрай мене. Когато ме съзря, нейното лице изведнъж силом се изопна… но само за една секунда, после ми кимна вежливо (преди още аз да бях се решил да я поздравя ли, или не) като на случаен познат: „Добър вечер, докторе“ и отмина. Никой не би могъл да подозре какво бе скрито в тия сиво-зелени очи, а и аз, аз самият не знаех. Защо поздрави тя… защо изведнъж ме позна?… Отбрана ли беше това, приближаване ли или само смущение от изненадата? Не мога да ви опиша в каква възбуденост останах: всичко беше разровено и после експлозивно сгъстено в мене и като я гледах така спокойно танцуваща на ръката на офицера, с хладния блясък на безгрижие върху челото, докато аз все пак знаех, че тя… че тя също като мен мислеше за онова… само за онова… че ние двамата тук имахме една страшна обща тайна… а тя играеше валс… в тия секунди моят страх, моята жад и моята възхита станаха още повече страст, отколкото преди. Не зная дали някой ме е наблюдавал, но сигурно аз съм се издал с поведението си много повече, отколкото тя се криеше — какво да правя, аз не можех да гледам в друга посока, аз трябваше… да, трябваше да я гледам, аз пиех, дори дърпах отдалеко заключеното й лице, за да видя дали маската нямаше да падне поне за една секунда. И тя сигурно е почувствувала неприятно тоя втренчен поглед. Когато се връщаше под ръка със своя танцьор, тя ме погледна в светкавичната светлина на една секунда рязко повелително, като че ме отблъсваше: върху челото й отново се обтегна злостно онази малка бръчка на високомерен гняв, която познавах от по-рано.

Но… но… нали ви казах… аз бях обзет от амок, не гледах нито надясно, нито наляво. Разбрах я веднага — този поглед казваше: не се хвърляй в очи! Овладей се! — аз знаех, че тя… как да го кажа? — че тя изискваше от мене дискретни обноски тук в тая открита зала… разбрах, че ако сега си отида у дома, утре мога да бъда сигурен, че ще бъда приет от нея… че тя само сега, само сега искаше да избегне да бъде изложена на моята очебийна интимност, че тя — и колко право беше това! — се опасяваше от някоя сцена, предизвикана от моята непохватност… Вие виждате… аз знаех всичко, аз разбирах тоя повелителен сив поглед, но… но то беше прекалено силно в мене, аз трябваше да говоря с нея. И ето че аз тръгнах, олюлявайки се, към групата, сред която стоеше и бъбреше тя, прилепих се — макар че познавах малцина от присъствуващите — плътно до малката компания само от жад да я чуя, като говори, но все пак сгушвайки се плахо като бито куче всеки път, когато нейният поглед минаваше студено край мене, сякаш аз бях една от ленените завеси, о която се опирах, или въздухът, който леко я раздвижваше. Ала аз продължавах да стоя там, жаден за една дума, която тя трябваше да ми каже, за някакъв знак на споразумение, стоях и все стоях с втренчен поглед, като пън сред техния разговор. Това безусловно бе обърнало вече внимание, безусловно, защото никой не отправи нито една дума към мене, и тя сигурно страдаше от моето смешно присъствие.

Докога бих стоял така, не зная… навярно цяла вечност… та аз не можех да се откъсна от това омагьосване на волята ми. Тъкмо упоритостта на моята ярост ме вцепеняваше… Но и тя не можеше да понася по-дълго това… обърна се внезапно с великолепната си лекота към господата и каза:

— Уморена съм малко… ще си легна днес по-рано… Лека нощ!

И в същия миг мина край мене със салонно сдържано кимване… аз успях да видя високо издигнатата бръчка върху челото й, после само още гърба, белия, хладен, гол гръб. Мина една секунда, преди да схвана, че тя си отива… че не бих могъл вече да я видя, да говоря тая вечер, тая последна вечер за спасение… и тъй един миг стоях още вцепенен, докато схванах това… после… после…

Но чакайте… чакайте… инак няма да разберете безсмисленото, глупавото в моята постъпка… трябва да ви опиша първом цялото помещение… Беше голямата зала на правителствения дом, цялата обляна от светлина и почти празна, тая огромна зала… двойките бяха отишли да танцуват, господата да играят карти… само в ъглите приказваха няколко групи… залата беше, значи, празна, всяко движение беше очебийно видимо в ярката светлина… и тя мина бавно и леко с високите си рамене през тая голяма широка зала, отвръщайки навремени на нечий поздрав със своята неописуема осанка… с това дивно мразовито царствено спокойствие, което толкова ме възхищаваше у нея… Аз… аз останах, нали ви казах, бях просто вцепенен, преди да схвана, че тя си отиваше… и когато схванах това, тя беше вече на другия край на залата, току пред вратата… Тогава… о, и сега се срамувам да го помисля… изведнъж ме прихвана и аз затичах — чувате ли: затичах… не тръгнах, а затичах с тропащи обувки, които отекваха високо, прекосявайки залата подире й… Чувах стъпките си, виждах всички погледи, отправени учудено към мене… бих могъл да умра от срам… още докато тичах, аз съзнавах вече безумството си… но не можех… не можех да спра… Настигнах я на вратата… Тя се обърна… очите й ме пронизаха като сив меч, ноздрите й трепереха от гняв… тъкмо мислех да започна да мънкам… тогава… тогава тя изведнъж гласно се изсмя… ясен, безгрижен, сърдечен смях… и каза високо… тъй високо, че всички можеха да я чуят:

— Ах, докторе, едва сега ви дойде наум рецептата за моето момче… да, тия хора на науката…

Неколцина, които стояха наблизо, се засмяха добродушно… аз разбрах, зави ми се свят от майсторството, с което тя спаси положението… извадих портфейла и откъснах един празен лист от блокчето, който тя небрежно взе, преди… още веднъж със студена благодарствена усмивка… да си отиде… В първата секунда ми олекна… видях, че лудостта ми бе поправена от нейното майсторство, положението спечелено… но аз разбрах също така веднага, че всичко беше загубено за мене, че тая жена ме ненавиждаше заради моята разпалена глупащина… ненавиждаше ме повече от смъртта… че сега аз можех да стоя стотици и стотици пъти пред вратата й и тя ще ме отпъжда като куче.

Тръгнах, залитайки, през залата… забелязах, че хората ме гледаха… сигурно съм изглеждал някак си особено… Отидох на бюфета, изпих две, три, четири чаши коняк една след друга… това ме спаси от падане… нервите ми не можеха вече да издържат, бяха като скъсани… После се измъкнах през една странична врата, тайно като престъпник… За никакво царство на света не бих могъл да прекося още веднъж оная зала, дето нейният пронизителен смях още лепнеше по всички стени… тръгнах… не мога вече да кажа точно къде съм ходил… отбих се в няколко кръчми и се напих… напих се като човек, който иска да удави в пиянство всичко будно в себе си… обаче… сетивата ми не се притъпиха… смехът се беше загнездил в мене, пронизителен и зъл… смехът, тоя проклет смях, който аз не можех да заглуша… После се лутах из пристанището… револвера си бях оставил в стаята, инак бих се застрелял. Не мислех за нищо друго и с тая мисъл се върнах в хотела… само с тая мисъл за чекмеджето от лявата страна на скрина, дето беше револверът ми… само с тая единствена мисъл.

Че не се застрелях тогава… кълна ви се, това не беше страхливост… би било избавление за мене да дръпна обтегнатия вече студен спусък… но как да ви го обясня… чувствувах още един дълг в себе си… да, онзи дълг да помогна, онзи проклет дълг… влудяваше ме мисълта, че тя би могла да има още нужда от мене, че има нужда от мене, от мене… защото беше вече четвъртък сутринта, когато се върнах в хотела… нали ви казах… в събота пристигаше параходът и аз знаех, че тази жена, тази надменна, горда жена не би преживяла позора пред своя съпруг, пред света… Ах, как ме терзаеха такива мисли за безсмислено прахосаното ценно време, за моята безразсъдна привързаност, която бе осуетила всяка навременна помощ… цели часове, да, цели часове, кълна ви се, аз се разхождах напред-назад в стаята, разкъсвах си мозъка да мисля как бих могъл да се доближа до нея, как да поправя всичко, как да й помогна… защото за мене беше сигурно, че тя не би ме пуснала вече да вляза в къщата й… във всички мои нерви още се таеше смехът и гневното потреперване на ноздрите й… цели часове, наистина цели часове тичах тъй напред и назад по трите метра на тясната стая… беше вече ден, беше вече преди пладне…

И изведнъж нещо ме тласна към масата… извадих връзка листове за писма и започнах да й пиша… да й описвам всичко… кучешки скимтящо писмо, в което я молех за прошка, в което се наричах безумец, престъпник… в което я заклинах да ми се довери… Давах й клетва, че ще изчезна на следния час от града, от колонията, ако тя поиска — от света… трябваше само да ми прости и да ми се довери, да позволи да й помогна в последния, в този най-последен час… Така трескаво изписах цели двайсет страници… трябва да е било безумно, неописуемо писмо, нахвърляно сякаш в делириум, защото, когато станах от масата, целият бях плувнал в пот… стаята се люлееше, трябваше да изпия чаша вода… Едва след това опитах да препрочета още веднъж писмото, но се ужасих още след първите думи… разтреперан го сгънах, взех плик… Тогава внезапно нещо прониза ума ми. Из един път ми дойде истинската, решителната дума. И аз грабнах отново перото между пръстите и написах върху последния лист: „Ще чакам тук в приморския хотел за една дума на прошка. Ако до седем часа не получа отговор, ще се застрелям.“

После взех писмото, позвъних да дойде момчето и му заповядах веднага да го занесе. Най-после всичко беше казано — всичко!

Нещо издрънка и се търкулна до нас. При едно буйно движение той беше съборил бутилката с уиски; чух как ръката му я търсеше опипом по пода и после с внезапен замах я улови: той запокити в широка дъга празната бутилка в морето. За няколко минути гласът млъкна, после отново заговори трескаво, още по-възбудено и по-бързо отпреди.

— Не съм вече благочестив християнин… за мене не съществува нито небе, нито ад… а ако има такъв, не се страхувам от него, защото той не може да бъде по-страшен от ония часове, които преживях от предобед до вечерта… Представете си малка стая, гореща от слънцето, все по-палеща в пладнешкия зной… малка стая, само маса, стол и легло… И върху тая маса нищо друго освен часовник и револвер, а пред масата човек… човек, който не прави нищо, нищо, а само гледа втренчено секундарника на часовника върху масата… човек, който не яде и не пие, и не пуши, и не се помръдва… който неотстъпно… чуйте: неотстъпно цели три часа… гледа втренчено белия кръг на циферблата и малката стрелка, която с цъкане обикаля кръга… Така… така… прекарах тоя ден, само чаках, чаках, чаках… но чаках, както… както обзет от амок човек върши нещо — безсмислено, животински, с тая бясна, праволинейна упоритост.

Не… няма да ви описвам тия часове… това не може да се опише… та аз самият не разбирам вече как може да се изживее това, без… без да се обезумее… И тъй… в три часа и двайсет и две минути… помня точно, нали гледах втренчено часовника… изведнъж на вратата се похлопва… Аз скоквам… скоквам, както тигър скоква върху плячката си, на един дъх минавам през цялата стая и стигам вратата, отварям я широко… едно плахо малко китайче стои вън със сгъната бележка в ръката и докато аз алчно я грабвам, то бързо побягва и изчезва.

Отварям бележката, искам да я прочета… и не мога да я прочета… Червено плува пред очите ми… представете си това мъчение: най-сетне, най-сетне, имам думата от нея… и сега всичко трепери и играе пред моите зеници… Потапям главата си във вода… сега ми се прояснява… Вземам отново бележката и прочитам:

„Твърде късно! Но чакайте в хотела. Може би все пак ще ви повикам.“

Никакъв подпис върху смачканата хартия, която беше откъсната от някаква стара реклама… бързи, заплетени редове с молив на един инак уверен почерк… не зная защо този лист толкова ме разтърси… Нещо като ужас, като тайна тегнеше в него, беше написан като при бягство, като че човекът е стоял прав до прозорец или е пътувал с кола… Някакъв неописуем страх, бързина, ужас лъхна студено в душата ми от тоя тайнствен лист… и все пак… все пак аз бях щастлив: тя ми бе писала, аз още не биваше да умра, позволяваше ми да й помогна… може би… ми позволяваше… о, аз се забравих в най-безумни предположения и надежди… Стотици, хиляди пъти четох малката записка, целувах я… изследвах я, търсейки някоя забравена, пропусната дума… все по-дълбоко, все по-заплетено ставаше моето бленуване, това фантастично състояние на сън с отворени очи… един вид вцепенение, нещо съвсем тъпо и все пак раздвижено между сън и будност, което продължи може би четвъртинки часове, може би часове…

Внезапно трепнах… Не се ли похлопа?… Затаих дъх… една минута, две минути, мъртва тишина… И после отново съвсем тихо, също както погризва мишка, тихо, но настойчиво похлопване… Аз скочих, още съвсем зашеметен, разтворих бързо вратата — вън стоеше младият слуга, нейният слуга, същият, комуто тогава бях разбил устата с пестника си… смуглото му лице беше пепелявобледо, смутеният му поглед говореше за нещастие… Веднага почувствувах ужас…

— Какво… какво се е случило? — едва смогнах да измънкам.

— Come quickly!^[16] — каза той… нищо друго.

Спуснах се веднага бясно надолу по стълбата, той подире ми… На улицата чакаше едно садо, такава една малка кола, ние се качихме…

— Какво се е случило? — запитах го аз.

Той ме погледна разтреперан и мълчеше с прехапани устни… Попитах го пак — той мълчеше и мълчеше… Искаше ми се да го ударя пак като тогава с пестник в лицето, но… тъкмо неговата кучешка преданост към нея ме трогна… затова не питах повече… Количката се носеше тъй бързо през гъмжилото, че хората се разбягваха с псувни, излезе от европейския квартал на брега и се вмъкна в долния край на града, после все по-далеч и по-далеч в кресливото гъмжило на китайския град… Най-сетне стигнахме в една тясна уличка, тя бе разположена съвсем встрани… спряхме пред ниска къща… Тя беше мръсна и сякаш сгушила се в себе си, отпред имаше малък магазин, където гореше лоена свещ… една от ония бараки, които са пушални на опиум или вертепи, свърталища на крадци или скривалища на ятаци… Слугата почука бързо… Зад пролуката на вратата изсъска нечий глас, който питаше, питаше… Аз не можех вече да се сдържам, скочих от седалката, блъснах подпряната врата… една дребна китайка изписка, изруга и побягна назад… слугата дойде след мене, поведе ме по коридора… натисна дръжката на друга врата… друга врата на тъмна стая, която вонеше на ракия и съсирена кръв… Нещо стенеше вътре… влязох опипом…

Гласът отново секна. И това, което избухна после, беше повече ридание, отколкото говор.

— Аз… тръгнах опипом… и там… там, на мръсна рогозка, лежеше сгърчено от болки… стенещо късче човек… там лежеше тя… Не можех да видя лицето й в тъмното… Очите ми още не бяха свикнали… затова само опипвах… хванах ръката й… гореща… палещо гореща… треска, висока треска… и аз изтръпнах… веднага разбрах всичко… тя беше избягала тук от мене… беше се оставила да бъде осакатена от някаква мръсна китайка само защото се надяваше тук на повече мълчание… беше предпочела да бъде убита от някаква пъклена вещица, отколкото да се довери на мене… само защото аз бях безумен… защото не пощадих гордостта й, не й помогнах веднага… защото се страхуваше по-малко от смъртта, отколкото от мене…

Изкрещях да донесат светлина. Слугата скочи: отвратителната китайка внесе с треперещи ръце газова лампа, която пушеше… трябваше силом да се сдържам да не стисна за гърлото жълтокожата негодница… поставиха лампата на масата… светлината падна жълта и ясна върху измъченото тяло… И изведнъж… изведнъж от мене се махна всичко, всяка тъпота, всеки гняв, цялата тая нечиста смрад от натрупана страст… сега аз бях само лекар, човек, който помага, изследва, знае… бях се забравил… борех се с будни, ясни сетива срещу ужасното… Чувствувах голото тяло, което бях жадувал в бляновете си, само като… как да кажа… като материя, като организъм… не усещах вече нея, а само живота, който се бранеше от смъртта, човека, който се гърчеше в убийствена болка… Кръвта й, нейната гореща, свята кръв обливаше ръцете ми, но аз не я усещах нито с наслада, нито с ужас… бях само лекар… виждах само страданието… и видях…

И видях веднага, че всичко беше загубено, ако не се случеше чудо… тя беше наранена и загубила половината си кръв от тая престъпно непохватна ръка… а аз нямах нищо в тоя вонещ вертеп, за да спра кръвта, нямах дори чиста вода… всичко, до което се докосвах, плуваше в мръсотия…

— Трябва да я отнесем веднага в болницата — казах аз.

Ала едва го казах и нейното изтерзано тяло се надигна сгърчено.

— Не… не… по-добре да умра… никой да не узнае… никой да не узнае… у дома… у дома…

Разбрах… тя се бореше вече за тайната, за честта си… не за живота си… И… аз се подчиних… Слугата донесе носилка… положихме я върху нея… и така… вече като труп, изтощена и трескава… я понесохме в нощта… към дома й… отблъсквайки изплашените слуги, които питаха… внесохме я като крадци в стаята й и заключихме вратите… И после… после започна борбата… дългата борба със смъртта…

Внезапно една ръка се впи тъй силно в моята, че аз почти извиках от уплаха и болка. В тъмнината неговото разкривено лице из един път се бе доближило до мене и аз видях белите зъби, които лъснаха в тоя внезапен изблик, видях очилата, припламващи в бледия отблясък на лунната светлина като две огромни котешки очи. И сега той не говореше вече — той крещеше, разтърсван от виещ гняв:

— Знаете ли вие, непознати човече, вие, който седите спокойно тук на палубния стол, пътувайки за удоволствие по света, знаете ли вие какво е това да умира човек? Присъствували ли сте някога, видели ли сте как тялото сгърчено се надига, как посинелите нокти се забиват в празното пространство, как гърлото хърка, всяка част се брани, всеки пръст на ръцете отблъсква страхотното и как очите се извръщат в ужас, за който няма думи? Преживели ли сте някога това, вие, безделникът, вие, околосветският пътешественик, вие, който говорите за помагането като за дълг? Аз съм го виждал често като лекар, виждал съм го като… като клиничен случай, като факт… изучавал съм го, тъй да се каже — но съм го изживял само веднъж, изживях го, умрях ведно с друг само тогава през оная нощ… през оная ужасна нощ, когато седях и разкъсвах мозъка си да открия, да намеря нещо, да измисля нещо срещу кръвта, която течеше, течеше, течеше, срещу треската, която я изгаряше пред моите очи… срещу смъртта, която се приближаваше все повече и която аз не можех да отблъсна от леглото. Разбирате ли какво значи да бъдеш лекар, да знаеш всичко срещу всички болести — да си задължен да помагаш, както тъй мъдро казвате вие — и все пак да седиш безсилен до една умираща, знаещ и все пак без власт… знаещ само това, това ужасно нещо, че не можеш да помогнеш, па макар да си готов да отвориш всяка жила на своето собствено тяло… да гледаш едно любимо тяло, което злощастно губи кръвта си, терзано от болки, да чувствуваш един пулс, който сякаш лети и в същото време гасне… който изтича под пръстите ти… да си лекар и нищо да не знаеш, нищо, нищо, нищо… само да седиш неподвижно и да шушнеш някаква молитва като сбръчкана бабичка в църква и после пак да свиваш пестници срещу един окаян бог, за когото знаеш, че не съществува… Разбирате ли това? Разбирате ли го?… Аз… аз не разбирам само едно, как… как става, че в такива секунди не умираш ведно с другия… че на следната сутрин пак ставаш от сън и си миеш зъбите, и си връзваш вратовръзка… че можеш още да живееш, след като си преживял това… което аз изпитах… как това дихание, този първи човек, за когото се борех и воювах, когото исках да задържа с всички сили на своята душа… как той ми се изплъзваше… изплъзваше се нанякъде, все по-бързо, минута след минута, и аз не намирах нищо я трескавия си мозък, за да задържа този, този единствен човек…

И на всичко отгоре, за да бъде мъката ми адски удвоена, на всичко отгоре и това… Докато седях до леглото й — бях й дал морфин, за да облекча болките, и я гледах да лежи с жарки страни, жарки и бледи, — да… докато седях така, чувствувах непрекъснато откъм гърба си две очи, насочени към мене със страшен израз на напрежение… Слугата седеше там свит на пода и мълвеше тихо някакви молитви… Когато очите ми срещнаха неговите, тогава… не, не мога да го опиша… тогава в неговия кучешки поглед се явяваше нещо тъй умолително, тъй… тъй благодарствено и в същото време той издигаше ръце към мене, сякаш ме заклинаше да я спася… разбирате ли: към мене, към мене издигаше той ръце като към бог… към мене… немощния слабак, който знаеше, че всичко е загубено… че съм тук толкова ненужен, колкото някоя мравка, която пълзи по земята… Ах, този поглед, как ме измъчваше той, това фанатично, това животинско упование в моето умение… идеше ми да го изругая и да го ритна с крак, такава болка ми причиняваше той… и все пак аз чувствувах, че ние двамата бяхме свързани чрез нашата любов към нея… чрез тайната… Също като дебнещо животно, като глухо кълбо седеше той свит съвсем близко зад мене… едва поискал нещо от него, той скачаше с босите си безшумни крака и разтреперан ми го подаваше… преизпълнен от очакване, сякаш то беше помощта… спасението… Сигурен съм, той би разрязал жилите си, за да й помогне… такава беше тази жена, такава власт имаше тя над хората… а аз… аз нямах власт да спася един грам кръв… О, тази нощ, тази ужасна нощ, тази безкрайна нощ между живота и смъртта!

Призори тя се пробуди още веднъж… отвори очите си… сега те не бяха вече надменни и студени… в тях влажно блестеше треска, когато огледаха бавно стаята като чужда… После тя погледна мене: изглеждаше, че мисли, че иска да си спомни лицето ми… и изведнъж… видях го… тя си спомни… защото някаква уплаха, някаква отбрана… нещо… нещо враждебно, ужасено обтегна чертите на лицето й… тя раздвижи ръцете си, като че се тъкмеше да побегне… да се махне, да се махне, да се махне от мене… аз видях, тя мислеше за онова… за онзи час тогава… Но после настъпи опомняне… тя ме погледна по-спокойно… дишаше тежко… чувствувах, че иска да говори, да каже нещо… Ръцете отново започнаха да се изпъват… тя понечи да се надигне, но беше твърде слаба… Аз я успокоих, наведох се над нея… тогава тя ме погледна с дълъг, измъчен поглед… устните й леко се раздвижиха… беше само един последен гаснещ звук, когато каза:

— Никой ли няма да узнае?… Никой?

— Никой — казах аз с цялата сила на убеждението си, — обещавам ви.

Ала очите й още бяха неспокойни… Тя промълви съвсем неясно с трескави устни:

— Закълнете ми се… никой да не узнае… закълнете…

Аз дигнах пръсти като за клетва. Тя ме погледна… с един… един неописуем поглед… мек беше той, топъл, признателен… да, наистина, наистина признателен… Искаше да каже още нещо, но й беше много трудно. Лежа дълго, съвсем изтощена от напрежението, със затворени очи. После започна ужасното… ужасното… тя се бори тежко още цял един час: краят настъпи едва призори…

Той мълча дълго. Забелязах това едва когато камбаната от средната палуба разби тишината: един, два, три твърди удара — три часът. Лунната светлина беше станала по-мътна, ала някаква друга жълта яснина вече трептеше несигурно във въздуха и навремени вятърът долиташе леко като прохладен морски зефир. Още половин, още един час и ще бъде ден, този здрач ще угасне в ясната светлина. Сега аз виждах по-ясно чертите на неговото лице, тъй като сенките не падаха вече тъй плътни и черни в нашето кътче — той бе снел кепето си и под голия череп неговото измъчено лице изглеждаше още по-страшно. Ала скоро неговите бляскащи очила се обърнаха отново към мене, той се овладя и гласът му придоби някакъв ироничен, рязък тон.

— С нея се свърши… но не с мене. Аз бях сам с трупа… но сам в чужда къща, сам в един град, който не можеше да търпи тайна, а аз… аз трябваше да пазя тайната… Да, само си представете това, цялото положение: една жена от най-доброто общество на колонията, съвършено здрава, която предишната вечер още е танцувала на правителствения бал, внезапно лежи мъртва в леглото си… до нея стои един непознат лекар, повикан уж от слугата й… никой в къщата не е видял кога и откъде е дошъл той… донесли я през нощта на носилка и после заключили вратите… а на сутринта тя е мъртва… едва тогава повикали слугите и изведнъж в къщата се разнасят пронизителни писъци… в миг това се узнава от съседите, от целия град… и тук има само един, който би трябвало да обясни всичко това… аз, непознатият човек, лекарят от едно отдалечено село… Завидно положение, нали?…

Знаех какво ми предстоеше. За щастие при мене беше слугата, послушното момче, което прочиташе всеки знак в очите ми — и това жълтокожо тъпо животно разбираше, че тук трябваше да бъде изнесена още една борба. Аз бях му казал само това:

— Госпожата не иска никой да узнае какво се е случило.

Той ме погледна в очите със своя кучешки влажен и все още решителен поглед:

— Ies, Sir.

Не каза нищо повече. Но изми кървавите следи по пода, приведе всичко в най-добър ред и именно неговата решителност ми възвърна моята собствена.

Никога в живота си, зная това, не съм обладавал такава сгъстена енергия, никога вече не ще я обладавам повторно. Когато човек е загубил всичко, тогава той се бори отчаяно за последното — а последното тук беше нейният завет, тайната. Аз посрещнах с пълно спокойствие хората, разказах на всички същата измислена история: как слугата, когото тя изпратила за лекар, случайно ме срещнал по пътя. Но докато говорех привидно спокойно, аз чаках… чаках неотстъпно решително… мъртвопроверителя, който трябваше да дойде, преди ние да я затворим в ковчега, и тайната заедно с нея… Беше, не забравяйте това, четвъртък, а в събота пристигаше съпругът й…

В девет часа най-сетне чух, че съобщиха за пристигането на служебния лекар. Аз бях наредил да го повикат — той ми беше началник по длъжност и същевременно конкурент, същия онзи лекар, за когото тя тогава бе говорила тъй презрително и който навярно беше научил вече за моето желание да бъда преместен. Усетих още при първия негов поглед: беше враждебно настроен към мене. Но тъкмо това изопна моята сила.

Той запита още в преддверието:

— Кога е умряла госпожа… — Назова името й.

— В шест часа сутринта.

— Кога е пратила да ви повикат?

— В единайсет часа вечерта.

— Знаехте ли, че аз бях домашният й лекар?

— Да, но беше необходимо да се бърза… и освен това… покойната изрично е казала да повикат мен. Тя забранила да викат друг лекар.

Той ме погледна втренчено: по неговото бледо, малко затлъстяло лице пробягна руменина, аз почувствувах, че той се озлоби. Ала тъкмо това ми беше нужно — цялата ми енергия напираше за бързо разрешение, защото аз усещах, че нервите ми няма да издържат още дълго. Той понечи да отвърне нещо неприязнено, после каза небрежно:

— Макар да мислите, че не сте имали нужда от мене, все пак мой служебен дълг е да констатирам смъртта й… от какво е настъпила.

Не отговорих и го оставих да мине напред. После се върнах, заключих вратата и оставих ключа на масата. Той дигна изненадан вежди.

— Какво значи това?

Застанах спокойно срещу него.

— В случая не се касае да се установи причината на смъртта, а… да се намери друга. Тази жена ме повика, за да я… лекувам от последиците на едно злополучно изкуствено помятане… аз, не можех вече да я спася, но й обещах да спася честта й, и ще го изпълня. Ето защо ви моля да ми помогнете!

Неговите очи бяха станали съвсем широки от смайване.

— Нима искате да кажете — промълви той, — че аз, служебният лекар, трябва да потуля едно престъпление?

— Да, това искам, това трябва да кажа.

— Аз… вашето престъпление…

— Казах ви, че не съм докоснал тая жена, инак… инак не бих стоял пред вас, инак отдавна бих свършил със себе си. Тя изкупи грешката си, ако искате да я наречете така, и светът не бива да узнае нищо за това. И аз няма да търпя честта на тая жена да бъде сега излишно петнена.

Моят решителен тон само го раздразни повече.

— Няма да търпите… тъй… хм, вие сте ми началник… или поне мислите, че сте ми вече такъв… Опитайте само да ми заповядате… аз веднага си помислих, че е станала някоя мръсотия, щом са ви повикали да дойдете тук от вашия затънтен край… чудесно започвате практиката си, чудесно начало… Но сега аз ще изследвам, аз, и вие можете да бъдете сигурен, че скрепеният с моето име протокол ще бъде достоверен. Аз няма да се подпиша под лъжа.

Бях съвсем спокоен.

— Да… този път все пак ще трябва да го направите. Инак няма да напуснете стаята.

При тия думи бръкнах в джоба си… не бях взел револвера. Но той изтръпна. Аз пристъпих една крачка към него и го погледнах в очите.

— Слушайте, ще ви кажа нещо… за да не стигнем до крайност. Не давам пет пари за живота си… нито за живота на някого другиго… дотам, дотам съм стигнал вече… единственото важно нещо за мене е да изпълня обещанието си, че причината за тая смърт ще остане тайна… Слушайте: давам ви честната си дума, че ако вие издадете свидетелството в смисъл, че тази жена е умряла… по една случайност, аз ще напусна града и Индия още през тая седмица… че ако вие искате това, ще взема револвера си и ще се застрелям веднага щом ковчегът бъде заровен в земята и мога да бъда уверен, че никой… разбирате, нали: никой по-нататък няма да разследва случая. Вярвам, че това ще ви бъде достатъчно… трябва да ви бъде достатъчно.

Сигурно в гласа ми е имало нещо заплашително, нещо опасно, защото, когато неволно пристъпих по-близко до него, той се дръпна с онзи явен ужас, както… както хората бягат пред обзет от амок човек, когато той безумно тича и размахва ножа си… И из един път той стана друг… някак свит и вцепенен… твърдото му държане беше сломено. Той промълви с последен, съвсем слаб опит за упорство:

— Ще бъде за пръв път в живота ми да подпиша невярно свидетелство… все пак ще може да се намери някаква форма… нали знаем какви работи се случват… Аз обаче не бих се решил току-тъй…

— Разбира се, не бива — подкрепих го аз, за да го насърча („Само по-бързо! Само по-бързо!“ — чукаше нещо в слепите ми очи), — но сега, когато знаете, че само бихте оскърбили един жив човек и осквернили паметта на една покойница, сигурно няма да се колебаете.

Той кимна. Отидохме на масата. След няколко минути свидетелството беше готово (по-късно то бе обнародвано във вестника и описваше достоверно една парализа на сърцето). После той стана, погледна ме:

— Ще заминете още тази седмица, нали?

— Честна дума.

Той пак ме погледна. Забелязах, че искаше да си придаде строг делови израз.

— Ще се погрижа веднага за ковчега — каза той, за да прикрие смущението си.

Но какво беше това в мене, което ме правеше тъй… тъй страшен… тъй измъчен… та той внезапно ми протегна ръка и разтърси моята с бликаща сърдечност.

— Дано скоро се оправите — каза той.

Не разбрах какво искаше да каже. Болен ли бях? Да не бях… обезумял? Изпратих го до вратата, отключих… но последният остатък от сила у мене изчезна, когато заключих вратата след него. После чукането в слепите ми очи отново се появи, всичко наоколо ми се люлееше и въртеше: и рухнах точно пред нейното легло… тъй… тъй както обзет от амок в края на своя бяг се сгромолясва безпаметен със скъсани нерви.

Той отново млъкна. Аз усетих някакви студени тръпки: беше ли това първият студен полъх на утринния вятър, който вееше вече с тихо свирене над парахода? Но измъченото лице — сега вече наполовина осветено от отблясъка на зората — пак се изопна.

— Колко време съм лежал така на рогозката, не зная. После нещо ме побутна. Скочих. Беше слугата, който нерешително и покорно стоеше пред мене и ме гледаше неспокойно в очите.

— Един човек иска да влезе… иска да я види…

— Никой не бива да влиза.

— Да… но…

Очите му бяха уплашени. Искаше да каже нещо, а все пак не смееше. Това вярно животно изживяваше някаква мъка.

— Кой е?

Той ме гледаше разтреперан, като че се боеше да не го ударя. И после каза — не назова никакво име… откъде изведнъж толкова съзнание у едно такова низше същество, какво става, че в дадени секунди едно неописуемо чувство на такт одушевява подобни съвсем тъпи хора?… После каза… съвсем, съвсем плахо:

— Той е.

Аз изтръпнах, разбрах веднага и веднага ме обзе страстно желание, страстно нетърпение да видя тоя непознат. Защото, вижте, колко странно… сред цялата тази мъка, в тая треска от желание, страх и бързина аз съвсем бях „го“ забравил… бях забравил, че в играта беше замесен още един човек… мъжът, когото тази жена беше обичала, комуто беше дала страстно онова, което беше отказала на мене… Преди дванайсет, преди двайсет и четири часа само аз бих мразил този мъж, бих могъл да го разкъсам… Сега… не мога, не мога да ви опиша как напираше у мен да го видя… да го… обичам… защото тя беше го обичала.

С един скок бях пред вратата. Там стоеше млад, съвсем млад рус офицер, твърде несръчен, твърде слаб, твърде бледен. Приличаше на дете тъй… тъй трогателно млад… и тутакси ме разтърси това неизказано усилие, с което той искаше да бъде мъж, да покаже твърдост… да скрие вълнението си… Видях веднага, че ръцете му трепереха, когато дигна ръка към фуражката си… На драго сърце бих го прегърнал… защото той беше точно такъв, какъвто аз желаех да бъде мъжът, който е обладавал тая жена… не прелъстител, не надменен… не, а полудете, чисто, крехко създание, на което тя се е дарила.

Младият човек стоеше съвсем смутен пред мене. Моят жаден поглед и моята поривиста готовност го смутиха още повече. Малките мустачки над устата потреперваха издайнически… този млад офицер, това дете трябваше да се обуздае силом, за да не се разридае.

— Простете — каза той най-сетне, — бих желал… да видя… още веднъж… госпожа…

Несъзнателно, без сам да искам, аз сложих ръката си върху рамото на непознатия и го поведох, както се води болен. Той ме погледна учудено с безкрайно топъл и признателен поглед… в тая секунда между нас двамата имаше вече някакво разбирателство за общността ни… Отидохме при мъртвата… Тя лежеше бяла в бялата постеля — почувствувах, че близостта ми го угнети още по-силно… затова се дръпнах назад, за да го оставя сам с нея. Той се приближи бавно… с тъй тръпнещи, провлечени стъпки… видях по раменете му как се вълнуваше и късаше душата му… вървеше като… като човек, който върви срещу страхотна буря… И изведнъж пред леглото той рухна на колене… точно тъй, както бях рухнал аз.

Скочих веднага напред, дигнах го и го отведох до едно кресло. Той не се срамуваше вече, а изхлипа цялата си мъка. Не бях в състояние нищо да кажа — само милвах несъзнателно с ръка русите му, детски меки коси. Той улови ръката ми… съвсем кротко и все пак плахо… и изведнъж аз почувствувах погледа му, впит в моя…

— Кажете ми истината, докторе — прошушна той, — самоуби ли се?

— Не — отговорих аз.

— А има ли… искам да кажа… някой… виновен ли е някой за нейната смърт?

— Не — повторих аз, макар че в гърлото ми се надигаше да му изкрещя: „Аз! Аз! Аз!… И ти… Ние двамата! И нейното упорство, нейното злощастно упорство!“ Но се сдържах. Повторих още веднъж:

— Не… Никой не е виновен… фаталност!

— Не мога да повярвам — изстена той, — не мога да повярвам. Тя беше завчера на бала, усмихна ми се, кимна ми с глава. Как е възможно, как можа да се случи това?

Разказах една дълга лъжа. И нему не издадох тайната й. Говорихме си като двама братя през всички тия дни, сякаш озарени от чувството, което ни свързваше… И което ние не си доверявахме един другиму, но всеки от нас чувствуваше за другия, че целият наш живот беше свързан с тая жена… Понякога нещо напираше към устните ми и ме задушаваше, но аз веднага стисвах зъби — той не узна, че тя носеше дете от него… че аз трябваше да убия детето, неговото дете, и че тя го отнесе със себе си в пропастта. И все пак ние говорехме само за нея през тия дни, през които аз се криех у него…, защото… това бях забравил да ви кажа… започнаха да ме търсят… Мъжът й беше пристигнал, след като ковчегът беше затворен… той не искаше да вярва на причината за смъртта… хората шушукаха всевъзможни работи… и той ме търсеше… Но аз не можех да понеса да го видя, него, от когото, знаех, тя е страдала… криех се… четири дни не излязох от къщи, двамата ние не излязохме от жилището… нейният любовник ми набави под фалшиво име място за парахода, за да мога да избягам… промъкнах се като крадец нощем на борда, за да не ме познае някой… Изоставих всичко, каквото притежавах… къщата си с целия труд от тия седем години, цялото си имущество, всичко стои отворено за всекиго, който би поискал да го има… а господата от правителството сигурно са ме зачеркнали вече, задето напуснах службата си без разрешение… Но аз не можех да живея повече в тая къща, в тоя град… в тоя свят… дето всичко ми напомня за нея… побягнах като крадец през нощта… само за да се избавя от нея… само за да забравя…

Но… когато се качих на борда… през нощта… в полунощ… моят приятел ме придружаваше… точно тогава… тогава… дигаха нещо с крика… четириъгълно, черно… ковчега й… чувате ли, нейния ковчег… тя ме преследваше и тук, както аз я бях преследвал… и трябваше да присъствувам, да се преструвам на безразличен, защото той, мъжът й, също пътува… придружава ковчега до Англия… може би иска да нареди там да се направи аутопсия… той я прибра силом при себе си… сега тя отново принадлежи нему… не вече на нас… на нас двамата… Но аз съм още тук… аз ще бъда с нея до последния час… той няма, той не бива никога да узнае… аз ще съумея да защитя тайната й от всеки опит… от тоя негодник, от страх пред когото тя бе отишла на смърт… Нищо, нищо няма да узнае той… нейната тайна е мое достояние, само мое…

Разбирате ли сега… разбирате ли сега… защо не мога да гледам хората… да слушам техния смях… когато те флиртуват и се събират на двойки… защото там долу… долу в трюма, между денкове с чай и кокосови орехи, е сложен ковчегът… Аз не мога да вляза, помещението е заключено… но аз го зная с всички свои сетива, зная го във всяка секунда… даже когато тук свирят валс и танго… наистина глупаво е, защото морето крие милиони мъртъвци, под всяка педя земя, на която стъпваме, гние труп… но все пак не мога да понасям, не мога да понасям, когато те устройват балове с маски и тъй похотливо се смеят… мъртвата е тук, аз я чувствувам и зная какво иска тя от мене… зная, имам още един дълг… още не съм приключил… тайната й още не е спасена… тя още не ме е освободила…

Откъм средната част на парахода се разнесоха провлечени стъпки и шляпане: моряци започнаха да мият палубата. Той трепна като заловен на местопрестъпление: измъченото му лице доби плахо изражение. Стана и промълви:

— Отивам си… отивам си вече.

Беше истинско мъчение да го погледне човек: опустошения му поглед, подпухналите очи, зачервени от пиене или от сълзи. Той отбягна съчувствието ми: както се беше свил, аз почувствувах в него срам, безкраен срам, че се е издал пред мене, пред нощта. Неволно казах:

— Ще ми позволите ли да дойда след обед в кабината ви?…

Той ме погледна — една иронична, сурова, цинична гънка разкриви устните му, нещо злобно тласкаше и изкълчваше всяка дума.

— Аха… вашият знаменит дълг да се помага… аха… Та точно с тази максима благополучно ме накарахте да се разбъбря. Но не, господине, благодаря. Само недейте вярва, че ми е олекнало сега, след като се разпорих пред вас и ви разкрих всичко вътре в мене… до смрадта в червата си. Никой вече не може да закърпи моя пропилян живот… няма какво, служих напусто на почитаемото холандско правителство… пенсията отиде по дяволите и аз се връщам като дръгливо псе в Европа… псе, което скимти зад един ковчег… дългото тичане на обзет от амок човек не остава безнаказано, накрая все пак биваш повален и аз се надявам, че моят край скоро ще настъпи… Не, господине, благодаря за любезното ви посещение… аз съм се погрижил за другари в кабината… няколко хубави стари бутилки с уиски, те ми носят някога утеха, а освен това там е моят нявгашен приятел, до който не се отнесох своевременно, моят послушен револвер… нали в края на краищата той помага по-добре от всеки брътвеж… Моля, не си правете труд… единственото право, което остава на човека, е да пукне както намери за добре… и при това да остане необезпокояван от чужда помощ…

Той ме погледна още веднъж иронично, дори предизвикателно, но аз усещах: това беше само срам, безграничен срам. После сви рамене, обърна се, без да се сбогува, и тръгна странно разкривено и с провлечени стъпки по вече светлата палуба към кабините. Оттогава не го видях вече. Напусто го търсих следната и третата нощ на привичното място. Той беше изчезнал и аз бих повярвал, че всичко това е било сън или някакво фантастично видение, ако през това време между пътниците не ми беше обърнал внимание друг един човек с жалеен креп на ръкава, холандски търговец на едро, който, както ми беше потвърдено от други, наскоро загубил жена си от някаква тропическа болест. Аз го видях да се разхожда напред-назад сериозен и измъчен, отделно от другите, и мисълта, че ми беше известна най-съкровената му грижа, ме изпълни с тайнствена боязън; дръпвах се настрана всеки път, когато той минаваше край мене, за да не издам с поглед, че знаех повече за неговата участ, отколкото той самият.

В Неаполското пристанище по-късно се случи онази необикновена злополука, обяснението на която, мисля, може да се намери в разказа на непознатия. Вечерта повечето от пътниците бяха напуснали парахода, аз самият отидох на опера, а след това в едно от силно осветените кафенета на Виа Рома. Когато се връщахме с лодка към парахода, хвърли ми се в очи, че няколко лодки с факли и ацетиленови лампи обикаляха и търсеха нещо, а горе по тъмната палуба тайнствено се качваха и слизаха карабинери и полицаи. Попитах един моряк какво се е случило. Той отговори уклончиво по начин, който веднага показваше, че е дадена заповед да се мълчи, а и на следния ден, когато параходът отново потегли мирно и без следа от някакво произшествие за Генуа, не можеше да се узнае нищо. Едва след това прочетох в италианските вестници романтично украсеното описание на тая мнима злополука в Неаполското пристанище. През онази нощ, така пишеха те, в неоживен час, за да не бъдат обезпокоени пасажерите от гледката, ковчегът на една знатна дама от холандските колонии трябвало да бъде прехвърлен от палубата на парахода в една лодка; в присъствие на нейния съпруг започнали да го спускат по въжена стълба, но изведнъж от високата палуба паднало нещо тежко и повлякло със себе си в морските дълбини ковчега с носачите и съпруга, които го придържали. Един вестник твърдеше, че човекът, който се хвърлил от стъпалата върху въжената стълба, бил луд, а друг смекчаваше, че въжената стълба се скъсала от само себе си поради прекалено голямата тежест: във всеки случай изглеждаше, че параходното дружество бе сторило всичко, за да потули истинското състояние на нещата. Макар и с голяма мъка носачите и съпругът на покойницата били спасени с лодки от вълните, обаче оловният ковчег потънал веднага и не било възможно да бъде изваден. Същевременно в друга бележка се споменаваше кратко, че вълните изхвърлили на брега в пристанището трупа на един около четирийсетгодишен мъж, но общественото мнение не изглеждаше да намира някаква връзка между него и романтично описаното нещастие; на мене обаче, едва прочел тия бегли редове, ми се стори, като че иззад вестника в мен внезапно и още веднъж призрачно се вторачва бялото от лунния зрак лице с бляскащи очила.

Невидимата сбирка
Епизод от германската инфлация

Две спирки след Дрезден в нашето купе се качи възрастен господин, поздрави вежливо и после, вдигнал очи, кимна подчертано още веднъж към мене, като на добър познат. В първия миг не можах да си спомня за него; но когато той с лека усмивка назова името си, спомних си веднага: беше един от най-известните антиквари на художествени произведения в Берлин, у когото в мирно време често бях разглеждал и купувал стари книги и автографи. Побъбрихме първо за незначителни неща. Внезапно той каза направо:

— Трябва да ви разкажа откъде идвам сега. Защото този епизод е, кажи-речи, най-чудноватото нещо, с което съм се сблъсквал аз, старият бакалин на изкуството, в трийсет и седемте години на своята деятелност. Вие навярно сам знаете какво става с търговията с художествени произведения сега, откакто стойността на парите се изпарява като газ: новите богаташи внезапно разкриха сърцето си за готически мадони и старинни отпечатъци, за стари гравюри и картини; човек просто не може да им достави достатъчно, трябва дори да се брани от тях, инак те ще оставят само голи стени в магазина му. На драго сърце биха ти откупили дори маншетното копче от ръкава и лампата от писалищната маса. Става все по-трудно и по-тежко да доставяш всякога нова стока — простете, че изведнъж наричам стока тия предмети, които за хора като нас означават нещо, към което изпитваме страхопочитание, — но тази пасмина просто привиква човека да смята някои дивен венециански отпечатък само за преселение на толкова и толкова долари и някоя рисунка от Гуерчино за странствуване на душите на няколко стофранкови банкноти. Срещу отвратителното натрапничество на тия неочаквани бесни купувачи не помага никаква съпротива. По тоя начин за късо време аз бях отново окончателно обран и бих спуснал на драго сърце ролетките — тъй се срамувах да гледам в нашия стар магазин, който моят баща беше наследил от дядо ми, да се търкалят само още някакви жалки боклуци, които преди никой северен уличен вехтошар не би турил в количката си.

В това затруднение ми хрумна мисълта да прегледам нашите стари търговски книги, за да изровя оттам имената на стари клиенти, от които бих могъл негли да измъкна отново няколко дубликата. Такъв стар списък на клиенти представлява всякога един вид поле с трупове, особено в днешно време, и той всъщност не ме научи много нещо; повечето от нашите предишни купувачи отдавна бяха заставени да продадат притежанията си на публично наддаване или бяха измрели, а от малцината останали живи не можеше да се очаква нищо. Но изведнъж в ръцете ми попадна цяла връзка писма от нашия положително най-стар клиент, който се беше изплъзнал от паметта ми само за това, защото от началото на Световната война, от 1914 година, не беше се обръщал вече към нас с каквато и да било поръчка или запитване. Кореспонденцията датираше — повярвайте, не преувеличавам — от почти цели шейсет години назад; той беше купувал още от баща ми и дядо ми, въпреки това обаче аз не можех да си спомня той да беше прекрачил прага на нашия магазин през трийсет и седемте години на моята лична дейност. Всичко караше да се предполага, че той е бил някой своеобразен, старомоден, глуповато хитър човек, един от ония изчезнали немски типове на Менцел или Шпицвег, които се бяха запазили почти до наше време тук-таме в малки провинциални градове като редки неповторими екземпляри. Неговите писма бяха образци на краснопис, чистичко написани, сумите подчертани с линия и червено мастило; при това той всякога повтаряше цифрата два пъти, за да не стане някаква грешка: това обстоятелство, както и изключителната употреба на откъснати от бележник празни листове и икономични пликове изтъкваха дребнавостта и фанатичната бясна пестеливост на един типичен провинциалист. Тези чудновати документи бяха подписани винаги, освен с името му, още и със сложната титла: лесовъден и стопански съветник о.з., подпоручик о.з., носител на „Железния кръст“, първа степен. Като ветеран от Седемдесета година, той трябваше, значи, ако беше още жив, да носи на гърба си най-малко осемдесет годинки. Но този глуповат, смешен пестеливец показваше като събирач на стари графики една съвсем необикновена разумност, отлични познания и изящен вкус: като събрах бавно наум неговите поръчки в течение на близо шейсет години, първата от които струваше само няколко сребърни гроша, аз установих, че през ония години, когато за един талер можеше да се купи цяла папка най-хубави немски гравюри, този дребен провинциалист сигурно безшумно е съставил внушителна сбирка от медни гравюри, която би могла да заеме най-почетно място до шумно назоваваните сбирки на новите богаташи. Защото дори само онова, което бе купил в течение на половин век от нас за дребни суми от марки и пфениги, представяше днес удивителна стойност, а освен това можеше да се очаква, че той се е снабдявал не по-малко евтино и от публични разпродажби и от други търговци. Във всеки случай от 1914 година насам не бе идвала никаква поръчка от него, а пък аз от своя страна познавах тъй добре всичко, което ставаше в търговията с художествени предмети, че публичен търг или закрита продажба на подобна грамада не би могло да останат незабелязани от мене: следователно този странен човек, навярно беше още жив или пък сбирката бе останала в ръцете на неговите наследници.

Въпросът ме интересуваше и аз заминах веднага на следния ден, тоест снощи, просто презглава, право за един от най-невъзможните провинциални градове, които съществуват в Саксония: и когато тръгнах бавно от малката гара по главната улица, стори ми се почти невъзможно, че тук, сред тия банални безвкусни къщи с техните дребнобуржоазни вехтории вътре, в някои от тия стаички живее човек, който би могъл да притежава в безукорна пълнота най-прекрасните рисунки на Рембранд заедно с гравюри от Дюрер и Мантеня. За мое удивление обаче в пощата — на въпроса дали тук живее някой лесовъден или стопански съветник с това име — аз узнах, че действително старият господин е още жив, и се запътих — открито признавам: не без известно сърцебиене — още преди пладне към него.

Не ми беше никак трудно да открия неговото жилище. То се намираше на втория етаж на една от ония икономични провинциални къщи, които някой спекулативен предприемач-архитект трябва да бе издигнал бързешката през шейсетте години на миналия век. Първия етаж обитаваше един достопочтен шивач, вляво на втория етаж лъщеше табелката на някакъв пощенски началник, вдясно най-сетне съзрях порцелановата плочка с името на лесовъдния и стопански съветник. На моето нерешително позвъняване отвори веднага една много стара, беловласа жена с чиста черна домашна шапчица. Аз й подадох картичката си и запитах дали мога да говоря с господин лесовъдния съветник. Учудена и с известна недоверчивост, тя погледна най-напред мене и после картичката: в това забравено от света градче, в тая стародавна къща едно посещение отвън, изглежда, беше събитие. Но тя ме помоли любезно да почакам, взе картичката и влезе в стаята; чух я тихо да шепне, а после изведнъж се обади висок, гръмлив мъжки глас: „Ах, господин Р. от Берлин, от големия антиквариат… да влезе, да влезе… много се радвам!“ И в същия миг старата майчица заситни отново към мене и ме покани в приемната стая.

Аз оставих палтото и шапката си на закачалката и влязох. В средата на скромната стая стоеше високо изправен стар, но още държелив мъж с рунтави мустаци, облечен в препасан, полувоенен домашен халат, и простря сърдечно двете си ръце насреща ми. Ала този открит жест на несъмнено радостно и спонтанно приветствие беше в противоречие със забележителната вцепененост на неговата стойка. Той не направи нито крачка към мене и аз трябваше — донякъде озадачен — да се приближа до него, за да стисна ръката му. Но когато понечих да я уловя, забелязах по хоризонталното неподвижно държане на тия ръце, че те не търсеха моите, а ги чакаха. И в следния миг всичко ми стана ясно: този човек беше сляп.

Още от детинство винаги ми е било неловко да стоя срещу слепец, никога не можех да отпъдя от себе си известен срам и смущение, да чувствувам един човек напълно като жив и същевременно да зная, че той не ме чувствуваше така, както аз него. Сега също трябваше да превъзмогна първото си стресване, когато видях тия мъртви, втренчени в празното пространство очи под настръхналите беловласи вежди. Слепецът обаче не ми остави дълго време за подобно стеснение, защото едва моята ръка докосна неговата, той я разтърси силно и поднови приветствието си по бурен, приятно гръмлив начин.

— Какъв рядък гост! — засмя се той широко насреща ми. — Наистина цяло чудо е някой от берлинските големци да се залута веднъж в нашия затънтен край… Налага се обаче човек да бъде предпазлив, когато някой от господа търговците тръгне на път… По нас казват всякога: „Идат ли цигани, затваряй вратите и джобовете си…“ Да, сещам се вече защо ме навестявате… Зле вървят сделките сега в нашата бедна, западнала Германия, няма вече купувачи и ето че големците отново си спомнят за своите стари клиенти и търсят овчици… Но при мене, боя се, няма да имате късмет; ние, бедните стари пенсионери, сме доволни, когато имаме къшей хляб на трапезата. Ние не можем вече да участвуваме при тия безумни цени, които вие определяте… нашего брата е изключен завинаги.

Аз веднага го поправих, че ме е разбрал зле; не съм дошъл, за да му продам нещо, бил съм някъде тук наблизо и не съм искал да пропусна случая да му поднеса почитанията си — нему, дългогодишния клиент на нашата къща и един от най-големите колекционери в Германия. В мига, когато изрекох думите „един от най-големите колекционери в Германия“, лицето на стария човек се преобрази странно. Той стоеше все още прав и неподвижен насред стаята, ала сега в осанката му се появи израз на внезапна ведрина и съкровена гордост; той се обърна към посоката, дето предполагаше, че е жена му, като че искаше да каже: „Чуваш ли“, и с преизпълнен от радост глас, без следа от онзи войнишки рязък тон, в който допреди малко сам се харесваше, а меко, почти нежно, се обърна към мене.

— Наистина е твърде, твърде красиво от ваша страна… Но и вашето идване тук не бива да остане на празно. Ще видите нещо, което не можете да видите всеки ден, дори във вашия надут Берлин… няколко екземпляра, по-хубави от които не могат да се намерят нито в „Албертина“, нито в богопрокълнатия Париж… Да, когато човек събира цели шейсет години, натрупва всевъзможни неща, които инак съвсем не се търкалят по улиците. Луиза, дай ми ключа от скрина!

Сега обаче стана нещо неочаквано. Старата майчица, която стоеше до него и вежливо усмихната, леко вслушваща се, любезно вземаше участие в нашия разговор, дигна изведнъж умолително двете си ръце към мене и в същото време направи с глава едно буйно отрицателно движение, знак, който аз изпърво не разбрах. Едва след това тя се приближи до мъжа си и сложи леко двете си ръце върху раменете му.

— Но, Херварт — настави го тя, — ти съвсем не питаш господина дали има сега време да разгледа сбирката ти, пладне е вече. А след трапеза ти трябва да си починеш един час, лекарят изрично настоя за това. Няма ли да бъде по-добре да покажеш всички тия неща на господина след ядене, хем ще пием после заедно кафе? Тогава тук ще бъде и Анемари, тя разбира всичко много по-добре и може да ти помогне.

И още веднъж, едва изрекла тия думи, тя повтори предишния умолително настойчив жест, донякъде без да обръща внимание на неподозиращия нищо съпруг. Сега аз я разбрах. Схванах, че тя желае да отклоня незабавното разглеждане и измислих бързо, че съм се уговорил с някого за обед. За мене би било удоволствие и чест да мога да разгледам сбирката му, това обаче едва ли би ми било възможно преди три часа, но тогава ще дойда на драго сърце.

Ядосан като дете, на което са отнели най-любимата играчка, старецът се извърна настрана.

— Естествено — изръмжа той, — господа берлинчаните никога нямат време за нищо. Но този път ще трябва да отделите повече време, защото това не са три или пет екземпляра, а двайсет и седем папки, всяка за отделен художник, и нито една от тях не е наполовина празна. Значи в три часа; но бъдете точен, инак няма да свършим.

Той пак ми протегна ръка в празното пространство:

— Внимавайте, ще има да се радвате… или да се ядосвате. И колкото повече вие ще се ядосвате, толкова повече ще се радвам аз. Такива сме си ние, колекционерите, открай време: всичко за нас самите и нищо за другите!

И той още веднъж разтърси силно ръката ми.

Старата женица ме изпрати до вратата. Аз бях наблюдавал вече у нея през цялото време известна неловкост, изражение на смутена плахост. Сега обаче, току до самия изход, тя измънка със запънат, съвсем потиснат глас:

— Би ли могла… би ли могла… дъщеря ми Анемари да ви вземе, преди да дойдете у нас?… Така ще бъде по-добре по… по няколко причини… Вие ще се храните в хотела, нали?

— Естествено, ще се радвам, за мен ще бъде удоволствие — казах аз.

И наистина един час по-късно, тъкмо-що бях привършил обеда си в малката гостилница на хотела на пазарището, влезе една позастаряла мома, просто облечена, с очи, които търсеха. Аз се запътих към нея, представих й се и заявих, че съм готов да тръгна веднага с нея, за да разгледам сбирката. Но тя ме помоли с внезапно изчервяване и същото смущение и обърканост, които бе показала майката, дали преди това не би могла да размени няколко думи с мене. И аз видях веднага, че това беше тежко за нея. Всеки път, когато се престрашаваше и се опитваше да заговори, тази неспокойна, бързоподвижна руменина избиваше чак до челото й и ръката й започваше да мачка роклята. Най-сетне тя започна със запъване и все по-объркваща се:

— Майка ми ме изпрати при вас… Тя ми разказа всичко и… ние имаме една голяма молба към вас… Именно искаме да ви осведомим, преди да дойдете при татко… Естествено татко ще иска да ви покаже сбирката си, а сбирката… сбирката… не е вече пълна… от нея липсват цяла редица екземпляри… за жалост даже доста много…

Тя трябваше отново да си поеме дъх, после внезапно ме погледна и каза бързо:

— Трябва да ви говоря съвсем искрено… Знаете в какво време живеем, ще разберете всичко… След избухването на войната татко ослепя напълно. Още преди това зрението му често отслабваше, вълнението после отне окончателно зрака на очите му… защото въпреки своите седемдесет и шест години той искаше непременно да потегли с другите за Франция; и понеже армията не напредна веднага както през 1870 година, той започна ужасно да се вълнува и тогава неговото зрение започна да се влошава странно бързо. Иначе той е още напълно здрав, можеше доскоро да ходи по цели часове, дори и на любимия си лов. Но сега с тези разходки е свършено и негова единствена радост остана сбирката, която разглежда всеки ден… сиреч той не я вижда, не вижда вече нищо, но въпреки това изважда всеки следобед всички папки, поне за да опипа отделните екземпляри един след друг все в същата поредица, която знае наизуст от десетилетия… Днес не го интересува вече нищо друго и аз съм длъжна винаги да му чета на глас от вестника за всички разпродажби; и колкото по-високи цени чува, толкова по-щастлив е той… защото… тъкмо това е ужасното… татко няма вече никаква представа за цените и за времето… той не знае, че ние загубихме всичко и че от неговата пенсия не може да се живее вече дори два дни от месеца… Към това се прибави още обстоятелството, че мъжът на моята сестра падна убит и тя остана с четири малки деца… Татко обаче не знае нищо за всички наши материални затруднения. Отначало пестихме, много повече, отколкото сме пестили преди, но това не помогна нищо. После започнахме да продаваме — естествено неговата любима сбирка не побутнахме… Продадохме малкото накити, които имахме, но, боже мой, какво представляваше това — та баща ми от шейсет години харчеше всяка стотинка, която можеше да отдели, единствено за своите рисунки. И един ден не остана вече нищо за продаване… не знаехме как да се справим… и тогава… тогава… мама и аз продадохме един екземпляр. Татко не би разрешил никога това, защото не знае колко зле сме, не подозира колко трудно е да се намери на черна борса малкото необходима храна, не знае също, че сме загубили войната и че Елзас и Лотарингия са отстъпени — ние вече не му четем на глас всички тия неща от вестника, за да не се вълнува.

Екземплярът, който продадохме, беше твърде ценен — една гравюра от Рембранд. Търговецът ни даде много, много хиляди марки за нея и ние се надявахме, че сме се осигурили с тях за години напред. Ала вие знаете как се стопяват парите… Вложихме целия остатък в банката, обаче за два месеца всичко хвръкна. Ето защо трябваше да продадем още един екземпляр, после още един, а търговецът всякога изпращаше парите с такова закъснение, че те бяха вече обезценени. После направихме опит на разпродажби, но тук също ни мамеха въпреки цените в милиони… Докато тия милиони стигнеха до нас, те се бяха превърнали вече в хартия без всякаква стойност. Така лека-полека, с изключение на няколко добри екземпляра, най-ценното от неговата сбирка беше измъкнато само за да можем да продължим оскъдно голия си живот, но татко не подозира нищо.

Ето защо толкова се изплаши майка ми, когато вие дойдохте днес… защото, ако той ви разтвори папките, всичко ще бъде разкрито… впрочем в старите паспартута, всяко от които той познава от пипане, на мястото на продадените рисунки ние сложихме отпечатъци или подобни листа, така че, когато ги пипа, той не забелязва нищо. И когато може само да ги опипа и преброи (запаметил е точно поредицата), той изпитва същата радост, както по-рано, когато ги гледаше с отворени очи. В това малко градче няма нито един човек, когото татко би сметнал за достоен да му покаже съкровищата си… и той обича всеки отделен лист с такава фанатична любов… вярвам, сърцето му би се пръснало от мъка, ако подозираше, че всичко това отдавна се е изплъзнало от ръцете му. Вие сте първият през всички тия години — откак е умрял бившият директор на Дрезденския музей за медни гравюри, — комуто той пожела да покаже своите сбирки. Ето защо ви моля…

И изведнъж застаряващата мома дигна ръце и в очите й заблестя влага.

— … молим ви… не го правете нещастен… не правете нещастни и нас… не му разрушавайте тази последна илюзия, помогнете ни да го накараме да вярва, че всички тия листове, които той ще ви опише, са още налице… той не би могъл да го преживее, ако само би се усъмнил. Може би извършихме несправедливост спрямо него, но ние не можехме да постъпим другояче: нали трябваше да живеем… а човешкият живот — четирите осиротели деца на моята сестра са все пак нещо по-важно от печатани листа… Пък и до ден-днешен ние не сме му отнели никаква радост по този начин; той е щастлив, че може в продължение на три часа всеки следобед да прелиства своите папки и да говори с всеки лист като с човек. И днес… днес би бил може би неговият най-щастлив ден… та нали той от години чака да покаже тия свои любими неща на някой истински познавач. Моля… моля ви с вдигнати към небето ръце, не му разрушавайте тая радост!

Всичко това бе казано така покъртително, че сегашният ми разказ съвсем не може да го изрази. Боже мой, като търговец аз бях виждал много такива подло ограбени, мошенически измамени от инфлацията хора, на които за един резен хляб с масло бяха измъквали безценни семейни притежания, събирани цели векове — но тук съдбата бе създала нещо необичайно, което особено ме разтърси. Разбира се от само себе си, че аз й обещах да мълча и да направя всичко, което зависеше от мене.

Тръгнахме заедно към тях — из пътя аз узнах допълнително, безкрайно ожесточен, с какви нищожни суми са били измамени тия бедни, несведущи жени, но това само затвърди моето решение да им помогна докрай. Изкачихме се по стълбата и едва натиснали дръжката на вратата, чухме мигом откъм стаята радостношумния глас на стареца:

— Влезте! Влезте!

С изтънчения слух на слепец той сигурно бе доловил нашите стъпки още от стълбата.

— Днес Херварт просто не можа да заспи от нетърпение да ви покаже съкровищата си — рече усмихната старата майчица.

Един-единствен поглед на нейната дъщеря я бе успокоил вече относно моето съгласие. Върху масата лежаха, наредени в очакване, цели купчини папки и когато слепецът почувствува ръката ми, той ме хвана без всякакво по-нататъшно приветствие за мишцата и ме накара да седна на стола.

— Тъй, сега да започнем веднага! Има много работи за гледане, а господата от Берлин никога нямат време. Тази, първата папка тук, е майстор Дюрер и както сам ще се убедите, доста пълна, а отделните екземпляри са кой от кой по-хубав. Впрочем вие сам ще прецените, вижте най-напред това — и отвори първия лист на папката — „Големият кон“.

И с оная нежна предпазливост, с която инак се докосват чупливи неща, с извънредно внимателно пипащи върхове на пръстите той извади от папката една бяла картонена рамка, в която беше поставен празен пожълтял лист, и дигна възторжено пред себе си тая лишена от всякаква стойност хартия. Той я гледа няколко минути, всъщност без да вижда нещо, но държеше, изпаднал в екстаз, празния лист с разперена ръка на височината на очите си и цялото му лице изразяваше напрежението на човек, който съзерцава. И в неговите неподвижни очи с мъртви зеници из един път — дали това бе предизвикано от отражението на хартията, или този блясък беше изплувал отвътре? — се появи някаква огледална светлина, някакъв зрак на познанието.

— Е — каза той гордо, — виждали ли сте някога по-хубав отпечатък? Колко остро, колко ясно изпъква тук всяка подробност? Аз сравних моя лист с дрезденския екземпляр, но онзи правеше съвсем бледо и смътно впечатление. Прибавете към това и родословието! Ето — той обърна листа и посочи с нокътя на пръста си съвършено точно отделни места върху отвъдната страна на празния лист, така че аз неволно погледнах дали все пак знаците още не стояха там, — ето ви тук печата на сбирката Наглер, тук печата на Реми и Есдайл; тези високопоставени предишни притежатели съвсем не са си представяли, че техният екземпляр ще стигне някой ден до тая малка стая.

Студени тръпки лазеха по гърба ми, докато неподозиращият нищо човек хвалеше тъй възторжено един съвършено празен лист, и имаше нещо призрачно в това да гледаш как той посочваше с нокътя на пръста си до милиметър точно всички невидими колекционерски знаци, съществуващи сега само в неговото въображение. Ужас бе стиснал гърлото ми и аз не знаех какво да отговоря; но когато смутен дигнах очи към двете жени, видях отново умолително издигнатите ръце на треперещата и развълнувана старица. Тогава се окопитих и започнах ролята си.

— Небивало! — измънках аз най-сетне. — Великолепен отпечатък.

И веднага неговото лице цяло засия от гордост.

— Но това не е още нищо — тържествуваше той, — трябва да видите първо „Меланхолия“ или „Страст“, оцветен екземпляр, какъвто едва ли се среща втори път със същото качество. Ето, вижте — и неговите пръсти отново погладиха нежно една въображаема рисунка, — каква свежест, какви сочни, топли тонове! Берлин и всички негови господа търговци и директори на музеи биха загубили ума и дума, ако го видят.

И това шумно словесно тържество продължи цели два часа. Не, не мога да ви опиша колко призрачно беше да гледаш заедно с него тия сто или двеста празни листове или долнокачествени репродукции, които обаче в спомена на тоя нещастен, нищо неподозиращ човек бяха тъй нечувано действителни, че той без заблуда, в безпогрешна поредица славеше и описваше всяка поотделно с най-малките подробности: тая невидима сбирка, разпръсната отдавна във всички небесни посоки, беше за тоя слепец, за тоя трогателно измамен човек още непокътната тук и страстта на неговите видения беше толкова силна, че аз самият вече почти започнах да вярвам в тях. Само веднъж опасността от пробуждане прекъсна по един страшен начин лунатичната увереност на неговото съзерцателно въодушевление: като стигна до Рембрандовата „Антиопа“ (отпечатък, който действително трябва да е имал неизмерима стойност), той пак започна да хвали ясния печат и едновременно с това неговият нервен, надарен с ясновидство пръст, сочещ с толкова много любов, бе тръгнал по линията на печата, без обаче изострените му осезателни нерви да открият познатата вдлъбнатина върху чуждия лист. В тоя миг изведнъж като че по челото му мина сянка, гласът се забърка.

— Но това… това е „Антиопа“… нали? — промълви той, малко смутен.

Аз веднага се оживих, дръпнах бързо из ръцете му рамкосания лист и започнах да описвам възторжено с най-големи подробности познатата и на мене гравюра. Тутакси смутеното лице на слепеца отново се отпусна. И колкото по-силно хвалех аз, толкова повече у тоя твърд, закостенял човек разцъфтяваше една добродушна сърдечност, една открита, весела искреност.

— Най-сетне един човек, който да разбира от тия работи! — възкликна той, обърнал се тържествуващо към близките си. — Най-сетне, най-сетне един човек, от когото и вие да чуете каква стойност имат моите листове. Вие винаги сте се отнасяли недоверчиво и ме коряхте, че хвърлям всичките си пари в сбирката; и вярно е, цели шейсет години аз не видях бира, вино и тютюн, не направих нито едно пътешествие, не ходех на театър, не купувах книги, само пестях и все пестях за тия листове. Но вие ще видите един ден, когато мен вече няма да ме има, колко богати ще бъдете, по-богати от всички в града, богати като най-богатите в Дрезден, тогава ще си спомните за моето безразсъдство и ще се радвате. Обаче докато аз съм жив, от къщата ми няма да излезе нито един-едничък лист; най-напред ще изнесат мене, чак след това сбирката ми.

И при тия думи неговата ръка поглади нежно, като нещо живо, отдавна опразнените папки. За мене това беше страшно, но в същото време и трогателно, защото през всичките тия години на войната аз не бях видял никога такъв съвършен, толкова чист израз на блаженство върху никое немско лице. Прави до него стояха жените, наподобяващи тайнствено женските образи върху оная гравюра на германския майстор, които, дошли да споходят гроба на Спасителя, стоят пред разломения, празен свод с изражение на безкраен ужас и същевременно на религиозен, възрадван от чудото екстаз. Както там върху оная картина последователните на Спасителя бяха осияни от предчувствието, че той е възкръснал, така тук тези две стари, съсипани от грижи и нищета жителки на малкия град бяха озарени от детински блажената радост на стареца, наполовина засмени и наполовина потънали в сълзи — гледка, по-потресна от която не съм преживявал никога. Ала старецът не можеше да се насити на моите похвали и неспирно трупаше и обръщаше папките, пиейки жадно всяка моя дума: затова аз истински си отдъхнах, когато най-сетне лъжливите папки бяха бутнати настрана и той, макар и неохотно, трябваше да освободи масата, за да ни поднесат кафето. Но какво представляваше това мое гузно отдъхване в сравнение с кипналата, шумна радост, в сравнение с повишената веселост на тоя човек, подмладен сякаш с трийсет години! Той разказа хиляди анекдоти за своите покупки и ровения из книжарниците, протягаше непрекъснато ръка, отклонявайки всяка чужда помощ, за да измъкне някой и друг лист от папките — беше крайно развеселен и опиянен като от вино. Но когато най-сетне аз казах, че трябва да се сбогувам, той просто се уплаши, разсърди се като вироглаво дете и тропна упорито с крак по пода — не бивало така, та аз не съм бил видял дори половината! И жените се намериха в чудо, докато уталожат упоритото му недоволство и му дадат да разбере, че не бива да ме задържа по-дълго, защото ще изпусна влака си.

Когато най-сетне след отчаяна съпротива той се примири с това и започнахме да се сбогуваме, неговият глас омекна съвсем. Той улови двете ми ръце и неговите пръсти започнаха да ги милват с цялата изразителна сила на слепец чак до китките, като че ли искаха да узнаят нещо повече за мене и да ми изкажат по-силна обич от тази, която биха могли да изразят словата.

— Създадохте ми голяма, голяма радост с вашето посещение — поде той с едно бликнало издълбоко вълнение, което не ще забравя никога. — Беше истинска благодат за мене най-сетне, най-сетне, най-сетне веднъж да мога да разгледам любимите си листове с един истински ценител. Ала вие ще видите, че не сте дошъл напразно при мене, стария, сляп човек. Обещавам ви тук пред моята жена като свидетелка, че ще вмъкна в завещанието си още една забележка, по силата на която разпродажбата на моята сбирка ще бъде възложена на вашата солидна стара къща. Вие ще имате честта да се разпореждате с това неизвестно съкровище — при тия думи той сложи по-любовно ръката си върху ограбените папки — до деня, в който то ще се разпръсне по света. Обещайте ми само да направите хубав каталог: нека той бъде моят надгробен камък, по-хубав не ми трябва.

Погледнах към жената и дъщерята; те стояха плътно една до друга и понякога от едната към другата се преливаше някакъв трепет, сякаш те бяха едно и също тяло, което потръпваше от едновременно сътресение. Аз самият изпитах някакво съвсем тържествено чувство, когато трогателно недосетливият човек ми възлагаше да се разпореждам като с нещо скъпоценно с неговата невидима, отдавна разпиляна сбирка. Покъртен, му обещах това, което никога нямаше да мога да изпълня; в мъртвите зеници отново се появи светлинка, аз усетих как неговият копнеж се мъчеше отвътре да ме почувствува телесно: усетих това по нежността, по ласкавото стискане на неговите пръсти, които държаха моите с признателност и обет.

Жените ме изпратиха до вратата. Те не се осмеляваха да проговорят, защото неговият изтънчен слух би доловил всяка дума, но техните зачервени и насълзени очи бяха преизпълнени от благодарност. Съвсем зашеметен, заслизах опипом по стълбата. Всъщност се срамувах: бях се явил като ангела от приказката в една сиромашка стая, накарах да прогледне за кратко време един слепец благодарение само на това, че предложих помощта си за една благочестива измама и безсрамно лъгах, аз, който в действителност все пак бях дошъл като последния бакалин, за да измъкна с хитрост от някого няколко ценни екземпляра. Ала онова, което отнесох, беше много повече: можах да изпитам отново живо, чисто въодушевление в едно тъпо, безрадостно време, някакъв духовно просветлен, насочен всецяло към изкуството екстаз, от какъвто нашите хора, изглежда, отколе са се отучили. И аз чувствувах — не мога да кажа другояче — известно страхопочитание, макар че все още се срамувах, без всъщност да зная защо.

Когато слязох долу на улицата, горе се открехна прозорец и аз чух някой да ме вика по име: наистина старецът не можеше да се лиши от удоволствието да погледне със слепите си очи към посоката, по която предполагаше, че отивам. Той се наведе толкова напред, че двете жени се видяха принудени да го прихванат внимателно, размаха кърпичката си и извика с веселия, бодър глас на момче:

— На добър път!

Никога няма да забравя тази гледка: радостното лице на беловласия старец там горе на прозореца, издигнато високо над всички тия навъсени, отрудени, забързани хора по улицата, извисено кротко от белия облак на една кротка илюзия над нашия действителен, противен свят. И аз отново си спомних старите верни слова — мисля, Гьоте ги беше казал: „Колекционерите са щастливи люде.“

Случка край Женевското езеро

На брега на Женевското езеро, близо до малкия швейцарски град Вилньов, една лятна нощ през 1918 година, един рибар, който бе излязъл с лодката си навътре в езерото, съзря сред водата някакъв странен предмет; приближавайки се към него, той различи сал от хлабаво свързани греди, който един гол мъж се силеше непохватно да движи напред с помощта на една дъска, която му служеше за гребло. Учуденият рибар насочи кормилото към него, помогна на изтощения мъж да се прехвърли в неговата лодка, покри криво-ляво голата му снага с мрежи и се опита после да заговори с треперещия от студ, свит плахо в края на лодката човек; той обаче му отговори на някакъв чужд език, в който нито една-едничка дума не приличаше на неговия. Спасителят скоро се отказа от всякакво по-нататъшно усилие, събра мрежите си и загреба с бързи удари към брега.

Колкото по-ясно заблестяха в ранния зрак очертанията на брега, толкова повече се разведряваше и лицето на голия човек; в разчорлената брада около широката му уста заигра детска усмивка, едната ръка се издигна и посочи напред и запитващ непрекъснато и вече полууверен, той започна да повтаря някаква дума, нещо като „Россия“, която звучеше толкова по-блажено, колкото повече се приближаваха към брега. Най-сетне лодката заскърца по пясъка; жените — роднини на рибаря, които чакаха мокра плячка, се разбягаха с писъци, както едно време прислужничките на Навзикая, когато съзрели голия мъж в рибарската мрежа; лека-полека, примамени от чудноватата вест, се събраха разни мъже от селото, към които тутакси, с пълно съзнание за сана си и със служебно усърдие, се присъедини и достопочтеният местен кмет. Благодарение на някои инструкции и на богатия му опит от военно време той веднага разбра, че това трябва да е някой дезертьор, доплавал от френския бряг, и пристъпи незабавно към служебен разпит; ала този сложен опит загуби скоро всякакъв смисъл и стойност поради факта, че голият човек (комуто междувременно някои от жителите подхвърлиха палто и къс панталон) в отговор на всички въпроси повтаряше непрекъснато все по-плахо и по-неуверено своя въпросителен възглас: „Россия? Россия?“

Разядосан малко от неуспеха си, с жестове, които ме можеха да останат неразбрани, кметът заповяда на чужденеца да го последва; и заобиколен от междувременно разбудилите се глъчни селски деца, мокрият, бос човек в халтаво палто и панталон бе отведен в общината и задържан там. Той не се съпротиви, не пророни нито дума, само светлите му очи бяха потъмнели от разочарование и високите му рамене се свиха, като че го заплашваше удар.

Вестта за човешкия улов се бе пръснала междувременно до близките хотели и няколко дами и господа, възрадвани от забавната случка в еднообразието на деня, дойдоха да видят дивака. Една дама му подари сладкиши, които той, недоверчив като маймуна, не докосна; един господин направи фотографическа снимка, всички бръщолевеха и приказваха весело в кръг около него, докато най-сетне управителят на един голям хотел, който бе живял дълго в чужбина и владееше няколко езика, заговори на окончателно изплашения човек последователно на немски, италиански, английски и накрая на руски. Едва доловил първия звук на своя роден език, изплашеният трепна, широка усмивка раздели добродушното му лице от едното ухо до другото и той изведнъж започна да разказва уверено и безстрашно цялата своя история. Тя беше твърде дълга и твърде заплетена, а и в подробностите невинаги понятна на случайния преводач, но все пак в основни линии съдбата на тоя човек беше следната:

Той воювал в Русия, след това един ден бил натоварен с хиляди други във вагони и пътували много дълго, после пък ги натоварили на кораби и пътували още по-дълго време на тях през страни, дето било толкова горещо, че — както се изрази той — костите в месата им се пържели и размеквали. Накрая слезли някъде на суша, натоварили ги на вагони и после изведнъж им заповядали да атакуват някакъв хълм, за което той не можеше да каже нищо подробно, защото още в самото начало куршум пронизал единия му крак. За слушателите, на които преводачът превеждаше въпросите и отговорите, стана тутакси ясно, че този беглец се числи към ония руски дивизии във Франция, които бяха изпратени през половината земно кълбо, през Сибир и Владивосток, на френския фронт; и едновременно у всички, заедно с известно съчувствие, се пробуди любопитството: какво го е подтикнало да опита това чудновато бягство? С наполовина добродушна, наполовина лукава усмивка руснакът охотно разказа, че щом оздравял, запитал болногледачите къде се намира Русия и те му означили посоката, която той запаметил приблизително по положението на слънцето и на звездите; по-късно побягнал тайно, движейки се нощем, криейки се денем от патрулите в плевни. Хранил се цели десет дни с плодове и изпросен хляб, докато най-сетне стигнал до това езеро. Тук неговите обяснения станаха по-неясни; изглеждаше, че той, понеже произхождаше от околностите на Байкалското езеро, си въобразяваше, че на другия бряг, раздвижените очертания на който съзираше във вечерния зрак, трябва да лежи Русия. Както и да е, той откраднал от една хижа две греди, легнал по корем върху тях и с помощта на една дъска, използувана като гребло, излязъл далеч навътре в езерото, дето го намерил рибарят. Плахият въпрос, с който приключи своя неясен разказ, дали утре вече би могъл да стигне у дома, едва преведен, предизвика изпърво поради невежеството си висок смях, който обаче скоро биде сменен от умиление и състрадание, и всеки пъхна в ръката на неуверено и жаловито озъртащия се човек по няколко монети или банкноти.

Междувременно, уведомен по телефона, от Монтрьо пристигна висш полицейски офицер, който с немалък труд състави протокол за случката. Защото не само че случайният преводач се оказа незадоволителен — скоро стана ясна и непонятната на западните хора необразованост на тоя човек, чиито знания за самия него едва надхвърляха собственото му име Борис и който смогна да даде само крайно объркано описание на своето родно село, именно, че били крепостници на княз Мечерски (той каза „крепостници“, макар че този вид робство бе премахнато преди едно човешко поколение) и че той самият живеел с жена си и трите си деца на петдесет версти далеч от голямото езеро. След това започнаха съвещания за неговата по-нататъшна участ, докато той стоеше свит, с тъп поглед, сред спорещите: едни бяха на мнение, че той трябвало да бъде предаден на руското посолство в Берн, други се опасяваха, че подобна мярка би довела до изпращането му обратно във Франция; полицейският чиновник изложи цялата сложност на въпроса дали трябва да го сметнат за дезертьор или за чужденец без документи; общинският писар на селото отклони предварително възможността тъкмо те да се грижат за изхранването и подслоняването на чужденеца. Един французин изкрещя възбудено, че не бивало да се разправят надълго и нашироко с тоя недостоен беглец, ами да го заставят да работи или да го върнат обратно; две жени възразиха сприхаво, че той не бил виновен за своята злочестина и че било престъпление да се изпращат хора от родината им в чужда земя. Явяваше се вече опасност този случаен повод да се развие в политически раздор, когато изведнъж се намеси един стар господин, датчанин, и енергично заяви, че той ще заплати за осем дни издръжката на тоя човек, а през това време властите да влязат в споразумение с посолството — неочаквано разрешение, което задоволи както длъжностната, така и частната страна.

През време на спора, който ставаше все по-възбуден, плахият поглед на чужденеца постепенно се бе издигнал и спрял неотстъпно върху устните на хотелския управител — единствения човек сред това гъмжило, за когото знаеше, че би могъл да му обясни каква участ го очаква. Той сякаш надушваше смътно бурята, която предизвикваше неговото присъствие, и когато сетне глъчката стихна, той издигна съвсем несъзнателно в тишината умолително двете си ръце към него, също както жените стоят пред икона. Това покъртително движение порази неотразимо всички. Хотелският управител пристъпи сърдечно към него и го успокои: не бивало да се страхува, можел да остане необезпокояван тук, в странноприемницата щели да се грижат за него на първо време. Руснакът понечи да му целуне ръка, управителят обаче отстъпи назад и бързо я дръпна. После му посочи съседната къща, малка селска странноприемница, дето щеше да получи легло и храна, каза му още веднъж няколко сърдечни успокоителни думи и се запъти, махайки му повторно и приветливо с ръка, нагоре по улицата към своя хотел.

Беглецът стоеше неподвижно и гледаше втренчено подире му; и колкото повече се отдалечаваше единственият човек, който разбираше тук езика му, толкова по-мрачно ставаше отново неговото вече разведрено лице. С жадни очи следеше той изчезващия нагоре човек чак до разположения високо горе на хълма хотел, без да обръща внимание на другите хора, които се чудеха на неговото странно поведение и му се смееха. Когато сетне един от тях съчувствено го побутна и му посочи странноприемницата, неговите тежки рамене сякаш рухнаха и той се запъти с оборена глава към вратата. Отвориха му да влезе в кръчмата. Той се сви до масата, на която прислужницата сложи чаша ракия за добре дошъл, и остана седнал там целия предобед с прибулен поглед. От прозореца неотстъпно надничаха селските деца, смееха се и му подвикваха нещо — той не подигна глава. Влизащите го оглеждаха любопитно — той все седеше, с очи, заковани в масата, с превит гръб, засрамен и плах. И когато по обяд рояк хора изпълниха помещението, когато около него пърхаха стотици думи, които не разбираше, и той, схванал ужасен своята отчужденост, седеше глух и ням сред всеобщото брожение — ръцете му затрепереха тъй силно, че той не беше в състояние да дигне лъжицата със супата. Изведнъж една едра сълза се отрони по страната му и капна тежко върху масата. Той се огледа боязливо. Другите я бяха забелязали и млъкнаха из един път. Той се засрами: тежката му рошава глава се свеждаше все по-ниско над черната дъска.

Седя така до привечер. Хора влизаха и излизаха, той не ги усещаше, а и те не го гледаха вече: седеше като сянка в сянката на печката, с ръце, подпрени тежко върху масата. Всички го забравиха и никой не забеляза, че в здрача той изведнъж се изправи и тъпо като добиче пое пътя нагоре към хотела. Час и два стоя той покорно там пред вратата, с каскет в ръката, без да докосне някого с погледа си: най-сетне тази чудновата, фигура, която също като неподвижен и черен дънер бе побила корени в земята пред разискрения от светлини вход на хотела, обърна внимание на едно от момчетата и то повика управителя. Върху помраченото лице отново се появи лека ведрина, когато го поздрави неговата родна реч.

— Какво искаш, Борис? — попита благо управителят.

— Благоволете да ми простите — промълви беглецът, — исках само да зная… дали мога да си отида у дома.

— Разбира се, Борис, можеш да си отидеш у дома — усмихна се запитаният.

— Още утре ли?

Сега и другият стана сериозен. Усмивката отлетя от лицето му, тъй умолително бяха казани тия думи.

— Не, Борис… сега още не. Като свърши войната.

— А кога? Кога ще свърши войната?

— Бог знае това. Ние, хората, не го знаем.

— Ами по-рано? Не мога ли да си отида по-рано?

— Не, Борис.

— Толкова далече ли е?

— Да.

— Още много дни?

— Много дни.

— Но аз ще вървя, господине! Аз съм силен. Няма да се уморя.

— Не можеш, Борис. Има още една граница.

— Граница ли? — Той погледна тъпо. Думата му беше непозната.

После каза отново със своята забележителна упоритост.

— Аз ще я преплувам.

Управителят се усмихна леко. Но все пак му беше мъчно и той обясни кротко:

— Не, Борис, не може. Граница, това значи чужда земя. Хората няма да те пуснат да минеш.

— Но аз няма да им сторя нищо лошо! Аз хвърлих пушката си. Защо да не ме пуснат да отида при жена си, като ги помоля ради Христа?

Управителят ставаше все по-сериозен. Горчивина изпълни душата му.

— Не — каза той, — те няма да те пуснат да минеш, Борис. Хората не се вслушват вече в словото Христово.

— Но какво да правя, господине? Та аз не мога да остана тук! Хората тук не ме разбират и аз не ги разбирам.

— Ще се научиш, Борис.

— Не, господине — сведе ниско глава руснакът, — не мога да науча нищо. Аз мога само да работя на нивата, не мога нищо друго. Какво ще правя тук? Искам да си отида у дома! Покажи ми пътя!

— Сега няма никакъв път, Борис.

— Но, господине, те не могат да ми запретят да се върна у дома при жена си и при децата си! Та аз не съм вече войник!

— Могат, Борис.

— Ами царят? — Той попита съвсем неочаквано това, треперещ от очакване и страхопочитание.

— Няма вече цар, Борис. Хората го свалиха от престола.

— Няма вече цар?

Той се втренчи тъпо в другия. Една последна светлинна угасна в очите му, после той каза съвсем морно:

— Значи, не мога да си отида у дома?

— Сега още не. Трябва да почакаш, Борис.

— Дълго ли?

— Не зная.

Лицето в тъмнината ставаше все по-мрачно.

— Аз вече чаках толкова дълго! Не мога да чакам повече. Покажи ми пътя! Ще опитам.

— Няма никакъв път, Борис. На границата ще те задържат. Остани тук, ще ти намерим работа!

— Хората тук не ме разбират и аз не ги разбирам — повтори той упорито. — Аз не мога да живея тук! Помогни ми, господине!

— Не мога, Борис.

— Помогни ми ради Христа, господине! Помогни ми, не мога да издържам повече!

— Не мога, Борис. Никой човек не може да помогне на друг.

Стояха безмълвни един срещу друг. Борис въртеше каскета в ръцете си.

— Защо тогава ме измъкнаха от къщи? Казаха, че трябвало да браня Русия и царя. Но Русия е далеч оттук, а ти казваш, че царят бил… как каза?

— Свален от престола.

— Свален от престола. — Повтори думите, без да ги разбира. — Какво да правя сега, господине? Аз трябва да си отида у дома! Децата плачат за мене. Не мога да живея тук! Помогни ми, господине! Помогни ми!

— Не мога, Борис.

— И никой ли не може да ми помогне?

— Сега никой.

Руснакът свеждаше все по-ниско глава, после изведнъж каза глухо:

— Благодаря ти, господине. — И се обърна.

Тръгна съвсем бавно надолу по пътя. Управителят гледа дълго подире му и се учуди, че той не се запъти към странноприемницата, а слезе по стъпалата надолу към езерото. Той въздъхна дълбоко и се върна на работата си в хотела.

По една случайност същият рибар намери на следната утрин голия труп на удавника. Той бе скътал грижливо подарения панталон, каскета и палтото на брега и бе влязъл във водата така, както бе излязъл от нея. Съставиха протокол за произшествието и понеже не знаеха името на чужденеца, побиха на гроба му евтин дървен кръст — един от ония малки кръстове над безименна съдба, с които нашата Европа е покрита сега от единия до другия си край.

Фантастична нощ

Тези записки бяха намерени като запечатан пакет в писалището на барон Фридрих Михаел фон Р., австрийски запасен лейтенант в един драгунски полк, когато той падна убит в сражението при Раваруска през есента на 1914 година. Като видяло заглавието и хвърлило бегъл поглед в тези листове, семейството предположило, че се касае за някакво литературно произведение на техния сродник, та ми даде записките да ги прегледам и евентуално да ги публикувам. Сега обаче аз съвсем не смятам тия страници за измислен разказ, а — с всички подробности — за действителна преживелица на убития; и като скривам името му, публикувам неговото душевно саморазкритие без всякакво изменение и добавка.

Днес сутринта внезапно ме връхлетя мисълта да опиша за себе си преживелицата от оная фантастична нощ, за да мога поне веднъж да проследя цялата случка в нейната естествена последователност. И от тая внезапна секунда насам аз чувствувам неотразима принуда да си представя в писани слова онова приключение, макар да се съмнявам, че бих могъл да опиша дори само приблизително точно чудноватостта на събитията. Лишен съм от всякаква тъй наречена художествена дарба, не съм се упражнявал никога с литературни работи и като оставим настрана няколко предимно шеговити произведения в гимназията, не съм правил никога опит за писателство. Не зная дори например дали съществува някаква особена изучаема техника за последователно подреждане на външните неща и тяхното едновременно вътрешно отражение; питам се също дали съм в състояние да употребя всякога точната дума за смисъла и да придам точния смисъл на думата, за да добия така онова равновесие, което открай чувствувам несъзнателно при четене на всеки истински разказвач. Ала аз пиша тия редове само за себе си и те съвсем не са предназначени да направят понятно на други онова, което аз едва мога сам да си обясня. То е само опит да свърша веднъж завинаги и в известен смисъл с едно събитие, което непрекъснато ме занимава и вълнува в болезнено преливащ кипеж, да го фиксирам, да го поставя пред себе си и да го обгърна от всички страни.

Не съм разказал за тая случка никому от моите приятели, защото чувствувах, че не бих могъл да ги накарам да разберат същественото в нея, а и защото донякъде се срамувах, че съм могъл да бъда тъй силно разтърсен и потресен от една толкова случайна работа. Защото всичко това всъщност е само една дребна преживелица. Ала сега, когато пиша тая дума, аз започвам бързо да забелязвам колко трудно е за един неопитен човек при писане да подбира думите в тяхната истинска тежест и колко двусмисленост, колко възможности за недоразумения се крият и в най-простата дума. Защото, като наричам преживелицата си „дребна“, аз естествено подразбирам това само в относителен смисъл, в противовес на могъщите драматични събития, които завличат със себе си цели народи и съдби; и го подразбирам от друга страна в смисъл по време, защото цялата случка не обхваща дълъг период, а само шест пълни часа. Обаче за мене тази в общ смисъл тъй дребна, незначителна и неважна преживелица означаваше тъй страшно много, че аз и днес — четири месеца след оная фантастична нощ — още горя от нея и трябва да напрягам всичките си духовни сили, за да я запазя в сърцето си. Аз си повтарям всекидневно и всекичасно всички нейни подробности, защото тя, тъй да се каже, е станала средоточие на цялото мое битие; всичко, каквото върша и говоря, се определя несъзнателно от нея, моите мисли се занимават единствено с това — да повтарят отново и отново нейното неочаквано разиграване и чрез това повторение да ми я потвърждават като мое достояние. И сега аз из един път разбирам нещо, за което преди десет минути, когато улових перото, още не се сещах: че записвам тази преживелица само затова, за да я имам напълно сигурна и като че веществено установена пред себе си, да вкуся още веднъж с чувството си от нея и същевременно да я обгърна с духа си. Съвсем погрешно, съвсем невярно е това, което казах по-рано: че искам да свърша с нея, като я запиша; напротив, аз искам да изпитам още по-живо тъй бързо преживяното, да го поставя топло и дишащо до себе си, за да мога непрекъснато да си го възпроизвеждам. О, аз не се боя, че ще забравя макар и само за секунда оня зноен следобед, оная фантастична нощ, аз не се нуждая от никакви знаци, от никакви километрични камъни, за да мога да се върна в спомените си стъпка по стъпка по пътя на ония часове: във всяко време, сред бял ден и среднощ, аз мога да се върна като лунатик назад в неговата сфера и виждам всяка негова подробност с онова ясновидство, което е присъщо само на сърцето, но не и на мекушавата памет. Аз бих могъл дори да нарисувам тук на тая хартия очертанията на всеки отделен лист в пролетно раззеленилата се местност, дори сега през есента аз усещам съвсем кротко нежното пърхане на прашеца от цветчетата на дивите кестени; ето защо, като описвам още веднъж тия часове, аз правя това не от страх, че ще ги загубя, а от радост, че отново ги намирам. И сега, когато излагам сам на себе си в точна последователност вълненията през онази нощ, аз трябва — заради поредността — силом да се възпирам, защото всеки път, щом само помисля за подробностите, из чувството ми бликва някакъв екстаз, обзема ме един вид опиянение и аз се виждам заставен да издигам прегради пред многоцветните и шеметни образи на спомена, за да не се разрушат те един друг. Аз все още изживявам със страстна пламенност преживяното на онзи ден, на онзи 7 юни 1913 година, когато по пладне наех един фиакър…

Ала чувствувам, че трябва да спра още веднъж, защото пак съзирам с уплаха двусмислието, многозначителността на отделната дума. Едва сега, когато за пръв път искам да разкажа нещо последователно, аз забелязвам колко трудно е да се улови в сбита форма онова плъзгаво нещо, каквото всъщност е всичко живо. Току-що написах „аз“ и казах, че на 7 юни 1913 година по обед наех един фиакър. Ала тази дума би била нещо неясно, защото онова „аз“ оттогава, от оня 7 юни, аз отдавна вече не съм, макар че оттогава са изминали само четири месеца, макар че обитавам жилището на това тогавашно „аз“ и пиша на неговото писалище с неговото перо и с неговата собствена ръка. От тоя тогавашен човек — и тъкмо благодарение на оная преживелица — аз съм напълно откъснат; аз го виждам сега отвън, съвършено чужд и хладен, и мога да го опиша като партньор в игра, като другар, като приятел, за когото зная много и съществени неща, но който все пак аз съвсем не съм вече. Аз бих могъл да говоря за него, да го коря или осъждам, без въобще да усещам, че той и аз някога сме били едно.

Човекът, който бях аз тогава, твърде малко се отличаваше външно и вътрешно от мнозинството в тоя обществен слой, който особено у нас във Виена без особена гордост, а някак си съвсем естествено са свикнали да означават като „добро общество“. Аз встъпвах в трийсет и шестата си година, родителите ми бяха умрели рано и ми бяха оставили, точно преди моето пълнолетие, едно състояние, което се оказа достатъчно голямо, за да не мисля никак за препитание и кариера. По тоя начин ненадейно бях избавен от задължението да вземам решение, което по онова време много ме безпокоеше. Именно: аз тъкмо бях завършил следването си в университета и бях изправен пред избора на бъдещото си занятие, който избор, благодарение на нашите семейни връзки и моята твърде рано появила се склонност към спокойно издигащо се и приятно съществуване, навярно би паднал върху държавна служба; точно тогава това родителско състояние се падна на мене като на единствен наследник и неочаквано ми осигури независимост без работа, дори в рамките на широко разгърнати, почти луксозни желания. Честолюбие не бе ме измъчвало никога: ето защо реших изпърво да погледам няколко години живота по-отблизко и да почакам, докато най-сетне се почувствувам подмамен сам да си намеря някакъв кръг на деятелност. Ала всичко си остана с това гледане и чакане, защото — тъй като не пожелавах нищо по-особено — аз постигах всичко в тесния кръг на своите желания; нежният и сладострастен град Виена, който като никой друг довежда излизането на разходка, безделнишкото съзерцание и елегантността до почти художествено съвършенство, до жизнена цел, ме накара окончателно да забравя намерението си за истинска деятелност. Аз имах пълното задоволство на елегантен, аристократичен, състоятелен, красив и при това лишен от честолюбие момък, безопасните напрежения на картоиграчеството и лова, редовните освежавания от пътешествия и излети и скоро започнах да изграждам това приятно съществуване все повече и повече с мъдра грижливост и художествени склонности. Аз събирах редки стъклени изделия не толкова от някаква вътрешна страст, колкото заради радостта да постигна съсредоточение и знания в границите на едно неуморително занимание; украсих жилището си с един особен вид италиански гоблени в бароков стил и с пейзажи по подобие на Каналетовите, които можеха да се намерят у антиквари или да се купят на разпродажби, а това криеше в себе си някакво ловджийско и все пак не опасно вълнение; вършех различни работи с усърдие и винаги с вкус, рядко пропусках хубава музика и бях чест гост в ателиетата на нашите художници. Сред жените не ми липсваше успех; и тук със същия потаен колекционерски стремеж, който е някак си израз на вътрешно безделие, аз натрупах много, приятни за възпоминание, ценни часове на изживяване и постепенно се превърнах тук от обикновен сластолюбец в опитен познавач. Общо взето, бях преживял много; това запълваше приятно дните ми и ме караше да чувствувам съществуването си богато. И аз започнах да обичам все повече и повече тая топла, благотворна атмосфера на моята едновременно оживена и все пак безметежна младост, почти вече без нови желания, защото дори съвсем незначителни неща в безветрения въздух на моите дни смогваха да се развият в истинска радост. Една добре избрана вратовръзка беше в състояние почти да ме зарадва, някоя хубава книга, разходка с автомобил или часът, прекаран с жена, можеха да ме ощастливят напълно. Но особено благотворна за мене беше тази форма на съществуване затова, защото подобно на безукорно коректен английски костюм тя не беше очебийна за обществото. Вярвам, че ме приемаха като приятен човек, бях обичан и посрещан на драго сърце и повечето от онези, които ме познаваха, ме наричаха щастливец.

Сега не мога да кажа дали онзи тогавашен човек, когото се мъча да си представя днес, сам се е чувствувал така щастлив, както го мислеха другите; защото сега, когато търся да намеря във всяко чувство от онази преживелица един много по-пълен и по-богат смисъл, всяка възвратна преценка на спомените ми се струва почти невъзможна. Все пак мога да кажа със сигурност, че по онова време аз съвсем не се чувствувах нещастен, тъй като моите желания почти никога не оставаха несбъднати и моите искания към живота незадоволени. Ала тъкмо това, че бях свикнал да получавам от съдбата всичко каквото пожелавах и не се домогвах до нищо повече, тъкмо това лека-полека предизвика известна липса на напрежение, някаква безжизненост в самия живот. Това, което тогава в някои мигове на полупросветление се вълнуваше неосъзнато и томително в мене — това всъщност не бяха желания, а само желание за желания, настойчиво искане да жадувам по-силно, по-буйно, по-честолюбиво, по-неудовлетворено, да живея повече, а може би и да страдам. Благодарение на една прекалено разумна техника аз бях отстранил от своето битие всички пречки и моята жизненост отслабна тъкмо поради тая липса на пречки. Аз забелязах, че жадувам все по-малко, все по-слабо, че в чувствата ми бе настъпило някакво вцепенение, че аз — може би така ще се изразя най-добре — страдах от някаква душевна импотентност, от негодност за страстно обладаване на живота. Тая липса забелязах най-напред по някои дребни признаци. Открих, че все по-често и по-често отсъствувах в театъра и в обществото при някои сензационни случаи, че поръчвах книги, похвалени ми от други, и ги оставях по цели седмици неразрязани на писалището, че продължавах наистина машинално да събирам любимите си неща, купувах стъклени изделия и антики, но след това ги подреждах и не се радвах особено много, когато неочаквано се сдобиех с някой рядък и дълго търсен екземпляр.

Това преходно и съвсем леко отслабване на моето душевно напрежение аз осъзнах обаче едва при един определен случай, който още ясно си спомням. През лятото — пак поради онази странна ленивост, която не се чувствуваше живо примамена от нищо ново — бях останал във Виена и неочаквано получих от един курорт писмо от жена, с която цели три години вече ме свързваха интимни чувства и която аз дори мислех, че обичам искрено. Тя ми пишеше на четиринайсет развълнувани страници, че през тия седмици се запознала там с някакъв мъж, който бил станал много, дори всичко за нея, че наесен щяла да се омъжи за него и на нашата връзка трябвало да се сложи край. Тя си спомняла без разкаяние, дори с блаженство за прекараното заедно време, мисълта за мене щяла да я придружава в новия й брак като най-свидното нещо от нейния предишен живот и се надявала, че ще й простя за нейното неочаквано решение. След това делово известие развълнуваното писмо започна наистина да прелива от трогателни заклинания — да не й се сърдя и да не страдам много от тоя ненадеен отказ, да не правя никакъв опит да я възпирам силом или да извърша някакво безразсъдство спрямо себе си. Редовете се нижеха все по-жарки: да съм намерел утеха при друга, по-добра от нея жена, да съм й пишел веднага, защото се страхувала как ще посрещна тая вест. И като послепис с молив беше добавено набърже: „Не върши нищо неразумно, разбери ме, прости ми!“ Прочетох това писмо изпърво изненадан от известието, а после, като го прелистих втори път, с известен срам, който, вече осъзнат, бързо се засили и превърна във вътрешен ужас. Защото нито едно от всички тия силни и все пак естествени чувства, които моята любима предпоставяше като самопонятни, не трепна ни най-слабо в мене. Аз не изпитах страдание от нейната вест, не й се разгневих и нито за миг не помислих да упражня някакво насилие спрямо нея или спрямо себе си и тази студенина на чувството в мене беше толкова странна, че не можеше да не ме изплаши. От мен се откъсваше една жена, която години наред ме беше придружавала в моя живот, чието топло гъвкаво тяло бе се притискало до моето, чието дихание през дългите нощи се бе сливало с моето, а нищо в мене не трепна, нищо не се възбунтува, нищо не се помъчи да я покори отново, нищо от всичко това не разтърси моите чувства — от това, което чистият инстинкт на тая жена трябваше да предпостави като естествено у един истински човек. В тоя миг за пръв път съзнах ясно колко далече напред бе отишъл процесът на вцепенението в мене — аз просто се носех като по течаща, гладка вода, без някак си да бях закрепен или вкоренен; и аз знаех много добре, че тази студенина беше нещо мъртво, умряло, наистина още необгърнато от гнилия лъх на разложението, но все пак вече непреодолимо вцепенение, жестоко-студена безчувственост — точно онази минута, която предхожда истинската, телесната смърт, външно видимото разпадане.

От тая случка насам аз започнах да наблюдавам внимателно себе си и това странно вцепенение на чувството в мене, също както болник наблюдава болестта си. Когато скоро след това умря един от моите приятели и аз вървях подир ковчега му, аз се вслушвах в себе си дали в мене не се надига някаква скръб, дали не трепва някакво чувство при съзнанието, че този човек, мой близък от детинство, сега завинаги е загубен. Ала в мене не трепна нищо, аз се сторих сам на себе си като нещо стъклено, през което нещата прозират, без някога да са били вътре в него; и колкото при тоя повод и други подобни да се напрягах да почувствувам нещо, колкото и да се мъчех с доводи на разума да си внуша чувства, от това вътрешно вцепенение все не идваше никакъв отговор. Близки хора ме напускаха, жени идваха и си отиваха, аз обаче не чувствувах нищо повече от това, което чувствува човек, седнал в стаята си, когато вън дъждът чука по стъклата; между мене и най-близките неща имаше някаква стъклена стена, която аз нямах сили да разбия с волята си.

Макар че почувствувах ясно това, съзнанието за него все пак не предизвика никакво действително безпокойство в мене, защото аз, както вече казах, посрещах с безразличие дори ония неща, които засягаха мене самия. Нямах вече достатъчно чувство даже за страдание. Стигаше ми, че този душевен недъг оставаше скрит за другите, също както половата импотентност на един мъж се разкрива само в интимната секунда; а в обществото, с помощта на прекалена изкуствена пламенност във възхищението и чрез спонтанни крайности в умилението, аз се мъчех да скрия колко безучастен и мъртъв се чувствувах вътрешно. Външно продължавах да водя предишния приятен, несмущаван от нищо живот, без да изменям неговата насока; седмици, месеци се изнизваха безшумно край мене и се превръщаха бавно в тъмни години. Една сутрин видях в огледалото кичур побелели коси над слепите си очи и усетих, че младостта ми се канеше да отмине бавно в някакъв друг свят. Но това, което други наричаха младост, беше отдавна отлетяло в мене. И раздялата не ми причини особена болка, защото аз не обичах вече достатъчно силно и собствената си младост. Упоритото ми чувство остана безмълвно и към мене самия.

Поради тая вътрешна неподвижност дните ми ставаха все по-еднообразни въпреки смяната на заниманията и събитията; те се редяха безлични едно до друго, растяха и пожълтяваха като листата на дърво. И съвсем обикновено, без всякаква особеност, без всякакви вътрешни предвестници, започна и онзи единствен ден, който искам да опиша отново за себе си. Тогава, на 7 юни 1913 година, аз станах доста късно поради онова празнично чувство, съхранило се несъзнателно в мене още от детството, от ученическите години; изкъпах се, прочетох вестника и прелистих книгите, после, подмамен от топлия летен ден, който струеше приветливо в стаята, излязох да се разходя, прекосих по стар навик булевард Грабен, разменяйки поздрави с познати и приятели и поприказвайки бегло с някои от тях, а после обядвах у едно приятелско семейство. За следобеда нямах никакви уговорки, защото неделен ден обичах много да разполагам с няколко свободни часа за самия себе си, които тогава принадлежаха всецяло на случайността на моите прищевки, на желанието ми да имам спокойствие или на някое неочаквано решение. Когато после, напуснал приятелското семейство, пресичах Рингщрасе, аз почувствувах благотворно хубостта на слънчевия град и се зарадвах на неговата лятна гиздавост. Хората изглеждаха весели и като че влюбени в празничността на пъстрата улица, хвърляха ми се в очи много подробности, преди всичко — бухналите листаци на дърветата, които израстваха с новата си зеленина направо из асфалта. Въпреки че почти всеки ден минавах оттук, аз неочаквано забелязах това празнично човешко гъмжило като някакво чудо и неволно закопнях за много зеленина, ведрина и пъстрота. Спомних си с известно любопитство за Пратера, където сега, в края на пролетта и в началото на лятото, тежките дървета стоят неподвижни като грамадни зелени лакеи вдясно и вляво на главната алея, по която се точат коли, и предлагат на безбройните чисти и елегантни хора своите бели сърца от цветчета. Свикнал да удовлетворявам веднага и най-беглите си желания, аз повиках първия фиакър, който се мярна на пътя ми, и когато кочияшът ме попита накъде да кара, назовах Пратера.

— На конните състезания, господин барон, нали? — отвърна той с почтителна естественост.

Чак сега си спомних, че днес беше един забележителен ден на конни състезания, един предварителен показ на главното състезание, на което си даваше среща цялото отбрано виенско общество.

„Странно — помислих си аз, качвайки се в колата, — можех ли допреди няколко години да пропусна или да забравя такъв ден!“

Почувствувах отново по тая унесеност, също както болник при движение чувствува раната си, цялото вцепенение и безразличие, в което бях изпаднал.

Главната алея беше вече доста пуста, когато стигнахме там — надбягването трябва да бе започнало отдавна, защото не виждах тъй блестящата иначе върволица от коли, само няколко отделни фиакъра препускаха с тропащи копита като че подир някаква невидима изпусната цел. Кочияшът на капрата се обърна и попита дали да кара бързо, но аз му казах да остави конете да вървят спокойно, защото за мене нямаше никакво значение дали ще стигна навреме, или не. Бях виждал много надбягвания и бях наблюдавал твърде често зрителите там, та не придавах толкова голямо значение на навременното си пристигане; пък и на моето безразличие допадаше повече да чувствува, при лекото люшкане на колата, синия въздух като кротко ромолящо море от палубата на кораб и да се наслаждава спокойно на гледката на красивите, широко разлистени диви кестени, които от време на време даваха на ласкавия топъл вятър да си поиграе с няколко листца от техните цветчета, които той после леко издигаше и завъртяваше, преди да ги пусне да завалят като снежинки по алеята. Беше приятно да бъда люшкан така, да усещам с притворени очи пролетта, да се чувствувам окрилен и понесен без каквото и да било усилие и всъщност изпитвах съжаление, когато колата спря пред входа на Фройденау. На драго сърце бих се върнал назад, за да бъда люлян още от мекия ден на ранното лято, но беше вече твърде късно, колата спря пред хиподрума. Насреща ми се носеше глух громол. Сякаш море ехтеше тежко и глухо зад високите трибуни, без да мога да видя развълнуваното множество, от което долиташе този сбит шум, и неволно си спомних за Остенде: когато човек се изкачва по тесните странични улички на ниския град към крайбрежния булевард, усеща веднага свирещия солен и остър вятър и чува глухо бучене, преди още погледът да е обгърнал ширната сивопенеста площ с нейните гърмящи талази. Сигурно вече беше започнало някое надбягване, ала между мен и тревата, по която сега сигурно летяха конете, стоеше пъстра и ехтяща, сякаш разтърсвана от вътрешна буря, димна завеса — тълпата от зрители и залагащи. Аз не можех да видя арената, но чувствувах всяка фаза на спорта в отражението на повишената възбуда. Ездачите сигурно бяха потеглили отдавна, групата се е разкъсала и неколцина си оспорваха първото място, защото от тия хора тук, които изживяваха загадъчно невидимите за мене движения на надбягването, избухваха крясъци и възбудени подвиквания. По посоката на техните глави аз усещах завоите, до които навярно стигаха ездачите и конете по продълговатия овал на тревата, защото целият този човешки хаос напираше все по-сплотено, все по-сбито, като една-единствена изопната шия, към някаква невидима за мене зрителна точка и от тази една изопната шия ехтеше и гъргореше с хиляди разкъсани звуци един надигащ се все по-високо прибой. Този прибой набъбваше все повече и изпълни скоро цялото пространство чак до равнодушно синьото небе. Аз се загледах в лицата на неколцина. Те бяха разкривени като от някаква вътрешна борба, очите — втренчени и разискрени, устните — прехапани, брадичката — издадена алчно напред, ноздрите — издути като у коне. Беше ми забавно и страшно, като наблюдавах трезво тия несдържани, замаяни хора. На един стол до мене стоеше прав елегантно облечен мъж с иначе сигурно симпатично лице, ала сега, под властта на някакъв невидим демон, той беснееше, махаше с бастуна си в празния въздух, като че шибаше нещо да бяга напред, а тялото му — неизказано смешно за наблюдателя — участвуваше страстно в движението на бързата езда. Също като на стремена, той непрекъснато се люлееше на пръстите си на стола, дясната му ръка размахваше неспирно бастуна като бич във въздуха, лявата стискаше конвулсивно един бял билет. И все повече и повече такива бели билети пърхаха около мене, шумоляха като пръски от пяна над тоя син буен порой, който шумно набъбваше. Сигурно сега на завоя няколко коня бяха съвсем близко един до друг, защото из един път ехтежът се разчлени на две, три, четири отделни имена, крещени бясно и непрекъснато от отделни групи като бойни викове, и тези викове като че бяха отдушник на тяхната безумна ярост.

Аз стоях сред тоя грохотен бяс студен като скала в развълнувано море и мога да кажа и днес още точно какво изпитвах в оная минута. Най-напред смешното във всички тия разкривени движения, иронично презрение към простащината в изблика, но все пак и нещо друго, което неохотно признавах пред себе си — някаква лека завист и желание за такава възбуда, за такава огнена страст, за живота, който бликаше в тоя фанатизъм. Какво, мислех си, би трябвало да се случи, за да възбуди и мене по такъв начин, да ме хвърли в такава треска, че тялото ми да започне да гори и гласът ми да излита из устата мимо волята ми? Не можех да си представя никаква сума пари, притежанието на която да ме разпали толкова, никаква жена, която да ме възбуди така — нищо, нямаше нищо, което би могло да ме изтръгне из това вцепенение на чувствата ми и да ме разпали с такава пламенност! Сърцето ми не би туптяло тъй буйно пред ненадейно насочен револвер една секунда преди да спре, както сърцата на тези хиляди, десет хиляди хора около мене за шепа пари. Ала сега някой кон сигурно беше съвсем близко до целта, защото тутакси от много хиляди гласове като от изопната до крайност струна, от цялото това гъмжило екна един-единствен, все повече изострящ се вик, едно определено име, което после изведнъж секна. Музиката започна да свири и тълпата внезапно се разломи. Една обиколка беше завършена, една борба решена, напрежението се разля с гъргорещо, само още леко трептящо вълнение. Множеството, допреди миг още пламтящ вързоп от страст, се разпадна на много отделни тичащи, смеещи се, приказващи хора, зад вакханалната маска на възбудата отново се появиха спокойни лица; от хаоса на играта, която за няколко секунди бе споила тия хиляди хора в една-едничка пламтяща купчина, отново се наслоиха обществени групи, които се събираха и разделяха, хора, които познавах и които ме поздравяваха, непознати, които взаимно се оглеждаха и наблюдаваха с хладна вежливост. Жените взаимно изпитваха с очи новите си тоалети, мъжете мятаха похотливи погледи; онова светско любопитство, което е истинското занимание на безучастните, започна да се раздипля — търсеха се, брояха се, проверяваха се кой е дошъл и кой не, кой как е облечен. Едва пробудили се от своя шемет, всички тези хора не знаеха вече дали разходката в антракта или самата игра всъщност беше целта на тяхното събиране тук.

Аз вървях сред това хладно гъмжило, поздравявах и отвръщах на поздрави, дишах с наслада — та тъкмо тази беше атмосферата на моето битие! — уханието на парфюмите и елегантността, което се носеше над тоя калейдоскопичен безпорядък, но с още по-голяма наслада вдъхвах лекия ветрец, който навремени се надигаше от моравите на Пратера и от лятно сгорещената гора, мяташе талазите си между хората и докосваше сладострастно-игриво белия муселин на жените. Неколцина познати искаха да ме заприказват. Диана, хубавата актриса, ми даде знак да отида в ложата й, ала аз не отидох при никого. Нямах никакво желание да разговарям днес с когото и да било от тия светски хора, отегчаваше ме да виждам себе си в тяхното огледало; исках да обгърна само зрелището, това пращящо чувствено възбуждение, което се носеше над тоя усилен час (защото възбудеността на другите е най-приятното зрелище тъкмо за безучастния). Няколко хубави жени минаха край мене, аз погледнах нахално, но без вътрешно желание, към гърдите им, които на всяка крачка трепкаха под тънкия като паяжина плат, и се усмихнах вътре в себе си над тяхното донякъде неприятно и донякъде приятно смущение, като се усетиха тъй чувствено преценени и тъй срамно разсъблечени. В действителност не ме блазнеше нито една, доставяше ми само известно удоволствие да върша това пред очите им; забавляваше ме играта с тая мисъл, с техните мисли, желанието да ги докосна телесно и да почувствувам магнетичния трепет в техните очи; защото като у всеки вътрешно студен човек моята същинска еротична наслада се заключваше в това да предизвиквам у другите топлина и безпокойство, наместо сам да се разгарям. Аз обичах да усещам само лъха на топлината, с който присъствието на жени обвива чувствеността, а не истинското сгорещяване, само подбудата, не и възбудата. Затова и сега се разхождах така, посрещах погледи, връщах ги леко като гумени топки, наслаждавах се, без да докосвам, опипвах жени, без да ги чувствувам, само леко загрят от възтоплото сладострастие на играта.

Но и това скоро ми дотегна. Край мене минаваха все едни и същи хора, знаех вече наизуст лицата им, жестовете им. Видях наблизо стол. Седнах на него. Наоколо в групите отново започна безредно движение, минувачите се блъскаха и тласкаха неспокойно едни други; вероятно щеше да започне ново надбягване. Аз нехаех за това, седях спокойно и сякаш унесен под къдравия дим на цигарата си, който се издигаше в бели криволици във въздуха, който се разсейваше все по-светъл и по-светъл като малко облаче в пролетната синева. В тая секунда започна нечуваното, онази единствена преживелица, която и до днес дава насока на моя живот. Мога да установя съвсем точно мига, защото точно тогава съвсем случайно бях погледнал часовника: стрелките се кръстосваха и аз ги гледах с празно любопитство как в продължение на една секунда останаха една върху друга. Беше три часът и шестнайсет минути след пладне на онзи 7 юни 1913 година. Аз гледах, значи, с цигара в ръка, белия циферблат, потънал всецяло в това детинско и смешно наблюдение, когато непосредствено зад гърба си чух висок женски смях — оня отривист, възбудителен смях, който аз тъй обичам у жените, онзи смях, който изскача топъл и подплашен из жаркия гъсталак на чувствеността. Той неволно ме накара да извия назад глава, понечих да погледна жената, чиято велегласна чувственост се блъсна тъй дръзко в моето безгрижно мечтание, както лъскав бял камък плясва в глухо, тинесто блато — но се овладях. Възпря ме странното желание към духовната игра, към дребния, безопасен психологически експеримент, което често ме навестяваше. Аз още не исках да погледна смеещата се жена, блазнеше ме да занимая най-напред въображението си с нея, да си я представя образно, да изваям около тоя смях лице, уста, шия, врат, гърди — цяла жива, дишаща жена.

Навярно тя стоеше сега точно зад мене. Смехът отново се превърна в разговор. Аз слушах напрегнато. Тя говореше с лек унгарски акцент, много бързо и живо, разширявайки гласните звуци като при пеене. Забавно ми беше да измисля снага за тая реч и да украся тоя въображаем образ колкото е възможно по-щедро. Дадох й тъмни коси, тъмни очи, широка, чувствено извита уста със съвсем здрави бели зъби, съвсем тънък малък нос, но с издигнати остро нагоре и трептящи ноздри. Върху лявата й буза сложих изкуствена бенчица, тикнах в ръката й камшик за езда, с който тя, когато се смееше, излеко се шибаше по бедрото. Тя продължаваше да говори и да говори. И всяка нейна дума прибавяше нещо ново към представата в моето въображение, изникнала с бързината на мълния: тесни момински гърди, тъмнозелена рокля с накриво забодена брилянтова брошка, светла шапка с бял воал. Образът ставаше все по-ясен и аз усещах вече тая непозната жена, изправила се невидима зад гърба ми като върху осветена плака в зеницата ми.

Но аз не исках да се обърна, исках да продължа по-силно тая игра на въображението, някакви леки сладострастни тръпки се примесиха в дръзкото бленуване и аз затворих очи, уверен, че ако отворя кленките си и се обърна към нея, вътрешният образ ще се покрие напълно с външния.

В тоя миг тя излезе напред. Аз неволно отворих очи… и се ядосах. Бях сбъркал напълно, всичко беше другояче, дори някак злостно, съвсем противоположно на моя въображаем образ. Тя носеше не зелена, а бяла рокля, не беше стройна, а възпълна и с широки бедра, нигде върху пълната буза не се открояваше бленуваната изкуствена бенчица, косите лъщяха червеникаворуси наместо черни под шапката, която имаше форма на шлем. Нито един от моите белези не отговаряше на нейния образ; ала тази жена беше хубава, предизвикателно хубава, макар че аз, обиден в глупавото честолюбие на своята психологическа суетност, не исках да призная тази хубост. Погледнах почти враждебно нагоре към нея; но дори съпротивата вътре в мене усети силната чувствена прелест, която излъчваше тая жена, похотливото, животинското в нейната твърда и същевременно мека пълнота, което примамваше настойчиво. Сега тя отново се смееше високо, виждаха се здравите й бели зъби и аз бях принуден да призная, че този горещ чувствен смях беше в унисон с пищността на нейната осанка; всичко в нея беше тъй властно и предизвикателно — заоблената гръд, брадичката, която при смеене се издаваше напред, острият поглед, извитият нос, ръката, която опираше здраво слънчобрана о земята. То беше женска стихия, първична сила, съзнателна, покоряваща съблазън, въплътено сладострастие. До нея стоеше елегантен, малко увехнал офицер, който й говореше настойчиво. Тя го слушаше, усмихваше се, смееше се, възразяваше, ала всичко това беше само между другото, защото в същото време нейният поглед се плъзгаше просто към всички, нейните ноздри трептяха на всички страни: тя смучеше внимание, усмивки, погледи от всекиго, който минаваше край нея, просто от цялата тази мъжка тълпа наоколо. Погледът й бродеше непрекъснато, ту претърсваше надлъж трибуните и после, видяла някой познат, отвръщаше радостно на поздрава, ту — докато все още слушаше усмихната и поласкана офицера — прибягваше надясно и наляво. Само аз, който, закрит от нейния събеседник, се намирах в зрителното й поле, не бях още докоснат от този поглед. Това ме ядоса. Изправих се — тя не ме видя. Пристъпих по-близо — тя отново погледна нагоре към трибуните. Тогава аз отидох решително при нея, свалих шапка на офицера и й предложих стола си. Тя ме погледна удивено, някакъв усмихнат блясък премина над очите й, сви ласкаво устните си за усмивка. Ала сетне поблагодари съвсем късо и пое стола, без да седне. Само опря леко на облегалото възпълната си, разголена до лакътя ръка и използува леката извивка на тялото си, за да изтъкне по-ясно неговите форми.

Гневът към моята погрешна психология беше отдавна забравен, сега ме дразнеше само играта с тая жена. Аз отстъпих малко назад, до стената на трибуната, отдето можех да я фиксирам свободно и все пак неочебийно, подпрях се на бастуна и потърсих с очите си нейните. Тя забеляза това и се обърна малко към моя наблюдателен пост, но все пак така, че това движение да изглежда съвсем случайно — не се бранеше, отвръщаше ми сегиз-тогиз, но все пак не се обвързваше. Нейните очи непрестанно се движеха в кръг и докосваха всичко, но не задържаха нищо; само на мене ли, когато ме срещаха, даряваха те по една скрита усмивка, или я даваха всекиму? Това не можеше да се различи и тъкмо тази неувереност ме дразнеше. През паузите, когато нейният поглед ме стрелваше като ослепителен огън, той изглеждаше пълен с обещание, ала със същата блестяща стоманена зеница срещаше тя без подбор всеки друг поглед, който прелиташе към нея, просто от кокетна радост към играта, но преди всичко — без при това да изпусне дори за секунда привидно любопитния за нея разговор със събеседника й. Нещо ослепително нахално имаше в тоя парад на страстта, някаква виртуозност на кокетство или избухващ излишък на чувственост. Неволно пристъпих една крачка по-близо: нейното студено нахалство беше преминало в мене. Не я гледах вече в очите, а я опипвах от горе до долу с очи на познавач, смъкнах с поглед роклята й и я почувствах гола. Тя проследи погледа ми, без да се покаже оскърбена, усмихна се с ъглите на устата си на бъбрещия офицер, ала аз забелязах, че тази многозначителна усмивка беше съгласна с моето намерение. И когато погледнах крака й, подал се малък и нежен изпод бялата рокля, тя плъзна нехайно-изпитателен поглед надолу по роклята си. После, в следния миг, уж случайно дигна крака си и го сложи върху първата пръчка на предложения й стол така, че аз видях през отворената рокля чорапите чак до коляното, в същото време обаче усмивката й към офицера стана малко иронична или злорада. Вероятно и тя си играеше с мене тъй безучастно, както аз с нея, и аз, макар да бях изпълнен с ненавист, трябваше да се удивя на рафинираната техника на нейната дързост, защото, докато с фалшива скритост ми предлагаше чувствеността на тялото си, тя в същото време поглъщаше поласкана шепота на своя събеседник — даваше и вземаше и едното, и другото само на шега. Всъщност аз бях ожесточен: ненавиждах у другите хора тоя вид студена и злобно-пресметлива чувственост, защото я усещах тъй кръвосмесително близка и сродна с моята собствена разсъдъчна безчувственост. Но въпреки това аз бях възбуден, може би повече от омраза, отколкото от похотливост. Пристъпих нахално още по-близко и я улових брутално с очите си. „Искам те, красиво животно“ — каза й моят нескрит жест и устните ми сигурно неволно са се раздвижили, защото тя се усмихна с леко презрение, като извърна главата си от мене и покри с роклята разголения си крак. Ала в следния миг искрометните черни зеници отново започнаха да бродят насам-натам. Беше напълно ясно, че тя ми беше равна в студенината, че ние двамата играехме хладнокръвно с някаква чужда пламенност, която пък не беше нищо друго освен рисуван огън, но все пак красив за гледане и забавен за игра в тоя зноен ден.

Внезапно напрежението върху нейното лице угасна, искрометният блясък изтля, една тънка сърдита бръчка се изви около току-що усмихващата се уста. Аз проследих посоката на нейния поглед: един нисък, дебел господин, облечен в тесен костюм, бързаше запъхтян към нея с изпотени от вълнение лице и чело, които той нервно бършеше с кърпичката си. Шапката, нахлупена набързо върху главата, разкриваше отстрани една твърде голяма лисина (неволно помислих, че ако той свали шапката си, върху голото му теме ще се видят едри капки пот, и този човек ми стана противен). В отрупаната с пръстени ръка той държеше цяла купчина билети. Той просто пъхтеше от възбуда и без да обръща внимание на жена си, заговори веднага високо на унгарски с офицера. Разбрах тутакси, че е фанатик в конния спорт, вероятно някой от по-известните търговци на коне, за когото играта беше единствена страст, изящен заместител на възвишени чувства. Неговата жена сигурно му бе направила сега някаква бележка (тя беше видимо стеснена от неговото присъствие и смутена в привичната си самоувереност), защото той навярно по нейна заповед оправи шапката си, после й се засмя просташки и я потупа с добродушна нежност по рамото. Тя гневно вдигна вежди, отблъсната от тая съпружеска интимност, която й беше неприятна в присъствие на офицера, а може би още повече в мое присъствие. Той като че й се извини, каза пак на унгарски няколко думи на офицера, на които същият отговори с любезна усмивка, а след това я хвана нежно и малко покорно под ръка. Аз усещах, че тя се срамуваше пред нас от неговата интимност, и се радвах на унижението й с някакво смесено чувство на подигравка и отвращение. Ала тя твърде скоро възвърна самообладанието си, притисна се леко върху ръката му и плъзна ироничен поглед към мене, който сякаш казваше: „Виждаш ли, този ме има, а не ти.“ Аз бях бесен и в същото време отвратен. Всъщност мислех да й обърна гръб и да си отида, за да й покажа, че съпругата на един такъв простак и дебелак не ме занимава повече. Ала все пак съблазънта беше извънредно силна и аз останах.

В тая секунда екна пронизително сигналът за започване на надбягването и из един път цялата бърбореща, мътна, застояла се маса като че бе разтърсена и рукна наново от всички страни във внезапно безредие напред към бариерата. Трябваше да упражня известно насилие, за да не бъда завлечен от хората, защото тъкмо в тая блъсканица исках да остана близо до нея — може би щеше да ми се удаде случаи да я погледна решително, да я докосна, да дръзна внезапно да направя нещо, което сега още не знаех, и затова започнах упорито да си пробивам път към нея между забързаните хора. В същия миг дебелият съпруг се затича точно насреща ми, навярно за да се докопа до някое хубаво място на трибуната, и ние двамата се сблъскахме, всеки тласнат от различен порив с такава сила, че неговата халтава шапка отхвръкна на земята, а билетите, които той бе пъхнал в корделата, се разпиляха в широка дъга и закапаха като червени, сини, жълти и бели пеперуди по земята. Той за миг ме погледна втренчено. Аз машинално понечих да се извиня, ала някаква злонамереност заключи устата ми; обратното — погледнах го студено с леко, нахално и оскърбително предизвикателство. Неговият поглед припламна за секунда несигурно, запален от кипнала, но плахо криеща се ярост, сетне рухна страхливо пред моя. С неизказана, почти трогателна боязливост ме погледна той за една секунда в очите, после се дръпна, но внезапно си спомни за билетите и се наведе, за да дигне и тях, и шапката си от земята. С нескриван гняв, със зачервено от раздразнение лице жената, която беше пуснала ръката му, ме стрелна с очи: видях с някакво сладострастие, че тя на драго сърце би ме ударила. Ала аз останах напълно хладнокръвен и равнодушен, гледах усмихнат, без да помогна, как прекалено дебелият съпруг с пъшкане се навеждаше и пълзеше пред краката ми, за да събере билетите си. При навеждане яката му отстоеше далече от шията също като перата на настръхнала кокошка, върху червения врат се издигаше широка дипла от тлъстини, той пъхтеше астматично при всяко навеждане. Като го гледах да пъшка така, неволно ми хрумна една непристойна и неапетитна мисъл: представих си го в съпружеска близост със съпругата му и развеселен от тая представа, открито се присмях на нейния едва сдържан гняв. Тя стоеше, сега отново бледа и нетърпелива, и едва можеше да се владее вече — най-сетне аз все пак изтръгнах от нея едно истинско, едно действително чувство: ненавист, неукротима ярост! С най-голямо удоволствие бих удължил тая злобна сцена до безкрайност: гледах със студена наслада как се измъчваше той, за да събере отново един по един билетите си. Като че някакъв глумлив дявол беше седнал в гърлото ми, който непрестанно се кикотеше и искаше да се изкикоти на глас — бих се изсмял на драго сърце или бих погъделичкал с бастуна си тая пълзяща топка месо; всъщност не мога да си спомня да съм бил обземан някога от такава злоба, както в това блестящо тържество на унижението над тая дръзко играеща жена. Ала сега най-сетне клетникът изглеждаше да бе събрал всичките си билети, само един син беше отхвръкнал далече и лежеше точно пред мене на земята. Той се въртеше запъхтян, търсеше с късогледите си очи — пенснето му се беше смъкнало съвсем ниско на изпотения му нос — и моята хъшлашка възбудена злост използува тая секунда за удължаване на неговите смешни усилия: подчинил се неволно на някакво ученически-хлапашко немирство, аз протегнах бързо единия си крак и стъпих така върху билета, че той и при най-голямо старание не можеше да го намери дотогава, докато на мене бе приятно да го карам да търси. А той търсеше, търсеше неотклонно и запъхтян броеше непрекъснато шарените мукавени билети: явно беше, че един — моят! — му липсваше и той се канеше да почне отново да търси сред глъчната тълпа, обаче жена му, която с гневно изражение на лицето конвулсивно отбягваше моя подигравателен поглед отстрани, не можеше вече да обуздава своето бясно нетърпение.

— Лайош! — извика му тя внезапно повелително и той трепна като кон, чул тръбата, погледна още веднъж с търсещи очи към земята — на мене ми се струваше, че скритият под подметката ми билет ме гъделичка, и едва можех да потисна напиращия смях, — после се обърна послушно към жена си, която с някаква умишлена бързина го дръпна от мене и го завлече във все по-буйно кипящата тълпа.

Аз останах назад без всякакво желание да последвам двамата. За мене тоя епизод беше завършен, чувството на онова еротично напрежение се беше разляло в благотворна веселост, всяка възбуда беше изтекла от мене и не беше останало нищо друго освен пълната ситост от внезапно избухнала злост, някакво нагло, дори горделиво самодоволство от сполучилата лудория. Отпред хората се трупаха плътно, започна вече да се надига известно възбуждение, множеството се превърна в една-единствена мръсна, черна вълна, която напираше към бариерата, ала аз не гледах натам, бях отегчен вече. И помислих да отида оттатък в Крио или да се върна с колата у дома. Ала тъкмо когато неволно дигнах крака си да направя крачка напред, забелязах синия билет, който лежеше забравен на земята. Дигнах го и го подържах, играейки си, между пръстите, без да зная какво да правя с него. За миг ми хрумна мисълта да го върна на Лайош, което би могло да послужи като великолепен предлог да се запозная с жена му, но почувствувах, че тя вече съвсем не ме интересува, че мимолетната жар, която ме лъхна от тая авантюра, отдавна беше изтляла в моето предишно равнодушие. От съпругата на Лайош аз не исках нищо друго освен тая похотлива борба на очите — дебеланкото ми беше толкова неапетитен, че не желаех да деля с него нечия плът; нервите ми бяха погъделичкани, сега изпитвах само още нехайно любопитство, благотворна отмора.

Столът стоеше изоставен и сам. Седнах удобно на него и си запалих цигара. Людската страст пред мене закипя отново, аз дори не се вслушвах: повторенията не ме привличаха. Гледах небрежно издигането на тютюневия дим и си мислех за разходката в Меран, дето бях преди два месеца и се любувах на кипящия водопад. Беше също като това тук: и там един мощно надигащ се шум, който нито стопляше, нито разхлаждаше, и там един безсмислен ехтеж сред смълчаната синя местност. Ала сега страстта на играта беше стигнала до кресчендо, над черната вълна от хора отново се разхвърчаха като пяна слънчобрани, шапки, викове, кърпички, гласовете отново се сляха в общ грохот, отново из огромната паст на тълпата се изтръгна един вик, ала сега в друга октава. Чух едно име, извикано хилядократно, десетохилядократно, ликуващо, пронизително, екстазно, отчаяно:

— Креси! Креси! Креси!

И внезапно то отново се скъса също като изопната струна (как повторението прави еднообразна дори страстта!). Музиката засвири, множеството се разпръсна. Издигнаха се табли с номерата на победителите. Погледнах несъзнателно нататък. На първо място светлееше числото седем, машинално погледнах синия билет, който бях забравил между пръстите си. И тук седем.

Неволно се засмях. Билетът беше спечелил, добродушният Лайош беше заложил правилно. По тоя начин със злорадството си аз бях причинил дори парична загуба на дебелия съпруг: из един път моето разпуснато настроение ме обзе отново, интересуваше ме сега да зная с каква сума го беше ощетила моята ревнива намеса. Разгледах за пръв път по-точно синьото парче мукава: беше билет от двайсет крони и Лайош бе заложил на „победа“. Сигурно печелеше значителна сума. Без да мисля повече, поддавайки се само на гъдела на любопитството, аз се оставих забързаната тълпа да ме изтласка в посока към касите. Натикаха ме в една опашка, показах синия билет и тутакси две костеливи, чевръсти ръце, лицето към които аз съвсем не виждах зад гишето, ми подхвърлиха върху мраморната плоча девет банкноти по двадесет крони.

В тая секунда, когато ми подадоха парите, истински пари, сини банкноти, смехът секна в гърлото ми. Изпитах веднага някакво неприятно чувство. Неволно дръпнах ръцете си, за да не докосна чуждите пари. На драго сърце бих оставил сините банкноти да лежат върху плочата; ала хората зад мене напираха от нетърпение да получат печалбата си. Не ми оставаше нищо друго, освен — засегнат болезнено — да взема с отвратени пръсти банкнотите: те горяха като сини пламъци в ръката ми, която аз несъзнателно протегнах далече от себе си, като че и ръката, която ги беше взела, не принадлежеше към мене. Тутакси схванах фаталността на положението. Мимо волята ми шегата се беше превърнала в нещо, което не биваше да се случва с един почтен човек, с един джентълмен, с един офицер от запаса, и аз се страхувах от самия себе си да назова истинското име на това. Защото тези пари не бяха укрити, а коварно измъкнати, откраднати.

Около мене бръмчаха и жужаха гласове, хора напираха към касите и се оттегляха от тях. Аз все още стоях неподвижно с протегната напред ръка. Какво трябваше да сторя? Изпърво помислих най-естественото: да намеря истинския печеливш, да се извиня и да му върна парите. Ала това не беше удобно, най-малко пред очите на оня офицер. Та аз бях запасен офицер и едно такова признание тутакси би предизвикало лишаването ми от чин, защото, дори ако бях намерил билета, получаването на парите само по себе си беше недостойна постъпка. Помислих също да отстъпя пред тръпнещия в пръстите ми инстинкт — да смачкам банкнотите и да ги захвърля, ала и това можеше да бъде забелязано лесно в навалицата и да стане подозрително. По никакъв начин пък не исках да задържа дори за миг чуждите пари у себе си или да ги пъхна в портфейла си и по-късно да ги подаря някому: внушеното ми от детинство също като към чистото бельо чувство за чистота се гнусеше от всяко, макар и само бегло докосване на тия хартийки. Махни, махни по-бърже тия пари, гореше трескаво нещо в мене, махни ги, все едно къде, махни ги! Неволно се огледах и докато безпомощно търсех в кръг наоколо си дали няма някаква скрита възможност, видях, че хората отново започнаха да напират към касите, но сега с банкноти в ръцете. И една мисъл ми се яви като избавление. Да хвърля парите на злата случайност, която ми ги беше дала, да ги хвърля пак в тая лакома уста, която сега гълташе еднакво алчно новите залози в сребро и банкноти — да, това щеше да бъде най-правилно, истинско избавление.

Забързах силно, просто затичах и се врязах като клин между напиращите. Пред мене имаше само още двама мъже, първият стоеше вече пред тотализатора, когато изведнъж се сетих, че не знаех да назова нито един кон, на който бих могъл да заложа. Вслушах се стръвно в разговорите наоколо.

— На Равашол ли залагате? — попита един.

— Разбира се, на Равашол — отговори другият.

— Не мислите ли, че и Теди има шансове?

— Теди ли? Никакви. Той се провали окончателно на надбягването в Майден. Той беше само блъф.

Погълнах думите му като умиращ от жажда. Значи, Теди беше лош, Теди положително няма да спечели. Реших веднага да заложа на него. Бутнах парите напред, назовах току-що чутото име Теди на „победа“ и една ръка ми подхвърли обратно билетите. Из един път сега държах между пръстите си девет червено-бели парчета мукава наместо едно. Все още изпитвах някакво неприятно чувство; ала те все пак не пареха вече тъй възбудително, тъй унизително като шумолящите банкноти.

Почувствувах се отново лек, почти безгрижен: сега парите бяха отстранени, неприятността на авантюрата беше приключена, цялата работа отново се превърна в шега, както бе започнала. Седнах нехайно на стола си, запалих цигара и почнах с наслада да духам дима пред себе си. Ала не ме сдържаше много, станах, поразтъпках се и пак седнах. Странно: приятното мечтание се беше изпарило. Някаква нервност поскърцваше във всички части на тялото ми. Изпърво помислих, че това се дължи на неприятната мисъл да срещна отново Лайош и жена му между безчислените хора, които минаваха край мене; ала отде можеха те да предположат, че тези нови билети са техни? Безпокойството на хората също не ме смущаваше, напротив: аз ги наблюдавах точно дали няма да започнат отново да напират напред, нещо повече — сам се улових, че постоянно ставах от стола, за да погледна към знамето, което издигаха при започване на състезанието. Това, значи, беше то: нетърпение, някаква подскачаща вътрешна треска на очакването да пуснат бегачите по-скоро, та тази неприятна работа да свърши веднъж завинаги.

Пред мене тичаше момче с вестници за надбягванията. Спрях го, купих си програмата и започнах да търся между непонятните думи и знаци, написани на някакъв непознат жаргон, докато най-сетне открих Теди, името на неговия ездач, собственика на конюшнята, и цветовете му: червено-бяло. Но защо това толкова ме интересуваше? Смачках ядосано вестника и го захвърлих, станах, пак седнах. Изведнъж ми бе станало горещо, трябваше да изтрия с кърпичката влажното си чело, яката ме стягаше. Все още не пускаха бегачите.

Най-сетне камбаната издрънка, хората се втурнаха и в тая секунда почувствувах с ужас, че това дрънкане разтърси страхотно и мене, както будилник ни стресва в съня. Скочих тъй буйно от стола, че той се прекатури, и забързах — не, затичах — стръвно напред със здраво стиснати между пръстите билети и се заблъсках между тълпата, разяждан сякаш от някакъв безумен страх, че ще закъснея, че ще изпусна нещо извънредно важно. Разблъсквайки брутално хората, аз достигнах първата преграда и дръпнах безогледно към себе си един стол, към който току-що бе посегнала една дама. Прочетох веднага цялата си нетактичност и бяс в нейния смаян поглед — тя беше една моя добра позната, графиня Р., която гневно бе дигнала вежди, — ала преизпълнен от срам и вироглавство, аз погледнах студено встрани от нея и скочих на стола, за да обгърна с очи полето.

Далеч някъде оттатък на зелената равнина пред старта стоеше притисната една малка група от неспокойни коне, задържани с мъка на чертата от дребните ездачи, който изглеждаха като шарени палячовци. Помъчих се веднага да различа между тях моя, ала очите ми не бяха свикнали и пред погледа ми блестеше тъй жарко и странно, че аз не бях в състояние да различа сред тия пъстри петна червено-белия кон. В тоя миг камбаната проехтя за втори път и конете литнаха по зелената ивица като седем пъстри стрели, пуснати от един лък. Сигурно беше дивно да се наблюдава спокойно и само естетично как тънките животни препускаха в галоп и летяха леко над тревата, едва докосвайки земята; ала аз не чувствувах нищо от всичко това, правех само отчаяни опити да отлича моя кон, моя ездач и се ругаех, че не си бях взел далекоглед. Колкото и да се извивах и изправях, не виждах нищо освен четири-пет пъстри насекоми, разбъркани в едно хвърчащо кълбо; лека-полека после започнах да виждам как формата се изменяше, как леката група се удължи клинообразно на завоя и издаде връх, докато отзад неколцина вече започнаха да се отронват от рояка. Надбягването стана напрегнато: три или четири от изопналите се в пълен галоп коне сякаш бяха слепнали ведно като шарени хартиени ивици, само от време на време ту един, ту друг излизаше малко начело. И неволно аз изопнах цялата си снага, сякаш бих могъл с това подражателно, пружиниращо, поривисто напрегнато движение да увелича тяхната бързина и да ги увлека напред.

Вълнението около мене растеше. Неколцина по-опитни сигурно бяха различили още на завоя цветовете, защото сега из мътната глъчка излетяха като ярки ракети отделни имена. До мене стоеше един човек, който бе изопнал френетично ръцете си, и когато сега една конска глава излезе напред, той затропа с крака и завика с противно пронизителен и тържествуващ глас.

— Равашол! Равашол!

Аз видях, че наистина ездачът на тоя кон се синееше, и ме обзе ярост, че не моят кон ще излезе победител. Пронизителният рев на противния човек до мене „Равашол! Равашол!“ ми ставаше все по-непоносим, кипях от студена ярост и на драго сърце бих стоварил пестника си върху зиналата черна дупка на крещящата му уста. Треперех от гняв, тресеше ме, чувствувах, че мога да извърша нещо безразсъдно. Ала в този миг непосредствено зад първия кон се прилепи друг. Може би беше Теди, може би, може би — и тази надежда ме разпали отново. Наистина ми се стори, че ръката, която в тоя миг се издигна над седлото и замахна с нещо към хълбока на коня, беше червена — може да е той, трябва да е той, трябва, трябва! Но защо не го изкарва напред, негодникът с негодник? Още веднъж камшика! Още веднъж! Ето, ето, беше съвсем близко до него! Ето, само една длан още! Защо пък Равашол? Равашол ли? Не, не Равашол! Не Равашол! Теди! Теди! Напред, Теди! Теди!

Внезапно се дръпнах силом назад. Какво — какво беше това? Кой викаше така? Кой беснееше: „Теди! Теди!“ О, виках аз самият. И сред тая страст аз сам се уплаших от себе си. Исках да се възпра, да се овладея, сред треската ми внезапно почна да ме мъчи срам. Ала аз не можех да откъсна погледа си, защото там двата коня бяха долепени един до друг и сигурно Теди следваше Равашол, проклетия Равашол, който аз мразех с палеща страст, защото в кръг около мене екнаха сега в пронизителен дискант други по-високи и многобройни гласове:

— Теди! Теди!

И този вик ме хвърли, мене, сепналия се само за една секунда, отново в огън. Той трябваше да спечели, трябваше! И действително ето, ето, зад летящия кон на другия се протегна една глава, само на една длан разстояние, но ето — на две, ето, ето вече се виждаше шията — в тоя миг проеча пронизително камбаната и като взрив се разнесе един-единствен вик на ликуване, на отчаяние, на гняв. Жадуваното име изпълни за секунда синия простор чак до небосвода. После то рухна и някъде засвири музика.

Сгорещен, цял в пот, с разтуптяно сърце слязох от стола. Трябваше да седна за миг, тъй зашеметен бях от възторжена възбуда. Обливаше ме някакъв непознат дотогава екстаз, някаква безсмислена радост, че случайността се бе подчинила тъй робски на моето предизвикателство; напусто се мъчех да се излъжа, че този кон е спечелил против волята ми и че съм желал да видя парите загубени. Аз сам не си вярвах и чувствувах вече едно жестоко теглене в краката си, нещо магично ме дърпаше нанякъде и аз знаех накъде: исках да видя победата, да я почувствувам, да я докосна, да усетя пари, много пари, сини шумолящи банкноти между пръстите си и оня сладък гъдел нагоре по нервите. Беше ме завладяло някакво съвсем непознато злобно удоволствие и никакъв срам не ме възпираше да му се поддам. И едва изправил се, аз забързах, затичах тутакси към касата, вмъкнах се съвсем грубо, с разперени лакти между чакащите на гишето хора, разблъсках нетърпеливо неколцина, само и само да видя парите, натрупаните пред себе си пари.

— Простак! — изръмжа зад мене един от изблъсканите.

Аз го чух, ала и не помислих да му искам сметка за това, защото треперех от някакво непонятно, болезнено нетърпение. Най-сетне редът ми дойде, ръцете ми сграбчиха алчно цяло снопче сини банкноти. Преброих ги треперещ и в същото време въодушевен. Бяха шестстотин и четирийсет крони.

Прибрах ги трескаво. Първата ми мисъл беше: да продължа да играя, да спечеля повече, много повече. Къде бях дянал вестника с програмата за надбягванията? Ах, захвърлил го бях във възбуждението си! Погледнах наоколо, за да си набавя друг. Тогава забелязах за мой неизказан ужас как изведнъж всичко около мен се разля към изхода, касите се затвориха, развяното знаме бе смъкнато. Играта бе свършена. Това е било последното състезание. Една секунда стоях вцепенен. После в мене кипна гняв, като че ли ми беше нанесена неправда. Не можех да се примиря, че тъкмо сега, когато всичките ми нерви бяха изопнати и трепереха и кръвта бушуваше тъй жарка в мене, както от години не ми се беше случвало, всичко трябваше да свърши. Ала нямаше никаква полза да подхранвам изкуствено с измамни желания надеждата си, че това е просто грешка, защото пъстрата тълпа се изливаше все по-бързо, изпотъпканата трева се зеленееше вече между единично изостаналите посетители. Лека-полека схванах смешното в моето напрегнато бавене, взех шапката си — бастуна сигурно бях забравил във възбудата си закачен на бариерата — и тръгнах към изхода. Един служещ изскочи насреща ми с почтително снета шапка, аз му назовах номера на колата, той извика със свита пред устата ръка през площада и скоро конете затропаха бързо насам. Казах на кочияша да кара бавно надолу по главната алея. Защото тъкмо сега, когато възбудата започна да се уталожва напълно, усетих сладострастно желание да си представя още веднъж мислено всичко случило се.

В тоя миг край мене мина друга кола; неволно погледнах нататък, но отдръпнах тутакси съзнателно очите си. Беше жената с нейния шишкав съпруг. Те не ме бяха забелязали. Ала веднага ме обзе някакво противно, задушаващо чувство, като че бях заловен на местопрестъплението. И на драго сърце бих подвикнал на кочияша да шибне конете, за да ги отминем по-скоро.

Фиакърът се плъзгаше меко на гумените си колелета между многобройните други, които минаваха край нас с пъстрия си товар от жени като цветни лодки край зелените брегове на кестеновата алея. Въздухът беше мек и сладък, от време на време през праха повяваше лек полъх от първия вечерен хлад. Ала предишното приятно мечтателно чувство не се върна: срещата с ощетения човек ме бе разтърсила болезнено. Из един път като през някаква пролука в моята свръхгореща страст нахлу сякаш студено въздушно течение. Премислих още веднъж трезво случката и сам не се разбирах вече: аз, джентълменът, член на най-доброто общество, запасен офицер, високоуважаван, без нужда бях присвоил намерени пари и ги бях пъхнал в портфейла си, дори сторих това с някаква алчна радост, с някакво удоволствие, което отричаше всякакво извинение. Аз, който допреди един час бях още почтен, неопетнен човек, бях откраднал. Бях крадец. И сякаш за да се сплаша, сам си казах полугласно присъдата, докато колата тихо трополеше, пригласяйки несъзнателно в ритъма на конските копита:

— Крадец! Крадец! Крадец! Крадец!

Но странно: как да опиша какво стана сега? Та то е тъй необяснимо, тъй невероятно и все пак аз знам, че днес, след толкова време, не се мамя в нищо. Всяка секунда от моето чувство, всеки трепет на моята мисъл в ония мигове е осъзнат от мене с тъй свръхестествена яснота, както никоя друга преживелица в течение на моите трийсет и шест години, но въпреки това просто не се решавам да осъзная тая абсурдна последователност, тая смайваща колебливост на моите усещания, не зная дори дали някой писател или психолог би бил в състояние да опише логично това. Мога да отбележа само последователността, точно обратно на ненадейното проблясване на случките. И тъй аз си казах: „Крадец, крадец, крадец.“ После настъпи един извънредно забележителен, като че празен миг, миг, през който не стана нищо, през който аз само — ах, колко трудно е да се изрази това! — през който аз само слухтях, вслушвах се в себе си. Аз се бях призовал, бях се обвинил и сега обвиняемият трябваше да отговаря пред обвинителя. И тъй, аз слухтях, но не се случи нищо. Камшичният плясък на думата „крадец“, който бях очаквал, че ще ме сплаши и ще ме накара да се хвърля стремглаво в някакъв безименен, съкрушителен срам, не разбуди нищо. Почаках търпеливо няколко минути, после сякаш се надвесих по-близко над самия себе — защото чувствувах много добре, че нещо мърдаше под това упорито мълчание — и се вслушах с трескаво очакване в закъснялото ехо, във вика на погнусата, на възмущението, на отчаянието, които трябваше да последват това самообвинение. И пак нищо не се случи. Нищо не откликна. Казах си още веднъж думата „крадец, крадец“, сега вече съвсем високо, за да разбудя най-сетне в себе си глухата, вцепенена съвест. Пак никакъв отговор. И изведнъж — при една ярка мълния на съзнанието, като че внезапно някой запали кибритена клечка и я подържа над смрачената глъбина — аз разбрах, че само съм искал да се засрамя, но не се срамувах, че в тая глъбина бях някак си загадъчно горд, дори ощастливен от моята безразсъдна постъпка.

Как беше възможно това? Изплашен сега наистина от самия себе си, аз се борех срещу това неочаквано съзнание, ала чувството бушуваше прекалено буйно и кипнало в мене. Не, това, което кипеше горещо в кръвта ми, не беше срам, не беше и възмущение, нито отвращение от самия себе — то бе радост, шеметна радост, която пламтеше в мене, в ярките заострени пламъци на която проблясваше и горделиво самодоволство, защото аз чувствувах, че през ония минути — за пръв път от дълги години насам — бях действително жив, че моите чувства бяха само парализирани, но не и мъртви, че някъде под засипаната от пясък повърхност на моето безразличие все още са клокочели тайнствено горещите извори на страстта и сега, докоснати от магическата пръчка на случайността, бяха бликнали буйно чак в сърцето ми. Значи, и в мене, и в мене, в това късче дишаща вселена, пламтеше още онова загадъчно вулканично ядро на всяка земна твар, което от време на време изскача навън във вихрените напори на алчността, значи, и аз живеех, бях жив, бях човек със злобно и топло желание. Бурята на тая страст бе отворила една врата, бе разкрила една глъбина вътре в мене и аз гледах втренчено, в сладостен шемет надолу към това неизвестно в мене, което едновременно ме плашеше и ощастливяваше. И бавно — докато колата спокойно носеше моето замечтано тяло сред буржоазния свят — стъпало по стъпало заслизах аз надолу в глъбината на човешкото в мене, неизказано самотен в тоя безмълвен ход, осветен отгоре само от издигнатия ярък факел на моето внезапно разпалено съзнание. И докато наоколо ми се движеха хора със смях и бърборене, аз дирех себе си, дирех загубения човек в мене, изследвах опипом годините в магическия ход на опомнянето. Ненадейно в прашните и замъглени огледала на моя живот се появиха заглъхнали неща, спомних си, че някога, като ученик, бях откраднал джобното ножче на един другар и със същата сатанинска радост бях наблюдавал как той го търсеше навсякъде, как разпитваше всички и се стараеше да го намери; разбрах из един път загадъчните, внезапно бурни мигове на някои сексуални часове, разбрах, че моята страст е била само осакатена, само стъпкана от обществената лудост, от властническия идеал на джентълмените и че в мене — само че дълбоко, много дълбоко долу, в засипаните кладенци и тръби — също течаха горещите води на живота както във всички други хора. О, аз всякога бях живял, но не бях дръзвал да живея, бях се овързал с въжета и скрил от самия себе си; ала сега сподавената мощ беше избухнала, животът, богатият и неизказано властен живот ме беше надвил. И аз знаех сега, че още бях привързан към него; с блаженото смущение на жена, която за пръв път усеща да се движи детето в утробата й, аз почувствувах действителното — как другояче да го нарека? — истинското, неподправеното на живота да пониква в мене, почувствувах — просто ме е срам да напиша такава дума — как аз, мъртвецът, из един път отново разцъфнах, как в моите жили започна да тече червена и неспокойна кръв, как в топлината безшумно се разви чувство и аз израснах в непознат плод от сладост или горчивина. Танхойзеровото чудо се бе извършило с мене сред ярката светлина на един хиподрум, между жуженето на хиляди безделни хора: аз отново бях започнал да чувствувам, изсъхналата пръчка се раззелени и напъпи.

От една минаваща край мене кола поздрави някакъв господин и извика името ми — навярно аз не бях обърнал внимание на първия му поздрав. Трепнах недоволно, ядосан, че бях малко смутен в това сладко ромонливо състояние на самовглъбяване, в тоя най-дълбок сън, който някога съм преживявал. Ала погледът към оногова, който ме поздрави, ме откъсна напълно от самия мене: беше моят приятел и мил съученик Алфонс, сега прокурор. Из един път ме прониза мисълта: този човек, който те поздравява братски, сега за пръв път ще има власт над тебе, ти ще бъдеш негов пленник, щом той узнае твоята постъпка. Ако знаеше какво си ти и какво си извършил, той би трябвало да те свали от колата, да те отстрани от цялото това топло буржоазно съществуване и да те тикне за три или пет години в мрачния свят зад решетъчните прозорци, сред отрепките на живота, при другите крадци, наблъскани в мръсните килии само от бича на нищетата. Ала страхът ме хвана студено за китката на разтрепераната ми ръка само за миг, сърцето ми спря да бие само за миг — после и тази мисъл се превърна в горещо чувство, в някаква фантастична, дръзка гордост, която сега гледаше другите хора наоколо самонадеяно и почти подигравателно. Мислех си: как вашата сладка дружеска усмивка, с която ме поздравявате като себеподобен, би замръзнала върху ъглите на устата ви, ако подозирахте кой съм аз! С презрително ядосана ръка ще изтръскате поздрава ми като кална пръска. Ала преди вие да ме отблъснете, аз вече отблъснах вас: днес след пладне аз се хвърлих от вашия студен вкостенен свят, дето бях само едно безшумно въртящо се колело в голямата машина, която движи хладно своите бутала и кръжи суетно сама около себе си — хвърлих се от него в глъбина, която не познавам, но в тоя един час аз бях по-жив, отколкото съм бил през стъклените години във вашата среда. Аз не принадлежа вече към вас, не принадлежа вече към вас, сега съм някъде вън, на някаква височина или в някаква глъбина, но никога вече, никога вече няма да бъда на равния бряг на вашето буржоазно благоденствие. Аз почувствувах за пръв път всичко онова, което е заложено в човека като жажда към доброто и злото, ала вие никога няма да узнаете къде съм бил, никога няма да ме познаете: хора, какво знаете вие за моята тайна!

Как бих могъл да изразя какво чувствувах в оня час, през който аз, елегантно облеченият джентълмен, се возех между редиците от коли, като поздравявах и отвръщах на поздравите със студено лице! Защото, докато моята маска, външният, предишният човек, все още усещаше и различаваше лицата, вътре в мене ехтеше една тъй шеметна музика, че аз трябваше да се посгуша, за да не се поддам на това буйно брожение и да изкрещя нещо. Бях тъй преизпълнен от чувство, че този вътрешен прилив ме измъчваше физически и аз трябваше, като задушаващ се, да притисна силом с ръка гърдите си, под които болезнено кипеше сърцето ми. Обаче болка, наслада, страх, ужас или съжаление — аз не чувствувах нищо самостойно или откъснато, а всичко се сливаше в едно, аз усещах само, че живеех, че дишам и чувствувам. И това най-просто, първично чувство, което не бях изпитвал от години, ме опияни. Никога досега, нито за секунда през моите трийсет и шест години аз не се бях усещал тъй възторжено жив, както в тоя мимолетен час.

Колата спря с лек тласък: кочияшът бе дръпнал юздите на конете, обърна се от капрата и попита дали да ме закара у дома. Аз се сепнах в шемета си и дигнах очи над алеята: забелязах смаян колко дълго бях бленувал, колко много часове бяха протекли в моето опиянение. Беше станало тъмно, листаците на дърветата се люлееха леко, дивите кестени започнаха да излъхват своето вечерно ухание в хладината. И зад върхарите сребрееше вече забуленият лик на луната. Достатъчно, трябваше да бъде достатъчно. Но само не у дома сега, само не в моя привичен свят! Платих на кочияша. Когато извадих портфейла и взех банкнотите между пръстите си, за да ги преброя, от китката към върховете на пръстите ми мина сякаш слаб електрически ток: вътре в мене, значи, все пак беше останало нещо от предишния човек, който се срамуваше. Още трепкаше замиращата джентълменска съвест, ала тутакси моята ръка започна да отброява весело откраднатите пари и аз от радост станах щедър. Кочияшът се впусна в такива благодарствени излияния, че бях принуден да се усмихна: ако знаеше ти! Конете потеглиха и колата тръгна. Погледнах подире й, както от кораба се поглежда още веднъж назад към брега, на който си бил честит.

Един миг стоях тъй замечтан и безпомощен сред бърборещата, смееща се, заливана от музика тълпа: трябва да беше към седем часа и аз неволно завих встрани към Захеровата градина, дето всякога друг път след разходка в Пратера имах навик да вечерям с приятели и близко до която кочияшът навярно съзнателно ме бе свалил. Ала едва докоснал дръжката на решетъчната врата на достолепния градски ресторант, нещо ненадейно ме възпря: не, не исках да се върна в моя свят, не исках в празни разговори да ми бъде разсипано това дивно вълнение, което загадъчно ме изпълваше, не исках да се оставя да ме отнесе течението, не исках да бъда откъснат от лъчезарната магия на тази авантюра, в която от часове се чувствувах окован.

Отнякъде гърмеше глуха хаотична музика и аз неволно се устремих към нея, защото днес всичко ме примамваше; усещах някак като сладострастие мисълта да отстъпя напълно пред случайността и това тъпо влечение сред леко развълнуваната човешка тълпа криеше някаква фантастична прелест. Кръвта ми кипна в тая гъста, клокочеща каша от гореща човешка маса: из един път аз бях напрегнат, възбуден и повишено буден във всички сетива от това разяждащо димящо ухание, смесица от човешки дъх, прах, пот и тютюн. Защото всичко това, което по-рано — дори вчера още — ме беше отблъсвало като просташко, долно и плебейско, което изисканият джентълмен в мене през целия си живот беше отбягвал надменно — то привлече по магически начин моя нов инстинкт; като че ли за пръв път усещах в животинското, в инстинктивното, в просташкото някакво сродство с мен самия. Тук между отрепките на града, между войниците, слугините, хъшлаците аз се почувствувах тъй добре, че ми беше просто непонятно; вдъхвах жадно разяждащия въздух, приятно ми беше блъскането и притискането в тая сбита на кълбо маса и чаках със сладострастно любопитство да видя къде ще бъда завлечен аз, безволният, от този час. Откъм увеселителния Пратер ехтяха и трещяха все по-близко чинелите и духовите инструменти: латерните блъскаха отсечени полки и скокливи валсове по някакъв особен, фантастично еднообразен начин, от бараките се носеха глухи удари, съскаха смехове, ревяха пиянски гласове и аз скоро съгледах познатите ми от детинство въртележки, които се въртяха с лудешки светлини между дърветата. Застанах насред сборището и оставих целия този громол да бучи в мен, да залива очите и ушите ми: тези водопади от шум и пъкленото в тоя безпорядък ми действуваха благотворно, защото в тая вихрушка имаше нещо, което упояваше моя вътрешен кипеж. Аз гледах как слугините в лодките, с издути от вятъра рокли, се оставяха да бъдат издигнати високо в небето и надаваха сластни крясъци, които проечаваха сякаш из утробата им, как касапски калфи смеешком стоварваха тежки чукове върху силомерите, как глашатаи с пресипнали гласове и маймунски движения се мъчеха да превъзмогнат с виковете си шума на латерните и как всичко това гъргорещо се смесваше с хаотично-шумното, непрекъснато движещо се битие на тълпата, която беше упоена от грохота на медните инструменти, от трептенето на светлината и от своята собствена жарка радост, че са всички заедно. Откак сам се пробудих, аз почувствувах из един път живота на другите, почувствувах похотливостта на милионния град, който се различаваше горещ и възбуял в няколкото неделни часове, който се възбуждаше от собствената си пълнота и диреше някаква тъпа, животинска, ала все пак здравословна физическа наслада. И лека-полека, тласкан от тях, в неотстъпен допир с техните горещи, страстно напиращи тела, аз усетих как похотливостта им проникна дори в мене: моите нерви се изопнаха, разядени от острата миризма, сетивата ми играеха, замаяни от грохота, и усещах онова хаотично упоение, което неизбежно е смесено с всяко силно сладострастие. За пръв път от години насам, може би изобщо за пръв път в живота си аз чувствувах тълпата, чувствувах хората като някаква властна сила, от която в моето собствено отлъчено същество се вливаше наслада: беше отприщен някакъв бент, кръвта от моите жили минаваше сега отвъд в тоя свят, връщаше се ритмично назад и аз бях обзет от едно съвсем непознато досега настървение да стопя и последната кора между себе си и тях, почувствувах страстно желание да се слея с това жарко, непознато, устремено напред човечество. С желанието на мъж копнеех да вляза в издуващата се утроба на това горещо исполинско тяло, с желанието на жена бях разкрит за всяко докосване, всеки зов, всяка съблазън, всяка прегръдка — и сега аз изведнъж разбрах: в мене се таеше любов и потребност от любов, както само през сумрачните детски години. О, по-скоро там, там сред живите, да се свържа по-скоро с тази тръпна, смееща се, дишаща страст на другите, да нахлуя по-скоро, да се влея в нейното кръвообращение; да стана съвсем мъничък, съвсем безименен в това гъмжило, да бъда само една инфузория в тинята на света, сладостно тръпнеща, искрометна живинка в локвата на мириадите — но само по-скоро там в тая пълнота, по-скоро долу в тоя въртоп, да се пусна сам като стрела от моята собствена обтегнатост в неизвестността, в някое небе на общността.

Сега зная: тогава аз бях зашеметен. В кръвта ми всичко бучеше заедно — биенето на камбаните от въртележките, тънкият похотлив смях на жените, който бликваше под пристъпа на мъжете, хаотичната музика, шумолящите рокли. Всеки отделен звук падаше остро в мене и сетне се разискряше още веднъж червен и потръпващ край слепите ми очи; усещах с някакво раздразнение на нервите (също както при морска болест) всяко докосване, всеки поглед, но все пак всичко общо в някаква упоителна свързаност. Невъзможно ми е да изразя с думи своето сложно състояние, това ще ми се удаде най-добре може би с едно сравнение: бях преизпълнен от шум, врява, чувства, свръхзагрят като машина, която се движи бясно с всички колелета, за да се отърве от чудовищното налягане, което още в следния миг неизбежно ще пръсне парния котел в гърдите й. Върховете на пръстите ми тръпнеха, нещо чукаше в мозъка ми, стискаше гърлото ми, в слепите ми очи напираше разгорещената кръв — от една дългогодишна хладина на чувството аз бях запокитен из един път в треска, която ме изгаряше. Чувствувах, че сега трябваше да се разкрия, да изляза из себе си с един поглед, с една дума, да се излея, да се даря, да се отдам, да се слея с другите, да се избавя — да се спася по някакъв начин от твърдата кора на мълчанието, което ме отделяше от тази гореща, преливаща, жива стихия. От няколко часа не бях говорил, не бях стиснал ничия ръка, не бях усетил ничий поглед, отправен въпросително и съчувствено към моя, и сега, под връхлитащите ме случки, това негодувание срещу мълчанието нарасна застрашително. Никога, никога не бях чувствувал тъй силно нуждата да се изкажа, да срещна човек, както сега, когато се движех между хиляди и десетки хиляди, заливан от всички страни с жар и слова, и все пак откъснат от кръвообращението на това множество. Приличах на човек, който умира от жажда сред морето. А виждах, увеличавайки с всеки поглед това терзание, как надясно и наляво всяка секунда непознати хора се свързваха без всякаква трудност, подобно на живачни топчета, които се събираха сякаш на игра. Обзе ме завист, като гледах как млади момци на разминаване заговаряха непознати момичета и още след първите думи ги хващаха под ръка, как всички се намираха и събираха: един поздрав на въртележката, един поглед при случаен допир беше достатъчен непознати да се слеят в разговор, може би за да се разделят отново след няколко минути, но все пак това беше свързване, събиране, изказване, беше това, за което сега пламтяха всички мои нерви. А аз, изкусният в светски разговори, любим, забавен събеседник и самоуверен в обноските, аз умирах от страх, срамувах се да заговоря някоя от тия слугини с широки бедра, защото се опасявах, че тя ще ми се изсмее; нещо повече: аз дори свеждах очи надолу, когато някой случайно ме погледнеше, макар че вътрешно умирах от желание да заговоря. На мене самия не беше ясно какво искам от хората, но не можех вече да понасям да бъда сам и да изгарям в треската си. Обаче никой не ми обръщаше внимание, погледите на всички ме отбягваха, никой не искаше да ме почувствува. Веднъж близо до мен се спря едно момче, дванайсетгодишно, в дрипави дрехи: очите му бяха ярко озарени от отражението на светлините и то гледаше втренчено и закопняло летящите дървени кончета. Тясната му уста беше отворена като при жажда: навярно то нямаше пари да се повози и смучеше наслада само от виковете и смеха на другите. Аз се насилих, пристъпих до него и го попитах — но защо гласът ми трепереше толкова и беше станал тъй писклив:

— Не бихте ли желали да се повозите малко?

То впери очи в мене, уплаши се — защо, защо? — стана червено като кръв и побягна, без дума да каже. Дори едно босоного дете не искаше радост от мене; сигурно, мислех си, в мене има нещо страшно неизвестно и затова не мога да се смеся никъде, а плувах откъснат в тая гъста маса като мазна капка върху раздвижена вода.

Ала аз не се спрях: не можех да остана по-дълго сам. Краката ми горяха в прашните лачени обувки, гърлото ми беше заръждавяло от наслоения дим. Погледнах наоколо си: надясно и наляво между движещите се човешки потоци имаше малки острови от зеленина, гостилници с червени покривки на масите и голи дървени пейки, на които седяха дребни буржоа пред чаша бира и с празнична пура в уста. Тази гледка ме примами: тук седяха дружно непознати, влизаха в разговор, тук можеше да се намери малко покой сред лудата треска. Влязох, огледах масите и намерих една, на която седеше еснафско семейство — дебел тантурест занаятчия с жена си, две весели момичета и едно малко момче. Те люлееха главите си в такта на музиката, подхвърляха си шеги и техните доволни, лекомислени лица ми подействуваха благотворно. Аз поздравих вежливо, притеглих един стол и попитах дали мога да седна. Тутакси техният смях секна, те млъкнаха за миг (като че всеки чакаше другият да даде съгласието си), после жената каза смутено:

— Моля! Моля!

Аз седнах и веднага почувствувах, че със сядането си смазах тяхното разпуснато настроение, защото тутакси над масата се разстла отегчително мълчание. Без да смея да дигна очи от покривката на червени квадрати, върху която се виждаха разсипани и размазани сол и пипер, усещах, че всички ме гледаха недружелюбно; и из един път ми дойде наум — твърде късно! — че за тая слугинска гостилница аз бях облечен твърде елегантно с костюма си за конни надбягвания, с парижкия цилиндър и бисера на гълъбовосивата си вратовръзка, че моята елегантност, уханието на лукса тутакси ще ме обгради и тук с един въздушен слой от враждебност и смущение. И това мълчание на петимата хора ме притискаше все по-ниско към масата, червените квадрати на която аз непрекъснато броях с някакво злобно отчаяние, закован на стола, защото се срамувах да си тръгна веднага и все пак страхувайки се да вдигна прекалено смутените си очи. Избавих се от това положение, когато най-сетне дойде келнерът и сложи пред мене тежката чаша бира. Най-сетне можех да раздвижа едната си ръка и при пиенето да погледна плахо над ръба на чашата: действително и петимата ме наблюдаваха без омраза, ала все пак с някаква безмълвна недружелюбност. Те виждаха натрапник в своя бездушен мир, усещаха с наивния инстинкт на класата си, че аз исках нещо тук, търсех нещо, което не принадлежеше към моя свят, че тук ме е довела не обич, не слабост, не наивната радост към валса, към бирата, към спокойното празнично седене, а някакво грешно желание, което те не разбираха и към което хранеха недоверие, също както момчето пред въртележката изпита недоверие към моя подарък, както хилядите безименни там вън в навалицата с несъзнателна враждебност бягаха от моята елегантност, от светската ми осанка. И все пак аз чувствувах: ако сега намеря някоя невинна, проста, сърдечна, истински човечна дума и ги заговоря, то бащата или майката ще ми отговори, дъщерите ще ми се усмихнат поласкани, а с момчето бих могъл да отида оттатък на стрелбището да постреляме, да се повеселим там детински с него. След пет-десет минути аз бих се избавил от себе си, загърнат от спокойната атмосфера на еснафския разговор, на охотно дадената и дори поласкана близост — ала аз не намерих тая проста дума, тоя първи подстъп към разговор; не я намерих, защото някакъв фалшив, глупав, ала неотразим срам стягаше гърлото ми, и аз седях с наведени надолу очи като престъпник на масата на тия прости хора, обзет от мъка, че с моето мрачно присъствие им развалих последния час от тоя неделен ден. И в това седене, забит като свредел, изкупих всички години на хладна надменност, в течение на които бях минавал покрай хиляди такива маси, покрай милиони хора като мене, без да ги погледна, зает единствено с благосклонността или успехите си в онзи тесен кръг на елегантността; и чувствувах, че сега, когато се нуждаех от тях в часа на своето изгнаничество, верният път, несмутените слова към тях бяха заприщени отвътре.

И аз, свободният досега човек, седях свит мъчително в себе си, броейки непрекъснато червените квадрати по покривката на масата, докато най-сетне мина келнерът. Повиках го, платих, оставих едва напитата чаша бира, поздравих вежливо и си тръгнах. Те отвърнаха на поздрава ми приветливо и учудено: без да се обръщам, аз знаех, че в същия миг, в който се обърнах гръб, живостта и веселостта отново ще бликнат в тях и отново ще се сключи топлият кръг на разговора, след като аз, чуждото тяло, бях прогонен.

Хвърлих се отново, но сега още по-стръвно, по-жарко и по-отчаяно в човешкия въртоп. През това време гъмжилото беше понамаляло между дърветата, които се извисяваха черни към небето, в светлинния кръг на въртележките нямаше вече онова тъй гъсто и преливащо блъскане и кипене, само в окрайнините на сборището се мяркаха редки сенки. Ехтящият, дълбок, сякаш дишащ тон на множеството също се разкъса на безброй дребни шумове, които тутакси биваха удавяни, когато някъде музиката засвирваше мощно и диво, като че ли се мъчеше да дръпне отново назад бягащите. Сега се появиха друг вид лица: децата с балони и книжни гирлянди си бяха отишли вече у дома, оттеглили се бяха и тромавите, лениви, празнични семейства. Сега се чуваше дрезгавият рев на пияници, виждаха се хъшлаци с безделническа и все пак дебнеща походка, които се появяваха из страничните алеи: през единия час, докато аз бях седял като закован на чуждата маса, целият този странен свят се беше смъкнал на едно вулгарно стъпало. Ала тъкмо тази фосфоресцираща атмосфера от наглост и опасност ми допадна някак си повече от предишната еснафско-празнична. Възбуденият вече в мене инстинкт надуши сега някакво сродно напрежение на стръвта, усетих се отразен в нехайното шляене на тия подозрителни силуети, отритнати от обществото: те също бяха дошли тук в неспокойно очакване за непозволен лов на някаква припламваща авантюра, някаква бърза възбуда; и дори на тях, на тия дрипави хъшлаци, завиждах аз заради открития, волен начин на тяхното шляене, защото стоях задъхан, притиснат до стълба на една въртележка, изгарящ от нетърпение да отхвърля от себе си тоя гнет на мълчанието, мъката на моята самотност, и въпреки това бях неспособен за нито едно движение, за нито един зов, за нито една дума. Аз само стоях и гледах втренчено сборището, осветено от трепкащите отражения на въртящите се светлини, стоях и се взирах втренчено от моя светъл остров в мрака наоколо, поглеждайки в безразсъдно очакване всеки човек, който, привлечен от ярката светлина, за миг се обръщаше насам. Ала всеки поглед се изплъзваше студено встрани от мене. Никой не ме искаше, никой не желаеше да ме избави.

Зная, безумие би било да се мъча да описвам или дори да обяснявам някому, че аз, един изискан, елегантен човек от доброто общество, богат, независим, свързан в приятелство с най-известните хора в тоя милионен град, през оная нощ стоях цял час до стълба на една разнебитена, скърцаща, неспирно въртяща се панаирджийска въртележка, слушах двайсет, четирийсет, сто пъти една и съща скоклива полка, един и същ гъгнив валс, гледах как се въртят край мене все едни и същи идиотски конски глави от боядисано дърво и не помръдвах от мястото си, обзет от злобно упорство, от някакво магично чувство да подчиня съдбата на волята си. Зная, че постъпвах безразсъдно през оня час, ала в тая безразсъдна настойчивост имаше такова напрежение на чувството, такъв железен гърч на всички мускули, каквито инак хората изпитват може би когато падат в пропаст, един миг преди смъртта; целият мой празен живот внезапно бе прелял назад и беше се струпал вътре в мене чак до гърлото ми. И колкото повече страдах от безумното си желание да остана, да упорствувам, докато някоя дума, някой човешки поглед ме избави, толкова повече се наслаждавах на това страдание. Аз изкупвах нещо в това стоене до стълба, не толкова оная кражба, колкото бездушността, студенината и пустотата на моя предишен живот; и аз се бях заклел да не се махна оттам дотогава, докато не ми бъде даден знак, че съдбата ме е пуснала на свобода.

И колкото повече напредваше онзи час, толкова по-силно ме обгръщаше нощта. Една след друга гаснеха светлините в бараките и всеки път тогава мракът нахлуваше като буен талаз, поглъщайки светлото петно върху тревата: светлият остров, на който стоях, ставаше все по-самотен и аз поглеждах вече разтреперан часовника. Още четвърт час и шарените дървени кончета ще спрат на едно място, червените и зелените електрически крушки по техните наивни чела ще бъдат угасени и надуваната латерна ще престане да гърми. Тогава аз ще остана съвсем на тъмно, съвсем сам тук в тихо ромонещата нощ, окончателно отритнат, окончателно изоставен. Поглеждах все по-неспокойно към тъмнеещото сборище, по което съвсем нарядко и бърже минаваше някоя девойка, прибираща се у дома, или се кандилкаха пияни младежи; оттатък обаче, в сенките, все още трепкаше неспокойно и възбудително скрит живот. От време на време, когато минаваха мъже, се чуваше тихо подсвиркване или цъкане с език. И щом те, примамени от повикването, свиваха в мрака, в сенките започваха да шушнат женски гласове, а понякога вятърът прехвърляше към мене откъснати отломки кръшен смях. Лека-полека те започнаха да се появяват дръзко отсам окрайнината на мрака към светлия сноп на осветеното сборище, но потъваха тутакси отново в чернилката, когато светлината на фенера лъсваше шлемът на някой стражар. Но щом той отминеше в обиколката си, призрачните сенки отново се появяваха и аз можех сега да видя ясно в очертанията им — те дръзнаха да се явят тъй близо в светлината, тези отрепки на нощния свят, тинята, която остана, след като живият човешки поток се беше оттекъл: няколко от най-окаяните и най-отритнатите уличници, които нямат свое собствено леговище, спят денем на сламеник и скитат нощем без отдих, жени, които предлагаха някъде тук в тъмнината своята изхабена, скверна, мършава плът срещу дребна сребърна монета, дебнати от полицията, тласкани от глада или от някой негодник, бродещи всякога в тъмнината, преследващи и в същото време преследвани. Те се приближаваха бавно като гладни кучета към осветеното сборище, душейки за някой залисал се и закъснял мъж, чиято похот биха могли да залъжат срещу една или две крони, за да си купят след това в някое простонародно кафене чаша горещо вино и да могат да посъхранят мътно мъждукащия остатък от живот, който и без това ще угасне скоро в някоя болница или затвор. Това беше утайката, най-долната смрад от страхотно възбуялата чувственост на празничната тълпа — и аз гледах с безпределен ужас тия гладни сенки, които изскачаха като привидения из мрака. Ала и в тоя ужас имаше още някаква магическа сладост, защото дори в това най-мръсно огледало аз видях отразени забравени и смътно усещани неща: това беше един дълбоко затънал, смраден свят, през който аз минах отдавна, преди години, и който сега отново блестеше с фосфоресцираща светлина в моите сетива. Странно беше това, което внезапно ми показа тази фантастична нощ, странно беше как тя внезапно ме разкри, мене, заключения, и в мене сега лежеше наяве най-мрачното от моето минало, най-потайното от моите нагони! Дълбоко в мене се надигна някакво смътно чувство от засипаните детски години, когато плахият поглед биваше любопитно привличан и в боязлив смут се бе спирал върху такива жени, спомен за оня час, когато за пръв път бях последвал една такава уличница по скърцаща влажна стълба до леглото й — и из един път, сякаш мълния беше прорязала нощното небе, аз видях ясно всяка подробност от оня забравен час, видях репродукцията от маслена картина над леглото, талисмана, който тя носеше на шията си, почувствувах всяка тръпка оттогава, непонятната душност, отвращението и първата момчешка гордост. Всичко това се разля из един път по тялото ми. Някакво безмерно ясновидство нахлу внезапно в мене и — как бих могъл да изразя това, тая безкрайност! — аз из един път разбрах всичко, което с такова жарко съчувствие ме свързваше с ония жени: те бяха сетната утайка на живота и моят инстинкт, възбуден вече от престъплението, усети отвътре навън това гладно дебнене, което беше тъй сродно с моето през оная фантастична нощ, това престъпно разкриване на всяко съприкосновение, за всяка чужда, случайно докосваща сласт. Нещо ме теглеше като магнит натам; портфейлът с откраднатите пари изведнъж започна да пари горещо на гърдите ми, когато най-сетне надуших оттатък живи същества, човеци, нещо, което беше меко, което дишаше и говореше, което искаше нещо от други същества, може би и от мене, от мене, който само чакаше да се раздаде, който изгаряше в бясното си желание да се събере с хора. И из един път аз разбрах какво тласка мъжете към такива същества, разбрах, че това рядко се дължи само на разгорещената кръв или на възбуял чувствен гъдел, а в повечето случаи само на страха от самотността, от ужасната отчужденост, която инак се натрупва между нас и която днес за пръв път почувствуваха моите разпалени сетива. Спомних си кога за последен път бях почувствувал смътно това: беше в Англия, в Манчестър, един от ония стоманени градове, които под едно неозарено небе от шум бучат като подземна железница и които въпреки това в същото време обладават някаква мразовита самотност, която прониква през порите чак в кръвта. Живях там три седмици у роднини, вечер скитах всякога сам из баровете и клубовете и непрекъснато из блестящите концертни зали само за да почувствувам малко човешка топлина. И една вечер там срещнах една такава особа, чийто уличен английски език почти не разбирах, ала неочаквано се намерих с нея в някаква стая, пих смях от една чужда уста, пред мене стоеше топло тяло, земно близко и меко. Из един път студеният черен град и мрачното глъчно пространство, изпълнени от самота, се стопиха; някакво същество, което аз не познавах, което само стоеше и чакаше всекиго, който идваше, ме избави и обгърна с утеха: аз отново дишах свободно и усетих живот в слабата светлина сред железния затвор. Колко дивно е за самотните, за заключените в себе си да знаят това, да предусещат, че все пак някъде има някаква опора за тях, о която могат здраво да се заловят, колкото и тя да е замърсена от много похващания, вдървена от старост, разядена от отровна ръжда. А това, тъкмо това бях забравил аз в часа на най-тежка самотност, из която възлизах замаян през тая нощ: че някъде на някой забравен ъгъл винаги чакат тези последни същества, за да приемат всяко отдаване, за да дадат с диханието си покой на всяка изоставеност, да охладят всяка пламенност срещу една дребна монета, която е нещо съвсем нищожно в сравнение с онова огромно, което дават те със своята вечна готовност, с великия дар на своето човешко вездесъщие.

Латерната на въртележката до мене започна отново да гърми. Това беше последното въртене, последният тръбен призив на въртящата се светлина към мрака наоколо, преди неделният ден да премине в глухата седмица. Ала никой не идваше вече, кончетата тичаха празни в своя лудешки кръг, изнурената жена на касата вече ровеше и броеше приходите на тоя ден и момчето дойде с куката, готово след това последно въртене да спусне с трясък ролетките пред бараката. Само аз, аз единствен стоях все още тук, облегнат на стълба, и гледах към безлюдното сборище, дето се мяркаха само тия пърхащи като прилепи сенки, търсещи като мене, чакащи като мене, и все пак между тях и мене имаше непроницаемо пространство от отчужденост. Ала в тоя миг една от тях навярно ме беше забелязала, защото тръгна бавно към мене, аз я видях съвсем близко изпод сведените надолу очи: дребно, недъгаво, рахитично създание без шапка, облечено в безвкусно натруфена рокличка, изпод която се подаваха износени бални обувки — сигурно всичко това беше купено едно по едно у някоя дребна продавачка или у някой вехтошар и оттогава насам се беше изтъркало, измачкало от дъжда или от мръсни авантюри върху тревата. Тя се позавъртя наоколо, после застана до мене, хвърляйки погледа си рязко като въдица и с подканваща усмивка над развалените зъби. Затаих дъх. Не можех да се помръдна, нито да я погледна, но пък не можех и да побягна: чувствувах като хипнотизиран, че край мене се движеше човек с желание, че някой се домогваше до мене, че най-сетне можех с една дума, с едно движение само да отхвърля от себе си тая ужасна самотност, това мъчително чувство на отритнатост. Ала не бях в състояние да пошавна, дървен като тоя стълб, на който се бях опрял, и чувствувах непрекъснато в един вид сладострастно безсъзнание — а мелодията на въртележката през това време вече заглъхваше морно — близкото присъствие, тая воля, която се домогваше, към мене; и затворих за миг очи, за да мога да почувствувам напълно как от мрака на света ме залива това магнетично притегляне на едно човешко същество.

Въртележката спря, мелодията на валса секна с един последен стенещ звук. Аз отворих очи и видях как точно в тоя миг сянката до мене се извърна. Навярно й бе станало досадно да чака тук до такъв дръвник. Изплаших се. Изведнъж ми стана страшно студено. Защо я оставих да си отиде, нея, единствения човек в тая фантастична нощ, който се бе доближил до мене, който ми се разкри? Зад мене угасяха светлините, спускаха с трясък ролетките. Свършено беше.

И неочаквано — ах, как да опиша сам на себе си тая гореща, буйно надигаща се вълна? — изведнъж — всичко дойде тъй ненадейно, тъй жарко, тъй червено, сякаш в гърдите ми се беше скъсал кръвоносен съд, — неочаквано из мене, гордия, надменния, окопания напълно в хладно обществено достолепие човек бликна сякаш някаква безмълвна молитва, някакъв гърч, вик, детинското и все пак тъй страшно за мене желание тази дребна, мръсна, рахитична уличница да обърне само веднъж още глава към мене, за да мога да я заговоря. Защото аз не бях прекалено горд, за да не я последвам — моята гордост беше стъпкана, смазана, отнесена от съвсем нови чувства, — а прекалено слаб, прекалено безпомощен. И аз продължавах да стоя, разтреперан и развълнуван, сам до тоя кол за изтезания в мрака и чаках, както не бях чакал никога от детските си години насам, както бях стоял само веднъж, вечер, пред един прозорец, докато една непозната жена започна бавно да се съблича и все се бавеше и суетеше спокойно в своята голота — аз стоях, призовавайки бога с някакъв чужд и на мене самия глас да стори чудо, та това недъгаво създание, тази последна отрепка на човечеството да направи още един опит с мене, да обърне още веднъж очите си към мене.

И… тя се обърна. Още веднъж, съвсем машинално погледна назад. Но моят трепет, набегът на моите напрегнати чувства в погледа ми трябва да е бил толкова силен, че тя се спря и ме загледа продължително. Мина, полюлявайки се, още веднъж край мене, погледна ме през тъмнината, усмихна се и ми кимна с глава да отида нататък, към потъналата в сянка страна на сборището. И най-сетне аз усетих, че ужасната магия на моето вцепенение отлита. Бях отново в състояние да се движа и кимнах утвърдително.

Невидимият пакт беше сключен. Тя тръгна напред по стъменото сборище, обръщайки се от време на време, за да види дали я следвам. И аз я последвах: оловото в коленете ми беше паднало, аз можех отново да движа нозете си. Нещо магнетично ме тласкаше подире й, аз не вървях съзнателно, а сякаш течах като вода след нея, притеглян от някаква загадъчна сила. В тъмнината на улицата между бараките тя забави крачките си. Аз се изравних с нея.

Тя ме погледна за няколко секунди изпитателно и недоверчиво: нещо я правеше неуверена. Навярно й беше подозрително моето странно плахо държане, несъответствието между мястото и моята елегантност. Обърна се няколко пъти назад, двоумеше се. После, като посочи продължението на улицата, която беше черна като галерия в рудник, каза:

— Да минем оттатък! Зад цирка е съвсем тъмно.

Не смогнах да й отговоря. Ужасно вулгарното в тая среща ме зашемети. На драго сърце бих се изтръгнал, бих се откупил с малко пари, под някакъв предлог, ала волята ми нямаше вече никаква власт над мене. Като че бях на шейна, профучавах на някой завой, летях с бясна бързина надолу по стръмен снежен склон, чувството на смъртен страх се смесваше сладострастно с опиянението от бързината и аз, наместо да затегна спирачката, с някаква шеметна и все пак съзнателна немощ се оставях неволно на падането. Не можех вече да се върна назад и може би съвсем не исках това, и в тоя миг, когато тя свойски се притисна до мене, аз неволно я хванах под ръка. Тя беше мършава — не ръка на жена, а на недорасло скрофулозно дете; и щом я почувствувах през тънката връхна дреха, тутакси посред напрегнатите ми чувства ме обзе едно съвсем нежно, преливащо състрадание към това окаяно, смазано късче живот, което нощта бе запокитила пред мене. И неволно пръстите ми започнаха да милват тия слаби, болнави китки тъй чисто, тъй страхопочтително, както никога не бях докосвал жена.

Ние прекосихме една слабо осветена пътека и навлязохме в малка горичка, дето огромни шумаци ограждаха глух, зловонен мрак. В тоя миг забелязах, макар че едва ли биха могли да се различат някакви очертания, как тя крайно внимателно, все още под ръка с мене, се обърна назад и след няколко крачки повтори това. И странно: докато аз като в някакво упоение се плъзгах надолу в тая мръсна авантюра, моите сетива все пак бяха страшно будни и разискрени. С едно ясновидство, от което не можеше да се скрие нищо, което притегляше трезво вътре в себе си всеки трепет, аз забелязах, че отзад по окрайнината на прекосената пътека зад нас се плъзгаше някаква сянка и ми се стори, че долавям дебнещи стъпки. И из един път — както ослепителна мълния озарява някоя местност — аз угадих, схванах всичко: че сводниците на тая уличница дебнеха зад нас и че тя ме водеше в тъмнината на някое предварително уговорено място, дето трябваше да стана тяхна плячка. С някаква свръхземна яснота, каквато съществува само в сбитите секунди между живота и смъртта, аз видях всичко, обсъдих всяка възможност. Още имаше време за бягане, главната улица сигурно беше наблизо, защото чувах грохота на трамвая релсите, един вик, едно изсвирване можеше да събере хората: всички възможности на бягството, на избавлението блеснаха пред мене в ясно очертани картини.

Но странно — това страхотно съзнание не ме изстуди, а ме разпали повече. Днес, в тоя буден миг, в ярката светлина на тоя есенен ден, аз сам не мога да си обясня напълно абсурдността на моята постъпка: аз знаех, разбрах веднага с всяка клетка на своето същество, че без нужда се хвърлях в опасност, ала предчувствието за нея тръпнеше като тънко безумие по нервите ми. Знаех, че ме чака нещо гнусно, може би и смърт, треперех от отвращение, че ще бъда тласнат в някакво престъпление, в някакво подло и мръсно приключение, ала за непознатото, за неизпитаното никога досега жизнено опиянение, което шеметно се разливаше в мене, дори смъртта беше само някакво мрачно любопитство. Нещо — дали срамът, че ще се покажа страхлив, или някакво безсилие? — ме тласкаше напред. Възбуждаше ме да сляза в най-долната клоака на живота, да проиграя и прахосам в един-единствен ден цялото си минало, някакво дръзко духовно сладострастие се смесваше с вулгарното в тая авантюра. И макар че предугаждах опасността с всички свои нерви, макар да я схващах ясно със сетивата и с разума си, аз все пак навлязох в гората под ръка с тая мръсна уличница от Пратера, която телесно повече ме отблъскваше, отколкото привличаше, и за която аз знаех, че ме замъква тук само заради съучастниците си. Ала аз не бях в състояние да се върна. Притегателната сила на престъпността, която се беше надвесила над мене след пладне в авантюрата при конните състезания, ме теглеше все по-силно и по-силно надолу. И аз усещах само още упоението, вихреното замайване от сгромолясването в нови бездни, а може би и в сетната — в смъртта.

След няколко крачки тя се спря. Очите й отново се плъзнаха несигурно наоколо. После ме погледна очаквателно:

— Тъй… а колко ще ми дадеш?

Ах, да. Това бях забравил. Ала въпросът не ме отрезви. Напротив. Та аз толкова се радвах, че ще мога да подарявам, да давам, да се прахосвам. Бръкнах бързо в джоба, изсипах в разтворената й ръка всичкото сребро и няколко смачкани банкноти. И сега се случи нещо тъй чудно, че и днес още, като си спомня за това, кръвта ми пламва: или тази клетница беше изненадана от голямата сума — тя сигурно беше свикнала само на дребни монети за своите мръсни услуги, — или в начина на моето даване, което беше радостно, бързо, почти щастливо, имаше за нея нещо необикновено, нещо ново, защото тя се дръпна назад и през гъстия зловонен мрак аз усетих как нейният смаян поглед ме търсеше. И най-сетне почувствувах онова, от което бях лишен през цялата вечер: някой се интересуваше от мен, някой ме търсеше, за пръв път аз живеех за някого на тоя свят. И че тъкмо това отритнато създание, което разнасяше в тъмнината своето клето изхабено тяло като стока и което, без дори да погледне купувача, се доближи до мене и сега дигна очите си към моите и питаше за човека в мене — това само повиши моето странно опиянение, което беше ясновидско и в същото време замаяно, съзнаващо и разтворено в някаква магическа тъпота. И в същия миг това непознато създание пристъпи по-близко до мене, обаче не за да изпълни по търговски платеното задължение, а както ми се стори — за да усетя в нея някаква несъзнателна благодарност, някаква женска готовност за съприкосновение. Аз улових леко ръката й, мършавата рахитична детска ръка, почувствувах нейното дребно недъгаво тяло и изведнъж видях зад всичко това целия неин живот: взетото под наем мръсно леговище в някое дворище на предградието, дето от сутрин до обед тя спеше между куп чужди деца, видях сводника й, който я душеше, пияниците, които в тъмнината се нахвърляха, оригвайки се, върху нея, известното отделение в болницата, дето я водеха, аудиторията, дето нейното грохнало тяло биваше показвано, голо и болно, на млади нахални студенти като учебен предмет, и после завършека в някой приют, дето ще я затворят и ще я оставят да пукне като добиче. Обзе ме безкрайно състрадание, състрадание към нея, към всички, нещо топло, което беше нежност, но не и чувственост. Аз милвах непрекъснато нейната малка мършава ръка. После се наклоних напред и целунах изумената жена.

В тоя миг зад мене се чу шумолене. Изпука клон. Аз отскочих назад. И тутакси един дебел, просташки мъжки глас се изсмя:

— Ето на! Знаех си аз.

Преди още да ги видя, аз знаех кои бяха те. Нито за секунда през цялото мое тъпо упоение аз не бях забравил, че ме дебнат, нещо повече: моето загадъчно будно любопитство ги бе очаквало. В тоя миг из гъсталака изскочи една сянка и зад нея втора: груби, нахално изпъчени хъшлаци. Отново се разнесе просташкият смях:

— Ама че безобразие, да се вършат тука подобни свинщини! Разбира се, баровец! Ама ще го пипнем сега.

Аз стоях неподвижно. Кръвта чукаше в слепите ми очи. Не изпитвах никакъв страх. Чаках само какво ще стане. Сега най-сетне бях в пропастта, на дъното на вулгарността. Сега трябваше да дойде ударът, разгромът, краят, към който аз полусъзнателно бях тласкан.

Жената беше отскочила встрани от мене, но не към тях. Тя стоеше в средата: личеше, че подготвеното нападение все пак не й е съвсем приятно. Хъшлаците пък бяха сърдити, че аз не мръдвах. Те се спогледаха, навярно очакваха от мене някакво възражение, някаква молба, някакъв страх.

— Аха, нищо не казва — извика най-сетне заплашително единият.

А другият пристъпи към мене и каза повелително:

— Ще дойдете с нас в участъка.

Аз все още не отговарях нищо. Тогава единият сложи ръка върху рамото ми и леко ме блъсна.

— Напред! — рече той.

Аз тръгнах. Не се бранех, защото не исках да се браня: чудовищното, вулгарното, опасното в това положение ме упои. Мозъкът ми остана напълно буден; аз знаех, че тия хъшлаци трябваше да се страхуват от полицията повече, отколкото аз, че можех да се откупя с няколко крони — ала исках да изпия докрай чашата на ужаса, наслаждавах се на страшното унижение в някакво умишлено безсъзнание. Без да бързам, съвсем машинално тръгнах в посоката, в която те ме бяха блъснали.

Ала тъкмо това, че тръгнах тъй безмълвно, тъй търпеливо към светлината, като че обърка хъшлаците. Те започнаха тихо да си шушукат. После отново започнаха да си говорят един на друг, преднамерено високо.

— Пусни го да си върви! — каза единият (дребно човече с грапи от шарка по лицето).

Но другият отвърна привидно строго:

— Не, не бива. Когато такива работи върши някой фукара като нас, дето няма и хляб да яде, него го тикват в дранголника. Но такъв баровец… трябва да си получи наказанието.

Чух всяка дума и схванах тяхната несръчна молба — да започна да се пазаря с тях; престъпникът в мене разбра престъпника в тях, разбрах, че те искаха да ме мъчат със страха, а аз ги мъчех с отстъпчивостта си. Между нас се водеше мълчалива борба и — о, колко щедра бе тази нощ! — аз почувствувах в смъртната опасност на полянката сред зловонния гъсталак в Пратера, между хъшлаците и уличницата, за втори път от двайсет часа насам, безумното вълшебство на играта, но сега срещу най-голям залог — срещу цялото свое гражданско съществуване, дори срещу живота си. И аз се отдадох на тая чудовищна игра, на искрометната магия на случайността с цялата напрегната до скъсване сила на моите треперещи нерви.

— Аха, ето го и стражаря — каза единият глас зад мене, — няма да му е приятно на тоя баровец да полежи една седмица в дранголника.

Това трябваше да прозвучи злобно и заплашително, ала аз долових запъването и несигурността. Вървях спокойно към светлината, дето действително лъщеше шлемът на един стражар. Още двайсет крачки и аз трябваше да се изправя пред него. Хъшлаците зад мене престанаха да говорят, забелязах, че те тръгнаха сега по-бавно; аз знаех, че в следния миг страхливо ще се скрият в тъмнината, в своя свят, ожесточени поради несполучилия шантаж, и може би ще излеят гнева си над нещастницата. Играта беше към края си: отново днес, за втори път, аз бях спечелил, отново бях изиграл злостното намерение на друг, чужд, непознат човек. Оттатък вече трепкаше бледият кръг на фенерите и когато в тоя миг се обърнах, аз погледнах за пръв път двамата хъшлаци право в лицето: в техните плахи очи се четеше ожесточение и скрит срам. Те се спряха неуверени, разочаровани, готови да хукнат в мрака. Защото тяхната власт бе свършила: сега те се страхуваха от мене.

В тоя миг неочаквано ме обзе — и сякаш вътрешният кипеж разби изведнъж всички обръчи на гърдите ми и чувството се разля горещо в кръвта ми — едно тъй безкрайно, братско състрадание към тия двама хора. Та какво бяха жадували от мене те, тия бедни, гладни, дрипави момчета, от мене, преситения, паразита: няколко жалки крони. Те биха могли да ме удушат там в тъмнината, да ме ограбят, да ме убият, а не го направиха, опитаха се само по един неловък, несръчен начин да ме уплашат заради тия дребни сребърни монети, които лежаха пръснати в джоба ми. Как можах да си позволя аз, аз, крадецът от прищявка, от нахалство, престъпникът от нервно удоволствие, да мъча още тия нещастници? И в моето безкрайно състрадание се разля безкраен срам, че си бях поиграл с техния страх, с тяхното нетърпение, за да изпитам наслада. Окопитих се: сега, тъкмо сега, когато бях в безопасност, когато светлината на близката улица вече ме закриляше, сега аз трябваше да изпълня волята им, да угася разочарованието в тия огорчени, гладни очи.

Обърнах се неочаквано и пристъпих към единия.

— Защо искате да ме обадите на полицията? — казах аз и се помъчих да вложа в гласа си задъхан страх. — Какво ще спечелите от това? Може би ще ме затворят, може би не. Вие обаче няма да имате никаква полза от това. Защо искате да разбиете живота ми?

Двамата се вторачиха объркани в мене. Сега те бяха очаквали всичко, нахокване или заплашване, при което биха си подвили опашките като ръмжащи кучета, но не и тая отстъпчивост. Най-сетне единият каза, ала съвсем не заплашително, а като че извинително:

— Трябва да има правда. Ние изпълняваме само дълга си.

Това сигурно беше заучено за подобни случаи. И все пак прозвуча фалшиво. Нито един от двамата не смееше да ме погледне. Те чакаха. И аз знаех какво чакаха. Да ги помоля за милост. И да им предложа пари.

Помня още всичко от ония секунди. Помня всяко нервно потръпване, всяка мисъл, която стрелваше зад слепите ми очи. Още помня какво най-напред искаше тогава моето злобно чувство: да ги накарам да чакат, да ги помъча още, да изпитам докрай удоволствието, че съм ги оставил да чакат. Ала скоро аз сам се насилих, започнах да ги моля, защото знаех, че трябваше най-сетне да избавя тия двама хора от страха. Започнах да разигравам комедия на страх, помолих ги да се съжалят, да не ме издават, да не ме правят злочест. Забелязах как те се объркаха, тези клети дилетанти в изнудването, и как мълчанието между нас като че ли стана по-меко.

И тогава аз казах най-сетне, казах най-сетне думите, за които те тъй дълго жадуваха:

— Аз… аз ще ви дам… сто крони…

Тримата изтръпнаха и се спогледаха. Толкова много те не бяха очаквали сега, когато всичко беше загубено за тях. Най-сетне единият от тях — оня с белезите от шарка по лицето и с неуверения поглед — се окопити. Понечи два пъти да каже нещо, ала от гърлото му не излизаше нищо. После каза и аз усетих как се срамуваше при това:

— Двеста крони.

— Е, стига де! — намеси се неочаквано момичето. — Бъдете доволни, че въобще ви дава. Та той не е сторил нищо, едва ме е побарнал. Това наистина е прекалено!

Тя им изкряска тия думи действително ожесточено. И моето сърце запя. Някой изпитваше жал към мене, някой се застъпваше за мене, от вулгарността възхождаше доброта, някаква тъмна жажда за справедливост в това изнудване. Колко благотворно беше това, как даваше ответ на кипежа в мене! Не, сега не бива да мъча повече тия люде, не бива да ги мъча в страха им, в срама им: стига, стига!

— Добре, значи, двеста крони.

И тримата мълчаха. Аз извадих портфейла си. Отворих го съвсем бавно в ръката си, съвсем открито. Те биха могли да ми го изтръгнат с едно посягане и да избягат в тъмнината. Ала те извърнаха боязливо очи встрани. Между тях и мене имаше някаква тайна връзка, не вече борба и игра, а положение на право, на доверие, човешко отношение. Извадих две банкноти от откраднатото снопче и ги подадох на единия.

— Благодаря — каза неволно той и тутакси се врътна да си върви.

Навярно сам чувствуваше смешното, да благодари за изнудени пари. Той се срамуваше и този срам — о, та аз чувствувах всичко през тая нощ, всеки жест се разкриваше пред мене! — ме угнети. Аз не желаех някой да се срамува пред мене, пред мене, който бях подобен нему, крадец като него, слаб, страхлив и безводен като него. Неговото унижение ме мъчеше и аз исках да го избавя. Отклоних благодарността му.

— Аз трябва да ви благодаря — отвърнах аз и сам се учудих колко истинска сърдечност бликаше в моя глас. — Ако ме бяхте обадили на полицията, щях да бъда загубен. Щях да бъда принуден да се застрелям, а вие не бихте имали никаква полза от това. Така е по-добре. Сега аз ще тръгна надясно, а вие може би на другата страна. Лека нощ.

Те пак мълчаха един миг. После единият каза: „Лека нощ“, след него другият, накрая уличницата, която бе останала съвсем на тъмно. То прозвуча съвсем топло, съвсем сърдечно, като истинско пожелание. Почувствувах по гласовете им, че дълбоко някъде в мрачината на душата си те ме обичаха, че никога няма да забравят тоя странен час. Те може би ще си спомнят за него в затвора или в болницата: нещо от мене продължаваше да живее в тях, аз им бях дал нещо. И насладата от това даване ме изпълни така, както никога досега не бе ме изпълвало някакво чувство.

Тръгнах сам в нощта към изхода на Пратера. Цялото бреме беше паднало от мене, чувствувах как аз, безследно изчезналият, с непозната досега пълнота се разливах в целия безкраен свят пред мене. Усещах всичко, като че то живееше само за мене и ме свързваше отново с всичко живо. Около мене се възправяха черните дървета, те ми нашепваха нещо и аз ги обичах. Звезди блестяха на небето и аз вдъхвах техния бял привет. Отнякъде долетяха пеещи гласове и ми се стори, че пеят за мене. Из един път, след като разбих кората около гърдите си, всичко започна да ми принадлежи и в мене се надигна радостта на раздаването, на разточителство към всичко. О, колко лесно е, чувствувах аз, да създаваш радост и сам да се радваш на тая радост: нужно е само да се разтвориш и в същия миг живият поток да тече от човек към човек, спуща се от висините към низините и отново блика от глъбините нагоре към безкрайността.

Пред изхода на Пратера, до мястото, определено за спиране на колите, видях една продавачка, уморена, наведена над дребната си стока. Продаваше сладкиши, отрупани с прах, и няколко плода; сигурно седеше там от сутринта, наведена над няколкото петачета, и умората я бе прекършила. „Защо и ти да не се радваш — помислих аз, — щом аз се радвам?“

Взех една малка курабийка и й подадох една банкнота. Тя понечи бързо да ми върне остатъка, ала аз отминах и видях само как тя се изплаши от това щастие, как смачканата й снага изведнъж се изопна и вцепенената от почуда уста забълва хиляди благословии подире ми. Приближих се с курабийката в ръка до коня, който стоеше уморен на теглича, но сега се обърна към мене и изпръхтя приветливо. В неговия тъп поглед също се четеше благодарност, задето помилвах розовите му ноздри и му дадох курабийката. И едва направил това, аз зажадувах за още: да създам повече радост, да почувствувам още по-силно как с няколко сребърничета, с няколко шарени хартийки може да се потуши страх, да се убие тревога, да се разпали веселост. Защо нямаше просяци тук? Защо нямаше деца с желание да се сдобият с балоните, които един навъсен беловлас куцак отнасяше отново у дома си, навързани с много конци на едри купчини, разочарован от лошата продажба през тоя дълъг горещ ден. Аз отидох при него.

— Дайте ми балоните!

— Десет хелера единият — рече той недоверчиво: какво ли са му дотрябвали сега посреднощ шарените балони на тоя елегантен безделник?

— Дайте ми всичките! — казах аз и му подадох една банкнота от десет крони.

Зави му се свят, погледна ме като заслепен и разтреперан ми подаде връвта, която държеше всичките балони. Почувствувах как обтегнатата връв теглеше пръстите ми: те искаха да побегнат, искаха да бъдат свободни, да литнат към небето. Е добре, вървете, хвръкнете, накъдето искате, бъдете свободни! Развързах конците и те изведнъж се заиздигаха нагоре като рояк пъстри луни. От всички страни дотичаха хора и започнаха да се смеят, из мрака дойдоха влюбените, коларите заплющяха с камшиците си и си сочеха един на друг с викове и с ръце волните кълба, които сега се издигаха над дърветата и се носеха към къщите и покривите. Всички се поглеждаха весело и се забавляваха с моята блажена глупост.

Защо никога, никога досега не бях узнал колко лесно и хубаво е да създаваш радост? Изведнъж банкнотите в портфейла ми започнаха отново да ме парят и затръпнаха в ръцете ми както по-рано конците на балоните: те също искаха да изхвръкнат от мене към неизвестността. И аз ги извадих — откраднатите от Лайош и моите собствени, защото не чувствувах вече никаква разлика и никакво престъпление, — взех ги в ръцете си, готов да ги пръсна пред всекиго, който ще ми поиска една. Отидох на другата страна при един уличен метач, който намусено метеше безлюдната Пратерщрасе. Той помисли, че искам да го питам за някоя улица, и ме погледна навъсено: аз му се засмях и му подадох една банкнота от двайсет крони. Той впери в недоумение очи в мен, после най-сетне я взе и зачака да чуе какво ще поискам от него. Но аз само му се усмихнах и казах:

— Купи си нещо хубаво за тях.

Отминах и гледах на всички страни дали някой не желае нещо от мене и тъй като никой не идваше, аз започнах да предлагам: на една уличница, която ме заприказва, подарих една банкнота, две на един фенерджия, една хвърлих в отвореното прозорче на някаква пекарница в един сутерен и отминавах, докато зад мене се носеше като пенлива бразда след кораб удивление, благодарност, радост. Накрая започнах да ги хвърлям една по една и смачкани по пустата улица, по стъпалата на една църква и изпитвах радост от представата как някоя бабичка, тръгнала за утринното богослужение, ще намери стоте крони и ще благослови всевишния, как някой беден студент, някое момиче, някой работник ще намерят учудени и все пак щастливи парите по пътя си, така както аз самият тая нощ намерих учуден и щастлив себе си.

Сега не мога да кажа къде и как пръснах всичко — банкнотите, накрая и моите собствени сребърни пари. В мене имаше сякаш някакво упоение, някакво излияние, като в жена, а когато хвръкнаха и последните хартийки, почувствувах лекота, като че бих могъл да хвръкна, някаква свобода, каквато дотогава не бях познавал. Улицата, небето, къщите — всичко се сливаше пред мене в някакво съвсем ново чувство на притежание, на взаимна свързаност: никога, дори в най-пламенните секунди на моето съществуване, аз не бях чувствувал тъй силно, че всички тези неща наистина съществуват, че живеят и че и аз живеех, че техният живот и моят бяха едно и също нещо, именно: великият, властен, непочувствуван достатъчно, ощастливяващ живот, който може да бъде разбран само от любовта и да бъде обгърнат само от оногова, който се раздава.

После имаше още един последен тъмен миг — мигът, когато аз, връщайки се блажен у дома, пъхнах ключа във вратата и коридорът към стаите ми се разкри черен пред мен. Тогава внезапно ме обзе срах, че сега пак ще се върна към своя стар, предишен живот, щом вляза в жилището на оногова, който аз бях до тоя час, щом легна в неговото легло, щом подновя връзката с всичко онова, което тази нощ тъй красиво бе прогонила. Не, аз не исках вече да бъда човекът, който бях дотогава, не исках да бъда повече коректният, безчувствен, саможив джентълмен, какъвто бях до вчера, по-добре да се сгромолясам във всички бездни на престъплението и на ужаса, но да остана в действителността на живота! Аз бях уморен, неизказано уморен и все пак се боях, че страхът може отново да ме обгърне и да отнесе със своята черна тиня всичко онова жарко, пламтящо и живо, което тази нощ бе разпалила в мене; и цялата тази преживелица ще ми се струва после мимолетна и нетрайна като фантастичен сън.

Ала аз се събудих бодър в новото утро на следния ден и от благодатно леещото се чувство не се беше загубило нищо. Оттогава са минали вече четири месеца и някогашното вцепенение не се върна никога вече в мене, аз все още цъфтя топло всеки ден. Магичното опиянение оттогава, когато ненадейно загубих почвата на моя свят под нозете си, когато се сгромолясах в неизвестността и при това сгромолясване в бездната на собствената си душа почувствувах сладостно шемета на бързината, смесена в същото време с дълбочината на целия живот — тази буйна пламенност, разбира се, отдавна е изчезнала, ала от онзи час насам аз усещам при всяко дихание обновената си топла кръв и я усещам всеки ден с подновена сладост на живота. Зная, че съм станал друг човек, с други сетива, друга възбудимост и по-силно съзнание. Естествено не смея да твърдя, че съм станал по-добър човек: зная само, че съм по-щастлив, защото намерих някакъв смисъл за моя съвсем застинал живот, смисъл, за който не мога да намеря никаква друга дума освен същата тая дума: живот. Оттогава не си забранявам вече нищо, защото чувствувам като несъществени нормите и формите на моето общество, не се срамувам нито от другите, нито от себе си. Думи като чест, престъпление, порок добиха изведнъж някакъв студен, тенекиен звук и аз не съм в състояние да ги изговоря без погнуса.

Аз живея, като оставям да живее в мене онази власт, която тогава за пръв път почувствувах тъй магично. Не питам къде ме води тя: може би към някаква нова пропаст, към тая, която другите наричат порок, или пък към нещо съвсем възвишено. Не зная това и не искам да го зная. Защото аз съм убеден, че само онзи живее истински, който изживява съдбата си като тайна.

Но аз никога не съм обичал живота по-пламенно — сигурен съм в това — и зная сега, че престъпление (единственото, което съществува!) върши всеки, който е безразличен към която и да е от своите форми и образи. След като започнах да разбирам сам себе си, аз разбирам безброй много други неща: погледът на един алчен човек пред някоя витрина може да ме разтърси, скокът на някое куче да ме въодушеви. Сега аз наблюдавам всичко, нищо не ми е безразлично. Чета във вестника (който по-рано прелиствах само на забави и разпродажби) всеки ден стотици неща, които ме вълнуват; книги, които ме отегчаваха, сега изведнъж ми се разкриха. И най-забележителното е: из един път аз мога да говоря с хората и за неща извън онова, което обикновено се нарича официален разговор. Моят прислужник, който е при мене от седем години, сега ме интересува, аз беседвам често с него: вратарят, когото преди отминавах нехайно като неподвижен стълб, неотдавна ми разказа за смъртта на малката си дъщеря и този разказ ме покърти по-силно от Шекспировите трагедии. И изглежда, че това преображение — макар че аз, за да не се издам, външно продължавам живота си в кръговете на благонравната скука — лека-полека започна да става прозрачно. Някои хора изведнъж станаха сърдечни към мене, за трети път през тая седмица към мене се затичват с радост чужди кучета. Приятели ми казват с известно удоволствие, като на човек, прекарал тежка болест, че ме намират подмладен.

Подмладен? Та аз самият знам, че едва сега започвам действително да живея. Вярно, всеобща илюзия е това, дето всеки се залъгва, че всичко минало всякога е било само заблуда и подготовка; и аз съзнавам напълно своето самозаслепение, като вземам студеното перо в топлата жива ръка и пиша на сухата хартия, че действително живея. Но дори това да е илюзия — тя е първата, която ме ощастливява, първата, която сгрява кръвта ми и разгръща чувствата ми. И ако сега записвам чудото на своето пробуждане, аз върша това единствено за себе си, защото разбирам всичко това по-дълбоко, отколкото собствените ми думи биха могли да го изразят. Не съм говорил за това на нито един приятел: те никога не разбраха доколко мъртъв бях преди, няма и никога да разберат как цъфтя сега. И ако посред тоя мой жив живот ме свари смъртта и тези редове попаднат някога в ръцете на друг човек, то тази възможност съвсем не ме плаши и измъчва. Защото онзи, който никога не е почувствувал магията на един такъв час, ще разбере толкова малко, колкото аз самият бих могъл да разбера преди половин година: че няколко тъй мимолетни и видимо несвързани епизода в течение на една-единствена вечер могат да разпалят тъй магично една вече угаснала съдба.

От него аз не се срамувам, защото той няма да ме разбере. А онзи, който знае връзката, той не съди и не се възгордява. От него не се срамувам, защото той ще ме разбере. Който е намерил веднъж сам себе си, не може да загуби нищо повече на тоя свят. И който веднъж е разбрал човека в себе си, той ще разбере всички хора.

Смут в чувствата
Частни записки на тайния съветник Р. фон Д.

Моите студенти и колеги от факултета са се ръководили от добри намерения: ето, това е първият екземпляр от онова тържествено връчено и луксозно подвързано поздравление, което филолозите ми посветиха по случай моята шейсетгодишнина и трийсетгодишната ми дейност на университетски преподавател. Получило се е истинско животоописание; не липсва нито една статийка, нито едно тържествено слово, нито една незначителна рецензия от многобройните научни алманаси, които библиографското усърдие да не е изтръгнало от книжната гробница — целият ход на моето развитие е до този час очертан ясно и прегледно, стъпало по стъпало, също като добре пометено стълбище. Бих се показал наистина неблагодарен, ако не бях изпитал радост от тази трогателна старателност. Неща, които самият аз смятах за забравени и изчезнали, се връщаха групирани и подредени в нов облик: не, не мога да отрека, че аз, старецът, разгръщах страниците със същата гордост, с която ученикът се взира в свидетелството, получено от неговите учители, където за пръв път намира доказателство за способностите и стремежите си към научни занимания.

И все пак: когато прелистих тези двеста грижливо изписани страници и точно прецених духовния си облик, не можех да не се усмихна. Такъв ли бе моят живот в действителност? Нима наистина се е извисявал толкова спокойно и целеустремено от първия до настоящия миг, както биографът го е подредил въз основа на документалния материал? Изпитах същото, когато за пръв път чух от грамофона собствения си глас: отначало изобщо не го разпознах — това несъмнено бе моят глас, ала само гласът, който възприемат останалите хора, но който самият аз не долавям чрез кръвта и чрез глъбините на своята същност. И така, аз, който посветих живота си на идеята да изобразявам хората въз основа на делата им и да овеществявам духовната структура на техния свят, именно чрез собствените си преживявания за пореден път осъзнах колко непроницаема е истинската сърцевина на характера във всяка съдба, пластичната клетка, от която покълват всички издънки на растежа. Ние изживяваме безброй секунди и все пак си остава само една-единствена, която довежда нашия цялостен вътрешен свят до кипеж, секундата, която (Стендал я е описал) предизвиква светкавична кристализация на душевния цъфтеж, напояван до този миг с всички необходими сокове — вълшебна секунда, досущ като онази на сътворението и подобно на нея скрита в топлата утроба на собственото тяло, незримо, недосегаемо, неосезаемо, неповторимо тайнство. Никаква алгебра на духа не е в състояние да я изчисли, никаква алхимия на предчувствието — да я отгатне, а собственият усет рядко може да бъде споходен от нея.

Онази книга не съдържа нито дума за най-съкровената тайна на моето духовно развитие: ето защо не можех да не се усмихна. Всичко в нея е вярно — само че липсва най-същественото. Тя само ме описва, ала не ме изобразява. Просто разказва за мен, ала не ме разкрива. Грижливо стъкменият регистър обхваща двеста имена — липсва само онова, което излъчи същинския подтик към творчество, името на човека, който определи моята съдба, а сега — с удвоена мощ — отново ме връща към младостта ми. Споменати са всички, само не и той, който ме дари със словото и с чието дихание говоря: и ето че възприемам малодушното премълчаване като провинение. Цял живот рисувах образи на хора, вдъхвах живот на древни личности, за да бъдат възприети от съвремието, но тъкмо за онова, което бе най-съвременно за мен, не помислих никога: ето защо ще дам на нея, на любимата сянка, да пие от собствената ми кръв, както са правили по времето на Омир, за да може някогашният старец да ме заговори отново, да навести мен, застаряващия човек. Към всеизвестния свитък искам да добавя и един таен — съкровена изповед към учената книга — и заради него сам да си разкажа истината на моята младост.

Преди да започна, разгръщам още веднъж онази книга, която претендира, че представя моя живот. И отново не мога да сдържа усмивката си. Не разбирам как са смятали да уловят съкровената ми същност, след като са застанали на погрешна отправна точка? Още първата им стъпка е неправилна! Някакъв съученик, изпълнен с добри намерения към мен, понастоящем таен съветник, ми приписва, че още в гимназията съм изпъквал сред всички останали ученици със страстната си любов към хуманитарните науки. Паметта ти изневерява, мили мой съветнико! За мен всичко хуманистично бе зле понасяна принуда, прегръщана със скърцане на зъби. Тъкмо защото като син на ректор в онова малко северногерманско градче откакто се помня възприемах образователната дейност само като начин за припечелване на насъщния, от малък намразих всичко, свързано с филологията: заради своето мистично предназначение да съхрани творческото начало, природата винаги насажда у детето недоверие и пренебрежение към увлеченията на бащата. Тя отхвърля удобното и безволево унаследяване, неусложненото продължаване и препредаване от поколение на поколение: отначало винаги насажда противоречия между сродните по дух и едва след мъчително плодоносно лутане позволява на по-младия да поеме по стъпките на своите предци. Достатъчно бе, че баща ми боготвореше науката, за да я възприема с моето чувство за себеутвърждаване като празно жонглиране с понятия; понеже сочеше за пример класиците, те ми се струваха нравоучителни и поради това — омразни. Заобиколен от книги, аз презирах книгите; тласкан от баща си все към духовното, аз се възмущавах от всички форми на обучението, предавано по писмен път; ето защо не е чудно, че с мъка се добрах до матура, а сетне упорито се възпротивих срещу следването под каквато и да било форма. Исках да стана офицер, мореплавател или инженер, но всъщност не изпитвах непреодолимо влечение към нито една от тези професии. Единствено отвращението от книжната и дидактичната страна на науката ме караше да предпочитам практическата действеност пред академизма. Ала баща ми, обзет от фанатично преклонение пред всичко, свързано с университетското обучение, настояваше да следвам — помогна ми единствено отслабналата му съпротива, благодарение на която успях да се спра на английска вместо на класическа филология (в крайна сметка приех двойственото решение с тайната мисъл, че владеенето на този морски език по-късно ще ме улесни да се издигна в моята безгранично жадувана кариера на мореплавател).

Ето защо в онова curriculum vitae^[17] няма нищо по-погрешно от дружелюбното твърдение, че през първия берлински семестър съм овладял основите на филологическата наука, ръководен от именити професори — какво ли разбираше по онова време от лекции и доценти моето несдържано свободомислие! Спареният въздух, пасторски-монотонната и същевременно високопарна лекция ме изпълниха с такава умора още при първото бегло посещение на аудиторията, че трябваше да надмогна себе си, за да не оборя сънено глава върху банката — отново се сблъсквах с училището, от което смятах, че съм се изплъзнал, бях довлякъл след себе си класната стая с извисената катедра и заядливата дребнавост; неволно ми се стори, че от полустиснатите устни на тайния съветник се стича пясък — толкова размазано, толкова еднообразно се процеждаха думите от овехтялата студентска тетрадка в тежкия въздух. Породилото се още в ученика осезаемо подозрение, че е попаднал в духовна морга, където безразлични пръсти опипват с анатомическо безстрастие мъртва тъкан, болезнено се поднови в тази работилница за александрини, отдавна отживяла времето си — ала защитният инстинкт се усили многократно, когато едва изтърпял учебния час, тръгнах по улиците на града, на някогашния Берлин, който — извънмерно изненадан от собствения си растеж, напращял от мъжественост, покълнала твърде внезапно — излъчваше електричество от всеки свой камък, от всяка своя улица и неотразимо налагаше на всекиго бурно темпо, което по своята неутолима жажда много наподобяваше шемета на собствената ми мъжественост, която едва сега забелязвах. И двамата, аз и той, ненадейно израснали от строго протестантска и ограничена дребнобуржоазна среда, прибързано отдадени на новото опиянение от властта и възможностите, и двамата, градът и аз, младото, напуснало гнездото си момче, вибрирахме от неспокойствие и нетърпение като същинско динамо. Никога не съм разбирал, не съм обичал Берлин така, както тогава, защото — подобно на този преливащ, топъл рояк от хора — и всяка моя клетка напираше към ненадейно развитие. Къде на друго място нетърпението на бурната младост би могло да се прояви така, както в пулсиращата утроба на неговата знойна, великанска снага — снагата на този нетърпелив, излъчващ сила град! Той ме привлече отведнъж, втурнах се в него, спуснах се по артериите му, любопитството ми трескаво опипа цялата му каменна и все пак топла снага — от зори до мрак се шляех по улиците му, стигах до езерата, промъквах се в тайниците му: да, вместо да се отдам на следването, аз се хвърлих с истинско безразсъдство из всевъзможните приключения на разузнаването. Ала въпреки това изсилване аз се подчинявах всъщност на една особеност на моята природа: още като дете бях неспособен да върша едновременно повече от две неща, веднага ставах безчувствен към всяко друго занимание; винаги и навсякъде проявявах единствено този праволинеен замах — до ден-днешен обикновено се вдълбочавам дотолкова фанатично в някой проблем на своята работа, че не го изоставям, преди да усетя сетното, най-сетното му издихание.

Тогава в Берлин стремежът ми към свобода се превърна в такова неудържимо опиянение, че не можех да понасям мимолетното пленничество по време на лекциите и дори затвореното пространство на собствената си стая: всичко, което не водеше към приключение, ми се струваше празна работа. Младият провинциалист с жълто около устата и току-що свален оглавник всячески се стремеше да мине за изключително мъжествен: посещавах лекциите на един студентски съюз, опитвах се да придам на своя (всъщност плах) нрав известна сърцатост, широта, нахаканост, и макар че от пристигането ми едва бяха изминали осем дни, се държах като жител на големия град, като великонемец, и като истински Miles gloriosus^[18] усвоих удивително бързо хлапашкото и хъшлашкото поведение по кафенетата. Към раздела „мъжественост“ спадаха, естествено, и жените, или по-скоро фустите, както ги наричахме ние, високомерните студенти — именно при тях много ми помогна, че бях твърде симпатично момче. Висок, строен, с все още свеж бронзов морски загар по страните, гъвкав като гимнастик във всяко свое движение, много лесно успях да се справя с жълтите като смин млади, наконтени служители в магазините, изсушени като херинги от стайния въздух, които също като нас всяка неделя тръгваха да дирят плячка по танцувалните локали в Хелензее и Хундекеле (по онова време все още далеч извън чертите на града). Спирах се ту на някоя сламеноруса прислужница от Мекленбург с кожа, бяла като мляко, която завличах в студентската си квартира още разгорещена от танците, непосредствено преди да се отправи към дома след края на отпуска си, ту на някоя палава и нервна млада еврейка от Позен, която продаваше чорапи при Тиц — в повечето случаи евтина плячка, която се добиваше лесно и незабавно се препредаваше между състудентите. Но тъкмо тази неочаквана лекота, с която побеждавах, съдържаше опияняваща изненада за мен, довчерашния боязлив гимназист — евтините успехи поощриха дързостта ми и аз започнах да възприемам улицата само като ловно поле за тези съвършено безразборни авантюри, превърнали се в чисто спортна страст. И когато веднъж в преследване на някакво привлекателно момиче се озовах на „Унтер ден линден“ и — наистина случайно — пред университета, не можех да не се разсмея при мисълта колко отдавна не съм прекрачвал достопочтения му праг. Предизвикателната ми самоувереност ме накара да вляза вътре заедно с един приятел — съмишленик; само открехнахме вратата, видяхме (беше невероятно смешно) как над банките са привели гърбове сто и петдесет драскачи, които сякаш набожно пригласяха на литанията на белобрадия проповедник. Сетне отново я притворихме, оставихме поточето на онова мъгляво красноречие да се излива върху гърбовете на прилежните хорица и дръзко се втурнахме навън към слънчевата алея.

Понякога ми се е струвало, че никой младеж не е пропилявал времето си така глупаво, както аз през онези месеци. Не прочетох нито една книга, сигурен съм, че не изрекох нито една трезва дума, през ума ми не мина нито една съдържателна мисъл — инстинктивно отбягвах всякакво по-изискано общуване, само за да почувствувам още по-силно с пробуденото си тяло сладостта на новия, забранен до сега плод. Навярно опиянението от собствените сокове и разточителното саморазпиляване в известен смисъл са белег на всяка силна, на всяка внезапно разкрепостена младост — ала въпреки всичко моето чудато безразсъдство превръщаше този особен вид безпътство в нещо опасно и извънредно много увеличаваше вероятността напълно да пропадна или поне да притъпя чувствата си, ако случайността внезапно не бе възпряла духовното ми падение.

Тази случайност — днес с благодарност я наричам щастлива — се състоеше в това, че берлинското министерство неочаквано призова баща ми да участвува в еднодневна ректорска конференция. Като професионален педагог той се възползува от възможността да проучи какво е моето поведение, без да ме уведоми за идването си, и тъй като не подозирах нищо, успя да ме изненада. Внезапното нападение бе извънредно успешно за него. Както обикновено, някакво момиче се бе озовало привечер по изключително интимен повод в моята евтина студентска квартира — минаваше се през кухнята на хазайката, отделена с една завеса, — когато на вратата се похлопа доста силно. Предположих, че е някой колега и сърдито изръмжах:

— Няма ме.

Ала подир малко хлопането се поднови, после се повтори, а сетне — с явно нетърпение — се и потрети. Ядосах се, нахлузих панталона, за да натрия носа на дръзкия смутител и с полуразкопчана риза, провиснали тиранти и боси нозе рязко отворих вратата, за да разпозная незабавно в здрача на преддверието силуета на своя баща. Сякаш юмрук се стовари върху слепоочието ми. От цялото му лице успях да съзра в мрака само очилата, които отразяваха падналата върху тях светлина. Но тази сянка бе достатъчна, за да заседнат в гърлото ми като остра кост нахалните слова, които вече ми бяха на езика; за миг бях зашеметен. Сетне се наложи — ужасна секунда! — покорно да го помоля да изчака няколко минути в кухнята, за да пооправя стаята си. Както вече споменах, не видях лицето му, ала усетих, че е разбрал всичко. Усетих го по мълчанието му, по сдържания неприязнен жест, с който влезе в кухнята зад завесата, без да ми подаде ръка. А там, пред желязната печка, която вонеше на подгрято кафе и цвекло, старецът трябваше да чака прав десет минути, десет унизителни и за мен, и за него минути, додето вдигна момичето от леглото, додето му нахлузя дрехите и го отпратя от квартирата си покрай човека, който против волята си стана свидетел на всичко. Той чу стъпките й и шумоленето на завесата, раздвижена от бързото й излизане, но все още не можех да измъкна стареца от унизителното скривалище: налагаше се да отстраня издайническия безпорядък на леглото. Едва тогава — никога през живота си не съм се срамувал повече — застанах пред него.

Баща ми запази самообладание в този тежък час, за което вътре в себе си съм му благодарен до ден-днешен. Защото всеки път, когато река да си припомня отдавнашния покойник, се стремя да не го виждам с очите на ученика, който е имал навика да го взема на подбив само като машина за корекции, като вечен мрънкач и педантичен буквояд, а всякога си го представям в мига на висшата му човечност, когато възрастният човек, дълбоко отвратен и все пак запазил безмълвно спокойствие, ме последва в задушната стая. Държеше шапката и ръкавиците си в ръка: неволно понечи да ги остави, но сетне бе обзет от погнуса, сякаш се противеше да се докосне до цялата тази мръсотия с която и да било своя част. Предложих му кресло; не ми отговори, само с презрителна гримаса отхвърли напълно досега с предметите от това помещение.

След няколко леденостудени мига, през които ми бе обърнал гръб, той най-сетне свали очилата си и непохватно ги почисти — знаех, че това е израз на душевния му смут. Не ми убягна и следното: когато възрастният човек отново ги сложи, леко докосна очите си. Срамуваше се от мен, аз също се срамувах от него, никой не намираше какво да каже. Тайно се опасявах, че ще започне да ми чете морал, да ме залее с някое реторично слово, произнесено с онзи гърлен глас, който ненавиждах и подигравах още от училище. Но — до ден-днешен съм му признателен за това — старецът остана безмълвен и отбягваше да ме погледне. Най-сетне пристъпи към разклатената етажерка, където стояха учебниците ми, отвори ги и комай от пръв поглед се убеди, че никой не ги е докосвал и че повечето от тях са неразрязани.

— Записките ти!

В тази заповед се състояха първите му думи. Подадох му ги разтреперан, защото знаех, че там е стенографирана една-единствена лекция. Бързо обхвана с поглед двете страници и положи тетрадката на масата, без да прояви какъвто и да било признак на раздразнение. Сетне придърпа към себе си един стол, седна, изгледа ме сериозно, но без следа от упрек и попита:

— Е, какво мислиш за всичко това? Как ще я караш по-нататък?

Този спокоен въпрос ме вцепени. И без друго вътре в себе си бях готов на всичко: ако ми се скараше, щях да избухна по подобаващ начин, ако захванеше прочувствено да ме поучава, щях да му се присмея. Но този делови въпрос пречупи опърничавостта ми: сериозността му изискваше сериозност, насиленото му спокойствие — респект и искрена отзивчивост. Почти не смея да си спомня какво му отговорих, както и до ден-днешен не мога да опиша целия разговор, който последва: има внезапни трусове, които приличат на съкровена приповдигнатост, но направим ли опит да ги преразкажем, вероятно ще прозвучат сантиментално, както има и слова, които са неповторимо правдиви само когато са казани на четири очи и са изтръгнати от неочаквано разбунените чувства. Това бе единственият ми истински разговор с моя баща и аз не се поколебах доброволно да се смиря: оставих го сам да вземе решението. Но той просто ме посъветва да напусна Берлин и да изкарам следващия семестър в някой малък университет; сигурен бил — едва ли не искаше да ме утеши, — че занапред ще възстановя пропуснатото с удвоена жар. Доверието му ме трогна; в тази секунда усетих колко несправедлив съм бил през цялата си младост към стареца, който се бе обградил с хладна непристъпност. С всичка сила трябваше да стисна устни, за да потисна бликването на горещите сълзи от очите ми. Ала навярно и той е изпитвал същото, защото внезапно ми подаде ръка, трепетно я задържа за миг и се втурна навън. Не се осмелих да го последвам, стоях развълнуван и объркан, като попивах с кърпичка кръвта от устните си: бях забил зъби в тях, за да овладея своите чувства.

Това бе първият трус, който изживях аз, деветнайсетгодишният младеж. Той срина до основи цялата бомбастична въздушна кула от мъжко перчене, студентски лудории и самовластие, която бях градил през тези три месеца — срина я без какъвто и да било полъх от грубо слово. Благодарение на предизвикателната воля усетих в себе си достатъчно твърдост да се откажа от всички жалки удоволствия, обзе ме нетърпение да изпитам разпилените си сили в областта на духовното, закопнях за смисленост, разсъдливост, ред и строгост. В този миг се врекох на следването като на монашески обред — естествено, без да подозирам за възвишеното опиянение, което ме очакваше в науката, без да предполагам, че и в онази вдъхновена вселена на духа приключенията и опасностите не прощават на лудите глави.

Малкият провинциален град, който със съгласието на баща си избрах за следващия семестър, се намираше в Средна Германия. Неговата необятна академична слава бе в ярко противоречие с невзрачната купчинка къщурки, които обграждаха университетската сграда. Не бях особено затруднен да стигна с питане от гарата — където на първо време оставих багажа си — до Alma mater, а и във вътрешността на старинната пространна сграда незабавно усетих колко по-бързо в сравнение с онзи берлински гълъбарник се сключи около мен вътрешният й кръг. За два часа се записах и посетих повечето професори, не успях само веднага да открия моя редовен професор, преподавателя по английска филология, но ми обърнаха внимание, че човек можел да го види около четири часа следобед в семинарната зала.

Подгонен от нетърпението да не пропусна нито час, обзет от същата страст да покоря науката, с която по-рано се стремях да я пренебрегна, аз се озовах точно в четири на упоменатото място, след като на бърза ръка прекосих градеца, който в сравнение с Берлин изглеждаше потънал в непробуден сън. Разсилният ми посочи вратата на семинарната зала. Почуках. Влязох, защото ми се стори, че отвътре ми отговори някакъв глас.

Ала слухът ми бе изневерил. Не бях получил покана да вляза — доловеният от мен неясен звук се оказа гласът на професора, който се беше извисил по време на твърде възбуденото му и очевидно импровизирано слово, предназначено за двайсетината студенти, скупчени в тесен кръг около него. Сконфузен, задето съм влязъл без разрешение по вина на слуха си, понечих тихомълком да се измъкна, но се уплаших, че тъкмо така ще привлека вниманието на слушателите върху себе си, защото до този миг никой от тях не ме беше забелязал. Затова застанах близо до вратата и неволно се заслушах.

Лекцията, изглежда, произтичаше спонтанно от някакъв колоквиум или дискусия — поне небрежният и напълно случаен начин, по който се бяха разположили преподавателят и неговите ученици, ме накара да помисля така: той не четеше лекцията си от висотата на своето кресло, а седеше почти хлапашки върху една от масите с крак, леко провиснал надолу, докато около него в непринудени пози се тълпяха младите хора, чиято първоначална небрежност бе застинала в пластична неподвижност само поради съсредоточеното внимание, с което слушаха. Личеше, че разговорът ги е събрал, когато преподавателят внезапно е възседнал масата и там, от извисеното си положение, ги е привлякъл със словото си като с ласо — приковал ги е по местата им. Трябваше да минат само няколко минути, за да усетя и аз обаятелната сила на словото му, да забравя натрапеното си присъствие; несъзнателно пристъпих напред, за да се взра в кръговите и всеобхватни ръкомахания, които съпровождаха словото и понякога, когато дадена дума властно се открояваше над останалите, се разперваха като криле и трескаво се издигаха, за да се спуснат после бавно с музикален, успокоителен диригентски жест. А словото се лееше все по-бурно и разгорещено, въодушевеният професор ритмично се повдигаше върху твърдата маса като върху седлото на галопиращ кон и задъхано препускаше във вихрения полет на мисълта, прорязвана от искрометни видения. Никога досега не бях чувал някой да говори толкова вдъхновено, с такава увлекателна възторженост; за пръв път изживявах онова, което латините наричат raptus^[19] — откъсването на човека извън пределите на собствената му същност: трескавите устни мълвяха не за себе си, не и за останалите, от тях сякаш бълваше огън като от човек, запален отвътре.

Никога досега не бях изживявал словото като екстаз, пламенността на изказа като стихия — ето защо тази ненадейност отведнъж ме покори. Без да съзнавам, че се движа, бях хипнотично привлечен от някаква власт, която бе по-силна от любопитство, и вълшебството й ме тласна в тесния кръг с безволеви стъпки, присъщи на лунатиците: неусетно и неочаквано се озовах сред тях, на десет цола от него и посред останалите, които също бяха прекомерно омагьосани, за да забележат мен или каквото и да било друго нещо. Влях се в словото, бях понесен от течението му, без да знам какво го е причинило: вероятно някой от студентите беше говорил с възторг за Шекспир като за метеор на литературния небосклон, а човекът отпред беше използувал възможността да докаже, че той представлява само най-силната проява, духовното изражение на цяло едно поколение, че е съкровен изразител на епоха, пропита от възможни страсти. С един-единствен замах бе описал онзи безпримерен час на Англия, онази неповторима секунда на екстаз, която ненадейно лумва както в битието на всеки народ, така и в битието на всеки човек, обединява всички сили и препраща ударната им вълна във вечността. Земята внезапно е станала по-просторна, появил се е нов континент, когато най-старата власт на древността е отправила своята съкрушителна заплаха към папизма: отвъд моретата, които сега им принадлежат, след като испанската армада е била разбита на пух и прах, шумно извисяват глас нови възможности, светът е станал по-необятен и на душата неволно се приисква да заприлича на него — и тя желае да бъде необятна, и тя да проникне до крайните предели на доброто и злото; желае да открива, да покорява, да наподоби онези конквистадори, изпитва нужда от нов език, от нова сила. И още същата нощ ражда изразителите на този език — поетите: петдесетина, стотина за едно десетилетие — диви, непокорни глави, които не ни приканват като придворните поетчета пред идиличните си градинки и не версифицират изисканите страници от митологията; не, те превземат театъра, разполагат своето бранно поле върху неговата сцена, където по-рано е имало само животински гонитби и кръвожадни пиеси; неутолимата жажда за кръв все още пропива произведенията им, драмата им е самият Circus maximus^[20], в която озверените стихии на чувствата стръвно връхлитат едни връз други. Могъщи са изблиците на тези необуздани, страстни сърца, всяко от тях иска да надмине останалите по невъздържаност и екзалтация, на изложението е разрешено всичко: кръвосмешение, убийства, злодейства, престъпления. Небивалият безпорядък на извечната човечност празнува сластна оргия; също като огладнели зверове, които изскачат от своите клетки, сега заслепените страсти връхлитат със заплашителен вой на арената с дървени преградки. Едно-единствено изригване прогърмява като взрив и трае петдесет години — истински кръвоизлив, еякулация, неповторима необузданост, която обхваща и разкъсва целия свят: в тази оргия на силата отделният глас, отделният образ е почти неосезаем. Всеки се разпалва от останалите, всеки се учи, всеки краде от другите, всеки се бори за превъзходство и надмощие. И все пак всички чисто и просто са духовни гладиатори на един-единствен празник — роби, разкъсали своите окови, шибани напред от гения на този час. Той ги е довлякъл и от мрачните, мизерни къщурки на предградията, и от дворците: Бен Джонсън — внук на зидар, Марлоу — син на обущар, Месинджър — издънка на камериер, Филип Сидни — богат и образован държавник; ала горещият водовъртеж ги всмуква и обединява; днес ги величаят, а на следния ден умират като кучета — Кид, Хейуд — като Спенсър се сгромолясват от глад на Кинг Стрийт: все съдби, които нямат нищо общо с еснафската кротост — побойници, развратници, комедианти, мошеници, ала поети, поети, всички до един поети. Шекспир е само тяхно средоточие: „the very age and body of the time“^[21], но времето наистина не би ни стигнало да го разграничим от тях в това буреносно брожение, където произведенията се редят с извънмерна разточителност, а страстите надмогват предишните страсти. Ала пак така внезапно, както е избликнало, това най-прекрасно изригване на човечеството неочаквано потръпва и замира, драмата приключва, Англия е изтощена, пропитата с безрадостност мъгла на Темза отново заглушава духа в продължение на столетия: цяло поколение е превзело с един-единствен пристъп всички върхове и бездни на страстта, преизпълнената, буйна душа страстно се е изляла от гръдта — сега страната е притихнала в изтощение: театрите са затворени от дребнаво пуританство, което кара ревностното слово да замлъкне, библията отново взема думата — божествената дума, — извечната човечност изрича най-огнената изповед на всички времена, а едно неотразимо пламенно поколение по неподражаем начин е отдало живота си в полза на хилядите.

И неравният огън на словото внезапно припламва към нас:

— Разбира те ли сега защо не започнах лекцията си в историческа последователност, от самото начало — от крал Артур и Чосър, — а в разрез с всички правила — от елизабетинците? Разбирате ли, че преди всичко настоявам за съпричастие с тях, за вживяване в тяхната свръхжизненост? Защото не може да има филологическо разбиране без емоционално изживяване, няма граматика без познаване на стойностите и вие, младежи, трябва първо да съзрете страната, езика, които искате да покорите в тяхната най-възвишена красота, в най-яркия етап на младостта им, на безпределната им страст. Първо трябва да чуете езика на поетите, на онези, които го създават и усъвършенствуват, трябва да усетите със сърцата си диханието и топлината на поезията, преди да сме се захванали с нейното детайлно изучаване. Затова винаги започвам с боговете — защото Англия е Елизабет, Шекспир и неговите последователи; всичко предхождащо е въведение, всичко по-сетнешно — немощен стремеж към този безпримерно смел скок в безкрайността — ала тук, почувствувайте го, почувствувайте го сами, млади хора! — тук е най-жизнената младост на нашия свят. Всяко явление, всеки човек може да бъде разбран само в състоянието му на пламенност — само в страстта. Защото духът избуява от кръвта, мисленето — от страстта, страстта — от въодушевлението; затова Шекспир и неговите съмишленици са първите, които действително ви подмладяват, млади хора! Първо ентусиазмът, чак тогава трудолюбието, първо Той, най-недостижимият, най-несравнимият — Шекспир, — най-възхитителният репетитор на света, а чак сетне тълкуването на словото!… Но да приключваме за днес — сбогом! — Ръката му с рязък жест оповести края и забарабани неочаквано и властно, а в същото време той скочи от масата. Плътното кълбо на скупчените студенти се разреди, сякаш внезапно го бяха разтърсили, креслата заскърцаха и затрополиха, масите се разместиха, двайсет онемели гърла заговориха в един глас, закашляха, задишаха с пълна гръд — едва сега пролича колко магнетично е било очарованието, накарало живите устни да замрат. Затова пък безредата, която сетне разлюля тясното помещение, бе още по-бурна и неудържима; някои от студентите пристъпиха към учителя, за да му благодарят или да споделят свои мисли с него, а в същото време останалите разменяха впечатленията си с разгорещени лица; нямаше нито един спокоен човек, всички бяха засегнати от електрическото напрежение, чийто контакт бе рязко изтръгнат и в сгъстения въздух сякаш все още се носеше прашенето от огнения му полъх.

Самият аз не можех да се помръдна: като че бях поразен право в сърцето. Изпълнен със страст и способен да възприемам всичко не другояче, а вдъхновено, с цялата мощ на сетивата си, за пръв път се почувствувах завладян от някакъв учител, някакъв човек, усетих превъзходството му, а преклонението пред това превъзходство възприех като дълг и блаженство. Кръвта ми закипя — почувствувах го, — задишах учестено, бесният ритъм разтърси цялото ми тяло и нетърпеливо затуптя във всяка става. Най-сетне не устоях, бавно си проправих път към предната редица, исках да съзра лицето на този човек, защото — странно наистина! — докато говореше, не бях успял да възприема чертите му: до такава степен словото ги беше претопило и погълнало. А и сега, в първия миг, успях да видя само неясен, размит профил: беше застанал в полумрака на прозореца, леко извърнат към един студент, чието рамо дружелюбно бе обгърнал. Ала дори това несъществено движение носеше белезите на задушевност и грация, каквито никога не бях смятал за присъщи на някой педагог.

Междувременно бях привлякъл вниманието на неколцина студенти и за да не ме възприемат като неканен натрапник, сторих още няколко стъпки към професора и зачаках да приключи разговора си. Едва сега успях да се взра в лицето му: с глава на римлянин, заоблено мраморно чело, гъста сребристобяла коса, отметната назад и бухнала на слепоочията, привлекателно дръзки черти на интелектуалец; но непосредствено след дълбоките сенки под очите тези черти ставаха кротки, почти женствени поради меката заобленост на брадичката; нервно потрепващи устни, разкъсвани от неспокойна, припламваща и гаснеща усмивка. Онова, което горе спояваше мъжествената красота на челото, въздействуваше върху по-податливата пластика на плътта: леко отпускаше страните и внасяше колебание в устните му; на пръв поглед видът му бе внушителен и властен, но отблизо — мъчително разкривен. Стойката на тялото му притежаваше същото двояко излъчване. Лявата ръка небрежно бе отпусната върху масата или поне изглеждаше, че е отпусната, защото ставите й постоянно и конвулсивно потрепваха, а тънките й пръсти — твърде пухкави и твърде нежни за мъжка ръка нетърпеливо чертаеха невидими фигури върху празния дървен плот; в същото време очите му, закрити с тежки клепачи, съпричастно се потапяха в разговора. Неспокоен ли беше, или самата възбуда все още отзвучаваше в изострените му нерви? Във всеки случай рязката сприхавост на ръката се намираше в противоречие със спокойната съсредоточеност и въздържаност на лицето, което изразяваше отпадналост, ала все пак като че ли и вдълбоченост в диалога със студента.

Най-сетне дойде и моят ред. Пристъпих към него, изрекох името и намеренията си, а взорът му незабавно се проясни и ме обгърна със своята почти лъчиста синева. За цели две, три изпитателни секунди сиянието премина по лицето ми — от брадичката чак до косите: сигурно съм се изчервил под благостта на това инквизиторско съзерцание, защото той откликна на смущението ми с бърза усмивка:

— Вие, значи, желаете да се запишете при мен; в такъв случай ще трябва да поприказваме по-задълбочено. Извинете ме, че не мога да го сторя незабавно. Имам още малко работа; навярно ще ме изчакате долу, при портала, а сетне ще ме придружите до дома.

И като ми подаде ръка — нежната, източена ръка, която докосна пръстите ми по-леко и от ръкавица, — дружелюбно се извърна към следващия студент, който го чакаше.

Десет минути тръпнах при портала с разтуптяно сърце. Какво ли ще му кажа, когато ме попита за следването, как да му призная, че поезията никога не ме е привличала — нито по време на работа, нито по време на отдих? Няма ли да се разочарова от мен и дори от самото начало да ме отблъсне от огнения кръг, който днес ме грабна с магическа сила? Ала щом се появи пред мен с бързи стъпки и блага усмивка, присъствието му вече беше достатъчно, за да разсее всякакво смущение — не прояви настойчивост, но аз самичък му признах (не можех да скрия нищо от него), че направо съм пропилял своя пръв семестър. Топлият, съпричастен поглед отново ме обгърна.

— Няма музика без паузи — засмя се окуражително той и понеже вероятно не искаше да ме засрамва още повече заради невежеството ми, ме заразпитва само за неща, които лично ме засягат: за родния ми край и за квартирата, в която смятам да се настаня. Когато споделих с него, че до този час не съм намерил стая, той ми предложи помощта си и ме посъветва да проверя най-напред в сградата, в която сам живеел — там някаква полуглуха старица давала под наем удобна стаичка, от която всичките му възпитаници оставали доволни. За всичко друго щял да се погрижи лично: ако действително изпълня намерението си да се заема сериозно със следването, щяло да му бъде извънредно приятно да ме подкрепя във всяко мое начинание.

Стигнахме до неговото жилище, той отново ми подаде ръка и ме покани да го посетя следната вечер, за да изготвим заедно работния план. Моята признателност за нечаканата доброта на този човек бе толкова голяма, че успях само с благоговеен трепет да докосна ръката му, смутено да сваля шапка и да забравя да промълвя дори една благодарствена дума.

Естествено, незабавно наех стаичката в същата сграда. Не бих отправил и най-малкия упрек към нея, дори ако изобщо не ми беше харесала, и то само заради наивното чувство на благодарност към този учител-магьосник, който за един час ме дари с повече ценности в сравнение с когото и да било — исках да бъда по-близо до него. Ала стаичката беше очарователна: таванският етаж в жилището на моя учител, леко затъмнен от издадения напред дървен фронтон, предлагаше просторен изглед през широката дъга на прозорците към съседните покриви и църковната кула; в далечината прозираше къс зеленина, а най-отгоре — обичните ми родни облаци. Една напълно глуха старица се грижеше с трогателно майчинско старание за своите приходящи питомци; след две минути бяхме единодушни по всички въпроси, а след час куфарът ми вече скърцаше нагоре по паянтовото дървено стълбище.

Тази вечер не излязох повече, дори забравих да ям и да пуша. Бръкнах в куфара и извадих томчето на Шекспир, което случайно бе попаднало в багажа ми. Нямах търпение (отново след толкова години) да го прочета; онази лекция бе раздухала страстното ми любопитство и аз зачетох поетичното слово така, както никога досега не бях го чел. Възможно ли е да се разтълкуват подобни преображения? Пред мен внезапно се разкри светът на писаното слово, думите се стрелкаха към мен, сякаш ме бяха търсили цели десетилетия; стихът се носеше като огнена вълна, повличаше ме след себе си, изпълваше всяка моя клетка — усещах тази странна безметежност със слепоочията си, — имах чувството, че витая насън из простора. Стрясках се, тръпнех, усещах сгорещения прилив на кръвта — сякаш бях обзет от треска! Това никога не ми се беше случвало по-рано, а всъщност не бях изживял нищо повече от възприемането на вдъхновеното слово. Ала словото вероятно ме беше опиянило, защото повторех ли гласно някой стих, долавях как гласът ми неволно подражава на неговия, как изреченията бушуват със същия напорист ритъм, а ръцете ми понечват да очертаят същите кръгови движения — сякаш по магически път и само за час бях съборил преградата, която до този миг ме беше отделяла от духовния свят, и аз, подвластното на страстта създание, открих у себе си нова страст, която предано запазих до ден-днешен: копнежът да се насладя на всичко земно в одухотвореното слово. Случайно бях попаднал на „Кориолан“ и направо се смаях, когато открих у себе си всички отличителни белези на този най-чудат от всички римляни: горделивост, високомерие, раздразнителност, сарказъм и ирония — всички соли, олово, злато, всички метали на чувството. Какво прекрасно, непознато удоволствие е да усетиш това внезапно, по пътя на вълшебството, да го проумееш! Продължих да чета, докато очите ми се възпалиха; когато погледнах часовника, беше три и половина. Загасих лампата направо уплашен от новата стихия, която цели шест часа бе възбуждала и същевременно замайвала всичките ми сетива. Картините обаче продължаваха да припламват в мен и да ме изгарят, почти не спах от копнеж и очакване на утрешния ден, който трябваше да разшири света, разтворил пред мен вълшебните си двери — да го направи изцяло мой.

Ала следното утро ми донесе разочарование. Нетърпението ме отведе в аудиторията, където се оказах един от първите — моят учител (отсега нататък ще го наричам така) трябваше да чете тук своята лекция по английска фонетика. Стреснах се още с влизането му: нима това бе същият човек от вчера, или само възбудата и спомените ми за него го бяха издигнали върху пиедестала на Кориолан, който запраща от трибуната своето слово като мълния, с героична смелост, поразява и покорява с него? Човекът, който влезе с тихи, провлечени стъпки, беше стар и уморен. Сякаш от лика му бе паднало светлозарното матово стъкло, защото сега от първата банка забелязах чертите му: болезнени и вяли, прорязани от дълбоки бръчки и широки гънки; синкави сенки дълбаеха напречени улеи в отпуснатата сивота на страните му. Прекомерно тежките клепачи засенчваха очите на четеца, а устата с твърде бледите и тънки устни не придаваше звънкост на речта: къде беше изчезнала неговата жизнерадост, поривът му, който възславяше сам себе си? Дори гласът му ми се стори чужд; сякаш разочарован от граматичната тема, той се носеше вдървено, монотонно и отегчително като по сух, скърцащ пясък.

Обзе ме безпокойство. Това не можеше да е човекът, когото бях очаквал от часа на събуждането си: къде бе изчезнал образът му, който вчера ме озари със звездното си сияние? Този похабен вече професор делово разнищваше своята тема; отново и отново се вслушвах с боязън в думите му и се надявах, че вчерашният той ще прозвучи повторно, че пак ще усетя онова трептене, което като звънка ръка бе докоснало моите чувства и ги бе настроило за вдъхновена страст. Все по-неспокойно вдигах взор към него, с нескрито разочарование опипвах отчуждения му лик: несъмнено виждах същия образ, но заедно с това той бе празен, пресушен от всички съзидателни сили, уморен, стар — старческа маска от пергамент. Нима беше възможно? Нима човек можеше да бъде толкова млад в някой час, а в следващия — вече ужасно състарен? Нима съществуваха подобни внезапни изригвания на духа, който чрез словото да преобразяват лика и да го подмладяват с десетилетия?

Този въпрос ме измъчваше. Сякаш ме изгаряше вътрешна жажда да науча повече за този двойствен човек. Подтикнат от внезапно внушение, веднага след като той напусна катедрата, без да ни удостои с поглед, изтичах в библиотеката и поисках съчиненията му. Навярно днес е бил просто уморен, някакво телесно неразположение е потискало вдъхновението му: но тук, в трайната писмена образност все пак трябваше да са заложени достъпът и ключът за явлението, което така невероятно ме занимаваше. Служителят донесе книгите: учудих се колко са малко. Нима за двайсет години застаряващият човек не бе публикувал нищо повече от тази малобройна поредица неподвързани книжлета, предговори, встъпления, една дискусия върху истинността на шекспировия „Перикъл“, едно сравнение между Хьолдерлин и Шели (и то по време, когато нито единият, нито другият са минавали за гении пред народите си), а всичко останало се свеждаше до незначителни филологически размишления? Наистина — във всички творения се оповестяваше някакъв двутомен сборник, подготвен за издаване. Театър „Глобус“ — история, постановки, драматурзи, но макар първото му обявяване да ни връщаше две десетилетия назад, след моето повторно запитване библиотекарят ме увери, че никога не е отпечатван. С известна боязън и доста разколебан запрелиствах съчиненията, закопнял да си припомня ромона на неговия глас и бушуващия му ритъм. Ала съчиненията се отличаваха с отмерена, търпелива сериозност, никъде не потрепваше горещият такт на ритъма в ромолещото слово, който да връхлита като талаз подир талаз. Жалко! — въздъхна душата ми. Искаше ми се сам да си причиня болка — направо се тресях от ярост и разочарование, задето така бързо и лекомислено му бях дарил сърцето си.

Но след обяд в семинарната зала отново го познах. Този път той не заговори пръв. Двайсетина студенти бяха разделени на оратори и възразители според английския маниер за протичане на обучението, темата току-що бе поставена, — засягаше любимия му Шекспир, а именно: дали Троил и Кресида (героите от неговото любимо произведение) трябва да бъдат възприемани като пародийни фигури, а самата творба — като сатирична пиеса или като трагедия, прикрита чрез сарказъм. Скоро от чисто духовния разговор се разпали електрическо вълнение, раздухвано от опитната му ръка — вялите твърдения бяха помитани от аргументи, апострофи рязко подклаждаха температурата на дискусията, стигна се дотам, че младите хора започнаха да се нападат едва ли не враждебно. И чак когато се разхвърчаха искри, той се намеси, поуталожи прекомерно яростните нападки, ловко насочи разискването към самата тема, като заедно с това неусетно й придаде духовен тласък по посока на извънвремието — така той внезапно се озовава в центъра на диалектическата огнена игра и обзет от весела възбуда, се залови да разпалва и обуздава разгорещения сблъсък на мненията, да овладява разбунената вълна на младежкия ентусиазъм и сам се оставяше да бъде заливан от нея. Облегнат на масата, кръстосал ръце пред гърдите си, той поглеждаше ту към един, ту към друг студент, на някого се усмихваше, на друг даваше таен окуражителен знак да възрази, а взорът му възбудено блестеше както предишния ден: усещах как едва се овладява, за да не изземе с един замах думата от всички. Но се въздържаше насила — забелязах го по ръцете, които също като обръч все по-силно се впиваха в гърдите, забелязах го по потрепващите крайчета на устните, които с мъка потискаха напиращото слово. Ала в един миг това вече не беше по силите му; също като плувец той шумно се гмурна в обсъждането, разби с внушителен жест на устремената си ръка врявата, сякаш си послужи с диригентска палка: всички занемяха, а той обобщи изброените аргументи с присъщите си кръгови ръкомахания. И докато говореше, отново изгря онзи лик от вчера, бръчките се стопиха зад игривия трепет на нервите, вратът и тялото се източиха в смела и властна стойка, той забрави унилата поза на слушател и се хвърли в словото като в стремителен бързей. Импровизацията го вдъхнови: тогава започнах да подозирам, че когато е сам и разсъждава трезво, когато се намира сред деловата обстановка на семинарната зала или е на самотното си писалище, му липсва онзи заряд, който тук, пред нашата наситена, онемяла почуда, взривяваше всички прегради в душата му; нашият ентусиазъм — о, колко силно го почувствувах! — му бе нужен заради неговия, нашето живо внимание — заради неговата разточителност, ние, младежите, му бяхме необходими, за да вселим младежки дух във възторга му. Както цимбалистът се въодушевява от все по-необуздания ритъм на усърдните си ръце, така и словото му ставаше все по-гладко, все по-огнено — все по-пъстроцветни искряха пламенните думи и колкото по-гробовно бе мълчанието ни (нашата бездиханност неволно се усещаше в залата), толкова по-нагоре, по-вълнуващо и по-величаво се възвисяваше описанието му. В онези мигове всички до един му принадлежахме, бяхме удавени, бяхме поразени от неговия порив.

И когато внезапно приключи с едно възвание от словото на Гьоте за Шекспир, възбудата ни пак така неудържимо бе сразена. А той също като вчера се облегна на масата — изтощен, пребледнял, — въпреки че лицето му потрепваше от бързата игра на пулсиращите нерви, а взорът с невероятна сила излъчваше нестихващия поток на сладострастното усещане, присъщо на жена, която току-що се е изтръгнала от могъща прегръдка. В този миг се боях да разговарям с него; ала погледът му случайно срещна моя. Положително почувствува възхитата и благодарността ми, защото се усмихна дружелюбно, леко се наклони към мен, положи ръка върху рамото ми и ми напомни да го навестя довечера, както сме се уговорили.

Точно в седем се озовах у него. С какъв трепет само аз, хлапакът, прекрачих за пръв път прага му! Няма нищо по-страстно от обожанието на един младеж, нищо по-плахо, по-женствено от неспокойния му свян. Съпроводиха ме до работната му стая — едно полузатъмнено помещение, през чиито прозорци бях забелязал само цветните обложки на множество книги. Над писалището бе закачена „Атинската школа“ на Рафаел, — картина, спечелила неговите особени предпочитания (както ми обясни по-сетне), защото символизирала съвършеното единство на всички способи за обучение, с които се извайва духът. Виждах я за пръв път: неволно ми се стори, че своенравното лице на Сократ в известна степен наподобява неговото чело. Някъде отзад светлееше белият мраморен бюст на приятно умален парижки Ганимед, до него — свети Себастиан, дело на някакъв стар германски майстор: навярно трагичната хубост неслучайно беше разположена до хубостта, излъчваща наслада. Зачаках с разтуптяно сърце, онемял като заобикалящото ме изящество на безсловесните творения на изкуството; тези предмети символично ме запознаваха с нов вид духовна красота, за чието съществуване никога досега не бях подозирал и която все още не можех да проумея, независимо от готовността си да я възприема. Ала съзерцанието ми бе кратко, защото човекът, когото очаквах, влезе и се насочи към мен; отново ме докосна кадифеният взор, чиято сила нарастваше като загадъчен огън, който за моя собствена почуда разкрепостяваше и най-потайните кътчета на душата ми. Незабавно го заговорих, и то напълно свободно, като приятел, а когато ме попита за следването ми в Берлин, внезапно изтръгнах от себе си онзи разказ за посещението на баща ми; изтръпнах в същата секунда, ала потвърдих пред непознатия съкровената си клетва да се отдам на следването с извънмерна сериозност. Погледна ме развълнуван:

— Не е достатъчна сериозността, момчето ми — промълви сетне той, — преди всичко е нужна страст. Комуто липсва вдъхновение, в най-добрия случай става даскал — нещата трябва да бъдат разглеждани отвътре, винаги, винаги трябва да се започва от страстта.

Гласът струеше все по-топло, стаята се смрачаваше все повече. Дълго ми разказва за своята собствена младост, за това, че и той е започнал неразумно и едва по-късно е открил истинското си влечение: имал съм нужда само от кураж, а той щял да ме подкрепя според силите си; свободно да съм се обръщал към него във връзка с всякакви желания и въпроси. В живота ми никой досега не бе ми говорил толкова съпричастно, с такова разбиране; тръпнех от признателност и се радвах на мрака, който скриваше овлажнелите ми очи.

Бих могъл да остана така часове наред, без да обръщам внимание на времето, но някой тихо похлопа. Вратата се отвори, влезе слабичка, невзрачна фигура. Той стана и я представи:

— Жена ми.

Стройната сянка незабележимо пристъпи към мен, сложи малката си ръка в моята, а сетне се обърна към него и му напомни:

— Вечерята е сложена.

— Да, да, зная — отвърна той бързо и (така поне ми се стори) с леко раздразнение. В гласа му внезапно прозвуча известен хлад и когато електрическата лампа светна, той отново бе състареният човек от деловата учебна зала, който вяло се сбогува с мен.

Прекарах следващите две седмици в страстно, яростно четене и учене. Почти не излизах от стаята; за да не губя време, се хранех прав, образовах се без отдих, непрестанно, почти без да спя. Бях като някой принц от вълшебна източна приказка, който разбива една след друга вратите на заключените стаи и във всяка открива все повече и повече накити и скъпоценни камъни, все по-жадно претърсва множеството покои, обзет от нетърпение да се добере до края. По същия начин се хвърлях от една книга към друга, очарован от всички, незадоволен от никоя: моята необузданост беше преминала сега в света на духовното. Изпълни ме смътно предчувствие за неизбродната шир на духовния свят, изпълнен с такива съблазни, каквито бяха за мен градските приключения — ала в същото време ме обзе и момчешкият страх, че няма да съумея да го покоря; ето защо крадях от съня си, от развлеченията, от разговорите, от всичко, което би отвлякло вниманието, с единствената цел да се възползувам от времето, което за пръв път приемах за безценно. И все пак онова, което до такава степен подклаждаше усърдието ми, бе суетното желание да спечеля благоразположението на своя учител, да не разочаровам доверието му, да получа одобрителната му усмивка, да го накарам да ме усети — така, както го усещах аз. Не пропусках и най-незначителния повод; постоянно напрягах своите несръчни, ала вече безкрайно окрилени сетива, за да му се понравя, да го изненадам: ако в лекцията си споменеше някой поет, чието произведение ми беше непознато, още след обяда се втурвах да го търся, за да се изперча на следващия ден по време на обсъждането със своите знания. Случайно изразеното желание, което другите едва бяха забелязали, се превръщаше за мен в заповед: така например една безразлично подхвърлена забележка по повод вечното пушене на студентите ми беше достатъчна незабавно да захвърля запалената цигара и без отлагане, завинаги да потисна порицаната привичка. Неговото слово бе за мен проява на милост и заедно с това — закон, също като евангелското слово; моето изострено внимание не отслабваше нито за миг, жадно поглъщаше всяка негова равнодушна забележка. Алчно сграбчвах всяка негова дума, всеки жест, за да съхраня и страстно да проуча вкъщи своята плячка с всичките си сетива; нетърпеливото ми вдъхновение го приемаше единствено като предводител, а всичките ми другари — единствено като врагове, които трябва да бъдат надминати и превъзхождани: такава бе моята всекидневно повтаряща се клетва.

Дали усети колко много означава за мен, или бе обикнал моята необуздана същност? Във всеки случай моят учител скоро ме дари със своя особен, явен интерес. Съветваше ме какво да чета, почти неприлично изразяваше предпочитанията си към новака по време на общите разисквания, а вечер честичко ме канеше на задушевни разговори. Тогава почти винаги вземаше по някоя книга от стената и със звучния си глас, който от възбуда ставаше с една степен по-ясен и звънлив, ми четеше откъси от стихотворения и трагедии или ми разясняваше спорни проблеми; през тези две първи седмици на опиянение научих за най-важните признаци на изкуството повече, отколкото за последните деветнайсет години. Винаги бяхме сами през този твърде кратък за мен час. Около осем на вратата тихо се похлопваше: жена му го викаше за вечеря. Но никога вече не влезе в стаята — вероятно се покоряваше на нареждането да не прекъсва нашия разговор.

Така отлетяха четиринайсет дни — четиринайсет преизпълнени жарки дни в началото на лятото, когато едно утро изтървах преумореното стоманено перо на работоспособността си. Моят учител вече ме беше предупреждавал да не прекалявам с усърдието си, да пропускам по някой и друг ден, да излизам сред природата — и ето че неговото предсказание се сбъдна: събудих се угнетен от потискащия сън, а щом направих опит да чета, всички букви зажужаха като оси. Робски предан и на най-незначителното изказване на моя учител, взех незабавно решение да се подчиня и да включа един свободен от сериозни занимания ден сред дните, посветени на образованието. Тръгнах веднага, за пръв път разгледах отчасти старинния град; само за да напрегна тялото си, се изкачих по стотиците стъпала на църковната кула и от нейната платформа открих малко езеро сред зеленината, ширнала се наоколо. А пък аз, севернякът от крайбрежието, съм лудо влюбен в плувния спорт, ето защо тъкмо тук, на върха на кулата, потопена в сиянието на росните ливади — сякаш те самите бяха зелено езерно огледало, — внезапно се почувствувах обзет от неудържим копнеж, устремил се към мен върху крилете на родния вятър, отново да се слея с любимия си елемент. Едва открил след обяда онази къпалня, едва поплувал из водите й, и вече усещах как тялото ми се изпълва с жизненост, как мускулите на ръцете ми след дълги седмици се стягат, как стават гъвкави и силни; слънцето и вятърът по голата ми кожа за половин час отново ме превърнаха в необузданото някогашно момче, което лудешки се боричка със своите другари и заради някое безразсъдство излага на опасност живота си; неистово се мятах и изтягах, не си спомнях за никакви книги, за никаква наука. Отново се отдадох с присъщата си пламенност на увлечението, което от дълго време ми бе липсвало, два часа се мятах из жадуваната водна шир, навярно трийсетина пъти скочих от трамплина, за да се разтоваря при падането от изблиците на сила, два пъти прекосих езерото с плуване, но все още не бях удовлетворил своя порив. Като пръхтях шумно и разтърсвах напрегнатите си мускули, се озърнах наоколо за някое ново изпитание, обзет от нетърпението да сторя нещо силно, дръзко, предизвикателно.

В този миг трамплинът в дамския сектор изскърца, усетих как гредите потръпнаха от силата на мощния тласък. Видях как стройно женско тяло подскочи и се устреми с главата надолу, източено при преобръщането като стоманена полудъга на турски ятаган. Скокът за миг разсече водите в бълбукащ, разпенен до бяло водовъртеж, сетне стегнатата фигура отново се появи на повърхността и с мощни тласъци се насочи към езерния остров. „След нея! Ще я настигна!“ Спортна страст напрегна мускулите ми, с един отскок се хвърлих във водата, напрегнах мишци и с яростно темпо се стрелнах подире й. Ала очевидно забелязала гонитбата и също като мен готова да се състезава, преследваната жена умело се възползува от своята преднина и ловко сви покрай острова, за да поеме бързо назад. Мигновено прозрял намеренията й, също се хвърлих надясно и заплувах с такава сила, че загребващата ми ръка попадаше във водната й диря. Разделяше ни нищожно разстояние, когато преследваната се потопи с безстрашна хитрост, за да изплува след малко непосредствено до бариерата на дамския сектор, която я предпазваше от по-нататъшната гонитба. Победителката се заизкачва по стълбата, от нея се стичаше вода: спря за миг, притисна ръка към гърдите си, вероятно дишаше на пресекулки; ала сетне се извърна и като ме зърна възпрян от границата, тържествуващо се разсмя, при което откри блестящите си зъби. Не можах да видя добре лицето й — пречеха ми и косите слънчеви лъчи, и нейната плувна шапка, — само смехът й сияйно и насмешливо озари мен, победения.

Ядосвах се и същевременно се радвах: за пръв път след Берлин бях усетил одобрителния поглед на жена. Може би ме очакваше авантюра? С три загребвания доплувах до насрещната мъжка къпалня и бързешком навлякох дрехите си направо върху мокрото тяло, за да не я изпусна на изхода. Наложи се да чакам десет минути, сетне тя се зададе с лекокрили стъпки — неузнаваема поради своето по момчешки източено телосложение. Моята палава съперница очевидно имаше намерение да ме лиши от възможността да я заговоря, понеже забърза още повече, щом забеляза, че я очаквам. Движеше се със същата котешка пъргавина, с която бе плувала преди малко, всички стави напълно се покоряваха на момчешки стройното, може би прекалено стройно тяло: направо се задъхах, докато настигна крилатата девойка, без да направя впечатление с това. Най-сетне успях; на един завой ловко й препречих пътя, според студентския маниер направих широка дъга с шапката си и преди да съм успял да срещна погледа й, я попитах мога ли да я придружа. Тя ми хвърли кос присмехулен поглед и без да намалява лудешкото темпо, ми отвърна с леко предизвикателна ирония:

— Защо пък не… стига да не вървя твърде бързо за вас. Имам спешна работа.

Окуражен от тази непрестореност, станах по-настойчив, зададох й куп любопитни, в повечето случаи глупави въпроси, на които тя отговори с готовност и такава смайваща непринуденост, че намеренията ми всъщност се объркаха, вместо да бъдат поощрени. Защото берлинският ми репертоар, с който си служех при задиряне, бе настроен по-скоро за съпротива и присмех, а не за извънредно откровеното събеседване, придружаващо бързокрилите ни стъпки: ето защо за втори път изпитах чувството, че твърде несръчно съм влязъл в схватка с хладнокръвен противник.

Ала писано било да стане още по-лошо. Защото, след като дискретната ми наглост нарасна, я попитах къде живее — тогава внезапно ме стрелнаха две кафяви, дръзки, искрящи очи, които вече изобщо не криеха напиращия смях:

— В непосредствена близост до вас.

Вторачих се слисано в нея. Тя ми хвърли още един кос поглед, за да се убеди дали стрелата е попаднала в целта. И действително, беше се забила право в гърлото ми. Моят нахален берлински начин да разговарям внезапно се изчерпа, извънредно несигурно, дори раболепно промълвих, че в такъв случай моята компания положително й е неприятна.

— Ами, нищо подобно — отново се усмихна тя, — остават ни още две улици, спокойно можем да ги извървим заедно.

В този миг кръвта ми кипна, едва-едва се придвижвах, ако се отбиех встрани, поведението ми щеше да бъде още по-оскърбително: и ето че стигнах до сградата, в която живеех. Тогава тя внезапно спря, подаде ми ръка и без да се замисли, рече:

— Благодаря за изпращането! И бездруго ще дойдете днес в шест часа при съпруга ми.

Сигурно съм се изчервил като рак от срам. Но преди да успея да й се извиня, тя пъргаво бе изтичала нагоре по стълбището, а аз продължавах да стоя на същото място и с ужас да премислям простодушните си приказки, които като последен глупак се бях осмелил да изрека. Аз, глупакът самохвалко, я бях поканил на неделен излет, сякаш беше някоя шивачка, нелепо бях хвалил тялото й, сетне бях пял сантименталната песен за самотния студент! Погнусата така ме задушаваше, че ми се искаше да повърна от срам. Ето сега, засмяна до уши, преливаща от гордост, ще отиде при мъжа си, за да му предаде моите глупости — на него, чиято оценка бе за мен по-важна от всички други: ако му се сторех смешен, това щеше да е за мен по-мъчително от публично бичуване на голото ми тяло насред пазарния площад.

Часовете до вечерта бяха ужасни: хиляди пъти си представях как той ще ме посрещне с лека, иронична усмивка — о, нали знаех как владее изкуството на язвителното слово, как умее да подсолява шегите си така, че свят да ти се завие от тях! Дори осъдените на смърт се изкачват на ешафода по-неугнетени от мен, когато се озовах на стълбището. Мъчително преглътнах буцата в гърлото си и влязох в неговата стая, но объркването ми се засили, когато ми се стори, че от съседното помещение долита шумоленето на женска рокля. Сигурно онази лудетина подслушваше, наслаждаваше се на затрудненото ми положение, желаеше да се позабавлява с позора на хлевоустия младеж. Най-сетне влезе моят учител.

— Какво ви е? — попита загрижено той. — Толкова сте бледен днес.

Отклоних разговора, а вътре в себе си очаквах подигравателното подмятане. Ала екзекуцията, от която се страхувах, не се състоя. Той както винаги заговори за научните проблеми: колкото и боязливо да се вслушвах във всяка негова дума, нито една не съдържаше някакъв намек или ирония. И — отначало изненадан, а сетне ощастливен — разбрах: тя беше премълчала всичко.

Както обикновено, в осем се похлопа на вратата. Сбогувах се: сърцето ми замря отново. Когато напуснах стаята, жената мина край мен: поздравих я, а тя леко ми се усмихна с поглед. Кръвта ми сякаш зашумя: разтълкувах нейната прошка като обещание, че и занапред ще си мълчи.

От този час вниманието ми промени същността си; моето досегашно момчешко благоговейно преклонение пред обожествявания учител бе станало причина до такава степен да го възприемам като гений от друг свят, че напълно бях пренебрегнал неговия частен, земен живот. С онази крайност, която е присъща на всяко горещо увлечение, напълно бях отделил съществуването му от всекидневните проблеми на нашия методично уреден свят. Както някой влюбен за пръв път младок не се осмелява да разсъблече в мислите си обожествяваното от него момиче и да го възприеме по естествен начин — подобно на хилядите други същества във фусти, — така и аз не бях се осмелявал да надзърна в неговия личен живот: винаги го бях възприемал като нещо възвишено, като вестител на словото, пречистен от всичко материално и вулгарно, като обвивка на творческия дух. Сега, когато онова трагикомично приключение внезапно изпречи на пътя ми неговата съпруга, нямаше как да не се вгледам по-внимателно в семейния, във всекидневния му живот; всъщност някакво неспокойно и зорко любопитство против волята ми ме караше да прогледна. Ала се обърках още щом започнах да се взирам изпитателно в нещата, защото съществуването на този човек в личното му обкръжение беше чудато и забулено в почти тревожна загадъчност. Още първия път, когато скоро след онази среща ме поканиха на вечеря и той не беше сам, а с жена си, у мен се породи странно подозрение за тяхното своеобразно и неразбираемо съжителство; това чувство ме объркваше все повече, колкото по-дълбоко прониквах в интимния кръг на дома. Не че думите или жестовете на двамата изразяваха напрежение или взаимна неприязън: напротив, липсата, пълното отсъствие на каквото и да било напрежение между тях беше нещото, което ги забулваше с такава странност и непроницаемост — това бе някакво тежко, задушливо безветрие на чувствата, което прави всяка атмосфера по-потискаща от бурята на разприте или от далечните светкавици на сподавения гняв. Външно нищо не издаваше някакво раздразнение или напрегнатост; ала все по-силно и по-силно се усещаше вътрешното отчуждение. Защото въпросите и отговорите в оскъдните им разговори се докосваха сякаш само с крайчеца на припрените пръсти, разговорът никога не протичаше сърдечно и гладко, ръка за ръка — дори когато той се обърнеше към мен, словото му си оставаше неясно и притеснено. А понякога — преди да сме се заловили отново с работата си — разговорът се вледеняваше в огромен къс мълчание, което в крайна сметка никой от нас не се осмеляваше да наруши и чийто леден товар тегнеше на душата ми дълги часове.

Преди всичко ме плашеше неговото пълно усамотение. Този дружелюбен, извънредно експанзивен човек нямаше нито един приятел — учениците бяха единствените му събеседници, единствената му утеха. С колегите от университета не го свързваше нищо освен учтивата коректност, никога не се събираше с компании; не напускаше дома си по друг повод, освен за да извърви двайсетината крачки до университета. Безмълвно таеше в себе си всичко, не се доверяваше нито на хората, нито на книгите. Тогава проумях вулканичността, фанатичните изблици на неговото слово, отправено към студентите: тогава желанието му за общуване се отприщваше след дългото, сподавено затишие, всички мисли, които безмълвно бе таил в себе си, изригваха с онази необузданост — ездачите я забелязват у конете си, когато твърде дълго ги държат в конюшнята, — която разкъсва оковите на мълчанието и влиза в двубой със словото.

У дома разговаряше много рядко, а най-малко — с жена си. Дори аз, неопитният юноша, установих с боязлива, едва ли не притеснена почуда, че между двамата витае сянка, която полъхва като вятър и присъствува винаги, материята й не е осезаема, но напълно ги разделя един от друг — за пръв път у мен се породи предчувствието за немалкото тайни, които бракът изважда наяве. Жена му никога не се осмеляваше да влезе в неговия кабинет без изрична покана, сякаш на прага бе нарисуван магически знак, а това издаваше пълната й отстраненост от неговия духовен свят. Моят учител никога не допусна обсъждане на плановете и делата си в нейно присъствие — чувствувах се почти неловко от самия начин, по който прекъсваше мисълта си насред пламенния полет на изречението, щом забележеше нейната поява. Някакво едва ли не оскърбително и явно пренебрежително отношение по никакъв начин не можеше да се скрие под маската на любезността; той рязко и открито отхвърляше нейното съпричастие — ала тя сякаш не забелязваше оскърбителното отношение или вече бе свикнала с него. Тичаше нагоре-надолу по стълбите с грейнало момчешко личице, лека и пъргава, кръшна и стройна, постоянно бе страшно заета и все пак намираше време да ходи на театър, да не изпуска нито една спортна проява — затова пък книгите, домашното огнище, всичко, което бе непроницаемо, спокойно, разсъдливо, бе напълно чуждо на приблизително трийсет и пет годишната жена. Чувствуваше се добре само когато раздвижваше крайниците си в танци, плуване, бягане, изобщо в дейностите, които се отличаваха с несдържаност; като си тананикаше непрекъснато, бързо избухваше в смях и постоянно бе готова да поведе остроумен разговор; с мен никога не разговаряше сериозно, постоянно ме закачаше, сякаш бях недорасъл, в най-добрия случай ме възприемаше като партньор за лудешка надпревара. Нейният жив и богат на хрумвания нрав се намираше в такъв потресаващ контраст с мрачния, затворен начин на живот на моя учител, който се вдъхновяваше само от духовните ценности, че с нарастваща почуда се питах какво е могло да свърже тези коренно различни същества. Естествено, лично мен този странен контраст само ме облагодетелствуваше: когато след изтощителните си занимания заговорех с нея, сякаш от челото ми падаше обръч; нажежените от екстаза неща отново възвръщаха истинския си цвят и заемаха своите предишни земни места, веселото приятелство, присъщо на живота, игриво предявяваше своите права — смехът, който направо забравях в напрегнатото си общуване с него, благотворно ме разтоварваше от чудовищното напрягане на духа. Между мен и нея се завърза младежка дружба; понеже или бъбрехме безгрижно за незначителни събития, или ходехме на театър, общуването ни бе освободено от каквото и да било напрежение. Само едно нещо бе в състояние да развали пълното безгрижие на нашите разговори и да ме обърка: споменаването на неговото име. В отговор на моето любопитство тя винаги млъкваше възмутена, а проявях ли своя ентусиазъм, ме отблъскваше със странна, загадъчна усмивка. Ала не изричаше нито дума: по свой начин, но пак така брутално изхвърляше от живота си този човек, който правеше същото с нея. И все пак вече петнайсет години те живееха под един и същ потаен покрив.

Ала колкото по-непроницаема бе тяхната тайна, толкова по-съблазнително въздействуваше тя върху страстното ми нетърпение. Усещах някаква сянка, някакво було, което се намираше в странна близост до мен и се раздвижваше при всеки повей на словото; много пъти ми се струваше, че улавям неговия крайчец, но заплетените нишки още в следващия миг се изплъзваха от ръцете ми, за да ме омотаят отново. И все пак словото всякога бе недоловимо, а формата — неуловима. Ала изтощителната игра с мъгляви предположения въздействува на младия човек по възможно най-обезпокоителен и изнервящ начин; фантазията, която инак витае безметежно, внезапно забелязва ловната си цел и незабавно се развихря поради новооткритата тръпнеща наслада на гонитбата. Аз, апатичният до това миг младеж, развих у себе си коренно обновени сетива: нова, тънкостенна мембрана за подслушване, която вероломно улавяше всички видове интонация, наблюдателен, възторжен поглед, пълен с недоверие и зоркост, съсредоточено любопитство, проникващо и в мрака — нервите ми се опъваха до болка, бяха постоянно възбудени от вмешателството на едно предчувствие, но никога не се отпуснаха в ясно усещане.

Ала няма защо да укорявам своето задъхано, устремено напред любопитство: то наистина беше невинно. Онова, което до такава степен изостри всичките ми сетива, не черпеше своята възбуда от похотливата жажда за зрелища, която коварно се стреми да открие някаква низост в човешката същност на по-умния; напротив, те бяха обагрени от таен страх, от безпомощните колебания на съжалението, което със смътна тревога предугаждаше някакво терзание у този мълчаливец. Защото колкото повече навлизах в живота му, толкова по-осезаемо ме потискаше сянката над лика на моя любим учител, която вече бе придобила осезаема пластичност, както и благородната меланхолия — благородна, защото бе овладяна и никога не се опозори да стигне до нивото на рязка навъсеност или лекомислен гняв; ако в първия миг аз, непознатият, се бях почувствувал привлечен от вулканичното сияние на словото му, сега, когато бях станал негов довереник, още по-силно се разтърсвах от мълчаливостта, от мъката, която помрачаваше челото му. Нищо не е в състояние да покърти младежките чувства по-силно от възвишената мъжествена печал: Микеланджело, мислителят, който се взира в собствената си гибел, горчиво свитите устни на Бетховен — тези трагични маски на световното терзание вълнуват неоформените души по-силно от сребристата музика на Моцарт и звучното озарение на Леонардовите образи. Просветената младеж няма нужда от красотата сама за себе си: нейната неудържима жизненост я тласка към трагичното, тя с удоволствие позволява на унинието да отпива сладко-сладко от все още неопитната й кръв. Оттук произтича извечната готовност на всеки младеж да се сблъска с опасността и братски да протегне ръка на всяко душевно терзание.

За пръв път възприемах лика на един истински страдалец. Като син на дребни хора, израсъл под закрилата на еснафския уют, познавах грижата само под смешните маски на всекидневието, преоблечена като досада, или в жълтите одежди на завистта; виждал я бях да си подрънква дребни монети. Ала объркването на това лице имаше — усетих го веднага — по-свят произход. Тук мракът струеше от други мрачини, отвътре жестокият щихел бе издълбал бръчки и пукнатини върху предивременно повехналите страни. Понякога, когато влизах в стаята му (винаги плах като дете, което наближава къща, обитавана от духове) без да ме чуе в унеса си, когато засрамен и потресен внезапно заставах пред вглъбения човек, имах усещането, че пред мен е седнал не друг, а Вагнер, неговата телесна маска, облечена в одеждите на Фауст, докато духът му витае над загадъчни бездни сред зловещи валпургиеви нощи. В такива мигове сетивата му бяха напълно притъпени, не долавяше нито приближаващите стъпки, нито плахия поздрав. А когато се стреснеше и внезапно се осъзнаеше, правеше опит с порой обяснения да скрие своето смущение: разхождаше се нагоре-надолу и като задаваше въпроси, се мъчеше да отклони от себе си изпитателния поглед. Но мракът дълго продължаваше да тегне над челото му; чак подхващането на истински разговор разпръсваше облаците в душата му.

Понякога положително е усещал колко ме тревожи видът му, било по очите ми, било по неспокойните ми ръце; може би е подозирал, че на устните ми незримо потрепва молбата да ми се довери; или е усещал в колебливото ми поведение моя съкровен копнеж да поема върху себе си, в себе си неговите терзания. Сигурно го е усещал, защото неочаквано прекъсваше оживения разговор и ме поглеждаше затрогнат, потапяше ме в своя странно топъл поглед, притъмнял от собствената си неизчерпаемост. Тогава често улавяше ръката ми, задържаше я трепетно и ме караше все да очаквам: сега, ей сега, ей сега ще ме заговори. Но вместо това почти винаги правеше рязък жест, а понякога изричаше студени, преднамерено трезви или подигравателни слова. Той, който бе олицетворение на ентусиазма, той, който възпита и пробуди този ентусиазъм в мен, внезапно го заличаваше от душата ми като грешка в зле написано домашно и колкото повече разтварях сърцето си, закопнял за неговото доверие, толкова по-яростно ме шибаше с ледените си слова: „Не го разбирате“; или „Оставете тези преувеличения“ — думи, които ме оскърбяваха и довеждаха до отчаяние. Какви страдания само ми причини този ярък като светкавица човек, който залиташе от една в друга крайност: разпалваше ме несъзнателно, за да ме засипе внезапно с мраз; със своята необузданост предизвикваше моята, за да размаха внезапно бича на присмехулните си забележки! Нещо повече, изпитвах ужасното чувство, че колкото по-силно копнея да се сближа с него, толкова по-сурово, по-боязливо ме отблъсква от себе си. Нищо не биваше, нищо нямаше право да се докосне до неговата тайна.

Защото все по-ясно осъзнавах, че някаква тайна, някаква неизвестна и зловеща тайна обитава глъбините на душата му, които ме привличаха като магия. Долавях нещо потайно в странно бягащия му поглед, който пламенно ме пронизваше и плахо ме отбягваше, щом изразях своята благодарност; усещах го по горчиво свитите устни на жена му, по странната студена сдържаност на хората в града, които поглеждаха едва ли не с възмущение, когато чуеха някой да го хвали — по стотиците чудатости и внезапни смущения. А колко мъчително беше да смятам, че съм се озовал в най-съкровената сфера на живота му и въпреки това да обикалям там като в някой лабиринт, да не намирам пътя към неговия извор, към неговото сърце!

Но най-необясними и възбуждащи бяха за мен приумиците му. Когато един ден отидох на лекции, на вратата заварих бележка: лекциите се преустановявали за два дни. Студентите не изглеждаха учудени, аз обаче — нали предишния ден бях ходил при него! — хукнах към къщи, подгонен от опасението, че сигурно се е разболял. Жена му сухо се усмихна, задето нахълтах толкова разтревожено.

— Това се случва често — рече тя с изненадваща студенина, — още не сте свикнали.

И действително разбрах от колегите, че често му се случвало да изчезне внезапно, понякога да се извини само с телеграма; веднъж един студент го срещнал в четири часа призори на някаква улица в Берлин, а друг — в кръчмата на друг град. Внезапно изхвръквал като тапа от шише, връщал се и никой не узнавал къде е ходил.

Това внезапно изчезване болезнено ме подразни: цели два дни не можах да си намеря място, бях разсеян, неспокоен, изнервен. Следването ми се стори безсмислено без обичайното му присъствие, разкъсваха ме объркани, ревниви предположения, в мен се надигна дори нещо като омраза и гняв към неговата затвореност, задето ме бе изолирал от действителния си живот като просяк, оставен навън, на студа — мен, човека, който пламенно желаеше да бъде допуснат близо до него. Напразно се увещавах, че аз — момчето, ученикът — нямам право да му искам сметка и обяснения, защото в добрината си ме дарява със стократно по-голямо доверие, отколкото го задължава постът му на университетски преподавател. Ала разумът е безсилен пред пламенната страст: аз, младият глупак, по десет пъти на ден ходех да питам дали вече не се е върнал, докато усетих горчивина в отрицателните отговори на жена му, които ставаха все по-резки. Будувах половината нощ и се ослушвах дали стъпките му не приближават, сутрин обикалях крадешком около вратата, защото не смеех да задавам повече въпроси. И когато най-сетне на третия ден неочаквано влезе в стаята ми, дъхът ми секна: уплахата ми трябва да е била неимоверна, забелязах го ако не по друго, поне по отблясъка на смутеното му недоумение, с което бързо ми зададе няколко безразлични въпроса, без да дочаква моите отговори. Погледът му избягваше моя. За пръв път разговорът ни тъпчеше на едно място, думите се препъваха една в друга и понеже и двамата нарочно заобикаляхме всеки намек за неговото отсъствие, тъкмо тази недоизказаност прекъсваше пътя към какъвто и да било разговор. Когато си отиде, парещото любопитство лумна в мен като огън: огънят постепенно подкопа и съня ми, и будните ми часове.

Борбата за проникновено тълкуване на събитията продължи цели седмици: упорито проправях пътя си към огнената сърцевина, която смятах, че се таи с вулканична мощ под канарата на мълчанието. Най-сетне в един щастлив час успях за пръв път да проникна в неговия вътрешен мир. Веднъж отново се бях застоял в стаята му чак до здрач, когато той отключи едно чекмедже и извади оттам няколко сонета на Шекспир, първо сам ми прочете кратките творби — бяха отлети сякаш от бронз, след което като истински вълшебник осветли привидно непроницаемите, зашифровани съчинения. Но ето че щастието ми внезапно бе помрачено от съжаление, задето даровете на този щедър човек ще изчезнат заедно с мимолетния поток на словото. Тогава — как ли изобщо се реших на това? — ненадейно се одързостих да го попитам защо не е завършил своето голямо произведение „Историята на театър «Глобус»“, ала едва изрекъл колебливите слова, установих с уплаха, че против волята си грубо съм докоснал някаква скрита и навярно болезнена рана. Той стана, обърна ми гръб и дълго мълча. Стаята сякаш внезапно се изпълни с мрак и мълчание. Най-сетне пристъпи към мен, погледна ме сериозно, а устните му трепнаха няколко пъти, преди да се разтворят леко; сетне болезнено изтръгнаха своето признание:

— Не ми е по силите да създавам велики творби. Всичко свърши: само млад човек може да предвижда всичко с такава дързост. Сега вече нямам търпение. Станах — защо да крия? — човек на мимолетните мигове, не съм в състояние да издържа. По-рано имах повече сили, сега не е така. Само умея да приказвам: понякога литвам, нещо ме изтръгва от самия мен. Ала да работя седнал, смълчан, винаги сам, винаги сам, вече не ми е възможно.

Примирението му ме потресе. И воден от дълбока убеденост, настоях да задържи най-сетне онова, което всекидневно разпилява с лека ръка — не само да се раздава, а да съхрани делото си, да му придаде форма.

— Не мога да пиша — морно повтори той, — не съм достатъчно съсредоточен.

— Тогава ми диктувайте! — И въодушевен от тази мисъл, повторих почти умолително: — Диктувайте на мен. Поне опитайте. Може би само в началото — сетне на вас самия не би ви се искало да спрете. Опитайте да ми диктувате, моля ви, заради мен!

Погледна ме отначало смаяно, после — по-съсредоточено. Тази мисъл сякаш му направи известно впечатление.

— Заради вас ли? — повтори той. — Действително ли смятате, че ако аз, старецът, предприема нещо, то би могло да зарадва някого?

Усетих как в този миг отстъпва колебливо, усетих го по неговия поглед, който доскоро се потапяше в мрака на душата му, а сега, разкрепостен от топлата надежда, бавно заструи навън, прояснен от същата тази надежда.

— Наистина ли мислите така? — повтори той; вече усещах как във волята му се влива вътрешна готовност, а сетне дойде поривът: — Да опитаме тогава! Младостта винаги е права. Умен е онзи, който отстъпва пред нея.

Моята несдържано бликнала радост, моят триумф сякаш го оживиха: бързо закръстосва стаята надлъж и шир, изпълнен с почти младежки плам. Уговорихме се всяка вечер в девет часа, веднага след вечерята, да предприемаме засега едночасови опити. И още на следващата вечер подхванахме диктовките.

Как да опиша тези часове! Очаквах ги през целия ден. Още след обяд някаква задушлива, изтощителна нервност наелектризираше трескавите ми сетива, едва изчаквах да минат часовете до настъпването на вечерта. Веднага след вечерята се оттегляхме в кабинета му, аз сядах на бюрото с гръб към него, а той кръстосваше помещението с неспокойни стъпки, докато ритъмът сякаш набираше сили в него, за да изтръгне встъплението на възвишеното слово. Защото този необикновен човек създаваше всичко от музикалността на чувствата: всякога се нуждаеше от подтик, за да приведе в движение своите идеи. В повечето случаи това бе някаква картина, някаква дръзка метафора, някакъв пластичен епизод, който той разширяваше до драматична сцена, внезапно възпламенен от бързото движение. Напористият блясък на тези импровизации често бе прорязван от светкавиците на върховна творческа неподправеност: помня отделни редове, които приличаха на строфи от ямбическо стихотворение, както и други, които се изливаха като водопад от величествено сгъстени събития, подобно на Омировия корабен дневник или първично необузданите химни на Уолт Уитман. За пръв път на мен, младежа, който тепърва щеше да се развива, се предлагаше възможност да надникна в тайнството на съзиданието: видях как мисълта, която все още не бе нищо повече от безцветна лава, руква като стопилка за леене на камбана от котела на импулсивната възбуда, сетне бавно застива в постоянната си форма, докато най-сетне тази форма вихрено се заобля и разкрива, за да изтръгне от себе си ясното слово; видях как езичето изтръгва от камбаната звуци, как дарява на вдъхновения творец човешкото слово. И както всеки отделен ред се раждаше от ритъма, а изложението — от сценично изваяните образи, така и цялостното поразително творение се извисяваше съвършено нефилологически от някакъв химн, от химна на морето като земно зрима, земно осезаема форма на безкрая, което прелива от едни в други далнини, с взор към висините крие своите глъбини, а в същото време с безсмислена смисленост си играе със земните съдбини, с олюляващите се ладии на хората. Тъкмо от тази картина на морето подобно на величествено сравнение се роди образът на трагичното като елементарна стихия, която с шеметна разрушителна мощ направлява нашата кръв. Сетне вълната на изобразяването се плисна към една страна: появи се Англия, островът, вечно заливан от неспокойната стихия, която заплашително обгръща всяка земна ивица, всички ширини и зони на земното кълбо. Там, в Англия, той оформя държавата: чак до прозирната ципа на окото — синьото, сивото око — прониква студеният му и ясен взор; всеки човек е едновременно море и остров, каквато е и неговата страна, а бурите и опасностите са причина в този род, проверил своите сили във вековните, непрестанни викингски походи, осезаемо да присъствуват могъщи, бурни страсти. Ето че над земята, в която се разбиват морските вълни, полъхва ветрецът на мира: ала те, свикнали с бурята, продължават да се стремят към морето; стремят се към суровата лавина на събитията, свързани с всекидневна опасност — и още веднъж създават развихреното напрежение в своите кървави драми. Дървеното скеле се издига най-вече за лов и сражения. Лее се меча кръв, боевете между петли животински изострят сладострастието, породено от ужаса; ала нарасналите очаквания скоро пожелават по-искрена трогателност на напрежението, породено от човешко-героичните стълкновения. Тогава от благочестивите зрелища, от църковните загадки се ражда по-различната, велика и вълнуваща игра на хората, връщането към приключенията и морските преходи — ала този път по морето, заключено в човешките сърца; нова необят, друг океан с високи приливи на страстта и бурни изригвания на духа, която те предизвиква да я пребродиш, да се мяташ без дъх сред вълните й — такъв е копнежът на древния, но все още силен англосаксонски род: възниква драмата на английската народност, драмата на елизабетинците.

Образното слово ехтеше пълнозвучно — той фанатично се бе впуснал в изобразяването на това варварско, първобитно начало. Гласът му, който отначало се носеше като шепот, напрегна своите звучни мускули и струни, заприлича на самолет с метален блясък, който се е устремил все по-волно и по-нависоко: стаята бе твърде тясна за него, стените го потискаха, имаше нужда от свободно пространство. Усетих над мен да преминава буреносен повей, разпенената морска паст могъщо изкрещя гръмовна заплаха: приведен над писалището, имах чувството, че отново съм се озовал при дюните на моята родина и кънтящият прибой на хиляди вълни ведно с влажния вятър ще ме потопят в диханието си. Тогава целият ужас, който болезнено витае около раждането на човека или на словото, за пръв път се пробуди в моята изтръпнала от почуда, но вече ощастливена душа.

Когато учителят ми приключеше диктовката, в която могъщото вдъхновение по най-прекрасен начин отнемаше думата от научната преднамереност и мисълта се превръщаше в поезия, аз се изправях със залитане. Тежко и силно ме пронизваше огнедиха умора, отпадналост, коренно различна от неговата, която всъщност беше изтощение или по-скоро — освобождение, докато аз, заливан от прииждащите вълни, все още тръпнех от тяхното великолепие. Ала и двамата чувствувахме нужда от заключителен разговор, за да успеем да се отдадем на сън или почивка, тъй че обикновено повтарях стенограмата; странно наистина, но щом знаците се превърнеха в думи, с моя глас заговаряше и си поемаше дъх друг глас, сякаш някакво създание бе подменило моето слово. Тогава разбрах: при повторението скандирах и подражавах на неговата интонация с такава преданост, с такава точност, сякаш чрез мен говореше той, а не аз — до такава степен се бях превърнал в отзвук на неговата същност, в разпространител на неговото слово. Оттогава са изтекли четирийсет години: и все пак до ден-днешен, когато по средата на някоя моя лекция словото ми се откъсне от мен и литне из простора, с внезапен смут осъзнавам, че чрез говорещата ми уста приказвам не аз, а някой друг. Тогава познавам гласа на един скъп покойник, единствения покойник, чието дихание струи от устните ми: винаги, когато ме окрили ентусиазъм, аз съм той. И зная: изваяха ме онези часове.

Работата растеше, растеше около мен като гора и изцяло засенчваше погледа ми към външния свят; живеех само вътре, заобиколен от мрака на къщата, от шумоленето на все по-гъстите дебри на разгръщащата се творба, от завладяващото, стоплящо присъствие на този човек.

Като изключим няколкото учебни часа в университета, целият ми ден му принадлежеше. Хранех се у тях, денем и нощем писъмцата летяха нагоре и надолу от тяхното жилище към моето: имах ключ от вратата им, а той — от моята, така че можеше да ме навестява всеки миг, без да търси услугите на полуглухата възрастна хазяйка. Но колкото повече се свързвах с това ново обкръжение, толкова повече се откъсвах от външния свят: заедно с топлината на тяхната сфера трябваше да споделям и ледената самота на затвореното им съществуване. Колегите ми единодушно проявяваха към мен студенина и неприязън; не зная дали тайно ме бяха осъдили, или ставаше дума за ревност, предизвикана от явната благосклонност към мен, във всеки случай ме отстраниха от своя кръг, а по време на разискванията в семинарната зала явно се бяха разбрали да не ме заговарят или поздравяват. Дори професорите не криеха враждебното си неблагоразположение; веднъж, когато помолих доцента по романска филология да ми разясни един дребен въпрос, той ме сряза иронично:

— Вие като интимен приятел на професора… би трябвало да сте осведомен.

Напразно се опитвах да си обясня това така незаслужено пренебрежение — словата и погледите не искаха да дадат каквото и да било разяснение. Откакто заживях с двамата самотници, самият аз станах истински самотник.

Не бих отдал особено значение на това отвръщане от обществото — нали и бездруго цялото ми внимание бе посветено на духовните ценности; ала нервите ми постепенно започнаха да не издържат на постоянното напрежение. Човек не може да живее безнаказано седмици наред в непрестанно душевно изстъпление, освен това като че ли твърде внезапно бях внесъл коренна промяна в живота си, твърде рязко бях преминал от едната в другата крайност — ето защо бях застрашил неведомото за нас равновесие в природата. Докато безгрижното скитане из Берлин сладко бе отпускало мускулите ми, а авантюрите с жени игриво бяха разсейвали всякакви безпокойства, тук задушливата, потискаща обстановка с такова постоянство угнетяваше раздразнените ми сетива, че те само потрепваха и забиваха електрическите си остриета в мен; отвикнах от дълбокия и здрав сън, макар че — или по-скоро защото — до зазоряване преписвах диктовката от вечерта за свое собствено удоволствие (разтърсван от суетно, трескаво нетърпение да предам листовете час по-скоро на любимия си учител). Сетне ме поглъщаше университетът, припряното учене, необходимостта от повишена готовност, а не по-малко ме възбуждаше и начинът, по който разговарях с моя учител, защото всеки нерв в мен се изопваше спартански, понеже не бих си позволил да се явя неподготвен пред него. Оскърбеното тяло не се колеба дълго и си отмъсти за тази преумора. Многократно изпадах в несвяст; това бяха предупредителни сигнали на застрашената природа, която безумно пресилвах — хипнотичните слабости зачестиха, всяка изява на чувството се отличаваше с несдържаност, а изострените нерви закривяваха порасналите си остриета навътре, разкъсваха съня ми и събуждаха потисканите досега налудничави мисли.

Жената на моя учител първа забеляза застрашеното ми състояние. Нерядко бях улавял обезпокоения й поглед да спира върху мен, нарочно все по-често тя изпъстряше разговорите ни с предупредителни намеци: да речем, да се откажа от желанието си да покоря света за един семестър. В крайна сметка се изрази ясно.

— Хайде стига — нахвърли се тя една неделя върху ми, когато зубрех граматика, а навън грееше прекрасно слънце, след което ми дръпна книгата, — как е възможно, та вие сте млад, жизнен човек, а до такава степен робувате на честолюбието! Не подражавайте постоянно на моя съпруг; той е стар, а вие сте млад, трябва да живеете другояче!

Когато споменеше за него, в гласа й винаги потрепваше предизвикателна нотка, от която аз — нали му бях предан! — постоянно се възмущавах. Чувствувах нейната преднамереност, дори ревността й, с която напразно се опитваше да ме държи колкото може по-далеч от него и с иронични възражения да прекрати моето пресилване; ако вечер се заседявахме твърде за дълго над диктовката, тя енергично похлопваше на вратата и — равнодушна към гневните му протести — настояваше да преустановим работата си.

— Той ще ви съсипе нервите, напълно ще ви унищожи — каза ми тя с огорчение, когато веднъж ме видя на края на силите ми. — Какво направи с вас само за няколко седмици! Не мога повече да ви гледам как се самоунищожавате. А всъщност…

Спря, без да довърши изречението си. Ала устните й пребледняха и потръпнаха в сподавена ярост.

И действително — не ми беше лесно с моя учител. Колкото по-пламенно му служех, толкова по-безразлично посрещаше моята предана почит. Много рядко ми благодареше; ако сутрин му занесях работата, върху която се бях трудил до късна нощ, троснато ми възразяваше:

— Не беше чак толкова спешно, и утре е ден.

Ако честолюбивото ми усърдие предложеше нежеланите си услуги, устните му внезапно се свиваха насред разговора и ме отблъскваха с иронична забележка. Естествено, след като видеше колко смирено и стъписано се отдръпвах, топлият му, всеобгръщаш поглед утешително заструяваше към отчаянието ми — ала колко рядко се случваше това, колко рядко! Тези горещи и студени приливи на неговия характер, тази разтърсваща близост, която се сменяше с гневно отблъскване, напълно объркаха необузданите ми чувства, които копнееха — не, никога не съумях да изразя ясно за какво всъщност копнеех, какво желаех, за какво настоявах, към какво се стремях, на какъв точно съпричастен знак от негова страна разчиташе моята ентусиазирана преданост. Защото, ако страстта на обожанието — макар и в най-чист вид — е насочена към жена, тя все пак подсъзнателно се стреми към физическо осъществяване, природата образно е изваяла това най-висше сливане чрез обладаването на тялото; ала как духовната близост между мъже би могла да постигне пълно осъществяване, след като е неосъществима? Тази страст кръжи тревожно около обожаваното създание, постоянно изригва в нов екстаз, но никога не стига до сетното успокояващо отдаване. Тя постоянно се излива и никога не съумява да се излее до дъно, остава вечно незадоволена като самия дух. Ето защо близостта му никога не беше достатъчно близка за мен, присъствието му никога не го разкри докрай, никога не го осъществи напълно в дългите разговори; дори когато доверчиво отхвърляше от себе си всяко отчуждение, все пак знаех, че следващият миг е в състояние с рязък жест да пресече съкровената, обвързваща близост. Този капризен човек постоянно всяваше смут в чувствата ми и няма да преувелича, ако кажа, че често едва съм овладявал нервите си да не извърша някоя глупост — само защото той с лекомислен жест безразлично подхвърляше някоя книга, към която бях насочил вниманието му, или когато вечер се впускахме в задълбочен разговор и аз заживеех потопен в мислите му, съвсем неочаквано — след като току-що нежно бе полагал ръка на рамото ми — се изправяше и отсечеше:

— А сега си вървете! Късно е. Лека нощ.

Тези незначителни постъпки бяха достатъчни, за да ми отровят цели часове и дни. Навярно моите превъзбудени чувства, постоянно изопвани до скъсване, съзираха обидата дори там, където тя изобщо не е била замисляна — ала колко могат да помогнат по-сетнешните самоуспокоения, сравнени с разнебитената душа? Всекидневно се повтаряше едно и също: пламенно страдах от близостта му и зъзнех от студ, когато бе далеч, постоянно се разочаровах от неговата сдържаност, не можех да се успокоя от нищо, объркваше ме всяко случайно съвпадение.

И кой знае защо, винаги когато се чувствувах оскърбен от него, търсех жена му. Навярно подсъзнателно се стремях да намеря човек, който като мен да страда от неговото безмълвно отчуждение, а може би просто изпитвах необходимост да разговарям с някого и ако не помощ, да намеря поне разбиране… Във всеки случай търсех я като таен съзаклятник. Обикновено разсейваше моята чувствителност с шеги или хладно заявяваше, че би трябвало вече да съм свикнал с тези болезнени чудатости. Ала понякога се вглеждаше в мен със странна сериозност; погледът й излъчваше едва ли не почуда, когато внезапното ми отчаяние избълваше пред нея цял поток от несдържани упреци, изговорени сълзи, недоизречени слова. Ала тя не казваше нито дума; само около устните й играеха спотаени светкавици — усещах, че напряга всичките си сили, за да не избухне в необмислена ярост. Несъмнено и тя имаше какво да сподели с мен, и тя криеше в себе си тайна, може би същата като неговата; но докато той рязко ме отблъскваше от себе си, когато думите ми станеха твърде съкровени, тя пък пресичаше в повечето случаи всякакво по-нататъшно разискване чрез някоя шега или импровизирана шутовщина от рода на Ойленшпигеловите.

Един-единствен път насмалко щях да изтръгна нейното признание. Сутринта, след като предадох диктовката, не можах да се въздържа и въодушевено да споделя със своя учител колко ме е поразило тъкмо това изложение (ставаше дума за образа на Марлоу). И окрилен от своя патос, добавих с възхита, че никой след него не ще напише такъв майсторски портрет. Тогава той прехапа устни, рязко се извърна, захвърли листа и презрително изръмжа:

— Не говорете глупости! Какво разбирате изобщо от майсторство!

Грубите слова (набързо поставена маска, която навярно скриваше нетърпеливия му свян) разбиха целия ми ден. А следобеда, когато останал за един час насаме с жена му, избухнах внезапно и истерично я хванах за ръцете.

— Кажете ми, защо ме мрази толкова? Защо ме презира така? Какво му сторих, защо всяка моя дума го дразни неимоверно? Какво да направя, помогнете ми! Защо не може да ме понася — отговорете ми, моля ви, моля ви!

Тогава проницателните й очи се втренчиха в мен, предизвикани от изстъплението ми.

— Не може да ви понася ли? — И на устните й звънна смях, смях, който се процеди с такова злостно, пронизващо ехидство, че неволно се отдръпнах. — Не може да ви понася ли? — повтори тя и гневно се взря в смутените ми очи. Ала сетне се сведе по-близо към мен — погледът й постепенно придобиваше все по-голяма мекота, стана почти съчувствен — и внезапно ме погали (за пръв път) по косата. — Наистина сте дете, глупаво дете, което нищичко не забелязва, нищичко не вижда и нищичко не знае. Но така е по-добре — инак щяхте да сте още по-неспокоен.

И внезапно се извърна. Напразно търсех утеха: сякаш ме бяха завързали в черния чувал на всесилните кошмари и се борех за някакво обяснение, мъчех се да се събудя от тайнствения смут на противоречивите си чувства.

Така се изтърколиха четири месеца на неподозирани изстъпления и превъплъщения. Семестърът беше към края си, гледах със страх към близката ваканция, защото се бях прехласнал от своя пречистващ екстаз и се плашех от трезвата, бездушна домашна обстановка в своя роден край като от заточение и ограбване. Вече кроях тайни планове — щях да излъжа родителите си, че тук ме задържа важна работа, — вече ловко забулвах бягството си в лъжи, за да продължа изтощителното си присъствие тук. Ала моите дни и часове отдавна бяха преброени от някаква друга сила. И този час незримо бе надвиснал над мен — така, както обедният камбанен звън за миг се спотаява в метала, преди да отправи своята внезапна и сериозна подкана за труд или сбогуване към хората, отдали се на леност.

Колко красиво, колко измамно красиво започна онази съдбовна вечер! Вечерях с двамата; прозорците бяха отворени и през смрачените им рамки постепенно и бавно нахлу притъмнялото небе с белите облаци: осезаема нежност и яснота струеше от величествения полет на техните отражения и това се усещаше в съкровените недра на душата. Жената и аз бяхме бъбрили по-безгрижно, по-миролюбиво, по-делово от всякога. Моят учител мълчаливо присъствуваше на нашия разговор; ала мълчанието му кротко бе разперило криле над него. Крадешком го погледнах отстрани: поведението му днес беше учудващо лъчезарно — неспокойно, но без отсянка на нервност, също като онези облаци, онези летни облаци. Понякога вдигаше чашата си с вино и я задържаше срещу светлината, за да се порадва на цвета; а когато погледът ми възторжено проследяваше неговия жест, леко се усмихваше и вдигаше безмълвна наздравица към мен. Рядко бях виждал лика му така прояснен, а движенията — толкова плавни и невъзмутими: сякаш беше обладан от тържествена радост, сякаш до него долиташе музика от улицата или се вслушваше в незрим разговор. Устните му — инак постоянно обкръжени от ситни трепкащи вълни — бяха кротки и меки като разрязан плод, а челото, което нежно облягаше в този миг на прозореца, отразяваше неговото меко сияние и ми се струваше по-красиво от всякога. Прекрасно беше да го гледам така успокоен: дали спокойствието бе само отблясък от чистата лятна привечер, дали нещо благотворно преминаваше в него от кротостта на преливащите въздушни багри, или някаква утеха го осеняваше отвътре? Не можех да зная. Ала когато зачетох лика му като разтворена книга, изпитах едно-единствено чувство: някакъв великодушен бог днес бе заличил пукнатините и раните в сърцето му.

Странна беше и тържествеността, с която стана и с обичайното кимване ме прикани да го последвам в кабинета му: човекът, който инак постоянно бързаше, сега бе непонятно сериозен. Сетне се върна още веднъж, взе — и това беше необичайно — затворена бутилка вино от долапа и грижливо я пренесе оттатък. И жена му също като мен забеляза, изглежда, някаква чудатост в поведението му, повдигна смаяния си поглед от ръкоделието и с нямо любопитство проследи необичайно овладените му стъпки, когато се оттеглихме, за да поработим.

Стаята — както винаги абсолютно затъмнена — ни очакваше със задушевната си мрачина, само лампата хвърляше своя златист кръг върху очакващата белота на натрупаните листове. Седнах на обичайното си място и повторих последните изречения от ръкописа; за да се настрои вътрешно, той винаги се нуждаеше от ритъма като от камертон, преди да се впусне в потока на словото. Но за разлика от по-рано, когато подхващаше непосредствено след отзвучалото изречение, този път продължение не последва. Мълчанието му се разстла в помещението, отрази се от стените и напрегнато ни притисна. Изглежда, все още не се беше съсредоточил, защото зад гърба си чувах неговите нервни, разсеяни стъпки.

— Прочетете го още веднъж!

Странно наистина: колко неспокойно и внезапно трепна гласът му. Повторих последните пасажи: този път продължи непосредствено след моите думи. Диктуваше неравно, без промеждутъци и по-бързо от всякога. Изгради сцената с пет изречения; онова, което бе изобразявал досега, бяха културните предпоставки за драмата, стенопис на времето, историческа скица. Сега обаче с внезапен тласък се насочи към самия театър, който, преминал през скитничеството и пътешествията с двуколки, най-сетне се установява на едно място, изгражда свое огнище, сподобява се с права и привилегии — първо Театър „Роза“ и „Фортуна“, дървени съборетини за отегчителни пиеси; по-късно обаче, когато се разширява кръгозорът на мъжествената поезия, и занаятчиите съшиват нови дървени одежди: на брега на Темза, побита във влажната, презряна тиня, се издига недодяланата дървена сграда с груба шестоъгълна кула — Театър „Глобус“, — на чиято сцена се появява Шекспир, големият Майстор. Засяда в тинестото дъно като изхвърлен от морето странен кораб с ален пиратски флаг на най-високата си мечта. В партера като на пристанищен кей шумно се блъска простолюдието, от балконите се смее и суетно бърбори с артистите знатното съсловие. С настойчиво нетърпение очакват началото. Тропат и кряскат, шумно блъскат по дървените парапети дръжките на своите саби, докато най-сетне ниската сцена се осветява от няколко мъждиви свещи и небрежно костюмирани фигури се появяват за ужким импровизираната комедия. И тогава — до ден-днешен си спомням думите му — „внезапно се развихря бурята на словото, онова безбрежно море на страстта, което препраща кървавите си вълни от тази дървена граница към всички времена и всички кътчета на човешкото сърце, весело и трагично, преливащо и многолико, изначално човешко — театърът на Англия, драмата на Шекспир“.

След тези крилати думи словото му внезапно секна. Настъпи дълго, потискащо мълчание. Извърнах се обезпокоен: моят учител стоеше, конвулсивно стиснал масата с едната си ръка, с онзи изтощен израз на лицето, който вече познавах. Ала сега от неподвижността му струеше нещо, което ме ужаси. Скочих, защото се уплаших, че не му е добре и плахо попитах дали да прекратя работа. Ала ето че синьото сияние на звездата отново изгря в неговия взор, с отпуснати устни той пристъпи към мен.

— Нима не забелязахте нищо? — настойчиво ме погледна той.

— Какво да забележа? — промълвих несигурно.

Тогава той дълбоко си пое въздух и леко се усмихна; от дълги месеци отново усетих онзи всепоглъщащ, мек, нежен поглед.

— Първата част е готова.

С мъка потиснах радостния си възклик — толкова страстно потръпнах от изненада. Как бях могъл да не го забележа! Да, разбира се, пред мен се извисяваше цялата сграда, приказно съградена от първопричината на миналото до прага на пресъздаването: сега вече можеха да дойдат Марлоу, Бен Джонсън, Шекспир, за да го прекрачат победоносно. Творбата празнуваше своя първи рожден ден: изтичах към нея, преброих листата. Сто и седемдесет гъсто изписани страници съдържаше първата, най-трудната част; защото онова, което предстоеше, бе свободно, пластично дооформяне, а до този миг изложението бе тясно свързано с исторически доказателства. Нямаше съмнение, че щеше да завърши своята творба, нашата творба!

Не знам дали съм викал, дали съм танцувал от радост, от гордост, от щастие. Ала въодушевлението ми, изглежда, е придобило непредвидените размери на екстаза, защото погледът му усмихнато ме следеше, когато ту препрочитах последните думи, ту необмислено бързо броях листата, взех ги, прецених тежестта им и влюбено ги погалих, а сетне прибързано се впуснах във фантастични кроежи за момента, в който бихме могли да завършим цялата творба. Неговата потискана, притаена гордост намери отражение в радостта ми: погледна ме затрогнат и усмихнат. Сетне бавно протегна ръце и пристъпи съвсем, съвсем близо до мен, хвана моите; невъзмутимо се взря в мен. Зениците му, които инак бяха оцветени от трепкаща, размита светлина, постепенно се наляха с онази ясна, одухотворена синева, която измежду всички елементи е присъща единствено на водните глъбини или на глъбините на човешките чувства. И тази сияйна синева изгря от взора му, избликна и се вля в мен; усещах как топлите й струи нежно проникват в най-съкровените кътчета на душата ми, как ги изпълват и приканват чувствата ми към странен копнеж: цялата ми гръд внезапно се разшири от вълнистата им, бликаща сила; в този миг усетих как в мен изгрява велик апогей.

— Зная — прелетя тогава гласът му над това сияние, — че никога не бих започнал творбата без вас, никога не ще забравя вашата намеса. Вие дадохте спасителния тласък на моята унилост, вие, само вие спасихте онова, което сега ще остане от моя пропилян, изгубен живот! Никой не е сторил повече за мен, никой не ми е помагал с такава преданост. Ето защо ще кажа не „дължа го на вас“, а… „дължа го на теб“. Ела! Нека за час бъдем като истински братя!

Привлече ме нежно към масата и взе приготвената бутилка. Имаше и две чаши: беше избрал символичното питие, за да изрази своята благодарност. Разтреперих се от радост, нищо не може по-чудовищно да обърка човешката душевност от внезапното сбъдване на някое горещо желание. Знакът, най-явният знак на доверието, онзи знак, за който несъзнателно бях копнял, бе изразен от неговата благодарност по най-красивия начин: братското „ти“, предложено над пропастта от годините и хилядократно по-ценно поради огромната разлика между нас. Бутилката, тази все още няма кръстница, която завинаги щеше да усмири страховете ми и да ме дари с вяра, най-после звънна и душата ми звънна с яснотата на същия треперлив и бистър звук; ала незначителна пречка отложи тържествения миг: бутилката не беше отворена, а нямахме подръка тирбушон. Той понечи да стане, за да го донесе, но аз отгатнах намерението му и нетърпеливо се втурнах към трапезарията — нали жадувах за тази секунда, която най-сетне щеше да успокои сърцето ми, открито щеше да ме увери в неговата благосклонност!

Стремително нахълтах в неосветения коридор и в тъмнината връхлетях върху нещо меко, което бързо отскочи: беше жената на моя учител, която явно бе подслушвала на вратата. Странно наистина: макар че се блъснах в нея с всички сили, тя не издаде нито звук, само отстъпи безмълвно, а и аз мълчах изплашен — вцепених се на мястото си. Това продължи един миг; и двамата онемяхме, засрамени един от друг — тя беше хваната да подслушва, а аз бях окаменял от неочакваното откритие. Сетне леки стъпки прекосиха мрака, появи се светлина и я видях да се обляга на шкафа бледа и предизвикателна; погледна ме сериозно, неподвижността й излъчваше нещо тъмно, тревожно и заплашително. Но не промълви нито дума.

Ръцете ми трепереха; след дълго, нервно, полусляпо опипване най-сетне открих тирбушона. Трябваше да мина покрай нея два пъти, ала и двата пъти срещнах втренчения й взор, който блестеше сурово и мрачно като полирано дърво. Нищо от поведението й не издаваше срам, задето е била заловена да подслушва; напротив, очите й рязко и твърдо изразяваха някаква непонятна заплаха, а осанката й излъхваше упорство и решимост да не се помръдва от непристойното си място, откъдето да продължи своето подслушане. Нейното хладнокръвие ме обърка, неволно се покорих на погледа й, който с неотлъчна предупредителност беше приковала върху мен. И когато най-сетне с несигурни стъпки се промъкнах обратно в стаята, където моят учител с явно нетърпение държеше бутилката, безкрайната ми доскорошна радост се беше вледенила в необясним страх.

С какво безгрижие само ме очакваше той, колко ведро ме посрещна неговият взор: винаги бях мечтал да го видя такъв, да видя как облакът ще изчезне от свъсеното му чело! Ала сега, когато то за пръв път засия успокоено и се извърна сърдечно към мен, аз не можех да промълвя нито дума; цялата ми сподавена радост изтичаше през някакви тайнствени пори. Объркан, дори засрамен, изслушах повторната му благодарност, изречена този път на сърдечното „ти“, чашите се докоснаха и звъннаха сребристо. Дружелюбно ме прегърна и ме придружи до фотьойлите, седнахме един срещу друг, леко положи ръката си в моята: за пръв път се държеше напълно откровено и свободно. Ала аз не бях в състояние да говоря; погледът ми неволно се насочваше към вратата, ужасно се страхувах, че тя все още е там и подслушва. Подслушва — това не ми излизаше от ума, — подслушва всяка дума, с която той се обръща към мен, всяка дума, която аз изричам: защо тъкмо днес, защо тъкмо днес? И когато ме потопи в онзи топъл поглед и внезапно рече:

— Днес бих желал да ти разкажа за моето собствено детство — подскочих така уплашено, с протегнати умолително ръце, че той учудено вдигна очи:

— Не днес — промълвих, — не днес… прощавайте.

Да бъде подслушан от човек, чието присъствие не можех да издам — не, за мен тази мисъл бе направо чудовищна.

Моят учител ме погледна неуверено.

— Но какво ти стана? — попита той с известно огорчение.

— Уморен съм… прощавайте… май твърде много ми дойде… мисля — при което разтреперан станах, — мисля, че е по-добре да си вървя.

Погледът ми неволно се отмести от него, отправи се към вратата, където предполагаше, че враждебното, прикрито зад стената любопитство все още ревниво бди.

Тогава и той тромаво се надигна от фотьойла. Сянка пробяга по лика му, на който внезапно се изписа умора.

— Наистина ли си тръгваш… днес… тъкмо днес?

Задържа ръката ми: незабележимо я стисна, тя натежа. Ала с внезапна безцеремонност я пусна като камък.

— Жалко — отсече разочарован той, — така се радвах, че ще си поприказваме откровено! Жалко!

За миг дълбоката въздишка прелетя стаята като черна пеперуда. Изпълваше ме срам и безпомощен, необясним страх; несигурно отстъпих и тихо притворих вратата след себе си.

Мъчително се добрах до стаята си и се хвърлих на леглото. Но не можах да заспя. Никога досега не бях усещал с такава сила, че жилището ми е отделено от тях само с една тънка стена, кацнало е върху непрозирния, тъмен гредоред над главите им. И в този миг почувствувах, че двамата долу не спят — сетивата ми се бяха изострили по тайнствен начин, — гледах без да виждам, слушах, без да чувам, как той неспокойно крачи долу в своята стая, а тя седи някъде безмълвна или напрегнато се ослушва. Ала усещах, че и двамата не спят, и това тяхно състояние ме изпълни с ужас — беше кошмарно: тежката, смълчана къща със своите злокобни сенки внезапно легна върху мен.

Отхвърлих завивката. Ръцете ми пареха. Къде се намирах? Бях усетил тайната съвсем близо до себе си, горещото й дихание беше докоснало лицето ми, а сега отново се бе отдалечила, и все пак: нейната сянка, нейната смълчана, непроницаема тайна продължаваше да броди шепнешком, усещах заплашителното й присъствие в къщата, усещах я да се прокрадва с меките лапи на котка, постоянно витаеше някъде около мен, приближаваше се и отскачаше, постоянно ме докосваше с наелектризираната си козина и ме объркваше — беше топла и въпреки това призрачна. Непрестанно усещах как ме обгръща откъм мрака с поглед, мек като протегнатата му ръка, усещах и другия поглед — изпитателния, заплашителния, уплашения поглед на жена му. Какво място заемах в тяхната тайна, защо ме тласкаха със затворени очи във въртопа на своята страст, защо ме намесваха в непонятните си раздори и всеки от тях ми натрапваше своя горещ товар от гняв и омраза?

Челото ми все още пареше. Скочих и разтворих прозореца. Навън градът кротко се разстилаше под летните облаци; някои прозорци все още светеха, ала хората, които седяха под отблясъците на лампите, бяха обединени от кротък разговор, стопляха се от книга или домашна музика. А там, където зад белите рамки на прозорците цареше мрак, там със сигурност дишаше успокоеният сън. Над всички спящи покриви трепкаше нежен покой, трепкаше като луната, забулена със сребрист воал, стелеше се блага, безметежна тишина, а единайсетте удара на часовника от кулата не се сгромолясваха върху онези, които случайно ги чуваха или вече спяха. Само аз в този дом все още бях буден, усещах, че съм обграден от зли, от чужди помисли. Някакво вътрешно чувство в мен трескаво се мъчеше да проумее безумния им шепот.

Внезапно се стреснах. Не ходеше ли някой по стълбището? Станах и се ослушах. Действително, някой се изкачваше по стъпалата, движеше се пипнешком, като слепец, пристъпваше внимателно, колебливо, несигурно: познавах въздишките и стоновете на изтърканото дърво. Стъпките водеха към мен, само към мен, защото тук на тавана не живееше никой освен мен и глухата старица, която спеше отдавна и не приемаше никакви гости. Нима беше моят учител? Не, той крачеше неравно и бързо; тези стъпки бяха колебливи, напредваха бавно и плахо — ето пак! — на всяко стъпало: така можеше да се промъква някой крадец или престъпник, но не и приятел. Заслушах се толкова напрегнато, че ушите ми забучаха. И внезапно по босите ми нозе полазиха ледени тръпки.

В този миг бравата тихо щракна: зловещият посетител сигурно беше вече при вратата. С босите си нозе усетих лек продух — значи, външната врата беше отворена, но само той, моят учител, имаше ключ от нея! Ако беше той, защо се движеше така неуверено, като чужд човек? Загрижен ли беше, или искаше да провери как съм? И защо зловещият гост продължаваше да се колебае в преддверието? Стъпките му внезапно замряха, престанаха да се прокрадват. Самият аз примрях от ужас. Искаше ми се да изкрещя, но гърлото ми беше пресъхнало. Понечих да отворя, но не можех да помръдна от мястото си. Делеше ни само една тънка стена — нас двамата, мен и зловещия посетител, ала нито аз, нито той правехме последната стъпка един към друг.

Тогава часовникът на кулата удари: само веднъж, единайсет и четвърт. Ала този удар ме изтръгна от вцепенението. Бързо разтворих вратата.

И наистина — там стоеше моят учител, със свещ в ръка. Течението от рязко зейналата врата накара пламъкът да хвърли сини отблясъци, а трепкащата сянка зад него политна като пияна по цялата стена, великанската й снага се откъсна от вцепенената си неподвижност. Ала и самият той направи едно движение, когато ме съзря; сви се като човек, който, смутен в съня си от внезапен полъх на вятъра, потръпва от студ и неволно придърпва завивката върху себе си. Едва тогава политна назад, разтопената свещ в ръката му се заклати.

Потръпнах от смъртна уплаха:

— Какво ви е? — успях да промълвя.

Той ме погледна безмълвен, сякаш някой беше стиснал и неговото гърло. После постави свещта върху скрина, сенките, които като прилепи пърхаха из стаята, веднага се успокоиха. Най-сетне прошепна:

— Исках… исках…

Гласът му секна отново. Стоеше и се взираше в пода като крадец, хванат на местопрестъплението. Този страх, тази неподвижност бяха непоносими: аз стоях по риза, разтреперан от студ, а той — свит, прегърбен, обезумял от срам.

Внезапно слабата фигура се помръдна. Пристъпи към мен, усмихна се тайнствено и похотливо, усмивката му заплашително проблесна само в очите, а в същото време устните му бяха стиснати — усмивката, вцепенена в първия миг, зейна пред мен като непозната маска, а сетне от нея се появи глас, подобен на остър, раздвоен змийски език:

— Исках само да ви кажа… по-добре е да се откажем от това „ти“… Това… това… не е подходящо за студент и неговия учител… разбирате ли?… Трябва да спазваме дистанция помежду си… дистанция… дистанция…

И ме погледна с такава ненавист, с такава оскърбителна злост, че ръката му несъзнателно се сви в пестник. Политнах назад. Нима се беше побъркал? Или бе пиян? Стоеше със свити юмруци, сякаш щеше да се нахвърли върху мен или да ме удари по лицето.

Ала ужасът продължи само секунда, сетне напористият му поглед се отмести. Обърна се, промърмори нещо, което прозвуча като извинение, пое свещта. Притаената сянка отново подскочи от пода и като черен услужлив дявол се втурна към вратата преди него. После си тръгна и той, не успях да намеря в себе си сили, за да измисля какво да му кажа. Вратата рязко се затръшна и стълбата заскърца тежко и мъчително под стремителните му стъпки.

Никога не ще забравя тази нощ; студената ярост бурно се сменяше с безпомощно, изпепеляващо отчаяние. Мислите ми се заплитаха като ослепителни светкавици. Защо ме изтезава — се питах стотици пъти, разкъсван от мъка, — защо ме мрази толкова много, та нощем се промъква по стълбището, само за да хвърли право в лицето ми враждебните си обвинения? Какво му бях сторил, какво трябваше да сторя? Как да се помиря с него, след като не знаех с какво съм го обидил? Трескаво се хвърлях на леглото, ставах, отново се омотавах в завивката — ала постоянно виждах призрачната картина: моят учител се прокрадва към мен и се обърква от появата ми, а върху стената зад него — загадъчна и чужда — залита чудовищната сянка.

Когато сутринта се събудих от кратката полудрямка, отначало си рекох, че съм сънувал. Но върху скрина все още лепнеха кръглите, жълти капки от стеариновата свещ. И потопен в яркото сияние на стаята, отново и отново се връщах към зловещия спомен от тази нощ — мислех за посетителя, който се беше вмъкнал при мен като крадец.

Целия предобед не излязох. Силите ми ме напускаха при мисълта, че ще го срещна. Опитах се да пиша, да чета — нищо не излезе. Нервите ми бяха подкопани, всеки миг можеха да избухнат в конвулсии, в хлипане, в рев — нали виждах как пръстите ми треперят като листата на непознато дърво, не бях в състояние да ги успокоя; а коленете ми се подгъваха, сякаш сухожилията им бяха прерязани. Какво да правя? Какво? Задавах си този въпрос до пълно изтощение; кръвта зачука в слепоочията ми, пред очите ми се появиха кръгове. Но не вървеше да избягам, не вървеше да сляза и внезапно да се изправя срещу него, преди да съм се уверил, че отново владея нервите си. Пак се хвърлих на леглото — гладен, объркан, неизмит, потресен, а сетивата ми отново се опитваха да преминат отвъд тънката стена: къде ли беше седнал, какво ли правеше, буден ли беше като мен, като мен ли беше отчаян?

Стана обед, а аз продължавах да лежа върху огнения одър на своята обърканост. Най-сетне чух стъпки по стълбището. Нервите ми се опънаха: но тези стъпки бяха леки, безгрижни, изкачваха с крилати скокове по две стъпала наведнъж — ето, една ръка вече захлопа по вратата. Скочих, без да отговарям.

— Кой е? — попитах.

— Защо не слизате за обед? — леко раздразнено ми отвърна гласът на жена му. — Да не сте болен?

— Не, не — смотолевих объркано, — идвам, ей сега.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се облека на бърза ръка и да сляза. Но ми се наложи да се придържам за парапета на стълбището, защото краката ми се огъваха.

Влязох в трапезарията. Пред един от двата прибора чакаше жената на моя учител; тя ме поздрави с лек укор, който трябваше да ме накара да се стресна. Неговото място беше празно. Усетих как кръвта нахлува в главата ми. Какво означаваше това неочаквано отсъствие? Да не би да се боеше от срещата повече от мен самия? Срамуваше ли се, или отсега нататък не желаеше да споделя трапезата си с мен? Най-сетне се осмелих да попитам дали професорът ще дойде.

Погледна ме изненадана:

— Нима не знаете, че тази сутрин замина?

— Замина ли? — промълвих. — Но къде?

Лицето й внезапно се изопна.

— Мъжът ми не благоволи да сподели това с мен, вероятно отново става дума за обичайните му излети. — Сетне рязко се извърна и се взря в мен. — Но защо вие не го знаете? Нали през нощта нарочно се качи при вас — мислех, че е отишъл да се сбогувате… Странно, наистина странно… значи, и на вас не е казал нищо…

— На мен?! — изтръгнах един-единствен вик. И този вик помете за мой срам, за мой позор всичко, което последните часове застрашително бяха наслоили в сърцето ми. Риданието се изтръгна внезапно, като пронизителен, безумен гърч — изригнах гърголещ поток от думи и викове, които се сгромолясваха един връз друг и се сливаха в диво отчаяние; устните ми потръпваха, аз плачех, не, изтърсвах, изливах с истерично хълцане наслояваната мъка. Блъсках с юмруци по масата, беснеех като раздразнително, буйно дете и с обляно в сълзи лице прогонвах бурята, която от седмици тегнеше над мен. И заедно с облекчението, което настъпи след като излях гнева си, изпитах безграничен срам, задето до такава степен съм се издал пред нея.

— Какво ви става? За бога! — Беше скочила слисана от мястото си. Сетне се втурна към мен, заведе ме от масата до канапето. — Легнете! Успокойте се. — Галеше ръцете ми, милваше ме по косата, докато последните трусове още люлееха трескавото ми тяло. — Не се измъчвайте, Роланд, престанете да се измъчвате. Знам всичко, усещах го как се заражда. — Все още милваше косите ми. Но гласът й внезапно стана суров. — Самата аз знам как този човек може да те побърка, никой не го знае по-добре от мен. Ала повярвайте ми, винаги съм искала да ви предпазя, защото виждах как сте се вкопчили в него, а той не е в състояние да се спре сам. Не го познавате, вие сте сляп, вие сте дете, не подозирате нищо, дори днес, дори днес все още не подозирате нищо. Или може би днес за пръв път сте започнали да се досещате… тогава толкова по-добре за него и за вас.

Остана топло сведена над мен, думите й сякаш струяха от някаква прозирна бездна, оттам идеха и успокоителните, приспивни ласки на кротките ръце. Колко хубаво беше най-сетне, най-сетне отново да усетя полъха на състраданието, най-сетне отново да усетя нежната, почти майчинска близост на женска ръка… Навярно и това ми беше липсвало твърде дълго, защото, когато през воала на мъката преминаха съпричастието и нежното старание на жената, болката ми бе изместена от приятно спокойствие. И все пак ужасно се срамувах от издайническия пристъп, разкрил моето отчаяние! Стана така, че против волята си се изправих с мъка и още един път излях бурния, напорист поток на своите обвинения за всичко, което ми бе сторил — как ме бе отблъснал, как ме бе преследвал, как отново ме бе привикал, как без повод и причина се бе държал грубо с мен, като мъчител, когото въпреки всичко обичах, когото мразех заради своята обич и обичах заради своята омраза. Отново бях обзет от такава възбуда, че пак трябваше да ме успокоява. Нежните й ръце отново ме върнаха върху отоманката, откъдето бурно бях скочил. Най-сетне се поуспокоих. Тя бе потънала в странен размисъл: усещах, че разбира всичко, дори навярно повече от самия мен…

Мълчанието ни продължи няколко минути. Сетне жената се изправи.

— Така, достатъчно дълго бяхте дете, сега станете отново мъж. Седнете на масата и се хранете. Нищо трагично не се е случило; станало е само някакво недоразумение, което ще се изясни — и когато й възразих, тя добави рязко: — Ще се изясни, защото няма да допусна да ви разиграват и объркват повече. Всяко нещо си има край, той ще трябва най-сетне да се научи поне малко да се владее. Твърде добър сте за неговите авантюри. Ще разговарям с него, разчитайте на мен. А сега сядайте на масата.

Засрамен и разколебан й позволих да ме придружи до моето място. Припряно и леко заговори за несъществени неща; в себе си й бях благодарен, че не е обърнала внимание на моя невъздържан изблик на гняв и всъщност дори го е забравила. Утре било неделя, настояваше тя, щяла да се поразходи с доцент В. и годеницата му до някакво близко езеро, да съм дойдел и аз, за да съм се поразведрял, да съм се отърсел от тези книги. Лошото ми настроение говорело не за друго, а за нервно изтощение и свръхвъзбуда; във водата или от движението тялото ми веднага щяло да възвърне своето вътрешно равновесие.

Обещах й да дойда. Бях готов на всичко, стига да се отърва от самотата, от моята стая, от мислите, блуждаещи в мрака.

— А следобед не стойте у дома! Излезте на разходка, поразтъпчете се нагоре-надолу, повеселете се! — продължаваше да настоява тя.

Странно наистина, помислих си аз, как ли отгатва най-съкровените ми помисли, как така тя, която всъщност ми е чужда, винаги знае от какво имам нужда, кое ми причинява болка, докато той, умникът, не може да ме оцени и направо ме смазва? И сега й обещах да я послушам. Погледнах я с признателност и съзрях новия й лик: подигравателното и надменно изражение, което й придаваше момчешки дързък и лекомислен вид, бе заменено от мек и съпричастен поглед, в който тя никога не беше влагала повече сериозност. „Защо той ни веднъж не ме погледна така мило? — страстно попитах своите объркани чувства. — Защо никога не усети, че ми причинява болка? Защо никога не положи с такава отзивчивост и нежност ръцете си върху моите, върху косите ми?“ С благодарност целунах ръката й, а тя я издърпа неспокойно, почти рязко.

— Не се измъчвайте — повтори тя още веднъж и гласът й звънна дружелюбно.

Ала сетне устните й отново се свиха неумолимо; рязко се изправи и тихо възропта:

— Повярвайте, не го заслужава.

И този едва доловим шепот повторно наля болка в сърцето, което почти се бе успокоило.

Онова, което подхванах през онзи следобед, и вечерта, ми се струваше толкова смешно и детинско, че дълги години се срамувах да мисля за него. Нещо повече: някаква вътрешна възбрана незабавно отклоняваше спомените ми. Така е, но днес вече не се срамувам от несръчните си безумства; напротив, изключително добре разбирам необузданото, побъркано от страст момче, което насила искаше да се пребори със своите собствени разколебани чувства.

Разглеждам се сякаш от дъното на безкрайно дълъг коридор. Все едно че гледам през телескоп: потресено, отчаяно момче, което се качва в стаята си и не знае какво да предприеме срещу себе си. И внезапно нахлузва дрехите си, налага си друга походка, неистово изтръгва от себе си решителни жестове и с огромни енергични стъпки мигом се озовава на улицата. Да, това съм аз, познавам се, ясна ми е всяка мисъл на някогашния глупав, измъчен млад клетник, знам как внезапно вирнах нос — дори пред огледалото! — и си казах: „До гуша ми дойде! Да върви по дяволите! Какво се тормозя заради стария глупак! Тя е права: ще го ударя на веселба! Напред!“

Да, точно така се озовах на улицата. Това бе порив, които трябваше да ме спаси — последва тичане нагоре и надолу, последва страхливо бягство от прозрението, че веселото тържествуване съвсем не е толкова весело и че леденият къс — неизменният леден къс — продължава да тегне върху сърцето ми. Още си спомням как крачех, здраво стиснал тежкия бастун, и дръзко се вторачвах във всеки студент; бях обзет от опасното желание да се скарам с някого, да излея слепия си гняв върху първия, който ми се изпречеше. Ала за щастие никой не ме удостои с вниманието си. Ето защо поех към кафенето, където се събираха колегите ми от университета, готов да седна на масата им непоканен и да се възползувам от най-малката закачка като от опит за провокация. Но желанието ми да направя скандал отново удари на камък — хубавият ден беше подмамил повечето да излязат сред природата, а двамата или тримата, които намерих там, ме поздравиха учтиво и ни най-малко не предизвикаха трескавото ми раздразнение. Ядосах се и не след дълго си тръгнах, за да посетя една наистина съмнителна пивница в предградията, където под пронизителните звуци на дамски оркестър грубо се блъскаше изметът на развеселените граждани от градеца, потънали в пушек и бирени изпарения. Изгълтах на бърза ръка две-три чаши и поканих на масата си една жена с лоша репутация, както и нейната приятелка — гримирана, хилава кокотка, — и бях обладан от болезненото желание да се държа извънредно ексцентрично. Всички в градеца ме познаваха, всеки знаеше, че съм ученикът на професора; а предизвикателното облекло и поведението на жените съвсем ясно говореше какви са всъщност — с една дума, изпитвах хлапашкото лъжеудоволствие да компрометирам себе си и (както глупаво смятах) заедно с мен и него; нека да видят, че ми е безразличен, че изобщо не ме интересува — и пред всички хора ухажвах едрогърдата жена по най-безцеремонен и безсрамен начин. Яростната злоба бе опияняваща, а истинското опиянение също не закъсня, защото пиехме жадно и безразборно — вино, ракия, бира — и така бясно ръкомахахме, че столовете ни изпопадаха по земята, а съседите ни предпазливо заотстъпваха встрани. Но не се срамувах, напротив; той трябва да научи за това — беснеех аз, глупакът, — трябва да види колко ми е безразличен, ами че да, нито съм натъжен, нито съм обиден — тъкмо обратното: „Вино, дайте вино!“ — с такава сила стоварих юмрука си върху масата, че чашите издрънчаха. Най-сетне се повлякох с двете под ръка — едната от дясно, другата от ляво, — прекосихме главната улица, където около девет часа кротко се разхождаха студенти и момичета, граждани и офицери: тримата като залитаща, изпоцапана детелина вдигахме такава врява по уличното платно, че най-сетне до нас се приближи ядосан полицай и решително ни заповяда да млъкнем. Вече не бих могъл точно да опиша онова, което се случи по-нататък — синя ракиена мъгла замъглява спомените ми, — зная само, че погнусен от двете пияни жени и сам едва смогващ да се владея, се отървах от тях, пих някъде кафе и коняк, а пред сградата на университета държах обвинителна реч срещу професорите за смях на придошлите момчетии. После, ръководен от смътния инстинкт да се омърся още повече и — безумна идея, породена от бесния гняв! — да му изиграя лош номер, реших да посетя някой публичен дом, но не намерих пътя и най-сетне със залитане и неохота се прибрах у дома. Едва успях да отключа вратата с треперещите си ръце, с мъка изкачих първите стъпала.

Ала след това — пред неговата врата — мъглявото ми опиянение изчезна, сякаш внезапно потопих главата си в леденостудена вода. Отведнъж изтрезнях и се взрях в разкривения образ на моята собствена безсилна ярост и глупост. Потисна ме срам. И съвсем тихо, съвсем смирено, като бито куче се запромъквах нагоре към стаята си с единственото желание никой да не ме чуе.

Спах като умрял; когато се пробудих, слънцето вече заливаше пода и бавно посягаше към ръба на леглото. Скочих. Главата ме болеше, но споменът за вчерашната вечер бавно изплува в съзнанието ми; ала потиснах срама — повече не желаех да се срамувам. Вината е негова, внушавах си аз, виновен е единствено той, задето паднах толкова ниско. Успокоих се, че вчерашната случка чисто и просто представлява обичайна студентска шега, напълно допустима за човек, който от седмици не се е занимавал с нищо друго освен с работа; но не се почувствувах добре след моите собствени оправдания, ето защо със свито сърце и увесен нас слязох при жената на своя учител — досетих се, че вчера съм й обещал да участвувам в излета.

Странно наистина, но щом докоснах дръжката на вратата му, той отново се изправи пред мен, ала заедно с него се появи и изгарящата, нелепа и пронизваща болка, яростното отчаяние. Почуках тихо, жена му ме посрещна с учудващо кротък поглед.

— Какви ги вършите, Роланд? — каза тя, но по-скоро съчувствено, отколкото осъдително. — Защо се измъчвате така!

Стоях потресен: значи, вече беше узнала за безразсъдното ми поведение. Но незабавно заглади смущението ми:

— Днес обаче ще бъдем разумни. В десет часа ще дойде доцент В. с годеницата си, ще излезем и с гребане и плуване ще забравим всички глупости.

Много плахо си позволих да й задам напразния въпрос дали професорът не се е върнал. Тя ме погледна, без да отговори — нали и бездруго знаех, че въпросът ми е излишен.

Точно в десет се появи доцентът — млад физик, доста изолиран от академичното общество, понеже беше евреин. Всъщност той бе единственият, който общуваше с нас, самотниците; придружаваше го неговата годеница, по-скоро любовница — младо момиче, което непрекъснато се смееше, простовато и доста вдетинено, но затова пък идеална компаньонка за импровизирани лудории. Отначало потеглихме с влака към някакво близко езерце, като постоянно ядяхме, бъбрехме и се шегувахме помежду си; седмиците, изпълнени с ужасна сериозност, до такава степен ме бяха отчуждили от веселата разговорливост, че само един час ми стигаше, за да се опияня като от леко, искрящо вино. И действително, с детинската си палавост те успяха напълно да отклонят мислите ми от безразборно набъбващата пчелна пита, която иначе постоянно обкръжаваха с жужене; едва излязъл сред природата, едва усетил мускулите си след случайно надбягване с младото момиче, аз отново се превърнах в някогашния стегнат и безгрижен младеж.

При езерото наехме две лодки, жената на учителя ми направляваше моята лодка, а доцентът със своята приятелка гребяха заедно в другата. Едва се оттласнахме от брега, когато ни обзе състезателна страст, всеки искаше да изпревари другия — естествено, моята позиция бе неизгодна, защото те гребяха заедно, а аз се състезавах сам; свалих си сакото и — нали бях тренирал този спорт — загребах с такава сила, че с мощните си тласъци постоянно изпреварвах съседната лодка. Окуражителните подигравки непрекъснато се сипеха в едната и в другата посока, дразнехме се взаимно и — равнодушни към палещата юлска жега, безразлични към потта, която се стичаше от нас — разгорещено робувахме на спортната си страст като непокорни каторжници. Най-сетне доближихме целта — горист тесен нос, врязан в езерото; загребахме още по-яростно и за радост на моята спътница, която също бе въодушевена от състезателната игра, носът на нашата лодка пръв заседна в песъчливия бряг.

Скочих от лодката, облян в гореща пот, опиянен от необичайното слънце, от звънката възбуда на кръвта, от победната радост: сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите, дрехите лепнеха върху тялото ми. Доцентът не се чувствуваше по-добре, но вместо да ни похвалят, палавите жени ни се надсмяха още повече заради ожесточения двубой, пъхтенето и жалкия ни вид. Най-сетне ни дадоха възможност да се разхладим; със закачки импровизирахме две бански отделения, мъжко и дамско, вдясно и вляво от храстите. Бързо облякохме банските костюми, зад храсталака се бялнаха долни дрехи и голи ръце и докато ние все още се бавехме, двете жени блажено зацамбуркаха във водата. Доцентът, който бе по-малко изтощен от мен — нали сам бях победил двама, — незабавно последва жените, докато аз все още усещах буйния ритъм на сърцето си, което сякаш щеше да изхвърчи след усиленото гребане, — затова предпочетох да се изтегна под сянката и кротко загледах как облаците се носят над мен, с блажено доволство се отдадох на сладките, звучни приливи на умора в нестихващия кръговрат на кръвта.

Но само след няколко минути до мен долетя шумна глъчка откъм водата:

— Хайде, Роланд! Предлагаме ти състезание! По плуване! По гмуркане!

Не се и помръднах: сякаш още хиляда години можех да се излежавам така, кожата ми леко да пари от процеждащите се слънчеви лъчи и заедно с това да се разхлажда от нежното докосване на ветреца. Но ето че отново долетя смях — гласът на доцента:

— Стачкува! Напълно сме го изтощили! Къде е този мързеливец?

И наистина чух как водата се разплиска някъде наблизо, а сетне и нейния глас:

— Хайде, Роланд! Ще се състезаваме! Трябва да им натрием носа!

Не отговорих, приятно ми беше да ме търсят.

— Но къде сте?

Пясъкът изскърца, чух как босите търсещи стъпки прекосиха плажа и тя внезапно застана пред мен в мокрия си бански костюм, прилепнал до момчешки стройното тяло.

— Тук сте, значи. Ама че сте ленив! Хайде да тръгваме, мързеливецо, другите почти стигнаха до отсрещния остров.

Легнал блажено по гръб, мързеливо се протегнах.

— Тук е много по-хубаво. Ще дойда по-късно.

— Не иска — със смях възкликна тя през свитата си на фуния ръка по посока на водата.

— Удавете го тоя самохвалко! — проехтя отдалеч гласът на доцента.

— Тръгвайте — нетърпеливо настоя тя, — не ме излагайте.

Но аз само се прозинах лениво. Тогава — на шега и същевременно ядосана — тя откърши една пръчка от храсталака.

— Хайде, тръгвайте! — повтори енергично и подканящо ме шибна през ръката. Трепнах: беше ме ударила твърде силно, върху ръката ми се появи тънка, кървавочервена рязка.

— Сега вече наистина няма да дойда — отвърнах аз на шега, но заедно с това бях леко обиден. Този път обаче тя заповяда с истински гняв:

— Тръгвайте! Веднага! — А след като от инат изобщо не се помръднах, замахна повторно и този път ударът й бе по-жесток и болезнен. Рипнах разярен, понечих да й отнема пръчката, тя отскочи, но аз я сграбчих за ръката. Полуголите ни тела неволно се преплетоха при боричкането. И когато улових ръката й и я извих, за да я принудя да пусне пръчката, а тя побягна, но силно политна назад, нещо щракна внезапно — скъса се закопчалката, която придържаше при рамото й банския костюм, лявата чашка се смъкна от голата й плът и червеното зърно на гърдата неподвижно се вторачи в мен. Неволно го погледнах, само за секунда, но това ми стигаше да се объркам: разтреперан и засрамен, пуснах извитата й ръка. Тя се извърна поруменяла, за да прикрепи доколкото може с една фиба скъсаната закопчалка. Стоях до нея и се чудех какво да кажа. И тя мълчеше. От този миг нататък между нас двамата се възцари мъчително потискащо безпокойство.

— Ехо… ехо… Къде сте? — гласовете долетяха от самото островче.

— Идвам, идвам — отговорих бързо аз и с един скок се озовах във водата, радостен, че се изплъзвам от новото объркване. Няколко загребвания, въодушевяващото удоволствие от самостоятелното придвижване напред, прозирността и прохладата на водната прегръдка — и застрашителното, съскащо раздвижване на кръвта като че ли беше пометено, измито от по-силна, по-лъчезарна наслада. Скоро настигнах двамата, предложих на слабоватия доцент цяла поредица от състезания, в които победих, доплувахме обратно до тесния нос, където беше останала жената на професора и вече ни очакваше облечена, сетне с помощта на донесените кошници си направихме весел пикник сред природата. Но колкото и лудешки да бяха закачките, с които четиримата се отрупвахме един друг, двамата с нея неволно избягвахме да си проговорим: приказвахме, смеехме се, но сякаш не се забелязвахме. А когато погледите ни се срещнеха, бързахме да ги отклоним, сякаш бяхме сключили негласно споразумение: неловкостта от онзи инцидент не беше заличена, всеки от нас усещаше споменът на другия с гузно безпокойство.

Следобедът бързо отлетя. Отново гребахме, но разгорещената спортна страст все повече отстъпваше пред блаженството на умората: виното, топлината, попитите слънчеви лъчи постепенно се прецеждаха все по-дълбоко в кръвта и й придаваха все по-страстен ритъм. Доцентът и приятелката му започнаха да си позволяват малки интимности, които ние двамата бяхме принудени да търпим с известна неловкост — притискаха се все повече един към друг, докато ние още по-плахо спазвахме разстоянието помежду си; но разделянето ни на двойки се оформи съзнателно едва когато ония двама палавници предпочетоха да изостанат в гората, вероятно за да се целунат още по-задушевно. Някаква стеснителност постоянно спъваше разговора ни, воден на четири очи. Ето защо и четиримата бяхме много доволни, когато отново се качихме във влака: те — заради предчувствието за предстоящата интимна вечер, а ние — заради възможността да се изплъзнем от подобно неловко положение.

Доцентът и приятелката му ни изпратиха до нашето жилище. По стълбището се изкачихме сами; едва влязъл вътре, отново усетих мъчителното, страстно и объркващо предупреждение, което се излъчваше от неговото присъствие. „Дано се е върнал!“ — си помислих с нетърпение. И в същото време, сякаш отгатнала неизказаната въздишка по устните ми, тя заяви:

— Да видим дали не се е върнал.

Влязохме. Жилището беше празно. Всичко в стаята му бе изоставено, както си беше; във възбудата си неволно съзрях върху празното кресло неговата приведена, трагическа фигура. Ала листовете лежаха недокоснати, в очакване, също като мен. И отново усетих горчилката: защо побягна, защо ме изостави? Пламенният гняв все по-яростно ме стискаше за гърлото, в мен отново взе да прониква онова смътно и безумно желание да му причиня някакво зло, някакво нещастие.

Жената ме беше последвала.

— Нали ще вечеряте тук? Днес не би трябвало да оставате сам.

Откъде ли знаеше, че се страхувах от празната стая, от скърцането на стълбата, от вглъбяването в спомените? Постоянно отгатваше всичко — всяка моя неизречена мисъл, всяко мое зложелателство.

Обзе ме някакъв страх, страх от самия мен и от омразата, която диво ме разтърсваше. Искаше ми се да откажа. Ала от уплаха не се осмелих да кажа „не“.

Открай време съм се отвращавал от изневярата, но не в името на някакъв деспотичен морал, прекалена срамежливост или целомъдрие, не толкова, защото представлява потайна кражба, обсебване на чуждо тяло, а защото почти всяка жена издава в подобни мигове най-съкровените тайни на своя съпруг — всяка от тях е нова Далила, която отнема най-човешката тайна на измамения мъж и я подхвърля на пришълеца: тайната на неговата сила или слабост. Според мен измяната не се състои в това, че жените се отдават сами, а защото в желанието си да се оправдаят почти винаги се оневиняват чрез вината на своя съпруг и излагат нищо неподозиращия човек на чуждото любопитство, на подигравателния чужд присмех.

Тогава бях объркан от сляпо и яростно отчаяние, но не то ме накара да потърся спасение в прегръдките на жена му, които отначало бяха само съчувствени, а сетне истински нежни — тази смяна на чувствата се осъществи със съдбовна бързина, — и все пак до ден-днешен смятам, че не това беше най-жалката низост в моя живот (защото всичко стана неволно, и двамата се сгромолясахме в огнената бездна инстинктивно и несъзнателно), а фактът, че допуснах да ми разказват върху сгорещените възглавници интимни подробности за него, фактът, че допуснах раздразнената жена да издаде най-съкровените тайни на техния брак. Защо не я отблъснах, защо й позволих да споделя с мен, че от години вече избягвал физическата близост с нея, защо й позволих да се впуска в мъгляви намеци: защо властно не й заповядах да премълчи тези най-съкровени тайни на неговия пол? Ала аз така копнеех да науча тайната му, така жадувах да се е провинил спрямо мен, спрямо нея, спрямо всички, че с истинско опиянение приех гневното признание за нейното пренебрегване — нали то толкова много си приличаше със собственото ми усещане за изоставеност! Случи се така, че и двамата, ръководени от дива обща омраза, правехме нещо, което минаваше за любов: но докато телата ни се търсеха и проникваха едно в друго, и двамата мислехме, и двамата говорехме непрекъснато и само за него. Понякога думите й ми причиняваха болка и аз се срамувах, че съм се заплел в история, която ме отвращава. Ала тялото под мен не се подчиняваше вече на ничия воля, то диво се ровеше в собствената си наслада. А аз целувах потресен устните, които предаваха човека, когото най-много обичах.

Когато на следващото утро се промъкнах в стаята си, усещах в устата си горчивия вкус на погнусата и срама. В минутата, в която сетивата ми престанаха да се замъгляват от топлината на нейното тяло, осъзнах зловещата действителност и противното си поведение. Веднага разбрах, че никога вече не бих могъл да застана пред него, никога вече не ще мога да хвана ръката му: не от него бях откраднал най-хубавото, което притежавах, а от себе си.

Сега имаше само едно спасение: бягството. Трескаво събрах всичките си вещи, подредих книгите си, разплатих се с хазайката: не биваше да ме намери, трябваше да изчезна, безпричинно и тайнствено — така, както той ме изостави.

Но ръцете ми внезапно замръзнаха, макар че бяха улисани в работа. Чух дървеното стълбище да изскърцва и към мен да приближават нечии бързи стъпки — неговите стъпки.

Сигурно съм пребледнял като мъртвец, защото той се стъписа още от прага.

— Какво ти е, момчето ми? Да не си болен?

Отстъпих назад. Изплъзнах се от него, когато понечи да ме доближи и да ме прихване.

— Какво ти става? — попита уплашен. — Случило ли ти се е нещо? Или… или… още ми се сърдиш?

Бях вкопчил пръсти в прозореца. Не смеех да го погледна. Съпричастният му топъл глас отвори в мен нещо като рана; чувствувах, че ще припадна — изгарящият срам лумна в мен като лава, беше горещ, много горещ, обгаряше ме и ме изпепеляваше.

Но и той бе учуден и смутен. И внезапно гласът му се сниши, много тихо, много колебливо промълви странния въпрос:

— Някой… някой… разказа ли ти нещо за мен?

Без да се извръщам към него, махнах отрицателно с ръка. Ала сякаш завладян от подозрение, той упорито повтори:

— Кажи ми… признай си… някой разказа ли ти нещо за мен… някой, не те питам кой.

Отново отрекох. Стоеше безпомощен. Изглежда, внезапно забеляза, че куфарите ми са подредени, книгите ми — събрани, а идването му бе прекъснало последните ми приготовления за тръгване. Пристъпи възбуден:

— Искаш да си заминеш, Роланд, виждам го… кажи ми истината.

Тогава се съвзех.

— Трябва да замина… простете ми… но не мога да ви обясня нищо… ще ви пиша.

Повече не бях в състояние да изтръгна от стиснатото си гърло, сърцето ми щеше да се пръсне от всяка дума.

Остана вцепенен. Сетне внезапно го обзе познатата умора.

— Навярно така е по-добре, Роланд… да, разбира се, по-добре е… за теб и за всички останали. Ала преди да си тръгнеш, искам още веднъж да си поприказваме. Ела в седем, в обичайния час… тогава ще се сбогуваме като мъже… Недей да бягаш от себе си, не пиши никакви писма… би било хлапашко, недостойно за нас… а онова, което искам да ти кажа, не може да се напише… И така, нали ще дойдеш?

Кимнах. Погледът ми все още бе прикован към прозореца. Ала вече не забелязвах утринната зора, някакво непроницаемо тъмно було ме отделяше от света.

В седем часа за последен път пристъпих прага на любимата стая: през завесите се процеждаше ранен здрач, преливащите каменни багри на мраморните фигури едва проблясваха в мрачината, а книгите бяха потънали в тежък сън зад седефените отблясъци на витрините. Неведомо място на моите спомени, където възприех словото като тайнство, където по неповторим начин усетих опиянението на шемета на духовния свят — винаги те съзирам в този час на разлъка, съзирам обожаваното същество, което бавно, бавно се отделя от облегалката на креслото и призрачно тръгва към мен; само челото му сияе в мрака като овална лампа от алабастър, а над него като струйка дим се разпиляват белите коси на стария човек. И ето че отдолу мъчително посяга една ръка, търси моята, сега различавам очите, строго вперени в мен, усещам нежното докосване… Съпровожда ме до някакъв стол.

— Седни, Роланд, да поговорим открито. Мъже сме и сме длъжни да бъдем откровени. Не те насилвам, но няма ли да бъде по-добре, ако сетният ни час осветли всичко помежду ни? И така, кажи ми, защо искаш да заминеш? Сърдиш ли ми се за онова безсмислено оскърбление?

Махнах отрицателно с ръка. Каква ужасяваща мисъл — той, измаменият, поруганият, да поема вината върху себе си!

— А друг път обидил ли съм те, съзнателно или несъзнателно? Понякога се държа странно, зная го. Дразнех те, измъчвах те против волята си. Никога не успях да ти се отблагодаря за твоето съпричастие — зная, зная го, винаги съм го знаел, дори в минутите, когато ти причинявах болка. Това ли е причината — кажи ми, Роланд! — защото бих желал да се сбогуваме доблестно.

Отново поклатих глава: не бях в състояние да говоря. Гласът му все още бе твърд: в този миг започва леко да потрепва.

— Или… пак ще те попитам… някой може би ти е казал нещо за мен… нещо, което възприемаш като низост… като безчестие… неща, което… което те кара да ме презираш?

— Не! Не!… Не! — Протестът изригна от мен като ридание: аз да го презирам! Аз да презирам него!

В гласа му сега прозвуча нетърпение:

— Тогава каква е причината?… Какво друго може да бъде?… От работата ли се умори?… Или нещо друго те влече далеч оттук?… Някоя жена… жена ли е?

Мълчах. И това мълчание бе толкова различно, че той усети потвърждението в него. Приведе се още повече към мен и съвсем тихо — ала без възбуда, без каквато и да е възбуда и гняв — прошепна:

— Жена ли е?… Моята жена?

Продължавах да мълча. И той разбра. Тръпка разтърси тялото ми: сега, сега, сега ще избухне, ще връхлети връз мен, ще ме удари, ще ме накаже… и… аз направо закопнях да ме смаже — мен, крадеца, предателя, — като краставо псе да ме прогони от опозорения си дом.

Ала странно защо… той запази пълно спокойствие… а онова, което замислено си промърмори, прозвуча почти като въздишка на облекчение:

— Всъщност трябваше да си го помисля.

Два пъти прекоси стаята. Сетне застана пред мен и продума, както ми се стори, почти с презрение:

— И го вземаш… толкова надълбоко? Нима тя не ти каза, че е свободна да прави и да получава всичко, което й се харесва, че аз нямам права над нея?… Никакво право да й забранявам нещо, както и най-малкото желание да го сторя… И за какъв дявол е трябвало да се владее, в името на кого, и то тъкмо спрямо теб… Ти си млад, лъчезарен и красив… беше ни така близък… как да не те обича, теб… теб, красавецо, младежо, как да не те обича… Аз…

Гласът му внезапно трепна. И той се приведе към мен, толкова близо, че усетих дъха му. Отново почувствувах топлата прегръдка в неговия поглед, отново ме озари онзи странен блясък, същият блясък… който се появяваше между него и мен в онези редки, необясними секунди. Приближаваше се все повече и повече.

И най-сетне прошепна тихо, устите му едва се отваряха:

— Аз… нали и аз те обичам.

Подскочих ли? Или бях обзет от неволна уплаха? Ала тялото ми положително е изразило някаква изненада, някакво бягство, защото той политна назад като отблъснат. Сянка помрачи лика му.

— Презираш ли ме сега? — попита той едва чуто. — Сега противен ли съм ти?

Защо не съумях да му отговоря тогава? Защо останах безмълвен, безсърдечен, смутен, зашеметен, вместо да пристъпя към любещия човек и да го освободя от грижите и заблудата? Но в мен диво бушуваха спомените; сякаш някакъв шифър внезапно разчете текста на всички неразбираеми послания; едва сега проумях всичко с ужасяваща яснота, неговото нежно приближаване и безцеремонната му защита, потресен проумях нощното посещение и упоритото бягство от моята въодушевена и натрапчива страст. Любов: винаги я бях усещал в него — нежна и плаха, ту разточителна, ту жестоко потискана, обичах я и се наслаждавах на всеки неин лъч, случайно паднал върху мен. И все пак, когато самата дума „любов“ прозвуча чувствено и нежно от устните на брадатия човек, ужасът отекна в слепоочията ми сладостно и същевременно страховито. И макар да изгарях от смирение и съчувствие към него, аз — обърканото, треперещо, слисано момче — не намерих какво да му кажа за страстта, която неочаквано ми бе разкрил.

Той седеше сломен и се взираше в моето мълчание.

— Значи, толкова е ужасно за теб, толкова е ужасно — промърмори на себе си, — дори ти… значи, дори ти не ми прощаваш, дори ти, пред когото стисках устните си така, че едва не се задуших… пред когото се прикривах така, както пред никой друг… Но по-добре е, че сега разбра всичко, вече и аз не се измъчвам… Защото ми беше станало непоносимо… о, ужасно непоносимо… по-добре е всичко да свърши, вместо това мълчание и премълчаване…

Каква тъга, нежност и срам бликаха от тези думи; неравният глас проникна чак до дъното на душата ми. Срамувах се, че така студено, с такава безчувствена хладина стоях безмълвен пред човека, от когото бях получил повече, отколкото от всеки друг и който така безсмислено се унижаваше пред мен. Сърцето ми копнееше да му кажа нещо утешително, ала устните, трепкащите устни, не се подчиняваха. Безкрайно смутено, безкрайно жалко се бях свил в креслото, ето защо той ме окуражи като че ли против волята си.

— Не стой така, Роланд, недей да мълчиш така ужасяващо… Овладей се… Действително ли си толкова потресен? Толкова ли се срамуваш от мен?… Нали всичко свърши, казах ти, всичко… нека поне се сбогуваме като хората, като двама мъже, двама приятели.

Ала аз все още не можех да се овладея. Тогава той докосна ръката ми:

— Ела, Роланд, седни до мен!… По-леко ми е, откакто научи всичко, откакто между нас най-сетне нещата се изясниха… Отначало постоянно се страхувах, че ще се досетиш колко те обичам… сетне се надявах, че сам ще го проумееш — исках да си спестя това признание… Но ето че сега вече го направих, сега съм свободен… мога да разговарям с теб както не съм разговарял с никого. Защото ти ми бе по-близък от когото и да било през всичките тези години… никого не съм обичал повече от теб… Като никой друг ти, дете мое, събуди най-съкровените кътчета на моето същество… Ето защо на раздяла ще научиш повече за мен от всеки друг; толкова ясно усещах през цялото време твоя въпрос, твоя ням въпрос… Само на теб ще разкажа целия си живот. Искаш ли?

В погледа ми — моя объркан и потресен поглед — той съзря съгласие.

— Тогава приближи се… тук, до мен… Не мога да разказвам тези неща на висок глас.

Приведох се, бих казал, благоговейно. Ала едва бях седнал срещу него в очакване, цял превърнат в слух, и той отново се изправи.

— Не, така не става… Не бива да ме гледаш… инак… инак няма да мога да говоря.

Посегна и загаси лампата.

Мракът се спусна върху ни. Усещах го някъде наблизо, усещах го по дъха, който се носеше в невидимото пространство тежко и хрипливо. И между нас внезапно изникна глас, който ми разказа целия му живот.

От онази вечер, когато доблестният човек разкри съдбата си пред мен като корава мида, от онази вечер преди четирийсет години възприемам изключителните случки, описани в книгите на нашите творци на перото като леки и безобидни истории; същото важи и за трагическата маскировка на сценичните произведения. Проява на леност, безсилие или на твърде ограничен поглед ли е това, че всички описват само най-горния осветен, слънчев пласт на живота, където сетивата реагират открито и закономерно, докато долу, в подземията, в шахтите и клоаките на сърцето фосфоресцират действителните, злокобните чудовища на страстите, потайно се съвкупяват и се разкъсват във възможно най-чудати и заплетени пози? Може би се стъписват от диханието, от горещото, изтощителното дихание на демоничните нагони, от парите на кипналата кръв, може би се страхуват да не изцапат ръцете си — прекалено изнежените си ръце — от циреите на човечеството? Или погледът им, привикнал на вялата светлина, не съумява да се спусне по тези хлъзгави, злокобни, разлагащи се стъпала? И все пак знаещият човек не може да изпита по-голяма сладост от сладостта на забранения плод, никоя тръпка не притежава такава първична сила като онази, която преминава през гибелната опасност, никое терзание не е по-свято от онова, което от свян не съумява да заглъхне.

Ала тогава един човек ми разкри пределите на своята същност, разтвори най-съкровените кътчета на душата си, пожела да разголи своето разбито, огорчено, изпепелено, разядено сърце. Някаква дива наслада изригваше свирепо и бясно от признанието, сподавяно години наред. Само човек, който през целия си живот се е свенил, крил и преструвал, е в състояние да се хвърли с такъв неудържим порив в безпощадността на подобно признание. На късове заизтръгва от сърцето си своя живот — и в този час аз, младият човек, за пръв път се взрях в невъобразимите глъбини на земните чувства.

Отначало гласът му безплътно витаеше из помещението като неясна омара на някаква възбуда, като незрим намек за някакво тайнство — и все пак тъкмо защото страстта мъчително бе потискана, се усещаше нейната нарастваща мощ: същото се получава и при насила забавените тактове — те предхождат вихрения ритъм, тъй че нервите ни предварително да потръпнат от пламенния му вихър. Сетне обаче започнаха да припламват образи, потайната буря на страстите ги озаряваше за миг със своите светкавици, те постепенно се наситиха със светлина. Отначало съзрях момченце, плахо, срамежливо момченце, което не се осмелява да продума на своите другари, но страстно се прехласва тъкмо по най-големите красавци на училището, измъчвано от физически копнеж по тях. Единият ожесточено го отблъсква, когато близостта им става прекалено нежна, а другият му се подиграва зловещо и недвусмислено — нещо по-лошо: всеки от тях заклеймява противоестествения нагон пред останалите. Ето защо единогласният съд на присмеха и унижението незабавно откъсва обърканото момче от веселата общност, сякаш е прокажено. Пътят до училището се превръща във всекидневен път към Голгота, а нощите са разбити от погнусата, която твърде рано белязаното момче изпитва към себе си: низвергнатото дете възприема своето противоестествено влечение като безумие и безчестен порок, макар че отначало той го навестява само в сънищата му.

Разказващият глас припламва несигурно: за миг изглежда, че ще загасне в мрака. Но с една въздишка полита отново, сред мрачния дим потрепват нови картини и се редят като призрачни сенки. Момчето е станало студент в Берлин, подземният град му дава възможност за пръв път да удовлетвори влечението, потискано толкова отдавна — но с каква погнуса само са омърсени, с какъв страх са отровени тези нечисти срещи по тъмните улични ъгли, в сянката на гари и мостове, колко нищожно е преходното удоволствие от тях и с колко зловещи опасности са свързани! Обикновено завършват с жалки изнудвания и всяка от тях повлича след себе си лигавата следа на охлюв, пропита от смразяващ ужас! Пъклено криволичене между сянката и светлината: през яркия работен ден ученият се пречиства от кристалната стихия на духовния свят, затова пък вечерта непрекъснато запокитва поривистия човек сред измета на предградията, в обществото на съмнителни младежи, които побягват, щом зърнат каската на полицая, в зловонни бирарии, чиято недоверчива врата се отваря само след специфичната усмивчица. Волята трябва да се впрегне в железни релси, за да забуля двойствеността на всекидневието, да скрие тайната от чуждите погледи, да съхрани неопетнена строгата и достолепна осанка на доцента, за да може той нощем да броди из подземния свят и анонимно да се впуска в срамни авантюри, заключени в сянката на мъждивите улични фенери. Изтерзаният човек отново и отново се самобичува със своето хладнокръвие и се стреми да вкара в правия път бликналата страст, ала нагонът отново и отново го повлича към мрака на опасността. Десет, дванайсет, петнайсет години изтощителна нервна борба с незримата магнетична сила на неизлечимия нагон отлитат като една-единствена конвулсия: наслаждаване без наслада, задушаващ срам и малко по малко — замреженият, плах и вглъбен поглед на ужаса от собствената страст.

Най-сетне, вече доста късно, след навършване на трийсетата година, следва насилственият опит да вкара страстите си в правия път. У някаква родственица се запознава с бъдещата си жена — младо момиче, което го дарява с искрените си симпатии, защото необяснимо е привлечено от тайнството на неговата същност. За пръв път момчешкото й тяло и младежката й жизнерадост успяват за кратко да заблудят страстта му. Мимолетната връзка сломява съпротивата му спрямо женственото начало, за пръв път превъзмогва себе си и заживява с надеждата, че с помощта на естествената близост ще победи противоестествените си нагони; обзет от нетърпение да се обвърже там, където за пръв път е преодолял вътрешния си стремеж към опасността, той се жени, без да му мисли много, за младото момиче, като преди това откровено му признава всичко. И смята, че е предотвратил връщането си към ужасяващата стихия. Няколко броени седмици го даряват с безгрижие; ала новото очарование много скоро се оказва безсилно, онова влечение отново надделява. И от този миг нататък разочаровалата го разочарована жена служи единствено като прикритие, което трябва да маскира пред обществото нагоните, отново взели връх над него. И пътят пак се спуска главоломно по ръба на законите и обществото към тъмата на опасностите.

Към този вътрешен смут се прибавя още едно изтезание: отредена му е длъжност, където влечението му се превръща в проклятие. Доцентът, а скоро след това и достопочтеният професор служебно е задължен постоянно да бъде във връзка с млади хора, изкушението непрекъснато го сблъсква с нови цветове на младостта, с възмъжаващи младежи от незримата гимназия в центъра на прусашкия педантичен свят. И всички — ново проклятие! нова заплаха! — го обичат пламенно, без да съзират лика на Ерос зад преподавателската маска, щастливи са, когато ръката му (а тя тайно потрепва) дружелюбно ги докосне, пилеят своя възторг по човек, който постоянно трябва да се овладява, за да стои по-далеч от тях. Танталови терзания: да бъдеш суров спрямо настойчивите симпатии, непрестанно, безкрайно да се бориш със собствената си слабост! И винаги внезапно побягва, когато е на косъм от изкушението. Това бяха същите лудории, чиято светкавична поява и повторяемост ме бяха объркали толкова много: тогава съзрях зловещия път на тези бягства от самия мен, бягства към ужаса на кривите пътеки и бездните. При тези случаи винаги е отивал в някой голям град, където на потайни места се е срещал с доверени лица, хора от нисшето съсловие, омърсявал се е от връзката си с тях, бил е не със святата и предана, ами с продажната младеж — ала погнусата, мръсотията, скверността, отровната сплав на разочарованието му е била необходима, за да е сигурен в своето благоприличие у дома, в задушевния кръг на студентите. Боже мой, какви срещи, какви призрачни и все пак вулгарно земни същества ми описа той в своето признание! Защото на този възвишен човек, който беше роден да възприема красотата на формите и не бе в състояние да живее без нея, на този истински майстор на човешките чувства му е било писано да се сблъска с най-скверните унижения на света в опушените, разгулни вертепи, които отварят врати само пред посветените: бе опознал наглите искания на гримираните момчета от парковете, сладникавите интимности на напарфюмираните фризьори, възбудения кикот на травеститите с женски фусти, свирепата алчност на безработните актьори, дебелашките нежности на матросите, дъвчещи тютюн — всички недъгави, наплашени, извратени и фантастични начини, с чиято помощ сбърканият пол се търси и различава из градските клоаки. По хлъзгавите пътеки се бе сблъсквал с всички унижения, с възможно най-големия позор и насилие: многократно е бил ограбван до грош (твърде слаб, твърде благороден, за да се бие с някой коняр), прибирал се е без часовник, без палто и на всичко отгоре е трябвало да слуша подигравките на своя пиян другар от долнопробния хотел в предградията. По петите му са тръгвали изнудвачи, един от тях е следвал в продължение на месеци всяка негова стъпка, добрал се е чак до университета, нагло се е разполагал сред слушателите от първата банка и с подла усмивчица е наблюдавал известния в целия град професор, който разтреперан и със сетни сили е изтръгвал от себе си лекцията, съпътствувана от интимното намигане на оня. Веднъж — сърцето ми спря да бие, след като ми изповяда и този случай — се намирал в Берлин, когато посред нощ бил арестуван от полицията заедно с цялата банда в някакъв съмнителен бар; с противна, присмехулна усмивчица на младши чиновник, който използува случая, за да си придаде важност пред човек от интелигентските среди, някакъв тлъст червенобуз вахмистър отбелязал името и общественото положение на разтреперания нещастник, като накрая снизходително му обяснил, че този път го освобождава безнаказано, ала отсега нататък името му щяло да остане в съответния списък. Както дрехата поема миризмата на зловонното помещение, където е престояла твърде дълго, така и в собствения му град по неведоми пътища се промъква мълвата за него, защото и тук — както тогава, в училището — все по-явно пресеквали разговорите и поздравите на колегите; в крайна сметка се стига дотам, че стъклените, прозирни прегради на отчуждението откъснали вечния самотник от всички. Но и зад зъберите на своя дом-крепост той не спирал да усеща зорките, изобличителни погледи.

Ала изтерзаното, наплашено сърце никога не добило благослова да притежава просто приятел, приятел с благороден нрав, който достойно да му отвърне на пределно силната мъжествена нежност: винаги трябвало да разграничава чувствата си на възвишени и низки, на нежно и пламенно общуване с млади, одухотворени съмишленици от университета и онези наемници от мрака, за които на следващото утро си спомнял единствено с потрес. Случаят никога не дарил застаряващия човек с невинната обич на някой одухотворен младеж и — изтощен от разочарованията, с нерви, разбити от лова из трънливия гъсталак — той примирено решил, че животът му е приключил. И тъкмо тогава се явил младеж и страстно пристъпил към него, стареца, а той с радост му принесъл в жертва своето слово и дори себе си, страстно обикнал нищо неподозиращия младеж, който се стъписал пред нечаканото чудо и вече не се смятал за достоен да получи толкова невинен, несъзнателно поднесен дар. При него още веднъж пристигнал вестител на младостта, с красива снага и пламенни чувства, изгарящ от духовен плам, нежна привързаност и обич към него, жаден за неговата благосклонност, без да съзнава опасността, която те влекат след себе си. С факела на Ерос в невинната си душа, смел и нищо неподозиращ като Парцифал, той — безумецът, се свел над отровната рана, без да проумява магията, без да разбира, че самата му поява носи изцеление — човекът, когото е чакал цял живот, влиза в дома му твърде късно, в последния час преди заника.

И докато описваше този образ, гласът му се изтръгна от мрака. Сякаш някакво сияние го проясни, някаква съкровена нежност го дари с музика, щом красноречивите устни заприказваха за младежа, за любимеца, пристигнал твърде късно. И аз потръпнах от вълнение и съпричастна радост, ала внезапно сърцето ми заби като камбана. Защото младият, пламенен човек, за когото разказваше моят учител, беше… да, той беше… страните ми поруменяха от свян… та това бях самият аз: като в огнено огледало видях собствената си поява, потопена в блясъка на една извънмерна, неподозирана любов, чиито отблясъци ме изпепелиха. Да, това бях аз, все повече се разпознавах: моето настойчиво, въодушевено поведение, фанатичният стремеж да бъда близо до него, жадният екстаз, който не се задоволяваше само с духовната връзка — аз, безумното, буйно момче, което без да подозира своята власт, отново вдъхва живот на творческото семе, отново разпалва полуугасналия, морен факел на Ерос в неговата душа. В този миг с удивление проумях какво съм означавал за него, аз, плахият младеж, с каква любов е приел моите напористи чувства като най-святата загадка на своята старост — и същевременно потръпнах от ужас, когато проумях с каква всемогъща воля е трябвало да ми се противопоставя: защото тъкмо от мен, свято обичания човек, не е искал да бъде отблъснат и поруган, тъкмо с мен не е искал да изживее пошлостта на унизителната физическа близост, тъкмо тази сетна милост на злонамерената съдба не е искал да превърне в сладострастна играчка на своите сетива. Ето защо така яростно се възпротивявал на моята настойчивост, внезапно пресичал с поток от леденостудена ирония напористите ми чувства, пренасочвал нежните струи на дружелюбното слово към суровата конвенционалност, укротяват гальовното докосване на ръцете; само заради мен изтръгвал тези грубости, с които искал да ме вразуми, а себе си — да обуздае, а те за цели седмици разстройваха душата ми. И с ужасяваща яснота прозрях безумния хаос от онази нощ, когато той, ослепен от всевластната мощ на сетивата си, се изкачи по скърцащата стълба, след което спаси себе си и нашето приятелство с изречените оскърбления. И разтреперан, потресен, трескав, умиращ от съчувствие разбрах колко много е страдал, колко героично се е възпирал заради мен.

Този глас от мрака, този глас от мрака проникваше с такава изумителна сила в най-съкровените кътчета на моята гръд! От него струяха звуци, които никога досега не бях долавял — нито по-рано, нито след това, — звуци от някакви глъбини, до които обикновената съдба не може да се докосне. Човек само веднъж в живота си може да разговаря така с друг човек, сетне замлъква завинаги — така, както се казва в легендата за лебеда, който, преди да умре, за пръв и последен път извисява глас в дрезгава песен. И аз поех в себе си горещите тласъци и пламенните приливи на този глас, поех ги, изтръпнал от ужас и болка — така, както жената поема в себе си мъжа…

Гласът внезапно замря, между нас остана единствено мракът. Усещах, че е близо до мен. Трябваше само да вдигна ръка, протегнах я и го докоснах. Обзе ме копнеж да утеша страдалеца.

Ала той се раздвижи. Светлината блесна. Снагата му се надигна от креслото — морна, немощна, измъчена — и един изтощен старец бавно пристъпи към мен.

— Сбогом, Роланд… няма да говорим повече! Добре стана, че дойде… а и за двамата е добре, че тръгваш… Сбогом… Дай да те целуна… на раздяла!

Сякаш повлечен от някаква магия, политнах към него. Тлеещата светлина, потискана като че ли от неясен дим, лумна във взора му: буйният пламък изригна високо нагоре. Той ме привлече към себе си, устните му жадно се впиха в моите, нервно и конвулсивно притисна тялото ми към своето.

Това беше целувка, с която никоя жена не е успявала да ме дари — дива и отчаяна целувка, приличаща на предсмъртен вик. Конвулсиите на неговото тяло преминаха в мен. Разтърси ме някакво непознато, страховито, двойствено усещане — изпитвах съкровена преданост и все пак истински ужас и погнуса от това посегателство над моята мъжественост — чудовищен смут в чувствата, който разтегли кратката секунда в шеметен безкрай.

Сетне ме отблъсна — така, сякаш силом разкъсваше едно тяло на две, — мъчително се извърна и се хвърли в креслото с гръб към мен: няколко минути седя неподвижен и втренчено се взира в нищото. Ала главата му постепенно взе да натежава все повече и повече, отначало се наклони морно, изтощено, сетне обаче сведеното му чело тежко и с тъп удар падна върху писалището, сгромоляса се като огромна тежест, която дълго е висяла на ръба на пропастта.

Обзе ме безкрайно състрадание. Неволно пристъпих към него. Ала приведеният гръб конвулсивно подскочи още веднъж и извърнат към мен, простена заплашително, дрезгаво и приглушено от кухината на сплетените си ръце:

— Назад!… Назад!… Не!… Не ме доближавай!… За бога… в името на двама ни… сега си върви… върви си!

Разбрах го. И отстъпих потресен: напуснах любимата стая като беглец.

Никога повече не го видях. Никога не получих писмо или вест от него. Творбата му никога не видя бял свят, името му е забравено; никой освен мен вече не си спомня за него. Ала до ден-днешен — като някогашното невинно момче — зная: никому не дължа повече, отколкото нему, — нито на баща ми и майка ми преди него, нито на жена ми и децата след него. Никого не обикнах по-силно от него.

Шахматна новела

На големия презокеански параход, който щеше да отплува в полунощ от Ню Йорк за Буенос Айрес, цареше, както винаги в последния час преди заминаването, оживление и суетня. През тълпата се провираха фермери, надошли да изпроводят своите приятели; момчетии на служба в телеграфа, юнашки накривили фуражки, извикваха в претъпканите салони имена на пътници; разнасяха се куфари и цветя; любопитни дечурлига сновяха нагоре-надолу по стълбите; а на най-горната палуба невъзмутимо свиреше корабният оркестър…

С един мой приятел разговаряхме на палубата за разходки, настрани от цялата тази бъркотия. Ненадейно, съвсем близо край нас на два или три пъти блесна ярко магнезиева светкавица — очевидно сред пътниците бе и някаква знаменитост, от която репортерите бяха взели интервю и я бяха заснели в минутите преди отпътуването й от страната. Моят приятел хвърли поглед нататък и се усмихна.

— На борда си имате и една рядка птица — Чентович.

Виждайки по лицето ми, че това име не ми говори нищо, той поясни:

— Мирко Чентович — световният шампион по шах. След като натръшка на разни турнири от Запад до Изток всички американски гросмайстори, днес се е запътил да жъне нови лаври в Аржентина.

Сега вече аз си припомних не само името на младия световен първенец, но и някои други подробности около мълниеносната му кариера. Приятелят ми, който следеше по-внимателно от мене световната преса, попълни сведенията ми, като дори разказа няколко анекдота за шампиона.

Преди близо една година Чентович с един замах успял да се нареди сред такива светила на шахматния небосклон, като Алехин, Капабланка, Тартаковер, Ласкер, Боголюбов. Едва ли втурването на друг неизвестен шахматист в лоното на прославената плеяда е възбуждало някога такъв всеобщ интерес след 1922 година, когато на турнира в Ню Йорк се е появило седемгодишното дете-чудо Решевски. Та умствените способности на Чентович не давали и най-малък повод да се предугади подобна бляскава кариера. Скоро се разкрила и тайната, че в частния си живот този шампион не бил в състояние на никой език да напише дори едно изречение без правописни грешки, или, както жлъчно се изразил един от озлобените му съперници, „невежеството му било еднакво необятно във всички области“.

Син на беден югославски рибар, чиято мизерна лодка била потопена една нощ от някакъв пренасящ зърно дунавски шлеп, дванайсетгодишното сираче било прибрано по милост от пастора на забутаното си селце. Добрият човечец правел всичко според силите си, за да налее в главата на тъпия, неразговорлив и едрочел хлапак школските премъдрости, които не можел да усвои в местното училище.

Всички старания на пастора обаче отивали на вятъра. Мирко се взирал глупаво в показаните му за стотен път букви, без да може да ги запомни. Тромавият му мозък не бил в състояние да се пребори и с най-леките учебни предмети. На четиринайсетгодишна възраст той все така смятал на пръсти и с неимоверен труд успявал да попрочете нещо от книга или вестник. При това Мирко в никакъв случай не можел да бъде наречен немарлив или непослушен. Той изпълнявал покорно всичко, което му се наредяло — мъкнел вода, цепел дърва, помагал в полската работа, разтребвал кухнята — и изобщо на него можело да се осланят, макар и да вършел всичко с убийствена мудност. Но това, което повече от всичко огорчавало доброто отче, било пълното равнодушие на твърдоглавото момче. То не правело нищо без специална подкана, никога не задавало въпроси, не играело с другите деца и не си търсело само занимания, докато изрично не му ги посочели. След като привършел къщната работа, Мирко сядал в някой ъгъл на стаята и се заглеждал в една точка с празен овчи поглед, не проявявайки ни най-малък интерес към онова, което ставало наоколо му. Вечер, докато пасторът, пуфкайки с дългата си селска лула, играел с полицейския вахмистър своите неизменни три партии шах, сламенокосият хлапак мълчаливо присядал край тях и отпуснал тежките си клепачи, със сънлив и безразличен вид заковавал поглед в карираната дъска.

През една зимна вечер, когато двамата приятели вече се били вдълбочили в поредната си игра, откъм улицата долетяло до слуха им нарастващо дрънчене на звънчета. Към къщата бързо се приближавала шейна. В стаята се втурнал селянин със заснежен калпак и замолил пастора да дойде незабавно при майка му, която лежала на смъртно легло, за да успее да я мироса, преди да е настъпила кончината й. Без да се колебае, свещеникът го последвал. Вахмистърът, който дори не бил изпил бирата си, натъпкал лулата си още веднъж на тръгване и вече се канел да нахлузи тежките си кожени ботуши, когато забелязал, че Мирко не откъсва поглед от шахматната дъска с едва начената партия.

— Какво, иска ти се да я доиграеш ли? — пошегувал се вахмистърът, напълно убеден, че глуповатият момък дори не знае как се местят фигурите. Момчето неуверено го погледнало, после кимнало с глава и заело мястото на пастора. На четиринайсетия ход вахмистърът бил победен и трябвало да признае, че поражението му съвсем не било резултат на някакъв недогледан ход от негова страна. Втората партия завършила по същия начин.

— Валаамовото магаре! — възкликнал смаяният пастор, когато се завърнал и обяснил на по-слабо запознатия с библията вахмистър, че преди две хиляди години се било случило подобно чудо, когато едно безсловесно същество придобило дар слово и заговорило с езика на мъдростта. Въпреки късния час доброто отче не могло да удържи на изкушението да опита силите си срещу своя полуграмотен питомец. Мирко го победил със същата леснина. Той играел упорито, бавно — нито веднъж не повдигнал от дъската едрата си глава, но в играта му се усещала непоколебима увереност. През следващите дни нито вахмистърът, нито пасторът могли да спечелят срещу него дори една партия.

Свещеникът, който по-добре от всекиго можел да прецени крайната умствена недоразвитост на своя възпитаник, сега сериозно бил заинтригуван доколко една такава странна, едностранчива дарба би издържала и на по-сериозно изпитание. Той завел Мирко при селския бръснар, който подстригал щръкналата му сламеноруса коса и му придал малко по-приличен вид, после го качил на шейната и двамата заминали за съседното градче, където в кафенето на площада се събирали местните запалени любители на шахмата, играчи — пасторът знаел това от опит — от значително по-висока класа.

Появата на пастора, следван от русия, червенобузест петнайсетгодишен момък, предизвикала сред постоянната компания в кафенето немалко удивление. Докато не го повикали на шахматната масичка, Мирко стоял в ъгъла, плахо привел очи, свит в своя обърнат с козината навътре овчи кожух, пристъпващ на високите си тежки ботуши. Първата партия той загубил, понеже добрият пастор никога не бил си служил с така наречената „сицилианска защита“. В следващата партия той вече постигнал реми срещу най-добрия играч на града. От третата и четвъртата партия насетне Мирко побеждавал всички наред.

В един провинциален югославски град не се случват често вълнуващи събития. Затова и първите прояви на този селски шампион били за насъбралите се местни първенци истинска сензация. Единодушно било решено момчето-чудо непременно да остане в града до следващия ден, за да могат да свикат и останалите членове на шахматния клуб, а най-вече за да уведомят за събитието владетеля на близкия замък и фанатичен поклонник на шахматното изкуство, стария граф Зимчич. В свещеника се борели пробудилата се гордост на първооткривател и чувството му за дълг, което го зовяло обратно в селото за неделната служба. Чувството за дълг победило, но пасторът се съгласил да остави своя храненик в града за по-нататъшни изпитания. Младият Чентович бил настанен в хотела за сметка на компанията и там той за първи път през живота си видял ватерклозет.

В неделя следобед шахклубът бил препълнен докрай. В продължение на четири часа Мирко седял неподвижно пред дъската и без да отрони дума, без дори да погледне наоколо си, побеждавал играч след играч. Накрая му предложили да устроят симултанен сеанс. Минало доста време, докато играчите успеят да обяснят на неукия Мирко, че при симултанния сеанс той ще трябва да играе едновременно на няколко дъски срещу различни противници. Щом обаче проумял какво се иска от него, Мирко бързо се ориентирал в задачата си и тръгнал от маса на маса, бавно пристъпвайки с тежките си, скърцащи ботуши. В последна сметка спечелил седем от осемте играни партии.

След това започнали оживени разисквания. Строго погледнато, този нов шампион нямал нищо общо с града, но въпреки това местният патриотизъм бил разпален до крайност. Може би най-сетне малкото градче, което до този момент едва ли някой бил забелязал на географската карта, щяло за първи път да се сдобие с вестта да се нарече родно място на световна знаменитост.

Някакъв импресарио на име Колер, който доставял за местното гарнизонно кабаре шансонетки и танцувайки, изявил готовност да уреди настаняването на младия човек във Виена при един свой познат — отличен шахматист, — който да го въведе в професионалните тънкости на шахматното изкуство, стига господата да осигурят предплата за една година. Граф Зимчич, който за шейсет години ежедневна игра на шах не бил срещал такъв забележителен противник, подписал веднага чек за исканата сума. От този ден започнала и удивителната кариера на лодкарския син.

За шест месеца Мирко овладял всички тайни на шахматната техника, наистина с един-единствен недостатък, който по-късно бил многократно отбелязван сред професионалните среди и подлаган на присмех. Чентович не бил в състояние да проведе дори и една партия по памет или, както се казва на професионален език, да играе „блинд“.

Той бил напълно неспособен да възпроизведе във въображението си шахматната ситуация. Винаги трябвало да има пред себе си осезаема, разчертана на шейсет и четири черни и бели полета дъска с нейните трийсет и две фигури. Дори достигнал световна слава, той постоянно мъкнел със себе си сгъваем джобен шах, за да може във всеки момент нагледно да конструира някоя партия и да реши шахматна задача.

Този сам по себе си маловажен дефект издавал недостиг на въображение и предизвиквал оживени дискусии в тесен кръг, така както в музикални среди би се обсъждала неспособността на някой изтъкнат виртуоз или диригент да свири или дирижира без партитура. Впрочем този забележителен недостатък не попречил с нищо на поразителните успехи на Мирко. На седемнайсет години той вече бил завоювал цяла дузина шахматни награди, на осемнайсет станал шампион на Унгария, а на двайсет — най-сетне световен шампион. И най-бойките играчи, които несравнимо го превъзхождали и по умствени способности, и по сила на въображението, и по смелост, се пречупвали пред неговата желязна хладна логика, така както Наполеон не бе устоял пред тежкоподвижния Кутузов, а Анибал пред Фабий Кунктатор, за когото Ливий съобщава, че проявявал в детството си същите фрапиращи черти на флегматичност и вродено слабоумие. И ето че в ярката галерия на шахматни знаменитости, която обединявала най-различни интелектуални типове — философи, математици, изследователи, художници и нерядко творчески натури, — за първи път проникнал един абсолютен „аутсайдер“ на духовния мир, един навъсен и неразговорлив селяндур, от когото и най-ловките журналисти никога не успявали да измъкнат дори и една дума, годна за публикуване. Наистина Чентович не ощастливявал вестниците с бляскави остроумия, но това се компенсирало от множеството анекдоти, които скоро плъзнали по негов адрес. Тъй като в момента, в който се надигал от шахматната дъска, пред която бил ненадминат майстор, Чентович неминуемо се превръщал в някаква гротескна и дори смешна фигура. Въпреки безупречния си черен костюм, помпозната вратовръзка с прекалено едър бисер и грижливия маникюр на ноктите, той си оставал в държание и маниери същият онзи недодялан и ограничен селски момък, който до неотдавна метял кухнята на пастора. Несръчно и с безсрамна дебелащина той се стремял чрез своята дарба и известност да измъкне колкото се може повече пари, като при това проявявал дребнава и дори често брутална алчност, което предизвиквало у колегите му постоянен присмех и раздразнение. Той пътувал от град на град, като отсядал винаги в най-евтините хотели; съгласявал се да играе и в най-посредствените клубове, стига да му платят искания хонорар, продал на една химическа фабрика правото да го изобразяват на реклами за сапун и без да обръща внимание на презрителните подигравки на съперниците си, които знаели, че не е в състояние да напише и три верни изречения, публикувал под свое име книгата „Философия на шахматното изкуство“, написана всъщност от някакъв гладен галицийски студент по поръка на предприемчивия издател.

Подобно на всички особняци Чентович бил лишен напълно от чувство за хумор и след победата си в световния шахматен турнир се смятал за най-важната особа в света. Съзнанието, че е натръшкал тези умни и културни хора, блестящи оратори и писатели, и то на техен собствен терен, и преди всичко осезаемият факт, че печелел повече от тях, превърнали първоначалната му неувереност в хладна и просташки демонстративна гордост.

— Както можеше и да се очаква, една тъй леко придобита слава бързо замая една тъй празна глава! — заключи приятелят ми и приведе няколко класически примера за направо детинското високомерие на Чентович. — И как ли един двайсет и една годишен селски момък от Банат няма да бъде обзет от налудничаво тщеславие, щом като изведнъж от местенето на някакви си фигури по шарена дъска припечелва за една седмица повече, отколкото цялото му родно село за една година, и то като се трепе в непосилен труд на горското сечище? Впрочем едва ли е много мъчно да се смяташ за велик човек, след като съзнанието ти не е обременено и от най-слабата догадка, че на този свят някога са живели хора като Рембранд, Бетховен, Данте или Наполеон! В ограничения ум на този мъжага мъждука една-едничка мисъл: че вече месеци наред не е загубвал нито една партия! И понеже не предполага, че на земята съществуват и други ценности освен шахмата и парите, той има пълното основание да е във възторг от себе си!

Разказът на моя приятел естествено възбуди любопитството ми. През целия ми живот са ме занимавали различните видове мономании, привличали са ме хората, обсебени от една-единствена идея, тъй като колкото по-тесни са рамките, в които се ограничава един човек, толкова повече се приближава той, от друга страна, към безкрайността; тъкмо такива привидно откъснати от света индивиди с упоритостта на мравки-термити изграждат свой собствен странен и неповторим свят, изтъкан от материя, известна само на тях, свят, представляващ една умалена вселена. И аз не скрих от приятеля си своето намерение да се помъча по време на дванайсетдневното ни пътуване до Рио да се запозная по-отблизо с този рядък екземпляр от породата на едностранчивите гении.

— Това едва ли ще ви се удаде — предупреди ме моят събеседник. — Доколкото ми е известно, никой още не е успял да измъкне от Чентович и най-незначителен психологически материал. При цялата си невероятна ограниченост този хитър селянин е достатъчно умен, за да прикрива слабите си места. Тактиката му е съвсем проста: той избягва всякакви разговори освен със свои земляци, и то хора от неговата среда, с които се среща в разни евтини гостилнички. Подуши ли, че пред себе си има образован човек, той веднага като охлюв се скрива в черупката си; затова и никой не може да се похвали, че е чул от него някаква глупост или че е съумял да измери уж безкрайната бездна на неговото невежество.

Моят приятел излезе прав. През първия ден на нашето пътуване се оказа напълно невъзможно човек да се добере до Чентович освен чрез нахалство, нещо, което в последна сметка не е по моя вкус. Понякога той наистина излизаше на палубата за разходки, винаги със сключени на гърба ръце, заел горда поза на съсредоточен размисъл, също като Наполеон от известния портрет. Но и тогава Чентович приключваше толкова бързо и ненадейно своята перипатетична разходка по палубата, че човек би трябвало да тича подире му в тръс, ако иска да го заговори. А в салоните на парахода, в бара или в пушалнята той изобщо не се появяваше; както доверително ми съобщи стюардът, той прекарвал по-голямата част от деня в каютата си, надвесен над една огромна шахматна дъска в разучаване или преиграване на различни партии.

След три дни аз действително започнах да се ядосвам, че отбранителната тактика на Чентович се оказваше по-ефикасна от моите опити да се добера до него. Никога досега през живота си не бях имал случай да се запозная отблизо с изтъкнат шахмайстор. И колкото повече се мъчех да си представя в плът и кръв този тип хора, толкова по-невероятна ми изглеждаше една подобна мозъчна дейност, съсредоточена изцяло върху неголямото пространство от шейсет и четири бели и черни полета. От личен опит познавах тайнственото очарование на „кралската игра“, единствената от игрите, измислени от човека, която не зависи от капризите на случая и увенчава с лаврите си изключително ума или по-скоро една особена форма на умствена одареност. И нима тясното определение „игра“ не е обидно за шахмата? Това не е нито наука, нито изкуство, а нещо средно, витаещо между тези две категории, подобно на ковчега на Мохамед, увиснал между небето и земята. В тази игра се обединяват по неповторим начин всички противоположности — тя е древна и вечно нова; механична в своята основа, тя довежда до победа само с помощта на въображението; ограничена в тясно геометрическо пространство и в същото време безгранична в нейните комбинации; непрестанно развиваща се и въпреки това безплодна; мисловна дейност, която не довежда до никакви резултати; математика, която не изчислява нищо; изкуство без творби; архитектура без строителен материал и въпреки това, както е доказано на дело, издържала изпитанията на времето много по-успешно от всички книги и художествени произведения. Това е единствената игра, която принадлежи на всички народи и на всички епохи, а при това никой не знае името на божеството, донесло я на земята, за да разсейва скуката, да изостря сетивата, да ободрява душата. Къде е нейното начало и къде — краят й? Всяко дете може да научи простите й правила, всеки некадърник може да опита късмета си в нея и все пак в рамките на нейния вечно тесен квадрат се раждат особени, с нищо несравними майстори — хора, надарени изключително с шахматни способности, своеобразни гении, при които проникновението, настойчивостта и прецизната техника се проявяват в същата степен както при един математик, поет или композитор, само че в по-различно съчетание и с друга насоченост.

В по-ранните времена на физиономически увлечения един Гал^[22] навярно щеше да изследва мозъците на подобни шахматни гении, за да установи дали в сивото им вещество няма някоя особена, характерна само за тях гънка, някакъв своеобразен шахматен мускул или изпъкналост, изразени по-ярко, отколкото у другите черепи. А само какъв интерес би предизвикал сред френолозите случай като този на Чентович, където самородната гениалност съжителствува с една крайна умствена недоразвитост, подобно на някаква единствена златна жилка сред купища мъртъв камънак! По принцип винаги ми е било ясно, че една тъй несравнима, тъй гениална игра неминуемо ще създаде и своите своеобразни матадори, но ми беше много трудно, направо невъзможно, да си представя живота на духовно богат човек, за когото целият свят се свежда до едно неголямо черно-бяло пространство, който в придвижването напред-назад на трийсет и двете фигурки намира своето житейско тържество, а откриването на една нова партия с кон вместо с пешка означава подвиг и му осигурява кътче безсмъртие върху страниците на някоя шахматна брошура; трудно ми беше да си представя одухотворен човек, който, без да се умопобърка, в продължение на десет, двайсет, трийсет, четирийсет години изразходва цялата си мисловна енергия за постигането на смешната и неизменна цел — да се натика един дървен цар в ъгъла на една дървена дъска!

И ето сега за първи път през живота ми в непосредствена близост — на един и същ параход, само през шест каюти — се намираше един такъв феномен — необикновен гений или просто загадъчен глупак, — а аз, нещастникът, за когото разрешаването на психологически загадки се е превърнало в своеобразна болезнена страст, не можех да намеря начин да се доближа до него. Идваха ми наум какви ли не абсурдни хитрости — да погъделичкам самолюбието му, като уж взема от него интервю за някакъв известен вестник; или да възбудя алчността му, като му предложа изгодно турне из Шотландия.

Накрая си спомних за изпитания способ на ловците да подмамват дивите петли, като имитират техния любовен зов. Всъщност имаше ли по-сигурно средство да привлечеш върху себе си вниманието на един шахмайстор от това, сам да играеш шах?

Аз никога не съм бил сериозен шахматист, и то по простата причина, че на шаха винаги съм гледал повърхностно, най-вече като на средство за развлечение. Ако прекарвах понякога един час пред шахматната дъска, то не е било, за да напрягам мозъка си, а напротив, за да се отморя от умствена претовареност. В пълния смисъл на думата аз „играя“ на шах, докато другите, истинските шахматисти, свещенодействуват, ако мога така да се изразя. За шах обаче, както и за любов, е необходим партньор, а аз още не знаех намират ли се на борда и други любители на тази игра освен нас. За да ги накарам да изпълзят от дупките си, аз заложих в обширния smokig room^[23] примитивен капан — като примамка служехме аз и жена ми, с която седнахме пред една шахматна маса, при все че тя играеше по-слабо и от мене. И действително, не бяхме успели да направим и шест хода, когато край нас се спря някакъв пътник, после втори помоли за разрешение да погледа играта ни, а скоро се намери и желаният партньор, който ми предложи да изиграем една партия.

Това бе някой си Макконър, шотландец, инженер по подземни съоръжения, който, както чух, бил спечелил цяло състояние от пробиване на нефтени кладенци в Калифорния. Макконър бе едър мъжага с мощни, почти квадратни челюсти, здрави зъби и сочно лице с подчертан червеникав оттенък, който, поне отчасти, несъмнено се дължеше на прекомерната употреба на уиски. Необикновено широките му, почти атлетически яки плещи по доста неприятен начин напомняха за себе си дори и в играта, понеже мистър Макконър спадаше към онази порода самонадеяни, преуспяващи хора, които възприемат поражението и в най-безобидната игра като удар по собственото им достойнство. Свикнал безцеремонно да си пробива път в живота и разглезен от действителните си успехи, този масивен selfmademan^[24] бе дотолкова проникнат от чувството за лично превъзходство, че смяташе всяка съпротива за нахално предизвикателство, едва ли не за оскърбление. Когато загуби първата партия, той се навъси и захвана обстоятелствено и с диктаторски той да обяснява, че това нямало да се случи, ако за момент не бил проявил невнимание; поражението си във втората и третата партия той побърза да припише на шума в съседното помещение. Нито една загуба той не можеше да понесе, без да поиска веднага реванш. Отначало неговата честолюбива непримиримост ме забавляваше; накрая я търпях вече само като необходимо зло по пътя към истинската ми цел; да примамя на нашата маса световния шампион.

На третия ден моят план сполучи — наистина само наполовина. Може би Чентович бе наблюдавал играта ни през илюминатора, гледайки към палубата за разходки, а може би просто бе решил да почете с присъствието си задимения smoking room — във всеки случай той неволно се приближи към масата ни, когато забеляза, че непосветени упражняват неговото изкуство, и застанал на прилично разстояние, хвърли изпитателен поглед към нашата дъска. Макконър бе на ход. И, изглежда, този единствен ход бе достатъчен за Чентович, за да му стане ясно колко безинтересни са всъщност за него нашите дилетантски усилия. Със същия пренебрежителен жест, с който ние обикновено отхвърляме в книжарницата предложения ни евтин криминален роман, дори без да го прелистим, шахмайсторът ни обърна гръб и напусна салона.

„Дойде, видя и прецени колко струваме!“ — помислих си, донякъде уязвен от неговия презрителен, хладен поглед. И за да излея върху някого раздразнението си, аз се обърнах към Макконър:

— Изглежда, шампионът не изпадна във възторг от вашия ход.

— Какъв шампион?

Обясних му, че господинът, който току-що бе минал покрай масата ни и бе погледнал с презрение играта ни, не е никой друг, а самият Чентович — световният шампион по шах.

— Е — добавих аз, — ние двамата ще трябва да се примирим с тази негова всеизвестна арогантност и да не се разстройваме много-много — всяка жаба да си знае гьола!

За моя изненада обаче тези нехайни думи оказаха върху Макконър съвсем неочаквано въздействие. Той внезапно бе обзет от силна възбуда и изпълнен с честолюбиви замисли, забрави за нашата партия. Той дори и не подозирал, че Чентович е на борда на парахода — шахмайсторът трябвало на всяка цена да играе срещу него. Само веднъж през живота си бил опитал силите си срещу световен шампион, но то било в симултанен сеанс заедно с четирийсет други играчи; въпреки това било страшно интересно и тогава той за малко не спечелил. Не съм ли случайно познат с шампиона? Отговорих отрицателно. Не бих ли желал да ида при него и да го поканя при нас? Отказах, позовавайки се на сведенията си, че Чентович избягва всякакви нови запознанства.

— Освен това — добавих, — какъв интерес може да представлява за един световен шампион да играе с нас, треторазредни играчи?

По-добре да не бях споменал това за треторазредните играчи на човек с такова честолюбие като Макконър. Той сърдито се облегна назад и троснато заяви, че що се отнасяло до него, той не можел да повярва, че Чентович ще отклони учтивата покана на един джентълмен. Той сам щял да се погрижи за това. По негова молба аз му описах накратко отличителните черти на шампиона. Тогава Макконър заряза нашата недовършена партия и без да сдържа повече нетърпението си, изхвръкна навън по дирите на Чентович. Тук аз отново почувствувах колко трудно е да бъде обуздан един притежател на такива мощни плещи, след като веднъж вече си е наумил да извърши нещо.

Зачаках напрегнато. Изминаха десетина минути и Макконър се завърна, както ми се стори, в не особено добро разположение на духа.

— Какво стана? — попитах аз.

— Вие бяхте прав — отвърна ядосано Макконър. — Господинът не е от най-любезните. Аз му се представих, обясних му кой съм, но той даже не ми подаде ръка. Опитах се да му изложа колко ние, всички пътници на борда, бихме се чувствували горди и поласкани, ако той се съгласи да играе срещу нас в симултанен сеанс. Той обаче се държеше съвсем официално и заяви, че за съжаление договорът, който бил сключил с организаторите на турнето му, изрично го задължавал да играе само срещу възнаграждение и че минималният му хонорар бил двеста и петдесет долара за партия.

Аз се разсмях.

— Всъщност никога не ми е минавало през ум, че местенето на фигури по бели и черни квадрати може да се окаже толкова доходен занаят. Е, надявам се, че и вие също така любезно сте се сбогували с него.

Макконър обаче остана напълно сериозен.

— Партията е насрочена за утре в три часа следобед, тук, в пушалнята. Мисля, че няма толкова лесно да му се дадем.

— Как? Вие сте се съгласили да му заплатите двеста и петдесет долара! — възкликнах аз съвсем изумен.

— Защо не? — C’est son métier^[25]. Ако имах зъбобол и случайно на кораба се окажеше зъболекар, аз също не бих очаквал от него да ми извади зъба безплатно. Човекът има пълното право да си иска цената. Навсякъде е така — най-добрите специалисти са винаги и най-добри търговци. Лично аз съм за чистите сделки. Предпочитам да си платя in cash^[26], вместо да прося снизхождение от някакъв си господин Чентович и накрая да трябва още и да го отрупвам с благодарности! Най-сетне случвало ми се е да прахосам в нашия клуб и повече от двеста и петдесет долара за една вечер, и то без да съм играл със световен шампион. Е, за един „треторазреден“ играч не е позор да загуби от един Чентович.

Забавляваше ме колко дълбоко бях наранил самолюбието на Макконър с едничката невинна думичка „треторазреден“. Но тъй като той възнамеряваше да заплати скъпото развлечение, което щеше да ми позволи най-сетне да се запозная с интересуващия ме рядък екземпляр, то нямаше защо да възразявам срещу неуместните му амбиции.

Ние побързахме да известим за предстоящото събитие на още четирима-петима души, които проявяваха интерес към шахмата, и за да бъдем колкото се може по-малко смущавани от другите пътници, резервирахме за предстоящия мач не само нашата, но и всички съседни маси.

На следния ден в уговорения час малката ни компания се събра в пълен състав. Централното място срещу шампиона бе предоставено естествено на Макконър. Той нервничеше, пушеше една след друга тежки пури и неспокойно поглеждаше към часовника.

Шампионът обаче ни накара да го чакаме цели десет минути (имайки предвид думите на моя приятел, аз вече предугаждах подобно нещо) и това придаде още по-голяма тържественост на появяването му. Той пристъпи към масата спокойно и невъзмутимо, без да поздрави. Навярно тази негова неучтивост трябваше да означава: „Вие знаете кой съм аз, а кои сте вие, хич не ме интересува…“ Веднага със сух и делови тон той започна да излага своите условия. Тъй като на парахода нямало достатъчно шахматни дъски за провеждането на симултанния сеанс, той предлагал всички да играем общо срещу него. След всеки свой ход той щял да се отдалечава в другия край на салона, за да не пречи на нашите обсъждания. Щом бъдем готови със своя ход, трябвало, поради липса на звънец — нещо, за което можело само да се съжалява, — да чукнем по една чаша с лъжичка. Предлагал за обмислянето на всеки ход максимум десет минути, в случай че нямало възражение от наша страна. Ние като някакви свенливи ученици естествено се съгласихме с всички условия. Хвърлихме жребий и на Чентович се падна да играе с черните фигури; оставайки прав, той направи своя първи насрещен ход и веднага се отправи към определеното от него място, където се отпусна лениво на една маса и запрелиства илюстровани списания.

Едва ли си струва да описвам тази партия. Тя завърши, както трябваше и да се очаква — с пълното ни поражение, и то още на двайсет и четвъртия ход. Всъщност нямаше нищо чудно в това, един световен шампион да помете с малкия си пръст половин дузина посредствени и съвсем слаби играчи; угнетително действуваше върху всички нас именно надменното поведение на Чентович, с което той съвсем осезаемо ни караше да почувствуваме, че ни е разбил на пух и прах без никакво усилие. Всеки път, приближавайки се към масата, той хвърляше към дъската само бегъл и привидно небрежен поглед, а на нас изобщо не обръщаше внимание, сякаш самите ние бяхме някакви мъртви дървени фигури. Този негов непристоен жест напомняше неволно маниера, с който човек подхвърля къшей хляб на краставо куче, без дори да го погледне. При известно чувство за такт той можеше, по мое мнение, да ни посочи някои грешки или да ни насърчи с някоя и друга любезна дума. Но дори и след като завърши партията, този лишен от човешки образ шахматен робот не произнесе нито дума. Обявил „мат“, той остана неподвижен край масата, очаквайки очевидно да узнае не желаем ли да изиграем още една партия с него. Аз вече бях станал от мястото си и се готвех — както винаги при сблъскване с безочлива грубост — с един жест да дам да се разбере, че с уреждането на този паричен въпрос, поне за мене, се слага край и на не особено приятното ни познанство, когато, за моя досада, седящият до мене Макконър произнесе с неузнаваем, дрезгав глас:

— Реванш!

Предизвикателството, което звучеше в гласа на Макконър, направо ме изплаши; в този миг той действително приличаше повече на боксьор пред решителна схватка с противника си, отколкото на учтив джентълмен. Дали това се дължеше на оскърбителното държание на Чентович или само на собственото му болно честолюбие, във всеки случай Макконър имаше напълно променен вид. Той бе почервенял до корените на косите си, ноздрите му се бяха разширили от вътрешно напрежение, по челото му бяха избили капки пот, а от прехапаните му устни до войнствено вдигнатата му брадичка се бе врязала дълбока бръчка. Аз с безпокойство открих в очите му онзи пламък на неукротима страст, обземаща обикновено играчите на рулетка, когато при непрекъснато удвояван залог за шести или седми път желаният цвят не излиза. В момента съзнавах, че този екзалтиран честолюбец е готов да хвърли срещу Чентович цялото си състояние и да играе, да играе, да играе — при единичен или удвоен залог, — докато не спечели поне една партия. Ако Чентович издържеше докрай, то той би намерил в лицето на Макконър истинска златна мина, от която можеше да нагребе няколко хиляди долара още преди да се появи на хоризонта Буенос Айрес.

Чентович остана невъзмутим.

— Моля — отвърна той учтиво. — Сега е ред на господата да играят с черните фигури.

Втората партия не се различаваше много от първата, само дето нашата компания се бе увеличила с неколцина любопитни и се бе оживила. Макконър така се бе вторачил в шахматната дъска, сякаш искаше да хипнотизира дървените фигури и да ги подчини на волята си. Чувствувах, че той с възторг би пожертвувал хиляда долара за удоволствието да изкрещи „мат!“ в лицето на бездушния ни противник. И странно, неговата жлъчна възбуда несъзнателно се предаде и на нас. Всеки ход обсъждахме с много по-голяма разпаленост отпреди и спорехме до последния момент, преди да се съгласим да дадем сигнал на Чентович. Достигнали до седемнайсетия ход, ние с изумление открихме, че създалата се позиция изглежда поразително благоприятна за нас — бяхме успели да докараме пешката по линия „c“ до предпоследното поле c2; необходимо бе само да я придвижим на c1, за да направим втора дама. Ние обаче не бяхме съвсем спокойни — просто не можехме да повярваме, че действително ни се е открил такъв явен шанс за победа. Всички подозирахме, че преимуществото, което ни се струваше извоювано от нас самите, е просто уловка от страна на Чентович, тъй като той можеше да предвиди развитието на играта с много ходове напред. Обаче колкото и да обсъждахме и да разглеждахме позицията от всички страни, не успяхме да открием никаква клопка. Накрая, когато определеното за мислене време вече почти бе изтекло, ние решихме да рискуваме и да направим този ход. Макконър вече бе вдигнал пешката, за да я премести на последното поле, когато изведнъж някаква ръка го улови за рамото и един тих, но настойчив глас произнесе:

— За бога, не така!

Всички неволно се обърнахме. Зад нас стоеше човек на около петдесет години с тясно, рязко очертано лице, което вече бе привлякло вниманието ми на палубата за разходки с необикновената си, почти мъртвешка бледост. Увлечени в обсъждането на възникналия проблем, ние не бяхме забелязали неговото появяване. Виждайки, че всички погледи са отправени към него, той бързо добави:

— В случай, че сега направите дама, той ще я бие с офицера на c1, а вие ще вземете с коня. Но в това време той ще придвижи проходната си пешка на d7, ще застраши топа ви и дори да обявите шах с коня, все едно, партията е загубена за вас — след девет или десет хода ще получите мат. Позицията е почти същата, от която Алехин пое инициативата в мача си срещу Боголюбов през 1922 година на международния шахматен турнир в Пищани.

Макконър незабавно остави пешката на мястото и се втренчи като нас с изумление в непознатия, спуснал се сякаш от небето като ангел-спасител. Да се предвиди мат след десет хода бе по силите само на играч от най-висока класа. А може би този човек пътуваше за същия шахматен турнир както Чентович и щеше да му оспорва световната титла? Но каквото и да бе, в неговото ненадейно появяване и в намесата му в най-критичния момент на играта имаше нещо почти свръхестествено.

Първи дойде на себе си Макконър.

— А вие какъв съвет бихте дали? — прошепна той възбудено.

— Засега да не се придвижва пешката напред, а първо да се отклони ударът! Преди всичко да се измести царят от застрашената линия — g8 на h7. Тогава вашият противник по всяка вероятност ще пренесе атаката в другото крило. Но тук вие ще парирате с топа c8-c4; това ще му струва загубата на два хода и на една пешка, а с това и на всичките му преимущества. В такъв случай и двете страни ще разполагат с по една проходна пешка и ако вие правилно проведете отбраната си, ще постигнете реми. Повече от това не може да се направи.

Отново бяхме изгубили ума и дума. В точността и бързината на неговите пресмятания имаше нещо смущаващо; човек просто можеше да си помисли, че той чете ходовете от книга. Все пак неочакваният шанс, благодарение на неговата намеса да постигнем реми в партията си срещу един световен шампион, ни действуваше опияняващо. Всички, сякаш се бяхме наговорили, отстъпихме настрани, за да му предоставим свободен поглед върху дъската.

Макконър попита отново:

— Значи, цар g8 на h7?

— Точно така! Преди всичко да се предотврати ударът!

Макконър постъпи както му казаха и ние почукахме по чашата. Чентович се приближи до масата ни с обичайната си ленива походка и с един поглед прецени нашия ход. След това той игра на царското крило пешка h2-h4 — точно както бе предсказал нашият непознат избавител.

А той вече шепнеше развълнувано:

— С топа напред, с топа напред, c8 на c4, тогава той ще трябва първо да прикрие пешката! Но това няма да му помогне! Не се грижете за проходната му пешка, а бийте с коня c3-d5 и равновесието е възстановено. Упражнете натиск, вместо да се отбранявате!

Ние не разбирахме нищо от това, което той говореше, сякаш приказваше на китайски. Но вече изцяло в негова власт, Макконър, без да разсъждава, мести както му наредиха. Отново зачукахме по чашата, за да повикаме Чентович. И сега той за първи път се забави да направи своя ход, а напрегнато се завзира в дъската. След това игра точно така, както бе предвидил непознатият. И сега се случи нещо ново и неочаквано — преди да се обърне и си тръгне, Чентович вдигна очи и огледа нашите редици; явно той се мъчеше да открие кой от нас му оказваше изведнъж такава енергична съпротива.

От този момент нашата възбуда нарастваше с всяка изминала минута. Преди бяхме играли без сериозна надежда, но сега мисълта, че бихме могли да пречупим хладното високомерие на Чентович, караше сърцата ни да тупкат развълнувано. Без да губи време, нашият нов приятел посочи следващия ход; ръката ми трепереше, когато чукнах с лъжичката по чашата, за да известим на Чентович, че отново е негов ред да играе. И тук дойде нашият първи триумф. Чентович, който до този момент бе правил своите ходове стоешком, сега се помая, подвоуми се и накрая седна на масата. Той се отпусна бавно и тежко на стола, но това бе достатъчно, за да играем вече с него „на едно ниво“, макар и само във физическия смисъл на думата. Бяхме го принудили да се отнася с нас като с равни, поне външно. Той седеше неподвижно, приковал поглед в дъската, и обмисляше положението; при това очите му почти се скриха изпод тежките клепачи, а от умственото напрежение устата му леко се поотвори, което придаваше на кръглото му лице известен глуповат израз. Чентович мисли няколко минути, после направи своя ход и се изправи.

А нашият приятел вече шепнеше:

— Задържащ ход! Добре намислено! Но не му обръщайте внимание! Форсирайте размяна, непременно размяна! Така ще постигнем реми; дори и бог не може вече да му помогне.

Макконър постъпи както му се каза. Последвалите маневри между двамата играчи (ние останалите отдавна вече се бяхме превърнали в прости статисти) се изразиха в непонятни за нас придвижвания по шахматната дъска. Така изминаха около седем хода, когато Чентович след продължително обмисляне вдигна глава и каза:

— Реми.

За миг се възцари мъртва тишина. Изведнъж започнаха да се чуват и шумът на вълните, и джазовата мелодия, напявана от радиото в съседното помещение, долавяше се всяка стъпка от палубата за разходки и слабото, нежно свистене на вятъра в жлебовете на илюминаторите. Ние не помръдвахме, стаили дъх; всичко бе станало съвсем внезапно и бяхме едва ли не изплашени от невероятния обрат в играта — един неизвестно откъде взел се човек наложи волята си над световния шампион, и то в една вече наполовина загубена партия! Само Макконър изпусна шумно сдържания в гърдите си въздух, облегна се рязко назад и от устните му се изтръгна едно облекчително „ох!“. Аз от своя страна не изпусках из очи Чентович. Още при последните ходове ми се стори, че той побледня. Но шампионът умееше да се владее. Той запази предишния си равнодушен вид и докато смете с нетрепваща ръка фигурите от дъската, небрежно попита:

— Желаят ли господата трета партия?

Въпросът му бе зададен със служебен, делови тон, но особеното бе, че той дори не погледна Макконър, а бе втренчил очи право в нашия спасител. Както един кон познава по сигурната стойка новия, по-опитен ездач, така и Чентович бе отгатнал по последните ходове кой е истинският, фактическият му противник. Неволно ние проследихме погледа му и също се вторачихме напрегнато в непознатия. Но преди той да може да помисли и да отговори, обзетият от честолюбива възбуда Макконър се обърна към него и с тържествуващ глас извика:

— Ама разбира се! Този път обаче вие трябва сам да играете срещу него! Вие сам срещу Чентович!

Но тук се случи нещо непредвидено. Непознатият, който все още се взираше със странна напрегнатост в опразнената дъска, се сепна, виждайки всички погледи отправени към себе си и чувайки възторжените слова на Макконър. Лицето му изразяваше смущение.

— В никакъв случай, господа — изрече той, запъвайки се, — това е напълно изключено… и дума не може да става… вече двайсет, не, двайсет и пет години не съм сядал пред шахматната дъска… а и едва сега виждам колко непристойно бе от моя страна да се намесвам без разрешение в играта ви… Простете настойчивостта ми, но не бих искал повече да ви преча.

И преди още да се съвземем от изненадата си, той се обърна и напусна салона.

— Но това е просто невъзможно! — загърмя Макконър разпалено, удряйки с юмрук по масата. — Напълно изключено е този човек да не е играл шах двайсет и пет години! Та той предвиждаше всяка позиция, всяка насрещна маневра поне с пет-шест хода напред. Това не е шега работа! Изключено е, нали?

С последния си въпрос Макконър неволно се обърна към Чентович, но шампионът запази ледената си невъзмутимост.

— Нищо не мога да кажа относно това. Във всеки случай в играта на този господин имаше нещо не съвсем обичайно и донякъде интересно; затова и умишлено му дадох възможност да прояви способностите си.

Докато говореше, той лениво се надигна от мястото си и с делови тон завърши:

— Ако господинът или господата желаят утре да изиграят още една партия, аз съм на тяхно разположение след три часа.

Ние не можехме да скрием леките си усмивки. Всеки от нас чудесно разбираше, че съвсем не великодушието бе причина Чентович да се лиши от победа в играта срещу нашия непознат избавител. Тази негова забележка не бе нищо друго освен наивен опит да прикрие собственото си поражение и това само усили нашето желание да станем свидетели на пълното разгромяване на това непоклатимо високомерие.

Всички ние, мирни и хрисими корабни обитатели, изведнъж бяхме обзети от някаква дива, честолюбива войнственост. Пленяваше ни съблазнителната мисъл, че тук, на нашия параход, посред океана, можеше да бъде изтръгната от ръцете на шампиона палмата на първенството — рекорд, който всички телеграфни агенции щяха да разнесат из целия свят. Към това се прибавяше и полъхът на мистериозност, с който бе обвеян нашият странен спасител — неочакваното му появяване, намесата му в играта тъкмо в най-критичния момент, контрастът между неговата почти боязлива стеснителност и непоколебимата самоувереност на професионалиста. Кой бе този непознат? А може би случаят бе разкрил пред очите ни един още неизвестен за света шахматен гений? Или това бе някой прочут майстор, който по непонятни причини държеше името му да остане в тайна? Ние възбудено обсъждахме всички тези възможности. Но и най-смелите предположения се оказаха недостатъчно смели, за да хвърлят светлина върху неговата загадъчна плахост, за да изяснят противоречието между неговото неочаквано признание и несъмненото майсторство на играта му. В едно обаче всички бяхме единодушни: в никакъв случай не биваше да се лишаваме от възможността да присъствуваме още веднъж на една толкова драматична схватка. Решихме да употребим всички усилия, за да склоним нашия избавител да играе на следващия ден срещу Чентович. Макконър се задължи да поеме разходите, а тъй като междувременно се разбра от стюарда, че непознатият е австриец, аз като негов съотечественик бях упълномощен да му предам нашата обща молба.

Не ми бе нужно много време, за да открия на палубата за разходки така бързо изплъзналия ни се тайнствен непознат. Той лежеше в своя deckchair^[27] и четеше. Преди да се доближа до него, използувах случая да го разгледам — рязко очертаната му глава бе отпусната върху възглавницата в поза, излъчваща някаква мека умора: отново ме порази странната бледост на сравнително младото му лице, чиито слепоочия бяха окръжени от ослепително бели коси; не знам защо, но имах чувството, че този човек се е състарил от един път. Когато пристъпих към него, той учтиво се надигна от мястото си и ми се представи. Името, което назова, ми бе добре познато и принадлежеше към стар и уважаван австрийски род. Спомних си, че един от неговите представители е бил близък приятел на Шуберт, а друг — придворен лекар на стария император. Когато му предадох молбата ни да приеме един мач с Чентович, доктор Б. изпадна във видимо смущение. Както се изясни, той дори и не подозирал, че се е наложил така успешно над един световен шампион, и то над най-прославения в момента. По непонятни за мене причини това обстоятелство, изглежда, му направи особено силно впечатление — на няколко пъти той повтори въпроса си дали съм сигурен, че противникът му действително е прочут световен шампион. Скоро забелязах, че това положение силно облекчава моята мисия. Все пак, долавяйки, че имам работа с извънредно деликатен и чувствителен човек, счетох за уместно да премълча, че в случай на негово поражение, материалните щети ще минат за сметка на Макконър. След дълги колебания доктор Б. най-сетне даде съгласието си за един мач, като изрично помоли да предупредя останалите господа да не възлагат в никакъв случай прекалено големи надежди на неговите способности.

— Защото — добави той със замислена усмивка — аз наистина не знам дали съм способен да изиграя една партия по всички правила. Моля ви да ми повярвате, че не проявявах фалшива скромност, когато казах, че откак съм завършил гимназия, тоест вече повече от двайсет години не съм се докосвал до шахматна фигура. А даже и тогава минавах за шахматист без особено дарование.

Тези думи той изрече толкова просто и естествено, че аз нито за миг не се усъмних в искреността им. И все пак не можах да не изразя удивлението си от точността, с която той си припомняше и най-малките подробности на партии на най-различни майстори. По всяка вероятност дълго време се е занимавал с шах поне теоретически.

По лицето на доктор Б. отново се появи неговата странна, замислена усмивка.

— Дълго време! Един господ знае! Впрочем би могло да се приеме, че дълго време съм се занимавал с шах, но при съвсем особени, бих казал, изключителни обстоятелства. Това е доста заплетена история, ала във всеки случай би могла да послужи като илюстрация на нашата прелестна и величава епоха. Може би ще имате половин час търпение да я изслушате…

Той посочи към съседния deckchair. Аз с удоволствие последвах поканата му. Край нас нямаше никой. Доктор Б. свали очилата си, постави ги до себе си и започна:

— Вие бяхте така любезен да отбележите, че като виенчанин познавате моето фамилно име. Но предполагам, че едва ли сте чували за юридическата кантора, която ръководех заедно с баща си, а впоследствие и сам. Ние не се занимавахме с дела, предизвикващи шум из вестниците, и по принцип избягвахме нови клиенти. Всъщност ние вече не упражнявахме истинска адвокатска практика, а се ограничавахме само с юридически консултации и преди всичко с управляване на имуществата на големите манастири, с които моят баща като бивш депутат на клерикалната партия бе тясно свързан. Освен това — за тези неща сега навярно вече мога да говоря, след като монархията отиде в историята — на нас бе поверено и управляването на капиталите на няколко членове на императорското семейство.

Връзките на нашия род с двореца и с църквата — един мой чичо бе личен лекар на императора, а друг — абат в Зайтенщетен — водят началото си още отпреди две поколения и на нас ни оставаше само да ги съхраним. Доверието на клиентите бе преминало по наследство върху нас и така ние развивахме една тиха, бих казал, безшумна дейност, която впрочем не изискваше повече от най-строга дискретност и надеждност — две качества, които покойният ми баща притежаваше в най-висока степен. Благодарение на благоразумието си той фактически успя да запази на клиентите ни значителни имуществени ценности — както по време на инфлацията, така и през превратните години. После, когато на власт в Германия дойде Хитлер и започна кампания от грабителски набези срещу владенията на църквите и манастирите, през нашите ръце преминаха и някои сделки, сключени зад граница, с цел да се спасят от конфискация поне движимите имущества; така относно някои тайни политически преговори между Ватикана и императорския дом ние с баща ми знаехме повече, отколкото изобщо някога ще узнае обществеността. Тъкмо невзрачността на нашата кантора — нямахме дори фирма на входа си, — както и предпазливостта, с която подчертано отбягвахме всякакви монархически кръгове, ни избавяха от някои нежелани проучвания. Фактически австрийските власти дори и не подозираха, че в течение на всичките тези години тайните куриери на императорския дом получаваха или предаваха писма с изключителна важност в нашата незабележима канторка на четвъртия етаж.

Както е известно, дълго преди националсоциалистите да хвърлят своите въоръжени сили срещу света, те бяха започнали да създават във всички съседни на тях страни една не по-малко опасна и не по-зле обучена армия — целия онзи легион от онеправдани, пренебрегнати и обидени хора. Техните така наречени „ядки“ бяха пуснали пипала във всяка служба, във всяко предприятие; те имаха шпиони и съгледвачи навред, включително и в личните резиденции на Долфус^[28] и Шушниг^[29]. Дори и в нашата скромна кантора имаха свой агент, нещо, което, за съжаление, узнах твърде късно. Той всъщност не бе нищо повече от жалка и бездарна писарушка, която бях назначил по препоръка на един свещеник само за да придам на кантората вид на редовно делово учреждение. В действителност ние не го използувахме за нищо друго освен за уреждане на някои невинни поръчки, за обслужване на телефона и за подреждане на преписките — това ще рече, на онези преписки, които нямаха отношение към същината на работата ни и не будеха никакви съмнения. Не му бе разрешено да отваря пощата; всички важни писма пишех сам на машина, без да оставям копия; всеки значителен документ сам отнасях в дома си, а тайните преговори провеждах изключително в манастирското настоятелство или в амбулаторния кабинет на моя чичо. Благодарение на тези предпазни мерки нашият съгледвач не можа да забележи нищо съществено; но изглежда, някаква нещастна случайност е отворила очите на този честолюбив и суетен човечец и той е разбрал, че не му се доверяваме напълно и че зад гърба му стават доста интересни неща. Възможно е в мое отсъствие някой от куриерите по невнимание да е казал „негово величество“, вместо уговореното „барон Берн“, или пък негодникът си е позволил скришом да отваря писмата — във всеки случай, преди още да се породят у мен някакви подозрения, той бе успял да получи от Мюнхен или от Берлин поръчение да ни шпионира. Едва много по-късно, след като вече бях арестуван, аз си припомних, че през последните месеци неговата първоначална леност и незаинтересованост в работата се бе превърнала в ненадейно усърдие — неколкократно и едва ли не натрапчиво си бе предложил услугите да отнесе писмата ми на пощата. Признавам, че допуснах известна непредпазливост, но в края на краищата нима и най-големите дипломати и генерали не бяха коварно надхитрени от Хитлер? Колко дълго и неотклонно гестапо ми е посвещавало любезното си внимание, бе потвърдено нагледно от факта, че есесовците ме арестуваха още същата вечер, когато Шушниг оповести отказа си от властта, един ден преди Хитлер да влезе във Виена. За щастие, след като чух по радиото прощалната реч на Шушниг, аз успях да изгоря най-важните документи, а останалите, включващи необходимите потвърдителни разписки за депозираните в чужбина имуществени ценности на манастирите, както и на двама ерцхерцози, можах да скрия в коша с мръсно бельо, който моята стара и вярна икономка отнесе при чичо ми — всичко това стана буквално в последната минута, когато хитлеристите вече нахълтваха в дома ми.

Доктор Б. прекъсна разказа си, за да си запали една пура. На пламъка на кибритената клечка забелязах как десният ъгъл на устата му се свива в нервен тик. Това бе едно съвсем бегло, едва забележимо потрепване, което, както можах да установя, се повтаряше през няколко минути и придаваше на цялото му лице особено неспокойно изражение.

— Вие навярно очаквате да ви разкажа сега за концлагера, където бяха хвърлени всички ония, които останаха верни на нашата стара Австрия, да ви опиша оскърбленията, изтезанията и страданията, които съм изживял. Но нищо подобно не се случи с мене. Аз спадах към друга категория. Не бях натикан при нещастниците, над които хитлеристите изливаха дълго сдържаната си злоба, подлагайки ги на физически и душевни унижения, а бях придаден към неголямата група хора, от които нацистите се надяваха да изскубнат пари или важни сведения. Сама по себе си моята скромна личност не представляваше естествено никакъв интерес за гестапо, но те, изглежда, бяха подушили, че ние с баща ми сме подставени лица, управители на имуществата и доверени хора на техните най-отявлени врагове. От мен те разчитаха да изтръгнат уличаващ материал против манастирите за да предявят срещу тях обвинения в укриване на капитали; също така материал срещу императорския дом и против всички жертвоготовни привърженици на монархията в Австрия. Те подозираха, и то не без основание, че значителна част от фондовете, които бяха минали през наши ръце, сега бяха скътани на сигурни места, недостъпни за тяхната хищна алчност. Затова ме арестуваха още първия ден, за да изкопчат от мен тайни сведения с помощта на изпитаните си методи.

Ето защо хора като мене, от които трябваше да се изстискат пари или важна информация, не бяха тикнати в концлагер, а бяха подложени на малко по-специална обработка. Вие навярно помните, че нашият канцлер, както и барон Ротшилд, от чиито роднини те се надяваха да измъкнат милиони, не бяха хвърлени зад телените мрежи на пленническите лагери, а уж като привилегировани лица бяха настанени в хотел, и то в хотел „Метропол“ — тогава главна квартира на гестапо, — където всеки от тях получи отделна стая. И моята скромна особа бе удостоена с подобна чест.

Самостоятелна стая в хотел — това само по себе си звучи извънредно хуманно, нали? Но смятам, ще ми повярвате, че те бяха решили да настанят нас, „видните личности“, в прилично отоплени единични стаи, вместо да ни наблъскат по двайсетина в някоя ледена барака, не от човеколюбиви съображения; ние просто бяхме определени за една много по-изтънчена метода на изтезание. Необходимия им „материал“ те искаха да изтръгнат от нас не с обикновен бой или с някакви други физически мъчения, а с помощта на едно далеч „по-важно“ средство, именно — с пълна изолация. С нас те не вършеха нищо — само ни поставяха във вакуум, в празно пространство, знаейки отлично, че на този свят нищо не смазва така лесно човешката душа, както самотата. След като затвориха всеки в отделна стая, херметически откъснат от околния свят, те разчитаха, че вътрешните терзания много по-ефикасно от външния натиск чрез бой и студ най-сетне ще ни принудят да развържем езиците си.

На пръв поглед стаята, която ми посочиха, не правеше неприятно впечатление; тя имаше врата, легло, маса, стол, умивалник и един прозорец с желязна решетка. Вратата обаче оставаше затворена и денем, и нощем; на масата не биваше да има ни книга, ни вестник, ни молив, ни хартия; прозорецът гледаше към някакъв калкан; моето „аз“ и дори собственото ми тяло бяха обградени от абсолютното НИЩО. Бяха ми отнели направо всичко: часовника, за да изгубя представа за времето; молива, за да не мога да пиша; джобното ножче, за да не разрежа вените си; дори невинната утеха — цигарите, ми бе отказана. Единственото човешко същество, с което имах досег, бе пазачът, но на него му бе забранено да разговаря с мен и да отвръща на въпросите ми. Не виждах човешки лица, не чувах човешки гласове; от съмнало до мръкнало и от мръкнало до съмнало зрението, слухът ми, всичките ми сетива бяха лишени от каквато и да било храна. Оставен бях сам със себе си, сам със своето тяло и с четири или пет неодушевени предмета — маса, легло, прозорец, умивалник, живеех сам като водолаз под стъклен похлупак на дъното на непрогледен, черен океан, и то като водолаз, който вече предугажда, че спасителният кабел към външния свят е прекъснат и никога вече няма да го измъкнат от безмълвните дълбини…

Нищо не вършех, нищо не чувах, нищо не виждах; навсякъде и непрекъснато около мен витаеше НИЩОТО — тази абсолютна зееща пустота извън времето и пространството… Крачиш напред-назад из стаята, а мислите ти неотклонно те следват — напред-назад, напред-назад, и така до безкрай… Но дори мислите, колкото и безплътни да изглеждат, имат нужда от някаква опорна точка, иначе започват нелепо да кръжат около самите себе си; те също не понасят пустотата…

От сутрин до вечер очакваш нещо, но не се случваше нищо. Отново чакаш и пак чакаш — и отново нищо. И така, чакаш, чакаш, чакаш, мислиш, мислиш, мислиш, докато те заболят слепоочията. Нищо. Ти си сам, сам, сам…

Тъй минаха две седмици, през които аз живеех извън времето и изобщо извън живота. Ако бе избухнала война, никога нямаше да узная; моят свят се заключаваше в маса, врага, легло, умивалник, стол, прозорец и стени с познати до втръсване тапети — всяка чертичка от зигзагообразните им шарки се бе врязала като стоманен резец в най-скритите гънки на мозъка ми, толкова дълго ги бях разглеждал…

Най-после започнаха разпитите. Извикват те внезапно — без да можеш да си дадеш сметка ден ли е, нощ ли е. Вратата се отваря и те повеждат неизвестно къде през някакви коридори; после чакаш някъде, също неизвестно къде, и изведнъж заставаш пред някаква маса, зад която седят хора в униформа. Масата е отрупана с книжа — документи по твоето дело, за съдържанието на които нямаш никаква представа; след това започват въпросите — истинските и подвеждащите, откритите и коварните, въпроси-паравани и въпроси-уловки; докато отговаряш, чужди, зли пръсти прелистват преписките, а какво има в тях, ти не знаеш; чужди, зли пръсти пишат нещо в някакъв протокол, а ти нямаш и понятие какво. Но най-ужасното в тези разпити за мен бе това, че никога не можех да отгатна и да преценя какво фактически знаеше гестапо за операциите, извършвани в моята кантора, и какво точно искаше да измъкне от мене. Както вече ви казах, всички уличаващи документи бях изпратил в последната минута на чичо си по моята икономка. Но той беше ли ги получил, или не? И какво бе успял да разкрие онзи писарушка? Какви писма бяха заловили? Какво ли им се бе удало вече да изкопчат от някой непохватен свещеник в немските манастири, чиито дела минаваха през нас?

А те все питаха и питаха. Какви ценни книжа съм купувал за този и този манастир? С кои банки съм кореспондирал? Дали познавам еди-кой си, или не? Получавал ли съм писма от Швейцария и бог знае още откъде? И тъй като аз не можех да отгатна какво вече са успели да разкрият, всеки мой отговор влечеше след себе си огромна отговорност. Признаех ли нещо, което на тях не бе известно, можех без нужда да предам някого на заколение, а отричах ли прекалено много, вредях на самия себе си.

Но разпитите не бяха най-страшното. По-страшно бе завръщането след всеки разпит в предишната пустота — в същата стая, със същата маса, същото легло, същия умивалник, същите тапети по стените. Защото, едва останал сам със себе си, започвах да възпроизвеждам в съзнанието си отново целия разпит; размислях как бих могъл по-умно да отговаря на въпросите им и какво би трябвало да кажа следващия път, за да разсея подозренията им, предизвикани може би от някое мое необмислено изказване.

Прекарвах всичко през ума си, проверявах, претеглях всяка своя дума, казана на следователя, възстановявах в паметта си всеки техен въпрос, всеки свой отговор; опитвах се да определя какво от показанията ми би могло да бъде протоколирано, като в същото време съзнавах, че никога няма да узная това. Но веднъж избликнали в празното пространство, мислите ми продължаваха безспир да кръжат в главата ми, раждайки все нови и нови предположения, и това продължаваме дори в съня ми.

Всеки път след разпита в гестапо мъките и терзанията на въпросите, проверките, подпитванията се подемаха със същата неумолимост от моите собствени мисли, а може би дори и с още по-голяма свирепост, защото при следователя всичко в последна сметка приключваше след един час, но мъченията, на които бе подложено съзнанието ми, сковано от коварната самота, не свършваха никога. А край мен все същата тази маса, същият стол, същото легло, същите тапети, същият прозорец — нищо, което да привлече поне за миг вниманието ми, нито книга, нито вестник, нито някое непознато лице, нито молив, с който да напиша нещо, нито дори клечка кибрит, за да я повъртя между пръстите си, нищо, нищо, нищо…

Едва сега започвах да осъзнавам с каква дяволска находчивост, с каква убийствена психологическа проницателност е била измислена тази система в хотелската стая. В един концлагер навярно човек трябва да мъкне камъни, докато ръцете му се разранят и краката му измръзнат в обувките, да бъде натъпкан в някоя воняща и студена барака заедно с двайсетина други такива нещастници. Но той ще вижда наоколо си човешки лица, ще може да спре погледа си върху някоя количка, някое дърво, да го насочи към полето, към звездите — все ще намери към какво… Докато при мен никога нищо не се променяше, наоколо винаги бе едно и също, едно и също, до полуда все едно и също. Тук нямаше нищо, което да ме отклони от мислите ми, от кошмарите ми и от болезнените равносметки. А те тъкмо това и целяха — да се давя непрестанно в мислите си, докато започна да се задушавам, и останал вече без сили, да поискам да се отърва от тях, като ги изкажа, като призная всичко, което искат от мен, и им предам накрая и сведенията, и хората…

Постепенно започнах да чувствувам, че под страшния гнет на пустотата нервите ми вече не издържат. Разбирах цялата опасност от това положение и до крайна степен напрягах съзнанието си, за да намеря или открия нещо, с което да отвлека мислите си и да запазя контрол над себе си. Само и само за да върша нещо, аз се мъчех да възстановя в паметта си всичко онова, което някога знаех наизуст — рецитирах на глас народни песни, стихчета от детинство, откъси от Омир, учени в гимназията, параграфи от Гражданския кодекс. След това се залових да решавам аритметически задачи — събирах и делях наум всевъзможни числа, но съзнанието ми бе изгубило устойчивостта си. Не можех да се съсредоточа върху нищо. В мозъка ми постоянно проблясваше и започваше да дълбае все същата мисъл: какво знаят те, какво им казах вчера, какво трябва да им кажа следващия път?

Това наистина неописуемо състояние трая четири месеца. Четири месеца, това се написва съвсем лесно — всичко на всичко дванайсет букви, а още по-лесно се изговаря — само шест срички; устните възпроизвеждат тези звуци за четвърт секунда: четири месеца! Но кой може да измери безкрайните часове, протичащи извън времето и пространството? Не може да се разкаже, не може да се опише; никой не е в състояние да обясни — нито на другиго, нито дори на самия себе си — как разяжда, как руши пустотата, НИЩОТО наоколо ти — винаги все същата маса, легло, умивалник, тапети; все същото мълчание; все същият пазач, който, без дори да те погледне, ти тиква яденето в стаята; все същите мисли, кръжащи безспир около една точка, докато полудееш.

По някои дребни признаци с безпокойство започнах да откривам, че мозъкът ми вече не действува нормално. В началото отивах на разпит винаги с ясно съзнание и давах показанията си спокойно и обмислено; онова раздвояване на мисълта какво трябва да им кажа и какво — не, все още действуваше. А докато говорех, като хипнотизиран следях с очи перото, което бягаше по хартията и записваше показанията ми, сякаш се мъчех да догоня собствените си думи. Чувствувах как силите ме напускат; чувствувах как приближава моментът, когато, за да се спася, ще им кажа всичко, което знам, а може би и повече. Само и само за да се отърва от давещата пустота, щях да предам дванайсет човека, да изкажа тайните им, и то, без да получа никаква изгода за себе си, освен може би само краткотраен отдих.

Една вечер този момент настъпи: случайно пазачът ми донесе яденето тъкмо когато чувствувах, че не мога повече да издържам, и обзет от отчаяние, неочаквано за самия себе си, аз закрещях подире му:

— Отведете ме на разпит! Ще призная всичко! Ще кажа къде са документите, ще кажа къде са скрити парите! Всичко ще кажа, всичко!

За щастие той не ме чу, а може би не искаше да ме чуе.

И ето, в този момент на крайна безнадеждност се случи нещо непредвидено, което предложи някакво спасение, макар и само за известно време. Бе краят на юли; денят бе мрачен, сив и дъждовен. За всички тези подробности си спомням съвсем точно, понеже по прозорците на коридора, през който ме превеждаха на разпит, барабанеше дъжд. Трябваше да чакам в преддверието на следственото отделение. Преди разпит винаги се чакаше — това също спадаше към процедурата. Първо ти скъсват нервите с внезапното повикване посред нощ, а после, когато вече си се подготвил за разпит, когато цялата ти воля и разум са напрегнати в готовност за съпротива, оставят те да чакаш, да стоиш безсмислено пред затворената врата час, два, три, докато отмалеят и тялото, и душата ти. А тогава, в онзи четвъртък на 27 юли, ме държаха особено дълго в преддверието, някакъв часовник би на два пъти; тази дата се е запечатала в съзнанието ми, тъй като в помещението, където трябваше да стоя прав цели два часа — естествено не ми се разрешаваше да сядам, — бе окачен стенен календар и не мога да ви опиша как в моя глад за нещо напечатано, за нещо написано се взирах, взирах в тази единствена цифра и в тези няколко букви: „27 юли“, просто ги поглъщах с очи. След това отново зачаках и пак зачаках, поглеждайки към вратата, няма ли най-после да се отвори; същевременно премислях какви въпроси могат да ми зададат този път моите инквизитори, макар и много добре да знаех, че ще ме питат за нещо съвсем различно от това, за което съм се подготвил. И въпреки всичко терзанията от мъчителното очакване и физическата отмалялост бяха за мен същевременно истинска благодат, едва ли не наслада, понеже се намирах в друга, не в моята стая — малко по-голяма и с два прозореца вместо с един; без креват и без умивалник, без онази цепнатина в долната дъска на прозореца, която бях разглеждал милион пъти. Вратата бе боядисана в друг цвят, до стената имаше друг стол, а вляво шкаф за документи, имаше и една окачалка, на която висяха три или четири мокри военни шинела, шинелите на моите мъчители. Най-сетне около мен имаше нещо друго, нещо ново, нещо по-различно и изгладнелите ми очи се впиваха жадно във всяка подробност. Разглеждах всяка гънка на шинелите; забелязах например, че от мократа яка на единия виси дъждовна капка и — колкото и смешно да звучи — с безсмислено вълнение зачаках ще се отрони ли накрая тази капка надолу по ревера, или ще се пребори със земното притегляне и ще се задържи по-дълго на мястото си. Повярвайте ми, в продължение на няколко минути със затаен дъх се взирах в тази капка, сякаш от нея зависеше животът ми. А когато най-сетне тя се търкулна надолу, наново се залових да броя копчетата на шинелите — осем на единия, осем на другия, десет на третия; после започнах да сравнявам отличителните знаци — не съм в състояние да ви опиша как всички тези смешни, незначителни дреболии възбуждаха, развличаха и насищаха моите изгладнели очи. И изведнъж видях нещо, което прикова погледа ми. Забелязах, че страничният джоб на един от шинелите е леко издут. Внимателно се приближих и по правоъгълните очертания на предмета, скрит в джоба, се досетих, че това може да бъде само книга! От вълнение коленете ми се разтрепериха — КНИГА!

Вече четири месеца откак не бях държал книга в ръка и дори самата представа за наредени една след друга думи, за печатни редове, страници, листове — накратко, за книга, в която бих могъл да открия и проследя нови, различни от моите, ободряващи съзнанието ми мисли, ми действуваше възбудително и в същото време зашеметяващо. Като хипнотизиран не откъсвах очи от малката издутина, образувана от скритата в джоба книга; взирах се с такава жар, сякаш исках да прогоря с поглед дупка в шинела. Накрая не можах да сдържа изкушението си и неволно пристъпих по-близо. Ръцете ми се изпотяваха при мисълта, че мога да се докосна до книга, па макар и през плата на шинела. Почти без да съзнавам, се примъквах все по-близо и по-близо.

За щастие пазачът не обръщаше внимание на не съвсем обикновеното ми поведение; може би той намираше за естествено човек, престоял два часа на крака, да иска да се пооблегне на стената. Най-сетне застанах съвсем близо до шинела. За да мога незабелязано да се допра до него, бях сложил ръце на гърба. Докоснах с пръсти плата и установих, че в джоба действително има нещо правоъгълно, нещо огъващо се и едва-едва шумолящо — книга, книга! И изведнъж като мълния ме прониза мисълта: „Открадни тази книга! Ако успееш да го направиш, ще можеш да я скриеш в своята килия и да четеш, да четеш, да четеш, най-сетне отново да четеш!“ Едва проблеснала в съзнанието ми, тази мисъл започна да действува като силна отрова; мигновено ушите ми забучаха, сърцето ми заби до пръсване, а ръцете ми станаха леденостудени и отказаха да ме слушат. Но щом първото опиянение попремина, аз тихичко и умело се присламчих още по-близо до шинела й, без нито за миг да изпускам из очи пазача, започнах със скритите си зад гърба ръце бавно да изтиквам книгата от джоба — все по-нагоре, все по-нагоре, след това бързо бръкнах, внимателно и леко потеглих и изведнъж в ръцете ми се озова една неголяма по обем книжка.

Едва сега се уплаших от постъпката си. Но вече нямаше връщане назад. И къде да дяна сега тази книга? Пъхнах я отзад в панталона си така, че да се задържа от колана, и оттам постепенно я примъкнах на хълбока си, за да мога да я прикрепям, изпънал по военному ръце по шевовете. Сега трябваше само да изпробвам този способ. Отстъпих една крачка от закачалката, две крачки, три крачки. Всичко бе наред! Стига да притисках постоянно ръка към хълбока си, можех да придържам книгата и вървешком.

После дойде разпитът. Този път той изискваше от мен повече напрежение откогато и да било, тъй като, докато отговарях, цялото ми внимание и воля бяха насочени не към показанията, които давах, а към книгата, която трябваше незабелязано да придържам с ръка. За щастие този път разпитът не трая дълго и аз благополучно успях да занеса книгата в стаята си. Няма да ви отегчавам с подробности; само ще кажа, че при обратния път по коридора преживях един доста опасен момент: книгата се измъкна изпод колана и се плъзна в панталона ми, така че аз трябваше да симулирам силен пристъп на кашлица, за да мога да се наведа и да я натикам обратно под колана. Но затова пък какъв миг на щастие бе за мен, когато внесох книгата в моя ад! Най-после останах сам и все пак вече не бях сам!

Вие навярно си мислите, че първото, което направих, бе да измъкна книгата, да я разгледам, да започна да я чета? Нищо подобно! Най-напред исках да вкуся радостта от притежанието на книгата, да проточа до безкрай това приятно гъделичкащо нервите ми удоволствие да си мисля какво ли може да представлява откраднатата от мен книга. Искаше ми се преди всичко да е напечатана с много ситен шрифт, да има в нея много-много букви и много-много тънки странички, за да мога да я чета колкото се може по-дълго време. Мечтаех да бъде някое сериозно художествено произведение, което да изисква от мен духовно напрежение, а не нещо лековато, повърхностно; да бъде нещо, което да мога да науча наизуст, например стихове, а най-добре — каква дръзка мечта! — нещо от Гьоте или Омир. Накрая вече не бях в състояние да удържам жадното си любопитство. Изтегнат на леглото, за да не ме пипне пазачът, в случай че ненадейно отвори вратата, с трепереща ръка измъкнах книгата изпод колана си.

Първият поглед, който й хвърлих, извика у мен не просто разочарование, а парещо чувство на озлобление. Моята плячка, придобита с такъв огромен риск и запалила в мен толкова пламенни надежди, се оказа не нещо друго, а шахматен наръчник, сборник от сто и петдесет шахматни партии, играни от най-големите майстори. Ако не бях обграден отвсякъде със стени и решетки, в гнева си бих изхвърлил книгата през някой отворен прозорец. Та каква полза можех да имам от подобна глупост? На времето си, както повечето гимназисти, и аз сегиз-тогиз бях опитвал силите си пред шахматната дъска просто за да убивам времето. Но за какво можеше да ми послужи това теоретическо съчинение?

На шах не може да се играе без партньор, а още повече без фигури и без дъска. В яда си запрелиствах книгата, надявайки се да открия поне нещо за четене — някакво въведение или указания, — но не намерих нищо друго освен голите квадратни диаграми на отделните партии с отначало непонятните за мене означения a2-a3, kf1-g3 и така нататък. Всичко това ми изглеждаше като някакви алгебрични формули, за които нямах ключ. Едва постепенно започнах да се досещам, че с буквите a, b, c са обозначени вертикалните линии, а с цифрите от 1 до 8 — хоризонталните, и че техните съчетания посочват положението на всяка отделна фигура в даден момент. Така чисто графичните диаграми придобиха за мен някакъв език.

„А може би — мислех си — ще ми се удаде да измайсторя в килията си някакво подобие на шахматна дъска и ще се опитам да разиграя всички тези партии.“ Като дар божи ми се стори чаршафът на леглото, по който изпъкваха едри карета. Сгънат както трябва, накрая се получи квадрат, съставен от шейсет и четири полета. Откъснах първия лист на книгата, а нея скрих под дюшека. После се залових от средата на хляба, от който трябваше да се лиша, да моделирам шахматни фигурки — цар, дама и така нататък, — като резултатът, разбира се, бе съвсем смешен. Все пак след дълги усилия успях накрая да възпроизведа върху сгънатия чаршаф изобразените в книгата позиции. Когато обаче се опитах да разиграя цяла една партия, оказа се, че жалките фигури, половината от които, за да се различават от „белите“, бях овалял в прах, са съвършено непригодни за целта. През първите дни вместо игра се получаваше постоянно някаква бъркотия и трябваше по пет, десет, двайсет пъти да започвам една и съща партия отначало. Но кой друг на света разполагаше с толкова ненужно свободно време като мене — пленника на НИЩОТО; кой друг можеше да обладава такова безкрайно търпение и такава жажда за занимания?

След шест дни вече можех без грешка да доведа една партия до края, след още осем дни повече не ми бяха нужни хлебните фигурки, за да възпроизведа върху карирания чаршаф позициите от шахматния наръчник, а след други осем дни можех вече да мина дори и без помощта на чаршафа; абстрактните означения a1, a2, c7, c8 автоматически се превръщаха в съзнанието ми във видими, пластични образи. Този преход ми се удаваше без никакво затруднение; посредством въображението аз пресъздавах в ума си шахматната дъска заедно с фигурите и проследявайки простите формули, веднага мислено обхващах всяко положение; така както за опитния музикант е достатъчен един поглед върху партитурата, за да чуе всички гласове в тяхното съзвучие.

След още две седмици вече бях в състояние без никакво усилие да възпроизведа която и да е партия от книгата по памет или, както се казва на шахматен език, да играя „блинд“. И едва сега започнах да осъзнавам какво неизмеримо благо ми бе донесла моята дръзка кражба. Защото от един път аз вече имах занимание, макар безсмислено и безцелно, но все пак занимание, запълващо обкръжаващата ме пустота! Сто и петдесетте турнирни партии се превърнаха в чудесно оръжие срещу гнетящото еднообразие на пространството и времето.

Оттук нататък, стараейки се да запазя очарованието на тази нова за мене дейност, започнах точно да разпределям деня си: две партии сутрин, две партии следобед и кратко повторение вечер. Така денят ми, който до този момент се точеше безформен като желе, бе вече запълнен. Аз имах занимание, което дори не ме изморяваше, тъй като шахът притежава това чудесно преимущество, че като съсредоточава духовната енергия в едно тясно ограничено поле, той не само че не изтощава мозъка, но дори и при най-голямо умствено напрежение засилва неговата пъргавина и работоспособност.

Отначало разигравах партиите съвсем механично, но постепенно при многократните повторения на майсторски проведените комбинации и атаки, в мен започна да се събужда и едно чисто естетическо удоволствие. Аз се научих да разбирам тънкостите, уловките и находчивостта в нападението и защитата; усвоих техниката на предвиждането на играта с ходове напред, на комбинирането и на внезапната контраатака и скоро можех да разпознавам индивидуалния маниер на игра на всеки отделен шахмайстор със същата безпогрешност, с която само по няколко стиха може да се определи авторът на една поема.

И така онова, което в началото бе за мен само средство за запълване на времето, сега се бе превърнало в истинско наслаждение и образите на ненадминатите стратези в шахматното изкуство Алехин, Ласкер, Боголюбов, Тартаковер като скъпи приятели споделяха моята самота.

Да, отсега нататък моята безмълвна килия всеки ден се оживяваше от неизчерпаемо разнообразие. Редовните шахматни занимания възвърнаха на разклатените ми вече умствени способности предишната устойчивост; аз усещах мозъка си обновен, станал сякаш по-гъвкав и по-находчив от постоянната умствена дисциплина. Това, че бях започнал да мисля по-ясно и по-съсредоточено, проличаваше най-добре по време на разпитите. Благодарение на шахмата несъзнателно бях усъвършенствувал умението да се защищавам срещу лъжливи заплахи и скрити уловки и от този момент на следователите вече не се удаваше да ме поставят натясно; дори имах чувството, че постепенно гестаповците започнаха да гледат на мен с известно уважение. Те може би тайно се питаха от какви неведоми извори черпя сили за съпротива, когато всички други отдавна вече бяха морално сломени.

Този мой щастлив период, през който систематически, ден след ден разигравах сто и петдесетте партии от шахматния сборник, продължи около два и половина — три месеца. А след това неочаквано се озовах в мъртва точка. Пред мен изведнъж отново се възправи НИЩОТО. Защото, след като преигравах всяка отделна партия двайсет или трийсет пъти, тя загубваше очарованието на новостта, на изненадата; нейното развитие вече не ме вълнуваше, нейната стимулираща сила бе изчерпана. Какъв смисъл имаше да повтарям до безкрай партии, които отдавна знаех наизуст до най-малка подробност? Щом направех първия ход, автоматически в съзнанието ми изникваха всички останали — вече нямаше неизвестност, нямаше усилия, нямаше проблеми. Всъщност, за да можех да продължа заниманията си и да създам и занапред на мозъка си вече толкова необходимото му напрежение и развлечение, би трябвало да си набавя друга такава книга с други шахматни партии. Но тъй като това бе напълно невъзможно, оставаше ми един-единствен изход — вместо старите партии, сам да изобретя нови. Трябваше да се опитам да играя сам със себе си или по-точно сам срещу себе си.

Не знам до каква степен вие сте вникнали в тайните на тази игра на игрите, но дори и най-беглите размишления навярно са достатъчни, за да стане ясно, че при една такава чисто мисловна игра, свободна от намесата на случая, логично погледнато, е пълен абсурд да се опитваш да играеш срещу самия себе си. Защото привлекателността на шаха в основата си се дължи на обстоятелството, че неговата стратегия се разработва едновременно в два различни мозъка по два различни начина и че в тази своеобразна интелектуална битка „черните“ не знаят нищо за подготвените от „белите“ маневри и постепенно се стремят да ги отгатнат и обезвредят, докато „белите“ пък, от своя страна, се мъчат да предварят и осуетят тайните замисли на „черните“. Вместят ли се „черните“ и „белите“ в едно и също лице, получава се нелепото положение един и същи мозък да знае и да не знае нещо — като играч с „белите“ да забравяш по команда всичко, което само допреди миг си замислял и кроял като играч с „черните“. Едно такова раздвояване на мисълта е всъщност предпоставка за пълно разцепление на съзнанието, при което мозъчната дейност ту просветва, ту угасва както при някакъв механичен прибор. Да искаш да играеш шах срещу самия себе си, е също толкова парадоксално, колкото да се опитваш да прескочиш сянката си.

Е, казано накратко, това състояние на невъзможност, на абсурдност аз се опитвах да постигна в моето отчаяние в продължение на месеци. Защото, за да не изпадна в истинска лудост или в пълен умствен упадък, аз нямах друг изход освен тази нелепост. Ужасното положение, в което се намирах, ме принуждаваше най-малкото да направя опит да постигна едно такова раздвояване на съзнанието на бяло „аз“ и черно „аз“, само и само да не бъда смазан от страшната пустота, която ме обграждаше.

Доктор Б. се отпусна в шезлонга и за минута затвори очи, сякаш правеше усилия на волята да отпъди мъчителния спомен за преживяното. Ъгълът на устата му отново потрепна в предишния странен нервен тик, който той не бе в състояние да овладее. След това се надигна и седна малко по-високо отпреди.

— Така… Надявам се, поне дотук всичко ви стана повече или по-малко ясно. За съжаление обаче никак не съм сигурен, че ще мога да ви обясня също така понятно и онова, което се случи по-нататък. Работата е там, че това ново занимание изискваше такова всеобхватно напрежение на ума, че бе невъзможен какъвто и да е едновременен самоконтрол. Вече ви споменах, че да искаш да играеш шах срещу самия себе си, по мое мнение, е истинска безсмислица. Все пак може би съществуваха някакви минимални шансове за една такава игра, ако имах пред себе си реална шахматна дъска, понеже дъската като осезаем предмет би създавала чувство за пространство, би представлявала някаква материална граница между „играчите“. Ако партиите се разиграваха на действителна дъска, с действителни фигури, биха могли да се правят паузи за обмисляне на ходовете, човек би могъл да сяда ту от едната, ту от другата страна на масата, за да може чисто физически да обхваща положението от гледна точка ту на „белите“, ту на „черните“. Но тъй като битките срещу себе си или, ако щете, със себе си, трябваше да провеждам на въображаема дъска, то налагаше се непрекъснато да виждам в съзнанието си положението на всички фигури върху шейсет и четирите шахматни полета и при това не само положението в дадения момент, но и да пресмятам всички възможни по-нататъшни ходове на двамата противници. Знам, че всичко това звучи направо абсурдно, но за всяко от моите „аз“ — и за черното, и за бялото — трябваше да си представям всяка позиция по два, по три пъти, дори и повече — по шест, по седем, по дванайсет пъти, и то с четири или пет хода напред.

Простете, че ви карам да си блъскате ума с цялата тази налудничава бъркотия. Но провеждайки моите партии в абстрактното пространство на въображението, аз наистина бях принуден да предвиждам по няколко хода напред като играч с „белите“ и по също толкова — като играч с „черните“; това ще рече, че трябваше да преценявам всички възникващи в хода на играта комбинации с два различни мозъка — един за „белите“ и един за „черните“. Но най-опасното в този страшен експеримент се заключаваше не в раздвояването на моята личност, а в това, че с постоянното измисляне на все нови и нови партии започнах да губя почва под краката си и постепенно добих чувството, че пропадам в някаква бездънна пропаст. Докато разигравах партиите на шахмайсторите, всичко бе наред, тъй като това, в края на краищата, не бе нищо повече от едно обикновено възпроизвеждане, от просто преповтаряно на даден материал, за което не се изисква по-голямо напрежение, отколкото за заучаване на някое стихотворение или запаметяване параграфите на някой закон; това ограничено, дисциплинирано занимание бе отлично упражнение за мозъка. Двете партии сутрин и двете следобед представляваха своеобразна задача за деня, която аз изпълнявах напълно спокойно; те ми заменяха предишната всекидневна дейност, а освен това, ако в процеса на играта направех грешка или забравех следващия ход, винаги можех да погледна в книгата. Именно защото разиграването на чуждите партии не засягаше самия мене, то въздействуваше така благотворно и успокоително върху разстроените ми нерви. Беше ми напълно безразлично кой побеждаваше — „белите“ или „черните“, тъй като за палмата на първенството се сражаваха Алехин или Боголюбов, докато аз самият, с моя разум, с моята душа, просто като зрител, като познавач се наслаждавах на перипетиите и тънкостите във всяка една партия. Откак обаче започнах да играя срещу себе си, несъзнателно се превърнах в свой ожесточен съперник. Двете мои „аз“ — бялото и черното — трябваше да се състезават помежду си и всяко от тях поотделно биваше обземано от нетърпеливи, честолюбиви желания да победи, да спечели играта. След всеки ход от името на моето бяло „аз“ трескаво очаквах какво ще направи моето черно „аз“. Всяко от двете „аз“ само за себе си тържествуваше, когато другото направеше неточен ход, и се ожесточаваше, когато само допуснеше грешка.

Всичко това изглежда съвършено нелепо и, разбира се, тази изкуствено създадена шизофрения, това преднамерено раздвояване на съзнанието с всичките му опасни последици биха били немислими при един нормален човек в нормална обстановка. Но не забравяйте, че аз бях изтръгнат насила от нормалните условия за живот, без каквато и да е вина бях хвърлен зад решетките и месеци наред бях подлаган на най-изтънчено мъчение чрез самота; накипялата в мене ярост трябваше рано или късно да се излее някъде. И тъй като мое единствено занимание бе тази безсмислена игра срещу самия мене, моят гняв, моята жажда за мъст фанатически заеха своето място в тази игра. Нещо в мен вопиеше за справедливост и разплата, но затова имах само моето второ „аз“, с което трябваше да водя постоянна борба. Ето защо по време на игра ме обземаше почти маниакална възбуда. На първо време все още можех да провеждам игрите спокойно и разсъдливо, като правех паузи между отделните партии, за да си отдъхна от напрежението. Но постепенно моите превъзбудени нерви не можеха да издържат на никакви почивки. Едва моето бяло „аз“ направеше ход, и моето черно „аз“ вече трескаво се втурваше напред; едва завършил една партия, вече мислех за следващата, тъй като всяко от моите шахматни „аз“ търпеше поражение и незабавно искаше от другото „аз“ реванш.

Никога не бих могъл да кажа, дори приблизително, колко партии съм изиграл срещу самия себе си, обхванат от тази безумна ненаситност през последните месеци на моето затворничество. Може би хиляда, а може би и повече. Това бе някаква лудост, от която не бях в състояние да се отърва; от сутрин до вечер в главата ми нямаше нищо друго освен офицери и пешки, топове и царе, „a“, „b“ и „c“, матове и рокади — цялото ми същество, всички мои помисли бяха устремени към карирания квадрат. Удоволствието от играта се бе превърнало в страст, а страстта — в бяс, в мания; тя изпълваше не само будните ми часове, но постепенно нахлу и в съня ми. Аз можех да мисля само за шах, за шахматни ходове, шахматни задачи. Понякога се събуждах облян в пот и разбирах, че дори и насън несъзнателно продължавам да играя. А когато сънувах хора, виждах ги да се движат като пешки, офицери, топове, да настъпват и отстъпват подобно на шахматни фигури.

На разпитите вече не можех да мисля неотклонно за отговорността на думите си. Имах чувството, че при последните разпити съм се изразявал доста объркано и неясно, тъй като следователите на няколко пъти се спогледаха с недоумение. В действителност, докато те ми задаваха въпроси и обсъждаха отговорите ми, аз просто с нетърпение чаках да ме отведат обратно в килията ми, за да мога да се отдам отново на налудничавото си занимание — да започна нова игра — след това още една и още една. Всяко прекъсване извикваше у мен раздразнение: дори петнайсетте минути, през които пазачът почистваше килията ми, дори и двете минути, през които ми носеше яденето, се превръщаха при това мое трескаво нетърпение в истинско мъчение. Понякога храната ми оставаше недокосната до вечерта; увлечен в играта, забравях да ям. Единственото физическо усещане, което имах, бе неутолима жажда; причина за това бе навярно треската, появила се в резултат на постоянното мозъчно напрежение при играта. На две глътки пресушавах шишето с вода и тормозех пазача с молби за още и още, и все пак само след минута усещах устата си отново пресъхнала.

Постепенно по време на игра — а аз не вършех нищо друго от сутрин до вечер — възбудата ми се усилваше до такава степен, че не можех нито за минута да остана на едно място; обмисляйки ходовете си, непрекъснато крачех напред-назад из стаята, все по-бързо и по-бързо, напред-назад, напред-назад; и колкото повече наближаваше развръзката на играта, толкова по-трескаво се мятах от ъгъл в ъгъл. Жаждата за победа, за победа над самия себе си, ме довеждаше до изстъпление; треперех от нетърпение, тъй като едното от моите „аз“ винаги се оказваше по-бавно от другото. Едното „аз“ подтикваше другото и — колкото и глупаво да ви изглежда — започнах да бълвам ругатни срещу себе си, злобно крещях „по-бързо, по-бързо!“ или „давай, давай!“, когато едно от моите „аз“ недостатъчно бързо реагираше на хода, направен от другото „аз“.

Разбира се, сега напълно си давам сметка, че това мое състояние не е било нещо друго, а просто патологична форма на умствена свръхвъзбуда, психическо заболяване, за което не мога да посоча друго название освен неотбелязаното досега в медицинската литература „шахматно отравяне“.

Накрая тази мономания, тази налудничава страст започна да оказва разрушително въздействие не само върху мозъка ми, но и върху моето тяло. Измършавях, сънят ми стана неспокоен и тревожен; събуждайки се, всеки път трябваше да употребявам усилия, за да повдигна натежалите си като олово клепачи; понякога се усещах толкова слаб, ръцете ми така трепереха, че не можех да поднеса чашата до устните си. Но щом започнеше играта, усещах прилив на бясна енергия — носех се из стаята със стиснати юмруци и от време на време като през някаква червена мъгла до слуха ми достигаше собственият ми глас, злобен и хриплив: „шах!“ или „мат!“.

Кога е настъпила кризата, разразила се в резултат на това ужасно, неописуемо състояние, така и не мога да кажа. Всичко, което знам във връзка с това, е, че една сутрин се събудих не като друг път. Имах чувството, че тялото ми е отделено от самия мен, а на душата ми бе леко и спокойно. Благотворна, равна умора, каквато не бях изпитвал вече много месеци, тежеше на клепачите ми и ми беше толкова топло и уютно, че просто не се решавах да отворя очи. Известно време лежах буден и се наслаждавах на приятната отпадналост, на сладостната безучастност на сетивата си.

Изведнъж ми се стори, че чувам недалеч от себе си човешки гласове, чувам слова, произнесени от живи хора. Вие не можете да си представите моя възторг! Бяха изминали много месеци, близо една година, откак не бях чувал друга човешка реч освен суровите, резки, зли думи на моите мъчители. „Сънуваш — казах си, — сънуваш! За нищо на света не отваряй очи, нека този сън продължи колкото се може по-дълго; иначе отново ще се озовеш в твоята проклета килия, отново ще видиш край себе си същия стол, същия умивалник, същата маса и същите тапети с вечно същите шарки. Това е само сън, продължавай да сънуваш!“

Но любопитството ми надделя. Бавно и внимателно открехнах клепачи. Бе станало чудо! Бях в друга стая, по-широка, по-просторна от моята килия. На прозореца нямаше решетки и през него свободно струеше светлина, а навън вместо сивия калкан се виждаха дървета, зелени дървета, разлюлени от вятъра. Стените на стаята бяха бели и гладки, таванът също беше бял и висок — действително се намирах в ново, чуждо легло и край мен — не, не беше сън — наистина шепнеха човешки гласове.

Навярно в удивлението си съм направил някое рязко движение, защото долових зад себе си леки стъпки. Една жена с бяла касинка на главата си приближаваше с плавна походка към мен. Болногледачка. Медицинска сестра. През мен премина трепет на възхищение: вече цяла година не бях виждал жена. Не откъсвах очи от това прелестно видение и навярно в погледа ми е имало такъв див екстаз, че жената заговори кротко и настойчиво:

„Тихо! Лежете спокойно!“

А аз само слушах гласа й — нима с мен разговаряше човек? Нима на земята още съществуваха хора, които да не ме разпитват, да не ме мъчат? И после — о необяснимо чудо! — това беше женски глас, мек, топъл, бих казал, дори нежен. Жадно се взирах в устата й — след една година, прекарана в ада, струваше ми се направо невероятно, че един човек може да говори ласкаво на друг. Тя ми се усмихна, да, усмихна ми се! Значи все още имаше хора, които могат да се усмихват мило? След това тя сложи пръст на устните си и безшумно се отдалечи. Но аз не можех да я послушам. Още не се бях наситил да съзерцавам това чудо, жадувах да проследя с поглед това странно човешко същество, което се държеше приветливо. Когато обаче поисках да се опра с ръце на ръба на леглото, не успях. На мястото на дясната си китка и пръсти видях нещо чуждо, някакво едро бяло валмо — очевидно обемиста превръзка. С удивление се завзирах в белия, издут чужд предмет, който заместваше ръката ми, и започнах бавно да съобразявам къде мога да се намирам и какво се е случило с мен. Изглежда, бяха ме наранили или аз сам бях повредил ръката си. Разбрах, че съм настанен в болница.

По обед пристигна лекарят, приятен на вид възрастен господин. Той познаваше моя род и се изказа с такова уважение за чичо ми, придворния лекар, че веднага почувствувах благоразположението му. По време на разговора той ми задаваше различни въпроси, между които и един, който истински ме учуди: дали съм математик или химик?

Отговорих отрицателно.

„Странно — промълви той, — в бълнуването си вие през цялото време крещяхте някакви непонятни формули — c3, c4. Никой от нас не можа да ги проумее.“

Попитах го какво е станало с мене. Той се усмихна особено.

„Нищо сериозно. Остро нервно разстройство. — И след като се огледа предпазливо, тихо добави: — В края на краищата напълно обяснимо. От 13 март^[30], нали?“

Аз кимнах.

„Нищо чудно при тази метода — промърмори той. — Вие не сте първият. Но не се тревожете…“

По успокоителния тон на думите му и по съчувствения му поглед разбрах, че при него съм в безопасност.

Два дни по-късно любезният доктор сам ми разказа какво се бе случило с мен.

Пазачът чул, че от моята килия се надават крясъци и отначало помислил, че споря с някого, който по някакъв начин е проникнал при мен. Но едва се показал на вратата, и аз съм се нахвърлил върху него с диви викове от рода на: „Хайде, направи хода си, подлец, страхопъзльо!“, после съм го уловил за гърлото и така яростно съм започнал да го душа, че той трябвало да вика за помощ. Продължил съм да буйствувам, а когато ме помъкнали на лекарски преглед, внезапно съм се отскубнал, хвърлил съм се към прозореца в коридора и съм разбил стъклото, като при това съм си разрязал ръката — ето, можете да видите дълбокия белег. През първите дни в болницата съм имал нещо като възпаление на мозъка, но сега-засега можело да се каже, че съзнанието ми и центърът на възприятията са вече в ред.

„Разбира се — добави той тихо, — по-добре да не съобщавам за това на господата, иначе току-виж, че ви подберат и ви напъхат обратно във вашата дупка. Но осланяйте се на мен, ще направя всичко, което е във възможностите ми.“

Какво е казал добрият доктор на моите мъчители, не ми е известно. Във всеки случай той постигна онова, което желаеше — аз бях освободен. Може би ме е обявил за невменяем, а може би междувременно бях станал вече безинтересен за гестапо, тъй като Хитлер бе окупирал Бохемия и с това окончателно бе ликвидирал австрийския проблем. И така, аз само трябваше да подпиша декларация, че се задължавам да напусна родината си в срок от две седмици. Това време бе изпълнено с уреждането на хиляди формалности, с които някогашният гражданин на света днес трябва да се пребори, за да пътува зад граница: необходимо бе да се получи разрешение от военните власти, от полицията, да се платят данъците, да се извади медицинско свидетелство, паспорт, виза и прочие, така че не ми остана никакво време, за да размисля за преживяното. Както изглежда, някакви тайнствени сили регулират дейността на човешкия мозък и автоматически изключват всичко онова, което е мъчително и опасно за психиката; защото винаги щом помислех за моето затворничество, в съзнанието ми като че настъпваше затъмнение. Едва след много и много седмици, всъщност едва тук, на парахода, събрах кураж, за да извикам отново в паметта си онова, което съм преживял.

Сега, струва ми се, вече можете да си обясните моето странно и не съвсем пристойно поведение по време на вашата игра. Аз минавах съвсем случайно през пушалнята, когато видях вас и вашите приятели пред шахматната дъска. Неволно се заковах на мястото си от удивление и уплаха, тъй като напълно бях забравил, че шах може да се играе на истинска дъска и с истински фигури и че в тази игра участвуват двама съвсем различни партньори, които дори физически са застанали един срещу друг. Вярвайте, трябваше да минат няколко минути, докато съобразя, че това, с което се занимаваха тези хора, е същата игра, която аз месеци наред се мъчех да играя срещу самия себе си в моето безпомощно състояние. Значи шифърът, с чиято помощ аз провеждах в паметта си моите ожесточени схватки, е бил само замяна, символ на тези дървени фигури. Моята изненада да видя, че фигурите на дъската и техните ходове напълно съответствуват на онези нереални образи, които населяваха въображението ми, напомня навярно изненадата на някой астроном, който по пътя на най-сложни математически изчисления е доказал на хартия съществуването на нова планета и изведнъж я вижда с очите си като бяло, ярко, материално небесно тяло.

Взирах се като хипнотизиран в шахматната дъска, където откривах моите диаграми — същите коне, топове, царе, дами и пешки, само че като материални, изрязани от дърво фигури. За да обхвана позицията, неволно трябваше първо да я пренеса от моя абстрактен буквено-цифров свят в света на действителните фигури. Постепенно в мен се разгоря любопитство да проследя тази реална партия между двама реални партньори. И тогава се случи онзи неприятен инцидент с моята крайно невежлива намеса във вашата игра. Но погрешният ход на вашия приятел сякаш ме прободе в сърцето. Възпрях го съвсем инстинктивно, несъзнателно, тъй както се възпира дете, надвесило се над опасни перила. Чак след това осъзнах колко непристойно е било от моя страна, че така грубо ви се натрапих.

Побързах да уверя доктор, Б., че всички ние сме безкрайно радостни от запознанството си с него, за което трябва да благодарим именно на този случай, и че след всичко, което чух, за мен ще бъде двойно по-интересно да присъствувам на утрешния импровизиран турнир.

Доктор Б. направи неспокойно движение.

— Наистина не очаквайте прекалено много. Това ще бъде просто една проверка за самия мен… проверка дали… дали изобщо съм способен да изиграя една нормална партия шах на действителна шахматна дъска, с действителни фигури и срещу действителен, жив противник… Защото аз все повече и повече се съмнявам дали всички онези стотици, а може би и хиляди партии съм провеждал според установените правила, или са били само плод на моето болно въображение? Не е ли било това просто някаква шахматна треска, бълнуване, при което, както при всяко сънуване, се пропускат междинни звена. Надявам се, че няма да изисквате сериозно от мене такава дързост — да меря силите си с един толкова прочут шахмайстор, и при това световен шампион. Единственото, което ме интересува и възбужда любопитството ми в тази среща, е да установя, макар и с по-късна дата, дали онази игра в килията ми все още е била шах или вече лудост; дали съм се намирал на опасната граница на безумието, или вече съм я бил прескочил? Само това и нищо повече.

В същия миг от другия край на парахода прозвуча гонг, приканващ пътниците за вечеря. Нашият разговор бе продължил почти два часа — доктор Б. ми разказа своите премеждия с много повече подробности, отколкото ги предавам тук. Поблагодарих му сърдечно и ние се сбогувахме, но още не бях прекосил палубата, когато той ме догони и видимо развълнуван, дори леко заекващ, каза:

— И още нещо! Бихте ли известили предварително господата, за да не излезе неучтиво от моя страна, че ще играя само една-единствена партия… тя трябва да сложи черта под една стара сметка; ще бъде окончателен завършек на една история, а не ново начало… Нямам никакво желание да бъда обхванат пак от тази мъчителна шахматна треска, при мисълта за която и днес още потръпвам… Освен това… освен това и лекарят навремето ме предупреди… изрично ме предупреди, че човек, който някога е страдал от мания, завинаги остава застрашен от рецидив; така че за мен, който съм боледувал от „шахматно отравяне“, макар и вече излекувано, е за предпочитане да стоя по-далеч от каквато и да е шахматна дъска… Така че вие разбирате — само една пробна партия, и повече не.

На следващия ден точно в уговореното време, в три часа, ние се събрахме в пушалнята на парахода. Нашата група се бе увеличила с още двама любители на „кралската игра“ — корабни офицери, които специално бяха измолили да ги освободят от бордова служба, за да могат да наблюдават турнира. Този път Чентович също не ни накара да го чакаме както предишния ден и след обичайното хвърляне на жребия започна забележителната партия на този homo obscurissimus^[31] срещу прочутия шахматен шампион.

Може само да се съжалява, че партията бе проведена пред такива некомпетентни зрители като нас, поради което тя беше безвъзвратно загубена за аналите на шахматното изкуство, така както са загубени за музиката клавирните импровизации на Бетховен. Наистина на следващия ден ние се опитахме с общи усилия да я възпроизведем по памет, но напразно. Може би причината бе в това, че по време на играта всички следяхме с по-голям интерес двамата играчи, отколкото развитието на самата партия, тъй като различието в интелектуалния им уровен се проявяваше все по-осезаемо в хода на играта.

Чентович, верен на навика си, остана през цялото време напълно неподвижен като каменен блок; очите му дословно бяха приковани към шахматната дъска. По всичко личеше, че мисленето при него е свързано едва ли не с физическо напрежение, което изискваше от всички негови органи пълна съсредоточеност. Доктор Б., напротив, се държеше съвсем свободно и непринудено. Като истински дилетант, в най-добрия смисъл на тази дума, като любител, за когото цялото удоволствие, истинското „diletto“^[32] на играта се заключава в самата игра, той държеше тялото си напълно отпуснато, през първите паузи разговаряше приветливо с нас, като ни разясняваше ходовете си и небрежно си запали цигара, а когато бе негов ред, хвърляше кратък поглед към дъската и местеше фигурата. Всеки път изглеждаше, като че той предварително бе очаквал хода на своя противник.

Обичайните дебютни ходове преминаха доста бързо. Едва след седмия или осмия ход в развоя на партията като че вече личеше някакъв определен план. Чентович започна по-дълго да обмисля своите ходове и по това заключихме, че играта е навлязла в решителна битка за надмощие.

Но в интерес на истината трябва да кажа, че постепенното развитие на създалото се положение донесе на нас, непрофесионалистите, както при всеки сериозен мач, по-скоро разочарование. Защото, колкото по-заплетена ставаше общата картина върху шахматната дъска, толкова по-трудно проумявахме действителното разпределение на силите. Не само че не можехме да схванем намеренията на двамата противници, но дори не разбирахме кой от тях има предимство. Виждахме само как отделните фигури се преместват като лостове, за да пробият вражеския фронт, но тъй като при тези превъзходни играчи всяко придвижване бе част от някаква комбинация, разчетена с много ходове напред, не бяхме в състояние да прозрем стратегическия замисъл на всички тези напред-назад. Към това се прибави и постепенно обземащата ни умора, предизвикана главно от обстоятелството, че Чентович безкрайно дълго обмисляше всеки свой ход. Това видимо действуваше на нервите и на нашия приятел. Аз с тревога наблюдавах как той ставаше все по-неспокоен, колкото повече се проточваше партията: възбудено се въртеше на стола си; ту палеше нервно цигара след цигара, ту хващаше молива и записваше нещо; после отново си поръчваше минерална вода и жадно пиеше чаша след чаша. Бе съвсем очевидно, че мозъкът му комбинираше сто пъти по-бързо от този на Чентович. Всеки път, когато шампионът след безкрайни размишления се решаваше да премести с неловка ръка някоя фигура, нашият приятел само се усмихваше, както се усмихва човек, видял появата на нещо дългоочаквано, и веднага правеше своя ответен ход. Навярно с бързо работещия си ум той предварително преценяваше всички възможности на своя противник. Колкото по-дълго умуваше Чентович над ходовете си, толкова по-нетърпелив ставаше доктор Б. и докато чакаше, устните му бяха стиснати в ядна, почти враждебна гримаса. Но Чентович не бързаше. Той мислеше неподвижно и мълчаливо и колкото по-малко фигури оставаха върху дъската, толкова по-дълги паузи правеше. При четирийсет и втория ход, след като часовникът отмери цели два часа и четирийсет и пет минути, всички ние седяхме вече изнемощели и почти равнодушни към това, което ставаше пред нас. Един от корабните офицери вече си бе отишъл, другият четеше книга и хвърляше поглед към дъската само когато настъпеше промяна в позицията. И тогава изведнъж при един ход на Чентович се случи нещо неочаквано. Когато доктор Б. забеляза, че Чентович посяга към коня, за да го премести, той се сви като котка преди скок; цялото му тяло затрепери и щом Чентович направи хода си, той бързо придвижи напред дамата си и с тържествуващ глас извика:

— Така, изпята му е песента!

После се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и предизвикателно погледна към Чентович. В зениците му внезапно блеснаха червеникави пламъчета.

Всички неволно се наведохме над дъската, опитвайки се да разберем какво означава този тържествуващ възглас. На пръв поглед не се виждаше никаква пряка заплаха. Думите на нашия приятел очевидно се отнасяха до по-нататъшния развой на играта, който ние, късогледите дилетанти, още не можехме да разгадаем. Единствено Чентович не помръдна, когато прозвуча това предизвикателно изявление; той остана невъзмутимо спокоен, сякаш не бе чул обидната забележка „изпята му е песента“. Не се случи нищо. Тъй като всички неволно бяхме затаили дъх, изведнъж започна да се чува цъкането на часовника, поставен на масата за отмерване на контролното време. Изминаха три минути, седем минути — Чентович не помръдваше, но аз имах чувството, че от вътрешното напрежение едрите му ноздри още повече се разширяват.

Това безмълвно очакване, изглежда, бе за нашия приятел също тъй непоносимо, както и за нас. Внезапно той рязко се изправи и закрачи напред-назад из пушалнята, отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. Всички присъствуващи гледаха към него с недоумение, но никой не бе така обезпокоен от държанието му както аз, тъй като забелязах, че въпреки силната му възбуда, той се движеше в строго ограничено пространство, сякаш всеки път се натъкваше посред обширния салон на някаква невидима преграда, която го принуждаваше да се връща обратно. Изтръпнах, когато разбрах, че със стъпките си той несъзнателно очертава размерите на някогашната си килия. Навярно през дългите месеци на своето затворничество той точно така се е мятал като звяр в клетка, напред-назад, с превити рамене и с конвулсивно стиснати юмруци: точно така навярно хиляди пъти е крачил напред-назад из онази стая, с червеникави пламъчета на безумие във втренчените и въпреки това трескаво блестящи зеници.

Изглежда, разсъдъкът му все още бе в ред, понеже от време на време той нетърпеливо се извръщаше към масата, за да види дали Чентович най-после е взел някакво решение. Но времето течеше — изминаха девет минути, десет минути… И тогава се случи онова, което никой от нас не бе очаквал. Чентович бавно вдигна тежката си ръка, която до този момент бе отпусната неподвижно на масата. С напрегнати докрай сетива ние очаквахме развръзката. Но Чентович не направи ход, а бавно, но решително смете с опакото на ръката си фигурите от дъската. Едва в следващия миг ние схванахме, че Чентович се признава за победен. Той се бе предал, за да не бъдем свидетели на неговия мат. Невероятното се бе случило: световният шампион, победителят в безчислени турнири бе свил знамената си пред един непознат, който двайсет или двайсет и пет години не се е докосвал до шахматната дъска. Нашият приятел, никому неизвестен безименен човек, бе победил в открита борба най-силния шахматист в света!

Без да забележим, всички ние от вълнение се бяхме изправили на крака. Всеки от нас имаше чувството, че нещо трябва да кажем или да направим, за да дадем воля на обзелата ни радостна уплаха. Единственият, който запази невъзмутимо спокойствие, бе Чентович. Едва след като изчака известно време, той вдигна глава и впери в нашия приятел каменен поглед.

— Още една партия? — попита той.

— Разбира се! — отвърна доктор Б. с неприятно за мен въодушевление и преди да успея да му напомня за намерението му да се ограничи с една-единствена партия, той седна обратно на масата и започна с трескава припряност да нарежда фигурите. Възбудата му бе толкова силна, че докато ги поставяше по местата им, на два пъти от треперещите му пръсти се изплъзна пешка и падна на земята. Моето безпокойство, предизвикано от неестествената му нервност, прерасна в истински страх. Тихият и сдържан досега човек бе изпаднал в явна екзалтация: ъгълът на устата му все по-често се свиваше от болезнен тик, а тялото му трепереше, сякаш разтърсено от внезапна треска.

— Не трябва! — прошепнах му. — Не трябва! Достатъчно за днес! Това ви струва много усилия!

— Много усилия ли? Ха-ха-ха! — разсмя се той високо и подигравателно. — Докато траеше цялото това разтакаване, можех да изиграя поне седемнайсет партии! Единствените усилия, които правя, е да не заспя при това темпо! Е, какво, няма ли най-после да започнете?

Тези последни думи, казани с рязък, едва ли не груб тон, бяха отправени към Чентович. Той го гледаше спокойно и невъзмутимо, но в каменния му поглед имаше нещо, което напомняше свит юмрук. Неочаквано в отношенията между двамата играчи се бе появило нещо ново — опасна напрегнатост, страстна омраза. Това не бяха вече партньори, желаещи да изпитат умението си един срещу друг, а двама врагове, заклели се взаимно да се унищожат.

Чентович дълго се колеба, преди да направи първия си ход, и аз имах ясното чувство, че той се бави умишлено. Очевидно този обигран тактик вече бе проумял, че тъкмо неговата бавност изморява и раздразва противника му. Така той употреби не по-малко от четири минути, за да обмисли най-обикновения, най-простия от всички дебюти — двоен ход с царска пешка. Нашият приятел моментално отвърна, като на свой ред придвижи царската си пешка. И отново Чентович проточи безкрайно, непоносимо дълго своя ответен ход. Имахме чувството, сякаш е поблеснала ярка светкавица и с разтуптени сърца чакахме да се разнесе гръм, а гръм все няма и няма. Чентович не помръдваше. Той обмисляше хода си мълчаливо и бавно и както все повече се уверявах — злонамерено бавно. С това обаче той ми даваше възможност да наблюдавам за по-дълго доктор Б. Той вече бе пресушил трета чаша вода и неволно си спомних, че ми бе разказал за неутолимата си трескава жажда в килията. Налице бяха всички признаци на едно ненормално състояние на възбуда: виждах как по челото му избива пот, а белегът на ръката му се бе зачервил и се забелязваше още по-отчетливо. Но засега той все още се владееше. Едва при четвъртия ход, когато Чентович отново потъна в безкраен размисъл, доктор Б. загуби самообладание и внезапно просъска:

— Та няма ли най-сетне да играете?

Чентович го изгледа хладно.

— Доколкото си спомням, уговореното време за обмисляне бе десет минути. И аз ще се придържам по принцип към това условие.

Доктор Б. прехапа устни; забелязах, че от нетърпение той все по-нервно потропва с крак под масата и вече сам не можех да овладея обзелото ме неспокойство; измъчваха ме предчувствия, че той ще извърши някаква безразсъдна постъпка. И действително при осмия ход отново се стигна до спречкване. Доктор Б., който все повече губеше присъствие на духа, вече не можеше да сдържа нервното си напрежение; през цялото време той се въртеше на стола си и започна несъзнателно да барабани с пръсти по масата. Чентович отново повдигна своя масивен селски череп.

— Мога ли да ви помоля да не тропате? Това ме смущава. Така не мога да играя.

— Ха-ха! — изсмя се остро доктор Б. — Личи си!

Челото на Чентович почервеня.

— Какво искате да кажете! — попита той рязко и злобно.

Доктор Б. отново се изсмя кратко и язвително.

— Нищо освен това, че нервите ви явно не са в ред.

Чентович замълча и отново сведе глава.

Следващият ход той направи едва след седем минути и играта продължи със същото убийствено темпо. Чентович буквално се бе вкаменил. Сега той вече изчакваше да изтече докрай определеното време, преди да направи своя ответен ход. А държанието на нашия приятел ставаше от пауза на пауза все по-странно. Той създаваше впечатление, сякаш вече изобщо не участвува в играта и съзнанието му е заето със съвсем друго нещо. Вече не се разхождаше нервно нагоре-надолу, а седеше неподвижно на мястото си, втренчил в пространството отсъствуващ, почти безумен поглед, и непрекъснато мърмореше под носа си нещо неразбираемо. Или бе погълнат в обмислянето на някакви безкрайни комбинации, или — и аз тайно подозирах тъкмо това — разиграваше в ума си съвсем други партии. Защото всеки път, когато Чентович най-сетне правеше своя ход, някой от нас трябваше да го побутне, за да го върне към действителността. Тогава му бе нужна не повече от една минута, за да се ориентира в обстановката.

Все повече се усилваше в мен подозрението, че доктор Б. всъщност отдавна вече е забравил Чентович и всички нас и е изпаднал в някаква тиха форма на лудост, която всеки момент може да се разрази в буйство. И действително — при деветнайсетия ход настъпи кризата. Едва Чентович бе направил своя ход, когато доктор Б. след бегъл поглед върху дъската изведнъж тикна своя офицер три полета напред и закрещя с див глас, така че всички изтръпнахме:

— Шах! Шах на царя!

В очакване да видим някакъв изключителен ход всички вперихме очи в дъската. Но измина една минута и тогава стана нещо, което никой от нас не бе допускал. Чентович бавно, съвсем бавно повдигна глава и — нещо, което досега не бе правил — ни изгледа всички поред. Имаше вид на човек, който изживява необикновено удоволствие; устните му лека-полека се разтеглиха в доволна и злорада усмивка. Едва след като се наслади докрай на своето тържество, което ни бе непонятно, той с лицемерна вежливост се обърна към нас:

— Съжалявам, но не виждам никакъв шах. Може би някой от господата ще ми посочи в какво се заключава шахът на моя цар?

Ние погледнахме към дъската, а след това към доктор Б. Действително царят на Чентович бе защитен от пешка срещу атакуващия офицер — това можеше да види и дете, — така че за никакъв шах не можеше да се говори. Станахме неспокойни. Може би нашият приятел във възбудата си бе побутнал някоя фигура или бе местил с едно поле по-напред или по-назад, отколкото би трябвало? Нашето мълчание привлече вниманието на доктор Б., той втренчи поглед в дъската и със заекване каза:

— Но царят трябва да бъде на f7… Поставен е неправилно, съвсем неправилно. Вие сте направили неправилен ход! Всичко е съвсем погрешно на тази дъска… мястото на пешката е на g5, а не на g4… Та това е някаква съвсем друга партия… Това е…

Той изведнъж се запъна. Бях го стиснал здраво за ръката, по-точно бях го ощипал така силно, че той го бе усетил дори и в своята трескава възбуда. Той се обърна и ме погледна с очи на сомнамбул.

— Какво… желаете?

Не казах нищо друго освен „Remember!“^[33] и в същото време прекарах пръст по белега на ръката му. Той неволно повтори движението ми и стъклените му очи се взряха в кървавочервената рязка. Изведнъж се разтреперан, цялото му тяло се сгърчи в данвулсивна тръпка.

— За бога! — прошепна той с побелели устни. — Нима съм казал или извършил нещо безразсъдно? Нима е възможно отново да съм…

— Не — отвърнах тихо. — Но трябва незабавно да прекратите тази партия, крайно време е. Спомнете си какво ви е казал лекарят!

Доктор Б. рязко се изправи.

— Моля да ме извините за нелепата грешка — каза той с предишния си вежлив глас, като се поклони към Чентович. — Това, което казах, е, разбира се, пълна безсмислица. Естествено партията печелите вие.

След това се обърна към нас.

— И вас, господа, трябва да помоля за извинение. Но аз ви предупредих още отначало, че не бива да очаквате прекалено много от мен. Простете ми позорния завършек на играта — това е последният ми опит да играя шах.

Той се поклони и се отдалечи по същия скромен и загадъчен начин, по който отначало се бе появил. Единствено аз знаех защо този човек никога повече няма да се докосне до шахматна дъска, докато останалите стояха объркани, смътно догаждайки се, че край тях е преминало нещо тъмно и застрашително, едва-едва докосвайки ги.

— Damned fool^[34] — промърмори разочаровано Макконър.

Последен се изправи Чентович и хвърли още един поглед към незавършената партия.

— Жалко — великодушно каза той. — Атаката съвсем не беше замислена лошо. Всъщност за един любител този човек е необикновено талантлив…

Стефан Цвайг
Избрани творби в пет тома
Том 1

Скарлатина

Гувернантката

Огнена тайна

Партньорът

Бързо приятелство

Трио

Нападение

Слоновете

Престрелка

Огнена тайна

Мълчание

Лъжците

Следи в лунната светлина

Нападението

Буря

Първо опомняне

Хаотичен мрак

Последният сън

Неочаквана среща с един занаят

Приказка в здрача

Писмо на една непозната

Страх

Разруха на едно сърце

Амок

Невидимата сбирка
Епизод от германската инфлация

Случка край Женевското езеро

Фантастична нощ

Смут в чувствата
Частни записки на тайния съветник Р. фон Д.

Шахматна новела

Богдан Мирчев
Бележка на съставителя

Стефан ЦвайгИзбрани творби в пет томаТом 1

Скарлатина

Гувернантката

Огнена тайна

Партньорът

Бързо приятелство

Трио

Нападение

Слоновете

Престрелка

Огнена тайна

Мълчание

Лъжците

Следи в лунната светлина

Нападението

Буря

Първо опомняне

Хаотичен мрак

Последният сън

Неочаквана среща с един занаят

Приказка в здрача

Писмо на една непозната

Страх

Разруха на едно сърце

Амок

Невидимата сбиркаЕпизод от германската инфлация

Случка край Женевското езеро

Фантастична нощ

Смут в чувстватаЧастни записки на тайния съветник Р. фон Д.

Шахматна новела

Богдан МирчевБележка на съставителя

Стефан Цвайг
Избрани творби в пет тома
Том 1

Невидимата сбирка
Епизод от германската инфлация

Смут в чувствата
Частни записки на тайния съветник Р. фон Д.

Богдан Мирчев
Бележка на съставителя