Иля Илф, Евгений Петров
Разкази и фейлетони

Животът, който и двамата толкова обичаха, съветският живот, тогава навлизаше в своя разцвет. И тези две фигури — празнични, издокарани, изключително привлекателни, чисти и много порядъчни — аз си ги представям на фона на нашите строежи, димящи заводи, колхозни поля, пристанища. Те участвуваха в този строеж активно, яростно, темпераментно, сякаш са се обзаложили какво ще излезе от всичко това.

Юрий Олеша

Стефан Смирнов
Илф и Петров — едно талантливо и силно присъствие

Когато преди двайсетина години в Съветския съюз излиза едно томче с фейлетоните и разказите на Илф и Петров, мнозина са се питали дали този 150 000 тираж няма да се застои. Защо е имало такова съмнение? Защото това не са били класическите вече „Дванайсетте стола“ и „Златният телец“, нито „Едноетажна Америка“. И защото писаните около 1930 година фейлетони и разкази в „Правда“ и „Литературная газета“ са имали своя смисъл и сила тогава. А сега? Но съмненията бързо се стопяват — книгата изчезва от книжарниците.

Този излишен въпрос — дали ще бъдат продадени избраните разкази и фейлетони на Илф и Петров — ние няма да си го зададем. Такъв тираж е само мечта за нас! Читателите, които обичат двамата писатели, ще си купят тази книжка заради предишното удоволствие от творбите им. И най-важното — макар и писани преди петдесетина години, те и днес звучат актуално и съвременно. Ще имаме ли смелостта да си признаем — те са като че ли непреходни. Тези понякога малки теми от едно друго време са не само злободневни за нас, а творбите имат внушителна художествена сила и стойност.

Всеки от нас по различно време и по различен начин се е докосвал до тяхното творчество. И винаги им е оставал верен и предан. Всеки от нас носи в себе си образа на един Остап Бендер. Времето не само не изтрива чертите му и той не само че не губи от своята привлекателност, но даже и печели. Дали защото тези черти отчетливо се повтарят в едно или друго днешно лице? Или защото преосмисляме за себе си и някои положителни качества на този иначе наречен отрицателен герой?

Често се улавям, че говоря за двамата писатели в единствено число. По време на тяхно пътуване в един от военните окръзи Илф подхвърля: „Илф и Петров се измъчват от съмнение — няма ли да ги зачислят на доволствие като един човек.“ Интересно и много любопитно е творческото съдружие между двамата. В своята двойна автобиография те говорят за двойното раждане на автора на „Дванайсетте стола“. Първият — през 1897, и вторият през 1903 година.

„Първия път авторът се е родил като Иля Илф, втория — като Евгений Петров… Тези две събития са станали в град Одеса.

По този начин в още ранна възраст авторът е започнал своя двоен живот. По времето, когато едната половина на автора е мърдала с ръчички в пеленките, другата е била вече шестгодишна и е прескачала през гробищния стобор, за да бере люляк.

Това двойно съществуване е продължило до 1925 година, когато двете половини за първи път се срещат в Москва.“

Десетте години на общо творчество винаги е занимавало литературните критици и историци. Това творческо единство ражда няколко оригинални и неповторими произведения — „Дванайсетте стола“, „Златният телец“, „Едноетажна Америка“. Да добавим още повестта „Светла личност“, разказа „Тоня“, както и фейлетоните им. И тогава отново ще се запитаме — имат ли стойност техните самостоятелно писани творби, или са някакъв придатък към общото им творчество? Преди да се съберат, те са имали свой, не особено голям творчески капитал, изминали са свой самостоятелен писателски път. Илф — в железничарския вестник „Гудок“, където е печатал фейлетони, очерци и бележки; Евгений Петров — в „Красный перец“ и „Смехач“ — с острите си хумористични скици. На различни места и по разни поводи те са отговаряли шеговито на въпроса как пишат заедно. Веднъж само, след смъртта на Илф, Петров отговаря и сериозно: „Да пишем двама, беше не два пъти по-леко… а десет пъти по-трудно. Ние непрекъснато ожесточено се критикувахме… На работната маса забравяхме всякаква жалост.“

Как точно се е получило — кой какво е дал в общото съдружие, това надали е най-важният въпрос за творчеството на Илф и Петров. На времето те са имали своите критици-отрицатели, а ето че подир толкова години остава само възхищението към всичко, написано от тях. И може би най-точно ще намерим отговор за същината и основната тематична насока в творчеството им, като се подсетим за един малък откъс: „Успоредно с големия свят, в който живеят големите хора и големите неща, съществува и малък свят с малки хора и малки неща. В големия свят е изобретен дизеловият мотор, написани са «Мъртви души», построена е Днепровската хидростанция и е извършен околосветски полет. В малкия свят е изобретен крещящият мехур «върви-върви», написана е песенчицата «Тухлички» и са построени панталоните фасон «полпред». В големия свят хората се ръководят от стремежа да облагодетелствуват човечеството. Малкият свят е далече от такива високи задачи. Неговите обитатели имат един стремеж — да преживеят криво-ляво, без да изпитват чувство на глад.“

Стига да не прозвучи малко грубо, но този откъс откроява точно позицията и основния замисъл и в романите, и във фейлетоните на Илф и Петров — изобличаването на малкия свят и неговите обитатели. И колкото и оптимистично да ни се иска да оставим в миналото всички тях — героите на Илф и Петров, — това много трудно ще ни се удаде. Макар и по-видоизменени от времето — равнодушните и еснафите, кариеристите и блюдолизците, халтуртрегерите и десетките техни подвидове са сред нас и няма скоро да изчезнат. Умират едни — раждат се други. И все в същия двубой светът продължава своето съществуване. В прочистването на този свят фейлетоните и сатиричните разкази на Илф и Петров имат своята истинска значимост. Но само заради това ли. Истинската им стойност се съдържа не само в разобличаването на техните герои, но и в пълното покритие на гражданска доблест с художествено претворяване.

А сега нещо биографично.

Бащата на Иля Илф е банков чиновник. Синът учи в одеско средно техническо училище. Когато го завършва (през 1913 година), работи поред в чертожно бюро, като механик в авиационен завод, във фабрика за ръчни гранати, а по-късно като статистик и счетоводител. Но още от това време го занимава мисълта за писателското поприще. Той сътрудничи под женски псевдоним в сатирично списание; във вестник „Моряк“ — с очеркови скици; докато е в Одеса, работи и в Югроста заедно с Багрицки, Катаев, Олеша. През 1923 година пристига в Москва и веднага е назначен във вестник „Гудок“.

За разлика от Илф Евгений Петров не е помислял да става писател. Негов кръстник в литературата е по-големият му брат — писателят Валентин Катаев. Като завършва гимназия през 1920 година, Евгений Петров става районен кореспондент на Украинската телеграфна агенция, а по-късно — инспектор в криминалната милиция. Вече в Москва, по настояване на брат си, пише своя първи разказ и първия си фейлетон. Пак с препоръката на Катаев започва работа в сатиричното списание „Красный перец“ и оттогава взема псевдонима Петров. През 1925 година Илф и Петров се запознават и списание „Смехач“ получава първото им колективно съчинение. Транспортният вестник „Гудок“, който има изключително значение по това време, обединява в своята редакция голяма писателска група. Дълго време там са Катаев, Олеша, Булгаков, Славин, Гехт, Ерлих, Илф, Петров, Козачински. Един от основателите му е Михаил Колцов.

Всичко това, разбира се, звучи твърде сухо. А времето, за което говорим, е изключително и неповторимо. Станала е първата в света социалистическа революция и едни от най-талантливите млади писатели застават под знамената й. Гражданската позиция на Илф и Петров от това време и до края на живота им остава неизменна, те са в битката с най-острото оръжие — сатирата. Една непрекъсната битка срещу пошлото, една непрестанна борба за доброто и светлото. И без да делят литературата на малка и голяма, двамата писатели пишат своите фейлетони и сатирични разкази. Уж като еднодневки, уж породени от дребен факт, от едно писмо, от едно обаждане. Със същия талант и със същата упоритост, с които създават своите романи, Илф и Петров пишат фейлетоните си в „Правда“ и „Литературная газета“. Докато в „Гудок“ много често поводите за техните фейлетони са съвсем конкретни, по-късно някои от тези уж наглед дребни конкретни явления получават своя обобщен образ, достигат яркото си пластично и художествено изображение. И се проточва процесията от тъпи чиновници и бюрократи във фейлетони като „Баба Яга“ или „Авксентий Филосопуло“, на келепирджии — в „Силите си няма да щадя“, на прекалени светци и йезуити — в „Саванарило“. Колко до болка познати неща — системата на връзки — в „Ужасните страдания на директора на завода“, раздуването на щатовете — в „Клооп“, лошото производство — в „Горя, но не изгарям“.

Сатиричните герои от фейлетоните и разказите на Илф и Петров имат своето интересно развитие. В първите години след революцията, в годините на непа, те са все още като че ли случаен придатък на новото време. Но Илф и Петров постепенно разбират, че много от тях за дълго ще останат. В този смисъл те ще са далеч по-опасни от милия Остап Бендер и борбата с тях ще бъде дълга и трудна…

И във фейлетоните, и в сатиричните разкази на Илф и Петров може да се усети личността на двамата обаятелни писатели — честни и безкомпромисни. Обаятелни като хора, те оставят обаятелни произведения. Нищо, че такъв термин може и да не съществува. Илф и Петров създават свой неповторим писателски почерк. Но започнали сами, всеки от тях завършва сам своето писателско дело. Когато умира през 1937 година от туберкулоза, Илф оставя своя „Бележник“ — едно удивително литературно произведение. Евгений Петров загива през 1942 година на 2 юли като военен кореспондент. Самолетът, с който лети, се разбива в Ростовска област до село Манково. Той оставя своя „Фронтови дневник“.

Сами или заедно, Илф и Петров в своите произведения са до нас, в нашия днешен ден. Едно присъствие, талантливо и силно, в което е събрано всичко — и гражданска непримиримост, и изумително художествено майсторство.

Стефан Смирнов

Авксентий Филосопуло

Енергията, с която отговорният работник, другарят Филосопуло, посещаваше многобройните заседания, съвещания, петминутки и разни други групови мероприятия, беше наистина смайваща.

Всеки ден Филосопуло претичваше поне десет пъти от едно заседание на друго с бързината на пехотинец, пребягващ под огъня на противника.

— Бързам, бързам — мърмореше той, докато скачаше на стъпалото на автобуса и махаше на някой познат за „довиждане“.

— Бързам! Работа! Заседание! Извънредно!

„Де да имахме повече такива хора! — мислеше си радостно познатият. — Такива бодри, смели и с млада душа!“

И наистина Филосопуло беше млад духом, макар и възпълен телом. Коремът му беше като гюлле — от онези гюллета, с които севастополските моряци-артилеристи са стреляли по англо-френските окопи през Кримската война. Беше просто необяснимо как успява да отиде навсякъде. Той ходеше на заседания дори в близките окръжни градове.

Но колкото и да е печално, цялата му заседателска страст се обясняваше съвсем прозаично. Авксентий Пантелеевич Филосопуло ходеше на заседания, за да си похапне. Да похапне за сметка на учреждението.

— Какво? Почнаха ли вече? — питаше той куриера, изкачвайки тичешком стълбата. — А-а! Чудесно!

Той си проправяше път през заседателната зала, където зад тъмнозелената изпитна покривка се мержелееха бледите от тютюна лица на заседаващите.

— Привет! Привет! — казваше той и грабваше от масата сандвич с червен хайвер. — Много добре! Напълно съм съгласен. Подкрепям предложението на Иван Семьонович.

Той дъвчеше с изцъклени очи и моржовите му мустаци подскачаха поривисто.

— Какво? — крещеше той, зинал с огромна уста, от която се сипеха трохи от пастата. — Какво? Моето мнение ли? Подкрепям изцяло.

След като се наяждаше до спукване и изпиваше осем чаши чай, той сладко дремеше. Дългогодишната практика го беше научила да спи така, че хъркането и сумтенето да се възприемат от околните като думите: „Вярно! Хр-р… Съгласен! Хх-р. Пр-р-авилно? Хр-р. Иван Семьонич… Хр-р-кх-х-х…“

Събуден внезапно от високите гласове на спорещите, Филосопуло отваряше живите си черни очи, измъкваше припряно от жилетката джобния си часовник и казваше уплашено:

— Бързам! Бързам! В пет часа съм на комисия за установяване на излишъците. Та вие си дозаседавайте без мене! Привет!

И Авксентий Пантеевич хукваше към комисията за установяване. Той много обичаше тази комисия, защото там поднасяха сандвичи с лебервурст.

След като се справяше с лебервурста и оценяваше чернодробните му качества, Авксентий претичваше под прикритието на чадъра си до „Вторични суровини“ и лакомо като гладуващ започваше да омита сарделите, с които благодушните вторичносуровинници снабдяваха щедро продължителните си заседания.

Той беше голям специалист по стопанските въпроси. На някои заседания, където присъствието му беше необходимо, изобщо не стъпваше. Защото даваха гол чай, и то без захар. Но на други настояваше да присъствува, изпросваше си покана, и дори правеше интриги. Там, според сведенията му, хранеха добре. Вечер споделяше с жена си равносметката от трудовия ден.

— Представи си, мила, в ръководството станаха големи промени.

— Свалили са председателя? — питаше лениво жена му.

— Ех, и ти пък! — ядосваше се Филосопуло. — Вече не дават пасти! Днес имаше бисквити „Делегатка“. Изядох четиринадесет.

— Ами в оня ваш синдикат — питаше от учтивост жена му — още ли дават пирожки?

— Да, пирожки! — боботеше радостно Авксентий. — Днес закъснях. Бяха излапали половината, нехранимайковците. Все пак изядох шест парчета.

И доволен от трудовия си ден, Филосопуло заспиваше. Юнашкото му хъркане по съчетание на звуци приличаше на служебното изречение: „След като изслушах преждеговорившия оратор, не мога да не отбележа…“

Неотдавна на Авксентий Пантелеевич му се случи голямо нещастие.

Нахълтал на заседание на комисията за повишаване качеството на продукцията, Филосопуло седна в едно ъгълче и веднага зърна апетитен кравай от тъй наречения краковски салам. До него, кой знае защо, бяха сложени сплескана гайка, крив пирон, макара полуизгнили конци и яркозелено дефектно лампено шише. Но Филосопуло не обърна внимание на това.

— Съгласен! — каза Авксентий и извади джобното си ножче.

Докато говореше докладчикът, Филосопуло успя да се справи със салама.

— И какво виждаме, другари! — възкликна ораторът. — По линията на салама не всичко е благополучно. Да вземем например ей този абсолютно развален салам. Саламът, другари… Но тук някъде имаше салам…

Всички погледнаха към края на масата, но вместо кравайчето салам там лежеше само жалка опашчица с връвчица.

Преди да успеят да си обяснят къде е изчезнал саламът, Филосопуло се загърчи и захриптя.

Но този път хъркането му съвсем не приличаше на познатото: „Съгласен, подкрепям“, а по-скоро на: „Помощ! Лекар!“

Уви, не можаха да спасят Филосопуло.

Авксентий умря същия ден в страшни мъки.

Пагубното опровержение

— Кой е авторът на тази клеветническа дописка? — попита Арест Павлович.

Той заговори с онази дръзка интонация, която е присъща у нас само на някои началници и на хора със свободни професии (файтонджии, зъболекари, прекупвачи на театрални билети).

— Не мога да допусна да се подкопава моя авторитет. Това е възмутително!

И той махна с ръка към стенвестника „С индиго“.

Там, под рисунка, изобразяваща гол космат мъж в лека кола, бяха поместени следните стихове:

С кисе по черепа

В дванайсет часа тия дни

директорът наш се разшава,

към банята се устреми,

при туй със колата държавна.

Той люби държавен бензин

и труд извънреден шофьорски;

жадува той топла водичка,

но ний ще го сгреем пред всички![1]

Стиховете бяха подписани със странния псевдоним — Антихрист.

— Кой е този Антихрист? — настояваше Арест Павлович и надничаше в очите на редактора на стенвестника — мъж с възпълно, плачливо лице и жална усмивка.

— Смятам, че въпросът ви не е етичен — отвърна редакторът, като кривеше страдалчески портокаловото си лице. — Нямате право да настоявате за разкриване на псевдонима. Всички наши стенкори: и Антихрист, и Венера, и Винтче, и Дюза — са за вас само Венера, Дюза, Винтче и Антихрист. А имената им нямат в случая никакво значение.

Арест Павлович се уплаши.

— Другарю Укусихин, само да не помислите, че го правя, с цел да потискам критиката. И през ум не ми е минавало. Но дописката на другаря Антихрист е чиста лъжа. Мога ли да имам нещо против дописката на другаря Венера, който съвсем правилно отбелязва, че работата на кръжока по балалайка не се ръководи добре. Но другарят Антихрист наистина буди подозрение. То и псевдонимът му един — църковен. Внимавайте! Не ви ли се струва, че това е примирение с опасностите? Не отприщват ли подобни изказвания дребнобуржоазната стихия?

— Стихия ли? — попита Укусихин. — Не. Стихия не отприщват.

— Но дописката е пълна с клевети! — заквича Арест Павлович.

— Тогава напишете опровержение. Ако е по същество — ще го поместим.

— Разбира се, че ще напиша.

Като се прибра у дома си, Арест Павлович дълго мисли как по-умело да съчини опровержението. Да отрича, беше много трудно. Най-сетне на Арест Павлович му дойде вдъхновение.

На другия ден той даде за стенвестника следното опровержение:

Моят отговор на Антихриста

Трудно е да се отговаря на дописки, подписани с псевдоним.

Дори само този факт (псевдонимът) вече говори, че авторът няма смелостта да те погледне право в очите и затова се крие зад псевдоним.

Но аз не се боя да гледам истината в очите. И затова отговарям на нападките на скрилия се зад псевдоним гражданин Антихрист.

Нека бъде известно на гражданина Антихрист и на приближените му, че аз не само не съм ходил на баня със служебната кола, но от 1923 година изобщо не съм стъпвал на баня, понеже очаквам апартамент в жилищен блок, където ще има баня с вана и ще мога да си се къпя, без да питам скрилия се зад псевдоним гражданин Антихрист.

Опровержението беше поместено в следващия брой на стенвестника „С индиго“. И в същия брой Арест Павлович прочете с ужас новото стихотворение на Антихрист:

Песен за мъдрий арест

И кат’ се наканил наш вещий Арест

за мъст на безумни стенкори,

на баня не бил той години пет-шест,

потънал в калта и позора.

В заключение се казваше, че походът на „мъдрий Арест“ срещу стенкорите в никакъв случай не може да се нарече културен. (Шест години не стъпвал на баня.)

Чак сега Арест Павлович проумя в каква пропаст го е тласнала страстта му към опровержения.

Кой би му повярвал сега, че миналия петък е ходил на баня със служебната кола.

Опашчицата на буквата „Щ“

Във вкусовия комбинат „Чорба и каша“ никой нищо не разбра за забележителното събитие, случило се между стените на това почтено хранително учреждение.

Шефът на „Чорба и каша“ — другарят Аматорски, виновник за станалото, запази всичко в пълна тайна. Не ще остане той, Аматорски, шеф на учреждението, ако някой зъл контролен орган подуши за извършеното.

Аматорски имаше най-добри намерения. Искаше му се с един замах да определи способностите на подчинените си, да изтъкне способните и да изтика на по-низшите стъпала на служебната стълба глупавите и немарливите.

Но как да издириш способните сред толкова много служители? Всички седят, всички пишат, всички са в толстовки с миши цвят.

Веднъж, като се разхождаше в лятната градина „Терариум“, другарят Аматорски се спря пред масичка, където под табелка „Разобличител на чудеса и суеверия, графолог — И. М. Кошкин-Еривански“ седеше космат млад човек с очила в люляков цвят и определяше способностите на гражданите по почерка.

Като се подвоуми малко, другарят Аматорски написа на къс хартия с нормалния си почерк:

„До др. Кошк-Еривански. За мнение.“

Щом графологът получи хартийката, очите му под люляковите стъкла взеха да святкат. Да се определи характера на Аматорски, се оказа съвсем проста работа.

След пет минути шефът на „Чорба и каша“ четеше за себе си следните редове:

„Вие без съмнение завеждате отдел, а най-вероятно сте шеф на голямо учреждение. Особеностите на почерка ви позволяват да се стигне до заключение, че притежавате блестящи организаторски способности и водите вашето учреждение по пътя на процъфтяването. Предстои ви огромно бъдеще.“

— Виж колко вярно е написано! — прошепна другарят Аматорски. — Какво тънко познаване на човека! Чак в душата прониква, кучето. Ето, такъв ми е нужен. Ето кой ще ми помогне да определя способностите на чорбаикашинците!

И Аматорски покани И. М. Кошкин-Еривански при себе си в учреждението и му възложи работа. Кошкин трябваше да определи по почерка на служителите кой за какво е способен. Разходите (половин рубла на характеристика) бяха отнесени към сметката за рационализаторските кредитирания.

Три дни и нощи усърдно разглежда И. М. Кошкин-Еривански почерците на нищо неподозиращите служители. И когато завърши тоя грандиозен труд, разтвори пред другаря Аматорски книгата на съдбата.

Всичко се разкри пред началника на „Ч и К“.

Добрият Кошкин-Еривански никого не закопа. Повечето от служителите, според заключението на разобличителя на чудесата и суеверията, бяха хора, макар и със средни възможности, но трудолюбиви и положителни. Само някои внушаваха опасения („Способности за живопис“, „Склонност към стихове“, „Бъдеще на пълководец“).

И единствено най-маловажният служител — Кипяткевич — получи триумфален отзив. По мнението на Еливански това беше бележит човек.

„Трудно е дори да си представим — пишеше Кошкин с калиграфски почерк — какви върхове може да достигне посоченият субект. Остър, проницателен ум, ум чисто административен характеризира тази особа. Оригиналният наклон на буквите свидетелствува за безкористност. Опашчицата на буквата «щ» говори за необичайна работоспособност, а извивката към буквата «в» — за воля за победа. Не може да не се очакват от този субект грамадни успехи в службата.“

Когато Кошкин-Еривански напускаше гостоприемната „Ч и К“, по стълбите го догони Кипяткевич и попита:

— Е, как е?

— Такива работи написах — отговори Кошкин, — че пръстите си да оближеш.

Кипяткевич извади портмонето си и честно даде на разобличителя на чудесата и суеверията уговорените пет рубли.

Веднага след това повикаха Кипяткевич в кабинета на самия Аматорски. Кипяткевич изтича зарадван в кабинета, понеже справедливо очакваше отличие, повишение и награда.

Като излезе от кабинета, той се олюляваше.

Кой знае защо, Аматорски го беше наругал и заплашил с уволнение, ако не се поправи.

Когато прочете за гениалния субект с необикновената опашчица към буквата „щ“, Аматорски много се зарадва. Най-сетне беше открил змията, спотаена в пазвата на учреждението, която можеше някога да заеме мястото му.

„Сега — каза си той — и в отпуск мога да замина спокойно. Притиснах тая гадина!“

На косъм от смъртта

Сега някак не е прието да се работи поединично. Мнозина най-сетне разбраха, че един ум е хубаво, но два все пак е по-хубаво. Ето защо, когато на редакцията на сериозния четириседмичник „Занаятчия-невропатолог“ потрябва художествен очерк за психиатрична болница, пратиха там не един, а направо двама журналисти — Присягин и Девочкин. Като поглеждаше ту неспокойния Присягин, ту кръглото като глобус шкембе на Девочкин, секретарят на „Невро-занаятчията“ предупреди:

— Имайте пред вид, че отивате не в какво да е предприятие, където можете безнаказано да досаждате на всички. В болница „Титанушкин“ трябва да се държите много внимателно. Болните, сами разбирате, са малко нервни хора, дори безумни. Сред тях има много буйни и те се раздразват твърде лесно. Не им противоречете и всичко ще мине благополучно.

След като уговориха със секретаря пределите за художественост на очерка, Девочкин и Присягин незабавно се отправиха да изпълняват задачата.

На кръглия като чиния площад в покрайнините на града двойката очеркисти направи справка при милиционера накъде да вървят.

— Направо — каза милиционерът — и наляво, в уличката. Там има само две големи сиви здания. В едното е психиатрията, а в другото е учреждението „Силостан“. Там ще попитате.

— Страх ме е — призна си Присягин, когато приятелите наближиха сивия вход. — Ами ако изведнъж ни нападнат?

— Няма да ни нападнат — разсъдливо отвърна Девочкин. — Само не им досаждай на тема душевни преживявания. Аз съм бил в лудници. Нищо страшно няма, още повече, че сега режимът в такива болници е съвсем свободен. Лудите имат право да се занимават с любимата си работа. Аз всичко ще ти обяснявам.

В това време на каменните стъпала на близката сива ограда с писък изскочи извънредно разстроен гражданин. Той бършеше потното си лице с грубия ръкав на сакото си.

— Кажете, моля ви се — каза Девочкин, — това ли е лудницата?

— Какво? — развика се гражданинът. — Това ли? Разбира се, че е лудница.

И размахал чанта, гражданинът хукна, като си мърмореше нещо под носа.

Приятелите с безсмислено покашляне стъпиха върху циментените плочки на вестибюла. Портиерът с глупашка фуражка със златна околожка важно говореше на някаква жена с поднос, вероятно санитарка:

— Ама буен е новият! Като почна да беснее днес от 9 сутринта — не можем се оправи. С една дума — побъркан. Патрикеев опитва с него и тъй, и инак — никаква полза. Като се е запънал: „Всички, казва, ще изгоня. Началник ли съм аз, или не съм началник?“

— Носих му чай — тъжно каза санитарката, — не ще. Все пише. Дращи си заврънкулките.

— Сигурно е опасен екземпляр — пошепна на Присягин опитният Девочкин.

— Да се махаме, а? — страхливо промърмори Присягин.

Девочкин с презрение погледна колегата си и запита портиера:

— Къде можем да получим пропуск да разгледаме заведението?

— Какъв пропуск? — строго каза златната околожка. — При нас входът е свободен.

— Както виждаш — философствуваше Девочкин, докато приятелите изкачваха стълбището, — съвършено нова система на лечение. Външно нищо не напомня за лудница. Вход свободен. Лекарите не носят халати и дори болните са без халати. Халатът потиска болния, предизвиква у него депресия.

Още в първата стая очеркистите видяха възрастен луд. Той седеше зад голямо бюро и бясно тракаше по обковано с мед сметало. И си тананикаше на някакъв църковен мотив странни думи: „Аванса ние ще го удържим, удържим, удържим.“

— Този по-добре да не го закачаме — каза предпазливият Присягин. — Ще те цапардоса със сметалото по главата, а после върви да му търсиш отговорност.

— Ти си страхливец, Вася — отговори Девочкин. — Той съвсем не е буен. Иначе нямаше да му дадат сметалото. Просто е шизофреник.

Но като видя, че железният пепелник в стаята е прикован с верига към стената, и той пребледня и заобиколи болния отдалече.

— Дявол ги знае! Може би се цапардосват един друг с пепелниците.

— Твърде е възможно. Затова и пепелникът е прикован.

Като се блъскаха във вратата, приятелите бързо се изсипаха от стаята в един дълъг коридор. Там лудите се разхождаха на двойки и ядяха големи сандвичи.

— Тия, изглежда, са тихи — с облекчение каза Присягин. — Дай да послушаме какво си говорят.

— Едва ли представляват интерес — промълви авторитетно Девочкин. — Някакво разстройство на нерва на петата или незначителна психостения.

Когато обаче до ушите на Девочкин достигна: „Той ми извади душата“, очеркистът настръхна и взе внимателно да се вслушва.

— Извади я — каза един болен на друг. Заяжда се с мене. Иска да ме умори. А защо — не ми е известно. И такава мъка ме хваща, така ми се иска да се махна по-далеч от тая лудница. Някъде на юг, на брега…

— Против мене плетат интриги — пресипнало го прекъсна вторият. — Малоросийски иска да ме гътне. Всяка сутрин слушам как в коридора повтарят името ми. Това не е току-така. Но тепърва ще видим кой кого! Негодник!

— Обърни внимание — пошепна Девочкин, — типична мания за преследване.

— Какъв ужас! — простена Присягин. — Знаеш ли, тази обстановка ме потиска.

— Какво още има да става! — каза безстрашният Девочкин.

— Да влезем в тази стая номер 16. Там май седи само един луд и ако се хвърли върху нас, ще можем да го обуздаем.

В голяма стая под плакат „Не задавайте излишни въпроси“ седеше човек с празен поглед и в дълга тъмносиня толстовка, от джоба на която стърчаха някакви никелирани дрънкулки.

— Кого търсите? — кресна раздразнително болният.

— Може ли да ви попитаме… — почна уплашеният Девочкин.

— Мълчи — прошепна Присягин, като се вкопчи в ръката на приятеля си.

— Нима не виждаш, че не бива да му се задават излишни въпроси?

— Но защо мълчите? — рече болният, поомекнал. — Аз няма да ви ухапя.

„Това все още не се знае — помисли си Девочкин. — Най-вероятно е именно да ни ухапеш.“

— Но кого търсите най-сетне? — пропищя лудият. — Ако ви трябва завканца, това съм аз, Патрикеев. Аз съм завеждащият канцеларията. Е, слушам ви. Седнете, драго ми е.

— В-ва-ва-ва! — затресе се Присягин, като поглеждаше към вратата.

— За бога, не се вълнувайте — почна Девочкин. — Да, да, вие сте завеждащ канцелария. Моля ви, успокойте се.

Обаче болният все повече и повече се дразнеше. Като почервеня, той рече:

— Ако сте дошли при зает чове…

— Да бягаме! — викна Присягин.

И тогава от съседната стая, на чиято врата висеше стъклена табелка с надпис „М. Ф. Именински“, се разнесе вледеняващ душата вик.

Вратата се отвори и от стаята изскочи нов болен.

— Хиляда пъти съм ви казвал — крещеше той на болния, който се беше представил като Патрикеев — да не давате колата, на който ви падне. Трябва да изляза, а колата я няма!

— Да бягаме! — повтори Присягин, като повлече след себе си Девочкин.

Настигна ги безумен крясък:

— Трябва да отида на вилата си, а колата я няма!

Като се свлякоха по стълбите във вестибюла, очеркистите зашеметени поседнаха на пейката.

— Ама че работа! — каза Присягин и едва си поемаше дъх. — Убий ме, но втори път в лудница не влизам. Бяхме просто на косъм от смъртта.

— Знаех това — отговори храбрият Девочкин. — Но не исках да ти го кажа, за да не те плаша.

Часовникът във вестибюла удари четири. И веднага отгоре като стадо бизони се втурнаха болни, с чанти. Събаряйки се един друг, те хукнаха към закачалката.

От страх Девочкин и Присягин се притиснаха към стената. Когато болните изтърчаха на улицата, Девочкин се окопити и каза:

— На разходка отиват. Прекрасна организация. Образцов ред.

На улицата приятелите видяха табелка, на която не бяха обърнали внимание при идването си:

СИЛОСТАН

ТРЪСТ ЗА СИЛОВИ АПАРАТИ

Пред вид това, че беше вече късно, а очеркът за лудницата трябваше да се напише още днес, приятелите честно описаха всичко, което бяха видели, и нарекоха очерка „В света на душевноболните“.

Очеркът беше напечатан в „Невро-занаятчията“ и много се хареса.

„Колко е приятно — писа до редакцията видният психиатър Титанушкин — да четеш очерк, в който с такава изчерпателност и точност са описани нравите и склонностите на душевноболния.“

Гигантски труд

Месец преди завършването на техническия ВУЗ студентът Побасенков каза на своя приятел и съкурсник Прелюбодяев:

— Знаеш ли, тревожи ме разпределението. Ще вземат да ме пратят на работа дявол знае в какъв загубен край, а да се откажеш, не може.

— Нима това те безпокои? — каза Прелюбодяев. — С кого сключваш договор?

— „Стройстрой“. Това е някъде на Урал. А ти?

— Мене трябваше да ме пратят на Сахалин. Сега там много се строи. Но няма да ми се наложи да пътувам за Сахалин. Имам обективни причини. Оставам в Москва. Работата е опечена.

— Че как успя? — учуди се Побасенков.

— Своевременно взети мерки — скромно отбеляза Прелюбодяев. — Гигантски труд. Ето резултатите.

И Прелюбодяев разгърна пред Побасенков паунов шлейф от най-различни документи.

— Антиразпределенческата кампания отпочнах още преди две години. Ето! Първо, удостоверение от административния отдел, че живея в Москва с деветдесет и осем годишната си баба, която няма никаква възможност да напусне Москва и московска област.

— Но нали нямаш никаква баба? — възкликна Побасенков.

— Честно казано, наложи се да се снабдя. По-добре баба, отколкото Сахалин. Но да продължим. Историята на болестта. Това беше по-сложно от бабата. Заповядай, погледни.

И той протегна към колегата си дълъг медицински формуляр.

— Значи, имаш сърдечна невроза, неврастения на лявото средно ухо и лениви черва! Откога? — изрева Побасенков.

— Чети и по-долу — самодоволно рече Прелюбодяев.

— Боже мой! Рахит! Спукване на черепната кутия! Конвулсии на китките! Кокоша слепота! Дюстабан! И костна туберкулоза!

— И костна туберкулоза! — потвърди Прелюбодяев.

— Но нали нямаш нищо подобно?

— Не! Имам! Щом пише, значи — имам! А щом имам, кой може да ме изпрати на Сахалин със спукване на кутията? Но и това не е най-главното. Трябва да ти кажа, че аз вече съм на служба. В една тиха, но финансово могъща кантора. Познанства! Връзки! Ето какво е необходимо и достатъчно за начинающия инженер.

— Ами аз? — печално запита Побасенков.

— Ти? Ти ще заминеш за Урал. И нищо не може да те спаси. Късно си се усетил. За един месец не можеш нито баба да си намериш, нито рахит, нито връзки — а следователно — и тиха работа в Москва.

Така и стана. Хитрият Прелюбодяев се изхитри да се измъкне от разпределението, а глупавият Побасенков опакова багажа си в скърцаща кошница, стегна памучното си одеяло с колан от панталони и замина за Урал да работи в „Стройстрой“.

Както е редно в романите и в живота, измина една година.

Както е редно, случиха се неуредици, недоразумения, дребни интрижки. Ту някой изтикваше Побасенков, ту самият Побасенков показваше някому зъбите си. Но годината измина, всичко се уталожи, инженер Побасенков придоби опит, знания и тежест.

През есента той замина за Москва да изтръгва обещаните, но неизпратени на строителството материали.

И когато с решителни крачки вървеше по коридорите на съответното учреждение, той усети как до бузата му се притиснаха нечии рижи мустаци и един познат глас радостно извика:

— Побасенков!

Пред уралския инженер стоеше Прелюбодяев. Той дълго и болезнено тупа Побасенков по раменете, безсмислено се смя, а после мигом се умърлуши и рече:

— Лошо живея аз…

— Защо лошо? — запита Побасенков. — Нали всичко имаш. Спукване на черепния механизъм, рахит, баба, тиха служба! Какво искаш още? Между другото: трябва да взема от вас конструктивните чертежи за новия ни цех. Сигурно ти се занимаваш с това. Нали си конструктор по специалност?

— Какво говориш! — уплашено заломоти Прелюбодяев. — Само глупак може да работи сега като конструктор. Това е отговорност, опасно е. Аз си имам службица тук в канцеларията. По̀ ми е спокойно.

Прелюбодяев се огледа настрани и страхливо продължи да ломоти:

— Добре ти е на теб в производството. А при нас тук е пълен хаос. Провеждат чистка. Току-виж, те изхвърлят по еди-кой си параграф, върви после да доказваш. Искам да ида в производството, имам вече удостоверение, че, поради болестното си състояние не мога да живея в Москва и московска област. Да взема да се прехвърля при вас на Урал? А?

— Че кой ще те вземе такъв? — тъжно каза Побасенков. — Изпозабравил си всичко, което си учил. А хартийки при нас и без теб могат да пишат. Не ти е лесна работата. Трябваше по-рано да мислиш.

Побасенков отдавна си беше отишъл, а Прелюбодяев продължаваше да стои в коридора и да ломоти:

— Хубаво би било да ида на Сахалин, при голямото строителство!

Силите си няма да щадя

Младият техник Глобусятников тъгуваше неописуемо.

„Всички правят нещо — мислеше си той, стиснал в ръка тушовката, — само аз нищо не правя. Не е добре това! Не е съвременно!“

Положението наистина беше напрегнато.

Техникът Сенека се обяви за мобилизиран до края на петилетката.

Химикът Иглецов ревностно помагаше с опита си на изоставащите.

Всички познати, както се казва, преминаха на нови релси, заработиха по нови почини. Но Глобусятников, който работеше по стари почини и на стари релси, не можеше да разбере това.

— Ама за какво ви е — питаше той Сенека, — за какво ви трябваше да се обявявате за мобилизиран?

— Закъсали сме с плана — бодро отговаряше Сенека, — това е позор. Трябва да наваксаме. Какво има да се разговаря, щом има неизпълнение?

И другите отговаряха в същия дух. И даже питаха Глобусятников какво прави той лично за изпълнение на промфинплана.

На това младият техник нищо не отговаряше, той не се беше замислял за промфинплана.

А животът поднасяше все нови изненади.

Металургът Антизайцев вложи премията за своето изобретение — 150 рубли — в спестовната каса и беше отбелязан в кооперативната преса като примерен вложител-акционер.

А ето че и възрастният инженер Ангорски-Сибирски изобрети нещо, отказа се от друго и също беше отбелязан в икономическата преса.

А Глобусятников все още нищо не правеше. Накрая той прозря.

— Файна — каза той на жена си. — От утре преминавам на нови релси. Стига съм изоставал от темповете.

— Какво ще ти донесе това? — запита практичната съпруга.

— Не се безпокой. Всичко ще бъде наред.

И на другия ден младият техник отиде в заводското управление.

— От този миг се обявявам за мобилизиран — заяви той.

— Прекрасно — отговориха от управлението. — Отдавна беше време.

— Обявявам се мобилизиран в борбата с изоставането на плана.

— Чудесно. Отдавна трябваше да го направите.

— Включвам се в борбата със закъснението на плана — доизказа се младият Глобусятников — в завод „Атлет“.

— Как? Ами ние? И ние имаме закъснение, и то не малко.

— Там е по-голямо — рече Глобусятников.

И началството, поразено от стремежа на техника да подпомогне промишлеността, го пусна.

В завод „Атлет“ беше по-голямо не само закъснението на плана, по-голяма беше и заплатата.

— Виждаш ли, Файнета — казваше Глобусятников, — всичко може да се съчетае: заплатата и общественият образ. Но трябва да се пипа умело. Ето че семейният ни бюджет се увеличи с петдесет и седем рубли и копейки. По дяволите копейките, няма да ги броим. Не съм дребнав.

Подир месец Файна-Файнета заяви:

— Котенце, животът безумно поскъпва!

— Обявявам се за мобилизиран — тутакси отвърна техникът. — Шуреят ми казваше, че съм глупак. В завод „Атлет“ ми плащат двеста и деветдесет рубли, докато в „Изкоп“ веднага ще дадат триста и четиридесет.

Същото заяви Глобусятников и в заводското управление на „Атлет“, като, разбира се, премълча за разликата в заплащането.

— Обявявам се… — викаше той. — Там са закъсали… Не мога да изоставам от темповете.

Наложи се да пуснат техника.

И повече нищо не тревожеше бореца срещу закъсването.

— Какво е в сравнение с мен химикът Иглецов — казва той. Много важно, че взема на буксир изоставащите. Аз направих повече. Ако стане нужда, няма да се пожаля, няма да пощадя силите си. Ако се наложи, и жената ще мобилизирам. Тъкмо пише на машина доста прилично. Сама се научи. А вие ми навирате инженер Ступенски! Все още не се знае кой повече е сторил за благото! Може пък аз да съм сторил повече. И сигурно е така!…

Пиленцето от Межрабпомфилм

В град Бобруйск се случи нещастие.

Местният фотограф Алберт написа киносценарий. И тъй като Алберт беше тънък ценител на изящното и превъзходно познаваше всички детайли на великосветския живот по разкази на старите бобруйски жители, получи се пълнокръвен сценарий.

Алберт обаче разбираше, че без идеология в нашето сурово време веднага ще изгърмиш. Затова освен аристократите в сценария действуваха и лица, извършващи разни трудови процеси. Това личеше и от самото наименование на сценария:

„Сестри сме три. Една контеса, на друга е

барон съпруг, а аз, най-мила и чудесна — сама

беднячка с тежък чук…“

Сценарий ХАРИ АЛБЕРТ

Като дописа последния ред, Алберт провеси катинар на фотографското заведение, даде ключа на шурея си, опакова сценария в кошничка и замина за Москва.

Знаейки от филмите „Куклата с милионите“ и „Мечка се жени“, че с постановката на „Сестри сме три, една — контеса, на друга е барон съпруг…“ може да се справи само кинофабриката Межрабпомфилм, Алберт се упъти право там.

След като чака 6 дни в коридорите, из които се разхождаха млади хора с развратни вълнени жилетки и приставски панталони, Алберт попадна в литотдела.

— Много дълго заглавие! — тутакси каза дебел човек с превъзходни зъби, който пое от ръцете на Алберт ръкописа. — Трябва да се съкрати. Нека бъде просто „Три сестри“. Как смятате, Осип Максимович?

— Има такова заглавие… — мрачно се откликна Осип Максимович. — Май у Тургенев. По актуално ще бъде „Съпруга на барон“. Как смятате, Олег Леонидович?

Но Олег Леонидович вече четеше на глас сценария на Хари Алберт:

— „1. Конт Суховейски в бели панталони се наслаждава на живота на крайбрежния булевард.

2. Ратайкинята Ганна кове нещо желязно.

3. Едро. Голите гърди на кокотката Клеманс.

4. Едро. Кичести клонки на бяла акация или някаква по-хубава панорама.

5. Надпис: «Аз съм най-мила и чудесна».

6. Ганна кове, по лицето й капят сълзи.

7. Контът събаря контесата на сандъка и си поисква оная работа.“

По средата на четенето в литотдела влезе плешив веселяк.

— Да, да, да! — развика се той, като размахваше късите си ръце.

— Какво „да“, Виктор Борисович? — попитаха Олег Леонидович и Осип Максимович.

— Вече имаме точно такъв филм, казва се „Веселото канарче“, самият Кулешов го засне.

— Ех, жалко — каза Олег Леонидович, — а сценарият е хубав. Довиждане, господин Алберт.

И авторът на сценария „Сестри сме три, една — контеса…“ с разбито сърце замина за родния край. А „Веселото канарче“, както правилно забеляза Виктор Борисович, вече се прожектираше из търпеливите покрайнини на целия Съюз.

В Одеса имаше кръчма „Веселото канарче“, това беше при белите. Тя предлагаше всичко, което е нужно на Межрабпомфилм за сътворяването на поредния световен филмов шлагер: ресторант — за търговията, и белогвардейци — за идеологията. (Без идеология днес веднага изгърмяваш.)

В ресторанта:

Голи крака — едро. Чаши с шампанско — едро. Джаз-банд (какъвто между впрочем по онова време в Одеса нямаше) — едро. Пагони — едро. Нечия по-хубавка гръд — едро. Монтира се гореизброеното.

Имаше в Одеса и пролетарии. Обаче скучно му е на Межрабпомфилм да ги показва в нормалния им вид. Ето защо режисьорът Кулешов преоблече пролетариите. Един с революционни цели се сдоби с облик на княз (полуфрак, лачени обувки, цилиндър). Втори със същите цели ходи облечен като блестящ казашки офицер (шпори, кинжал, планински аромат, черни мустаци).

Такива пролетарии могат да бъдат показани и едро.

Действието се развива приблизително със същото могъщо темпо, както при Хари Алберт:

1. Отрицателните герои се наслаждават на живота на крайбрежния булевард.

2. Пролетариите разправят нещо идеологическо.

3. Едро. Голите гърди на кокотката.

4. Едро. Кичести клонки на бяла акация.

5. Надпис: „Бой последен е този…“

6. По лицето на жената на положителния герой текат сълзи на протест срещу френския империализъм.

7. Кокотката във ваната — едро. Пак тя в профил, отгоре, отдолу, от едната страна, от другата.

8. Надпис: „Дружно всички да вървим…“

9. Нещо идеологическо. Може конски копита — едро.

10. Надпис: „Нек сринем гнилий строй!!!“

11. Отрицателният герой иска да разстреля положителния.

12. Князът в полуфрак и с цилиндър го спасява.

След това на екрана се показва фабричната марка на Межрабпомфилм — гол труженик завърта маховик.

Предлагаме тая марка по-бързо да се смени. Нека бъде така: голо момиче завърта колелото на благотворителна лотария.

Това поне ще е честно. Поне няма да бъде баламосване.

Името Ви?…

(Мюзикхол. Шоупрограма „Паднали от небето“.

Автор — неизвестен)

В големия град се срещат хора, които крият професиите си. Това са посредници при конните надбягвания, шампиони по билярд, събирачи на анекдоти за календарите и старици, които умиват и обличат покойници. Всички те, кой знае защо, се представят за членове на профсъюза на хранителната промишленост. Обличат се скромно и лицата им са безцветни.

Но сред тия срамуващи се от професиите си хора има и прекрасни фигури. Това са млади още граждани с шапки от морска котка и розови шалове. Те обядват в ресторанта на писателския съюз, а вечерят в клуба на артистите. Те знаят със сигурност с коя и как живее администраторът на Принципиалния театър, скоро ли ще направят изпълнителя на резоньорски роли Небесов „заслужил“, а също къде и при какви условия се е подредил Саша Бибергал, конферансие.

Това са мародери, които вървят по петите на настъпващата или отстъпваща театрална армия. Това са съчинители на диви романси, в които се заклеймяват фашистите, и на шутовски песнички, в които се осмиват крале и кралици. Това са доставчици на отпадъци за непретенциозните театри на малките форми. Те не подписват произведенията си, бидейки хора предпазливи.

Но и тях, както и всички скриващи професията си, бързо ги намират тия, които имат нужда от услугите им. Стариците сами идват в квартири, където има покойник. Билярдните крале тихичко ви предлагат да изиграете по една партия на дребно, а после ви обират до шушка, Конният посредник отдалече ви приветствува с радостен жест и обещава за двадесет копейки да ви каже кой кон с положителност ще пристигне пръв и ще ви направи богат и щастлив. Младите хора с шапки от морска котка пърхат зад кулисите и са готови в най-кратък срок да обогатят репертоарния портфейл на театъра с всякакви произведения — агит-драма, селскостоп-водевил, синтетичен монтаж, предизборна интермедия или идеологическо ревю.

В последно време морскокотешките млади хора, които доскоро се препитаваха от антифашистки елегии и агрономически скечове, излязоха на широк път, сега те пишат ревю-програми за московския Мюзикхол.

Тайнствените аноними останаха верни на навика си да угаждат на всички господари — на Главрепертком, който се бори с еснафщината, и на еснафщината, която се бори с Главреперткома.

Радва реперткома с положителни селянки в копринени полички, а съответната публика — с голи крачета, самодеен джаз и оперетна звезда.

Отначало реперткомът се мръщи. Голите крачета, джазът и звездата го плашат. Но селянките в копринени полички извикват радостна усмивка на устните на реперткома, а също и одобрителни думи:

— Най-сетне родният Мюзикхол излиза на широкия път на обществеността!

Що се отнася до зрителя, положителните селянки, проклинащи с тънички гласчета външните и вътрешни врагове, го докарват до пълно объркване. Същото нещо, но в по-осмислено изпълнение, зрителят би могъл да чуе на жилищно събрание, посветено на самодейността. И само голите крачета, звездата и джазът спасяват положението.

— Още може да се живее и да се работи — казва зрителят. — Точно като при хората.

Ако на някой порядъчен драматург предложат да напише пиеса при условие, че главни действуващи лица трябва да бъдат: зебрата от зоопарка, двама трамвайни пътници и предводителят на сирийското племе на друзите; а като материално оформление да фигурират: фреза, половин дузина копчета и селско читалище, порядъчният драматург незабавно ще отговори:

— Не. Не мога да направя от всичко това занимателно и полезно зрелище, тоест зрелище, при което широките маси ще могат да отдъхнат духом и телом. Допускам, че не биха могли да го направят и нито Шекспир, нито Чехов, нито Шкваркин.

Но това, което не е по силите на майсторите на сцената, е съвсем достъпно за котешките млади хора.

Те приемат всякакви поръчки с циганско сладострастие.

— Какво? Идеологическо ревю? Прекрасно! От такъв материал? Трийсет момичета? Голи, разбира се? Добре! Разложение? Два виртуоза на летни кънки? Отлично! Бар? Оперетна звезда? Великолепно! Някоя възекзотична песничка? А за комика — отрицателно амплоа? Превъзходно! Може да се даде типичен бюрократ — нали знаете, такъв, с чанта…

И котешките млади хора, без да губят секунда, се залавят за работа. След два дни ревюто е готово. То се казва „Паднали от небето“. Съветският гад и бюрократ (Пол) попада в чужбина, където пред взора му възникват тридесет голи хористки, една американка (гола), актрисата Светланова и джаз. После действието се пренася на отечествена територия, където гадът и бюрократът (Пол) докарва трийсет хористки (голи), една американка (гола), актрисата Светланова и джаза. С това безсмисленото ревю завършва.

По време на антрактите, породени от това, че нито режисьорът, нито актьорите знаят какво да правят по-нататък, на сцената излиза конферансието с обичайния си репертоар и ден след ден повтаря любимите експромти на публиката.

Диригентът, до когото са достигнали смътни слухове, че уж в чужбина диригентите тананикат с оркестъра, от време на време започва да пее така, както не би си позволил да пее даже у дома, с цел да досажда на лошите си съседи.

Ако Мюзикхола не го е срам и той възнамерява и занапред да поставя своите „марксистки“ ревю-програми, това трябва да се обуслови от две точки:

1. Името на автора (-рите) широко се оповестява (-яват).

2. Снимките им в профил и анфас се окачват във фоайето на театъра.

Човек трябва да знае с кого си има работа!

Бледото дете на века

Поетът Андрей Бездетни, по паспорт — гражданинът Иван Николаевич Ошейников, за най-щастлив месец в годината считаше ноември.

Причина за това не беше, че Андрей Бездетни се бе родил именно в тоя месец и вярваше в щастливата си звезда. Не и това, че този месец, щедър на мъгли и дъждове, му поднасяше на мокрите си длани даровете на вдъхновението.

Просто Андрей Бездетни беше лош човек и уважаваше не дори целия ноември, а само датата седми. За тоя ден той се готвеше от лятото.

— Богата дата — казваше Бездетни.

В този ден даже „Езисионно-балансов вестник“, обикновено изпъстрен с цифри и финансови прогнози — даже той печаташе стихове.

Търсенето на стихове и други литературни плодоносни култури за Октомврийския юбилей биваше толкова голямо, че купуваха всякаква стока, стига да подхожда на тържествената тема. И лошият човек Андрей Бездетни извличаше от това големи облаги. В тоя ден на литборсата акциите се покачваха:

„Забелязва се усилено търсене на епос. Романтиката е бетон. Римите «Октомврийска зора — ура» вместо по 20 коп. вървят по рубла и половина. Лириката върви слабо.“

Но Бездетни не търгуваше с лирика.

И тъй, от месец юли той майстореше епос, романтика и други литературни завъртулки.

И в един октомврийски ден Андрей излезе на улицата, прегърбен като пощаджия под тежестта на сто и шестдесет юбилейни опуса. Предната вечер беше направил сметка. Оказа се, че десетина редакции все пак ще останат без стока.

Натоварено с октомврийски поеми, кантати, поздравителни епиграми, стихотворни пожелания, хорали, псалми и тропари, бледото дете на века влезе в редакцията на детското списание „Отрочески ведомости“, първа в съставения от него списък. Без да губи време, поетът проникна в кабинета на редакторката и като помете от масата кройките за бебешки ризки и лигавчета, прочете на висок глас:

Ти не си голям, но вече

знаеш славно да броиш.

Юбилеят тази вечер

колко е — на пръсти виж!

Пръсти пет и още пет,

нареди ги ти поред,

прибави и още три —

чак тогава ти се спри!

— Не е лошо похватчето, а? — хвалеше се Андрей. — Забележете, освен общата тържественост тук има и аритметика в стихчета.

Стихчето се хареса на редакторката. Хареса се то и на завеждащата отдела „Хороводи и разговори около лагерния огън“. Касата вече се разтваряше с гръм, когато редакторката срамежливо каза:

— Струва ми се, другарю Бездетни, че има някаква грешка. Пет и пет наистина е десет; и ако към десет прибавим, както вие пишете, „и още три“, ще получим тринайсет. А нали сега не е тринайсетата годишнина на Октомври, а само дванайсетата.

Андрей Бездетни се олюля. Стори му се, че капачките на коленете му са пълни с вряла вода. Нали всичките сто и шестдесет юбилейни тропари бяха построени върху цифрата тринайсет…

— Как дванайсетата? — рече той дрезгаво. — Миналата година беше дванайсетата!

— Миналата година беше единайсетата годишнина — наставнически каза завеждащата отдел „Хороводи“. Ами че миналата година вие напечатахте следния стих:

Девет пръста, сине мой,

тази вечер ти преброй.

Прибави им още два

и добре помни това…

— Да — каза Бездетни, прободен от този факт в самото сърце.

И касата с грохот се затвори пред замъгления му взор.

Цяла нощ Андрей, бледото дете на века, седя над работната си маса. Сто и шестдесет опуса лежаха пред него.

— Как тъй? — ломотеше Андрей. — Как се случи така? Какво ще стане сега?

Положението наистина беше ужасно.

В деветдесет и пет произведения се говореше за буржоазията, за която тринайсетата годишнина е наистина фатално число. В останалите шестдесет и пет хорала Андрей Бездетни осмиваше вредителите и емигрантите, наблягайки на това, че числото тринадесет в качеството си на фатално им носи гибел.

Пътят за преработване беше отрязан. Похватчето отиде по дяволите. За съчиняване на нови произведения не стигаше време.

Успя да напише само едно ново произведение. В него се разправяше за дванайсетия час на революцията, който бил ударил. Това беше всичко, което можа да изобрети жалката му фантазия.

И Андрей Бездетни, подобно на чеховския чиновник, легна на мушамения диван и умря. Избързал със стиховете си с пяла година напред, със смъртта си той все пак беше закъснял с няколко години. Трябваше да умре между петата и шестата годишнина.

Праведници и мъченици

(„Отломка от империята“, филм на режисьора

Ермлер. „Турксиб“, филм на режисьора Турин)

Това беше компания от праведници, страдалци и мъченици. С една дума, те бяха кинорежисьори. Много бяха, десетина души. Те пиеха чай и с горчиви усмивки разговаряха за съдбините на съветското кино.

— Ужас! Ужас! — възкликна един нисичък и дебел режисьор. — Какво им е нужно? Какво искат от нас? И какво им трябва?

— От нас искат съветски филми.

— Ами нали аз през цялото време поставям филми с идеология — заквича шишкото. — Кой постави филма „Манастирските грешници“? Аз. Напълно съветски филм, а те казват, че било порнография.

— Да — мрачно заяви друг режисьор с облещени очи. — Порнография сега не може.

— Ама че скучно нещо — развика се киношишкото. — Какъв ще е тоя филм без порнография?

Но отговор на този въпрос нямаше. Мълчаха киноправедниците, киномъчениците, кинострадалците.

— Тежко! — каза трети режисьор с болярска брада. — Порнографията е забранена, а мигар мистиката не е забранена?

— И мистика не може.

— Какъв кошмар!

— Фокстрот не може.

— А да не би да разрешават криминални филми?

— И криминални не може.

— Истински хаос.

— Докъде я докарахме!

— Докарахме я дотам, че не се позволява даже и честна комсомолска целувка в едър план.

— За целувчица в едър план два месеца ще те заклеймяват из вестниците.

— И тайните на минаретата са забранени.

— От отчаяние вземаш, та скалъпиш нещо остро агитационно, но пак в резултат общо недоволство. Примитивно било, казват. Неизразително.

— Ще ти се да умреш. Да легнеш и да умреш. Като Петроний.

— Тъкмо стана дума за Петроний. Поставих тия дни едно филмче. Из римския живот. Мистика няма, фокстрот няма, целувка в едър план няма. Нищо няма, абсолютна история, граничеща с натурализъм — при мен Нерон повръща на пиршеството. И какво? Не може! Жалка работа, казват. Какво значи това? И исторически филми вече не може? В сърцето ти се прицелват? За гушата те стискат?

Беловласият халтураджия, който изрече това, се отпусна в изнемога на плюшения диван.

— И разлагащата се Европа не може — добави един млад човек, очевидно многообещаващ асистент.

Всички се нахвърлиха върху младия човек.

— Открихте Америка! Ако ни позволяваха разлагащата се Европа… О-о-о!

Като се наприказваха до насита, режисьорите се разотидоха по своите шатри. Всичко им беше ясно:

— Естествено. Съсипаха кинематографията. Пускай кепенците. Невъзможно е да се работи.

Оказа се обаче, че няма никакви следи от кепенци.

В двата последни филма „Турксиб“ и „Отломка от империята“ няма ни мистика, ни порнография, ни разлагаща се Европа, ни тайни на минаретата, ни повръщащи цезари, ни дългометражни целувки в едър план, въобще нищо от онова, което компанията киноправедници счита за елементи, придаващи интерес на филма.

И ако някой каже на постановчиците на безкрайното количество кинобоклуци, че именно поради това са хубави и „Турксиб“, и „Отломка от империята“, те няма никога да му вярват.

И наистина: вместо хански наложници главната роля във филма „Турксиб“ играят релсите.

В „Отломка от империята“ изящният млад човек с профил на Рамон Наваро е заменен от отдавна небръснатия подофицер Филимонов.

В тия филми има нещо, което забравят праведниците и мъчениците. Има талант, правдива тема и обикновена политическа грамотност.

И на воплите на кинорежисьорите, на скръбните въпроси „какво е нужно в края на краищата“, има само един отговор:

— Талант и умение да се върви в крак с времето.

Полупетуховщина

От време на време, но все пак не по-рядко от веднъж месечно, театралната общественост надава диви вопли:

— Трябва да се обнови съветската естрада!

— Време е да се сложи край!

— Вън!

Всички знаят за кого се отнася това „вън!“ и на какво е „време да се сложи край!“.

— Време е, време е! — възклицават директорите и режисьорите на театрите на късите жанрове.

— Ох, отдавна е време — въздишат актьорите от тези театри.

— По-скоро, час по-скоро — вън! — стене Главизкуство.

Взема се решение да се пристъпи незабавно, неотложно, ударно към обновяване на съветската естрада и да се сложи край на полупетуховщината.

За всички е ясно какво значи полупетуховщина.

Изчадие на съветската естрада, авторът на всевъзможна халтура Полупетухов наводнил пазара с блудкави романси („Пещ доменна в дъжда пламтеше, а ти замина с бял файтон“), със скечове („Съветският служащ под канапето“), със селски частушки („Моят мил не е глупак, качи се на акация. Аз пък от универмаг ще купя облигация“), в ревюта („Кажете! А!“), с оперети („По вълните на самокритиката“) и пр. и пр.

Разбира се, Сандро Полупетухов не е единственият автор на всичко това, освен него пишат и Борис Аммиаков, Луврие, Леонид Кегелбан, Леонид Трепетовски и Артур Иванов.

Но всички те са от школата на Сандро и всички деяния на гореспоменатите лица носят името полупетуховщина.

Наистина полупетуховщината е отвратителна и пошла. Романсите, ревютата, частушките, оперетите и скечовете са ужасни.

Тъй че желанието на театралната общественост да бъде обновена естрадата може само да се приветствува.

Обновяването на естрадата започва обикновено със свикването на разширено, свръх общо събрание на заинтересуваните лица.

Поканват се осемстотин шестдесет и двама писатели, деветдесет поети, петстотин и един критика, близо хиляда и петстотин композитори, администратори и млади дарования.

— Не са ли множко? — пита загрижено отговорното лице.

— Е как ще са много! Поканили сме общо не повече от три хиляди души. Значи, ще дойдат пет-шест души. То повече не ни и трябват. Ще създадем могъща драмгрупа, ще я разделим на подгрупи и нека работят.

И наистина, в определения ден и час в сградата на цирка, където мирише на дресирани магаренца и умни коне, горе, в канцеларията, се открива великото заседание.

Пръв идва младият Артур Иванов в палто с яка от маймунска кожа. След него нахълтват двамата Леонидовци, от които единият Трепетовски, а другият Кегелбан. След Луврие и Борис Аммиаков се появява и самият Сандро Полупетухов.

Изразът на лицето му е много решителен и можете да не се съмнявате, че отлично се е подготвил за безпощадна борба с полупетуховщината.

— И тъй, другари — казва отговорлицето, — за съжаление далеч не всички поканени се отзоваха, но смятам, че можем да почнем съвещанието. Ще разрешите ли?

— Давай, давай! — казва Аммиаков. — Няма за кога. Крайно време е най-сетне да обновим.

— И аз това казвам — стене председателят. — Досега нашата работа не се водеше в необходимата насока. Ние изостанахме, ние затънахме…

Изобщо от думите на председателя може да се разбере, че в театъра вече се е реализирала диференциация, а естрадата безбожно изостава. Досега Луврие е писал ревютата си заедно с Артур Иванов, Леонид Трепетовски е работил с Борис Аммиаков, а Сандро Полупетухов — с помощта на Леонид Кегелбан.

— Необходимо е преустройство! — крещи председателят. — Ако Луврие започне да пише с Трепетовски, ако Сандро вземе за помощник Иванов, а Кегелбан — Аммиаков — естрадата несъмнено ще се обнови.

Всички се съгласяват с председателя. След седмица в папката на естрадата започват да постъпват обновени творби.

„Ти от файтона хвърли поглед вляво, където се издига стройна ВЕЦ“ (романс), „Радиото в чуждото легло“ (скеч), „Моят мил е идиот, страх го е от факта, той в колхоз не лее пот, нито сяда в трактор“ (колхозни частушки), „Не ме баламосвайте“ (ревю), „Фокс на полюса“ (оперета) и пр. и пр. За един месец всички се успокояват. Смята се, че естрадата е обновена.

Вълшебната гозба

(Дискусия за съветската сатира

в Политехническия музей)

Съветските граждани много отдавна се вълнуват от въпроса: „Необходима ли ни е сатирата?“

Изтормозени от тази мисъл, гражданите спяха твърде неспокойно и в просъница бълнуваха: „Пу, пу, пу, от дявол ме пази, пу, пу, пу, от Блюм[2] ме отърви!“

Както винаги, на помощ на гражданите се притече изпълнителното бюро на 1-ви Московски държавен университет.

Каквото и да развълнува гражданите: дали проблемът за семейството с едно дете или за взаимоотношенията между половете, дали нервната система или съветската сатира — изпълнителното бюро на 1-ви университет е на поста си и утолява жадуващите със съответната дискусия.

„Дали пък не пресолихме гозбата? — мислеха си организаторите. — Двадесет и пет души участници в дискусията! Не е ли множко?“

Оказа се, че не са пресолили гозбата. Дойдоха само половината от включените в списъка сатирици. И гозбата беше спасена.

После се уплашиха да не би публиката да я пресоли. Опасяваха се, че напиращите тълпи от зрители ще прекатурят сергиите на Мосселпрома и малките каменни къщи наоколо, ще нахлуят в Политехническия музей и залата ще е ужасно претъпкана.

Но и тълпата не пресоли. Публиката се държеше кротко, чинно и искаше само едно: час по-скоро да си изясни наболелия въпрос — необходима ли ни е съветска сатира?

Любопитството на публиката бе задоволено незабавно още от първия оратор:

— Да — заяви режисьорът Краснянски, — тя ни е необходима.

Залата с облекчение въздъхна.

— Ето, виждате ли — чуваха се гласове, нали ви казвах, че сатирата е необходима. И точно така излезе.

Но спокойната, ясна увереност скоро се смени с тревога.

— Тя не ни трябва — заяви Блюм, — сатирата тоест.

Учудването на публиката беше безкрайно. Върху масата на президиума се натрупа куп бележки: „Дали ораторът, другарят Блюм, не пресоли гозбата?“

В. Блюм се усмихваше безпомощно. Той съзнаваше, смутен, че е направил с гозбата нещо нередно.

И наистина, следващият участник в дискусията, писателят Евг. Петров, нарече В. Блюм чиновник от погребално бюро. От думите му можеше да се заключи, че той оценява постъпките на Блюм като пресоляване на гозбата.

После дискусията се разля като широка плавна река.

След кратката бурна реч на В. Маяковски към трибуната приближи, като се олюляваше, девойка с огромни лъчезарни очи и хвърли на масата небесносиня бележка:

„Защо Вл. Маяковски е толкова груб и нахален и се държа с изказалия се др. Блюм като с животно. Това е непочтено и твърде неприятно за ухото.“

Бележката подействува на Маяковски ужасно потискащо. Направо от дискусията той веднага замина за Ленинград. Впрочем той отдавна трябвало да отиде там по някаква работа.

Писателят Е. Зозуля постъпи твърде хитро. Всички участници в дискусията се придържаха към следното правило: едни казваха, че сатирата е необходима и биваха възнаграждавани с ръкопляскания, а други твърдяха, че сатирата не е нужна и също получаваха своя дял ръкопляскания.

Своенравният Зозуля с откровеността на стар войник заяви, че лошата сатира е ненужна (ръкопляскания), а после със същата прямота добави, че добрата сатира ни е нужна (ръкопляскания).

После повторно се изказа В. Блюм. И пак подчерта, че сатирата не ни е необходима, че тя е вредна. Според него или Гогол, или Шчедрин — един от двамата — е пресолил гозбата.

Чула познати имена, залата се оживи и от балкона върху масата падна оригинална бележка: „Дали ораторът не я пресоли?“

Председателствуващият Мих. Колцов изстена и за да разсее тежките облаци, които отново се събираха над залата, даде думата на писателя и драматурга В. Ардов.

— Ето ме и мене — каза писателят и драматургът. — Аз съм за сатирата.

И веднага подкрепи мнението си с няколко весели анекдота.

Тъй като времето беше напреднало, той не успя да пресоли гозбата, въпреки че се опита да го стори.

— Падналия не го бият! — каза Мих. Колцов, закривайки дискусията.

Под паднал той подразбираше седящия до него В. Блюм.

Но въпреки миролюбивата си декларация веднага се залови да довърши падналия и успя да го направи.

— Ето на, видяхте ли! — повтаряха си един на друг зрителите. — Нали ви казвах, че сатирата е необходима. И точно така излезе.

Давай, наш’те!

— Обичате ли критиците? — попитали веднъж в Дома на Херцен[3] една госпожица.

— Да — отговорила госпожицата. — Те са толкова забавни!

За госпожицата всички били забавни: и питомните зайчета, и архитектите, и птичките, и академиците, и дърводелците.

— Ах, питомните зайчета! Толкова са забавни!

— Ах, академиците! Толкова са забавни!

Ние отхвърляме най-категорично подобна обобщаваща преценка на херценодомската госпожица, но не можем да не се съгласим с нея за един от споменатите случаи.

Критиците наистина много често са твърде забавни. Те са свадливи като деца. Тригодишно хлапе, седнало в скута на майка си, изведнъж лъчезарно се усмихва и най-неочаквано изтърсва:

— Мамо ма, ти си курва!

— Кой те учи на такива думи? — пита уплашено майката.

— Коля — отговаря умното хлапе.

Родителите се втурват при Коля.

— Кой ти го каза?

— Пе-етя.

След Петя дирята се губи в огромната тълпа от дечица, научили думата „курва“ от един старорежимен благодетел.

Достатъчно е един-единствен критик да наругае нова книга, и останалите критици веднага се нахвърлят със същинска детска радост върху нея и започват и те да ритат автора.

Началото е сложено. От разбития нос на автора е потекла първата капка кръв. Възбудените критици започват да пишат.

„В своя роман «Жената на партиеца» — пише критикът Ив. Алегро — авторът не е споменал нито думичка за мелиоративните мероприятия в Средна Азия. На нас не ни трябват романи, премълчаващи за мелиоративните мероприятия в Средна Азия!“

Критикът Аф. Веригов, след като прочита рецензията на Ив. Алегро, сяда пред бюрото си и с вик: „Давай, наш’те!“ — написва следното:

„Младият, но вече безцеремонен автор в твърде пошлия си роман «Жената на партиеца» не е споменал, забележете, нито дума за мелиоративните мероприятия в Средна Азия. На нас не ни трябват такива романи!“

Най-свирепият измежду критиците, др. Столпнер Столпник, е същевременно и най-предпазливият. Той се обажда последен, някъде година и половина след излизането на книгата. Но затова пък как само го е написал!

„Долнопробният автор на гадния роман «Жената на партиеца» си е позволил в нашето вълнуващо време да клевети мелиоративните мероприятия в Средна Азия, като ги премълчава. На позорния стълб такива автори!“

Столпник удря смело. Той знае, че авторът няма да дойде да му иска обяснение. Авторът отдавна лежи в плетено кресло на верандата в санаториума за туберкулозни и кротко се кашля в носната си кърпичка. Синьото небе и сините кипариси поглеждат към болния. Те знаят, че автора на „Жената на партиеца“ няма да го бъде.

Но се случва понякога и критиците да не напишат нищо за книгата на млад автор.

Мълчи Ив. Алегро. Мълчи Столпнер Столпник. Спотаил се е и Аф. Веригов. Поглеждат се мълчаливо и не се решават да почнат. Крокодилите на съмнението гризат критиците.

— Дявол я знае тази книга — хубава книга ли е, или е лоша книга? Кой я знае! Ще я похвалиш, пък после ще се окаже, че била лоша. Не мож’ се отърва от неприятности. Или пък ще я наругаеш, а тя, току-виж, излязла хубава. Ще те направят за смях. Ужасно положение!

И едва след близо две години критиците проумяват, че книгата, за която не са се решили да пишат, е излязла вече в пето издание и е препоръчана от Главното управление по политическата просвета даже за селските библиотеки.

Ужас обзема Столпник, Алегро и Аф. Веригов. По-скоро, по-скоро, хартия! И дайте, дайте ни мастило! Къде ми е писалката?

Верните пера започват да скрибуцат.

„Колкото и да е странно — пише Ив. Алегро, — но превъзходният роман «Дете на епохата» остана незабелязан от нашата критика.“

„Колкото и да е странно — крещи Аф. Веригов, — но изключителният по дълбочина на замисъла роман «Дете на епохата» мина покрай ушите на нашата критика.“

Както винаги последен се обажда Столпнер Столпник. И както винаги надминава колегите си по дълбочина на критическия анализ.

„“Дете на епохата" — пише той, — книга, престъпно премълчана от Ив. Алегро и Аф. Веригов, е велик документ на епохата. Тя получи заслуженото, въпреки че остана незабелязана от нашата критика."

Случаят с „Дете на епохата“ дава на критиците възможност да се заловят за любимото си и съвсем безопасно занимание: креслив семеен скандал. Той продължава цяла година и за него отива почти всичката хартия, отпусната от държавата за критически статии и за рецензии на нови книги.

Цяла година от страниците на вестници и списания сред публиката се пльосват унили думи като: „изопачаване“, „подмяна на фактите“, „няма нищо по-лесно от това…“ и „време е да изоставим тези мръсни похвати на жълтата преса“.

Но най-забавното в работата на критиката е един неписан закон, един пошъл принцип, установен кой знае от кого. Принципът е да се забелязва само публикуваното в дебелите списания.

Отчаяна, плувнала в пот дискусия се разгръща около някой добър или слаб разказ, излязъл в „Красная новь“ или в „Новый мир“.

Но ако същият този разказ се беше появил в „Прожектор“, в „Огоньок“ или в „Красная нива“, нито Столпнер Столпник, нито Ив. Алегро, нито Аф. Веригов няма да нарушат неписания закон и няма да се обадят с нито един ред за разказа.

Тези аристократи на духа не се принизяват до такива „демократични низини“, каквито са грандиозните масови списания.

Или може би Столпнер Столпник чака с тази работа да се заеме Ив. Алегро? А пък Алегро поглежда плахо към Аф. Веригов?

Кажете сега, не са ли наистина забавни хора критиците?

Пиеса за пет минути

В хола на едно московско учреждение са окачени две табелки. Първата на лявата врата, втората на дясната врата. Други врати в хола няма.

И въпреки това на табелката, украсяваща лявата врата, пише: лява страна. Що се отнася до табелката на дясната врата, и тя на свой ред сочи строго: дясна страна.

Дявол знае какво значи това! Необяснимо!

За кого са сложени тези надписи? За децата? Но в това учреждение не стъпват деца. Може би надписите трябва да помогнат на неграмотните да се оправят — дясната, лявата де е страна? Но неграмотните не ще могат да оценят тази грижа. Те не знаят да четат. А дори и да знаеха, чудесно биха се ориентирали и без тези надписи.

Недоумението се засилва от това, че горепосоченото учреждение е издателство и се посещава изключително от титани и гении, тоест от писатели и критици.

Ако тази статия беше предназначена за сериозен профсъюзен вестник, да речем, за „Глас на председателя“, не би ни останало нищо друго, освен да възкликнем:

— За какво сигнализира този житейски факт?

Но въпреки че тази статия никога няма да излезе в „Глас на председателя“, фактът все пак сигнализира за някои неща. Сигнализира, че учрежденският администратор в безумния си стремеж да се открои сред пъстрата тълпа от администратори, е стигнал до тъй нареченото изкукуригване.

Мога да се хвана на бас, че той вече се е обявил за свръхудардомакин и в настоящата минута, премигвайки плахо с белезникавите си клепки, съчинява нова серия табелки, с които ще украси учрежденското стълбище.

първо стъпало
                второ стъпало
                                трето стъпало

И тъй нататък, според броя на стъпалата — всичко сто четиридесет и девет табелки.

Дейността на домакина-свръхударник е глупава, но не нанася големи щети. Всяка хубава мисъл неизбежно намира своя глупак, който най-старателно я довежда до абсурд.

Не е опасен, разбира се, някакъв вокален квартет, който заявява на цял свят, че от днес нататък ще се нарича ударен квартет „Непрекъсната и Петдневна“.

Да си се нарича така. От пошлите хора спасение няма.

Но до болка плаши суперударничеството, обзело някои драматурзи.

Във вестниците непрекъснато се появяват телеграми-мълнии за гръмките успехи на драмударниците:

„Драматургът-ударник Константин Ваалов, включвайки се в съревнованието, е написал през последния месец за театъра при нашия клуб пет актуални пиеси и приканва драматурга Е. Едоков да напише и той същия брой пиеси.“

„Ударната бригада на писателите при Дружество «М. В. Коленов» за внедряване на културни навици в слоевете на бившите частници е издала през последните три дена единадесет пиеси за селска сцена. Пиесите са посветени на актуални въпроси и се наричат:“

„Фанка-миньорката“ (Селски водевил с танци)

„От всякого по паричка“ (Селски сценки)

„Шия“ (Народна трагедия в седем действия)

„Тъй ще спастриме жълтичка!“ (Старовремско театро с песни и танци) „Плевня“ (Драма)

„Колело“ (Драма в четири действия)

„Оран“ (Драма с пролог и апотеоз)

„Железният кон“ (Селска Опера)

„Кулакът Евтюхин“ (Сцени от живота)

„Отец Евпат намерил домат“ (Вечер на шегобийците)

Всеки изминат ден носи все нови и нови ужасяващи вести. Е. Едоков вече се е отзовал на призива на Константин Ваалов и за осемнадесет ударчаса е написал и е успял да препише на машина четири пиеси, посветени на въпроса за отказа на инженерското съсловие от неутралитета, както и на въпросите за използуването на отпадъците от прежда в текстилното производство и на проблемите на колхозното движение в СССР.

За да притисне здравата Ваалов, драматургът Едоков е заявил, че тази работа ни най-малко не го е изморила и още същия ден той е създал триактна опера, към която е написал и музиката, въпреки че никога досега не си е играл да съчинява музика.

Ударната бригада при „Дружество «В. М. Коленов» за внедряване на културни навици в слоевете на бивши частници“ е надминала досегашните си темпове и е увеличила производителността на труда със седемдесет и три на сто.

В един вестник вече се появи и радостното съобщение:

„Пиеса за пет минути — комедията «Слабости нередки в колби и пипетки»“.

Ставаше дума за последните постижения на драматурга Василий Хотентот.

С една дума, пошлостта удря тимпани.

Този път е докопала много сгоден тимпан — идеята за ударничеството. Под прикритието на този тимпан бясно се фабрикува невероятен боклук.

Но ако табелките на домакина предизвикват смях, то ударничеството на „хотентотите“ плаши. Та нали тези пиеси се играят!

Та нали някъде се представя народната трагедия в седем действия „Шия“. И нали по радиото предават вечер на шегобийците, озаглавена „Отец Евпат намерил домат“. Играят се и „Фанка-миньорката“, и „Плевня“, и „Оран“.

Сложете край на всичко това! Вие, които имате силата и властта да го сторите! Бранете социализма! Преследвайте пошлостта!

Нехайно отношение към стомаха

На брега на река Н. живописно е разположен град Н. Впрочем няма да се правим на загадъчни. Да кажем направо. На брега на река Волга живописно е разположен град Ярославл. Но това още не е беда. Работата е там, че на една от неговите улици живописно е разположен кооперативен стол, окачил на стената голям плакат:

ХРАНАТА Е ИЗТОЧНИК

НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ

Разбира се, принципиални възражения срещу тази концепция не може да има. И самият Маркс не би могъл да приведе никакви доводи против този железен принцип. Но отделни ярославци, които са посетили този стол, с безумно упорство настояват, че храната води към прекратяване на човешкия живот. Тук, види се, цялата работа е в това — каква е храната… Именно това не е взел пред вид ярославският коопзавеждащ, който е отделил твърде много внимание на идейно-теоретическата обосновка на длъжността си, забравяйки за чисто практическите й задачи. Той е забравил, че обедът трябва да е годен за ядене.

Има управители на столове, хора едри и с философски склонности, които никога не забравят да окачат обява: „Преди ядене непременно измий ръцете си“, като същевременно забравят да сложат в стола умивалник. Къде ще помнят за такива скучни дреболии! Те са хора на възвишената мисъл и широкия кръгозор.

Колкото и да е странно, такива хора най-често управляват големи работнически столове, фабрики-кухни и свръхмощни хранителни комбинати.

Те никога не казват „ядене“ или „храна“. Те казват „питание“. Не „да нахраня посетителя“, а „да обхвана столуващия“. Ястията им не са на порции, а „учебно-показателни“. Но все пак за основна задача те си поставят осигуряването на стола с достатъчно количество плакати и таблици.

И пред очите на обхванатия от ужас столуващ се появяват строги увещания в стихове и проза.

ВКАРВАЙ В ОРГАНИЗМА СИ ТОПЛА ХРАНА И РАЗЛИЧНИ МЕЗЕТА

НЕ ОТВЛИЧАЙ ВНИМАНИЕТО СИ С РАЗГОВОРИ ПО ВРЕМЕ НА ХРАНЕНЕ, ТОВА ПРЕЧИ НА ПРАВИЛНОТО ОТДЕЛЯНЕ НА СТОМАШЕН СОК

ПЛОДОВИТЕ КОНЦЕНТРАТИ НИ НОСЯТ ВЪГЛЕХИДРАТИ

МОЛИМ, НЕ ИЗТРИВАЙТЕ РЪЦЕТЕ СИ С ПОКРИВКАТА

А покривки изобщо няма. Масите са постлани с лепкава мръсна мушама. Ножовете и вилиците са заковани с верижки към крака на масата (за да не ги откраднат). И като погледнеш заповедта за стомашния сок, не само не ти се иска да вкарваш в организма си топла храна и различни мезета, ами точно обратното. Що се отнася до думата „въглехидрат“, при все че на всички е известно, че въглехидратите са необходими за удължаване на живота, кой знае защо, по асоциация се сещаш за въглеводород, оттам за водопровод, а след него и за канализация. Така че и плодови концентрати не ти се иска да вкарваш в организма си. Иска ти се по-скоро да се махнеш, да се измъкнеш на чист въздух, да погледнеш слънцето, което още не са успели да снабдят с плакат:

КАТО ГЛЕДАШ СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ,

ДА ИЗСЛЕДВАШ УРИНАТА СИ

НЕ ЗАБРАВЯЙ ТИ!

По обедно време управителят-мислител съчинява отчетен доклад, в който точно е посочено колко калории съдържа сервираната на потребителите рибена чорба, колко витамин „А“ се пада на столуваща единица и в каква връзка са всички тия цифрови данни с данните от първото тримесечие на миналата бюджетна година.

А в това време самата столуваща единица гледа изстиналото кюфте и безнадеждно тъгува:

— Защо тия калории са толкова безвкусни? И витамините са някак несмилаеми!

За много неща размишлява столуващата единица и стига до печален извод:

— Защо е това нехайно отношение към стомаха? Защо е прието костюмът да се шие според ръста? Защо се правят обувки с различни номера, от детски до дядовски? Даже и яките се изработват в зависимост от дебелината на потребителския врат! А яденето е еднообразно и очевидно предназначено за някакъв абстрактен, обезличен стомах.

Иска ни се да подчертаем, че оплакванията от обезличеното меню са основателни. Ако се съди по това, колко често се хранят хората, може смело и без страх да се изпадне в грешка, да се направи заключение: хората отдават голямо значение на въпросите на храненето.

Навсякъде се яде. Ядат в къщи, на улицата, на работа, в театъра, на кино, ядат по стадионите и параходите, във влаковете и на гарите, взеха даже и във въздуха да похапват. Доскоро във въздуха не ядяха, нямаше подходящи помещения, но сега, като пуснат четиридесетместния гигант, в който ще има бюфет, ще започнат да се хранят и на три хиляди метра надморска височина.

Накратко казано, човекът яде навсякъде, където е възможно, като подсъзнателно усеща колко е прав ярославският управител в твърдението си, че храната наистина е източник на човешкия живот.

И така, ние пак се връщаме към омагьосания въпрос — какъв трябва да бъде този източник? Задачата има само едно решение. Храната не бива да бъде само механично съединение от калории, витамини, нишестета и основи. Тя непременно трябва да бъде вкусна, топла или студена в зависимост от това — в какъв именно вид е прието да се вкарва в организма.

Обаче в кината и театрите, в кафенетата и учрежденските бюфети лимонадата се сервира по възможност топла, а чаят — съответно студен. По гарите работата е още по-сериозна. Там не се страхуват, че потребителят ще се оплаче. Той обикновено бърза да не изпусне влака и поради това е плашлив като заек. И ето че му пробутват всичко, каквото им падне подръка. Дават му чай в чаша без чинийка и той го отнася на масичката си, като си изгаря пръстите и жаловито скимти. Впрочем чая си той не изпива. Гърлото му се свива от мъка. С насълзени очи гледа той жена си. Тя стои отвъд вратата пред двама контрольори и праща на мъжа си прощални погледи. Според железопътните правила в бюфета се допускат само пътници на далечни разстояния, които представят билети или плацкарти. Изпращачи не се допускат. И си стои жената до входа и гълта сълзите си, едри като аптекарски хапчета. Това е жестоко. Но там, където въпросът опира до поглъщане на храна, там без друго злият чиновник се превръща в тигър.

Някак незабелязано се е оформило неписано и неутвърдено от никакви обществени или стопански организации правило, според което най-обикновената табелка, окачена над заведението за обществено хранене, играе неочаквано решаваща роля.

Ако на табелката пише „Ресторант“, в помещението непременно е чисто, има покривки, салфетки, солници и цветя, вързани с розово лико. Тук има избор от пет-шест блюда, обноските са коректни, на стената висят подканящи надписи: „Поръчвайте топли банички“ или „Преди хранене мийте ръцете си — първата врата вдясно“. Освен това на естрадата, сред рошавите палми, голям симфоничен ансамбъл от трима души свири „Турски марш“ от Моцарт.

Но ако на табелката пише „Стол“, в помещението е мръсно, високо на тавана свети слаба електрическа крушка, менюто се състои от две блюда, предвидени за същия онзи абстрактен, обезличен стомах; във всеки посетител подозират крадец и с оскърбителна настойчивост искат парите предварително. По стените висят шарени картинки, изобразяващи детски глисти и болни от трахома очи. Летят едри конски мухи. Оркестър няма — музиката тук се счита за враждебна нападка срещу обществеността.

И можем да не се съмняваме, че тукашният управител се занимава предимно с философски обосновки на работата си, като напълно е забравил кооперативната заповед, според която храната все пак е източник на човешкия живот.

Производствена тайна

Това започва така.

Старият халтуртрегер Многополски получава писмо, напечатано на тясна ивичка цигарена хартия. Канят Многополски спешно да заповяда в киностудията за водене на преговори.

Като усеща подсъзнателно, че зад цигарената хартийка се крият други хартийки, значително по-плътни и даже украсени с водни печати, литераторът бързо се явява в съответния кабинет, където вече го очаква замислена колегия от девет души.

В кабинета има само един стол, на който седи завеждащият сценарния отдел. Останалите началници са се настанили по радиаторите. В стаята е мръсно, а на масата неизвестно защо стърчи препариран бухал с едно око. В кинофабриките винаги има разни странни предмети: я мечка с гравиран поднос в изпънатите лапи, я автомат за перонни билети или бюстът на Мазепа.

Колегията съобщава на Многополски, че му е дошло време да се включи в киноделото и да напише сценарий. Многополски отговаря, че той самият отдавна желае да се включи и, тъй да се каже, да подходи отблизо. Подир което, вземайки пред вид липсата на разногласия по творческите въпроси, страните с усмивка пристъпват към подписването на стандартен договор.

— Авансът можете да получите още днес — ласкаво казва завеждащият сценарния отдел, — но първо ни напишете кратко либрето.

— Виждате ли — мръщи се Многополски, — либретото ми още не се е оформило.

— Ами тогава нахвърлете примерна тема.

— И темата още не ми се е оформила, не се е някак нахвърлила.

— Тогава напишете какво да е!

— Тоест как така какво да е?

— Ами каквото и да е, с една дума, да има налице хартийка, оправдателен документ.

Многополски обляга корем на масата и пъргаво нахвърля кратка бележка, в която много често се срещат изразите: „от гледна точка“ и „в светлината на“.

Едноокият бухал печално гледа халтуртрегера. Той знае как ще свърши всичко.

През първия месец съвестта не мъчи прекомерно Многополски. Той не се включва и не подхожда отблизо към кинодейност и през следващите четири месеца. И чак когато му донасят на тънка цигарена хартия покана да предаде сценария в срок от двайсет и четири часа или за същия срок да върне получения аванс, Многополски усеща, че няма спасение. Но се държи. Даже описът на имуществото му не го подтиква към изпълняване на договора. Той се надява на някакво чудо. Но чудото не става. Вместо него, тропайки с ботуши по стълбите, в квартирата на литератора пристигат каруцари. Те са дошли за мебелите.

Сега вече не бива да се губи нито секунда. Многополски заключва вратата и докато каруцарите тропат и заплашват с милиция, пише със свръхестествена скорост:

НЕЙНАТА БЕТОНОБЪРКАЧКА
Сценарий в 8 действия

1. От обектива: тръби и колела.

2. Едро: маховик.

3. Едро: Между въртящите се спици на колелото изплува лицето на младата ударничка Авдотюшка.

4. Надпис: „На фона на задълбочаващата се криза на капитализма цъфти и се изпълва с индустриално съдържание хубавицата Дуня“.

Писането върви леко и бързо, при това виковете и псувните на каруцарите, долитащи от площадката на стълбището, го ободряват. В момента, когато с помощта на пристигналата милиция разбиват вратата, сценарият „Нейната бетонобъркачка“ е готов.

Сценарият прави двойствено впечатление на киноколегията. Всъщност сценарият им харесва, но те всъщност са очаквали нещо по-друго. Какво са очаквали, и сами не знаят, но нещо са очаквали, нещо повече.

Началниците на отдели скръбно мучат, въртят се, място не си намират. Обаче фактът, че пред тях има ръкопис, хартийка, някакъв оправдателен документ, ги задоволява.

— Все пак има от какво да се тръгне — казва завеждащият сценарния отдел, като се старае да не гледа към мъдрия бухал. — Без съмнение обаче някои неща трябва да се добавят.

— Е добре, може — с готовност се съгласява Многополски. — А какво именно?

— Ами нещо такова… Тъй че все пак да личи, че сме работили над сценария, поправяли сме го, преработвали сме го.

— Например — раздава се равнодушен глас откъм прозореца — недостатъчно е отразен проблемът за ликвидирането на шаманизма в калмукските степи.

— На шаманизма? — мънка Многополски, силно наплашен от каруцарите. — Между впрочем при мен действието се развива в Централната черноземна област, но въпросите на шаманизма могат да се вмъкнат. Ще ги вмъкна.

Молят литератора да вмъкне също и въпросите за пролетния риболов и раздробяването, на обединенията за жилищна собственост, а също и да разгърне проблема за въвличане на самотните възрастни работници в клубния актив.

— Може и възрастните — съгласява се Многополски. — Може и самотните.

При вида на сценария, написан в светлината на индустриална поема и от гледна точка на мобилизиране на общественото внимание за борба с шаманизма и жречеството в калмукските степи, режисьорът позеленява. Той отблъсва с безжизнена ръка съчинението.

— Душичко — шепне му завеждащият сценарния отдел. — Не бива така. За сценария са платени пари. Трябва да се постави.

— Но това е написано от гледна точка на бълнуващ човек — бърбори режисьорът.

Но в края на краищата той все пак се съгласява да постави филма. Тъй или иначе, оправдателен документ има. Казали са му да го постави. И той го поставя. Освен това блазни го възможността да замине за калмукските степи, за да си подбере интересен екзотичен типаж.

Една година по-късно в една малка зала замислената колегия приема филма. И когато лампите светват и озаряват обезобразените от ужас лица, началникът на цялата фабрика сурово произнася:

— Филмът трябва да се спасява! Разбира се, в тоя вид не може да се покаже.

— Мисля, че нещо трябва да се добави — казва един млад човек, когото виждат тук за първи път и който неизвестно как е попаднал в залата.

Колегията с надежда гледа младия човек.

— Разбира се, че трябва да се преработи — продължава неизвестният. — Първо, трябва да се изхвърли изцяло мотивът за бетонобъркачката. Дуня трябва да се заеме със соевия проблем. Това сега е на мода и филмът определено ще спечели. И после, защо активистът Федосеич не е превъзпитал шамана? Какво му пречи?

— Така отведнъж ще го превъзпиташ! — мрънка режисьорът.

— А за очистителния огън на революцията забравихте ли? — тържествуващо пита младият човек.

След такъв необорим аргумент именно на него възлагат да спасява филма. Спасяването продължава дълго, много дълго и, кой знае защо, води до експедиция на Кавказката ривиера.

След повторното гледане (сега филмът се казва „Лицето на пустинята“) членовете на комисията се страхуват да се гледат в очите. Едно е ясно — филмът пак трябва да бъде спасяван. Събитията, които се развиват във филма, са толкова абсурдни, че решават да го минат като ревю-гротеск — ревю с въвеждане на мултипликация и хумористични надписи.

— Тъкмо навреме — виква завеждащият някакъв отдел, — тъкмо получих циркуляр за необходимостта да се култивира съветска комедия.

И всички веднага се успокояват. Хартийка има, всичко е в ред, може и комедия.

Двама изписани от Киев хумористи бързо изменят характера на индустриално-соевата поема. Всичко, което се случва във филма, се поднася в такъв план: сънят на пияния несъзнателен Федосеич.

Накрая, уморени от борбата с непонятния филм, го пускат в разпространение. Тикват го някъде по летовищата с тайна надежда, че пресата няма да се докопа до него.

И дълго седи колегията в печални размисли.

„Защо въпреки всичко излезе толкова лош филм? Уж нищо не пожалихме, всичко отразихме, засегнахме всички проблеми до един! И все пак нещо не достигна… Какво именно?“

И отново ахна обществеността

Междувременно Едисон се залови за някакви непонятни манипулации. Той покри барабана с тънък прозрачен лист и взе да върти ръчката, като същевременно произнасяше безсмъртното стихотворение:

Мери си имаше малка овчица,

малка овчица си имаше Мери.

След това той върна цилиндъра в изходното му положение, свали листа, замени го с друг и отново завъртя ръчката в първоначалното направление. И изведнъж не високо, но отчетливо се чу гласът на Едисон, който разказваше достопаметното приключение на Мери и овчицата.

Тъй се появи на бял свят новороденият грамофон — като бърбореше съответни за възрастта си детски стихчета. Това се случи в 1877 година.

Оттогава грамофонът порасна, възмъжа до неимоверна степен, доста се поизноси от блуден живот и в 1931 г., напълно забравил за малката невинна Мери, предава речитативното бърборене на джазов квартет:

Как не те е срам да крадеш в неделя,

когато за тая работа съществуват —

понеделник, вторник, сряда, четвъртък,

петък и събота.

Как не те е срам да изневеряваш на жена си

в неделя,

когато за тая работа съществуват —

понеделник, вторник, сряда, четвъртък,

петък и събота.

Междувременно Музикалният тръст се залови за някакви непонятни манипулации. По време на дългия път от овчицата към джаза грамофонът загуби своята фуния. Но в Музтръста дълго не можаха да привикнат с изчезването на този чуден придатък. Там очевидно считаха, че точно грамофонът с ужасната ламаринена фуния е идеологически издържан инструмент, достоен да бъде изработван в съветските фабрики; а грамофонът-куфар — това е символ на разложение, битово загниване и даже на потъване в дребнобуржоазното блато. И поради това грамофонът без фуния дълго беше под подозрение.

Собствено казано, пропастта между хубавия портативен грамофон и съветската общественост се създаде неслучайно. Изкопаха я младите суинги.

Докато обществеността яростно дискутираше въпросите на театъра, литературата и киното в разни конференц-зали, докато уточняваха кой е похитил три такта от песничката „Пей, лястовичке, пей“, докато горещо спореха какви филми трябва да се правят — хубави или лоши — и колко крачки назад е направил Камерният театър, суингите завладяха грамофона.

Тия млади хора с широки люлякови панталони и дамски барети с колосален труд се снабдиха с чужбински грамофони и поклащайки бедра, се впуснаха в танц. По къщите под копринените абажури замяукаха и засвирукаха немски и американски джазови изпълнения. Беше страхотен рев.

„Колко е прекрасна тя, когато пресича улицата“ — стенеха грамофоните.

„Нямам си бейби“ — оплакваше се морен глас.

„Август, къде са косите ти?“

Като погледна към грамофона, обществеността можа само да ахне.

Оглушали от хриптенето на саксофоните, от писъка на някакви си особени свирки и от тропота на гумени подметки, даже и умните се смутиха. Грамофонът-куфар беше компрометиран. И Музтръстът се възползува от смущението и с нови сили се хвърли да произвежда тромави еснафски грамофони с шарени фунии.

Подир тия древни машини сред масите се промъкваше и съответният древен репертоар, който според мнението на „познавачите на пазара“ трябваше да се противопостави на развращаващото влияние на фокстрота.

Имаше голям избор на плочи.

Той беше примерно следният:

„Марш“ от Буланже, соло на тубафон.

„Горска мелница“ — селска картинка в изпълнение на духов оркестър, с имитация на кукувица, пеене на петел и ромолене на ручейчета.

„От бутилка вино глава не боли“ — старинна руска песен в изпълнение на оркестър от великодържавни инструменти.

„А който нищо не пие, свят му се вие“ — старинна руска песен.

Разбира се, и по-високите изисквания биваха удовлетворени. Продаваха се плочи със солови арии, симфонична музика, квартети — изобщо не беше забравен любителят на музиката.

А сега да дадем думата на любителя.

Веднъж той си купи четири плочи от магазина на Музтръста на улица Тверска.

На едната имаше етикетче „“Риголето", ария на Херцога". Но тази плоча, кой знае защо, свиреше „“Тоска", ария на Каварадоси". От другата страна имаше етикетче „“Тоска", ария на Каварадоси". По щастливо стечение на обстоятелствата на тая страна се оказа арията на херцога от „Риголето“.

Втората плоча съобщаваше: „“Бохеми", музика от Леонкавало". С това нововъведение на Музтръста не е възможно да се примирим — „Бохеми“ е от Пучини, а не от Леонкавало.

При третата плоча Музтръстът се е отказал от руския език. Преминал е на италиански. Но не е изоставил навика си да греши. Вместо „Ла донна е мобиле“ там пише „Ла донна е нобиле“. Написано е просто по инерция. „Нобиле“ — това е нещо известно, това е генералът, когото спасяваха, а, виж, „мобиле“ — това е тъмна работа, чисто италианска.

На четвъртата плоча етикетчето беше в ред, но самата плоча не свиреше. Чуваше се само свистене и някакви въздишки.

Авторът е слушал на плоча и увертюрата на „Спящата красавица“, в чиято музика се втурваше чук. Чукаха някъде близо до студиото. Очевидно Музтръстът си е преустройвал работата, като за целта е издигал нова шперплатова преградка.

Обществеността отново ахна.

Необходимо беше срочно да се издискутира въпросът:

Какво е по-хубаво: грамофонът с фуния и с „Горска мелница“ или грамофонът без фуния, но с чарлстона „Нямам си бейби“?

Имаше върху какво да се размишлява.

И внезапно стана ясно, че най-хубаво е — грамофон без фуния, без „Горска мелница“ и без „Нямам си бейби“. Оказа се, че е нужен хубав, съвременен лек грамофон с хубава съвременна плоча.

И тази мисъл е толкова актуална, че трябва да се запише на плоча в изпълнение на Качалов и да се разпространи сред потребителите.

Като начало на нова грамофонна ера това ще бъде много добре.

Любители на футбола

За всички граждани лятото свърши. Гражданите ходят вече с галоши, очакват покорно грипа, честичко се спират до радиаторите на парното и ги галят със студени пръсти.

Но за футболните запалянковци лятото е още в разгара си. Тясно притиснати един до друг, те седят на стадиона, покрили главите си с вестници, а по бузите им се стичат едри капки. И не може да се разбере — дъжд ли се стича по бузите на запалянковците или сълзи на възторг от великолепната игра.

Няколко пъти в годината се случват светли и прекрасни, почти неестествени дни, когато в Москва не се провежда нито едно заседание. В такива дни не звънтят председателски звънчета, никой не иска думата, за да оповести дневния ред, не се чуват задгробните гласове на докладчиците.

Всички са си отишли. Отишли са на стадион „Динамо“ — на мач.

От всички страни към Страстния площад се стичат любители на футбола, млади и стари запалянковци. Оттук е прекият път за стадион „Динамо“. Оттук многохилядните тълпи се понасят неудържимо напред.

Тъкмо тук, на тази права, образувана от улица Тверска, Ленинградското шосе и „показния километър“, стана първият и засега единствен в света случай, при който пешеходци прегазиха автомобил.

Повтаряме. Не автомобилът прегази пешеходец, а пешеходците прегазиха автомобил.

Драмата се разигра на „показния километър“. Нетърпеливите запалянковци, съзрели отдалече грапавите сиви бастиони на „Динамо“, които се мержелееха сред гъсталаците на Петровския парк, развиха непозволена скорост и смачкаха в миг едно пресичащо шосето фордче модел „А“. Фордът писукаше като зайче. Но беше късно. През него минаха петдесет хиляди души, след което потърпевшият беше предаден, разбира се, на „Вторични суровини“.

На същата права някаква бабичка, пристигнала в деня на мача от Можайск, стояла безрезултатно цели осем часа на опашката на трамвайната спирка и си заминала обратно за Можайск, без да може изобщо нещо да разбере.

В такъв ден положението на обикновените граждани е ужасно. Всички пътища и превозни средства са задръстени от запалянковци. Като ръкомахат и споделят предвижданията си за предстоящия мач, те окупират вагоните, платната и тротоарите на улиците, трупат се край редките таксита и с умоляващи лица увещават шофьорите да ги откарат до стадиона, молят ги като просяци, със сълзи на очи.

С една дума, така или иначе, но щастливите притежатели на билети (това са обикновено зрители, организирани в заводските профкомитети) стигат до стадиона. Там ги очакват още по-големи тълпи. Това са неорганизираните зрители, които не са си намерили билети и няма да си намерят. Дошли са с надеждата за чудо.

Сметката е проста: все на някой от петдесетте хиляди зрители ще му се разболее жената или приятелят. „Нали има такива случаи“ — мечтае неорганизираният зрител. И този „някой“ ще си продаде билета. Или пък някой полуумен индивид, след като си е проправил път чак до входа за северната трибуна, изведнъж ще се разкандърдиса, изведнъж ще му се отще да ходи на мач. И също ще си продаде билета.

Ала неорганизираният зрител напразно занича в очите на организирания и шепне:

— Да имате излишно билетче?

Всичко е напразно. Жените и приятелите в такъв ден не боледуват, а полуумни индивиди изобщо няма.

Твърдят впрочем, че някакъв чудак предложил излишен билет за кръглата трибуна. И щом го изрекъл, тутакси потънал в тълпата неорганизирани зрители. Близо две минути продължили тежкото трополене и суматохата, а когато всички се пръснали със зачервени лица, на местопроизшествието намерили само две копчета от сако и купчинка пепел. И до ден-днешен никой не знае къде е изчезнал неблагоразумният притежател на билета.

Половин час преди започването на мача, когато зрителите прииждат на пасажи като херинги, а леките коли, събрани от цяла Москва, се строяват в дълга весела лента, киното изпраща снимачна група, която бързо навъртява кадри, показващи уличното движение в Нюйорк. Те са предназначени за филма „Акулата на капитала“.

Бетонните трибуни на стадиона са претъпкани. На северната зрителите развиват пакетчета и развълнувани, закусват (те не са успели да обядват). На южната, слънчева трибуна си правят от вестници смешни палячовски шапки и фунии и си ги нахлузват на главите.

Най-сетне прозвучават четирите тона на съдийската свирка. Всички неволно въздъхват. Пушачите предварително запалват цигара, та после да не се разсейват, а непушачите налапват ментово драже „пектус“ и примляскват нервно с език.

Мачът протича с възмущаваща душата на запалянковеца бързина. Въпреки че играта трае час и половина, на запалянкото му се струва, че са го измамили, че са играли само две минути. И дори през тези две минути съдията е бил явно пристрастен към една от страните. На запалянкото винаги му се струва, че съдията си криви душата и съди неправилно, че петорката на нападателите не тича достатъчно бързо, а лявото крило хептен се е отпуснало, а пък голът беше от офсайд и изобщо да беше той, запалянкото, на терена, играта щеше да е къде-къде по-интересна и според правилата и изобщо на много по-голяма висота.

И все пак футболният запалянко е добър, истински човек. Той е млад. Той се вълнува, кипи, пали се, той цени високо задружната игра на отбора, точното подаване и неспасяемия удар във вратата. Той не може да понася смотаняците, нито пък тъй наречените солисти, които „се силят“, играят само за себе си и развалят цялата чудесна музика на футбола.

Нито едно зрелищно мероприятие не може да се похвали с такава огромна работническа аудитория, каквато е стадионът в деня на голям международен мач. „Работническият състав“ заема тук девет десети от местата.

Краят на второто полувреме протича по здрач. Над терена прелита тежък пощенски самолет. Той още е осветен от слънцето, а на трибуните вече ясно се различават припламванията на кибритените клечки. В тази тиха минута, когато за реванш остават само няколко скъпоценни минути и играта достига пределното си напрежение, от мястото си се надига първото конте с бял велурен каскет и настъпвайки хората по краката, се устремява към изхода. То е подмамено от мечтата да се качи в празен трамвай. И веднага след това събитие може да се определи броят на нищожествата, присъствували на мача. Те са някъде към три хиляди. Те скачат от местата си и хукват като луди към изхода. Това са жалки хорица, за които трамваят е по-важен от футбола. Презират ги като стачкоизменници.

И докато те с вой се хапят един друг в боричкането за местенце на крайната спирка на трамвая, целият масив от зрители изживява последните неповторими комбинации на футболното сражение.

И дори цяла минута след като съдията е свирил края на мача, всички седят неподвижно, после се надигат спокойно и се запътват чинно към шосето, вдигайки облаци прах. Тук, на „показния километър“, се обсъжда играта и се произнасят окончателните мнения за един или друг играч.

Тук самотникът се чувствува зле. Иска му се да сподели, а няма с кого. С жалка усмивка самотникът се присламчва към групичките и се опитва да заприказва с тях. Но всички са увлечени от спора и появата на нов събеседник се посреща хладно. Горко на самотника!

На последния голям мач на един страстен любител на футбола му се случило нещастие. Той бил на стадиона с голяма компания, но на излизане изгубил приятелите си в тълпата. И се случило най-ужасното — нямало с кого да сподели впечатленията си.

Той се суетял сред чуждите равнодушни гърбове и не знаел какво да прави. Впечатленията напирали в него. И безсилен да сдържи чувствата си, той решил да прати някому телеграма. Но на кого?

В резултат на всичко това станало следното произшествие: в град Сизран раздавачът събудил посред нощ един кротък чиновник, чичо на споменатия запалянко, и му връчил телеграма. Провинциалният чичо дълго пристъпвал с боси крака по студения под и се напъвал да проумее неясната телеграма:

„Поздравявам резултат три два полза националния тчк от Турция се отличи лявото крило на Ребия зпт с много такт съди Кемал Рифат зпт зарадвай леля“

Чичото не мигнал цялата нощ. Лелята плачела и също не можела нищо да разбере.

Кралят-слънце

Всяка пролет в средите, близки до малките форми на изкуството, се обсъжда въпросът за Молокович.

— Къде се дяна Молокович?

— Наистина, имаше такъв човек и изведнъж изчезна!

— Какво може да се е случило с Молокович? Нима и него са го обработили и натикали в миша дупка? А пък беше толкова бодър, толкова жизнен.

— Може би е умрял?

— Всичко е възможно.

И средите, близки до малките форми на изкуството, клатят глави.

— А какъв халтураджия беше! Направо казано — не халтураджия, а крал-слънце, цар-занаятчия! Помните ли как пробута в птицевъдското списание „Кокоши ведомости“ стихчето за риболовния сезон, героическо стихотворение за рибата? И когато редакторът взе да се опъва и да вика, че му трябва нещо за птиците, Молокович тутакси се ориентира. „Аз, казва, го написах не за обикновена риба, а за хвърчаща. Тъй че това е по вашето ведомство.“ Изобщо грабна парите и побягна.

— Да. Невероятен човек беше.

И не може да се разбере — с порицание ли се говорят тия думи или с тайно възхищение.

Наближава лятото. Започват да забравят за Молокович. А през есента на всички вече се струва, че такъв човек никога не е имало, че всичко това са журналистически басни, весела приказка за богатира-чудо.

И изведнъж някъде към 7 ноември Молокович неочаквано възниква от небитието. И не просто възниква. Блясъкът, съпровождащ появяването му, е толкова ослепителен, че средите, близки до малките форми на изкуството, само ахкат.

Името на Валериан Молокович се появява в шейсет издания едновременно. Това са и ежеседмичници, и полуседмичници, и двуседмичници, и ведомствени вестници, излизащи през ден, и празнични алманаси, и сборници за младежки песни, и бюлетини, и ръководства за масовици. И във всички тия органи Валериан Молокович с уверен глас пее възхвала на Октомври и неустрашимо се обявява на страната на световната революция.

— Да, баш тоя ще умре — шепнат работниците на малките форми. — Чакай, ако си нямаш работа. Вижте какво е написал в алманаха „Гуслар-колективизатор“. Вижте:

Смок се вайка и проклина —

няма вече роден синор…

Сля Октомври в миг браздите —

лошо стана за змиите.

Преди празниците безпокойство обзема всички редактори. От сутрин до вечер се проточват редакционните заседания. Крайно необходими са празнични стихове. Във всички редакции, ако ще да е редакция на списание за диспечерите или специалистите по алуминия, считат, че е немислимо да излезе изданието без стихове в такъв ден.

А стихове няма.

— А може би е възможно да се отбележи някак си в проза — казва млад, неопитен сътрудник.

Уплашено му крясват:

— Вие сте полудели! В такъв ден — и изведнъж без стихове!

— На кого да поръчаме? Безименски замина. Жаров след юбилея си нещо се възгордя, Психович отказва… Кой ще ни напише? Още повече, че ни трябва стихотворение хем юбилейно, хем засягащо проблема за увеличаването на кокошата носливост. Ех! Няма го Некрасов!…

А Молокович вече е в коридора. И в ръцете си Молокович държи стихотворение. И в стихотворението има всичко: и октомврийската годишнина, и нужния проблем, и даже извън програмата — мотиви за международната солидарност, и достоен отговор на румънските боляри, и за производителността на труда, и даже един съвсем нов въпрос — за понижаването на цените с трийсет процента. И кога е смогнал поетът — умът ти не го побира. Декретът излезе едва тая заран, а той вече го е изобразил в художествената литература.

Невероятен човек! Птицата Сирин! Гений! Крал-слънце!

Е как да не го приласкаеш?

В предпразничните дни Молокович препуска из града и връчва на редакциите своите съчинения. Преди революцията така ходеха по къщите коминочистачите и връчваха стихотворение, написано на специално листче и украсено с емблемата на коминджийското дело: стълба, лопатка, гиричка и гъше крило.

Стиховете на коминочистачите не бяха претенциозни:

От група коминочистачи —

честит ви празник, господа!

Желаем щастие най-паче

и вечен отдих от труда!

Отговаряха на коминочистачите в проза — „Мерси, подобно“ — и им даваха половин рубла.

Така трябва да се подхожда и към Молокович. Когато дойде в редакцията и донесе произведението си, чийто смисъл най-общо се свежда към следното:

От Молокович — вам, другари,

чести ви празникът прочут!

Желая октомврийска вяра

и отдих в дивния ви труд!

— трябва да му се отговори: „Мерси, подобно.“ При това не е нужно да му се дава половин рубла. И стиховете не трябва да се печатат.

И ще загине веднъж завинаги кралят-слънце, авторът на безчислени юбилейни песнопойки — бързоногият Молокович.

Има една традиция в борбата с халтурата, делнична или празнична — да се ругаят само халтураджиите, като при това абсолютно се забравят редакторите.

Това не е справедливо.

Така е прието

С необикновена упоритост е вкопчен циркът в старовремските си традиции. В тоя смисъл можем да го сравним може би само с английския парламент.

Според вековния обичай спикерът в парламента носи пищна перука и седи на чувал с вълна. Така е прието! И до днес конферансието-комендант излиза на арената с полуфрак и произнася репликите си с неестествен хремав глас. Така трябва!

Като пристигне в парламента, кралят чука три пъти на вратата и моли да му разрешат да влезе, а членовете на долната камара се правят, че са много заети и нямат време да разговарят с краля. И това е прието! Клоунът в цирка, като свърши номера си, демонстрира ефектно напускане на арената — пълзи на четири крака и оглушително стреля с най-издигнатата в момента част на тялото си. И това също така трябва!

Въобще безсмислена работа е да се задават на цирковите дейци въпроси — защо се прави така, а не иначе.

Прави се затова, защото така трябва. А защо така трябва? Много просто! Така е прието. А защо така е прието — това вече никой не знае.

И си тече традиционният цирков живот.

Привечер над входа светват електрически крушки, които осветяват грамаден плакат. На него е изрисуван блед красавец с черни мустачки, който държи в извитата си ръка бич. Чудни коне с гриви на русалки танцуват пред него на задните си крака. Това се нарича „Табло на трийсетте коня“.

Когато прозвучи туш и конското табло се яви пред зрителите, всички, които знаят да броят, могат да свидетелствуват, че конете са само осем.

Това не е никаква измама. Просто така е прието. На афиша пише трийсет, а на арената изкарват осем коня. И ако внезапно се явят всичките трийсет коня, това ще бъде пряко нарушение на традициите.

По същата циркова аритметика четиридесет възрастни лъва се наричат — „100 лъва 100“, а петнайсет крокодилчета се именуват: „Шейсет нилски крокодила, каймани и алигатори“.

Когато афишът оповестява: „48 дресирани папагала. Чудо на психотехниката!“ — всички отнапред знаят, че ще има само един дресиран папагал, който може да казва само две думи: „обичам“ и „фининспектор“. Останалите четири папагала ще клечат на металическа етажерка с лъскави топчета и от времена време ще се преобръщат надолу с главата за собствено удоволствие.

През антракта конферансието тържествено съобщава на публиката, че желаещите могат да идат в конюшнята да видят зверовете. Вход двайсет копейки. За децата — безплатно.

Защо трябва да се плащат още двайсет копейки, като за билетите вече е платено, не е известно. Дирекцията и сама не знае. Копейките не са й чак толкова нужни. Но това е традиция! Трябва да се вземат. От децата например не взимат. Това е в цирковата традиция — дружба с децата.

В цирка съществува особен военноморски чин. Той е капитан. Далеч не всеки може да се нарича капитан. Акробатите, жонгльорите, клоуните, ездачите или фигуристите на летни кънки никога не са капитани.

О, капитанът — това е много специално същество! Капитанът е укротител на лъвове или тигри, или крокодили. Но и той още не е главният капитан.

Главният капитан извършва полет на смъртта.

Още в началото на представлението зрителите забелязват някакви нови, невиждани дотогава приспособления: прикачени към купола релси, решетести кулички и един загадъчен предмет, загърнат в брезент, който обикновено виси над оркестъра.

В антрактите капитанът, облечен в розова хавлия, ходи по балкона и собственоръчно проверява здравината на въжетата и на другите такъми. Капитанът не се доверява никому. Капитанът се надява само на себе си.

За неговия номер се подготвят цял час. Чукат чукове, понякога се чува шум от мотор и накрая се появяват жената на капитана, братята му и други роднини. Моторите бучат още по-силно, светват всички прожектори и капитанът мъжествено излиза на арената.

Той е облечен с кожен костюм, носи пилотски шлем и страховити мотоциклетни очила. И сега започва сбогуването. Така трябва.

Капитанът целува жена си. Жената сдържа риданията си и посредством жестове (тя не може да говори руски) показва, че е против този смъртоносен номер. Тя предчувствува, че днес ще стане нещастие. Капитанът тръска ръцете на братята и роднините. Братята клатят глави. О, ако умееха да говорят руски! Те биха извикали високо, че някой трябва да спре капитана в неговото безумно намерение. Даже конферансието слага на очите си кърпичка. Той всяка вечер гледа полета на смъртта, но пак не може да сдържи сълзите си.

Но капитанът е неумолим. Той маха към публиката с прощален жест, отблъсва жена си и сяда в снаряда.

Изобщо съвместните усилия на дирекцията и на капитанските роднини докарват публиката до такъв ужас, че много хора побягват от цирка, за да не бъдат очевидци на гибелта на най-славния от всички капитани.

Самият номер трае шест секунди и в сравнение със сърцераздирателните подготвителни сцени изглежда не чак толкова страшен. Полетът, разбира се, е труден и опасен, но можеха да минат и без подплашване на зрителите. Но това не е в традициите на цирка.

Разговорният жанр се оказа най-слабото място в цирковите твърдини. Традицията се пропука под натиска на худполитсъветите, на пресата и на месткома. В репертоара се промъкна съвременността. Музикалните сатирици станаха съпричастни на епохата.

Но тук се случи нещо доста лошо. Една лоша традиция се смени с друга лоша традиция. На цирка неизвестно защо му се паднаха огризките от трапезата на сатирата и хумора, трапеза, която и без това не блести с изобилно меню.

И когато програмата оповестява, че ще има изпълнения на „автори-хумористи и певци-сатирици със съвременен репертоар“, няма място за съмнения — припевът ще бъде стар, тъй да се каже, „понятен“ за публиката, а куплетите ще бъдат идеологически издържани в известен смисъл.

Всичко се прави по установения ред.

Първо се изтърколва пиано на колелца, а след него, потънали в пайети и брашно, излизат певците-сатирици и захващат да разгромяват разни недостатъци.

ПЪРВИ САТИРИК

Край ООН-ето вчера минах,

разоръжаване ще има.

 

ВТОРИ САТИРИК

А там Бриан нима не зърна?

Той топовете е прегърнал!

Публиката печално слуша. Тогава сатириците измъкват втория си куплет, който непосредствено засяга вътрешното положение.

ПЪРВИ САТИРИК

Отбий се ти в спестовни каси,

там са народните ни маси.

 

ВТОРИ САТИРИК

При Майерхолд ако отидеш —

един човек не ще да видиш!

В цирка много обичат да разобличават Майерхолд. Там за него винаги пеят нещо обидно.

Като платят дан на съвременността и отбият как да е дълга си към отечеството, сатириците гръмко и радостно запяват под собствен акомпанимент на биволски мехури:

ПЪРВИ САТИРИК

Като талпи са краката,

но в пола — над колената…

 

ВТОРИ САТИРИК

Носят нов фасон жените —

до земята са полите.

Заради тоя куплет певците-сатирици преживяха страшни сблъсъци с обществеността. Обществеността настояваше да се унищожат тия редове, защото в тях нямало идейна насоченост. Но сатириците паднаха на колене и през сълзи заявиха, че не се заемат да разсмиват зрителя без куплети за коварството на нашите дами и че без тях за нищо на света няма да излязат на арената. Такива хора-сатирици били те. Наложи се да им разрешат — като експеримент.

Между задкулисните истории има един анекдот, който се ползува с неизменен успех. Някой казва на един знаменит оперен певец:

— Слушайте, Н., ами вие сте формен идиот.

— А гласът ми? — отговорил оперният певец.

И всички вдигнали ръце. Нямало какво да се възрази. Гласът му наистина бил прекрасен.

И сега, когато на цирковите ръководители им се казва:

— Слушайте, вие защо така вяло се преустройвате? Ами това е цял скандал!

— А приходите? — отговарят те.

И по-слабохарактерните вдигат ръце. Приходите наистина са големи.

„Безчетелмазипламенни“

Театрите готвят премиери. В полутъмните зали на малки масички седят режисьорите. Актьорите полугласно зубрят ролите си. Във фоайето шият костюми и нова завеса. Декември е. Тече стотната репетиция. А премиера все още няма и афишите както преди канят организирания и неорганизиран зрител на „Садко“, „Възкресение“, „Сензация“ и „Джони тананика“.

И докато актьорите се вживяват в текста по системите на Станиславски, Майерхолд, Таиров и разни други системи, хубави и съмнителни, докато режисьорите драскат с моливи под зелените абажури, а драматургът добавя нова сцена, в която съзнателният племенник превъзпитава чичо си, колебаещ се мракобес от лумпенинтелигенцията, докато става всичко това, из улиците хвърчат таксита, а в тях — теаадминистраторите и организаторите на сборни концерти.

Те нямат никаква система. И те са хукнали не за система, а за помещение.

И даже не предявяват към помещението особени претенции. То трябва да е голямо и по възможност с колони.

— Публиката обича да има колони — казват те. — А ние познаваме публиката, бъдете спокойни.

Като приключат главоболните и сложни работи по осигуряване на помещение, осветление, билети и бюфет, организаторите пристъпват към съставяне на програмата.

Програмата е една и съща вече десет години и съвсем не е трудно да се състави. Само едно е нужно да се знае — кой актьор трябва да се представи на афиша по име, бащино и фамилия, кой — само със сивички инициали и кой — само по фамилия без инициали, без име и бащино.

Просто — на рояла — Левиафян.

Това трябва да се знае със сигурност, като таблицата за умножение. Иначе от неприятности бял ден няма да видиш.

Ще сложиш не цялата титла на оперния певец и всичко ще иде по дяволите. Той ще се обиди и вместо „Безчетелмазипламенни“ ще пее романси на Шуман. А публиката страшно не обича такива работи.

— Тя обича „Безчет елмази пламенни“ — задъхват се администраторите. — Познаваме ние публиката.

И наистина на всички сборни концерти пеят арията на индийския гост. Даже ако вечерта е посветена на норвежката музика. Даже ако е посветена на паметта на Достоевски. Все едно. Администраторът хваща дебеличкия тенор за атлазения ревер и шепне:

— Нали знаете, идеологията и психологията са хубаво нещо, но вие все пак им изпейте „пламенни“, моля ви се.

Към арията прибавят художествено четене на актьор с име и бащино, песни на народностите, изпълнени също от име и бащино, оперетен дует (инициали), а за пипер — квартет на името на еди-кой си. Понякога добавят арфа, а друг път — художествено свиркане.

Получава се много мило, а ако са успели да изврънкат помещение с колони, към несъмнения художествен успех се прибавя и материален успех.

Несъмнено е обаче, че помпозността на сборните галаконцерти се снижава. Липсват предишният блясък и красота. Фантазията е пресъхнала.

Вярно е, че имаше идея да се устрои грандиозен спектакъл на стадион „Динамо“ — с полети на смъртта, чудеса на пиротехниката, сблъскване на влакове и едновременно изпълнение на знаменитата ария „Безчетелмазипламенни“ от двайсет тенори във фракове.

Чудесна идея беше, но повехна някъде из коридорите на ГОМЕЦ. Издребнява животът, издребнява и делото на сборните концерти!

А не наскоро беше проведена в държцирк вечерта на шахматната мисъл, тъй нареченият жив шахмат.

Ето как беше:

В двете ложи един срещу друг седяха двама шахматни маестро в закърпени сака. На арената в определеното квадратче стояха живите фигури — от начало до край имена-бащини, елитът на човечеството. Царе, царици и турове бяха все народни артисти. Конете и офицерите се изпълняваха от заслужили. Даже и пионките — и те бяха знаменити балерини и месерери. По гениалния замисъл на организатора на вечерта премахнатата фигура трябваше да изпълни номер.

Шахматните майстори възприеха цялата работа на сериозно и подеха проточена сицилианска партия. За почуда на администратора се оказа, че при шахмата фигурите отпадат от строя извънредно бавно. Номерата се изпълняваха с големи паузи и публиката взе да тропа с крака.

Поради това десет минути след началото на партията в ложата на единия маестро се втурна администраторът и изкрещя:

— Направете ход на c2!

— Какво говорите — каза маестрото, повдигайки замъглени очи. — Гросмайсторът Акиба Рубинщайн в такива случаи препоръчва c5.

— А аз ви казвам да преместите това нещо на c2! — пропищя организаторът. — Сега Дмитрий Николаевич трябва да изпее „пламенните“.

— Но така ще оголя фланга на пионките!

— Че оголете го. Да не се мислите за Капабланка? Приходът е шестнайсет хиляди, а вие…

И той хукна към другия маестро, за да го убеди по-скоро да пожертвува своя цар (художественото четене).

Беше забележителна вечер. Шахматната мисъл просто кипеше. Двамата маестро зарязаха тая работа и вместо тях сицилианската партия се доиграваше от помощник-администратора и касиера; сипеше се фойерверк, народната артистка се появяваше на обучено магаренце, месерерите юнашки танцуваха — изобщо беше хубаво, сега такива работи няма. Фантазията пресъхна.

А има огромни възможности.

В цирка може да се постави „Аида“. Партията на Рамзес се изпълнява в клетка с лъвове. Обучена зебра пее партията на Аида. В операта може да се монтира и лекцията на професор Канабих „Проблеми на единственото дете в семейството“, беседа на писателя Б. Пилняк на тема — как е живял в нюйоркски хотел, сцени от „Ален мак“ и пиесата „Ярост“ и естествено арията на индийския гост в изпълнение на математика Араго.

И ако всичко това се залее с три милиона литра вода, както е прието в цирка, тъй че професорът да плува по бански костюм, всичко ще бъде много хубаво.

Администраторите казват, че публиката много обича такива работи.

Запазено място

Ще разкажем за един горчив факт от живота на Посиделкин.

Белята стана не защото Посиделкин беше глупав. Не, той беше по-скоро умен.

И така, стана нещо, което вече се е случвало в историята на народите и на отделните личности — от ума си да теглят. Става дума за едно пътуване с влак.

Крайната цел на усилията на Посиделкин се свеждаше към следното: на 13 септември да замине от Москва, за да пристигне два дена по-късна в Ейск за лечебни бани в Азовско море. Всичко се нареди чудесно: картата, отпуската, семейните обстоятелства. С изключение на едно — влака. До заминаването оставаха само два месеца, а той още нямаше билет.

„Време е да взема извънредни мерки — реши Посиделкин. — В градската каса изобщо няма да стъпвам. Нито на гарата. Няма смисъл — изключено е да се купи там билет. Разправят, че на касите вече не продавали билети, а прахчета за жлъчка и карти за игра. Не, не, с билет трябва да се снабдя по друг начин.“

Та именно този „начин“ погълна споменатите вече два месеца.

— Ако ме обичате — молеше Посиделкин всеки свой познат, намерете ми билет до Ейск. За вагон-кушет.

— Ами правостоящ не може ли? — отговаряха лекомислено познатите.

— Оставете тези шеги — засягаше се Посиделкин, — налага се да отида в Ейск на лечение, а вие… Нали няма да забравите? За тринадесети септември. Сигурен съм, че имате познати, които всичко могат. Не, не, не! Не искам само да ми обещавате — запишете си в тефтерчето. Ако ме обичате!

Но всичко предприето не го успокояваше — не му даваше, тъй да се каже, пълна вариация. Посиделкин се боеше от конкуренция. Във всеки минувач подозираше бъдещ пътник. И наистина, почти всички минувачи се озъртаха някак нервно, като че ли бяха напуснали само за миг опашката за билети.

„Лошо, лошо — мислеше си Посиделкин, — трябва да се действува по-решително. Необходима е система.“

Цяла вечер Посиделкин посвети на създаването на схема. Да бяха го сварили по време на това занимание, положително щяха да си помислят, че Посиделкин ръководи широка нелегална организация, която се готви да взриви голям железопътен мост или да открадне значителна сума от предприятие на кооперативната търговия.

В бележника му бяха нарисувани кръгчета, квадратчета, пунктири, букви, цифри и презимена. По схемата можеше да се проследи животът и дейността на не по-малко от сто души: кои са, къде живеят, къде работят, какъв характер, какви слабости имат, с кого дружат, кого не обичат твърде. Срещу имената на партийците бяха сложени кръстчета. Безпартийните бяха снабдени с нулички. Освен това в документа можеха да се прочетат наистина твърде странни характеристики:

„Брунелевски. Положително може.“

„Никифоров. Може, но едва ли ще иска.“

„Малцев-Палцев. Ще иска, но едва ли ще може.“

„Бумагин. Не иска и не може.“

„Кошковладелцев. Може, но е мръсник.“

И всичкото това заради един билет за вагон-кушет.

„Все някъде ще улуча — мечтаеше Посиделкин, най-важното е да не им давам нито миг спокойствие. Нали ги знам — до един са ренегати и предатели. Обещават, а после пръста си няма да мръднат.“

Колкото повече наближаваше денят на заминаването, толкова по-трескава ставаше дейността на Посиделкин. Тя вече застрашаваше спокойствието на града. Хората се криеха от него. Но той ги преследваше неуморно. Гонеше ги с бързоходни асансьори. Претовари ръчната и автоматичната телефонна централа с безкрайни обаждания.

— Извинете, може ли да се обади другарят Малцев? Да, Палцев. Да, да, Малцев-Палцев. Кой го търси ли? Кажете му — Льоля. Другарят Малцев? Здравейте, другарю Палцев. Не, не е Льоля. Обажда се Посиделкин. Другарю Малцев, нали ми обещахте. Да, да, до Ейск, кушет. Защо да нямате време? Тогава ще мина да ви взема с такси. Няма нужда? Но вие наистина ли няма да ме измамите? Е, много, много се извинявам.

Щом зърнеше нужен човек, Посиделкин се вклиняваше, презрял опасностите, право в потока на уличното движение. Скърцаха автомобилни спирачки и шофьорите пребледняваха.

— Значи, няма да забравите — обясняваше Посиделкин, застанал насред платното, — за Ейск, кушет, едно място.

Докато го откарваха в районното за неспазване правилата на движението, той успяваше да накара по пътя милиционера да се закълне, че ще му намери билет.

— Вие сте милиция, вие всичко можете — нареждаше той жалостиво.

Името на милиционера със съответното кръгче и характеристика („Може, но е неустойчив“) се появяваше в страшната схема.

Една седмица преди заминаването при Посиделкин дойде съвсем непознат гражданин и му връчи билет за Ейск. Посиделкин беше безкрайно щастлив. Той прегърна гражданина, целуна го по устата, но просто не можа да си спомни кой е (толкова хора беше молил за билет, че беше наистина невъзможно да запомни всички).

Същия ден пристигна с мотоциклет куриер от името на Малцев-Палцев. Донесе билет за Ейск. Посиделкин благодари, но му подаде парите със смутена душа.

„Ще трябва да продам на гарата втория билет“ — реши той.

Ах, Посиделкин напразно не вярваше в човечеството!

Схемата действуваше безпогрешно като добре смазан маузер и изстрелваше пачка след пачка.

Един ден преди тръгването Посиделкин се оказа притежател на тридесет и осем билета за вагон-кушет. За тях отидоха всичките пари, отделени за отпуската, и шестдесет и седем копейки в бонове за Торгсин[4].

Каква подлост! Никой не се оказа предател или ренегат!

А билетите продължаваха да валят. Посиделкин вече се криеше, но го намираха. Броят на билетите нарасна до четиридесет и четири.

Един час преди тръгването на влака Посиделкин стоеше на гранитното стълбище пред гарата и плахо, с глас на просяк без квалификация, умоляваше минувачите:

— Купете си билетче до Ейск! За лечебните бани в Ейск! Няма да съжалявате!

Но купувачи нямаше. Всички знаеха много добре, че на гарата не можеш да си купиш билет и трябва да се действува чрез познати. Но за сметка на това пристигнаха със служебните си коли Брунелевски, Бумагин и Кошковладелцев. Донесоха билети.

Пътуването на Посиделкин беше скучно.

Той беше сам във вагона.

И най-важното — бедата се случи не защото Посиделкин беше глупав. Не, той беше по-скоро умен. Просто имаше прекалено влиятелни познати. И, кой знае защо, беше забравил чудесното правило — да си купуваш билет от касата.

Клооп[5]

 

— Не мога повече. Спрете за миг. Ако не разбера веднага какво означава тази табелка, ще се поболея. Ще умра от загадъчна болест. Двадесети път минавам оттук и нищо не проумявам.

Двамата мъже спряха срещу входа, над който със златни букви върху лазурен фон беше изписано: КЛООП.

— Не разбирам какво ви вълнува. Нищо Особено — Клооп. Пратки се приемат от един до три. Най-обикновено учреждение. Я да си вървим по пътя.

— Не, няма да мръдна оттук! Клооп! Това ме тормози вече втора година! С какво могат да се занимават хора в учреждение с такова предизвикателно име? Какво вършат? Произвеждат ли нещо? Или обратното — нещо разпределят?

— Е, стига де. Вие сте просто един зяпльо. Седят си хората, гледат си работата, никого не закачат, а вие като сте се заяли — защо, та защо. Да вървим.

— Не, не желая. А вас просто ви мързи. Но аз не, мога да оставя това така.

В издължена лека кола, спряла пред входа, зад дебелото стъкло седеше шофьорът.

— Кажете, другарю — попита го зяпльото, — какво значи Клооп? С какво се занимават?

— Че дявол ги знае с какво се занимават! — отвърна шофьорът. — Клооп си е Клооп. Учреждение и толкоз.

— Вие да не работите другаде?

— А-ами! Не. В Клоопа съм си открай време шофьор.

След като не научиха нищо от шофьора, двамата приятели се съвещаваха известно време, а после влязоха във входа. Зяпльото вървеше напред, а мързеливецът, с недоволно лице, малко по-отзад.

Беше чудно наистина защо зяпльото се беше заинатил толкова. Вестибюлът на Клооп не се отличаваше по нищо от хиляди други учрежденски вестибюли. Сновяха куриерки в сиви престилки, като тези, дето ги носят в сиропиталищата — вързани на врата с черни връзки за обувки. До входа седеше жена с валенки и огромен фронтови кожух. По външност много напомняше трамвайна стрелочничка, въпреки че беше гардеробиерка (приемане и връщане на галоши). Над асансьора висеше табелка: „Каскети и гамаши“, а в самия асансьор се въртеше някакъв частник с твърде двусмислен израз на лицето. Той кроеше на място своята модерна и светска стока. (Клооп водеше с него отчаяна битка, понеже Жилфондът беше пуснал най-нагло и без съгласуване този частник във ведомствения асансьор.)

— С какво ли се занимават наистина тук? — подхвана пак зяпльото.

Но не успя да продължи размишленията си пред парадния вход.

Върху него налетя, отърколил се някъде отгоре, беловлас служащ и с викове: „Сирене, сирене!“ се шмугна под стълбището. След него изтичаха три девойчета — едното куриерка, а другите две по-засуканки, с коси, къдрени на „студено“.

Думата „сирене“ направи на гардеробиерката зашеметяващо впечатление. Тя замря за секунда, после се прехвърли тежко през бариерата на гардероба и забравила за поверените й галоши, хукна подир колегите си.

— Всичко е ясно — каза мързеливецът, — можем да си вървим. Учреждение на вкусовата промишленост. Разработват проблемите за сиренето и други млечно-диетични продукти.

— Но защо се нарича Клооп? — заяде се зяпльото.

Мързеливецът не можа да отговори. Приятелите решиха да разпитат за всичко гардеробиерката, но не я дочакаха и се заизкачваха нагоре.

Стените на стълбището бяха почти целите облепени с ръкописни, изрисувани или напечатани на машина обяви, извлечения от протоколи, както и с най-различни призиви и заклинания, започващи неизменно с думата „Стой!“.

— Тук ще разберем всичко — каза с облекчение мързеливецът. — Не е възможно от тези стотици хартийки да не си изясним с какво се занимава Клооп.

И той зачете обявите, като се придвижваше бавно покрай стената.

— „Стой! Има билети за «Ярост». Търсете другарката Чернобривнева.“ „Стой! Кръжокът по шашки заминава за Кунцево на турнир. На играчите се заплащат пътни и дневни по таблицата за централния тарифен пояс. Сборен пункт — стаята на другаря Мур-Муравейски.“ „Стой! Пуловери и лопати по кооперативни цени от двадесет и първи при Катя Полотенцева.“

Зяпльото се разсмя. Мързеливецът го изгледа недоволно и се придвижи още малко покрай стената.

— Сега, сега! Не е възможно да… Ето, ето! — мърмореше той. — „Заповед № 1891 — 35. На другаря Кардонкъл с днешна дата му се присвоява името Корзинкъл.“ Що за идиотщина! „Стой! За сирене — на опашка в коопсектора под стълбището.“

— Най-после! — оживи се зяпльото. — Та какво беше вашето предположение? Млечнодиетична промишленост, нали? Та, значи — на опашка за разработване проблемите на сиренето — така ли? Е, браво!

Мързеливецът пропусна смутено съобщението: „Скипоход за зеле по кооперативни цени“ и впери поглед в един производствен плакат, призоваващ с полупламенни изрази всички клооповци да ликвидират изоставането.

Сега вече и той се развълнува.

— Но от какво изостават? Как да разберем все пак от какво именно изостават? Тогава ще стане ясно и с какво се занимават.

Но дори двуметровият стенвестник не можа да разпръсне мъглата, която се беше сгъстила около загадъчната дума „Клооп“.

То беше най-обикновено стенвестничище, бъбриво и скучно, с портрети, снимки и статии, получавани, изглежда, по абонамент от някой централен РЕП. Такъв стенвестник би могъл да се окачи и в аптечно управление, и в златотърсаческо, и в някой черноморски параход. С една дума — навсякъде. За Клооп в него се споменаваше само веднъж, и то в крайно неясна форма: „Клооповецо, издигни работата си на по-високо равнище!“

— Но каква работа? — възкликна възмутено зяпльото. — Ще се наложи да питаме чиновниците. Неудобно е, разбира се, но няма как. Извинете, другари.

С мълниеносната ловкост, с каквато разузнавачът измъква от неприятелските редици „език“, зяпльото награби през талията един хукнал по коридора клооповец и го заразпитва. За учудване на приятелите чиновникът се замисли и изведнъж се изчерви.

— Ама аз всъщност — изрече той след дълбок размисъл, — аз всъщност не съм оперативен кадър. Аз си имам свои функции. А пък Клооп — какво да ви кажа? — Клооп си е Клооп.

И той хукна толкова бързо, че беше безсмислено да го гонят.

Въпреки че още не можеше да се разбере какво всъщност е Клооп, но по някои признаци личеше, че учреждението обича новаторството и истинския прогрес. Така например счетоводството се наричаше тук счетоводен цех, а касата — платежен цех. Но картината на този учрежденски просперитет се разваляше от една отвратителна бележчица: „Днеска не плащаме“. Изглежда, че наред с прогреса беше налице и известно изоставане.

В просторна стая край овална маса за игра на карти седяха шестима души. Те разговаряха с тихи, хленчещи гласове.

Да, наистина, защо на заседания по културно-просветната работа хората винаги говорят с хленчещи гласове?

Причината трябва да е в състраданието, което културактивът изпитва към самия себе си. Жертвуваш всичко за обществото, организираш екскурзии, семейни вечери, идеологически викторини с умерени печалби, разпределяш сирене, пуловери и лопати — с една дума, жертвуваш най-хубавите години от живота си, и то безвъзмездно, безплатно, единствено от идейни съображения, но, кой знае защо, само в работно време. Е как да не ти дожалее за самия себе си.

Приятелите спряха и се заслушаха с надеждата да почерпят от разговора необходимите сведения.

— Нека си признаем открито, другари — изрече със задгробен глас една възрастна клооповка, — че работата на социално-битовия сектор не беше на висота. Раздвижването, мащабите и размахът бяха непълни и недостатъчни. Липсваше необходимата широта. Скипоходът мина незадоволително. А защо, другари? Защото Зоя Идоловна прояви недостатъчна гъвкавост.

— Как? Аз ли съм недостатъчно гъвкава? — възкликна уязвената право в сърцето Зоя.

— Да, вие сте недостатъчно гъвкава, другарко!

— Но защо да съм, другарко, недостатъчно гъвкава?

— Ами защото сте абсолютно, другарко, негъвкава.

— Извинете, но аз съм даже прекалено, другарко, гъвкава.

— Че от къде на къде ще сте, другарко, гъвкава?

Но в този момент в разговора се намеси зяпльото.

— Извинете — каза той нетърпеливо, — но какво значи Клооп? С какво се занимава?

Прекъсната на най-интересното място, шесторката изгледа с мрачни погледи нахалниците. Мълчанието продължи минута.

— Не зная! — отговори категорично Зоя Идоловна. Не ни пречете на работата. — И като се обърна към съперничката си в обществената дейност, каза с ридаещ глас: — Та, значи, аз съм недостатъчно гъвкава? Добре, добре! Ами вие гъвкава ли сте?

Приятелите се оттеглиха в коридора и започнаха да се съвещават. Мързеливецът беше уплашен и предлагаше да си вървят. Но зяпльото не се огъна под ударите на съдбата.

— До Калинин ще стигна! — изкрещя той неочаквано. Няма да оставя това така.

Той отвори гневно една врата с табелка „Заместник-председател“. Заместника го нямаше в стаята, а намиращият се там човек с агнешки калпак се отнесе към пришелците джентълменски хладно. И той не знаеше какво значи Клооп, а за заместника каза, че отдавна го били хвърлили в шахтата.

— Къде? — попита разтреперан мързеливецът.

— В шахтата — повтори агнешкият калпак. — На профсъюзна работа. А вие идете право при председателя. Той е момче на място, нито е бюрократ, нито е някой хапльо. Той всичко ще ви обясни.

На път към председателя двамата приятели се запознаха с нова обява: „Стой! Получи си незабавно от профкомитета купоните за картофи. Закъснението застрашава с анулиране.“

— Закъснението застрашава с анулиране. Анулирането застрашава със закъснение — мърмореше, зашеметен, мързеливецът.

— Ах, час по-скоро да разберем каква е тази бурна дейност!

По пътя имаха още едно приключение. Някакъв човек им поиска членски внос. При това заплашваше с анулиране на членските книжки.

— Пуснете ни! — развика се зяпльото. — Ние не работим тука.

— Бе дявол ви знае — поохладня непознатият. — Тук работят четиристотин души. Къде мога да ги запомня! Тогава дайте по двайсе копейки за „Приятел на нещо“. Хайде де, дайте!

— Ние вече дадохме! — пищеше мързеливецът.

— Нищо, и на мен дайте! — стенеше непознатият. — Бе дайте бе! Само по двайсе копейки!

Нямаше как — дадоха.

За Клооп непознатият не знаеше нищо.

Председателят опря лакти в бюрото и стана да посрещне посетителите.

— Моля да ни извините, че се обръщаме направо към вас — подхвана зяпльото, — но колкото и да е странно, изглежда, че само вие можете да отговорите на нашия въпрос.

— Моля, моля — каза председателят.

— Вижте какво, работата е следната. Не зная как да ви обясня. Ще може ли — само, моля ви се, не го приемайте за глупаво любопитство, — ще може ли да ни разясните какво значи Клооп?

— Клооп ли? — попита председателят.

— Да, Клооп.

— Клооп? — повтори председателят.

— Да, много бихме искали да разберем.

Още малко — и завесата щеше да се вдигне.

Наближаваше краят на тайната, когато председателят изведнъж каза:

— Ще прощавате, но ме заварвате неподготвен. Отскоро съм тук. Едва днес встъпих в изпълнение на длъжността си и още не съм напълно в течение на нещата. В общи линии, разбира се, да, и все пак, как да ви кажа…

— И все пак, в най-общи черти?…

— Може би Клооп доставя дървен материал?

— Не, дървен материал не. В това съм сигурен.

— Тогава мляко?

— Но моля ви се! Мене от млякото ме прехвърлиха тук. Не, не е мляко.

— Винтове?

— М-м-м… Мисля, че и това не е. Май че е нещо друго.

В това време в стаята внесоха лопата без дръжка, върху която лежеше като на поднос зелен пуловер. Сложиха всичко това на масата, помолиха председателя да се разпише и си отидоха.

— Дали да не се опитаме най-напред да дешифрираме името по букви? — предложи мързеливецът.

— Това е идея! — съгласи се председателят.

— Вярно, хайде по букви. Клооп. Кооперативно-лесо… Не, нали не е дървен материал… Да вземем друго. Кооперативно-лакобояджийско предприятие… Но тогава защо е второто „о“? Момент… Кооперативно-лихваро…

— Или кърпаческо?

— Е да де — кърпаческо-лихварско… Ще прощавате, ама излиза някаква идиотщина. Хайде по-системно. Момент.

Председателят извика човека с агнешкия калпак и му нареди да не пуска никого.

След половин час в кабинета беше задимено като в тоалетната на някоя гара.

— По букви е механично! — крещеше председателят. — Трябва най-напред да си изясним един принципен въпрос. Каква организация е това? Кооперативна или държавна? Вие това ми кажете.

— Аз пък смятам, че трябва да отгатнем по буквите — упорствуваше мързеливецът.

— Не, вие ми кажете по принцип.

Покоите на Клооп вече бяха празни, когато приятелите напуснаха бълващия пушеци кабинет. Чистачката метеше коридора, а от една крайна стая долитаха хленчещи гласове:

— Аз, другарко, съм прекалено гъвкава.

— Че как тъй ще сте гъвкава, другарко?

Долу приятелите бяха настигнати от беловласия чиновник. Той носеше в изпружени ръце мокър пакет със сирене. От пакета капеше саламура.

Зяпльото хвърли към чиновника помътнял поглед и прошепна смутено:

— Но с какво все пак се занимават те тука?

Щастливият баща

Другарят Сундучански очакваше увеличение на семейството си. През последните, решителни дни той сновеше между бюрата на колегите и с отмалял глас мърмореше:

— Момче или момиче? Това искам да знам. Маря Василиевна! Ако е момиче, как да го кръстя?

На Маря Василиевна въпросът за продължаването на славния род Сундучански й беше почти безразличен.

— Кръстете я Клотилда — отговаряше тя навъсено, — изобщо както искате. По обществени въпроси приемам след работно време.

— Ами ако е момче? — не мирясваше Сундучански.

— Извинете, но сега съм заета — казваше Маря Василиевна, — изпълнявам ударно поръчение.

— Ако е момче, кръстете го на мен — Коля — съветваше другарят Отверстиев… — И престанете да ми се пречкате — сега нямам време за вас. Трябва да реша час по-скоро въпроса за тарата.

Един ден Сундучански дотича на работа запъхтян.

— Ами ако са близнаци, как да ги кръстя? — викна той, та го чу целият отдел.

Чиновниците застенаха:

— Ох, по дяволите! Няма отърване! Кръщавай ги както си щеш! Давид и Голиат например.

— Или пък Брокхауз и Ефрон. Чудесни имена.

За Брокхауз го каза Отверстиев. Той беше шегобиец.

— Да, вие си правите майтапи — каза жалостиво Сундучански, пък аз вече изпратих жената в родилния дом.

Трябва да признаем — новината на другаря Сундучански не направи никакво впечатление. Течеше последният месец от годината и всички бяха ужасно заети.

Най-после чудесното събитие стана. Родът Сундучански бе продължен. Щастливият баща тръгна за работа. Ушите му пламтяха на слънцето.

„Ще вляза, сякаш нищо не е било — мислеше си той, — а като се струпат да ме разпитват, може и да им кажа нещичко.“

Така и направи. Влезе, сякаш нищо не се бе случило.

— А, Сундучански! — извика Отверстиев. — Е, казвай, готово ли е?

— Готова е — отговори младият баща и се изчерви.

— Е хайде, дай я насам!

— Там е работата, че не е тя, ами е той. Роди ми се момче.

— Ти пак с твойто момче! Аз за таблицата те питам. Таблицата готова ли е? Нали трябва веднага да я предадем.

И Сундучански седна тъжно на бюрото си да довърши таблицата.

Като си тръгваше за в къщи, не се сдържа и каза на Маря Василиевна:

— Защо не наминете все пак? Да видите сина. Много прилича на мен. Осем и половина фунта тежи, бандитът.

— Три кила и четвърт — пресметна машинално Маря Василиевна. — Ще останете ли днес на събранието? Въпросът за шефството…

— Слушай, Отверстиев — каза Сундучански, — момченцето ми е за чудо и приказ! Същинско човече — с коремче, с крачета. И ушички. Засега, разбира се, съвсем мънички. Защо не наминеш? Жената много ще ти се зарадва!

— Ох, време е да вървя — въздъхна Отверстиев. — Нали сме поели едно шефство. Пет минути време нямам, братко. Много поздрави на щерчицата ти. — И хукна.

Този ден Сундучански не успя да поведе гости да се полюбуват на сина му.

А времето минаваше. Синът надаваше на тегло и родителите почнаха даже да разпространяват слуха, че уж бил казал „агу“, което при двуседмично бебе обикновено не се случва.

Но и тази главозамайваща новина не предизвика поток от колеги към дома на Сундучански.

Тогава несретният баща се реши на отчаяна постъпка. Той отиде един ден пръв на работа и окачи на дъската за обявления следната хартийка:

БРИГАДАТА

за обследване детето на Сундучански започва

работа днес в 6 часа в дома на др. Сундучански.

Присъствието на др. Отверстиев, Кусков, Имянинен,

Шакалка и Башмаков.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!

В три часа към Сундучански се приближи Башмаков и му зашепна:

— Слушай, Сундучански. Днес просто ми е невъзможно. Имам кръжок и после… жената е болна… честна дума!

— Съжалявам — отвърна студено Сундучански, — всички сме претоварени. Може и аз да съм претоварен. Не, братко, в обявата е казано ясно: „присъствието задължително…“

Със съответното закъснение, тоест към седем часа, членовете на бригадата нахлуха запъхтени в дома на Сундучански.

— Трябваше да бъдете по-точни — направи им забележка домакинът. — Е, нищо, заповядайте, седнете. Сега ще започнем.

И той докара в стаята количката, в която лежеше, със зяпнала уста, малкият Сундучански.

— Ето — каза Сундучански-баща. — Можете да гледате.

— Какъв ще бъде редът? — попита Шакалска. — Първо ще гледаме и после ще задаваме въпроси или може би най-напред въпросите?

— Може и въпросите — каза бащата, сподавяйки бурната си радост.

— Би ли ни казал докладчикът — попита с обичайния си тон Отверстиев — какви са качествените показатели на този обект?

— Мога ли да кажа нещо относно реда, по който ще се проведе събранието? — прекъсна активната както винаги Шакалска.

— Не се ли забелязва у детето недонадебеляване, тоест недонаддаване на тегло? — попита срамежливо Башмаков. И колелото се завъртя. Щастливият баща не смогваше да отговаря на въпросите.

Разговори по време на закуска

Семейството беше тричленно — таткото, майката и синът. Таткото беше открай бреме болшевик, майката — открай време домакиня, а синът беше открай време пионер с остригана глава и дванадесетгодишен жизнен опит.

На пръв поглед всичко беше наред.

И въпреки това, всяка сутрин на закуска ставаха семейни скандали.

Обикновено разговорът подхващаше таткото.

— Е, какво ново в класа? — питаше той.

— Не в кла̀са[6], а в групата — отговаряше синът. — Колко пъти съм ти обяснявал, татко, че класа е реакционно-феодално понятие.

— Добре, добре. Нека да е групата. Та какво учихте в групата?

— Ние не учим, а разработваме. Време е, струва ми се, да го разбереш.

— Хубаво де, та какво разработвахте?

— Разработвахме въпросите за въздействието на ласалианството върху зараждането на реформизма.

— Я виж ти! На ласалианството, значи!! Ами задачи решавахте ли?

— Решавахме.

— Е, виж, за това — браво! Ами какви задачи решавахте? Мъчни, нали?

— Не, не много. Задачите на материалистическата философия в светлината на задачите, поставени от втората сесия на Комунистическата академия съвместно с Пленума на дружеството на аграрниците-марксисти.

Таткото отмести чашата с чая, избърса си очилата с пеша на сакото и изгледа внимателно своя син. Бе тъй, като го гледа човек — нищо му няма. Момче като момче.

— Ами по руски език какво учих… тоест какво разработвате сега?

— Последния час четохме колективно поемата „За косъм конски ний да вдигнем глас“.

— За кончетата ли? — попита обнадежден таткото. — „Що цвилиш, ти конче буйно, що си клюмнало глава?“

— За конския косъм — сухо повтори синът. — Нима не си чувал тази поема?

Хей, дечица, да вървим —

кон в полето ще ловим!

Лей се, песен! Глас, тръби!

Ценни косми наскуби!

— За пръв път чувам такава… м-м-м… странна поема — каза бащата. — Кой е авторът?

— Аркадий Паравой.

— Някое момченце трябва да е? От вашата група?

— Какво ти момченце!… Срамота е, татко! Уж си стар болшевик, а не познаваш творчеството на Паравой! Той е известен поет. Тия дни писахме даже съчинение на тема „Въздействието на творчеството на Паравой върху западната литература“.

— А на тебе не ти ли се струва — предпазливо попита таткото, — че в творчеството на този другар Паравой има твърде малко поетическо чувство?

— Защо да е малко? Достатъчно добре са изтъкнати проблемите за събирането на ненужните на коня косми и използуването им в производството на дюшеци.

— Ненужни ли?

— Абсолютно ненужни!

— Ами конски уши не се ли каните да събирате? — развика се с разтреперан глас таткото.

— Яжте, яжте — каза примирително майката. — Непрекъснато спорят.

Таткото дълго сумтя, като свиваше рамене и гневно си мърмореше нещо под нос. После събра сили и запристъпва отново към загадъчното дете.

— Ами как си почивате, как се веселите? Какви ви бяха развлеченията напоследък?

— Не сме се развличали. Нямахме време.

— Че какво правихте?

— Борихме се.

Таткото се оживи.

— Виж, това ми харесва. Спомням си, като дете, и аз се бях увлякъл. Въртене под ръка, въртене около главата, двоен нелсън. Това е много полезно. Чудесно нещо е френската борба!

— Защо френска?

— Ами каква?

— Най-обикновена борба. Принципна.

— Но срещу кого се борихте? — попита с отмалял глас таткото.

— С лебедевщината.

— Това пък какво е? Кой е този Лебедев?

— Едно момче от нашите.

— Сигурно не мирува? Някой палавник, а?

— Поведението му е ужасно, татко! Той повтори цяла редица грешки на Деборин при оценката на махизма, махаевщината и механицизма.

— Това е някакъв кошмар!

— Разбира се, че е кошмар. От две седмици само с това се занимаваме. Всички сили отдаваме на борбата. Вчера имахме политическа бойна тревога.

Таткото се хвана за главата.

— Но колко е годишен?

— Кой, Лебедев ли? Хич не е млад. Трябва да наближава осемте.

— Детето е на осем години и вие се борите с него?

— А ти какво искаш? Да проявим опортюнизъм? Да замажем въпроса?

Таткото грабна с разтреперани ръце чантата си и като събори по пътя си един стол, изтича на улицата. Неуязвимото момче снизходително се усмихна и извика подире му:

— И това ми било стар болшевик!

Един ден нещастният татко разгърна вестника и нададе тържествуващ вик. Майката трепна. Синът беше вперил засрамено очи в чашата си. Той вече беше чел постановлението на ЦК за училището. Ушите му бяха розови и прозрачни като на питомно зайче.

— Е — каза таткото със странна усмивка, — та какво ще става сега, ученико от четвърти клас, Ситников Николай?

Синът мълчеше.

— Какво проработихте колективно вчера?

Синът продължаваше да мълчи.

— Изкоренихте ли най-сетне лебедевщината, млади непримирими правоверници?

Мълчание.

— Онова нещастно момченце призна ли си най-сетне свръхдеборинските грешки? Да, ами то в кой клас е?

— В нулевата група.

— Не в нулевата група, а в подготвителния клас! — избоботи бащата. — Време е да го знаеш!

Синът мълчеше.

— Вчера четох, че онзи вашият Аркадий, Паровозов ли му беше презимето, не са го приели в Съюза на писателите. Как го беше казал? „Хей, дечица, ходом марш — конски изскубни опаш!“

— „Ценни косми наскуби“ — прошепна умоляващо момчето.

— Да, да, с една дума — „Лей се, вей се, конска песен, ти!“. Аз всичко помня. И това оказвало влияние върху световната литература, така ли?

— Н-не знам.

— Не знаеш? Не дъвчи, когато говориш с учител! Кой е написал „Мъртви души“? И това ли не знаеш? Гогол я е написал. Гогол.

— Той е докрай разложен и реакционно настроен дребен мистик… — радостно закаканиза момчето.

— Две минус! — отсече отмъстително таткото. — Трябва да четеш Гогол, трябва да изучаваш Гогол, а с проработване ще се занимаваш в Комунистическата академия след десет години. Я ми разкажете, Николай Ситников, за Нюйорк.

— Там по-рязко откъдето и да било — запя Коля — се проявяват капиталистическите противоре…

— Това и аз го зная. Ти ми кажи: на брега на кой океан е разположен Нюйорк?

Синът мълчеше.

— Какво население има?

— Не зная.

— Къде е река Ориноко?

— Не зная.

— Коя е била Екатерина Втора?

— Продукт.

— Как така продукт?

— Ей сега ще си спомня. Разработвали сме го… А, да! Продукт на епохата на нарастващото влияние на търговския капи…

— Ти кажи: каква е била? Каква длъжност е заемала?

— Това не сме го разработвали.

— А, така ли? Ами кои са признаците за делимост на три?

— Хайде, яжте — каза жалостивата майка. — Край нямат тия техни спорове.

— Не, нека първо ми каже какво е полуостров! — горещеше се таткото. — Нека ми каже какво е Куро-Сиво? Нека ми каже що за продукт е бил Хенрих Птицеловеца?

Загадъчното момче скочи от стола си, напъха с треперещи ръце в джоба прашката и избяга навън.

— Двойкаджия! — крещеше подире му щастливият баща. — Всичко ще кажа на директора!

Той най-сетне се беше реванширал.

Чудесните гости

В редакцията на вестник „Една вечер“ цареше смут. Сътрудниците изскачаха час по час на стълбището и надничаха надолу, чистачките метяха по никое време коридора, шибаха с метлите си по краката претичващите репортьори, а от стаята, на чиято врата имаше табелка „Литературен отдел и Юридическа консултация“, долиташе миризма на салам и бясно потракване на ножове. Там се бяха залостили петима келнери и един управител на ресторант, облечен в полуфрак. Те режеха франзели, подреждаха в чиниите репички със зелени опашчици, кръгчета лимон и краковски салам. Върху ръкописите стояха бутилки и сосиери.

Сътрудниците, които в очакване на банкета не бяха слагали троха в устата, надничаха начесто в тази стая и вдъхновени от блясъка на портокалите и салфетките, отново се устремяваха към стълбището.

Завеждащият литературния отдел стоеше пред редактора и като попипваше нервно късите си мустачки, казваше:

— Сега са на обед с народни и заслужили артисти, после ще закусват в ЦУНХУ[7], а десетина минути по-късно ще са на обед със знатни колхозници. Там вече ги чакат нашите хора с колите — ще ги грабнат и ще ги докарат право тук — на закуска.

— И капитан Воронин ли ще дойде? — попита неуверено редакторът.

— Ще дойде, ще дойде. Осигурил съм редакцията с челюскинци — бъдете спокоен.

— Ами героите? Внимавайте, Василий Александрович!

— Осигурил съм редакцията и с герои. Ще ни гостуват: Доронин, Молоков, Водопинов и Слепньов.

— Чуйте, ами няма ли да ни ги отвлекат по пътя? Нали ще дойдат откъм улица Маросейка, а пък там във всяка сграда има учреждение.

— И това няма защо да ни плаши. Дал съм нареждания. Нашият човек ще кара по пръстен „Б“, а после по глухи улички. Ще ги докараме пресни-пресни — като поети само преди минута, от леда.

— Ох, хайде вече по-скоро да идват! — въздъхна редакторът. — С мезетата как сме? Внимавайте — те положително ще са гладни.

По телефона предадоха последните новини:

— Потеглиха от ЦУНХУ, отиват при знатните колхозници.

Известието обиколи цялата редакция и ножовете затракаха още по-силно. Управителят изпъчи гърди и си оправи папионката. На улицата пред къщата взеха да се събират деца.

Часът протече в такова мъчително очакване, каквото едва ли са изпитали челюскинци, търсейки с погледи в небето самолетите. Василий Александрович не се отделяше от телефона, приемаше съобщенията.

— Какво? Ядат готвеното? Много добре!

— Започнаха речите? Чудесно!

— Кой иска да ни ги отнеме? В никакъв случай! Имайте предвид, че ако ги изпуснете, ще отговаряте пред профкомитета. Може би имате нужда от помощ? Изпращаме ви трима души с мотоциклет: Гуревич, Гурович и Гурвич. Разположете ги по пътя, по който ще минете.

Най-сетне беше получено и последното съобщение:

— Излязоха на улицата. Хванахме ги. Настанихме ги в колите. Идат.

— Идат, идат!

И в същия миг в кабинета на редактора нахлу театралният критик. От вълнение той беше си смъкнал вратовръзката и я държеше в ръка.

— Катастрофа! — изрече той с мъка.

— Какво има?

— Долу — каза с гробовен глас рецензентът, — на третия етаж, в редакцията на вестник „За риболова“ са сложени маси за банкет. Току-що ги видях със собствените си очи.

— Е, та какво, като са сложени? Какво общо имаме ние с това?

— Да, но те казват, че очаквали челюскинци. И което е най-важното — същите, които и ние.

— Но нали челюскинците ги водят нашите хора?

— Ще ни ги отнемат. Честна дума, ще ни ги отнемат! Ние сме на четвъртия етаж, а те на третия.

— Нали ще ги качим с асансьора.

— Да, но жената на асансьора е техен човек. Те всичко са предвидили. Аз я питах. Наредили са й да откара гостите до третия етаж — и точка.

— Загубени сме! — извика звънко редакторът. — Василий Александрович, нали ви казах, че ще ни ги отнемат!

— А пък аз още преди половин година ви казах да не давате третия етаж под наем на този „Риболов“. Да го бяхте дали на кротката Медицинска енциклопедия, сега всичко щеше да е наред.

— Но кой можеше да предвиди, че „Челюскин“ ще потъне! Ох-ох-ох! Стоплили сме змия в пазвата си.

— Да бяхте им видели масите! — горещеше се рецензентът. — Като на рибен вестник. Само риба. Сьомга, есетра, моруна, пъструга, сардела, пушена риба, дроб от михалца, раци, сельодка. Да, мили мои колеги, осемнадесет вида сельодка!

Нещастният редактор на вестник „Една вечер“ размаха ръце, изтича на стълбището и слезе на площадката на третия етаж.

Там преспокойно със ситни крачки си се разхождаше отговорният редактор на „За риболова“. Той си мърмореше нещо под нос, изглежда, репетираше приветствената си реч. От вратите надничаха сътрудници. Те миришеха на риба.

Сдържайки негодуванието си, редакторът на „Една вечер“ каза:

— Добър ден, другарю Барсук. Какво правите тук, на стълбището?

— Дишам чист въздух — отговори невинно рибният редактор.

— Странно.

— Няма нищо странно. Площадката си е моя и си дишам. Ами вие какво правите тук, другарю Икапидзе?

— И аз дишам чист въздух.

— А, моля ви се, дишайте си чист въздух у вас. На площадката на четвъртия етаж.

— Ох, другарю Барсук — натърти проникновено „Една вечер“, ще се наложи, както виждам, да се срещнем в Комисията за партиен контрол.

— Защо не, другарю Икапидзе. На вашите услуги. Членска книжка номер 1293562.

— Зная — изстена „Една вечер“, — че причаквате тука нашите челюскинци.

— Челюскинците не са ваши, а общи — хладнокръвно отвърна „За риболова“.

— Ах, така, значи — общи били!

И редакторите запристъпваха един към друг.

В това време долу забоботиха мотори, чуха се виковете на тълпата и осветеният асансьор спря на третия етаж. На площадката излязоха героите. Рибената жена от асансьора беше извършила пъкленото си дело.

„Една вечер“ се втурна напред, но безсрамният Барсуков зае поза и с невероятна скороговорка заниза:

— Позволете ми, скъпи другари, в този знаменателен час…

Делото на четвъртия етаж изглеждаше загубено. Хитрият Барсук говореше за нерушимата връзка между риболовното дело и Арктика и за огромната роля, която изиграл вестник „За риболова“ в спасяването на челюскинци. Докато Барсук действуваше по този начин, „Една вечер“ пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, като кон. И веднага щом врагът завърши тържественото си слово, Икапидзе изписа на лицето си гостоприемна усмивка и ловко подхвана инициативата.

— А сега, скъпи гости — каза той, отмествайки с рамо съперника си, — заповядайте на закуска на четвъртия етаж. Оттук, моля. Заповядайте, заповядайте. Защо стоите на пътя, другарю Барсук? Не, пардон, пуснете ни да минем, ако обичате. Насам, насам, скъпи гости. И ще ви моля да не ни придиряте… каквото бог дал, тъй да се каже, хляб и сол…

И като ръгна с остро коляно секретаря на „За риболова“, който се опитваше самоотвержено да легне на стъпалото и да му прегради пътя с тялото си, той поведе челюскинци след себе си.

Като се усмихваха уморено и долавяха с ужас миризмата на ядене, чудесните гости тръгнаха към редакцията на вечерния вестник.

В мълниеносната и незабелязана почти от никого учтива схватка пъргавият Барсук успя все пак да отмъкне и да отвлече в хралупата си двама герои и осем души челюскинци със семействата.

Забелязаха го чак когато насядаха около банкетните маси. Утешителен беше обаче радостният факт, че смелият Василий Александрович беше доставил допълнително на четвъртия етаж, по пожарникарската стълба, още трима челюскинци: двама моряци първа степен и един огняр с жена му и трите му невръстни дечица. По пътя, докато се катерили покрай прозорците на третия етаж, рибените сътрудници ги дърпали за краката с викове: „Добре дошли, добре дошли!“, а Василий Александрович се опитали да го тласнат в бездната. Той поне твърдеше, че било така.

По-нататък всичко мина добре и дори чудесно. Произнасяха речи, едва не плачеха от радост, гледаха героите с широко отворени очи, умоляваха ги поне нещичко да хапнат, е, едно залче макар. Добрите герои ядяха, за да не обидят. И на третия етаж, изглежда, всичко беше наред. Оттам долиташе такова свръхмощно „ура“, като че ли цял армейски корпус се устремяваше в атака.

След речите почнаха спомени, смяха се, пяха, радваха се. С една дума, както се казва, вечерята продължи дълго след полунощ.

Та, значи, вече късно след полунощ на неутралната площадка между третия и четвъртия етаж се срещнаха двамата редактори. В косите им се бяха заплели разноцветни кръгчета конфети. От петлицата на Барсук беше провиснала огромна чайна роза, миришеща, кой знае защо, на портвайн № 17, а Икапидзе си вееше на разгорещеното лице със зелена опашчица от ряпа. Лицата им сияеха. За среща в Комисията за партиен контрол отдавна не ставаше и дума. Двамата бяха заети с къде по-важна работа.

— Та, значи, така — казваше Икапидзе и непрекъснато се накланяше с цялото си туловище напред, — ние ви даваме Водопянов, а вие… вие ни да-ва-те Молоков.

— Да ви дадеме Молоков? Шегувате ли се? Молоков, с ваше разрешение, е спасил тридесет и девет души.

— Ами Водопянов?

— Какво Водопянов?

— Водопянов, ако искате да знаете, е прелетял от Хабаровск шест хиляди километра! Малко ли ви е?

— Това е вярно. Е, добре. Тъй да бъде. Ние ви даваме Молоков, а вие ни давате Водопянов, един огняр с децата му и брата на капитан Воронин.

— Брей, ами не щете ли да ви дадем и самия Воронин? — попита иронично Барсук.

— А, ще прощавате! Вие не разбирате ли какво ви даваме срещу Воронин? Слепньов с жена му, двама моряци първа степен и една съпруга на научен работник.

— Ами Доронин?

— Какво Доронин?

— Как какво? Доронин е долетял от Хабаровск в неотоплен самолет. Това според вас да не е разходчица до Воробьовие гори?

— Не казвам такова нещо.

— В такъв случай ние искаме срещу Доронин: Корпусов, писателя Семьонов, двама дърводелци, един геодез, боцмана, художника Федя Решетников, момиченцето Карина и Хват — специалния кореспондент на „Правда“.

— Да не сте полудели?… Откъде ще ви го взема туй момиченце? Та то е дете! То сега спи.

И още дълго двамата трогателни добряци продължиха своите изчисления и размени. А размяната отдавна беше станала и без тях. Героите ги водеха от горе долу и от долу горе и изобщо вече не можеше да се разбере коя редакция къде е.

Нощта беше топла и на улицата, в полярния блясък на звездите, пред входа на двете редакции в пълно мълчание очакваше героите цяла тълпа момчета.

Широк замах

Зад огромното бюро, с изрязани по дъбовите му хълбоци бекаси и гроздове, седеше Семьон Семьонович — шефът на предприятието. Пред него беше застанал домакинът в кавалерийски брич с жълто кожено дъно. Всички домакини, кой знае защо, обичат да гиздят цивилните си телеса с полувоенни одежди, като че ли работата им не е да броят мирно и кротко електрически крушки и да коват медни инвентарни номерца по шкафове и столове, ами да се занимават неуморно с джигитовка и сечене на върбови пръчки.[8]

— Та така, значи, другарю Кошачи — говореше вдъхновено Семьон Семьонович, — ще вземете сьомга или още по-добре лакерда, освен това шунка, салам, сирене и консерви, от по-скъпите.

— Сардела?

— Всеки път все едно и също, другарю Кошачи. Сардела! Защо не предложите пълнени тиквички или свинско с боб? Каучуковият комбинат на последния си банкет ни гости с черен дроб от налим, а вие — сардела! Не сардела, ами омари. Пишете. Двадесет кутии омари.

Домакинът понечи да възрази и даже отвори уста, но не каза нищо и взе да записва.

— Омари — повтори Семьон Семьонович — и пет кила чер хайвер.

— Не е ли много? Миналия път бяха три кила и стигнаха.

— Според вас стигнаха, а… според мене не стигнаха. Аз нали видях.

— Четиридесет рубли килото — изрече тъжно домакинът.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че само хайверът ще ни излезе двеста рубли.

— Отдавна искам да ви кажа, другарю Кошачи, че ви липсва замах. Ако ще е банкет, да е банкет. Ордьоври, едно ястие и дори две, после сладолед и плодове.

— Но защо в такива мащаби? — измърмори Кошачи. — Вярно, дума да няма, изпълнихме си месечния план. Какво по-хубаво от това! Но можем да сервираме чай, бира, сандвичи с червен хайвер. Малко ли е? Още повече, че и миналата седмица имахме банкет по случай петдесетгодишнината на началник-канцеларията.

— И все пак, другарю Кошачи, аз просто не мога да ви разбера. Извинете, но вие страдате от болезнено скъперничество. Това тука да не е бакалница? И ние да не би да сме частници?

Сразен от аргументите, домакинът наведе глава.

— Освен това — продължи Семьон Семьонич, — ще купите ли най-сетне приличен сервиз? Вие сервирате вече дявол знае в какво. Някакви разнокалибрени чинии и чаши. Последния път пихме виното с чаени чаши. Вие разбирате ли на какво прилича това?

— Разбирам.

— Е, щом разбирате, влезте в някой комисионен магазин и купете всичко необходимо. Бива ли така!

Много е скъпо от комисионен, Семьон Семьонович. Та ние разполагаме с определен бюджет.

— Аз по-добре от вас зная за бюджета. Ние не сме крадци, не прахосваме държавното имущество и не си носим скришом в къщи в ръкава парчета лакерда. Но защо да се преструваме, че сме бедни? Нашите предприятия не носят загуба. Щом даваме приятелска вечеря, нека бъде истинска вечеря. Трябва да наемем джаз, да поканиме артисти, а не онази тамбовска капела, как й беше името…

— Ансамбъл на лиристите — отговори дрезгаво домакинът.

— Тъй де, изтрябвали са ни тия балалайки. Поканете добър певец — да ни изпее нещо. „Спи, мой принце, заспи…“

— Но такъв артист ще ни смъкне три кожи — възрази плачливо Кошачи.

— Не, вие наистина сте невъзможен! От вас ли ще ги смъкне? И освен това няма да са три, а две. За нашия милионен бюджет това няма никакво значение.

— За артиста трябва да взема такси — измърмори потиснато домакинът.

Семьон Семьонович изгледа внимателно събеседника си и каза натъртено:

— Извинете, другарю Кошачи, но вие сте просто стипца. Най-обикновен пинтия. Ще прощавате, но такъв обобщен тип е даже описан в литературата. Вие сте Плюшкин! Арпагон! Да, да, и моля да не ми възразявате. Имате лошия навик непрекъснато да възразявате. Вие сте Плюшкин и край. Ето на̀, и заместникът ми се оплаква от вашето безсмислено еснафско скъперничество. Вие и до ден-днешен не сте се наканили да купите за кабинета му прилични мебели.

— Той има хубави мебели — каза мрачно Кошачи. — Всичко необходимо за работа: шведски столове — шест броя, едно голямо бюро и още едно — по-малко, гарафа, бронзов пепелник с куче, красиво ново мушамено канапе.

— Мушамено! — изстена Семьон Семьонович. — Още утре да му купите кожени мебели. Чухте ли? Идете в комисионния.

— Семьон Семьонович, кожените струват петнадесет хиляди.

— Пак тези пари. Просто ми е противно да ви слушам. Ние да не би да сме просяци? Трябва да се живее нашироко, другарю Кошачи, със социалистически замах. Ясно ли е?

 

 

Вечерта, докато си пиеше чая, Семьон Семьонович слушаше със скучаещ израз съпругата си, която си записваше нещо на едно листче и говореше радостно:

— Хем ще е хубаво, хем евтино. Четири бутилки вино, литър водка, две кутии хамсия, триста грама лакерда и шунка. Освен това ще направя пролетна салата с пресни краставици и ще сваря едно кило кренвирши.

— Здравейте!

— Каза ли нещо?

— Казах: здравейте!

— Нещо не ти харесва? — разтревожи се съпругата.

— Да, някои неща — отговори сухо Семьон Семьонович. — Не ми харесва например това, че всяка краставица струва рубла и петдесет копейки.

— Но за салатата ще отидат само две краставички.

— Да, да, краставички, лакерда, хамсия. Ти знаеш ли колко ще ни струва всичко това?

— Не те разбирам, Семьон. Аз съм именца, ще дойдат гости, ние от две години никого не сме канили, а непрекъснато ходим навсякъде, просто е неудобно.

— Защо да е неудобно?

— Неудобно е, защото е неприлично.

— Е, добре — каза с отпаднал глас Семьон Семьонович. — Дай ми списъка. Та-ака, всичко това го задраскваме. Остава… всъщност нищо не остава. Ами я вземи, Катя, че купи ето какво. Купи, Катя, една бутилка водка и сто и петдесет грама сельодка. И край.

— Не, Семьон, това е невъзможно.

— Напълно е възможно. Всеки ще ти каже, че сельодката е класическо мезе. Даже в литературата го има някъде, чел съм го.

— Семьон, това ще бъде скандал.

— Добре, добре, в такъв случай добави и кутия сардела. Само че не от ленинградската, ами искай тулска. Тя уж е по-евтина, ама е по-хранителна.

— Да не би да сме случайно просяци — развика се съпругата.

— Ние трябва да изграждаме живота си на базата на най-строга икономия и рационално използуване на всяка копейка — отвърна натъртено Семьон Семьонович.

— Ти получаваш хиляда рубли на месец. Защо трябва да се преструваме на бедни?

— Катя, аз не съм крадец, нито посягам на държавното и не съм задължен да хрантутя със спечеленото с труд и пот цяла тайфа лакоми познати.

— Тю!

— Оставям нападките ти без внимание. Аз си имам бюджет и не мога да излизам извън рамките му. Нямам право — разбираш ли?

— Какъв скъперник! На кого ли се е метнал? — възкликна съпругата и се извърна към стената.

— Ругай ме, ругай ме — каза Семьон Семьонович, — но предупреждавам, че ще провеждам твърда финансова дисциплина. Пък ти си приказвай каквото си щеш.

— Приказвам и ще приказвам! — развика се съпругата. — Коля от цял месец ходи със скъсани обувки.

— Какво общо има тук Коля?

— Общото е, че Коля е наш син.

— Добре де, добре, не викай! Ще му купиме обувки на този пират. С течение на времето. Е, какво още искаш? Хайде, казвай по-бързо. Може би трябва да купиме пиано или арфа?

— Арфа не, но за кухнята ни трябва табуретка.

— Табуретка ли? — изпищя Семьон Семьонович. — Защо табуретка? Само това ли? Защо да не купиме за кухнята кожена мебел? Струва само петнадесет хиляди. Не, Катенка, аз ще сложа ред в тази къща.

И той още дълго обяснява на жена си, че е време да се сложи край на безсмисленото харчене, на пиршествата и на тям подобно пръскане и пилеене на социалистическата копейка.

Той спа спокойно.

Горя, но не изгарям

Спокойно и величаво живееше в апартамента си една стандартна предреволюционна бабичка. Вратата на апартамента беше тапицирана с кече и лъскава зелена мушама. На вратата имаше голяма метална плоча с герб и надпис „Горя, но не изгарям. Застраховано срещу пожар от д-во «Саламандер»“. Бабичката ужасно се боеше да не изгорят мебелите й. Тя почиташе своите мебели.

В апартамента царуваше бюфетът — огромен дъбов бюфет със стъклени витрини, с островърхи кулички, с ниши и с барелефи — убит дивеч, гроздове и лилии. Цокълът на бюфета беше толкова масивен, че върху него спокойно можеше да се издигне конна статуя на някой Скобелев, да речем. Бюфетът приличаше на военен храм-паметник, от онези, които са били строени при кадетските корпуси и юнкерските училища и целият беше украсен с грапаво цветно стъкло. Бюфетът беше грандиозен и въпреки това полиците и чекмеджетата му бяха толкова малки, че побираха само сервиза за чай. Другите сервизи събираха прах върху покрива му, зад островърхите кулички.

Огромната маса беше застлана с празнична плюшена покривка с помпони по краищата. Изобщо в дома на бабичката всичко беше с помпони. Драперии с помпони, завеси с помпони, ниски табуретки с помпони. Разноцветните плюшени топчета подлудяваха котките. Те непрекъснато ги дебнеха, хващаха ги с нокти и ги люлееха. Масата беше също тъй величествена и безполезна, както и бюфетът. Край нея беше просто невъзможно да се седне. Непременно ще си удариш коленете в някакви остри дъбови украшения и смелчакът, който се опиташе да използува масата според прякото й предназначение, незабавно отскачаше, разтривайки яростно с длан удареното място.

Имаше още една маса — малка, бамбукова — неустойчиво съоръжение, предназначено за семейния албум с дебели плюшени корици и медни закопчалки — огромни като резета на склад. Но достатъчно беше да се премести албумът само с милиметър вдясно или вляво от геометрическия център и равновесието се нарушаваше, а масичката политаше върху атлазената кушетка.

На бабичката много й харесваше кушетката, най-вече заради красотата на формите, заради хармонията на линиите, тъй да се каже. Странна беше тази кушетка! За лежане не ставаше — беше много къса. Не ставаше и за седене. За това пречеха преди всичко хармонията на линиите и красотата на формите. Майсторите я бяха предназначили за полулежане, без изобщо да вземат предвид, че такова небрежно-аристократично положение на тялото е възможно само в светските романи, но не и в действителността. Тъй че на кушетката се изтягаше обикновено котката, и то само в редките мигове, когато помпоните не се люлееха.

Навсякъде бяха наслагани високи, издължени и тесни вазички с дебела стъклена поставка. Те приличаха на човешка пищялна кост и побираха само по едно цвете. Цветята бяха книжни. По стените бяха окачени картинки от неизвестни самоуки акварелисти в рамки с формата на спасителни пояси, в рамки от мидички, от бамбукови пръчки или от багет, украсен с позлатени листенца. Нестабилните етажерки издържаха само комплекта порцеланови слонове — един от друг по-малки.

Странни бяха тези мебели! Те не само че не принасяха на човека полза, но дори го поставяха в подчинено, унизително положение. В изрязаните в дървото ръбчета, ъгли, барелефи и извивки те събираха страшно много прах и паяжини. Човек трябваше непрекъснато да се грижи за мебелите, да моли гостите да не сядат по тях. Освен това трябваше да ги застрахова от пожар. Иначе — току-виж — изгорели!

— За нищо на света няма да живея като баба си! — възкликваше някой от внуците, след като се удряше болезнено в голямата маса или прекатурваше малката. — Като порасна, ще си купя съвсем други мебели — удобни, семпли, а не такива боклуци — да изгорят дано!

И те наистина изгоряха. Случи се онова, от което бабата се боеше най-много.

През осемнадесета и деветнадесета и дори през двадесета година внукът се топлеше с бабините си мебели. С наслада отсичаше лъвските лапи на масата и ги хвърляше безгрижно в „циганската любов“. Най-много хвалеше бюфета-катедрала, който стигна за цяла зима. Всичко влезе в работа: и куличките, и върховете им, и разните там бекаси, и най-вече ужасно тежкият цокъл. В печката горяха бамбуковите масички, етажерките за седем слона, които уж носели щастие, глупавите лакирани полички, украсени с металопластика, и разните, други вехтории, които внукът наричаше за по-кратко „гаргара“ или „тюрлюгювеч“.

Оттогава минаха много години, внукът порасна, стана отначало млад, а после и не много млад човек, получи стая в нов блок и най-сетне реши да си купи мебели, за каквито беше мечтал в детството си — удобни и семпли.

Той стоеше пред огромната, отрупана с мебели витрина на универсалния магазин на Мосторг, която трябваше да даде, изглежда, според замисъла на управителя, представа за идеална подредба в дома на благонамерен съветски гражданин.

Ако внукът не беше изгорил на времето собственоръчно бабините си мебели, щеше да помисли, че тъкмо тях са изложили във витрината на магазина.

Там властвуваше бюфетът, тромав бюфет с гравирани декадентски дамски профили, с грозни дръжчици и мизерни месингови украшенийца. Не беше лишен, разбира се, и от стъклени вратички, от ниши и колонки. А най-горе, там, докъдето човек не можеше да се пресегне, даже качен върху стол, беше сложено, кой знае защо, вълнообразно огледало, от тъй наречените сухарьовски огледала. Перпендикулярно на бюфета стоеше легло — сложно съоръжение от дебели металически тръби, твърде остроумно извити, боядисани така, че да имитират карелска бреза, и увенчани с никелирани топки. (Бабата щеше да е много доволна — тя толкова обичаше тия топки.)

Леглото беше покрито с юрган. Юрганът беше атлазен, розов, с цвят — бедро на уплашена нимфа. Той веднага превръщаше леглото, това сурово съоръжение от дефицитен метал, в някакво ложе на насладите.

Имаше и кушетка, на която да се излегнеш в аристократична поза. В това можеше да се съзре несъмнено особена грижа за купувача. Имаше и адвокатско канапе „отрада за дървеницата“, с безброй удобни цепнатинки и гънчици, с огъваща се поличка, върху която беше сложено (дан на времето) едно томче на Карл Маркс. Имаше и етажерка на кокоши крачка, и маса, под която беше невъзможно да си сместиш краката.

Да беше жива бабата, тя тутакси би се настанила с радостен писък да живее в тази витрина. Толкова хубаво и старорежимно беше там. Всичко си беше както преди. Ех, само Маркс! Впрочем Маркс можеше да се скрие в плюшени корици с медни закопчалки и да се показва на гостите вместо семейния албум.

— А пък това е Маркс! Вижте. Тука е още млад, даже без мустаци. А пък тук е на по-зряла възраст.

— Я виж ти, доста прилично се е обличал. Ами това старче кое е?

— Това е един негов познат. Казва се Енгелс.

— Добре изглежда. Много прилична външност.

И щеше да си тече зад московската витрина тихият, величествен живот на бабичката.

С поразителна упоритост работи нашата мебелна промишленост за вехтозаветната глупава бабичка! Пазарът с непостижима методичност се затрупва с мебели в този скучен, неопределен, педантичен стил, който може да се нарече банков ампир — тромави, неудобни и ужасно скъпи вещи.

От съществуващите на света хиляди модели гардероби дървопреработвателните предприятия са си харесали най-неугледния, тъй наречения „славянски гардероб“. Влизащите в магазините „съветски славяни“, а именно: древляни, лоляни, кривичи и драговичи, както и представителите на националните малцинства, съветските половци, печенеги, хазари и светлооките сибиряци, веднага тревожно питат:

— Ами други гардероби нямате ли?

— Други не правим! — отговаря равнодушно дървопреработвателният витяз. — Че що, лоши ли са? Модел „Хей, славяни“. И без друго ще го купите. Избор няма.

Избор наистина няма. Купувачът е принуден да обезобрази новия си апартамент с отвратителни мебели. Той купува недорасли паравани, които нищо не прикриват, но за сметка на това непрекъснато падат. Той откарва с каруца отвратително скринче с тенекиени дръжки, което още по пътя се разсъхва. Произвеждат се само канцеларски бюра — безумно потискащи, или пък съвсем мънички, дамски, пригодни най-вече за маникюристки. Обикновени полици за книги е невъзможно да намериш. Не се произвеждат. Но затова пък има полички, предназначени за предмети, които трябва да украсяват вашия дом.

Впрочем ето ги и тези предмети на изкуството:

1. Гипсова статуетка „Къпеща се трактористка“ (по времето на бабата това нещо се наричаше „Утринна нега“).

2. Дебелобузесто немско пастирче, изпомацано с избеляващи бои. Гипс.

3. Къдрокос момък с хулиганска мутра свири на акордеон. Гипс.

4. Пепелник с фигурки:

а) ловец, стрелящ по патици;

б) тичащо куче;

в) конска муцуна.

5. Комплект за писане — могъщ агрегат, изработен от уралски камък, гранит, кристал, мед, никел и висококачествени стомани. Нарича се: „Ковачи сме и нашият дух е млад“. Най-хубавият подарък за началник, който си отива. Цена — 625 рубли и 75 копейки.

А когато се надигат плахи гласове на протест, началниците на дървопреработвателните тръстове и командуващите статуетките и мастилниците надават диви вопли:

— Вие не познавате купувача! Вие не познавате условията на пазара. Пазарът го изисква!

Крещят, защото са свикнали да работят за стандартната предреволюционна бабичка, законодателка на бабешки вкусове и моди.

И по силата на тази безкрайно пошла инерция новият човек е принуден да живее сред новоизработените бабини мебели и украшения, стил „помпон“.

Литературният трамвай

Жега. Посред лято е трудно да създадеш нещо масивно, многословно, високохудожествено, като „Сот“, да речем. Ще ти се да напишеш нещо по-леко и не чак толкова велико — от рода на „Мадам Бовари“ например.

Такава жега е, че ти се отщява да слагаш пръст в язвите на литературата. Не искаш да се заяждаш, нито да си позволяваш сатирични волности и обобщения.

Искаш да се посмееш. И ще повярвате ли, но, кой знае защо, изпитваш желание да се смееш с тъй наречения утробен смях. Още повече, че това е разрешено вече съвсем официално и се носи слух, че дори се поощрява.

Да, ама хем боли, хем сърби. Ами ако не можеш? Както и да извърташ — младостта е отминала и поривите вече не са предишните. „Един самотен тънък косъм лъщи на празната глава“. (Тютчев, струва ми се).

Младостта мина в ужасни препирни. Ние спорехме непрекъснато. Враговете твърдяха, че хуморът бил нисък жанр, че той е вреден. А ние с плач възразявахме. Ние казвахме, че хуморът е като фитина. В малки дози може да се дава на напредничавия читател. Лееха се светли детски сълзи. Някои се учеха от грешките си (от правописните). Някого запратиха някъде.

Сега всичко е наред.

При това е лято, горещо е, до конгреса на писателите има много време, а литературният трамвай още не е влязъл в хладното депо.

Последното качване на пътници беше на 23 април.

И пак в блъсканицата някой не е успял да се качи и сега тича, задъхан, подир трамвая и се оплаква:

— Аз бях пръв на опашката. Мене раповците ме премълчаваха. И сега такава несправедливост!

Както винаги в трамвай, пътниците отначало се радват на своето малко щастийце. Разменят впечатления. После лека-полека започва диференцирането.

 

 

— Габрилович за малко да не се качи. Добре, че Славин му помогна. Буквално в последната минута. Написа за него статия във „Вечерние новости“.

— Я виж ти, хем с нонпарей беше набрана, пък свършила работа.

— Ох, де да ще за мене някой да напише с нонпарей!

 

 

— Четохте ли Никулин?

— „Време, пространство, движение“? Четох го. Хареса ми. Съвсем като Херцен взе да пише. Ще речеш — „Минало и размисли“.

— О, да, но с единствената разлика, че миналото е налице, а мисли още не са открити. В книгата му през месец май по масата тече сок от любеница. А през прозорците наднича бяла нощ. Да, ама любениците зреят през август! Херцен!

 

 

— Не обичам банкетните речи. Олеша пак я изтърси една. Каза за Грин, че бил умрял последният фабулист. Не разбирам какво значи последният фабулист. Последният флибустиер — пак иди-доди. Не, наистина не беше сполучливо казано.

 

 

— Слизате ли?

— Да не сте луд? Току-що се качих.

— Ами там отпред слиза ли някой?

— Раповците са задръстили изхода. За нищо на света не искат да слязат. Един другар даже е легнал пред вратата. „Дума да не става — казва, — няма да сляза.“ Пък картата му отдавна е невалидна.

Какво безобразие! Да спират трамвая точно на завоя.

— За Зошченко пак нищо не пишат.

— Граждани, по-внимателно, моля. Между нас имало майстор на късата форма. Докато вие тук спорехте и се блъскахте, той успял да съчини приспособленчески лозунг, с който да замениме досегашния: „Не пуши и не плюй!“ Чуйте какво е написал: „Не пуши и не плюй!“ На това строго предупреждение да отговориме със заема на социалистическото настъпление!

— Другарю Кирпотин, спрете за малко трамвая. Трябва да свалим един тип.

— Слезте, гражданино! Нищо, нищо! До ГОМЕЦ[9] ще стигнете и пеша.

 

 

За Зошченко пак нищо не пишат.

 

 

— Кондукторът! Моля ви — спирка по желание при ГИХЛ[10].

— Чудно! Каква работа може да има един писател в ГИХЛ? Там не плащат за приети творби.

— Да, но плащат за загубени. Окачили са даже специално съобщение: „Хонорари за загубени ръкописи се изплащат на четно число.“

— А-а-а!

 

 

Още щом издаде първата си книга, и взеха да го питат:

— Вие марксист ли сте?

— Не, не съм.

— Но какъв сте тогава?

— Аз съм еклектик.

И за малко така да го запишат. Но се чуха трезви гласове:

— Защо погубвате човека?

И пак го заразпитваха:

— Значи, вие сте еклектик?

— Еклектик съм!

— И според вас еклектиката е нещо хубаво?

— Ами че какво й е хубавото?

Та записаха: „Еклектик, но с отрицателно отношение към еклектиката.“

— Е да де, но това са все пак отминали времена. Сега, в светлината на решенията…

 

 

— А за Зошченко все още нищо не пишат. И преди не пишеха, и сега пак. Сякаш изобщо го няма на този свят.

— Да, и да ви кажа ли, изглежда, че този ленинградски автор вече малко се срамува от редкия си талант. Той даже се засяга, ако му кажат, че пак е написал нещо смешно. Трябва да му кажеш така: „Михаил Михайлович, с вашето трагическо дарование вие сте същински Велик инквизитор.“ Само тогава малко му минава и на тънките му устни се появява смислено-интелигентна усмивка. Накарах го да мисли, че хуморът е низък жанр, недостоен за великата руска литература. А нима той е Велик инквизитор? Писател е той, а не инквизитор…

 

 

Такива и разни други разговори се водят в литературния трамвай. Един упорито си седи и се преструва, че се любува на асфалтираната улица, а всъщност единствената му цел е да не отстъпи място на жена с дете (пряк пренос на понятието — има се предвид, разбира се, писателка, която плахо държи в ръце първата си творба).

Някой рови в джоба си и изгребва от него заедно с трохи хляб изпомачкани запетайки.

Друг, в светлината на решенията, изисква към себе си невиждано внимание. Някого, разбира се, пак са забравили.

Жега.

Но хубавото е, че трамваят върви, че става размяна на впечатления, а попътните трамвайни разногласия с обичайните за нас кавги и блъсканица явно ще преминат в широк и необходим спор за методите, по които трябва да се води съветското литературно стопанство.

Под сянката на изящната словесност

Годините си минаваха. Никой не ни питаше какво мислим за еснафщината, за вътрешнораповските спътници, нито за ролята на критиката в литературата. Никой не ни задаваше въпросите, които е прието да се задават на писателите един-два пъти в годината.

И се случи ужасното. Ние не се научихме да се изказваме гладко. Няма го в нас онзи огън и плам, който е необходим на този отговорен участък от литературната дейност.

Събраните тук откъслечни разсъждения и мисли сме ги опаковали в една малка анкета и те дават отговор на въпросите, които често ни отправят отделни лица и малки организации.

— Как пишете заедно?

— О, много е просто! Значи, така: маса, е, разбира се, и мастилница, хартия и ние двамата. Като гледа човек отстрани — нищо интересно. Без особени писателски чудатости! Загрижени, разтревожени лица (такива са лицата на хора, на които са обещали стая с газ и изведнъж не са им я дали), взаимни упреци, оскърбления и най-сетне началото на романа: „Белоснежният параход разсичаше с острия си нос сините вълни на Средиземно море.“ Хубаво ли е такова начало? Или да го кажем някак по-иначе, по-добре? Тревога цари в душите ни, тревога!

— Защо сте публикували в полудебелото списание „30 дена“, а не в някое наистина дебело списание?

— О, това е много сложно! В дебело списание са ни канили само за да ни предложат да открием „хумористична страничка“ — шеги, импровизации, остроумия, хуморески (редакционните господа много обичат думата „хумореска“). Предлагали са ни да съставяме — между другото — още и гатанки, кръстословици, ребуси и етюди за игра на шашки. С една дума, всичко онова, което на времето се наричаше „Оттук-оттам“, а сега „Досетлив работник“, и се чудят, когато ние високомерно отказваме. „Та нали сте хумористи — питат ни в дебелите списания. — Какво ви струва?“

— Вярно ли е, че вашият смях не е наш смях, ами е техен смях?

— Не се правете на идиот![11]

— Как се отнасят в редакциите към творческите ви търсения?

— Със смайващо еднообразие. Всеки път ни молят да зачеркнем в ръкописа два реда и да добавим страница и половина. С течение на времето придобихме опит и сега, предавайки ръкопис, заявяваме, че още в процеса на работата двата реда вече са махнати и са дописани страница и половина. Но дори тази профилактична мярка не помага.

— Какво ви харесва най-много в „Литературная газета“ от хиляда деветстотин тридесет и втора година?

— Постановлението на ЦК на партията от двадесет и трети април.

— Вашият любим писател?

— В момента Дос-Пасос. Може би той се харесва сега на всички и в любовта към този писател няма нищо оригинално, но такова е положението за текущото тримесечие.

— Вашият любим читател?

— Пътникът в трамвая. Притискат го, боли го, блъскат го в гърба, а той въпреки всичко чете. О, той е съвсем различен от пътника във влака. Във влака се чете от скука, а в трамвая — защото е интересно.

— Вашият любим редактор?

— Това е вече по-сложно. Тъкмо си обикнал от все сърце някой редактор и, току-виж, го уволнили.

— И все пак, как пишете заедно?

— Ами ей тъй на, въпреки всичко пишем — нищо, че се караме за всяка мисъл, дума и дори за това къде да слагаме препинателните знаци. И най-обидното е, че когато ще предаваме ръкописа в редакцията, непременно ще ни помолят да махнем два реда и да допишем страница и половина. А е много трудно да се направи това, защото, както вече казахме, не можахме да се научим да се изказваме гладко.

Саванарило[12]

 

Странен разговор се водеше в една от преградените с шперплат стаи на Изогиз[13].

Редакторът. Скъпи Константин Павлович, видях вашия плакат… Един момент, да заключа вратата, че да не ни чуе някой…

Художникът. (усмихва се болезнено).

Редакторът. Знаете ли, Константин Павлович, не очаквах това от вас. Какво сте нарисували? Вижте сам!

Художникът. Как какво? Всичко съответствува на темата „Повече внимание на общественото хранене“. Във фабрика-кухня млада келнерка сервира обед. Да не би да съм сбъркал текста? (Декламира уплашено.) „В къщи мръсотия, бълхи и помия гола — при нас супа и пържола. В къщи примус, хляб, от мухъла зелен, а при нас — пържола «африкен»“.

Редакторът. Не, не… Текстът си е абсолютно верен. Но това какво е?

Художникът. Келнерка.

Редакторът. Не, не, ей това тук! Ей туй (Сочи с пръст.)

Художникът. Блузка.

Редакторът. (проверява добре ли е заключена вратата). Не го увъртайте. Кажете какво има под блузката.

Художникът. Гърди.

Редакторът. Ето на, виждате ли. Добре, че веднага забелязах. Тези гърди трябва да изчезнат.

Художникът. Не разбирам. Защо?

Редакторът. (свенливо). Прекалено са големи. Бих казал дори, че са огромни, другарю, огромни.

Художникът. Хич даже не ся огромни. Малка, класическа гръд. Афродита Анадиомена. Или, да речем, „Почиващата Венера“ на Канова… Освен това надникнете в края на краищата в известното изследване „Брусте унд бюсте“ на немския професор Андерфакт, който с цифри в ръцете доказва, че гърдите на съвременната жена са значително по-развити от тези на античната… А пък аз съм нарисувал антични.

Редакторът. Е, та какво от това, че са големи? Не бива да допускаме подобен самотек. Гърдите трябва да се организират! Не забравяйте, че този плакат ще го гледат жени и деца. И дори възрастни мъже.

Художникът. Чак смешно ми става. Та моята келнерка е облечена. И освен това гърдите й въпреки всичко са малки. Ако се съпоставят с големината на краката, те са тридесет и трети номер — не повече.

Редакторът. Значи, трябвало е да вземете детски номер — двадесет и осми. И изобщо стига сме спорили. Всичко е ясно. Гърди — това е неприлично.

Художникът (уморено). А колко големи трябва да бъдат според вас гърдите на една келнерка?

Редакторът. Колкото може по-малки.

Художникът. Все пак бих искал да зная точно.

Редакторът. (мечтателно). Най-добре щеше да е изобщо да ги нямаше.

Художникът. Тогава да нарисувам мъж?

Редакторът. Не, чист, стопроцентов мъж няма смисъл. Нали трябва да агитираме и за въвличането на жените в производството.

Художникът (радостно). Бабичка!

Редакторът. Ще ми се все пак да е младичка. Но без тези… признаци. Съгласете се все пак, че това е двусмислено.

Художникът. Ами бедра? Бедра може ли?

Редакторът. Какво говорите, Константин Павлович! Бедра! Изключено! Остава само и пагони да изрисувате. Лампаси! И тъй, взехте си бележка, нали?

Художникът (тръгва си). Налага ми се. Щом няма друг изход. Довиждане.

Редакторът. Довиждане, приятелю. Един момент. Извинете, вие женен ли сте?

Художникът. Да.

Редакторът. Лошо. Срамота. Е хубаво, довиждане…

И художникът се повлече към къщи да замаже класическата гръд с плътен гваш.

И я замаза.

Добродетелта (лицемерие плюс превземки от щата Масачузетс, плюс заешка паника) възтържествува.

В киното престанаха да ангажират красиви момичета. Режисьорът се чудеше как да се оправдае пред артистката, как да й го каже и мънкаше:

— Вие сте несъмнено даровита… и дори талантлива. Но сте такава една… с физически недостатъци. Стройна сте като киевска топола. Такава сте една, да прощавате, хубавица. Ах, по дяволите! „В музиката би била капричио, в скулптурата — статуетка-ренесанс.“ С една дума, такава, каквато сте, е просто невъзможно. Какво ще каже обществеността, ако ви види на екрана?

— Не сте прав, Люцифер Маркович — възразяваше артистката, — от година насам (нали знаете, че вече никой не ме ангажира) изглеждам много зле. Вижте каква бръчка имам на челото. И косата ми се прошари.

— Оставете бръчките! — ядосваше се режисьорът. — Разбирам да имахте торбички под очите! Или дълбоко хлътнала уста. Тогава друго щеше да е. А вашата уста каква е? Вишнева градина. Все едно „о, виж — небе, осеяно с елмази“. Усмихнете се. Точно така! Тридесет и два зъба — всичките до един! Бисери! От Кореком! Не, невъзможно е да ви ангажирам. И походката ви една грациозна! Полъх на пролетта! Да ти се отще да гледаш!

Артистката се разплака.

— Защо съм толкова нещастна? Талантлива съм, а пък не съм саката.

— Всяко стадо си има мърша — забеляза сухо режисьорът. — Какво да ви правя? Я се опитайте да се прегърбите. Още, още, още малко. Още. Не можете ли? Къде е асистентът? Другарю Станински, окачете й на врата две-три подкови. Не, не от филма „Ръбестите болтчета“, ами истински, железни. Е как е, миличка, сега по-лесно ли ходите? Е, чудесно. Едното око ще трябва да го вържем с черен парцал. То пък толкова симетрично разположени очи! В такъв вид може и да ви дам епизодична роля. Защо плачете? Е-ех, кой може да проумее женското сърце?

Мюзикхола лицемерите го превзеха с един-единствен смел набег, който ще влезе несъмнено в историята на кавалерийското дело.

В превзетата сграда беше проведена поголовна сеч: На тридесетте девойки от балета бяха раздадени:

30 чифта чаплиновски ботуши… 30

30 чифта мъжки мустаци… 30

30 вехтошарски бомбета… 30

30 пасторски редингота… 30

30 чифта панталони… 30

Раздадени бяха нарочно много широки панталони, та да не би случайно да се очертае все пак вълшебната линия на крака.

Абонираните зрители бяха много учудени. В програмата обещаваха тридесет гърли, а се появиха тридесет измъчени същества с неопределен пол и възраст.

По време на танците от сцената долитаха сподавените ридания на фигурантките. Но зрителите мислеха, че това са шегички на Касиян Голейзовски — търсения, нюанси, полет на фантазията.

Но шегичките съвсем не бяха на Голейзовски.

Това са го вършили и продължават да го вършат мънички самодейни Саванароли. Те коригират великия майстор Мопасан, те изхвърлят от творбите му художествени подробности, които им се струват безнравствени, те се ужасяват, когато героят на романа се жени. Звукът на целувката е за тях по-страшен от взрив на снаряд.

Ах, как се боят, колко им е тежко и страшно да живеят на този свят!

Саванарола? Или поне Саванарило?

Не! Просто дърта глупава гувернантка, същата, дето не излизала на улицата, защото там може да срещне мъж. А мъже — това е неприлично.

— Че какво неприлично има? — питали я. — Те нали ходят облечени.

— Да, но под дрехите са все пак голи! — отговаряла гувернантката. — Не, не, мене няма да ме измамите!

Как беше създаден Робинзон

В редакцията на илюстрования двадесетдневник „Приключенско дело“ се чувствуваше недостиг на художествени творби, способни да увлекат младия читател.

Разполагаха наистина с някакви произведения, но незадоволителни, понеже бяха все едни лигаво-сериозни. И да си кажем правичката — те не пленяваха душата на младия читател, а я помрачаваха. А на редактора му се искаше именно да плени.

Най-сетне решиха да поръчат роман за подлистник.

Бързоходецът на редакцията хукна да занесе покана на писателя Молдаванцев и още на другия ден Молдаванцев седеше в кабинета на директора на канапето стил „търговска кантора“.

— Нали разбирате — внушаваше му редакторът, — трябва да бъде занимателно, свежо, пълно с интересни приключения. С една дума — съветски Робинзон Крузо. Читателят просто да не може да се откъсне.

— Робинзон — може! — каза кратко писателят.

— Но не просто Робинзон, а съветски Робинзон.

— Ами че какъв друг! Няма да е румънски я!

Писателят не беше приказлив. Веднага си проличаваше, че е човек на делото.

И наистина в уречения срок романът беше готов. Молдаванцев не се беше отклонил много от великия образец. Щом искате Робинзон — ето ви Робинзон.

Съветски юноша преживява корабокрушение. Вълните го изхвърлят на необитаем остров. Той е сам, беззащитен пред лицето на могъщата природа. Отвсякъде го дебнат опасности: зверове, лиани, наближаващият дъждовен период. Но преливащият от енергия съветски Робинзон преодолява всички препятствия, на пръв поглед непреодолими. След три години го намира съветска експедиция, намира го в разцвета на силите му. Той е покорил природата, построил си е къщичка, заобиколена от зелен пръстен зеленчукови градини, развъдил е питомни зайци, ушил си е от маймунски опашки риза-толстовка и е научил папагала си да го буди сутрин с думите: „Внимание! Отметнете одеялото, отметнете одеялото! Започваме утринната гимнастика!“

— Чудесно — каза редакторът, — а пък това за зайците е просто великолепно. Толкова е актуално! Само че, как да ви кажа, не ми е съвсем ясна основната мисъл на творбата.

— Борбата на човека с природата — обясни с обичайната си краткост Молдаванцев.

— Да, но няма нищо съветско.

— Ами папагала? В моята книга той замества радиото. Нещо като опитен радист.

— За папагала — ясно. За пръстена от зеленчукови градини — също. Но липсва съветската общественост. Къде е, да речем, профкомитетът? Ръководната роля на профсъюзите?

Молдаванцев изведнъж се развълнува. Щом усети, че могат и да не приемат романа, мълчаливостта му в миг изчезна. Той стана красноречив:

— Че отде да го взема този профкомитет? Нали островът е необитаем?

— Да, вярно, необитаем е. Но профкомитет трябва да има. Аз не съм художник на словото, но на ваше място бих го включил. Като съветски елемент.

— Но нали целият сюжет е изграден върху това, че островът е необита…

В този миг Молдаванцев погледна случайно редактора в очите и се запъна. Очите бяха толкова пролетни и в тях се четеше такава мартенска пустота и синева, че той се реши на компромис.

— Всъщност вие сте прав — каза той, вдигайки пръст. — Да, разбира се. Как не съобразих веднага! От корабокрушението се спасяват двама души: нашият Робинзон и председателят на профкомитета.

— И двама щатни профсъюзни дейци — каза хладно редакторът.

— Олеле! — изписука Молдаванцев.

— Никакво „олеле“! Двама щатни, е, и една активистка, която да събира членски внос.

— Но защо ни е активистка? От кого ще събира членски внос?

— Ами от Робинзон.

— Членския внос на Робинзон може да го събира председателят. Нищо няма да му стане.

— Ето тук ви е грешката, другарю Молдаванцев. Това е абсолютно недопустимо. Председателят на профкомитета не бива да се пилее по дреболии и да тича да събира членския внос. Ние се борим с това. Той трябва да се занимава със сериозна ръководна работа.

— Тогава може и една активистка — примири се Молдаванцев. — Всъщност няма да е лошо. Тя ще се омъжи за председателя или за Робинзон. Все ще е по-приятно за четене.

— Няма смисъл. Не се принизявайте до равнището на булевардната литература, на нездравата еротика. Нека си събира членския внос и да го заключва в огнеупорна каса.

Молдаванцев се размърда нервно на канапето.

— Извинете, но на необитаем остров не може да има огнеупорна каса.

Редакторът се позамисли.

— Момент, момент — каза той, — в първата глава имате чудесен епизод. Заедно с Робинзон и членовете на профкомитета вълните изхвърлят на брега и различни вещи…

— Брадва, карабина, компас, бъчва ром и шише лекарство против скорбут — изброи тържествено писателят.

— Задраскайте рома — каза бързо редакторът. — И после какво е това шише с лекарство против скорбут? Кому е притрябвало? По-добре шише мастило! И на всяка цена огнеупорна каса.

— Какво сте се хванали за тая каса! Членският внос може да се пази и в хралупата на някой баобаб. Кой ще го задигне оттам?

— Как кой? Ами Робинзон? Ами председателят на профкомитета? Ами двамата щатни? Ами комисията за народен контрол?

— Но нима и тя се е спасила? — попита плахо Молдаванцев.

— Спасила се е.

Настъпи мълчание.

— Да не би вълните да са изхвърлили и заседателна маса?! — попита ехидно авторът.

— Не-пре-мен-но! Нали трябва да създадем на хората условия за работа. Е, да речем, гарафа с вода, звънче, покривка. Нека вълните изхвърлят каква да е покривка. Може червена, може и зелена. Аз не ограничавам художественото творчество. Но едно трябва да направите незабавно, мили мой — да покажете масите. Широките слоеве на трудещите се.

— Вълните не могат да изхвърлят маси — заинати се Молдаванцев. — Това е в разрез със сюжета. Помислете си само! Вълните изхвърлят изведнъж на брега десетки хиляди хора! Та това е просто смешно!

— Впрочем — прекъсна го редакторът, — известно количество здрав, бодър, жизнерадостен смях никога не е излишен.

— Не, това вълните не могат да направят!

— Но защо вълните? — учуди се изведнъж редакторът.

— А как иначе ще се озоват тези маси на острова? Нали островът е необитаем?

— Кой ви каза, че е необитаем? Я не ме обърквайте. Всичко е ясно. Има някакъв остров или по-добре даже полуостров. Така ще е по-спокойно. И там стават редица занимателни, свежи, интересни приключения. Разгръща се профсъюзна дейност, понякога се разгръща недостатъчно. Активистката разкрива редица нередности, да речем, при събирането на членския внос. Помагат й широките слоеве. И разкаялият се председател. Накрая може да се даде и общо събрание. Ще бъде много ефектно именно в художествено отношение. Е, това е.

— Ами Робинзон? — изпелтечи Молдаванцев.

— А, да. Добре, че ми напомнихте. Робинзон ме смущава. Изхвърлете го. Нелепа, с нищо неоправдана фигура на хленчещ човек.

— Сега всичко е ясно — изрече, с гробовен глас Молдаванцев, — до утре всичко ще бъде готово.

— Е, всичко, хубаво. Творете. А, да, почакайте, в началото на вашия роман става корабокрушение. Вижте какво — махнете това корабокрушение. По-добре без корабокрушение. Ще стане по-увлекателно, нали? Е, чудесно. Всичко добро!

Останал сам, редакторът радостно се засмя.

— Най-сетне — каза си той — ще получа наистина приключенско, и то напълно художествено произведение.

Ужасните страдания на директора на завода

Докато преглеждаше сутрешната поща, директорът на Горкиевския автомобилен завод попадна на едно писмо, което преливаше от оптимизъм.

„Скъпи другари — прочете той. — За болшевиките няма нищо невъзможно и затова нашият работнически колектив реши през сезона на 1933 година да произведе надпланово 10 тона захаросани динени кори — чудесен продукт с широко приложение в нашата сладкарска промишленост. При това на цена не по-висока от 4 рубли и 50 копейки килограма…“

— Какво значи това? Иван Василиевич, защо сте ми дали това писмо? Какво общо има това с нашия завод? То е адресирано навярно до някое сладкарско обединение. Дайте ми следващото.

„Нашата република е някогашна царска колония… При царизма в Дагестан нямаше нито едно изследователско учреждение, а сега са вече десетки…“

— Чудесно, но какво общо имаме ние с това?

„Конкретната задача на нашата Дербентска опитна станция по лозарство и овощарство е да осигурим за трапезата на работника евтино и висококачествено грозде…“

— Иван Василиевич, какво правите с мен? Та аз нямам нищо против осигуряването на трапезата. Нека си правят главозамайващите опити. Но какво отношение има всичко това към производството на автомобили?

— Прочетете го докрай. По-долу е казано и за автомобилите.

— Къде?

— Ами ето: „… Поради прекрасния си климат Дагестан може да бъде наречен Съветска Калифорния…“

— Това е някаква глупава география!

— Те винаги започват от географията. Слушайте: „… Тук страшен бич е маларията. Единственото спасение е маларийната местност да се напусне нощем, когато се появяват комарите, и да се избяга в града, където се взимат повече профилактични мерки…“ Ето. Стигнахме до съответното място. Да се на-пус-не! Но как? С файтон от бързоходния комар не мож’ избяга. Необходимо е автомобил.

— Да, но нали борбата срещу маларията се води с други средства? Спомням си нещо за хининизиране, за покриване с тънък слой нафта повърхността на водохранилищата…

— Това вече не се прилага. Директорът на станцията, другарят Улуски, смята, че от маларията човек може да се спаси само с кола. Нали разбирате?

— Не разбирам.

— А е толкова просто. Те ни предлагат, те искат, тъй да се каже, да предоставят за нашата трапеза един вагон ранно зеле, един вагон ранни домати и един вагон грозде, а в замяна на това молят за един автомобил.

— Вижте какво — каза мрачно директорът, — предоставете това писмо на кошчето за боклук.

В кабинета влезе куриер и като се усмихваше странно, сложи на масата някакво сандъче.

— Захаросани кори — обясни кратко секретарят.

— Динени. Нали прочетохте преди малко: чудесен продукт с широко приложение. Къде е първото писмо? Ето вижте: „Като ви изпращаме същевременно образци от нашата продукция, молим ви да обсъдите нашето предложение.“ Предложението ви е известно. От Дубовския динено-петмезен завод-совхоз за нас — десет тона от тези вкусни захаросани кори, от този чудесен продукт с широко приложение, а от нас… шест коли.

След един час започна приема на посетители.

На вратата веднага се сблъскаха трима души: двама цивилни и третият, също цивилен, но с нещо моряшко в облеклото. Той носеше черно сако със златните копчета на търговския флот. Стана кратка схватка, в резултат на която осеяният с копчета морски вълк беше изхвърлен в антрето и пред директора щръкнаха двамата просто цивилни. Те бяха възбудени от борбата и подхванаха задъхани:

— Ние сме от Ленинград — каза първият цивилен.

— От Държавния оптико-механичен завод — съобщи вторият.

— Това е другарят Дубно, заместник-директорът — представи първият.

— А това е другарят Цветков, секретар на комитета на ВЛКСМ — представи вторият.

— Ние ви даваме два звукови кинопрожекционни апарата, последен модел, конструкция на инженер Шорин — за културно обслужване на работниците и инженерно-техническия персонал — подхвана първият.

— А вие ни давате две автомобилчета — завърши вторият.

— Махайте се! — каза кратко директорът.

— Изпраща ни ръководството.

— Няма значение — излезте!

— Ами автомобилчетата?

— Ще ви дам аз едни автомобилчета! Знаете ли какво? Влакът за Ленинград тръгва точно в осем. Гледайте да не го изпуснете.

На прага на кабинета блеснаха златните копчета.

— Казвам се Гнушевич.

— Какво?

— Гну-ше-вич. От Черноморското управление на корабоплаването. На нашето Управление на корабоплаването стана известно, че вашият команден състав страда от липсата на часовници. Затова Управлението на корабоплаването, което пази славните традиции на управлението и на корабоплаването, смята за свой моряшки дълг да снабди целия автозаводски команден състав с вносни хронометрични часовници марка „Буре“. Управлението на корабоплаването…

— Млъкнете, зави ми се свят.

— Управлението на корабоплаването…

— Какво искате?

— Три автомобила — свенливо прошепна Гнушевич, — три мънички автомобилчета. Вие така хубаво ги правите.

Директорът стана и изтръгна от гърдите си глух звук, нещо средно между „къш“ и „я да се пръждосваш с тия автомобилчета, че знаеш ли!“

— Спокойно — каза Гнушевич, изскачайки от кабинета, — аз не бързам.

На производственото съвещание директорът получи още един удар. Докато разглеждаха въпроса за работата на малкия конвейер, в стаята нахлу един млад ентусиаст от заводския комитет. Бузите му пламтяха. В ръцете си държеше писмо.

— Другари, извънредно приятна новина! Севастополският институт за физически методи на лекуване иска да проучи нашите организми. Да, да. Той проявява изключителен интерес към изследването на физическото състояние на работниците от автомобилната промишленост. Така пише. Именно от автомобилната. Искат да започнат системни наблюдения върху промените, протичащи в организмите на нашите ударници. Ура! И знаете ли какво? Те ни отделят в своя санаториум пет постоянни легла. Напълно безплатно! Ура!

— А автомобили искат ли?

— Не.

— Я виж хубаво, най-отдолу…

— Да, искат — измърмори ентусиастът. — Две парчета.

— Нас никой не ни обича безкористно — изрече директорът със сълзи на очи, — обичат ни само по сметка.

Докато вървеше по коридора, към него се приближи непознат гражданин и като мърдаше тайнствено мустаци, му пошушна:

— Имам подръка нещо по-така.

Директорът го бутна мълчаливо с лакът и отмина.

Той вече се качваше в колата, за да се прибере в къщи, когато му подадоха телеграма и малко розово пликче. Телеграмата гласеше: „Предварвайки светлото бъдеще пратете една кола. Възможност компенсация петдесет на сто продукти Алма Ата Районният партиен комитет“.

Директорът изтърва телеграмата и се отпусна без сили върху седалката на колата. Едва след няколко минути си спомни за пликчето. В него имаше бележчица. Тя благоухаеше.

„Обичам ви. Вие сте толкова интересен човек, толкова различен от другите директори. Ще ви чакам пред пощата в шест часа. Ще държа в зъбите си червена роза. Ще дойдете ли? Елате! Ваша Женевиева.“

А беше точно шест часът. И пощата беше по пътя му. А човешката душа е загадка. И сърцето не е от камък. А директорите също са хора. И така те съсипва бездушното отношение. Освен това ние, общо взето, не сме отшелници, тъй да се каже, не сме игумени. При това е пролет и ледът по реките се пука и громоли, и духа някакъв луд вятър. И директорът помоли да спрат пред пощата.

На стъпалата на пощата с червена хартиена роза в седефените зъби стоеше Гнушевич.

Докато летеше към пепеливите пролетни хоризонти, директорът още дълго чуваше след себе си трополене и страстни вопли:

— П-с-с-т! Стойте! Вярно на великите традиции на управлението и на корабоплаването, нашето Управление на корабоплаването…

„И аз повярвах — мислеше си с тъга директорът. — Бива си ме! Арията на Хосе от операта на Бизе. Хак ми е.“

Вечерта мина сравнително спокойно. Една от фабриките на „Московшев“ — добра душа, — като разбрала, че работниците и инженерно-техническият персонал на завода си били поизносили дрехите, предлагаше да поеме шефството над тях — разбира се, не даром, ами, тъй да се каже, в замяна на… Освен това в кухнята заловиха представител на Сормовската корабостроителница, който предлагаше срещу автомобил буксирен параход. Ни повече, ни по-малко.

Но за сметка на това в два часа през нощта в спалнята на директора изхвърча със звън рамката на прозореца и на перваза се обрисува контражурно фигурата на човек.

Директорът грабна изпод възглавницата пистолета си.

— Недейте — каза фигурата. — Не стреляйте в мен. Чуйте най-напред тези стихове. Аз съм член на градския комитет на писателите.

И той заграчи също като радиото, по време на предаването „Отмора за работника“:

Металний кон, шуми, шуми!

Ти, жар, в конвейера пламни!

Лети, мотор, за час — сто мили…

— Разбрах — за вас — автомобили — каза директорът, като попадна неволно в ритъма на стиха.

— Да — учуди се поетът. — Имате ли нещо против?

— Ще стрелям! — отвърна патетично директорът.

— О, не бива! — каза служителят на музите и изскочи бързо навън.

Сутринта директора го споходи кошмар. Присъниха му се тридесет и трима пожарникари и с тях началникът им — брандмайор. Те поклащаха медните си каски и повтаряха нещо наистина съвсем безсмислено:

— Дайте ни автомобилче извън плана, пък ний ще ви гасим пожарчетата извън плана, няма да чакате ред!

Викнаха лекар да прегледа директора.

— Какво ви е? — попита докторът.

— Как да ви обясня — развълнува се директорът. — Всеки готов автомобил се разпределя строго централизирано, по план… А разни типове…

— Не се вълнувайте… Хайде, вдишайте… Така… Сега издишайте.

— Те наистина ли не могат да проумеят, че автомобилите се изпращат най-напред там, където го изискват интересите на социалистическото стопанство?…

— Нерви, нерви… Да видим пулса… И при нас лекарите е същото. Обикаляш от болен на болен. Капваш…

— Та това е стопроцентова груповщина, прикрита с гръмки фрази за ентусиазъм…

— По-спокойно, по-спокойно. Покажете си езика. Нали и аз това казвам — капваш от обикаляне по адреси. Ех, да можеше вие да ми дадете автомобилче, пък аз ще ви дам — не си затваряйте устата! — два месеца извънпланова отпуска. А?

— Вижте какво, докторе — каза сурово болният, — май вас трябва да ви лекуват.

 

 

Поднасяме най-дълбоките си извинения на директора на Горкиевския завод, задето го направихме неволен участник в тази правдива история, украсена с лиричните отстъпления на авторите. Освен това изразяваме съчувствието си на всички ръководители на завода, тъй като във връзка с производството на леки коли предложенията за африкански стокообмен (от нас герданчетата — от вас слонова кост) положително ще се увеличат, ако не бъдат взети, разбира се, най-свирепи мерки.

Скъпи другарю директор! Като изтъкнат стопански деец, вие несъмнено разбирате, че с нашия могъщ талант, с бича на сатирата, тъй да се каже, ние бихме могли да ударим през палците забравилите се стокообменители, ако, разбира се… Но вие сам знаете колко им е трудно на авторите. Обикаляш редакциите, капваш… Освен това ние сме двама… Но ние не молим за две. Едно! Едно извънпланово автомобилче. А? От нас фейлетончето, от вас автомобилчето. Колко хубаво щеше да е! А?

Баба Яга

Много трудно е да покориш женското сърце.

Какво ли не правиш, за да постигнеш тачи цел! И за ръката я хващаш, и с дълбок глас й говориш, и не откъсваш поглед от нея.

И пак нищо не помага. Не, не те обичат, не ти вярват! Налага се да почваш всичко отначало. Честна дума — каторжен труд е това — на звезди и луна.

От Москва пристигна в Одеса на почивка един млад лекар.

За пръв път през живота си получил две седмици отпуска, той изведнъж забеляза, че светът е красив и населението също е красиво, особено женската му половина. И разбра, че ако не вземе незабавно решителни мерки, вече никога през живота си няма да бъде щастлив и ще си умре като мухлясал ерген в стаята си, където под леглото се търкалят мръсни чорапи и празни бутилки.

След няколко дена младият човек се разхождаше с една девойка по силно пресечената местност край морския бряг.

Той полагаше всички усилия, за да се хареса. Говореше й, разбира се, с дълбок и страстен глас, дрънкаше, разбира се, какви ли не глупости и дори излъга, че е челюскинец и най-близък приятел на Ото Юлиевич Шмидт. Предложи й ръката си, стая в Москва, сърцато си, самостоятелна кухня и парно отопление. Девойката поразмисли и се съгласи.

Тук изпускаме седем страници художествено описание на пътуването в трета класа с любимото същество. (Привеждаме само афоризма: по-добре с любимата в трета, отколкото сам в първа.)

В Москва купиха клонче люляк и отидоха в гражданското да оформят собственото си щастие.

Всички знаем какво значи гражданско. Не е нито много чисто, нито е светло. И не е кой знае колко весело, понеже бракове, смърт и раждания се регистрират в една и съща стая. Когато докторът и неговата докторица влязоха, раздавайки усмивки, в гражданското, веднага им се хвърли в очи укоризненият плакат на стената:

ЦЕЛУВКАТА ПРЕДАВА ЗАРАЗА

На стената бяха окачени и адресът на погребалното бюро, и очарователна картинка, на която бяха изобразени, увеличени хиляда пъти, бледи спирохети, пъргави ехинококи и пръчици на Кох. Очарователно кътче за венчавки!

В ъгъла, в зелено каче, стоеше мръсна като партенка изкуствена палма. Дан на времето. Тъй да се каже — озеленяване на цеховете. За подобни неща вечерният вестник съобщава с едва сдържан възторг: „Сухуми в Москва. Гражданските отделения се разхубавиха.“

Чиновникът от гражданското прегледа документите на младата двойка и неочаквано ги върна.

— Не можем да ви регистрираме.

— Тоест как тъй не можете? — разтревожи се докторът.

— Не можем, понеже паспортът на вашата гражданка е издаден в Одеса. Ние записваме само с московски паспорти.

— Но какво да правя?

— Не зная, гражданино. С паспорти от други градове не регистрираме.

— Значи, аз нямам право да обикна девойка от друг град?

— Моля да не ми крещите. Всеки ако вземе да вика…

— Не викам, но излиза, че имам право да се оженя само за московчанка. Как е възможно такова закрепостяване във въпросите на любовта?

— Гражданино, ние не се занимаваме с въпросите на любовта. Ние регистрираме бракове.

— Но какво ви засяга кого съм харесал? Да не би да раздавате семейно щастие с купони? Или регулирате поривите на душата?

— Гражданино, я си събирайте устата за регулирането на поривите.

— Вие тъпчете цветята на любовта! — записука докторът.

— А вие сте хулиган!

— Пак ви повтарям, че ги тъпчете.

— А вие не нарушавайте реда.

— Аз ли нарушавам реда? Значи, любовта вече не е велико чувство, а нарушаване на реда, така ли? Добре! Да се махаме оттук, Люся.

Вече на улицата, нещастният кандидат за съпруг дълго още не можа да се успокои.

— Това хора ли са? Това човек ли е? Това е Баба Яга с дългата метла! Какво ще правим сега?

Толкова беше развълнуван, че на девойката й дожаля за него.

— Виж какво — каза тя, — ти ме обичаш и аз те обичам. Ти не си лицемер и аз не съм лицемерка. Ще живеем така.

Наистина, като се позамисли човек — с любимата колибата е рай.

Заживяха „така“.

Да, другари, но рай с любимия е възможен и в колиба само ако любимата е регистрирана в колибата и колибсъветът я е вписал в колибарската книга. В противен случай са възможни твърде мрачни варианти.

А любимата не я записаха в домовата книга, защото не притежаваше московски паспорт. А московски паспорт тя можеше да получи само като съпруга на доктора. Тя беше съпруга на доктора. Но гражданското можеше да я признае за съпруга само ако представеше московски паспорт. Но московски паспорт не й даваха, понеже не бяха се регистрирали в гражданското. А да живееш в Москва нерегистриран, не се разрешава. А…

Поради това раят в колибата се превърна още на другия ден в ад. Люся плачеше и при всяко почукване на вратата потреперваше — току-виж, дошли някакви брадясали портиери да я подканят да напусне колибата. Докторът вече не стъпваше в своята амбулатория. „Най-близкият приятел“ на Ото Юлиевич Шмидт имаше наистина жалък вид — очите му светнаха като на псе. Къде си, топла черноморска нощ с огромна луна, къде си, първо щастие?

Най-сетне той хвана Люся за ръка и я заведе в милицията.

— Ето — каза той, сочейки с пръст жена си.

— Какво — ето? — попита дежурният и понамести плъстената си каска.

— Любимото същество.

— Е, та?

— Аз обожавам това същество и моля да го регистрирате на моята жилищна площ.

Последва тягостна сцена. Тя не добави нищо към вече известното.

— Какви други доказателства ви трябват? — крещеше докторът. — Да, много я обичам. Честна дума, не мога да живея без нея. И ако искате — мога да я целуна.

Без да откъсват молещи погледи от дежурния, младите хора се целунаха с треперещи устни. В участъка стана тихо. Дежурният се извърна свенливо и каза:

— Да не би бракът да е фиктивен? Просто гражданката иска да живее в Москва?

— Ами ако не е фиктивен? — застена „щастливият“ съпруг. — За това помислихте ли? Вие за счупено стъкло глобявате, а аз кого да глобя за разбития си живот?

С една дума, докторът беше взел висока нота и я задържа, докато не стана ясно, че щастието още е възможно, че има изход. Трябва само да се върнат в местожителството на любимата, в Одеса, на разстояние само хиляда четиристотин и дванадесет километра, и всичко ще се уреди. С московски паспорт одеското гражданско ще регистрира поривите на доктора и престъпната любов ще придобие най-сетне узаконени очертания.

Е, няма как, любовта винаги изисква жертви. Наложи се да ги направят — да вземат назаем пари за билет и да измолят допълнителна отпуска за уреждане на семейни въпроси.

Но докторът още не знаеше най-страшното не знаеше, че Баба Яга има не само в гражданското, че други Баби Яги вече го очакват на гарата.

Тук изпускаме шестнадесет страници драматично описание на това как младите съпрузи закъсняха за влака. Впрочем, има ли нужда да се описва? Всеки знае, че в Москва няма нищо по-лесно от това да закъснееш за някъде.

След като настани нещастната Люся да седне върху куфара, докторът хукна да проверява билетите. В тази авантюра той претърпя провал. НКПС[14] бди строго за интересите на железниците и отменил презаверяването на билетите.

— Но какво ще правим сега? — завайка се докторът.

— Билетите ви са изгорели — изрече Баба Яга. — Такова е нареждането. Щом сте закъснели за влака — значи, изгорели са.

— Да не би случайно нарочно да сме закъснели?

— Че отде да ви знам? Нарочно — не нарочно — това нас не ни интересува.

— Но нали винаги сте презаверявали — от деня на създаването на железопътните линии.

— Има нов правилник, гражданино.

— Но разберете — нямам други пари. И не мога да замина.

Баба Яга деликатно премълча.

И човекът, който злостно пречеше на спокойната работа на редица почтени учреждения, се отдалечи с олюляваща се походка, отиде и седна до своята Люся и потъна в мъчителни размисли. Той прехвърли в паметта си всички свои постъпки.

„Но какво лошо съм сторил? Хубаво де, отидох на курорт, срещнах добро момиче, обикнах го от все сърце, то също ме обикна от все сърце. Реших да се оженя. И ето на — не може. Правилниците пречат.“

Ако се издава разпореждане, което пречи на живота на съветските граждани, глупаво разпореждане, което изглежда необходимо и важно само върху канцеларското бюро, до мастилницата, но не и приложено спрямо живите хора, можете да бъдете сигурни, че го е измислила някоя Баба Яга, човек, който си представя живота в едно измерение и не познава нито дълбочините му, нито неговия обем.

Ако в учреждението зад преградката седи човек, който се придържа към глупавото, вредно разпореждане, и ако той, въпреки че го съзнава, се оправдава с това, че е дребна риба и от него не зависи — значи, и той е Баба Яга. У нас няма „дребни риби“ и не може да ги има. Щом разбира, че разпореждането причинява неудобства и огорчения, той трябва пръв да постави въпроса за отменянето му, за това, то да бъде преразгледано, коригирано.

Ами докторът? Къде се дяна милият, честен доктор? Че кой го знае? Тича навярно с някакви бележки при Баба Яга да му оформи проточилата се толкова време сватба. А може и да е престанал да тича, уморил се е и е махнал е ръка. И любовта не е безгранична. А може би вярната Люся е избягала с някой пълномощник по доставките в Сизран или в Актюбинск, където е по-лесно да се сключи брак.

Тъй или иначе, докторът сбърка още от самото начало.

Преди да прошепне на своята възлюбена: „Обичам ви“ — трябвало е категорично и сухо да изрече; „Вашите документи, гражданко!“

Безчувственият пън

Забелязали ли сте една странна черта, една особеност, често наблюдавана в отношенията между хората, които имат нужда да бъдат обслужени, и някои мрачни субекти, които ги обслужват?

На човек му се налага, да речем, да се запише за амбулаторен преглед. Той е на единия край на града, амбулаторията — на другия. Човекът се обажда по телефона. Отговарят му троснато, че по телефона не записват. Трябва да дойде лично. Защо лично? Ами щото… и толкоз. Трясват му слушалката.

И ето, човекът се мъкне през целия град само за да си каже презимето, да разбере кога ще го прегледат и веднага да си отиде. А телефонът, великото изобретение на XIX век, създадено тъкмо за да облекчи живота на хората, си остава неизползувано, неусвоено. Странно и учудващо явление!

Колко често срещаме служебно лице избрало за стил в работата си заяждането и безсмислената строгост!

Ето какво се случи преди няколко дни.

На една жена й направили аборт. Когато се прибрала в къщи, изведнъж й станало лошо, почнал силен кръвоизлив. Случаят бил много опасен, изискващ незабавна операция. Откарали жената в болницата. А там, вместо да предадат веднага болната на хирурзите, оставили я в приемната да чака ред не за операционната маса, а за канцеларската, на която се попълват картоните. Напразно обяснявали на дежурния, че кръвта на болната изтича, че картонът може да се попълни и после, че не е време сега за отчетни подробности.

Нищо не помогнало.

Дежурният спазвал строго наредбата, записвал по реда на идването и изобщо не се замислял, че последното звено от опашката е в полуживо състояние. Когато дошъл редът на нещастната жена, пак не направили изключение: проверили й документите, попълнили графите — възраст, образование, националност. (Много е важна в такъв момент националността, особено в Съюза на съветските социалистически републики!)

Когато повели най-сетне жената към операционната, пейката, на която седяла, и подът под нея били залети с кръв. Добре си свършили работата, нали?

И тъй, когато трябвало да избират между човека и наредбата, предпочели наредбата, опошлили я и извратили смисъла й. Ами че как наистина да оперираш спешно жена, без да знаеш къде работи: в тръст или в синдикат и колко роднини има, и на каква възраст са, и към кой пол имат честта да принадлежат.

Но ако тази болезнена любознателност е простима спрямо пациент, на когото му бере пръст, абсолютно непонятно е как е могъл дежурният да накара жена, чийто живот е в опасност, да участвува в упражненията му по статистика.

Кой е възпитал този безчувствен пън? Как са пуснали корен в лечебно заведение хладнокръвни навици, имащи смисъл може би само при углавно следствие? В болничните правила за вътрешния ред, освен всичко написано се подразбира и най-важното — сърдечно отношение към хората. В това е същината на всяко правило, усвоено по съветски!

И за да приключим с областта на медицината, нека кажем няколко възхладни думи за родилните домове.

Готови сме да вярваме, че в тези домове е безупречно чисто, че трудолюбивите санитарки усърдно преследват всяка прашинка, че там работят лекари виртуози и не позволяват на неопитните стажанти да акушират в тяхно отсъствие, че бельото е снежнобяло, а родилките получават вкусна, питателна храна и наистина е излишно да им се носи храна от къщи, че лично комисарят на народното здраве обикаля от времена време родилните домове и се интересува от всички тънкости в тази работа.

Но имаме и една забележка.

В чакалните на родилните домове се тълпят щастливи бащи. Лицата им са бледи и разкривени. Възбудени и объркани, те се втурват към всеки човек с бяла престилка. Тези чудаци искат да разберат как се чувствува любимата съпруга, поело ли е новороденото цицката, не са ли застрашени двамата от някаква опасност.

Но човекът с бяла престилка най-често не казва нищо. Близките са в пълно неведение и, разбира се, нямат право на свиждане. Всичко е оскърбително сухо. Никакви задушевни ала-бала! Към младия баща се отнасят със сурово безразличие, като че ли той не е съпруг. Ако се случи нещо с родилката, ще ви съобщим, а щом нищо не казваме, значи, всичко, е наред.

Колко необяснимо, неправилно и обидно е всичко това!

Случило се е важно събитие, родило се е дете! И бащата на това дете не е статистическа единица, а жив човек, който има чувства. Може въпросите му да изглеждат смешни и досадни, но на тях трябва да се отговори. Та той е ужасно разтревожен, почти болен. Трябва да бъде успокоен, трябва да му се разкаже, обясни.

Толкова ли е трудно да изречеш най-обикновените човешки думи:

— А, другарю, всичко е наред. Много поздрави от жена ви. Тя се чувствува отлично. Температурата и е тридесет и шест и осем. Раждането ли? Не, не беше тежко, средна работа. Но момченцето ви е за чудо и приказ — по мерак. И не му липсва апетит.

Обзалагаме се, че на позеленялото лице на родителя ще разцъфти нежна усмивка И ако освен това сте го потупали ободрително по рамото, той ще изскочи от чакалнята луд от радост и разпалено ще убеждава познатите си, че най-гениалните акушери на света работят в районния родилен дом № 68, на Кривособачая улица.

Толкова е лесно, толкова е просто! Малко душа, същата онази душа, която, както е известно, е безсъдържателно и ненаучно понятие. Какво да се прави, не е научно, но е полезно.

Забелязали сте, разбира се, че ако служещият дръвник може да ви причини неудобство или неприятност, използувайки положението си, той почти винаги го прави. Неизвестно защо, след като интересите на поверената му длъжност изискват тъкмо обратното: да бъде мил, любезен и дори нежен.

Построиха голяма нова жилищна сграда. Строиха я дълго и грижливо, обзаведоха апартаментите с най-съвременни удобства, не забравиха и за външната красота, издокараха фасадата с достатъчен брой колони и барелефи. Вестниците публикуваха снимки на сградата. Откриването беше много тържествено. И наистина — сградата беше хубава.

Когато последният камион откара от двора последния боклук, в сградата влезе домоуправителят. Влезе и веднага закова с мръсни дъски широките остъклени врати на главния вход и залепи с тесто обяви, на които с ужасни лилави букви пишеше: „Вход затворен. Минавай през двора“.

В тези мрачни драскулици се долавяше старанието на кретен, който пише, изплезил дебелия си език и подпрял глава с юмрук.

Какъв смисъл да се строи красив вход с дебели стъкла само за да се напише на него, че входът е затворен и в жилището си трябва да се провираш откъм двора? А тъй като дворът си е двор и обществеността не го вижда и за вестниците не го снимат, ясно е, че живеещите тук още няколко години ще има да се спъват в захвърлена кофа за вар, ще падат в ями и ще удрят глави в горния праг на задния вход.

Такива домоуправители не са рядкост. Заковаването на вратите става мания. Правят го понякога и в театрите, в универсалните магазини и в учреждения, където идват хиляди хора, тоест тъкмо там, където вратите са най-необходими и досетливият архитект се е постарал да направи колкото може повече.

Такива хора си имат още едно любимо занимание. То е да вдигат огради.

Някой ден на това място нещо ще се строи, а оградата вече е вдигната, заема целия тротоар и натирва пешеходците на платното под колелата на автомобилите.

От любов към строителството пешеходецът ще приеме всички неудобства. Но ако зад оградата понякога с години нищо не се строи, ако все още се води титанична битка за това петно между жилищната кооперация на баритоните и съюза на глухонемите, на пешеходеца му докривява. Още повече, че на оплакванията му отговарят с груби и глупави фрази, станали знаме на всички непоклатими пънове, считащи себе си за началство:

— Нищо ти няма, ще минеш и така!

— Щом е направено, значи, трябва!

— Я го виж ти, не му било удобно! Удобства взел да търси!

Ако получите съобщение или известие, каквото и да е съдържанието им, та ако ще да е покана за дискусия по въпросите на архитектурата или даже за танцова забава, бъдете сигурни, че в края ще прочетете забележка: „Присъствието задължително. За неявяване еди-какво си и еди-що си“. Ех, не е много страшно това „еди-що си“, да речем, закана втори път да не ви поканят на танци и все пак противно ти е да го четеш. Счува ти се как чиновникът те навиква, привиждат ти се гневно свъсени вежди и искрящи очи.

Дръвникът проявява строгост там, където трябва да е делови, той е сух, когато трябва да е внимателен, безцеремонен е в случаи, когато трябва да прояви учтивост към гражданин на социалистическа страна. На него му е най-лесно да се отнесе с подозрение към човека, когото обслужва, да го затрупа с безброй всевъзможни формалности и върху него да стовари вината за лошата си работа. Понеже оня бил недисциплиниран, не желаел да се съобразява с разпорежданията и изобщо пречел на работата.

Това се среща не само в бита, имаше го и в изкуството.

Когато режисьорът правеше слаб филм, в който ошмулени от двадесет консултанти безупречни герои извършват претеглени на аптекарски везни положителни постъпки, в който коравосърдечни, превзети младежи скучно ликвидират някакво неблагополучие и бездарно постигат христоматийното си щастие, а зрителят упорито не стъпваше на този филм, режисьорът и директорът вдигаха шум до бога:

— Ето на, виждате ли ги, не ходят на идейни филми! А защо? Защото нашият зрител не е издържан, защото е чужд на изкуството и нищо не разбира от него. Той признава само Монти Бенкс.

Позната история — киночиновниците изкарваха публиката подозрителна. Ние сме добри и талантливи, но зрителят е лош, той е еснаф и е недорасъл.

Но ето че „Чапаев“ имаше, кой знае защо, чудесни зрители. Милиони зрители, напълно израснали, идейно издържани и добре ориентирани във въпросите на изкуството, революционери по дух и съветски във всички свои дела.

И това са същите онези хора, които протестират срещу безчувствените дръвници, извращаващи съветските закони и традиции, против тяхното досадно и противно комарно жилене.

Разбитите скрижали

Той беше съчинител на най-противни обявления, човек, когото никой не обичаше. Крайно неприятна личност беше; не човек, а мях, пълен с горчица и хрян.

При това бе вежлив и благовъзпитан. Но такива хора ги ненавиждат. Нима може да се обича авторът на аритметичен сборник, съчинител на къси забъркани произведения? Човек не може да се удържи да не цитира едно от тях:

„Един търговец закупил два цибика китайски чай от два сорта, единият тежал 40 фунта, а вторият — 52. Смесил ги. На каква цена трябва да продава един фунт от получената смес, като се знае, че фунт чай от първия сорт му е струвал по 2 р. 87 к., а фунт от втория сорт — по 1 р. 21 к., при което търговецът иска да получи от всеки фунт печалба 99 копейки?“

Такива упражнения са много полезни, но хората, които ги съчиняват, не могат да бъдат обичани, сърцето не ти дава.

Колко гимназисти са мечтали за разправа с Малинин и Буренин, съставителите на популярен някога сборник!

В какви фантастични мечтания затъваха главите, нахлупени с гимназистка фуражка с алуминиев герб!

„Ще минат години, ще порасна — мислеше ученикът — и като порасна, ще мина по главната градска улица и ще видя своите неприятели. Малинин и Буренин, обеднели и окуцели, стоят до фурната на Криади и просят милостиня. Хванати за ръце, те пеят с жаловити гласове. Тогава аз ще се приближа до тях и ще кажа: — Току-що закупих 17 аршина червено сукно в ги смесих с 48 аршина черно сукно. Е, харесва ли ви? И те ще се разплачат унизително и ще ме помолят да им дам за парче хляб. Но аз няма да им дам нито копейка.“

Точно такива чувства ми вдъхваше съседът ми по квартира — мях, пълен с горчица и хрян, човекът, наречен Мармеладов.

Квартирата ни беше голяма, многолюдна, многосемейна, мръсна. Всичко в нея беше много — боклукът, грамофоните, примусите с дълги пламъци. Тук често се биеха и се веселяха, при това по звуците, долитащи до мен, веселието по нищо не се отличаваше от побоищата.

И над всичко това бе надвиснал моят съсед, авторът на най-ужасни прокламации.

В кухнята, около умивалника, той залепи придирчиво обявление в смисъл, че в умивалника е забранено да се мият крака, да се пере бельо и да се секнат носове. Над печката също висеше някаква прокламация, написана с химически молив, и в нея също се съобщаваше нещо досадно.

Мармеладов работеше някъде и не е трудно да повярва човек, че удушливата му справедливост и пунктуалност са измъчвали служебните посетители не по-малко, отколкото измъчваха всички живущи с него в обща квартира.

Особено вилнееше той в клозета.

Даже едно кратко преразказване на съдържанието на по-важните обяви, с които той беше украсил своята фаянсова светая светих, би отнело доста място.

Там висеше категорична молба да не се задръства клозетната чиния с хартии и се посочваха най-удобните размери за нарязване на хартията. Съобщаваше се също, че само при ползуване на хартия с посочените размери клозетът ще работи безотказно за благото на всички живущи.

Отделно афишче ограничаваше времето за ползуване на клозета до 5 минути.

Имаше и заплахи по адрес на немарливите живущи, които забравяха за назрялата в епохата на културната революция необходимост да се пуска водата.

Всичко това беше увенчано от късичко обявление:

„На излизане гасете осветлението.“

Такова обявление висеше и в клозета, и в кухнята, и в коридора — и за това вечер във всички тия места за общо ползуване беше тъмно. Грошовата икономия беше основна страст на моя съсед — на оня мях, пълен с горчица и хрян.

— Щом електромерът е общ — казваше той с неприятно мазен глас, — значи, от наш общ интерес е да не хабим осветлението без нужда.

От думите му лъхаше на интерес, сандъчета с чай, търговци, смесени аршини червено и черно сукно; и подплашените живущи вече изобщо не смееха да палят лампата в коридора. Там завинаги си остана тъмно.

Пресметливост и пунктуалност надвиснаха над огромната и мръсна обща квартира — за радост на справедливия ми съсед. Оттогава и в къщи, както в службата, той плавно се носеше сред циркуляри, пунктове и запретяващи параграфи.

Но не му беше съдено да процъфти.

Домът ни беше заграбен от профорганизацията на фризьорите „Синята брада“ и нас двамата ни преместиха в нова къща, в двустайна квартира.

Първия ден моят мях беше извънредно оживен. Той огледа с бдително око всички сервизни помещения — кухнята и коридора, банята и грейналия клозет, като очевидно преценяваше на кои места да окачи разните си правила и домашни скрижали.

Но привечер мехът потъна в дълбока печал. Стана му мъчително ясно, че на новото място няма защо и за кого да окача назидателните си съчинения. В предишната квартира живееха 30 души, а тук сме само двама. Нямаше кого вече да поучава.

И мехът тутакси посърна. Не броди повече вечер из коридорите, не обуздава разпасаните живущи, а в няма тъга си седи в стаята.

Понякога го навестява един негов приятел и те двамата нещо жаловито си припяват, с което много напомнят обеднелите Малинин и Буренин от мечтите на разярения първокласник.

Млади дами

— Помиришете това цветенце.

— Благодаря, мирисал съм го.

Радиолекциите по конен спорт обикновено започват с тия думи:

— Конят, право да си кажем, съвсем не е умно същество.

За жалост и тук, в нашия неголям доклад за един особен сорт млади съветски дамички, се налага да започнем със същите думи:

— Съветската хурия, право да си кажем, съвсем не е умно същество.

Главните й признаци най-лесно се откриват на семейна вечеринка с шпроти и вино, което за по голяма важност е преляно в стъклена бъчвичка.

През цялото пиршество младата домакиня с настъпателни недомлъвки се старае да даде на гостите да разберат, че такива шпроти и такова вино в никакъв случай не могат да се намерят на вечеринките, устройвани от враждебните ней хурии.

Към края на вечерта домакинята се оттегли в ъгъла на стаята, зад разклатения параван, и се връща оттам с нов костюм. Облечена е в светлосин жакет с бели ревери. Бели маншети красят и светлосините й панталони. Всичко това е ушито от материя, която се употребява за подплатяване на кожени калпаци.

На мъжете им става неловко. Те не поглеждат към домакинята и се стараят да отпъдят внезапно възникналите мисли по адрес на нелепия й аристократизъм. Но това не им се удава и гостите помръкват.

Що се отнася до домакина — в очите му сияе безумен пламък. Той е доволен от жена си и победоносно поглежда гостите.

Обаче синята или оранжева пижама е само начален жалон в изучаването на очарователните млади домакини.

Някой път хурията се разпознава веднага — по името.

Тя никога не се нарича Прасковя или Мария, или Ина. Нейното име стои високо над пошлия ни свят. Нарича се Бригита или Мери. Сред хуриите е разпространено и името Жея. Счита се, че Жея звучи по-добре и по-изящно от Ана.

Напълно естествено е, че за носителката на тържественото име и сините панталони с бели маншети не е приятно да произхожда бог знай от кого.

И от време на време хурията, за чийто баща на всички познати е добре известно, че и до ден-днешен честно служи като перонен контрольор на Сизрано-Вяземската жп линия, започва тревожен разказ за татко си.

Оказва се, че таткото на хурията, полският граф Август Пахомов, е бил дяволски богат, но пламенната му природа го е разорила. Версията за граф Пахомов се подкрепя с демонстрация на емайлов медальон, на който са изобразени гълъб и ок на каруца.

Относно емайловия ок не се дават особени разяснения. Обикновено хурията няма фантазия, послъгва жалко и смешно, а мозъчна дейност у нея изобщо не се забелязва.

С всички други събития, станали по света, хурията се отървава посредством нечленоразделни междуметия и късички възгласи. На съобщението за прелитането над полюса тя отговаря с писък; на въпроса харесва ли й „Севастопол“ на Малишкин тя отговаря: „Дивна книга.“ Тъпотата и мъглявостта на отговора се обясняват с факта, че хурията не чете.

Тя не чете руски книги, понеже счита френския език за несъмнено по-висш от руския; а френски книги не чете, понеже не знае езика, на който са написани.

Основните си сили, цялата си лисича ловкост и всички изтръгнати от съпруга пари хурията използува за закупуване на разни вещи с цел елегантно оборудване.

Трябва да се намери някакъв свръхестествен обущар, който ще й направи толкова съвършени по фасон и материал обувки, че всички враждебни хурии да залинеят от завист.

Трябва на всяка цена да се укрие от съпруга истинската цена на новите обувки; иначе даже той, дълготърпеливият, може да побеснее. И на мъжа се съобщава, че обувките са стрували всичко на всичко четиридесет рубли.

Пред сърдечната приятелка завесата на тайната леко се привдига. На нея се казва, че обувките са стрували четиридесет и пет рубли.

И единствено хурията знае, че за обувките са платени петдесет и пет рубли.

В такива сложни машинации — измами и съперничество с други хурии — преминава животът на младата домакиня.

И когато в Столешниковата уличка ви покажат някоя млада, полуграмотна красавица, облечена с непонятна и извикваща смях натруфеност, когато спътникът ви зашеметено вдъхне аромата на парфюма й, наречен „Утробата на Париж“, и избърбори: „Погледнете какво прелестно цветенце!“ — веднага му отговорете:

— Благодаря, това цветенце вече съм го мирисал!

Извор на веселие

Престъпвайки прага на парка за отдих и култура, украсен с изкуствени палми, московският жител жадно оглежда разкрилия се пред него простор.

В къщи той си е представял парка така: „Горички, горички, горички! Храсти, храсти, храсти! А в горичките и храстите — атракциони, атракциони и атракциони! Електрически въртележки! Стаи на гигантите! Въздушни пързалки! Говорещ унгарски салам!“

Но природата мъдро е разделила парка на две части. В едната има атракциони, но няма нито едно дръвче. В другата има и горички, и храсти, но нито един атракцион.

Докато жителят роптае срещу несправедливата съдба, на пясъчната алея, между двата реда зелени и стройни урни за фасове, се показва парков служител.

Прегърбен, той носи плакат на кол:

„СТОЙ! СЕГА ТУК ЩЕ БЪДЕ ИЗНЕСЕНА

ИНТЕРЕСНА БЕСЕДА!“

Пред човека с кола тичат деца; те се веселят и подскачат на половин метър от земята. Отзад вървят възрастни граждани, които постепенно стават все повече.

А човекът с кола все обикаля по пътечките. Като се убеждава, че вече го следва доста голяма тълпа, той забива кола в земята и с дружелюбна усмивка казва:

— Сега доктор Стулиян ще проведе занимателна беседа.

Докторът моли децата да дойдат отпред, за да чуват по-добре, и започва със слаб гласец:

— Другари, тема на днешната ми беседа са глистите у децата. Работата е там, че детските глисти са нещо твърде вре…

Първи си тръгват децата.

После си тръгва човекът с кола. Колът му е необходим за организиране на друга беседа. След него малко по малко се разотиват и възрастните.

След петнадесет минути минаващите оттам граждани наблюдават твърде странна картина.

На абсолютно празната площадка стои човек в рубашка с бродирана яка и сандали „Вуйчо Ваня“. Той размахва ръчички и разгорещено убеждава невидими слушатели:

— Напразно се усмихвате скептично! Отново повтарям, че детските глисти са болест твърде вре…

Гражданите предпазливо заобикалят доктора.

Те бързат към извора на веселието. Иска им се да отидат в лабиринта. Но лабиринтът е закрит още от миналата година. Разнася се зловещ слух, че уж го затворили, защото пияните се промъквали вътре да дремнат.

— Най-удобното място. В лабиринта никой няма да те открие.

— Глупости говорите. В този лабиринт всичко се виждаше от край до край.

— Че какво като е от край до край? На пияния му е все едно — виждат ли го, или не. Важното е, че беше лабиринт.

В такива и подобни дълбокомислени разговори жадуващите веселие бодро се подреждат на опашка в подножието на „дяволската стая“. Сега, пред вид на това, че дяволи и чудеса не съществуват, тя е преименувана в „Тайнствената стая“.

И точно пред вид на същото фокусниците сега дават представления под културно-просветния флаг „разобличители на чудеса и суеверия“.

От „Тайнствената стая“ хората излизат с мълчание и се устремяват към гигантската закусъчна, под чиято стряха летят и пеят птици. Посетителите на „Тайнствената стая“ идват на себе си едва над кренвиршите със зеле; но пред очите им още дълго се върти павилионът, летят сандвичи с телешко месо и отделни детайли от Нескучний Сад.

Май няма друго учреждение, което така добре да оправдава названието си, както „Стаята на смеха“.

Към тази стая се приближава мрачен човек.

Той е недоволен: Той е женен и жена му има лош характер. Той е на служба и началниците му са прекомерно придирчиви. Той е дошъл в парка да отдъхне телом и духом, тук, кой знае защо, изобличават сектантите и кресливо играят волейбол. Той, разбира се, ще си купи билет за тая „Стая на смеха“, но предварително е убеден, че няма да види нищо смешно. И въобще той е страдалец, а справедливост на земята няма.

Но едва стъпва в стаята, където не се надява да намери нищо смешно, и отвътре вече се чува протяжният му смях. След пет минути той излиза навън омаломощен, с клатушкане присяда на пейката и продължава да се смее още половин час, като си припомня как е изглеждал в кривите огледала — шишкав късокрак кютюк.

И ако само преди час пушболът е бил за него игра, в която отведнъж убиват не по-малко от двеста души, сега той стига до мисълта, че това спортно развлечение не е чак толкова смъртоносно и че май си струва сам да потърчиш след огромната топка, закриваща половината небе.

В читалнята се разиграват сцени из „Том Сойер“. За правилен отговор на устната викторина се дава едно жълто билетче. За два правилни отговора — две жълти билетчета. Три отговора носят три билетчета.

А четири билетчета дават на сведущия право да тегли лотариен билет. И в края на краищата добродетелта се увенчава с печалба: гипсово кутре и брошурка за пчеловодството.

Гражданите се пръсват из парка и се натъкват на човека, ораторствуващ сред урните за фасове:

— Глистите биват няколко вида. Глисти, наречени лентовидни, лимитро…

Доктор Стилиян провежда петата си занимателна беседа.

На сърцето ми

Какви смешни неща стават в Москва.

Удивителен град! В преродените му покрайнини са построени пепеляви сгради на научните институти с имената ЦАГИ, НАМИ, НИТИ. Покрайнините преминаха в лагера на науката. Там говорят така:

— Електрификация. Магистрала. Куб.

А в центъра на града е разположен битпазар. Тук на горещите асфалтени тротоари търгуват с боцливи памучни чорапи и се носи проточен вик:

— Вечна игла за примус!

За какво ми е вечна игла? Аз нямам намерения да живея вечно. А даже и да имах, нима човечеството никога няма да се отърве от примуса! Каква нерадостна перспектива.

Но гражданите в сивички толстовки жадно наобикалят продавача. Такава игла им е нужна. Те възнамеряват да живеят вечно и да се греят на огъня на примуса-едноличник.

След като почти си осигурят безсмъртието чрез покупката на удивителната игла, гражданите свеждат очи надолу. Отдавна им се харесват карираните чорапи „Скеч“, съблазнително прострени от уличните търговци по бордюрите.

Чорапите се наричат както дойде. „Клеч“ или „Скеч“, все едно, само названието да звучи чуждестранно, задгранично, да вълнува душата. Персия, Персия, истинска Персия.

В покрайнините по полегатите речни склонове се спускат водните станции, от дървените кули плувците демонстрират скок „лястовица“, а в центъра на града съществува някаква Персия — просяк целува подадената му медна монета.

Може би това трябва да се обясни по научен начин или от историческа гледна точка; а може би и не трябва — веднага личи, че Москва изостава от собствените си покрайнини.

На най-хубавата улица в града до входа на голяма кооперация с асансьор и газопровод виси бяла емайлирана табелка:

В. М. Глобусятников

ПРОФЕСОР ПО КИНОЕТИКА

Каква е пък тая киноетика? Цялата киноетика се състои в това — режисьорът да не принуждава актрисите към полово съжителство. Това той може да научи от кой да е екземпляр на углавния кодекс. Какъв е тоя професор с такава фалшива специалност!

Но бедните „персийци“ лесно се поддават на измама. Те са доверчиви, не мислят научно. И вероятно В. М. Глобусятников има голяма клиентела, много ученици и ученички, на които той с охота пояснява мъглявите етически основи, пътища и етапи на киноизкуството.

Кой знае защо, прието е да се мисли, че безумните идеи се зараждат в глухата провинция, в сънени къщички. Но ето ви едно писмо, пристигнало в редакцията от централна столична улица — „Публикувайте долу изложеното ми предложение:

От първия ден на революцията у нас, в съветската република, се навъдиха много чанти у началствуващите лица, отговорните работници и разни други, на който му скимне. Някои ги имат по необходимост, а други — за фасон.

Купуват се чанти, без да се прави сметка, че чантата струва 25 р. и повече. Моето мнение: да се направи регистрация на всички граждани, които ходят с чанти.

Регистрацията може да се проведе чрез милицията. Да се направи номерация на всяка чанта, да се прикрепят номерцата и най-главното — да се обложи с данък всеки, който носи чанта.

Например за шест месеца — 5 рубли.

Всички събрани пари да се предадат в полза на безпризорните деца.

И като така аз считам, че никой няма да бъде против, а ще се събере голяма сума.

Др. редактор, как гледате вие на тая работа?“

Умопобърканият кореспондент счита писмото си за „работа“! Колко е далече това от понятията — „електрификация, магистрала, куб“.

Мамят бедните граждани по смешен и ненаучен начин. Смята се, че непременно трябва да им се хвърля прах в очите.

Най-обикновени теглилки по булевардите, прости теглилки на зелени чугунени стойки с едър циферблат се украсяват с табелка:

МЕДИЦИНСКА ТЕГЛИЛКА

ЗА ТИЯ, КОИТО УВАЖАВАТ СВОЕТО ЗДРАВЕ

Дявол знае колко наивни лъжи са пробутани тук! И теглилката е някак особена (Антисептична? Теглене без болка?), и гражданите се делят на две категории:

а) Уважаващи драгоценното си здраве и

б) не уважаващи същото.

Само по ориенталските пазари все още се прилагат такива свръхпрости методи за баламосване на потребителя.

По учрежденията, гдето скриптят писци и по бюрата се въргалят никелирани линии, блестящи като саби, броди скромно облечен човек.

Той се доближава до бюрата и мълчаливо слага пред служещите голям разграфен лист, озаглавен „Ведомост за вноските по…“

Заетият служещ вдига претоварената си глава, шашардисано поглежда „Ведомостта за вноските“ и свикнал на членски вносове в многобройни филантропски и доброволни организации, бързо пита:

— Колко?

— Двайсет копейки — отговаря скромно облеченият човек.

Служещият му връчва сребърната монетка и отново се прегъва над бюрото. Но веднага го молят да се разпише.

— Ето в тази графа.

Служещият няма време. С недоволно ръмжене той се разписва. Гражданинът с ведомостта отива при следващото бюро. Като обиколи всички служещи, той преминава в друго учреждение. И никой дори не подозира, че скромно облеченият гражданин събира пари в полза не на МОПР и не на популярното дружество „Приятел на децата“, а в своя собствена полза. Това е бивш просяк. Той е проучил всички свойства на бюрократичната машина и отлично разбира, че никой няма да откаже 20 копейки на човек с ведомост. А никой няма да седне да умува над ведомостта.

И вместо да оглася ъгъла на Тверска с вик „Братя и сестри, подарете барем едно картофче“, както правят обикновените стационарни просяци, този скромно и вежливо пробутва на доверчивите граждани-персийци своята ведомост. Доходите му са огромни.

През летните вечери в московските улички е топло и тъмно като между длани.

През отворен прозорец се вижда как под светлината на абажур с прасковен цвят някаква дама подрежда карти за гледане. На прозоречната дъска полягат попове с портиерски бради, валета с порочни лица, розови деветки и аса.

— На мене — шепне дамата.

— На къщата ми.

— На сърцето ми.

— На това, което не очаквам.

— На това, как ще свърши всичко.

— На това — какво ще успокои сърцето.

И повторно:

— На мене, на къщата, на сърцето ми.

Бедната, глупава персийка. В скоро време покрайнините ще се вдигнат на поход към центъра. ЦАГИ, НАМИ, НИТИ ще вземат цяла Москва в плен на науката и труда. Няма да ги има вече приказната игла за примус, идиотските чорапи „Скеч“, данъците върху чантопритежателите и професорите по шарлатанска етика; няма да остане нищо от онова, което непоносимо тежи на сърцето.

Всеобхватното зайче

— Ах, децата са моята слабост! — прошепна поетът, загледан мечтателно в огънчето на цигарата си. — Обичам децата с нежна майчинска любов… Аз трябва, аз съм длъжен да напиша незабавно детски стихове!… Да, деца, аз ви отдавам безсмъртното си име! Аз слагам в милите ви крачка пламъка на възвишеното си вдъхновение и сладкото бреме на дългогодишния си опит. Впрочем мисля, че стиховете за деца се заплащат твърде добре…

И поетът, чиято муза беше тази вечер особено благосклонна към него, написа следното стихотворение:

Зайче

Тръгнал зайо през гората,

полюса да стигне смята…

— Стихотворенията за деца трябва да бъдат кратки и изразителни — заяви поетът.

— Но не чак толкова! — уплашиха се приятелите му.

— Не се тревожете — отговори хладно поетът. — За малък аванс те са достатъчно кратки и изразителни.

В издателство „Детски залъгалки“ много харесаха стиховете.

— Чудесни стихове — казаха на поета, — децата ще бъдат във възторг. Ето, заповядайте — ордер за касата.

— Ах, децата са моята слабост — отвърна поетът и пъхна небрежно ордера в джобчето на жилетката си. — Честна дума — за тези палави дребосъчета аз съм готов да мина през огън и вода!

Но поетът не мина нито през огън, нито през вода, а вместо това се запъти към издателство „Неудържимият ловец“.

— Страстно обичам лова! — възкликна поетът, влизайки в кабинета на редактора. — Ето ви истински ловджийски стихове — кратки и изразителни.

Редакторът си сложи очилата и прочете плахо:

Тръгнал зайо през гората,

полюса да стигне смята…

— Хм… Да… Стиховете са интересни, но какво общо има тук всъщност ло…

— Ка-а-ак! Ами зайчето!

— Да, наистина, зайчето. Но…

— Какво „но“? Никакво „но“! Картина! Живопис! Платно!… Представяте ли си — гора, гъста, тъмна гора… Ловец с високи ботуши, стиснал пушката в едната си ръка, кърши клони, за да си проправи път към заснежената поляна. Сняг. Синева. Тишина… В този миг на поляната изскача зайче. Дирите му се синеят ясно върху пухкавия сняг. Ушите му са щръкнали. То цялото е движение, цялото — порив!… Ех, как да ви го обясня! Никой няма да ви продаде зайче като моето…

— Сняг… Дири… — прошепна редакторът. — Клоните пращят… Е, хубаво де. Ще купя зайчето… Вървете по-бързо да си вземете аванса.

 

 

В редакцията на списание „Гората — тя самата“ посрещнаха поета с ентусиазъм.

— Чудесно! Най-сетне и поетите се осъзнаха и се обърнаха с лице към горското стопанство! — каза радостно редакторът. — Е, хайде, покажете какво сте ни донесли. Аха!…

Тръгнал зайо през гората,

полюса да стигне смята…

— Хм… Това, разбира се, е много литературно, но няма нищо общо…

— Как да няма! Ами гората? Прочетете го още веднъж. Съвсем ясно е казано: „Тръгнал зайо през гората.“ Не през някаква си там нива или ливада, а именно през гората. А вие ми казвате, че нямало нищо общо.

— Прав сте, разбира се. Става дума и за гората. Само че не е наблегнато на проблема за опазването на горите…

— Но, скъпи мой, вникнете по-добре! Та през гората не подскача някакъв вонящ козел, ами зайче. Разбирате ли? Зайче-вредител…

— Ех, виж, ако е вредител… Но не става ясно защо зайчето е тръгнало към полюса.

— Много просто. Зайчето е направило пакост в гората, а после е поело към Северния полюс и ако ние не бдим зорко за опазването на горите, зайчето и там ще стори пакост. В тундрата например. От него всичко може да се очаква…

— Е виж, ако е за тундрата. Оставете ръкописа… Какво? Аванс ли? Може, може. За страстен поклонник на гората като вас — с най-голямо удоволствие.

 

 

В списание „Червен любител на Севера“ стиховете бяха приети моментално. И толкова убедено ги хвалиха, че на поета даже му стана неудобно. Помолиха го да пише по-често за Севера. Дадоха му аванс.

Във „Вестник на южните покрайнини на Северния полюс“ — солиден географски ежеседмичник — „Зайчето“ направи такова потресаващо впечатление, че престарелият редактор припадна, а като се свести, каза на поета:

— Благодаря ви от името на всички честни любители на полюса.

Дадоха му голям аванс.

Малка спънка направиха само в редакцията на бюлетина „Не пропускай да се застраховаш“. Но веднага се изясни, че машинописката е сбъркала и вместо „полица“ е написала „полюса“ — и поетът, изпратен от сътрудниците на редакцията, се качи в колата и си замина за в къщи.

 

 

Поетът беше заслужил почивката си.

— Ах, деца, деца! — каза поетът, пълнейки чашата с шампанско. — Пия за вас, деца! Да сте живи и здрави, деца! А покрай вас все ще поминувам с божия помощ и аз…

Долината

Като бълваше усилено виолетов пушек, автомобилът пое рязко към планината и се заизкачва по серпантините на пътя все по-високо и по-високо.

Отзад, докъдето поглед стигаше, се извисяваха планини, като стадо слонове, навели глави. На фона на залеза те се открояваха с географска яснота и неподвижност.

Писателят Полуотбояринов избърса напрашените си очила и каза:

— Сега ще свърши последното изкачване и ще видим цялата република като на длан. Ще видим долината, и то каква долина — цялата в лозя и планински потоци. Приказна красота!… Ех, Коля, Коля!…

Писателят направи движение с пръсти и млясна с език.

— Първо на първо — вино! И то какво! Не като това, дето го пием в Москва. Чудесно, натурално вино, чисто като сълза и прозрачно като кехлибар!… А как само го поднасят, Коля! Как го сервират! Не като в Москва. Сервират го със сирене и салата, за възбуждане на жажда. Разбираш ли, Коля? Дива красота! Местни обичаи! Неразорана целина! Републиката, братко, може и да е малка, но каква! Седиш си, Коля, пиеш си винцето, а в кръчмата — шум до бога! Свирят на разни инструменти, танцуват!…

Тихият, кротък Коля възторжено изохка.

— Н-да, мили мой Коля. Ще прекараме в тази микроскопична страна три дена. И то какви!

Писателят Полуотбояринов се притисна до Колиното рамо и зашепна:

— Момичета, Коля. И то какви! Поема! Хиляда и една нощ! Пъстри шалвари и изобщо всичко на този свят.

Коля издаде сладострастен смях.

— И ще има да благодариш, Коля, на старчето Полуотбояринов за тънкото му познаване на местните обичаи.

Автомобилът преодоля стръмнината и продължи известно време по равно шосе. После бавно и предпазливо като кон заслиза надолу. Пред очите на пътниците се ширна долината. Забулена от здрача. Под тях смътно се очертаваха китни градини. От дъното на долината примамливо надничаха първите градски светлинки.

— „Имаме легенди и сказания!“ — пропя с отвратителен глас Полуотбояринов.

Наближиха града вече по тъмно. Светлините ставаха все по-силни. Мракът подчертаваше яркостта им.

— Нима имат вече електричество — каза замислено Полуотбояринов, — че откога ли?

Колата мина край големи къщи с високи комини и се устреми по широката главна улица с кипариси от двете страни. Край тротоарите, по грижливо поддържани дървени улеи, бълбукаше вода.

— Извинете — прошепна Полуотбояринов, — но аз май не си спомням такава улица. И напоителни канали нямаше. И комини.

Пред новия, единствен в града хотел се тълпеше народ. Над входа бяха опънати плакати:

„Добре дошли!“ и „Привет на др. Полуотбояринов от местните литератори“.

От тълпата се отдели слабо човече с ботуши и огромен каскет. То се приближи до автомобила и произнесе развълнувано приветствена реч на лош руски език.

След това въведоха пътниците в приготвената за тях стая и им пожелаха лека нощ.

— Е, Коля — каза Полуотбояринов, като се усмихваше с наслада, — ще си починем от пътя, а утре ще те разведа из града! Хиляда и една нощ! Вино! Момичета! Приказна красота! Ще си поживеем три дена за собствен кеф!

Рано сутринта пътешествениците бяха събудени от учтиво почукване на вратата. Влезе вчерашното човече с каскета.

— Можем да тръгваме, другарю Полуотбояринов — каза то с мила усмивка, — цяла заран съм тичал. Измолих новия кабриолет на народния комисар по просветата.

— З-за къде да тръгваме? — измърмори Полуотбояринов, зажумял от нахлуващите през прозореца ярки лъчи на тропическото слънце.

— Как къде? — учуди се човечето с каскета. — Да разглеждаме строителството. Че къде другаде? Аз и програма имам.

Той извади един лист и прочете:

— В осем часа сутринта — хидроцентралата, в десет — новия обществен стол (там можем да закусим), в дванадесет — тропическия институт, в два — напоителната система, след това обяд, в четири — новия университет, в шест — музея, в осем — приятелска беседа в литературната група „Под сянката на кипариса“, в десет в операта — на концерт на създадената завчера филхармония. После — сън. За утре обеща да даде кабриолет народният комисар по земеделието. Сутринта…

— Почакайте — възкликна Полуотбояринов, като си нахлузваше долните гащи. — Ами онова, тоест… исках да ви питам… Е да де, ами б-болницата? Болница имате ли?

— Имаме нова болница — каза с жалостен глас човечето с каскета, но нея, другарю Полуотбояринов, ще трябва да посетим утре. В програмата пише „утре“.

— Е добре — въздъхна Полуотбояринов, — щом е така, разбира се. Да вървим, Коля.

Човечето с каскета се оказа чудесно момче.

То кокореше и без туй огромните си възторжени очи, които господ знае как се побираха върху дребното мургаво личице, и бъбреше непрекъснато. Човечето беше истински ентусиаст и обичаше своята малка страна с някаква странна, трогателна любов. Когато минаваха край едно шумно, гъмжащо от хора и пъстро като туркестански халат пазарче, то каза с отвращение:

— Тази мръсотия скоро ще изчезне. Цялата тази част от града ще бъде срината до основи. Тук ще минава права като стрела широка улица.

После посочи един голям гол площад, посред който стърчеше нелеп камък, заграден с дървени перила.

— А тук ще има паметник. Още не е решено на кого. Но ще има.

— Кажете — попита Полуотбояринов, озъртайки се с разсеян поглед. — Ами… как сте с кръчмичките?… Нали разбирате, ония малките, в местен стил… С музика…

— О, тях успяхме да ги ликвидираме — отвърна човечето с каскета. — Не беше лесно, разбира се, но все пак справихме се. Сега е открит голям обществен стол с чудесна европейска кухня.

— Какво говорите! — възкликна в отчаяние Полуотбояринов. Той даже се надигна от мястото си. — Не може да бъде!

— Честна комсомолска! — заяви тържествено човечето с каскета.

И за потвърждение се удари с юмрук в хилавите гърди.

Полуотбояринов се отпусна върху прашната седалка на кабриолета и изтри с кърпа изпотеното си чело.

Разгледаха хидроцентралата. После отидоха в стола. По пътя човечето с каскета демонстрира на пътниците още веднъж бъдещия паметник.

По време на закуската в очите на Полуотбояринов припламна огънче надежда.

— Чудесно, чудесно — мърмореше одобрително той и бодеше с неприязън с вилицата свинската пържола, — много интересно. Хм… та, значи, казвате, че овцевъдството се развивало?… Тъй, тъй. Ами… лозарството процъфтява ли?

— Лозарството достигна предвоенното равнище — отговори човечето с каскета, — но това не е най-важното. Ние нямаме намерение да изграждаме бъдещето на нашата страна върху лозарството. Затова пък наскоро беше открит минерален извор. За чудо и приказ! Водата е по-хубава и от нарзана! Пласментът на новата минерална вода напредва с гигантски крачки!

— Ох-ох-ох! — прошепна Полуотбояринов, затваряйки очи. — Чуваш ли, Коля, с гигантски!

— Чувам — каза кроткият Коля и си преглътна слюнката.

На пътниците поднесоха бутилка от новата вода. Те тъжно се чукнаха.

— За процъфтяването на бъдещия паметник! — каза Полуотбояринов.

— Благодаря! — отговори, трогнато, човечето с каскета. — Благодаря!

И се чукна неумело.

Разгледаха тропическия институт и напоителните съоръжения. В промеждутъка още веднъж се полюбуваха на площада с камъка. По време на приятелската беседа в литературната група „Под сянката на кипариса“ Полуотбояринов беше мълчалив и замислен. И категорично отказа да ходи на театър.

— Но защо така? — възклицаваше човечето с каскета. — Ще свири новата ни филхармония. Основана едва завчера.

— Да си призная, не обичам музиката — заяви Полуотбояринов. — Мене всъщност най-много ме интересува битът. Кажете… как стои при вас въпросът с танците? Силно ли са развити?

— Но моля ви се, моля ви се! — размаха ръце човечето с каскета. — Отдавна са изживени!

— Какво? Нима наистина напълно сте ги изживели?

— Напълно.

— Ах, дявол да го вземе! Та това е… просто забележително. Чуваш ли, Коля?

— Чувам — отговори Коля и ощипа много болезнено Полуотбояринов за лакътя.

— Олеле! — изписука Полуотбояринов. — Това е голямо постижение. Ами… кажете, сред студентската ви младеж не се ли наблюдават известни неблагополучия? Есенинщина, да речем? А? Има ли такова нещо?

— Какви неблагополучия? — попита човечето с каскета, опулило очи.

— Ами как да ви кажа, семейни… Полови, тъй да се рече.

— А не! Такива работи у нас няма. Това са московски проблеми. Вярно, имаше отделни неблагополучия преди близо две години, но ги изтръгнахме из корен.

— Из корен? — попита тъпо Полуотбояринов.

— Из корен! — отговори звънко човечето с каскета.

 

 

Въпреки молбите и дори умоляванията да останат още един ден и да разгледат поне новата фабрика, гостите си заминаха още същата вечер.

Като шумолеше с шините по ситния чакъл на шосето, автомобилът изхвърча от града. Колата отмина зашумените планински градини, през които бълбукаше невидима вода, и пое нагоре.

Отпред, отвъд трепкащите отблясъци на автомобилните фарове, се бяха спотаили планините. Долината остана зад тях.

Денят на мадам Белополякина

Мадам Белополякина се събужда късно, в един часа. Мъжът й отдавна е на работа. Стаята изглежда отвратително. Масата е затрупана с нераздигнати след вечерята мръсни съдове (мадам Белополякина я домързя да ги измие и ги остави за сутринта, когато дойде слугинята). По столовете висят поли, чорапи, сутиени. Единият край на одеялото е провиснал до пода. В разтворената стъклена вратичка на бюфета се отразява подпухнало от съня лице и кичур късо подстригана неестествено жълта коса. На тила прозират корените на косата с естествения им цвят — черни.

— Ню-ура! — вика мадам Белополякина. — Ню-ур!

— Ида-а!

В стаята влиза слугинята Нюра. На лицето й са изписани напрегната уплаха и преданост.

— Вдигнете щорите — казва мадам Белополякина. — Чакайте, чакайте и не тропайте като кон. Раздигнете най-напред масата. И не вдигайте такъв шум с подноса… Господи, същинско наказание!… Не чувате ли, спрете! Оставете сега чиниите.

Нюра се подчинява.

— На пазар ходихте ли?

— Ходихме — отговаря Нюра.

— Донесете ми рестото. Божичко, ама стойте де, къде хукнахте?… Нека направим първо сметката. Колко ви дадох вчера? Пет рубли, нали?

— Пет.

— А какво купихте?

Нюра свива с привично движение грапав като гласпапир показалец. Започва най-мъчителното — сутрешните сметки.

— Млъкнете, за бога, не кудкудякайте като кокошка, не мога нищо да разбера. Така, значи, месото — рубла и шестдесет копейки, и за лука дванадесет копейки — стават рубла и осемдесет и две копейки, една рубла и деветдесет копейки маслото — стават две рубли и деветдесет копейки. Друго? Телешко ли? Телешкото по деветдесет ли е? Значи, две и деветдесет и девет — стават три рубли и деветдесет. И тридесет и две копейки олиото… Е, колко станаха? Три рубли и деветдесет копейки плюс тридесет и осем копейки — прави четири рубли й тридесет и осем копейки. Това ли е?

— Това е — казва Нюра и въздиша. — Друго не сме пазарували.

— Е, значи — пресмята мадам Белополякина, мръщейки тлъстото си челце, — аз ви дадох пет рубли, а вие сте похарчили четири рубли и тридесет и осем копейки. Значи, рестото е петдесет и осем копейки. Дайте ми го и донесете чантата. Ей я там, под блузата… Защо стоите като кон? На вас говоря!

Нюра не помръдва от мястото си. Тя гледа като шашната в стената, в чудесните розови тапети с петна от смачкани дървеници.

— Останали са ми десет копейки! — изрича тя с огромно усилие.

— Гос-по-ди! — възкликва мадам Белополякина. — Само десет копейки! А защо десет, когато трябва да са петдесет и осем. Какво купихте?…

И те пак смятат.

— Телешкото — деветдесет — започва Белополякина, — и другото месо — рубла и шестдесет — станаха две и деветдесет. Рубла и деветдесет маслото — прави четири и деветдесет. И тридесет и осем копейки олиото — пет и тридесет и осем… Чакайте! Аз колко ви дадох? Пет? А вие сте похарчили пет и четиридесет и осем… Че как сте могли да похарчите пет и четиридесет и осем, щом съм ви дала пет? Е, хубаво де. После ще си оправим сметките. Вие сте същинско наказание!… Махнете мръсните чинии и донесете чая!

И мадам Белополякина измъква изпод одеялото дебелите си окосмени крака.

 

 

Труден е животът на интелигентна жена в нашите сурови времена.

Мадам Белополякина често се оплаква. Тя е интелигентна жена. С изтънчен, нежен организъм, който не понася сегашните тревоги и лишения. Чуждестранни модни журнали просто няма откъде да купиш. А нашите, съветските са направо ужасни: вместо модерни рокли — снимки на заводи и кройки за червени забрадки. Налага се да взимаш журнали за временно ползуване, да даваш да ти прекопирват моделите и да плащаш по шестдесет копейки копието.

Съпругът на мадам Белополякина работи в някакво научно учреждение. Заплатата му е малка — триста рубли. „Литературният кръжок“, където всеки петък има танци и където се събират наистина „прилични хора“, искат да го закрият. Частниците са ги притиснали с данъци. Половината от познатите са изселени някъде в Соловки. С всеки изминат ден животът става все по-труден. Слугинята е абсолютна гъска, нищо не разбира. Наистина — ужасно!

 

 

В шест часа си идва съпругът, лакомо обядва и се тръшва да спи.

— Събуди ме в осем, котенце — моли той. — Имам заседание.

— Добре, котенце — отговаря съпругата.

Съпругът много обича мадам Белополякина.

Но той й е дотегнал. С удоволствие би го напуснала. Но при кого да иде? Свестни хора няма. Няма да е зле да се омъжи за чужденец и да замине с него — по-надалеч от тази лоша, груба страна. Но чужденец с честни намерения не се появява. И чужденците са хитри. Гледат само да се възползуват от случая и да те зарежат.

Вечерта, след като изпраща мъжа си, мадам Белополякина начервява дебелите си напукани устни, старателно се пудри и чака гости.

Душата й може да си отдъхне в компанията на един научен сътрудник, на един млад човек — Борис Боберов.

Борис Боберов е едно търчи-лъжи. Всичко, което казва, е чиста лъжа. Той лъже небрежно, както му дойде, и си противоречи. Но на него му се прощава всичко. Неговата лъжа е свята лъжа.

— Добър вечер, мила — казва той нежно и вдигнал вежди, целува мадам Белополякина по пулса. — Нося ви новина!

— Не е ли тайна? — пита глезено Белополякина.

— И таз добра! Какви тайни от вас? Впрочем — нищо особено. Получих колет от чужбина.

— Ах, какво говорите!

— Да, представете си. Два костюма от английски шевиот, пуловер, дузина дамски копринени чорапи и още нещо… ах, да… грамофон „Електрола“ с шестдесет най-модерни плочи.

— Шегувате се! — стене мадам Белополякина.

— Не, честна дума. И аз самият много се учудих. Тази сутрин получих съобщение от митницата. В него е изброено всичко.

— Митото трябва да е страхотно!

— Дребна работа! Две-три рубли. Две рубли и шестдесет и пет копейки! Но аз реших да не го взимам.

— Но защо, защо?

— Да си кажа правичката — мързи ме. Да се мъкна чак до митницата, да си създавам тревоги. Има ли смисъл?

— Но това е безумие! — възклицава мадам Белополякина. — Та аз бих… Сериозно ли говорите?

— Напълно. Но струва ли си да се занимаваме с това! Е, добре де, колет, грамофон. Голяма работа!

Мадам Белополякина дълго не може да се успокои.

Боберов си тананика:

У нас в Куба…

Ти-ри-рим, ти-ри-рим…

Ах, Куба! Ах, Хаити, Таити, Коломбо, Валенсия! Мадам Белополякина е готова да даде веднага, начаса, да й отрежат пръста, само и само да се озове под тези палми, да види това море и да потанцува чарлстон под сиянието на Южния кръст.

— Предлагат ми командировка в Париж — казва с прозявка Боберов — за осем месеца.

— Какво говорите! Не може да бъде!

— Честна дума. Седем месеца. Петстотин долара на тръгване и по хиляда на месец.

— Откога?

— От утре, ако пожелая. Паспортът е готов. Визата не е проблем — Константин Фьодорович ще се обади на Ербет… Но това са глупости!…

— Боберов… Гълъбче… Та това е… това е… сън, вълшебен сън! Божичко! Та вие сте щастливец!

— Ах, оставете — мръщи се Боберов, — смятам да се откажа.

— Не, вие няма да го направите! — крещи Белополякина. — Помислете си само! Париж! Разбирате ли — Париж! Господи! Берлин! Чужбина!

— Е, хубаво де, Париж, Берлин. Не споря, в такова пътуване има своеобразна прелест. Но помислете, скъпа — толкова грижи! Носачи! Таксита! Хотели. Бър-р-р. Само като си помисля, и ми се изправя косата.

Мадам Белополякина не намира думи.

— Да, съвсем щях да забравя! — подхваща Боберов. — Да си умреш от смях. Търговското аташе на едно познато посолство заминава за годишната си отпуска и ми предлага за през това време колата си, новичък „Ролс-ройс“. Но аз отказах.

— Гараж ли нямате? — пита, задъхана, Белополякина.

— А, не, имам гараж. И шофьор. Но за какво ми е кола?

— Как за какво? Да се возите!

— Е, скъпа! Какво возене е това! Бензинът вони, друса те…

 

 

През нощта, в леглото, мадам Белополякина яде мъжа си. Задето е беден. И не умее да се врежда. Заради всичко. Мъжът й пръхти като кон. Но не възразява. Да му каже някой, че неговата жена е неграмотна, глупава и кавгаджийка, че е мърла и живее в наши дни по погрешка — за нищо на света няма да го повярва.

Из спомените за Илф

1

Веднъж, по време на пътуването из Америка, ние с Илф се скарахме.

Това се случи в щата Ню Мексико, в градчето Галоп, вечерта на същия ден, за който в книгата си „Едноетажна Америка“ сме написали главата „Ден на несполуки“.

Бяхме прехвърлили Скалистите планини и бяхме капнали от умора. А предстоеше да седнем пред машината и да пишем фейлетон за „Правда“.

Седяхме в неуютната хотелска стая и се вслушвахме неволно в свирките и камбанния звън на маневрените локомотиви (в Америка железопътните линии често минават през града, а на локомотивите са окачени камбанки). Ние мълчахме. Само от време на време някой от нас казваше: „Е?“

Машината беше отворена, във валяка беше сложен лист, но работата не потръгваше.

Впрочем това ставаше най-редовно през цялата ни десетгодишна литературна дейност — най-трудното беше да се напише първият ред. Бяха мъчителни дни. Ние нервничехме, карахме се, подканвахме се взаимно, после млъквахме за цели часове, безсилни да изстискаме от себе си една думичка, после започвахме изведнъж оживено да бъбрим за неща, които нямаха нищо общо с темата ни — например за Обществото на народите или за недостатъците в работата на Съюза на писателите. После пак млъквахме. Смятахме себе си за най-отвратителните мързеливци на този свят. Смятахме се за невероятно бездарни и глупави. Беше ни противно да се гледаме.

По правило, когато това мъчително състояние достигаше до крайност, изведнъж се появяваше първият ред — най-обикновен, с нищо незабележителен ред. Произнасяше го един от нас, и то твърде неуверено. Другият го пооправяше с кисела физиономия. Записвахме реда. И същия миг настъпваше краят на всички мъки. Знаехме от опит — щом е налице първото изречение, работата ще тръгне.

Но ето че в град Галоп, шата Ню Мексико, работата просто не потръгваше. Първият ред не се раждаше. И ние се скарахме.

По начало ние се карахме много рядко, и то само по чисто литературни поводи — заради някакъв израз или епитет. Но този път кавгата беше ужасна — с крясъци, обиди и страшни обвинения. Дали бяхме толкова изнервени и уморени, или се проявяваше неизлечимата болест на Илф, за която нито той, нито аз тогава още не подозирахме, но се карахме дълго — близо два часа. И изведнъж най-спонтанно се разсмяхме. Беше странно, неестествено, невероятно, но ние се смеехме. И не с истеричния, писклив, тъй наречен чужд смях, след който трябва да пиеш валериан, а с най-обикновения, тъй наречен здрав смях. После си признахме взаимно, че сме си помислили едновременно едно и също — ние не бива да се караме, това е безсмислено. Та нали, все едно, не можем да се разделим. Нали не може да изчезне писател, изживял десетгодишен живот и написал цели пет книги, само защото съставните му части са се скарали като две домакини в обща кухня заради примуса.

И вечерта в град Галоп, започнала така ужасно, завърши със задушевен разговор.

Това беше най-откровеният ни разговор през дългите години на нашата никога и от нищо непомрачена дружба. Всеки от нас разкри пред другия всичките си най-съкровени мисли и чувства. Още много отдавна, някъде към края на работата ни върху „12-те стола“, бяхме почнали да забелязваме, че ни се случва да произнесем едновременно някоя дума или изречение. Обикновено се отказвахме от тази дума и се залавяхме да търсим друга.

— Щом думата е хрумнала едновременно на двама — казваше Илф, — значи, тя може да хрумне и на трима или четирима и следователно е била някъде на повърхността. Не мързелувайте, Женя, хайде да потърсим друга. Трудно е. Но кой е казал, че да се съчиняват художествени произведения, е лесно?

Веднъж, по молба на една редакция, ние си написахме хумористична автобиография, в която имаше много истина. Ето я:

Много е трудно да пишеш с още някого. Налага се да мислиш. На Гонкуровци сигурно им е било по-лесно. Все пак те са братя. А ние не сме даже роднини. Не сме и връстници. На всичкото отгоре сме и с различна националност: единият е русин (загадъчна славянска душа), а другият евреин (загадъчна еврейска душа).

И тъй, трудно ни е да работим.

Най-трудното е да се постигне онзи миг на хармония, когато и двамата автори сядат най-сетне до работната маса.

На пръв поглед всичко е чудесно: масата е застлана с вестник, за да не цапаме покривката, мастилницата прелива, в съседната стая някой свири на пианото с един пръст „О, тези черни…“, през прозореца наднича гълъб, поканите за разни заседания са скъсани и изхвърлени. С една дума, всичко е наред, седи и пиши.

И тогава почва.

Докато единият от авторите прелива от творческа енергия и гори от желание да ощастливи човечеството с нова художествена творба, с епично платно, както се казва, другият (о, загадъчна славянска душа!) лежи с вирнати крачка на канапето и чете история на морските сражения. При това заявява, че е тежко (навярно безнадеждно) болен.

Случва се и друго.

Славянската душа изведнъж се надига от смъртния си одър и заявява, че никога не е изпитвала такъв творчески подем. Тя е готова да работи цяла нощ. Нека телефонът звъни — няма да се обаждаме, нека на вратата напират гости — вън! Да пишем и само да пишем! Ще бъдем прилежни и вдъхновени, ще бъдем безкрайно внимателни с подлога, ще коткаме сказуемото, ще бъдем нежни към хората и строги към себе си.

Но другият съавтор (о, загадъчна еврейска душа!) не желае да работи, не може. Той, видите ли, в момента нямал вдъхновение. Налага се да почакаме. И изобщо той иска да замине за Далечния изток, с цел да разшири хоризонтите си.

Докато го убедиш да не прави тази прибързана стъпка, минават няколко дена. Трудно е, много е трудно.

Единият е здрав, другият — болен. Болният е оздравял, здравият е отишъл на театър. Здравият се е върнал от театъра, но се оказва, че болният е направил малко събиране с приятели, студен бал със закуски а ла фуршет. Но ето че най-сетне приемът е свършил и може да се пристъпи към работа. Но на здравия му изваждат зъб и той става болен. При това той така ужасно страда, като че ли не са му извадили зъб, ами са му отрязали крака. Впрочем това не му пречи да си дочита историята на морските сражения.

Изобщо не е ясно как пишем заедно.

Наистина. Да пишем двамата, беше не два пъти по-лесно, както би могло да се заключи в резултат на обикновено аритметично събиране, а десет пъти по-трудно. Това не беше просто събиране на сили, а непрекъсната борба на две сили, борба изнурителна и същевременно плодотворна. Ние отдавахме един на друг целия си житейски опит, своя литературен вкус, целия се запас от мисли и наблюдения. Но ги отдавахме с борба. В тази борба житейският опит се подлагаше на съмнение. Литературният вкус понякога се осмиваше, мислите се обявяваха за глупави, а наблюденията за повърхностни. Непрекъснато се подлагахме един на друг на най-жестока критика, особено обидна поради това, че се поднасяше в хумористична форма. Край работната маса забравяхме за милосърдието.

С течение на времето все по-често се улавяхме как произнасяме едновременно една и съща дума. И често пъти тя беше наистина хубава, необходима дума, която не беше на повърхността, а някъде надълбоко. И въпреки че беше произнесена и от двама ни, едва ли можеше да хрумне на още трима или четирима. Така си изработихме единен литературен стил и литературен вкус. Това беше пълно духовно сливане. И тъкмо за него си говорихме онази вечер в град Галоп, щата Ню Мексико.

Признахме си взаимно, че изпитваме еднакво чувство на недоверие в собствените сили. Ще може ли единият от нас да напише самостоятелно поне ред? След година ние написахме последната си голяма книга — „Едноетажна Америка“. Това беше първата творба, над която работихме поотделно — двадесет глави написа Илф, двадесет аз и седем глави написахме задно, по стария начин. Убедихме се, че страховете ни са били напразни.

Но тогава, в Галоп, бяхме откровени и нежни и много разтревожени.

Не помня кой от нас произнесе изречението:

— Хубаво щеше да е да загинем един ден заедно в някоя самолетна или автомобилна катастрофа. Тогава никому от нас няма да се наложи да присъствува на собственото си погребение.

Мисля, че го каза Илф. Сигурен съм, че в този миг и двамата помислихме едно и също. Нима ще настъпи такъв миг, когато единият от нас ще остане насаме с пишещата машина? В стаята ще бъде тихо и пусто и ще трябва да се пише.

А след три седмици, в един горещ и светъл януарски ден, ние се разхождахме из прочутото гробище на Ню Орлеан, разглеждахме странните гробове, разположени на два или три етажа над земята. Илф беше много блед и замислен. Той често се отбиваше сам в пресечките, образувани от еднообразните редици тухлени варосани гробове, и след няколко минути се връщаше още по-печален и тревожен.

Вечерта, в хотела, Илф ми каза, като се мръщеше:

— Женя, отдавна исках да поговоря с вас. Много съм зле. От десетина дена ме болят гърдите. Болят ме непрекъснато, денем и нощем. Не мога място да си намеря от болка. А днес, докато се разхождахме из гробищата, се закашлях и видях кръв. После целия ден кашлях кръв. Ето, вижте.

Той се изкашля и ми показа кърпата си.

След година и три месеца, на 13 април 1937 година, в десет часа и тридесет и пет минути вечерта Илф умря.

2

И ето, аз седя сам срещу машината, на която Илф написа през последната година от живота си своите прекрасни записки. В стаята е тихо и пусто и трябва да пиша. И за пръв път след обичайната дума „ние“ пиша кухата и студена дума „аз“ и си спомням нашата младост.

Как беше?

И двамата сме родени и сме израсли в Одеса, но се запознахме в Москва.

През 1923 година Москва беше мръсен, запуснат и хаотичен град. В края на септември беше превалял първият есенен дъжд и по павираните улици калта остана до студовете. В Охотний ряд и в Обжорний ряд[15] търгуваха частници. С грохот преминаваха конски каруци. Търкаляше се разпиляно сено. От време на време прозвучаваше милиционерска свирка и търговците без разрешително, разблъсквайки минувачите с кошниците и таблите си, бавно и нахално се разбягваха в пресечките. Московчани ги гледаха с погнуса. Отвратително е, когато по улицата тича възрастен брадат мъж със зачервено лице и опулени очи. Около котлите с асфалт седяха безпризорни деца. Край тротоарите стояха файтонджии — файтоните им бяха много странни, с високи колела и тесни седалки, на които едва се сместваха двама души. Московските файтонджии приличаха на птеродактили с напукани кожени криле — същества допотопни и при това пияни. Тази година на милиционерите им бяха раздали нови униформи — черни шинели и калпаци като пирожки от изкуствен сив астраган с дъно от червено сукно. Милиционерите бяха ужасно горди с новата си униформа. И още повече с червените палки, които им бяха дали, за да дирижират не дотам оживеното улично движение.

Москва си отяждаше след гладните години. Вместо стария, разрушен бит се изграждаше нов. От провинцията в Москва бяха надошли безброй млади хора да завоюват великия град. Денем те се тълпяха пред борсата на труда.

Нощуваха по гарите и по булевардите. А най-щастливите между завоевателите се настаняваха при роднини и познати. Тъмните коридори на просторните московски апартаменти бяха претъпкани със спящи върху раклите роднини от провинцията.

На Илф му беше провървяло. Той работеше във вестник „Гудок“ и беше получил стая в общежитието на печатницата на улица Чернишевски. Но човек трябваше да има силно въображение, а също и голям опит в спането из коридорите у познати, за да нарече стая това нищожно количество квадратни сантиметри, ограничено от половин прозорец и три преградки от най-обикновен шперплат. Вътре имаше матрак върху четири тухли и стол. Когато Илф се ожени, към всичко това беше добавен и примус. Четири години по-късно ние описахме това жилище в романа „12-те стола“, в главата „“Общежитие" Монах Бертолд Шварц".

Не мога да си спомня къде и как се запознахме с Илф. Самият момент на запознаването се е заличил напълно от паметта ми. Не помня и как звучеше казано от Илф изречение — какви бяха гласът му, интонацията, начинът да разговаря. Виждам лицето му, но не мога да чуя неговия глас.

Ясно виждам стаята, в която се правеше четвъртата страница на вестник „Гудок“, тъй наречената четвърта колона. Тук във възможно най-язвителен стил се редактираха дописките на рабкорите. До прозореца имаше две съединени маси. На тях работеха четирима сътрудници. Илф седеше отляво. Той беше безкрайно присмехулен двадесет и шест годишен човек с пенсне с малки и дебели стъкла без рамка. Имаше леко асиметрично, твърдо лице с руменина по бузите. Седеше, изпънал пред себе си крака, в остроноси червени обувки, и бързо пишеше. Свършил поредната дописка, той се замисляше за миг, после слагаше заглавието и хвърляше доста небрежно листа на завеждащия отдела, седнал срещу него. Илф измисляше смешни и съвсем неочаквани заглавия. Запомнил съм едно: „И магарето мърда уши“. Дописката завършваше твърде мрачно: „Да се даде под съд!“

В стаята на четвърта колона се бе създала много приятна атмосфера на остроумие. Там непрекъснато остроумничеха. Човек, който се озоваваше в тази атмосфера, започваше също да остроумничи, но ставаше най-вече обект на подигравки. Сътрудниците от другите отдели на вестника се страхуваха малко нещо от тези върли подигравчии.

Имаха много причини да се страхуват. В стаята на четвърта колона беше окачен голям лист, на който лепяха разни вестникарски грешки: бездарни заглавия, неграмотни изречения, нескопосни снимки и рисунки. Този страшен лист се наричаше „Сополи и вопли“.

3

Как стана тъй, че ние с Илф започнахме да пишем заедно? Да се нарече това случайност, би било прекалено просто. Илф вече го няма и аз никога не ще разбера какво е мислел той, когато започвахме да работим двамата. Що се отнася до мене, аз изпитвах към него безкрайно уважение, понякога дори възхищение. Бях с пет години по-млад от него и въпреки че той беше много стеснителен, че пишеше малко и никому не показваше написаното, бях готов да го призная за свой учител. Неговият литературен вкус ми изглеждаше тогава непогрешим, а смелостта на възгледите му ме караше да изпадам във възторг. Но ние имахме още един учител, тъй да се каже, учител в професията. Това беше моят брат, Валентин Катаев. По онова време и той работеше в „Гудок“ като фейлетонист и се подписваше с псевдонима Старик Собакин[16]. И като фейлетонист той често се появяваше в стаята на четвърта колона.

Един ден влезе с думите:

— Искам да стана съветски Дюма-баща.

Тази високомерна декларация не предизвика в отдела особен възторг. В стаята на четвърта колона бяха влизали с къде по-предизвикателни декларации.

— Кажете, Валюн, защо ви се дощя изведнъж да станете Дюма-пер? — попита го Илф.

— Ами поради туй, Илюша, че отдавна е време да се открие ателие за съветски роман — отговори Старик Собакин, — аз ще стана Дюма-баща, а вие мои роби. Аз ще ви давам теми, вие ще пишете романи, които аз после ще оправям. Ще мина веднъж-дваж с майсторското си перо по вашия ръкопис — и готово. Също като Дюма-пер. Е? Има ли желаещи? Но предупреждавам — ще ви държа изкъсо!

Пошегувахме се още малко на тема как Старик Собакин ще стане Дюма-баща, а ние негови роби. После заговорихме сериозно.

— Имам чудесна тема — каза Катаев — столове. Представете си — в един от столовете са скрити пари. Те трябва да се намерят. Нали става за авантюристичен роман? Имам и други темички… Е? Хайде, съгласявайте се. Сериозно! Единия роман ще го пише Иля, а другия — Женя.

Той написа бързо фейлетон в стихове за козлето, което началникът на някаква жп линия карал във второкласно купе, подписа се „Старик Собакин“ и хукна нанякъде. А ние с Илф излязохме от стаята и се заразхождахме по безкрайно дългия коридор на Двореца на труда.

— Е, какво, ще пишем ли? — попитах аз.

— Защо не, можем да опитаме — отговори Илф.

— Хайде да почнем веднага — предложих аз. Вие единия роман, аз — другия. Но първо да нахвърлим плановете на двата романа.

Илф се позамисли.

— Дали да не пишем заедно?

— Как така?

— Ами просто ще пишем заедно единия роман. Харесаха ми тези столове. Браво на Собакин.

— Но как тъй заедно? На глави?

— Не, не — обясни Илф, — ще се опитаме да пишем заедно, едновременно, всеки ред. Нали разбирате? Единият ще пише, а другият през това време ще седи до него. С една дума, ще съчиняваме заедно.

Този ден обядвахме в стола на Двореца на труда и се върнахме в редакцията да нахвърлиме плана на романа. Скоро останахме сами в огромната, празна сграда. Ние и нощните пазачи. От тавана висеше слаба крушка. Розовата хартия, с която бяха застлани съединените маси, беше цялата в мастилени петна и цялата изрисувана от шегобийците от четвърта колона. На стената висяха страховитите „Сополи и вопли“.

Колко трябва да бъдат столовете? Навярно цял комплект — дванадесет парчета. Заглавието ни хареса. „Дванадесетте стола“. Започнахме да импровизираме. Бързо се разбрахме, че сюжетът със столовете не трябва да става основа на романа, а само повод да покажем живота. Нахвърляхме за една вечер в чернова плана на романа и на другия ден го дадохме на Катаев. Дюма-баща одобри плана, каза, че заминава на Юг и настоя, като се върне след месец, първата част да бъде готова.

— Тогава ще редактирам написаното с майсторското си перо — обеща той.

Ние се разхленчихме.

— Валюн, редактирайте още сега плана с майсторското си перо — взе да го моли Илф.

— Дума да не става — вие сте роби и трябва да се трудите.

И той замина. А ние останахме. Това беше през август или септември 1927 година.

И започнаха нашите вечери в опустялата редакция. Сега ми е невъзможно да си спомня кой кое изречение произнесе, кой и как го поправи. Впрочем нямаше нито едно изречение, което да не беше, така или иначе, обсъдено и променено, нито една мисъл или хрумване, които да не бяха веднага подхванати. Но първото изречение в романа беше произнесено от Илф. Това помня добре. След кратък спор беше решено, че ще пиша аз. Илф ме убеди, че моят почерк е по-хубав.

Седнах до масата. Та как да започнем? Съдържанието на главата беше известно. Известно беше и презимето на героя — Воробянинов. Вече бяхме решили да му придадем чертите на един мой чичо — председател на околийско земско управление[17]. Бяхме измислили и презиме на тъщата — мадам Петухова, както и фирма за погребалното бюро: „Моля, заповядайте“. Нямаше го само първото изречение. Мина час. Изречението не се раждаше. Тоест имаше много изречения, но те не харесваха нито на Илф, нито на мене. Проточилата се пауза ни гнетеше. Изведнъж видях как лицето на Илф става още по-твърдо от обикновено. Той спря (дотогава се разхождаше из стаята) и каза:

— Хайде да започнем най-обикновено и старомодно: „В околийския град N“. В края на краищата не е важно как ще започнем, важното е да започнем.

Точно така започнахме.

През този пръв ден изпитахме чувството, което впоследствие не ни напусна. Чувството за трудност. Беше ни много трудно да пишем. Бяхме работили много добросъвестно във вестника и в хумористични списания. Знаехме от деца какво значи труд. Но никога не бяхме си представяли колко е трудно да се пише роман. Ако не се страхувах, че ще ви се видя банален, бих казал, че пишехме с кръвта си. Отивахме си от Двореца на труда в два или в три часа през нощта, замаяни, почти задушени от цигарения дим. Прибирахме се в къщи по мокрите и пусти московски улички, осветени от зеленикави газени фенери, и не бяхме в състояние да произнесем нито дума.

Понякога ни обземаше отчаяние.

— Нима ще настъпи този миг, когато ръкописът ще бъде най-сетне готов и ние ще го откараме с шейна. Ще вали сняг. Сигурно е чудесно чувство — работата е свършена и не трябва повече нищо да правиш.

Все пак завършихме навреме първата част. Седем печатни коли бяха написани за месец. Това още не беше роман, но пред нас вече лежеше ръкопис, доста дебеличка купчина големи, гъсто изписани листове. Никога не бяхме имали толкова дебела купчина. С удоволствие я прелиствахме, номерирахме я и непрекъснато пресмятахме броя на печатните знаци в един ред, а после ги умножавахме по броя на страниците. Да. Не бяхме се излъгали. В първата част имаше седем коли. И всяка кола съдържаше четиридесет хиляди чудесни малки знаци, включително запетаите и двоеточията.

Занесохме тържествено ръкописа на Дюма-баща, който се беше върнал. Беше ни просто невъзможно да преценим — добре ли сме го написали или лошо? Ако Дюма-баща, иначе казано Старик Собакин, или още Валентин Катаев, ни беше казал, че сме му донесли боклук, ни най-малко нямаше да се учудим. Но той прочете ръкописа, прочете в наше присъствие всичките седем коли и много сериозно каза:

— Знаете ли, на мене ми харесва това, което сте написали. Мисля, че вие сте напълно оформени писатели.

— Ами майсторското перо? — попита Илф.

Стига сте скромничили, Илюша. Ще минете и без Дюма-пер. Продължете да пишете сами. Мисля, че книгата ще има успех.

Продължихме да пишем.

Остап Бендер беше замислен като второстепенна фигура, почти като епизодично лице. За него бяхме приготвили едно изречение, чуто от наш познат, играч на билярд: „Ключът от квартирата, където са парите.“ Но Бендер започна постепенно да напира от приготвената за него рамка. Скоро не можехме вече да се справяме с него. Към края на романа се отнасяхме към него вече като към жив човек и често му се сърдехме за нахалството, с което се промъкваше в почти всяка глава. Вярно е, че спорихме дали да убием Остап. И наистина приготвихме два жребия. На едното листче изрисувахме череп и две кости. Съдбата на великия комбинатор беше решена с помощта на малка лотария. По-късно много се ядосвахме на това си лекомислие, което можеше да се обясни само с нашата младост и с прекалено големия запас от веселие.

И ето, през месец януари 28-а година настъпи мигът, за който бяхме мечтали. Пред нас лежеше толкова дебел ръкопис, че се наложи два часа да изчисляваме печатните знаци. Но колко приятно беше това занимание!

Сложихме ръкописа в папка.

— Ами ако го загубим? — попитах аз.

Илф се разтревожи.

— Знаете ли какво? — предложи той. — Ще надпишем папката.

Взе лист хартия и написа:

„Умолява се намерилият този ръкопис да го върне на следния адрес.“

И залепи грижливо листчето на вътрешната страна на папката.

Всичко стана така, както бяхме мечтали. Валеше сняг. Седнали чинно в шейната, ние откарвахме ръкописа у дома. Но не изпитвахме чувство на облекчение. Тъкмо обратното. Изпитвахме чувство на безпокойство и тревога. Дали ще публикуват нашия роман? Дали ще го харесат? Ами ако го публикуват и се хареса, ще трябва явно да пишем нов роман. Или може би повест.

Мислехме, че е дошъл краят на мъките ни, но това беше едва началото.

4

Работихме заедно десет години. Това е много време. В литературата това е цял живот. Искам, да напиша роман за тези десет години, за Илф, за неговия живот и смърт, за това как съчинявахме заедно, как пътешествувахме, срещахме се с хора, за това как през тези десет години се промени нашата страна и заедно с нея се променяхме и ние. Може би след време ще мога да съчиня такава книга. Но засега бих искал да напиша няколко реда за бележниците на Илф, останали след неговата смърт.

— Непременно записвайте — често ми повтаряше той, — всичко минава, всичко се забравя. Разбирам — не ви се записва. Искате да гледате с широко отворени очи, а не да записвате. Но трябва да се накарате.

Много често не успяваше и себе си да накара и поредният бележник не се вадеше от джоба с месеци. После обличаше друго сако и когато трябваше да запише нещо, бележника го нямаше.

— Лошо, лошо — казваше Илф, — непременно трябва да се записва.

Минаваше известно време и Илф си купуваше нов бележник. Той с удоволствие го разглеждаше, тържествено го потупваше с длан по картонената или мушамена подвързия и го пъхаше в страничния джоб с такъв израз, че ето на, отсега нататък ще си води бележки всеки ден и дори нощем ще се буди, за да запише нещо. Известно време бележникът наистина се вадеше доста често, после настъпваше период на охладняване, бележникът се забравяше в старото сако и накрая тържествено се донасяше в къщи нов.

Веднъж, след настойчивите му молби, в една редакция или издателство подариха на Илф огромна счетоводна книга с дебели и лъскави листа, разграфени с червени и сини линии. Тази книга много му харесваше. Той непрекъснато я отваряше и затваряше, внимателно разглеждаше счетоводните графи и казваше:

— Тук трябва да бъде записано всичко. Книга на живота. Ето тук, вдясно, смешни презимена и разни подробности. Отляво — сюжети, идеи, мисли.

Към увлеченията си Илф се отнасяше с ирония. Той несъмнено обичаше тази дебела книга като носителка на съвсем правилната идея — всичко да се записва. Но знаеше, че, все едно, никога няма да може да записва всеки ден, през целия си живот и затова се подиграваше с книгата. Постепенно увлечението мина и в книгата се появиха рисунки — небрежните и резки Илфови рисунки, на които някакъв профил или шапчица с перо, или странна камила с петнадесет гърбици („камила-автобус“, както я наричаше Илф) бяха повторени десетки и дори стотици пъти.

Илф остави много бележници. От някои е изпълнена само половината, от други една трета, а в някои бележките заемат само две-три странички. Останалите са празни или изпъстрени с рисунки.

През 1925 година ние още не бяхме започнали да пишем заедно с Илф и той се занимаваше предимно с журналистика.

Редакцията изпрати Илф в Средна Азия. Това беше първото му голямо пътуване. По-късно той често и с удоволствие си го спомняше.

Преглеждайки бележниците на Илф, намерихме записки от пътуването му в Средна Азия. Илф беше много строг и дори безпощаден в литературните си вкусове. От писателя изискваше точност, умение да събере и се запаси за дълго време с наблюдения, с неочаквани словесни изрази, с термини. Чутите бегло разкази на случаен спътник, късче пейзаж, мярнал се край прозореца на вагона, цвета на небето или морето, формата на дърво или описание на животно — ето на това бяха посветени първите му записки.

Това беше, ако мога да се изразя така, кухнята на писателя.

По-късно, работейки заедно, преди да започнем замислената книга, ние си подготвяхме върху листове най-различни наблюдения, сюжети и мисли. Вече казах, че сега е невъзможно да се установи кой какво е измислил. Но някои неща Илф извличаше от бележниците си и изискваше същото и от мене.

През време на последното пътуване из Америка ние си купихме пишеща машина. Илф много се увлече по нея. Харесваше му самият процес на писането. Още първата вечер (това беше в Нюйорк) той седна пред машината да си пише дневника. Канеше се да го прави всеки ден. Но пътуването беше толкова уморително, че за дневника не оставаха нито време, нито сили.

Когато се върна в Москва, вече безнадеждно болен, Илф отново се върна към тази идея и започна да записва редовно наблюденията си, но вече не във формата на дневник, а като къси самостоятелни записки. През последната година от живота си той написа по този начин близо две коли.

Тези бележки той си беше водил през пролетта на 1936 г. в Остафиево и Кореиза, а после, през лятото, във вилата край Москва, през есента във Форос и през зимата на 1936 — 1937 година в Москва.

Последните му записки са вече не само „писателска кухня“. Според мене последните му записки (писани направо на машина, с малка разредка) са прекрасна литературна творба. Поетична и тъжна.

Илф знаеше, че умира. Затова са толкова тъжни последните му записки. Той беше свенлив и ужасно мразеше да се изтъква.

— Нали знаете, Женя — казваше ми той, — аз съм от хората, който влизат последни през вратата.

Само на две места в ръкописа Илф споменава за болестта си:

„… и както винаги, толкова ми е тъжно, когато си мисля за сполетялата ме беда.“

„Толкова е ужасна тази ледена пролетна вечер, че ми става студено и страшно на душата. Ужасно не ми провървя.“ Това е всичко, което е написал за себе си.

Стефан Смирнов
Приложения
Илф и Петров — дати от живота им

1897 — На 3 (15) X в Одеса в семейството на банков служител се ражда Иля Арнолдович Файнзилберг, известен под псевдонима Иля Илф.

1903 — На 30. XI (13. XII) в семейството на учител по история се ражда Евгений Петрович Катаев, известен под псевдонима Евгений Петров.

1923 — Независимо един от друг И. Илф и Е. Петров се заселват в Москва и започват да се занимават с литературна дейност.

1923 — 1924 — И. Илф пише разкази на героични теми като сътрудник на вестник „Гудок“.

1924 — Начало на литературната дейност на Е, Петров в списание „Красний перец“.

1925 — И. Илф е командирован в Средна Азия, откъдето пише серия очерци. През тази година бъдещите сътрудници се срещат за първи път.

1926 — Начало на съвместната дейност на И. Илф и Е. Петров.

1927 — Е. Петров публикува сборниците „Без доклад“ и „Случаят с маймуната“ под псевдонима „Чужденецът Фьодоров“, взет от I глава на „Мъртви души“, Гогол. През тази година сътрудниците започват работата си над романа „Дванадесетте стола“.

1928 — В списанието „30 дни“ е публикуван първият роман на И. Илф и Е. Петров — „Дванадесетте стола“. Същата година излиза и в отделна книга.

1929 — Излиза от печат сборникът „1001 ден или новата Шехеразада“.

1931 — Публикуван е вторият роман на И. Илф и Е. Петров „Златният телец“. Пишат киносценарий — „Барака“, — поставен същата година.

1932 — След няколкогодишно прекъсване И. Илф и Е. Петров подновяват работата си във вестниците: „Литературная газета“, „Советское искусство“, „Киногазета“, „Комсомольская правда“; от края на годината стават постоянни сътрудници на вестник „Правда“. През същата година пишат киносценария „Веднъж през лятото“, поставен през 1936 г.

1938 — Пишат водевила „Силното чувство“ в съавторство с В. Катаев. Създават пиесата „Под купола на цирка“, чиято премиера е две години по-късно. В издателство „Молодая гвардия“ излиза сборникът „Как се създаваше Робинзон“, а в библиотека „Огоньок“ — „Равнодушие“ и „Силното чувство“.

1934 — Библиотека „Огоньок“ издава сборника „Директивната панделка“.

1935 — „Огоньок“ издава сборниците: „Безгрижната“ и „Чувство за мярка“, а в библиотека „Крокодил“ излиза сборникът „Чудесните гости“. Заминават на пътешествие из САЩ.

1936 — „Огоньок“ издава сборника „Пътувания и срещи“. Съавторите пишат комедията „Богатата годеница“ и „Едноетажна Америка“.

1937 — В издателство „Съветски писател“ излиза сборникът „Тоня“. Евгений Петров е командирован в Далечния изток.

Впечатленията му са отразени в очерците „Младите патриотки“, „Старият фелдшер“. През тази година в Москва умира от туберкулоза Иля Илф.

1938 — 1939 — В издателство „Съветски писател“ излизат Събрани съчинения на Иля Илф в Е. Петров в 4 тома.

Допълнителна информация

$id = 6188

$source = Моята библиотека

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Разкази и фейлетони

Руска. Първо издание

Съставител: Стефан Смирнов

ДИ „Народна култура“ София

Редактор: Донка Станкова

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

Собрание сочинений в пяти томах, т. 2, 3. 5

Государственное издательство художественной литературы

Бележки

[1] Стиховете в книгата преведе Миряна Башева.

[2] В. Блюм — съветски театрален и музикален критик. — Б.пр.

[3] В дома, принадлежал някога на семейството на А. И. Херцен, се е помещавал известно време след Октомврийската революция, Домът на литераторите. Сега в него се намира Институтът за литература. — Б.пр.

[4] Магазин, в който се продава срещу чужда валута. — Б.пр.

[5] Заглавието „Клооп“ звучи за руския читател като съчетание от думата „клоп“ — дървеница, и „кооп“. То носи както насмешката над широко разпространените съкращения, звучащи понякога и нелепо, така и отношението към неоправдано раздутите щатове на някои учреждения — въпрос, широко обсъждан по времето, когато е писан фейлетонът. — Б.пр.

[6] На руски думите клас(училищен) и кла̀са са от мъжки род. — Б.пр.

[7] ЦУНХУ — Централно управление за народостопанска отчетност. — Б.пр.

[8] Джигитовка — у кавказките планинци сложни упражнения върху препускащ кон. Едно от тях е разсичането на забити върбови пръчки. — Б.пр.

[9] ГОМЕЦ — Държавно обединение за музика, естрада и цирк. — Б.пр.

[10] ГИХЛ — Държавно издателство за художествена литература. — Б.пр.

[11] Отговорът е заимствуван от Б. Шоу. — Бел. на авторите.

[12] В заглавието се съдържа непредаваем в превода сатиричен ефект от съчетаването на името на доминиканския монах, проповедник на строг морал, Савонарола (1452 — 1498), и думата „рило“ — муцуна, зурла. — Б.пр.

[13] Изогиз — Държавно издателство за изобразително изкуство. — Б.пр.

[14] НКПС — Народен комисариат по транспорта. — Б.пр.

[15] Охотний ряд — онази част от пазара, където са сергиите на зарзаватчиите и месарите; Обжорниой ряд — сергиите на продавачите на готови ястия. — Б.пр.

[16] Точното изписване на псевдонима на В. Катаев е „Старик Саббакин“. — Б.пр.

[17] Земствата са в дореволюционна Русия органи на местно, ограничено в правата си самоуправление, въведено в централните губернии на страната. — Б.пр.