Староисландски саги и митове

Михаил Минков
Между естественото и свръхестественото

Въпреки че староисландската литература винаги се е смятала за едно от върховите постижения в европейската култура, представата на мнозина за нея се изчерпва с едно мъгляво понятие — „сага“. Малко са онези, които се решават да надникнат в нейния чуден свят, а още по-малко са неразколебаните след първия сблъсък с непривичния й стил и всеприсъщата й загадъчност. Не е трудно да се обясни защо староисландската литература изглежда така трудно достъпна. Тя е творение на един далечен и самобитен свят, който не може да бъде разбран и почувстван без известно усилие на мисълта и въображението. Читателят, който се впуска в него без предварителна нагласа, изпитва чувството на мореплавател без компас и лесно стига до отчаяние.

Многобройните изследвания в областта на староисландската литература са довели както до ценни открития, така и до редица разногласия сред авторитетните мнения. И все пак всичко казано и писано представлява принос за изграждането на правилен подход към нея. Преди всичко друго нека се запознаем с историческата обстановка, в която се заражда исландското литературно творчество.

Летописите разказват, че Исландия била известна още в древността, а по-късно там се настанили ирландски отшелници. Истинската история на острова обаче започва с неговото преоткриване в средата на IX век от норвежкия викинг Нададур и неговите спътници, отклонени от пътя си към Ферьорските острови. Те не забелязали следи от живот и тръгнали обратно, „… а когато отплавали, над планините паднал голям сняг и затова те нарекли земята Снеланд — Снежна земя…“. (Из „Книга за заселването“ — исландски летопис от XII век.) Водачът на втората експедиция, шведът Гардар Сваварсон, разбрал, че Снежна земя е остров, а норвежкият викинг Флоки Вилгердарсон (организатор на третата експедиция) и неговите хора й дали нейното сегашно название: „… Пролетта била доста студена. Тогава Флоки се качил на една висока планина и видял на север, зад планините, един фиорд, пълен с ледени грамади. Затова те нарекли земята Ийс-ланд — Ледена земя, — както и се казва оттогава.“ (Из „Книга за заселването“.)

Първият постоянен заселник на острова бил норвежецът Инголвур Арнасон, днес тачен като баща на исландската нация. През 870–871 г. той се настанил край днешната столица и нарекъл местността Раюкяр-вийк (днес Рейкявик) — Залив на дима^[1]. Последвала истинска вълна от заселници, предимно норвежци, а също и келтски роби, доведени от Британските острови. Според Ари Торгилсон (1067–1148), първият исландски историк и автор на „Книга за заселването“, обитаемата земя на острова била заселена за около шестдесет години. В много от сагите се посочва изрично причината за това масово изселване от Норвегия: стремежът на крал Харалдур Красивокосия да се наложи като владетел на цялата страна и терорът, упражняван от него, над дребните феодали. Пренаселеността на Норвегия по онова време е била друга съществена причина.

Заселниците се разположили на повече или по-малко отдалечени едно от друго семейни стопанства и заживели от скотовъдство, земеделие и риболов. Села и градове в страната не е имало. Този изолиран начин на живот се запазил докъм края на седемнадесети век, когато Рейкявик от една-единствена ферма прераства постепенно в град. Усамотените семейни стопанства обаче и днес са твърде обичайна гледка сред исландския пейзаж.

Изворите на сведения за живота на първите заселници не са толкова богати и надеждни, колкото може да се помисли. Обширните исландски саги, писани три-четири века по-късно, са доста несигурен източник и достоверното в тях се отсява с мъка. Затова, когато говорим за „викингските времена“ такива, каквито ни ги представят сагите, би трябвало да спотаим известна доза съмнение.

Съдейки по писмените разкази, всеки младеж от знатно семейство е желаел да навлезе в живота, като първо опознае външния свят — Норвегия и другите северни държави — и служи на някой тамошен владетел или стане викинг, т.е. морски разбойник. Викингски експедиции се организирали до различни страни: Англия, Шотландия, Ирландия, Нормандия, та дори Италия, и при успех носели голяма слава за участниците в тях. Битките и сраженията са били нерядко явление и в самата Исландия, но впечатлението, което може да се придобие от разказваното в сагите — че това е било едва ли не основното занимание на жителите й, — е погрешно. Суровият живот изисквал напрегнат ежедневен труд за осигуряване на прехрана и основната тежест падала върху мъжете, които били на първо място животновъди, земеделци, занаятчии, рибари и строители, и едва тогава викинги.

Жените в това общество разполагали със завидна свобода в сравнение с католическа Европа. Доколко една жена е имала правото да избира съпруг по свое желание, не можем да бъдем сигурни, но е добре известно, че тя, ако бракът не потръгнел, обявявала развод и се завръщала при родителите си.

Исландия е неплодородна страна, с оскъдна по площ обработваема земя, с дълга, макар и недотам сурова зима, атакувана от природни бедствия. През периодите на неплодородие наставал глад, с който населението в езическите времена се преборвало по различни начини. Единият от тях бил твърде прост: новородените деца, най-вече момичетата, и старците били „изнасяни навън“, т.е. оставяни да умрат далече от хората. Една от първите забрани, наложени от християнството, била върху практикуването на този жесток обичай.

Векове наред в страната нямало никаква централна власт. Висши управници били жреците — пазители на храмове, вероятно тридесет и шест на брой през десети век. Всеки свободен жител ставал „подвластник“ на един такъв старейшина — обикновено на онзи, който живеел в непосредствена близост, но имал право да се откаже от него и да си избере друг покровител, макар и неговото поселище да било по-отдалечено. Старейшините и подвластниците си обещавали взаимна подкрепа при всякакви трудности: съдебни дела, родови вражди, неплодородие и глад и т.н.

Висш законодателен орган било Общото събрание (или Общия сбор) — едно от първите в Европа. То се е свиквало през юни на Полето за сбор, разположено на около 40 км от Рейкявик. Законите, заимствани от старонорвежкото право, се учели наизуст от „законоразказвачи“, назначавани от жреците-старейшини. До тези специалисти по право можел да се допита всеки нуждаещ се. Съдебните дела се водели по строго установен, изключително сложен ред и тъй като понякога делото се решавало чрез намеса на сили, подкрепата на влиятелни старейшини била особено необходима за всяка от страните.

Провеждането на всеобщи сборове имало съществено значение за вътрешната и външната политика на страната, затова и сагите обръщат особено внимание на тази важна част от живота.

Свободното време било запълвано с различни развлечения: игри с топка върху лед, „конски боеве“ (описани в „Сага за изгарянето на Нял“), пирове и веселби, на които се рецитирали стихове и били разказвани истински или измислени истории. Организирали се големи празненства — например есенни гощавки, с които посрещали зимата, и дълги пиршества по време на езическия празник Йол, запазил името си и в наши дни, макар и вече със съдържание на християнската Коледа. Така били скъсявани безконечните зимни нощи, затова и на исландски „развлечение“ в буквален превод е „скъсяване“, а „забавлявам се“ е „скъсявам си времето“.

Потискащият зимен мрак благоприятствал засилването до краен предел на вярата в свръхестествените сили. Този факт се осъзнавал от самите исландци и е използван при изграждането на психологическите образи на някои герои: те не понасят тъмнината, защото навсякъде из нея им се привиждат ужаси.

До идването на християнството свръхестествените сили се делели, най-общо казано, на добри и лоши. Към първите спадат различни създания от божествен произход: аси, вани, дийси, алви. Към вторите се броели великаните във всички техни разновидности: скрежни исполини, планински великани, тролове и т.н. Те били врагове и на боговете, и на хората и се е очаквало в крайна сметка да унищожат света. След приемането на християнството дотогавашните богове и великани не изчезват от съзнанието на хората, напротив — те се обединяват и минават на страната на нечестивия. Великите владетели на света от езическите времена — Один и Тор — сега са дяволи в човешки образ, тръгнали по земята да пакостят на хората и да се борят срещу християнството: така ни ги представят авторите на саги. В края на 102-ра глава от „Сага за изгарянето на Нял“ (непоместена в превода) е предаден спор между немския мисионер Таигбранд и исландската ясновидка Стейнун: „Чувал ли си ти — рекла тя, — че Тор извикал Христос на двубой, а той не посмял да се бие с него?“ — „Чувал съм — рекъл Тангбрандур, — че Тор щял да стане само прах и пепел, ако бог пожелаел да му вземе живота.“ — „Знаеш ли — попитала тя — кой ти разби кораба?“ — „А ти какво би казала?“ — попитал той. „Ще ти кажа“ — рекла тя. Следват стихове, от които става ясно, че виновникът за нещастието е бил Тор. Самият Снори Стурлусон и неговият датски съвременник Саксон Граматик пишат, че Один бил азиатски магьосник, който дълго време мамил хората с цел да бъде почитан като бог.

Съществена част от вярата в свръхестественото заемат така наречените „реймлейкар“ — разходки на мъртъвци, описвани както в сагите, така и в по-късните народни приказки. Границата между живота и смъртта очевидно е убягвала на древните исландци; преходът от едното състояние към другото им е изглеждал, от една страна, мъгляв и загадъчен, а от друга, постепенен и дори донякъде обратим. Нерядко смъртта започва с една особена фаза, през която човек е „обречен“ или „белязан“ — тогава той започва да халюцинира или чувства необясним студ. Идва мигът, в който обреченият издъхва, но след време може да проговори отново (и то нерядко в стихове), да се раздвижи в гроба си и дори да тръгне да се разхожда, обикновено с цел да върши пакости. Сагите и приказките често разказват за оживели мъртъвци, които издевателстват над хора и добитък, и понякога обезлюдяват цели области. Те стават най-активни по Коледа, а любимите им свърталища са църковните дворове и самите църкви — една особеност, чиито корени може би следва да се търсят освен в тягостния ефект на зимния мрак, също и в представата за нестихващата борба на старите владетели на света, понастоящем в съюз с дявола, срещу ненавистното за тях християнство.

(Вярата в свръхестественото и днес е съвсем жива в Исландия, за нея се говори често: понякога искрено, друг път — предимно в туристическите брошури — тя се възвеличава като национално достойнство, което обаче надали трябва да се приема сериозно.)

В 1000 г. Общият сбор, след дълги спорове, приема християнството и неговите обичаи и закони като задължителни за цялата страна. С новата вяра идва и нуждата от писменост. Старите руни — знаци, използвани предимно за изписване на магически заклинания и надгробни слова — се оказват неподходящи и ето че в Исландия, както и в другите скандинавоезични страни, навлиза латинската азбука в нейната англосаксонска разновидност. По онова време езикът в Исландия и континентална Скандинавия е един и същ, а англосаксонски (староанглийски) е все още твърде близък до него и нововзаимстваната писменост се утвърждава лесно. Макар и оттогава насам исландският език и правопис да са претърпели известни промени, можем да кажем без опасност да направим голяма грешка, че средновековният общ език-майка, от който произлизат днешните норвежки, та дори и шведски и датски диалекти, е все още жив и се говори като родна реч от четвъртмилионното исландско население. С това се обяснява донякъде и сравнително големият интерес на съвременните исландци към тяхната стара литература: те са в състояние да четат оригинални текстове от XII и XIII век без никакви помощни пособия.

* * *

Поради различни сложни обстоятелства почти всичко ценно в староскандинавската литературна съкровищница е или сътворено, или най-малкото записано от исландци. Ако вярваме на разказите в сагите и на сравнително надеждните исторически летописи, можем да направим заключение, че голяма част от първите заселници са произхождали от знатни норвежки родове, вероятно носители на непрекъснатата традиция в различни видове изкуство — най-вече поезия. Затова една от причините за процъфтяването на исландската литература може да се открие в сравнително високия процент културни за времето си хора сред обитателите на острова.

Средновековната исландска литература може да се раздели на множество жанрове, сред които се открояват епическата поезия (позната под общото название Стара Еда), скалдовата поезия и различните видове саги и разкази в проза. Отделно трябва да се спомене и своеобразното произведение със смесен характер на Снори Стурлусон, днес наричано на негово име Снора Еда (Еда на Снори).

Първите записани исландски произведения са, както може да се очаква, с религиозно и правно съдържание. Истинското художествено творчество се появява черно на бяло по-късно, въпреки че една част от него — поезията — е имала зад себе си вековна устна традиция.

Засвидетелстваните ранни староисландски произведения в мерена реч спадат към две основни групи: Стара Еда и скалдова поезия.

Думата „еда“ има неустановен произход и неясно значение. С нея се обозначава както съвкупността от староскандинавските епически поеми, познати от няколко исландски сборника (Стара Еда), така и произведението на Снори, което следва да опишем по-нататък.

Въпросът чие дело е Старата Еда е спорен; съотношението между народностния и личния елемент в нея не може да бъде определено с никаква сигурност. Смята се, че поемите са не по-късни от края на миналото хилядолетие — периода на утвърждаването на християнството в Скандинавия.

Старата Еда разказва за подвизи на богове и герои, за сътворението и края на света, а някои произведения предлагат система от нравоучения и елементарна философия. Много от героите са исторически личности, живели векове преди да бъде създадена Еда: Йормунрекур (готският крал Ерманрикс, умрял около 375 г.), Тьодрекур (готският крал Тиудорикс, умрял в 526 г.), Атли (хунският вожд Атила) и т.н. Прави впечатление, че сред дългата редица готски, бургундски и франкски имена скандинавците са изключение, при това съвременници на авторите сред тях няма, докато героят на едноименната староанглийска поема „Беоулф“ — най-старата и най-обширната старогерманска епическа творба, запазена днес — е именно скандинавец.

Основна тема в поемите за герои е смелостта в разни нейни проявления, сред които най-ярко проличава жертвоготовността и безстрашието пред лицето на смъртта. Тази високо ценена добродетел сред германските народи в Скандинавия е била издигната в култ. Можем обаче да си зададем въпроса: не изпъква ли в тези произведения на преден план тяхната възпитателно-назидателна роля, не са ли те създадени с цел да се осигури вътрешен противовес срещу естествения човешки страх от смъртта, особено насилствената, която в онези времена дебнела хората буквално на всяка крачка. Желанието, с което героите отиват на смърт, едва ли е имало чести съответствия в действителността, макар и в някои поверия да се казва, че загиналите в бой ще гостуват на всевишния Один, а починалите на легло се отправят в ада. Един от най-великите и безстрашни герои на исландската проза — Гунар Хамундарсон от „Сага за изгарянето на Нял“ — е именно човек, който обича живота най-страстно.

Поемите за богове, великани и чудовища са послужили на Снори Стурлусон като градивен материал за част от неговата Снора Еда. Цитатите, които той вмъква в разказа си, дават представа за облика на цялостните оригинали. В тях боговете съвсем не винаги будят възхищение и страхопочитание. Напротив, те често биват представяни като комични фигури, изпаднали в неудобни положения. Това важи преди всичко за Тор — най-силния от боговете, — но е вярно и за останалите, които в „Свадата с Локи“ например са представени като развратници, отдали се на всевъзможна поквара.

Поемите на Еда имат разнороден произход, но всички те се смятат за дело на западноскандинавски творци, т.е. на норвежци и на техните потомци в Исландия и Гренландия. Подобно творчество, както се вижда от откъси в рунически надписи и от някои латински преводи на Саксон Граматик, е съществувало и в Дания и Швеция, но цялостни оригинални произведения до нас не са стигнали.

Метриката на Еда е традиционно германска. Най-често наблюдаваната разновидност на формата е т.нар. старословесен размер (форнюрдислах), срещан в подобен вид и в англосаксонската поезия, което навежда на мисълта за общогерманска поетична традиция, и то най-вече англоскандинавска. Стиховете се свързват по двойки чрез две или три алитериращи думи, което означава, че те трябва да започват или с еднакви съгласни, или с каквито и да е гласни. На определени места алитерацията може да се заключва в един стих. Стиховете се състоят от редуващи се силни и слаби елементи — обикновено това са дълги ударени и кратки неударени срички, с различни допълнения и усложнения към правилото. Тук е уместно да споменем, че ударението в исландски език пада винаги върху първата сричка. Това важи както за личните имена: Гунар, Берхтора, Харалдур, Скарпхедин, Колскегур, така и за нарицателните: валкюрия, ейнхерий, викинг, берсерк, кюртил, херсир и т.н. — термини, срещани в превода.

Редуването на гореспоменатите елементи става по много начини, всички те еднакво чужди за несвикналия съвременен слушател, който вероятно би дочул смесица от онова, което се разбира под хорей, ямб, амфибрахий и т.н. в българската поезия. Как точно се е възприемал ритъмът на тези стихове от тогавашния скандинавец, ние не можем да си представим, тъй като не винаги знаем точно кои думи в стиха са ударени, не сме чували музикалните тонове на ударението и слухът ни не различава дълги и кратки срички по същия начин, по който те са били разграничавани в старите езици на германските народи; една характерна особеност, която днес няма точно съответствие в никой диалект.

Старата Еда е запазена в няколко исландски сборника. Най-важният от тях е „Кралската книга на Старата Еда“ — ръкопис от втората половина на XIII век, направен от телешка кожа. Цитатите на Снори се покриват доста точно с този текст и може би са взети от по-стар общ първоизточник.

Тъй като стиховете дълго време са се предавали устно, в тях са се вмъкнали изопачени форми. На места е невъзможно да се определи дали думата е неизвестен архаизъм, или е записана грешно. Това проличава в превода, където несигурните места са отбелязани. В това отношение е направено отклонение от често срещаната практика при превод на староисландска поезия стиховете да се нагласят по усмотрение на преводача, тъй като това би могло да създаде неверни представи и да доведе до погрешни изводи у онези, които желаят да се замислят по-дълбоко над проблемите на митологията.

Поемите на Еда днес се смятат за връх в творчеството на германските народи. Силният им драматизъм и яркото изображение на древния житейски мироглед карат специалистите да пишат за тях с нескривано възхищение.

* * *

През същия период — края на миналото хилядолетие — в Скандинавия процъфтява и друг вид поезия, чиито автори се наричат скалдове. Най-ранният споменат представител на това творчество е норвежецът Улвур Безстрашния, живял вероятно през VIII век. Първият скалд, на когото се приписват някои от запазените днес стихове, е друг норвежец — Браги Стария, творил около един век по-късно. Поезията на скалдовете достига разцвет по времето на крал Харалдур Красивокосия и става исландски монопол; към края на XI век почти всички придворни скалдове в Норвегия били исландци.

Скалдовете странствали из всички скандинавски страни, та дори и в Англия, в чиито северни области дълго време са господствали норвежки и датски феодали. Приемали ги и самите английски крале, но те едва ли са разбирали нещо от невероятно заплетените чуждоезични стихове — в това отношение можем да смятаме разказа за посещението на Хали Совалката у крал Харолд за реалистичен. Ако вярваме на исландските саги, скалдовете намирали навсякъде добър прием и себелюбивите феодали, съблазнени от възможността да чуят имената си възпети в стихове, ги канели да им гостуват за дълго време.

До нас са стигнали имена и поеми на много скалдове, предимно цитирани в сагите, но поради устното предаване на стиховете и изключително сложния им език някои от тях до момента на записването им са били изопачени до пълна неразбираемост, други са явно преработени и нагодени към вкуса на съвременниците, трети са направо измислени в по-ново време и приписани на стари скалдове. Почти всички стихове са запазени в различни варианти и възстановяването на оригинала е често непосилна задача, а самоличността на автора, въпреки цитираното име, съвсем не е сигурна.

Поезията на скалдовете в идейно-тематично отношение е по-проста от тази на Еда. Преобладават описания на битки и кошмарни сънища, срещат се и поеми, посветени на несподелена любов, „стихове-гаври“ и други.

Повечето от скалдовите поеми са изпъстрени с шаблонно-асоциативни модели: „храна за вълци“ (труп), „вино за гарвани“ (кръв). Поетите често възхваляват великия смел феодал или възпяват собствената си храброст по доста схематичен начин. На места се забелязват цели изрази, вмъкнати просто за да се запълни стиха според изискванията на формата, от което страда образното въздействие, а нерядко и цялостният смисъл. Намират се обаче и поеми с оригинална образност, с искрени чувства и картини с неочакван ефект.

По своята форма скалдовата поезия надминава и най-смелите представи за сложност. Прилежното спазване на множеството строги изисквания е несъмнено една от причините, довели до избледняване на съдържанието. Скалдовите поеми са с различна дължина и структура. По-дългите се наричат „драпа“, „кведе“ или „флокур“ — те са били посвещавани на крале и ярлове, — а по-кратките, най-често осемстишия, носят името „вийса“. Такива вийси са например стиховете на Тормодур Скалда на Въгленовата вежда от едноименния разказ. Те са били съчинявани предимно в „господарски размер“, който представлява усложнен вариант на старословесния размер, срещан в Еда. Стихът носи три ударения, като често се появява и четвърто, вероятно по-слабо. Между ударените срички обикновено има слаби елементи. На ритъма се обръщало специално внимание и скалдовете били насърчавани да го изучават прилежно и да усъвършенстват техниката си. Предвид на това, че в, общо взето, неравномерната за нашето възприятие метрика на скалдовата поезия древният слушател е чувал съвършен за неговите представи ритъм, сметнах за уместно да преведа скалдовите стихове в почти равномерен размер. Тъй като думите в българския език са по-дълги, беше необходимо стиховете в превода да носят четири ударения, което — както вече се спомена — не нарушава особено правилата за стихосложението, защото е отчасти допустимо и в оригиналите.

Всяка двойка стихове се свързвала чрез тройка алитериращи думи: две в първия и една във втория. Във всеки нечетен стих има две непълни вътрешни рими, т.е. състоящи се от различни гласни и еднакви следходни съгласни. В четните стихове римите трябва да бъдат пълни. Римуват се корените, а не окончанията на думите. Приложено на български, това правило би дало: „воден — бледи“, „розов — слиза“ за нечетен стих и „воден — мода“, „розов — лозе“ за четен. При превода то е спазено навсякъде освен там, където в оригинала има отклонения от него — например в някои от стиховете, приписвани на Хали Совалката и на неговия съперник Тьодолвур.

Достатъчно е да споменем още две от многобройните останали правила, които, разбира се, не могат да бъдат приложени на български — предпоследната сричка в стиха трябва да бъде дълга, а последната кратка и неударена, — за да добием представа с какви трудности е трябвало да се пребори един скалд.

За да отговарят на тогавашната естетика, поемите трябвало да включват множество „оприличавания“ (кеннингар) — своеобразни, напълно неразбираеми за всеки непосветен метафори. Златото например се оприличава на „морски огън“, „речен блясък“, „езерен пламък“, „заливно сияние“, „водно зарево“, „ледено зарево“ и т.н. Често оприличаванията се вплитат едно в друго подобно на математическо степенуване: битката е „бурята на Один“, мечът е „огънят на Одиновата буря“, а войнът е „борът на пламъка на Одиновия вихър“. Староисландският синтаксис позволява всичко това да се изрази твърде пестеливо, в рамките на стих от няколко срички.

Срещат се и оприличавания в пълен разрез с днешното естетическо чувство: жената е „тояга на морската жар“ (т.е. дърво, украсено със злато), а стройната й снага бива уподобявана на стрък лук.

Тези сложни изисквания се компенсират от едно привидно облекчение. Словоредът е напълно свободен, думите могат да се пръскат в рамките на едно четиристишие, и то така, че на пръв поглед се губи всякакъв смисъл. Правила за подреждането им впрочем е имало; Снори Стурлусон се е постарал да ги опише в съчинението си върху скалдовата поезия в Снора Еда, но те са толкова на брой, че съвкупността им представлява по-скоро хаос, отколкото система. Трудно е да се повярва, че скалдовата поезия е била разбирана при първо прослушване, ако и според авторите на саги да е било така. Самите те очевидно не са я разбирали напълно, защото понякога цитират стихотворения на погрешни места, а формите, записани в изопачен и безсмислен вид, са толкова много, че е трудно да се намери поема, която да не се нуждае от поправка. Днес цели стихотворения са неразбираеми за нас, а дори и когато думите поотделно са ясни, специалистите предлагат доста начини на сглобяване, което дава разносмислови варианти.

От всичко, казано дотук, става ясно, че скалдовете са създали може би най-трудно преводимия литературен жанр. Древният слушател е чувал алитерацията там, където ние не я подозираме (например: остра — игла), усещал е съвършен за неговия език ритъм, възхищавал се е на множеството стереотипни оприличавания, а не е изключено и да е схващал общия смисъл на поднесения му словесен ребус. Българският превод може да бъде само далечно копие на всичко това, но все пак внушава някаква представа за духа на скалдовата поезия.

* * *

Староисландската поезия във всички нейни разновидности започва да бележи упадък след началото на нашето хилядолетие. Затова пък на нейно място изгрява художествената проза на прословутите саги. Въпросът за тяхната поява е получавал най-различни отговори, които предполагат и различни подходи към тези писмени паметници. Според едно от по-раншните схващания те са достоверни разкази, предавани от уста на уста до момента на тяхното записване — от началото на XIII век нататък. От това се е правил изводът, че на тях може да се гледа като на първоизточник, който дава верни сведения за живота в езическа Исландия отпреди хилядната година и отразява запазената дотогава в непроменен вид древногерманска психика. Друго важно следствие е, че в такъв случай сагите са по-скоро исторически летописи, отколкото художествени произведения. Корените на традицията да се предават разкази от уста на уста са се търсили в историята на келтските народи. Тази стара теория намира привърженици и днес — така Гийсли Сигурдсон, специалист по староисландска литература и келтски езици, преди по-малко от година излезе с нова теория за това как ирландските роби пренесли в Исландия разказваческото изкуство, без обаче да посочва никакви доказателства. Привържениците на теорията за устното предаване на сагите се позовават на цитати като например този от „Сага за потомците на Стурла“: „Там имаше веселби и големи забави, и развлечения, и много видове игри: и танци, и борби, и забавления със саги… Хролвур от Скалмарнес разказа сагата за викинга Хронгвидур и за Олавур Краля на Бойците, за отварянето на могилата на берсерка Траин и за Хромундур Гифсон…“ Обръща се внимание и на произхода на думата „сага“: буквално = нещо разказано, разказ.

Днес обаче най-видните изследователи са склонни да смятат сагите за чиста литературна фикция и да разграничават думата „сага“, която в ежедневната реч наистина значи „устен разказ“, от литературния термин „сага“, утвърден през XIII век и означаващ нещо съвсем определено — писмено произведение от обособен литературен жанр.

Повечето главни герои и основните събития, залегнали в сюжетите, са несъмнено заимствани от историята, било то от устни разкази или от исторически паметници, каквато е „Книга за заселването“. Целта на авторите обаче съвсем не е била просто да преразкажат и запишат наученото. Подробните анализи показват, че те са били творци, ръководени преди всичко от една своеобразна естетика, довела до появата на пресметнати сюжети, премислени диалози и грижливо изваяни литературни образи. Авторите не се поколебават да заимстват идеи едни от други, а също и от чуждестранни произведения — латински и старофренски. Един от най-видните съвременни привърженици на теорията за приемствеността между исландската и романоезичната литература — професор Херман Паулсон от Единбургския университет — е посочвал множество убедителни примери в подкрепа на това схващане. Очевидно самите автори на саги не са смятали разказваното от тях за чиста истина: как иначе биха могли да приписват на своите герои деяния, описани в чужди произведения и извършени примерно от всеизвестни библейски личности? Ето защо митът за спонтанното възникване на исландската проза като продължение на устните традиции, както и теорията за нейните келтски корени започват да избледняват.

Сред различните видове саги се открояват следните:

„Саги за крале“ — истории за скандинавски владетели, предимно норвежци. За връх в този жанр се смята сборникът на Снори Стурлусон от около 1223–1235 г., наричан днес „Земният кръг“ по първите думи в произведението.

„Саги за древни времена“ — общогермански митове и легенди, нерядко сходни по сюжет с поеми от Старата Еда (или може би просто техни преразкази). На места в тези саги се чувства силното влияние на френските рицарски романи.

„Саги за рицари“ — късни преводи или преразкази на френски рицарски романи. Някои от тези произведения обаче се смятат за оригинални исландски творби.

„Саги за исландци“ — наричани още „Родови саги“. Те са общо около четиридесет; точният им брой не може да се посочи, защото критерият, според който едно произведение спада към този жанр, не е съвсем строго определен. На тях ще се спрем по-подробно, тъй като именно те са донесли на Исландия славата на страна, създала високохудожествена проза.

„Саги за исландци“ са дело на неизвестни творци предимно от XIII век. Реализмът им ги сближава с един друг жанр — разкази за исландци, най-добрите от които са включени в настоящето издание.

И двата жанра привидно отразяват езическия начин на живот, разбиранията, обичаите и поведението на първите поколения исландци. Не трябва обаче да се забравя, че авторите не са били техни съвременници, а са живели три-четири века по-късно в общество с утвърден християнски мироглед. Именно този мироглед е създал образи, вероятно твърде отдалечени от езическите им прототипове. Принципите, с които героите живеят и умират, са до голяма стенен плод на християнски тълкувания и всяка тяхна стъпка е проследена през погледа на пристрастния християнски автор. „Първичните германски добродетели“, за които говорят ранните изследователи, са всъщност норми на един въображаем свят, съобразени с изискванията на исландската литературна естетика от XIII век. Така например героите нерядко са атеисти, не правят жертвоприношения или заявяват открито, че да се вярва в боговете, е глупост. От християнска гледна точка това се смятало за похвално или поне за предпочитане пред култа към езическите богове-дяволи, но едва ли е нещо друго освен пристрастно отношение на автора към неговия герой.

Една от най-характерните черти на „Саги за исландци“ е, че много от най-ярките образи в тях са трагични герои. Такива са Гунар от Подножието и Скарпхедин Нялсон от „Сага за изгарянето на Нял“, както и Гийсли Сина на Киселия и Гретир Асмундарсон от двете едноименни саги. Трагизмът почти винаги произтича от сблъсъка между стремежа към доблестно и красиво поведение — основна норма в живота на героя — и лошия късмет, който го преследва. Понятието „късмет“, добър или лош, има съществено значение в староисландската литература; това е висша сила, която ръководи всяка важна дейност на хората, и по това прилича на съдбата, но за разлика от нея не е неотменна и неумолима, а напротив: може да се променя и да се предава от човек на човек като зараза, да се губи и да се печели. Няма съмнение, че всичко това е почерпано от действителността. Трудният живот, изпълнен с рискове и неочаквани развръзки, динамичното, наситено с внезапни обрати ежедневие наложили схващането за първостепенната важност на понятието „късмет“, за неговата променливост и подвижност. Хората с доказан неотдавнашен късмет били търсени и канени за спътници и съучастници в трудни начинания, докато онези, които наскоро са претърпели някакъв провал, били смятани за опасни, способни да попречат и на успеха на другарите си. Красивите били почитани като хора с добър късмет, а грозниците били отбягвани. За най-големи късметлии били смятани кралете, ако, разбира се, не докажели обратното с неуспехите си, или — в езическите времена — ако не настъпели неблагоприятни климатични промени, които били приписвани на лошия кралски късмет. Има сведения за това как шведи езичници убили един свой крал, който не успял да оправи лошото време.

Нерядко лошият късмет тласка най-доблестните към гибел и те са неспособни да му противодействат. На пръв поглед изглежда, че авторите изповядват абсолютен фатализъм. Ако обаче разгледаме внимателно постъпките на трагичните герои, забелязваме нещо странно: те като че ли сами избират лошия си късмет. Гунар отказва да спази сключеното примирие, макар и да знае какво ще последва от това, а Скарпхедин се подиграва с Флоси точно когато двете враждуващи страни са на път да се помирят. Струва си да се попитаме дали лошият късмет е наложен от свръхестествени сили, или произтича от характера на самите герои, които вършат „неразумни“ постъпки, или, с други думи, дали героят е неблагоразумен, защото злата съдба го кара да бъде такъв, или го постига зла съдба именно поради неблагоразумието му. Очевидно на въпроса не може да се отговори еднопосочно; причинно-следствената връзка е налице, но причината и следствието не могат да се разграничат. В тази сложна зависимост се крие и част от обаянието на староисландската литература.

Трагичният герой обикновено знае, че го чака гибел; той е запознат с предсказанията на ясновидците, в които вярва твърдо, или сам е сънувал пророчески сънища, които винаги се сбъдват. И все пак съпротивата му не отслабва; привидно безсмислената борба става смисъл на краткия остатък от неговия живот. Същото упорство пред лицето на неминуемата гибел се забелязва и в митологичните сюжети: боговете се сражават срещу силите на злото до последен дъх, макар и да са убедени в неизбежността на своята смърт. С това те стават пример за хората, а за онези от тях, които все още не са готови да ги последват, Один казва:

Малодушният не мисли,

че животът му е кратък,

и от битки бяга,

но дори и да получи

от желязото пощада,

старостта го срива.

Из („Словото на Високия“ от Старата Еда)

И още:

Мре добитък,

мрат роднини,

мрем самите ние,

ала не умира

славата на онзи,

който е живял красиво.

(Пак там)

Стилът на староисландската проза е дотолкова необичаен за съвременния читател, че при един точен превод той веднага би го окачествил като отчайващо лош. От съвременна гледна точка този стил изобилства с всевъзможни слабости: повторения, безразборна смяна на глаголни времена, непоследователност, неяснота. Не трябва обаче да забравяме, че това творчество не е било предназначено за нас, а за читатели от съвсем друга епоха. Едва ли някой от тях е отправял критика към стила. Сред преводачите от староисландски единно мнение относно степента на съхранение на този стил не е постигнато. Някои от английските преводи наподобяват преразкази, докато други, например норвежките, са почти буквални, а има и такива, които стигат дотам, че запазват смесването на глаголните времена — тъй е например в английския превод на „Сага за Гийсли Сина на Киселия“, дело на Джордж Джонстън.

В този пръв превод на български език е направен опит да се постигне средно решение: разказът е изцяло в преизказно наклонение, отстранени са някои дразнещи повторения, възстановена е логическата последователност. Всички останали стилистични особености, като например преливането на непряка реч в пряка, са запазени. Когато на фона на строгия сух стил изникват цветисти изрази или клишета от книжовния стил, това означава, че те имат своите съответствия в оригинала.

* * *

Снори Стурлусон е най-известният староисландски прозаик, днес тачен от мнозина негови сънародници като най-великия писател на Исландия във всички времена. Роден е през 1179 г. в семейството на Стурла Тордарсон — един от тогавашните исландски първенци, притежаващ старейшински (жречески) сан. Снори наследява сана от баща си и става един от най-влиятелните хора в страната, но се замесва в неизбежните за времето съперничества и вражди, и бива принуден да напусне острова и да се установи временно в Норвегия като царедворец на крал Хакон Хаконарсон^[2]. Когато научава, че негови близки са загинали в Исландия, той решава да се върне в родината си, но крал Хакон се опитва да го възпре. Въпреки кралската забрана, Снори отпътува и с това си навлича гнева на норвежкия владетел, предварително раздразнен от неспазеното от Снори обещание да подчини Исландия на норвежката корона. Кралят поръчва на един от своите исландски довереници — Гицур Торвалдсон — да върне Снори в Норвегия или, ако не успее, да го убие. Гицур избира по-лесното разрешение. През нощта на 23.9.1241 г. той и дружината му нападат Снори в неговия дом в Рейкхолт и го убиват. Великият исландски писател, живял досущ като героите на повечето саги, загива по същия начин като тях, но все пак следва да се отбележи едно нетипично, поне в литературата, обстоятелство: Гицур Торвалдсон е зет на Снори.

Снори Стурлусон е прочут преди всичко с две свои произведения: „Земният кръг“ и Снора Еда. И двете творби имат неоценимо значение най-вече като източници на знания за скандинавската история, култура и митология. Не трябва обаче да се подценява и тяхната художествена стойност, която от някои критици се изтъква дори на първо място.

Снора Еда се състои от четири части: 1. Пролог; 2. Измамването на Гюлви; 3. Слово за скалдовото изкуство. Четвъртата в сегашните издания част била създадена най-рано и представлява поема в 102 строфи, съчинена в сто различни вида стихосложения и посветена на крал Хакон и на ярл Скули. Поемата била довършена през зимата на 1222–1223 г. След това Снори решил да напише и коментар към нея, а също и теория на скалдовата поезия, в която да разтълкува различни оприличавания и да обясни принципите на тяхната употреба. В крайна сметка Снори осъзнал нуждата от един митологичен сборник, какъвто е „Измамването на Гюлви“, тъй като голяма част от оприличаванията водят началото си от митове. Така Снора Еда се оформя като учебник по скалдовата поезия в период, в който този вид творчество запада. И въпреки, че не изпълнил предназначението си — да възроди замиращия жанр, — трудът на Снори се оказал много по-ценен, отколкото той навярно си е представял. В „Измамването на Гюлви“ се съдържа по-голямата част от знанията ни за старогерманските богове и днес е немислимо да говорим за германска и скандинавска митология, без да познаваме основно тази малка книжка. С това се обяснява и огромната признателност, която всички днешни специалисти изказват на Снори — той е спасил за поколенията онова, което било вече на път да се забрави и да изчезне завинаги от обремененото с християнски учения съзнание.

Когато четем „Измамването на Гюлви“, не трябва да забравяме, че авторът е бил убеден християнин, а разказът почива върху материал от полузабравени времена. Доколко творбата на Снори, писана два века след утвърждаването на християнството, отразява истинските езически вярвания, можем само да гадаем. Самият той е заявил, че на написаното не трябва да се гледа сериозно — очевидно за да не скандализира съвременниците си. От някои пасажи, посочени в обяснителните бележки, става ясно, че Снори е осъвременил преданията. Все пак, поради липса на по-достоверен наръчник по германска митология, днес сме принудени да се осланяме на него с доверие, с изключение на местата, където грешките са очевидни.

Много от старогерманските митове имат съответствия в митологиите на други народи. Враждата между аси и великани например отговаря на войната между старогръцките богове и титаните. Митът за слизането на Хермодур в пъкъла и неуспешният му опит да освободи оттам Балдур наподобява историята на Орфей и Евридика, а оплакването на Балдур и неговото оживяване след възраждането на унищожената вселена напомнят за скръбта на Деметра и завръщането на дъщеря й Персефона от ада през пролетта.

Интересно е да се проследи с кои свои богове древните германци са отъждествявали гръко-римските — това личи донякъде от имената на дните в седмицата, стъкмени по подражание на латинските. Както и може да се очаква, вторник, денят на Марс, става ден на Тюр — безстрашния бог-воин. Наименованието на сряда обаче поднася изненада — от „ден на Меркурий“, бога вестоносец, тя се превръща в „ден на Один“ (Уодан, Уотан, Вотан и т.н.) — божеството баща. Четвъртък пък, ден на гръмовержеца Юпитер, у германските народи е ден на Тор, бог на мълниите и „шампион“ на асите, докато Венера, чийто ден е петък, е отъждествена с Фриг.

Стилът на Снора Еда е сравнително гладък, езикът е лесен и почти не се различава от съвременния книжовен исландски. И все пак „Измамването на Гюлви“ съдържа някои загадки: неизвестни от други източници думи, недообяснени събития и противоречия. Това важи и за цитатите от Старата Еда, както вече споменах, и за пасажите в проза. На такива места читателят се препраща към обяснителна бележка.

Снора Еда е запазена в четири цялостни ръкописа, най-стар сред които е „Книгата от Упсала“ (около 1300 г.). Това е единственият ръкопис, който утвърждава авторството на Снори: „Тази книга се казва Еда. Състави я Снори Стурлусон по начина, по който е подредена тук.“ Въпреки, че този ръкопис е най-стар, при издаването на Снора Еда обикновено се използват другите три версии, защото те са по-подробни и между тях има почти пълна съгласуваност, докато версията в „Книгата от Упсала“ е доста по-различна. Това важи и за изданието на Ане Холтмарк и Йоун Хелгасон от 1976 г., което послужи за основа на този превод.

* * *

„Сага за изгарянето на Нял“ се ползва със славата на една от най-добрите творби в скандинавската литература. Популярността й личи от това, че никоя друга сага не е засвидетелствана в толкова много кожени ръкописи и хартиени преписи, а днес исландец, който не е запознат поне с основното в съдържанието й, може да се сравни с българин, който не знае нищо за „Под игото“. Радио Рейкявик излъчва периодично откъси от текста й, а през лятото описаните събития се разиграват на открито във внушителни постановки. За съжаление днес не знаем нищо за автора й, нито пък къде и кога е написана, но можем да я отнесем към късните саги от края на XIII век (при опити за по-точна датировка се посочва периодът около 1280 г.). Най-старият ръкопис, съдържащ сагата, е от около 1300 г. Той, както и всички останали, е препис; оригинал до нас не е достигнал. Изследователите на сагата са положили огромни усилия, за да възстановят първоначалната версия и да отделят късните добавки, но и тук, както и в много други области във филологията, единство на мненията се постига трудно. Така или иначе, досегашните издатели на сагата не са следвали никога един ръкопис, а са наставяли откъси по свой избор. Преводачите също си позволяват известна волност: освен, че работят с веднъж сглобена и по този начин осъвременена версия, те изпускат пасажи с оглед на това преводът да бъде съобразен с вкуса на определена публика. Българският превод е изграден на следния принцип: основава се на изданието на Гюдни Йоунсон от 1945 г., което пък следва това на професор Финюр Йоунсон — най-големия познавач на исландската литература, — отпечатано в 1908 г., но е силно съкратен в сравнение с тяхната версия. Това бе необходимо поради следната причина: в най-пълния си вид „Сага за изгарянето на Нял“ е един типичен средновековен роман, притежаващ по-скоро сюжетна мрежа, отколкото сюжетна линия. Действието се развива из целия Северноатлантически океан и обхваща период от сто и петнадесет години, а героите са около сто и петдесет на брой. Текстът е изпъстрен с изброяване на родословия, често дълги по цяла страница, с безкрайни съдебни дела, водени по един и същ шаблонен ред, с натуралистични описания на битки и убийства, трудно различими едни от други. С оглед на това, че при първия си допир до староисландската литература читателят надали би проследил и една малка част от изброеното, сметнах за оправдано да поднеса една значително съкратена версия — плод на старателен подбор — с цел да се отрази целият основен сюжет и да се включат всички пасажи, хвърлящи светлина върху характерите на главните герои. Смятам, че в предлагания вид „Сага за изгарянето на Нял“ пази основното си достойнство — майсторски изградените психологични образи — и предава напълно задоволително атмосферата в Исландия през X–XI век поне такава, каквато е била тя в съзнанието на автора.

* * *

Съществува мнение, че сагите за исландци са възникнали като продължение на един друг жанр, достигнал разцвет също в XIII век — разкази за исландци, — но засега то не е подкрепено с напълно убедителни доводи. Тези произведения се наричат в буквален превод „нишки“, което подсказва, че е можело да бъдат вплитани в по-дълги текстове. Наистина някои от разказите се срещат като обособени глави в саги, други се появяват в ръкописите като отделни творби. Авторите невинаги посочват дали смятат написаното от тях за „нишка“ или сага, но дори и когато го правят, се забелязват колебания. Днешните специалисти причисляват към „нишките“ най-вече разкази за исландци, прославили имената си в Норвегия, в служба на тамошните владетели. Освен с обособената си тематика, разказите се отличават от сагите и с по-строгата си композиция. Сюжетът е прост и често подчинен на една лесно отделима основна идея.

Днес разполагаме с около четиридесет подобни произведения, запазени в няколко кожени ръкописа от XIV и XV век, най-важните сред които са „Книгата от Плоския остров“ и „Разложената кожа“. В някои от тях езикът е на места по-архаичен от литературната норма на XIII век, стилът е съвсем неизгладен, а повествованието не напълно ясно. Затова и тук издателите биват принудени да ползват няколко ръкописа при публикуването на един и същи разказ. От тези съображения при превода на „Разказ за Хали Совалката“ аз съчетах две различни версии, като подбрах онези пасажи, които дават по-ясен смисъл. Епизодът с телето убиец например може да се разбере само след такова наставяне на двете версии.

Някои от разказите са били допълвани с нови случки в по-късни времена, особено този за Хали Совалката — любимеца на едновремешната читателска публика. За него са били измисляни множество истории, подобни на тези за българския Хитър Петър. Издателите обаче обикновено отстраняват късните добавки и насочват вниманието си към първоначалния разказ от старите кожени ръкописи.

Повечето разкази за исландци са писани от неизвестни автори. Изключение от предлаганите тук правят само „Разказ за Торарин Невьолсон“ и „Разказ за Тормодур Скалда на Въгленовата вежда“, които са откъси от „Сага за Свети Олавур“ от „Земния кръг“ на Снори Стурлусон.

* * *

В заключение можем да кажем, че произведенията в този превод са подбрани с цел читателят да се запознае с част от най-доброто и най-достъпното в староисландската литература. Ако той успее да вникне в нейния дух и да почувства загадъчното й обаяние, несъмнено ще се обогати с ценностите на един далечен, но извънредно интересен свят.

Снори Стурлусон
Измамването на Гюлви
из Снора Еда

1. Крал Гюлви владеел онези земи, които днес се наричат Швеция. За него се разказва, че веднъж дал на една странстваща жена в отплата, задето го била забавлявала, толкова земя за оран от кралството си, колкото могат да изорат четири вола за един ден и една нощ. Тази жена била от рода на асите^[3], наричали я Гевиун. Тя взела четири вола от Йотунхеймар (Света на великаните) на север — а те били нейни синове от един великан — и ги впрегнала пред ралото, а то се врязало толкова здраво и дълбоко, че откъртило земята и воловете я завлекли на запад в морето и опрели в един проток. Гевиун оставила там земята и й дала име — нарекла я Селунд^[4]. А на мястото, откъдето се откъртила земята, се образувало езеро, което днес шведите наричат Логрин (Езерото). В Логрин има заливчета, така както в Селунд има носове. Скалдът Браги Стария казва така:^[5]

— — —

 

 

2. Крал Гюлви бил мъдър човек и разбирал от магьосничество. Той се чудел много как родът на асите така умело е подчинил на волята си всички неща. Питал се дали това се дължи на самата им природа, или причината е в божествените сили, на които принасят жертви. Тръгнал тайно на път за Асгардур (Крепостта на асите) и се превърнал в старец, за да не го познаят.

Но асите били по-мъдри, защото знаели предсказанията; видели го, че е тръгнал, преди още да е пристигнал, и му устроили зрителни измами. И когато той влязъл в крепостта, видял толкова висок дворец, че зад него не можело да се види нищо. Покривът му бил покрит с позлатени щитове като с плочки. За това, че Валхол бил покрит с щитове, Тьодолвур Хвинверски казва така:^[6]

— — —

На входа на двореца Гюлви видял един човек: той си играел с ками и подхвърлял едновременно седем от тях във въздуха. Този човек пръв го попитал как се казва. Той се назовал Ганглери^[7] и казал, че идва от…^[8] пътеки и помолил да бъде подслонен за през нощта, и попитал чий е този дворец. Онзи отговорил, че дворецът е на краля им:

— Ще те заведа да го видиш и тогава сам ще го попиташ как се казва.

После човекът се обърнал и влязъл в двореца, а той го последвал и вратата веднага се затворила подире му. Вътре видял много покои и много народ — някои играели, други пиели, а трети се биели с оръжия. После се огледал и видял много неща, които му се сторили невероятни. Тогава той казал:^[9]

Първо огледай

всички пътеки

и тръгвай тогава,

защото не знаеш

зло кой ти мисли

и в дебрите дебне.

Видял три престола, един от друг по-високи, а в тях седели трима човека — по един във всеки. Тогава той попитал за имената на владетелите им. Онзи, който го въвел там, отговорил, че човекът, който седял на най-ниския престол, е крал и се казва Хар (Висок), следващият се казва Ямнхар (Еднакво висок), а онзи, който седи най-високо, се казва Триди (Трети)^[10].

Тогава Хар попитал пришълеца по каква друга работа е дошъл, защото ядене и пиене ще му бъдат предоставени като на всички хора в двореца на Хар. Той отговорил, че първо иска да знае дали сред тях има някой учен човек. Хар отговорил, че няма да излезе оттам здрав, освен ако не е по-учен, и добавил:

Стой изправен, щом ще питаш,

сяда, който отговаря.

 

 

3. Ганглери започнал словото си така:

— Кой е най-висш или най-древен от всички богове?

Хар отговорил:

— На нашия език той се казва Алфодур (Всеобщ баща), а в древния Асгардур имаше дванадесет имена. Едното е Алфодур, другото Херан или Хериан, третото Никар или Хникар, четвъртото Никудур или Хникудур, петото Фьолнир, шестото Оски, седмото Оми, осмото Бивлиди или Бивлинди, деветото Свидар, десетото Свидрир, единадесетото Видрир, дванадесетото Ялг или Ялкур^[11].

Тогава Ганглери попитал:

— Какъв е този бог, какво може той и какви подвизи е извършил?

Хар казал:

— Той е вечно жив^[12], управлява цялото си царство и властва над всички неща, големи и малки.

Ямнхар рекъл:

— Той измайстори небето, земята и въздуха и всичко, каквото има из тях.

Триди рекъл:

— Най-важното е, че той е направил човека и му е дал душа, която да живее и никога да не загива, макар че плътта гние и става на пръст или гори, докато се изпепели. Всички праведни хора ще живеят заедно с него в мястото, наречено Гимлее или Винголв, а лошите отиват в Хел^[13] и оттам в Нивлхел, който е долу в деветия свят.

Тогава Ганглери попитал:

— С какво се е занимавал, преди да бъдат направени небето и земята?

Хар казал:

— Тогава е бил при скрежните великани.

 

 

4. Ганглери попитал:

— Кое се е появило първо, как се е появило и какво е имало преди това?

Хар казал:

— Както се казва в Пророчеството на врачката^[14]:

Нямаше нищо

тогава в небето —

нито пъстър пясък,

ни вълни пенливи,

ни земя зелена,

нито пък звезди.

Само празен Гинунг,

пуст простор безкраен.

После Ямнхар казал:

— Много векове преди да бъде сътворена земята, бил направен Нивлхеймур (Мъгливият свят), а в средата му има един извор, който се нарича Хвергелмир, и оттам извират реките, които се казват така: Свол (Хладна), Гунтраа, Фьорм, Фимбултул, Слийдур (Ужасна) и Хрийд (Буря), Сюлгур и Юлгур (Вълчица), Вийд (Широка), Лейфтур (Светкавица) и Гьол (Шумотевица), която е най-близо до вратите на Хел.

После Триди казал:

— Първо обаче е имало един свят на юг, който се казвал Муспел; той е светъл и горещ. В този край пламтят и горят огньове и той е непроходим за чуждоземните, чиято родина не е там. На края на тази земя е седнал нейният пазач, който се казва Суртур. Той има пламтящ меч и в края на вековете ще тръгне да воюва, ще победи всички богове и ще изгори целия свят с огън. В Пророчеството на врачката се казва така:

Суртур с дървомор^[15]

от юг се носи,

свети сабята му

като слънце,

канари се къртят,

небеса се късат,

великанки плъпват,

пъкълът се пълни с хора.

 

 

5. Ганглери попитал:

— Какво е ставало, преди да се появят човешките родове и преди хората да се размножат?

Хар отговорил:^[16]

— Когато реките, наречени Еливагар, стигнали толкова далече от извора си, че отровният живород^[17], който ги следвал, се втвърдил — както става с шлаката, която изтича от огъня, — той се превърнал в лед и когато този лед спрял на едно място и престанал да се движи, пръските от отровата взели да замръзват отгоре и се превърнали в скреж, който се разпрострял малко по малко върху всичко в Гинунгагап.

После Ямнхар казал:

— Онази част от Гинунгагап, която била обърната на север, се изпълнила с тежък лед и скреж, а от вътрешността й духал вятър и пръскал дъжд. А южната част на Гинунгагап била осветена от насрещните искри и пръски, долетели от Муспелсхеймур.

После Триди казал:

— Както от Нивлхеймур идват студът и всички зли неща, така пък онова, което се намирало в близост до Муспел, било светло и горещо. А Гинунгагап бил топъл като безветрен въздух и когато горещият полъх се срещнал със скрежа, той се разтопил и прокапал, живородните капки оживели от силата, която изпускала горещината, и се образувало същество, подобно на човек. То било наречено Юмир, а скрежните великани го наричат Аургелмир; от него са произлезли родовете на скрежните великани, както се казва в Краткото пророчество на врачката:

Всички врачки от Видолвур,

вещерите — от Вилмейдир,

чародеите —

от Черноглавец,

великаните

от Юмир всички идват…

А великанът Вавтруднир казва така:

Откъде Аургелмир

с челядта си идва,

най-големият гигант.

От вълните в Еливагар

бликнали отровни капки,

после се споили здраво:

станал страшен великан.

Тъй се зародил родът ни,

затова сме толкоз зли.

 

 

6. Тогава Ганглери попитал:

— Как са се размножили човешките родове и как е станало така, че са се появили още хора? А ти вярваш ли в този бог, за когото разказа сега?

Хар отговорил:

— За нищо на света не го признаваме за бог. Той бил зъл като всичките си потомци — онези, които ние наричаме скрежни великани. Разказват, че веднъж, докато спял, се изпотил и тогава изпод лявата му ръка израснали мъж и жена, а единият му крак родил син от другия. От тях произлезли родовете на скрежните великани. А стария скрежен великан наричаме Юмир.

 

 

7. Тогава Ганглери попитал:

— Къде е живеел Юмир и с какво се е хранел?

— След като скрежът прокапал, оттам изникнала кравата, наречена Аудхумла, а от нейното виме потекли четири млечни реки и тя хранела Юмир.

Тогава Ганглери попитал:

— Какво ядяла тази крава?

Хар отвърнал:

— Ближела ледените буци, които били солени. След като близала един ден, вечерта от буците се показала човешка коса, на другия ден човешка глава, на третия — цял човек. Той се казвал Бури и бил хубав на вид, едър и мощен. Родил му се син, който се казвал Бор. Той се оженил за Бестла, дъщерята на великана Болторн, и те имали трима синове: единият се казвал Один, вторият Вили, третият Вее. Вярвам, че този Один и братята му управляват небето и земята. Смятаме, че той се казва така, така се казва най-великият и най-славен човек, когото знаем, затова и вие можете да го наричате така.

Тогава Ганглери попитал:

— А в мир ли живеели и кои били по-могъщи?

Хар отговорил:

— Синовете на Бор убили великана Юмир и когато го повалили, от раните му изтекла толкова много кръв, че в нея удавили целия род на скрежните великани. Спасил се заедно със семейството си само един, когото великаните наричат Бергелмир. Той се качил на раклата^[18] си, а с него била и жена му: така се спасил. От тях са произлезли родовете на скрежните великани. Както се казва тук:

Нямаше земя, когато

(зими минаха безброй)

Бергелмир се бе родил.

Първото, което помня,

бе, че той биде положен

в…

 

 

8. Тогава Ганглери попитал:

— Какво са извършили синовете на Бор, та вярваш, че са богове?

Хар отговорил:

— Не е малко онова, което може да се разкаже. Те взели Юмир и го занесли в средата на Гинунгагап и направили от него земята, а от кръвта му — морето и водите; земята била направена от плътта, а скалите — от костите; камъните и сипеите направили от зъбите, кътниците и натрошените кости.

После Ямнхар казал:

— От кръвта, която изтекла от раните му и се разляла, направили онова море, с което опасали и закрепили земята; те го поставили около нея като пръстен и на повечето хора им се струва, че през него не може да се премине.

После Триди казал:

— Взели черепа му и от него направили небето и го сложили над земята с четирите краища и под всеки ъгъл поставили по едно джудже. Те се казват така: Аустри (Източен), Вестри (Западен), Нордри (Северен), Судри (Южен). После взели от блуждаещите пламъци и искри, изхвърлени от Муспелсхеймур^[19], и ги сложили на небето, в средата на Гинунгагап, и отгоре и отдолу, за да осветяват небето и земята. Те спрели всички мълнии — някои били на небето, други блуждаели под него — и им определили места, и насочили хода им. В древните мъдрости се казва, че така били разделени дните от нощите и започнало летоброенето, както е казано в Пророчеството на врачката:

Слънцето беше

блудно, бездомно,

месецът нямаше

място в небето,

пръснати бяха

звездите в простора.

Така било, преди да се появи земята.

 

 

9. Тогава Ганглери рекъл:

— Това, което чувам сега, са важни събития. Страшно голяма постройка е това, а и сръчно измайсторена. А как е изглеждала земята?

Хар отвърнал:

— По краищата е кръгла и около нея лежи дълбокото море, а по бреговете му те дали земя за заселване на великанските родове. А вътрешността на земята отделили с крепостна стена, защото враждували с великаните. За да направят тази стена, те си послужили с клепките на великана Юмир и я нарекли Мидгардур (Ограда в средата). Взели мозъка му и го хвърлили във въздуха; от него направили облаците, както се казва тук:^[20]

От плътта на Юмир

земя построили,

камъни — от кости,

дървеса — от косми,

небеса — от мозък,

и море — от кръв.

 

Властелините велики

изградили, като взели

миглите му, Мидгардур,

а пък облаците мрачни

са от мозъка му всички

сръчно сътворени.

 

 

10. Тогава Ганглери казал:

— Струва ми се, че са постигнали велико нещо, като са направили земята и небето и са поставили слънцето и небесните светила, за да разделят дните от нощите. А откъде са дошли хората, които населяват света?

Хар отговорил:

— Веднъж, когато синовете на Бор ходели по морския бряг, намерили две дървета, взели ги и направили от тях хора. Първият им дал душа и живот, вторият — ум и движение, третият — образ, говор, слух и зрение. Дали им дрехи и имена. Мъжът се наричал Аскур (Ясен), а жената — Емла. От тях произлезли човешките чеда, на които били дадени за заселване местата под Мидгардур. След това си направили крепост в средата на света, която се нарича Асгардур, ние я наричаме Троя^[21]. Там заживели боговете и техните родове и оттогава насам започнали да стават най-различни събития както по земята, така и из въздуха. Там има една обител, наречена Хлидскялв, и когато Один сядал там на престола си, виждал всички светове и заниманията на всички хора, и разбирал всичко, което виждал. Жена му се казвала Фриг и била дъщеря на Фьоргвин^[22], а от тях произхожда родът, който ние наричаме аси и който населява древния Асгардур и царствата, които спадат към него, и целият този род е божествен. Затова той има право да се нарича Алфодур (Всеобщ баща) — защото е баща на всички богове и хора и на всичко, което е създадено от него и от силата му. Земята му била и дъщеря, и жена: от нея му се родил първият син — това е Аса-Тор. Той притежава сила и мощ; с тях той надвива всичко живо.

 

 

11. Един великан, който живеел в Йотунхеймар, се казвал Норви или Нарви. Дъщеря му се казвала Нот (Нощ) и била черна и тъмна като рода, от който произлизала. Омъжили я за един човек, който се казвал Наглфари; синът им се наричал Аудур. След това я омъжили за друг. Той се казвал Онар, а дъщеря им — Йорд (Земя). Най-накрая за нея се оженил Делингур (Зазоряване?) — той бил от рода на асите, — а синът им бил Дагур (Ден). Той бил светъл и хубав като бащиния си род. Тогава Алфодур взел Нот и сина й Дагур, дал им два коня и две колесници, и ги поставил на небето; те трябвало да ги карат всеки ден и всяка нощ около земята. Нот язди първа върху коня, наречен Хриймфакси (Скрежогривец), а той оросява всяка сутрин земята с пяната от устата си. Конят на Дагур се казва Скинфакси (Светлогривец) и гривата му осветява цялото небе и земя.

 

 

12. Тогава Ганглери попитал:

— А как направлява хода на слънцето и месечината?

Хар отговорил:

— Един човек, на име Мундилфари, имал две деца. Те били толкова хубави и прелестни, че той нарекъл едното Мани (Месечина), а дъщеря си — Сол (Слънце), и я омъжил за един човек, който се казвал Гленур. Но боговете се ядосали от тази наглост, взели брата и сестрата и ги поставили на небето. На Сол дали да кара конете, които теглят слънчевата колесница — онази, която боговете били сътворили, за да осветява световете с пламтящите пръски, излетели от Муспелсхеймур. Тези коне се казват Арвакур (Ранобудник) и Алсвидур (Всеобщ обгорител), а под плешките им боговете сложили два ковашки мяха, за да ги охлаждат — в някои предания това се нарича железен хлад^[23].

Мани насочва хода на месечината и я кара да расте и да намалява. Той взел от земята две деца, които се казвали Бил и Хиуки, когато тръгвали от извора, наречен Бюргир, и носели на раменете си бъчвата, която се казва Соегур (Киша), и пръта Сиймул. Баща им се казвал Видфинур. Тези деца следват Мани, което се вижда и от земята.

 

 

13. Тогава Ганглери казал:

— Бързо върви слънцето — почти като подплашено — и не би усилило хода си повече, дори ако го беше подплашил собственият му убиец.

Хар отвърнал:

— Нищо чудно, че се е разбързало толкова много. Близо е онзи, който го гони, и то няма друг изход, освен да се спасява с бяг.

Тогава Ганглери попитал:

— Кой е този, който му създава такава мъка?

Хар казал:

— Това са два вълка: онзи, който тича след слънцето, се казва Скол — той го е подплашил и той ще го хване. А другият, който бяга пред него, се казва Хати Хродвитнисон; той иска да улови месечината и така и ще стане.

Тогава Ганглери попитал:

— Какъв е произходът на вълците?

Хар отвърнал:

— На изток от Мидгардур, в гората, наречена Ярнвидур (Желязна гора), живее една великанка. В същата гора живеят женските тролове^[24], наречени Ярнвидиур (Обитателки на Желязната гора). Старата великанка е развъдила много великанчета, всичките във вълчи образ; оттам са надошли тези вълци. Казват, че от рода им най-могъщ ще стане онзи, който се нарича Манагармур. Той се тъпче с труповете на всички мъртъвци, той ще налапа месечината и ще изпръска с кръв небето и целия въздух. Затова слънцето ще изгуби блясъка си и ветровете ще се развилнеят, а грохотът им ще се чува във всички посоки. В Пророчеството на врачката се казва така:

Аустур, старата, живее

във Желязната гора

и отроците на Фенрир^[25]

там отглежда.

От тях всички

един знам,

който месеца ще лапне —

той е с лик на трол.

 

С трупове човешки

тъпче си търбуха,

с кръв червена цапа

цялата вселена.

Слънцето чернее

следващото лято,

ветрове вилнеят —

знаете ли вече, или още не?

 

 

14. Тогава Ганглери попитал:

— По кой път се стига от земята до небето?

Хар се изсмял и казал:

— Питаш като неук човек. Не са ли ти казвали, че боговете са направили мост от земята до небето, който се нарича Биврост? Ти трябва да си го виждал и може би му казваш небесна дъга. Тя има три цвята и е много здрава; направена е по-изкусно и по-умело от другите постройки. Но колкото и да е здрава, ще се счупи, когато момците на Муспел тръгнат да яздят по нея и конете им преплуват големи реки — така ще пристигнат те.

Тогава Ганглери казал:

— Струва ми се, че боговете не са се постарали достатъчно, щом мостът ще се счупи, след като са можели да го направят такъв, какъвто искат.

Хар казал:

— Боговете не заслужават укор за тази постройка. Биврост е хубав мост, но когато момците на Муспел тръгнат на война, нищо на този свят не ще може да им устои.

 

 

15. Тогава Ганглери попитал:

— С какво се е занимавал Алфодур (Всеобщ баща), след като бил изграден Асгардур (Градът на асите)?

Хар отговорил:

— В началото назначил управители, които да определят заедно с него човешките съдбини и да надзирават реда в крепостта. Това било в местността, наречена Идаволур, в средата на крепостта. Първата им работа била да построят храм, в който са столовете им: дванадесет освен престола на Алфодур. Тази сграда е най-хубаво направената и най-голямата на земята; отвътре и отвън е цялата като къс злато. Хората наричат това място Гладсхеймур (Свят на доволството). Издигнали и друг дворец — той бил светилище на богините и бил много красив. Хората го наричат Винголв.

След това те издигнали ковашки пещи и направили чук, клещи и наковалня, а с тях и всякакви други сечива. После изковали метали, камъни и дървета и направили такова изобилие от метала, наречен злато, че всичките им домашни потреби били златни. Тези времена били наричани златен век до идването на жените, които ги развалили. Те дошли от Йотунхеймар (Света на великаните).

После боговете седнали на своите столове да решават делата си и си припомнили как джуджетата се били зародили в пръстта и в земните недра като червеи в плът. Джуджетата били възникнали и оживели първо в плътта на Юмир и тогава били червеи, но по решение на боговете придобили човешки разум и човешки облик, но заживели в земята и камъните. Най-старши бил Модсогнир, а след него — Дурин. В Пророчеството на врачката се казва така:

Седнаха тогава

на столове съдбоносни

властелините велики

и създадоха те дружно

дребните джуджета

от краката и ръцете

и кръвта на Блаин.

Както казал Дурин,

те на вид напомнят хора,

но в недрата земни ходят.

 

 

16. Тогава Ганглери попитал:

— Къде е главното или свещеното място на боговете?

Хар отговорил:

— То е при ясена Югдрасил, там боговете всеки ден се събират на съвет.

Тогава Ганглери попитал:

— Какво може да се разкаже за това място?

Ямнхар казал:

— Този ясен е най-голямото и най-хубавото от всички дървета. Клоните му се простират над целия свят и се извисяват над небето. Дървото се държи на три корена и те се простират надалече. Единият е при асите, другият при скрежните великани, там, където преди е бил Гинунгагап, а третият стои над Нивлхеймур (Мъгливия свят) и под този корен е Хвергелмир, а Нидхогур (Подъл секач)^[26] го гризе отдолу. Под корена, обърнат към скрежните великани, пък е изворът на Миймир, в който има скрити мъдрост и ум. Притежателят на извора се казва Миймир и той е изпълнен с мъдрости, защото пие от извора с рога Гялархорн (Отекващия рог). Веднъж Алфодур отишъл там и помолил за една глътка от извора, но я получил едва след като си оставил в залог окото. В Пророчеството на врачката се казва така:

Знам добре аз, Один,

где си скрил окото —

в извора на Миймир,

славния мъдрец.

Миймир пие медовина

в утринния мрак

от залога на Валфодур^[27].

Знаете ли вече, или още не?

Третият корен на ясена се издига в небето и под него има един много свещен извор, наречен Урдарбрунур (Извор на Урдур) — на това място боговете се събират на съвет. Всеки ден асите отиват дотам през Биврост; той се нарича също Асбру (Мост на асите). Конете на асите се казват така: най-хубавият е Слейпнир (Плъзгащият се), той е на Один и има осем крака, вторият е Гладур (Доволен), третият Гюлир (Позлатен), четвъртият Гленур, петият Скейдбримир, шестият Силвуртопур (Сребровръх), седмият Синир, осмият Гилс, деветият Фалховнир, десетият Гултопур (Златовръх), единадесетият Летфети (Лекокрак). Конят на Балдур бил изгорен заедно с него.

А Тор отива на съвета и гази през реките, които се казват така:^[28]

Кормт и Омт

и две Керлауги —

в тях Тор гази

всеки ден,

като ходи до дървото

Югдрасил на общ съвет,

че е пламнал Асбру

целият в огньове,

… свещените води.

 

 

17. Тогава Ганглери попитал:

— Огън ли гори по Биврост?

Хар отговорил:

— Червеното, което виждаш по дъгата, са пламтящи огньове, защото скрежните великани и планинските исполини щяха да се качат на небето, ако Биврост беше проходим за всеки, който пожелаеше да мине през него. Красивите места по небето са много и боговете навсякъде са сложили охрана. Под ясена, край извора, има един красив дворец и от него излизат три девойки, които се казват Урдур (Съдба), Верданди (Настояще) и Скулд (Дълг). Тези девойки определят какъв ще бъде човешкият живот и ние ги наричаме норни. Има и други норни, които идват при всеки роден човек, за да определят какъв ще бъде животът му; те са от божествен произход. Има и други, произлезли от алви^[29], и трети — от джуджета, както се казва тук:

Норните са, мисля,

много разнородни

и не са сестри;

някои са на аси,

други са на алви,

трети са на Двалин дъщери.

 

 

18. Тогава Ганглери рекъл:

— Ако норните имат власт над човешките съдбини, то те ги разпределят страшно нееднакво, защото някои получават хубав и охолен живот, а други са обречени на недоимък и безславие, някои живеят дълго, а други — кратко.

Хар рекъл:

— Добрите норни, от хубав произход, правят живота добър. А ако на някои хора им се случват нещастия, то причината е в лошите норни.

 

 

19. Тогава Ганглери попитал:

— Какви други важни неща могат да се разкажат за ясена?

Хар отговорил:

— Има много за разказване. В клоните на ясена седи един орел, който знае много неща, а между очите му седи ястребът, наречен Ведурфолнир. Катерицата, на име Рататоскур (Сновящият зъб), тича нагоре-надолу по ясена и разнася между орела и Нидхогур злословия. Четири елена тичат по клоните на дървото и му гризат кората. Те се казват така: Даин, Двалин, Дунаюр и Дуратрор. А във Хвергелмир, при Нидхогур, има толкова много змии, че никой език не може да ги преброи, тъй както се казва тук:^[30]

Югдрасил понася

ужаси незнайни:

хапят го елени,

отстрани прогнива,

Нидхогур го дялка

долу в низините.

Казано е така:^[31]

Змии стотици

под дървото са се свили,

нека малко се замисли

всяка глупава маймуна,

Гоин и Моин,

синовете на Граввитнир,

Грабакур и Гравволудур,

Омнир и Свамнир,

мисля, вечно

ясена ще мъчат.

Казват, че норните, които живеят край извора на Урдур, всеки ден вземат от него вода, а също и от глината край извора, и поливат ясена, за да не увехнат и изсъхнат клоните му. Тази вода е толкова свещена, че всичко, което попадне в извора, става бяло като обвивката, наречена ципа, която покрива отвътре черупката на яйцето, тъй както се казва тук:^[32]

Ясен знам един свещен —

Югдрасил се казва;

целият блести облян

в бяла глина.

Рано сутрин той поръсва

долините със роса

и стои все тъй зелен

там, над извора на Урдур.

Росата, която пада оттам върху земята, се нарича медопад и с нея се хранят пчелите. В извора на Урдур живеят две птици; те се наричат лебеди и от тях е произлязъл птичият род, който носи това име.

 

 

20. Тогава Ганглери рекъл:

— Големи работи за небето си знаел да разказваш. Какви други важни места има там, освен край извора на Урдур?

Хар казал:

— Много са славните места там. Има едно място, което се казва Алвхеймур — там живее народът, наречен светли алви, а тъмните алви живеят в земните недра; те не са като тях на вид и всъщност са много по-различни. Светлите алви изглеждат по-красиви от слънцето, а тъмните алви са по-черни и от катран.

Там има и една обител, наречена Брейдаблик — няма по-красива от нея там. Има и една, която се казва Глитнир (Блясък); стените, подпорите и стълбовете й са от червено злато, а покривът — от сребро. Има и още една обител, която се казва Химинбьорх (Небесно спасение); тя е на края на небето, до началото на моста — там, където Биврост опира в небето. Има и още една голяма обител, наречена Валаскялв; тя е на Один. Направили са я боговете и са я покрили с чисто сребро и там, в този дворец, стои Хлидскялви — престолът, наречен така. И когато Алфодур седне на този престол, вижда целия свят.

В южния край на небето има един дворец, по-красив от всички други и по-светъл от слънцето, който се нарича Гимлее (Убежище от пожара). Той ще стои, когато и небето, и земята бъдат унищожени, и на това място ще живеят навеки добрите и праведните. В Пророчеството на врачката се казва така:

Знам един дворец —

по-красив от злато,

по-сияен от слънце;

в Гимлее той свети.

В него ще живеят

във наслада вечна

и любов безмерна

доблестните люде.

Тогава Ганглери попитал:

— Кое ще предпази това място от гибел, когато огънят на Суртур изгори небето и земята?

Хар казал:

— Казват, че на юг, над това небе, има друго, наречено Андлангур, а над тях трето — то се нарича Видблаин. Смятаме, че тази обител е на това небе. Смятаме, че сега там живеят само светлите алви.

 

 

21. Тогава Ганглери попитал:

— Откъде идва вятърът? Той е толкова силен, че разлюлява морето и разпалва огъня, но при все, че е тъй силен, не се вижда, така чудно е сътворен.

Хар рекъл:

— Това мога лесно да ти кажа. На северния край на небето седи великанът Храесвелгур (Трупоглът). Той е с образ на орел и когато си разпери крилете, изпод тях духват ветрове. Тук се казва така:^[33]

Храесвелгур се казва

великанът, седнал

в края на небето;

орлов лик надянал,

той криле размахва,

ветрове развихря.

 

 

22. Тогава Ганглери попитал:

— Защо трябва да има такава голяма разлика: лятото да е горещо, а зимата студена?

Хар рекъл:

— Учен човек не би попитал такова нещо, защото всички могат да ти обяснят това. Но щом ти единствен си бил толкова неосведомен, смятам за по-правилно веднъж да зададеш неук въпрос, отколкото и занапред да ти бъдат неизвестни нещата, които човек е длъжен да знае. Бащата на Сумар (Лято) се казва Свасудур (Мил), той води толкова блажен живот, че от името му е произлязло названието „благ“ за онова, което е приятно. А бащата на Ветур (Зима) наричат ту Виндлони, ту Виндсвалур (Хладен вятър). Той е син на Васадур (Прогизнал). Бащата и синът били жестоки и хладногръди^[34] и Ветур наследил техния нрав.

 

 

23. Тогава Ганглери попитал:

— Кои са асите, в които хората трябва да вярват?

Хар отговорил:

— Асите от божествен произход са дванадесет.

Ямнхар казал:

— Асюниите^[35] са не по-малко свещени и могат не по-малко неща.

Триди добавил:

— Один е най-висш и най-древен от асите. Той има власт над всички неща и колкото и да са могъщи другите богове, всички те му прислужват като деца на баща. Фриг му е жена; тя знае съдбата на хората, въпреки че не пророкува, за което и се споменава в разговора на Один с онзи ас, когото наричат Локи:^[36]

Полудял си, Локи,

и си се побъркал.

Защо, Локи, не си легнеш?

Знае Фриг съдбата,

знае всичко тя,

нищо, че не казва.

Один се нарича Алфодур, защото е баща на всички богове. Нарича се и Валфодур (Баща на загиналите), защото осиновява всички, които паднат в бой. За тях той е подредил Валхол (Дворец на загиналите) и Винголв; те се наричат тогава ейнхерии. Той се казва също Хангагуд (Бог на обесените)^[37] и Хафтагуд, Фармагуд (Бог на превоза, корабоплаването) и още много други имена, с които се назовал, когато отишъл при крал Гейрродур:^[38]

Казвам се Гриймур

и Ганглери,

Хериан, Хялмбери,

Текур, Триди,

Тудур, Удур,

Хелблинди, Хар,

Садур, Свипал,

Сангетал,

Хертейтур, Хникар,

Билаюгур, Балаюгур,

Болверкур, Фьолнир,

Гриймнир, Глафсвидур, Фьолсвидур,

Сийдхотур, Сийдскегур,

Сихфодур, Хникудур,

Алфодур, Атридур, Фарматюр,

Оски, Оми,

Ямнхар, Бивлинди,

Гондлир, Харбардур,

Свидур, Свидрир,

Ялкур, Кялар, Видур,

Трор, Югур, Тундур,

Вакур, Скилвингур,

Вавудур, Хрофтатюр,

Гаутур, Вератюр.

Тогава Ганглери казал:

— Страшно много имена сте му дали! Наистина човек трябва да е много учен, за да може да разбере и обясни какви събития са ставали, та е получил всяко едно име.

Хар рекъл:

— Много ум е нужен, за да се поддържат тези знания свежи. Но веднага трябва да ти кажа, че повечето от тези имена са му били дадени поради това, че по света има много езици и всички народи смятат за необходимо да нагодят името му към своя език, за да се обръщат към него с молби за самите себе си. Някои от събитията, които са му донесли тези имена, са ставали по време на пътешествията му и за тях има разкази, а ти не можеш да се наричаш учен човек, ако не знаеш да разказваш за тези важни случки.

 

 

24. Тогава Ганглери попитал:

— Кои са имената на другите аси, с какво се занимават те и какви подвизи са извършили?

Хар рекъл:

— Най-важният от тях е Тор — онзи, когото наричат Аса-Тор или Оку-Тор^[39]. Той е най-силен от всички богове и хора. Царството му се казва Трудвангар, а дворецът му — Билскирнир. В него има петстотин и четиридесет^[40] покои; това е най-голямата сграда, която хората са направили. В словото на Гриймнир се казва така:

Пет стотици и четирсет,

мисля, са покоите общо

в Билскирнир — двореца древен.

От дома на моя син

по-могъща крепост с покрив

няма никой на света.

Тор има два козела, които се казват така: Тангньостур (Зъботрак) и Тангриснир (Зъбоскръц), и една колесница, на която се вози, а козлите я теглят — затова му казваме Оку-Тор. Има и три ценни вещи: едната от тях е чукът Мьолнир (Мълниенос или Смилач), който скрежните великани и планинските исполини познават, когато политне във въздуха. И това не е чудно — той е разбил черепите на много от техните бащи и роднини. Другата прекрасна вещ, която притежава, е поясът на силата и когато се препаше с него, асовата му сила нараства двойно. Третото нещо, което той има, е много ценна вещ — това са едни железни ръкавици. Без тях той не би могъл да държи дръжката на чука. Никой не е толкова учен, че да може да изброи всичките му подвизи. Но за него мога да ти разкажа толкова много неща, че ще мине немалко време, докато изрека всичко, което знам.

 

 

25. Тогава Ганглери казал:

— Искам да науча нещо и за другите аси.

Хар рекъл:

— Друг син на Один е Балдур и за него също има какво да се разкаже. Той е най-добър и всички го хвалят. Толкова е красив и светъл, че излъчва светлина, а има една толкова бяла трева, че я сравняват с миглите на Балдур; това е най-бялата от всички треви^[41]. По това можеш да разбереш колко са красиви и тялото, и косата му. Той е най-умният от асите и е смятан за най-красив и най-милосърден, но притежава особеност, която ще попречи на славата му да се задържи. Той живее в мястото, наречено Брейдаблик; то е на небето и на това място не може да има нищо нечестиво, тъй както се казва тук:^[42]

Брейдаблик се казва

дворецът на Балдур,

от него направен

във земята, дето

знам, че се намират

— — —

 

 

26. Третият ас е онзи, когото наричат Ньордур. Той живее на небето, в мястото, наречено Ноатун. Има власт над хода на вятъра и укротява морето и огъня; на него е редно да се дават обети преди тръгване по море или на лов. Той има такива съкровища и е толкова богат, че може да подари земи или скъпоценности на онези, които му дадат обети за това.

Ньордур не е от рода на асите. Той бил отгледан във Ванахеймар (Световете на ваните) и ваните^[43] го дали на боговете за заложник, а срещу него взели в заложничество онзи, който се казвал Хоенир. Той помирил боговете и ваните.

Жената на Ньордур се казва Скади (Пакост) — дъщерята на великана Тятси. Скади иска да стои в жилището, в което е живял баща й — то е в едни планини, в местността, наречена Трюмхеймур. Ньордур пък иска да е близо до морето. Споразумели се да прекарат девет нощи в Трюмхеймур и после още девет в Ноатунар. Но когато Ньордур се върнал в Ноатунар от планината, казал така:

 

Планини не мога

да понасям вече.

Девет дена слушах

вълчи вой противен

вместо сладкозвучни

гласове на гларус.

Тогава Скади казала това:

Трудно се заспива

в заливите морски,

пълни с птичи крясък.

Често ме събуждат

писъци на чайки

някъде в небето.

После Скади се качила в планината и заживяла в Трюмхеймур. Карала често ски^[44] и с лъка си стреляла дивеч. Тя се нарича Ондургуд (Божеството на ските) или Ондурдийс (Богинята на ските). Казано е така:

Трюмхеймур се казва

къщата на Тяци —

исполинът як.

Скади там живее,

светлата невяста,

в древен бащин дом.

 

 

27. После на Ньордур в Ноатунар му се родили две деца: синът му се казвал Фраюр, а дъщерята Фраюя^[45]. Те били красиви на вид и могъщи. Фраюр е най-славният от асите; той има власт над дъжда и слънчевата светлина, а също и над земните плодове, та на него трябва да се дават обети за плодородие и мир. Той определя и богатството на хората.

Фраюя е пък най-славната от асюниите. Жилището й е на небето и се нарича Фолквангар (Бойни поля). На което и бойно поле да отиде, тя взема половината от загиналите, а другата половина взема Один, както се казва тук:

Фолквангур се казва

къщата на Фраюя —

гости там гощава.

Падналите воини

тя подбира с Один

и дели поравно.

Дворецът й Сесрумнир е голям и красив. Когато пътува, я теглят две котки, а тя седи в колесница. Тя е най-достъпна за хората, ако искат да й дават обети, и от нейното име е произлязло благородното название „фру“^[46], с което се назовават жените владетелки. Тя обичала песните на хората. На нея подхожда да се дават обети за любов.

 

 

28. Тогава Ганглери казал:

— Тези аси ми се струват велики и не е чудно, че сте се сдобили с голяма мощ, щом разбирате боговете и знаете какво може да се очаква от всяка молитва. А има ли още богове?

Хар отговорил:

— Има още един ас, който се казва Тюр^[47]. Той е най-дързък и най-смел и от него много зависят победите в битките. На него подхожда да правят обети смелите хора. За хора, които изпъкват над другите и не се плашат от нищо, има израз „смел като Тюр“. Безстрашието му проличава от едно нещо: когато асите подмамили Фенрисулвур (Вълка на Фенрир), за да му надянат веригата Глейпнир, той не вярвал, че ще го освободят, докато не сложили за залог ръката на Тюр в устата му. И понеже асите не искали да го освободят, той отхапал ръката от мястото, наричано сега „вълча става“^[48]. Сега Тюр е еднорък и не го наричат помирител на хората^[49].

 

 

29. Един ас се нарича Браги^[50]. Той е славен мъдрец и е известен най-вече с красноречието и сладкодумието си. Много е умел в поезията и тя се нарича „брагур“ на негово име; оттам идва и прозвището „брагур“ за онзи човек — мъж или жена, — който надминава другите с красноречието си.

Жена му е Идиун. Тя пази в кутията си ябълките, от които боговете трябва да отхапят, когато застареят. Тогава те се подмладяват^[51] и така ще бъде до помръкването на властелините^[52].

Тогава Ганглери казал:

— Струва ми се, че боговете държат много важно нещо под надзора и добросъвестността на Идиун.

Хар се подсмихнал и казал:

— Веднъж за малко не се случила беда. Мога да ти разкажа за това, но чуй първо имената на другите аси.

 

 

30. Един ас се казва Хеймдалур. Казват му Белия ас; той е велик и свещен. Бил е роден от девет девойки — всичките сестри. Наричат го също Халинскиди и Гулинтани (Златозъб), защото зъбите му са от злато. Конят му се казва Гултопур (Златовръх). Той живее в дома, наречен Химинбьорх (Небесно спасение), край Биврост. Той е стражът на боговете и седи на края на небето, за да пази моста от планинските исполини — нужен му е по-малко сън, отколкото на птица. Той вижда и нощем, и денем на сто раста^[53] от себе си и чува как расте тревата по земята или вълната по овцете, както и всичко, което издава по-силен звук. Той има една тръба, наречена Гялархорн (Отекващият рог), и като я надуе, се чува из всички светове. Мечът на Хеймдалур се нарича Ховут (Глава). Тук се казва така:^[54]

Химинбьорх се казва

домът на Хеймдалур.

В него стражът на небето

сяда да почива,

пие и се забавлява,

гълта гъста медовина.

А самият той в Заклинанието на Хеймдалур казва още:

Девет моми са ми майки,

син съм на сестрици девет.

 

 

31. Един ас се казва Ходур. Той е сляп. Силата му е голяма. На боговете би им се искало да не става нужда да се споменава този ас, защото едно негово деяние ще се помни дълго от богове и от хора.

 

 

32. Един ас се казва Вийдар — мълчаливият ас. Той има дебела обувка^[55]. Силен е почти колкото Тор. Той е голяма опора за боговете във всякакви затруднения.

 

 

33. Един ас се казва Али или Вали, син на Один и Вриндур. Той е дързък в битките и е много точен стрелец.

 

 

34. Един ас се казва Улур, син на Сив, доведен син на Тор. Той стреля така сръчно с лък и кара ски така добре, че никой не може да се състезава с него. Той е и красив на вид, и има войнски достойнства; на него подхожда да се дават обети преди двубои.

 

 

35. Синът на Балдур и Нана Нефсдотир се казва Форсети. Негов е небесният дворец, наречен Глитнир (Бляскав). Всички, които отидат при него с някакви съдебни затруднения, си тръгват помирени. Това е най-доброто съдилище за боговете и хората. Тук се казва така:^[56]

Глитнир замъка наричат,

обкован със злато, със сребро покрит.

Форсети живее в него,

жалби всякакви изслушва,

после всички помирява.

 

 

36. Към асите причисляват и онзи, когото някои наричат клеветник на асите и разгласител на недостатъците и пороците на всички богове и хора. Той се нарича Локи или Лофтур и е син на великана Фарбаути. Майка му е Лауваю (Листат остров) или Нал, братя му са Бюлейстур и Хелблинди (Пъклена слепота). Локи е хубав и красив на вид, зъл по душа, с много променлив нрав. Той притежавал мъдростта, наречена хитрост, с която изпъквал сред другите хора, и умеел всякакви вълшебства. Все създавал големи затруднения на асите, но и често ги спасявал чрез хитрини. Жена му се казва Сигюн, синът им — Нарви или Нари.

Локи имал и други деца. Една великанка в Йотунхеймар се казвала Ангурбода (Вестителка на мъката). От нея Локи имал три деца: едното било Фенрисулвур, другото Йормунгандур (Чудовищно страшилище), сиреч Мидгардсормур (Змията на Мидгардур), а третото било Хел (Пъкъл). Но когато боговете научили, че в Йотунхеймар са се родили тези три деца и разбрали от пророчествата, че те ще им причинят големи беди и нещастия — а и на всички им се струвало, че ги очакват големи злини първо заради майчиния им род и още повече заради бащиния, — Алфодур пратил боговете да вземат децата и да му ги доведат. Когато се върнали при него, той хвърлил змията в дълбокото море, което огражда цялата суша, а тя пораснала толкова много, че лежи в средата на морето, около цялата суша, и си хапе опашката.

Хел той хвърлил в Нивлхеймур и й дал власт над девет свята, за да разпределя всякаква прехрана^[57] между онези, които й били изпращани — това са хората, умрели от болест или старост. Там тя има голямо жилище и оградите й са страшно високи, а вратите — с огромни решетки. Дворецът й се казва Елиуднир, подносът — Хунгур (Глад), ножът — Султур (Гладуване), робът — Ганглати (Повлекан), робинята — Ганглот (Повлекана), прагът на входа й — Фаланда Форад (Опасност от препъване), леглото — Кор (Грижа), завесите над него — Блийкянда Бол (Мъчителна болка). Тя е половината черна, половината — с телесен цвят, затова се познава лесно и е доста…^[58] и зловеща.

Вълка асите отгледали при себе си, но единствен Тюр имал смелостта да ходи при него и да му дава храна. Но когато боговете видели колко много расте вълкът всеки ден, а и всички предсказания сочели, че е съдено да им причини нещастия, решили да изковат много здрава верига, която нарекли Лодингур и я занесли при вълка, като му предложили да си изпита силата върху веригата. На вълка му се сторило, че това не е непосилно за него и ги оставил да направят както искали. При първия напън на вълка веригата се счупила. Така той се освободил от Лодингур.

След това асите изковали друга верига, два пъти по-здрава от първата, и я нарекли Дроми. Предложили на вълка да опита и с тая верига, като казали, че много ще се прослави със силата си, ако такава здрава изработка не може да го удържи. Вълкът подозирал, че тази верига е много яка, но и усещал, че откакто счупил Лодингур, силата му е пораснала още. Дошло му наум, че щом иска да се прочуе, трябва да се излага на опасности, и се съгласил да му надянат веригата. Когато асите казали, че са готови, вълкът се разтърсил и ударил веригата в земята, а тя се пръснала така, че парчетата се разлетели надалече. Така се избавил и от Дроми. Оттогава се употребяват изразите „да се освободиш от Лодингур“ и „да се избавиш от Дроми“, когато едно нещо е ужасно трудно.

Тогава асите се изплашили, че няма да успеят да вържат вълка. Затова Алфодур изпратил вестоносеца на Фраюр, наречен Скирнир, при някакви джуджета в Сварталвархеймур (Света на черните алви) и поръчал да изработят веригата, наречена Глейпнир. Направили я от шест неща: котешки тропот, женска брада, корени на скала, мечешки сухожилия, рибешко дихание и птича плюнка. И дори да не си чувал за тези случки друг път, веднага можеш да видиш доводите, че не те лъжа: ти ще да си виждал, че жената няма брада, при котешки бяг не се чува тропот и под скалата няма корени. Истина ти казвам: всичко, което ти разказах, е съвсем вярно, въпреки че има неща, които не можеш да провериш.

 

 

37. Тогава Ганглери казал:

— Разбирам наистина, че е вярно. Виждам нещата, които ти приведе като доводи. А как била изкована веригата?

Хар отвърнал:

— Това мога лесно да ти кажа. Веригата била гладка и мека като копринено въже, а колко била здрава и яка, ще чуеш сега.

Когато занесли веригата на асите, те благодарили на пратеника за свършената работа. После отишли в езерото, наречено Амсвартнир, на остров Люнгви, и повикали вълка при себе си. Показали му коприненото въже и му предложили да се опита да го скъса, като му казали, че е малко по-здраво, отколкото може да се предположи от големината му, и взели да си го подават един на друг и да го изпробват със силата на ръцете си, но то не се късало: вълкът обаче, казали те, щял да го скъса. Тогава вълкът отговорил:

— Като гледам тая панделка, ми се струва, че няма да спечеля никаква слава от това, че ще скъсам такова хилаво въженце. А ако сте го изработили с хитрини и магии, въпреки че изглежда мъничко, това въже няма да ми се допре до краката.

Асите тогава казали, че ще скъса набързо тънкото копринено въженце, щом преди това е чупил големи железни вериги.

— А ако не успееш да скъсаш това въже, значи не си страшен за боговете и тогава ще те развържем.

Вълкът рекъл:

— Ако ме вържете тъй, че да не мога да се освободя, ще направите така, че едва ли ще получа помощ от вас. Не ми се ще да ми слагате това въже. Но вместо да ми изпитвате смелостта, нека един от вас си сложи ръката в устата ми като залог, за да няма измама.

Асите взели да поглеждат един към друг и им се струвало, че сега трудностите са две и никой не искал да си сложи ръката, докато накрая Тюр си протегнал дясната ръка и я пъхнал в устата на вълка. И когато вълкът се напънал, въжето се изопнало и колкото повече се мятал, толкова повече то се обтягало. Тогава се изсмели всички освен Тюр — той се простил с ръката си.

 

 

38. Когато асите видели, че вълкът е вързан здраво, взели скрепката^[59], която излизала от веригата и се наричала Гелгия, и я проврели през една голяма плоча, наречена Гьол, а плочата закрепили под земята. После взели един голям камък, забили го още по-дълбоко в земята — той се наричал Твити — и го сложили над колчето на скрепката. Вълкът зяпал грозно, мятал се много и искал да ги ухапе. Те му наврели в устата един меч; дръжката опряла в долната челюст, а острието — в горната; с това му затъкнали устата. Той ръмжал злобно и от устата му течали лиги — това е реката, наречена Вон. Там той ще лежи до помръкването на властелините.

Тогава Ганглери казал:

— Страшно зли деца е създал Локи. Въпреки това тези братчета и сестричета са могъщи. А защо асите не убили вълка, щом се очаква да им причини злини?

Хар отговорил:

— Боговете почитали свещените си домове и мира, възцарен в тях, толкова много, че не искали да ги цапат с кръвта на вълка, макар и пророчествата да казвали, че той ще убие Один.

 

 

39. Тогава Ганглери попитал:

— Кои са асюниите?

Хар рекъл:

— Най-старшата е Фриг. Жилището й се казва Фенсалир (Блатен дворец) и е прекрасно.

Втората е Сага^[60]; тя живее в Секвабек; това е просторна обител.

Третата е Ейр (Милост); тя е отличен лечител.

Четвъртата е Гевиун; тя е девица и на нея служат онези, които умират девици.

Петата е Фула; тя също е девица, ходи с пусната коса и златна превръзка около главата. Тя носи ясеновата кутия на Фриг, пази й обувките и чорапите и знае потайностите й.

Фраюя е най-знатна заедно с Фриг. Тя се е омъжила за човека, наречен Одур. Дъщеря им се казва Хнос (Украшение). Тя е толкова красива, че от нейното име е произлязла думата „хнос“ (украшение), с която се назовават красивите неща, които приличат на съкровища. Одур заминал за дълъг път, а Фраюя плакала, когато останала без него; сълзите й били от червено злато. Фраюя има много имена. Причината за това е, че тя се назовавала с различни имена, когато пътувала сред непознати народи да търси Одур. Нарича се Мардол (Морска елха) и Хорн, Гевн, Сюр. Фраюя притежавала накита на Брийсингите^[61]. Наричат я Ванадийс (Богиня на ваните).

Седмата е Сьовн. Тя се грижи много хората да мислят за любов — и мъжете, и жените. Любовта е наречена „сявни“ (пристрастие) на нейно име.

Осмата е Ловн — тя е толкова мила и е така лесно да й се даде обет, че е получила разрешение от Алфодур и Фриг да събира хората — мъже и жени, — макар че по-рано това е било забранявано или недопускано. Затова от нейното име идва думата „лов“ (позволение), както и онова, което хората хвалят много^[62].

Деветата е Вар (Залог за вярност). Тя се вслушва в клетвите на хората и обещанията, които си дават мъжете и жените, затова им казват „залог за вярност“. Тя отмъщава и на онези, които ги нарушат.

Десетата е Вор (Осведомена). Тя е толкова умна и всезнайна, че от нея не може да се скрие нищо. Казва се, че когато една жена е узнала нещо, тя е осведомена.

Единадесетата е Сюн (Възражение). Тя пази вратите на домовете и ги заключва пред онези, които не трябва да влизат, а на съдебните сборове бива поставяна като защитник по делата, които иска да опровергае. Оттам идва изразът, че там е поставена Сюн, когато някой откаже нещо.

Дванадесетата е Хлийн (Закрила). Тя бива поставяна да пази хората, които Фриг иска да спаси от някаква опасност. Затова се казва, че който се спасява, се уповава на Хлийн^[63].

Тринадесетата е Снотра (Разумна). Тя е умна и с изтънчено държание. От нейното име идва названието „разумна“ жена или „разумен“ мъж за онзи, който има подходящо държание.

Четиринадесетата е Гна. Нея Фриг изпраща из различни светове да й върши поръчения. Тя има кон, който ходи и по въздуха, и по водата и се казва Ховварпнир (Копитомет). Веднъж, когато яздела, някакви вани я видели да се движи във въздуха и тогава единият казал:

Що там хвърка,

що там ходи

и простора пори?

Тя отговорила:

Аз не хвъркам,

ала ходя

и простора поря

на Ховварпнир —

на Хамскерпир е той

рожба, от Гардрова роден.

От името на Гна е дошъл изразът „гнаевар“^[64] за онова, което се движи нависоко.

Сол (Слънце) и Бил се числят към асюниите, но за техните отличия вече разказахме.

 

 

40. Има и други, които прислужват във Валхол — разнасят питиетата и пазят приборите за хранене и съдовете за пиво. В словото на Гриймнир те са наречени така:

Христ и Мист

с рога ми да дойдат,

Скегьолд и Скогул,

Хилдур и Трудур,

Хлок и Херфьотур,

Гол и Гейраход,

Рандгрийд и Радгрийд,

и Регинлейв

с пиво воините поят.

Тези се наричат валкюрии^[65], тях Один изпраща при всяка битка. Те белязват жертвите и определят победителите. Гудур, Рота и най-младата норн, наречена Скулд, винаги ходят с конете си да избират жертви и да нагласят битките.

Йорд (Земя), майката на Тор, и Вриндур, майката на Вали, се числят към асюниите.

 

 

41. Един човек се казвал Гюмир, а жена му — Аурбода. Тя произхождала от планинските исполини. Дъщеря им Гердур е най-красивата от всички жени. Един ден Фраюр влязъл в Хлидскялв и огледал всички светове. Като погледнал на север, видял в едно поселище голяма и красива къща, а към нея вървяла една жена, и когато посегнала с ръце да отвори вратата пред себе си, от ръцете й блеснала светлина и осветила и небето, и морската шир, и всички светове. Така го наказала тя за голямата нескромност, която бил проявил, като седнал на свещения престол, и той си тръгнал изпълнен със скръб. Когато се върнал вкъщи, не говорел нищо, не спял и не пиел и никой не смеел да го заговори. Тогава Ньордур поръчал да извикат Скирнир, прислужника на Фраюр, и му наредил да отиде при Фраюр, да го разпита и да научи от какво се е ядосал толкова, че не говори с хората. Скирнир отвърнал, че ще отиде, но без особено желание, и казал, че очаква лош отговор от него. Когато отишъл при Фраюр, попитал го защо е така унил и не говори с хората. Тогава Фраюр отговорил, че е видял една красива жена и е толкова измъчен заради нея, че няма да живее повече, ако не я получи:

— И сега ще отидеш да ми я поискаш за жена и да ми я доведеш със или без съгласието на баща й, а аз ще възнаградя труда ти добре.

Тогава Скирнир отговорил, че ще отиде да изпълни това поръчение, но Фраюр трябва да му подари меча си. Този меч бил толкова добър, че се биел сам. Фраюр не искал работата да се провали заради меча и му го дал. После Скирнир отишъл и поискал жената за него и взел от нея обещание — след девет нощи тя трябвало да пристигне на острова, наречен Бараю, за да направят сватбата с Фраюр.

Когато Скирнир разказал на Фраюр как е изпълнил поръчението, той казал това:

Дълга нощ,

после друга;

как ли ще изтрая три?

Като месеци ще минат;

бързай, моя брачна нощ!

Ето причината, поради която Фраюр бил така зле въоръжен, когато се бил с Бели^[66] и го убил с еленов рог.

 

 

42. Тогава Ганглери казал:

— Много е чудно това, че вожд като Фраюр си е дал меча и после е нямал друг, пак толкова добър. Това е било страшно зле за него, когато се е бил с онзи, когото наричат Бели. Вярвам, че тогава се е разкайвал за този подарък.

Хар отговорил:

— Това проличало слабо, когато се срещнал с Бели — Фраюр е можел да го убие и с голи ръце. Ще дойде време, когато Фраюр ще изпита загубата на меча по-силно — тогава, когато синовете на Муспел тръгнат на война.

 

 

43. Тогава Ганглери рекъл:

— Казваш, че всички, които са паднали в бой от сътворението на света досега, са отишли във Валхол при Один. А с какво ги храни той? Мисля, че там трябва да има много народ.

Хар отвърнал:

— Вярно е това, което казваш — много народ има там и ще става още повече, но все пак ще изглежда съвсем малко, когато дойде вълкът. Но навалицата във Валхол не е никога толкова голяма, че да не им стигне месото на прасето, наречено Саехримнир. Това прасе го сваряват всеки ден, а вечерта е пак живо и здраво. Но на този въпрос, който ти зададе сега, ми се струва, че е малко вероятно да има такива мъдри хора, които да знаят истинския му отговор. Готвачът се казва Андхримнир, а котелът — Елдхримнир, тъй както се казва тук:^[67]

Андхримнир

в Елдхримнир

сготвил от Саехримнир

хубаво месо,

но малцина знаят

воините какво вечерят.

 

 

44. Тогава Ганглери попитал:

— Същата храна ли поднасят на Один, каквато и на ейнхериите?

Хар рекъл:

— Храната, която стои пред него на масата, той дава на два вълка, които се казват Гери и Фреки, а на него не му трябва никаква храна; виното за него е и питие, и ядене. Тук се казва така:^[68]

Гери и Фреки

с гозби храни

Хериафодур Храбри;

само с вино

воинът славен,

Один, се изхранва.

На раменете му седят два гарвана и му разказват на ухото всички новини, които са чули или видели. Те се казват Хугин (Мислен) и Мунин (Паметен). Той ги изпраща през деня да летят из целия свят и те се връщат по обяд; така той научава много новини. Затова хората го наричат Хравнагуд (Бог на гарваните). Тъй както се казва:^[69]

Хугин и Мунин

хвъркат всеки ден

над земята необятна.

Страх ме е, че Хугин

няма да се върне;

и за Мунин много се боя.

 

 

45. Тогава Ганглери попитал:

— Какво питие получават ейнхериите, че да им стига така, както и яденето — вода ли се пие там?

Хар отговорил:

— Чудни работи питаш: може ли Алфодур да покани крале, ярлове и други владетели и да им даде да пият вода? Вярвай, във Валхол идват мнозина, на които би им се сторило, че заплащат скъпо за тази вода, ако там не ги очакваха по-големи радости след изтърпените рани и смъртни мъки. За там мога да ти разкажа друго. Козата, наречена Хейдрун, стои във Валхол и гризе кората по клоните на едно дърво с много известно име — казва се Лерадур, — а от вимето й тече медовина, с която тя пълни всеки ден една бъчва, толкова голяма, че всички ейнхерии се напиват от нея.

 

 

46. Тогава Ганглери рекъл:

— Страшно полезна коза си имат! Чудно хубаво ще да е това дърво, от което тя си отхапва!

Хар рекъл:

— Още по-забележителен е еленът Ейктюрни, който стои във Валхол и гризе от клоните на това дърво, а от рогата му капе толкова много вода, че се спуска в Хвергелмир и оттам извират реките, които се казват така: Сийд (Дълга), Вийд (Широка), Секин, Екин, Свол (Хладна), Гунтраа, Фьорм, Фимбултул, Гипул, Гопул, Гомул (Стара), Гейрвимул — тези текат край жилищата на асите. Има и други: Тюн, Вин, Тол, Хол, Град, Гуитраин, Нют, Наут, Нон, Хрон, Вийна, Вегсвин, Тьоднума.

 

 

47. Тогава Ганглери казал:

— Чудни работи са тези, дето ти разказа сега. Валхол трябва да е страшно голяма къща. На входа би трябвало често да става голяма блъсканица.

Хар отвърнал:

— Защо не попиташ колко входа има Валхол и колко са големи? Ако чуеш отговора, ще кажеш, че друго нещо е чудно — това, че там не може да влиза и да излиза всеки, който иска. Истината е тази, че да се настаниш в двореца, е не по-трудно, отколкото да влезеш в него. Тук, в Словото на Гриймнир, можеш да чуеш:

През пет стотици, мисля,

и четирсет порти

във Валхол се влиза.

Осемстотин воини

през една излизат

с вълка да воюват.

 

 

48. Тогава Ганглери рекъл:

— Много народ имало във Валхол; струва ми се, че Один трябва да е много велик вожд, щом предвожда такава голяма войска. А с какво се забавляват ейнхериите, когато не пият?

Хар отвърнал:

— Всеки ден, след като се облекат, си слагат бойни доспехи и излизат на двора да се бият и да се повалят един друг — това им е играта. А като стане обяд, се връщат с конете си във Валхол и сядат да пият, тъй както се казва тук:^[70]

Воините на Один

всеки ден воюват,

с мечове се мушат.

Тръгват си за вкъщи,

труповете вземат,

отново оживели.

Вярно е това, което ти каза: велик е Один. За това има много доказателства. Тук, с думите на самите аси, се казва така:^[71]

Сред дърветата най-славен

е свещений Югдрасил,

а сред асите е Один,

сред поетите е Браги,

а сред мостовете — Биврост,

Слейпнир — измежду конете,

Скийдбладнир — сред корабите,

сред соколите пък — Хаброк,

а сред кучетата — Гармур.

 

 

49. Тогава Ганглери попитал:

— Чий е този кон Слейпнир и какво може да се разкаже за него?

Хар казал:

— Не ти е известен този кон и не знаеш какво е станало, та се е появил. Ще видиш, че си струва да се разкаже за това.

Било наскоро след заселването на боговете, когато били издигнали Мидгардур и построили Валхол — при тях дошъл някакъв зидар и предложил да им изгради за три годишни смени^[72] толкова яка крепост, че да им бъде здрава и надеждна защита срещу планинските исполини и скрежните великани, дори и да успеят да минат през Мидгардур. Като възнаграждение поискал да му дадат Фраюя, а също така слънцето и месечината. Тогава асите се оттеглили да си поговорят, съветвали се взаимно и се договорили със зидаря да му дадат онова, което искал, ако успее да построи крепостта за една зима, но ако в първия летен ден имало нещо недовършено по крепостта, сделката щяла да се развали. Не трябвало никой да му помага в работата. Като му казали тези условия, той поискал да му позволят да му помага неговият кон, който се казвал Свадилфари, и Локи нагласил нещата така, че му разрешили.

Той започнал да строи крепостта през първия зимен ден и нощно време ходел с коня си за камъни. Асите се чудели много, като гледали какви големи скали тегли тоя кон; той вършел два пъти по-тежка работа от зидаря. Сделката им била скрепена със здрави свидетелства и много клетви, понеже на великаните им се струвало опасно да стоят при асите, без да имат сключено примирие, защото Тор можел да се завърне вкъщи, а по онова време той бил заминал на изток да трепе тролове. Зимата минавала и работата по крепостта напредвала много; тя била станала толкова висока и здрава, че никой не можел да я нападне. И когато оставали три дни до лятото, били стигнали почти до портата.

Тогава боговете седнали на съдбоносните си столове и взели да умуват; питали се един друг кой е нагласил нещата така, че да омъжат Фраюя в Йотунхеймар (Световете на великаните) и да развалят въздуха и небето, като вземат оттам слънцето и месечината и ги дадат на великаните. И всички се съгласили, че това ще да го е нагласил онзи, който наглася почти всички лоши работи — Локи Лауваярсон, — и казали, че заслужава страшна смърт, ако не измисли начин да се развали сделката със зидаря, и се спуснали срещу Локи. А той се изплашил и се заклел да натъкми нещата така, че сделката със зидаря да се развали, колкото и да се напряга той. И същата вечер, когато зидарят тръгвал за камъни с коня Свадилфари, от някаква гора срещу коня изскочила кобила и изцвилила, а конят, щом усетил, че това е женска, се разбеснял, скъсал юздата и хукнал към кобилата, но тя побягнала към гората, а зидарят тичал отзад и искал да хване коня. Конете бягали цяла нощ и строежът се забавил. На следващия ден не било построено толкова, колкото друг път.

Когато зидарят видял, че няма да може да довърши строежа, изпаднал във великанска ярост. Щом асите се убедили, че при тях е дошъл планински исполин, пренебрегнали клетвите и повикали Тор, а той пристигнал начаса и чукът Мьолнир веднага политнал във въздуха. Така му платил той за строежа, но не със слънцето и месечината, а с това, че му попречил да живее в Йотунхеймар и още с първия удар му разбил черепа на дребни късчета и го пратил долу в Нивлхел.

А Локи бил свършил такава работа със Свадилфари, че след време той родил жребче^[73]. Било сиво и имало осем крака и това е най-хубавият кон на боговете и хората. В Пророчеството на врачката се казва така:

Седнали тогава

на столове съдбоносни

властелините велики,

взели всички да се питат

кой е развалил небето

и невяста великанска

от момичето на Одур

е опитал да направи.

 

Рухнали във миг

клетвите могъщи,

доблестните думи,

дотогава в сила.

Тор тогава трепнал,

скокнал във тревога,

след като научил

новините лоши.

 

 

50. Тогава Ганглери попитал:

— Какво може да се разкаже за Скийдбладнир — най-хубавия кораб? Няма ли друг толкова хубав и толкова голям кораб?

Хар отговорил:

— Скийдбладнир е най-хубавият и най-сръчно направеният кораб, а Наглфари (Кораб от нокти) е най-големият кораб, притежаван от Муспел. Скийдбладнир е направен от едни джуджета, синове на Ивлади — те го подарили на Фраюр. Той е толкова голям, че на него могат да се настанят всички аси с оръжия и бойни доспехи, и щом се вдигне платното, веднага излиза попътен вятър, закъдето и да се пътува. А ако няма да се плава с него по море, той може да се сгъне като кърпа и да се пъхне в кесия, понеже е направен изкусно и от най-различни неща.

 

 

51. Тогава Ганглери казал:

— Хубав кораб бил Скийдбладнир и много голяма магия ще да е била нужна, за да се направи такава вещ. А никога ли не се е случвало на Тор да се натъкне на нещо толкова мощно и здраво, че да надвиши силата му с якост или с магия?

Хар казал:

— Малцина биха се надявали, че ще мога да им разкажа за това, но много неща са му изглеждали трудни. Въпреки това, дори и да е имало нещо толкова яко и силно, че Тор да не е успял да го победи, не е нужно то да се разказва, защото има много доказателства и всички са длъжни да вярват, че Тор е най-могъщият.

Тогава Ганглери рекъл:

— Както изглежда, ще ви попитам тъкмо за нещата, които никой не е способен да разкаже.

Тогава Ямнхар казал:

— Чували сме да се разказват случки, които не ни се вярва наистина да са ставали. Мисля обаче, че сред нас седи онзи, който ще може да разкаже истината, и ти трябва да му вярваш, защото той няма да излъже сега за първи път, след като никога по-рано не е лъгал.

Тогава Ганглери рекъл:

— Ще стоя тук да чуя дали ще се намери някакъв изход от това нещо. Иначе ще ви обявя за победени, щом не можете да отговорите на това, което ви питам.

Триди казал:

— Ясно е, че той иска да научи за тези случки, въпреки че ни се струват некрасиви за разказване. Сега само ще мълчиш.

Тази история започнала с това, че Оку-Тор тръгнал на път с колесницата си и козлите, а с него бил и онзи ас, когото наричат Локи. Привечер пристигнали у един стопанин и останали да пренощуват там. Вечерта Тор взел двата козела и ги заклал; после ги одрали и ги сложили да се варят, а когато месото било сварено, Тор и другарят му седнали да вечерят. Тор поканил стопанина, жена му и децата им да ядат с него. Синът на селянина се казвал Тялви, а дъщерята — Вросква. После Тор прострял козите кожи настрани от огъня и казал на стопанина и хората му да хвърлят костите там. Тялви, синът на стопанина, взел един бедрен кокал и го сцепил с ножа си до костния мозък.

Тор прекарал нощта там. Рано призори станал и се облякъл, взел чука Мьолнир, размахал го и омагьосал кожите; козлите оживели отново, но единият куцал със задния крак. Тор забелязал това и усетил, че стопанинът или някой от семейството му е направил нещо неразумно с костта на козела, понеже разбрал, че бедрото му е счупено. Няма нужда от дълги приказки — всички могат да си представят колко уплашен е бил стопанинът, като видял как Тор навъсва вежди, а като го погледнал в очите, му се сторило, че само погледът може да го събори. Той стискал с ръце дръжката на чука толкова силно, че кокалчетата на пръстите му били бели. И както можело да се очаква, стопанинът и семейството му се заокайвали с пълен глас, молели за прошка и предлагали всичко, каквото имали. Когато Тор видял колко са изплашени, гневът му се поуталожил и се успокоил; взел в знак на помирение децата им, Тялви и Вросква, и те станали зависими слуги на Тор и оттогава го следват навсякъде.

 

 

52. Той оставил там козлите и се насочил на изток, към Йотунхеймар, стигнал до дълбокото море и го прекосил, а после излязъл на сушата заедно с Локи, Тялви и Вросква. След като повървели малко, пред тях се изпречила голяма гора; този ден те вървели, докато се смрачило. Тялви бил необикновен бързоходец; той носел торбата на Тор, но нямали достатъчно храна.

Когато се стъмнило, взели да търсят място за нощуване и открили някаква много голяма постройка. В единия й край имало врати, широки колкото цялата стена. Там те останали да прекарат нощта.

Посред нощ станало голямо земетресение, земята под тях заподскачала и къщата се заклатила. Тогава Тор станал и извикал другарите си; взели да оглеждат мястото и открили вдясно, в средата на къщата, някаква пристройка и тръгнали нататък. Тор застанал на входа, а другите стояли по-навътре от него и били изплашени. Тор стискал дръжката на чука и бил готов да се отбранява. Тогава чули силен рев и тътен.

На другия ден Тор излязъл навън и видял, че недалече от него в гората лежи човек. Той бил огромен на ръст, спял и хъркал силно. Тогава на Тор му станало ясно що за шумове са били това през нощта. Препасал се с пояса на силата и асовата му мощ пораснала. В това време човекът се събудил и скокнал на крака. Разказват, че този път Тор не смогнал да нанесе удар с чука си; попитал го как се казва, онзи се назовал Скрюмир.

— А аз няма нужда да те питам — рекъл той — как се казваш, понеже те познавам: ти си Аса-Тор. Но ти ли си ми замъкнал ръкавицата?

След това Скрюмир посегнал и си прибрал ръкавицата. Тогава Тор разбрал, че той бил пренощувал в нея, а пристройката била палецът й.

 

 

53. Скрюмир попитал дали Тор иска да го вземе за спътник и Тор се съгласил. Тогава Скрюмир си развързал торбата с яденето и се заприготвял да обядва, а Тор и другарите му седнали да ядат другаде. Скрюмир предложил да се хранят заедно и Тор се съгласил. Тогава Скрюмир вързал всичката им храна в една торба и я метнал на гърба си. Цял ден той вървял пред тях и крачел с доста големи крачки. Когато се свечерило, Скрюмир потърсил място за нощуване под един голям дъб. После Скрюмир казал на Тор, че иска да легне да спи:

— А вие вземете торбата с храната и си пригответе нещо за вечеря.

После Скрюмир заспал и захъркал здраво, а Тор взел торбата и се помъчил да я развърже. Но трябва да кажем, че макар и да изглежда чудно, не могъл да развърже нито един възел, нито пък успял поне малко да разхлаби някой от ремъците. Като видял, че от тая работа нищо няма да излезе, ядосал се, грабнал чука Мьолнир с две ръце, пристъпил с единия крак натам, където лежал Скрюмир, и го праснал по главата. Скрюмир се събудил и попитал листо ли му е паднало на главата и дали са се наяли и приготвили да лягат. Тор отвърнал, че вече ще ходят да спят. После отишли под един друг дъб. Право да ти кажа обаче, не се чувствали в безопасност.

 

 

54. Посред нощ Тор чул, че Скрюмир е заспал дълбоко и хърка така, че гората кънти. Тогава той станал, отишъл при него, замахнал здраво с чука и го праснал в средата на темето; усетил как острието на чука потъва дълбоко в главата му. В същия миг Скрюмир се събудил и попитал:

— Каква е тая работа, жълъд ли ми падна на главата? А ти, Тор, с какво се занимаваш?

Тор побързал да се оттегли назад и отговорил, че току-що се бил събудил; казал, че е полунощ и има още време за спане. После си рекъл, че ако му се отвори възможност да го удари трети път, ще го довърши веднъж завинаги; легнал и се заослушвал да разбере дали Скрюмир ще заспи пак така дълбоко. Малко преди да се развидели, му се сторило, че Скрюмир е заспал, станал, хукнал към него, замахнал с чука с все сила и го праснал по слепоочието, обърнато нагоре. Чукът потънал до дръжката. Скрюмир се надигнал, погладил се по слепоочието и попитал:

— Птици ли седят на дървото над мен? Стори ми се, като се събудих, че ми е паднала на главата някаква треска от клоните. Ти, Тор, буден ли си? Време е да ставаме и да се обличаме. Вече не ви остава много път до крепостта, наречена Утгардур (Външна ограда)^[74]. Чух ви да си шушукате помежду си, че не съм бил дребен на ръст, а като стигнете в Утгардур, ще видите още по-едри хора. Сега искам да ви дам един полезен съвет: недейте много да се надувате! Царедворците на Утгарда-Локи няма да понесат да им се пъчат такива пеленачета като вас. А другата възможност е да се върнете обратно — и мисля, че така ще е най-добре за вас. Ако пък искате да продължите, тръгнете на изток, а аз имам път на север към онези планини, които сега виждате.

Скрюмир си взел торбата с храната, метнал я на гръб и поел напряко през гората. Разказват, че асите не отправили пожелание да се срещнат здрави^[75].

 

 

55. Тор и другарите му тръгнали на път и вървели до обяд. Тогава видели една крепост сред някакво поле и главите им опрели в гърбовете, преди да видят какво има зад нея^[76]. Отишли до крепостта, а на входа й имало решетка — тя била заключена. Тор отишъл при решетката, но не успял да я отключи. Когато им омръзнало да се мъчат, се проврели между железата и така влезли. Тогава видели един голям дворец и тръгнали нататък. Вратата била отворена. Те влезли и видели много хора, насядали на две пейки; повечето били доста едри. После застанали пред крал Утгарда-Локи и го поздравили. Той обърнал бавно поглед към тях, подсмихнал се и казал:

— Новини отдалече се научават трудно. Но не греша ли, като си мисля, че този хлапак е Оку-Тор? Навярно обаче си по-голям, отколкото ми изглеждаш. А какви юначества смятате, че сте готови да ни покажете? При нас не се допускат хора, ако не притежават някакви умения или изкуства, с които да изпъкват над другите.

Тогава онзи, който вървял най-отзад и се наричал Локи, рекъл:

— Юначеството, което аз умея и съм готов да поставя на изпитание, е това, че мога да си изям яденето по-бързо от който и да е друг от хората тук.

Тогава Утгарда-Локи отвърнал:

— Това е наистина юначество, стига да го направиш. Сега ще го проверим.

После повикал откъм края на пейката онзи, който се казвал Логи (Пламък), да излезе и да си премери силите с Локи. Сетне внесли едно корито, положили го на пода и го напълнили с месо. Локи застанал в единия край, а Логи — в другия, и залапали колкото можели по-бързо, като се срещнали в средата на коритото. Локи си бил изял всичкото месо, но без костите, а Логи бил изгълтал и месото, и костите, че и коритото, и за всички станало ясно, че Локи е изгубил състезанието.

 

 

56. Тогава Утгарда-Локи попитал в каква игра ще се състезава момъкът. Тялви отвърнал, че ще опита да се надбягва с онзи, когото Утгарда-Локи посочи. Утгарда-Локи казал, че това е добро юначество и че очаква Тялви да е надарен с пъргавина, щом ще показва такова юначество, и наредил веднага да проверят това. Утгарда-Локи станал и излязъл навън, където имало хубаво и равно поле за бягане. После извикал някакво хлапе, което се казвало Хуги (Мисъл), и му казал да се надбягва с Тялви. После започнали първия пробег и Хуги отишъл толкова напред, че завил обратно срещу него в края на пробега^[77].

Тогава Утгарда-Локи рекъл:

— Ще трябва повече да се напрегнеш, Тялви, за да спечелиш тая игра. Но всъщност тук са дошли хора, които не ми изглеждат по-пъргави в краката, отколкото вече се показаха.

После пак хукнали да се надбягват и когато Хуги стигнал до края, свил назад, а Тялви бил още на един хвърлей. Тогава Утгарда-Локи казал:

— Струва ми се, че Тялви бяга добре, но вече не ми се вярва да спечели. Но това ще се види при третия пробег.

Тогава хукнали пак и когато Хуги стигнал до края на пробега и завил назад, Тялви не се бил добрал дори до средата.

Тогава всички казали, че играта е решена.

 

 

57. После Утгарда-Локи попитал Тор с какви юначества би искал той да блесне пред тях, след като хората са съчинили такива големи разкази за подвизите му. Тор казал, че най-много му се иска да се надпива с някого. Утгарда-Локи отвърнал, че това може да стане, влязъл в двореца, повикал прислужничето си и му наредил да вземе един изкупителен рог^[78], от който обикновено пиели царедворците. След това прислужничето донесло рога и го подало на Тор. Тогава Утгарда-Локи казал:

— От този рог се смята, че човек е отпил добре, ако го пресуши отведнъж, някои го пресушават на два пъти, но такъв слаб пияч, който да не се справи на третия път, няма.

Тор погледнал рога — не му се сторил голям, но бил доста дълъг. И понеже бил жаден, взел да пие и да преглъща на големи глътки, като си мислел, че няма да стане нужда да надига рога втори път. Когато му свършил дъхът и го свалил от устата си, погледнал да види как е вървяло пиенето и му се сторило, че разлика почти няма и питието в рога не е намаляло повече отпреди.

Тогава Утгарда-Локи рекъл:

— Добре пиеш, но не чак толкова. Нямаше да повярвам, ако ми бяха казали, че Аса-Тор не може да изпие повече. Обаче знам, че ще поискаш да пресушиш рога от втория път.

Тор не отговорил нищо, лапнал рога, като си мислел, че сега ще изпие повече, и гълтал, докато му стигал дъхът, но виждал, че върхът на рога пак не се вдига нагоре толкова, колкото му се щяло. Като свалил рога от устата си, погледнал в него и му се сторило, че сега питието е намаляло по-малко, отколкото първия път; сега имало добро разстояние до ръба на рога.

Тогава Утгарда-Локи рекъл:

— Какво става, Тор? Да не би да си пестиш силите за едно пиене повече, отколкото ти понася? Както виждам, решил си, ако отпиеш от рога трети път, това да бъде най-доброто ти отпиване. Но тук, сред нас, няма да те признаем за толкова велик, колкото те наричат асите, ако в други игри не покажеш повече, отколкото, както ми се струва, ще видим в тази.

Тогава Тор се ядосал, вдигнал рога и взел да пие с цяло гърло. Гълтал така, докато можел, а когато погледнал в рога, видял, че сега имало все пак някаква разлика. Тогава оставил рога настрана и се отказал да пие повече.

Утгарда-Локи рекъл:

— Явно мощта ти не е толкова голяма, колкото си мислехме. Не искаш ли обаче да опиташ някакви други игри? Тази се вижда, че не е за теб.

Тор отговорил:

— Ще опитам още някоя игра. Чудно щеше да ми се стори обаче, ако тогава, когато бях у дома при асите, някой наречеше такова пиене слабо. Каква игра ще ми предложите сега?

Утгарда-Локи рекъл:

— Малките момченца при нас правят нещо, което изглежда твърде незабележително — вдигат от земята котката ми. Нямаше да предложа това на Аса-Тор, ако не бях видял вече, че е много по-слаб, отколкото си мислех.

После на пода дотърчала една сива и доста голяма котка, а Тор се приближил към нея, хванал я с ръка през корема и се напънал да я вдигне, а тя се изгърбила, докато Тор я дърпал с ръка. И когато Тор се бил изопнал нагоре колкото можел, котката си повдигнала единия крак и Тор не успял да се справи в тази игра.

Тогава Утгарда-Локи казал:

— И тази игра завърши, както очаквах. Котката е доста голяма, а Тор е нисък и дребен в сравнение с мъжагите, които са сред нас.

 

 

58. Тогава Тор казал:

— Щом съм бил толкова дребен, нека да излезе някой от вас да се бори с мен — вече съм ядосан!

Утгарда-Локи огледал хората на пейките и казал:

— Тук не виждам такъв, на когото не би му се сторило дреболия да се бори с теб.

А после рекъл:

— Чакай да видим. Извикайте да дойде баба ми Елли, иска Тор се бори с нея, ако иска. Тя е поваляла хора, които са ми изглеждали не по-слаби от Тор.

След това в двореца влязла една стара баба. Утгарда-Локи й казал да се пребори с Тор. Няма много за разправяне: борбата вървяла така, че колкото повече се напъвал Тор, толкова по-здраво се държала тя. Сетне бабата взела да използва хватки и тогава Тор не смогвал да се задържи; настанало голямо боричкане и скоро след това Тор паднал на едното си коляно.

Тогава Утгарда-Локи отишъл при тях и им казал да спрат борбата, добавил, че няма нужда Тор да кани други хора в двореца да се борят с него. Вече било късно през нощта. Утгарда-Локи посочил на Тор и другарите му къде да седнат и цяла нощ се веселили добре.

 

 

59. На сутринта, щом се зазорило, Тор и другарите му станали, облекли се и се приготвили да си ходят. Тогава дошъл Утгарда-Локи и наредил да им приготвят трапеза, на която не липсвали хубави веселби, ядене и пиене. След като се наяли, тръгнали на път. Утгарда-Локи отишъл да ги изпрати и излязъл с тях навън от крепостта. Като се разделяли, той попитал Тор доволен ли е от пътешествието си — и дали е срещнал някой по-могъщ човек от себе си. Тор отвърнал, че не може да отрече големия позор, който претърпял от тяхната среща:

— Знам, че вече ще ме наричате слаб човек, и това никак не ми харесва.

Тогава Утгарда-Локи казал:

— Сега ще ти кажа истината, понеже си излязъл от крепостта: ако съм жив и мога аз да решавам, ти никога повече няма да влезеш в нея. Истина ти казвам: ти нямаше изобщо да влезеш, ако знаех, че си притежавал такава огромна сила и че за малко си щял да ни въвлечеш в голяма беда. Аз ти устроих зрителни измами и първия път, когато те видях в гората, дойдох при вас. Торбата с храната, която ти се мъчеше да развържеш, бях стегнал с „грес-ярн“^[79] и ти не разбра как трябва да се отвори. След това ти ми нанесе три удара с чука: първият беше най-слаб и все пак достатъчно силен, за да ми отнеме живота, ако ме беше улучил. Край двореца ми ти видя една седлообразна скала, а по-надолу — три четвъртити долини; едната от тях беше по-дълбока от другите: това бяха следите от чука ти. Аз подлагах скалата при всеки удар, но ти не забеляза нищо. Така беше и с игрите, в които се състезавахте с царедворците ми. Първи започна Локи — той беше много гладен и яде лакомо. Но онзи, който се наричаше Логи (Пламък), беше бушуващият пожар и той изгори коритото заедно с месото. А когато Тялви излезе да се надбягва с оня, който се наричаше Хуги (Мисъл), това беше всъщност мисълта ми и Тялви не беше свикнал да се мери с бързината й. А когато ти пиеше от рога и ти се струваше, че върви трудно — истина ти казвам, — тогава стана такова чудо, каквото не бих повярвал, че е възможно: другият край на рога беше потопен в морето, но ти не видя това. Като стигнеш до брега, ще видиш колко нещо си пресушил от морето. На това сега се казва отлив.

После той продължил:

— Не по-малко забележителен подвиг ми се стори, че извършваш, когато вдигна котката, и право да ти кажа, всички, които видяха, че й вдигна единия крак от земята, се изплашиха. Тази котка не беше такава, каквато ти изглеждаше; това беше Мидгардсормур (Змията на Мидгардур), която лежи увита около цялата суша, но дължината не й стигна да се задържи на земята и с главата, и с опашката, защото ти се изпъна толкова нагоре, че беше близо до небето.

Друго голямо чудо беше и борбата: това, че се задържа толкова дълго прав и падна само на едно коляно, като се бореше с Елли (Старост), защото не е имало и няма да има хора, които, дочакали старост, да не бъдат повалени от нея.

Сега, да ти кажа право, ние ще се разделим и както за едните, така и за другите ще бъде най-добре повече да не идвате при мен. Друг път аз пак ще браня крепостта си с такива вълшебства, така че няма да можете да ме надвиете.

След като Тор изслушал тази реч, грабнал чука си и го вдигнал във въздуха, но когато трябвало да го стовари, Утгарда-Локи бил изчезнал. Тогава той тръгнал обратно към крепостта, като смятал да я натроши, но видял само широки, красиви поля без никаква крепост. Сетне свил назад, поел по пътя към къщи и се върнал в Трудвангар. Право да ти кажа, тогава той решил да види дали ще успее да се срещне с Мидгардсормур, което и станало по-късно. Мисля, че от никого не можеш да чуеш по-достоверен разказ за това пътешествие на Тор.

 

 

60. Тогава Ганглери казал:

— Велик бил Утгарда-Локи и с много магии и вълшебства си служел. Че е велик, се вижда и от това, че има царедворци, които притежават голяма мощ. А Тор не е ли успял да си отмъсти за това?

Хар отговорил:

— Не е неизвестно дори на неуките хора^[80], че Тор измил срама от пътешествието, за което току-що бе разказано. Той не се застоял дълго вкъщи, а се стегнал за път толкова припряно, че не си взел колесницата и козлите, а тръгнал без спътници. Минал от другата страна на Мидгардур, в образ на малко момченце, и една вечер, когато се било смрачило, пристигнал у един великан, наречен Хюмир. Тор се подслонил през нощта там. На другия ден Хюмир станал, облякъл се и се застягал да ходи в морето за риба. Тор скокнал, приготвил се набързо и го помолил да го вземе със себе си в морето, но Хюмир отговорил, че такова малко и дребно момченце не може да му помогне много:

— Пък и може да настинеш, ако стоя толкова дълго и толкова навътре в морето, колкото съм свикнал.

Тор отвърнал, че би могъл да се отдалечи от сушата толкова, че не се знае дали той няма първи да поиска да се връщат. Тор така се бил ядосал на великана, че щял веднага да го млатне с чука, но се въздържал, защото си бил наумил да си изпробва силата другаде. После попитал Хюмир какво ще използват за стръв, а Хюмир му казал да си намери стръв сам. Тогава Тор тръгнал натам, където видял, че пасат биковете на Хюмир. Взел най-големия бик, наречен Химинхрьотур, откъснал му главата и тръгнал с нея към морето. Хюмир тъкмо бил пуснал кораба във водата. Тор се качил, седнал край кърмата, взел две весла и загребал и на Хюмир му се сторило, че от гребането му развиват добра скорост.

Хюмир бил седнал на носа и гребял и той, така че напредвали бързо. После Хюмир казал, че са стигнали до местата, където той обикновено седял и ловял плоски риби. Тор отвърнал, че иска да отидат много по-навътре, и погребали още малко. Тогава Хюмир казал, че са навлезли вече много в морето и е опасно да ходят по-нататък, защото там е Мидгардсормур. Тор отвърнал, че ще гребе още, и така и направил. Хюмир бил вече много притеснен.

Когато Тор оставил веслата, извадил едно доста здраво въже, а и въдицата му била не по-малко голяма и яка. После нанизал бичата глава на въдицата и я хвърлил през борда, а тя потънала до дъното. Право да ти кажа, Тор подлъгал Мидгардсормур не по-зле, отколкото го бил измамил Утгарда-Локи, когато вдигал змията с ръце.

Мидгардсормур налапала бичата глава и въдицата се забила в горната й челюст. Като усетила това, змията се дръпнала така рязко, че Тор се надвесил с две ръце над борда. Тогава той се ядосал и му дошла асова сила. Напънал с крака така яко, че пробил кораба и опрял в дъното, после издърпал змията до борда. Може да се каже, че не е виждал ужасяващи гледки онзи, който не е могъл да види как Тор приковава поглед в змията, а тя го гледа изцъклено отдолу и пръска отрова.

Разказват, че великанът Хюмир си сменил цвета на лицето, пребледнял и се изплашил, като видял змията и вълните, които обливали кораба. В мига, в който Тор грабнал чука и го вдигнал във въздуха, великанът се присегнал с рибарския си нож и срязал въжето на Тор. Змията потънала в морето. Тор запратил чука след нея и някои разправят, че й откъснал главата на дъното, но аз мисля, че не е вярно и че Мидгардсормур е още жива и се намира в безопасност. Тор замахнал с юмрук и го стоварил връз ухото на Хюмир така, че той се изтърсил през борда и му се видели петите. После Тор прецапал до сушата.

 

 

61. Тогава Ганглери попитал:

— Случвали ли са се още някакви неща с асите? Голям подвиг е извършил Тор на това пътешествие.

Хар отговорил:

— Ще трябва да ти разкажа събития, които асите смятат за по-важни. Тази история започва с това, че Балдур Добрия сънувал дълги и страшни сънища за живота си. Когато разказал сънищата на асите, те се събрали на съвет и решили да измолят за Балдур пощада от всички видове опасност. Фриг събрала клетви, че Балдур ще бъде щаден от огъня и водата, от желязото и всички видове метали, от камъните, от земята, от дърветата, от болестите, от животните, от птиците, от отровата, от змиите. След като видели, че са си свършили работата, Балдур и асите взели да се забавляват, като на сборовете го слагали да стои прав и едни го целели със стрели, други го секли с мечове, трети го замеряли с камъни. И каквото и да правели, не му ставало нищо и всички смятали, че това е голям успех.

Но когато Локи Лауваюарсон видял това, не му харесало никак, че на Балдур не му става нищо. Отишъл във Фенсалур (Блатния дворец) при Фриг и се превърнал в жена. Тогава Фриг попитала дали тази жена знае с какво се занимават асите на сбора. Тя отвърнала, че всички замерят Балдур, а на него му няма нищо. Тогава Фриг казала:

— Оръжията и дърветата не могат да наранят Балдур. От всички тях съм получила клетви.

Тогава жената попитала:

— Всички неща ли се заклеха да щадят Балдур?

Фриг отвърнала:

— На запад от Валхол расте едно малко растенийце, наречено имел. То ми се стори прекалено младо да искам от него клетва.

След това жената си отишла.

Локи намерил имел, откъснал го и отишъл на сбора. Ходур стоял извън кръга от хора, понеже бил сляп. Тогава Локи го попитал:

— Ти защо не замеряш Балдур?

Той отговорил:

— Защото не виждам къде е Балдур, а пък и нямам оръжие.

Локи казал:

— Направи и ти като другите хора и отдай като тях почит на Балдур. Аз ще ти покажа къде е застанал. Хвърли по него тази клонка.

Ходур взел имела и го запратил към Балдур по указанията на Локи. Клонката го пронизала и той паднал мъртъв на земята. Това е най-голямото нещастие, което някога е сполетявало боговете и хората.

 

 

62. Когато Балдур паднал, асите онемели и ръцете им се сковали, та не могли да посегнат към него; всички се гледали един друг и изпитвали едно и също нещо към онзи, който бил извършил това деяние. Но никой не можел да му отмъсти, защото на това място царял велик мир. И когато асите се опитали да проговорят, отпърво се задавили в плач и никой не успял да разкаже с думи на другите за мъката си. От всички най-тежко понесъл тази беда Один, защото той най-добре съзнавал каква страшна загуба и щета за асите била гибелта на Балдур.

Когато боговете се съвзели, Фриг попитала кой от асите би желал да спечели всичката й любов и благоразположение, като тръгне по Хелвегур (Пътя за пъкъла) и се опита да намери Балдур, а после помоли Хел да го пусне, ако тя позволи на Балдур да се върне у дома в Асгардур. Това пътешествие се наел да извърши Хермодур Пъргавия, син на Один. Тогава извели Слейпнир, коня на Один, и Хермодур го възседнал и препуснал по пътя.

 

 

63. Асите взели тялото на Балдур и го занесли на морския бряг. Корабът на Балдур се наричал Хрингхорни (Извит рог). Той бил огромен; боговете искали да го пуснат в морето и на него да направят клада за Балдур. Корабът обаче не помръдвал. Тогава повикали от Йотунхеймар великанката, наречена Хюррокин, и тя дошла, като яздела вълк и държала пепелянка вместо юзда. Тогава тя скочила от коня^[81] и Один викнал четирима берсерка^[82] да го пазят, но те успели да го удържат едва след като го съборили на земята. После Хюррокин отишла на носа на кораба и го блъснала отведнъж така, че от валяците^[83] лумнал огън и цялата земя се разтърсила. Тогава Тор се ядосал, сграбчил чука и щял да й разбие главата, но боговете измолили за нея пощада.

После занесли трупа на Балдур на кораба и когато жена му Нана Нефсдотир видяла това, пръснала се от мъка и умряла. Занесли я на кладата и запалили огъня. После Тор застанал наблизо и извършил заклинание над кладата с Мьолнир. Пред краката му притичало някакво джудже, наречено Литур, а Тор го ритнал с крак и го бутнал в огъня, и то изгоряло.

На изгарянето дошъл всякакъв народ. Първо трябва да споменем Один: с него дошли Фриг, валкюриите и гарваните му. Фраюр карал колесница, теглена от глигана, наречен Гулинбурсти (Златочетинест) или Слийдругтани (Ужасния бивник). Хеймдалур яздел коня, наречен Гултопур (Златовръх), а Фраюя пристигнала с котките си. Надошли и много от скрежните великани и планинските исполини.

Один поставил на кладата златния пръстен, наречен Драупнир (Капчук), който имал такова свойство, че всяка девета нощ от него капвали осем еднакво тежки златни пръстена. Конят на Балдур бил закаран на кладата с цялата му сбруя.

 

 

64. А за Хермодур може да се разкаже това, че девет нощи яздил през тъмни и дълбоки долини, без да вижда нищо, преди да стигне до река Гьол (Шумотевица) и мине по Гяларбру (Моста над река Гьол). Той е покрит със светещо злато. Девойката, която пази моста, се нарича Модгудур. Тя го попитала как се казва и откъде е родът му и казала, че предишния ден по моста били минали пет пълчища мъртъвци:

— А под теб — сам човек — мостът тътне не по-слабо, но цветът ти не е като на мъртвец. Защо си тръгнал към Хелвегур?

Той отговорил:

— Трябва да отида при Хел, за да търся Балдур. Ти виждала ли си Балдур някъде из Хелвегур?

Тя отговорила, че Балдур бил минал по Гяларбру:

— А Хелвегур се простира на север, надолу оттук.

Хермодур продължил да язди, докато стигнал до вратите на Хел. Там той слязъл от коня, стегнал здраво поводите, възседнал го и го пришпорил, а конят скокнал толкова високо над вратите, че минал далеч над тях. После Хермодур стигнал до двореца, слязъл от коня и влязъл вътре. Там видял брат си Балдур да седи в средата на стаята^[84]. Хермодур останал да пренощува там.

На сутринта Хермодур помолил Хел да пусне Балдур да се върне с него у дома и разказал колко много били плакали асите. Хел отвърнала, че ще трябва да се провери дали наистина Балдур е толкова обичан от всички, колкото се разправя, и:

— Ако всички неща по света, живи и мъртви, го оплачат, ще се върне при асите, а ако някой откаже и не иска да плаче, ще остане при Хел.

Тогава Хермодур станал и Балдур го изпратил навън от двореца, извадил пръстена Драупнир и го пратил на Один за спомен, а Нана изпратила платове за Фриг и разни други подаръци; за Фула — златен пръстен. Хермодур се върнал в Асгардур и разказал всичко, което бил видял и чул.

 

 

65. Тогава асите пуснали пратеници по целия свят да молят Балдур да бъде оплакан, за да излезе от Хел. И всички плакали: и хората, и животните, и земята, и камъните, и дърветата, и всички метали, както навярно си виждал тези неща да плачат, когато попадат от заледено място на горещо. След като пратениците си свършили добре работата и се връщали вкъщи, видели в една пещера да седи някаква великанка; тя се наричала Ток. Помолили я да оплаче Балдур, за да излезе от Хел. Тя рекла:

Ще скърбя

със сухи сълзи,

че били убили Балдур;

нито живо, нито мъртво

туй момче не ми е нужно.

Нека Пъкъл си го пази.

Хората смятат, че това е бил Локи Лауваюарсон, който е причинил най-много нещастия на асите.

 

 

66. Тогава Ганглери казал:

— Много голямо нещо е постигнал Локи, първо, като е станал причина за убийството на Балдур, а после и за това да не бъде пуснат от Хел. А не са ли му отмъстили по някакъв начин?

Хар рекъл:

— Платили му, и то така, че дълго ще има да го помни. Тъй като, както и можело да се очаква, боговете му били страшно ядосани, той избягал и се скрил в някаква планина; там си направил къща с четири врати, за да може да вижда от къщата във всички посоки. През деня често се превръщал в сьомга и се криел във вира Франангурсфорс. После взел да се пита каква хитрост биха могли да измислят асите, за да го уловят във вира. И като седял в къщата, взел ленена прежда и навързал по нея брънки — така както оттогава насам се плете мрежа, а пред него горял огън. Тогава видял, че асите са съвсем наблизо; Один го бил видял къде е от Хлидскялв. Той хвърлил веднага мрежата в огъня, хукнал навън и скочил в реката.

Когато асите стигнали до къщата, първи влязъл онзи, който бил най-умен; той се казвал Квасир. Като видял в огъня пепелта от изгорялата мрежа, разбрал, че това ще да е някаква чудесия за ловене на риба, и казал това на асите. Тогава те взели и си изплели мрежа, като гледали от пепелта как я бил направил Локи. Когато мрежата била готова, асите отишли при реката и я хвърлили във вира. От едната страна я държал Тор, а от другата — всички останали аси. Така затеглили мрежата. Локи побягнал напред и легнал между два камъка. Те прекарали мрежата над него и усетили, че там има нещо живо; отишли пак горе при вира, вързали за мрежата такива тежести, че да не може да се измъкне изпод нея, и я метнали във водата. Локи побягнал пред мрежата и когато видял, че наближава морето, скочил над нея и се върнал във вира. Асите го видели къде е отишъл, върнали се пак при вира и се разделили на две, а Тор тръгнал да гази по средата на реката и така стигнали до морето. Локи видял, че има два избора: да скочи в морето, било опасно за живота, а иначе трябвало пак да прескочи мрежата; и той направил това, подскокнал над ръба й с цялата си пъргавина. Тор посегнал и го сграбчил, а той му се плъзнал по ръката, но опашката заседнала между пръстите; затова сега сьомгата е по-тънка в задния край.

 

 

67. Сега Локи бил заловен без надежда за пощада. Завели го в една пещера, взели три каменни плочи, изправили ги на ръбовете им и издълбали дупки през всяка една. После хванали синовете на Локи — Вали и Нари или Нарви; асите превърнали Вали във вълк и той разкъсал брат си Нарви на парчета. Тогава асите взели червата му и вързали Локи с тях върху трите ръбести плочи: едната стояла под раменете, втората — под слабините, третата — под коленете му, и тези въжета станали на железа. Тогава Скади взела една отровна змия и я закрепила над него така, че отровата й да му капе по лицето. Жена му Сигюн стои до него и държи един леген под отровните капки, и когато той се напълни, отива и излива отровата. През това време отровата капе по лицето му; тогава той се мята така диво, че цялата земя се тресе. На това вие казвате земетресение. Там ще лежи той окован до помръкването на властелините.

 

 

68. Тогава Ганглери попитал:

— Какво може да се разкаже за това помръкване на властелините? Досега не съм чувал да се разправя нищо за него.

Хар рекъл:

— Много работи могат да се разкажат, и все важни. Първо идва зимата, наречена Фимбулветур (Чудовищна зима); тогава долитат снежни вихрушки от всички посоки, настават големи мразове и духат остри ветрове. Слънцето не грее. Зареждат се три такива зими без лято помежду им. Но преди това минават три други зими, през които из целия свят настават големи битки; братя се избиват от алчност и никой не щади ни баща, ни синове в убийства и кръвосмешения. В Пророчеството на врачката се казва така:

Братя се бият

и бясно избиват,

спят с братовчеди,

смесват кръвта си,

хората гинат

в грозен разврат.

Век на секири

и сцепени брони,

век на виелици,

вълци и смърт.

После се случва нещо, което се смята за голямо събитие: вълкът глътва слънцето и на хората това им изглежда голяма пакост. След него друг вълк улавя месечината, той също извършва голямо злодеяние. Звездите изчезват от небето. После настават и други събития: цялата земя и скалите се разлюляват така, че дърветата се изтръгват от земята, скалите пукат, а всички окови и въжета се разчупват и разкъсват. Тогава Фенрисулвур се освобождава. Морето връхлита върху земята, защото Мидгардсормур изпада във великанска ярост и излиза на сушата. Случва се и друго: корабът, наречен Наглфар (Кораб от нокти), се понася на път; той е направен от нокти на мъртъвци и затова си струва да се внимава, когато някой умре с неизрязани нокти, защото такъв човек подсилва много кораба Наглфар, а боговете и хората не желаят да стане това. Наглфар се носи из разбушуваното море. Великанът, който управлява Наглфар, се казва Хрюмур.

Фенрисулвур тича със зинала уста; горната му челюст опира в небето, а долната — в земята, и ако имаше място, щеше да зяпне още повече. От очите и ноздрите му бликат огньове. Мидгардсормур плюе отровата си така, че изпръсква цялото небе, въздуха и водата; тя е ужасна на вид и се движи редом с вълка.

В този миг небето се разкъсва и оттам изскачат синовете на Муспел. Първи язди Суртур, а отпреде му и зад него гори огън. Мечът му е много хубав и свети по-ярко от слънцето. Когато минават по Биврост, той, както вече казахме, се срутва. Момците на Муспел се насочват към полето Вийгридур, там идват и Фенрисулвур и Мидгардсормур. Локи е вече пристигнал, а с него и Хрюмур и всички скрежни великани. С Локи са надошли и всички спътници на Хел. Синовете на Муспел са се строили за бой и редиците им блестят. Полето Вийгридур е сто раста и на ширина, и на дължина.

Докато стават тези неща, Хеймдалур се изправя, надува мощно Гялархорн и събужда всички богове и те се събират заедно на съвет. После Один отива при извора на Миймир, за да иска от Миймир съвет за себе си и хората си. Ясенът Югдрасил се разтърсва и всяко нещо по небето и земята се изплашва. Асите и всички ейнхерии си слагат бойни доспехи и тръгват към полето. Пръв язди Один със златен шлем, в красива броня и носи копието си, наречено Гугнир. Той се насочва към Фенрисулвур, а Тор върви редом с него, но не може да му помогне, защото е изцяло погълнат в борбата с Мидгардсормур. Фраюр се бие със Суртур и се развихря здрава схватка, преди Фраюр да падне; той загива, защото не е у него онзи хубав меч, който подарил на Скирнир.

Тогава се освобождава и кучето Гармур, което е стояло вързано пред Гнипахелир^[85]; то е страхотно чудовище. То се бие с Тюр и двамата се убиват един друг. Тор загива в боя с Мидгардсормур; прави девет крачки настрани оттам и пада мъртъв на земята, сразен от отровата, с която змията го е напръскала. Вълкът глътва Один — така загива той. Веднага след това Вийдар се извръща и стъпва с крак върху долната челюст на вълка; на този крак той носи обувка, за която, откак свят светува, са били събирани изрезки — това са парчетата кожа, които хората изрязват от петите и носовете на обувките си. Затова онзи, който иска да помогне на асите, нека да изхвърля тези изрезки. С едната ръка той хваща горната челюст на вълка и му разчеква муцуната: така загива вълкът.

Локи води бой с Хеймдалур и двамата се убиват един друг. После Суртур обсипва земята с огън и изгаря целия свят. В Пророчеството на врачката се казва така:

Хеймдалур надува рога,

цялото небе оглася;

Один тръгва да говори

с мъдрата глава на Миймир^[86].

Югдрасил размахва клони,

ясенът се разлюлява;

пъшка древното дърво,

плъпват великани.

 

Как сте, аси?

Как сте, алви?

Тътне страшно Йотунхеймур;

асите са на съвет;

стенат дребните джуджета,

скрити някъде в скалите,

каменарите вълшебни.

Знаете ли вече, или още не?

 

Ето — Хрюмур се задава,

щит високо се издига,

Йормунгандур се извива

в ярост великанска

и вълни огромни вдига,

а орелът кряска страшно,

трупове мъртвешки ръфа;

Наглфар се развързва.

 

Кораб плава по морето,

идат войните на Муспел,

по водата те се носят,

а водачът им е Локи.

Звярът^[87] също се задава

със чудовища злосторни,

броди заедно със тях

злият брат на Бюлейстур^[88].

 

Суртур с дървомор

откъм юг се носи,

свети сабята му

като слънце;

канари се къртят,

небеса се късат,

великанки плъзват;

пъкълът се пълни с хора.

 

Нова скръб тогава

сполетява Хлийн^[89]:

Один се въоръжава

за война със звяра,

а убиецът на Бели

води бой със Суртур;

рухва на земята

радостта на Фриг.

 

Момъкът на Хлодюн^[90]

славният храбрец —

вече е замаян

от злокоба змийска;

хората напускат родните си хижи,

докато вилнее

— — —^[91]

 

Слънцето е вече черно,

чезне сушата в морето;

бледи са в небето

белите звезди.

Пушеци и пара

пъплят над земята,

стълбове от огън

стигат до небето.

А тук се казва още и така:^[92]

Бийгридур било полето,

из което водил бой

Суртур с боговете славни;

и във двете си посоки

над сто раста било дълго —

казват тез, които знаят.

 

 

69. Тогава Ганглери попитал:

— Какво ще стане, след като изгорят небето, земята и целият свят, и всички богове, ейнхерии и хора умрат? По-рано казахте, че всички хора щели да живеят навеки в някакъв свят.

Тогава Триди отговорил:

— Много ще бъдат тогава и добрите, и лошите места за живеене. Най-хубаво ще бъде в Гимлее, на небето. Там, в двореца, наречен Бримир — той се издига в Околнир, — ще има изобилие от хубави питиета за онези, които обичат такива удоволствия. Добър дворец е и онзи, който се издига в Нидафял (Безлунната планина), направен от червено злато. Той се нарича Синдри (Искрящ). В тези дворци ще живеят добрите и праведни хора. В Настрондур (Бряг на труповете) има един голям и зловещ дворец; вратите му гледат на север. Той е целият обвит от змийски тела като плетена колиба и всички змийски глави са обърнати навътре и пръскат отрова, затова из двореца текат отровни реки, в които ще газят клетвопрестъпниците и подлите убийци, тъй както се казва тук:^[93]

Замък знам един

зад самото слънце

на Брега мъртвешки,

със врати към север.

Вътре от тавана

вали дъжд отровен,

целият тоз замък

е обвит от змии.

Там ще газят

в гъсти локви

и злодеи вероломни,

и убийци зли.

А най-зле е в Хвергелмир:

Нийдхогур там гълта

трупове мъртвешки.

 

 

70. Тогава Ганглери попитал:

— Ще живеят ли тогава някакви богове и ще има ли пак земя и небе?

Хар отговорил:

— Земята ще изплава от морето и ще бъде зелена и красива. Ще изникнат несадени посеви. Вийдар и Вали ще са живи, защото огънят на Суртур не ги е засегнал, и те ще се заселят на Идаволур (Полето на Иди) — там, където преди е бил Асгардур. Там ще дойдат и синовете на Тор, Моди (Храбър) и Магни (Мощен) и ще носят със себе си Мьолнир. След това ще пристигнат Балдур и Ходур от Хел, тогава всички ще седнат заедно да си поговорят и да си припомнят старите си тайнства и ще приказват за едновремешни събития, за Мидгардсормур и за Фенрисулвур. След това ще намерят в тревата златните табли, които асите са притежавали. Казано е така:

Вийдар и Вали

стават богове всевишни,

щом изгасне огънят на Суртур.

Моди и Магни

Мьолнир наследяват

— — —^[94]

А в мястото, наречено Ходмиймисхолт (Лесът на Ходмиймир), ще се скрият двама човека от огъня на Суртур; те ще се казват Лийв (Живот) и Лейвтрасир и ще се хранят с утринна роса. Тези хора ще създадат такова голямо потомство, че то ще засели целия свят, тъй както се казва тук:^[95]

Лейвтрасир и Лийв

легнали в Ходмиймисхолт,

в гъстата гора се скрили,

хранели се със роса

и деца родили —

те заселили земята.

Има и нещо друго, което навярно ще ти се стори чудно — слънцето ще роди дъщеря^[96], не по-малко красива от самата нея, и тя ще тръгне по майчините пътеки, тъй както се казва тук:

Алвродул родила

дъщеря едничка,

преди Фенрир да я погне.

Властелините ще паднат —

след смъртта им ще поеме

майчиния път момата.

А сега, ако имаш още въпроси, не знам откъде си ги измислил, защото не съм чувал някой да е разказвал толкова подробно за историята на света. Нека наученото да ти бъде от полза.

След това Ганглери чул силни трясъци от всички посоки и погледнал встрани, а след като се огледал по-добре, видял, че стои насред равно поле: нямало ни крепост, ни дворец. Тогава той си тръгнал по пътя и когато се върнал в кралството си, разказал за онова, което бил чул и видял. А след него хората заразправяли тези истории един на друг.

Сага за изгарянето на Нял

Някои по-важни дати в хронологичен ред (според изданието на Финюр Йоунсон^[97])

 

935 г. — Ражда се Нял.

945 г. — Ражда се Гунар.

972 г. — Ражда се Мордур Валгардарсон.

975 г. — Гунар се жени за Халгердур.

975–980 г. — Враждата между Халгердур и Берхтора.

984 г. — Кражбата в Църковното поселище.

986 г. — Битката при Крива река.

988 г. — Битката при Кнавовите хълмове.

992 г. — Убийството на Гунар.

995 г. — Убийството на Траин.

1000 г. — Християнството бива прието в Исландия като официална религия.

1010 г. — Убийството на Хоскулдур Жреца на Бели нос. Изгарянето на Нял.

1011 г. — Съдебното дело по изгарянето на Нял.

1012 г. — Флоси и Кари отпътуват от Исландия.

1015 г. — Кари се връща в Исландия и се жени за Хилдигудур.

 

 

1. Един човек се наричал Гунар. Майка му се казвала Ранвейх и била дъщеря на Сихфус, сина на Сигхватур Червения. Баща му се казвал Хамундур и бил син на Гунар Баухсон.

Гунар Хамундарсон живеел при Подножието^[98] в Крайречния склон. Бил едър на ръст, як и много умел боец — можел да сече и хвърля и с двете си ръце, ако пожелаел, и въртял меча така бързо, че във въздуха той изглеждал троен. Стрелял много добре с лък и винаги улучвал онова, което мерел. Скачал по-високо от ръста си с всичките си доспехи, при това не по-зле назад, отколкото напред. Умеел да плува като тюлен и нямало игра, в която някой можел да се състезава с него. Затова разказват, че нямал равен на себе си. Бил приятен на вид, светъл, с прав нос, извит в долния си край нагоре, синеок и с остро зрение, с румени бузи, дълга коса и приятна осанка. Бил много изтънчен човек, винаги твърд, щедър и уравновесен, верен приятел, но взискателен. Бил доста заможен.

Брат му се казвал Колскегур. Бил едър и як, доблестен и безстрашен във всичко.

Другият му брат се казвал Хьортур; по това време той бил още дете.

 

 

2. Един човек се казвал Нял. Бил син на Торгейр Голнир Торолвсон. Майката на Нял се казвала Асгердур и била дъщеря на херсир^[99] Аскел Безмълвния. Нял живеел при Берхторовия хълм в Земните острови. Имал и друго жилище в Планината на Торолвур.

Нял бил доста заможен и приятен на вид. Брада не му растяла. Бил такъв голям законовед, че нямал равен на себе си. Бил мъдрец и ясновидец, добър съветник и услужлив човек и всичко, което съветвал хората, носело добро. Бил благ и великодушен, извеждал от затрудненията всеки, който отидел при него.

Жена му се казвала Берхтора. Била дъщеря на Скарнхедин — добродетелна жена, с доблестен и твърд нрав.

 

 

3. Един човек се казвал Валгардур. Живеел при Храма край Крива река. Бил син на Йорундур Жреца, сина на Храмн Глупака. Братът на Валгардур Сивия бил Улвур Оргоди. Валгардур Сивия и жена му имали син, който се казвал Мордур, и за него се говори много в тази повест. Когато пораснал, станал злобен, най-вече към Гунар. Бил хитър по природа и злонамерен в замислите си.

 

 

4. Един ден, на връщане от Скалата на Закона^[100], Гунар минал покрай стана^[101] на хората от Мъхестата планина и видял, че към него вървят жени в хубави премени. Начело на шествието била жената в най-хубавата премяна. Когато се срещнали, тя веднага поздравила Гунар. Той отвърнал на поздрава й любезно и я попитал коя е. Тя се назовала Халгердур и казала, че е дъщеря на Хоскулдур Дала-Колсон. Говорела с него, без да се стеснява, и поискала да й разкаже за пътешествията си, а той отвърнал, че няма да откаже да разговаря с нея. Двамата седнали и се разприказвали. Тя била облечена в червена рокля и носела алено наметало, украсено с ресни в долния край. Косата й се спускала до гърдите; била дълга и хубава.

Разговаряли така дълго и на висок глас. По едно време Гунар я попитал дали е омъжена. Тя отговорила, че не е:

— Но не е работа за всеки да ми се предлага.

— Мислиш, че никъде няма достатъчно добър избраник ли? — попитал Гунар.

— Не — отговорила тя, — но аз съм придирчива към мъжете.

— Как би отговорила, ако аз те поискам?

— Надали имаш такова намерение — отвърнала тя.

— Не е така — рекъл той.

— Ако имаш някакво намерение, потърси баща ми.

С това завършили разговора си.

Гунар отишъл веднага при стана на хората от Долините и видял, че отпред стои един човек. Попитал го дали Хоскулдур е в стана, а онзи му отговорил, че е вътре, и Гунар влязъл. Хоскулдур и Хрутур приели Гунар добре. Гунар отворил дума за това как биха отговорили братята, ако той поиска Халгердур.

— Добре — рекъл Хоскулдур, — ако ти е присърце.

Гунар отвърнал, че намерението му е твърдо.

— А ти какво ще кажеш, братко Хрутур? — попитал Хоскулдур.

— Струва ми се, че не си подхождат.

— Защо мислиш така? — попитал Гунар.

Хрутур отвърнал:

— Ще ти кажа истината такава, каквато е. Ти си юначен и достоен човек, а тя е много особена и не искам с нищо да те мамя.

— Аз говорих с нея — рекъл Гунар — и тя не е против.

Хрутур рекъл:

— Аз знам, че е така: и двамата се искате. А дали ще ви провърви, си е ваша грижа.

Хрутур разказал на Гунар, без той да го пита, всичко за нрава на Халгердур и на Гунар отпърво му се сторило, че недостатъците й са твърде много, но накрая се спогодили. Тогава повикали Халгердур и обсъдили всичко пред нея. И този път направили като преди: тя се сгодила сама^[102]. Решили сватбата да стане при Подножието и отпърво всичко да се пази в тайна, но се стигнало дотам, че всички научили.

Гунар се върнал вкъщи след сбора, отишъл при Берхторовия хълм и разказал на Нял за годежа си. Той приел вестта тежко. Гунар го попитал какво не одобрява, та стореното му се струва неразумно.

— От нея ще произтекат само злини, когато дойде тук, на изток — отвърнал Нял.

— Никога няма да успее да развали приятелството ни — рекъл Гунар.

— Почти дотам ще се стигне — казал Нял — и ти все ще трябва да заплащаш за постъпките й.

Гунар поканил Нял на сватбата си заедно с всички негови хора, които би желал да доведе. Нял обещал да дойде. После Гунар се върнал вкъщи и тръгнал из околията да кани хора.

 

 

5. Един човек се казвал Траин. Бил син на Сихфус, сина на Сигхватур Червения. Живеел при Каменистата река в Крайречие. Бил роднина на Гунар и много уважаван човек. Бил женен за Торхилдур, Жената-Скалд. Тя имала хаплив език и се подигравала на хората. Траин не я обичал много. Той бил поканен на сватбата при Подножието и жена му щяла да се грижи за гостите заедно с Берхтора Скарпхединсдотир, жената на Нял.

Вторият син на Сихфус се казвал Кетил. Той живеел в Лес, на изток от Горска река.

Третият син на Сихфус се казвал Торкел, четвъртият Мордур, петият Ламби, шестият Сигмундур, седмият Сигурдур. Всички те били роднини на Гунар и големи юнаци. Гунар ги поканил всичките на сватбата. Гунар бил поканил също така Валгардур Сивия и Улвур Оргоди и синовете им Рунолвур и Мордур. Хоскулдур и Хрутур дошли на сватбата с много народ. С тях дошла и невястата с дъщеря си Торгердур^[103], която била много красива. По това време била на четиринадесет години.

Торхилдур се грижела за гостите и заедно с Берхтора поднасяли храна на масите. Траин Сихфусон гледал втренчено Торгердур Глумсдотир. Жена му Торхилдур забелязала това, ядосала се и му съчинила едно стихотворенийце:

Тъй не бива да се блещиш —

зъркелите ти са бели,

Траин — рекла тя.

Той веднага прекрачил през масата^[104], назовал свидетели и обявил, че се развежда с нея:

— Не ща да й слушам обидите и подигравките!

Бил така непреклонен, че не искал да остане на гощавката, ако не я изгонят, и тя си отишла. Тогава Траин заговорил:

— Няма да говоря скришом за онова, което ми е на душата; искам да те попитам, Хоскулдур Дала-Колсон, дали ще ми дадеш за жена твоята внучка Торгердур.

Тогава Хоскулдур попитал:

— Ти как смяташ, братко Хрутур?

— Можеш да се съгласиш, защото той й подхожда.

Гунар попитал майката и дъщерята дали одобряват този годеж, а те отвърнали, че не възразяват. Халгердур сгодила дъщеря си.

Сватбата минала добре. Гунар раздал подаръци на много хора, което било оценено като хубаво.

Халгердур поела домакинството, трупала запаси и се държала властно. Торгердур поела домакинството при Каменистата река и била добра стопанка.

 

 

6. А сега ще изброим синовете на Нял.

Най-големият се казвал Скарпхедин. Бил едър на ръст и як, добър боец, умеел да плува като тюлен, бил страшно пъргав, решителен и безстрашен, рязък и ясен в думите си, но все пак доста търпелив. Имал тъмноруса коса с перчем, хубави очи, бил бледолик, с крив нос и висока горна челюст. Устата му била малко грозна, но имал много войнствен вид.

Вторият се наричал Гриймур. Бил красив, с хубава тъмна коса — по-красив от Скарпхедин, едър и як.

Третият син на Нял се казвал Хелги. Той бил красив на вид и с хубава коса, силен и добър боец. Бил умен и спокоен.

Четвъртият син на Нял се казвал Хоскулдур. Той бил извънбрачно дете. Майка му се казвала Хродню и била дъщеря на Хоскулдур, сестра на Ингялдур от Изворите.

Нял попитал Скарпхедин дали иска да се жени, а той отговорил, че оставя баща му да реши това. Тогава Нял поискал за него Торхилдур, дъщерята на Хравн от Планината на Торолвур, и затова оттогава имал там още едно жилище^[105]. Скарпхедин се оженил за Торхилдур, но останал да живее при баща си.

За Гриймур Нял поискал Астридур от Брега на Дълбоката река. Тя била вдовица и много заможна. Дали му я и двамата заживели при Нял.

 

 

7. Един човек се казвал Асгримур. Бил син на Елида-Гриймур, сина на Асгримур, сина на Ондотур Гаргата. Майка му се казвала Йорун и била дъщеря на Тейтур, сина на Кетилбьорн Стария от Мъхестата планина. Асгримур имал двама синове: и двамата се казвали Торхалур. Били способни мъже. Асгримур имал и друг син, който се казвал Гриймур, и дъщеря на име Торхала — тя била много красива и изтънчена, изискана във всичко.

Нял повел разговор със сина си Хелги:

— Избрал съм ти жена, сине, ако искаш да последваш съвета ми.

— Ясно е, че искам — рекъл той, — защото знам, че ми мислиш доброто и знаеш как да го постигнеш. А на коя си се спрял?

Ще поискаме дъщерята на Асгримур Елида-Гриймсон, защото тя е превъзходна избраница.

 

 

8. Малко по-късно отишли и поискали девойката. Асгримур си бил вкъщи, приел ги добре и те прекарали нощта у него. А на другия ден седнали да разговарят; тогава Нял отворил дума за женитба и поискал Торхала за сина си Хелги. Асгримур се съгласил и казал, че няма хора, с които повече да желае да се сватоса, отколкото с тях. После обсъдили работата и накрая Асгримур сгодил дъщеря си и насрочили ден за сватба. На гощавката отишли Гунар и мнозина други от най-видните хора.

След гощавката Нял поискал Торхалур Асгримсон за храненик^[106] и той заминал с него и дълго след това живели заедно. Той обикнал Нял повече от баща си. Изучил от Нял законите така, че станал най-големият законовед в Исландия.

 

 

9. Гунар и Нял имали обичай всяка зима единият да гостува на другия, тъй като били приятели. Било ред на Гунар да постои при Нял и той и Халгердур заминали за Берхторовия хълм. Хелги и жена му тогава не били вкъщи. Нял приел Гунар добре и след като постояли известно време, Хелги и жена му Торхала се върнали у дома. Тогава Берхтора се приближила към пейката, а с нея и Торхала, и казала на Халгердур:

— Отмести се, за да седне тази жена.

Тя отговорила:

— Никъде няма да се местя, защото не искам да бъда отрепка.

— Тук аз решавам — рекла Берхтора. После Торхала седнала. Берхтора се запътила към масата с поднос за миене. Халгердур хванала Берхтора за ръката и казала:

— Лика-прилика сте си двамата с Нял — ти имаш уродливи нокти на всеки пръст, а той е голобрад.

— Вярно е това — рекла Берхтора, — но не се упрекваме за тая работа. А Торвалдур, предишният ти стопанин, имаше брада, но ти му причини смъртта.

— Малка ми е ползата — рекла Халгердур, — че съм омъжена за най-юначния човек в Исландия, ако ти, Гунар, не отмъстиш за това.

Той скокнал, прекрачил напряко през масата и казал:

— Връщам се вкъщи. Най подобава да се караш с домашната си прислуга, а не в къщата на други хора. Освен това на Нял съм му задължен за много оказани почести и няма да те слушам като глупак.

После си тръгнали за вкъщи.

— Помни, Берхтора — рекла Халгердур, — че още не сме си оправили сметките.

Берхтора й отговорила, че от тая работа нищо няма да спечели. Гунар не казал нищо и се върнал вкъщи. Цялата зима прекарал у дома си. Ето че наближило лятото и Общият сбор.

 

 

10. Гунар тръгнал на сбор, но преди да замине, казал на Халгердур:

— Бъди сговорчива, докато ме няма вкъщи, и не проявявай злобливост, когато имаш работа с приятелите ми.

— Троловете^[107] да ги вземат твоите приятели — отвърнала тя.

Гунар видял, че тя не взема от дума, и потеглил за сбора. Нял и всичките му синове също заминали на сбор.

А сега да разкажем какво станало вкъщи.

Нял и Гунар имали една обща гора в Червените сипеи. Те не си я били поделили, а всеки си сечал дърва, когато имал нужда, и никой не корял другия за това. Халгердур имала слуга-надзирател на име Колур. Той й бил служил дълго и бил страшно зъл.

Един човек се казвал Свартур. Той бил слуга на Нял и Берхтора и те били доволни от него. Берхтора му казала да отиде в Червените сипеи и да насече дърва:

— А пък аз ще пратя хора да довлекат дървата вкъщи.

Той заминал за Червените сипеи и щял да стои там една седмица.

В Подножието дошли скитащи бедняци откъм Горска река, на изток, и разказали, че Свартур бил в Червените сипеи и усилено сечал дърва.

— Берхтора си мисли — рекла Халгердур, — че хубаво ме ограбва, но аз ще се погрижа той да не може да сече дърва друг път.

Нощта изминала и на сутринта Халгердур повела разговор с Колур и му казала:

— Измислила съм ти работа — рекла тя, тикнала в ръцете му оръжие и добавила: — Иди в Червените сипеи; там ще намериш Свартур.

— За какво ми е притрябвал? — попитал той.

— Как може да питаш — рекла тя — ти, който си такъв зъл човек? Ще го убиеш!

— Ще го сторя — рекъл той, — но е много вероятно да заплатя с живота си за това.

— На теб всичко ти изглежда опасно — рекла тя — и си ми неблагодарен за това, че толкова съм те закриляла. Ще намеря друг човек да свърши тая работа, щом ти не смееш.

Той взел брадвата, силно разгневен, яхнал един от конете на Гунар и яздил, докато стигнал на изток, до Горската река. Там слязъл от коня и почакал в гората, докато хората смъкнат дървата в низината и Свартур остане сам. Тогава Колур връхлетял връз него и рекъл:

— Не само ти умееш да сечеш здраво. — И го умъртвил, като му забил брадвата в главата, а после се върнал вкъщи и разказал на Халгердур за убийството. Тя рекла:

— Ще те опазя така, че да не си изпатиш.

— Може би — рекъл той, — но друго ми се присъни преди убийството.

Халгердур изпратила на сбора човек, за да съобщи на Гунар за убийството. Гунар не упрекнал Халгердур пред пратеника и отпърво хората не разбрали одобрява ли станалото, или негодува. Малко по-късно станал, казал на хората си да тръгнат с него и се отправили към стана на Нял. Гунар пратил хора да повикат Нял и го помолил да излезе навън. Нял излязъл веднага и между него и Гунар се завързал разговор. Гунар казал:

— Имам да ти съобщя за едно убийство — било е извършено от жена ми и надзирателя ми Колур, а загиналият е слугата ти Свартур.

Нял мълчал, докато той му разказал цялата случка. После казал:

— Не трябва да я оставяш да довежда всичко докрай.

Гунар казал:

— Отсъди сам.

Нял рекъл:

— Трудно ще ти бъде да заплащаш за всички поразии на Халгердур и друг път последствията ще бъдат още по-големи, отколкото сега, когато случилото се засяга нас двамата, въпреки че и сега то не е никак хубаво. Ще трябва обаче да помним, че сме добри приятели, аз знам, че от теб мога да очаквам доблестно държание, но все пак ти ще бъдеш подложен на големи изпитания.

Нял получил от Гунар правото да отсъжда сам^[108] и казал:

— Няма да се изсилвам много. Ще платиш дванадесет аура^[109] сребро, но ще поставя едно условие: ако от нашия дом произлезе нещо, за което вие имате да отсъждате, да не се показвате по-лоши съдници.

Гунар платил парите^[110] и после се върнал вкъщи. Нял и синовете му се прибрали от сбора у дома. Берхтора видяла парите и рекла:

— Работата е уредена тъй, както подобава, но след време и за Колур ще бъдат платени толкова пари.

Гунар се върнал от сбора вкъщи и укорил Халгердур. Тя отвърнала, че на много места лежат мъртви по-ценни хора, без да е било платено обезщетение за тях. Гунар отговорил, че тя може да си решава в какви начинания ще се впуска.

— Но аз ще решавам как ще приключват делата.

Халгердур все се хвалела с убийството на Свартур, а Берхтора негодувала.

 

 

11. Нял и синовете му заминали за Планината на Торолвур, за да подредят тамошното жилище. Ето какво се случило същия ден, докато Берхтора била навън: видяла човек на черен кон, спряла се, но не се прибрала вътре. Човекът държал в ръката си копие и бил препасан с къс меч. Тя го попитала как му е името.

— Казвам се Атли — рекъл той.

Тя го попитала откъде е.

— От Източните фиорди — отвърнал той.

— Накъде си тръгнал? — попитала тя.

— Аз съм бездомен човек — рекъл той. — Исках да се срещна с Нял и Скарпхедин и да ги попитам дали биха желали да ме приютят.

— Каква работа ти иде най-отръки? — попитала тя.

— Аз съм полски работник и много неща ми идат отръки — рекъл той, — но не искам да крия, че съм с тежък нрав и заради мен често се е налагало да се превързват рани.

— Няма да те коря за това, че не си пъзливец — рекла тя.

Атли попитал:

— Ти имаш ли някаква власт тук?

— Аз съм жената на Нял — отвърнала тя — и аз решавам кого да вземем за слуга наравно с него.

— Искаш ли да ме наемеш? — попитал той.

— Да, но при едно условие — рекла тя. — Ако вършиш всичко, което ти възложа, дори и ако те пратя да се справиш с някой човек.

— Така ще се договорим — казал той.

Нял се върнал вкъщи със синовете си и попитал Берхтора какъв е този човек.

— Слуга ти е — рекла тя. — Аз го наех. Каза, че не бил мързелив.

— Може да е много работен — казал Нял, — но не знам дали това ще е за добро.

Скарпхедин се отнасял добре с Атли. През лятото Нял тръгнал на сбор, а заедно с него и синовете му. Гунар бил на сбора. Нял извадил една кесия. Скарпхедин попитал:

— Какви са тези пари, татко?

— Това са парите, които Гунар ми плати за слугата ни.

— Може да притрябват за нещо — рекъл Скарпхедин и се подсмихнал.

 

 

12. Сега да се върнем вкъщи.

Атли попитал Берхтора какво да работи през деня.

— Намислила съм какво — рекла тя. — Ще отидеш да търсиш Колур и като го намериш, ще го убиеш, и то днес, ако искаш да изпълниш желанието ми.

— Ето нещо хубаво — казал Атли, — защото и двамата с него сме зли хора. Аз ще наглася работата така, че единият от нас да умре.

— Ти си доблестен човек — рекла тя — и трудът ти няма да бъде напразен.

Той се въоръжил, яхнал коня си и потеглил към Крайречния склон. По пътя срещнал хора, които идвали от Подножието, те живеели в Лес. Тези хора му посочили къде може да намери Колур. Тогава той препуснал и като стигнал при Колур, рекъл:

— Добре ли върви връзването на дисагите?

— Не е твоя работа, гадино — отвърнал Колур, — нито пък на някой друг там, откъдето идваш.

Атли рекъл:

— Остава ти най-тежкото, а то е да умреш.

После го пробол с копието си през корема. Колур замахнал срещу него с брадвата си, но не го улучил, паднал от коня и умрял веднага.

Атли отишъл, намерил работниците на Халгердур и им казал:

— Вървете при коня и го пазете, защото Колур падна от гърба му и умря.

— Ти ли го уби? — попитали те.

— Смятам, че като го види Халгердур, няма да си помисли, че е умрял сам.

После Атли се върнал вкъщи и разказал на Берхтора. Тя му благодарила за извършеното и за думите, с които си бил послужил.

 

 

13. Разказали на Халгердур за убийството на Колур и за приказките, които бил изрекъл Атли. Тя отвърнала, че ще се отплати на Атли, и пратила на сбора човек да съобщи на Гунар за убийството. Той не отвърнал почти нищо и пратил човек да разкаже на Нял. Нял не отговорил нищо. Скарпхедин казал:

Робите вършат много по-големи неща, отколкото преди. Навремето са си налитали на бой и това се е смятало за безобидно, а сега искат и да се трепят. — И се подсмихнал.

Нял смъкнал кесията, която висяла в стана, и излязъл навън — заедно със синовете си. Отишли при стана на Гунар. Скарпхедин казал на един човек, който стоял на входа:

— Кажи на Гунар, че баща ми иска да се види с него.

Гунар излязъл веднага и поздравил радостно Нял, после повели разговор.

— Лошо нещо е станало — рекъл Нял, — дето жена ми е нарушила примирието между нас и е поръчала да убият слугата ти.

Нека не бъде упреквана за това — казал Гунар.

— Отсъди сега ти сам — рекъл Нял.

— Така и ще направя — рекъл Гунар. — Оценявам двамата — Свартур и Колур — еднакво. Ще ми платиш дванадесет аура сребро.

Нял извадил кесията и я подал на Гунар. Гунар познал парите: били същите, които му бил платил. Нял се върнал в стана си и всичко между тях тръгнало пак така добре, както и преди.

Когато Нял се върнал вкъщи, укорил Берхтора, а тя отвърнала, че никога няма да отстъпи пред Халгердур.

Халгердур се карала много на Гунар за това, че се е помирил след убийството. Гунар казвал, че никога няма да измени на Нял и синовете му, а тя вилнеела страшно. Гунар не й обръщал внимание.

 

 

14. През пролетта Нял казал на Атли:

— Ще ми се да заминеш за Източните фиорди, за да не може Халгердур да ти определя бъдещето.

— Не ме е страх от това — рекъл Атли — и бих искал да остана тук, ако имам възможност.

— Това обаче е неразумно — казал Нял.

— Предпочитам да умра в твоя дом — рекъл Атли, — отколкото да си сменя господаря. Искам обаче да те помоля, ако бъда убит, да не се дава за мен обезщетение колкото за роб.

— За теб ще бъде заплатено като за свободен човек — казал Нял, — а Берхтора ще ти обещае нещо, което ще изпълни: за теб да бъде отмъстено.

А сега да разкажем, че Халгердур пратила човек във Фиорда на Бьорн да повика нейния роднина Брюньолвур Побойника. Той бил страшно зъл човек. Гунар не знаел за това. Халгердур казала, че е подходящ за надзирател. Брюньолвур дошъл от западните краища и попитал Гунар какво да прави. Гунар му казал да остане.

— Едва ли ще донесеш някаква полза за дома ни — рекъл Гунар, — като знам какво се говори за теб, но не мога да отпъждам роднините на Халгердур, които тя иска да са при нея.

Гунар говорел с него рядко, но не грубо. Дошло време за сбор. Гунар и Колскегур заминали на сбор, а когато пристигнали, се срещнали с Нял — той и синовете му също били на сбор. Те се разбирали много добре с Гунар и брат му.

 

 

15. Берхтора казала на Атли:

— Качи се в Планината на Торолвур и работи там една седмица.

Той заминал нататък и заживял там скришом — правел дървени въглища в гората.

Халгердур казала на Брюньолвур:

— Научих, че Атли не бил вкъщи. Трябва да е отишъл по работа в Планината на Торолвур.

— Какво смяташ, че би могъл да прави там? — попитал той.

— Нещо в гората — рекла тя.

— И какво да правя с него?

— Ще го убиеш — рекла тя.

Той се въоръжил, извел коня си, яхнал го и потеглил за Планината на Торолвур. Видял, че на изток от поселището се вдига голям пушек от въглища, и се насочил натам. Слязъл от коня, вързал го и тръгнал натам, където пушекът бил най-гъст. Тогава видял изкопа с въглищата и човека край него. Той забелязал, че онзи бил оставил копието си на земята до себе си. Брюньолвур се приближил по посоката на пушека съвсем до него, а човекът бил залисан в работата си и не го видял. Брюньолвур стоварил брадвата си върху главата му, а той се дръпнал така рязко, че Брюньолвур си изтървал брадвата. Атли грабнал копието си и го метнал по него. Брюньолвур залегнал и копието прелетяло над него.

— Успя да се възползваш от това, че не бях подготвен — рекъл Атли, — и сега Халгердур ще е доволна, понеже ти ще й съобщиш за смъртта ми. Но затова пък и теб ще те постигне същото съвсем скоро. А сега си вземи брадвата, дето е тук.

Онзи не му отговорил нищо и не си взел брадвата, докато Атли не умрял, сетне се отправил към планината на Торолвур и обявил за убийството, после се върнал вкъщи и казал за това на Халгердур. Тя изпратила човек до Берхторовия хълм да каже на Берхтора, че сега за убийството на Колур е заплатено. После Халгердур пратила човек на сбора да разкаже на Гунар за убийството на Атли. Гунар и Колскегур станали и отишли да се срещнат с Нял. Гунар казал:

— Идвам да ти съобщя за убийството на Атли. — И му казал кой го е извършил. — И искам да ти предложа обезщетение: определи го ти сам.

Нял казал:

— Бяхме решили да не допускаме разногласия между нас, но не мога да приравня Атли с робите.

Гунар казал, че одобрява това, и си подал ръката: така се помирили. Скарпхедин рекъл:

— Халгердур не оставя слугите ни да мрат от старост.

Гунар казал:

— Майка ти навярно смята, че и други допринасят за тая работа.

После Нял поискал сто дяла сребро^[111] и Гунар платил веднага. Мнозина от онези, които били наблизо, казали, че това е много. Гунар се ядосал и отвърнал, че са се изплащали пълни обезщетения за хора, които не са били по-юначни от Атли. След това се върнали от сбора по домовете си.

Халгердур рекла на Гунар:

— Наистина ли си платил сто дяла сребро за убийството на Атли и си го изкарал свободен човек?

— Той е бил свободен преди това — отвърнал Гунар, — а аз не мога да оставям убитите слуги на Нял без обезщетение.

— Приличате си двамата — еднакви страхливци сте.

— Истината си проличава в делата — отговорил той.

Гунар дълго време се отнасял хладно към нея, докато тя направила опит да го благоразположи.

Ето че годината изминала спокойно. Нял не наел нови слуги през пролетта. През лятото хората тръгнали на сбор.

 

 

16. Един човек се казвал Тордур, наричали го Сина на Освободения роб. Баща му се казвал Сихтрюгур. Той бил освободен роб на Асгердур и се удавил в Горската река. След това Тордур заживял при Нял. Бил едър и як човек, отгледал бил всичките синове на Нял.

Берхтора повела разговор с Тордур Сина на Освободения роб:

— Ще отидеш да убиеш Брюньолвур.

— Не съм убиец — рекъл той, — но ще го направя, щом искаш.

— Искам — казала тя.

После се качил към Подножието, казал да повикат Халгердур и попитал къде е Брюньолвур.

— За какво ти е притрябвал? — попитала тя.

— Искам да ми каже къде е скрил трупа на Атли. Чух, че не го бил погребал както трябва.

Тя му посочила къде е — казала, че е долу, в Крайречната нива.

— Пази го — рекъл Тордур — да ме му се случи същото, каквото на Атли.

— Ти не си убиец — рекла тя — и няма значение къде ще се срещнете^[112].

— Никога не съм виждал човешка кръв и не знам как ще ми понесе.

После изскочил от двора и хукнал надолу към Крайречната нива.

Ранвейх, майката на Гунар, чула разговора им.

— Много ти се иска да му провериш смелостта, Халгердур — рекла тя, — но аз мисля, че е безстрашен човек, и твоят роднина ще изпита това върху себе си.

Брюньолвур и Тордур се срещнали на пътя. Тордур казал:

— Отбранявай се, Брюньолвур; не искам да те нападам подло.

Брюньолвур се впуснал с коня си към Тордур и замахнал срещу него. Тордур подложил брадвата си и разцепил дръжката над ръцете на Брюньолвур, после веднага му нанесъл втори удар, улучил го в гърдите и му ги разсякъл отведнъж. Той паднал от коня и умрял веднага.

Тордур срещнал един овчар на Халгердур и обявил, че убийството е негово дело; казал му къде лежи трупът и му заръчал да разкаже на Халгердур за убийството. После се върнал при Берхторовия хълм и казал на Берхтора и на други хора за убийството.

— Все така да ти служат ръцете! — рекла тя.

Овчарят разказал на Халгердур за убийството; тя се разлютила и казала, че от тая работа ще тръгнат големи злини, стига тя да постигне своето.

 

 

17. Новините стигнали до сбора и Нял поискал да ги чуе три пъти, а после казал:

— Повече хора стават убийци, отколкото предполагах.

— Този човек е бил явно обречен — казал Скарпхедин, — щом е загинал от ръката на нашия втори баща, който никога не беше виждал човешка кръв.

После отишли при Гунар и му казали за убийството. Гунар отговорил, че това не е голяма загуба:

— Но все пак той беше свободен човек.

Нял веднага му предложил помирение. Гунар се съгласил и получил право да отсъжда сам. Той отсъдил веднага и поискал сто дяла сребро. Нял тутакси платил парите и така се помирили.

 

18. Един човек се казвал Сигмундур, бил син на Ламби, сина на Сигхватур Червения. Бил голям пътешественик, изтънчен и хубав човек, едър и силен. Бил горделив, добър скалд и умел в повечето изкуства, много се перчел и се подигравал с хората и бил несговорчив. Пристигнал в Исландия, в Роговия фиорд, който се намира на изток. Имал другар на име Скьолдур. Той бил швед и голям проклетник.

Двамата си набавили коне, потеглили от Роговия фиорд и пътували, без да спрат, докато стигнали до Подножието в Крайречната долина. Гунар ги приел добре. Той и Сигмундур били близки роднини. Гунар предложил на Сигмундур да прекара зимата там. Сигмундур отговорил, че ще приеме, ако и другарят му Скьолдур също остане.

— За него съм чувал да се говори — рекъл Гунар, — че от нрава му не можеш да се поучиш на нищо хубаво, а ти и без това имаш нужда от поправяне. Освен това тук е лошо място за живеене и бих искал да ви дам един съвет като на роднини: не се втурвайте стремглаво, ако жена ми Халгердур ви насъсква, защото тя се захваща с много работи, които никак не ми допадат.

— Не е виновен оня, който е предупредил — казал Сигмундур.

— Тогава остава да се спазва съветът ми — рекъл Гунар, — но ще бъдеш подлаган на големи изпитания, затова ходи все с мен и се вслушвай в съветите ми.

Сигмундур допаднал на Халгердур и тя го обслужвала не по-зле от стопанина си. Мнозина взели да приказват за това и се чудели какво означава тая работа.

Халгердур казала на Гунар:

— Трудно е да се примири човек с онези сто дяла сребро, които ти взе за моя роднина Брюньолвур, и стига да мога, аз ще отмъстя за него.

Гунар отговорил, че не желае да се препира с нея и се отдалечил. Отишъл при Колскегур и му казал:

— Върви при Нял и му кажи Тордур да бъде нащрек, защото, въпреки че сме постигнали помирение, не ми се вярва то да бъде спазено.

Той заминал и казал на Нял, а той — на Тордур. Колскегур си тръгнал за вкъщи, а Нял му благодарил за честността.

 

 

19. Веднъж Нял и Тордур стояли навън. Имало един козел, който все обикалял из двора, и никой не бивало да го гони оттам. Тордур казал:

— Чудни работи ми се привиждат.

— Какво си видял, та ти се струва чудно? — попитал Нял.

— Струва ми се, че козелът лежи в оня овраг и е целият в кръв.

Нял казал, че там няма никакъв козел, нито пък каквото и да било друго.

— Тогава какво ще рече това? — попитал Тордур.

— Ти явно си обречен — рекъл Нял — и ще да си видял спътницата си^[113], затова бъди нащрек.

— Това няма да ми помогне — рекъл Тордур, — щом така ми е отредено.

 

 

20. Веднъж, когато Гунар не бил вкъщи, а Сигмундур и другарят му били там, пристигнал Траин от Каменистата река и седнали с Халгердур навън да разговарят. Халгердур казала:

— Двамата другари, Сигмундур и Скьолдур, обещаха да убият Тордур Сина на Освободения роб, ако и ти, Траин, обещаеш да присъстваш.

После всички потвърдили обещанията си.

— Сега ще ви науча как да постъпите — рекла тя. — Ще заминете на изток в Роговия фиорд да си вземете парите и ще се върнете, след като сбора е започнал, защото, ако сте тук, Гунар ще поиска да отидете с него на сбор. Нял ще бъде на сбора със синовете си, а също и Гунар — тогава вие ще убиете Тордур.

Гунар заминал на сбор, без да подозира нищо.

Нял изпратил Тордур Сина на Освободения роб на изток, в подножието на Островната планина, и казал на Берхтора да го прати на сбора, щом се върне вкъщи. Две нощи по-късно Тордур се върнал от изток. Берхтора му казала, че трябва да отиде на сбора:

— Но първо ще се качиш в Планината на Торолвур да нагледаш дома, обаче няма да стоиш повече от една-две нощи.

В Подножието дошли хора от Планината на Торолвур и казали на Халгердур, че Тордур е там. Халгердур отишла при Траин Сихфусон и другарите му и казала:

— Тордур е сега в Планината на Торолвур и имате възможност да го убиете, като се връща вкъщи.

— Така и ще направим — казал Сигмундур.

После излезли, въоръжили се, яхнали конете си и тръгнали да го пресрещнат.

Малко по-късно Тордур се задал насреща им. Сигмундур му казал:

— Предай се — рекъл той, — защото сега ще умреш.

— Няма да го бъде — отвърнал Тордур, — излез на двубой срещу мен.

— Няма да стане — казал Сигмундур. — Ще се възползваме от това, че сме повече. Впрочем не е чудно, че Скарпхедин е смел, защото казват, че човек приличал една четвърт на онзи, който го е отгледал.

След това се спуснали срещу него, а той счупил по едно копие на всеки от тях — толкова добре се отбранявал. После Скьолдур му отсякъл едната ръка и той известно време се отбранявал с другата, докато Сигмундур го пронизал с копието си. Тогава той паднал мъртъв на земята. Покрили го с торф и камъни. Траин рекъл:

— Лошо нещо извършихме и когато синовете на Нял научат за убийството, ще го понесат тежко.

Върнали се вкъщи и разказали на Халгердур; тя се зарадвала, като чула за убийството.

Ранвейх, майката на Гунар, рекла:

— Казват, че ръката не се радва дълго на удара, който е нанесла, и сега ще стане така. Въпреки това Гунар този път ще те спаси, но ако Халгердур ти вкара още една муха в главата, това ще ти донесе смъртта.

Халгердур пратила човек при Берхторовия хълм да разкаже за убийството, пратила и друг, на сбора, за да каже на Гунар. Берхтора казала, че няма да сипе обиди върху Халгердур, защото това не е никакво отмъщение за такава голяма работа.

 

 

21. Когато пратеникът пристигнал на сбора и разказал на Гунар за убийството, той рекъл:

— Голяма беда се е случила и до ушите ми не биха могли да стигнат новини, които да ми се сторят по-лоши. Но сега ще отидем веднага да се видим с Нял и аз очаквам, че той пак ще постъпи доблестно, въпреки че е подложен на голямо изпитание.

После отишли при Нял и го извикали на разговор. Докато приказвали, при тях бил само Колскегур.

— Тежки новини имам да ти съобщя — рекъл Гунар, — убит е Тордур Сина на Освободения роб. Предлагам ти сам да определиш възмездието за убийството.

Нял помълчал малко, а после рекъл:

— Това е достойно предложение и аз ще го приема. Но не е изключено да получа за това укори от жена ми и синовете ми, защото те ще възнегодуват много. И все пак аз съм готов да се изложа и на това, защото знам, че имам работа с доблестен човек. Освен това не искам нашето приятелство да се разтури по моя вина.

— Няма ли да доведеш синовете си? — попитал Гунар.

— Няма — отвърнал Нял, — защото те няма да нарушат помирението, което аз сключа, а ако присъстват, могат да възроптаят.

— Тъй да бъде — рекъл Гунар, — реши сам.

После си хванали ръцете и се помирили бързо и напълно.

Тогава Нял казал:

— Определям обезщетението на двеста дяла сребро, но това навярно ще ти се стори много.

— Не ми се струва прекалено много — отговорил Гунар и се върнал в стана си.

Синовете на Нял се прибрали и Скарпхедин попитал откъде се е взело толкова много и тъй хубаво сребро в ръцете на баща им. Нял рекъл:

— Бил е убит Тордур, вашият втори баща, а аз и Гунар се помирихме за тая работа и той плати за него двойно обезщетение.

— Кои са го убили? — попитал Скарпхедин.

— Сигмундур и Скьолдур, а и Траин е бил наблизо — отвърнал Нял.

— Голяма сила им се е сторила необходима за тая работа — рекъл Скарпхедин, — а кога ще дойде време и ние да се намесим?

— Явно малко остава — отговорил Нял — и тогава няма да те възпра, но сега държа много да не нарушавате помирението.

— Така и ще постъпим — казал Скарпхедин.

 

 

22. Хората се върнали от сбора и когато Гунар се прибрал вкъщи, казал на Сигмундур:

— Ти си бил с по-лош късмет^[114], отколкото си мислех, и уменията ти не идват за хубаво. Въпреки това сключих помирение за теб и сега гледай да не ти влезе някоя друга муха в главата. Твоят нрав не прилича на моя: ти обичаш да се подиграваш и гавриш с хората, а аз не съм такъв. Затова и се погаждате добре с Халгердур — понеже си приличате по нрав.

Гунар му се карал дълго, а той се съгласявал с него и казвал, че занапред ще спазва съветите му повече, отколкото дотогава. Гунар казал, че така ще е най-добре за него. Приятелството на Гунар и Нял продължило, въпреки че останалите охладнели едни към други.

 

 

23. Ето какво се случило веднъж: скитнички дошли в Подножието от Берхторовия хълм. Били приказливи и доста злоречиви. Халгердур имала стая, в която седяла често; сега там били Траин, Сигмундур и множество жени. Гунар и Колскегур ги нямало. Скитничките влезли в стаята. Халгердур ги поздравила, наредила да им направят място и ги попитала къде са прекарали нощта. Те отговорили, че били при Берхторовия хълм.

— С какво се занимаваше Нял? — попитала тя.

— Мъчеше се да седи мирен — отвърнали те.

— Какво правеха синовете на Нял? — попитала тя. — Те вече се имат за мъже.

— На вид са големи, но са много неопитни — рекли те. — Скарпхедин точеше брадва, Гриймур правеше прът за копие, Хелги зачукваше дръжка върху меч, а Хоскулдур прикрепяше ръкохватка към щит.

— Явно се готвят за някакви големи дела — казала Халгердур.

— Това не знаем — рекли те.

— А какво правеха слугите на Нял? — попитала Халгердур.

— Не разбрахме какво правеха някои от тях, но един изхвърляше тор към хълмовете.

— Невинаги е еднакво умен Нял — рекла Халгердур, — а уж можел за всичко да намери разрешение.

— Защо така смяташ? — попитали те.

— Ще кажа самата истина — отвърнала тя. — По-добре да беше си изхвърлил торта на брадата, че да заприлича на другите мъже. Нека му викаме сега голобрадия мъж, а на синовете му — говнобрадчета, а ти, Сигмундур, съчини стихотворение за това и дай да се порадваме, че си скалд.

— Готов съм да почна веднага — рекъл той и измислил три-четири вийси^[115], всичките злобливи.

— Цяло съкровище си ти — рекла Халгердур, — дето така ме слушаш.

Тогава се появил Гунар; той стоял пред стаята и чул всичко, което изрекли. Те се стреснали много, като го видели да влиза; всички млъкнали, а преди това се чувал силен смях. Гунар бил много ядосан и казал на Сигмундур:

— Глупав човек си ти и невменяем, дето хулиш синовете на Нял и самия него след онова, което им стори вече, и това ще ти донесе гибелта. А ако някой повтори тези думи, ще си замине оттук и ще изпита гнева ми.

Всички се бояли от него толкова много, че никой не посмял да повтори думите.

Скитничките си казали, че ще получат награда от Берхтора, ако й разкажат за това, отишли и й казали скришом, без тя да ги е питала.

Като седнали да се хранят, Берхтора рекла:

— Дали са ви подаръци, мъжо, и не сте доблестни хора, ако не се отплатите с нещо.

— Какви са тези подаръци? — попитал Скарпхедин.

— Вие, синове мои, имате общ подарък — нарекли са ви говнобрадчета, а стопанина ми — голобрадия мъж.

— Не сме с женски нрав — отвърнал Скарпхедин, — че да се ядосваме от всичко.

— Вместо вас се е ядосал Гунар — рекла тя — и мисля, че той е човек на място, а ако вие не отмъстите за това, което ви се поднася сега, няма да отмъстите и за никой друг позор.

— Забавна й се струва тая работа на жената — нашата майка — рекъл Скарпхедин и се изсмял, но по челото му избила пот и по бузите му пламнали червени петна, а това било необичайно. Гриймур мълчал и си хапел устните. Хелги бил невъзмутим. Берхтора нахълтала вътре още веднъж и се развилняла страшно. Нял рекъл:

— На всяко нещо му идва времето, стопанке, ако и да се забавя. И много пъти, когато хората биват подлагани на душевни изпитания, става така, че макар и да бъде отмъстено, пак има разногласия.

Вечерта, когато Нял си бил легнал, чул как в преградата^[116] се удря брадва и издава силен звън. Имало и друго отделение за спане, където висели щитове, и той видял, че сега ги нямало. Той попитал:

— Кой е свалил щитовете ни?

— Синовете ти излязоха с тях — отвърнала Берхтора.

Нял излязъл веднага навън, заобиколил къщите и ги видял, че се насочват нагоре към хълма. Той попитал:

— Накъде така, Скарпхедин?

— Да ти търсим овцете.

Нял казал:

— Ако бяхте тръгнали по такава работа, нямаше да сте въоръжени. Друго сте намислили вие.

— Сьомга ще ловим, татко.

— Ако е така, дано тогава уловът не ви се изплъзне.

Те заминали, а Нял се прибрал да си легне и казал на Берхтора:

— Синовете ти бяха излезли всички навън въоръжени и ти ще да си ги насъскала за нещо.

— Горещо ще им благодаря, ако ми съобщят, че са убили Сигмундур.

 

 

24. Синовете на Нял се изкачили към Крайречния склон и прекарали там нощта, а щом взело да се разсъмва, се приближили към Подножието. Същата сутрин Сигмундур и Скьолдур станали и решили да нагледат едно стадо жребци. Те носели със себе си юзди, взели си коне от двора и потеглили. Намерили жребците между два потока. Скарпхедин ги забелязал, понеже Сигмундур бил в цветни дрехи^[117], и те се отправили към тях, докато онези идвали насреща им. Скарпхедин казал на Сигмундур:

— Приготви си оръжието и се отбранявай: сега това ще ти е по-полезно, отколкото да съчиняваш гаври в стихове за мен и братята ми.

Сигмундур си приготвил оръжието, а през това време Скарпхедин го чакал. Скьолдур се спуснал срещу Гриймур и Хелги и между тях се завързал ожесточен бой. Скарпхедин замахнал срещу Сигмундур с брадвата си; Сигмундур бил в ризница: брадвата се стоварила върху рамото му и той паднал на двете си колена. Скарпхедин го ударил по шлема и после му нанесъл смъртоносен удар. Гриймур отсякъл единия крак на Скьолдур под глезена, а Хелги го промушил с меч и той веднага умрял.

Скарпхедин видял един овчар на Халгердур — бил вече отсякъл главата на Сигмундур — и я дал на овчаря, като му поръчал да я занесе на Халгердур.

— Тя ще познае — казал той — дали тая глава е съчинявала гаври за нас.

Овчарят хвърлил главата веднага щом те заминали, понеже не смеел да го стори, докато те били при него. После отишъл в Подножието и съобщил новините на Халгердур.

— Скарпхедин ми бутна в ръцете главата на Сигмундур и ми поръча да ти я донеса, но аз не посмях — казал той, — защото не знаех дали това ще ти хареса.

— Лошо си направил, че не си я донесъл — рекла тя, — щях да я занеса на Гунар и тогава той щеше да отмъсти за своя роднина или да си навлече укора на всички хора.

После отишла при Гунар и казала:

— Убит е твоят роднина Сигмундур. Убил го е Скарпхедин и е искал да ми донесат главата му.

— Можеше да се очаква, че това ще го сполети — рекъл Гунар, — злите замисли водят до беда, а вие и двамата често вършехте злини спрямо другите.

После Гунар се отдалечил. Не повел дело по убийството и изобщо не се занимавал с него. Халгердур често му напомняла и казвала, че за Сигмундур не е платено обезщетение. Гунар не й обръщал внимание.

Изминали три сбора, на които хората мислели, че той ще поведе дело. Веднъж Гунар се натъкнал на някакво затруднение и не знаел как да се справи с него. Отишъл да се види с Нял, а той го приел радостно. Гунар казал на Нял:

— Дошъл съм да поискам от теб добър съвет, защото съм в затруднение.

— Ти заслужаваш добър съвет — рекъл Нял и му го дал.

Тогава Гунар се изправил и му благодарил. Нял казал:

— Достатъчно дълго време измина, без да бъде платено обезщетение за твоя роднина Сигмундур.

— На него отдавна му бе платено — отвърнал Гунар, — но не бих отхвърлил никое почтено предложение.

Нял настоял Гунар да реши делото сам: той поискал двеста дяла сребро, а Скьолдур оставил без обезщетение. Платили му парите веднага.

Гунар и Нял си казали, че между тях няма да се появи нищо, за което те да не се спогодят сами, и това по-късно се потвърдило — останали приятели завинаги.

 

 

25. Един човек се казвал Гицур. Бил син на Тейтур, сина на Кетилбьорн Стария от Мъхестата планина. Майката на Гицур се казвала Алоф. Тя била дъщеря на Бодвар, сина на херсир Кари Викинга. Гицур Белия живеел край Мъхестата планина и бил виден старейшина.

В повестта се споменава един човек, наречен Гейр Жреца. Майка му се казвала Торкатла, дъщерята на Кетилбьорн Стария от Мъхестата планина. Гейр живеел в Склон. Той и Гицур се подкрепяли при всяко дело.

По това време в Храм сред Полетата на Крива река живеел Мордур Валгардсон. Той бил хитър и злонамерен. Баща му Валгардур бил в чужбина, а майка му била починала. Той завиждал много на Гунар от Подножието. Бил доста заможен и хората не го обичали много.

 

 

26. Един човек се казвал Откел. Бил син на Скарвур Халкелсон, който се бил с Гриймур при Носа на Гриймур и го повалил в двубоя. Откел живеел в Църковно поселище^[118]. Жена му се казвала Торгердур. Била дъщеря на Мар, сина на Брондолвур, сина на Нададур Ферьореца. Откел бил заможен. Синът му се казвал Торгейр; бил млад и деен човек.

Един човек се казвал Скамкел. Той живеел на друго място на име Храм; имал голям имот. Бил несговорчив човек, лъжец и голям проклетник; бил приятел на Откел.

Братът на Откел се казвал Халкел. Той бил едър и силен човек и живеел при Откел. Имали още един брат на име Халбьорн Белия. Той бил довел от чужбина един роб, който се казвал Мелколвур, бил ирландец и доста омразен човек.

Халбьорн се настанил у Откел и взел със себе си Мелколвур. Робът все разправял, че ще се чувства доволен, ако Откел му стане господар. Откел се отнасял добре с него и му подарил нож, пояс и дрехи, а робът вършел всичко, което той пожелаел. Откел поискал да купи роба от брат си. Той отвърнал, че ще му го даде, но го предупредил, че не е толкова ценна стока, колкото си мисли. И наистина, щом Откел получил роба, той взел да върши всичко по-зле. Откел често говорел за това с Халбьорн Белия; казвал, че според него робът работи недостатъчно, а той му отвръщал, че не това е най-лошото у него.

По това време настанало голямо неплодородие и на хората не им достигало и сеното, и храната; така било във всички области. Гунар раздавал сено и храна на много хора. Всички, които отидели при него, получавали по нещо, докато още имало. Станало така, че и на Гунар му се привършили и сеното, и храната. Тогава Гунар викнал Колскегур, Траин Сихфусон и Ламби Сигурдарсон, за да пътуват с него. Отишли в Църковно поселище и повикали Откел навън; той ги поздравил добре. Гунар рекъл:

— Ето каква е работата: дошъл съм да ти поискам сено и храна, ако ти се намира.

Откел отговорил:

— Намират ми се и двете, но няма да ти продам нито от едното, нито от другото.

— Искаш ли тогава да ми направиш подарък — казал Гунар, — за да видиш как ще ти се отплатя?

— Не ща — отвърнал Откел. Скамкел пък правел злобни забележки.

Траин Сихфусон казал:

— Няма да е зле сами да си вземем и да платим колкото струва.

— Не искам да извършвам грабежи — рекъл Гунар.

— Искаш ли да купиш един мой роб? — попитал Откел.

— Не бих се поскъпил за такова нещо — отвърнал Гунар. После купил роба и се върнал вкъщи.

Нял научил за това и казал:

— Лошо нещо е това, че са отказали да търгуват с Гунар. Щом отказват на хора като него, значи и другите не биха могли да очакват нищо добро.

— Каква полза от многото приказки? Много по-достойно би било да му дадеш храна и сено, понеже ти имаш достатъчно — рекла Берхтора.

Нял казал:

— Това е ясно като бял ден и аз ще му занеса малко запаси.

После той и синовете му се качили на Торолвовата планина, навързали сено върху петнадесет коня, а още петнадесет натоварили с храна. Нял пристигнал при Подножието и повикал Гунар навън. Той ги поздравил радостно. Нял казал:

— Нося ти сено и храна и искам да ти ги подаря. Когато имаш нужда от нещо, не искам да се обръщаш към никого освен мен.

— Добри са подаръците ти — рекъл Гунар, — но по-ценно ми се струва приятелството с теб и синовете ти.

После Нял се върнал вкъщи. Ето че пролетта изминала.

 

 

27. А сега да продължим оттам, откъдето Халгердур повела разговор с роба Мелколвур.

— Намислила съм да те пратя на едно място — рекла тя. — Ще отидеш в Църковно поселище.

— За какво да ходя там? — попитал той.

— Ще откраднеш храна, колкото да натовариш два коня. Ще вземеш масло и сирене и ще подпалиш зимника: така всички ще помислят, че пожарът е станал от немарливост, и никой няма да разбере, че е било крадено.

Робът рекъл:

— Бил съм лош, но никога не съм бил крадец.

— Чуваш ли се какви глупости говориш! — казала тя. — Изкарваш се свестен човек, след като си бил и крадец, и подъл убиец. Само да посмееш да не отидеш, ще наредя да те убият.

Той се побоял, че тя така и ще направи, ако не отиде, взел два коня, наметнал ги с чергила и тръгнал към Църковно поселище. Кучето не го залаяло, защото го познало, и скокнало към него. После той отишъл в зимника, натоварил двата коня с храна оттам, запалил къщурката и убил кучето. Тръгнал нагоре покрай Крива река, но връзката на обувката му се скъсала и той си извадил ножа да я поправи, а после си забравил там и ножа, и пояса. Продължил нататък, докато стигнал при Подножието, и тогава усетил, че му няма ножа, но не посмял да се върне обратно. Дал храната на Халгердур и тя останала доволна.

 

 

28. Сутринта, когато хората в Църковно поселище излезли навън, видели, че е станала голяма поразия. Тогава изпратили човек да разкаже на Откел, който бил на сбор. При вестта за бедата той останал спокоен и казал, че пожарът явно е избухнал затова, защото зимникът е прилепен към готварницата. Всички сметнали, че наистина това е причината.

Ето че хората си тръгнали от сбора и мнозина отишли при Подножието. Халгердур поднасяла храна и на масата се появили масло и сирене. Гунар знаел, че нямат такива неща, и попитал Халгердур откъде са се взели.

— Откъдето ще да е, нали стават за ядене — рекла тя, — а и не е работа на мъжете да се бъркат в готвенето на храната.

Гунар се ядосал и казал:

— Лошо е това, дето съм станал съучастник в кражба! — И я ударил по лицето. Тя казала, че стига да може, ще му се отплати за този удар.

 

 

29. А сега да разкажем за Скамкел. Той тръгнал нагоре по Крива река да нагледа овцете и видял, че нещо блести на пътеката. Намерил нож и пояс и му се сторило, че ги познава; взел ги и се върнал в Църковно поселище. Откел бил излязъл навън. Скамкел го попитал:

— Да познаваш тези вещи?

— Познавам ги много добре — рекъл Откел.

— На кого са?

— На роба Мелколвур — отвърнал Откел.

— Още много хора ще ги познаят — казал Скамкел — освен нас двамата.

Показали ги на много хора и всички ги познали. Тогава Скамкел попитал:

— Сега какво да направим?

Откел рекъл:

— Ще отидем да говорим с Мордур Валгардсон и ще поискаме съвет от него.

После отишли в Храм, показали вещите на Мордур и го попитали дали ги познава. Той отговорил, че ги познава:

— И какво от това? Мислите, че трябва да се подири някаква сметка на ония от Подножието ли?

— Струва ни се, че ще ни е трудно да се наемем с такова нещо — рекъл Скамкел, — понеже тук имат пръст хора, които ни превъзхождат по сила.

— Така е наистина — казал Мордур, — но аз мога да науча работи от дома на Гунар, каквито никой от вас не може.

— Готови сме да ти дадем пари — рекли те, — ако поемеш това дело.

— Тези пари ще ми създадат много грижи, но може би ще опитам.

Дали му три марки^[119] сребро, за да им окаже подкрепа. Той ги посъветвал да разпратят жени, които да раздадат разни дреболии на стопанките и да видят с какво ще им се отплатят:

— Защото всички са най-склонни да дават първо от краденото. И сега ще стане така, ако тая работа е извършена от човек. След това жените ще ми покажат кой какво им е дал. Тогава, ако си проличи каква е работата, ще смятам, че задълженията ми по делото са приключили.

Те се съгласили и после се върнали вкъщи.

Мордур разпратил жени из околията и те обикаляли половин месец. Върнали се с големи товари. Мордур попитал къде са им дали най-много. Те отговорили, че най-много им били дали в Подножието и че Халгердур се била показала най-щедра. Той попитал какво са им дали там.

— Сирене — отвърнали те.

Той поискал да го види. Те му го показали: било на големи резени. Той ги взел и ги прибрал.

Малко по-късно Мордур отишъл при Откел и му казал да вземе калъпа за сирене на Торгердур, после сложили вътре късовете и те прилегнали точно. Тогава видели, че им е била дадена цяла пита сирене.

— Сега виждате, че Халгердур ще да е откраднала сиренето.

Така всичко им се изяснило. Мордур казал, че смята работата си за свършена, и с това се разделили.

 

 

30. Колскегур повел разговор с Гунар и му казал:

— Неприятно е да се говори за това: навсякъде се е разчуло, че Халгердур е крала и причинила голямата поразия, която се е случила в Църковно поселище.

Гунар отвърнал, че явно е така.

— И какво ще правим сега?

— Ти си човекът, който в очите на хората е най-задължен да поправи стореното от жена си, и мисля, че ще е разумно да отидеш при Откел и да му направиш хубави предложения.

— Това са умни думи — рекъл Гунар, — така и ще сторя.

Малко по-късно Гунар пратил да повикат Траин Сихфусон и Ламби Сигурдарсон и те дошли веднага. Гунар им казал къде мисли да ходи и те одобрили това. Гунар се отправил в Църковно поселище с дванадесет човека и извикал Откел навън. Скамкел бил там и казал:

— И аз ще изляза с теб, защото е добре да извадим повече ум насреща им, а и бих искал да съм до теб, когато си в най-голяма нужда, в каквато ще бъдеш сега. Смятам, че ще е разумно да се покажеш твърд.

После Откел, Скамкел, Халкел и Халбьорн излезли навън и поздравили Гунар. Откел го попитал къде смята да ходи.

— Не по-далече оттук — отвърнал Гунар — и ето по каква работа съм дошъл: искам да ти кажа, че голямата поразия, която се е случила тук, е станала по вина на жена ми и роба, когото купих от теб.

— Това и можеше да се очаква — рекъл Халбьорн.

Гунар казал:

— Сега искам да ви направя хубави предложения: да поканим най-видните хора от околията да вземат решение по делото.

— Това е неприемливо и неизгодно предложение — казал Скамкел. — Ти имаш много доброжелатели, а Откел няма.

— Тогава предлагам да отсъдя аз сам и да привършим работата веднага. Ще изплатя парите още сега, и то като за двойно обезщетение, а освен това ще прибавя и приятелството си.

Скамкел казал:

— Недей да приемаш това предложение. Плиткоумна работа е да му дадеш право да отсъжда сам, след като ти би трябвало да го получиш.

Откел казал:

— Не ти давам правото да отсъждаш сам, Гунар.

Гунар казал:

— Виждам, че тук се обаждат разни хора и те все някога ще получат награда за това. Но и така да е, отсъди ти сам.

Откел се навел към Скамкел и попитал:

— Сега какво да отговоря?

— Ще кажеш, че това е добро предложение, но ще прехвърлиш делото на Гицур Белия и Гейр Жреца: тогава мнозина ще рекат, че приличаш на дядо си Халкел, който е бил страшен юнак^[120].

Откел казал:

— Това е добро предложение, Гунар, но искам да ми дадеш време да се видя с Гицур Белия.

Гунар казал:

— Върви, щом е така, където щеш, но хората ще рекат, че не умееш да цениш честта си, щом не приемаш предложенията, които ти правя.

Гунар се върнал вкъщи. Когато си заминал, Халбьорн казал:

— Тук виждам голямата разлика между вас. Гунар ти направи хубави предложения, а ти не щя да приемеш никое от тях. И откъде ти дойде наум, че ще можеш да враждуваш с Гунар, който няма равен на себе си? Но той е толкова свестен човек, че може и да не отмени предложенията си и ти да ги приемеш по-късно. Смятам, че сега е най-разумно веднага да отидеш да говориш с Гицур Белия и Гейр Жреца.

Откел казал да му доведат коня и се стегнал за път. Той не бил прозорлив човек.

Скамкел тръгнал с него и му казал:

— Чудно ми се струва, че брат ти не пожела да свърши тая работа вместо теб. Бих ти предложил да отида аз на твое място, защото знам, че на теб никак не ти се ходи.

— Приемам — рекъл Откел, — и разкажи всичко с най-подходящи думи.

— Така ще направя — казал Скамкел.

После Скамкел взел коня и дрехите му, а Откел се върнал вкъщи. Халбьорн бил навън и казал на Откел:

— Лошо нещо е един негодник да ти е пръв приятел и много ще има да съжаляваме, че ти се върна. Глупост е да се изпраща най-големият мошеник по работа, от която, би могло да се каже, зависи човешки живот!

— Ти би се изплашил и когато Гунар вдигне алебардата, щом отсега те е страх — рекъл Откел.

— Не знам кой би се изплашил най-много тогава, но ще ти се наложи да признаеш, че Гунар няма дълго да се цели с алебардата, ако се разгневи^[121].

Откел казал:

— Всички сте страхливци освен Скамкел.

И двамата тогава били ядосани.

 

 

31. Скамкел пристигнал в Мъхестата планина и повторил пред Гицур всичките предложения.

— Струва ми се — рекъл Гицур, — че това са били прекрасни предложения, а защо той не ги е приел?

— Главно защото всички искаха да покажат, че те уважават. Затова той моли ти да се произнесеш: така ще е най-добре за всички.

Скамкел прекарал нощта там. Гицур пратил човек да повика Гейр Жреца и той пристигнал там рано сутринта. Гицур му разказал всичко и рекъл:

— Сега ще накараме Скамкел да повтори разказа си още веднъж, да видим дали ще е същият.

След като направили така, Гицур казал:

— Разказът ти е точен, но аз те познавам като човек, способен на най-долни постъпки. По цвета на лицето не личи какво крие сърцето.

Скамкел тръгнал да се връща и минал първо през Църковно поселище, повикал Откел навън, а той много му се зарадвал. Скамкел му предал поздрав от Гицур и Гейр:

— А що се отнася за делото, не е нужно да говоря със сподавен глас, че Гейр Жреца и Гицур не желаят помирение. Съветват ни да отидем и призовем Гунар на съд и да го обвиним в разхищение на имущество, а Халгердур — в кражба.

Откел казал:

— Ще вършим всичко тъй, както са ни посъветвали.

— Смятат, че е много правилно — рекъл Скамкел, — дето си се държал така твърдо, а аз те изкарах голям юнак във всичко.

После Откел разказал това на братята си. Халбьорн рекъл:

— Това ще да е тлъста лъжа.

Минало време и малко преди Общия сбор, в последните дни, определени за призоваване на съд, Откел викнал братята си и Скамкел да отидат в Подножието и да обявят призоваването. Халбьорн казал, че ще отиде, но добавил, че ще съжаляват за това ходене след време.

После отишли в Подножието, общо дванадесет човека на брой. Гунар бил навън и ги забелязал едва когато се били приближили до самото поселище. Откел поискал призоваването да прозвучи веднага и след като го обявили, Скамкел попитал:

— Правилно ли беше, стопанино?

— Това вие си знаете — отвърнал Гунар, — а аз ще ти припомня някога за това идване, Скамкел, и за обажданията ти.

— Не можеш да ни навредиш — казал Скамкел, — без да си извадиш алебардата.

Гунар бил страшно ядосан и разказал всичко на Колскегур. Той рекъл:

— Жалко, че и ние не бяхме навън. Щеше да го сполети небивал позор, ако бяхме там.

Гунар казал:

— На всичко му идва времето и те няма да спечелят почит от това идване.

Малко по-късно Гунар отишъл и разказал историята на Нял. Той рекъл:

— Не се притеснявай, защото, преди да завърши сборът, това дело ще ти донесе голяма почит. Всички ние ще ти помагаме със съвети и мощ.

Гунар му благодарил и се върнал вкъщи.

 

 

32. Гунар заминал на сбор, както и всичките синове на Сихфус, и Нял със синовете си.

Един ден Гунар отишъл при стана на хората от Долините. Хрутур и Хоскулдур били край шатрата; те поздравили Гунар радостно. Гунар им разказал всичко за делото.

— Нял какво смята за най-разумно? — попитал Хрутур.

— Каза ми да говоря с вас и да ви кажа, че той би сметнал за най-уместно същото, каквото и вие.

— Тъй да бъде — рекъл Хрутур. — Ще извикаш Гицур Белия на двубой, ако не ти дадат право да отсъдиш сам, а Колскегур ще извика Гейр Жреца. Ще се намерят и хора да излязат срещу Откел и другите; сега сме събрали толкова големи дружини, че ти можеш да постигнеш каквото си искаш.

Улвур Оргоди научил за този замисъл и разказал за него на Гицур. Гицур попитал Откел:

— Кой ти даде тоя съвет да призовеш Гунар на съд?

— Скамкел ми каза, че това сте го били решили ти и Гейр Жреца.

— А къде е тая гадина — казал Гицур, — дето е пуснала такава лъжа?

— Лежи болен в стана си — рекъл Откел.

— Дано никога не се изправи на крака! — казал Гицур. — А сега ще отидем всички при Гунар и ще му предоставим правото да отсъди сам, но не знам дали ще го приеме.

Много хора взели да корят Скамкел, а той лежал болен през целия сбор.

Гицур и хората му отишли при стана на Гунар.

— Нашето предложение, Гунар — рекъл Гицур, — е ти сам да отсъдиш по това дело.

— Едва ли това си възнамерявал тогава, когато ме призоваваха на съд — отговорил Гунар.

— Не ги накарах аз — казал Гицур, — нито пък Гейр.

Нял казал:

— Не бива човек да се отказва от правото да отсъжда сам. Колкото по-голямо е едно дело, толкова по-голяма почит може да се спечели.

Гунар казал:

— Ще отсъдя по делото, за да угодя на моите приятели. А Откел го съветвам друг път да не се закача с мен. Ето какво отсъждам — рекъл той. — Ще платя стойността на къщата и храната, която е била вътре. Приемам, че сте ме призовали на съд, за да се погаврите с мен, затова отсъждам за себе си не по-малко обезщетение, отколкото струва това имущество: къщата и онова, което е изгоряло вътре. А ако ви се струва, че е по-добре да останем непомирени, ще ви дам и такава възможност: аз съм си намислил какво да правя тогава и ще го изпълня.

Гицур отвърнал:

— Не искаме да плащаш пари, но те молим да бъдеш приятел с Откел.

— Това няма да стане никога — казал Гунар, — докато съм жив. Той ще си бъде приятел със Скамкел, на когото от дълго време разчита.

Гицур рекъл:

— Искаме да приключим делото, дори и ако ти сам поставяш условията.

Тогава помирението било скрепено чрез ръкостискане.

Гунар спечелил голяма почит от това дело. После хората се върнали от сбора по домовете си. Гунар си стоял вкъщи и всичко утихнало за известно време.

 

 

33. Един човек се казвал Рунолвур. Бил син на Улвур Оргоди и живеел в Долината, на изток от Горската река. Той подслонил Откел на връщане от сбора. Откел му подарил деветгодишен вол, целия черен. Рунолвур му благодарил за подаръка и го поканил да му гостува, когато иска.

Откел имал два сивкави коня. Те били най-добрите коне за яздене в околията — толкова привързани един към друг, че все тичали заедно.

При Откел живеел един норвежец, който се казвал Аудолвур. Той харесвал Сигню, дъщерята на Откел. Аудолвур бил едър на ръст и як.

Веднъж през пролетта Откел казал, че ще ходят на гости на изток в Долината, и всички одобрили това. С Откел тръгнали двамата му братя и Скамкел, Аудолвур и още трима други човека.

Откел яздел на единия сивкав кон, а другият тичал край него свободен. Насочили се на изток към Горската река; тогава той хукнал пред Откел. Ето че двата коня пощръклели и препуснали встрани от пътя, нагоре към Крайречната долина. Откел яздел по-бързо, отколкото искал.

Гунар бил излязъл от дома си сам и ходел из нивата си. Бил сложил наметалото си на земята и сеел зърна.

Сега да разкажем за Откел. Той препускал по-бързо, отколкото му се искало, и навлязъл нагоре в нивата, без той и Гунар да се забележат. В мига, в който Гунар се изправял, Откел връхлетял отгоре му, забил едната си шпора в ухото му и го порязал дълбоко, така че веднага текнала много кръв. В това време пристигнали другарите на Откел.

— Всички можете да видите — рекъл Гунар — как си ме разкървавил и това е недостойна постъпка. Първо ме призова на съд, а сега връхлиташ отгоре ми и ме газиш.

Скамкел казал:

— Добре е, дето стана така, а ти и на сбора беше не по-малко ядосан, когато държеше алебардата си.

Гунар казал:

— Като се срещнем следващия път, ще видиш алебардата.

После се разделили. Гунар се прибрал вкъщи и не разказал на никого, затова и никой не си помислил, че това е било причинено от човек.

 

 

34. Откел пристигнал на изток в Долината и той и хората му били посрещнати добре. Останали там една седмица. Откел разказал на Рунолвур всичко, което се било случило между него и Гунар. Намерил се един човек, който попитал как се е държал Гунар. Скамкел казал:

— Ако не беше знатен човек, щеше да се заприказва, че е плакал.

— Лоши приказки са тези — рекъл Рунолвур. — Като се видите следващия път, ще ти се наложи да признаеш, че не е плачлив по природа, но дано по-свестни хора не заплатят за твоята злобливост. Сега ми се струва, че ще е разумно да тръгна с вас, защото Гунар не би ми причинил зло.

— Не ща да идваш — казал Откел. — Ще се спуснем надолу през реката.

А сега да продължим с онова, което станало в Подножието. Гунар бил навън и видял, че един негов овчар препуска на кон и влиза в двора.

— Защо препускаш така бързо? — попитал Гунар.

— Искам да покажа, че съм ти верен. Видях хора да се спускат надолу покрай Горската река. Бяха общо осем на брой и четиримата носеха цветни дрехи.

Гунар рекъл:

— Това ще да е бил Откел.

Овчарят казал:

— Често съм чувал предизвикателствата на Скамкел, а на изток в Долината разправят, че си бил плакал, като връхлетели върху теб. Казвам ти това, защото не ми харесват приказките на злите хора.

— Не бива да се обиждаме от думи — казал Гунар, — а ти отсега нататък ще работиш каквото си искаш.

Гунар взел коня на овчаря и сложил върху него своето седло. Взел си щита, препасал си меча, сложил си шлем на главата и си взел алебардата, а тя иззвънтяла силно^[122] и майка му Ранвейх чула това. Тя излязла и казала:

— Гневен си, синко мой, а друг път не съм те виждала такъв.

Ранвейх влязла в общата стая. Там се чувала голяма врява.

— Силно приказвате — рекла тя, — но още по-силно звънна алебардата, когато излизаше Гунар.

Колскегур чул това и казал:

— Това означава, че ще има новини.

— Това е хубаво — рекла Халгердур, — сега ще видят дали той ще побегне разплакан.

Колскегур се въоръжил, намерил си кон и препуснал подире му с все сила.

Гунар стигнал до Крива река и се спуснал надолу към брода край Храм. Скочил от коня си и го вързал. След малко онези се появили. Гунар им казал:

— Отбранявайте се сега; ето я алебардата. Тъкмо ще можете да видите дали ще успеете да ме разплачете.

Тогава всички скочили от конете си и нападнали Гунар. Халбьорн бил първи.

— Ти не нападай! — рекъл Гунар. — Ти си последният, на когото бих сторил зло, но няма да пощадя никого, когато се бия за живота си.

— Ти обаче явно искаш да убиеш брат ми — отвърнал Халбьорн. — И ще бъде срам, ако седя и гледам.

И се опитал да го мушне с едно голямо копие, което държал с две ръце. Гунар подложил щита си и Халбьорн го пробил. Гунар тръшнал щита в земята така силно, че той се забил здраво в нея^[123], и изтеглил меча си толкова бързо, че не могло да се забележи с поглед; замахнал с него и улучил Халбьорн над китката така, че му я отрязал. Скамкел нападнал Гунар в гръб и замахнал срещу него с голяма брадва. Гунар се извърнал и нанесъл удар с алебардата, улучил брадвата под острието и му я избил от ръцете, а тя изхвърчала в Крива река. После Гунар вдигнал алебардата отново и пробол Скамкел, вдигнал го във въздуха и го хвърлил на глинестата пътека с главата надолу. Аудолвур грабнал едно копие и го метнал по Гунар. Гунар уловил копието във въздуха и веднага го запратил обратно, а то пронизало и щита, и норвежеца, а после паднало на земята. Откел замахнал с меч срещу Гунар, като целел крака му под коляното. Гунар подскочил във въздуха и той не го улучил. Гунар го ръгнал с алебардата и го пронизал.

В това време пристигнал Колскегур, завтекъл се веднага срещу Халкел и го съсякъл с късия си меч. Така избили и осмината.

Видяла ги една жена; изтичала да каже на Мордур и го замолила да ги разтърве.

— Това ще да са такива хора — рекъл той, — за които изобщо не ме е грижа, че се трепят.

— Ти не знаеш какво приказваш! — рекла тя. — Това ще да са Гунар, твоят роднина, и Откел.

— Много дрънкаш, гадина такава — казал той и си лежал вкъщи, докато те се биели.

 

 

35. Събитията се разчули и мнозина рекли, че не им се струва да са настъпили по-рано, отколкото са очаквали.

Гунар отишъл при Берхторовия хълм и разказал на Нял какво е извършил. Нял рекъл:

— Голямо нещо си направил, но си бил подложен на големи предизвикателства.

— Какво ще става сега? — попитал Гунар.

— Искаш да ти кажа онова, което още не е станало ли? — казал Нял. — Ще отидеш на сбор и ще се възползваш от съветите ми, и делото ще ти донесе голяма почит. Това ще бъде началото на твоите кръвопролитни вражди.

— Посъветвай ме нещо мъдро — казал Гунар.

— Така и ще направя — рекъл Нял. — Не извършвай никога повече от едно убийство в един и същи род и никога не нарушавай помиренията, които добри хора уреждат между теб и останалите. А пък след това дело — в никакъв случай.

Гунар казал:

— Мисля, че има по-голяма опасност други да сторят това, а не аз.

— Може и така да е — рекъл Нял, — но знай, че ако все пак това стане, ще ти остава още малко непроживяно време, а иначе ще доживееш до старини.

Гунар попитал:

— А ти знаеш ли от какво ще умреш?

— Знам — рекъл Нял.

— От какво? — попитал Гунар.

— От онова, от което всички най-малко очакват.

 

 

36. Изпратили човек при Гицур Белия и Гейр Жреца, защото на тях се полагало да поведат дело за Откел. Те се събрали да обсъдят как да постъпят. Решили да поведат делото по законен ред. После взели да се питат кой ще се заеме с обвинението, но никой не пожелал да го стори.

— Струва ми се — рекъл Гицур, — че има две възможности: или единият от нас да се заеме с обвинението — и тогава ще трябва да хвърляме жребий кой да бъде той, — или човекът да остане без обезщетение^[124]. Трябва да бъдем наясно, че ще е трудно да водим това дело: Гунар има много роднини и доброжелатели, затова онзи от нас, върху когото падне жребият, ще се задължи да дойде на сбора и няма да се отказва от делото, докато то не свърши.

После хвърлили жребий и той се паднал върху Гейр Жреца.

Малко по-късно тръгнали на изток през реките и стигнали на мястото, където бил станал боят. Изровили труповете и назовали свидетели за раните. После оповестили делото пред девет съседни жители^[125].

Подготовката за това дело се разчула из цялата околия и се заприказвало, че на сбора ще стават размирици.

 

 

37. Всички хора пристигнали на сбора и си покрили становете. В съюз с Гицур Белия били тези старейшини: Скафти Тородсон, Асгримур Елида-Гриймсон, Одур от Козята скала, Халдор Орнолвсон.

Ето че един ден хората отишли при Скалата на Закона. Тогава Гейр Жреца се изправил и обвинил Гунар в убийството на Откел. Отправил и друго обвинение срещу Гунар за убийството на Аудолвур, после и за убийството на Скамкел, най-сетне отправил обвинение срещу Колскегур за убийството на Халкел. След това казал да се поднесат пояснителните свидетелства и поканил съседите свидетели да заемат местата си и да дадат показания. Тогава съседите, които били повикани, отишли пред съда и в показание по делото на Аудолвур казали, че тъжителят му е в Норвегия^[126], затова не могат да се произнесат по неговото дело. После дали показания по делото на Откел и потвърдили верността на обвиненията срещу Гунар. След това Гейр Жреца поканил Гунар да се защитава.

— Пак ли ще ме извикаш на двубой, както имаш обичай — попитал Гейр, — и няма да спазиш закона?

— Друго ще направя — отвърнал Гунар, — ще те призова пред Скалата на Закона за това, че поиска да се дадат показания, които не засягат делото — а именно за убийството на Аудолвур, — и ще те обявя за глобяем престъпник^[127].

Нял казал:

— Така не бива да се постъпва, защото тая работа ще доведе до големи размирици. Както виждам, и двете страни са излезли с големи дела: убийствата са такива, че няма да можеш да се оправдаеш и ще те обявят за престъпник, но и ти си подготвил срещу него такова дело, че и той да бъде осъден.

Тородур Жреца казал:

— Струва ми се, че най-мирният изход е делото да завърши с помирение, но защо ти, Гицур Белия, не казваш нищо?

— Струва ми се — рекъл Гицур, — че за нашето дело ще ни трябва яка подкрепа, а както се вижда, приятелите на Гунар стоят близо до него и за нас ще е най-изгодно добри хора да вземат решение по делото, стига Гунар да иска.

— Аз винаги съм желаел да се помирявам — рекъл Гунар.

Накрая се завършило с това, че по съвета на най-мъдрите хора делото било предоставено на шестима човека и на сбора веднага било взето решение по него. Решили Скамкел да остане без обезщетение, а за убийствата, за които сметнали, че се полага, било заплатено. Роднините на Гунар веднага дали пари, за да се изплатят всички убийства още на сбора. Гунар си тръгнал от сбора и благодарил на хората за помощта, раздал подаръци на мнозина и спечелил голяма почит.

 

 

38. Един човек се казвал Старкадур. Бил син на Боркур Синьозъбата брада, сина на Торкел Вързания крак, който се заселил край Триъгълника^[128]. Бил женен; жена му се казвала Халбера. Била дъщеря на Хроалдур Червения и Хилдигудур. Синовете на Старкадур и Халбера били Торгейр, Боркур и Торкел, а сестра им — Хилдигудур Лечителката. Те били горделиви по природа, с твърд нрав и несговорчиви.

Един човек се казвал Егил. Бил син на Колур, сина на Отар Кълбото. Братът на Егил бил Онундур от Тролската гора. Егил живеел в Пясъчна клисура. Синовете му били Колур, Отар и Хаукур, майка им Стейнвор била сестрата на Старкадур. Синовете на Егил били едри и бойки мъже, големи злосторници. Те и синовете на Старкадур се погаждали във всичко. Сестра им била Гудрун Нощното слънце — много изтънчена жена.

Егил бил взел при себе си двама норвежци. Единият се казвал Торир, а другият — Торгримур. Те били за първи път в Исландия и били големи смелчаци.

Старкадур имал един хубав кон, риж на цвят; смятало се, че никой кон не може да му излезе на бой^[129]. Веднъж се случило така, че братята от Пясъчна клисура били под Триъгълника. Те одумали всички стопани от Крайречния склон и се стигнало дотам, че заобсъждали дали някой би искал да поведе конски бой с тях. Хората били такива, че за да им угодят и да покажат уважение, рекли, че никой не би се осмелил, нито пък има такъв кон. Тогава Хилдигудур казала:

— Знам един човек, който би се осмелил да поведе конски бой срещу вас.

— Кажи му името — рекли те.

— Гунар от Подножието има един кафяв кон и би се осмелил да го пусне в бой срещу вашите, а и срещу всички други.

— На вас, жените, ви се струва — рекли те, — че никой не може да се мери с него, но въпреки че Гейр Жреца и Гицур Белия се изложиха пред него, това не означава, че и нас ще ни постигне същото.

— Вас ще ви постигне още по-лошо — казала тя и избухнала голяма препирня. Старкадур рекъл:

— Гунар е последният, с когото бих искал да се занимавате, защото ще ви е трудно да се борите срещу късмета му.

— Ще ни позволиш ли — попитали те — да го поканим на конски бой?

— Ще ви позволя — отвърнал той, — само да не му скроите някоя подлост.

Те отговорили, че няма. После отишли в Подножието. Гунар си бил вкъщи и излязъл навън. Колскегур и Хьортур излезли с него, поздравили ги и ги попитали къде ще ходят.

— Не по-далече оттук — рекли те. — Разказаха ни, че си имал добър кон, и искаме да те поканим на конски бой.

— За моя кон не могат да се разкажат големи истории — отговорил Гунар, — той е млад и съвсем неопитен.

— Хилдигудур ни каза, че конят ти бил добър — рекли те.

— Защо сте приказвали за това? — попитал Гунар.

— Намериха се хора — отвърнали те, — които да кажат, че никой не би се осмелил да излезе на конски бой срещу нас.

— Аз ще се осмеля да го пусна в бой — рекъл Гунар, — но ми се струва, че това са злонамерени приказки.

— Да смятаме ли, че е уговорено? — попитали те.

— Явно, че ще сте най-доволни от идването си, ако постигнете своето. Искам обаче да ви помоля да управляваме конете така, че да ни става забавно, а не да си пакостим. Ако пък постъпите с мен както с други хора, ще ви отвърна със същото, което направите и вие.

След това те се върнали вкъщи.

Гунар отишъл да се види с Нял и му разказал за конския бой и за разговора, който провели:

— И как смяташ, че ще мине боят?

— Ти ще надвиеш — рекъл Нял, — но това ще доведе до гибелта на много хора.

— Ще доведе ли и до моята гибел? — попитал Гунар.

— Не, тя няма да дойде от това — рекъл Нял, — но те ще помнят старата омраза и ще насочат срещу теб и нова, и ти тогава ще бъдеш принуден да отстъпиш назад.

Гунар се прибрал вкъщи.

 

 

39. После Гунар научил за кончината на своя тъст Хоскулдур. Няколко нощи по-късно Торгердур, жената на Траин, родила дете при Каменистата река — било момче. Тогава тя изпратила човек при майка си, за да му избере тя име: Глумур или Хоскулдур. Тя избрала Хоскулдур.

Гунар и Халгердур имали двама синове: единият се казвал Хогни, а другият — Грани. Хогни бил деен и мълчалив, недоверчив и искрен.

Ето че хората отишли да гледат конския бой и се събрала голяма навалица. Там бил Гунар с братята си и синовете на Сихфус, Нял с всичките си синове. Тогава извели конете заедно. Гунар се заприготвял да подкарва коня, а Скарпхедин го извел. Гунар бил в червен кюртил^[130] и държал в ръка голям конски прът. После конете се спуснали един срещу друг и се хапали дълго, така, че нямало нужда да ги подбутват и всички се забавлявали много. Тогава Торгейр и Колур решили да блъснат коня си, когато настъпва, за да видят дали Гунар ще падне. Ето че конят се впуснал напред, а Торгейр и Колур тичали край задницата му. Гунар блъснал коня си насреща им и в един миг станало така, че Торгейр и другарят му паднали по гръб, а конят отгоре им. Тогава те скокнали и връхлетели върху Гунар. Гунар се метнал встрани, после сграбчил Колур и го тръшнал в земята така, че той изгубил свяст. Торгейр Старкадарсон ударил коня на Гунар така, че му избил окото. Гунар ударил Торгейр с пръта и той паднал в несвяст. После Гунар отишъл при коня си и казал на Колскегур:

— Съсечи коня, за да не живее сакат.

Колскегур отсякъл главата на коня. В това време Торгейр се изправил на крака, взел си оръжията и понечил да се спусне срещу Гунар, но бил спрян. Насъбрала се голяма тълпа. Скарпхедин казал:

— Омръзна ми това бъхтене; много по-достойно е хората да се бият с оръжия.

Гунар стоял кротък — държал го само един човек, а той не казвал нито една лоша дума. Нял се опитал да сключи примирие или помирение^[131]. Торгейр отговорил, че нито предлага, нито приема примирие, а иска да види Гунар мъртъв заради този удар. Колскегур рекъл:

— Гунар никога не се е държал толкова слабо на краката си, че да бъде съборен с голи думи, а и сега пак ще да е така.

След това хората се разотишли от конския сбор по домовете си.

 

 

40. Асгримур Елида-Гриймсон имал да води дело на сбора срещу Улвур Угасон. На Асгримур му се случило нещо твърде необичайно: делото му допускало защита^[132]. Бил назовал петима съседи, а трябвало да бъдат девет, и сега противниците му използвали това за защита. Гунар казал:

— Аз ще те извикам на двубой, Улвур Угасон, ако хората не бъдат удовлетворени от теб в това дело, защото Нял и моят приятел Хелги очакват да защитя Асгримур в делото, щом тях ги няма.

— Аз с теб нямам работа — казал Улвур.

— Сега обаче ще имаш — отвърнал Гунар.

Делото завършило така, че Улвур трябвало да изплати всичките пари^[133]. Тогава Асгримур казал на Гунар:

— Искам да те поканя у дома това лято и винаги ще бъда на твоя страна в съдебните дела, никога срещу теб.

Гунар се прибрал от сбора вкъщи.

Малко по-късно той се видял с Нял. Нял предупредил Гунар да бъде нащрек, казал му, че е чул как онези от Триъгълника са решили да го нападнат, и му заръчал никъде да не ходи без достатъчно хора край себе си и да бъде винаги въоръжен. Гунар казал, че така ще прави, и му съобщил, че Асгримур го е поканил на гости:

— И смятам да тръгна наесен.

— Не казвай на никого, преди да тръгнеш, нито колко време ще стоиш. Предлагам ти също синовете ми да те придружат.

Ето че от лятото останали осем седмици. Тогава Гунар казал на Колскегур:

— Приготви се за път, защото ще ходим на гости в Междуречието.

— Ще се обадим ли на синовете на Нял? — попитал Колскегур.

— Не — отвърнал Гунар, — не бива да си навличат затруднения заради мен.

 

 

41. Тръгнали общо трима човека — Гунар и братята му. Гунар носел алебардата и меча си, а Колскегур — късия меч. Хьортур също бил взел пълни доспехи.

Асгримур ги приел добре и те постояли при него известно време. След това казали, че са решили да се връщат у дома. Асгримур им дал хубави подаръци и предложил да ги придружи на изток. Гунар казал, че няма да има нужда от никого, и той останал вкъщи.

Един човек се казвал Сигурдур Свинеглавеца. Той отишъл до Триъгълника; бил обещал да следи къде ходи Гунар. Разказал им за сегашното му пътуване и добавил, че няма да им се удаде по-добър случай:

— Той и хората му са общо трима.

— Колко човека ще ни трябват за засада? — попитал Старкадур.

— Нищо работа са за него обикновените хора — рекъл той, — затова не по-малко от тридесет.

— Къде да устроим засадата?

— При Кнавовите хълмове — казал Сигурдур. — Там не се вижда нищо, преди да се приближиш.

Върви в Пясъчната клисура — рекъл Старкадур — и кажи на Егил да се приготвят там петнадесет човека, а ние ще тръгнем оттук към Кнавовите хълмове още петнадесет.

Торгейр казал на Хилдигудур:

— Тази ръка ще ти покаже Гунар мъртъв довечера.

— А пък аз мисля — рекла тя, — че ще сведеш глава, като се срещнете.

 

 

42. Сигурдур пристигнал в Пясъчна клисура и казал:

Изпращат ме Старкадур и синовете му да ти кажа, Егил, да отидете при Кнавовите хълмове и да направите засада на Гунар.

— Колко човека ще тръгнем? — попитал Егил.

— Петнадесет с мен — рекъл той.

Колур казал:

— Решил съм да си опитам силите срещу Колскегур.

— Струва ми се, че си решил много трудна работа — рекъл Сигурдур.

Егил подканил норвежците да тръгнат с тях. Те отвърнали, че Гунар с нищо не им е навредил.

— А и много голяма сила ще да е нужна тука — рекъл Торир, — щом цяла тълпа се готви да тръгва срещу трима човека.

Егил се отдалечил ядосан.

Стопанката казала на норвежеца:

— Лошо направи дъщеря ми Гудрун, че притъпи върха на гордостта си и спа с теб, а ти не смееш да последваш своя стопанин и тъст: значи си страхопъзльо.

— Ще тръгна със стопанина ти, но нито единият от нас няма да се върне.

После отишъл при приятеля си Торгримур и казал:

— Вземи ключовете от ковчежето ми, защото аз няма повече да отключвам с тях. Моля те да вземеш колкото искаш от нашите пари и да напуснеш Исландия; и не се стреми да отмъщаваш за мен, а ако не заминеш, това ще ти донесе гибелта.

Норвежецът се присъединил към дружината им.

 

 

43. А сега да продължим с това, че Гунар прекосил Бичата река и когато се отдалечили малко от нея, му се доспало много и казал да спрат, за да се напасат конете. Така и направили. Той заспал дълбоко и викал грозно насън. Колскегур казал:

— Сега Гунар сънува.

Хьортур казал:

— Ще ми се да го събудя.

— Недей — рекъл Колскегур, — нека си сънува.

Гунар лежал доста дълго, а после отметнал щита от себе си^[134]: било му станало много топло. Колскегур попитал:

— Какво сънува, братко?

— Сънувах такова нещо, че нямаше да тръгна от Междуречието с толкова малко хора, ако го бях сънувал тогава.

— Разкажи ни съня си — рекъл Колскегур.

— Сънувах, че яздя покрай Кнавовите хълмове. Тогава ми се привидяха много вълци и ме нападнаха вкупом, а аз свих встрани към Крива река. После ми се стори, че ме нападнаха от всички страни, а аз се бранех. Прострелях всички, които бяха най-отпред, докато те ме притиснаха дотолкова, че повече не можех да си служа с лъка. Тогава си извадих меча и с едната ръка сякох, а с другата мушках с алебардата, без да се пазя и без да знам какво ме закриля. Избих много вълци и ти, Колскегур, беше с мен, а Хьортур ми се стори, че го повалиха и му разкъсаха гърдите и единият от тях стискаше сърцето му в устата си. А аз бях толкова разгневен, че разсякох вълка зад плешката и след това ми се стори, че вълците се разбягаха. Сега смятам за най-разумно, братко Хьортур, да се върнеш на запад в Междуречието.

— Не ща — отвърнал Хьортур. — Дори и да знам, че гибелта ми е сигурна, искам да те следвам.

После потеглили и стигнали на изток край Кнавовите хълмове. Колскегур казал:

— Виждаш ли, братко, многото копия, които стърчат край хълма, и въоръжените мъже?

— Не ме изненадва — рекъл Гунар — това, че сънят ми се сбъдва.

— Какво решаваме сега? — попитал Колскегур. — Мисля, че не ти се ще да бягаме от тях.

— Няма да им дам да ми се подиграват после — отвърнал Гунар. — Ще отидем към Крива река, на носа: там мястото е хубаво за бой.

После отишли на носа и се приготвили. Докато яздели нататък, Колур попитал:

— Ще бягаме ли, Гунар?

Колскегур рекъл:

— Приказвай за това едва тогава, когато измине днешният ден.

После Старкадур взел да подканя хората си и те свили към носа, срещу тях. Сигурдур Свинеглавеца бил най-отпред. Гунар го видял и стрелял срещу него с лъка. Той си вдигнал щита, като видял стрелата да излита, а тя минала през щита и се забила в окото му; после излязла през тила и това била първата жертва. Гунар пуснал втора стрела срещу Улвхедин, управителя на Старкадур, и го улучил в корема. Той паднал пред краката на един човек, а той връз него. Колскегур хвърлил камък и улучил човека по главата; така загинал и той. Тогава Старкадур казал:

— Така нищо няма да направим, ако го оставим да стреля с лъка. Дайте да се приближим и да нападаме твърдо.

После взели да се подканят един друг. Гунар се бранел с лъка, докато можел, после го хвърлил, взел алебардата и меча и заудрял с две ръце. Настанала ожесточена битка и Гунар и Колскегур млатели здраво. Тогава Торгейр Старкадарсон казал:

— Обещах на Хилдигудур да й занеса главата ти, Гунар.

— Едва ли за нея това е толкова важно — отвърнал Гунар, — но щом е така, ще ти се наложи да дойдеш по-наблизо.

Торгейр казал на братята си:

— Да му скочим всички заедно; той няма щит и ще ни падне в ръцете.

Боркур и Торкел скокнали и изпреварили Торгейр. Боркур замахнал срещу Гунар. Гунар нанесъл такъв силен удар с алебардата си, че мечът изхвърчал от ръката на Боркур. После видял, че Торкел стои от едната му страна, достатъчно близо да го посече. Гунар стоварил меча си върху шията му и главата му изхвърчала.

Колур Егилсон казал:

— Пуснете ме срещу Колскегур. Много пъти съм казвал, че сигурно ще сме съвсем равни в бой.

— Сега можем да проверим тая работа — рекъл Колскегур.

Колур замахнал с копието си. Колскегур току-що бил убил човек след тежка схватка и не успял да подложи щита си, и острието се врязало в бедрото му и го пробило. Колскегур се дръпнал рязко, пристъпил към него, нанесъл му удар с меча по бедрото и му отсякъл крака. После го попитал:

— Улучих ли те, или не?

— Ето че заплатих за това — рекъл Колур, — дето бях без щит! — И постоял малко на другия крак, като гледал остатъка от крака си. Колскегур казал:

— Няма какво да го гледаш; така си е, както ти изглежда — крака ти го няма.

След това Колур паднал мъртъв на земята. Егил видял това и се завтекъл срещу Гунар. Той го мушнал с алебардата и го пронизал през корема. Гунар го вдигнал на алебардата и го хвърлил в Крива река. Тогава Старкадур казал:

— Жалък нещастник си бил ти, Торир норвежецо, дето седиш и гледаш: ето че убиха Егил, твоя стопанин и тъст.

Тогава норвежецът скокнал и бил страшно ядосан. Хьортур бил убил двама човека. Норвежецът се втурнал срещу него и му разсякъл гърдите. Хьортур веднага паднал мъртъв на земята. Гунар видял това, спуснал се да съсече норвежеца и го разрязал на две през средата. Малко след това Гунар прострелял с алебардата си Боркур и го пронизал през корема. После Колскегур отсякъл главата на Хаукур Егилсон, а Гунар отрязал ръката на Отар през лакътната става. Тогава Старкадур казал:

— Да бягаме; това насреща ни не са хора.

Гунар казал:

— Тази работа ще ви се стори недостойна за разказ, ако не си личи, че сте се били в битка.

После Гунар се спуснал срещу бащата и синовете и им нанесъл рани. След това се разделили. В боя загинали четиринадесет човека, петнадесетият бил Хьортур.

Гунар занесъл Хьортур вкъщи на щита си и го погребали. Оплакали го много хора, защото бил обичан човек.

Старкадур също се прибрал у дома и Хилдигудур излекувала раните — на него и на Торгейр — и казала:

— Много по-хубаво щеше да ви бъде, ако не се бяхте заяждали с Гунар.

— Така си е — рекъл Старкадур.

 

 

44. Стейнвор от Пясъчната клисура помолила Торгримур норвежеца да поеме надзор над имота и да не си отива от Исландия, а да помни за смъртта на своя роднина и другар. Той рекъл:

— Другарят ми Торир ми предсказа, че ще загина от ръката на Гунар, ако остана в тази страна, и той явно ще познае, щом предугади смъртта си.

— Ще те оженя за дъщеря си Гудрун и ще ти дам всичкия си имот.

— Не знаех, че си била готова да платиш толкова много — рекъл той. После се спогодили той да се ожени за нея и сватбата била през лятото.

 

 

45. Същата есен от чужбина пристигнал Валгардур Сивия и се прибрал в Храм. Торгейр отишъл да говори с Валгардур и Мордур и ги помолил за помощ, а те дълго се опъвали и искали много пари. Накрая взели решение Мордур да поиска Торкатла, дъщерята на Гицур Белия, а Торгейр да придружи Валгардур и Мордур на запад през реките.

Един ден отишли общо дванадесет човека в Мъхестата планина и отворили пред Гицур дума за годеж. Работата се уредила и на сватбата имало много хора; тя минала добре. Торкатла отишла в дома на Мордур, а през лятото Валгардур заминал за чужбина.

Мордур подканял Торгейр да подготви дело срещу Гунар. Торгейр отишъл да говори с Онундур и го помолил да подготви дело по убийството на брат си Егил:

— А аз ще подготвя дело по убийството на братята ми и нанесените рани на мен и баща ми.

Той отговорил, че е напълно готов. После отишли и оповестили убийствата и свикали девет жители от областта на местопроизшествието.

За подготовката на това дело се чуло в Подножието. Тогава Гунар отишъл да говори с Нял, разказал му станалото и го попитал какво би трябвало да направи.

— Сега — казал Нял — ще призовеш твои свидетели и съседи от местопроизшествието и ще избереш Колур за виновник за убийството на брат ти, защото това е правилно, после ще оповестиш убийството срещу името на Колур, въпреки че е мъртъв^[135]. После ще свикаш съседите на сбора да свидетелстват, че онези са били в нападение тогава, когато Хьортур е бил убит.

Гунар се върнал вкъщи, след като бил научил всичко, което Нял го посъветвал. На мнозина им се сторило, че подготовката на това дело е странна.

Ето че делата стигнали до сбора. Гунар заминал на сбор, а също и Нял, и синовете на Сихфус. На сбора дошли и Мордур, Рунолвур от Долината, онези от Триъгълника и Онундур от Тролската гора.

Ето че и двете дела били представени пред съда и всеки произнесъл словото си. Мордур попитал как човек като Гунар, който вече е извършил провинение срещу Торгейр, може да повежда дело. Нял попитал:

— Ти беше ли на сбора в Тингскали оная есен?

— Бях, разбира се — рекъл Мордур.

— Чу ли — попитал Нял, — че Гунар му предложи пълно помирение?

— Чух, разбира се — рекъл Мордур.

— Тогава аз снех вината от Гунар — рекъл Нял — и той може да води всякакви законни дела.

— Това е правилно — казал Мордур, — но какво ще рече това, дето Гунар обвини Колур в убийството на Хьортур, след като го е убил норвежецът?

— Това беше правилно — казал Нял, — тъй като той го избра за виновник със свидетели.

— Наистина е правилно — рекъл Мордур, — а защо Гунар ги призова всичките пред съда да ги обвинява?

— Няма нужда да питаш такива неща — рекъл Нял, — след като са били тръгнали да осакатяват и убиват хора.

— Гунар не е пострадал от това — рекъл Мордур.

Нял казал:

— Там са били братята му, Колскегур и Хьортур, и единият е загинал, а другият е бил ранен.

— Законът е на ваша страна — рекъл Мордур, — ако и да е трудно човек да се примири с това.

Тогава излязъл напред Хялти Скегясон от Долината на Бичата река и казал:

— Не съм се бъркал във вашите дела, но сега искам да знам, Гунар, би ли се вслушал в моите думи, за да бъдем приятели?

— Какво желаеш? — попитал Гунар.

— Да бъде предоставено делото на безпристрастни съдници — рекъл Хялти — и да бъде решено то от добри хора.

После той разговарял с противниците на Гунар и успял да доведе работата дотам, че всички се помирили. За братята на Торгейр били изплатени половините от обезщетенията, а другите половини били опростени заради нападението срещу Гунар. Убийството на Хьортур било приравнено с онова на Колур и норвежеца. За останалите убийства били заплатени половините от обезщетенията. Гунар имал толкова много приятели на сбора, че изплатил всички обезщетения веднага и раздал подаръци на много старейшини, които му помогнали. Делото му донесло голяма почит. Гунар се върнал вкъщи от сбора и кротувал, но противниците му завиждали на почитта, която бил спечелил.

 

 

46. Сега да разкажем за Торгейр Откелсон. Той бил станал едър и силен човек, честен, простоват и доста доверчив. Имал много доброжелатели сред най-добрите хора и роднините му го обичали.

Веднъж Торгейр Старкадарсон отишъл да се види със своя роднина Мордур.

— Не съм доволен — казал той — от изхода на делото ни с Гунар, а с теб сме се договорили да ми помагаш, докато сме живи и двамата. Искам сега да измислиш нещо, но се напрегни добре. Казвам това така ясно, защото знам, че ти си първи неприятел на Гунар, а и той на теб. Ще ти окажа голяма почит, ако се постараеш добре.

— Винаги си е личало — казал Мордур, — че съм алчен за пари, и сега е така. Чух, че Колскегур смятал да поведе дело, за да си възвърне четвърт от земята край Възвишението на Тъмния провлак, която бе дадена на баща ти като обезщетение за сина му. Това дело му е било прехвърлено от неговата майка^[136] и сега Гунар е намислил да плати пари, вместо да се откаже от земята. Ще изчакате да стане така и ще обявите, че е нарушил помирението с вас. Той е взел и една нива от Торгейр Откелсон и е нарушил помирението с него. Ще отидеш да говориш с Торгейр Откелсон и ще го намесиш в твоето дело, за да се вдигнете срещу Гунар. Ще ти кажа, че Нял му е предсказал, че ако извърши повече от едно убийство в един и същи род, това съвсем скоро ще доведе до смъртта му, стига също да наруши сключено помирение. Ще намесиш Торгейр в делото, защото той вече уби баща му, а ако влезете заедно в бой, ти ще се пазиш, а той ще настъпва смело и Гунар ще го убие. Тогава ще е извършил две убийства в един и същи род, а ти ще избягаш от боя. И ако му е отредено това да го повлече към гибелта му, той ще наруши и помирението.

После Торгейр се върнал вкъщи и разказал това на баща си; решили да изпълнят този замисъл.

 

 

47. Малко по-късно Торгейр Старкадарсон отишъл в Църковно поселище да се види със своя съименник. Двамата повели разговор и приказвали цял ден. Накрая Торгейр Старкадарсон дал на съименника си копие, обковано със злато, и се върнал у дома. Двамата станали най-мили приятели.

През есента, на сбора в Тингскали, Колскегур поискал част от земята край Възвишението на Тъмния провлак, а Гунар назовал свидетели и предложил на хората от Триъгълника пари или друга земя по законна оценка^[137]. Торгейр назовал свидетели, че Гунар нарушава помирението с тях. След това сборът бил закрит.

Двамата съименници се срещали често и между тях царяла голяма обич. Колскегур казал на Гунар:

— Чувам, че съименниците били станали големи приятели и мнозина казват, че вероятно замислят подлост. Бих искал да бъдеш нащрек.

— Злата съдба ще ме достигне — рекъл Гунар, — където и да съм, ако така ми бъде отредено.

Торгейр от Триъгълника отишъл да се види със съименника си и казал:

— Бих искал да наберем дух и да тръгнем срещу Гунар.

— Досега срещите с Гунар са били такива — рекъл Торгейр Откелсон, — че малцина са печелели от тях, а и не ми се ще да ми излезе име на човек, който нарушава примирията.

— Те нарушиха помирението, а не ние — отвърнал Торгейр Старкадарсон. — Гунар ти взе нивата, а на мен и баща ми — Възвишението на Тъмния провлак.

После се споразумели да тръгнат срещу Гунар.

 

 

48. Веднъж Мордур научил, че Гунар заминал надолу към островите, и пратил човек до Триъгълника да каже на Торгейр, че сега е най-удобно да нападнат Гунар. Те се стегнали веднага и тръгнали оттам общо дванадесет човека, а когато пристигнали в Църковно поселище, заварили там още дванадесет. Решили да се спуснат към Крива река и там да направят засада на Гунар.

Когато Гунар тръгвал нагоре, на връщане от островите, с него бил и Колскегур. Гунар си носел лъка, стрелите и алебардата. Колскегур си носел късия меч и пълни бойни доспехи.

Ето какво събитие се случило, докато Гунар се изкачвал към Крива река: по алебардата му се появила много кръв. Колскегур попитал какво би могло да означава това. Гунар казал, че когато стават такива събития, в чужбина им казват…^[138] и предвещават големи битки.

После продължили да яздят, докато видели хората край реката. Гунар казал:

— Причакват ни.

Колскегур отвърнал:

— Отдавна кроят подлости. А сега какво ще правим?

— Ще прибягаме нагоре — покрай тях — рекъл Гунар, — към брода, и там ще се приготвим за бой.

Онези видели това и веднага свили към тях. Гунар си натегнал лъка, взел стрелите и ги изсипал отпреде си. Взел да стреля, щом се приближили достатъчно, и така ранил мнозина и убил неколцина. Тогава Торгейр Откелсон казал:

— Така нищо няма да направим, да ги нападнем по-твърдо.

Огмундур Кичура нападнал Гунар в гръб. Колскегур видял това и му отсякъл двата крака: блъснал го в Крива река и той се удавил веднага. Тогава настанала тежка битка. Гунар сечал с едната ръка и мушкал с другата. Колскегур млател хората здраво и ранил мнозина. Торгейр Старкадарсон казал на съименника си:

— Много слабо личи, че имаш да отмъщаваш за баща си.

Той отговорил:

— Наистина не нападам добре, но и ти не ме следваш по петите. Обаче няма да търпя предизвикателствата ти! — И скокнал срещу Гунар страшно разгневен, пробил му щита и му пронизал ръката. Гунар извъртял щита така рязко, че копието се счупило. После го нанизал на алебардата, вдигнал го във въздуха, метнал го в Крива река и го стоварил на брода върху един камък; оттогава това място се казва Торгейров брод.

Торгейр Старкадарсон казал:

— Да бягаме — ясно е, че не ни е отредено да победим, щом стана така.

Тогава всички се оттеглили.

— Дай да ги погнем — рекъл Колскегур. — Вземи си лъка и стрелите; ще успееш да стигнеш на един хвърлей от Торгейр Старкадарсон.

Гунар отвърнал:

— Ще ни се свършат кесиите, когато платим за тия, дето лежат мъртви тук.

— Няма да обеднееш — рекъл Колскегур, — а Торгейр няма да миряса, докато не ти причини гибелта.

— Доста такива като него трябва да ми се изпречат на пътя, за да се изплаша от тях — рекъл Гунар.

После се върнали вкъщи и разказали за случката. Халгердур се радвала на вестите и хвалила много това деяние. Ранвейх казала:

— Деянието може и да е добро, но заради него се чувствам по-зле, отколкото щях да се чувствам, ако смятах, че ще донесе добро^[139].

 

 

49. Новините се разчули надалече и мнозина останали опечалени от смъртта на Торгейр. Гицур Белия и хората му отишли да оповестят убийството и свикали съседи на сбор.

Нял и Гунар се срещнали и поговорили за битката; тогава Нял казал на Гунар:

— Бъди нащрек: ето че извърши две убийства в един и същи род. Знай, че животът ти зависи от това дали ще спазиш помирението, което ще се сключи.

— Не смятам да го нарушавам — рекъл Гунар, — но ще имам нужда от вашата помощ на сбора.

Нял отговорил:

— Ще ти бъда верен до последния си ден.

Дошло време за сбор и двете страни повели големи дружини. На сбора се приказвало много за това как би могло да завърши това дело. Гицур и Гейр Жреца заобсъждали кой от тях да оповести обвинението срещу Гунар. Накрая с делото се заел Гицур и той оповестил обвинението пред Скалата на Закона. Тогава Нял казал:

— Не може да седим сега и да бездействаме. Да вървим там, където са седнали съседите свидетели.

После отишли при тях и повикали петима съседи да кажат дали съименниците са били тръгнали с намерение да се бият срещу Гунар, ако могат, и всички потвърдили, че е било така. Тогава Нял казал, че това позволява законна защита на делото и че той ще се заеме с нея, ако не бъде предложено помирение. Тогава мнозина старейшини се намесили и поискали да се сключи помирение, затова били избрани дванадесет човека да се произнесат по делото. После определили колко пари да се заплатят, и то още на сбора. Гунар и Колскегур трябвало да заминат за чужбина и да стоят там три зими. А ако Гунар не замине, въпреки че има възможност, роднините на загиналия трябвало да получат правото да го убият.

Гунар не дал вид да е недоволен от такова помирение. Ето че хората тръгнали за вкъщи. Нял и Гунар се връщали заедно от сбора. Тогава Нял казал на Гунар:

— Бъди така добър, приятелю, спазвай това помирение и помни какво си говорихме. Ще се върнеш от чужбина като многоуважаван човек и ще доживееш до старост и никой няма да може да застане редом с теб. А ако не заминеш и нарушиш помирението, ще бъдеш убит на тази земя и това ще бъде тежко за онези, които са ти приятели.

Гунар отвърнал, че не смята да нарушава помирението.

 

 

50. Траин Сихфусон казал на жена си, че смята да замине за чужбина през лятото; тя отвърнала, че това е добре. Тогава той се уговорил да пътува с Хогни Белия. Гунар и Колскегур се уговорили да пътуват с Арнфинур Вийкверски.

Хогни и Грани, синовете на Гунар, били израснали. Имали различен нрав: Грани бил взел много от майка си, а Хогни бил свестен човек.

Когато бил готов, Гунар се сбогувал с всички. Хората излезли навън с него и той и Колскегур потеглили. Когато наближили Горската река, конят на Гунар се препънал и той политнал от гърба му. Пред погледа му се мярнал планинският склон и домът му в Подножието и той казал:

— Красив е склонът; толкова красив не ми се е струвал никога: изкласили ниви и окосен двор — връщам се вкъщи и няма да ходя никъде.

— Недей да създаваш такава радост на неприятелите си — рекъл Колскегур, — като нарушаваш помирението. Защото никой не би очаквал това от теб, а можеш да си убеден, че всичко ще стане така, както Нял каза.

— Никъде няма да ходя — рекъл Гунар — и бих искал и ти да направиш така.

— Не — отвърнал Колскегур. — Няма да се отметна нито сега, нито друг път, когато са ми повярвали за нещо, и това е единственото, което може да ни раздели. Кажи на роднините ми и на майка ми, че не смятам да видя друг път Исландия, защото ще науча, че си загинал, братко, и тогава нищо повече няма да ме накара да се завърна от чужбина.

Гунар се прибрал в Подножието, а Колскегур стигнал до кораба и отплавал. Халгердур се зарадвала, когато Гунар се върнал, а майка му не казала почти нищо.

 

 

51. През лятото на сбора Гицур и хората му обявили Гунар пред Скалата на Закона за престъпник. И преди да бъде закрит сборът, Гицур свикал всички неприятели на Гунар: Старкадур от Триъгълника и сина му Торгейр, Мордур и Валгардур Сивия, Гейр Жреца и Хялти Скегясон, Торбрандур и брат му Асбрандур Торлейксон, Ейливур и сина му Онундур, Онундур от Тролската гора, Торгримур от Пясъчната клисура. Гицур казал:

— Предлагам ви да отидем това лято и да убием Гунар.

Хялти казал:

— Обещах на Гунар тук, на един сбор, когато той се бе вслушал в думите ми, да не тръгвам никога срещу него. И така и ще бъде.

После Хялти си отишъл, а останалите заобсъждали как да нападнат Гунар. Хванали се за ръце и обявили, че онзи, който се отметне, ще бъде престъпник. Мордур бил натоварен да следи кога ще е най-удобно да тръгнат срещу Гунар. В този заговор участвали четиридесет човека. Струвало им се, че сега, когато Колскегур и Траин ги няма, ще уловят лесно Гунар.

Нял отишъл да види Гунар и му съобщил, че е обявен за престъпник и че срещу него се готви нападение.

— Сега бих искал — рекъл Нял — Скарпхедин и Хоскулдур да дойдат при теб; те ще заложат живота си редом с твоя.

— Не искам — казал Гунар — синовете ти да бъдат убити заради мен; друго си заслужил да сторя за теб.

— Няма да има полза от това — рекъл Нял, — защото, когато ти загинеш, трудностите ще се стоварят върху синовете ми.

— Може и така да е — казал Гунар, — но не желая аз да съм причината за това. Искам обаче да те помоля да се погрижиш за сина ми Хогни, а за Грани не искам нищо, защото той върши малко неща, които ми допадат.

Нял обещал и се върнал вкъщи.

Разказват, че Гунар ходел на всякакви срещи и съдебни сборове, а неприятелите му не смеели изобщо да му посегнат. Минало така известно време, през което той се движел като неосъден човек.

 

 

52. През есента Мордур Валгардсон съобщил, че Гунар би трябвало да е сам вкъщи, а хората му ще да са всички долу из островите, където довършват сенокоса. Щом научили това, Гицур Белия и Гейр Жреца тръгнали на изток през реките и после все на изток през пясъците към Храм. После се обадили на Старкадур от Триъгълника и така се събрали всички, които щели да тръгват срещу Гунар. Заобмисляли как да го нападнат. Мордур казал, че няма да успеят да го изненадат, освен ако не вземат стопанина от съседното поселище, който се казвал Торкел, и не го отведат насила със себе си, за да хване кучето Самур — той трябвало да се приближи до поселището сам. После тръгнали на изток към Подножието и пратили хора да доведат Торкел; хванали го и му дали два избора: да го убият или да хване кучето, а той решил да си спаси живота и тръгнал с тях.

Надолу към двора на Подножието се спускали утъпкани проходи и дружината спряла там. Торкел се приближил до поселището. Песът лежал на покрива и той го завлякъл със себе си на пътеката. В този миг кучето видяло, че там има хора, скокнало срещу Торкел и го захапало за слабините. Онундур от Тролската гора забил брадвата си в главата на кучето така, че влязла до мозъка. Кучето надало такъв силен вой, че им се сторил съвсем неестествен.

 

 

53. Гунар се събудил в спалнята си и казал:

— Жестоко са те подредили, Самур, храненико, и може би ми е отредено и аз скоро да те последвам.

Постройката, където лежал Гунар, била направена от дърво, отгоре покрита с дъски, а край надлъжните греди, на покрива, имало тавански прозорчета, закрити с капаци. Гунар спял в едно таванско помещение в тази постройка заедно с Халгердур и майка си.

Когато онези се приближили, не знаели дали Гунар си е вкъщи и решили един да отиде и да види може ли да разбере нещо, а другите насядали по земята. Торгримур норвежецът се качил на покрива. Гунар видял, че пред прозорчето се мярка червен кюртил, и го сръгал с алебардата си в корема. Краката на Торгримур се подхлъзнали, той си изпуснал щита и се изтърсил от покрива. После отишъл там, където Гицур и другите седели на земята. Гицур се обърнал към него и го попитал:

— Вкъщи ли си е Гунар?

Торгримур отговорил:

— Това вие знаете, а аз узнах друго — че алебардата му си беше вкъщи.

После паднал мъртъв на земята. Тогава те се спуснали срещу къщите. Гунар пускал срещу тях стрели и се отбранявал добре и те не направили нищо. Тогава някои се качили върху къщите и смятали да нападат оттам. Гунар стрелял срещу тях и те не направили нищо; така изминало известно време. Те си починали и тръгнали да нападат втори път. Гунар пак стрелял и те не направили нищо и се оттеглили за втори път. Тогава Гицур Белия казал:

— Дайте да нападаме по-добре; така нищо не излиза.

След това направили трето нападение и то траяло дълго. После се оттеглили.

Гунар казал:

— Отвън на покрива лежи една стрела. Тя е от техните стрели и аз ще им я пратя обратно. Голям срам ще бъде, ако ги рани собственото им оръжие.

Майка му казала:

— Недей да ги подбуждаш, след като те веднъж са се отдръпнали.

Гунар взел стрелата и я пуснал срещу тях; улучил Ейливур Онундарсон и му направил голяма рана. Той стоял сам и другите не разбрали, че е ранен.

— Навън се показа ръка — рекъл Гицур, — на нея имаше златен пръстен, и взе една стрела, която беше на покрива. Ако вътре имаше достатъчно боеприпаси, нямаше да ги търси навън, затова нека сега да нападнем.

Мордур казал:

— Да го изгорим, както е вътре.

— Това никога няма да стане — рекъл Гицур, — дори и да знам, че от тая работа зависи животът ми. Би могъл да даваш по-свестни съвети, щом се говори, че си бил такъв голям хитрец.

На земята лежали въжета, които служели за закрепване на къщите^[140]. Мордур казал:

— Да вземем въжетата и да ги омотаем около краищата на гредите, а другите краища да закрепим с камъни, после да усучем в тях колове и да съборим покрива, като ги въртим^[141].

Взели въжетата и извършили всички тези приготовления, а Гунар се усетил едва след като смъкнали целия покрив. Гунар стрелял с лъка, така че те изобщо не могли да се доближат до него. Тогава Мордур пак предложил да изгорят Гунар. Гицур казал:

— Не знам защо приказваш работи, дето никой от другите не иска; това никога няма да стане.

В този миг на покрива скочил Торбрандур Торлейксон и срязал тетивата на Гунар. Гунар хванал алебардата с две ръце, пронизал го и го хвърлил на земята. Тогава горе се покачил брат му Асбрандур. Гунар замахнал с алебардата срещу него, а той си подложил щита. Алебардата пробила щита и ръцете му. Гунар завъртял алебардата така рязко, че щитът се разцепил, а костите на ръцете се счупили и онзи паднал от стената. Дотогава Гунар бил ранил осем човека и убил тези двама. Гунар бил ранен на две места, но всички хора казвали, че не можели да го стреснат нито рани, нито смърт. Той казал на Халгердур:

— Отскубни ми два кичура от косата си и ги усучете с майка ми да ми направите тетива.

— Зависи ли нещо от това? — попитала тя.

— Животът ми зависи от това — рекъл той, — защото, докато стрелям с лъка, никога няма да успеят да ме надвият.

— Щом е така — рекла тя, — сега ще ти припомня за онзи удар по лицето и изобщо не ме е грижа дали ще им устоиш по-дълго, или не.

— Всеки с нещо си печели слава — рекъл Гунар. — Повече няма да те моля.

Ранвейх казала:

— Зле постъпваш и срамът ти дълго ще се помни.

Гунар се отбранявал умело и твърдо и ранил още осем човека така тежко, че мнозина били на умиране. Гунар се защитавал, докато паднал от умора. Те му нанесли тежки рани, но той им се изплъзнал от ръцете и се бранил още дълго, но накрая го убили.

Гицур казал:

— Голям герой повалихме, но той ни измъчи; отбраната му ще се помни, докато живеят хора в страната.

После отишъл при Ранвейх и казал:

— Ще ни дадеш ли земя за двама от нашите хора, които загинаха, да ги погребем тук?

— Не само за двама, а за всичките ви бих дала — рекла тя.

— Простено ти е, че говориш така — рекъл той, — защото те сполетя голяма загуба.

И наредил нищо да не се граби и руши. После си тръгнали.

Гейр отишъл в Остриетата^[142] и се настанил там. Той имал син, който се казвал Хроалдур и бил извънбрачно дете. Хроалдур се хвалел, че бил нанесъл на Гунар смъртоносна рана. Торгейр Старкадарсон се хвалел с друга рана, която пък той бил нанесъл на Гунар.

Убийството на Гунар било порицано в цялата област и много хора били опечалени от смъртта му.

 

 

54. Нял бил покрусен от гибелта на Гунар, същото чувствали и синовете на Сихфус. Те го попитали не смята ли, че би могло да се подготви дело по убийството на Гунар. Той отговорил, че това не може да стане, когато човек е бил обявен за престъпник, и казал, че по-скоро трябва да накърнят славата им, като убият няколко човека за отмъщение.

На Гунар издигнали могила и го положили вътре седнал. Ранвейх не искала алебардата да бъде сложена в могилата и казала, че до нея ще се докосне само онзи, които пожелае да отмъсти за Гунар, затова никой не я докоснал. Тя била така разярена срещу Халгердур, че малко останало да я убие, и казвала, че тя е причинила гибелта на сина й, затова Халгердур и нейният син Грани избягали при Каменистата река. Тогава разделили имота: Хогни взел земята в Подножието и жилището там, а Грани взел земята за даване под наем.

 

 

55. В Подножието се случило следното събитие: един овчар и една слугиня събирали добитъка край могилата на Гунар и им се сторило, че той е весел и нарежда стихове в могилата. Върнали се вкъщи и разказали случката на майка му Ранвейх, а тя пратила да я разкажат на Нял. Те отишли при Берхторовия хълм и казали на Нял, а той поискал да го чуе три пъти. После говорил дълго и тихо със Скарпхедин. Скарпхедин се въоръжил и отишъл с тях в Подножието. Хогни и Ранвейх го приели много добре и му се зарадвали много. Ранвейх го поканила да остане там за дълго и той обещал това.

Хогни бил юначен и свестен човек и не бил лековерен, затова не смеели да му разкажат за привидението.

 

 

56. Скарпхедин и Хогни стояли край могилата на Гунар, на юг от нея. Светела ясна месечина, а от време на време я затуляли облаци. Могилата им се сторила отворена, а Гунар се бил извърнал в нея и гледал към месечината. Сторило им се, че виждат как в могилата горят четири светлини, без никъде да хвърлят сянка. Те видели, че Гунар бил весел и в много радостно настроение. Той изрекъл една вийса, и то така високо, че щели да го чуят ясно, дори и ако били по-далече:

— — —^[143]

После могилата се затворила.

— Щеше ли да повярваш за това привидение, ако ти беше разказал Нял? — попитал Скарпхедин.

— Щях — отвърнал Хогни, — ако ми го разкажеше Нял, защото разправят, че той никога не лъжел.

— Големи неща означават такива привидения — рекъл Скарпхедин, — щом той сам ни се явява и е предпочел да умре, вместо да отстъпи пред неприятелите си, а и ни даде онези съвети.

— Нищо няма да постигна — рекъл Хогни, — освен ако ти не пожелаеш да ми помогнеш.

— Сега ще си припомня — рекъл Скарпхедин — как се държа Гунар след убийството на вашия роднина Сигмундур. Ще ти помогна тъй, както мога; баща ми му е обещал това, щом е за теб или майка му.

После се върнали в Подножието.

 

 

57. — Ще тръгнем — рекъл Скарпхедин — още тая нощ, защото, ако научат, че съм тук, ще са по-нащрек.

После, когато всички си били легнали, те се въоръжили. Хогни свалил алебардата и тя издала силен звън. Ранвейх скокнала, страшно ядосана, и казала:

— Кой взема алебардата, след като забраних на всички да я пипат?

— Смятам — казал Хогни — да я занеса на баща ми, за да си я вземе във Валхол^[144] и да я носи на бойните сборове.

— Първо ти ще я носиш сега — рекла тя — и ще отмъстиш за баща си, защото алебардата съобщава, че ще загине човек — един или няколко.

След това Хогни излязъл и разказал на Скарпхедин какво е говорил с баба си. После тръгнали към Остриетата. През целия път с тях летели два гарвана.

Пристигнали при Остриетата през нощта. Хората водели добитъка към къщите. Тогава навън изскочили Хроалдур и Тьорви и повели добитъка нагоре по пътеките; те носели със себе си и оръжията си.

Скарпхедин скокнал и казал:

— Няма какво да ме гледаш; така си е, както ти се привижда.

После Скарпхедин съсякъл Тьорви.

Хроалдур държал в ръката си копие. Хогни се завтекъл срещу него и Хроалдур се опитал да ръгне Хогни. Хогни разсякъл на две дръжката на копието с алебардата и го пронизал с нея. После ги оставили да лежат мъртви и свили нагоре към Триъгълника. Скарпхедин скочил на покрива и взел да скубе трева, а онези вътре помислили, че това е добитък^[145]. Старкадур и Торгейр се въоръжили и облекли, излезли навън и тръгнали нагоре из двора, но когато Старкадур видял Скарпхедин, се уплашил и понечил да свие обратно. Скарпхедин го съсякъл на двора. Тогава Хогни излязъл срещу Торгейр и го убил с алебардата.

Оттам отишли в Храм. Мордур бил навън и помолил за пощада, като предлагал пълно помирение. Скарпхедин разказал на Мордур за четирите убийства.

— И теб ще те постигне същото — рекъл той — или ще дадеш на Хогни правото да отсъжда сам, ако той иска да го получи.

Хогни казал, че бил решил друго: да не се помирява с убийците на баща си, но накрая приел правото да отсъжда сам.

 

 

58. Нял убедил онези, които следвало да потърсят сметка за убийството на Старкадур и Торгейр, да се съгласят на помирение и бил свикан околийски сбор. Всичко било оценено: и нападението срещу Гунар, въпреки че бил престъпник, и Мордур платил всичките пари, които те определили. Тогава всички се помирили.

На сбора обаче имало големи разправии по делото между Гейр Жреца и Хогни, но накрая те се помирили и това тяхно помирение оттогава нататък не било никога нарушено.

Гейр Жреца живял в Склон до последния си ден и с това напуска повестта.

 

 

59. А сега да разкажем за Колскегур. Той пристигнал в Норвегия и прекарал зимата в Залив, на изток, а през следващото лято отишъл на изток в Дания при крал Свейн Раздвоената брада, но там не се чувствал щастлив и заминал на изток в Кралството на крепостите^[146] и прекарал там една зима. Оттам отишъл в Голямата крепост^[147] и станал наемник. Последното, което се чуло за него, било, че се оженил там и станал началник на Доверениците^[148] и живял там до последния си ден и с това напуска тази повест.

 

 

60. Сега трябва да продължим разказа с това, че Траин Сихфусон стигнал до Норвегия; пристигнал със спътниците си на север в Халогаланд, след което продължили на юг към Трондхеймур^[149], а после към Хладир. Щом ярл^[150] Хакон научил за това, пратил хора да разберат кои са онези на кораба. Те се върнали и му разказали. Ярлът пратил да повикат Траин Сихфусон и той отишъл при него. Ярлът го попитал от какъв род е, а той казал, че е много близък роднина на Гунар от Подножието. Ярлът рекъл:

— Ще можеш да се осланяш на това, защото съм виждал много исландци, но никой не му е бил равен.

Ярлът го приел и Траин прекарал зимата там на почит и уважение.

 

 

61. Сега да продължим разказа с това, че Гриймур и Хелги, синовете на Нял, отпътували от Исландия същото лято, през което заминал и Траин.

Ярлът, който владеел Оркньойските острови^[151], се казвал Сигурдур. Бил син на Хлодвир, сина на Торфинур Черепотрошача.

Един от придворните на ярл Сигурдур се казвал Кари. Той ги поканил да отидат с него на Конските острови^[152] и казал, че ярлът ще ги приеме добре. Те прекарали зимата при ярла на почит и уважение.

 

 

62. Един човек се казвал Колбейн и бил син на Арнльотур; той бил трондец^[153]. Той заминал за Исландия същото лято, в което Траин и синовете на Нял тръгнали оттам. Прекарал зимата в Просторната долина, на изток. На следващото лято си стегнал кораба в Гаутския залив, а когато се били приготвили, към тях се приближил човек в лодка и се качил на кораба да говори с Колбейн. Колбейн го попитал как му е името.

— Храпур се казвам — отвърнал той.

— Какво искаш от мен? — попитал Колбейн.

— Искам да те помоля — рекъл Храпур — да ме превозиш през морето.

Колбейн попитал:

— Какво те кара да искаш това?

— Извърших убийство — рекъл Храпур.

— Кого си убил — попитал Колбейн — и кои следва да поведат дело?

— Убих Орлюх Орлюхсон, сина на Хродгейр Белия, а дело следва да поведат хората от Залива на оръжията.

— Струва ми се, че онзи, който те превози, може зле да си изпати — рекъл Колбейн.

— Аз съм приятел с приятелите си — казал Храпур — и заплащам за злото, което ми се стори; освен това не ми липсват пари да си платя за превоза.

След това Колбейн го взел. Малко по-късно излязъл попътен вятър и те отплавали в морето. Пристигнали и спрели край Нос Агди^[154]. Тогава Колбейн го попитал къде са парите, които бил предложил за превоза. Храпур отговорил:

— В Исландия са.

— Ти и други може да изиграеш така като мен, но въпреки това сега ще ти опростя всичко, което ми дължиш за превоза.

Храпур му благодарил и слязъл на сушата. Пътувал, докато стигнал при Гудбрандур в Долината. Той бил много голям приятел на ярл Хакон; двамата имали един общ храм^[155] и го отваряли само когато дойдел ярлът. Това бил вторият по големина храм в Норвегия, а първият бил в Хладир.

През нощта Храпур Убиеца влязъл в храма. Видял, че там седяла Торгердур, невястата на Холги^[156]. Била на ръст колкото възрастен човек и имала голям златен пръстен на ръката, а на главата качулка. Той й смъкнал качулката и й взел пръстена. После видял колесницата на Тор и взел от него още един златен пръстен. Трети пръстен взел от Ирпа и измъкнал тези богове^[157] навън, и им взел всичките украшения. После подпалил светилището и го изгорил, след което си отишъл. Тогава взело да се развиделява.

 

 

63. Рано сутринта ярл Хакон и Гудбандур отишли при светилището и го намерили изгоряло, а трима от боговете били навън без никакви одежди. Тогава Гудбрандур заговорил:

— Голяма мощ е дадена на нашите богове, щом сами са излезли от огъня.

— Това не е работа на боговете — рекъл ярлът, — човек е изгорил храма и е изнесъл боговете, а те не отмъщават веднага. Този човек, който е направил това, ще бъде отпъден от Валхол и никога няма да влезе там.

Ярлът се отдалечил от другите хора и се забавил известно време. После се върнал при тях и им казал:

— Елате с мен.

Той се отбил от пътя, по който били вече минали, и стигнали до една долчинка. Там пред тях изскочил Храпур; той се бил спотайвал там дотогава. Ярлът викнал на хората си да тичат след него, но Храпур бил толкова бързоног, че не могли да го стигнат. Храпур се насочил към Хладир. Там синовете на Нял и Траин Сихфусон се канели да отплават в морето. Храпур дотичал до мястото, където били синовете на Нял. Той казал:

— Спасете ме, добри хора, защото ярлът иска да ме убие.

Хелги го погледнал и казал:

— Не ми изглеждаш късметлия и добре ще направи онзи, който не те вземе.

— Тогава ви пожелавам — рекъл Храпур — заради мен да ви сполети голямо зло.

— Аз съм човек — рекъл Хелги, — който ще успее да ти отмъсти за това, като мине време.

Тогава Храпур се обърнал към Траин Сихфусон и го помолил за закрила.

— Какво си извършил? — попитал Траин.

— Изгорих светилището на ярла и той ще дойде тук скоро, защото сам участва в търсенето.

— Това никак не е редно — рекъл Траин, — след като ярлът ми е правил толкова добрини.

Тогава той показал на Траин нещата, които бил изнесъл от светилището, и предложил да му ги даде. Той отвърнал, че не може да ги приеме, без да даде в замяна други ценности. Храпур казал:

— Ще застана тук и ще бъда убит пред очите ти и тогава всички хора ще те корят.

Тогава Траин взел Храпур със себе си. Излязъл попътен вятър и Траин и хората му отплавали. Траин прекарал в морето кратко време, пристигнал в Исландия и се прибрал вкъщи. Храпур отишъл с Траин и останал същата година при него, а през пролетта Траин му дал жилище в Местността на Храпур и Храпур заживял там. Повечето време обаче прекарвал при Каменистата река. На хората там им се струвало, че върши само пакости. Някои казвали, че бил добър приятел с Халгердур и че я прелъстил, а други казвали, че не било така.

 

 

64. Сега трябва да продължим разказа с това, че когато ярл Хакон разбрал за бягството на Траин, казал на сина си Свейн:

— Да вземем четири бойни кораба, да нападнем синовете на Нял и да ги убием, защото те ще да са знаели за Траин.

— Това не е разумно — рекъл Свейн — да се прехвърля обвинението върху невинни хора, а виновникът да се оставя ненаказан.

— Сега аз решавам — рекъл ярлът.

Тръгнали да търсят синовете на Нял и ги намерили край един остров. Ярлът се приближил и им извикал да се предадат. Хелги отговорил, че ще се бранят, докато могат. Ярлът предложил пощада на всички, които се откажат да го защитават, но Хелги бил толкова обичан, че всички пожелали да умрат с него. Тогава ярлът и хората му ги нападнали, а те се отбранявали добре и синовете на Нял били все там, където боят бил най-страшен. Тогава устремно ги нападнал Аслакур от Дългия остров и три пъти се качвал на кораба им. Гриймур казал:

— Нападаш устремно и затова ще е хубаво трудът ти да не отиде напразно.

Гриймур грабнал едно копие и го забил под брадата на Аслакур, и той веднага умрял. Малко след това Хелги убил Егил, знаменосеца на ярла. Тогава ги нападнал Свейн Хаконарсон; притиснали ги с щитове и ги заловили. Ярлът искал да ги убият веднага, но Свейн казал, че не бива, защото било нощ^[158]. Тогава ярлът казал:

— Тогава да бъдат убити утре, а през нощта да стоят здраво вързани.

После били вързани и оковани. Сетне ярлът си легнал и щом заспал, Гриймур казал на Хелги:

— Ще ми се да се измъкна, ако мога.

— Дай тогава да измъдрим нещо — рекъл Хелги.

Гриймур видял, че там лежала една брадва с обърнато нагоре острие. Той се довлякъл дотам и успял да разреже върху брадвата тетивата, с която бил вързан, но силно си разранил ръцете. После развързал Хелги. След това пропълзели през борда и се добрали до сушата, без ярлът и хората му да ги усетят. Счупили си оковите и тръгнали към другия край на острова. Започнало да се развиделява. Те забелязали там един кораб и познали, че е на Кари Солмундарсон. Отишли веднага при него, разказали му за унижението си и му показали раните си. Кари отишъл в Хладир да се види с ярла.

— При теб ли са синовете на Нял? — попитал ярлът.

— При мен са наистина — рекъл Кари.

— Ще ми ги предадеш ли?

— Няма — рекъл Кари.

Тогава Ейрикур, синът на ярла, казал:

— Не бива да се иска толкова нещо. Нямаше да стане така, ако аз бях там. Синовете на Нял нямаше да бъдат закачани, а онези, които са си заслужили, щяха да бъдат наказани. Сега смятам, че ще е по-достойно да се дадат хубави подаръци на синовете на Нял заради унижението и раните, които са им били нанесени.

Ярлът казал:

— Наистина така би трябвало, но не знам дали те ще поискат да приемат помирението.

После ярлът помолил Кари да се опита да склони синовете на Нял да се помирят с него. Хелги отговорил:

— Ще приема помирение от сина му Ейрикур, но с ярла не ща да си имам работа.

Тогава Кари съобщил отговора им на Ейрикур.

— Тъй да бъде — рекъл Ейрикур. — Аз ще му окажа тази чест, щом така му се струва по-добре. Кажи им, че ги каня при мен, а баща ми няма да им стори нищо лошо.

Те приели и отишли при Ейрикур и останали при него.

 

 

65. През лятото Кари и синовете на Нял се заприготвяли да ходят в Исландия. Когато били напълно готови, отишли да се видят с ярла, който им дал хубави подаръци, и се разделили като големи приятели.

Кари прекарал зимата при Нял. През пролетта Кари поискал дъщерята на Нял, а Гриймур и Хелги се застъпили за него; накрая я сгодили за Кари и насрочили сватба, която станала половин месец преди средата на лятото. Младоженците останали през зимата при Нял. После Кари купил земя при Дюровите хълмове в Комарената долина и построил там жилище. За него намерили управител, а те стояли все при Нял.

 

 

66. Траин Сихфусон имал петнадесет боеспособни мъже в дома си и осем от тях яздели край него, където и да отидел. С него били винаги Гунар Ламбасон, Ламби Сигурдарсон и Грани, синът на Гунар от Подножието. Най-приближеният му човек обаче бил Храпур Убиеца. Един от домашните му се казвал Лодин — и той се движел с Траин. Братът на Лодин се казвал Тьорви — той също пътувал с Траин. Храпур Убиеца и Грани хулели страшно синовете на Нял и помирение не им било предложено най-вече заради тях^[159].

Четиримата синове на Нял се приготвили за път, а Кари бил петият човек с тях. Тръгнали към Каменистата река. Входът на къщата бил широк и на него можели да се наредят много хора. Една жена била навън, видяла ги, че идат, и казала веднага на Траин. Той повикал хората си да излязат на входа и да се въоръжат. Траин застанал по средата на входа, а от двете му страни стояли Храпур Убиеца и Грани Гунарсон, до тях Гунар Ламбасон, после Лодин и Тьорви, сетне Ламби Сигурдарсон.

Скарпхедин и хората му се изкачили към тях и когато се приближили, онези, които стояли отпред, не изрекли никакъв поздрав. Скарпхедин казал:

— Добре сме дошли всички!

Халгердур стояла на входа и казала:

— Никой от хората тук не би казал, че сте добре дошли.

Скарпхедин рекъл:

— Твоите думи не важат: ти си отрепка или курва.

— Ще ти бъде платено за тези думи, преди да си тръгнеш към къщи — рекла Халгердур.

Хелги казал:

— Дошъл съм да говоря с теб, Траин, да видя дали ще ми заплатиш с нещо за унижението, което изтърпях в Норвегия заради теб.

Траин казал:

— Не знаех досега, че ти и брат ти обръщате достойнството си в пари.

Тогава Храпур казал:

— Разликата в късмета ни си пролича, когато плесника отнесе онзи, на когото му се полагаше, и вие претърпяхте унижение, а ние се измъкнахме^[160].

Скарпхедин казал:

— Да не разменяме приказки с Храпур, а да му направим сивата кожа червена.

Храпур казал:

— Мълчи, Скарпхедин, няма да се поколебая да ти забия брадвата си в главата.

— Ще проверим — рекъл Скарпхедин — кой над чия глава ще трупа камъни.

— Вървете си у дома, говнобрадчета — рекла Халгердур. — Отсега нататък все така ще ви наричаме, а баща ви — голобрадия мъж^[161].

Синовете на Нял се върнали вкъщи и разказали това на баща си. После те и Кари дълго разговаряли на тих глас.

 

 

67. За тяхната среща се заприказвало много и на всички им се струвало, че нещата няма да се уталожат.

Рунолвур, синът на Улвур Оргоди, който живеел на изток в Долината, бил голям приятел на Траин и го поканил на гости. С Траин заминали Храпур Убиеца и Грани Гунарсон, Гунар Ламбасон, Ламби Сигурдарсон и Тьорви. Тръгнали на изток и преминали през Горската река. Там срещнали бедни жени, които ги помолили да ги прехвърлят на запад през реката, и те изпълнили молбата им. После стигнали в Долината и били приети добре. Там бил и Кетил от Лес. Прекарали там три нощи. Рунолвур и Кетил помолили Траин да се сдобри със синовете на Нял. Той обаче отговорил, че никога няма да им плати пари, приказвал с раздразнение и обявил, че където и да се срещне със синовете на Нял, няма да го заварят неподготвен.

— Може и тъй да е — рекъл Рунолвур, — но аз усещам друго: че откакто загина Гунар от Подножието, те нямат равни на себе си и е много вероятно или едните, или другите да намерят гибелта си.

Траин отговорил, че това не може да го уплаши. После Траин отишъл в Лес и стоял там две нощи. След това слязъл пак в Долината и бил изпратен с достойни подаръци.

 

 

68. Скитащите жени, които те прехвърлили през реката, пристигнали при Берхторовия хълм и Берхтора ги попитала:

— Кой ви прехвърли през Горската река?

— Траин Сихфусон — рекли те — и спътниците му. И най-важното беше това, че приказваха много и злословеха срещу тукашния стопанин и синовете му.

— Мнозина не си подбират думите — казала Берхтора.

После те си тръгнали, а Берхтора им дала подаръци и ги попитала кога ще се връща Траин у дома. Те й казали, че е заминал от дома си за четири или пет нощи. После Берхтора казала това на синовете си и зетя си Кари и дълго приказвали скришом.

Същата сутрин, когато Траин тръгнал на запад, Нял се събудил и чул, че брадвата на Скарпхедин се удря в преградата. Тогава Нял станал, излязъл навън и видял, че всичките му синове са въоръжени, а също и зет му Кари. Нял попитал Скарпхедин:

— Накъде така, синко?

— Да търсим овце — отвърнал той.

— Един път вече стана така — рекъл Нял — и тогава уловихте хора.

Скарпхедин се изсмял и казал:

— Чуйте какво приказва човекът; не е лековерен.

Нял се прибрал вкъщи, а те се качили на Червените сипеи и там зачакали. Оттам можели да видят кога ще се появят онези от Долината. Греело слънце и времето било ясно.

Ето че Траин и хората му се спуснали от Долината по песъчливия бряг. Ламби Сигурдарсон казал:

— Из Червените сипеи пробляскват щитове, като ги освети слънцето — това ще да е някаква засада.

— Тогава да свием надолу покрай реката — рекъл Траин — и те ще тръгнат към нас, ако сме им притрябвали за нещо.

После свили надолу покрай реката. Скарпхедин казал:

— Видели са ни, щом се отбиват от пътя си, и сега не ни остава друго, освен да се спуснем надолу да ги пресрещнем.

Спуснали се покрай реката и видели, че над нея имало ледени късове, и решили да минат по тях.

Траин казал:

— Какво ли искат тези хора? Те са петима, а ние сме осем.

Ламби Сигурдарсон казал:

— Струва ми се, че ще се решат да нападнат, въпреки че пред тях стоят повече хора.

Траин си свалил плаща и си махнал шлема.

Скарпхедин се втурнал към реката, а тя била толкова дълбока, че можело да се премине само на малко места. Покрай отсрещния бряг се бил насъбрал много лед, хлъзгав като стъкло, и Траин и хората му стояли по средата на леда. Скарпхедин се затичал през реката, като бягал и се плъзгал по леда; движел се бързо, като че ли летяла птица. Тогава Траин понечил да си сложи шлема. Скарпхедин го преварил и го посякъл с брадвата си; ударил го по главата и му я разсякъл до кътниците, така че те изпопадали по леда. Това станало така внезапно, че никой не успял да му нанесе удар и той побягнал назад като светкавица.

Тогава Кари и другите отишли да го посрещнат.

— Това беше мъжка проява — рекъл Кари.

— Вашият ред още не е минал — рекъл Скарпхедин.

Гриймур и Хелги видели къде стои Храпур и веднага се насочили към него. Храпур тутакси замахнал с брадвата си срещу Гриймур. Хелги видял това и го ударил по ръката така, че му я отсякъл, и брадвата паднала на земята. Храпур казал:

— Ето че извърши нещо много необходимо, защото тази ръка е причинила пакости и смърт на много хора.

— Сега ще сложим край на тая работа — рекъл Гриймур и го промушил с копието си. Храпур паднал мъртъв на земята.

Тьорви се обърнал срещу Кари и метнал по него копие. Кари подскочил във въздуха и копието прелетяло под краката му. Той се втурнал срещу Тьорви и го пробол през гърдите с меча си, и той веднага умрял.

Тогава Скарпхедин сграбчил Гунар Ламбасон и Грани Гунарсон, и казал:

— Хванах тук две кученца, какво да правя сега с тях?

— Имаш възможност да ги убиеш и двамата — рекъл Хелги, — стига да искаш.

— Не ми се ще — рекъл Скарпхедин, — след като съм помогнал на Хогни, да убия брат му.

— Ще дойде време — рекъл Хелги, — когато ще ти се иска да си го убил, защото никога не ще можеш да му имаш вяра — нито на него, нито на някого от другите.

Скарпхедин рекъл:

— Не могат да ме уплашат.

И така пощадили Грани Гунарсон, Гунар Ламбасон и Ламби Сигурдарсон. След това си тръгнали към къщи и Нял ги попитал какво е станало, а те му разказали всичко най-подробно. Нял казал:

— Големи събития са това и е много вероятно да доведат до смъртта на някой от синовете ми, ако не стане и нещо по-страшно.

 

 

69. Веднъж Нял отишъл в Лес и той и Кетил разговаряли цял ден. Вечерта Нял се върнал вкъщи и никой не разбрал какво са замислили. Кетил отишъл при Каменистата река и казал на Торгердур:

— Винаги съм обичал много брат си Траин и сега ще го докажа, защото искам Хоскулдур, синът на Траин, да ми стане храненик.

Хоскулдур заминал с Кетил и прекарал известно време при него.

 

 

70. Веднъж Нял отишъл в Лес и бил приет добре. Прекарал нощта там. Вечерта Нял извикал малкия Хоскулдур и той веднага отишъл при него.

— Знаеш ли — попитал Нял — как загина баща ти?

— Знам, че Скарпхедин го е убил, но няма защо да си припомняме нещо, за което е сключено помирение и е било платено обезщетение.

— Отговорът е по-добър от въпроса ми — рекъл Нял — и ти ще станеш добър човек.

— Харесва ми уважението, което ми предсказваш — рекъл Хоскулдур, — защото знам, че си ясновидец и не лъжеш.

Нял казал:

— Сега искам да ти предложа да ми станеш храненик, ако си съгласен да приемеш.

Той отвърнал, че е съгласен да приеме тази добрина, както и всяка друга, която той би му направил. Работата свършила с това, че Хоскулдур заминал с Нял и му станал храненик. Той не допускал да му се случи нищо лошо и го обичал много. Синовете на Нял го водели след себе си и вършели всичко в негова изгода.

Ето че Хоскулдур пораснал, бил и едър, и силен, много красив на вид и с хубава коса, любезен, щедър, спокоен, много добър боец, говорел хубаво за всички и бил обичан от хората. Хоскулдур и синовете на Нял никога нямали разногласия.

 

 

71. Един човек се казвал Флоси. Бил син на Тордур Жреца на Фраюр. Флоси бил женен за Стейнвор, дъщерята на Халур от Скат. Флоси живеел в Свинската планина и бил виден старейшина. Бил едър на ръст и як, и много юначен.

Дъщерята на Старкадур, брата на Флоси, се казвала Хилдигудур. Тя била добродетелна жена и много красива. Била толкова сръчна, че малко жени били сръчни колкото нея. Била страшно навъсена и с тежък нрав, но когато трябвало, се показвала благородна.

 

 

72. Сега да продължим с това, че Нял повел разговор с Хоскулдур:

— Искам да се погрижа за теб, храненико, и да те оженя.

Хоскулдур отвърнал, че това му допада и че предоставя избора на него, и попитал на коя най-вече би се спрял.

Нял отговорил:

— Една жена се казва Хилдигудур и е дъщеря на Старкадур, сина на Тордур Жреца на Фраюр. Това е най-добрата избраница, която знам.

Малко по-късно Нял викнал хора да го придружат в пътуването. Тръгнали синовете на Сихфус, всички синове на Нял и Кари Солмундарсон. Отишли на изток в Свинската планина и били приети добре. На другия ден Нял и Флоси повели разговор и Нял казал така:

— Дошли сме тук да поискаме племенницата ти Хилдигудур.

— За кого? — попитал Флоси.

— За Хоскулдур, моя храненик — рекъл Нял.

— Ще трябва да я извикаме — рекъл Флоси — и да я попитаме дали човекът й харесва.

После я извикали и тя дошла.

— Не бих отказала да се оженя за Хоскулдур — рекла тя, — ако му издействате жреческа власт^[162], но иначе изобщо няма да приема.

Тогава Нял казал:

— Бих искал да почакаме с тази работа три зими.

Флоси отговорил, че така ще стане.

Лятото взело да тече и дошло време за сбор. Хората отишли пред Скалата на Закона. Тогава Нял помолил за тишина и казал:

— На мнозина е известно какво стана между синовете ми и хората от Каменистата река: те убиха Траин Сихфусон, но се помирихме и аз взех при мен Хоскулдур; намерих и за кого да го оженя, ако се сдобие с жреческа власт. Никой обаче не иска да си даде жреческата власт. Моля ви за позволение да отделим за Хоскулдур нова жреческа власт — над Бели нос.

Всички се съгласили да направят това за него. После той прехвърлил жреческата власт на Хоскулдур и оттогава го наричали Хоскулдур Жреца на Бели нос. Тогава Хилдигудур била сгодена за Хоскулдур и насрочили сватба; после младоженците отишли при Берхторовия хълм и прекарали първата година там и Хилдигудур и Берхтора се спогаждали добре. А на следващата пролет Нял купил земя в Осовото поселище и я дал на Хоскулдур и той се настанил там. Приятелството им било толкова голямо, че всяка есен се канели едни други на гости и си разменяли скъпи подаръци. Така било дълго време.

 

 

73. Валгардур Сивия се върнал от чужбина. По това време той бил езичник. Отишъл в Храм при сина си Мордур и прекарал зимата там. Той казал на Мордур:

— Обиколих поселищата нашир и надлъж и ми се стори, че не мога да ги позная дали са същите. Отидох до Бели нос и видях стени без покриви и голяма разруха. Отидох и в Тингскалатинг и видях, че всичките ни постройки са съборени. Какъв е този ужас?

Мордур рекъл:

— Тук има нова жреческа власт и хората се отказаха от мен и станаха подвластни на Хоскулдур.

Валгардур казал:

— Зле ми се отплащаш за жреческата власт, която ти дадох в ръцете, щом така си я пропилял. Искам да им се отплатиш по такъв начин, че всички да намерят гибелта си. Това ще стане, като ги скараш и синовете на Нял убият Хоскулдур. Има много хора, които следва да потърсят сметка за смъртта му, и заради тая работа синовете на Нял ще бъдат убити.

Споразумели се да изпълнят този замисъл. После Валгардур се разболял и починал и бил погребан в могила.

 

 

74. Малко по-късно синовете на Нял и Хоскулдур си гостували: първо те поканили Хоскулдур. Скарпхедин имал кафяв четиригодишен кон — и едър, и хубав. Не бил скопен и не бил още извеждан^[163]. Този кон Скарпхедин подарил на Хоскулдур с още две кобили. После Хоскулдур го поканил в Осовото поселище. Той имал три външни постройки, където бил приготвил легла. Гощавката минала добре. Когато хората щели да си заминават, Хоскулдур им избрал хубави подаръци и тръгнал да изпраща синовете на Нял.

Малко по-късно в Осовото поселище пристигнал Мордур и извикал Хоскулдур на разговор. Мордур казал:

— Голяма е разликата между теб и синовете на Нял. Ти си им дал хубави подаръци, а техните подаръци са за теб една голяма подигравка.

— Защо да е така? — попитал Хоскулдур.

— Дали са ти кон, който са нарекли Недорасльо, и са направили това, за да се подиграят с теб, защото им се струваш още неопитен. Мога също да ти кажа, че ти завиждат за жреческата власт.

— Не смятам да ги обвинявам в това — рекъл Хоскулдур.

— Не можеш да отречеш — рекъл Мордур, — че когато ти и Скарпхедин сте тръгнали на изток към Горската река, изпод пояса му паднала брадва, значи той е смятал да те убие.

— Това беше брадвата му за дърва — рекъл Хоскулдур — и аз видях, като си я пъхаше под пояса. А сега веднага мога да ти кажа нещо за мен — рекъл Хоскулдур. — Колкото и да злословиш за синовете на Нял, никога няма да ти повярвам. Но дори и ако трябва да се избира — в случай че казваш истината — да стане едно от двете: да ги убия аз тях или те мен, тогава бих предпочел те да ми причинят смъртта, отколкото аз да им сторя някакво зло. Но ти се изложи като човек, щом разправяш такива неща.

После Мордур си отишъл у дома.

 

 

75. Малко по-късно Мордур отишъл при синовете на Нял.

— Чух, Скарпхедин — рекъл Мордур, — че Хоскулдур те бил поканил на гощавка и те настанил в постройка далече от другите къщи и цяла нощ трупали там дърва, понеже смятали да ви изгорят вътре. Обаче станало така, че през нощта дошъл Хогни и те не направили нищо, защото се изплашили от него. После той тръгнал да те изпраща с голяма дружина и поръчал на Грани Гунарсон и Гунар Ламбасон да те убият, но те се стъписали и не посмели да ти посегнат.

Като казал това, отпърво те му възразили, но накрая му повярвали и оттогава охладнели към Хоскулдур и почти не говорели с него, където и да го срещнели, а Хоскулдур проявявал слабо внимание към тях. Така минало известно време.

 

 

76. Един ден Мордур отишъл при Берхторовия хълм. Той, синовете на Нял и Кари веднага повели разговор. Мордур, както имал обичай, хулел Хоскулдур, разказал много нови истории и подтиквал настойчиво Скарпхедин и другите да убият Хоскулдур, като казвал, че той ще ги изпревари, ако не тръгнат веднага срещу него.

— Ще те послушаме — рекъл Скарпхедин, — ако и ти дойдеш с нас и направиш нещо.

— Бих се потрудил за това дело — рекъл Мордур.

После се договорили твърдо и се разбрали той да дойде вечерта.

Берхтора попитала Нял:

— Какво си говорят отвън?

— Аз не участвам в замислите им — рекъл Нял, — но те рядко са ме държали настрана, когато е било за нещо добро.

Вечерта не си легнали нито Скарпхедин, нито братята му и Кари. През нощта дошъл Мордур Валгардсон и синовете на Нял заедно с Кари се въоръжили и потеглили. Яздили, докато стигнали до Осовото поселище, и зачакали там край една ограда. Времето било хубаво и слънцето било изгряло.

В това време Хоскулдур Жреца на Бели нос се събудил. Той се облякъл и се наметнал с плаща, подарък от Флоси. Взел един съд със зърно и меч в другата ръка, отишъл на нивата и почнал да сее зърното. Скарпхедин и другите се били наговорили да го убият заедно. Скарпхедин изскокнал иззад оградата и когато Хоскулдур го видял, понечил да свие встрани. Тогава Скарпхедин се спуснал към него и казал:

— Не се мъчи да избягаш, Жрецо на Бели нос! — Замахнал срещу него и го улучил по главата, а Хоскулдур паднал на колене и казал така:

— Бог да ми е на помощ, а на вас дано ви прости.

Тогава всички се спуснали към него и го довършили.

Братята и Кари се върнали вкъщи и когато се прибрали, съобщили новините на Нял.

— Грозни новини! — рекъл Нял. — Тежко е човек да научи такова нещо, защото това наистина ме наскърбява толкова, че бих предпочел да са загинали двама мои синове, а Хоскулдур да беше останал жив.

— Простено ти е — рекъл Скарпхедин, — ти си стар човек и може да се очаква да го изживееш така.

— Не е само от старостта — рекъл Нял, — а и от това, че знам по-добре от вас какво ще последва.

— Какво ще последва? — попитал Скарпхедин.

— Моята смърт — рекъл Нял — и на жена ми, и на всичките ми синове.

— Какво предсказваш за мен? — попитал Кари.

— Трудно ще им бъде да надвият твоя късмет — рекъл Нял — и ти ще се пребориш с всички тях.

Нял изживял станалото така тежко, че заговорел ли за него, винаги се разридавал.

 

 

77. Хилдигудур се събудила и усетила, че Хоскулдур го няма в леглото. Тя казала:

— Тежки сънища сънувах и недобри: вървете да търсите Хоскулдур.

Потърсили го из поселището, но не го намерили. Тогава тя се облякла и отишла с още двама човека на нивата; там намерили Хоскулдур убит. След малко там дошъл и един овчар на Мордур Валгардсон и й казал, че синовете на Нял били тръгнали оттам нагоре:

— И Скарпхедин ме повика и обяви, че той е извършил убийството.

— Щеше да е мъжка постъпка — рекла тя, — ако насреща му беше излязъл само един.

Тя взела плаща и избърсала с него всичката кръв, като увила вътре съсиреците; сгънала го и го прибрала в ковчежето си.

Убийството на Хоскулдур се разчуло навсякъде и било порицано.

 

 

78. Флоси научил за убийството на Хоскулдур и това предизвикало у него голяма скръб и гняв, но при все това се държал спокойно. Флоси отишъл в Осовото поселище. Хилдигудур била навън и казала:

— Добре дошъл, чичо, сърцето ми се радва на твоето идване.

После си оправила косата, която й била паднала пред очите, и заплакала. Флоси казал:

— Тежко ти е, племеннице, но е хубаво това, че оплакваш добър човек.

— Каква подкрепа ще ми окажеш в делото — попитала тя — и с какво ще ми помогнеш?

Флоси отвърнал:

— Ще доведа делото дотам, докъдето позволяват законите, или ще помогна да се стигне до такива помирения, каквито видни хора сметнат, че напълно подхождат на нашата чест.

Тя рекла:

— Хоскулдур щеше да отмъсти за теб, ако беше на твое място.

Флоси отвърнал:

— Не ти липсва злост и е ясно какво искаш.

Хилдигудур отишла и си отворила ковчежето. Извадила плаща, който Флоси бил подарил на Хоскулдур и в който той бил убит; тя била съхранила в него всичката кръв. После влязла в стаята с плаща и тръгнала мълчаливо към Флоси. Хилдигудур разгърнала наметалото над Флоси и кръвта се поръсила отгоре му. Тогава тя казала:

— Това наметало го подари ти, Флоси, на Хоскулдур и сега искам да ти го върна. Той беше убит в него. Заклевам те във всичката ти човещина и мъжко достойнство да отмъстиш за всяка рана, която имаше по трупа му, или да бъдеш наричан най-жалък подлец.

Флоси хвърлил наметалото от себе си и го тикнал в ръцете й, като казал:

— Ти си страхотна вещица и искаш да се нагърбим с онова, което би било най-лошо за всички нас, но женските съвети са опасни.

Флоси бил така развълнуван, че лицето му ту се наливало цялото в кръв, ту пребледнявало като трева, ту почернявало като Хел^[164].

Флоси си тръгнал и отишъл в Горски брод и зачакал там синовете на Сихфус.

 

 

79. Синовете на Сихфус научили, че Флоси е в Горски брод, и тръгнали натам да се срещнат с него. Там били Кетил от Лес и брат му Ламби, Торкел и Мордур Сихфусон, брат им Сигмундур, Ламби Сигурдарсон и Гунар Ламбасон, Грани Гунарсон. Флоси станал да ги посрещне и ги поздравил радостно, после казал на Кетил от Лес:

— Искам да чуя от теб доколко ще сте упорити в това дело ти и другите синове на Сихфус.

Кетил казал:

— Бих искал да стигнем до помирение, но положих клетва да не се отказвам от делото, докато не свърши по някакъв начин, а също и да си заложа живота заради него.

Флоси рекъл:

— Ти си доблестен човек и хора като теб си ги бива.

Грани казал:

— Беше ми на ума тогава, когато убиха Траин при Горската река, а после и сина му Хоскулдур, че никога няма да се помиря с тях напълно, защото бих искал да бъда и аз там, когато всички те бъдат избити.

Флоси казал:

— Ти вече си бил толкова близо, че си можел да отмъстиш за това, ако имаше нужния дух и мъжество. Струва ми се, че сега ти, а и мнозина други с теб, настояваш за нещо, за което би платил скъпо само за да не си участвал в него. Виждам ясно, че дори и да убием Нял или синовете му, ще се поведе такова голямо дело, че ще трябва да пълзим на колене пред много хора и да молим за помощ, докато се измъкнем от тази трудност. Ще трябва да знаете и това, че ще обеднеят мнозина, които преди са имали големи имоти, а някои ще се простят и с имота, и с живота си.

След това всички тръгнали на сбор, пристигнали и си разпънали платнищата.

 

 

80. Един човек се казвал Снори и бил наричан Жреца. Живеел в Планината на Хелги. Бащата на Снори се казвал Торгримур. Майката на Снори била Тордис, дъщерята на Киселия, сестрата на Гийсли. Снори бил голям приятел на Асгримур Елида-Гриймсон. Снори бил най-мъдрият човек в Исландия от онези, които не били ясновидци.

 

 

81. Ето че синовете на Сихфус повели делото. Назовали свидетели и поканили синовете на Нял да изслушат клетвополагането и после се заклели. След това изрекли обвинението, поднесли пояснителни свидетелства и поканили съседите свидетели да си заемат местата, а защитата да обори показанията.

Нял станал и казал:

— Моля Халур от Скат, Флоси и всичките синове на Сихфус, а и всички наши хора да изслушате словото ми.

Те се съгласили. Тогава той казал:

— Искам да ви поясня, че обичах Хоскулдур повече от синовете си. А когато научих, че бил убит, стори ми се, че изгасна най-красивата светлина в очите ми, и ми се искаше да съм изгубил всичките си синове, а той да беше останал жив. Сега ви моля, Халур от Скат и Рунолвур от Долината, Гицур Белия и Хавур Мъдреца да ми позволите да сключа помирение от името на моите синове и искам то да бъде уредено от хората, които са най-вещи.

Гицур и Хавур произнесли всеки на свой ред дълги слова и помолили Флоси да приеме помирението, като му обещали в замяна приятелството си. Флоси отговарял на всички учтиво, но не обещавал нищо. Халур от Скат казал на Флоси:

— Ще си удържиш ли сега на думата, ще ми удовлетвориш ли молбата, както обеща тогава, когато изведох в чужбина твоя роднина Торгримур, сина на Кетил Огромния, след като беше убил Хали Червения?

Флоси казал:

— Ще я удовлетворя, тъсте, защото знам, че ти молиш само за такова нещо, от което честта ми ще стане по-голяма, отколкото досега.

Халур казал:

— Тогава искам да се помириш незабавно, като оставиш добри хора да уредят работата, и така да си спечелиш приятелството на най-видните хора.

Флоси рекъл:

— Искам да ви известя, че ще послушам думите на моя тъст Халур от Скат и на другите най-видни хора. Нека той и най-видните хора от двете страни, назовани според закона, вземат решение. Струва ми се, че Нял заслужава да сторя това за него.

Нял му благодарил: и на него, и на всички други, а останалите, които били там, също благодарили и казали, че Флоси се проявява като доблестен мъж.

Флоси казал:

— Сега искам да посоча моите съдници: първо посочвам тъста си Халур, после Оцур от Широката река, Суртур Асбярнарсон от Църковно поселище, Модолвур Кетилсон, Хавур и Рунолвур от Долината и никой не би отрекъл, че те са най-подходящи измежду моите хора.

Нял станал и казал:

— За съдници посочвам първо Асгримур Елида-Гриймсон и Хялти Скегясон, Гицур Белия, Ейнар от Приток, Снори Жреца, Гудмундур Могъщия.

Тогава извикали съдиите да седнат на местата си.

Снори Жреца казал:

— Ето че сме дванадесет съдии, на които е доверено това дело. Искам да ви помоля да не си правим никакви спънки в него, за да не стане така, че заради тях те да не могат да се помирят.

Думите му получили одобрение. После заобсъждали делото, но не могли да се споразумеят колко голямо да бъде обезщетението и накрая хвърлили жребий и се паднало на Снори да реши. Снори рекъл:

— Няма да умувам дълго. Още сега ще ви кажа какво е решението ми: искам за Хоскулдур да се плати тройно обезщетение: това са шестстотин дяла сребро. Освен това всичките пари ще се изплатят тук, на сбора.

Всички се съгласили. Тогава Нял посочил свидетели по решението, за да не може никой да го отмени. Нял им благодарил за решението. Скарпхедин стоял наблизо и се подхилвал.

 

 

82. Синовете на Нял дали колкото пари имали, а после дал и Кари и събрали сто дяла сребро. Нял извадил парите, които имал, и се събрала още една стотина. После занесли тези пари в съда и хората добавили толкова много, че не липсвал нито един пенинг^[165]. Нял взел едно дълго копринено наметало и чифт ботуши и ги сложил отгоре върху купчината.

После Халур казал на Нял да доведе синовете си:

— А аз ще доведа Флоси и ще си дадат едни на други уверения за мир.

Нял се върнал в стана си и казал на синовете си:

— Ето че делото ни стигна до добър край. Помирени сме и парите са събрани на едно място. Сега трябва да отидем и да си поднесем едни на други уверения за мир. Искам обаче да ви помоля да не развалите нещо.

Скарпхедин се потъркал по челото и се подхилил.

Флоси отишъл в съда да огледа парите и казал:

— Тези пари са и много, и хубави, а и бяха платени бързо, както можеше да се очаква.

После повдигнал наметалото и попитал кой може да го е дал, но никой не му отговорил. Той размахал наметалото и пак попитал кой може да го е дал и се изсмял, но никой не отговорил.

Флоси казал:

— Никой ли от вас не знае на кого е била тази дреха, или не смеете да ми отговорите?

Скарпхедин попитал:

— Ти как смяташ, кой го е дал?

Флоси казал:

— Ако искаш да знаеш, ще ти кажа: смятам, че го е дал баща ти — голобрадият мъж, — защото мнозина не могат да разберат, като го видят, мъж ли е или жена^[166].

Скарпхедин казал:

— Лошо нещо е това да се обижда толкова стар човек като него. Можете да се убедите, че е мъж, по това, че жена му е родила синове. Малко наши роднини лежат необезщетени край двора ни, за които да не сме отмъстили.

После Скарпхедин прибрал наметалото и хвърлил на Флоси едни сини гащи^[167] и казал, че те ще му трябват повече.

Флоси попитал:

— Защо ще ми трябват повече?

Скарпхедин казал:

— Ами затова, защото разправят, че си бил невяста на аса^[168] от Свинската планина и че всяка девета нощ те използвал като жена.

Тогава Флоси блъснал парите и казал, че няма да вземе от тях нито пенинг, и добавил, че Хоскулдур или ще остане без обезщетение, или ще отмъстят за него. Флоси не пожелал нито да даде, нито да приеме уверения за мир и казал на синовете на Сихфус:

— Да си вървим у дома. Еднаква ще бъде нашата съдба.

Нял и синовете му се прибрали в стана си. Нял казал:

— Ето че стана, както отдавна подозирах — това дело беше тежък удар за нас.

— Не е така — рекъл Скарпхедин. — Те не могат никога да тръгнат срещу нас по законите на страната.

— Ще се случи обаче такова нещо — рекъл Нял, — което ще е най-лошо за всички.

Хората, които били дали парите, заговорили, че трябва да си ги вземат обратно. Гудмундур казал:

— Такъв срам — да си взема обратно онова, което съм дал — не си навличам нито сега, нито друг път.

— Това са доблестни думи — рекли те и така никой не пожелал да си вземе парите. Снори Жреца казал:

— Смятам за най-разумно Гицур Белия и Хялти Скегясон да съхранят тези пари до следващия общ сбор. Нещо ми подсказва, че преди да измине дълго време, тия пари ще притрябват.

Хялти взел на съхранение половината от парите, а Гицур — една част. После хората си отишли по становете.

 

 

83. Флоси попитал синовете на Сихфус:

— Какво да направя за вас в това дело, за да останете най-удовлетворени?

Гунар Ламбасон казал:

— От нищо няма да сме доволни, докато братята — синовете на Нял — не бъдат избити всичките.

Флоси казал:

— Искам да обещая на синовете на Сихфус, че няма да се откажа от това дело, докато едните не рухнат пред другите. Искам също да знам има ли тук някой, който да не желае да ни помогне в това дело.

Всички казали, че желаят да им помогнат. Флоси казал:

— Елате сега всички при мен и се закълнете, че никой няма да се отцепва.

Тогава всички отишли при Флоси и му се заклели. Флоси казал:

— Ще трябва също всички да си хванем ръцете, за да потвърдим, че който напусне делото ни, ще изгуби и имота, и живота си.

С Флоси били тези старейшини: Колур, синът на Торстейн Дебелия корем, племенник на Халур от Скат, Хроалдур Оцурарсон от Широката река, Оцур Онундарсон Издутия гръб, Торстейн Гейрлейвсон Красивия, Глумур Хилдисон, Модолвур Кетилсон, Торир, синът на Тордур Злобливеца, роднините на Флоси — Колбейн и Егил, Кетил Сихфусон и брат му Мордур, Торкел и Ламби, Ингялдур от Изворите, Хроар Хамундарсон.

Флоси казал на синовете на Сихфус:

— Изберете си за вожд оня, който ви се струва най-подходящ, защото някой трябва да ръководи.

Кетил от Лес казал:

— Ако изборът се пада да бъде направен от нас, братята, ще изберем, без много да мислим, това: нека тази тежест да падне върху теб. Ти си човек от славен род и си голям старейшина, строг и умен.

Флоси казал:

— Много е вероятно да удовлетворя вашата молба. Сега ще реша и как да постъпим. Ще тръгнем към Берхторовия хълм с цялата дружина и ще нападнем синовете на Нял с огън и желязо и няма да се оттеглим, докато всички не паднат мъртви. Ще пазите този замисъл в тайна, защото от това зависи животът ни.

След това се върнали по становете си.

 

 

84. Нял и синовете му се върнали вкъщи от сбора и всички били през лятото у дома. Нял попитал Кари дали няма да отиде на изток при Дюровите хълмове в жилището си.

Кари отвърнал:

— Няма да ходя на изток, защото ще имам една съдба с твоите синове.

Нял му благодарил и казал, че от него така и можело да се очаква.

 

 

85. При Берхторовия хълм имало една баба, която се казвала Саеун. Тя била много учена и ясновидка, но била съвсем престаряла и синовете на Нял я наричали „изкуфялата“, когато приказвала много, обаче думите й все се сбъдвали. Един ден тя взела в ръцете си една тояга и тръгнала нагоре зад къщите към една купчина плява; заудряла купчината и я кълняла да не види добро, задето е такава мръсница. Скарпхедин се разсмял и я попитал защо се е разлютила толкова срещу купчината. Бабата казала:

— Тая купчина ще я вземат и с нея ще запалят огън тогава, когато Нял и моята посестрима Берхтора бъдат изгорени в къщата си. Затова я хвърлете във вода — рекла тя — или я изгорете веднага.

— Няма да направим така — рекъл Скарпхедин, — защото ще се намери друго за подпалка, ако е отредено така да стане, дори и нея да я няма.

Бабата мърморела цяло лято, че трябва да приберат купчината, но все напразно.

 

 

86. Когато останали два месеца до зимата, Флоси се приготвил да тръгне на запад и свикал всичките си хора, които му били обещали да го придружат. Всеки от тях имал по два коня и добро оръжие. Пристигнали в Свинската планина и прекарали нощта там. Флоси казал на слугите си кой какво ще работи, докато го няма, и после отишъл при конете си. Флоси и хората му тръгнали на запад към Пясъка. Той им казал да не яздят бързо, а да почакат, защото на някого можело да му се наложи да се забави. После продължили към Горската река и пристигнали в Триъгълниковите хълмове следобед на втория ден от седмицата и чакали до здрач; тогава се събрали всички.

Сега да продължим разказа с това, че Гриймур и Хелги тръгнали от Берхторовия хълм към Възвишенията — там имали осиновени деца — и казали на баща си, че няма да се връщат вечерта. Прекарали целия ден при Възвишенията. Там пристигнали бедни жени и казали, че идват отдалече:

— Спуснахме се към Крайречния склон и видяхме синовете на Сихфус да яздят в пълни бойни доспехи. Отиваха нагоре към Триъгълниковите хълмове с петнадесет човека в дружината си. Видяхме и Грани Гунарсон, и Гунар Ламбасон; бяха общо петима и всичките отиваха към същото място.

Хелги Нялсон казал:

— Значи Флоси ще да е дошъл от изток и всички те отиват при него, а аз и Гриймур трябва да сме там, където е Скарпхедин.

Гриймур казал, че така трябва, и тръгнали към къщи.

 

 

87. Същата вечер Берхтора казала на домашните си:

— Сега нека всеки си избере за вечеря онова, което най-много му се яде, защото тази вечер ще поднеса храна на домашните си за последен път.

— Това не може да бъде — рекли хората наоколо.

— Обаче така ще стане — казала тя — и ако искам, мога да добавя още много неща, но ще си проличи от това, че Гриймур и Хелги ще се върнат вкъщи, преди хората да са се навечеряли. Ако това се сбъдне, и другите неща ще станат тъй, както казах.

После поднесла ядене на масата.

Нял казал:

— Чудни неща ми се привиждат. Сякаш се огледах из цялата стая и ми се стори, че напречните стени ги няма и двете, а всичко е окървавено — и масата, и яденето.

Всички освен Скарпхедин били поразени. Той казал на хората да не хленчат и да не надават разни други жалостиви звуци, та после да има за какво да ги одумват:

— От нас повече, отколкото от други, се иска да се държим добре, и това е естествено.

Гриймур и Хелги се прибрали вкъщи, преди масата да бъде раздигната, и хората били страшно поразени от това. Нял ги попитал защо са се върнали, а те разказали каквото били научили. Нял наредил никой да не си ляга и всички да бъдат нащрек.

 

 

88. Флоси казал на хората си:

— Сега ще потеглим към Берхторовия хълм и ще пристигнем там надвечер.

Между хълмовете имало долина и те отишли там, вързали си конете и чакали до късно вечерта. Флоси казал:

— Сега ще вървим към поселището; ще вървим бавно и един до друг и ще видим какво ще измислят ония.

Нял и синовете му, както и Кари с всички слуги, стояли навън, наредени пред плевнята. Били общо към тридесет човека.

Флоси се спрял и казал:

— Сега да видим какво замислят, защото ми се струва, че ако стоят навън, няма да можем никога да ги надвием.

— Тогава походът ни ще бъде провален — рекъл Грани Гунарсон, — ако не посмеем да ги нападнем.

— Няма да стане така — казал Флоси. — Ще тръгнем срещу тях, въпреки че стоят отвън. Но ще платим такъв данък, че мнозина от нас няма да могат да разкажат кои са победили.

Нял попитал хората си:

— Какво ще кажете, колко им е голяма дружината?

— Дружината им е и голяма, и крепка — рекъл Скарпхедин, — но при все това сега спират, защото им се струва трудно да се преборят с нас.

— Не ще да е така — рекъл Нял. — Искам хората да влязат вътре, защото на онези им беше трудно, когато нападаха Гунар в Подножието, а той беше сам. Тук къщите са толкова яки, колкото и там, и те няма да могат да ни надвият.

— Не трябва да се разсъждава така — рекъл Скарпхедин. — Гунар го нападаха старейшини, които бяха толкова почтени, че са предпочитали да се оттеглят, но не и да го изгорят вътре, а тези веднага ще ни нападнат с огън, щом не могат по друг начин, защото ще прибегнат до всичко, за да ни сломят. Те явно смятат — а то си е и доста вероятно, — че ако се измъкнем, това ще означава гибел за тях. И после, не ми се ще да се оставя да ме задушат като лисица в бърлога.

Нял казал:

— Ето че пак ме отрупвате със съвети, синове мои, и изобщо не ме зачитате, а когато бяхте по-млади, не правехте така и тогава се държахте по-добре.

Хелги казал:

— Да направим както иска баща ни; така ще е най-добре за нас.

— Не съм убеден — рекъл Скарпхедин, — защото той е вече обречен^[169]. Но ще направя така, за да му угодя; ще изгоря вътре с него, защото не се боя от смъртта си.

Той казал на Кари:

— Нека бъдем един до друг, зетко, и да не се разделяме.

— И аз така съм решил — рекъл Кари, — но ако е отредено друго, то ще се сбъдне, без да можем да го променим.

— Отмъсти за нас, а ние ще отмъстим за теб — рекъл Скарпхедин, — ако оцелеем.

Кари отговорил, че така ще стане. Тогава всички влезли вътре и се наредили в преддверието.

Флоси казал:

— Сега всички са обречени, щом влязоха вътре. Ще се спуснем незабавно и ще се наредим плътно пред входа и ще внимаваме никой да не се измъкне — нито Кари, нито синовете на Нял. Иначе сме загинали. Флоси и хората му отишли и се наредили около постройката, да не би да има някакви тайни изходи.

Хроалдур Оцурарсон се завтекъл към мястото, където бил Скарпхедин, и се опитал да го мушне. Скарпхедин му отсякъл копието от дръжката и замахнал срещу него: улучил го в лицето и той паднал назад по гръб и веднага умрял. Кари казал:

— Пак си безпогрешен, Скарпхедин — ти си най-знаменитият от нас.

— Де да знам — рекъл Скарпхедин и се засмял под мустак.

Кари, Гриймур и Хелги ръгали навън с много копия и ранили мнозина, а хората на Флоси не постигнали нищо. Флоси казал:

— Нанесоха ни големи щети: много от хората ни са ранени и е убит онзи, който най-малко бихме искали. Ясно е вече, че с оръжие никога няма да можем да ги надвием. Сега много хора не се показват толкова сърцати, колкото се изкарваха, и затова ще ни се наложи да прибегнем до нещо друго. Имаме два избора, но никой от тях не е добър. Първият е да се оттеглим, и това ще бъде нашата гибел. Вторият е да ги запалим и да ги изгорим, а това е голямо провинение пред бога, тъй като самите ние сме християни. Но ще накладем огън веднага.

Наклали огън и струпали голяма клада пред входа. Тогава Скарпхедин казал:

— Огън палите, момчета, ще готвите ли?

Грани Гунарсон отвърнал:

— Точно така; и ще ти стане достатъчно жежко, за да се опечеш.

Скарпхедин казал:

— Отплащаш ми се тъй, както си способен, за това, че отмъстих за баща ти, и цениш повече онова, което е по-чуждо за теб^[170].

Тогава жените излели суроватка в огъня и го загасили^[171].

Колур Торстейнсон казал на Флоси:

— Дойде ми нещо наум. Видях таванско помещение върху напречните греди^[172]: да накладем там огън и да го разпалим с оная купа, дето стои по-долу от къщите.

После взели купата и наклали там огън. Онези вътре се усетили едва когато цялата горна част на постройката пламнала. Тогава жените вътре взели да не издържат. Нял им казал:

— Дръжте се както трябва и не се вайкайте, защото това ще бъде само една буря, каквато после дълго няма да има. Вярвайте също в това, че бог е милостив и не ще ни остави да изгорим и в този свят, и в идния.

Такива речи държал той пред тях и други, още по-насърчителни.

Ето че всички постройки взели да пламтят. Тогава Нял отишъл до входа и попитал:

— Достатъчно ли е близо Флоси, за да ме чуе какво говоря?

Флоси отговорил, че чува. Нял попитал:

— Искаш ли да приемеш някакво помирение със синовете ми, или да пуснеш някои хора да излязат?

Флоси отвърнал:

— Не приемам никакво помирение със синовете ти и сега ще приключим с тях и няма да се откажем, докато всички те не умрат, но ще позволя да излязат жените, децата и слугите.

Нял се прибрал и казал на хората:

— Сега да излязат всички, на които беше разрешено. Излез ти, Торхала Асгримсдотир, и с теб всички, на които беше позволено.

Торхала казала:

— Раздялата ми с Хелги няма да е такава, каквато си я мислех по едно време, но аз ще накарам баща ми и братята ми да отмъстят за жертвите, които загинат тук.

Нял казал:

— Ти ще се проявиш доблестно, защото си добра жена.

После тя излязла, а с нея и много други хора.

Астридур от Брега на Дълбоката река казала на Хелги Нялсон:

— Излез навън с мен; ще те наметна с женски плащ и ще ти покрия главата с кърпа.

Отпърво той отказвал, но после отстъпил пред молбите им. Астридур му увила кърпа около главата, а Торхилдур сложила отгоре му плаща и той излязъл с тях. Ето че навън излезли Торгердур Нялсдотир и сестра й Хелга и още много народ.

Когато излязъл Хелги, Флоси казал:

— Оная жена, дето мина ей там, е висока и широка в раменете. Хванете я и я задръжте.

Когато Хелги чул това, хвърлил плаща — той носел меч под мишницата си, — замахнал срещу един човек и му отсякъл крака. Тогава дошъл Флоси и срязал шията на Хелги така, че главата му веднага хвръкнала. Тогава Флоси отишъл до входа и извикал Нял и Берхтора да говорят с него. Нял дошъл. Флоси казал:

— Искам да ти предложа да излезеш, защото гориш вътре незаслужено.

Нял казал:

— Не ща да излизам, защото съм стар човек и слабо способен да отмъстя за синовете си, а не искам да живея със срам.

Флоси казал на Берхтора:

— Излез ти, стопанке, защото не искам в никакъв случай да те изгарям.

Берхтора казала:

— Млада ме омъжиха за Нял; обещала съм му, че една ще бъде нашата съдба.

После двамата се прибрали. Берхтора попитала:

— Сега какво ще правим?

— Ще отидем в постелята — рекъл Нял — и ще си легнем.

Тогава тя казала на малкия Тордур Карасон:

— Теб трябва да те изнесат, защото не бива да изгориш.

— Друго ми обеща ти, бабо — рекло момчето, — да не се разделяме никога, и така ще стане. Струва ми се, че е много по-добре да умра с вас, отколкото да оцелея.

После тя занесла момчето в постелята.

Нял казал на управителя си:

— Сега ще видиш къде ще легнем и как ще се нагласим, защото смятам изобщо да не мърдам оттук, ако и да ме мъчи димът или огънят. Сега ще разбереш къде точно трябва да се търсят костите ни.

Той отвърнал, че така ще стане.

Те били заклали един вол и кожата му лежала там. Нял казал на управителя да я разстеле върху тях и той обещал това. После те двамата легнали в леглото, сложили момчето помежду си, прекръстили и себе си, и него и предоставили душите си в божиите ръце — това било последното, което ги чули да казват. Тогава управителят взел кожата и я разстлал върху тях, а после излязъл навън. Кетил от Лес го посрещнал и издърпал навън; заразпитвал го подробно за Нял, своя тъст, а той разказал самата истина. Кетил казал:

— Голяма мъка ни е била отредена, щом трябвало всички заедно да делим такъв лош късмет.

 

 

89. Скарпхедин видял как баща му си ляга и приготовленията, които извършил, и казал:

— Рано отива да спи баща ни и това е естествено — той е стар човек.

После Скарпхедин, Кари и Гриймур започнали да грабят главните още щом паднели отгоре, и да ги хвърлят по онези навън и така минало известно време. Сетне те взели да мятат вътре копия по тях, а те ги ловели във въздуха и ги пращали обратно навън. Флоси казал на хората си да спрат да хвърлят:

— Защото всякаква схватка с оръжие срещу тях ще ни бъде трудна. Можете да почакате, докато огънят ги сломи.

Така и направили. Тогава паднали големите дървета от покрива. Скарпхедин казал:

— Баща ни вече ще да е мъртъв, а не чухме нито да издаде стон, нито да се закашля.

После отишли на края на постройката. Там била паднала напречната греда^[173], която в средата била съвсем изгоряла. Кари казал на Скарпхедин:

— Тичай оттук навън, а аз ще ти помагам и ще изскоча веднага след теб и така ще се измъкнем и двамата, защото всичкият дим се стеле насам.

Скарпхедин казал:

— Ти ще изскочиш първи, а аз ще те следвам по петите.

— Това не е разумно — рекъл Кари, — защото аз мога да се измъкна навън и от другаде, ако оттук не стане.

— Не ща така — рекъл Скарпхедин. — Изскочи ти първи и после аз идвам веднага.

Кари казал:

— На всеки човек е заповядано да си спасява живота, докато има възможност^[174], и аз ще направя така. Но нашата раздяла ще бъде такава, че повече никога няма да се видим, защото, ако изскоча от огъня, няма да имам смелост да скокна обратно в него при теб и всеки от нас ще поеме по своя път.

— Утешава ме това — рекъл Скарпхедин, — че ако се измъкнеш, зетко, ще отмъстиш за нас.

Тогава Кари взел една горяща цепеница в ръка и изскочил навън по напречната греда. После запратил цепеницата от покрива и тя паднала върху онези отвън, които били отпред. Тогава те скокнали встрани. Дрехите на Кари пламнали целите, косата — също. Тогава той се спуснал от покрива и хукнал по посоката на пушека. Тогава един човек, който бил най-близо, попитал:

— Човек ли изскочи там от покрива?

— Няма такова нещо — рекъл един друг. — Скарпхедин хвърли горящо дърво по нас.

Кари тичал, докато стигнал до един поток. Хвърлил се в него и загасил огъня по себе си. Оттам дотичал, все по пушека, до един овраг и си починал; оттогава той се нарича Оврагът на Кари.

 

 

90. А сега да разкажем за Скарпхедин. Той скокнал върху напречната греда веднага след Кари, но когато стигнал дотам, където била изгоряла най-много, тя се счупила под него. Скарпхедин паднал на краката си и веднага се опитал втори път, като хукнал нагоре по стената^[175]. Тогава надлъжната греда се срутила отгоре му и го съборила назад. Скарпхедин казал:

— Ясно е вече как ще я бъде.

После той тръгнал напред покрай страничната стена. Гунар Ламбасон скокнал върху стената и видял Скарпхедин. Той казал така:

— Да не би да плачеш, Скарпхедин?

— Не — отвърнал той, — истината е друга: смъди ми в очите. А така ли е, както ми се привижда, ти смееш ли се?

— Така е наистина — рекъл Гунар, — а преди това никога не се бях смял — откакто ти уби Траин край Горската река.

Скарпхедин казал:

— Тогава на ти нещо за спомен.

После извадил от кесията си кътника, който бил откъртил от Траин, хвърлил го по Гунар и го улучил в окото така, че то веднага изхвръкнало на бузата му. Тогава Гунар паднал от покрива.

След това Скарпхедин отишъл при брат си Гриймур. Двамата се хванали за ръце и нагазили в огъня и когато стигнали до средата на постройката, Гриймур паднал мъртъв на земята. Сетне Скарпхедин отишъл в дъното на къщата. Тогава се чул силен трясък и покривът се срутил. Скарпхедин останал там, край напречните стени, и не могъл да мръдне оттам наникъде.

 

 

91. Флоси и хората му останали край огньовете, докато се разсъмнало съвсем. Тогава при тях дошъл някакъв човек на кон. Флоси го попитал как му е името. Той казал, че се нарича Гейрмундур и че е роднина на синовете на Сихфус.

— Голямо дело сте извършили — рекъл той.

Флоси отговорил:

— Хората ще го нарекат и голямо, и лошо дело, но няма как. Тук загинаха Нял и Берхтора, всичките им синове, Тордур Карасон и Кари Солмундарсон, но за другите, които са ни по-непознати, не сме наясно.

Гейрмундур казал:

— Обявяваш за умрял онзи, който се е измъкнал и с когото си побъбрихме тази сутрин.

— Кой е той? — попитал Флоси.

— Кари Солмундарсон. Аз и съседът ми Бардур го срещнахме — рекъл Гейрмундур — и Бардур му даде коня си. Косата му беше изгоряла, дрехите — също.

Флоси попитал:

— Какво каза той за Скарпхедин и Гриймур?

Гейрмундур отговорил:

— Каза, че и двамата били живи, когато се разделяли, но сега ще да са умрели.

Флоси казал:

— Ти ни съобщи неща, които не вещаят отдих за нас, защото се е измъкнал човекът, който най-много прилича на Гунар от Подножието по всичко. Знайте вие, синове на Сихфус, а също и другите наши хора, че това изгаряне ще има много големи последици и мнозина ще останат без глави, а някои ще се разделят с всичкия си имот. Подозирам, че никой от вас, синове на Сихфус, няма да смее да си седи вкъщи и това ви е напълно простено. Искам да ви поканя, всички вас, на изток при мен и да направя така, че нашата съдба да бъде еднаква.

Те му благодарили. Тогава Мордур Кетилсон изрекъл вийса:^[176]

Мигом изгоряха много

ясени на морски блясък.

Ствол един-единствен бил

оцелял в дома на Нял.

Дан този син на Голнир даде

(дим и огън виждам много)

за Хоскулдур — боеца бляскав;

бели пламъци се стелят.

— С друго ще се хвалим — рекъл Флоси, — а не с това, че Нял е изгорял в къщата си, защото това не е славно дело.

Тогава Флоси се качил на напречната стена, а с него и Глумур Хилдисон и още няколко човека. Глумур казал:

— Дали Скарпхедин е мъртъв?

А другите отвърнали, че ще да е умрял отдавна. Огънят там ту лумвал нагоре, ту замирал. Тогава те чули как отдолу, в огъня под самите тях, била изречена вийса:^[177]

— — —

Грани Гунарсон казал:

— Жив ли изрече Скарпхедин тези стихове или мъртъв?

— Няма да правя никакви догадки — рекъл Флоси.

— Ще ни се да потърсим Скарпхедин — рекъл Грани — или други хора, които изгоряха тук.

— Няма да го бъде — рекъл Флоси. — Така постъпват глупаци като теб, защото хората навярно събират дружини из цялата околия. Свършено е с онзи, който сега се бави, а после ще бъде толкова уплашен, че няма да знае накъде да хукне. Смятам за най-разумно да се махаме всички, и то още сега.

Тогава Флоси и хората му побързали да отидат при конете си.

 

 

92. А сега да разкажем за Кари. Той излязъл от оврага, в който си бил починал, и вървял, докато срещнал Бардур и разговорът им бил такъв, какъвто го разказал Гейрмундур. Оттам Кари отишъл при Мордур Валгардсон и му съобщил новините. Той се наскърбил много. Кари казал, че вместо да оплакват мъртвите могат да направят нещо по‘ като за мъж, и поискал от него да събере дружина и да я доведе до Горския брод. После отишъл в Долината на Бичата река при Хялти Скегясон. Той възнегодувал, като чул за злодеянието, и казал, че непременно трябва да тръгнат след тях и да ги избият всичките. След това свикал хора и събрал дружина. Той и Кари тръгнали с дружината и се срещнали с Мордур при Горския брод. Тогава се разделили: едни отишли нагоре към Крайречния склон, други край Рибните езера, а някои на изток към Горичката. Разказали новините на Торгейр и го попитали дали онези не са минавали оттам. Торгейр казал:

— Работата е такава, че макар и да не съм могъщ старейшина, Флоси би измислил нещо друго и не би минал пред очите ми, след като е убил чичо ми Нял и братовчедите ми. Сега не ви остава друго, освен да свиете обратно, защото явно сте търсили далече нещо, което е близо. Кажете на Кари да дойде тук и ако иска, да остане при мен. Кажете му, че ще сторя за него каквото мога и ще отида на Общия сбор с него. Нека знае, че на мен и братята ми се полага да поведем дело. Смятаме да водим делото така, че ако постигнем своето, да има присъди, а после кръвни отмъщения.

 

 

93. Флоси и хората му наблюдавали всичко, което ставало, от планината, където били. Флоси казал:

— Сега ще си вземем конете и ще се махаме, защото така ще е най-добре за нас. Смятам за най-разумно да не се делим един от друг, а всички да дойдете на изток с мен.

Тогава всички тръгнали на север от ледника, а после на изток, към Свинската планина. Флоси веднага изпратил хора да съберат запаси, така че да не им липсва нищо.

Флоси никога не се хвалел с извършеното, но и никой не забелязал у него страх. Цяла зима той стоял вкъщи, докато минала Коледа.

 

 

94. Кари помолил Хялти да отидат да потърсят костите на Цял. Тръгнали петнадесет човека. Минали на изток през Бичата река и там свикали хора, докато се събрали сто човека заедно със съседите на Нял. Пристигнали при Берхторовия хълм по обяд. Хялти попитал Кари къде би могъл да бъде затрупан Нял и Кари им посочил мястото; оттам трябвало да се изрине много пепел. Под нея намерили кожата; тя се била сякаш сгърчила от огъня. Вдигнали кожата: двамата под нея не били изгорели. Всички възславили бог за това и сметнали, че е голямо знамение. После вдигнали момчето, което било легнало помежду им — на него му бил изгорял един пръст, понеже го било извадило изпод кожата. Изнесли Нял, а после и Берхтора. Сетне всички отишли да видят труповете им. Хялти казал:

— Трупът на Берхтора не изглежда необикновено, но все пак е добре, а трупът на Нял и изражението му ми се струват толкова светли, че не съм виждал друг такъв светъл труп^[178].

Всички казали, че е така. Сетне потърсили Скарпхедин. Слугите посочили къде Флоси и хората му чули да се изрича вийса и Хялти казал, че трябва да ровят там. После направили това и намерили там трупа на Скарпхедин. Той бил стоял прав край напречната стена и краката му били съвсем изгорели от коленете надолу, но всичко останало по него било непокътнато. Бил си захапал мустаците; очите му били отворени и не били подути. Той си бил забил брадвата в напречната стена така здраво, че желязото било влязло чак до средата и не било стопено. После свалили дрехите на Скарпхедин, защото и те не били изгорели. Той си бил скръстил ръцете, като дясната била отгоре. По тялото му открили два белега от изгаряне: единият — между плешките, а другият — на гърдите. И двата били направени като кръст и хората сметнали, че той сам се е горил. Всички забелязали, че се чувстват край мъртвия Скарпхедин по-добре, отколкото предполагали, защото никой не се уплашил от него.

Те потърсили Гриймур и намерили костите му в средата на постройката. В тъкачницата открили баба Саеун и още трима човека. Намерили костите на всичко единадесет човека, после занесли труповете на църква. Тогава Хялти и Кари си отишли вкъщи.

 

 

95. Кари отишъл в Междуречието при Асгримур Елида-Гриймсон. Торхала била там и вече била разказала новините. Асгримур приел Кари с разтворени обятия и му предложил да остане там цялата година. Кари отвърнал, че така ще стори. Асгримур поканил у дома си всички, които преди живеели край Берхторовия хълм. Кари казал, че това е доблестно предложение:

— И аз ще го приема от тяхно име.

Тогава всички се преместили там.

Торхалур Асгримсон бил така поразен, когато му казали, че Нял, неговият втори баща, е мъртъв и е бил изгорен в къщата си, че се подул целият, от двете му уши бликнала, без да спира, кръв и той паднал в несвяст; тогава кръвта спряла. После станал и казал, че се е държал непристойно:

— Но бих искал да отмъстя на някои от онези, които са го изгорили вътре, за това, което ми се случи сега.

Другите казали, че никой няма да сметне станалото с него за срамно, но той отвърнал, че не иска да знае какво се приказва.

 

 

96. За Кари трябва да кажем, че нощем не можел да спи. Една нощ Асгримур се събудил и усетил, че Кари е буден. Асгримур попитал:

— Не ти ли се спи през нощта?

Тогава Кари изрекъл вийса:^[179]

Няма, Улур, нощно време —

Нял откак е изгорял —

сън за мене, със бряст струнен;

спомням си го с жал огромна.

Бор на бурята желязна —

беше есен — спомен пресен

храня как загина храбро:

с пламък хищен бе разнищен.

Кари не споменавал никого така често, както Нял и Скарпхедин, никога не корял неприятелите си и никога не им се заканвал.

 

 

97. Една нощ в Свинската планина Флоси викал грозно насън. Глумур Хилдисон се опитал да го събуди, но минало много време, докато успее. Тогава Флоси казал:

— Извикайте ми Кетил от Лес.

Кетил отишъл при него. Флоси казал:

— Искам да ти разкажа съня си. Сънувах, че съм край Върха на кормораните и като погледнах нагоре към върха, той се отвори. Отвътре излезе човек; беше облечен в козя кожа и държеше железен прът в ръка. Той вървеше и викаше; извикваше хората ми — първо едни, а после — други, и ги назоваваше по име. Най-напред повика Гриймур Червения. След това ми се стори, че става нещо странно: стори ми се, че вика Аюолвур Болверксон. После помълча известно време. Сетне извика петима човека от дружината ни и това бяха синовете на Сихфус — твоите братя. После повика трима човека. Най-накрая извика Гунар Ламбасон и Колур Торстейнсон. След това дойде при мен и аз го попитах как се казва, а той се нарече Желязната Качулка. После пък изрече това:^[180]

Змии железни ще засъскат

по зелените поляни,

купи с мозък ще се кършат,

във калта ще се търкалят.

Стон стоманен се надига

откъм планините сини;

виждам вихрените воини

в кърви целите облени.

Той удари пръта си в земята и се чу силен трясък. Сетне влезе вътре в планината, а аз бях уплашен. Искам сега да ми кажеш какво според теб означава този сън.

— Това, което мисля — рекъл Кетил — е, че всички повикани са обречени. Смятам за най-разумно да не разказваме този сън на никого, щом е така.

Флоси казал, че така ще постъпят.

 

 

98. Асгримур попитал Кари каква подкрепа би могъл да очаква от хората на изток от реките. Кари отговорил, че Мордур Валгардсон и Хялти Скегясон ще го подпомогнат с цялата сила, която имат, както и Торгейр Режещото копие с всичките му братя. Асгримур казал, че това е голяма мощ.

— Каква сила ще получим от теб? — попитал Кари.

— Всичката, която мога да дам — рекъл Асгримур. — И живота си ще заложа.

— Така направи‘! — рекъл Кари.

— Намесих в делото и Гицур и го попитах за съвет как да го водим.

— Това е хубаво — рекъл Кари. — И какво предложи той?

Асгримур отвърнал:

— Каза да кротуваме до пролетта и тогава да отидем на изток и да подготвим дело срещу Флоси, да свикаме съседи и да оповестим на сбора делото по изгарянето, като призовем там същите съседи пред съда. Попитах също така Гицур кой да води делото, а той каза, че трябва да го води Мордур, дори и да не му харесва: „На него му се пада най-тежкото, задето се е проявявал така лошо във всичко.“

Тогава Кари казал:

— По твоите съвети ще вървим, докато можем, и ти ще бъдеш водачът.

 

 

99. На Торхалур Асгримсон му се възпалил кракът така лошо, че се подул от глезена нагоре и станал голям колкото женско бедро, та не можел да ходи без тояга. Той бил едър на ръст и силен, тъмнокос и мургав. Бил третият най-голям законовед в Исландия.

Ето че дошло време хората да тръгват на сбор. Асгримур казал на Кари:

— Ще отидеш на сбора по-рано и ще покриеш становете ни, а с теб ще дойде и синът ми Торхалур. Знам, че ти ще бъдеш много добър и внимателен към него, понеже е куц, а той ще ни е много необходим на този обор. С вас ще дойдат и още двадесет човека.

След това се приготвили за път, отишли на сбора и покрили становете.

 

 

100. Ето че дошло време за общ сбор. Торгейр Режещото копие тръгнал от изток с голяма дружина. С него били и братята му — Торлейвур Гаргата и Торгримур Едрия. Яздили, докато стигнали до Храм, при Мордур Валгардсон. Мордур бил събрал всички боеспособни мъже и по това те разбрали, че е много надежден човек. После почакали Хялти Скегясон и след това отишли всички заедно при Пушеците в Епископското междуречие; там почакали Асгримур Елида-Гриймсон. Продължили, докато стигнали при Пасбищата. Там ги намерил Гицур Белия с много народ и после отишли на сбора.

Там били дошли старейшини от всички краища на страната и никой от по-раншните сборове, които хората помнели, не бил толкова многолюден.

 

 

101. Един човек се казвал Аюолвур. Бил син на Болверкур, сина на Аюолвур Сивия от Долината на видрите. Аюолвур бил уважаван и много вещ в законите, та бил третият най-добър законовед в Исландия. Той бил много красив на вид, едър и як и бил алчен за пари като другите си роднини.

Един ден Флоси отишъл при шатрата на Бярни, сина на Хелги Бодила. Разговаряли дълго. Флоси попитал Бярни:

— Какво да направя сега?

Бярни отвърнал:

— Искам да те попитам, Флоси, дали в дружината ви има някой голям законовед?

Флоси казал:

— Щом питаш за законоведи, ще ти отговоря веднага, че нямаме такива сред нас и не мога да се надявам на никого освен на Торкел Гейтисон, твоя роднина.

Бярни рекъл:

— Него няма да го броим, въпреки че знае законите. Ще ти кажа, че човекът, който се наеме да води защитата в делото по изгарянето, ще си намери гибелта, а аз не ща това да стане с моя роднина Торкел. Затова ще трябва да си потърсите друг.

Флоси отговорил, че не му е известно кои са най-големите законоведи. Бярни казал:

— Един човек се казва Аюолвур и е син на Болверкур. Той е най-големият законовед в областта на Западните фиорди и ще трябва да му се дадат много пари, ако ще се намесва в делото.

После отишли при Аюолвур и го поздравили. Аюолвур веднага познал Бярни и му отвърнал любезно. Бярни казал на Аюолвур:

— Дошли сме да се срещнем с теб, защото имаме голяма нужда от твоята подкрепа във всичко.

Аюолвур казал:

— Тук на сбора има голям избор от хора и няма да ви е трудно да намерите такива, които да ви подкрепят с много по-голяма сила от моята.

Бярни рекъл:

— Не е така, защото тук на сбора няма по-добър от теб в много неща — най-напред, защото родът ти не е по-лош, отколкото на всички онези, които са потомци на Рагнар Рунтавите гащи^[181], а също така родителите ти са водили винаги големи дела и по сборове, и в околията, и все са печелели. Затова мислим, че вероятно и ти ще удържиш победи в делата, както роднините ти.

Аюолвур казал:

— Добре приказваш, но мисля, че това дело малко ме засяга.

Флоси свалил един златен пръстен от ръката си и казал:

— Искам да ти дам този пръстен, Аюолвур, в замяна на приятелство и подкрепа. Можеш да го приемеш най-вече защото тук на сбора няма друг човек, на когото да съм дал такъв подарък.

Пръстенът бил толкова голям и толкова хубав, че се равнявал на дванадесет стотици моренд^[182]. Аюолвур казал:

— Сега е по-вероятно да приема пръстена — щом ти се проявяваш така доблестно. Можеш да смяташ, че ще поема защитата и ще направя това, което е нужно.

Сетне Аюолвур станал, станал и Флоси и двамата се хванали за ръце: Аюолвур приел от Флоси всички показания на защитата, а също и вината, до която би могла да доведе защитата, защото онова, което е защита в едно дело, е често обвинение в друго. Флоси отстъпил всичко по закона, а и Аюолвур го приел по закона.

Флоси и Бярни си отишли всеки в становете си, а Аюолвур отишъл при стана на Снори Жреца и седнал до него. Разговаряли дълго. Снори Жреца хванал ръката на Аюолвур и видял, че той носи на нея голям пръстен. Снори попитал:

— Купен ли е този пръстен, или ти е подарък?

Аюолвур мълчал и не намирал отговор. Снори казал:

— Съвсем ясно ми е, че си го получил като подарък, дано само този пръстен не те погуби.

Аюолвур скокнал и си тръгнал и не искал да говори за това.

Снори казал:

— Много е вероятно, като приключи съдът, да разбереш какво си приел.

Сетне Аюолвур си отишъл в стана.

 

 

102. Сега трябва да продължим разказа с това, че Асгримур Елида-Гриймсон и Кари Солмундарсон се събрали заедно с Гицур Белия, Хялти Скегясон, Торгейр Режещото копие и Мордур Валгардсон. Асгримур заговорил:

— Искам да ви попитам дали знаете нещо за намеренията на Флоси.

Гицур Белия отвърнал:

— Снори Жреца прати при мен човек да ми каже, че Флоси е получил голяма подкрепа от Северните жители, а Аюолвур Болверксон е приел от някого златен пръстен, но си трае. Снори каза, че според него Аюолвур Болверксон е определен да води защитата по делото и пръстенът му е бил даден за това.

Всички се съгласили, че така ще да е било.

Гицур им казал:

— Сега моят зет Мордур Валгардсон е поел делото, защото на всички им би било много трудно да водят обвинение срещу Флоси^[183]. Искам сега да си разпределите останалите обвинения помежду си, защото скоро ще трябва да се оповестяват пред Скалата на Закона.

Те му благодарили и после дълго разговаряли. Сетне се разотишли по становете си.

 

 

103. Един ден, когато хората отишли при Скалата на Закона, старейшините се били разположили така, че Асгримур Елида-Гриймсон и Гицур Белия, Гудмундур Могъщия и Снори Жреца били горе, край Скалата на Закона. Мордур Валгардсон стоял край тъста си Гицур; той имал необикновено дар-слово. Гицур му казал да оповести обвинението по убийствата и да говори силно, за да се чува добре.

Мордур си назовал свидетели:

— Назовавам свидетели за това, че оповестявам обвинение срещу Флоси Тордарсон, задето е нанесъл на Хелги Нялсон телопронизваща и костопробивна рана, която е станала смъртоносна и е причинила гибелта на Хелги. Заради това провинение, Флоси, те наричам престъпник, който следва да стане горски човек, без никакво право на подслон, изхранване и превоз. Наричам целия ти имот отчужден, половината за мен, половината за хората от околията, на които по закон се полага да наследят отчуждения ти имот. Оповестявам това обвинение на всеослушание пред Скалата на Закона, оповестявам обвинение, прехвърлено ми от Торгейр Торисон^[184].

После Мордур си седнал.

Флоси слушал внимателно и не казал нито дума през това време.

Торгейр Режещото копие станал и си назовал свидетели:

— Назовавам свидетели за това, че оповестявам обвинение срещу Глумур Хилдисон, задето е наклал огън и го е внесъл в къщите при Берхторовия хълм тогава, когато са изгорили вътре Нял Торгейрсон и Берхтора Скарпхединсдотир, а и всички други хора, които са загинали там. Наричам го заради това му провинение престъпник, който следва да стане горски човек, без никакво право на подслон, хранене и превоз. Наричам целия му имот отчужден, половината за мен, половината за хората от околията, на които по закон се полага да наследят отчуждения му имот. Оповестявам това на всеослушание пред Скалата на Закона.

Кари Солмундарсон обвинил Колур Торстейнсон, Гунар Ламбасон и Грани Гунарсон и хората рекли, че се е изразил страшно добре.

Торгейр Гаргата обвинил всичките синове на Сихфус, а брат му Торгриймур Едрия обвинил Модолвур Кетилсон, Ламби Сигурдарсон и Хроар Хамундарсон.

Асгримур Елида-Гриймсон обвинил Торстейн Гейрлейвсон и Гриймур Червения — и всички те се изразили добре. След това други хора си оповестили обвиненията и така продължило до късно през деня. Сетне хората се разотишли по становете си. Аюолвур Болверксон се прибрал в стана на Флоси. Флоси го попитал дали вижда някаква защита в тези дела.

— Никаква — рекъл Аюолвур.

— Какво ще правим сега? — попитал Флоси.

— Ще те посъветвам нещо — рекъл Аюолвур. — Откажи се от жреческата си власт и я прехвърли на брат си Торгейр, а ти се назови подвластен на Аскел Торкетилсон Жреца от север, от Долината на дима. А ако те не научат това, може би ще си напакостят, защото ще се обърнат към съда на Източните фиорди, а би трябвало да се обърнат към съда на Северните фиорди.

Флоси казал:

— Може би ще получим отплата за пръстена.

— Не знам — рекъл Аюолвур, — но ще ви окажа помощ в съда, за да рекат хората, че повече не би могло да се очаква.

Малко по-късно там дошъл Торгейр и приел властта. Сетне дошъл и Аскел. Тогава Флоси се назовал негов подвластник. Това станало само с тяхно знание.

 

 

104. До откриването на съда^[185] царяло спокойствие. Тогава двете страни се приготвили и се въоръжили. Торхалур Асгримсон казал:

— Не се изсилвайте в нищо и правете всичко както е най-правилно. А ако се затрудните в нещо, съобщете ми веднага и аз ще ви дам съвет.

Асгримур и другите хора се вгледали в него: лицето му било червено като кръв, а в очите му напирали едри сълзи. Той поискал да му донесат копието, което му бил дал Скарпхедин — то било много ценна вещ. Когато излезли навън, Асгримур казал:

— Не му беше добре на сина ми Торхалур, когато го оставихме в стана, и не знам какво ще му хрумне.

Асгримур пратил човек при Гицур Белия, Хялти и Гудмундур. Те дошли заедно и веднага се отправили към съда на Източните фиорди. Вървели към съда от юг, а Флоси и всички хора от Източните фиорди дошли от север, там бил и Аюолвур Болверксон. Флоси се навел към него и казал:

— Ето че работата тръгна според очакванията: може и да не си сгрешил много в догадките си.

— Не вдигай шум за това нещо — рекъл Аюолвур. — Ще дойде време да се възползваме от това.

Мордур Валгардсон си назовал свидетели втори път:

— Назовавам като свидетели Тородур и Торбьорн за това, че оповестих законоупоменато нападение, извършено от Флоси Тордарсон на местопроизшествието, където Флоси Тордарсон е извършил законоупоменато нападение срещу Хелги Нялсон тогава, когато Флоси Тордарсон е нанесъл на Хелги Нялсон телопронизваща и костопробивна рана^[186], станала смъртоносна и довела до гибелта на Хелги. Нарекох го престъпник, който следва да стане заради това провинение горски човек, без никакво право на подслон, изхранване и превоз. Нарекох целия му имот отчужден, половината за мен, половината за хората от околията, на които по закон се полага да наследят отчуждения му имот. Оповестих това на всеослушание пред Скалата на Закона, оповестих обвинение, прехвърлено от Торгейр Торисон. При оповестяването употребих същите думи, които изрекох сега, в изложението на моето дело. Така провъзгласения иск за горско изгнаничество^[187] отправям към съда на Източните фиорди.

— Утешава ме това, Аюолвур — рекъл Флоси, — че ще се смаят и ще им призлее, като поднесеш защитата.

 

 

105. Аюолвур Болверксон застанал пред съда и си назовал свидетели за това, че законната защита по това дело е следната:

— Вие поведохте делото в съда на Източните фиорди, а Флоси е станал подвластен на Аскел Жреца^[188]. Тук са и двамата свидетели, които ще потвърдят, че Флоси преди това е отстъпил жреческата си власт на брат си Торгейр, а после се е назовал подвластник на Аскел Жреца. Тези двама човека назовавам като свидетели за това, че делото е поведено в областен съд, където не е трябвало. Затова наричам делото му провалено.

Тогава Асгримур пратил човек при Торхалур да му каже до какъв провал се било стигнало. Торхалур отвърнал:

— Прекалено далече съм бил, защото делото нямаше да тръгне по този път, ако аз бях там. Сега ще отидеш при тях незабавно и ще кажеш на Мордур да призове на съд както Аюолвур, така и Флоси за това, че са внесли пари в съда.

После пратеникът си тръгнал и казал на Мордур и Асгримур. След това отишли при Скалата на Закона. Мордур Валгардсон си назовал свидетели:

— Назовавам свидетели за това, че призовавам Флоси Тордарсон на съд, задето е дал пари в замяна на подкрепа тук, на сбора, на Аюолвур Болверксон. Отправям това дело към Петия съд, където по закон трябва да отиде делото.

Така той призовал на съд и Аюолвур Болверксон, задето е приел парите. Мордур си назовал свидетели и поискал съдиите да решат делото. Флоси попитал Аюолвур:

— Сега какво ще правим?

Аюолвур казал:

— Сега сме в затруднение, от което трябва да се измъкнем, но ще почакаме още. Мисля, че ще сбъркат, защото Мордур поиска делото да се реши веднага, а те трябва да отзоват шест човека от съдиите, после трябва да ни поканят и ние да отзовем шест човека^[189]. Но ние няма да го направим, защото тогава те ще трябва да отзоват шест човека, а те ще пропуснат това нещо.

Флоси казал:

— Умен човек си бил ти, Аюолвур, и малцина могат да се мерят с теб.

Мордур Валгардсон си назовал свидетели.

— Назовавам свидетели за това — рекъл той, — че отзовавам тези шест човека от съда — и ги назовал всичките по име. — Не искам вие да бъдете съдии.

После поканил Флоси и Аюолвур да отзоват от съда още шест човека, но те не пожелали да отзовават никого. Тогава Мордур оставил съда да вземе решение по делото и когато то било взето, Аюолвур си назовал свидетели и нарекъл решението им неистинско, защото е било взето от три дванадесеторки и половина съдии, а е трябвало да бъдат три:

— Сега ние ще им поведем дело в Петия съд и ще ги изкараме престъпници.

Гицур Белия казал на Мордур:

— Голям пропуск направихте, дето ти сбърка така, и това е много лош късмет.

Асгримур казал:

— Сега ще пратим човек при сина ми Торхалур да видим какво ще ни посъветва.

 

 

106. Пратеникът пристигнал при Торхалур и му казал докъде се е стигнало: как Мордур Валгардсон и всички други ще бъдат изкарани престъпници и как цялото дело е провалено. И когато той чул това, бил така поразен, че не могъл да каже нито дума. Скочил от леглото, грабнал с две ръце копието на Скарпхедин и го забил в крака си. На копието останали къс от плътта и гнойното жило, защото той ги изтръгнал от крака си, а кръвта и гнойта шурнали така, че по пода потекъл ручей. Тогава той излязъл от стана, без да куца, и хукнал така бързо, че пратеникът не успявал да го следва, и бягал така, докато стигнал при Петия съд. Там срещнал Гриймур Червения, роднината на Флоси, и още щом го видял, Торхалур го наръгал с копието така, че острието излязло между раменете му. Торхалур го хвърлил от копието мъртъв.

Кари Солмундарсон забелязал това и казал на Асгримур:

— Тук е дошъл синът ти Торхалур и веднага извърши убийство. Голям срам ще е, ако единствен той има дух да отмъсти за изгарянето.

— Няма да стане така — рекъл Асгримур. — Да тръгваме срещу тях.

Сетне отправили мощен призив към цялата войска и бил нададен боен вик. Тогава Флоси и хората му се обърнали срещу тях и едните и другите взели да се подканят на бой. Асгримур Елида-Гриймсон и синът му Торхалур, Хялти Скегясон и Гицур Белия нападали нататък, където били Флоси, синовете на Сихфус и другите подпалвачи. Там се завързала яростна битка и тя завършила с това, че при мощното нападение Флоси и хората му отстъпили назад. Гудмундур Могъщия, Мордур Валгардсон и Торгейр Режещото копие нападали нататък, където били хората от Източните фиорди и от Долината на дима, и там се завързала яростна битка. Кари Солмундарсон отишъл там, където бил Бярни Сина на Хелги Бодила. Кари веднага замахнал срещу него. Тогава дотичал човек и подложил щита си пред Бярни. Кари разсякъл целия щит от горе до долу, а острието се забило в бедрото и разрязало надолу целия крак и човекът останал сакат за цял живот. Кари се извърнал срещу Бярни, а той видял, че не му остава нищо, освен да се оттегли.

Флоси и хората му отстъпили нагоре към становете на хората от Езерните фиорди. Тогава Торгейр Режещото копие казал на Кари:

— Ето го там Аюолвур Болверксон, ако искаш да му се отплатиш за пръстена.

— Смятам това да стане скоро — рекъл Кари, грабнал копие от един човек и го метнал по Аюолвур; улучил го в корема и копието го пронизало. Аюолвур паднал мъртъв на земята. Тогава настъпила почивка и битката спряла.

Ето че там пристигнал Снори Жреца със своята дружина и веднага се втурнал помежду им и те не могли да се бият повече. Тогава се погрижили за труповете, занесли ги на църква и превързали хората, които били ранени.

 

 

107. На другия ден хората отишли при Скалата на Закона. Халур от Скат станал, помолил за тишина и казал:

— Тук настъпиха тежки събития: загинаха хора и се водиха обвинения. Ще покажа отново, че съм малък човек. Искам да предложа на Асгримур и на другите хора, които са се наели с тези дела, да се съгласят на равноправно помирение с нас. — И продължил така с множество красиви думи. Кари казал:

— Дори и всички други да се помирят по делата си, аз няма да се помиря по моето дело, защото вие ще искате да оцените тези убийства като равни на изгарянето, а ние не приемаме такова нещо.

Същото казал и Торгейр Режещото копие. Тогава станал Снори Жреца, приказвал дълго и изкусно и помолил Асгримур, Гицур и другите хора, които се били наели с делата, да се помирят. Асгримур казал:

— Смятах да не се помирявам никога с Флоси, но сега, Жрецо Снори, съм съгласен да се помиря заради твоите думи и тези на другите ни приятели.

Същото казали и Торлейвур Гаргата и Торгримур Едрия — че ще се помирят — и карали настойчиво брат си Торгейр Режещото копие да се помири, но той отказал и заявил, че никога няма да се раздели с Кари. Тогава Гицур Белия казал:

— Сега Флоси трябва да реши иска ли да се помири, щом някои ще останат извън помирението.

Флоси отвърнал, че е съгласен да се помири:

— И ми се струва, че колкото по-малко видни хора има против мен, толкова по-добре ще бъде.

Тогава поверили делото на съд от дванадесет човека и решението било взето от Снори Жреца и други видни хора с него. Съпоставили убийствата и за онези, които излезли в повече, били платени обезщетения^[190]. Те взели решение и за делото по изгарянето. За Нял определили тройно обезщетение, за Берхтора — двойно, убийството на Скарпхедин приравнили с убийството на Хоскулдур Жреца на Бели нос. За Гриймур и Хелги определили двойни обезщетения и единични — за всички, които били изгорели вътре. За убийството на Тордур Карасон не се споразумели. Освен това Флоси и всичките подпалвачи били изпъдени от страната, без да са длъжни да заминат още същото лято, освен ако самите те не пожелаели, но ако не тръгнели, преди да са изтекли три зими, тогава той и всичките подпалвачи щели да станат престъпници и горски хора. Флоси трябвало да стои в чужбина три зими. Гунар Ламбасон и Грани Гунарсон, Глумур Хилдисон и Колур Торстейнсон нямали право да се върнат никога. Аюолвур Болверксон останал без обезщетение заради своята нечестност и користност.

 

 

108. Торгейр Режещото копие поканил Кари да тръгне с него, но първо отишли с Гудмундур чак до планините на север. Разделили се като големи приятели. Гудмундур се върнал на север вкъщи и с това напуска тази повест.

Кари и другарят му слезли на юг от планината. Флоси и всичките подпалвачи отишли на изток при Крайречния склон. Тогава Флоси научил, че Кари и Торгейр са отишли на север с Гудмундур Могъщия. Подпалвачите сметнали, че Кари и другарят му смятат да стоят на север. Тогава синовете на Сихфус помолили да отидат на изток в подножието на Островната планина, защото имали да прибират пари от заеми, Флоси им позволил, обаче им казал да бъдат нащрек и никак да не се бавят. Синовете на Сихфус тръгнали на изток към Пробитата планина и прекарали нощта там. Били общо петнадесет човека и никак не се бояли. Тръгнали късно оттам и спрели да се напасат конете в Бабината долина, където спали дълго.

 

 

109. Кари Солмундарсон и Торгейр Режещото копие минали същия ден на изток през Горската река и срещнали едни жени. Жените ги познали и им казали:

— Вие не сте такива веселбари като синовете на Сихфус, но все пак пътувате непредпазливо.

Торгейр попитал:

— Защо се изразявате така за синовете на Сихфус? И какво знаете за тях?

— Снощи бяха в Пробитата планина — рекли те — и смятаха довечера да са в Комарената долина.

Жените си продължили по пътя, а те си подкарали конете. Торгейр попитал:

— Искаш ли да тръгнем след тях?

Кари отвърнал:

— Не бих се възпротивил, но няма да добавя нищо друго, защото често става така, че онези, които биват убити на думи, живеят дълъг живот. Но аз знам какво си намислил. Ти и роднините ти сте такива, че искате от всичко да печелите слава. Сега ще тръгнем след тях само ние двамата, защото виждам, че това си намислил.

После тръгнали на изток по горния път и не минали през Горичката, защото не искали братята на Торгейр да бъдат обвинени в онова, което щяло да стане.

За пътуването им няма какво да се каже, докато стигнали до Реката в Бабината долина. Реката била голяма. Те тръгнали нагоре срещу течението, защото видели там оседлани коне. Отишли нататък и видели, че там спят хора в една долчинка, а копията им стърчали по-надолу от тях. Те взели копията и ги хвърлили в реката. Торгейр попитал:

— Ще ли ти се да ги събудим?

Кари отвърнал:

— Питаш, въпреки че вече самият ти си решил да не нападаш легнали хора и да не извършваш срамни убийства.

После им извикали. Тогава всички те се събудили и си грабнали оръжията. Кари и другарят му не им посегнали, преди те да се въоръжат напълно. Торгейр Режещото копие се втурнал натам, където бил Торкел Сихфусон. В този миг зад гърба му изскочил човек, но преди да успее да нанесе на Торгейр някаква рана, Торгейр вдигнал брадвата си с две ръце и я забил в главата на онзи, който стоял зад него, така че черепът му се пръснал на дребни късове. И като замахнал с брадвата напред, стоварил я върху рамото на Торкел и му отсякъл цялата ръка. Срещу Кари се насочили Мордур Сихфусон, Сигурдур Ламбасон и Ламби Сигурдарсон. Кари държал в едната ръка копие, а в другата — меч, но щит нямал. С дясната ръка намушил Сигурдур Ламбасон. Острието влязло през гърдите и излязло през раменете. Той паднал и веднага умрял. С лявата ръка замахнал срещу Мордур, улучил го в таза и му го разсякъл заедно с гръбнака. Той паднал напред и умрял веднага. Тогава те хукнали към конете си и се метнали отгоре им. Торгейр попитал:

— Искаш ли да ги гоним? Ще успеем да убием още няколко от тях.

— Най-отзад бяга онзи — рекъл Кари, — когото не искам да убивам — Кетил от Лес, — защото сме женени за две сестри и той се е държал много доблестно в нашите предишни дела.

А сега да разкажем за Кетил и другарите му. Те яздели с всички сили, докато стигнали в Свинската планина, и разказали, че пътуването им не е минало гладко. Флоси казал, че така и е могло да се очаква.

— Това ви е предупреждение — рекъл той. — Никога повече не бива да пътувате така.

Флоси прекарал лятото, а после и зимата вкъщи.

 

 

110. През зимата от изток дошъл Халур от Скат със сина си Колур. Флоси се зарадвал на идването му и му казал, че веднага са платили голям данък. Халур рекъл:

— Моят съвет е да се помириш с Торгейр, ако е възможно, но всякакво помирение с него ще бъде трудно.

— Смяташ ли, че тогава убийствата ще спрат?

— Не смятам — рекъл Халур, — но ще имаш насреща си по-малко хора, ако Кари остане сам. А не се ли помириш с Торгейр, това ще ти донесе гибелта.

— Какво помирение да му предложим? — попитал Флоси.

— Тежко ще ви се стори онова — рекъл Халур, — което той би приел. Той би се съгласил да се помири само ако не заплати за това, което е направил, и ако получи своята третина от обезщетенията за Нял и синовете му.

— Тежко помирение е това — рекъл Флоси.

— Не е тежко за теб — рекъл Халур, — защото делата по убийствата срещу Сихфусовите синове не са твои, а никои от онези, които са забъркани в тези дела, няма да смеят да си седят по домовете в Крайречния склон, ако нямат помирение, защото това ще им донесе гибелта. И това и може да се очаква от нрава на Торгейр.

Сетне повикали синовете на Сихфус, разказали им какво са говорили и те се съгласили да се помирят. Грани Гунарсон и Гунар Ламбасон казали:

— Ако Кари остане сам, ще имаме възможност да го накараме да се бои от нас не по-малко, отколкото ние от него.

— Така не бива да се приказва — рекъл Халур. — Ще си патите вие от него и ще платите тежък данък, преди да завърши тая работа помежду ви.

После прекратили разговора си.

 

 

111. Халур от Скат и синът му Колур отишли в Горичката. Като влезли в двора, Торгейр излязъл срещу него и му помогнал да слезе от коня, а после той и Кари се целунали с него. Той прекарал нощта там. На другата сутрин Халур отворил дума пред Торгейр за помирението и казал какво помирение са му предложили; наприказвал много красиви и доброжелателни думи. Торгейр отвърнал:

— Може би ти е известно, че не ща да приемам никакво помирение от подпалвачите.

— Тогава работата беше съвсем друга — рекъл Халур. — Вие тогава бяхте смъртно разгневени, а след това извършихте множество убийства.

— Така ви се струва значи — рекъл Торгейр. — А какво помирение предлагате на Кари?

— Ще му бъде предложено помирение, каквото подобава — рекъл Халур, — стига да иска да се помири.

Тогава Кари казал:

— Искам да те помоля, Торгейр, да се помириш, защото от това ти само ще спечелиш.

— Не ми се ще да се помирявам и да се разделям с теб освен ако и ти не приемеш също такова помирение, каквото и аз.

— Аз не искам да се помирявам — рекъл Кари, — но бих казал, че вече сме отмъстили за изгарянето. Но не бих казал, че е отмъстено за сина ми, и смятам сам да направя за него каквото мога.

Но Торгейр не искал да се помирява, докато Кари не изказал неодобрението си, ако той не се помири.

Тогава Торгейр поднесъл примирие^[191] за Флоси и хората му, за да се направи помирителна среща, а Халур дал в замяна друго примирие, което бил получил от Флоси и синовете на Сихфус.

Халур си тръгнал и пътувал, без да спира, докато стигнал в Свинската планина. Той разказал на Флоси за разговора с Торгейр и за това, че Торгейр не искал да се помирява, преди Кари да изкаже неодобрението си за отказа му да се помири.

— Кари обаче не пожела да се помири.

Флоси казал:

— Малцина приличат на Кари и аз бих искал да бъда такъв по душа, какъвто е той.

После, в уговореното време, отишли на помирителната среща. Тогава приказвали за помирението си и всичко излязло така, както бил казал Халур. Сетне Флоси и Халур се върнали на изток вкъщи.

 

 

112. Торгейр Режещото копие се върнал вкъщи от помирителната среща. Кари попитал готово ли е помирението. Торгейр отвърнал, че са напълно помирени. Кари яхнал коня си и тръгнал да си ходи.

— Няма нужда да си ходиш — рекъл Торгейр, — защото в помирението ни има условие да стоиш тук колкото искаш.

Кари отвърнал:

— Не бива така, сроднико, защото, щом извърша някое убийство, те веднага ще кажат, че си ми бил съучастник, а аз не ща това.

После Кари си заминал. Той водел два коня, носел оръжията, дрехите си и малко пари във вид на злато и сребро. Кари яздил на запад, нагоре по Горската река, и после се изкачил в Гората на Тор. Там има три поселища, които се наричат „В гората“. В средното поселище живеел един човек, който се казвал Бьорн и го наричали Бьорн Белия. Бьорн имал жена, която се казвала Валгердур и била дъщеря на Торбрандур Асбрандсон. Майка й се казвала Гудлаух. Тя била сестра на Хамундур, бащата на Гунар от Подножието. Домът им бил добре снабден.

Бьорн бил самохвалко, а на жена му това не й харесвало. Той бил зорък и бързоног.

Кари отишъл да се подслони при тях и те го приели с разтворени обятия. Там той поживял известно време тайно и малцина знаели за това. Хората мислели, че Кари е отишъл на север при Гудмундур Могъщия.

 

 

113. Ето че Флоси заговорил на своите другари, подпалвачите:

— Няма да е добре за нас все така да си кротуваме, а ще трябва пак да помислим за пътуването в чужбина, за да спазим помиренията най-доблестно.

Те го помолили да се погрижи за това. Флоси казал:

— Ще идем на изток в Роговия фиорд, защото там има един кораб, собственост на Аюолвур Носа — един трондец. Той иска да си вземе жена, но работата няма да се уреди, ако не се засели тук^[192]. Ще купим кораба от него — той е голям и ще ни побере всичките.

Сетне прекратили разговора.

 

 

114. Сега трябва да разкажем за синовете на Сихфус, които казали на Флоси, че искат да отидат на запад в Крайречния склон, за да си оправят жилищата и да си вземат оттам стоки и други такива неща, които щели да им трябват.

— Сега няма защо да се пазим от Кари — рекли те, — щом е на север.

Флоси отвърнал:

— Не знам доколко са верни тези разкази за пътуванията на Кари. Струва ми се, че и вести от по-близки места, отколкото ония, често излизат лъжливи. Моят съвет е да пътувате много хора заедно, да се разделяте рядко и много да се пазите. Помни също така, Кетил от Лес, съня, който ти разказах, защото с теб ще пътуват мнозина от онези, които бяха повикани.

Кетил казал:

— С човешкия живот става онова, което му е отредено, но ти прави чест, че ни предупреждаваш.

Повече не говорили за това. После синовете на Сихфус и хората, които били определени да пътуват с тях, се приготвили. Били общо осемнадесет човека. Сетне потеглили на път, но преди да тръгнат, се целунали с Флоси. Той им пожелал на добър час и казал, че повече няма да се видят с някои от онези, които заминават. После те тръгнали за Междуречието при река Скафт, спуснали се надолу към Земята на Жреца, а после надолу през лесовете — към Гората на Тор.

Бьорн от Гората ги видял, като минавали, и веднага отишъл при тях. Те се поздравили любезно. Синовете на Сихфус попитали за Кари Солмундарсон.

— Срещнах Кари — рекъл Бьорн, — но това беше много отдавна. Оттам той тръгна на север към Гъшите пясъци и смяташе да ходи при Гудмундур Могъщия, но ми се стори, че доста го е страх от вас. Чувстваше се много самотен.

Грани Гунарсон казал:

— След време ще го е страх от нас още повече. Ще усети това, като ни попадне насреща. Изобщо не се боим от него сега, когато дружината му е само от един човек.

Кетил от Лес му казал да млъкне и да не говори големи приказки. Бьорн ги попитал кога ще се връщат.

— Ще останем към една седмица в Крайречния склон — рекли те.

С това се разделили. Бьорн се върнал вкъщи и разказал на Кари всичко за намеренията на Сихфусовите синове. Кари отвърнал, че с тази си постъпка той му доказва голямата си преданост. После Кари стоял там шест нощи.

 

 

115. Кари взел да говори с Бьорн:

— Сега ние двамата ще се спуснем надолу към Междуречието при река Скафт и ще минем тайно през околията на Флоси, защото смятам да замина за чужбина от изток, от Лебедовия фиорд.

Бьорн казал:

— Това е много опасно пътешествие и малцина биха имали нужния дух за него освен ти и аз.

Стопанката казала:

— Ако не следваш Кари както трябва, знай, че повече никога няма да те пусна в леглото си; роднините ми ще поделят имота ни между нас.

— По вероятно е, стопанке — рекъл той, — да се наложи да помислим за друго нещо, а не за онова, което би ни донесло раздяла, защото аз ще донеса свидетелства за това какъв юнак и храбрец съм в бой с оръжия.

Те се изкачили през деня в планината, спуснали се в Междуречието при река Скафт и завели конете си в една долчинка. Тогава Кари попитал Бьорн:

— Какво ще правим, ако те се спуснат към нас от планината?

— Възможностите не са ли две? — рекъл Бьорн. — Или да се измъкнем на север по склоновете и да ги оставим да отминат, или да изчакаме, та ако някои от тях изостанат, да се разправим с тях.

Те говорили за това много и от приказките на Бьорн проличавало, че ту иска да бягат с все сила, ту да чакат и да ги посрещнат, а на Кари това му се сторило страшно забавно.

Синовете на Сихфус тръгнали от къщи в деня, за който били казали на Бьорн. Спуснали се покрай река Скафт и спрели там да се напасат конете. После си разделили дружината. Кетил от Лес тръгнал на изток към Междинната земя с още осем човека, а другите легнали да спят и не усетили кога Кари и другарят му се приближили до тях. Там в реката се врязвал малък нос. Кари отишъл на него и казал на Бьорн да стои зад гърба му и да не се подава много напред:

— Но ми помагай с каквото можеш.

— Друго бях решил — рекъл Бьорн, — никой да не ми служи за щит, но сега работата е такава, че ще трябва да стане както ти кажеш. Но с ума си и храбростта си ще ти бъда от полза, а за нашите неприятели няма да съм безобиден.

Ето че всички те се изправили и хукнали към тях, а най-бърз бил Модолвур Кетилсон. Кари замахнал срещу Модолвур. Той замахнал насреща му и мечът на Кари улучил дръжката, отскочил върху вълчата става^[193] на Модолвур и му отсякъл ръката. Тя паднала на земята, а с нея и мечът. Тогава мечът на Кари се стоварил върху Модолвур и му влязъл между ребрата. Модолвур паднал и веднага умрял.

Грани Гунарсон грабнал копие и го метнал по Кари, а Кари тръшнал щита си в земята така, че той се забил в нея, хванал с лявата си ръка копието във въздуха и го метнал обратно по Грани, после веднага си взел щита с лявата ръка. Копието улучило щита и го пробило, проболо бедрото на Грани под тънките черва^[194], пронизало го и се забило в земята и той не успял да се освободи от копието, преди другарите му да го издърпат, а после те го положили върху щитове в една долчинка.

Един човек се впуснал напред, като смятал да отсече крака на Кари, и се приближил отстрани до него. Бьорн отсякъл ръката на тоя човек и после пак се скрил зад гърба на Кари, без да успеят да му нанесат никаква рана.

Тогава срещу Кари скокнал Ламби Сигурдарсон. Кари го намушил с меча в гърдите така, че той излязъл през раменете. Това му донесло гибелта.

Ето че срещу Кари скочил Торстейн Гейрлейвсон, като смятал да го нападне отстрани. Кари успял да види Торстейн и го халосал с меча през раменете така, че го разполовил. Малко по-късно посякъл един човек — Гунар от Падината, добър стопанин.

Бьорн ранил трима човека, но изобщо не се показвал толкова напред, че да се изложи на изпитание. Той не бил ранен, както и другарят му, в този бой, а онези, които се измъкнали, били всичките ранени.

Тогава те хукнали към конете си — така изплашени, че не спрели, преди да стигнат в Свинската планина. Флоси не бил вкъщи, когато те стигнали там. Всички сметнали, че пътуването им е донесло голям позор.

Кари отишъл в Падината и оповестил, че той е извършил убийствата. Разказал за гибелта на тамошния стопанин и на петте човека, както и за раните на Грани, и казал, че ще е добре да го приберат в някоя къща, ако искат да оцелее. Бьорн казал, че не му се ще да го убива, въпреки че заслужава това, а хората отвърнали, че малцина са изгнили заради него. Бьорн отговорил, че сега има възможност да изгният толкова от хората от Скат, колкото той поиска. Сетне Кари и Бьорн си тръгнали.

 

 

116. Кари попитал Бьорн:

— Сега какво ще правим?

— Мислиш ли, че е много важно да се покажем колкото може по-умни?

— Да — рекъл Кари, — точно така е.

— Тогава ей сега ще измислим нещо — рекъл Бьорн. — Ще ги измамим като великани^[195] и ще се престорим, че ще ходим на север в планината, а щом изчезнем от погледа им, ще свием надолу покрай река Скафт и ще се скрием там, където сметнем за най-удобно, докато търсенето е в разгара си — ако те тръгнат след нас.

Кари казал:

— Така ще направим, и аз бях решил същото.

— Ще се убедиш — рекъл Бьорн, — че съм надарен с ум не по-малко, отколкото с твърд дух.

Кари и другарят му се спуснали покрай река Скафт и пристигнали в Междинната земя, в мочурището, наречено Кръгло мочурище. Наоколо всичко е застинала лава. Кари казал на Бьорн да пази конете и да бъде нащрек:

— А на мен ми се приспа.

Бьорн пазил конете, а Кари легнал и поспал съвсем малко, преди Бьорн да го събуди. Бьорн казал:

— Страшно съм ти необходим! Да беше някой, който не е с такъв дух като моя, щеше вече да е побягнал, защото неприятелите ти идват към теб и ти трябва да се подготвиш.

Тогава Кари отишъл под една скала. Бьорн попитал:

— Аз къде да застана?

Кари отговорил:

— Имаш два избора. Първият е да стоиш зад гърба ми и да държиш щита, за да се пазиш с него, ако ти бъде от някаква полза. Вторият е да се качиш на коня си и да препускаш с все сила.

— Не ща така! — рекъл Бьорн. — За това има много причини. Първо, може някои злобни езици да заприказват, че съм избягал от пъзливост, ако си тръгна. Второто е това, че знам какъв улов ще им се сторя и след мен ще тръгнат двама или трима и тогава от мен няма да получиш никаква подкрепа. Затова предпочитам да стоя до теб и да се браня с теб.

И ето че не след дълго в мочурището навлезли товарни коне, а с тях вървели трима човека. Кари казал:

— Тези не ни виждат.

— Да ги оставим да отминат — рекъл Бьорн.

После те отминали, а другите шест се приближили, скочили веднага от конете всички едновременно и нападнали Кари и другаря му. Първи срещу него скокнал Глумур Хилдисон и се опитал да го намуши с копие. Кари се завъртял на пета и Глумур не го улучил — острието срещнало скалата. Бьорн видял това и веднага отсякъл копието на Глумур от дръжката. Кари замахнал срещу Глумур, без той да е стъпил здраво, и му отсякъл крака горе в бедрото, и Глумур умрял веднага. Тогава срещу Кари скочили синовете на Торфинур: Вебрандур и Асбрандур. Кари се спуснал срещу Вебрандур и го пронизал с меча, а после отсякъл и двата крака на Асбрандур. В тази схватка и Кари, и Бьорн били ранени.

Тогава срещу Кари се спуснал Кетил от Лес и се опитал да го намуши с копие. Кари си вдигнал крака и копието се забило в земята. Той скочил върху дръжката и я счупил. Кари сграбчил Кетил с ръце. Тогава Бьорн се спуснал и понечил да го убие. Кари казал:

— Стой спокойно. Кетил ще го пощадя. Дори и да стане така, Кетил, че и друг път да имам власт над живота ти, никога няма да те убия.

Кетил не отвърнал почти нищо, тръгнал след другарите си — онези, които още не били научили за станалото — и им разказал. Кетил и другарите му отишли на изток в Свинската планина и съобщили новините. Флоси почти не се произнесъл за пътуването им, но казал, че не се знае дали работата ще свърши дотук:

— Кари не прилича на никого от хората, които са сега в нашата страна.

 

 

117. Бьорн казал на Кари:

— Сега трябва да се покажеш като голям приятел пред стопанката ми, защото тя няма да повярва нито дума от онова, което разкажа, а за мен от това зависи всичко. Отплати ми се, задето ти бях добър придружител.

— Тъй да бъде — рекъл Кари.

Стопанката ги посрещнала радостно и попитала какво е станало:

— Как ти служи Бьорн, Кари?

Кари отговорил:

— Гол му е гърбът на всеки, който си няма брат, а Бьорн ми служи добре. Би се с трима човека и самият той е ранен. Беше ми полезен във всичко тъй, както можеше.

После отишли в Горичката при Торгейр и му разказали насаме новините. Торгейр благодарил на Кари и станало ясно, че се е зарадвал на станалото, обаче го попитал какво още е недовършено от онова, което смята да прави. Кари отговорил:

— Смятам да убия Гунар Ламбасон и Колур Торстейнсон, ако ми падне сгоден случай. Искам и да те помоля нещо.

Торгейр казал, че ще изпълни онова, което той желае.

— Искам този човек — той се казва Бьорн — да го вземеш при себе си, защото той беше с мен в боевете, и да му намериш готово жилище близо до теб и така да го закриляш, че срещу него да не се насочи никакво отмъщение.

— Тъй да бъде — рекъл Торгейр.

Сетне той дал на Бьорн готово жилище при Дома на Асолвур, а взел жилището му в Гората. Торгейр сключил помирения за Бьорн по всички дела и го помирил напълно с онези. Сега Бьорн бил смятан за много по-истински мъж отпреди.

 

 

118. Кари си тръгнал и отишъл на запад в Междуречието при Асгримур Елида-Гриймсон. Той приел Кари с голяма радост. Асгримур попитал Кари какво възнамерява сега. Кари отговорил:

— Смятам да тръгна след тях в чужбина и да ги дебна, за да ги избия, ако ги хвана.

Асгримур казал, че по смелост той няма равен на себе си.

Той стоял там няколко нощи. После се спуснал към Островите и там се уговорили да пътува с Колбейн Черния. Той бил оркньоец, стар приятел на Кари и бил много юначен човек. Приел Кари с разтворени обятия и казал, че съдбата им ще бъде една.

 

 

119. Ето че Флоси тръгнал на изток към Роговия фиорд. Щом духнал попътен вятър, отплавали в морето. Пътували дълго, а времето било лошо и карали съвсем наслуки. Имало гъста мъгла и вятърът се усилил толкова, че ги връхлетяла голяма буря. Докато се усетят, една нощ били изхвърлени на суша и хората се спасили, но корабът се разбил целият на парчета, та не могли да си спасят имуществото. Наложило се да потърсят къде да се сгреят.

На другия ден се изкачили на една височина. Тогава времето било хубаво. Флоси попитал дали някой познава тая земя. С тях имало двама човека, които били ходили там преди и казали, че я познават добре.

— Пристигнали сме на Оркньойските острови, на Конския остров.

— Можехме да стигнем до по-добро място — рекъл Флоси, — защото Хелги Нялсон, когото убих, е бил придворен на ярл Сигурдур Хлодвисон. Ще отидем всички да се предадем на ярла, тъй като друг избор нямаме — така или иначе, ярлът разполага с живота ни, ако реши да го отнеме.

Вървели, докато срещнали хора, които им посочили къде е ярлът. Тогава те му се представили и Флоси и всичките му хора го поздравили. Ярлът попитал що за хора са. Флоси се назовал по име и казал от коя исландска околия е. Ярлът бил научил вече за изгарянето и затова веднага познал хората. Тогава той попитал Флоси:

— Какво ще ми кажеш за Хелги Нялсон, моя придворен?

— Това — рекъл Флоси, — че му отсякох главата.

Ярлът наредил да ги хванат и заповедта му била изпълнена. В това време дошъл Торстейн, синът на Халур от Скат. Флоси бил женен за Стейнвор, сестрата на Торстейн. Той бил придворен на ярл Сигурдур. И когато Торстейн видял Флоси заловен, отишъл пред ярла и предложил за Флоси всичко, което имал. Ярлът дълго време бил страшно разгневен. Но накрая станало така, че благодарение на застъпничеството на видни хора заедно с Торстейн — а той бил заобиколен от много приятели и мнозина отишли с него да се застъпят — ярлът приел помирение с тях и пощадил Флоси и всички други. Ярлът се проявил по обичая на могъщите хора с това, че Флоси поел службата, която бил заемал Хелги. Така Флоси станал придворен на ярл Сигурдур и скоро бил много обикнат от ярла.

 

 

120. Кари и Колбейн Черния отплавали от Островите половин месец след като Флоси тръгнал от Роговия фиорд. Имали добър попътен вятър и пристигнали на Мирния остров. Той е между Хялтланд^[196] и Оркньойските острови. Кари бил приет от един човек, който се казвал Давидур Белия. Той разказал на Кари всичко за пътуването на Флоси и хората му, тъй както му било известено. Той бил голям приятел на Кари и Кари прекарал зимата у него.

 

 

121. Ярл Сигурдур поканил за Коледа зет си, ярл Гили от Южните острови. Той бил женен за Сванлаух, сестрата на ярл Сигурдур. При ярл Сигурдур дошъл и един княз, наречен Сихтрюгур, от Ирландия. Княз Сихтрюгур и ярл Гили поискали да научат как е станало изгарянето и какво се е случило после. Тогава накарали Гунар Ламбасон да разкаже историята и го настанили да седне на един стол.

В това време Кари, Колбейн и Давидур Белия пристигнали на Конския остров съвсем неочаквано за всички. Кари и другарите му тръгнали веднага към дома на ярла и стигнали там по време на пира. Било тъкмо когато Гунар разказвал историята и Кари и другарите му слушали отвън през това време. Княз Сихтрюгур попитал:

— Как се държа Скарпхедин по време на изгарянето?

— Отпърво добре — казал Гунар, — но накрая заплака.

Той изопачил много целия разказ и все се смеел. Кари не се сдържал, втурнал се вътре с изваден меч и замахнал срещу шията на Гунар Ламбасон така здраво, че главата отхвръкнала на масата, пред княза и ярловете. Масите се облели целите в кръв, както и дрехите на ярловете. Ярл Сигурдур познал човека, който извършил това убийство, и казал:

— Хванете Кари и го убийте!

Кари бил служил като придворен на ярл Сигурдур и хората го обичали много, затова никой не станал, въпреки че ярлът ги карал. Кари казал:

— Мнозина ще рекат, господарю, че заради вас съм извършил това дело и че съм отмъстил за вашия придворен.

Флоси казал:

— Кари не направи това без причина, защото с него нямаме помирение. Той постъпи така, както се полагаше.

Кари си тръгнал, без да бъде преследван.

Хората на Оркньойските острови почистили масите и изнесли мъртвия. Ярл Сихтрюгур казал:

— Това беше много твърд човек, щом се справи така храбро и не се стъписа.

Ярл Сигурдур казал:

— Няма равен на себе си Кари по юначество.

Сетне Флоси взел думата и разказал историята за изгарянето. Той бил правдив за всичко и хората му повярвали.

 

 

122. Кари и другарите му плавали на юг, пред Шотландските фиорди. Там срещнали хора от Южните острови. Те казали на Кари, че Флоси и хората му били заминали за Британия^[197], и когато Кари научил това, казал на другарите си, че иска да продължи на юг, към Британия, за да се срещне с Флоси и хората му. Всички пожелали да го следват. Тогава той отплавал на юг към Британия и се настанили в едно скришно заливче.

Същата сутрин Колур Торстейнсон отишъл в града да купи сребро. Той говорел много подигравателни приказки за изгарянето. Колур бил приказвал много с една знатна госпожа и било почти нагласено да се ожени за нея и да се засели там. Същата сутрин Кари отишъл в града. Пристигнал на мястото, където Колур броял среброто. Кари го познал, втурнал се срещу него с изваден меч и му разсякъл шията, както той броял среброто, и главата казала „десет“, докато излитала от трупа^[198].

Кари казал:

— Кажи на Флоси, че Кари Солмундарсон е убил Колур Торстейнсон. Оповестявам, че аз съм извършил това убийство.

Сетне Кари си отишъл на кораба.

 

 

123. Когато Флоси научил за убийството на Колур, се погрижил за трупа и дал много пари за гробно място. Флоси никога не произнесъл лоша дума за Кари.

Оттам Флоси заминал на юг през морето и не спирал, преди да стигне в Рим. Там му била оказана такава чест, че получил опрощение от самия папа и дал за това много пари. После тръгнал назад по Източния път^[199], отсядал в много градове, представял се на могъщи хора и получавал от тях големи почести. През следващата зима бил в Норвегия. Сетне отплавал за Исландия и пристигнал в Роговия фиорд, после се завърнал вкъщи в Свинската планина. Вече бил извършил всичко, което изисквало помирението — и пътуването в чужбина, и изплащането на обезщетенията.

 

 

124. Кари прекарал зимата в Катанес^[200]. През тази зима починала съпругата му в Исландия. На следващото лято Кари се заприготвял да ходи в Исландия. Забавили се доста, но все пак отплавали и прекарали много време в морето, но накрая стигнали до Брега на Инголвур и там разбили целия кораб на парчета. Хората се спасили. Тогава излязла буря. Попитали Кари какво да правят, а той казал, че си струва да отидат до Свинската планина и да проверят благородството на Флоси. После отишли в Свинската планина в бурята. Флоси бил в общата стая. Той познал Кари, когато той влязъл в стаята, скокнал към него, целунал го и го сложил да седне до себе си. Флоси поканил Кари да остане там цялата зима. Кари приел. Сетне се помирили напълно. Тогава Флоси оженил за Кари племенницата си Хилдигудур, която преди това била жена на Хоскулдур Жреца на Бели нос.

Хората разказват, че животът на Флоси завършил така: на стари години заминал в чужбина да търси дърва за строеж и през зимата бил в Норвегия. А през лятото се забавил с подготовката; хората говорели, че корабът му е лош. Флоси казвал, че е достатъчно добър за стар и обречен човек, качил се на кораба и отплавал в морето, и за този кораб оттогава повече никога не се чуло.

Децата на Кари и Хелга Нялсдотир били тези: Торгердур и Рагнхейдур, Валгердур и Тордур, който изгорял в къщата. А децата на Хилдигудур и Кари били Старкадур, Тордур и Флоси. Син на Флоси бил Колбейн, който станал един от най-славните хора в рода им. И там завършваме повестта за изгарянето на Нял.

Разкази за исландци