Главните герои на настоящата книга са конете — тези стари бързоноги другари на човека, които се нуждаят днес от подкрепата и защитата ни. Те се появяват пред очите ни все по-рядко, а това води към отчуждаване, към забрава. Децата, родени в големите градове, се плашат от вида им не по-малко от индианците, зърнали за пръв път на своя земя ездачите — конквистадори на Ернандо Кортес. Няма съмнение, че здравите връзки между човека и коня се късат една след друга. Така ли трябва да бъде, не забравяме ли твърде бързо своите верни безсловесни приятели?
Дълги хилядолетия първобитният човек е ходел на лов за коне. Живите и точни рисунки на древните хора по стените на пещерите, резбата на чудни конски фигурки върху кости, са свидетели за тези времена. После е дошло тайнството на опитомяването, на продължителния съвместен живот, труд и приятелство.
Прадядото на коня, дивият европейски търпан, по всяка вероятност е станал домашно животно в нашите земи през средния неолит и оттогава непрекъснато е живял покрай жилищата на прародителите ни. Отглеждането на конете се развива особено нашироко тук от тракийските племена. Траките дори вярвали, че грациозното темпераментно животно притежава божествената сила да прибира, душите на хората и да ги отнася в другия свят. Поради това и върховните им богове винаги яздели на коне или били придружавани от тях.
Непобедимият герой-конник на траките — бог войн, ловец и вседържател, е изобразен върху хиляди оброчни плочки, разпръснати покрай древните му светилища из цялата ни страна. Видните траки били погребвани със своите коне и колесници в могилите от средата на бронзовата ера, за да им служат и във вечността. А древният поет Омир, възхитен от тракийските коне, възклицава в Илиадата: „Видях аз конете на тракийския цар Рес — чудни, невидени, с превъзходен ръст, с цвят по-бял и от сняг, а по бързина — те са на вятъра подобни.“ Великолепни портрети на такива коне са изобразени от ръката на тракийски художник върху стените на прочутата Казанлъшка гробница.
С пъргави, бързи и жилави степни коне са пристигнали през Дунав и прабългарите, които развявали под върховете на копията си конски опашки, пиели лековития кумис от кобилешко мляко, а под седлата си поставяли да се стоплят и да омекват солени късове пастърма.
Историческите паметници, отразяващи образуването и развитието на българската държава, свидетелствуват, че през тези епохи се отглеждали коне, които са близки до съвременните местни породи. Нашествието на османците нанесло тежък удар на коневъдството в България. То спряло подобрителната развъдна работа върху тогавашните коне. Сегашните местни породи може би до голяма степен са запазили външния им вид, но са загубили много от качествата, които вероятно са притежавали техните прадеди от Втората българска държава.
Първите домашни коне не се отличавали твърде от търпана — били сиви, с черна четинеста грива, дребни, набити, груби на вид, но силни и издръжливи — непретенциозни към храната и оборите. По-късно били създадени породи коне за езда, за полска работа, за превозване на товари, за лов, за военни цели с разнообразен ръст, цвят на козината и телесни форми. У нас едва след Освобождението започва културното коневъдство и се създават нови породи чрез кръстосването на местни с ценни чуждестранни коне.
Значението на конете в живота на българския народ и в мирно, и във военно време през вековете е наистина огромно, с нищо неизмеримо. Едни от прадедите ни — траките — виждали боговете си възседнали на коне, прабългарската конница била непобедима в ожесточените и решителни кавалерийски битки, а по-късно нашият народ дотолкова обичал и уважавал това животно, че от ония стари времена и до ден-днешен по традиция българите не посягат към конското месо. В народното ни творчество конят винаги е най-верният, най-сигурният, най-сърдечният другар на стопанина си. И затова е назоваван ласкаво и поетично „добра коня“, „златогрив“, „врана коня“, „дива коня“, „хранен коня“, „бърза коня“, „вихрогоня“, „лястовица“…
Сега той е изместен до голяма степен от техниката на новото време и числеността му е намаляла значително, но конят у нас си остава все още жизнен и перспективен. Той е незаменимо работно животно в полупланинските и планинските райони. А прекрасният, вълнуващият конен спорт се развива не само тъй като е интересен, мъжествен и полезен за здравето, но и защото чрез него човекът влиза в тесен допир с едно животно, което преди повече от шест-седем хиляди години му е отдало безрезервно, доверчиво, сляпо привързаността, свободата и съдбата си.
Днес дружбата между хората и животните добива все по-голямо значение поради отдалечаването на съвременниците ни от живата природа и поради изолирането им за дълго време от денонощието в железобетонните блокове на градовете. А твърде естествено е човекът, който обича коня, другите домашни и дивите животни да стане активен борец за защитата на природата, на нейните живи чеда.
Отдаде ли ви се случай да се вгледате продължително в големите тъмни очи на някой кон, може би ще откриете в тях странната дълбоко очароваща тайна на приятелството му към хората, която ще ви вълнува дълго или пък завинаги. Поради това намерите ли нейде по пътищата ръждясала подкова, паднала от копитото на отдавна преминал кон, не забравяйте стария обичай — един светъл лъч на любов и вяра в чудотворната сила на благородното животно — тогава се наведете, вземете я с радостно разтупано сърце и я окачете като скъпоценност на видно място в дома си, за да я виждате често.
Момъкът вървеше из буйните треви по брега, преметнал на гръб няколко фазана, завързани през вратовете с усукани стъбла на треви. Дългите пера от опашките на бакъреночервените мъжкари се плъзгаха по голите му прасци, приятен гъдел пълзеше по мускулестото тяло, покрито само с обработена пъстра пантерова кожа. Жегата на летния ден сякаш не го засягаше, но когато стигна при устието на някакъв пресъхнал поток, затрупано от ситен пясък, остави копието с грижливо изострен кремъчен връх, захвърли фазаните до него, наведе се и дълго пи от бистрите води на реката. Когато се изправи с мокро лице и слепени от водата краища на косите, отвъд върбовите храсти проеча диво цвилене. Ловецът грабна копието и се затича. Лъкът, преметнат през рамото и врата му, подскачаше като жив, стъпалата му се врязваха в рохкавия пясък, който бързо закриваше оставената диря.
Зад гъсталака имаше дълбока яма, дълга тридесетина крачки и широка не повече от десетина. Стените й бяха стръмни и високи към четири крачки. По дъното се мяташе пепелявосив жребец, с настръхнала черна грива, голяма глава и здрави крака. Върху гърба му седеше пантера. Люшкаше се насам-натам и дебнеше удобен момент да забие зъби във врата на животното и да го повали мъртво. Ловецът вдигна копието си наравно с рамото и замахна с все сила. Дългото жълтеникаво острие се заби в лявата плешка на голямата котка. Тя нададе болезнен вой, падна от коня, замята се, лапите й деряха повърхността на песъчливата земя.
Момъкът погледна коня. Уплашеното животно се беше прислонило до високия насрещен бряг и го гледаше с разширени очи. По тялото му пробягваха продължителни тръпки. Плячката беше добра — все едно, че е уловил елен, млад тур или зубър. Ако не беше забил копието си в омразната пантера, която понякога се промъкваше нощем дори до плетените хижи на хората и крадеше заспали деца, ловецът не би се поколебал да го насочи към гривестия.
А какво търсеше бързоногото животно тук?
Огледа се и разбра защо не е избягало, когато е усетило приближаването на пантерата. Ямата се беше превърнала за него в капан. Конят беше паднал случайно долу в стремежа си да стигне по-скоро брега на реката. Дъното и стените отвътре бяха голи-голенички. Всички храсти и треви бяха изгризани до корен. Явно животното стоеше отдавна тук.
Ловецът се спусна долу, приближи предпазливо пантерата и я придърпа до стената на ямата. Той не изпущаше от поглед жребеца. Неговите твърди копита бяха не по-малко опасни от зъбите на хищника. Грабна тялото на пантерата и го метна отгоре. След това заби острието на копието в пясъка, покатери се по дръжката и оттам се хвана за ръба на дупката, прехвърли го с лекота. После започна да дере „безмълвната смърт“, както наричаха хищника хората от първобитното селище.
Човекът работеше и поглеждаше често към жребеца. Срещнеше ли очите му, животното се стремеше да потъне в сянката на брега. Отслабналите му хълбоци се надигаха неравно, краката ровеха пясъка дълбоко. Нямаше да му избяга — беше съвсем сигурна плячка.
Когато одра кожата от хищника, слънцето се спущаше отвъд височината, заобиколена от водите на реката, където беше разположено селището. Отряза бутовете, положи ги в кожата и ги завърза с лико. Оставаше да отнесе към дома си богатия лов.
— А конят?
Момъкът пъхна пръсти в дългите си коси — друга пантера не би могла да го нападне. Убитата беше владетелка на ловните места наоколо. Отиде ли обаче до селището и се върне с неколцина мъже, щеше да стане твърде късно. Малкия Тур, така го зовяха роднините му, се запъти към реката да измие кървавите си ръце. Усетил прохладата на водата, той изведнъж си спомни как конят облизваше устните си. Животното беше жадно — ровило беше дъното на ямата, за да намери вода. Трябваше да му помогне да остане живо, докато свърши месото на пантерата. Спусна се пак в ямата и започна да копае с върха на копието дъното. Песъчливата пръст изхвърляше с ръце назад, а конят стоеше търпеливо и гледаше към него с големите си замъглени от жажда очи. Едва ли имаше сили за нападение.
Полека-лека пръстта стана влажна, после проблеснаха капки вода, образува се локвичка. Когато дупката се изпълни до половината, момъкът се покатери горе, седна уморен до храстите и загледа жребеца. Той протегна шия към водата, ноздрите му се издуха, поглъщаше мириса на мокра пръст. После погледна към човека, сякаш се опасяваше от някаква клопка, но накрая направи крачка, втора, потопи муцуната си във водата. Ловецът се усмихна доволно, стана, наскуба няколко наръча трева, начупи камара клонки от върбите и ги хвърли в ямата. Сега и гладът щеше да бъде далеч от пленника. Конят, веднъж пресушил кладенчето, пристъпи вече по-смело към зеленината и започна да щипе от нея с устните си. Хващаше стиска трева, дърпаше се назад, сдъвкваше я лакомо и пак се връщаше към купчината.
Момъкът гледаше как животното се престрашаваше постепенно и това неочаквано го увлече като интересна игра. Наскуба още треви, хвърли ги долу и наблюдаваше с удоволствие как конят протегна шия към тях с настръхнала грива и присвити назад уши. После се изправи с въздишка, преметна фазаните на едното рамо, повдигна кожата с месото на другото и забърза по левия бряг на реката. Стъмняваше се, когато започна да се катери по пътечката към стръмния скален нос. Горе вече проблясваха пламъците на огнищата в неговото селище.
На другия ден Малкия Тур се върна при ямата. Слънцето се беше вдигнало високо. Един от братовчедите му бе убил вчера елен, конят можеше да живее още няколко дни. Кладенчето беше пълно с вода, той беше пил до насита, но тревите и клончетата ги нямаше. Погледът му сега изглеждаше по-жив, очертанията на тялото му издаваха възвърналата се сила и бодрост.
Момъкът събра няколко наръча мека трева, хвърли я долу, провеси крака в ямата и започна да говори на животното, че няма да го убие. Спокойният глас караше жребецът да се вслушва. В звуците, издавани от човека, нямаше заплаха. Пристъпи предпазливо, пое стиска трева. Непозната тръпка на удоволствие обхвана момъка. Накара го да събере още растения, да легне по гърди до ръба на ямата и да пуска зеленината шепа по шепа. Жребецът посягаше все по-смело, а ушите му не бяха враждебно присвити.
От първата среща на човека с коня изминаха две седмици. Малкия Тур спираше всеки ден до ямата на отиване и на връщане от лов. Скубеше трева, чупеше клонки и хвърляше зеленината долу, говореше на пленника. Жребецът вече не се свиваше до насрещната стена на ямата. До неговото месо все не идваше ред. Ловната слука съпътствуваше хората от селището — в техните капани преди няколко дни беше попаднало цяло семейство зубри.
И в тази модра утрин, когато по тревите блестеше слаба роса, ловецът се отклони от пътя си, за да посети своя пленник. Животното процвили глухо отдалече — познаваше стъпките му. То се показа до ръба на клопката, изпръхтя, нададе кратко цвилене, спусна се, изправи се на задните си крака, а копитата на предните допря до стената току под човека. Късата дебела шия не позволяваше на животното да протегне главата си повече. Големите му тъмни очи се взряха в лицето на Малкия Тур, бърните на устата му се сгърчиха, потръпнаха, едрите зъби проблеснаха — сякаш искаше да продума нещичко. Цялото му мускулесто тяло се напрегна.
— Желае да потича — досети се човекът, — моли ме да го пусна на воля…
Отскубна кичур трева, наведе се, подаде му я. Конят протегна устни. Те хванаха внимателно тревата и я подръпнаха предпазливо. Когато момъкът пусна стиската, той се завъртя, позатича се из ямата. Дъвчеше храната, извиваше главата си косо, поглеждаше към покровителя си и цвилеше звънко. Ловецът късаше пак трева, подаваше я. Те играеха безгрижно, забравили времето. Малкия Тур отдавна вече не мислеше да убива приятеля си. Наричаше го свой брат и му беше измислил име — Сивия Бегач. Животното слушаше гласа му с наострени уши, като че беше добило способността да отгатва кога човекът е весел и кога тъгува.
Неочаквано момъкът дочу гласовете на роднините си. Отиваха към грамадната лонгозна гора по ниските брегове на реката срещу течението, където се криеха фазани, елени, сърни и диви свине. Момъкът легна на земята и поблагодари на духа си покровител, че вятърът духа откъм реката. Иначе мъжете щяха да доловят мириса на тор от ямата и щяха да го потърсят.
Човекът лежеше и усещаше как тупа сърцето му от страх за съдбата на Сивия Бегач. Конят се беше спотаил и не издаваше звук — долавяше близката опасност. На връщане някой би могъл да мине оттук и да открие ямата. Стори му се ужасно да пролеят кръвта на жребеца, да свалят гладката му кожа и да понесат месото към колибите. Стана и заоглежда стените на капана. На едно място в пръстта имаше дълбока пукнатина. Забиеше ли в нея дълъг кол, щеше да събори голям къс земя. Тогава конят ще може да се промъкне нагоре по цепнатината.
След малко брегът рухна, вдигна облак пушилка. Конят гледаше внимателно движенията на приятеля си, сякаш разбираше, че той се старае заради него. Момъкът се отдръпна назад и зачака търпеливо. Животното се приближи до съборената пръст, протегна глава, изпръхтя. Копитата му се забиха в буците, гръбнакът му се изви като дъга, краката му заработиха мощно и той с мъка се покатери горе. Застана с изправена глава, удари с копитото на предния крак по земята и процвили звънко. Погледна към човека, пристъпи две-три крачки към него, наклони игриво глава. После се вслуша и стройното му тяло се изопна. Може би долавяше далечни привличащи го гласове. Животното размаха нагоре-надолу глава към приятеля си и тръгна през храстите. Стъпките му, отначало спокойни, полека-лека се ускоряваха, докато се втурна в галоп. Сивият му гръб и черната настръхнала грива се мярнаха веднъж-дваж в гъсталака и изчезнаха в зелената плетеница.
Малкия Тур стоеше на брега на опустялата яма, заровил пръсти в дългата си чорлава глава, и гледаше замислено подире му. Дълго чуваше пукането на сухи съчки и съскането на листата, които се докосваха до тялото на жребеца. Струваше му се, че е загубил нещо ценно, нещо скъпо, но какво точно — не можеше да си даде сметка.
Малкия Тур се промъкваше през бодливия храсталак от драки. Взираше се да зърне скочилия от леглото си заек, за да стреля с лъка, когато дочу цвилене на диви коне. С леката си стрела не би могъл да повали едрите животни. Стисна загладената дръжка на копието. Започна да се промъква с дебнещата походка, но в главата му се мярна споменът за Сивия Бегач. Изминали се бяха двадесетина дни, откакто го избави от пленничеството. Приближи до края на храстите и се преви на две към тревата. В средата на малка полянка пасяха четири кобили с кончетата си. До стадото стоеше сивият красавец. Момъкът се засмя безгласно от радост. Косъмът на животното се беше позагладил, лъскаше на слънчевите лъчи. Той не приличаше на оня жребец, който търсеше прикритие до стената на ямата.
Малкия Тур наскуба трева, изправи се и излезе от храстите. Една от кобилите го видя и процвили остро. Животните се втурнаха към другия край на поляната. Кончетата тичаха смешно на дългите си крака, опашчиците им се бяха изправили нагоре. Само жребецът остана на място. Той гледаше втренчено към него, едното му копито ровеше тревите, гривата му беше настръхнала. Човекът пристъпи, вдигна по-високо снопчето трева и подвикна приятелски:
— Сиви Бегачо, аз съм… Ето, вземи тревата…
Очите на животното, помътнели от тревога, се избистриха. Видя фигурата на познатото двуного същество, протегна глава, изпръхтя дружелюбно, направи две-три колебливи стъпки в тревата към Малкия Тур. Спря се, изви шията си, погледна към човека, като че го канеше на игра.
Малкия Тур пристъпи полека напред, по гърба му лазеше струйка студена пот от напрежение, защото не желаеше да изплаши животното. В едната си ръка носеше тревата, а в другата копието. Жребецът изглеждаше не по-малко напрегнат. По кожата му пробягваха тръпки. Най-сетне познатата ръка се протегна, поднесе тревата към муцуната му. Влажните меки ноздри се издуха, гърчеха се, но устните му се проточиха, хванаха сочното снопче. После главата се дръпна рязко настрани и го изскубна от пръстите на човека. Момъкът си отдъхна — по челото му блестяха капки пот, коленете му потреперваха. Той не знаеше, че в този миг се е случило нещо необикновено, защото се радваше искрено на своя приятел. Наведе се предпазливо, без да прави резки движения, отскубна още трева, подаде я на животното, което прие дружеския подарък по-спокойно.
Малкия Тур седна в тревата, където жужаха диви пчели. Жребецът навири глава, отстъпи на четири-пет крачки. Стреснал се беше от неочакваното снишаване на приятеля си. Кобилите и кончетата се бяха спрели на другия край на поляната и гледаха втренчено странната двойка. Може би очакваха жребецът да се нахвърли върху двуногия и да го смаже с копитата си. Видът на коня обаче не издаваше враждебност.
Денят беше намръщен, разярени облаци вече се гонеха по ниското небе, издуваха се, влачеха се, преливаха се един в друг. Младият ловец беше усетил промяната на времето още сутринта, но трябваше да иде на лов. В неговата колиба нямаше месо, а майка му трябваше да свари храна за шест гърла. Стрелите му свалиха пет едри яребици — беше преследвал дълго голямо ято. Издебваше го, птиците се вдигаха във въздуха. Стреляше, поваляше някоя от тях, гледаше къде каца орлякът и тръгваше пак предпазливо към него.
Минало беше пладне, когато си тръгна към дома. В колибата, покрита с дебел слой трева и чимове, бурята щеше да прелети като сън. Първите капки дъжд го завариха далече от високия нос, около който реката правеше острия си завой. Може би трябваше да помисли да се скрие в изоставените плитки пещери в скалите на хълма, но вече ги беше отминал. Тогава видя на поляната малкия табун на приятеля си. Кобилите бяха застанали една до друга в кръг. Кончетата се бяха свили между тях, а жребецът стоеше на две-три крачки, забил крака в буренаците. Бурята връхлетя, подгони сухите треви, накара ги да се мятат и свистят, преви стъблата на храстите, клоните на дърветата запращяха, увисваха безпомощно или летяха във въздуха, разпръсваха листа във всички посоки.
Младият ловец нямаше накъде да бяга, наведе се срещу вятъра, косите му хвърчаха назад, къдриците им го шибаха по голия гръб. Той пое дъх, използува един кратък миг на затишие, за да изтича до жребеца и да се хвърли на земята, където можеше да го защити неговото мощно тяло. Конят стоеше срещу вятъра като скала и убиваше част от силата му, предпазваше кобилите, кончетата и човека.
Бурята налетя с див вой, светкавици разкъсваха черните облаци, които бяха надвиснали върху самите корони на дърветата, заобикалящи като венец поляната. Проблесна ослепително, дочу се оглушителен гръм и един гигантски дъб задимя с пресечената си корона. Друга мълния се заби в листата на съседното дърво, което беше по-близо до табуна. Може би след миг гръмотевиците щяха да улучат и групата животни. Малкия Тур затвори очи от ужас. Смелостта му беше известна на всички, но сега небето връхлиташе със своя огън — кой би могъл да се бори с огнените духове, които поваляха и най-старите дъбове!
Сивият жребец се изправи на задните си крака, процвили пронизително и се втурна подгонен от настъпващата стихия. Човекът, не по-малко уплашен, се затича подире му. Кобилите го последваха с кончетата си. Отначало ловецът тичаше редом с жребеца, но скоро пред тях се ширна равнина. Животното премина в галоп, започна да изпреварва човека. И той, за да издържи на надбягването, хвърли товара си, протегна ръка и впи яките си пръсти в гривата на Сивия Бегач.
Жребецът процвили отново, дръпна главата си надолу към предните крака, за да се отърве, но човекът се беше вкопчил тъй здраво, че не можеше да го отхвърли. И те продължаваха да търчат един до друг. Момъкът едва усещаше краката си да се докосват до тревите. Където имаше ровини или дупки, просто прелиташе над тях. Табунът препуска дълго, бурята и гръмотевиците отминаха покрай реката. Спряха уморени. Момъкът легна на мократа трева, струваше му се, че няма вече да успее да си поеме дъх. Другарят му стоеше прав наблизо, а от козината му нагоре се кълбяха валма пара. Младия Тур никога не би могъл да надбяга бурята сам — конете бяха по-бързи от вятъра. И елените, и сърните не можеха да се сравнят с тях.
Кобилите се успокояваха, разтърсваха глави. Последните капки дъжд ги шибаха вече по-меко, по-ласкаво. Кончетата пристъпваха като спънати на удължените си крака, отърсваха козината си от влагата, мушкаха глави под коремите на майките си и искаха да сучат. Малкия Тур стана, пристъпи, сложи ръка на врата на жребеца и му проговори приятелски:
— Ще се видим пак, Сиви Бегачо…
Животното изви глава, погледна го отблизо в очите и изпръхтя приветливо. Бурята беше отминала далече, гръмотевиците заглъхваха. Във въздуха се носеше свеж мирис. Младият ловец тръгна бавно през мокрите храсти, за да прибере оръжието и лова си, които беше захвърлил при бягането.
Лют студ беше сковал водите на реката. Краищата на ледовете до брега се надигаха — побелели, призрачни и като че се стремяха да захапят и замръзналата пръст, и избилите над нея корени на върбите. Поточето откъм високия бряг беше натрупало на брега накъдрена камара от полупрозрачен синкав лед. Хората от селището слизаха всяка сутрин до реката. Разбиваха леда с големи колове, пускаха в ямите груби въдици от кост със стръв и чакаха да се излъже някоя лакома щука. Дебнеха в гъсталака вълци или лисици, обикаляха поставените примки за зайци и яребици. Малкия Тур беше уловил дълга щука, когато по леда се дочу тропот. Всички мигновено изоставиха въдиците и се отдръпнаха в крайбрежния гъсталак. От завоя на реката изскочиха няколко кошути, които тичаха с все сила. Ловците повдигнаха копията си. Животните се изравниха с тях, копията се стрелнаха във въздуха. Четири от животните паднаха на леда, горещата им кръв вдигаше пара. По реката се дочу друго трополене — по-силно и по-ясно. Ловците хванаха лъковете си. Зададоха се коне — момъкът изтръпна. Начело тичаше Сивия Бегач, следваха го кобилите и наедрелите кончета. Иззад завоя се показаха и някакви по-дребни сенки. Глутница вълци преследваха и кошутите, и конете. Мирните животни се спасяваха по гладката повърхност на заледената река, по която се бягаше по-лесно, отколкото в дълбокия сняг.
— Не стреляйте! — извика Малкия Тур. — Бързоногите са мои приятели…
Ловците се смаяха от думите му, но те знаеха, че едва ли могат да сторят нещо сериозно на конете с леките стрели, затова никой не опъна лъка си. Една от кобилите се спъна в дупка за риболов, падна тежко на страната си. Преследващите ги вълци се втурнаха по-бързо. Жребецът спря в бяга си, копитата му се плъзнаха по леда, остъргаха ивици бял прах. После се затича назад към кобилите. Хората, които се бяха зарадвали на новата плячка, видяха как техният млад роднина изскочи от храстите и прибяга към жребеца. Човекът и животното застанаха един до друг. Малкия Тур опъна лъка си, стрелата просвири остро и първият вълк, водачът на глутницата, се търкулна на леда. Той извиваше тялото си в кръста, опитваше се да хапе дървената пръчка, която се беше впила в плътта му. Хищниците бяха петнадесетина — гладни, настръхнали, свирепи — миг-два и щяха да повалят и човека, и коня. Ловците не чакаха повече. Стрелите им засвистяха, вълците започнаха да се препъват, да се търкалят. Останалите здрави вълци се стъписаха, отдалечиха се към насрещните върбалаци. Често се обръщаха назад и гледаха жадно изпуснатата плячка. В това време кобилата се беше изправила на крака и се спусна след останалите, които вече не се виждаха отвъд завоя. Жребецът процвили остро и се затича подир нея. Хората стискаха лъковете си, съжаляваха, че са изтървали едрата плячка, но днес те вече имаха щастие — на леда лежаха четири кошути и седем вълка — и скоро забравиха за конете. По стръмните пътеки търчаха надолу жени и деца. Гласовете им ехтяха под заскрежените клони на дърветата — имаше месо, много месо.
Младият ловец се промъкна през жълто-зелените клони на крайбрежните върби, които бяха осеяни с едри набъбнали виолетово-зеленикави пъпки. Наближаваха топлите пролетни дни, тревата се показваше сред избелелите ланшни стръкове. От снощи по земята пълзеше влажен въздух, чиято ласкава топлина достигаше до кръста му.
Стигна до широката поляна, която започваше от брега на реката и се простираше по полегатия склон на най-високия хълм чак до селището. Доскоро тя беше пуста, изоставена. Надникна през клонките. На стотина крачки видя рижавите хълбоци на пет зубрици. Старият кафяво-черен мъжкар стоеше наблизо. Грапавият му език събираше и свежи, и сухи треви.
Малкия Тур потръпна като видя силното му тяло, цялата мощ на което беше съсредоточена в предницата. Масивната глава с къси, дебели и заострени на края рога сякаш се сливаше с предницата и беше покрита от черните кичури на гривата. Задницата му, с къса козина, снишаваща се постепенно, изглеждаше като част от друго животно. И пантерата, и редките лъвове, които скитаха по долното течение на реката, и големите кафяви мечки бягаха от хората, а зубърът заставаше с наведена глава, насочваше рогата си и налиташе. Тогава неговото огромно тяло, засилено от яките крака, действуваше като унищожителна буря. Ловците от селището избягваха да го нападат с копия. Те предпочитаха по-дълъг и по-труден, но сигурен и безопасен лов. Изкопаваха големи ями на пътеките към водопоите. Попаднал в тях, зубърът ставаше лесна плячка.
Малкия Тур продължи да се гуши в храсталаците. Сам-самичък той не би могъл да повали нито бика, нито някоя от зубриците — какъв лош късмет имаше днес. Тръгнал беше на лов за фазани, а срещаше тези едри животни. Стоя още дълго. После видя как млада женска се приближава полека-лека към гъсталака. Нейната кожа беше по-тънка. Копието му би могло да порази животното смъртоносно. Ловецът се огледа. Наблизо имаше висок габър — би могъл да се спаси на него от нападение на стария зубър. Не се колеба дълго. Месото на животното щеше да изхрани рода му за дълго време. Женската идваше към върбите, за да похапне от напъпилите клонки. Стигнала беше съвсем наблизо. Всеки миг можеше да надуши човека и да побегне. Той издърпа назад ръката, която държеше копието с острия кремъчен връх. Изчака животното да вдигне глава. Гънките на кожата по гушата се изопнаха и там тялото стана по-уязвимо. Малкия Тур се напрегна и замахна с все сила. Острието потъна в шията на зубрицата — ударът от това разстояние беше смъртоносен. Раненото животно падна на предните си колена, промуча дрезгаво и се задави от бликналата кръв. Старият мъжкар изправи глава, огледа се, видя неестествената стойка на женската и се втурна с тежък бяг към нея. В движението си напред той възви глава към храсталаците.
Момъкът изтръпна — бикът го беше надушил. Скочи на крака и се спусна към спасителното дърво, а храстите след него запращяха под двойните копита на зубъра. Той следеше сега нападателя и със слуха, и с обонянието си. По грапавото стъбло на габъра беше лесно да се покатери, пъргавият момък се докопа за първите клони и се метна върху тях. Бикът стигна до дървото, вдигна глава. Гръмотевичен рев се откъсна от гърлото му. По гърба на човека пълзяха студени тръпки. Стори му се, че се намира ниско и побърза да се покатери по-нагоре.
Полуизсъхналият клон се пречупи с остър пукот, тялото му се люшна и полетя надолу. Ръцете му, размахани отчаяно, се хванаха за други клони, които се превиха, изпукаха, но не се прекършиха. Пареща болка прониза левия му крак. В първия миг помисли, че го е ударил рогът на бика, но веднага разбра истината. Бедрото му се беше нанизало върху острия край на друг счупен сух клон. Момъкът издърпа ранения си крак. Нямаше опасност да падне долу в обсега на свирепия бик, но от раната се стичаше кръв, която капеше чак до земята. Малкия Тур откъсна парче кожа от наметката си и превърза с него раненото си бедро.
Зубърът постоя известно време под дървото, поемаше с разширени черни ноздри мириса на човека и на неговата кръв. След това може би го обзе безпокойство за стадото, защото започна да обикаля около дънера на дървото, да тъпчи гъвкавите стъбла на храстите с раздразнено сумтене, да повдига глава нагоре, да гледа с гневни очи своя враг. Накрая мъжкарят навири опашка и се затича към поляната. Малкия Тур видя през клоните как едрото животно спря до жертвата му, заобиколи я с бавни стъпки, обдуши я, вдигна глава, прорева диво, продължително, с някаква неизразима печал. После се затича към зубриците и ги поведе в противоположна посока.
Ловецът знаеше, че няма да се върне отново. Зубрите не бяха тъй отмъстителни, както мечките. Той се смъкна бавно по стъблото на дървото. Кракът му се беше вдървил от раната. Мъчно се подчиняваше на волята му. Довлече се до жертвата си, заби кремъчния нож под ребрата, разряза с мъка кожата, пъхна ръката си и откъсна парче от черния дроб. Трябваше да се подкрепи, преди да тръгне към селището. Раната на бедрото му се беше покрила с корица от спечена кръв, превръзката я пазеше от ново разраняване, но не можеше да движи свободно крака си. Похапна до насита, измъкна копието от тялото на животното, заби го в земята и се изправи с негова помощ.
Селището беше далече. Трябваше да върви дълго покрай високия бряг на реката. От другата страна на течението растеше непроходима гора, прорязана от речните ръкави. През нея беше невъзможно да се промъкне, макар че така би могъл да съкрати пътя си.
Повърхността на земята потръпна, във въздуха се понесе тропот. Човекът се обърна и видя Сивия Бегач да препуска през поляните, следван от кобилите и кончетата. Малкия Тур размаха копието и нададе продължителен вик — сигнал, който разбираха само двамата с жребеца. Животното намали хода си, а кобилите продължиха да бягат по-нататък.
— Сиви Бегачо, ела, ела — извика момъкът.
Конят се подчини на зова му, притича до приятеля си, подуши с разширени ноздри плячката му, но не се уплаши. Малкия Тур посегна, пръстите му почесаха коня по челото. Ноздрите му се издуха, той изпръхтя доволно. Силното му тяло беше изваяно от яки мускули, които можеха да издържат дълъг бяг в равнината. Ех, да можеше да му помогне сега да се добере до селището, както стори това оня ден пред бурята…
Една смътна мисъл премина през главата на ловеца, начена да се оформя и да добива реални очертания. Накара го да тръпне от вълнение и нетърпение. Дали жребецът не можеше да го отнесе на якия си гръб? А как би могъл да се задържи върху него? Извади от плетената торбичка, която висеше на рамото му, широк ремък, изрязан от дебела зуброва кожа за пренасяне на по-големи товари. Прехвърли края му през гърба на животното, което извиваше шията си и го гледаше приятелски, но често пристъпваше от крак на крак. Явно беше, че нещо го тревожи, не му даваше покой.
Малкия Тур се наведе, доколкото му позволяваше раненият крак, хвана края на ремъка и го завърза стегнато. Жребецът потръпна, отстъпи крачка-две, удари нетърпеливо с копитата си по земята. Човекът обви с ръка мускулестия му врат, за да си почине и да го успокои, преди да се метне на гърба му. Конят изведнъж дръпна глава и процвили разтревожено. Ловецът се обърна и застина на място. Тридесетина мъже, облечени в кожи, с начервени лица, изпъстрени от отвесни бели ивици, вървяха към него в широк полукръг. В ръцете им имаше копия и обтегнати лъкове. След петдесетина крачки стрелите им щяха да го настигнат.
— Хората от селището при Големите хълмове са тръгнали да грабят — разбра Малкия Тур, — сигурно ще нападнат нашия род, за да отвлекат жените и децата… Нарисували са бойните знаци по лицата си…
Положението му беше отчаяно. Здрав и читав, би могъл да се втурне в бяг — беше млад и силен, имаше надежда да предупреди своите. Раненият крак го обричаше на смърт, а роднините му щяха да станат плячка на враговете. Мисълта за това го стресна, даде му сила. Сивия Бегач, който вече се дърпаше да побегне, трябваше да го спаси.
Хората от Големите хълмове, които бяха тръгнали да грабят съседите си, видяха смаяни как човекът от речното селище преметна крак през гърба на дивия кон и как той се спусна към съседната поляна. Те не знаеха, че застанали в полукръг сами бяха насочили животното в правилната посока. Гледаха неразбиращо към сивото тяло, върху което се беше вкопчил човекът.
Малкия Тур беше вмъкнал здравия си крак между ремъка и тялото на животното. След това се беше извил и легнал по гърди върху гърба му. Неговите пръсти се бяха впили в гривата.
Жребецът в първия миг се вдигна на задните си крака, но гласът на приятеля му го поуспокои, а и нямаше време за губене. Лицата на непознатите хора вече се различаваха, не биваше да ги допуска по-наблизо. И конят се втурна към единственото място, където нямаше врагове. Това беше скалният нос над реката. Натам бяха избягали и кобилите, а натам беше и селцето. Започна да тича в тръс, а след това премина и в галоп. Човекът на гърба му се друсаше, клонките на храстите го шибаха болезнено, но враговете оставаха все по-назад. Показа се брегът, където минаваше пътеката на ловците. Кобилите се бяха спрели на ливадата до върбите. Жребецът протегна глава към тях. Момъкът се размърда, внимателно обви ръце около шията на животното, измъкна изтръпналия си крак, плъзна се по овлажненото тяло, което издаваше остър мирис на пот, и стъпи на земята. Конят стоеше напрегнат, гледаше неспокойно към кобилите, пръхтеше нетърпеливо. Сякаш разбираше, че е свършил работата си. Малкия Тур издърпа ремъка, развърза възела и свали кожената ивица от гърба на жребеца. Той се почувствува съвсем свободен, отстъпи две-три крачки, отърси се, процвили високо. Кобилите наостриха уши, вдигнаха глави и му отвърнаха звънко, треперливо. Младият ловец се усмихна, отметна назад дългите си коси и му подвикна приятелски:
— Ти ме спаси, Сиви Бегачо, върви при своите, отведи ги далеч, защото идват хората от хълмовете…
Мъжкарят размаха по конски глава, като че разбра и благодарността, и съвета на приятеля си. Препусна към кобилите. Притича до тях и те го последваха във върбалаците. Може би щяха да пресекат реката с плуване, за да се отдалечат през зелените ливади по другия, по-ниския бряг.
Малкия Тур дълго гледа раздвижените върхове на гъсталаците. След това седна тежко на пътеката. Необикновеното пътуване го беше уморило, но нямаше време за губене. Той взе два камъка, които се търкаляха наблизо, и започна да ги удря ритмично един в друг. Екотът им се понесе надалеч, стигна и до селището, и до рибарите покрай брега на реката, и до ловците в отсрещните гори. Те грабваха оръжието си и тичешком се отправяха към селището. Някой даваше сигнал за опасност. Неколцина мъже минаха по пътечката, грабнаха Малкия Тур и го отнесоха към колибите. Селището беше обградено с ров и дървена ограда от колове, между които бяха преплели вършини от леска и габър. Тежкият вратник се затвори, залостиха го с напречни греди, мъжете приготвиха лъковете и копията си. Нападателите можеха да дойдат само от изток — там платото се свързваше със скалния връх чрез тясна шийка. Когато враговете стигнаха пред рова, видяха стопаните да подават глави иззад острите върхове на коловете.
Привечер те си тръгнаха обратно към хълмовете, защото се страхуваха да нощуват близо до обсадените. Мъжете от селището можеха да излязат и да ги нападнат край огньовете през нощта.
Когато вечерта в първобитното селище припламнаха езиците на големия огън, Малкия Тур започна своя разказ за дружбата си със Сивия Бегач. Мъже, жени и деца слушаха за необикновеното приключение на младия ловец. Поднасяха му дървени паници с разреден див мед да утолява жаждата си, подаваха му парчета отбрано месо и разцепени с каменни брадви бедрени кости, които криеха, вкусен костен мозък.
И преди да се отправят да спят в плетените колиби, измазани отвън с глина, замесена със сухи треви, старият жрец Горския Бухал протегна двете си ръце над жаравата и продума тържествено:
— Слушайте, деца мои… Сивия Бегач е бил изпратен на Малкия Тур от духовете на нашите деди, за да го пренесе и да спаси всички ни от смърт… От днес нататък той е наш брат и нека никой не вдига ръка срещу него и неговите кобили… Защищавайте го от зверове и от други хора.
Дрезгавите гласове на мъжете му отвърнаха хорово. Сивия Бегач нямаше да падне от копие или стрела, хвърлена от ръцете на ловците от селището.
Малкия тур се довлече бавно на върха на скалата, който беше в средата на оградата, и се загледа в пролетната нощ. Нейде там, в мрака, беше Сивия Бегач с кобилите и кончетата — сега малкият табун можеше да се приближава до селището.
Широкоплещестият мъж с буйна прошарена коса, падаща върху изпечените му от слънцето и вятъра голи рамене, изпъстрени от белези на стари рани, спря на брега, коленичи. Момчето, което носеше здрав кожен ремък, навит на кълбо, застана зад него и се вгледа напрегнато. Потокът, раздиращ долината, се вливаше в продълговата яма. Пръстта по бреговете беше тъй изпотъпкана от дивите животни, че не се виждаше дори една-единствена тревичка. Най-едрите дири бяха от копитата на коне.
— Днес бързоногите още не са идвали да пият вода — каза възрастният мъж. — Подай ремъка, Голямо Око…
Момчето разви гъвкавата кожена ивица, направи сръчно примка на ремъка, разпъна клупа на брега до самата вода, а другия край завърза здраво за дънера на близката върба. После взе пресен конски тор, разтърка го с пръсти и посипа внимателно опънатото кожено въже с рохкавите късчета.
— Тъй бързоногите няма да усетят дъха на ремъка — продума полека мъжът. — А ние ще се скрием във високите треви на другия бряг…
Двамата заобиколиха водоема и се вмъкнаха в туфите висока острица. Щом разлюляха гъвкавите им стъбла, във въздуха се понесе облак от комари, които стръвно кацаха по полуголите тела, защитени само от кръста надолу с грубо обработени кожи. Хората не им обръщаха внимание, приготвяха лъковете си и дългите стрели с върхове от кремък. От време на време надничаха предпазливо между стръковете трева към безбрежната равнина на север.
Слънцето се беше вдигнало високо над главите им, когато момчето вдигна глава. Възрастният го погледна въпросително. Момчето изпълзя от прикритието, легна и постави ухо на земята. Бронзовите му рамене потръпнаха. Ухото му долавяше далечното разбъркано трополене.
— Идват!
След малко на хоризонта се появи сива начупена ивица, която бързо увеличаваше размерите си. Подир нея оставаха кълбести облаци прах. Започнаха да се очертават отделни глави, гърбове и вдигнати опашки. Табунът стигна на стотина метра от езерцето. Тогава грамадният жребец, който тичаше настрани от стадото кобили и кончета, ускори хода си.
Кобилите се спряха на място, протегнали глави към водата, с разширени ноздри и втренчени очи. Краката им се свиваха нетърпеливо в колената. Жребецът процвили остро, потегли към водоема с бавен тръст.
От набитото му тяло, изтъкано от яки мускули, покрито от лъскава сива козина, от настръхналата къса черна грива и от изправената въгленява опашка лъхаше неукротима мощ. Дивото животно стигна на десетина крачки от водата, огледа се наляво и надясно, протегна тежката си груба глава, пое въздух с издутите си влажни и червени отвътре ноздри. После се вдигна на задните си крака и се върна към табуна, изпъчил широките си гърди, с напрегната дебела шия.
Кобилите го изчакаха да заеме мястото си отстрани и се спуснаха към брега. Зажаднелите животни бързаха да потопят муцуните си във водата. Двамата ловци в тревите трескаво стискаха лъковете си и не откъсваха погледи от дивеча. Табунът се беше укротил. Животните поемаха дълги глътки, когато във втората редица коне внезапно настъпи раздвижване. Една млада кобила със силно издут корем се замята насам-натам. Тя препусна назад към равнината, но не изминала десетина крачки, легна като покосена на голата земя. Остана там просната, оглушена от падането.
— Хвана се! — извика мъжът и скочи на крака. — Стреляй по другите кобили…
Ловците опънаха тетивата на лъковете си до скъсване, прицелиха се и пуснаха едновременно стрелите. Каменните им върхове просвириха продължително. Ръцете им се метнаха назад с привични движения, извадиха от колчаните други стрели и отново стреляха.
Конете, сепнати от странните движения на посестримата си и от вида на хората, чиито глави и рамене се бяха подали изведнъж от тревите, се извърнаха и препуснаха панически към равнината. Едно от животните, пронизано от две стрели, търчеше последно, но изоставаше непрекъснато. Неотдавна роденото конче бягаше до ранената си майка с навирена опашчица. Когато тя рухна на тревите, неизминала и двеста крачки, жребчето, отминало напред, спря, обърна се, протегна рошавата си глава и процвили призивно. Жребецът, който препускаше сега последен, дочу зова на кончето, обърна глава и видя падналата му майка. Той се завъртя, спусна се решително към ранената, макар че хората вече тичаха по брега на водоема.
Мъжкарят стигна до кобилата, изхриптя гневно, захапа я за врата, опита се да я повдигне. Дъхът на кръв го удари в ноздрите. Той долови, че всичко е свършено и наведе глава към обърканото мъниче. Захапа го в основата на опашчицата, тласна го силно към бягащия табун. Кончето се втурна с все сила, за да избяга от повторната болка. След броени мигове бащата и синът изчезнаха в прахоляка, който се носеше над равнината. Ловците стигнаха задъхани при плячката си. Кобилата беше млада и охранена. Пасищата бяха безкрайни, тревите вкусни и хранителни, затова нейните хълбоци бяха загладени.
— Добрите духове ни помогнаха — рече бавно мъжът. — Улучихме една бързонога със стрелите си и хванахме жива друга… Трябва да им дадем от дивеча.
— Да, да — отвърна разсеяно момчето, което гледаше към пленницата, лежаща на утъпканата земя до върбата. — Какво ще правим сега?
— Оная там нека се търкаля с примката на крака, докато се укроти. А тази започваме да я дерем…
Двамата извадиха кремъчните ножове. Работеха бързо и точно, но момчето често вдигаше глава и поглеждаше към живата кобила. Дивото животно продължаваше да лежи по гърди с обтегнат назад от примката крак, сякаш все още оглушено от случилото му се изневиделица нещастие. Не измина много време и кожата на жертвата се простря на тревите. Мъжът разряза мускулите, достигна до единия бъбрек, обели от него дебелия пласт нежна мазнина. После извади двете очи на животното, отряза късче от кожата, постла го на земята и положи отгоре мазнината и очите. В това време момчето беше накъсало сноп сочни треви, с които покриха жертвените дарове.
— Вземете вкусна мазнина и очи, о, духове — промълви човекът. — И ни пратете пак сполука…
Слънцето се накланяше към тъмната страна на хоризонта, когато дивечът беше нарязан на четири големи къса. Едва тогава двамата ловци си позволиха да изядат черния дроб, който им се полагаше по законите на племето. След това момчето приближи до брега, изми се от кръвта и загледа плененото животно, което лежеше като вцепенено.
Кобилата беше млада, нейният корем беше издут. Сигурно скоро щеше да роди мъничко конче, подобно на онова, което избута жребецът. Миналата година ловците доведоха кобила, която роди малкото си в селището. Възрастните не обръщаха внимание на животните пуснати на свобода между хижите, заградени с висока трънеста ограда, където отдавна отглеждаха полудиви овце и свине. Дивеч имаше в изобилие, нямаше защо да убиват веднага живата плячка. Децата бяха загубили умовете си по двете диви животни, забравили за своите простички игри. Носеха им наръчи трева, пълнеха с вода издълбания от върбов пън съд. Майката и дъщерята постепенно загубваха дивата си недоверчивост. Присвиваха уши, клатеха глави, но накрая позволяваха децата да ги докосват. Страхуваха се само от дебнещите ги като дивеч кучета и от вечно загрижените мъже и жени. И не напразно. Дойде ли гладната зима, хората от селището на хълма убиха и кобилата, и тлъстото конче.
Голямо Око, въздъхна дълбоко. Той още изпитваше неосъзнат смътен протест срещу решението на възрастните да убият животните. Те го гледаха винаги тъй доверчиво и дружелюбно. Готови бяха да потичат рамо до рамо с него от едната ограда до другата.
— Момче — извика мъжът, — изтичай до селището… Нека дойдат да пренесем месото. След стъмняване сивите ловци ще надушат месото и тогава ще трябва да се браним от тях…
Младият послушно затича към близките възвишения, които се издигаха на хоризонта като гърбиците на зелени великани. В подножието им започваше пътека, която постепенно се разширяваше и ставаше все по-утъпкана. После се видяха очертанията на ограда от яки колове, преплетени с бодливи клонки, която заобикаляше селището на плоския връх на малък хълм. В подножието му се виеше рекичка, скрита от гъсти върби с увиснали по клоните завеси от повет.
Куция Тур, старейшината на селището, който седеше пред вдълбаната в пръстта колиба със стени от плетени пръти, измазани с глина и покрив от суха тръстика, наду доволно бузите си, като слушаше разказа на момчето за успешния лов.
— Нощната Птица винаги е бил добър ловец — каза той бавно, — учи се от него… А и духовете са били щедри към двама ви, Голямо Око. Поднасяй им жертви…
Старецът стана, повика трима мъже, които току-що се бяха върнали в селището с вързопи ракитак за кошници и всички тръгнаха бързешком към езерото, което беше на границата между хълмистата земя и равнината. Нощната Птица ги посрещна мълчаливо. Не подобаваше на един ловец да изглежда много доволен от умението си. Куция Тур огледа кобилата, която се беше изправила на крака и гледаше хората с диви очи. Той свали от рамото си широка торба, изплетена от лико и продума:
— Червени Коси, надени я на главата на бързоногата…
Човекът се приближи до разтрепераното животно. С ловък замах метна торбата на главата му. Кобилата потръпна цялата няколко пъти, после застана укротена, напълно безпомощна.
— Сега вържете ремък на врата й и освободете примката… Тя ще върви подир този, който държи въжето…
Кобилата усетила крака си извън примката, се дръпна веднъж-дваж, но после спря свита, сякаш приклекнала, очакваща неизвестността.
— Донесете тук дивеча — рече Куция Тур.
Четиримата мъже едва довлякоха кожата, върху която бяха натрупани четирите огромни къса месо. Старецът огледа хората си, присви хитро очи и попита:
— Тежи ли?
— Да…
— Е, деца мои. Сега ще чуете нещо… Някога живееше един ловец, когото наричахме Големия Бегач. Той ходеше на лов за бързоноги. Един ден той уби жребец и хвана кобила… Тогава Големия Бегач завързал четирите къса от дивеча два по два и ги преметнал на гърба на кобилата… Доведе я с ремък. Стигна до селището преди сивите ловци да се съберат и да го нападнат…
Мъжете се спогледаха. Нощната Птица зарови пръсти в дългата си коса, наведе се, отряза дълга ивица кожа, свърза с нея двата бута на плячката. Червени Коси му помогна и прехвърлиха свръзката през гърба на пленницата. Кобилата, която се беше укротила с торбата върху главата, приклекна уплашено. Измина миг, два, три… Нещото на нейния гръб не забиваше нито нокти, нито зъби в кожата й… А наоколо се носеше тревожният мирис на кръв. Ноздрите на дивото животно се издуваха, то вдигаше глава, остреше уши, но торбата убиваше желанието за съпротива.
И когато дръпнаха ремъка, кобилата тръгна послушно напред. Голямо Око водеше плененото животно, а четиримата мъже носеха останалите късове месо и кожата. Тъй стигнаха до селището, където вече светеха късите червени езици на огньовете. Завързаха ремъка за един от коловете, свалиха товара и едва тогава Голямо Око се осмели да попита:
— О, Куци Туре — каза той с разтреперан глас. — Ще убием ли през зимата бързоногата и малкото, което ще се роди?
Старецът се сепна, погледна го изненадано, после погали сивата си брада и отвърна може би по-развълнувано, отколкото беше прилично за един старейшина:
— Ако всички помогнат да се съберат плодове от дъбовете и от леските, от тревите и корените, ако издирим повече пчелни хралупи и добием много сушено месо, бързоногата и кончето може да останат живи…
Голямо Око се усмихна с цялото си лице и изтича при децата, които гледаха плячката на ловците със спотаена радост. Трябваше да им разкаже веднага за обещанието на Куция Тур. И от тях зависеше дали бързоногата щеше да остане жива — дано само се родят повече горски плодове и треви със засищащи зърна.
Двугърбият хълм, който се издигаше сред равнината, подобен на лежащ зубър с глава към голямата река, потъваща недалече в непрогледна лонгозна гора, имаше пред себе си две невисоки бърчини. Върху гребена на най-далечната, обрасла със стари дъбове, седяха на сянка двама младежи. Те бяха облечени в къси тракийски туники от конопено платно.
Единият беше рус, къдрокос, с румено лице, проницателни сини очи и широки плещи, а другият тъмнокос, прегърбен, със сухо лице. И двамата поглеждаха често към четирите коня, които пасяха в подножието на височината.
Светлокосият си играеше със своя къс меч, а другият дълбаеше с бронзов резец плочка от сиво-червеникав пясъчник. Там вече се очертаваше фигурата на строен кон, който беше вдигнал гордо глава, готов да пристъпи с десния си крак.
— Терес — обади се лениво притежателят на късия меч, — твоят жребец е достоен да бъде язден от някой могъщ бог…
Черноокият повдигна глава, чертите на лицето му омекнаха. Очите му се устремиха към едрия бял кон, чиято козина беше посипана с тъмни петънца. Неговата глава беше благородна, а шията красиво извита. Дългата грива блестеше като ленено валмо, докато гривите на другите коне бяха по-къси, по-настръхнали, по-жилави.
— Рес — отвърна той със спотаена обич в гласа. — Желая да положа тази плочка в светилището на Бендида…
Погледът на изтъкания от здраве и сила младеж се спря със съжаление на изкривения в коляното крак на приятеля му.
— Жребецът заслужава това, Терес — рече той грижовно, — вече съм го обяздил… Скоро и ти ще можеш да го яздиш. Тогава всички пътища ще ти бъдат къси…
— Ех, приятелю… Този кон е роден за надпрепускане с вятъра — продума замислено ваятелят, — а аз съм куц и болен…
Русокосият застана на колене до другаря си, прегърна го през раменете и извика:
— Скоро ще е денят на целебните треви, Терес. Ще премина през хълмовете на север, ще стигна до племето на вайколетите, където живее чародейката Аста, и ще взема от нея цярове за теб… Ще бъдеш пак здрав и силен… Чуваш ли?
Черноокият изгледа с признателност зачервеното от вълнение лице на Рес и се усмихна със сподавена болка в очите.
— В горите има пантери и мечки, приятелю… По бродовете на реките дебнат мъже със силни лъкове. Няма да те пропуснат до чародейката… Само ще оставиш главата си нейде, а защо ще ми е тогава здраве и сила?
Русокосият се готвеше да възрази, когато от върха на големия хълм прозвучаха острите стрели на бойна тръба. Младежите се изправиха на крака, вгледаха се нагоре по стръмния склон, обрасъл с храсти и ниски криви дървета, между които надничаха скали.
— Ония разбойници пак идват — извика гневно Рес, — искат да ни ограбят, да ни направят роби…
Куцият момък, пуснал плочката на земята, закърши ръце. Приятелят му взе копието, облегнато на дънера на близкия дъб, прехвърли лъка и колчана със стрелите през рамо и каза бързешком:
— Терес, откарай конете в селището, а аз ще яхна единия и ще отида в черната горичка… Конният ни отряд се събира там, когато ни нападнат, нали знаеш?
Черноокият гледаше с тревога лицето на младия войн. Смътно предчувствие за нещо лошо, за нещо неотвратимо идващо го жегна право в сърцето.
— Добре, Рес — рече той със стиснати зъби.
Двамата слязоха при конете. Петнистият жребец изпръхтя, протегна глава към стопанина си. Рес завърза ремъци на шиите на трите коня и ги подаде на куция. После прехвърли просто юздечката от здрав ремък през устата на четвъртия, метна на гърба му рунтава овча кожа, върза я под корема на животното да не пада лесно и понечи да го яхне. Едрият кокалест кон със сиво-жълтеникава козина се дръпна настрани, доловил намерението на човека.
— Чакай — продума Терес задавено. — Чакай…
— Какво има?
Куцият си пое дъх. После прегърна с две ръце шията на великолепния жребец, който беше поставил главата си на рамото му да го погали, и продължи глухо:
— Вземи петнистия, Рес… Той е силен и пъргав. Ще те избави от опасностите на битката…
Русокосият се обърна, лицето му беше пламнало, а очите му бавно заблестяваха от прииждаща радост. Той се приближи мълчаливо, прегърна приятеля си през рамената и продума тъй, сякаш не му стигаше въздух:
— О, Терес… Колко хубаво ще е, когато налетя върху враговете с твоя кон… Аз ще бъда непременно пръв…
Момъкът поглади загладения хълбок на петнистия жребец, прехвърли юздечката и кожата, метна се на гърба му. Благородното животно потръпна, яките мускули пробегнаха под загладената козина. То направи няколко бързи стъпки по поляната, изви глава към своя господар, който стоеше в тревата, облегнал се на копието и процвили звънко, като че се сбогуваше с него.
— Прощавай, Терес… Върви по-скоро в крепостта, за да не те изненадат навън от стените. Бъди под покровителството на Бендида! — извика Рес.
— Нека тя да помага и на тебе…
Жребецът, подбутван от петите на русокосия, се впусна в галоп отляво на височината към тъмната брястова гора. Терес гледа след конника, докато той се загуби между дърветата. После дръпна ремъците и поведе конете надясно. Скоро под главата му израсна крепостната стена на селището, зидана от едри камъни без хоросанова спойка. Тя обграждаше неголямото плато, простиращо се в подножието на височината. Двата края на зидовете достигаха до склоновете и отбранителният полукръг защищаваше купчината дървени къщи, изградени върху каменни основи и покрити с вързопи суха тръстика.
Враговете, облечени в кожени дрехи, поставили на главите си изсушени вълчи глави или кожени калпаци с втикнати отстрани рога от турове и зубри, се приближаваха от изток и се спряха на брега на потока, който минаваше под крепостната стена, запътил се на юг към голямата река. Те сновяха насам-натам, размахваха копия, секири и тежки боздугани. Гласовете им наподобяваха воя на гладни вълци, на разярени турове, стараеха се да сплашат бранителите.
Терес стоеше зад един от зъберите с копие в ръка. Нямаше сила да опъва тежкия лък, затова му беше отредено да отблъсва нападателите, започнеха ли да се катерят по стената. Момъкът гледаше със свито сърце враговете. Успееха ли да влязат в селището, те щяха да бъдат безмилостни. Изглеждаха много на брой, но все пак защитниците стояха зад каменната стена, която щеше да ги брани.
Долу прозвучаха пронизителни кокалени свирки, чиито звуци се забиваха дълбоко в ушите. Половината от вълчеглавите се втурнаха, затрупаха потока със снопове вършини и стигнаха до основите на стената, въпреки усилената стрелба на бранителите. Стрелите се впиваха в телата им, но не успееха ли да ги поразят в сърцето или очите, вълците издърпваха остриетата от раните и продължаваха да вървят окървавени напред.
В един миг Терес видя пред себе си озъбена вълча глава, насочи копието и удари с бронзовия му връх. Сражението за стената ставаше отчаяно. Бранителите се биеха с копия, мечове, а нейде пускаха в ход и последното оръжие — кривия тракийски нож. Терес отблъсна поредния нападател и погледна по дължината на стената. Вълната от „вълци“ вече заливаше зъберите. Още малко и щеше да влезе в селището. И тогава от върха на хълма, където стоеше наблюдателят с медната тръба, проечаха тревожни звуци.
В първия миг нападателите не обърнаха внимание на сигналите, но след малко се дочу силен тропот на конски копита. От храсталаците по брега на потока на север изскочиха петдесетина конници, които размахваха копия, къси мечове, боздугани и се провикваха с пълни гърла. „Вълците“, „зубрите“ и „туровете“ извърнаха глави. По лицата им се беше изписало изумление. Те не отглеждаха тези бързоноги животни и за пръв път виждаха толкова конници на едно място. Имаше нещо заплашително в тази помитаща маса от коне и хора. Натискът върху стените отслабна. Нападателите отскачаха назад, бързаха към другарите си отвъд потока, а стрелите на защитниците ги удряха в гърбовете, поваляха ги по-лесно.
Пред атакуващите конници на светлия жребец препускаше Рес. Приятелят му следеше неговото движение със затаен дъх. Конят сякаш поглъщаше разстоянието до враговете, които бързаха да построят редица, за да се бранят.
Ето, жребецът се вдигна на задните си крака, сепнат от вида на страшните хора, които държаха насочени копия. После, подтикнат от яките крака на ездача, скочи и събори неколцина неприятели. Русокосият момък удари един противник с копието си, повали го и се вмъкна сред тълпата. Настигащите го конници влязоха в направения от него процеп, разшириха го мигновено и закипя ръкопашен бой.
Ездачите стояха по-високо от пешаците, ударите им бяха по-точни, а и конете, разтревожени от необикновения вид на людете, ранявани често от размаханите оръжия, се въртяха насам-натам, ритаха с копита или пък направо протягаха глави и хапеха по ръцете и раменете, тъпчеха ги с копита. И все пак враговете бяха толкова много, че конниците полека-лека започнаха да се губят сред тях. Петдесетина мъже от стените скочиха долу, стигнаха до брега на потока, коленичиха и започнаха да стрелят от упор с тежките си лъкове. Медните им върхове се врязваха в телата, пробиваха втвърдените кожи, пронизваха ръце и крака.
Терес гледаше втренчено приятеля си, който се мяташе с жребеца ту наляво, ту надясно и удряше без умора. Как успяваше да се задържи на гърба на коня, не можеше да разбере. Може би яките му крака стискаха здраво корема на животното. Конниците около него падаха един след друг, поразени от копия и мечове или просто от тласъците на внезапно спрели или скочили настрана уплашени животни. Ранените животни цвилеха пронизително.
Сърцето на Терес изтръпна. Едно копие се заби в рамото на Рес. Къдрокосият се изправи на гърба на коня, издърпа оръжието от раната и вдигна животното на задните му крака с мощно изтегляне на ремъка. Окървавен и страшен, момъкът насочи коня към центъра на враговете, където стоеше високият им вожд. На главата му се развяваха от вятъра черни опашки от тур, дръжката на копието му беше червена, а наметалото съшито от пантерови кожи. Неговите насърчителни викове и заповеди крепяха отбраната на людете му. Къдрокосият повали „вълк“, след това „зубър“ и стигна до целта си. Силното му тяло се наведе надолу, късият меч светна и се заби в гърдите на главатаря. Туровите опашки се метнаха във въздуха, червеното копие падна на земята и той се люшна поразен. В този миг грамаден „зубър“ замахна и удари младия герой в тила с боздугана си, а един от „вълците“ посегна пъргаво и заби копие в ребрата на коня.
Терес извика болезнено, пред очите му падна пелена. Свести се, за да види, че нападателите отстъпваха в равнината на изток към брода на голямата река и носеха на ръце мъртвия си вожд. Рес беше постигнал целта си.
Момъкът слезе от стената, стигна до мястото на битката, коленичи до мъртвия си приятел, постави гордата му глава на скута си и сведе чело. Когато вдигна глава, наоколо се бяха събрали мъже и жени. Те гледаха мълчаливо и живия, и мъртвия.
— Терес — обади се старейшината на селището. — Бъди мъж… Изличи мъката от лицето си… Радвай се, че побратимът ти напусна тоя свят… Завинаги се отърва от земните мъки, които преследват хората. И стори това славно, с победа над врага…
Момъкът отпусна нежно главата на мъртвия. Четирима мъже поставиха Рес върху гърба на убития кон, който беше подпрян с камъни, за да изглежда като жив, закрепиха го там с широки ремъци. След това подредиха наблизо и останалите свои роднини, загинали в битката. Младият войн като че продължаваше да ги води напред към враговете.
— Тук ще запалим голямата клада — рече старейшината, — носете дърва, пригответе жертвени животни и вино, деца мои…
Терес седеше пак на стената, където се беше сражавал. Той гледаше как камарите от сухи цепеници скриват светлия кон и мъртвия му ездач. Сърцето му тръпнеше от мъка. Може би щеше да види Рес и любимия си жребец едва в подземието на мъртвите. Ръката му стискаше кокалената дръжка на бронзовия резец, а на коленете му лежеше гладка плоча от пясъчник. Конят и човекът вече не се виждаха, но образите им живееха във въображението му. Терес виждаше стремителния бяг на животното, краката на ездача, стиснали корема му и замаха на воина с копието. Ваятелят се наведе над плочата. Резецът се впи в податливия камък, по колената му се посипаха песъчинки. Те пареха кожата му, правеха го някак трескав, замаян, вдъхновен.
Слънцето се скри отвъд гребена на високия скалист хълм. Мъже, жени и деца се събраха на поляната, където беше натрупана камара от сухи дърва. Двама млади мъже добиха магичен огън като търкаха цепеници. Старейшината пое запаления факел от ръцете им и го постави под кладата. Огънят се разпалваше, протегнаха се червени езици, дърветата засъскаха. Мракът се сгъстяваше, но кладата се бореше с него, стремеше се да го победи, пръскаше изобилна светлина.
Терес седеше в редиците насядали мъже около огъня, пиеше глътки от глинената делва, за да не бъде жаден приятелят му в царството на сенките, дъвчеше месо, за да не бъде гладен приятелят му в царството на сенките и притискаше към гърдите си под конопената туника плочата от пясъчник.
Изминаха се няколко дни от битката с враговете. През това време ваятелят не оставяше работата си над каменната плоча. Мъже, жени и деца преминаваха покрай него, гледаха очертанията на препускащия кон и на смелия ездач върху него, смайваха се от приликата, но не продумваха, за да не го отвличат от делото му.
Сутринта на седмия ден Терес стана преди изгрев-слънце, изми се, облече нова туника, взе плочата, обви я в бял ленен плат и тръгна бавно нагоре по склона на височината. Пътеката го отведе до светилището на боговете, разположено в плитка пещерка. Момъкът пристъпи, положи плочата на един от камъните, подредени край скалната стена, сведе глава пред нея. Усещаше се безкрайно уморен от дългата работа, но дълбокото удовлетворение от постигнатото му даваше сили. Хората завинаги щяха да запомнят младия конник герой, който беше спасил родното си селище от пристъпа на жестоките врагове.
Възрастният мъж пристъпи към оградата от лескови пръти, зад която пасеше пъстър табун жребци, кобили и кончета. Облегна се на един от коловете и втренчи поглед в животните. Те се различаваха доста по цвета на козината и по телосложението си. Най-далеч бяха сивите, дребни и късотели, но набити местни коне, нямащи равни на себе си в издръжливостта. По-наблизо пристъпваха едрите и стройни червеникави потомци на докарани от юг жребци и кобили. Тези животни не бяха толкова издръжливи на глад и на студ, но можеха да препускат с бързината на вятъра.
Човекът почувствува, че му става по-зле. Ръцете му обхванаха дървения ствол на кола. Някаква непоносима тежест го караше да се свлича бавно и мъчително към земята. И дори не усети нейната твърдина, защото изпадна в забрава, в безсъзнание.
Свести се и видя главите на четири коня, протегнали се към него през прътите. Познаваше ги отлично — това беше впрягът на бойната му колесница. Изглежда, беше викал без да иска „Ха… Ха… Ха…“ — сигнала, на който бяха обучени и тъй ги беше привлякъл до оградата. Сега те го гледаха напрегнато с големите си очи, където имаше спотаена надежда. Те поемаха жадно мириса му с разширените си тънки ноздри и може би чуваха острите трели на бойните флейти.
— Ех, тича ли ви се — промълви човекът…
Откъм голямата къща с дебели каменни основи, върху които се издигаше дървеният етаж, се дочуха възбудени гласове. Двама високи младежи с руси коси, спуснати до широките рамене, бързаха към баща си.
— Зле ли ти е, татко? — попита единият и коленичи до него. — Боли ли те раната?
Бащата погледна разтревожените им лица, напрегнатите млади тела под ленените туники и изпита болка в сърцето си. Скоро щеше да се пресели в тъмния подземен свят. Нямаше да проследи с бащински поглед възмъжаването им, нямаше да ги види победители в битка, нямаше да помилва внуците си…
— Тежко ми е — отвърна той, — занесете ме у дома и повикайте лечителя…
Младежите го вдигнаха внимателно на ръце, понесоха го към къщата, помогнаха му да легне на лявата си страна върху ложето, покрито с меки еленови кожи. Приготвиха сребърен съд с разреден мед, конска кръв от вената на черна кобила и козе мляко — прочутото, укрепващо силите, тракийско питие.
Когато дойде лечителят, съблякоха туниката му до кръста. Могъщото тяло на мъжа се беше стопило и ребрата му се брояха. Под дясната мишница се виждаше голяма червена буца. На това място беше влязло в тялото му парче от върха на копие и никой не се беше решил да го извади. Вещите люде казваха, че бъде ли отстранено, ще угасне и животът на човека. Превързваха го с билки и мехлеми, но желязото си стоеше в раната и подяждаше тялото на ранения, сякаш беше ненаситна ламя. И сега побелелият лечител поклати безнадеждно глава, като видя напрегнатата буца. После се наведе и започна да подготвя превръзката.
— Елис — продума болният, — още колко дни са ми отредили боговете, преди да отпътувам за царството на сенките?…
Лечителят се обърна настрани, опита се да скрие очи от погледите на младежите, прехапа устни.
— Говори, Елис — в гласа на мъжа прозвучаха властни нотки. — Аз съм войник…
— Само боговете знаят точно кога ще идеш при прадедите си, Реметалк… Това може да стане днес, утре или след пет изгрева на слънцето…
— Добре, няма нужда да ме превързваш. Върви си, Елис…
— Нека боговете се смилят над теб, славни Реметалк…
Лечителят се поклони, взе нещата си и излезе от стаята. Двамата младежи стояха прави, отпуснали ръце покрай бедрата си.
— Повикайте по-малките си братя и майка си — нареди бащата.
След малко в широкото преддверие на къщата пред ложето на ранения застанаха двамата големи и двамата му по-малки синове. Високата стройна жена седна в дървеното кресло и гледаше мъжа и синовете си със спотаена мъка. Нейните сини очи се пълнеха със сълзи, които се търкаляха бавно по бузите й.
— Деца мои — продума раненият, — боговете желаят да се преселя в царството на сенките. Нашият род винаги е излизал на бойното поле с една тежка колесница… И никога никой не е бил посрамван от вожда пред другите войници за боязън… Преди деветдесет дни се сражавах с людете на одринския цар. Убих двама неприятели, но и те ме раниха… Да, щастието на бойното поле е изменчиво… Ту ти се усмихва, ту ти обръща гръб, но го търсете с всички сили и ще го намирате по-често от другите… Грижете се за майка си, за конете и живейте в съгласие един с друг, защото сте едноутробни братя… А сега ме изнесете навън…
Младежите подхванаха баща си, положиха го на нисък стол под лозницата. Изправиха се пред него, готови да изпълняват заповедите му. Наблизо пред входа се тълпяха робите и робините. Те гледаха втренчено господаря си, слухът за близката му кончина ги изпълваше с тревожно любопитство.
— Флейтистите да свирят военната песен, а вие двамата сглобете колесницата…
Четирима роби застанаха наблизо и засвириха строгата, ритмична и мъжествена мелодия, с която траките изпращаха синовете си на бой с враговете. Момчетата дотъркаляха колесницата, прегледаха колелата, смазаха с катран осите, втикнаха дългия ок, на който впрягаха конете. Възрастният воин гледаше с полузатворени очи ловките движения на синовете си, слушаше песента на флейтите.
— Сега доведете конете…
Стройните коне, целите в тръпки от позналото докосване на широките кожени поводи, пристъпваха, извиваха глави, пръхтяха с издути ноздри.
— Просеник и сол — продума раненият.
Подадоха му тънка просена пита и сребърна солница с едро счукана сол. Той разчупи хляба на четири къса, посоли ги изобилно и кимна с глава. Синът му доведе първия кон. Това беше червеникав хубавец с бели ботуши на двата предни крака. Животното видя просеника в ръцете на стопанина си, протегна внимателно глава, бърните му се сгърчиха и поеха лакомството. Обредът с подхранването на конете продължи под погледите на цялата челяд. Всички разбираха, че войнът се прощава с конете си, с досегашния си живот и трябва да мълчат, за да не пречат.
— Впрегнете ги!
Синовете му заведоха конете към колесницата и ги впрегнаха от двете страни на ока. Хората стегнаха оглавниците на главите, закачиха широките кожени колани за ока. Един от слугите хвана изкосо поводите и погледна към господаря си. Колесницата беше готова. Простата бойна машина очакваше само знак, за да полети напред. Възрастният мъж откъсна погледа си от тях, очите му бавно започнаха да преминават от лице към лице. Слугите го гледаха предано — не беше лош господар, синовете му с отчаяние — обичаха го, жена му — със спотаена любов.
— Мерсия — промълви той.
Жената се отпусна, хвана ръката му, притисна я до лицето си. Той усети горещите сълзи, които мокреха дланите му.
— Остани тук на белия свят… Не трябва да идваш с мен в царството на сенките — прошепна мъжът. — Двамата малки имат нужда от крило…
Раненият се вгледа в нейното лице, което беше обичал и каза вече твърдо и властно:
— Поставете ме на колесницата!
Момчетата го вдигнаха все тъй грижливо и покорно, без да мислят за смисъла на странната му повеля. Сложиха го на ниския под, постлан с обработена рунтава зуброва кожа. Мъжът се повдигна бавно, хвана се за високата предница от дебели дъбови дъски, обковани с бронзови плочки, която го беше защищавала от вражеските копия и стрели. Той застана на колене и облегна лакти на протъркания от поводите ръб. Пръстите на отслабналата му ръка посегнаха и хванаха ремъците, които достигнаха до чувствителните муцуни на буйните животни. Конете потръпнаха като от удар с камшик. Раненият усети как тялото му се налива със сила — дали не се мамеше, или боговете го бяха съжалили накрая? Той видя да се гърчат мускулите по бутовете на конете и извика дрезгаво:
— Ха… Ха… Ха…!
Човекът познаваше началния мощен тласък, но въпреки това едва не изтърва ръба на предницата. И докато неговите домашни стояха втрещени от изненада, а робът, който държеше поводите, се изправяше, отхвърлен на земята, колесницата полетя по полето пред дома, белязано от дирите на колела.
— Ха… Ха… Ха…!
Мъжът викаше, струваше му се, че продънва с гласа си и небето, и земята, а в същност звуците достигаха само до ушите на животните. Очите му поглъщаха пак двете ивици бягаща земя отстрани, напрегнатите гърбове на животните, разветите им гриви опашки. Клепачите му се притвориха и изведнъж пред тях се появиха далечни полузабравени картини.
Ето, огърлица от наведени копия, която трябва да бъде разкъсана. Остриетата блестят на слънцето като сребърна верига. Одрисите са майстори на боя с копия… Да, но и вайколетите знаят хитрости. Той беше впрегнал пред четворката два коня с широки гърди, чиито ремъци са закачени направо за предницата на колесницата. Копията се забиват в телата на предните животни, те се вдигат на задните крака, спрени в устрема си от смъртта. След това рухват тежко настрани, повалят копиеносците. Колесничарят откача ремъците им и бойната машина е свободна.
— Ха… Ха… Ха…!
Четирите коня се хвърлят напред, високите колела преминават през телата на съборените врагове, през пожертвуваните предни коне и в редицата от копия се образува проход. Колесницата продължава — за нея няма връщане. Само напред, докато пробие вражеската позиция и се озове далече от копията и стрелите. Това е нейната задача в сражението.
Войнът замахва с копието, удря нечии гърди, пазени от медна броня. Той не обръща глава, но знае, че другите две колесници, които препускат на двадесетина крачки по-назад от двете му страни, ще разширят прохода в бойния ред на одрисите. И ще открият широк път за своите конници и пешаци.
— Ха… Ха… Ха…!
Конете напрягат телата си, препускат с озъбени муцуни, готови да хапят, да късат, да блъскат със заострения ок, с гърдите си, защитени с дебели зуброви кожи. Отстрани се мяркат хора, пищят пернати стрели, които се забиват в колесницата, порват хълбока на единия кон, после и на другия. Струи кръв летят във въздуха при всяко усилие на ранените животни, но сега няма време за мислене, за помощ, за състрадание. Трябва да се препуска само напред.
Ето, пред впряга се вижда свободно поле, позицията на враговете остава назад. Неговата работа вече е свършена. Спира колесницата на брега на не голям поток. Единият кон рухва на земята. Напрягал беше до тоя миг и последната си силица, за да помогне на впряга и на господаря си да свършат работата. Воинът скача на земята, отива при него, поставя ръка на врата му. Големите очи на благородното животно го гледат сега с мълчаливо страдание. От муцуната му се откъсва слабо цвилене, повдига се на предните си крака, протяга глава нагоре и рухва пак по гърди. Човекът покрива главата му с наметалото си, за да не гледа болката в очите му. Силното тяло на животното се разтърсва за последен път и се отпуска, сякаш успокоено от докосването на господаря му.
Колесничарят става бавно, отива при другия ранен кон. Стрелата се е забила дълбоко в лопатката му, животното очаква помощ. Човекът взема кожената торбичка от колесницата, приготвя смес от ситно нарязан прахан, цвят от жълт кантарион, бял равнец и хвощ и от жълтеникав мед в лявата си ръка.
Той приближава до животното, издърпва рязко стрелата от плътта, изчаква кръвта да спре и запушва раната с целебната смес. После колесничарят откачва убития кон, отвежда настрани раненото животно и впряга от двете страни на ока по едно от здравите животни, които протягат разтревожено глави към убития си събрат, присвиват уши, цвилят кратко, остро. Раненият кон ще почака тук да свърши битката, тогава щеше да се погрижи за него. Той дръпва поводите и тръгва бавно по продълговатия плосък хълм. Когато стига на билото, поглежда към бойното поле, което беше пресякъл преди малко.
Долу се въртеше гъмжило от хора и коне, а по-насам препускаха пет колесници, които също бяха пробили през линията на враговете. Останалите две не се виждаха. Може би и колесничарите и конете бяха загинали в боя…
Възрастният мъж подскочи рязко в колесницата, прониза го остра болка в раната и далечните видения изчезнаха. Той видя със замъглените си очи гърбовете на животните, които препускаха по пътя. Току-що колесницата беше преминала през дълбока ровина, пресичаща пътя. Отдясно наближаваше някакъв пън, който приличаше на човек с протегнати ръце. Раненият посегна към копието, закрепено с ремъци за колесницата, издърпа го, насочи острието му, изви се назад, замахна с все сила и хвърли копието. Бронзовият връх се заби дълбоко в прогнилия пън, но свирепа болка под мишницата преряза гърдите му. Тялото му се сгромоляса на пода, пред очите му падна мрак.
Конете, усетили поводите свободни, продължиха да тичат до склона на хълма. После десният жребец ги увлече към своята страна през полето, колесницата зави назад и тръгна към дома. По средата на пътя я срещнаха конници, които спряха животните и тревожно погледнаха в нея. Възрастният войн лежеше на пода, ленената му туника беше червена от кръв, но гърдите се повдигаха и спускаха равномерно, а лицето не беше бледно и неподвижно като на мъртвец.
— Жив е! Жив е!
Синовете му и слугите слязоха от седлата, разкъсаха туниката и видяха, че от буцата под мишницата, която беше намаляла наполовина, се подава черното острие на желязото, което беше стояло там цели три месеца. Най-големият син посегна, дръпна го и смъртоносното парче ковано желязо излезе навън, а от раната бликна още кръв и гной. Раненият се сепна от болката, отвори очи, видя надвесените над него млади лица, но не можа да ги познае в първия миг и промълви едва доловимо:
— В царството на сенките ли съм?
Големият син видя слабата руменина, която пробяга по бузите му и извика с разтреперан от вълнение глас:
— Не, отче, не… Желязото излезе от плътта ти, но ти си жив и ще оздравееш… Ще ни водиш в битките с враговете…
Очите на ранения се проясняваха, долавяха багрите на южното небе, синевата в погледите на младежите и накрая въздъхна дълбоко:
— Пригответе се за голям пир довечера, деца мои… Нека пролеем кръвта на големия сив бик пред плочата на бога-конник… Той ме избави от смъртта…
Младежите превързаха раната на баща си с къс от неговата туника. После двамата хванаха поводите на крайните коне от впряга и ги поведоха пешком към дома си. Животните пристъпваха бавно и тържествено, сякаш разбираха какво се е случило.
Младият мъж със сини очи и черни коси, облечен в кожени дрехи, държащ лък в едната си ръка, стигна до билото на хълма. Той легна по гърди във високата избуяла трева, вперил поглед към табуна от коне, който пасеше долу в подножието. Очите му откриха петнистия жребец с дълга грива и вече не се откъсваха от него. Животното беше едро, набито, с могъщ гръб и силни крака. От време на време то повдигаше глава, поемаше жадно въздух с тъмните си влажни ноздри и остреше уши.
Момъкът се усмихна доволно и огледа насрещния хълм, на чийто връх бяха кацнали колиби от преплетени пръти. Ханските коняри не се виждаха. Сигурно се излежаваха върху мечите кожи. Вълците бяха сити по това време на годината, а хората едва ли щяха да се осмелят да безпокоят бойните коне, които пасеха по забранената за други животни зелена лъка на рекичката между хълмовете.
Човекът присви устни и свирна. Звукът беше съвсем тих, но светлият жребец изправи глава. Повторното изсвирване му показа посоката. Мощното му тяло се напрегна, краката заудряха земята и животното потегли нагоре по склона на хълма. Момъкът се смъкна по-надолу, за да не го забележат случайно. В това време жребецът преодоля билото, видя човека, процвили тихо и слезе при него с отмерени стъпки. Едва сега, когато можеше да се изправи без да бъде видян, човекът стана, сложи ръка на челото му.
— Е, приятелю — продума той развълнувано, — видяхме се и този път…
Благородното животно протегна глава, положи я на рамото му, побутна го нетърпеливо, сякаш желаеше да му каже нещо важно. Пръстите на човека преминаха по тъмните влажни ноздри, попипаха еластичните му бърни. Животното ги хвана със зъби, подръпна ги ласкаво. Момъкът въздъхна дълбоко. Наблизо нямаше жива душа. Той прехвърли лъка през рамото си, хвана гривата на коня и с един скок се намери на широкия му гръб. Краката на жребеца заиграха на едно място, утъпкаха харман във високата трева. Ездачът се наведе до ухото му и прошепна:
— Хрис… Хрис…
Едрото животно се втурна в галоп. Човекът се държеше с едната ръка за гривата, а с другата направляваше приятеля си, като го потупваше ту отляво, ту отдясно по шията. Стигнаха до храсталаците в подножието на височината. Сега вече нямаше защо да се боят от погледите на ханските коняри. Жребецът премина на тръс, прескачаше ловко ровините, промъкваше се между бодливите драки. Човекът чувствуваше с цялото си тяло стремежа на животното да не прави резки движения, за да не го събори. Струваше му се, че долавя непрекъснато оня ритъм на съгласуване на движенията между него и животното, който доставяше удоволствие и на двамата. Показа се дълга поляна. Отвъд нея започваше стара гора, чиито дънери приличаха на каменни кули.
— Хрис… Хрис… Хрис…
Жребецът се впусна в галоп. И когато бяха стигнали до средата на поляната, човекът дръпна лявото ухо на коня. Тежките копита се забиха в тревата, мощното тяло се спря с усилие. Ако не беше легнал върху врата на приятеля си, хванал се с две ръце за гривата, момъкът щеше да прелети през главата му. Ездачът се изправи на гърба на разтрепераното животно, протегна ръка и докосна лявото му ухо. Петнистият жребец прегъна предните си крака и легна върху тревата.
— Е, не си забравил — продума ласкаво младият мъж, който беше вдигнал навреме краката си.
Жребецът се изправи, дочака да долови единственото „Хрис“ и тръгна ходом към старата дъбова гора. Нейните дървета бяха надалече едно от друго, но клонаците и листата се сливаха и правеха толкова дебела сянка, че отдолу растяха само мъхове и редки излинели треви. Конят наостри уши и протегна глава. Ездачът се вгледа между дънерите. Под дърветата на стотина крачки помръдваше някакво едро животно. Козината му проблясваше на самотните слънчеви лъчи, промъкнали се през гъстите корони.
Мечка!
Ловецът свали лъка от рамото си, извади стрела с дълъг и тежък железен връх, наведе се и прошепна:
— Хрис… Хрис…
Животното послушно премина в галоп, копитата му започнаха да отхвърлят назад дебели късове мъхов чим. Мечката долови заплахата от смело настъпващия човек и се затича между дърветата. Огромното сиво-кафяво тяло изглеждаше черно в полумрака и масата от мускули и кости като че преливаше ту към главата, ту към задницата. Когато наближи на тридесетина крачки до звяра, ловецът докосна лявото ухо на жребеца. Животното се закова на място, лъкът се опъна и стрелата изсъска в настъпилата тишина. Мечката загуби равновесие, блъсна се в един дънер, изрева болезнено и падна тежко по гърди.
— Хрис…
Белият жребец, макар че тръпнеше целият от тревога, стигна пет-шест крачки до звяра. Човекът извади широкия си нож и скочи от гърба на коня. Стрелата стърчеше забита във врата на мечката, току зад нейния тил. Той хвана стрелата и я дръпна силно. Огромното тяло на звяра се разтърси, мечката подскочи, сякаш лежеше върху жарава, и обърна озъбена муцуна към врага си.
Само миг след това изненаданият мъж лежеше на гръб и отблъскваше с две ръце главата на мечката назад, за да не се забият дългите жълти зъби в гърлото му. Предните лапи на хищника го притискаха към земята, тъпите им нокти приковаваха раменете му, не позволяваха да помръдне. Разяреното диво животно бавно преодоляваше съпротивата на ръцете му. Зъбите се приближаваха застрашително, когато човекът сви устни и изсвири остро.
Конят, който беше отстъпил на десетина метра, за да бъде по-далече от противната миризма на хищника, изправи глава, присви уши. Човекът дочу трополенето на копитата. Жребецът се вдигна на задните си крака и блъсна с предните копита главата на врага. Може би те засегнаха отново раната на звяра или довършиха нейната работа, защото мечката се повали настрани, потръпна и се изопна след миг неподвижна.
Младият мъж скочи на крака, грабна изтървания нож и го заби в сърцето на мечката. После усети земята и дънерите да се въртят около него, посегна като ослепял към близкия дъб и се облегна на напуканата му кора, загуби съзнание и се свлече на дебелия мъх.
След това усети допира на влажни ноздри по лицето си. Ръката му се протегна бавно и напипа главата на коня, който го душеше тревожно, защото мирисът на кръв не предвещаваше нищо хубаво. Момъкът отвори очи, а животното му изглеждаше като стръмна сива скала, която беше невъзможно да бъде достигната.
— Приятелю, ела…
Отмалялата му ръка достигна до лявото ухо на коня, сграбчи го трескаво. Белият жребец се отпусна на земята. Раненият човек полази, легна по гърди на гърба му, хвана се за гривата с две ръце и отново загуби съзнание.
Ловецът се свести в колибата на ханските коняри. По стените висяха китки от бял равнец, бяло подъбиче, кукуряк, дива зелка, смрадлика и хвощ, с които лекуваха животните, криви ножове за изрязване на копитата, различни видове чесала и седла, сложени на дървени клинове.
Един от мъжете превърза раните му с ленени ивици плат, намазани с жълтеникав мехлем. Лицата им бяха мрачни. Когато свърши, началникът им засука увисналите си бели мустаци, позакашля се принудено и продума:
— Убил си мечка, багаине, но от меча на палача няма да се избавиш… Яздил си боен кон… Той те донесе тук. Съвземеш ли се, ще те съди боритарканът…
След две седмици, когато дружината на боритаркана Боян трябваше да тръгне към южната граница, за да смени намиращата се там стража, призоваха младия багаин да се яви пред земленото укрепление край селището. Неговият баща, нисък широкоплещест българин и светлокосата му майка славянка, останаха в дома с почернели от мъка лица.
Багаинът, облечен в най-новите си дрехи, без оръжие, пристъпваше като на сън. И през ум не му минаваше да бяга, да се спасява — честта на багаин не му позволяваше това, смъртта беше за предпочитане. Пред укреплението, изградено от ров, землен насип и набити отгоре му заострени колове, се бяха строили в каре двеста и двадесет конника. От лявата страна на всеки имаше по един резервен кон, привързан за седлото с ремък.
Мъжете гледаха сурово изпод островърхите си кожени шлемове. Вятърът развяваше конската опашка, привързана за дълго копие, забито в земята пред строя.
Младият мъж усети слаби тръпки по гърба си, когато се намери сред редиците. В средата на карето стоеше боритарканът на кон и шестима пешаци. Багаинът побледня като видя тази самотна групичка — това бяха неговите палачи. Приближи се с наведена глава, застана пред началника си. Не смееше да го погледне в очите.
— Деца мои — започна глухо боритарканът, — ето тук стои багаинът Север, който миналата година плени седем ромеи… Силен, смел и пъргав момък, но това не е достатъчно, за да доживее до старост. Трябвало е да спазва държавните закони, защото без тях няма ред, няма успехи в битките с враговете ни… Багаинът Север е яздил боен кон в мирно време и не в поход… Поради това ще заплати сега с главата си. А след това каменоделецът Доброслав да издълбае присъдата на камък и да го забие тук, пред вратата на крепостта…
Младият мъж слушаше думите на боритаркана Боян с усещането, че сънува кошмарен сън. Смъртта не го плашеше, тъй като я беше виждал да препуска редом във вихрените схватки с ромеите по границата. И все пак не му се искаше да напуска този свят, без да е оставил подир себе си синове, които да продължат рода му. Не му се искаше да напуска слънчевите полета и тъмните гори, пълни с дивеч, не му се искаше да напуска петнистия жребец с дългата лененоблестяща грива.
Погледът му премина по редиците. Ето, възседнал го е друг млад войн. Стои там и не го вижда, може би щеше да свикне с новия си господар. Ако не бяха го хванали на местопрестъплението, сега би бил на гърба му, пълен с надежди за успешни схватки с врага. Проклета мечка, проклет ден, в който загуби всичко.
— И тъй, изпълнете присъдата — рече боритарканът със сподавен глас.
Четирима от пешаците тръгнаха към багаина, за да го доведат до мястото пред портата на крепостта, където изпълняваха смъртните присъди. Осъденият нямаше да се съпротивлява, но обичаят изискваше да се отнесат към него с необходимото уважение — по-почетно е да бъдеш воден на смърт от неколцина яки мъже, а не да подаваш безволно врата си като овца. Двама го хванаха за ръцете. Другите положиха длани на раменете му. И мрачната групичка тръгна по краткия път към цилиндричната мраморна колона, побита дълбоко в земята. Когато се изравни с петнистия жребец, младият мъж погледна тъжно към него. Големите тъмни очи на животното срещнаха неговите. Конят протегна глава, поразмърда се под яките крака на ездача, но трябваше да остане на място. На човека се поиска да долови мириса на козината му, да докосне врата му.
— Ето, тук, Севере — каза един от придружителите му, — коленичи, наведи глава и затвори очи…
Ръцете на палачите го натиснаха към земята и тази принуда възпламени неочаквана съпротива. Багаинът се изправи с целия си ръст, отхвърли изненаданите мъже от себе си и изсвири остро, пронизително. В първия миг втрещените от взрива на непокорството мъже се сепнаха. После посегнаха да го хванат, ръцете им се впиха в тялото му, заловиха с пръсти дрехите му. Може би щяха да довършат работата си бързо, но ги спря многогласо възклицание. Обърнаха се и видяха един ездач да се бори с едър сив жребец, изскочил от предната редица конници.
Младият войн се опитваше да направи всичко, за да остане на седлото, да не се посрами пред другарите си. Той се извиваше на седлото, предугаждаше движенията на коня, но животното направи в края на краищата такъв сложен скок във въздуха, че го хвърли на земята. След това, без да се бави, се втурна с развята грива и свирепо озъбена муцуна към мраморния стълб. Във връхлитащото животно като че се бяха веселили стотици зли духове, затова палачите пуснаха осъдения и се разбягаха на всички страни. Жребецът направи бърз кръг около багаина и, убедил се, че той е в безопасност, спря, сведе глава на рамото му и процвили звънливо, радостно.
Войниците гледаха двамата приятели със затаен дъх и не малко очи на суровите войни се овлажниха. Някои дори изпитаха желание да се обърнат, да не им пречат с присъствието си, но не биваше да нарушават редиците. Самият боритаркан нямаше глас да нареди нещо, да тласне събитията в някаква посока. Старият войн се задавяше, кашляше и все не можеше да проговори. Багаинът Север се хвана за гривата на жребеца, тялото му се изви във въздуха, възседна коня. После се наведе и прошепна в ухото му:
— Хрис… Хрис… Хрис…
Жребецът се спусна в кариер към дъното на карето. Над земята сякаш летеше някаква огромна светла птица. Оставаха броени крачки. Конят и човекът щяха да се врежат в конниците, когато багаинът докосна лявото ухо на животното. Копитата се забиха в сухата земя, изровиха валма пръст и трева, заковаха засиленото тяло на място.
Ездачът обърна животното, стигна до средата на карето, накара го да легне, да стане, да препуска тръс и галоп. Двамата приятели си играеха безгрижно, като че бяха съвсем сами, нейде далече от хората, от присъдата им, от смъртта.
Багаинът Север завърши играта, когато блясъкът на слънцето в остриетата на копията го заслепи и му напомни, че има да изплаща престъплението си. Той скочи на земята, сложи ръка на врата на животното и наведе глава.
Боритарканът Боян, който гледаше унесено коня и ездача, махна с ръка и повика при себе си стотниците. Възрастните мъже, чиито перчеми бяха прошарени от годините, заобиколиха началника си. Те говореха отначало тихо, после гласовете им се повишиха. Конете им ту отстъпваха, ту приближаваха главите си към боритаркана. Младият войн стоеше прав до петнистия жребец, притискаше меката козина на главата му към страната си и поглеждаше към купчината ездачи до каменния стълб. Там се решаваше съдбата му. Може би щяха да му предложат да изпие сам отрова или да се задуши с конските поводи.
Белият жребец беше доволен, че го е намерил и сигурно очакваше той да го яхне, защото от време на време повдигаше глава и го поглеждаше косо с голямото си кехлибарено око. Войнът, който беше паднал на земята, се приближи, накуцвайки слабо и продума примирително:
— Севере, мислех да яздя твоя жребец, но се отказвам. Ще го пусна пак на пасището и ще оседлая някой друг…
— Вземи кобилата на капки — отвърна несъзнателно приятелят му. — С отрязаното ухо… Никога няма да се умори…
— Добре, дано се отървеш, Севере. Старците са се разгорещили…
Север погледна към боритаркана, който точно тогава вдигна ръка. Мъжете около него се разпиляха по местата си. Възрастният мъж побутна леко с петите на късите си ботуши корема на своя вран кон. Чувствителното животно се спусна плавно напред по поляната и спря пред виновника и неговия сив жребец.
— Севере — рече той, навел глава към момъка, — ти знаеш каква участ си заслужил… Но това, което видяхме преди малко, промени присъдата ти… Стотниците решиха да бъдеш от днес не войн, а хански коняр… Да обучаваш конете на тези неща, които ни показа днес. Остави при себе си и този жребец — нека да ти помага… И Тангра да се смили над тебе и да не ти позволява да престъпваш законите… Върви си…
Младият мъж стоеше с наведена глава. Позорно беше да бъде деградиран от багаин в коняр, но това можеше да се преживее, щом му бяха оставили петнистия жребец. Конниците претрополяха от двете му страни, обгърнаха го с облаци прах, които бавно се наслояваха по ниската трева. Знаменосецът носеше отпред копието с конската опашка, развяваща се от слабия вятър, проблясваща на слънчевите лъчи.
Когато остана сам с жребеца, младият мъж вдигна глава, разкърши яките си рамене, после прегърна врата на приятеля си. И двамата тръгнаха към пасището между хълмовете, за да изпълнят нареждането на боритаркана.
Хан Тервел се приведе над седлото, белият му кон раванлия напрегна мускулите на гърба си и се изкатери на последната височина към морето. Първият му оръженосец се изкачи до господаря си и заби копието с конската опашка на самия връх. Един едър византиец, вероятно загубил коня си в боя, се хвърли на земята и положи длани на глава да изпроси милост. По гърдите и по гърба му, върху тънката, но здрава плетена ризница, спасила го от стрелите на българите, имаше извезани със злато лъвове. Българският владетел насочи копието и допря върху му до гърба на патриция.
После се вгледа напрегнато към крепостта Анхиало, която се белееше на края на морския полуостров в далечината. По извития път към нея препускаха последните войници на император Юстиниан Ринотмет, преследвани от разгорещени български конници. Ромеите бързаха да се приберат зад каменните стени след сражението подир своя господар, който пръв беше потърсил спасение. Ханът вдигна предницата на шлема си. От свитата, която беше задържала конете си в подножието на височината, се отдели млад конник. Той пришпорваше коня си с пети, а ръцете му бяха заети със сребърен потир и съд с дълга шия. Струя сребрист кумис литна от гърлото на съда в потира и когато спря пред господаря си, подаде му го с поклон над седлото. Владетелят на българите пи от хладкото възкисело питие.
Неговата тъмна фигура с насочено копие се изразяваше на светлото небе като древна дървена скулптура. Един мъж от свитата, който гледаше тази сцена с внимателен поглед, извади тънка сива каменна плоча, широка две длани, и започна да рисува по нея с оловна пръчица. И до мига, в който ханът допи кумиса и изля остатъка на земята в жертва за прадедите, очертанията на коня, на ездача и на насоченото към патриция копие бяха нанесени на камъка. Художникът въздъхна доволно и се огледа, но лицата на хората бяха напрегнати, сурови. Те очакваха заповеди от господаря, който беше победител в суровата схватка с всемогъщите ромеи и думата му щеше да бъде дваж по-тежка и по-задължаваща от преди. Ханът вдигна копието от гърба на патриция и го посочи с ръка. Оръженосецът се спусна като сокол, наведе се от седлото, хвана пленника за врата и го изправи. Ромеецът се вгледа с обезумели от страх очи в хана и промълви:
— Милост, господарю…
— Е, не се плаши… Ще платиш откуп и ще те пуснем да се върнеш в двореца си — каза подигравателно владетелят на българите. — И тъй като съм виждал твоя герб преди три години в Константинопол сред първите велможи на императора, то откупът ти няма да бъде малък…
— О, светли господарю — извика ромеецът, разбрал от думите на хана, че не го чака смърт, — и аз ви помня от големия парад… Императорът постъпи като последен неблагодарник. Нека бог да ми прости тия думи, но той тръгна против благодетеля си, против този, който му върна престола и бог го наказа жестоко…
— Да, патриций Лъв, богът ви или пък нашият Тангра си знаят работата… Върви сега да те нахранят в стана и ще пишеш за откуп в Константинопол. Да знаят приятелите ти, че като тръгват да стрижат овце, може да се върнат остригани…
Привечер станът на българите, разположен до огромната тракийска могила, беше озарен от огньовете на победата. Тъмнокосите прабългари и русите славяни празнуваха. На грамадни шишове се въртяха бикове и овце, плячка от богатия обоз на византийците. А вероломният император пиеше вино в дома на градския управител в Анхиало, за да потопи в него отчаянието и угризенията на съвестта си. Сутринта той заповяда да прережат сухожилията по краката на конете и избяга с кораб за столицата си. Българите завариха в града стотици осакатени коне, които лежаха на земята, гледаха новодошлите с големите си очи и пъшкаха от болка като ранени хора. Войниците на хан Тервел, калени мъже, свикнали да проливат кръв, при вида на това погубено богатство, проклинаха гневно.
Един ден повикаха дворцовия художник Янота във вътрешния каменен замък на столицата, който защищаваше двореца на българския владетел. Ханът го посрещна в покоите си, отделени с тежки златоткани завеси от просторните чардаци. На дървен статив беше поставена каменна плоча, върху която бе издялан барелеф.
— Янота — рече милостиво ханът, — златни ръце и вярно око имаш, но не мога да разбера нещо на твоята плоча. Лъвът, който пробождам, е ромейският патриций край Анхиало, а кучето?
— Господарю — отвърна художникът с лек поклон, — кучето сме ние всички, твоите верни войници и целият народ…
Ханът спря тежкия си поглед върху плочата. После сви рамене и продължи да говори бавно и спокойно:
— Да, императорът ще помни дълго тази битка… Той е склонен да забравя доброто, но злото ще го човърка до края на дните му…
— Да, господарю.
Хан Тервел направи две-три крачки из залата, чийто таван беше покрит с красива славянска дърворезба, погледна по-отдалеч плочата и продължи:
— Хубаво е изрязано, но плочата е малка, а победата ни — голяма, много голяма… Помисли за това.
Ханският художник Янота препускаше врания си жребец подир кучетата, които лаеха настървено по дирите на грамадния елен, промъкващ се с мъка през габъровия гъсталак. Конят блъскаше с гърди и крака храстите, пробиваше път все тъй неуморно, макар че преследването траеше вече часове. Половината от кръвта му беше на ония жилави кончета, сиви и неугледни, пренесли прабългарите през необятните земи отвъд голямата река, а другата половина от по-едрите тракийски коне.
Благородният елен, чиито разклонени рога се мяркаха от време на време между все още голите издънки на храсталаците, излезе в руслото на малък поток, идващ откъм скалната стена напред и се спусна нагоре срещу течението. Неговите крака, сякаш стругувани от твърдо дърво, блъскаха с копита кръглите камъни по дъното, вдигаха прозрачни пръски вода. Големите ловни кучета, чиято козина беше оцветена в черно и кафяво, затъваха във водата до коремите. Те продължаваха упорито преследването и често пролайваха късо, стръвно, нетърпеливо.
Ловецът пришпори коня, насочи го към водната пътека и приготви копието си. Издръжливото животно се устреми послушно и почти настигна кучетата. Еленът, който търчеше нагоре, допрял рога на широкия си гръб, сега беше на десетина крачки пред кучетата. Ловецът изви снагата си, напрегна се и метна копието. Лъскавото желязно острие се вряза в сурия хълбок на дивото животно, което продължи да тича, но след десетина крачки се препъна и падна по гърди във водата. Потокът понесе надолу дълги струи кръв.
Когато извлече с помощта на коня дивеча на брега, ловецът вдигна глава и се огледа с изненада. Почти беше стигнал до отвесната скална стена, над която имаше стара крепост, използувана от българските войници за наблюдателници към проходите на планината на юг. Наблизо зееше някаква грамадна пещера с древни зидове пред отвора и изобилни извори под нейния праг. Рекичката започваше от тях. Светилището на Тангра беше някъде по наляво, където лежаха руините на стари храмове.
Художникът дълго гледа сиво-червеникавите скали, изпъстрени тук-там с пукнатини, грапавини и дупки. После натовари изкормения елен на коня и го поведе покрай стената към светилището. Скоро стигна до подножието на скалите, където стъпи на тясна пътечка, заобикаляща нападалите едри камъни отгоре. Старият жрец, който може би помнеше славните дни на хан Кубрат, посрещна ловеца пред вратата на скромната си хижа. Той държеше в ръката си почернял древен жезъл от дряново дърво, който завършваше с извит рог от азиатска антилопа.
— Със сполука идваш, синко — посрещна го той, — нека тя дълго да ти бъде другар… И всемогъщият Тангра да те закриля в беда…
Ханският художник наведе глава пред стареца, после нареди на робите му да разсекат елена на две части и да вземат половината като дар за Тангра. Жрецът остана доволен от щедростта на госта си, покани го да седне на пейката под близкото дърво, до което имаше купчина от сиви каменни плочи. Янота се наведе и вдигна една от тях. Върху нея беше издялан конник, замахнал с копие, поразяващо звяр. Той приличаше на оня, който беше издялал за хан Тервел, но имаше и доста разлика. Формите на човека и на коня бяха закръглени, изработени по някакъв стар образец.
— Това е бог на траките, които са живели по тия места преди ромеите и преди славяните — рече бавно жрецът. — Говорил съм със служители на този бог… Траките сега са малобройни и живеят в планините със стадата си. Богът им е победен и забравен, но някога е бил славен и могъщ…
Младият мъж държеше сивата плочка с едната си ръка, а чувствителните пръсти на другата докосваха леко образа. И изведнъж дланта му усети железния ствол на длетото, прозвуча във въздуха глухият тътен на удара на чука. Ханският художник погледна към близката издатина на скалната стена и се вкамени от неочаквано видение. Стори му се, че вижда грамаден конник, който върви отляво надясно — спокоен, величествен, могъщ като самия вседържащ на небето Тангра.
— Отче, виждаш ли хан Тервел на скалата?
Старецът, чиито живи пъргави очи отдавна наблюдаваха лицето на художника, се усмихна сдържано и отвърна внушително:
— Ханът го няма на скалата, синко… Но той заслужава да бъде там завинаги, защото спечели много почести, земя и плячка за българите…
Младият мъж сведе глава пред стареца, подвикна на робите да свалят и другата половина на елена от гърба на коня, яхна го и препусна към Плиска, следван от двете ловни кучета. След седмица двадесетина роби сковаваха дървената скеля с площадка отгоре, допряна до скалната стена. После ваятелят очерта с помощта на робите фигурата на човека и коня, като използуваше едва доловимата издатина. Помощниците му помагаха да изреже по-едрите очертания на фигурите. Умореше ли се, слизаше долу и сядаше на дървената пейка пред шатрата си.
От навеса, допрян до скалата, багаинът Крум извеждаше белия хански жребец, внимателно дърпаше поводите и го принуждаваше да преминава пред ваятеля в бавен раван. Младият мъж гледаше с уморените си очи мощното тяло на животното, чиито мускули се очертаваха под атлазената бяла козина. Вървеше ли, двата му леви крака се изнасяха едновременно напред, след това същото извършваха двата десни крака. Гордата му глава стоеше изправена и напрегната, сякаш очакваше всеки миг да чуе звуците на бойния рог и да се втурне напред, начело на конницата.
Багаинът преминаваше десетина пъти, докато ваятелят не му махваше с ръка. Тогава младият мъж ставаше и се приближаваше до стройното животно. Пръстите му преминаваха по извитата, като че излята от бронз шия, забулена с гъстата грива, по изящния преден крак, по мощната крупа зад седлото и по стегнатия твърд корем.
След това художникът похапваше набързо, лягаше под сянката на огромния дъб върху меките еленови кожи. Листата на вековното дърво бяха тъмнозелени, жълъдите проблясваха между тях, подобни на потъмнели бисери. Младият мъж вдъхваше зрелия мирис на дървото, гледаше дебелите разклонения над късия ствол, които се заплитаха по-нагоре в страховити смазващи прегръдки и усещаше как силите се възвръщат в ръцете му. Ставаше, изкачваше се на площадката и работеше до стъмняване.
Когато настъпи краят на есента и листата на дъба потъмняха, а жълъдите пожълтяха и започнаха да падат узрели, конникът върху скалата беше готов. Робите свалиха скелята, приготвиха на земята под него жертвена клада от сухи пресухи дъбови цепеници. Довлякоха жертвения камък на светилището и го поставиха пред наредените дърва. Отряд от роби премина по пътя за Плиска през гората, изравни го, подкастри дърветата, които бяха протегнали клони над него, прехвърли дървени мостчета през потоците и овразите, покри с дървета и пръст тресавищата. По този път щеше да мине ханът и свитата му.
Сутринта ваятелят стана рано, пристъпи към конюшнята на белия жребец. Багаинът Крум спеше дълбоко в постелята от сухо сено, завит с наметалото си. Красивото животно, което беше навело глава над яслата, изви шия и го погледна. Човекът потръпна, наведе погледа си, взе ведрицата от ъгъла, която беше напълнена с овес, и я изсипа в яслата. Животното изпръхтя, посегна към лакомството, здравите зъби захрускаха зърната.
Слънцето се беше вдигнало над ръба на скалната стена, когато пристигна ханът със свитата си от български и славянски велможи. Хан Тервел, воден от ваятеля, стигна до равното място, избрано за жертвоприношение. Оттук конникът на скалата се виждаше най-добре, очертаваше се всяка линия, всяко движение, което беше застинало завинаги на камъка. Владетелят на България бавно започна да вдига поглед нагоре. Първо видя основите на каменната стена, после пред очите му се показа величественият конник, който беше нанесъл удар с копието по лъва и вдигаше победно потира с кумис, следван от вярното си куче. Наоколо беше настъпила дълбока тишина. Най-сетне ханът въздъхна дълбоко, усмихна се на художника и продума на стария жрец:
— Да принесем жертва, нека самият Тангра да бди над този конник и той да бъде вечен както камъка…
Велможите се наредиха зад гърба на хана, а по пътеката се дочу тропот на конски копита. Багаинът Крум водеше белия жребец. Гривата му беше заплетена тук-там по древния обичай, опашката беше превързана с ивица червена коприна. Студеното есенно слънце блестеше в сресаната му козина. Жребецът пристъпваше, главата му беше извита назад. Сърцето на ваятеля замря, пронизано от възторг и от жалост при вида на прекрасното животно. В гърдите му напираше желанието да пристъпи, да помоли хана за милост, да спаси тази невиждана красота, но нима някога някой се е противопоставял на древния обряд?
Багаинът доведе жребеца над жертвения камък, сведе глава и остана да държи повода му, побледнял от мъка. И българските велможи, свикнали на жертвоприношения, и славянските жупани, помнещи пренасянето на жертва на бели коне пред бога на слънцето Яровит гледаха с пресъхнали уста.
Ханът издърпа меча си, пристъпи и заби острието му с твърда ръка в бялата гръд. Животното се сепна, вдигна се на задните си крака, процвили пронизително, рухна върху каменната плоча. Димът от разпалената клада се вдигаше направо към светлото небе, подобен на младо дръвче.
— Жертвата е приета от Тангра — възвести старият жрец, вдигнал възбог жезъла си.
Хан Тервел погледна кървавото лезвие на меча си и продума сякаш на себе си:
— Нека този конник напомня на всички, че ние ще срещаме с кумис приятелите, а враговете — с остро оръжие…
Хилядникът Горан, мъж на средни години, със сини очи и дълги увиснали мустаци, държеше поводите на ниския си кон с черна четинеста грива и често поглеждаше към царската шатра, разположена между дърветата на възвишението над Тунджа, издигащо се близо до Адрианопол. Когато ръката му потръпваше неволно, това се предаваше на кожените ремъци до муцуната на животното. Възгрубата глава на коня се протягаше, влажните ноздри се издуваха, а в тъмните очи пробягваха къси светкавици.
Недалече от Горан стоеше мрачен куманин, облечен в кожени дрехи и с бръсната глава, на която стърчеше снопче дълга коса. Това беше Коца, началникът на хиляда отбрани кумански конника. Най-сетне от шатрата излязоха царят и свитата му от български и кумански велможи. Лицето на цар Калоян изглеждаше уморено, но сурово и решително. Той се приближи до двамата спешени конника, които се поклониха до кръста и продума тихо, властно:
— Вървете и свършете работата така, както наредих вчера… Ужилете ги като оси и препускайте назад…
Българинът и куманинът се поклониха, метнаха се на седлата и препуснаха главоломно надолу, където ги очакваха хората им. Пъргавите коне прелитаха над ниските храсти, над камъните, над драките и над ровините, без да се сепват, без да се колебаят.
— Добри коне се получиха от смесването на вашите табуни с нашите — обърна се царят към куманския хан, — пъргави, издържливи, бързи…
— Да, смели коне… И за нападение, и за бягство… Не се плашат нито от вода, нито от огън, нито от копия, нито от стрели.
Горан стигна пред отряда си от триста конника, вдигна ръка и лавината от сиви коне го последва. Препускаха право на юг през плитки долове, неравни ливади и ниви, чиито слогове бяха обрасли с храсти и дървета, а от двете страни се издигаха дълги възвишения. Куманската конница вървеше успоредно с българската. И тя се прикриваше в неравностите на земята и ивиците от растителност, едва пуснала младата зеленина.
Лагерът на кръстоносците се показа неочаквано. Правилно наредените шатри, над които се развяваха пъстрите флагове на отделните рицари, бяха заобиколени с коли, палисади от колове, ровове и насипи. По близката ливада откъм обсадения Адрианопол пасяха стада овце, говеда и едри товарни фламандски коне, по чиято козина личаха дирите на кожените ремъци на амуницията.
Горан насочи коня си направо към пастирите, чернооки гръцки младежи, докарани насила от околностите на Константинопол в помощ на латинската войска. Зърнали мълчаливите конници с кожени шлемове, пастирите се затичаха към шатрите на кръстоносците, но двама бяха настигнати, пленени, завързани за седлата на резервни коне и отправени в стана на цар Калоян.
И докато хората му пробождаха с мечове и копия овце и ги мятаха пред седлата си, Горан беше спрял коня си на пет-шестстотин крачки от лагера на латините и гледаше към главния му вход. Измина се доста време и от там се показаха първите рицари, следвани от бойците си. Окованите в брони мъже смъкваха яздешком предниците на шлемовете си, поемаха тежките копия от оръженосците и ги насочваха застрашително напред. Грамадните отбрани брабансонски коне, които единствени можеха да носят и рицарите, и тежкото им въоръжение, и собствените си защитни покривала, правеха крачки, сякаш имаха нужда от засилване, преди да се впуснат в галоп. Дванадесетина рицари и стотина бойци се подредиха в редица и тръгнаха към нападателите, които стояха на купчини сред плячката и на пръв поглед не им обръщаха внимание.
Когато латините изминаха стотина метра с насочени копия, Горан и Коца вдигнаха високо ръце, обърнаха конете си назад. И въпреки че се занимаваха с плячката, нямаше нито един българин или куманин, който да не види знака. Пъргавите кончета се извиваха, тъпчеха останалите живи овце, промъкваха се между говедата, събраха се като ято и се спускаха назад по стъпките си.
Рицарите пришпорваха, яздеха упорито подир нападателите, произнасяха сподавено клетви за нечестното им бягство от бойното поле, задъхваха се в браните си. Така двете конници пробягаха повече от километър. Нападателите не бързаха да изчезнат и в преследвачите се събуждаше надеждата да ги настигнат. В началото на дългото поле между хълмовете българите и куманите засилиха хода си и рицарите ги загубиха от погледа си. В далечината остана да се носи само облак прах. Латините се спряха, струпаха се на огромна купчина, а след това бавно се върнаха в лагера си.
Двамата хилядника бяха приети веднага от царя, който ги разпита за всяка подробност от действията на латините. После се отпусна върху мечите кожи, постлани на широкото кресло, притвори очи и дълго стоя така, като че забравил присъствието им. Хилядниците стояха прави, не смееха да помръднат нито крак, нито ръка. Цар Калоян се изправи внезапно, погледна ги поред в очите и продума:
— Стегнете хората и конете… Утре ще налетите отново, но този път ще жилите по-точно и по-дълбоко…
Слънцето се беше вдигнало на копие над хоризонта, когато отрядите на Горан и Коца потеглиха към лагера на кръстоносците. Сутринната роса не позволяваше да се вдига прах и хилядите български и кумански конници се придвижваха незабележими. Стражите от обоза на латинската войска, надаващи уши към средата на лагера, където се отслужваше литургия по случай Великия четвъртък преди Великден, забелязаха препускащите нападатели твърде късно.
Конярите, слугите и жените се втурнаха с викове във вътрешността на лагера. Засвириха предупреждаващо медни тръби, но нападателите ги накараха да се задавят в облак от стрели. Част от колите бяха обърнати, съдържанието им разграбено от куманите, когато прозвучаха бойните рогове на граф Людовик дьо Блуа, чийто отряд се намираше най-близо до мястото на нападението. Във въздуха бръмнаха тежки арбалетни стрели, чиито остриета пронизваха телата на улучените, сякаш бяха чували със слама. От шумотевицата личеше, че латините се готвеха за силен удар, за съкрушително нападение.
Горан измери отряда от триста конника, който беше стоял досега настрани от обоза, сдържайки конете, и вдигна ръка. Конницата потегли мигновено подире му, сякаш беше един-единствен монолитен сив блок. Някъде по-наляво куманинът Коца строяваше хората си, разбъркани при грабежа.
Хилядникът пришпори коня, навел тялото си към главата му, покрай главния вход на лагера. Когато се изравни с него, той пусна светкавично четири стрели към натрупалите се там латини. В един миг и четирите стрели полетяха една подир друга във въздуха.
Хората на Горан повтаряха всяко негово действие. Стреляха, навеждаха се, за да бъдат по-неудобна цел за неприятеля и префучаваха покрай вратата на латинския лагер. От време на време някой кон се препъваше, поразен от желязна арбалетна стрела, човекът се прехвърляше през главата му, падаше на земята, премяташе се като кълбо. После скачаше на крака, хващаше се за опашката на резервния си кон и тичаше подире му, докато се измъкне от обстрела. Тогава се мяташе на седлото и пак беше готов за схватка.
След като преминаха веднъж покрай лагера, отбраните хора на Горан и Коца направиха полукръг по ливадата и се строиха на триста крачки от вратата, като че се готвеха да атакуват фронтално лагера, да прескочат укрепленията и да се впуснат между големите и малки шатри.
Воят на бойните рогове откъм латините се засилваше, включваха се все нови и нови отряди в тревогата. От входа изскочиха десетки рицари, следвани от оръженосци и войници, които също бяха тежко въоръжени. Граф Людовик дьо Блуа беше решил да даде урок на нахалните скити. Грамадните коне преминаха бавно в галоп и към сивите редици на българите и куманите се понесе неудържима маса от плът и желязо. Всеки от рицарските коне тежеше може би колкото два български. Неговата глава, гърди и тялото отстрани бяха покрити с ризница и поради това приличаше на някакъв странен сандък, под който се движеха четири мощни крака. И всичко това издаваше сподавени метални звуци, носещи се във въздуха със скрита заплаха.
Леката конница изчака рицарите да се приближат на петдесетина крачки, пусна към тях облак от стрели, чиито върхове зачукаха като град по броните и им обърна гръб. Благородните рицари видяха през прорезите на шлемовете си страхливия маньовър на скитите и задърпаха с все сила поводите на юздечките на конете си. Едва ли има по-увличаща гледка за един войн от бягащия противник, затова латините, разярени от прекъсването на празника, препуснаха напред.
Струваше им се, че ще настигнат най-сетне неприятелите, ще ги ударят с копията, с тежките двуръчни мечове, ще ги смажат с конете си. Българите и куманите препускаха на север успоредно на виещото се в непрекъснати завои легло на Тунджа. Те сдържаха кончетата си, за да изчакат латините и от време на време, по знак на Горан или на Коца, отделни групи от по петнадесетина конника заемаха позиция, сякаш се готвеха за съпротива. След това, като че не издържали на вида на налитащата желязна лавина, обръщаха конете и побягваха, но в движение се извиваха назад върху седлата и стреляха с учудваща точност. Рицарите не обръщаха внимание на тази древна тактика на куманската и българската конница. Малките лъкове не можеха да изпратят стрели, можещи да поразяват дебелите им брони.
От двете страни на преследваните и на преследвачите се появиха продълговатите възвишения, обрасли с храсти и дървета. Напред се ширна равнина, по която брабансонските коне можеха да тичат много по-леко, отколкото през доловете и бърчините. Латините побутнаха пак огромните си коне, които вече се бяха изпотили. Неприятелят беше на не повече от триста метра — едно усилие и щяха да го досегнат с върховете на копията. Едрите животни напрегнаха телата си и ускориха препускането.
Когато вече наближаваха до леките конници, първите рицари изведнъж започнаха да изчезват. Конете им падаха по коремите във вълчи ями, или просто тежките им копита потъваха дълбоко в податливата блатиста земя, скрита от ниско покосената острица, тръстика и папури. Грамадите от плът и желязо изчезваха в земята и от грозни бойни машини се превръщаха в безпомощни чучула, размахващи безполезните си копия.
Следващите вълни от рицари, оръженосци и бойци налитаха на първите, препъваха се, сякаш се блъскаха в невидим бряг. Мнозина успяваха да преминат между спрелите, но там попадаха на други капани от многобройни блатца и кални ями. Оръженосците скачаха на земята, стараеха се да помогнат на рицарите си, но откъм склоновете на възвишенията се дочуха викове. По тях се спускаха пешаци, размахали куки, аркани, коси, секири с дълги дръжки и копия.
Рицарите и хората им едва сега разбраха, че са попаднали в засада. Мнозина не можеха да се движат, а други, които все още бяха на седлата, нямаше как да обърнат конете си. Ужасът на обречеността започна да се изписва в очите, гледащи през процепите на шлемовете. Той предизвикваше телата да се раздвижат, да сторят нещо, да се измъкнат от клопката, но железните доспехи ги сковаваха, копитата на конете само ровеха по дъната на ямите. Прободените от копия се свличаха върху свежо копаната земя. А враговете наближаваха мълчаливо. Граф Людовик дьо Блуа свали шлема си с мъка, хвърли го като ненужна вещ и извика силно с дрезгав от вълнение глас, който проеча в настъпилата тишина.
— Господа, да направим костенурка… Императорът ще дойде на помощ… Стройте се веднага в костенурка! Бог е с нас! Амин!
Мнозина вдигнаха щитовете си, придвижваха се със свръхчовешки усилия към краищата на струпаната конница, но движенията им бяха твърде бавни, за да успеят да направят около нея непрекъсната стена от щитове. Първите български войскари избързаха, вмъкнаха се между конниците, разделиха ги на групички и започнаха да ги свалят от седлата с куки, с арканите и с дългите копия. Леката конница, която досега наблюдаваше отдалече, се разгърна, премина по оставените пътеки в подножието на хълмовете. Конниците стигаха до обърканите латини, мятаха аркани върху неподвижните рицари и със силно дръпване ги събаряха на земята, където пешаците ги доубиваха с ножове, мечове и секири.
В това време откъм лагера на латините се дочу тежко трополене. Сам император Балдуин, начело на своите люде, пристигаше на помощ на граф Людовик дьо Блуа. Гледката на неравната битка на предния отряд със скитите възпламени рицарите. Те трябваше да помогнат на своите, рицарската им чест изискваше това. Те наведоха копия и навлязоха в дългата долина.
Когато и последният отряд премина през стеснението между хълмовете, зад него се понесоха бойни викове. Нови групи скити им прерязваха пътя за отстъпление. Нямаше време да обръщат конете си, за да пробият тази преграда. И по склоновете се спущаха пешаци с дълги копия. Редиците на рицарите потръпваха неравно, бъркотията се усилваше, носеха се силни викове, заповедите на императора и на офицерите му не стигаха до конниците.
В края на краищата оставаше само едно — да се бранят докрай на място. Всеки рицар беше кула, всеки оръженосец — зъбер. Може би скитите щяха да се отдръпнат, когато опитат широките остриета на двуръчните мечове. Но арканите и куките на българите и куманите стигаха по-далече от копията и мечовете. Леко въоръжените пешаци дори пропълзяваха под коремите на конете, за да излязат от другата страна на по-удобно място. И започваше тежка, кървава жътва.
Привечер падна и последният рицар, пешаците започнаха да събират плячката, а леката конница се спусна към лагера на латините, където цареше отчаяние и всички се готвеха за бягство към Константинопол. Начело на читавите кръстоносци застана Енрико Дандоло, осемдесетгодишният вожд на Венеция, който беше автор на идеята за замисления кръстоносен поход за освобождаването на божия гроб, който завърши по неговата воля с превземането и ограбването на столицата на византийската империя. Бягството беше тъй паническо, че злият дух на рицарите, старият венецианец, почина от умора, от ярост, от уплаха и може би от угризения на съвестта на осмия ден от победата на цар Калоян край Адрианопол.
След като обяви наградите на смелите си войскари, за които имаше предостатъчно плячка, царят нареди да откарат целия табун от тежки грамадни брабансонски коне под стража в околностите на Червен.
— Това стадо трябва да стигне читаво, за да развъдим и ние едри коне, които да могат да носят тежко въоръжени конници… И на нас ни е необходим отряд с брони и тежки копия…
Цар Калоян погледна своя велможа, който се занимаваше с отглеждането и отбирането на коне за царския отряд и за личната му свита.
— Господарю — поклони се боляринът-кончия, — след три години ще имаме наш приплод от жребците и кобилите, а някои от конете могат да бъдат използувани веднага…
— Да, има достатъчно и ризници, и брони, и шлемове… Можем да съберем един отряд тежка конница, нали, Горане?
Боляринът Горан, току-що произведен във воевода, се поклони мълчаливо в знак на съгласие с думите на царя.
— Ето думата ми, воеводо — продължи с равен глас царят, — събери яки момчета, облечи ги в брони, въоръжи ги… После отдели от табуна кобилите и жребците, а конете оседлай и обучи отряд тежка конница… Ти знаеш как трябва да се действува с такава войска, но винаги се пази от засада…
— О, господарю, едва ли ще се намери сред враговете ни някой, който да може да съперничи на цар Калоян с ум и смелост, но ще запомня съвета — отвърна Горан и се поклони до кръста.
Когато се освободи от свитата на господаря, войводата Горан се огледа внимателно. Той не желаеше да го види някое насмешливо око — качи се на сивото си конче и препусна към табуна с грамадните животни. Повече от петстотин бяха пленени живи и здрави в битката. Пазеха ги коняри от пешата войска.
Тропотът на приближаващото се конче накара конете да вдигнат огромните си космати глави, да го погледнат с ленивите си очи. Войводата застана до един от червените жребци. Главата на ездача едва се подаваше над гърба му. Възрастният началник на тежкия отряд конница в българската армия положи ръка на широкия гръб на жребеца, притвори очи и видя пред себе си бронирани конници. Ездачите стояха твърдо на седлата, конете изглеждаха като изваяни от големи късове камък, наредени по висок бряг, готови да полетят надолу към враговете…
— Да, ще имаме такава конница, господарю… Ще имаме…
Подкованите копита на коня избиха искри в здрачевината по калдъръма към Прилепската крепост. Свирнаха рогове, портите зинаха и приеха пътника в равния двор. Едрият, шарен, на големи петна жребец спря пред огромния чебур под чучура на чешмата, който береше не по-малко от петдесет ведра. Ездачът скочи от седлото на земята. Потръпнаха витите кули, сепнаха се листата на столетните явори. Мъжът посегна с две ръце към водата, загреба наведнъж цяла ведрица и плисна широкото си мустакато лице. Студената вода го накара да кихне. Вятър отнесе облак яворови листа надолу към Прилеп.
В туй време дърворязаните врати се разтвориха, светнаха червени факли и жълти свещи, дочу се сдържана гълчава. Пременената с нови дрехи стопанка слезе по стълбите на чердака, подаде му ленена кърпа с червени бодове везана. Марко Кралевити се избърса и продума с дебелия си глас, който бучеше като изпод земята:
— Да слагат трапезата, кралице Катерино… После ми приготви дрехите за църква… Сложи в дисагите евангелието за литургия. Нахранете и напойте добре коня Шарколия. Утре рано на ранина в София ще ида на църква… На бога искам да се помоля… Сила да ми даде да спра тия проклети турци. Стига са притискали българската земя, стига са поробвали моите люде…
— Добре, господарю — отвърна му кралицата с наведена към земята глава. — Ще го сторя. А да сложа ли юнашкото ти оръжие в кобурите на седлото? На дълъг път тръгваш… Може лоша среща да се случи… Нали знаеш — която кобила се хване, тя вършее на хармана…
— Недей, Катерино. На църква, на литургия с оръжие не се ходи. Господ кръв не иска, а молитва от душа.
— Хубаво, кралю честити. Волята ти няма да скърша…
Сутринта, когато запяха първи петли, кралицата стана. Събуди слугите, повели да сипят на коня Шарколия десет шиника бяла пшеница, да го напоят с десет ведра руйно вино — да има сила силовита. Наяде се конят Шарколия, напои се. На главата му поставиха скъпа юздечка от волска кожа със сребърни пулове и свилен пискюл на челото. Върху гърба му метнаха богато седло с позлатени лъкове и сребърни стремена. Пред седлото прехвърлиха тънки ленени дисаги. В лявата кралицата постави сабя дамаскиня, свита на два обръча, да не се вижда, а в дясната — голямото пергаментово евангелие, обковано с пиринчени образи. После младата жена прегърна извития врат на коня и прошепна в ухото му:
— Шарко Шарколия, добро конче вихрогонче… Слушай ме какво ти думам. Срещне ли ви неволята по широките друми, извести на стопанина си за сабята дамаскиня в дисагите. Чу ли? Разбра ли?
Грамадният кон, целият бял на черни шарки, чиято дълга грива се стелеше по калдъръма като конопено повесмо, извърна глава, погледна стопанката на своя господар с големите си очи и изпръхтя покорно. Вятър се вдигна в равни двори дворцови, пак понесе листата на яворите към Прилеп, развя кошулите на слугите, разпиля косичниците на слугините. Конят Шарколия удари с предния си десен крак по каменните плочи, светнаха бързи искри, прелетяха като рояк светулки, паянтите в зидовете на двореца заскърцаха напевно.
Дочу ги Марко Кралевити в просъница тежка, отвори очи, наостри уши — втори петли се обаждаха нейде откъм Прилеп града. Скочи на крака юнакът, протегна се, изпукаха яките му кости, дебелите талпи по пода се извиха под краката му. Той надникна през сводестия прозорец. На двора беше тъмно, само борини светеха, а по небето блестяха най-едрите звезди. Острите назъбени върхове на скалите над кулите и отсреща отвъд града се тъмнееха и мълчаха заспали дълбок сън.
Облече крал Марко църковните си дрехи, обу червените ботуши от биволска кожа, нахлупи черния калпак на главата и излезе на чердака. Четирима слуги, по двама от двете страни, доведоха коня Шарколия до камъка за качване на седлото. Юнакът погледна животното и веднага позна, че добре са го назобили и напоили. От ноздрите на коня излизаха облаци бяла пара, а очите му светеха на борините като сребърни огледала. Под лъскавата му кожа се преливаха на кълба смоци челичените мускули и жили, а главата стоеше изправена и горда.
— Ха така ви искам, тебе, кралице, и вас, слуги хранени… Коня ми все тъй да гледате, че без него съм без крака… Хайде сега сбогом…
Марко Кралевити сложи крак в дясното стреме, метна се на седлото и докато постави левия крак в другото стреме, конят изскочи от кованите порти на крепостта и преполови дългата клисура на север от Прилепското поле. Бясната луда вихрушка му беше дирята, искрите от копитата му бяха факлите по пътя. По трети петли копитата на коня Шарколия вече вдигаха пушилка по брега на буйния Вардар. Едрият кон нагази бистрата вода, потопи муцуна в нея, напи се с дълги глътки. След това излезе на другия бряг, втурна се с нова сила, прехвърли на един дъх Огражден планина и когато изгря керванджийката, вече препускаше срещу водите на сребърна Струма към бяла София.
Развиделяваше се, отдясно Рила въздигаше снежни върхове, отляво реката прииждаше спокойно, когато юнакът навлезе в стара гора дъбова. Нейните листа бяха повехнали, почнали да падат, земята да застелят. Марко Кралевити се почуди и попита на глас:
— Защо си, горо, повяхнала, повяхнала и погрозняла? Дали те е слана осланила, или те е секира посекла? Дали не те е пожар опожарил, или е вдовица преминала, вдовица с девет клети сирачета?
Хладен ветрец повя, старата гора клони раздвижи, сухи листа като плач отрони, но нали няма глас да продума, мълчеше си горкана. И продължи крал Марко нататък, остри си очи напрегна. Какво беше слетяло старата гора дъбева? Доста мина премина и видя мъжко дете в люлка. Тя беше от везана престилка — от дърво до дърво вързана с черни върви засукани. Клоните се свеждаха над детето, сянка му правеха и от вятър го бранеха.
— Коя ли майка рожбата си е оставила — почуди се юнакът.
След това погледна по земята и видя утъпкана пътека от голи нозе човешки, а в стъпките капки червена кръв да засъхват. Който оттук беше преминал, далече не беше отишъл. Побутна коня Шарколия юнакът и настигна преди тъмната клисура върволица от хора. Това бяха три синджира роби. Водеха ги трима черни арапи, на черни коне арапски, с черни чалми атлазени. Първият синджир бяха все млади момчета невенчани, вторият синджир все млади девойки невенчани, третият синджир бяха все млади невести с мъжки дечица на ръце.
— Ето, от техните жалби гората е повехнала — разбра юнакът, — и сърцето му затупа често, често.
Червена гореща кръв блъсна Марко Кралевити в главата, едрото му лице се смръщи грозно, мустаците му се изправиха като гарванови крила. Тежката му ръка посегна към кожения кобур на седлото, но дръжката на сабята я нямаше там. И Марко Кралевити си спомни, че е тръгнал на църква в „Света София“. Прехапа устни, но нямаше какво да стори. Той нахлупи калпака до витите си черни вежди, побутна коня Шарколия да се върне в гора дъбова. Поне мъжкото дете да спаси от люти вълци и мечки стръвници. Когато минаваше покрай трите синджира роби, главата си извърна. И да не го познаят, и да не ги гледа, и да не скърби неговото клето сърце.
Подминаваше последния синджир, когато се провикна млада невеста. С пъстър сукман беше облечена, с бяла кошуля, с нов косичник, с нови цървули обута. И хубава, и гиздава, но на кръста й нямаше везана престилка, а в ръцете си не държеше мъжко дете повито.
— Хей, юнако — извика тя високо, — хей, Марко… Не ме ли позна, братко? Да знаеш, молих се и денем, и нощем да ме срещнеш или пък настигнеш… Мъжката си рожба в гората оставих, че черните арапи тъй повелиха… А ти ме стигна и си отиваш… Я ме, Марко, погледни!
Спря коня Шарколия на друма Марко Кралевити и погледна младата невеста в железните халки на синджира вързана, не я позна и подвикна:
— Ей, ти, невесто, отде знаеш как ме зоват людете?
— А ти помниш ли, Марко Кралевити, кога първом турците дойдоха, кога първом българи с тях воюваха? Тогаз и ти отиде, Марко, на война и на кръвнина… И донесе седемдесет рани саблени и още седемдесет стреловити… Майка ми билярка беше… Раните ти лекуваше. По три пъти денем ги развързваше и превързваше с билки чародейни… На Еньовден събирани… А пък аз бях тогава мъничка, перях тънки кърпи ленени с кръв напоени…
— А, ти ли си невясто Янино — провикна се Марко Кралевити. — И ти ли си клета робиня?
— Аз съм, братко… Аз съм клетата…
Юнакът посегна пак към празните кобури, сети се след туй, че го няма вярното му оръжие, изправи се на стремената, сякаш заби глава в облаците и се провикна към тримата черни арапи:
— Ей, чуйте ме, арапи… Ще ви дам двеста жълтици… Само пуснете тази невеста, че е оставила мъжка рожба в гората, покрай пътеката…
Най-старият арапин, с бяла коса побеляла, го изгледа с очи лоши кръвнишки и му отвърна сърдито:
— Върви си, луди българино… Тази невяста е бяла и тънка. Същинска газела от Арабия… За харема на султана я водим, най-скъпият ни армаган ще бъде…
— Давам триста жълтици за нея, арапи — прогърмя гласът на Марко Кралевити.
Ехото му стигна до китните върхари на гората по хълбока на планината. След туй той се върна надолу като буря бурлива, връхлетя низ черни арапи. Конете им чак приклекнаха от уплаха.
— Върви си, луди българино — провикна се старият арапин. — Върви, докато е време, че и за тебе има празна халка… Да не те поставим да вървиш пръв като овен пред стадо ситни шилета…
И тогаз запали се оная кръв юнашка, ръката на Марко дръпна юздата, разигра се буйно коня Шарколия, препусна назад в старата гора. Марко Кралевити отваря очи на четири, дири бели камъни топузлии. Да набере едни дисаги, та да ги мята по черни арапи, всичките да ги пребие, робите да отърве.
Тогава коня Шарколия се изправи на задните си крака, изцвили звънливо — гората зашумя — падна на крака, земята потрепера. Той изви дългата си шия, захапа с едри бели зъби свилените дисаги и ги раздра отгоре до долу. Сабята дамаскиня, свита на два обръча, падна на тревата. И когато нейното лезвие досегна земята, само се изправи, изсъска като змия тънкотела, изсече бурените сухи изкорен. Мерна Марко своята сабя смъртоносница, посегна, пипна дръжката кокалена и усети в сърцето си сила страховита. Поблагодари богу и черните арапи му се сториха като три мравки мустакати. Устреми се коня Шарколия и настигна робските синджири.
Пръв съгледа юнакът стария арапин. Той изправи черния си кон на задните крака, засили се и метна тежкия си боздуган да удари Марко Кралевити в челото между очите. Но конят Шарколия беше учен по българското бойно обучение — веднага се хвърли на колена върху земята. Боздуганът прелетя над юнака със свистене и се заби дълбоко сред тревите. Само дръжката му се показваше отгоре. Крал Марко я хвана, дръпна силно, направи цяла яма. Кръгом завъртя Марко боздугана над главата си и накрая го метна с все сила към арапина. И верно око, и силна ръка — чудо сторват. Желязната топка удари противника право в главата и го свали от седлото като зряла круша. И ахнаха и роби, и арапи от изненада.
Напред излезе вторият арапин — на средна възраст с черни мустаци. Разигра си черния хайгър, камъните се разтресоха, от бреговете попадаха. Засили си дясната ръка, метна боздугана право в гърдите на Марко Кралевити. Желязото с дръжка се изви във въздуха като смок стрелец. И бързо, и мощно — отърване от него няма. Но конят Шарколия скочи петнайсет педи над земята и боздуганът под краката му премина. И удари стар дъб в дънера, в сърцето му се заби. Само крайчецът на дръжката остана да стърчи над напуканата кора. Посегна крал Марко, хвана я и дръпна. Старият дъб на трески стана, но боздуганът излезе. Прицели се с едното око юнакът и пак метна точно. Топузът на боздугана удари арапина право в сърцето и го повали на място. И пак се понесе удивена въздишка по трите синджира роби.
Изскочи напред и най-младият арапин — силен, пъргав и бърз като змийски език. Боздуганът му литна като жълта светкавица право към главата на коня Шарколия. А той се метна девет педи наляво и оръжието смъртоносно префуча да мине край дясното му рамо. Но Марко Кралевити протегна силната си десница, хвана летящия боздуган за дръжката и дори не се поклати на седлото. Конят Шарколия беше забил копита две педи в земята.
Тогава юнакът се провикна, засили се и хвърли боздугана обратно да уцели младия арапин между двете вежди. Противникът му беше и бърз, и пъргав. Поводите дръпна бързо, вдигна коня си на задните крака, скри се от очите на противника. Желязната топка удари клетото животно в гърдите, повали го мъртво на земята. А арапинът скочи от седлото, хвана коня на един от побратимите си, метна се на седлото и измъкна остра сабя. Няма що да стори добрият юнак — и той вдигна сабя дамаскиня. И битката започваше от самото начало — двама юнака, две саби, два коня.
Марко Кралевити пришпори коня Шарколия, втурна се напред и черен арап. И сблъскаха се двамата конника като хали в усойната клисура. В битката овършаха и сухи тръни посивяли, и повяхнал жълт пелин, и ситна хвойна бодлива. Конят Шарколия протегна глава, отвори стръвно уста и захапа черния арапски жребец право в ноздрите. След туй го блъска силно с якото си рамо, накара го да отстъпи заднешком. Младият арапин се люшна настрани, сабята на крал Марко светна като ясно слънце. И пресече черния арапин от рамо до рамо. Ударът беше тъй силен и точен, че тялото на мъртвеца остана цяло на седлото и чак след миг се раздели на две части.
Освободи добрият юнак трите синджира роби. А те ред по ред ръката му целуваха и го благославяха с всичко благо на земята. Раздаде им той парите на арапите да си купят хляб и цървули и ги прати да си вървят по домовете. Пръснаха се и момци, и девойки, и млади невести с мъжки деца на ръцете по пътища и пътеки, през клисури и бърчини, през бродове и дъбрави. Първа преди всички търчеше към повяхналата гора млада невеста Янина, детето си да намери, с мляко да го накърми, с роса да го окъпе, в майчини ръце да го полюлее, с майчина грижа да го приспи.
И отпусна се сърцето на Марко Кралевити. Широкото му лице светна, като гледаше забързаните люде — по-мили му бяха от рожби рождени — нали той ги избави от черно робство поганско. Погали той врата на верния кон Шарколия и го насочи през тъмни клисури право към София, литургия да чуе в църквата „Света София“.
Крал Владислав Ягело стана от червеното кресло, поставено в дъното на голямата шатра, направи две крачки и се изправи между Ян Хуниади и влашкия воевода Влад Дракул, които стояха един срещу друг със зачервени лица и ръце на дръжките на мечовете.
— Благородни господа — извика младият крал. — Нима гневът е затъмнил душите ви? Ние сме дошли да разбием завинаги турската сила, а не да спорим… Опомнете се!
Черноокият Влад Дракул прехапа устни, изчака миг-два да се укроти сърцето му и продума глухо:
— Светли кралю, словата ви са мъдри… Нека господин Ян ми прости… Чия ще бъде короната на България, ще се реши след като християните победят султана… В битките с турците щастието е изменчиво, затова искам да ви подаря два бързоноги коня, за да се спасите, ако изпаднете в беда… Те са потомци на конете на някогашния български цар Шишман и едва ли има други такива на света. Колкото до участието ми във войната, моят син ще води отряд от четири хиляди конника. Нека бог ви помага…
Войводата на Влашко се поклони на краля. Ян Хуниади наведе доволно глава. Влахът сам се отказваше от България, боеше се от силата на турците. Пътят към престола на тия земи беше свободен за него. И нека бог му прости за честолюбието, но той ще защищава поданиците си от неверниците. Християните ще дишат пак свободно…
— А сега, ако кралят желае да види избраните коне, да излезем навън — продължи войводата. — Защото аз си тръгвам отвъд реката…
Кое сърце на мъж може да не трепне, когато стане дума за хубави коне?
Кралят и велможите му, дори и папският легат, кардинал Юлиан Цезарини, тръгнаха след Влад Дракул. Шатрата беше разположена близо до стените на Никопол, обсаден от кръстоносната войска, тръгнала на бой срещу турците в паметната 1444 година. Недалече на равната поляна стояха две прекрасни тънконоги животни, държани изкъсо за юздите от висок момък, облечен в странна носия от добре ощавени кожи, чиито ръбове и шевове бяха покрити с везани украшения.
Младият крал се приближи стремително към конете, забравил за миг ранга си на голям владетел. Изящните им тела, извитите лебедови шии, леките сухи глави, широките чела, чувствителните ноздри и огнените очи с жив поглед, изглеждаха крехки и изнежени в сравнение с тежките рицарски коне, но тънките крака, предните доста по-дълги от задните, с изпъкнали вени, които потръпваха често, сякаш бяха излети от желязо.
— Светли кралю, вземи и този коняр. Той е българин и знае как да се грижи за конете и в здраве, и в болест — продума Влад Дракул, — а сега ми позволете да Ви напусна… С бога…
Пъстрата свита на влашкия владетел се понесе на бързите си коне към брега на реката, където ги очакваха плоскодънни ладии, за да ги прехвърлят на другия бряг.
Кръстоносната войска се движеше бавно покрай Варненското езеро в деня преди съдбовната битка. Радослав водеше бързоногите коне, приятелят му Анджей дърпаше поводите на двата тежки рицарски коня на краля. И двамата внимаваха да не се случи нещо лошо на животните по изровения път, по който трополяха големите колела на хусистките бойни коли. Тежките машини с по два топа се накланяха застрашително от време на време, но все не се прекатурваха.
— Радославе — говореше русият поляк, чието закръглено лице винаги беше осветено от добродушна усмивка, — кога ще се срещнем с турците?
— Скоро, Анджей.
— Колко хубаво е това езеро — продължаваше да говори безгрижният поляк. — Да имах ладия и мрежа, щях да наловя поне една бъчва риба до довечера… У нас има много езера, а тук виждаме първото…
— След като вземем Варна, ще ти намеря ладия — отвърна му българинът. — Ето го и градът!
Стигнали бяха до гребена на възвишението, от което се виждаше белокаменният град на брега на безкрайната синя шир. Върху гладките води на огромния залив се виждаха белите платна на кораби и лодки. Младите мъже стояха, затаили дъх, защото и Радослав виждаше за пръв път Черно море. Войската спря на лагер недалеч от крепостните стени. Първенците на Варна дойдоха с хоругви при краля и макар че той винаги се беше мръщил до този момент щом видеше прославни свещеници, прие ключа на града от ръцете им с благодарност. Гражданите казаха, че турците напуснали Варна и съседките твърдини, защото се бояли да бъдат ударени в гръб от християнското население. Докараха бъчви с хубаво вино, топъл хляб, месо, мляко и грозде. Уморените кръстоносци пиха, ядоха и се веселиха, но вечерта на запад се запалиха хиляди огньове. Турците бяха пристигнали зад гърба им.
Кралят и Ян Хуниади свикаха военен съвет и там наложиха мнението си на другите велможи да дадат решително сражение на султана сутринта. През нощта обозът построи вагенбурга, укреплението от бойни каруци, на светлината на факлите. Канонерите насочиха каноните през страничните дъски на колите, напълниха ги с барут и каменни ядра. Призори войската излезе на бойната позиция, а Радослав и Анджей останаха във вагенбурга с резервните коне в очакване на кралските заповеди. Младите коняри прегледаха животните от главите до копитата. Една от подковите на тежкия боен кон, чиято козина беше вишневокестенява, се поклащаше предателски.
— Вчера нищо му нямаше! — извика Анджей почти разплакан, — а сега погледни, Радославе… Снощи е ритал колелата на колата… А кралят може да изпрати оръженосеца си за кон всеки миг… Йезус Мария! Какво ми дойде до главата!
— Не се плаши, Анджей… Ковачът на чехите е запалил огнището си. Погледни как дими… Ей сега ще подковем кестенявия жребец.
Младите мъже заведоха коня при ковача, облякъл обгорената си кожена престилка. Дебелият чех ги помоли да държат крака на животното. Той взе подковашкото си чукче, разнити клинците по копитото и свали с клещите тежката подкова. После подряза със своя специален нож копитния рог, изравни копитото отдолу и взе мярка.
Скоро проехтяха ударите на чука върху желязо. Чехът изкова подкова, а клинци си беше приготвил предварително. Конярите подхванаха отново дебелия космат крак, ковачът донесе с клещите разкалената до червено подкова и я постави върху копитото. Понесе се мирис на изгорен рог, подковата прилегна плътно и ковачът започна да забива клинците и да занитва върховете им. Радослав гледаше горещото подковаване на тежкия кон с интерес, защото този начин беше непознат за българите и власите. Но едва ли имаше някакво особено предимство пред студеното подковаване на подковите.
В такива грижи измина предобедът, а битката отвъд ниските възвишения продължаваше с променлив успех, докато бранителите на вагенбурга видяха да препуска към тях някакъв конник. Неговата броня беше смачкана от ударите на копия, боздугани, секири и мечове. Той беше без шлем и копие, олюляваше се на седлото. Едрото животно спря пред входа на вагенбурга, прегъна колена, рухна тежко на земята. Радослав и Анджей се спуснаха, подхванаха ранения рицар от свитата на краля и го внесоха в укреплението. Панът от Върбица дойде на себе си за малко. Той видя лицата на младежите, напъна се и едва продума:
— Кралят е мъртъв… Влезе в карето на еничарите със свитата си… Едва си пробих път назад…
Наоколо се разнесоха сподавени вопли. Слугите на крал Владислав Ягело паднаха на колене да се помолят за душата му. По лицата им течаха сълзи от скръб и от страх за бъдната им съдба в тази тъй далечна страна. Ян от Върбица притвори очи и прошепна:
— Еничарските редици са като крепостна стена… Загубихме битката, загубихме и надеждата на Полша…
— А ние какво да правим, ясновелможи пане? Сега какво ни очаква?
Полският рицар отвори очи, изгледа с дълъг поглед младежите, сякаш желаеше да запомни лицата им и отвърна със спотаена мъка:
— Момчета, останете ли тук, ще ви направят клети роби… Затова се качете на конете и тръгнете на север през горите… Стигнете до голямата река и се спасявайте във Влашко… Нека да ви бъде началник Длугош от Домбровице… Поне вие се спасете, за да отмъстите за нас… Умирам… О, Йезус Мария!…
Главата на Ян от Върбица падна на ложето, тялото му се сгърчи в мълчалив протест срещу смъртта и се отпусна. Длугош от Домбровице се прекръсти, нареди да погребат рицаря под близкия дъб и заповяда на слугите от свитата на краля да се приготвят за път. Анджей и Радослав се спогледаха и пристъпиха към него едновременно, като че се бяха наговорили предварително.
— Пане Длугош — каза Анджей, — ние принадлежим на краля. Пазим неговите бързи коне за отстъпление — сега ще му трябват най-много, ако е останал жив и ни потърси… Нека да останем!
Дългите мустаци на пана от Домбровице потръпнаха веднъж-дваж. Очите му се напълниха с влага, но той се овладя и отвърна дрезгаво:
— И какво ще правите?
— Ами ще чакаме тук — отвърна Радослав. — Не дойде ли кралят, ако бог му е скъсил дните, тогава ще бягаме…
— Е, добре, момчета. За верността бих ви опасал златни рицарски пояси сега, стига да имах право да го сторя… Останете… Нека бог ви пази…
Еничарите и леката акънджийска конница на султана налитаха два пъти върху вагенбурга. Хората на чешкия хетман Чейка и събралите се мъже от другите отряди отбиваха нападенията, но здравите бойци се топяха като късен сняг. Навсякъде се търкаляха ранени, стенеха за вода, а читавите не можеха да им помогнат, защото трябвате да се подготвят за отбиването на следващия пристъп. Вагенбургът беше обсаден от всички страни привечер, когато Ян Хуниади се отдръпна назад, доловил с безпогрешния си боен усет, че битката става безнадеждна. Еничарите и нередовните войници на султана налитаха, после си почиваха, лижеха раните си и гледаха стръвно към навързаните с вериги коли, където беше скрито богатството на неверниците. Улисани в схватките, двамата кралски коняри не усетиха как настъпи вечерният здрач. През един от кратките отдихи младежите седнаха да похапнат по късче солено месо и хляб в голямата хусистка кола, от която се подаваха късите дула на бронзови канони.
— Сега ще бъде последният пристъп — продума Радослав. — Сигурно ще влязат в укреплението… Повечето мъже са ранени… Няма кой да стреля…
— Какво да правим?
Българинът погледна към двата жребеца, които бяха вързани между високите коли, за да не бъдат ранени от прелитащите стрели.
— Жал ми е за конете — отвърна той. — От малък ги гледам. Моят баща има стар пергамент, на който е написано по колко крачки път на ден трябва да пробягват кончетата, как да бъдат хранени и поени, кога да започне обяздването и изпитването им през пролетта… Сега са в най-хубавата възраст. Родителите им са давали препитание и на моя дядо, който ги е отвел от оборите на българския цар отвъд реката преди турците да дойдат по тия места. Истинско нещастие ще е те да попаднат в ръцете на неверниците или пък да се пресуши коренът им…
Полякът стана, вгледа се през процепа между две дъски към линията на турските отряди, които се бяха отдръпнали на изстрел с арбалет. Лицето му беше станало съсредоточено, сините очи бяха побледнели и от тях преливаше решителност и упорство:
— Трябва да пуснем конете в кариер и да пробием изведнъж — рече той. — Най-добре, е да ударим между два отряда. А измъкнем ли се, никой не може да ни стигне…
Българинът стана, сложи ръка на рамото на приятеля си и извика развълнувано:
— Да, това е единственото, което можем да сторим. Или ще минем, или ще загинем!
Младежите стегнаха ризниците си, закрепиха ремъците на шлемовете, приготвиха по две тежки копия, мечовете, лъковете и колчаните със стрели. Радослав постави плъстени защитни ризници на конете да ги пазят от стрели, окачи на седлата торби със солено месо и хляб. После с помощта на четирима чешки канонири, които считаха намерението им твърде лекомислено, развързаха веригите между две коли. Готвеха се да изскочат от вагенбурга, когато бърза мисъл споходи Радослав.
— Анджей — рече той. — Доведи нашите коне. Ще ги водим отстрани за поводите. По-бързо!
— Добре, но те не са тъй бързи…
— Нищо, нищо… Те ще защищават с телата си кралските коне от копия и стрели, докато преминем през линията на турците… Разбираш ли?
— Аха… Добре си го намислил. Сякаш имаш главата на пана от Върбица… Ето, хвани повода на твоя. Напред!
Младите кралски коняри изведоха конете навън от вагенбурга, яхнаха бързите и поведоха своите до тях. Погледнаха за последен път към чешките канонири, чиито очи на брадатите лица ги гледаха тъжно над ръбовете на защитните стени на хусистките коли и препуснаха към гората, която се чернееше в подножието на височината.
Войниците на султан Мурад, които почиваха под сенките на дърветата, опиянени от победата и от предвкусваната плячка, отначало не обърнаха внимание на конниците със запасните коне. Твърде невероятно изглеждаше двама гяури да атакуват хилядите османски войни. Може би желаеха да се предадат и да станат мюсюлмани?
Еничарите отляво и спешените нередовни войници отдясно дори не се помръднаха, за да ги посрещнат. Гяурите сами щяха да дойдат и да сведат глави пред знамето на пророка. И поради това беше нужно време, докато едните станат и опънат тетивата на лъковете си, другите да се метнат на седлата, когато християните се впуснаха в кариер между двата отряда. Двамата спахии, които се случиха на пътя на безумните гяури, успяха да застанат на седлата, но засилените тежки копия се забиха в телата им и ги събориха на земята. Бегълците пуснаха дръжките на копията и продължиха да препускат към гористия склон.
— Легни зад седлото! — извика Радослав.
Младежите почти се прилепиха отстрани на конете си. Във въздуха просвириха дълги стрели, които прелитаха или се забиваха в телата на външните коне. Миг, два — и християните се намериха на някакъв черен път сред първите дъбови дървета.
— Пускай конете! — извика пак Радослав. — Те са смъртно ранени…
Когато погледнаха през рамо към нещастните животни след двадесетина крачки, младежите видяха как те се препъват безпомощно и падат на земята. По-далеч, през рехавината в края на гората се виждаха силуетите на конници, които препускаха подире им. Дочуха пет-шест изстрела на канони от вагенбурга. Приятелите им, останали да чакат съдбата си там, приветствуваха сполуката на смелчаците.
— Сваляй ризницата от коня! — подвикна Радослав, — сега пречи да бяга бързо.
Плъстените брони бяха смъкнати точно на време, защото турските конници изскочиха на пътя. Бегълците се приведоха напред, кралските коне напрегнаха мускулите си, тънките им крака заудряха с копита по утъпканата земя. Сякаш вятър ги подхвана и подир малко преследвачите нито се чуваха, нито се виждаха. Когато прецапваха някаква рекичка, Анджей се обърна, зъбите му се белкаха в здрачевината и той извика:
— Тия коне наистина са безценни… Турците ги няма. Спасени сме, Радославе!
— Да, приятелю.
— Ама ти не се радваш!
Радослав наведе глава, по лицето на Анджей премина сянка. Зъбите му се скриха зад стиснатите устни. И той си спомни, че бяха оставили във вагенбурга много хора на сигурна гибел, че кралят беше загинал, че турците тържествуваха на бойното поле. Младежът помълча малко, после тръсна дългите си руси коси и извика дръзко:
— Не тъгувай, братко! Ние с тебе ще отгледаме бързи коне… Цели табуни. Ще ги яхат синовете ни… Тогава ще се върнем и ще се сразим с турците… Чуваш ли?
— Чувам, чувам, Анджей — отвърна като ехо гласът на Радослав. — Ние пак ще се върнем…
Виждах как войводата Стоян, обкрачил дългия си нисък алест кон, засука своите мустаци с две ръце и се обърна към високия момък, който го гледаше с четири очи:
— Ти ще ни станеш телалин, Иване… Препусни напред и им кажи, че сме хора на Индже войвода… Това село е под наша закрила и никой не бива да иска от него нито хляб, нито месо, нито дрехи… Да си вървят!
Дългият Иван изруга под мустак, дръпна поводите на врания кон и излезе от редиците на отряда ни. Той препусна покрай последните къщи на селото, чиито крайни улици бяха задръстени от напречно поставени волски коли, а колелата им затиснати с камъни и дебели греди. Селяните стояха зад тях с вили, коси, брадви и надничаха с надежда към нас. И имаше защо. Кърджалиите на Чолак Хасан бяха всеизвестни кръволоци. Влезеха ли вътре, те щяха да разорят селото.
Нашият пратеник се приближи на петдесетина крачки пред строя им, разигра коня си, вдигна го на задните му крака и извика с мощния си глас, който кънтеше като огромна бъчва, ударена с тежък дървен чук.
— Ей, аз съм телалин на Стоян войвода. Телалин съм…
Строените кърджалии, които бяха може би с двадесетина души повече от нас, облечени в разноцветни дрехи, не помръдваха от мястото си. В средата се виждаше самият Чолак Хасан, пременен с преливаща на слънцето атлазена дреха и бяла чалма на главата. Когато Иван свърши, от кърджалийската тълпа излезе един висок ездач. Той приличаше на нашия вестител, сякаш бяха близнаци, но носеше на главата си гъжва, а не черен калпак.
— Ей, вие, шопари български! Хайде, бягайте и не се обръщайте… Който държи калъча по-здраво, селото е негово…
Дългият Иван обърна коня и препусна назад. Войводата се обърна към нас. Мустаците му стърчаха като крила на врана, очите му бяха станали като на керкенез, зъбите му бяха стиснати от гняв.
— Момци! — извика той, — помнете това, което съм ви учил. Повечето кърджалии са турски кавалеристи, а другите са се учили от тях… Затова ще секат със сабите си… По-далече стойте от острилата им и бъдете точни в стрелбата. Хайде сега, напред!
Чолак Хасан едва ли е очаквал, че българските хайдути ще се осмелят да тръгнат първи в атака срещу неговите бабаити, чиято слава се носеше из цялата равнина от Ямбол до морето. Видях го как извади сабята си. Конницата на кърджалиите се втурна към нашата. И нямаше време за оглеждане и за мислене. Носехме се в галоп едни срещу други. Земята, посивяла от дългата суша, летеше от двете ми страни.
Погледнех ли напред, виждах главата на моята червена кобила, която ту се вдигаше, ту се отпускаше надолу. Стената от вражеските коне, пред които бляскаха остриетата на хладни оръжия, се приближаваше неумолимо. На всичко отгоре трябваше да избера противник в схватката. Поради това напрягах очите си и на двадесетина крачки от сблъсъка вече ми беше ясно с кого ще се бия. Конникът идваше отдясно, на нагръдния колан на коня му имаше украшение от глигански зъби, които играеха като живи, сякаш жадуваха да се впият във вража плът. Отклоних кобилата си наляво, за да не дам възможност на кърджалията да ме удари със сабята си, но това съвсем не беше лесно в бързата езда, а и противникът се стремеше да дойде по-наблизо до мен.
— Готови! — проеча гласът на Стоян войвода и ме накара да дойда на себе си.
Захапах повода със зъби и измъкнах двата пищова от пояса. Толкова често бяхме правили това упражнение в нашето хайдушко селище на Бакаджиците, че не се поклатих на седлото. Моята Петра продължаваше да препуска независимо от отпускането на юздата. Насочих дългите, стволове на пищовите към противника си.
— Пали!
Натиснах двата спусъка едновременно, но избързах. Сто пъти ни беше казал войводата да стреляме сигурно, когато противникът вече няма възможност да се отмести или да легне по корем върху врата на коня. Кърджалията се беше метнал настрани от седлото, почти беше увиснал с главата надолу и куршумите отидоха на халост. Уплашените от едновременния гърмеж кърджалийски коне се изправяха на задните си крака, подскачаха насам-натам, блъскаха се. Повечето от тях бяха останали без ездачи.
Сепнах се като видях, че моят противник се изправи отново на седлото, овладя коня си и пак тръгна към мен. Стана ясно, че е опитен войн, който е врял и кипял в десетки схватки и не се плаши от гърмежи и от гибелта на другарите си. Стиснах зъби и измъкнах втората двойка пищови от кобурите на седлото, но може би щеше да бъде късно. Кърджалията налиташе като вихър или по-скоро правеше вихър с острието на сабята си във въздуха. Тогава червената ми кобила се изправи на задните крака, сви предните до гърдите, присви уши, протегна и захапа муцуната на кърджалийския кон. Видях пред очите си блясъка на сабята. Нейното острие не можа да ме досегне, защото конят на турчина се дръпна рязко, уплашен от нападението на кобилата, но затова пък досегна плешката на Петра. Долових потръпването на животното. Върху гладката козина изби кървава ивица.
— Не се бой, кобилке — мина през главата ми.
Ръцете ми вдигнаха пищовите нагоре, докато се изравниха с гърдите на противника. Забелязах блясъка на очите му, които ме гледаха втренчено иззад главата на врания кон и задържах за миг пръстите на спусъците. Къджалията долови потръпването ми, метна се настрани, увисна на седлото, конят му запъна четирите си копита в земята. Дочаках противникът да спре с главата надолу, прицелих се и чак тогава стрелях. Чух грозния му рев, отдъхнах си и едва тогава познах бялата му чалма и атлазените дрехи. Сърцето ми изтръпна. Противникът ми беше Чолак Хасан, който се славеше, че е непобедим боец, роден с риза и затова не го ловели нито сабя, нито куршум. А ето сега аз му бях станал майсторът. Имаше защо да изправя гордо глава.
Чолак Хасан беше паднал на земята, а обученият му кон застана над него. Пазеше го от премазване на конски копита в разгорещения бой. Откачих дългата кремаклийка от седлото и се огледах. Наоколо беше истинско стълпотворение. Навсякъде тичаха коне без ездачи и за моя радост почти всички читави конници бяха с калпаци. Сметката на Стоян войвода с пищовите беше излязла вярна. Секачите на Чолак Хасан се търкаляха по земята заедно със своите саби и ятагани.
И все пак успях да видя как един кърджалия беше хванал нечий кон за гривата, дърпаше го към своя и замахваше със сабята си да посече ездача. Вдигнах кремаклийката и стрелях почти веднага. Добър стрелец бях, сабленосецът се прегъна и падна назад. Българинът се изправи на седлото, махна ми благодарно с ръка, измъкна нова двойка пищови и се втурна да търси друг противник. Двадесетина кърджалии препуснаха с все сила по-далеч от мястото на битката. Селяните прескачаха оградите и колите от укрепленията. Те търчаха с радостни викове, размахваха секири, коси и горко на враговете, които щяха да застигнат. Попипах раната на кобилата — ръката ми почервеня от кръв. Сабята беше разсекла кожата, но, изглежда, плитко.
— Ще те излекувам, Петро…
Измъкнах камата от пояса си и скочих от седлото. Кобилата вдигна глава и тръгна подир мен като кученце. Тъй я бях обучил да ме следва, за да ми бъде под ръка, ако се наложи. Наведох се предпазливо над Чолак Хасан, но конят му изпръхтя яростно, вдигна се на задните си крака, посегна да ме удари с копитата на предните. Метнах се мигновено настрани и се търкулнах по земята по-далеч от животното. Петра изцвили остро и се хвърли между мене и коня, блъсна го с рамото си, накара го да отстъпи наляво. Скочих, хванах поводите на юздата му, дръпнах силно, скъсих ги. Черният жребец отстъпи сепнато, може би очакваше да заиграе бич. Тогава видях, че левият му заден крак се е подул над бабката. В сложните скокове назад и напред животното беше разтегнало сухожилие.
— Петро — извиках аз, — ела тук!
Кобилата се приближи към мен, като поглеждаше косо към пленения кон, готова да се нахвърли върху него. Погалих я по врата, заговорих ласкаво и тя полека-лека се успокои. След това привлякох черния жребец и вързах повода му за седлото на Петра. И той започна да се укротява, присвитите му уши се изправиха. Протегна муцуна и подуши своята неотдавнашна противница.
Кърджалийският главатар имаше вид на истински смъртник. Нали беше получил два пищовни куршума от четири крачки разстояние. В ръката си стискаше сабя с широко острие, което можеше да разсече човек от рамото до пояса. Откачих силяха му от жълта волска кожа, в който имаше пищови с позлатени дръжки, костена кама, скъпо огниво и сребърна барутница. Пъхнах сабята в ножницата, прибрах силяха в козята торба, която висеше зад седлото ми. И бях спокоен за плячката си, защото Петра никому нямаше да позволи да бръкне в дисагите. Коленичих да видя по-добре раните на кърджалийския главатар. Очите му се отвориха, проблеснаха между миглите. Лявата му ръка се вкопчи в моята. Изпъшках от болка и посегнах към камата си.
— Чакай, момче — рече той на български. — Ти баща, ти майка… Да знаеш, от една кръв сме, българин съм, но никой не знае това. Петстотин жълтици ще ти дам… Пусни ме довечера да яхна коня си. Какво ще ти струва… Поне да умра нейде на тишина.
Изгледах го внимателно, защото говореше български не по-зле от мен. Това не можеше да стори нито един турчин. Сега чалмата му лежеше на земята — и в лицето не приличаше на поганец. Петстотин жълтици бяха много пари. Какво да сторя, да обещая ли?
— Хей, Стоянчо — извика Стоян войвода — ти ли бе, момче, повали този кръвопиец?
Топлият, зарадван глас на войводата изгони за миг мисълта за жълтиците. Обърнах се, издърпах ръката си и отвърнах гордо:
— Аз, войводо… Жив е още… Предложи ми петстотин жълтици, за да го пусна довечера с коня му…
— Ха, петстотин ли? Много евтино е искал да се отърве… Да не ми е името Стоян, ако не даде пет хиляди жълтици за главата си! Доста време е грабил, сега да се поразпусне, да отвори кемера си по-широко… Иди, момчето ми, да повикаш билярина да го превърже, че животът му струва скъпо…
— А жребецът му?
— Прилича ми на арабски — продума войводата, — вземи го, твой е, заслужил си го, Стоянчо… Я, разтегнал си е жилата, трябва да направиш отвара от смрадлика и да го налагаш по четири пъти на ден. Ха, тичай сега…
Подскочих на един крак от радост и се втурнах да търся билярина, който лекуваше ранените със своите мехлеми. В тях слагаше различни ситно стрити билки и пресен мед. Неколцина от нашите бяха получили големи рани от саби, но биляринът се надяваше да ги излекува.
Почаках го да привърши неотложните превръзки и му казах, че кобилата ми е ранена със сабя в плешката. Биляринът ме погледна уморено, но сигурно видя нещо в очите ми, защото не отвърна, а посегна към дървеното сандъче, където държеше мехлемите си. Подбра сушени листа и продума бавно:
— Те, конските рани, е най-добре да се налагат с бяло подъбиче, с пчелник и с хвощ, момче… Ето, вземи тези билки, стрий ги ситно с длани. Забъркай ги в дървена лъжица с мед… После измий раната с чиста кладенчова вода и я намажи дебело с мехлема. На кобилата ще й мине като на кученце…
Благодарих му и се втурнах да приготвя лекарството за Петра. Селяните щяха да ми дадат голяма лъжица с пресен мед на драго сърце.
Към полунощ станах от богата трапеза, която беше сложена в двора на кехаята и отидох до оградата. Там бях вързал двата си коня. Кобилата не изглеждаше толкоз лошо настроена срещу жребеца, а той като че беше забравил нейното захапваме по муцуната. Измъкнах цяла хватка сено от близката копа и я хвърлих пред животните. Драго ми беше да гледам как протягат муцуни, как избират с бърни по-меките треви. Една голяма сянка затули светлината на огньовете и пристъпи към мен. Познах Стоян войвода.
— Конете ли храниш, момче — рече той. — Добре си се сетил. Човек първо трябва да се погрижи за безсловесното животно, че тогава да мисли за себе си… И то ще му бъде предано. Нали видя какво стори твоята Петра…
— И аз не зная как се досети да нападне жребеца. Нито й викнах, нито я насочих, нито я бутнах с пети…
— Е, ти не знаеш, но аз помня майка й, Стоянчо… Й тя тъй налиташе да хапе, когато стопанинът й влизаше в бой. Пази я и ще ти роди хубави коне… Ха, вземи си ямурлука и лягай тук до оградата, че очите ти се слепят за сън. Лека нощ…
— Лека нощ, войводо — отвърнах му послушно.
Свалих дебелия ямурлук от дисагите, постлах го до оградата на две крачки от Петра, завих се с единия му край, погледнах към едрите звезди на лятното небе и заспах дълбоко.
Момъкът спря пред портата, посегна уверено през тесния отвор и освободи напречната гредичка, която я залостваше. Пантите проскърцаха тихо и той влезе в двора, където се стелеше харманът, заобиколен от нащърбени вече копи сено. Старата къща се тъмнееше между дърветата отвъд вътрешната ограда. Дочу се глух звън от верига, но кучето не пролая. Може би познаваше стъпките на нощния гостенин или пък го сдържа присъствието на някой от дома.
— Кремено — прошепна момъкът. — Тук ли си?
— Да, Стоиле…
Гостенинът надникна между прътите, видя големите очи, които блестяха като кладенчета на слабата звездна светлина. Нежният овал на бялото лице му се стори подобен на далечно пламъче от восъчна свещ. И той посегна с две ръце към него, да го улови, да го задържи до себе си, да не угасне от полъха на ветреца.
— Кремено, днес е песи понеделник, а в събота е Тодоровден…
— Да…
— Нали помниш какво се врече баща ти, когато върна сватовниците ми преди четири години?
— Ох, не те иска той… Сиромах си бил… Чуждите овце си пасял… Как можеш да надбягаш бейските вихрогони на кушията?
Момъкът стисна ръката на момичето, сякаш желаеше да му предаде частица от силата си. Пръстите и на двамата притреперваха, усещаха биенето на кръвта в жилите си. И беше тъй хубаво в тъмната пролетна нощ.
— Ще видиш в събота, Кремено. Ще видиш…
— Чудо ли ще сториш, Стоиле?
— Да.
— Как?
— Слушай, Кремено, досега не ти продумах, но сега му дойде времето… Нали знаеш моята алена кобила?
— Да.
— Когато баща ти се зарече, че ще те даде на мен, стига на Тодоровден да надпрепускам атовете на бея, помолих чичо Петър да прави — да струва, но да я заведе при бейския жребец… Оня, дето го пазят зад девет катинара… Научил старецът коняра как да излекува болен кон с жълт енчец и той пуснал кобилата при черния ат… После от кобилата се ожреби конче… Краката му, главата му черни, а иначе цялото червено. Нарекъл съм го Вятърко…
— О, тъй ли?
— Да, да… Грижих се за него през тези две години на кошарите. Пазех да не го урочасат нечии лоши очи. И никой не го е виждал освен чичо Петър. Той ми подсказваше как да го гледам и как да го обучавам да стане бегач… Някога е бил войнуган. Ходил да служи в конюшните на султана край Цариград. Там се научил от конярите как се подготвят вихрогони… Когато стана на един месец, започнах да му давам козе мляко колкото може да изпие. Стана ли на шест месеца, смених млякото с биволско и го поих с него до навършването му на година. Тъй се отглеждали арабските коне, тъй правех и аз… Кончето порасна, обяздих го, препусках го. Втурне ли се, земята изяжда. Сега му давам по две оки овес вечер и по две сутрин, за да има сила на кушията… С него не ме е страх от атовете на бея. Тогава и баща ти ще види на какво съм кадърен…
— Дай, боже!
Сутринта на Тодоровден край селото, на дългата поляна, която завършваше с висок полегат хълм, се събираха участниците в кушията. Подир тях вървяха празнично облечени деца, жени и старци. Конете блестяха на слънчевите лъчи — бяха измити, причесани, пригладени. В опашките им бяха вплетени шарени ивици плат, по юздечките блестяха пиринчени пулове, на челата им висяха ярки пискюли, а седлата бяха поръбени с цветна кожа. Майките или невестите на ездачите, забрадени с бели кърпи, носеха тържествено колаци и дървени паници с варено жито, покрити с ленени платна, чиито краища стигаха почти до земята.
Попът, едър побелял старец със стара килимявка, се помоли на свети Тодор да запази конете от смъртоносната болест гутурач и всички се прекръстиха по два-три пъти. Жените свалиха надиплените кърпи и започнаха да поднасят колаците поред на присъствуващите. Хората вземаха по късче от кравая, гребваха си от житото, похапваха, и благославяха високо: „Да са живи и здрави конете, да се плодят и множат!“
Отчупваше ли си жена, тя минаваше зад дарителката, допираше гърба си до нейния, двете подскачаха, ритаха назад уж като кобили и процвилваха високо. Хората се усмихваха, но не казваха нищо, защото обичаят беше стар и прастар. После жената подаваше парченце от кравая и шепичка от житото на коня, за да бъде здрав и силен през годината.
Пъстрата тълпа беше весела. Само един конник седеше самотен на стройния си жребец. Изглежда, нямаше роднини жени, които да му поднесат кравай, да подхранят коня му за късмет. Това беше сиракът Стоил. Момъкът беше облякъл ленена кошуля, на главата беше сложил нов кожен калпак, на кръста ален пояс, но по лицето му нямаше усмивка. Топлият пролетен ден вече прогонваше утринната хладина. Наближаваше времето, в което от белия сарай щяха да пристигнат четирите ата на бея, за да участвуват в надпрепускането, когато откъм шумното сборище се дочуха изненадани възгласи.
Хората обърнаха погледи към селото. Една мома, облечена в нови дрехи, накичена със сребро и жълтици, пристъпваше напето. Нейната кръшна снага караше полите на сукмана да просъскват в сухите бурени на поляната. Тя не избираше пътеките, а вървеше направо към струпаните люде. Стареите, които се готвеха да седнат на скованите набързо пейки до зиданата чешма, впериха очи.
— Кремена… Кремена…
Момата носеше някакъв поднос в протегнатите си ръце, който беше завит с везана кърпа. Съдържанието на съда не се виждаше, но нямаше човек на поляната, който да не се досети, че в него има кравай и паница с варено жито. Какво ли й беше хрумнало на селската хубавица да стори — тя си нямаше нито брат на кушията, нито пък беше млада невеста!
Чорбаджи Горан се присви като жегнат от въглен, понечи да тръгне и да посрещне дъщеря си с дряновата тояжка в ръка, но един от старците посегна, хвана го за рамото, спря го и му продума:
— Чакай, чорбаджи Горане, не черни щерка си. Хубаво чедо имаш… Я гледай как върви като болярка… Да видим какво е намислила. Няма да е нещо лошо…
Кремена пристигна пред Стоил като на сън, без да вижда втренчените очи, без да разпознава лицата на хората. Момата пристъпваше все така изправена, вирнала глава, сякаш беше пила отвара от билка чародейка, за да извърши старинния обряд. Свали пред него кърпата. Показа се кравай, източен във вид на подкова. В средата на полукръга беше направен от тесто конник с калпак на главата. Кремена вдигна подноса към Стоил от дясната страна на коня.
Момъкът посегна, откъсна си голямо парче, отхапа от него и продума смутено: „Да са живи и здрави конете…“ По лицето на момичето, досега бледо и решително, премина слънчев лъч. Нейните очи се засмяха, тя си отчупи също от кравая и благослови. След туй подаде остатъка на жребеца. Животното протегна доверчиво кадифените си ноздри, които бяха червени отвътре, и пое с бърните си дъхавото късче хляб. После тримата — момъкът, момата и конят — изядоха и житото.
— Кремено — прошепна най-сетне Стоил. — Никога не е имало по-хубава мома от тебе под слънцето. Никога…
— Е, нека ти помага свети Тодор, Стоиле… Нека твоят Вятърко вода да гази, копита да не мокри, трева да гази, стръкове да не мачка…
Хората наоколо, сякаш ослепени от нещо хубаво, нещо недостижимо, нещо чисто, отвърнаха погледи и като че забравиха за двамата млади, заговориха помежду си, а слънцето стана някак по-лъчисто и по-щедро. Кремена извади от пазвата си две дълги червени връвчици от пресукана вълна и ги подаде на момъка.
— Заплети ги в гривата на коня си… Наречени са… Цяла нощ стояха на големия дъб до язмото. Стоянчо ходи да ги вземе тази сутрин рано, когато изгряваше керванджийката…
Момъкът погледна към момчетата, които се тълпяха около чешмата и зърна усмихнатото лице на Стоянчо. Братът на Кремена му махна с ръка. Е, не беше вече сам сред празнично облечените хора. Радост и спокойствие нахлуха в душата му и сила да погледне в очите чорбаджи Горан, който беше дошъл при дъщеря си.
— Кремено, да си вървиш дома и да не се показваш навън! — рече сърдито чорбаджията. — Сега ще дойдат турците…
— Добре, тате.
Момичето наведе глава, обърна се и забърза към селото. От походката й струеше някаква съпротива и гордост, която не се хареса на бащата. Той свъси вежди, погледна косо към Стоил и му продума:
— Слушай, момче, вземи надбягай атовете на бея, че тогава мисли за момите!
— Дошъл съм да опитам, чорбаджи Горане… Свети Тодор да ми помага…
Чорбаджията изгледа стройния кон, тънките му крака, извитата шия, изпъкналите очи и разширените ноздри. Жребецът на Стоил беше хубав, изглеждаше силен и пъргав. После възрастният мъж си спомни за едрите черни арабски коне на бея и продума с прикрито съжаление:
— Е, да ще бог…
Откъм сарая се зададе конница. Най-отпред вървяха ходом четирите ата, които щяха да участвуват в надбягването. На тях яздеха момчета с червени фесове на главите — бейски внуци в сърмени турски дрехи. Старият бей яздеше на огромна сива кобила, а свитата му — на подбрани коне. Посрещнаха го със свалени калпаци. Слугите му постлаха меки килими, а върху тях наредиха дебели възглавници. Турчинът седна, облегна се назад и вдигна ръка. Шумът от гласовете на хората наоколо утихна. Селяните впериха очи в него, зачакаха думите му.
— Надпрепускането ще стане два пъти около стария дъб и около кола, дето го забиват ей там, пред чешмата… Победителят ще вземе чифт биволи и кесия алтъни… Вторият ще вземе кобила и кесия сребърни аспри, а третият — овен и кесия медни пари… Хайде сега, подредете се!
Беят огледа оживените лица на хората, извади от пояса си дълъг посребрен пищов и се усмихна насърчително към внуците си. Кой ли щеше да победи неговите коне. Наградите щяха да останат в ръцете на неговите момчета. Стоил насочи коня си към линията ездачи, които едва сдържаха възбудените си коне на място. В гривата на Вятърко бяха заплетени червените нишки. Стотина конници стискаха поводите, прекръстваха се набързо, оглеждаха под око противниците си.
Във въздуха проеча гърмеж, конските копита се удариха в земята, затрополяха по поляната, понесоха се напред. До дъба на върха на хълма имаше повече от две хиляди крачки. От самото начало четирите арабски коня се измъкнаха начело, последвани от десетина по-добре гледани животни. Стоил успя да се нареди зад тях. Неговият Вятърко, несвикнал да гледа пред себе си други коне, се напъваше да излезе пръв, но момъкът го сдържаше, гладеше с ръка шията му, успокояваше го с познати думи, прошепнати до самото дясно ухо на животното. По нанагорнището към дъба и първите петнадесетина конника се поразтеглиха в рехава верига един след друг. Арабските коне самоуверено грабеха височината, но един як сив кон се напрегна и започна да ги застига. Издръжливото животно, в разцвета на възрастта си, извиваше гръбнака си, удряше мощно с крака податливата земя.
— Ей, чорбаджи Сава, твоят ат бил добър — обади се беят, който гледаше с наслада надпрепускането.
— По стръмното, по стръмното го бива, беим — отвърна със затаен дъх стопанинът.
Сивият кон достигна пръв до дъба, заобиколи го, а подир него се проточиха четирите черни коня, две червени кобили и зад тях премина Вятърко. Тези осем конника вече се бяха откъснали далече от голямата група. Явно ставаше, че те ще се борят за първото място в кушията. По нанадолнището арабските атове един подир друг задминаха сивия кон, който сега изглеждаше някак по-тежък, по-бавен и се устремиха към чешмата на поляната.
Стоил долавяше с краката си, долепени плътно към двете страни на животното, как се напрягат мускулите му, как не се отпускат докрая, сдържани от юздечката, от многозначителното притискане на петите върху корема, от волята на стопанина. Вятърко беше схванал, че не бива да изпреварва конете пред него, затова галопираше леко, без напрежение, но непрекъснато нащрек, с наострени уши и вдигната глава.
Стоил заобиколи ко̀ла, на който беше привързана бяла конска опашка, седми поред. Ездачите на бея, подкрепяни от бащите си с викове, засилваха конете, за да не позволят на сивия кон да ги надмине пак по дългото изкачване към дъба. Най-едрият арабски жребец стигна пръв до дъба и се устреми надолу. Отдалеч и конят, и конникът изглеждаха като изящна играчка — гладка, стройна, сякаш стругувана от голям къс въглен.
Следваха го неговите братовчеди, сивият жребец, кобилите и Вятърко. Пред конете и ездачите имаше две хиляди крачки нанадолнище. Беят притвори очи от задоволство. Неговите коне бяха първи, неговите внуци щяха да спечелят както винаги — няма да дадат мегдан на гяурите, нека да си знаят мястото дебелоглавите.
И още не беше завършил мълчаливия си възглас към аллах, когато очите му се разшириха от изненада. Червеният жребец на края на първата редица, с черната глава и черните крака, който препускаше досега осми поред, изведнъж беше променил вида си. От обикновено набито, яко конче — на вид нямаше повече от две-три години — се беше превърнал в истински ат. Главата му се протягаше напред, гривата му се развяваше, тялото му се удължаваше, а краката се удвояваха.
Животното се плъзна с ловкостта на бягаща хрътка покрай двете кобили, застигна сивия кон в продължителния си бяг, изравни се с четвъртия арабски ат и не спираше да надпреварва педя по педя, крачка по крачка. Изглеждаше, че нищо на света не би могло да го спре, да намали хода му, да измени ритъма на краката му.
Малко преди това, едва заобиколил дъба, Стоил се беше навел към шията на Вятърко и беше прошепнал в ухото му:
— Хайде, братко… Хайде, братко!
След това момъкът ослаби натиска на корема на животното, поизправи се на седлото и отпусна поводите по-свободно. Стопанинът усети как се напряга младото тяло под него, как се свиват като дебели въжа мускулите под кожата, как играят като смокове на припек. Червените кобили изостанаха отляво, сивият жребец се напъна, но не издържа на бързия бяг и остана назад. Четвъртият арабин се приближаваше. Сега земята се носеше под краката на Вятърко, подобно на тъмна конопена постелка.
— Хайде, братко… Хайде, братко!
Кончето се изравни с черния ат. Той обърна леката си суха глава. Тъмното му око погледна с безсилна омраза Вятърко, зъбите му се белнаха, би го ухапал, ако можеше да го досегне в това бясно надбягване, за да не му позволи да мине напред. След това нито Вятърко, нито Стоил имаха време да гледат очите и озъбените муцуни на арабските коне, които оставаха един подир друг вляво. На стотина крачки от ко̀ла Вятърко най-сетне излезе на открито — нито пред него, нито отстрани имаше съперници.
И чак сега младото животно, обучавано на волна езда по бърчините и долините отвъд кошарите, се втурна с все сила. Светкавичният тропот на копитата му, невидими за очите на хората, просто издуха арабските коне и ги остави толкова назад, като че те не препускаха, а се спираха сред полето. Стоил закова коня си пред онемелите стареи и бея, поклони се със свален калпак, скочи от седлото, пое юздите, започна да разхожда жребеца си. Нечии грижливи ръце му подхвърлиха вълнен ямурлук, той го метна на гърба на Вятърко, за да не изстине. Когато и последният конник премина линията на ко̀ла, старият бей стана бавно, почака да утихнат възбудените разговори и заговори тежко:
— Първото място е на оня момък с червения жребец, който има черна глава и черни крака.
Турчинът изброи и останалите двама конника подир Стоил, после повика победителя и му рече все така тържествено, сякаш нямаше ония неприятни бодежи под лъжичката:
— Е, хубав хайгър си отгледал, чоджум… Ама де можеш ти да направиш стадо от негови потомци! Язък за семето му. Затуй ми го продай… Петдесет алтъна ще ти наброя. Скланяш ли?
Вихър от мисли пробяга през главата на Стоил — можеше ли да скърши думата на бея?
— Скланям, беим. В добри ръце ще влезе Вятърко… Но подир година-две ще ми дадеш конче от неговата кръв, че иначе мъчно ще ми бъде да го прежаля… Ама има едно нещо…
— Какво?
— Не е за разправяне…
— Е, думай, де!
— Беим, на тоя кон нощем гривата му сама се плете… Ето, нали виждаш…
— Вай, омагьосан ли е? Самодивите ли идват вечер да я плетат?
— Де да знам…
Старият бей дори не затваряше устата си от изумление.
— Аха, затуй спечели кушията, защото е омагьосан хайванинът… Моите коне си остават първи! — извика беят, като преодоля смущението си.
— Тогаз и наградата не се полага на тоя гяур — обади се един от синовете му.
Беят стана пъргаво, коленичи на килимчето, протегна ръце, затвори очи и прочете наум сурата от корана против омагьосване. И чак след това продума:
— Не, каквото аллах е решил да стане, станало е… Наградата е негова… Спечелена е пред очите на хората. Дръж си коня, гяурино, но вече с него на кушия да не идваш!
— Слушам, беим.
Турците погледаха първото хоро и си тръгнаха мълчаливо към сарая. Но те щяха да са дваж по-уязвени, ако подозираха, че са присъствували и взели участие в обикновеното пролетно надбягване с коне на старите българи, когато те са правили преглед на състоянието на конете след преминаването на зимата.
Когато си отидоха турците, празненството избухна с нова сила. Хорото се люшна буйно. Гърлестите гайди редяха ниски ритми, кавалите лееха протяжни звуци, а краката на хората се заплитаха в сложни плетеници от стъпки, телата се кършеха в кръста, във въздуха се мяркаха бели кърпи, тънко звънтяха златни и сребърни нанизи. Хорото ту се завързваше на пъстри възли, ту се развързваше на широки полудъги.
Към края на празненството чорбаджи Горан се приближи бавно до Стоил, който стоеше прав и държеше поводите на юздечката на Вятърко. На момъка му се струваше, че е в рая. Победил беше бейските атове, спасил беше приятеля си от турските козни. Лицето на чорбаджията изглеждаше сурово, но очите бяха станали някак по-топли. Възрастният мъж попипа увисналите си мустаци с разтреперани пръсти, позакашля се и продума:
— Стоиле, ти направи чудо невидяно… Най-сетне видях турците да си подвият опашките и да се върнат у дома си тихи и кротки. Ако бяха те първи, щеше да писне и полето, и селото, и сараят…
— Сторих всичко с божията помощ, чорбаджи Горане — отвърна Стоил и наведе глава към земята.
— И с благословията на свети Тодор, момко… Забрави ли кравая на Кремена?
— Ами… Как ще го забравя?
— Ей там… Кремена и Стоянчо… Не се крийте зад хората! Елате тук, де!
Кремена пристъпи с наведена глава, цялата поруменяла от скрита радост, която се канеше всеки миг да избухне, да се разгори в огън. Стоил забрави всичко на света, подаде поводите в ръцете на момчето, което гледаше врата на победителя под завистливите погледи на другите момчета. Откъм хорото се носеше познатата песен:
Свети Тодор коня кове
на ливада зелена.
Сестрица му клинци дава
низ ръкави, низ свилени.
— На̀ ти, брайно, злато-плочи,
злато плочи, сребро-клинци.
Да подковеш добра коня,
да обидиш цибро поле.
Селяните празнуваха своя Тодоровден с нескритата надежда, че след това сполучливо за българите надпрепускане, конете им през годината ще са силни, ще се плодят, няма да боледуват от лоши болести и ще им помагат още повече в тежката кърска работа. И те бяха забравили отдавна истинския смисъл на кушията, останала като приказен, но жизнерадостен обряд от техните далечни прадеди.
Захари седеше отпуснал глава върху дебелия, прогнил буков пън, по гладката кора на който се бяха надигнали сиво-бели праханови раковини. Майското слънце, изгряло с цялото си великолепие след дъждовните дни на въстанието, се промъкваше през напъпилите клони на дърветата, стигаше до поникналата млада трева. Поляната, където преди малко войводата Бенковски и тримата му другари се разделиха с остатъците от хвърковатата чета, беше притихнала. Далматинците тръгнаха да се предават, като се надяваха на австрийските си паспорти.
Съселяните на четника и муховчаните забиха в шумата към домовете си да се крият, докато поутихне размирицата, но за него път към Калугерово нямаше. Прочул се беше и сред българите, и сред турците с невижданото си юначество в битките.
Какво му оставаше да стори сега?
Враният кон с бяла звезда на челото протегна глава към стопанина си и изпръхтя едва доловимо. Младият мъж посегна и сложи ръка на врата му. Очите му се навлажниха от изблик на спотаена горест. С какъв мерак беше отгледал кончето, родено от жилавата черна кобила, която в една тежка зима беше спасила баща му с дълъг бяг от преследване на вълча глутница.
Грижил се бе за младото животно като за очите си. Пасъл го беше на най-тучните ливади, обрасли с лековити билки, поил го беше с букова вода, зобил го беше с овес и ечемик, чистил го беше всеки ден с чесалото, завивал го беше в студени дни с ямурлука си. И може би затова сред рунтавите планински коне беше пръкнал такъв висок, силен и пъргав жребец. По вид не изглеждаше кой знае какъв красавец. По-скоро беше кокалест, с яки изпъкнали стави на краката, с голяма тежка глава и широки, обрасли с дълги косми уши. Копитата му бяха груби, но здрави, някак лопатести, широки и устойчиви. Опашката и гривата му бяха къси, с остър и дебел косъм, без особен блясък и лъскавина.
Да, звездочелият не беше хубавец, но с него беше побеждавал четири години поред в кушиите на Тодоровден. И се връщаше дома, съпровождан от тайфа конници. Когато веднъж беше заболяла попадията, потегли рано сутринта за цяр в Пловдив и се върна по икиндия. Хората не вярваха на очите си, защото пътуваха почти по два дни до големия град под тепетата на брега на Марица.
Със своя вран кон потегли в съдбоносните априлски дни подир войводата Бенковски, унесен от сладката омая на свободата, на възторга, на пушечните изстрели и вида на българския пряпорец. И тогава звездочелият не знаеше умора. Търчеше по цял ден без да се задъха, без да се препъне. Дали затова и стопанинът му не беше все пръв, когато атакуваха враговете, когато трябваше да бъде настигнат бягащ турчин или да се отнесе бърза заповед на войводата?
Младият мъж въздъхна издън гърди, притисна лицето си до грубата буза на животното, където изпъкваше остра крива скула. Звездочелият беше станал част от самия него — как да се раздели с верния си другар? Имаше само едно спасение — да прехвърли цялата планина. Там на север да се цани ратай в някое село, което не беше вдигало оръжие срещу поганците и поради това не попадаше под преките удари на потерите.
Звездочелият изпръхтя настойчиво, побутна стопанина си с влажната муцуна, предният му десен крак разрови дебелия мъхов чим. Захари изправи глава. Той беше научил животното да го предупреждава, когато се приближават чужди хора. Сечеше ли дърва сам в гората, лягаше ли да си почине край пътя — конят беше нащрек. Подушваше идващите отдалеч подобно на вярно куче и на два пъти го беше спасил от скитащи турски хайти, които биха го заклали заради новите му цървули. И сега преданото животно го предупреди.
Погледът на въстаника бързо откри между дънерите пъстрите чалми на турците, които слизаха по насрещния склон един зад друг. След малко щяха да стигнат дъното на дола и да се изкачат на поляната. Българинът прегледа кремъчното си мечкарско шишане и подсипа пресен барут на запала. Старото огнестрелно оръжие се беше показало по-устойчиво от по-новите системи пушки на лошото време, което за проклетия съпровождаше въстанието. Затова го беше оставил докрая у себе си, макар че лесно можеше да го смени. Мъжът се готвеше за боя хладнокръвно, пръстите му пипаха твърдо и точно.
Сега трябваше да заобиколи хребета на север по някоя пътека, за да избегне потерята и да търси отвъд път към равнината. Турците не водеха кучета и едва ли щяха да проследят дирите му, ако не успееха да го видят между дърветата. Жребецът извиваше глава към приближаващата се върволица, удряше с крак по тревата. Захари се метна на гърба му, покри цялата задница на животното с полите на сивия ямурлук, защото черната козина се виждаше отдалеч, наведе се почти над главата на коня и го побутна с пети.
Звездочелият се спусна надясно покрай дебелите дънери на буките, намери тясна пътечка, утъпкана от горски животни и потегли по нея. Жилавите клони на храстите се блъскаха в лицето на ездача и той почти лягаше на гърба на животното.
Двамата не бяха изминали стотина крачки от полянката, когато пред тях зейна дол, дълбок около десет-дванадесет метра. Неговата отсамна страна беше почти отвесна. Дивите прасета се бяха спускали по тесен корниз около една заострена скала, но конят не можеше да мине по него, защото той се виеше подобен на гънките на свредел. Захари слезе от коня, погледна надолу и изруга под мустак. Долът беше широк петнадесетина крачки. На това място правеше завой. Поточето на дъното му сигурно ставаше река по време на валеж, защото беше събрало насреща дебел пласт от ситен пясък, примесен с мокри миналогодишни листа, широк повече от четири крачки. Младият мъж погледна животното в очите, постави ръка на шията му и прошепна:
— Дотук, звездочели… Дотук…
Въстаникът погледна към поляната като поставен натясно вълк. Турците щяха да се покажат всеки миг. Щяха да ги забележат през почти безлистните дървета и да изпразнят винчестерите си към тях. От толкоз куршуми все щеше да се намери някои да ги ударят. Необходими им бяха крилата на майстор Манол от султанселимовата джамия в Едрине, за да прелетят отвъд.
И неочаквано, представил си за миг минаретата на джамията, човекът си спомни думите на дядо си Станул, който беше стигал до Кайро в търговията с гайтани. „Преди шестдесетина години — разказваше старецът, когато станеше дума за хубави коне, — Мохамед Али, господарят на Масър, решил да унищожи своите мамелюци, както султанът от Цариград погуби еничарите. Примамил ги в калето на Кайро, виждал съм го с очите си, и хората му започнали да секат и да пушкат мамелюците. Само един-единствен се спасил от смъртта. Той се казвал Емин бей и имал чудесен кон. Разбрал беят, че ще го спаси единствено някакво чудо, препуснал коня си към стената на калето, животното се покатерило по стръмната стълба, стигнало до бойниците между зъберите. Войниците на Мохамед Али тичали с маждраци и саби подире му. Тогава Емин бей, който някога е бил християнин, роб, пришпорил коня, той излетял като бяла птица през един отвор за топ и паднал долу върху грамадна купчина тор. Побегнали по-далеч от кайрското кале… Ето, това се казва кон, ат, ангел и спасител!“
Младият мъж прехапа устни, вгледа се в купчината пясък и листа. Нямаше време за мислене, турците бяха зад гърба му. Очакваше го живот или смърт. Той постави крак на стремето и се метна на седлото. Дръпна остро юздечката, накара животното да отстъпи двадесетина метра по тясната пътечка и пое дълбоко въздух в гърдите си.
— Хайде, братко — продума човекът с дрезгав глас. — Напред!
Българинът се прекръсти и пришпори животното с цялата сила на петите си, насочи го към ръба на дола. Жребецът се засили, клонките на храстите от двете страни на ездача засъскаха. Животното стигна до края на отвесната стена и скочи, размахало копита във въздуха. Младият мъж усети за миг свистенето на вятъра в ушите си, двата бряга на дола, обрасли с дървета, полетяха нагоре и се разтърси от удара.
Четирите крака на жребеца се забиха в пясъка чак до корема му. Човекът скочи от седлото, стигна до подножието на брега и задърпа поводите на юздечката. Животното напрегна тялото си, протегна глава, направи няколко мощни движения с краката си и излезе от пясъка. Насрещният склон беше полегат и двамата се изкатериха до пътеката по-лесно. Конят изглеждаше все така силен и бодър.
— Нищо му няма — прошепна си Захари. — Какъв кон имам, какъв кон!
Пътеката се виеше по неравния склон на височината. Срещаха се и други дълбоки долове. Дива коза би се затруднила пред почти отвесните им стени, но звездочелият напрягаше жилавия си гръб, удряше с широките си копита, дълбаеше сивата глинеста пръст, гърдите му свистяха от напрежение. След това протягаше глава, кокалестото тяло се огъваше, разпускаше и… успяваше да се възкачи. Когато стръмнината изглеждаше непроходима, конникът скачаше от седлото, изваждаше широкия си нож и копаеше трескаво тесен проход. След това полазваше горе и дърпаше повода, докато конят преодоляваше препятствието.
Полека-лека наближаваше икиндия. Животното и човекът се бореха с планината вече четири часа. И двамата бяха уморени, но звездочелият не се предаваше. Той не можеше да спре по пътя, докато стопанинът не повелеше това. На един тесен скален корниз с пропаст отляво и отвесна канара отдясно ги очакваше нова изненада. Върху пътеката лежеше дънерът на откъртена от буря бука, чиито корени се бяха отделили от скалния склон с грамада от пръст, камъни и дели храсти. Под ствола имаше отвор не по-висок от метър. Човекът можеше да пропълзи, но пътят на коня свършваше тук.
Младият мъж скочи от седлото, разтвори ръцете си, опря ги на гладката сива кора на дървото и бутна силно в изблик на отчаяние. Но дънера едва ли биха могли да отместят и два впряга от по четири бивола. Човекът се обърна, погледна животното в очите, прегърна врата му. През нощта щяха да дойдат вълци, щяха да подгонят обезумялото животно, щеше да счупи нейде краката си и да стане лесна плячка на хищниците. Не, не биваше да го остави.
Захари падна на колене пред дънера и погледна отдолу. Скалната основа на корниза беше покрита с две-три педи земя. Слаба надежда се промъкна в съзнанието на човека. Той измъкна пак кования си нож, който приличаше повече на ятаган, заби острието в пръстта. Къртеше едри влажни буци и ги хвърляше в пропастта. Когато стигна до повърхността на канарата, отворът беше висок метър и половина, но кой би могъл да обясни на животното, че трябва да легне по гърди и да се промъкне отдолу?
Човекът свали седлото, пренесе го под дънера заедно с всички вещи и оръжия, струпа ги отвъд на купчина. Звездочелият го гледаше напрегнато как преминава, протягаше глава, душеше влажната грапава повърхност на корниза. Когато стопанинът му се забавеше оттатък, започваше да пръхти, сякаш се боеше да остане сам в планината. Захари се върна за последен път, хвана изкъсо юздата, наведе се, потегли животното след себе си. Звездочелият напъха послушно главата си в отвора, но подир това запъна предните си крака. Сякаш нищо на света не можеше да го откъсне и помести.
— Хайде, Вранчо, хайде, братко — заговори му човекът. — Наведи се, ела подир мен… Иначе вълци ще те изядат довечера. Хайде, братко. Свий колената си и ела… Хайде…
Гласът на човека зовеше животното, тялото му трепереше ситно, но отворът му вдъхваше страх. Очите на жребеца се прибелваха, дърпаше рошавата си глава, остреше уши. Тогава Захари полази обратно, хвана левия преден крак на Звездочелия, притисна го, принуди животното да коленичи. Задните му крака се бяха присвили, опашката се стелеше по земята.
— Стой тъй, братко… Не се плаши. Не помръдвай!
Човекът се шмугна в дупката под дънера пред очите на коня. След това дръпна силно поводите и извика с цялата си мощ на гърдите си, сякаш желаеше да предаде увереността и волята си на колебаещото се животно:
— Хайде, напред, Вранчо… Напред! Ела, ела, ела!
Дали жребецът беше разбрал, че единственият път е през дупката или пък му подействуваха думите на стопанина, но той плъзна колената си по грапавата скална повърхност. После се изви като едра охранена риба във вода, бавно и мъчително се запромъква напред. Камъните и кората на дънера охлузваха кожата на звездочелия. Тук-там избиваха ивици кръв, но конят продължаваше да пълзи. И най-сетне се измъкна от отвора, нададе болезнен стон и се изправи на крака разтреперан, като че беше преминал дълъг път.
Захари прегърна главата на звездочелия, галеше шията му, шепнеше неразбрани думи в ушите му и жребецът започна да се успокоява. От време на време изпръхтяваше рязко, обръщаше глава към ниския отвор под дънера и го гледаше втренчено с големите си очи, сякаш не можеше да повярва, че се е промъкнал през неговото гърло. Когато хълбоците на животното престанаха да играят нагоре-надолу и то протегна муцуна към туфа трева, израсла в цепнатината на скалата, човекът прехвърли седлото на гърба му, яхна го предпазливо и двамата продължиха пътя си. Здрачаваше се. Доловете потъваха в мрачина. Нейде долу в усойната пропаст се обади улулица. Шепа ситни камъни се спуснаха с неравно трополене по наклона на канарата — високо горе преминаваше дива коза или мечка.
Човекът съвсем беше капнал от умора и затова видя четирима турци, които седяха покрай огън на малка кръгла полянка, където се събираха три пътеки, едва на двадесетина крачки от себе си. Потераджиите скочиха на крака и за миг останаха смаяни от вида на ездача, който идваше откъм непристъпния склон на планината. Те знаеха отлично, че натам няма път. И човек не можеше да премине, а пред очите им се беше показал конник. Едрият кокалест черен кон беше покрит с кал. Лицето на човека беше цялото издрано и окървавено. Дали пред тях не се беше явил някакъв горски дух?
Смайването им беше добре дошло за българина, който успя да вземе шишането, закачено за седлото, и да го вдигне за стрелба. Конят, въпреки че беше уморен до смърт, видя черната цев и наведе глава, за да не пречи на прицелването. В утихналата планина проеча силен гърмеж. Единият от турците размаха ръце и падна в огъня и във въздуха се вдигна валмо дим и пушиляк. Другите грабнаха оръжията си, насочиха ги трескаво към конника, дръпнаха спусъците едновременно. Тогава конят се изправи на задните си крака, куршумите се забиха в гърдите му, пронизаха умореното му сърце.
Захари скочи на земята миг преди рухването му, видя струята кръв, която течеше от ноздрите на звездочелия и изведнъж почувствува как го обзема горещ шемет. Очите му се избистриха от яростта, мускулите му добиха силата и гъвкавостта си, пръстите му станаха пак уверени и точно действуващи. Българинът стисна дръжките на старите пищови, насочи ги и стреля с двете ръце. Двама от турците паднаха на земята.
Въстаникът хвърли пищовите и измъкна дългия нож. Последният потераджия успя да извади пищова си и стреля, но не можа да улучи в бързината и уплахата си. Българинът се втурна, избегна удара на неговия ятаган и заби ножа в сърцето му.
После се изправи на малката поляна, изтри едрите капки пот, които бяха избили на челото му и се затича към звездочелия. Животното не помръдваше. Неговото изподрано тяло, кървящо на много места, лежеше на земята. Муцуната му се беше заровила дълбоко в сухите бурени, сякаш той желаеше да си откъсне за последен път тревица. Човекът нададе глуха въздишка, падна на колене и положи главата си на врата му. Животното се беше промъкнало през иглени уши, за да спаси главата му. Нима трябваше сега да пропилее живота, за който загина звездочелият?
Захари се изправи решително, пристъпи към огъня, където догаряше дрехата на първия турчин. Единият от тях беше облечен в протъркани бозави потури и салтамарка. Сигурно ги беше взел от някоя българска къща. Младият мъж свали въстаническата си форма, облече селските дрехи на мъртвия, взе торба с храна и погледна за последен път към звездочелия, който приличаше на черна купчина в падащата здрачевина. Всеки миг можеха да пристигнат други потераджии. Човекът прошепна нещо през зъби, може би последно прости, и се вмъкна между дебелите дънери на старата букова гора.
Пехотинците лежаха в окопа на турците, който току-що бяха превзели с атака на нож и не можеха да вдигнат глави от бръснещото свистене на шрапнелите и острия писък на куршумите. Трополенето на тежки копита ги накара да обърнат погледи назад. На петстотин крачки от тях в гъсталаците пристигнаха двете шнайдерови оръдия, които имаха задача да ги подкрепят отблизо. В процепите на оръдията бяха впрегнати по четири едри артилерийски коня. Водачите на впряговете, седнали по двама на процепите, завиха наляво, направиха полукръг и дулата на оръдията се насочиха към позициите на турците пред най-близкия форт на Одрин. Започваше вторият ден от атаката на мощната крепост, която според чуждестранните военни инженери беше непревземаема.
Силите на българите бяха пред изчерпване, но никой не мислеше за отстъпление, за прекратяване на гигантската битка, защото и последният войник долавяше значението на победата тук. И сега видът на оръдията накара сърцата на войниците да потръпнат от облекчение. Познаваха взводния командир — пъргаво и младо момче, неговите напети артилеристи. Сега и турците насреща щяха да нагълтат кал и шрапнелни парчета метал. Разчетите на оръдията откачиха лафетите от процепите, забиха рилните лопати в меката пръст, нагласиха прицела и проеча гласът на подпоручика — младежки, висок, звънлив:
— Огън!
Дулата на оръдията се запалиха, грохотът на изстрелите мина като буря над окопите, по стените на форта избухнаха гейзери от пръст и дим. Артилеристите пълнеха втори път оръдията и ги закачваха пак на процепите, когато пристигна ответът на неприятеля. Едното оръдие се катурна, големите му колела се завъртяха във въздуха. И разчетът на другото оръдие се пръсна, поразен от картеча. Пехотинците извикаха болезнено, стиснаха зъби, сякаш парчетата желязо улучваха сърцата им. Свършено беше с взвода на подпоручик Петров. Сигурно позицията на оръдията му е била престрелвана предварително от форта и данните за стрелба бяха известни на турците.
После най-неочаквано оцелялата гаубица помръдна, потегли и започна да прави кръг почти на едно място. Конете от впряга се бяха раздвижили, макар че не се виждаше човек на капрата на процепа. Едрият петнист кон, който беше впрегнат пръв отляво, завиваше, навел упорито глава, а другите го следваха крачка по крачка. Осиротелият впряг не се втурна в безпорядъчен бяг назад или настрани, далеч от шрапнелите и куршумите, а застана пак лице срещу лице с турските позиции и четирите коня се спуснаха напред в отмерен галоп.
Впрягът премина триста крачки към окопа, в който бяха българските войници, след това намали плавно хода си и петнистият кон с цялата мощ на едрото си тяло зави наляво. Никой не опъваше поводите, които бяха останали закачени за облегалото на процепа. Оръдието направи маневрата, дулото се насочи пак към Одринския форт. На войниците им се струваше, че сънуват. Дулото му гледаше застрашително към турците, но не се чуваше нито звук в мартенското утро. Изминаха минута, две. Откъм форта долетяха снаряди, дочуха се тежки гърмежи. Снарядите паднаха на петдесетина метра пред конете, но те не скочиха на задните си крака, не се замятаха насам-натам, обезумели от взривовете.
Когато влажната пръст улегна и на поляната останаха да се чернеят дълбоки ями, конете пак тръгнаха да правят завой. След като се изправиха с глави към Одрин, втурнаха се и бързо стигнаха до превзетата позиция. Пехотинците се отдръпнаха настрани, за да им сторят място за преминаване. Хората видяха животните да прехвърлят земленото препятствие — големите копита се врязваха в земята, мускулите на бедрата, коремите и гърбовете се напрягаха мощно, опъваха дебелите ремъци на палдъмите и на тегличите. Огромните колела на процепа и на оръдието преодоляваха наведнъж окопа едни след други. Широките цяла педя железни шини ту лъсваха, ту угасваха на изгряващото слънце. Когато преминаваше раздвоеният железен лафет на седемдесет и пет милиметровото оръдие, от двете му страни проечаха високи, удивени възгласи.
— Човек!
Войниците бяха видели върху лафета да лежи човек, облечен в офицерски дрехи. Бледото му лице показваше, че е ранен.
— Подпоручикът!
Може би неколцина от най-близките войници се готвеха да скочат от окопа, да поемат момъка, но конете вече бяха отишли далече. Те летяха с развети гриви срещу форта, срещу смъртта с някакво необикновено спокойствие, сякаш не се плашеха от свистящите куршуми. И като по чудо оловните зърна все още не ги улучваха, минаваха покрай главите им, забиваха се с трясък в ламаринените стени на процепа, рикошираха от бронята на оръдието.
На сто крачки пред окопа, до самите прегради от бодлива тел, под носа на турците от форта, конете завиха и насочиха оръдието в упор към укреплението. Пехотинците гледаха как петнистият кон спря точно с глава към тях, заби копитата си в меката земя и зачака. Мястото се намираше в мъртва зона, куршумите на неприятеля прелитаха и правеха дупки на тридесетина метра зад конете. Тогава нещо помръдна върху лафета. Раненият се вдигаше мъчително бавно, кракът му се прехвърляше дълго към земята. Поне така се струваше на войниците, впили очи в неговата болезнено свита фигура. Подпоручикът застана на колене върху тревата. В щита на оръдието прозвънтяха няколко куршума. Четирима турци бяха изпълзели върху бруствера на форта и стреляха отгоре надолу.
Пушките на пехотинците от окопа се вдигнаха като една и във въздуха проеча гръмотевичен залп. Земята на фортовия насип закипя и стрелците останаха на място. Подпоручикът, без да обръща особено внимание на вихрушката куршуми над главата му, се изправи криво-ляво, пристъпи към процепа, освободи клина на лафета. Тежината на стоманата го повлече надолу, повали го върху рилните лопати, които се забиха в земята.
Раненият лежа миг-два, изправи се бавно, тръгна към затвора на оръдието, посегна, хвана халката на спусъка и дръпна. Дулото на оръдието, напълнено още подир вървите изстрели, се възпламени мигновено. И над земления насип на форта се метна валмо жълт пламък. Земята се разтресе, стените на окопа се срутиха тук-там. Снарядът на оръдието беше попаднал в барутния погреб на турците.
Раненият подпоручик се изправи с целия си ръст, вероятно добил сила при вида на взривения форт, размаха ръце и падна пак върху лафета. Петнистият кон навири глава, мощните му гърди се напрегнаха, той тръгна да завива, но сега четворката влачеше подир себе си само лекия процеп. Животното вероятно долови нещо нередно, защото спря, обърна се към изостаналото оръдие, протегна глава и процвили. Тежкият му десен крак се вдигна и започна да рови влажната пръст. И може би защото не получи ответ от човека, конят повлече впряга към него, наведе глава и подуши лицето му. Горе на фортовия насип се показаха главите на турци, по вала се търкулнаха няколко гранати, които избухнаха тежко. Необходима беше само една ръчна граната да прехвърли щита на оръдието, за да погуби и ранения, и животните.
Ротният барабанчик, който стоеше до командира си, изкочи от окопа. Момъкът се изправи, изпъчи гърди и във въздуха се понесе остър, възбуждащ барабанен бой. Палките удряха ритмично опънатата до скъсване кожа. И всяко тяло изтръпваше, гърлата се свиваха, ръцете стисваха пушките, краката се напрягаха за скок, гърдите се пронизваха от болката на спотаен възторг. Барабанчикът направи крачка, направи втора и тръгна с парадна стъпка към оръдието и конете.
— На нож! Напред!
По цялата дължина на окопа лъснаха широките лезвиета на ножовете. Студените им сиви остриета направиха вълнообразно движение над насипа и се понесоха над земята. Отначало войниците, забравили и куршумите, и шрапнелите, вървяха в такт с равномерния барабанен бой, после се засилиха, втурнаха се като лавина и от гърдите им се изтръгна такова страшно, такова бурно „ура“, че то заглуши и изстрелите, и барабана, и всеки друг звук.
Атакуващите достигнаха до оръдието, видяха ранения подпоручик, който лежеше безсилно напреки на лафета и спрелите коне. Минаха пред тях и вече можеха да ги защищават с телата си, с гърдите си. Санитарите, търчащи подир веригата, се спряха. Сложиха подпоручика на носилка, закрепиха я на процепа и един от тях препусна конете назад към полевата болница. Четирите животни, усетили поводите, се насочиха като хали по откритото поле, където вече не ги дебнеха снаряди от форта. Гарнизонът на земленото укрепление, което стоеше на пътя за Одрин пред българите, не дочака удара с нож. Аскерите, разстрелвани от своите офицери, които се стараеха да ги върнат на позицията, бягаха към града. Над полуразрушения форт се развя българското знаме.
Подпоручик Петров лежеше в болничната палатка, обзет от лошия огън на треската. От време на време се сепваше, сядаше несъзнателно на леглото и викаше със звънливия си момчешки глас:
— Огън! Огън!
След това се отпускаше в ръцете на възрастния войник, който го гледаше с навлажнени очи, и шепнеше грижовно:
— Недей, господин подпоручик… Ще ти олекне, скоро ще ти олекне… Ха така, легни си…
Раненият лягаше по гръб и изпадаше в тежък сън. Пред очите му заставаше възрастният артилерийски майор, загледан към сивите карета на пехотата, построени в подножието на хълмовете, които се издигаха на изток от река Тунджа. Батареите бяха разположени на около петстотин крачки зад щурмовите батальони. Силните подбрани коне, впрегнати в процепите, на които бяха закачени лафетите на оръдията и гаубиците, стояха непоклатимо на краката си. Разчетите на оръдията бяха готови за действие. Голямата река вляво правеше лъкатушни завои в равнината и нейните сиви води се стремяха към Марица. Светлият мартенски ден обещаваше да е топъл и тих. Само блясъкът на ножовете, подаващи се като върховете на честа гора над пехотинците, придаваше на панорамата напрегнат вид.
— Господа — обърна се майорът към батарейните и взводните командири, които следяха почтително движенията му. — Пред нас местността отговаря до голяма степен на участъка ни за атака към Одрин… С бели колове са отбелязани линиите на окопите от предната позиция и фортовете на противника. След обстрела на нашите оръдия пехотата ще атакува на нож. В това време батареите и взводовете на нашите части за поддръжка трябва да се придвижат подир нея. Когато пехотинците превземат окопите и залегнат в тях, ние трябва вече да сме заели новата позиция и да открием бърз огън с всички цеви по следващата отбранителна линия… Ясно ли е?
— Тъй вярно, господин майор!
Енергичното лице на командира просветна, когато огледа подчинените си. Офицерите бяха стегнати, сериозни, съсредоточени.
— Добре, по местата си, господа!
Раненият изпъшка мъчително, обърна се на другата страна, отхвърли одеялото от гърдите си. Възрастният войник смени компреса на челото му. Хладината поукроти младия мъж и той видя пак пред себе си полигона по склона на височината. Сивите вериги на пехотата вървяха с усилен ход, насочили ножовете напред. Стигнеха ли до отбелязаната с колове линия, те залягаха на земята, а артилерията правеше бърз преход подир тях и заемаше нови позиции. И конете, и войниците повтаряха атаките, докато капваха от умора. Той виждаше разпенените муцуни на животните, мокрите от пот дрехи на артилеристите, напрегнатите им лица, но никой не гледаше накриво офицерите. Всички знаеха, че атаката ще бъде съдбовна и колкото по-добре изиграят репетицията на сражението, толкова по-леко ще им бъде под куршумите и снарядите.
И когато другите взводове спираха „играта“, подпоручик Петров даваше кратък отдих, отдалечаваше се настрани с двете си оръдия и отново атакуваше склоновете на хълма до стъмняване. Конете напрягаха яките си крака, артилеристите тичаха, водачите завиваха впряговете наляво, оръдията се насочваха към „врага“ за стрелба. И тъй до последния ден преди щурма.
Изминала се бе цяла седмица от превземането на Одрин, когато подпоручик Петров за пръв път отвори очите си със смислен израз на лицето.
— Господин подпоручик — обади се с надежда в гласа възрастният мъж. — Събудихте ли се?
Мъглявината, която заобикаляше ранения, се разпръсна бавно и той видя мустакатия войник до леглото си.
— Бай Иване, къде съм?
— В болницата, господин подпоручик… Ама вече сте по-добре, щом ме познахте… Да донеса ли нещо за ядене?
— Чакай, как така съм в болницата?
— Ами, ранен сте, господин подпоручик. От седмина не сте се свестявали…
— А атаката?
— Проклетият Одрин падна, господин подпоручик.
— Падна ли?
— Да.
Младият мъж се отпусна в леглото изнемощял. Когато се посъвзе, похапна от супата и погледна въпросително бай Иван:
— А взводът?
Възрастният мъж наведе глава.
— Взводът го няма, господин подпоручик… Само аз и Петърчо останахме читави, а Павел, Стоян и Георги са ранени. Другите… бог да ги прости!…
— Как стана това, човече? Как стана?
Бай Иван седна до леглото и разправи полека това, което беше видял и това, което му бяха казали пехотинците. Подпоручикът лежеше по гръб и слушаше със затаен дъх.
— Конете, конете! — прошепна той накрая. — Как са могли сами да застанат на позиция?
Старият войник се усмихна неочаквано топло, лицето му омекна, подмлади се, придоби хитровато изражение.
— И аз мислих за това, господин подпоручик… Струва ми се, че ние ги обучихме много добре да правят развръщането на оръдията на триста-четиристотин крачки разстояние и те са го повтаряли в боя… Да знаете, че не съм виждал по-умен кон от петнистия… Той е командувал другите. Още отпреди го бях забелязал. Те, животните, бързо се познават колко струват… Нали казват „Кон се хвали след месец, а човек след година“. В Балкана съм виждал каракачански коне-водачи, които се наричат „калаузи“. Те командуват цялото стадо или целия керван от коне — едни дребни, рошави животни, но издръжливи и на върл път, и на буря, и на студ, и на пек. Каракачанинът натоварва върху дървените самари на конете сирене и кашкавал, пуска напред калауза — някоя стара кобила със звънец на шията, и тя ги повежда сама към селото, където трябва да бъде стоварена стоката. Той преминава до планинските пътеки двадесет-тридесет километра и довежда всичките коне на определеното място. След това ги връща назад към колибите на каракачаните с празни самари. Калаузът е на почит в планината, господин подпоручик…
— Значи, петнистият кон е един вид калауз?
— Да, господин подпоручик — усмихна се войникът.
— А къде е сега?
Възрастният мъж се приближи до входа на палатката и вдигна платнището. Един млад войник стоеше на двадесетина крачки в младата трева и държеше поводите на четири едри коня, чиито глави надничаха над раменете му.
— Ей тук сме, господин подпоручик — извика войничето и се усмихна с всичките си бели зъби. — Чакаме да се събудите и да ни видите…
Младият мъж се взря в големите тъмни очи на петнистия кон, които го гледаха внимателно, сякаш искаха да му кажат нещо. И от слабост ли, от мъка ли, собствените му очи се напълниха с влага, а сърцето му изтръпна от неудържимо вълнение.
Старият ни алест кон, скъп връстник на детинството и юношеството ми, отдавна го няма на белия свят, но споменът за него си остава все тъй свеж и силен. Животното не беше кой знае колко едро и внушително, а по-скоро средно за конски ръст. Дядо казваше понякога, че майка му била докарана от цигани джамбази нейде откъм Делиормана, а баща му бил общинският жребец от плевенската порода. Може би поради тази кръстоска козината му беше светлочервеникава, главата лека и суха, тялото набито, мускулесто.
С една дума, Алчо не беше някакъв писан красавец, нито пък звездочелият омагьосан кон от народните приказки, но в него имаше нещо, което ме привличаше неудържимо. Дали за това не бяха виновни неговите големи изразителни очи, добродушното му пръхтене щом видеше някой от семейството ни, или пък видът на напрегнатия му гръб, когато теглеше тежко натоварената каруца?
Кой знае…
Стремежът ми да се доближа до червеникавото животно, да опипам козината му, датира от времето, когато съм бил на около четири години или по-точно тогава е бил регистриран за първи път. Един ден майка ми, залисана в къщна работа, се досетила, че отдавна не ме усещала да се пречкам в краката й. Погледнала през прозореца и изтръпнала от страх. Конят бил вързан за дебелата стара черница до вратата на двора, а аз съм се вмъкнал под корема му. Клечал съм и с някаква клечица съм почиствал копитата на задните му крака от засъхналата кал.
Само едно неволно движение на животното е било достатъчно, за да ме смаже или осакати завинаги. Ужасът вдървил мама, тя не смеела да ме извика, страхувала се да не подскоча, да се обърна към нея и това да уплаши Алчо. Мама стояла тъй с втренчени очи и изведнъж доловила, че животното желае да се помести. Алчо извърнал глава настрани, погледнал ме и повдигнал единия си заден крак. Мама нямала време да се уплаши повече. Конят пренесъл тежкото си копито над мене и стъпил внимателно настрани. След това продължил да отстъпва надясно, докато съм останал пред главата му и можел да ме вижда целия.
Мама изскочила от дома, спуснала се, грабнала ме разтреперана, плакала неудържимо, целувала ме безумно. После изнесла половин крина овес и го поставила пред влажната муцуна на Алчо. Сигурно конят доста се почудил, защото съвсем не било време за зобене и никога не бил получавал толкова много овес наведнъж. Той размахал глава, изпръхтял доволно, изгледал дълго разплаканата жена и чак тогава посегнал към възхитително дъхащото зърно. Може би тогава е запомнил, че моето присъствие край него довежда до получаването на вкусна храна, но може ли човек да проумее какво точно става в една конска глава?
Във всеки случай по-късно често съм му носил по една шепа овес, за да гледам как внимателно го поема с бърните си от детските ми ръце и дъха благодарно в лицето ми. Понякога дори посягаше със зъби, хващаше шапката ми и я повдигаше нагоре, сякаш искаше да си поиграем двамата в обора, където често беше съвсем сам.
Един ден дядо впрегна Алчо в старата писана каруца. Баба и мама седнаха назад в сеното, покрито с черга, а дядо ме взе при себе си на капрата. Може би тогава вече бях навършил десет години. Излязохме на улицата, която не беше постлана с паваж, конят повдигна глава, запристъпва бързешком и накрая се втурна. Скоро се намерихме извън последните къщи на града и навлязохме в Кабата. Това беше неравно голо място, където по време на вършитбата около харманите се издигаха гигантски копи от снопи овес, ечемик и пшеница, а по-късно — грамади от царевични мамули и слънчогледови пити. След това пресякохме най-близкия ръкав на Тунджа, преминахме през лъката, където пасяха овце и магарета и пред нас се изпречи вторият ръкав на реката. Прехвърлихме го по моста, преодоляхме железопътната линия и навлязохме сред тъмната зеленина на каргонските лозя.
Слънцето изгря зад гърбовете ни. Пътят беше мек, врязан почти човешки ръст в земята. От двете му страни имате стръмни склонове, обрасли нагъсто с трънки, драки, шипки и глогове, а тук-там растяха крастави габъри или стари диви круши. Растенията бяха оплетени целите от повет, върху голите места стърчаха магарешки тръни и бял равнец. В гъсталака прелитаха косове, крещяха сойки, стрелкаха се свраки, гонеха се врабци. Вгледаше ли се човек по-внимателно, понякога можеше да забележи извивките на дебел смок, пълзящ по долните клони на храстите в търсене на зазяпали се полски мишки.
Пристигнахме на лозето, дядо разпрегна каруцата на специално оставеното място под ореха. След това взеха тежките ковани мотики и наченаха да прекопават пръстта около главините на лозите, която беше спечена от слънцето.
— Синко — рече дядо, — отведи коня да пасе.
— Ей сега…
— Хеле да се пазиш да не те ритне или настъпи… Има една приказка „Пази се от ат — отзад, от бик — отпред, а от калугер — отвред“… Разбра ли?
Хванах повода на Алчо, поведох го из пущинака, който започваше от нашето лозе към склона на близкия хълм Курткая, обрасъл с дъбова и брястова гора.
Пристъпвах между чепатите дървета, извивах врат да диря сврачи гнезда, а конят спираше от време на време, за да изпасе някоя туфа свежа и мека трева. Около мен растенията цъфтяха с всичките багри на дъгата. Просвирваха монотонно бръмбари, жужеха пчели, скачаха едри скакалци, излитаха неочаквано едва ненастъпени пъдпъдъци и чучулиги.
Движех се омаян от дъхове, звуци и цветове, когато на десетина крачки проеча сърцераздирателно цвърчене, което не бях чувал досега. Изтървах повода на Алчо, спуснах се, разгърнах с две ръце високата светлосиня метличина и видях пред себе си огромна котка, притиснала с дебелите си лапи сиворъждиво зайче. Сърцето ми изтръпна болезнено при вида на жертвата, скочих върху убийцата с тъничката пръчица, която носех в ръката си.
После като на сън видях очите на котката да се разширяват, да пламват в див огън, муцуната, украсена с дълги черни мустаци, да се сбръчква и там, по червената паст, да се изрязва огърлица от бели зъби. Дочух смразяващо кръвта мъркане. Не си спомням дали я ударих с пръчката в порива си, но дивото животно се огъна, гръбнакът му се напрегна и скочи към мен. Да, то не приличаше на котките, които бях свикнал да гоня по двора. След миг озъбената муцуна беше пред самото ми лице, а острите нокти направиха кървави бразди по двете ми ръце, с които се защищавах. Извиках от уплаха, отстъпих назад, спънах се във високата трева и паднах по гръб. Котката отскочи, може би помисли движението ми за някаква непонятна хватка, но виждах как се сгърбва за втори скок.
И точно тогава над мен надвисна главата на Алчо. Неговите уши бяха присвити назад, а погледът устремен гневно към хищницата. След това конят се хвърли напред, повдигна се на задните си крака и удари с копитата на предните. Котката изпищя пронизително, вероятно досегната от крайчеца на подковата, изви се и побегна между високата растителност. Алчо я гони двадесетина крачки, показал едрите си зъби, с присвити уши и втренчени големи очи. После се върна, наведе глава към мен, подуши ме с меките си ноздри, все още разширени от възбуда. Очите му бяха гневни, ушите присвити, а късата грива — настръхнала като четина. Не зная защо ми се стори, че конят пита дали съм добре, дали не съм ранен, дали се нуждая от някаква помощ. И му отвърнах съвсем по детски с прегракнал от уплахата глас, в който звучеше и радост, и признателност:
— Нищо ми няма, Алчо… Здрав съм… Котката само ме одраска.
Повдигнах се, прегърнах врата му, заговорих му нещо, което не помня за какво се отнасяше, целувах муцуната му, галех челото му. И полека-лека животното се успокои, настръхналата грива се отпусна, а в това време и моята уплаха се стопи незабелязано, сякаш не ме беше обхващала. Случката беше избледняла от времето, полузабравена до мига, в който прочетох нещо за дивите котки и разбрах в каква страшна опасност съм се намирал тогава в пущинака, далече от мама, баба и дядо.
Година или две по-късно отново пред очите ми изпъкна фигурата на Алчо, който от случката с дивата котка, беше орал, карал беше каруцата, живял си беше в обора мирно и в съседство със сивата крава и нейните теленца. През това време сигурно съм бил пораснал с поне една педя, защото помня, че главата ми достигаше вече до плешката на животното. Тогава жътвата беше в разгара си, небето силеше жарава, по неговата бездънна синева не плуваше нито едно облаче. Дядо спря диканята и взе дървената вила, за да обърне полусмлените снопи, разсипани върху кръглия глинен харман на Кабата.
— Синко, иди да напоиш коня, докато прехвърля хармана — продума ми той и завърза бялата тъкана кърпа на главата си.
Разпрегнах Алчо и го поведох към реката, която наблизо правеше остър завой и беше издълбала дълбок вир. Конят пръхтеше често зад гърба ми, размахваше глава, за да прогони мухите и едва не ме настъпваше по петите от нетърпение. Ожъднял беше в горещия летен ден. Аз пък не можех да вървя толкоз бързо, защото бях бос, а всяка педя земя извън харманите беше покрита с какви ли не бодили. Спуснахме се в реката. Животното нагази до корем в затоплената вода, изпръхтя от наслада, протегна глава и започна да пие с дълги глътки.
В това време полазих по тесен корниз на стръмно изсечения глинест бряг на вира. По тази землена стена се виждаха неголеми плоски дупки, в които се криеха криви раци. Пъхнах двата си пръста в най-голямата, за да извадя любопитното животно. И усетих остра болка — щипците ме бяха хванали здраво. Дръпнах се, олюлях се, паднах във вира и вдигнах бели пръски вода. Потънах дълбоко, но течението ме изхвърли нагоре към повърхността загубил и ума, и дума, тъй като не знаех да плувам. Размахах ръце, биех водата с тях, но усещах как тялото ми потъва неумолимо. Струите на течението, което се образуваше на завоя, ме увличаха сега надолу. От уплаха не можех да викам за помощ. Водата ей сега щеше да ме завлече под повърхността. Този вир имаше печална слава, в него се бяха давили вече непредпазливи момчета. Отивах към дъното, покрито с водорасли, почернели голи дървета, раци и миди.
Струваше ми се, че всичко е свършено, когато едната ми ръка се докосна до нещо твърдо, нещо мокро, нещо плъзгаво, но живо, топло, за което можех да се хвана, да се задържа над повърхността на водата. Напрегнах пъргавото си момчешко тяло и успях да хвана някакви дълги остри водорасли, които ме повлякоха като перце през вира. После очите ми се проясниха и видях, че съм се хванал за гривата на Алчо. Конят плуваше бавно към другия бряг на вира, протегнал глава над водата. Краката му досегнаха дъното, усетих го по спирането, по свиването на мускулите.
Спуснах крака, но не можах да достигна до пясъка и увиснах пак на врата на животното. Най-сетне стъпих на глинестото дъно, тръгнах по него, следвах мощните напъни на коня, чиито копита се забиваха дълбоко в сгъстената тиня и бяха необходими далеч повече усилия, за да ги измъкне. Моите крака въобще не влизаха в глината. С мъка излязох на суша и седнах изнемощял на бурените, без да мисля за тръните. Конят се измъкна от водата, изправи се и остро стръска веднъж-дваж мократа си козина, която лъщеше с червени отблясъци на слънцето. Водните пръски ме шибаха по лицето, но аз не протестирах, не му виках строго, а седях на бодлите, без да усещам остриетата им, и се усмихвах на слънцето, и на тревите, и на коня.
Изминала бе още една година, настъпи жътвено време и започна лятната ваканция. Преди зори бяхме стигнали до нивата на Бозалъка близо до Чатал могила на запад от Ямбол и жътварите бяха подели широка поста от края на пшеничния посев. Падаха златножълтите стръкове, които на места бяха прошарени с още зелена паламида, ралица и полуизсъхнало колендро. Ярките цветове на къклицата бяха повехнали, а плодовете им пълни с мънички черни семенца. В горещия въздух се носеше плътният засищащ дъх на зрелост. Наближаваше малка пладня. Стъпих на колелото на каруцата и оттам се качих на гърба на Алчо. Исках да донеса студена вода от изворчето при трите бряста, които се виждаха като тъмни облаци в далечината. Взех дървеното бърдуче, което се беше почти изпразнило, и подвикнах на коня:
— Хайде, Алчо… За вода…
Може би конят познаваше думата „вода“, защото закрачи бързо през стърнището. Прехвърлихме слога, нагазихме в завяхналата люцерна и вече виждах по-ясно брястовете. Смушках коня с голите пети, той се впусна в лек тръс, но явно вършеше това с неохота. И видението на старото плесенясало корито от върбово дърво, препълнено с чистата вода от извора, не беше в състояние да го развълнува в този дяволски горещ час. Спускахме се по наклона на следващата нива, когато пред самите крака на коня излетя със силен грохот във въздуха ято яребици. Оранжевите петна в основата на опашките им се мярнаха подобни на къси, разпалващи се пламъчета. Алчо изправи рязко глава, запъна предните си крака и спря внезапно.
Докато усетя какво става, прелетях през врата му и паднах по гръб на не особено меката люцерна. Видях копитото на животното да се надвесва над самото ми лице. Колкото се приближаваше, толкова по-голямо ставаше. Разширяваше се повърхността на изтърканата подкова, забелязваха се главичките на кованите гвоздеи и една тревичка, която се беше закачила между края на подковата и копитото. Сякаш нямаше спасение от ужасния удар, който щеше да последва след миг.
Затворих очите си, но не усетих допира на копитото и погледнах пак. Подковата продължаваше да блести над главата ми и да трепери от напрежение. После конят се люшна настрани и слънцето светна в очите ми. Видях как Алчо политна по нанадолнището, краката му се преплетоха при отскока, който направи, за да не ме удари с копитото. Той падна тежко на едната си страна, търкулна се по гръб, размаха за миг четирите си крайника и спря до бодливия храст на драката по-долу.
Изглежда, нейните закривени бодли го жегнаха жестоко, защото изпръхтя недоволно и се дръпна колкото можеше настрани. И остана да лежи на земята, като че нямаше сили да се изправи. Скочих, изтичах, прегърнах главата му. Животното дишаше тежко, дробовете му свистяха, сякаш беше бягал дълго, впрегнат в каруцата. После изпръхтя, надигна се, стана на крака. Хълбоците му продължаваха да се надигат и спускат усилено, мъчително. Поведох го за юздечката към извора, а в другата ръка носех отхвръкналото дървено буренце. От време на време се обръщах, вглеждах се в умните очи на животното. Алчо протягаше глава, пръхтеше добродушно, сякаш искаше да ми продума:
— Не съм виновен, че стана тъй… Не съм виновен…
А аз му отвръщах все тъй мълчаливо с очи:
— Не си виновен, Алчо… Не си виновен. Ти си добър кон…
Станал бях вече шестнадесетгодишен, когато дойдох в Ямбол да видя роднините си, да поскитам из познатите места от детинството, да се окъпя в реката и да половя риба във вировете. Дядо ми се беше поболял, нивата с царевица на Бозалъка се нуждаеше от оран и реших да свърша тази работа. Изслушах поръките и съветите на стареца, впрегнах Алчо в старата каруца, метнах горе лекия плуг, седнах на дъската и дръпнах поводите на коня. Поразсъхналите се колела загъргориха по познатия път. Някогашните ярки рисунки по канатите бяха избледнели, а тук-там и олющени от неволни удари и одрасквания. Каруцата ми изглеждаше някак смалена, конят беше станал по-нисък. По краката му се бяха увеличили мазолестите надебелявания, на врата му имаше някаква рана от хамута, която, изглежда, не заздравяваше и мухите налитаха да пият кръв от нея. В светлоалестата козина избиваха отделни бели косми, а главата стоеше наведена към земята. Всичко изглеждаше запуснато — и конят, и закърпеният хамут, и завързаните на едно място с тел поводи, и каруцата.
Въпреки това гърдите ми се пълнеха със свежия въздух, идваше ми да запея нещо познато, нещо светло. За пръв път отивах на полето сам. Нищо, че реката беше станала по-тясна, мостът по-къс. Конят пристъпваше пестеливо. Той като че броеше крачките си, за да не изразходва една стъпка повече, отколкото трябва. По едно време поисках да го ударя, но се загледах в оредялата му опашка, в изпъкналия гръбначен стълб и не посегнах.
По-нататък започнах да чувам как свистят гърдите му и сърцето ми се сви от смътна болка. Когато преодоляваше поредния склон на хълмистото поле, тялото на животното се напрягаше, опашката му щръкваше нагоре, очертаваха се релефно дъгите на ребрата му. Затова пък по нанадолнищата Алчо се поизправяше, ускоряваше сам хода, дори подтичваше петдесетина крачки.
Стигнахме до нивата, разпрегнах го от каруцата. Царевичните стъбла достигаха до колената ми. Междуредията бяха тревясали, трябваше да се минат по два пъти с плуга, за да бъдат окопани растенията по-лесно с мотика. След като си почина, впрегнах Алчо в плуга и започнах от края на нивата. Конят потегли със спокоен равномерен ход в пътечката между двата реда сочни, тъмнозелени царевици. Опитният кон завиваше точно накрая, влизаше втори път в току-що ораното междуредие и нито веднъж не се отклони настрани. За мен оставаше да държа плуга изправен и да забивам лемежа на необходимата дълбочина в почвата.
Унесъл се бях от дъха на разораната земя, примесен с лютивина от пресечените корени на бурените, когато старият кон спря и размаха глава нагоре и надолу. Исках да му подвикна, да дръпна поводите, но се огледах. Видях, че сме изорали почти една трета от нивата, време беше за почивка. Разпрегнах Алчо, пуснах го на Бозалъка, късо подстригано от зъбите на овцете пасище, изпъстрено от тъмни храсти, драки и китки самотни магарешки тръни, чиито широко разтворени цветове гледаха към слънцето като учудени очи.
Конят подуши ниската трева, поогледа се, после изведнъж легна и се търкулна на земята, несръчно размахал крака във въздуха. Гледах животното, което правеше някаква конска гимнастика и не можех да не се разсмея. Толкова много ми заприлича не на стария опитен кон, а на някакво мъничко жребче, което иска да си играе. Спуснах се към него, хвърлих се отгоре му, опитах се да го превъртя, той ме отблъсна внимателно с муцуната си, изправи се бавно на крака. Размаха глава, протегна я и процвили към мен ясно и звънко, както не бях го чувал да върши това отдавна.
Пред очите ми се мернаха цъфнали ливади, тъмнозелени лозя, пустошта с метличината, тежките приведени житни класове, дъхащи на зрелост и на жега, преливащи в кадифе и злато млади слънчогледови пити, изпъстрени с багрите на дивата цикория, на белия равнец и на червената кадънка слогове. Тези живи картини прелетяха вихрено, стопиха се нейде в гълъбовото небе, изчезнаха пак в миналото, откъдето бяха дошли ненадейно.
Алестият кон беше навел глава и пасеше сочните стъбла на пирея по синора. Легнах на гръб до каруцата, която ми пазеше сянка със сандъка си. До предното колело стърчеше магарешки бодил, чиито едър цвят беше станал убежище на няколко неповратливи ивичести буболечки и не зная защо очите ми се стоплиха, изпълниха се с влага и ми стана леко, леко. Като че можех да литна като оная чучулига, която се рееше над нивите и надаваше своя познат до болка простичък вик. По-късно в полусъня си дочух далечен тътен, който прокънтя, подобен на оръдеен залп. Може би наближаваше топъл летен дъжд. Старият свети Илия препускаше лудо чудотворната си колесница по небето. Трябваше да довършим по-скоро нивата.
След две години пак бях дошъл в Ямбол и първата ми работа беше да вляза в обора. Лъхна ме острият мирис на кон. Алчо дори не се обърна да ме види, както правеше това друг път. Стоеше отпуснат до яслата, но не ядеше от сеното. В стойката му имаше нещо отчайващо, нещо неумолимо. И чак когато сложих ръка на плешката му, той извърна глава и ме погледна с уморени, безжизнени очи. В тях имаше толкова страдание, че сърцето ми се сви от лоши предчувствия. Стори ми се, че тялото му гори в силен огън. Главата му с увисналата от старост долна устна, изглеждаше деформирана от подутини под челюстите, гърдите му дишаха тежко, гърлото му издаваше мъчително хъркане. Изтичах при дядо и го попитах какво му е на Алчо.
— Не е добре, свърши се с него, синко…
— Как тъй?
— Болен е от сап… Утре ще го отведат… Ще дезинфекцират обора… Ветеринарите…
Сепнах се от студена тръпка. Защото от дете бях чувал за неотвратимата съдбоносна болест на конете, от която няма спасение. Тя винаги ми се беше струвала вестница на смъртта, на вечността.
— И къде ще го отведат, дядо?
— По-добре не питай…
Сутринта дойдоха за Алчо. Той вървеше бавно и едва ли разбираше какво щяха да сторят с него. И все пак, когато стигна до завоя на улицата, болното животно спря, обърна се към простата кирпичена ограда, към портата от посивели стари дъски, обковани от ковани гвоздеи с широки глави, към корубестата черница, на която го връзваше дядо преди да бъде впрегнат, протегна глава и процвили дрезгаво, тъжно… Този зов сломи сърцето ми. Нали тази къща и тази порта бяха негов дом в продължение на повече от двадесет години. И той по своему ги обичаше. Поисках да изтичам, да го прегърна за последен път, но дядо ме спря и продума бавно:
— Не късай сърцето си, синко… Всекиму на този свят идва последният час… Алчо беше добър кон… Честно изкарваше прехраната си, никога не отказваше да работи… Дано и за нас кажат добра дума някога, когато тръгнем по последния си път…
Когато погледнах пак към улицата, старият кон беше изчезнал отвъд завоя.
Саблята в дясната му ръка светкаше на залязващото есенно слънце, а ушите му бяха оглушали от тропота на копитата и от пронизителните звуци на бойната тръба, която свиреше непрекъснато:
— Атака! Атака!
Черният кон под седлото му просто летеше над земята. Сухата глава и късо подстриганата грива ту се навеждаха към стърнището, ту се изправяха, когато трябваше да прехвърли синор или широка вада.
Погледнеше ли настрани, конникът виждаше галопиращи коне с протегнати напред глави и приведени над вратовете им ездачи. Препускаха по полето, но във въздуха не се вдигаха валма прах и сухи треви, защото земята беше влажна от неотдавнашен дъжд. Пред конниците бягаха остатъците от разбития немски полк. Войниците захвърляха оръжието и раниците си, за да тичат по-бързо, ужасени от сабите на преследвачите. Последните бяха вече съсечени, но надеждата крепеше останалите. Наблизо се виждаше селище, където можеха да се скрият. В тая война на машините хитлеристите твърде рядко бяха попадали в прицел на конница.
Бегълците започнаха да изчезват зад оградите на дворовете, зад белите стени на къщите със сламени покриви. И изведнъж на много места от селото изригнаха червени пламъчета. Във въздуха просвириха оловни смерчове, куршумите се носеха като рояци разсърдени оси, някъде настрани избухнаха мини. Пръстта, която очакваше плугове, се изгърбваше, вдигаше се разкъсана на парцали. Позицията на немците, която преграждаше пътя на българските войски към Щип, преминаваше през селото и конницата се беше натъкнала на нея.
Ефрейторът, който беше излязъл далече пред ескадрона си, погледна тревожно назад. Конниците завиваха, устремяваха се надясно, където имаше овраг и можеха да се скрият от картечниците и мините, защото бяха твърде лесна цел за неприятеля. Младият мъж прецени мигновено, че ще го улучат, докато ги настигне през голото поле. Наляво се проточваше дебела каменна ограда около лозе с колиба в средата. Тя беше на стотина крачки от позицията на немците. Само там можеше да намери защита за себе си и за коня. Насочи животното, то се вдигна на задните крака, протегна плавно предните и вече беше във въздуха над камъните, когато нещо перна ефрейтора в рамото, светлината на деня угасна в очите му и той падна на земята до първата редица от лози.
Черният кон измина десетина крачки в лозето, намали хода, извърна се и тръгна към ранения под пищенето на куршумите. И двамата се намираха в мъртво пространство, в което немските картечници не можеха да ги улучат. Животното спря, протегна глава, надуши кръвта на стопанина си и изпръхтя с издути ноздри. После хвана с бърни куртката му, дръпна я, опита се да го свести, но ездачът беше изпаднал в дълбока забрава. Конят се извъртя, пристъпи, удари с крак по земята, изпръхтя призивно. Човекът не отговаряше, но честото му дишане показваше, че е жив. Тогава черният кон застана над ефрейтора, сякаш искаше да го запази от куршумите.
В това време ескадроните се спуснаха в оврага на рекичката. Там се спешиха, коневодачите отведоха конете по-далече, а войниците залегнаха по брега на дола и започнаха да отговарят на немската стрелба със своите кавалерийски карабини. Пехотният батальон, който ги следваше по петите в конната атака, залегна на двеста метра от селото, окопа се по насипа на някакъв канал и скоро откри огън със своите картечници и мини. Стъмняваше се бързо, вечерта хвърляше сивите си мрежи над полето, разкъсвана от червените пламъчета на изстрелите. Шумотевицата на боя затихваше бавно. Станало беше ясно, че ще се нощува на това място и противниците се успокояваха. Отлично разбираха, че нито едните, нито другите ще тръгнат в атака през нощта.
След около час и половина от края на лозето, откъм селището, над каменната ограда се показаха две кръгли железни каски, а под тях пробляснаха човешки очи. Черният кон потръпна, но не се помръдна от мястото си. Ушите му се насочиха към хората.
— Ханс, ей там лежи… Конят е до него. Може да е ранен, трябва да го заведем при капитана… Език…
— Ще видим… Ако е мъртъв, ще взема поне сабята му за спомен. Тези проклети кавалеристи съсякоха тридесетина от нашите глупаци…
Немците прехвърлиха оградата и тръгнаха наведени между лозите, за да не забележат от българските окопи движението им. Когато приближиха на десетина крачки, черният кон се обърна към тях. Той протегна глава, присви ушите си, муцуната му се озъби застрашително. В тишината на вечерта прозвуча ниско дрезгаво хриптене.
— Ханс, тоя кон не ми харесва.
— Чакай, ще го прогоня… Да не си стрелял, че българите ще ни направят на решета! Не са далече…
Наведеният немец грабна един прът и замахна косо към животното, за да го сплаши и отдалечи от човека. Черният кон не избяга, а се изправи на задните си крака и размаха предните за удар с копита. От гърлото му се изтръгна диво цвилене. В настъпващата тъмнина очите му бляскаха, гривата му приличаше на извита настръхнала четка, а зъбите се белееха. По всичко изглеждаше, че е готов да защищава стопанина си.
— По дяволите, това е истинско чудовище, Ханс!
— Е, чувал бях, че конете понякога бранят господаря си, но не бях виждал с очите си, Гюнтер.
— И какво да правим?
— Нищо, остави го… Да вървим обратно. Българинът сигурно е убит, конят му ще стои до утре тук. Тогава ще видим… Капитанът ще нареди.
Двамата немци тръгнаха заднешком към оградата. Може би се бояха да обърнат гръб към разярения кон, който стъпваше често от крак на крак и хриптеше заплашително. Струваше им се, че ще налети, ще ги стъпче с копитата си. Кавалеристът се свести от гласовете на немците и от дивото цвилене на коня си. Той лежеше безпомощно и виждаше фигурите им на малко по-светлото небе. Следеше налетите на Арап и очакваше всеки миг автоматите им да засвяткат зловещо и да погубят вярното животно. Пушката му беше паднала някъде в тъмнината, а и стреляше ли по немците, щяха да дойдат други. И чак когато ги видя да отстъпват, без да стрелят, долови боязънта им да се разкриват чрез стрелба и усети слаба надежда, че засега пленът или смъртта ще се разминат с него. Стъпките им се отдалечиха към селището и едва тогава кавалеристът прошепна тихо:
— Арап!
Черният кон пристъпи, влажните ноздри се допряха до бузата му, усети горещината им. Гърлото на животното прохриптяваше и в ниските груби звуци се усещаше едва доловима гальовност. Човекът протегна здравата си ръка и пръстите му погъделичкаха меката вдлъбнатина под лявото око на коня. Животното потръпна цяло от задоволство. Това беше дружелюбна закачка, за която знаеха само те двамата и никой друг.
Преди два месеца този кон го наричаха в ескадрона Черният дявол. Можеха да го подковат единствено с помощта на специален станок, в който го вкарваха с големи разправии. Най-опитните ездачи падаха от седлото, разиграеше ли се по манежа. Един си строши ръката, друг краката, а трети лежа от сътресение на мозъка цели пет месеца в болницата. От съседния конен полк изпратиха някакъв голям специалист, който се държа доста на седлото, но накрая, когато вече се готвеше да слезе със самодоволна усмивка, конят внезапно вдигна главата си назад и го удари с тила си право в носа. Укротителят падна на земята като чувал с картофи, стоя три месеца в лазарета от тежка контузия и славата му помръкна завинаги.
Никой не можеше да се приближи към задницата му, защото копитата му биеха по-точно и от ковашки чук. Отмъщаваше си за бой или за каквато и да е друга обида. Помнеше кой го е ударил с месеци и в най-неочаквания момент или го притискаше с рамото си до стената, или го захапваше светкавично за ухото или за пръстите на ръката. Ездачите от ескадрона се бяха отчаяли от него и поискаха помощта на ветеринарния лекар — той да реши дали може да се направи нещо, или пък да му теглят куршума. Иначе животното беше великолепно — излято от цяло парче въглен. Възрастният капитан оглежда дълго Черния дявол. А той имаше късо туловище, коремът му беше стегнат, предните крака по-дълги, тънки и здрави, шията лебедова, главата суха, очите огнени.
— Чудесен кавалерийски кон! — рече той накрая. — Истински потомък на кобила от Делиормана и на чистокръвен арабски жребец. Има едни изисквания на арабите към техните коне: животните трябва да бъдат с дълги уши, шия и предни крака, с къс корен на опашката, къс гръб и задни крака, с широко чело, широки гърди и широка задница, с чиста кожа, очи и копита, със звезда на челото… Когато препуска в кариер, добрият арабски кон трябва да закрива ездача си отпред с шията, а отзад с опашката, момчета… Този кон само дето няма звезда на челото. Иначе всичко му е на мястото… Трябва да му се намери майсторът…
— А майсторът му сигурно не се е родил още — измънка фелдфебелът с половин уста. — Какво да го правим, господин капитан?
Ветеринарният лекар се усмихна принудено, позасука левия си мустак и отвърна уверено:
— Е, аз не съм от тия, дето могат да измъчват животните, но най-простият начин е да го държите в тоя станок гладен и жаден, докато се укроти съвсем и започне да не вижда добре от изтощение… Тогава този, който го нахрани и напои, ще му стане стопанин. Има една стара поговорка: „С празна торба кон не се улавя“. Средството е старо, изпитано и много сигурно… Опитайте!
Черният жребец остана в станока. Месецът беше горещ. В страната избухна Деветосептемврийското въстание, народът посрещаше Червената армия с ликуване. Българската войска се подготвяше за война с немците, които все още окупирваха големи части от Македония и Югославия. Кому беше до врания кон, който стоеше в станока гладен и жаден?
През първия ден животното беше свежо, очите му бяха кръвясали от гняв и никой не се опитваше да го закача, макар че тялото му беше оковано сред тежките греди на станока. Вторият ден измина мъчително за коня — нямаше къде да се скрие от палещите лъчи на слънцето. Виждаше се как краката му се подгъваха от време на време, но след това пак се изправяха и Черният дявол вдигаше гордо глава. Той поглеждаше често към конюшнята, може би очакваше да се покаже конярят, да го освободи от затвора. Привечер дори процвили за пръв път призивно, но никой не му отвърна, никой не се отзова.
Тогава животното се разлюля в дървената клетка, тъй хитро скована от хората. Краката му се опитаха да разрушат клопката, но само разрани единия си заден крак над копитото. И беше принуден да спре разтреперан от напрежение и слабост. Един войник видя напразните опити на животното и сърцето му изтръпна от съчувствие. Когато се стъмни, момъкът напълни кофа с вода, сложи под мишницата си цял черен хляб и се приближи до станока. Черният дявол, който почти се беше отпуснал, вдигна бдително глава.
— Мирувай, Арап! — рече войникът тихо. — Ще ме видят и ще отнеса калая от фелдфебела. В ареста ще ме прати за едната хубост…
Черният кон потръпна при звуците на този ласкав глас. Животното видя една ръка да се протяга в полутъмнината към главата му. Можеше да я ухапе чудесно, да усети как се трошат костите на пръстите под натиска на едрите му зъби. Но конят не стори нищо лошо на човека, а изчака търпеливо тя да досегне вдлъбнатината над лявото му око. Каква беше тази магия за човешките пръсти, която разтопяваше набраната в гърдите му ярост и го накара да изпръхти гръдно, приветствено да поклати главата си нагоре и надолу. И при това внимаваше да не удари човека.
— Ха така, Арап! Ето, пийни си водица…
Конят потопи муцуна във водата и изпразни кофата на един дъх. След това поемаше покорно късовете хляб и накрая дори позволи на войника да го прегърне през шията и да сложи главата си до страните му. Изглежда, нещо беше станало в главата на животното, беше го променило бързо и окончателно.
Следобедът на следващия ден беше предвиден за укротяването на опърничавия кон. Ветеринарният лекар, фелдфебелът и десетина кавалеристи се изправиха пред станока. Изведоха Черния дявол на свобода. Двама души държаха юздечката му отстрани и стояха доста далече от краката му. Фелдфебелът взе специално приготвената кофа с вода и я поднесе пред муцуната на коня. Черният кон махна с глава и водата го окъпа целия.
— Проклет да е! — извика той. — Само куршумът може да го оправи!
Старият ветеринарен капитан присви рамене.
— Господин фелдфебел — обади се един от младите войници. — Нека аз да го напоя. Гледал съм много коне…
— Ти ли?
— Нека, господин фелдфебел…
— Хайде де! Ама, ако ти откъсне ухото, няма да се оплакваш.
Войникът изтича, донесе кофа с вода, сложи я на земята, пое юздечката от другарите си и я отпусна. Конят изпръхтя в лицето му, наведе се и започна да пие мирно, сякаш никога не беше беснял. Ветеринарният лекар, фелдфебелът и кавалеристите се спогледаха смаяно, когато момъкът сложи ръка на врата на животното. Черният дявол не посегна да го ухапе, а дори сложи главата си на рамото му. Младият кавалерист погледна към началника си и продума умолително:
— Господин фелдфебел, зачислете го на мен! Ще го гледам добре…
От този момент Черният дявол стана Арап и забрави всичките си лоши навици. Той премина с ездача си всичките сложни учения, които трябваше да го научат хладнокръвно да се отнася към изстрелите, даващи се от гърба му, към избухващите наблизо взривове на мините, към препятствията по време на атака. Един-два пъти старият ветеринарен лекар срещна младия кавалерист из казармата, искаше му се да попита как е успял да укроти Черния дявол, но все не успяваше, а след две седмици полкът беше отправен на Южния фронт срещу немците и разговорът не се състоя.
Раненият ефрейтор се окопити от нощната хладина. Превърза раната с личния си медицински пакет. Стараеше се да не вдига шум, защото немците бяха наблизо. И без това техните картечници пролайваха често и пускаха огнени езици към българските окопи. Тялото му беше изтръпнало, размърда се внимателно, поразкърши краката и здравата си ръка. Конят наведе глава към него, очите му блестяха насърчително на светлината на трасиращите куршуми.
— Успея ли да седна на седлото, ще се измъкна оттук — помисли си раненият. — Ще препусна до оврага и там вече не могат да ни улучат…
Българският кавалерист почака тъмния облак, идващ от запад, да покрие бледата луна и прошепна развълнувано на коня си:
— Арап, ела тук!
Черният кон надвеси глава, ръката на човека обхвана шията му, дръпна я още по-надолу.
— На колене, Арап! На колене… — шепнеше горещо кавалеристът.
Дали в тази съдбовна нощ конят беше станал по-друг или се случи нещо непонятно, но неочаквано той коленичи. Човекът се извъртя, повдигна крак, прехвърли го през седлото и успя да седне устойчиво.
— Стани, Арап!
Животното се изправи, краката на кавалериста намериха пипнешком стремената и той пое дълбоко въздух. Раненото рамо го болеше нетърпимо, но може би точно това го държеше бодър. При всяко движение човекът потръпваше от болка. И странно — той усещаше смътно, че животното му отвръща с насрещно потръпване. Струваше му се, че става някак по-леко, някак по-лесно да стои на седлото. Черният кон, изглежда, долавяше състоянието му. Може би затова Арап прехвърли тъй плавно съборената ограда и се плъзна като сянка по стърнището. Търчеше с необикновен тръс, при който седлото оставаше почти неподвижно. Копитата му не издаваха тропот, когато се докосваха до влажната земя. Кавалеристът не яздеше, а плуваше във въздуха. Или поне такова усещане изпитваше.
Изминали бяха стотина метра, когато ги издаде трасиращ ред на картечница. Силуетът на ездача се очерта във въздуха. Подире му заграчи картечница. Вихри от куршуми се носеха отляво и отдясно, минаваха над главата на кавалериста. Арап се спусна в кариер — сега вече не можеше да става дума за щадене на ранения ездач — всеки миг можеха да ги улучат.
Ефрейторът трябваше да събере всичката си сила, за да се задържи на седлото и да направлява животното към оврага. Немците загубиха целта за няколко секунди и в това беше спасението. Силуета на черния кон видяха и от позицията на българите.
— Момчета, огън по немците! Само да не ударите нашия кавалерист! — понесе се от човек на човек.
Картечниците заговориха забързано, засипаха с олово позицията на враговете, караха ги да замлъкнат. Най-сетне конникът хлътна в тъмния овраг. Свистенето на куршумите позаглъхна. Те минаваха сега високо над главата му. Арап вървеше с бърза и внимателна стъпка по дъното, където струеше лъскаво поточе. Измъчваше го жажда, но той не биваше да спира.
— Кой е?
Гласът на българина се стори на младия ездач като песен.
— Свой! Свой, братя!
И докато тичаха към него, раненият се свлече от седлото. Войниците завариха Черния дявол да стои до стопанина си. Когато го понесоха към окопа, животното изпръхтя тихо и тръгна бавно след тях…
Пътят пред нас беше мек, с дълбоки коловози и ивица трева между тях, но наоколо се виждаха лозя и пшеничени ниви, чиято тъмна зеленина радваше очите ми. Дядо вървеше бавно, подпираше се на тояжката си и държеше ръка на червения си пояс, където пазеше парите за коня.
— На пазар отиваме, синко — думаше той, — трябва да си отваряме очите… Има ги едни джамбази — десет пъти ще те купят и продадат…
— Е, дядо, нали и ние имаме очи…
— Тъй, тъй, имаме, ама знаеш ли, какво се е случило на Петър от горната махала преди години? Купил една кобила от циганите. Огън животно, двама души не можели да го удържат. Впрегнал я, препуснал я… Търчала, търчала и пред село паднала и умряла…
— Как така?
— Ами напоили я с някаква билка да изглежда буйна и силна, докато я продадат… Джамбазите умират, ако не излъжат човек… Особено да преправят някой стар кон за млад. Боядисват белите му косми с боя от орехови листа, изпиляват зъбите му…
— Защо?
— Когато конят е млад, зъбите му стоят прави едни върху други, а остарее ли — наедряват, удължават се напред… Затова ги пилят, изправят ги. И вземат много пари от баламите… Продават понякога двайсетгодишен кон, който са купили на безценица, за осем или десетгодишен…
— Така ли?
С тия приказки стигнахме най-сетне на пазара в града, където се продаваха коне, говеда и други животни. Побутнах дядо, когато зърнах през навалицата от хора, коне и магарета, говеда и биволи жълтата козина на кулестия. Космите му блеснаха на слънцето като златни, а главата и краката изглеждаха тъмни. За пръв път виждах кон с такъв цвят и се захласнах по него. Изглежда, животното се хареса и на дядо, защото той усили хода си, пробихме път през тълпата и се изправихме пред продавача. Едър, чернокос селянин с червен пояс и овчи калпак на главата.
— Добър ден — рече дядо.
— Дал бог добро — отвърна продавачът.
Старецът заобиколи животното, без да се бави в излишни разговори. Попипа дългите му свирки, стегнатите китки, удължените бабки, огледа копитата и корема, надникна в очите на животното и попита:
— Какъв е соят на този кон, земляк?
— Соят му е първо качество, чичо… Майка му е нашенска кобила и баща му е от ония там, англичанските жребци… От Кабиюк край Шумен. Мераклия съм и затова водих кобилата чак дотам…
— А, тъй ли? Ами на колко години е?
— Пролетес навърши три години, чичо…
— Да няма някои лоши навици, земляк?
Селянинът се усмихна под мустак и махна небрежно с ръка:
— Няма, чичо. Млад е… Не се е научил още…
Старецът посегна към муцуната на коня, отвори устата му и пъхна пръст към нейния ъгъл. Той попипа нещо там и ми продума:
— Ела, синко. Притисни пръст върху най-крайния зъб… Ха така. Какво усещаш?
— Има една вдлъбнатина…
— Колко е голяма?
— В нея може да влезе пшеничено зърно, дядо.
— Гладка ли е?
— Да.
— Добре, синко. Когато купуваш кон и ти кажат, че е под осем години, тази дупчица на зъба трябва да я има… Няма ли я, тогава конят е над осем години. А когато не е гладка, отваряй си очите на четири, защото може да са я направили с нажежено желязо върху изтрития зъб… Разбра ли?
— Да, дядо.
— Брей, че ти си бил цял джамбазин, чичо — обади се удивено селянинът.
— А бе, не съм джамбазин, но моят дядо ме е научил тъй едно време, за да не ме лъжат циганите… Аз пък уча внука си…
— Е, хубаво.
— Ха кажи сега цената, а момчето ще се качи да изпита коня.
Метнах се на гърба на животното, хванах поводите на юздечката и ги оставих да се пазарят и да уреждат документите. Златистият кон, чиято козина беше изпъстрена с по-груби черни косми, потръпна под краката ми. Неговата глава с къси остри уши се изправи. Побутнах стегнатия му корем и усетих как напрегнаха мускулите му. Потегли с широка крачка през една пролука в навалицата. Изкарах го на улицата и повторих удара с пети. Кулестият кон се затича в тръс, а подир още едно побутване мина в галоп. След нас се вдигаше прах, настрани отскачаха хора, лаеха ни кучета, но не им обръщах внимание, опиянен от бързината и от установената връзка с животното, което се подчиняваше на волята ми без съпротива.
На връщане към село дядо яздеше коня, седнал върху заметнатия на гърба му ямурлук, а аз водех животното за поводите. Скоро се отбихме от шосето, тръгнахме по меките пътища, защото към нашето село не водеше шосе.
После отидох войник. Когато се върнах, видях, че кулестият кон беше станал още по-красив и по-силен. Поиска ми се да ида с него до съседното село, където живееше момичето ми. Хем да го видя, хем да покажа на момците какъв кон имаме. Дядо се усмихна широко, когато чу молбата ми. Изглежда си спомни за младините, защото заплете кулестия, собственоръчно го почисти с чесалото, заплете опашката му на три плитки. После сви краищата им във възел и постави на него ярка жълта панделка. С чесалото майсторски направи на задницата на животното шахматно разположени квадрати и накрая стегна седлото на гърба му.
Потеглих като някой принц по пътя и всички срещнати ми изглеждаха хубави и добри, изпращаха ме с усмивки. И все пак, може би, нечии очи са били лоши, защото в началото на нагорнището над селото кулестият кон внезапно запъна предните си крака и спря на място. Опитах се да го накарам да тръгне с ласка и с думи, с петите на обущата си, но животното упорито стоеше, забило копита в земята, махаше протестиращо нагоре и надолу с главата си.
Конят сякаш искаше да ми каже, че не желае да върви по-нататък. Смаях се. Какво ставаше — да не беше урочасан?
Свалих каиша от панталона, си, свих го на две и ударих животното. Кулестият се стресна, изправи се на задните си крака, без да пристъпи напред. Люшнах се и паднах на тревата край пътя. Лежах тъй миг-два не защото се ударих, а продължавах да се питам какво става с животното.
След това дочух разтревоженото му цвилене и ударите на предното му дясно копито по твърдата земя. Погледнах изпод вежди и видях конят да се приближава към мене. Той наведе глава, изпръхтя късо, протегна шия и подуши лицето ми. Усетих меките бърни на челото си, но се престорих на припаднал. Желаех да разбера какво ще прави по-нататък кулестият.
Животното се отмести настрани, заудря пак с копито, процвили тъжно, както ми се стори тогава, към мене. Може би искаше да се събудя, да стана. Приближи се пак, подуши лицето ми, обърна внимателно главата ми на другата страна, изпръхтя. В жълтеникавите му очи видях толкова тревога, че ми стана съвестно да го мамя.
Повдигнах се на лакет. Кулестият ме приветствува със звънливо цвилене, наведе глава към земята и подложи пред мен шията си. Искаше да ми помогне да се кача на седлото, защото мислеше, че съм се ударил лошо. Тогава някакво сподавено вълнение сви гърлото ми и забравих яда си към него. Протегнах ръка, хванах се за гривата му, изправих се бавно, за да не го разочаровам в доброто му желание да ми помогне, стъпих на стремето и се качих на седлото. Животното направи няколко крачки назад към селото, обърнах го и щом стигнахме на предишното място, кулестият пак спря.
Огледах се да видя дали не се плаши от нещо, но наоколо нямаше нищо необикновено. Мек път, вдълбан в земята, с коловози и храсталаци от двете страни. След проявата на привързаност преди малко сърцето не ми даваше да удрям коня с каиша. Какво да сторя, за да продължа към целта си?
В края на краищата отбих животното наляво през поляната и след двадесетина крачки го насочих срещу нагорнището. Сега кулестият потегли с желание и като изминахме стотина метра, го изведох на пътя. Конят не се спря чак до къщата на момичето ми. И моята Пенка го хареса. Тя дълго глади шията му, защото не смееше да се докосне до мен пред родителите си. После закарах коня до чешмата сред селото. Хвърлих наръч сено в пълното каменно корито, за да пие умореното животно на малки глътки — иначе можеше да се пресече и разболее, и видях завист в очите на момците.
По-късно закарах кулестия в ковачницата на най-прочутия налбантин в нашия край. Следваха ме братята на Пенка и приятелите им, което вероятно караше недоброжелателите ми в селото да стискат зъби от яд. Сградата беше малка, с широка врата, опушена от огнището и дъхаше на остър дим от дървени въглища, на разкалено желязо и на прегоряла тел.
— Добър ден, майстор Нягуле.
— Дал бог добро, момче.
— Подковата на левия преден крак на коня се е разковала…
— Е, като има болка, намира се и билка за цяр… Дай да видим какво му е нужно на този кулест ат…
Слязох от седлото, превързахме коня между две дебели греди, сковани като станок, подвихме назад крака на животното. Майсторът избърса крака с парцал, подръпна раздвижената подкова и продума:
— Добре си се сетил да дойдеш, момче… Една такава подкова може да разбие копитото, да окуци коня. Е, иначе няма големи недостатъци за оправяне. Само дето бие малко навън с крака, но ще му намерим колая…
Подковачът взе едно чукче с плоско заострен връх, надигна с него занитените краища на клинците върху копитото и с големите клещи свали подковата. Посегна към кривия нож с широко острие и с два-три замаха почисти нарастъците от рогово вещество, които се бяха образували от последното подковаване насам.
— Такава готова подкова нямам — рече той, — ще изкова сега.
Бай Нягул хвърли едно криво желязо в жаравата, чиракът му задърпа меха на духалото и във въздуха се люшнаха къси, синкави пламъчета, които заоблизваха металния къс.
— Каква подкова искаш, момче? Лятна или зимна да изкова? Свалената беше лятна, с тъпи шишове, но сега е есен, наближават ледовете… Ако искаш, може да сложа и една чапичка отпред на подковата, за да не се плъзга добичето…
— Не, нека подковата да бъде пак лятна, майсторе… Няма да ги сменям зимъска… Конят е за ездене, а нямам път през планината. Не ми трябват зимни подкови…
— Е, както речеш…
Подковачът извади с клещите накаленото желязо, сложи го на наковалнята и замахна с чука. Дали в тоя инструмент не се криеше някаква магия? Пред очите ми се оформи извитата подкова със зацепен връх, двата пятъчни върха с шиповете, браздите отдолу за отворите на клинците. Осемте дупки в тях проби със стоманено шило и тя изсъска в дървения чебур с вода. Когато изстина, майсторът я сложи на копитото — тя беше сякаш изляна от калъп за него.
— Бай Нягуле, кога взе мярка, кога направи подковата?
— Е, добрият майстор само като види копитото, трябва да направи подковата по мярка… Иначе какъв подковач е?
— Тъй ли?
— Тъй я… И ти в работата си гледай да станеш майстор, тогава ще ти върви. Ей от тая страна съм надебелил желязото, за да поизправи хода на коня… И отидеш ли при друг налбантин, казвай му да ти прави подковите така…
Подковачът заби първия клинец, който излезе на един пръст над ръба на копитото. Майсторът сряза върха му с клещите и занити стърчащия ствол настрани върху лъскавата роговина. След това стори същото и с останалите клинци по възприетия ред. И обредът на подковаването свърши.
Към единадесет часа тръгнах за дома и кулестият не спря никъде, докато се намери в обора пред яслата си. Оставих го да яде и пристъпих тихо да стигна до леглото си, но под сайванта светна цигарата на дядо.
— Е, как беше, синко?
— Ами хубаво…
— Тъй ли?
Въпросът ми се стори подозрителен и се сетих за произшествието по пътя. Дали дядо не знаеше нещо за кулестия и за онова място?
— Дядо — казах аз, — над чешмата конят се спря. Не искаше крачка да направи повече…
— Аха…
— Защо, дядо?
Старецът дръпна тютюневия дим, огънчето на цигарата му светна в тъмнината и видях увисналите му бели мустаци.
— Да знаеш, развали се тоя кон, синко… Погубих го аз…
— Как тъй?
— Ами нали беше млад, жалех го… Пред нанагорнищата слизах от седлото и го водех… Полека-лека свикна тъй и сега стигне ли до ония места, където слизах да го водя — и да го убиеш, не пристъпва.
— Ех, дядо…
— Ще го продам, синко. Знаеш ли, преди три месеца започна да киха, настинал беше… Тогава дядо ти Колю биляра го видя, разряза кожата на гърдите му и пъхна в раната парченце от корен на кукуряк… Е, мина му, нито кашли, нито хрипти, но има вече и недостатъци.
Сърцето ми се сви. Спомних си за тревогата на кулестия, когато му се струваше, че съм изпаднал в беда. Не, не биваше да го загубим. Къде ще намерим такъв кон?
— А на връщане никъде не спря, дядо. И нагоре и надолу търчеше еднакво бързо.
Старецът се засмя, позакашля се многозначително и отвърна:
— Да знаеш, синко, всяко животно забравя лудориите си, когато се прибира към дома… Женските бързат при малките си, а мъжките — към яслата.
Двамата с дядо замълчахме, над главите ни преминаха със слабо цвърчене прилепи, а откъм оградата, по която бяха надвиснали ластуните на едри кратуни, се обадиха щурци.
— Конят е хубав, дядо. Нека да си стои у нас. Наистина спря на нагорнището, но аз го прекарах отстрани по поляната и след това тръгна нагоре… И не се задъха дори, здрав е.
— Тъй ли? Значи си му намерил колая — сепна се дядо. — Има десетина места около селото, където спира, сякаш там има черта, написана с тебешир…
В настъпилата тишина от обора се дочу дрънчене, което отекна високо в тъмнината. Дядо стана прав и изруга под мустак.
— Какво става там?
— Това е другата му магария, синко… Какво му сложи в яслата?
— Сено…
Старецът въздъхна дълбоко и продума с отчаян глас, сякаш се предаваше и натоварваше греховете си на моя гръб.
— Кулестият се е научил да се изоглавя сам и да тършува из обора в тъмнината… Докопа ли съд със зоб, изяжда го всичкия… Одеве забравих ведрото за доене, той го е намерил и го съборил на земята… Ах, хайдутина му с хайдутин!
Гласът на дядо беше тъй безнадежден, че се разсмях без да искам. После продумах засрамен от този непочтителен изблик на веселие пред стареца:
— Дядо, и това не е беда. Просто няма да оставяме в обора съдове да ги събаря нощем и готово! Хайде да не го продаваме. Конят си е добър…
Старецът пристъпи, постави ръка на рамото ми и промълви задавено, със спотаено облекчение и надежда:
— А бе, хайванчето не е виновно за нищо. Те, безсловесните животни, каквото ги научим, това вършат. Хубав ни е кулестият, но ми се струваше, че няма да го харесваш такъв… И аз искам да остане в дома ни…
— Харесвам го, дядо… Харесвам го. Да знаеш как ме гледаха другоселците… Очите им щяха да изпадат!
— Е, тогава всичко е наред… Ще го гледаме. Ела да му сложим зоб, за да не търси из всички ъгли в тъмнината, като някой нощен разбойник…
Тържествените празнични акорди на цирковия оркестър достигаха до конюшнята, омекотени от стените, от таваните и от ъглите на коридорите. Старият кон стоеше навел глава към яслата, но ушите му бяха наострени. Пред слепите му очи се мяркаха разноцветни светлини, оградата на манежа и тъмните редове от хора по-нагоре, броениците от бели лица, които от време на време надаваха възторжени възгласи или пък затаяваха дъх и в огромната зала настъпваше необикновена тишина. Тогава се чуваха само преливащите плавни звуци на валса, които се носеха като мек вихър над манежа. После избухваше взрив от ръкопляскания и възхитени възгласи, които по някакъв странен начин успокояваха възбудата му от играта на арената и му ставаше хубаво и спокойно. Сякаш заспиваше след дълго бягане.
Цялото още силно и стегнато тяло на Брилянт потръпваше, краката му се преместваха по дървения под в познатия такт, но скоро го объркваше, защото в помещението, преградено на боксове за всеки кон, беше тихо, полутъмно. И все пак животното знаеше, че след малко конете, участвували в представлението, ще се върнат. Ето го тропотът на копитата им, острият мирис на пот, на пресен талаш от пода на манежа и на оня гъст, примесен с различни дъхове въздух на голямата зала. По-младите му събратя бързо намериха познатите боксове. Гледачите се повъртяха насам-натам, донесоха прясно сено, сложиха го в яслите. Стигнаха и до неговата килия. Ръката на възрастния мъж премина по врата му, лъхна го мирисът на тютюн. Той проговори със съжаление:
— Е, как си, Брилянт? Дръж главата си по-високо, старче! Заслужил си сеното… Хайде, хапни си.
Слепият кон пое стиска от сеното, но не дъвчеше, а я държеше с бърните си, сякаш се колебаеше какво да стори. Полека-лека конюшнята утихваше. Слабата светлина на крушката при входа достигаше до ъглите подобна на неясна мъглявина, но слепият кон не виждаше нито нейните отблясъци, нито удължените сенки на подпорните стълбове. Подир малко всичко щеше да заспи и щеше да започне безкрайна нощ — мъчителна, дълга, самотна…
От прозорците на съседната къща неочаквано долетяха плавните звуци на валс. Мелодията беше едва доловима, но настойчива, плътна и красива. Най-хубавата, която беше чувал конят от шест месеца насам. Може би другите коне не долавяха звуците, защото нямаха изострения слух на слепеца, станал почти единствената му връзка с външния свят. И сега се наслаждаваше сам на тях.
По тялото на животното преминаваха продължителни тръпки. Мускулите му се напрягаха, после се отпускаше, както беше свикнал да почива напоследък, но музиката беше прекалено властна. Брилянт не издържа, поиска да се вдигне на задните си крака, да направи прочутия си до неотдавна поклон пред публиката. Главата му се удари болезнено в напречната греда. Съседите му изпръхтяха сепнато, пристъпиха от крак на крак и затихнаха отново. И тогава цирковият кон, тласкан от неосъзнатото усещане за нещо хубаво, за нещо желано, което трябва да постигне на всяка цена, се дръпна назад, бутна подвижната вратичка и излезе на пътеката между боксовете.
Той не виждаше, копитата му чукаха по бетонния под неуверено. След това стъпи в разбитата ивица, стояща от години наред в конюшнята и сякаш видя по-нататъшния път към целта си. Стигна до вратата, ноздрите му надушиха нейната дръжка. Тя беше запазила дъха на човешка пот и тютюн. Натисна я с муцуната си. Вратата се отвори безшумно и веднага го лъхна по-осезаемо мирисът на цирка. Конят пристъпи по коридора, направи четиридесет крачки и зави наляво точно на време, за да не се блъсне в стената, която се препречваше пред него.
След още двадесет крачки слепият кон избягна сблъскването с високите гардероби отдясно, в които държаха реквизитите на еквилибристите и най-сетне копитата му стъпиха на грубия плъстен килим. Сега вече беше лесно — пътеката щеше да го изведе към входа на арената. Животното обърна глава наляво, пристъпи крачка напред и изведнъж се преобрази. Високото му тяло, което досега беше поотпуснато, устремено да намери пътя, се изправи, стегна се, главата му се вирна гордо.
Брилянт просто очакваше помощникът на дресьора да метне на главата му оглавника, на който беше закрепено снопче паунови пера. Той постоя тъй, дебнещ нечии стъпки, но никой не приближи, не преметна кожените ремъци, не сложи ръка на врата му, не прошепна думи с мека, ласкава интонация:
— Хайде и тая вечер, Брилянт… Хайде, бъди юнак, синко!…
Слепият кон, който постепенно беше свел глава, се изпъна отново, шията му се изви, опашката се изправи на нивото на гърба, дългите лъскави косми увиснаха като ветрило, подобни на малък водопад. Краката му се раздвижиха плавно и той пристъпи с танцуваща стъпка към плюшената завеса, която отделяше огромната зала на цирка от коридора. Животното досегна меката тъкан с муцуната си, пъхна решително глава в нея, усети гъвкавите ръбове на завесата да преминават по козината му. И веднага потъна в затопления, пропит с познати дъхове въздух на залата. Слепият кон ги пое с целите си дробове, усети леко замайване, стори му се, че подът на манежа се изкривява.
После се окопити, измина десетина метра с лека танцуваща стъпка, стигна до средата, вдигна се на задните си крака, наклони глава наляво, надясно и направо пред себе си. Цирковият кон поздравяваше въображаемата публика. Празните редици мълчаха, но на него му се струваше, че чува изненаданите възгласи. Краката му трепереха от напрежение, не беше тренирал половин година. И все пак Брилянт се задържаше с върховно усилие на волята.
Разбира се, конят не можеше да се види отстрани. Поклоните му не бяха обърнати точно към публиката. Поздравът му наляво беше насочен повече към оркестъра, който мълчеше в полутъмната пуста зала. И могъщите му задни крака бяха прегънати съвсем не грациозно, както някога. Гривата и опашката не бяха разчесани и заплетени с яркоцветни ивици плат. И въпреки това странно мълчание на оркестъра и на публиката, отсъствието на дресьора с черния фрак и дългия гръмлив бич, слепият кон не падна на предните си крака, не тръгна унило по обратния път. В залата звуците на валса от съседната къща се бяха загубили съвсем, но Брилянт ги пазеше нейде дълбоко в потайните кътчета на съзнанието си и те звучаха в главата ясно, отчетливо.
Слепецът пристъпи на два крака и започна своя коронен номер — едно широко, волно валсиране по манежа. Цялото му огромно тяло тръпнеше в познатия ритъм, извиваше се, размахваше сдържано прегънатите си предни крака във въздуха. Силите на нетренираните му мускули се изчерпваха все по-бързо, но той не се поддаваше на слабостта, на неумолимото подсъзнателно желание да застане устойчива на четирите си крака, да отдъхне за миг, за два, три.
Да, не биваше да стори това, колкото и да треперят мускулите му, колкото и да се напрягат сухожилията му. Не заради заплахата от бича на дресьора, който можеше да изсвири остро пред муцуната му, не заради извънредно привлекателното парче захар, подадено набързо към бърните му като награда накрая на номера. Това бяха заплахи и поощрения за младите коне, които започваха пътя си на циркови артисти. Брилянт вършеше почти невъзможното на манежа заради играта, палеща кръвта му, заради взрива от ръкопляскания, заради онова неопределено, неясно, неосъзнато, но безкрайно привлекателно усещане, че всичко е минало добре, че всичко е наред, че всички са доволни от него. Тогава и сеното, и овесът бяха по-вкусни, а почивката по-сладка.
Старият сляп кон се въртеше на задните си крака с неуверени стъпки, сякаш играеше на сляпа баба с привързани очи. И все пак той танцуваше в такт. Приличаше на възрастен самотен мъж, който убива времето си в спомен за далечен, далечен валс от младостта. Разтрепераните крака доведоха Брилянт до перилата на манежа. При едно от завъртванията лявото му бедро се блъсна силно в дървената преграда. Ударът подсече едрото тяло, конят се олюля и падна тежко на дясната си страна върху пода…
Животното, оглушено от сгромолясването, лежа дълго без да помръдне. Върху неговата уморена глава се беше стоварил и грохотът от падането, и болката от натъртването. Брилянт не можеше да схване какво се бе случило. Дали циркът се е разлюлял от ръкопляскания, или пък е паднал високият, почти невидим купол на зданието. После разгорещената му кръв започна да се успокоява, дишането му се изравняваше бавно. Конят полежа няколко минути. Нямаше защо да бърза. Никой не го зовеше, нито пък пляскаше с бич до ушите му. Едрото тяло жадуваше за почивка и я получаваше в полутъмната зала, запазила дъха на хора, на пресен талаш, на прясна боя и на какви ли не други предмети… В хълбока му се беше впило някакво парченце дърво от пода. Без каквото и да е усилие кожата на това място се разтърси рязко и отхвърли дразнителя надалеч.
В края на краищата Брилянт се изправи на крака, поотърси се от полепените късчета талаш и се отправи бавно към изхода. Той се промъкна през завесата и тръгна към конюшнята по коридорите. Сега отмина първо гардеробите, намери завоя, стигна до вратата и влезе вътре безпрепятствено.
Слепият кон, поел си дъх, посегна към сеното и задъвка лакомо с още яките си зъби — апетитът му се беше възвърнал. И му се ядеше, и му се искаше да посегне през преградата с глава и да захапе гривата на кобилата от съседния бокс. Животното долавяше смътно, че пред него пак има някаква цел, някакво поле за действие, че са останали назад дните и нощите на самота, на очакване, на пустота…
Възрастният мъж посегна към лулата, напълни я бавно, взе въгленче от камината и продължи с ниския си басов глас:
— Да, бях каруцар в продължение на четиридесет и пет години… Ей това, което виждате, съм го спечелил с каруцата и с конете си. Много животни съм имал, но сребристата кобила не мога да забравя и до ден-днешен. Харесал я бях отдавна, но принадлежеше на жребцовото депо. Използуваха я там за работа и за майка… Тя беше от арденската порода — хубави и силни животни. И не такива заспали и бавни като другите тежки коне, дето съм виждал и у нас, и през войната в Унгария… То, нали си чувал приказката „Добрият кон и под съдран чувал се познава“, а тук животното беше цяло-целеничко пред очите ми.
Дълго се въртях около депото, гледах я да работи, да пасе, да кърми малкото си. Висока, едра, но с прибран корем и равен гръб. Пък и млада беше — нямаше повече от шест-седем години, в силата си… Пристъпва във впряга подобно на царица, влачи каруца с канати, пълна с цвекла или с царевица. Запознах се с гледачите, черпех ги често в кръчмата, макар че сам аз не пия, молех ги да ми кажат предварително кога ще я продават. И година след като я видях за пръв път, ми излезе късметът. Кой знае защо се реши жребцовото депо да бъде разформирано и започна разпродажба на кобилите, а жребците ги откараха на друго място.
Когато доведох кобилата у дома, беше цял празник за семейството ми. И жената, и децата я обикнаха от пръв поглед. Животът на един каруцар и на коня му не е лесен. И в студ, и в пек каруцата трябва да се движи, защото тъй се изкарва прехраната. Понякога тръгнеш на дълъг път, счупи се колело, майстор ли да търсиш, коня ли да гледаш, товара ли да пазиш… Грижех се за кобилата тъй, както не се бях грижил за никой друг кон дотогава. От залъка си отделях, но тя винаги беше нахранена и напоена. На пода на обора слагах дебела постеля от слама, яслата за сено и яслата за зоб не оставаха празни. Веднъж се разболя от запъхтяване. Поболях се и аз от мъка по нея. Добре че един билярин ми даде лек — брашно от конски кестен, слагах го в храната й. Слава богу, премина запъхтяването й, по-яка отпреди стана. И тя се привърза към мен. Достатъчно беше да се задам и ме познаваше по стъпките. Започваше да пръхти, да цвили, да блъска с копито, докато не отида в конюшнята и не сложа ръка на нейния врат. Тогава буташе в лицето ми широката си квадратна муцуна, разтваряше белезникавите си ноздри, поемаше мириса ми. Едва след това се успокояваше, навеждаше глава и започваше да яде сено. Не сторех ли това, не влезех ли при нея, ставаше нервна, зла, можеше да бутне стените на обора, да излезе навън и да види къде съм. Тази нейна лесна възбудимост се проявяваше и по време на работа.
Натоваря дърва да ги прекарам за някой клиент, тръгва си спокойно по пътя, подчинява се на поводите. Нито се опъва, нито върви бавно, макар че на каруцата има повече от два тона тежест. Изведнъж тя вижда нейде коза или куче. Тогава сребристата кобила изправя глава, наостря уши и гледа животното с напрежение и страх. Спира, отстъпва или се спуска напред, без да обръща внимание на поводите, на железата на гема, които се врязват в езика и устните й. Чудно животно беше тази кобила. И лъв да се явеше пред нея, би могла да го стъпче като котенце, а се плашеше от една нищо и никаква пъстра коза.
Може би поради тази непонятна нервност не можеше да търпи друг впряг пред себе си. Видеше ли каруца на пътя, засилваше сама хода си, бързаше, макар и да влачеше голям товар, застигаше я, минаваше покрай нея и чак тогава се успокояваше. Изглежда, и конете имат своя гордост, готови да покажат своето превъзходство над събратята си.
Влезех ли в склада за дърва, където работех по онова време, оставях кобилата с каруцата нейде към вратата и отивах да видя какъв товар ще извозвам. Разберях ли се с началника си, изсвирвах с два пръста. Животното вдигаше глава, наостряше уши, поглеждаше към мен и тръгваше с колата. И за голямо учудване на хората наоколо, по пътя не докосваше нито другите каруци, нито стифовете с материали, нито куповете дърва. Управляваше колата с необикновено умение, без някой да дърпа поводите.
Спираше пред дървата и чакаше търпеливо да бъдат натоварени в каруцата. От време на време поглеждаше с едното си голямо око назад. Следеше как се увеличават цепениците върху платформата. И по някакъв неразбираем за мен начин долавяше кога тежестта става прекалена. Тогава удряше с копита, ровеше земята пред себе си и хриптеше с нисък глас. После размахваше главата си нагоре и надолу. Продължавахме ли да товарим, животното не искаше да потегли, докато не свалим от каруцата поне няколко дебели дървени къса.
Да, моята сребриста кобила си имаше странности, но тя теглеше два пъти повече тежест от всеки друг кон и с това ми помагаше да печеля доста. И двамата бяхме доволни един от друг. Така вървеше времето в задружен и спорен труд до оня ден, в който се случи нещастието.
Движехме се по шосето преди големия завой на дефилето. Товарът беше от леки дървени сандъци, които бяха наредени твърде високо върху платформата. Отвъд завоя настигнахме волска кола със сено. Кобилата забеляза съперник, вдигна глава, изправи се, усили хода. Опитах се да я задържа, защото знаех, че наблизо шосето се стеснява, но животното не беше съгласно. И тъй като товарът не беше повече от тон и половина, дори се затича. В първия миг ми се стори, че ще изпреварим лесно колата със сено. Управлявах, доколкото можех, с поводите. Надявах се и на животното, което беше способно да прекара каруцата на косъм от препятствието, но не знаех, че ще ни се изпречи купчина камъни, струпани небрежно край шосето.
При изпреварването лявото колело се удари в тях, кобилата се напрегна. Нейният мощен гръб се изви като дъга. Колелото се изкатери по камъните, захвърчаха отломъци от тях, замириса на искри, които не се виждаха в светлия ден. Колата загуби равновесие и конят, товарът и аз се намерихме на куп в дола покрай шосето. Главата ми гръмна от трясъците на сандъците и загубих съзнание.
После оздравявах дълго в болницата. Когато се върнах в къщи, кобилата отдавна се беше оправила. Чувах цвиленето и тропота на копитата в обора — викаше ме при себе си. Може би беше забравила за нещастието — животните забравят по-лесно от нас. Не се обаждах — обзел ме беше упорит гняв, продадох я на един човек отвъд планината, за да не я виждам, но не я мразех. Знаех си, че сърцето ми ще се свива при среща с нея. Не бих могъл да изтърпя лесно мисълта, че е наблизо, в ръцете на друг човек. Нещо подобно на туй, което става с хората, когато обичаната жена или мъж се омъжат или оженят за друг или друга. Има хора, които не могат да изтърпят и се запиляват по далечни земи да не се срещат с милите на сърцето им. И аз направих така с моята кобила.
Обичам конете може би повече от всеки друг човек. Нямах осем години, играех веднъж с децата в селото, където съм роден и неочаквано от долния край на улицата се зададе голям табун коне. Връщаха се от паша и някой ги беше подплашил. Летяха като буря сред облак прах, земята се тресеше под копитата им. Ние не можахме да помръднем — останахме да клечим с топчетата в ръце. Табунът връхлетя отгоре ни, но първите коне вместо да ни стъпчат, се вдигнаха на задните си крака и ни прескочиха. Другите коне вършеха същото, макар че препускаха в луд галоп. И досега виждам напрегнатите кореми, размаханите крака, разперените опашки, които преминаваха над главите ни. Отървахме се само с уплахата, никой не беше засегнат от копитата. Е, как да не ги обичам?
Спомням си и смъртта на нашия съсед дядо Илия. Той имаше хубав кон, гарваново черен, патоног — китките на четирите му крака бяха бели, от дунавската порода, мелез между местна кобила и унгарски жребец — от тези, дето наричат нониуси… Старецът го гледаше като очите си, прах не даваше да падне отгоре му. Един ден дядо Илия тръгнал да оре нивата си, която беше върху билото на дълъг хълм. Стигнал до нанагорнището, слязъл от каруцата да не тежи на животното, повел го за юздечката. И на половината път му станало зле, получил удар, свлякъл се на земята пред коня и починал…
На другия ден не го потърсили, тъй като в къщи мислели, че е решил да нощува в колибата край нивата, за да оре по ранина. Чак на третия ден хора, които минавали по пътя на двеста метра от подножието на хълма, забелязали, че каруцата с коня вече от два дни стои на едно място и дочули цвиленето на Гарвана — тъй беше името на коня. Двама души спрели колите си, отишли и намерили мъртвия старец. Конят ги посрещнал с тихо цвилене, изглеждал изтощен и уморен, едва стоял на краката си. Под предните му копита имало изкопана дълбока яма. Животното почти три дни блъскало земята с крака, цвилело да събуди лежащия човек, задържало каруцата на стръмния път, гладно и жадно, без да помисли да напусне мястото, където се бе случило нещастието с господаря му.
Е, това е истински кон.
И да знаеш, затова нашият народ обича конете от веки веков. Може би оттогава, когато е преплувал на гърбовете им синия Дунав или пък още по-преди. Спомня ли си една песен, дето я пеят в нашия край —
„За стълба врана коня
и на коня синьо седло.
Юздата му ясна звезда,
по две змии, две зенгии,
и седлото нанизано,
нашарено, изписано…“
— сърцето ми се отваря и пее ли, пее… Да, станаха вече десет години, откакто продадох сребристата кобила, но знаеш ли, често я сънувам… Един ден, преди две години, някакъв едър кон с хамут на врата и палдъм по тялото, в пълна амуниция, бутнал с глава портата и влязъл в двора ни. Изглежда, бил уплашен от нещо, защото потичал насам-натам… После спрял пред яхъра, подушил мириса на друг кон в него, размахал глава нагоре и надолу, процвилил гневно. Жена ми излязла, вгледала се — поводите на коня били скъсани и висели от юздечката до земята — познала сребристата кобила. Изглеждала уморена, потънала в пот и пяна. Повикала я по име — наричахме кобилата Веска, и тя се обърнала към нея, изпръхтяла. Жена ми отворила вратата на яхъра. Животното влязло вътре и пристъпило не към яслата, а към стената, където била окачена дрехата ми. Подушило я, опипало с бърни джоба — там слагах понякога късчета захар за нея — и зацвилило с пълно гърло, сякаш ме викало да дойда пак, както в доброто старо време…
Старата се разплакала, донесла половин кофа овес, сипала в яслата, но кобилата не посегнала към храната. Стояла до дрехата и я душила. Така я заварил нейният нов стопанин. Ходил той до съседното село по работа с каруцата, но усетил, че кобилата се стреми към пътя за града, не се подчинява на поводите. Помислил това за инат, разпрегнал колата, вързал я за едно дърво както си била с амуницията, и й ударил няколко камшика по гърба. Тогава тя се дръпнала силно, скъсала поводите и препуснала право към нас. Търсела нещо, което загубила отдавна…
Често не ме сдържа да ида и да я видя, но няма да го сторя. Сърцето ми ще се скъса, ако я видя изпаднала, ако е гладна, ако нейната сребриста козина е загрубяла, загубила блясъка си, ако долната й устна е увиснала от преждевременна старост. По-добре и в смъртния си час да я помня млада, силна, красива…
Учението на полето свърши, войниците се стягаха да тръгнат под строй към казармата на малкия град. Командирът пришпори коня си и препусна в галоп. Ездачът беше млад и напет, чилестият му кон, потомък на чистокръвен английски жребец, беше строен, с високо вдигната глава, къси уши и плавен ход, затова момчетата в зеленикави дрехи го изпратиха с добри погледи. А конникът се нуждаеше от подкрепа, защото отиваше да води битка на друго място.
Ето го краят на градчето и дългата каменна ограда на училището. Пътят минаваше покрай нея. Когато стигна на десетина крачки от зида, ездачът опъна поводите на юздечката и принуди коня да мине в обикновен ход. Той се изопна на седлото, очите му светнаха под козирката на фуражката. В обширния двор на училището се мяркаха деца, облечени в шорти и спортни фанелки. Учениците имаха час по физкултура, търчаха подир кожената топка, а учителката, стегната в нов син анцуг, се движеше сред тях със свирка в ръката. Младият мъж се беше заричал сто пъти да премине покрай дългата ограда, без да гледа към учителката, и въпреки това тялото му само се извърна наляво, погледът му не можеше да се откъсне от нейната висока фигура.
— Дали ме вижда — мислеше си той напрегнато. — Нека се обърне насам, нека се обърне! — заклеваше я той наум.
И точно тогава нещо изфуча пред коня, припляснаха тежки крила. Животното се сепна, удари копита в земята, вдигна високо глава и се дръпна рязко настрани. Ездачът, изненадан от движението, се изплъзна от седлото и падна в локвата край пътя. В първия миг капитанът не можа да схване какво се е случило, но водата беше хладна и бързо го върна към действителността. От възторга на сърдечните пориви се беше намерил на обикновената земя и то не на нея, а в кал и вода… Той се изправи на колене, в главата му се мярна само една мисъл:
— Дано не е видяла, дано не е видяла, дано не е видяла!…
Младият мъж се беше вдигнал, кален от ботушите до фуражката, когато над ръба на оградата се показа главата на учителката. Лицето й изглеждаше разтревожено. Командирът остана като статуя сред локвата, а момичето попита:
— Ударихте ли се?
— О, дреболия — отвърна зачервеният капитан. — Конят ми се уплаши…
— От какво?
— Ами от оная квачка там… Изпляска с криле под носа му…
— Е, хубаво, че не се ударихте лошо — каза момичето и изведнъж се смути, поаленя и смутолеви:
— Довиждане…
Учителката се обърна, изтича към децата, а той остана да гледа подир нея с отворена уста. След това се усмихна, без да иска. Падането от коня не излезе толкова позорно, колкото изглеждаше на пръв поглед. А тя беше гледала към него от самото начало… Може би затова командирът, като хвана жълто-червения кон, който го гледаше косо и потръпваше, очаквайки заслуженото наказание, го погали по шията и му рече:
— Е, Васко… От една квачка се уплаши. Не виждаш ли, че няма нищо страшно. Гледа си пилетата и хич не я интересуваш.
Едрата пъстра кокошка беше отвела малките си пухкави рожби на двадесетина крачки, каканижеше с дълбок гръден глас и ровеше пръстта, увличаше ги да търсят храна.
Капитанът се поотърси доколкото можеше от калта, а на лицето му не изчезваше усмивката. После поведе животното за юздата. Той беше забравил квачката, но когато минаваха покрай нея, погледна към коня и подсвирна от изумление. В очите на Васко, в цялото му напрегнато тяло, в настръхналата му грива, можеше да се прочете страх — чист, неподправен страх.
— Какво ти е? Защо се плашиш от кокошката?
Гласът на човека успокои животното и то тръгна подире му с равен ход, но все пак извръщаше глава и поглеждаше с недоверие към квачката. Подир седмица капитанът намери ветеринарния лекар в градската лечебница, разказа му всичко и добави:
— Преведох коня нарочно и покрай две други квачки. Хайде, първата край училището беше като пуйка, но другите бяха оскубани, мънички… И пак се стресна, като че виждаше мечки. Какво може да е това?
Възрастният лекар се замисли, после сви рамене и отвърна замислено:
— И до ден-днешен се води спор за това, доколко може да се говори за интелигентност сред животните… В моята практика съм забелязал доста странни неща в поведението на болните коне, говеда, кучета и какви ли не други животни. Някои от тях сякаш разбираха необходимостта от лечение и дори от операция, когато съм пристъпвал с нож в ръка към тях…
— А този необясним страх на коня ми?
Ветеринарният лекар поклати глава, сбърчи чело и продължи:
— Животните са особено впечатлителни в определена млада възраст, капитане. Кой знае дали вашият Васко не е бил нападан като рошаво конче от някоя разгневена квачка, когато съвсем добродушно и любопитно е искал да подуши някое от нейните пиленца. Налитането на една разсърдена кокошка с разперени криле и буйно кудкудякане, а може би и ударът с клюн по нежния нос на кончето са се запечатали в паметта му. Тогава кончетата са плашливи. Има и една поговорка за това: „От плашливо конче много пъти добър кон излиза“. И, разбира се, и до ден-днешен се стряска, като види някогашната нападателка… Така квачката се е превърнала за него в страшно и непонятно животно.
— Сигурно е тъй, докторе. Иначе как да си обясня страха му. Обучавали сме го на стрелба от седлото… Минавал е между избухващи гранати и димки и не е трепвал, а птицата го кара да трепери като лист!
— Е, капитане, едва ли ще се случва често да срещате квачки по пътя си — усмихна се ветеринарният лекар. — Запазете си кончето, яздете го. За съжаление не можем да проведем с него някаква психическа терапия… Опитате ли се да го свиквате с квачките, може да засилите действието на шока, който конят е изпитал някога… И тези животни си имат странности. Преди години бях лекар в Габровско и тогава се случи една интересна история с каракачански коне. Не зная дали сте виждали тия набити, дребни, безкрайно издръжливи планински коне. Отрано ги свикват да се подчиняват на водача си, когото наричат калауз и на врата му има клопка, за да го чуват другарите му отдалеч… Тогава стопанинът, който имал двадесетина коня, им сложил дървените самари, поставил най-напред калауза, вързал ги както е обичайно с връвчици един зад друг в редица и пуснал животните към планината… Отивали за дърва, които превозвали върху самарите. Калаузът познавал пътя до сечището и вървял уверено по тесните стръмни пътеки, затова човекът тръгнал спокойно след веригата. Когато минавали по тесен корниз върху самия ръб на дълбок дол, неочаквано калаузът се изправил на задните си крака, клопката на врата му прозвъняла тревожно, камъните под него се срутили и той паднал в пропастта… След него там се хвърлили и останалите коне, сякаш продължавали да следват водача си по звуците на побеснялата клопка… Нито един от тях и не помислил да запъне крака, да се задържи на място, да се скъса връвта, с която е завързан за предния си другар и да се спаси по този начин.
— И защо се е случило така?
— След това нещастният стопанин видял на отсрещния бряг да минава мечка… Калаузът я надушил отдалече… Сигурно някога го е наплашила някоя нейна посестрима по планинските пътища и тази среща станала фатална за целия керван, защото другите коне последвали водача си безропотно, както вършели това друг път…
— Няма да оставя моя чилест Васко — продума младият мъж. — Той има голяма заслуга към мен… А квачки се срещат днес по-рядко и от мечките в планината.
И капитанът си тръгна донякъде успокоен от разговора с ветеринарния лекар. Загадъчният страх на коня беше обяснен задоволително и можеше да не се безпокои за състоянието на животното.
Човекът свали оглавника на стария жребец, потупа го по врата и рече с нескрито съжаление в гласа:
— Хайде, попаси където искаш, Пирине… Туй ще ти остане на тоя свят…
Животното вирна глава, измина двадесетина крачки извън оградата на конезавода, спря се и погледна въпросително към гледача си. Не беше свикнало да върви само — до неотдавна човекът го придружаваше в разходките му. Сега той само му махна с ръка, обърна се и тръгна прегърбен към сградите — беше се грижил петнадесет години за жребеца, помнеше го игриво конче, което тичаше подир майка си.
Напоследък Пирин беше боледувал, бракуваха го. Позагладеше ли козината, щяха да го отведат там, откъдето нямаше връщане. Животното не беше в състояние да долови причината за промяната на хората към него, затова изчака фигурата, облечена в сини дочени дрехи, да се скрие и потегли ходом.
Пътят по брега на реката му беше познат от детинство. Табунът от кобили, сред които го роди неговата майка, пасеше често по прекрасните ливади, простиращи се от двете страни на реката, далече навътре в дефилето със стръмни склонове. Клисурата не беше по-широка от стотина крачки. Реката, забързана от височините на планинските склонове, които се тъмнееха в далечината се виеше по нейното дъно.
По мекия път беше препускал впрегнат в лека двуколка, когато хората се грижеха за неговото здраве. Жребецът навлезе в дефилето по левия бряг. Тревата беше изпъстрена с дива детелина, тук-там се жълтееха петна звездел — растителността беше все още свежа в това юнско утро.
Тревите бяха пред узряване — излъчваха упойващия дъх на билки, дразнеха ноздрите му с облачетата цветен прашец, които се вдигаха досегнеше ли с крак туфите, а чистият въздух замайваше животното, което беше стояло дълги дни в обора при боледуването си.
Може би затова пристъпваше полека, късаше вървешком сочни стръкове, гледаше с уморени очи върбите по брега, стръмните склонове, които се спускаха, подобни на каменни лавини към лъката. От време на време виждаше дири от копита, които бяха премазали тревата наскоро. Душеше и долавяше дъх от кобили — табунът беше преминал сутринта.
Поемеше ли мириса им, вдигаше отпуснатата си глава, суха, лека, красива, запазила чертите на арабската порода, пристъпваше чевръсто, наперено, но не изминал десетина крачки, пак тръгваше бавно-бавно.
Слънцето се беше вдигнало на една четвърт от хоризонта, когато дочу звънкото цвилене на кобилите. Жребецът наостри уши, вслушва се дълго, но беше тъй уморен от дългия път, че се спря на брега под сянката на китка акации, отпусна глава и позадряма прав, с полуотворени очи.
Някога гласът на кобилите го привличаше властно. Стремеше се към тях, но го държаха далече от табуна им. В конезавода работеха по строги правила. И сега му се струваше, както беше сънен, че тръгне ли към кобилите, ще усети дървената ограда на манежа пред гърдите си.
Слънцето припичаше, сипеше жарава по голите ридове, които сгорещяваха въздуха, препращаха го нагоре, плетеха върху ръбовете си треперливата мрежа на маранята. Мухите ставаха зли, ненаситни. Налитаха като оси, караха го да размахва често гъстата си опашка. Събудиха го от сладката дрямка, в която беше изпаднал.
Смътно безпокойство се зароди у животното. Не можеше да долови откъде идва тревогата. Струваше му се, че въздухът става по-тежък, дишането изисква по-голямо усилие отпреди. И всичко това засягаше дълбоко скрити кътчета от неговото същество, предупреждаваше го да бъде готов за идването на някаква опасност.
Пирин наостри уши разтревожено. Слаби тътнежи отвъд близките предпланини стигаха до слуха му. Времето се разваляше и може би за пръв път щеше да посрещне бурята сам, далече от сигурния обор и от човека-пазач. Страстно му се поиска да изтича до табуна, да бъде с другите, но не се решаваше да стори това.
И ето, откъм планината се зададе гигантски черен облак, който напредваше, гонеше пред себе си виделината, забулваше сините върхове. Зигзаговидна светкавица насочи острието си към канарите на дефилето, докосна ги, проеча гръм.
Жребецът направи неволно четири-пет крачки настрани. Гривата му беше настръхнала, в очите му се беше запалила уплаха. Копитата му усещаха някакво едва доловимо тресене на земята, което се приближаваше.
Мътна струя вода проточи език по течението на реката. Жълтеникавата вода облиза стъблата на крайбрежните върби. Нейният гребен полази по наклонения бряг и беляза тревите с ивица кафява пяна. Жребецът изпръхтя. Реката прииждаше, трябваше да се спасява с бяг. Завъртя се с глава към входа на клисурата, но разногласно диво цвилене го накара да се вслуша.
Звуците идваха отвъд гърбицата на заобленото ребро, което се спущаше от брега на дефилето до реката. Кобилите от табуна се бяха подплашили. Пирин изправи глава, заслуша се — долавяше ужас в гласовете на кобилите.
Неговите копита сещаха ударите на техните крака по земята. Те бяха разбъркани — ту се отдалечаваха, ту се приближаваха — животните бяха обзети от паника. Може би нямаше кой да ги поведе в тези мигове на смъртна заплаха.
Старецът изцвили остро, вдигна се на задните си крака и вместо да побегне надолу към полето, втурна се към объркания табун. Покатери се на гребена на скалното ребро и зърна отвъд пъстрото стадо. На това място имаше речен завой, водата беше вдълбала в брега на теснината полукръгла лъка. Сега това ниско място беше покрито от придошлата вода.
Кобилите газеха до колена, пороят влачеше клони, снопове сухи растения, завиваше ги във водовъртежите. Няколко от животните се мъчеха да избягат по стръмния склон, да стигнат до ръба на дефилето, да се избавят от водата. Копитата им се плъзгаха, те падаха надолу, вдигаха фонтани от пръски, цвилеха и плашеха още повече другарките си. На другия бряг на реката се виждаха двама мъже, които крещяха, размахвайки камшици, но не се решаваха да нагазят в буйните води. Това бяха конярите, откъснати от табуна — бяха ловили риба в подмолите и наводнението ги беше заварило там.
Стадото беше оставено само на себе си. Нова вълна се зададе по дефилето, стигна чак до коремите на животните. Табунът се завъртя в гигантския въртоп от разпенена вода, от който стърчаха гърбове, заливани от водата глави, размахани крака. Някои от кобилите се вдигаха на задните си крака, цвилеха безпомощно, протегнали нагоре треперещи муцуни. Други се спъваха, падаха във водата, другарките им ги блъскаха с копитата си. И никоя не се сещаше в паниката да ги поведе в спасителна посока.
Жребецът стоя тъй миг-два, загледан в обезумелия табун. Той никога не беше водил стадо от кобили по пасищата, но през главата му преминаха смътни спомени — негови или на неговите прадеди. Напираше властно чувство на саможертва за спасение на стадото, което го беше накарало да препусне срещу пороя. Кобилите бяха в опасност — трябваше да ги изведе, да ги спаси.
Пирин се спусна по наклона, нагази във водата до колене и застана с изправена глава. Гривата му се развяваше от поривите на вятъра, който пулсираше по дефилето. Остро цвилене се откъсна от гръдта му. Дълбоките звуци, подобни на басова медна тръба, прокънтяха, заглушиха за миг врявата. Ехото на стръмните склонове ги върна, завъртя ги. Те зовеха, привличаха уплашените животни.
Най-близките кобили го зърнаха на склона. Старецът изглеждаше и страшен, и красив в здрача на бурята. Стоеше с настръхнала грива, с разширени ноздри, полуотворена уста и втренчи очи. Неговият зов имаше за кобилите само едно значение:
— Насам, насам… Търчете, търчете насам!
Жребецът се вдигна на задните си крака, размаха предните си крака във въздуха, като че се бореше с вятъра, който разрошваше неговата грива. Почувствува се пак млад, силен, могъщ, завъртя се на място и се спусна към изхода на клисурата. И кобилите се хвърлиха подире му.
Водата закипя под копитата им. Животните възлязоха по гърбицата на възвишението, препуснаха по наклона отвъд, където водата беше плитка, едва покриваща лъката, и продължиха да галопират с все сила след сивата сянка на жребеца. Първите едри капки дъжд свистяха във въздуха и шибаха мократа им козина, подобни на прозрачни камшици.
Четири кобили, счупили краката си в блъсканицата, се валяха в прииждащата вода, цвилеха сърцераздирателно, караха хората на отсрещния бряг да проклинат и скубят косите си от мъка. Ранените животни напразно се опитваха да последват другарките си. Водата се беше вдигнала чак до шиите им — не бяха в състояние да се борят с нея.
Черните облаци бяха похлупили дефилето с парцаливите си гърди. Притъмня съвсем, но първите кобили от табуна виждаха водача си, който препускаше неудържимо, и го следваха отблизо. Краката на жребеца разплискваха струи вода, пропадаха тук-там в невидими от водата ями, в клони и храсти, острите ръбове на камъните разкъсваха кожата на краката му над копитата, но той не се спираше нито за миг. Речните вълни се опитваха да го настигнат, но той успяваше да ги изпревари и увличаше табуна подире си.
Светкавица разкъса дрезгавината, освети и мътната разпенена вода на пороя, която влачеше цели дървета и си играеше с тях като с пръчици, и мокрите лъскави тела на животните, галопиращи бясно. Вятърът разнасяше гривата на сивия жребец напред, мъчеше се да я прехвърли върху очите му, но все не успяваше. Дългата му опашка се развяваше вирната нагоре, задните крака се напъваха, мускулите браздяха дълбоко кожата му, копитата биеха тежко в земята.
Старецът препускаше тъй, както никога до сега в живота си. Отдавна би трябвало да се задуши от непосилния бяг, но в тялото му се събуждаха непознати сили, които възпламеняваха и остатъците от енергия. И жребецът галопираше, плъзгаше се върху земята и водата — носеше се по лъката, като че беше валмо от кълбящите се облаци.
В далечината се показа устието на клисурата, изпълнено с мътна виделина, подобно на прозорец, светещ в мъгливо студено утро. Жребецът изцвили глухо. Козината му димеше, от ъглите на устата му се откъсваха парцали пяна. Отляво се мярна познатата горичка, сивата скала, късото туловище на вековния дъб и най-сетне го блъсна в очите разсеяната дрезгавина на полето — беше излязъл от клисурата.
Пирин не забравяше своята цел — да изведе табуна на безопасно място. Водите на пороя можеха да ги настигнат всеки миг — той направи още едно усилие. Зави наляво, предните му крака се забиха в склона на плоския хълм — последното възвишение към полето, напрегна гръбнака си и се изкатери на върха му.
Потокът от червени, тъмни и светли тела, добили еднаква сива окраска в полутъмнината, го последва мълчаливо. Старият жребец остана за миг прав, кобилите го настигнаха, разделиха се наляво и надясно, оставиха празнина на мястото, където стоеше той. Гърдите им свистяха от напрежение и умора, козината димеше, гривите се развяваха, муцуните се гърчеха, ноздрите се издуваха — обикаляха го подобни на грозни вълшебници в полуздрача, но нито проклинаха, нито в очите им се таеше коварство. Душеха спасителя си тревожно. Долавяха, че му е зле, но не можеха да му помогнат.
Прокънтя страхотен гръм, накара земята да се разтърси под краката им. Мълнията сякаш удари тялото на Пирин — краката му се подсякоха и той рухна с главата напред. Вратът му се плъзна по мократа земя, гривата му се разпиля по тревите, от ноздрите му избликна кръв.
Кобилите проточиха шии, гледаха го втренчено, тревожно, тръпнеха целите. Когато подушиха мириса на кръвта, зацвилиха остро, копитата им биеха земята, като че отмерваха барабанен бой. Старият жребец лежеше безмълвен, от козината му продължаваха да се вият струйки пара, разбивани от дъждовните капки…
Младата кестенява кобила от чистокръвната английска порода с изящно удължена глава, продълговата права шия, дълбоки и тесни гърди и дълги сухи крайници, начупени от широки стави и здрави наклонени бабки над китките на копитата, с бял ботуш на предния ляв крак потръпна цялата от възбуда. Жокеят — млад, нисък, слабичък мъж, който тежеше не повече от шестдесет килограма — се беше метнал на седлото. Животното усети докосването на колената и петите му и потегли по широката затворена писта на елипсовидния хиподрум, където вече подтичваха нейните връстници, носещи ездачите си.
Повечето от тях познаваше още от табуна кончета, в който беше включена след отбиването си. Емилия, дъщерята на възрастната кобила Елена, добре знаеше, че след малко ще трябва да се впусне в бяг редом с другарките си. Тя помнеше вече смътно всекидневните тренировки в табуна, в които кончетата трябваше да изминават ежедневно определено разстояние, за да заздравят сухожилията на краката, да добият правилно кръвообращение и дишане, да се научат на плавни движения в бяга си.
По-късно, когато навърши година и половина, заведоха я в конюшнята с много боксове и се запозна за пръв път със слабичкия мъж, който сега беше на нейния гръб. Животното беше забравило кога за пръв път му сложиха на главата юздечка и леко седло без стремена, за да свикне с тях, и дълго го гонеха в кръг по манежа, вързано за въже, края на което държеше треньорът. Имаше само един-единствен спомен от това време — мига, в който жокеят се метна за пръв път на седлото.
Тогава нейният дъх секна, усети се някак унизена, някак пленена, загубила свободата си. Буйната кръв на младото животно кипна, то се изправи на задните си крака с такъв устрем, че свали опитния ездач на земята. Но човекът беше упорит — възседна коня и беше свален повторно. И той се качва на седлото, докато тя разбра, че трябва да отстъпи и да се подчини.
След това започнаха безкрайни тренировки, при които се сменяха в строг ред тръс, ходом, бавен галоп, ходом, свободен галоп, бърз галоп и пак отначало. Подир всяка тренировка жокеят потупваше с длан шията й, даваше на животното късче захар, вглеждаше се в неговите големи живи очи, не долавяше в тях умора и си подсвиркваше доволно. Емилия кипеше от енергия и бодрост, стремеше се към пистата, към препускането, към свистенето на вятъра в ушите. По време на последните тренировки преди изпитването коремът на кобилката се беше прибрал високо, нейните мускули се очертаваха под атлазената козина, а сухожилията на краката изпъкваха, подобни на стоманени връвчици.
Кобилките с ездачите се наредиха в редица по пистата с току-що поникнала трева. Априлският ден беше топъл, но не и горещ. Слънцето се показваше от време на време през високите облаци — чудесно време за надпрепускване. Животните щяха да бъдат изпитвани на две обиколки, които правеха хиляда и шестстотин метра дължина. Ето, от старта дадоха сигнал, жокеите побутнаха напрегнатите животни, краката им се понесоха над земята и затанцуваха лудо. Те се преплитаха, очертаваха се за миг свити в колената, виждаха се отделни детайли от протегнати напред копита, загребващи елегантно въздуха надолу, устремени глави върху протегнати шии и наведените тела на жокеите, които сякаш се бяха сраснали с гърбовете на конете.
Кобилката с белия ботуш се движеше подир групата със спокоен, равномерен галоп, като че правеше поредната си тренировка. Жокеят, който познаваше прекрасно питомката си, беше отпуснал поводите на юздечката, не я побутваше с лекия си камшик, оставяше на нея да се нагоди към бяга на първите. Животното търчеше свободно, виждаше размаханите опашки и задните крака на посестримите си, изпитваше онова смътно и неясно, но твърде силно усещане на сигурност и принадлежност към табуна, което по-късно щеше да се загуби, когато се срещнеше на пистата с чужди непознати коне.
След първата обиколка групата от петнадесет кобилки започна да се разтегля, да се удължава и да се образува нещо като неправилна колона, която се носеше по тревистата земя подобно на удължена лавина от плът и кръв. Напред препускаше красива огненоалеста кобилка, която просто летеше по пистата като стремително червено пламъче — несдържана, луда, изпълнена със страст. Следваха я две черни кобилки, а подир тях препускаха само светло и тъмноалести животни.
Емилия продължаваше да бяга последна — тя все още като че не долавяше смисъла на надпрепускването. Животното не подозираше, че от трибуната го следят внимателно очите на треньори и на коневъди, които щяха да се произнесат за бъдещата му съдба. Да бъде бракувана и превърната в учебен кон в някоя ездачна школа, да остане в завода като майка на по-добри от нея бегачи или да тръгне по пистите на прочутите наши и чужди хиподруми като състезателен кон от голяма класа.
Когато кобилките изминаха половината от втората обиколка и след завоя щяха да стъпят на последната права към финала, кестенявата бегачка усети натиск от колената на жокея, зърна сянката на вдигнатата му ръка и я парна първият удар на камшика. Разбира се, гъвкавият ремък не й причини болка, но докосването му означаваше: „по-бързо, по-бързо, по-бързо“. Кобилката протегна напред нежната си глава, ноздрите поеха дълбоко въздух, нейното тяло се удължи, краката започнаха да грабят повече пространство от пистата. Хората от трибуните видяха как тя застига животното пред себе си с продължителен равномерен усилен галоп и го оставя назад.
В това време Емилия вече се изравни със следващата кобилка, която бягаше до самия жив плет на пистата, усети нейния остър дъх на пот и продължи неумолимо напред. Тя долови одобрителното потупване от колената на ездача, разбра, че е доволен от това, което върши, и се устреми с все сила. Една подир друга съперничките останаха нейде вляво, но и метрите до финала се стопяваха бързо. Животното не намаляваше бързия си галоп, приближаваше към първите. Огненоалестата и двете черни бегачки сега препускаха една до друга. Ту едната, ту другата подаваше за миг-два главата си напред, но останалите скоро се изравняваха с нея, търчаха в редица, като че пред гърдите им имаше опънато въже, което ги сдържаше да изскочат и да станат неоспорими водачи в надбягването. Така те образуваха нещо като стена пред останалите животни, които и без това не можеха да ги настигнат, а камо ли да ги заобиколят отстрани.
Младото животно достигна трите си посестрими, пътят напред беше затворен, оставаше да ги заобиколи. Жокеят потръпна, кобилката му отговори с насрещен трепет. Двамата се разбраха без думи, без дърпане на поводите, без впиване на железата на трензелата в устните на животното. Емилия се изви плавно в бяга си, нейното дълго тяло се сгъваше и разпускаше все по-бързо и по-бързо. Краката се чупеха във въздуха, протягаха се да отмерят повече земя под себе си. Финалът беше едва на десетина метра. Хората видяха животното да се удължава като върха на засилено копие към десния фланг на образуваната предна редица от коне.
Ето, тя се изравни с трите си съперници, направи още няколко светкавични стъпки и премина фаталната линия с половин тяло преди тях. Победителката пробяга още петдесетина крачки, за да се успокои и жокеят я подкара към края на трибуната, където стояха група мъже. Един от тях пристъпи, постави ръка точно върху нейното сърце и извика удивено:
— Да, дори не се е разтупало, и не е изпотена като другите… Това е най-доброто животно, което сме изпитвали от години насам на тоя хиподрум… Сигурно ще стане шампионка след време, помнете ми думата!
Жокеят скочи от седлото, поглади с длан врата на животното, което го гледаше с очакване, и му подаде късче захар. Нежните бърни на кобилката се протегнаха, поеха бялото блокче и влажните ноздри изпръхтяха доволно.
— Отлична е — рече нисичкият слаб мъж. — Може да направи големи работи… Разтича се едва в последните триста метра и разбра сама, че трябва да заобиколи редицата… И едва ли ще допусне вече друг кон пред себе си на финала…
И кестенявата кобилка с белия ботуш беше поведена тържествено към конюшнята на хиподрума. Тя вървеше със сдържана грациозна стъпка, в която нямаше нито едно излишно потръпване или движение. Удължените линии на шията, на гръдния кош, на тялото и на краката и прибраният корем правеха фигурата й подобна на старите дългокраки хрътки, които са ненадминати бегачи. Животното не съзнаваше, че върви към още по-тежки тренировки, към изпитанията на Големия Пардубишки стипълчейз (бягане през препятствия) в Чехословакия, към бъдещите шампионати, в които щеше да прояви всичките си качества в обяздката, в кроса през пресечена местност, в стипълчейза и в прескачането на високи препятствия (конкур-ипик). Но едва ли би се обезпокоило кой знае как, ако бъдещето му беше известно.
Емилия влезе спокойно в бокса си, протегна глава към жокея, пое обичайното второ парченце захар и изпръхтя добродушно. По всичко личеше, че човекът е доволен от нея. Това й беше приятно, усещаше смътно удоволствие и удовлетворение. Жокеят поднесе пред нейната муцуна ведро с вода, позволи й да поеме само две-три глътки. След това подаде два червени крехки моркова. Кобилката ги пое внимателно с устни, сдъвка ги с наслада, наведе глава към яслата и започна да подбира стиски от ухаещото планинско сено.