Антични романи

Богдан Богданов
Античният роман и народното начало на жанра

По традиция, създадена от хуманитарното образование на миналия век, представата за античната литература обикновено се изчерпва с известните велики поетически творби от епохата на антическата класика и началото на Римската империя. Но не бива да се забравя, че културното развитие на античния свят се простира върху цели петнадесет века. Поети в Гърция има и след Еврипид, а в Рим и след Овидий. И някои от тях биха създали по-малко затруднения на съвременния читател от един Омир или Вергилий.

Ако гледната точка на ценене е съвременният вкус, трябва да се очаква, че днес бихме приели значително по-леко античната проза. Но и в тази област не може да се мине без изненадите, които създава подвижната природа на художествеността. За нас „Историята“ на Ливий е исторически извор, но в гледната точка на римската култура от първи век на н.е. тя е художествена литература. И обратно — романът за Александър, който бихме прочели като художествена проза, излиза вън от периметъра на античното разбиране за художественост, въпреки че във времето си той има поведение на истинско художествено четиво.

Нужно е да се прави разлика между исторически ограничените критерии и реалните функции на жанра. За да бъде допусната в лоното на художествената литература, античната проза трябвало да има ритмична и риторично-образна организация. Покрай тия формални критерии действали и редица съдържателни, но, общо взето, те поставяли вън от литературата всичко, което не отговаряло на традиционно охраняваната представа за художественост.

Именно поради тази причина повестта се оказва вън от обсега на античното филологическо наблюдение. Нещо повече — в античността тя дори не получава свое име. Един филолог я нарича „драматическо произведение“, а друг „драматически разказ“. Тя остава в сянката на други жанрове и чак в ново време бива почувствана като нещо специфично.

Възможно е да се остане с впечатление, че тия непризнати чада на античната проза днес се наричат романи главно защото са останали ненаименовани. Но дали има научно основание за това и съществува ли общност между тях и романа на новото време? Думата е не за непосредствената връзка, за влиянието, което оказват преводите на Лонг и Хелиодор върху рицарския и буколическия роман на шестнадесети и седемнадесети век, а за типологическото сродство.

Винаги когато възниква или се обновява, романът тръгва от нелитературното и нехудожественото, което в определен момент е по-способно да отрази действителността, станала недостъпна за вече изхабените литературни форми. Стендал нарича романите си хроники, дебютът на Дикенс е журналистиката, не само сюжетът, но и тонът на „Робинзон Крузо“ излизат от описанията на Стил и Адисън. Гьоте включва свободно във „Вилхелм Майстер“ критически анализ на Шекспировия „Хамлет“, а на Томас Ман романната форма позволява да превърне в естетически предмет такава „нехудожествена материя“ като медицината и музикалната теория. Във всички случаи романът се развива като своеобразна неофициалност, която разкрива нови територии за художествено усвояване.

Това е сериозното основание да бъде наречена роман и античната художествена повест. Нейното начало също е неофициално, а нейната форма значително по-свободна и по-гъвкава в сравнение с официалните жанрове на поезията и прозата.

Възникването на античния роман не е напълно ясен и решен проблем, тъй като литературата на елинизма (IV-V век пр.н.е.), в чиито граници трябва да се търси неговото начало, е достигнала до нас в крайно ограничен обем. Въпреки че се е развил по-определено един-два века след края на тази епоха, романът носи нейната атмосфера, идеалите и въжделенията на поданика на елинистическата монархия, отправил поглед към своето частно битие, към добродетелите на чувството и духа.

При липсата на достатъчно извори не малка трудност представлява изясняването на жанровите корени на античния роман. Началото трябва да си представим като смес от разнородни елементи. От една страна стоят белетризираната елинистическа биография и мемоаристика с техния вкус към събития от частния живот, от друга — градската низова литература като непристойните новели на Аристид от Милет и прозаическият сборник на Партений „За любовните приключения“. Свободното градско творчество претопява приказката, мита, любовните истории в стихове на Калимах, „извращава“ фабулите на Еврипид и Менандър, като ги свежда до чиста, будеща любопитството събитийност.

В типа роман, застъпен в Петрониевия „Сатирикон“ и „Златното магаре“ на Апулей, се усеща и една по-мощна низова традиция. Това е народната култура на гръцката античност. За нея научаваме нещо по прозаическите жанрове, проникнали в официалната литература — диатрибата, диалога, сатирата и мима.

Най-добра представа за народното прозаическо слово дава т.н. Менипова сатира, запазена ни във фрагментите на римския писател Варон и в някои творби на Лукиан. Името й е свързано с дейността на циническия философ Менип от Гадара (III век пр.н.е.). Философите-циници я използуват за целите на своята демократическа пропаганда. Погледнато формално, тя е смес от проза и поезия, в която съжителстват разнородни теми и персонажи. Като примесва сериозното и смешното, измислицата и действителността, Мениповата сатира се оформя постепенно като средство за израз на една подвижна и многозначна истина, която не е зададена предварително и не е подчинена на определена схема за завършеност.

Един от вероятните корени на античния роман е красноречието и свързаната с него риторическа теория. В началото на нашето хилядолетие, когато римският абсолютизъм ликвидира гражданските свободи, то губи изцяло политическия си характер и развива предимно своите формални черти. Това ново красноречие постепенно запълня цялото пространство на науката и образованието от първи и втори век на н.е. Вкусът към романната литература се подготвя в школските риторически упражнения, в измислените съдебни контроверзии върху абсурдни теми, които смесват реалното и недействителното със свобода, несвойствена за жанровете на поезията. Затова изискването за съдържанието на риторическото слово дословно съвпада с поетиката на някои антични романи. Според един трактат по риторика от онова време то трябвало да съдържа „несходни характери, сериозност, лекомислие, надежда, страх, подозрение, скръб, притворство, състрадание, разнообразие на събитията, промяна на съдбата, неочаквано бедствие, внезапна радост, приятен изход на събитията.“

Най-ранен по време на възникване тип античен роман е народното фантастическо четиво. Негова класическа книга била „Чудесата отвъд Туле“ на Антоний Диоген, от която са оцелели само отделни фрагменти. Представа за „сериозната“ фантастика на този вид четиво дава включената в сборника пародия на Лукиан „Истинска история“, една истинска антична Баронмюнхаузениада, служила в ново време за образец на Рабле и Сирано дьо Бержерак.

Фантастиката е един от основните елементи и на романа за Александър Македонски. Той възниква в елинистическо време като народна трактовка на исторически монографии и на действителни сборници от писма между Александър и близките му, като съчетава най-разнообразни елементи — историческото повествование, приказката, диалога, писмото и анекдота. Но в основата му лежи все пак историческата фабула и затова съществува основание да се счита за първия исторически роман в европейската литература. Също като в роман действителните събития са монтирани в измислицата и са комбинирани така, щото да се постигне съвременна политическа концепция. Романният Александър има антиримска тенденция. Той не е завоевателят, служил за идеал на императорите Каракала и Александър Север, а герой на ума и милосърдието, идеал на обикновения човек и на подчинения.

Най-старата версия на романа, която лежи в основата на включения в сборника превод, е от трети век на н.е. Човек от народа, нейният автор създава върху съществуващата още от александрийско време книга ново повествование, върху което преписвачите от по-късно време правят нови добавки и разработки. Така постепенно македонският завоевател се превръща в герой на една тиха сантиментална нравственост и в мъченик на една почти средновековна любознателност. Също като в поемите на Омир новите натрупвания влизат в противоречие със старата основа. Но понеже е свободна по природа, романната форма ги приема и гради върху тях впечатлението за богатството на образа на Александър. Читателят остава дори с внушението, че в тази книга човешката съдба е представена в развитие — нещо, което е по силите не на много антични жанрове.

Никое друго антично четиво не се е радвало на такава популярност като „Животът и делата на Александър Македонски“. Това се обяснява с неговия народен характер и с популярността на Александър на Изток. Той става национален герой на източните народи и посредством романа. Затова освен няколкото гръцки и две латински версии до нас са достигнали и редица източни. Най-хубавата между тях е арменската. Но успехът на романа е заложен и в „романността“, в свободната форма, която допуска дотворяването. Затова той се задържа и във Византия и влиза в старобългарската книжнина и затова отива на Запад, където като книга за рицаря Александър, вече в стихове, става първият роман и в първоначалното значение на думата, която означава тогава художествено произведение на романски език. В шестнадесети век съществуват вече деветдесет обработки на тази книга на двадесет и четири езика.

Романът за Александър има особено място сред видовете на античния роман, тъй като синтезира няколко от тях. Историческият вид в него е преплетен с фантастическия, между тях се усеща и тонът на биографическата повест, която в по-чист вид е застъпена в съчинението на Филострат (IV век на н.е.) „Животът на Аполоний Тиански“.

Но най-определеният вид античен роман е гръцката любовна повест. Понеже е запазена сравнително по-добре, тя най-често бива наричана с името „роман“. Пет са авторите, чиито произведения са оцелели — Харитон, Ксенофонт Ефески, Хелиодор, Ахил Таций и Лонг. Романите на първите двама са от втори век на н.е. и са по-незасегнати от риториката, останалите трима са майстори на риторическата ритмика. Съвременните папирусни находки доказаха, че тия пет произведения са малка част от огромната литература на любовна тема, циркулирала от втората половина на първия век до края на античността в източната част на Средиземноморието.

Гръцката любовна повест синтезира чертите на низовата и върховата литература — от една страна, темите и настроенията на народната прозаическа традиция, от друга, изтънчеността и риторизма на върховата. В едно време, когато в подчинената на Рим Гърция висшите и низшите съсловия изгубват гражданските си свободи, любовната повест става сложно завоалирана форма на реакция срещу всичко официално, реакция, неосъзната и скрита под вида на пълна безидейност.

Петте произведения и фрагментите са доста оскъден материал, за да се проследи вероятното движение от по-свободен сюжет към схемата, която упорито се повтаря в запазените повести. Сюжетната топика на гръцката любовна повест съчетава любовната тема, брака и преградите към щастието. Герои на условната семейно-любовна история са момъкът и девойката, които се отличават с невероятна красота. Враждебни или индеферентни на любовта, те стават жертва на лошото чувство на Ерос или Афродита и случаят ги среща, за да изпитат силата на влюбването от пръв поглед. Невероятно интензивно, любовното преживяване прилича на болест, а удовлетворението по принцип не може да се постигне без брак. Току-що встъпили или когато се канят да встъпят в брак, героите биват разделени от враждебни обстоятелства. Емфазата на любовното чувство преминава в обилието на събитията. Следват премеждия, също подчинени на определена схема — попадане в плен при пирати и разбойници, мнима смърт или летаргически сън, робство, морски бури, опасност от насилие. При сложна плетеница от съюзници и вредители накрая момъкът и девойката се събират в тишината на брачното гнездо.

В контекста на съвременната социално-психологическа среда схемата и разработката на гръцката любовна повест звучат крайно неубедително. Но в контраст с един свят, лишен от точно тия ценности, нравственото упорство и надутата целеустременност към семейно щастие получавали смисъл и се възприемали художествено, защото решавали актуални проблеми. Разбира се, това решение е крайно утопично. Въпреки че елементите на утопията са реални и че тя прилича на реалността, животът в нея е коригиран с еснафска кротост, с един „романтичен реализъм“, който напомня буржоазните happy end истории.

Измежду петте любовни повести най-висока художествена стойност има „Дафнис и Хлоя“ на Лонг. За нейния автор не се знае нищо освен името. Не е точно определено и времето на написването й. В сравнение с другите гръцки повести тя има по-кратък обем, а може би поради това и по-ясен смисъл. Полето на зрение в „Дафнис и Хлоя“ е светът на частните човешки отношения, които са събрани в идилично единство и са изтълкувани от света на природата. Героите на повестта са очарователни и неопитни деца, които намират най-напред в живота на леса и на стадото модела на своята невинност, за да открият по-късно и човешкия свят, също щастливо лишен от противоречия. Този свят няма нищо общо с действителния и тъкмо по този начин действителният свят се оказва тихомълком коригиран в утопичното разбирателство и изящество на художествения. Ако „Дафнис и Хлоя“ звучи така естетично и за съвременния читател, дължи се на взаимното проникване на стил и етическа реакция.

В този смисъл повестта е едно изключение. Останалите не познават това качество, което специалистите наричат вътрешна спойка, свързаност на фабулата и тематично-идейното движение. Гръцката повест може да бъде многопланова, да смесва стилове. В това отношение тя прилича на съвременния роман. Но на нея й липсва гледната точка, която поставя характерите и събитията в единно мотивно поле. Събитията просто се натрупват, а когато настъпи момент за мотивиране, героите говорят с езика на трагедията и съдебната риторика, впрочем един тон, който престава да бъде функционален едва след Шатобриан.

За романа римската литература се ползува от опита на гръцката и това дава основание да се говори по-напред за гръцкия роман. Но фактически „Сатирикон“ на Петроний е най-ранното романно произведение, достигнало до нас. Може би хронологическото предимство на римската литература е случайно поради загубите и непълнотите, но жанровото е по-безспорно. Въпреки връзката с Мениповата сатира Петрониевият „Сатирикон“ и „Златното магаре“ на Апулей представят един тип роман — т.н. сатирическа пародийна повест, който не е застъпен в гръцката литература.

За автор на „Сатирикон“ се счита Гай Петроний Арбитер, за когото Тацит пише, че бил „съдник на изящния вкус“ в двора на Нерон. Отначало приближен на императора, по-късно наклеветен за съучастничество в заговор, по негова заповед той трябвало да се самоубие. Както казва Тацит, в последния си ден Петроний искал да слуша шеговити стихотворения, а не разсъждения за безсмъртието на душата. Седнал да обядва, дори легнал да спи, тъй че смъртта му да изглежда естествена.

Трябва да се съжалява, че от съчинението му е оцеляла малка част. Колкото и да е свързана, тя не стига да се получи точна представа за цялото, което по изчисленията на един съвременен учен би трябвало да се простира на осемстотин печатни страници.

В центъра на вниманието в гръцката любовна повест са събитията, в „Сатирикон“ е по-дейна стихията на наблюдението. Сюжетната нишка е като че ли само повод да се види и преживее. Разказвачът Енколпий, представител на градската низина, разкрива в безцелното си движение от град на град един ненаблюдаван досега свят. Пазар и пристанище, пиршество у забогатял освободен роб, баня — това са пространства от опакото на живота, дето социалните противоречия се отлагат с драстичността на всяка низина.

Реалността в „Сатирикон“ не е постигната направо, без литературна рамка. Дори при фрагментарността е ясно, че Петроний пародира гръцката повест. Скитането на Енколпий има сюжетен мотив — той също изпитва гнева на едно божество и несгодите на любовта като героя на любовната повест. Но при допира с несъответното ниско съдържание в „Сатирикон“ те се превръщат в смешна материя.

Нужният реалистически кадър е получен най-напред в пародията, но може би за пръв път у Петроний античният реализъм прави и трудната крачка към пластиката на наблюдението. В това отношение ярко се откроява поместеният в настоящия сборник откъс „Гощавка у Трималхион“. Тия петдесетина страници са може би най-добрият извор за Нероновото време. От „Аналите“ на Тацит също може да се научи, че в първи век освободеният роб е икономическа и политическа сила, служила за опора на императорите в борбата със сенатската опозиция. Но в „Гощавката“ благодарение на обемната разностранна информация, която може да се съхрани само в художествен текст, този факт придобива отчетливост.

В „Гощавката“ също има литературни опори — едно подобно угощение в сатира на Хораций, самият жанр симпозиум с такива общи места като идването на весели гости в разгара на пиршеството. Забележими само за специалиста, те са тъничкото скеле, върху което е положена непосредствената истина.

Не се знае точно в кой град на Италия живее Трималхион. И това не е важно. Незнанието дори допринася да прозвучи типично неговият случай. Попаднал на угощението му, Енколпий се удивява на невероятното богатство и чудовищното невежество на домакина. Тъй като не принадлежи на никоя среда, той е подвижният герой, способен да наблюдава. Трималхион е самото общество, обектът на наблюдение.

В „Гощавката“ всичко е материално до крайност — и видимият свят, и човекът. Материални са и стихиите, които го владеят — потреблението, крайно грубата веселост и прозиращото под нея дълбоко униние. Трималхион е тяхна жертва — яде, говори неистово, смее се и плаче. Той е шут, глези се, позира, демагогства. Влече го проникналата в нищожеството на природата му самота, породена от безбрежното богатство.

Ако не беше толкова пластичен, романът на Петроний щеше да бъде вероятно най-мрачната творба на римската древност. Разбира се, това е имагинерно положение. Тъгата едва ли би породила енергия за създаването на подобно произведение. Но все пак, ако се отклони струята на веселието, в „Сатирикон“ като че ли липсва положителен ъгъл на зрение, онази добра сериозност, характерна за всички велики романни творби.

В този смисъл романът на Апулей е крачка напред и няма да бъде тавтология, ако се каже, че „Златното магаре“ е по-романна книга от „Сатирикон“.

По произход Апулей е неримлянин и също като съвременника си Лукиан е представител на космополитната двуезична литература на втори век от н.е., която си служи еднакво добре с латински и с гръцки език. „Златното магаре“, чието първоначално название всъщност е „Метаморфози“, принадлежи към латинските съчинения на Апулей и е достигнало до нас изцяло, с незначителни пропуски.

Заемането на сюжети, дори на готови откъси, е нещо обичайно в античността. Затова съвременният читател не бива да се изненадва, че романът е разработка на недостигнала до нас повест на гръцкия писател Лукий от Патра. Сравнението с подобна по-кратка разработка на същия разказ, извършена от Лукиан, разкрива, че Апулей е създал по същество ново произведение с оригинална концепция и с цялостност, рядка за античната художествена проза.

Едно от значителните нововъведения на Апулей са дванадесетте вставни новели. Благодарение на него този способ на вкадряване на разказ в разказ бива възприет по-късно от ренесансовата повествователна техника.

По-значителна е обаче концепционната промяна, която претърпява гръцкият оригинал. У Лукий магарето отново се превръща в човек, за да се огорчи от човешкия свят и да пожелае магарешката кожа. У Апулей животното е етап в йерархическото движение към човешкото. Превърнал се отново в човек, Апулеевият Луций поема в последната единадесета книга пътя към съвършенството на духа и открива щастието в мистическата аскеза в служба на богиня Из ида.

Историческата основа на това решение е искрената нужда от сериозно отношение към света. Но все пак ученото слово на последната книга не привлича. Също като „Адът“ в „Божествена комедия“ на Данте за нас етапът на магарето има повече действена сила.

Докато разказва премеждията на животното, Апулей е скептик и епикуреец като Петроний. В последната книга той изведнъж се превръща в религиозен адепт. И все пак контрастът между книгите на магарето и тази на човека Луций е донякъде впечатление. Между тях съществува и концепционна спойка. Луций не е играчка на външните обстоятелства. Подвижността му се захранва от негово собствено качество — от любопитството. Именно то го отвежда в Тесалия в дома на опитната в магията Памфила и става причина да се покрие с магарешка кожа. От своя страна загубата на човешкия лик става условие да се осъществи и вътрешното движение в Луций. Под прикритието на магарешката кожа той набира нужния опит. Всичко, което му се случва, се отлага в него, за да се подготви обратното движение към съвършенството на човека.

Най-напред у Апулей се явява така важният за реалистическия роман на новото време термин „опит“ и за пръв път у него той се проявява като ключова дума за разбирането на една романна структура. Опитът е ъгълът на зрение, който дава единство на следването на епизодите и на вътрешното развитие на героя.

Но опитът е и знание само по себе си. В по-сложния Луций е вплетен неутралният наблюдател Енколпий. Магарето е съвършеното средство да се надникне в тайните на социалната и нравствената низина. Петната чист реализъм у Апулей са като моментни затишия в шумното движение през условните прегради към щастието, които са създадени, само и само за да се изпита удоволствие от преодоляването им. Погледът се спира, условността се разсейва и се откроява нещо невероятно действително. В един такъв момент магарето успява да види мъртвешката бледина на мелничните роби, в която няма нищо условно.

Съвременното око може да се помами и да смеси тоя реализъм с реализма, който иде от фолклорната основа на романа. Не всички убийства и побоища в „Златното магаре“ са нещо действително. Наистина те отразяват един свят, изпълнен с жестокост. Но преди да изпълнят тази задача, те изразяват волността и разпуснатостта на народния празник, мимическото своеволие и демократическото единение с материалното. За своето време Апулей разказва с древния реалистически език на площадния живот. Затова у него се яде и пие много, затова така бързо се мени веселието със скръбта и затова убийствата стават някак смешно прибързано.

Не всички повествователни елементи в „Златното магаре“ Са реалистически. За да изобрази сериозното, Апулей използува сантименталния тон на любовната повест. Оттук и контрастът между романтичната устойчивост на героите в някои вставни новели и реалистическата променчивост на човека от останалите части.

Художественият свят на тази книга като че ли се разширява, за да включи вече създаденото и да го превърне в средство за по-разностранно, но и по-обемно постигане на действителността, за каквото в античността са способни само епосът и трагедията. Именно поради това „Златното магаре“ е по-романна проза от „Сатирикон“.

Античният роман напомня съвременния и с произхода, и с природата си, дори ако тя се изчерпва само с определението на Гьоте, че „романът е субективна епопея, която позволява на своя автор да гледа на света по свой начин“. И все пак в приликите има граница. Античният роман има кратък път на развитие и върху основата му не израства епохална творба. По това, че изразява идейния хаос на своето време, той напомня ситуацията на рицарския роман в късното средновековие. Но както парната машина на Херон Александрийски не се превръща в локомотив, така и античният роман не създава ни един „Дон Кихот“. Би било невъзможно. Гениите на романната форма ще се родят много векове след края на античността.

Богдан Богданов

Лонг
Дафнис и Хлоя

Въведение

Когато веднъж ловувах на остров Лесбос[1] в свещената дъбрава на Нимфите[2], видях най-прекрасното нещо, което съм виждал някога — едно рисувано изображение, разказ за една любов. И дъбравата беше прекрасна, с много дървета, осеяна с цветя, напоена от поточета. От един извор пиеше всичко — и цветя, и дървата. Но още по-голяма наслада изпитваше човек от картината, понеже беше изпълнена със съвършено изкуство и защото разказваше за съдбата на една любов. Затова там ходеха много хора, идваха и чужденци, привлечени от мълвата, на Нимфите да се помолят, но и картината да видят. Върху нея можеха да се видят жени, които раждат, други, които повиват бебета в пелени, подхвърлени деца овце да ги хранят, овчари да ги намират, млади хора да се свързват с любовни клетви, набег на разбойници, враже нападение. Видях и много други неща, всичките любовни, удивих се и ме обхвана силно желание да създам разказ, съответствуващ на изображението. Намерих и човек, който ми разтълкува картината, потрудих се и създадох тези четири книги, дар за Ерос[3], за Нимфите и за Пан[4], дело, носещо радост на всички хора, което може да излекува болния, да утеши и скръбния, може да събуди спомен у тоя, който е бил обичан, и да въведе в любовта тоя, който още не е бил обичан. А никой не е избягнал любовта, нито ще я избегне, додето съществува красота и човешки взор. А на мен нека бог ми даде да описвам спокоен и благоразумен любовта на другите.

Книга първа

1. Има на остров Лесбос голям и красив град, наречен Митилена. Прорязан е с канали, в които кротко се втича морето, красят го мостове от полиран мрамор. Като че ли виждаш пред себе си не град, а остров.

На около двеста стадия[5] от града един богат човек притежавал земя, цяло съкровище — хълмове, богати на дивеч, житоносни поля, покрити с лозя склонове, пасбища за стадата. А и морето обливало с вълни дългия бряг, покрит с най-фин пясък.

 

 

2. Пасял козите си по тия места един козар на име Ламон. Намерил той един ден дете, кърмела го негова коза. Детето лежало върху нежната трева в оплетения с бръшлян гъстак на една дъбрава. Козата често изчезвала от стадото, за да ходи там, и толкова се привързала към бебето, че изоставяла козлето си. На Ламон дожаляло за козлето и задебнал тия нейни изчезвания, додето веднъж по обяд не я проследил и не видял как прекрачва внимателно детето, та да не го стъпче с копита, и как то като от майчина гръд лакомо поглъща обилното мляко. Естествено учудил се, приближил и намерил там момченце, едро и красиво, повито в чудесни пелени, които не отговаряли на съдбата му на подхвърлено дете. Било увито в пурпурна наметка, забодена със златна тока, до него лежала кама с дръжка от слонова кост.

 

 

3. Отначало помислил да вдигне само вещите за разпознаване[6], а детето да остави. След това го досрамяло, че дори козата отстъпва по човеколюбие, изчакал нощта и занесъл всичко на жена си Миртала — и вещите, и детето, и козата. Тя се изумила да не би козите да раждат деца, но той всичко й разказал — как го намерил, как го видял да бозае, как го досрамяло да го остави да погине. Тя одобрила постъпката му. Тогава скриват вещите, а детето признават за свое, на козата оставят да го кърми. И за да бъде и името му овчарско, решили да го нарекат Дафнис[7].

 

 

4. Минали две години оттогава, когато на един овчар, който пасял в съседство, на име Дриас, се случва да види подобно и се натъква на подобно откритие. Имало пещера, свещена на Нимфите, дълбоко навътре в огромна скала, която била кръгла отвън. От камък били изваяни и изображенията на самите Нимфи, боси, с ръце, голи до раменете, с коси, разпуснати по плещите, с пояс около бедрата, с усмивка във взора. Хванати за ръце, извивали хоро. Входът на пещерата бил точно в средата на огромната скала. От едно изворче бликала вода и тръгвало поточе. Пред пещерата се простирала свежа поляна с гъста нежна трева, подхранвана от влагата. Имало в пещерата ведра, извити флейти[8], сиринги[9] и тръстикови свирки, свещени дарове на отколешни овчари.

 

 

5. Една овца, която наскоро се обагнила, често влизала в тая пещера и дори понякога мислели, че се е изгубила. За да я накаже и да я върне в стадото, овчарят сплел от върбови клони нещо като примка и приближил към скалата, за да я хване. Като стигнал, видял нещо, което не очаквал да види. Също като жена овцата поднасяла виме на едно сучещо дете, а то, без да плаче, лакомо местело ту на едната, ту на другата гръд устицата си — чисти и светли, тъй като овцата облизвала с език лицето му, щом усетела, че свършвало да суче. Момиченце било детето и при него имало вещи за разпознаване — златовезана панделка, златни пантофки и златни гривни за краката.

 

 

6. Решил, че в това откритие имат пръст боговете, и научен от овцата да съчувствува и да обича детето, вдигнал го в обятията си, поставил вещите в торбата и се помолил на Нимфите да окрилят с щастие своята малка молителка. Като дошло време, подкарал стадото, тръгнал за вкъщи и като пристигнал в кошарата, разказал на жена си какво видял, показал й намереното и я уговорил да приемат детето за тяхна дъщеря и тайно да го отгледат като свое. Напа, тъй се казвала жената, веднага се почувствувала майка и обикнала детето, като че ли се уплашила да не би овцата да я надмине със своята обич. Тя също поставила на детето овчарско име, за да не се съмняват, че е нейно. Нарекла го Хлоя[10].

 

 

7. Двете деца бързо израсли чудно красиви и красотата им съвсем не отговаряла на тия селски места. Дафнис бил на петнадесет години, а Хлоя на тринадесет, когато една нощ Ламон и Дриас видели следния сън. Присънили им се Нимфите, тия от пещерата, където бил изворът и където Дриас намерил Хлоя; предали те Дафнис и Хлоя на едно твърде хубаво наперено момче с крила на раменете, което носело лъкче и малки стрели; то ги уболо с една и съща стрела и наредило за в бъдеще Дафнис да пасе козето стадо, а Хлоя овчето.

 

 

8. След тоя сън Дриас и Ламон изпаднали в униние, че трябвало да пасат овци и кози деца, чиито пелени обещавали много по-добра съдба. Затова те им дали по-изтънчено възпитание: и на четмо ги научили, и на всичко, което се смята на село за добро. Но нямало как, трябвало да се подчинят на боговете, след като божият промисъл ги спасил. Те си споделили съня, принесли при пещерата на Нимфите жертва на момчето с крилата — името му не знаели — и пратили Дафнис и Хлоя със стадата, като ги научили кое как се прави — как се пасе преди обяд и как след пладне, когато мине горещината, по кое време се води стадото на водопой и кога се връща в кошарата; кога да си служат с кривака и кога само да подвикват. А те поели всичко това като нещо съвсем сериозно и с радост, обикнали козите и овцете повече от другите пастири, защото Хлоя дължала живота си на една овца, а Дафнис помнел, че коза го кърмела като подхвърлен.

 

 

9. Било началото на пролетта, цъфтели цветята в дъбравата, по поляните и в планината. Бръмнали вече пчелите, разнесла се песента на сладкопойните птици, заподскачали наскоро обагнени агънца. Тичали козлета по хълмовете, жужали по ливадите пчели, гъстака огласявали птици. Увлечени като природата от радостта на сезона, нежните деца подражавали на всичко, което виждали, и на всичко, което чували. Щом чуели птици да пеят, пеели, щом видели агънца да скачат, високо подскачали, на пчелите подражавали, като берели цветя. С една част пълнели пазвите си, също и венчета сплитали и ги носели на Нимфите.

 

 

10. Всичко правели заедно, тъй като стадата им пасели в съседство. Често Дафнис подбирал овцете, които се отделяли, често Хлоя смъквала от някоя стръмнина палавите кози на Дафнис. Случвало се един от двамата да наглежда и двете стада, додето другият бил залисан в някоя игра. Игрите им били детски и овчарски. Случвало се да накъса Хлоя стъбълца на асфодел[11] от някой мочур и да седне да плете клетчица за скакалци и увлечена в работата, да забрави за овцете. Случвало се Дафнис да нареже тънка тръстика, да я продупчи по коленцата, после да свърже цевите с мек восък и чак до вечерта да се учи да свири на тия свирки. Понякога си делели млякото и виното и наедно събирали яденето, дето носели от къщи. Човек можел да види разделени по-скоро овцете и козите, отколкото Хлоя и Дафнис.

 

 

11. Живеели те в радост и игри, додето един ден Ерос им създал ето какви грижи. Вълчица, която хранела малките си, често нападала другите стада в околността, нужна й била много храна за изхранването на вълчетата. Събрали се селяните една нощ и изкопали ями, широки един разтег и дълбоки четири. Повечето пръст, дето изкопали, разпръснали надалече, върху ямите опънали дълги сухи вършини, а тях покрили с останалата пръст. На вид повърхността по нищо не се различавала от по-рано, тъй че и заек да прибегнел, вършините, по-слаби и от сламки, щели да се счупят и чак тогава щяло да стане ясно, че земя всъщност няма, а само нещо подобно. Макар да изкопали много ями и в планината, и в полето, вълчицата не успели да хванат. Усещала тя къде би я измамила земята. Това обаче погубило много кози и овце, а за малко и сам Дафнис не загинал. Ето по какъв начин.

 

 

12. Два козела се разярили и влезли в двубой. И тъй жестоко се били, че на единия му се строшил рогът. Запъхтян от болка, побягнал. А победителят се втурнал подир него и не го оставял на мира. На Дафнис му дожаляло за отчупения рог и ядосан от дързостта на козела, грабнал кривака и погнал преследвача. Но понеже козелът бързал да избегне кривака, а Дафнис, ядосан, искал да го стигне, и двамата не гледали много-много къде стъпват и паднали в една яма — по-напред козелът, после Дафнис. Това и спасило Дафнис, козелът го понесъл на гърба си при падането. Чакал да дойде някой да го изтегли и плачел. А Хлоя видяла какво се случило и бързо дотичала до ямата, разбрала, че е жив, и повикала един воловар от съседната земя да помогне. Той дошъл и затърсил дълъг прът да го изтегли от ямата. Но прът не намерили и Хлоя развързала превръзката[12] си и дала на воловаря нея да спусне на Дафнис. И тъй, те застанали на ръба на ямата и затеглили, а Дафнис се изкачил, като следвал с хватките си техните дърпания. Изтеглили и нещастния козел, на когото се отчупили и двата рога — ето какво възмездие получил за победения. Подарили го на воловаря в знак на благодарност за спасението и решили да излъжат вкъщи, ако попитат за него, че дошли вълци и го отвлекли. И като видели, че козите и овцете пасат спокойно и че всичко е наред, седнали на един повален дъб и огледали да не би при падането Дафнис да се е наранил някъде. Никъде нямало нито ударено, нито кръв, но целият бил в пръст и кал — и косите, и тялото му. Затова решили да се измие, та Ламон и Миртала да не разберат какво се е случило.

 

 

13. Отишли с Хлоя при пещерата на Нимфите, той й дал да му пази дрехата и торбата, застанал край извора и започнал да мие косите и цялото си тяло. Имал гъсти черни коси и мургаво загоряло от слънцето тяло — човек би рекъл, че го потъмнява сянката на косите. Видяла Хлоя колко хубав е Дафнис и понеже никога по-рано не й изглеждал такъв, решила, че къпането му придава тая хубост. И като миела гърба му, усетила в пръстите си колко мека и нежна е неговата кожа. Затова скришом се попипала няколко пъти да опита дали нейната не е по-нежна. Тогава на залез-слънце те подкарали стадата към дома и Хлоя не изпитвала нищо друго, само дето пак й се искало да види Дафнис да се къпе. Когато на следния ден извели стадата на паша, Дафнис седнал под дъба, дето обичал да седи, засвирил на сиринга и наглеждал козите, които лежали, като че ли заслушани в неговата песен. А Хлоя приседнала наблизо, към стадото овце поглеждала, но повече в Дафнис гледала. И пак й се сторил красив, докато свирел, и пак решила, че от свиренето е тая красота. Затова, като оставил сирингата, грабнала я и засвирила, да види дали и тя ще стане красива. Накарала го пак да се къпе, гледала го, допряла го с ръка, възхитила се и с това възхищение започнала нейната любов. Не знаело какво става с него малкото момиче, на село било отраснало и от никого не било чувало думата „любов“. Мъка обхванала душата й, не владеела вече погледа си, все Дафнис гледала, все за Дафнис говорела. Да се храни престанала, нощем будувала, за стадото нехаела. Ту се смее, ту плаче. Както е задрямала, изведнъж ще скочи. Лицето й ту бледно, ту се залива в огън[13]. Дори с телица, от стършел ухапана, не се случва такова нещо. И ето какво си казала веднъж насаме:

 

 

14. „Болна съм аз, но от каква болест, не зная. Боли ме, а никъде нямам рана. Скръбна съм, а не съм загубила овца. Горя, а под такава дебела сянка съм седнала. На колко трънака съм се издирала и не съм плакала. Колко пчели са ме жилили и не съм преставала да се храня. Но това, дето пробожда сърцето ми сега, е по-горчиво от всичко. Хубав е Дафнис, цветята също. Хубаво пее неговата сиринга, също и славеите. Но безразлични са ми те. Защо не съм сиринга, мене да надуе, или коза, за да ме води на паша! Жестока вода, ти само Дафнис направи красив, а аз напразно се къпах. Отивам си, мили Нимфи. Дори вие не можете да спасите момичето, кърмено край вас. Кой ще ви вие венци, като умра? Кой ще пасе нещастните агънца? Кой ще се грижи за бъбривия щурец, който хванах с толкова мъка на входа на пещерата, за да ме приспива с песента си? Но сега будувам заради Дафнис и щурецът напразно пее.“

 

 

15. Това изпитвала Хлоя, това говорела и се мъчела да открие името на любовта. А воловарят Доркон, който измъкнал Дафнис и козела от ямата, имал вече мъх по бузите и познавал делата и думите на любовта. Та той в оня ден изведнъж изпитал любовно влечение към Хлоя. Любовта му се разгаряла с всеки изминал ден и понеже се отнасял отвисоко към Дафнис като към момче, решил да постигне целта си с подаръци или насила. Отначало им занесъл дарове — на него воловарска сиринга, девет тръстики, свързани с бронз вместо с восък, на нея сърнешка кожа, от тия, с които се замятат вакханките[14], космите й били в най-различни цветове като рисувани. След това решил, че спечелил приятелството на Дафнис, и започнал да го пренебрегва лека-полека и по цял ден носел на Хлоя прясно сирене, венец от цветя или някоя зряла ябълка. Веднъж й довел току-що родено теленце, друг път позлатена чаша или малки птичета, уловени в планината. Тя не познавала хитростите на любовта, взимала даровете с радостно сърце, но се радвала още повече, че може да ги подари на Дафнис. И ето един ден — време било вече и Дафнис да усети какво нещо е любовта — заспорили двамата с Доркон кой е по-красив, Хлоя трябвало да отсъди. Този, който победял, за награда щял да целуне Хлоя. По-напред Доркон казал следното:

 

 

16. „Аз, Хлоя, съм по-голям от Дафнис и съм воловар, а той е козар, и съм толкова по-силен от него, колкото говедата от козите. И съм бял като мляко и рус като пшеница преди жътва, и ме е отгледала майка, не животно. А той е малък и безбрад като жена и черен като вълк. Пасе козли и поради това страшно вони, и е толкова беден, че дори куче не може да гледа. И ако, както казват, коза го е кърмила, по нищо не се различава от козле.“

Ето това горе-долу рекъл Доркон, а след него започнал Дафнис:

„Мене ме е кърмила коза, както и Зевс го е кърмила[15]. Паса козли, по-едри от неговите говеда. И не мириша като тях, както и Пан не мирише, макар че самият той повечето е козел. Стига ми сиренето, печеният на шиш хляб и бистрото вино — това е трапезата на заможните селяни. Безбрад съм, но и Дионис[16] е безбрад. Тъмен съм, но и зюмбюлът е тъмен. А Дионис стои по-горе от Сатирите[17] и зюмбюлът от лилията. Доркон е риж като лисица, долната му челюст е дълга като козя брада и е бял като гражданка. Ако целунеш мене, ще ми целунеш устата, а ако него целунеш, ще целунеш космите по брадичката му. Спомни си, Хлоя, че и теб овца те е откърмила и въпреки това си красива.“

 

 

17. Хлоя не чакала повече: понеже се зарадвала от хвалбата на Дафнис, а и отдавна копнеела да го целуне, скочила и го дарила с целувка, проста и безизкуствена, но напълно достатъчна, за да запали сърцето му. Огорчен, Доркон побягнал, но решил да търси друг път, за да се добере до любовта на момичето. А за Дафнис човек би казал, че бил не целунат, а по-скоро ухапан. Изведнъж станал мрачен, тръпки го побивали, сдържал ударите на сърцето си, искал да гледа Хлоя и като я гледал, обливал се в руменина. Тогава за пръв път се удивил колко руси са косите й, че очите й са големи като на юница и че лицето й наистина е по-бяло от козе мляко. Като че ли едва сега прогледнал, а по-рано изобщо нямал очи. Престанал да се храни: ще сложи една хапка в уста, и това е всичко. Накарат ли го да пие, само ще накваси устни. Мълчалив станал, а по-рано бил по-бъбрив от щурец. Ленив станал, а по-рано подскачал повече от козите. Нехаел и за стадото. Захвърлил сирингата. Лицето му станало по-зелено от тревата през лято. Само на Хлоя говорел. И когато останел насаме, ето какво си приказвал:

 

 

18. „Какво ми стори Хлоината целувка? Устните и са по-нежни от розов цвят и устата й по-сладка от медена пита. Но целувката й е по-парлива от жило на пчела. Колко пъти съм целувал козлета, колко пъти току-що родени палета. И теленцето, което Доркон подари на Хлоя, също съм го целувал. Но тази целувка е непозната — секва ми дъхът, сърцето ми се свива и подскача, душата ми се топи. И въпреки това пак желая да я целуна. Нещастна моя победа над Доркон! Непозната болест, чието име дори не мога да кажа! Дали не е пила някаква отрова Хлоя, преди да ме целуне? Но тогава как сама не е загинала? О, как пеят славеите, а моята сиринга мълчи. Как подскачат козлетата, а аз седя. Как цъфтят цветята, а аз не плета венчета. Цъфтят теменугите и зюмбюлът, а Дафнис вехне. И Доркон ли ще изглежда по-красив от мене?“

 

 

19. Ето какво изпитвал и ето какви думи нареждал милият Дафнис, когато за пръв път вкусил и делата, и словата на любовта. А воловарят Доркон, дето се влюбил в Хлоя, издебнал един ден Дриас, когато садял дръвче до една лоза, приближил с едно чудесно сирене и му го дал в дар — те били приятели от по-рано, когато Дриас сам пасял стадото. След това от дума на дума споменал за сватба с Хлоя и че ако я вземе за жена, обещава много дарове, и то големи като от воловар — впряг волове за оран четири кошера пчели, петдесет ябълкови присада, една бича кожа, добра за цървули, и всяка година по едно теле, което вече не суче. Дриас се съблазнил от даровете и за малко да даде съгласие. Но съобразил, че Хлоя е достойна за по-високопоставен жених, и се побоял да не би един ден всичко да се разкрие и злото да стане непоправимо, затова отказал, помолил да го извини и не приел обещаните дарове.

 

 

20. Така пропаднала и втората надежда на Доркон. Той загубил хубавото сирене, без нищо да получи. Тогава решил да издебне Хлоя насаме и да я грабне. Забелязал, че двамата се редуват за водопоя: един ден Дафнис водел стадата, на следващия Хлоя, и измислил следната хитрост съвсем по пастирски. Взел кожата на едър вълк, който веднъж един бик убил с рогата си, защищавайки кравите, наметнал я на гърба си и тя го покрила до земята, тъй че предните крака на кожата покрили ръцете, задните — петите, а в зиналата паст скрил главата си като в шлем на хоплит[18]. Тъй горе-долу заприличал на звяр и отишъл при извора, дето козите и овцете идели на водопой след паша. Изворът се намирал в падина, а наоколо мястото било диво, обрасло с тръни, къпини, ниска хвойна и магарешки бодил. Лесно можел и истински вълк да се скрие, без да го видят. Доркон се вмъкнал на това място и зачакал времето на водопоя. Бил сигурен, че тоя му вид ще изплаши Хлоя и тя ще попадне в ръцете му.

 

 

21. Не след дълго Хлоя подкарала стадата към извора, а Дафнис останал да насече зелена шума за козите за след паша. Кучетата, дето следвали овцете и козите, за да ги пазят, с естественото за тяхната природа любопитство тичали насам-натам да душат и открили Доркон тъкмо когато се готвел да нападне момичето. Залаяли злобно и се хвърлили отгоре му като върху вълк. Заобиколили го, захапали кожата, а той от страх не могъл да стане. Отначало се боял да не го открият, пък и кожата отгоре му го пазела. Лежал в гъстака и зъб не обелвал. Но когато, уплашена от това, което видяла, Хлоя завикала Дафнис на помощ, кучетата вече смъкнали кожата от гърба му и започнали да го хапят. Доркон заревал с глас и завикал на помощ момичето и Дафнис, който вече бил там. Двамата свикали кучетата и те скоро се умирили, като чули познатите гласове, а Доркон, изпохапан по раменете и краката, го отвели при извора, умили го, дето имало следи от зъби, и като сдъвкали зелено листо от бряст, превързали раните. Дафнис и Хлоя не познавали любовните хитрости, затова решили, че тая история с кожата е просто пастирска шега, и не се разсърдили, ами го ободрили и го изпратили донякъде, дори с ръце го подкрепяли.

 

 

22. Доркон, изложен на такава опасност и изваден едва ли не от устата на кучето (а не — както казват — на вълка), се заел да си оправи здравето. А Дафнис и Хлоя с голяма мъка събирали козите и овцете чак до здрач. Изплашени от кожата и объркани от лая на кучетата, едни се покатерили по скалите, други добягали чак до морето. Уж свикнали да се отзовават на повикване, да се умиряват от звуците на сиринга и да се събират при плясък с длан, но тогава тъй се изплашили, че забравили всичко. Много труд им струвало, додето ги открият по следите като зайци и додето ги отведат в кошарите. Само тая нощ потънали в дълбок сън, тъй като умората послужила за лекарство срещу любовната мъка. Но с изгрева на слънцето отново ги обзели старите чувства. Радвали се да се гледат, скърбели, когато се разделяли, желаели нещо, а не знаели какво желаят. Само това им било ясно, че нея я погубило къпането на Дафнис, него — нейната целувка.

 

 

23. Разпалвало ги и годишното време. Пролетта вече преваляла, започвало лятото и всичко било в разцвета си. Дърветата виснели от плод, полето — от едро зърно. Приятна била песента на щурците, сладък дъхът на плодното лято, сладостно блеенето на овцете. Човек би казал, че пее и спокойно течащата вода на реките и че вятърът омайно свири в клоните на елата като със сиринга, че ябълките копнеят да паднат на земята и слънцето, което обича красотата, има желание да съблече всички. Сгорещен от всичко това, Дафнис скачал в реките, къпел се, ловял рибата, която плувала край него. Често пиел вода, за да угаси огъня, който го горял отвътре. А Хлоя издоявала овцете и повечето кози на Дафнис и много време отивало, додето подкваси млякото. А мухите й пречели и я хапели, когато ги гонела. Тогава измивала лице, увенчавала се с елови клонки, загръщала се в сърнешката кожа, напълняла ведрото с вино и мляко и пиели заедно с Дафнис.

 

 

24. Станело ли обед, те се омайвали да се гледат. Щом видела Дафнис гол, тя едновременно се опивала от красотата му, едновременно изпитвала болка, че не може да открие недостатък по тялото му. Той пък, като я зърнел в кожата и с еловия венец как му поднася ведрото, мислел си, че вижда една от Нимфите в пещерата. Грабвал еловия венец от главата й и си го слагал, като го целувал по-напред. Хлоя пък обличала дрехата му, когато я оставял и отивал да се къпе, също я целувала, преди да я облече. Понякога и с ябълки се замеряли[19], красели главите си с венчета, като сплитали косите си. Тя оприличавала неговите на мирта[20], понеже били смугли, а той лицето й на ябълка, понеже било бяло и румено. Научил я да свири и на сиринга. Почнела ли да свири, грабвал сирингата и пробягвал с устни по цевите. Уж й изправял грешките, но всъщност, като целувал сирингата, Хлоя целувал.

 

 

25. Както свирел по обед и овцете пладнували на сянка, неусетно Хлоя задрямала. Дафнис забелязал, оставил сирингата и я загледал цялата с ненаситни очи. Вече нямало от какво да се свени и скришом тъй си зашепнал: „Колко прекрасни са нейните спящи очи и колко сладък дъхът й. Дори ябълките и цъфналите храсти не са тъй прекрасни. Но страх ме е да я целуна. Целувката пробожда сърцето и ме влудява като млад мед. Страх ме е да не я събудя, ако я целуна. Бъбриви щурци, не я оставяте да спи с цвърченето си! А козлите удрят рогове и се борят. Къде сте вие, вълци, по-страхливи от лисици, та не грабнете тия козли?“

 

 

26. Тъкмо това си шепнел; един щурец бягал от лястовицата, която искала да го хване, и паднал в пазвата на Хлоя. Лястовицата го погнала, не успяла да го хване, но в гонитбата приближила Хлоя и крилата допрели бузите й. Без да знае какво става, пробудила се изведнъж и извикала уплашена. Като видяла лястовицата да лети край нея и Дафнис да се смее на уплахата й, успокоила се и затъркала очи, още й се спяло. А щурецът запял в пазвата й като че ли благодарствена песен, задето намерил убежище. Отново писнала Хлоя уплашена, а Дафнис се разсмял. И понеже имало повод, пъхнал ръце по гърдите на Хлоя и извадил милия щурец, който не млъкнал дори върху дланта на Дафнис. Като видяла щурчето, тя се зарадвала, взела го и го целунала, а то не млъквало и Хлоя отново го пуснала в пазвата си.

 

 

27. Веднъж ги зарадвал гласът на див гълъб, който пеел от съседната гора овчарска песен. Хлоя пожелала да узнае какво пее и Дафнис й разказал известната приказка:

„Имало едно време, Хлоя, едно момиче, хубаво като тебе, което пасяло много крави в гората, както ти пасеш твоите овце. То пеело прекрасно и кравите се омайвали от песента му. И никога не си служело с кривак или остен, седяло под някоя ела, увенчано с елов венец, и пеело за Пан и нимфата Питюс[21], а кравите притихвали под звуците на нейния глас. Недалеч пасял своите крави юноша, също красив и също тъй гласовит като момичето. Той решил да се състезава с нея по песен и понеже бил мъж, гласът му бил по-силен, но също тъй сладък, понеже бил млад. Тъй той омаял осем от нейните най-хубави крави и те се отбили от стадото. Замъчило се момичето от загубата и от това, че я победил в песента, и се помолила на боговете да я превърнат в птица, преди да се върне дома. Послушали боговете и я превърнали в птица, която да живее в планината като момичето и да пее като нея. И ето тя още пее и разказва за нещастието си и още продължава да търси своите загубени крави.“

 

 

28. Ето какви радости им донесло лятото. Но навръх есен, когато гроздето зреело, тирски[22] разбойници, които, за да не ги познаят, че са варвари, плавали на лек карийски[23] кораб, приближили брега и слезли, въоръжени с ками и защитени с нагръдници. Започнали да грабят каквото им попадне — благоуханно вино, чували жито, пити мед. Подкарали и няколко крави от стадото на Доркон. Хванали и Дафнис, който скитал край морето; Хлоя извеждала овцете на Дриас по-късно, бояло се момичето от закачките на пастирите. Разбойниците видели какъв строен и красив юноша е Дафнис и веднага съобразили, че ще им донесе повече пари от плячката, събрана от нивята. Затова оставили и козите, и посевите, подкарали го към кораба, а той плачел отчаяно и призовавал с виковете си Хлоя. Бързо отвързали въжето на кораба, налегнали енергично греблата и отплавали навътре в морето. Хлоя подкарала стадото, носела дар на Дафнис нова сиринга. Като видяла пръснатите кози и чула гласа на Дафнис, който продължавал да я зове, оставила овцете, хвърлила сирингата и бегом се озовала при Доркон да го моли за помощ.

 

 

29. Той лежал на земята страшно пребит и едвам дишал, толкова кръв загубил. Като видял Хлоя, старата обич го стоплила малко и рекъл: „Аз, Хлоя, ще умра след малко. Исках да защитя стадото си и нечестивите разбойници ме пребиха като говедо. Ти трябва да спасиш Дафнис, да отмъстиш за мене и тях да погубиш. Научил съм кравите да се отзовават на гласа на сирингата и да тръгват подир песента, колкото и далече да пасат. Хайде, вземи тая сиринга и изсвири на нея песента, на която някога научих Дафнис, а той тебе научи. Другото ще го стори сирингата и кравите в морето. Подарявам ти тая сиринга, с която се състезавах и с която победих много воловари и козари. А ти в замяна дари ми целувка, докато съм още жив, и оплачи ме, като престана да дишам. И като видиш друг да пасе моите крави, спомни си за мене.“

 

 

30. Тия думи изрекъл Доркон, целунал я с прощална целувка и заедно с нея го напуснала и душата. А Хлоя грабнала сирингата, приближила я до устни и засвирила колкото можела по-силно. Кравите чули, познали песента, измучали и като една скочили в морето. Всички скочили тъй поривисто от едната страна на кораба, че при падането се образувала падина в морската повърхност, която след малко се затворила и погълнала кораба. Тия, които изпопадали, не случили еднаква съдба — разбойниците били препасани с меч, на гърдите с нагръдници с метални люспи, на краката с наколенници до средата на прасеца, а Дафнис бил бос, както пасял в полето, полугол, понеже било още горещо. Разбойниците плували известно време, но тежестта на въоръжението ги увлякла към дъното. Дафнис лесно изул дрехата си, но се изморил да плува — по-рано плувал само в река. След малко нуждата го научила как да постъпи. Вмъкнал се между кравите, хванал се с ръце по за един рог на две от тях и изплувал на брега без труд и без мъка, все едно, че се е возил на каруца.

 

 

31. Тъй се спасил Дафнис и съвсем неочаквано избягнал две опасности — измъкнал се от разбойниците и се спасил от корабокрушение. Намерил на брега Хлоя, която ту се смеела, ту плачела. Хвърлил се той на скута й и запитал защо свирела със сирингата. А тя всичко му разказала — как изтичала при Доркон, на какво научил той кравите, как я накарал да свири и че Доркон е вече мъртъв. Само за целувката не споменала, досрамяло я. Решили да почетат своя благодетел, отишли и заедно с близките му погребали нещастния Доркон. Натрупали много пръст върху гроба, посадили плодни дръвчета и всеки принесъл жертва това, което произвеждал — възлели й мляко, изстискали грозде и счупили отгоре много сиринги. Нажалените крави мучели наоколо, бягали край могилата объркани и безредни, а овчари и воловари казвали, че тъй кравите оплакват своя погинал пастир.

 

 

32. Като погребали Доркон, Хлоя завела Дафнис при пещерата на Нимфите и му помогнала, да се измие. Тогава за пръв път и тя измила пред Дафнис своето бяло и чисто от красота тяло, толкова чисто и красиво, че нямало защо да го мие. Накъсали цветя, които цъфтели в оня сезон, накичили статуите на Нимфите и окачили на скалата като дар сирингата на Доркон. След това се върнали да нагледат козите и овцете. Всички лежали, нито трева хрупали, нито блеели, сякаш от тъга, че не виждат своите пастири. Но щом Дафнис и Хлоя се появили и щом подвикнали обичайните думи, щом засвирили на сиринга, овцете скочили на крака и започнали да пасат, козите весело запръхтели и заскачали като че ли от радост, че е жив техният обичан козар. Ала Дафнис не можал да се развесели в душата си, тъй като видял Хлоя гола и се разкрила пред очите му потулената по-рано красота. Сърцето му се свивало като отровено, дишането му ставало ту често и буйно, като че ли някой го гонел, ту секвало, все едно, че се изморил до смърт преди малко в тичане. Къпането при пещерата му се сторило много по-страшно от корабокрушението и мислел, че душата му останала при разбойниците. Простичък юноша, не познавал още разбойничеството на любовта.

Книга втора

1. Есента била в разгара си. Наближавал гроздобер и всички работели усилено: един стягал линовете, друг миел делвите, трети плетял кошове. Един острел косерите, с които режат чепките, друг търсел камък, удобен за пресоване на зърната, трети пък сечел сухи клони, които палели нощем, за да е светло, когато пренасят ширата. И Дафнис и Хлоя оставили козите и овцете и вложили в друго силата на своите ръце. Дафнис пренасял грозде в кошове, хвърлял го в линовете и го тъпчел, после наливал виното в делви. А Хлоя приготвяла храна за берачите, поднасяла им да пият старо вино и беряла от по-ниските лози. Лозата в Лесбос е ниска, не прораства като асма и не лази по дърветата, а стели пръчките си на ниско и пълзи като бръшлян; и едно детенце, току-що освободило ръчици от пелените, и то може да стигне чепките грозде.

 

 

2. Както винаги в тия Дионисови дни, когато се ражда виното, повикали от околността да помагат жени. Като гледали Дафнис, те се възхищавали и говорели, че е красив като Дионис. А една по-смела дори го и целунала. Това развълнувало Дафнис, а Хлоя натъжило. Момците пък край линовете подхвърляли какви ли не закачки на Хлоя и като сатири край вакханка подскачали лудо и викали, че искат да бъдат овце и тя да ги пасе. Сега пък тя се радвала, а Дафнис се нажалявал. И двамата копнеели по-бързо да свърши гроздоберът, да се върнат по старите места и далеч от грубите викове, отново да слушат гласа на сирингата и блеенето на стадата. И не след дълго лозите били обрани, делвите се изпълнили с шира и нямало нужда от толкова ръце. Тогава Дафнис и Хлоя подкарали стадата към пасбището и с радост изтичали да се поклонят на Нимфите, отнесли им гроздове заедно с лозова клонка, първия плод на гроздобера. А и по-рано никога не минавали, без да ги почетат — и сутрин, като излизали на паша, отивали за поздрав, и вечер, на връщане, за поклон, и какво ли не им носели — цветя, плодове и зелени клонки и мляко възливали. По-късно богините им се отблагодарили. А тогава Дафнис и Хлоя също като кученца, пуснати от синджира, скачали, свирели на сиринга, пеели и се боричкали с козлите и овните.

 

 

3. Един ден, както играели, изправил се пред тях старец в козя кожа, на краката с цървули, през рамото с торба, и то старовремска. Седнал до тях и рекъл следното:

„Старият Филетас съм аз, деца. Изпял съм толкова песни на тия Нимфи, толкова песни съм изсвирил на Пан, много стада крави съм водил само със свирка и песен. Ида да ви разкажа какво видях, да ви предам какво чух. Имам градина, отгледал съм я с ръцете си. Само тя ми е грижата, откак от старост престанах да излизам със стадото. Носи ми тя всички плодове и цветя, които ражда земята от ранна пролет до късна есен. Напролет рози, лилия, зюмбюл, тъмни и светли теменуги, лете мак, круша, разни видове ябълки, а есен грозде, смокини, нар и зелена мирта. Събират се сутрин в моята градина ята птици — едни, за да се нахранят, други — да пеят. Хладно и сенчесто е там и три изворчета я поят и ако не беше тръненият плет, който я опасва, човек би я взел за гора.

 

 

4. Влизам днес към обед в градината и виждам между наровете и миртата гледа детенце, а в шепите му нарове и миртов плод. Момченце, бяло като мляко и русо като огън, кожата му блести, като че ли току-що се е окъпало. Голичко беше и самичко. Къса си весело плодове, все едно, че е в собствената си градина. Аз се втурнах да го хвана — каквото беше палаво, страх ме беше да не изпочупи наровете и миртовите храсти. А то леко и ловко се изплъзва, пъхне се под трендафила, скрие се под маковете, пъргаво като яребиче. Колко пъти съм гонил козлета сукалчета, колко пъти съм се задъхвал подир наскоро родени телета. Но това детенце беше страшно хитро и неуловимо. Уморих се аз, старецът, опрях се на тоягата, дебна го да не избяга и го питам на кой съсед е дете и какво търси да бере плодове в чужда градина. То нищо не отвърна, изправи се наблизо, усмихна се чаровно и започна да ме замеря с мирта и бог знае как, стопи ми гнева. Помолих го да приближи, без да се страхува, заклех се в миртата, че ще го пусна да върви, че ще му дам ябълки и нарове и че ще му позволя да си къса плодове и да бере цветя колкото си иска, само да ми подари една целувка.

 

 

5. Тогава то звучно се разсмя и чух гласа му. Такъв глас не може да има нито славей, нито лястовица, нито лебед, дори да е на моите години. «Мене, Филетас, не ми свиди да те целуна, защото желанието ми за целувки е по-голямо от твоето желание да ти се върне младостта. Но я виж подхожда ли на възрастта ти тоя дар. Веднъж само да те целуна, и старостта няма да те спре да ме гониш. Мен не може да ме улови ни ястреб, ни сокол, ни ако има друга птица, по-бърза и от тях. И не съм дете, макар на дете да приличам, а съм по-стар[24] и от Кронос, и от самото време. И те зная от годините, когато в крехка младост пасеше в оная планина широкото стадо говеда. До тебе бях, когато свиреше на сиринга край ония букове и когато обичаше Амарилида. Но ти не ме виждаше, макар да стоях тъй близо до момичето. И аз ти я дадох за жена. И ти се родиха деца, вече добри воловари и земеделци. А сега се грижа за Дафнис и Хлоя като пастир. И когато сутрин ги събера заедно, идвам в твоята градина, радвам се на цветята и храстите, къпя се в тия извори. Затова ти са красиви цветята и дърветата, защото моето къпане ги оросява. Я виж има ли някъде счупена клонка, откъснат плод, стъпкано цвете, размътено изворче и се радвай, че си единственият човек, видял на стари години това дете.»

 

 

6. Тъй рече, подскочи на миртата като малко славейче и от клон на клон промъкна се през листака и пропълзя на върха на дървото. Погледнах го и видях крилцата на гърба му, лъкчето между крилата. Повече нищо не видях, нито лъкчето, нито него. Ако тия коси не са побелели напразно и ако с възрастта не съм загубил ума си, вие, деца, сте посветени на Ерос и Ерос се грижи за вас.“

 

 

7. Дафнис и Хлоя слушали омаяни разказа му, все едно, че слушали приказка. Тогава попитали Филетас какво всъщност е Ерос, дете или птица, и каква му е силата. Филетас пак заговорил: „Той е бог, деца, млад, красив и с крила. Затова се радва на младостта, търси красотата и окрилява душите на хората. Мощта му надминава мощта на Зевс. Той владее изначалните неща, владее звездите, владее другите богове. Има повече власт, отколкото вие над вашите кози и овце. Всички цветя са дело на Ерос, както и ето тия дървета. Той кара да текат реките и да веят ветровете. Виждал съм влюбен бик да мучи като ужилен от стършел, виждал съм козел как люби коза и я следва по петите. И аз сам съм бил млад и лудо обичах Амарилида. Нито за ядене мислех, нито вода поднасях до устни, нито сън ме хващаше. На душата ми беше болно, сърцето ми биеше тревожно, тялото ми потръпваше от студ. Виках, като че ли ме биеха, мълчах като мъртъв, в реката се хвърлях да угася огъня. Пан зовях да ми помогне, тъй като и той е бил влюбен в Питюс. Благодарях на Ехо, че повтаря след мене името на Амарилида. Чупех моите сиринги, задето омайваха кравите, но Амарилида не ми довеждаха. Срещу Ерос няма цяр, който да се яде или пие, нито пък с песен се лекува. Любовта само целувки и прегръдки я лекуват и ако влюбените легнат и се притиснат голи.“

 

 

8. Това ги поучил Филетас и си тръгнал. Дарили го със сирене и с един млад козел, вече с рога. Чули вече името Ерос, като останали сами, усетили как сърцата им се свиват от мъка. А вечерта се върнали в кошарите и започнали да сравняват това, което разказал старецът, с това, което изпитвали: „Страдат влюбените, ние също. До храна не се докосват, както и ние не се докосвахме. Да спят не могат, а ето това се случва и с нас в момента. Струва им се, че горят, и нас ни гори огън отвътре. Желаят да се гледат един друг, затова се молим да дойде по-скоро денят. Като че ли това е любовта и ние се обичаме, без да знаем. А ако това не е любов и аз не съм обичан, защо страдаме толкова и защо се търсим? Прав е Филетас за всичко, което каза. Детето от градината се е явило насън и на бащите ни и е наредило да ни пратят със стадата. Възможно ли е човек да го хване? То е малко и винаги се изплъзва. И възможно ли е човек да му избяга? Има крила и винаги ще те достигне. От Нимфите ли помощ да подирим? Но Пан не е помогнал на Филетас, когато обичал Амарилида. Към тия лекарства, дето спомена, към тях трябва да се обърнем — трябва да се целунем, да се прегърнем и да легнем голи на земята. Хладно е сега, но ще търпим, щом и Филетас е търпял.“

 

 

9. Такъв урок си дали те насаме онази нощ. Извели на другия ден стадата на паша и щом се зърнали, целунали се и нещо, което по-рано не правели — прегърнали се. Но третото се побоели да сторят — да се съблекат и да легнат. Твърде смело било то не само за едно невинно момиче, но и за юношата козар. Нощта отново прекарали в безсъница, за станалото мислели, за нестаналото се укорявали. „Целунахме се, не помогна. Прегърнахме се, и от това нищо не излезе. Сигурно лежането заедно е единственото лекарство срещу любовта. Трябва да опитаме и него. Несъмнено има то някоя сила, по-голяма от целувката.“

 

 

10. При тия мисли естествено сънували и любовни сънища, целувки и прегръдки. И това, дето не сторили през деня, сторили го насън — лежали заедно голи. На следния ден скочили още по-луди от силата на бога, подкарали със свирукане стадата и бързали да се целуват. Щом се видели, затичали се с усмивка един срещу друг. Целували се, прегръщали се, но към третото не пристъпили. Дафнис не смеел да спомене, а Хлоя не искала да бъде първа. Но случаят сам им помогнал.

 

 

11. Седнали един до друг при ствола на един дъб, вкусвали от сладостта на целувката и не можели да се наситят. Прегръдките им позволявали да се целуват дълго. При една по-силна прегръдка Дафнис привлякъл Хлоя към себе си и тя полегнала възнак. И той се отпуснал до нея, увлечен от целувката. Тогава познали това, което видели насън, и дълго лежали така като привързани. Но понеже не знаели какво да сторят, сметнали, че това е то границата на любовната наслада, и тъй напусто прекарали по-голямата част от деня. Привечер подкарали стадата, изпълнени с омраза към нощта. И може би щели да открият истината, ако едно събитие не объркало цялата околност.

 

 

12. Богати младежи от Метимна[25] решили да се позабавляват по време на гроздобера вън от града, спуснали в морето малък кораб, поставили на греблата свои роби и заплавали по крайбрежието на Митилена. Брегът бил с удобни заливи, застроен с богати вили, имало приятни плажове, градини и гори. Някои създала природата, други — човешката ръка. И всичко това било точно за весела младежка компания. Плавали те, някъде спирали, после пак потегляли. Лудория никаква не сторили, какви ли не приятни занимания не измислили — ловили риба между камъните, като закачали на някоя скала край морето въдици от тръстикова пръчка с лека връв и кукичка на върха; ловели с кучета и мрежи зайци, които прогонвали в лозята, като вдигали шум. И с ловитба на птици се занимавали, в капаните им се хващали диви гъски, диви патици и дропли. Забавлявали се и в същото време си набавяли храна. А ако им трябвало нещо, купували го от селяните в околността, плащали им скъпо и прескъпо. Имали нужда само от хляб, вино и покрив, защото не било много безопасно да се нощува край морето есен. Така че изтеглили корабчето на брега да не би някоя нощ да излезе буря.

 

 

13. Веднъж един селянин търсел въже, трябвало му, за да изтегли камъка, с който се мачка гроздето; другото му се скъсало. Без да го забележат, слязъл на брега и понеже не пазели корабчето, развързал въжето, отнесъл го у дома си и си послужил за каквото му трябвало. На сутринта младежите от Метимна затърсили въжето, но никой не признал, че го е взел, помърморили малко срещу домакините си и отплавали. Минали тридесет стадия и хвърлили котва край земите, където живеели Дафнис и Хлоя. Решили, че полето е удобно за лов на зайци. Понеже нямали въже да вържат корабчето, изплели от зелено лико нещо като въже и с него вързали за сушата кърмата. После пуснали кучетата да душат и където им се сторило най-подходящо, поставили мрежи. Кучетата се разтърчали, разлаяли се и изплашили козите. Те хукнали от склоновете към морето. И понеже на брега нямало какво да хрупат, като приближили корабчето, намерили се сред тях някои по-дръзки и изгризали ликото, с което било вързано.

 

 

14. А в момента в морето се вдигнало вълнение, духал вятър от планината. Обратното вълнение малко по малко отвлякло корабчето в морето и то скоро се оказало доста навътре. Като усетили, едни от младежите дотичали на брега, другите засъбирали кучетата. Понеже се развикали, скоро се стекли всички селяни от околните земи, но вече било късно. Вятърът се усилвал и течението бързо отнасяло корабчето навътре. Не била малка загубата на младежите от Метимна. Затова затърсили чии са козите. Намерили Дафнис, заудряли го и опитали да му смъкнат дрехата. Един грабнал каиш за куче и му извил ръцете да ги върже. Дафнис викал, дърпал се и молел селяните, зовял на помощ Ламон и Дриас. А те били старци, жилави в ръцете, груби и калени от полската работа, затова успели да го отърват и наложили случаят да бъде решен от третейски съд.

 

 

15. Другата страна искала същото. Тогава избрали за арбитър Филетас воловаря. Бил най-възрастен от присъствуващите и се ползувал сред селяните с името на изключително справедлив човек. Първи изнесли обвинението си младежите от Метимна. Говорили кратко и ясно като за пред арбитър воловар:

„Пристигнахме в тия земи на лов. Вързахме нашето корабче със зелено лико, оставихме го край брега и тръгнахме с кучетата на лов. В това време на брега слезли козите на това момче, изяли ликото и отвързали корабчето. Виждаш го, носи се в морето. Знаеш ли с какви ценни неща е пълно? Колко дрехи загубихме, колко такъми за кучета, колко пари! С тях бихме могли да купим всичките тия земи. В замяна, на загубеното ще отведем този негоден козар, който пасе козите си край морето, като че ли е моряк.“

 

 

16. Такива били обвиненията на младежите от Метимна. Дафнис се чувствувал много зле след ударите, които му нанесли, но като видял, че и Хлоя е сред присъствуващите, превъзмогнал всичко и ето как се защитил:

„Аз добре паса козите си. И никога никой селянин не ме е корил, че моя коза е пасла в нечия градина или е скършила лозов ластар. Тия ловци са негодни и кучетата си зле са дресирали, защото се разтичаха навсякъде, лудо се разлаяха и подгониха като вълци моите кози от склоновете и полето към морския бряг. Изгризали били ликото. Естествено е, на голия пясък не расте трева, не растат храсти, нито мащерка. Корабчето са отнесли вятърът и морето. Лошото време е виновно, не козите. Имало вътре дрехи и пари. Може ли да се повярва, че нормален човек ще върже в такъв случай корабчето с лико?“

 

 

17. Това рекъл Дафнис и заплакал. Всички селяни се нажалили, а Филетас, арбитърът, се заклел в Пан и в Нимфите, че Дафнис няма никаква вина, нито козите му и че са виновни вятърът и морето, но тях той не може да съди. Думите на Филетас не убедили младежите от Метимна, гневът им избухнал и те опитали да вържат Дафнис и да го отведат. Тогава селяните се възмутили и се спуснали отгоре им като ято скорци или чайки. Отървали Дафнис, който също се биел, и като ги наложили здраво със сопите си, скоро ги обърнали в бяг. И ги гонили чак докато ги изхвърлят извън границите на тяхното землище.

 

 

18. Додето селяните гонели младежите, вече в пълна безопасност Хлоя отвела Дафнис при пещерата на Нимфите и умила окървавеното му лице — някой успял да му разбие носа. После измъкнала от торбата парче хляб, отчупила сирене и му дала да яде. И за да го утеши и успокои напълно, целунала го сладко с нежните си устни.

 

 

19. Ето това зло се случило на Дафнис. Но разправията не свършила дотук. Младежите от Метимна едвам се добрали до дома си. Тръгнали те по море, а се върнали пеша, тръгнали надути и весели, а се върнали пребити и изранени. Събрали те гражданите и излезли пред тях с клончета на молители[26] — молели да им помогнат и да отмъстят за тях. Разбира се, истината напълно скрили, за да не станат посмешище, че така били наредени от овчари. Обвинили митиленците, че им отвлекли кораба и им разграбили имуществото също като във военно време. Като видели раните, гражданите повярвали и решили, че е редно да отмъстят на митиленците за тия юноши, които били от най-видните домове на града. Взели решение да започнат без предизвестие война с Митилена. Наредили стратегът[27] да излезе с десет кораба и да опустоши митиленското крайбрежие. Тъй като зимата вече наближавала, сметнали, че не е много сигурно да доверят на морето по-голям флот.

 

 

20. Стратегът вдигнал котва още на следния ден. Войниците сами гребели. Доплавал до крайбрежните земи на Митилена, заграбил много овце, много жито и вино, тъй като наскоро завършил гроздоберът, пленил и немалко хора, които работели по тия земи. Доплавал и до местата, дето живеели Дафнис и Хлоя, мълниеносно дебаркирал и отнесъл всичко, което му попаднало. В това време Дафнис не пасял козите, ами насичал зелена шума в гората, храна за козите през зимата. Като зърнал отгоре грабителите, скрил се в хралупата на един издъхнал бук. А Хлоя се грижела за стадата и като я погнали, намерила убежище при Нимфите и помолила войниците да пощадят нея и животните в името на богините. Но не чули молбата й. Подиграли се надменно със статуите на Нимфите, подгонили стадата, отвлекли и Хлоя, като я подкарали с ликови камшици също като коза или овца.

 

 

21. Понеже корабите им били натъпкани догоре с каква ли не плячка, отказали се да плават нататък и решили да се отправят назад, бояли се и от враговете, и от зимата. Отплавали те и доста труд положили — трябвало да гребат, тъй като нямало вятър. Щом усетил, че си отишли, Дафнис слязъл в пасбището, дето пасели, и не намерил нито козите, нито овцете, нито Хлоя. Пусто и тихо било наоколо; сирингата, на която сладко свирела Хлоя, лежала захвърлена. Дафнис се развикал, жално завайкал; тичал ту при бука, дето седели, ту на морския бряг, надявал се, че ще я намери, ту при пещерата на Нимфите, където потърсила убежище, когато я подгонили. Там се хвърлил на земята и укорил Нимфите, задето предали Хлоя.

 

 

22. „При вас е била Хлоя, когато са я грабнали, и вие сте можели да гледате спокойно! А тя ви плетеше венчета, възливаше ви първото мляко, ето и нейната сиринга, неин дар за вас. Вълк не успя да ми грабне дори една коза. А враговете грабнаха и цялото стадо, и другарката ми. Ще одерат козите ми, ще жертвуват овцете, а Хлоя ще живее отсега нататък в някой град. Имам ли сили да се вдигна и да се върна при татко и мама без козите, без Хлоя? И какво ще върша отсега нататък? Няма вече какво да паса. Тук ще лежа и ще чакам смъртта или някое друго нападение. А ти, Хлоя, дали страдаш? Спомняш ли си тия поляни, спомняш ли си пещерата на Нимфите и мене, твоя другар? Или те утешават овцете и козите, също станали пленници заедно с тебе?“

 

 

23. Както нареждал и плачел в скръбта си, потънал в дълбок сън. И ето изправят се до него трите Нимфи, красиви и стройни жени, боси, полуголи, с разпуснати коси, подобни на статуите. Отначало като че ли само жалели нещастния Дафнис. А после най-възрастната рекла следното, за да го ободри:

„Недей ни кори, Дафнисе. За нас Хлоя е по-голяма грижа, отколкото за тебе. Ние я пожалихме, когато я подхвърлиха като бебе в тая пещера, и се погрижихме за храната й. Тя няма нищо общо нито с поляните, нито с овцете на Дриас. И сега сме се погрижили за нея — няма да я отведат в Метимна и няма да стане робиня, нито пък ще бъде част от военната плячка. Познаваш ли Пан, чийто образ е поставен, под оная там ела? Него вие никога не сте почитали с цветя. Но ние го помолихме да ни стане помощник, за да спасим Хлоя. Той познава по-добре военните дела, водил е много войни. Той вече се отправи срещу метимняните и няма да им е лесно с такъв враг. Недей да се мъчиш, стани и иди да те видят Ламон и Миртала. И те са се проснали от скръб на земята, мислят, че и ти си част от плячката. А утре Хлоя ще се върне с козите и с овцете, пак ще пасете заедно стадата и пак ще свирите заедно на сиринга. За всичко друго грижа ще има за вас Ерос.“

 

 

24. Това видял и чул Дафнис насън. Събудил се, скочил и облян в сълзи от радост и от мъка, поздравил ничком статуите на Нимфите и обещал, щом Хлоя се върне, да им принесе в жертва най-хубавата коза. Изтичал при елата, където стояло изображението на Пан с кози крака и с рога на главата, в едната ръка държал сиринга, с другата козел, който се дърпал и подскачал. Дафнис поздравил ничком и Пан, помолил го за Хлоя и обещал да му принесе в жертва козел. И чак надвечер, когато слънцето залязвало, пресъхнали сълзите на Дафнис и се свършила молитвата му. Тогава вдигнал шумата, дето насякъл, и тръгнал към кошарата. На Ламон и Миртала олекнало на сърцето и те се изпълнили с радост. Дафнис хапнал малко, после потънал в сън и в съня със сълзи се молил пак да види Нимфите, молил се по-скоро да дойде денят, в който обещали да му върнат Хлоя. Оная нощ му се сторила най-дългата от всички. А ето какво се случило в нея.

 

 

25. Като минал десетина стадия, стратегът на метимняните решил да даде отдих на войниците, които били крайно изморени от набезите по крайбрежието. Достигнал до един нос, който навлизал дълбоко в морето и образувал залив с формата на полумесец. В него морето било много по-спокойно, отколкото дори в пристанище. Там наредил да закотвят корабите доста далече от брега, тъй че селяните от околността да не могат да ги нападнат. Тогава пуснал метимняните да почиват и да се веселят. Те имали подръка каквото пожелаят, при толкова плячка започнали да пият, да се веселят, също като на победен празник. Но малко след като се стъмнило, веселието вече утихвало с идването на нощта, изведнъж цялата земя като че ли пламнала в огън и чули ясно шум на гребла — все едно, че към брега наближавал огромен флот. Някой викнал „на оръжие“, друг призовавал стратега, на трети му се сторило, че е ранен, друг пък се прострял на земята също като мъртъв. Човек би казал, че гледа нощно сражение, а врагове нямало никакви.

 

 

26. Тъй прекарали нощта. А денят бил много по-страшен от нощта. Козлите и козите на Дафнис се увенчали с вързал бръшлян, а Хлоините овни и овце завили като вълци. Тя пък имала на главата си венец от елови клонки. И в морето се случили невероятни неща. Когато опитали да вдигнат котвите от дълбината, те останали на дъното. Щом загребали с веслата, всички до едно се строшили. Делфини започнали да подскачат край корабите, заудряли ги с опашки и строшили железните скоби[28]. Дочули и свирнята на сиринга от стръмната скала на носа. Но тая свирня не доставяла радост, ами плашела като военна тръба. Объркали се, хукнали към оръжието, завикали към невидимите врагове, молели отново да се стъмни, за да се отпуснат и починат. За ония, които не загубили разсъдък, било ясно, че всички тия необясними шумове и видения идат от Пан, който е нещо разгневен на моряците. Но не можели да схванат причината — светилище на Пан не били грабили. Докато около пладне стратегът не без божия повеля потънал в дълбок сън. В съня му се явил Пан и рекъл следното:

 

 

27. „О вие, най-безбожни и най-престъпни от всички хора, какво дръзнахте с безумните си сърца? Вдигнахте война в полята, които толкова обичам, отвлякохте стада, крави, кози и овце, които аз закрилям. Откъснахте от жертвеника момичето, което Ерос иска да направи героиня на една любовна история. Не се посвенихте да го направите пред очите на Нимфите, пред моите очи, очите на Пан. Няма да видите Метимна, натоварени с такава плячка, нито ще убегнете на тая сиринга, която ви обърква. Ще ви удавя, храна на рибите ще станете, ако не върнете незабавно Хлоя на Нимфите, а също стадата на Хлоя, козите и овцете. Стани и свали на брега момичето, а заедно с нея и това, което ти наредих. А тебе аз ще те водя по морето, както и нея по сушата.“

 

 

28. Съвсем объркан и уплашен, Бриаксис, тъй се казвал стратегът, скочил, повикал капитаните на корабите и наредил незабавно да издирят Хлоя измежду пленниците. Веднага я открили и я отвели при него. Не било трудно, седяла на едно място, увенчана с венец от елови клонки. И това му доказало верността на съня. Той веднага я свалил от главния кораб на брега. Не минало много време, от скалата прозвучала сирингата, но мелодията не била войнствена, не всявала страх, била овчарска, с такива песни водели овцете на паша. И овцете затичали по поставените дъски към брега, но копитата им се плъзгали, също и козите, но те били по-смели, понеже привикнали да се спускат по стръмно.

 

 

29. Обиколили те Хлоя в кръг, като че ли щели да играят хоро, заскачали, заблели и всякак се радвали. А козите, овцете и кравите на другите пастири останали в трюмовете на корабите, без да мърдат от местата си, като че ли песента на сирингата не се отнасяла за тях. Всички се удивили на силата на Пан и го приветствували. Тогава се случили още по-чудни неща в морето и на сушата. Корабите заплавали, преди да вдигнат котва, а пред главния кораб подскачал и ги водел делфин. Овцете и козите повел очарователен звук на сиринга. Но свирещия никой не виждал. Те вървели напред, хрупали трева, доволни и разнежени от песента на сирингата.

 

 

30. По време на следобедната паша Дафнис съгледал от една височина стадата и Хлоя и възкликнал: „О, Нимфи! О, Пане!“ Затичал надолу в полето към Хлоя, прегърнал я и паднал, обезумял от радост. Тя едвам го свестила и стоплила с целувки и прегръдки. Тогава се вдигнали и отишли при техния бук. Седнали до ствола и Дафнис запитал как успяла да се измъкне от толкова много врагове. А тя му разказала всичко поред — как рогата на козите се увенчали с бръшлян, разказала за воя на овцете и как главата й се обкичила с елови клонки, как земята като че ли била обхваната в огън, разказала за първата и втората свирня на сирингата, първата войнствена, другата мирна, разказала за страшната нощ и как песен на сиринга я водела по пътя, който не познавала. Тогава Дафнис си спомнил съня с Нимфите и разбрал, че всичко това сторила ръката на Пан. И той разказал на Хлоя какво видял и какво чул, и как Нимфите го принудили да се върне към живота в момента, когато решил да умре. А после Дафнис пратил Хлоя да доведе Дриас и Ламон и да донесе всичко необходимо за жертвоприношение. В това време той хванал най-хубавата коза, увенчал я с бръшлян, както се явила на враговете същия тоя ден, възлял мляко върху рогата й и я заклал в жертва на Нимфите. След това я увесил, одрал я и принесъл кожата като свещен дар.

 

 

31. Когато дошли Хлоя и другите с нея, Дафнис запалил огън, една част от месото сварил, другата опекъл. След това поднесъл на Нимфите свареното и възлял кратер, пълен с шира. После настлал зелена шума, възлегнали и се отдали на пиене и веселба. Но Дафнис не забравил да наглежда стадата да не би да изскочи вълк и да направи същата пакост, която искали да сторят враговете. Изпели няколко хвалебни песни към Нимфите, дело на пастири от стари времена. А като се стъмнило, останали да спят в полето. На следния ден поменали и Пан. Окичили козела, дето води стадото, с елов венец, отвели го до елата пред изображението на Пан, възлели на главата му вино и с благословии към бога го принесли в жертва, после го увесили и одрали. Част от месото сварили, другата част опекли, после положили всичко надалече върху поляната сред листака. А кожата заедно с рогата забили върху елата до статуята на Пан. Тъй по пастирски дарили пастирския бог. От месото най-напред поднесли на него, извършили и възлияние с един по-голям кратер, Хлоя изпяла химн, а Дафнис свирил на сиринга.

 

 

32. После възлегнали да пируват. В това време приближил воловарят Филетас, който носел венчета и свежа лозова клонка с чепка грозде за Пан. Съпровождал го най-малкият му син Титир, светлооко рижо момче с бяла кожа и палав поглед. Вървял той след баща си и леко подскачал като козле. Всички скочили и увенчали заедно с Филетас статуята на Пан, окичили в клоните на елата лозовата пръчка, после поканили Филетас и сина му да възлегнат на трапезата. И като пийнали, старците се разбъбрали, спомнили си как пасели едно време като млади, колко набези на разбойници избягнали; един се поперчил, че убил вълк, друг — че след Пан бил най-добрият свирач на сиринга. Филетас бил тоя, дето се похвалил за свиренето.

 

 

33. Дафнис и Хлоя как ли не го молили да научи и тях на своето изкуство и да посвири на празника на бога, който толкова обича сирингата. Съгласил се Филетас, макар да обвинил старостта, че му отнела силата на дъха, и взел сирингата на Дафнис. Но малка била тя за неговото умение; добра била за устата на малко момче. Затова Филетас пратил Титир да донесе неговата сиринга; кошарата им се намирала на около десет стадия. Момчето хвърлило горната си дрешка и по ризка хукнало като сърне. Тогава Ламон решил да им разправи приказката за сирингата, която някога му изпял един козар от Сицилия срещу един козел и сиринга в замяна.

 

 

34. „Тази сиринга едно време не била музикален инструмент, а красиво и сладкопойно момиче. Пасяло козите, играело с Нимфите и пеело тъй, както пее тя днес. А Пан я гледал как пасе, как си играе и пее. Един ден приближил и замолил това, което желаел. Обещал й да стори тъй, че всичките й кози да близнят. А тя се надсмяла над любовта му и рекла, че никога няма да се съгласи да има любим, който не е нито козел, нито човек. Погнал я Пан, решил да я грабне със сила. Сиринга обаче побягнала и Пан не успял да я хване. Уморила се от бягането, скрила се сред тръстиките и изчезнала в мочура. Разгневен, Пан изсякъл тръстиките, но момичето не намерил. Тогава разбрал какво зло сторил и измайсторил тая свирка, като свързал с восък неравни по дължина тръстики тъй, както любовта им със Сиринга била неравна. И онова хубаво момиче сега е тази чудна свирка сиринга.“

 

 

35. Едва свършила приказката, едва Филетас похвалил Ламон, че разказът му е по-сладък от песен, и ето — Титир се върнал със сирингата на баща си. Голяма била тя, от едри тръстики, а там, дето ги свързвал восък, и с бронз украсена. Човек би казал, че това е оная първа сиринга, която измайсторил едно време Пан. Вдигнал се Филетас, седнал на ложето от шума. Най-напред опитал една по една цевите, няма ли някоя запушена. Щом се уверил, че всичко е наред, вдъхнал дълбоко, по младежки, и силно засвирил. Човек би помислил, че свири не една, а няколко сиринги. Толкова звучна и силна била сирингата. Малко по малко Филетас намалил силата и подкарал по-нежно песента. Показал им целия майсторлък на овчарската свирка: как трябва да се свири, за да се водят кравите, кое подхожда за козите и кое обичат овцете. Нежна била свирнята за овцете, силна за кравите, а за козите остра. На една само сиринга той можел да имитира всички други.

 

 

36. Всички лежали мълчаливо и се наслаждавали. Тогава Дриас станал и помолил Филетас да засвири Дионисовата песен и заиграл пред тях гроздоберов танц. Показал бране на грозде, пренасяне на кош с грозде и мачкане на зърната, също как се пълнят делви и как се отпива шира. Показал Дриас в танца си всичко тъй картинно и тъй точно, че пред очите им изникнали лозите, линовете и делвите и като че ли наистина Дриас отпивал шира.

 

 

37. След Ламон и Филетас и старият Дриас получил похвали за танца си. Той целунал Дафнис и Хлоя, а те бързо скочили и изиграли в танц приказката, дето разказвал Ламон. Дафнис играел Пан, а Хлоя — Сиринга. Той я молел и предумвал, а тя пренебрежително се смеела. Погнал я той, бягал на върха на пръстите си, уж като Пан с копитата си, а Хлоя пък се правела на уморена от бягането. Накрая тя изчезнала в леса, уж че той бил тресавището. Дафнис взел голямата сиринга на Филетас и засвирил скръбно, за да покаже, че обича; любовно, за да я предума; призивно, за да я извика. Филетас се възхитил, станал бързо, целунал го и му подарил сирингата, като му пожелал и той един ден да я остави на достоен наследник.

 

 

38. А своята малка сиринга Дафнис принесъл дар на Пан. После целунал Хлоя, все едно, че наистина изчезнала и наистина я намерил, и подкарал стадото със свирнята на сирингата, защото вече се здрачавало. И Хлоя подкарала овцете, и тя ги водела с песента на своята сиринга. И козите вървели до овцете, и Дафнис близо до Хлоя, тъй че чак до здрач се радвали един на друг и се уговорили да изведат по-рано утре стадата. Тъй и сторили. Едва-що се съмнало, излезли на паша. Първо поздравили Нимфите, после Пан, после седнали под дъба и засвирили. Целували се и се прегръщали, лежали на земята и се вдигнали и пак нищо повече не направили. Хапнали и пили вино, смесено с мляко.

 

 

39. От ден на ден милувките им ставали по-горещи и по-дръзки. И на любовни наддумвания се отдали, а скоро стигнали и до любовни клетви. Дафнис отишъл при изображението на Пан под елата и се заклел, че сам, без Хлоя, няма да живее дори и ден. А Хлоя се заклела на Дафнис, като влязла в пещерата на Нимфите и там изрекла, че ще обича само него и в живота, и в смъртта. И толкова простодушно момиче била тя, че като излязла от пещерата, поискала Дафнис да й се закълне втори път. Ето какво казала: „Дафнисе, Пан е бог влюбчив и неверен. Бил е влюбен в Питюс бил е влюбен в Сиринга. И вечно ще тича подир Дриадите[29], вечно ще тревожи със задирянията си Епимелидите[30]. Немарлив е той в своите клетви, затова ще немари и да те накаже, дори да идеш при повече жени, отколкото са цевите на сирингата. Ти ми се закълни с оная овчарска клетва, закълни се в оная коза, която те е откърмила, че няма да оставиш Хлоя, додето и тя ти е вярна. Но ако съгреши спрямо тебе и спрямо Нимфите, бягай от нея, мрази я и я убий като вълчица.“

Радвал се Дафнис на нейната невяра, застанал насред козето стадо, с едната ръка хванал коза, с другата козел, и се заклел да обича Хлоя, додето и тя го обича. Заклел се още, че ако предпочете друг пред Дафнис, ще убие не нея, а себе си. Зарадвала се тя и повярвала, понеже била пастирка и мислела, че за овчарите и козарите козите и овцете са богове.

Книга трета

1. Щом научили за експедицията на десетте кораба, а и селяните от околността отишли в града и разказали за грабежа, митиленците решили, че не могат да се оставят на метимняните и трябва веднага да се вдигнат на оръжие. Събрали три хиляди пехотинци и петстотин конници и ги пратили начело с Хипас срещу Метимна по суша; бояли се от морето, било зима.

 

 

2. Хипас тръгнал. Но не грабел полята на метимняните, не откарвал стадата на пастирите и имуществото на селяните, смятал, че това подобава на разбойник, не на военачалник. Отправил се направо към Метимна с намерение да нахлуе в града, преди да успеят да завардят портите. На около десет стадия от града го пресрещнал пратеник с предложение за мир. Метимняните научили от пленените, че митиленците нямат нищо общо с тая работа, всичко сторили селяните и пастирите, предизвикани от младите хора, затова съжалили, че постъпили тъй неразумно и крайно спрямо един съседен град, и се постарали да върнат цялата плячка и да възстановят търговските си отношения и по суша, и по море. Хипас пратил вестител в Митилена, въпреки че го избрали за пълководец с право да решава, и разположил лагера си на десетина стадия от Метимна в очакване на нарежданията от Митилена. След два дена пристигнал вестител с нареждане да докара плячката и да върне войската в града, без да причинява щети. Принудени да изберат война или мир, предпочели мира; решили, че е по-изгодно.

 

 

3. И тъй, войната между Метимна и Митилена завършила така неочаквано, както и започнала. А за Дафнис и Хлоя зимата била много по-страшна от войната. Ненадейно паднал дебел сняг, затрупал пътищата и всички селяни затворил в домовете им. Потоците придошли буйни, водата замръзнала. Клоните на дърветата щели да се строшат от тежестта. Земя се виждала само край изворите и рекичките. И никой не извеждал стадо на паша и не прекрачвал прага. Щом пропеел петелът, палели голям огън, сучели лен, влачели козя вълна, капани за птици майсторели. Грижа им било да хвърлят слама на кравите в обора, шума на козите и овцете в кошарата, жълъд на свинете в кочината.

 

 

4. И тъй, зимата затворила всички вкъщи. Селяните и пастирите се радвали, че можели малко време да отдъхнат и починат, да разстелят сутрин закуска и повече да поспят. За тях зимата била по-приятна и от лятото, и от есента, дори от пролетта. Но Хлоя и Дафнис не можели да забравят миналите радости, как се целували и прегръщали, как закусвали заедно. Затова нощите им минавали тъжно, в безсъние, чакали те пролетта като че ли от смърт да ги възкреси. Сърцето им се свивало, когато им попаднела в ръка някоя торба, от която се хранели заедно, когато зърнели някое ведро, от което пиели общо, когато видели небрежно хвърлена сиринга, получена любовен дар. Молели се на Нимфите и на Пан да ги освободят от тия мъки и пак да грейне слънцето за тях и за стадата им. Молели се и гледали да измислят нещо, та да се видят. Хлоя нямала никаква възможност, понеже тая, дето минавала за нейна майка, била постоянно край нея, учела я да влачи вълна, да върти вретено, подговаряла я за женитба. А Дафнис като момче бил по-свободен и по-изобретателен. И ето какво измислил, за да види Хлоя.

 

 

5. Пред къщата на Дриас до самата ограда растели две големи мирти и един бръшлян — миртите близо една до друга, а бръшлянът помежду им; виел клоните си по миртите като лоза и от листака се образувало нещо като беседка. По клоните висял едър и обилен плод като чепки грозде. Привлечени от глада, там се събирали много зимни птици, много дроздове и скорци, много диви гълъби и какви ли не други птици, които се хранят с плода на бръшляна. Уж на лов, Дафнис напълнил торбата с медени питки, взел птичи клей и примки и наистина като на лов се отправил. Имало дотам не повече от десет стадия. Снегът още не се топял и не му било лесно, докато стигне. Но любовта нищо не може да я спре — нито огън, нито вода, нито скитски сняг.

 

 

6. Бегом той се озовал пред кошарата на Дриас, отърсил снега от краката, поставил примките и намазал няколко по-дълги клона с клей. После седнал с грижа за птиците, но и за Хлоя. Долетели много птици и достатъчно се хванали, тъй че не му било лесно, додето ги излови, избие и оскубе. От кошарата обаче никой не излизал — нито мъж, нито жена, нито домашна птица. Вътре всички седели край огнището. Разбрал Дафнис, че в лош час дошъл, и не знаел какво да прави. Решил да потърси някакъв предлог и да почука на портата. И затърсил той нещо по-убедително в ума си. „За огън дойдох.“ — „Но нямаше ли по-близо до вас съседи?“ — „За хляб ида.“ — „А торбата защо е пълна с ядене?“ — „Вино да ми дадете.“ — „Нали ако не вчера, то завчера завърши гроздоберът?“ — „Вълк ме гонеше.“ — „Къде са тогава вълчите следи?“ — „Дойдох птици да ловя.“ — „Защо не си тръгна след това?“ — „Хлоя искам да видя…“ Но може ли на майка или на баща на момиче да се каже такова нещо. Всичко му се опряло. „Всичко това — тъй си рекъл — събужда подозрение. По-добре е да не се обаждам. Хлоя ще видя напролет, щом като така ми било писано да не я виждам тая зима.“ Тъй си мислел. Събрал мълком лова и се готвел да тръгне. Но Ерос, изглежда, го съжалил и сто какво се случило.

 

 

7. Семейството на Дриас било на трапезата. Месото разделяли, поднасяли хляба и размесвали виното в кратера[31]. Едно овчарско куче издебнало, грабнало парче месо и побягнало навън. Ядосал се Дриас, негово било това парче, грабнал сопа и като пес, погнал го по следите. Като стигнал до бръшляна, видял Дафнис с лова на рамо как се готви да изчезне. Веднага забравил месото и кучето и с пълен глас завикал: „Здрав да си, сине.“ Целунал го и го прегърнал, за ръка го хванал и го повел навътре. Като се зърнали с Хлоя, само дето на земята не се строполили. Но намерили сили да се задържат на крака, поздравили се и се целунали. И целувката като опора им послужила, та да се удържат да не паднат.

 

 

8. Ето как, без да очаква, Дафнис намерил и Хлоя, и целувка случил. Седнал близо до огнището, смъкнал от раменете товара и поставил на трапезата дивите гълъби и дроздовете, разказал как му омръзнало да седи вкъщи и тръгнал на лов и как изловил с примките и клея птиците, когато накацали по миртите и бръшляна. Похвалили те неговата съобразителност и го поканили да си хапне от това, което оставило кучето. Накарали Хлоя да разлее, за да пият. Радостна, Хлоя поднесла на другите, накрая и на Дафнис. Правела се, че е сърдита, задето дошъл дотук, а щял да се върне, без да я види. Но преди да му поднесе съда, отпила, след това го подала. А той, макар че бил жаден, пиел бавно, та да продължи по тоя начин удоволствието да се допира до мястото, където са били устните на Хлоя.

 

 

9. Бързо се опразнила трапезата, изчезнали хлябът и месото. И както били седнали, разпитали Дафнис за Миртала и Ламон, облажили ги, дето имат такава опора в старостта. Той се радвал на тия похвали, понеже ги чувала Хлоя. А когато го задържали да остане за утрешната жертва на Дионис, за малко дето не паднал от щастие ничком пред тях вместо пред изображението на Дионис. Веднага измъкнал от торбата медените питки и птичия улов. С тях щели да наредят вечерната трапеза. Втори път напълнили кратера и втори път огън наклали и понеже скоро се стъмнило, втори път разстлали трапеза. След това прекарали някое време в разкази и песни и отишли да спят. Хлоя легнала с майка си, Дриас с Дафнис. На Хлоя не й се щяло за нищо друго да мисли, освен как утре ще види Дафнис. А Дафнис изпитвал привидно удоволствие — удоволствието му било само в това, че спял заедно с бащата на Хлоя. Прегръщал го той и неведнъж го целувал и си представял, че прегръща и целува Хлоя.

 

 

10. На следния ден било страшно мразовито, северният вятър вледенявал всичко. Те се вдигнали и принесли в жертва на Дионис едногодишен козел. После запалили голям огън и заприготвяли обяда. Напа месела хляба, Дриас печал козето месо, а Дафнис и Хлоя останали свободни, изскочили от къщата и отишли там, дето бил бръшлянът. Пак поставили примките, намазали клоните с клей и наловили немалко птици. През цялото време се целували сладко и весело разговаряли. „За тебе дойдох, Хлоя.“ — „Зная, Дафнисе.“ — „Заради тебе погубвам нещастните дроздове.“ — „Какво да направя за тебе?“ — „Помни ме.“ — „Помня те, кълна се в Нимфите, както се клех преди време в оная пещера, дето ще идем веднага щом се стопи снегът.“ — „Много е наваляло. Хлоя, боя се аз да не се стопя преди това.“ — „Не се отчайвай, Дафнисе, топло е вече слънцето.“ — „Дано да стане топло като огъня, който гори моето сърце.“ — „Шегуваш се, не е истина.“ — „Кълна се в козите, в които ме накара да се закълна.“

 

 

11. Тъй като ехо отвръщала Хлоя на Дафнис, додето не ги повикала Напа. Влезли те в къщата и донесли улов, несравнимо по-богат от вчерашния. Възлели от кратера вино на Дионис и седнали на трапезата, увенчани с бръшлян. И щом станало време, след като отправили поздрави и викове в чест на Дионис[32], напълнили торбата на Дафнис с хляб и месо и го изпроводили. Дали да занесе на Ламон и Миртала гълъбите и дроздовете — те щели да наловят други, докато е зима и докато бръшлянът има плодове. А той целунал по-напред Дриас и Напа, накрая Хлоя, та да остане чиста целувката й, и си тръгнал. А после идвал още много пъти под различни предлози, тъй че и зимата не прекарали съвсем без любов.

 

 

12. Настъпила пролетта, снегът се затопил, показала се земята, поникнала и трева. Всички пастири повели стадата на паша, а преди всички Дафнис и Хлоя, тъй като тях ги подкарвал много по-мощен пастир. Бегом веднага се озовали при Нимфите и в пещерата, след това при Пан и при елата, после при бука. Настанили се под него, наглеждали стадата и се дарявали с целувки. Берели цветя да вият венчета за божите изображения. Току-що се били показали, примамени от западния вятър и от топлото слънце. Виждали се вече теменуги, нарцис, зюмбюли и всички пролетни цветя. Дафнис и Хлоя увенчали статуите на Нимфите и като надоили младо козе и овче мляко, направили им възлияние. Засвирили те и свещена песен на сиринга за първото си излизане със стадата и като че ли подбуждали към песен славеите. А те им отговаряли от гъстака и гласовете им лека-полека започнали да нагаждат жалбата по Итюс[33], като че ли си спомняли песента след дългото мълчание.

 

13. Блеело стадото. Подскачали козлетата, подгъвали крачка и жадно дърпали майчиното виме. А овните гонели неродилите овце и кой която стигнел, запирал я и я качвал. И козлите също търчали, подскачали любовно и се биели за козите. И всеки имал свои кози и зорко бдял друг да не ги приближава. А старите козли, като гледали тия неща, също жадували за любов. А Дафнис и Хлоя, в цветуща възраст, млади и силни, толкова дълго копнели любовта, в огън се обливали, като слушали, и сърцата им се топели, като гледали; търсели и те нещо по-силно от Целувка и прегръдка, особено Дафнис. Възмъжал той през свободните зимни месеци, които прекарал у дома, зажаднял за целувки, набуял за прегръдки и станал много по-любопитен и по-дързък във всичко.

 

 

14. Молел той Хлоя да му дари всичко, което желаел, да се притисне гола до голото му тяло и да остане тъй по-дълго, отколкото по-рано, защото това само не изпълнили от урока на Филетас, а то било единственият лек за любовта. Но Хлоя попитала има ли нещо повече от целувката и прегръдката и от това да лежат притиснати един до друг и какво мисли да прави, като легнат голи. „Ами това — рекъл, — което вършат овните с овцете и козлите с козите. Виждаш, че след това козите не бягат от тях и че козлите не се трепят да ги гонят, а наситили се взаимно на удоволствието, кротко пасат едни до други. Изглежда, сладко е това нещо и лекува горчилката на любовта.“ — „Но не виждаш ли, Дафнисе, че козлите и овните правят това нещо прави и че козите и овцете също са прави, че козлите и овните скачат върху тях, а козите и овцете са гърбом. А ти искаш да легна до тебе, и то гола. Та в козината те не са ли по-облечени от мене самата?“ Послушал Дафнис, притиснал се до нея, лежал тъй дълго време, но не знаел как да стори това, за което жаднеел, затова я вдигнал и обгърнал отзад също като козел. Но това съвсем не помогнало, седнал и заплакал от мъка, че е по-невеж и от козел в любовните дела.

 

 

15. Живеел край Дафнисови един селянин, който имал земя. Хромис се казвал. Не бил вече млад. Той си бил довел жена от града, млада, хубава и по-изтънчена от жените на село. Казвала се Ликенион. Та тази Ликенион гледала как всяка сутрин Дафнис подкарва стадото на паша покрай тяхната къща, гледала го как се връща вечер и решила да го примами с дарове да й стане любовник. Няколко пъти го издебвала насаме, сиринга му подарила, пита мед и торба от еленова кожа. Но не смеела нищо да му каже, защото се досещала, че е влюбен в Хлоя — виждала, че целият бил отдаден на момичето. Досетила се най-напред по усмивките и погледите, които си отправяли. Една сутрин рекла на Хромис, че отива при една съседка, която уж щяла да ражда, и тръгнала подире им; следвала ги наблизо, скрила се в един храсталак, за да не я видят, и оттам видяла всичко, което правили, и чула всичко, което си казали. Забелязала също и сълзите на Дафнис. Домъчняло й наистина за бедните влюбени и решила, че й се отдава двойна възможност — да им помогне, но и своето желание да изпълни. И ето какво намислила.

 

 

16. На следния ден пак излязла уж при родилката, но всъщност отишла при бука, дето седели Дафнис и Хлоя, изправила се и отлично се престорила на отчаяна. „Помогни на мене, клетата, Дафнисе — рекла тя. — Орел грабна най-хубавата от двадесетте ми гъски. И понеже е тежка, не успя да я вдигне и да я отнесе на високата скала, дето му е гнездото, ами падна заедно с бедната гъска в тая гора. Моля те, в името на Нимфите и този тук Пан, ела с мене вътре в гората — страх ме е самичка, — помогни ми да спася гъската, помогни ми да не намалее броят на моето гъше стадо. Може би ще убиеш и самия орел и той няма да граби повече вашите агнета и козлета. В това време Хлоя ще пази стадото. Козите ти добре я познават, тъй като вие пасете винаги заедно.“

 

 

17. Дафнис не можел да предположи какво ще се случи, скочил веднага, грабнал кривака и тръгнал след Ликенион. Тя го отвела колкото се може по-далече от Хлоя. И когато влезли в най-гъстото място, накарала го да седне близо до извора и рекла: „Дафнисе, ти си влюбен в Хлоя. Научих това нощес от Нимфите. Явиха ми се в съня и ми разказаха за твоите сълзи вчера и ми наредиха да ти помогна и да те обуча в любовните дела. Защото те не са само целувки, прегръдки и това, дето вършат овните и козлите. И тук се подскача, но по друг начин, и то е много по-приятно, защото удоволствието е по-дълго. Ако искаш да се отървеш от злото и да станеш опитен в сладостите, които дириш, хайде, предай се в моите ръце, стани мой сладък ученик. Аз ще те науча на тия неща, за да изпълня заръките на Нимфите.“

 

 

18. При тия думи Дафнис не успял да сдържи радостта си. Понеже бил обикновен козар, при това млад и влюбен, паднал в краката на Ликенион и замолил колкото се може по-бърже да го научи на това изкуство, посредством което ще успее да стори на Хлоя това, което желаел. И понеже наистина вярвал, че ще научи нещо изключително важно, идещо свише, обещал да й се отплати с млад козел, да й даде прясно сирене от първо мляко и козата, от която е издоено. Ликенион съвсем не очаквала, че Дафнис е толкова наивен, и ето как започнала да го учи. Накарала го да седне до нея, както си е, и да я целува, както си знае и колкото си иска, а също да я прегръща и да легне с нея на земята. И той направил всичко това. А тя, като усетила, че е готов и вече изгаря от страст, изместила го от това положение на една страна, умело се пъхнала под него и така го повела в тоя път, който търсел дотогава. Оттам нататък всичко му било познато, защото самата природа го научила какво е нужно да стори.

 

 

19. Като свършил любовният урок, Дафнис с простичкото си пастирско сърце веднага хукнал към Хлоя да направи това, дето научил, като че ли се страхувал да не го забрави. Но Ликенион го спряла и казала следното: „Още нещо трябва да научиш, Дафнисе. Аз съм вече жена и затова нищо не ми стана. Друг мъж отдавна ме е научил на тия неща, като ми е взел в отплата девичеството. Но когато започнеш с Хлоя тая борба, тя ще плаче, ще вика и в кръв ще се облее. Но ти не се плаши от кръвта. Като я убедиш да ти се остави, доведи я на това място, та дори да вика, никой да не чуе, дори да плаче, никой да не види, дори в кръв да се облее, да се измие в извора. И помни, че аз те направих мъж преди Хлоя.“

 

 

20. Тъй го посъветвала Ликенион и поела през гората в друга посока, уж продължавала да търси своята гъска. А Дафнис преценил това, дето му казала, и се отказал от предишното си желание, побоял се да иска нещо повече от целувките и прегръдките и не искал тя да вика като срещу враг, да плаче от болка и да се облее в кръв, като че ли е убита. Понеже бил още новак, страх го било от кръвта и мислел, че кръв тече само от рана. Решил да се радват с Хлоя само на старите удоволствия и тъй излязъл от гората. Намерил я на същото място. Плетяла венче от теменужки. Излъгал, че успял да измъкне гъската от ноктите на орела. След това я прегърнал и целунал, както направил преди малко с Ликенион. Това си позволил, понеже било безопасно. А Хлоя му нагласила венчето на главата и му целунала косите, които били по-дъхави от теменужките. Извадила от торбата парче сладкиш и хлебчета и му дала да яде. И докато ядял, поемала от устата му и тя като малко птиче от човката на своята майка.

 

 

21. Тъй те се хранели, но повече целувки си давали, отколкото храна, когато зърнали рибарска ладия да плава край брега. Било ясно и безветрено време и рибарите трябвало да гребат. Гребели те с все сили. Бързали да отнесат прясна риба на един богат човек в града. С движението на веслата рибарите правели това, което вършат обикновено моряците, за да облекчат умората: шефът им давал ритъм с моряшка песен, а те като хор в един глас му пригласяли. В открито море гласът се губел, тъй като се пръскал в широкото пространство. Но когато минали покрай един нос и влезли в дълбоко изрязан лунообразен залив, тогава гласът се чул по-силно и ясно прозвучала на брега песента, с която се подканяли, понеже навътре към полето се образувала дълбока теснина, която поемала звука като музикален инструмент и отвръщала с глас на всичко, което звучало отсреща — както ударът на лопатите, така и гласовете на гребците. Било много приятно за слушане: най-напред се чувал гласът от морето, а после от брега, и колкото по-късно прозвучавал от брега, толкова по-късно се губел.

 

 

22. Понеже знаел защо става така, Дафнис слушал само гласа от морето, радвал се на ладията, която се движела покрай брега по-бързо от крило на птица, и се опитвал да запомни някоя мелодия, за да я изсвири на сирингата. А Хлоя за пръв път тогава чувала това, дето го наричат „ехо“, и ту към морето поглеждала, когато гребците се подканяли, ту се обръщала към земята да търси кой отговаря. Когато отминали и в теснината утихнало, попитала Дафнис да не би зад носа да има друго море и там някоя друга ладия да плава и други гребци не пеят ли същата песен, и след това и едните, и другите да не би да са спрели да пеят. Сладко се засмял Дафнис, дарил я с още по-сладка целувка, поставил на главата й венчето от теменужки и започнал да й разказва приказката за нимфата Ехо, като й поискал десет целувки награда за това, че ще я научи от него.

 

 

23. „Голям е родът на Нимфите, мило момиче. Има Мелии[34], Дриади и Хелии[35]. И всички са красиви, и всички умеят да пеят и да свирят. Ехо била дъщеря на една от тях — смъртна, защото се родила от смъртен баща, но красавица като майка си. Нимфи я отгледали, Музи[36] я научили да свири на сиринга, на флейта, на лира и на китара, научили я на всички видове песни. Достигнала тя девича зрялост, но продължавала да играе с Нимфите и да пее заедно с Музите. Бягала от мъжете — и от хора, и от богове, — пазела своето девичество. Пан й се разгневил, завидял й за пеенето и свиренето, яд го било, че му бяга такова хубаво момиче, и вдъхнал лудост на овчарите и козарите. А те като кучета и вълци я разкъсали и разхвърляли по всички краища на земята частите на нейното тяло, които продължавали да пеят. Земята от обич към Музите събрала всички късове и ги погребала. И съхранила тя песента на Ехо и в угода на Музите издава глас и отглася на всичко, както правела по-рано Ехо, наподобява гласове на богове, хора, музикални инструменти и животни. Отглася и на Пан, когато засвири на сиринга. А той, щом чуе, скача да я гони по планината. Не че иска да я намери, само това иска — да узнае кой е тоя негов таен ученик.“

Като свършил приказката, Дафнис получил от Хлоя не десет целувки, а много повече. А Ехо разказала почти всичко като свидетелство, че Дафнис нищо не е измислил.

 

 

24. От ден на ден слънцето ставало все по-топло, било вече краят на пролетта и началото на лятото. И те отново се отдали на летните игри и радости. Дафнис плувал в реките, Хлоя се къпела при изворите. Той свирел на сиринга, състезавал се с песента на елите, тя пък обявявала състезание на славеите. Ловели бъбриви скакалци, хващали сладкогласни щурци, цветя берели, отръсквали дървета, плодове ядели. Вече и голи лягали един до друг и се покривали с една козя кожа. И не било трудно да стане жена Хлоя, но Дафнис се боял от кръвта. Та затова от страх да не загуби някой път власт над себе си не позволявал на Хлоя да остава съвсем гола. Това много я учудвало, но я било срам да го запита коя е причината.

 

 

25. Същото лято дошли много ергени да искат Хлоя от много места, идели един след друг при Дриас и искали ръката й. Едни носели някакъв дар, други обещавали какво ли не, ако им я дадат. Окрилена от надежди, Напа съветвала Дриас да я даде, казвала, че не е разумно да държат вкъщи такова момиче, както ходела по паша, лесно можела да загуби девичеството си и да я вземе някой овчар за няколко ябълки и рози; по-добре било да я направят господарка на къща, пък и те да спечелят нещо от нейния брак и да го запазят за своя законен син — родило им се момче не преди много време. Дриас понякога се размеквал от приказките й: обещавали му много по-големи дарове, отколкото подхожда за пастирка. Но понякога се сещал, че момичето съвсем не е за ергени селяни и че ако открие истинските си родители, тя ще им се отблагодари богато и щедро. Затова отлагал отговора, постоянно променял уговореното време и спечелил с това немалко дарове. Хлоя знаела, живеела в тъга и гледала да крие от Дафнис. Но понеже той упорито молел и настоявал с въпросите си и това, дето не знаел, го мъчело повече, отколкото ако знаел, тя му разказала всичко — колко много и колко богати младежи я искат и какви думи казала Напа, която бързала да я омъжи, и че Дриас не отказал, но отложил за гроздобера.

 

 

26. Обезумял при тия думи Дафнис, седнал, облял се в сълзи и рекъл, че ще умре, ако Хлоя престане да пасе заедно с него. И то не само той, но и козите му заедно с козаря си. После се опомнил, успокоил се и решил да предума баща си. Представил си, че е един от кандидатите на Хлоя, и вярвал, че ще победи всички други. Едно само го тревожело: Ламон не бил богат човек. Това само правело нелека неговата надежда. Въпреки всичко решил да я поиска и Хлоя била съгласна. Но на Ламон не посмял нищо да каже, престрашил се, открил на Миртала любовта си, а също споделил и намерението да поиска ръката й. Тя споделила това с Ламон още същата нощ. Той посрещнал думите й сърдито и неодобрително, нахокал я, че иска да омъжи дъщерята на пастири за едно момче, което, както показват знаците за неговия благороден произход, ще има щастлива съдба и което, като намери своите роднини, ще им се отблагодари, ще ги освободи и ще ги направи притежатели на много земя. Миртала се страхувала да не би, загубил напълно надежда, че ще получи Хлоя, Дафнис да сложи край на живота си от любов, затова по друг начин обяснила отказа на баща му. „Бедни сме, моето момче, и имаме нужда от снаха, която ще донесе нещо повече. А те са богати и търсят богат жених. Хайде, иди предумай Хлоя, а тя нека предума баща си да не искат много и тъй да се ожените. Съвсем сигурно е, че и тя те обича и ще предпочете да спи с едно хубаво бедно момче, а не с някоя богата маймуна.“

 

 

27. Миртала била съвсем сигурна, че Дриас никога няма да приеме тия условия, след като имало толкова богати кандидати, и мислела, че отклонила Дафнис от неговите намерения по най-дипломатичния възможен начин. Дафнис нищо не можел да отговори на нейните думи. Понеже молбата му останала без резултат, той сторил това, което правят нещастно влюбените. Облял се в сълзи и призовал отново Нимфите на помощ. И през нощта те се явили в съня му в същия образ, както по-рано. Най-възрастната заговорила като преди: „За брака ти с Хлоя се грижи друг бог. А ние ще ти дадем дар, който ще накара Дриас да отстъпи. Корабът на младежите от Метимна, дето твоите кози тогава му изядоха ликото, с което беше вързан, беше отнесен в онзи ден далече в морето навътре. Но през нощта морският вятър вдигна високи вълни и блъсна кораба в скалите на носа. Там той се разби заедно с имуществото в него. На брега вълните изхвърлиха кожена торба с три хиляди драхми[37]. Тя лежи замотана във водораслите близо до трупа на един делфин. Затова и никой не приближава поради миризмата на гниещия труп. Но ти иди, вземи я и я дай на Ламон. Това сега е достатъчно, за да не те считат за беден, а по-късно ще станеш и богат.“

 

 

28. Тъй рекли те през нощта и си отишли. На сутринта Дафнис скочил безкрайно радостен и подкарал с шумно подсвиркване козите на паша. Хлоя целунал, поздравил с поклон Нимфите и слязъл на морския бряг, уж да се очисти с морска вода. Тръгнал по пясъка, дето се разбиват вълните, и затърсил торбата с трите хиляди драхми. Не било нужно дълго да търси, скоро усетил лошата миризма на изхвърленото на брега гниещо тяло на делфина. Като водач тази миризма на гнило скоро го отвела до мястото, той махнал водораслите и намерил пълната с пари торба. Вдигнал я и я пъхнал в своята овчарска торба. Но преди да тръгне, произнесъл благодарствена молитва към Нимфите, а също към морето. Макар да бил козар, сметнал морето за помило от земята, защото то му помагало да се ожени за Хлоя.

 

 

29. Като станал притежател на тия три хиляди, решил да не чака, понеже се смятал за най-богатия човек не само сред тамошните селяни, но и изобщо, и веднага отишъл при Хлоя и й разправил за съня, показал й торбата, оставил й да пази стадото, додето се върне, и хукнал към Дриас. Намерил го на гумното, вършеели с Напа малко пшеница, и направо отворил дума за женитба: „Дай ми Хлоя за жена. Аз и да жъна знам хубаво, и лози да подрязвам, и да окопавам дръвчета, и жито да отвявам. А как паса кози, свидетел ми е Хлоя. Започнах с петдесет, а станаха двойно повече. Отгледах и козли, едри и красиви, а по-рано оставяхме нашите кози на чужди. А и млад съм, пък и добър съсед съм ви. И коза ме е отгледала, както овца е отгледала Хлоя. По това аз бия всички други съперници, но и по дарове няма да им отстъпя. Те са готови да дадат кози, овце и чифт шугави волове и жито, дето не става дори кокошки да го ядат. А от мене ще получите тия три хиляди. Само нека никой да не знае за това, дори и сам Ламон, баща ми.“ Като казал това, дал му ги, прегърнал го и го целунал.

 

 

30. Като видели неочаквано толкова много пари, те веднага се врекли да му дадат Хлоя; и Ламон обещали да предумат. Напа останала там заедно с Дафнис и продължила да подкарва воловете в кръга и да изкарва зърното от класовете с диканята. А Дриас скрил торбата с парите при вещите за разпознаване, с които намерили Хлоя, и бързо се понесъл към Ламон и Миртала, и то за нещо, дето никой не бил чувал — да им иска момче за жених! Намерил ги, тъкмо се готвели да мерят ечемика, който отвели преди малко. Недоволни били, че само дето не е по-малко от това, което засели. Дриас ги утешил, казал им, че не само у тях, ами навсякъде е така. После поискал Дафнис за Хлоя и рекъл, че други дават какво ли не за нея, но той няма да им вземе нищо, дори ще им даде нещо свое; заедно били израсли двамата и докато пасели заедно, свързали се с обич, която не можела лесно да се разруши, а вече достигнали и възрастта да могат да спят заедно.

Това казал и много други неща, каквито говори човек, който за награда, че е склонил, получава три хиляди драхми. А Ламон не можел да изтъкне като предлог за отказ бедността си — те не се отнесли с презрение към нея, нито възрастта на Дафнис — бил вече юноша, а истината премълчал — това, че според него тоя брак не му подхожда. Помислил известно време и тъй отговорил:

 

 

31. „Право постъпвате, като поставяте съседите си пред чуждите хора и не считате богатството за по-силно от честната бедност. Нека ви обикнат за това дело Пан и Нимфите. И аз също желая тоя брак не по-малко от вас. Стар съм вече и чувствувам нужда от повече ръце в къщната работа. Затова бих бил луд, ако не сметна за голямо благо това да бъда свързан с вашия мил дом. Освен това Хлоя си я бива — хубаво, зряло момиче, във всичко отлично. Но понеже съм роб, аз нищо свое не владея. Трябва да съобщим на господаря и той да си каже думата. Затова нека отложим сватбата за есента. Дойдоха при нас хора от града и казаха, че господарят щял да дойде тогава. Тогава да станат мъж и жена. Сега нека се обичат като брат и сестра. Само това искам да ти кажа да знаеш, Дриас: дошъл си да искаш момче, което по род стои по-високо от нас двамата.“ Казал това, целунал го и му поднесъл да пие. Било вече пладне. После го изпратил донякъде и във всичко се показал мил и любезен.

 

 

32. А на Дриас не му минало покрай ушите това, дето рекъл Ламон накрая. Вървял и си мислел: „Какъв ли е Дафнис? Коза го откърми. Явно боговете са се погрижили за това. Красив е, по нищо не прилича на тъпоносия старец и на плешивата баба. Сдоби се и с три хиляди драхми. Един козар дори и диви круши толкова не може да има. И него ли го е подхвърлил някой като Хлоя? И него ли го е намерил Ламон, както и аз нея? Дали и той също не е намерил вещи за разпознаване, подобни на тия, които намерих и аз? Ако това е така, Пане господарю, и вие, мили Музи, може би като открие своите родители, ще разкрие нещо и от тайната на Хлоината съдба.“ Такива неща си мислел и мечтаел чак до гумното. Пристигнал там и заварил Дафнис, целият в очакване да чуе какво е станало. Ободрил го Дриас, като го нарекъл „свой зет“, и обещал тържествено да отпразнуват сватбата наесен и десницата му подал, за да го увери, че Хлоя ще бъде само за него, за никой друг.

 

 

33. По-бърз от мисъл, без да пие вода, без залък да сложи в уста, дотичал Дафнис при Хлоя. И я намерил да дои овцете и да прави сирене. Вестил й радостната вест за брака и понеже я смятал за съпруга, целувал я съвсем открито и започнал да й помага. Доял млякото във ведрата, подсирвал сиренето и го слагал в панерките, поставял агънцата и козлетата под майките им. Като свършили добре всички тия работи, изкъпали се, нахранили се и тръгнали да търсят зрели плодове. Имало премного, в това годишно време какво ли не се намирало: диви и питомни круши, много ябълки — едни вече изпопадали по земята, други още по дърветата. Тия по земята били по-дъхави, тия по клоните — по-свежи на цвят. Само едно ябълково дърво било обрано и нито плодове имало, нито листа. Голи били всичките му клони. Една-единствена ябълка греела на самия му връх[38], голяма и хубава, биела всички със свежия си цвят. Побоял се берачът да се качи толкова високо и се отказал да я откъсне. А може би била запазена за някой влюбен пастир.

 

 

34. Като я зърнал, Дафнис тръгнал да се катери да я откъсне. Хлоя го спирала, но той не послушал. Тя се разсърдила, дето не я слуша, и се върнала при стадата. Дафнис бързо се изкатерил, успял, да откъсне ябълката и я отнесъл дар на Хлоя. Ето какво казал на сърдитото момиче:

„Девойко, тази ябълка я родиха красивите Хори[39], красивото дърво я отгледа и тя узря под лъчите на слънцето, а Тихе[40] я опази. И аз не можах да я оставя да падне пред очите ми на земята и там да я стъпче стадо, което пасе, или някое влечуго да пропълзи по нея и да я отрови или пък да изгние там горе на клонката, гледана само и хвалена. Нея Афродита я взела награда за красотата си. Нея аз ти давам като награда за твоята победа. Вие двете имате подобни съдници. Той беше пастир[41], а аз съм козар.“ Казал това и я пуснал в скута й. И както бил приближил, тя го целунала, тъй че Дафнис не съжалявал, дето дръзнал да се качи толкова високо, понеже получил целувка, по-скъпа и от златна ябълка.

Книга четвърта

1. Дошъл от Митилена роб от същия дом и съобщил на Ламон, че малко преди гроздобера господарят ще пристигне да види дали нападението на метимняните не е нанесло някакви щети на имота. И вече лятото клоняло към края си, идела есента, а Ламон се готвел да зарадва погледа на господаря си още със стъпването му на тукашна земя. Изчистил изворите, та да е прозрачна водата им. Изнесъл тора от двора да не дразни с вонята си. За парка се погрижил да добие красив вид.

 

 

2. Великолепно нещо бил този парк, съвсем като царски. Простирал се на дължина цял стадий — бил разположен на една височина, — а на ширина достигал четири плетра[42]. Можел да се сравни с цяло едно поле. Имало в него всякакви дървета — ябълки, мирти, круши, също нарове и смокини, маслини. От другата страна висока лоза лазела по ябълките и крушите и с тъмните си гроздове като че ли се състезавала с тях по плод. Това били плодните дървета. Но имало кипариси и лавър, платани и ели. По всички тях вместо лоза се виел бръшлян. Неговите едри чернеещи се плодове наподобявали гроздове. Вътре стояли плодните дървета, един вид като пазени. От външната страна стояли неплодните като стена, от човешка ръка издигната. Но и те били оградени в прегръдката на лек трънак. Всичко било отделено и размерено. Стволовете на дърветата се издигали на равно разстояние, но горе клоните се сплитали й сливали зеленината си. На човек му се струвало, че и това, дето сторила природата, е дело на човешка ръка. Имало също лехи с цветя, едни от тях саморасли, други били засадени. Розите, зюмбюлът и лилиите били засадени от човешка ръка. Теменугите, нарцисите и кокичетата растели сами. Имало там лете сянка, напролет цветя, а есенес плодове. По всяко годишно време този парк бил разкошен.

 

 

3. Оттам добре се виждало полето и стадата по него, виждало се морето и ладиите, които плували край брега. Това правело парка още по-прелестен. А в самата му среда, точно дето се пресичали дължината и ширината, се издигало светилище с олтар на Дионис. Бръшлян обвивал олтара, лоза — светилището. А вътре в него имало изображения, които представлявали сцени от живота на Дионис — раждащата Семела[43], спящата Ариадна[44], окования Ликург[45], разкъсания Пентей[46]. Била изобразена също победата над индусите[47] и преобразяването на тиренците[48] в делфини. Навсякъде можели да се видят Сатири, тъпчещи грозде, навсякъде танцували вакханки. Не бил забравен и Пан. Приседнал върху скала, свирел на сиринга, като че ли пригласял едновременно и на Сатирите, дето тъпчели гроздето, и на танцуващите вакханки.

 

 

4. Такъв бил този прекрасен парк, за който се грижел Ламон. Отчупил той сухите клонки, прикрепил лозниците, с венец накичил Дионис, напълнил вадите между лехите с вода. Имало изворче, което Дафнис открил за цветята. Макар то да се грижело за цветята, наричали го все пак изворчето на Дафнис. На Дафнис Ламон наредил също да угои своите кози колкото може повече, защото господарят, щом не бил идвал толкова време, непременно щял и тях да поиска да види. А Дафнис го успокоил, рекъл му, че ще получи похвала за тях. Откакто почнал да ги пасе, двойно повече станали и нито една не грабнал вълк, и от овци били по-тлъсти. Но искал да спечели сърцето на Ламон за сватбата, затова бил страшно усърден в грижата си за тях, извеждал ги още по мръкнало и ги връщал късно вечер. Два пъти ги водел на водопой. Търсел най-добрите места за паша. Погрижил се и за съдовете, сменил старите с нови, погрижил се да има много ведра и панерките, дето цедят сиренето, да побират повече. Дотам се стараел, че дори рогата на козите лъскал с масло и козината им решел с гребен. Човек би казал, че това е свещеното стадо на Пан. И Хлоя споделяла всичко от грижите на Дафнис за козите, дори своите овце забравяла и повече време се грижела за неговото стадо. Затова и Дафнис си казвал, че благодарение на нея козите му изглеждат толкова хубави.

 

 

5. От тия грижи били погълнати, когато дошъл втори път вестител от града, който поръчал да почнат колкото се може по-рано гроздобера, като казал, че лично ще дочака, докато стане ширата, а чак след като приключели есенната работа, щял да слезе в града и да доведе господаря. Еудром[49] — тъй се наричал тоя човек, понеже работата му била да тича — бил приет както подобава. Веднага подир това започнали гроздобера, поставяли гроздето в линовете, сипвали ширата в делвите. Откъснали и зрели гроздове заедно с клонките, та и гостите от града да видят като на картина гроздобера и да вкусят удоволствието от него.

 

 

6. Канел се вече да поеме към града Еудром. Какво ли не му дал Дафнис. Дал му всичко, което дарява козар — добре подквасено сирене, малко козле, козя кожа, бяла и космата, да си я намята зиме, като бърза. А той се радвал, целувал Дафнис и обещавал, че ще каже хубави думи за него пред господаря. И тръгнал, изпълнен с добри чувства, а Дафнис останал с тревогите си да пасе заедно с Хлоя. А и тя си имала немалко страхове, мислела как ли ще посрещне господаря си Дафнис, чието име досега само бил чувал, като бил свикнал да гледа само кози и овце, селяните и нея. За Дафнис се грижела как ли ще се изправи пред господаря и за брака била тревожна в душата си, да не би напразно да мечтаят за него. Постоянно се целували, постоянно били прегърнати, като че ли вече се сраствали. Но целувките им били плахи и прегръдките неспокойни, като че ли господарят бил вече пристигнал и те се бояли и се криели от него. А ето още каква тревога се прибавила към другите.

 

 

7. Имало един нахален воловар Лампис. Той също искал Хлоя от Дриас и в домогването си да сполучи бил му дал вече много дарове. Като разбрал, че ще я вземе Дафнис, ако господарят си даде съгласието, затърсил да разгневи господаря срещу тях. И понеже знаел, че той се радва особено на парка, решил да го порази доколкото може и да го загрози. От дърветата се отказал, понеже ударът на брадвата щял да го издаде. Решил да налети на цветята и да ги унищожи. Дочакал да се стъмни, прескочил плета, едни цветя от корен изтръгнал, други изпочупил, трети изпотъпкал също като свиня. И си отишъл, без никой да го усети. На следния ден Ламон влязъл в парка, искал да полее цветята с вода от изворчето. И като зърнал как е опустошено цялото място — злодеяние, което не би сторил разбойник, а само враг, веднага разкъсал дреха и с викове призовал боговете. Чула го Миртала, пуснала, каквото държала, и хукнала. И Дафнис оставил козите и дотичал. И като видели, завикали, завайкали се и заплакали.

 

 

8. И това била съвсем нова скръб, оплакването на цветята. Разбира се, те ги оплаквали, тъй като се бояли и от господаря. Но и чужд човек би се спрял и би заплакал. Било погрозняло мястото, било вече пръст и кал, нищо повече. Тук-таме някое цвете, оцеляло от престъплението, подавало цвят и светело; макар и полегнало на земята, още било красиво. А пчелите не преставали да кацат, жужели неспирно и като че ли плачели. А Ламон, ужасен от станалото, ето какво говорел:

„Ох, розовите ми храсти как са изпочупени. Ох, теменугите как са изпотъпкани. Ох, зюмбюла и нарциса някой зъл човек ги е изскубнал. Ще дойде пролет, а те няма да цъфнат. Ще стане лято, няма да пораснат, наесен ничия глава не ще увенчаят. И ти ли, господарю Дионисе, не съжали тия клети цветя, които гледаш, край които живееш и с които толкова пъти съм те увенчавал? Как ще покажа сега градината на господаря? Какво ще направи той, като погледне? Ще ме обеси мене стареца на някоя борика, както Марсий[50] е бил обесен. А може би с мене и Дафнис, ако реши, че козите са сторили това.“

 

 

9. И още по-горещи сълзи залели, оплаквали вече не цветята, а самите себе си. И Хлоя плачела да не би да обесят Дафнис и се молела вече господарят да не идва, дните минавали в мъка, като че ли пред очите й вече шибали Дафнис. И вече се стъмнило, когато Еудром им съобщил, че старият господар ще пристигне подир три дена, а синът още на следващия. Затова седнали да помислят как да оправят случилото се; обърнали се за съвет към Еудром как да постъпят. Той мислел доброто на Дафнис и ги посъветвал да разкрият какво е станало най-напред на младия господар и сам обещал да помогне, ползувал се с доверие пред него, били млечни братя. И ето как постъпили на другия ден.

 

 

10. Пристигнал Астил на кон с един свой паразит[51], и той на кон. На господаря брадата била току-що набола, а Гнатон — тъй се наричал паразитът — отдавна се бръснел. Ламон заедно с Миртала и Дафнис паднал в краката на господаря и замолил да пожали нещастния старец и да го отърве от гнева на баща си, тъй като в нищо не бил виновен, а ведно с това разказал всичко подробно. Изпълнил се с жал към молбите Астил, отишъл в парка и като видял погубените цветя, казал, че лично ще се застъпи за него пред баща си и ще хвърли вината върху конете, уж че ги вързали там и те сторили тази пакост — отвързали се, изпомачкали, изпотъпкали и изкоренили цветята. Благодарили му с пожелание за щастие за тия думи Ламон и Миртала. А Дафнис донесъл и дарове — няколко кози, сирене, птици с малките им, гроздове заедно с лозовите клонки, клончета с ябълки. Имало сред даровете и благоуханно вино от Лесбос, най-доброто, което човек може да си представи.

 

 

11. Астил похвалил даровете и тръгнал на лов за зайци, нещо съвсем естествено за един богат младеж, който обича развлеченията, и като излезе вън от града, търси ново удоволствие. А Гнатон като човек, който знае само да яде и пие без мярка и като се напие, да развратничи, и който не бил нищо друго, а една уста, един стомах и това, дето е под стомаха, хвърлил око на Дафнис, додето поднасял даровете. Понеже и по природа бил наклонен да обича момчета, а пък и хубост видял, каквато дори в града не можела да се намери, решил да се завърти около Дафнис, очаквал лесно да го склони, щом е козар. Наумил си и не отишъл на лов с Астил, а слязъл там, дето пасял Дафнис, уж за да погледа козите, а всъщност него да погледа. И за да го разположи към себе си, и козите захвалил, и поискал да посвири на сирингата козарска песен, и му казал, че без труд ще го направи свободен, всичко бил можел.

 

 

12. Като му се видял послушен, издебнал го една вечер, когато връщал козите от паша, изтичал насреща му, най-напред го целунал, а после поискал да се обърне към него гърбом, както застават козите към козлите. Дафнис не можал веднага да схване и рекъл, че е редно козлите да качват кози и че никой никога не е виждал козел да качва козел, нито овен овен вместо овца, петел петел вместо кокошка. Тогава Гнатон протегнал ръце и се опитал да го насили. Но понеже бил пиян и с мъка се държал прав, Дафнис го отблъснал, свалил го на земята и като кученце хукнал и там да лежи го оставил. Имало нужда от мъж, не от дете, за да бъде отведен. И вече стоял по-далече от него. Веднъж, на едно място пасял козите, друг път на друго, бягал от него, Хлоя гонел с поглед. Но и Гнатон престанал да го преследва, разбрал, че не само е красив, ала също и як. Задебнал случай да поговори с Астил и се надявал, че младежът, който бил разположен да го отрупва с щедрост, ще му го даде в дар.

 

 

13. Но тогава било невъзможно, пристигнал Дионисофан с Клеариста, вдигнал се шум от животни, роби, мъже и жени. След това Гнатон съчинил дълга реч на любовна тема. Дионисофан бил вече с прошарени коси, но едър, красив и способен да се мери с младежите. Освен това бил богат като малцина и честен като никой друг. Като пристигнал, още първия ден принесъл жертва на боговете, които надзирават полския живот — на Деметра[52], на Дионис, на Пан и на Нимфите. Наредил да поставят общ кратер за всички присъствуващи. Останалите дни направил преглед на Ламоновата работа. Като видял дълбоките бразди по полето, подрязаните лози, хубостта на парка — вината за изпотъпканите цветя поел върху себе си Астил, — зарадвал се безкрайно, наградил Ламон с похвали и обещал да го направи свободен. Слязъл подир това и при козето стадо да разгледа и козите, и пастира им.

 

 

14. Хлоя се скрила в гъстака, срамувала се и се страхувала от толкова много хора. Но Дафнис останал на място, препасан бил с космата козя кожа, през рамото му висяла току-що съшита торба, в едната ръка държал прясно подквасено сирене, в другата — козленца сукалчета. Ако Аполон някога в служба на Лаомедонт[53] пасял волове, бил е такъв, какъвто изглеждал Дафнис тогава. Сам нищо не рекъл, облял се в руменина и като свел поглед, протегнал ръцете с даровете. А Ламон рекъл: „Господарю, това е козарят на твоето стадо кози. На мене ти ми даде петдесет да ги паса и два козела, той ти ги умножи на сто и на десет козела. Виждаш как са охранени и колко гъста е тяхната козина и колко читави рогата им. Направи също и музика да разбират. Когато засвири на сиринга, изпълняват всичко, каквото ги накара.“

 

 

15. Клеариста, която присъствувала там, като чула, пожелала да се увери, че наистина е тъй, и накарала Дафнис да посвири на козите, както и друг път, и обещала да го дари за свирнята с хитон[54], вълнена наметка и чифт сандали. Той ги наредил като в театър, застанал под бука, извадил сирингата от торбата, първо я надул леко, а козите спрели и надигнали глави. След това засвирил мелодията за паша, те навели глави и запасли. После засвирил звучно, вкупом легнали. Засвирил и някаква остра мелодия, побягнали в храсталака, като че ли приближавал вълк. След малко пуснал призивна песен, излезли из храсталака и се стекли досами нозете му. Не е възможно човек да види дори роби да се подчиняват тъй на заповед на господар. Всички се удивили, а Клеариста повече от всички и се врекла да даде обещаните дарове на хубавия, толкова вещ в музиката козар. Качили се в кошарата, седнали да закусят и на Дафнис пратили от закуската. А той ядял с Хлоя и приятно му било да вкуси от изкусната градска кухня, изпълнен с добрата надежда да случи и брака, като предума господарите.

 

 

16. А Гнатон пламнал още повече след случката със стадото и решил, че не е живот това, ако не получи Дафнис; издебнал Астил, когато се разхождал в парка, отвел го в храма на Дионис, зацелувал му краката и ръцете. Попитал го Астил защо прави това, настоявал да каже и да му помогне се заклел. „Погива твоят Гнатон, господарю — рекъл. — Доскоро само в трапезата ти беше влюбен. Преди се кълнеше, че нищо не е по-красиво от старото вино, и казваше, че твоите готвачи имат повече сила над него, отколкото митиленските юноши. Но сега и за в бъдеще единствено Дафнис е хубав за мене. Не се допирам и до най-скъпото блюдо и макар всеки ден да приготвят толкова месо, толкова риба, толкова сладкиши, на драго сърце бих станал коза: и трева бих ял, и шума, стига да слушам сирингата на Дафнис и да паса в неговото стадо. Но ти спаси своя Гнатон и победи непобедимия Ерос. Иначе, кълна се в тебе, моя бог, ще грабна камата, ще си натъпча корема с храна и ще се убия пред Дафнисовите порти. И вече няма да ми казваш «Гнатончо», както толкова пъти си ми казвал по-рано в шегите си.“

 

 

17. Не издържал младежът да го гледа как плаче и как му целува отново нозете, пък не бил и без опит в любовната мъка, обещал да го измоли от баща си и да го отведе в града като свой роб и като негов любимец. И понеже искал да му върне доброто настроение, усмихнал се и попитал не се ли срамува да обича сина на Ламон, ами дори мисли сериозно да легне с момче, което пасе кози. И в същото време направил физиономия, уж че му мирише на козел. Но Гнатон бил научил цялата любовна митология в компанията на разпуснати хора и не без сполука рекъл в защита на себе си и на Дафнис: „Никой влюбен, господарю, не обръща внимание на тия неща, ами се влюбва, независимо в чие тяло открие красотата. Поради това има случаи човек да се влюби и в растение, и в река, и в животно. И кой не би съчувствувал на влюбен в същество, от което човек би трябвало да се страхува? Аз обичам тялото на роб, но красотата на свободен. Виждаш, че има коси, подобни на зюмбюл, блестят под веждите очите като камък върху златен пръстен. А лицето му е румено, устата му с бели зъби като от слонова кост. Кой влюбен не би се молил да получи от такава уста сладка целувка? Ако съм се влюбил в пастир, на боговете съм подражавал. Воловар беше Анхиз[55], а Афродита го прие. Кози пасеше Бранхос[56], а Аполон го обикна. Овчар беше Ганимед[57], а го грабна царят на вселената. Нека не презираме момчето, на което и козите се подчиняват, като че ли са влюбени в него. Нека отдадем благодарност на орлите на Зевс[58], ако са оставили такава хубост на земята.“

 

 

18. Сладко се засмял Астил най-вече на тия думи, казал, че Ерос създава големи умници, и зачакал случай, когато ще може да поговори с баща си за Дафнис. Без да го забележат, Еудром чул всичко това и понеже обичал това добро момче Дафнис и щяло да му бъде неприятно такава хубост да бъде поругана от Гнатон, веднага разказал всичко на него и на Ламон. Ужасил се, Дафнис и замислил да побегне заедно с Хлоя или да умре, като я вземе за другарка и в смъртта. А Ламон извикал вън от двора Миртала и рекъл: „Загубени сме, жено. Дойде време да разкрием тайната. Свършено е и с козите ми, и с всичко останало. Но не, кълна се в Пан и в Нимфите, дори да остана като вол в обора[59], няма да премълча каква е съдбата на Дафнис, ще кажа, че го намерих подхвърлен, ще открия как е сукал, ще покажа и вещите за разпознаване, с които го намерих. Нека научи мръсникът Гнатон, той, който е никакъв, в какъв се влюбва. Ти сало извади вещите, нека са готови.“

 

 

19. Тъй се наговорили те и отново влезли вътре. А Астил, щом баща му останал свободен, изтичал при него и го замолил да му даде да отведе Дафнис в града; понеже бил красив и способен, не му отивало да живее на село и Гнатон бързо щял да го обучи на градските нрави. Бащата с радост дал съгласие и пратил да повикат Ламон и Миртала за хубавата вест, че отсега нататък вместо на козите и козлите Дафнис ще прислужва на Астил, и с обещание да им даде на негово място двама козари. Стекли се вече всички роби, радвали се, че ще имат такъв хубав другар, тогава Ламон помолил да каже нещо и ето как започнал: „Чуй от мене, стареца, истината, господарю. Заклевам се в Пан и в Нимфите, че нищо няма да излъжа. Не съм баща на Дафнис и не се ощастливи Миртала да стане майка. Други са родителите му и те го подхвърлили вероятно защото са имали достатъчно деца. Аз го намерих подхвърлен, от моя коза хранен. Когато умря, погребах я край градината, обичах я, задето беше изпълнила майчиното дело. Намерих заедно с него и вещи за разпознаване. Заявявам го, господарю, че ги пазя. Те говорят за по-високо положение от нашето. Че ще бъде роб на Астил, към това не се отнасям надменно — хубав слуга на хубав и благороден господар ще бъде. Но не мога да допусна да стане играчка на разпуснатия Гнатон, който сериозно се надява да го отведе в Митилена и да се отнася към него като към жена.“

 

 

20. Това рекъл Ламон, млъкнал, а от очите му затекли сълзи. Захулил го Гнатон и с бой го заплашил. Дионисофан се изумил от казаното и наредил Гнатон да млъкне, стрелнал го и смръщил вежди. Наново разпитал Ламон и го накарал да каже истината, а не да съчинява неща като в приказка, за да задържи сина си. Но понеже упорствувал и се кълнял във всички богове и предлагал с мъчение да го изпитат дали лъже, седнали с Клеариста да обмислят казаното от Ламон. „Защо ще лъже Ламон, щом като получава вместо един-двама козари? Възможно ли е селянин да измисли такава история? Не е ли направо невероятно от такъв старец и такава проста майка да се роди толкова красиво дете?“

 

 

21. Решили да не гадаят повече, ами да погледнат по-добре дали вещите за разпознаване говорят за блестящо и по-високо положение. Отишла Миртала да ги донесе. Пазела ги всички в стара торба. Като ги донесла, най-напред ги погледнал Дионисофан и като видял пурпурната дреха, златокованата тока, камата с дръжка от слонова кост, извикал високо: „Зевсе господарю!“ Повикал и жена си да види. А тя, като видяла, също извикала високо: „Мили Орисници. Не сме ли ние тия, които поставиха тези вещи до нашето дете? Не по тия ли места изпратихме Софросина да иде да го остави? Това е не друго, това са същите тия вещи. Мили съпруже, наше е детето. Твой син е Дафнис и бащините кози е пасъл.“

 

 

22. Тя още говорела, Дионисофан целувал вещите и плачел от голямата радост, а Астил, като разбрал, че му е брат, хвърлил плаща и хукнал към парка, искал пръв да целуне Дафнис. Дафнис, като го съгледал да тича заедно с толкова много хора и да вика „Дафнисе“, решил, че намерението му е да го хване, хвърлил торбата и сирингата и се понесъл към морето, за да се хвърли от високата скала. И вероятно най-неочаквано намерен, тъй неочаквано Дафнис и щял да загине, ако Астил не се сетил и не викнал отново: „Спри, Дафнисе, недей да се плашиш! Аз съм ти брат, а досегашните господари са твои родители. Току-що ни разказа Ламон за козата и ни показа вещите за разпознаване. Обърни се и виж ги, идат весели и радостни. Но най-напред мене целуни. Кълна се в Нимфите, не е лъжа.“

 

 

23. Едва след клетвата се спрял и дочакал Астил да дотича и като се приближил, целунал го. Додето го целувал, пристигнала тълпата слуги и слугини, самият баща и майка му с него. Всички го прегръщали, целували, плачели от радост. Най-напред той приветствувал баща си и майка си и като че ли ги познавал отдавна, притиснал ги към гърдите си и не желаел да се откъсне от тяхната прегръдка. Толкова бързо гласът на природата събужда доверието. За късо време забравил дори Хлоя. Отишъл в кошарата, сложил си скъпа дреха, седнал до собствения си баща и го заслушал. А той разказал следното:

 

 

24. „Ожених се, деца, съвсем млад. Измина малко време и станах щастлив баща, така мислех. Роди ми се най-напред син, след това дъщеря, а третият беше Астил. Реших, че съм осигурил поколението, затова подхвърлих това дете, което се роди след всички тях, като поставих тия вещи не за разпознаване, а като погребална украса. Но Съдбата друго решила. По-възрастният син и дъщерята починаха от еднаква болест, в един ден. А ти по божието провидение оцеля, за да имам повече синове, които да ме водят за ръка на стари години. Недей никога да ми се сърдиш за подхвърлянето — решението взех против волята си, — нито пък ти, Астиле, се огорчавай, че ще получиш част, а не цялото имущество — за разумния човек няма нищо по-ценно от брата, но се обичайте, а колкото до имуществото, по него можете и с царе да се мерите. Ще ви оставя много земя, много сръчни слуги, злато, сребро и каквито други богатства има у богати хора. На Дафнис отделно давам тази земя, също Ламон и Миртала и козите, които сам е пасъл.“

 

 

25. Той още говорел, когато Дафнис подскочил и рекъл: „Добре, че ми напомни татко. Отивам да отведа на водопой козите. Те очакват сега някъде жадни моята сиринга, а аз тука седя.“ Разсмели се сладко всички, че господар е станал, а още желае да бъде козар. И отишъл друг да се погрижи за козите, а те принесли жертва на Зевс Спасител и се събрали на угощение. На това угощение не отишъл само Гнатон. Боял се, затова и деня, и нощта прекарал като молител в храма на Дионис. До всички стигнала новината, че Дионисофан намерил сина си и че се намерил господарят на тая земя — козарят Дафнис. Призори от всички страни се стекли хора да споделят радостта на момчето и да донесат дарове на неговия баща. Между тях пръв бил и Дриас, който отгледал Хлоя.

 

 

26. Всички задържал Дионисофан да споделят след радостта също и празничната трапеза. Приготвено било много вино, много хляб, диви патици, прасенца сукалчета, какви ли не видове сладки. Много жертви били принесени на местните божества. Тогава Дафнис събрал всичките пастирски вещи и едно по едно ги принесъл в дар на боговете. На Дионис дарил торбата и кожата, на Пан сирингата и извитата флейта, на Нимфите гегата и ведрата, които сам бил измайсторил. Но това, с което човек е привикнал, е много по-приятно от новото благосъстояние. Затова и Дафнис на раздяла плакал над всяка от тия вещи. И нито ведрата дарил, преди да издои в тях козите, нито кожата, преди да я облече, нито сирингата, преди да посвири. Дори целунал всички тия вещи и сбогом е козите си взел, и козлите по име повикал. И от извора пил, откъдето често пиели с Хлоя. Но за любовта си още не говорел, чакал удобния момент.

 

 

27. Додето Дафнис вършел тия жертви, ето какво правела Хлоя. Овцете пасели, а тя седяла и плачела и говорела неща, които било естествено да помисли: „Забрави ме Дафнис. Бълнува за богат брак. Защо го накарах да се закълне в козите, а не в Нимфите? Изостави и тях, както и Хлоя. Дори като принасяше жертва на Нимфите и на Пан, не пожела да види Хлоя. Вероятно е намерил слугини при майка си, по-красиви от мене. Сбогом, Дафнисе. Аз повече няма да живея.“

 

 

28. Това говорела, това замисляла Хлоя, когато се изпречил воловарят Лампис с дружина другари и я грабнал, решил бил, че Дафнис вече не ще я вземе за жена, а и Дриас ще го одобри за жених. Тя жално викала, додето я носели. Видели хората, един съобщил на Напа, тя на Дриас, а Дриас на Дафнис. А той обезумял, но нито на баща си посмял да каже, нито можел да се владее, влязъл в градината, заридал и говорел: „Горчиво разкритие! Колко по-добре ми беше да съм козар. Колко по-щастлив бях като роб. Тогава виждах Хлоя, тогава… А сега Лампис я грабна и изчезна. Като стане нощ, ще спи с нея. А аз пия и се наслаждавам! Напразно се заклехме в Пан, в козите и в Нимфите.“

 

 

29. Тъй говорел Дафнис, а Гнатон, който се криел в градината, го чул и решил, че е дошло време да се помири с него, взел няколко момчета от слугите на Астил и бързо намерил Дриас. Наредил му да го води, бегом хукнал към кошарата на Лампис и го заварил току-що въвел вътре Хлоя. Нея освободил, а селяните здравата наложил с пръчка. Канел се да върже Лампис и да го отведе също като пленник от някаква война, но той успял да избяга. Намерил Дионисофан да спи, а Дафнис да будува и да плаче още в градината. Отвел Хлоя при него, дал му я, всичко му разказал и го помолил да не му се сърди повече, а да го задържи като слуга, който няма да е без полза, и да не го лишава от трапезата си, без която той ще умре от глад. Като видял Хлоя и като я държал в ръце, Дафнис се помирил с него, както е редно с благодетел, а от нея поискал прошка за своята немарливост.

 

 

30. Помислили и решили да крият за брака; той единствено на майка си да признае за любовта, а Хлоя да държи тайно при себе си. Но Дриас не се съгласил, смятал за редно да каже на баща му, като обещал лично да го склони. На другия ден сложил в торба вещите за разпознаване и се приближил към Дионисофан и Клеариста, които седели в градината. Били там и Астил, и самият Дафнис. Настанала тишина и Дриас започнал да говори: „Подобна причина като Ламоновата ме кара да говоря за неща, които досега считах за нужно да останат в тайна. Това момиче Хлоя аз нито съм създал, нито съм хранил в началото, ами други са й родители, а овца я е кърмила в пещерата на Нимфите, дето беше подхвърлена. Видях това сам и се удивих на гледката, удивих се и я отгледах. Говори за това и красотата — по нищо не прилича на нас. Говорят и вещите за разпознаване — по-богати са, отколкото върви за овчар. Вижте ги и потърсете близките на момичето, ако ви се стори достойна за Дафнис.“

 

 

31. Това нито Дриас изрекъл без скрито намерение, нито Дионисофан изслушал немарливо. Като погледнал към Дафнис и видял, че бледнее и плаче скришом, веднага се досетил за любовта му. И понеже повече мислел за собственото си дете, отколкото за чуждото момиче, преценил думите на Дриас крайно точно. Като видял и донесените за разпознаване вещи — златните пантофки, гривни и панделка, обърнал се към Хлоя и поръчал да бъде спокойна, понеже вече имала мъж, а скоро щяла да намери и баща си, и майка си. А Клеариста я взела със себе си и се заела да се погрижи за облеклото и външния й вид като за съпруга на сина си. На ставане Дионисофан само запитал Дафнис дали е девица. Той се заклел, че нищо друго не е имало освен целувки и любовни клетви. Дионисофан се зарадвал на тяхното съзаклятничество и ги поканил на трапезата.

 

 

32. Тогава се явил случай да се разбере какво нещо е красотата, когато се прибави украса към нея. Облечена, със сплетени коси и измито лице, на всички Хлоя се сторила толкова хубава, че дори Дафнис едвам я познал. Човек би се заклел, дори без да разполага с вещите, че Дриас не може да бъде баща на такава девойка. Но присъствувал и той, участвувал в гощавката заедно с Напа, а техни сътрапезници, възлегнали също на едно ложе, били Ламон и Миртала. Следващите дни отново принесли жертви, отново смесили вино в кратерите, а Хлоя също дарила пастирските си вещи — сирингата, торбата, кожата, ведрата. Изляла вино в извора в пещерата, понеже там сукала и често се къпала. Увенчала и гроба на овцата, показал й го Дриас, и също изсвирила нещо на стадото, а подир това отправила молитва към Нимфите да намери своите родители, които да бъдат достойни за брака й с Дафнис.

 

 

33. Като празнували достатъчно на село, решили да идат в града да потърсят родителите на Хлоя и да не отлагат повече сватбата. На сутринта приготвили багажа, дали на Дриас други три хиляди драхми, а Ламон получил правото да прибира половината реколта от нивите и лозята, получил още козите заедно с козарите, четири впряга волове, зимни дрехи и свобода за себе си и за жена си. Подир това в разкошно шествие потеглили на коне и в коли към Митилена.

Гражданите не забелязали връщането им, понеже било нощ. Но на следния ден се събрала тълпа мъже и жени пред портите. Мъжете, за да споделят радостта на Дионисофан от намирането на момчето, но още повече, за да се уверят с очи в красотата на Дафнис; жените, за да споделят радостта на Клеариста, която си довела и син, и снаха. Те също останали изумени от красотата на Хлоя, която не можела да се сравни с нищо. Целият град изпаднал в почуда по момчето и момичето. И вече пожелавали да бъде щастлив бракът им и също дано родът, който се намери, да бъде достоен за момичето. Жени от най-заможните семейства отправяли молитви към боговете да излезе, че са майки на тази толкова красива дъщеря.

 

 

34. След дълъг размисъл Дионисофан заспал дълбоко и ето какъв сън видял. Присънило му се, че Нимфите искат от Ерос да се съгласи вече с брака. Той отпуснал лъкчето, свалил колчана и накарал Дионисофан да събере на угощение всички благородни митиленци и когато напълни последния кратер, да покаже на всеки един вещите за разпознаване и подир това да изпеят сватбената песен.

Като видял и чул това насън, станал на сутринта и наредил да приготвят блестяща трапеза, на която да има всичко, което раждат земята, морето, езерата и реките, и събрал на общо угощение всички знатни митиленци. Когато вече настъпила нощта и бил напълнен кратерът, от който се прави възлияние на Хермес[60], един прислужник внесъл вещите за разпознаване върху сребърен съд, разнесъл ги от ляво на дясно и ги показал на всички.

 

 

35. От гостите никой не ги разпознал. Но един гражданин, Мегаклес, който поради преклонната си възраст бил възлегнал пръв[61] от дясната страна, като ги видял, разпознал ги и извикал гръмко като младеж: „Какво е това, дето виждам? Какво е станало с тебе, дъщеричке моя? Дали и ти си жива, или някой овчар е попаднал на тебе, отмъкнал е това, а теб те е изоставил? Моля те, Дионисофане, кажи ми, откъде имаш вещите на моето дете? Не ми отказвай след Дафнис и аз да открия нещо!“ Дионисофан го накарал по-напред да разкаже за подхвърлянето. Без да понижава тона си, Мегаклес рекъл: „Беше скромен животът ми по-рано, защото, каквото имах, бях го изхарчил като хорег и триерарх[62]. По това време именно ми се роди дъщеричка. Побоях се да я отгледам в бедност, украсих я с тия вещи и я подхвърлих. Знаех, че има много хора, които искат да станат родители и по този начин. И тъй детето беше подхвърлено в пещерата на Нимфите, оставено на грижите на богините, а моето богатство с всеки изминал ден ставаше все по-голямо, без да имам наследник. Нямах вече щастие да стана баща дори на дъщеря, а боговете като че ли ми се присмиват, като ми пращат нощем сънища, с които известяват, че овца ще ме направи баща.“

 

 

36. Извикал Дионисофан по-високо от Мегаклес, скочил и въвел великолепно наредената Хлоя и казал: „Ето детето, което си подхвърлил. По божието провидение това твое момиче ти го откърми овца, както коза откърми Дафнис за мене. Вземи вещите и дъщеря си, а като я вземеш, дай я на Дафнис за жена. И двамата бяха подхвърлени, и двамата бяха намерени, и за двамата положиха грижи Пан, Нимфите и Ерос.“ Одобрил това Мегаклес, пратил да повикат жена му Рода и приел в прегръдките си Хлоя. И там останали да спят, тъй като Дафнис се бил заклел на никого да не оставя Хлоя, дори на собствения й баща.

 

 

37. На другия ден се уговорили и отново поели към полето. Измолили това Дафнис и Хлоя, не можели да свикнат с живота в града. А родителите им също решили да направят тяхната сватба по пастирски. Като пристигнали у Ламон, довели Дриас при Мегаклес, запознали Напа с Рода и започнали с широка ръка да се готвят за празничния ден. Бащата предал още веднъж на Нимфите Хлоя и заедно с много други неща отдал в дар вещите за разпознаване, а на Дриас направил парите му да станат десет хиляди драхми.

 

 

38. Времето било чудесно. Затова Дионисофан наредил да направят пред пещерата на Нимфите ложета от зелена шума, поканил всички селяни и богато ги нагостил. Там били Ламон и Миртала, Дриас и Напа, близките на Доркон, Филетас и неговите синове, Хромис и Ликенион. Дори и Лампис не отсъствувал, бил измолил прошка. И както става на такива угощения, всичко било просто и по селски. Един пеел жетварски песни, друг подхвърлял шеги, както се прави край линовете. Филетас свирил на сиринга. Лампис на флейта, Дриас и Ламон играли танц, Хлоя и Дафнис един друг се целували. Пасели наблизо и козите и сякаш и те участвували в празника. Това не било съвсем приятно за хората с градски вкус. А Дафнис дори викал по име някои кози, давал им зелена шума, хващал ги за рогата и ги целувал.

 

 

39. И това не било само тогава. Додето били живи, повечето време прекарвали по пастирски. От боговете почитали Нимфите, Пан и Ерос, държали големи стада овце и кози и смятали за най-сладка храна плодовете и млякото. И първородния си син поставили да суче от коза, а момиченцето, което им се родило след него, накарали да бозае от овца и ги нарекли — него Филопимен, нея Агела[63]. Украсили пещерата и изображения поставили, и олтар издигнали на Ерос Пастир. И на Пан му дали жилище — наместо елата храм, като го нарекли на Пан Войника.

 

 

40. Но това направили и посветили по-късно. А тогава, като настъпила нощта, всички ги съпроводили до брачната стая; едни свирели на сиринга, други на флейта, трети държали нагоре големи факли и когато наближили портите, запели с грубия си суров глас, сякаш не пеели хименеи[64], а с вили разцепвали земята. Дафнис и Хлоя легнали заедно голи и започнали да се целуват и прегръщат и тая нощ били по-будни от кукумявки. Дафнис сторил това, което научил от Ликенион, а Хлоя тогава за пръв път разбрала, че тия неща, дето ги правили в гората, били само пастирски закачки.

Псевдо-Калистен
Животът на Александър Македонски

Книга първа

1. Премъдрите египтяни, потомци на боговете, които установиха размерите на сушата, укротиха вълните на морето, измериха реката Нил, установиха разположението на небесните светила, откриха и предадоха на поколенията още едно умение — магията. Казват, че Нектанеб[65], последният египетски цар, след когото Египет загуби авторитета си в това отношение, надвишавал всички с магическите си умения. С една дума, той можеше да направи подвластни всички световни първоначала. Ако налетеше ненадейно облакът на войната, не се мъчеше да събира войска, нито да прави военни прегледи, нито да точи мечове, нито да приготвя военни съоръжения, а влизаше в двореца, взимаше един меден леген и като го напълнеше с дъждовна вода, пускаше вътре малки восъчни корабчета и човечета, запяваше заклинателна песен и ги направляваше с абаносова тояга, като призоваваше божите вестители и бога на Либия. Амон[66]. И така посредством това легеногадание корабчетата в легена надвиваха нашествениците и те погиваха. Същото вършеше и срещу тия, които го нападаха по суша.

 

 

2. Така поради опитността му царството оставаше непокътнато. Доста време по-късно дойде при него един негов съгледвач или, ако се каже по латински, експлоратор, и рече следното: „Велики Нектанеб! Остави всичко друго и се погрижи да запазиш мира, тъй като приближава огромен облак войска, наброяваща десетки хиляди войници. Има в нея скити, араби, оксидраки, ибери, сирийци, каукони, лапати, боспорци, агри, залби, халдейци, месопотамци, агриофаги, еунимити и от всички останали големи народи на Изтока. Неизброима войска десетки хиляди войници бърза да завладее твоя Египет.“ Така каза военният, а Нектанеб се усмихна и рече: „Достойно и будно вардиш на поста, който ти е поверен, но ти говори страхливо, както не подобава на войник. Силата не е в количеството на войската, а в нейното мъжество. Защото един човек със своя ум може да подкара множество хора и храбрата десница да им даде закрила.“ Така рече и го отпрати.

 

 

3. А той се върна в двореца и нареди да го оставят. Като остана сам, положи легена и го напълни с вода. Постави на повърхността восъчните корабчета и като вдигна жезъла, запроизнася магическите думи. Но когато се взря в легена, видя, че боговете на Египет стоят на кърмите на корабчетата на враговете варвари и ги направляват. Заключи по това, че блажените богове са изоставили царя на египтяните, обръсна си косата и брадата, за да не го познаят, и като грабна злато, колкото можеше, измъкна се от Египет през Пелузий[67]. Обиколи много страни и пристигна в столицата на Македония Пела. Облечен в ленена дреха като египетски предсказател и астролог, той гледаше на всеки, който отиваше при него. Та това за тия неща.

А в Египет, когато Нектанеб изчезна, египтяните се обърнаха с въпрос към праотеца на боговете Хефест какво се е случило с царя на Египет. Той им даде прорицание да идат при невидимия оракул на Синопий[68], който им отговори следното: „Побягналият от Египет могъщ защитник, старейшина, цар и владетел, ще се върне след време млад, отхвърлил лика и белезите на старец. Обиколил целия свят, ще се върне в равнината на Египет и ще ви донесе подчинението на враговете.“ Като получиха това предсказание, не разбраха какво означава и затова написаха текста му върху пиедестала на статуята на Нектанеб, за да се помни, в случай че се сбъдне.

 

 

4. В Македония Нектанеб стана до такава степен известен с гадателството си, че и Олимпиада пожела да й гледа. Един път, когато Филип се случи на война и отсъствуваше, прати да го повикат. Той отиде в двореца и като я видя, заплени се от хубавия й лик, който беше по-красив от лунния. И иначе имаше слабост към жените, та любовното желание заостри ума му, протегна ръка за поздрав и рече: „Бъди здрава, царице на македонците.“ Видя му се нередно да я нарече „господарка“, понеже имаше чувство за царското си достойнство. Олимпиада рече: „Бъди здрав и ти, съвършени астроложе. Приближи и седни.“ Като седна, Олимпиада рече: „Ти наистина ли си етиптянин?“ Нектанеб рече: „Тия, които са проверили, могат да ти кажат.“ Тя рече: „Какъв е твоят начин за узнаване на истината?“ Той рече: „Правилно се изрази, царице, защото много са начините да се гледа. Съществуват сънегадатели, гадатели по поличби, птицегадатели, гледачи по пясък, съставители на хороскопи, магове, астролози. Бидейки истински египетски предсказател, аз познавам всички тия гледания и съм маг и астролог.“ И като каза това, погледна я пронизващо. Тя улови погледа и рече: „Каква мисъл ти мина на тебе, истински предсказателю, че ме погледна с тъй неприкрито любопитство?“ Нектанеб рече: „Спомних си едно предсказание, царице. Преди време чух от моите богове, че ще се случи да гледам на царица и че всичко, което й кажа, ще излезе истина.“

Ведно с тия думи извади дъска, царска и много ценна, която не може да бъде описана с думи, направена от слонова кост, абанос, злато и сребро, разделена на три пояса. Върху първия бяха изобразени тридесет и шестте декани[69], върху втория — дванадесетте знака на зодиака, върху най-вътрешния — слънцето и луната. Постави я на канапето и подир това отвори, малко сандъче, също от слонова кост. Извади седемте звезди и хороскопа[70], направени от осем обработени камъка, и състави едно небе от тях, като ги разположи в малък кръг, и то блесна. Представи слънцето с кристал, луната с диамант, Арес с хематит, Хермес със смарагд, Зевс с етерит, Афродита със сапфир, Кронос с офит, хороскопа с бял мрамор. И рече: „Кажи ми, царице, годината, месеца, деня и часа на твоето рождение.“ И като му каза, Нектанеб се зае да изчисли часа на неговото рождение и на нейното дали са в едно и също съзвездие. И като видя, че разположението на звездите е благоприятно, попита: „Какво желаеш да чуеш, царице?“ Тя рече: „За Филип желая да науча. Защото дочувам, че след войната щял да ме остави и да се ожени за друга.“ Нектанеб рече: „Лъжлив е слухът, че сега ще те остави. Но след време това наистина ще стане. Аз обаче, като египетски пророк и маг, мога да ти помогна в тая работа, когато стане нужно. Според рождението ти, както ми го разкри, предстои ти да се събереш със земен бог, да заченеш от него и да родиш чедо, което ще отмъсти за греховете, които Филип има пред тебе.“ Тя рече: „И кой е богът, който, казваш, ще преспи с мене?“ Той рече: „Рогатият бог на Либия, дето донася богатства, Амон.“ А тя рече: „На каква възраст е той, млад ли е или на средна възраст? И какъв е на вид?“ Той рече: „На средна възраст е, с посивяла коса и с рога на овен на слепоочията. И сън ще видиш, и в него богът ще се събере с тебе.“ Олимпиада рече: „Кога?“ Той рече: „Не след дълго. Днес. Затова те съветвам да се погрижиш за себе си като за царица, тъй като ще те обгърне тая нощ в съня ти.“ Тя рече: „Ако видя това, ще те почитам не като маг или пророк, а като бог.“

 

 

5. След тоя им разговор излезе Нектанеб от двореца. И без да се бави, отиде в пусто място, накъса треви, които докарват сънувка, омагьоса[71] с тях Олимпиадиния сън и й докара да види, каквото искаше. Така щото Олимпиада наистина видя в съня си да я прегръща и да се събира с нея Амон. Каза й, ставайки: „Жено, имаш в утробата си чедо, което ще отмъсти за тебе.“

 

 

6. Като се вдигна от съня, Олимпиада се изуми от точното изпълнение на словата, прати да повикат астролога и му каза: „Видях бога, за когото ми говори, и се събра с мене действително като блажен. Затова искам и денем будна да се сближа с него. Ти ще се погрижиш и за това. Бих се учудила, ако не знаеш как да го сториш.“ А той рече: „Зная как да го сторя. Но понеже заявяваш, че искаш да се събереш с него будна, нужно е да се направи нещо предварително. Едно е насън, друго е наяве. Затова ще бъде добре да ми дадеш място близо до твоята спалня, за да бъда в помощ с моите заклинания, та да не се уплашиш, когато влезе богът при тебе. Защото, влизайки, ще бъде най-напред змия[72], ще пълзи по земята и ще съска, след това ще се превърне в рогатия Амон, след това в храбрия Херакъл[73], след това в тирсоносеца Дионис След това, като приближи, ще приеме вид на човек с моите черти.“ Олимпиада рече: „Имаш право, пророче. Заеми спалнята. А когато видя тоя бог будна и разбера, че съм приела божието потомство, ще те почета тъй, както подобава на царица, и ще те прославя, все едно, че ти си баща на детето.“ Той рече: „Казах ти предварително за съскането на змията, за да не се изплашиш от чудовището и да го посрещнеш ласкаво и без боязън.“

 

 

7. И когато всичко стана тъй, както я предупреди Нектанеб, царицата не изпита страх, а понесе смело превръщанията на бога. Като се вдигна от нея, той допря с ръка корема й и рече: „Нека това семе бъде неподчинимо и непобедимо!“ И след тия думи отиде да си почине. А след това техните събирания станаха обичайни и тя беше доволна, като мислеше, че я взима змията, Амон, Херакъл и всебогът Дионис.

Когато коремът й нарасна, повика Нектанеб и рече: „Пророче, какво да сторя, когато Филип се върне и ме завари бременна?“ А той рече: „Недей да се боиш, царице. В това ще ти помогне триликият бог Амон, който ще се яви в сън на Филип така, щото да нямаш вина пред него.“ Тъй Нектанеб мамеше Олимпиада и тя се събираше като с бог с един развратен човек, само дето беше египетски цар.

 

 

8. И тогава хвана морски ястреб[74], омагьоса го и прати с него сън на Филип. Видя той бог с красив лик, с посивели коси и с рога като Амон, който възлегна с Олимпиада и като стана от ложето, каза й: „Имаш в утробата си чедо от мене и то ще отмъсти за тебе и за баща си Филип.“ Забеляза също да зашива естеството и с нилска тръстика и да го запечатва със златен пръстен, на чийто камък бе издълбана лъвска глава, лъчащо слънце и копие. И му се стори, че ястребът го събуди с крилата си.

Като видя това, вдигна се, прати да повикат сънегадател и му разказа знамението. А той каза: „Царю, според това, което си видял, Олимпиада е заченала, и то от бог. Сигурно е така, щом някой е запечатал естеството й. Тъй като човек запечатва пълен съд, а не празен. А щом като естеството е съшито с папирус, египетско е потомството. Тъй като никъде другаде не расте папирус освен в Египет. При това поради златния пръстен е зачената не обикновена, а бляскава, знатна и бележита съдба. Има ли нещо по-знатно от златото, с което изразяваме почитта си и към боговете? А ето какъв смисъл има това, че на камъка е издълбано слънце, лъвска глава и копие. Също като лъв роденото ще успее да покори на копието си всички градове на изток. А това, че богът е с рога на овен и с посивели коси, означава, че негов създател е богът на Либия Амон.“ След това тълкувание на сънегадателя Филип се угрижи, дето Олимпиада беше заченала, макар и от бог.

 

 

9. Когато победи във войната, върна се в Македония. Като влезе в двореца, Олимпиада го посрещна смутена. А Филип я погледна и рече: „Кому си се оставила, Олимпиада? Но знам, че в греха си не си съгрешила, защото бог те е насилил, за да родиш дете на Филип и него да наречеш баща на детето. Видях в съня си всичко, което ти се случи. Затова си оневинена. Ние царете можем всичко, но срещу боговете нищо не можем.“ Тия думи върнаха доброто настроение на Олимпиада.

 

 

10. Но междувременно Нектанеб, който продължаваше да живее скришом в двореца, чу Филип да казва на Олимпиада: „Измами ме, жено. Не от бог си заченала, а от човек.“ И веднъж на едно пиршество Нектанеб си послужи с магия, превърна се в змия, много по-голяма от предишната, и премина през залата, като съскаше високо и страшно. Ужас и паника обхвана пируващите. А Олимпиада, като видя своя любим, седна на ложето и протегна десница. Змията се надигна, опря глава на ръката й и като сви цялото си тяло, качи се на скута й, проточи двойния си език и я целуна, с което показа на присъствуващите и на самия Филип своята любов и привързаност. И като ги показа, изчезна. А Филип каза подир това: „Когато влязохме в стълкновение с враговете, видях тая змия да пълзи и множеството им да отстъпва пред нея.“ След тоя случай Филип се облажаваше, че ще бъде назован баща на божие потомство.

 

 

11. Само след няколко дена Филип седеше на едно сенчесто място край двореца и хвърляше храна на птиците, които обитаваха там. И като потъна в четенето на учена книга, една ярка скочи в скута му и снесе яйце, което се плъзна, падна на земята и се счупи. А отвътре изпадна малко змийче, което обиколи яйцето, отдето излезе, опита се да влезе и още преди да вмъкне глава, умря. Разтревожи се Филип от това събитие, и то не малко, и прати да повикат Антифонт[75], най-изтъкнатия гадател на онова време, и му разказа станалото. Той рече следното: „Ще ти се роди син, който ще се възцари, ще обиколи целия свят и ще подчини всички на властта си. И когато тръгне да се връща, ще умре още млад. Защото змията е царско животно, а яйцето, от което се е излюпило змийчето, прилича на света. След като е обиколило яйцето и е пожелало да се върне, умряло е вън, преди да допре чело в родната твърд, която го е създала.“ Така изтълкува знамението, получи дарове и си отиде.

 

 

12. Когато времето на бременността се изпълни, Олимпиада седна на стола за освобождаване и се замъчи. А Нектанеб застана до нея, измери движението на небесните светила спрямо движението на зодиакалния цикъл и рече: „Вдигни се малко от стола и се поразходи. В центъра е Скорпионът, и всесветлият Хелиос, като види четворицата въздушни животни да слизат надолу, ще смъкне напълно от небето тоя, който се ражда в тоя час. Помъчи се да надмогнеш себе си, достопочтена, и при тая звезда. В центъра е Ракът и Кронос[76], лишил баща си от плодотворната сила, срещу когото се вдигат на бунт собствените му чада и го смъкват в царството на моревладетеля Посейдон и подземния Плутон… Рогатата Луна с чифт бикове, като напусне най-високите селения, слиза на земята, за да прегърне красивия юноша, пастиря Ендимион. Затова, блеснал в огън, загива. Така раждането не е Бесело… Обичащата спалните Афродита, майката на стрелеца Ерос, ще загуби Адонис[77], когото ще погуби глиган. Затова този, който се ражда в тоя час, ще погине млад… и ще надигне скръбните вопли на жените от Библос. А сега е часът на лъва Арес[78]. Той е войнствен и конелюбив, но в момента лежи гол и без оръжие: Хелиос го е показал на боговете върху прелюбодейското ложе. Затова роденият в тоя час ще бъде опозорен. Почакай, царице, звездата на Хермес да премине покрай омразния Козирог. Защото ще родиш човек многокнижен, но свадлив и особняк… Седни сега удобно на стола, царице, който върши благодеяния, и помогни родилните болки да станат по-силни и по-здрави. В този час ти раждаш необикновено дете. Защото Зевс, който се грижи за младите жени и който извади и показа отраслия в бедрото му Бакх-Дионис[79], разположен спокойно в центъра на небето, овенът Амон, дошъл във Водолея и Рибите, ще направи да се роди отново един египетски цар и владетел на света. Роди в този час.“ Ведно с тия думи детето падна на земята и се яви светкавица, изгърмя, стана земетръс и целият свят потрепера.

 

 

13. Тогава Филип рече: „Жено, смятах да не го отгледам, понеже не е мое. Но тъй като забелязвам, че отрочето има семето на бог, а рождението му е белязано от световните елементи, нека бъде отгледано и в памет на починалото дете от предишната ми жена да се нарича Александър.“ След тия негови думи детето получи подобаващите грижи. И по цяла Пела, Тракия и Македония всички се окичиха с венци. И детето растеше, но по външен вид не приличаше нито на Филип, нито на Олимпиада. Беше като с лъвска грива и с разноцветни очи — едното бяло, а другото черно. Зъбите му бяха остри като гвоздеи и имаше устрем на лъв, така щото беше ясно предварително какво ще излезе от него.

Когато излезе от детската възраст, стана му педагог Леонидас, възпитател Леуконидес, учител в писмената Полинейкес от Пела, по музика Алкип от Лемнос, по геометрия пелопонесецът Менип, по риторика атинянинът Аристоменес, по философия Аристотел от Милет[80]

Момчето растеше от година на година и докато усвояваше науките, учеше се и да царува, сякаш обучавано от някой бог. Всеки ден, когато свършеше уроците, разделяше съучениците си на две групи и устройваше сражения. Като предвождаше едновременно и двете страни, отиваше при по-слабите и им помагаше, додето надвият.

По това време управителите на Кападокия донесоха дар на Филип едно невероятно едро жребче, родено в техните конюшни, вързано с много ремъци и синджири, било човекоядно — така казаха. Като видя колко е красиво, Филип рече: „Наистина се изпълва поговорката, че злото се ражда близо до добро. Но след като сте го донесли, така, както е необюздано, вземете и го заключете в желязна клетка, та да му хвърляме осъдените на смърт за разбойничество или убийство.“ Заповедта на царя бе веднага изпълнена.

 

 

14. Александър възмъжаваше и когато стана на 12 години, започна да ходи с баща си на учения, сам се въоръжаваше, участвуваше в щурмовете, яздеше и на кон, а Филип го гледаше и казваше: „Чедо, обичам нрава ти, но мразя чертите ти. Приличаш ми по характер, но външните ти черти са различни.“

Веднъж, когато Филип отсъствуваше, Олимпиада прати да повикат Нектанеб и му каза: „Погледни какво е намислил да стори с мене Филип.“ Той извади дъската, нареди звездите и загледа. А Александър, който седеше редом, рече: „Чичо, тия камъни, дето ги наричаш звезди, могат ли да се видят и на небето?“ Той рече: „Разбира се, чедо.“ Александър рече: „А мога ли да ги видя?“ — „Можеш“. А той: „Кога?“ Отговори му: „Довечера.“

Когато се свечери, Нектанеб поведе Александър. И той, пророкът, който беше сторил такива неща благодарение на магическата си способност и беше толкова силен в астрологията, щото можеше да предвиди бъдещето, как попадна тогава в ръцете на Александър и не успя да узнае предварително каква участ му предстои? Отведе го вън от града Нектанеб, вдигна очи към небето и започна да показва звездите на Александър и да го учи на своя занаят. А Александър го вдигна на рамене и го пусна по едно стръмно скалисто място. Падайки, Нектанеб се удари страшно в главата и каза: „Чедо Александре, защо направи това?“ Той рече: „На себе си да се сърдиш, астроложе.“ Нектанеб каза: „Защо на себе си?“ Той рече: „Защото не знаеш земните неща, а си тръгнал небесните да изучаваш.“[81] Нектанеб рече: „Умирам, Александре. Страшно се ударих. Не е възможно смъртен да надмогне това, което му е писано. Защото се допитах за съдбата си и открих, че трябва да погина от ръката на собственото си дете. И не убягнах ориста, и погинах от твоята ръка.“ Рече Александър: „Та аз твой син ли съм?“ Рече му: „Да, чедо.“ Той рече: „Как стана това?“ И Нектанеб му разказа за бягството от Египет и как влязъл при Олимпиада като бог Амон и как се събрал с нея. И докато разказваше тия неща, издъхна.

Тогава, като разбра, че мъртвият е негов баща, Александър се побоя да го остави в рова, за да не стане плячка на зверовете. Настъпи нощ и мястото бе пусто. Изпита обич към родителя си и каза: „Не стори добре, татко, какъвто казваш, че си ми, дето не сподели с мене приживе твоето деяние, та да познавам родителя си и да се отнасям към него с подобаващата взаимност, ами го пази в тайна до смъртта, която е заслужено възмездие за всички твои хитрини и за това, дето си мамил Филип и Олимпиада. Мене ме боли от това, дето ти сторих, татко. Но съм невинен. Ти сам си си виновен за твоята кончина. Ще вдигна тялото ти на рамене, ще го отнеса на майка си, ще й разкажа какво се случи и ще я посъветвам да се погрижи за твоето погребение.“

След тия думи го постави благородно на рамене и го отнесе в града. Като влезе при майка си, разказа й всичко, което научи от него, и настоя да получи погребение. А тя се удиви и разбра, че мамена от магиите му, е постъпила неразумно, като му се е предала в ръцете. Но уреди подобаващо погребение на Нектанеб, направи му гроб и го положи в него.

 

 

15. Когато Филип се върна в двореца, прати в Делфи[82] да попитат оракула кой ще царува след него и кой ще подчини всички на своето копие. Оракулът рече: „Този, който премине през центъра на Пела яхнал коня Буцефал.“ Конят беше наречен Буцефал, понеже имаше на бедрото си белег от изгорено във формата на бича глава. Като чу предсказанието, Филип зачака да се появи новият Херакъл.

 

 

16. Аристотел от Милет бе единственият наставник на Александър във висшата наука. Имаше той много ученици, между тях и царски синове. И рече на един: „Ако наследиш бащиното си царство, какво ще ми отредиш на мене, твоя учител?“ Той рече: „Ще те направя всемодържец, равен на себе си, и ще станеш прочут сред всички хора.“ Попита един друг: „Чедо, ако получиш царството на баща си, как ще се отнесеш към мене?“ Той рече: „Управител ще те направя и ще искам съвета ти при всички мои отсъди.“ И тъй поставяше въпрос на всички под ред и всички му обещаваха нещо. Рече и на Александър: „А ти, чедо, как ще се отнесеш към мене, твоя учител, ако получиш царството от баща си?“ Той рече: „Защо ме питаш за далечното бъдеще, след като нямаш залог за утрешния ден? Когато дойде времето и обстоятелствата позволят да изпълня обещаното, тогава, ако реша, ще ти дам нещо.“ И рече Аристотел: „Бъди поздравен, владетелю на света. Ти ще станеш най-могъщ цар.“ Та всички обичаха Александър, защото беше умник и смелчак, но Филиповите чувства бяха колебливи — радваше се, когато го гледаше колко е запален да воюва, но скърбеше, че чертите му са различни от неговите.

 

 

17. Когато стана на 14 години, случи се един ден да мине през мястото, дето беше поставен Буцефал, и чу страхотно цвилене. Обърна се към другарите си и каза: „Момчета, това цвилене на кон ли е или рикание на лъв?“ Птолемей[83], наречен по-късно Сотер, който вървеше до него, каза: „Това е Буцефал. Баща ти нареди да го държат затворен, защото е човекоядец.“ Конят дочу приказката на Александър и изцвили втори път, но не както по-рано печално и заплашително, а меко, като че ли някой бог му нареждаше. И като съгледа Алекасандър, протегна предните си крака и целият се заклати, все едно, че отправяше молба към собствения си господар. Като забеляза как се промени държането му и като видя костите на толкова хора, загинали от насилствена смърт, изпита съжаление като към човек, разблъска пазачите и отвори клетката… Хвана се за гривата и го яхна и въпреки че беше необюздан, конят му се подчини. А един човек веднага хукна и разказа на Филип случката. Той си спомни прорицанието, посрещна сина си и го приветствува с думите: „Бъди поздравен, Александре, повелителю на света.“

 

 

18. От тоя момент нататък Филип живееше с радостта за щастливото бъдеще на сина си. Когато стана на 15 години, Александър завари един ден баща си свободен, целуна го и каза: „Татко, моля те, позволи ми да отплувам в Писа[84].“ Той рече: „Искаш да видиш Олимпийското състезание, затова ли?“ Момчето каза: „Не, татко. Искам да се състезавам.“ Филип каза: „В каква дисциплина си се подготвил, та искаш да идеш. Защото зная, че като царски сия ти си обучен само във военни дисциплини и не си се упражнявал нито в борба, нито в панкратий[85], нито в някоя друга гимнастическа дисциплина.“ Александър рече: „Искам да се състезавам с колесница, татко.“ Той рече: „Чедо, ще наредя да изберат и да ти дадат коне от моите конюшни, но ти трябва да покажеш усърдие, защото състезанието е прочуто.“ Александър рече: „Ти само дай позволението си, аз съм си приготвил коне, отгледал съм ги от малки.“ Целуна го Филип, възхити се на усърдието му и каза: „Тръгвай, чедо, щом си решил.“

Отиде тогава на пристана, нареди да спуснат във водата нов кораб и да натоварят на него конете заедно с колесницата. Качи се заедно със своя другар Хефестион[86] и след успешно плаване пристигна в Писа. Слезе посрещнат, както подобава, и като нареди на слугите да се погрижат за конете, тръгна да се поразходи заедно с Хефестион. Срещна ги един човек на име Николай, цар на акарнаните[87]. Едър и снажен, той се перчеше с богатството и щастливия случай, двете несигурни божества, и беше твърде упован в телесната си сила. Приближи, поздрави Александър и ведно с въпроса „защо е дошъл“ рече: „Здравей, момче.“ Той отвърна: „Поздрав и за тебе, който и откъдето и да си.“ А той каза: „Знаеш ли с кого говориш? Името ми е Николай, цар съм на акарнаните.“ Александър рече: „Недей да се пъчиш толкова, цар Николай, сякаш имаш залог, че утре ще бъдеш жив. Щастието не стои на едно място и не обича самохвалците, нещата се променят.“ Той каза: „Право казваш. Но защо си пристигнал? Научих, че си син на Филип Македонски.“ Той рече: „Дойдох да се състезавам, но не в конно надбягване, възрастта не ми позволява, и не в надбягване с двойки коне нито в други подобни състезания.“ Той рече: „А в какво тогава?“ Отговори: „С колесница ще се състезавам.“ Кипна от гняв Николай, отнесе се с пренебрежение към възрастта му и понеже не знаеше какъв дух носи, заплю го и каза: „Нищо да не случиш.“ Обучен да се владее, Александър изтри обидната плюнка, усмихна се смъртоносно и каза: „Николай, кълна се в светото семе на моя баща и в свещената утроба на майка си, че и тук ще те победя с колесница и в отечеството ти Акарнаиия ще дойда и ще те пленя с копие.“ Това си рекоха един друг и се разделиха с омраза в сърцето.

 

 

19. След няколко дена настъпи определеният за състезанието час. Деветима излязоха да се състезават в колесница. Между тях четирима бяха царски синове — самият Николай, беотиецът Ксантиас, коринтиецът Кимон и Александър. Останалите бяха синове на царски сатрапи[88] и пълководци. Изнесоха делва и разпределиха с жребие местата. Най-вътрешното се падна на Николай, втори беше Ксантиас, трети Кимон, четвърти ахеецът Клитомах, пети олинтиецът Аристип, шести фокеецът Пиер, седми спартанецът Линдий, осми македонецът Александър, девети локриецът Никомах. Подкараха след това колесниците и застанаха на старта. Прозвуча мелодията на салпингса, която открива състезанието. Прислужниците вдигнаха бариерата и всички се понесоха стремително. Обиколиха един, два, три, четири пъти. Изоставащите отпадаха духом… Александър караше четвърти, а след него Николай, с намерение не толкова да победи, колкото да го погуби, защото Филип беше убил баща му по време на война. Като разбра това и понеже тия пред него бяха вече изпопадали, съобразителният Александър остави Николай да го надмине. И той премина с мисълта, че е надвил Александър и с надеждата, че ще бъде увенчан като победител. Но след две-три обиколки десният кон на Николай се спъна и цялата колесница заедно с колесничаря се строполи на земята. А Александър налетя и с устрема на конете си незабавно уби Николай. И се изкачи увенчан с венец от дива маслина до статуята на Зевс Олимпийски. И жрецът му каза: „Александре, както победи Николай, тъй ще победиш и много други свои врагове.“

 

 

20. Взе тоя венец Александър и тръгна за дома. Пристигна в Пела и завари Олимпиада изоставена от Филип, а той се жени за сестрата на Атал — Клеопатра[89]. Влезе Александър с победния олимпийски венец на пира в деня на сватбата, възлегна и каза: „Татко, приеми победния венец за моето първо усилие, а когато и аз заженя майка си, ще те поканя на нейната сватба.“ Филип се огорчи от думите му.

 

 

21. Имаше един шут на име Лизиас. Той каза: „Филипе, недей да се огорчаваш и да се разстройваш. Нека ти върне доброто настроение твоята млада съпруга, която ще ти роди синове, заченати не в прелюбодейство, а законни деца, които ще имат твоите черти.“ При тия думи Александър се разгневи и както държеше бокал в ръка, запрати го в Лизиас и моментално го уби. Филип скочи с меч в ръка срещу сина си с намерение да го убие. Но при подскачането се препъна и падна близо до ложето, а Александър рече: „Филип, който се е отправил да превземе Азия и да преобърне из основи Европа, не успя да направи една крачка.“ След тия думи грабна меча от ръцете му и направи полумъртви всички, които бяха на пира. Така остави Филип и отиде при майка си, отмъстил за брака, който й нанасяше обида.

 

 

22. След няколко дена влезе при баща си и каза: „Филипе! Наричам те с името ти, за да не ти бъде неприятно, ако те нарека «татко». Влязох при тебе не като син, а като приятел, който иска да посредничи и да те защити пред жена ти Олимпиада за неправдите, дето й стори, без да те е обидила с нещо… Александър стори добре, като уби Лизиас. Но ти не постъпи добре, като се вдигна срещу сина си Александър и като реши да се ожениш за друга. Вдигни се и ела на себе си. Знам от какво си омаломощен. Имам пред вид не тялото, а душата ти, която е изтерзана от твоите грешки…“ А Филип, който още беше като ударен и като болен от наскорошното порицание на младежа, реши, че е по-разумно да замълчи и да не отвръща на Александровите думи. Затова го изслуша внимателно, но не отвори уста.

Александър излезе от Филип, отиде при майка си и каза: „Майко, недей да се възмущаваш от това, дето ти стори Филип, защото той не знае за твоята грешка, но аз мога да те изоблича. Затова иди първа при него. Редно е жената да се подчинява на мъжа.“ Така рече, вдигна майка си, отведе я при Филип и каза: „Татко! Сега те наричам «татко», тъй като и ти послуша своя син. Дълго увещавах майка си да забрави твоите грешки и ето тя е тук. Прегърнете се сега пред мене. Не е срамно, защото от вас съм се родил.“ Така рече Александър и помири родителите си и всички македонци му се възхищаваха.

 

 

23. Имаше един град Мотона[90], който се отцепи от царството на Филип. И прати там Александър да го завоюва. Той обаче убеди с думи гражданите да оставят оръжието и да се подчинят. Те на драго сърце се съгласиха да дават данък три таланта[91] и две хиляди войници. Тогава се върна назад и влезе при баща си. Завари да стоят пред него мъже във варварски одежди и попита: „Какви са тия мъже?“ Рекоха: „Сатрапи на Дарий[92].“ Той каза: „За какво са дошли?“ Те рекоха: „Да поискаме от баща ти данъците, които ни плаща.“ Той каза: „За какво са им тия данъци?“ Те рекоха: „За нашата и за Дариевата земя.“ Александър каза: „Ако боговете са дали тия пари на хората, за да се изхранват, той защо ще им отнема божия дар? Не е справедливо.“ И като се обърна към варварите, рече им: „Идете и кажете на Дарий. Когато Филип беше сам, плащаше ти данъци. Но тъй като му се роди син Александър, вече няма да ти дава, ами и тия, дето си взел, Александър ще дойде, ще си ги поиска обратно и ще си ги вземе.“ Отпрати с тия думи данъкосборците и дори с писмо не почете царя, който ги беше пратил.

А Филип се радваше, като гледаше какъв е Александър. Тогава се разбунтува и един друг град и прати Александър да го завоюва. Като пристигна, убеди с думи гражданите да оставят оръжието и да се подчинят. Взе им данък и се върна.

 

 

24. Имаше един човек от Тесалоника на име Павзаний[93], властен и много богат, който разполагаше с голяма военна свита. Той се влюби в Олимпиада и прати хора, като смяташе, че ще успеят да я предумат да остави Филип и да се омъжи за него. Но Олимпиада не се съгласи. Тогава Павзаний реши да си послужи със сила и зачака кога ще се случи Александър да отсъствува. И в един такъв момент, когато Александър водеше война с някакви градове, а в Пела имаше театрални състезания, като научи, че го няма, а Филип е на представленията, въоръжен с меч, Павзаний нахълта в театъра, хвърли копие във Филип и го улучи в хълбока. Но той не умря веднага. Тогава в града настана голяма суматоха. И Филип беше още жив, а Павзаний хукна към двореца, за да отмъкне Олимпиада. Успя да влезе, още додето Филип издъхваше и стенеше от болката, която му причиняваше раната, но и от това, че още е жив, а жена му насилена отива да стане съпруга на друг. Ведно с това изказваше желание да види Александър, отпътувал преди толкова време, припомняйки си и съобразителността, и храбростта му. И рече на тия край себе си: „Ако Александър беше тук, никой враг не би дръзнал да стори нещо на баща му и майка му. Ако пък дръзнеше, подтикван от лошия си корен, щеше да загине. А сега завършвам живота си с такава болка и в такова униние. Но ви поръчвам — когато си дойде моят син Александър, кажете му: «Баща ти Филип иска да отмъстиш с тежката си ръка за неговата смърт и за отвличането на майка си Олимпиада.»“

Още същия тоя ден Александър се завърна победител. Като видя суматохата, запита за причината и научи какво се беше случило и че Павзаний е вътре в двореца. Влезе заедно със съратниците си и видя Павзаний хванал Олимпиада през кръста и я мъкне. И както държеше копието, щеше да го метне, но се побоя да не би да убие и Олимпиада. Като научи, че баща му е жив, отведе Павзаний при него и каза: „Ида, татко, да дам отплата на враговете ти. Бъди жив, царю, и нека името ти бъде безсмъртно. Погледни, твоят враг стои вързан и трепери.“ Филип погледна към него. Вече не можеше да говори поради загубата на кръв, но прегърна Александър, целуна го и даде знак с глава да му подаде меч. И като му подаде, нанесе със собствената си ръка смъртоносен удар на Павзаний и веднага го уби. След като изпрати врага си, Филип бързо се съживи — повлия му присъствието на Александър и бързото отмъщение, и рече: „Чедо Александре! Писано ти е да станеш владетел на света. Помни баща си Филип и не се отказвай да ме наричаш свой родител. Защото това, дето ми бе отсъдено, вече се изпълни.“ Това рече и издъхна. Оплаквайки го, Александър рече: „Татко, царю на царете Филипе! Додето беше жив, никой не можа да изпита удоволствие, че се е отнесъл с пренебрежение към тебе… Как е възможно да погине от рана един владетел на света? Циклопът[94] Павзаний те изпрати при боговете преди определеното време, за което получи веднага справедлива отплата.“ Оплака с тия думи баща си, изгради му скъп гроб и положи тялото му, а върху гроба издигна храм. И Олимпиада беше разстроена от това, дето се случи, и македонците бяха объркани, но присъствието на Александър им беше утеха.

 

 

25. И когато след известно време дойдоха на себе си, Александър се качи на бащината си статуя и ето какъв извика със силен глас: „Чеда на Пела, амфиктиони[95], тесалийци, лакедемонци и вие, останали елински племена! Елате при мене и ми се поверете. Нека се вдигнем на поход срещу варварите.“ След тия думи разпрати поръка до всички. И в Македония започнаха да пристигат младежи доброволци, призовани като от божи глас. Александър отвори бащината оръжейна и раздаде на младежите пълно въоръжение. Събра и Филиповите съратници, които бяха вече старци, но те му казаха: „Остаряхме в служба на баща ти и вече не е останала сила в телата ни. Затова отказваме да вземем участие в твоя поход.“ Александър рече: „Държа да ви поведа, независимо че сте стари или по-скоро затова. Тъй като старостта е много по-силна от младостта. В млада възраст се уповаваме на телесната сила и често се отклоняваме в неразумна посока… Додето старецът по-напред обмисля и тогава се впуска в действие и по този начин с разум преодолява опасността. Затова вие ще дойдете с мене не за да воювате с враговете, а за да дадете сила на младите да се бият умело и храбро. Така ползата ще бъде взаимна… Вие ще помагате с опита и ума си и няма да забравяте, че победата в полза на държавата е равна на вашето спасение. В случай че младите бъдат победени, враговете ще се нахвърлят и върху тия, чиято възраст ги е направила слаби. А в случай че победят, победата ще бъде свързана с разума на тия, които са давали съвет.“ Тия думи на Александър убедиха да го последват дори най-престарелите.

 

 

26. Като събра по-раншната войска на Филип, направи преброяване и намери, че македонската и съюзническата пехота наброява 72 000, македонската конница — 2000, траките, пефлагонците и скитите, които му служеха за лековъоръжени — 800. И като прибави към тях и тия, които се събраха, получиха се 77 000 плюс 4600. Въоръжи ги заедно с войниците, които имаше от баща си, като взе за тази цел от македонската хазна 70 златни таланта пари. Построи триери и либурнски съдове[96] и се отправи от Македония през река Термодонт[97] към намиращата се на север Тракия, която естествено се беше подчинила на Македония поради силата на баща му Филип. И като получи оттам наемни войници и 500 сребърни таланта, отправи се за Ликаония[98]. Като принесе жертва заедно с тамошните управители, отправи се към Сицилия. Покори тия, които отказаха да му се подчинят, и се прехвърли в земите на Италия. Римските консули пратиха по консула Марк Емилий венеца на Зевс Капитолийски, сплетен от бисери, и му казаха: „Александре, ще те даряваме ежегодно със златен венец на стойност 100 литри[99].“ Той прие тяхното подчинение и обеща дати направи велики. Получи още 1000 войника и 400 таланта. Казаха, че щели да му дадат и повече войници, ако не водели война с Картаген.[100]

 

 

30. Потегли оттам, прекоси морето и пристигна в Африка. Управителите на африканците го посрещнаха и замолиха да накара римляните да отстъпят от града им. Александър порица тяхната немощ и им рече: „Или надвийте, или плащайте данък на тия, които ви надвият.“

И като натоварва по-голямата част от войската на корабите, нарежда да отплува и да го чака на остров Фарос. А той заедно с малко войници прехвърли цяла Либия и пристигна в земята на Амон. Лично приветствува бога и му принесе жертва, понеже си спомни думите на майка си, че е роден от Амон. И рече в молитвата си: „Татко, отговори ми с прорицание дали истината говори моята майка, че ме е родила от тебе.“ И като каза това, тръгна си още същия ден. Но когато заспа, видя в съня си Амон да се прегръща с майка му Олимпиада. Вдигна се от съня и понеже повярва в действителната мощ на Амон, нареди да изградят светилище и го освети с надпис: „На своя баща бог Амон посвещава Александър“. Поиска още да му прорицае къде да основе град на своето име, та да остане вовеки веков. И видя насън самия бог, който му каза: „Царю, говоря ти аз, Феб Овчерогият. Ако си решил да бъдеш млад вовеки веков, основи град многославен на острова на Протей[101], бранен от подземния цар Плутон, който върти света с петовърхия си остен.“ Като получи тоя отговор, Александър затърси този остров на Протей и заразпитва кой е богът, който го закриля. Принесе жертва на баща си Амон, продължи нататък и даде почивка на войската в едно либийско село.

 

 

31. И додето се разхождаше, видя в една падина да пасе огромен елен. Повика един стрелец и му рече да се прицели в животното. Но той трепна, като опъна лъка, и стрелата мина покрай животното, без да го улучи. Александър рече: „Човече, напразно беше.“ Затова по възгласа на Александър нарекоха това място Паратоний[102].

И като се отправи оттам, стигна в Тафозирис и научи от местните хора, че това е светият гроб на Озирис[103]. Принесе жертва и продължи нататък. Като пристигна в тая земя, видя огромно селище, което се простираше без край и обхващаше 16 села. Те бяха: Стейрамфейс, Фаненти, Еудем, Акамес, Еупюр, Ракотида, Хегиоса, Хюпонес, Крамбентай, Крапатейс и Люидиас, Пасес, Тересис, Нефеле, Менюйа, Пелас. Най-голямото се казваше Ракотида. Беше главното. Дванадесет реки течаха между шестнадесетте села и всички се вливаха в морето… Бяха засипани и така се явиха улиците и булевардите на града. Оставиха само две, които продължиха да се вливат в морето. Засипаха реката на Ракотида, сега булеварда на великия Сарапис, канала на пазарната улица, голямата река Ксулер, сега Аспендия, канала при храма на Тихе, голямата река Копроник, голямата река Неферотес, където сега се намират гробищата и храмът на неферотската Изида, най-древният в Александрия, най-голямата от всички реки Аргей, дето се намира Аргейона… канала при Каноповата река, която се влива при Зефириона. От Пандизия до Херакловото устие очерта Александър дължината на града, а ширината от Мендезий до малкия Хермуполис. Но го наричат не Хермуполис, а Хормуполис, тъй като и на тръгване, и на идване в Египет там се пуска и вдига котва[104]. Затова в земята на Александрия беше включено и това място.

Посъветваха цар Александър Клеоменес[105] от Навкратида и Дейнократес от Родос да не се основава град на толкова обширна площ. Нямало да може да го изпълни с хора. Ако пък го изпълни, търговците нямало да могат да им доставят нужните припаси. При тия му огромни размери жителите щели да враждуват помежду си. В малките градове имало повече съгласие за всичко, отнасящо се до общия интерес. Толкова много хора в толкова голям град няма да могат да се познават.

Александър отстъпи и нареди на строителите да изградят града, в каквито размери решат. Те очертаха дължината от селището Драконт, намиращо се на ивицата земя на Тафозирис, до река Агатодаймон, която тече към Канобското устие, а ширината от Мендезий до Еврилох и Мелантий. Главните надзорници на селата бяха тогава Еврилох и Мелантий, откъдето останаха имената на улиците и кварталите. Александър нареди на жителите на разстояние тридесет мили да се преселят в града, като им дари жилища и ги нарече александрийци.

Александър покани и други строители за града, между които бяха олинтиецът Кратер и либиецът Херон[106]. Той имаше брат на име Хипоном, който посъветва Александър, преди да постави основите на града, да прокара канали, които да изтичат в морето. Той се съгласи и нареди да прокарат. Такова нещо има само в Александрия и тръбите се наричат хипономи, защото Хипоном се казваше либиецът, който предложи да ги направят.

Няма друг град по-голям от Александрия. Защото всички бяха описани и измерени. Най-големият град в Сирия е Антиохия — дълъг е осем стадия[107] и седемдесет и две стъпки. А африканският град Картаген — шестнадесет стадия и осемдесет и осем стъпки. Варварският град Вавилон — дванадесет стадия и двеста и седем стъпки, Рим — четиринадесет стадия и двадесет стъпки. Александрия е дълга шестнадесет стадия и триста деветдесет и пет стъпки.

 

 

32. Когато Александър пристигна в тая земя, видя реките, каналите и свързаните едно с друго селища. И видя от сушата един остров в морето и попита как му е името. Местните хора рекоха: „Фарос. Там обитава Протей и има паметник на Протей на висок хълм, който почитаме.“ Отведоха го на мястото, което сега се нарича Хероон, и му показаха погребалната урна. Принесе жертва на героя Протей и понеже видя, че паметникът се е порутил от времето, нареди веднага да го оправят. — Тогава нареди да очертаят града в периметър. Хвърлиха пшенично брашно и го очертаха. Долетя ято всякакви птици, изкълваха брашното и отлетяха. Разтревожи се Александър, прати за гадатели и им разказа какво се случи. Те отговориха: „Градът, който нареди да изградят, ще изхранва целия свят, а хората, родени в него, ще идат навсякъде, защото птиците обикалят целия свят.“

Започнаха изграждането на Александрия от Месопедий и това място получи названието Началото, тъй като оттам започнаха изграждането на града. И колкото пъти отиваха там, излизаше огромна змия и плашеше работниците. И те прекъсваха работа, щом излезеше. Предадоха това на Александър и той нареди, където и да се яви на следния ден, да я хванат. Те задебнаха, а тя се появи на мястото, което днес се нарича Стоа. Нападнаха я, успяха да я хванат и я убиха. Александър нареди да издигнат на това място светилище и да я погребат в него. И нареди още да поставят венци наоколо в памет на добрия дух, който се яви.

И нареди никъде другаде да не изхвърлят изкопаната от основите пръст освен на едно място. Образува се висок хълм, който стои и до днес и се нарича Коприя. Като положи основите на по-голямата част от града, разчерта го и обозначи отделните части с петте букви Α, Β, Γ, Δ, Ε. Буквата Α означаваше Александър, Β — цар (bǎsiléu), Γ — по род (génos), Δ — син на Зевс (Diósus), ΕС — основа град достопаметен (éctis).

Когато издигаха Хероона… ненадейно плъпна множество змии, полазиха и се вмъкнаха във вече изградените четири къщи. Александър, който още беше там, положи основите на града и на самия Хероон на 25 Тюби[108]. Та затова вратарите почитат тия змии като добри духове, които влизат в къщата. Те не са отровни и дори прогонват отровните змии. И също принасят жертва на змиеродния герой. В тоя ден увенчават също добичетата и им дават почивка, задето са им помагали и са мъкнели заедно с тях при изграждането на града. Александър нареди да раздадат дажба жито на пазачите на тия къщи. А те взеха, смелиха го, приготвиха булгур и раздадоха на жителите. Отдето и до днес у александрийците се пази тоя обичай да увенчават добичетата на 25 Тюби, да принасят жертва на добрите духове, които вардят къщите, и да раздават булгур.

 

 

33. Върху пет високи хълма Александър откри светилище с колони в чест на Хелиос. Потърси и храма на Сарапис според това, което се казваше в прорицанието, дадено му от Амон, най-мощния от всички богове… Затърси Александър бога, който вижда всичко, и издигна срещу светилището олтар, огромен и великолепен, който днес се нарича олтарът на Александър. Извърши великолепна жертва на него и рече в молитвата си: „Който и да си ти, боже, който се грижиш за бъдещето на тоя град, отправил поглед към безкрайния свят, приеми жертвата и бъди ми помощник във войните.“ След тия думи постави жертвата на олтара. Неочаквано долетя огромен орел, грабна вътрешностите на жертвата, понесе се във въздуха и ги пусна на някакъв друг жертвеник. Отидоха съгледвачи и известиха мястото на цар Александър. Той пристигна бързо и видя, че вътрешностите лежат на жертвеник, и видя храм, издигнат в древно време, а вътре статуя, седнала, която смъртен човек не е способен да опише, и до нея огромна статуя на изправена млада жена. Запита тамошните жители кой е този бог. Казаха, че не знаят, но че според предаденото им от предците светилището било на Зевс и на Хера. Видя там и обелиските, които и досега лежат в Сарапейона. Тогава те се издигаха вън от досегашните очертания на храма и върху тях бяха изчукани йероглифни писмена. Александър запита чии са обелиските. Те рекоха: „На цар Сесонхосис[109], владетел на света.“ Ето какво казваше йероглифният надпис: „Царят на Египет Сесонхосис, владетел на света, издигна на бог Сарапис, който се явява на хората.“ Тогава Александър погледна към бога и рече: „Велики Сарапис! Ако ти си богът на света, открий ми се.“ И му се яви насън великият бог и му рече: „Забрави ли, Александре, какво рече, додето принасяше жертвата. Не каза ли «който и да си ти, боже, който се грижиш за бъдещето на тоя град, отправил поглед към безкрайния свят, приеми жертвата и бъди ми помощник във войните»? И ненадейно не долетя ли орел, не грабна ли вътрешностите и не ги ли тури на жертвеника? Не можа ли да разбереш по това, че аз съм богът, който се грижи за всичко.“ Тогава Александър се обърна към бога в съня си и го попита: „Вести ми ще оцелее ли тоя град, който основах и нарекох на името си Александрия, и няма ли да отстъпи моето име пред името на друг цар.“ И вижда богът го улавя за ръка, отвежда го на висока планина и казва: „Можеш ли, Александре, да преместиш тая планина на друго място?“ Помисли и каза: „Не мога, господи.“ Богът рече: „Тъй и твоето име не ще отстъпи пред името на друг цар. Но ще пребъде с блага Александрия и ще надмине градовете по-древни от нея.“ Александър рече: „Господи, открий ми и това — кога и как ще напусна живота.“ А богът рече: „Безскръбно, красиво и ценно е смъртният да не знае кога ще достигне границата на живота. Когато не знаят какво им предстои, смъртните не предполагат, че тъй разнообразният живот има край. Затова и за тебе най-добре би било да не искаш да знаеш предварително своето бъдеще. Но щом питаш и желаеш да научиш, може. Ето накратко какво ти предстои… Много хора навсякъде и по всякакви начини ще те приветствуват като бог. И след смъртта си ще бъдеш обожествен и ще получиш дарове от царе. И вечно ще живееш в тоя град, и приживе, и след смъртта, и градът, който основа, ще ти бъде гроб[110]…“

Като прорица това, богът си отиде. Александър се вдигна от съня, спомни си казаното и разбра, че това е великият бог на вселената Сарапис. Нареди да издигнат огромен олтар и да донесат жертви, достойни за бога, и като ги заколят, да ги положат на олтара. Нареди също да натрупат много тамян и различни благовония и уреди угощение за всички.

Нареди на скулптора Парменион да направи изображение и да издигне храм, също като в онова място от „Илиада“, дето е казал прочутият Омир:

„Каза и кимна тогава със своите вежди възчерни

и от главата безсмъртна на Зевса божествени къдри

в миг се развяха; гигантският стръмен Олимп се разтърси.“[111]

Тогава Пармениск издигна т.н. Сарапейон на Пармениск. Та така протече изграждането на града.

 

 

34. Александър вдигна войската и бързо потегли навътре в Египет, като прати либурнските съдове да го чакат в Триполис. Труден беше пътят и войската изпита мъка. Във всеки град го посрещаха пророците, като носеха изображенията на боговете си и го наричаха новия Сесонхосис, владетел на света. Като пристигна в Мемфис[112], тронясаха го в тронната зала на храма на египетския Хефест и го облякоха като египетски цар.

Александър видя в Мемфис свещена статуя от чер камък, която носеше следния надпис на основата си: „Побягналият цар ще дойде отново в Египет и ще бъде не стар, а млад, и ще подчини нашите врагове персите.“ Запита чия е тая статуя. Пророците рекоха: „Това е статуята на последния наш цар Нектанеб. Когато персите дойдоха да завоюват Египет, той се възползува от своята дарба на маг и видя, че египетските богове водят чуждата войска срещу Египет и като разбра тяхното предателство, избяга. Ние го търсихме и попитахме боговете къде е нашият цар. Богът от светилището на Синопий ни прорица, че царят, който избяга, ще се върне отново в Египет, но не стар, а млад, и ще подчини нашите врагове персите.

Като чу това, Александър скочи при статуята, обгърна я и каза: «Моят баща е това и аз съм негов син. Истина е това, което предава прорицанието. Но чудно ми е как са успели да победят варварите, като имате такива непревзимаеми стени, които като че ли не са правени от човешка ръка. Наоколо протичат реки, които бранят града ви. И пътищата са тесни, извити и трудни, не е лесно да мине голяма войска. И аз, който дойдох с малко войници, усетих умора от лошия път. Но това трябва да се обясни с божието провидение — вие, които имате плодоносна земя и плодотворна река, да бъдете подчинени на варварите, които са лишени от всичко това. Ако ведно с всички тия дарове разполагахте и с царска мощ, варварите нямаше да имат нищо и щяха да измрат. Затова те имат военна сила, а вие, които умеете да обработвате земята, робувате на тия, които не умеят, и по този начин те взимат от вас това, което им липсва.»

След тия думи поиска на него да дадат данъците, които бяха приготвили за Дарий, и рече следното: «Дайте ми данъците не за да ги внеса в собствената си каса, а за да ги употребя за вашия град Александрия, който е в Египет и който ще стане столица на целия свят.» Това рече, а египтяните му дадоха от сърце много пари и го изпратиха с много почести през Пелузий.“

 

 

35. Вдигна войската и се отправи към Сирия. Подчини околните градове и като събра оттам 1000 мъже броненосци, достигна до Тир[113]. Противопоставиха му се гражданите на Тир и не му позволиха да премине през града, като се основаха на следното прорицание, дадено им в старо време: „Когато цар премине през вас, ще се сравни със земята градът ви.“ Затова се вдигнаха да му попречат да не влезе. Обградиха с вал целия град и излязоха срещу него. Завърза се голяма битка и много македонци паднаха. Войската изпита затруднение и Александър се върна назад. Като се оправи, затърси начин да опустоши Тир. И видя насън човек, който му каза: „Александре, да не решиш да идеш в Тир вестител сам на себе си.“ Вдигна се от съня и прати в Тир пратеници с писмо със следното съдържание: „Царят на македонците Александър, син на Амон и дете на цар Филип, велик цар на Европа, Азия и Либия, казва на жителите на Тир, които скоро няма да съществуват… Исках да вляза при вас с мир и добра воля. Щом като вие, гражданите на Тир, първи ми се противопоставихте не на начинанията, а на пътя ми, чрез вас ще бъде показано на останалите народи каква сила ще изправят македонците срещу вашето безразсъдство. Ще бъде спазено и даденото ви прорицание. Защото ще премина през града ви и той ще погине. Приемете поздрава ми и в случай че постъпите разумно, и ако сте решили гибелта си.“

Като прочетоха писмото на царя, техните старейшини веднага наредиха посланиците да бъдат подложени на бичуване. И попитаха: „Кой измежду вас е Александър?“ След като казаха, че никой помежду им не е Александър, побиха ги на кол.

Александър научи това и затърси как да овладее Тир… И видя в съня си Сатир, един от слугите на Дионис, който му подаде сирене, а той го взе и го стъпка с крака. Като се вдигна, разказа съня на един сънегадател. Той рече: „Ще подчиниш Тир, щом като Сатир ти е дал сирене[114] и ти си го стъпкал с крака.“ Така разгада съня сънегадателят, а след няколко дена Александър тръгна на бой заедно стри съседни села и като се биха храбро под водачеството му, отвориха портите. И като избиха защитниците, опустошиха целия Тир и го сравниха със земята, та и до ден-днешен се казва „беда като в Тир“. Трите села, които се биха храбро заедно с него, свърза в границите на един град и му даде името Триполис.

 

 

36. Постави за управител на Тир своя сатрап във Финикия, вдигна се и премина през цяла Сирия. И го пресрещнаха пратеници на Дарий, които донесоха писмо, кожен бич, кълбо и сандъче, пълно със злато. Александър разгърна писмото и прочете следното: „Царят на царете и божи роднина, който е възседнал до бог Митра и изгрява ведно със слънцето, и сам е бог, аз, Дарий, заповядвам и нареждам на тебе, моя слуга Александър. Да се върнеш назад при родителите си, които са мои роби, и да седнеш в скута на майка си Олимпиада. За твоята възраст подхожда да имаш бавачка и да си учиш уроците. Затова ти пращам бич, кълбо и злато, за да си вземеш, което пожелаеш. Бичът иска да ти каже, че още имаш нужда да се учиш. Топката — да играеш с връстниците си, а не тъй надменно да уговаряш толкова младежи и да ги мъкнеш със себе си като главатар на банда разбойници и да объркваш градовете. Дори да се съберат наедно мъже от целия свят, пак не ще бъде възможно да се унищожи огромната войска на персите. С толкова войници разполагам, колкото пясък човек не би могъл да изброи, и с толкова злато и сребро, че да се покрие цялата земя. Затова ти пращам и това ковчеже, пълно със злато, та ако нямаш средства да тръгнеш назад, да дадеш и да помогнеш на твоите другари разбойници, та да могат да се завърнат в своята родина. Ако не се подчиниш на заповедите ми, ще пратя хора срещу тебе, които да те заловят. Не ти върви чак дотам, че да се изплъзнеш от моите войници. И като те хванат, няма да те пратя на училище като дете на Филип, ами ще бъдеш набит на кол като отстъпник и главатар на разбойници.“

 

 

37. След като Александър прочете това, всички изпитаха страх. А той усети страха им и рече: „Македонци, защо се объркахте от думите на Дарий? Сякаш писмото му казва истината. С това, дето е написал, той само се перчи. Иначе то няма нищо общо с истината. Когато не се надяват на мощта на тялото си, и някои кучета лаят високо, сякаш могат с лаенето да извадят на показ своята сила. Подобен е и Дарий. Понеже е слаб на дело, иска в писмото да се покаже силен, както и кучетата в лаенето. Но да приемем, че написаното е истина. Тогава то ни осветлява и ни помага да видим срещу кого ни предстои да се сражаваме храбро. Не да бъдем изненадани и победени, а да се бием смело и да се увенчаем с победа.“

След тия думи нареди да вържат отзад ръцете на Дариевите писмоносци, да ги отведат и да ги набият на кол. А те се уплашиха и казаха: „Какво зло ти сторихме, Александре, та нареждаш да ни убият така жестоко?“ Александър рече: „Укорявайте вашия цар, не мене. Дарий ви прати с това писмо не като при цар, а като при главатар на разбойници. Затова ви убивам, все едно, че сте дошли при жесток човек, а не при цар.“ Те рекоха: „Дарий ти е написал това, понеже не знае. Но ние виждаме с каква войска разполагаш и разбираме, че си велик и умен цар. Затова, като син на цар Филип, подари ни живота.“ Александър рече: „Ще ви освободя не защото се уплашихте от наказанието и се молите, а защото не съм имал намерение да ви убивам. Исках да ви покажа каква е разликата между един елински цар и един варварски тиран. Не очаквайте да ви сторя някакво зло, тъй като цар никога не убива вестители.“

След тия думи ги покани на угощение, възлегна с тях и се отдаде на веселие. Някои от писмоносците решиха да кажат на Александър как да хване Дарий със засада, без да прави война. А той рече: „Не ми казвайте нищо. Ако не се връщахте при Дарий, щях да ви изслушам. Но понеже си отивате, не искам да науча, за да не ви наклевети пред Дарий някой от вас за думите ви и за да не стана виновник за наказанието ви, след като съм ви освободил от наказание.“ След тия думи неговите сатрапи и писмоносците на Дарий изразиха почитта си.

 

 

38. На следния ден Александър написа писмо на Дарий и го прочете на своите сатрапи тайно от Дариевите писмоносци. „Цар Александър, син на Филип и на Олимпиада, поздравява великия цар на персите Дарий, царя на царете и потомък на боговете, който възсяда заедно с най-великия бог слънцето и изгрява ведно с него. Позорно е за един толкова могъщ цар, какъвто е царят на персите Дарий и който се уповава на такава сила, освен това възсядащ заедно с боговете, да попадне в долно робство у някакъв си човек Александър. Когато божите наименования минат върху човека, дават му не велика сила и разум, а му създават по-скоро негодувание, че божието име се поселява в тленно тяло. Тъй че разобличен си вече. Нищо не можеш, а само се кичиш с божите имена и опитваш да смъкнеш на земята за себе си тяхната сила. Аз обаче тръгвам на война срещу тебе не като срещу бог, а като смъртен срещу смъртен, а провидението горе ще реши изхода. Защо ми пишеш, че притежаваш толкова много злато и сребро? За да знаем и да се бием още по-храбро и за да стане наше твоето. Когато те победя, ще се прославя и ще бъда наречен велик цар и у варварите, и у елините, задето съм унищожил могъщия цар на персите Дарий. Ако пък ти ме победиш, няма да си сторил кой знае какво. Ще си победил разбойник, както ми писа, че съм, а аз ще съм победил цар Дарий. Изпратил си ми бич, топка и ковчеже със злато. Пратил си ги да ми се надсмееш, но аз ги приех като добри знамения. И взех бича, за да поразя варварите с моите копия и щитове и за да ги отведе ръката ми в робство. А с кълбото ми даде знак, че ще завладея света, защото светът е кръгъл и кълбовиден. Ковчежето със злато ми прати като важно предсказание. С него ми вести подчинението си. Защото ще ми плащаш данъци, когато те покоря.“

 

 

39. Това прочете Александър пред войската, запечата писмото и го предаде на Дариевите писмоносци. И им дари златото, което донесоха. А те приеха и напуснаха мъдрия и великодушен Александър. Той вдигна войската, покори цяла Сирия и се отправи към Азия. Дарий получи писмото и написа обезпокоен следното на своите сатрапи: „Цар Дарий поздравява своите сатрапи отвъд планината Тавър[115]. Съобщават ми, че Александър, синът на Филип, е полудял, преминал е в Азия и опустошава моята земя. Затова заловете го и ми го доведете, без да му причинявате телесен ущърб. Аз сам ще му смъкна порфирата, ще го нашибам и ще го върна в неговата родина Македония при майка му Олимпиада, като му дам ашици и кастанети, с които си играят македонските деца. Ще изпроводя с него и един персиец педагог, учител по благоразумие, с един бич, който няма да му позволи да се чувствува мъж, преди да е станал мъж. Потопете на дъното на морето триерите, които е докарал, заедно с екипажа. Войниците, които го следват в престъпния му път, пратете да живеят в Червено море. Конете и обоза задръжте при вас и ги раздайте на приятели.“

В отговор сатрапите на ония места написаха и му пратиха следното: „Хидаспес и Спинтер поздравяват бог Дарий. Чудим се как не си узнал досега каква маса народ нахлу в земята ни. Пращаме ти оковани в железни пранги петима измежду тия, който хванахме да ходят насам, за да ги разпиташ по-напред ти. Добре ще сториш да дойдеш бързо с много голяма войска.“

Като получи и прочете писмото, Дарий им писа: „Царят на царете, великият бог Дарий, поздравява Хидаспес и Спинтер и другите свои сатрапи. Ако напуснете земята си, не се надявайте на мене. Покажете ми го унищожен или заловен — това ще бъде доказателство за вашата смелост. Какъв е тоя звяр, дето изскочи и ви уплаши? Вие, дето можехте да угасите светкавица, не понасяте гърменето на един страхливец. Така ли? Какво можете да кажете? Че някой е умрял по време на бой или е получил рана, или е попаднал в плен? Какви мерки да взема спрямо вас, след като посрамихте моето царство и отстъпихте пред един разбойник?“

 

 

40. Като научи, че Александър е наблизо, Дарий се установи на стан край река Пинар[116], написа следното писмо и го прати на Александър: „Аз, царят на царете и великият бог Дарий, господар на сто и двадесет народа, нареждам това на Александър. Изглежда, единствено за тебе на тая земя е неизвестно името Дарий, когото почитат и боговете, като не ми отказват да възсядам заедно с тях, и дръзна да прекосиш морето, и не ти стига, че без мое позволение и знание царуваш над Македония, ами на това отгоре, щом намериш земя без господар, прогласяваш се за цар. Събираш подобни на тебе несретници и воюваш с елинските градове, които нямат никакъв военен опит и се боят да приемат подчинението на господар и които за мене са бреме, и като съм ги отхвърлил от себе си, не търся да им вземам данък. Вярваш ли, че съм такъв, какъвто предполагаш? И недей да се перчиш, че държиш местата, които си превзел. Лоша сметка си си направил. Затова най-напред трябва да поправиш безразсъдството си и да дойдеш при мене, твоя господар, като слуга и да престанеш да събираш все повече и повече разбойници и майцеубийци. Поне до тоя момент аз съм се отнасял милостиво към хората, тъй както подобава на един бог. Но понеже достигна дотам, че и писмо очакваш от Дарий, пиша ти да дойдеш и да се поклониш на бог Дарий. И ако се заемеш с някое ново безразсъдство, ще те накажа с нечувана смърт и още по-страшно ще си изпатят твоите другари-разбойници, ако не ти наложат да постъпиш благоразумно. Кълна се в Зевс, великия отец, ще ти простя това, което си сторил.“

 

 

41. Александър прочете писмото и не се уплаши от надутите слова. Напротив, те го наостриха и той се отправи на война през Арабия. Като видяха, че е повел срещу тях войската си, Дарий и хората му решиха да го надвият с бойните колесници, които имат ножове на осите. Успяха да заемат по-високото място и построиха насреща колесниците и целия боен ред. Александър не допусна да се врежат навътре във фалангата, нито да я разкъсат с конница, нито да ги върнат назад. Повечето колесници бяха унищожени, тъй като колесничарите получаваха удари отвсякъде, а друга част бяха разпръснати. Александър се отправи срещу останалата войска и насочи десния фланг, дето беше нареден, срещу левия на персите. И като яхна коня, нареди свирачите да нададат сигнала за нападение. И заедно с тръбачите нададоха вик и войските и се вдигна голямо сражение[117]. Биха се дълго и напрегнато, нападаха с остри флангове, сипеха се копия и се местеха от място на място. Побеждаваха ту едни, ту други и се разделяха. Войската на Александър отблъсна Дариевата и разкъса с натиска си редиците. И понеже бяха много, объркаха се и падаха един върху друг. Получаваха рани и от врагове, и от свои. Нищо не можеше да се различи в общата маса проснати на земята коне и трупове на убити хора. И в облака прах беше невъзможно да се отличи стрелецът персиец от пешака македонец или конник. Не се виждаше нито небето, нито земята от кърви и трупове. Покъртено от събитието, и слънцето не издържа да гледа невероятното клане и потъна в облак. Персите отстъпиха силно назад и се обърнаха в бягство. Сред тях беше Аминтас, син на Антиох, по-рано македонец, който беше дезертирал при Дарий. На персите помогна и часът, защото вече се мръкваше. Дарий се уплаши, че колесницата му се съзира отдалече, и подпомогнат от нощта, свърна в една теснина, остави я, скочи на кон и побягна. Александър беше решил на всяка цена да го залови и хукна да го преследва, ако ще и на другия край на света. Гони го шестдесет стадия, залови колесницата, лъка, майката, жената и децата на Дарий, а него самия го спаси нощта и още това, че разполагаше с все нови и нови коне, които подменяше на известно разстояние.

Македонците настъпиха и плениха лагера на персите. И понеже беше среднощ, разположиха се да стануват върху мъртвите. Като плени Дариевата палатка, Александър се установи в нея.

Въпреки че надви противника и провидението го почете с такава победа, той не стори нищо надменно. Нареди да погребат благородните перси, които се биха и погинаха храбро. Майката, жената и децата на Дарий отведе със себе си, като ги огради с почит. Постъпи по същия начин и с останалите пленници — ободри ги и им върна духа. Броят на падналите македонци пешаци беше 550, а на конниците — 160. От варварите загинаха 120 000. Беше вдигната плячка на стойност 4000 златни таланта.

 

 

42. След като избяга и се спаси, Дарий започна да събира срещу Александър войска по-многобройна, отколкото преди това. И написа до всички подчинени народи да се явят при него с голяма военна сила. Един съгледвач на Александър научи, че Дарий събира войски при Ефрат и че станът му е там и написа на Александър. Като научи, той написа следното на своя управител Скамандър: „Цар Александър поздравява своя управител Скамандър. Бързо да дойдеш при мене заедно с пехотата и цялата войска, която командуваш, понеже казват, че варварите не са далече.“

А сам той вдигна войската, която беше с него, и се отправи към Ахея[118], подчини там много градове и като събра оттам. 170 000 войска, прехвърли планината Тавър, заби в земята огромно копие и рече: „Ако някой як елински, варварски или друг цар вдигне това копие, ще бъде лош знак за него, тъй като държавата му ще бъде разрушена из основи.“

Тогава пристигна в град Пиерия[119] в Бебрикия, където имаше храм със статуя на Орфей[120], а около нея стояха скулптурните изображения на пиерийските музи и на животни, наобиколили певеца. Когато Александър отправи поглед към статуята на Орфей, тя цялата се обля в пот. Запита какво означава тоя знак и гадателят Мелампус[121] му каза: „Цар Александре, предстои ти с пот и с мъка да се потрудиш над подчинението на варварските народи и гръцките градове и да минеш през земи, дето живеят зверове, както Орфей успяваше да уговори елините с песен и с лира и да накара варварите да се влюбят и да укроти със сладкото си слово зверовете.“ Като чу това, Александър почете щедро гадателя.

Пристигна във Фригия[122] и като влезе в самия град Илион[123], принесе жертва на Хектор, на Ахил и на останалите герои… И като видя, че река Скамандър, дето прескочил Ахил, няма и пет лакътя и че направеният от седем волски кожи щит на Аякс не е нито особено голям, нито тъй невероятен, както го описва Омир, рече: „Блажени сте вие, че сте случили такъв глашатай като Омир. Велики сте в поемите му, но по това, което се вижда, не сте заслужили написаното от него.“ Приближи един поет и му рече: „Цар Александре, ще напиша за тебе нещо още по-добро.“ А Александър отвърна: „Предпочитам да бъда Терсит у Омир, отколкото Ахил у тебе.“

 

 

43. Оттам отиде в Пила и като събра македонската войска с тия, които плени в битката с Дарий, отправи се към Абдера[124]. Но жителите заключиха портите на своя град. Разгневен, Александър нареди на своя военачалник да подпали града. Те пратиха пратеници и му казаха: „Заключихме града, не защото искаме да се противим на твоята сила, а от страх пред персийското царство, да не би Дарий да запази властта си и да унищожи града ни, задето сме те приели. Затова ела и отвори портите. Ние се подчиняваме на цар, който е по-силен от нас.“ Александър ги изслуша, усмихна се и каза на пратените от тях вестители: „Значи, се страхувате от цар Дарий да не би да запази властта си и да ви унищожи след време. Вървете, отворете града си и си гледайте работата, както му е редът. Няма да вляза във вашия град, докато не победя Дарий, от когото се боите. Чак тогава ще приема подчинението ви.“ Това рече на пратениците и продължи пътя си.

 

 

44. И след два дена пристигна в Беотия и в Олинт[125], опустоши цялата земя на халкидците и покори съседните племена. И оттам пристигна в Евксинския понт и подчини всички градове в околността. Започнаха да липсват припаси и храна на македонците и да ги грози гладна смърт. Тогава Александър измисли нещо невероятно изобретателно — изкла всички коне от конницата, накара да ги одерат и опекат и да утолят глада си. И те го сториха, принудени от глада, но някои започнаха да говорят: „Защо Александър реши да избие всичките коне? Ето за момента се заситихме, но без конете ще бъдем неприкрити по време на бой.“ Чу Александър какво говорят, влезе в стана и рече: „Войници, заклах конете, макар да ни са крайно нужни в битка, за да утолите глада си. За какво са ни конете, когато умират конниците ни. Когато едно зло се замени с по-малко, по-малка става и болката. Ние ще достигнем приятелска земя и лесно ще намерим други коне. Но ако загинете от глад вие, откъде да взема други македонци?“

 

 

45. С тия думи успокои войската и продължи нататък. Мина покрай други градове и пристигна в Локри[126]. Войските прекараха там един ден и после достигна Акрагант[127]. Влезе в храма на Аполон и поиска от жрицата да му вещае. Тя каза, че прорицалището не иска да му пророкува. Тогава Александър се разгневи и рече: „Щом не иска да пророкува, и аз ще вдигна триножника, както Херакъл вдигна гадателския триножник, подарен от царя на лидийците Крез[128].“ И се чу глас от светилището: „Херакъл, Александре, направи това на бог като бог. А ти си смъртен и затова недей да се противиш на боговете. Нека делата ти стигнат до боговете.“ Когато гласът изчезна, жрицата на Феб рече: „Сам богът ти прорица, като те назова с по-силно име, защото извика от светая светих «Херакъл Александре». Предрича ти с това, че ще надминеш всички с делата ти и че ще бъдеш помнен вовеки веков.“

 

 

46. Когато Александър пристигна в Тива[129] и поиска от тиванците да му дадат 4000 войника измежду най-добрите, те заключиха портите и не пратиха вестители, нито приеха неговите, ами въоръжиха войска, готова да тръгне срещу него. Пратиха 500 войника в пълно въоръжение да известят на Александър от крепостта — или да се бие с тях, или да си върви от града им. Той се усмихна и рече: „Смелчаци тиванци! Защо се затворихте в крепостта и оттам нареждате на тия, дето са вън, да се бият или да си вървят? Кълна се в Зевс, ще се бия, но не срещу град и срещу храбреци, които знаят да се бият, а срещу обикновени страхливци. И всички, дето сте се заключили в града, ще паднете под моето копие. Смелият мъж се сражава в открито поле, а да се заключваш, е женска работа.“

Това рече и нареди четирихилядна конница да направи набег срещу крепостта и да обсипе със стрели защитниците. На други две хиляди нареди със секири и двуостри брадвички, с дълги куки и железни лостове да подкопаят основите и да срутят свързаните от лирата на Амфион и Зет[130] камъни и да подпалят портите, и да заудрят силно стената със стенобойните овни, за да я разпукат. Тази машина, направена от дърво и желязо, е поставена на колела. Войниците я засилват отдалече и я блъскат в стената и от удара се разделят и най-здраво скрепените камъни… Начело на други хиляда прашкари и копиеметци и той тръгна да руши Тива. Летяха наоколо камъни и стрели, върхове на копия и огън. И тиванците падаха от стената, удряни сякаш от божия ръка, спуснала се от небето, а други напускаха самоволно, без да могат да окажат съпротива.

За три дни цяла Тива бе обгърната в пламък. Най-напред се разчупи Кадмейската порта, дето воюваше Александър. През крайно тесния процеп той се вмъкна сам и веднага. И много тиванци се разбягаха пред него. Той улучи едни, други отстъпиха от страх. Нахлуха и през другите порти останалите войници, всички на брой 3000. Избиваха всички и стената вече се рушеше и падаше. Страшна е македонската армия, готова е на всичко, когато я ръководи Александър. И се обля с човешка кръв първооснованата крепост на Кадъм[131] и теснината погълна телата на много тиванци. Радваше се Китерон[132] на воплите на своите родни и се наслаждаваше на техните мъки. Не остана неразрушена къща и огън погълна целия град на тиванците. Не се умориха македонските ръце да секат и да топят оръжието в кръв. Погинаха безумните и безпомощни тиванци от ръката на Александър.

Тогава Исмениас, един тиванец, опитен в свиренето на флейта, мъдър и знаещ човек, като видя как Тива се руши и срива и как загива нейната младост, зарида за родината и реши да я защити с умението си на музикант. Взе своята флейта и се отправи към царя. Беше намислил да коленичи в краката му и да изпее жална и умолителна песен, предизвикваща съчувствие. Надяваше се да събуди милостта на Александър с умолението на флейтата и като изпълни една жалостива мелодия. Най-напред се обърна към царя с прошение. Протегна ръка и облян в сълзи, ето как започна:

„Александре, вече усетихме твоята богоравна мощ и те почитаме. Вдигни непобедимите си ръце от тиванците. Недей да забравяш и недей да постъпваш безчестно спрямо твоите близки и родни. Дионис, заченат от Зевс и Семела, е роден в огън в Тива, Херакъл е син на Зевс и Алкмена. Те бяха защитници и мирни пазители на сигурността за всички хора. А те са твои предци, Александре, и ти трябва да подражаваш благодеянията им и както подобава на роден от богове, да не оставяш да погива Тива, която откърми Дионис и Херакъл, и да не сриваш града, мястото на чието основаване бе посочено от крава. Това ще донесе по-късно укори за македонците. Не знаеш ли, Александре, че не си от Пела, а от Тива? Чрез моя глас те умолява цялата тиванска земя, създала твоите предци богове, Дионис Лией, предводителя на радостните танци, и Херакъл, справедливия защитник на хората. Стани подражател на твоите предци, които в почти всичко бяха достойни и благородни, остави гнева си и се обърни към благодеяние. Да постъпиш милостиво, е по-лесно, отколкото да накажеш…“[133]

Така се помоли Исмениас и падна в краката на цар Александър. А той насочи поглед в него, изскърца със зъби и изпускайки гняв, ето какви думи му каза: „О, проклето кадмейско изчадие… като си знаел цялото ми родословие… не можа ли да известиш на тиванците — Александър е наш близък, нека не се отцепваме от нашия съгражданин и да му дадем управителство и да станем съюзници… След като не успяхте в сражението и военното ви дръзновение бе посрамено, тогава се променихте и се обърнахте към недостойни молби… Но аз ще изгоря Тива. И нареждам на тебе, прочутия флейтист, да застанеш пред обхванатите от пламък домове и да надуеш двойния глас на флейтата, додето погива Беотия.“ Така рече и нареди на войниците да сринат седмовратната крепост и града на тиванците…

И както по-рано крепостта бе изградена и издигната от мелодията на Амфионовата лира, така сега Исмениас съпровождаше нейното рушене. Та това, което бе съградено с музика, също бе срутено с музика.

Погинаха всички ведно с града. Останаха малцина, за които Александър прогласи, където и да идат, никой да не ги приема и да бъдат без родина. И оттам се отправи към други градове.

 

 

47. А тиванците, които оцеляха, пратиха човек да попита оракула в Делфи дали някога ще получат отново Тива. Аполон им предрече следното: „Хермес, Херакъл и ремъкоборият Полидевк[134] ще се състезават за тебе и пак ще те вдигнат, Тиво.“ След това прорицание зачакаха да видят какво ще се случи.

Александър пристигна в Коринт и завари, че там се провеждат Истмийските игри[135]. Коринтците го поканиха да ръководи състезанието. Той се съгласи и седна. Влязоха състезателите, той увенча победителите и раздаде награди на отличилите се. А един атлет, изключителен мъж, тиванец по род, на име Клитомах се беше записал за три състезания — за борбата, за панкратия и за бокса. Показа по време на борбата какви ли не хватки на стадиона, срази противниците си и получи похвалата на Александър. Когато отиде при него да получи венеца за борбата, царят му рече: „Ако победиш и в другите две състезания, в които си се записал, ще те увенчая с три венеца и ще изпълня едно твое желание.“ Той победи и в бокса, и в панкратия, и още веднъж в борбата и отиде при Александър да получи трите обещани венеца. Когато вестителят го запита как се казва и от кой град е, за да обяви за него, той рече: „Наричам се Клитомах, но нямам родина.“ А царят рече: „Благородни момко, как можеш да си такъв прочут атлет и да победиш на един стадион и в трите дисциплини, в борба, в бокс и панкратий, и да си увенчан от мене с венци от дива маслина, а да нямаш родина?“ Клитомах рече: „Имах, преди да се възцари Александър. Но когато той стана цар, загубих отечеството си.“ Александър разбра какво иска да каже и какво ще пожелае и рече: „Нека отново да бъде изградена Тива в чест на трите божества Хермес, Херакъл и Полидевк, за да се изпълни като дар от мене твоето желание.“ И тъй се сбъдна предсказаното от Аполон…

Книга втора

1. Александър потегли от Коринт и пристигна в подчинената на Атина Платея[136], където почитат Коре[137]. И влезе в светото място на богинята в момента, когато тъчаха нейната свещена дреха, и жрицата му рече: „В добър час влизаш, велики царю. Ще се прочуеш по цялата земя и ще се покриеш с блясък.“ Александър я почете със злато. След няколко дена влезе в светилището на богинята Стасагорас, управителят на Платея, и жрицата му рече: „Стасагорас, предстои ти да бъдеш смъкнат.“ А него го обзе гняв и рече: „Недостойна пророчице! Когато влезе Александър, посрещна го с хвалебни думи, а на мене казваш, че ще бъда свален.“ Тя рече: „Нека това не те сърди, тъй като боговете явяват всичко на хората със знамения, особено на личните. Когато Александър влезе тук, случи се моментът на втъкаването на пурпура в дрехата на богинята — затова му предрекох така. А ти влезе, когато дрехата беше вече готова и вдигахме стана. Затова нека ти бъде ясно — ще бъдеш смъкнат.“ А той нареди да я свалят от жречеството и рече: „Тоя знак ти разгада за себе си.“ Щом научи, Александър веднага смъкна Стасагорас от длъжността управител, а жрицата възвърна на мястото й.

Тайно от него отиде Стасагорас в Атина — атиняните го бяха назначили за управител — и им разказа със сълзи на очи как бил смъкнат. Те извънредно много се възмутиха и охулиха Александър. А той, като научи, прати им писмо със следното съдържание:

„Цар Александър казва на атиняните. Като поех царството след смъртта на баща си, уредих с писма отношенията си с градовете на запад и с повечето земи. Въпреки че бяха готови да ми бъдат съюзници, изслушах ги благосклонно, но ги убедих да останат в положението, в което бяха дотогава… И те на драго сърце ме избраха за цар[138] и благодарение на тяхната храброст усмирих бунтовете в Европа и погубих тиванците и унищожих из основи техния град, понеже се отнесоха зле към мене. И сега, когато тръгвам към Азия, казвам на атиняните да ме посрещнат благосклонно и пръв ви пиша, и то главното, а не дълги послания и камари писма, както постъпвате вие без всякакво чувство за мярка. На владетели подобава да нареждат. Това означава, че трябва да се подчините на Александър. Затова в най-близко време или ме надвийте, или ми се покорете като на по-силен и ми плащайте ежегоден данък хиляда таланта.“

 

 

2. Като прочетоха писмото, атиняните му написаха в отговор: „Градът на атиняните и ние десетимата отлични оратори[139] казваме на Александър. Докато беше жив баща ти, изпитвахме голяма мъка, а като умря, голяма беше радостта ни да споменаваме трижди проклетия Филии. Същото смятаме и за теб, нахални Филипов сине. Искаш атиняните да ти плащат ежегодно хиляда таланта — това означава, че се мислиш за храбър и си решил да воюваш. Ако действително е така, идвай! Готови сме.“

И цар Александър отговори на атиняните: „Пращам по-напред моя вестител Леонат да ви отреже езиците и бързо да ми ги донесе и да отведе вашите неразумни оратори. Иначе ще предам на огън и вас, и вашата съюзница богиня Атина, задето не изпълнявате нарежданията ми. Предайте десетимата оратори, които ви водят, за да взема решение за споровете помежду ви и да пожаля вашата родина.“ Те отговориха: „Няма да го сторим.“ И след няколко дена свикаха народното събрание и поставиха на обсъждане въпроса как да постъпят. При обсъждането излезе ораторът Есхин[140] и рече:

„Атиняни, защо е нужно да се бавите? Ако решите да ни пратите, ние ще идем спокойни. Наистина Александър е син на Филип. Но Филип израсна в дързостта на войните, а Александър укрепна, обучавайки се в науките на Аристотел. Затова ще се отнесе с уважение, като вади учителите си, ще се изчерви, като погледне тия, които са го учили на изкуството да царува, и благосклонността ще смекчи чувствата, които сега храни към нас.“

След Есхин излезе Демад[141], талантлив оратор, и се противопостави на Есхин, казвайки следното: „Докога, Есхине, ще излизаш пред нас с речи, които плашат и разлагат с предложението да не му се противопоставяме с война? Какъв е тоя дух, дето се е вселил в тебе, та говориш подобни неща? Ти, който произнесе толкова дълги речи и подтикна атиняните да воюват срещу царя на персите, сега сееш уплаха и караш атиняните да треперят пред това момче, пред тоя нахален тиран, който се опитва да продължи дръзките дела на баща си. Защо да ни е страх да влезем в стълкновение с него? Ние, които прогонихме персите, надвихме спартанците, победихме коринтийците, осъдихме на изгнание жителите на Мегара, воювахме докрай с фокейците и опустошихме остров Закинтос, се страхуваме да се бием с Александър, така ли? Но казва Есхин — щял да си спомни за вас, неговите наставници, и да изпита срам от погледите ви. Това е смешно. Той оскърби всички ви, като свали от управителство поставения от нас Стасагорас и въпреки че градът е наш, постави за върховен управител моя враг Китоонт. Той взе вече Платея под своя власт. А ти казваш, че ще изпита срам, когато срещне погледите ви. Напротив, ще ви смъкне дрехата и ще ви подложи на наказание. Затова да се вдигнем на война срещу недоброжелателния Александър и да не му вярваме. Ако се уповава на младежкото дръзновение, то не е нещо, на което човек може да вярва: способно е да воюва храбро, но не да размишлява благоразумно и правилно. Опустошил град Тир — така казва Есхин. Но гражданите му не разполагаха със сила. Сравнил със земята Тива, която не била толкова слаба. Но не беше ли изтощена от много войни! Поробил пелопонесците — но не сам, погубиха ги морът и гладът. И Ксеркс покори морето с корабите си, ося цялата земя с войските си, засенчи небето с оръжие и изпълни Персия с пленници. И въпреки това ние го прогонихме и изгорихме неговите кораби и в битките с него се отличиха Кинегирас, Антифонт, Мнесохарес и много други. А сега се страхуваме да се бием с Александър, с това дръзко момче, и с неговите сатрапи и съратници, които са още по-неразумни от него. И искате да пратите нас, десетимата оратори, които поиска? Ако решите, че е полезно, направете го. Но ето какво искам да ви предупредя, атински граждани — често се случва именно десет кучета, които лаят храбро, спасяват цялото страхливо стадо овце, когато го нападнат вълци.“

 

 

3. Така говори Демад в събранието, а след това атиняните призоваха да излезе Демостен[142] и да ги посъветва какво да сторят за спасението на отечеството. Той излезе и рече: „Съграждани! Няма да ви нарека «атиняни». Щях да се обърна с това наименование, ако бях ваш приятел от чужбина. Но сега въпросът за спасението на Атина и за това да воюваме ли, или да се подчиним на Александър е наше общо дело. Словото, с което се обърна към вас Есхин, бе умерено. Понеже вече е на възраст и е участвувал в много дела на събранието, той не ви подтиква да воювате и да отвръщате на обидата с обида. А Демад, понеже е млад човек, каза това, което съответствува на дръзновението на младежкия ум — изгонихме Ксеркс, Кинегирас и останалите се отличиха тогава. Но, Демаде, хайде дай ми сега тия хора и ние пак ще воюваме. Ще се поверим, на тяхната прославена мощ. Но ако не е възможно да разполагаме с тия мъже, в никакъв случай не бива да воюваме. Всяко време си има своята сила и своите водачи. Ние сме оратори и можем да държим речи, но не сме способни да държим оръжие. Наистина Ксеркс разполагаше с огромна армия, но беше варварин и затова бе победен от елинския разум. А Александър е елин, направи вече тринадесет войни и в никоя не претърпя поражение. Освен това повечето градове го приеха без битка. Демад твърди, че жителите на Тир били слаби. Да, но в морската битка с Ксеркс те го победиха и изгориха неговите кораби. Защо да са слаби и тиванците? Те воюват, откакто е основана Тива, и никога не са търпели поражение, а сега бяха поробени от Александър. Твърди, че пелопопесците били победени не от него, а от глада. Но тогава Александър им прати жито и когато неговият сатрап Антигон рече: «Защо им пращаш храна, след като ще воюваш с тях?», Александър отвърна: «Именно защото ще воювам. За да не погинат от глад, а в битка да ги победя.» Сега сте недоволни, задето свалил Стасагорас. Но той пръв се разбунтува, като рече на жрицата: «Ето виж, ще те сваля от жречеството заради прорицанието.» Александър разбра, че е неразумен човек, и го махна от управителството. Не беше справедливо Стасагорас да сърди царя. Демад твърди, че бил противник на царя, а царят и управителят имали равни права. Тогава защо укорявате Александър, че го е смъкнал. Той бил атинянин, твърди Демад. Добре, ами пророчицата, която Стасагорас махна, не беше ли атинянка? Александър направи това във ваша защита и върна на вашата пророчица правото да пророкува.“

 

 

4. Атиняните посрещнаха тия думи на Демостен с одобрителни викове. Демад не каза нищо, Есхин одобри, Лизий[143] се изказа в негова полза, Платон[144] се нареди на негова страна, амфиктионите гласуваха за него… и цялото народно събрание прие мнението на Демостен. А той продължи: „Мога да кажа в подкрепа на думите си още това. Демад казва, че Ксеркс превърнал в крепост морето със своите кораби и че осеял земята с войските си и засенчил небето с оръжието си и че изпълнил Персия с пленници елини. И досега атиняните възхваляват с право варварския цар, задето успя да вземе в плен елини. А Александър, който е елин, не отведе в плен елините, които се вдигнаха срещу него, но ги направи войници. Накара да воюват с него враговете му, като им каза в реч следните думи: «Ще завладея всичко, като правя благодеяния на своите приятели и като превръщам в приятели своите врагове.» И сега, атиняни, понеже сте приятели и наставници на Александър, не можете да се наречете негови врагове. Позорно е вие, учителите му, да се покажете невежи, а той, дето се е учил при вас, да излезе по-умен от своите учители.

Никой елински цар не отиде в Египет[145] освен Александър. И то не за да воюва, а за да му бъде пророкувано къде да основе град, който да носи вовеки веков неговото име. И получи прорицание и тутакси изкопа основи и го вдигна, защото е ясно — всяко нещо, чието начало е поставено ревностно, бързо достига до свършека си. Отиде в Египет по времето, когато го владееха персите и египтяните пожелаха да ги поведе срещу тях, но отвърна им умният младеж: «По-добре е, като сте египтяни, да се трудите над пълноводието на Нил и обработването на земята, а не да се нагърбвате с военно начинание.» И подчини Египет с разум… Нищо не представлява един цар, ако не притежава земя, която да му носи блага. Затова пръв измежду елините завладя Египет и пръв стана цар на елини и варвари. Знаете ли колко войска може да изхрани оная земя? Не само тия, които се намират наблизо, но и тия, дето се бият на война. Знаете ли колко празни градове може да засели и да изпълни? Защото колкото е житна оная страна, толкова е и многолюдна. И всичко, което поиска царят, тя ще му го даде на драго сърце… А вие, атиняни, искате да воювате с Александър, който разполага с толкова средства, за да посрещне всяка нужда на войската си. На вас може да ви е приятно, може да го желаете, но обстоятелствата не ни позволяват.“

 

 

5. Така говори Демостен и всички единодушно послушаха да пратят на Александър като победен венец петстотин литра злато заедно с благодарствено постановление и делегация от други славни пратеници. Не му пратиха ораторите. Пратениците пристигнаха в Платея и предадоха на царя постановлението. Той го прочете, научи за речта на Есхин, за изявата на Демостен в на родното събрание, за това, че в обсъждането са участвували амфиктионите, и написа на атиняните следното писмо: „Александър, син на Филип и на майка си Олимпиада. Няма да се наричам цар, додето не подчиня всички варвари на елините. Писах ви да ми пратите десетимата оратори не за да ги накажа, а да ги почета като наставници. Нямаше да си позволя да вляза с войската, та да не ме вземете за враг. Наместо с войска с ораторите щях да вляза, за да ви освободя от всякакви страхове. Но вие се отнесохте към мене по същия начин. Собственото ви неблагоразумие ви изобличава. Колко пъти, възползувайки се от случая, сте постъпвали зле срещу македонците! Когато баща ми Филип воюваше със закинтците, вие останахте техни съюзници, а когато ви нападнаха коринтците, македонците станаха ваши съюзници и ги прогониха. Ние издигнахме в Македония медна статуя на богиня Атина, а вие свалихте от вашите храмове статуите на баща ми. Все пак вие ми се отблагодарихте подобаващо за доброто, което сме ви сторили. Но понеже моето мнение за грешките ви не ви успокоява, боите се да не би, упован на царската си сила, да тръгна да ви отмъщавам. Едва ли бих се решил на това, освен ако сам не бях атинянин… Имало ли е случай да сте постъпили достойно спрямо вашите изтъкнати хора?! Евклид, който ви даде отличен съвет, поставихте в затвора. Осъдихте на изгнание Демостен, който изпълни полезна за вас мисия при Кир. Опозорихте Алкивиад[146], който беше ваш ценен военачалник. Убихте Сократ[147], учителя на Елада. Постъпихте неблагодарно спрямо Филип, който ви бе съюзник в три войни. Укорявате Александър заради управителя Стасагорас, който постъпи несправедливо и спрямо мене, и спрямо вас: той смъкна божията жрица, която е атинянка, а аз й дарих отново мястото на пророчица. Одобрявам речите, които са произнесли пред вас ораторите — добре ви е посъветвал Есхин, достойно е говорил Демад и полезни са съветите на Демостен. Отново ще бъдете атиняни и недейте да се боите — няма да ви сторя никакво зло. Би било абсурдно да воювам с варварите за свобода, а да унищожавам Атина, средището на свободата.“

 

 

6. Прати това писмо, вдигна войската и пристигна в Спарта[148]. А спартанците решиха да покажат своята храброст и да засрамят атиняните, задето се уплашиха от него. Затова заключиха портите на града и съоръжиха корабите — биеха се повече по море, отколкото по суша. Научил за приготовленията им, по-напред им прати писмо:

„Александър пише на лакедемонците. Съветвам ви най-напред да пазите славното име, което са ви оставили предците. А поздравленията ще получите по-късно, когато ги заслужите и се покажете войнствени и непобедими. Сега внимавайте да не загубите славата и в желанието да покажете пред атиняните силата си да не станете за смях пред тях, когато Александър ви победи. Затова слезте доброволно от корабите, за да не ви изгори огънят.“

Прочетоха това писмо, но не послушаха и се хвърлиха в бой. И тия, които се биеха на стените, падаха пред оръжието на Александър и в огън погинаха техните кораби. Дойдоха оцелелите като молители и замолиха да не ги взима военнопленници. А той рече: „Когато флотата ви стана на въглен, тогава идвате да ме молите. Но не ви укорявам. Понеже имахте в ума си, че прогонихте Ксеркс, мислехте, че ще успеете и с Александър. Но не издържахте на напора на моето оръжие.“

Така каза, принесе жертва заедно с военачалниците и остави града на спартанците незасегнат от войната и необложен с данъци. Оттам през Киликия[149] се отправи към варварските земи.

 

 

7. Дарий събра военачалниците си и каза:

„Аз предполагах, че Александър има разбойнически намерения, но той предприема дела, достойни за цар. И колкото и велики перси да сме, Александър ни надвишава по дръзновение. Пратих му бич и топка да има с какво да играе и с какво, да бъде поучаван. Но той като че ли се е изучил вече и вдига оръжие срещу мене, своя наставник. Затова нека обсъдим какво е полезно за общото дело. Помислете как да оправим положението и да не се отнасяме повече към Александър, сякаш не представлява нищо. Страх ме е да не би по-голямото да се окаже по-незначително от по-малкото и провидението горе да се отвърне от нас. Нека му отстъпим Елада, та да не би, желаейки да си върнем владението над нея, да загубим и Персия, и властта си над другите народи.“

Това каза Дарий. А брат му Оксиатрес рече: „Ти вече величаеш Александър и му приписваш повече смелост. Но ако му отстъпиш Елада, ще тръгне срещу Персия. Сам подражавай на Александър и тъй ще запазиш царството. За разлика от тебе той не поверява войната нито на военачалниците, нито на сатрапите, а сам е военачалник и предводител и се сражава начело на войските. Когато воюва, сваля царските отличия, и щом победи, тогава си поставя диадемата.“ Дарий рече: „Защо да го подражавам?“ Един друг, който седеше там, каза: „Истина е, Александър надви всички с това, че нищо не оставя друг да го върши. И с храброст овладява всичко. Действително подхожда на храбростта му лъвският образ.“ Дарий рече: „Откъде знаеш тия неща?“ Той рече: „От времето, когато ме прати в Македония при баща му Филип за данъците. Тогава усетих и ума му, и видях чертите му. Затова прати да повикат твоите сатрапи по цялата суша. Владееш персийски, партски, елимейски, вавилонски, месопотамски и илирийски племена, да не споменавам бактрите, индусите и тия край чертозите на Семирамида[150]. Броят им е сто и осемдесет. Вдигни войска от тях и броят на нашата варварска сила ще изуми враговете.“

Друг рече: „Добър е съветът ти, но е безсмислен. Защото само една елинска мисъл е достатъчна, за да бъдат победени варварските тълпи, както едно лаконско куче подкарва цяло стадо овце.“ Така размишляваха те, а Дарий събираше войските.

 

 

8. На път през Киликия Александър достигна до една река на име Океан[151]. Водите й са чисти и прозрачни. Пожела да се изкъпе, съблече се, поплува и излезе. Но банята му се отрази зле, веднага го заболя глава и се почувствува неразположен. Легна той и униние обхвана душите на македонците да не би Дарий да научи за болестта му и да нападне войската. Защото Александровият дух вдъхваше смелост на всички.

Филип, който бе лекар и близък приятел на Александър, обеща да му даде отвара и да го оправи. И се заема да я приготви. В този момент предават на Александър писмо от Парменион[152], негов военноначалник, който му пише, че Филип бил наговорен от Дарий, ако се удаде случай, да отрови Александър; обещал да му даде за жена собствената си сестра Дедифарта и да го направи свой съвладетел. „Затова пази се от Филип.“ Като прочете писмото, Александър не се обърка, тъй като познаваше добре чувствата на Филип. Сложи писмото под възглавницата. Влезе лекарят и даде лекарството на Александър. Той пое чашата и дълго задържа поглед върху Филип. А Филип рече: „Недей се страхува, господарю. Лекарството е безупречно.“ Александър поднесе чашата към устата, изпи лекарството и след това подаде писмото на Филип. Той прочете написаното и рече: „Ще разбереш, Александре, че не съм тоя, за когото ти пишат.“ Избави се от болестта Александър, прегърна Филип и рече: „Разбра какво мисля за тебе. Доверих се на доброто ти име и първо пих, а после ти дадох писмото. Знаех, че Филип не може да реши да стори зло на Александър.“ А Филип рече: „Сега, Александре, накажи тоя, дето ти прати писмото. Защото именно той опита да ме наговори да го направя и да взема за жена сестрата на Дарий. Но понеже отказах, виж какво зло намисли, за да ме погуби.“ Александър разследва работата, открива, че Парменион е виновен и го наказва.

 

 

9. Вдигна войските оттам, отправи се бързо срещу медите и Велика Армения и ги пороби. И като вървя доста дни през безводната изпълнена с пропасти Ариака, достигна до река Ефрат. И като направи мост посредством подпорки и железни куки, нареди на войските да преминат. И понеже виждаше, че се боят, накара най-напред да преминат говедата, овцете и обоза, след това и самата войска. Но като виждаха пълноводието на реката, те се бояха да не се откъснат коловете. Тогава Александър взе своите другари и премина пръв…

Като преминаха, нареди да унищожат всички мостове на Ефрат. Това създаде страхове у войниците и заговориха: „Ако се случи да се върнем назад, как ще преминем?“ Чу ги Александър, събра военачалниците и цялата войска и рече: „Хубави надежди ми давате с тая мисъл в главите си! Сторих го, за да победим във войната или да погинем, ако бъдем победени. Защото война се води от войска, която преследва, а не от такава, която бяга. Кълна се, ще се върна в Македония, но ще поемем назад към Елада само като победители на варварите. Нека мислите ви бъдат спокойни и сражението ще ви се стори детска игра.“

Така ги окуражи той, а те изразиха почитта си и се разположиха на стан. Дариевите войски се разположиха нагоре по Тигър. Водеха ги петима негови сатрапи. Влязоха в стълкновение и храбро се биха и двете войски. А един персиец се промъкна зад Александър — беше взел македонско оръжие, за да не се различава, — замахна с меч към главата му и му счупи шлема. Войниците го улавят и го изправят пред Александър. Той му казва: „Защо стори това, храбрецо?“ Той рече: „Господарю, недей да мислиш, че съм македонец. Персиец съм и обещах на Дарий да ти отсека главата и дар да взема в замяна. Обеща да ми даде царска земя и дъщеря си.“ Като чу това. Александър събра цялата войска и пред очите на всички освободи персиеца с думите: „Македонци, ето какви войници трябва да бъдете.“.

 

 

10. По това време започнаха да привършват припасите на варварите. Затова те отстъпиха и се събраха в Бактрия. А Александър овладя местата и остана там. Един друг персиец, Дариев сатрап, решил се да се изложи на риск, идва при него и казва: „Господарю Александър, аз съм сатрап на Дарий и големи добрини му сторих, но той се отнесе неблагодарно към мене. Затова дай ми десет хиляди войници и ще ти предам нашите войски и самия Дарий.“ Александър рече: „Върви и помогни на своя цар. Няма да поверя чужди хора на човек, който предава своите.“

Писаха на Дарий неговите сатрапи в тия земи: „Хидаспес и Спинтер поздравяват великия бог Дарий. Бързаме да ти съобщим по-напред за нахлуването на Александър. Известяваме ти още, че той наближава, укрепява страната и е избил повечето от нас. И ние самите сме в крайна опасност. Затова побързай с войската, за да преварим нахлуването му. Могъща е македонската армия. Бъди здрав.“ Получи го Дарий, прочете го и прати писмо на Александър:

„Дарий казва на Александър. Написал си ми надменно писмо, с което опитваш да ме накараш да се срещна с тебе. Не си още толкова силен, щото да преселваш боговете от изток на запад. Кълна се в тия, посредством които се опитваш да ме благоразположиш. Смятам, че майка ми е отишла при боговете и че не съм имал жена. Никога не ще се откажа от намерението да ти отмъстя за твоето високомерие. Писаха ми с колко уважение си се отнесъл към моите близки… За в бъдеще ти позволявам да не ги щадиш. Терзай ги и им отмъщавай като на чада на враг, тъй като няма да ти стана нито приятел, ако ги облагодетелствуваш, нито пък враг, ако се отнасяш несправедливо към тях. И в двата случая е все едно. Затова извести ми окончателния отговор, та да знам.“

Прочете Александър, засмя се и му писа: „Цар Александър поздравява цар Дарий. На боговете до гуша им дойде от твоите празни приказки, от суетните ти безразсъдства и лудости. Няма ли да престанеш с кощунствата си? Отнесох се с почит към твоите близки не от страх, нито те поласках с надежда, че ще дойдеш при мене, за да ми благодариш. Недей да идваш. Моята диадема не е достойна за твоята… Пиша ти последно писмо. За мене е по-лесно да воювам с тебе, отколкото да се срещна с тебе.“

 

 

11. Прати писмото и се приготви. И написва общо послание до сатрапите под негова власт: „Цар Александър поздравява своите сатрапи в Сирия, Киликия, Кападокия, Пафлагония, Арабия и в останалите страни. Искам да приготвите по хиляда хитона и да ги пратите в град Антиохия в Сирия. И кожите на измрелите добичета да се пращат в Антиохия, за да има от какво да се обуят войниците и от какво да се направят наколенници. Определените оръжейни арсенала на брой сто също ги изпратете. Разпоредено е от Ефрат до Антиохия да се движат смени от камили, които да посрещат всички товари. Бъдете здрави.“

И един сатрап пише на Дарий за положението: „Ойметадес поздравява бог Дарий. Боя се да ти пиша такива неща, но обстоятелствата ме принуждават. Аз съм ранен, двама велможи загинаха, Комаркес получи рана и отстъпи в своя лагер. Наниас и подчинените му велможи минаха на страната на Александър заедно с приходите. Предадоха му царски селища с намиращите се в тях наложници… и опожариха селата.“

Като научи това, Дарий нареди с писмо на Пенгал, сатрапа на близката област, да се подготви и да бъде в бойна готовност. Писа и на съседните царе: „Докато обърсваме потта си, й вие трябва да се сражавате срещу македонското племе. Сигурен съм, че и на вас не се нравят особено техните дръзки дела.“ Нареди и на Кобарзес да се вдигне и да поведе напред хората си.

 

 

12. Пише и на цар Пор[153], молейки го за помощ. Като получи писмото, Пор отговори: „Пор, царят на индусите, поздравява царя на персите Дарий. Мъка изпитах, когато прочетох писмото. И веднага щях да се отправя към тебе, но пречи ми моята постоянна болест. Затова нека се зарадва сърцето ти, като разбереш, че и аз не мога да понеса този позор. Пиши ми от какво се нуждаеш и на твое разположение ще бъдат всичките ми войски и ще ти се подчинят тукашните племена.“

Като научи за това, майката на Дарий му прати тайно следното писмо: „Родогуна поздравява своето чедо Дарий. Чух, че събираш пълчища и че си решил да влезеше още едно сражение с Александър. Внимавай да не разбъркаш света и да не го обърнеш. Защото наистина неясно е бъдещето. Затова отправи надеждата си към по-доброто, недей да упорствуваш и да се излагаш на сигурна смърт. Оградени сме с почит при Александър и той не ни погуби като чада на враг. Това ме кара да се надявам, че ще дойдете до добро съглашение.“ Дарий прочете писмото и си спомни своите родни и заплака. Но ведно с това не се усмири духът му и превърна в защитен вал земята на бактрите.

 

 

13. Александър наближаваше Персида[154] и македонците вече съзираха стените на града, които бяха невероятно високи. И ето какво измисля съобразителният Александър. Подкара стадата овце, които пасяха по ония места, начупи клони от дърветата и ги върза за гърба на животните. Вървяха стадата зад войската, а клоните се влачеха и вдигаха страхотна прах. И достигна тя до облаците, а персите помислиха, че води безброен народ. А когато се свечери, нареди да вържат за рогата на овцете факли и восък, да ги запалят и да горят. Равни бяха ония места и се виждаше цялото поле сякаш обхванато от пламък. И се уплашиха персите.

Като наближи на пет дена път от Персида, реши да прати вестител при Дарий да се уговорят кога да влязат в сражение. Заспива Александър и вижда бог Амон в образа на Хермес с жезъл на вестител, в хламида и македонска плъстена шапка му казва: „Чедо Александре, идвам при тебе, когато изпадаш в нужда, и ти разкривам истината. Ако пратиш вестител при Дарий, ще те предаде. Изложи се на опасност и иди сам вестител на себе си, като приемеш моя образ. Наистина опасно е, като си цар, сам да си бъдеш вестител, но щом бог ти помага, не те чака никаква опасност.“ Видя на сън прорицанието, стана и с радост го сподели с другарите си. Те го посъветваха така да постъпи.

 

 

14. Взе със себе си храбрия сатрап Еумел и три яки коня, отправи се на път и достигна до реката Странга. Тя замръзва от снега и става твърда като камък, така щото по нея преминават каруци и животни, а след няколко дена изведнъж се разтопява и отново се превръща в дълбока река. Александър я завари тогава замръзнала, прие образа, който видя на сън, яхна един кон и се отправи сам през реката. Еумел искаше да тръгне с него да не би да му се случи нужда от подкрепа, но Александър рече: „Ти остани. Мене ми е подкрепа тоя, дето ми прорица.“ Тъй рече, премина реката, която бе широка един стадий, слезе от коня и продължи пеша. Пристигна до портите на Персида. Видяха пазачите странния му вид и предположиха, че е бог. Попитаха го кой е, а Александър им каза: „Отведете ме при цар Дарий. На него ще кажа кой съм и за какво съм дошъл.“ Учудиха се те на смелата му реч и го отведоха при Дарий. Той бе вън от града на един хълм, обучаваше войските и строяваше бойните редици. Като зърна великолепния му вид, Александър за малко дето не го приветствува ничком. Стори му се като бог Митра, слязъл от небето и нареден във варварско одеяние. Подобен на него и по вид и по младост, Дарий носеше диадема от скъпоценни камъни, вавилонска дреха със златоткани нишки, царска порфира и обувки от злато и пурпур… И държеше в ръка жезъл… А край него стоеше десетхилядна войска. Като видя човек с вид, какъвто никога не бе виждал, Дарий запита кой е. Той рече: „Аз съм вестител на Александър. И ще ти известя каквото съм дошъл да вестя. Александър е вече тук и ти казва чрез мене: «Длъжен си да знаеш, цар Дарий, че като отлагаш битката, показваш на своя противник, че духът ти е слаб за воюване. Затова недей да се бавиш, ами съобщи ми кога искаш да влезеш в сражение.»“ Дарий рече: „Да не би ти да си Александър? С такава дързост ми говориш като че ли си самият той, а не вестител. Но няма да ме смутиш. Хайде, трябва да те поканя на обичайното за вестителите угощение, понеже и Александър угости моите писмоносци.“ Така рече, хвана го за дясната ръка и го въведе вътре в двореца. А Александър запази в сърцето си това като знак, че скоро ще победи и ще надвие властителя на персите. И като влезе в чертога на Дарий, веднага бе поканен на пир.

На първото ложе възлегна Дарий, на второто брат му Оксиатрес, на третото Ох, сатрапът на оксидраките. След тях бяха Адулитес, сатрапът на Суза, и Фраортес. След него шести възлегна Митридатес, после Тиридатес, първенецът на стрелците. Беше възлегнал и Кандаулес по цвят подобен на нощ и Меноп, после царят на етиопите и до него великият вожд Полиарес… А срещу тях сам на едно ложе възлегна във всичко отличният македонец.

 

 

15. Чудеха се персите на ниския му ръст, но не знаеха, че обикновено в малък съд се влага голяма сполука. Виночерпците наливаха чашите една след друга. Пирът беше в разгара си, когато Александър измисли следната хитрост. Щом вдигнеше чаша, пускаше я в пазвата си. Видяха виночерпците и обадиха на Дарий. Вдигна се той от ложето и рече: „Защо ги пъхаш в пазвата, благородни човече?“ Александър рече: „По тоя начин Александър дарява чашите, когато събира на пир другарите и командирите си. Помислих, че и ти имаш такъв обичай И ги пъхах в пазвата си, все едно че съм при моя цар. Но ако за тебе е необичайно, ето, връщам ти ги.“ След тия думи насочиха поглед към Александър и се зачудиха. Случи ли се човек да повярва на измислена приказка, обърква се.

Настъпи пълно мълчание, а един персиец на име Парасангес, който беше военачалник на Персида, се вгледа в него. Знаеше го по лице от времето, когато ходи в столицата на Македония Пела, пратен от Дарий да иска данъците. И си каза: „Не е ли това тоя, когото наричат Александър? Сигурно е той. Трябва да си припомня чертите му.“ И като си спомни, каза си втори път: „Той е със сигурност. Гласът му го издава и лицето му е същото.“ След като го позна със сигурност, наведе се Парасангес към Дарий и рече: „Велики царю, този посланик е самият Александър, синът на Филип.“ Настана голяма суматоха на царското угощение и Александър разбра, че го познаха. Както си беше със златото в пазвата, скочи и побягна. Видя навън един персиец на пост с факли в ръцете, грабна ги и го закла. Яхна веднага коня и се понесе. А персите се втурнаха подире му да го хванат. Пришпорваше Александър с пети коня, подпомаган от бога, държеше напред факлата и тъй сочеше пътя на животното. Бе тъмна нощ. Преследвачите поеха, който накъдето случи, и изпопадаха в урвите, а нему светеше факлата като звезда.

Седеше Дарий на ложето и се ядосваше на лошия случай. Изведнъж пред очите му се яви истинско знамение: разтвори се покривът и падна изображението на Ксеркс, което той ценеше особено високо. А македонецът напредваше и капнал от умора достигна до река Странга. И в момента, когато се прехвърляше на другия бряг и конят поставяше предните си нозе на земята, реката се разтопи и течението отнесе коня. Но Александър успя да скочи и да се спаси. Достигнаха и персите да Странга, разбраха, че е преминал отвъд и понеже не можеха да направят нищо, върнаха се назад. През тая река не беше възможно да се преплува. И разказаха на Дарий за Александровата сполука. А той се съвзе от умората, повървя малко пеш, намери Еумел, който вече го оплакваше с гръмки вопли, и му разказа случилото се.

 

 

16. Съвзе се и на сутринта събра войската. Застанал в средата, отличаваше се като Зевс сред небесните божества. И извърши преброяване. Множеството на персите, което видя, го подбуждаше. И като преброи всичките войни, излязоха двадесет и две мириади. Видя му се доста малък броят, но беше умен и остана спокоен. Излезе на високо място и вдъхна смелост на войската, като каза следното: „Войници, мои другари и приятели! Зная, че вашият брой е малък, но нека това не ни разколебава. Враговете ви са толкова мудни, че само един от вас може да надвие стотина от тях, ако се уповава на мъжеството си. Има милиарди мухи, които могат да покрият небето. Но когато им се изпречат оси, помитат ги със звъна на крилете си. Множеството на мухите е чисто и просто множество. Явят ли се оси, то се превръща в «нищо».“

Така рече царят и всички посрещнаха думите му с одобрителни викове. Тогава се отправи към бреговете на Странга. И Дарий вдигна цялата си сила и също достигна до Странга и като видя колко малка е войската на Александър, надсмя се като над едно нищо. И понеже завари реката замръзнала, премина я, решен да се изпречи на Александровата войска и му праща вестител да го призове на бой[155]. Неизброима беше персийската войска и разполагаше с колесници с коси на осите. Александър поведе македонците, яхнал Буцефал. Божествеността му го пазеше и никой не можеше да приближи до него. Когато военната тръба призова двете войски, вдигна се страшна глъч и звънна оръжие. Влязоха в боя с готовност. Едни се биеха с камъни, други изпълниха въздуха със стрели, трети беснееха с мечове. Мнозина падаха и ечеше нескончаем вопъл. Едни лежаха посечени, други полумъртви. Когато нещастно погинаха много перси, Дарий обърна назад поводите на своята колесница и цялото персийско множество се впусна да бяга. Летяха назад бойните колесници и пешаците падаха пожънати като жито със сърп.

Достигна Дарий до Странга и премина от другата страна, понеже я завари замръзнала. Но когато пристигна останалата тълпа и тръгна да минава, разтопи се отдолу водата и погълна всички. А тия, дето не успяха да стигнат реката, погинаха от македонците. Така Дарий стана беглец и както влезе в двореца, хвърли се на пода, заплака и се завайка какво множество мъже погуби и как от цяла Персия направи пустиня. Ето какво говореше: „Каква бе тая небесна звезда, дето удари персийското царство, та Дарий, който подчини толкова градове и племена и който пороби толкова острови и който изгряваше заедно със слънцето, сега стана беглец? Истина е, никой не знае със сигурност своето бъдеще. В решителния момент случаят бързо взима превес и ту издига обикновения човек над облаците, ту смъква в мрака тоя от висината.“[156]

 

 

17. Дарий лежеше усамотен и като се вдигна и дойде на себе си, съчини писмо и го прати на Александър:

„Цар Дарий поздравява своя господар Александър. Преди всичко помни, че си се родил човек. Да не забравяш това е достатъчно, за да не се възгордяваш. И Ксеркс[157], който ми даде светлина, се отнасяше с презрение и високомерие спрямо всички хора и понеже беше ненаситен за злато и за всичко друго, обхвана го голямо въжделение по Елада. И дали му липсваше нещо? Злато ли, скъпоценни камъни ли, украшения ли, които и ти видя, че при нас има в изобилие? И понеже виждаш какво нещо е случаят, пожали ме сега, когато се обръщам с молба към тебе. Умолявам те в името на Зевс молител и в персийската знатност, която ми е останала, върни ми моята майка, съпругата и децата. Обещавам да ти покажа в замяна къде лежат съкровищата в Миниада, в Суза и в Бактрия, които предците ми скриха в земята. Вричам ти се, че ще бъдеш господар на персите, медите и останалите хора вовеки веков. Нека Зевс те направи велик. Бъди здрав.“

Като прочете това писмо, Александър повика войската на събрание. Заобсъжда заедно с войниците. Рече тогава военачалникът Парменион: „Аз, Александре, бих взел съкровищата и земята, която ти дава, и бих върнал майка му и децата.“ На това Александър отвърна: „И аз щях да ги взема, ако бях Парменион. Но се учудвам, че Дарий иска да откупи своята майка, жена и деца с мои богатства. Нещо повече — обещава да ми даде моя земя. Очевидно той не знае, че тия неща са мои, ако не ме победи в сражение. Щом е по-слаб от мене, нека да не ми обещава нищо мое. Ако се сражава и победи, тогава не той ще води преговори за своите жена, майка и деца, а аз ще преговарям с него за своите. Изобщо нямаше да дойда в Азия, ако не смятах, че тая земя е моя, защото иначе бих посегнал на чуждо имущество и бих постъпил несправедливо. Ако по-рано Азия е била негово владение, нека бъде доволен, че толкова време е владял чужда земя, без да му се случи нищо лошо.“ Нареди персите да предадат това на Дарий и заповяда да се заемат с лекуването на ранените, а мъртвите да погребат на мястото, дето са паднали. Остана там, додето минат големите студове, извърши жертвоприношение на местните богове и даде нареждане да опожарят тамошния дворец на Ксеркс, който беше великолепен. Но веднага промени решението си и накара да угасят пожара.

 

 

18. Разгледа и гробниците на персите. В тях имаше много изделия от злато и сребърни кратери. И Кир[158] имаше такава гробница. Тя представляваше каменна кула на десет етажа. Той беше поставен на най-горния в златен саркофаг, от всички страни кристален, така че се виждаше брадата му и той целият. Имаше там майстори елини, осакатени — едни без крака, други без носове, трети без уши. Бяха оковани в пранги. Скупчиха се те тогава и рекоха на Александър да ги освободи. Страшна гледка бяха тия сакати елини. Александър се просълзи и натъжи, като ги видя. И нареди да се дадат всекиму по хиляда драхми и да ги върнат по родните градове. Те взеха парите, но предпочетоха да останат там. Отидоха при царя и поискаха да не ги връща, ами да им даде земя — щели да бъдат позор за домашните си. И Александър разпореди да им отмерят земя и да им дадат зърно за сеитба и по шест вола всекиму и още пари и всичко, което е нужно за обработването на земя.

 

 

19. А Дарий се готвеше за ново сражение. И пише на Пор писмо със следното съдържание:

„Царят на царете Дарий поздравява цар Пор. Пиша ти да ми съчувствуваш за нещастието, сполетяло моя дом. Врагът, който налетя, има сърце на див звяр и душа бурна като морето и не иска да ми върне майката, жената и децата. И не се съгласява да ползува заедно с мене богатствата и властта ми. Затова съм принуден да вляза в още една схватка с него, за да защитя народа си или повече да не бъда на тоя свят. Затова пожали бедите ми, възнегодувай и отмъсти за моето поругание, спомняйки си справедливите дела, които са си вършили един друг нашите предци. Събери повече войска и ела при Каспийските порти[159]. Ще осигуря на тия, които събереш, по три златни статера[160] месечно на пешак, по пет на конник, жито, кърма и цялата прехрана. От плячката, която вдигна, ще ти пратя половината. Подарявам ти и коня Буцефал заедно с царските земи и сто и осемдесет наложници с накитите им. Като получиш писмото, недей да се бавиш.“

Александър научи тия работи от един Дариев беглец, вдигна войската и потегли към Медия. Беше чул, че Дарий е в Екбатана. Не искаше да царува над Азия, преди да презре до край славата на Дарий. И забърза, като му съобщиха, че е наблизо. Дойде при него като беглец евнухът Багистан, който му предаде всичко съвсем достоверно и ходът на Александровото преследване[161] стана още по-решителен.

 

 

20. Дариевите сатрапи Бес и Ариобарзанес разбраха, че Александър наближава, отвърнаха се от Дарий и решиха да го убият. Надяваха се да получат дар от Александър, задето са убили неговия враг. С мечове в ръцете се нахвърлиха срещу Дарий. А той рече на злосторниците: „О, вие, мои господари и по-раншни мои роби, какво зло ви сторих, та ме убивате? Не ме мислете за по-лош от Александър. Оставате ме тъй, както съм проснат в чертога, да оплаквам бедите си, от които няма никакво избавление. Ако цар Александър дойде и открие, че цар е жертва на разбойническо злодеяние, ще отмъсти за мене. Недопустимо е цар да понесе да види друг цар скръбна жертва на коварна ръка.“ И Дарий оказа съпротива на злосторниците. Но ударите на меча му не бяха точни и не попадаха в целта.

Македонците завариха река Странга замръзнала и преминаха. И Александър нахлу в двореца на Дарий. Като научиха за влизането му, нечестивците оставиха полудиханния Дарий и побягнаха, додето не научиха по-късно какво е решил да направи за тях Александър. И така той завари Дарий полудиханен. Изправи се пред него, заплака и покри тялото му с царската си хламида. И като положи ръце върху гърдите му, изрече тия съчувствени думи[162]: „Вдигни се от нещастието, Дарий, и отново стани господар на твоите земи. Приеми диадемата и задръж величието на своята слава на властител. Кълна ти се, Дарий, във всички богове, че е истина това и че искрено ти говоря. Единствено на тебе отстъпвам диадемата, знака на царската власт, защото споделих с тебе твоята трапеза, когато дойдох като вестител на Александър. Но вдигни се и властвувай над земята си. Не е редно цар да се чувствува огорчен от нещастие… Но кажи, Дарий, кой те рани. Назови го, та да мога да отмъстя за тебе.“ Това каза Александър, а Дарий изстена, привлече го, целуна ръцете и гърдите му и рече: „Александре чедо, дано никога не се възгордееш от славата на властител. И когато постигнеш дело равно на божие и ти се стори, че с ръка си докоснал небето, гледай към бъдното. Съдбата не различава цар от разбойник и еднакво зле се отвръща от всички. Виж мене клетия кой бях и какъв станах. Доскоро владеех толкова земя, а сега умирам, без да съм господар дори на себе си. Погреби ме с твоите благочестиви ръце и нека ме почетат с траур македонци и перси. Нека родът ти стане общ с Дариевия. Предавам ти аз клет моята майка и пожали моята съпруга, като да е от същата кръв. И ти давам за съпруга дъщеря си Роксана[163], та ако на мъртвите оцелява малко съзнание, двама родители да се гордеят с децата си — с тебе Филип, а Дарий с Роксана.“ Това рече цар Дарий и изпусна дъх в ръцете на Александър.

 

 

21. Александър нареди тялото му да бъде погребано по царски и съответно на местните обичаи и първите македонци и перси в пълно въоръжение да го изпратят. И заедно с персите сам подложи рамо и вдигна ложето на Дарий. А персите не толкова оплакваха Дарий, колкото съчувствуваха и изпитваха привързаност към Александър. И той го постави в царския гроб, принесе жертва и като уреди надгробно състезание, обяви на персите с наредба следния закон:

„Цар Александър, роден от бога цар Амон и царица Олимпиада, казва на всички перси, които живеят по селата и градовете. Не беше желателно да загиват толкова мириади хора, но все пак благодаря на боговете, задето пожелаха да дойда в Персия увенчан с победа. Знайте, че поставям сатрапи да ви управляват, на които трябва да се подчинявате както при Дарий и да не знаете друг цар освен Александър. Не забранявам да си служите с вашите обичаи, да спазвате празниците, сборовете и племенните традиции. Всеки от вас да продължи да живее там, дето е живял, и ако персиец напусне града или селото си и се премести другаде, ще бъде наказан като отстъпник. Оставям ви имуществото и нека всеки владее своята собственост с изключение на златото и среброто, които възгордяват и благородника, и човека от народа. Оставям ви останалите монети, които имате. Нареждам цялото отбранително оръжие да се отнесе в определените складове. А на сатрапите, които одобря, ще определя какъв брой войници да държат и колко въоръжение. Състезанията, които имате обичай да уреждате, да стават по волята на сатрапа. Племе с племе да не се събира освен в случаите за търговия, и то до двадесет души. В противен случай ще се налага наказание като на враг според персийския обичай. Всички търговци да търгуват със същите продукти както при Дарий. Ще взимам данък върху нивите и всички насади както при Дарий. Искам благополучие да зацари в земята ви. Искам също да оправя пътищата на Персия и да установя мир по тях, та който иде от Елада, да може без мъка да достига до всеки град на Персия. От брода на река Ефрат и началото на пътя нареждам на всеки сатрап да направи път на разстояние тридесет стадия и на всеки шестдесет стадия да се отбележи накъде води пътят и да се постави някакъв знак, ако се събират два или повече пътя… Данъците, събирани при Дарий за оправянето на пътищата, дарявам на светилищата на боговете, най-вече за Сарапис и Зевс. Понеже освен Кировия рожден ден искате да празнувате и моя, нареждам на моя сатрап Мосхил да се погрижи да чествувате и моя и Кировия с угощения и състезания. Нека участници и зрители в състезанията да бъдат перси… Състезанието да се урежда на празнично подредено място както в град Пела. Докато съм жив, лично ще определям къде, а след смъртта ми — владетелите, на които ще дам тая земя. На победителите в състезанието с бойни колесници да бъде давана златна паница и други пет сребърни, всяка побираща толкова, колкото е достатъчно, за да се опие разумен човек. На победител в конно състезание паница със същото тегло и персийска тържествена дреха… Уредници на състезанията да бъдат нашите александрийски жреци в храма на Александър. Мосхил, основателят на храма, има право да носи златен венец и пурпурна дреха, особено в дните на празника… Не желая сами да оправяте споровете, които имате помежду си, нито пред когото вие решите, особено за углавно престъпление. И ако някой бъде хванат, че събира за тази цел свои другари вън от съвета на сатрапите, ще бъде убит като враг.“

Като довърши това, Александър каза следното: „Великият властник вашият господар Дарий и мой враг беше убит. Но не аз го убих, а някакви хора, които не познавам и на които дължа големи дарове. Ще им даря обширни земи и които сатрапии пожелаят, понеже убиха моя враг.“ Така рече Александър и смущение обзе персите…

А той разбра и рече: „Искам да почета тия, които убиха моя враг. Затова ако го е убил някой македонец, да дойде спокоен, и ако е някои персиец, нека не се страхува. Кълна се в живота на майка си, че ще направя да ги споменават всички хора.“ Така се закле той… А ония проклети сатрапи Бес и Ариобарзанес сами отидоха при Александър и рекоха: „Господарю, ние убихме твоя враг Дарий.“ Щом чу, нареди да ги оковат и да ги побият на кол край гроба на Дарий. Те казаха: „Господарю, ти се закле в живота на Олимпиада.“ Александър рече: „Не за вас изричам това оправдание, а за хората. Щеше да бъде невъзможно да ви открия, ако не се бях престорил за кратко време, че одобрявам убийството на Дарий. А истински аз се врекох да накажа неговите убийци. Щом са дръзнали да вдигнат ръка срещу своя господар, ще вдигнат и срещу мене. Но и пред вас не се заклех лъжливо. Заклех се да направя така, щото да ви споменават всички хора. И ще ви споменават, и ще ви сочат с пръст, когато бъдете провесени на кола.“ И ведно с тая присъда цяла Персия го приветствува като бог.

 

 

22. След няколко дена Александър възстанови реда и мира в Персида и нареди да попитат хората кого смятат за редно да постави за сатрап. И те извикаха: „Искаме Адулитес, братовчеда на Дарий по баща.“ Александър се съгласи.

След това написа следното писмо: „Александър поздравява Статейра и Родогуна. Дарий влезе в сражение с мене и аз се защитих успешно, както божеството реши. Исках да живее под моя власт, но го намерих паднал ранен от свои хора и вече издъхващ. Обхвана ме жал и го покрих с хламидата си и го попитах кой го е ранил. Но той ми повери дъщеря си Роксана и ми я даде за съпруга, а за останалото не успя да каже. Затова открих с хитрост виновниците за неговата гибел и ги наказах със смърт, както им се полагаше. Реших да пратя свещеното му тяло да го оплачете с погребални песни и да го наредите за погребение. Навярно вече са ви съобщили за тия събития и скръбта ви е безкрайна. Наредих още да му изградят храм като на герой в съседство с храмовете на неговите предци. Пратих да осветят тялото му. А вие оставете вече скръбта — аз ще ви установя в двореца и ще позволя да царувате над племената, които изберете. В момента останете там, където сте, докато не оправя тукашните работи, защото някои беснеят и още отказват да се подчинят. Съгласно разпоредбата на Дарий аз също смятам за достойно Роксана да седне до мен на трона. Затова оказвайте й почести като на моя съпруга.“

И те отговориха на Александър следното: „Родогуна и Статейра поздравяват цар Александър. Отправихме молитви към боговете, които свалиха Дариевата диадема и величието на персите, да те направят цар на света вовеки веков, понеже по ум, разум и сила ти имаш равен жребий с олимпийските божества. Ние знаем, че ще живеем щастливо под твоето крило. Молим се на случая да ти даде най-доброто, да живееш неизмеримо дълго време, тъй като се отнесе към нас не като към военнопленнички, попаднали под твоя власт, а като към хора, които са стояли високо и на които се е случило по-късно да слязат ниско. Сега ние не сме пленнички и падаме ничком пред Александър, новия Дарий. Писахме на персийския народ да измоли боговете в Персида да ти поставят трон редом със Зевс и да ти отдават божески почести. А на Роксана, която си решил да седне до теб на трона, ще отдаваме почести, както заповядваш, когато Зевс я направи твоя жена. Писахме на персийския народ да знае, че сега пред нас стои новият Дарий и че благодарение на богоравния Александър, благодетел на персите, Дариевият скиптър е отново на своето място… Отправяйте молитви към всички богове. Върнете всички богове на Персида и ги отведете при Александър с благодарствени молитви, задето вдигна още по-високо величието на персите.“

Александър прочете писмото и отвърна: „Отказвам богоравните почести. Родил съм се смъртен човек и се боя от подобно нещо. То внася смут в душата на човека. Другите ваши начинания одобрявам и приемам. Ще се опитам да бъда достоен за вашето благородство. Бъдете здрави.“

Написа писмо и на майка си Олимпиада, в което съобщаваше за сватбата си, и го прати в Македония, а след това на Роксана със следното съдържание: „Александър поздравява сестра си Роксана. Писах на Олимпиада, моята майка, и за някои други неща, а освен това й наредих да върне по Каран женските накити и тържествената одежда на Родогуна и Статейра, които й пратих по-рано… Стреми се да бъдеш достойна за Александър и мислите си и да изпитваш страхопочитание към Олимпиада. Ако правиш това, ще постъпиш благоприлично и спрямо себе си, и спрямо мене. Бъди здрава:“

И като принесе жертва на местните богове, събра войската, понеже научи, че Пор се готви да помогне на Дарий, и потегли срещу индусите.

Книга трета

1. Вървя дълго през пуста й безводна земя, по долини, осеяни с урви; и войските се умориха дотам, че офицерите започнаха да говорят: „Достатъчно е, че воювахме чак до Персия и подчинихме Дарий, който искаше дан от елините. Защо ни е тая мъка да бием път срещу индусите, да ходим в диви места, които нямат нищо общо с Елада? Щом Александър се е възгордял като войн и иска да подмини всички варварски народи, защо се съобразяваме с него? Нека сам върви и воюва и да не ни мъкне със себе си. Нас ни тежи умората[164] от толкова войни, битки и нескончаеми опасности.“ Паднаха на земята и с ридания запоказваха изпотрошените си оръжия и износените си плащове. Изброяваха дванадесетте години, които прекарали във войни, кой кого загубил — едни братя, други синове, трети бащи. Като чу това, Александър събра войската, построи на една страна персите, а на друга македонците заедно с елините и рече: „Другари по оръжие и мои съюзници, македонци и елини — не споменавам персите, тъй като в битките те бяха наши врагове. Щом ми нареждате да тръгна срещу варварите сам, ще ида сам. Искам обаче да ви припомня, че сам победих в ония войни и сам ще победя варварите, които реша да подчиня на властта си. Една умна моя мисъл вдъхваше смелост в сърцата ви, когато ви обземаше униние пред пълчищата на Дарий. Не бях ли аз в първата редица и не ви ли закрилях в боя? Не отидох ли лично при Дарий като пратеник на самия себе си? Не се ли излагах на опасности? Вървете си в Македония без мене, спасете живота си и се пазете от раздори. Но ще разберете, че войска, лишена от промисъла на царя, е безсилна.“

Това рече той, и те започнаха да молят да не им се сърди и да ги задържи докрай за свои другари във войната. Тогава нареди да си идат тия, които бяха на възраст, и сам ги изпроводи.

 

 

2. И след няколко дена стигнаха до границите на Индия. Пресрещнаха ги писмоносци на Пор и му предадоха писмо, и той прочете следното:

„Аз, Пор, царят на индусите, нареждам на Александър, който опустошава моите градове. Щом като си човек, можеш ли да сториш нещо на бог? Е, какво? Ти унищожи благополучието на персите, защото се сражава с по-слаби, но дали ще се окажеш по-силен и от други? Защото аз съм непобедим. Царувам не само над хора, но и над богове. Когато ме нападна богът, когото наричат Дионис, индусите го прогониха, и то само със собствената си войска. Затова не само те съветвам, но също ти нареждам веднага да се отправиш към Елада. Не ще ме уплаши нито сражението ти с Дарий, нито с останалите народи, защото нещастието, дето ги сполетя, се дължи на тяхната немощ. А ти не си по-силен от мене. Ако ние, индусите, имахме нужда от Елада, още преди Ксеркс да сме я покорили. Не сме се обърнали към нея, защото там няма нищо достойно за царски поглед. А всеки желае да притежава нещо по-добро, не по-малкото. Затова ето трети път ти казвам — вдигай се и не желай да владееш това, което не е по силите ти.“

Александър прочете писмото пред всички и рече: „Мои другари войници! Нека не ви обърква писмото на Пор, което ви прочетох. Припомнете си какви неща пишеше Дарий. Действително варварите познават едно-единствено състояние на ума — тъпоумието. Зверовете, които живеят в земите им, тигри и пантери, лъвове и слонове, лесно биват улавяни от човешката мисъл, понеже се перчат с присъщата на тяхната природа сила и с пъстрата си кожа. Така и варварските царе се перчат с броя на войските си, но лесно биват покорявани от елинския ум.“

Така заяви, даде им кураж за похода и написа в отговор на Пор:

„Цар Александър поздравява цар Пор. Вдъхна ни още посече желание да влезем по-скоро в битка с тебе, като казваш, че Елада не притежава нищо, което би могло да се мери с богатствата на Индия, и че вие индусите сте имали всичко. А знаеш, че всеки човек желае по-доброто. Тъкмо защото не разполагаме с тия неща, а вие сте ги придобили, желаем по-доброто и идваме да ви ги вземем. Пишеш ми, че си цар на боговете, така щото си способен на по-големи дела и от тях. Но аз ида на война срещу тебе не като срещу бог, а срещу варварин и самохвалко. Оръжието на бога не би могъл да удържи дори целият свят, да издържи блясъка на светкавицата и трясъка на гърма. Така че не ти се удивяват народите, които завоювах и подчиних, нито ме плашат твоите самохвалства.“ Това написа и го изпрати.

 

 

3. Когато Пор прочете писмото, изпита гняв и събра войските си заедно с извънредно много слонове и други диви зверове, които помагат на индусите по време на битка. Македонците и персите наближиха, видяха бойните редици на врага и се уплашиха не от броя на хората, а от зверовете. Като видя необикновените зверове, усети боязън и Александър, защото беше навикнал да воюва с хора. И дълго обмисля насаме и превърта в ума си как да прогони и избие зверовете и ето как постъпи умникът Александър. Медните статуи, които му бяха под ръка, нареди да ги нажежат грижливо на огън и когато се влезе в стълкновение, да ги изстрелят, посредством железни куки пред животните. И при щурма зверовете се впуснаха и ведно с впускането налапаха нажежените статуи и те свързаха устите им. Така отблъсна съобразителният Александър набега на животните.

Най-голям натиск върху индусите оказала персите, преследваха ги на коне и ги обстрелваха със стрели. Мнозина паднаха в тая битка и на мнозина се случи да убият човек. Там погина Александровият кон Буцефал, улучен от Пор, и Александър престана да се владее — забрави за битката и сам започна да мъкне коня, та да не би враговете да го вдигнат.

 

 

4. Двадесет и пет дена продължиха да се бият и Александровата войска беше дотам изтощена, щото беше готова да се предаде. Усети Александър, накара да се възцари мълчание и обяви на Пор: „Не в това е силата на царя, Пор, да гине необмислено войската, а в собствената му храброст. Затова нека всеки от нас излезе в единоборство за царството.“ Зарадва се Пор на това предложение и обеща да излезе, понеже виждаше, че Александър му отстъпва по ръст. Пет лакътя висок беше Пор, а Александър три. Изправиха се тогава един срещу друг и двете войски нададоха вик. Внезапно се вдигна глъч във войската на Пор и той се обърна назад обезпокоен. Тогава Александър приклекна, скочи срещу него, прободе го с меча си в слабините и веднага го уби[165].

А войските отново влязоха в стълкновение. И Александър рече: „Клети индуси, за какво воювате, щом като царят ви е убит?“ Те рекоха: „Воюваме, за да не попаднем в плен.“ Той рече: „Престанете да воювате и влезте в града си, тъй като не вие се вдигнахте на война срещу войските ми, а Пор.“ Рече това, понеже войската му отстъпваше по численост на индийската. Нареди да погребат Пор, както подобава на цар, и като вдигна всички ценности, продължи нататък.

 

 

8. След това се отправи към оксидраките, не защото бяха войнствени. Беше чул, че тия гимнософисти[166] обитават в прости къщурки и пещери. Те му написаха писмо: „Ние брахманите гимнософисти пишем на човека Александър. Ако идеш при нас с война, никаква полза не ще имаш, тъй като няма какво да ни вземеш. Ако пък искаш това, което имаме, не е нужно да воюваш, тъй като воюването е твоя работа, а нашата е да постъпваме мъдро.“

Александър прочете писмото и се отправи към тях с мир. И видя, че всички са без одеяние.

Тогава запита: „Нямате ли гробове?“ Те рекоха: „Мястото, дето живеем, то ни е гроб.“ Обърна се към един от тях и рече: „Кои са повече, живите или мъртвите?“ Той рече: „Мъртвите са повече, ако не броиш тия, които още не са се появили.“ Постави въпрос и на друг: „Кое е по-силно: животът или смъртта?“ Той рече: „Животът — понеже на изгрев-слънцето грее с по-силни лъчи, а на залез отслабва.“ Запита отново друг: „Кое е повече, земята или морето?“ Той отговори: „Земята — тъй като и морето е върху земя.“ И следващия запита: „Кое животно е по-хитро от всички други?“ Той рече: „Човекът“… Рече на друг: „Кого не можем да измамим, ами винаги му казваме истината?“ — „Бога — тъй като не можем да измамим тоя, който знае всичко.“ Обърна се към друг: „Кое е станало по-напред, нощта или денят?“ Той рече: „Нощта — тъй като това, което е заченато в мрака, нараства и после от утробата детето излиза на светлина.“ Рече на друг: „Коя страна е по-добра, дясната или лявата?“ Той рече: „Лявата — тъй като и самото слънце се вдига от ляво и се движи към дясната част на небето. И първо на лявата гръд майката кърми своето чедо, после на дясната.“ Подир това ги попита Александър: „Имате ли цар?“ Те рекоха: „Да, имаме човек, който ви води.“ Той рече: „Искам да го приветствувам.“ Показаха му Дандимис, който лежеше върху земята. Бяха му постлали листа и клонки и бяха поставили до него смокини и други зрели плодове. Като го видя, Александър го приветствува и той му рече: „Бъди здрав!“ Но не се вдигна, нито го почете като цар[167]. Запита го Александър дали имат имущество и той рече: „Имущество са ни плодните дървета, светлината, слънцето и луната, роякът на звездите, струенето на въздуха, водата. Когато сме гладни, отиваме при гъстокосите дървета и ядем плодовете им… и когато сме жадни, отиваме при реката, пием вода и сме доволни…“ Като чу това, Александър им рече: „Поискайте от мене, каквото желаете и ще ви го дам.“ Те всички извикаха: „Дай ни безсмъртие.“ А Александър рече: „Това не ми е възможно, тъй като и аз съм смъртен.“ Те рекоха: „Щом си смъртен, защо воюваш толкова много? За да вдигнеш всичко? Но къде ще го отнесеш? Нали и ти трябва да го оставиш на свой ред на други?“ Александър рече: „Така е наредило провидението горе. Ние сме негови слуги и вършим всичко по негова разпоредба. Не се движи морето, ако не духа вятър, и не се люлеят дърветата, ако не ги огъва повей. И не действува човек, ако не е провидено горе. И аз искам да престана да воювам, но не ме оставя господарят на моя ум. Защото, ако всички бяхме на еднакъв ум, светът щеше да застине в бездействие. Нямаше да се движи морето и земята щеше да стои необработвана, нямаше да се празнуват сватби и да се зачеват деца. По време на войните, дето водих, колко хора загубиха имуществото си. Но в замяна на това други се облагодетелствуваха от чуждото. Всеки Може да вземе всичко, но също и да го отстъпи другиму. Затова всъщност никой нищо не притежава.“

Това рече Александър и докара на Дандимис пари, одежди, вино и елей. „Вземи това, пророче, да си спомняш за мене.“ Дандимис се засмя и му рече: „Безполезни са за нас тия неща. Но за да не излезем надменни, ще вземем от тебе елея.“ Натрупа купчина клони, запали огън и изсипа пред очите на Александър елея в огъня.

 

 

(36).[168] Като видя всичко това, Александър се удиви до крайност… Пристигна при войниците, разказа им всичко, което чу от Дандимис и като ги вдигна, потегли нататък.

След пет дена път достигнаха до една река, в която имаше дървета. И ведно с изгрева на слънцето дърветата започваха да растат и големееха до шестия час, а от седмия започваха да намаляват, така щото в един момент изчезваха. И вместо плодове имаха сълзи като капка, голяма колкото смокиня. Издаваха прекрасен съвършено приятен дъх. Тогава Александър нареди да отсекат дърветата и да оберат сълзите им с гъби. Но докато беряха, някакви невидими духове зашибаха войниците. Чуваше се свистенето на пръчките, виждаше се следата, която оставяше ударът върху гърбовете, но кой ги налага, не можаха да разберат. И се чу глас, който каза да не секат и да не берат. „Ако не престанете, войската ще онемее.“ Уплаши се Александър и нареди да не секат повече дърветата и да не взимат нищо от тях. Имаше в реката черни камъни и който се допреше до тях, получаваше същия цвят като камъните. Имаше в нея и змии, и много видове риба, която можеше да се сготви без огън направо в студена вода. Един войник хвана риба, очисти я и я остави в една съдина. И след малко намери рибата сготвена. Живееха край реката птици подобни на тия по нашите места, но ако някой ги допреше, изпускаха огън.

 

 

(37). На следния ден вървяха без посока. И водачите казаха на Александър: „Не знаем накъде вървим, господарю. Нека се върнем назад, за да не попаднем в опасно място.“ Но той не искаше да се върне… И достигна до място покрито с пясък, отдето излязоха животни подобни на диви магарета, на дължина по двадесет лакътя. Имаха не две, а шест очи. Гледаха обаче само с две. Бяха кротки и не нападаха. Войниците наловиха доста и от тях, и от останалите животни. И като продължи нататък, достигна до едно място, дето обитаваха хора с кучешки глави. Иначе говореха на човешки език. Бяха покрита с гъста козина и се хранеха с риба. Ловяха я от морето и носеха на войниците. Имаше там и много тюлени — огромни животни, които лазеха по земята. И колко уговаряха Александър неговите другари да се върне назад. Но отказваше, беше решил да види края на земята.

 

 

(38). Оттам потегли към морето през пустиня. И нищо не срещаше по пътя, — нито звяр, нито птица. Виждаше се само небе и земя. И вече нямаше слънце. Десет дена вървяха в здрач и достигнаха до едно място край морето. Александър нареди да разгънат палатките и да се установят на лагер. Качи се с отряд войници на няколко ладии и се отправи към един остров, разположен недалеч от брега. Дочуха оттам гласове на хора, които говореха по елински. Но никой не виждаше хората. Няколко войници решиха да се изложат на опасност и тръгнаха с лодка да огледат острова. Но изведнъж се появиха раци и ги отмъкнаха във водата. Уплаши се Александър и нареди да се върнат на земята.

Като слязоха от ладиите, Александър тръгна да се разходи по брега и се натъкна на рак с огромни размери, който беше излязъл на сушата. Щипците му се насочиха разтворени към Александър. Войниците го заудряха о копия, но не беше лесно да го убият. Желязото не можеше да пробие черупката, а щипците му чупеха техните копия. Като го убиха, разтвориха го и намериха в него седем невероятно ценни бисера. Като ги видя, Александър реши, че се образуват на дъното на това море, тъй като по тия места не плуват никакви кораби. И ето какво измисли. Нареди да изработят голяма желязна клетка, а в нея да вкарат стъклена делва дебела една педя. Нареди да има отвор на дъното на делвата, през който да може да се провира човешка ръка. Беше решил да слезе в морето и да види какво има долу. Затова искаше да му е под ръка тоя отвор, захлупен откъм вътрешната страна, та като слезе долу да го отхлупи, да извади ръка и без да се бави, да вдигне от пясъка, каквото намери на дъното, отново да си вмъкне ръката и да запуши отвора. И направиха всичко това. Нареди също да намерят верига дълга двеста лакътя и заповяда никой да не дърпа нагоре, додето не се разклати веригата. И след като всичко беше готово, влезе Александър в стъклената делва, поставена в клетката, решен да стори невъзможното. Като влезе, затвориха с олово отвора. Спусна се на сто и двадесет лакътя дълбочина, но мина голяма риба, удари с опашка клетката и го вдигнаха, защото веригата се разтърси. Александър заповяда пак да го спуснат. И пак се случи същото. На третия път слезе на около двеста лакътя дълбочина и видя през стъклото множество риби, които кръжаха край него. И ето приближи риба с невероятни размери, лапна го заедно с клетката в уста и го измъкна на земята на разстояние една миля от ладиите. Сто и петдесет души го спуснаха и рибата помъкна всички заедно с четирите ладии. И падна заедно с клетката на сушата и като се освободи, помагайки си със зъби, хвърли се на земята. Полудиханен бе цар Александър и разтреперан. И като се съвзе от уплахата, благодари на провидението горе, задето го запази от онзи пагубен звяр. А ведно с това си каза: „Въздръж се, Александре, да предприемаш невъзможни неща, та да не би, докато изследваш дълбината, дето не е стъпвал човешки крак, да загубиш живота си.“ И веднага нареди войската да се вдигне оттам и да продължи нататък.

 

 

(39). И вървя дълго оттам и достигна до някаква равнина. По средата минаваше пропаст, която я делеше на две. Тогава Александър построи мост върху нея и написа с елински, персийски и египетски букви. Надписът гласеше следното: „Тук стъпи Александър и вдигна мост, по който премина с цялата си войска, понеже искаше да достигне края на земята, както е решило провидението.“ И след три дена достигна до място, дето не светеше слънце… Вървяха по тоя мрачен път деветстотин стадия и достигнаха до едно място, дето течеше бистър поток, чиято вода просветваше като светкавица. Въздухът там беше благоуханен и услаждащ. Изпита глад цар Александър и поиска да вкуси храна. Повика готвача и му рече да приготви риба. А той взе сушена риба и отиде, при бистрата вода на потока да приготви яденето. И щом я потопи във водата, тя оживя и избяга от ръцете му. А той с никого не сподели случилото се…

 

 

(40). Като се нахрани, Александър потегли отново, измина хиляда и осемстотин стадия път и достигна до място, откъдето нататък беше светло, без да има слънце, луна и звезди. И видя да летят три птици и едната от тях с човешко лице. И му изграчиха от висината на елински: „Земята, дето тъпчеш, Александре, принадлежи единствено на бога. Изпитай боязън и се върни. Не може да тъпчеш земята на блажените. Затова се върни, човече, и тъпчи земята, дето ти е дадена, и недей да си създаваш мъки.“ Изтръпна Александър, като чу гласа, който издадоха птиците, реши да умилостиви провидението горе и нареди на Антиох да обяви на войниците: „Нека всеки си вземе оттук, каквото пожелае, било камък, било парче глина или дърво.“ И едни го сториха, а на други Александровата наредба се стори глупава. И рече по пътя на Филон: „Слез от коня и вземи, каквото се случи под ръка.“ Слезе Филон и видя камък ненужен като всички други, така си помисли. Но го вдигна и продължи с Александър…

 

 

(41). Когато излязоха на светлина… и се огледаха един друг, откриха, че са отнесли бисери и скъпоценни камъни. И съжалиха тия, които не взеха нищо… А Филон донесе камъка на Александър. Беше се превърнал в чисто злато. Тогава готвачът разказа как рибата оживяла. Разгневи се Александър и нареди да го набият жестоко… И разбра по тия знаци, че там е краят на земята…

Тогава заповяда да хванат две от тамошните птици — бяха едри и силни, но кротки, не бягаха от хора. И два дена не им даваха храна. А на третия заповяда да изработят от дърво нещо като ярем и да го закрепят на шиите им. След това сам постави по средата на ярема копие дълго един лакът, а на върха му дроб. Птиците веднага литнаха подир дроба и Александър се издигна заедно с тях високо във въздуха. И се разтрепера от хладината. Но веднага му се изпречи хвъркато с човешки образ и му каза: „Като не си познал нещата върху земята, защо си тръгнал в небесните да проникваш… Обърни поглед надолу към земята.“ Уплашен отправи поглед надолу и видя огромна змия навита в кръг, а вътре в нея равно пространство. Каза му хвъркатото: „Разбираш ли какво е това? Равното пространство е светът, а змията е морето, което обвива земята.“ Той се подчини на волята на провидението горе и се спусна на земята на разстояние седем дни път от войската. Имаше там негов сатрап и взе от него триста конника, тръгна с тях и достигна до войската. И се отказа да предприема неща, които не бяха по силите му…

 

 

17. И написа писмо на Аристотел, в което сподели своите преживявания:

„Цар Александър поздравява Аристотел. Трябва да ти разкажа невероятните неща, които ми се случиха в Индия. Когато пристигнахме в град Прасиаке[169], който е главният в земята на индусите, забелязахме в околността му доста голям нос, който се вдаваше в морето. Отправих се с неколцина другари да го обгледам и открих, че там живеят женоподобни човешки същества, които се хранят с риба. Заговорих ги и разбрах по езика им, че са варвари. Разпитах ги и за тия места и те ми показаха остров, който се виждаше ясно насред морето. Казаха, че е гробница на цар от дълбока древност и че там имало много златни свети дарове. Додето се оглеждахме, те изчезнаха, като ни оставиха дванадесет ладии. И Фейдон, моят най-верен другар, и Хефестион, Кратер[170] й другите ми другари не ме пуснаха да се кача и да ида. Фейдон каза: «Остави аз да ида преди тебе, та ако се изпречи опасност, да рискувам аз, а не ти. Ако всичко е наред, ще пратя ладията да те вземе. Защото и да загина, ти ще си намериш други приятели. Но ако погинеш ти, Александре, нещастие ще сполети целия свят.» Убеди ме и отстъпих да иде той. И слезе със спътниците си на това, дето го мислехме за остров, но то се оказа животно. Мина около час и то се гмурна в дълбината. Ние се развикахме, но животното изчезна и така загина най-верният ми другар заедно със спътниците си. Затърсихме варварите, но никого не намерихме.

Осем дена чакахме на носа и на деветия отново видяхме животното. На гърба му имаше слонове… Вървяхме доста дни и какви ли не невероятни неща видях. Видях най-различни зверове и странни места, които се нуждаят от естествоизпитателско обяснение. Но най-чудното от всичко беше затъмнението на слънцето и луната… И всичко това, прочути мой учителю, трябва да споделя с тебе…

Вървяхме дванадесет дена и достигнахме до един град, който беше насред реката. Имаше там огромни тръстики, тридесет лакътя високи и четири лакътя в обиколка. От тях бяха направени и покривите на града. И не лежеше върху земята, а върху тия тръстики. Наредих там да отседнем на стан. Прекарахме на това място до третия час на деня и като приближихме до реката, открихме, че водата е по-горчива от кукуряк. Няколко души опитаха да доплуват до града, но се появиха хипопотами и ги грабнаха. Същата опасност ни заплаши още веднъж и тогава се наложи да се махнем оттам. Дадох знак за тръгване и вървяхме пет часа и толкова страдахме за вода, че някои войници пиха от собствената си пикоч. По една щастлива случайност достигнахме едно благодатно езеро, заобиколено с гора. Събрахме се там и пихме от водата му, която ни се стори по-сладка от мед. Бяхме доволни и радостни. И видяхме на единия му край каменен стълб, на който беше написано следното: «Аз, Сесонхосис, владетел на света, направих водоизточник за тия, които плуват към Червено море.»

Наредих да се разположи станът, войниците да се приготвят за сън и да запалят огньове. Към третия час на нощта, когато пълната светла луна се вдигна високо, от цялата гора излязоха животните на водопой. Имаше скорпиони дълги един лакът и пясъчни гущери, едни бели, други червени… И се завърза необикновена битка. И вече имаше паднали и отвсякъде се чуваха страхотни писъци и вопли, когато се зададоха четириноги зверове, които също идеха на водопой. Имаше сред тях лъвове, по-едри от нашите бикове, и носорози. И какви ли животни не излязоха от тръстиковия лес — диви свини по-едри от лъвове (зъбите им бяха по един лакът дълги), рисове и пантери, тигри и скорпионоопашати, слонове и волоовни, бикослонове, шесторъки и ремъкокраки хора, кучеяребици и всякакви други същества с чудовищен вид. И сражението продължи без отдих чак до разсъмване…

Двадесет дена вървяхме добре и без произшествия, установихме се на стан, вдигнахме се и след пет дена овладяхме град Прасиаке заедно с Пор и с хората му. Беше пълен с блага, за които вече ти писах. Уредих всичко в околността, а индусите се събраха готови да ме умилостивят… И няколко мъдреци казаха: «Царю, можем да ти покажем нещо невероятно, достойно за тебе. Ще ти покажем дървета, които говорят по човешки.» И ме отведоха в някаква градина, насред която се намираше светилището на Слънцето и Луната. Имаше там две дървета на вид като кипариси, а наоколо и други подобни на египетския миробалан. Смятаха едното за мъжко същество, а другото за женско. И на едното името беше Слънце, и на другото Луна. Както ми казаха, на своя си език ги наричаха Митора и Майоза. Бяха отрупани с кожи от най-различни животни, мъжкото с кожи от мъжки животни, а женското от женски. Попитах от какви животни са тия кожи. Отговориха: «От лъвове и пантери.» Там те се обличат в такива кожи и почитат дърветата с тях.

Попитах ги кога говорят дърветата и казаха: «Рано сутрин, когато слънцето се вдига, дървото издава глас и втори път, когато дойде насред небето и трети непосредствено преди залез. Същото се получава и при движението на луната.» Жреците им приближиха и рекоха: «Влез чист и падни ничком.» Влязох заедно с десетимата си другари… Жрецът рече: «Царю, не е позволено да влиза желязо в светилището.» Тогава наредих на другарите си да оставят мечовете вън от оградата. Влязоха с мене и двеста невъоръжени войника. Заповядах да огледат мястото наоколо. И повиквам един от моите спътници индуси да ми превежда. И се врекох да го убия, ако нещо премълчи… И ведно със залеза дървото проговори на индуски и индусът, който беше с мене, започна да превежда. Но се уплаши и отказа да продължи. Обезпокоих се и го отведох настрана и ето какво рече: «Предстои ти скоро да погинеш от ръцете на твоите.» Останахме поразени от тия думи и реших още същата вечер при изгрева на луната пак да поискам прорицание. Исках да разбера бъдещето, влязох и попитах дали ще прегърна майка си Олимпиада и своите роднини. Отново бяха край мене другарите и ведно с изгрева на луната дървото проговори със същия глас, но тоя път на елински: «Цар Александре, трябва да умреш във Вавилон. Ще бъдеш убит от твоите хора и няма да бъдеш отнесен при майка си Олимпиада.»

Удивени бяхме до крайност и аз, и другарите ми и реших да даря на боговете най-прекрасни венци. Но жрецът каза: «Това не е възможно да стане. Но ако настояваш, направи, каквото си решил. Защото законът не е писан за царя.» Обзе ме скръб и крайно униние. Парменион и Филип ме подканяха да си легна, но аз отказах. Вдигнах се рано сутринта и съпроводен от десетимата другари и жреца, отидох на изгрев отново в светилището. Оставих ги на разстояние и приближих с жреца. Положих ръка върху дървото и попитах: «Щом като се е изпълнило времето на живота ми тогава искам да науча от вас дали ще бъда отнесен в Македония и дали ще прегърна своята майка и съпругата си…» И ведно с изгрева на слънцето, когато първият лъч падна върху най-високите клони на дървото, чу се глас, който изрече ясно: «Изпълнено е времето на живота ти и няма да бъдеш отнесен при майка си Олимпиада, но ще загинеш във Вавилон. Не след дълго ще погинат зле от ръцете на твоите хора и майка ти, и жена ти и сестрите ти ще погинат от ръцете на твоите приближени[171]. И за тия неща повече недей да искаш да знаеш. Защото вече нищо не ще чуеш.»

Вдигнах се оттам и се върнах в Прасиаке, а оттам се отправих към Персида и сега бързам към двореца на Семирамида. Това реших да споделя с тебе. Бъди здрав“.

 

 

18. Като написа това писмо на Аристотел, Александър поведе войската си към двореца на Семирамида. Изпитваше силно желание да го види. Какво ли не разправяха за него в Елада и по целия свят. Царуваше над града жена, която се отличаваше с необикновена хубост. Беше вдовица на средна възраст, майка на трима сина, потомка на Семирамида, на име Кандака. Прати й писмо Александър със следното съдържание: „Цар Александър поздравява царицата на град Мерое[172] Кандака и владетелите под нейна власт. Когато бях в Египет, научих от тамошните жреци и видях вашите гробници и сгради, които сочеха, че известно време сте властвували над Египет и че Амон е воювал на ваша страна и че по божествената му воля това време е минало и отново сте се върнали във вашия град. Затова ви пращам вестители. Пренесете храма и статуята на Амон на границата, за да му пренеса жертва. В случай, че не желаете да дойдете с него, нека да се срещнем веднага в Мерое и да обмислим. Пратете ни вест тук какво смятате.“

Написа му в отговор Кандака: „Царицата на Мерое Кандака и владетелите под нейна власт поздравяват цар Александър. Преди години Амон прорица да тръгнем на поход срещу Египет, а сега да не го вдигаме от мястото му и никой друг да не напада Египет, а тия, които дойдат при нас, да ги считаме за неприятели и да воюваме с тях. Недей да подценяваш цвета на нашата кожа, защото духовете ни са по-бели и по-бляскави и от най-белите при тебе. Разполагам с осемстотин хиляди души войска, готова да отвърне със зло на всеки нашественик. Ще постъпиш правилно, като окажеш почит най-напред на Амон. Моите вестители ще ти донесат сто масивни златни тухли, петстотин млади етиопци, двеста папагала, двеста маймуни и венец от смарагди и непробити бисери за нашия бог Амон, който живее в границите на Египет. Още осемдесет ковчежета от слонова кост. Пращам ти и следните видове животни — триста и петдесет слона, триста леопарда, осемдесет носорога, четири хиляди пантери, деветдесет човекоядни кучета в клетки, триста бойни бика. И още триста леопардови кожи, деветдесет слонски зъба и две хиляди и петстотин абаносови клона. Прати веднага хора да получат тия неща и ни пиши, когато подчиниш на властта си целия свят.“

 

 

19. Като го получи и прочете, Александър прати да приеме тия неща Клеомен, управителят на Египет. И реши да иде лично при нея. А Кандака, като научи как Александър напада градовете и надвива такива могъщи царе, повика Хелен, един от нейните ографи, и му заповяда да иде уж да се срещне с Александър, а всъщност тайно да го нарисува. И той го стори, върна се и даде на Кандака портрета. Тя го взе и го постави на скрито място.

И ето какво се случи. Синът на Кандака Кандаулес начело на малък отряд ездачи нахълта в лагера на Александър. Залови го стражата и го отведе при Птолемей Сотер, който беше вторият по власт след царя. В момента Александър почиваше. Започна да го разпитва: „Кой си?“ Той рече: „Син на царица Кандака.“ — „Какво правиш тук?“ — „Отивах заедно с жена си и малък отряд на годишното тайнство у амазонките. Като ме видя с жена, владетелят на бебриките изскочи с голяма сила, грабна я и изби повечето от войниците ми. Затова тръгнах назад да взема повече войска и да разоря Бебрикия.“ Като го изслуша, Птолемей стана и влезе при Александър. И като го разбуди, разказа му всичко. Щом чу, Александър се вдигна, взе диадемата и я сложи на Птолемей, загърна го в царската дреха и му каза: „Върви, уж че ти си Александър и кажи: «Повикайте ми моя другар Антигон.» И като дойда, разкажи ми това, дето ми предаде, и кажи: «Какво да направим за него? Дай ми съвет!»“

Излезе Птолемей и като го видяха, войниците се уплашиха какво ли пак е намислил умникът Александър. Като го зърна в царската дреха, Кандаулес също се уплаши да не би да нареди да го убият, защото помисли, че той е Александър. А Птолемей рече: „Нека някой повика моя другар Антигон.“ Дойде Александър и Птолемей рече: „Антигоне, това е синът на царица Кандака. Владетелят на бебриките отвлякъл жена му. Какво ще ме посъветваш да сторя?“ Той рече: „Ще те посъветвам, Александре, да въоръжиш войската и да тръгнеш срещу бебриките, за да освободим неговата жена и да му я предадем в израз на почит към неговата майка.“ Зарадва се Кандаулес при тия думи, а Птолемей рече: „Щом предлагаш това, Антигоне, хайде да го направиш. В качеството си на мой другар нареди на войската да се приготви.“

 

 

20. Приготвиха се те след разпоредбата на Птолемей, а Александър достигна още същия ден до мястото. И рече на Птолемей: „Александре, да не се оставяме да ни видят бебриките през деня, та да не би, като разбере, владетелят да убие жена му преди битката. И за какво ни е тая победа, ако Кандаулес загуби жена си? Затова да се вмъкнем в града през нощта и да подпалим къщите. Хората сами ще ни предадат жената.“ Това рече Антигон, а Кандаулес падна пред него и рече: „Умни ми Антигоне, дано ти да беше Александър, а не само негов другар.“ И през нощта проникнаха в града и докато бебриките спяха, подпалиха предградията. Те се разбудиха и додето се питаха коя е причината за пожара, Александър нареди да извикат: „Цар Кандаулес начело на огромната си войска ви нарежда: върнете ми жената, преди да съм изгорил пелия град.“ Хукнаха всички и като стигнаха в двореца на владетеля, влязоха, грабнаха насила жената от леглото му и я предадоха на Кандаулес, а него убиха.

Изпълнен с благодарност към Александър за съвета и изобретателността му, прегърна го Кандаулес и рече: „Антигоне, довери ми се и ела при майка ми, та да те даря по царски.“ Зарадва се Александър и каза: „Помоли царя. Защото и аз желая да разгледам града.“ И нареди на Птолемей да го прати като свой вестител. Птолемей рече на Кандаулес: „Искам да приветствувам с писмо твоята майка. Затова приеми моя вестител Антигон и пак ми го върни здрав и читав и ти също да пристигнеш здрав и читав заедно с жена си.“ Той рече: „Царю, отвеждам тоя човек със себе си тъй, както бих отвел самия Александър. И ще ти го върна заедно с царски дарове.“

 

 

21. И взе Александър на тръгване доста войници, коли и добитък за пътя. И удивяваше се, додето пътуваха, на красивите покрити със сняг планини, които достигаха до облаците в небесата, на високите дървета, потънали в зеленина и в плодове, каквито нямаше в Елада. Имаше там ябълки, златни на цвят като елинските лимони, и чепки грозде, дето в шепи не се побират, и нарове, по-едри от любеници. По дърветата се виеха змии и гущери, по-големи от фараонова мишка[173], подскачаха маймуни, които не отстъпваха по големина на мечките в Елада, и хиляди други животни, разнообразни по цвят и странни на вид. В някои места имаше божие присъствие; в скалите имаше пещери, в които се слизаше надолу. Кандаулес рече: „Антигоне, тия места ги наричат дом на боговете. И ако ги покани цар, случва се да може да ги види възлегнали вътре в пещерата. Затова, ако искаш, извърши възлияние и жертвоприношение и ще ти се явят.“ Така рече Кандаулес, продължиха пътя и достигнаха в двореца. Посрещнаха го братята му и неговата майка. Спуснаха се да го прегърнат, а Кандаулес рече: „Преди да прегърнете мене, братя, поздравете тоя, който ме спаси и стана благодетел на жена ми — Антигон, вестителя на Александър.“ Те рекоха: „От какво те спаси?“ И той им разказа как бебриките отвлекли жена му и как после била спасена. Тогава майката и братята прегърнаха Александър и устроиха блестящ царски пир.

 

 

22. На следния ден Кандака се появи с царска диадема и показа едрия си ръст и своята осанка на полубожество, а на Александър му се стори, че вижда майка си Олимпиада. И разгледа двореца, който блестеше със златоукрасените си тавани и каменните си стени. Имаше там килими, тъкани със злато и коприна, ложета с крака от оникс и берил, кресла, изплетени от златни ремъци, и масички, инкрустирани със слонова кост. Всичко това не можеше да се изброи — имаше изработени от порфирит бойни колесници с колесничарите и конете дотам майсторски, щото на човек му се струваше, че сякаш наистина са се впуснали в бяг. Имаше слонове от слонова кост издялани, които тъпчеха в крака и увиваха в хоботите си врагове. Имаше цели храмове ведно с колоните изсечени от един камък и изображения на варварски богове със страшен вид, които разтреперваха човек, когато ги гледа. Имаше греди, високи до небето като кипариси и платани, и река росеше земята, която плискаше златотканите си води също като Пактол[174] в Лидия…

Удиви се Александър на всичко това и възлегна на угощение заедно с братята на Кандаулес. Той повика майка си и помоли да даде на вестителя дарове, достойни за неговия ум, и да го пусне да си върви. На следния ден Кандака поведе Александър за ръката и му показа спални направени от аерит, който беше толкова прозрачен, щото на човек му се струваше, че слънцето прониква не през стените, ами грее вътре в помещението. Имаше там триклин[175] от неразрушимо дърво, който не гние и не гори в огън. Зданието не лежеше върху основи в земята, а беше поставено върху огромни четириъгълни греди и колела и двадесет слона го влачеха. Когато царят тръгнеше на война, пренасяше се в тоя дом. Рече Александър на царица Кандака: „На всичко това човек би се удивил, ако беше в Елада, но не и в твоята страна, дето има подобни красиви планини.“ Разгневи се Кандака и рече: „Прав си, Александре.“ Изуми се, като чу името си, и се отвърна, а тя рече: „Защо се отвръщаш от името Александър?“ Той рече: „Аз, господарке, се казвам Антигон и съм вестител на Александър.“ — „Дори Антигон да се казваш, за мене си цар Александър. Ето сега ще ти покажа.“ Хвана го за ръката и го въведе в нейната спалня и каза: „Познаваш ли образа си? Защо трепериш? Защо се обърка? Ти, дето погуби Персия и Индия и вдигна победни знаци в Мидия и Партия, падна сега без война и сражение в ръцете на царица Кандака. Трябва да разбереш, Александре — когато човек реши, че надвишава всички по ум, непременно се случва някой да излезе по-умен от него.“ Разсърди се Александър и изскърца със зъби. Рече Кандака: „Защо се сърдиш и защо скърцаш със зъби? Какво можеш да сториш?“ Той рече: „Ако ми беше под ръка мечът, най-напред тебе щях да убия, за да се отърва от подчинението, а после себе си, защото сам се предадох.“ Тя рече: „Би било благородно и по царски. Но недей да се безпокоиш, Александре. Ти спаси детето ми и неговата жена от бебриките и аз ще запазя пред варварите тайната, че не си Александър. Иначе ще те убият, ако разберат, че си Александър, задето и ти си убил Пор. Жена на най-малкия ми син е дъщеря на Пор. Затова наричай се Антиген. Аз ще запазя твоята тайна.“

 

 

23. След тия думи излезе заедно с него и каза: „Сине Кандаулес и ти, дъще Марпеса. Ако не бяхте попаднали щастливо на Александровата войска, нямаше да те видя повече, нито ти щеше да намериш твоята жена. Затова да почетем вестителя на Александър и да му дадем дарове.“ Рече нейният втори син: „Да бъде тъй, майко. Александър спаси моя брат и неговата жена. Да дадем на вестителя му, каквото пожелае.“ А Караг, нейният трети син, рече: „Майко, недей. Жена ми ще се сърди. Александър е убил баща й. Затова тя желае да му причини мъка и понеже й е под ръка неговият вестител Антиген, иска да го убие.“ Тя рече: „И каква полза за тебе, чедо, ако накажеш тоя човек? Нищо няма да му е на Александър, ако го убиеш.“ А Кандаулес рече: „Този човек е мой спасител и аз трябва да го изпратя жив и здрав при Александър.“ Караг рече: „Тогава ще се бием помежду си за него.“ Кандаулес отговори: „Аз не желая, но щом ти искаш, готов съм.“ Угрижи се Кандака да не би синовете й да влязат в двубой, отведе Александър настрана и му рече: „Ти винаги си бил умен. Не можеш ли и сега да намериш някакво средство да предотвратиш двубоя на синовете ми?“ Рече Александър: „Чуйте, Караг и ти Кандаулес. Ако ме убиете, нищо няма да му стане на Александър. За вестител не се влиза във война. Дори да ме убиете, ще му останат много други вестители. Но ако искате да направя да го уловите лесно, обещайте да ми дадете част от даровете след известно време, та пак да се върна при вас и да направя така, че да дойде Александър. Тогава ще заловите вашия враг и ще си отмъстите.“ Съгласиха се братята, а Кандака се удиви на Александровия ум и му каза насаме: „Дано и ти да беше мой син, Александре. Щях да завладея чрез тебе всички народи. Не с оръжие си подчинил толкова градове, а с острия си ум.“ И тъй Кандака запази в строга тайна истината за него.

На тръгване тя му даде царски дарове — диамантен венец, тежък много таланти, ризница от оникс и берил, пурпурна златошита хламида, светла като звездното небе, и го изпрати, като му даде за свита отряд свои войници.

 

 

24. Като вървя толкова дни, колкото и преди, достигна до онова място, дето Кандаулес му рече, че богове живеят в пещерата. Принесе жертва на мястото, извърши възлияние и влезе вътре съпроводен от малко войници и видя през лъчащата в светлина мъгла блясъка на звезди по тавана, а по-надалече образа на призрачни същества и дочу говор, който потъва в тишината. Бяха възлегнали няколко и от очите им проблясваше светлина като пламък и един му каза: „Бъди здрав, Александре! Знаеш ли кой съм аз?“ А той каза: „Не, господарю.“ — „Аз съм Сесонхосис, царят владетел на света. Боговете ме направиха свой сътрапезник. Но твоите успехи надминаха моите и ти ще придобиеш безсмъртна слава.“ Попита Александър: „Кога, господарю?“… Рече Сесонхосис: „Щом си смъртен, редно е да не знаеш кога ще умреш. Защото мъртъв е човек от деня, в който узнае кога ще умре. Кат ме знае кога ще се случи, забравя и въпреки че умира, все пак не го тревожи мисълта за смъртта. Градът, който основа, ще бъде почитан от всички хора. И много царе ще идат там да те приветствуват като бог. И ще живееш в него и приживе, и след смъртта си. Защото градът, който основа, ще ти бъде и гроб.“

 

 

25. Тъй рече божият вестител и излезе Александър, взе своите войници и продължи пътя си. Дойдоха насреща му сатрапи и го увенчаха с диадема и му дадоха царска одежда. И се отправи към амазонките[176]. Като пристигна в земите им, прати им писмо със следното съдържание:

„Цар Александър поздравява амазонките. Предполагам, че сте научили за поражението на Дарий. След това воювах с индусите и ги покорих с помощта на провидението горе. После се отправих към гимнософнстите. И понеже те ме поканиха, не им взех данък и ги оставих да живеят на своята земя. И като установих мир, отправих се към вас. Посрещнете ме приятелски, защото не идвам с лоши намерения: искам да разгледам земята ви и едновременно с това да ви сторя благодеяния. Бъдете здрави.“

След като прочетоха това писмо, те също му писаха: „Водачките на амазонките поздравяват цар Александър. Пишем ти, за да знаеш, преди да си нахлул в нашите земи и преди да си отпътувал безславно. Искаме да ти стане ясно с това писмо каква е земята ни и какви противници сме ние. Отвъд Амазонската река сме и живеем на остров. Една година е нужна, за да го обходи човек в периметър. Обтича го река, която няма начало. Има само едно място, откъдето може да се влезе. А ние, жителките на тая земя, сме войнствени девици на брой двадесет мириади. И нищо мъжко не съществува при нас. Мъжете ни живеят отвъд реката. Всяка година в чест на Зевс, Посейдон и Хефест чествуваме празник, който продължава тридесет дни и на който принасяме жертва коне. И които от нас искат, минават отвъд, събират се с мъжете и остават при тях. А момичетата, които се раждат, биват отглеждани там и когато станат на седем години, довеждат ги при нас. Когато ни нападнат врагове, излизаме повечето — дванадесет мириади на брой на коне, а останалите пазят острова. И излизаме да посрещнем сражението на границата. А мъжете ни следват, наредени в боен ред. И ако някоя бъде ранена, устройваме шествие и я приветствуваме, увенчаваме я и тя става вечнопаметна. Ако някоя падне в боя, нейните близки получават не малко пари. Ако някоя донесе тяло на враг, получава висока награда от злато и сребро и прехрана до живот. Така че ние се бием за собствената си слава. И когато надвием враговете и те побегнат, покриват се завинаги с позор. А ако ни победят, стават победители на жени. Затова внимавай, царю, да не се случи същото и с тебе. Ще ти даваме ежегодно златен венец на стойност, каквато определиш. Размисли и ни прати отговор. Ще намериш нашия стан на границата.“

 

 

26. Когато прочете писмото, Александър се засмя и отговори следното: „Цар Александър поздравява амазонките. Завладях три четвърти от света и не остава много време да положа победен знак над всички хора. Затова ще бъде позорно, ако не воювам и с вас. Ако сте решили да загинете и земята ви да стане необитаема, стойте на границата. Но ако желаете да живеете в родината си, да ви видя да преминете реката назад! Нека се завърнат в полето също така и мъжете ви. И ако го направите, кълна се в моя баща Зевс, в Хера, в Арес и в победоносната Атина, няма да се отнеса несправедливо към вас: ще ви взема данъка, който определите, и няма да нахлуя в земята ви. Тия, които изберете, пратете на кон при мене. Ще ви давам на месец за всяка по пет златни мини.[177].

И след година те ще се завърнат у дома и ще ми пратите други. Вземете решения по тия въпроси и ми пратете отговор. Бъдете здрави.“

Получиха и прочетоха писмото на Александър, направиха събрание и като обмислиха, отговориха следното: „Водачките на амазонките поздравяват цар Александър. Позволяваме ти да дойдеш при нас и да разгледаш земята ни. Ще ти даваме данък сто златни таланта и пращаме да те посрещнат петстотин измежду най-добрите. Те ти носят парите и сто благородни коня. Ще останат при тебе една година и ако някоя загуби девството си от чуждороден мъж, ще се смята за напуснала родината си. Пиши ни колко евентуално ще останат при тебе, а останалите ни върни и ще ти пратим други. Ще ти се подчиняваме и в твое присъствие, и в отсъствието ти. Защото разбрахме, че си благороден и храбър човек. Ние сме незначителна част в сравнение със света, който си пребродил, и затова не е възможно да се мерим с тебе. Решихме да ти се подчиняваме и да продължим да живеем на родна земя.“

 

 

27. Като уреди тия неща, отправи се към земите на пресите. И крайно униние обзе войниците. Беше насред лято, а в продължение на четиридесет дена не престана да вали. Дървените калъфи, в които носеха щитовете, започнаха да гният и юздите на конете се покриха с ръжда. И много пехотинци останаха без обувки от влагата и краката им се израниха. И едва-що престана дъждът, настана такава горещина, каквато човек не би могъл да издържи. И започнаха да се чуват гласове на недоволство във войската.

Готвеше се да мине река Хипанида[178], която служи за граница, и разпита местните жители за числеността на царската войска, която беше отвъд в земите на пресите покрай океана. И местните жители му рекоха, че царят държи в оборите си пет хиляди слона и десет хиляди колесници и много мириади войници. Като научил това, ограби умникът Александър храната от крайокеанската област и от останалата земя на индусите и като направи от нея огнени жертвеници в стана си, тъй отдаде почит на боговете.

Получи там следното писмо от Аристотел: „Аристотел поздравява цар Александър. Свидетели са ми Зевс и Посейдон, крайно затруднен съм за кое от твоите дела да те похваля по-напред. Благодарен съм на всички богове и богини за сполуките ти, за бляскавите ти и славни дела… Храбър военачалник и боен, ти се прояви като истински Нестор по ум, а в боя като храбреца Одисей, който:

Много поселища хорски видя и позна обичаи[179].

Говоря за тия неща, които стори на тридесетгодишна възраст. И хората казват: «Александър Македонски премина от запад на изток и го приеха с радост етиопи и скити, които:

Слънцето дето захожда, живеят, и дето изгрява[180]

А тия, които дръзнаха да ти се противопоставят, пратиха да молят да им станеш приятел. Бъди здрав и щастлив, богоравни царю.“

Вдигна войската и се отправи към Вавилон. И като пристигна там, посрещнаха го с блясък и почести. Принесе жертва на боговете и устрои спортни и музикални състезания.

Там написа писмо и на майка си Олимпиада, в което и разказа своите преживявания:

„От предишните ми писма, уверен съм, ти знаеш за всичко, сторено от мене до делата ми в Азия. Но мисля, че е добре да ти разкажа и за походите си нататък. След похода срещу Вавилон взех седемдесетхилядна войска и отново се отправих на път“… „и достигнах за деветдесет и пет дена до Херакловите стълбове[181]. Казваха, че Херакъл поставил тия знакове, за да ограничи земята, до която достигнал. Те са два стълба, единият златен, другият сребърен, на височина тринадесет лакътя и два лакътя широки. Аз не вярвах, че целите са от метал. Затова принесох жертва на Херакъл и пробих единия. Оказа се, че целият е от злато и за да запълня отново дупката, употребих хиляда и петстотин жълтици. Потеглих оттам през пуста и камениста земя. И мъглата беше толкова гъста, че човек не можеше да познае кой стои до него… И след седем дена достигнахме реката Термодонт[182], която тече в плодородна равнина. Там живеят амазонките, жени, които се отличават по едрия си ръст и по хубост. Одеждата им е пъстра, а оръжието им е сребърна брадва — там не познават желязото и бронза. Отличават се по ум и съобразителност. И аз спрях с войниците край реката. Беше невъзможно да се мине отвъд, дето живеят, защото е голяма и непроходима: пълна е с много животни и големи камъни. А те преминаха и се наредиха срещу нас. Но аз им писах писмо и ги убедих да ми се подчинят.

 

 

28. И като взех данък от тях, отправих се към Червено море по една теснина. От дясната ни страна се издигаше висока планина, а от лявата плискаше вълни морето. Принесохме жертва на Посейдон десет жребела, отморихме се, потеглихме и достигнахме до река Атлас[183]. И не се виждаше нито небе, нито земя. Обитаваха по ония места множество странни племена. Видяхме кучеглави хора и без глави, с очи и уста на гърдите…

И видяхме остров, който отстоеше на сто и петдесет стадия от земята. Доплувахме и открихме там града на Слънцето, който беше сто и двадесет стадия в периметър. Имаше двадесет и четири кули, съградени от злато и смарагд. Насред града се извисяваше олтар, изграден също от злато и смарагд. Имаше шестдесет стъпала, а на върха запрегната в коне колесница от злато и смарагд. Но от мрака не се виждаше ясно. Жрецът на Слънцето беше етиопиец с одежда от чисто ленено платно. Каза ни по варварски да напуснем ония места. Принесохме жертва на Слънцето, тръгнахме и вървяхме седем дена. А мрачината стана още по-гъста и аз отново жертвувах на Слънцето и тогава боговете осветиха пътя ни със сребърни светилници.

Достигнахме до река Танаида[184], която тече покрай Азия и Европа, и пристигнахме в двореца на Кир и на Ксеркс. Имаше вътре многобройни прекрасни зали, изпълнени със злато и сребро, с великолепна посъда и всякакви други скъпоценности. Имаше там огромна дълга зала, в която царят се допитвал до оракула. Висеше от средата на тавана златна клетка, а в нея беше затворена птица, подобна на гълъб. И тя ми каза по елински: «Александре, престани да се изправяш срещу боговете. Върни се в твоите чертози и не се хвали, че ще се качиш на небето.» Исках да я вдигна като трофей и да ти я пратя, но жрецът каза, че е свещена.

А в двореца в Суза има сребърен кратер, който побира триста и шестдесет метрета[185]. Измерих го по време на голямото угощение, когато принесохме жертва на боговете-спасители. Имаше там и една голяма зала, в която Ксеркс беше наредил да изрисуват морската битка срещу атиняните. Издигаше се в средата златен трон е балдахин. Казват, на него сядал царят, когато разговарял с елински вестители. Видях там и една «майстория на Главк»[186] — добре настроена лира, която свири сама. В кръг около трона беше разположен златен шкаф, двадесет и шест лакътя дълъг и с двадесет и два реда нагоре. А край стената имаше и още един шкаф, в който се поставяха чаши, дълъг тридесет и седем лакътя. Отгоре му беше поставен златен орел, който покриваше с крилата си целия шкаф. Имаше и лоза със седем клона, цялата златна, също бяла топола, платан и мирта, всичките изработени съвършено. Толкова много неща видях, че ми е трудно да си ги спомня. Бъди здрава, майко.“[187]

 

 

30. Това писа на майка си от Вавилон и няколко депа по-късно, когато настъпи време да напусне живота, божеството вести това събитие с ужасно знамение. Една от местните жени роди бебе, горната част на чието телце до пъпа беше съвсем като на дете, само че мъртва. А долната беше покрита с муцуни на диви зверове, така щото на вид силно наподобяваше Сцила[188], тъй както я рисуват, ако се изключи това, че у детето зверовете бяха повече на брой и от друг вид. Муцуните бяха на лъвове, леопарди и вълци, движеха се и ясно можеха да се различат. Веднага щом роди това бебе, жената го пъхна в пазвата, покри го, отиде в двореца на Александър и каза: „Въведете ме при царя. Искам да му съобщя нещо важно.“ Беше по обед и той почиваше в една спалня. Като го събудиха и научи за жената, заповяда да я повикат. Тя влезе и накара да отстрани тия, дето бяха вътре. И като излязоха, откри се и му показа чудовището, като каза, че тя го е родила.

Удиви се Александър, като го видя, повика маговете халдейци и нареди да изтълкуват знамението, като ги заплаши със смъртно наказание, ако не му кажат истината. Петима бяха най-умните и най-прославени халдейци. Но тоя измежду тях, който надвишаваше всички с гадателското си изкуство, тогава не беше в града. А тия, които дойдоха, предсказаха, че Александър ще бъде невероятно силен и страшен за враговете и ще властвува над всички хора. Рекоха, че тия толкова могъщи зверове са племената, подчинени на човешкото тяло. Това казаха те и си отидоха. Връща се от пътуването другият халдеец и идва след тях при Александър. И като видя разположението на знаците върху знамението, извика високо, разкъса дрехата си и заоплаква на глас и със сълзи в очи предстоящата кончина на толкова младия Александър.

А той се обезпокои силно, като го видя така опечален, и го накара да разкаже спокойно какво съобщава знамението. Халдеецът му каза следното: „Царю, вече не се броиш между живите и тялото ти е оставило човешката природа.“ Когато Александър настоя да разбере смисъла на случилото се, отговори му: „Най-могъщи, човешкият образ — това си ти, а животинските ликове — тия край тебе. Ако горната част на тялото се движеше и беше жива, това щеше да означава, че ще владееш над всички. Но както горната част на телцето е напуснала живота, така и ти си го напуснал, царю. И както зверовете не са в единомислие, ами са настроени диво спрямо хората, тъй са настроени спрямо тебе и твоите приближени. Ще настъпят големи размирици по света след смъртта ти, твоите хора ще влязат в разпри и ще се избиват.“

Рече това и си отиде халдеецът, а детето нареди да изгорят. Като чу това, Александър рече: „Дай ми, Зевсе, да изпълня докрай плановете си. Но щом си решил тъй, приеми и мене, третия смъртен.“ Искаше да каже с това, че и Дионис, и Херакъл са сред боговете за подвизите, които са сторили, и че смята себе си за третия след тях, достоен да стане сътрапезник на боговете заради делата си, които извърши по целия свят.

 

 

31. Майка му Олимпиада често му пишеше за Антипатър[189] и му се оплакваше, че не я зачита като негова майка и че Антипатър говорел, каквото пожелаел, и я обвинявал, че имала странно поведение; затова искала да си иде в Епир. Александър реши да оправи това, прати в Македония Кратер и нареди Антипатър да дойде при него. Той предусети прикритото в служебните дела намерение на Александър и замисли да го убие, понеже се боеше да не би да бъде опозорен и наказан. Беше научил, че сполуките бяха направили Александър още по-невъздържан. Достави си силна отрова, чието действие беше страшно. И за да се съхрани количеството, сипа я в издълбано копито на катър. Никакъв друг съд — нито меден, нито глинен, не беше в състояние да издържи въздействието й. Постави го в желязна кутия, предаде го на сина си Касандър[190] и го прати на гости у Александър с поръка да се уговори с брат си Иолас как да поднесат отровата.

Касандър пристигна във Вавилон и завари Александър да върши жертвоприношения и да приема гости от чужбина. И сподели с Иолас, които беше главен ви почерпен на Александър. Няколко дена преди това Александър го беше пернал с пръчка по главата за някаква негова недисциплинираност, момчето още беше разгневено и затова на драго сърце прие безчинното дело. И взе за съучастник тесалиеца Медий[191], който беше другар на Александър. Той беше любовник на Иолас и също се чувствуваше оскърбен поради Александровата грубост и обеща да му даде да изпие отровата. Александър прекарваше приятно и весело, заобиколен от другарите си и от майсторите на Дионис[192], които бяха дошли да отдъхнат във Вавилон… И стана, искаше да иде да си почине, когато приближи Медий и го покани да влезе при неговите другари. Каза, че събрал най-добрите му приятели. При тия думи Александър прие неговата покана и отиде на угощението. Двадесет души бяха участниците — Пердикас[193], Мелеагър, Питон, Леопат, Касандър, лекарят Филип, Певкестес, Птолемей, Лизимах[194], Неарх от Крит, Стасанор, Хераклид от Тракия… Европий, Аристон от Фарсала, инженерът Филип, Филотас, Менандър… Измежду тях Пердикас, Птолемей, Олкиас, Лизимах, Евменес и Азандър не знаеха какво предстои да се случи. Всички останали бяха съучастници и се бяха заклели и дали съгласието си пред Иолас и Касандър. Вече бяха станали амбициозни и се бояха от властта на Александър и от прекомерното му високомерие. Възлегна Александър и Иолас му поднесе бокала. После присъствуващите поведоха разговор да стане по-весело и пирът продължи известно време, когато Александър изведнъж извика като ударен със стрела в черния дроб. Но бързо се овладя, надмогна болката и си тръгна, като поръча да продължат пиенето.

 

 

32. Те обаче се обезпокоиха, веднага преустановиха пиршеството и се изправиха пред портите му да разберат какво ще стане. Александър реши да избълва многото вино и поиска перо. Беше навикнал да повръща по тоя начин. Иолас намаза едно с отровата и му даде. Затова подействува толкова силно, понеже беше вкарана в тялото му обилно. Загърчи се Александър в ужасни спазми и болки. И тъй прекара нощта, като показа невероятно търпение. А на следния ден, като усети колко е болен и че говорът му е неясен поради подуването на езика, помоли да излязат всички, за да може спокойно и насаме да размисли за някои пеша. Касандър се уговори с брат си и през нощта отпътува. Когато пристигна в Киликия, остана там да дочака Иолас, който трябваше да тръгне веднага щом Александър издъхне, а по море изпрати в Македония мъжа на кърмачката си, за да съобщи на баща си с предварително уговорени знаци, че работата е доведена докрай.

Когато настана нощ, Александър нареди всички да напуснат сградата. Отпрати също Комбафес и жена си Роксана. Имаше една порта, дето водеше към река Ефрат, която протича през Вавилон. Нареди да я отворят и да не застава там вратар, както в други случаи. Всички си отидоха и в полунощ Александър се вдигна от леглото, загаси светилника, мина през портата на четири крака и се отправи към реката. Като наближи и се огледа, видя да тича насреща му Роксана. Беше подозряла от наредбата, че е намислил да предприеме нещо достойно за дръзновението си и затова тайно бе следвала неговото движение в мрака и стенанието му. Спря, прегърна го и рече: „Убиваш ме и ме оставяш, така ли, Александре?“ Той рече: „Роксано, няма да бъде голяма благодарността ми, задето ме лишаваш от слава. Но нека никой да не знае за това!“ Опря се на нея и без никой да забележи, се върна в сградата.

Когато се съмна, нареди да влязат при него Пердикас, Птолемей и Лизимах и им каза никой друг да не влиза, додето не се разпореди с работите си. И се зае да пише завещанието си, като накара да седнат до леглото му юношите-писари Комбафес и Хермсгенес. А Пердикас подозря, че ще остави всичко на Птолемей поради това, че Александър често бе говорил пред него за рождението на Птолемей и поради това, което му бе разкрила Олимпиада, че бил син на Филип. Затова взе настрана Птолемей и го накара да се закълне, че ще му отдели тая част, която се реши общо, че е негова, в случай че стане наследник на Александър. Птолемей се закле, но изобщо нямаше представа какво си мисли Пердикас. От своя страна, понеже сам смяташе, че Пердикас ще наследи властта — беше него по-напред от всички останали в очите на Александър по ум и по храброст, накара го да даде същата клетва.

Оня ден и следната нощ Александър прекара в писане. А после нареди да повикат Пердикас, Олкиас, Птолемей и Лизимах. Те влязоха при него и изведнъж македонците се стекоха с викове пред двореца. Заплашваха, че ще избият телохранителите, ако не им покажат царя. Попита Александър каква е тая суматоха и Пердикас му предаде думите на македонците. Тогава заповяда да поставят леглото на удобно място, така щото войската да премине и да го види. Войниците да влизат само по един хитон през една врата и да излизат през друга, за да не стане някакъв бунт. Пердикас предаде на македонците царската заповед и те почнаха да минават. Ободряваха го и нямаше никой, който да не се просълзи пред нещастието, което сполетя техния толкова млад цар. Имаше сред тях един македонец с външност не недостойна, но иначе човек простоват и недисциплиниран. Приближи той до Александър и рече: „За добро царува над Македония баща ти Филип и ти също за добро.“ После се обля в сълзи и продължи на македонски: „Ако ни оставиш ти, погинала е Македония. Ако умреш, редно е да умрем и ние македонците с тебе, който издигна Македония до небето.“ И Александър заплака, протегна десница и като хвана македонеца за ръката, направи знак да не губи крак.

 

 

33. След като преминаха македонците, повика отново Пердикас и другите. И като се обърна към Олкиас, нареди да прочете завещанието. Това, дето Александър даде на Олкиас, беше препис на част от завещанието:

Завещание на Александър[195]

Цар Александър, син на Амон и на Олимпиада, за момента посочва за цар на Македония Аридей[196], сина на Филип. Но ако Роксана роди на Александър син, той да бъде цар и да получи името, което решат македонците. Ако пък се роди момиче, нека македонците да изберат когото пожелаят за цар, в случай че не искат Аридей, сина на Филип. А избраният нека пази властта на аргейадите[197] и македонците да празнуват заедно с царя обичайния празник на аргейадите. Нека бъде позволено на Олимпиада, майката на Александър, да живее в Родос, ако родосците са съгласни. Защото без тяхното съгласие не може да стане. Ако не желае да живее в Родос, нека се установи, където пожелае, като получава същите доходи, които получаваше и при своя син Александър.

Докато македонците решат кого да поставят за цар, цар Александър, син на Амон и Олимпиада, назначава за управители на своето царство: Кратер и жена му Кинана, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за цяла Македония, Лизимах и жена му Тесалоника, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за Тракия. Дава сатрапията в Хелеспонта на Леонат и жена му Клеодика, сестра на Олкиас, Пафлагония и Кападокия на своя мемоарист Евменес[198]. Оставя островите свободни под закрилата на Родос. Памфилия и Киликия оставя на Антигон[199], Кария на Азандър. Над Исаврия и всички области до река Халис да управлява Филон. За управител на Сирия до Месопотамия определя Питон. Областта на Вавилон и съседните земи да управлява моят адютант Селевк[200]. Финикия и тъй наречената Койлесирия оставям на Мелеагър. За управител на Египет назначава Пердикас, а на Либия Птолемей и неговата съпруга Клеопатра, сестра на Александър. На земите над Вавилония за военачалник и управител определя Фанократес и жена му Роксана от Бактрия.

Заповядвам управителите на царството да се погрижат да бъде направен саркофаг от двеста таланта злато, в който да бъде поставено тялото на царя на Македония Александър. И да бъдат върнати в Македония възрастните и болните македонци. По същия начин да се постъпи и с възрастните и болните тесалийци. Да им се раздадат три таланта злато. И да се прати в Аргос въоръжението на цар Александър и петдесет таланта златни пари като военен трофей в дар на Херакъл. И да се пратят в Делфи слонските зъби, змийските кожи и тринадесет златни блюда като трофей от похода. Нека бъдат дадени на гражданите на Милет сто и петдесет таланта златни пари за застрояването на града им…

Цар Александър поставя за цар на земята на индусите край река Хидасп Таксил, а на земята от Хидасп до река Инд Пор, а на паропанисадите бактрианеца Оксиарт, бащата на Александрсвата жена Роксана… Бактрия и областта на Суза дава на Филип, Партия и земите до Хиркания на Фратаферн, Кармания на Тлеополем, Персида на Певкестес…

Цар Александър поставя за цар на Илирия Олкиас. Дава му да отнесе от Азия петстотин коня и триста таланта и да изгради с тия средства храм и да вдигне в него статуи на Амон, Херакъл, Атина. Олимпиада и Филип… И Пердикас да постави в Египет изображения на Александър, Амон, Херакъл, Атина, Олимпиада и Филип.

И нека олимпийските богове и Херакъл, поставил началото на рода на нар Александър, бъдат надзорници за извършването на всичко това.

Дойде при него Птолемей и му рече: „Александре, кому оставяш царството?“ Той каза: „На този, който може и желае да го задържи и опази цяло.“ И ведно с тия думи се спусна облак, настана мрак и от небесата падна в морето огромна звезда, а с нея и огромен орел и се поклати бронзовата статуя на Зевс във Вавилон. И вдигна се отново на небето звездата и орелът, който летеше със светлата звезда. И щом изчезна звездата в небесата, Александър тутакси склопи очи.

 

 

34. Персите настояваха да отнесат Александър в Персида и да го почетат като бог Митра. Македонците от своя страна искаха да го вземат със себе си в Македония. Каза им Птолемей: „Има прорицалище на Зевс във Вавилон. Него ще попитам къде да отнесем тялото на Александър.“ Попита го и ето какво прорица богът: „Лично ви давам отговор, който е угоден за всички вас. Има град на бреговете на Нил, невероятно богат, близо до земята на амазонките, на име Мемфис. Там отнеси и положи в покой сина на безсмъртните и почети самия цар, който носи рога.“

След като получи това прорицание, вдигна го Птолемей и го понесе към Египет. Взе оловен ковчег, постави в него мед от островите, столетник и пещерна мирта, постави го върху каруца, теглена от мулета, и потегли към Египет. И когато достигна в Пелузий, жителите на Мемфис го срещнаха с музика и тържествени украшения, както е обичаят, и го въведоха в Мемфис като Сесонхосис, полубог, владетел на света. Върховният пророк на мемфиския храм рече: „Въведете го не тук, а в града, който основа в Ракотида. Защото там, дето е тялото му, това място ще бъде непревзимаемо.“ Тогава Птолемей му издигна гробница в Александрия, която и до ден-днешен се нарича „паметникът на Александър“, и го погреба там бляскаво.

 

 

35. Не победи във война толкова царе Александър, колкото остави свои наследници след смъртта си. Живя тридесет и две години и осем месеца. Започна да воюва от петнадесетата си година и воюва седемнадесет години. Останалите осем месеца прекара в мир и спокойствие. Подчини двадесет и две варварски и десет елински племена. Основа дванадесет града, които и до днес са обитавани и живеят в мир — Александрия в чест на коня Буцефал, Александрия в подножието на Пиерия при Ис, Александрия в чест на победата над Пор, Александрия при Граник, Александрия в Скития, Александрия на реката Тигър, Александрия във Вавилония, Александрия в Троада, Александрия при Иаксертес, Александрия при Оритите, Александрия при Маргиана и Александрия в Египет.

Роди се на първо число в месец Тюби на изгрев-слънце, а умря в четвъртия ден на месец Фармути[201] на залез.

Лукиан
Истинска история

Книга първа

1. Както атлетите и тия, които се занимават с физически упражнения, имат грижа не само за укрепяващите телесната сила занимания на палестрата, но и за полагащата се в определеното време почивка — те я смятат за една от най-важните страни на физическата подготовка, — така, смятам, би трябвало и тия, които залягат в науката, след дълги сериозни занимания да отпуснат своята мисъл, да я освежат и да я подготвят за предстоящото усилие.

 

 

2. Би било подходящо да си отдъхнат с такива четива, които ще им доставят не само голо развлечение с приятното си остроумие, но ще им дават възможност и да научат нещо по начин, нелишен от изисканост. Предполагам, че като такъв вид литература горе-долу читателите ще оценят и моето съчинение. Те ще бъдат привлечени не само от странността на сюжета и от интересния замисъл, нито само от това, че като достоверни и истински съм разказал какви ли не измислици, но и от това, че всяка отделна случка загатва не без хумор за определени древни поети, историци и философи, автори на невероятни и чудновати истории. Бих ги назовал и по име, ако не бях сигурен, че читателят ще се досети по време на четенето сам.

 

 

3. Ктезий, син на Ктезиох от Книдос, е написал за земята на индусите и за тамошния живот неща, които нито лично е видял, нито е чул от друг. И Ямбул е писал за живота във Великия океан какви ли не небивалици, съчинявайки лъжа, явна за всички, но въпреки това съвсем не неприятна[202]. И мнозина други, вървели по техния път, са описвали въображаемите си пътешествия в далечни земи, разказвали са за огромни животни, за диви хора и необичайни форми на живот. Техен учител и водач в това шегобийство е Омировият Одисей, който разказва на Алкиной и хората му за робуването на ветровете, за еднооки, за човекоядци и за някакви диви хора, и още за многоглави животни, за превращението на другарите си, причинено от биле, с много подобни измислици той обърква простите глави на феаките.

 

 

4. При четенето на нито една от тия книги не се е случило да укоря особено много автора за това, дето говори неистини, тъй като вече виждам, това е навик и за тия, които твърдят, че се занимават с философия[203]. Чудно ми е било само това, че са очаквали да остане незабелязано, че не е истина написаното от тях. Подбуден от тщеславието и аз да оставя нещо на поколенията, за да не бъда единственият непричастен в това свободно съчинителство и понеже не можех да разкажа нищо действително — не ми се беше случило нищо, което би заслужавало да се сподели, — обърнах се към измислицата, но по начин, значително по-честен. И ако единственото вярно нещо от всичко, което казвам, е заявлението, че ще измислям, считам, че избягвам обвинението, отправяно към другите автори, като обявявам сам, че от това, което говоря, нищо не е истина. Пиша впрочем за неща, които нито съм видял, нито са ми се случили, нито съм научил от други и които отгоре на това изобщо не съществуват, нито пък е възможно по начало да се случат. Затова и читателите не трябва ни най-малко да им вярват.

 

 

5. Отправих се веднъж на път по море от Херакловите стълбове и попътният вятър ме понесе навътре в Западния океан. Подбуди ме и стана причина да тръгна любопитството, което изпитваше умът ми, страстта към приключения и желанието да узная какво има на другия край на океана и какви са хората, които обитават отвъд. Именно с тая цел натоварих разнообразни провизии, запасих се с достатъчно вода и привлякох петдесет младежи на моята възраст и те на същия ум. Взех освен това и доста оръжие, наех и отличен кормчия срещу високо възнаграждение, стегнах и кораба, както е редно преди подобно дълго и опасно плуване — беше лек бързоходен съд.

 

 

6. Един ден и една нощ вятърът беше попътен. Докато се виждаше земята, напредвахме умерено. Но на следния ден с изгрева на слънцето вятърът се усили, вдигнаха се вълни, спусна се мрак и стана невъзможно дори да се свие платното. Оставихме всичко и се поверихме на вятъра. Бурята продължи седемдесет и девет дни, а на осемдесетия слънцето изведнъж огря и съзряхме недалеч остров, обрасъл с гори и обливан от не особено големи вълни. Бурята беше почти утихнала. Приближихме, слязохме на сушата и както обикновено се случва след подобно премеждие, дълго лежахме на земята. Като се вдигнахме, отделихме тридесет от нас да пазят кораба, а двадесетината начело с мене отидохме да огледаме острова.

 

 

7. Бяхме се отдалечили около три стадия от морето през една гора, когато видяхме бронзов стълб с неясен и изтрит надпис на елински, който казваше: „До тия места достигнаха Херакъл и Дионис“. Имаше и две следи наблизо върху една скала — едната дълга плетър, другата по-малка. Едната вероятно на Дионис, по-малката, а другата на Херакъл[204]. Паднахме ничком и после продължихме. Не бяхме минали много път и пред нас се изпречи река, която течеше с вино, по вкус съвсем подобно на хиоско. Течението беше обилно и пълноводно, така щото на места можеше да се мине и с кораб. Съобразихме тогава, че при очевидните белези на Дионисовото пребиваване има още повече основание да се вярва на надписа върху стълба. Пожелах да науча откъде изтича реката и затова тръгнах нагоре по течението. Но достигнах не до извор, а до огромни лози, отрупани с грозде. До корена на всяка една се стичаше капка прозрачно вино, от което се образуваше реката. Видяхме в нея и много риба, която по цвят и по вкус приличаше съвсем на вино. Уловихме няколко, ядохме и се опихме. Като ги разрязахме, естествено открихме, че са пълни с тригия. А по-късно ни дойде на ум да ядем тая риба заедно с друга, която живее във вода, и така с примеса намалявахме силата на винената гозба.

 

 

8. На едно място, дето беше възможно, преминахме реката и открихме невероятен сорт лози. Долната им част до земята беше ствол, дебел и с клонки, но от слабините нагоре бяха жени и си имаха всичко, както трябва. Така изобразяват у нас превръщащата се в дърво Дафне[205], малко преди да я хване Аполон. Върховете на пръстите им продължаваха в клонки и целите виснеха с гроздове. А по главите им вместо коса растяха лозови ластари, листа и грозде. Когато приближихме, те се ръкуваха и ни приветствуваха. Едни говореха лидийски, други индийски, а повечето по елински. И ни целунаха в устата, а целунатите веднага се опиха и си загубиха разума. Не позволиха обаче да късаме от гроздето, болеше ги и щом някой почнеше да тегли, викаха. Пожелаха и да се съвокупят с нас. И двама наши другари, които се събраха с тях, не можаха вече да се отделят и така си останаха свързани в половите части: веднага се сраснаха, пуснаха корен, от пръстите им прораснаха клонки, обвиха се с лозови филизи, само дето не изплодиха пред очите ни.

 

 

9. Оставихме ги и побягнахме към кораба. Като стигнахме, разказахме за всичко, което видяхме, също и за лозовата любов на нашите другари. Взехме няколко амфори, запасихме се и с вода, и с вино от реката и прекарахме нощта близо там на брега, а рано на другата сутрин потеглихме, водени от не особено напористия вятър. По пладне, когато островът вече не се виждаше, изведнъж се вдигна ураган, корабът попадна във въртоп, вдигна се на около три хиляди стадия височина и повече не се спусна върху морето. Вятърът наду платната и го понесе.

 

 

10. Седем дни и толкова нощи летяхме във въздуха, а на осмия съгледахме голяма земя като остров, блестяща и кълбовидна, осветена от обилна светлина. Приближихме, хвърлихме котва и слязохме. Огледахме земята и открихме, че е обитавана и обработвана. През деня нищо друго не видяхме, но когато настана нощ, появиха се наблизо и много други острови, едни по-големи, други по-малки. По цвят приличаха на огън. А долу видяхме и една друга земя, по нея имаше градове, реки, морета, гори и планини. По това установихме, че е нашата земя.

 

 

11. Решихме да идем и по-нататък и се натъкнахме на така наречените конеорли, които ни арестуваха. Те са мъже, които яздят орли и си служат с тях като с коне. Орлите там са огромни и почти всички са триглави. Ето по какво може да се получи представа за големината им — всяко от крилата им е по-дълго и по-дебело от мачтата на голям търговски кораб. Та тия конеорли имат за задача да облитат земята и ако открият чужденец, отвеждат го при царя. Ние също бяхме заловени и отведени. Той ни погледна, досети се по вида и облеклото ни какви сме и рече: „Вие, чужденци, елини ли сте?“ Като потвърдихме, той попита: „Тогава как сте успели да минете толкова въздушно пространство и да дойдете тук?“ Ние му разказахме всичко. И той също ни разказа своята история, като почна съвсем отначало — бил човек на име Ендимион от нашата земя и веднъж, както си спял, бил отвлечен и като дошъл тук, станал цар на страната. Каза ни, че тая земя е Луната, която ни свети долу. Да сме бъдели спокойни, не ни очаквала никаква опасност. Всичко, от каквото сме имали нужда, щял да ни предостави.

 

 

12. „И ако се оправя с войната, която започвам сега срещу обитателите на Слънцето, рече Ендимион, ще прекарате живота си при мене щастливо като никой друг.“ А ние запитахме кои са враговете и какво ги е скарало. Той каза: „Фаетон[206], царят на тия, които обитават Слънцето — също като Луната и то е обитавано, — воюва с нас вече дълги години. Ето каква беше причината. Преди години събрах най-бедните жители на моята държава с намерение да създам колония на Зорница, която е пуста и необитавана. Фаетон обаче завидя и като ни посрещна със своите конемравки на средата на пътя, спря колонията. Тогава ни победи и ние се върнахме — не можехме да се мерим с тях по военна подготовка. Но сега искам да възобновя войната и да изпратя колонията. Затова, ако искате, можете да вземете участие в нашия поход. Освен другото въоръжение ще дам на всеки от вас по един царски орел. Утре се отправяме на поход.“ — „Щом като искаш, така да бъде“ — казах аз.

 

 

13. Тогава останахме у него на угощение, а на сутринта като станахме, построихме се в боен ред. Съгледвачите известиха, че враговете са наблизо. Броят на войската беше сто хиляди души, без да се смятат тия от обоза, от обсадните машини, пешаците и чужденците-съюзници. От тях осемдесет хиляди бяха конеорлите, а двадесет хиляди зелкоперите. Тая птица също е огромна и вместо пера е гъсто обрасла със зелеви листа, а крилата й силно приличат на листа от салата. След тях бяха наредени просохвъртачите и тия, които се бият с чесън. Присъединиха се съюзници и от Голямата мечка — тридесет хиляди бълхострелци и петдесет хиляди ветробегачи. Бълхострелците яздеха огромни бълхи, отдето идеше и името им. На големина тия бълхи се равняваха на дванадесет слона. Ветробегачите бяха пешаци, които се носят във въздуха, без да имат крила. Ето как става това. Носят хитони, дълги до петите, които привързват с пояс. Вятърът ги издува като платно и така ги носи като ладии. По време на битка те обикновено са пелтасти[207]. Говореше се също, че щели да дойдат от звездите над Кападокия седемдесет хиляди жълъдоврабчета и петдесет хиляди коньожерави. Но не успях да ги видя, понеже не пристигнаха. Затова и не си позволявам да опиша какви са на вид. За тях се говореха какви ли не странни и невероятни неща[208].

 

 

14. Такъв беше съставът на Ендимионовата войска. И всички имаха еднакво въоръжение: шлемове от бобови шушулки. Бобът там е огромен и много як. А ризниците им бяха от шушулки на вълчи боб. Обелват го, съшиват шушулките и така се получава ризница. Шушулката на вълчия боб там е непробиваема и твърда като рог. А щитовете и мечовете им бяха като елинските.

 

 

15. Когато настана моментът, ето как се наредиха. Десния фланг заеха конеорлите и царят заедно с най-отбраните воини. Левия фланг заеха зелкоперите, центъра — съюзниците, всеки народ поотделно. Пехотната войска беше на брой около шестдесет милиона души. Ето по какъв начин я разположи Ендимион. Там има много на брой огромни паяци, всеки един по-голям от който и да е от Цикладските острови. Царят нареди да покрият с паяжина въздушното пространство между Луната и Зорница. И щом като изпълниха поръката и съоръжиха равнина, построи пешаците върху нея. Предвождаха ги Нюктерион, син на царя на хубавото време, и други двама.

 

 

16. Лявото крило на враговете заемаха конемравките, сред тях беше и Фаетон. Конемравките са огромни крилати животни подобни на нашите мравки, ако се изключи големината. Най-голямата от тях стига до два плетра. Биеха се не само ездачите им, но и самите те — най-вече с рогата си. Казваха, че били на брой към петдесет хиляди. На десния им фланг бяха наредени въздухокомарите, които също бяха към петдесет хиляди. Те бяха стрелци, яхнали огромни комари. След тях идеха въздушните бойци, леко въоръжени пехотинци, също отлични бойци. Мятаха отдалече с прашки огромни репи. Улученият не можеше да устои и умираше, а от раната му се разнасяше отвратителна миризма. Говореше се, че натривали репите с отрова от слез. Непосредствено до тях бяха построени стъблогъбите, тежковъоръжени близкобойни войници, на брой десет хиляди. Наричаха се стъблогъби, тъй като щитовете им бяха от гъби, а копията от стъбло на аспержа. Близо до тях стояха кучежълъдите, пратени на Фаетон от обитателите на Сириус. Броят им беше пет хиляди, а на вид представляваха същества с кучешки муцуни, които воюват яхнали хвъркати жълъди. Говореше се, че и от техните съюзници закъснели за битката повиканите от Млечния път прашкари и облакокентаври, които пристигнаха, когато сражението вече беше решено. Дано да не бяха идвали! А прашкарите пък изобщо не дойдоха, поради което, казват, Фаетон се разгневил и опожарил земята им по-късно. Такава беше силата, с която тръгна срещу нас Фаетон.

 

 

17. След като беше даден знак — и от двете страни изреваха магарета, които служат там за тръбачи, — войските се смесиха и сражението почна. Левият фланг на тия от Слънцето веднага побягна, дори преди да влезе в схватка с конеорлите. Подгонихме ги и започнахме да ги избиваме. Десният им фланг обаче надви нашия ляв и при преследването аерокомарите достигнаха чак до пехотата. Но тогава тя дойде на помощ и аерокомарите се обърнаха и побягнаха, особено след като усетиха, че лявото им крило е победено. Победата беше блестяща. Мнозина попаднаха в плен, мнозина бяха убити и тече толкова кръв, че облаците се боядисаха и станаха червени също както у нас при залез-слънце. Много кръв изкапа и върху земята, та ми дойде на ум да не би и по-рано да е ставала такава битка тук горе, а Омир да е помислил, че Зевс праща кървав дъжд във връзка със смъртта и Сарпедон[209].

 

 

18. Като се върнахме от преследването, издигнахме два победни паметника — единия върху паяжината в чест на пешата битка, а другия в чест на въздушната върху облаците. Едва-що привършихме тая работа, когато съгледвачите съобщиха, че насам препускат облакокентаврнте, които трябваше да дойдат в помощ на Фаетон преди битката. И вече се виждаше как наближават. Представляваха нещо крайно невероятно. Състояха се от хора и от крилати коне. Човешката им част беше на големина колкото горната половина на родоския колос, а конската колкото голям товарен кораб. За броя им не съобщавам да не би да се стори някому невероятен — толкова голям беше. Водеше ги Стрелецът от Зодиака. Като разбраха, че приятелите им са победени, пратиха вест до Фаетон пак да нападне, а те се прередиха в боен ред и нападнаха войската на лунните жители, която, разтурила реда, се беше пръснала по време на преследването и събирането на плячката. И обърнаха всички в бягство, а самия цар преследваха до града и избиха повечето от неговите птици. Изтръгнаха паметниците, опустошиха изтъканото от паяците поле и плениха мене и двама мои другари. Пристигна и Фаетон и на мястото на старите паметници бяха издигнати други. Същия ден ни отведоха на Слънцето с ръце отзад, вързани с късчета паяжина.

 

 

19. Слънчевите обитатели решиха да не обсаждат града, ами се върнаха назад и насред въздуха издигнаха преградна стена, така щото лъчите на Слънцето да не достигат до Луната. Стената беше двойна, направена от облаци. Очевидно поради това на Луната настъпи затъмнение и тя беше обгърната от непрекъсната нощ. Това принуди Ендимион да прати вестители да помоли да махнат стената и да не ги оставят да живеят в мрак. Обеща да плаща данък, да бъде съюзник и никога да не вдига война срещу тях. Искаше да даде и заложници в уверение, че ще изпълни обещанията си. Първия ден Фаетон и хората му се събраха два пъти на съвещание, но гневът още ги държеше.

 

 

20. Но на следващия омекнаха и беше сключен мирен договор със следното съдържание: „Обитателите на Слънцето и съюзниците им сключват договор с обитателите на Луната и техните съюзници при следните условия — слънчевите обитатели да разрушат преградната стена и да не нападат повече Луната, да върнат пленниците, всеки срещу определен откуп; обитателите на Луната да оставят автономни останалите звезди и да не вдигат оръжие срещу слънчевите обитатели; в случай на нападение да бъдат съюзници един на друг; всяка година царят на лунните жители да плаща на царя на слънчевите десет хиляди амфори роса и да му даде десет хиляди свои заложници; на Зорница да направят обща колония, в която да вземат участие и други, ако има желаещи; договорът да бъде написан на янтаров стълб, който да бъде издигнат насред въздуха в граничното пространство.“ Положиха клетва от страна на слънчевите жители Пожарен, Летен и Пламен, а от страна на лунните — Нощен, Лунен и Многосвет.

 

 

21. Така беше установен мирът. Преградната стена бе вдигната, а нас военнопленниците ни върнаха. Когато пристигнахме на Луната, бяхме посрещнати и приветствувани със сълзи на очи от нашите другари и от самия Ендимион. Той ни предложи да останем при него и да вземем участие в колони ята, като обеща да ми даде ръката на своя син. У тях няма жени. Аз казах, че за нищо на света не съм съгласен, ами поисках да ни изпрати надолу към морето. Като разбра, че е невъзможно да ме придума, даде ни угощение, което трая седем дни. И тогава ни изпрати.

 

 

22. А сега искам да разкажа какви странни и нечувани неща видях на Луната през времето, което прекарах там. Най-напред това, че се раждат не от жени, а от мъже. Мъжете се женят помежду си и дори не са чували името жена. До двадесет и пет години всички там се омъжват, а след това пък се женят. Забременяват не в утробата, а в прасеца. След като зачене, той започва да дебелее, а след известно време го разрязват и изваждат плода мъртъв. Тогава го излагат на вятъра със зинала уста и така го оживяват. Мене ми се струва, че елинската дума прасец се образува по този начин[210], тъй като лунната бременност протича в него. Ще разкажа и нещо още по-невероятно. Има у тях един вид хора, т.н. дървесници, които се получават ето по какъв начин. Отрязват десен тестикул на човек и го посаждат в земята. От него пораства доста голямо дърво, месесто като фалос. То си има клонки и листа, а плодовете му са жълъди, големи един лакът. Когато узреят, обират ги и като ги олюпят, получават се хора. На Луната срамната част може да се поставя и да се маха. На едни тя е от слонова кост, а на бедните дървена…

 

 

23. Когато човек остарее, не умира, а се разпръсква като дим и се превръща във въздух. Всички там се хранят по един и същи начин. Палят огън и пекат жаби на въглените. У тях има много жаби, летят по въздуха. И докато ги пекат, насядат около огъня като на трапеза, гълтат дима, който се вдига, и така се угощават. Такава им е храната. А питието им е въздух, изстискан в чаша, при което той се превръща във влага, нещо като роса. По малка и по голяма нужда не ходят и дори нямат отвърстия като нас и при любов… се използува свивката на крака над прасеца.[211] На това място са пробити. У тях човек се счита за красив, ако е плешив и без коса, а от човек с коса се отвращават. На звездите-комети обратно — за красиви се считат тия, които са с коса.[212] Срещнахме тамошни хора, които ни разказаха за обичаите и по ония места. На Луната си пускат бради малко над коляното. И всички са с по един пръст на крака и без нокти. И на всички над задника расте зелка, дълга като опашка, която винаги е зелена и не се къса, когато паднат назад.

 

 

24. И ако се изсекнат, излиза благоуханен мед. И когато се трудят или правят физически упражнения, тялото им се поти с мляко. Като капнат малко от меда, става на сирене. Произвеждат мазно и благоуханно като балсам олио от лук. Отглеждат и много водоносни лози. Зърната на гроздето са като парчета град и според мене, когато задуха вятър и разтърси тия лози, гроздовете се разкъсват и в същото време у нас пада град. А стомахът им е като торба. Слагат си вътре всякакви неща. Може да; се затваря и да се отваря и не се виждат нито черва, нито черен дроб в него, ами отвътре целият е обрасъл в гъсти косми, та когато на бебетата им е студено, пъхат ги в него.

 

 

25. На богатите дрехите са от фино меко стъкло, а на бедните от медна тъкан. По ония места има много мед и го обработват, като го навлажняват също като вълна. Колебая се дали да кажа какви са им очите да не би невероятността на това, дето ще река, да накара някой да помисли, че измислям. Все пак ще го кажа. Очите им могат да се вадят. И ако някой рече, маха си ги и става сляп, додето не реши отново да вижда. Тогава си ги слага и гледа. Често се случва да си загубят своите и да използуват чужди, за да гледат. А някои, обикновено богатите, имат и повече, които им стоят настрана. Ушите им са листа от платан. Само на тия, които се раждат от жълъди, са дървени.

 

 

26. В двореца на царя видях и едно друго чудо. Над един не особено дълбок кладенец има огледало и ако човек слезе в кладенеца, чува всичко, каквото се говори у нас на земята. А ако погледне в огледалото, вижда всички градове и всички народи, все едно че се намира до самите тях. Видях там домашните си и цялата си родина. Но дали и те ме видяха, това не мога да твърдя със сигурност. А който не вярва, че всичко това е така, ако му се случи някога да иде там, ще се убеди, че говоря истината.

 

 

27. Та тогава се простихме с царя и с хората му, качихме се и отплувахме. На мене Ендимион ми даде и дарове — два стъклени хитона и пет медни и пълно въоръжение от шушулки на вълчи боб. Но всички те останаха в търбуха на кита. Изпрати също и хиляда конеорли да ни изпроводят на разстояние петстотин стадия.

 

 

28. По време на плуването минахме покрай много земи, хвърлихме котва също и на Зорница, която току-що беше заселена. Слязохме и се запасихме с вода, влизане в Зодиака преминахме и покрай Слънцето. То беше отляво на незначително разстояние, но не слязохме, въпреки че другарите ми доста настояваха — не позволи вятърът. Видяхме, че страната е цветуща, с хубава земя, добре напоена и изобщо изобилствуваща с блага. Щом ни забелязаха облакокентаврите, които служеха като наемници у Фаетон, налетяха на кораба, но като разбраха, че сме съюзници, се оттеглиха.

 

 

29. Конеорлите се бяха върнали вече назад. Следната нощ и деня плувахме надолу към земята и надвечер достигнахме до Лампоград. Разположен е във въздушното пространство между Плеядите и Хиадите, значително по-ниско от Зодиака. Слязохме и не срещнахме никакъв човек, а голямо количество лампи, които бързаха насам-натам по пазара и вършеха нещо на пристанището. Едни бяха дребни — вероятно бедните, а други, по-малко на брой, твърде ярки и светеха силно — вероятно знатните и влиятелните. Всяка си имаше отделен дом — поставка за светилник. И те като хората имаха имена и се чуваше да разговарят. Нищо лошо не ни направиха и дори ни поканиха на угощение. Но въпреки гостоприемството страхувахме се и никой не посмя нито да яде, нито да спи. Насред града се намираше домът на управлението, дето управителят им седи по цяла нощ и извиква всяка една по име. И която не отговори, се осъжда на смърт като изоставила поста си. Смъртта се състои в това да угасне. Бяхме там, видяхме всичко и слушахме как лампите се оправдават, като излагат и причините, поради които са се забавили. Там познах и нашата лампа, обадих и се и я попитах как са у дома. И тя ми разказа всичко. Оная нощ прекарахме там, а на следния ден вдигнахме котва и продължихме плуването вече близо до облаците. Именно там видяхме град Облакокукувичино[213] и се изумихме, но не слязохме в него, тъй като вятърът не позволи. Казваха, че над жителите му царува Гарванът, синът на Черния дрозд. И аз си спомних за поета Аристофан, човек сведущ и правдив и без основание подозиран, че измисля. На третия ден подир това вече ясно се видя океанът, но земя, като се изключат въздушните острови, не се виждаше никъде. А и те вече бяха далече и изглеждаха огнени и лъчисти. На четвъртия ден по пладне, когато вятърът утихна и спря, се спуснахме върху морската повърхност.

 

 

30. Щом докоснахме водата, обхвана ни невероятна радост и възторг. Устроихме си великолепно веселие с това, което ни беше останало от припасите. Скачахме и плувахме в морето. Беше затишие и нямаше вълни. Но, изглежда, често се случва — голямото зло започва с промяна към добро. Тъй и ние плувахме само два дена в добро време, а на третия при изгрев-слънце изведнъж виждаме различни зверове, а сред тях и много китове. Един надвишаваше всички по големина — на дължина беше към хиляда и петстотин стадия. Приближаваше със зинала уста и на голямо разстояние пред себе си пенеше водата и вдигаше вълни. Виждаха се зъбите му, които бяха много по-дълги от колоните, представящи фалос у нас в Сирия[214], всички остри като колове и бели като от слонова кост. Като се прегърнахме и си казахме последно сбогом, зачакахме. А звярът наближи, насърба вода и ми погълна заедно с кораба, който не се разчупи о зъбите, ами мина през гърлото и попадна във вътрешностите му.

 

 

31. Когато се оказахме вътре, в първия момент от мрака нищо не се виждаше. Но по-късно китът зина и видяхме, че се намираме в пещера, достатъчно широка и висока, за да може да се разположи град с десет хиляди жители. Наоколо лежеше дребна риба и части от много други животни, корабни платна и котви, човешки кости и товари. По средата се беше образувала и земя с хълмове, според мене от утаяването на тинята, която поглъщаше китът. На земята растеше гора с най-различни дървета, имаше и зарзават и всичко това сякаш беше създадено от човешка ръка. Обиколката на земята беше двеста и четиридесет стадия. Можеха да се видят също морски птици — чайки и алкиони, които мътеха по дърветата.

 

 

32. Плакахме дълго тогава, но после ободрих другарите си и подпряхме кораба. Насякохме дърва, запалихме огън и приготвихме ядене от това, което ни беше подръка. Наоколо имаше неограничено количество всякаква риба. Разполагахме и с още малко вода от тази, която взехме от Зорница. Вдигнахме се на следния ден и щом китът зинеше, виждахме ту земя, ту планини, понякога само небе, често и острови. И разбрахме, че се носи стремително от единия до другия край на океана. Когато привикнахме с обстановката, взех седмина от другарите си и навлязохме да огледаме гората. Не бяхме минали и пет стадия, когато открихме светилище на Посейдон — разбираше се от надписа. А не след дълго се натъкнахме на много гробове с паметници, а наблизо и на извор с бистра вода. Чухме освен това кучешки лай, показа се дим отдалече и решихме, че там някъде вероятно има колиба.

 

 

33. Усилихме крачка и ни се изпречиха старец и момче, които с усърдие обработваха зеленчукова градина — прокарваха в нея вода от извора. Спряхме радостни, но в същото време и обезпокоени. Вероятно и те изпитваха същото, защото стояха, без да продумат. Мина малко време и старецът рече: „Кои сте вие, чужденци? Морски божества ли сте, или клети хора със съдба, подобна на нашата? Защото ние сме хора, родени и живели на земята. Но сега сме морски обитатели и плуваме заедно с това чудовище, на което сме пленници. Не знаем какво сме точно — приличаме на мъртви, но, от друга страна, вярваме, че сме живи.“ На това аз отговорих: „И ние сме хора, чичо. Отскоро сме тук. Оня ден бяхме погълнати заедно с кораба. А днес излязохме да проучим какво има в гората. Видяхме, че е голяма и гъста. И, изглежда, някое божество ни доведе тук, за да те видим и да разберем, че не сме единствените пленници на това животно. Но разкажи ни твоята история, кой си и как си попаднал вътре.“ Той каза, че нито ще ни разкаже, нито ще ни изслуша, преди да ни угости с това, с което разполага в момента. И ни отведе в къщата, която се оказа напълно удобна. Имаше и легла от шума, и всякаква друга уредба. Предложи ни зеленчук, овошки и риба, сипа ни и вино. И като си хапнахме добре, разпита какво сме преживели. Разказах му всичко подред — и за бурята, и какво видяхме на острова, и за въздушното плаване, за войната и всичко друго до потъването ни в кита.

 

 

34. Старецът се удиви на всичко това и на свой ред заразказва своите патила: „По род съм от Кипър, мои гости. Отправих се от родината си на търговия заедно с моя спи, когото виждате, и с много други слуги. Плувах към Италия с разнообразен товар на голям кораб, части от който вероятно сте забелязали в устата на кита. До Сицилия плавахме щастливо. Но оттам ни подхвана ураганен вятър, носи ни три дена и ни отвлече в океана, дето ни се изпречи китът и ни погълна до един. Другите загинаха, оцеляхме само ние двамата. Погребахме другарите си, изградихме светилище на Посейдон и ето как живеем, сами виждате. Отглеждаме зеленчук, храним се с риба и плодове. Както виждате, гората е голяма, в нея има и много лози, от които получаваме най-добро вино. Видели сте вероятно и извора, от който черпим чиста студена вода. Направихме си легла от шума, палим и огън, има достатъчно дърва. Ловим и птици, които попадат в кита, и жива риба ловим при хрилете му. Там също се къпем, когато пожелаем. Недалече има солено езеро двадесет стадия в периметър, пълно с най-разнообразна риба. Там също се къпем и плуваме на малка ладия, която си построих сам. Минаха вече двадесет и седем години, откакто сме погълнати.

 

 

35. Вероятно бихме понесли всичко друго, ако съседите ни, които обитават наоколо, диви и необщителни същества, не се отнасяха толкова зле с нас.“ — „И други ли обитатели има в кита?“ — попитах аз. „Има — отговори старецът, — и то много, негостоприемни и със странен вид. В западната част на гората откъм опашката обитават соленоядите, племе с очи на змиорка и с лице на бръмбар; войнствени и дръзки, те ядат сурово месо. Откъм дясната плешка на кита живеят тритонокозлите, които в горната част на тялото си са като хора, а в долната приличат на невестулка. Но в сравнение с другите имат по-добър нрав. Наляво живеят ракоръките и рибоглавите, които са свързани с приятелски съюз. Централната част заемат кривораците и калканоногите, които са войнствени и бързоноги. Източната част, която обитавам аз, е обърната към устата и в по-голямата си част е пуста, понеже я залива морето. И въпреки това плащам за нея данък на калканоногите всяка година по петстотин стриди. Това са обитателите на страната. Вие трябва да помислите как да окажем съпротива на толкова племена и как ще живеем за в бъдеще.“

 

 

36. Тогава попитах: „Колко са всички на брой?“ Той каза: „Повече от хиляда.“ — „И какво име оръжието?“ — „Никакво — рече старецът, — само риби кости.“ — „Нищо по-лесно тогава. Ние имаме оръжие и щом са невъоръжени, ще ги нападнем“ — рекох аз. „Ако ги победим, животът ни за в бъдеще ще бъде сигурен.“ Това решихме, върнахме се при кораба и започнахме да се готвим. Повод за войната щеше да бъде отказът да се предаде данъкът. Беше настъпило вече определеното време. И те пратиха да го поискат, но старецът отговори надменно и пропъди вестителите. Разгневени, калканоногите и кривораците с крясък и викове нападнаха първи Скинтар — така се казваше старецът.

 

 

37. Понеже очаквахме нападението, въоръжихме се и завардихме мястото. Устроихме засада с отряд от двадесет и пет човека. Получиха нареждане да изскочат веднага щом враговете преминат. И те направиха така — изскочиха и започнаха да ги секат в тил. А ние, двадесет и пет души на брой — Скинтар и синът му се биха в този отряд, — ги посрещнахме и влязохме в бой. Бихме се с цялото си сърце и всичките си сили. Накрая ги обърнахме в бяг и ги преследвахме чак до пещерите им. От враговете загинаха сто и седемдесет души, от нашите един и кормчията, който бе пронизан в гърба с гръбначна кост от морска лястовица.

 

 

38. Деня и следващата нощ прекарахме на бойното поле. Поставихме и победен паметник — изсъхнал гръбнак на делфин. На следния ден останалите научиха и също дойдоха. На дясното крило бяха соленоядите, водеше ги Паламуд, на лявото — рибоглавите, а центъра заемаха ракоръките. Тритонокозлите запазиха мира и не станаха съюзници нито на едната, нито на другата страна. Пресрещнахме ги при светилището на Посейдон и ги нападнахме със силни викове. Търбухът на кита отекваше като пещера. Обърнахме в бяг противниците, понеже бяха слабо въоръжени, и ги прогонихме в гората. Така овладяхме цялата земя.

 

 

39. Не след дълго пратиха вестители, вдигнаха труповете и направиха опит да влязат в преговори за сключване на мир. Но ние решихме да не сключваме примирие. На следния ден настъпихме и унищожихме всички до крак, с изключение на тритонокозлите. Но те, като видяха какво става, побягнаха и се хвърлиха през хрилете в морето. Тогава преминахме на вече свободната от врагове земя и заживяхме спокойно. Спортувахме и ловувахме, работехме на лозята, беряхме плодове от дърветата. Живеехме свободно и в удобство в този огромен затвор, от който беше невъзможно да се побегне. Така прекарахме година и осем месеца.

 

 

40. В петия ден на деветия месец, когато китът разтвори за втори път уста — правеше го веднъж на всеки час, така че по отварянията определяхме и времето, — та по време на второто отваряне изведнъж се чуха викове и шум, подвиквания и плясък на весла като при гребане. Разтревожени, долазихме до самата уста на звяра, застанахме зад зъбите и видяхме най-голямото от всички виждани дотогава чудеса. Огромни мъже, на ръст половин стадий, плуваха на огромни острови също като върху триери. Зная, че ми предстои да разкажа неща, които наистина изглеждат невероятни, но все пак ще ги разкажа. Островите бяха не особено високи, но иначе дълги и в периметър към сто стадия. Върху всеки един плуваха около сто и двадесет такива мъже. Седяха на две редици от двете страни на острова и също като с гребла гребяха подред с огромни кипариси направо, както са си с листата и клоните. Отзад — изглежда, това беше кърмата — върху висок хълм седеше кормчията и държеше медно кормило, дълго пет стадия. А на носа воюваха около четиридесет въоръжени мъже, които, ако се изключи косата, по всичко друго приличаха на хора. Тя беше огнена и гореше, тъй че нямаха нужда от шлемове[215]. Вместо платна на всеки остров имаме голяма гора, вятърът духаше в нея, издуваше я и носеше острова натам, накъдето кажеше кормчията. Гребците имаха и началник, който подвикваше. При гребането островите се придвижваха бързо също като големи кораби.

 

 

41. Отначало видяхме два-три. По-късно се показаха към шестстотин, които се отделиха на известно разстояние едни срещу други и започнаха морска битка[216]. Много сблъскваха нос в нос, много биваха ударени и потъваха. Тия, които влизаха в схватка, се биеха жестоко и не се отделяха лесно един от друг. Наредените на носа войници проявяваха цялото си усърдие при абордажа на чуждия остров и при унищожаването на противника. Никой не попадаше жив в плен. Вместо железни куки хвърляха огромни свързани един с друг полипи, а те се увиваха в гората на вражия остров и по този начин го задържаха. Стреляха и се раняваха със стриди, големи колкото каруци, и с гъби дълги един плетър.

 

 

42. Техни предводители бяха Еолокентавърът и Морският пияч. Битката, изглежда, беше предизвикана от един грабеж. Както можеше да се разбере от взаимните подвиквания и назовавания на имената на царете, Морският пияч отвлякъл много делфинови стада на Еолокентавъра. Накрая победиха Еолокентавър и хората му, които потопиха сто и петдесет неприятелски острова и плениха три заедно с екипажите им. Останалите обърнаха нос и побягнаха. Гониха ги известно време, но понеже се свечери, върнаха се при разбитите кораби, овладяха повечето вражи и прибраха своите. И от техните острови потънаха не по-малко от осемдесет. Вдигнаха и паметник в чест на морската победа, като поправиха един от вражите острови и го поставиха върху главата на кита. Оная нощ прекараха край животното, като привързаха за него въжетата и пуснаха наблизо котвите, които бяха огромни, стъклени, но яки. На следния ден извършиха жертвоприношение върху кита, погребаха на него близките си и отплуваха радостни, като пееха нещо като пеан[217]. Това бяха събитията, които станаха по време на битката на островите.

Книга втора

1. От тоя момент нататък престанах да понасям живота в кита и затова затърсих някакво средство да се измъкнем. Най-напред решихме да прокопаем десния хълбок и оттам да избягаме. Започнахме да копаем, но като изминахме пет стадия, без да се вижда някакъв край, отказахме се и решихме да подпалим гората. По този начин китът щеше да умре. Ако успеехме, струваше ни се, че излазът навън ще бъде лесен. Подпалихме най-напред откъм опашката. Седем дни и седем нощи китът не показа, че усеща пожара, а на осмия и деветия усетихме, че вече се мъчи. Едвам-едвам си отваряше устата и щом я отвореше, веднага я затваряше. На десетия и на единадесетия започна да издъхва и да изпуска зловоние. И чак на дванадесетия ни дойде на ум, че ако в момента, когато си отвори устата, не му подпрем челюстите така, че да не може да ги сключи повече, съществува опасност да останем затворени в неговия труп и да загинем. Подпряхме тогава устата с огромни колове и заподготвяхме кораба. Натоварихме колкото се може повече вода и всякакви други провизии. Кормчия щеше да ни бъде Скинтар. На следния ден животното бе вече мъртво.

 

 

2. Извлякохме кораба през гърлото, вързахме го за зъбите и полека го спуснахме в морето. Тогава се качихме на гърба и принесохме жертва на Посейдон до победния паметник. Три дена прекарахме там — беше затишие, — а на четвъртия отплувахме. Наоколо имаше много трупове, останали от битката. Приближихме и се изумихме от дължината на телата им. Няколко дена плавахме с умерено силен вятър. После задуха силен северен вятър, настана страшен мраз и цялото море замръзна, и то не само на повърхността, но и на дълбочина около четиристотин разтега, така щото можеше да се слиза от кораба и да се тича по леда. Вятърът продължаваше и студът стана непоносим. Ето какво измислихме тогава — идеята беше на Скинтар. Изкопахме в леда доста голяма пещера и прекарахме вътре тридесет дена. Палехме огън и се хранехме с риба. Набавяхме си я с копане. Когато провизиите се свършиха, излязохме, измъкнахме кораба от леда и като опънахме платното, вятърът ни повлече. Гладко и приятно се пързаляхме по леда, все едно че плувахме. На петия ден вече се стопли, ледът се разтопи и отново се превърна във вода.

 

 

3. Плувахме около триста стадия и достигнахме до малък пустинен остров, където се запасихме с вода — беше ни се свършила вече. Пронизахме със стрели два диви бика и отплувахме. Тия бикове имаха рога не отгоре на главата, а под очите, както искал Мом[218]. Не след дълго навлязохме в море не от вода, а от мляко. В него се издигаше бял остров, покрит с лози. В периметър двадесет и пет стадия островът представляваше буца сирене, отлично съсирено, както узнахме по-късно, когато вкусихме. Лозите виснеха с грозде. Но това, което пиехме, като изстисквахме зърната, беше не шира, а мляко. Насред ветрова се издигаше светилище на нереидата Галатея[219], както можеше да се разбере от надписа. За времето, което прекарахме там, земята ни даваше храна, а питие — млякото на лозите. Говореше се, че тия места владее царица Тиро[220], дъщеря на Салмоней, която получила тая почит от Посейдон, след като напуснала живота.

 

 

4. На острова останахме пет дена, а на шестия отплувахме. Вятърът беше попътен, а вълните малки и тихи. На осмия ден напуснахме млякото и заплувахме в солена тъмносиня вода. И видяхме много хора да тичат по морето. По нищо не се различаваха от нас, нито по външен вид, нито по ръст, единствено по краката. Бяха им от корк. Вероятно поради това се наричаха корконоги. Чудно ни беше как не потъват, как се задържат върху вълните и колко спокойно си бродят. Приближиха, поздравиха ни по елински и казаха, че бързат към Корка, тяхната родина. Известно време тичаха заедно с кораба, а подир това ни пожелаха добър път, отделиха се и изчезнаха. След малко се показа група острови. Наблизо от лявата страна беше и Корка, към който бързаха корконогите. Представляваше град, разположен върху огромен объл корк. А доста по-далече отляво се виждаха други пет острова, големи и твърде високи, на които горяха много огньове.

 

 

5. Непосредствено пред нас се изпречи широк и нисък остров, на разстояние не по-малко от петстотин стадия. Когато приближихме, облъхна ни чуден ветрец, благ и уханен. Такъв полъх имало, както казва историкът Херодот, в щастливата Арабия. Усетихме сладостен дъх на рози и нарциси, на зюмбюл, лилия и теменуга, още на мирта, лавър и цъфнала лоза. Зарадва ни приятният мирис и ни обхвана надежда, че след толкова премеждия ще случим и добро. Бяхме вече съвсем наблизо, когато забелязахме, че целият остров е заобиколен с добре защитени от вълните заливи. В морето безшумно се вливаха реки с прозрачни води. Видяхме поляни, гори. Сладкопойни птички огласяваха брега и клоните на дърветата. Беше приятно да се вдъхва лекият въздух. В гората духаше тих и спокоен ветрец и при движението си клоните издаваха протяжен сладостен звук, който напомняше свирене на коса флейта в безлюдно място. Дочухме и шум от много гласове, но не тревожни, а като на угощение, когато едни свирят, други казват нещо одобрително, трети ръкопляскат на изпълнението на флейта и китара.

 

 

6. Омаяни от всичко това, приближихме, хвърлихме котва и слязохме. Оставихме там Скинтар и двама другари и тръгнахме. На минаване през една цветна поляна се натъкнахме на пограничната стража. Вързаха ни с розови венци — у тях това е най-страшната верига — и ни отведоха при управителя. Научихме по пътя от стражата, че това бил Островът на блажените, управляван от критянина Радамант[221]. Отведоха ни и застанахме в редицата на подсъдимите. Бяхме четвърти поред.

 

 

7. Първото дело беше на Аякс[222], сина на Теламон, по въпроса дали е редно да живее сред героите, или не. Обвиняваха го, че е полудял и се е самоубил. Говориха мнозина, а накрая се произнесе Радамант, който нареди най-напред да пие кукуряк[223] и после да бъде предаден на лекаря Хипократ от Кос. Можел да участвува в пира, след като си оправел душевното здраве.

 

 

8. Второто дело засягаше любовен въпрос и беше между Тезей и Менелай. Те спореха на кого от двамата е редно да бъде съпруга Елена. Радамант отсъди, че е редно да бъде на Менелай, тъй като той извършил толкова подвизи и на толкова опасности се изложил в името на брака, докато Тезей имал и други жени — и амазонката Иполита, и дъщерите на Минос Ариадна и Федра.

 

 

9. Третото дело беше за първенство между Александър, сина на Филип, и картагенеца Ханибал. Реши се, че първенство има Александър и му беше поставено кресло редом с персийския цар Кир Стари.

 

 

10. Четвърти изведоха нас. Радамант попита какво се е случило, че сме стъпили живи на светото място. Ние разказахме всичко поред. Той ни отстрани и дълго време обмисля нашия случай, като се съветва и с другите съдии от състава. Между останалите му колеги беше и атинянинът Аристид Справедливият[224]. Накрая той взе решение и го обяви — да бъдем наказани за любопитството и скитането си след смъртта, а сега да останем определено време на острова, да бъдем поканени на пира на героите, а после да отпътуваме. Определи срокът на пребиваването ни да не надвишава седем месеца.

 

 

11. В тоя момент венците, с които бяхме вързани, паднаха от само себе си и станахме свободни. Отведоха ни в града на пира на блажените. Целият град беше от злато, а крепостната стена от смарагд. Имаше седем порти, всичките направени от цяло канелено дърво. А земята вътре в града беше от слонова кост. Храмовете на всички богове бяха изградени от берил, а жертвениците, върху които принасят хекатомба, от огромни монолитни аметисти. Около града тече река от най-фино благовоние, широка сто царски лакътя, дълбока петдесет, така щото в нея спокойно можеха да плават кораби. Там има бани, огромни стъклени сгради, отоплявани с дърва от канела, дето ваните вместо с вода се пълнят с топла роса.

 

 

12. Дрехите им са пурпурни на цвят и са изтъкани от най-фина паяжина. Самите те нямат тела, а са безплътни и неосезаеми. Имат само външния вид на хора. Но въпреки че са безтелесни, съществуват, движат се, мислят и говорят. Те са като безплътни движещи се души, покрити само с нещо, което е подобие на тяло, и ако човек не ги докосне, не може да разбере, че това, което е пред очите му, не е тяло — приличат на изправени светли сенки. Там никой не остарява, ами си остава на възрастта, на която е дошъл. Нямат нощ, но и денят им не е съвсем светъл. Светлината е като на видело, все едно че слънцето никога не ще се вдигне на изток. Известно им е едно годишно време. Винаги е пролет и духа един-единствен вятър — зефирът.

 

 

13. Земята там е покрита с цветя, с всякакви облагородени сенчести дървета. Лозите им връзват дванадесет пъти и дават плод всеки месец. А за нара, ябълката и другите плодни дървета казваха, че са тринадесетоносни, тъй като в тамошния месец Минос плодели два пъти. Пшеницата наместо зърна ражда на върха на стъблото направо хляб във формата на гъбена шапчица. Край града изтичат триста шестдесет и пет водни извора и също толкова с мед. Има и петстотин благовонни, но те са по-малки. Текат седем млечни и осем винени реки.

 

 

14. Пируват вън от града на Елисейското поле. То представлява великолепна поля на, заобиколена с гъста гора от какви ли не дървета. Тя прави сянка на пируващите, които възлягат на цветното ложе. Като се изключи разливането на питието, всичко друго се разнася от ветровете. От виночерпци нужда няма, тъй като наоколо растат огромни дървета от прозрачно стъкло, чиито плодове са най-разнообразни по големина и по форма чаши. Когато някой дойде на угощението, откъсва си една-две, слага ги пред себе си и те моментално се изпълват с вино. По този начин пият. Наместо венци славеите и другите сладкопойни птички късат цветя с човчици от близките поляни, летят над пируващите, ръсят ги като със сняг и пеят. А ето как се парфюмират. Гъсти облаци попиват благовония от изворите и от реката и като дойдат над пируващите, вятърът слабо ги натиска и се изсипва дъждец, спокоен и лек като роса.

 

 

15. На угощението се забавляват с музика и песни. Най-често се изпълняват поемите на Омир. Той лично присъствува там, възлегнал до Одисей. Има и хорове от момчета и девойки. Еуном от Локри, Арион[225] от Лесбос, Анакреон и Стезихор[226] ги водят и пеят с тях. И него видях там — Елена беше му се отсърдила вече. След тях излиза втори хор, който се състои от лебеди, лястовици и славеи. След тях подемат песен ветровете и цялата гора отвръща като съпровод на флейта.

 

 

16. Но ето от какво зависи най-вече радостното им настроение. Близо до поляната има два извора — единият на смеха, а другият на удоволствието. Преди угощение всички пият и от двата и затова после прекарват в смях и веселие.

 

 

17. Искам да кажа и кои прочути хора видях там. Видях всички полубогове, воювали при Троя, с изключение на Аякс от Локри. Говореха, че той единствен бил наказан[227] в страната на нечестивите. От варварите видях двамата Кировци[228], скита Анахарзис[229], тракиеца Замолксис[230] и италиеца Нума: Видях също спартанеца Ликург[231] и атиняните Фокион и Телос[232], също и седемте мъдреци с изключение на Пернандър[233]. Видях и Сократ, сина на Софрониск, който бърбореше с Нестор и Паламед[234]. Край него бяха спартанецът Хиацинт, теспиецът Нарцис, Хилас и много други красавци. А мене ми се стори, че беше влюбен в Хиацинт, тъй като най-често него опровергаваше[235]. Говореха, че Радамант му се сърдел и че много пъти заплашвал, че ще го изхвърли от острова, ако не престане да иронизира по време на пира. Единствено Платон отсъствуваше. Казваха, че живеел в измисления от него град[236] и се подчинявал на устройството и законите, които създал.

 

 

18. Първото място там имат Аристип[237], Епикур и техните ученици, хора приятни, благоразположени и отлични сътрапезници. Сред тях видях и фригиеца Езоп, който им беше донякъде като шут. Диоген[238] от Синопа си беше променил нрава. Беше взел за жена хетерата Лаида, често скачаше да танцува и под действието на пиенето се държеше неприлично. От стоиците нямаше никой — говореше се, че още изкачват стръмната височина на добродетелта. Чухме, че на Хризип[239] било забранено да стъпва на острова, преди да премине четири пъти курс на лечение с кукуряк. За тия от Академията[240] казваха, че искали да дойдат, но се бавели и обмисляли — дори още не били установили дали съществува такъв остров. Но според мене те се страхуват от присъдата на Радамант, която ги очаква за това, дето унищожиха твърдия критерий за истина. Говореха, че мнозина от тях поемали заедно с другите, но от мудност изоставали, не успявали да ги настигнат и се връщали назад от средата на пътя.

 

 

19. Та това бяха най-изтъкнатите обитатели на Острова на блажените. Най-много почитат Ахил, а след него Тезей. Ето какви са обичаите им за любовните наслади. Любят се пред очите на всички и с жени, и с мъже и в никакъв случай това не се счита у тях за срамно. Единствено Сократ се кълнеше, че общувал с младежите без лош помисъл. Но всички бяха на мнение, че клетвата му е лъжлива. И Хиацинт, и Нарцис неведнъж признаваха, че е тъй, той обаче отричаше. Жените там са общи и никой не завижда на ближния си. По този въпрос те са съвсем като в Платоновата държава. А момчетата допускат до себе си всеки, който пожелае, без да имат каквото и да е против.

 

 

20. Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на земята. Сподели, че му било известно, дето едни смятат, че е роден на Хиос, други в Смирна, а мнозина в Колофон. Каза, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник[241] у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно. Тия отговори ме задоволиха и тогава попитах защо е започнал „Илиада“ с думата „гняв“. А той рече, че това начало не е продиктувано от никакво съображение. Пожелах да разбера още дали „Одисея“ е създадена преди „Илиада“, както твърдят мнозина, и той отрече. А това, че не е бил сляп, както говорят, разбрах веднага. Гледаше си, така че нямаше нужда и да го питам. Разговаряхме няколко пъти, когато виждах, че е свободен. Отивах, поставях му въпроси, той отговаряше на драго сърце, особено след процеса, който спечели. Беше го дал под съд за обида Терсит за това, че го подиграл в поемата си. С помощта на Одисей, който свидетелствува в негова полза, Омир бе оправдан.

 

 

21. По това време пристигна и Питагор от Самос. Седем пъти беше умирал и толкова пъти беше живял в седем животни и вече беше преминал кръговрата на душата. Цялата му дясна страна бе златна. Реши се да живее на острова, без да се изясни само това дали е редно да го наричат Питагор или Еуфорб[242]. Също и Емпедокъл[243] пристигна, целият добре изпържен и опечен. Но въпреки настоятелните му молби отказаха да го приемат.

 

 

22. Дойде времето и за един техен празник със състезания, наречен Смъртници. За уредници бяха избрани Ахил — за пети път, и Тезей — за седми. От много място би имало нужда, за да предам всичко. Затова ще разкажа само основните събития. В борбата победи потомъкът на Херакъл, Каран, който се състезава с Одисей за венец. В боксовата среща между египтянина Арий, който е погребан в Коринт, и Епий резултатът беше равен. Там не се урежда състезание по панкратий. В бягането не си спомням кой беше победител. От поетите Омир беше подчертано най-добрият, но въпреки това първото място получи Хезиод. За всички наградата беше венец, сплетен, от паунови пера.

 

 

23. Непосредствено след завършването на състезанията пристигна вест, че тия, които търпят наказания в страната на нечестивите, са разчупили оковите, надвили са стражата и напредват към острова. Водели ги Фаларис от Акрагант, египтянинът Бусирис, тракиецът Диомед, Скирон, Питиокампт[244] и хората им. Щом научи това, Радамант построи героите в боен ред на морския бряг. Предводители бяха Тезей, Ахил и Аякс Теламонов — беше дошъл вече на себе си. Двата отряда влязоха в стълкновение. Победа удържаха героите, най-вече благодарение на Ахил. Отличи се и Сократ, който се биеше на десния франг, и то много повече, отколкото приживе при Делион[245]. Когато враговете настъпиха, той не побягна, а ги посрещна, без да трепне. По-късно му определиха и награда, голям красив парк в околността на града, дето събираше другарите си на разговор. Той нарече това място Мъртвата академия.

 

 

24. Плениха победените, оковаха ги и ги пратиха обратно за още по-големи наказания. Омир описа и тая битка и на тръгване ми даде съчинението си да го отнеса на земята. По-късно обаче заедно с останалия багаж загубих и него. Такова беше началото на поемата:

Музо, запей ми за боя сега на героите мъртви.

Съгласно техния обичай при военна победа свариха бакла и уредиха голямо празнично угощение. Единствено Питагор не присъствуваше на обеда. Отдалечи се и не хапна, понеже се отвращавал от яденето на бакла.

 

 

25. Бяха се изпълнили вече шест месеца от нашето пребиваване и на средата на седмия се завърза ето каква интрига. Кинир[246], синът на Скинтар, който беше едър и красив младеж, доста време вече беше влюбен в Елена. Не остана скрито, че тя също се е привързала към момчето. Често си кимаха по време на угощение, вдигаха чаши един за друг, ставаха и се разхождаха сами в гората. Кинир беше толкова влюбен и объркан, че реши да грабне Елена и да избягат. Тя прие да заминат и да отидат да живеят на някой от околните острови — било на Корка, било на остров Сирене. Бяха привлекли като съмишленици и трима от най-смелите ми другари. Но Кинир не споделил своите планове с баща си, понеже знаеше, че ще му попречи. В определеното време привел в изпълнение замисленото. И щом настанала нощ — аз не съм бил там, спял съм на Елисейското поле, — без да забележи никой, взели Елена и бързо отплували.

 

 

26. Към полунощ Менелай се събудил. Като усетил, че леглото на жена му е празно, надал вик, грабнал брат си и отишъл при Радамант. А на сутринта съгледвачите съобщиха, че видели кораба навътре в морето. Тогава Радамант натовари петдесет героя на кораб, направен от цял дънер на асфодел, и нареди да ги преследват. А те се постарали и по обед ги настигнали в момента, когато навлизали в млечния океан близо до остров Сирене. Чак дотам успели да достигнат. Привързали кораба им с верига от рози и заплували назад. Елена плачела от срам и стояла с покрита глава. Радамант разпита най-напред Кинир и съучастниците му и след като заявиха, че нямат други съмишленици, нареди да ги бичуват със слез. После ги оковаха за срамната част и ги пратиха в страната на нечестивите.

 

 

27. Освен това взеха решение да отпратят и нас от острова преди определения срок, като позволиха да останем само още и следния ден. При мисълта каква благодатна страна ще напусна, за да се заскитам отново по света, заплаках и замолих да ме оставят. Но те ме утешиха, че няма да минат много години и пак ще се върна при тях. И дори ми показаха отреденото ми за бъдното време кресло и ложе близо до най-благородните. Тогава отидох при Радамант и настоятелно помолих да ми предскаже бъдещето и да ми покаже пътя по морето. А той рече, че ще скитам дълго, че ще преживея много опасности и чак тогава ще достигна родината си, но не пожела да определи точно кога ще стане това. Посочи ми петте острова, които се виждаха наблизо, и един шести по-далеч и рече, че тия, близките, където горяха големи огньове, били земята на нечестивите, шестият бил градът на сънищата, а по-нататък следвал островът на Калипсо, който не се виждал. „Когато преминеш тия острови, рече Радамант, ще достигнеш до голям континент на противоположната страна на вашия свят. Там ще ти се случат много неща, ще преминеш през различни племена, ще видиш диви хора и чак след това ще достигнеш до вашия континент.“ Това рече Радамант.

 

 

28. След това изтръгна от земята слезово коренче[247], подаде ми го и ме посъветва да му се моля, когато попадна в голяма опасност. Посъветва ме също, когато достигна в тази земя, да не разравям огън с кама, да не ям вълчи боб и да не спя с момче над осемнадесет години. Ако съм помнел тия неща, имало надежда да се върна на острова. Тогава се приготвихме за отплуването и когато дойде времето за ядене, угостихме се за последен път заедно с блажените. А на следния ден отидох при поета Омир и го помолих да ми съчини епиграма от два стиха. И като я съчини, накарах да я издълбаят върху стълб от берил, който издигнах с лице към пристанището. Ето каква беше епиграмата.

„На боговете блажени бе мил Лукиан и видя той

всичко по тия места и във родния град се завърна.“

 

 

29. Прекарахме там и оня ден, а на следния отплавахме, изпроводени от героите. Тогава Одисей приближи и предаде незабелязано от Пенелопа да занеса писмо на Калипсо на остров Огигия. А Радамант изпрати с нас кормчията Навплий, та ако слизаме на островите, да казва, че нямаме лоши намерения и да не ни залавят. Напредвайки, излязохме извън границите на благоуханието и ни посрещна страшен мирис като от едновременно изгаряне на асфалт, смола и сяра и гъст облак непоносим дим, все едно че наблизо печаха направо хора. Беше тъмно и мъгливо и от въздуха капеше смолиста роса. Дочухме също свистене на бичове и вопли на множество хора.

 

 

30. На другите острови не хвърлихме котва, а ето какъв беше тоя, на който слязохме. Беше стръмен и почти отвесен, от всички страни обкръжен с остри скали. И никъде не се виждаше нито дърво, нито вода. Въпреки това успяхме да изпълзим по стръмнината и тръгнахме по един път, обрасъл с тръни и бодли. Земята наоколо беше отвратителна. Достигнахме затвора и мъчилището и най-напред ни учуди странната природа на тия места. Вместо с цветя от единия до другия край земята беше прорасла с ками и шишове. Наоколо течаха реки — едната от нечистотии, другата от кръв, а най-вътрешната от огън. Тя беше огромна и неизбродима и течеше съвсем като че ли беше от вода. Имаше и вълни също като в морето и много видове риба. Едни приличаха на главни, а малките на нажежени въглени, наричаха ги фенерчета.

 

 

31. Към всички тия места водеше един-единствен тесен вход, на който за вратар беше поставен Тимон Атински[248]. Водени от Навплий, влязохме все пак и видяхме как изтърпяват наказанията си много царе и много обикновени хора, Успяхме и да познаем някои. Видяхме и Кисир, увесен за срамната част, де се пече на бавен пушещ огън. Получихме и разводачи, които ни разказваха живота на всеки един и прегрешенията, за които търпят наказание. Но от всички най-голямо възмездие получаваха тия, които са говорили някаква лъжа в живота си, и писателите, които са писали неверни неща. Между тях бяха и Ктезий от Книд, и Херодот, и мнозина други. Като ги гледах, реших, че мога да се надявам на добро бъдеще, тъй като знаех, че никога не съм разказвал лъжи.

 

 

32. Очите ми вече не издържаха гледката. Затова бързо се върнахме на кораба, простихме се с Навплий и отплувахме. И не след дълго наближихме Острова на сънищата, който беше неясен и мътен за погледа. Имаше и в него нещо, което приличаше на сън: с приближаването ни се отдръпваше, убягваше и отстъпваше по-далече. Накрая достигнахме и влязохме в пристанището, което се наричаше Сън. Спуснахме котва близо до портите от слонова кост, дето има светилище на Петела. Привечер слязохме на брега. На влизане в града видяхме много най-разнообразни сънища. Но по-напред искам да опиша, града, тъй като за него не е писал никой, а Омир, който единствен го е споменал, е допуснал някои неточности[249].

 

 

33. В кръг около целия град расте гора. Нейните дървета са едри макове и мандрагори, по които живее огромно множество прилепи. Те са единствените хвъркати на острова. Близо край града тече река, наречена от жителите Нощен брод, а покрай портите извират два потока, чиито имена са Непробуден и Всенощен. Градската крепостна стена е висока и пъстра на цвят, съвсем като небесна дъга. Но портите не са две, както е казал Омир, а четири — две гледат към полето на Леността, едната е желязна, а другата кирпичена (от тия врати, казват, тръгвали страшните, мъчителните и свързаните с убийство сънища), а другите две гледат към пристана и морето, едната е рогова (ние минахме през нея), а другата от слонова кост. Когато се влиза в града, отдясно се пада храмът на Нощта. От боговете почитат най-вече нея, както и Петела. На него са издигнали светилище близо до пристана. Наляво е дворецът на Съня. Той управлява при тях с помощта на двама сатрапи и наместници — Смутителя, син на Празнородия, и Богатослава, син на Фантазион. Насред града изтичва извор, наричан от тях Приспивателният. Наблизо са храмовете на Измамата и на Истината. Там се намира и тяхното светилище и прорицалище, чийто началник и профет е известният сънегадател Антифонт. Тази почетна длъжност той получил от Съня.

 

 

34. А що се отнася до сънищата, те се отличават и по характер, и по външен вид. Едни са едри, меки, красиви и хубаволики, други — дребни, остри и грозни. Първите ни се сториха скъпи, а вторите обикновени и евтини. Имаше сред тях и крилати, и чудновати, и други наредени като за шествие — като царе, като богове, като други подобни същества. Много от тях успяхме и да познаем, въпреки че бяхме ги виждали преди много време. А те приближаваха с поздрав като стари познати, канеха ни на гости и като ни приспиваха, угощаваха ни благосклонно и блестящо. Във всичко останало приемът беше великолепен, обещаваха ни също да ни направят царе и сатрапи. Някои от нас отведоха и по родните места, показаха ни нашите близки и същия тоя ден ни върнаха назад.

 

 

35. Тридесет дена и тридесет нощи прекарахме при тях в сънни угощения. След това изведнъж изтрещя страшен гръм, събудихме се, скочихме на крака и щом се запасихме с храна, отплувахме. Нататък пътувахме три дена и хвърлихме котва на остров Огигия. Като слязохме, аз най-напред разпечатах писмото и го прочетох. Ето какво пишеше: „Одисей поздравява Калипсо. След като отплувах от тебе на сала, който сам си построих, сполетя ме корабокрушение и с помощта на Левкотея с мъка успях да се спася в земята на феаките, които ме изпроводиха до родината ми. Заварих там цяла дружина женихи за моята съпруга, които пируваха и съсипваха дома ми. След като ги избих, погинах по-късно от ръката на Телегон, моя син, който ми роди Кирка. Сега съм на Острова на блажените и доста съжалявам, дето се отказах от безсмъртието, което ми предлагаше, и от възможността да живея при тебе. Ако се удаде удобен случай, ще избягам и ще се върна при тебе.“ В писмото се казваше още да ни посрещне добре.

 

 

36. Отдалечих се малко от морето и открих пещерата точно такава, каквато я описва Омир[250], а в нея седи Калипсо и преде вълна. Тя взе писмото, прочете го, най-напред дълго плака, а после ни покани на гости. Угости ни великолепно и ни разпита за Одисей и Пенелопа. Интересуваше се как изглежда тя и действително ли е целомъдрена, както се перчел едно време Одисей. А ние отговорихме това, което ни се стори, че ще я зарадва. После се върнахме на кораба и прекарахме нощта близо до брега.

 

 

37. На сутринта потеглихме понесени от доста силен вятър. Бурята продължи два дена, а на третия се натъкнахме на тиквопиратите. Те са диви хора, които грабят минаващите покрай техните острови кораби. За плавателни съдове им служат големи тикви, дълги шестдесет лакътя. Като изсушат тиквата, издълбават я, махат сърцевината и плуват в корубата. Мачтите им са от тръстика, а платната от тиквени листа. Нападнаха ни с два екипажа и ни обстрелваха вместо с камъни с тиквени семки, като нараниха мнозина. Дълго време, сражението беше без превес на никоя от двете страни, когато по обед видяхме, че в гръб на тиквопиратите приближават орехоморяните. Те били врагове помежду си, както сами показаха. Щом усетиха, че наближават, тиквопиратите ни оставиха, обърнаха се и започнаха да се сражават с тях.

 

 

38. В този момент вдигнахме платното и побягнахме, като ги оставихме да се бият. Ясно беше, че ще победят орехоморяците. Те бяха и повече — имаха пет екипажа, и корабите им бяха по-яки. Представляваха празна черупка от орех, всяка достигаща до петнадесет разтега на дължина. Като се отдалечихме, заехме се да лекуваме ранените и цялото останало време бяхме нащрек — все ни се струваше, че ще се натъкнем на опасност. И не се излъгахме.

 

 

39. Слънцето още не беше залязло, когато от един пустинен остров потеглиха срещу нас двайсетина мъже, яхнали огромни делфини. Те също бяха разбойници. Делфините ги носеха внимателно и като скачаха, цвилеха също като коне. Приближиха, разделиха се на две и едните от едната страна, другите от другата започнаха да ни обстрелват с изсушени сепии и очи на раци. Ние също ги обсипахме със стрели и копия и те не удържаха. Повечето получиха рани и побягнаха към острова.

 

 

40. Към полунощ настана затишие и без да забележим, се натъкнахме на огромно гнездо на алкион. Имаше обиколка шестдесет стадия. В момента птицата мътеше яйца. Беше не много по-малка от гнездото и като литна, за малко не потопи кораба с въздушната вълна, която се образува при замахването на крилата. Побягвайки, издаде и някакъв печален вик. На разсъмване слязохме да разгледаме гнездото. Приличаше на голям сал и беше сплетено от огромни дървета. Върху него имаше петстотин яйца, всяко едно по-тежко от хиоска делва. Вече се виждаха и пиленцата, които писукаха отвътре. Разсякохме едно от яйцата с брадва и измъкнахме пиленцето. Още нямаше пера, а беше по-силно от двадесет орела.

 

 

41. Продължихме плуването и бяхме се отдалечили около двеста стадия от гнездото, когато ни се случиха чудни и важни знамения. Краят на корабната кърма, който имаше формата на гъска, изведнъж се покри с пера и изграчи. И на кормчията Скинтар, който беше плешив, порасна коса. Но най-невероятното от всичко беше това, че мачтата на кораба пусна филизи и клонки, а на върха върза и плод, още неузрели смокини и черно грозде[251]. Естествено при тия ужасни видения обхвана ни смут и се обърнахме към боговете с молитва.

 

 

42. Не бяхме минали и петстотин стадия, когато видяхме висок и гъст лес от ели и кипариси. Най-напред помислихме, че сме достигнали до суша. Но там си беше също бездънно море, а върху него дърветата растяха без корен: стояха неподвижни и прави, като че ли плуваха насреща ни. Като приближихме и огледахме, разбрахме истината и се объркахме. Не знаехме как да постъпим. Не беше възможно да се плува през дърветата — те растяха гъсто едно до друго, — а не беше лесно и да се върнем назад. Аз се качих на най-високото дърво, огледах какво има нататък и видях, че на петстотин стадия или малко повече разстояние напред е гора, а после отново започва друго море. Тогава решихме да вдигнем кораба на короните на дърветата, които образуваха плътна маса, и да опитаме да го прекараме до другото море. Така и направихме. Вързахме го с голямо въже, качихме се на дърветата и едвам го изтеглихме горе. И като го поставихме върху клоните, опънахме платната, все едно че бяхме в море, и заплувахме. Вятърът духаше в платната и ни теглеше. Тогава ми дойде на ум един стих от поета Антимах, който казва на едно място:

Също като по море по гората пътници бяха.

 

 

43. Въпреки всички препятствия успяхме да преминем гората и достигнахме до водата. Тогава спуснахме кораба по същия начин и заплувахме през чиста прозрачна вода, додето ни се изпречи огромна пукнатина, образувала се от разстъпването на водата. Нещо подобно често става на земята при земетресение. Едвам успяхме да смъкнем платната и да спрем кораба. За малко не полетяхме в пропастта. Надвесихме се и видяхме страшна и невероятна на вид цепнатина на дълбочина хиляда стадия. Водата стоеше разделена и неподвижна. Огледахме се и забелязахме недалече отдясно мост от вода, който течеше от едното към другото море и свързваше морската повърхност. Натиснахме греблата нататък и въпреки че ни се струваше невъзможно, с огромни усилия успяхме да минем по него.

 

 

44. От другата страна ни посрещна спокойно море и неголям остров, населен и леснодостъпен. Обитаваха го диви хора, т.нар. бикоглави, които имаха рога като Минотавъра според това, както го изобразяват у нас. Слязохме и тръгнахме да се запасим с вода и ако е възможно, също и храна да вземем — вече ни се беше свършила. Вода открихме наблизо, но нищо друго не се виждаше. Чуваше се само мученето на много бикове, което идеше не отдалече. Решихме, че това е стадо бикове, повървяхме малко и се натъкнахме на хора. А те, щом ни видяха, погнаха ни и заловиха трима наши другари. Останалите добягахме до морето, въоръжихме се и решихме, че не можем да оставим приятелите си неотмъстени и нападнахме бикоглавите в момента, когато си разпределяха месото на убитите. Подплашихме ги и ги погнахме, избихме към петдесетина, хванахме двама живи и заедно с пленниците пак се върнахме назад. Не намерихме обаче никаква храна. Другите предлагаха да заколим заловените. Аз обаче не приех, ами ги вързах и реших да ги държа, додето дойдат пратеници от бикоглавите с молба да им върнем пленниците срещу откуп. И скоро ги забелязахме да кимат с глава и да мучат жално, като че ли молеха за нещо. Дадоха ни за откуп много сирене, сушена риба, лук и четири сърни, всяка с по три крака — два отзад, а предните бяха сраснали в един. Върнахме срещу всичко това пленниците, прекарахме там деня и отплувахме.

 

 

45. Вече се появи риба и започнаха да прелитат птици. Явиха се и разни други признаци, които говореха, че наблизо има земя. Малко след това срещнахме мъже, които плаваха по начин, непознат за нас. Те си бяха и кораби, и моряци едновременно. Ето какъв е този начин на плаване. Лягат по гръб върху морската повърхност и си изправят срамната част, която им е голяма. Закачат на нея платното, а краищата му държат в ръка. Вятърът го надува и така се придвижват. След тях срещнахме други, които подкарваха впряг от два делфина и пътуваха седнали върху корк. Делфините се движеха напред и носеха след себе си корка. Нито ни попречиха с нещо, нито се отстраниха. Пътуваха си спокойно и мирно, само дето се учудиха на вида на нашия кораб и отвсякъде го обгледаха.

 

 

46. Вече се свечери ваше, когато достигнахме до неголям остров. Населяваха го жени, които ни се стори, говореха по елински. Приближиха, ръкуваха се и поздравиха дружелюбно. Бяха облечени съвсем като хетери с хитони чак до петите и всички бяха млади и красиви. Островът се наричаше Магарево, а градът Хидамардия. Те ни взеха и всяка отведе по един от нас у себе си на гости. Предусетих, че тая работа не е на добро. Затова изостанах малко и огледах по-внимателно наоколо. Видях разпръснати човешки кости и черепи. Стори ми се, че не е разумно да надам вик и да дам знак на другарите да се съберат и да грабнат оръжие. Реших да се обърна към слезовото коренче. Извадих го и му се помолих да се измъкнем от предстоящата опасност. След малко, когато жената, у която бях поканен, започна да ми прислужва, видях, че вместо човешки крака има магарешки копита. Тогава измъкнах меча, хванах я и като я вързах, разпитах я за всичко. Тя отначало не искаше да говори, но после разказа, че са морски жени, наречени магарекраки, които се хранят с попаднали у тях чужденци. „След като ги напием, каза ми тя, лягаме с тях и като заспят, убиваме ги.“ Щом чух това, оставих я, както си беше вързана, качих се на покрива и призовах другарите си. Те се събраха и аз им разкрих всичко, показах им и костите и ги въведох вътре при вързаната. А тя моментално се превърна във вода и изчезна. И когато за всеки случай спуснах меча във водата, за да се уверя в това, което виждам, превърна се в кръв.

 

 

47. Бързо се спуснахме към кораба и отплувахме. И когато денят просветна, видяхме, че наближаваме континент. Установихме, че това е земята, която е срещуположна на нашата. Паднахме ничком, отправихме молитви и започнахме да обмисляме какво да сторим. Едни предлагаха само да слезем и веднага да се върнем назад, други да оставим тук кораба, да влезем във вътрешността й да се срещнем с местните хора. И докато обмисляхме, връхлетя върху ни страшна буря, блъсна кораба в брега и го разчупи. А ние едвам успяхме да се спасим с плуване, всеки грабнал, каквото попадне, оръжие или нещо друго.

Това бяха приключенията, които преживяхме по пътя до другата земя в морето и по островите, и във въздуха, и след това в кита, а като се измъкнахме от него, при героите и при сънищата и накрая при бикоглавите и магарекраките. А какво преживях на сушата, ще разкажа в следващите книги[252].

Петроний
Гощавка у Трималхион

(Авантюристите Аскилт и Енколпий, когото придружава любимецът му Гитон, отиват на угощение у Трималхион. Следното разказва Енколпий.)

 

 

27. Ето ненадейно виждаме плешив старец, облечен в червена туника, който играе на топка сред къдрокоси момчета. Не толкоз момчетата бяха привлекли нашия поглед, при всичко че го заслужаваха, колкото самият домакин, който по пантофи се упражняваше в хвърляне на зелени топки. Щом някоя от тях паднеше на земята, той не я улавяше вече, но един роб държеше пълен с топки мех и подаваше на играчите. Забелязахме и други необикновени неща. Двама евнуси стояха на другата страна на кръга. Единият от тях държеше сребърно нощно гърне, а другият броеше топките, и то не тия, които хвърчаха между ръцете на играчите, но тия, които падаха на земята. Додето се чудехме на тоя разкош, притече се Менелай[253] и каза: „Този е, у когото ще обядвате. Ето, виждате вече началото на пира.“ Менелай не беше още издумал и Трималхион цъкна с пръсти. При тоя знак евнухът му подложи гърнето, а той си продължаваше играта. Когато си изпразни мехура, поиска вода за ръцете и изтри едва наквасените си пръсти в косата на едно момче.

 

 

28. Щеше да ми отнеме много време да отбележа всичко подробно. Влязохме и ние в банята и щом като се сгорещихме и изпотихме, излязохме да се полеем със студена вода. Вече изтриваха Трималхион, който беше намазан с благовонно масло; и то не с платнени кърпи, но с фланели от най-мека вълна. Между това трима ятралипти[254] пиеха пред очите му фалернско[255] вино и докато, карайки се, разливаха повечето от виното, Трималхион казваше, че те пият за негово здраве. След това го увиха в алена мъхната завивка, поставиха го на носилката, а пред него тръгнаха четирима бързоходци, украсени с фалери[256]. Също в един фотьойл возеха неговия любимец, възстаричко момче с гуреливи очи, по-грозно и от господаря си. Когато пък понесоха Трималхион, до главата му пристъпи музикант със съвсем къса флейта и свири през целия път, като че ли тайно му шепнеше нещо на ухото.

Следваме го и ние, преизпълнени от удивление, и стигаме с Агамемнон до вратата, на чиято рамка беше прикована обява със следното съдържание: „Който роб излезе без господарско позволение, ще получи сто удара.“ При самия вход стоеше вратарят, облечен в зелено, опасан с вишнев пояс, и чистеше грах в сребърна табличка. Над вратата висеше златна клетка, в която шарена сврака поздравяваше влизащите.

 

 

29. Впрочем, докато се удивлявах на всичко това, насмалко щях да падна по гръб и да си счупя краката: наляво от входа, именно близо до стаичката на вратаря, беше изписано на стената голямо куче, завързано с верига, и над него стоеше надпис с главни букви: „Пази се от кучето!“ Другарите ми се изсмяха, а пък аз, като дойдох на себе си, не престанах да разглеждам внимателно цялата стена. Беше нарисуван пазар на роби с надписите на шиите им. Виждаше се и самият Трималхион, още дългокосо момче, с жезъл[257] в ръка да пристига в Рим, воден от Минерва[258]; после как се научил да смята и станал касиер[259] — всичко това грижливият живописец бе изрисувал точно с обяснителни надписи. На края на колонадата Меркурий бе го вдигнал за брадата и го водеше към висока трибуна. Насреща му стоеше Фортуна[260], снабдена с препълнен рог, и трите Парки, които предяха златна нишка. В колонадата забелязах и тълпа скороходци, които се упражняваха с треньора си. Освен това видях в къта голям шкаф, в чиято едикула[261] стояха сребърни лари[262], мраморна статуя на Венера и доста голяма златна кутия, в която, както казваха, се пазела първата брада на домакина.[263] Попитах пазителя на атриума[264] какво представят картините в средата. Той ми отговори: „“Илиадата" и „Одисеята“ и гладиаторските игри на Ленат." Не ми беше възможно да разгледам всичкото това богатство…

 

 

30. Бяхме достигнали вече до трапезарията, в предната част на която управителят[265] приемаше сметки. Но онова, което особено ме учуди, бяха прикрепените върху рамката на вратата на трапезарията снопчета пръчки със секири, долният край на които завършваше като бронзов нос на кораб и носеше следния надпис: „На Гай Помпей Трималхион, августов севир[266], от касиера му Кинам“, Със същия надпис висеше от тавана и лампа с два фитила; от двете страни на вратата бяха заковани също две дъсчици, на едната от които имаше написана, доколкото помня, следното: „На 30 и 31 декември нашият господар Гай обядва вън.“ На другата беше нарисуван пътят на луната и образите на седемте планети; също бяха означени и благоприятните и неблагоприятните дни на годината с разноцветни топчици.

Наситени от всички тия прелести, когато искахме вече да влезем в трапезарията, един роб, поставен нарочно за това, извика: „С десния крак!“ Несъмнено малко се посмутихме от страх да не прекрачи някой от нас прага не според заповедта. Но едва-що бяхме изнесли напред всички едновременно десния си крак, пред нозете ми се просна съвсем гол роб и почна да се моли да го спасим от наказание. Престъплението, заради което искали да го накажат, не било голямо. Откраднали му в банята дрехите на касиера, които стрували едва десет сестерции[267]. Дръпнахме назад, десния си крак и помолихме касиера, който броеше в атриума златни монети, да прости наказанието на роба. Той повдигна гордо глава и каза: „Не ме ядосва толкова загубата, колкото небрежността на тоя негодник роб. Изгуби ми обедните дрехи, които ми подари един мой клиент за рождения ми ден — чист тирийски пурпур, но вече прани веднаж. Но какво? Прощавам му заради вас.“

 

 

31. Крайно задължен за тая толкова голяма милост, когато влязохме в трапезарията, ето, притече се насреща ни оня същият роб, за когото молихме прошка, и за наше учудване от благодарност за човещината ни ни обсипа с безброй целувки. „Да, каза той, скоро ще узнаете кому сте направили добро. Господарското вино е признателността на виночерпеца.“

 

Най-после се настанихме на трапезата и александрийски роби ни поляха на ръцете снежна вода. След тях идеха други, които коленичиха при краката ни и с голяма грижливост ни очистиха зажулеците на ноктите. Дори и е това тъй досадно занятие те не мълчаха, но го съпровождаха с песен. Поисках да узная дали всички от прислугата пеят и затова пожелах да пия. Един много услужлив роб ми отговори с не по-малко писклива мелодия, също така и всеки друг, от когото поисквахме нещо. Човек би помислил, че се намира пред хор на пантомима, а не в трапезарията на господарска къща.

Поднесоха ни твърде фин ордьовър, тъй като всички се бяха вече настанили освен самия Трималхион, за когото според една нова мода беше запазено първото място. На подноса стоеше направено от коринтски бронз магаре с дисаги, в които имаше от едната страна бели, а от другата — черни маслини. Отгоре над магарето имаше две блюда, които образуваха свод. По ръба им беше изрязано името на Трималхион и тежестта на среброто им. На мостчета, споени от едното до другото блюдо, висяха печени реавки[268], посипани с мед и маково семе. Освен това върху малка сребърна скара бяха сложени горещи наденици и под тях — сирийски сливи и нарови семки.

 

 

32. Вкусвахме вече от тия деликатеси, когато внесоха Трималхион под звуците на музика и го положиха сред малки възглавнички. Не можахме да сдържим смеха си при тая гледка. Гладко обръснатата му глава се беше подала из алената дреха. Около шията си, която беше омотана в дрехата, бе турил още една кърпа с широк червен кенар и ресни, които висяха от едната и от другата страна. На малкия пръст на лявата си ръка носеше голям леко позлатен пръстен, а на крайната става на следващия пръст имаше един по-малък, както ми изглеждаше, чисто златен пръстен, който обаче беше обсипан като че ли с железни звездички.[269] И за да покаже, че има и други скъпоценности, заголи си дясната ръка, която бе украсена със златна гривна и с халка от слонова кост, скачена с лъскава плочка.

 

 

33. След това, като си очисти зъбите със сребърно перо, каза: „Приятели, не ми се искаше още да дойда на трапезата, но за да не ви задържам повече с отсъствието си, отказах се от това си удоволствие. Ще ми позволите обаче да си довърша играта.“ След него вървеше роб с дъски от теребинтово дърво и кубчета от кристал. При това забелязах нещо много фино: вместо черни и бели пулове имаше сребърни и златни денари[270]. А докато той през време на играта изчерпи своя репертоар от всевъзможни плоски шеги и ние все още ядяхме ордьовъра, поднесоха ни табла с кошница, в която имаше дървена кокошка с разперени крила като квачка. Приближиха се веднага двама роби и под звуците на музиката започнаха да претърсват сламата и раздадоха на гостите пауновите яйца, които намериха в нея. Трималхион обърна погледа си към тая сцена и каза: „Приятели, аз поръчах да насадят кокошката на паунови яйца. Боя се, бога ми, да не са вече размътени. Но нека опитаме дали още могат да се сърбат.“ Дадоха ни лъжици, които не бяха по-леки от половин фунт[271]. С тях разчупихме приготвените от тесто яйца. Насмалко щях да изхвърля моя дял, защото ми се виждаше вътре нещо като пиле. Но когато чух един от постоянните гости да казва: „Тук трябва да има нещо добро“, опипах черупката с пръсти и намерих един много тлъст бекас, увит в яйчен жълтък с пипер.

 

 

34. Вече Трималхион, който беше прекратил играта, бе поискал да му дадат от всичко и с висок глас бе ни поканил, ако някой от нас иска да вземе повторно медовина[272], когато изведнъж музиката даде знак и подносите от ордьовъра бърже бяха вдигнати от пеещ хор. Но в бъркотията едно блюдо падна случайно на земята и един роб го вдигна. Когато Трималхион забеляза това, заповяда да ударят на роба плесница и да хвърлят пак блюдото. После дойде роб от отдела за покъщнината[273] и измете среброто заедно с другата смет. Веднага след това влязоха двама къдрокоси етиопци с малки мехове, подобни на тия, с които посипват пясък в амфитеатъра, и ни поляха вино на ръцете, защото вода никой не ни поднесе.

Когато похвалихме домакина заради тоя разкош, той каза: „Марс обича равенството. Затова заръчах да се постави пред всекиго отделна маса. При това и вонящите роби ще ни причиняват по-малко задух с навалицата си.“

В същия миг донесоха стъклени амфори, запечатани грижливо с гипс. На гърлата им бяха залепени етикети с надпис: „Стогодишно фалернско вино от годината на Опимий“[274]. Докато четяхме тия надписи, Трималхион плесна ръце и каза: „Уви, виното, значи, живее по-дълго от бедния човек! Затова нека си попийнем здравата! Виното е животът. Поднасям ви чисто Опимиево вино. Вчерашното не бе тъй добро, при все че обядваха у мене много по-отбрани хора.“ И тъй, додето пиехме и изказвахме най-подробно учудването си от тоя разкош, един роб донесе сребърен скелет, който бе тъй пригоден, че ставите и разхлабените му прешлени се извиваха на вси страни. Като го хвърли два-три пъти на масата и подвижните му стави образуваха няколко фигури, Трималхион каза:

Уви, нещастни ний, човек е жалко нищо.

Така ще бъдем вси, щом Адът ни погълне.

Затуй нека да се веселим, докато сме здрави.

 

 

35. След тая надгробна реч внесоха една гозба, съвсем не така голяма, както очаквахме, обаче нейната необикновеност привлече погледите на всички ни. Един овален поднос съдържаше дванадесетте небесни знака, разположени в кръг. Над всеки знак готвачът бе поставил по едно подходно и съответно ястие: над овена — нахут, над бика — къс говеждо месо, над близнаците — бъбреци и мъдета, над рака — венец, над лъва — африкански смокини, над девицата — матка от неопрасвала се свиня, над везните — едни теглилки, в едното блюдо на които имаше пита със сирене, а в другото — млин, над скорпиона — морска риба, над стрелеца — оклопета[275], над козирога — морски рак, над водолея — гъска, над рибите — две червеноперки. В средата пък имаше чим, изрязан заедно с тревата, върху който бе поставена медена пита. Един египетски роб разнасяше наоколо хляб в сребърна подница…[276]

… И сам изпя с отвратителен глас една песен из мима „Търговецът на лозерпиций“[277]. Когато ние, малко недоволни, пристъпихме към тия прости ястия, Трималхион каза: „Предлагам да почнем обеда. Такъв е законът му.“[278]

 

 

36. След тия думи, танцувайки под звуците на оркестъра, четирима слуги се завтекоха и отнесоха горната част на подноса. Отдолу се показаха (разбира се, в друг поднос) тлъсти пилета, свинско виме и в средата заек, нагизден с криле, та изглеждаше като Пегас[279]. В краищата на подноса забелязахме и четири фигури на Марсиас[280] с малки мехове на рамо, от които течеше рибен сос с пипер върху рибите, които плуваха като в басейн. Всички изръкопляскахме, като прислугата започна първа, и усмихнати се нахвърлихме върху тия отбрани деликатеси.

Трималхион, не по-малко зарадван от успеха на сюрприза си, извика: „Карпе!“ Тозчас пристъпи разрезвачът и под такта на музиката наряза яденето с такива ритмични жестове, че бихме повярвали, че гладиатор се сражава от колесница под звуците на воден орган[281]. Въпреки това Трималхион непрестанно повтаряше с провлечен глас: „Карпе, Карпе!“ Понеже подозирах, че в тая толкоз пъти повтаряна дума ще да се крие някоя остроумица, пресрамих се и попитах легналия над мене гост. А той, понеже често бе виждал подобни сцени, отговори: „Виждаш ли оногова, който разрязва яденето. Името му е Карп. И тъй, колчем каже «Карпе», със същата дума го вика и му заповядва[282].“

 

 

37. Не можах вече да взема нито залък, но обърнат към съседа си, за да науча колкото се може повече, започнах отдалеч и го запитах коя е оная жена, която постоянно тича нагоре-надолу. „Жената на Трималхион, ми отвърна той, казва се Фортуната. Пари мери с шиник. А пък скоро, много скоро каква беше? Да ме извини твоя милост, не би приел късче хляб от ръката й. Сега, бог знае защо и как, се въздигна до небето и е дясна ръка на Трималхион. С една дума, ако му каже посред бял ден, че е нощ, ще й повярва. Той сам не знае колко притежава: толкова е богат! Но тая вълчица[283] вижда всичко, дори и това, което не предполагаш. Пестелива, трезва, главата й сече, струва си парите! Но езикът й е лош. Сврака домашарка! Когото обича, обича; когото мрази, мрази. А земите на самия Трималхион се простират толкова далече, колкото летят ястребите, и има пари на парите. А пък робите му! Охоо! Не вярвам десетата част от тях да познават господаря си. С една дума, може да вкара в миша дупка всекиго от тия разгащени младежи[284].

 

 

38. И вярвай ми, той не купува нищо. Всичко му се ражда у дома: вълна, лимони, пипер. От пиле мляко да подириш, ще намериш у него. Накъсо, вълната, която произвеждаше, не му се виждаше достатъчно фина. Какво направи? Докара си овни от Тарент и ги пусна в стадото си, за да подобри расата. А за да добива атически мед у дома си, поръча си пчели от Атина; същевременно и тукашните ще се подобрят чрез гръцките. Ето на, напоследък пък писа да му пратят гъбено семе от Индия. Колкото за мулетата му, няма нито едно, което да не произхожда от диво магаре. Виждаш ли всички тия възглавници? До една са напълнени с пурпурна или алена вълна. Всичко може да има, каквото му пожелае сърце. Пък и другите му гости — освободени роби — не са за презиране. Доста са тлъсти. Виж онзи, който лежи последен на последния диван. Днес си има свои осемстотин хиляди[285]. Почна с нищо. Доскоро носеше на гърба си дърва. Но, както казват — аз не зная нищо, чул съм да приказват, — откраднал шапчето на таласъм и намерил имане.[286] Никому не завиждам, ако му е дал бог нещо. Но бузата му гори още от плесницата[287] и той не си желае злото. Неотдавна залепи обявление със следния надпис: «От 1 юли наемното жилище на Гай Помпей Диоген се дава под наем, понеже сам той си купи къща.» А пък оня там, дето лежи на мястото на освободен роб, колко добро състояние имаше! Не го одумвам. Едно време имаше милион, но му се разклатиха краката. Вярвам, че е заложил и косите на главата си. Но сам не е виноват, ей богу! По-добър човек от него няма. Ала тия обесници, освободените роби, те дръпнаха всичко към себе си! Знай добре; орташкото гърне не завира[288] и щом някому работите тръгнат назад, приятелите му дим да ги няма. И какъв приличен занаят упражняваше, дето го виждаш на тоя хал! Беше предприемач на погребения. Обядваше като цар: панирани глигани, сладки, птици, готвачи, сладкари. Под масата се проливаше повече вино, отколкото има някой в избата си. Не човек, а принц от приказка! Когато му тръгна надире и се боеше, че заемодавците му ще почнат да го мислят несъстоятелен, обяви публичен търг по следния начин: «Гай Юлий Прокул ще извади на публичен търг излишните си вещи.»“

 

 

39. Тия тъй сладки приказки прекъсна Трималхион. Блюдата бяха вече вдигнати и гостите весело бяха почнали да пият вино и водят общ разговор. Облегнат на лакътя си, той каза: „Това вино вие сами трябва да усладите. Рибите трябва да плуват. Моля, мислите ли, че съм доволен от ястието, което видяхте върху капака на подноса?

Така ли ви е познат Одисей.[289]

Е, какво мислите? И когато обядваме, трябва да познаваме литературата. Да почиват в мир костите на някогашния ми господар, който ме направи човек между човеците. Защото на мене не може да ми се покаже нищо ново, както поднесеното ви вече доказателство. Това небе, дето живеят дванадесетте богове, се превръща в също толкова фигури и скоро то става Овен. И тъй, който се роди под тоя знак, има много добитък, много вълна, освен това твърда глава, безсрамно чело, остър рог. Под тоя знак се раждат повечето педанти и извъртвачи.“ Похвалихме остроумието на нашия астролог, а той продължи: „След това цялото небе става Бик. Затова тогава се раждат такива, които хвърлят къч, и воловари, и хора, които сами си изкарват хляба. Под знака на Близнаците се раждат двойка коне, волове, мъдета и такива, които намазват и двете стени[290]. Под Рака съм роден аз. Затова стоя на много крака и притежавам много и по сухо, и по море. Ракът именно приляга еднакво добре и към едното, и към другото. Ето защо вече от дълго време нищо не съм слагал върху него, за да не потискам звездата си. Под Лъва се раждат лакомците и властниците. Под Девицата — жените, избягалите роби и окованите във вериги. Под Везните — месари, търговци на парфюми и такива, които продават чрез размерване. Под Скорпиона — отровителите и убийците. Под Стрелеца — кривогледите, които гледат към зелето, пък задигат сланината.[291] Под Козирога — нещастници, на които от беди израстват рога. Под Водолея — кръчмари и кратуни. Под Рибите — готвачи и ретори.[292] Така се върти колелото като воденица и докарва постоянно някакво зло, като се раждат хора или умират. Колкото пък за чима, който виждате по средата, и за медената пита върху него, знайте, че нищо не правя без смисъл: земята, нашата майка, се намира в средата кръгла като яйце и също като медена пита съдържа всичко добро.“

 

 

40. „Браво“ — викаме всинца и се кълнем с вдигнати към тавана ръце, че нито Хипарх, нито Арат[293] могат да се сравняват с него. След това влязоха слуги и постлаха пред диваните килими, по които бяха изписани мрежи, ловни в засада с ловджийски копия и пяло ловно снаряжение. Не знаехме още накъде да насочим нашите предположения, когато извън трапезарията се вдигна голям вик и ето втурнаха се лаконски кучета и почнаха да тичат дори и около масите. След това внесоха табла, на която бе положен глиган от първа величина, и то с плъстена шапка на главата. От зъбите му висяха кошнички, изплетени, от палмови вейки. Едната бе пълна с пресни фурми, другата — със сухи. Около него малки прасета, изпечени от банично тесто, като че ли се готвеха да бозаят и показваха, че животното е женско. Те бяха предназначени за домашен подарък на гостите. За да нареже глигана, дойде не онзи Карп, който разряза пилетата, но един едър брадат мъж с връзки на краката, облечен в къса кабаница. Той измъкна ловджийски нож и удари силно глигана в хълбока. От раната изхвръкнаха дроздове. Птицеловци с наклеени прътове стояха готови и веднага изловиха дроздовете, които хвърчаха из залата. Трималхион заповяда да дадат всекиму по една птица и каза: „Вижте също какви великолепни жълъди е яла тази дива свиня.“ Тозчас се приближиха роби до кошничките, които висяха от зъбите на глигана, и разпределиха по равно между гостите пресните и сухите фурми.

 

 

41. Между това в тихото си кътче аз не малко размишлявах защо глиганът бе внесен с плъстена шапка като освободен роб. След като прекарах през ума си всички най-безумни предположения, реших се да попитам моя сведущ съсед за това, което ме измъчваше. „И това може, отвърна той, да ти разясни твоят покорен слуга, понеже не е гатанка, а нещо явно. Тоя глиган вчера беше предназначен за главно блюдо, но гостите се отказаха от него. Затова днес той се връща на обеда като освободен роб.“[294] Укорих се за недосетливостта си и не питах вече за нищо, за да не помислят, че никога не съм обядвал с прилични хора.

Докато говорехме това, един хубав млад роб, увенчан с лозови и бръшлянови листа, който подражаваше Бакх ту като Бромий, ту като Лией, ту като Евхий[295], поднесе грозде в кошничка и изпя на много висок глас няколко стихотворения, съчинени от господаря му. При тоя писклив звук Трималхион се обърна и каза: „Дионисе, бъди свободен.“[296] Младият роб свали шапката от глигана и я тури на главата си. Тогава Трималхион добави: „Вие не ще откажете, че имам свободен баща.“[297] Похвалихме духовитостта на Трималхион и, естествено, нацелувахме момчето, което обикаляше масите.

След това блюдо Трималхион стана да иде повън. Освободени от присъствието на нашия тиран, опитахме се да поведем общ разговор между гостите. И така пръв Дама, като поиска по-голяма чаша, каза: „Денят се не вижда. Докато се обърнеш, мръква се. Затова най-добре е да идеш в трапезарията направо от леглото. А пък хубав студ беше! Банята едва ме стопли. Но топлото питие е като кожух. Видях дъното на каната и съвсем съм пиян. Виното ми се качи в мозъка.“

 

 

42. Тук го прекъсна Селевк: „Аз, каза той, не се къпя всеки ден. Банята е като тепавица, водата има зъби и ежедневно топи нашето сърце. Но като му дръпна едно гърне медовина, м… му на студа. Впрочем не можах да ида на баня. Бях на погребение. Прекрасният мъж, добрият Хрисант предаде богу дух. Скоро, много скоро ме срещна. Струва ми се, че още говоря с него. Уви, уви! Ходим като мехове, пълни с въздух. Не струваме ни колкото мухи. Те имат поне донякъде сила. Ние не сме нищо друго освен водни мехури. И какво щеше да стане, ако той не бе пазил диета! Пет дни не турна в уста ни капка вода, ни троха хляб и все пак отиде там, където ще идем всички. Лекарите му видяха работата, или не, така му било писано. Лекарят не е друго освен утеха на сърцето. Но погребението му беше прилично: погребални носилки, хубави покривки. Добре бе и оплакан: беше освободил неколцина, само че жена му не го оплакваше искрено. А какво щеше да бъде, ако не бе я гледал тъй добре? Но жените, една като друга, същински ястреби. Никой не трябва да им прави добро. Все едно, че го хвърляш в калта. Но старата любов е неизперима като рак.“

 

 

43. Той стана досаден и Филерос извика: „Да мислим за живите! Онзи си получи каквото му се падаше. Прилично живя, прилично умря. За какво има да се оплаква? Почна с ас[298] и беше готов да вдигне четвърт ас със зъби от лайната. И така порасте, колкото порасте, бърже като медена пита. Вярвам, бога ми, че е оставил чисти 100 000 сестерции, и всичко в сухи пари. Но за да кажа истината, понеже, както казват, съм ял кучешки език[299], имаше твърда зурла, лош език, същинска кавга, не човек! Брат му беше отличен мъж, приятел на приятеля си, ръката му бе пълна и трапезата му — добре подредена. Отначало нямаше щастие, но първият гроздобер го изправи на крака. Продаде си виното за колкото искаше. А най-много се оправи с това, че получи наследство, от което задигна повече, отколкото му беше завещано. И оня дръвник, понеже беше сърдит на брата си, завеща имота си на не знам чий си син. Свой своего не храни, тежко му, който го няма. Но имаше роби, които слушаше като оракули. Те унищожиха брата му в неговите очи. Никога не постъпва добре тоя, който се бърже доверява, а най-вече един търговец. Истина е обаче, че добре се порадва на живота си. Дадено е комуто е дадено, а не комуто е обречено. Истинско дете на щастието! В ръката му оловото ставаше злато. Лесно е, когато всичко върви от само себе си. А колко години мислиш, че занесе със себе, си? Седемдесет и отгоре. Но беше твърд като от рог, не усещаше старостта и още с черна коса като гарван. Познавам го отдавна, отдавна. И все още налиташе. Вярвам, бога ми, не е простил в къщи и на кучетата. Напротив, гонеше също и момчетата. Човек, сръчен във всичко. Не го укорявам. Това само занесе в гроба си.“

 

 

44. Това каза Филерос, Ганимед пък — следното: „Разказваш ни работи, които не се отнасят нито до небето, нито до земята. А пък никой не пита в каква сме неволя поради скъпотията на житото. Не можах, бога ми, да намеря днес залък хляб. И както сушата продължава! Ето вече гладуваме от година насам. Дявол да вземе едилите[300], които ядат с хлебарите от една паница. «Запази ме и аз ще те запазя.»[301] Затова народът тегли. За големите акули всеки ден е празник. Хе, де да имаме ония лъвове, които заварих тук, когато дойдох най-напред от Азия! Това беше живот. Ако сицилийското първокачествено брашно не даваше добър хляб, те набиваха така тия караконджовци, като че ли сам Юпитер изсипваше гнева си над тях. Още помня Сафиний. Живееше тогава при старата арка. Аз бях още момче. Не бе човек, а чист пипер! Където стъпваше, изгаряше земята. Искрен, сигурен приятел на приятелите си. С него би могъл свободно да играеш мора[302] в тъмнината. В курията пък как ги чешеше! И говореше не празни приказки, но винаги направо. Когато говореше на форума, гласът му растеше като из тръба. Никога не се потеше, нито плюеше. Мисля, че имаше нещо азианско[303]. И как вежливо отговаряше на поздравленията, наричаше всекиго по име, като че ли бе един от нас! Заради това тогава житото беше по-евтино и от ряпа. Един хляб, купен за ас, не можеха да го изядат двама души. А сега окото на вол е по-голямо. Ах, от ден на ден по-лошо! Градът ни върви назад като рак. Но защо имаме едил, който не струва три смокини — човек, който предпочита аса пред живота ни? И тъй радва се потайно у дома си, получава всекидневно повече пари, отколкото притежава някой в имоти. Зная много добре от кого получи хиляда златни денара[304]. Но ако бяхме мъже, нямаше да се усеща тъй добре. Сега нашите граждани у дома си са лъвове, а вънка — лисици. Колкото за мене, изядох си и парцалите от гърба и ако тая скъпотия не престане, ще трябва да си продам и колибите. Какво ще стане, ако нито боговете, нито хората не се смилят над тоя град? Да не видя добро от децата си, ако не съм убеден, че всичко това иде от боговете. Никой не вярва вече, че небето е небе, никой не пости, никой се не бои от Юпитер, но всинца си броят парите със затворени очи. По-рано, когато биваше суша, жените боси, с дълга дреха, с разпусната коса и чисто сърце отиваха на хълма и просеха дъжд от Юпитер. И веднага рукваше като из ведро, тогава или никога. И мокри като мишки, всички се смееха. И тъй за нас боговете имат подагра[305], защото не сме праведни. Полята лежат необработени…“

 

 

45. „Моля те, каза Ехион, фабрикант на покривки от парцали, не говори тъй лошо. «Ту тъй, ту инак» — казал селянинът. Бил си загубил шарено прасе. Каквото не е днес, ще бъде утре. Така върви животът. Бога ми, не би могъл да намериш по-добро отечество, ако хората му бяха умни. Сега не му върви добре, па не само нему. Не трябва да сме придирчиви, навсякъде едно слънце грее. Ако идеш на друго място, ще кажеш, че тук прасетата се разхождат опечени. Ето на, наскоро ще имаме отлични гладиаторски игри, пели три дни на празнините. И то не професионални гладиатори, но твърде много освободени роби[306]. Нашият Тит е смелчага и разпалена глава. Ще бъде така или иначе, но все ще бъде нещо хубаво. Аз съм му близък, не върши нищо наполовина. Ще даде най-добри мечове, не ще има бягство, ще ги заколят посред арената[307], за да види пелият амфитеатър. И има отгде. Наследи тридесет милиона. Баща му умря. Да похарчи 400 000 кесията му няма да сети и името му ще се споменува навеки. Има вече неколцина: една жена, която ще се сражава на колесница, и касиера на Гликон, който бил уловен, когато забавлявал господарката си. Ще видиш как се карат в публиката ревнивите и влюбените. А пък Гликон, тоя негодник, дето предаде касиера си на дивите зверове! Това ще рече да се самоопозориш. Каква вина има робът, който бил принуден да извърши това? По-скоро оная пачавра заслужаваше да бъде вързана на рогата на бик. Но който не може да бие магарето, удря самара. Как можеше Гликон да вярва, че плевелът на Хермоген[308] ще излезе стока? Той можеше да отреже ноктите на хвърчащ ястреб[309]. Но змията не ражда въже[310]. Гликон, Гликон е опозорен. Догдето живее, ще носи белег, който ще бъде изтрит само от смъртта. Ала всеки си пати от главата. — Та що исках да кажа: подушвам, че Мамея ще ни даде угощение. Аз и другарите ми ще получим по два денара[311]. Ако направи това, съвсем ще удари крак на Норбан. Знай добре, ще го срази напълно[312]. Наистина, какво добро е направил за нас? Даде игри с гладиатори, които не чинеха две пари: дъртаци, да ги духнеш, биха паднали. Видял съм осъдени да се борят със зверове да се държат по-добре в амфитеатъра. Конниците, които заповяда да убият, като че ли бяха фигурки от лампени капачета. Човек би ги взел за петли. Единият — същинско натоварено муле, другият си влачеше краката. Заместникът на падналия тоже полумъртъв, със скъсани жили. Само един имаше донейде стойка — тракиецът[313]. Само той се би според правилата. С една дума, всички бяха после бити. Публиката викаше много: «Наложете ги хубаво.» Същински зайци! И отгоре на всичко ти казва: «Дадох ти гладиаторски игри.»“ И аз ти ръкоплясках. Сметни и ще видиш, че си ми останал длъжен! Ръка ръка мие.

 

 

46. Изглеждаш ми, Агамемноне, като че ли искаш да кажеш: „Какво бъбри тоя досадлив човек?“ Защото ти, който можеш да говориш, не говориш. Не си от нашата черга и затова се надсмиваш на думите на простите хорица. Знаем, че от много учение си оглупял. Но какво си мислиш? Ще те убедя да дойдеш някой ден на моето чифличе и да видиш колибите ми. Ще намерим какво да похапнем: кокошчица, яйчица. Добре ще бъде, при всичко че тая година лошото време всичко опропасти. Ще се найде що да е. Няма да останем гладни. И при това имам ученик, който расте за теб. Той е моето голямо момченце. Знае вече да дели с четири. Стига да е жив, ти ще имаш добър слуга[314]. Колкото време е свободен, не вдига глава от плочата. Разумен е и с добри обноски, само че обича много птиците. Това е болестта му. Утрепах му вече три кадънки, па му казах, че ги изяла невестулката. Но той намери други залъгалки и много обича да рисува. Впрочем почна вече гръцки и латинския следи с голямо прилежание, при всичко че учителят му си въобразява много и не се спира на едно място. Идва рядко, разбира си от работата[315], но не иска да работи. Имам и друг един, който не е много учен, но съвестен и преподава повече, отколкото знае самичък. Дохожда обикновено и в празнични дни и каквото му дадеш, с това е доволен. Купих сега на сина няколко книжки с червени надписи, защото искам да клъвне нещо от правото колкото за домашна потреба. Тая работа дава хляб. Образование има вече достатъчно. Ако ли пък се откаже, намислил съм да го науча някой занаят: бръснар или глашатай, или поне адвокат. Това не ще може да му отнеме никой освен смъртта. Затова му говоря ежедневно: „Примигение, вярвай ми. Каквото учиш, учиш го за себе си. Виждаш адвоката Филерон. Ако не беше учил, нямаше що да яде днес. Доскоро, съвсем доскоро носеше на гърба си стоката, която продаваше. А сега иска да се мери даже с Норбан. Учението е злато и занаят никога не се изгубва.“

 

 

47. Подобни разговори се слушаха, когато се върна Трималхион. Той си изтри челото, уми си ръцете с миризлива вода и каза след къса пауза: „Извинете, приятели. Ето вече много дни, откак стомахът ми не ме слуша. И лекарите не знаят що ми е. Но помогнаха ми кори от нар и борина в оцет. Надявам се, че пак ще почне да изпълнява дълга си както по-рано. Впрочем понякога около стомаха ми къркори, сякаш чувам бик да реве. Ето защо, ако някой от вас иска да си върши работата, няма защо да се срамува. Никой от нас не се е родил затикнат. Мисля, че няма по-голяма мъка, отколкото да се стискаш. Това е едничкото, което не може да запрети и сам Юпитер. Смееш се ти, Фортунато, която не ме оставяш ноще да спя. Дори и на трапезата не запрещавам никому да си достави облекчение. Пък и лекарите ни забраняват да се стискаме. Или ако ви дойде по-голяма работа, всичко е готово вън: вода, гърнета и другите дреболии. Вярвайте ми, ако изпаренията се качват в мозъка ви, те причиняват влага в цялото тяло. Зная, че мнозина са загинали, понеже не са слушали гласа на природата.“

Ние му благодарим за великодушната снизходителност и посръбваме често, за да укрием смеха си. Но не знаехме още, че не сме достигнали, както се казва, върха на наслажденията, но сме на половина път. След като очистиха масите под звуковете на музиката, вкараха в трапезарията три бели свине с намордници и звънчета, от които едната, както казваше номенклаторът[316], била на две, другата — на три, третата — дори на шест години. Помислих, че са влезли фокусници и че свинете ще направят някои фокуси, както това става пред уличната публика. Но Трималхион тури край на очакването ни с думите: „Коя искате да се приготви тозчас за обеда? Петел и Пентеево фрикасе[317] и подобни дреболии правят селяните. Моите готвачи са навикнали да приготовляват в котела дори цели телета.“ Веднага заръча да повикат готвача и без да дочака избора ни, заповяда му да заколи най-старата свиня и го попита с висок глас: „От коя си група?“ Когато той отговори: „От четиридесетата“, Трималхион отново попита: „Купен ли си, или си роден у дома?“ — „Нито едното, нито другото, каза готвачът, но съм ти завещан от Панса.“ — „Гледай, рече Трималхион, да я приготвиш грижливо. Иначе ще заповядам да те турят в групата на прислужниците.“ А готвачът, уведомен за силата на господаря си, напипа кухнята, съпроводен от шопара.

 

 

48. Трималхион пък ни погледна любезно и каза: „Ако не ви харесва виното, ще го променя. Вие трябва да го направите ценно. Благодарение на боговете сега не купувам нищо, но всичко, от което ни текат слюнките, ми расте в едно крайградско имение, което още не съм видял. Казват, че граничи с именията ми при Тарацина и Тарент. Сега желая да прибавя към именницата си и Сицилия, та ако ми хрумне да ида в Африка, да мога да пътувам все през моя земя.

Но кажи ми, Агамемноне, каква реч декламира днес? Що се отнася до мене, ако и да не защищавам дела, пак съм добил образование за домашна потреба. И недей мисли, че презирам учението. Имам три библиотеки, от които едната гръцка, другата латинска. И тъй, кажи ми, моля те, предмета на твоята реч.“ Когато Агамемнон начена: „Един бедняк и един богаташ били неприятели…“, Трималхион попита: „Какво е това бедняк?“[318] — „Прелестно“, каза Агамемнон и разправи някакъв процес. Веднага Трималхион забеляза: „Ако това се е случило, по него не може да се спори. Ако ли не се е случило, то не е нищо.“ Когато придружихме тия му думи и други подобни с възторжени похвали, Трималхион каза: „Драги ми Агамемноне, кажи ми, помниш ли дванадесетте подвига на Херкулеса и историята на Одисея, как циклопът му изтръгнал палеца с клещи?[319] Когато бях млад, четях това у Омира. Колкото за сибилата, видях я сам с очите си в Куми как виси в едно шише. Когато децата й кажеха: «Сибило, какво искаш?», тя отговаряше: «Искам да умра.».“[320]?

 

 

49. Още не бе издумал всичко и масата се зае от голяма табла с огромна свиня. Чудехме се на бързината и се кълняхме, че дори петел не бе могъл да се свари тъй скоро, толкоз повече, че свинята ни се виждаше много по-голяма, отколкото глиганът преди малко. Но ето че Трималхион започна да се взира в нея все по-внимателно И по-внимателно и извика: „Какво, какво, свинята не е изкормена? Не е, бога ми! Викай, викай по-скоро готвача тук!“ Когато готвачът се яви натъжен пред масата и каза, че е забравил да изкорми свинята, Трималхион извика: „Какво, забравил! Би помислил човек, че той никога не е пипал пипер и кимион. Съблечете го!“ Незабавно готвачът бе съблечен и застана между двама мъчители. Всинца почнаха да се молят за него и думаха: „Случват се подобни неща. Молим, прости му! Ако повторно го направи, никой от нас не ще се застъпи вече за него.“ Аз останах жестокосърдечен и строг и не можах да се сдържа, но се наклоних към ухото на Агамемнон и му пошушнах: „Тоя роб трябва да е истински негодник. Да забрави да изкорми свинята! Не бих му простил, бога ми, дори ако би пропуснал да изкорми риба.“ Но не и Трималхион, който, усмихнат, с разведрено лице, пак каза: „Понеже паметта ти е слаба, хайде изкорми я пред нас!“ Готвачът, който получи пак тогата си, взе ножа и разряза предпазливо корема на свинята вдясно и вляво. Веднага през разрезите, които се разшириха поради натиска извътре, се изсипаха наденици и кървавици.

 

 

50. Прислугата изръкопляска на тая изненада и извика дружно: „Да живее Гай!“ И готвачът биде почетен не само със сребърна корона, но и с питие, което получи в чаша върху коринтско блюдо. Когато Агамемнон разглеждаше блюдото по-отблизо, Трималхион каза: „Само аз притежавам истински коринтски произведения.“ Очаквах, че с обикновената си безочливост ще каже, че му донасят съдовете направо от Коринт. Но то излезе още по-добре. „Може би ще попиташ, каза той, защо само аз притежавам истинска коринтска стока. Защото фабрикантът, от когото купувам, се казва Коринт. А какво е коринтско, ако не това, което е купено от Коринт? И за да не ме мислите за невежа, аз зная много добре как е произлязъл коринтският бронз. Когато била завоювана Троя, Ханибал, мъж лукав и коварен, натрупал всички медни и сребърни статуи на една клада и ги запалил. Така стопени, те образували една сплав. От тая маса взели после леярите и направили съдове, блюда и фигурки. Така е произлязъл коринтският бронз, всичко в едно, ни риба, ни месо[321]. Простете ме за това, което ще кажа. Предпочитам стъклото. Поне не мирише. Ако не се чупеше тъй лесно, бих го предпочел и пред златото. Сега обаче то е негодно.

 

 

51. Но имало някога един майстор, който направил стъклена чаша, която не се чупела. Той бил допуснат пред императора[322] и му я поднесъл в дар. После я взел от ръката му и я хвърлил на пода. Императорът страшно се уплашил. Майсторът обаче вдигнал чашата от земята. Тя била вгъната като меден съд. След това извадил от пояса си чукче и спокойно я поправил. Като свършил това, вярвал, че държи Юпитер за м…, а особено когато императорът му рекъл: «Познава ли някой друг тоя начин за произвеждане на стъкло?» Но гледай само! Когато майсторът отговорил отрицателно, императорът заповядал да му отрежат главата. Разбира се, защото, ако тайната му станеше известна, щяхме да ценим златото колкото калта.

 

 

52. Към среброто имам голяма страст. Имам кани, които събират по една урна[323], на брой около сто[324]… как Касандра[325] убива синовете си и мъртвите дена лежат така, че би ги взел за живи. Имам съд за гребане с дръжка, който ми остави един от моите патрони[326]… където Дедал затваря Ниоба в троянския кон[327]. Също имам на чаша борбите на Хермерот и на Петрайт[328], всичко масивно. Разбирам аз от тия неща. Това си изкуство не бих дал за нищо на света.“

Докато казваше това, един роб изпусна чаша. Трималхион го погледна и каза „Бързо се набий самичък, защото си диване!“ Веднага робът увиси устни и почна да се моли. Но онзи каза: „Защо ме молиш? Като чели искам да ти направя нещо! Съветвам те, моли себе си да не бъдеш диване?!“ Най-после Трималхион отстъпи на молбите ни и прости роба, който, вече опростен, припна около масата…[329] и Трималхион извика: „Водата вън, виното вътре!“…[330] Приехме шегата с одобрение, а най-вече Агамемнон, който добре знаеше как да си изкара нова покана за обяд. Впрочем след тая похвала Трималхион пиеше все по-весело и вече почти пиян, каза: „Никой от вас не поканва Фортуната да потанцува? Вярвайте ми, никой не танцува по-добре от нея кордакс[331].“ И самичък, с вдигнати ръце над главата подражаваше пантомима Сир[332], докато цялата прислуга пееше в хор: „Мадея, Перимадея.“[333] И той щеше да стане да танцува пред нас, ако да не бе се приближила Фортуната до ухото му. Предполагам да му е казала, че подобни долни шеги не приличат на достойнството му. Нямаше нищо по-непостоянно от обноските му. Ту благоговееше пред Фортуната, ту изпадаше отново под влиянието на собствената си природа.

 

 

53. Желанието му да танцува се прекъсна от един секретар, който прочете като от държавния вестник: „На 26 юли в имението при Куми, което принадлежи на Трималхион, са родени 30 момчета и 40 момичета. Занесени са от гумното в житницата 500 000 шиника[334] пшеница, 500 вола, приучени да се впрягат. На същия ден робът Митридат разпнат, защото бе злословил гения на нашия господар Гай.[335] В касата вложени десет милиона сестерции, понеже не можеха да се пласират. На същия ден в Помпейанския парк избухна пожар. Огънят произлязъл от къщата на управителя Наста.“ — „Как, прекъсна го Трималхион, кога е купен за мен Помпейанският парк?“ — „Миналата година, каза секретарят, и затова още не е вписан в книгите.“ Трималхион побледня от гняв: „Ако се купи за мене, каза той, каквото и да е имение и аз не узная вътре в шест месеца за покупката му, забранявам да се вписва в книгите ми.“ След това се прочетоха заповеди на едилите, завещания на горски пазачи, в които Трималхион се изключваше от наследство по указана причина; после имената на управителите и разводът на една освободена робиня с един нощен пазач, понеже била уловена, че живее с един бански слуга; интернирането на един къщен управител в Баи; после, че някой си касиер бил даден под съд за някаква съдебна разправия между камердинерите.

Най-после дойдоха акробати. Един съвсем безвкусен дебелак застана със стълба и накара едно момче да играе по стъпалата и по върха й под съпровода на песен; после да скача през запалени обръчи и да държи със зъби амфора. На тия фокуси се удивляваше само Трималхион и казваше, че е неблагодарно това изкуство. Две неща имало на света, които най-много обичал да гледа: акробати и хорнисти. Всичко друго — борби с животни, концерти — било чиста глупост. После каза: „Купил бях и актьори За гръцки комедии, но предпочетох да представят ателани[336]. И гръцкия си флейтист, който акомпанира на хора, накарах да свири латински мелодии.“

 

 

54. Тъкмо казваше това и момчето падна точно върху софата на Трималхион… Прислугата нададе вик, също и гостите, и то не заради тоя вонящ човек, на когото със задоволство биха видели и врата счупен, но от страх да не би угощението да завърши зле и да стане нужда да оплакват мъртвец, който им беше съвсем чужд. Когато Трималхион изпъшка тежко и легна върху ръката си, като че ли бе наранена, притекоха се лекарите и най-напред Фортуната с разпусната коса и с чаша в ръка. Тя оплакваше с висок глас бедата и нещастието си. Колкото за момчето, което беше паднало, то отдавна вече пълзеше наоколо в краката ни и ни молеше за прошка. Лошо ми беше разположението. Боях се да не би тая молба да е част от някаква комедия, с която се готви някаква изненада. Помнех още оня готвач, който бе забравил да изкорми свинята. Затова почнах да оглеждам цялата трапезария, да не би да излезе от стената някоя изненада, особено когато почнаха да бият роба, който бе превързал натъртената ръка на господаря си с бяла вместо с пурпурна вълна. Догадките ми не бяха много далеч от истината, тъй като вместо наказание последва решението на Трималхион, с което освобождаваше момчето, за да не може да каже никой, че такава важна особа е била наранена от роб.

 

 

55. Одобряваме решението му и повеждаме разнообразни разговори върху непостоянството на човешките работи. „Да, каза Трималхион, тая случка не трябва да отмине без надпис, който да я увековечи.“ Веднага поиска дъсчица за писане и без да се мъчи дълго с размишления, издекламира следното:

Какво се не надеем,

това ще преживеем.

Че нас Фортуна ни владей.

Затуй, момче, фалернско вино ти налей!

Тая епиграма наклони разговора към поетите. Дълго се признаваше за пръв Мопс от Тракия[337]… додето Трималхион каза: „Моля, учителю, каква е според тебе разликата между Цицерон и Публилий?[338] Аз мисля, първият бе по-красноречив, вторият — по-нравствен.[339] Какво по-хубаво от следното място?

Какво ли не поглъщат ти устата?

За твойто гърло се гоят пауни,

кат губерите вавилонски пъстри;

кокошки нумидийски и петели тлъсти;

и щъркел тънконоги, дългоклюни,

що знае детски дълг, на зима врага

желани гост, на топли дни предвестник —

сега и нему е гнездо тиганът.

Индийски бисерни зърна защо са?

Не ли с гердани морски за да скита

жена безпътна из по чужди къщи?

Защо смарагд зелени, скъпо стъкло

и огнесияйни камъни защо са?

Да не искри пък от елмаза честност?

И бива ли жените да излизат

по тънка риза само, полуголи?[340]

 

56. Кое изкуство обаче, каза той, считате за най-мъчно след учението? Аз мисля — да бъдеш лекар и сарафин. Лекарят, защото знае какво имат бедните човеци в гърдите и в стомаха си и кога дохожда треската, макар и да не мога да ги търпя, понеже ми предписват често патешко месо.[341] Сарафинът, защото през сребърната покривка вижда медта. От животните пък, които са лишени от реч, най-работни са воловете и овците: воловете, защото им дължим хляба, който ядем; овците, защото с тяхната вълна се гордеем. И какво престъпление! Някой яде овнешко и при това носи туника. Пчелите смятам за божествени животни, защото бълват мед, ако и да се казва, че го донасят от Юпитер. А пък затова жилят, защото, дето има сладко, там ще намериш и горчиво.“

Беше вече дошъл и редът на философите, чието занимание той не признаваше, когато бяха разнесени лотарийни билети в чаша и един роб, натоварен с тая работа, прочете печалбите…[342] Много се смяхме. Подобни шеги бяха безчет. Не ги помня вече.

 

 

57. Когато Аскилт твърде дръзко с вдигнати ръце се подиграваше на всичко и се смееше до сълзи, един от другарите на Трималхион, освободен роб, същият оня, който лежеше над мене, побледня от гняв и каза: „Защо се смееш, говедо? Или не ти харесват хубавите забавления, които дава господарят ни? Ти навярно си по-богат и си навикнал на по-добра гощавка. Кълна се в богинята покровителка на това място; ако бях близко до него, щях да му затикна зурлата. Хубава стока! И осмива другите! Бог знай кой пропъден никаквик, нощен скитник, що не чини колкото пикочта си. С една дума, ако припикая наоколо му, не ще знае къде да избяга.[343] Бога ми, лесно не кипвам, но в развалено месо се раждат червеи. Смее се! За какво има да се смее? Да не е на шарената крава теле? Ти си римски конник? А пък аз съм царски син. Но защо съм бил роб? Защото доброволно отидох да служа и предпочетох да бъда римски гражданин, а не да плащам харач.[344] И сега, мисля, тъй живея, че никой не може да ми се смее. Човек съм между човеците, ходя с вдигната глава, никому не дължа ни пара. На съд още не съм викан; никой не ми е казал на стъгдата: «Плати си дълга!» Купих си малко земица, спечелих си парици. Храня двадесет гърла и едно куче. Откупих своята другарка-робиня, за да си не изтрива никой ръцете на гърдите й. За собствената си свобода заплатих хиляда денара. Севир ме направиха даром.[345] Надявам се, така ще умра, че да не се червя след смъртта си. А ти толкова ли си залисан, че нямаш време да погледнеш зад себе си? Виждаш въшката у другиго, у себе си кърлежа не виждаш. Ето твоя учител, човек по-възрастен, нему се харесваме. А ти! Устата ти миришат още на мляко. Не знаеш гък да кажеш, чиреп или по-скоро разкиснат ремък, който от водата става по-мек, но не и по-добър. Ти си по-богат! Закусвай тогава два пъти, обядвай два пъти! За мене кредитът е по-скъп от богатството. С една дума, кой ме е подсещал два пъти? Четиридесет години служих и никой не знаеше роб ли бях или свободен. Бях още момченце с дълга коса, когато дойдох в тоя град, базиликата не беше още съградена. Старах се всякак да угодя на господаря си, човек, благороден и високо почитан, на когото нокътят чинеше повече, отколкото ти цял. Имаше наистина в къщи хора, които искаха тук-таме да ми турнат крак, но при все това — нека изкажа благодарността си към гения му — изплувах. Това е истинска заслуга. Да се родиш свободен, е толкова лесно, колкото да кажеш: «Ела тук!» Какво се звериш сега като пръч в леща?“

 

 

58. При тия думи Гитон, който стоеше до краката ни, не можа да се сдържи вече и прихна да се смее неприлично. Когато неприятелят на Аскилт забеляза това, обърна ругатните си срещу момчето и каза: „И ти ли се смееш, сресана лукова главо? Ура, да живеят Сатурналиите! Слушай, да не мислиш, че е месец декември?[346] Кога заплати двадесетъка си?[347] Какво иска тоя обесник? Гарвани го яли! Ще се погрижа да почувствуваш гнева на Юпитер не само ти, но и онзи, дето не ти стяга юздите. Кълна се в хляба, който ме насища: оставям те от уважение към другаря си. Иначе щях да си разчистя сметките с тебе ей сегичка! Ние тук се забавляваме отлично, но ония глупци, които не ти стягат юздите! Разбира се, какъвто господарят, такъв и слугата. Едвам се сдържам и по природа не съм гневлив, но щом един път кипна, не пощадявам и собствената си майка! Добре! Ще те срещна някой път на улицата, мишко или по-скоро гъбо! Да не раста ни нагоре, ни надолу, ако не вкарам господаря ти в миша дупка. Пък и тебе няма да пощадя, та ако ще би да викаш на помощ и Юпитер от Олимп. Ще се погрижа да не ти помогне никаквата ти коса и господарят ти негодник. Добре! Ще ми паднеш на ръка! Или аз не познавам себе си, или няма вече да смееш, та ако ще да имаш и златна брада[348]. Ще направя да усетиш гнева на Атина и ти, и онзи, който пръв те направи така непоносим…[349]

Не съм учил геометрия, естетика и други подобни дивотии, но буквите по надписите познавам и разделям на сто всякаква сума в асове, литри и сестерции. С една дума, ако искаш, да направим един малък бас. Ела, тук слагам парите. Сега ще видиш, че баща ти напразно е пръскал пари да те учи, ако и да знаеш реторика. Внимавай!

«Кой от нас? Ходя надлъж, ходя нашир. Отгадай ме!» Ще ти кажа кой от нас се движи и не се помества, кой от нас расте и става по-малък.[350] Тичаш, чудиш се, мъчиш се като мишка в нощно гърне. И тъй или мълчи, или не досаждай на по-добри хора, които не искат да знаят за твоето съществуване. Да не мислиш, че се безпокоя от жълтите ти като чемшир пръстени, които си откраднал от любовницата си! Свети Окупоне[351], помагай ми! Да идем на форума и да искаме пари назаем; ще видиш тогава, че този железен пръстен[352] има доверие. Ей! Хубаво нещо е мокра лисица! Да не спечеля вече ни пара, да умра като куче, ако не те преследвам, докато те премахна. Наистина прилича му и на оня, който те учи на това. Маймуна, не учител! На наше време учехме друго. Учителят ни казваше: «Всичко ли е в ред? Право в къщи! Да не се обръщате, да не псувате по-старите!» А сега цялото учение е празна работа. Вземи кой да е от тях, ще видиш, че не чини счупена пара. Аз пък, както ме виждаш, благодаря на боговете за всичко, което съм научил.“

 

 

59. Аскилт искаше да отговори на тия ругатни, но Трималхион, зарадван от сладкодумството на другаря си, каза: „Хайде, оставете кавгите настрана! По-добре да е мир! И ти, Хермероте, пощади младежа! Кръвта му ври, но ти бъди по-разумен! В подобни случаи победеният е винаги истинският победител. И ти, когато беше петленце, кукуригаше и нямаше разум. По-добре е пак отново, да се развеселим и да гледаме омиристите.“[353] В този момент влязоха трупа актьори и удариха копия о щитове. Сам Трималхион седна на възглавницата и четеше с писклив глас един латински текст, докато омиристите според своя нетърпим обичай разменяха помежду си гръмки стихове. Когато след малко настъпи мълчание, той каза: „Знаете ли каква пиеса представят? Имало двама братя, Ганимед и Диомед. Те имали сестра Елена. Агамемнон я откраднал и подложил на Диана вместо нея сърна. И тъй Омир разказва сега как се сражават помежду си троянците и тарентинците.[354] Той победил и дал дъщеря си Ифигения на Ахил за жена. Поради това Аякс е луд и това ще ви обясни веднага съдържанието.“ След като каза това, омиристите нададоха вик и докато слугите сновяха насам-нататък, бе внесено сварено теле с шлем на главата, поставено на сребърна табла, тежка двеста либри[355]. След това влезе Аякс, изтегли меча си, като че ли беше луд, и почна да сече и да жестикулира с ръцете под такт в разни посоки. После набоде късовете с ножа си и ги раздаде на слисаните гости.

 

 

60. Не можахме да се удивляваме дълго на тия елегантни изненади, защото ненадейно от украсения таван се раздаде шум и цялата зала потрепера. Скокнах уплашен, като мислех, че ще слезе някой акробат през покрива. И другите гости, не по-малко учудени, вдигнаха глави и чакаха какви изненади ще ни прати небето. И ето таванът се отвори и веднага се спусна голям обръч, навярно изваден от някоя огромна каца. Наоколо по него висяха златни корони и алабастрови шишенца с благовония. Докато ни канеха да вземем тия неща като подаръци за в къщи, погледнах отново към масата…

Там беше поставена вече табла с няколко млина. В средата се намираше един Приап[356], направен от тесто, който както обикновено държеше в доста голямата си престилка различни плодове и грозде. Жадно простряхме ръце към тия лакомства, но нова една изненада ни развесели още повече. Всички млинове и плодове дори и при най-малък натиск изпускаха шафран и тая неприятна течност пръскаше чак до устата ни. Понеже мислехме, че яденето, което бе поляно с тая обредна течност[357], е свещено, станахме прави и казахме: „На императора, баща на отечеството, щастие.“[358] Но когато и след тая молитва някои си взеха от плодовете, и ние също си напълнихме кърпите, особено аз, понеже никой подарък не ми се виждаше достатъчно добър, за да напълня пазухата на Гитон.

Между това влязоха три момчета с високо препасани бели туники. Двете от тях сложиха на масата лари[359] с медальони на шията, а третото разнасяше наоколо паница с вино и викаше: „Богове, бъдете благосклонни!“…

Трималхион пък казваше, че единият се нарича Кердон, другият — Фелицион, третият — Лукрион[360]. Понеже всички целунаха образа на Трималхион[361], и нас ни беше срам да го отминем.

 

 

61. След като си пожелахме всинца „добър разум и добро здраве“, Трималхион погледна Никерот и каза: „Ти обикновено биваше на трапезата по-весел. Не зная защо сега мълчиш и гък не казваш. Моля ти се, ако искаш да ме видиш щастлив, разкажи оная история, която ти се случи.“ Зарадван от вниманието на приятеля си, Никерот каза: „Да не спечеля вече нищо, ако отдавна вече не се пръскам от радост, че те виждам така разположен. Затова нека владее чисто веселие, при все че се боя от тия учени да не ми се смеят. Но тяхна работа! При все това ще разкажа. Какво ще ми стори тоя, който ми се смее? По-добре е да предизвикваш смях, отколкото да бъдеш осмиван.“ Като издума това[362], почна да разказва следната история:

„Когато бях още роб, живеехме в една тясна уличка. Сега къщата принадлежи на Гавил. Там, види се, по божия воля, залюбих жената на кръчмаря Теренций. Вие познавате тарентянката Мелиса, прекрасна женица. Но, бога ми, влечението ми към нея не бе заради плътски или любовни удоволствия, но заради добрия й характер. Каквото поисках от нея, никога не ми се отказваше. Спечелеше ли един ас, аз получавах половината. Каквото спестявах, отиваше в нейния джоб и никога не ме излъга. Мъжът на тая жена умря в полската къща, където живееха. Аз направих всичко, за да ида при нея. Както знаете, добрите приятели се показват в нужда.

 

 

62. Случайно господарят ми беше отпътувал за Капуа, за да уреди куп стари закачки. Възползувай от случая, убедих един наш гост да ме придружи до петия милиарен камък. Беше войник, силен като самия Плутон.[363] Тръгнахме около първи петли. Месечината грееше като ден. Стигнахме между гробовете.[364] Моят човек се отби настрана към надгробните плочи, за да си свърши работата, а аз сядам, тананикайки си, и броя надгробните плочи. После, като се извърнах към другаря си, видях го да съблича и да поставя всичките си дрехи край пътя. Душата ми дойде в зъбите. Стоях като мъртъв. А пък той препика наоколо дрехите си и веднага се обърна на вълк.[365] Не мислете, че се шегувам. Добро да не видя, ако ви лъжа! И тъй, както казах, като стана вълк, почна да вие и избяга в гората. А аз отначало не знаех къде се намирам. После пристъпих да вдигна дрехите му. Те се бяха обърнали на камъни. Кой не би умрял от страх на мое място? Но все пак изтеглих меча си и по целия път сечах мрака, додето стигнах полската къща на приятелката си. Влязох блед като мъртвец. Насмалко щеше да ми излезе душата. Пот течеше чак под кръста ми. Очите ми бяха изцъклени. Едва можах да се съвзема. Моята Мелиса почна да се чуди, че съм на път толкова късно, и каза: «Ако беше дошъл по-рано, поне щеше да ни помогнеш. Влезе вълк в двора ни и пусна кръв на всички добичета като някой касапин. Но не можа да ни надхитри, ако и да избяга. Слугата ни му прободе шията с копие.» Като чух това, не можах вече да мигна, но щом съмна, побягнах като обран кръчмар към къщата на нашия Гай и когато дойдох до мястото, дето дрехите бяха станали камъни, не намерих нищо друго освен кръв. А когато стигнах у дома, моят войник лежеше в леглото си като вол и лекарят връзваше шията му. Разбрах, че той е върколак, и след това не можех вече да разделя с него късче хляб дори и да ме убиеха. Другите да мислят за това каквото щат. А на мене, ако лъжа, нека ми се разгневят висшите гении-пазители.“

 

 

63. Онемяхме всинца от учудване, а Трималхион каза: „Вам лъжа, мене истина. Ако вярвате, настръхнаха ми косите, защото зная, че Никерот не приказва що да е. Не, нему може да се вярва. Не е бъбрица. И аз искам да ви разкажа една страшна история. Магаре на покрив.[366] Когато още носех дълга коса (защото още от детинство съм водел изнежен живот), умря любимото момче на господаря ни. Наистина бисер, рядкост, съвършенство във всяко отношение! Когато бедната му майка го оплакваше и мнозина от нас споделяха жалбите й, ненадейно вещиците почнаха да вият. Би помислил човек, че куче гони заек. Имахме тогава един кападокиец, висок мъж, сърцат и силен. Можеше да повдигне разярен бик. Той изтегли меча си и като уви внимателно лявата си ръка, смело изскочи пред къщната врата и прободе една от тях приблизително на това място — здраво да остане каквото пипам! Чухме пъшкане, но (не искам да лъжа) самите тях не видяхме. Нашият глупак обаче, щом се върна, се хвърли на леглото. Цялото му тяло беше посиняло. Като от лоша ръка. Затворихме вратата и отново се заловихме за работата си. Но когато майката поиска да прегърне тялото на сина си, вижда и допира свезка сено. Нямаше сърце, нямаше черва, нямаше нищо. Очевидно вещиците бяха вече откраднали момчето и на мястото му бяха поставили сламена кукла. Моля ви, трябва да вярвате, има жени, които знаят повече от нас; има магесници, които свалят месечината на земята. Впрочем след оная случка на нашия дангалак не се възвърна вече цветът на лицето, а след няколко дни умря от лудост.“

 

 

64. Чудим се на всичко това и го вярваме, па целуваме масата и молим вещиците да си стоят у дома, додето се върнем от гощавката.

Струваше ми се, че числото на лампите се е умножило и че цялата трапезария се е променила, когато Трималхион подзе отново: „Плокаме, тебе думам, няма ли да разкажеш нещо? Не искаш ли да ни позабавляваш? Ти обикновено биваше по-весел, декламираше хубави драматически сцени, пееше песни. Ах, ах! Отминаха вече хубавите дни!“ — „Колата ми вече не върви, каза онзи, откак ме е уловила подагра. А то, когато бях млад, от песни насмалко щях да охтичасам. Ами танцът, декламацията, бръснарницата![367] Кой можеше да се сравни с мене освен Апелес?“[368] След това си тури ръката на устата и изсвири нещо отвратително, за което казваше после, че е гръцко.

А и Трималхион, за да не остане по-назад, започна да подражава тръбачите, после погледна любимеца си, когото наричаше Крез. Това гуреливо момче с много нечисти зъби увиваше едно черно и неприлично дебело кученце със зелена лента, туряше един полуизяден хляб на леглото и го хранеше, при всичко че то се противеше от пресита. Тая сцена припомни на Трималхион задължението му, така да се каже, и той заповяда да доведат Скилакс, „пазителя на къщата и на нейните обитатели“. Веднага доведоха огромно куче, вързано с верига, и когато вратарят го ритна, за да легне, то се просна пред масата. Трималхион му хвърли бял хляб и каза: „Никой в къщи не ме обича повече от това куче.“ Момчето, ядосано, че хвали толкова Скилакс, сложи кученцето на пода и го насъска срещу Скилакс. По кучешкия си обичай той изпълни трапезарията с ужасен лай и насмалко щеше да разкъса „Бисера“[369] на Крез. Но шумът не се ограничи само със сборичкването на кучетата. Върху масата се катурна и един свещник, счупи всички кристални съдове и напръска неколцина гости с горещо масло. За да не се покаже опечален от загубата, Трималхион целуна момчето и каза да му се качи на гърба. Без да се мае, то го яхна като кон, потупа го с юмрук няколко пъти по раменете и извика със смях: „Бузо, бузо, колко са тук?“[370]

След като се успокои малко, Трималхион заповяда да смесят вино в голяма делва и да почерпят всички роби[371], които седяха при краката на господарите си, като прибави следната забележка: „Ако някой не иска да вземе, излей му го на главата. Денем сериозно, сега весело!“

 

 

65. След тая любезност дадоха деликатни ястия, споменът за които само, ако ми вярвате, ми е неприятен. Вместо дроздове раздадоха на гостите по една угоена кокошка и гъши яйца с качулки. Трималхион ни покани най-настоятелно, като казваше, че на кокошките костите са извадени.

Между това на вратата на трапезарията потропа ликтор и влезе нов гуляйджия, облечен в бяло и придружен от голяма свита. Аз се уплаших от величествения му вид и помислих, че е дошъл преторът[372]. Затова се опитах да стана и да стъпя с босите си крака на земята. Агамемнон се засмя на безпокойството ми и каза: „Успокой се, глупави човече, това е севирът Хабинас, притежател на каменарница, който е прочут с това, че прави най-хубавите надгробни паметници.“

Успокоен от тия думи, заех пак мястото си и разглеждах влизащия Хабинас с голямо учудване. Вече пиян, той беше опрял ръце върху раменете на жена си. Главата му бе натоварена с няколко венеца, а благовонна вода струеше по челото в очите му. Той зае почетното място и веднага поиска вино и топла вода. Зарадван от веселото му разположение, Трималхион поиска също по-голяма чаша и го попита как е бил приет.

„Нищо не липсваше, каза той, освен ти, тъй като очите ми бяха все тук. И, бога ми, хубаво беше. Сциса даваше великолепна гощавка за деветината на бедния си роб, когото бе освободила при смъртта му. И вярвам, че ще трябва да даде на откупвачите на двадесетъка[373] голяма прибавка, понеже те го оцениха на петдесет хиляди.[374] Но пак беше весело, ако и да бяхме принудени да изливаме половината от пиенето за неговите бедни кости.“

 

 

66. „Ами какво имахте за ядене?“, попита Трималхион. „Ще ти кажа, отговори той, ако мога. Паметта ми е тъй силна, че често забравям собственото си име. Най-напред получихме свиня, накачена с наденици и наоколо кървавица и птичи дреболии, отлично приготвени, и, разбира се, ряпа и домашен хляб от непресято брашно, който предпочитам пред белия, едно, че дава сила, и друго, когато ида повън, не плача. Следното блюдо бе студена баница, полята отгоре със смес от разтопен мед и испанско вино. Добре си хапнах и от баницата, а с меда се натъпках хубавичко. Наоколо нахут и вълчи боб, орехи, кой колкото иска, и по една ябълка за всеки. Но аз си задигнах две и ето ги тук вързани в кърпата, защото, ако не занеса никакъв подарък на малкия си роб, ще си имам разправия. Да, добре ме подсеща госпожа съпругата ми. За допълнително имахме къс мечешко месо. Сцинтила хапна от него необмислено и насмалко щеше да си избълва червата. Аз, напротив, изядох повече от либра[375], защото вкусът му бе също като на дива свиня. И казвам си, ако мечката изяде бедния човек, колко по-голямо право има човекът да изяде мечка. Като завършек най-после имахме меко сирене и гъсто сварена шира и по един охлюв, и чревца, и дробчета, нарязани в чинийка, и яйца с качулка, и ряпа, и горчица, и по едно рагу с неприличен вид, и толкова. Поднесоха на гостите и блюдо с кимион и оцет, от което неколцина безсрамници си взеха по три шепи. Колкото за шунката, от нея се отказахме.

 

 

67. Но моля ти се, Гайе, кажи ми, защо Фортуната не е на трапезата?“ — „Както я знаеш, каза Трималхион, ако не прибере сребърните съдове, ако не раздели остатъците от храната на робите, не туря капка вода в уста.“ — „Но, отговори Хабинас, ако не дойде на трапезата, мене дим да ме няма оттук“ и искаше да стане, ако по даден знак Фортуната не бе повикана от цялата прислуга най-малко четири пъти. И тъй тя се яви. Горната й дреха бе опасана високо с жълто-зелен пояс, тъй че отдолу се показваше вишневочервена туника и вити гривни на глезените, и бели позлатени чепици на краката. Като си изтриваше ръцете с кърпа, която висеше на шията й, тя седна на софата, на която се беше настанила Сцинтила, жената на Хабинас, и докато последната ръкопляскаше, тя я целуна и каза: „Най-сетне можем да те видим.“

После разговорът им стигна дотам, че Фортуната свали гривните от предебелите си ръце и ги показваше на учудената Сцинтила. Най-сетне откопча и гривните за глезените си и свали и златната мрежа на косата си, за която казваше, че е от съвършено чисто злато. Трималхион забеляза това и заповяда да донесат вино: „Виждате, каза той, оковите на жената. Така ни скубят нас, глупците. Трябва да тежат шест либри и половина. Впрочем и сам аз имам гривна, тежка десет либри, направена от хилядната, обречена на Меркурий[376].“ Най-после, за да не помислим, че лъже, заповяда да донесат везни и да ги поднесат на гостите за проверка на теглото. Но и Сцинтила не остана назад. Тя сне от шията си малка златна кутийка, която наричаше своето „щастие“[377], извади от нея две висящи, украсени с перли обици и ги даде на Фортуната да ги разгледа. „Благодарение на моя господин съпруг, каза тя, никоя няма по-хубави.“ — „Да, каза Хабинас, опоска ме до петаче, за да ти купя тия стъклени бобчета. Наистина, ако имах дъщеря, щях да й отрежа ушите. Ако нямаше жени, бихме имали всичко без пари. А сега, дето го казват, топло го пикай, студено го пий.“[378]

Между това попийналите жени се смееха помежду си и в пиянството си се целуваха. Едната се хвалеше с грижливостта си като домакиня, другата говореше за капризите и нехайството на мъжа си. Докато те се прегръщаха така, Хабинас стана незабелязано, улови краката на Фортуната и ги сложи на софата. „Ай, ай!“, извика тя, докато туниката й се запретна над коленете. После се сгуши в скута на Сцинтила и от срам закри със своята кърпичка съвсем грозното си лице.

 

 

68. След една пауза Трималхион заповяда да сложат десерта. Робите вдигнаха всичките маси, донесоха други, боядисани с шафран и с червено и слюда, стрита на прах — нещо, което по-рано не бях виждал. Веднага Трималхион каза: „Можех да се задоволя с това блюдо, защото получихме вече втора маса.[379] Но ако имаш нещо хубаво, донеси го.“

Между това един александрийски роб, който наливаше топла вода, почна да подражава славей, при което Трималхион викаше непрекъснато: „Друга мелодия!“ Но ето друга игра. Робът, който седеше до краката на Хабинас, по заповед, както се вижда, на своя господар, внезапно задекламира с провлечен глас:

Вече всред морето Еней с корабите беше.[380]

Никога по-противен тон не е раздирал ухото ми. Не стига, че обезобразяваше варварски текста и ту си повишаваше, ту си снишаваше гласа, но примесваше и стиховете на ателани[381], тъй че тогава за пръв път не ни се понрави и Вергилий. Когато най-после той престана поради умора, Хабинас добави: „Той никога не е ходил на училище, но го обучих, като го изпращах при уличните фокусници. Затова никой не може да се сравни с него в подражание на фокусниците и магаретарите. Има ужасно много дарби. Той е същевременно обущар, готвач, хлебар, роб, който разбира от всичко. Има обаче два недостатъка, които ако нямаше, би бил съвършен: обрязан е и хърка. Че е малко кривоглед, не искам и да зная. Гледа като Венера[382]. Затова нищо не премълчава, защото очите му са все отворени. Купих го за триста денара.“

 

 

69. Тук Сцинтила го прекъсна: „Още не си изброил всички качества на тоя нехранимайко. Той е твой сводник, но аз ще се погрижа да си получи белега.“[383] Трималхион се засмя и каза: „По това познавам кападокиеца. От нищо не се лишава.[384] И, бога ми, похвалявам го. Това само занасяме в гроба. А пък ти, Сцинтило, не бъди ревнива. Вярвай ми. Познаваме и вас. Да загубя здравето си, ако и аз не обслужвах господарката си така, че господарят ми се усъмни и ме прати да управлявам едно имение. Но мълчи, езико, ще ти дам хляб.“ Проклетият роб, като че ли бе похвален, измъкна от пазухата си глинена лампичка и повече от половин час подражаваше на тръбачите, при което Хабинас го придружаваше с песен, като бе дръпнал надолу долната устна с ръка. Най-после пристъпи в средата на залата и ту подражаваше хоровите флейтисти с късове от тръстика, ту представяше с дреха за дъжд и с камшик сцени из живота на магаретарите, додето най-после Хабинас го викна при себе си, целуна го и му даде да пие: „Отлично, Маса, каза той, подарявам ти обуща.“

Това мъчение нямаше да свърши, ако да не беше внесен десертът: дроздове от префино тесто, напълнени със стафиди и орехи. След това дадоха дюли, набодени с тръне, та приличаха на ежове. И това беше все още поносимо. Но ето че донесоха едно много по-чудновато блюдо, което не бихме докоснали дори да умрехме от глад. Когато бе сложена, както си мислехме, угоена гъска и около нея риби и разни видове птици, Трималхион каза: „Приятели, всичко, което е сложено тук, е направено от една материя.“ Аз, какъвто бях умник, веднага разбрах какво е и погледнах Агамемнон. „Ще ми бъде чудно, казах аз, ако всичко това не е направено от лайна или поне от кал. Видял съм в Рим на Сатурналиите наподобени ястия от тоя вид.“

 

 

70. Още не бях свършил да говоря, когато Трималхион поде: „Колкото е истина, че желая да се уголеми имотът ми, не, разбира се, тялото ми, толкова е вярно, че всичко това готвачът ми е направил от свинско месо. Не може да се намери по-ценен човек. Ако пожелаеш, от свинска матка ще ти направи риба, от сланина — гълъб, от бут — гургулица, от бедро — кокошка. И затова ми хрумна гениалната мисъл да му дам прекрасно име: казва се Дедал. И понеже е толкова надарен, донесох му от Рим подарък ножове от норейско желязо.“ Веднага заповяда да ги донесат, разгледа ги и изрази своето възхищение. Позволи и нам да опитаме на бузата си дали са остри.

Ненадейно влязоха двама роби, които като че ли се бяха карали на кладенеца: поне амфорите им бяха още на шията. Когато Трималхион искаше да разреши спора им, нито единият, нито другият не прие разрешението му, но с тоягите си взаимно си счупиха амфорите. Слисани от нахалството на пияните роби, ние обърнахме погледи към зрелището, което представляваше техният бой, и видяхме, че от амфорите паднаха стриди и миди, които едно момче събра в блюдо и ги раздаде на гостите. Изобретателният готвач не се остави да бъде посрамен чрез тия изненади. Той донесе охлюви на сребърна скаричка и при това изпя една песен с треперлив и много неприятен глас.

Срамувам се да разкажа това, което последва: по нечут досега обичай дългокоси роби донесоха благовонно масло в сребърен леген и намазаха краката на възлежаващите гости, като преди това бяха увили бедрата и глезените им с венци. После част от същото масло наляха във вински съд и в лампите.

Вече Фортуната искаше да танцува, вече Сцинтила по-често ръкопляскаше, отколкото говореше, когато Трималхион каза: „Позволявам да заемете място край трапезата, Филаргире и Карионе, при все че си прочут привърженик на зелените[385]. Кажи и на другарката си Менофила да стори същото!“ Защо да говоря повече? Насмалко щяхме да бъдем изтикани от софите. Дотолкова прислугата беше изпълнила цялата зала.

Видях, че над мен се беше разположил готвачът, който бе направил гъската от свинско месо. Той вонеше на саламура и подправки. Но не се задоволи с това, че се намира на трапезата, а веднага почна да подражава на трагическия актьор Ефес[386] и да кани многократно господаря си на бас, че зеленият ще спечели първа награда при предстоящите игри в цирка.[387]

 

 

71. Развеселен от това предизвикателство, Трималхион каза: „Приятели, и робите са хора и са пили същото мляко, както и ние, ако и да ги е притиснала лоша съдба. Но още докато съм жив, те ще вкусят от свободата. Във всеки случай освобождавам всички в завещанието си. На Филаргир освен това завещавам едно имение и другарката му, също и на Карион — една многожилищна сграда, двадесетъка[388] и легло с постелки. Фортуната, разбира се, оставям за моя наследница и я препоръчвам на всички мои приятели. А всичко това оповестявам, за да ме обича прислугата ми още отсега така, както би ме обичала, ако бих бил вече мъртъв.“ Всички бяха почнали да изказват благодарност на господаря си за добрината му, когато той, забравил вече шегата, заповяда да се донесе препис от завещанието му и го прочете цялото от начало до край, при което прислугата въздишаше. После погледна Хабинас и каза: „Какво ще кажеш, драги ми приятелю? Строиш ли паметника ми, както съм ти поръчал? Моля те много да изобразиш до краката на статуята ми моето кученце и венци, и шишета с благовония, и всичките борби на Петрайт[389], за да живея благодарение на тебе и след смъртта си. Освен това да има лице сто стъпки, дълбочина двеста. Искам около праха ми да има всякакъв род овошки и изобилно лози. Наистина много е странно, че приживе домовете ни са украсени, а не се грижим за жилищата, в които ще трябва да живеем по-продължително. Ето защо искам да се надпише преди всичко: «Тоя паметник не бива да мине върху наследника ми.» Впрочем ще се погрижа чрез завещанието си да не ми се прави зло след смъртта ми. Ще назнача един от моите освободени роби да пази гроба ми, за да не ходи народът по нужда на паметника ми. Моля те още да направиш на паметника също кораби, които плуват с разперени платна, и как аз самият седя на трибуна, облечен в претекста[390] и с пет златни пръстена, и как пръскам пари от кесията си. Ти знаеш, че дадох обща гощавка и по два денара на човек. Можеш да направиш, ако намериш за добре, и трапезария. Изобрази и цялото гражданство как се угощава. На дясната ми страна постави статуята на моята Фортуната с гълъб в ръка. Нека и тя да води кученце. И любимото ми момченце, и големи амфори, затикнати с гипс, за да не изтича виното. Можеш да изобразиш и счупена урна и над нея плачещо момче. В средата слънчев часовник, та всеки, който погледне часа, ще не ще, да прочете и името ми. Колкото за надписа, премисли добре дали е достатъчно следното: «Тук почива Гай Помпей Трималхион Меценациан. Севиратът му бе даден през време на отсъствието му. Той можеше да добие в Рим достъп във всички декурии[391], но не пожела. Беше благочестив, храбър, верен. С малко захвана, остави тридесет милиона сестерции и никога не е слушал философ. Бъди здрав и ти също!»“

 

 

72. Като каза това, Трималхион почна да плаче обилно. Плачеше и Фортуната, плачеше и Хабинас, най-после и цялата прислуга, като че ли бе поканена на погребение, изпълни трапезарията с оплаквания. И аз вече щях да заплача, когато Трималхион каза: „Като знаем, че ще умрем, защо да не се наслаждаваме от живота? Кълна се в щастието ви, нека влезем в банята. На моя отговорност, няма да се разкаете. Топла е като фурна.“ — „Наистина, наистина, каза Хабинас, нищо не е по-приятно, отколкото от един ден да направим два.“ И стана и с боси крака последва зарадвания Трималхион.

Погледнах Аскилт и казах: „Какво мислиш? Само като видя банята, веднага ще издъхна.“ — „Да се съгласим привидно, отговори той, и додето те отиват в банята, ние да се измъкнем в навалицата.“ Одобрихме това предложение и предвождани от Гитон през колонадата, достигнахме до пътната врата, дето вързаното куче ни посрещна с такъв лай, че Аскилт от страх падна в басейна. И аз, не по-малко пиян, който се бях уплашил дори от изписаното куче, докато се опитвах да помогна на плуващия Аскилт, бях завлечен в дълбочината заедно с него. Спаси ни обаче намесата на дворника, който успокои кучето и извлече нас, разтреперани от студ, на сухо. Гитон отдавна се бе откупил от кучето по най-разумен начин: всичко, каквото му бяхме дали от гощавката, беше хвърлил на разгневеното псе и то, заето с ядене, се бе успокоило. Но когато, измокрени и премръзнали, помолихме дворника да ни пусне през вратата, той отговори: „Лъжеш се, ако мислиш, че можеш да излезеш по същия път, по който си дошъл. Никой от гостите досега не е пуснат през същите врата, през които е влязъл. През едни влизат, през други излизат.“

 

 

73. Какво да правим ние, нещастници, затворени в тоя нов вид лабиринт? Банята почна вече да става предмет на желанието ни. И тъй ние сами го помолихме да ни заведе там. Като си хвърлихме дрехите, които Гитон почна да суши при входа, влязохме в басейна, който беше тесен и подобен на цистерна за студена вода. Там Трималхион стоеше прав. Но и тук не можахме да избегнем досадното му пустословие. Казваше, че нищо няма по-добро, отколкото да се къпеш без навалица, и че това същото място някога било фурна за печене. После, когато се измори и седна, съблазнен от резонанса на банята, разтвори пияните си уста чак до свода и почна да обезобразява песните на Менекрат[392], както казаха тия, които разбираха от езика му. Другите гости тичаха около ваната за изплакване, като се държеха за ръце и ревяха с висок глас някакъв рефрен[393]. Други с вързани отзад ръце се опитваха да вдигнат с уста пръстени от пода или пък клякаха на едно коляно и се мъчеха да си извият назад врата толкова, че да досегнат краищата на палците на нозете си. Докато другите се забавляваха с игри, ние влязохме във ваната, дето се приготвяше вода за Трималхион.

След като поотрезняхме, заведоха ни в друга трапезария, дето Фортуната бе изложила скъпоценностите си. Над лампи забелязах бронзови фигурки на рибари и маси, цели от сребро, и наоколо позлатени глинени чаши, и вино, което пред очите ни се прецеждаше през торбичка. След това Трималхион каза: „Приятели, днес един от робите ми празнува първото си стрижене на брадата, момък, да не му са уроки, честен и пестелив до трохичка. Затова нека изпразваме чашите и да продължим гощавката до съмнало!“

 

 

74. Докато казваше това, изкукурига петел. Смутен от неговия глас, Трималхион заповяда да се излее вино под масата и да се поръси и лампата с чисто вино. После премести пръстена си от лявата ръка на дясната и каза: „Не без причина тоя тръбач даде знак. Или трябва да стане пожар, или някой от съседите ще предаде богу дух. Тука живот и здраве! И тъй, който донесе тоя вестител, ще получи награда.“ Едвам бе издумал и петелът от съседите бе донесен. Трималхион поръча да го сварят в медника. Оня изкусен готвач, който бе направил риби и птици от свинско месо, наряза петела и го натуря в медника. И додето Дедал изпразваше чаша топло питие, Фортуната мелеше пипер във воденична от чемширово дърво…

След като бяха погълнати деликатесите, Трималхион погледна към слугите и каза: „Какво? Вие не сте още обядвали? Идете си! Нека дойдат други да прислужват!“ И тъй дойде друга смяна и ония извикаха: „Сбогом, Гайе!“, а тия: „Здравей, Гайе!“ Сега за пръв път се развали веселието ни. Между новите слуги бе влязло и едно много хубаво момче. Трималхион се втурна към него и почна да го целува продължително. Фортуната, за да докаже своето право на равенство, започна да обижда Трималхион и да го нарича „изверг“ и „мръсник“, понеже не можел да обуздава страстта си. Най-сетне дори го нарече „куче“. Докачен от злословията й, Трималхион хвърли чаша в лицето й. Тя изписка, като че ли бе й извадено око, и закри лицето си с разтреперани ръце. Разтревожи се и Сцинтила и се сгуши на гърдите на приятелката си, която не можеше да се успокои. Един млад услужлив роб сам поднесе до бузата й съд със студена вода, над който Фортуната наведена започна да пъшка и плаче. На свой ред Трималхион каза: „Какво? Тая улична свирачка не се ли помни? Свалих я от скелята на робския пазар, направих я човек между човеците! А пък тя се надува като жаба и не си плюе в пазухата.[394] Който е роден в бордей, не мечтае за палат. Кълна се в благосклонността на моя гений-пазител, ще се погрижа да дойде умът на тая Касандра в ботуши[395]. И аз, глупак, можех да получа десет милиона сестерции! Знаеш, че не лъжа. Агатон, търговецът на парфюми, хей на, вчера беше,[396] ме отведе настрана и ми каза: «Съветвам те, не оставяй да изгасне родът ти!» А пък аз, понеже съм много добродушен и не искам да ме смятат лекомислен, сам си забих брадвата в крака. Добре! Ще те накарам да гребеш пръстта с нокти заради мене. И за да разбереш още сега какво си си направила, чуй, Хабинас, не искам да поставяш нейната статуя в паметника ми, за да нямам разправии и след смъртта си. А за да знае, че мога и аз да наказвам, не позволявам да ме целува след смъртта ми.“

 

 

75. След това мълниеносно избухване Хабинас почна да го моли да прекрати гнева си: „Никой от нас, каза той, не е безгрешен. Човеци сме, не богове.“ Същото каза и Сцинтила с просълзени очи и назовавайки го Гай, го заклеваше в гения му да склони. Трималхион не можа да сдържи повече сълзите си и каза: „Моля те, Хабинас, както ти желая да се наслаждаваш дълго на имота си, така те моля да ме заплюеш в лицето, ако съм направил нещо лошо. Целунах това превъзходно момче не защото с хубаво, но защото е добро. Дели на десет, чете книга от пръв поглед. Купи си от дневната си порция тракийски костюм[397], един стол и два черпака. Не заслужава ли да му се радвам? Но Фортуната забранява. Така ли мислиш, горделивко? Съветвам те да сърбаш, вещице, каквото си надробила и да не ме караш да се зъбя. Иначе ще опиташ, миличка, гнева ми. Познаваш ме, каквото съм решил веднъж, заковано е като с гвоздей на дъска. Но нека мислим за настоящето. Моля ви, приятели, забавлявайте се! И аз съм бил тъй, както сте вие, но чрез дарбите си достигнах до това положение. Да имаш нещо в главата, това прави човека, всичко друго е празна работа. «Купувам добре, продавам добре». Друг ще ви каже друга. Пукам се от щастие. А ти, хъркало, още ли хленчиш? Ще се погрижа да оплакваш съдбата си. Та, както бях започнал, до това богатство ме доведе моята пестеливост. Когато дойдох от Азия, бях колкото тоя свещник. С една дума, ежедневно се мерех на него и аз да добия по-скоро косми на човката си, мажех си устните с масло от лампата. При все това четиринадесет години си останах любимец на господаря. Не е срамно, що заповяда господарят. Но аз задоволявах и господарката. Вие знаете какво искам да кажа; премълчавам го, защото не съм от ония, които обичат да се хвалят.

 

 

76. Впрочем с божия воля станах господар в къщи и взех ума на патрона си. Да не се простирам, направи ме сънаследник с императора[398] и получих сенаторско наследство. Но никои не е доволен от това, което има. Поисках да търгувам. За да не ви отегчавам с много думи: построих пет кораба, натоварих вино — тогава то струваше злато — и ги пратих в Рим. Човек би помислил, че тъй съм заръчал. Всички кораби потънаха. Действителност, не приказка. В един ден Нептун ми погълна тридесет милиона. Мислите ли, че се отчаях? Бога ми, дори не усетих тая загуба, като че ли нищо не бе станало. Направих други, по-големи, по-добри и по-щастливи, тъй че всеки ме наричаше смел човек. Вие знаете, голям кораб има голяма устойчивост. Натоварих пак вино, сланина, боб, парфюми, роби. Тогава Фортуната направи добро нещо: продаде всичките си златни украси, всичките си дрехи и ми даде на ръка сто жълтици[399]. Това бе квас за богатството ми. Каквото желаят боговете, скоро се сбъдва. С едно пътуване спечелих десет милиона. Веднага откупих всички имения, които принадлежаха по-рано на господаря ми. Съграждам къща, закупувам цели пазари роби, товарни животни, каквото бутнех, растеше като медена пита. След като вече притежавах повече, отколкото целият ми роден град, турих точка. Оттеглих се от търговията и почнах да давам под лихва на освободени роби. Наистина, аз не исках да се занимавам повече с моята търговия, но ме насърчи в намерението ми един астролог, който случайно беше дошъл в града ни, гърче на име Серапа, който би могъл да участвува в съвета на боговете. Той ми каза това, което бях забравил. Изложи ми всичко от игла до конец. Познаваше червата ми. Не ми каза само какво съм ял вчера. Човек би помислил, че винаги е живял с мене.

 

 

77. Моля те, Хабинас, мисля, че ти присъствуваше: «Ти си взел госпожа съпругата си от онова известно място[400]. Не си щастлив с приятелите си. Никой никога не ти благодари тъй, както заслужаваш. Притежаваш обширни имения. Храниш змия в пазухата си.» И защо да ви не кажа и това? Че има да живея още тридесет години, четири месеца и два дни. Освен това, че скоро ще получа наследство. Това ми казва моята съдба. Ако ми се удаде да свържа Апулия с именията си, ще съм постигнал достатъчно приживе. Между това с помощта на Меркурий съградих тая къща. Както знаете, беше колиба. Сега е храм. Има четири трапезарии, двадесет спални, две мраморни колонади, горе стаички за робите, моята спалня, гнездото на тая ехидна, много хубава стаичка за вратаря. А спалните за гости побират всичките ми приятели. С една дума, когато е дохождал тука Скавър[401], не е искал да живее на друго място, ако и да има при морето приятели, които с готовност биха го приели. И аз имам още много други неща, които ще ви покажа веднага. Вярвайте ме: ако имаш ас, струваш ас; колкото имаш, толкова струваш. Така вашият приятел, който бе жаба, сега е цар. Между това, Стихе, я донеси облеклото, в което искам да бъда погребан. Донеси и парфюмите и от виното в оная амфора, с която заповядвам да се умият костите ми.“

 

 

78. Стих незабавно донесе в трапезарията бяла покривка и тога, обшита с пурпур. Трималхион ни покани да ги попипаме дали са от добра вълна. После каза усмихнат: „Гледай, Стихе, да не ги налегнат мишки или молци. Иначе ще те изгоря жив. Искам да бъда погребан бляскаво, за да ме облажава целият народ.“ В същия мит отвори шишенце с нардов балсам, намаза ни всинца и каза: „Надявам се, че и след смъртта ми то ще ми бъде тъй приятно, както приживе.“ Колкото за виното, заповяда да го излеят във виенския съд и каза: „Представете си, че сте поканени на помена ми.“

Работата ставаше вече съвсем противна. Трималхион, вече мъртвешки пиян, заповяда да доведат в залата хорнисти за нов концерт. След това се подпря на много възглавници, просна се чак до края на дивана и каза: „Мислете, че съм умрял. Изсвирете нещо хубаво!“ Хорнистите засвириха като на погребение. Особено един роб на оня предприемач на погребения, който бе най-почтен в това общество, засвири тъй силно, че разбуди цялата околност. Затова пожарникарите, които се намираха наблизо, като помислиха, че гори Трималхионовата къща, ненадейно изкъртиха вратата и в своето право да употребяват вода и секири внесоха невъобразим смут. Ние използувахме тоя удобен момент, излъгахме Агамемнон и избягахме бърже като от истински пожар.

Апулей
Златното магаре

Първа книга

1. А сега аз ще ти сплета в милетски стил[402] низ от всякакви историйки и ще погаля благосклонния ти слух с приятно бъбрене, стига само да благоволиш да надникнеш в египетския папирус, изписан с острие от нилска тръстика[403]. Ти ще се удивляваш на образите и ориста на хора, които се преобразяват в други същества и по същия начин отново получават предишния си вид. Започвам. Кой ли пък съм аз?[404] Чуй накратко.

Атическият Химет[405], ефирският Истъм[406] и спартанският Тенар[407], щастливи места, възхвалени навеки в още по-щастливи книги, са откърмили в древността моя род. Там още с първите занимания на моето детство овладях атическия език[408]. По-късно в столицата на Лациум[409] като новак в науките с непосилен труд усвоих и изучих родния език на квиритите[410] без помощта на учител.

Ето защо моля предварително за снизхождение, ако в неопитността си в този чужд за мен език употребя понякога неподходящ израз[411]. Но, разбира се, и самото преминаване от единия на другия език отговаря на този стил на неочаквани обрати[412], към който пристъпвам сега. Започвам гръцки разказ. Читателю, внимавай: ще останеш доволен.

 

 

2. В Тесалия[413] — оттам именно води произхода си майчиният ми род, който се гордее с потеклото си от прочутия Плутарх[414] и внука му, философа Секст[415], — та именно в тази Тесалия отивах по работа. Пребродих планински стръмнини и прелестни долини, росни морави и плодородни поля, възседнал снежнобял местен кон. Когато усетих, че той вече се заморява, за да се раздвижа и аз, претръпнал от дългото седене, скочих на крака, изтрих потта на коня с шума, разтърках му грижливо челото, помилвах го по ушите, свалих му юздата и го поведох полека, с бавна стъпка, докато отстрани умората, като облекчи стомаха си по обикновения и естествен начин. И докато той, навел глава, вървешком уталожва глада си с трева по края на ливадата, аз застигам двама пътника, които вървяха малко по-напред. И докато давам ухо да разбера за какво приказват, единият от тях избухва в смях:

— Остави — казва — тези приказки, те са толкова глупави и са такива дебели лъжи!

Като чувам това, жаден както винаги за нещо ново, аз се обаждам:

— Напротив! Позволете и на мен да взема участие във вашия разговор. Аз наистина не съм любопитен, но бих желал да зная ако не всичко, поне нещичко повече. В същото време забавните и приятни истории ще облекчат изкачването ни по голямата стръмнина.

 

 

3. Този, който беше почнал, добави:

— Разбира се, тези измислици са толкова верни, колкото ако някой каже, че с магически шепот бързите реки се връщат към извора си, морето лениво се сковава, ветровете безжизнено стихват, слънцето спира, от луната закапва на земята пенлива роса[416], звездите се отронват, денят се скрива, нощта се задържа. Тогава аз се окуражих да кажа:

— Ей ти, който беше започнал да разказваш, не се стеснявай и не се докачай, ами продължи разказа си.

А на другия:

— Ти със запушени уши упорито отхвърляш това, което може би с право се казва. Бога ми, ти си на погрешно мнение, като мислиш, че е лъжа онова, което изглежда ново за слуха ти или необикновено за окото или което ни изглежда по-трудно за разбиране. А ако вникнеш в него малко по-внимателно, ще разбереш, че то е не само ясно за разбиране, но и лесно за изпълнение.

 

 

4. Ето, аз вчера вечер, докато се надпреварвах с мои сътрапезници да надвия една по-големичка ечемичена питка със сирене, насмалко не загинах, понеже някаква мазна, леплива хапка ми заседна на гърлото и запуши дихателния ми път. Обаче неотдавна на Шарената колонада[417] в Атина видях с тия две очи фокусник да гълта остър кавалерийски меч с острието напред и веднага след това, подмамен от няколко дребни монети, заби в корема си ловджийско копие откъм смъртоносния му край. И ето на обкованата с желязо дръжка, където дървото на обърнатото копие стърчи от корема към тъпия край, се покатери момче с нежна хубост и изпълни гъвкав и ловък танц със сложни извивки, като че ли нямаше кости, за учудване на всички ни, които присъствувахме там. Сякаш около чепатия кривак с полуокастрени клони на бога на лекарите[418] се е омотала с бързите си извивки благородната змия. Но хайде, ако обичаш, ти, който беше започнал, довърши разказа си. Аз ще ти повярвам и сам, и заради тогова и ще те нагостя в първата срещната странноприемница. Тази награда ти е сигурна.

 

 

5. А той ми отговори:

— Това, което ми обещаваш, смятам заслужено и добро, но все пак ще разкажа отначало, което съм почнал. Най-напред обаче ще ти се закълна в Слънцето, този бог, който вижда всичко, че разказвам, каквото наистина съм видял. И у вас ще изчезне всяко съмнение, щом стигнете до най-близкия град на Тесалия, понеже там навсякъде се носи мълвата за нещо, което е станало пред очите на всички. Но преди това научете откъде съм и кой съм. Казвам се Аристомен и съм от Егион[419]. Чуйте и от какво живея. Снова насам-натам по Тесалия, Етолия, Беотия[420] с мед или сирене, или други такива стоки за кръчмите. Та като научавам, че в Хипата, най-богатия град в цяла Тесалия, се продава прясно и с отличен вкус сирене на твърде изгодна цена, бързо отивам да го закупя всичкото. Но както обикновено се случва — тръгнал съм с левия крак, та пропадна надеждата ми за печалба: предния ден цялото количество бил закупил търговецът на едро Луп[421]. Привечер, уморен от напразното бързане, отивам на баня.

 

 

6. И ето че виждам моя другар Сократ. Той седеше на земята, полунаметнат със съдран плащ, съвсем неузнаваем — с бледо лице, обезобразено от жалка измършавялост, разчорлен, приличен на тези отрепки на съдбата, които просят милостиня по кръстопътищата. Като го видях в това състояние, доближавам се до него с известно колебание, макар че ми беше близък и много добре познат.

— Хей — викам му, — драги Сократе, какво става с тебе? Какъв е тоя вид? Каква е тази срамна работа? Че у вас твоите вече са те оплакали и по име овикали[422] като покойник! Определиха и опекуни на твоите деца с декрет на провинциалния съдия, а жена ти, след като ти отдаде погребалните почести, обезобрази лицето си от продължителна скръб и печал и изплака очите си до пълно ослепяване, вече родителите й я карат да развесели нещастния си дом с радостите на нов брак. И ето че за най-голям наш срам ти се появяваш тук като призрачна сянка.

— Аристомене — казва ми той, — ти не познаваш опасните капризи на съдбата, непостоянното й поведение и превратност.

При тия думи той закри със скърпения парцал своето зачервено от срам лице така, че остави голи останалите части на тялото си от пъпа чак до слабините. Аз най-после не можах да изтърпя жалката картина на неговото бедствие и протегнах ръка, за да му помогна да стане.

 

 

7. А той, както си беше покрил главата, извика:

— Остави, остави! Нека съдбата се наслаждава по-дълго време на своя трофей[423], който сама си издигна.

Но аз го заставям да тръгне с мене, свалям едната от двете си дрехи и бързо го обличам или по-точно го покривам и начаса го водя в банята. Сам му предлагам нещо за мазане и бърсане, изтривам грижливо дебел пласт кир от него и след като се погрижих както трябва, го водя у дома на гости. Сам уморен, аз едва го придържам — толкова беше отпаднал, — но все пак го довеждам. Посъживявам го на дивана, уталожвам глада му, подкрепям го с питие, дори го забавлявам с приказки.

И ето че се събуди у него вече предразположение и склонност към разговор и шеги. Стигнахме до изтънчени подигравки, дори до боязливи закачки и неочаквано той изтръгна из дълбините на гърдите си мъчителна въздишка, яростно се заудря с ръка по челото и се провикна:

— О, аз нещастен, изпаднал в тази неволя поради увлечението си да видя някои по-прочути гладиаторски игри. Както знаеш много добре, бях отишъл в Македония по печалба. На десетия месец, след добра работа, се връщах вече по-богат. Малко обаче преди да стигна Лариса[424], се отбих от пътя с намерение да посетя игрите, но в една отдалечена и дълбока долина бях нападнат от шайка разбойници. Те ме ограбиха напълно, но най-сетне се измъквам и в такова крайно окаяно положение стигам до кръчмата на някоя си Мероя[425], стара, но твърде запазена. Разказвам й подробностите на продължителното ми пътуване, на тревожното ми завръщане за дома и за злополучното ми ограбване. Тя се отнесе с мене прелюбезно, нагости ме безплатно с вкусна храна и веднага, възбудена от похотливост, ме примами при себе си в леглото. Нещастието ме сполетя неочаквано, понеже още от първата нощ, щом се отморих до нея, си навлякох съжителство с тази стара чума. Отстъпих й дори дрипите си, които добрите разбойници оставиха на гърба ми, дори и грошовете, които още имах сили да припечелвам като хамалин с торба на рамо, преди тази добра жена и лоша съдба да ме докарат до това състояние, в което ме видя преди малко.

 

 

8. — Напротив — забелязвам, — ти заслужаваш да изпиташ най-лошото, ако има нещо по-лошо от това, което си изпитал, понеже си предпочел Венерината страст и една разблудна блудница пред дома си и децата си.

А той, слисан от уплаха, приближава показалец до устата си и казва:

— Мълчи, мълчи! — И оглеждайки се дали не го слуша някой, шепне: — Пази се от тази жена със свръхестествена природа да не си навлечеш беда с невъздържания си език!

— Хайде де — казвам му аз, — що пък за жена ще е твоята повелителка, тази кръчмарска царица?

— Магьосница! Има власт над природата: небето може да смъкне, земята да повдигне, изворите да вкамени, планините да втечни, мъртвите да изкара на бял свят, боговете да вкара в ада, звездите да изгаси, самия Тартар[426] да освети.

— Моля те — казвам, — вдигни завесата[427] и говори с обикновени думи!

— За една-две нейни измами или за повече искаш да чуеш? Да накара да се влюбят в нея безумно всички жители на страната, дори нещо повече — всички индуси или етиопци от двете страни на Нил[428], че и самите антиподи[429], — това е за нея дреболия, детска играчка. Но чуй що извърши тя пред очите на мнозина.

 

 

9. Един свой любовник, провинил се с друга, с една само дума превърна в див бобър тъкмо защото това животно, от страх да го не хванат преследвачите, се спасява от тях, като си къса родилните органи[430], та и на него да се случи нещо подобно. Един съсед кръчмар поради това, че е неин конкурент, превърна в жаба и сега този старец от една бъчва, потънал във винената мътилка, кани вежливо предишните си клиенти с пресипнало квакане. Един друг пък, адвокат, понеже говорил против нея, го превърна в овен и сега тоя овен постоянно води дела. Съпругата на един свой любовник, понеже произнесла, когато вече била бременна, подигравателна хула против нея, тя я прокле на вечна бременност — да се задръсти утробата й и да остане плодът в нея; затова, както пресмятат всички, клетата носи вече осемгодишно бреме, като че ли ще ражда слон[431].

 

 

10. Понеже подобни неща се случваха често и мнозина бяха пострадали, всеобщото негодувание толкова нарасна, че бе решено да се накаже още на следния ден най-жестоко — да бъде пребита с камъни. Това намерение тя осуети със силата на магиите си. Както прочутата Медея[432], която си измолила от стария Креонт отсрочка само за един ден и изгорила целия му дом, заедно с него и дъщеря му, в пламъците, които лумнали от венеца, така и тя, както неотдавна в пияно състояние ми разказа, постъпила по следния начин: след като извършила погребални заклинания над една яма, чрез мълчаливо насилие над духовете им принудила всички да се затворят в собствените си домове, така че цели два дни не можеха да се разбият ключалките им, нито да се изкъртят вратите им, нито да се пробият стените им, докато всички накрая, след взаимни предумвания, единодушно не изрекоха най-свята клетва, че никога не ще дигнат ръка срещу нея и че ако някой друг я заплашва, всички ще й се притекат на помощ. Само при това условие тя беше умилостивена и освободи целия град. А пък виновника за този заговор пренесе през една тъмна нощ заедно с цялата му къща — буквално заедно със стените и със самия под, и с цялата основа — така, както си беше заключена, през сто мили в друг град, разположен на върха на стръмна планина и затова безводен. И понеже нагъсто наблъсканите постройки не отстъпват място на пришълеца, тя захвърля къщата извън градските порти и след това се отдалечава.

 

 

11. — Чудни и не по-малко ужасни неща — казвам — разправяш, драги Сократе. Нещо повече, ти ме хвърли, в извънредно голяма тревога, дори в страх, убоде ме не с игла, а с копие — ами ако по същия начин, чрез услугите на някое божество, тази старица узнае нашия разговор? Затова нека по-скоро да си легнем и щом сънят ни освободи от умората, да избягаме още преди настъпването на деня колкото може по-надалеч.

Докато му давах тия съвети, моят добър Сократ, надвит от необичайното преливане и от продължителната умора, беше вече заспал и хъркаше силно. Тогава аз затворих вратата, турих резето, сложих зад вратата леглото си, нагласих го както трябва и си легнах. Известно време останах буден от страх, след това, около полунощ[433], притворих леко очи.

Едва-що съм заспал и внезапно с трясък, по-голям, отколкото бих предположил, ако е от разбойници, вратите се разтварят, не, те по-скоро бяха избити, със строшени и изтръгнати втулки[434]. Легълцето ми, и без това мъничко и сакато с единия крак, прогнило, от тласъка на силния удар се просва разбито и се преобръща и както бях изхвърлен и паднал на земята, се захлупва отгоре ми.

 

 

12. Тогава забелязах, че някои чувства се превръщат в своята противоположност. Защото както твърде често от радост се появяват сълзи, така и при оная силна уплаха не можах да удържа смеха си, след като бях станал от Аристомен на костенурка. Овалян в нечистотия, надничам изпод удобното прикритие на леглото да видя какво ще стане и забелязвам две жени в напреднала възраст. Едната държи запалена лампа, а другата — гъба и изваден меч. С това снаряжение те обградиха спокойно спящия Сократ. Тази с меча започна да говори:

— Това е, сестро Пантия[435], моят скъп Ендимион[436], това е моят Ганимед[437], който дни и нощи се е подигравал с моята младост. Тоя пренебрегна моята любов и не само ме срамеше с хули, но и замисли истинско бягство; а пък аз да оплаквам вечната си самота както Калипсо[438], изоставена от хитрия Одисей!

И като протегна ръка и ме показа на приятелката си, продума:

— А пък този добър съветник Аристомен, който е подбудителят на бягството, лежи сега прострян на земята под леглото, гледа всичко и не знае, че е на косъм от смъртта, а си въобразява, че ще остане безнаказан за нанесените ми оскърбления. Но аз ще направя по-късно, впрочем още веднага, още сега, той да се разкайва за предишната си заядливост и за сегашното си любопитство.

 

 

13. Щом чух това, облях се, нещастният, в студена пот, целият се разтърсих от такъв страх, че и леглото от неспокойното ми тресене се задруса и затанцува по гърба ми. А милата Пантия каза:

— Защо, сестро, най-напред да не го разкъсаме като вакханките[439] на парчета или пък да му вържем ръцете и краката и да му отрежем мъжките части?

На това отговори Мероя — името й разбрах по описанието на Сократ:

— Не, нека поне той остане, за да покрие с малко пръст трупа на тоя окаяник.

И като извърна главата на Сократ надясно, заби целия нож до дръжката в гърлото му отляво. Бликналата кръв събра в малък мях, като го държеше внимателно, да не падне нито капка[440]. Това аз видях със собствените си очи. А за да не се отклони, предполагам, някак от жертвените обреди, добрата Мероя бръкна с дясната ръка през раната чак до вътрешността и изтръгна оттам сърцето на моя нещастен приятел[441], а той, като изпусна през прерязания си от силния удар гръклян някакъв глас, по-скоро неопределен хрип, избълва душата си. Пантия запуши с гъбата грамадния отвор на раната и каза:

— Ти, гъбо, родена в морето, пази се да не минеш през река[442].

След тези думи двете се отдръпнаха, отместиха леглото и разкрачени над мене, заляха лицето ми със смрадливата си течност.

 

 

14. Едва-що излязоха през прага, и вратата се върна пак в предишното си положение: втулките влязоха в своите легла, резето падна на мястото си и ключалката щракна. А пък аз, както си бях, още проснат на земята, останал без душа, гол, треперещ и мокър, като че ли току-що излязъл от утробата на майка си, не, по-скоро полумъртъв, надживял себе си, или изтърсак, но във всеки случай сигурен кандидат за приготвения вече кръст[443], си казах: „Какво ще стане с мене, когато на сутринта видят, че този е заклан? Кой ще даде вяра на думите ми, макар и да говоря истината? Щеше да викаш поне за помощ, ако, толкав мъж, не си могъл да окажеш съпротива на една жена. Пред очите ти са клали човек, а ти си мълчал? А как сам не си загинал при такова нападение? Защо свирепата жестокост не се е побояла от издайничество и е пощадила свидетеля на престъплението? Но понеже си се отървал от смъртта, сега иди и ти при него.“

Това си мислех непрекъснато, а нощта наближаваше към утрото. Стори ми се, че е най-добре да се измъкна неусетно преди разсъмване и бързо-бързо да поема пътя. Грабнах си вързопчето, сложих ключа и се опитах да отместя резето. Но тая послушна и вярна врата, която през нощта се отключи сама, се отвори с голяма мъка едва след като много пъти пъхах в нея ключа.

 

 

15. — Ей, къде си? — викам аз. — Отвори пътните врати, искам да тръгна преди разсъмване.

Вратарят, който спеше на земята до портата, още полусънен, ми отвръща:

— Какво, не знаеш ли, че по пътищата върлуват разбойници, та искаш да тръгнеш на път през нощта? Ако ти искаш да умреш, понеже ти тежи някакво престъпление на съвестта, моята глава не е тиква[444], че да умирам за тебе.

— Няма още много до деня — му викам. — Освен това какво могат да вземат разбойниците по пътя от такъв бедняк? Не знаеш ли, глупако, че голия не могат го съблече и десет атлети?

Капнал за сън и почти заспал, той се обърна на другата страна и ми отговори:

— Че отде да зная дали не си заклал своя спътник, с когото пристигна снощи късно, и сега искаш да се спасиш с бягство?

Тозчас, помня, видях да се разтваря пред мене земята дълбоко до самия Тартар и в него гладното куче Цербер[445], готово да ме разкъса. И си спомних, че в същност добрата Мероя ми пощади гърлото не от състрадание, а от жестокост — да ме запази за кръста.

 

 

16. И така аз се върнах в стаята си и почнах да мисля по какъв начин да свърша бързо с живота си. Но понеже съдбата не ми бе предоставила никакво друго смъртоносно средство освен само леглото, обръщам се към него.

— Сега вече, скъпо мое легълце, което наедно с мене понесе толкова мъки, очевидец и съдия на това, което стана през нощта, тебе единствено мога да призова при моето обвинение като свидетел за невинността ми, дай ми спасително средство, за да отида бързо в подземното царство.

С тези думи се залавям да развържа въжето, с което то бе обтегнато. Прехвърлям единия му край и го закачвам на една греда, втикната под прозореца, която стърчеше от другата страна, а другия здраво връзвам на възел, качвам се на кревата и подигайки се на пръсти за собствената си гибел, пъхам главата си в примката. Но докато блъсках с единия крак подпората, на която се крепях, за да може въжето от тежестта ми да се затегне около гърлото и да прекъсне дихателния път, внезапно старото прогнило въже се скъса и аз тупнах отвисоко и право върху Сократ — той лежеше почти под мене — и заедно с него се търкулнах на земята.

 

 

17. В тоя миг се втурна вратарят със силен вик:

— Къде си бе? Посред нощ напираше да тръгваш, а сега си се покрил и хъркаш?

В този момент, не зная дали от падането ми или от пронизителния вик на оня негодник, Сократ се събуди, скочи пръв и каза:

— Не току-тъй всички пътници проклинат тези кръчмари. Ето този на — нахълтва нахално в най-неудобно време, вярвам, само от желание да отмъкне нещо, и кряска, та ме събуди от дълбок сън, след като съм капнал от умора.

А аз, бодър и весел, обхванат от неочаквано щастие, се надигам и му казвам:

— Ето, неподкупни вратарю, това е моят другар и брат. А ти през нощта в пияно състояние ме набеди, че съм го убил.

С тия думи прегърнах Сократ да го целуна. Но той, ударен в носа от вонята на мръсната течност, с която ме заляха ония ламии[446], ме отблъсна грубо.

— Махай се! Вониш като най-мръсен нужник.

И почна да ме разпитва съчувствено за причините на тази миризма. А пък аз, нещастният, измислям веднага някаква глупава шега и се опитвам да отклоня вниманието му на друга страна. Турям ръка на рамото му и казвам:

— Хайде да вървим и да се насладим на утринната свежест.

Стегнах си вързопчето и след като платихме на кръчмаря таксата за пренощуване, поехме пътя.

 

 

18. Бяхме извървели доста път. Изгрялото слънце вече осветяваше всичко. Аз често се вглеждах нарочно с любопитство в гърлото на спътника си от тази страна, където бях видял забит ножа, и си казвах: „Безумецо; чашите и виното така те приспаха, че сънува такива неестествени сънища. Ето Сократ е жив, здрав и читав. Къде е раната, гъбата, къде е най-после дълбокият и съвсем пресен белег?“ И се обърнах към него:

— Не без основание опитните лекари твърдят, че който е претоварил стомаха си с храна и пиянство, сънува ужасно лоши сънища. Аз например снощи, като прекалих с чашите, изкарах тежка нощ с такива страшни и жестоки сънища, че още ми се струва, че съм опръскан и оцапан с човешка кръв.

На това той се подсмихна:

— То ти си залян не с кръв, а с пикоч. А и на мене насън ми се стори, че съм заклан. Наистина хем усещах болка в гърлото, хем мислех, че изтръгват цялото ми сърце. И сега дори дъхът ми спира и коленете ми се тресат и още залитам при вървене; ще ми се да си похапна нещо, за да се съживя.

— Ето — казах, — готова ти е закуската.

И едновременно с тия думи снех от рамото си торбата, подадох му веднага хляб и сирене и му казах:

— Да поседнем под този платан.

 

 

19. Така и сторихме. Похапвам и аз нещичко. Гледам го през това време как яде без насита. Вижда ми се доста измършавял, лицето му смъртно бледо и с отпаднали сили. Така го бе променил мъртвешкият цвят, че на мене ми се стори, като че ли отново се приближават онези нощни фурии[447], и от страх залъкът хляб, който бях отхапал, макар и съвсем малък, застана посред гърлото ми и не можеше нито да се изкачи нагоре, нито да се смъкне надолу. При това малкото минувачи увеличаваха моя страх. Кой ще повярва, че от двама пътника единият е загинал без вина на другия? А той, след като се наяде до насита, почна да се мъчи от нетърпима жажда, защото бе изгълтал лакомо голяма част от великолепното сирене. Недалеч от корените на платана течеше тиха рекичка, ленива като спокойно блато, с цвят ту на сребро, ту на кристал.

— Ето — казах му, — утоли жаждата си с млечната течност на този извор.

Той се вдигна, подири за миг удобно място, коленичи и наведен, жадно се устреми към водата. Но едва допрял с крайчеца на устните си свежата повърхност, и на гърлото му раззина раната, дълбока и широка, а от нея изведнъж изпадна гъбата и изтече малко кръв. В този момент и тялото му, съвсем бездушно, щеше да полети в реката, ако аз не го бях хванал за единия крак и не го извлякох с мъка на високия бряг. Там оплаках, колкото ми позволяваше времето, клетия си спътник и го зарових завинаги в пясъчната пръст близо до реката. Аз самият, разтреперан и страшно изплашен за своя живот, побягнах по разни странични запустели пътища и като че ли на моята съвест тежи човешко убийство, оставих отечество и дом, за да ида доброволно в изгнание. Сега живея в Етолия[448]. Тук се и отново ожених.

 

 

20. Това разказа Аристомен. А спътникът му, който още от началото поради някакво упорито недоверие не искаше да чуе неговия разказ, каза:

— Няма нищо по-фантастично, от тази измислица, нищо по-глупаво от тази лъжа.

И като се обърна към мене:

— И ти, такъв издигнат човек, както показват външността и държането ти, приемаш тази басня?

— Аз наистина — отговорих — не смятам нищо за невъзможно, напротив, каквото е отредила съдбата, това се случва на смъртните. И мене, и тебе, и всички хора често сполитат много странни и почти невъзможни неща, които, разказани от някой, който не ги е изпитал, губят от достоверността си. А на този човек аз, бога ми, и вярвам, и съм особено благодарен, че ни развлече с тази приятна и забавна история. Така аз извървях неравния и дълъг път без мъка и досада. Вярвам, че на това благодеяние се радва и моят кон, защото, без да го изморя, пропътувах чак до градските порти не на неговия гръб, но на моите собствени уши.

 

 

21. Тук настъпи краят на нашия разговор и на общия ни път, защото и двамата ми спътници завиха наляво към близкото имение. Аз пък се вмъкнах в първата странноприемница, която съгледах при влизането си в града, и веднага почнах да разпитвам старата кръчмарка:

— Хипата ли е този град?

Тя отговори утвърдително.

— Познаваш ли измежду първенците някой си Милон?

Тя се засмя.

— Наистина тук Милон минава за пръв — той живее извън градските стени и целия град.

— Остави шегите, добра майко, моля те, кажи ми какъв човек е той и къде живее.

— Виждаш ли крайните прозорци, които гледат навън от града, и на другата страна вратата, обърната към близката уличка? Там живее тоя Милон, натъпкан с пари и много имотен, но скъперник до немай-къде и човек с лошата слава на най-низък подлец. Той се занимава в същност с изгодно за него лихварство срещу залог в злато и сребро. Живее затворен в своята малка къщурка, изцяло вдаден в своето користолюбие, като и жена си е направил другарка на своето мизерно съществование. Поддържа само едно слугинче[449] и винаги ходи в просешки дрехи.

На тия думи аз се засмях и помислих: „Любезно и предвидливо ме е напътил моят Демей, като ми даде при отпътуването препоръка за този човек. В неговия дом аз няма да се боя от дим, нито от кухненски миризми.“

 

 

22. Така си казвам и след няколко крачки приближавам до входа и почвам силно да хлопам по залостената врата и да викам. Най-после се показа някакво момиче и извика:

— Ей ти, дето толкова силно блъскаш вратата, срещу какъв залог искаш да вземеш пари? Само ти ли не знаеш, че освен злато и сребро не приемаме нищо друго?

— Нещо по-добро ми пожелай — казвам — и по-добре ми отговори дали ще намеря в къщи твоя господар.

— Разбира се. Но защо го търсиш?

— Нося писмо от Демей от Коринт, адресирано до него.

— Докато му съобщя — казва тя, — чакай ме тук.

При тези думи затвори вратата и влезе вътре. След малко се върна, отвори вратата и ме покани:

— Моли те да заповядаш.

Влязох и го намерих възлегнал на малко диванче[450], тъкмо се готви да яде. При краката му седеше жена му, а пред него беше сложена празна маса, която той ми посочи с думите:

— Ето, заповядай!

— Благодаря — отговорих аз и му предадох веднага писмото на Демей. Той го прочете набързо и каза:

— Благодарен съм на моя приятел Демей, че ми е пратил такъв гост.

 

 

23. При тези думи нареди на жена си да отстъпи и ме покани да седна на нейното място. А щом видя, че не се решавам от скромност, хвана края на дрехата ми и ме дръпна надолу.

— Седни! Поради страх от разбойници не можем да държим никакви столове, нито достатъчно, покъщнина.

Аз го послушах. А той продължи:

— По тази прекрасна външност и по тази почти момичешка срамежливост бих отсъдил, и то с право, че произхождаш от знатен род. А и моят Демей ми съобщава в писмото същото. И така, аз те моля да не презираш оскъдността на нашата колибка. Ти ще имаш съседната, ей оная стая. Тя е приличен подслон. Остани на драго сърце да ни гостуваш. Защото с честта, която ще ни окажеш, ще прославиш нашия дом, а и на себе си ще създадеш слава, ако се задоволиш със скромна домашна обстановка, и с това ти би постигнал добродетелите на прочутия едноименник на твоя баща Тезей[451], който не презрял сиромашкото гостоприемство на старата Хекала.

След това извика прислужничката й заръча:

— Фотида[452], вземи багажа на нашия гост и го сложи внимателно в онази стая. След това скоро донеси тук от килера масло за намазване и кърпа за избърсване и всичко каквото там трябва и заведи моя гост в най-близката баня. Той е доста изморен от трудния и дълъг път.

 

 

24. Като чух това, аз прецених характера и пестеливостта на Милон и понеже исках да го предразположа повече към мене, му казах:

— Не ми трябва нищо от това — аз си го нося винаги при пътуване. А и банята лесно ще намеря. Което за мене е най-важно, е конят, който ме докара дотук така чевръсто. Вземи тия пари, Фотида, и купи за него сено и ечемик.

Като се разпоредих така и като пренесох багажа си в посочената стая, тръгнах за банята. Но за да се погрижа преди това за някакво ядене, се отправих най-напред към пазара да си купя нещо. Там видях изложена прекрасна риба. Попитах за цената. Поискаха ми сто нуми, но като не се съгласих, отстъпиха ми я за двадесет денария[453]. Тъкмо реших да си отида, и ме срещна моят приятел Питий, с когото бях съученик в Атина. Отначало не можа да ме познае, след това се спусна дружелюбно към мене, прегърна ме и ме целуна приятелски.

— Драги Луций — извика той, — доста дълго време не сме се виждам, да, бога ми, от времето, когато напуснахме нашия учител Клитий. Но по каква причина си дошъл тук?

— Утре ще узнаеш — му отговорих. — Но що е това? Поздравявам те за напредъка. Ето, виждам при тебе служители, ликтори[454] и облекло, подобаващо на висок пост.

— Грижа се за продоволствието — отговори ми той — и изпълнявам длъжността едил[455]. Ако желаеш да си купиш нещо за ядене, непременно ще ти бъда в услуга.

Аз му казах, че няма нужда, понеже вече се бях снабдил с достатъчно риба за ядене. Но като видя кошничката, потръска рибите, за да ги разгледа по-добре, и ме попита:

— За колко купя този боклук?

— Едва склоних рибаря да вземе само двадесет денария.

 

 

25. Като чу това, веднага ме улови за ръка и ме върна на пазара.

— А от кого купи този боклук?

Показах му стареца, който стоеше в един ъгъл. Веднага се нахвърли върху него с най-груб глас, съответно на едилската си власт:

— Вие наистина съвсем не щадите нашите приятели и изобщо чужденците! На такава скъпа цена продавате нищо и никаква риба. Та вие обръщате в скалиста пустиня този град, цвета на Тесалийската област, с тия скъпи цени на хранителните продукти. Но това не ще мине безнаказано. Аз ще ти дам да разбереш как се постъпва под мой надзор с мошеници!

И като изсипа на земята кошницата, заповяда на своя подчинен да стъпи с крака върху рибата и да я смачка. Доволен от своята строгост, моят Питий ме посъветва да си ида с думите:

— Струва ми се, Луций, че на старчето му е достатъчен урок този позор.

Смутен и зашеметен от тая случка, аз се отправих за банята, лишен от енергичните мерки на моя съученик и от пари, и от ядене. Окъпвам се и се връщам в дома на Милон, като влизам направо в моята стая.

 

 

26. Но ето ти идва прислужницата Фотида и ми казва:

— Вика те господарят.

Но аз, вече запознат добре с Милон и неговата стиснатост, се извиних учтиво, че смятам да премахна умората от пътя не с ядене, а със сън. Щом получи тоя отговор, той се яви сам, сложи ръка на рамото ми и се помъчи ласкаво да ме притегли. Аз ту се колебая, ту свенливо се противя.

— Няма да изляза — казва ми той, — ако не ме последваш.

И придружава думите си с клетва. Няма как, против волята си се подчиних на неговото упорство и той ме заведе до своя диван. Веднага щом седнах, той почна да ме пита:

— Е, как е нашият Демей? Какво прави жена му? Как са децата му? Как са робите му?

Разказвам му ред по ред. После почна да ме разпитва по-подробно за целта на моето пътуване. След като я изложих както се следва, той се интересува най-подробно и за моя роден град, и за първенците, и най-после за самия управител. Но щом забеляза, че аз, измъчен от толкова трудния път, а изморен и от продължителния разговор, както приказвам, заспивам и напразно, вече съвсем изнемощял, пелтеча някакви неразбираеми думи, ме пусна най-сетне да ида да спя. Спасих се най-после от брътвежа и гладната гощавка на противния старец, натежал от сън, а не от храна, нахранен само с приказки, се прибрах в стаята си и се отдадох на желания отдих.

Втора книга

1. Щом утринното слънце разпъди нощта и доведе деня, аз се разделих едновременно със съня и с леглото. И без това бях неспокоен и безкрайно жаден да преживея нещо рядко и чудно, а като си мислех, че се намирам сред Тесалия, която по единодушното мнение на целия свят се слави като родина на магьосническите заклинания, и си спомних за историята, разказана от чудесния ми спътник Аристомен, свързана пак с този град, аз разглеждах любопитно всичко, обхванат в едно и също време и от желание, и от нетърпение. В този град нямаше нищо, което да смятам, че е такова, каквото го виждам, но че всичко е превърнато в друг образ с магьосническа дума. Та дори и камъните, о които се спъвах, мислех, че са вкаменени хора, птиците, които слушах — че са хора, обвити с пера, дърветата около градската стена — че са други пък, покрити с листа, и че изворните води изтичат от човешки тела. Вече очаквах и статуите и картините да почнат да ходят, стените да проговорят, воловете и другият добитък — да дават предзнаменования, а от самото небе и от слънчевия диск внезапно да долети поличба.

 

 

2. Така поразен, не — изумял от мъчително любопитство, оглеждах всичко, но не можех все пак да открия никакъв знак или изобщо следа за задоволяване на