На Майкъл Монфорт
— Майната му — каза той. — Писна ми да рисувам. Дай да излезем. Писна ми от вонята на маслени бои, писна ми да бъда велик. Писна ми да чакам да умра. Хайде да излезем.
— Да излезем къде? — попита тя.
— Където и да е. Да ядем, да пием, да позяпаме.
— Йорг — каза тя. — Аз какво ще правя, когато умреш?
— Ще ядеш, ще пиеш, ще се чукаш, ще пикаеш, сереш, ще се обличаш, ще се размотаваш наоколо като кучка.
— Но на мен ми трябва сигурност.
— На всички ни трябва.
— Искам да кажа, ти и аз не сме женени. Няма да мога да получа даже застраховката ти.
— Хайде стига, не се тревожи. Освен това, ти не вярваш в брака, Арлийн.
Арлийн седеше на розовия стол и четеше следобедния вестник. — Ти казваш, че пет хиляди жени искали да спят с теб. Къде оставам аз тогава?
— Значи са пет хиляди и една.
— Мислиш, че не мога да си намеря друг мъж, така ли?
— Не, там нямаш проблеми. Стигат ти и три минути, за да си намериш друг.
— Мислиш си, че ми трябва велик художник, така ли?
— Не, не ти трябва. И някой добър водопроводчик ще свърши работа.
— Да, стига да ме обича.
— Разбира се. Слагай си палтото. Излизаме.
Те заслизаха надолу по стълбите от квартирата на последния етаж. Стаите в сградата бяха евтини и пълни с хлебарки, но обитателите им изобщо нямаха вид на умиращи от глад — те никога не преставаха да готвят разни манджи в огромни тенджери, седяха наоколо, пушеха, чистеха си ноктите; пиеха бира от кутийки или си разделяха бялото вино от някоя висока синя бутилка, крещяха един на друг или се смееха, оригваха се, почесваха телата си, дремеха пред екраните на телевизорите си. Хората с много пари не са често срещано явление по света, но изглежда, че ония с малко пари умеят да живеят по-добре. Единствената потребност на тези тук явно бяха спане, чисти чаршафи, храна, напитки и мехлем против хемороиди. И всички винаги оставяха вратите на стаите си леко отворени.
— Глупаци — каза Йорг, докато вървяха надолу по стълбите — тия пропиляват живота си в празно бръщолевене, а с бъркотията си задръстват и моя живот.
— О, Йорг — въздъхна Арлийн, — ти като че ли не обичаш хората, а?
Йорг я изгледа, повдигнал вежди, но не отговори. Арлийн винаги реагираше по един и същи начин на възгледите му относно масите — сякаш това, че не обичаше хората, свидетелстваше за някакво абсолютно непростимо несъвършенство на душата му. Но Арлийн беше идеална за чукане и бе приятно, когато се навърташе наоколо — е, поне през повечето време.
Двамата стигнаха до булеварда и продължиха да вървят — Йорг с червеникавата си прошарена брада, изпочупените пожълтели зъби и лошия си дъх, пурпурно червените уши, подплашени очи, с вонящото си скъсано палто и с белия бастун от слонова кост. И му беше най-хубаво, когато се чувстваше най-зле. — Лайна — каза той, — всичко на тоя свят изхвърля лайна чак до часа, в който умре.
Арлийн пристъпваше бодро до него и въртеше съвсем неприкрито задник, а Йорг потрепваше по паважа с бастуна си и даже слънцето поспря да ги погледа и си каза: „Хо, хо!“
Най-накрая стигнаха до старата порутена сграда, където живееше Серж. И Йорг, и Серж рисуваха от дълги години, но едва напоследък картините им бяха започнали да се продават за малко повече от свинска пръдня. Двамата се бяха посветили на кариерите си едновременно, но сега всеки сам вървеше по пътя към славата. Йорг и Арлийн влязоха в хотела и се заизкачваха по стълбите. Коридорите бяха пропити с миризма на йод и пържено пиле. В една от стаите някой се ебеше и не се стараеше да го запази в тайна. Изкачиха се до последния стаж и Арлийн почука. Вратата се отвори незабавно и иззад нея се подаде главата на Серж. — Ку-ку! — каза той. После се изчерви. — О, извинявайте… влезте.
— Какво ти става, по дяволите? — попита Йорг.
— Сядайте. Мислех, че е Лайла…
— И си играеш на криеница с Лайла?
— Е, нищо лошо.
— Серж, трябва да се отървеш от това момиче. Тя разбърква мозъка ти.
— Но ми остри моливите.
— Серж, твърде млада е за теб.
— На 30 е.
— А ти на 60. Което прави 30 години.
— И трийсет години е твърде много?
— Разбира се.
— Ами какво ще кажеш за 20? — попита Серж, поглеждайки красноречиво към Арлийн.
— Двайсет години е приемливо. Трийсет е извращение.
— А защо вие и двамата не си намерите жени на вашата възраст? — попита Арлийн.
И двамата я изгледаха.
— Тя обича да си прави малки шегички — каза Йорг.
— Да — каза Серж, — шегува се. Хайде, ще ви покажа как работя сега…
Последваха го в спалнята. Той свали обувките си и се опъна по гръб на леглото. — Виждате ли? Ето така. С всички удобства. — Серж бе закрепил към четките си дълги дръжки и рисуваше върху едно платно, опънато върху тавана. — Заради гърба ми е. Иначе не мога да рисувам и десет минути, без да се наложи да спра. А така мога да я карам с часове.
— Кой ти размесва боите?
— Лайла. Аз й казвам: „Пъхни го в синьото. Сега малко зелено.“ И тя го прави доста добре. Кой знае, може някой ден да й поверя и работата с четките, а аз просто ще си лежа и ще си чета списания.
Тогава чуха стъпките на Лайла по стълбите. Тя си отвори, прекоси предната стая и влезе в спалнята.
— Хей — каза тя — виждам, че дъртият ебач рисува.
— Даа — каза Йорг, — твърди, че ти си му повредила гърба.
— Не съм казвал такова нещо.
— Дайте да излезем да хапнем някъде — каза Арлийн. Серж изстена и стана от леглото.
— Кълна се в Исуса — каза Лайла — той почти през цялото време само лежи като скапана жаба.
— Трябва да пийна нещо — каза Серж. — Веднага ще се свестя.
Спуснаха се заедно долу до улицата и поеха към „Шийпс Тик“. На пътя им внезапно се изпречиха двама запъхтени, около двадесет и пет годишни младежи. И двамата с пуловери с яки по врата. — Хей, вие момчета, сте художниците Йорг Свенсон и Серж Мало!
— Разкарайте се по дяволите от пътя ни! — сопна се Серж.
Йорг замахна с бастуна си от слонова кост. Улучи по-ниския от младежите точно по коляното. — Мамка ти — каза младежът, — ти счупи крака ми!
— Надявам се да съм успял — каза Йорг. — Това може да те научи на малко шибана вежливост!
Продължиха към „Шийпс Тик“. Когато влязоха там, насядалите вътре клиенти възбудено зашумяха. Оберкелнерът ги посрещна незабавно с дълбок поклон, размахани в ръцете му менюта и куп любезности, изречени на италиански, френски и руски език.
— Гледайте тези дълги черни косми в ноздрите му — каза Серж. — Абсолютна гадост!
— Да — каза Йорг и после изкрещя на келнера: — скрий проклетия си нос!
— Пет бутилки от най-доброто вино — кресна му на свой ред и Серж, докато четиримата се настаняваха на най-хубавата маса.
Оберкелнерът бързо се отдалечи.
— Вие двамата сте истински задници! — каза Лайла.
Йорг плъзна ръка по бедрото й.
— На двама живи безсмъртници са им позволени известни волности.
— Разкарай си ръката от путито ми, Йорг!
— То не е твое пути. На Серж е.
— Тогава, разкарай си ръката от путито на Серж, или ще се разпищя, Йорг.
— Нямам достатъчно силна воля.
Тя запищя. Йорг махна ръката си. Появи се келнерът и забута към тях количка с шампаниера с изстудено вино. Спря пред масата, поклони се, извади една бутилка и я отвори. Напълни чашата на Йорг. Йорг я пресуши на един дъх. — Лайняно е, обаче става. Отвори ги всичките!
— Всички бутилки?
— Всички бутилки, задник такъв и побързай!
— Той е несръчен, вижте го само — каза Серж. — Ще вечеряме ли?
— Вечеря ли каза? — обади се Арлийн. — Та вие, момчета, можете само да пиете. Не си спомням да съм виждала някой от вас да изяде нещо повече от едно рохко сварено яйце.
— Разкарай се от очите ми, пъзльо — каза на келнера Серж.
Оберкелнерът изчезна.
— Вие, момчета, не би трябвало да говорите на хората така — каза Лайла.
— Платили сме си данъците на държавата — каза Серж.
— Но нямате право — каза Арлийн.
— Сигурно нямаме — каза Йорг, — но пък така ни става интересно.
— Хората не са длъжни да понасят грубостите ви — каза Лайла.
— Хората понасят, каквото понасят — каза Йорг. — Понасят и много по-лоши неща.
— Искат само картините ви, нищо повече — каза Арлийн.
— Ние сме картините си — каза Серж.
— Жените са глупачки — каза Йорг.
— Внимавай — предупреди го Серж, — защото те са способни и на отвратителни отмъщения!
Заседяха се там два-три часа, докато пиеха виното си.
— Човекът е с по-дебела кожа и от рожков — каза накрая Йорг.
— Човекът е помийната яма на вселената — допълни Серж.
— Вие, момчета, сте наистина задници — каза Лайла.
— Съвсем вярно — подкрепи я и Арлийн.
— Дай да се разменим тази вечер — каза Йорг. — Аз ще наема твоето пути, а ти моето.
— О, не — каза Арлийн, — да ги нямаме такива.
— Точно така — каза Лайла.
— Сега ми се рисува — каза Йорг. — Писна ми да пия.
— И на мен ми се рисува — додаде Серж.
— Дайте да се махаме оттук — каза Йорг.
— Вижте — каза Лайла — вие, момчета, още не сте платили сметката.
— Сметката? — каза Серж. — Ти да не би да си мислиш, че ще плащаме за тая помия?
— Хайде да тръгваме — каза Йорг.
Докато ставаха, оберкелнерът се приближи със сметката.
— Тая помия вони! — кресна му Серж, като заподскача на мястото си. — Аз никога не бих поискал от някой да плаща за подобен боклук! И искам да знаеш, че беше по-отвратително от пикня!
Серж грабна една преполовена бутилка вино, разкъса ризата на сервитьора и го разля по гърдите му. Йорг бе вирнал бастуна си от слонова кост високо над рамото като сабя. Келнерът изглеждаше объркан. Той бе красив млад мъж с дълъг, добре поддържан маникюр и притежаваше скъп апартамент. Бе студент по химия и веднъж бе спечелил втора награда на конкурс за оперни певци. Йорг замахна с бастуна си и го стовари силно върху него, точно под лявото ухо. Келнерът пребледня като платно и се олюля. Йорг го удари още три пъти на същото място и той се свлече на пода.
Четиримата тръгнаха заедно — Серж, Йорг, Лайла и Арлийн. Всички бяха пияни, но пък някак велики, някак уникални. Минаха през вратата и излязоха на улицата.
Двойка млади хора, от една маса близо до вратата, бе наблюдавала цялата сцена. Младежът изглеждаше интелигентен, но общият ефект все пак малко се разваляше от една доста едра брадавица на върха на носа му. Момичето му бе дебело, но иначе приятно в тъмносинята си рокля. И в миналото бе мечтало да стане монахиня.
— Не мислиш ли, че те бяха просто великолепни? — попита младежът.
— Бяха задници — каза момичето.
Младежът махна с ръка да им донесат трета бутилка вино. Очертаваше се нова трудна вечер.
Хенри си наля едно питие и се загледа през прозореца към жарките и опустели холивудски улици. Исусе Христе, животът му в последно време се бе превърнал в истинско тегло и това го караше да се чувства непрекъснато притиснат до стената. Сега вече му оставаше само смъртта, а смъртта бе винаги току зад ъгъла. Днес бе направил тъпата грешка да си купи вестник с новините за ония от подмолния свят и там продължаваха да идолизират Лени Брус[1]. Имаше и негова снимка, като мъртвец, точно след голямата патаклама. Е да, Лени от време на време биваше и забавен — „Не мога да се изпразвам!“ — тоя негов лаф бе считан за шедьовър, но в крайна сметка Лени не беше чак дотам върховен. И така, ние всички един ден свършваме в моргата, а това си е чиста математика. Нищо ново. Проблемът всъщност е в чакането.
Телефонът иззвъня. Бе приятелката му.
— Слушай, кучи сине, до гуша ми дойде от твойто пиене. Нагледах се на същото с баща ми…
— О, по дяволите, не е чак толкова лошо.
— Напротив, и нямам намерение да го търпя.
— Казвам ти, правиш от мухата слон.
— Не, дойде ми до гуша, повтарям, писна ми. Видях те на онова парти, когато пращаше хората да ти носят още уиски и точно затова си тръгнах. До гуша ми дойде, няма да понасям повече…
Тя му затвори телефона. Той прекоси стаята и си наля още уиски с вода. После влезе в спалнята, свали ризата си, панталона, обувките, чорапите. Отиде до леглото само по слипове и с питието си в ръка. Беше дванадесет без петнайсет. Нямаше никакви амбиции, никакъв талант, никакви шансове. Това, което го крепеше още по ръба, си беше чист късмет, а късметът никога не трае дълго. Да, твърде жалко за Лу, но Лу искаше да бъде победител. Той пресуши чашата и се излегна на леглото. Взе книгата на Камю[2] „Издържливост, бунтарство и смърт“… прочете няколко страници. Камю говореше за терзанията и ужаса, и за мизерното съществуване на Човека, но говореше за това по такъв успокоителен и нежен като цвете начин… използваше такъв език…, та човек оставаше с чувството, че тия същите работи не засягаха нито него самия, нито писането му. С други думи, все едно, че нещата си бяха съвсем наред. Камю говореше като човек, който току-що е приключил с вечерята си от пържола и пържени картофи, като накрая я е полял с бутилка доброкачествено френско вино. Човечеството може наистина да е било подложено на страдания, но самият той явно не. Мъдър човек, вероятно, обаче Хенри предпочиташе хората, които викат, когато се опарят.
Той пусна книгата на пода и се опита да заспи. Сънят винаги го затрудняваше. Ако съумееше да спи поне 3 часа на всеки 24, се чувстваше доволен. Е, каза си той стените още са си тук — дай на човека четири стени и все едно, че си му дал шанс. Изхвърли го вън на улицата — вече не може да се направи нищо.
На вратата се позвъни.
— Хенк! — извика някои. — Хей, Хенк!
Какво, по дяволите — помисли си той — сега пък какво?
— Да? — отвърна високо от леглото си.
— Хей, какво правиш?
— Почакай минута…
Той стана, взе ризата и панталона си и отиде в предната стая.
— Какво правиш?
— Обличам се…
— Обличаш ли се?
— Да.
Часовникът показваше дванайсет и десет. Той отвори вратата. Беше професорът от Пасадена, който преподаваше английска литература. Водеше една красавица със себе си. Професорът представи красавицата. Тя бе редактор в една от големите издателски къщи в Ню Йорк.
— О, сладурчето ми — каза той, приближи се до нея и я стисна за дясното бедро. — Обичам те.
— Много си бърз — каза тя.
— Е, ти знаеш, че писателите винаги трябва да целуват задниците на издателите.
— А пък аз си мислех, че е обратното.
— Не е. Писателите са тези, които умират от глад.
— Тя иска да види романа ти.
— Разполагам с копия само с твърда обложка. Не мога да й подаря от тях.
— Дай й едно. От издателството може да решат да го закупят.
Ставаше дума за последния му роман, „Кошмар“. Той обаче прецени, че тя просто се опитваше да се сдобие с безплатно копие.
— Бяхме тръгнали за Дел Мар, но Пат каза, че иска да те види на живо.
— Колко мило.
— Веднъж Хенк дойде да чете свои стихотворения пред студентите ми. Дадохме му 50 долара. А той се изплаши и се разплака. Наложи се да го изблъскам насила от аудиторията.
— Чувствах се засегнат. Само 50 долара. На Одън[3] са му плащали по 2000 долара. Не вярвам, че той е чак толкова по-добър от мен. Всъщност…
— Да, известно ни е какво мислиш.
Хенри се наведе да събере старите бюлетини за конните състезания, разпилени в краката на редакторката.
— Разни хора ми дължат пари, общо 1100 долара. Не мога да си ги взема. А тия от секссписанията станаха невъзможни. Вече започнахме да си говорим на „ти“ с онова момиче от приемната им. Някаква Клара. „Здравей, Клара“ — обаждам й се аз — „закуси ли добре тази сутрин?“ „О, да, Хенк, а ти?“ „Естествено“ — казвам й аз — „две твърдо сварени яйца.“ „Знам защо ми се обаждаш“ — казва тя. „Естествено“ — казвам й аз — „все за същото“. „Ами, той е готов тук при нас, нашият пощенски запис N:973896 за 85 долара.“ „Има и още един, Клара, вашият пощенски запис N:973895 за пет разказа, 570 долара.“ „О да, ще се опитаме да ги представим на г-н Мастърз за подпис.“ „Благодаря, Клара“ — казвам й аз. — „О, няма защо“ — казва тя, — „вие, момчета, заслужавате парите си.“ „Естествено“ — казвам аз. А после тя казва: „И ако не получиш парите си, ще се обадиш пак, нали? Ха, ха, ха!“ „Да, Клара“ — казвам й аз — „ще се обадя пак.“
Професорът и издателката се разсмяха.
— И все не мога да се оправя, по дяволите! Някой да иска питие?
Те не отговориха и Хенри наля само едно за себе си. — Опитах даже и с конните залагания. В началото тръгна добре, но после се провалих. Наложи се да спра. Не мога да си позволя да губя, трябва само да печеля.
Професорът започна да им разяснява системата си, по която печелел на „Двадесет и едно“ в Лас Вегас. Хенри се приближи до редакторката.
— Хайде да си легнем — каза той.
— Майтапиш се — каза тя.
— Да-а — каза той, — като Лени Брус. Почти. Той умря, а пък аз съм само на умиране.
— Пак се майтапиш.
— Да-а, аз съм героят. Легендата. Аз съм неопетненият, оня, който не се е продал на никого. Там, в Източните щати, писмата ми се разпродават на търг за по 250 долара парчето. Пък аз тук не мога да си купя и една торба с пръдня.
— Вие, писателите, много обичате да крещите: „Вълк!“
— Е, ами вълкът може и да е дошъл. Човек не може да се издържа, като разчита само на душата си. Не можеш да плащаш наема с душата си. Опитай някой път.
— Може би ще трябва да си легна с теб — каза тя.
— Хайде, Пат — намеси се професорът и стана. — Нали бяхме тръгнали за Дел Мар.
Тримата тръгнаха към вратата. — Радвам се, че се запознахме — каза редакторката.
— Естествено — отвърна Хенри.
— Ти ще се оправиш.
— Естествено — повтори той. — Довиждане.
Той се върна в спалнята, съблече се и пак си легна. Може би щеше да успее да заспи? Сънят приличаше донякъде на смъртта. Заспа. Засънува, че е на конната писта. Мъжът зад гишето за облози му даваше пари и той ги пъхаше в портфейла си. Бяха много пари.
„Трябва да си купиш нов портфейл“ — каза мъжът. — „Този е скъсан.“
„Не“ — отвърна му той. — „Не искам хората да знаят, че съм богат.“
На вратата се позвъни. — Хей, Хенк! Хенк!
— Добре, добре… Почакай минута…
Облече се отново и отиде да отвори. Беше Хари Стобс. И Стобс с писател. Да, той познаваше твърде много писатели.
Стобс влезе.
— Имаш ли някакви пари, Стобс?
— По дяволите, не!
— Добре, аз ще купя бирата. Мислех, че си забогатял.
— Не, живеех с онова маце в Малибу. Тя ме обличаше добре, хранеше ме. И пиячката ми купуваше. Сега живея в една душ-кабина.
— Душ-кабина?
— Да, хубава е. С истински стъклени плъзгащи се врати.
— Добре, да вървим. Имаш ли кола?
— Не.
— Ще вземем моята.
Качиха се в неговия „Комет 62-ра“ и потеглиха към Холивуд и „Норманди“.
— Продадох една статия на „Тайм“. Човече, вярвах, че съм докопал големите пари. Днес получих чека им. Не съм го осребрил още. Искаш ли да познаеш за колко е?
— 800 долара?
— Не, за 165.
— Какво? Списание „Тайм“? 165 долара?
— Точно така.
Те паркираха и влязоха в един малък магазин за алкохол, за да си купят бира.
— Моето момиче ме заряза — каза Хенк на Стобс. — Твърди, че съм пиел твърде много. Което си е една гологъза лъжа. — Той извади от хладилника до щанда две кашончета с по шест бири. — Трябва да оправям махмурлука си. От едно лошо парти снощи. Бяхме се събрали само умиращи от глад писатели и няколко професори на път да загубят работата си. Банални, професионални приказки. Много изтощително.
— Писателите са курви — каза Стобс. — Писателите са курвите на вселената.
— Курвите на вселената се оправят много по-добре, приятелю.
Двамата отидоха до касата.
— „Крилете на песента“ — каза собственикът на магазина.
— „Крилете на песента“ — каза Хенри.
Преди около година в „Лос Анжелис Таймс“ собственикът бе чел една статия за поезията на Хенри и не я беше забравил. Бе в рубриката им „Крилете на песента“. В началото Хенри бе мразил тази рубрика, а сега я намираше за забавна. Криле на песента, как не.
Отново се качиха в колата и се върнаха в квартирата. Беше минал пощаджията. В кутията имаше нещо.
— Може да е чек — каза Хенри.
Той внесе писмото в стаята, отвори две бири, после отвори и писмото.
„Скъпи г-н Чинаски, току-що прочетох романа Ви «Кошмар» и сборника Ви разкази «Снимки от Ада» и мисля, че Вие сте велик писател. Аз съм омъжена, 52-годишна и децата ми са вече големи. Много бих искала да ми се обадите. С уважение, Лорис Андерсон.“
Писмото бе изпратено от малък град в щата Мейн.
— Не знаех, че хората в Мейн още живеят — каза той на Стобс.
— Не мисля, че живеят — каза Стобс.
— Но ето, че не сме прави. Тази жена например живее.
Хенри хвърли писмото в кошчето за отпадъци. Бирата беше добра. В отсрещния многоетажен жилищен блок през улицата започваха да се завръщат медицинските сестри. Там живееха много медицински сестри. Повечето от тях носеха полупрозрачни униформи и следобедното слънце довършваше останалото. Той застана до прозореца със Стобс и двамата ги гледаха дълго как слизат от колите си и преминават през стъклената входна врата на сградата, за да изчезнат под душовете си, пред телевизорите си и зад затворените си врати.
— Виж оная там — каза Стобс.
— Ъ-ъ, ъхъ.
— Ето още една.
— О, Боже!
Държим се като петнайсетгодишни, помисли си Хенри. Ние не заслужаваме да живеем. Обзалагам се, че Камю никога не е заничал през прозорците.
— Ти как смяташ да я караш, Стобс?
— Ами, докато си имам душкабинка, всичко ми е наред.
— Защо не си намериш работа?
— Работа? Не ми приказвай като умопобъркан.
— Да, сигурно си прав.
— Погледни оная! Виж задника на онази там!
— Да, наистина.
После седнаха и се заловиха сериозно с бирата.
— Мейсън — започна да говори Хенри, споменавайки името на един млад непубликуван поет, — се е преместил да живее в Мексико. Осигурявал си сам месото, като ходел из горите с лък и стрели. И сам улавял рибата си. Заминал там с жена си и една домашна прислужница. Написал вече четири книги. Даже един уестърн. Проблемът обаче е там, че когато живееш извън страната, почти е невъзможно да успяваш да събираш парите си. Защото единственият начин да събираш парите си е когато заплашваш ония отсреща ти със смърт. Аз станах много добър в писането на подобни заплашителни писма. Но ако живееш на хиляда мили далеч, ония знаят, че страстите ти ще се охладят, докато пристигнеш пред вратата им. Иначе ми харесва идеята да се грижиш сам за месото в чинията си. Далеч за предпочитане пред супермаркета. А и когато ловуваш, можеш да си представяш, че животните пред теб са издатели и редактори. Велика работа.
Стобс остана до около 5 следобед. Двамата се дърлиха относно писането, както и за това, как момчетата от върха наистина смърдят! Момчета като Мейлър, като Капоти[4]. После Стобс си замина, а Хенри съблече ризата, обувките, панталона и чорапите си и се върна в леглото. Телефонът иззвъня. От пода, близо до леглото. Той се пресегна и вдигна слушалката. Беше Лу.
— Какво правиш? Пишеш ли?
— Аз рядко пиша.
— Пиеш ли?
— Изтрезнявам.
— Мисля, че ти трябва болногледачка.
— Дай да отидем на конната писта довечера.
— Добре. Кога ще минеш да ме вземеш?
— 6,30 става ли?
— Става.
— До скоро виждане, тогава.
Той се изтегна по гръб. Е, беше хубаво отново да е с Лу. Тя му действаше добре. И имаше право, като му натякваше, че прекалява с пиенето. Ако ситуацията при тях беше обратната, ако Лу пиеше колкото него, той не би я искал до себе си. Бъди честен, човече, бъди честен. Виж какво се случи с Хемингуей, който винаги седеше с чашата в ръка. Виж и Фокнър, всичките ги погледни. Е, мамка му.
Телефонът отново иззвъня.
— Чинаски?
— Да!
Беше поетесата Джанеса Тийл. Имаше хубаво тяло, но той никога не бе лягал с нея.
— Бих искала да дойдеш на вечеря утре.
— Но аз ходя сериозно с Лу — каза той. И си помисли: Божичко, колко съм лоялен! О, Боже, какво добро момче съм. Боже мой!
— Доведи я със себе си.
— Смяташ ли, че е разумно?
— От моя страна няма проблеми.
— Виж, нека да ти се обадя утре. Тогава ще ти отговоря.
Той остави слушалката и отново се изпъна на леглото. Цели 30 години, помисли си той, мечтаех да стана писател, а ето че сега станах и какво от това?
Телефонът отново иззвъня. Бе Дъг Ешълхам, поетът.
— Хенк, бейби…
— Да, Дъг?
— Разбит съм, бейби, трябва ми една петарка, бейби. Хайде да ми дадеш една петарка.
— Дъг, конете направо ме смачкаха. Капо съм, съвсем.
— О — каза Дъг.
— Съжалявам, бейби.
— Ами, добре.
Дъг затвори телефона. Дъг и без това вече му дължеше 15. Обаче той имаше една петарка. Трябваше да даде на Дъг тая петарка. Дъг сигурно сега ядеше кучешка храна. Не, не съм много добро момче, помисли си той. Боже, в крайна сметка аз не съм много добро момче.
Изпъна се пак на леглото, в цял ръст, и потъна в мисли за безславието си.
Да живееш като жиголо е много странно преживяване, особено когато не си жиголо-професионалист. Къщата имаше два етажа — Комсток обитаваше с Лин горния, а долният беше за мен и Дорийн. Бе разположена сред красива местност в полите на хълма Холивуд. И двете дами бяха много дейни и заемаха високоплатени длъжности. Къщата бе заредена с добро вино, добра храна и с едно куче с оръфан задник. Имаше и една дебела черна прислужница, Рета, която прекарваше по-голямата част от времето си в кухнята, отваряйки и затваряйки вратата на хладилника в търсене на нещо за ядене.
Всички заслужаващи внимание списания пристигаха на адреса ни в точно определеното си време всеки месец, но Комсток и аз не ги четяхме. Ние с него само се излежавахме наоколо, докато се лекувахме от махмурлука си и докато чакахме да дойде вечерта, когато дамите ни пак щяха да ни напоят и нахранят за сметка на дебелите си портфейли.
Комсток твърдеше, че Лин била преуспяващ продуцент в едно голямо киностудио. Комсток носеше барета, копринен шал, тюркоазно фишу около врата, имаше брада и спокойна, плавна походка. Беше писател, запънал на втория си роман. Аз си имах собствена квартира в една грозна, като пострадала от бомбардировка сграда в източен Холивуд, но рядко ходех там.
Личният ми транспорт бе един „Комет 62-ра“. Младата дама от къщата срещу нашата се разстройваше силно заради старата ми кола. На мен ми се налагаше да я паркирам пред нейната къща, защото там бе една от няколкото равнинни площадки, а колата ми не искаше да пали при наклон. Тя палеше с мъка и на равно, така че трябваше да седя дълго в нея, докато помпя педала на горивото и въртя стартера, а отдолу излитаха цели облаци дим и шумът бе наистина непрекъснат и противен. Дамата започваше да пищи така, сякаш полудяваше. Тогава аз се срамувах заради бедността си — един от малкото случаи, в които се срамувах от това. Продължавах да седя там, помпейки педала, и се молех горещо този Комет 62-ра най-после да запали, и се опитвах да не слушам яростните крясъци, долитащи до мен от скъпата й къща. Помпех ли, помпех, колата потегляше, изминаваше няколко фута и отново замлъкваше.
„Разкарай тази воняща развалина от прага на къщата ми или ще повикам полиция!“ След тези думи пак идваше ред на пронизителните, луди писъци. Най-накрая тя излизаше навън по кимоно, млада блондинка, красива, но очевидно напълно побъркана. Затичваше се към колата, без да спира да пищи, а едната й гърда изхвръкваше от деколтето. Тя я напъхваше обратно и тогава изхвръкваше другата й гърда. После от цепката на кимоното й се разголваше някое бедро. „Лейди, моля Ви“ — казвах й аз — „виждате, че се старая.“
В крайна сметка колата тръгваше, а тя заставаше по средата на улицата с изскочили и двете й гърди навън и пищеше: „Не паркирай повече колата си тук, никога, никога, никога!“ Да, в случаи като този аз наистина се замислях дали да не си намеря някъде работа.
Моята дама, Дорийн, се нуждаеше от мен, обаче. Тя си имаше проблеми с лошото момче от супермаркета. Аз я придружавах до там, стоях плътно до нея и й вдъхвах чувство на сигурност. Тя просто нямаше сили да се изправи сама срещу него и не зная как накрая винаги се свършваше с това, че му хвърляше шепа грозде в лицето, или го докладваше на управителя, или пък пишеше заради него оплакване от поне шест страници, адресирано до собственика на магазина. Аз можех да се оправям с онова лошо момче вместо нея. А на мен той дори ми харесваше — особено когато го гледах как отваря някоя голяма книжна торба с едно-единствено сръчно движение на китката си.
Спомням си първата ми неофициална среща с Комсток. Беше интересна. Дотогава бяхме разговаряли само повърхностно, докато седяхме вечер с дамите пред питиетата си. Една сутрин се разхождах из стаите на първия етаж само по гащета. Дорийн бе отишла на работа. Мислех да се облека и да прескоча до квартирата си, за да проверя пощата. Рета, прислужницата, бе свикнала да ме вижда по бельо. — „О, човече“ — казваше тя — „краката ти са толкова бели. Направо като на пиле. Ти никога ли не се показваш на слънце?“
В къщата имаше само една кухня и тя беше на партера. Комсток трябва да е бил гладен, защото стана така, че двамата влязохме едновременно там. Той беше облякъл някаква стара бяла тениска с петно от вино на гърдите. Аз се заех да направя кафето, а Рета предложи да ни изпържи бекон с яйца. Комсток седна.
— Е — попитах го аз — как мислиш, според теб колко време още можем да ги заблуждаваме?
— Дълго. Имам нужда от почивка.
— И аз смятам да поостана.
— Вие, копелета, сте голяма работа — каза Рета.
— Гледай да не прегориш яйцата — каза Комсток.
Рета ни сервира портокалов сок, препечени филийки и бекона с яйцата. Седна да закусва с нас и се зачете в списанието си „Плейгърл“.
— Току-що се измъкнах от един наистина лош брак — каза Комсток. — Сега имам нужда от дълга, дълга почивка.
— Има и конфитюр от ягоди за филийките ви — каза Рета. — Опитайте го.
— Разкажи ни за твоята женитба — обърнах се към нея аз.
— Ами, бях се вързала с оня долнопробен нехранимайко, мързеливец и комарджия…
Рета ни разказа за него, приключи със закуската си, качи се горе и се зае да чисти с прахосмукачката. Тогава Комсток ми заговори за злощастния си брак.
— В началото живеехме добре. Тя постепенно ми разкри всичките си хубави карти, но с нищо не ми даде да разбера, че другата половина от тестето в ръцете й са само лоши. И бих казал, даже повече от половината. — Комсток отпи глътка от кафето си.
— Три дни след брачната церемония, когато се върнах в къщи, тя си беше купила няколко миниполи, най-късите миниполи, които някога си виждал. И когато влязох, тя седеше там и ги скъсяваше още. — „Какво правиш?“ — попитах я аз, а тя каза: „Тия ебани неща са много дълги. На мен ми харесва да ги нося без бикини и да гледам как мъжете мятат светкавици към путито ми, когато се смъквам от високите столове в баровете и от разни други места.“
— И тя ти подхвърли тази своя карта просто ей така?
— Ами, аз трябваше да съм подготвен за нещо такова. Виждаш ли, няколко дни преди сватбата я бях завел да се срещне с родителите ми. Тя беше облякла една много консервативна рокля и родителите ми й казаха, че я харесват. А тя им каза: „Харесва ви роклята ми, а?“ — при което бързо дръпна полата си_нагоре и им показа гащите си.
— А пък ти сигурно си си помислил, че е чаровно.
— Малко или много, да. Е, тя наистина започна да ходи насам-натам без бикини под миниполите си. А те бяха толкова къси, че задникът й лъсваше даже когато наведеше само главата си.
— На момчетата това харесваше ли им?
— Сигурно им е харесвало. Когато влизахме в някое заведение, те първо оглеждаха нея, после мен. И положително са се питали какъв ли ще е тоя мъж, дето се примирява с това.
— Е, ние всички си имаме своите номера. Трябва ли да ти пука? Една путка и един задник са си просто една путка и един задник. Нито повече, нито по-малко от това.
— Можеш да разсъждаваш по този начин докато не се случи на теб. После, когато напускахме съответния бар и излизахме навън, тя казваше: „Хей, видя ли оня плешивец в ъгъла? Той мяташе истински светкавици към путито ми, когато ставах от стола! На бас се хващам, че като си отиде в къщи, ще се изпразни сам!“
— Да ти налея ли още едно кафе?
— О, да, и добави малко скоч. Можеш да ми викаш Роджър.
— Добре, Роджър.
— Когато една вечер се прибрах от работа, нея я нямаше у дома. Но беше изпочупила всички прозорци и огледала в квартирата. И по стените беше написала разни работи като: „Роджър не е лайно!“, „Роджър ближе задници!“, „Роджър пие пикня!“ Беше си заминала. И бележка ми беше оставила. Че щяла да се качи на автобуса и да се върне при майка си в Тексас. Защото се тревожела. Майка й вече десет пъти я прибирали в лудницата. Майка й имала нужда от нея. Ето, това пишеше в бележката.
— Още едно кафе, Роджър?
— Не, само скоч. Аз отидох до станцията на „Грейхаунд“[5] и я намерих там — както винаги с минипола, оголила задник и наобиколена от 18 момчета, всичките с ерекции. Седнах до нея и тя се разплака. „Едно черно момче“ — започна тя — „едно черно момче ми вика, че мога да печеля по 1000 долара на седмица, ако правя онова, което той ми казва. Аз не съм курва, Роджър!“
Рета се върна долу и се насочи право към хладилника, за да си вземе парче торта и сладолед, след което влезе в спалнята, пусна телевизора, опъна се на леглото и започна да яде. Тя беше много дебела жена, но приятна.
— Както и да е — продължи Роджър, — аз й казах, че я обичам, успяхме да си вземем обратно парите за билета и я заведох в къщи. На следващата вечер ни дойде на гости един мой приятел, а пък тя се промъкна тайно зад гърба му и го удари по главата с дървената лъжица за салата. Без всякакво предупреждение, без нищо. Просто се прокрадна отзад и го фрасна. След като той си отиде, тя ми каза, че щяла да се оправи, ако й позволя да ходи всяка вечер на курс по обработка на керамика. Добре, съгласих се. Но нищо не помогна. Скоро тя започна да ме напада с ножовете. Хвърчеше кръв навсякъде. Моята кръв. Пръскаше върху стените, по килимите. Тя беше много пъргава в краката. Занимаваше се с балет, с йога, хранеше се с билки, с витамини, семена и ядки, с всички ония лайна, в чантата си носеше библия, на която половината от страниците бяха подчертани в червено. Скъси всичките си поли с още сантиметър и половина. Една нощ бях заспал и като по чудо се събудих тъкмо навреме. Тя прелиташе с писък над леглото, стиснала касапски нож в ръка. Претърколих се на една страна и ножът се заби на десет-петнадесет сантиметра в матрака. Скочих, сграбчих я и я запратих към стената. Тя се свлече на пода и викна: „Ти, страхливецо! Ти, мръсен страхливецо! Удряш една жена! Ти си пъзльо, пъзльо, пъзльо!“
— Ами, мисля, че не е трябвало да я удряш — казах аз.
— Както и да е, изнесох се оттам и започнах дело за развод, но и с това не можах да се отърва от нея. Тя започна да ме преследва. Веднъж чаках на опашка пред касата на един супермаркет. Тя влезе и се разкрещя пред мен: „Ти, мръсен педераст такъв! Ти, хюмне проклето!“ А при един друг случай ме спипа в обществената пералня. Тъкмо вадех дрехите си от машината и ги пъхах в сушилния барабан. Тя застана пред мен и не казваше нищо. Аз зарязах дрехите, качих се на колата си и се махнах. Когато се върнах, нея я нямаше. Погледнах в сушилния барабан — беше празен. Тя бе взела ризите ми, бельото, панталоните, хавлиите, чаршафите, всичко. По-късно започнах да получавам писма по пощата, написани с червено мастило. Описваше ми сънищата си. Явно сънуваше през цялото време. Изрязваше снимки от разни списания и ми пишеше писмата си върху тях. Аз не можех да ги разчета. А когато си седях вечер в апартамента, тя минаваше оттам, хвърляше чакъл по прозорците ми и крещеше: „Роджър Комсток е хюмне!“ Чуваха я чак в съседните квартали.
— Всичко това звучи много образно и живо.
— Тогава срещнах Лин и дойдох тук. Нанесох се един ден рано сутринта. И тя не знае къде съм. Напуснах работата си. Ето, това е. Мисля, че е най-добре сега да изведа кучето на Лин на разходка. На нея това й харесва. Когато се върне от работа, аз казвам: „Хей, Лин, днес изведох кучето ти на разходка.“ Тогава тя се усмихва. Да, това й харесва.
— Хей, Бонър! — изрева Роджър. — Хайде, Бонър! — Съществото-идиот с увисналия си корем се довлече вътре. Двамата излязоха заедно.
Аз успях да се задържа там само още три месеца. Дорийн срещна някакъв тип, който можеше да говори три чужди езика и беше египтолог. Върнах се в порутения си като от бомбено попадение жилищен блок в източен Холивуд.
Един ден, почти година по-късно, излизах от кабинета на зъболекаря си в Глендейл и видях Дорийн, която се качваше в колата си. Извиках я и двамата влязохме в кафенето отсреща.
— Как върви романът? — попита тя.
— Все още е в засечка — казах аз. — Изобщо не вярвам, че някога ще го завърша, кучият му син.
— Сам ли си сега?
— Не.
— Аз също не съм сама.
— Хубаво.
— Не е хубаво, но става.
— Роджър още ли е там с Лин?
— Тя смяташе да го зареже — отвърна Дорийн. — Тогава той се напи и падна от балкона. Парализира се от кръста надолу. От застрахователната компания му изплатиха 50 000 долара. След това се пооправи. От патерици премина на бастун. Сега отново може да разхожда Бонър. Неотдавна направи с камерата си няколко великолепни снимки на улица Оливера. Слушай, трябва да вървя. Другата седмица заминавам за Лондон. Командировка. Всички разходи за чужда сметка! Довиждане.
Дорийн пъргаво скочи от стола, усмихна се, излезе, зави на запад и изчезна. Аз вдигнах чашата си, отпих една глътка, сложих я обратно на мястото й. Сметката лежеше на масата. Долар и осемдесет и пет. Имах два долара, които точно щяха да ми стигнат, включително и бакшиша. А как, по дяволите, щях да платя на зъболекаря си, беше друг въпрос.
Отидох да го посетя. Той бе великият поет. Най-добрият поет-разказвач след Джефърс, все още ненавършил 70 и известен по целия свят. Двете му най-популярни книги вероятно бяха „Моята тъга е по-хубава от твоята, ха!“ и „Мъртвите блажено дъвчат дъвка“. Беше преподавал в много университети, бе печелил множество награди, включително и Нобелова. Бърнард Стахман.
Изкачих се по стълбището в Уай Ем Си Ей. Г-н Стахман живееше в стая 223. Почуках. — По дяволите, влизай! — изкрещя някой отвътре. Отворих и влязох. Бърнард Стахман бе в леглото си. Въздухът тежеше от миризмата на повръщано, на вино, урина, лайна и разлагаща се храна. Започна да ми се повдига. Изтичах до банята, повърнах, после се върнах в стаята.
— Г-н Стахман — казах аз, — защо не отворите прозореца?
— Добра идея. И не ми излизай с това „г-н Стахман“, по дяволите! Аз съм Барни.
Беше полупарализиран и след големи усилия успя да се измъкне от леглото и да се намести на стола до него. — А сега, дай да си поприказваме хубавичко — каза той. — Откога чакам за такова нещо.
До лакътя му, на една масичка, имаше половин кана с кърваво червено вино, в което плаваха цигарена пепел и умрели молци. Аз отместих очите си за миг встрани, после пак погледнах натам. Той беше долепил жадно каната до устата си, но повечето вино изтичаше навън и се разливаше по ризата и панталоните му. Бърнард Стахман върна каната на масичката. — Ето, точно от това имах нужда.
— Би трябвало да използваш чаша — казах аз. — Става по-лесно.
— Да, сигурно си прав. — Той се огледа. Наоколо имаше няколко мръсни чаши и аз се запитах коя от тях ще избере. Избра си най-близката. На дъното й се бе спекло някакво трудно определимо жълто вещество. Нещо като остатъци от пиле със спагети. Той наля вино. После вдигна чашата и я изпразни наведнъж. — Да, така е много по-добре. Виждам, че си донесъл и фотокамерата си. Предполагам, че си дошъл да ми направиш снимки?
— Да — казах аз. Отидох да отворя прозореца за глътка свеж въздух. Бе валяло дни наред и въздухът навън наистина бе свеж и чист.
— Слушай — каза той. — От часове насам си мисля да се изпикая. Донеси ми някоя празна бутилка. — Празни бутилки имаше много. Занесох му една. Панталонът му нямаше цип, а копчета, при това закопчано бе само най-долното, защото коремът му беше прекалено издут. Той се пресегна, извади пениса си и подпря главичката му на отвора на бутилката. В момента, в който започна да уринира, пенисът му се втвърди и се замята лудо наоколо, пръскайки пикня навсякъде — по ризата, по панталона, по лицето му и — невероятно или не — последната струя попадна право вътре в лявото му ухо.
— Отвратително е да си парализиран — каза той.
— Как се случи?
— Кое как се случи?
— Инцидентът с парализирането.
— Жена ми. Прегази ме с колата си.
— Как? Защо?
— Каза, че не можела да ме търпи повече.
Аз замълчах. Направих няколко снимки.
— Имам снимки на жена си. Искаш ли да видиш някои снимки на жена ми?
— Добре.
— Албумът е ей там. Отгоре на хладилника.
Аз отидох да го взема. Оказаха се снимки само на обувки с високи токчета и на стройни женски глезени, на женски крака, обути в найлонови чорапи с жартиери и на множество женски крака в чорапогащи. На някои от страниците бяха залепени изрезки от вестникарски реклами с цените на месото, като „Говежда вратна пържола, 90 цента за фунт“. Затворих албума.
— Когато се разведохме — каза той — тя ми даде тия. — Бърнард протегна ръка под възглавницата на леглото си и извади чифт дамски обувки с високи и тънки като игли токчета. Беше дал да ги бронзират. Постави ги на нощното шкафче. После отново си наля вино. — Спя с тези обувки — каза той. — Правя любов с тях и после ги измивам.
Аз изщраках няколко кадъра.
— Ти искаш снимка, така ли? Ами ето ти една хубава снимка. — Той разкопча единственото копче на панталона си. Отдолу нямаше бельо. Взе обувката и напъха токчето в ануса си. — Ето, тая снимка направи.
Аз я направих.
Беше му трудно да стои така полуизправен, но успя, като се подпря напред на ръба на масата.
— Ти продължаваш ли с писането, Барни?
— По дяволите, аз никога не преставам да пиша.
— А почитателите ти не ти ли досаждат, не прекъсват ли работата ти?
— О, по дяволите, понякога жените ме намират тук, обаче не се застояват за дълго.
— Книгите ти продават ли се?
— А, получавам царски чекове за тях.
— Какъв съвет би дал на младите писатели?
— Пийте, ебете се и пушете много цигари.
— А съветът ти към по-старите писатели?
— Ако още са живи, нямат нужда от съвети.
— Какъв е импулсът, който те подтиква да напишеш стихотворение?
— А тебе какъв импулс те подтиква да се изсереш?
— Какво мислиш за Рейгън и за безработицата?
— Не мисля за Рейгън и за безработицата. Всичко това ме отегчава. Точно както ме отегчават космическите кораби и Суперкупата.
— Какви са ти грижите тогава?
— Съвременните жени.
— Съвременните жени?
— Те не знаят как да се обличат. Обувките им са ужасни.
— Какво мислиш за движението им за еманципация?
— Веднага щом те заявят, че са готови да поемат работата в автомивките, да застанат зад ралото и плуга, да се втурнат да преследват ония двама вагабонти, дето току-що са обрали магазина, или да се заемат с почистването на градската канализация, или пък когато кажат, че са готови да подложат циците си под куршумите на бойното поле, аз съм готов да си остана вкъщи, да мия чиниите и да хленча, че ми е писнало да обирам праха по килима.
— Но не мислиш ли, че в исканията им има известна логика?
— Разбира се.
Стахман отново напълни чашата си. Дори когато пиеше от чаша, виното пак течеше по брадата му и надолу по ризата. Тялото му миришеше като тяло на човек, който не се е къпал с месеци. — Жена ми — каза той, — аз още съм влюбен в жена си. Подай ми оня телефон, ако обичаш. — Аз му го подадох. Той набра някакъв номер. — Клер? Ало, Клер? — После остави слушалката.
— Какво стана? — попитах аз.
— Обичайното. Тя ми затвори телефона. Слушай, дай да излезем оттук. Хайде да отидем на бар. Твърде дълго време стоях в тази стая. Трябва да изляза оттук.
— Но навън вали. Вали вече цяла седмица. Улиците са наводнени.
— Не ми пука. Искам да изляза. Тя сигурно се чука с някого точно в този момент. И сигурно го прави, както е с обувките си на високи токчета. Аз никога не й давах да си сваля обувките, когато го правеше с мен.
Помогнах на Бърнард Стахман да облече едно старо, кафяво палто. Всичките му копчета отпред липсваха. И цялото се бе втвърдило от мръсотия. Не приличаше на палто, купено за климата на Ел Ей[6] — сигурно бе дошло от Чикаго или Денвър през 30-те.
Намерихме патериците му и слязохме мъчително надолу по стълбището на Уай Ем Си Ей. От един от джобовете на палтото си, Бърнард извади четвъртинка мискетово вино. Стигнахме някак до улицата и Бърнард ме убеди, че може да прекоси тротоара сам и да влезе в колата. Бях паркирал на известно разстояние от бордюра.
Когато се затичах, за да заобиколя колата и да отключа вратата от другата странна, чух внезапен вик и после плясък. Валеше, при това валеше силно. Затичах се обратно, но Бърнард вече беше паднал и то така, че се бе заклещил в канавката между бордюра и колата. Водата се носеше бурно покрай него, той седеше там, а тя буквално го заливаше, плискаше се край бедрата му, процеждаше се през плата на панталона му, а патериците му се блъскаха отгоре в присвитите му колене.
— Няма нищо — каза той. — Давай, качвай се в колата си и заминавай. Мен ме остави.
— О, по дяволите, Барни!
— Сериозно ти говоря. Карай. Остави ме. Жена ми не ме обича.
— Тя не ти е жена, Барни. Разведени сте.
— Това иди да го кажеш на морските офицери.
— Хайде, Барни, ще ти помогна да станеш.
— Не, не. Така ми е добре. Уверявам те. Ти просто си върви. Напий се без мен.
Аз го вдигнах, отворих колата и го сложих на предната седалка. Той беше много, много мокър. По пода се застичаха ручеи вода. После заобиколих от другата страна и седнах зад волана. Барни отвори бутилката с мискета, отпи една глътка, подаде и на мен. Отпих и аз. После запалих колата и потеглих, като затърсих с поглед през стъклото някакъв бар, в който евентуално бихме могли да влезем, без да започнем да повръщаме при вида и вонята на писоарите му.
Беше сряда вечер. Телевизията не предлагаше кой знае какво. Теодор бе на 56. Съпругата му, Маргарет, на 50. Двамата бяха семейство от 20 години и нямаха деца. Тед загаси лампите. Изтегнаха се на леглото в тъмното.
— Е — каза Марджи, — няма ли да ме целунеш за лека нощ?
Тед въздъхна и се обърна към нея. Целуна я лекичко.
— И ти наричаш това целувка?
Тед не отговори.
— Оная жена от програмата изглеждаше точно като Лили, нали?
— Не зная.
— Знаеш.
— Виж, ако нищо не започнеш, няма да се случи нищо.
— Ти просто не искаш да обсъждаш нещата с мен! Най-добре ти е да не говориш. Бъди честен сега. Онази жена от програмата приличаше на Лили, нали?
— Добре. Имаше известна прилика.
— Това накара ли те да си мислиш за нея?
— О, Исусе…
— Не се опитвай да се измъкнеш! Това накара ли те да си мислиш за нея?
— За момент, може би, да…
— И ти стана приятно, нали?
— Не, слушай, Марджи, онова нещо се случи преди пет години.
— Нима времето променя с нещо случилото се?
— Но аз ти казах, че съжалявам!
— Съжаляваш! А известно ли ти е какво ми причини на мен? Да допуснем, че аз бях направила същото с някой друг мъж. Как щеше да се чувстваш ти тогава.
— Не зная. Направи го и ще разбера.
— О, сега си остроумен! Правиш си шеги.
— Мардж, вече обсъждахме това в продължение на четири или петстотин нощи.
— Когато се любеше с Лили, така ли я целуваше? Както целуна мен тази вечер?
— Не, предполагам, че не…
— А как тогава? Как?
— Исусе, стига!
— Как?
— Е, различно.
— С какво беше различно?
— Ами, имаше елемент на нещо ново. Аз се възбудих…
Марджи седна в леглото и запищя. После млъкна.
— А когато целуваш мен, не е възбуждащо, така ли?
— Ти и аз сме свикнали един с друг.
— Но нали точно това е любовта — да живееш и да остаряваш заедно с някого.
— О, кей.
— О, кей? Какво искаш да кажеш с това „О, кей“?
— Искам да кажа, да, права си.
— Обаче не го казваш убедително. Просто не ти се говори с мен. А си живя с мен през всичките тия години. И знаеш ли защо?
— Не съм сигурен. Хората просто привикват с нещата, както например с работата си. Хората просто привикват. Така става.
— Искаш да кажеш, че да си с мен е нещо като работа? Значи така, това за теб е като да си на работа?
— Човек перфорира картона си, когато ходи на работа.
— Ето, пак започваш с шегите. Сега разговаряме сериозно.
— Добре.
— Добре? Ти, отвратителен задник! Ами че ти вече заспиваш!
— Марджи, какво искаш да направя? Това се случи преди години!
— Добре, аз ще ти кажа какво искам да направиш! Искам да целунеш мен така, както си целувал Лили! Искам да ме наебеш така, както си ебал нея!
— Не мога да…
— Защо? Защото не те възбуждам като Лили ли? Защото не съм нова?
— Вече почти не си спомням Лили.
— Но сигурно си спомняш достатъчно. Добре, не е нужно да ме ебеш. Само ме целуни, както си целувал Лили!
— О, за Бога, Марджи, моля те, престани, умолявам те!
— Искам да зная защо сме живели заедно през всичките тези години? Животът ли съм си пропиляла?
— Всички го правят, почти всички го правят.
— Какво правят, пропиляват живота си ли?
— Мисля, че да.
— Да можеше само да допуснеш колко много те мразя!
— Искаш ли развод?
— Дали искам развод? О, Боже, и си толкова спокоен! Ти разбиваш целия ми проклет живот и после ме питаш дали искам развод! А аз съм на 50 години! Отдадох ти целия си живот! Какво ме чака отсега нататък?
— Можеш да вървиш по дяволите! Писна ми да слушам гласа ти! Писна ми от вечното ти заяждане!
— А представяш ли си, ако аз бях направила това с някой мъж?
— Да беше го направила! Иска ми се да вземеш и да го направиш!
Теодор затвори очи. Маргарет захлипа. Отвън се разлая куче. Някой започна да се мъчи да запали колата си. Не успяваше. Беше 65 градуса по Фаренхайт[7] в едно малко градче в Илинойс. Джими Картър беше президент на Съединените щати.
Теодор захърка. Маргарет стана, отиде до гардероба, отвори долното му чекмедже и извади пистолета. Револвер калибър 22. Беше зареден. Върна се в леглото при мъжа си.
Маргарет го разтърси. — Тед, скъпи, ти хъркаш…
Тя отново го разтърси.
— Какво, какво…? — попита Тед.
Тя освободи предпазителя на пистолета, опря дулото до онази част на гърдите му, която бе най-близо до нея и натисна спусъка. Леглото подскочи и тя отдръпна револвера. От устата на Теодор излезе звук, наподобяващ пръдня. Не личеше да го боли. Луната грееше през прозореца. Тя погледна — дупката беше малка и нямаше много кръв. Маргарет премести дулото от другата страна на гърдите на Теодор. Пак натисна спусъка. Този път той не издаде никакъв звук. Но продължи да диша. Тя го наблюдаваше. Кръвта започна да приижда. Кръвта миришеше ужасно.
Сега, когато той умираше, тя почти го обичаше. Но Лили, когато си помислеше за Лили… устата на Тед върху нейната и всичко останало… тогава й се искаше да го застреля отново… Тед винаги изглеждаше добре с пуловери с яка по врата и много му отиваше зелено, а когато пърдеше в леглото, винаги първо се извръщаше настрани — той никога не пърдеше срещу нея. И рядко отсъстваше от работа. Утре щеше да отсъства…
Маргарет хлипа известно време и после заспа.
Теодор се събуди със странното усещане, че от двете страни на гръдния му кош са забити дълги, остри стрели. Не чувстваше болка. Той сложи длани на гърдите си и после ги вдигна на лунната светлина. Бяха покрити с кръв. Това го смути. Той погледна към Маргарет. Тя спеше, а в ръката й бе пистолетът, с който той я бе научил да си служи, за да разполага със средство за самозащита.
Той седна и кръвта от двете дупки на гърдите му се усили. Маргарет го бе простреляла, докато е спал. Заради проклетата Лили. А той дори не бе достигнал до оргазъм с Лили.
Той си помисли — аз съм почти мъртъв, но ако мога да се махна от нея, може и да имам още шанс.
Теодор внимателно протегна ръка и измъкна пистолета от пръстите на Маргарет. Предпазителят бе все още свален.
Не искам да те убивам, каза си мислено той, искам само да се махна. И ми се е искало да го направя поне от 13 години насам.
Той успя да стане от леглото. Стисна здраво пистолета и го насочи в горната част на бедрото на Маргарет, десния крак. Стреля.
Марджи изпищя и той запуши устата й с ръка. Изчака няколко минути, преди да отдръпне ръката си.
— Какво правиш, Теодор?
Той насочи пистолета към горната част на бедрото й, в левия крак. Стреля. Отново заглуши писъците й, като запуши устата й с ръка. Изчака няколко минути, отдръпна ръката си.
— Ти си целувал Лили — каза Маргарет.
В пистолета бяха останали още два куршума. Тед се изправи и погледна към дупките на гърдите си. Дупката отдясно бе престанала да кърви. От тази вляво на равни интервали изтичаше тънка като нишка струйка от червено.
— Ще те убия — каза му от леглото Маргарет.
— Ти действително го искаш, нали?
— Да, и ще го направя.
Той започна да усеща слабост и виене на свят. Къде бяха ченгетата? Нима не бяха чули всички тези изстрели? Къде бяха ченгетата? Нима никой не чуваше, когато се стреля?
Погледът му попадна върху прозореца. Той стреля по него. Чувстваше се все по-слаб. Падна на колене. Придвижи се по колене до следващия прозорец. Отново стреля. Куршумът направи кръгла дупка в стъклото, но не го разби. Пред очите му премина черна сянка. След това изчезна.
Той си помисли: „Трябва да се махна оттук!“
Теодор събра последните си сили. Хвърли пистолета към прозореца. Стъклото сега се разби, но пистолетът падна обратно в стаята…
Когато започна да идва в съзнание, жена му стоеше наведена над него. Тя наистина стоеше на двата си крака, които той бе прострелял! Зареждаше отново пистолета.
— Ще те убия — каза тя.
— Марджи, за Бога, чуй ме! Аз те обичам.
— Хайде, пълзи, умиращо псе!
Теодор запълзя към другата спалня.
Тя го последва. — Значи ти се възбуждаше, когато целуваше Лили?
— Не, не! Тя дори не ми харесваше! Отвращаваше ме!
— Аз ще взривя тия гадни целуващи устни, за да ги няма вече на устата ти!
— Марджи! О, Боже!
Тя опря пистолета до устата му.
— Ето ти една целувка!
Стреля. Куршумът отнесе част от долната му устна и част от челюстта. Той остана в съзнание. Видя една от обувките си на пода. Събра отново сили и запрати обувката към друг прозорец. Стъклото се счупи и обувката падна навън.
Маргарет стисна пистолета и го насочи към гърдите си. Дръпна спусъка…
Когато полицаите разбиха вратата, Маргарет стоеше права и държеше пистолета.
— Добре, мадам, пусни оръжието! — каза едното от ченгетата.
Теодор все още се опитваше да изпълзи настрани. Маргарет насочи пистолета към него, прицели се и не улучи. После се свлече на пода в пурпурно червената си нощница.
— Какво, по дяволите, стана? — попита другото ченге, навеждайки се над Теодор.
Теодор извърна глава. Устата му се бе превърнала в кърваво червена каша.
— Скъррр — каза Теодор — скъррр…
— Мразя тези семейни скандали — каза ченгето. — Наистина мръсни…
— Да-а — каза първото ченге.
— И аз се карах с жена си тази сутрин. Човек никога не знае как стават тия неща.
— Скъррр — каза Теодор…
Лили си беше вкъщи и гледаше по телевизията някакъв стар филм с Марлон Брандо. Сама. Открай време бе влюбена в Марлон.
Тя тихичко се изпърдя. После вдигна полата си и започна да си играе със себе си.
Карах си по булевард „Сънсет“, късно една вечер, спрях на един светофар и на автобусната спирка отсреща видях тази изкуствено червенокоса дама с брутално и опустошено, напудрено и изрисувано лице, на което сякаш пишеше: „Това е, което ни причинява животът“. Можех да си я представя пияна, разкрещяла се срещу някой мъж през стаята и бях доволен, че този мъж не съм аз. Тя забеляза, че я наблюдавам и ми махна — „Хей, какво ще кажеш за едно возене?“ „О, кей“ — отвърнах аз и тя се затича към колата ми през двете пътни платна, които ни деляха. Качи се, потеглихме заедно и тя малко ми разголи бедро. Не беше особено зле. Аз продължих да карам, без да й говоря. „Искам да отида до улица Алварадо“ — каза тя. Дотолкова бях се досетил и аз. Такива като нея се навъртаха точно там. От „Осма“ и по „Алварадо“, в баровете оттатък парка и по ъглите, и по целия път, чак до подножието на хълма. Не малко години бях прекарвал времето си из тези барове и знаех какво се прави там. Повечето момичета искаха само по едно питие и място, където да пренощуват. И в ония полутъмни барове те не изглеждаха особено зле. Наближихме „Алварадо“. „Ще ми дадеш ли 50 цента?“ — попита тя. Аз се пресегнах и извадих две монети от по четвърт долар. „Би трябвало да съм си платил за едно пипане с това.“ Тя се разсмя. — „Давай, тогава.“ Аз издърпах роклята й нагоре и я ощипах лекичко точно там, където свършваше чорапът й. И едва не й казах: „По дяволите, дай да си купим една четвъртлитрова бутилка и да отидем в квартирата ми.“ И можех образно да си представя как пронизвам това тъничко тяло, можех даже да чуя как скърцат пружините. И как по-късно тя седи на някой стол, псува, приказва и се смее. Направих си обаче пас. Тя слезе на „Алварадо“, а аз останах да я гледам, докато пресичаше улицата, опитвайки се да върти задник тъй, сякаш наистина го имаше. Продължих пътя си. Дължах на държавата 606 долара за данъци върху дохода. Е, налагаше се да се лишавам от някой и друг задник от време на време.
Паркирах пред „Китайския“, влязох и си поръчах купичка пиле „уон-тон“. На момчето, което седеше до мен, му липсваше лявото ухо. Вместо ухо на главата му там зееше една дупка, мръсна дупка, цялата обрасла наоколо с косми. И никакво ухо. Аз погледнах дупката, после отново се заех с пилето си „уон-тон“. Но сега вече не ми беше толкова вкусно. Влезе някакъв друг тип и седна от дясната ми страна. Беше скитник. Поръча си чаша кафе. Погледна ме. — Здрасти, пияницо — каза ми той.
— Здрасти — отвърнах аз.
— Всички наричат мен пияница, затова си казах, защо пък да не ти викам и аз така.
— Няма проблеми. Бях точно такъв някога.
Той разбърка кафето си. — Тия малки мехурчета отгоре на кафето. Гледай. Мама ми казваше, че това било знак, че към мен ще потекат пари. Не се получи така.
Мама? Този мъж някога е имал майка?
Аз привърших супата си и ги оставих там — момчето без ухо и скитникът, който гледаше мехурчетата в кафето си.
Тази вечер започна да се превръща в истински ад, помислих си аз. Едва ли е възможно да ми се случи още нещо. Но грешах.
Реших да прекося пеша „Аламеда“, за да си купя няколко пощенски марки. Уличното движение бе натоварено, затова бяха изпратили едно младо ченге като регулировчик. Нещо ставаше там. Един младеж пред мен не преставаше да крещи на ченгето: „Хайде, пусни ни да пресечем, по дяволите! Достатъчно дълго чакахме!“ Ченгето продължаваше да дава път на колите. „Хайде, ти откачил ли си, по дяволите, а?“ — изкрещя отново хлапакът. Този хлапак трябва да е нещо мръднал, помислих си аз. А беше хубаво момче, младо, едро, около шест фута и три инча, около двеста фунта. Бяла тениска. Нос, малко прекалено голям. Можеше и да е изпил няколко бири, но не беше пиян. Тогава ченгето наду свирката си и направи жест на тълпата да премине. Хлапакът стъпи на уличното платно. „Добре, хайде всички, сега е безопасно, безопасно е да се пресича сега!“ Само така ти се струва, хлапе, помислих си аз. Хлапакът размахваше ръце. „Хайде, хайде всички!“ Аз вървях точно зад него. И видях лицето на ченгето. Пребледня като платно. Видях как очите му се присвиха до цепки. Беше нисък, набит, млад полицай. Той тръгна към момчето. О, Боже, ето започва се. Момчето забеляза, че полицаят се приближава към него. „Не ме докосвай! Да не си посмял да ме докоснеш!“ Ченгето го сграбчи за дясната ръка, каза му нещо, опита се да го отведе обратно на тротоара. Момчето се изскубна от хватката му и продължи напред. Ченгето се затича зад него, отново го хвана и този път изви ръката му зад гърба. Момчето се изскубна и този път и двамата се сбиха, вкопчиха се един в друг, запремятаха се наоколо. Чуваха се ясно ударите от обувките им по паважа. Хората стояха и ги наблюдаваха от разстояние. Аз се намирах точно до тях. На няколко пъти ми се наложи да отстъпя встрани, докато се биеха. И аз като останалите не проявих и капчица здрав разум. Борейки се, двамата стигнаха до тротоара. Фуражката на ченгето изхвърча. Едва тогава ме обзе известно нервно напрежение. Ченгето не приличаше много на ченге без фуражката си, но все още разполагаше с полицейската си палка и с пистолета. Момчето отново се откопчи и започна да тича. Ченгето се хвърли върху него в гръб, обви едната си ръка около шията му и се опита да го повали назад, но хлапакът остана твърдо стъпил на земята. И пак успя да се освободи. Накрая ченгето го притисна към металните перила на един от паркингите на „Стандард Стейшън“. Едно бяло хлапе и едно бяло ченге. Аз погледнах през улицата и видях пет чернокожи момчета, които се хилеха и наблюдаваха. Наредени един до друг покрай една стена. Ченгето отново бе сложило фуражката си и водеше хлапака към една телефонна кабина надолу по улицата.
Аз влязох да купя пощенските си марки от автомата. Докато стоях там, за да ги получа, едва ли не очаквах отвътре вместо марки да изскочи змия. Но изскочиха само марки. Вдигнах поглед и видях приятеля си Бени. — Присъства ли на разигралата се сцена, Бени?
— Даа, когато го закарат в полицейския участък, те ще си надянат кожени ръкавици и ще го пребият от бой.
— Така ли мислиш?
— Определено. В града е точно като в провинцията. Пребиват ги от бой. Аз току-що излязох от новия провинциален затвор. Там пращат новите ченгета да обработват затворниците, за да трупат опит. Можеш да чуваш как крещят, докато ченгетата ги бият. А после се хвалят. Аз още бях там, когато едно ченге мина край мен и каза: „Направо му разказах игрите на един пияница“.
— Чувал съм да се говори за тия неща.
— Разрешават ти да се обадиш само веднъж по телефона, а едно от момчетата се застоя прекалено дълго, когато се обаждаше, а те непрекъснато му повтаряха да свършва с разговора си. Той все молеше: „Само една минута, само една минута, само една минута!“ и накрая на едно от ченгетата му писна и му затвори телефона, а момчето изкрещя: „Аз имам своите права, ти не можеш да постъпваш така!“
— И какво стана тогава?
— Около четири ченгета сграбчиха момчето. Повлякоха го с такава скорост, че краката му изобщо не докосваха земята. Закараха го в съседната стая. Ние го чувахме, те го обработиха добре. Виждаш ли, те ни бяха събрали там, караха ни да се навеждаме, за да търсят дали в задниците ни няма нещо скрито, претърсваха и обувките ни за наркотици и тогава доведоха момчето, голо, превито на две и разтреперено, направо се тресеше. По цялото му тяло се виждаха червени отоци. И просто го оставиха там, треперещо до стената. Те наистина му бяха дали да се разбере.
— Даа — казах аз, — една нощ минавах с колата си покрай Щатската Спасителна Мисия, когато две ченгета прибираха един пиян в патрулната кола. Единият полицай седна отзад с пияния и аз чух пияния да му казва: „Ти, мръсно, скапано ченге!“ и видях как ченгето извади палката си и ръгна единия й край, силно, право в стомаха на пияния. Беше адски удар и от гледката малко ми призля. Можеше да разпори стомаха на човека или да му причини вътрешен кръвоизлив.
— Даа, това е един мръсен свят.
— Ти го каза, Бени. Ще се видим пак наоколо. Пази се.
— Разбира се. Ти също.
Намерих колата си и потеглих обратно нагоре по „Сънсет“. Когато стигнах до „Алварадо“, завих наляво и продължих почти до Осма улица. Паркирах, излязох, открих един магазин за алкохол и купих четвъртинка уиски. После влязох в най-близкия бар. Тя беше там. Моята червенокоса с бруталното лице. Приближих се до нея, потупах бутилката с длан. — Хайде да тръгваме. — Тя допи питието си и излезе навън след мен. — Хубава вечер — каза тя. — О, даа — отвърнах аз.
Когато стигнахме до квартирата ми, тя отиде в банята, а аз изплакнах две чаши. Няма изход, помислих си аз, от нищо няма изход.
Тя дойде в кухнята, облегна се с цялото си тяло върху мен. Бе опреснила червилото си. Целуна ме, заигра с езика си в устата ми. Аз вдигнах роклята й и стиснах шепа бельо. Останахме прави под електрическата лампа, вплетени един в друг. Е, щеше да се наложи държавата да почака още малко за данъка си върху общия ми доход. Може би губернаторът Дьойкмейън ще се отнесе към мен с разбиране?
Пуснахме се, аз налях две питиета и отидохме в другата стая.
Момичето ми извести, че трябва да напусна къщата й — много голяма къща, хубава и удобна, със заден двор, дълъг колкото цяло жилищно каре, с повредени водопроводни тръби, с жаби, с щурци и котки. Е добре, изхвърлиха ме, но аз реших да се оттегля, както човек се оттегля от подобни ситуации — с чест, с кураж и нови надежди. Пуснах обява в един от вестниците, предназначени за хората от подземния свят.
„Писател: нуждае се от квартира в жилище, където шумът от пишеща машина се приема по-благосклонно от клакьорския смях на «Аз обичам Лили». 100 долара месечно — О, кей. Осигуряване на лично спокойствие — задължително.“
Разполагах с един месец да се изнеса, докато приятелката ми беше в Колорадо за обичайното си годишно посещение, посветено на заздравяване на връзките сред членовете на фамилията. Излежавах се в леглото и чаках да звънне телефонът. Той най-после иззвъня. Обади се някакъв тип, който ми предлагаше да бавя трите му деца в случаите, когато „поривът на съзиданието“ обсеби или него, или жена му. Безплатна стая и храна и аз можех да си пиша, когато „нуждата да съзидават“ не ги бе налегнала. Казах му, че ще си помисля за предложението му. След два часа телефонът звънна отново. „Е?“ — попита той. „Не“ — отвърнах аз. „Тогава“ — продължи упорито той „може би познавате забременяла по неволя, загазила жена…?“ Отговорих му, че ще се опитам да му намеря някоя и затворих.
На следващия ден телефонът иззвъня отново. „Прочетох обявата Ви“ — каза тя. „Аз съм инструкторка по йога.“ „О!“ — казах аз. „Да, преподавам йога-упражнения и медитация.“ „О?“ „Вие сте писател?“ „Да.“ „По какви теми пишете?“ „О, Боже, не зная. Колкото и лошо да звучи. За живота… предполагам.“ „Това не звучи лошо. Включва ли и секса?“ „Понякога. А понякога не.“ „А, ясно. Как се казвате?“ „Хенри Чинаски.“ „Публикували ли са Ви някога?“ „Да.“ „Е, аз имам една голяма спалня, която можете да наемете за 100 долара. С отделен вход е.“ „Звучи добре.“ „Чели ли сте Пирандело[8]?“ „Да.“ „Чели ли сте Суинбърн[9]?“ „Всеки го е чел.“ „Чели ли сте Херман Хесе[10]?“ „Да, но не съм хомосексуален.“ „Мразите ли хомосексуалистите?“ „Не, но и не ги обичам особено.“ „Ами черните?“ „Какво за черните?“ „Какво мислите за тях?“ „Те са си наред.“ „Страдате ли от предразсъдъци?“ „Всеки страда.“ „Как си представяте Господ Бог?“ „Бяла коса, сплъстена брада и без пенис.“ „Какво мислите за любовта?“ „Не мисля за нея.“ „Ти си хитряга. Ето, ще ти дам адреса. Ела да се видим.“
Аз записах адреса и се излежавах още няколко дни, като гледах сапунените опери по телевизията сутрин и шпионските трилъри вечер, плюс боксовите мачове. Телефонът отново иззвъня. Беше дамата.
„Ти не дойде.“ „Бях вглъбен.“ „Влюбен ли си?“ „Да, пиша новия си роман.“ „С много секс?“ „През известни периоди, да.“ „Добър любовник ли си?“ „Повечето мъже обичат да си мислят, че са. Аз вероятно съм добър, но не велик.“ „А ближеш ли?“ „Да.“ „Хубаво.“ „Стаята ти още ли е свободна?“ „Да, голямата спалня. Ти наистина ли можеш да ближеш жените?“ „За Бога, да, но в наши дни всеки го прави. Сега сме 1982-ра, а аз съм на 62. Ти можеш да си намериш мъж с 30 години по-млад и той ще може да направи същото за теб. Вероятно по-добре.“ „Истината ще те изненада.“
Аз отидох до хладилника, взех си бира, запалих цигара. Когато пак вдигнах слушалката, тя още беше там. „Как се казваш?“ — попитах аз. Тя ми каза някакво фантастично име, което забравих на момента.
„Четох работите ти“ — каза тя. „Ти навсякъде си силен писател. Иначе си пълен с лайна, обаче умееш да въздействаш върху емоциите на хората.“ „Права си. Не съм велик, но съм различен.“ „Как по-точно ближеш една жена?“
„Виж сега…“
„Не, кажи ми.“
„Ами, това е изкуство.“
„Да, така е. Как започваш?“ „С ефирно докосване, леко.“ „Разбира се, разбира се. После? След като започнеш?“ „Даа… ами, има си техника…“ „Каква техника?“ „Първото докосване обикновено притъпява усещането в онази област, така че ти не можеш да се върнеш на нея, предизвиквайки същия ефект.“ „Какво, по дяволите, искаш да кажеш?“ „Знаеш какво искам да кажа.“ „Възбуждаш ме.“ „Клинична реакция.“ „Не, сексуална реакция. Ти ме възбуждаш.“ „Не знам какво друго да кажа.“ „Какво прави един мъж след това?“ „Оставя по-нататъшните му действия да се ръководят от насладата, която изпитва самият той. Всеки път е различно.“ „Какво искаш да кажеш?“ „Искам да кажа, че понякога излиза малко грубо, понякога е нежно, зависи какво чувства той.“ „Разкажи ми.“ „Е, всичко свършва в клитора.“ „Кажи тази дума пак.“ „Коя?“ „Клитор.“ „Клитор, клитор, клитор…“ „Смучеш ли го? Лекичко го хапеш?“ „Разбира се.“ „Ти ме възбуждаш.“ „Извинявай.“ „Можеш да вземеш голямата спалня. И обичаш да те оставят на спокойствие?“ „Да, както ти казах.“ „Разкажи ми за моя клитор.“ „Всички клитори са различни.“ „Тук тъкмо сега не е много спокойно. Строят оградна стена. Но след няколко дни ще приключат. Ще ти хареса тук, ще видиш.“
Аз отново записах телефона й, затворих слушалката и си легнах. Телефонът пак иззвъня. Прекосих стаята, взех го и се върнах в леглото с него. „Какво искаш да кажеш с това, че всички клитори са различни?“ „Искам да кажа, че са с различни размери и реагират по различен начин на дразнения.“ „Случвало ли ти се е да попаднеш на някой, който да не реагира на никакви дразнения?“ „Още не.“ „Слушай, защо просто не дойдеш да се срещнем сега?“ „Колата ми е стара. Няма да може да се изкачи по каньона.“ „Тръгни по магистралата и паркирай на обръщача при Хидън Хилз. Ще те пресрещна там.“ „О, кей.“
Затворих телефона, облякох се и се качих в колата си. Поех по магистралата към обръщача на Хидън Хилз, намерих паркинга, спрях там и зачаках. Изминаха 20 минути и към мен се приближи в колата си една дебела дама, облечена в зелена рокля. Караше бял кадилак, модел 1982-ра. Всичките й предни зъби бяха с коронки. — Ти ли си човекът? — попита тя.
— Аз съм.
— Исусе Христе! Не изглеждаш чак толкова секси.
— И ти не изглеждаш чак толкова секси.
— Добре. Хайде.
Аз излязох от колата си и влязох в нейната. Роклята й беше много къса. На по-близкото до мен дебело бедро имаше малка татуировка, изобразяваща нещо като момче-вестоносец, стъпило върху куче.
— Няма да ти платя нищо — каза тя.
— Няма проблеми.
— Ти не приличаш на писател.
— За което съм особено благодарен.
— Всъщност, не приличаш на мъж, който може да прави каквото и да е…
— Има много неща, които не мога да правя.
— Обаче наистина дрънкаш разни лайна по телефона. Наложи се да си поиграя със себе си, докато те слушах. Ти играеше ли си със себе си?
— Не.
След това продължихме пътуването си в мълчание. Бяха ми останали две цигари и ги изпуших и двете. После пуснах радиото й и слушах музика. Пред къщата й имаше дълга, виеща се автомобилна алея, а когато спряхме пред гаража, вратите му се отвориха автоматично. Тя разкопча колана на седалката си и внезапно обви ръцете си около мен. Устата й заприлича на гърлото на отворена бутилка с червено мастило. Езикът й изскочи навън. Търколихме се назад върху седалките, прищипани там в тясното.
После всичко свърши и излязохме.
— Хайде — каза тя. Последвах я по една алея, оградена с розови храсти. — Няма да ти платя нищо — каза тя. — Нито един шибан цент! — Няма проблеми — казах аз. Тя извади ключа от чантичката си, отвори вратата и аз влязох след нея.
Мег отиде с Тони до летището, за да изпратят заедно жена му. Когато, самолетът на Доли излетя, те спряха в барчето за по едно питие. Мег си поръча уиски със сода. Тони — скоч с вода.
— Твоята жена ти вярва — каза Мег.
— Даа — каза Тони.
— Питам се дали и аз мога да ти вярвам.
— Не обичаш ли да те чукат?
— Въпросът не е в това.
— А в какво?
— Въпросът е там, че Доли и аз сме приятелки.
— Ти и аз също можем да бъдем приятели.
— Не и по този начин.
— Бъди съвременна. В модерна епоха живеем. Хората я карат с пълна пара. Без задръжки. Чукат се поголовно. Ебат кучета, бебета, пилета, риби…
— Аз обичам да подбирам. Трябва да изпитвам и чувства.
— Това е пълна тъпотия. Чувствата са си вградени в нас. А ако прекалено дълго се стараем да ги култивираме, то преди да ни остане време да се осъзнаем, започваме да си мислим, че тези чувства са любов.
— О, кей, какво лошо има в любовта, Тони?
— Любовта е форма на предразсъдък. Човек обича онова, от което се нуждае, онова, което го кара да се чувства добре, човек обича също и това, което му е лесно и удобно. Как можеш да кажеш, че обичаш един човек, когато на света има още десет хиляди други, които би обичала повече от него, ако бе имала шанса да ги срещнеш? Само че никога няма да ги срещнеш.
— Е, добре, всеки се старае, доколкото може.
— Съгласен съм с теб. Но ние въпреки това трябва да осъзнаем, че любовта е просто резултатът от една случайна среща. Повечето хора раздухват твърде много тая работа с любовта. Така че, погледнато трезво, едно добро чукане не би трябвало да се заклеймява изцяло.
— Но то също е в резултат на някаква случайна среща.
— Дяволски права си. Изпий си уискито. Ще си поръчаме пак.
— Развиваш солидна теория, Тони, но няма да успееш да ме склониш.
— Е — каза Тони, като повика бармана с глава — и това няма да ме натъжи кой знае колко…
Бе събота вечер и двамата се върнаха в дома на Тони и пуснаха телевизора. Програмата не беше особено добра. Наляха си „Туборг“ и започнаха да си говорят през шума от телевизора.
— Чувала ли си някога този — попита Тони, — за конете, дето били твърде хитри, та да залагат на хората?
— Не.
— Е, то е само един виц. Няма да повярваш, но миналата нощ сънувах един сън. Бях долу в конюшните и един кон дойде да ме вземе, за да ме изведе на тренировка. На гърба ми се бе метнала една маймуна, увила ръце и крака около шията ми, а дъхът й вонеше на долнопробно вино. Беше 6 сутринта и студеният вятър духаше откъм планината Сан Габриел. А на всичко отгоре беше мъгливо. Разгряха ме на три фърлонга[11] за 52 — сръчно и пъргаво. После 30 минути на бърз ход за разтоварване, след това обратно в конюшнята. Влезе един кон и ми даде две твърдосварени яйца, грейпфрут, препечен хляб и прясно мляко. После ме вкараха в състезание на пистата. Трибуните бяха претъпкани с коне. Изглежда беше събота. Участвах в Петата гонка. Финиширах първи и ме оцениха на 32.40 долара. На това се казва сън, нали?
— Страшна работа — каза Мег. Тя преметна крак върху крак. Беше с минипола, но без чорапогащи под нея. Ботите, високи до глезените. Бедрата, голи и пълни. — Ето, на това се казва сън. — Тя беше на 30. По устните й блестеше бледо червило. Брюнетка, много тъмна, с дълга коса. Без пудра по лицето, без грим, без парфюм. Без досие с пръстови отпечатъци в полицията. Родена в северната част на Мейн. Сто и двайсет фунта.
Тони стана да донесе още две бутилки бира. Когато се върна, Мег каза: — Странен сън, но много сънища са именно такива. Човек започва да се чуди, обаче, когато странни неща се случват и в живота…
— Например?
— Например брат ми Дамиън. Той вечно се ровеше в книгите… мистицизъм, йога, всички подобни лайна. Човек като влезеше в стаята му, непременно го заварваше изправен на главата си само по спортни гащета или нещо друго от този род. Дори успя да си направи и няколко пътешествия на Изток… Индия и още някъде. Върна се с хлътнали бузи, тежеше около 76 фунта и беше полуоткачен. Но не се отказа. Срещна се с оня тип, Рам Да Бийтъл[12] или някакво подобно име. Рам Да Бийтъл има голяма палатка близо до Сан Диего и за петдневен семинар събира такса по 175 долара от лапнишараните като брат ми. Палатката е опъната върху скала, с изглед към морето. А онази мацка, с която Бръмбарът спи, тя е собственичка на земята, дава му да я ползва. Дамиън казва, че Рам Да Бийтъл му е дал последното просветление, което му е било нужно. А то се оказа една ужасия. Аз живея в малък апартамент и Дамиън пристига, и практикува „чудото“ си върху мен…
Тони плъзна погледа си по-нагоре по бедрата на Мег и каза: — Чудото на Дамиън? Какво чудо?
— Ами, виждаш ли, той просто се появява… — Мег взе „Туборга“ си.
— Идва да те посети?
— Може и така да се каже. Нека да ти обясня направо: Дамиън има способността да дематериализира тялото си.
— Така ли? И после какво става?
— Появява се на някое друго място.
— Просто ей така?
— Просто ей така.
— На далечни разстояния?
— Той премина цялото разстояние от Индия до Детройт. Появи се в апартамента ми в Детройт.
— Колко време му отне пътуването?
— Не зная. Десет секунди, може би…
— Десет секунди… хммм…
Двамата замълчаха, вперили погледи един в друг. Мег седеше на канапето, а Тони срещу нея.
— Слушай, Мег, ама ти наистина разпалваш страстите ми. Жена ми никога няма да научи.
— Не, Тони.
— Къде е брат ти сега?
— Настани се в апартамента ми в Детройт. Работи в една обувна фабрика.
— Виж, той защо не вземе да се материализира в трезора на някоя банка, да грабне парите и да изчезне оттам? Може да се възползва от талантите си. Защо му трябва да работи в обувна фабрика?
— Той казва, че такъв талант не трябва да бъде в служба на силите на злото.
— Ясно. Слушай, Мег, дай да забравим за брат ти.
Тони се премести на канапето до Мег.
— Знаеш ли какво, Мег, това, което действително е зло и това, което са ни учили, че е зло, могат да бъдат две съвършено различни неща. Обществото ни учи, че известни неща са лоши, само за да може да ни държи в подчинение.
— Като например ограбването на банки?
— Като например да се чукаш, без да е нужно да преминаваш през всички утвърдени фази.
Тони сграбчи Мег и я целуна. Тя не оказа съпротива. Той я целуна отново. Езикът й се плъзна в устата му.
— Продължавам да мисля, че не бива да го правим, Тони.
— Целуваш се така, сякаш ти се иска да го направим.
— Не съм била с мъж от месеци, Тони. Трудно ми е да ти устоя, но аз и Доли сме приятелки. Не ми се иска да й правя това.
— Ти няма да го направиш на нея, а на мен.
— Разбираш какво имам предвид. — Тони я целуна отново, този път с дълга, пълна целувка. Двамата притиснаха телата си.
— Нека да отидем в спалнята, Мег.
Тя го последва. Тони започна да се съблича, премятайки дрехите си върху един стол. Мег влезе в банята, намираща се точно срещу спалнята. Седна и се изпика на отворена врата.
— Не искам да забременея, а не вземам хапчета.
— Не се тревожи.
— Защо да не се тревожа?
— Подложих се на операция, тръбите ми са отрязани.
— Всички мъже казват така.
— Истина е, опериран съм.
Мег стана и пусна водата от казанчето.
Ами ако някой ден поискаш бебе?
— Никога няма да искам бебе.
— Мисля, че е ужасно мъж да се изреже така.
— О, за Бога, Мег, престани да ми четеш морал и ела в леглото.
Мег влезе в спалнята гола. — Искам да кажа, Тони, че според мен това е един вид престъпление срещу природата.
— Ами абортът? И той ли е престъпление срещу природата?
— Разбира се. Абортът е убийство.
— Ами презервативът? А мастурбацията?
— О, Тони, не е едно и също.
— Хайде, влизай в леглото, преди да сме се споминали от старост.
Мег легна и Тони я награби. — Ах, хубаво е да те пипа човек. Сякаш пипам гума, напомпена с въздух…
— О, Тони! Откъде си взел това нещо, Тони? Доли никога не ми е споменавала за това нещото… то е направо огромно!
— И защо би трябвало да ти говори за него?
— Прав си. Просто вкарай това проклето нещо в мен!
— Почакай сега, само почакай малко!
— Хайде, искам го!
— Ами Доли? Мислиш ли, че точно това трябва да направим?
— Доли сега скърби за умиращата си майка! Не може да се възползва от него! Но аз мога!
— Добре! Добре!
Тони се качи върху нея и й го вкара.
— Точно така, Тони! Сега го раздвижи, движи го!
Тони го раздвижи. Задвижи го бавно и ритмично като рамото на маслена помпа. Пльок, пльок, пльок.
— Ох, ти кучи сине! О Боже, ти кучи сине!
— Хайде сега, Мег! Излез от това легло! Ти вършиш грях спрямо присъщото благоприличие и човешкото доверие!
Тони усети една ръка на рамото си и после почувства как някой го повдига. Претърколи се и погледна нагоре. До тях стоеше мъж в зелена тениска и сини джинси.
— Хей, слушай — каза Тони — какво, по дяволите, правиш в моя дом?
— Това е Дамиън! — възкликна Мег.
— Сложи одеждите си, сестричке. Срамът продължава да струи от тялото ти!
— Внимавай копеле! — каза от леглото Тони.
Мег вече се обличаше в банята. — Извини ме, Дамиън, извини ме!
— Виждам, че съм пристигнал от Детройт тъкмо навреме — каза Дамиън. — Още няколко минути и щеше да е късно.
— Не минути, а само десет секунди — каза Тони.
— Би могъл и ти да се облечеш, човече — отвърна Дамиън, поглеждайки надолу към Тони.
— Майчице — озъби се Тони, — аз случайно живея тук. Не знам кой те е пуснал да влезеш, обаче мисля, че ако искам да си лежа тук гол-голеничък, то си е мое право.
— Побързай, Мег — каза Дамиън, — ще те отведа от това гнездо на греха.
— Слушай, сине майчин — каза Тони като стана и нахлузи слиповете си, — сестра ти го искаше и аз го исках, така че това прави двама срещу един.
— Дрън-дрън — отвърна Дамиън.
— Дрън-дрън друг път! — каза Тони. — Тя беше на път да изпадне в екстаз, а ти нахълтваш тук и проваляш осъществяването на едно почтено демократично взето решение, като спираш това добро, старомодно и благоприлично ебане!
— Събери си нещата, Мег. Оттук те водя незабавно у дома!
— Да, Дамиън!
— Чудя се дали да не взема да ти цапардосам един, на теб, убиецо на ебане!
— Моля да се въздържите. Не одобрявам насилието!
Тони замахна. Но Дамиън беше изчезнал.
— Насам, Тони! — Дамиън се оказа изправен отсреща пред вратата на банята. Тони се хвърли към него. Той изчезна пак.
— Насам, Тони! — Сега Дамиън стоеше върху леглото, с обувките и всичко останало.
Тони се втурна през стаята, подскочи, не улови нищо, прелетя над леглото и се просна от другата страна на пода. Изправи се и се огледа. — Дамиън! Ах, Дамиън, ти, евтин заднико, ти, обувен майстор-супермен, къде си? О, Дамиън! Тук, Дамиън! Ела при мен, Дамиън!
— Тони усети удара отзад по тила си. Проблесна червена светкавица и се чуха далечните трели на тромпет. После падна по лице на килима.
Звънът на телефона го свести. Бе минало известно време. Той успя да се добере до нощното шкафче, върху което беше телефонът, вдигна слушалката и се отпусна върху леглото.
— Тони?
— Да.
— С Тони ли говоря?
— Да.
— Аз съм, Доли.
— „Хей, Доли, кво казваш, Доли?“[13]
— Не се шегувай, Тони. Мама почина.
— Мама?
— Да, мама, моята майка. Тази вечер.
— Съжалявам.
— Ще остана за погребението. Ще се върна в къщи след погребението.
Тони затвори телефона. Видя на пода сутрешния вестник. Вдигна го и се изтегна на леглото. Войната във Фолкландските острови още продължаваше. И двете страни се обвиняваха взаимно в нарушаване на споразуменията по това и онова. Все още се стреляше. Нямаше ли да свърши някога тази проклета война?
Тони стана и отиде в кухнята. Намери малко салам и лебервурст в хладилника. Направи си сандвич, като добави люта горчица, пикантен сос, лук и домат. Откри и една останала бутилка „Туборг“. Изпи бирата и изяде сандвича на масата в нишата, която служеше за трапезария. После запали цигара и остана да седи там замислен — е, може пък старата дама да е оставила малко пари — това би било хубаво, това би било адски хубаво. Един мъж заслужава и малко късмет след подобна тежка нощ, нали?
Майката на Еди имаше конски зъби като моите и си спомням как, когато веднъж вървяхме нагоре по хълма към магазина, тя каза: „Хенри, и двамата с теб имаме нужда от шини за зъбите си. Изглеждаме ужасно!“ Аз крачех гордо до нея, а тя си беше облякла тясна жълта басмена рокля — на цветя! — носеше обувки на високи токчета, кършеше снага като пристъпваше, а токчетата й потрепваха звънко по паважа, клик, клик, клик. Помислих си — аз вървя с майката на Еди, и тя върви с мен, и ние двамата вървим заедно нагоре по хълма. Но това беше всичко — аз влязох в магазина, за да купя хляб за родителите си, а тя влезе да направи своите покупки. И толкова.
Обичах да ходя в къщата на Еди. Майка му винаги седеше на един стол с чаша питие в ръка и кръстосваше бедрата си наистина високо — толкова високо, че човек можеше да види къде свършват чорапите й и започва голата плът. Аз харесвах майката на Еди — тя бе една истинска лейди. Когато влизах, тя казваше: „Здрасти, Хенри!“ и ми се усмихваше, но не придърпваше полата си надолу. Бащата на Еди също ме поздравяваше. Той бе грамаден мъж и като нея все седеше там с питие в ръка. Сигурно защото никак не беше лесно да се намери работа през 1933-та, а освен това бащата на Еди не можеше да работи. Той бил авиатор през Първата световна война и станало така, че свалили самолета му. После се наложило да заменят костите и ставите от раменете му надолу с метални шини и затова той седеше и пиеше с майката на Еди. Стаята, където двамата пиеха, беше тъмна, но майката на Еди се смееше често.
Еди и аз си построихме малки самолетчета-играчки от евтино балсамово дърво. Те не можеха да летят — трябваше ние да си ги придвижваме из въздуха на ръка. Еди имаше модел „Спад“, а аз „Фокър“. Бяхме гледали „Ангелите на ада“ с Джийн Харлоу. Аз не виждах с какво Джийн Харлоу беше по-сексапилна от майката на Еди. Разбира се, не разговарях с Еди на тази тема. По-късно ми направи впечатление, че Юджийн също започна да се навърта наоколо. Юджийн беше едно друго момче, което имаше „Спад“ и ето, с него можех да разговарям за майката на Еди. Когато ми се удадеше сгоден случай. Организирахме си някои наистина хубави въздушни битки — два „Спада“ срещу един „Фокър“. Аз влагах цялото си майсторство, но накрая обикновено ме прострелваха и сваляха. Когато попаднех в някоя извънредно тежка ситуация, аз прилагах „Имелман“. Ние обичахме да четем старите авиосписания — „Летящите асове“ бе най-доброто. Дори взех, че написах няколко писма на редактора му и той ми отговори. „Имелманът“, пишеше той, бил на практика почти невъзможен. Претоварването на крилата било просто твърде голямо. Но понякога наистина ми се налагаше да използвам „Имелман“, особено когато някой се залепеше току до опашката ми. Тогава крилата ми обикновено се откъсваха и трябваше да изляза от строя.
Когато ни се удадеше случай да се отделим от Еди, ние обикновено си говорехме за майка му.
— Исусе! Тя има крака и половина!
— И няма нищо против да ги показва.
— Внимавай, Еди идва!
Еди нямаше представа, че говорим за майка му така. Аз малко се срамувах от това, но не можех да се спра. И положително не ми се искаше той да мисли за моята майка по този начин. Разбира се, моята майка не изглеждаше като неговата. Ничия майка не изглеждаше като нея. Може би това донякъде се дължеше и на ония конски зъби. Искам да кажа, поглеждаш и виждаш конските зъби, а те бяха малко пожълтели, и после поглеждаш малко по-надолу и виждаш ония бедра, кръстосани високо, а единият крак се полюшва и рита. Да, аз също имах конски зъби.
И така, Юджийн и аз продължавахме да ходим там и да организираме въздушните си битки, аз все прилагах моите „Имелмани“ и крилата ми се откъсваха. Въпреки че си имахме и друга игра и Еди също участваше в нея. Представяхме си, че сме асове и летци-състезатели и изпълнявахме фигури от висшия пилотаж. Ние излитахме с машините си и поемахме опасни рискове, но някак си винаги, в крайна сметка, завършвахме операциите си с успех. И най-често се приземявахме в предните дворове на собствените си къщи. Всеки от нас си имаше къща и всеки си имаше жена и жените ни вярно ни чакаха. Разказвахме си един на друг как са облечени жените ни. Те не обичаха да имат много дрехи по себе си. Тази на Юджийн имаше най-малко. Всъщност, тя имаше къса рокля с една огромна дупка, изрязана точно отпред. И посрещаше Юджийн на входната врата, облечена именно така. Моята съпруга не беше чак толкова дръзка, но и тя не носеше много дрехи. Ние всички правехме любов през цялото време. Правехме любов с жените си безспир. Защото те непрекъснато искаха още. Ние летяхме там горе, влизахме във въздушни боеве, състезавахме се, рискувахме живота си, а те си седяха в ония къщи и все ни чакаха ли чакаха. И бяха влюбени единствено в нас, не обичаха никого другиго. Понякога ние се опитвахме да забравим за тях и да се концентрираме изцяло върху битките си. Защото Еди беше прав като казваше, че когато говорим за жени, ние не сме в състояние да правим нищо друго, освен да лежим по тревата. Най-много, Еди от време на време да се провикне: „Хей, гледайте какъв си имам!“ при което аз се претъркулвах от корем по гръб, за да му покажа моя, а пък Юджийн ни показваше неговия. Ето, така протичаха повечето ни следобеди. Бащата и майката на Еди си седяха вътре и пиеха и до ушите ни често долиташе смехът на майката на Еди.
Един ден Юджийн и аз пак отидохме там и завикахме на Еди да излезе, но той не се показа. — Хей, Еди, за Бога, хайде излизай! — Но той не излизаше.
— Нещо не с наред там вътре — каза Юджийн. — Знам, че нещо там не е наред.
— Може да са убили някого.
— По-добре да влезем и да видим.
— Мислиш ли, че трябва?
— Да, по-добре да влезем.
Вратата към терасата не беше заключена и ние влязохме. Беше тъмно, както винаги. Тогава чухме една-единствена дума: „Лайна!“
Майката на Еди лежеше на леглото в спалнята. Пияна. Бе с присвити, високо вдигнати крака, а роклята й се беше дръпнала силно назад. Юджийн сграбчи силно ръката ми: — Исусе! Виж това!
Тя изглеждаше добре, Господи, изглеждаше добре, но аз бях прекалено изплашен, за да се насладя на гледката. Ами ако някой влезеше сега и ни свареше докато я гледаме? Роклята й бе дръпната много нагоре, а тя лежеше пияна, изложила бедра на показ така, че почти се виждаха гащите й.
— Хайде, Юджийн, да се махаме от тук!
— Не, нека да погледаме. Искам да я гледам. Виж колко много се вижда!
Това ми напомни за оня случай, когато пътувах на автостоп и една жена спря и ме качи. И тя бе вдигнала полата си високо до кръста — е, почти до кръста. Аз въртях главата си, гледах настрани, гледах надолу и бях изплашен. Тя не правеше нищо — само ми приказваше, докато аз се взирах през стъклото и отговарях на въпросите й. „Къде отиваш?“ „Хубав ден е, нали?“ Не знаех какво да направя, но се боях, че ако все пак го направех, щях да си имам неприятности — тя щеше да се разпищи или да извика полицията. Затова, от време на време само хвърлях по някой поглед крадешком и веднага пак отмествах очи. Най-накрая тя ме пусна да сляза.
Страх ме беше и заради майката на Еди.
— Слушай, Юджийн, аз си тръгвам.
— Но тя е пияна, дори не усеща, че сме тук.
— Кучият му син си замина — внезапно каза от леглото тя. — Замина си и взе и хлапето със себе си, взе бебчето ми…
— Тя говори! — казах аз.
— Не е на себе си — каза Юджийн — не осъзнава нищо.
Той пристъпи към леглото.
— Гледай сега!
Хвана полата й и я придърпа още нагоре. Толкова, че се видяха гащите й. Бяха розови.
— Юджийн, аз си тръгвам!
— Пъзльо!
Юджийн просто си стоеше там, зазяпан в бедрата и бикините й. Стоя дълго време така. После извади члена си. Аз чух как майката на Еди простена. Малко се помръдна на леглото. Юджийн пристъпи по-близо. След това докосна бедрото й с върха на члена си. Тя отново простена. И после Юджийн започна да се празни. Изстреля спермата си навсякъде по бедрото й и ми се стори, че изтече много. Виждах как тече надолу по краката й. Тогава майката на Еди каза: „Лайна!“ и неочаквано седна на леглото. Юджийн се обърна и хукна покрай мен към вратата, а аз го последвах. Юджийн се блъсна в хладилника в кухнята, мигом отскочи и излетя през верандата. Аз тичах неотлъчно зад него, двамата се спуснахме до улицата, тичахме по целия път докато стигнем до моята къща, после по алеята в двора, накрая влетяхме през вратата, на гаража и я захлопнахме зад себе си.
— Мислиш ли, че тя ни видя? — попитах аз.
— Не знам. Аз изпръсках целите й розови гащи.
— Ти си откачен. За какво ти беше да го правиш?
— Възбудих се. Нямах друг изход. Не можах да се спра.
— Ще ни тикнат в затвора.
— Ти не си направил нищо. Аз бях този, който се изпразни на бедрото й.
— Но аз гледах.
— Слушай — каза Юджийн, — мисля да си ида у дома.
— Добре, върви.
Изчаках го, докато се върне обратно по алеята и прекоси улицата, за да си влезе у тях. Измъкнах се от гаража. Минах през задната веранда, отидох в спалнята си, седнах и зачаках. В къщи нямаше никой. Влязох в банята, заключих вратата и започнах да си мисля за майката на Еди, легнала на леглото така. Само че си представях и как свалям розовите й бикини и й го вкарвам. А на нея й харесваше…
Чаках през целия следобед, чаках и по време на вечерята да се случи нещо, но нищо не се случи. След вечеря се върнах в спалнята си, седнах и продължих да чакам. После стана време за сън и аз си легнах, и пак чаках. Чух баща ми да хърка в съседната стая, но още чаках. После съм заспал.
Следващият ден беше неделя и видях Юджийн в предния двор на къщата им, с прашка в ръка. Пред тяхната къща имаше две грамадни палмови дървета и той се опитваше да убие някои от врабчетата, които живееха там. Вече бе уцелил две. У тях имаха и три котки и всеки път, когато някое врабче падаше в тревата, запърхало с крилца, една от котките се спускаше и го грабваше.
— Не стана нищо — казах аз на Юджийн.
— Щом не е станало досега, значи няма да стане — каза той. — Трябваше да й го начукам. Сега съжалявам, че не я наебах.
Той улучи друго врабче и една много дебела сива котка с жълто-зелени очи го сграбчи и изчезна с него в храстите. Аз пресякох улицата и се върнах у дома. Моят старец ме чакаше на предната веранда. Изглеждаше разлютен. — Слушай, искам да се хванеш на работа и да окосиш ливадата! Веднага!
Аз отидох до гаража и извадих сенокосачката. Първо окосих около алеята, после продължих с предната ливада. Косачката беше изхабена и стара, което правеше работата тежка. Моят старец стоеше там навъсен и ме наблюдаваше, докато се придвижвах с мъка през сплъстената трева.
Аз увих хавлията около окървавения си член и позвъних в кабинета на доктора. Наложи се да оставя слушалката и да набирам номера с една ръка, за да придържам хавлията с другата. И още продължавах с набирането, когато върху хавлията започна да избива едно голямо, яркочервено петно.
— О, г-н Чинаски, какво има този път? Да не би отново запушалките ви за уши да са се затъкнали вътре?
— Не, сега е малко по-сериозно. Трябва ми бързо приемен час.
— Устройва ли ви утре следобед в четири?
— Г-це Симс, случаят е спешен!
— И от какво естество е?
— Моля, докторът трябва да ме приеме сега!
— Добре. Елате при нас и ще се опитаме да ви вмъкнем в графика.
— Благодаря, г-це Симс.
Аз си стъкмих временна превръзка, като раздрах една чиста риза и я омотах някак около пениса си. За късмет, имах и малко лейкопласт, но пожълтял и стар, поради което не можа да хване много добре. Срещнах известни затруднения при обуването на панталона си. Изглеждах така, сякаш имам ерекция с гигантски размери. Успях да вдигна ципа му само донякъде. Добрах се до колата си, качих се в нея и подкарах към кабинета на доктора. Когато излизах на паркинга, шокирах с вида си две възрастни дами, които току-що бяха посетили очния лекар, на първия етаж на сградата. Направих така, че в асансьора да пътувам сам и се качих до третия етаж. По коридора се зададоха някакви хора, затова се обърнах с гръб към тях и се престорих, че пия вода от чешмичката. Продължих едва когато отминаха и влязох в приемната на доктора. Тя беше пълна с разни типове без истински проблеми — страдащи от гонорея, херпеси, сифилис, рак и други подобни. Спрях направо пред бюрото на сестрата.
— А-а, г-н Чинаски…
— Моля, г-це Симс, без шеги! Това наистина е спешен случай, уверявам ви. Побързайте!
— Можете да влезете веднага, щом докторът приключи със сегашния си пациент.
Аз застанах до преградата, която отделяше сестрата от нас останалите, и зачаках. Втурнах се вътре в мига, в който въпросният пациент се появи на вратата на кабинета.
— Чинаски, какво има?
— Спешен случай, докторе.
Аз свалих обувките, чорапите, панталона и слиповете си и се хвърлих по гръб на кушетката за прегледи.
— Какво има тук? Бая превръзка виждам.
Не отговорих. Бях затворил очи, но го усещах как сваля превръзката.
— Знаеш ли — казах аз, — познавах едно момиче в един малък град. Тя беше в ранния си пубертет и обичаше да си играе със себе си, използвайки за целта празна бутилка от кока-кола. Веднъж бутилката се заклещила и тя не могла да си я извади. Наложило се да отиде при доктора. Ясно ти е как е в малките градчета. Разчуло се. И този случай разсипа целият й живот. Изолираха я. Никой не искаше да я докосне. А беше най-красивото момиче в града. Най-накрая се омъжи за един дребосък в инвалидна количка, който страдаше и от някакъв вид паралитично треперене.
— Разказваш стари истории — отвърна докторът ми, развивайки с рязко дръпване последния слой на превръзката. — Кажи как стана това с теб?
— Ами името й беше Бернадет, на 22, омъжена. С дълга руса коса, която непрекъснато падаше на лицето й и трябваше да се отмахва…
— На двадесет и две?
— Да, беше със сини джинси…
— Доста зле си порязан тук.
— Тя почука на вратата. Попита дали може да влезе. „Разбира се“ — казах аз. „Дойде ми до гуша!“ — каза тя и се втурна към банята ми, влезе, затвори само наполовина вратата след себе си, свали джинсите и бикините си, седна и започна да пикае. ООХ! ИСУСЕ!
— Спокойно! Стерилизирам раната.
— Нали знаеш, докторе, човек помъдрява, когато вече е адски късно — както се казва, когато младостта е отминала, бурята е затихнала и всички девойки са се прибрали у дома.
— Горе-долу е така.
— ОУ! ОХ! ИСУСЕ!
— Моля те! Това трябва да се почисти добре.
— После тя излезе и ми каза, че на нейното парти миналата нощ, аз така и не съм разрешил проблема й с нещастната любовна връзка. Че вместо това, съм успял да напия всички, а след това съм паднал в един розов храст. Че съм си скъсал панталона и строполявайки се по гръб, съм си ударил главата в някакъв голям камък. Някой си Уили ме понесъл към дома и докато ме носел, панталонът ми се свлякъл, а после и гащите ми, обаче аз не съм разрешил любовния й проблем. Тя каза, че и без това на тази любовна афера вече се сложил край и че все пак съм направил добре, като съм казал някои много тежки и силни думи по въпроса.
— Къде се запозна с това момиче?
— Бях на литературно четене във Венеция. После я срещнах в един бар.
— Можеш ли да ми изрецитираш едно стихотворение?
— Не, докторе. И така, тя каза: „До гуша ми дойде, човече!“ Седна на дивана. Аз седнах на един стол срещу нея. Тя започна да пие бирата си и да ми разказва за него: „Аз го обичам, знаеш ли, но не мога да осъществя никакъв контакт с него, той не иска да ми говори! Аз му викам приказвай ми! Но, о, Господи, той не иска да говори! Казва: «Не е заради теб, нещо друго е». И толкова“.
— Сега, Чинаски, ще те зашия. Няма да е приятно.
— Да, докторе. И така, тя ми заразказва за живота си. Каза, че се е женила три пъти. А аз й викам, че не й личи да се е изхабила много. А тя: „Не ми личи да съм се изхабила много ли? Ами че аз вече два пъти влизах в лудницата!“ А аз: „И ти ли?“ А тя: „Защо, ти също ли си бил в лудницата?“ Аз казах: „Не аз, а една жена, която познавах“.
— Сега — каза докторът, — ще сложа само мъничко конец. Нищо повече. Конец. Мъничко бродерия.
— О, мамка му, няма ли друг начин?
— Не, порязан си твърде зле.
— Тя каза, че се омъжила на 15. Започнали да я наричат курва, задето ходела с онова момче. И родителите й й викали така, затова тя се омъжила за него, да им направи напук. Майка й била алкохоличка, периодично я прибирали в лудниците. Баща й я биел през цялото време. ОХ! ИСУСЕ! МОЛЯ ТЕ ПО-ЛЕКО!
— Чинаски, ти си навличаш повече проблеми с жените, отколкото всеки друг мъж, когото познавам.
— После срещнала онази лесбийка. Лесбийката я завела в един бар за хомосексуалисти. Там тя зарязала лесбийката и тръгнала с един хомо. Двамата заживели заедно. Непрекъснато се карали заради гримовете си. ОХ! ИСУСЕ! МИЛОСТ! Тя крадяла червилото му, после той отмъквал нейното. По-късно тя се омъжила за него.
— Тук ще трябват доста шевове. Как се случи?
— Ами нали ти разказвам, докторе. Родило им се дете. След това се развели, той се запилял нанякъде, оставил я с детето. Тя си намерила работа, наела детегледачка, но работата й не била заплатена добре и след като платяла на детегледачката, не й оставало много. Наложило се да излиза нощем да проституира. Цена — десет долара за задника й. Продължило се така известно време, но и това не я водело доникъде. Тогава, един ден докато била на работа — тя работела за „Ейвън“ — просто започнала да пищи и не можела да спре. Откарали я в лудницата. ПО-ЛЕКО! ПО-ЛЕКО! МОЛЯ!
— Тя как се казваше?
— Бернадет. После излязла от лудницата, пристигнала в Ел Ей, срещнала Карл, оженили се. Каза ми още, колко много обичала поезията ми и как се възхищавала на начина, по който след литературните си четения карам колата си по тротоара с 60 мили в час. После каза, че е гладна и предложи да ме заведе да хапнем хамбургери с пържени картофи, така че ме заведе с колата си в МакДоналдс. МОЛЯ ТЕ, ДОКТОРЕ! ДАВАЙ ПО-БАВНО, ИЛИ ВЗЕМИ ПО-ОСТРА ИГЛА, ИЛИ ЗНАМ ЛИ!
— Почти свърших.
— Ами, двамата седнахме на една маса с хамбургерите си, пържените картофи и кафето и Бернадет ми разказа за майка си. Тя се тревожеше за майка си. Тревожеше се и за двете си сестри. Едната й сестра била толкова нещастна, а другата така скучна и доволна от живота. И за сина си се тревожела и за неговите взаимоотношения с Карл…
Докторът се прозя и направи още един шев.
— Казах й, че тя товари психиката си с твърде много неща, че трябва да остави някои от всичките тези хора да се грижат сами за проблемите си. Тогава забелязах, че тя трепери и й се извиних за думите си. Взех едната й ръка в дланите си и започнах да я разтривам. После взех другата й ръка. Мушнах ръцете й в ръкавите на палтото си. „Много съжалявам“ — казах й аз — предполагам, че се тревожиш, просто защото ги обичаш. И няма нищо лошо в това!
— Но как се случи това? Това нещо как стана?
— Ами, когато придружавах Бернадет надолу по стълбите, ръката ми беше около кръста й. Тя все още изглеждаше като девойка от гимназията — дълга, копринена руса коса, много чувствителни и много сексапилни устни. Човек можеше да се досети за ада, в който тя живееше, само ако се вгледа в очите й. Те изразяваха състояние на непрекъснат шок.
— Моля те, дай вече по същество — каза докторът. — Аз почти свърших.
— Ами когато стигнахме пак до квартирата ми, на тротоара отпред стоеше някакъв тъпак с куче. Аз й казах да продължи малко по-нагоре. Тя паркира отстрани до една друга кола, а аз придърпах главата й към мен и я целунах. Беше дълга целувка, свърших, отдръпнах се назад, после пак я целунах. А тя взе, че ме нарече кучи син. Аз й казах да прояви известно търпение, да бъде снизходителна към мен, стария човек. Целунах я пак, продължително. „Това не е целувка, човече — каза тя, — това е секс, то е почти изнасилване!“
— И тогава ли стана?
— Аз се изхлузих през вратата, а тя ми каза, че ще ми позвъни след седмица. Ето тогава стана.
— Как?
— Може ли да ти говоря откровено, докторе?
— Разбира се.
— Ами, като гледах тялото и лицето й, нейната коса, очите й…, като я слушах как говори, после целувките, това ме беше възбудило.
— Е, и?
— Е, и аз взех онази ваза. Тя ми приляга идеално по размери. Вкарах си го в тази ваза и започнах да си мисля за Бернадет. Всичко вървеше добре, когато проклетото нещо се счупи. Бях я използвал няколко пъти и преди, но предполагам, че този път съм бил ужасно възбуден. Тя е толкова сексапилна жена…
— Никога, никога не вкарвай тая работа в нещо, което е направено от стъкло.
— Ще се оправя ли докторе?
— Да, ще можеш да го използваш отново. Имал си късмет.
Аз се облякох и излязох от там. Мястото още доста ме болеше. Поех нагоре по „Върмонт“ и се спрях в една бакалия. Беше ми се свършила храната. Забутах количката си край щандовете, взех си хамбургер, хляб, яйца.
Някой ден трябва да разкажа на Бернадет как се отървах едва на косъм. Ако прочете това, тя ще узнае. Последното, което научих, бе, че двамата с Карл заминали за Флорида. Тя забременяла. Карл настоявал за аборт. Тя не искала. Затова се разделили. Тя още е във Флорида. Живее с приятеля на Карл. Уили. Уили прави порнографски филми. Получих писмо от него преди една-две седмици. Не съм му отговорил още.
Съпругата на Кевин му подаде телефона. Бе събота сутрин. Двамата бяха още в леглото.
— Бони е — каза тя.
— Ало? Бони?
— Буден ли си, Кевин?
— Даа, даа.
— Слушай, Кевин, Джийнджийн ми каза.
— Какво ти е казала?
— Че си завел нея и Кати в един килер, свалил си им гащичките и си подушил пишонките им.
— Подушил съм пишонките им ли?
— Тя така ми каза.
— За Бога, Бони, опитваш се да се шегуваш ли?
— Джийнджийн не лъже за такива неща. Тя каза, че си ги завел с Кати в един килер, свалил си им гащичките и си им подушил пишонките.
— Сега чакай малко, Бони!
— Да чакам, как не! Том направо е полудял, заканва се да те убие! А аз мисля, че това е ужасно, че направо не е за вярване! Мама е на мнение, че трябва да се обадя на адвоката си.
Бони му затвори телефона. Кевин бавно остави слушалката.
— Какво има? — попита жена му.
— Ами виж сега, Гуен, няма нищо.
— Готов ли си за закуска?
— Май нещо не ми се яде.
— Кевин, какво е станало?
— Бони твърди, че съм завел Джийнджийн и Кати в килера, свалил съм им гащичките и съм душил пишонките им.
— О, хайде стига!
— Тя така каза.
— А ти направи ли го?
— За Бога, Гуен, аз пих много. Последното, което си спомням от това парти е, че стоях отвън на предната поляна и гледах луната. Беше голяма луна, никога не бях виждал по-голяма.
— И не си спомняш за друго?
— Не.
— Ти направо изключваш, когато пиеш, Кевин. Знаеш, че изключваш, когато пиеш.
— Не мисля, че бих направил нещо такова. Аз не развращавам деца, Гуен.
— Малките момиченца на по 8 и 10 години са доста сладки.
Гуен стана и отиде в банята. Когато се върна, каза: — Всъщност, благодаря на Бога, че е станало. Ще се почувствам истински щастлива, ако това се е случило!
— Какво? Какви по дяволите ги приказваш!
— Точно така. Това може да те накара да позабавиш малко темпото. Може да те накара да мислиш два пъти, преди да посегнеш към пиенето. Може дори да те накара и изобщо да престанеш да пиеш. Защото колкото пъти отидеш на парти, ти се чувстваш длъжен да пиеш повече от останалите, ти направо го наливаш в гърлото си. След което винаги вършиш нещо глупаво и отвратително, въпреки че досега обикновено го вършеше с някоя зряла жена.
— Гуен, всичко това вероятно е само някаква тъпа шега.
— Не е шега. Почакай, докато се наложи да се изправиш лице в лице срещу Кати, Джийнджийн, и Том и Бони!
— Гуен, но аз обичам тези две малки момиченца.
— Какво?
— О, по дяволите, забрави това!
Гуен влезе в кухнята, а Кевин отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и спря да се погледа в огледалото. Как ли изглеждаше един развратник на деца? Отговор: както всеки друг, докато някой му каже, че е всъщност такъв.
Кевин седна да се изсере. Срането изглеждаше толкова безопасно, толкова топло. Онова нещо положително не беше се случило. Той се намираше тук, в собствената си баня. Ето я хавлията му, ето и тривката му, ето я тоалетната хартия, ваната, а под краката му, меко и топло, старото килимче за баня — червено, чисто, комфортно. Кевин свърши, избърса се, пусна водата, изми ръцете си като цивилизован човек и отиде в кухнята. Гуен бе сложила бекона да се пържи. Тя му наля чаша кафе.
— Благодаря.
— Бъркани ли?
— Бъркани.
— Десет години брачен живот и ти винаги казваш „бъркани“.
— Още по-удивително е това, че ти винаги питаш.
— Кевин, ако това се разчуе, ти ще загубиш работата си. Банката не се нуждае от директор на клон, който е развратник на деца.
— Сигурно си права.
— Кевин, трябва да направим среща със засегнатите в случая семейства. Трябва да седнем и да обсъдим тази работа.
— Звучиш ми като в сцена от „Кръстника“.
— Кевин, ти си загазил здраво. Няма начин да ти се размине безнаказано. Загазил си. Сложи си хляба да се препече. Вкарай го бавно в тостера, иначе ще изскочи веднага навън — нещо не е наред с пружината.
Кевин сложи филиите да се препекат. Гуен сервира бекона с бърканите яйца.
— Джийнджийн доста обича да флиртува. Също като майка си. Цяло чудо е, че подобно нещо не се е случвало досега. С което не искам да кажа, че имаш извинение за постъпката си.
Тя седна до масата. Първите филийки се препекоха и Кевин й подаде една.
— Гуен, когато не може да си спомни нещо, човек се чувства много странно. Така, сякаш нещото просто не е станало.
— Някои убийци също забравят какво са извършили.
— Ти да не би да сравняваш това с убийство?
— То може да повлияе сериозно върху бъдещето на тези две малки момичета.
— Много работи могат да имат подобен ефект.
— Аз трябваше да се досетя, че поведението ти е деструктивно.
— Кой знае, може пък да е било конструктивно. На тях може и да им е харесало.
— Измина адски дълго време — каза Гуен — откакто не си подушвал моята пишонка.
— Точно така, хайде сега сложи и себе си вътре.
— Аз вече съм вътре. С теб живеем в една общност от около 20 000 души и нещо от този род не може да остане в тайна.
— И как ще го докажат? Налице са само думите на две момиченца срещу моята дума.
— Още кафе?
— Да.
— Мислех си да ти взема една бутилка сос „Табаско“. Знам, че го обичаш с яйцата си.
— Но винаги забравяш.
— Така е. Слушай, Кевин. Ти довърши закуската си. Яж колкото дълго искаш. Но мен ме извини. Имам да свърша нещо.
— Добре.
Той не беше сигурен дали обича Гуен, но животът с нея бе удобство. Тя се грижеше за всички дреболии, а именно дребните неща можеха да подлудят човека. Той намаза препечената си филийка с дебел слой масло. Маслото май бе едно от последните разточителства, които хората можеха да си позволят. Автомобилите един ден щяха да станат твърде скъпи, за да си купи човек, и тогава всички щяха само да си седят наоколо, да си мажат филийки с масло и да чакат. А пък Чедата Исусови, дето проповядваха безспир за края на света, изглеждаха по-добре с всеки изминал ден. Кевин довършваше филийката си с масло, когато Гуен се върна.
— Готово, уредено. Обадих се на всички.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще имаме среща след един час в дома на Том.
— В дома на Том ли?
— Да, Том и Бони, и родителите на Бони, а също братът на Том и сестра му — те всички ще бъдат там.
— И децата ли ще бъдат там?
— Не.
— Ами адвоката на Бони?
— Страх ли те е?
— А теб нямаше ли да те е страх?
— Не зная. Никога не съм душила пишонката на малко момиче.
— И защо не си, по дяволите?
— Защото нито е почтено, нито цивилизовано.
— И докъде ни е докарала нашата почтена цивилизация?
— Предполагам, че до мъже като теб, които вкарват малките момиченца в килерите.
— Изглежда, че всичко това ти доставя удоволствие.
— Не знам дали тия малки момичета някой ден ще ти простят.
— И ти искаш да ги помоля за прошка? Това ли искаш от мен? Заради нещо, което дори не си спомням?
— А защо да не се извиниш?
— Остави ги да го забравят. Трябва ли да задълбочаваме нещата, като насочваме вниманието им към случилото се?
Когато Кевин и Гуен паркираха колата пред дома на Том, Том се изправи и каза: — Ето ги. Сега ние всички трябва да запазим спокойствие. Има почтен, честен начин въпросът да се уреди. Всички ние сме зрели човешки същества. И можем да уредим всичко разумно помежду си. Няма нужда да викаме полицията. Снощи на мен ми се искаше да убия Кевин. Днес искам само да му помогна.
Шестимата роднини на Джийнджийн и Кати седяха и чакаха. На вратата се позвъни. Том отвори. — Здравейте, хора.
— Здравей — каза Гуен. Кевин не каза нищо.
— Сядайте.
Те прекосиха стаята и седнаха на канапето. — По едно питие?
— Не — каза Гуен.
— Скоч със сода — каза Кевин.
Том направи питието, после го подаде на Кевин. Кевин пресуши чашата на една глътка, пресегна се в джоба си за цигара.
— Кевин — каза Том — ние решихме, че трябва да отидеш на психолог.
— Не на психиатър?
— Не, на психолог.
— Добре.
— И ние мислим също, че ще трябва да заплатиш таксите за евентуалната терапия за Джийнджийн и Кати, ако такава се наложи.
— Добре.
— И няма да раздухваме този въпрос, за твое добро и заради доброто на децата.
— Благодаря.
— Кевин, има само още едно нещо, за което бихме искали да те попитаме. Ние сме ти приятели. От години сме твои приятели. Само едно нещо: защо пиеш толкова много?
— По дяволите, не знам. Предполагам, най-вече защото просто се чувствам отегчен.
Джоу Майър бе писател на свободна практика. Предната вечер бе пил и се събуди едва в 9 сутринта от звъна на телефона. Той вдигна слушалката. — Ало?
— Здрасти, Джоу. Как вървят нещата?
— О, разкошно.
— Разкошно, а?
— Да.
— Вики и аз току-що се нанесохме в новата ни къща. Още нямаме телефон. Но мога да ти дам адреса. Имаш ли химикал наоколо?
— Една минута.
Джоу записа адреса.
— Не ми хареса разказа ти, дето го видях в „Хот Ейнджъл“.
— О, кей — каза Джоу.
— Не искам да кажа точно, че не ми харесва. Исках да кажа, че не ми харесва в сравнение с останалите ти работи. Между впрочем, знаеш ли къде е Бъди Едуардс? Гриф Мартин, който преди издаваше „Хот Тейлз“ пита за него. Помислих си, че ти може да знаеш.
— Не го знам къде е.
— Аз си мислех, че може да е в Мексико.
— Може и да е там.
— Добре, слушай, ще наминем скоро да те видим.
— Хубаво. — Джоу затвори телефона. После си сложи две яйца в една тенджера с вода, зареди машината за кафе и изпи една таблетка Алка Зелцер. Пак се върна в леглото.
Телефонът отново иззвъня. Той стана да отговори.
— Джоу?
— Да?
— Аз съм, Еди Гриър.
— О, да.
— Искаме да ти предложим да четеш на една благотворителна сбирка…
— За какво е?
— Събиране на средства в полза на ИРА[14].
— Слушай, Еди, аз не си падам по политиката, религията и тем подобни. И наистина нямам представа какво става по света. Нямам телевизор, не чета вестници… такива неща. Не зная кой е прав, нито кой е крив, ако тези понятия въобще съществуват.
— Кривата е Англия, човече.
— Не мога да чета за ИРА, Еди.
— Добре, тогава…
Яйцата се бяха сварили. Той седна, обели ги, сложи няколко филийки в тостера и разтвори още една таблетка в гореща вода. После изяде яйцата и филийките, изпи две чаши кафе. Пак се върна в леглото.
Почти беше заспал, когато телефонът отново иззвъня. Стана да се обади.
— Г-н Майър!
— Да?
— Аз съм Майк Хейвън, приятел съм на Стюарт Ървинг. Веднъж двамата с него се появихме заедно в „Стоун Мюл“, когато „Стоун Мюл“ се издаваше в Солт Лейк Сити.
— Да?
— Пристигнах от Монтана за седмица. Отседнал съм в хотел „Шератон“ тук, в града. Бих искал да дойда да Ви посетя и да поговоря с Вас.
— Днес е лош ден, Майк.
— Ами, в такъв случай може би бих могъл да намина по-късно през седмицата?
— Да, защо не ми се обадиш по-късно?
— Знаеш ли, Джоу, аз пиша точно като теб, както в поезия, така и в проза. Искам да донеса някои от работите си и да ти ги прочета. Ще се изненадаш. Работите ми са наистина силни.
— О, да?
— Ще видиш.
Следващият беше пощаджията. Едно писмо. Джоу го отвори.
„Скъпи г-н Майър,
Взех адреса Ви от Силвия, на която Вие пишехте до Париж преди много години. Силвия е все още жива, но сега е в Сан Франциско и все още пише своите диви и пророчески, и ангелски, и луди стихотворения. Аз сега живея в Лос Анджелис и страшно бих се радвала да дойда да Ви посетя! Моля Ви, кажете кога за Вас ще бъде удобно време.
Джоу свали халата си и се облече. Телефонът иззвъня отново. Той се приближи до него, погледа го, но не вдигна слушалката. Излезе от жилището си, качи се в колата и потегли към „Санта Анита“. Караше бавно. Включи радиото и намери станция със симфонична музика. Въздухът не беше много замърсен със смог. Той продължи надолу по „Сънсет“, после по предпочитаната от него пряка, изкачи се по хълма към „Чайнатаун“, покрай „Анекса“, нагоре покрай „Литъл Джоус“, отмина „Чайнатаун“ и сви по бавната, лесна автомобилна алея покрай железопътните стопански дворове, наслаждавайки се на гледката на старите кафяви товарни вагони. Ако проклетото рисуване му се удаваше повече, то той непременно би прехвърлил тази гледка върху платното. Е, може би така или иначе щеше да ги нарисува, все пак. Той навлезе по „Бродуей“, а после по „Хънтингтън Драйв“ стигна до пистата. Купи си кафе и ръжен сандвич с телешко, разряза страниците на Бюлетина и седна. Сводката в бюлетина изглеждаше почтена.
Той улучи с Розалена в първата с 10,80 долара, с Уайф Обджекшън във втората при 9,20 и ги записа при двойното дневно за 48,80. Беше играл с 2 долара на победа за Розалена и с 5 на победа за Уайфс Обджекшън, така че сега водеше със 73 долара и 20. Загуби на Суийттот, излезе втори с Харбър Пойнт, втори с Питч Аут, втори с Бранън, всичките със залагания на победа, така че пак беше напред с 48,20, когато уцели с 20 на победа със Садърн Крийм и печалбата му отново стана 73,20.
На пистата не беше лошо. Срещна само трима души, които познаваше. Фабрични работници. Чернокожи. От старите му дни.
Проблемът се оказа в осмата гонка. Кугар, който можеше да донесе 128, участваше срещу Ънконшъз, който носеше 123. Джоу не се интересуваше от останалите в гонката. Беше му трудно да вземе решение. Кугар вървеше за 3 към 5, а Ънконшъз за 7 към 2. Тъй като вече беше напред със 73,20, той можеше да си разреши лукса да заложи на тоя с 3 към 5. Записа с 30 долара на победа. Кугар стартира тромаво, държейки се така, сякаш тичаше в канавка. Докато стигне до средата на първата крива, той вече беше изостанал със 17 дължини от водещия кон. Джоу разбра, че се проваля. На финала неговият кон с 3 към 5 бе още с 5 дължини назад и гонката свърши така.
Той заложи 10 долара и 10 долара на Барбизон Младши и Лост ат Сийв деветката, провали се и си замина от пистата с 23,20 долара. Явно бе по-лесно да се берат домати. Качи се в старата си кола и бавно подкара обратно…
Тъкмо влизаше във ваната, когато на вратата се позвъни. Избърса се с хавлията и облече ризата и панталона си. Беше Макс Билингхауз. Макс беше малко над двадесетте, беззъб, червенокос. Работеше като пазач и носеше винаги сини джинси и мръсна бяла тениска. Той седна на един стол и кръстоса крака.
— Е, Майър, какво става?
— Какво имаш предвид?
— Ами, имам предвид, дали успяваш да преживяваш с писането си?
— Засега да.
— Нещо ново има ли?
— Нищо от последното ти посещение миналата седмица.
— Как мина литературното ти четене?
— Добре беше.
— Тълпата, дето ходи да слуша литературно-поетични четения, е тълпа от псевдоинтелигенция.
— Повечето тълпи са псевдо.
— Имаш ли някакви бонбони? — попита Макс.
— Бонбони ли?
— Да, аз си падам по сладките работи. Страшно си падам по тях.
— Никакви бонбони нямам.
Макс стана и отиде в кухнята. Излезе след малко, понесъл един домат и две филии хляб. Седна.
— Исусе, ами че ти нямаш нищичко за ядене тук.
— Ще трябва да отида до магазина.
— Знаеш ли — каза Макс, — ако на мен ми се налагаше да излизам да рецитирам пред тълпите, аз положително щях да ги обиждам, щях да наранявам чувствата им.
— И ти би могъл да рецитираш пред тях.
— Но аз не мога да пиша. Все си мисля да започна да нося магнетофон със себе си. Защото понякога си говоря сам, когато работя. Е, тогава ще мога да записвам това, което съм казал и ще стават разкази.
Макс бе от ония, които гостуват по час и половина. Толкова — уменията му стигаха за час и половина. Той никога не слушаше, само говореше. След час и половина Макс стана.
— Е, трябва да вървя.
— О, кей, Макс.
Макс си замина. Той винаги говореше за едни и същи неща. Как обидил някакви хора в автобуса. Как веднъж се срещнал с Чарлз Мансън[15]. Как един мъж се чувства много по-добре с курва, отколкото със свястна жена: Мислеше си само за секс. Той не се нуждаеше от нови дрехи, от нова кола. Бе самотник. И от хора не се нуждаеше.
Джоу влезе в кухнята, намери консерва риба тон и си направи три сандвича. Извади половинлитрова бутилка със скоч, която бе скътал за такива дни и си наля щедро в една чаша. Пусна радиото на станцията с класическа музика. Валсът „Синия Дунав“. Изключи радиото. Довърши сандвичите. На вратата се позвъни. Джоу отиде да отвори. Беше Хайми. Хайми си имаше сладка работа в едно от управленията на местните власти близо до Ел Ей. Иначе беше поет.
— Слушай — каза той, — оная книга, която бях замислил, „Антология на поетите от Ел Ей“, дай да забравим за нея.
— Добре.
Хайми седна. — Трябва ни ново заглавие. И мисля, че го намерих. „Милост за военноподпалвачите“. Помисли върху него.
— На мен някак си ми харесва — каза Джоу.
— И можем още да кажем „Тази книга е за Франко, също за Лий Харви Осуалд, и за Адолф Хитлер“. Виж сега, аз съм евреин, значи за подобно нещо се изисква известна дързост. Как мислиш?
— Звучи добре.
Хайми стана и демонстрира своята имитация на типичен едновремешен евреин-дебеланко — много правдоподобен и съвсем еврейски дебел мъж. Той плю сам на себе си и седна. Хайми бе много забавен. Хайми бе най-забавния човек, когото Джоу познаваше. Хайми бе от хората, които гостуват за час. Един час измина, Хайми стана и си тръгна. Той винаги говореше за едни и същи неща. Как повечето поети пишели много лошо. Което било толкова трагично, ама толкова трагично, че чак предизвиквало смях. Но може ли нещо да направи човек?
Джоу си наля още една щедра доза скоч с вода и се настани пред пишещата си машина. Бе написал два реда, когато телефонът иззвъня. Беше Дънинг, от болницата. Дънинг обичаше да пие големи количества бира. Той бе отслужил своите 20 в армията. Бащата на Дънинг някога беше издател на широко известно, малко списание. Бащата на Дънинг бе починал през юни. А съпругата на Дънинг бе амбициозна. Тя го бе притиснала да стане доктор, бе настоявала силно. Той успя да достигне нивото на лечител, възвръщащ здравето на хората чрез оправяне на гръбначния стълб. И работеше в болницата като санитар, докато се опитваше да спести своите осем-десет хиляди долара за рентгенова апаратура.
— Какво ще кажеш да намина да изпия някоя бира с теб? — попита Дънинг.
— Виж, не можем ли да го отложим? — попита Джоу.
— Какъв е проблемът? Пишеш ли?
— Тъкмо започнах.
— Е, добре. Ще преглътна сълзите си.
— Благодаря, Дънинг.
Джоу отново седна пред машината. Не вървеше зле. Бе стигнал до половината на страницата, когато чу стъпки край вратата. После се почука. Джоу отвори.
Бяха две млади момчета. Едното с черна брада, другото гладко избръснато.
Момчето с брадата каза: — Видях те на последното ти четене.
— Влизайте — каза Джоу.
Те влязоха. Носеха със себе си шест бутилки вносна бира, зелени бутилки.
— Ще донеса отварачката — каза Джоу.
Седнаха и засмукаха бирата си.
— Беше добро четене — каза момчето с брадата.
— Кой е повлиял най-силно върху стила ти? — попита момчето без брада.
— Джефърс. По-дългите му стихотворения. Като „Тамар“, „Дорест жребец“. И така нататък.
— А нещо от новите писатели възбужда ли интереса ти?
— Не.
— Говори се, че си бил един от подземния свят и че сега си част от Върхушката. Какво мислиш за това?
— Нищо.
Последваха още въпроси от същия род. Издържливостта на момчетата беше по една бутилка бира на всеки. Джоу се погрижи за останалите четири. Тръгнаха си след 45 минути, но на вратата онова без брада се обърна и каза: — Ще наминем пак.
Джоу седна пред машината си с ново питие. Само че не беше в състояние да пише. Стана и отиде до телефона. Набра номера. И зачака. Тя беше там. Отговори му.
— Слушай — каза Джоу — искам да изляза оттук. Може ли да дойда при теб и да си легна?
— Имаш предвид да останеш през нощта ли?
— Да.
— Отново?
— Да, отново.
— Добре.
Джоу излезе, мина покрай ъгъла на верандата и продължи нататък по автомобилната алея. Тя живееше на три-четири блока по-надолу. Почука. Лу го пусна да влезе. Светлините бяха изгасени. Тя беше по бикини и го поведе към леглото.
— Господи — простена той.
— Какво има?
— Ами, то някак не може да се обясни, или почти не може.
— Хайде, просто се съблечи и ела в леглото.
Джоу я послуша. Легна. В началото не беше сигурен дали пак ще успее. Толкова много нощи поред. Но тялото й бе до него, едно много младо тяло. И устните й бяха отворени и истински. Джоу проникна безпроблемно в нея. Беше хубаво в тъмното. Обработи я добре. Дори пак се смъкна там долу и поработи добре с езика си. После, когато пак се качи върху нея и направи четири-пет движения, чу глас…
— Майър… търся Джоу Майър…
Беше гласът на хазяина му. Хазяинът му бе пиян.
— Хей, ако го няма в оня преден апартамент, вземи да провериш в тоя тук отзад. Той е или в единия, или в другия.
На Джоу му остана време за още четири-пет тласъка, преди на вратата да започне да се чука. Джоу стана и тръгна към нея. Отвори едно от малките й странични прозорчета.
— Да?
— Хей, Джоу! Здрасти, Джоу, какво правиш, Джоу?
— Нищо.
— Хубаво, ами какво ще кажеш за една бира, Джоу?
— Не — каза Джоу. Той затръшна страничното прозорче, върна се до леглото, легна.
— Кой беше? — попита тя.
— Не знам. Не разпознах лицето му.
— Целуни ме, Джоу. Недей само да лежиш така.
Той я целуна, докато лъчите на южнокалифорнийската луна се процеждаха през южнокалифорнийските пердета. Той беше Джоу Майър. Един писател на свободна практика.
И беше преуспял в живота.
Хари стоеше в преддверието на жилищната сграда и чакаше да дойде асансьорът. В мига, в който вратата се отвори, чу зад себе си женски глас: „Един момент, моля!“ Тя бързо влезе в асансьора и вратата му се затвори зад тях. Беше с жълта рокля, коса, вдигната високо над тила и тъпашки перлени обеци, които се полюшваха на дълги сребристи синджири. Имаше голям задник и солидна телесна конструкция. Гърдите и тялото й сякаш напираха да изскочат от тази жълта рокля. Очите й бяха с най-светлозеления цвят и гледаха право през него. Тя носеше торба с продукти, на която беше изписана думата „Вонс“. Устните й бяха наплескани с червило. Дебелите й, силно начервени устни бяха гротескни, почти грозни, като обида. Яркото червило блестеше и Хари протегна ръка и натисна аварийния бутон.
Бутонът задейства, асансьорът спря. Хари пристъпи към нея. Вдигна полата й с една ръка и втренчи поглед в краката й. Тя имаше невероятни крака — само мускули и плът. Загледа го изумена, замръзнала на място. Той я сграбчи, а тя изпусна торбата си с продукти. По пода на асансьора се разпиляха кутии със зеленчукови консерви, едно авокадо, тоалетна хартия, пакети разфасовано месо и три лъскави бонбонени пръчки. В следващия миг устата му залепна върху тия устни. Те се разтвориха. Той протегна ръка и пак вдигна полата й. Не откъсна устата си от нейната, докато сваляше бикините й. После, прав, я облада, тласкайки я грубо с гръб към стената на асансьора. Когато свърши, той вдигна ципа си, натисна копчето за третия етаж и зачака, без да се обръща с лице към нея. На третия етаж вратата се отвори и той излезе. Веднага пак се затвори и асансьорът продължи.
Хари стигна по коридора до апартамента си, отключи си, отвори вратата. Съпругата му, Рошел, беше в кухнята, приготвяше вечерята.
— Как мина денят ти? — попита тя.
— Все същите лайна — каза той.
— Вечеря след десет минути — каза тя.
Хари отиде в банята, съблече се и взе един душ. Тази негова работа започваше да му действа на нервите. Вече шест години, а в банката нямаше и четвърт долар на негово име. Ето как те хващаха в капана си — даваха на човека толкова, колкото да не умре от глад, но никога достатъчно много, та да може да се откопчи от тях.
Насапуниса се добре, изми сапуна и остана да стои така, оставяйки много горещата вода да тече отзад по тила му. Това премахваше умората. После се изтри с хавлията, сложи халата си, отиде в кухнята и седна до масата. Рошел разсипваше вечерята в чиниите. Кюфтета със сос. Тя приготвяше вкусни кюфтета със сос.
— Слушай — каза той, — кажи ми някоя добра новина.
— Добра новина ли?
— Знаеш каква.
— За месечния ми цикъл ли?
— Да.
— Не ми е дошъл още.
— Исусе!
— Кафето не е готово.
— Ти вечно го забравяш.
— Знам. Но не ми е ясно защо го забравям.
Рошел седна и започнаха да се хранят без кафето. Кюфтетата бяха хубави.
— Хари — каза тя, — можем да направим аборт.
— Добре — каза той, — ако се стигне дотам, ще го направим…
На следващата вечер той изчака асансьора, после се качи в него сам. Стигна до третия етаж и слезе. След това се обърна, влезе отново вътре и натисна бутона за спускане. Слезе до преддверието, излезе на алеята отвън, качи се в колата си и зачака. Видя я да се приближава, този път без покупки. Отвори вратата на колата си.
Сега тя беше с червена рокля, по-къса и по-тясно прилепнала от жълтата. Косата й бе пусната по гърба, дълга. Стигаше почти до задника й. Носеше същите тъпашки обеци и устните й бяха още по-силно нацапотени от преди. Двамата започнаха да се изкачват нагоре и той отново натисна аварийния бутон. Той пак я награби, впи устните си в тая гротескна червена уста. Тя пак беше без чорапогащи, само с тънки червени чорапи до коленете. Хари свали бикините й и й го вкара. Заблъскаха се по всичките четири стени. Този път продължи по-дълго. После Хари вдигна ципа си, обърна й гръб и натисна бутона „3“.
Когато отвори вратата, Рошел пееше. Тя имаше ужасен глас, затова Хари бързо влезе в банята. После излезе оттам облечен в халата си, седна на масата.
— Исусе — каза той, — днес съкратиха четири момчета, та даже Джим Бронсън сред тях.
— Много лошо — каза Рошел.
Имаше пържоли и пържени картофи, салата и топъл чеснов хляб. Не е зле.
— Знаеш ли от колко време Джим работи там?
— Не.
— От пет години.
Рошел не отговори. — Пет години — продължи Хари. — На тях просто не им пука, ония копелета нямат никаква милост.
— Този път не забравих за кафето, Хари.
Тя се наведе и го целуна, докато наливаше кафето му. — Бележа напредък, виждаш ли?
— Даа.
После седна на мястото си. — Днес започна цикълът ми.
— Какво? Истина ли е?
— Да, Хари.
— Това е чудесно, чудесно…
— Не искам да имам дете, докато не го поискаш и ти, Хари.
— Рошел, ние трябва да празнуваме! С една бутилка хубаво вино! Като се навечеряме, ще отида да купя.
— Аз вече съм го купила, Хари.
Хари се изправи и заобиколи масата. Застана точно зад гърба на Рошел, изви главата й назад, подпрял брадичката й с ръка и я целуна. — Обичам те, бейби.
Продължиха с вечерята си. Беше хубава вечеря. И с бутилката хубаво вино…
Хари излезе от колата си, когато я видя да идва по алеята. Тя го изчака и двамата влязоха в асансьора заедно. Беше с рокля в синьо и бяло, на цветя, носеше бели обувки, бели чорапи до глезена. Косата й отново бе вдигната високо над тила и този път тя пушеше цигара, „Бенсън и Хеджис“.
Хари натисна аварийния бутон.
— Почакай за минута, господине!
Хари чуваше за втори път гласа й. Бе малко дрезгав, но съвсем не лош.
— Да? — попита Хари. — Какво има?
— Нека да отидем в апартамента ми.
— Добре.
Тя натисна бутон „4“, изкачиха се дотам, вратата се отвори и продължиха по коридора до стая 404. Тя отключи.
— Хубаво жилище — каза Хари.
— На мен ми харесва. Да ти донеса ли нещо за пиене?
— Разбира се.
Тя отиде в кухнята. — Аз съм Нана — каза тя.
— Аз съм Хари.
— Зная, че си, обаче как се казваш?[16]
— Майтапиш се — каза Хари.
Тя се върна с две питиета и двамата седнаха на канапето да ги пият. — Работя в магазина за стоки с намалени цени на Зоди — каза Нана. — Щандистка съм там.
— Това е хубаво.
— Какво, по дяволите, му е хубавото?
— Искам да кажа, хубаво е, че двамата сме тук заедно.
— Наистина ли?
— Разбира се.
— Хайде да отидем в спалнята.
Хари я последва. Нана довърши питието си и остави празната чаша върху тоалетката. Приближи се до гардероба. Бе огромен гардероб. Започна да си пее и да сваля дрехите си. Нана пееше по-добре от Рошел. Хари седна на ръба на леглото и довърши питието си. Нана дойде от гардероба и се изтегна на леглото. Беше гола. Космите на путката й бяха много по-тъмни от тези на главата.
— Е? — каза тя.
— О! — възкликна Хари. Той свали обувките си, свали чорапите си, свали ризата си, панталона, долната фланелка, слиповете. После легна до нея. Тя обърна главата си и той я целуна. — Слушай — каза той, — трябва ли всички тия лампи да светят?
— Разбира се, че не. — Нана стана и изключи централната лампа и тази до леглото. После Хари усети устата й върху своята. Езикът й навлезе вътре, заигра напред-назад. Хари се покачи върху нея. Тя беше много мека, приличаше донякъде на водно легло. Той я целуна и облиза гърдите й, после пак целуна устата й и шията й. Продължи да я целува известно време.
— Какво става? — попита тя.
— Не знам — каза той.
— Не става, така ли?
— Не става.
Хари стана и започна да се облича в тъмното. Нана включи нощната лампа.
— Какво си ти? Извратен асансьорен тип?
— Не, не…
— Можеш да го правиш само в асансьори, така ли?
— Не, не, ти ми беше първата, наистина. Не зная какво ме налегна там…
— Но ето сега съм тук — каза Нана.
— Да, зная — каза той, докато нахлузваше панталона си. После седна да обуе чорапите и обувките си.
— Слушай, кучи сине…
— Да?
— Когато си готов и когато ме желаеш, ела в апартамента ми, разбра ли?
— Да, разбрах.
Хари вече бе напълно облечен и се бе изправил.
— И никакви асансьори повече, разбра ли?
— Разбрах.
— Ако още веднъж ме изнасилиш в асансьора, ще се обърна към закона, обещавам ти!
— О’Кей, О’Кей.
Хари прекоси спалнята, мина през всекидневната и излезе от апартамента. Стигна до асансьора и натисна бутона. Вратата се отвори и той влезе вътре. Асансьорът започна да се спуска. В кабината до него седеше миниатюрна жена от ориенталски произход. Имаше черна коса. Черна пола, бяла блуза, чорапогащи, малки ходила, обувки на високи токове. Лицето й бе мургаво, устните едва очертани с червило. Това много дребно тяло притежаваше удивителен, сексапилен задник. Очите й бяха кафяви и много дълбоки и изглеждаха уморени. Хари протегна ръка и натисна аварийния бутон. Когато пристъпи към нея, тя изпищя. Той я удари силно през лицето, извади носната си кърпа и я натъпка в устата й. След това изви едната й ръка назад зад кръста, а когато тя заби ноктите на свободната си ръка в бузата му, той се наведе и вдигна полата й. Хареса му това, което видя.
Марджи обикновено започваше да свири ноктюрните на Шопен, след като слънцето се скриеше. Тя живееше в голяма къща доста навътре от улицата и около залез-слънце вече бе добре подкрепена с бренди или със скоч. На 43, фигурата й бе още стройна, а лицето нежно и изящно. Съпругът й бе починал млад преди пет години и оттогава тя живееше сама и в очевидна изолация. Съпругът беше лекар и бе имал късмет на стоковата борса, а парите бяха инвестирани така, че й носеха стабилен месечен доход от 2000 долара. Една сериозна част от двете хиляди отиваха за бренди или скоч.
След смъртта на съпруга си тя бе имала двама любовници, но и двете любовни афери се бяха оказали безцелни и краткотрайни. Мъжете, изглежда, не притежаваха магическо излъчване и повечето от тях бяха лоши любовници — както физически, така и духовно. Интересите им като че ли се концентрираха само върху нови коли, спорт и телевизия. Хари, починалият й съпруг, поне я беше водил понякога на симфонични концерти. Бог да й е свидетел, Мехта се проявяваше като много лош диригент, но все пак бе по-добре, отколкото гледането на Лаверн или Шърли. Марджи просто се бе примирила с едно съществуване, без присъствието на мъж-единак. Водеше кротък, тих живот със своето пиано, с брендито си и със своя скоч. И когато слънцето залезеше, тя се нуждаеше изключително силно от пианото си, от своя Шопен, и от скоча и/или брендито си. Започваше да пали цигара след цигара с настъпването на вечерта.
Марджи си имаше и едно забавление. Неотдавна в съседната къща се бе нанесла нова двойка. Само че те едва ли можеха да се нарекат двойка. Мъжът бе с 20 години по-възрастен от жената, як и набит, избухлив и изглеждаше полуоткачен. Беше и грозен, и винаги имаше вид или на пиян, или на махмурлия. Жената, с която живееше, също бе странна — намръщена, безразлична. Почти като в състояние на унес. Двамата се държаха така, сякаш бяха привързани един към друг, но все пак като ги гледаше, човек оставаше с чувството, че бяха двама врагове, принудени да се понасят. Караха се непрекъснато. Марджи обикновено чуваше гласа на жената, а после — внезапно и гръмко — и гласа на мъжа, който неминуемо крещеше някакви нецензурни обиди. Понякога гласовете биваха последвани от шума на строшено стъкло. По-често обаче можеше да се види как мъжът се качва и заминава нанякъде със старата си кола, при което два-три дни до завръщането му кварталът оставаше спокоен и тих. На два пъти и полицията бе отвеждала мъжа, но той после идваше пак там.
Един ден Марджи видя снимката му във вестника — мъжът бе поетът Маркс Реновски. Тя бе чувала за работите му. На следващия ден отиде до книжарницата и купи всичките му налични книги. През същия следобед тя смеси поезията му със своето бренди и по-късно, когато се стъмни, забрави да свири ноктюрните на Шопен. От някои от любовните му поеми й стана ясно, че той живее със скулпторката си, Карен Рийвз. По неизвестна причина, Марджи престана да се чувства така самотна както преди.
Къщата бе собственост на Карен и в нея често се организираха партита. И винаги, при всяко парти, когато музиката и смехът ставаха най-силни, Марджи виждаше едрата фигура на Маркс Реновски, появяваща се вън през задния вход. Той сядаше с бутилката си бира в задния двор, сам под лунната светлина. Точно в такива случаи Марджи си припомняше любовните му стихове и си мечтаеше да се срещне с него.
В една петъчна нощ, няколко седмици след като бе купила книгите му, тя ги чу да се карат високо. Маркс явно беше пил, а гласът на Карен се извисяваше все повече и повече. „Слушай“ — чу тя гласа на Маркс, — „всеки път, когато имам желание за питие, аз ще си наливам това проклето питие!“ „Ти си най-грозното нещо, което някога ми се е случвало в живота!“ — чуха се и думите на Карен. Последва шум от борба. Марджи изгаси светлините и притисна лице до прозореца. „Проклета да си“ — чу как казва Маркс. — „Ти непрекъснато ме нападаш и ей сега ще ти дам да се разбереш!“
Тя видя как Маркс излиза на предната веранда, понесъл пишещата си машина. Машината бе портативна, но стандартен модел и Маркс залиташе надолу по стълбите, като на няколко пъти едва не падна. „А аз ще се отърва от главата ти!“ — изкрещя Карен. — „Ще изхвърля проклетата ти глава навън!“ „Давай“ — каза Маркс — „изхвърли я!“ Тя видя как Маркс слага машината в колата си, а после и един едър, тежък предмет — очевидно главата — който излетя през перилата на верандата и падна в двора й. Той подскочи при съприкосновението със земята и се търкулна точно под един от големите розови храсти. Маркс замина с колата си. В дома на Карен Рийвз изгаснаха всички светлини и настъпи тишина.
Когато Марджи се събуди на следващата сутрин, часът бе 8:45. Тя направи тоалета си, сложи две яйца да се сварят и си наля чаша кафе само с нищожна глътчица бренди. Приближи се до предния прозорец. Големият глинен предмет все още лежеше под розовия храст. Тя се върна до печката, извади яйцата, охлади ги под студената вода и ги обели. Седна да закусва и отвори една от последните публикувани стихосбирки на Маркс Реновски, „Едно, две, три, аз обичам себе си“. Разлисти я към средата на тома.
„О, аз имам цели ескадрони
от болка,
Батальони, армии
от болка,
континенти от болка,
ха, ха, ха
но
аз имам теб.“
Марджи довърши яйцата си, наля две нищожни глътчици бренди във втората си чаша кафе, изпи го, облече зеления си раиран панталон, жълтия пуловер и — сега приличаше малко на Кетрин Хепбърн, когато е била на 43 — тя сложи червените си сандали и излезе на двора. Колата на Маркс я нямаше отпред на улицата, а къщата на Карен бе притихнала. Тръгна към розовия храст. Главата-скулптура лежеше с лицето надолу под него. Марджи усети как сърцето й се разтуптя. Тя протегна крак, обърна главата и лицето погледна право в нея отдолу от прахта. Това с положителност бе Маркс Реновски. Тя вдигна Маркс и придържайки го внимателно притиснат до жълтия пуловер, го внесе в къщата. Сложи го върху пианото, после си наля бренди с вода и седна да го гледа, докато изпие питието си. Маркс беше с ъгловати черти и грозен, но някак съвсем истински. Карен Рийвз бе талантлива скулпторка. Марджи бе благодарна на Карен Рийвз. Тя продължи да изучава главата на Маркс — можеше да види всичко, изписано там: доброта, омраза, страх, лудост, шеговитост, но най-вече изпъкваха любовта и шеговитостта. Когато към обяд по ефира започна излъчването на класическата музикална програма, тя увеличи звука на радиото и започна да пие с истинска наслада.
Около 4 следобед, все още на бренди, тя му заговори на глас: — Маркс, аз те разбирам. Аз бих могла да ти донеса истинско щастие.
Маркс не отговори, само продължи да си стои отгоре на пианото. — Маркс, аз четох книгите ти. Ти си чувствителен и надарен мъж, Маркс, и се шегуваш толкова много! Аз те разбирам, скъпи, аз не съм като онази… онази друга жена.
Маркс само продължаваше да седи ухилен, отправил поглед към нея през малките си, полупритворени очи.
— Маркс, бих могла да ти изсвиря Шопен… ноктюрните, етюдите.
Марджи седна до пианото и засвири. Главата бе още там, точно до нея. На човек просто му ставаше ясно, че Маркс никога не гледаше футбол по телевизията. Той вероятно гледаше Шекспир и Ибсен, и Чехов по канал 28. И както в поемите си, бе велик любовник. Тя наля още бренди и продължи да свири. Маркс Реновски слушаше.
Когато Марджи изсвири концерта си, тя погледна към Маркс. Беше му харесало. Убедена бе в това. Стана от стола. Главата на Маркс бе на съвсем същата височина като нейната. Тя се наклони напред и го дари с лека целувка. След това се отдръпна. Той се усмихваше, усмихваше се със своята така приятна усмивка. Тя долепи отново устните си до неговите и този път го целуна бавно, със страст.
На следващата сутрин Маркс бе все още там, върху пианото. Маркс Реновски, поет, съвременен поет, жив, опасен, прекрасен и чувствителен. Тя погледна през предния прозорец. Колата на Маркс все още я нямаше. Той още не беше се върнал. Маркс стоеше надалеч от онази… кучка.
Марджи се обърна и му заговори: — Маркс, ти имаш нужда от добра жена. — После отиде в кухнята, сложи две яйца да се сварят, наля една нищожна глътчица скоч в кафето си. Тихичко затананика. Денят бе напълно идентичен с предишния. Само че по-хубав. Усещаше го по-хубав. Тя препрочете още малко от работите на Маркс. Дори написа сама една поема:
„Този най-божествен инцидент
ни събра
заедно;
въпреки че ти си от глина,
а аз съм от плът
ние се докоснахме,
ние някак се докоснахме.“
В 4 следобед на вратата се позвъни. Тя отиде и отвори. Беше Маркс Реновски. Пиян.
— Бейби — каза той — ние знаем, че главата е при теб. Какво смяташ да правиш с моята глава?
Марджи не успя да отговори. — Маркс я избута и влезе в апартамента й сам.
— Е добре, къде е това проклето нещо? Карен си го иска обратно.
Главата беше в стаята за музика. Маркс закрачи наоколо. — Хубаво местенце имаш. Сама живееш, нали?
— Да.
— Какво ти става, страх те е от мъже ли?
— Не.
— Слушай, следващия път, когато Карен ме изгони, мисля, че ще взема да се пренеса тук. О, кей?
Марджи не отговори.
— Не ми отговаряш. Това означава о, кей. Е, добре. Но аз все пак трябва да взема онази глава. Слушай, чувам те да свириш Шопен, когато слънцето залезе. Ти си от класа. А аз обичам кучките от класа. Обзалагам се, че пиеш бренди, нали така?
— Да.
— Налей ми едно бренди. Три пръста в половин чаша с вода.
Марджи отиде в кухнята. Когато се върна с напитката, той бе в стаята за музика. Бе открил главата. И се бе облегнал на нея, опрял лакти на темето й. Тя му подаде чашата.
— Благодаря. Даа, класа. Ти имаш класа. А рисуваш ли? Пишеш? Композираш? Правиш ли нещо друго, освен да свириш Шопен?
— Не.
— Ах — каза той, вдигна чашата си и я пресуши наполовина — обзалагам се, че правиш и друго.
— Какво друго?
— Чукаш се. Обзалагам се, че си велика в чукането.
— Не зная.
— Е, аз зная. И не би трябвало да пропиляваш таланта си. Не искам да гледам как го пропиляваш.
Маркс Реновски довърши питието си и остави чашата върху пианото, точно до главата. После отиде до нея и я сграбчи в ръцете си. От него миришеше на повръщано, на евтино вино и бекон. Остри като игли косми от брадата му се забиха в лицето й, когато я целуваше. Той отдръпна лицето си и я погледна през мъничките си очи: — Не искаш да пропуснеш радостите на живота, нали, бейби! — Тя почувства пениса му да набъбва, опрян на тялото й. — Аз и путки ближа. Никога не бях близал путка, докато станах на 50. Карен ме научи. Сега съм най-добрият на света.
— Не обичам да ме карат да избързвам — едва чуто каза Марджи.
— А, това ми харесва! Това е, което обичам: борбен дух! Чаплин се влюбва в Годар, когато я видял да отхапва една ябълка! Обзалагам се, че ти забиваш зъби в ябълките също много хубаво! Обзалагам се, че можеш и други неща да вършиш с устата си, о да, да!
И той отново я целуна. Когато се отдръпна, попита Марджи: — Къде е спалнята?
— Защо?
— Защо ли? Ами защото там ще си свършим работата!
— Коя работа?
— Чукане, естествено!
— Махай се от къщата ми!
— Не говориш сериозно.
— Напротив.
— Искаш да кажеш, че не искаш да се чукаме?
— Точно така.
— Слушай, има десет хиляди жени, които искат да си легнат с мен!
— Аз не съм една от тях.
— О, кей. Налей ми още едно бренди и си отивам.
— Така може. — Марджи отиде в кухнята, наля три пръста бренди в половин чаша с вода, върна се, подаде му чашата.
— Слушай, ти знаеш ли кой съм?
— Да.
— Аз съм Маркс Реновски, поетът.
— Казах, че знам кой си.
— О — възкликна Маркс и пресуши чашата си.
— Е, трябва да си ходя. Карен, ами че тя просто ми няма доверие.
— Предай на Карен, че според мен е добра скулпторка.
— О, да, непременно… — Маркс взе главата и закрачи към вратата. Марджи го последва. На прага той спря. — Слушай, на теб не ти ли се приисква понякога?
— Разбира се, че да.
— И какво правиш?
— Мастурбирам.
Маркс изпъна рамене. — Госпожо, това е престъпление спрямо човешката природа и, което е по-важно, престъпление срещу мен. — Той затвори вратата зад себе си. Тя застана да го гледа през прозореца, докато вървеше внимателно надолу по алеята, понесъл главата. След което зави и продължи по пътеката към къщата на Карен Рийвз.
Марджи се върна в стаята за музика. Седна пред пианото. Слънцето залязваше. Значи, движеше се точно по график. Започна да свири Шопен. Свири го по-добре от всеки друг път.
В шест сутринта Барни се събуди и започна да я мушка в задника с члена си. Шърли се престори, че спи. Барни заблъска все по-силно и по-силно. Шърли стана от леглото и отиде в банята да уринира. Когато излезе оттам, той бе отметнал одеялото и лежеше по гръб, навирил члена си под чаршафа.
— Гледай, бейби! — каза той. — Връх Еверест!
— Да започна ли да приготвям закуската?
— Закуска, лайна! Върни се тук!
Шърли се върна в леглото и той сграбчи главата й и я целуна. Дъхът му беше лош, а брадясалите му бузи още по-лоши. Той хвана ръката й и я сложи на члена си.
— Помисли си за всички жени, които биха искали да се възползват от това!
— Барни, просто не съм в настроение.
— Какво значи това, че не си в настроение?
— Ами, просто не съм сексуално настроена.
— О, ще се настроиш, бейби, ще се настроиш!
Те спяха без пижами през лятото и той се качи върху й. — Разтвори се, по дяволите! Болна ли си?
— Барни, моля те…
— Молиш ме за какво? Аз искам малко задник, значи ще си го взема!
Той продължи да я насилва с члена си, докато проникна в нея. — Ти, проклета кучко, направо ще те разкъсам цялата!
Барни се чукаше като машина. Тя не изпитваше чувства към него. Как можеше една жена да се омъжи за подобен мъж? — питаше се тя. Как можеше една жена да живее с такъв мъж цели три години! Когато се бяха запознали в началото, той не изглеждаше толкова… вманиачен в секса.
— Харесва ли ти патката ми, малката?
Той лежеше върху нея с цялото си тяло. Обливаше се в пот. Не я оставяше да си поеме дъх.
— Аз идвам, бейби, идвам!
Барни се претърколи настрани и се избърса на чаршафа. Шърли стана, отиде в банята и взе душ. После влезе в кухнята да приготви закуска. Сложи картофите, бекона, кафето. Счупи яйцата в купата и ги разбърка. Беше по хавлия и чехли. На хавлията пишеше „нейната“. Барни излезе от банята. По лицето му имаше пяна за бръснене.
— Хей, бейби, къде ми са ония зелени слипове на червените райета?
Тя не отговори.
— Слушай, попитах къде ми са онези слипове!
— Не зная.
— Не знаеш ли? Аз си спуквам задника от бачкане по осем-дванайсет часа на ден, а ти не знаеш къде са ми слиповете?
— Не зная.
— Кафето кипи! Внимавай!
Шърли спря газта.
— Ти или въобще не правиш кафе, или го забравяш и го оставяш да изкипи цялото! Или забравяш да купиш бекон, или пък изгаряш шибаните филийки и губиш слиповете ми, или правиш някакво друго шибано нещо! Ти винаги правиш някакво шибано нещо!
— Барни, не се чувствам добре…
— Ти вечно не се чувстваш добре! Кога, по дяволите, ще започнеш да се чувстваш добре? Аз ходя да се спуквам от бач, а ти се излежаваш със списанията си по цял ден и оплакваш мекото си задниче. Мислиш, че на мен ми е лесно там? Даваш ли си сметка, че безработните са вече 10%? Ясно ли ти е, че аз трябва да се боря за тая моя работа всеки ден, ден след ден, докато ти си седиш на креслото и се вайкаш в самосъжалението си? И си пиеш виното, пушиш си цигарите и си приказваш с приятелите си? С разни жени и мъже и не знам какви си гадни приятели? Мислиш, че на мен ми е лесно там навън?
— Знам, че не е лесно, Барни.
— Ти вече не искаш даже задника си да ми даваш!
Шърли изля разбърканите яйца в тигана. — Защо не свършиш с бръсненето? Закуската ще е готова скоро.
— И питам, откъде е тая неохота да ми дадеш задника си! Оная ти работа там позлатена ли е, що ли?
Тя разбърка яйцата с една вилица. После се сети да вземе шпатулата. — Така е, защото вече не мога да те понасям, Барни. Мразя те.
— Мразиш ме? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че не мога да понасям начина, по който вървиш. Не мога да понасям космите, които стърчат от носа ти. Не ми харесва гласът ти, очите ти. Не ми харесва как мислиш, нито как говориш. Ти целият не ми харесваш.
— А какво да кажем за тебе? Какво имаш да предложиш ти? Ами, погледни се само! Та ти не би могла да си намериш работа даже в третокласен публичен дом!
— Такава работа вече си имам, с теб.
Той я удари тогава, с отворена длан, отстрани по лицето. Тя изпусна шпатулата, загуби равновесие, залитна, удари се в ръба на мивката и се хвана за нея. После вдигна шпатулата, изми я, отиде до тигана и обърна яйцата.
— Не искам закуска — каза Барни.
Шърли спря газта под всичките котлони и се върна в спалнята, легна си отново. Чу го как се приготвя в банята. Тя мразеше дори начина, по който разплискваше водата в умивалника, докато се бръснеше. А когато чу шума от електрическата му четка за зъби, започна да й призлява от мисълта за косъмчетата й, затрептели в устата и по венците му. Последва шумът от спрея му за коса. После тишина. След това водата от казанчето в тоалетната.
Той излезе от банята. Чу го да избира ризата си в гардероба. Чу как иззвъняха и монетите в джобовете му, когато обуваше панталона си. После леглото изскърца и хлътна, когато той седна на ръба му, за да сложи чорапите и обувките си. Леглото се вдигна, когато стана. Тя лежеше по корем, с лице надолу, затворила очи. Почувства погледа му върху себе си.
— Слушай, искам да ти кажа само едно: ако е намесен друг мъж, ще те убия. Разбра ли?
Шърли не отговори. Тогава усети пръстите му да се впиват отзад във врата й. Дръпна главата й рязко назад и я заблъска във възглавницата. — Отговори ми! Разбра ли? Ясно ли е? Ясно ли ти е?
— Да — каза тя — разбрах.
Той я пусна. Излезе от спалнята, прекоси предната стая. Тя чу как вратата се затвори, последваха стъпките му надолу по стълбите. Колата беше на алеята отпред и тя зачака да я чуе как ще запали. После колата се отдалечи по алеята. И стана тихо.
Хенри взе възглавницата, намести я зад гърба си и зачака. Луиз влезе с препечените филийки, мармалада и кафето. Филийките бяха намазани с масло.
— Сигурен ли си, че не искаш две рохко сварени яйца? — попита тя.
— Не, не, това е достатъчно.
— Би трябвало да изядеш и две яйца.
— Е, добре тогава.
Луиз излезе от спалнята. Той вече бе ставал веднъж от леглото, за да отиде до тоалетната и бе видял, че дрехите му са окачени. Нещо, което Лита никога не би направила. А и Луиз беше перфектна в чукането. И нямаше деца. Харесваше му начина, по който тя вършеше нещата — нежно, внимателно. Докато Лита вечно беше в нападение, цялата само остри, неизгладени ръбове. Когато Луиз се върна с яйцата, той я попита: — Защо стана?
— Кое?
— Ами ти дори си обелила яйцата. Исках да кажа, защо съпругът ти се разведе с теб?
— О, почакай — каза тя — кафето ври! — и се спусна към кухнята.
С нея той можеше да слуша класическа музика. Тя свиреше и на пиано. Имаше книги: „Кръвожадният бог“ от Алварес, „Животът на Пикасо“, Е.Б. Уайт, Е.Е. Къмингс, Т.С. Елиът, Паунд, Ибсен и т.н. и т.н. Имаше дори девет от неговите собствени книги. И може би това беше най-хубавото.
Луиз се върна и се пъхна в леглото, постави чинията със закуската в скута си. — А какво не потръгна в твоя брак?
— Кой от тях? Имах пет!
— Последният. С Лита.
— О! Ами Лита смяташе, че не се случва нищо, освен когато самата тя не бе в движение. Обичаше танци и партита, целият й живот се въртеше около танците и партитата. Обичаше това, което наричаше „да се разгорещява“. А то означаваше мъже. Твърдеше, че аз съм ограничавал „разгорещяванията“ й. Казваше, че съм ревнив.
— Ти ограничаваше ли я?
— Предполагам, че да, но се стараех да не го правя. По време на последното парти аз излязох в задния двор с бирата си и я оставих да прави каквото си иска. Там беше пълно с мъже и аз я чувах, как крещи отвътре: „Йеехуу! Йеехуу! Йеехуу!“ Предполагам, че тя просто си беше кънтри-момиче по душа.
— Ти си можел също да се включваш в танците.
— Сигурно. Понякога го правех. Но те надуват стереото толкова силно, че човек не може да мисли. Затова излязох вън на двора. По едно време се върнах за бира и я видях с един тип, как се целуват под стълбището. Излязох пак, за да ги оставя да свършат, после отново се върнах за бирата си. Беше тъмно, но той ми заприлича на един приятел и по-късно го попитах какво е правил там под стълбите.
— Тя обичаше ли те?
— Казваше, че ме обича.
— Знаеш ли, целуването и танците не са чак толкова лоши неща.
— Сигурно не. Но да можеше да я видиш само! Тя танцуваше по такъв начин, като че ли принасяше себе си в жертва. Готова за изнасилване. Действаше много ефикасно. Мъжете страшно си падаха по това. Тя беше 35-годишна и имаше две деца.
— Не е разбирала, че ти се чувстваш самотен. Мъжете са устроени по по-различен начин.
— Тя никога не се опита да разбере как съм устроен. Както казах, освен когато бе в движение, или „разгорещена“, тя не смяташе, че нещо се случва. Отегчаваше се във всички други случаи. „О, това ме отегчава, това също ме отегчава… Да закусвам с теб ме отегчава, да те гледам как пишеш ме отегчава… Аз имам нужда от предизвикателства“.
— Това не изглежда съвсем неправилно.
— Сигурно не. Обаче знаеш ли, само отегчителните хора се отегчават. На тях им се налага сами да се подбутват с остена непрекъснато, за да могат да се чувстват живи.
— Както например е с твоето пиене?
— Да, както е с моето пиене. Аз също не мога да погледна живота право в лицето.
— И този ли ви беше целият проблем?
— Не, тя беше нимфоманка, но аз в началото не знаех. Твърдеше, че сексуално я задоволявам, но се съмнявам, че съм задоволявал и духовната й нимфомания. Беше втората нимфоманка в живота ми. Имаше и добри качества, като се изключи това, но нимфоманията й ме караше да се смущавам. Смущаваше както мен, така и приятелите ми. Те ме отвеждаха настрани и ми казваха: „Какво, по дяволите, й става?“ А аз казвах; „Нищо, тя е просто едно кънтри-момиче“.
— Тя такава ли беше?
— Да. Но другата част у нея бе смущаваща.
— Още малко препечени филийки?
— Не, достатъчно.
— Кое беше смущаващо?
— Поведението й. Когато в стаята имаше и друг мъж, тя сядаше възможно най-близо до него. Когато той например се наведеше, за да загаси цигарата си в пепелника на пода, тя се навеждаше също. Ако той например обърнеше глава, за да погледне нещо, тя също обръщаше главата си.
— Случайни съвпадения ли бяха?
— В началото си мислех така. Но ставаше прекалено често. Мъжът например ставаше да крачи из стаята, тя тръгваше след него. После, когато той тръгваше обратно към мястото си, тя вървеше плътно до него. Тези случайности станаха непрекъснати и безбройни и, както вече казах, започнаха да смущават приятелите ми и мен. И въпреки това, аз съм убеден, че тя не осъзнаваше какво прави, че всичко идваше някъде от подсъзнанието й.
— Когато бях момиче, в квартала ни живееше една жена с 15-годишна дъщеря. Дъщерята беше неконтролируема. Майката я пращаше да купи хляб, а малката се връщаше осем часа по-късно с хляба, но след като се е изчукала с шест мъже междувременно.
— Ами според мен, майката е трябвало сама да меси и пече хляба си.
— Сигурно. Но това момиче нямаше спирачки. Когато видеше някой мъж, цялата започваше да се тресе. Накрая майката се принуди да я заведе да я стерилизират.
— Това законно ли е да се прави?
— Да, но трябва да се мине през цял куп юридически процедури. С нея не можеше да се постъпи по друг начин. Иначе цял живот трябваше да ходи бременна.
— Ти имаш ли нещо против танците? — продължи след малко Луиз.
— Повечето хора танцуват от радост или за това, че се чувстват добре. С нейните танци тя прекрачваше в мръсни области. Един от любимите й танци беше „Изгърбената хватка на бялото куче“. Някой от типовете наоколо увиваше двете си бедра около нейното бедро и започваше да я клати като куче-мъжкар в жегата. Друг от любимите й беше „Танцът на пияницата“. Тя и партньорът й свършваха на пода, търкаляйки се един върху друг.
— Тя казваше, че я ревнуваш от танците й?
— Това беше думата, която използваше най-често: ревност.
— И аз обичах да танцувам, когато бях в гимназията.
— Така ли? Виж, благодаря за закуската.
— Няма защо. В гимназията си имах партньор. Двамата бяхме най-добрата танцова двойка в училището. Той имаше три ташака и тогава си мислех, че това е признак на мъжественост.
— Три ташака?
— Да, три ташака. Както и да е, ние наистина умеехме да танцуваме. Аз му давах знак, докосвайки китката му и двамата веднага скачахме и се превъртахме във въздуха много високо, след което се приземявахме здраво на краката си. Веднъж танцувахме и аз докоснах китката му, скочих и се превъртях, но не паднах на краката си. Приземих се на пода по задник. Той закри устата си с ръка, впери поглед в мен и каза: „О, небеса!“ — след което си отиде. Не ми помогна да се изправя. Оказа се хомосексуалист. Повече никога не танцувахме.
— Ти имаш ли нещо против хомосексуалистите с по три ташака?
— Не, но вече никога не танцувахме заедно.
— Лита, тя беше наистина като умопомрачена по танците. Влизаше в непознати барове и молеше мъжете да танцуват с нея. Разбира се, те не й отказваха. Мислеха си, че тя е лесна плячка за леглото. Не знам дали всъщност се чукаше или не. Предполагам, че понякога го правеше. Проблемът с мъжете, които танцуват или висят по баровете е, че нивото им на възприемане на околния свят може да се постави в паралел с това на кучешката тения.
— Как разбра това?
— Увличат се по ритуала.
— Какъв ритуал?
— Ритуала на погрешно насочената енергия.
Хенри стана и започна да се облича. — Детенце, аз трябва да тръгвам.
— Защо?
— Просто трябва да поработя. Предполага се, че съм писател, нали?
— Довечера по телевизията има пиеса от Ибсен. В 8.30. Ще дойдеш ли?
— Разбира се. Оставих онази половинлитрова бутилка със скоч. Не я изпивай цялата.
Хенри се облече, слезе по стълбите, качи се в колата си и се върна в къщи при пишещата си машина. Вторият етаж отзад. Всеки ден докато пишеше, жената отдолу блъскаше с дръжката на метлата си по тавана. И в писането му му създаваха проблеми, винаги бе трябвало да се бори с проблеми. Изгърбената хватка на бялото куче…
Луис позвъни в 5.30 вечерта. Бе се черпила с уискито. Пияна беше. Заваляше думите си. Приказваше несвързано. Тя, читателката на Томас Чатъртон и Д.Х. Лорънс. Читателката на девет от неговите собствени книги.
— Хенри?
— Да?
— О, случи се нещо прекрасно!
— Да?
— Онова черно момче дойде да ме види. Той е красив! Той е по-красив от теб…
— Разбира се.
— … по-красив от теб и мен.
— Да.
— Той ме възбуди толкова много! На път съм да откача!
— Да.
— И ти нямаш нищо против?
— Не.
— Знаеш ли как прекарахме следобеда?
— Не.
— Като четохме твоите стихотворения!
— О?
— И знаеш ли какво каза той?
— Не.
— Каза, че стихотворенията ти са велики!
— Това е хубаво.
— Слушай, той така ме възбуди! Сега не зная как да се оправя. Ти няма ли да дойдеш? Сега? Искам да те видя сега…
— Луиз, работя…
— Слушай, ти нали нямаш нищо против чернокожите мъже?
— Не.
— Познавам това момче от десет години. Той работеше за мен, когато бях богата.
— Искаш да кажеш, когато все още беше с богатия си съпруг.
— Ще те видя ли по-късно? Ибсен започва в 8.30.
— Ще ти се обадя да ти кажа.
— Защо му трябваше на онова копеле да идва! Бях си добре, а той взе, че дойде. Исусе Христе! Толкова съм възбудена, че трябва да те видя. Направо ще откача. Той беше толкова красив!
— Аз работя, Луиз. Думата, намесена в случая, е „наем“. Опитай се да разбереш.
Луиз затвори. Обади му се пак в 8.20, за Ибсен. Хенри каза, че още работи. Вярно беше. После започна да пие и просто да си седи на един стол, просто да си седи на стола. В 9.50 на вратата се почука. Беше Бубу Мелцър, рокзвездата номер едно на 1970-та, за момента безработен, живеещ все още от парите на старата си слава. — Здрасти, хлапе — каза Хенри.
Мелцър влезе и седна.
— Човече — каза той, — ти си един красив стар котарак. Не мога да дишам без теб.
— По-кротко, хлапе, котките не са вече на мода, редът на кучетата е сега.
— Нещо ми нашепва, че се нуждаеш от помощ, старче.
— Хлапе, никога не е било иначе.
Хенри отиде в кухнята, намери две бири, отвори ги и се върна в стаята.
— Пак останах без путка, хлапе, което за мен значи, че съм останал без любов. Не разделям тия две неща. Не съм чак толкова умен.
— Никой от нас не е умен, деденце. Ние всички се нуждаем от помощ.
— Даа.
Мелцър извади малка целулоидна тръбичка. Той я наклони внимателно върху масичката за кафе и изтръска две миниатюрни бели петънца.
— Това е кокаин, деденце, кокаин…
— А-ха!
Мелцър пъхна ръка в джоба си и измъкна една 50-доларова банкнота, нави я стегнато, после я напъха в едната си ноздра. Като притисна с пръст другата си ноздра, той се приведе над едно от белите петънца на масичката и вдиша. След това извади 50-доларовата банкнота, намести я старателно в другата си ноздра и повтори операцията с вдишването на второто петънце.
— Сняг — каза Мелцър.
— Тъкмо навреме — каза Хенри. — Коледа е.
Мелцър изтръска още две бели петънца и подаде петдесетачката. Хенри каза: — Задръж я, аз ще използвам своя собствена. — И той намери банкнота от 1 долар, сви я, смръкна. По веднъж за всяка ноздра.
— Какво мислиш за „Изгърбената хватка на бялото куче“? — попита Хенри.
— Ето, това е „Изгърбената хватка на бялото куче“ — отвърна Мелцър и изтръска още две бели петънца.
— Мили Боже — каза Хенри, — не вярвам някога отново да се почувствам отегчен. Ти не се отегчаваш с мен, нали?
— В никакъв случай — каза Мелцър, всмуквайки през петдесетачката с пълни гърди. — Не, деденце, в никакъв случай…
Луи седеше в „Червения паун“ и лекуваше махмурлука си. Барманът му донесе питието и каза:
— В този град съм виждал само един човек още, който по лудост може да се мери с теб.
— А, така ли — каза Луи, — това е хубаво. Това е дяволски хубаво!
Барманът продължи: — И тя е тук сега.
— Да? — каза Луи.
— Да, ей оная там в дъното, със синята рокля и красивото тяло. Само че никой не иска да се приближава до нея, защото е откачена. — Така ли? — каза Луи.
Луи взе питието си, прекоси залата и седна на стола до момичето. — Здравей — каза той. — Здравей — каза тя. След което двамата останаха да седят доста дълго един до друг, без да си говорят.
Майра (така й беше името) внезапно протегна ръка, взе една пълна миксер-бутилка от бара и замахна, готова да я запрати по огледалото отзад. Луи стисна ръката й и каза: — Не, не, не, не, скъпа моя! — После барманът любезно намекна, че е време Майра да си ходи и когато тя си тръгна, Луи я последва.
Майра и Луи се снабдиха с три половинки евтино уиски и се качиха на автобуса за Делси Армс Апартмънс, към квартирата на Луи. Майра събу едната си обувка (на висок ток) и направи опит да убие шофьора. Луи я възпря, обхванал я с едната си ръка, а с другата притиснал здраво трите бутилки уиски. Слязоха от автобуса и закрачиха към квартирата на Луи.
Качиха се в асансьора и Майра започна да натиска бутоните. Асансьорът се изкачи, слезе, пак се изкачи, спря и Майра не преставаше да пита: „Къде живееш?“, а Луи всеки път й повтаряше: „Четвъртия етаж, апартамент номер четири“.
Майра продължи да натиска бутоните и асансьорът продължи да пътува нагоре и надолу.
— Слушай — каза най-накрая тя, — стоим затворени в това нещо от години. Съжалявам, но трябва да се изпикая.
— О, кей — каза Луи, — дай да сключим сделка: ти ще ме оставиш да се оправя с бутоните, а аз ще те оставя да се изпикаеш.
— Съгласна — каза тя, смъкна бикините си, клекна и си свърши работата. Луи погледа струята, закриволичила по пода и натисна бутон номер 4. Пристигнаха. Дотогава Майра вече се бе изправила, бе вдигнала бикините си и бе готова да излезе.
Влязоха в апартамента на Луи и се заеха да отварят бутилките. В тази област Майра бе експерт. После седнаха един срещу друг, на разстояние 3–4 метра — Луи си избра един стол до прозореца, а Майра предпочете канапето. И двамата с по една половинлитрова бутилка уиски в ръка. Започнаха да пият.
Изминаха 15–20 минути и тогава Майра забеляза няколко празни бутилки на пода до канапето. Тя започна да ги взема една по една, да присвива очи и да се цели с тях по главата на Луи. Не улучи нито веднъж. Някои от тях излетяха през отворения прозорец зад главата на Луи, други се блъснаха в стената и се счупиха, а други, по чудо, отскочиха от стената и паднаха обратно на пода, без да се счупят. Майра събра последните и отново ги запрати по Луи. Но скоро бутилките свършиха.
Луи стана от стола си и прекрачи перваза на прозореца, откъдето се излизаше на покрива. Закрачи наоколо, събирайки разпилените бутилки. Когато ръцете му се напълниха, той се върна отново в стаята и ги занесе на Майра, остави ги в краката й. После седна пак на стола си, взе половинката уиски и продължи да пие. Бутилките незабавно полетяха към него. Той отпи от уискито, после пак отпи и нататък вече не си спомняше нищо…
Сутринта Майра се събуди първа, стана от леглото, направи кафе и се върна в спалнята, носейки за Луи чаша кафе-роял.
— Хайде — каза му тя, — искам да те запозная с моя приятел, Албърт. Албърт е много специален човек.
Луи изпи кафето си роял, после двамата правиха любов. Хубаво се получи. Луи имаше една много голяма цицина над лявото си око. Той стана, облече се и каза: О, кей, да тръгваме.
Спуснаха се надолу с асансьора, стигнаха до улица Алварадо и взеха автобуса, пътуващ на север. Пътуваха мълчаливо пет минути, след което Майра протегна ръка и дръпна кордата на звънеца за шофьора. Слязоха, вървяха около половин каре и влязоха в един стар, кафяв жилищен блок. Изкачиха се по първото стълбище, завиха по чупката на коридора и Майра спря пред стая 203. Почука. Чуха се стъпки и вратата се отвори. — Здравей, Албърт. — Здравей, Майра. — Албърт, искам да се запознаеш с Луи. Луи, това е Албърт. — Ръкуваха се.
Албърт имаше четири ръце, също четири лакътя и четири предмишници. Горните две ръце бяха пъхнати в ръкави, а за долните две имаше цепки в ризата.
— Влизайте — каза Албърт. В едната си ръка Албърт държеше питие — скоч с вода. В другата ръка държеше цигара. Третата стискаше вестник. Четвъртата ръка, тази, с която бе стиснал ръката на Луи, не бе заета с нищо. Майра отиде в кухнята, взе една чаша и наля на Луи малко от бутилката, която извади от чантичката си. После седна и започна да пие от бутилката си.
— За какво си мислиш? — попита тя.
— За това, че понякога човек пада чак до дъното на ямата на ужаса, вдига ръце и се предава, а пак не умира — каза Луи.
— Албърт изнасили дебелата дама — обясни Майра. — Трябваше да го видиш, с всичките тези ръце, увили се около нея. Ти беше достойна гледка, Албърт.
Албърт изстена и придоби унило изражение.
— С пиенето си Албърт направи така, че го изхвърлиха от цирка. С пиенето и изнасилванията си Албърт се самоизхвърли от цирка. Сега е в нещо като отпуск.
— Някак си, за мен не се намери място в обществото. Аз не изпитвам топли чувства към човешката раса, нямам желание да се приспособявам, нямам чувство за лоялност, и истински цели също нямам.
Албърт отиде до телефона, хвана слушалката с една ръка, дневния бюлетин за конните състезания бе в друга ръка, питието в третата, а цигарата в четвъртата.
— Джак? Да. Албърт на телефона. Слушай, искам Крънчи Мейн, две на печалба в първата. Дай ми Блейзинг Лорд, две по диагонал в четвъртата. Хемърхед Джастис, пет на печалба в седмата. Дай ми още Ноубъл Флейк, пет на печалба и пет на позиция в деветата.
Албърт окачи слушалката. — От една страна, непрекъснато ме терзае проблемът с тялото ми, а пък от друга, проблемът с душата ми.
— Как се справяш на пистата, Албърт? — попита Майра.
— С 40 съм на печалба. Но имам нова система. Измислих я една нощ, когато не можех да спя. Всичко изплува в главата ми ясно, като от страниците на отворена книга. Ако я приложа цялата, обаче, те ще престанат да приемат залозите ми. Разбира се, бих могъл да ходя лично на пистата и да залагам на място, но…
— И какво „но“, Албърт?
— О, за Бога…
— Какво искаш да кажеш, Албърт?
— ИСКАМ ДА КАЖА, ЧЕ ХОРАТА МЕ ЗЯПАТ!
За Бога, нима не разбираш това?
— Извинявай, Албърт.
— Не се извинявай. Нямам нужда да ми изказваш съжаление и състрадание!
— Добре. Не ти съчувствам.
— Би трябвало да ти спукам задника от бой за това, че си такава тъпачка.
— Готова съм да се обзаложа, че можеш да ми спукаш задника от бой. С всичките тези ръце…
— Не ме изкушавай! — каза Албърт.
Той довърши питието си, отиде и си наля друго. После седна. Луи досега не беше казал нищо. Почувства се длъжен да проговори.
— Ти би трябвало да се занимаваш с бокс, Албърт. С тези две допълнителни ръце… ще бъдеш ужаса за всички.
— Недей да се майтапиш, заднико!
Майра наля и на Луи ново питие. Тримата седяха мълчаливи известно време. После Албърт вдигна глава. Погледна към Майра. — Ти чукаш ли се с това приятелче?
— Не, не, Албърт. Аз те обичам, ти знаеш това.
— Не зная нищо.
— Ти знаеш, че те обичам, Албърт. — Майра прекоси стаята и седна в скута на Албърт. — Ти се засягаш толкова лесно. Но аз не те съжалявам, Албърт, обичам те.
Тя го целуна.
— И аз те обичам, бейби — каза Албърт.
— Повече, от която и да е друга жена?
— Повече от всичките други жени!
Те отново се целунаха. Беше ужасно дълга целувка. По-точно беше ужасно дълга целувка за Луи, който седеше там с питието си. Той протегна ръка и докосна огромната цицина над лявото си око. После червата му нещо се разбунтуваха, та отиде в банята и облекчи стомаха си.
Когато излезе, Майра и Албърт стояха в центъра на стаята и се целуваха. Луи седна, взе бутилката на Майра и ги загледа. Докато горните две ръце притискаха Майра в прегръдка, долните две вдигнаха роклята й до височината на кръста и след това си проправиха път под бикините й. Когато въпросните бикини паднаха на пода, Луи отпи още една глътка от бутилката, остави я до крака си, изправи се, отиде до вратата и излезе вън.
Луи стигна до „Червения паун“, влезе, намери любимия си стол и седна. Барманът се приближи до него.
— Е, Луи, как се справи?
— Да се справя ли?
— С дамата.
— С дамата ли?
— Вие излязохте заедно човече! Свали ли я?
— Не, всъщност не…
— Какво се развали?
— Какво се развали ли?
— Да, какво се развали?
— Дай ми едно уиски-сауър, Били.
Били отиде да приготви питието. След малко се върна и го подаде на Луи. Не си казаха нищо повече. Били се премести до отдалечения край на бар плота и остана изправен там. Луи вдигна чашата си и изпразни половината наведнъж. Беше добро питие. Запали цигара, хвана я в едната си ръка. Чашата държеше с другата. През отворената врата откъм улицата проникваше слънчева светлина. Навън нямаше смог. Щеше да бъде един хубав ден. Щеше да бъде ден, по-хубав от вчерашния.
Телефонът иззвъня в 3 през нощта. Франсин стана, отговори и тъй като се оказа, че търсят Тони, занесе телефона до леглото. Апартаментът беше на Франсин. Тони взе слушалката. Бе Джоана, междуградски разговор от Фриско. — Слушай — каза той, — казах ти никога да не ми звъниш тук. — Джоана явно беше пила: — Просто млъкни и ме изслушай, Тони. Ти все пак ми дължиш нещо! — Тони бавно въздъхна: — О, кей, давай.
— Как е Франсин?
— Колко мило, че питаш. Добре е. И двамата сме добре. Спяхме.
— Е, както и да е, аз огладнях и отидох да си потърся пица, отидох в онази пицария.
— Така ли?
— Да не би да имаш нещо против пиците?
— Пиците са боклук.
— А, ти не си наясно кое е хубаво и кое не. Както и да е, седнах в пицарията и си поръчах пица-специалитет. Казах им: „Дайте ми най-доброто“. Почаках, те ми я донесоха и казаха: „18 долара“. Аз им казах, че не мога да платя 18 долара. Те се засмяха и се махнаха от масата ми, а аз започнах да си ям пицата.
— Как са сестрите ти?
— Вече не живея при никоя от тях. Те и двете ме изхвърлиха. Заради тия дълги междуградски разговори с теб. Някои от телефонните сметки надхвърляха 200 долара.
— Казах ти да престанеш да ми се обаждаш.
— Млъквай. Това е моят начин да се разтоварвам. А и ти все пак ми дължиш нещо.
— Добре, давай нататък.
— Е, както и да е, аз продължих да ям пицата си и да се чудя как ще я платя накрая. После нещо устата ми пресъхна. Имах нужда от една бира, така че се преместих с пицата си на бара и си поръчах. Изпих си бирата, изядох част от пицата и тогава забелязах един висок тексасец, изправил се до мен. Трябва да имаше към седем фута. Той ми купи още една бира. Пускаше монети в джубокса и избираше все кънтри-уестърн музика. Барът беше кънтри-уестърн. Ти не обичаш кънтри-уестърн, нали?
— Казах само, че не обичам пица.
— Както и да е, аз дадох на високия тексасец малко от пицата, а той ми купи още бира. Продължихме да пием бира и да ядем пица, докато пицата най-накрая свърши. Той плати цялата сметка и отидохме в друг бар. Също кънтри-уестърн. Танцувахме. Той танцуваше добре. Пихме и продължихме в още няколко кънтри-уестърн барове. Всеки бар, в който влизахме, беше кънтри-уестърн. Пихме бира и танцувахме. Той беше наистина велик танцьор.
— Така ли?
— Накрая пак огладняхме и отидохме в един авто-бар за хамбургери. Изядохме си хамбургерите и тогава той внезапно се наведе и ме целуна.
Страстна целувка! Уау!
— Нима?
— Казах му: „По дяволите, дай да идем в някой мотел!“ А той каза: „Не, да отидем у нас.“ А аз казах: „Не, искам да отидем в мотел!“ Обаче той настоя да отидем у тях.
— И там го чакаше съпругата му?
— Не, обясни ми, че съпругата му е в затвора. Защото застреляла една от дъщерите им, 17-годишно момиче.
— Ясно.
— Е, той имаше още една дъщеря, на 16. Запозна ме с нея и после двамата отидохме в спалнята му.
— Трябва ли да изслушам всички подробности?
— Остави ме да говоря! Плащам си за всички тези разговори! А ти ми дължиш нещо, значи ще ме слушаш!
— Давай нататък.
— Е, отидохме в спалнята му и той се съблече. Боже, природата наистина го беше надарила, обаче пишката му изглеждаше ужасно посиняла.
— Лошото е, когато ташаците са посинели, тогава е наистина лошо.
— Както и да е, легнахме си и започнахме да се забавляваме, но имаше един проблем…
— Какво, той беше пил прекалено много ли?
— Да. Но причината беше най-вече в това, че той се възбуждаше истински само когато дъщеря му влезеше в стаята, или пък му напомнеше за присъствието си по някакъв начин, като се изкашля шумно, например, или като пусне водата в тоалетната… Достатъчно беше само да зърне дъщеря си за миг или да чуе, че е наоколо и тогава той наистина се разгорещяваше, ама съвсем наистина!
— Разбирам.
— Така ли?
— Да.
— Както и да е, на сутринта той ми каза, че при него мога да имам дом завинаги, ако поискам. Плюс издръжка от 300 долара седмично. А къщата му беше хубава: с три бани, три или четири телевизора, библиотека, пълна с книги на Пърл Бък, Агата Кристи, Шекспир, Пруст, Хемингуей, класиците, изучавани в Харвард, стотици готварски книги и библията. Имаше и две кучета, котка, три коли…
— Да?
— Това е всичко, което исках да ти кажа. Дочуване.
Джоана затвори. Тони върна слушалката на мястото й, после остави телефона на пода. Изтегна се на леглото. Надяваше се Франсин да е заспала. Но тя не спеше. — Какво искаше? — попита тя.
— Разказа ми за някакъв мъж, който чукал дъщерите си.
— Защо? Защо й трябваше да ти разказва това?
— Предполагам, защото си мисли, че това ще ме заинтересува, особено като се включи и факта, че и тя се е чукала с него.
— А теб интересува ли те?
— Всъщност не.
Франсин се обърна към него и той я прегърна. А среднощните алкохолици из цяла Америка се взираха невиждащи в стените, отказали се окончателно от всякаква борба. Не е нужно да си алкохолик, за да бъдеш наранен, да бъдеш смачкан от една жена, но би могъл да бъдеш наранен и именно поради това да се превърнеш в алкохолик. Може за известно време да си мислиш, особено когато си млад, че късметът те съпътства и понякога това дори е вярно. Но после се оказва, че действат какви ли не условности и закони, за които ти не си знаел нищо, когато си си въобразявал, че за теб нещата се развиват добре. И една нощ, една гореща лятна нощ в четвъртък, алкохоликът ставаш ти; ти си този, озовал се сам в евтина стая под наем и без значение колко пъти си се озовавал там преди, тази мисъл не те утешава, а дори те кара да се чувстваш още по-зле, защото, вече си си мислел, че това не би могло да ти се случи никога отново. И можеш да направиш само едно — да запалиш нова цигара, да си налееш още едно питие, да се огледаш дали иззад олющените тапети не те наблюдават чужди очи. Заради нещата, които мъжете и жените си причиняват взаимно… и които са извън границите на човешкото разбиране.
Тони притегли Франсин по-близо до себе си, притисна кротко тялото си до нейното и се заслуша в дишането й. Ужасно беше, че отново трябваше да се старае, да работи сериозно и върху тази връзка, която можеше да се окаже просто още една шибана история.
Лос Анджелис бе толкова странен град. Той се заслуша в нощните шумове. Птиците вече се бяха пробудили, чуруликаха, но още беше тъмно като в рог. Скоро хората щяха да се отправят към магистралите. Щеше да се чуе шумът от трафика по тях, както и боботенето на колите, тръгващи от всяка улица. А междувременно, нощните алкохолици по света щяха да лежат в леглата си, опитвайки се напразно да заспят. И биха заслужавали почивката си, ако можеха да я намерят.
Тъй като цял живот съм бил един от писателите на подземния свят, аз познавах някои странни издатели, но най-странен от всички беше Ейч Ар Мулох, наред със съпругата си, Ханисакъл. Мулох, бивш затворник и бивш крадец на диаманти, издаваше списание „Димайс“. Започнах да му изпращам мои стихотворения и между нас се завърза кореспонденция. В едно от писмата си той заяви, че след моята поезия не е в състояние да чете поезията на никой друг, а аз му писах, че и при мен се е случило същото, вече и аз не мога да чета поезията на никой друг. Ейч Ар започна да ми говори за възможността да издаде моя стихосбирка, а аз му писах — добре, давай. Тогава той ми каза, че не можел да ми плаща кралски чекове, защото двамата с жена си били бедни като църковни мишки. Аз му отговорих — добре, хубаво, забрави за кралските чекове, нищо че и аз съм беден като изсъхналите цицки на църковна мишка. Той тогава ми писа — почакай малко, повечето писатели, е, ами че аз се срещам с тях, а пък те са пълни задници и отвратителни човешки същества. На което му писах — да, прав си, но и аз съм пълен задник и отвратително човешко същество. О, кей, отговори той, аз и Ханисакъл ще дойдем в Ел Ей да те видим какъв си.
Телефонът звънна седмица и половина по-късно. Те бяха в града, току-що пристигнали от Ню Орлиънс и ми се обаждаха от Трета улица, от един хотел, пълен с проститутки, скитници, джебчии и второразредни журналисти, миячи на чинии, крадци, удушвачи и изнасилвачи. Мулох обичаше живота на пропадналите и мисля, че обичаше даже бедността. От писмата му останах с впечатлението, че Ейч Ар вярваше, че бедността е майка на непорочността и чистотата. Разбира се, точно това е идеята, в която и богатите се мъчат да ни накарат да повярваме, но по този въпрос няма да говоря тук и сега.
Аз и Мари се качихме в колата и тръгнахме натам, като по пътя спряхме, за да купя три картончета с по шест бири и половинка евтино уиски. Пред хотела стоеше един дребен сивокос мъж, около пет фута висок, облечен в сини работни дрехи, но с шалче — бяло — около шията. На главата му имаше едно много високо бяло сомбреро. Мари и аз закрачихме към него. Той пафкаше цигара и се усмихваше. — Ти ли си Чинаски? — Ъхъ — казах аз, — а това е Мари, моето момиче. — Никой мъж — отвърна той, — няма право да нарече една жена своя. Защото ние не притежаваме жените, човече, ние само ги вземаме за известно време назаем. — Ъхъ — казах аз, — и предполагам, че така е най-добре.
Последвахме Ейч Ар по стълбите, а после по коридора, боядисан в синьо и червено и лъхащ силно на убийство.
— Единственият хотел в този град, който се съгласи да вземе кучетата, папагала и нас двамата.
— Изглежда ми хубаво място — казах аз.
Той отвори тяхната врата и влязохме. Вътре тичаха две кучета, а Ханисакъл стоеше права по средата на стаята, с един папагал, кацнал на рамото й.
— Томас Уулф — каза папагалът, — е най-великият жив писател.
— Уулф е мъртъв — казах аз, — папагалът ви греши.
— Папагалът е вече стар — каза Ейч Ар. — Имаме го отдавна.
— От колко време живееш с Ханисакъл?
— От трийсет години.
— И просто си я взел назаем за известно време?
— Ами, така изглежда.
Кучетата продължаваха да тичат наоколо, а Ханисакъл и папагалът не се помръдваха от мястото си в средата на стаята. Тя беше мургава — италианка или гъркиня, може би — много кльощава, с торбички под очите и във вида й имаше нещо трагично, вероятно нещо дори опасно, но бих казал най-вече трагично. Аз сложих бирата и уискито на масата и всички се събрахме около пиенето. Ейч Ар започна да отваря кутийките бира, а аз се заех с бутилката уиски. Отнякъде се появиха прашни чаши и пепелници. Откъм стената вляво внезапно прогърмя мъжки глас: „Хей, ти, ебана курво! Искам да ми изядеш лайната!“
Седнахме и аз разлях уискито по чашите. Ейч Ар ми подаде пура. Свалих целофана й, отхапах края и я запалих.
— Какво мислиш за съвременната литература? — попита ме Ейч Ар.
— Всъщност не си падам по нея.
Ейч Ар присви очи и се ухили: — Ха! Така си и мислех!
— Слушай — казах аз, — защо не махнеш това сомбреро, та да видя с кого си имам работа? Знам ли, може да си някой конекрадец?
— Не — каза той, сваляйки сомбрерото си с подчертано театрален жест, — обаче бях един от най-добрите крадци на диаманти в щата Охайо.
— Така ли?
— О, да.
А момичетата ни никак не си губеха времето, пиеха здраво. — Много обичам кучетата си — каза Ханисакъл. После се обърна към мен: — Ти обичаш ли кучета?
— Не знам дали ги обичам, или не.
— Той обича само себе си — каза Мари.
— Мари е много проницателна — казах аз.
— Харесва ми начинът, по който пишеш — каза Ейч Ар. — Умееш да казваш много неща, без претрупани фрази.
— Може и да е гениалност способността да казваш дълбоки неща по прост начин.
— Какво, какво? — попита Ейч Ар.
Повторих изявлението си и разлях още уиски по чашите.
— Трябва да си запиша това — каза Ейч Ар. Той извади химикал от джоба си и наистина го записа на края на една от кафявите книжни кесии, разпилени по масата.
Папагалът слезе от рамото на Ханисакъл, премина важно по масата и се покатери на лявото ми рамо. — Колко хубаво! — възкликна Ханисакъл. — Джеймс Търбър — каза папагалът — е най-великият жив писател на света! — Тъпо копеле! — казах аз на птицата. И почувствах остра болка по лявото ухо. С човката си птицата почти го бе откъснала цялото. Е, ние всички сме такива чувствителни същества! Ейч Ар отвори още бири. Продължихме да пием.
Следобедът премина във вечер, а вечерта в нощ. Аз се събудих в тъмнина. Оказа се, че съм заспал на килима в центъра на пода. Ейч Ар и Ханисакъл спяха в леглото. Мари спеше на кушетката. И тримата хъркаха, особено Мари. Станах и отидох да седна до масата. Беше останало малко уиски. Налях си го и изпих една топла бира. Поседях доста там и пих още топла бира. Папагалът клечеше върху облегалката на един от столовете срещу мен. Неочаквано той слезе оттам, прекоси масата, лавирайки умело между пепелниците и празните бутилки и се покачи на рамото ми. — Не ми казвай онова нещо — казах му аз. — Много се дразня, когато ми казваш онова нещо. — Ебана курва! — каза папагалът. Аз вдигнах птицата за краката и внимателно я поставих пак на облегалката на стола. После се върнах на мястото си на килима и заспах.
Сутринта Ейч Ар Мулох обяви тържествено следното: — Решихме да публикуваме книга с твои стихотворения. Затова най-добре да се връщаме у дома и да се залавяме за работа.
— Искаш да кажеш, разбрал си, че аз не съм ужасно човешко същество?
— Не — каза Ейч Ар, — въобще не съм разбрал това, обаче реших да пренебрегна здравия си разум и все пак да те публикувам.
— Ти наистина ли си бил най-добрият крадец на диаманти в щата Охайо?
— О, да.
— Знам, че си лежал в затвора. Как те хванаха?
— Проявих се като такъв глупак, че не ми се говори по въпроса.
Аз излязох и купих още две картончета с по шест бири, после се върнах и двамата с Мари помогнахме на Ейч Ар и на Ханисакъл да опаковат багажа си. Имаше специални транспортни клетки за кучетата и за папагала. Свалихме всичко надолу по стълбите, натоварихме го в колата ми и се върнахме в стаята, за да си допием бирата. Ние всички бяхме професионалисти: никой не сглупи дотолкова, че да предложи да закусим.
— Сега ще е твой ред да дойдеш да ни видиш — каза ми Ейч Ар. — Ще обмислим и съставим заедно книгата. Ти си един кучи син, но с теб човек може да разговаря. Ония, другите поети, непрекъснато ти навират талантите си в очите и ти устройват тъпи, гадни театрални сцени.
— Ти си готин — каза Ханисакъл, — кучетата те харесват.
— И папагалът — добави Ейч Ар.
Пак слязохме долу и момичетата останаха в колата, а аз се върнах с Ейч Ар до рецепцията, за да предаде ключа си. Вратата ни отвори една стара жена в зелено кимоно и боядисана в яркочервено коса.
— Това е мама Стафърд — каза ми Ейч Ар. — Мама Стафърд, представям ти най-великият поет на света.
— Истина ли е? — попита мама Стафърд.
— Най-великият жив поет на света — казах аз.
— Вие, момчета, защо не влезете за по едно питие? По вида ви познавам, че имате нужда.
Влязохме и се насилихме да изпием по чаша топло бяло вино. Казахме довиждане и се върнахме при колата…
На ж.п. гарата Ейч Ар купи билетите и отиде да предаде папагала и кучетата в багажния вагон. Когато свърши, се върна при нас. — Мразя да летя — каза той, — ужасявам се от летенето.
Аз отскочих да купя една половинка и докато чакахме, пихме от нея поред. После дойде време да товарят влака. Както си седяхме на перона, Ханисакъл неочаквано се хвърли на врата ми и ме целуна — дълго, много дълго. Някъде към края на целувката тя вкара бързо езика си на няколко пъти в устата ми. Щом свърши, аз станах и запалих пура, докато Мари целуваше Ейч Ар. После Ейч Ар и Ханисакъл се качиха на влака.
— Той е приятен човек — каза Мари.
— Сладурче — казах й аз, — мисля, че ти разпали страстите му.
— Ревнуваш ли?
— Аз винаги ревнувам.
— Гледай, те седят до прозореца, усмихват ни се.
— Става неловко. Иска ми се тоя шибан влак да тръгне.
Най-после влакът бавно потегли. Ние махахме с ръце, разбира се, и те ни махаха в отговор. Ейч Ар се усмихваше щастливо и доволно. Ханисакъл като че ли плачеше. И изглеждаше доста трагична на вид. Накрая се изгубиха от погледите ни. Е, и с това се свърши. Щяха да ме публикуват. Избрани стихове. Обърнахме се и закрачихме обратно по перона.
Погребението на баща ми беше като студен хамбургер. Аз седнах в кафенето срещу погребалното бюро в Алхамбра и си поръчах кафе. Щях да стигна бързо до конната писта оттук, след като всичко приключеше. В кафенето влезе един мъж с ужасно олющено лице и много кръгли очила с дебели лещи. — Хенри — каза ми той, после седна и си поръча кафе.
— Здравей, Бърт.
— Баща ти и аз бяхме станали много добри приятели. Говорехме си често за теб.
— Не хранех симпатии към моя старец — казах аз.
— Баща ти те обичаше, Хенри. И се надяваше, че някой ден ще се ожениш за Рита. — Рита бе дъщерята на Бърт. — Сега тя ходи с най-доброто момче, но той не я възбужда. Изглежда тя си пада по странните типове. Не съм наясно. Обаче сигурно поне малко го харесва — продължи вече по-оптимистично Бърт, — защото тя крие бебето си в килера, когато той идва у нас.
— Хайде, Бърт, да вървим.
Пресякохме улицата и влязохме в погребалното бюро. Някой тъкмо говореше какъв добър човек бил баща ми. На мен ми се прииска да им разкажа за другата му, скрита за тях страна. После някой запя. Всички станахме и тръгнахме в редица край ковчега. Аз вървях последен. Може би ще се изплюя върху него, помислих си аз.
Майка ми беше починала. Бях я погребал предната година, след което бях отишъл на конната писта, а после се чуках с една жена. Опашката пред ковчега се придвижи напред. Тогава някаква жена изпищя: „Не, не, не! Не е възможно да е мъртъв!“ Тя се наведе, вдигна главата му и го целуна. Никой не я спря. Устните й се впиха в неговите. Аз пристъпих, хванах баща си за врата, хванах я и нея за врата и ги разделих. Баща ми падна назад в ковчега си, а жената бе изведена навън, силно разтреперана.
— Тази беше приятелката на баща ти — каза Бърт.
— Не изглежда зле — казах аз.
Когато заслизах надолу по стълбите след службата, жената ме чакаше. Затича се към мен.
— Ти изглеждаш точно като него! Ти си той!
— Не — казах аз, — той е мъртъв, а аз съм по-млад и по-добър.
Тя обви ръцете си около мен и ме целуна. Аз напъхах езика си между зъбите й. После се отдръпнах и казах високо и ясно: — Спокойно, спокойно, опитай се да се овладееш! — Тя ме целуна отново и този път успях да напъхам езика си по-навътре в устата й. Пенисът ми започваше да се втвърдява. Към нас се приближиха няколко мъже и една жена, готови да я отведат.
— Не — каза тя, — искам да отида с него. Искам да си поговорим. Аз трябва да говоря със сина му!
— Виж, Мария, моля те, хайде ела с нас!
— Не, не, аз трябва да говоря със сина му!
— Ти имаш ли нещо против? — попита ме единият от мъжете.
— Добре, оставете я — казах аз.
Мария се качи в колата ми и двамата потеглихме за дома на баща ми. Отворих вратата и влязохме. — Огледай се наоколо — казах й аз, — можеш да вземеш от вещите му всичко, което поискаш. Аз ще отида да се изкъпя. Изпотявам се на погребения.
Когато излязох от банята, Мария седеше на ръба на леглото на баща ми.
— О, ти си облякъл халата му!
— Сега той е мой.
— Той беше абсолютно влюбен в този халат! Бях му го подарила за Коледа. Той толкова се гордееше с него! Каза, че ще си го облече и ще излезе навън из квартала, за да го видят всички съседи.
— Направи ли го?
— Не.
— Хубав халат е. Сега е мой.
Взех един пакет цигари от нощното шкафче.
— О, тези цигари са неговите!
— Искаш ли една?
— Не.
Аз запалих. — От колко време го познаваш?
— Около година.
— И не си разбрала?
— Какво да разбера?
— Че той беше прост и невежа. Жесток. Патриот. Вечно гладен за пари. Лъжец. Страхливец. Мошеник и измамник.
— Не.
— Изненадан съм. Изглеждаш ми интелигентна жена.
— Аз обичах баща ти, Хенри.
— На колко години си?
— Четиридесет и три.
— Добре си се запазила. Имаш прекрасни крака.
— Благодаря.
— Сексапилни крака.
Аз отидох в кухнята, извадих бутилка вино от шкафа, намерих две чаши и се върнах при нея. Налях й и й подадох чашата.
— Баща ти често говореше за теб.
— Нима?
— Казваше, че ти липсва амбициозност.
— Бил е прав.
— Наистина ли?
— Имам само една амбиция и тя е да бъда абсолютно нищо, защото това ми изглежда единственото разумно нещо на света.
— Ти си странен.
— Не, баща ми беше странен. Нека да ти налея още. Виното е хубаво.
— Той казваше, че си пияница.
— Виждаш ли, значи все пак съм постигнал нещо.
— Ти толкова много приличаш на него.
— Приликата е само външна. Той обичаше рохко сварени яйца, а аз твърдо сварени. Той обичаше компании, аз самота. Той обичаше да спи през нощта, аз обичам да спя през деня. Той обичаше кучетата, а аз ги дърпах за ушите и пъхах клечки кибрит в задниците им. Той обичаше работата си, докато аз обичам да се излежавам наоколо.
След което се пресегнах и награбих Мария. Успях да разтворя устните й, напъхах цялата си уста в нейната и засмуках въздуха от белите й дробове. Изплюх се в гърлото й и прокарах пръста си по цепката на задника й. После се отдръпнах.
— Той ме целуваше нежно — каза Мария. — Той ме обичаше.
— Лайна! — казах аз. — Майка ми е била под земята само месец, когато той вече е смучел зърната ти и е използвал твоята тоалетна хартия!
— Той ме обичаше.
— Ташак! Страхът му да не остане сам го е довел при вагината ти.
— Той казваше, че ти си един огорчен млад човек.
— По дяволите, да! Ами че, виж какво ми се е паднало за баща!
Аз надигнах роклята й и започнах да я целувам. От коленете й започнах и продължих нагоре. Стигнах до вътрешната част на бедрата й и тя се отвори за мен. Ухапах я, силно, и тя подскочи и пръдна. — О, извинявай! — Няма нищо — казах аз.
Напълних й пак чашата, запалих още една от цигарите на мъртвия ми баща и отидох в кухнята за нова бутилка вино. Пихме още час или два. Следобедът едва преваляше във вечер, но аз се чувствах изтощен. Смъртта е толкова отегчително нещо. Именно това е най-лошото около смъртта. Че е отегчителна. След като веднъж се случи, ти вече не можеш да направиш нищо. Не можеш да играеш тенис с нея или да я превърнеш в кутия бонбони. Тя е просто факт, както спуканата ти гума се е превърнала във факт. Смъртта е глупаво нещо. Аз се опънах на леглото. Чух как Мария си сваля обувките, дрехите, после я усетих в леглото до себе си. Главата й се отпусна на гърдите ми и пръстите ми неволно загалиха шията й зад ушите. После пенисът ми започна да набъбва. Повдигнах главата й и долепих устата си до нейната. Този път бях нежен. След това взех ръката й и я поставих на члена си.
Бях пил твърде много вино. Качих й се. И блъсках ли блъсках. Чувствах се все на ръба, но не можех да свърша. Едно дълго, потно и безкрайно ебане. Леглото потъваше и отскачаше, скърцаше и стенеше. И Мария стенеше. Аз я целувах, и целувах. Устата й отчаяно зяпна за въздух. — Боже мой — каза тя, — ти наистина ме ебеш! — А аз исках само да свърша, но виното бе притъпило механизма. Накрая се търкулнах настрани.
— Господи! — каза тя — Господи!
Пак се зацелувахме и всичко започна отново. Отново се качих върху нея. Този път почувствах бавното приближаване на оргазма ми. — О! — казах аз — О, Исусе! — Най-накрая успях, станах, отидох в банята, после излязох оттам, запалил цигара, и се върнах в леглото. — Боже мой — каза тя, — ти наистина ме наеба!
Заспахме.
На сутринта станах, повърнах, измих зъбите си, нажабурих устата си и отворих бутилка бира. Мария се събуди и ме погледна.
— Чукахме ли се? — попита тя.
— Шегуваш ли се?
— Не, искам да зная. Чукахме ли се?
— Не — казах аз, — нищо не се случи.
Мария отиде в банята и пусна душа. Запя. После се избърса с хавлията и излезе. Погледна ме. — Чувствам се като жена, която е била ебана.
— Нищо не се случи, Мария.
Облякохме се и аз я заведох в едно кафене зад ъгъла. Тя си поръча кренвирши и бъркани яйца, препечен пшеничен хляб, кафе. Аз взех чаша доматен сок и ръжена кифла.
— Не мога да се освободя от това чувство. Ти изглеждаш точно като него.
— Не тази сутрин, Мария, моля те.
Докато гледах как Мария пъха в устата си бъркани яйца, кренвирши и препечена филийка (намазана отгоре с къпинов конфитюр) аз внезапно осъзнах, че двамата с нея бяхме пропуснали самото погребение. Бяхме забравили да отидем до гробището, за да видим как ще пуснат стареца в дупката. Не бяхме се присъединили към погребалната процесия, а вместо това бяхме отишли в къщата на баща ми, за да пушим от цигарите му и да пием от виното му.
Мария пъхна един особено голям залък от яркожълти бъркани яйца в устата си и каза: — Ти сигурно си ме ебал. Усещам как спермата ти тече надолу по крака ми.
— О, това е само пот. Тази сутрин е много горещо.
Видях я как протяга ръка под масата и я пъха под роклята си. Когато извади ръката си, единият й пръст стърчеше. Тя го подуши. — Не е пот, сперма е.
Мария приключи със закуската си и излязохме. Каза ми адреса си, откарах я там. Паркирах до бордюра. — Искаш ли да влезеш?
— Не точно сега. Трябва да се погрижа за някои неща. Наследството.
Мария се наведе и ме целуна. Очите й бяха големи, шокирани, помръкнали. — Знам, че си много по-млад, но бих могла да те обичам — каза тя. — Убедена съм, че мога.
Когато стигна до вратата си, тя се обърна. И двамата помахахме с ръка. Аз запалих колата, стигнах до най-близкия магазин за алкохол, купих си една половинка и дневния Бюлетин за конните надбягвания. Надявах се на един добър ден на пистата. След почивен ден на пистата винаги ми вървеше повече.
Майка ми беше починала една година по-рано. Седмица след смъртта на баща ми аз стоях сам в неговата къща. Къщата се намираше в Аркадия и от доста време насам не се бях приближавал до нея, ако не се смята минаването ми по магистралата, на път за Санта Анита.
За съседите бях непознат. Погребението беше свършило и аз отидох до мивката, налях си чаша вода, изпих я и излязох навън. Тъй като не знаех какво да правя, взех маркуча и се заех да поливам храсталака. Докато стоях там в предния двор, пердетата на съседите започнаха да се разтварят. Скоро и хората започнаха да излизат от къщите си. Една жена пресече улицата и се приближи до мен. — Ти ли си Хенри? — попита ме тя.
Да, казах й, че аз съм Хенри.
— Ние познавахме баща ти от години.
После дойде и съпругът й. — Познавахме и майка ти — каза той.
Аз се наведох и спрях водата на маркуча. — Няма ли да влезете? — попитах аз. Те се представиха като Том и Нели Милър и тримата влязохме в къщата.
— Ти изглеждаш точно като баща си.
— Да, така казват всички.
Седнахме и се загледахме.
— О — каза жената, — той имаше толкова много картини. Трябва да е обичал картините.
— Да, нали?
— Направо съм влюбена в тази картина с вятърната мелница по залез-слънце.
— Можете да я вземете.
— О, наистина ли?
На вратата се позвъни. Бяха семейство Гибсън. Семейство Гибсън ми казаха, че познавали баща ми от много години.
— Ти изглеждаш точно като баща си — допълни мисиз Гибсън.
— Хенри ми даде картината с мелницата.
— Колко мило! Аз направо съм влюбена в оная картина със синия кон.
— Можете да я вземете, мисиз Гибсън.
— О, ти не искаше да кажеш това?
— Не, не, напротив, вземете я.
На вратата пак се позвъни и влезе друга двойка. След тях аз я оставих отворена. Скоро оттам се подаде главата на един мъж, сам. — Аз съм Дъг Хъдсън. Жена ми е при фризьорката.
— Влезте, мистър Хъдсън.
Надойдоха и други, предимно по двойки. Започнаха да обикалят из къщата.
— Ще продаваш ли тук?
— Мисля, че да.
— Кварталът ни е просто чудесен.
— Виждам, че е така.
— О, тази рамка страшно ми харесва, но картината в нея не.
— Вземете рамката.
— Но какво ще правя с картината?
— Хвърлете я на боклука. — Аз се огледах. — Ако някой види картина, която му харесва, вземайте, моля.
Те ме послушаха. Скоро стените останаха голи.
— Ще ти трябват ли тези столове?
— Не, всъщност не.
От улицата заприиждаха минувачи, които дори не си правеха труда да се представят.
— Какво ще кажеш за дивана? — попита много високо някой. — Ще ти трябва ли?
— Диванът няма да ми трябва — казах аз.
Те взеха дивана, после масата от нишата за хранене и столовете.
— Тук някъде трябва да имаш тостер, нали, Хенри?
Те взеха тостера.
— Тия чинии не ти трябват, нали?
— Не.
— А приборите?
— Не.
— Какво ще кажеш за кафеника с филтъра?
— Вземете ги.
Една от дамите отвори някакъв шкаф на задната веранда. — Ами всички тия консервирани плодове? Ти никога няма да можеш да изядеш това!
— Добре, вземете ги. Но се опитайте да си ги разделите по равно.
— О, аз искам ягодите!
— О, аз искам смокините!
— О, аз искам мармалада!
Хората продължаваха да идват, да си отиват и пак да се връщат, водейки нови със себе си.
— Хей, в шкафа има половинка уиски! Ти пиеш ли, Хенри?
— Оставете уискито.
Къщата се пренасели. Някой пусна водата в тоалетната. Друг бутна от мивката чаша и тя се счупи на пода.
— По-добре си запази тая прахосмукачка, Хенри. Можеш да я използваш за твоя апартамент.
— Добре, ще я запазя.
— Той имаше някакви градински инструменти в гаража. Какво ще кажеш за градинските инструменти?
— Не, по-добре да ги запазя.
— Ще ти дам 15 долара за градинските инструменти.
— О, кей.
Той ми даде 15 долара, а аз му дадох ключа от гаража. Скоро се чу боботенето на сенокосачката, която бе подкарал към дома си.
— Не трябваше да му даваш всички ония неща за 15 долара, Хенри. Те струваха много повече от това.
Не отговорих.
— Какво ще кажеш за колата?
— Мисля, че ще задържа колата.
— Ще ти дам 50 долара за нея.
— Мисля, че ще задържа колата.
Някой нави на руло килима от предната стая. След това хората започнаха да губят интерес. Скоро останаха само трима-четирима, после си заминаха и те. Оставиха ми градинския маркуч, леглото, хладилника и готварската печка и едно руло тоалетна хартия.
Аз излязох навън и заключих вратата на гаража. Докато заключвах, минаха две малки момчета на ролкови кънки. Спряха.
— Виждаш ли този мъж?
— Да.
— Баща му умря.
Те продължиха на кънките си. Аз взех маркуча, завъртях кранчето за водата и се заех да поливам розите.
Не си спомням преди колко години се случи, 15 или 20. Седях си у дома. Беше гореща лятна нощ и ми стана скучно.
Излязох, тръгнах надолу по улицата. Времето за вечеря беше минало за повечето семейства й сега те седяха пред телевизорите си. Стигнах до булеварда. На отсрещната страна на улицата имаше квартален бар, бар в дървена постройка, боядисана в зелено и бяло, прилепен до една старомодна сграда. Влязох.
След като бях прекарал почти един живот по баровете, аз напоследък нещо бях загубил интерес към тях. Щом ми се пиеше нещо, обикновено си го купувах от някой магазин за алкохол, занасях си го в къщи и си го пиех сам.
Този път влязох и избрах стол, далеч от тълпата. Не бих казал, че се чувствах неудобно, по-скоро бях с усещането, че не ми е там мястото. Но когато исках да изляза някъде, просто нямаше къде другаде да отида. В нашето общество повечето интересни места са или извън закона, или са много скъпи.
Поръчах си бутилка бира и запалих цигара. Не беше нищо повече от още един квартален бар. Вътре всички се познаваха. Разказваха си мръсни вицове и гледаха телевизия. Имаше само една жена, стара, в черна рокля и с червена перука. Беше си окачила около дузина гердани и непрекъснато палеше цигарата си. Започнах да съжалявам, че не си останах в стаята и реших да се върна там, след като изпия бирата.
Влезе някакъв мъж и седна пред бара, на стола до мен. Аз не вдигнах поглед — той не ме интересуваше — но от тона му прецених, че е на около моята възраст. В бара го познаваха. Барманът се обърна към него по име и един-двама от редовните му казаха здравей. Три-четири минути той седя мълчаливо с бирата си до мен, после каза: — Здрасти, как я караш?
— А, добре я карам.
— Нов ли си в квартала?
— Не.
— Не съм те виждал тук преди.
Аз не отговорих.
— От Лос Анджелис ли си?
— В голяма степен.
— Мислиш ли, че Твърдоглавите ще успеят тая година?
— Не.
— Не ти харесват Твърдоглавите?
— Не.
— А кой ти харесва?
— Никой. Не обичам бейзбола.
— Какво обичаш?
— Бокс. Борба с бикове.
— Борбата с бикове е жестока.
— Всичко е жестоко, когато губиш.
— Но на бика не му се дава никакъв шанс.
— Както и на никого от нас.
— Ти май си доста черноглед. Вярваш ли в Бога?
— Не в твоя Бог.
— А в кой?
— Не съм сигурен.
— Аз ходя на църква откакто се помня.
Не му отговорих.
— Може ли да те почерпя една бира?
— Разбира се.
Донесоха ни бирите.
— Чете ли вестниците днес? — попита той.
— Да.
— Чете ли за ония 50 малки момиченца, които изгорели при пожара в оня приют за сираци в Бостън?
— Да.
— Не е ли ужасно?
— Предполагам, че е.
— Ти предполагаш?
— Да.
— И не знаеш със сигурност?
— Ако бях присъствал на пожара, предполагам, че щях да сънувам кошмари до края на дните си. Но е различно, когато само го четеш във вестника.
— Не ти ли е мъчно за онези 50 момиченца, които са изгорели там? Те се надвесвали през прозорците и пищели!
— Предполагам, че е било ужасно. Но виждаш ли, то беше само една вестникарска история, вестникарско заглавие. Наистина не се замислих много над нея. Обърнах страницата.
— Искаш да кажеш, че не си почувствал нищо?
— Май че е така.
Той замълча за миг и отпи глътка бира. После изкрещя: — Хей, тук има един тип, който казва, че не е изпитал абсолютно никакво шибано чувство, когато прочел за ония 50 малки момиченца, дето изгорели в Бостън!
Всички се обърнаха да ме погледнат. Аз сведох поглед към цигарата си. Последва минута пълна тишина. После жената с червената перука каза:
— Ако бях мъж, щях да го заритам по задника и да го ритам нагоре-надолу по цялата улица!
— Той и в Бога не вярва! — продължи да крещи мъжът до мен. — И бейзбола мрази! Обича борбата с бикове и обича да гледа как малки момиченца изгарят до смърт!
Аз поръчах на бармана още една бира, само за себе си. Той тръсна бутилката пред мен с отвращение. Двама младежи играеха на билярдната маса в залата. Единият, по-младият, едро момче в бяла тениска, остави щеката си и тръгна към мен. Спря зад гърба ми и пое дълбоко въздух, за да накара гръдния си кош да изглежда още по-широк.
— Този бар тук е хубав бар. Тука ние задници не понасяме. Ние ги изритваме оттука, смачкваме ги, игрите им разказваме от бой!
Усещах го как стои зад гърба ми. Аз вдигнах бутилката си, налях бира в чашата, изпих я, запалих цигара. Ръката ми беше съвършено спокойна. Той постоя там известно време и най-накрая бавно се върна до билярдната маса. Мъжът, който бе седял до мен, стана от стола си и също се махна. — Кучият му син е черногледец — чух го аз да казва. — Той мрази хората!
— Ако бях мъж — каза жената с червената перука, — щях да го накарам да се моли за милост. Не мога да понасям копелета като него.
— Само ония, дето са като Хитлер, приказват така.
— Гадни, мръсни скапаняци!
Аз изпих онази бира, поръчах нова. Двамата младежи продължиха да играят на билярда. Някои от клиентите си тръгнаха и разговорите по мой адрес позатихнаха, като остана да ме хули само жената с червената перука. Тя се напиваше все повече.
— Хуй, хуй… ти си истински хуй! Ти вониш като клозетна яма! Бас държа, че мразиш и държавата си, нали така? И държавата си, и майка си, и всички други. А, знам ви аз вас, момчета! Хуеве, евтини, пъзливи хуеве!
Около 1.30 през нощта тя най-после си замина. Едното от момчетата с билярда също си отиде. Другото момче, онова с бялата тениска, седна на другия край до бара и се заприказва с мъжа, който в началото ме бе почерпил с бира. В два без пет аз бавно станах и излязох.
Никой не тръгна след мен. Поех нагоре по булеварда, намерих моята улица. Лампите в къщите и апартаментите бяха изгасени. Намерих предния двор пред моята сграда. Отворих вратата си и влязох. В хладилника имаше една бира. Отворих я и я изпих.
После се съблякох, изпиках се, измих си зъбите, изгасих лампата, отидох до леглото, легнах си и заспах.
Лесли крачеше бавно под палмовите дървета. Прескочи внимателно една кучешка фъшкия. Беше 10.15 вечерта в източен Холивуд. Цените на стоковата борса се бяха качили с 22 пункта през този ден и експертите не можеха да обяснят защо. Експертите бяха много по-добри в обясненията си, когато пазарът падаше. Мрачните прогнози май дори ги правеха щастливи. В източен Холивуд бе студено. Лесли закопча най-горното копче на палтото си и потрепери. Присви рамене, за да се предпази от студа.
По алеята срещу него се появи дребен мъж със сива филцова шапка. Мъжът имаше лице, което наподобяваше диня, без всякакво изражение. Лесли извади цигара и се отмести малко, за да застане точно на пътя на мъжа. Мъжът беше на около 45, пет фута и шест инча, вероятно около 140 фунта.
— Да имате кибрит, сър? — попита той мъжа.
— О, да… — Мъжът посегна с ръка към джоба си, а в този миг Лесли присви коляно и го удари в слабините. Мъжът изохка и се преви надве, а Лесли го удари здраво зад ухото. Когато мъжът падна, Лесли коленичи, обърна го по гръб, извади ножа си и преряза гърлото му под студената лунна светлина на източен Холивуд.
И всичко беше много странно. Като полузабравен сън. Лесли не можеше да разбере дали всичко това действително ставаше, или не. В началото кръвта като че ли се колебаеше, виждаше се само дълбоката рана, после кръвта избликна силно. Лесли се отдръпна отвратен. Изправи се, отдалечи се. После се върна, пъхна ръка в джоба на мъжа, намери кибрита, пак се изправи, запали цигарата си и продължи по пътя си за дома. Лесли никога нямаше достатъчно кибрит, кибритите като че ли все не стигаха. Кибритите и химикалките…
Лесли седна до масата пред чаша скоч и вода. По радиото изпълняваха нещо на Коуплънд. Е, Коуплънд не беше кой знае какво, но бе все пак по-добре от Синатра. Човек взема каквото му се дава и се опитва да се справи с него. Това му беше казвал неговият старец. О, майната му на неговия старец. Майната им на всички Исусови чеда. Майната му и на Били Грейъм, да му го начукат в шибания задник.
На вратата се почука. Беше Сони, младият рус хлапак, който живееше в апартамента на отсрещната страна на двора. Сони беше половината мъж, половината полов орган и това го смущаваше. Повечето момчета с големи членове имат проблеми, когато чукането свърши. Обаче Сони бе по-приятен от болшинството от тях: той беше мил, любезен и притежаваше известна интелигентност. Понякога бе дори забавен.
— Слушай, Лесли, искам да поговоря с теб няколко минути.
— О, кей. Но, по дяволите, изморен съм. Бях на пистата цял ден.
— Лошо, ъ?
— Когато всичко свърши и се върнах на паркинга, видях, че някакво копеле е откъртило чистачките на колата ми, минавайки оттам. Такава тъпа, просташка гадория, знаеш!
— Как ти вървеше с конете?
— Спечелих 280 долара. Но съм уморен.
— О, кей, няма да стоя дълго.
— Добре. Какъв е проблемът? Твоята старица ли? Защо не вземеш да я набиеш здравата, твоята старица? После и на двамата ще ви стане по-добре.
— Не, мойта старата си е наред. То е просто… по дяволите, не знам. И това, и онова, ти знаеш. Някак, аз не мога да навляза вътре в нищо. Някак, не мога да се хвана за никакво начало. Изглежда всички врати са затворени, всичко е заключено. Всички карти май вече са раздадени.
— Шибана история, но това е стандартно. Животът е игра на силните. Но ти си само на 27, може да извадиш късмет в нещо, някак си.
— Ти с какво се занимаваше, когато беше на моята възраст?
— При мен беше по-зле, отколкото при теб. Нощем в тъмното лежах навън, пиян, на улицата, надявайки се някоя кола да ме прегази. Но и такъв късмет не извадих.
— И не можеше да измислиш никакъв друг изход?
— Това е едно от най-трудните неща, да измислиш какъв трябва да е първият ти ход.
— Даа. Всичко изглежда така безполезно.
— Ние убихме Божия син. Вярваш ли, че това Копеле някога ще ни прости? Аз може да съм луд, но знам, че Той не е.
— Ти си седиш тук, в скъсания си халат и си пиян през половината време, а все пак си по-нормален от всички, които познавам.
— Хей, това ми хареса. Много хора ли познаваш?
Сони само присви рамене. — Искам да разбера само едно: има ли изход? Има ли изобщо някакъв изход?
— Хлапе, изход няма. Психолозите ни съветват да вземем да се занимаваме с шах, с колекциониране на марки или с билярд. Всичко, каквото и да е, вместо да мислим над по-важните неща.
— Шахът е скучен.
— Всичко е скучно. И няма избавление. Знаеш ли какво татуираха по ръцете си някогашните безделници? „РОДЕНИ, ЗА ДА УМРЕМ“. И колкото и комично да звучи това, то е основата на мъдростта.
— Според теб, какво си татуират по ръцете сегашните безделници?
— Не знам. Вероятно нещо от рода на „ИСУС СЕ БРЪСНЕ“.
— Ние не можем да избягаме от Господ, нали?
— Може би Той не може да избяга от нас.
— Хей, слушай, с теб винаги е хубаво да се говори. Аз винаги се чувствам по-добре, след като съм говорил с теб.
— Винаги на твое разположение, хлапе.
Сони се изправи, отиде до вратата, отвори я, затвори след себе си, замина. Лесли си наля още един скоч. „Овните“ на Ел Ей бяха подсилили отбранителната си линия. Добра идея. Всичко в света еволюираше към ОТБРАНА. Желязната завеса, железният разум, железният живот. Някой истински решителен треньор най-после ще се заеме да изритва топката от първа база всеки път, когато тя попадне в ръцете на отбора му и по този начин никога няма да загуби игра.
Лесли довърши питието си, смъкна панталона си и почеса задника си, напъхвайки пръстите си навътре. Хората, които лекуват хемороидите си, са глупаци. Когато наоколо няма никой друг, е чудесно средство, за да се преборваш със самотата. Лесли си наля още един скоч. Телефонът иззвъня.
— Ало?
Беше Франсин. Франсин обичаше да го впечатлява. Франсин обичаше да си мисли, че го впечатлява. Но беше отегчителна досадница. Лесли често си мислеше колко е любезен, да й позволява да го отегчава по този неин начин. Всеки средностатистически мъж би й затворил слушалката с бързината и размаха на гилотина.
Кой беше човекът, написал онова изключително есе за гилотината? Камю? Камю, да. И Камю бе един досадник. Но есето му за гилотината и онова другото, „Странникът“, бяха изключителни.
— Днес обядвах в хотел „Бевърли Хилз“ — каза тя. — Седнах на една маса сама. Поръчах си салата и напитки. Дъстин Хофман беше там, както и някои други филмови звезди. Започнах да говоря на хората, които седяха близо до мен, а те се усмихваха и кимаха, всички маси наоколо станаха само усмивки и кимвания, и малки жълти личица, като глухарчета. Аз продължих да говоря, а те продължиха да се усмихват. Защото си мислеха, че съм някаква откачена, и че единственият начин да се отърват от мен, е да се усмихват. И се изнервяха все повече и повече. Разбираш ли?
— Естествено.
— Помислих си, че може да искаш да чуеш това.
— Ъхъ…
— Сам ли си? Искаш ли компания?
— Тази вечер съм наистина изморен, Франсин.
След малко, Франсин затвори телефона. Лесли се съблече, пак почеса задника си и влезе в банята. Изми няколкото зъба, останали в устата му. Каква грозотия, да си стърчат така. Трябваше да избие тези останали зъби с чука. С всички тия улични боеве, в които бе участвал и пак никой да не го уцели в предните зъби. Е, някой ден на всичко така или иначе, щеше да му дойде краят. Окончателно. Лесли сложи още малко паста на електрическата си четка за зъби и се задържа там дълго, опитвайки се да спечели време.
След това остана много дълго полулегнал в леглото с един последен скоч и с цигара. С питието и цигарата, човек поне имаше какво да прави, докато чакаше да види как ще се развият нещата.
Той погледна към кутията кибрит в ръката си и внезапно осъзна, че беше същата, която бе взел от мъжа с диненото лице. Тази мисъл го сепна. Това беше ли се случило наистина, или не? Загледа се озадачен в кибрита. Прочете надписа на него:
1 000 етикети по поръчка,
с вашето лично име и адрес
Само за 1 USD.
Е, каза си той, това изглежда доста изгодна цена.
Аз се претърколих в леглото и вдигнах телефона. Беше Луси Сандърс. Познавах я от две-три години, но интимно от три месеца. Току-що се бяхме разделили. Тя приказваше наоколо, че ме е зарязала, защото съм пияница, но истината бе, че я бях оставил аз, заради бившата си приятелка.
Луси не бе понесла това добре. Реших, че трябва да намина у тях и да й обясня защо ми се налагаше да я напусна. В книгите на това се казва: „да ги отстраняваш безболезнено“. А пък аз исках да бъда добро момче. Когато пристигнах там, нейната приятелка ме пусна да вляза.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Искам да отстраня Луси безболезнено.
— Тя е в спалнята.
Влязох. Тя лежеше на леглото, пияна и само по бикини. Почти бе изпразнила една половинлитрова бутилка скоч. На пода до нея имаше гърне, в което бе повръщала.
— Луси — казах аз.
Тя обърна глава.
— Това си ти! Ти си се върнал! Знаех си, че няма да останеш с оная курва!
— Виж, почакай за минута, бейби, аз дойдох само за да обясня защо те напуснах. Добро момче съм. Мислех, че е хубаво да обясня.
— Ти си копеле! Ти си ужасен човек!
Аз седнах на ръба на леглото, взех бутилката от шкафчето до нея и си дръпнах една здрава глътка.
— Мерси. Виж, ти знаеше, че обичам Лили. Знаеше го, когато живеех с теб. Тя и аз — между нас съществува определено разбирателство.
— Но ти ми казваше, че тя направо те убива!
— Просто театрално преувеличение. Хората се разделят и се събират през цялото време. То си е част от процеса.
— Аз те приех при мен. Аз те спасих.
— Зная. Спаси ме за Лили.
— Ти, копеле! Не можеш да различиш една добра жена, когато я имаш!
Луси се наведе през ръба на леглото и повърна.
Аз допих бутилката й. — Не би трябвало да пиеш този боклук. Отрова е.
Тя се надигна обратно на леглото.
— Остани при мен, Лари, не се връщай при нея. Остани при мен!
— Не мога да го направя, бейби.
— Погледни ми краката! Аз имам хубави крака! Виж гърдите ми! Имам хубави гърди!
Аз хвърлих празната бутилка в кошчето.
— Съжалявам, трябва да тръгвам, бейби.
Луси скочи буйно от леглото и ме нападна, присвила ръце в юмруци. Ударите се посипаха по устата ми, по носа. Оставих я да се разтовари за секунда-две, после я хванах за китките и я хвърлих обратно на леглото. Обърнах се и излязох от спалнята. Приятелката й беше в предната стая.
— Опитваш се да бъдеш добро момче и получаваш юмрук по носа — казах й аз.
— Няма начин, точно ти да бъдеш добро момче — каза тя.
Аз затръшнах вратата, качих се в колата си и се махнах.
На телефона беше Луси. — Лари?
— Да? Какво има?
— Слушай… искам да се запозная с приятеля ти, Дон.
— Защо?
— Ти каза, че бил единственият ти приятел. Бих искала да познавам единствения ти приятел.
— Е, по дяволите, защо не?
— Благодаря.
— Ще ходя у тях след посещението ми при дъщеря ми в сряда. Ще бъда там около 5.00. Защо не наминеш и ти към 5.00 и ще те представя?
Дадох й адреса и подробни инструкции. Дон Дорн беше художник. Беше с 20 години по-млад от мен и живееше в малка къща на плажа. После се обърнах на другата страна и пак заспах. Винаги спях до обяд. Тази беше тайната на успешното съществуване.
Дон и аз бяхме изпили по две-три бири преди пристигането на Луси. Тя се появи възбудена и носеше със себе си бутилка вино. Аз ги представих един на друг и Дон отвори виното. Луси седна между мен и него и набързо пресуши чашата си. Ние с Дон продължихме на бира.
— О — каза Луси, поглеждайки към Дон. — Той е направо чаровен!
Дон не каза нищо. Тя го подръпна за ризата. — Ти си направо чаровен! — Пресуши следващата чаша и си наля още една. — Да не би току-що да си излязъл от душа?
— Преди около час.
— О, в косата ти има влажни къдрици. Ти си чаровен!
— Как върви с рисуването, Дон? — попитах аз.
— Не знам. Започвам да се отегчавам от стила си. Мисля, че трябва да се впусна в нова област.
— О, тези картини на стената твои ли са? — попита Луси.
— Ъхъ.
— Те са прекрасни! Продаваш ли ги?
— Понякога.
— Направо съм влюбена в рибата ти! Откъде взе всичките тези аквариуми?
— Купих ги.
— Гледай онази оранжева риба! Аз просто съм влюбена в онази оранжева риба!
— Даа, хубава е.
— Те самоизяждат ли се помежду си?
— Понякога.
— Ти си чаровен!
Луси пиеше чаша след чаша вино.
— Пиеш прекалено бързо — казах й аз.
— Гледай кой го казва!
— Ти още ли си с Лили? — попита Дон.
— Стабилна връзка, като чисто злато — казах аз.
Луси пак пресуши чашата си. Бутилката бе вече празна. — Извинете ме — каза тя и изтича в банята. Чухме я да повръща.
— Как върви с конете ти? — попита Дон.
— Доста добре засега. А как я караш ти? Нещо добро за чукане напоследък?
— Късметът нещо ме е изоставил.
— Не губи надежда. Късметът ти може и да се промени.
— Точно на това, по дяволите, се надявам.
— А Лили се усъвършенства все повече и повече. Не знам как го постига.
Луиз излезе от банята. — Мили Боже, лошо ми е, вие ми се свят! — Тя се хвърли на леглото на Дон. — Вие ми се свят.
— Просто затвори очите си — казах аз.
Луси остана да лежи на леглото, стенеща и с широко отворени към мен очи. Дон и аз изпихме още малко бира. После му казах, че трябва да си тръгвам.
— Остани със здраве — казах аз.
— Господ да те поживи — каза той.
Оставих го там, изправен до вратата си, доста пиян, и заминах.
Претърколих се в леглото и вдигнах телефона.
— Ало?
Беше Луси.
— Съжалявам за снощи. Изпих онова вино много бързо. Обаче почистих банята като малко, добро момиченце. А Дон е хубав човек. Наистина ми харесва. Може би ще купя някоя от картините му.
— Добре. Ще се почувства поласкан.
— Ти не ми се сърдиш, нали?
— За какво има да се сърдя?
Тя се засмя. — Исках да кажа, за това, че ми стана лошо и всичко останало.
— На всеки в Америка му прилошава от време на време.
— Аз не съм пияница.
— Зная.
— Ще си бъда в къщи през целия уикенд, ако решиш, че искаш да ме видиш.
— Няма да искам.
— Ти не ми се сърдиш, Лари?
— Не.
— Е, добре тогава. Чао-чао.
— Чао-чао.
Оставих телефона и затворих очи. Замислих се — ако продължавам да печеля на пистата, ще си купя нова кола. И ще се преместя в Бевърли Хилз. Телефонът отново иззвъня.
— Ало?
Беше Дон.
— Добре ли си? — попита той.
— Добре съм. А ти?
— И аз.
— Ще се преместя в Бевърли Хилз.
— Звучи чудесно.
— Искам да живея по-близо до дъщеря ми.
— Как е тя?
— Ами тя е красавица. И си има всичко, съвсем всичко.
— Чувал ли си се с Луси?
— Преди малко ми се обади.
— Тя ме изсмука целия.
— Добре ли беше?
— Не можах да свърша.
— Извинявай.
— Вината не беше твоя.
— Надявам се, че не.
— Е, значи ти си добре, Лари?
— Да, така мисля.
— О, кей, ще се видим пак.
— Разбира се. Дочуване, Дон.
Оставих телефона и затворих очи. Бе едва 10.45 сутринта, а аз винаги спях до обяд. Животът е толкова хубав, колкото му позволиш да бъде.
Хотел „Ейнджълз Вю“. Марти плати на рецепцията, взе ключа и тръгна по стълбите. Беше не съвсем приятна нощ. Стая 222. И какво значеше това? Той влезе вътре и завъртя ключа за осветлението. Една дузина хлебарки изпълзяха зад тапетите, дъвчеха ги, движеха се, пак дъвчеха. Имаше телефон, с монети. Той пусна монетата си и набра номера. Тя отговори. — Тони? — попита той.
— Да, на телефона е Тони… — каза тя.
— Тони, започвам да откачам.
— Казах ти, че ще дойда да те видя. Къде си?
— „Ейнджъл Вю“, на Шеста и Коронадо, стая 222.
— Ще се видим след около два часа.
— Не можеш ли да дойдеш сега?
— Слушай, трябва да заведа децата у Карл, след това искам да намина при Джеф и Хелън, защото не съм ги виждала от векове…
— Тони, аз те обичам, за Бога, и искам да те видя сега!
— Може би, ако се отървеш от жена си, Марти…
— Тези работи изискват време.
— Ще се видим след два часа, Марти.
— Слушай, Тони…
Но Тони затвори. Марти отиде до леглото и седна на ръба му. Това наистина щеше да бъде последната му връзка, в която се забърква. Струваше му твърде много усилия. Жените явно бяха по-силни от мъжете. Те знаеха всички ходове. А той не знаеше, никога не знаеше как.
На вратата се почука. Той отиде и отвори. Беше някаква блондинка на около тридесет и пет, облечена в скъсана синя рокля. Беше с много силен лилав грим и дебел пласт червило на устните. И се чувстваше лек дъх на джин.
— Слушай, няма да имаш нищо против да пусна телевизора си, нали?
— Няма проблем, пусни го.
— Последният, който живееше в стаята ти, беше някакъв откачен тип. Щом пуснех телевизора си, почваше да блъска по стените.
— Няма проблем. Можеш да пуснеш телевизора. — Марти затвори вратата. Извади предпоследната цигара от пакета си и я запали. Тази Тони му беше влязла под кожата, той трябваше да я изхвърли оттам. На вратата пак се почука. Отново бе блондинката. Гримът й беше лилав и почти съвпадаше с цвета на очите й, разбира се, че беше невъзможно, но като че ли бе добавила още червило по устните си.
— Да? — попита Марти.
— Слушай, знаеш ли какво прави женската богомолка, когато те вършат онова нещо?
— Кое нещо?
— Ебането.
— Какво прави тя?
— Изяжда главата на мъжкия. Докато вършат онова нещо, тя му изяжда главата. Е, аз допускам, че има и по-лоши начини да се умре, не мислиш ли?
— Даа — каза Марти, — като например от рак.
Блондинката влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Отиде и седна на единствения стол. Марти седна на леглото. — Ти възбуди ли се, когато казах „ебане“? — попита тя.
— Даа, малко.
Блондинката стана от стола, отиде до леглото, наведе се и приближи главата си до главата на Марти, погледна го в очите и приближи устните си на милиметри от неговите. После каза: „Ебане, ебане, ебане!“ Приближи се още малко и го повтори: „Ебане!“ След това се изправи и се върна на стола си.
— Как се казваш? — попита Марти.
— Лили. Лили Лавел. Бях стриптийзьорка в Бърбанк.
— Аз съм Мартин Евънс. Приятно ми е да се запознаем, Лили.
— Ебане — каза Лили много бавно, разтегляйки устни и изплезвайки езика си.
— Можеш да пускаш телевизора си, когато искаш — каза Марти.
— Чувал ли си за паяка Черната вдовица? — попита тя.
— Не си спомням.
— Ами, аз ще ти кажа. След като те свършат оная работа — ебането — тя го изяжда жив.
— О — каза Марти.
— Обаче има и много по-лоши начини да се умре, не мислиш ли?
— Сигурно, като от проказа, може би.
Блондинката стана и закрачи из стаята, напред-назад, напред-назад. — Миналата вечер се бях напила. Подкарах колата си по магистралата и слушах един концерт за хорна, Моцарт, а онази хорна направо ме пронизваше цялата, карах с 85 мили в час, облегната на волана напред и управлявах само с лактите си, можеш ли да повярваш това?
— Разбира се, вярвам го.
Лили престана да крачи и изгледа Марти. — Вярваш ли, че мога да те лапна в устата си и да ти направя такива неща, които никога не са били правени на мъж?
— Ами, не зная какво да вярвам.
— Е, ами аз мога, мога…
— Много си мила, Лили, обаче аз трябва да се срещна тук с приятелката си след около час…
— Е, ами аз ще те подготвя за нея.
Лили отиде до него, дръпна ципа надолу и извади пениса му от спортните гащета.
— О, той е сладък!
Лили навлажни средния си пръст на дясната ръка, и започна да търка главичката и мястото точно отдолу зад главичката.
— Но той е толкова морав!
— Точно като твоя грим…
— О, той става толкова голям!
Мартин се засмя. Иззад тапета пропълзя една хлебарка, любопитна да не пропусне зрелището. После изпълзя и втора. Те размърдаха пипалцата си. Внезапно устата на Лили се оказа върху пениса му. Тя го обхвана с устни точно под главичката и засмука. Езикът й беше почти като шкурка и изглежда знаеше всичките точни места. Мартин погледна надолу към главата й и се възбуди силно. Започна да гали косата й и от устата му се отрониха звуци. Тогава тя неочаквано заби зъби в члена му, силно. Отхапа го почти на две. След това, все още стиснала зъби, тя отметна рязко главата си назад. Една част от главичката се откъсна. Марти изпищя и се запревива на леглото. Блондинката стана и се изплю. По килима се пръснаха парчета плът и кръв. После тя закрачи, отвори вратата, затвори я, замина.
Марти грабна калъфката на възглавницата и я притисна към пениса си. Страх го беше да погледне. Почувства ударите на сърцето си да пулсират из цялото му тяло, особено там долу. Кръвта започна да се просмуква през калъфката. Тогава телефонът иззвъня. Той успя да стане, да се добере до него и да отговори. — Да? — Марти? — Да? — Аз съм, Тони. — Да, Тони… — Звучиш ми странно… — Да, Тони… — Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Аз съм при Джеф и Хелън. Ще те видя след около час. — Добре. — Слушай, какво ти става? Мислех си, че ме обичаш? — Вече не зная, Тони… — Добре тогава — каза тя сърдито и затвори телефона.
Марти успя да намери една монета и я пусна в телефона. — Оператор, свържете ме с някоя частна линейка. С която искате, но го направете бързо. Може би умирам…
— Свързахте ли се с вашия личен лекар, сър?
— Оператор, моля повикайте ми частна линейка!
Зад съседната врата отляво блондинката се настани пред телевизора си. Протегна ръка и го включи. Бе дошла тъкмо навреме за шоуто на Дик Кавет.
Трябва да съм бил на около 28 по него време. Не работех, обаче имах малко пари, защото ми бе провървяло на пистата — най-после. Беше около 9 вечерта. Бях пил час-два в квартирата си. Стана ми скучно, излязох и закрачих по улицата. Стигнах до някакъв бар, насреща от бара, в който обикновено ходех и по някаква причина влязох в него. Оказа се много по-чист и модерен от моя бар и даже си помислих — е, може да извадя късмет и с някое задниче от класа тук.
Седнах близо до входа, през два стола от онова момиче. Тя беше сама и имаше още четири-пет клиенти, мъже и жени, но всичките в другия край на бара. Барманът стоеше при тях, говореше и се смееше. Трябва да съм седял три или четири минути. Барманът продължи да приказва с тях и да се смее. Мразех тези задници — те пиеха колкото си искат, получаваха бакшиши, получаваха момичета, и възхищение, имаха си всичко, което пожелаеха.
Аз извадих пакет цигари. Изтръсках една. Нямах кибрит. И на бара не се виждаше. Погледнах към дамата.
— Извинете, имате ли огънче?
Раздразнена, тя бръкна в чантата си. Извади кутийка кибрит й после, без да ме погледне, го хвърли пред мен.
— Задръж го — каза тя.
Тя имаше дълга коса и хубаво тяло. Беше с изкуствено кожено палто и малка кожена шапка. Загледах се как накланя главата си назад, след като дръпне от цигарата си. После издишаше дима с такава поза, сякаш всичко на света и бе известно. Беше от ония, дето ти се иска да ги набиеш с колана си.
Барманът продължаваше да не ми обръща внимание.
Аз взех един пепелник, вдигнах го на две стъпки над барплота и го пуснах. Това му подейства. Той се засили към мен, стъпвайки тежко по пода. Беше здравеняк, сигурно шест фута и четири, 265 фунта. С малко тлъстини около корема, но с големи рамене, голяма глава, големи ръце. Бе хубавец, но някак по просташки начин, с кичур пияна коса, надвиснала над едното му око.
— Един двоен „Кати Сарк“ върху много лед — казах му аз.
— Имаш късмет, че не счупи тоя пепелник — каза той.
— И ти имаш късмет, че го чу — отвърнах аз.
Дъските по пода заскърцаха и застенаха, когато той тръгна обратно, за да ми налее питието.
— Надявам се, че няма да ми налее „Майки“ — обърнах се аз към момичето в изкуственото кожено палто.
— Джими е добро момче — каза тя. — Джими не върши подобни неща.
— Никога не съм срещал добро момче, наречено „Джими“ — казах й аз.
Джими се върна с питието ми. Аз бръкнах в портфейла си и пуснах една 50-доларова банкнота на бара. Джими я взе, вдигна я към светлината и каза: — Лайна!
— Какво има, момче? — попитах аз. — Не си ли виждал петдесетачка досега?
Той се отдалечи, стъпвайки тежко по пода. Аз отпих глътка от чашата си. Двойно беше, вярно.
— Типчета като него никога не виждат петдесетачки — обърнах се аз към момичето с кожената шапка. — А пък аз в джоба си не нося нищо друго, освен петдесетачки.
— Ти си пълен с лайна — каза тя.
— Не, не съм — казах й аз. — Изсрах се преди двайсетина минути.
— Голяма работа…
— Мога да купя онова, което имаш.
— То не се продава — каза тя.
— Какъв ти е проблемът? Катинарче ли има там? Ако има, не се тревожи, никой няма да те моли за ключа.
Изпих още една глътка.
— Едно питие? — попитах я аз.
— Пия само с хора, които ми харесват — каза тя.
— Е, сега пък ти си пълна с лайна — казах й аз.
И къде се бави барманът с рестото ми? — помислих си аз. Май мина доста време…
Тъкмо се канех пак да тресна пепелника, когато той се върна, разтърсвайки пода с глупавите си крака.
Сложи ми рестото на бара. Аз погледнах към парите, когато той вече тръгваше обратно.
— Хей! — креснах аз.
Той се върна. — Какво има?
— Върнал си ми рестото до десетачка. Аз ти дадох 50.
— Ти ми даде десет…
Обърнах се към момичето: — Слушай, ти видя, нали? Дадох му 50 долара!
— Ти даде на Джими десет — каза тя.
— Мамичката ви, какво означава това? — попитах аз.
Джими пак тръгна към другия край.
— Тая работа няма да ти се размине! — изревах с пълно гърло аз.
Той спокойно си продължи. Стигна до компанията си в другия край на бара и всички пак започнаха да говорят и да се смеят.
Аз останах да седя и да си мисля. Момичето до мен издуха струя дим през носа си, отметнала глава назад.
Помислих си дали да не взема да разбия огледалото зад бара? Бях направил това на едно друго място. И все пак се поколебах.
Какво, започвах да омеквам ли?
Този кучи син ме беше опикал от горе до долу, докато всички гледаха.
Хладнокръвието му ме тревожеше повече от ръста му. Вероятно той се уповаваше на още нещо. Имаше скрит пистолет под барплота ли? И искаше да му падна право в ръчичките? И всички свидетели на негова страна…
Не знаех какво да правя. Близо до изхода имаше телефонна кабина. Аз станах, отидох до нея, влязох, пуснах една монета, набрах някакъв номер напосоки. Щях да се престоря, че викам аверите си, че те щяха да дойдат веднага и да разпилеят бара му. Заслушах се в сигнала от другия край на линията. Той спря. Отговори ми жена.
— Ало? — каза тя.
— Аз съм — отвърнах аз.
— Ти ли си, Сам?
— Да, да, слушай сега…
— Сам, днес се случи нещо ужасно! Уули бе прегазен!
— Уули?
— Нашето куче, Сам! Уули е мъртъв!
— Сега слушай! Аз съм в „Червеното око“! Знаеш ли къде е? Добре! Искам да доведеш Лефти и Лари и Тони и Големия Анжело тук, веднага! Разбра ли? Доведи също и Уули!
Аз затворих телефона и останах да поседя там. Помислих дали да не се обадя на полицията. Но знаех какво ще се случи тогава. Те щяха да подкрепят бармана. А пък мен щяха да ме закарат в отрезвителното.
Излязох от телефонната кабина и се върнах на стола си пред бара. Довърших питието си. После взех един пепелник и го стоварих отгоре, силно. Барманът ме изгледа. Аз станах, вдигнах ръка и му показах среден пръст. После се обърнах и си излязох, последван от смеха на бармана и на тълпата му…
Спрях в магазинчето за алкохол, взех две бутилки вино и отидох в хотел „Хелън“, който се намираше на същата улица, но отсреща на бара, в който бях седял. Имах приятелка в хотела, алкохоличка като мен, работеше там като камериерка. Качих се до втория етаж и почуках на вратата й, надявайки се да я намеря сама.
— Бейби — извиках аз, — в беда съм. Преебаха ме.
Вратата се отвори. Бети бе сама и по-пияна от мен.
Аз влязох и затворих след себе си.
— Къде са ти чашите?
Тя ми показа, аз отворих една бутилка и налях. Тя седна на ръба на леглото, а аз на стола. Подадох й бутилката. Тя запали цигара.
— Мразя това място, Бени. Как така не живеем вече заедно?
— Ти започна да скиташ по улиците, бейби, ти направо ме побърка.
— Е, ами ти ме знаеш каква съм.
— Ъхъ…
Бети хвана цигарата си и разсеяно я натисна върху чаршафа на леглото. Забелязах дима, който започна да се извива оттам. Станах и дръпнах ръката й. На нощното шкафче имаше една чинийка. Взех я и й я занесох. В нея имаше засъхнала храна, изглеждаше като тамале. Поставих чинийката на леглото до нея.
— Ето пепелник…
— Ти знаеш, че ми липсваш — каза тя.
Аз пресуших чашата си, налях си друга. — Слушай, върнаха ми по-малко ресто от една 50-доларова банкнота там, отсреща.
— Ти пък откъде взе 50 долара?
— Няма значение, имах си ги. Онова копеле ми върна малко ресто…
— Защо не го ступа? Уплаши ли се? Бил е Джими. Жените са влюбени в него! Всяка нощ, след като затвори бара, той излиза там отзад на паркинга и пее. Те стоят около него и го слушат, а после някоя от тях се качва на колата му и отива с него.
— Той е едно лайно…
— Той е играл футбол за Нотър Дам.
— Що за глупост е това? И ти ли си падаш по тоя тип?
— Аз не мога да го понасям.
— Добре. Защото смятам да му пръсна задника.
— Мисля си, че те е страх…
— Някога да си ме виждала да избягам от бой?
— Не, но съм те виждала да губиш в няколко.
Не отговорих на последната й забележка. Продължихме да пием и разговорът се измести върху други неща. Не си спомням много от оня разговор. Когато не кръстосваше по улиците, Бети беше доста добра душица. Притежаваше здрав разум, но беше нещо объркана, знаете как става. И пълна алкохоличка. Самият аз можех да се откажа за ден-два. Тя обаче не можеше никога да се въздържи. Беше тъжно. Говорихме си. Бяхме стигнали до разбирателство с нея и сега ни беше лесно да си правим понякога компания. После стана 2 сутринта. Бети каза: — Ела тук и погледай…
Приближихме се до прозореца и ето ти го Джими бармана, отзад на паркинга. И пееше, наистина. Край него стояха три момичета и го наблюдаваха. Чуваше се много смях.
Смеят се заради моите 50 долара, помислих си аз.
После едно от момичетата се качи в колата с него. Другите две си заминаха. Колата постоя още малко. После светнаха фаровете, двигателят заработи и потегли.
Какъв хвалипръцко, помислих си аз. Аз никога не пускам фаровете си, преди да съм включил двигателя.
Погледнах към Бети. — Това копеле наистина се мисли за голяма работа. Ще му спукам задника!
— Не ти стига куража — отвърна тя.
— Слушай — казах аз, — ти още ли държиш онази бейзболна бухалка под леглото си?
— Да, но не мога да се разделя с нея…
— Разбира се, че можеш — казах аз, подавайки й десетачка.
— О, кей. — Тя издърпа бухалката изпод леглото. — Пожелавам ти да вкараш гол…
През следващата нощ в два часа аз чаках на паркинга, свит между две големи кофи за боклук. Носех и бейзболната бухалка на Бети, стара, специална изработка на Джими Фокс.
Не ми се наложи да чакам дълго. Барманът излезе с момичетата си.
— Попей ни малко, Джими!
— Изпей ни една от твоите собствени песни!
— Ами… добре — каза той.
Свали вратовръзката си, пъхна я в джоба, разкопча ризата си на врата, вдигна глава към луната.
„Аз съм мъжът, когото сте чакали…
аз съм мъжът, когото трябва да обожавате…
аз съм мъжът, който ще ви наебе на пода…
аз съм мъжът, когото ще молите за още…
… и за още…
… и за още…“
Трите момичета заръкопляскаха, разсмяха се и се струпаха около него.
— О, Джими!
— О, Джими!
Джими отстъпи крачка назад и започна да оглежда момичетата. Те чакаха. Най-накрая той каза: — О, кей, днес е… Карълайн…
При това другите две момичета изглеждаха покрусени, покорно сведоха глави и си тръгнаха бавно от паркинга, като се обърнаха да помахат на Джими и Карълайн, когато стигнаха до булеварда.
Карълайн остана да стои там, леко пияна, олюлявайки се на високите си токчета. Тя имаше хубаво тяло, дълга коса. И като че ли изглеждаше някак позната.
— Ти си истински мъж, Джими — каза му тя. — Обичам те.
— Празни дрънканици, кучко, искаш само да ми смучеш хуя.
— Да, също и това, Джими! — Карълайн се засмя.
— Ти ще ми смучеш хуя още сега! — каза Джими. Неочаквано гласът му зазвуча заплашително.
— Не, почакай… Джими, това е много бързо.
— Ти казваш, че ме обичаш, тогава смучи ме.
— Не, почакай…
Джими сигурно беше доста пиян, за да се държи така. По паркинга нямаше добро осветление, но и не беше чак толкова тъмно. Някои типове обаче наистина са извратени. Те обичат да го правят на публични места.
— Ще ме смучеш, кучко, сега…
Джими отвори ципа си, хвана я за дългата коса и натисна главата й надолу. Аз помислих, че тя ще го направи. Стори ми се, че ще се подчини, че се е примирила.
Изведнъж Джими изпищя. Изпищя!
Тя го бе ухапала. Той я вдигна за косата и я удари със стиснат юмрук през лицето. После заби коляното си между бедрата й и тя падна, безжизнена.
Припаднала е, помислих си аз. Може би ще я довлека зад тези боклукчийски кофи, след като той си замине, и ще я изчукам.
Проклет да съм, но той ме плашеше. Реших да не се показвам от скривалището си. Стиснах бейзболната бухалка и зачаках да си тръгне.
А той просто си седеше там и надуваше мотора на колата си.
После го видях да излиза. Двигателят още работеше. Фаровете светеха.
Той заобиколи бавно и застана пред колата.
И извика силно: — Хей! Кой тук? Аз виждам… теб…
Започна да се приближава към мен.
— … Аз те… виждам… кой, майната му… се… крие зад тия кофи? Аз виждам… ти… излизай оттам!
Продължи да идва към мен. Луната зад гърба му го правеше да изглежда като някое забравено от Бога същество, излязло от евтин филм на ужасите.
— Ти, шибана хлебарка! — изкрещя той. — Ще те сплескам, ще ти изкарам пикнята от бой!
Нахвърли се върху мен. Аз бях хванат в капан зад кофите с боклук. Издигнах високо бухалката на Джими Фокс, стоварих я със сила върху него и го уцелих право по главата.
Той не падна. Само си стоеше там, втренчил се в мен. Ударих го пак. Приличаше на стар, черно-бял комедиен филм. Той продължаваше да си стои там и да ме гледа с ужасяваща гримаса на лицето.
Аз се измъкнах иззад кофите с боклук и започнах да се отдалечавам. Той ме последва.
Обърнах се.
— Остави ме на мира — казах му аз. — Нека да забравим случилото се.
— Ще те убия, негоднико! — каза той.
Ония две големи ръце се пресегнаха към гърлото ми. Аз му се изплъзнах и замахнах с бухалката към едното му коляно. Чу се пукот като от пистолетен изстрел и той падна.
— Нека да забравим — казах му аз. — Нека оставим нещата така.
Той се бе поизправил и пълзеше към мен по ръце и колене.
— Ще те убия, негоднико!
Тогава го цапнах с бухалката отзад по врата с цялата си сила.
Той се просна до изпадналата си в безсъзнание приятелка. Вгледах се в момичето, Карълайн. Беше онази с изкуствената кожа. Реших, че не я желая, в крайна сметка.
Изтичах до колата на бармана, изключих светлините, спрях мотора, издърпах ключа от таблото и го хвърлих на покрива на сградата. След това изтичах обратно до телата и взех портфейла на Джими.
Избягах от паркинга, изминах няколко крачки на юг и казах: — По дяволите! — Обърнах се и се върнах на бегом на паркинга и при боклукчийските кофи. Бях оставил там уискито си. Една половинка в хартиена торба. Взех го.
Отново тръгнах на юг, стигнах до ъгъла, пресякох улицата, намерих една пощенска кутия, огледах се. Никой. Извадих банкнотите от портфейла и го пуснах в кутията.
После поех надясно и вървях, докато стигна до хотел „Хелън“. Влязох, качих се по стълбището, почуках на вратата.
— БЕТИ, АЗ СЪМ БЕНИ! ЗА БОГА, ОТВОРИ!
Вратата се отвори.
— По дяволите… какво има? — попита тя.
— Нося малко уиски.
Влязох вътре, сложих веригата на вратата.
Лампите светеха. Минах по цялата стая и ги загасих всичките. И стана съвсем тъмно.
— Какво ти става? — попита тя. — Откачил ли си.
Аз намерих чашите и с трепереща ръка налях две.
Заведох я до прозореца. Полицейските коли вече бяха там, лампите на покрива мигаха.
— Какво, по дяволите, е станало? — попита тя.
— Някакъв тип видял сметката на Джими — казах аз.
Чухме да се приближава линейка. След това я видяхме да влиза на паркинга. Те качиха първо момичето. После дойде ред на Джими.
— Кой видя сметката на момичето? — попита Бети.
— Джими…
— А с Джими кой се оправи?
— Какво значение има, по дяволите?
Аз сложих чашата си на перваза на прозореца и извадих банкнотите от джоба си. Преброих ги. 480 долара.
— Ето, бейби…
Подадох й една петдесетачка.
— Исусе, благодаря ти, Бени!
— Няма нищо…
— Трябва наистина да ти е провървяло с ония коне!
— Повече от всякога, бейби…
— Наздраве! — каза тя, вдигайки чашата си.
— Наздраве! — казах аз и вдигнах моята. Чукнахме се за наздравица, после пихме до дъно, докато линейката даде на заден и зави наляво — с пусната сирена.
Просто, още не беше дошъл нашият ред.
Бе топла вечер на пистата с надбягванията на четвърт миля. Тед бе пристигнал тук с 200 долара в джоба, а сега, в началото на третата гонка, вече имаше 530. Той разбираше от коне. Може би не знаеше кой знае колко за другите неща, но с конете нямаше проблеми. Той наблюдаваше таблото с тотализатора, но наблюдаваше непрекъснато и хората около себе си. Хората около него изобщо не умееха да преценяват конете. Обаче въпреки това пристигаха с парите и с мечтите си на пистата. За да ги подмамят, почти на всяка гонка организаторите даваха и по два долара изравняване. Това, както и „Избор-6“. Тед никога не се хващаше на „Избор-6“, на изравняванията или на двойните. Залагаше единствено на победа за най-добрия кон, който не беше непременно всеобщият любимец.
Мари мърмореше толкова много заради ходенето му на пистата, че той си позволяваше само две или три посещения седмично. Тед бе продал компанията си и се бе оттеглил рано от строителния бизнес. И наистина не му оставаха много други неща, с които да се занимава.
Кон номер четири му изглеждаше добре за залог шест към едно, но оставаха още 18 минути, преди да запише залога си. Усети някой да го подръпва за ръкава на палтото му.
— Извинете ме, сър, но аз загубих на първите две гонки. Видях ви как осребрявате жетоните си. Имате вид на човек, който знае какво върши. Кой кон ви харесва в следващата гонка?
Тед й се усмихна. — Ами, аз обикновено улучвам победителя.
— Аз съм свикнала да залагам в гонките с чистокръвни коне — каза сламенорусата блондинка. — Гонките на четвърт миля са толкова бързи!
— Ъхъ. Почти всички свършват за по-малко от 18 секунди. И човек твърде бързо разбира дали е бил прав, или е сгрешил.
— Ако майка ми знаеше, че съм тук и пропилявам парите си, щеше да ме нашиба с колана.
— Самият аз бих искал да те нашибам с колана си — каза Тед.
— Вие не сте един от онези, нали? — попита тя.
— Само се пошегувах — каза Тед. — Хайде да отидем до бара. Може и да ти изберем един победител.
— Добре, г-н…?
— Наричай ме просто Тед. Ти как се казваш?
— Виктория.
Двамата отидоха в бара. — Какво ще пиеш? — попита Тед.
— Това, което пиеш и ти — каза Виктория.
Тед поръча два „Джак Даниълс“. Той изпъна рамене и изпи неговото на един дъх, а Виктория пиеше на малки глътки, загледана право пред себе си. Тед огледа задника й: превъзходен. Тя бе по-хубава, от която и да е проклета филмова звездичка и при това не изглеждаше разглезена и лековата.
— Виж — каза той, посочвайки към програмата си — за следващата гонка, кон номер четири ми се струва най-добър и за него дават шест към едно…
Виктория възкликна с едно много сексапилно „Ооох…?“ Тя се наведе, за да погледне в програмата, докосвайки рамото му със своето. Тогава Тед усети и бедрото й да се притиска в неговото.
— Хората просто не знаят как да преценяват даден кон — каза й той. — Покажи ми някой човек, който умее да преценява коне и аз веднага ще ти покажа човек, който може да спечели всичките пари, които би могъл да носи.
Тя му се усмихна. — Иска ми се и аз да си имам това, което имаш ти.
— Ти си имаш достатъчно много, бейби. Искаш ли още едно питие?
— О, не, благодаря…
— Добре, слушай — каза Тед, — сега най-добре да отидем да заложим.
— Хубаво, аз ще заложа 2 долара на победа. На кой, на четвъртия ли?
— Даа, бейби, на четвъртия…
Те записаха залозите си и излязоха да гледат гонката. Четвъртият не стартира добре, блъснаха го от двете страни, после се оправи, затича пети сред участващите девет коня, но след това започна да усилва темпото и стигна до финала глава до глава с фаворита, играещ за две към едно. Но за всеки финал се правеше снимка.
По дяволите, помисли Тед, аз трябва да спечеля този път. Моля те, Господи, нека да спечеля в този!
— О — каза Виктория, — така съм развълнувана!
На таблото за тотализатора светна цифрата на победителя. Четири.
Виктория изпищя и весело заподскача на мястото си. — Ние спечелихме, ние спечелихме, ние спечелихме!
После прегърна буйно Тед и той усети целувката й по бузата си.
— Спокойно, бейби, най-добрият кон спечели, това е всичко.
Те изчакаха за официалния сигнал и на таблото се изписа плащането. 14.60 долара.
— Ти колко заложи? — попита Виктория.
— Четирийсет на победа — отвърна Тед.
— И колко ще получиш сега?
— 292 долара. Хайде да вървим да си ги приберем.
Те тръгнаха към гишетата. В един момент Тед почувства ръката на Виктория в своята. Тя го дръпна да спрат.
— Наведи се — каза тя, — искам да ти прошепна нещо на ухото.
Тед се наведе, усети хладните й, розови устни до ухото си. — Ти си… един… мъж чудо… Аз искам… да те чукам…
Тед застина на място, ухилил се безволево срещу нея. — Мили Боже — каза той.
— Какво има? Страх ли те е?
— Не, не, не е това…
— Какво тогава?
— Заради Мари… жена ми… аз съм женен… и тя засича времето ми до минута. Знае кога свършват надбягванията и кога трябва да се прибера.
Виктория се засмя. — Ние ще тръгнем сега! Ще отидем в някой мотел!
— Ами да — каза Тед…
Те осребриха жетоните си и излязоха на паркинга. — Ще вземем моята кола. Ще те докарам тук, когато свършим — каза Виктория.
Намериха колата й, син фиат 1992, подхождащ на цвета на роклята й. На регистрационната табелка пишеше: „Вики“. Когато пъхна ключа си, за да отвори вратата, Виктория се поколеба. — Ти не си един от ония, нали?
— От кои? — попита Тед.
— Дето бият с коланите си, от тях. Майка ми веднъж изживяла нещо много ужасно…
— Успокой се — каза Тед. — Аз съм безопасен.
Намериха един мотел на около миля и половина от пистата. „Синята луна“. Само че Синята луна бе боядисана в зелено. Виктория паркира и те излязоха от колата, влязоха в мотела, регистрираха се, дадоха им стая 302. По пътя бяха спрели да купят бутилка „Кати Сарк“.
Тед свали целофана от чашите, запали цигара и наля за двамата, докато Виктория се събличаше. Бикините и сутиенът й бяха розови, и тялото й беше розово и бяло, и красиво. Удивително, как от време на време се раждаше жена, която изглеждаше по този начин, докато всички други, или почти всички други си нямаха нищо, или поне почти нищо. Влудяващо. Виктория бе един красив, влудяващ сън.
Виктория бе гола. Тя се приближи и седна на ръба на леглото до Тед. Кръстоса бедра. Гърдите й бяха много твърди и тя като че ли вече бе възбудена. Той наистина не можеше да повярва в късмета си. Тогава тя се изхили.
— Какво има? — попита той.
— За жена си ли мислиш?
— Ами, не, мислех си за нещо друго.
— Е, би трябвало да мислиш за жена си…
— По дяволите! — каза Тед. — Ти беше тази, която предложи ебане!
— Бих искала да не използваш тази дума…
— Опитваш се да се измъкнеш ли?
— О, не. Слушай, имаш ли цигара?
— Разбира се…
Тед извади една цигара, подаде й я и й поднесе огънче, когато тя я стисна между устните си.
— Ти имаш най-красивото тяло, което някога съм виждал — каза Тед.
— Не се съмнявам, че е така — отвърна усмихната тя.
— Хей, да не би да се измъкваш от тая работа? — попита я пак Тед.
— Разбира се, че не — отговори тя. — Свали си дрехите.
Тед започна да се съблича, чувствайки се стар, дебел и грозен, но същевременно и късметлия — днес бе най-добрият му ден на пистата, и не само в едно отношение. Той преметна дрехите си върху един стол и седна до Виктория.
Тед отново напълни чашите.
— Знаеш ли — каза й той, — ти си от класа, обаче и аз съм от класа. Но всеки от нас си има собствен начин да го показва. Аз преуспях в строителния си бизнес и все още преуспявам с конете сега. Не всеки има подобен инстинкт.
Виктория изпи наведнъж половината от питието си и му се усмихна. — О, ти си моят голям дебел Буда!
Тед пресуши чашата си. — Виж, ако не искаш да го правиш, няма да го направим. Просто забрави за това.
— Я да видя какво си има Буда…
Виктория се пресегна и плъзна ръка между бедрата му. Докосна го, хвана го в длан.
— О, о… усещам нещо — каза Виктория.
— Естествено… Е, и какво?
Тогава тя бързо се наведе надолу. Първо само го целуна. После се отвори устата й, езикът и го докосна.
— Ти, путко! — каза той.
Виктория вдигна глава и го погледна. — Моля те, не обичам мръсни приказки.
— Добре, Вики, добре. Без мръсни приказки.
— Легни под завивките, Буда!
Тед се пъхна под завивките и почувства тялото й до себе си. Кожата й беше хладна, а устата й се разтвори и той я целуна, вкара и езика си вътре. Харесваше му така, свежо, пролетно свежо, младо, ново, хубаво. Каква невероятна наслада! О, той щеше да я разкъса! Той си поигра с нея там долу, наложи се да го прави дълго, за да я изчака да свърши. След това я почувства как се разтваря и напъха пръста си вътре. Тя му падна сега, кучката! Той извади пръста си и потърка клитора. Искаш предварителна игра, ще си получиш предварителна игра! — помисли си той.
Тогава почувства зъбите й да се забиват в долната му устна — болката бе ужасна. Тед се отдръпна, усетил вкуса на кръвта и опипа раната на устната си. Леко се изправи в леглото и зашлеви силно Виктория по едната буза, после с опакото на ръката по другата. Намести се върху нея, намери мястото, вкара го и го блъсна дълбоко навътре, докато притискаше отново устни до нейните. Тед заработи с дива ярост, като от време на време отдръпваше глава, за да я погледне в лицето. Опита се да се задържи на ръба, да не избързва, но тогава видя онази сламеноруса коса, пръсната като ветрило по възглавницата, огряна от лунната светлина.
Тед се бе облял в пот и стенеше като гимназист. Ето, това беше то. Нирвана. Мястото, където трябваше да бъде. Виктория остана безмълвна. Стоновете на Тед постепенно затихнаха и след миг той се претърколи от нея.
Загледа се невиждащ в тъмнината.
Забравих да смуча циците й, помисли си той.
Тогава чу гласа й. — Знаеш ли какво? — попита тя.
— Какво?
— Напомняш ми за един от ония коне на днешните надбягвания.
— Какво искаш да кажеш?
— Всичко свършва за 18 секунди.
— Ще се надбягваме пак, бейби — каза той…
Тя отиде в банята. Тед се избърса на чаршафа, той, старият професионалист. Виктория се оказваше доста мръсничко парче, в известен смисъл. Но тя подлежеше на дресиране. При него нещата вървяха наред. Колко мъже на неговата възраст можеха да се похвалят със собствена къща и 150 хиляди в банката? Да, той си беше от класа и тя съвсем добре го знаеше!
Виктория излезе от банята все още хладнокръвна, като недокосната, едва ли не девственица. Тед включи нощната лампа, после седна в леглото и наля още две питиета. Тя се настани на ръба на леглото със своята чаша, при което той също стана от леглото и седна до нея.
— Виктория — каза той, — аз мога да направя нещата много хубави за теб.
— Предполагам, че си имаш своите начини, Буда.
— И ще бъда по-добър любовник.
— Естествено.
— Слушай, трябваше да ме познаваш, когато бях млад. Бях малко чепат, но ме биваше. Имах го заложено у мен. Още го имам.
Тя му се усмихна. — Хайде, хайде, Буда, не е чак толкова зле. Имаш си съпруга, много неща са ти наред.
— Освен едно — каза той, като изпи питието си до дъно и я погледна. — Освен едно нещо, което действително искам…
— О, погледни си устната! Ти кървиш!
Тед погледна в чашата си. Имаше няколко капки кръв и по брадичката му също течеше. Той изтри брадичката си с опакото на ръката.
— Ще отида да си взема душ и да се пооправя, бейби. Веднага се връщам.
Тед отиде в банята, плъзна вратата на душкабинката и пусна водата, опитвайки я с ръка. Стана достатъчно гореща и той влезе под душа, водата обля тялото му. Но по пода можеше да види размити капки от кръвта си. Каква дива котка! На нея й трябваше само едно — здрава ръка.
Мари си беше наред, тя беше мила, но и някак скучна, всъщност. Беше изгубила жизнеността на младостта. Вината не беше нейна, разбира се. Може би, той би могъл да намери начин да остане с Мари, а между другото да си има и Виктория. Виктория го подмладяваше. И той имаше нужда от малко шибано подмладяване. Както и от още малко хубаво ебане като това. Разбира се, всички жени бяха откачени, те все искаха повече, отколкото можеше да им се даде. Изобщо не им беше ясно, че да вършиш онова не е славно изживяване, а просто една необходимост.
— Побързай, Буда! — чу я да го вика тя. — Не ме оставяй сам-самичка тук!
— Няма да се бавя, бейби! — викна й той изпод душа.
После се насапуниса добре, измивайки всичко от себе си.
След това излезе, изсуши се с хавлията, отвори вратата на спалнята и пристъпи вътре.
Мотелската стая бе празна. Нея я нямаше.
Между обикновените предмети и събитията съществува някаква дистанция, която е забележителна. Съвсем изведнъж той видя стените, килима, леглото, два стола, масичката за кафе, тоалетката и пепелника с техните угарки. Дистанцията между тези неща бе огромна. Тогава и сега бяха на светлинни години разстояние.
Импулсивно той изтича до гардероба и отвори вратите. Нищо, освен закачалки за дрехи.
Тогава Тед осъзна, че дрехите му ги нямаше. Бельото му, ризата, панталона, ключовете на колата и портфейла, парите му в брой, обувките, чорапите, всичко.
Пак подтикван от импулс, той погледна под леглото. Нищо.
После Тед забеляза бутилката „Кати Сарк“, полупълна, на масичката до леглото — приближи се, взе я и си наля едно питие. Докато правеше това, видя двете думи, изписани на огледалото с розово червило: „Довиждане, Буда!“
Тед изпи питието си, остави чашата и се загледа в образа си в огледалото — много дебел, много стар. И нямаше представа какво да прави по-нататък.
Той отнесе бутилката обратно до леглото и седна на ръба му, както бяха седели двамата с Виктория. Вдигна бутилката и засмука от нея, докато ярките неонови светлини от булеварда се процеждаха през прашните завеси.
Остана да седи, загледан навън, без да се движи, и да наблюдава колите, отминаващи в различни посоки.