Стивън Бруст – Влад Талтош

Пролог

Има прилика, ако ми бъде позволена грубата метафора, между усещането за вледеняващ полъх и усещането за острие на нож, когато едното или другото те погали по тила. С малко усилие мога да събудя спомени и за двете. Вледеняващият полъх несъмнено ще се окаже по-приятният спомен. Например:

Бях единадесетгодишен и почиствах масите в ресторанта на баща ми. Вечерта бе спокойна, заети бяха само две от масите. Няколко клиенти току-що си бяха тръгнали и отивах при масата, на която бяха седели.

Масата в ъгъла беше заета от двойка. Мъж и жена. И двамата драгари, разбира се. По някаква причина заведението ни рядко се посещаваше от човеци; навярно защото и ние бяхме човеци, а те не искаха да се излагат, или нещо такова. Баща ми гледаше да си няма работа с други „източняци“.

На масата до отсрещната стена седяха трима. И тримата мъже, драгари. Забелязах, че на масата, която почиствах, няма оставен бакшиш, и чух как някой зад гърба ми изпъшка.

Обърнах се тъкмо в мига, в който главата на единия от тримата цопна в блюдото му с кълка от лиорн с червени чушки. Този път баща ми ме беше оставил аз да направя соса и първата безумна мисъл, която ми хрумна, бе, че много съм го подлютил.

Другите двама станаха невъзмутимо, като че ли изобщо не бяха притеснени за приятеля си. Тръгнаха към вратата и разбрах, че се канят да излязат, без да си платят. Озърнах се за баща ми, но той беше отзад, в кухнята.

Погледнах отново към масата — чудех се дали да притичам да помогна на задавилия се, или да спра другите двама, които се канеха се да се измъкнат, без да покрият сметката.

И тогава видях кръвта.

От гърлото на нещастника, чието лице бе цопнало в чинията, се показваше дръжката на кама. Много бавно ме осени какво е станало и реших: не, от двамата излизащи си господа пари няма да искам.

Не побягнаха, дори не се разбързаха. Минаха най-спокойно покрай мен към вратата. Останах на място като замръзнал. Мисля, че не съм дишал дори. Изведнъж усетих много ясно как бие сърцето ми.

Нечии стъпки спряха точно зад мен. Все така замръзнал, призовах Вийра, богинята — демон.

И в този момент в тила ми се опря нещо студено и твърдо. Толкова бях замръзнал, че не можах и да трепна. Щях и очите си да затворя, стига да можех. Но не, бях ги опулил право напред. В онзи момент не го осъзнах, но драгарката ме гледаше и понечи да стане. Забелязах я, когато мъжът с нея посегна да я спре, но тя бутна ръката му.

После чух тих, почти копринен глас в ухото си.

— Нищо не си видял. Ясно?

Ако тогава имах сегашния си опит, щях да разбера, че не съм в сериозна опасност — ако имаше намерение да ме убие, щеше вече да го е направил. Но го нямах и затова потръпнах. Усещах, че не бива, но не можах да се удържа. Драгарката вече почти бе стигнала до нас и непознатият сигурно я забеляза, защото ножът изведнъж се махна и чух отдалечаващи се стъпки.

Треперех неудържимо. Високата драгарка леко ме докосна по рамото. Забелязах на лицето й съчувствие. Такова изражение на драгар не бях виждал никога и то по своему ми се стори не по-малко страшно от току-що преживяното. За малко щях да залитна и да падна в прегръдките й, но се овладях. Осъзнах, че ми говори — тихо и нежно.

— Спокойно, отидоха си. Нищо няма да те сполети. Само се успокой, всичко ще е наред…

Баща ми влетя от кухнята.

— Влад! — извика ми. — Какво става тук. Защо…

Спря — видя трупа. Чух как повърна и изпитах срам за него. Тогава ръката на рамото ми се стегна. Усетих, че спирам да треперя, и погледнах момичето пред мен.

Момиче? Всъщност изобщо не можех да преценя възрастта й. Тя беше драгарка и можеше да е някъде между сто и хиляда години. Беше облечена в черно и сиво. Знаех, че това означава, че е от дома Джерег. Спътникът й, който вече се приближаваше към нас, също беше джерег. Тримата, които бяха седели на другата маса, бяха от същия дом. В това нямаше нищо особено; в ресторанта ни идваха драгари предимно от дома Джерег и по-рядко от Текла (всеки драгарски дом носи името на едно от тукашните същества).

Спътникът й застана зад нея.

— Влад ли се казваш? — попита ме тя.

Кимнах.

— Аз съм Кийра. — Само кимнах. Тя отново се усмихна и се обърна към спътника си. Платиха си сметката и излязоха. Върнах се да почистя оцапаното от мъртвия. И от баща ми.

„Кийра — помислих. — Няма да те забравя“.

Когато пристигнаха стражите на Феникс, бях отзад, в кухнята, и чух баща ми да казва, че не, никой не е видял какво е станало, всички сме били отзад. Но така и не забравих усещането за студения нож, опрян в тила ми.

А другият пример…

Бях на шестнайсет и газех през джунглите на Адриланка. Градът бе някъде на стотина мили и беше нощ. Харесваше ми усещането за самота и лекият страх, стегнал стомаха ми при мисълта, че мога да се натъкна на див дзур, лиорн или, Вийра да ми е на помощ, на дракон.

Земята под ботушите ми пращеше от скършените клони и мляскаше, щом нагазех в кал. Никакво усилие не полагах да стъпвам тихо; надявах се, че шумът, който вдигам, ще подплаши всеки звяр, който би могъл да изплаши мен. Странна логика. Сега ми убягва.

Погледнах нагоре, но нямаше пролука в облачната пелена, загърнала Драгарската империя. Дядо ми беше разправял, че в източната ни родина небето не било така оранжево-червено. Казвал ми беше, че нощем човек можел да види там звезди и аз ги бях виждал през неговите очи. Той можеше да си отваря ума за мен и го правеше често. Беше част от метода му на обучение във вещерството. Същият метод, който ме доведе тогава, на шестнайсет години, в джунглите.

Небето огряваше джунглата достатъчно, за да виждам пътя си. Не обръщах внимание на драскотините по лицето и ръцете си от гъстия листак. Стомахът ми бавно се успокои от гаденето, която изпитах след телепортирането, довело ме тук.

Давах си сметка, че в това се крие голяма ирония: да приложа драгарското магьосничество, за да стигна тук, където можех да направя следващата стъпка в обучението си във вещерството. Наместих вързопа на гърба си и пристъпих на някаква поляна.

Реших, че може би ще ми свърши работа. Груб, обрасъл с гъста трева кръг с диаметър около четиридесет стъпки. Обиколих го бавно и много предпазливо, напрегнал очи за най-малките подробности. Само това оставаше, да се спъна в някое гнездо на криота.

Но полянката беше пуста. Отидох в средата и смъкнах вързопа. Измъкнах малкия черен мангал, торбичка въглища, черна свещ, благоуханна пръчица, умряла текла и шепа сухи листа. Листата бяха от растението джарънт, свещено за някои религии в Изтока.

Смачках грижливо листата на прах; после минах по обиколката на поляната, като хвърлях от праха пред себе си. Върнах се в средата. Там поседях малко, извършвайки ритуала с отпускането на всеки мускул по тялото, докато не изпаднах почти в транс. След като тялото ми се отпусна, на ума ми не остана нищо друго, освен да го последва. Щом се подготвих, сложих въглищата в мангала — бавно, парче по парче. Задържах за миг-два всяко: опипвах ръбчетата им и повърхността, като оставях саждите да се отъркат в шепата ми. При вещерството всяко нещо може се превърне в ритуал. Преди да е започнало същинското заклинание, подготовката трябва да се извърши подобаващо. Човек, разбира се, винаги може да изключи съзнанието си, да се съсредоточи върху очаквания резултат и да се надява. Шансовете за успех по този начин не са много добри. Странно, но когато се извърши по подходящ начин, вещерството е много по-удовлетворяващо от чародейството.

След като бучките въглища се наместиха точно както трябва, поставих между тях благоуханната пръчка. Взех свещта и загледах фитила дълго и упорито — карах го да пламне със силата на волята си. Можех, разбира се, да използвам кремък или чародейство дори, за да го запаля, но по този начин умът ми се настройваше на нужната вълна.

Предполагам, че и настроението на нощната джунгла е било благосклонно; само след минута-две видях от свещта да се вдига пушек, скоро последван от пламъче. Доволен бях също, че не усетих следа от душевното изтощение, съпътстващо изпълнението на по-голямо заклинание. До много скоро запалването на една свещ щеше да ме направи твърде слаб за псионичен контакт.

„Уча се, дядо“.

След това със свещта запалих въглените и вложих в тях волята си, за да се разгори хубав огън. Щом се разгоря, оставих свещта на земята. Вдишах приятно сладката миризма на уханната пръчица. Притворих очи. Кръгът смачкани листа на джарънт щеше да ме пази от случайни зверове, които можеха да ме притеснят. Зачаках.

След известно време — не знам колко — отново отворих очи. Жаравата в мангала грееше. Уханието изпълваше въздуха. Звуците на джунглата не проникваха през границите на полянката. Бях готов.

Взрях се дълбоко в тлеещите въглени и като отмервах дъха си, заговорих заклинанието — много бавно, както ме бяха учили. Изричах всяка дума и я отпращах — пращах я към дълбините на джунглата, колкото можех по-надалече и по-ясно. Беше старо заклинание, както ме бе уверявал дядо ми, и беше използвано непроменено в Изтока от хиляди години.

Изстрадвах всяка дума, всяка нейна сричка, изследвах я, оставях езика и устните ми да се задържат над всеки звук и да го вкусят, оставях ума си да проникне най-дълбоко в съдържанието на всяка мисъл, която изпращах с думите. След като всяка поредна дума напуснеше устните ми, тя се запечатваше в съзнанието ми и се превръщаше сякаш в живо същество.

Последните звуци замряха в джунглата на нощта и отнесоха със себе си късче от мен.

Сега вече наистина се почувствах изтощен. Както винаги, при правенето на толкова силно заклинание, трябваше да се опазя да не изпадна в пълен транс. Задишах бавно и дълбоко. Като в сън, вдигнах мъртвата текла и я сложих така, че да я виждам, докато седя. После зачаках.

Мисля, че само след няколко минути чух плясък на криле близо до мен. Отворих очи и видях до умрялата текла джерег — гледаше ме.

Гледахме се извество време, после предпазливо посегнах и откъснах хапка от жертвоприношението си.

Джерегът беше среден на ръст, женска — малко голяма за женска. Ако заклинанието ми бе подействало, щеше да е женска. Разтегът на крилото й бе приблизително от рамото ми до китката, а от змийската й глава до опашката — малко по-малко. Раздвоеният език пробяга над трупчето на гризача, после откъсна малко парче месо, сдъвка и го глътна. Заяде го много бавно — наблюдаваше ме как я гледам.

След като се уверих, че всичко е направено както трябва, започнах да настройвам ума си за псионичен контакт. И да се надявам.

И той скоро дойде. Усетих как ме прониза малка, питаща мисъл. Оставих я да се усили. Да стане ясна.

„Какво искаш?“ Чух го със смайваща яснота.

Сега вече настъпваше същинското изпитание. Ако този джерег бе дошъл заради заклинанието ми, щеше да е женски, с гнездо с яйца, и предложението ми нямаше да го предизвика за яростна атака. Окажеше ли се случайно минаващ джерег, щях да се окажа в сериозна беда. Носех си за всеки случай няколко билки, които можеха да ме опазят от отровата на джерег. Но можеха и да не ме опазят.

„Майко — помислих в отговор, колкото можех по-ясно. — Искам едно от яйцата ти“.

Не ме нападна и долових озадачеността, примесена с гняв, предизвикана от предложението ми. Добре. Значи все пак заклинанието ми я беше довело и най-малкото щеше да изслуша какво й предлагам. Усетих как в мен се надига възбуда и бързо се постарах да я потуша. Съсредоточих се върху джерега пред мен. Тази част също бе ритуал по своему, но не съвсем. Всичко зависеше от това какво джерегът мисли за мен.

„Какво — попита ме тя — му предлагаш?“

„Предлагам му дълъг живот — отвърнах й. — Прясно, кърваво месо без борба, и му предлагам приятелството си“.

Животното помисли дълго и ми отвърна: „А какво ще искаш от него?“

„Ще поискам да ми помага в начинанията ми, доколкото е по силата му. Ще поискам мъдростта му и ще поискам приятелството му“.

Мина известно време, без да се случи нищо. Тя стоеше над оглозганите останки на теклата и ме гледаше. После ми каза: „Идвам при теб“.

И джерегът запристъпва към мен. Ноктите му бяха дълги и остри, ала по-полезни за бягане, отколкото за бой. След като се е нахранил до насита, един джерег често разбира, че е много натежал, за да полети, и затова трябва да бяга, за да се отскубне от неприятелите си.

Стоеше пред мен и ме гледаше право в очите. Беше странно — да съзирам разум в тези дребни като мъниста змийски очи и да общувам почти по човешки със същество, чийто мозък бе не по-голям от първата свивка на пръста ми. Изглеждаше някак неестествено… и така си беше, но го разбрах много по-късно.

След малко джерегът отново „заговори“.

„Почакай тук“, каза ми. Обърна се и разпери прилеповите си криле. Трябваше да потича две-три стъпки, за да може да излети, а аз отново останах сам.

Сам…

Зачудих се какво ли щеше да каже баща ми, стига да беше жив, за да може да каже нещо. Нямаше да го одобри, разбира се. Вещерството за него беше прекалено „източно“, а той изцяло се беше отдал на усилието си да бъде драгар.

Баща ми умря, когато бях на четиринайсет. Майка си така и не познавах, но татко ми измърморваше от време на време за „вещицата“, за която се бил оженил. Малко преди кончината си пропиля всичко, което бе припечелил за четиридесет години поддържане на ресторант, в усилието си да стане още повече драгар — купи си титла. И така, ние станахме граждани и се оказахме свързани с Имперския глобус. Връзката ни позволяваше да прилагаме чародейство, практика, която баща ми подкрепяше. Намери някаква магьосница от Лявата ръка на Джерег, която се съгласи да ме учи, и ми забрани да практикувам вещерство. После намери и един учител по сабльорство, който пък се съгласи да ме учи в майсторството на сабята според драгарския стил. Баща ми ми забрани да уча бойното изкуство на Изтока.

Но дядо ми още беше жив. Един ден му обясних, че дори като порасна, ще съм твърде нисък и слаб, за да съм ефикасен със сабя по начина, по който ме учат, и че магьосничеството не ме интересува. Той не упрекна баща ми дори с една дума, но се залови да ме учи на източна фехтовка и вещерство.

След като баща ми умря, дядо беше доволен, че съм усвоил чародейството достатъчно, за да мога да се телепортирам; не знаеше колко ме болеше след тези шеметни пренасяния в пространството. Не знаеше колко често ми се налагаше да прилагам вещерството, за да скрия отоците, оставени ми от драгарски негодници, които ме хващаха сам и се стараеха да ми покажат какво мислят за претенциозните източняци. И със сигурност така и не разбра, че Кийра ме учеше най-вече да се движа тихо, да минавам през тълпата все едно, че не съществувам. Тези умения също използвах. Излизах с по-дебела тояга нощем, намирах някой от мъчителите си сам и го оставях с няколко счупени кокала.

Не знам. Ако се бях постарал малко повече в магьосничеството, сигурно щях да стана достатъчно добър, за да спася баща ми. Не знам.

След смъртта му ми стана по-лесно да намирам време за учене на вещерство и фехтовка, въпреки че към грижите ми се добави и поддържането на ресторанта. Започнах да ставам доста добър като вещер. Всъщност толкова добър, че накрая дядо ми каза, че вече не може да ме научи на нищо повече, и ми даде указания как да направя следващата си стъпка сам. А следващата стъпка, разбира се, беше…

Тя се върна на поляната с плясъка на жилавите си криле. Този път долетя право при мен и кацна пред кръстосаните ми крака. В десния си ноктест крак стискаше малко яйце.

Едва успях да потисна възбудата си. Беше се получило! Протегнах дясната си ръка едва след като се уверих, че не трепери. Яйцето падна в шепата ми. Топлината му леко ме изненада. Големината му бе толкова, че да се вмести в разтворената ми длан. Пъхнах го грижливо под кожения си елек, до гърдите си.

„Благодаря ти, майко — изпратих й мисълта си. — Дано животът ти е дълъг, храната обилна и децата ти — много“.

„А на теб — отвърна тя, — дълъг живот и добър лов“.

„Не съм ловец“, казах й.

„Ще бъдеш“, отвърна тя. После се обърна, разпери криле и отлетя.

През следващата седмица на два пъти насмалко щях да счупя яйцето, което носех неизменно до гърдите си. Първия път се спречках с двама побойници от дома Орка; на втория бях понечил да понеса кутия с подправки, опряна на гърдите ми, докато шетах из ресторанта.

Двата неприятни случая ме потресоха и реших, че повече няма да допусна да се случи нищо, което би изложило скъпоценното яйце на опасност. За да се опазя от инциденти като първия, се научих на дипломация. За да избегна случаи като втория, продадох ресторанта.

Ученето на дипломация се оказа най-трудното. Природните ми инстинкти изобщо не ме тласкаха в тази посока и трябваше непрекъснато да съм нащрек. Но в един момент установих, че мога да се държа съвсем любезно с драгар, който ме обижда. Понякога си мисля, че това, повече от всичко друго, ме подготви за по-сетнешните ми успехи.

Продаването на ресторанта ми донесе по-скоро облекчение, отколкото печалба. Бях го поддържал сам, откакто се спомина баща ми, и се справях достатъчно добре, за да си изкарвам препитанието, но кой знае защо, така и не можех да се възприема като кръчмар.

Това обаче много остро ме изправи пред проблема с какво ще се препитавам — от утре нататък и през целия си живот. Дядо ми предложи да му стана ортак във вещерския му занаят, ала си давах сметка, че услугите му не се търсят много и че самият той едва свързва двата края. Получих предложение и от Кийра, която бе готова да ме учи на професията си, но източните крадци не взимат добра цена от драгарските прекупвачи. Освен това дядо ми нямаше да одобри, ако станех крадец.

Проблемът ми си остана нерешен и известно време преживявах от полученото за ресторанта. Няма да споменавам колко взех за него; все още бях много млад. Наложи се да се преместя в друг квартал, защото жилището над ресторанта щеше да се заеме от новия му собственик.

Купих си също и оръжие — много лека рапира, изработена по моя мярка от майстора ковач на дома Джерег, който ме оскуба безсъвестно. Беше достатъчно здрава, за да парирам атаките на по-тежкия драгарски меч, но твърде лека, за да върши работа в рипостите, с които един източен фехтовач може да изненада драгарски майстор на меча, който най-вероятно не знае нищо повече от атака-отбиване-атака.

Така, с неясно бъдеще, не ми оставаше нищо, освен да си седна на задника и да започна да се грижа за яйцето.

Около два месеца след като бях продал ресторанта, седях на една маса за игра на карти и правех малки залози в едно от заведенията, достъпни за източняци. Тази нощ бях единственият човек там. Играеше се на четири маси.

Чух врява от съседната маса и тъкмо се канех да се обърна, когато нещо се тресна в стола ми. За миг изпаднах в паника, че може да счупя яйцето до гърдите ми, и се надигнах. Паниката премина в гняв и без да му мисля, вдигнах стола и го строших в главата на мъжа, който ме беше съборил. Той се свлече и не помръдна. Онзи, който го беше блъснал, ме изгледа, сякаш се мъчеше да реши дали да ми благодари, или да ме нападне. Още държах единия крак на стола. Вдигнах го и зачаках да предприеме нещо. После нечия ръка ме стисна за рамото и усетих познатия вече мраз на тила си.

— Тук не е място за свади, негоднико — изръмжа нечий глас зад дясното ми ухо. Кипнах и почти се извърнах, за да цапардосам в лицето кучия син въпреки ножа, който беше опрял във врата ми. Но обучението, на което сам се бях подложил, изби отгоре и рекох спокойно:

— Моите извинения, благородни сър. Уверявам ви, че няма да се повтори.

Отпуснах дясната си ръка и дървеният крак падна на пода. Нямаше смисъл да се опитвам да му обяснявам какво бе станало, ако не го беше видял — още по-малко, ако беше. Възникнеше ли проблем, в който е замесен източняк, изобщо не питаха кой е виновният. Останах неподвижен.

Скоро усетих как ножът се отдръпна от врата ми.

— Прав си — каза гласът. — Няма да се повтори. Пръждосвай се оттук и да не съм те видял повече.

Кимнах. Оставих залога си на масата и излязох, без да поглеждам назад.

Успокоих се някъде на път към дома. Случката ме притесни. Реших, че изобщо не биваше да го удрям оня. Бях се оставил на страха да ме подведе и бях реагирал, без да мисля. Не биваше да го допускам повече.

Докато се качвах по стълбите към жилището си, умът ми се върна на стария проблем — какво да правя. На онази маса бях оставил монети на сума почти колкото един златен империал, наема за половин седмица. А талантите ми като че ли се свеждаха единствено до вещерство и в това да набия някой драгар. Не мислех, че ще мога да пробутам на пазара едното или другото.

Отворих вратата и се отпуснах на кревата. Извадих яйцето от пазвата си да го подържа малко, колкото да си успокоя нервите… и се вцепених. На него имаше малка пукнатина. Трябваше да е станало, когато се ударих в масата, макар да си мислех, че не е пострадало.

Ей тогава, на онези шестнайсет години, разбрах какво значи „ярост“. Обля ме нажежен до бяло огън и си спомних лицето на драгара, който беше блъснал другия в мен и беше убил яйцето ми. Разбрах, че съм способен на убийство. Смятах да го намеря кучия му син и да го убия. Нямаше място за съмнение — вече бе мъртъв. Станах и тръгнах към вратата, с яйцето в шепата си…

… и отново спрях.

Нещо не беше наред. Изпитвах нещо, което бе невъзможно да определя, нещо, което пронизваше преградата на яростта ми. Какво беше това? Погледнах яйцето и изведнъж разбрах. Обля ме вълна на облекчение.

Макар да не бях го съзнавал, по някакъв начин се бях домогнал до псионична връзка със съществото под черупката на яйцето. Усетих нещо да тече през нея, на някакво ниво, а това означаваше, че моят джерег все още е жив.

Гневът се изцеди от мен толкова бързо, колкото ме беше обзел, и ме остави разтреперан. Върнах се насред стаята, наведох се и положих яйцето на пода, колкото можех по-леко.

Заопипвах през връзката и успях да определя чувството, протичащо по нея… решимост. Съвсем сурова, груба цел. Никога не бях влизал в контакт с толкова самотна целеустременост. Смаях се, че едно толкова нищожно същество е способно на такова могъщо чувство.

Отстъпих назад, предполагам заради някакво свое неосъзнато желание да го оставя да се окопити, и зачаках. Последва едва чуто „тап, тап“ и пукнатината се ушири. После изведнъж яйцето се разчупи и грозното дребно влечуго лежеше между разсипалите се парчета от черупката. Крилцата му бяха прилепени плътно до телцето, очите бяха затворени. Крилцата не бяха по-големи от палеца ми.

То… то? Той, разбрах изведнъж. Той се опита да се размърда. Не успя. Отново понечи да тръгне. Не стигна доникъде. Чувствах, че трябва да направя нещо, ала представа нямах какво. Очите му се отвориха, но като че ли не се съсредоточиха върху нещо определено. Главата му лежеше на пода, раздвижи се, клюмна… горкият.

Опипах с ума си по връзката към него и този път долових объркване и малко страх. Постарах се да му отвърна с чувство за топлина, закрила и други такива. Пристъпих бавно и посегнах към него.

Изненадващо, той, изглежда, забеляза жеста ми. Но явно не го свърза с мислите, които му изпращах, защото усетих бърз изблик на страх и той се опита да се отдръпне. Не успя и го вдигнах — много предпазливо и нежно. Заради което получих две неща: първото си ясно послание от него и първото ухапване от джерег. Ухапването бе много малко, а и отровата му беше твърде слаба, за да ми подейства, но явно имаше остри зъбки. А посланието се оказа смайващо ясно…

„Мама?“

Така. Мама. Помислих малко и се опитах да му отвърна.

„Не. Тати“, казах му.

„Мама“, съгласи се той.

Спря да се бори и сякаш се отпусна в ръката ми. Разбрах, че е изтощен, и си дадох сметка, че аз също съм на предела на силите си. Плюс това и двамата бяхме гладни. И в този момент ме порази мисълта: „С какво ще го храня, по дяволите?“ През цялото време, докато го носех в пазвата си, знаех, че един ден ще се излюпи, но така и не бях съзнавал напълно, че ей така, в един момент тук, в стаята си, ще имам истински, жив джерег.

Отнесох го в кухнята и се разтършувах. Да видим… мляко. Ще започнем с него.

Успях да извадя със свободната си ръка чинийка и да сипя в нея малко мляко. Поставих я на тезгяха и настаних джерега до нея, с глава в чинийката.

Той отпи няколко глътки, като че ли без да се затрудни, а аз потърсих още малко и скоро се върнах с къс ястребово крило. Поставих го в чинийката. Намери го почти веднага. Откъсна си едно парче (знаеше как да си използва зъбките — добре) и задъвка. Дъвка цели три минути, преди да преглътне, но след като глътна, хапката тръгна гладко надолу. Отдъхнах си.

След това изглеждаше повече уморен, отколкото гладен, затова го вдигнах и го отнесох до леглото. Легнах и го поставих на корема си. Скоро след това задрямах. Споделихме си приятни сънища.

На другия ден, някъде по пладне, някой дойде и почука на вратата. Отворих и го познах веднага. Беше същият, който въртеше комара предния ден и ми беше казал да не се вясвам повече — с ножа, опрян на тила ми, за повече убедителност.

Нали съм си любопитен, поканих го да влезе.

— Благодаря — рече той. — Името ми е Нийлар.

— Моля седнете, милорд. Казвам се Влад Талтош. Вино?

— Не, благодаря. Няма да се задържам дълго.

— Както желаете.

Предложих му стол и седнах на леглото. Взех джерега в шепата си и го вдигнах. Нийлар вдигна вежди, но си замълча.

— Е, какво мога да направя за вас? — попитах.

— Забелязах — отвърна той, — че при вчерашната случка може би взех грешната страна.

Какво? Един драгар да се извинява на източняк? Учудих се да не би да е настъпил свършекът на света. Това беше най-малкото безпрецедентно в личния ми опит. Все пак бях едва шестнайсетгодишен човек, а той — драгар, може би на към хиляда години.

— Много мило, че ми го казвате, милорд.

Той махна пренебрежително.

— Ще добавя също така, че ми хареса начинът, по който се справихте.

Харесало му? На мен — не. Накъде биеше?

— Искам да кажа — продължи той, — че бих могъл да използвам такъв като вас, стига да приемете да работите за мен. Разбирам, че в момента си нямате работа и… — Сви рамене.

Имах да му задам поне хиляда въпроса, като се почне с „Как сте разбрали толкова много за мен и защо изобщо ви интересува?“ Но не знаех как точно да ги задам, затова казах:

— При цялото ми уважение, милорд, не разбирам какво бих могъл да правя за вас.

Той отново сви рамене.

— Първо, да предотвратявате неприятности като вчерашната. Също така, от време на време ми трябва помощ в събирането на дългове. Такива работи. Обикновено си имам двама души, които ми помагат в поддържането на заведението, но единият миналата седмица го сполетя нещастен случай, тъй че в момента помагачите са ми в недостиг.

Нещо в начина, по който произнесе „нещастен случай“, ми се стори странно, но не си направих труда да го питам какво има предвид.

— Отново при цялото ми уважение, милорд, не ми се струва, че един източняк ще изглежда особено внушително срещу драгар. Не знам дали ще мога да…

— Убеден съм, че това няма да е проблем — прекъсна ме той. — Имаме обща приятелка и тя ме увери, че с такова нещо ще можете да се справите. Впрочем, дължа й една-две услуги и тя ме помоли да помисля дали да не ви взема.

Тя? Нямаше никакво съмнение, разбира се. Кийра отново се бе погрижила за мен, благословено да е сърцето й. Изведнъж работите ми станаха много по-ясни.

— Заплатата ви — продължи той — ще бъде четири империала седмично, плюс десет процента от всеки по-значителен дълг, за чието прибиране сте изпратен. Или по-точно половината от тях, тъй като ще работите с другия ми помощник.

Опаа! Четири златни на седмица? Това вече си беше повече, отколкото докарвах от ресторанта! И комисиона, дори да я делим с…

— Сигурен ли сте, че този ваш помощник няма да възрази, че ще работи с чо… с източняк?

Той присви очи.

— Това си е мой проблем. Впрочем, вече го обсъдих с Крейгар и той изобщо не възразява.

Кимнах.

— Ще трябва да си помисля.

— Чудесно. Знаете къде да ме намерите.

Кимнах и любезно го изпратих до вратата. След като затворих, погледнах джерега си и го попитах:

— Е, какво мислиш?

Не ми отговори, но пък и не очаквах да ми отговори. Седнах да помисля и да се подивя над въпроса дали бъдещето ми вече е решено, или е само отложено. После зарязах мисленето. Трябваше да реша по-важен въпрос: какво име да дам на джерега?

Нарекох го Лойош. Той ме наричаше „Мама“. Обучавах го. Хапеше ме. Бавно, в продължение на няколко месеца, добих имунитет към отровата му. Още по-бавно, в продължение на години, добих частичен имунитет към чувството му за хумор.

Докато навлизах с много препъване в работата си, Лойош ми помагаше. Отначало — малко, после — все повече. В края на краищата кой ще ти забележи още един джерег, летящ из града? Джерегът, от друга страна, може да забележи много неща.

Бавно, с течение на времето, придобих умения, положение, приятели и опит.

И точно както бе предсказала майка му, станах ловец.

Цикълът

Феникс потъва в развала и чезне.

Дракон жадува за вис и за бездни.

Лиорнът рогат има по-страшна жажда.

Тиаса сънува — коварство се ражда.

Ястреб от полет надолу се взира.

Дзур се промъква и сенките сбира.

Исола кланя се, после напада.

Цалмот все крепи се на косъм от ада.

Валиста руши и после съгражда.

Джерег поредната жертва изяжда.

Криотата хитра мрежи заплита.

Орка владее в морята водите.

Текла страхлива в тревата се крие.

Джегала на пръста си времето вие.

Атирата властва в играта красива…

И Фениксът литва от пепелта сива.

1.

„Успехът води до застой; застоят води до провал“.

Пъхнах отровната стрела в прореза от дясната страна на наметалото ми, до закопчалката. Не биваше да влиза съвсем направо, иначе щеше да е трудно да се извади бързо. Не биваше да се пъхне и много под ъгъл, иначе нямаше да остане място за гаротата. Трябваше да влезе… ей така.

На всеки два-три дни сменях оръжията. В случай, че ми се наложи да оставя нещо да стърчи от, върху или около някой труп. Не ми се щеше предметът, задържал се дълго по мен, да попадне в ръцете на вещер, който да го проследи до притежателя му.

Предполагам, че това би могло да се нарече параноя. Вещерите, които могат да се намерят в Драгарската империя, са адски малко, а и на вещерството тук не се гледа с добро око. Едва ли щяха да потърсят вещер, който да разследва смъртоносно оръжие и да се опита по него да стигне до убиеца — всъщност, доколкото знаех, това не се беше случвало от 243 години след края на Междуцарствието. Но държа на предпазливостта и грижата за подробностите. Това е една от причините, поради които още съм жив и мога да упражнявам параноята си.

Бръкнах за нова гарота, пуснах старата в кутията на пода и почнах да навивам жилката на стегнато кълбо.

— Даваш ли си сметка, Влад, че мина повече от година, откакто някой се е опитвал да те убие?

Вдигнах глава.

— Даваш ли си сметка, Крейгар — рекох, — че ако продължаваш да влизаш, без да съм те видял, най-вероятно някой ден ще ми се пръсне сърцето и ще им спестя цялата досада?

Той се изкиска.

— Не, сериозно говоря. Повече от година. Не сме имали неприятности, откакто онзи гадняр… как се казваше?

— Г’рантар.

— Тъй де, Г’рантар. Откакто се опита да завърти бизнеса си по Медникарска и ти го шкартира.

— Е, добре — рекох. — Оттогава всичко е кротко. И какво?

— Нищо — сви рамене той. — Просто не мога да разбера добър знак ли е това, или лош.

Изгледах седемстъпковата му фигура, удобно наместена пред черната стена на кантората ми. Крейгар си беше загадка. Беше с мен, откакто влязох в бизнеса на дома Джерег, и никога не бе проявил и най-малката неприязън от това, че трябва да го командва „източняк“. Работехме заедно вече няколко години и си бяхме спасявали кожите твърде често, така че между нас се бе породило нещо като доверие.

— Не разбирам защо трябва да е лош знак — казах му, докато пъхах гаротата в процепа й. — Доказал съм се. Държа си територията без проблем, плащам си на когото трябва и само веднъж съм имал по-сериозен проблем с Империята. Вече съм приет. Все едно човек или не… — добавих, наслаждавайки се на двусмислието на фразата. — И не забравям, че съм известен повече като убиец, отколкото като нещо друго, тъй че защо някой ще иска да се отбива от пътя си, за да ми създава неприятности?

Той ме изгледа скептично.

— Точно затова продължаваш да вършиш „работата“, нали? — каза замислено. — За да не забравя никой какво можеш.

Свих рамене. Крейгар понякога ставаше по-откровен, отколкото ми харесваше, и това ме караше да се чувствам малко неловко. Предполагам, че той го усети, защото набързо превключи на предишната тема.

— Просто мислех дали целият този мир и тишина не значат, че не действаш толкова бързо, колкото би могъл, това е. Искам да кажа… виж — продължи той, — от едното нищо ти изгради шпионска мрежа, която е една от най-добрите в джерег…

— Не е вярно — прекъснах го. — Всъщност нямам никаква шпионска мрежа. Просто се намират доста хора, които са готови да ми дават информация от време на време, нищо повече. Не е същото.

Той махна пренебрежително.

— Не ми ги разправяй тия. Стигне ли се до източници на информация, все същото е. А имаш и достъп до мрежата на Мороулан, която си е шпионски кръг в пълния смисъл на думата.

— Мороулан — изтъкнах — не е в джерег.

— Което е бонус. Означава, че можеш да научаваш неща от хора, които не биха работили с теб пряко.

— Е, добре. Давай.

— Така. Значи, имаме адски много наемници. А и нашите главорези са достатъчно печени, за да притеснят всеки. Казвам само, че трябва да използваме каквото имаме, нищо друго.

— Крейгар — казах, докато взимах тънката кама за хвърляне и я нагласявах в гънките на наметалото, — ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо трябва да искам някой да тръгне да ми смъква кожата?

— Не казвам, че си длъжен — отвърна Крейгар. — Само се чудя дали това, че никой не го прави, означава, че сме сухи.

Пъхнах друга кама в канията от външната страна на дясното ми бедро. Къс нож за хвърляне, тънък като хартия и достатъчно малък, за да не се забележи дори когато седна. Прорезът в панталоните ми беше също толкова незабележим. Смятах, че е добър компромис между дискретността и бързината на достъп.

— Това, което казваш, е, че ти е досадно.

— Е, може би донякъде. Което не значи, че казаното не е истина.

Поклатих глава.

— Лойош, можем ли да му вярваме на тоя тип? Омръзнало му и затова иска да ме убият.

Джерегът прелетя от перваза на прозореца и кацна на рамото ми. Почна да ме ближе по ухото.

— То пък и от теб една помощ.

Обърнах се отново към Крейгар.

— Не. Ако, и когато нещо възникне, ще се справим с него. Междувременно нямам никакво намерение да тръгвам на лов за дракони. Значи, ако това е всичко…

И млъкнах. Най-после мозъкът ми проработи. Крейгар влиза в кантората ми без нищо наум, освен внезапното хрумване, че трябва да излезем на улицата и да забъркаме някоя неприятност? О, не. Грешка. Твърде добре го познавах, за да го допусна.

— Е, добре — казах. — Изплюй го най-после. Какво става?

— Какво става ли? — попита той най-невинно. — Защо трябва да става нещо?

— Щото съм източняк, забрави ли? — казах саркастично. — Имаме усет за тия неща.

На устните му заигра лека усмивка.

— Нищо особено. Само едно съобщение от личния секретар на Демона.

Преглътнах. „Демона“, както го наричаха, беше един от петимата членове на хлабавия „съвет“, който до известна степен държеше в ръцете си бизнеса на дома Джерег. „Съветът“, сбирщина от най-властните особи в дома, не беше съществувал официално до Междуцарствието, но самите тях ги имаше от много преди това. Ръководеха работите дотолкова, че да уреждат спорове в организацията и да се грижат нещата да не се оплескат толкова, че да се налага намесата на Империята. От Междуцарствието насам се бяха превърнали в нещо повече — бяха групата, възстановила дома, след като Империята започнала отново да функционира. Сега съществуваха с ясно определени задължения и отговорности и всеки, който вършеше нещо в организацията, им даваше част от прихода си.

Общо взето за Демона се признаваше, че е втората по важност личност в организацията. Последния път, когато се бях срещнал с лице от неговия ранг, беше в разгара на една война с други джерег и членът на съвета, с когото говорих, ми даде ясно да разбера, че трябва да се постарая нещата да се успокоят, за да не се „постарае“ той лично. Споменът ми от въпросната среща не беше от най-приятните.

— Какво иска? — попитах.

— Среща с теб.

— Говна. Двойна камара говна. Драконови говна. Някаква представа защо?

— Не. Но е избрал място за среща в нашата зона, ако това изобщо говори нещо.

— Не говори много — отвърнах. — Кое място?

— Ресторант „Синия пламък“ — отвърна той.

— „Синия пламък“, а? За какво ни подсеща това?

— Май си спомням, че си „работил“ там два пъти.

— Вярно. Много добро място да претрепеш някого. Високи сепарета, широки проходи, дискретно осветление и в район, където хората предпочитат да си гледат своята работа и да не се бъркат в чуждата.

— Точно. Насрочи я за два следобед. Утре.

— Следобед?

Крейгар ме погледна озадачено.

— Точно така. Следобед. Тоест, когато повечето хора са се наобядвали, но още не са вечеряли. Трябваше и сам да загрееш.

Пренебрегнах сарказма му.

— Нещо ни се губи — рекох, метнах шурикена и го забих в стената до ухото му.

— Много смешно, Влад…

— Тихо. Значи какво правиш, за да убиеш професионален убиец? Особено някой, който много се грижи движенията му да не влизат в никакъв шаблон?

— Ами… определяш му среща. Точно като Демона.

— Точно. И, разбира се, полагаш всички усилия, за да събудиш подозренията му, нали?

— Ъъъ, ти може би го правиш. Аз не.

— Адски си прав! Искаш да изглежда като най-обикновена делова среща. А това значи, че искаш да му платиш обяда. А това означава, че не я уговаряш да речем за два следобед.

Той помълча известно време: мъчеше се да проследи малко заплетената ми логика.

— Е, добре — отстъпи накрая. — Съгласен съм, че е малко необичайно. Но защо?

— Де да знам. Виж какво: събери всичко, което можеш да научиш за него, донеси ми го тук и ще се опитаме да разберем. Може нищо да не значи, но…

Крейгар се усмихна, извади от вътрешния джоб на наметалото си малък бележник и започна да чете:

— Демона. Истинско име неизвестно. Младеж, вероятно на не повече от осемстотин години. Никой не е чувал за него преди Междуцарствието. Появил се е малко след като лично е убил двама или трима членове на стария съвет, оцелели след разрушението на град Драгара, мора и нашествията. Изградил организация от онова, което останало, и помогнал домът отново да започне да трупа приходи. Между другото, Влад — той вдигна очи към мен, — изглежда, че идеята да се позволи на източняци да си купуват титли в Джерег, е негова.

— Виж, това е интересно — рекох. — Значи трябва и да му благодаря, че баща ми има възможност да прахоса дохода от четиридесет години работа, за да го плюят като джерег в добавка на това, че го плюят като източняк. Ще трябва да измисля как да му благодаря.

— Бих могъл да ти изтъкна — рече Крейгар, — че ако баща ти не беше купил тая титла, ти нямаше никакъв шанс да влезеш в бизнеса на дома.

— Може би. Продължавай.

— Няма много повече. Не че е стигнал съвсем до върха; по-точно е да се каже, че е стигнал донякъде и е обявил, че върхът ще е там, където е той. Сигурно помниш, че тогава работите бяха доста объркани. И разбира се, бил е достатъчно твърд и достатъчно добър, та планът му да зацепи. Доколкото мога да преценя, не е имал сериозни заплахи за властта си, откакто се е добрал дотам. Има навика да забелязва потенциалните си врагове, докато още са слаби, и да се отървава от тях. Всъщност… помниш ли онзи, Лайънър?

Кимнах.

— Е, мисля, че е дошло косвено от Демона. Така и няма да го разберем със сигурност, но обича да се справя с потенциалните проблеми рано.

— Мда. Смяташ ли, че може да види в мен „потенциален проблем“?

Крейгар помисли.

— Би могъл, макар че не разбирам защо. Ти стоиш настрана и както вече казах, след първите две години не действаш много бързо. Единствения път, когато имаше проблем, беше оная работа с Ларис миналата година и мисля, че всички разбраха, че той те принуди.

— Дано. А Демона върши ли „работа“?

Крейгар сви рамене.

— Не може да се каже със сигурност, но изглежда, че да. Знаем, че го е правил. Както казах, шкартирал е лично ония двама от съвета, когато почнаха нещата.

— Страхотно. Не стига, че е нагласил нещо, а се кани да свърши работата сам.

— Би могъл.

— Но така и не мога да разбера… Виж, Крейгар, с такъв като Демона, такова нещо не може да е случайно, нали?

— Какво нещо?

— Грижливо уреждане на среща по такъв начин, че да събуди подозренията ми.

— Не. Не мисля, че… какво има?

Сто на сто беше забелязал изражението ми, което сигурно е било неотразимо. Поклатих глава.

— Точно така. Разбира се.

— Какво? — попита той. — Какво е „така“?

— Крейгар, ще ми уредиш трима телохранители за утре, нали?

— Телохранители? Но…

— Направи ги там келнерчета или нещо подобно. Няма да ти е трудно; заведението е наполовина мое. Което, бих добавил, Демона няма начин да не знае.

— Не мислиш ли, че ще схване?

— Разбира се, че ще схване. Точно това е номерът. Той знае, че ще се изнервя от срещата с него, затова съзнателно я урежда в ненормален час, за да ме направи подозрителен, така че да имам оправдание да взема защитни мерки. После отстъпва и казва: „Карай, направи там каквото трябва, за да се чувстваш сигурен, това не ме обижда“.

Отново поклатих глава. Още малко и щеше да ми се завие свят.

— Дано никога повече не ми се наложи да се срещам с кучия му син. Адски е коварен.

— Ти си адски коварен, шефе — каза Крейгар. — Понякога си мисля, че познаваш драгарите по-добре от повечето драгари.

— Познавам ги. Щото не съм от вас.

Той кимна.

— Добре. Значи трима охрана. Наши хора или под наем?

— Виж единият да е наш, другите двама ги наемаш. Няма нужда да му го набиваме в носа, ако познава нашите.

— Ясно.

— Знаеш ли, Крейгар — казах замислено, — тая работа никак не ми харесва. Този тип трябва да ме познава достатъчно добре, за да се сети, че ще загрея какво крои, което значи, че може в края на краищата наистина да е уловка. — Той понечи да заговори и вдигнах ръка. — Не казвам, че мисля, че крои, само, че може.

— Добре де, винаги можеш да му кажеш, че няма да стане.

— Да бе. И ако не се е канил да ме убива сега, след това ще се погрижи сто на сто.

— Вероятно — отстъпи Крейгар. — Но какво друго можеш да направиш?

— Мога да го изпортя кофти и да ида да се срещна с него. Добре, това е за утре. Нещо друго да имаш?

— Да — въздъхна той. — Някакъв текла са го смлатили миналата нощ, на две карета оттука.

Изругах.

— Много ли е пострадал?

Крейгар поклати глава.

— Счупено чене и два-три отока. Нищо сериозно, но реших, че ще искаш да знаеш.

— Добре. Благодаря. Доколкото схващам, не си разбрал кой го е направил?

— Още не.

— Ами намери го.

— Ще е скъпо.

— Майната й на цената. Ще е по-скъпо, ако всичките ни клиенти се сдухат. Намери го и го дай за пример.

Крейгар вдигна вежда.

— Не — казах му. — Не чак голям пример. И намери знахар за оня текла… за наша сметка. Клиент е, доколкото схващам?

— Всички тук са клиенти, по един или друг начин.

— Мда. Тъй че плати за лечението и го възмезди. Колко му е прибрал, между другото?

— Към два империала. Ако го чуеш как го описва, ще кажеш, че е Драконовият трезор.

— Сигурно. Слушай, защо не уредиш тая жертва да дойде да се види с мен, да му ги платя лично. Ще му поприказвам за уличната престъпност и колко ми е кофти, като съгражданин, разбира се, за това, което му се е случило. После може да се върне вкъщи и да каже на приятелчетата колко готин е тоя Чичо Влад Източняка, и може да завъртим нов бизнес от цялата работа.

— Шефе, гениален си.

Изсумтях.

— Нещо друго?

— Нищо важно, предполагам. Ще ида да ти уредя защитата за утре.

— Гот. И намери свестни хора. Както казах вече, това ме изнервя.

— Параноя, шефе.

— Мда. Параноичен и горд.

Той кимна и излезе. Увих Маготрепача на китката си. Дългата две стъпки златна верига беше единственото оръжие, което не сменях, тъй като нямах намерение да я оставям след себе си. Както намеква името й, тя разваля заклинания. Ако се канеха да ме ударят с магическа атака (едва ли, дори това да беше уловка), исках да съм готов. Свих ръката си да премеря тежестта. Добре.

Обърнах се към Лойош, който се беше наместил удобно на дясното ми рамо. Беше странно мълчалив по време на разговора.

„Какво става? — попитах го псионично. — Лоши чувства за срещата утре ли?“

„Не. Лоши чувства, че утре в кантората ще има текла. Мога ли да го изям, шефе? Мога ли? Ха? Ха?“

Изсмях се и продължих да нагласявам оръжията с подновен ентусиазъм.

2.

„Нищо не може да замени добрите маниери — освен бързите рефлекси“.

„Синият пламък“ е на една къса улица, наречена „Медникарска“, малко встрани от пътя за Долен Кийрон. Пристигнах петнайсет минути по-рано и много грижливо си избрах място с гръб към вратата. Бях решил, че Лойош и внедрените ми тук хора ще могат да ме предупредят достатъчно бързо, тъй че предимството ако седнех с лице към входа едва ли щеше да е от значение. По този начин в случай, че срещата се окажеше легитимна, нещо, което силно подозирах, щях да покажа на Демона, че му вярвам, и щях да предотвратя всякакво чувство за „неуважение“, което можеше да изпита, като види, че съм взел мерки за защита. Лойош беше кацнал на рамото ми и наблюдаваше входа.

Поръчах си бяло вино и зачаках. Забелязах един от хората си да разнася блюда, но не можах да разпозная никой от двамата наемници. Добре. Щом аз не можех да ги забележа, значи и Демона едва ли щеше да ги засече. Отпих бавно от виното, още подхилвайки се наум от срещата си по-рано същия ден с онзи текла (как му беше името?), дето го бяха обрали. Бях се справил съвсем добре, въпреки че ми беше доста трудно да не избухна в смях от постоянните псионични вопли на доверения ми познайник, джерега: „Аре бе, шефе. Моля ти се, дай да го изям?!“ Гаден е приятелят ми.

Отпивах от виното с мярка — само това ми оставаше, да ми се забавят рефлексите. Сгънах единия си глезен и усетих утешителния допир на дръжката на единия от ножовете в ботушите до прасеца ми. Леко избутах масата на около педя от мен, тъй като седях в сепаре и не можех да отместя стола си. Отбелязах си наум разположението на подправките като възможни предмети за хвърляне или неща, които може да ми попречат. И продължих да чакам.

Пет минути след определения час Лойош ме предупреди. Опрях десния си лакът на масата така, че дланта ми да е на шест сантиметра от левия ми ръкав. Точно толкова, колкото ми трябваше да измъкна ножа под него при нужда. Пред масата ми се появи едър тип с вид на охранител, кимна ми и се отдръпна. Приближи се добре облечен в сиво и черно драгар и седна срещу мен.

Изчаках той да заговори. Срещата беше поискана от него и той трябваше да подаде тона; плюс това устата ми изведнъж съвсем пресъхна.

— Вие сте Владимир Талтош? — попита той. Произнасяше името ми точно.

Кимнах и отпих от виното.

— А вие сте Демона?

И той кимна. Поръчах вино и пихме за здравето един на друг; не мога да се закълна в искреността на тоста. Ръката ми, държаща чашата, не трепна. Добре.

Той отпи деликатно от виното. Гледаше ме. Движенията му бяха плавни и сдържани. Стори ми се, че видях къде в десния му ръкав се крие кама; забелязах и няколко издутини по наметалото му, където сигурно се криеха други оръжия. Вероятно и той забеляза такива по моето. За високото си положение наистина беше млад. Изглеждаше някъде между осемстотин и хиляда години, което е равносилно на трийсет и пет — четиридесет при хората. Очите му бяха от онзи тип, дето като че ли не могат да се отворят повече от цепнатини. Като моите, примерно. Крейгар беше прав: този пред мен си беше професионален убиец.

— Доколкото разбираме — каза той и разклати виното в чашата си, — вие вършите „работа“.

Успях да не издам изненадата си. Договор ли щяха да ми предлагат? От Демона? Защо? Може би беше просто опит за отвличане на вниманието. Не можех да го схвана. Ако наистина му трябвах за нещо, трябваше да го направи с половин дузина посредници.

— Боя се, че не — му отвърнах, мерейки думите си. — В такива неща не се бъркам.

И после добавих:

— Имам един приятел, дето го прави.

Той извърна поглед за миг и кимна.

— Разбирам. Можете ли да ме свържете с този „приятел“?

— Той не излиза много — обясних. — Мога да му занеса съобщение, ако искате.

Той пак кимна, все така без да поглежда към мен.

— Предполагам, че вашият „приятел“ също е източняк?

— Всъщност да. Важно ли е?

— Би могло. Кажете му, че бихме искали да работи за нас, ако е на разположение. Надявам се, че има достъп до източниците ви на информация. Подозирам, че за тази работа ще му трябват всичките.

Охо! Затова значи беше дошъл при мен! Знаеше, че моите пътища за добиване на сведения са толкова добри, че и на него ще му е трудно да се мери с тях. Позволих си малко предпазлив оптимизъм. Какво пък, това можеше да се окаже легитимно. От друга страна, продължавах да не разбирам защо ще идва лично.

Имаше няколко въпроса, които ужасно исках да му задам, като например „Защо точно аз?“ и „Защо лично вие?“ Но не можех да си позволя прекия подход. Проблемът бе в това, че той нямаше да ми даде повече информация, преди да е получил някакво уверение от мен, че приемам: а аз не бях много склонен към ангажименти, преди да съм научил повече.

„Предложения, Лойош?“

„Можеш да го попиташ кой е обектът“.

„Точно това не искам да питам. Задължава ме“.

„Само ако ти отговори“.

„Какво те кара да мислиш, че няма да отговори?“

„Щото съм джерег, забрави ли? — отвърнаха ми саркастично. — Имаме усет за тия неща“.

Една от големите дарби на Лойош е да ме замерва със собствените ми фрази. Гадното беше, че може би казваше истината.

По време на псионичната беседа Демона си мълчеше учтиво — било защото не го забеляза, или от възпитание. Подозирах, че е второто.

— Кой? — попитах на глас.

Чак тогава Демона отново се обърна към мен и ме изгледа много продължително. После отново извърна лице настрана.

— Един, който струва шейсет и пет хиляди златни.

Този път нямаше как да запазя безразличната маска. Шейсет и пет хиляди! Това беше… чакай… над трийсет, не четиридесет пъти стандартният хонорар! За толкова пари можех да купя на жена си замъка, за който ми наду главата! По дяволите, можех да й го вдигна два пъти! Мамка му, можех да зарежа „работата“! Можех да…

— Кого сте нацелили? — попитах отново, като се стараех гласът ми да е спокоен. — Императрицата?

Той леко се усмихна.

— Вашият приятел интересува ли се? — Забелязах, че вече не произнася кавичките.

— Не и от премахването на Императрицата.

— Не се безпокойте. Не очакваме Марио. — Между другото, това не биваше да го казва. Накара ме да се замисля. За толкова много пари наистина можеше да наеме Марио. Защо не него?

Веднага се сетих за една причина: онзи, който трябваше да се премахне, е толкова голяма фигура, че който свършеше работата, след това трябваше да бъде премахнат. Имаха достатъчно ум, за да не пробват с Марио; но с мен — колко му е. Не бях чак толкова добре защитен, че Демона да не може да ме премахне с ресурсите, с които разполага.

Това обясняваше и още нещо: защо Демона се появи лично. Всъщност, ако се канеше да уреди да ми се случи случката, след като свърша „работата“, нямаше да му пука, че знам, че той стои зад нея, и щеше да предпочете колкото може по-малко други хора в организацията му да знаят за това. Да наемеш някой, който да свърши нещо, и след като го свърши, да го убиеш не се смяташе за много почтено… но се правеше понякога.

Засега потиснах тази мисъл. Трябваше да добия ясна представа за какво става дума. Да, имах подозрение; но не бях дзур. За да предприема действие, ми трябваше нещо повече от подозрение.

Така че въпросът си оставаше: Кого искаше Демона да му закова? Някоя достатъчно важна особа, за да трябва човекът, който го е направил, също да си иде… Висш благородник? Вероятно, но защо? Кой можеше толкова да е ядосал Демона?

Демона беше хитър, беше предпазлив, не си създаваше много врагове, беше в съвета, беше… чакай! Съветът? Разбира се, това трябваше да е. Или някой от съвета се бе опитал да го разкара, или той най-после бе решил, че не му стига да е номер две. Ако се окажеше второто, шейсет и петте хиляди нямаше да стигнат. Знаех кой му е на мушката и този „някой“ беше възможно най-недосегаем. И в двата случая работата не звучеше никак обнадеждаващо.

Какво друго можеше да е? Някой от високото в организацията на Демона, който изведнъж е решил да се раздрънка пред Империята? Адски невъзможно! Демона не можеше да направи грешки, които да доведат до това. Не, трябваше да е някой от съвета. А това, както бях предположил, означаваше, че този, който щеше да свърши мократа работа, щеше много да се озори, за да си опази живота след това… щеше да знае кой му е дал поръчката и щеше да знае твърде много за вътрешните разпри в съвета.

Почнах да клатя глава, но Демона вдигна ръка.

— Не е каквото си мислите. Единствената причина да не се опитаме да привлечем Марио е, че с работата са свързани определени условия — условия, които Марио не би приел. Нищо повече.

Усетих изблик на гняв, но го потиснах набързо. Какво, по дяволите, го караше да мисли, че може да ми лепне условия, които Марио не би приел? (Шейсет и пет хиляди, това.) Помислих още малко. Проблемът, разбира се, беше, че Демона имаше реноме на почтен. Не беше известен като тип, който ще наеме убиец и после ще го прецака. От друга страна, щом говореха за шейсет и пет хиляди, значи я бяха закъсали много. Можеше да е толкова закъсал, че да направи куп гадости, които иначе не би си позволил.

Шейсет и петте хиляди златни империала не преставаха да се въртят в главата ми. Но все зацепваха в друга сума: сто и петдесет златни. Средната цена за едно прилично погребение.

— Мисля — казах най-после, — че приятелят ми няма да се заинтересува да пречука един член на съвета.

Събеседникът ми кимна: признаваше, че умът ми зацепва добре.

— Близо сте. Бивш член на съвета.

Какво? Хайде сега, нови гатанки.

— Не знаех, че има повече от един начин да се напусне съветът. — А ако нещастникът го беше напуснал по този начин, определено нямаше да им трябвам.

— Ние също — отвърна ми той. — Но Мелар го откри.

Най-после! Име! Мелар, Мелар, я да видим… да. Опасен тип. Добра, стабилна организация, мозък, и… да, достатъчно мускули и ресурси, за да се докопа до позиция в съвета и да я задържи. Но защо Демона ми го каза? Значи все пак се канеше да ме пречука, ако го издъня? Или рискуваше, за да ме убеди?

— И кой е тоя начин? — попитах и отпих от виното.

— Като свие девет милиона златни от оперативния фонд на съвета и духне.

За малко да се задавя. Кълна се в свещените топки на Имперския феникс! Да духне с фондовете на Джерег? Фондовете на съвета? Главата ми се завъртя.

— Кога… Кога е станало това?

— Вчера. — Наблюдаваше изражението ми. Кимна. — Нагло копеле, нали?

Кимнах и аз.

— Ще ви се скъса гьонът, та това да не се разчуе.

— Така е. Само дето няма да можем да го задържим дълго. — Очите му за момент станаха много студени и почнах да загрявам как е получил прозвището си. — Взел е всичко, което имахме — каза през зъби. — Имаме си свои фондове, разбира се, и ги използваме в разследването. Но с мащабите, с които работим, няма да издържим дълго.

Поклатих глава.

— Само да изтече…

— По-добре да е мъртъв — довърши той вместо мен. — Иначе всеки уличен джебчия в Империята ще почне да си мисли, че може да ни обере. И някой ще го направи при това.

Тук ми хрумна нещо друго. Осъзнах, че първо на първо, мога да приема работата без притеснения. Загинеше ли Мелар, щеше да е все едно дали ще се разчуе какви ги е надробил. Ако се издънех обаче, веднага щях да се окажа голям риск и скоро след това, подозирах — малък труп.

Демона, изглежда, отново се досети какво си мисля.

— Не — отсече той и се наведе доверително към мен. — Уверявам ви, че ако ме издъните, няма да ви се случи нищо. Знам, че може да ви се вярва. Това е една от причините да се обърнем към вас.

Зачудих се дали не чете мислите ми. Реших, че едва ли. Не е лесно да направиш мозъчна сонда на един източняк, а и се съмнявах, че би могъл да го направи, без да усетя. И бях сигурен, че не би могъл да го направи, без Лойош да забележи.

— Разбира се, ако ни изпортите и след това изтървете нещо…

Не довърши. Едва не потръпнах.

Помислих здраво.

— Струва ми се, че това ще трябва да стане бързо.

Той кимна.

— Точно затова не можем да привлечем Марио. Няма как да го накараме да се разбърза.

— И смятате, че можете да накарате приятеля ми?

Той сви рамене.

— Мисля, че си плащаме за това.

Длъжен бях да се съглася. Добре поне, че нямаше срок. Но никога не бях приемал „работа“, без да съм сигурен, че ще разполагам с толкова време, колкото ми потрябва. Колко ли щях да си оголя гарда, ако трябваше да бързам?

— Имате ли някаква представа къде е заминал?

— Силно подозираме, че е заминал за Изтока. Аз поне, ако бях завлякъл нещо такова, щях да отида точно там.

Поклатих глава.

— Не изглежда логично. В Изтока към драгарите се отнасят точно така, както с източняците тук, ако не и по-зле. Ще го смятат, ако ме извините за израза, за демон. Ще изпъква като моргантско оръжие в Имперския дворец.

Той се усмихна.

— Съвсем вярно, но ресурсите ни там са твърде оскъдни, тъй че ще мине много време, докато чуем за него. Освен това накарахме най-добрите магьоснички от Лявата ръка да го издирят веднага щом разбрахме какво е станало и все още не можем да го намерим.

Свих рамене.

— Може да е вдигнал преграда срещу проследяване.

— Със сигурност го е направил.

— Е, тогава…

Той поклати глава.

— Нямате представа каква сила сме вложили в това. Бихме могли да съборим всякаква преграда, която може да вдигне, колкото и от дълго да го е замислял и който и да е магьосникът, който я е вдигнал. Ако е някъде до сто мили около Адриланка, вече щяхме да сме я съборили или най-малкото да ограничим зоната, в която не можем да пробием.

— Значи можете да гарантирате, че не е в рамките на сто мили около града?

— Да. Значи, възможно е да е в джунглата на запад, в който случай вероятно ще го намерим до ден-два. Но по-скоро предполагам, че е духнал към Изтока.

Кимнах замислено.

— Значи се обърнахте към мен, след като сте преценили, че ще мога да действам там по-лесно от един драгар.

— Точно така. И, разбира се, знаем, че имате доста внушителна информационна мрежа.

— Моята информационна мрежа — отвърнах — не стига до Изтока. — Беше си почти истина. Източниците ми в родината на прадедите бяха оскъдни и пръснати. Все пак нямаше смисъл да обяснявам на Демона всичко, с което разполагах.

— Е — каза той, — за вас ще има и допълнителен бонус. Когато всичко това свърши, вероятно ще получите нещо, което не сте имали досега.

Усмихнах се на този рипост и кимнах леко.

— Така, значи искате моя приятел да отиде където се е скатал Мелар и да ви върне златцето?

— Би било много мило — призна той. — Но това е на второ място. Главното е да се уверим, че на никого повече няма да му хрумне, че е безопасно да краде от нас. Дори Кийра, благословени да са сладките й пръстчета, не е опитвала това. Ще добавя, че всичко това го приемам много лично. И ще изпитвам много топли чувства към този, който ми свърши тази малка услуга.

Облегнах се и дълго мислих. Демона мълчеше учтиво. Шейсет и пет хиляди златни! И, разбира се, да ми дължи Демона подобна услуга беше по-добро от боцване в окото с моргантска кама.

— Моргантска? — попитах.

Той сви рамене.

— Трябва да е трайно, както и да го направите. Ако се случи да му унищожите душата, няма да се ядосам. Но не е необходимо. Просто да свърши мъртъв, без шансове за пресъживяване.

— Мда. Казвате, че Лявата ръка работи по издирването му?

— Да. Най-добрите, които имаме.

— Това не помага много за сигурността ви.

Той сви рамене.

— Знаят кой; не знаят защо. За тях въпросът е личен, между Мелар и мен. Сигурно ще се изненадате, но Лявата ръка се интересува от работите на съвета по-малко от последния уличен сводник. От тая страна сигурността не ме тревожи. Но ако продължи много дълго, ще се разчуе, че търся Мелар, и някой, който ще забележи, че съветът има финансови затруднения, ще почне да брои яйцата.

— Разбирам. Добре. Подозирам, че приятелят ми ще се съгласи да го поеме. За начало ще му трябва цялата информация, с която разполагате за Мелар.

Демона протегна ръка назад. Охранителят му, който стоеше възпитано (и безопасно) на достатъчно разстояние, за да не чуе разговора, постави в дланта му внушителна папка. Демона ми я връчи.

— Всичко е тук.

— Всичко?

— Всичко, което знаем. Опасявам се, че няма да е толкова, колкото ви се иска.

— Добре. — Порових из листовете. — Доста сте се потрудили.

Той се усмихна.

— Ако ми потрябва още нещо — казах, — ще ви потърся.

— Чудесно. Би трябвало да се подразбира, но приятелят ви ще получи цялата помощ, която му трябва по тази работа.

— В такъв случай приемам, че ще продължите да го търсите? Имате достъп до по-добри магьосници от моя приятел; можете да продължите на този фронт.

— Така и смятам — сухо отвърна той. — И трябва да ви спомена още нещо. Ако се случи да се доберем до него преди вас и ни се отвори възможност, ще го поемем сами. Не искам да ви засягам, но смятам, че разбирате — положението е много специално.

— Не мога да кажа, че ми харесва — казах, — но разбирам. — Всъщност изобщо не ми харесваше. Разбира се, хонорарът нямаше да ми избяга, но подобни неща можеха да доведат до усложнения. А усложненията ме плашат.

Свих рамене.

— Мисля, че и вие ще ме разберете — и аз също не искам да ви засягам с това, — но ако се изпречи някой текла и моят приятел реши, че ще го затрудни, то приятелят ми ще трябва да го премахне.

Демона кимна.

Въздъхнах. Хубаво нещо е комуникацията.

Вдигнах чашата си.

— За приятелите.

Той се усмихна и вдигна своята.

— За приятелите.

3.

„Всеки е хищник“.

„Работата“ е в три варианта, всеки от които — с различен резултат, цел, цена… и наказание.

Най-простият обикновено не се прилага, но се случва достатъчно често, за да заслужи определението „стандартен“. Идеята е, че искаш да предупредиш някого да не следва определена посока на действие или да го насочиш към друга. В този случай, срещу определен хонорар, започващ от хиляда и петстотин златни и нагоре, колкото по-труден е обектът, някой убиец ще се погрижи избраният индивид да умре. Какво става по-нататък с него не интересува особено убиеца, но често пъти тялото го намира някой приятел или близък, който може да пожелае или не, или да може или не, да уреди пресъживяването му.

Пресъживяването е скъпо — стига до четири хиляди в най-тежките случаи. Дори за най-лесните е необходим опитен магьосник и работата никога не е сигурна.

С други думи, жертвата ще се събуди, ако се събуди, със съзнанието, че съществува някой — и той обикновено знае кой, — на когото много не му пука дали индивидът е жив, или умрял, и е готов да похарчи поне хиляда и петстотин златни империала, за да го докаже.

Това осъзнаване е доста смразяващо. На мен самия ми се е случвало веднъж, когато започнах да се набутвам в територията на един тип, който се оказа малко по-корав от мен. Добре, получих си посланието. Разбрах много точно какво ми се казва, без място за грешки. „Мога да те спипам по всяко време, гадняр, и бих го направил, само че не струваш повече от хиляда и петстотин златни“.

И да знаете, подейства ми. Върна ме в живота Сетра Лавоуд, след като Кийра намери тялото ми, проснато в канавката. Отстъпих. Оттогава не съм му досаждал. Разбира се, някой ден…

Значи най-напред би трябвало да разберете, че съществуват много стриктни закони, свързани с условията, при които една личност може да убие друга, включващи неща като „правомерна зона за дуел“, „имперски свидетели“ и други подобни. Интересно, поръчковото убийство изглежда така и не може да се квалифицира като законно отнемане на живот. Което ни изправя пред най-големия проблем в работата, за която споменах преди малко — трябва да се грижиш на всяка цена жертвата да не види лицето ти. Ако се съживи и се обърне към Империята (което е в изрично нарушение на джерегския обичай, но все пак…), убиецът може да се окаже задържан за убийство. Ще последва инквизиция и вероятно ще бъде осъден. Присъдата за убийство ще прекрати окончателно кариерата на убиеца. Когато Империята извършва екзекуция, изгарят тялото, та никой да не го прибере и да го пресъживи.

Другата крайност спрямо обикновеното убийство на някого и оставянето на трупа му, за да бъде намерен и евентуално пресъживен, е един специален вид убийство, който не се прилага почти никога. Например да речем, че убиец, когото сте наели, е заловен от Империята и им издава кой го е наел, в замяна на жалката си душа.

Какво правите? Вече сте го белязали за мъртъв — няма начин Империята да го предпази дотолкова, че да не го докопа някой суперубиец. Но това не е достатъчно; не и за личност толкова долна, че да ви изпорти пред Империята. Тъй че какво правите? Събирате оттук-оттам, ами, поне шест хиляди златни империала и си уреждате среща с най-добрия наемен убиец, който можете да намерите — абсолютен суперубиец, — давате му името на обекта и му казвате: „Моргантска“.

За разлика от всички други ситуации, най-вероятно ще ви се наложи да обясните причините си. Дори на най-хладнокръвния, най-жесток убиец ще му се стори отвратително да използва оръжие, което ще унищожи душата на нещастника. Вероятно няма да го направи, освен ако не му представите адски сериозна причина защо трябва да се направи точно така, а не другояче. Има моменти обаче, когато нищо друго не върши работа. Правил съм го два пъти. И двата пъти беше напълно оправдано, повярвайте ми.

Само че, точно както домът Джерег прави изключения в случаи, когато се налага да се използва моргантското оръжие, Империята — също. Изведнъж забравят всичките си ограничения против изтезанието на заподозрени и насилствените мозъчни сонди. Така че в подобни случаи рисковете са много сериозни. След като приключат с теб, боцват останалото с моргантско оръжие. Като форма на поетична справедливост, предполагам.

За щастие, съществува една добра средна зона между моргантските убийства и фаталните предупреждения… хляба и маслото на убиеца.

Ако искате някой да си замине и не искате повече да се върне, и сте свързан с организацията (не познавам някой убиец, който да е толкова тъп, че да „работи“ за друг, извън дома), ще трябва да сметнете, че ще ви струва поне три хиляди златни. Естествено, ще струва повече, ако лицето е особено кораво или трудно може да бъде спипано, или е много важна фигура. Най-високият хонорар, който съм чувал да е плащан някога, е, хм, извинете, шейсет и пет хиляди в злато. Допускам, че на Марио Сивата мъгла е било платено доста повече за убийството на стария император на Феникс малко преди Междуцарствието, но точната сума така и не съм чул.

Е, мои млади, новоизлюпени убийци, питате ме как точно може да се погрижи човек един труп да си остане труп, а? Без моргантското оръжие, чиито проблеми току-що обсъдихме? Знам три метода и в кариерата си съм ги прилагал и трите, с комбинации.

Първо, можете да се погрижите трупът да не бъде намерен в продължение на три дни, след което душата трябва вече да го е напуснала. Най-обикновеният метод да се направи това е като платите скромен хонорар, обикновено около триста до петстотин в злато, на магьосник от Лявата ръка на Джерег, който ще ви гарантира, че тялото няма да бъде обезпокоявано за изискуемия период. Или, разбира се, може да криете трупа лично — рисковано е и никак не е приятно да разнасяш труп насам-натам. Клюкарстват.

Вторият метод, стига да не сте много алчен, е да платите на същите магьосници някъде около хиляда, или даже хиляда и петстотин златни, за да се погрижат, независимо кой какво прави, трупът изобщо да не може да се пресъживи. С третия можете просто да направите тялото непресъживяемо: изгаряте го, отсичате му главата… използвайте въображението си.

Аз лично смятам да се придържам към методите, които усвоих в първите две години от кариерата си: дълги часове изпипване, цепене на секундата, много точни изчисления и един-единствен, остър, точен нож.

Досега не съм се издънвал.

Крейгар ме чакаше. Запознах го с разговора и с резултата. Гледаше ме умислено.

— Колко лошо — отбеляза той, след като свърших, — че наистина нямаш „приятел“, на когото да разтовариш това.

— Какво имаш предвид, приятелю?

— Аз… — Погледна ме стъписан и се ухили. — Не, нямаш. Ти си поел работата, ти ще си я свършиш.

— Знам, знам. Но какво имаше предвид? Не мислиш ли, че сме вътре и двамата?

— Влад, тоя тип е добър. Беше в съвета. Нима си въобразяваш, че ще можеш просто да идеш при него и да го мушнеш с камата в лявото око?

— Изобщо не съм намеквал, че мисля, че ще е лесно. Тъй че трябва да вложим малко работа в него…

— Малко?

— Добре де, много. Значи влагаме много работа в плана. Казах ти какво получавам за поръчката, а ти си знаеш процента. Между другото, какво стана с вродената ти алчност?

— Не ми трябва. Ти я имаш предостатъчно и за двама ни.

Това го пренебрегнах.

— Първата ни стъпка — заговорих му — е да го издирим. Можеш ли да предложиш някакъв метод да разберем къде би могъл да се крие?

Изгледа ме умислено.

— Виж какво, Влад. Просто за разнообразие хайде този път ти да свършиш подготовката, пък после аз да го поема. Какво ще кажеш?

Отвърнах му с възможно най-красноречивия поглед.

Той въздъхна.

— Добре, добре. Казваш, че си е направил магическа преграда срещу проследяване?

— Явно. Във всеки случай Демона е вложил най-доброто, за да го намери.

— Хм. Действаме по допускането, че Демона е прав, че е отишъл някъде на Изток?

— Логично. — Помислих малко. — Не. Дай да не правим никакви допускания. Това, което знаем, понеже Демона ни го гарантира, е, че Мелар го няма в радиус до сто мили около Адриланка. Засега да приемем, че може да е навсякъде извън това.

— Което включва и няколко хиляди квадратни мили джунгла.

— Вярно.

— Няма да се откажеш от стила си, за да ми направиш живота малко по-лек, нали?

Свих рамене. Крейгар помълча, умислен.

— Какво ще кажеш за вещерството, Влад? Мислиш ли, че с него можем да го проследим? Съмнявам се, че се е сетил да се предпази от него, дори да може.

— Вещерството ли? Чакай да помисля… Не знам. Вещерството всъщност не е много добро за такова нещо. Тоест, вероятно бих могъл да го намеря, дотолкова, че да получа образ и псионично фиксиране, но няма как да се стигне оттам до твърда локализация, координати за телепортиране или нещо друго, което да ни е от полза. Предполагам, че можем да го използваме, за да се уверим, че е жив, но подозирам, че все едно, това можем да го приемем без риск, ще сбъркаме.

Крейгар кимна и ме погледна замислено.

— Добре де… Ако имаш някакво псионично фиксиране и прочие, може да измислиш нещо, което Деймар да използва, за да открие къде е. Бива го за тези неща.

Виж, това беше идея. Деймар беше странен тип, но псиониката му беше специалност. Ако изобщо някой можеше да го направи, това бе той.

— Не смятам, че е добре да замесваме много хора в това. Демона никак няма да се зарадва на броя възможни изтичания, които ще ни се наложи да създадем. А пък и Деймар дори не е джерег.

— Ами просто не го споменавай на Демона — отвърна Крейгар. — Въпросът е, че трябва да го намерим, нали? И знаем, че можем да разчитаме на Деймар, нали?

— Е…

— О, стига, Влад. Ако го помолиш да не приказва за това, няма дума да обели. Освен това къде другаде можеш да получиш експертна помощ на такова ниво, без да платиш нищо? Деймар обича да се изтъква. Ще ти го направи безплатно. Какво губим?

Вдигнах вежда и го изгледах.

— Уви, прав си — призна той. — Но все пак мисля, че рискът с Деймар, доколкото трябва да му кажем, е адски малък. Особено ако помислиш какво получаваш срещу него.

— Стига да може да го направи.

— Мисля, че може — каза Крейгар.

— Добре. Убеди ме. Млъкни малко да помисля какво ще ми трябва.

Превъртях през ума си всичко, което трябваше да направя, за да издиря Мелар, и какво, за да може Деймар да го проследи след това. Съжалявах, че не знаех повече как ги прави Деймар тези неща, но горе-долу се досещах. Изглежда, щеше да е съвсем простичко заклинание, което наистина щеше да подейства, ако Мелар нямаше преграда срещу вещерство.

Съставих списък точно какво ще ми трябва. Нищо извън обичайното; вече разполагах с всичко, освен една дреболия.

— Крейгар, пусни моля те приказка на улицата, че бих искал да се видя с Кийра. Когато й е удобно, разбира се.

— Добре. Някакви предпочитания къде да се срещнете?

— Не, само да е… почакай! — Помислих малко. В кантората си разполагах с вещерски защити и аларми. Знаех, че са трудни за разбиване, а никак не ми се щеше да рискувам, ако тази информация изтече. Демона бездруго щеше да се ядоса, щом разбереше, че си имам работа с Кийра. Идеята, че някой от хората му ще ме види как си говоря с нея на обществено място, никак не ми харесваше. От друга страна, Кийра беше… ами, Кийра. Мъчен въпрос.

„По дяволите — рекох си. — Просто ще размърдам малко персонала. Няма да им навреди.“

— Бих искал да се срещнем тук, стига да няма нищо против.

Крейгар ме изгледа слисано и понечи да възрази, но се отказа, предполагам, защото се сети, че вече съм превъртял наум всички възражения.

— Добре. Сега за Деймар. Знаеш какви проблеми ни чакат, докато се доберем до него. Искаш ли да измисля как?

— Не, благодаря. Аз ще се погрижа.

— Съвсем сам? Олеле!

— Ще взема Лойош да ми помага. Сега по-добре ли се чувстваш?

Той се изхили и излезе. Станах и отворих прозореца.

„Лойош — изпратих мисълта си към своя познайник. — Намери ми Деймар“.

„Както заповяда ваше величество“.

„И хайде, спести си сарказма“.

Телепатичният кикот е странно усещане. Лойош изхвърча навън.

Седнах отново и позяпах тъпо в една точка. Колко пъти се бях оказвал в това положение? В самото начало на една задачка, без никаква представа накъде ще ме отведе, нито как ще стигна дотам. Нищичко освен образ как точно ще свърши: както винаги, с труп. Колко пъти. Всъщност въпросът не е риторичен и дори не е въпрос. Това щеше да е четиридесет и второто извършено от мен поръчково убийство. Първото, което ми хрумна, беше, че ще е нещо по-различно от другите, на някакво ниво, по някакъв начин, до някаква степен. Имам ясни спомени за всяко от тях. Процесът, през който минавам преди да изпълня поръчката, е такъв, че не мога да забравя нито едно от убийствата. При това съм длъжен да ги помня много добре. Това сигурно щеше да ми създаде проблем, ако бях податлив на кошмари.

Четвъртото? Дребен негодник, който имаше навика да си поръчва скъп ликьор след вечеря и да оставя половината бутилка като бакшиш. Дванайсетият беше дребна мутра и обичаше да си пази мангизите в най-едрите възможни деноминации. Деветнайсетият беше магьосник, който си носеше парцал, за да си лъска тоягата — правеше го непрекъснато. Винаги има по някаква отлика у всеки. Понякога е нещо, което мога да използвам; по-често е просто нещо, което изпъква в паметта ми. Като опознаеш някого достатъчно, той се превръща в индивид, колкото и да се опитваш да мислиш за него само като за лице… или труп.

Но като се върнеш едно ниво назад, отново се натъкваш на приликите, които са важни. Защото като ми дойдат като имена, подхвърлени в разговор, на спокойна вечеря, с подадената кесия, която ще съдържа някъде между хиляда и петстотин и четири хиляди златни империала, те наистина са едни и същи и се отнасям с тях по един и същи начин… замислям изпълнението и го извършвам.

Действах обикновено отзад напред: след като разбера всичко, което мога, за навиците му, тръгна подир него, проследя го, набележа си графика му дни наред, понякога — седмици, ще реша къде точно искам да стане. Обикновено това ще предопредели момента, както и деня. След това въпросът беше да започна оттам и да изпипам нещата така, че всички фактори да се съчетаят точно тогава и там. Самата екзекуция ставаше интересна само ако се окажеше, че съм сбъркал някъде по редицата.

Веднъж Крейгар ме попита — бях се размекнал повечко — дали ми доставя удоволствие да убивам. Не отговорих, защото не знаех, но това ме накара да се замисля. Всъщност все още не съм сигурен. Знам, че ми харесва да планирам работата и да я задействам така, че всичко да свърши успешно. Но същинското убийство? Не мисля, че го харесвам съзнателно, нито че не го харесвам. Просто го правя.

Отпуснах се и затворих очи. Започването на работа като тази е като започването на вещерско заклинание. Най-важното и единственото е състоянието на ума ми, когато започна. Трябва да съм абсолютно сигурен, че нямам никакви предварителни нагласи за това как или къде да стане, за нищо. Това идва по-късно. Все още не бях дори започнал да го проучвам, тъй че нямаше всъщност откъде да продължа. Малкото, което знаех, започна да се превърта в подсъзнанието ми: свободно асоцииране — оставях образи и идеи да изскачат на повърхността и ги разкарвах небрежно. Понякога, когато съм се потопил в обмислянето, получавам внезапно вдъхновение или нещо като ненадеен изблик на гениалност. В такива моменти си въобразявам, че съм артист в занаята.

Излязох бавно от унеса си, с усещането, че има нещо, което би трябвало да обмисля. Всъщност не бях съвсем буден, тъй че мина време, докато си избистря какво точно е. В предната част на мозъка ми витаеше някаква странична, настойчива мисъл.

След малко осъзнах, че източникът й е външен. Дадох й известна свобода да порасте и да се оформи дотолкова, че да я осъзная, и открих, че някой се опитва да влезе в псионичен контакт с мен. Разпознах подателя.

„А, Деймар — отвърнах наум. — Благодаря ти“.

„Моля — стигна до мен ясната, деликатна мисъл. — Искал си нещо?“ Деймар притежаваше по-добър умствен контрол и повече сила от всички, които познавах. От него получих усещането, че трябва да внимава, дори и в умствения контакт, за да не изгори неволно ума ми.

„Искам ти една услуга, Деймар“.

„Да?“ Това негово „да“ умееше да го удължи четири пъти повече от нормалното.

„Не е съвсем спешно — казах му. — Но някъде утре примерно, очаквам, че ще ми трябва помощ за издирване“.

„Издирване? Какво издирване?“

„Очаквам да хвана псионична следа на лицето, което съм заинтересован да намеря, и ще ми трябва да разбера по някакъв начин къде точно се намира. Крейгар смята, че можеш да го направиш“.

„Има ли някаква причина да не мога просто да го издиря веднага?“

„Има прегради срещу магьосническо проследяване — казах му. — Не мисля, че дори ти можеш да ги преодолееш“.

Адски сигурен бях, че Деймар не би могъл да мине през преграда, задържаща най-добрите магьосници на Лявата ръка, но малко благоразумно ласкателство никога не вреди.

„О. Тогава как очакваш да му сложиш белег?“

„Надявам се, че не се е защитил срещу вещерство. Тъй като вещерството използва псионична сила, би трябвало да можем да го бележим тъй, че после да го проследиш“.

„Разбирам. Значи ти ще го фиксираш с вещерско заклинание, а аз после ще разбера къде е по оставените белези. Интересна идея“.

„Благодаря. Мислиш ли, че ще стане?“

„Не“.

Въздъхнах. „Деймар — помислих си — някой ден ще“… „Защо не?“, попитах с известно колебание.

„Белезите — обясни ми той — няма да се задържат достатъчно, за да мога да ги проследя. Ако се задържат, ще са достатъчно силни, за да ги забележи, и ще ги заличи“.

Въздъхнах отново. Никога не спори с експерт.

„Е, добре. Имаш ли идеи за нещо, което ще подейства?“

„Наопаки“.

„Наопаки?“

Той ми обясни. Зададох няколко въпроса и той общо взето успя да ми отговори.

Почнах да мисля какво заклинание трябва да направя, за да се получи ефектът, за който говореше. „Кристал — реших. — После ще започна заклинанието точно като другото, а след това…“ Спомних си, че Деймар все още беше в контакт с мен — което на свой ред ме върна на въпроса, който всъщност исках да изясня, предвид на това с кого си имах работа.

„Все пак готов ли си да ми го намериш?“, попитах.

Последва кратка пауза, след което: „Защо не… стига да мога да те гледам, докато си правиш вещерското заклинание“.

Защо не бях изненадан? Въздъхнах още веднъж. „Спазарихме се — казах. — Как да се свържа с теб? Мога ли да разчитам, че ще те намеря у дома, ако отново пратя Лойош?“

Той помисли малко.

„Вероятно не. Ще се отварям за контакт по няколко секунди на час, всеки час от утре заранта. Така става ли?“

„Страхотно — рекох. — Ще се свържа с теб преди да почна заклинанието“.

„Чудесно. Е, до тогава“.

„До тогава. А, благодаря ти, Деймар“.

„Няма защо“.

Всъщност сигурно беше така. Но нямаше да е възпитано да му го кажа. Връзката прекъсна.

Малко по-късно Лойош се върна. Отворих прозореца в отговор на почукването му. Не знам защо предпочита да чука, вместо просто да направи контакт с мен. Влезе и затворих.

„Благодаря“.

„Няма защо, шефе“.

Продължих да чета. Лойош кацна този път на дясното ми рамо и почна да се прави, че и той чете с мен. Пък кой знае? Може би наистина се беше научил по някакъв начин да чете и не си беше направил труда да ме уведоми. Не бих го изключил.

Работата беше тръгнала. Всъщност не можех да продължа повече, преди да имам някаква представа къде е Мелар, затова насочих вниманието си към това кой е. Това ме ангажира, докато след няколко часа не пристигна следващият ми посетител.

4.

„Вдъхновението изисква подготовка“.

Секретарят ми, за двете години откакто беше с мен, беше убил трима души пред вратата на кантората ми.

Единият беше убиец, чийто блъф не подейства. Другите двама бяха съвсем невинни тъпаци, които трябваше да помислят добре, а не да се опитват да нахълтат покрай него.

Веднъж и него го убиха, когато задържа друг убиец достатъчно, за да мога най-геройски да се измъкна през прозореца. Много се успокоих, след като успяхме да го пресъживим. Изпълнява функциите на телохранител, на секретар, на буфер и на всичко друго, което може да потрябва на Крейгар или на мен. Сигурно е най-добре платеният секретар на Драгара.

„Ъъ, шефе?“

„Да?“

„Ъъ, дойде Кийра“.

„А, добре! Покани я да влезе“.

„Ама това е Кийра Крадлата бе, шефе. Сигурен ли си?“

„Напълно, благодаря“.

„Добре де… Да я придружа ли да я държа под око?“

„Не е нужно.“ („Или достатъчно нужно“, помислих си.) „Просто я покани“.

„Добре. Както кажеш“.

Щом вратата се отвори, оставих бумагите и станах. В стаята влезе дребна драгарка. Спомних си с лека насмешка, че я смятах за висока, когато се срещнахме за първи път, но пък тогава бях само на единайсет години. И разбира се, тя все още стърчеше с една глава над мен, но вече бях привикнал с разликата в ръстовете.

Движеше се с лекота и изящество, наподобяващо почти това на Марио. Понесе се към мен и ме поздрави с целувка, от която Коути щеше да изпита ревност, ако беше от ревнивия тип. Отвърнах й с цялата си възможна доброта и я поканих да седне.

Кийра имаше скулесто, по-скоро ъгловато лице, без никакви забележими характеристики — липсата на такива беше типична за дома Джерег.

Тя се остави да я настаня и огледа набързо кантората. Очите й отскачаха от един предмет на друг, отбелязвайки по-интересните вещи. Не беше изненадващо; беше ме учила как да го правя. От друга страна, подозирах, че оглежда не за неща, които биха заинтересували мен.

После ме удостои с усмивка.

— Благодаря ти, че дойде, Кийра — казах с колкото можех повече топлота.

— Приятно ми е — нежно отвърна тя. — Хубав кабинет.

— Благодаря. Как върви бизнесът?

— Не е зле, Влад. Напоследък нямам договорни поръчки, но се оправям и сама. При теб как е?

Поклатих глава.

— Какво, проблеми ли? — попита ме тя, искрено загрижена.

— Пак проявих алчност.

— Ох-ох. Познато ми е. Някой ти предлага нещо твърде голямо, за да го подминеш, нали? Ти не можеш да му устоиш и хлътваш с двата крака?

— Нещо такова.

Тя бавно поклати глава. Тогава се намеси Лойош — плесна с криле и кацна на рамото й. Тя потвърди познанството им, като го почеса под брадичката.

— Последния път, когато ти се случи — заговори Кийра след малко, — трябваше да се биеш с чародей на дома Атира, и то в собствения му замък, доколкото си спомням. Тези неща са нездравословни, Влад.

— Знам, знам. Но си спомни… спечелих.

— С помощ.

— Е… да. Човек винаги може да използва малко помощ.

— Винаги — съгласи се тя. — Което, предполагам, ни води към днешното. Трябва да е нещо много голямо, иначе нямаше да поискаш да дойда.

— Схватлива си, както винаги — казах. — Не само е голямо, ами и гадно. Не мога да рискувам някой да разбере. Надявам се, че никой не те е видял да влизаш; не мога да рискувам някои среди да предположат, че те въвеждам в това, което става.

— Никой не ме видя — увери ме тя.

Кимнах. Познавах я. Щом казваше, че никой не я е видял, нямах основание да се съмнявам.

— Но — продължи тя — твоите хора какво ще кажат, като разберат, че се срещаш с мен в кантората си? Да не си помислят, че най-после си „нагазил в джунглата“? — Усмихна се леко. Пробваше дали ще клъвна. Знаеше си реномето.

— Няма проблем — отвърнах. — Просто ще пусна слуха, че сме любовници от години.

Тя се засмя.

— Виж, това е идея, Влад! Трябваше да се сетим преди много цикли!

Този път се засмях аз.

— А твоите хора какво ще кажат тогава? Кийра Крадлата ходи с източняк? Тц, тц.

— Нищо няма да кажат — сухо отвърна тя. — Имам си приятел, който върши „работа“.

— Та като стана дума…

— Да. По работата. Предполагам, че трябва да ти се открадне нещо.

Кимнах.

— Да познаваш някой си лорд Мелар, от дома Джерег? Мисля, че официално е граф или херцог, нещо такова.

Очите й леко се разшириха.

— С голяма игра си се захванал, а, Влад? Определено си нагазил в дълбокото. Познавам го, и още как. Помагала съм му един-два пъти.

— Но не наскоро — казах със свито сърце.

Тя ме погледна озадачено, но не попита какво имам предвид.

— Не, през последните няколко месеца не съм. Не беше нищо сериозно, и двата пъти. Просто размяна на услуги — знаеш как става.

Кимнах, много облекчено.

— Не ти е приятел или нещо такова, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Просто си правихме разни дребни услуги. Нищо не му дължа.

— Хубаво. И като стана думи за дългове, между другото… — Сложих на бюрото една кесия с петстотин златни империала. Засега тя не посегна към нея, естествено.

— Искаш да ти дължа още една услуга?

— Обичам да си ми длъжник — отвърна тя весело. — Казвай, какво от нещата му ти трябва?

— Което и да е от много неща. Част от облеклото му ще е добре. Коса ще е отлично. Всичко, което дълго време е било свързано с него.

Тя отново поклати глава, с насмешлива тъга.

— Пак ли вашето източно вещерство, Влад?

— Всъщност да — признах. — Нали ни знаеш, все обичаме да си поддържаме формата и прочие.

— Ясно. — Тя взе кесията и стана. — Добре, имаш го. Не мисля, че ще ми отнеме повече от ден-два.

— Не е бързо — излъгах учтиво, станах и я изпратих с поклон.

— Колко време мислиш, че ще й отнеме? — попита Крейгар.

— А ти от колко време дебнеш там?

— Отскоро.

Поклатих глава отвратено.

— Няма да се изненадам, ако го получим още утре.

— Не е зле. Говори ли с Деймар?

— Да.

— И?

Обясних му резултата от разговора ни. На техническите подробности около вещерството само сви рамене, но общо взето го схвана. Изсмя се, като му казах, че Деймар се е спазарил да го включа в заклинанието, и попита:

— Е, мислиш ли, че ще стане?

— Деймар смята, че ще стане. И аз смятам, че ще стане.

Този отговор сякаш го задоволи.

— Значи не правим нищо, докато не се обади Кийра, нали?

— Да.

— Добре. Щото мисля да поспя малко.

— Грешка.

— Сега пък какво, о, повелителю?

— Ставаш гаден като Лойош.

„Това пък какво трябва да означава, шефе?“

„Млъквай, Лойош“.

„Слушам, шефе“.

Събрах бележките за Мелар, които четях, и ги връчих на Крейгар.

— Чети. И ми кажи какво мислиш.

Той ги прелисти набързо.

— Ама то много бе!

— Мда.

— Виж какво, Влад. Очите ми направо се затварят самички. Какво ще кажеш за утре?

— Чети.

Той въздъхна и започна да чете.

— Знаеш ли какво ме удивлява, Влад?

— Какво?

— Има нещо странно около тоя тип, откакто за първи път се е появил в организацията.

— Какво имаш предвид?

Той прелисти набързо бележките и продължи:

— Твърде бързо се е издигал. Само за десетина години се е добрал от едното нищо чак до върха. Адски бързо е. Не съм чувал за някой друг освен теб да се движи толкова бързо, а ти си имаш извинение, че си източняк.

— Имам предвид… виж — продължи той. — Започва с пазенето на някакъв малък бардак. Бияч. Само след година вече държи бардака; след още година има още десет. За осем години е завъртял територия по-голяма от твоята. Година след това затрива Терион и заема мястото му в съвета. След още година свива фондовете на съвета и духва. Все едно че цялата тая работа я е намислил още в самото начало.

— Хм. Разбирам за какво говориш, но десет години не са ли твърде много за уреждане само на една работа?

— Пак мислиш като същество от Изтока, Влад. Не е много, ако очакваш да живееш две-три хиляди години.

Кимнах и се позамислих.

— Не мога да го разбера, Крейгар — казах накрая. — Колко злато е прибрал?

— Девет милиона — отвърна той почти с благоговение.

— Така. Значи сумата е голяма. Това е адски много. Аз една десета да имах от това, щях да зарежа работата. Но ти би ли зарязал за нея положението си в съвета?

Крейгар понечи да отговори и спря.

Продължих.

— А и това не е единственият начин да се приберат девет милиона. Не е най-добрият, нито е най-бързият или най-лесният. Могъл е да действа независимо и да натрупа много повече за десет години. Могъл е да влага в Драконовия трезор и най-малкото да го удвои, а не да поема такъв риск като с това.

Крейгар кимна.

— Така е. Искаш да кажеш, че не златото му е целта?

— Изобщо. Допускам, че изведнъж са му дотрябвали няколко милиона, и това е бил единственият начин да си ги набави бързо.

— Не знам, Влад. Само като гледам цялата биография, определено ми се струва, че го е замислил от самото начало.

— Но защо, Крейгар? Никой не се издига толкова високо, до място в съвета, заради пари. Трябва да те интересува властта или нещо такова…

— Е, ти би трябвало да знаеш — изхили се той.

— … и никой не зарязва толкова власт, освен ако не му се наложи.

— Може да е загубил интерес към нея — каза той. — Може би просто е изпитвал тръпката да се добере до върха, а след като е стигнал, е минал на друга тръпка.

— Ако е това — отбелязах, — ще си ги получи тръпките, и то какви. Но това не противоречи ли на теорията ти за „Планирал го е всичко от самото начало“?

— Предполагам, че да. Започвам да добивам чувството, че нямаме достатъчно информация. Правим само предположения.

— Съвсем вярно. Тогава би ли започнал да събираш информация, а?

— Аз ли? Виж, Влад, оставил съм си ботушите в дюкяна да им сменят табаните. Що не наемем някое лакейче да ни свърши крачната работа, а?

Казах му къде може да си го намери лакейчето и какво може да го накара да му направи.

Той въздъхна.

— Добре, отивам. Ти над какво ще работиш?

Помислих малко.

— Няколко неща. Първо, ще се опитам да измисля някоя достатъчно добра причина някой изведнъж да реши да напусне съвета по такъв начин, че да накара целия дом Джерег да тръгне по задника му. Също така ще проверя някои работи с шпионския кръг на Мороулан и ще се свържа с нашите хора. Искам да изровя колкото може повече информация и няма да навреди, ако го правим и двамата. След това… мисля да посетя лейди Алийра.

Крейгар беше стигнал почти до вратата, но когато млъкнах, изведнъж се обърна и попита невярващо:

— Кого?

— Алийра е’Кийрон от дома на Дракона, братовчедката на Мороу…

— Знам коя е, просто не можах да повярвам, че съм чул добре. Като си тръгнал така, що не питаш направо Императрицата?

— Имам няколко въпроса около този тип, които искам да изясня, а за тия работи тя е добра. Защо не? Бяхме приятели за известно време.

— Шефе, та тя е дракон. Те не приемат убийството. Смятат го за престъпление. Ако идеш при нея и…

— Крейгар — прекъснах го, — изобщо не съм казвал, че се каня да ида при нея и да й кажа: „Виж сега, Алийра, опитвам се да го убия тоя тип, какво ще кажеш да ми помогнеш да го уредя?“. Признай ми поне малко финес, а? Трябва само да измислим за пред нея някакво добро обяснение за интереса ни към Мелар и тя с радост ще помогне.

— Само едно „добро обяснение“, а? Просто от любопитство, имаш ли някаква представа как точно да намериш такова обяснение?

— Между другото, имам — отвърнах му гадно. — Най-лесното нещо на света. Просто ти го възлагам.

— На мен? По дяволите, Влад, ти вече ме затрупа с работа, все едно да се мъча да измисля несъществуващо събитие, предлагащо недостатъчно основание за един изчезнал джерег да направи невъзможното. Не мога да…

— Можеш, разбира се. Разчитам на теб.

— Я иди да смучеш яйца на йенди. Как?

— Все ще измислиш нещо.

5.

„Опасности ще зърнеш много силни“.

Единственото значително събитие през останалата част от деня беше пристигането на куриер от Демона, придружен от впечатляващ ескорт и с няколко големи, добре издути кесии. Всичките шейсет и пет хиляди златни империала. Беше вече официално: бях ангажиран.

Връчих кесиите на Крейгар да ги скъта в ковчежето и се прибрах у дома. Жена ми, сигурен бях, се досещаше, че нещо се мъти, но не попита. Нямах някакво основание да го крия от нея, но не й казах.

На заранта намерих на бюрото си малък плик. Срязах го и отвътре изпаднаха няколко човешки (или драгарски) косъма. Имаше и бележка, на която пишеше: „От възглавницата му. К“. Унищожих бележката и потърсих псионичен контакт с жена си.

„Да, Влад?“

„Заета ли си, мила?“

„Всъщност не. Просто се упражнявам малко в мятане на ножове“.

„Ей, недей!“

„Че защо?“

„Защото вече ме биеш седем пъти на всеки десет.“

„Искам да стигна до осем от десет. Нещо си се надул напоследък. Какво става? Нямаш ли някаква «работа» за мен?“

„Де тоя късмет. Прескочи насам и ще ти разкажа“.

„Веднага ли?“

„Когато ти е удобно“.

„Добре. Ще приключа скоро“.

„Чудесно. Ще се срещнем в лабораторията“.

„О“, отвърна тя разбиращо и връзката прекъсна.

Казах на секретаря си, че следващите няколко часа няма да приемам никакви съобщения, и слязох няколко стълбища надолу. Лойош се возеше кротко на рамото ми и се оглеждаше, сякаш минава на инспекция. Стигнах до една стаичка в мазето и отключих вратата.

В тази сграда ключалките са почти безполезни като средство за задържане на хората да не влизат където не им е мястото, но са ефективни като начин да заявиш: „Частно“.

Помещението беше малко, с ниска маса точно в средата и няколко лампи по стените. Тях ги запалих. В ъгъла имаше малък сандък. В средата на масата беще поставен мангал с няколко неизгорели въглена. Извадих ги и извадих други от сандъка.

Съсредоточих се за кратко над една от свещите и усилието ми бе възнаградено с пламък. Използвах я, за да запаля останалите, и угасих лампите.

Погледнах колко е часът и разбрах, че още ми остава малко време до контакта ми с Деймар. Проверих разположението на свещите и се загледах в примигващите сенки.

Извадих от сандъка още няколко неща, сред които и благовонна пръчица, и ги подредих на масата до мангала, а благовонието поставих между въглените. След това взех една от свещите и поднесох пламъка над един от тях. Миг концентрация и пламъкът се разпростря равномерно и бързо. Миризмата на благовонието започна да прониква в разните кътчета и ъгли на стаята.

Скоро Коути се появи и ме поздрави със слънчева усмивка. Беше източнячка, дребничка хубава жена с черна като дзур коса и плавни, изящни движения. Ако беше драгарка, можеше да е родена в дома Исола и да ги учи всички на „куртоазия“. И доста на „изненада“, също така.

Дланите й бяха малки, но силни и можеше да вади ножове направо отникъде. Очите й пареха — понякога с нахалното самодоволство на палаво дете, понякога — с хладнокръвната страст на професионален убиец, друг път — с яростта на Господар на дракони, тръгнал на бой.

Коути беше една от най-опасните убийци, които съм срещал. Двамата с партньорката й, тогава разжалвана Господарка на дракони, бяха съставили един от най-търсените екипи убийци от дома Джерег, минаващ с донякъде мелодраматични имена от рода на „Меча и камата“. Бях го приел за висока чест, когато разбрах, че един мой враг е сметнал, че си заслужавам разходите да наеме този екип, за да ме ликвидира. Много се изненадах, когато след това се събудих и разбрах, че не са успяли да го направят трайно. За което съм благодарен за грижата на Крейгар, скоростта и бойните способности на Мороулан и изключителните умения на Алийра в знахарството и пресъживяването.

Някои двойки най-напред се влюбват, а накрая се опитват да се убият един-друг. При нас се получи обратното.

Коути също така беше компетентна вещица, макар и не толкова опитна като мен. Обясних й какво ще трябва, след което си поприказвахме за дреболии.

„Шефе!“

„Да, Лойош?“

„Трябва да те прекъсна…“

„Карай, вече го направи, по дяволите“.

„Но е време да се свържеш с Деймар“.

„Вече? Добре, благодаря“.

„Е, няма за какво“.

Посегнах, като мислех за Деймар, съсредоточих се, припомних си „допира“ на ума му.

„Да?“, отвърна той. Беше един от малкото хора, чийто глас наистина можех да чуя по време на контакта. В останалите случаи ставаше, защото ги познавах достатъчно добре, та въображението да прибави гласа им. С Деймар беше просто от силата на контакта.

„Имаш ли нещо против да се появиш? — попитах го. — Искаме да го почнем това заклинание“.

„Чудесно. Само да… Добре, фиксирах те. Ей сега пристигам“.

„Първо ми остави минутка да изключа някои защити и аларми. Не искам четиридесет и не знам колко си неща да запищят, когато се телепортираш“.

За няколко секунди се разпоредих защитите срещу телепортиране да се изключат. Деймар се появи пред мен — рееше се във въздуха, кръстосал крака, на три стъпки над пода. Завъртях очи; Коути поклати тъжно глава. Лойош изсъска. Деймар сви рамене и изпружи крака; изправи се.

— Забрави гръмотевицата и мълнията — казах му.

— Да пробвам ли пак?

— Няма нужда.

Деймар стърчеше някъде около два метра и половина. Имаше острите, добре изсечени черти на дома на Ястреба, въпреки че бяха някак по-нежни и меки от тези на повечето Господари на ястреби, които съм срещал. Беше невероятно слаб и изглеждаше почти прозрачен. Очите му като че ли рядко се фокусираха; придаваха му вид, сякаш гледа през това, което наблюдава, или нещо, скрито дълбоко вътре. Сприятелихме се след като за малко не го убих, когато го хванах да сондира мозъка на един от хората ми. Беше го направил от чисто любопитство и мисля, че така и не разбра защо възразих.

— Е — попита Деймар, — кой е този, дето искаш да се намери?

— Един джерег. Мисля, че имам това, което ти трябва за проследяването. Ще свърши ли работа?

Подадох му малкия кристал, който бях извадил от сандъка. Той го огледа много внимателно, макар че проклет да съм, ако знаеше какво точно търси. Кимна и ми го върна.

— Виждал съм и по-добри, но ще стане.

Поставих го внимателно отдясно на мангала. Отворих плика, който бях получил от Кийра, и извадих половината от десетината косъма. Сложих ги върху плика от другата страна на мангала. Другите смятах да запазя в случай, че ми се наложи отново да пробвам със заклинанието.

Интересно, помислих си, доколко едно вещерско заклинание прилича на убийство, ако го сравниш с приликата му с магьосничеството. За да използваш магьосничество, трябваше само да посегнеш през връзката си с Имперския глобус, да загребеш малко сила, да я оформиш и да я хвърлиш. При вещерството обаче трябва да се подготвиш грижливо и много точно, за да не почнеш накрая да търсиш някой предмет, който ти трябва точно когато е дошъл моментът да го използваш.

Стаята започна да става пушлива, изпълнена с миризмата на ароматната пръчица. Заех мястото си пред мангала; Коути автоматично застана вдясно от мен, а на Деймар махнах да застане вляво и по-назад. Оставих ума си да се зарее и се свързах умствено с Коути. За да стане това, не беше необходим физически контакт между нас, което бе една от причините да обичам да работя с нея. Едно от явните предимства на вещерството пред магьосничеството е в това, че в едно заклинание може да участва повече от един вещер или вещица. Почувствах, как силата ми се смалява и увеличава едновременно; странно е да се каже, още по-странно — да се изпита.

Поставих върху въглените няколко листа и те се отзоваха с подходящите съскащи звуци. Бяха широките листа на хийкенско дърво, което расте само в Изтока. Бяха престояли натопени в пречистена вода и им беше баяно. Блъвна голям облак от пара и дим и Коути започна да бае, гърлено и едва чуто. Щом листата започнаха да почерняват и да горят, лявата ми ръка намери плика и космите. Бързо ги усуках с пръсти. Почувствах, че нещата започват да стават — най-първият признак, че едно заклинание започва да става ефективно, е, когато някои сетива се изострят. В този случай усещах всеки отделен косъм между пръстите си и почти можех да отлича най-малките му особености. Пуснах ги върху горящите листа. Монотонният припев на Коути стана по-силен и вече почти можех да различавам думите.

В този момент с внезапен изблик в главата ми се изля сила. Почувствах се замаян и със сигурност щях да изтърва своя край от заклинанието, ако бях започнал. Появи се мисъл и чух псевдогласът на Деймар да казва: „Нещо против да помогна?“

Не отговорих — мъчех се да се справя с толкова психична енергия, с колкото не бях разполагал никога. За кратко изпитах порив да отвърна „Не!“ и да запокитя енергийния прилив обратно към него, но с това нямаше да постигна нищо, освен да нараня чувствата му. Наблюдавах собствения си гняв заради тази нежелана намеса, сякаш беше у някой непознат.

Всяко заклинание, колкото и дребно да е всъщност, включва известна степен на опасност. В края на краищата това, което всъщност правиш, е извличане на сила от енергията на собствения ти ум и боравене с нея все едно, че е нещо външно. Имало е вещери, чиито умове са били разстройвани поради лошото боравене с тази сила. Деймар, разбира се, не можеше да го знае. Беше просто обичайният услужлив натрапник.

Стиснах зъби и се постарах да използвам гнева си, за да удържа силите, които бяхме породили, да ги влея в заклинанието. Усетих някъде как Лойош се бори да удържи собствения си контрол и да овладее онова, което не можех да удържа сам. Двамата с Лойош бяхме толкова дълбоко свързани, че всичко, което се случеше с мен, щеше да сполети и него. Връзката се ушири, още и още сила потече през нея и разбрах, че двамата или ще я удържим, или умовете ни ще изгорят. Щях сигурно да съм подплашен като текла, ако гневът ми не беше го блокирал… а гневът, който изпитвах, беше сдържан, може би от бушуващия под него страх.

Увиснах в това опасно равновесие на самия ръб и времето се проточи от хоризонт до хоризонт. Чух Коути, като от някакво огромно разстояние, да припява уверено, силно, въпреки че трябваше да усеща прилива също толкова силно като мен. И тя помагаше. Трябваше да насоча енергията в заклинанието, иначе тя щеше да избие в друга посока. Спомням си, че в този момент помислих: „Деймар, ако нараниш ума на познайника ми, си мъртъв“.

Лойош се напрягаше до предел. Усещах го как се мъчи да погълне енергия, да я удържи, да я прелее. Точно затова вещерите си имат познайници. Мисля, че той ме спаси.

Усетих, че настъпи контрол, и се напрегнах да го удържа достатъчно, за да го хвърля в заклинанието. Искаше ми се да се втурна към следващата част, но издържах на изкушението. В нито една фаза на вещерско заклинание не се бърза.

Космите горяха; сливаха се с част от парата и дима и трябваше все още да са свързани с притежателя си. Напрегнах се да определя точно кое от пушечетата съдържа мириса на горящите косми и по този начин е в нерушима връзка с обекта ми.

Вдигнах ръце така, че дланите ми обхванаха най-външната обиколка на сиво-белия облак. Усещах четирипосочния поток на енергия — от мен през Деймар, към Лойош, Коути и обратно. Оставих я да потече през дланите ми, докато пушекът престана да се издига — първият видим знак, че заклинанието е резултатно. Задържах го така за миг и бавно започнах да сбирам дланите си. Пушекът пред мен се сгъсти и насочих енергията, която държах, към и през него…

Боен вик, и пет хиляди дракона връхлитат като буря над окопалата се армия на Изтока… Първият път, когато се любим с Коути — мигът на проникването, още повече — мигът на облекчаването; чудя се дали се кани да ме убие преди да сме свършили и всъщност ми е все едно… героят дзур, пристъпил сам пред Дзур планина, вижда застаналата пред него Сетра Лавоуд с оживелия в ръката й Ледоплам… Момиченце с големи кафяви очи ме поглежда и се усмихва… Убийствена енергия, видима като черна вълна, се понася към мен и замахвам с Маготрепача, а не знам дали ще устои… Алийра стои пред мен в сянката на Кийрон Завоевателя, там, сред Залите на Съда, сред Пътеките на мъртвите, отвъд Пропадите на Портата на смъртта…

И сред всичко това, всичко в един и същи миг, задържах в ума си всичко, което знаех за Мелар и целия си гняв към Деймар, а над всичко това, отгоре на всичко — своето желание, воля и надежда. Запокитих го в малкия облак от пара и дим, вдигащ се от мангала; посегнах през него, отвъд него и в него, към онзи, с когото беше свързан.

Коути редеше напева си силно, без гласът й да се прекърши, с думи, което все още не можех да различа напълно. Лойош, вътре в мен, част от съществото ми, търсеше и душеше. А Деймар, встрани от нас и в същото време — част от нас, изпъкваше като маяк от светлина… и аз я сграбчих, оформих я и я тласнах напред.

Почувствах отклик. Бавно, много бавно, сред пушека се оформи образ. Влях енергия в него и той започна да се прояснява. Насилих се да не се взирам в самото лице, което в този момент беше само отвличане. И болезнено бавно… сниших… дясната си… ръка… и… започнах… да губя… контрол… над… заклинанието…

Малко по малко, частица по частица, Лойош пое нишките на контрол, прие ги и ги удържа. Изтощението бе най-големият ми враг и аз го изтласках. Джерегът беше поел силата, удържаше я, кълна се в зелените люспи на Барлън.

Едва тогава си позволих да погледна за първи път образа, а дясната ми ръка намери малкия кристал. Лицето беше на средна възраст и имаше черти, напомнящи за дома на Дзур. Внимателно вдигнах кристала пред окото си, пуснах последните нишки на контрол над заклинанието и затаих дъх.

Образът беше стабилен; добре бях обучил Лойош. Коути беше спряла напева. Беше свършила своята част и сега само добавяше сила за последната фаза на заклинанието. Огледах образа през кристала, замижал с лявото око. Беше изкривен, разбира се, но това нямаше значение; виждаше се достатъчно добре, за да го различиш.

Миг напрегнато съсредоточаване; привлякох енергията, осигурена ми от Коути и Деймар, и изгорих лицето, побрано в цилиндъра пред окото ми. За миг дясното ми око се заслепи и усетих леко замайване, докато пробивах в него, мъчейки се да вложа всичката сила, която бяхме съградили.

Чух как Коути въздъхна и се отпусна. Облегнах се на стената зад мен и се свлякох, а Лойош се свлече на рамото ми. В кристала вече се виждаше сива мътилка. Знаех, без да го пробвам, че със силата на волята мътилката може да се проясни и в нея да се появи лицето на Мелар. По-важното беше, че вече съществуваше връзка между Мелар, където и да се намираше той, и кристала. Вероятността да е засякъл тази връзка бе толкова малка, че можеше да се приеме за несъществуваща. Кимнах доволно на Коути и двамата постояхме малко неподвижно, докато си поемем дъх.

След малко угасих свещите, а Коути запали лампите по стената. Отворих отдушника, за да излезе димът, а с него и миризмата, станала вече лепкаво сладникава. Стаята се освети и се огледах. Деймар гледаше някак унесено, а Коути изглеждаше замаяна и уморена. Искаше ми се да поръчам някой горе да донесе вино, но дори енергията, нужна за псионичен контакт, ми се стори твърде много.

— Е — заявих, зареял празен поглед из стаята, — мисля, че нямаше защити срещу вещерство.

— Беше много интересно, Влад — каза Деймар. — Благодаря ти, че се съгласи да дойда.

Изведнъж осъзнах, че той дори не беше разбрал как щеше за малко да ме унищожи с неговата „помощ“. Опитах се да измисля някакъв начин да му го кажа, но се отказах. Щях просто да го запомня за в бъдеще, ако се случеше пак да се върти около мен, докато правя вещерство. Връчих му кристала и той го прие. Огледа го внимателно няколко секунди и кимна замислено.

— Е? — попитах. — С това ще можеш ли да го хванеш къде е?

— Мисля, че да. Поне ще се опитам. За кога ти трябва?

— Веднага щом ми го намериш.

— Добре. — И добави небрежно: — Между другото, за какво точно го търсиш?

— Защо искаш да знаеш?

— О. Просто любопитство.

Нормално.

— Предпочитам да не казвам, ако нямаш нищо против.

— Твоя работа — изсумтя той. — Ще го убиваш, а?

— Деймар…

— Прощавай. Ще ти се обадя, когато го намеря. Не вярвам да ми отнеме повече от ден.

— Хубаво. Ще се видим тогава. Или… — подхвърлих все едно, че ми е хрумнало в момента, — можеш просто да го предадеш на Крейгар.

— Става — отвърна той, кимна и се изпари.

Насилих краката си и се оттласнах от стената. Угасих лампите и помогнах на Коути да излезем. Заключих.

— Няма да е зле да хапнем — казах.

— Звучи добре. После баня и двайсет години сладък сън.

— Жалко, че ще пропусна първите две, но ще трябва да се върна към работата.

— Ами добре — весело ми отвърна тя, — тогава ще поспя и заради теб.

— То пък и от теб една полза.

Изкачихме стъпалата, подпирайки се взаимно, едно по едно. Лойош, все така отпуснат на врата ми, беше заспал.

6.

„Истинското геройство трябва да се планира добре — и да се избягва старателно“.

Обядвахме в един от ресторантите, в които имах дялове. Хранехме се бавно, за да се възстановят силите ни. Чувството за физическо изтощение, съпътстващо вещерството, обикновено трае кратко; по-дълго е псионичното изцеждане. Някъде по средата на обяда отново се чувствах добре и отпочинал. От друга страна, все още чувствах, че ще ми е нужно доста усилие само да постигна псионичен контакт. Надявах се, че на никого няма да му се наложи да ме потърси по време на обяда.

Хранехме се мълчаливо, наслаждавайки се на компанията на другия, и не изпитвахме нужда да си говорим. Към края Коути каза:

— Значи така. Ти получаваш работа, а аз се излежавам вкъщи и вехна от скука.

— Не ми изглеждаш много повяхнала — отвърнах предпазливо. — И не помня да си ме молила за помощ с онази дреболия миналия месец.

— Хм. За онова помощ не ми трябваше, но това изглежда доста голямо. Познах обекта. Надявам се, че си получил прилична цена за него.

Казах й какво получавам за него.

Тя вдигна вежди.

— Много добре! Кой го иска?

Озърнах се. Ресторантът беше почти празен. Не си падах по рисковете, но Коути заслужаваше да й отговоря.

— Целият проклет дом Джерег го иска или ще го искат, когато разберат.

— Какво е направил? — попита тя. — Не се е разприказвал, нали?

Потръпнах.

— Не, това не, слава на Вийра. Избягал е с девет милиона злато от оперативните фондове на съвета.

Тя се стъписа и помълча малко, докато се увери, че не си правя майтап.

— Кога е станало?

— Преди три дни. — Помислих и добавих: — Потърси ме Демона, лично.

— Уааа! Битка на гигантския джерег. Сигурен ли си, че не си се забъркал в нещо, с което няма да се справиш?

— Не — отвърнах бодро.

— Моят съпруг, вечният оптимист — отбеляза тя. — Предполагам, че вече си приел.

— Така е. Щях ли да си създам цялото това главоболие да го издиря, ако не бях?

— Разбира се, че не. Просто се надявах.

Лойош се събуди рязко, огледа се и скочи от рамото ми. После се залови с остатъците от цалмотските ребърца.

— Имаш ли представа защо въобще си поел тази поръчка? — попита тя, изведнъж угрижена. Разбирах как умът й прави същите скокове като моя предния ден.

— Да, и е разумно. — Обясних й съображенията на Демона и тя като че ли остана доволна.

— Какво ще кажеш за някой подизпълнител?

— Не — отвърнах. — Прекалено съм алчен. Ако наема подизпълнител, няма да мога да ти купя замък.

Тя се изкиска.

— Защо? — продължих. — Да не искаш да го направите двете с Ноуратар?

— Едва ли — отвърна Коути кисело. — Прекалено опасно изглежда. Освен това — добави тя гадно — ти не би могъл да ни го отстъпиш.

Засмях се и вдигнах чашата. Лойош се премести при нея и закълва в чинията й.

— Май си права — признах. — Ще трябва сам да плета крака.

Тя се ухили, но после стана сериозна.

— Всъщност, Влад, да ти се възложи такава работа е голяма чест.

Кимнах.

— Мисля, че да. Донякъде. Но Демона е убеден, че Мелар е заминал някъде в Изтока; смята, че там аз мога да действам по-добре от един драгар. След като ти излезе в псевдопенсия, не останаха много хора, които да вършат „работа“.

Коути ме изгледа замислено.

— Какво го кара да мисли, че Мелар е в Изтока?

Обясних й аргументите му и тя кимна.

— Звучи логично, донякъде. Но както каза самият ти, в Изтока той ще изпъква като мълния. Не мога да повярвам, че Мелар е толкова наивен да си въобрази, че няма да тръгнат по дирите му.

Замислих се.

— Може би си права. Наистина имам няколко приятели в Изтока, с които мога да проверя. Всъщност вече се канех да се свържа с тях в случай, че Деймар не разбере къде е. Не виждам какво друго можем да направим засега, освен да проверим теорията на Демона.

— Нищо друго не остава, наистина — отвърна тя. — Но това малко ме изнервя. Имаш ли някаква представа откога Мелар е замислял този ход? Ако успеем по някакъв начин да разберем, това ще ни даде представа колко трудно ще е проследяването му.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че е безсмислено, освен ако не е било някакво внезапно хрумване, но Крейгар смята, че го е замислял от самото начало.

— Ако е прав, трябва да се е подготвил доста добре — каза тя. — Всъщност ако е било толкова дълго, трябва да се е досетил, че някой ще се опита поне да го проследи с вещерство. А в такъв случай щеше да вдигне преграда срещу това.

— От друга страна — продължи Коути, — ако наистина го е замислял толкова дълго и по някакъв начин не е могъл да блокира вещерството, или не се е сетил, това може да означава, че Демона е подценил защитите му.

— Тоест?

— Ами, не смяташ ли, че за толкова години е могъл да измисли някаква магьосническа преграда, която дори Лявата ръка да не може да разбие за времето, с което са разполагали?

Помислих и казах:

— Не би могъл, Коути. Винаги е по-лесно да се разруши преграда, отколкото да се вдигне. Невъзможно е да се сдобие с такива ресурси, че да вдигне преграда срещу проследяване, която Лявата ръка да не може да разруши. Останах с впечатлението, че Демона разполага с най-добрите. Сигурен съм, че и Сетра Лавоуд не би могла да вдигне преграда, която да ги спре за повече от един ден.

— Защо тогава още не са го намерили? — настоя тя.

— Разстоянието. Преди да могат да съборят преградата, трябва да открият района. Това иска време. Дори едно стандартно заклинание за проследяване на телепорт може да се окаже трудно, ако лицето се телепортира достатъчно далече. Точно затова Демона смята, че е в Изтока. Ако се използват стандартни заклинания за търсене, може да минат години, докато го намерят, ако наистина е отишъл там.

— Прав си — отстъпи тя. — Но цялата работа все пак ме изнервя.

— И мен. И не само това ме изнервя.

— Какво още?

— Срокът. Демона иска да го направя по-бързо, отколкото ми харесва. Всичко се свежда до това, че трябва да очистя Мелар преди всички в Джерег да са разбрали какво е направил. А това може да се случи всеки ден.

Коути поклати глава.

— Това е много лошо, Влад. Защо, в името на богинята-демон, изобщо си приел поръчка с краен срок? Не бях чувала досега някой да го предложи по този начин.

— Аз също. Приех го, защото такива бяха условията. И всъщност не че има краен срок, макар да се подразбира, че може да се появи такъв. Просто трябва да действам колкото може по-бързо.

— Това също никак не е добре. Действаш ли бързо, правиш грешки. А не можеш да си позволиш да направиш грешка.

Длъжен бях да се съглася.

— Но разбираш положението ми, нали? Не го ли хванем, съсипваме реномето на съвета на Джерег. След като някои разберат, че е възможно, няма как да се опази сигурността на фондовете на дома. По дяволите, аз преди малко прибрах шейсет и пет хиляди злато в една стая в кантората и забравих за това. Знам, че са в безопасност, защото никой няма да посмее да ги пипне. Но почне ли се веднъж… — Свих рамене.

— А другото — продължих — е, че той ми заяви открито, че ако някой от хората му намери Мелар преди мен, няма да ме изчакват.

— Защо това трябва да те притеснява? — попита тя. — Вече са ти платили.

— Естествено. Проблемът не е в това. Но помисли само… някой дървеняк отива при Мелар, за да го очисти. Кой ще е той? Няма да е професионал, защото Демона ще иска да му каже: „Ей ти, я иди пречукай тоя тип тука, и то веднага“, а никой професионал няма да се съгласи да работи по този начин. Тъй че ще е някой бияч за два сребърника или някой дребен слуга, въобразил си, че ще може да се справи сам. После какво става? Типчето се издънва, това става. А на мен ми остава да се мъча да прецакам Мелар, след като вече е предупреден. О, разбира се, човекът може да успее, но може и да не успее. Не разчитам на аматьори.

Коути кимна.

— Разбирам проблема. И започвам да разбирам защо цената му е такава.

След като се уверих, че Лойош е приключил с обяда си, станах.

— Хайде да си ходим. Да взема да свърша нещо в остатъка от деня.

Лойош намери салфетка, изтри си грижливо муцуната и тръгна с нас. Не платих, разбира се, нали бях отчасти собственик, но оставих приличен бакшиш.

По навик Коути пристъпи на улицата миг преди мен и я огледа. Кимна и излязох. Веднъж, не толкова отдавна, това бе спасило живота ми. Лойош в края на краищата можеше да е навсякъде. Върнахме се пеш до кантората ми.

Целунах я за довиждане при вратата и се качих, а тя тръгна към жилището ни. Седнах зад бюрото и се залових с ежедневните работи. Забелязах със задоволство, че Крейгар е намерил гаднярчето, обрало предния ден теклата, и е изпълнил указанията ми. Унищожих бележката и взех едно предложение за отварянето на нов игрален дом от едно от лакейчетата ми, което явно искаше да се поиздигне. Какво пък, и аз бях започнал по същия начин.

— Не го прави, Влад.

— Крейгар, ще престанеш ли?

— Дай му на момчето поне една година да се докаже. Много е нов, за да му се доверим.

— Заклевам се, Крейгар, някой ден ще…

— Деймар се обади.

— Какво? — Превключих тона. — Много добре!

Крейгар поклати глава.

— Не е ли добре? — попитах. — Не би могъл толкова бързо да съобщи, че не може да го намери. Да не би да се е отказал да ни помага?

— Не. Намерил е Мелар, и още как.

— Чудесно. Какъв е проблемът тогава?

— Няма да ти хареса, Влад…

— Хайде, Крейгар, изплюй го.

— Демона е сгрешил. В края на краищата той не е отишъл в Изтока.

— Нима? Къде е тогава?

Крейгар се отпусна в стола си.

— В Черен замък.

Думите се утаиха в мозъка ми бавно, една по една.

— Кучият му син! — промълвих. — Умен, много умен кучи син.

Драгарската памет е дълга.

Империята е съществувала — не знам — някъде отпреди двеста — двеста и петдесет хиляди години. От създаването на Имперския глобус, от самото начало, всеки от седемнадесетте дома е поддържал своите хроники, а домът Лиорн е поддържал хроники за всички.

По настояване на баща ми научих за дома Джерег поне толкова, колкото всеки драгар, роден в дома. Джерегските хроники, ще призная, са по-оскъдни от тези на другите домбве, тъй като всеки с достатъчно власт или поне с достатъчно пари може да уреди да се заличи каквото му трябва, или пък да вмъкне. Все едно, струва си да се изучат.

Някъде преди около десет хиляди години, почти пълен цикъл преди Междуцарствието, домът Атира държал трона и Глобуса. По това време, по някакви изгубени за нас причини, някой си джерег решил, че друг джерег трябвало да бъде премахнат. Наел убиец, който проследил жертвата до цитаделата на един благородник от дома на Дракона. Значи, според традицията на дома Джерег (с добри и основателни причини, които може би ще обясня по-късно), обектът щял да бъде в пълна безопасност, ако си остане вкъщи. Разбира се, никой не може да си остане завинаги вкъщи и ако този джерег се е опитал да се скрие по този начин, щяло да му е невъзможно да напусне дома си, било с телепортиране, било пеша, без да бъде проследен. Възможно е, разбира се, просто да не е знаел, че е белязан за премахване — човек обикновено не знае, преди да е станало твърде късно.

Но все едно по каква причина, той се намирал в дома на един Господар на дракони. Убиецът знаел, че не може да вдигне заклинание за проследяване около дома на неутрална страна. Лицето щяло да разбере и почти със сигурност да приеме това като оскърбление, което не е добре за никого.

Обичаят на джерег обаче не казва, че трябва да оставиш някого на мира само защото се е отбил в къщата на свой приятел. Убиецът изчакал достатъчно, докато се увери, че нещастникът не се кани да си тръгне веднага; след това преодолял защитите на Господаря на драконите и се погрижил за обекта си.

И тогава зейнали челюстите на Портата на смъртта.

Драконите, изглежда, не одобрявали убийците да упражняват занаята си над техни гости. Поискали извинение от дома Джерег и го получили. След което поискали главата на убиеца, но вместо нея получили главата на пратеника си, върната им в кошница.

Обидата, от гледна точка на дома Джерег, не била чак толкова тежка. В края на краищата те не били унищожили мозъка на нещастника, нито били направили нещо, което да направи пресъживяването му невъзможно. Просто изпратили послание на драконите.

Драконите получили посланието и я започнали както те си знаят. Разбрали по някакъв начин кой е направил поръчката. В деня след като им върнали пратеника, нападнали дома му. Убили го заедно с цялото му семейство и изгорили дома му до основи. Два дни по-късно намерили драконовия наследник на трона пред Имперския дворец, с двайсетсантиметров шип, забит в главата му.

Четири бара по Долен Кийрон, всички собственост на дома Джерег, с нелегален бизнес на горните етажи или отзад, били нападнати и опожарени и много от клиентите им били избити. Всички джереги вътре също били избити. Няколко от тях — с моргантски ками.

На другия ден бойната главатарка на Империята изчезнала. През следващите няколко дни късове от нея били намерени в домовете на различни драконови благородници.

Домът на Дракона заявил, че смята да помете дома Джерег от цикъла. Драконите казали, че са напълно решени да избият окончателно и безвъзвратно всеки джерег.

Домът Джерег реагирал, като пратил убийци на всеки драконов пълководец, командващ повече от хиляда бойци, и после я започнали както пък те си знаят.

Родословната линия е’Кийрон на драконите била почти заличена и за известно време изглеждало, че е’Барит също престанали да съществуват.

Дотук стига ли ви?

Общо взето, било истинско бедствие. „Войната Дракон — Джерег“ продължила няколко месеца. Накрая, след като императорът на Атира наложил среща между оцелелите водачи на драконите и съвета на джерегите, и им нахлузил на вратовете хомота на принудителния мир, настъпили известни промени. Най-добрите мозъци, най-добрите пълководци и най-добрите воини в дома на Дракона били мъртви, а домът Джерег бил адски близо до пълния банкрут.

Джерегите признават, че до голяма степен губещите са се оказали те. Това би трябвало да се очаква, тъй като те били в дъното на цикъла, докато драконите били почти на върха. Но въпреки това драконите не се гордеят от изхода.

За щастие царуването на Атира продължило дълго, а това на Феникс след тях — още по-дълго, иначе щяло да стане много неприятно, когато домът на Дракона вземел трона и Глобуса, щом дойде редът им, след Феникс. На джерегите им било нужно цялото това време от половин цикъл, докато им дойде редът на трона, или няколко хиляди години, докато си стабилизират бизнеса.

Всичко това го превъртях набързо в ума си и го резюмирах. Оттогава никой дракон не е давал убежище на джерег и никой джерег не се е опитвал да убие когото и да било в дома на Господар на дракони.

Черен замък беше домът на Мороулан е’Дрийен от дома на Дракона.

— Как го е направил според теб? — попита Крейгар.

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърнах. — Измислил е някакъв начин да излъже Мороулан, това е сигурно. Мороулан е последното лице на Драгара, което съзнателно би пуснало у дома си подгонен джерег.

— Мислиш ли, че Мороулан ще го изрита, като разбере, че са го изиграли?

— Зависи как точно го е изиграл Мелар. Но ако Мороулан наистина го е поканил там, никога няма да позволи да пострада и няма да му откаже убежище, освен ако Мелар не се е промъкнал вътре без покана.

Крейгар кимна и поседя мълчаливо, замислен.

— Добре де, Влад — каза накрая. — Той не може да седи там вечно.

— Не може. Но може да остане достатъчно дълго. Трябва само да си уреди нова самоличност и да си намери добро място, където да избяга. Можем да го държим под денонощно наблюдение стотици години, а той може да си позволи толкова, ако се наложи.

— Нещо повече — продължих, — не можем да чакаме дори няколко дни. Изтече ли информацията, сме се издънили.

— Смяташ ли, че можем да разположим мрежа от следотърсачи около Черен замък, за да можем поне да го открием, ако напусне?

Свих рамене.

— Предполагам, че Мороулан не би имал нищо против това. Би могъл дори сам да го направи, ако се ядоса, че е използван по този начин, както предполагам, че ще стане. Но пак ни остава проблемът с времето.

— Не допускам — каза замислено Крейгар, — че след като Мороулан ти е приятел, би могъл поне този път…

— Не искам да го питам дори. О, ще го попитам, ако се ядоса достатъчно, но не мисля, че има шанс да се съгласи. Бил е Господар на дракони дълго преди да ми стане приятел.

— Мислиш ли, че можем да направим така, че да изглежда като нещастен случай?

Помислих дълго.

— Не. Първо, Демона държи да се разбере, че са го убили джерег — в това преди всичко е смисълът на цялото начинание. Освен това не съм сигурен, че е възможно. Не забравяй… това трябва да е трайно. Според правилата на Мороулан можем да го убиваме колкото пъти искаме, стига да сме сигурни, че може да бъде и е пресъживен след това. В Черен замък всеки ден убиват някого, но откакто е построен, не е имало нито една трайна смърт. Няма смисъл да му подготвяш нещастен случай, който да не е траен; а имаш ли си представа колко трудно е да нагласиш „нещастен случай“, така че да бъде убит невъзвратимо? Какво да направя, да го накарам да се спъне и да падне върху моргантска кама ли?

— И още нещо — продължих, — ако го убием по този начин, можем да сме адски сигурни, че Мороулан ще хвърли в разследването всичко, с което разполага. Той много се гордее с репутацията си и вероятно ще се почувства „озлочестен“, ако някой умре, макар и „случайно“ в Черен замък.

Поклатих глава.

— Мястото наистина е странно. Знаеш ли колко много дуели се провеждат там всеки ден? И всички до един с единственото условие: да няма рязане на глави и с пресъживяване след това. Той лично ще провери всичко, двайсет пъти, ако Мелар го сполети „нещастен случай“, и е много вероятно да разбере какво се е случило.

— Добре — каза Крейгар. — Убеди ме.

— Има и още нещо. Просто за да го предотвратя, ще е най-добре да покажа ясно, че смятам Мороулан за свой приятел и че няма да позволя да пострада така, ако има начин да го избегна. Твърде много му дължа.

„Дрънкаш глупости, шефе“.

„Млъквай, Лойош. Омръзнал си ми“.

Крейгар сви рамене.

— Добре де, убеди ме. Тогава какво можем да направим?

— Все още не знам. Остави ме да помисля. И ако ти хрумне нещо повече, кажи ми.

— О, ще ти кажа, естествено. Все някой трябва да мисли вместо теб. Което ми напомня, че…

— Да?

— Една добра новина от цялата тая работа.

— Охо! Нима? И каква е?

— Ами, сега поне имаме повод да говорим с лейди Алийра. В края на краищата тя е братовчедка на Мороулан и е отседнала при него, както чух. Според това, което знам за нея, никак няма да остане доволна, че братовчед й е бил използван от един джерег. Всъщност може накрая да ни се окаже съюзник, стига да подходим правилно.

Извадих една кама и започнах разсеяно да я премятам. Мислех.

— Не е зле — съгласих се. — Добре. Значи първата ми задача е да се срещна с нея и с Мороулан.

Крейгар поклати глава с насмешлива тъга.

— Не знам, шефе. Първо оная работа с вещерството, сега — Алийра. Тук май аз съм този, дето му хрумват идеи. Струва ми се, че се измъкваш. Между другото, какво щеше да правиш без мен?

— Щях отдавна да съм умрял. Намекваш ли нещо?

Той се изсмя и стана.

— Не, нищо. Сега какво?

— Кажи на Мороулан, че идвам да го видя.

— Кога?

— Веднага. И доведи някой магьосник тука да ме телепортира. В момента съм толкова вкиснат, че не мога да разчитам на заклинанията си.

Крейгар излезе, като клатеше глава. Протегнах ръка към Лойош. Той прелетя и кацна на рамото ми. Застанах до прозореца и се загледах към улиците долу. По това време бяха тихи и не много оживени. Уличните продавачи в тази част от града бяха малко и движението преди да падне вечерта — оскъдно. А дотогава щях да съм в Черен замък, на около двеста мили на североизток.

Мороулан, знаех го, щеше адски да се ядоса на някого. Но за разлика от един дзур, един дракон е непредсказуем.

„Това може да се окаже много гадно, шефе“, каза Лойош.

„Знам. Знам“.

7.

„Винаги бъди учтив с разгневен дракон“.

Първата ми реакция преди години, когато чух за Черен замък, беше презрение. Първо, на Драгара черното се смяташе за цвета на магьосничеството от стотици хиляди години и е нужно известно безочие, за да наречеш така дома си. И освен това, разбира се, оставаше фактът, че Черен замък се рее. Ей така, виси на около миля над земята и изглежда доста впечатляващо отдалече. По това време беше единственият съществуващ реещ се замък.

Трябва да спомена, че преди Междуцарствието е имало много реещи се замъци. Предполагам, че самото заклинание не е особено трудно, стига да вложиш в него достатъчно труд. Причината днес те да са заличени от адресните указатели е самото Междуцарствие. Един ден, преди около четиристотин години, магьосничеството престанало да действа… просто така. Ако огледаш на подходящи места из околностите, все още можеш да видиш потрошени черупки и пръснати останки от някогашни реещи се замъци.

Лорд Мороулан е’Дрийен се родил по време на Междуцарствието и го прекарал предимно в Изтока, изучавайки вещерство. Това е много рядко за един драгар. Докато източняците използвали краха на драгарското магьосничество, за да обърнат картите и този път те да нахлуят във владенията им, Мороулан кротко трупал умения и сила.

После, когато Зерийка, от дома Феникс, отишла да се поразтъпче по Пътеките на мъртвите и се върнала, стискайки Глобуса в алчните си ръчички, Мороулан се оказал там и й помогнал да изгази до трона. След това се оказал много полезен в изтласкването на източняците и помогнал да се заличат поразиите, останали след тях като спомен от гостуването им.

Всичко това го направило по-толерантен към източняците, отколкото е обичайно за един драгар, особено за Господар на дракони. Отчасти на това се дължи, че накрая започнах да работя постоянно за него, след като за малко не се убихме при първата ни среща. Дребни недоразумения и прочие.

Бавно започнах да разбирам, че всъщност лорд Мороулан заслужава да притежава дом, наречен Черен замък — не че щеше да му пука и за писъка на една текла какво мисля по въпроса. И също така отчасти започнах да разбирам причините, стоящи зад избора на това име.

Трябва да разберете, че Господарите на дракони, особено когато са млади (ако сте внимавали, ще забележите, че Мороулан няма още и петстотин), са склонни към — как да се изразя — възбуда. Мороулан знаеше много добре, че това название на цитаделата му е леко претенциозно и че от време на време някои ще му се подиграват. Станеше ли това, той ги предизвикваше на дуел и ги убиваше с голямо удоволствие.

Лорд Мороулан от дома на Дракона беше един от адски малкото благородници, които заслужаваха титлата си. Виждал съм го да проявява повечето черти, които човек очаква от един благородник: вежливи обноски, доброта, чест. И бих казал също така, че е едно от най-жадните за кръв копелета, които съм познавал.

Както винаги, в Черен замък бях посрещнат сърдечно от лейди Тилдра от дома Исола. Не знам какво й плащаше Мороулан за службата й като комисия по посрещанията и приемите. Лейди Тилдра беше висока, красива и изящна като дзур. Очите й бяха меки като криле на айорич, а походката й — плавна, гъвкава и нежна като на дворцова танцьорка. Държеше се с отпуснатата, самоуверена стойка на… ами, на исола.

Поклоних й се ниско, а тя отвърна на поклона ми с водопад от безсмислени учтивости, от които ми стана много приятно, че съм дошъл, и от които за малко щях да забравя за целта си.

Отведе ме до библиотеката, където Мороулан преглеждаше някакъв обемист том или счетоводен тефтер и си вадеше бележки.

— Влез — каза Мороулан.

Влязох и му се поклоних ниско.

— Какво има, Влад?

— Проблеми — отвърнах, след като лейди Тилдра изприпка на поста си при входа на замъка. — Иначе какво ще правя тук според теб? Не мислиш, че бих се унизил със светска визита, нали?

Той се усмихна леко и протегна дясната си ръка към Лойош, който кацна на нея и се остави да го почешат по главата.

— Разбира се, че не. Онова на приема онзи ден беше само илюзия от твоя страна.

— Точно така. Колко умно, че си го забелязал. Алийра да е наблизо?

— Тук някъде трябва да е. Защо?

— Проблемът засяга и нея. Между другото Сетра също трябва да дойде, ако е тук. По-лесно ще ми е, ако ви го обясня и на тримата наведнъж.

Веждите на Мороулан се събраха за миг; после той ми кимна.

— Добре. Алийра идва насам, ще се обади и на Сетра.

Алийра пристигна почти моментално и двамата с Мороулан станахме да я уважим. Тя ни кимна леко — и на двамата поотделно. Мороулан беше малко висок за драгар. Братовчедката му Алийра обаче беше най-ниската драгарка, която съм познавал; можеш да я сбъркаш с човешко същество. Притеснена от това, тя имаше навик да носи много дълги рокли и за да компенсира разликата, повече левитираше, отколкото ходеше. Намираха се някои, които подхвърляха язвителни забележки по този повод. Тя обаче не им се сърдеше дълго и след това почти винаги ги пресъживяваше.

Мороулан и Алийра имаха нещо типично за драконите в чертите — високите скули, много острите лица и изпъкналите вежди на дома; но освен това нямаха почти нищо общо. Косата на Мороулан беше черна като моята, докато на Алийра беше златна — рядкост при драгарите и нещо почти нечувано за Господар на дракони. Очите й обикновено бяха зелени, но съм ги виждал да се променят в сиви, а понякога — в леденосини. Когато очите на Алийра станат сини, гледам да съм много, ама много внимателен.

Сетра пристигна малко след нея. Какво мога да кажа за Сетра Лавоуд? Някои вярват на твърдението й, че е живяла десет хиляди години (според някои са двайсет хиляди). Според други тя е мит. Наречи живота й свръхестествен и ще почувстваш дъха на вечност. Оцвети я в черно за чародейството й, оцвети я в сиво заради смъртта.

Тя ми се усмихна. Тук всички бяхме приятели. Мороулан държеше Чернопрът, с който избил хиляда души при Стената на гробницата на Барит. Алийра държеше Пътедир, който според някои имал мощ, по-голяма от тази на цялата Империя. Сетра държеше Ледоплам, въплъщаващ в себе си мощта на Дзур планина. Аз се държах много добре, благодаря.

Всички седнахме, като равни.

— И тъй, Влад — каза Мороулан, — за какво става въпрос?

— За моя гняв.

Веждите му се вдигнаха.

— Не към някой, когото познавам, надявам се.

— Между другото, към един от гостите ти.

— Нима? Колко неприятно и за двама ви. Кой по-точно, ако мога да попитам?

— Да познаваш някой си лорд Мелар? Джерег?

— Ами, да. Случайно го познавам.

— Мога ли да попитам за обстоятелствата?

(Кикот). „Почваш да дрънкаш като него, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Мороулан сви рамене.

— Обади ми се преди няколко седмици, че е намерил една книга, която ме интересуваше, и се уговорихме да я донесе. Дойде с нея… чакай… да, преди три дни. Оттогава остана като мой гост.

— Предполагам, че наистина е донесъл книгата.

— Правилно предполагаш. — Мороулан посочи тома, който четеше докато влизах. Погледнах корицата, на която имаше някакъв символ — не ми беше познат.

— Какво е това?

Той ме изгледа за миг, сякаш се чудеше дали може да ми го довери, или може би дали трябва да позволи да го разпитват; после сви рамене.

— Предимперско магьосничество.

Подсвирнах разбиращо — и изненадано. Бързо се огледах, но като че ли никой от останалите не се беше смаял от разкритието. Вероятно го знаеха от самото начало. Често пъти откривам нови неща за някои хора, след като съм смятал, че знам всичко за тях.

— Императрицата знае ли за това твое малко увлечение? — попитах.

Той се усмихна.

— Кой знае защо, все забравям да й го спомена.

— Колко неприсъщо за теб — отбелязах.

След като не отвърна нищо, го попитах:

— От колко време изучаваш това?

— Предимперското магьосничество ли? Заинтересува ме преди стотина години. Всъщност императрицата несъмнено знае; не е кой знае каква тайна. Естествено никога не съм го признавал официално, но е малко като да притежаваш моргантска кама… ако им потрябва повод да изтормозят някого, имат го. Иначе едва ли ще ги интересува. Освен ако не почнеш да го прилагаш.

— Или ако не си джерег — промърморих.

— Какво да се прави, това е положението, нали?

Върнах се на главната тема.

— Всъщност как стана така, че Мелар е останал тук, след като е донесъл книгата?

Мороулан ме погледна замислено.

— Много ли ще възразиш, ако те попитам за какво все пак става въпрос?

Отново се озърнах и видях, че Сетра и Алийра също изглеждат заинтригувани. Алийра седеше на дивана, небрежно отпуснала ръка на облегалката, а в другата държеше чаша вино (тя пък откъде се взе?), така, че светлината от канделабъра на тавана се отразяваше от кристалната течност и хвърляше красиви шарки по бузата й. Гледаше ме хладно изпод клепачите си, леко килнала глава.

Сетра ме гледаше съсредоточено и напрегнато. Беше избрала облечено в черна кожа кресло, което се сливаше с роклята й, и светлобялата й безсмъртна кожа блестеше. Усетих в нея напрежение, сякаш чувстваше, че става нещо неприятно. И сигурно беше така — познавах я добре.

Мороулан седеше от другата страна на Алийра на дивана — отпуснат, но с вид, сякаш позираше пред портретиста си. Поклатих глава.

— Ще ти кажа, щом настояваш — рекох, — но бих искал първо да понауча още малко, за да добия по-добра представа за какво говоря.

— Или доколко ти се иска да ни го кажеш? — попита с милия си гласец Алийра.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Позволявам си да изтъкна — каза Мороулан, — че ако търсиш помощта ни, ще трябва да ни опишеш по същество цялата история.

— Давам си сметка.

Мороулан събра с един поглед мненията на останалите. Алийра сви рамене — с чашата в ръка, — все едно че изобщо не я интересува. Сетра кимна късо.

Мороулан отново се обърна към мен.

— Е, Влад? Какво точно искаш да знаеш?

— Как се получи така, че Мелар е останал тук, след като е донесъл книгата? Нямаш навик да каниш джереги в дома си.

— С малки изключения — усмихна се Мороулан.

„Някои от нас сме специални“.

„Млъкни, Лойош“.

— Граф Мелар — продължи Мороулан — се свърза с мен преди четири дни. Уведоми ми, че притежавал том, за който смятал, че ще ме интересува, и учтиво предложи да намине и да ми го донесе.

Прекъснах го.

— Не ти ли се стори малко странно, че иска да ти го връчи лично, вместо да прати някой слуга?

— Да, стори ми се странно, наистина. Но в края на краищата книгата наистина е нелегална и стигнах до извода, че просто не е искал някой да разбере, че я притежава. Служителите му в края на краищата са джереги. Как да им вярва? — Замълча за миг, да види как ще реагирам на намека, но аз го подминах. — Във всеки случай — продължи той — графът ми се стори много възпитан. Направих малка проверка за него и открих, че като за джерег може да се смята за благонадежден. След като реших, че вероятно няма да ми създаде неприятности, го поканих на вечеря с още няколко мои гости и той прие.

Погледнах бързо към Алийра и Сетра. Сетра поклати глава в знак, че не е присъствала на вечерята. Алийра изглеждаше умерено заинтригувана. Кимна.

— Помня го. Беше скучен.

След тази крайна присъда се обърнах отново към Мороулан и той продължи:

— Вечерята мина много добре и не изпитах колебание да го поканя на официалния прием. Ще призная, че имаше неколцина по-груби гости, които нямат добро мнение за дома Джерег, и се опитаха да му създадат неприятности по един или друг начин, но той се държа съвсем приятелски и не позволи да възникнат проблеми. Ето защо го поканих да остане тук за седемнадесет дни, ако няма нищо против. Ще призная, че бях малко изненадан, когато прие, но предположих, че иска да си почине или нещо такова. Какво друго искаш да знаеш?

Вдигнах ръка, за да помоля за малка пауза, та да мога да подредя в главата си новата информация. Възможно ли бе? Каква бе вероятността? Доколко сигурен можеше да е Мелар?

— Имаш ли представа — попитах, — как преди всичко е могъл да се сдобие с тази книга?

Мороулан поклати глава.

— Единственото основание, което е имал да ми я върне, беше, че не направих никакво усилие да разбера кой я е взел. Виждаш ли, преди време томът се намираше в библиотеката ми. Беше „прибран“, както бихте се изразили вие. Мога да добавя, че това стана преди да внеса подобрения в системата си за сигурност.

Кимнах. За съжаление, всичко съвпадаше много добре.

— Това не събуди ли подозренията ти?

— Заключих, че я е откраднал някой джерег, разбира се. Но както ти би трябвало да знаеш много по-добре от мен, има безкрайни възможности този господин да се е сдобил с нея „законно“, ако искаш. Например онзи, който я е взел, да е разбрал, че не може да я продаде безопасно, и граф Мелар може да му е направил услуга, като се е погрижил никога да не разбера подробностите около кражбата. Джерег са склонни да действат по този начин, знаеш го.

Знаех го.

— Преди колко време е била открадната тази книга?

— Преди колко време? Чакай да помисля… трябва да е… преди десетина години, струва ми се.

— По дяволите — промърморих. — Значи Крейгар е прав.

— Какво има, Влад? — попита Алийра. Вече беше искрено заинтригувана.

Огледах ги и тримата. Как да се оправя с това? Изпитах внезапен подтик да отговоря: „О, нищо“, да стана и да видя колко близо ще стигна до изхода, преди да са ме спрели. Никак не ми харесваше да предизвикам взенапния гняв на тези тримата — с това, че аз съм носителят на лошата вест и прочие. Разбира се, не допусках, че някой от тях ще ми навреди, но все пак…

Помъчих се да измисля по-обиколен път, но не можах.

„Предложения, Лойош?“

„Кажи им го направо, шефе. После се телепортирай“.

„Не мога да се телепортирам достатъчно бързо. По-сериозни предложения, Лойош?“

Нищо. Най-после бях намерил начин да го накарам да млъкне. Кой знае защо, при създалите се обстоятелства радостта ми от това откритие беше някак мъглява.

— Той те използва, Мороулан — казах навъсено.

— Използва ме? Как, моля?

— Мелар е подгонен от дома Джерег. Останал е тук само по една причина: знае, че никой джерег не може да му посегне, докато е гост в дома на Господар на дракони.

Веждите на Мороулан се сбраха. Усетих, че на хоризонта се вдига буря.

— Съвсем сигурен ли си в това? — кротко попита той.

Кимнах.

— Мисля — заговорих бавно, — че ако направиш някои проверки, ще разбереш, че самият Мелар е взел книгата или е наел някой, който да я прибере. Всичко съвпада. Да, сигурен съм.

Погледнах Алийра. Беше се вторачила в Мороулан — и беше смаяна. Безгрижната красавица, която седеше тук допреди малко, вече я нямаше.

— Каква наглост! — избухна тя.

— О, нагъл е, и още как — й казах.

Сетра се намеси:

— Влад, как е могъл Мелар да знае, че ще бъде поканен да остане в Черен замък?

Въздъхнах наум. Бях се надявал, че никой няма да попита за това.

— Не е никакъв трик. Проучил е Мороулан и е разбрал какво трябва да направи, за да получи покана. Не ми е приятно да ти го казвам, Мороулан, но ти си твърде предсказуем в някои неща.

Мороулан ме погледна с отвращение, но за щастие не се беше засегнал. Забелязах, че Сетра гали нежно дръжката на Ледоплам. Потръпнах. Очите на Алийра бяха станали сиви. Мороулан гледаше сърдито. Стана и започна да крачи пред нас. Ние с Алийра и Сетра си седяхме мирно. След две-три крачки напред-назад Мороулан се обърна към мен.

— Сигурен ли си, че той знае, че джерегите го търсят?

— Знае.

— И — продължи Мороулан — си сигурен, че го е знаел, когато ми се обади първия път?

— Мороулан, той го е замислил така. Ще отида още по-далече… според всички улики, които имаме, той е планирал всичко това поне преди десет години.

— Разбирам. — Той поклати замислено глава. Ръката му посегна към дръжката на Чернопрът и аз отново потръпнах. След малко каза: — Знаеш какво изпитвам по отношение на грижите и безопасността на гостите ми, нали?

Кимнах.

— Тогава несъмнено си даваш сметка, че не можем да му навредим по никакъв начин — най малкото не и преди да изтекат тези седемнадесет дни.

Кимнах отново и вметнах:

— Освен ако не си отиде по своя воля.

Той ме изгледа подозрително.

Тогава проговори Алийра:

— Няма просто да го оставиш да си замине с това, нали? — Рязката нотка в гласа й беше едва доловима. Изведнъж съжалих, че не притежавам дарбата на Крейгар да ставам незабележим.

— За днес, скъпа братовчедке, както и за следващите тринайсет дни, той е в пълна безопасност тук. След това — гласът му изведнъж стана хладен и твърд — е мъртъв.

— Не мога да ви казвам подробности — намесих се аз, — но за тринайсет дни той ще нанесе непоправими щети на дома Джерег.

Мороулан сви рамене, а Алийра ми махна пренебрежително. Какво толкова? Кой всъщност се интересуваше от дома Джерег? Но забелязах, че Сетра кимна разбиращо.

— А до тринайсет дни — вметна тя, — той отдавна ще е заминал.

Алийра отметна глава, стана рязко, разтвори наметалото и ръката й стисна дръжката на Пътедир.

— Само да се опита да се скрие!

— Не ме разбра — каза Сетра. — Не се съмнявам, че с Пътедир ще можеш да го проследиш. Казвам само, че при толкова време, с което разполага, ще може най-малкото да те затрудни. Например, ако замине в Изтока, ще ти трябват дни, докато го намериш. А междувременно — гласът й стана много рязък — той ще е успял да използва драконите, за да се скрие от джерегите.

Това никак не се хареса на другите двама. Но мен ме безпокоеше още нещо.

— Алийра — казах, — ти сигурна ли си, че той не може да направи нищо, за да ти попречи да го намериш с Пътедир? Доста тъпо ми се струва да подготвя толкова дълго толкова сложна схема, само за да се остави накрая двамата с Мороулан да го намерите и да го убиете.

— Както може би си спомняш — отвърна ми тя, — Пътедир го имам едва от няколко месеца и малцина изобщо знаят, че притежавам Велико оръжие. Не е могъл да го включи в сметките си. Ако го нямах, сигурно щеше да може да ни се измъкне.

Това го приех. Да, беше възможно. Колкото и грижливо да си планираш нещата, винаги има риск да ти убегне нещо важно. Тия неща по принцип са рисковани.

Алийра се обърна към Мороулан.

— Не мисля, че трябва да чакаме да изтекат тези седемнайсет дни.

Мороулан й обърна гръб.

„Ето, че се почва, шефе“.

„Знам, Лойош. Дано само Сетра да се оправи… и да го иска“.

— Не разбираш ли — продължи Алийра, — че този, този джерег се опитва да ни превърне в нещо като своя лична охрана от собствения си дом?

— Давам си пълна сметка, уверявам те, Алийра — отвърна Мороулан.

— И това не те притеснява? Той позори целия дом на Дракона! Как смее да използва един Господар на дракони?

— Ха! Как смее да използва мен? — каза Мороулан. — Но е съвсем очевидно, че смее, и е също толкова очевидно, че ще се измъкне сух от това. — Погледът на Мороулан я прикова. Или я предизвикваше, или чакаше да види дали тя ще го предизвика. Тъй или иначе, щеше да е все едно.

— Все още не се е измъкнал — мрачно отвърна Алийра.

— И какво по-точно трябва да означава това? — попита Мороулан.

— Точно каквото означава. Все още не се е измъкнал с нищо. Решил е, че само защото ти е гост, може да те оскърбява колкото си ще и никой няма да го докосне.

— И е прав — каза Мороулан.

— Нима? — попита Алийра. — Наистина ли? Сигурен ли си?

— Напълно — каза Мороулан.

Алийра го изгледа и каза:

— Ако предпочиташ да пренебрегнеш поругаването на честта си — твоя работа. Но когато е нанесена обида на целия дом на Дракона, е и моя работа.

— Въпреки това — заяви Мороулан, — след като обидата е нанесена чрез мен, мое право е, и мой дълг, да отмъстя за нея, не мислиш ли?

Алийра се усмихна. Седна отново и се отпусна — самата картинка на същество, току-що облекчено от всичките си грижи.

— Ох, добре! Значи все пак ще го убиеш!

— Естествено, че ще го убия — озъби се Мороулан. — След тринайсет дни.

Озърнах се към Сетра да видя как й е подействало. Все още не беше казала нищо, но изражението й съвсем не беше приятно. Бях се надявал, че ще е готова и ще може да посредничи между двамата в случай, че нещата стигнат твърде далече. Но като я гледах, се усъмних, че е склонна да го направи.

Алийра беше престанала да се усмихва. Ръката й стисна дръжката на Пътедир и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Това — поясни тя — не носи нищо. Няма да позволя един джерег да…

— Няма да му посегнеш, Алийра — заяви Мороулан. — Докато съм жив, никой гост в къщата ми не може да се бои за живота си. Не ме интересува нито кой е, нито защо е тук; докато е поканен от мен, може да се смята в пълна безопасност.

— Забавлявал съм свои кръвни врагове на трапезата си и съм им уреждал моргантски дуели. Виждал съм Некромантката да си приказва кротко с един, който й беше враг в течение на шест превъплъщения. Виждал съм Сетра — посочи я — да седи срещу един Господар на дзур, който се беше заклел да я унищожи. Няма да позволя на теб, собствената ми братовчедка, да захвърли името ми в калта; да ме направиш клетвопрестъпник. Така ли ще опазиш честта на дома на Дракона?

— О, говори, говори, велики пазителю на честта — отвърна тя. — Защо не отидеш по-нататък? Сложи пред бараките на джерег един плакат, че си готов да защитиш всеки, който иска да избяга от наетите им убийци.

Той пренебрегна сарказма.

— А би ли ми обяснила как можем да защитим честта си като дом, ако никой от нас не зачита дори собствената си дума?

Алийра поклати глава и продължи с по-кротък тон:

— Не разбираш ли, Мороулан, че има разлика между кодекса на честта и практиката, произлизащи от традициите на дома на Дракона, и собствените ти привички. Не възразявам да си имаш своите малки привички; смятам, че е чудесно. Но те не могат да се поставят на едно равнище с традициите на дома.

Той кимна.

— Това го разбирам, Алийра. Но не говоря само за „привичка“; аз съм дал клетва, че Черен замък е място за убежище. Щеше да е по-друго ако бяхме например на Дзур планина.

Тя поклати глава.

— Просто не те разбирам. Естествено, че ще държиш на клетвата си, но означава ли това, че ще позволиш ти самият, а и целият дом, да бъдат използвани с нея? Той просто се възползва от клетвата ти. Той злоупотребява с нея.

— Така е — съгласи се Мороулан. — Но се боя, че е прав. Просто няма начин да я наруша и той го разбира. Много съм изненадан, че ти не можеш да го разбереш.

Реших, че е време да се намеся.

— На мен ми се струва, че…

— Млъкни, джерег — изръмжа Алийра. — Това не те засяга.

Премислих.

— Не че не мога да го разбера — продължи тя към Мороулан, — просто ми се струва, че бъркаш приоритетите.

Той сви рамене.

— Съжалявам, че го чувстваш така.

Не биваше да го казва. Алийра стана и видях, че очите й са станали сини.

— Между другото — каза тя, — клетвата не е моя, а твоя. Ако престанеш да бъдеш господарят на Черен замък, не бихме имали този проблем, нали? И не си спомням нещо в клетвата ти да пречи на един гост да те нападне!

Мороулан стисна дръжката на Чернопрът и ръката му побеля. Лойош се шмугна под наметалото ми. Де да можех и аз да се напъхам някъде.

— Вярно е — каза Мороулан. — Хайде, нападай.

Сетра най-после проговори, кротко:

— Трябва ли да напомням законите за госта, Алийра?

Тя не отговори. Стоеше, стиснала оръжието и втренчена в Мороулан. Сетих се, че всъщност изобщо не иска да го нападне; искаше той да я нападне. Следващата й фраза не ме изненада.

— А законите за госта — каза Алийра — засягат и всички домакини. Дори когато твърдят, че са дракони, но нямат куража да отмъстят за обида, нанесена на всички нас.

Почти подейства, но Мороулан се спря. Тонът му не отстъпваше на цвета на очите й.

— Можеш да се смяташ за щастлива, че умея да се владея добре и че си толкова гост, колкото и този джерег, макар да е ясно, че той знае много повече от теб за уважението, което един гост дължи на домакина си.

— Ха! — извика Алийра и извади Пътедир.

— О, мамка му! — измърморих.

— Е, добре, Мороулан, тогава те освобождавам от клетвата ти, що се отнася до мен. Всъщност е все едно, защото предпочитам да бъда мъртъв дракон, вместо жива текла! — Пътедир се изпъна пред нея, като къса зелена пръчка светлина, леко пулсираща.

— Изглежда, не разбираш, братовчедке — отвърна той, — че нямаш власт над моята клетва.

Сега Сетра най-после се изправи. Слава на боговете на разума, не беше извадила Ледоплам. Пристъпи спокойно между двамата.

— И двамата губите — каза тя. — Никой от вас няма намерение да нападне другия, и двамата го знаете. Алийра иска Мороулан да я убие, което опазва честта й и нарушава клетвата му, тъй че може спокойно да продължи и да убие Мелар. Мороулан иска Алийра да го убие, превръщайки се в тази, която е нарушила закона за госта, за да може да продължи и да убие Мелар. Аз обаче нямам намерение да позволя никой от двама ви да бъде убит или опозорен, така че по-добре забравете провокациите.

Останаха така за миг, след което по устните на Мороулан пробяга сянка на усмивка. Алийра направи същото. Лойош надникна изпод наметалото ми, след което се върна на рамото ми.

Сетра се обърна към мен.

— Влад, истина ли е, че ти… — спря, премисли и опита отново: — че познаваш лицето, което трябва да убие Мелар?

Потърках врата си, който, оказа се, се беше доста напрегнал, и отвърнах сухо:

— Предполагам, че ще мога да го намеря.

— Хубаво. Може би всички трябва да започнем да мислим как да помогнем на тази особа, вместо да се перчим как ще се убием един друг.

Мороулан и Алийра се намръщиха при мисълта, че трябва да помагат на един джерег, след което свиха рамене.

Отправих благодарствена молитва на Вийра, че се сетих да поискам да дойде и Сетра.

— Колко време може да изчака убиецът? — попита ме Сетра.

„Как по дяволите успява да разбере толкова много?“ — зачудих се за милионен път, откакто я познавах.

— Няколко дена може би — отвърнах.

— Добре, какво можем да направим, за да му помогнем?

Свих рамене.

— Единственото, което мога да измисля, е това, което Алийра каза преди малко — да го проследи с Пътедир. Проблемът е, че трябва да измислим някакъв начин да го накараме да напусне много скоро, без, разбира се, да го принуждаваме.

Алийра си седна на мястото, но Мороулан се обърна и тръгна към вратата.

— При тези обстоятелства — каза той, — не мисля, че е много уместно да се замесвам в това. Разчитам, че никой от вас — погледна многозначително Алийра — няма да наруши клетвата ми, но не смятам, че ще е редно да заговорнича срещу собствения ми гост. Извинете ме. — Поклони се и излезе.

Алийра подхвана нишките на разговора.

— Искаш да кажеш, да го подмамим да напусне?

— Нещо такова. Не знам, може би да му се хвърли някое заклинание, за да си помисли, че е в безопасност. Това може ли да стане?

Сетра ме погледна замислено, но преди да успее да каже нещо, Алийра отсече:

— Не, това не става. Предполагам, че е възможно, но първо, Мороулан ще го засече. И второ, не можем да използваме никаква форма на магия срещу него, без да нарушим клетвата на Мороулан.

— Кълна се в Бедствието на Ейдрон — отвърнах, — искаш да кажеш, че дори не можем да го надхитрим?

— Не, не — каза Алийра. — Имаме пълното право да го убедим да напусне сам, дори да се наложи да го излъжем. Но не можем да използваме срещу него магия. Мороулан не вижда никаква разлика между използването на енергийна мълния, за да бъде изпепелен, и използването на мозъчен имплант, за да го накараме да си тръгне.

— О, страхотно — казах. — И предполагам, че никоя от вас няма идея как да стане това?

И двете поклатиха глави.

Станах.

— Добре тогава. Аз се връщам в кантората си. Моля ви, помислете и ми се обадете, ако измислите нещо.

Те кимнаха и потънаха в дълбок спор. Не мислех, че имат шанс да стигнат до нещо. Искам да кажа, бяха адски добри във всичко, но убийството не им беше специалност. От друга страна, можеше и да ме изненадат. Тъй или иначе, беше по-добре да работят за мен, отколкото срещу мен.

Поклоних се и напуснах.

8.

„Няма такова нещо като достатъчна подготовка“.

Върнах се в кантората си и оставих стомаха ми да се съвземе след остатъчния ефект от телепортирането. След десет минути се свързах със секретаря си и предадох: „Ако обичаш, помоли Крейгар да дойде тук“.

„Но шефе: той влезе преди пет минути“.

Огледах се и го видях да седи на обичайното си място и да ме гледа невинно.

„Няма значение“.

Поклатих глава.

— Наистина бих искал да престанеш с това.

— И какво да правя?

Въздъхнах.

— Крейгар, Алийра е готова да ни помогне.

— Добре. Имате ли вече някакъв план?

— Не. Само началото. Но Алийра, и Сетра Лавоуд, между другото, се опитват да измислят останалото.

Изглеждаше впечатлен.

— Не е зле. Какво стана?

— Нищо… За малко.

— Е?

Разказах му какво се бе случило.

— И така — продължих, — сега трябва да измислим как да накараме Мелар да напусне скоро.

— Ами — каза той замислено — можеш да попиташ Демона.

— Как не. А ако той няма идеи, ще попитам Императрицата. А ако…

— Какво лошо има да попиташ Демона? След като бездруго ще говориш с него, защо не използваш възмож…

— Какво ще правя бездруго?

— Демона иска да се срещне с теб, веднага. Съобщението пристигна малко преди да дойдеш.

— Защо иска да се срещне с мен?

— Не каза. Може би се е натъкнал на някаква информация.

— Информация, която може просто да изпрати. Проклятие, той по-добре да не си играе с дясната ми ръка. Би трябвало да е по-разумен.

— Разбира се, че е — изсумтя Крейгар. — Но какво ще направиш, ако все едно го реши?

— Каквото, такова, а?

Той кимна.

— Кога и къде? Не, чакай да предположа. Същото време и на същото място, нали?

— Почти. Същото място, но на обед.

— На обед? Но вече е… — Спрях, съсредоточих се за миг и получих часа. Кълна се във Великото море на Хаоса, беше само половин час преди обед! Целият онзи разговор беше отнел по-малко от час.

— Това означава, че ми плаща обяда, нали?

— Точно.

— И означава също така, че всъщност нямаме време да спретнем нещо, в случай че той ни е спретнал нещо.

— Пак си прав. Виж, Влад, имаме пълното право просто да му откажем срещата. За такова нещо не сме задължени.

— Мислиш ли, че е добра идея?

Той помисли за миг и поклати глава.

— Аз също — казах.

— Добре, искаш ли да вкарам някой като гост? Можем да уредим за един-двама.

— Не. Ще го надуши, а в този момент не можем да си го позволим. Ще проличи, че не му вярваме. Всъщност наистина не му вярваме, но…

— Да бе, знам.

Той сви рамене и смени темата.

— За тая работа с Алийра и Сетра, имаш ли някакви идеи как ще убедим Мелар да напусне Черен замък?

— Ами… можем да го поканим на делова среща.

Крейгар се изхили.

— Следващата идея?

— Не знам. Това беше проблемът от самото начало, нали?

— Аха.

Свих рамене.

— Все ще измислим нещо. Между другото, ако можем да поровим още в миналото на Мелар, да го направим. Точно сега много би ми харесало да открия някое слабо място у него.

Той кимна.

— Би било добре, нали?

— По дяволите, той все пак е дошъл отнякъде. Информацията от Демона почва чак когато се включва в джерег. Преди това не знаем дори едно-едничко проклето нещо за него.

— Знам, но как според теб бихме могли да изровим нещо повече от Демона?

— Не знам… Да! Знам! Алийра! Нали точно затова й исках помощта отначало, но после нещата се разгорещиха и така и не се сетих да я помоля.

— За какво да я помолиш?

— Ами, покрай всички други неща, тя специализира генетични проучвания.

— Е, и?

— Е, и! Кажи ми — според теб в кой дом е роден Мелар?

— Предполагам в джерег. Какво те кара да мислиш, че е нещо друго?

— Нищо. Но нямаме основание да сме сигурни. Ако е джерег, Алийра би могла да ни отведе до родителите му и можем да поровим там. Ако не, това може да ни подскаже нещо ценно само по себе си и да ни отведе в други посоки.

— Съгласен. Предполагам, че Демона не би могъл да провери такова нещо. Лично ли ще се свържеш с нея, или искаш да ти уговоря нова среща?

Помислих, преди да отговоря.

— Ти я уреди — реших. — Докато трае тази каша, правим всичко официално. Уреди го за тази вечер, рано, ако е възможно. Ако още съм жив. Помоли я да го проучи.

— Добре, ще се погрижа за това. Ако умреш, ще й се извиня от твое име.

— О, добре. Голям товар ще ми смъкнеш от главата.

И този път си избрах място с гръб към вратата. Дясната ми ръка беше до чашата ми с вино; можех да извадя камата от канията под ръкава на лявата ръка достатъчно добре, за да улуча хвърчаща тапа от петнайсет стъпки разстояние за по-малко от половин секунда. Лойош фиксира очи към вратата. Имах острото чувство, че ако наистина се канят да ме отстранят, нито едно от тези неща няма да ми даде достатъчна възможност за измъкване.

Дланите ми обаче бяха сухи. Причините за това бяха три: първо, бил съм в много ситуации, в които може изведнъж да ми се наложи да се задвижа със светкавична скорост, за да си спася живота. Второ, всъщност не мислех, че Демона се кани да ме премахне. Имаше много по-прости начини да се направи това, пък и вече бях съвсем сигурен, че всичко е легитимно. И трето — непрекъснато ги отривах в крачолите на панталоните си.

„Ето го, че идва, шефе“.

„Сам?“

„С двама телохранители, но те чакат до вратата“.

Демона се разположи на стола срещу мен.

— Добър ден. Как вървят нещата?

— Вървят. Препоръчвам цалмот в масло с чесън.

— Както кажете. — Той махна на сервитьора, който взе поръчките ни, като прояви достатъчно уважение да не покаже, че знае кой съм. Демона си поръча и леко вино „Нирот“, показвайки, че и той нещо разбира от ядене.

— Нещата вече изглеждат малко по-спешни, Влад. Мога ли да ви наричам Влад?

„Кажи му не, шефе“.

Изхилих се.

— Разбира се. Аз ще ви наричам „Демоне“.

Усмихна се, без да покаже неприязън.

— Та както казвах, нещата наистина започват да изглеждат сериозни. Изглежда, че прекалено много хора вече знаят. Най-добрите магьоснички в Лявата ръка вече са се досетили, че някой голям се интересува от намирането на Мелар, но това нямаше как да се избегне. От друга страна, други някои почват да се чудят за съкращенията, които ни се наложи да направим в операциите ни. Остава само някой да събере две и две и нещата много бързо ще потекат в неприятна посока.

— Значи искате да… — Млъкнах, понеже донесоха супата. По рефлекс прокарах бързо лявата си длан над нея, но отрова нямаше, разбира се. Отровата е тромаво и непредсказуемо средство, а и малцина драгари знаеха достатъчно за метаболизма на източняците, за да могат да ме притеснят сериозно.

След като келнерът се махна, продължих:

— Искате да кажете, че трябва малко да натисна? — Затаих раздразнението си; последното нещо, което исках да ми се случи от тази страна на Портата на смъртта точно в този момент, беше Демона да загрее колко съм ядосан.

— Колкото е възможно, без да рискуваш с грешки. Но всъщност не за това поисках: знам, че се движиш толкова бързо, колкото можеш.

Знаеше, друг път. Реших, че супата е блудкава.

— Научихме нещо, което може да те интересува — продължи той.

Изчаках.

— Мелар се е сврял в Черен замък.

Погледна за реакция от моя страна и след като не видя такава, продължи:

— Магьосниците ни пробиха преди два часа и аз веднага се свързах с хората ти. Тъй че търсенето на Изток можеш да го забравиш. Причината да не го намерим толкова дълго беше, че Черен замък е почти на двеста мили от Адриланка: но ти, разбира се, знаеш това. Работиш за Мороулан, нали?

— Да работя за него? Не. Плаща ми като консултант по сигурността, нищо повече.

Той кимна. Порови малко в супата си, след което добави:

— Не изглеждаше изненадан, когато ти казах къде е.

— Много благодаря — отвърнах.

Демона ми показа, че има зъби, и вдигна чашата си за наздравица. Усмивката, според мъдреците, произлиза от по-ранна форма на зъбене. Въпреки че тотемите им не се зъбят, джерегите го правят.

— Знаеше ли го? — попита грубо Демона.

Кимнах.

— Впечатлен съм. Бързо се движиш.

Продължих да чакам, докато си довършвах супата. Все още не разбирах защо е дошъл, но бях напълно сигурен, че не е за да ми прави комплименти за източниците ми на сведения или за да ми даде информация, която можеше да изпрати по куриер.

Той вдигна чашата си и се загледа в нея, разклати я и отпи. Шантава работа — кой знае защо, изведнъж ми напомни за Некромантката.

— Влад, струва ми се, че тук е възможно да възникне конфликт на интереси.

— Нима?

— Ами, известно е, че си приятел на Мороулан. Значи Мороулан приютява Мелар. Възможно е да се окаже, че нашите цели и неговите цели не се стичат в една посока.

Все още не казвах нищо. Сервитьорът се появи с основното ястие, пробвах и него и го започнах. Демона се престори, че не забелязва жеста ми. Аз се престорих, че не забелязвам, когато той направи същото.

След като преглътна и измърмори задължителното „колко вкусно“, той продължи:

— Нещата може да станат много неприятни за Мороулан.

— Трудно ми е да си представя как — отвърнах, — освен ако не се каните да почнете поредната война дракон — джерег. А Мелар, каквото и да е направил, едва ли струва чак толкова.

Сега дойде ред на Демона да си замълчи. Усетих, че нещо ме стегна под лъжичката. Казах бавно:

— Той не може да струва друга война дракон — джерег.

Демона все така не казваше нищо.

Поклатих глава. Наистина ли смяташе да продължи и да закове Мелар точно в замъка на Мороулан? Богове! Точно това казваше! Щеше да вдигне срещу нас всеки дракон на Драгара. Това можеше да се окаже по-лошо от предишното. Царуваха фениксите, което поставяше драконите съответно по-високо в Цикъла. Колкото по-високо е един дом, толкова по-склонна е съдбата да го покровителства. Не знам защо е така, но е така. Демона също го знаеше.

— Защо? — попитах.

— В този момент — бавно заговори той — не мисля, че е необходимо да се започва такава война. Смятам, че може да се избегне, поради което разговарям с теб. Но ще кажа следното: ако греша, а единственият избор, който виждам, е или да оставим на Мелар да му се размине, или да започнем нова война, аз ще започна война. Защо ли? Защото ако имаме война, да, нещата ще станат лоши, много лоши, но после ще свърши. Този път знаем какво да очакваме и ще сме готови за него. О, разбира се, те ще ни уязвят. Може би тежко. Но ще се възстановим рано или късно — за няколко си хиляди години. От друга страна, ако Мелар се отърве, няма да има край. Никога. Докато съществува домът Джерег, ще трябва да се примиряваме с крадци, които кроят да оберат фондовете ни. Ще бъдем осакатени завинаги.

Очите му станаха две тънки резки и видях как стисна зъби за миг.

— Аз ни извисих след Бедствието на Ейдрон. Аз върнах един обезсърчен, съсипан дом отново в сериозния бизнес. Готов съм да видя как плодът на моя труд запада за хиляда години, десет хиляди, ако се наложи, но не желая да ни видя отслабнали завинаги.

Отпусна се назад. Помълчах да осмисля думите му. Най-лошото бе, че беше прав. Ако бях в неговото положение, сигурно щях да взема същото решение. Поклатих глава.

— Прав си — казах му, вече и аз на „ти“. — Имаме конфликт на интереси. Ако ми оставиш достатъчно време, ще си свърша работата. Но няма да ви позволя да заковете някого в Черен замък. Съжалявам, но това е положението.

Той кимна замислено.

— Колко време ще ти трябва?

— Не знам. Веднага щом напусне Черен замък, ще го хвана. Но още не съм измислил как да го накарам да напусне.

— Два дни ще стигнат ли?

Помислих.

— Може би. Може би не.

Той кимна и замълча.

Взех парче от леко клисавия хляб, за да огреба останалото от маслото с чесъна (никога не съм твърдял, че ресторантът е добър за ядене), и го попитах:

— Имаш ли идея как да се избегне войната дракон — джерег?

Той бавно поклати глава. Нямаше да ми даде повече информация за това. Махна на келнера и му плати.

— Съжалявам — каза ми, сред като сервитьорът си отиде. — Ще трябва да минем без твоето съдействие. Можеше да ни бъдеш от голяма полза. — Стана и тръгна към вратата.

Келнерът се връщаше с рестото. Махнах му разсеяно да се разкара. И тогава ми светна. Демона трябваше да е разбрал, че този изход е възможен, но искаше да ми даде шанс да се спася. О, по дяволите! Усетих как в мен се надига паника, но успях да я потисна. Нямаше да мръдна, докато не дойдеше помощ. Посегнах за контакт с Крейгар.

Келнерът не беше забелязал сигнала ми и продължаваше да върви към масата. Понечих да му махна да се разкара — и в този миг Лойош изпищя предупредително в ума ми. Почти в същия миг засякох рязко движение. Бутнах масата пред мен и посегнах за камата в същия миг, в който Лойош изхвърча от рамото ми за атака. Но също така разбрах, в същия миг, че и за двама ни е късно. Разчетът на времето беше съвършен, подготовката — професионална. Обърнах се, надявайки се поне да видя убиеца.

И точно когато се обърнах и се изправих, се чу къркорене. Вместо да замахне към мен, „келнерът“ рухна на пода. В ръката му имаше голям кухненски сатър, а от гърлото му стърчеше дръжката на кама.

Огледах се. Писъците вече започваха. Отне ми известно време, но накрая засякох Крейгар, седнал на една маса на няколко стъпки от моята. Стана и тръгна към мен. Усетих, че треперя, но не си позволих да се срина на стола преди да се уверя, че Демона е излязъл.

Нямаше го. Телохранителите му също ги нямаше, вероятно бяха излезли още преди тялото на убиеца да рухне. Умно, разбира се. Единственият негов човек тук беше мъртъв. Лойош се върна на рамото ми и го усетих как оглежда помещението, сякаш искаше да накара всеки виновен да се свие от страх. Но виновници вече нямаше. Врагът беше нанесъл най-добрия си удар и почти беше успял.

Седнах и потреперих още малко.

— Благодаря, Крейгар. Къде беше?

— Мда. Впрочем, два пъти погледна точно през мен. Както и Демона. Както и келнерите — добави той със съжаление.

— Крейгар, следващия път, когато решиш да пренебрегнеш заповедите ми, направи го.

Отвърна ми с крейгарската си усмивка.

— Влад, никога не вярвай на някой, който се нарича демон.

— Ще го запомня.

Имперската стража щеше да се появи след броени минути, но докато дойдеха, трябваше да свърша няколко неща. Минах през кухнята и влязох в задния офис. Собственикът, драгар, казваше се Нетронд, седеше зад бюрото си. Беше ми станал партньор тук, след като приех половината му собственост в замяна на доста впечатляващата сума, която ми дължеше. Нямаше сериозна причина да ме обича, но все пак…

Влязох и той ме погледна, сякаш виждаше живото превъплъщение на Смъртта. Което впрочем виждаше. Крейгар беше зад мен и застана при вратата, за да не влезе някой да помоли Нетронд да подпише поръчка за магданоз или нещо такова.

Нетронд трепереше. Добре. Аз вече бях престанал.

— Колко ти плати, мъртвецо?

(Глът.)

— Платил? Кой?…

— Знаеш ли — заговорих му небрежно, — ти си скапан комарджия, откакто те познавам. Ето докъде те докара това между другото. Е, колко ти плати?

— Н-но н-никой…

Посегнах рязко с лявата ръка и го спипах за гърлото. Устните ми се вдигнаха в класическо джерегско озъбване.

— Ти си единственият освен мен, който има правото да наема хора в това заведение. Днес тук имаше нов келнер. Аз не съм го наел, значи си ти. Оказа се, че е убиец. Като келнер беше по-лош от тъпаците, които наемаш да изхвърлят пияни клиенти. Значи мисля, че главното му качество като келнер са били златните империали, които си получил, за да го наемеш. Искам да знам колко са.

Опита се да поклати глава за отрицание, но го стисках много здраво. Опита се да каже отрицанието, но затворих и тази опция. Опита се да преглътне. Отпуснах малко, за да му го позволя. Отвори уста, отново я затвори, после я отвори и каза:

— Не знам за какво…

Открих, с известна изненада, че така и не бях прибрал камата, която бях извадил при нападението. Беше хубав инструмент; повечето връх, дълга почти двайсет и пет сантиметра. Лягаше добре в ръката ми, рядкост за драгарско оръжие. Използвах я да го боцна в гърдите. Появи се малко петно кръв и се просмука през бялата му шефска униформа. Той нададе тънък писък и изглежда, щеше да припадне. Това силно ми напомни за първия ни разговор, когато го уведомих, че съм новият му партньор, и грижливо му изтъкнах какво ще се случи, ако партньорството ни не се получи. Домът му беше Джегала, но специално той имитираше текла много сполучливо.

Той кимна и успя да ми подаде кесията до себе си. Не я пипнах.

— Колко са? — попитах.

Изхъхри и каза:

— Х-хиляда златни, м-милорд.

Изсмях се късо.

— Това дори не стига да ме купят. Кой се обърна към теб? Убиецът ли беше, Демона или някое лакейче?

Той затвори очи, сякаш искаше да изчезна. Моментално щях да му услужа.

— Демона — прошепна накрая.

— Нима! Е, поласкан съм, че проявява такъв интерес към мен.

Той захленчи.

— И ти гарантира, че ще съм мъртъв, нали?

Нетронд кимна окаяно.

— И ти гарантира защита?

Той кимна отново. Поклатих тъжно глава.

Накарах Крейгар да ни телепортира в кантората. Той погледна безизразно трупа.

— Срамно, че се е самоубил нещастникът, нали?

Трябваше да се съглася.

— Стражите дойдоха ли?

— Не. Ще се появят, но никой не бърза да ги повика, пък и патрулите им избягват тоя квартал.

— Добре. Давай да се връщаме.

Той се задейства по телепорта. Погледнах трупа и му казах:

— Никога не вярвай на някой, който се нарича демон.

Стените около нас изчезнаха.

9.

„Не можеш да събереш нещо отново, ако преди това не си го разделил“.

С годините съм си развил ритуал, през който минавам след опит да ме убият. Първо, връщам се в кантората си с най-бързото налично средство. После сядам на бюрото си и известно време гледам в една точка в празното. После ми става много, много лошо. След това дълго треперя.

Понякога, докато трае това, докато съм сам и треперя, се появява Коути и ме прибира у дома. Ако не съм ял, ме нахранва. Ако е практично, ме слага в леглото.

Това беше четвъртият път, в който за малко щяха да клъцнат опашката на годините ми до задника. Този път не беше възможно да спя, тъй като Алийра ме очакваше. След като се съвзех достатъчно, за да мога изобщо да се движа, отидох в задната стая, за да направя телепорта. Достатъчно добър магьосник съм, за да го правя сам, въпреки че обикновено не си правя този труд. Този път не ми се искаше да викам някой друг. Не че не им вярвах, но… пък може и от това да беше.

Извадих магическата си кама (евтина, купена от сергиите магическа кама, но все пак по-добра от обикновена стомана) и почнах грижливо да чертая диаграмите и символите, които изобщо не са нужни за един телепорт, но все пак помагат човек да си уталожи ума, когато има чувството, че този път магията му може да не стане както трябва.

Преди да изчезна Коути ме целуна и ми се стори, че го направи малко по-дълго от друг път. Може и да не беше така. Точно в този момент бях станал необичайно чувствителен.

Телепортът се получи гладко и ме остави в двора на замъка. Завъртях се шеметно, щом се появих, и за малко да избълвам обяда си. Не, зад мен нямаше никой.

Закрачих към големите дървени крила на входния портал, като се оглеждах предпазливо. Вратите се разтвориха и трябваше да потисна желанието си да скоча и да залегна встрани.

„Шефе, би ли се стегнал?“

„Не“.

„Никой няма да те нападне в Черен замък“.

„И какво?“

„Тогава какъв е смисълът да се шашкаш толкова?“

„Кара ме да се чувствам по-добре“.

„Да де, но мен адски ме дразни“.

„Съжалявам“.

„Отпусни се малко, а? Ще се погрижа за теб“.

„Не че се съмнявам, но ми харесва да съм малко шашнат, става ли?“

„А бе, не си прав“.

„Трай“.

Но беше прав. Реших все пак да се поотпусна, след като кимнах на лейди Тилдра. Тя се направи, че няма нищо странно, дето я накарах да върви на пет крачки пред мен. Вярвах на лейди Тилдра, разбира се, но това отпред можеше да е някой предрешен натрапник, в края на краищата. Можеше, нали?

Озовах се пред покоите на Алийра. Лейди Тилдра ми се поклони и се разкара. Почуках и Алийра ме покани да вляза. Открехнах вратата, оставих я да се отвори широко и отстъпих встрани. Нищо не полетя към мен и рисковано надникнах вътре.

Алийра седеше на ръба на леглото и гледаше в празното. Забелязах, че както се е свила, спокойно може да извади Пътедир. Огледах предпазливо стаята.

Пристъпих вътре и отместих някакъв стол, за да застана с гръб към стената. Очите на Алийра се фокусираха върху мен. Изглеждаше учудена.

— Нещо не е наред ли, Влад?

— А, не.

Тя ме погледна замислено, после — лукаво.

— Сигурен ли си?

Кимнах. Ако ми се наложеше да сваля някого от тази позиция, как щях да го направя? Я да видим…

Алийра вдигна изведнъж ръка и познах жеста за заклинание.

Скочих, превъртях се по пода и Лойош изсъска от възмущение, а Маготрепача изхвърча в ръката ми.

Но не усетих обичайния сърбеж, съпровождащ улавянето на насочена към мен магия от Маготрепача. Останах на пода. Гледах Алийра. Тя ме наблюдаваше съсредоточено.

— Какво те е прихванало все пак? — попита Алийра.

— Какво беше това заклинание?

— Исках да проверя генетичното ти потекло — отвърна сухо тя. — Мислех, че ще видя латентни гени на текла.

Рухнах. Това ме съсипа окончателно. Седнах на пода и тялото ми се разтресе от смях, а сълзите потекоха по лицето ми. Алийра, сигурен съм, се мъчеше да реши дали да се разсмее с мен, или да ми помогне да се съвзема.

Най-после се оправих, чувствах се много по-добре. Седнах на стола и си поех дъх. Изтрих сълзите от лицето си, без да спирам да се кикотя. Лойош прелетя бързо до Алийра, близна я по дясното ухо и се върна на рамото ми.

— Благодаря ти — казах. — Това ме оправи.

— Какъв беше проблемът все пак?

Поклатих глава и свих рамене.

— Преди малко някой се опита да ме убие.

Тя ме изгледа още по-озадачено.

— Е, и?

Това почти ме разби отново, но се овладях, макар и с усилие.

— Латентните ми гени на текла.

— Разбирам.

Богове! Какъв кошмар! Но вече се измъквах от него. Започнах отново да мисля делово. Най-напред трябваше да се уверя, че Мелар не е преживял това, което аз бях преживял току-що.

— Успя ли да направиш онова, което щеше да правиш на Мелар? — попитах.

Тя кимна.

— Той усети ли го?

— Няма начин.

— Добре. И разбра ли нещо интересно?

Тя отново ме изгледа странно, точно както при появата ми.

— Влад, какво те накара да попиташ за гените му? Имам предвид, това е една моя малка специалност, но всеки си има своите малки специалности. Как ти хрумна да попиташ за това?

Свих рамене.

— Не можах да разбера нищо за миналото му и помислих, че ти би могла да научиш нещо за родителите му, което да е от полза. Такива неща не се откриват лесно, знаеш. Обикновено не срещам трудности в откриването на всичко, което ми трябва за някое лице, но това лице не е обикновено.

— Тук съм съгласна с теб! — каза тя разпалено.

— Какво значи това? Открила си нещо?

Тя ми кимна многозначително към бюфета с вина. Станах, взех бутилка айлурско десертно и й я връчих. Тя я подържа малко, извъртя едно бързо заклинание да я охлади и ми я върна. Отворих я и налях. Алийра отпи от чашата си.

— Мда, наистина открих нещо.

— Сигурна си, че той не го е засякъл, нали?

— Той няма никакви защитни заклинания и всъщност беше много лесен.

— Добре. И какво?

Тя поклати глава.

— Богове, това ако не е шантаво!

— Какво? Ще ми кажеш ли най-после? Лоша си като Лойош.

„Шефе, тая изцепка си я спомни следващия път, като се изтъркаляш в леглото и намериш умряла текла на възглавницата“.

Не му обърнах внимание. Алийра не захапа стръвта. Само поклати глава с удивление.

— Влад — каза тя замислено, — той има гени на дракон.

Това го смлях.

— Сигурна ли си? Без никакви съмнения?

— Никакви. Ако бяха заделила повечко време, щяха да ти кажа и от кое разклонение на драконите. Но това не е всичко: той е кръстоска.

— Нима? — казах само.

Драгарите със смесена кръв бяха рядкост и почти никога не ги приемаха в никой дом, освен Джерег. От друга страна, им беше доста по-леко, отколкото на източняците, тъй че нямаше да се разрева за горкия Мелар.

Тя кимна.

— Със сигурност има три дома в гените си. Дракон и Дзур от една страна, и Джерег от другата.

— Хмм. Разбирам. Не знаех, че можеш да идентифицираш гените на Джерег. Мислех, че те просто са миш-маш от всички останали домове.

Тя се усмихна.

— Ако държиш наедно един миш-маш, както се изрази, достатъчно поколения, той става отличим като нещо само за себе си.

Поклатих глава.

— Все едно, всичко това е над възможностите ми. Аз дори не знам как можеш да отделиш един ген, камо ли да разбереш, че е свързан с определен дом.

Алийра сви рамене.

— Прилича на мозъчен сондаж, само дето не гледаш в ума. И разбира се, трябва да влезеш много по-надълбоко. Всъщност точно затова е толкова трудно да се засече. Всеки може да усети, че проникват в ума му, освен ако наблюдателят не е експерт, но сондирането в пръста ще го усетиш малко по-трудно.

В ума ми се появи нелепият образ с Императрицата, с кръжащия около главата й Глобус, как държи един отсечен пръст и казва:

— Казвай сега в кое чекмедженце си бъркала!

Изхилих се и пропуснах следващото обяснение на Алийра.

— Извинявай, Алийра, не чух.

— Казах, че определянето на дома на едно лице изобщо не е трудно, стига да знаеш какво търсиш. Знаеш, разбира се, че всяко животно е различно и…

— Чакай малко! „Всяко животно е различно“, добре. Но ние не говорим за животни, говорим за драгари. — Пропуснах едно гадно подмятане по този повод, тъй като Алийра не изглеждаше в подходящо настроение да го преглътне.

— О, хайде, Влад — отвърна тя. — Имената на домовете не са случайност.

— Какво имаш предвид?

— Добре, например как според теб домът на Дракона е получил името си?

— Мисля, тоест винаги съм приемал, че е защото характерът ви е подобен на този на драконите. Вие сте зли, коварни като влечуги, опърничави…

— Хмм. Предполагам, че си го изпросих, ядачо на мърша. Но грешиш. След като съм от дома на Дракона, това означава, че ако се върнеш няколкостотин хиляди поколения назад, ще намериш в родословието ми истински дракони.

„И се гордееш с това?“, помислих си, но го премълчах. Но сигурно съм изглеждал толкова слисан, колкото се чувствах, защото тя каза:

— Мислех, че го знаеш.

— За пръв път го чувам, уверявам те. Да не искаш да кажеш, че например криотите произлизат от истински криоти?

Тя ме погледна изненадано.

— Не точно „произлизат“. Малко по-сложно е. Всички драгари първоначално са били една и съща порода. Но нещата се променили, когато… как да се изразя? Добре: определени, ъъ, същества, властвали някога на Драгара. Расата им се наричала дженоини. Използвали драгарската раса (и мога да добавя, източняците), като порода, над която да правят генетични експерименти. След като напуснали, драгарите се разделили на племена според естественото си родство, а домовете се оформили от това, след основаването на Империята от Кийрон Завоевателя.

Не добави „моя предтеча“, но все едно го усетих.

— Експериментите, които извършвали над драгари, включвали използването на част от дивия живот наоколо като генен извор.

Прекъснах я.

— Но драгарите не могат да се кръстосват с всички тези различни животни, нали?

— Не.

— Е, как тогава…

— Всъщност не знаем как точно е станало. Това е едно от нещата, които самата аз проучвам, но още не съм го решила.

— Какво са направили тези… дженойни?

— Дженоини.

— Добре де. Какво са направили тези дженоини на източняците?

— Всъщност не сме сигурни, честно казано. Една от разпространените теории е, че са им вложили псионична способност.

— Хмм. Възхитително. Алийра, а случайно да ти е хрумвало, че драгарите и източняците първоначално може да са били една и съща раса?

— Не говори абсурди — сряза ме тя. — Драгарите и източняците не могат да се сношават помежду си. Всъщност има някои теории, според които източняците не са местна порода на Драгара, а са докарани тук отнякъде от дженоините, за да ги използват като опитни животни за изпитанията си.

— „Опитни животни“?

— Да. Дали са на източняците псионични способности, равни или почти равни на тези на драгарите. После забъркали кашата с драгарите и седнали да погледат какво ще си направят двете раси една на друга.

Потръпнах.

— Мислиш ли, че тези дженоини може все още да се въртят наоколо и да ни наблюдават?

— Не — отвърна тя равнодушно. — Тях ги няма. Не всички са унищожени, но вече рядко идват на Драгара… а когато идват, не могат да господстват над нас, както е било в древността. Всъщност Сетра Лавоуд преди няколко години се срази с един от тях и го унищожи.

В ума ми пробяга образ от първата ми среща със Сетра. Беше ми се сторила леко притеснена, когато каза: „Точно в момента не мога да напусна Дзур планина“. А след това изглеждаше доста изтощена, като след битка. Още една стара загадка се изясни.

— Как са били унищожени? Драгарите ли са се надигнали срещу тях?

Тя поклати глава.

— Имали са и други интереси освен генетиката. Един от тях е бил изучаването на Хаоса. Вероятно никога няма да научим как точно е станало, но по същество някакъв експеримент излязъл извън контрол, или между някои от тях е възникнал някакъв спор, или нещо си, и — бумм! И имаме Великото море на Хаоса, няколко нови богове — и няма дженоини.

Реших, че уроците по история за днес ми стигат. Не можех да отрека обаче, че ми беше интересно. Не беше моята история, но все пак имаше нещо вълнуващо.

— Всичко това забележително напомня за случилото се на Ейдрон в по-малък мащаб. Нали знаеш, онова, дето направило Морето на Хаоса горе на север, Междуцарствието… Алийра?

Тя ме гледаше някак странно и мълчеше.

Изведнъж ми светна.

— Я чакай! Точно това е предимперското магьосничество, нали! Магьосничеството на дженоините. — Спрях и потръпнах, осъзнал последствията. — Нищо чудно, че Империята не обича някои да го изучават.

Алийра кимна.

— За да бъда по-точна, предимперското магьосничество е пряко боравене със суровия хаос: подчиняването му на нечия воля.

Потръпнах отново.

— Звучи доста опасно.

Тя сви рамене, но не каза нищо. Разбира се, сигурно го възприемаше малко по-другояче. Бащата на Алийра, доколкото знаех, беше не друг, а самият Ейдрон, който случайно изгърмял древния град Драгара и сътворил на мястото му море от хаос.

— Надявам се — рекох, — че Мороулан не се кани да увеличи творението на баща ти с още една бройка.

— Не би могъл.

— Защо не? Ако използва предимперското магьосничество…

Тя ми отвърна със сладка гримаса.

— Ще коригирам думите си. Предимперското магьосничество не е точно пряко боравене с хаоса; то е стъпка встрани. Прякото боравене е нещо съвсем друго — и точно това правеше Ейдрон. Той притежаваше умението да използва всъщност способността да създава хаос. Ако съчетаеш това с уменията на предимперското магьосничество…

— И Мороулан не притежава умението да създава хаос? Горкичкият. Как ли ще го преживее?

Алийра се изсмя.

— Не е умение, което може да се научи. Това отново ни връща към гените. Доколкото знам, единствено линията е’Кийрон от дома на Дракона съхранява тази способност: макар да се твърди, че самият Кийрон никога не я е използвал.

— Чудя се — казах аз, — как генетичното наследство взаимодейства с превъплъщението на душата.

— Странно — отговори ми Алийра е’Кийрон.

— О! Все едно, това обяснява произхода на драгарските домове. Изненадан съм, че дженоините са си губили времето да присаждат животно като джерега в някои драгари.

„А, това ще ти го върна, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— О — отвърна Алийра. — Не са.

— А?

— Поиграли са си с джереги и са измислили как да вложат разум на човешко равнище в мозък с големината на орехче, но не са влагали джерегски гени в драгари.

„Видя ли, Лойош. Трябва да си благодарен на дженоините, че…“

„Млъкни, шефе“.

— Но ти не каза ли, че…

— Джерегите са изключение. Те не са възникнали като племе както останалите.

— Как тогава?

— Добре, трябва да се върнем към дните, когато е била създадена Империята. Всъщност трябва да се върнем още по-назад. Доколкото ни е известно, първоначално съществували около трийсет различни племена драгари. Точния брой не знаем, тъй като липсват хроники от онези времена. С течение на времето много от тях измрели. Накрая останали шестнайсет племена. Е, всъщност петнайсет, плюс племето текла, което не ставало кой знае за какво.

— Измислили са земеделието — отбелязах. — Все пак е нещо.

Тя махна пренебрежително.

— Племената били призовани да се съберат, или части от всяко племе, от Кийрон Завоевателя и съюз на някои от най-добрите шамани за онова време, и те се съюзили, за да прогонят източняците от някои от по-добрите земи.

— За земеделие — напомних.

— Значи, освен племената, имало и много прокудени. Много от тях произлизали от племето на Дракона — вероятно защото драконите държали на по-високи стандарти от останалите. — Докато го казваше, отметна глава; направих се, че не забелязвам.

— Все едно — продължи тя, — имало много прокудени, повечето от които живеели на малки групи. Докато другите племена се стичали под властта на Кийрон, един бивш дракон, Доливар, успял да обедини повечето от тези независими групи — най-вече като избил всички водачи, които не били съгласни с това.

— И така, те се събрали и, предполагам повече от сарказъм, отколкото заради нещо друго, започнали да се наричат джереги — продължи тя. — Преживявали предимно покрай останалите племена — кражби, плячкосване, и после бягали. Дори си имали няколко шамана.

— А защо другите племена не са се събрали и да ги пометат? — попитах.

Тя сви рамене.

— Много от племената го искали, но на Кийрон му трябвали съгледвачи и шпиони за войната срещу съществата от Изтока, а джерегите очевидно били единствените, които можели да се справят сносно.

— Защо джерегите са се съгласили да помогнат?

— Предполагам — сухо отвърна тя, — че Доливар е решил, че е по̀ за предпочитане, отколкото да ги пометат. Срещнал се с Кийрон преди началото на Великия поход и се споразумели, че ако неговото „племе“ помогне, ще ги включат в Империята, след като войната приключи.

— Разбирам. Значи така джерегите са станали част от Цикъла. Интересно.

— Да. И това довело до убийството на Кийрон.

— Кое?

— Сделката. Усилието да бъдат принудени племената да се придържат към сделката, след като боевете приключили и останалите племена вече не виждали с какво толкова ще са им полезни джерегите. Накрая бил убит от група воини на лиорн и шамани, които решили, че той е виновен за проблемите, които джерегите донесли на Империята.

— Значи — рекох, — всичко това го дължим на Кийрон Завоевателя, а?

— На него — съгласи се тя — и на този джерегски главатар, Доливар, който преди всичко наложил сделката, а след това принудил останалите от племето си да я приемат.

— Чудно защо никога не съм чувал за тоя джерегски главатар? Не знам някой дом да е записал за него, а като те слушам, човек може да го вземе за нещо като герой.

— О, можеш да го намериш, ако поровиш повече. Знаеш по-добре от мен, че джерегите не се интересуват много от герои. Лиорните имат записки за него.

— Ти така ли си открила всичко това?

Тя поклати глава.

— Не. Повечето съм го научила от разговори със Сетра. А част от нещата ги помня, разбира се.

— Какво?

Алийра кимна.

— Сетра беше там, като Сетра. Чувам, че й дават възраст около десет хиляди години. Да, но това е грешка. Намалението е двайсет пъти. Тя буквално е по-стара от Империята.

— А стига бе! Алийра, това е невъзможно! Двеста хиляди години? Това е тъпо!

— Само че го кажи на Дзур планина.

— Но… А ти? Как би могла ти да го помниш?

— Не бъди глупак, Влад. Регресия, разбира се. В моя случай — спомен от предишни животи. Да не мислиш, че превъплъщението е само някакъв мит или религиозно вярване, каквито имате вие, източняците?

Очите й заблестяха странно. Мъчех се да смеля тази нова информация.

— Видяла съм го със собствените си очи… преживяла съм го… Аз бях там, Влад, когато Кийрон беше притиснат в ъгъла от бившия дракон Доливар, който му беше роден брат, преди да посрами себе си и цялото племе. Доливар беше изтезаван и след това прогонен. За това имам вина и аз, както и Сетра. Сетра трябваше да осакати йендито, но го изтърва — съзнателно. Видях, но не казах нищо. Навярно това ме прави виновна за смъртта на брат ми, по-късно. Не знам…

— Твоят брат! — Това вече беше прекалено.

— Моят брат — повтори тя. — Отначало бяхме едно семейство. Кийрон, Доливар и аз.

Извърна се с лице към мен и ушите ми забучаха. Слушах умопомрачителните й приказки и не можех напълно да ги отхвърля като брътвежи на луда или празни митове.

— Аз — каза тя — бях шаман в онзи живот и мисля, че бях добър при това. Бях шаман, а Кийрон беше воин. Той все още е там, Влад, в Пътеките на мъртвите. Говорила съм с него. Той ме позна.

— Ние тримата. Шаманът, воинът… и предателят. След като Доливар ни предаде, престанахме да го смятаме за свой брат. Беше джерег до дъното на душата си.

— Неговата душа… — въздъхна тя и гласът й заглъхна.

— Да — продължи след малко. — „Странно“ е най-доброто определение за начина, по който тялото взаимодейства с превъплъщението на душата. Кийрон така и не се превъплъти. Аз съм се родила в тяло, произлизащо от брата на моята душа. А ти… — Погледна ме с изражение, което не можах да разгадая, но изведнъж разбрах какво ще последва. Исках да й изкрещя да не го казва, но през хилядолетията Алийра винаги беше малко по-бърза от мен. — Ти стана източняк, братко.

10.

„Грешката на един е възможност за друг“.

Една проклетия след друга.

Върнах се в кантората си и известно време погледът ми блуждаеше в празното. Трябваше ми известно време да се приспособя към тази нова информация. Но се оказа, че разполагам с по-малко от десет минути.

— Влад? — каза Крейгар. — Ей, Влад!

Вдигнах очи и след малко ги фокусирах върху Крейгар, който седеше срещу мен и ме гледаше притеснено.

— Какво има? — попитах.

— Точно това се чудех.

— Ъ?

— Нещо не е наред ли?

— Не. Да. По дяволите, Крейгар, не знам.

— Май работата е сериозна — каза той.

— Сериозна е. Целият ми свят току-що се разсипа и още не съм го оправил.

Наведох се към него и го спипах за кожения елек.

— Само едно ще ти кажа, приятел: ако не искаш да се побъркаш, никога, ама никога, не се връзвай на задълбочен, сърдечен разговор с Алийра.

— Това звучи наистина сериозно.

— Да.

Помълчахме известно време. После казах:

— Крейгар?

— Да, шефе?

Прехапах устна. Никога досега не бях засягал тази тема, но…

— Как се чувстваше, когато те изритаха от дома на Дракона?

— Облекчен — отвърна той без колебание. — Защо?

Въздъхнах.

— Все едно.

Помъчих се да се отърся от унеса и мрачното настроение и почти успях.

— Крейгар, какво ти се върти в ума?

— Чудех се дали си открил нещо — отвърна той най-невинно.

„Открих ли нещо?“ — запитах се. Въпросът заотеква в главата ми и чух собствения си смях. Видях, че Крейгар ме гледа странно: загрижено. Продължих да се смея. Опитах се да спра, но не можах. Ха! Дали съм открил нещо?

Крейгар се наведе над бюрото и ме плесна веднъж — силно.

„Ей, шефе — каза Лойош. — Престани“.

Отрезвях.

„Лесно ти е да го кажеш — отвърнах му. — Не си ти научилият току-що, че някога си бил всичко, което мразиш — точно този тип личност, който най-много презираш“.

„Е, и? Да не си научил току-що, че е трябвало да бъдеш тъп кретен, ако някой псевдобог не беше решил да се позабавлява малко с предците ти?“, изджавка в отговор Лойош.

Осъзнах, че има право. Обърнах се към Крейгар.

— Вече съм добре. Благодаря.

Той продължаваше да ме гледа загрижено.

— Сигурен ли си?

— Не.

Той завъртя очи.

— Страхотно. Е, стига да не те хване пак истерията, какво все пак научи?

За малко пак щеше да ме хване истерията, но се овладях, преди Крейгар да ме е зашлевил отново. Какво бях научил? Е, нямаше да му кажа това, нито онова, нито, ъъъ, другото. Какво ми оставаше тогава? О, да, разбира се.

— Научих, че Мелар е продукт на три дома — казах и му предадох тази част от разговора.

Той се замисли.

— Виж, това е интересно. Дзур, а? И дракон. Хмм. Добре, ти ако искаш, виж какво можеш да разбереш откъм страната на дзур, а аз ще поработя над драконите.

— Мисля, че ще е по-разумно да го направим обратно, след като имам някакви връзки с драконите.

Той ме изгледа съсредоточено.

— Сигурен ли си, че точно в този момент държиш да използваш тези връзки?

Помислих и кимнах.

— Добре. Аз преглеждам хрониките на дзур. Какво да търсим според теб?

— Знам ли? — отвърна той. Килна глава на една страна, като че ли замислен за нещо, освен ако не беше в псионичен контакт. Изчаках.

— Влад — каза той, — имаш ли представа какво значи да си кръстоска?

— Знаем, че не е по-лошо, отколкото да си източняк.

— Айде бе!

— Накъде биеш? Адски добре знаеш с какво трябваше да се примирявам.

— О, да, Мелар няма да има всичките ти проблеми, нито ги е имал. Но да предположим, че е наследил истинския дух на всеки дом. Имаш ли представа колко отчайващо би било за един дзур да му откажат полагащото му се място в списъците на героите на дома, ако е бил достатъчно добър, за да си го спечели? Или дракон, комуто е отказано правото да предвожда всички войски, които е компетентен да води? Единственият дом, който би го приел, сме ние, и по дяволите, Влад, дори сред джерегите ще се намерят такива, които биха го накарали да яде драконови говна. Да, Влад; твойто наистина е по-лошо, но той не може да се отърве от чувството, че е роден за нещо по-добро.

— А аз не съм ли?

— Разбираш какво искам да кажа.

— Предполагам — отстъпих аз. — Разбирам ти логиката. И накъде биеш?

На лицето му се изписа колебание.

— Не знам точно, но не може да няма някакъв ефект върху характера му.

Кимнах.

— Ще го имам предвид.

— Е, тогава да почваме.

— Добре. А, би ли се опитал да прибереш оня кристал с лицето на Мелар от Деймар? Може да ми потрябва.

— Няма проблем. За кога ще ти трябва?

— Утре сутринта ще е добре. Тая вечер мисля да си почина. Ще започна по това от утре.

Крейгар ме изгледа съчувствено, което беше рядкост.

— Разбира се, шефе. Аз ще те заместя тук. Е, до утре.

Ядох механично и благодарих на Боговете на разума, че беше ред на Коути да готви и чисти. Не мислех, че ще мога да се оправя.

След вечерята станах и отидох в дневната. Седнах и се помъчих да отсея някои неща в ума си. Доникъде не стигнах. По едно време Коути дойде и седна до мен. Дълго мълчахме.

Опитах се да отхвърля онова, което ми каза Алийра, или да го мина за съчетание от мит, глупаво суеверие и заблуда. За съжаление, звучеше твърде логично. Защо, в края на краищата, Сетра Лавоуд се бе държала толкова приятелски с мен, някакъв си джерег и източняк? А Алийра явно вярваше на всичко това, иначе защо понякога се беше държала с мен почти като с равен?

Но над всичко това стоеше неотрицаемият факт, че го чувствах като истина. Това беше най-плашещото — някъде, дълбоко в мен, несъмнено в „душата“ си знаех, че казаното от Алийра е истина.

А това означаваше… какво? Че онова, което ме беше привлякло към джерег — омразата ми към драгарите — беше всъщност измама. Че презрението ми към драконите не беше чувство за превъзходство на собствената ми ценностна система над тяхната, но беше всъщност чувство за неадекватност, произтичащо отпреди: колко? Двеста хиляди години? Двеста и петдесет хиляди? Кълна се в многоставните пръсти на Вийра!

Осъзнах, че Коути държи ръката ми. Усмихнах й се — малко вяло може би.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя кротко.

Още един добър въпрос. Не бях сигурен дали искам да говоря за това, или не. Но започнах, на пресекулки, и продължих около два часа. Коути ме слушаше кротко и със съчувствие, но сякаш не се притесни особено.

— Наистина, Влад, какво значение има?

Понечих да отговоря, но тя ме спря.

— Знам. Мислел си, че си станал това, което си, благодарение на това, че си източняк, и сега се чудиш. Но да си човек е само един аспект, нали? Фактът, че си бил драгар в някой по-предишен живот — всъщност в няколко може би — не променя това, което си преживял в този живот.

— Да — признах. — Не го променя. Но…

— Знам. Виж какво ще ти кажа, Влад. След като всичко това свърши и се забрави, може би след година, ще идем да поговорим със Сетра. Ще разберем повече за онова, което е станало, и може би, стига да искаш, тя ще те върне в онова време и ти ще го преживееш отново. Стига да искаш. Но междувременно го забрави. Ти си това, което си, и каквото и да те е довело дотук, е било само за добро, мен ако питаш.

Стиснах ръката й благодарен, че го обсъдих с нея. Отпуснах се малко и усетих умора. Целунах пръстите й.

— Благодаря ти за вечерята.

Тя повдигна вежда.

— Бас държа, че дори не помниш какво беше.

Помислих малко. Джегалски яйца? Не, това тя го прави вчера.

— Ей! Мой ред беше да готвя, нали?

Тя се ухили.

— Да, приятелче. Направих го, за да ми дължиш още едно готвене. Умна съм, нали?

— По дяволите!

Тя поклати глава насмешливо.

— С това стават, чакай да видя, някъде към двеста четиридесет и седем услуги, които ми дължиш.

— Зависи кой брои, нали?

— Нали.

Станах, без да пускам ръката й. Отидохме в спалнята, където й върнах услугата или тя ми направи още една, или си я направихме един на друг, зависи кой ги брои тези неща.

Слугите на лорд Келет ме пуснаха в замъка му с явна неприязън. Не им обърнах внимание.

— Херцогът ще ви приеме в кабинета си — каза икономът. Гледаше ме отвисоко.

Протегна ръка за наметалото ми. Вместо него му дадох рапирата си. Трикът с оцеляването при битка с дзурски герой е изобщо да нямаш оръжие. Да изглеждаш колкото може по-безпомощен. Дзурските герои не обичат да се бият, когато шансовете не са против тях.

Бях горд със схемата, която ме доведе тук. Не беше нищо необичайно, разбира се, но беше добра, стабилна, с малък риск и с голяма вероятност за успех. И най-важното, беше много… е, в стила ми. Бях се притеснил, че срещата ми с Алийра е притъпила остротата ми, променила ме е някак, направила ме е по-неспособен да съставя и изпълня елегантен план. Изпълнението на този все още не беше завършено, но за качеството на самия замисъл вече не се тревожех.

По пътя към кабинета забелязах признаци на занемареност: олющен под, пукнатини по тавана, петна по стените, където преди време навярно бяха висяли скъпи гоблени.

Икономът ме вкара в кабинета. Херцогът на Келетаран беше стар и „набит“, доколкото може да бъде „набит“ един драгар, с малко по-широки рамене от обичайното, и човек можеше да види яките мускули под ръкавите. Лицето му беше гладко (благородниците на Дзур никога не се сбръчкват, предполагам), а очите му бяха леко скосени — особеност, характерна за дома им. Веждите му бяха забележително рунтави и сигурно щеше да има буйна бяла брада, ако драгарите имаха бради. На хълбока му висеше широк меч, а на бюрото бе опрян магьоснически жезъл. Не ме покани да седна, но все пак седнах. Най-добре е някои неща да се установяват още в началото на един разговор. Забелязах, че сви устни, но само това. Добре. Точка за нашия отбор.

— Е, джерег, какво има? — попита той.

— Милорд, надявам се, че не съм ви досадил.

— Точно това направи.

— Един дребен въпрос привлече вниманието ми и се налага да поговорим.

Келет вдигна очи към иконома, който ни се поклони и излезе. След което на лицето на херцога се изписа неприязън.

— И „дребният въпрос“ несъмнено са четири хиляди златни империала.

Постарах се да изглеждам така, сякаш се старая да изглеждам изпълнен със съжаление.

— Да, милорд. Според нашите записи сумата е дължима отпреди месец. Значи, постарахме се да проявим търпение, но…

— Търпение, по дяволите! — сопна се той. — При тези лихви, които налагате, бих помислил, че ще изчакате малко човек с малки финансови затруднения.

Смях. Доколкото ми беше известно, неговите затруднения съвсем не бяха малки и едва ли щяха да приключат в близко бъдеще. Реших обаче, че няма да е дипломатично да споменавам това или да подхвърлям, че нямаше да има тези проблеми, ако можеше да владее увлечението си към камъчетата с’янг. Вместо това казах:

— С цялото ми уважение, милорд, един месец изглежда разумен срок за отсрочка. И, отново при целия ми респект, вие все пак знаехте какви са лихвите, когато ни потърсихте за помощ.

— „Потърсих ви за помощ“, както се изрази, защото… все едно. — Беше ни „потърсил за помощ“, както се изразих, защото му бяхме дали да разбере, че ако не го направи, ще се погрижим цялата Империя и домът Дзур в частност да научат, че не може да контролира страстта си към хазарта или да плаща дълговете си, когато загуби. Реномето на пропаднал комарджия сигурно беше най-лошото, което можеше да го сполети.

Свих рамене.

— Както желаете. Но независимо от всичко трябва да настоя.

— Казвам ти, просто ги нямам! — избухна той. — Какво друго да кажа? Ако го имах това злато, щях да ви го дам. Ако го раздухате това, заклевам се в имперския Феникс, че ще се обърна към Империята и ще ги уведомя за няколко известни на мен игрални дома, които не плащат данъци, и няколко заемодатели, които също не плащат данъци.

Ето, в такива случаи е много полезно да знаеш с кого си имаш работа. В повечето такива случаи щях внимателно да му обясня, че ако направи това, то тялото му ще бъде намерено до една седмица, най-вероятно зад някой евтин бардак, и ще изглежда така, сякаш е убит при бой с пиян кръчмарски кавгаджия. Прилагал съм тази техника срещу дзурски герои, при това с много добър ефект. Плаши ги не идеята, че ще бъдат убити, а това, че хората ще си помислят, че са убити при кръчмарска свада от някой безименен текла.

Знаех, че това щеше да изплаши Келет, но също така щеше да предизвика у него убийствен гняв, а фактът, че съм „невъоръжен и безпомощен“ можеше и да не го спре. Също тъй, ако не ме убиеше на място, то със сигурност щеше да изпълни заплахата си да се обърне към Империята. Явно тук бе нужен различен подход.

— О, хайде моля ви, лорд Келет — казах. — Какво би причинило това на реномето ви?

— Във всеки случай нищо повече от това, което би му причинило, ако разгласите състоянието на финансите ми затова, че не съм ви платил кръвнината.

Дзурите са склонни да използват някои термини доста безотговорно, но не го поправих. Отвърнах му с въздишка „търпелив човек, който много иска да услужи, но почти са го отчаяли“.

— Колко време ви трябва?

— Още месец, може би два.

Поклатих тъжно глава.

— Опасявам се, че това е съвсем невъзможно. Предполагам, че трябва просто да се обърна към Империята. Което значи, че един-два от игралните ни домове ще трябва да си намерят други места и някои заемодатели ще трябва да излязат в кратка отпуска, но ви уверявам, че това изобщо няма да ни засегне толкова, колкото ще засегне вас.

Станах, поклоних се ниско и тръгнах да си излизам. Той не стана да ме изпрати, което според мен беше невъзпитано, но разбираемо при тези обстоятелства. Малко преди ръката ми да пипне бравата, спрях и се обърнах.

— Освен ако…

— Освен ако какво? — попита той недоверчиво.

— Ами — излъгах, — току-що ми хрумна, че има нещо, в което можете да ми помогнете.

Той ме изгледа дълго и навъсено; мъчеше се да отгатне що за игра му играя. Лицето ми остана безизразно. Ако бях искал да знае правилата, щях да му ги дам в писмен вид.

— И какво е то?

— Търся малко информация, която включва историята на вашия дом. Бих могъл да я намеря и сам, предполагам, но ще иска малко работа, която не ми се върши. Сигурен съм, че е възможно вие да я намерите. Всъщност може би вече го знаете. Ако ми помогнете, ще съм ви много признателен.

Все още беше подозрителен, но в същото време тонът му стана нетърпелив.

— И в каква форма — попита той — ще се изрази тази „признателност“?

Престорих се, че обмислям.

— Мисля, че мога да ви уредя два месеца отсрочка. Всъщност дори бих отишъл дотам, че да замразим лихвата: стига да можете да ми намерите тази информация достатъчно бързо.

Той захапа горната си устна. Уж мислеше, но разбрах, че се е хванал. Шансът беше твърде добър, за да го подмине. Точно така го бях замислил.

— Какво точно искате да знаете? — попита накрая.

Бръкнах в един от вътрешните джобове на наметалото си и извадих малкия кристал, върнат ми от Деймар. Съсредоточих се и лицето на Мелар се появи. Показах му го.

— Това лице — казах. — Познавате ли го, или можете ли да разберете кой е той, каква връзка има с дома Дзур, или кои са родителите му? Всичко, което можете да откриете, ще ми е от полза. Знаем, че има някаква връзка с дома ви. Всъщност може да се види в лицето му, ако го огледате внимателно.

Веднага щом видя Мелар, Келет пребледня. Реакцията му не ме изненада. Келет го познаваше. Извърна очи и устните му се стегнаха в тънка черта.

— Кой е той? — попитах.

— Боя се — отвърна Келет, — че не мога да ви помогна.

Въпросът в този момент беше „Да натисна ли?“, или по-точно „Колко да натисна?“ Всъщност беше „Как да натисна?“ Реших да продължа играта, която бях започнал.

Свих рамене и си прибрах кристала.

— Съжалявам, че чувам това — казах. — Както желаете. Не се съмнявам, че имате сериозни причини да не желаете да споделите информацията си. Все пак жалко, че доброто ви име ще трябва да бъде опозорено. — Обърнах се отново към изхода.

— Почакайте, аз…

Извърнах се към него. От това въртене още малко и щеше да ми се завие свят. Той като че ли се бореше със себе си. Престанах да се тревожа; беше ми ясно чия страна печели.

Лицето му се беше сгърчило от гняв.

— Проклети да сте, джерег! — възкликна той. — Не можете да ми причините това!

Нищо не можеше да се отговори, разбира се, на тази очевадно погрешна преценка на позициите ни. Изчаках търпеливо.

Той се отпусна съкрушено в стола си и скри лице в шепите си:

— Името му — проговори накрая — е Лерет. Не знам откъде е дошъл, нито кои са родителите му. Появи се преди дванайсет години и се присъедини към нашия дом.

— Присъеднил се към вашия дом? Как може някой да се присъедини към дома Дзур? — Това беше стъписващо. Досега мислех, че само джерег позволяват на други да си купят титла.

Лорд Келет ме изгледа, сякаш се канеше да ме захапе. Изведнъж си спомних твърдението на Алийра, че Господарите на дзур произлизат отчасти от истински дзур. Вече можех да го повярвам.

— За да се присъединиш към дома Дзур — заобяснява ми той с най-злокобния тон, който бях чувал, — трябва да надвиеш в честен двубой седемнайсет шампиони, избрани от дома. — Погледът му изведнъж помръкна. — Аз бях четиринайсетият. Той е единственият, за когото съм чувал, че е успял, от Междуцарствието насам.

Свих рамене.

— Значи, станал е Господар на дзур. Не разбирам какво толкова тайно има в това.

— По-късно научихме — каза Келет — нещо за произхода му. Оказа се, че е със смесена кръв. Мелез.

— Е, да — провлякох, — разбирам, че това може да е малко притеснително, но…

— А след това — прекъсна ме той, — след като беше дзур само две години, той просто се отказа от всичките си титли и се присъедини към дома Джерег. Можете ли да разберете какво означава това? Той ни се подигра! Някакъв си мелез може да победи най-добрите от дома Дзур, а след това решава да зареже всичко… — Млъкна и потръпна.

Замислих се. Този Лерет трябваше да е адски добър с меча.

— Странно — промълвих, — че изобщо не съм чувал за този инцидент. А проучвах това лице много задълбочено.

— Домът го пазеше в тайна — каза Келет. — Лерет ни се закани, че цялата Империя ще научи за случилото се, ако бъде убит или ако някой дзур се опита да му навреди. Не бихме могли да го преживеем.

Изпитах внезапно желание да се разсмея гръмко, но го овладях по здравословни причини. Това типче, Мелар или Лерет, или какъвто беше там, започваше да ми харесва. Значи през последните дванайсет години беше държал целия Дом на героите за топките. Двете най-важни неща за дома Дзур, както и за всеки отделен Господар на дзур, са честта и доброто име. А този Мелар беше успял да отиграе едното срещу другото.

— Какво става, ако го убие някой друг? — попитах.

— Трябва да се надяваме, че ще изглежда като нещастен случай — отвърна той.

Поклатих глава и станах.

— Е, благодаря. Дадохте ми каквото ми трябваше. Можете да забравите плащането на заема в следващите два месеца, както и лихвата. Ще уредя подробностите. И ако ви трябва помощ за нещо, просто ми се обадете. Длъжник съм ви.

Той кимна унило.

Оставих го и си прибрах оръжието от слугата.

Излязох от замъка. Мислех. Мелар нямаше да е лесен. Беше надвил най-добрите воини на дома Дзур, беше изиграл най-добрите мозъци на дома Джерег и бе застрашил честта на дома Дракон.

Поклатих тъжно глава. Не, тая работа нямаше да е лека. След което ми светна още нещо. Ако успеех в това, щях да ядосам доста много Господари на дзур. И ако разберяха кой точно го е убил, нямаше да чакат за доказателства като Империята. Това също не ме зарадва особено.

Лойош ме сдъвка имперски затова, че не съм го взел със себе си, но повечето му дрънканици минаха покрай ушите ми. Крейгар ми докладва какво е научил: нищо.

— Намерих няколко слуги, които са работили в архивите на драконите — каза той. — Не знаят нищо.

— Какво ще кажеш за някои, които още работят?

— Не искат да говорят.

— Хм. Много лошо.

— Мда. Но си навлякох драконовите доспехи и посетих една лейди от дома, която се съгласи да проучи каквото може.

— Но и там не получи нищо, нали?

— Е, не бих се изразил точно така.

— Мм? Аа.

— А ти?

Описах му с голямо удоволствие какво съм разбрал, тъй като в тази част от работата рядко се оказвах по-добрият.

Той грижливо си записа всичко и накрая каза:

— Знаеш ли, Влад, никой не се събужда някоя сутрин и не открива, че може да си извоюва с бой място в дома Дзур. Доста трябва да е поработил над това.

— Логично.

— Така. Значи това ми дава нещо за работа. Ще почна проверка от тази гледна точка.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Кой знае? Щом е бил толкова добър, че да влезе в Дзур, значи се е обучавал някъде. Ще видя какво мога да намеря.

— Добре. Между другото, притеснява ме още нещо.

— Какво?

— Защо?

Крейгар помълча малко.

— Мога да измисля две причини. Първо, може да е поискал да стане част от дома, защото е чувствал, че е в правото му, а после е разбрал, че не му върши работа: че се държат с него като преди или че просто не му харесва.

— Логично. А другата?

— Другата възможност е, че е искал нещо и е трябвало да бъде дзур, за да го получи. А след като го е получил, не е било нужно повече да остава в дома.

Реших, че и това е логично.

— Що за „нещо“ би могло да е? — попитах.

— Не знам. Но ако е това, смятам, ще е адски добре да го разберем.

Крейгар се отпусна в стола си и ме загледа съсредоточено. Сигурно се притесняваше заради вчера. Замълчах си; по-добре беше той сам да прецени дали съм добре. Бях си добре, нали? Понаблюдавах се малко. Изглеждах добре. Странно.

Отърсих се от досадното чувство.

— Е, добре — казах му. — Започвай проверките. И ми се обади, щом разбереш нещо.

Той кимна.

— Знаеш ли, днес чух нещо интересно.

— О? Какво?

— Един от хората ми се беше раздрънкал и го чух да казва, че според приятелката му нещо в съвета не било наред.

Изведнъж ми прилоша.

— В какъв смисъл?

— Не знаела, но смятала, че било доста голям проблем. И освен това споменала името на Мелар.

Знаех какво означава това, разбира се. Не ни оставаше много време. Може би ден, може би — два. Най-много три. После щеше да е много късно. Демона със сигурност вече чуваше подобни слухове. Какво щеше да направи? Да се опита да се добере до Мелар, разбира се. А аз? Щеше ли отново да направи опит срещу мен? А Крейгар? Или, между другото, Коути? Обикновено никой нямаше да се интересува от тях, тъй като аз бях отгоре. Но дали Демона нямаше сега да опита с тях, за да се добере до мен?

— Мамка му.

Крейгар се съгласи с чувствата ми.

— Крейгар, знаеш ли коя е приятелката на тоя твой човек?

Той кимна.

— Магьосница. Лявата ръка. Компетентна.

— Добре — казах. — Убий я.

Той кимна отново.

Станах и свалих наметалото си. Проснах го върху бюрото и започнах да вадя разни неща от него, както и от различни места по тялото ми.

— Би ли слязъл долу в арсенала и да ми донесеш обичайната колекция? Да взема да свърша нещо полезно, докато си приказваме.

Той кимна и излезе. Намерих в ъгъла един празен сандък и започнах да прибирам извадените оръжия.

„Все още ли си готов да ме браниш, Лойош?“

„Все някой трябва да го прави, шефе“.

Той литна от перваза и кацна на дясното ми рамо. Почесах го под брадичката с дясната си ръка, при което китката ми се изравни с очите. Златният Маготрепач, плътно увит под лакътя ми, блесна на светлината. Хранех надежда, че тази верига ще може да ме опази срещу всяка магия, на която можех да се натъкна; а останалите оръжия при правилна употреба ми даваха шанс да се справя с всеки, който ми излезе с обикновено острие. Но всичко зависеше от това да бъда предупреден навреме.

И като на професионален убиец, едно нещо непрекъснато се въртеше в главата ми: с достатъчно умение и при подходящ момент всеки може да бъде убит. Всеки. Голямата ми надежда и големият ми страх, всичко се завъртя в едно.

Извадих една кама от сандъчето пред мен и проверих острието й. Сандъче? Вдигнах очи и видях, че Крейгар се е върнал.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш как го правиш това?

Той се усмихна и поклати насмешливо глава. Изгледах го. Не разбрах нищо ново. Крейгар изглеждаше точно толкова среден драгар, колкото можеше да бъде. Извисяваше се на около седем стъпки. Косата му бе светлокафява, над мършаво ъгловато лице над мършаво ъгловато тяло. Ушите му бяха съвсем леко заострени. Неокосмено лице (причината, поради която аз си бях пуснал мустаци), но като изключим това, беше трудно да различиш драгар от човек, само като го гледаш в лицето.

— Как? — повторих.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли държиш да разбереш?

— Наистина ли държиш да ми го кажеш?

Той сви рамене.

— Често казано, не знам. Не го правя съзнателно. Хората просто не ме забелязват. Точно затова от мен не се получи Господар на дракони. Ще заповядам нещо в разгара на битката, и никой няма да ми обърне внимание. Това ми създаде толкова главоболия, че накрая им казах на всички да вземат да се хвърлят от Пропадите при Портата на смъртта.

Кимнах и не казах нищо. Знаех, че последното беше лъжа. Не беше напуснал сам дома на Дракона; бяха го изгонили. Знаех го и той знаеше, че го знам. Но предпочиташе тази версия, така че я приех.

По дяволите, и аз си имах стари рани, които не исках Крейгар да зачовърка. Трудно можех да му се сърдя, че държи своята далече от мен.

Погледнах камата, която още държах, проверих острието и баланса и я пъхнах в обърнатата кания с пружина под лявата си мишница.

— Мисля си — каза Крейгар, сменяйки темата, — че Мелар не бива да разбере, че си замесен в това, преди да се наложи.

— Мислиш ли, че ще тръгне да ме преследва?

— Сигурно. Той трябва да си има вече нещо като организация. Повечето ще е пръсната или в процес на пръскане, но трябва да има няколко лични приятели, готови да му свършат работа.

Кимнах.

— Не съм се канел да пускам обява.

— Знам. Нещо обаче да си измислил около проблема с разкарването му от Черен замък?

Сложих още една кама в сандъчето „употребявани вещи“. Избрах й заместничка, проверих я и я напъхах във външния прорез на наметалото, където щеше да е лявата ми ръка. Проверих изваждането и смазах острието. Раздвижих я в канията и продължих:

— Не. Все още нищо не ми е хрумнало, честно. Още работя по въпроса. Предполагам, че и ти не си?

— Не съм. Това си е твоя работа.

— Куп благодарности.

Проверих баланса на всяка от стреличките за хвърляне и ги намазах с личната си комбинация от кръвна, мускулна и нервна отрова. Оставих ги настрана да изсъхнат, разкарах „използваните“ и погледнах шурикена.

— Първоначалната ми идея — заговорих — беше да го убедя, че сме престанали да го търсим и след това може би да му спретна нещо като привлекателно на вид измъкване. За жалост, не мисля, че ще мога да го направя за три дни. По дяволите, мразя да работя с ограничени срокове!

— Сигурен съм, че Мелар ужасно ще съжали, ако чуе това.

Помислих малко.

— Може пък и да съжали. Мисля да го попитам.

— Какво?

— Бих искал да го видя лично, да поговоря с него, да разбера какво представлява. Всъщност все още не знам достатъчно за него.

— Тя си луд! Току-що се разбрахме, че е добре да си по-далече от него до последния момент. Така ще го предупредиш, че си тръгнал по дирите му, и ще го накараш да бъде нащрек!

— Дали ще се сети? Я помисли. Той би трябвало да знае, че работя за Мороулан. Вече трябва да знае, че Мороулан иска да го разкара, и вероятно очаква визита от охраната му. А и да подозира, че го дебна, какво? Да, губим изненадата, но той все едно няма да напусне Черен замък преди да е готов или преди Мороулан да го изрита. Тъй че какво ще направи?

— Не може да ме убие в Черен замък по същата причина, поради която и аз не мога да го убия там — продължих. — Ако предположи, че аз съм този, който трябва да го ликвидира, ще предположи, че му го разкривам, за да духне, и просто ще се зарови още по-дълбоко отпреди.

— Точно това не искаме — подчерта Крейгар.

Свих рамене.

— Щом трябва да го накараме да напусне, трябва да излезем с нещо достатъчно шантаво и хитро, за да го принудим да се разкара, колкото и да му се иска да остане. Тъй или иначе, ще е все едно.

Крейгар помисли малко и кимна.

— Добре, изглежда разумно. Да дойда ли с теб?

— Не, благодаря. Поддържай нещата тук и продължавай да работиш по миналото на Мелар. Лойош ще ме пази. Обеща ми.

11.

„Кога невинните и праведните гинат, самите богове крещят за мъст“.

Казват, че банкетната зала на Черен замък никога не е оставала празна, откакто е построен, преди повече от триста години. Казват също така, че там са се провеждали повече дуели, отколкото на площад Кийрон пред Имперския дворец.

Телепортирате се приблизително в центъра на двора на Черен замък. Пристъпвате, огромните двойни врати на цитаделата се разтварят пред вас и първото, което зърват очите ви от вътрешността на замъка, е сумрачно осветен коридор, в който е очертана фигурата на лейди Тилдра, като „Стражът“, онази фигура, дето стои неподвижно над Пропадите при Портата на смъртта, с лице вперено към Пътеките на мъртвите, където реалното става измислено… до известна степен.

Лейди Тилдра ви се покланя. Покланя ви се точно толкова, колкото се полага на вашия дом и ранг, и ви поздравява по име, независимо дали ви познава, или не. Казва ви думи, от които се чувствате добре дошъл, все едно дали мисията ви е приятелска, или враждебна. После, стига това да е желанието ви, бивате придружен до банкетната зала. Изкачвате се по дълго черно мраморно стълбище. Стъпалата са удобни, ако сте човек, малко ниски (сиреч елегантни), ако сте драгар. Дълги, виещи се на спирала са тези стълби. По стената има запалени светилници, на чиято светлина изпъкват багрите на живописни платна, показващи дългата, драматична, тръгваща понякога в странна посока история на Империята на Драгара.

Ето тук една, сътворена от Некромантката (не знаехте, че се занимава с живопис, нали?), изобразяваща ранен дракон; змийската глава и шия са се увили около чедото му, а очите са вторачени във вас и ви късат душата. Тук пък — друга, от анонимен лиорн, показваща Кийрон Завоевателя в разгорещен дебат с шаманите — с огромния му меч. Хитро, а?

Най-горе може да погледнете надясно и да видите вратите на същинската трапезария. Но ако завиете наляво, скоро ще се озовете пред голяма двукрила врата, широко отворена. Там винаги има страж, понякога — двама. Като надникнете вътре, залата ви се открива малко по малко. Първо забелязвате картината, изпълваща целия таван: представлява панорамно изображение на Третата обсада на Дзур планина, направена е не от кой да е, а от самия Катана е’М’арчала. Разглеждането й и проследяването на детайлите от стена до стена ще ви даде представа колко огромна всъщност е залата. Стените са направени от черен мрамор с тънки сребърни жилки. Помещението е тъмно, но кой знае как, виждането вътре никога не е проблем.

Едва тогава забелязвате народа вътре. Тук винаги е тъпкано. Масите по краищата, където се поднася храната и пиенето, са крайната точка на безкрайна човешка миграция, ако мога да се изразя така. В другия край на залата отново имаме двукрила врата, извеждаща към тераса. По другите стени има по-малки врати, водещи до частни помещения, където можете да заведете някой невинен глупак, на когото да разкажете биографията си, ако предпочитате, или да попитате някой драконски пълководец дали всъщност е планирал през цялото време онази последна контраатака.

Алийра често използва тези стаи. Мороулан — рядко. Аз — никога.

„Знаеш ли, шефе, това място си е проклет зверилник“.

„Много вярно, мое чудесно джерегче“.

„О, днес хитреем нещо, а? Май има защо“.

Запробивах си път с лакти през тълпата, като кимах на познати и се зъбех на врагове. Сетра Лавоуд ме забеляза и си побъбрихме няколко минути — ей така, за нищо определено. Всъщност не знаех как да се държа вече с нея, затова прекъснах разговора. Тя ми отвърна с целувка „топла, въпреки студенината ти“ по бузата; или знаеше, или го подозираше, но си замълча.

Разменихме си учтиви усмивки с Некромантката, която след това отново насочи вниманието си към благородника орка, с когото се заяждаше.

„Кълна се в Глобуса, шефе; в това проклето място има повече превъплъщенци, отколкото живи“.

Хвърлих един хладен поглед на Магьосничката в зелено и тя ми го върна. Кимнах небрежно на Сетра Младшата и се огледах.

В единия ъгъл на помещението тълпата беше отворила място за един дзур и един дракон, които си хвърляха люти оскърбления в подготовка да започнат да се дялкат един друг. Наблизо стоеше един от магьосниците-гардове на Мороулан, мяташе по тях заклинания, предназначени да ги опазят от сериозни увреждания по главата, и им изреждаше алинеите от Закона на Замъка, засягащи дуелите.

Продължих да оглеждам, докато не забелязах един от хората по сигурността на Мороулан. Засякох погледа му, кимнах и той ми отвърна с кимване. Понесе се бавно към мен. Забелязах, че се справя много добре — придвижваше се през тълпата, без да притеснява никого и без да създава впечатление, че се е запътил точно в определена посока. Хубаво. Отбелязах си точка за него.

— Виждал ли си лорд Мелар? — попитах го, след като се озова пред мен.

Той кимна.

— Държа го под око. Трябва да е в ъгъла за дегустация на вино.

Докато говорехме, не спирахме да се усмихваме — най-случайна среща между бегли познати.

— Благодаря.

— Да чакам ли неприятности?

— Винаги. Но не непременно в този момент. Просто бъди нащрек.

— Винаги.

— Мороулан тук ли е в момента? Не го виждам.

— И аз. Мисля, че е в библиотеката.

— Добре.

Тръгнах към дегустацията на вино.

Оглеждах в едната посока, Лойош — в другата. Возеше се на дясното ми рамо, сякаш се канеше да скочи върху всеки, който си позволи да подхвърли забележка какво търси тук. Той пръв забеляза Мелар.

„Ето го, шефе“.

„А? Къде?“

„До стената — видя ли го?“

„О, да. Благодаря“.

Приближих бавно, като го измервах с поглед. Трудно беше да се забележи, защото в него нямаше нищо особено забележително. Беше малко под седем стъпки. Косата му беше тъмнокафява и донякъде къдрава, падаше малко над раменете му. Предполагам, че някоя драгарка щеше да го сметне за чаровен, но не особено. Нещо джерегско се излъчваше от него: кротък, сдържан и много нащрек. Много опасен. Успях да разчета у него знака: „Не се забърквай с мен“.

Говореше с някакъв благородник от дома на Ястреба, когото не познавах и който почти със сигурност не забелязваше, че докато му говори, Мелар непрекъснато оглежда тълпата, може би несъзнателно дори, стегнат, като… Ето, че ме забеляза.

Докато се приближавах, погледите ни за миг се срещнаха и усетих, че очите му ме оглеждат много внимателно. Зачудих се колко оръжия и разни други „сечива“ е забелязал по мен. Доста, разбира се. И естествено не всички. Спрях пред него.

— Граф Мелар — казах. — Как сте? Аз съм Владимир Талтош.

Кимна ми. Отвърнах със сдържан поклон. Господарят на ястребите се извърна, щом чу гласа ми, видя, че съм източняк, и се навъси. Обърна се към Мелар.

— Мороулан, изглежда, напоследък кани кого ли не.

Мелар сви рамене и се усмихна леко.

Ястребът му се поклони и се обърна.

— Може би по-късно, милорд.

— Да. За мен беше удоволствие да се срещнем, милорд.

Мелар се обърна към мен.

— Баронет, нали?

Кимнах и казах:

— Надявам се, че не прекъснах нещо важно.

— Ни най-малко.

Това щеше да е по-различно от срещата ми с Господаря на дзур, Келет. За разлика от него, Мелар знаеше всички правила. Беше споменал титлата ми само за да ми докаже, че знае кой съм — намеквайки, че може би ще е безопасно да му кажа повече. Аз също знаех как се играе играта.

В други отношения обаче този разговор щеше да е странен. Първо, просто не ми е в навика да разговарям с хора, които предстои да закова. Преди да съм готов, не искам изобщо да се доближавам до тях. Нямам никакво желание да давам на обекта си каквито и да било данни кой съм или какво съм, дори и да осъзнава, че скоро ще се окажа неговият екзекутор.

Но това беше различно. Трябваше да го накарам сам да се прецака. Това означаваше, че трябваше да разбера за кучия му син повече, отколкото за който и да било друг обект в кариерата ми. И за капак, знаех за него по-малко, отколкото за всеки друг, с когото се бях захващал.

Тъй че трябваше да разбера някои неща за него, а той, несъмнено, щеше да иска да разбере някои неща за мен; най-малкото — какво търся тук. Премислих и отхвърлих десетина начални гамбита, преди да се спра на един.

— Разбрах от лорд Мороулан, че сте му доставили книга, която го интересува.

— Да. Каза ли ви за какво се отнася?

— Не в подробности. Надявам се, че е останал доволен.

— Така ми се стори.

— Хубаво. Винаги е хубаво да се помага на хората.

— Така е, нали?

— Между другото, как сте се сдобили с този том? Разбрах, че е много рядък и е трудно да се намери.

Той се усмихна.

— Изненадан съм, че Мороулан се интересува — отвърна ми и това ми подсказа нещо. Не много, може би, но потвърждаваше, че той знае, че работя за Мороулан. Това го прибираме в папката.

— Не е питал той — отвърнах. — Просто ми стана любопитно.

Събеседникът ми кимна и усмивката отново пробяга на устните му.

Известно време си поговорихме за дребни неща, като всеки от двамата изчакваше другия да разкрие доколко разбира от гамбита с научаването какво знае другият. След малко реших, че той няма да е първият. Беше този, който имаше повече да губи, така че…

— Разбирам, че Алийра ви се е представила.

Той като че ли се изненада от обрата на разговора.

— Да, запознахме се.

— Доста забележителна е, нали?

— Нима? В какъв смисъл?

Свих рамене.

— Доста е умна за Господар на дракони.

— Не бях забелязал. На мен ми се стори доста суетна.

Добре! Освен ако не беше много по-хитър, отколкото му се полагаше, или адски добър лъжец (което беше възможно), не бе забелязал, че тя го е омагьосала, докато е говорила с него. Това ми подсказа нещо за нивото на чародейството му — не можеше да се сравни с нейното.

— Така ли? За какво си говорихте?

— О, нищо особено всъщност. Учтивости.

— Какво пък, това все пак е нещо, нали? Колко Господари на дракони познавате, които ще си разменят учтивости с един джерег?

— Може би. От друга страна, разбира се, тя може да се е опитвала да разбере нещо за мен.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не казах, че мисля така, а просто, че би могла. На мен самия ми стана чудно какви мотиви би могла да има, за да ме проучва.

— Мога да си представя. Макар че не съм забелязал драконите да са склонни към притворство. Изглеждаше ли нещо подразнена от вас?

Можех да си представя как работи умът му. Колко, мислеше си той, мога да кажа на този тип, с надеждата да измъкна информация от него? Не можеше да рискува с лъжа, която мога да различа, защото нямаше повече да съм му от полза, а всъщност не можеше да разбере колко точно зная. И двамата играехме една и съща игра, и всеки от нас можеше да постави границите й. Колко искаше да разбере? Колко държеше да го разбере? Доколко беше притеснен?

— Не външно — каза накрая той, — но все пак останах с впечатлението, че може би не й харесвам. Съсипах си целия ден, да ви кажа право.

Засмях се учтиво.

— Някаква представа защо?

Този път прекалих. Видях как се затвори в себе си.

— Никаква.

Добре. Значи аз получих малко и той получи малко. Кой от двамата бе получил повече щеше да се разбере по това кой от нас щеше да остане жив, след като всичко свърши.

„Е, Лойош, ти откри ли нещо?“

„Повече от теб, шефе“.

„О? И какво по-точно?“

В ума ми се появиха два образа.

„Тия двамата. Наблюдаваха ви през цялото време само от няколко стъпки“.

„О, нима? Значи си има лична охрана, а?“

„Поне двама. Изненадан ли си?“

„Не бих казал. Изненадан съм само, че не ги засякох“.

„Предполагам, че са доста добри“.

„Да. Благодаря ти, между другото“.

„Няма проблем. Добре е все пак един от двама ни да стои буден“.

Излязох от банкетната зала и заобмислях следващия си ход. Да видим. Всъщност трябваше да потърся Мороулан. Но най-напред трябваше да поговоря с някой от сигурността и да се разпоредя да проучат ония двама охранители. Исках да понауча нещо за тях, преди да съм се изправил насреща им по някой важен въпрос.

Дежурният офицер по сигурността на Мороулан имаше кабинет на няколко врати от библиотеката. Влязох, без да чукам — характерът на работата ми ме поставяше малко над охранителите.

Лицето, което вдигна очи към мен, щом влязох, се казваше Улирон и трябваше да е дежурен следващата смяна, не тази.

— Какво правиш тук? — попитах. — Къде е Фентор?

Той сви рамене.

— Поиска този път аз да взема смяната му, а той — моята. Сигурно има някаква работа.

Това ме притесни и попитах:

— Често ли го правите?

— Ами — той ме изгледа озадачено — нали двамата с Мороулан казахте, че можем да се въртим от време на време, и тая смяна го направихме.

— Но често ли го правите?

— Не, не бих казал. Има ли значение?

— Не знам. Млъкни малко. Искам да помисля.

Фентор беше цалмот и служеше в силите по сигурността на Мороулан вече над петдесет години. Трудно беше да си представя, че се е оставил да го спипат, но това можеше да притесни всеки. Защо? Какво искаха?

Другото, което не можех да си обясня, беше защо реагирах толкова силно на това разместване. Вярно, идваше в неподходящ момент, но бяха го правили и преди. Почти го пренебрегнах, но бях научил нещо за собствените си предчувствия: единствените случаи, когато се оказваха смислени, беше, когато ги пренебрегнех.

Седнах на ръба на бюрото и се помъчих да подредя всичко в главата си. В това имаше нещо сериозно; трябваше да има. Извадих една кама и започнах да я въртя в ръцете си.

„Ти до какъв извод стигаш от това, Лойош?“

„До никакъв, шефе. Защо смяташ, че нещо не е наред?“

„Не знам. Просто защото редът е нарушен точно сега, когато знаем, че Демона иска да се добере до Мелар, и че фактът, че Мелар се подвизава в Черен замък, няма да го спре“.

„Смяташ, че това може да е удар по Мелар?“

„Или подготовката за него. Не знам. Притеснен съм“.

„Но Демона не каза ли, че не е необходимо да се започва война? Каза, че може да бъде «заобиколена»“.

„Да, каза. Не съм го забравил. Просто не искам да видя как може да го направи…“

Спрях се. В този момент ми стана много ясно как би могъл да го направи. Точно затова, разбира се, Демона се беше опитал да се домогне до сътрудничеството ми и след това да ме убие, понеже му отказах. Мамка му.

Не исках да губя време да тичам по коридора. Посегнах за контакт с Мороулан. Твърде вероятно беше вече да е късно, разбира се, но може би не беше. Ако успеех да се свържа с него, щях да се опитам да го убедя да не напуска Черен замък при никакви обстоятелства. Трябваше да… Осъзнах, че не мога да стигна до ума му.

Усетих, че превключвам на автоматичен режим — когато мозъкът ми започва да действа сам и само ме уведомява какво да направя по-нататък. Съсредоточих се към Алийра и получих контакт.

„Да, Влад? Какво има?“

„Мороулан. Не мога да го достигна, а е спешно. Можеш ли да го намериш с Пътедир?“

„Какво е станало, Влад?“

„Ако побързаме, може би ще успеем да го намерим, преди да са го направили непресъживим“.

Ехото на мислите още не беше заглъхнало в главата ми, която тя се озова пред мен, с извадения от ножницата Пътедир в ръка. Чух ахкане зад себе си и си спомних за Улирон.

— Ти пази цитаделата — му казах. — И се моли.

Прибрах камата си в канията. Исках и двете ми ръце да са свободни. Когато не знам на какво ще се натъкна, смятам ръцете си за по-подвижни от всяко оръжие. Искаше ми се да развия Маготрепача и да го държа в готовност, но не го направих. Така си беше по-добре.

Алийра се беше съсредоточила и видях, че Пътедир започна да излъчва меко зелено сияние. Ей това не можех да понасям — да си седя така на място, готов да направя нещо, но да чакам някой друг да приключи, преди да мога да се задействам. Огледах Пътедир. Зеленото проблясваше по цялото му твърдо черно острие. Пътедир беше късо оръжие в сравнение с повечето мечове и саби, използвани от Господарите на дракони. Беше едновременно по-къс и по-тежък от рапирите, които предпочитах, но в ръцете на Алийра изглеждаше лек и гъвкав. И, разбира се, беше Велико оръжие.

Какво представлява едно Велико оръжие ли? Добър въпрос. Същото се чудех и аз, докато гледах как Алийра се съсредоточава, очите й — и двете на цепки, а дланта й здраво стиснала пулсиращия меч.

Доколкото стигат познанията ми, става дума за следното: моргантското оръжие, направено от малката загадъчна раса, наречена сериоли, обитаваща джунглите и планините на Драгара, е способно да унищожи душата на този, когото убие. Всички моргантски оръжия са странни и плашещи изделия, надарени с някакъв усет към чуждо съзнание. Притежават различни степени на сила и някои от тях са омагьосани и в други отношения.

Но съществуват няколко — според легендата са седемнайсет, — които стигат отвъд „усета за съзнание“. Точно това са Великите оръжия. Всички те са могъщи. И всички те притежават „разумност“, която всъщност решава дали да унищожат душата на жертвата, или не. Всяко от тях притежава уникални способности, умения и сили. Всяко от тях, твърдят, е свързано с душата на онзи, който го носи. То може и ще направи всичко необходимо, за да опази своя носител, стига той да е Избраният за него. А нещата, които тези оръжия могат да вършат…

Алийра ме дръпна за ръкава и щом вдигнах очи, кимна. Червата ми се обърнаха, стените изчезнаха и както обикновено ни прилоша. Стояхме в нещо като празен склад. Алийра ахна. Проследих погледа й.

Мороулан лежеше на пода само на няколко стъпки от нас. На гърдите му имаше тъмно петно кръв. Приближих се и ми прилоша още повече. Коленичих до него и видях, че не диша.

Алийра прибра Пътедир и се смъкна до мен. Ръцете й пробягаха бързо над тялото на Мороулан, лицето й се навъси съсредоточено. После седна на пода и поклати глава.

— Не може ли да се пресъживи? — попитах.

Тя кимна. Очите й бяха студени и сиви. Траурът, ако имаше такъв, щеше да дойде по-късно.

12.

„Стъпвай леко край собствените си капани“.

— Мога ли да направя нещо, Алийра?

— Не съм сигурна — промълви тя. — Стой. — Ръцете й отново пробягаха бавно над тялото на Мороулан, докато аз оглеждах склада. Нищо не намерих, но оставаха няколко кътчета, където не бях погледнал.

— Не мога да го разваля — каза тя.

— Какво да развалиш?

— Заклинанието, пречещо на пресъживяването.

— О!

— Но магьосникът, който го е поставил, би могъл, стига да е направено достатъчно скоро. Ще трябва да го намерим бързо.

— Нея — поправих я автоматично.

Тя мигом се изправи и ме изгледа втренчено.

— Знаеш кой го е направил?!

— Не точно — отвърнах. — Но мисля, че спокойно можем да се ограничим до Лявата ръка на джерег, а повечето от тях са жени.

Тя ме погледна озадачено.

— Но защо джерег ще искат да убият Мороулан?

Поклатих глава.

— Ще ти обясня по-късно. В момента трябва да намерим магьосничката.

— Някакви предложения как да го направим?

— Пътедир?

— Няма да свърши работа. Трябва ми псионичен образ, или поне някакво лице или име.

Огледах помещението, но не можах да намеря нищо.

— При джерегите обикновено няма и да намериш. Ако е опитна, едва ли е трябвало да изпита силни чувства, за да го направи.

Тя кимна. Започнах отново да оглеждам склада с надеждата, че ще попадна на някаква следа. Лойош обаче се оказа по-бърз. Полетя в кръг и скоро забеляза нещо.

„Насам, шефе!“

Двамата с Алийра се втурнахме натам и едва не се спънахме в друго тяло, лежащо по очи на пода. Обърнах го и ме зяпна лицето на Фентор. Гърлото му беше прерязано от нож с широко острие, използван опитно и точно. Югуларната вена беше прерязана изрядно.

Извърнах се към Алийра да я попитам дали може да се пресъживи, но тя вече проверяваше. Отдръпнах се да й направя място.

Тя кимна късо, после опря лявата си длан на гърлото му. Задържа я там за миг и я дръпна. Раната се беше затворила и се виждаше само един тънък белег.

Тя продължи да оглежда тялото и го обърна, за да се увери, че няма нищо отзад. Обърна го отново и сложи ръце на гърдите му. Затвори очи и челото й се свъси от напрежение.

Фентор задиша.

Чак сега осъзнах, че съм затаил дъх.

Клепачите му трепнаха и очите му се отвориха. Страх, осъзнаване, облекчение, изненада, разбиране.

Зачудих се как ли е изглеждало моето лице онзи път, когато Алийра ме върна към живота.

Той посегна с дясната си ръка и се опипа по гърлото. Потръпна. Видя ме, но не последва реакция, намекваща за вина. Добре — поне не го бяха купили. Искаше ми се да му оставим време да се съвземе, но не можехме да си го позволим. С всяка секунда ставаше все по-малко вероятно да намерим магьосничката, довършила Мороулан. А трябваше да я намерим и да я накараме да…

Посегнах за контакт с Крейгар. След дълга пауза, или поне така ми се стори, го достигнах.

„Какво има, шефе?“

„Можеш ли да фиксираш местоположението ми?“

„Ще ми отнеме малко време. Проблеми ли?“

„Позна. Трябва ми моргантско оръжие. Тоя път няма нужда да е непроследимо. Гледай само да е силно“.

„Ще проверя. Сабя или кама?“

„Кама, ако може, но и сабя ще свърши работа“.

„Разбрано. И искаш да я пратя където си?“

„Да. И побързай“.

„Добре. Остави връзката отворена, за да мога да те проследя“.

„Ясно“.

Обърнах се отново към Фентор.

— Какво се случи? Накратко.

Той затвори очи за миг, за да се съсредоточи.

— Седях в кабинета на сигурността и…

— Не — прекъснах го. — Нямаме време сега за цялата история. Само какво стана, когато дойде тук.

Той кимна.

— Добре. Появих се, удариха ме с нещо по главата. Когато се свестих, бях заслепен. Чух, че някой говори, но не можах да разбера нищо. Опитах се да се свържа с теб, а после с Мороулан, но бяха поставили някаква преграда. Поседях така петнайсетина минути и се опитах да се измъкна. Някой опря нож в гърлото ми, за да разбера, че ме държат изкъсо, така че спрях. Усетих, че някой се телепортира между тях, а после някой ми сряза гърлото. — Лицето му се сгърчи в гримаса и той се извърна. Когато отново ме погледна, се беше овладял. — Това е всичко, което знам.

— Тъй. Все още нямаме нищо — казах.

— Не е съвсем така — каза Алийра и се обърна към Фентор. — Казваш, че си чул гласове?

Той кимна.

— Някой от тях да е бил женски?

Той примижа за миг, после кимна.

— Да. Определено имаше и жена.

Тя отново протегна ръка и я постави на челото му.

— Хайде, помисли за този глас. Съсредоточи се върху него. Опитай се да го чуеш в ума си.

Фентор разбра какво предстои и ме погледна с широко отворени очи. Никой, колкото и да е невинен, не обича да бърникат в ума му.

— Направи го — наредих. — Съдействай й.

Той отпусна глава назад и затвори очи.

След минута Алийра отвори очи и ме погледна.

— Мисля, че го улових.

Извади Пътедир, а Фентор ахна и понечи да се дръпне.

В този миг чух, че нещо издрънча леко на пода, и след това псевдогласът на Крейгар каза: „Готово“.

Видях в краката си прибрана в кания кама.

„Добра работа“, похвалих го и прекъснах връзката, преди да е почнал да ми задава ненужни въпроси.

Извадих камата и я огледах. Още щом я издърпах от канията, се уверих, че е моргантска. „Усетът“ на оръжието изкънтя в мозъка ми и потръпнах.

Беше голяма, дълга почти две педи и зловещо извита. Оръжие за боец с ножове. Дръжката беше широка и съвсем проста. Ръкохватката лепна малко неудобно в дланта ми; все пак камата беше правена за драгари.

Прибрах я в канията и я окачих на колана си, от лявата страна, после погледнах Алийра и й кимнах, че съм готов.

— Фентор — казах, — щом се почувстваш достатъчно добре, свържи се с Улирон; той ще прати да те приберат. Смятай се за временно освободен от служба.

Той ми кимна вяло, а аз усетих разкъсващото вътрешностите усукване, съпровождащо телепорта.

Някои основни правила при извършване на убийство и други подобни дейности: Не трябва да се телепортираш така, че когато се озовеш на сцената, да ти се гади. Това го избягвай, особено когато нямаш никаква предварителна представа къде точно може да се озовеш. Ако не можеш да го спазиш, гледай поне мястото да не е някоя претъпкана механа в най-оживения час на деня, и то когато не знаеш къде точно е жертвата ти. Направиш ли го, хората наоколо ще имат време да реагират срещу теб, преди да си успял да се задвижиш. И, разбира се, гледай на всяка цена да не се озовеш в място, където обектът ти седи на маса с магьоснички.

Ако по някаква причина ти се наложи да нарушиш всички по-горни правила, гледай поне до теб да има една разгневена Господарка на дракони с Велико оръжие. За щастие, аз не бях се озовал там, за да извършвам убийство. Е, не точно.

Алийра се беше извърнала в едната посока, аз — в другата. Аз ги забелязах първи, но не и преди да чуя вик и да видя как няколко души изведнъж се включиха в различни видове трескава дейност. Ако това беше типично заведение на джереги, тук щеше да има поне пет-шест лица с лична охрана. Поне част от охранителите щяха да ме познаят и следователно да загреят, че между тях се е появил професионален убиец.

„Шефе, залегни!“

Смъкнах се на коляно, щом забелязах масата, и така успях да избегна ножа, който профуча към главата ми. Видях, че някой, жена, ме сочи с пръст. Маготрепач се смъкна в ръката ми и го размахах. Изглежда, успях да прихвана онова, което се опитваше да ми направи жената; не бях изгорен, нито парализиран, нито… нищо.

В този момент ми светна, че имам малък проблем: бях познал масата, защото на нея седяха много хора, за които знаех, че са от Лявата ръка, и защото тъкмо те първи реагираха на внезапната ми поява. Една от тях следователно трябваше да е разбрала какво търся тук (а то се потвърждаваше от присъствието на Алийра) и беше реагирала съответно. Спокойно можех да избия всички освен нея. Но коя беше тя? Нямаше да мога да я позная с гледане. В този момент всички се бяха надигнали, готови да ни унищожат. Това ме парализира толкова сигурно, колкото ако заклинанието ме беше засегнало.

Алийра обаче не беше засегната. Изглежда, бе попитала Пътедир коя е веднага щом бе забелязала масата — едва частица от секундата след като я видях аз. Но не намери за нужно да се спре, за да ми сподели тайната. Скочи покрай мен и Пътедир изсвистя в бясна дъга. Забелязах, че към мен насочиха ново заклинание, и разлюлях Маготрепач… хванах го.

Алийра беше изпънала лявата си ръка напред. Видях как я порази многоцветна мълния. Пътедир се стовари в главата на една от магьосничките с къдрава светлокафява коса — сигурно щеше да изглежда много симпатично, ако не беше посечена през челото.

Изревах, за да надмогна писъците, и се превъртях по пода с надеждата да се окажа трудна цел.

— Проклятие, Алийра, коя е тя?

Тя замахна отново и още една рухна, главата й се изтъркаля от раменете и се спря точно до мен. Но Алийра ме беше чула. Лявата й ръка престана да отбива заклинания и за миг посочи право към една от магьосничките. Не я познавах. В този миг нещо като че ли порази Алийра, но Пътедир за миг блесна в яркозелено и тя продължи клането.

Лявата ми ръка напипа три шурикена и ги метнах към една от магьосничките, опитваща се да направи още нещо лошо на Алийра.

Знаете ли, точно това най-много го мразя при бой срещу магия: никога не знаеш какво се опитват да ти направят, преди да те е улучило. Магьосничката обаче разбра какво я улучи. Два шурикена преодоляха защитата й. Единият се заби малко под гърлото, а другият — в гърдите. Нямаше да я убият, но за известно време щеше да излезе от играта.

Някъде в този момент забелязах, че Лойош налита в лицата на магьосничките и ги принуждава или да го отбиват, или да се чудят как ще се церят от отровата му. Започнах да си пробивам път към обекта ни. Хващам я, после карам Алийра да ни телепортира обратно и да постави прегради срещу проследяване.

Магьосничката ни изигра.

Бях може би на пет крачки от нея, когато тя изчезна. В същия миг нещо ме порази. Разбрах, че не мога да се движа. Тъкмо се бях затичал и не бях съвсем в равновесие, поради което се стоварих много тежко на пода. Озовах се на гръб, в положение, от което можех да видя Алийра, разкъсана между желанието да ми помогне и усилието да проследи и последва изчезналата магьосничка.

„Добре съм! — излъгах псионично. — Намери оная кучка и я тикни някъде!“

Алийра тутакси изчезна и ме остави сам. Парализиран. Защо по дяволите направих това?

Точно на ръба на полезрението ми (парализата беше толкова пълна, че не можех дори да размърдам очните си ябълки, което е много обезсърчително) видях, че една от магьосничките ме сочи с пръст. Трябваше да се приготвя да умра, стига да знаех как.

Тя обаче не получи възможност да си довърши заклинанието — едно крилато тяло я шибна през лицето, чух писъка й и тя изчезна встрани от полезрението ми.

„Лойош, изчезвай оттук!“

„Що не идеш до Портата на смъртта, шефе?“

Добре де, а къде отивах според него?

Магьосничката отново изникна в полезрението ми и видях, че на лицето й се е изписал гняв. Тя отново протегна ръка, но този път ръката й не беше насочена към мен. Опитваше се да проследи Лойош, но си имаше проблеми. Не можех да видя джерега, но знаех какво прави.

Не можех да помръдна, за да активирам Маготрепач, камо ли да направя нещо по-смислено. Можех да се опитам да повикам Крейгар, но докато се свържа с него, всичко щеше да е свършило. Вещерството просто отнема адски дълго време.

Щях да изкрещя, стига да можех. Не толкова защото щяха да ме убият; но това, че си лежах ей така, съвсем безпомощен, докато Лойош щеше да изгори като суха клонка, ме караше едва ли не да се пръсна от безсилен яд. Умът ми блъскаше невидимите вериги, които ме държаха, и безразсъдно посягах към връзката си с Глобуса за сила, но да разкъсам невидимите си окови беше просто невъзможно. Просто не бях магьосник от тяхната класа. Ех, да беше тук Алийра…

Ей на това му се вика майтап! Нея нямаше да могат да оковат така. А ако проявяха наглостта да се опитат, щеше да ги натопи и разсипе в хаоса…

Да ги разсипе в хаоса!

Фразата изкънтя в ума ми и отекна през складовете на паметта ми.

„Чудя се, как генетичното наследство взаимодейства с превъплъщението на душата“.

„Странно“.

Та аз бях брат на Алийра!

Мислите изобщо не се забавиха. Веднага разбрах какво трябва да направя, въпреки че нямах ни най-малка представа как да го направя. Но в този момент ми беше все едно. Да гръмне ако ще целият свят. Цялата планета ако ще да се разсипе в хаос. За миг магьосничката, която все още стоеше в полезрението ми, се превърна в целия ми свят.

Представих си я как се разтваря, как се разсипва, изчезва. И хвърлих цялата магьосническа енергия, която бях привлякъл и която бях неспособен да използвам, а гневът и безсилието ми я насочиха.

След това ми разправяха, че зяпачите наоколо видели нещо като безформен безцветен огън да се изстрелва от мен към магьосничката, която сочела с пръст във въздуха и така и не забелязала, че то връхлита към нея.

Колкото до мен, изведнъж се почувствах изцеден от всякаква енергия, от омраза, от всичко. Видях как тя се свлече в себе си и се разпадна сред вихреща се маса от всички цветове, които можех да възприема, и още няколко, които не можех.

До ушите ми стигнаха писъци. Не означаваха нищо. Открих, че отново мога да се движа, след като главата ми изведнъж се удари в пода и разбрах, че е стояла вдигната под ъгъл. Опитах се да се огледам, но не можах да си вдигна главата. Мисля, че някой изрева: „Разширява се!“, което ми се стори странно.

„Шефе, ставай!“

„Какво? О, след малко, Лойош“.

„Шефе, веднага! Побързай! Идва към теб!“

„Какво идва?“

„Онова, дето го хвърли по нея. Побързай, шефе! Почти стигна до теб!“

Това беше достатъчно шантаво, за да ме накара да надигна с усилие глава. Беше прав. Беше се появил като че ли цял басейн от… нещо… с център повече или по-малко мястото, където бе стояла магьосничката. „Виж, това вече е странно“, помислих.

Хрумнаха ми няколко неща наведнъж. Първо, че изглежда точно това става, когато нещо се разсипе в хаос — той се разширява. Второ, че всъщност би трябвало да го овладея. Трето, че изобщо нямам представа какво прави човек, за да овладее един хаос — стори ми се по-скоро терминологично противоречие, ако ме разбирате. Четвърто, дадох си ясна сметка, че най-външните пипалца на проклетото нещо са адски близо до мен. И последно, осъзнах, че просто нямам капка сила да помръдна.

И тогава последва друг вик, някъде встрани от мен, и разбрах, че някой се телепортира. Това само дето не ме разсмя. „О, не — искаше ми се да кажа на въпросния някой. — Човек не се телепортира в ситуация като тази. Телепортира се навън“.

Вдясно от мен се появи яркозелено сияние и видях Алийра — крачеше право към ръба на безформената маса, изпълнила част от помещението. Лойош кацна до мен и започна да ближе ухото ми.

„Хайде, шефе. Ставай вече!“

Това, разбира се, беше изключено. Много работа ми се събра. Но все пак успях да задържа главата си вдигната достатъчно, за да наблюдавам Алийра. А беше много интересно, макар и някак мъгливо, маловажно на пръв поглед. Тя се спря на ръба на безформената маса и протегна напред Пътедир в дясната си ръка. Лявата й ръка се вдигна нагоре, с длан навън, в жест на възпиране.

И, Вийра да ми е на помощ, нещото престана да се разширява! Отначало помислих, че си въобразявам, но не, определено беше спряло да се разширява. След което бавно придоби един-единствен цвят: зелен. Много интересно беше да гледаш как се променя. Започна по краищата, после продължи навътре, докато цялата маса не придоби донякъде смарагдов оттенък.

Тогава Алийра започна да жестикулира с лявата си ръка и зелената маса започна да трепти и постепенно да посинява. Помислих си, че е много красиво. Вгледах се по-съсредоточено. Дали беше само въображение, или синята маса наистина стана малко по-малка? Погледнах към краищата, докъдето бяха стигнали преди малко, и да — там вече нямаше нищо. Дървения под на ресторанта го нямаше, беше издърпан някак назад и на мястото му зееше нещо като яма. Погледнах нагоре и открих, че част от тавана също липсва.

Синята маса постепенно се свиваше. Много бавно започна да придобива форма на кръг или по-скоро на сфера около десет стъпки в диаметър. Алийра се носеше напред, левитирайки над дупката в пода. Десетте стъпки станаха пет, после една, а накрая тялото на Алийра напълно скри сферата.

Усетих, че силите ми се възвръщат. Лойош все още беше до мен и ближеше ухото ми. Надигнах се и седнах, а Алийра се обърна и тръгна към мен, сякаш стъпваше по нищото под себе си. Щом стигна до мен, ме стисна за рамото и ме дръпна да стана. Не можах да разчета израза й. В шепата й лежеше малък син кристал. Взех го и усетих, че в него леко пулсира топлина. Потръпнах.

Тя проговори чак сега.

— Дрънкулка за жена ти. Кажи й как си го получил, ако искаш. Тя все едно няма да ти повярва.

Огледах се. Помещението беше празно. Това не беше изненадващо. Никой с капка мозък няма да се натиска да отърка рамо с неконтролирана маса суров хаос.

— Как… как го направи това? — попитах.

Тя поклати глава.

— Изкарай петдесет или сто години в изучаването му. После влез във Великото море на Хаоса и се сприятели с него… след като се увериш, че носиш гени на е’Кийрон. След като направиш всичко това, може би, стига да си абсолютно сигурен, че е наложително, би могъл да рискуваш да направиш това, което направи ти.

Замълча за миг и добави:

— Знаеш ли, това наистина беше невероятно тъпо.

Свих рамене. Точно в този момент не знаех какво да кажа. Започнал бях обаче да се окопитвам. Разкърших рамене и казах:

— Я да се разкарваме оттук, преди да е дошла Имперската стража.

Алийра сви рамене, махна пренебрежително и понечи да ми отвърне нещо, но Лойош изведнъж се намеси: „Стражата, шефе!“ и чух тропането на ботуши. Точно по реда си.

Бяха трима, с мрачни физиономии и големи мечове. Очите им се спряха върху мен, сякаш изобщо не забелязваха Алийра. Не можех да ги виня, разбира се. Чуват, че е станала някаква патаклама в притежаван от джерегите бар, влизат и виждат източняк в цветовете на дома Джерег. Какво да си помислят?

Точно в този момент към мен бяха насочени три остриета. Не помръднах. Гледах ги и пресмятах шансовете си да се измъкна с бой при положение, че Лойош беше тук и че тези глупаци по принцип нищо не разбираха от отрови и метателни оръжия. Не предприех нищо, естествено. Дори да се чувствах във върхова форма и срещу мен да беше само един от тях, нямаше да му посегна. Човек не убива имперски стражи. Никога. Можеш да ги подкупиш, да се опиташ да ги разубедиш, да се разбереш с тях; но никога не се биеш с тях. Направиш ли го, има само два възможни изхода: или губиш, в който случай си мъртъв; или печелиш, в който случай си мъртъв.

Но този път се оказа, че нямам основание за тревога. Чух над рамото си гласа на Алийра.

— Оставете ни.

Единият страж, старшият им, насочи вниманието си към нея, сякаш я виждаше за пръв път. Повдигна вежди, разбрал, че е Господарка на дракони, и леко разколебан как да приеме всичко това. Изпитах огромно съчувствие към нещастника.

— Коя сте вие? — попита я той и пристъпи напред, но учтиво снишил меча си.

Алийра отметна леко наметалото си и ръката й се залепи на дръжката на Пътедир. Изглежда, го усетиха моментално, защото забелязах как се стегнаха. И те, също като мен, знаеха много добре, че има огромна разлика между имперски страж, убит от джерег, и убит при бой с дракон.

— Аз — заяви тя — съм Алийра е’Кийрон. Този джерег е мой. Можете да си вървите.

Той я изгледа боязливо за миг, облиза устни и се обърна към другите. Доколкото можех да преценя, те не изразиха никакво мнение. Той отново се обърна към Алийра и я изгледа. После се поклони мълчаливо, обърна се и си тръгна, последван от другите двама. Реших, че ще е много интересно да разбере човек какво ще напишат в рапорта си.

Алийра се обърна към мен и ме попита:

— Какво те порази?

— Пълно външно обвързване, доколкото мога да преценя. Не стигна до ушите или до сърцето и дробовете, но засегна почти всичко останало.

Тя кимна. Изведнъж си спомних защо бяхме дошли тук.

— Магьосничката! Хвана ли я?

Тя се усмихна, кимна и потупа дръжката на Пътедир.

Потръпнах отново.

— Трябваше ли да я унищожиш?

Тя поклати глава.

— Забравяш, Влад — това е Велико оръжие. Тялото й е в Черен замък, а душата й е тук, откъдето можем да я извадим, когато си поискаме. — Изкикоти се.

Потръпнах за кой ли път. Съжалявам, но някои неща много ме притесняват.

— А Мороулан?

— Той също е в Черен замък. Некромантката се грижи за него: опитва се да измисли някакъв начин да разбие заклинанието. Изглежда безнадеждно, освен ако не успеем да убедим приятелката ни да помогне.

Кимнах.

— Добре, давай да тръгваме тогава.

И в този момент си спомних, че когато имперските стражи влязоха, разполагах с високоефективно моргантско оръжие. Ако си го бях спомнил тогава, не знам какво щях да направя, но със сигурност щях да съм много по-притеснен. За първи път за малко щяха да ме заловят с такова и изведнъж изпитах голямо облекчение, че Алийра е до мен.

Когато се върнахме в Черен замък, стомахът ми вече не ставаше за нищо. Ако бях ял нещо наскоро, със сигурност щях да го избълвам. Реших, че поне до вечерта ще се държа изключително добре с вътрешностите си.

Мороулан си имаше една кула, в най-високата част на замъка. Казвали са ми, че тя била центърът на повечето му сила. Освен него малцина други имат право да влизат там. Например аз. Алийра — също. И Некромантката. Кулата е средоточието на култа на Мороулан към Вийра, богинята-демон, на която той служи. И като казвам „служи“, го казвам най-сериозно. Известен е с това, че й принася в жертва цели села.

Кулата винаги е тъмна, осветена е само от няколко черни свещи. В нея има само един прозорец, който всъщност не гледа към двора долу. Ако имаш късмет, изобщо не гледа към нищо. Ако нямаш, ще гледа към неща, които могат да те побъркат.

Положихме тялото на Мороулан на пода под прозореца. На олтара в центъра на стаята беше магьосничката. Главата й беше подпряна нагоре, за да може да вижда прозореца. Това беше по мое предложение. Всъщност нямах намерение да използвам прозореца, но това, че го виждаше, щеше да помогне за това, което се опитвахме да постигнем.

Некромантката помогна на Алийра в пресъживяването на магьосничката. Като помислиш, можеше и да е обратното. Малцина знаеха за прехвърлянето на души и за загадките на смъртта повече от Некромантката. Но тук беше и Великото оръжие на Алийра, тъй че тя направи нужните заклинания.

Очите на магьосничката се отвориха и тя премина през същите фази като Фентор преди малко, само че при нея завършиха със страх.

Останалото беше по моята част. Нямах никакво желание да й оставя време да огледа добре обстановката и да се ориентира. Фактът, че беше избрана от онзи, който беше убил Мороулан, гарантираше, че е добра, което гарантираше, че е корава. Изобщо не хранех илюзии, че ще ми е лесно.

Тъй че първото нещо, което тя видя, след като отвори очи, беше прозорецът. В момента той беше учтиво празен, но все пак — ефективен. А преди да е успяла да се приспособи към това, тя видя лицето ми. Стоях над нея и полагах всички усилия да изглеждам враждебно.

— Е — казах й, — хареса ли ти преживяното?

Тя не отговори. Зачудих се какво ли е да ти изядат душата и затова я попитах. Пак не отговори.

До този момент трябваше вече да е осъзнала няколко неща — включително веригите, които я бяха приковали към олтара, и заклинанията в стаята, които й пречеха да използва магьосничество.

Изчаках малко, за да се уверя, че ме е разбрала.

— Знаеш ли — заговорих небрежно, — на Алийра й харесва да те убива по този начин. Искаше да го направи отново.

Страх. Сдържан.

— Не й позволих. Исках да го направя аз.

Никаква реакция.

„Добре ли си, шефе?“

„По дяволите! Толкова ли ми личи?“

„Само за мен“.

„Добре. Не, не съм добре, но нищо не мога да направя“.

— Може би — продължих — е слабост в характера ми, но наистина обичам да използвам моргантско оръжие с кучки като теб.

Пак нищо.

— Ето защо те върнахме тук. — Докато го казвах, извадих камата, която ми беше изпратил Крейгар, и я вдигнах пред очите й. Позна я. Поклати упорито глава.

Никога не ми се беше налагало да правя нещо такова и никак не ми харесваше. Не че беше направила нещо лошо — просто бе приела един стандартен договор, както бих постъпил и аз. За съжаление, се беше забъркала с неподходящи хора. И за съжаление, имахме нужда от съдействието й, защото си беше свършила работата добре. Това, което най не ми харесваше, бе, че не можех да не се оприлича с нея.

Докоснах гърлото й с опакото на острието, над назъбената част. Усетих, че ми се съпротивлява — мъчеше се да се извърне, да проникне в кожата, да захапе, да пие.

Тя също го усети.

Удържах го.

— Но понеже държа и на честта, поне донякъде, съм длъжен да те уведомя, че ако ни сътрудничиш, няма да ми позволят да го използвам върху теб. Жалко, ако стане така.

Лицето й издаде проблясъка на надежда, който изпита, и омразата към себе си заради това. Е, в края на краищата и аз не се чувствах никак добре, но играта си е такава.

Сграбчих я за косата и вдигнах главата й още малко нагоре. Очите й се спряха на фигурата на Мороулан, лежаща под прозореца, в който все още се виждаше само чернота.

— Знаеш какво искаме от теб — казах. — Аз лично не давам и един писък на текла дали ще го направиш, или не. Но някои дават. Стигнахме до компромис. Аз трябва да ти поискам само веднъж да премахнеш заклинанието, което си сложила. Ако не се съгласиш, си моя. Приемеш ли го, Мороулан ще реши какво да правим с теб.

Този път се разтрепера явно.

За един професионален джерег договорът е почти като свято обвързване. Повечето от нас по-скоро са готови за загубят душите си, отколкото да нарушат договор — на теория. Но когато се стигне точно до този момент, ами… скоро щяхме да видим. Никога не бях изпадал в нейното положение и се молех на Вийра никога да не се окажа в него. Чувствах се до голяма степен лицемер. В такъв момент аз самият щях да се прекърша. Е, може би не. Много трудно е да се каже.

— Е, какво правим? — изхриптя гласът ми. Видях, че лицето й се разкъсва от нерешителност. Понякога наистина се отвращавам от нещата, които правя. Може би трябваше да си стана обикновен крадец, в края на краищата.

Сграбчих края на роклята й и го повдигнах, оголвайки краката й. Дръпнах над едното коляно. Лойош изсъска, тъкмо навреме, а аз казах високо:

— Не! Не преди да съм свършил с нея!

Близнах показалеца на лявата си ръка и намазах влажно петно от вътрешната страна на бедрото й. Вече беше готова да се разплаче, което означаваше, че е също така близо до прекършването. Какво пък: сега или никога.

— Твърде късно — провлякох с наслада и сниших, бавно и преднамерено, моргантския нож към бедрото й. Върхът опря в кожата.

— Не! Ще го направя!

Пуснах ножа на пода, отново сграбчих главата й и я подпрях под раменете.

Лицето й беше извърнато към тялото на Мороулан; цялата се тресеше от хлипове. Кимнах на Алийра, която пусна защитните заклинания, прекъсващи магьосничеството й. Ако се преструваше, точно сега беше най-подходящият момент да ни окаже съпротива. Но разбираше адски добре, че няма да може да спечели срещу мен и Алийра, да не говорим за Некромантката.

— Тогава го направи веднага! Преди да съм си променил решението.

Тя кимна вяло, без да спира да хлипа. Видях, че се съсредоточи за миг.

Чак сега Некромантката проговори:

— Свърши се.

Пуснах магьосничката на пода. Отново ми прилоша.

Некромантката пристъпи към тялото на Мороулан и заработи над него. Не гледах. Единствените звуци, които се чуваха в тъмната стая, бяха хлиповете на магьосничката и дъхът ни.

След няколко минути Некромантката се изправи. Мътните й призрачни очи за миг ми се сториха почти щастливи. Погледнах към Мороулан, който вече дишаше — спокойно и дълбоко. Очите му се отвориха.

Първата му реакция беше гняв. Видях как се намръщи, после на лицето му се изписа объркване. Огледа се и попита:

— Какво стана?

— Бяха те подредили — отвърнах.

Той ме погледна озадачено и поклати глава. Вдигна ръка и му помогнах да стане. Огледа ни един по един и очите му се спряха на младата магьосничка, която продължаваше тихо да хлипа. После попита:

— Коя е тази?

— От Лявата ръка — обясних. — Била е наета, предполагам, от онзи, който е свършил работата с теб. Трябвало е да се погрижи да не бъдеш пресъживен. И го направи. Но, разбира се, който е направил магията, може и да я развали, и ние я убедихме да я махне.

Той я изгледа замислено.

— Значи е доста добра, а?

— Бива я — каза Алийра.

— В такъв случай — каза Мороулан, — подозирам, че е направила повече от това. Някой ме порази веднага щом влязох… щом влязох…

— В склада — казах.

— Да, в склада. Някой успя да ме лиши от всички защитни магии. Дали случайно не бяхте вие, милейди?

Тя го погледна вяло, но не отговори.

— Така трябва да е било — казах аз. — Защо да се наемат две магьоснички, щом ти трябва само една?

Той кимна.

Прибрах си камата от пода, пъхнах я в канията и я подадох на Мороулан. Той си колекционира моргантски оръжия, а пък аз тази не исках да я виждам повече. Погледна я, кимна и я скри под наметалото си.

— Да се махаме оттук — предложих.

Тръгнахме към вратата. Алийра улови погледа ми и не можа да скрие напълно отвращението си. Извърнах очи и попитах Мороулан:

— А какво ще правим с нея? Гарантирахме й душата, ако ни помогне, но други обещания не сме давали.

Той кимна, обърна се и извади от колана си кама от обикновена стомана.

Останалите си излязохме. Никой не изпитваше особено желание да види развръзката.

13.

„Ухапването от йенди никога не може да се изцери напълно“.

Когато стигнахме до библиотеката, Мороулан ни беше догонил. Камата му беше прибрана. Опитах се да разкарам от ума си неприятния случай. Не успях, разбира се.

Всъщност — и това беше смешното, стига да си в настроение за смях — до този момент бях извършил четиридесет и едно убийства и нито едно не беше ме притеснило. Ни най-малко. Но този път, когато дори не бях наранил тая кучка, ме притесни толкова, че години наред щях да се събуждам, виждайки лицето й. Възможно бе да ми е сложила някакво проклятие, но се съмнявах. Просто нещата стояха така. О, по дяволите, не искам да говоря повече за това!

Фентор беше в библиотеката. Щом видя Мороулан, се прекърши съвсем. Скочи и падна на колене, свел глава. Почувствах, че ми прилошава отново, но Мороулан прояви повече разбиране.

— Стани — каза той грубо. — А сега седни и ни разкажи всичко.

Фентор кимна и стана. Мороулан го отведе до един стол и му наля вино. Той го изпи жадно, без да похвали реколтата, докато ние още сядахме и си наливахме по чаша. След малко вече беше в състояние да говори.

— Тази сутрин, милорд, получих послание и…

— Как? — прекъсна го Мороулан.

— Псионично.

— Добре. Продължавай.

— Представи се като джерег и каза, че имал сведения, които иска да ми продаде.

— Нима? Какви „сведения“?

— Име, милорд. Каза, че ще има опит за покушение срещу Мелар, който е наш гост, и че на убиеца му е все едно, че е тук. — Фентор сви рамене съжалително, сякаш искаше да се оправдае за неразумния си контакт. — Каза, че убиецът е достатъчно добър, за да преодолее системата ни за сигурност.

Мороулан ме погледна и вдигна вежда. По този красноречив начин искаше да каже, че за сигурността отговарям аз. Можеше ли да се преодолее?

— Всеки може да бъде убит — казах сухо.

Устните му се свиха в лека усмивка, той ми кимна и отново се обърна към Фентор.

— Наистина ли мислиш, че са готови да започнат война дракон — джерег?

Отворих уста да заговоря, но веднага премислих. Нека си довършеше разказа.

— Уплаших се, че би могъл — каза Фентор. — Във всеки случай реших, че ще е по-добре да получа името, просто за всеки случай.

— Искал е да ти даде името на убиеца? — намесих се неволно.

Той кимна.

— Каза, че ужасно му трябвали пари, натъкнал се на това и решил, че Мороулан ще се заинтересува.

— Предполагам — каза Мороулан, — че не ти е хрумнало да ми донесеш тази информация преди да се опиташ да предприемеш нещо сам?

Фентор помълча малко, след което попита:

— А вие щяхте ли да го направите, милорд?

— Със сигурност не — отвърна Мороулан. — Едва ли бих се поддал на нечие изнудване. — Вдигна леко брадичка.

(О, престани, мой досаден стомахо!)

Фентор кимна.

— Предположих, че точно това щеше да е реакцията ви, милорд. От друга страна, моята работа е да се грижа нищо лошо да не се случи на гостите ви и реших, че ще ми е от полза всяко предимство, което можех да получа, ако наистина се появи убиец, който ще се опита да премахне Мелар.

— Колко ти поиска за това? — попитах аз.

— Три хиляди златни империала.

— Доста евтино — отбелязах. — Предвид рисковете, които е поел.

— А златото откъде е? — попита Мороулан.

Фентор сви рамене.

— Всъщност не съм чак толкова беден. И след като го реших на своя глава…

— Предположих го — каза Мороулан. — Ще те овъзмездя.

Фентор поклати глава.

— А, златото си е у мен. Те така и не го взеха.

Това вече го знаех. Имахме си работа с професионалисти, в края на краищата.

Фентор продължи:

— Пристигнах на координатите за телепортиране, които ми дадоха, и веднага щом се озовах там, ме удариха. Бях заслепен и след това — убит. Представа нямах нито какво стана, нито защо, докато не се събудих, пресъживен от Алийра, и не видях… — преглътна и извърна лице — не видях вашия труп, милорд. Тогава уредих да ни телепортират обратно.

Изпитах лека нотка на съчувствие към него. Може би трябваше все пак да го уведимом за трупа на Мороулан само на няколко стъпки от него, но пък точно в този момент нямах настроение да си бъбрим за дреболии, а и не разполагах с време.

— Временно съм го освободил от служба — вметнах.

Мороулан стана, отиде до него, изгледа го отгоре и каза:

— Е, добре. Одобрявам мотивите, стоящи зад тези твои действия. Разбирам основанията ти и ти съчувствам. Но никакви подобни действия в бъдеще. Ясно ли е?

— Да, милорд. И ви благодаря.

Мороулан го потупа свойски по рамото.

— Много добре. Върнат си на служба. Тръгвай.

Фентор се поклони и напусна. След като се увери, че е излязъл, Мороулан тръшна вратата след него, седна и отпи от виното.

— Несъмнено — каза той, — всички се надявате да чуете какво се случи с мен.

— Как позна? — обадих се.

Той сви рамене.

— Получих послание. От същия индивид, който се е свързал с Фентор, най-вероятно. Фентор, както твърди той, са го подвели. Аз получих указание — произнесе думата с особена неприязън — да оттегля закрилата си над лорд Мелар и да го изгоня от дома си. Казаха ми, че ако не го направя, ще убият Фентор. Заплашиха ме, че ще използват моргантско оръжие, ако се опитам да го спася.

— И ти естествено — казах аз — отпраши право натам.

— Естествено — съгласи се той, без да обръща внимание на сарказма ми. — Продължих да си говоря с него достатъчно дълго, за да го проследя къде е, поставих си стандартните предпазни магии и се телепортирах.

— Фентор жив ли беше тогава?

Той кимна.

— Да. Докато се мъчех да ги проследя, ги накарах да ме свържат с него, за да се уверя, че е жив. Беше в безсъзнание, но жив.

— Така или иначе — продължи той, — пристигнах. Онази, ъъъ, дама, която оставихме преди малко, ми хвърли някакво заклинание. Предполагам, че е било подготвено предварително. Чак сега разбрах, че е била тя, разбира се, но магията ме лиши от всички защити срещу физическо нападение. — Поклати глава. — Длъжен съм да призная, че съм възхитен от добрия им разчет. И ти би се възхитил, Влад. Още докато усетя какво става, нещо ме удари по тила и видях ножа, идващ към мен. Крайно неприятно. Не ми остана време за никаква контраатака. Точно както го бяха замислили, разбира се.

Кимнах.

— Знаели са си работата. Трябваше да се сетя по-рано.

— Как изобщо би могъл да го предвидиш? — попита Алийра.

— Някои среди бяха споменали, че са измислили начин как да убият Мелар, без целият дом на Дракона да им скочи. Трябваше ми доста време, но накрая се сетих, че единственият начин това да стане, без Мелар да е напуснал Черен замък, ще е ако Мороулан им направи услугата да умре чинно. След което, разбира се, няма да има проблем, тъй като той вече няма да е гост на Мороулан.

Мороулан поклати тъжно глава.

Продължих:

— Веднага щом разбрах, че Фентор и Улирон са си разменили дежурствата, схванах, че става нещо. Досетих се какво може да е, свързах се с Алийра и… е, останалото го знаеш.

Не го знаеше, разбира се, но нямах настроение да му обяснявам как за малко щях да разтворя и себе си, и половината Адриланка в суров хаос.

Мороулан ме изгледа твърдо.

— И коя — попита той — е особата, която ни е излязла с тази великолепна схема?

Издържах погледа му и поклатих глава.

— Не. Тази информация не мога да я дам дори на теб.

Той ме изгледа малко по-продължително, след което сви рамене.

— Добре. Всеки случай, благодаря ти.

— Знаеш ли в кое е най-голямата ирония? — попитах.

— В кое?

— Тъкмо се мъчех да намеря някакъв начин сам да предотвратя поредната война дракон — джерег, и тъкмо когато ми падна в скута, взех, че го изтървах.

Мороулан се усмихна бегло.

— Не допускаш, че могат да стигнат чак дотам, нали?

Понечих да кимна, но се спрях. По дяволите, като нищо можеха да стигнат дотам! Демона хич нямаше да се поколебае!

— Какво има, Влад? — попита Алийра.

Поклатих глава и се свързах с Фентор.

„Да, милорд?“

„Върна ли се на дежурство?“

„Да, милорд“.

„Направи пълна проверка на всички зони за сигурност. Веднага. Погрижи се да няма никакъв пробив. Искам да си готов преди час! Действай!“

Задържах контакта, докато той раздаваше нужните заповеди. Ако аз трябваше да ликвидирам Мелар, как щях да преодолея системата за сигурност на Мороулан? Превъртях всичко в ума си. Но нали сам бях организирал цялата проклета система, разбира се, аз нямаше да мога да видя слабости в нея. Да попитам Кийра? По-късно, ако ми останеше време. Стига да не се окажеше прекалено късно.

„Всичко се проверява, милорд“.

„Добре. Задръж така“.

Мороулан и Алийра ме гледаха озадачено. Не им обърнах внимание. Значи… прозорците ги забрави — никой не влиза така. Тунели? Ха! От една миля във въздуха? И то след като Мороулан може да засече всякаква магия, направена около замъка? Няма начин. Дупка в стената? Ако не използваха магьосничество, което нямаше да могат, щеше да им отнеме много време. Врати? Главната порта беше подсилена с вещерство, чародейство и лейди Тилдра. Забрави. Задни врати? Слугински входове? Не, имахме си пазачи.

Пазачи. Възможно ли беше пазачите да са подкупени? Щяха да са нужни, колко? Проклятие! Само двама. Колко време трябваше, за да се уреди това? Не повече от два дни. Не, не би могъл да намери двама стражи само за два дни, без да намери най-напред един, когото да уговори. Избива всички, които са отказали?

„Фентор, имаме ли смъртни случаи на стражи през последните два дни?“

„Не, милорд“.

Така. Добре. Значи никой не е подкупен. Какво друго? Подмяна на страж? О, мамка му. Точно това щях да направя аз.

„Фентор, имаме ли днес на служба някакви нови пазачи? Хора, които са наети преди по-малко от три дни? Ако не, провери за слуги. Но първо провери стражите“.

Точно това щях да направя, разбира се. Наемам се като страж или като слуга и изчаквам идеалния момент. Трябваше само да уредя подходящият страж в този момент да е зает, да е болен или да му потрябват няколко дни отпуск, може би да подкупя някого, а може би щеше да мине и без това, стига да успея да се добера до регистъра и да вмъкна името си.

„Между другото, да. Имаме един нов, пред банкетната зала. Стражът, който обикновено е на пост там…“

Прекъснах връзката. Докато изхвърчах през вратата, чух виковете на Мороулан и Алийра зад себе си. Некромантката, която през цялото време не беше обелила и дума, остана. В края на краищата какво значеше за нея една смърт повече или по-малко?

Понесох се към банкетната зала като фурия. Лойош обаче беше по-бърз. Плющеше с крилете си на десетина крачки пред мен. Веднага видях двамата стражи пред вратата. Забелязах, че ме познаха. Кимнаха леко и застанаха мирно, когато започнах да се приближавам. Забелязах, от петдесет стъпки, че единият крие кама под униформата си — нещо, което съвсем не беше в стила на драконите. Слава на Барлън, не бяхме закъснели.

Мороулан бе по петите ми. Пазачът със скритата кама кръстоса за миг погледа си с моя; после се обърна и влетя в помещението, Лойош го следваше плътно. Двамата с Мороулан затичахме след него. Извадих един от ножовете за мятане; Мороулан извади Чернопрът. Присвих се за миг от онова, което причиняваше на ума ми оголеното му оръжие, но не позволих това да ме забави.

Отвътре се разнесоха викове, несъмнено в отговор на псионичните заповеди на Мороулан. Профучах през вратата. В първия миг не можах да го зърна, скрит сред тълпата. После видях атаката на Лойош. Чу се писък и видях как блесна меч.

Двамата се заковахме на място. Мелар вече се открояваше ясно, без изобщо да изглежда притеснен. Само удостои Мороулан с питащ поглед. Въпросният „страж“ лежеше точно в краката му и главата му се търкаляше на няколко стъпки встрани. Над трупа стоеше истински страж, с оголен дълъг меч, от който капеше кръв. Вдигна очи към Мороулан и той му кимна.

Двамата с Мороулан се приближихме до тялото и извадихме камата от изпънатата му ръка. Той я взе и я огледа грижливо. После каза на пазача:

— Добра работа.

Стражът поклати глава.

— Добре, че беше джерегът. — И погледна Лойош малко удивено. — Ако не го беше забавил, изобщо нямаше да се справя навреме.

„Най-после някой да ме похвали“.

„Най-после и ти да свършиш нещо днес“.

„Две умрели текли на възглавницата ти“.

Зарязахме Мелар и напуснахме залата.

— Е, добре — подвикна Мороулан на излизане. — Почистете всичко.

Алийра дойде и тримата тръгнахме обратно към библиотеката. Мороулан ми подаде камата. Само я пипнах и веднага разбрах, че е моргантска. Потръпнах и му я върнах. Адски много от тия неща хвърчаха наоколо напоследък.

— Разбираш какво означава това, нали? — попита той.

Кимнах.

— И знаеше, че ще се случи?

— Предположих го. След като опитът да заковат теб се провали, е трябвало да продължат и все едно да го ликвидират.

— Извадихме късмет — добавих. — Много се забавих, докато загрея повечето им номера. Ако Мелар случайно беше излязъл през вратата в последния час, всичко вече щеше да е приключило.

Влязохме в библиотеката. Некромантката ни кимна и ни махна да седнем — с чашата в ръка, със странната си, вечна полуусмивка. Винаги ми е харесвала. Надявам се някой ден да разбера защо. От друга страна, може би е по-добре хич да не се надявам. След като се настанихме, казах на Мороулан:

— Канех се да поговоря с теб, след като разбрах за телохранителите.

— Телохранители? Чии? На Мелар?

— Да. Доколкото мога да преценя, разполага с двама.

„Доколкото кой може да прецени, шефе?“

„Млъкни, Лойош“.

— Това е доста интересно — каза Мороулан. — Той почти със сигурност нямаше охрана, когато пристигна.

Свих рамене.

— Значи не са в списъка на гостите ти. Което ги прави законна плячка, нали?

Той кимна.

— Изглежда, че не е разчитал много на клетвата ми.

— Вероятно. Но по-вероятно е да не е разчитал, че джерегите няма да започнат нова война, само за да го пречукат.

— Е, за това е прав, нали, Влад?

Кимнах и извърнах очи.

— Каквото и да е направил този Мелар на джерегите — каза Мороулан, — сигурно е засегнал някои доста важни хора.

— Много важни.

Мороулан поклати глава.

— Просто не мога да повярвам, че джерегите може да са толкова глупави. Двата дома за малко не се унищожиха първия път, а последния…

— Последния? Било е само веднъж, доколкото знам.

Той като че ли се изненада.

— Ти не знаеше ли? Разбира се, джерегите едва ли биха го обсъждали нашироко. Аз самият нямаше да го знам, ако Алийра не беше ми го казала.

— Какво ти е казала? — Гласът ми прозвуча слабо и кухо в собствените ми уши.

Алийра се намеси.

— Случи се за втори път. Започна също като първия — с един джерег, убит от наемник, докато бил гост в дома на Господар на дракони. Драконите отмъстили, джерегите им го върнали и… — Тя сви рамене.

— Но защо не съм чувал това?

— Защото след това всичко отишло по дяволите и така и не било записано добре в хрониките. Накратко, джерегът, който бил убит, бил приятел на Господаря на дракони и му помагал в нещо. Някой разбрал какво прави и го спрял. Драконите настояли убиецът да им бъде предаден и този път джерегите се съгласили. Предполагам, че домът на Джерег се е надявал, че той ще прояви благоразумие, а може и да е имало някакъв личен спор на някакво ниво. Все едно, убиецът се измъкнал от дома на Господаря на дракони преди да го убият. Докато се измъквал, убил двама дракони, а после убил двама от шефовете на джерег, които го предали. По-късно се самоубил, но вече било твърде късно да спре когото и да било.

— Защо? След като всичко се е свеждало до един индивид…

— Защото било по времето на Феникс в развала, тъй че никой не вярвал на никого. Джерегите смятали, че драконите са убили техните шефове, а драконите мислели, че джерегите са подготвили бягството му.

— И после всичко отишло по дяволите, казваш? Точно тогава?

Тя кимна.

— Джерегите избили доста от по-изтъкнатите Господари на дракони, включително и няколко магьосници, тъй че един от тях, който замислял преврат, се оказал принуден да се задейства преждевременно, разчитайки твърде много на магията си. И след като вече ги нямало най-добрите му магьосници, заклинанието излязло извън контрол, въпреки че Императорът вече бил мъртъв и… — Гласът й заглъхна.

Разказът започна да прониква в съзнанието ми. Мога да смятам достатъчно добре, и след като първата война дракон — джерег беше когато там беше, то тогава втората трябваше да е… Феникс в развала… Драконов преврат… всичко отишло по дяволите… магията излязла от контрол… мъртъв император Феникс…

— Ейдрон — казах.

Тя кимна и каза:

— Да, моят баща. Убиецът си имал лични причини да мрази Императора и да съдейства на баща ми да измислят как да го отровят, когато всичко се разпаднало. Както знаеш, накрая тъкмо Марио уби Императора, след като се опита да използва Глобуса срещу джерег. Другото, което знаеш, е, че си имаме едно море от хаос на мястото на някогашната Драгара, без Император, без Глобус и без Империя. Минаха близо двеста години, преди Зерийка да се върне с Глобуса.

Поклатих глава. Адски много проклети изненади ми се бяха струпали за адски малко дни. Не можех да се справя.

— А сега — казах, — ще се случи отново.

Мороулан кимна. Всички замълчахме. Накрая Мороулан кротко попита:

— И ако се случи, Влад, на коя страна ще бъдеш ти?

Не отговорих.

— Знаеш ли — продължи той, — че аз ще съм една от първите жертви на дома Джерег?

— Знам. И знам освен това, че ще си на първата линия в опита ви да унищожите организацията. Както и Алийра, впрочем. И между другото, аз ще съм един от първите, по които ще ударят драконите.

Той кимна.

— Е, смяташ ли тогава, че можеш да разубедиш джерегите този път да не го правят?

Поклатих глава.

— Не съм исола, Мороулан, и нямам острите им зъби. И да ти кажа честно, изобщо не съм сигурен дали щях да го направя, дори да можех. Изслушах всички основания защо Мелар трябва да напусне — много е трудно да бъдат оборени.

— Разбирам. Навярно би могъл да ги убедиш да изчакат. Както знаеш, той ще остане тук само още няколко дни.

— Не става, Мороулан. Няма начин.

Той кимна. Поседяхме още малко мълчаливо; после казах:

— Предполагам, че няма никакъв начин, поне веднъж, да ни оставиш да го хванем? Нали знаеш, трябва само да го изгониш. Нямах намерение даже да те питам, но…

Алийра ни изгледа напрегнато.

— Съжалявам, Влад. Не.

Алийра въздъхна.

— Добре — казах. — Всъщност не мислех, че би го направил.

Отново помълчахме няколко минути; после Мороулан заговори отново.

— Може би не е нужно да казвам това, но ще ти напомня, че ако нещо, каквото и да е, го сполети в този дом, няма да се примиря, докато не разреша случая. Нищо няма да ме спре, дори да си ти… А ако наистина се окажеш ти или някой друг джерег, лично аз ще обявя война на дома и ще ме подкрепи всеки дракон в Империята. Приятели сме от толкова време и си ми спасявал живота неведнъж, но няма да позволя нито на теб, нито на никого да се измъкне с убийството на мой гост. Разбираш това, нали?

— Мороулан — отвърнах, — ако смятах да направя нещо такова, изобщо нямаше да те питам, нали? Щях вече да съм го направил. Познаваме се от… колко? Четири години? Изненадан съм, ако ме познаваш толкова слабо, че да допуснеш, че ще злоупотребя с приятелството ти.

Той поклати тъжно глава.

— Никога не съм помислял, че би го направил. Просто исках да съм сигурен, че нещата са поставени ясно и открито.

— Добре. Все едно, мисля, че и аз бях откровен, след като дойдох да те помоля за каквото те помолих. Сега трябва да си тръгвам. Налага се да го премисля.

Той стана с мен. Поклоних му се, а също и на Алийра, и на Некромантката. Алийра ми отвърна с поклон; Некромантката ме погледна с тъмните си очи и ми се усмихна. Обърнах се към вратата. Мороулан ме стисна за рамото.

— Влад, съжалявам.

Кимнах.

— Аз също.

14.

„Страшничко е да откриеш какво на мрака дълбините крият“.

Коути ме познаваше по-добре от всяко друго живо същество, може би с изключение на Лойош. Потисна желанието да поведе разговор, което може би изпитваше, и ме остави да размишлявам мълчаливо, докато се хранехме. Сряза предложението ми аз да поема нейния ред за готвене, след като тя беше поела моя, и много грижливо сготви нещо постно и безинтересно, за да не се почувствам задължен да й направя комплимент. Умна жена е съпругата ми.

Апартаментът ни беше малък, на горния етаж, с две предимства: беше добре осветен и имаше голяма кухня. Има един начин да различиш апартамент, собственост на джерег, от който и да е друг апартамент: липсата на заклинания за спиране или засичане на крадец. Защо ли? Много просто. Никой обикновен крадец няма да обере жилището на член на организацията, освен по погрешка. Ако такава грешка се случи, до два дни ще си върна всичко, гарантирано. Крейгар може да уреди да се счупят няколко кокала, за да стане това, но ще стане. Единственият друг вид крадец, който може да съществува, е някой като Кийра; някой специално привлечен, за да влезе в жилището ми и да вземе нещо. Ако това се случи, просто не съществува никаква защита, която да поставя и която би струвала и един писък на текла. Да задържиш Кийра? Ха!

И тъй, седяхме си ние уютно в кухничката и аз казах:

— Знаеш ли какъв е проблемът?

— Какъв?

— Всеки път, когато се опитвам да измисля как да го направя, стигам само до това, което ще се случи, ако не го направя.

Тя кимна.

— Още ми е трудно да повярвам, че Демона съзнателно и преднамерено би започнал война дракон — джерег. — Поклатих глава. — Но какъв избор има той всъщност?

— Добре де, ако беше на неговото място, щеше ли да го направиш?

— Точно това е въпросът — казах. — Мисля, че бих. Разбира се, те ще ни сдъвчат и изплюят, но ако Мелар се отърве, това значи бавна смърт за цялата организация. Ако всеки джебчия на улицата почне да си въобразява, че може да ужили съвета, един от тях рано или късно ще успее. А след това ще се опитват други и ще става все по-лошо.

Тогава ми светна, че повтарям като папагал всичко, което ми беше казал Демона. Свих рамене. И какво от това? Беше вярно. Само да имаше някакъв начин да се отървем от Мелар без война… но такъв начин, разбира се, имаше. Демона го беше открил.

Разбира се, просто убивам Мороулан, беше си помислил той. Точно затова ми беше оставил онзи шанс, в „Синия пламък“, да му съдействам. Какво пък, благородник си беше донякъде, не можех да му го отрека.

Зачудих се какъв ли ще е следващият му ход. Можеше отново да опита с мен или Мороулан, или да ни зареже и да удари направо по Мелар. Предположих, че ще опита това, тъй като времето се скъсяваше критично и някои вече започваха да говорят. Колко още можехме да го крием под наметалата си? Още ден? Два, с повечко късмет? Осъзнах, че Коути ми говори.

— Прав си — каза ми тя. — Той трябва да бъде премахнат.

— А не мога да го пипна, докато е в Черен замък.

— И джерегите не могат да чакат, докато го напусне.

Да, вече не можеха. Как щеше да дойде този път нападението? Все едно, не можеха да подготвят нищо за един ден, а Мороулан беше затегнал сигурността си. Щеше да почака до утре. Нямаше как. Днес нямаше да има кой знае каква полза от мен.

— Точно както го каза — отвърнах й. — Заклещен между дракон и дзур.

— Почакай. Влад! Какво ще кажеш за някой дзур? Не би ли могъл да изиграеш някой дзурски герой така, че той да го премахне вместо теб? Можем да се опитаме да намерим някой от по-младите, който не знае историята му, някой магьосник, да речем. Знаеш колко лесно е да се манипулират дзурски герои.

Поклатих глава.

— Не става, мила — отвърнах й; мислех за думите на Мороулан по-рано същия ден. — Като оставим настрана възможността Мороулан да се досети какво е станало, просто не искам да му причиня това.

— Но ако изобщо не разбере…

— Не. Аз ще знам, че съм този, заради когото клетвата му е нарушена. Не забравяй, Мелар не е просто в дома на Господар на дракони, което само по себе си е достатъчно неприятно; Мороулан изрично е заявил, че Черен замък е нещо като свято убежище за всеки, когото е поканил. За него това е твърде важно, за да се отнасям пренебрежително.

„Виж ти! Ние ли сме благородниците днес?“

„Млъквай, Лойош. И си очисти чинията“.

„Чинията е твоя“.

— Освен това — продължих гласно към Коути, — ти как ще се чувстваш, ако си поела работата, а жертвата ти се е скрила при Ноуратар?

Споменаването на старата й приятелка и партньорка я накара да се замисли.

— Хм. Ноуратар щеше да разбере — промълви тя след малко.

— Дали?

— Да… е, предполагам, че не.

— Така. И ти не би я помолила, нали?

Тя помълча още по-дълго.

— Не.

— Така си и мислех.

Коути въздъхна.

— Тогава не виждам изход.

— И аз. „Изходът“, както се изрази, е да бъде убеден Мелар да напусне Черен замък доброволно и след това да бъде закован. Можем да се опитаме да го подлъжем, като му нагласим някакво фалшиво съобщение, но не можем да го нападнем, нито да използваме каквато и да е форма на магия, докато е там.

— Почакай малко, Влад. Мороулан няма да ни позволи да го нападнем или да използваме магия, но ако, да речем, му пратим някакво писъмце, което да го убеди да напусне, в това няма нищо нередно. За Мороулан ще е все едно, нали?

— Да.

По лицето й премина сянка на пълно объркване.

— Но… но това е нелепо! Какво значение има за Мороулан как ще го изкараме, ако го направим? Какво общо има тук правенето на магия?

Поклатих глава.

— Някога да съм твърдял, че разбирам драконите?

— Но…

— О, мисля, че почти го разбирам. Идеята е, че всъщност не можем да му направим нищо.

— Но ако го излъжем, това не означава ли, че му „правим“ нещо?

— Е, да. Донякъде. Но е различно, поне за Мороулан. Първо, това е въпрос на свободен избор. Магията не остава на жертвата избор; хитрината оставя. Също така подозирам, че Мороулан не допуска, че сме способни на такова нещо. И тук е прав. Знаеш, че Мелар ще се пази от нещо такова. Всъщност изобщо не виждам какво бихме могли да направим.

— И аз.

Кимнах.

— Накарах Крейгар да порови в биографията му и се надяваме да намерим някакво слабо място там, или нещо, което да мога да използвам. Трябва да призная, че не съм много обнадежден.

Тя замълча.

— Чудя се — казах след малко, — какво би направил Марио.

— Марио? — Коути се засмя. — Ще се върти около него, без никой да го види, с години, ако потрябва. И когато Мелар най-после напусне Черен замък, все едно как или кога, ще го премахне.

— Но организацията не може да чака…

— За Марио щяха да чакат.

— Не забравяй, това го поех за срок.

— Да — промълви тя. — Но Марио нямаше да го направи.

Това малко ме жегна, но бях длъжен да призная, че е вярно, особено след като бях стигнал до същия извод още когато Демона ми предложи поръчката.

— Все едно — продължи тя, — Марио е само един.

Кимнах тъжно.

— А какво — попитах я след малко — щяхте да направите двете с Ноуратар, ако го бяха дали на вас?

Тя помисли дълго, преди да ми отговори.

— Не съм много сигурна, но не забравяй, че Мороулан не ни е толкова близък приятел; или поне не беше, докато още работехме. Вероятно щяхме да направим някаква магия на Мелар и щяхме адски да се постараем Мороулан изобщо да не разбере.

И това не вършеше работа.

— Чудя се самият Мелар какво би направил. Доколкото разбирам, по пътя си нагоре той е бил доста приличен убиец. Може би ще трябва да го поканим някой път и да го попитаме.

Коути се изсмя.

— Ще трябва да го попиташ в Черен замък. Доколкото знам, напоследък не излиза много навън.

Загледах разсеяно как Лойош кълве остатъците от яденето ни. После станах и отидох в дневната. Седях, мислех и гледах светлокафявите стени, но нищо не ми идваше наум.

Все още не можех да се отърся от досадното чувство, появило се, докато говорех с Мороулан. Помъчих се да си спомня частта от разговора, която го беше включила. Нещо за телохранители.

— Коути — извиках.

Гласът й стигна до мен от кухнята.

— Да, скъпи?

— Знаеш ли, че Мелар има двама телохранители?

— Не, но не съм изненадана.

— Аз също. Трябва да са доста добри, защото ме наблюдаваха, докато говорих с Мелар, а аз изобщо не ги забелязах.

— Спомена ли за тях на Мороулан?

— Да. Стори ми се леко изненадан.

— Предполагам. Знаеш, че с тях можеш да постъпиш както решиш, нали? След като явно са се промъкнали, те не са му гости.

— Така е. И също така доказва, че са много добри. Промъкването в Черен замък не е работа за аматьори, ако защитите ни са поне наполовина толкова добри, колкото си мислим. Разбира се, не сме увеличили стражата, но все пак…

Тя привърши с чистенето, дойде и седна до мен. Отпуснах глава на рамото й. Коути леко се отдръпна и потупа скута си. Изпънах се и кръстосах крака. Лойош долетя, кацна на рамото ми и зарови глава под мишницата ми.

Все пак около тези телохранители имаше нещо много… Не можех да уловя точно какво и това ме нервираше. Всъщност в цялата тази афера сякаш имаше нещо странно, а не можех да го разбера.

— Мислиш ли — каза след малко Коути, — че би могъл да подкупиш някой от телохранителите му?

— А според теб? Ако разполагаш с цяла организация, от която можеш да избереш, не смяташ ли, че би могла да намериш в нея двама души, които да са напълно благонадеждни? Особено ако разполагаш с девет милиона, за да им платиш?

— Прав си — призна тя. — От друга страна, може да се измислят и други средства за натиск.

— За два дни ли, Коути? Не мисля.

Тя кимна и ме погали по челото.

— А и да можехме, не мисля, че ще помогне с нещо. След като бездруго не можем да го премахнем и да убедим поне един от охранителите му да се отдръпне в подходящия момент, това с нищо няма да помогне.

Щрак! Хванах го! Не много, може би, но изведнъж разбрах какво ме беше безпокоило. Изправих се рязко в дивана, като стреснах Лойош, който изсъска възмутено.

Наведох се и целунах Коути, дълго и силно.

— Това защо беше? — попита тя, останала без дъх. — Не, сериозно, държа да знам.

Стиснах ръката й, затворих очи и се съсредоточих, като я оставих да разчете мислите ми. Отначало тя сякаш се стъписа малко, но бързо се потопи. Върнах в ума си спомена как стоя при входа, после как влизам, тичам, и гледката с мъртвия убиец с моргантска кама в ръката. Превъртях всичко отново, припомняйки си изражения, сцени от залата и неща, които би могъл да забележи само един убиец — както и неща, които един убиец би трябвало да забележи, ако са били там.

„Ей, шефе, искаш ли да превъртиш пак оная част, дето му налитам втория път?“

„Млъкни, Лойош“.

Докато всичко се превърташе, Коути кимаше и го следеше с мен. Стигнахме до момента, в който Мороулан ми подаде камата, и тук прекъснах.

— Ето тук — казах. — Нещо не ти ли се струва странно?

Тя помисли.

— Ами, Мелар изглеждаше твърде спокоен като за лице, което за малко щяха да убият, и то с моргантска кама. Но освен това…

Махнах пренебрежително.

— Възможно е изобщо да не е разбрал, че е моргантска. Да, беше необичайно, но нямах това предвид.

— Тогава не разбирам накъде биеш.

— Бия към странното поведение на охранителите му при опита за убийство.

— Но те не направиха нищо.

— Точно това е странното поведение.

Тя кимна замислено.

Продължих:

— Ако стражът се беше оказал малко по-бавен, Мелар щеше да бъде пронизан. Не мога да примиря това със заключението ни, че са компетентни. Предполагам, че Мелар може да е разполагал с достатъчно време, за да извади оръжие или нещо подобно, но не мисля, че реагира. Телохранителите му просто не се видяха. Ако са толкова добри, колкото си мислим, щяха да са скочили на убиеца преди стражът на Мороулан да е извадил меча.

„Хмм“.

— Или Лойош да има време за удар — добавих.

„Не може да са чак толкова бързи“.

Коути ме погледна замислено.

— Възможно ли е просто да ги е нямало? Мелар да ги е пратил по някаква задача?

— Точно това си мисля, скъпа. А ако е така, много бих искал да разбера какво са правили.

Тя кимна.

— Разбира се, възможно е и да са били там, и да са толкова добри, че да са преценили, че стражът на Мороулан ще го спре.

— Това също е възможно — отвърнах. — Но ако са чак толкова добри, това сериозно ме плаши.

— Знаеш ли дали все още са с него?

— Добър въпрос. Сега ще проверя.

Свързах се с един от хората на Мороулан в залата, попитах го и получих отговор. После й казах:

— Още са там.

— Което означава, че не са купени от Демона, нито от убиеца. Каквато и да е причината за „странното им поведение“, за Мелар то е било съвсем приемливо.

Кимнах.

— И точно това, мила моя, е едно добро място, в което мога да поровя утре. Хайде да си лягаме.

Отвърна ми с ококорена невинност.

— Какво имате предвид, милорд?

— Какво те кара да мислиш, че имам нещо предвид?

— Винаги имаш. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си планирал всичко? — Тръгна към спалнята.

— Нищо — отвърнах — не беше планирано от самото начало на тази проклета поръчка. Просто ще трябва да импровизираме.

Дадох си два дни, за да довърша работата. Бях съвсем наясно, че оптимизмът ми е прекомерен.

Пристигнах в кантората си рано на следващата заран, надявайки се да прекарам деня в търсене на стабилен план, или поне някаква смътна посока. Поздравих се, че съм изпреварил Крейгар, който обикновено е ранобудник, когато го чух, че леко се покашля. Седеше точно срещу мен с хитрата физиономия „седя си тук вече от десет минути“.

Отвърнах му с „умерено до застрашително“ джерегско озъбване и казах:

— Какво откри?

— Ами — провлече той, — дали да не започнем с лошата новина, преди да минем на лошата новина, после на лошата и на още няколко лоши?

— По дяволите. Днес просто си преизпълнен с висок дух, а?

Той сви рамене.

— Добре — казах, — коя е лошата новина?

— Носят се слухове — заяви той.

— О, каква радост! И колко са точни?

— Не много. Никой все още не е събрал слуховете, че с Мелар става нещо странно, и тези, че джерег си имат финансови проблеми.

— Може ли да изчака два дни?

Погледна ме със съмнение.

— Може би. Но да знаеш, скоро някой ще започне да отговаря на въпроси. Утре ще е по-добре, а днес ще е още по-добре.

— Да го кажем така: вдругиден прекалено късно ли ще бъде?

Той се замисли и накрая отвърна:

— Вероятно.

Поклатих глава.

— Е, поне няма аз да отговарям на въпросите.

— Така е. А, има и една добра новинка.

— Нима? Е, отваряй тогава шишето, кълна се в косата на Вийра! Ще го отпразнуваме, мамка му.

„Аз ще донеса умрялата текла“.

— Не бързай да се напиваш до ступор. Просто хванахме онази магьосничка, дето я искаше.

— Тая дето пускаше слухове ли? Вече? Добре! Дай бонус на убиеца.

— Вече му дадох. Каза, че било повече късмет. Тя случайно се оказала на идеалното място и той я премахнал веднага.

— Добре. Но такъв късмет го подготвяш. Запомни човека.

— Ще го запомня.

— Така, сега останалото. Разбра ли нещо за миналото на Мелар?

— Много — отвърна той, извади бележника си и го отвори. — Но доколкото мога да преценя, нищо от това няма да ни помогне особено.

— Това засега го забрави; дай да се опитаме поне да си създадем някаква представа кой по дяволите е той всъщност; после ще видим дали това ще ни даде нещо, по което да поработим.

Крейгар кимна и започна:

— Майка му живяла щастливия и пълноценен живот на мелез между дракон и дзур. Станала курва. Баща му, по всичко личи, се е занимавал с какво ли не, но със сигурност е бил наемен убиец. Сравнително компетентен, при това. Доколкото мога да преценя, баща му е умрял при падането на град Драгара. Приемаме, че същото се е случило и с майка му. Скрил се е по време на Източните нашествия, появил се е отново след като Зерийка взе трона. Опитал се да получи родствени права в дома на Дракона и бил отхвърлен, разбира се. Същото опитал и в дома Дзур, със същия резултат.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че това е било преди да си извоюва мястото в Дзур?

— Точно. А, между другото, истинското му име е Лерет — или по-точно, с това име се е родил. Използвал го е първия път, когато се е присъединил към джерегите.

— Първи път?

— Да. Адски много ровене ми отне, докато го открия, но го намерихме. Използвал е името Лерет, разбира се, а в хрониките на джерегите такова име не се упоменава.

— Как тогава…

— Хрониките на лиорните. Струва ми почти две хиляди в злато, между другото. И, оказва се, „някой“ е успял да подкупи няколко лиорни. Много записи, които би трябвало да споменават за него или за семейството му, са заличени. Отчасти беше просто късмет, че се натъкнахме на нещо, което е пропуснал или до което не е имал достъп. Останалото беше умно планиране, брилянтно изпълнение…

— Пари — добавих.

— Точно. И намерих една млада лиорнска дама, която не можа да устои на явния ми чар.

— Изненадан съм, че изобщо те е забелязала.

— А! Те никога не го забелязват, преди да е станало късно. Във всеки случай бях впечатлен, както от Крейгар, така и от Мелар. Не е лесно да подкупиш лиорните, за да получиш достъп до хрониките им, а да ги подкупиш, за да ги променят, е почти нечувано. Все едно да подкупиш убиец, за да ти даде името на лицето, което му е дало поръчката.

— Всъщност — продължи Крейгар — тогава той не се е присъединил официално към дома Джерег и това беше една от причините да се затрудним толкова. Работил е като наемник.

— „Работил“?

— Точно така.

— Не мога да го повярвам, Крейгар! В колко още убийци ще се спъваме? Започвам да живея с чувството, че съм част от цяла орда.

— Мда. Просто не е безопасно да вървиш нощем по улиците, нали? — Той се изхили.

Махнах към шкафа с вино. За мен беше малко рано, но усетих, че имам нужда от нещо, което да ми помогне след толкова изненади.

— Добър ли е бил? — попитах.

— Компетентен — потвърди той, докато ни наливаше по чаша от „Долината на Барит“. — Взимал е само дребни поръчки, но не е издънил нито една. Изглежда, не е поемал нищо, което да струва повече от три хиляди.

— Достатъчно, за да преживява.

— Предполагам. От друга страна, също така не е отделял много време за това. Всъщност не е взимал „работа“ повече от два пъти годишно.

— О?

— Да. Имаме си значи един убиец, ако ме извиниш за израза, който през цялото време, докато работи за джерег, прекарва повечето си свободно време в обучение по фехтовка.

— Наистина?

— Да. И забележи, учил се е при лорд Онар.

Изправих се в стола си толкова рязко, че за малко щях да изтърся Лойош, който се оплака много горчиво от грубото ми отношение.

— О, не! Значи така е станал толкова добър с меча, че да може да надвие седемнайсет дзурски герои!

Той кимна мрачно.

— Имаш ли някакви предположения защо Онар се е съгласил да го вземе за ученик? — попитах.

— Не предположения — знам го точно. Историята наистина е мила. Жената на Онар е прихванала една от чумите по време на Междуцарствието. Мелар, предполагам, че тогава се е наричал Лерет, намерил вещица, която да я изцери. Както знаеш, по това време магьосничеството не действало, а имало адски малко източни вещери, съгласни да работят за драгари, и още по-малко драгари, които познавали вещерството.

— Това го знам — прекъснах го.

Крейгар млъкна и ме изгледа.

— Баща ми умря при една от чумите — обясних. — Много след Междуцарствието, когато до голяма степен са били надвити. Не познаваше магьосничеството. Аз го знаех, но недостатъчно. Можехме да го изцерим с вещерство, било аз, било дядо ми, но той не ни позволи. Вещерството беше твърде „източно“, нали разбираш. Баща ми искаше да бъде драгар. Затова си купи титла и ме накара да уча драгарска фехтовка и чародейство. И, разбира се, след като изтръскахме всичките си пари през прозореца, не останаха, за да наемем магьосник. Щях да умра от същата чума, ако дядо ми не беше ме изцерил.

— Не знаех това, Влад — промълви Крейгар.

— Все едно, продължавай.

— Та — продължи той, — ако вече не си се досетил, тъкмо Мелар уредил с някаква вещица жената на Онар да хване чумата. После се появява, малко преди тя да умре, спасява я и Онар е много, много благодарен. Всъщност е толкова благодарен, че е готов да учи на майсторство един бездомен мелез. Мила история, нали?

— Интересно. Доста елегантни ходове.

— Интересно, нали? Сигурен съм, че си забелязал синхрона.

— Мда. Това го е започнал преди да се опита да се присъедини към дома Дзур първия път, или дома на Дракона.

— Точно. Което означава, освен ако нещо не греша, че той е знаел точно какво ще се случи, когато се е опитал да получи членство.

Кимнах.

— Това поставя нещата в малко по-друга светлина, нали? Така опитът му да се присъедини към драконите и към дзур се оказва не толкова объркващ, колкото направо неразбираем.

Крейгар кимна.

— И още нещо — продължих. — Ще се окаже, че замисълът му е отпреди повече от дванайсетте години, за които мислехме. По-скоро е от двеста.

— От повече — каза Крейгар.

— О, да. Започнал е по време на Междуцарствието, нали? Значи триста? Може би четиристотин?

— Точно така. Впечатляващо, нали?

Съгласих се.

— Е, продължавай.

— Значи той работил при Онар близо сто години, тайно. После си е извоювал с бой място в дома Дзур, след като се почувствал готов, а оттам знаеш историята.

Мъчех се да подредя всичко в ума си. Беше твърде рано да се опитвам да измъкна нещо, което да ми е от полза, но исках да се опитам да го разбера колкото може по-добре.

— Намери ли някакви податки защо е искал да влезе в дзур, втория път, когато си го е спечелил с бой?

Крейгар поклати глава.

— Добре. Това е нещо, което бих искал да разбера. А магьосничество? Учил ли го е изобщо?

— Доколкото мога да преценя, съвсем малко.

— Вещерство?

— Изключено.

— Е, все пак разполагаме с нещо. Не че ще ни помогне.

Отпих от виното си и оставих информацията да се утаи в съзнанието ми, или по-скоро само това от нея, с което можех да се оправя. Учил се е при Онар, а? И е проникнал в дзур с бой, само за да го напусне и да се присъедини — или по-скоро, отново да се присъедини — към джерег, да се издигне до върха и след това да ужили целия съвет. Защо? Само за да покаже, че може да го направи? Какво пък, това си беше отчасти в стила на дзур, но все пак не можех да го разбера. И онази работа с Онар, всички тези кроежи и замисли. Странно.

— Знаеш ли, Крейгар, ако изобщо се стигне до пряк бой с този тип, мисля, че съм в беда.

Той изсумтя.

— Имаш талант да подценяваш. Не си в беда. Той ще те накълца.

Свих рамене.

— От друга страна, не забравяй, че използвам източния стил. Това може да го позатрудни, защото той я кара по вашия — сечеш и мушкаш.

— Но е адски добър!

— Мда.

Помълчахме малко, отпивайки от виното си. После Крейгар каза:

— А ти какво намери? Нещо ново?

Кимнах.

— Вчера бях доста зает.

— Тъй ли? Я разкажи.

Тъй че му описах събитията от деня и новата информация, с която се бях сдобил. Лойош се погрижи да не пропусна частта със спасяването. Когато му казах за телохранителите, Крейгар беше впечатлен и объркан.

— Но това е нелогично, Влад — отбеляза той. — Къде може да ги е изпратил?

— Представа нямам. Макар че след това, което ти ми каза току-що, мога да се сетя за друго обяснение. Боя се обаче, че и то няма да ми хареса.

— Какво е то?

— Възможно е телохранителите му да са магьосници и Мелар да смята, че може сам да се справи с всяко физическо нападение.

— Но не създаде впечатление, че предприема каквото и да е, нали?

Поклатих глава.

— Не, трябва да призная, че не. Но може би е смятал да надвие нападателя си само ако се наложи и е разчитал, че стражите на Мороулан ще го спрат. Което, в края на краищата, те направиха. С чужда помощ — побързах да добавя.

Крейгар поклати глава.

— Ти би ли разчитал на някой, че ще е достатъчно бърз?

— Е, не. Но пък аз не съм боец като Мелар; това вече го знаем.

Крейгар ме изгледа. Не беше убеден. Е, аз също не бях много убеден.

— Единственото, което всъщност звучи разумно — каза той, — е ако си бил прав отначало: имал е някаква работа за тях и се е случило да ги няма точно когато убиецът е нахълтал.

— Може би. Почакай, нещо май ми се изплъзва. Дали да не го проверя?

— Какво?

— Минутка.

Посегнах за контакт, мислейки за стража, с когото бях говорил в банкетната зала. Бях си го отбелязал наум, само че как се казваше?

„Кой е?“

„Тук е лорд Талтош“, отвърнах. (Да го дадем малко по-претенциозно.)

„Да, милорд. Какво има?“

„Държите ли под око онези двама телохранители на Мелар?“

„Опитвам се, милорд. Много са хлъзгави“.

„Ясно. Добре. Бяхте ли на дежурство при опита за покушение снощи?“

„Да, милорд“.

„Телохранителите там ли бяха?“

„Не, милорд… почакайте! Не съм сигурен… Да. Да, там си бяха“.

„Никакви съмнения?“

„Не, милорд. Бях ги забелязал малко преди да се случи, и все още бяха там, когато ги видях няколко секунди по-късно“.

„Ясно, това е всичко. Лека работа“.

Прекъснах връзката и казах на Крейгар какво съм открил. Той поклати тъжно глава.

— Още една хубава теорийка изгърмя през Портата на смъртта.

— Мда.

Просто не можех да си го обясня. Нищо в цялата тази шантава история не изглеждаше смислено. Не можех да разбера защо го е направил, нито защо телохранителите му ще се държат толкова нехайно в цялата работа, нищо не можех да разбера. Но нищо не се случва без причина. Трябваше да има някакво обяснение. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям.

Крейгар изпръхтя.

— Знаеш ли кое е смешното, Влад?

— Кое? Точно в момента с удоволствие бих чул нещо смешно.

— Горкият Мелар, това е смешното.

Изсумтях.

— „Горкият Мелар“! Какво ще кажеш за горките нас? Той е започнал всичко това, а нас ще ни ометат заради него.

— Няма спор — каза Крейгар. — Но той така или иначе е мъртъв. Той започна всичко това и няма как да го преживее. Горкият глупак е измислил тази грандиозна схема да открадне златото на джерегите и да остане жив, работил е над нея, доколкото можем да преценим, цели триста години. И накрая вместо да се получи, ще си умре за нищо и ще повлече със себе си два дома.

— Ами — отвърнах, — сигурен съм, че няма да се разплаче, че ще повлече два дома със себе си… — И млъкнах. „Горкият глупак“, беше казал Крейгар. Но ние знаехме, че Мелар не е глупак. Как може да замислиш нещо такова, да похарчиш стотици години, хиляди империали, и накрая да се оплетеш само защото не си съобразил, че джерегите ще предприемат действия, нещо, което дори за мен изглеждаше логично и разумно? Това не беше просто глупост, беше си откровена тъпотия. А просто беше невъзможно и да помисля, че Мелар е тъпак. Не, той или знаеше някакъв начин да остане жив, или… или…

Щрак, щрак, щрак. Едно по едно нещата започнаха да си идват на мястото. Щрак, щрак, трясс! Изражението на Мелар. Действията на телохранителите му. Извоюването на мястото му в дома Дзур. Всичко съвпадаше. Усетих, че се изпълвам с благоговение към величието на замисъла на Мелар. Беше грандиозно! Усетих как въпреки волята си се изпълвам с възхищение.

— Какво има, Влад?

„Какво става, шефе?“

Само поклатих глава. Камата ми увисна за миг във въздуха и бях толкова зашеметен, че дори не я хванах. Тя ме удари по крака и само благодарение на слепия късмет се оказа с дръжката надолу. Но мисля, че дори да се беше забила с острието, пак нямаше да забележа. Беше адски красиво! За миг чак се зачудих дали ще имам сърце да го предотвратя, дори да можех да измисля начин. Беше толкова съвършено. Доколкото можех да преценя, през всичките тези стотици години, докато го бе замислял и изпълнявал, той не беше допуснал и една грешка! Беше невероятно. Прилагателните ми се изчерпаха.

— По дяволите, Влад! Говори! Какво става?

— Би трябвало да знаеш — отвърнах.

— Какво?

— Ти пръв го изтъкна, и то на два пъти, онзиден. Вийра! Нима беше само преди два дни? Сякаш бе преди години…

— Какво съм изтъкнал? Хайде, проклет да си! — каза Крейгар.

— Ти си този, който почна да ми разправя какво е да израснеш като мелез.

— Е, и?

— Е, а ние продължаваме да мислим за него като за джерег.

— Добре, но той е джерег.

Поклатих глава.

— Не. Генетично не е.

— Какво общо има генетиката с това?

— Всичко. Точно тогава трябваше да се сетя — когато Алийра ми обясни какво означава всъщност да си от един дом. Нима не разбираш, Крейгар? Но не, не би могъл. Ти си джерег, но ти — ние — не гледаме на нещата по този начин. Но е истина. Ти не можеш да се отречеш от дома си, ако си драгар. Погледни се, Крейгар. За да спасиш живота ми, трябваше да не се подчиниш на заповедите ми. Такова нещо един джерег изобщо не би могъл да направи — единственият случай, когато един джерег ще откаже да се подчини на заповеди, е когато се кани да убие шефа си. Но един дракон, Крейгар, един дракон понякога ще реши, че единственият начин да изпълни желанията на своя командир е да наруши заповедите му, да направи каквото трябва да се направи и да рискува да бъде съден от военен съд, ако се наложи.

— Тъкмо драконът в теб го направи, въпреки мнението, което имаш за драконите — продължих разпалено. — За един драгар неговият дом контролира всичко. Начинът му на живот, целите му, уменията му, неговите сили и слабости. Не съществува нищо, буквално нищо, което да е с по-силно влияние върху един драгар, от неговия дом. От дома, в който той е роден, все едно как е израснал. При хората може би е различно, но… трябваше да се сетя. Проклятие! Трябваше да се сетя. Сто неща сочеха натам.

— В името на Имперската обич, Влад! Какво е то?

— Крейгар — казах, вече кротко, — помисли малко. Този наш приятел не е просто джерег, той също така притежава жаждата за кръв на дракон и геройството на дзур.

— Е, и?

— Ами прегледай записките си, приятелю. Помниш ли баща му? Защо не си намерил повече за него? Продължавай, довърши си проучването. Но още сега мога да ти кажа какво ще откриеш. Баща му е убил някого. Друг джерег, малко преди Междуцарствието. Джерегът, когото е убил, е бил под закрилата на Господар на дракони; за да съм точен, на лорд Ейдрон. Планът на Мелар не е бил съставен, за да свие златото на джерегите и да се измъкне жив — целият му смисъл е в това той самият да бъде убит. Повече от триста години е замислял нещата така, че да бъде убит, навярно с моргантско оръжие; все едно му е. Ще бъде убит, информацията, която е събрал за дзур, ще се разкрие и ще им натика лицата в калта. А в същото време двата дома, които мрази най-много, драконите и джерегите, ще се унищожат взаимно. Цялата работа е за отмъщение, Крейгар — отмъщение за начина, по който са се отнасяли към него като мелез, и отмъщение за смъртта на баща му. Отмъщение, толкова храбро, колкото е един дзур, толкова жестоко, колкото е един дракон, и толкова коварно, колкото е един джерег. Това е цялата работа, Крейгар.

Крейгар приличаше на криота, току-що открил, че в мрежата му е нагазил дракон. Мина през същата процедура, през която бях минал и аз, като всяка малка подробност идваше на мястото си, и също като мен заклати глава от удивление, а лицето му се вкамени, стъписано.

— Мамка му, шефе!

Кимнах.

15.

„Взреш ли се в челюстта на дракона, бързо помъдряваш“.

Банкетната зала на Черен замък си беше същата като предния път. Няколко различни лица, няколко от същите лица, много безлични лица. Застанах за миг на прага, след което пристъпих вътре. Исках да посъбера мислите си, а и да оставя стомаха си да мине през процедурата по съвземане, преди да съм се захванал с по-сериозна работа.

„Можеш ли да повярваш, шефе, че на Мороулан всъщност му харесва така?“

„Знаеш ги драконите, Лойош“.

Крейгар беше отделил един час и беше потвърдил всичките ми предположения около произхода на Мелар. Изглежда, че баща му наистина беше тъкмо този, чиято работа бе предизвикала втората война дракон — джерег, за която Крейгар също не беше чувал. Сведенията за нея в хрониките на лиорните бяха пръснати, но ясни. Събитието се беше случило и повече или по-малко — точно така, както ми го разказаха.

Всичко се напасваше много добре. А не бях по-близо до измислянето как да се справя, отколкото преди ден. Това наистина беше обезпокоително. Цялата тази информация всъщност трябваше да се окаже храна за нещо повече от чистото удоволствие при решена загадка. О, разбира се, това означаваше, че вече знаем, че определени неща няма да свършат работа, след като Мелар нямаше никакво намерение да напусне жив Черен замък, но и преди това не бях имал никаква идея какво да направя, така че беше все едно. Хрумна ми, че колкото повече научавам, толкова по-труден, вместо по-лесен, се оказва случаят. Може би просто трябваше да се постарая да забравя повечето неща.

И в този момент осъзнах, че трябва да реша още една загадка. Не беше голяма, нито трудна, но изпитвах известно любопитство защо Мелар изобщо е взел със себе си телохранители, след като не смята да се опитва да спасява живота си. Не беше много важно, навярно, но засега не можех да си позволя да пропусна нищо. Тъкмо това ме беше върнало в банкетната зала; да ги огледам добре и да видя дали мога да науча нещо, да предположа нещо или поне да елиминирам нещо.

Закрачих безцелно из тълпата — усмихвах се, кимах, отпивах. След петнайсетина минути забелязах Мелар. Събудих спомена за двете лица, които ми бе подал Лойош, и открих двамата телохранители, на няколко стъпки встрани от него.

Приближих се до тях толкова, колкото сметнах за безопасно, и ги огледах. Да, и двамата бяха бойци. Притежаваха онези движения или стойка, които издават физическа сила. И двамата бяха едри мъже, с големи здрави ръце, и двамата бяха доста опитни в наблюдаването на тълпа, без да им проличи.

Защо обаче го правеха? Вече бях убеден, че нямат намерение да спират убиец, така че трябваше да имат друго предназначение. Частица от мен напираше да се оправи с тях тук и веднага, но нямах намерение да го свърша, преди да съм разбрал каква им е задачата. И, разбира се, нямах гаранция, че ще успея.

Много внимавах да не забележат наблюдението ми, но никога не можеш да си сигурен, разбира се. Огледах ги колкото можех по-внимателно за скрити оръжия, но странно, не забелязах такива. И двамата бяха с мечове, стандартните драгарски дълги мечове, и двамата носеха и по една кама. Но скрито оръжие не забелязах.

След пет минути се обърнах и тръгнах към изхода, проправяйки си внимателно път през гъстата гмеж. Почти бях стигнал до вратата, когато Лойош прекъсна размишленията ми.

„Шефе, един главорез, зад тебе“.

Обърнах се навреме и видях, че единият от тях ме приближава. Изчаках го. Спря се на около стъпка пред мен — в онова, което наричам „застрашаваща зона“. Не бях застрашен. Е, може би малко. Той пропусна предисловията.

— Предупреждавам те, мустак. Не се опитвай.

— Какво да опитвам? — попитах най-невинно, макар че сърцето ми се смъкна малко надолу. Обидата пренебрегнах; по-скоро бих ги обръснал, отколкото да си позволя да се ядосам. Но намекът, съдържащ се във фразата, беше, да го наречем, не много приятен.

— Каквото и да е — последва отговорът. Той ме изгледа още няколко секунди, след което се обърна и си тръгна.

Проклятие! Значи Мелар знаеше, че го дебна. Но защо ще иска да ме спре? О, не го искаше, разбира се. Действаше по допускането, че съм пуснат подир него и че представа си нямам защо го прави. Изглеждаше логично: ако по някакъв начин се бях издал, което със сигурност беше възможно, нямаше да е в характера му да го пренебрегне. Играеше си играта до дръжката. (Много интересен израз, нали?)

От това ми стана някак по-добре, но не много. Лошото беше, че Мелар знаеше откъде идва заплахата. Въпреки че телохранителите му нямаше да спрат пряко нападение, фактът, че знаят за мен, сериозно отрязваше шансовете ми да му изляза с нещо хитро — а каквото и да измислех тепърва, трябваше да е нещо хитро. Докато напусках залата, усетих как първите проблясъци на по-малкото братче на отчаянието се разбуждат в мен.

Щом излязох през вратата, спрях и се свързах с Алийра. Кой знае, може пък двете със Сетра да бяха измислили нещо. Тъй или иначе чувствах, че трябва да им съобщя какво съм научил.

„Какво има, Влад?“

„Нещо против да намина да се видим? Имам малко информация, която едва ли ще ти хареса“.

„Горя от нетърпение — отвърна тя. — Ще те чакам в покоите си“.

Тръгнах по коридора към стълбите и видях, че Мороулан слиза по тях. Кимнах му и понечих да го подмина. Той обаче ме привика с пръст. Спрях и продължих след него към библиотеката. Влязох послушно и седнах. Ситуацията неприятно ми напомняше за някой слуга, когото са привикали, за да го скастрят, че не е почистил добре нощните гърнета.

— Влад — заговори той, — може би ще бъдеш така добър да ме осветлиш какво точно става?

— А?

— Някъде се е случило нещо, за което не знам. Чувствам го. Подготвяте се за ход срещу Мелар, нали?

Кълна се в пръстите на Вийра! Цялата ли Империя го беше научила вече? Той започна да отмята точките.

— Алийра е доста изнервена покрай цялата тази работа и не знае какво да прави. Ти се държеше по същия начин, поне до вчера. Днес, както ме уведомиха, ако мога да се изразя така, са те забелязали да душиш около Мелар. Виждам Алийра, и тя е също точно толкова доволна от живота, колкото можеш да си представиш. После те виждам да се качваш по стълбите, за да се видиш с братовчедка ми, предполагам, и изведнъж имаш вид на човек, който знае какво прави. Е, ще благоволиш ли все пак да ми обясниш какво точно сте замислили двамата?

Помълчах малко; след което заговорих, бавно и внимателно:

— Ако днешното ми поведение е по-различно от вчера, то е защото разреших загадката — не проблема. Все още нямам никаква представа какво да направя по него. Ще кажа обаче, че нямам никакво намерение да направя нещо, което по някакъв начин би компрометирало теб, твоята клетва или твоя дом. Заявих това вчера и нямам никаква причина да променя решението си. Това достатъчно ли е?

„А така, шефе. Давай!“

„Млъкни, Лойош“.

Мороулан се взря в мен, дълго и проницателно, сякаш се опитваше да ми направи мозъчна сонда. Лаская се обаче, че дори на Деймар ще му е трудно да го направи, без да усетя. Мороулан, смятам, също ме уважава твърде много, за да го направи преди първо да е попитал. Пък ястребовите очи трябва да си стоят на главите на Господарите на ястребите, където им е мястото.

Той кимна късо.

— Е, добре. Повече няма да го обсъждаме.

— Честно казано — отвърнах, — не знам какво се върти в ума на Алийра. Както предположи, тръгнал бях да се видя с нея, когато се сблъсках с теб. Но нищо не съм замислял с нея… засега. Надявам се, че и тя не е замислила нещо без мен.

Лицето му помръкна.

— На мен би ми харесало още по-малко.

Свих рамене.

— Така и така съм тук, кажи ми: провери ли за онези телохранители.

— Да, огледах ги. Какво те интересува?

— Магьосници ли са?

Той като че ли влезе за миг във вътрешен спор. После кимна.

— Да. И двамата. При това доста вещи.

Проклятие. Добрите новини направо се трупаха.

— Е, добре. Да искаш нещо друго?

— Не… всъщност да. Ще съм ти благодарен, ако държиш Алийра под око.

— Да шпионирам Алийра?

— Не! — каза той натъртено. — Само ако се опита да направи нещо, което може би не трябва да прави — мисля, че ме разбираш. Тогава се опитай да го обсъдиш с нея, а?

Кимнах и последното късче от главоблъсканицата дойде на мястото си. Разбира се! Точно от това се беше безпокоил Мелар! Беше с телохранители, за да не бъде убит от неджерег. Явно беше чувал за Пътедир.

Решаването на този последен къс от загадката изобщо не ме приближи до отговора й; и нищо чудно. Сбогувах се с Мороулан и се заизкачвах по стълбите към стаите на Алийра. През цялото време усещах погледа му в гърба си.

— Какво те задържа? — попита Алийра.

— Мороулан поиска да си побъбрим.

Забелязах, че днес Алийра наистина е в чудесно настроение. Очите й бяха яркозелени и блестяха. Беше се облегнала на таблата на леглото и галеше разсеяно някаква котка, с която не ме бяха запознавали. Лойош и котката се изгледаха с абстрактна кръвожадност.

— Разбирам — каза тя. — И за какво?

— Изглежда, смята, че си наумила нещо. Между другото, аз също. Нещо против да ми го кажеш?

Тя повдигна вежди и се усмихна.

— Може би. Но ти пръв.

Котката се превъртя на гръб, настоявайки някой да се позанимава с коремчето й. Дългата й бяла козина леко щръкна, сякаш реши да отрече присъствието на Лойош. Алийра се подчини.

„Ей, шефе“.

„Да, Лойош?“

„Не е ли отвратително, че някои хора задоволяват прищевките на тъпи животни?“

Не отговорих.

— Първо, Алийра, предишната ни идея няма да свърши работа.

— Защо?

Като че ли не се притесни особено. Аз вече започвах.

— Причините са много — казах. — Но главната е, че Мелар няма намерение да напуска.

Обясних й изводите ни за плановете и мотивите на Мелар. Изненадващо, първата й реакция беше подобна на моята — тя поклати глава с възхищение. После очите й бавно добиха металносив оттенък. Потръпнах.

— Няма да му позволя да се измъкне с тоя номер. Знаеш го, нали?

Е, всъщност не че го знаех, но се опасявах от нещо подобно.

— Какво ще направиш? — попитах я тихо.

Тя не отговори, но опипа дръжката на Пътедир.

Запазих гласа си тих, спокоен и сдържан.

— Ако го направиш, Мороулан ще е принуден да те убие, нали знаеш?

— И какво от това?

— Защо не измислим по-добър начин?

— Например?

— По дяволите, не знам! За какво мислиш, че си блъскам главата от няколко дни? Ако можем да измислим някакъв начин да го убедим да напусне, все още можем да се придържаме към първоначалната идея — проследяваме го с Пътедир и го спипваме там, където се появи. Само да имах повече време!

— Колко време имаш?

Много добър въпрос. Ако извадехме много, много голям късмет, новината нямаше да изтече още три дни. Но, за съжаление, не можех да разчитам на късмет. А по-лошото беше, че и Демона не можеше. Какъв щеше да бъде следващият му опит? И какви шансове щях да имам да го спра? Отговорът на последния въпрос никак не ми хареса.

— Днес или утре — отговорих.

— И какво става след това? — попита тя.

— Портата на смъртта се разтваря. Работата излиза от ръцете ми, тялото ми го намират някъде и пропускам една хубава война. Ти ще видиш тази война. Блазе ти.

Тя се ухили гадно.

— Може и да ми хареса.

Отвърнах й с усмивка.

— Като нищо.

— Но — призна тя, — това никак няма да е добре за дома.

И тук се съгласих.

— От друга страна — каза тя, — ако го убия, няма проблем. Двата дома не се бият, уязвени са само Дзур, но на кого му пука за тях? Е, сигурно можем да измислим някакъв начин да прихванем информацията за тях, преди да изтече.

— Те не са проблемът — отвърнах й. — Проблемът е, че ти загиваш, или ще трябва да убиеш Мороулан. Не мога да приема нито една от двете възможности за идеален изход.

— Нямам никакво намерение да убивам братовчед си — заяви Алийра.

— Страхотно. Тогава го оставяш жив, с мъртво реноме.

Тя потръпна.

— Не съм безразлична към честта на братовчед ми. Просто съм по-загрижена за прецедента от Мороулан.

— Има и още нещо — добавих.

— О?

— Честно казано, Алийра, не съм убеден, че можеш да поразиш Мелар. Пазят го двама експерти, и двамата са добри бойци и също толкова добри магьосници. Вече ти казах кой го е обучавал в бойно изкуство и не си забравила, че е бил достатъчно добър, за да си извоюва място в дома Дзур. Той е решен, че ще го убие само джерег, и се боя, че може би е осигурил всичко необходимо, за да стане така. Изобщо не съм сигурен, че ще можеш да го убиеш.

Тя изслуша търпеливо монолога ми, след това се усмихна цинично.

— Все някак ще се оправя.

Реших да сменя темата. Можех да опитам само още едно нещо, а то най-вероятно щеше да ме убие. Никак не ми харесваше, затова попитах:

— Между другото, Сетра къде е?

— Върна се на Дзур планина.

— Така ли? Защо?

Алийра заби поглед в пода, след което отново обърна внимание на котката.

— Подготвя се.

— За какво?

— За война.

Просто чудесно.

— Смята, че ще се стигне до война?

Алийра кимна.

— Не й казах какво се каня да направя, така че тя приема, че ще се стигне.

— И иска да е сигурна, че драконите ще спечелят, а?

Алийра ме погледна.

— Не е в нрава ни да се бием за загуба.

Въздъхнах. Какво пък, сега или никога. Реших се.

„Ей, шефе, недей да го правиш“.

„Прав си. Но нали за това ми плащат. Хайде, млъкни“.

— Едно последно нещо, Алийра.

Очите й се присвиха. Предполагам, че беше доловила нещо в гласа ми.

— И то е?

— Все още работя за Мороулан. Той ми плаща и следователно му дължа известно количество лоялност. Това, което се каниш да направиш, е в пряко нарушение на неговите желания. Няма да ти го позволя.

И просто ей така, още докато завършвах речта си, Пътедир се озова в ръката й и острието му бе насочено в гърдите ми. Тя ме измери хладно с очи.

— Смяташ ли, че можеш да ме спреш, джерег?

Издържах погледа й.

— Вероятно не — признах. Какво по дяволите? Както я гледах, виждах, че е готова да ме убие на място. — Но ако го направиш, Алийра, Лойош ще убие котката ти.

Никаква реакция. Уф. Понякога си мисля, че Алийра изобщо няма чувство за хумор.

Погледнах надолу към острието. Само две стъпки го деляха от гърдите ми… и от душата ми, някога била на брат й. Спомних си един момент, беше сякаш преди векове, когато се бях озовал в същото положение с Мороулан. Тогава, както и сега, мислите ми се бяха насочили към това кое оръжие ми е най-близо. Отровна стрела щеше да е пълно губене на време. Отровата ми действа бързо, но не чак толкова бързо. Не става. Трябваше да прибегна до убийство — нищо друго не вършеше работа. Шансът ми тогава беше нищожен. Сега беше още по-лошо. Мороулан поне не беше извадил оръжието си.

Отново погледнах очите й. Очите на този срещу теб са първото нещо, което ти подсказва дали се кани да се задейства. Усетих дръжката на камата горе в десния ми ръкав — с острието навън. Щеше да е нужно рязко движение надолу, и щеше да е в ръката ми; едно движение нагоре след това щеше да я забие в гърлото й. От това разстояние не можех да пропусна. От това разстояние не можеше и тя. Вероятно щях да съм мъртъв преди нея и нямаше да могат да ме пресъживят.

„Само кажи, шефе. Ще й скоча в очите преди да…“

„Благодаря, но задръж засега“.

Онзи, предишния път, Мороулан се беше отказал да ме убие, защото трябваше да ме използва, а аз се спрях малко преди да нанеса смъртната обида. Този път, сигурен бях, Алийра нямаше да се откаже — решеше ли да действа, беше толкова упорита, колкото съм аз. В края на краищата, помислих с горчивина, по някакъв шантав начин нали бяхме роднини.

Приготвих се за действие — трябваше пръв да нанеса удара, ако изобщо можех да разчитам на някакъв шанс, тъй че нямаше смисъл да изчаквам. Беше странно; осъзнах, че всичко, което бях правил след първата ми среща с Демона, беше насочено към това или да измисля начин как да убия Мелар, или да попреча на някой друг да ми реши проблема.

Изгледах я. Готов… сега… почакай… спрях. Какво правиш, Влад? Ще убиеш Алийра? Тя ще те убие? Какво, в името на великото море на хаоса, щеше да реши това? Да, Влад, да. Мислиш добре. Трябва само да убиеш един гост на Мороулан… и най-неподходящия при това! Да, трябва само Алийра да умре. Това би…

— Чакай малко! — извиках. — Хванах го!

— Какво си хванал? — попита тя студено.

Изобщо не рискуваше срещу мен — знаеше какво хитро копеле съм.

— Всъщност — заговорих с малко по-спокоен тон, — ти си го хванала.

— И какво, ако обичаш, съм хванала?

— Велико оръжие — казах.

— Да, безспорно — съгласи се тя, без да отстъпва и на косъм.

— Оръжие — продължих аз. — Оръжие, което е невъзвратимо свързано с душата ти.

Тя изчака спокойно да продължа. Пътедир все така бе насочен към гърдите ми.

Усмихнах се, въпреки че за първи път от няколко дни бях съвсем сериозен.

— Ти няма да убиеш Мелар, приятелко. Той ще убие теб.

16.

„Добавянето на една нишка променя цялата дреха“.

По това не можеше да има никакъв спор: през последните няколко дни прекалявах с телепортиранията. Задържах се няколко мига в телепортната зона на сградата с кантората ми, след което се втурнах нагоре по стълбите като дзур, тръгнал на лов. Профучах покрай секретаря ми, преди да е успял да ме натовари с досадните служебни дреболии, и казах:

— Доведи Крейгар. Веднага.

Нахълтах в кантората и се тръснах в стола. Време беше да помисля здраво. Докато стомахът ми се успокои, подробностите на плана започнаха да се избистрят. Разчетът на времето трябваше да е прецизен, но това не беше ново. Оставаха някои неща, които трябваше да проверя, да се уверя, че могат да се извършат, но за тях щях да се погрижа предварително и може би щях да измисля начин да преодолея проблемите, ако такива възникнеха.

Дадох си сметка също така, че ще ми се наложи да завися от много повече хора, отколкото би ми се искало, но какво пък — животът е пълен с рискове.

Започнах да отмятам точките една по една, когато забелязах, че Крейгар си седи пред мен и чака да го забележа. Въздъхнах.

— Какви са новините днес, Крейгар?

— Мелницата за слухове всеки момент ще избухне… тече от няколко посоки.

— Лошо?

— Лошо. Няма да можем да го задържим това под наметалата си много задълго. Много неща се събраха вече. А и труповете само влошиха работата.

— Трупове ли?

— Мда. Два трупа са намерени тая заран. И двата — на магьоснички, от Лявата ръка.

— А, да. Едната трябва да е оная, дето я обсъдихме вчера.

— Да. Другата не знам коя е. Предположението ми е, че Демона е открил още някой, който прекалява с разпространяването на слухове.

— Би могло. Случайно да е убита с единичен удар с кама в сърцето?

Погледна ме изненадано.

— Да, така е. Откъде знаеш?

— И на нея има магия, пречеща да се пресъживи, нали?

— Да. Коя е тя, Влад?

— Така и не научих името й, но беше точно както ти каза, магьосничка от Лявата ръка. Беше замесена в премахването на Мороулан и той го прие лично. Всъщност не знаех, че ще е точно с единичен удар на кама в сърцето, но точно така го беше убила тя, а той притежава известно чувство за поетична справедливост.

— Разбирам.

— Нещо друго, по-важно?

Той кимна.

— Мда. Днес не бих се показвал навън, ако бях на твое място.

— О? Какво си чул?

— Изглежда, че Демона не те обича.

— Чудесно. Как го разбра?

— Имаме няколко приятели в организацията му, чули са разни слухове.

— Страхотно. Наел ли е някого?

— Няма как да се разбере със сигурност, но не би ме изненадало.

— Жестоко. Дали да не го поканя за приятелска игра на „Завърти камата“ и така да уредим цялата работа.

Крейгар изсумтя.

— Смяташ ли — казах, — че ще отстъпи, ако му свършим тая работа с Мелар?

— Може би. Всъщност много е вероятно, стига да го направим навреме… тоест, преди мълвата да стигне твърде далече. Според това, което чух, не остава много време. Предполагам, съветниците вече усещат как ще им се бръкне в кесиите. Няма да могат да избегнат дълго даването на обяснение.

— Спокойно. Няма да им се наложи.

Той изведнъж се стегна.

— Имаш ли нещо?

— Мда. Не че ужасно се гордея с него, но ще трябва да стане номерът… поне част.

— Коя част?

— Трудната.

— Какво имаш предвид?

— Почакай малко.

Станах и отидох до прозореца. Погледнах автоматично към улицата долу и го отворих.

„Лойош, виж дали ще можеш да намериш Деймар. Ако го намериш, попитай го дали има нещо против да си пренесе телесата тук“.

Тоя път поне Лойош отлетя без коментарите си.

— Хайде, Влад, какво си измислил?

— Пусни съобщение, че адски искам да се видя с Кийра. После извади хиляда златни от трезора и ги донеси тук.

— Но какво…

— Просто го направи. Ще обясня по-късно, след като всички се съберат тук.

— „Всички?“ Колко души да очаквам?

— Ъъъ, чакай да видя… петима. Не, шестима.

— Шестима? Заседателна зала ли трябва да наема?

— Чупка!

Останах да чакам и запревъртах отново плана в ума си. Най-засуканата част, доколкото разбирах, беше дали Кийра ще може да извърти подмяната. Разбира се, ако някой можеше да се справи, то този някой беше Кийра, но подозирах, че ще е трудно дори за нея.

Имаше, разбира се, и още по-засукана част, но се постарах да не мисля за нея.

Алармите — и псионични, и звукови — се задействаха отведнъж. Превъртях се на пода и в ръката ми се озова готовата за мятане кама. Секретарят ми нахлу вътре със сабя в едната ръка и кама в другата. Чак тогава разбрах какво е станало — видях Деймар, реещ се във въздуха с кръстосани крака, на около три стъпки над пода.

Останах много доволен, че докато изпружи крака и се изправи (или по-скоро стъпи долу, в случая), в кантората ми вече имаше четирима души с извадени оръжия.

Станах, прибрах камата и вдигнах ръка.

— Лъжлива тревога — обясних. — Но поздравления.

Деймар се заозърта с кротко любопитство. Секретарят ми с голяма неохота прибра оръжията си.

— Той нахълта през всичките ни телепортни прегради, все едно че ги нямаше! Той…

— Знам. Но всичко е наред, спокойно.

Те постояха за миг, после свиха рамене и си излязоха, като хвърляха намръщени погледи към Деймар, който вече изглеждаше искрено учуден.

— Ама вие наистина ли имахте телепортни прегради? Не забелязах.

— Трябваше да се сетя да ги накарам да ги изключат. Все едно. Радвам се, че дойде.

— Няма проблем. Какво ти трябва?

— Още малко помощ, приятелю. Седни, ако обичаш. — Дадох пример, като издърпах стола си и се наместих в него. — Как си с илюзиите?

Той помисли малко.

— С правенето или с развалянето?

— С правенето. Можеш ли да направиш добра, и то бързо?

— Под „бързо“ предполагам имаш предвид толкова бързо, че никой да не види междинните стадии. Прав ли съм?

— Да, и с малко или никакво време за загрявка. Бива ли те за това?

Той сви рамене.

— Кийра бива ли я в кражбите?

— Странно, че повдигаш точно този въпрос. Тя ще дойде тук… скоро, ако имам късмет.

— О, нима? Би ли имал нещо против да ми обясниш какво става?

— Хм. Би ли имал нещо против да изчакаме с обясненията, докато не се съберат всички?

— Защо не? Тъкмо ще си помедитирам малко. — Вдигна си краката от пода, затвори очи и почна да си медитира.

В този момент Лойош почука на прозореца. Отворих го. Той влетя и кацна на дясното ми рамо. Погледна Деймар, изсъска учудено и извърна глава.

Посегнах за контакт с жена ми и я намерих.

„Миличко, би ли прескочила до кантората ми за малко?“

„Разбира се. Предполагам, че нямаш работа за мен, нали?“

„Не точно, но почти“.

„Влаад! Спипал си нещо!“

„Да“.

„Какво е? Не, предполагам, че искаш да изчакаш, докато дойда. Ей сегичка“.

Повторих процеса с Алийра и тя се съгласи да се телепортира. Този път обаче съобразих да изключа защитните магии, преди да е пристигнала.

Тя се огледа.

— Значи това ти е кантората. Изглежда съвсем функционално.

— Благодаря. Малка е, но отива на скромния ми стил.

— Разбирам.

Едва тогава забеляза Деймар, който продължаваше да се носи на три-четири стъпки над пода, и завъртя очи с досада, почти в стила на Коути. Деймар отвори своите и стъпи долу.

— Здрасти, Алийра.

— Здрасти Деймар. Да си бъркал в мозъка на някоя текла напоследък?

— Не — отвърна той невъзмутимо. — Да не би да имаш някоя, в чийто мозък искаш да бръкна?

— В момента не. Попитай ме пак другия Цикъл.

— Непременно.

И сигурно щеше да я попита, помислих, стига и двамата да бяха тук дотогава.

В този момент пристигна Коути, тъкмо навреме, за да предотврати по-нататъшните сблъсъци между ястреб и дракон. Тя много топло поздрави Алийра. Алийра й отвърна с лъчезарна усмивка и двете се отделиха в ъгъла да си побъбрят. През последните няколко месеца бяха станали много близки приятелки, най-вече заради взаимното им приятелство с лейди Ноуратар. Ноуратар беше дракон, минал към джерег, а после минал отново към дракон, и преди време беше партньорка на Коути, ако си спомняте. Алийра бе изиграла съществена роля, за да си върне Ноуратар полагащото й се място като Господарка на дракони. Е, аз също, но все едно. Това е друга история.

Тогава ми хрумна, че Ноуратар щеше да е поредната личност, оказала се в небрано лозе заради цялата тая работа. Двете й най-добри приятелки щяха да се опитват да се убият една друга, а тя имаше причини да е лоялна и към двете страни. Избих го от ума си. Бяхме тук тъкмо за да я предпазим от необходимостта да прави подобен избор.

Скоро влезе Кийра, последвана от Крейгар. Той ми подаде една голяма кесия, която веднага връчих на Кийра.

— Пак ли работа, Влад? Трябва да те науча на занаята. Щеше да си спестиш много време и пари, ако можеше да го правиш сам.

— Кийра — казах, — часовете на деня няма да стигнат да ме научиш на изкуството си. Освен това дядо ми никога не е одобрявал кражбата. Готова ли си да ми помогнеш в това? Каузата е добра.

Тя претегли разсеяно кесията в шепата си — несъмнено пресмятайки колко империала има вътре с точност до два-три.

— Нима? Е, добре. Предполагам, че бездруго щях да ти помогна. — Усмихна ми се и погледна другите в стаята.

— Ах, да. Кийра, това е Алийра е’Кийрон…

— Познаваме се — прекъсна ме Алийра.

Усмихнаха се една на друга и с изненада забелязах, че усмивките им като че ли са искрени. Бях се поуплашил малко, защото Кийра веднъж беше откраднала нещо от Алийра. Приятелствата понякога изникват точно там, където най-малко ги очакваш.

— Е, добре — казах, — да се хващаме на работа. Смятам, че всички тук се познавате, нали?

Нямаше възражения.

— Така. Да се настаним удобно.

Крейгар, при това без да му споменавам, се беше погрижил да внесат шест стола и беше поръчал хубаво вино и шест чаши. Щом всичко пристигна, той обиколи стаята да се увери, че всеки е седнал и чашата му е пълна, преди да се разположи и той. Деймар се отнесе с презрение към стола си и предпочете да се рее. Лойош зае мястото си на дясното ми рамо.

Започнах да се чувствам малко нервно от цялата работа. В тази стая се бяхме събрали майстор крадец, висш благородник от дома на Ястреба, Господарка на дракони, извеждаща родословната си линия чак от самия Кийрон, и свръхпрофесионален убиец. И Крейгар. Всичко това просто ме притесни малко. Кой бях аз, че да използвам тези хора все едно, че са някакви си прости джереги, които наемаш и после разкарваш?

Засякох погледа на Алийра. Гледаше ме строго и доверчиво. Коути също — чакаше търпеливо да опиша как ще се измъкнем от цялата каша.

Ами това бях, разбира се. Мъжът на Коути, приятелят на Алийра… и нещо повече — този, който вероятно знаеше как да се справим със създалото се положение.

Окашлях се, отпих от виното и подредих мислите си.

— Приятели — започнах, — бих искал първо да благодаря на всеки от вас затова, че дойде тук и се съгласи да ми помогне в това нещо. За някои от вас, разбира се, е изключително важно този проблем да бъде разрешен благоприятно. И на вас бих искал да добавя, че се чувствам изключително поласкан от доверието, че ще се справя с него. На онези от вас, които нямат пряк интерес, съм дълбоко благодарен, че изобщо са готови да ми помогнат. Давам ви искрените си уверения, че няма да го забравя.

„Шефе, карай по същество“.

„Млъкни, Лойош“.

— Колкото до проблема, ами, повечето от вас го знаят, в една или друга степен. Казано простичко, един висш благородник на джерег е под закрилата на лорд Мороулан, а се налага да бъде убит, при това не по-късно от утре. — Направих пауза, за да отпия, както и за ефект. — В противен случай ще последват събития, които ще са в сериозен ущърб за някои от нас.

Алийра изсумтя на сдържаността ми. Кийра се изкиска.

— Най-важното, което трябва да запомним, е ограничението във времето. По причини, в които бих предпочел да не навлизам, разполагаме само с днес и утре. Днес би било много по-добре, но се опасявам, че днес ще трябва да изгладим трудностите и да упражним ролите си.

— И така, за някои от нас е важно — хвърлих поглед към Алийра, но лицето й не издаваше никаква емоция, — че няма да бъде направено нищо, което би компрометирало реномето на Мороулан като домакин. Тоест, не можем да направим нищо на това лице, Мелар, докато той е гост на Черен замък, нито можем да го принудим да напусне чрез някакви заплахи или магия, например контрол над ума.

Огледах ги. Все още ме слушаха внимателно.

— Мисля, че открих метод. Позволете ми първо да демонстрирам какво имам предвид, за да се оправим с трудната част, преди да продължа с останалото. Крейгар, стани за малко, ако обичаш.

Той се подчини. Измъкнах се от бюрото и извадих рапирата си. Той повдигна вежди, но не каза нищо.

— Да допуснем за малко — казах, — че имаш скрити по тялото си оръжия, на всички въобразими места.

Крейгар се подсмихна. „Да допуснем за малко“, как не!

— Извади си меча — продължих аз — и застани в гард.

Той го направи, като се извърна напред и мечът му се насочи точно в очите ми. Оръжието му беше много по-тежко и по-дълго от моето и образуваше права линия от неговите очи до моите. Дланта му беше извърната надолу, лакътят — навън. Долавяше се известно изящество, въпреки че все пак смятах източната позиция „ан гард“ за по-елегантна.

Постоях за миг, след което атакувах, симулирайки драгарското движение за посичане в главата. Стигнах до главата, малко под линията на меча му, под остър ъгъл нагоре.

Той отвърна с очакваното париране, като смъкна лакътя си така, че мечът му също се изви под ъгъл, още по-остър от моя. В същото време силата на оръжието му се изпречи на слабостта на моето. Това му осигури много добра позиция за посичащ удар към главата ми; но преди да го нанесе, аз се задвижих и…

… усетих, че нещо леко се опира в корема ми. Погледнах надолу и видях лявата му ръка. Ако битката беше истинска, тази ръка щеше да е стиснала кама. Ако бяхме сами, сигурно щеше да използва истинска кама, без да ме порази с нея, но беше предпочел да не показва на всички тези хора къде крие допълнителните си оръжия. Заех нормална стойка, поздравих го и прибрах рапирата.

— Откъде — попитах го — извади тази кама?

— От канията под левия лакът — отвърна той без колебание.

— Добре. Има ли друго място, откъдето можеш да я извадиш също толкова ефикасно?

Той помисли малко, след което каза:

— Разполагам с лява подлакътна кания с пружинен механизъм, пригодена за употреба с лявата ръка. Ако се бях приготвил за изваждане с дясна ръка, което е също така обичайно, тогава бих се спрял на обикновена кания на кръста. И в двата случая е бързо. Мога да използвам факта, че цялата лява страна на тялото ти е незащитена, и да атакувам със същото движение, с което я изваждам. Кания на бедрото ще означава, че трябва да смъкна ръката си повече, отколкото е допустимо, да се прави кръстоска пред тялото не е нужно, а всичко друго ще е по-лошо.

Кимнах.

— Много добре. Коути, имаш ли да добавиш нещо, или си съгласна?

Тя помисли малко, след което поклати глава.

— Не, той е прав. Ще е едно от тези двете.

— Така. Крейгар, искам да ми осигуриш две моргантски ками.

Той ме погледна изненадано, след което сви рамене.

— Става. Колко силни да са?

— Достатъчно силни, за да разбере всеки, че са моргантски, но не толкова силни, че да си личи, когато са в каниите.

— Ясно. Мога да намеря две такива. И, чакай да отгатна, сигурно искаш едната да е с подходящия размер за кания на кръста, а другата — за подлакътна.

— Схвана. Чакай да помисля малко… — Бях огледал много внимателно за оръжията, които носеше Мелар, но ме беше интересувала не толкова големината им, колкото къде са. Помъчих се да си спомня… Къде беше онази малка издутина? Ах, да. А когато се обърна след разговора с Господаря на ястреби, колко от дръжката бях видял от канията на кръста? Така. Приличаше на стандартна костена дръжка. Колко дълго трябваше да е острието, за да е балансирана добре? И колко широко? Чувствах, че съм много близо.

— Канията на кръста — казах. — Обща дължина трийсет и пет сантиметра, от които половината е острие. Малко над два и половина сантиметра ширина в най-широката част. Подлакътна кания: да речем двайсет и три обща дължина, четиринайсет острие и два и половина ширина при предпазителя. — Млъкнах. — Някакъв проблем?

Той ме погледна с неудобство.

— Не знам, Влад. Би трябвало да мога ги намеря, но не мога да съм сигурен. Ще говоря със снабдителя си и ще видим какво има той, но си адски прецизен.

— Знам. Но се постарай. А, да не забравиш — този път не трябва да са непроследими.

— Това ще ме улесни.

— Добре.

Обърнах се към Кийра.

— А сега — големият въпрос. Можеш ли да облекчиш Мелар от две ками, без той да забележи? И още по-големият проблем — без телохранителят му да забележи? Говоря, разбира се, за камите под лакътя и на кръста.

Вместо отговор тя само се усмихна.

— Хубаво. А сега: можеш ли да ги върнеш след това? Да ги поставиш на мястото им, без да забележи?

Тя свъси вежди.

— Да ги върна? Не знам… Мисля, че да… защо не? Доколкото схващам, искаш да ги сменя с други, нали?

Кимнах.

— И — добавих — не забравяй, че ще бъдат моргантски ками, така че трябва да останат незабелязани при подмяната.

Тя махна пренебрежително.

— Ако изобщо мога да го направя, това, че ще са моргантски, е без значение. — За миг погледът й стана блуждаещ и забелязах как ръката й леко потрепера, докато превърташе наум нужните движения. — Камата на кръста — заяви накрая — може да стане. Колкото до другата… Замисли се отново. — Влад, сигурен ли си, че има пружинен механизъм за лява ръка, или просто е обърната за вадене с дясната?

Замислих се. Върнах отново спомена как го видях и онази издутина, която трябваше да е от камата, но не можах да го изчистя съвсем.

— Не знам. Сигурен съм, че нещо има, едното или другото, но просто не мога да кажа кое. Хм, току-що ми хрумна, че ако е с обратно изваждане, няма да може да я използва за това, за което говорим, тъй че всъщност е без значение. Можем да приемем…

— Чакай, Влад — намеси се Крейгар. — Не забравяй, че е обучаван като майстор на меча. Това значи, че ще е подготвен да се бие с меч и кама. Възможно е да разполага с пружинен механизъм, за да може само да извие китката и ножът да падне в дланта му.

Кимнах.

— Ти имаш ли подлакътна кания, Влад? — попита Кийра. Почувствах се неловко да обсъждам този въпрос, но разбрах какво си мисли и въпросът й беше уместен. Кимнах.

— Пружина или за вадене с дясна ръка?

— Вадене с дясна ръка — отвърнах.

Тя стана.

— Тия са по-лесни, но това ще се компенсира с факта, че ще го наблюдаваш. Да видим какво мога да направя… — Мина пред Коути и Крейгар и застана пред бюрото ми. Постави чашата си на педя от моята. Държах я хлабаво и маншетът беше леко отворен, което трябваше да я улесни.

Задържах очи върху ръката си и пръстите й, докато оставяше чашата. Доколкото можех да преценя, ръката й не се приближи на повече от осем сантиметра от моята.

После тя се върна при стола си, седна и ме попита:

— Как беше?

Дръпнах ръкава нагоре и проверих канията. Вътре беше същата кама, която си носех винаги.

— Чудесно — отвърнах, — като изключим малката подробност, че… — И млъкнах. Усмихваше ми се с онази усмивчица, която много добре познавах. Бръкна под наметалото си, извади една кама и я вдигна. Чух ахкане и видях, че Крейгар я е зяпнал ококорен.

Той извъртя бързо лявата си китка и изведнъж в ръката му се появи нож. Погледна го и челюстта му увисна. Държеше го все едно, че е отровна змия. Затвори уста, преглътна и върна камата на Кийра. Тя му подаде неговата.

— Подвеждане — обясни тя.

— Мен ме убеди — измърмори Крейгар.

— Мен също — казах.

Кийра изглеждаше доволна.

Изведнъж се почувствах доста по-добре. Какво пък, тази шашма май щеше да се получи.

„Всичко видях, шефе“.

„Не се съмнявам, Лойош“.

— Добре. Значи, Алийра, видя ли онзи удар, който направих на Крейгар, със свързване след това?

— Да.

— Можеш ли да направиш абсолютно същата атака?

— Предполагам — сухо отвърна тя.

— Хубаво. Ще я отработим с теб. Ще трябва да е съвършена.

Тя кимна.

Обърнах се към Коути.

— Ти ще трябва да извършиш едно просто измъкване.

— Някакви изисквания?

— Много бързо, много тихо и много незабележимо. Аз ще осигуря отвличането, което трябва да ти помогне малко, но ще трябва да си абсолютно сигурна, че никой няма да те види, иначе Мелар ще се усети и всичко се издънва.

— Мога ли да го убия?

— Нямаш проблем. Обектът ти е неканен гост, тъй че всичко, което му се случи, си е негов проблем.

— Това улеснява нещата. Не мисля, че ще имам трудности.

— Не забравяй, той е адски добър магьосник и няма да имаш много време да го проверяваш.

— И какво? Магьосниците ги ям за закуска.

— Ще трябва да ми сготвиш един някой път.

Тя се усмихна.

— Има ли някакви защитни магии в момента?

Погледнах Алийра, която беше проверила двамата, след като я оставих.

— Не — каза тя. — И двамата са достатъчно добри, за да вдигнат бързо защитите, ако потрябва, но предполагам, че не искат да привличат внимание, използвайки заклинания в Черен замък, освен ако наистина не се наложи.

— Непрекъснато говорите за „тях“ — каза Кийра. — Аз кого ще трябва да премахна?

— Точно това е проблемът. Не знаем. Ще е този, който се окаже вляво от Мелар, а не знаем кой ще е. Представлява ли проблем?

Отвърна ми със своята усмивка „знам нещо, което не знаеш“ и в дясната й ръка се появи кама. Тя я завъртя във въздуха и я накара да изчезне. Реших, че ми е отговорено.

— Деймар — казах и се обърнах към него, — ти ще трябва да ми хвърлиш илюзия. Трябва да е бърза, пълна и неуловима.

Деймар ме погледна разколебан.

— Неуловима? Колкото и да съм изкусен, Мороулан ще забележи, че правя илюзия в замъка му.

— Мороулан няма да е там, тъй че от него няма защо да се безпокоиш. Трябва обаче да е достатъчно добра, за да не я забележи един майстор магьосник, който ще бъде там. Разбира се, в това време той ще е доста зает.

Деймар помисли малко.

— Колко трябва да се задържи илюзията?

— Около пет секунди.

— Тогава нямаш проблем.

— Добре. В такъв случай, това е всичко. А сега — планът…

— Харесва ми, Влад — каза Крейгар. — До частта с телепорта. Това те оставя в доста окаяно положение, нали? Защо от този момент не се върнем на първоначалния план, който съставихте с Алийра?

— Виждаш ли, всъщност ние изиграваме сложно замислена измама. Трябва да стане достатъчно бързо, та Мелар да реагира, докато е объркан. Всъщност трябва да го накараме да се паникьоса. Такъв като Мелар няма да се паникьоса лесно и паниката му няма да продължи дълго. Дадем ли му време да премисли, ще разбере какво е станало и просто ще се телепортира обратно. Което ни връща към самото начало.

— Мислиш ли — попита Крейгар, — че можем да накараме Мороулан да вдигне телепортна преграда около Черен замък, за да не може да се върне там? Или, да речем, би могла да го направи Алийра.

— Ако си забравил, Алийра изобщо няма да е в състояние да вдига телепортна програма, нито да я задържи. А ако трябва да я направи Мороулан, той ще се намеси в по-ранната част от плана и тогава няма да успеем.

— Ами ако Мороулан бъде включен в него от самото начало? — попита Коути.

Алийра отговори вместо мен:

— Той изобщо няма да позволи да направя това, което ще правя, дори да се съгласи с останалото — което няма да направи, между другото.

— Защо не?

— Защото е Мороулан. След като всичко свърши, ако свърши добре, ще се съгласи, че всичко е било чудесно. Но междувременно ще се опита да ни спре, ако може.

— Какво искаш да кажеш — попита я Коути — с това, че нямало да ти позволи да направиш това, което ще правиш?

— Просто каквото казах. Дори да не е замесен по никакъв друг начин, най-малкото ще се опита да предотврати тази част.

— Защо? Щом не си застрашена…

— Никога не съм казвала — отвърна спокойно Алийра, — че няма да съм застрашена.

Коути я изгледа рязко.

— Не претендирам, че разбирам от Велики оръжия, но щом не е безопасно…

— Нищо не е „безопасно“. Това е по-добра възможност, отколкото ако направя нещо, което да принуди Мороулан да ме убие.

Коути се притесни.

— Но Алийра, душата ти…

— И какво? Мисля, че имаме добър шанс да оцелеем, при което честта на Мороулан остава непокътната и проблемът е решен. Иначе за Мороулан и за мен ще свърши много по-зле, без шансове нещата да се поправят. Това е най-добрата ни възможност.

Коути все пак не изглеждаше много доволна, но не каза нищо повече по темата.

— Какво ще кажете Деймар да хвърли втора илюзия, за да мога да се вмъкна и аз? — попита Крейгар.

— Не става — отвърнах. — Тогава кой ще направи телепортирането? Не забравяй, че ние не можем да го направим, защото е използване на магия срещу гост на Черен замък. Убеден съм, че този, който ще направи телепорта, трябва да е един от двамата телохранители, тъй че да го направи същевременно непроследим.

— Дори ако Мелар те помоли да го направиш ти?

Погледнах Алийра и тя кимна и каза:

— Дори тогава. Ще трябва да бъде оставен на собствената му сила, или да разчита на човека си, иначе Мороулан със сигурност ще се засегне.

— Ммм… сигурно. Но все пак трябва да има някакъв начин да ти се притечем на помощ.

Свих рамене.

— Да, може преградата им за проследяване да не се вдигне толкова бързо, че да не можете да ме намерите. И предполагам, че Алийра ще може да ме намери с Пътедир — след като се съживи. — Постарах се да не добавя: „ако се съживи“.

— И колко време ще отнеме това? — попита Крейгар.

— Кой знае? — отвърна Алийра. — Такова нещо не е правено никога, доколкото знам.

Коути ни погледна мрачно.

— И няма никакъв начин да те намерим сами?

— Ами — отвърнах, — ще е мило от ваша страна, ако опитате. Но съм сигурен, че някаква преграда ще е вдигната, и че този, който ще я направи, е добър. Без Пътедир ще трябва доста да се потрудите, докато развалите магията.

Коути въздъхна.

— Според това, което чувам, Влад, ти не си от неговата класа като боец.

— Давам си сметка. Но се бия в източния стил, нали? И намерението ми е да го сваля преди изобщо да е разбрал, че не съм този, за който се представям.

— Което ме подсети — каза Алийра. — Ако се стигне до бой, ще трябва да го държиш зает през цялото време.

— Предполагам, че сам ще се погрижи за това — отвърнах сухо. — Но защо?

— Защото ако разбере какво точно е станало — а както ни го описваш, той ще разбере — ще трябва само да се телепортира обратно в Черен замък, ако му оставиш шанс.

Страхотно.

— Права си — признах. — Вероятно ще се сети. Колко време ще му отнеме според теб?

— Да направи телепортирането? Ако не греша в преценката си, само две-три секунди.

— Значи по време на боя не мога да му позволя повече от две секунди пауза. — Свих рамене. — Всичко е наред. Както казах, очаквам, че той няма да ми позволи да си поема дъх, ако се стигне до бой. Но се надявам, че няма.

— Между другото — каза Крейгар, — какво става, ако все пак се обърне към теб и ти каже да го телепортнеш навън?

— Надявам се, че ще помоли другия — което е шанс петдесет на петдесет. Ако все пак се обърне към мен, ще го погледна много тъпо и ще се престоря, че съм в шок. Би трябвало да изглежда правдоподобно.

Деймар щракна с пръсти.

— Некромантката! Тя няма нужда да проследява телепорта; може да приложи своите си начини, за да те намери.

— Не и без псионичен контакт — отвърнах. — А най-вероятно преградите, които ще вдигнат срещу проследяването на телепорта, ще блокират също така и обичайните ни заклинания за издирване — а това значи, че аз няма да мога да се свържа с теб, нито ти с мен.

— О! — каза Деймар.

— Така — обърнах се към всички. — Някой от вас може ли да измисли алтернативи? Нещо, което може да съм пропуснал?

Последва мълчание.

— Така си и мислех. Добре, това е всичко. Да се залавяме за работа.

Крейгар излезе да осигури камите. Другите почнаха да си упражняват ролите. Аз отидох в килера с оръжията и намерих два еднакви ножа. Бяха дълги и тънки стилети, с по педя острие.

Взех единия и го наточих грижливо — отделих за това повече от час. Реших да не го намазвам с неотразяваща черна боя, тъй като този път нямаше да има много дебнене, след като се озовеше в ръката ми.

Не че не съм готов да използвам всяко оръжие, което ми падне подръка, за да си свърша работата, но се чувствам някак по-удобно, когато си имам наум от самото начало точно определено оръжие и го познавам съвсем добре. Тъкмо затова извадих двата еднакви ножа. След като наточих единия, нямаше повече да го пипна, докато не тръгнех утре към Черен замък. По този начин той щеше да е свързан много малко с мен. След като щеше да има толкова малко от „усещането“ ми за него, можех спокойно да го оставя на място. Това е много по-безопасно, отколкото да го намерят по-късно у мен — тъй като няма как да се заличи връзката между оръжие-убиец и жертвата.

Взех дубликата, премерих тежестта и баланса и го подържах малко. Направих с него няколко замахвания с всяка ръка, след което се съсредоточих повече върху използването му с лявата.

Извадих рапирата и се поупражнявах с нея, като използвах окачената на стената мишена, париране и рипост. Всъщност, ако работата беше стандартна, изобщо нямаше да се каня да мятам нож по някого, но в този случай можеше да се наложи.

След това извадих няколко парчета дърво, подредих ги пред стената и замятах ножа по тях, като сменях замаха и удара. Повторих по няколко пъти всяка форма на атака, която можех да измисля.

Останах доволен. Оръжието беше добро. Не много добро за рязане, но смъртоносният удар едва ли щеше да е рязане. Хвърляше се съвсем добре — макар и не съвършено — и много добре лежеше в ръката ми за всякакви възможни забиващи движения, които можеше да направя.

Взех кания и след като помислих малко, я привързах от външната страна на левия си крак, точно над коляното. Ножът беше малко прекалено дълъг, за да се скрие задоволително, но наметалото ми щеше да го прикрива добре, а беше поставен идеално за максимална скорост при ваденето в случай, че действах с рапирата. Е, не чак идеално; на тила ми щеше да е още по-добре, но пък тогава щеше да е в ръката ми в положение през рамо, което щеше да е толкова добре, колкото хватка отдолу за забиване по средата на свръзка, примерно.

Лойош наблюдаваше известно време приготовленията ми мълчаливо, след което каза:

„Има един проблем с плана ти, шефе“.

„И той е?“

„Частта с «отвличането»“.

„Какво имаш предвид?“

„Щом ще съм зает с отвличането на някои хора, това значи, че няма да съм подръка, когато убиваш“.

„Знам“.

„Е, това никак не ми харесва!“

„За да бъда съвсем откровен с теб, приятелю, на мен също“.

17.

„Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона“.

Всеки гражданин на Драгарската империя има постоянна връзка с Имперския глобус, който кръжи около главата на Императрицата с цветове, отразяващи настроението на Нейно величество във всеки даден момент.

Тази именно връзка изпълнява много функции едновременно. Може би най-важната от тях, за повечето хора, е, че позволява да се използва силата на Великото море на хаоса (за разлика от по-малкото, сътворено от Ейдрон), което осигурява енергията за магьосничество. За всеки достатъчно опитен тази сила може да се оформя, извайва и да се използва за какво ли не — зависи, разбира се, от умението на потребителя.

Една от по-маловажните й функции, за повечето хора, е, че човек трябва да се съсредоточи, съвсем за малко, по подходящия начин и получава точното време според Имперския часовник.

Трябва и ще призная, че умението ми в магьосничество е доста скромно. Тоест, мога да запаля огън или да се телепортирам, ако се наложи, или да убия някого с него — стига да не е много добър и да извадя късмет. От друга страна, много рядко ми се налага да го прилагам. Но Имперският часовник от години ми е приятел, на когото разчитам.

В осем след пладне всеки пореден ден (а днес беше точно такъв) Мороулан лично извършваше оглед на охраната си. Излизаше от Черен замък, телепортираше се от кула на кула, разговаряше със стражите и ги проверяваше. Рядко намираше нещо, което да поправи или критикува, но проверките бяха много ефективни за войсковия морал. И също така бяха едно от сравнително малкото неща, които Мороулан вършеше редовно.

Та в осем вечерта на този ден, деня, след като се събрахме в кантората ми, Мороулан инспектираше постовете на охраната си, поради което не се намираше в банкетната зала на Черен замък.

Аз бях там.

Деймар също беше там, до мен. Коути беше някъде наоколо, както и Кийра. Алийра беше някъде извън залата и чакаше.

Стараех се да не изглеждам подозрителен. Не пиех нищо, защото не исках някой да забележи, че ръката ми трепери.

Огледах помещението и най-сетне забелязах Мелар. Кийра стоеше на десетина стъпки от него, зад гърба му, и гледаше към мен. Реших, че поне отчасти съм успял да бъда неподозрителен, след като никой от познатите ми не ме беше видял. Добре. Ако можех да разчитам на този късмет само още няколко минути, щеше да е все едно.

Така. Отпускаме китки. Раменни мускули отпуснати. Стомахът — също. Врат — отпусни. Колене, не бъдете толкова схванати — време е. Тръгваме.

Кимнах на Кийра. Тя ми отвърна. Вече не бях нервен.

Видях съвсем ясно как Кийра мина покрай единия от телохранителите на Мелар, пресегна се за чаша вино край него и подмина. Изобщо не видях как направи замяната. Всъщност се зачудих дали изобщо я е направила, докато тя не улови погледа ми и не кимна. Погледнах към дясната й ръка, която беше на хълбока. Беше изпънала два пръста, другите в юмрук. И двете оръжия бяха подменени. Добре. Благодарих й с очи.

„Да започнем“, казах си.

Огледах залата. Едно от нещата не бях планирал — защото не можех да зная кой ще е тук от единия ден до другия — или от един момент до друг.

На една от близките маси, на около двайсет стъпки от мен, забелязах Господаря на ястреби, който приказваше с Мелар предния ден. Идеално! Дължах му едно. Тръгнах право към него, като обмислях играта. Огледах какво има на масата. Пристъпвах бавно, за да ми остане време да дам на Лойош подробни указания.

„Знаеш ли си ролята, Лойош?“

„Ти се грижи за твоите реплики, шефе. Аз правя това, което дойде естествено“.

Наведох се над масата и с цялото си благородническото великодушие рекох:

— Я дай една чаша от онова киретско, четиристотин трийсет и седма, ако обичаш.

За миг се уплаших, че съм се престарал, когато той наистина посегна да ми я подаде, но после се овладя, извърна се към мен и заяви — с леден глас и очи:

— На джереги не поднасям. И на източняци.

Добре. Вече беше мой.

— О, нима? — Отвърнах му с най-сардоничната си усмивка. — Нервни сме, че ще послугуваме на по-горни от нас, а? Е, от мен да мине.

Той естествено кипна и ръката му посегна към меча. Но бързо се сети кой съм и я пусна.

— Трябва да попитам Мороулан — каза, — защо позволява разни мърши да се мотаят в дома му.

Май трябваше да го окуража да го направи, просто за да видя колко ще се задържи… но си имах игра.

— Ами давай. Трябва да призная, че и аз съм любопитен. Кажи ми после как обяснява твоето присъствие тук, сред толкова благородници.

Няколко души вече ни наблюдаваха и се чудеха дали ястребът ще ме предизвика, или просто ще ме нападне. Беше ми все едно, между другото.

Той също усети, че тълпата ни гледа.

— Нима си въобразяваш, че можеш да бъдеш равен с един драгар?

— Най-малкото — отвърнах с усмивка.

Той също ми отвърна с усмивка, вече овладял нервите си.

— Доста странен възглед. Един драгар не би и помислил да говори с някого по този начин, без да подкрепи словата си със стомана.

Изсмях се високо.

— О, винаги и по всяко време.

— Много добре. Моите секунданти ще те призоват утре сутринта.

Престорих се на изненадан.

— Нима? Моите секунданти ще те призоват долу на уличката.

Обърнах му гръб и се отдалечих.

— Какво?! — догони ме гневен вик.

Бях направил само три крачки, когато чух съсъка на извадената стомана. Продължих да крача енергично.

„Хайде, Лойош!“

„Действам, шефе“.

Усетих как джерегът излетя, и продължих да крача плавно и спокойно, по-далече от Господаря на ястреби. Сега, тъкмо в този момент, щяха да ми потрябват всичките умения, на които Кийра ме беше учила преди години.

Чух зад себе си вик и крясъци: „Ухапа ме!“ и „Помощ!“, „Доведете знахар!“, и „Къде се дяна проклетият джерег?“, и „Вижте, той умира!“

Знаех, че никой нямаше да гледа към мен, докато се приближавах към Мелар. Телохранителите му, забелязах, не изглеждаха особено напрегнати, въпреки че те, от цялата тълпа, трябваше да са разпознали явното отвличане.

Лицето на Мелар беше спокойно. Изведнъж му се възхитих. Това трябваше да го е очаквал. Беше решил да умре тук и сега, и беше готов за това. Телохранителите му знаеха и не правеха никакво усилие да го предотвратят. Възможно ли беше да си стоя така и да чакам например моргантска кама да се забие в гърба ми? Абсурд.

Усмихнах се вътрешно. Чакаше го малка изненада обаче. Продължих към него, подхождайки откъм гърба. Усещах тълпата около себе си — бях смесен с нея, но никой не забелязваше мен. Изкуството на наемния убиец. Нужно беше изключително умение, за да бъда забелязан в този момент — умение, непостижимо дори за двамата телохранители, сигурен бях.

Мелар стоеше неподвижен, в очакване на допира на нечие острие. Беше флиртувал допреди малко с някаква млада цалмотка, която се правеше на тъпа девица текла, докато Мелар се правеше, че й вярва. Сега тя го погледна с любопитство, защото беше престанал да й говори.

И нещо удивително — той дори започна да се усмихва. Устните му се кривнаха в много лека, много тънка усмивка.

„Сега, Алийра!“

„Идвам!“

Вийра дано съхрани душата ти, сестро…

Усмивката на Мелар повяхна, щом в залата прокънтя пронизителен пиянски глас.

— Къде е той? — изрева Алийра. — Покажете ми долния текла, който иска да озлочести името на братовчед ми!

Пред Алийра се отвори пътека. Зърнах за миг Некромантката — на лицето й бе изписано стъписване. Рядкост е да я видиш стъписана. Сигурно щеше да предприеме нещо, но просто се оказа много далече.

Като стана дума за много далече…

„Лойош?“

„Зает съм, мамка му! Не искат да ме пуснат! Опитвам се да дойда, ама…“

„Забрави. Както го обсъдихме. Просто не можем да рискуваме. Остани където си“.

„Но…“

„Не“.

Тръгнах като Алийра — тя отпред, аз — отзад. Естествено.

„Късмет, шефе“.

Пристъпих на позиция и забелязах как гърбът на Мелар се стегна. Трябваше да е разбрал, че оголеното острие в ръката на Алийра е моргантско. Сигурен съм, че цялата зала го беше забелязала.

Бях на позиция, тъй че можех да чуя всичко, което каже. Чух го как изруга тихо.

— Не тя, по дяволите! — изсъска той на охранителите си. — Спрете я.

Двамата пристъпиха напред, за да преградят пътя на Алийра, но тя се оказа по-бърза. От вдигнатата й лява ръка блесна зелена светлина. А след това видях нещо, за което бях чувал, но никога досега не бях виждал с очите си. Енергията, която отпрати към тях, се разцепи; раздвои се на две мълнии, които поразиха телохранителите точно в гърдите. Те залитнаха назад и се сгромолясаха на пода. Ако им бяхме оставили време да помислят, със сигурност щяха да съобразят, че Алийра едва ли е толкова пияна, за да направи такава магия. И двамата бяха достатъчно добри, за да блокират ефекта поне отчасти, и полека започнаха да се съвземат.

И в този момент Коути, жена ми, която преди време носеше прозвището „Камата на джерег“, нанесе удара си. Тихо, ловко и със съвършена точност.

Не допускам, че някой друг в залата е успял да го види, въпреки че не всички се бяха залисали по Алийра, която размахваше пиянски Пътедир над главата си. Но единият от двамата телохранители, докато се надигаше, се опита да изреве, разбра, че вече си няма ларинкс, с който да го направи, и отново рухна.

И тогава усетих лекото пощипване по кожата — задействаше се заклинанието на Деймар. Деймар хвърли втората си магия също толкова бързо и тялото на мъртвия охранител стана невидимо.

Веднага застанах на мястото му. Изравних крачките си със своя „партньор“, ала и двамата разбирахме, че няма да стигнем навреме. Силно подозирам, че другият беше много по-обезпокоен от мен.

Мелар също разбра, че няма да успеем да го спасим. Сега имаше две възможности: можеше или да се остави на Алийра да го убие, загивайки по този начин сред руините на над тристагодишния си замисъл, или да се бие с нея.

Мечът му блесна и той зае позиция „ан гард“, докато Алийра размахваше зелената мълния пред него. В този момент Мелар със сигурност съзнаваше, че ще трябва да я убие, ако може. Знаех, че умът му работи трескаво; той планираше удара си, преценяваше бързината на движенията й и с радост осъзнаваше, че може да я убие без това да е трайно, стига да внимава. Трябваше само да избягва удари по главата.

Отстъпи крачка назад.

— Милейди, вие сте пия… — започна Мелар, но Алийра нападна още преди да е довършил.

Пътедир описа зелена дъга, право към дясната страна на главата му. Ако Мелар се беше оказал малко по-бавен или ако атаката се бе оказала малко по-трудна за отбиване, с него щеше да е свършено там и завинаги. Но той направи очакваното париране.

Беше твърде добър във фехтовката, за да пропусне откриването й, и не го пропусна. С крайчеца на съзнанието си забелязах, че все пак има пружинен механизъм на камата в левия ръкав.

Последва мълниеносно движение на лявата му ръка и камата му я прониза в корема.

Сигурно бе осъзнал, още докато нанасяше удара, че нещо не е наред. Когато я порази, аз самият усетих в ума си онова чувство за разумност, отличаващо моргантското оръжие.

Алийра изпищя. Може би беше неподправено, може би фалшиво, но беше един от най-ужасяващите писъци, които съм чувал. Потръпнах, като го чух и като видях израза й, докато поглъщащото душата острие проникваше в тялото й. Мелар пристъпи напред и напразно се опита да издърпа камата, но собствената й сила я задържа, а Алийра се свлече на пода и писъците й заглъхнаха. Едва тогава оръжието се измъкна в ръката на Мелар.

Последва миг тишина и всичко наоколо сякаш замръзна. Мелар зяпна ножа в ръката си. Другият телохранител и аз стояхме от двете му страни, замръзнали като всички останали. Мелар съзнаваше с все по-голяма яснота, че току-що е отхвърлил всякакви претенции за закрила от страна на Мороулан. Сега вече всеки можеше да го убие, без страх от възмездие. Със сигурност усещаше, че целият му план се разпада, и несъмнено можеше да измисли само един изход: да бяга. Да се опита да се измъкне от тази каша и след време да измисли нещо друго.

И точно в този момент на слабост, почти на паника, последва финалният удар, нанесен от Деймар, за да го обърка още повече и да го тласне отвъд ръба.

Мелар усети проникването в мозъка си и изкрещя. Не знаех дали е достатъчно объркан, за да рухне умствената му защита. Мозъчната сонда можеше да е подействала или не, но свърши работа, доколкото това интересуваше мен: Мелар се обърна към мен и изрева:

— Измъквай ни оттук!

Лош късмет, че избра мен, вместо „партньора“ ми, но бях предвидил, че може да се случи.

Не го погледнах; просто бях зяпнал право напред. Той несъмнено забеляза глупавото ми стъписване. Долових вече безпогрешната нотка на паника в гласа му, когато се обърна към другия телохранител. Тълпата се бе окопитила и започваше да реагира. Искрено се надявах, че Сетра Младшата или Некромантката няма да се доберат до него, преди да успеем да се измъкнем.

— Действай — ревна той на „партньора ми“. — Измъкни ни оттук!

В този момент, мисля, нещо трябваше да е прещракало в ума му и той отново се обърна към мен, с още по-широко отворени очи. Или магията на Деймар започваше да изтлява, или беше забелязал преструвката ми. И докато се отдръпваше от мен, стените около нас изчезнаха…

Доколкото можах, пренебрегнах гаденето, съпътстващо всяко телепортиране, и взех бързо решение.

Ако не беше осъзнал, че нещо не е както трябва, ако се беше обърнал първо към другия телохранител, всичко щеше да е наред. Щях просто да го убия и да довърша телохранителя, както ми падне. Сега обаче бе по-различно.

Имах време да се справя или с Мелар, или с другия телохранител, но не можех да се оправя и с двамата, преди да са ме посекли. С кого да започна?

Телохранителят щеше да е зает с вдигането на телепортната преграда и с магията, заличаваща следите, а и Мелар вече бе извадил меча си. Освен това беше по-близо.

Трябваше обаче да се погрижа Мелар да бъде убит трайно. Както вече казах, не е лесно да убиеш някого по такъв начин, че да не може да бъде пресъживен. След като вече се беше подготвил и се беше обърнал към мен, щеше да е трудно. Какво щеше да стане, ако успеех да го сваля, без да мога да го направя трайно? Тогава главорезът му щеше да ме довърши. И след това просто да се телепортира с тялото на Мелар, да го възкреси и да си живее сладко? Ако се заемех първо с телохранителя, можех да отделя повечко време и да си свърша работата с Мелар добре, без да се притеснявам, че ще ми се измъкне.

Това, което ме тласна към решението обаче, беше фактът, че телохранителят му беше магьосник. При тази ситуация това му даваше по-голямо предимство, отколкото можеше да ми хареса.

Не се спрях, за да обмислям всичко това — то просто просветна в мозъка ми.

Скочих назад и докато дясната ми ръка посягаше за рапирата, лявата ми ръка намери три отровни стрелички. Метнах ги към телохранителя и изредих наум къса молитва към Вийра.

Първият замах на Мелар, който последва точно в този момент, не улучи — бях успял да изляза от обхвата му. Богове! Силен беше! Паднах на земята, но вече бях извадил рапирата. Превъртях се наляво и скочих…

…тъкмо навреме, за да парирам, едва в последния миг, удара, който щеше да разцепи черепа ми. Ръката ми се разтърси до рамото от удара на по-тежкото острие и в същия миг чух така чакания звук на падащо тяло вляво от мен. Охранителят беше извън играта. Благодаря ти, Вийра.

Чак сега забелязах къде сме — на открито, в джунгла. Това ни поставяше някъде на запад от Адриланка, което означаваше най-малко на триста мили от Черен замък. Значи нямаше да могат да проследят телепорта навреме, за да ми помогнат; не и ако магьосникът-телохранител беше успял да си направи магията. Трябваше да приема, че мога да разчитам само на себе си.

Мелар нападна отново. Отстъпих бързо; надявах се адски да няма някакво препятствие зад гърба ми. И в най-добрата си форма не бих могъл изобщо да се сравнявам с Мелар като боец, а в този момент стомахът ми кипеше и полагах голямо усилие само да държа очите си фокусирани в него. От друга страна, един по-слаб фехтовчик може да задържи по-силния фехтовчик доста време, стига да не спира да отстъпва. Можех само да се надявам, че ще ми даде в някой момент шанс да хвърля камата си по него и че ще мога да го улуча — без в същото време да бъда посечен. В този момент дори бях готов да се оставя да ме посече, стига в замяна на това да мога да си свърша работата. Всъщност само изчаквах да се появи такъв шанс.

Той обаче нямаше никакво намерение да ми предоставя подобна възможност. Дали беше предположил намеренията ми, или не — не знам, но не се спираше нито за миг. Продължаваше да замахва към главата ми и да настъпва. В лявата си ръка стискаше нож.

Усетих ледени тръпки по гръбнака си, щом осъзнах, че това, което стиска, е моргантската кама, с която го бях уредил, едната от онези, които му подмушнахме, за да сме сигурни, че ще използва една от тях срещу Алийра. Тогава той също го забеляза и очите му се разшириха. За първи път се усмихна. Усмивката не беше никак приятна — никоя усмивка не е, ако си откъм лошата й страна. Същото можеше да се каже и за камата. Странно, но в този момент иронията в цялата работа ми убягна.

Продължавах да отстъпвам. Единственото, което до този момент ме пазеше жив, беше фактът, че той не бе свикнал с фехтовчик, който изнася напред само едната страна на тялото си, вместо да е в пълен фронт в драгарския стил с меч и кама. Той, разбира се, се биеше в пълен фронт, с камата нагоре в положение за удар или париране, или за да направи с нея магия.

Магии не се канеше да прави, а и не му се налагаше да парира, защото все още нямах възможност да атакувам. Дори един простичък рипост — а той вече имаше две оръжия срещу моето едно. Освен това беше достатъчно добър във фехтовката, за да свикне скоро с моята игра.

Засега се задоволяваше с това да ме държи зает, докато не се блъсна в някое дърво или не се спъна в корен, нещо, което неизбежно щеше да ми се случи в тази джунгла. След което всичко щеше да свърши — щеше да замахне с камата и душата ми щеше да подхрани разума на педя хладна стомана. За пръв път проговори.

— Беше трик от самото начало, нали?

Не му отвърнах — не ми оставаше дъх.

— Вече го разбирам — продължи той. — Можеше и да се получи, ако беше по-добър във фехтовката, или ако ме беше заковал, докато имаше шанс, вместо да се занимаваш с приятеля ми ей там.

„Прав си, кучи сине — помислих. — Потривай ръце“.

— Но сега — продължи той — в Черен замък вече трябва да са разбрали истината. Щом аз мога да го разбера оттук, те със сигурност са го разбрали оттам, където могат да видят тялото и оръжието. Какво може да ме спре просто да се върна там?

Опитах се да нападна. Той обаче замахна с камата и трябваше да отскоча. Нямах възможност за атака.

— Колко жалко — продължи той, — че мога да се телепортирам, иначе като нищо можеше да се получи.

„Само че ти трябват две-три секунди да се телепортираш, приятелче, а аз нямам намерение да ти давам две-три секунди. Съжалявам, но не съм си изгубил ума“.

Той, изглежда, също го осъзна, защото млъкна. Успях да докопам с лявата си ръка стилета, който си бях избрал, за да го унищожа, и го измъкнах. Гушнах го в шепата си както женски джерег гушка яйцето си. Помислих, ама съвсем за миг, дали да не го метна по него, но за да го направя, трябваше да се извърна в пълен фронт. Направех ли го, той щеше да ме посече още преди да съм го хвърлил и главата ми щеше да се изтъркаля на земята.

За миг премислих и това. Ако паднех под меча му, камата му нямаше да ме порази. Оръжието се хранеше с жива душа. Душата ми щеше да си остане цяла-целеничка и може би щях да мога да го отведа със себе си.

Отхвърлих тази идея и отстъпих отново. Не, трябваше да си го направи сам — това поне можех да взема от него. Нямах намерение да го оставя да ме посече и да ме остави тук, да се хранят дивите джереги с жалкия ми труп, за да стане иронията още по-пълна.

Какво?! Джерег? Див джерег? Изведнъж усетих хладен полъх по тила си, напомнящ за допира на острие и за други неща.

Завладя ме един спомен, отпреди години. Това бе същата джунгла, в която… Дали бих могъл…

Мисълта дотолкова ме разсея, че едва не пропуснах едно париране. Отскочих, но мечът му ме перна под ребрата. Усетих, че потече кръв, заболя ме. Слава на Вийра, стомахът ми се беше успокоил.

Вещерството в много отношения прилича на магьосничеството, но използва собствените псионични сили, вместо външен енергиен източник. Ритуалите и заклинанията служат, за да укрепят ума по верния път и да насочат силата. Доколко необходими бяха всъщност?

Умът ми се протегна назад… назад… назад към времето, когато бях призовал джерега, майката на Лойош, в същите тези джунгли. Майка му беше, най-вероятно, отдавна умряла, но не тя ми трябваше. Можех ли да го направя пак?

Едва ли.

„При мен ела, кръв на дома ми. Бъди със мене, с мен ловувай, намери ме“.

За малко да се спъна и за малко щяха да ме убият; но не се спънах и не ме убиха. Как беше, по дяволите? Хайде, мозъче, мисли!

Както ме беше учил дядо ми преди много време, оставих на лявата си ръка и китката, че даже и на пръстите да вършат цялата работа по опазването ми жив. Умът ми трябваше да свърши други неща, а ръката с рапирата просто трябваше да се погрижи за себе си сама.

Нещо… нещо за… криле? Не, ветрове беше, ветрове…

„Нека нощният вятър на джунглата спре…“

Нещо, може би изразът на Мелар, ме предупреди за дървото зад мен. Успях някак да го заобиколя, без да бъда намушкан на шиш.

„твоя устремен полет, ловкиньо“.

Усетих, че силите ми се изцеждат. Загуба на кръв, разбира се. Нямах време за това.

„Лъх вечерен във вещерски ум…“

Зачудих се дали Лойош отново ще говори с мен. Зачудих се дали въобще някой ще говори с мен отново.

„съдбините ни нека сплете“.

Мелар изведнъж смени тактиката и мечът му полетя към гърдите ми, вместо да изсвисти към главата. Принудих се да отвърна с тромаво париране и върхът му ме достигна. Това пукане на ребро ли беше, или само добра имитация? Надигнах рапирата, преди камата да е забила надолу, и отскочих назад. Той ме последва мигновено.

„Джерег! Помогни ми!“

Докато той замахваше, може би малко прекалено наперено, опитах забивка — драгарската фехтовка не ги знае тия: смъкнах се на едно коляно и замахнах нагоре към ръката му с меча. Беше не по-малко изненадан от мен, че атаката ми успява, а това ми даде време да отстъпя, преди да контрира. Пуснах му малко кръв на десния хълбок. Щеше да е прекалено да се надявам, че ще засегна десницата му, но все пак това ми даде още малко време.

„Душата ти къде е покажи ми“.

Хълбокът ми писна от болка и отстъпих още назад. Всяко париране изкарваше червени петна пред очите ми и усещах, че скоро ще изгубя съзнание. Бях съвсем изцеден. Наистина изцеден. Не мисля, че някога съм влагал толкова в едно заклинание…

Отстъпих пред поредния замах, който за малко не разпра корема ми. Последва удар с камата, толкова бърз, че едва го видях, но в този момент отстъпвах, така че не ме достигна. Нова крачка назад, преди той да се е подготвил…

Какво? Какво е това?! Хайде, мозъче! Ум, отпусни се… бъди възприемчив… слушай…

„Кой?“ — стигна до мозъка ми.

„Един, който се нуждае от теб“, успях да излъча почти замаян. Задържах се в съзнание с всичко, което все още имах.

„Какво имаш да предложиш?“

О, богиньо-демон! Нямах време за това сега! Дощя ми се да се разрева, да им кажа на всички просто да се разкарат.

Той засече рапирата ми с камата и мечът замахна надолу; извъртях се — успях.

„Дълъг живот, о, джерег. И прясно месо, без борба или дирене. И понякога — шанс да убиваш драгари“.

Общо взето адски подходящо време за пазарлъци.

Мелар направи перване с китката, което трябваше да е невъзможно при толкова тежък меч. Забърса ме по скулата — толкова тежко, колкото можеше, предвид това, което правеше, и толкова леко, колкото можеше, предвид големината на оръжието му.

Но все пак не изгубих съзнание. Рискувах — налагаше се — и замахнах към челото му. Той отстъпи и парира с камата. Дръпнах се, преди мечът отново да замахне надолу. Хрумна ми, че дори джерегът да реши да се отзове, може да е твърде далече, за да ми помогне.

„А какво искаш?“

Мелар се усмихваше. Виждаше, че си отивам и че му остава само да изчака. Продължаваше да усилва атаките.

„За в бъдеще, помощ в моите начинания, и твоето приятелство, и твоята мъдрост. Засега — спаси живота ми!“

Мелар отново замахна и ме улучи. Ушите ми писнаха и усетих, че падам. Видях, че се навежда над мен, вдигнал камата и широко ухилен…

…и се обърна стъписан — нещо крилато го удари в лицето. Той се дръпна, замахна с меча, пропусна…

Пуснах рапирата и се подпрях на дясната си ръка. Надигнах се тежко и се изправих; едва успях. Мелар отново замахна към джерега. Прехвърлих стилета в дясната си ръка и залитнах напред; вървенето в този момент беше някак извън силите ми. Лявата ми ръка сграбчи неговата лява, ръката с камата, и изви.

Той се обърна и видях паника в очите му, а камата му започна да се издига към шията ми. Опитах се да задържа дясната му ръка, докато замахваше с меча, но тя се изплъзна от хватката ми.

Тогава ударих с всичко, което ми беше останало.

Стилетът го порази в лявото око, заби се до дръжката в мозъка. Той изкрещя — дълъг и отчаян вой, и загуби интерес към смъкването на главата ми. Видях как светлината на живота излезе от дясното му око и сигурно щях да се зарадвам, ако можех.

Тогава писнах и аз, докато се извивахме, претъркаляхме се, падахме… Паднахме един върху друг, аз с лице нагоре, и единственото нещо, останало все още във въздуха, беше безжизнената му ръка, стискаща оживялата кама в юмрук, който не искаше да се отвори. Гледах я, неспособен да направя нищо, как идва… идва… идва… и се заби точно до лявото ми ухо.

Направо усетих безсилието й и в един безумен миг изпитах съчувствие като към всеки ловец, изтървал плячката си на косъм.

И в този момент в ума ми се появи мисъл, и се закрепи.

„Приемам“, отвърнах.

Помня, че веднага след това си помислих: „Само това ми липсваше, още един джерег-всезнайко“.

Не изгубих напълно съзнание, макар че не мисля да съм бил и в пълно съзнание. Помня, че си лежах, чувствах се адски безпомощен и гледах как джерегът ръфа трупа на Мелар. От време на време идваха разни животни и ме душеха. Мисля, че едно от тях беше атира, за другите не съм сигурен. Всеки път джерегът вдигаше глава от храната си и им изсъскваше предупредително.

В един момент, може би след около половин час, изведнъж чух врява. Джерегът вдигна глава, изсъска и аз също погледнах. Беше се появила Алийра с Пътедир. И с Коути, Крейгар и Лойош.

Другият джерег се оказа женска. Изсъска на Лойош. При джерегите самката е доминираща. (При дома Джерег въпросът още не е решен.)

Коути извика, притича до мен и клекна. Положи грижливо главата ми в скута си и ме погали по челото. Алийра почна да оглежда и да цери всевъзможните ми рани. Трудно ми е да кажа кое ми помогна повече, но ми стана много приятно от толкова внимание.

Крейгар помогна на Алийра — след като се увери, че двата трупа наистина са трупове.

Тогава Алийра каза нещо, мисля, че беше за мозъчната сонда на Деймар, че е подействала, но всъщност не я слушах, тъй че не съм сигурен.

Лойош разпери криле и изсъска. Женската разпери своите криле още повече и изсъска по-силно. Двамата помълчаха малко, след което отново си размениха съскания.

Опитах се да се свържа с Лойош, но не намерих нищо. Отпървом реших, че е защото умът ми все още е изтощен от направената магия, но после осъзнах, че е защото Лойош ме е блокирал. Никога не го беше правил. Домъчня ми.

Изведнъж двамата се издигнаха във въздуха. Нямах сила да погледна нагоре и да проследя полета им, но разбрах какво става. Очите ми се насълзиха и отчаянието ми отпусна малък заем срещу бъдещите ми енергийни авоари. Опитах се насила да проникна в ума му и изпратих своя отчаян зов — мъчех се да разкъсам преградите, които беше издигнал срещу мен.

„Не! Върни се!“ — извиках му.

Лицето на Коути над мен започна да се размазва, а тялото и умът ми най-после се отказаха от битката, признаха поражението си и тъмнината, която беше надвиснала над мен и около мен, най-после намери пролука.

И все пак контактът се оказа по-остър и ясен от всякога: промъкна се през портата, която вече се затваряше.

„Виж, шефе. Бачкам за теб нонстоп вече повече от пет години. Не мислиш ли, че мога все пак да получа няколко дни отпуск за медения си месец?“

Епилог

„Провалът води до зрялост, зрелостта води до успех“.

Този път — по моите условия.

„Синият пламък“ беше тих в този час, с трима келнери, един чистач, един мияч на съдове и трима клиенти.

Всички те бяха хора от организацията и работеха за мен. Всички по едно или друго време бяха вършили „работа“.

Този път седях с лице към вратата и с гръб към стената. Бях извадил и кама — лежеше открито на масата до дясната ми ръка.

Съжалявах, че Лойош още не беше се върнал, но този път не беше нужен. Правилата определях аз и играехме с моите камъчета. Коути и Крейгар наблюдаваха отнякъде.

Само да опита нещо… каквото и да е. Каквото и да е. Магьосничество? Ха! Никаква магия нямаше да мине в това място без одобрението на Алийра. Да се опита да вкара убиец? Сигурно, ако речеше да плати на Марио, може би той щеше да измисли нещо, което да ме попритесни. Но извън това не виждах никаква възможност да бъда изнервен.

На прага се появи лице, след него — още едно.

Демона беше довел двама телохранители. Спряха се на входа и огледаха. Бяха компетентни — веднага загряха как стоят нещата и заговориха кротко на Демона. Видях го, че поклати глава. Добре. Беше умен и му стискаше. Щеше да го направи по моите условия, защото знаеше, че в този момент това е единственият начин да се направи — а беше твърде добър бизнесмен, за да не се сети, че трябва да се направи.

Даде знак на хората си да изчакат на входа и влезе сам.

Станах, щом стигна при мен, и двамата седнахме едновременно.

— Лорд Талтош — каза той.

— Демоне — отвърнах.

Той погледна камата и като че ли понечи да каже нещо, но се отказа. Едва ли можеше да ме вини, в края на краищата.

След като аз бях предложил срещата, аз трябваше да поръчам виното. Избрах рядко десертно, правено от сериалите. Той заговори пръв, още докато чакахме да го донесат.

— Забелязвам, че познайникът ви липсва. Надявам се, че не е пострадал.

— Нищо му няма — отвърнах. — Но благодаря, че попитахте.

Виното дойде. Оставих на Демона да го одобри. Малките жестове правят добрия домакин. Отпих леко от своето и го оставих да потече по гърлото ми. Прохладно и сладко, но нито ледено, нито лепкаво. Точно затова го бях избрал. Стори ми се подходящо.

— Боях се — продължи Демона, — че е ял нещо, което не е било съгласно с него.

Изкисках се. Реших, че този тип може и да започне да ми допада, ако преди това не се убием.

— Разбирам, че тялото е намерено — казах.

Той кимна.

— Намерено е. Малко понахапано от джерег, но всъщност в това няма нищо лошо.

Съгласих се с мнението му.

— Освен това — продължи той — получих съобщението ви.

Кимнах.

— Разбирам. Имам това, което ви заявих.

— Всичкото?

— Всичкото.

Той ме изчака да продължа. Толкова ми беше приятно, че дори не ми пукаше за болежките, останали ми от вчерашните събития. Една от причините да уредя заведението да е пълно с мои хора беше, че не исках да издам какви неприятности бях изтърпял. Работата ми за Демона ми беше струвала доста; скриването на този факт — още повече. Алийра е добра, но все пак отнема време.

— Как го намерихте? — попита той.

— По ума му.

Демона повдигна вежди и призна:

— Много съм изненадан. Нямаше да допусна, че би позволил да му направят сонда.

— Тези, които работят за мен, са доста добри — уверих го. — И, разбира се, хванахме го в подходящ момент.

Той кимна и отпи от виното.

— Трябва да ви споделя, че за мен всичко приключи.

Изчаках да продължи. В края на краищата точно за това беше уговорена тази среща.

Той отново отпи.

— Доколкото аз знам, и съм убеден — заговори той, като подбираше грижливо думите си, — никой в организацията няма нищо против вас, никой не ви мисли нищо лошо и никой не би имал изгода, ако ви сполети нещо неприятно.

Последното не беше истина в буквалния смисъл, но и двамата знаехме какво означава — а той залагаше в това цялото си реноме. Не смятах, че би ме излъгал за такова нещо. Останах доволен.

— Добре — отвърнах. — Позволете ми да заявя от своя страна, че и аз не изпитвам никакви лоши чувства заради всичко, което се случи — или за малко да се случи — преди няколко дни. Смятам, че разбирам добре какво ставаше, и няма причина за оплаквания от моя страна.

Той кимна.

— Колкото до другото — продължих, — ако изпратите ескорт до кантората ми, да кажем в четири следобед, ще мога да им предам стоката ви, за да ви я върнат.

Той кимна, доволен от уговорката.

— Има още няколко неща.

— Например?

Той се загледа за миг в пространството, след което отново се обърна към мен.

— Някои мои приятели са изключително доволни от вчерашната ви работа.

— Моля?

Той се усмихна.

— От вчерашната работа на „приятеля“ ви, исках да кажа.

— Аха. Продължете.

Той сви рамене.

— Някои от тях смятат, че може би се полага бонус.

— Разбирам. Е, ще го приема с удоволствие, от името на приятеля ми, разбира се. Но преди да продължим с това, ще ми позволите ли да ви платя обяда?

Той се усмихна.

— О, да, ще е много мило от ваша страна.

Повиках келнера. Беше много муден, но мисля, че Демона разбираше защо.

Чувствах библиотеката в Черен замък като дом повече от жилището ни, повече от кантората си.

Колко пъти в миналото двамата с Мороулан, или пък тримата — с него и Алийра, или с цяло гъмжило други, бяхме седели в тази стая и бяхме мърморили нещо от рода на „Слава на Вийра, свърши се“?

— Слава на Вийра, свърши се — промърмори Алийра.

Бях се изпружил в широкото кресло. Както казах, Алийра беше добра, но трябваше време, за да се изцеря напълно. Хълбоците още ме боляха, а главата не преставаше да ми създава проблеми. Все пак за трите дни, откакто Мелар бе напуснал живия свят, и двата дни след срещата ми с Демона, за да уредим връщането на деветте милиона (и да ми се гарантира, че няма да има повече опити за покушение над живота ми), се бях справил доста прилично с процеса на връщане към човечеството.

Коути седеше до мен и от време на време нежно ме галеше по челото. Лойош се беше върнал — бе кацнал на гърдите ми, толкова близо до рамото, колкото позволяваше позата ми. Самката му беше заела другата страна. Общо взето, чувствах се съвсем доволен от живота.

Мороулан седеше срещу мен и се взираше в чашата си с вино. Беше изпънал напред дългите си крака. По едно време вдигна очи и попита:

— Как я наричаш?

— Казва се Роуца. — Щом чу името си, тя се наведе и ме облиза по ухото.

Коути я почеса по главата. Лойош изсъска ревниво, при което Роуца го погледна, изсъска му в отговор и го облиза под змийската му брадичка. Той се отпусна, умилостивен.

— Виж ти, не сме ли питомни? — каза Мороулан.

Свих рамене.

Той продължи да гледа с любопитство женския джерег.

— Влад, трябва да признаеш, че знам за вещерството толкова, колкото всеки източняк…

— Да, така е.

— …но така и не разбирам как можеш да имаш втори познайник. Винаги съм знаел, че връзката между вещера и неговия познайник е от такова естество, че не може да възникне с повече от едно животно.

— Впрочем — продължи той, — никога не бях чувал, че е възможно да си направиш познайник от възрастно животно. Не трябва ли първо да придобиеш тварта като яйце, за да се получи добра връзка?

Лойош му изсъска и Мороулан леко се усмихна и килна глава. После каза:

— Тебе нарекох твар, не друг.

Лойош изсъска отново и продължи да ближе брадичката на Роуца.

— Ами, Мороулан — казах, — защо не го провериш сам? Ти си вещер, защо не си вземеш познайник?

— Вече си имам един — сухо отвърна той, погали дръжката на Чернопрът и аз потръпнах.

— Все едно, Роуца всъщност не ми е познайница — обясних. — Тя е самката на Лойош.

— Но все пак тя дойде при теб…

— Повиках я на помощ и тя ме чу. Успяхме да сключим сделка, подобна на тази, която вещерът прави с майката на познайника си за яйцето, но не беше съвсем същата. Използвах същото заклинание, или по-скоро близък вариант — признах. — Но приликата свършва дотук. След като влязохме в контакт, общо взето си поговорихме. Предполагам, че ме хареса.

Роуца вдигна глава и ми изсъска. Останах с чувството, че съскането изразява смях, но не съм сигурен. Тук Лойош се намеси: „Виж, шефе, никой не обича да говорят за него все едно, че го няма, нали?“

„Извинявай, приятел“.

Протегнах крайници; наслаждавах се на кръвообращението и на всички останали хубави неща.

— Не мога обаче да ви кажа колко щастлив бях, когато тия двамата ме уведомиха, че не се канят да се избият — заключих.

— Хм! — каза Алийра. — Тогава не можеше да ни го кажеш, разбира се. Беше твърде зает с третото пропадане.

— Толкова ли близо е било? — попитах.

— Толкова.

Потръпнах. Коути ме погали нежно по челото.

— Предполагам, че е двупосочно. Аз също останах изключително доволен, като разбрах, че в края на краищата си се справила. Не ти казах преди, но бях много притеснен от цялата работа.

— Ти си бил притеснен! — възкликна Алийра.

— Все още не го разбирам, Алийра — каза Крейгар, който, както разбрах, беше седял до нея през цялото време. — Как успя да оцелееш от моргантската кама?

— Едва-едва.

Той поклати глава.

— Когато го обсъдихме първия път, ти заяви, че ще стане, но така и не обясни как.

— Защо? Искаш да опиташ ли? Всъщност не ти препоръчвам да се оставиш да ти изядат душата като форма на забавление.

— Не бе, просто съм любопитен…

— Добре, общо взето трябва да е свързано с естеството на Великите оръжия. Пътедир е свързан с мен, което всъщност означава, че е свързан с душата ми. Когато камата заплаши да ме унищожи, Пътедир реагира, за да ме съхрани, като засмука душата ми в себе си. След като заплахата отпадна, можех да се върна в тялото си. И, разбира се, Некромантката стоеше наблизо, просто в случай, че възникнат проблеми.

Изгледа ни за миг замислено и отбеляза:

— Знаете ли, оттам, отвътре, перспективата е много интересна.

— Само че оттук, отвън, беше доста страшничка — вметна Мороулан. — Мислех, че ще те загубим.

Алийра му се усмихна.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен, братовчеде.

— Във всеки случай — казах, — всичко свърши добре.

— Мда. — Мороулан кимна. — Допускам, че си се уредил добре от цялата афера.

— В много отношения — отвърнах.

— Предполагам.

Поклатих глава.

— Не е само очевидното. Изглежда, че определени среди са много доволни от връщането на златото, освен всичко друго. Възложиха ми отговорности над един доста по-голям район.

— Да — потвърди Крейгар. — И дори без да ти се наложи да помолиш приятеля си да убие някого за това.

Пропуснах сарказма му покрай ушите си.

— Трябва да изтъкна обаче — каза Крейгар, — че всъщност нямаш повече отговорности отпреди.

— Тъй ли?

— Да. Ти само прибираш парите. Аз съм този с отговорностите. Кой според тебе върши цялата работа, а?

— Лойош — отвърнах.

Крейгар изсумтя. Лойош изсъска един смях.

„Простено ти е всичко, шефе“.

„Какъв късмет!“

Мороулан изглеждаше озадачен.

— Като стана дума за златото, та се сетих за нещо. Как всъщност разбрахте къде е?

— Деймар се погрижи за това — обясних. — Малко преди Мелар да ме телепортира, Деймар му направи мозъчна сонда. Това беше единственият миг, в който имаше някакъв шанс за успех — докато Мелар беше напълно объркан. Спипа го със смъкнати психични гащи, може да се каже. Деймар разбра къде е скрил златото и също така как е уредил да излезе наяве информацията за дзур. И, разбира се, самата мозъчна сонда в края на краищата прекърши Мелар и го вкара в паника.

— О! — каза Мороулан. — Значи все пак сте намерили информацията, която е имал за дзур.

— Естествено. И я покрихме.

— Как? — попита заинтригуван Мороулан.

Погледнах към Крейгар, който всъщност беше свършил цялата работа. Той се усмихна.

— Не беше трудно. Мелар я беше предал на свой приятел в запечатан плик. Спипахме този приятел, доведохме го на кея, където бяхме топнали трупа на Мелар, и му изтъкнахме, че няма смисъл да го пази това нещо повече. Поговорихме си малко и стигнахме до споразумение.

Реших, че ще е най-добре да не знам повече подробности.

— Това, което не разбирам — продължи Крейгар, — е защо все пак не искаше информацията да излезе наяве, Влад. Какво значение има за нас?

— Причините са две — отвърнах му. — Първо, разясних на няколко Господари на дзур, които познавам, че го правя. Никога не вреди да си имаш няколко дзурски герои, които ти дължат дребни услуги. А другата причина е, че Алийра щеше да ме убие, ако не го бях направил.

Алийра се подсмихна, но не отрече.

— Е, Влад — отрони Мороулан, — няма ли вече да се оттеглиш, след като стана толкова богат? Със сигурност би могъл да си купиш някой замък извън града и да се превърнеш в истински декадент, ако решиш. Би ми било любопитно. Никога не съм имал удоволствието да видя декадент-източняк.

Свих рамене.

— Може и да купя някое замъче, ако Коути реши да си вземем, пък мога да си позволя и още някой лукс, например да си купя по-висока титла в джерег, но се съмнявам, че ще се оттегля.

— Защо не?

— Ти си богат. Защо не се оттегляш? — попитах вместо отговор.

Той изсумтя.

— От какво да се оттегля? Аз съм си професионален декадент, откакто се помня.

— Е, така си е. Я кажи…

— Да?

— Какво ще кажеш и двамата да се оттеглим! Какво ще кажеш да ми продадеш Черен замък? Мога да ти дам добра цена.

— Зависи от цената.

— О, добре. Само попитах.

— Не, сериозно, Влад: мислил ли си някога да напуснеш джерег? Искам да кажа, те повече не ти трябват, нали?

— Ха! Много пъти съм мислил да напусна джерег, но досега винаги съм успявал само да бъда малко по-бърз от този, който иска да ме разкара оттам.

— Или с повече късмет — подхвърли Крейгар.

Свих рамене.

— Колкото до доброволно напускане, не знам.

Мороулан ме изгледа съсредоточено.

— Но това, което правиш, все пак не ти харесва, нали?

Не отговорих, тъй като наистина не знаех. Тоест, харесваше ли ми? Особено сега, когато най-големият ми мотив — омразата ми към всичко драгарско — се оказа не толкова основателен, колкото си мислех. Или беше?

— Знаеш ли, Алийра — казах, — все още не съм много сигурен за това генетично наследяване през душата. Искам да кажа, да, почувствах нещо, но също така съм преживял, каквото съм преживял, и мисля, че това ме е оформило повече. Аз съм това, което съм, а онова, което съм бил, е добавка. Разбираш ли какво искам да кажа?

Алийра не отговори; само ме гледаше, с неразгадаемо лице. Крейгар заби очи в пода, Коути ме погали по челото, Мороулан като че ли търсеше нова тема.

Най-сетне я намери и наруши тишината с думите:

— Има още едно нещо, което не мога да разбера, свързано с теб и Роуца.

— И какво е то? — попитах.

Той заби очи в пода.

— Как точно смяташ да я научиш да се изхожда навън?

Подуших и се изчервих, а Мороулан се усмихна кисело и повика прислугата да почисти.

На Рийн и Коруин,

Алийра и Керълин,

и моя тъст Бил.

Встъпление

Като малък ме учеха, че всеки гражданин на империята Драгара е роден в един от седемнадесетте Велики дома, всеки от които е назован на името на животно. Учеха ме, че човешките същества или „източняците“ като самия мен, са жалък боклук. Учеха ме, че единственият избор, който имаме, ако искаме да постигнем нещо, е или да се присъединим към селската класа на дома Текла, или, както постъпи баща ми, да си купим благородническа титла в дома Джерег.

По-късно си намерих един див джерег, обучих го и поех по пътя си, за да оставя своя следа в обществото на Драгара.

Когато, пораснах, разбрах, че повечето от онова, на което ме бяха учили, е лъжа.

Цикълът

Феникс потъва в развала и чезне.

Дракон жадува за вис и за бездни.

Лиорнът рогат има по-страшна жажда.

Тиаса сънува — коварство се ражда.

Ястреб от полет надолу се взира.

Дзур се промъква и сенките сбира.

Исола кланя се, после напада.

Цалмот все крепи се на косъм от ада.

Валиста руши и после съгражда.

Джерег поредната жертва изяжда.

Криотата хитра мрежи заплита.

Орка владее в морята водите.

Текла страхлива в тревата се крие.

Джегала на пръста си времето вие.

Атирата властва в играта красива…

И Фениксът литва от пепелта сива.

1.

„Стой настрана, ако загрубеят“.

Крейгар казва, че животът е като лук, но няма предвид същото като мен.

Той говори за беленето му и как отиваш все по-надълбоко и по-надълбоко и как накрая стигаш до центъра и не намираш там нищо. Предполагам, че в това има някаква истина, но през годините, докато баща ми държеше ресторант, никога не съм белил лук. Кълцах главите и аналогията на Крейгар при мен много не върви.

Когато аз казвам, че животът е като лук, имам предвид следното: ако не вземеш никакви мерки, започва да гние. Дотук не е с нищо по-различен от другите зеленчуци. Но когато един лук се развали, това може да стане или отвътре, или отвън. Тъй че понякога взимаш глава, която изглежда здрава, но сърцевината й е загнила. Друг път можеш да видиш по нея лошо петно, но ако го отрежеш, останалото е добро. Лютив е, но за това си си платил, нали?

Господарите на дзур имат навика да си въобразяват, че са старшият по килер, да обикалят и да режат гнилото от лука. Бедата е, че обикновено не могат да различат доброто от лошото. Господарите на дракони са добри в намирането на лошите петна, но щом ги намерят, са склонни да изхвърлят целия кош. Господарят на ястреби ще вижда непрекъснато лоши петна. Ще те гледа как го готвиш тоя лук, как го ядеш и ще кимне мъдро, когато го изплюеш. Ако го попиташ защо не ти е казал, ще те погледне изненадано и ще измъдри: „Не си ме питал“.

Мога да продължа в този дух, но какъв смисъл има? В дома Джерег не даваме и една барабонка на текла за лошите петна. Ние просто сме тук, за да продаваме лука.

Но понякога се случва някой да ми плати, за да махна загнилото. Него ден това ми беше донесло три хиляди и двеста златни империала и за да смъкна напрежението, посетих повече или по-малко нескончаемия прием в цитаделата на лорд Мороулан. Падах се нещо като член на персонала, като консултатнт по сигурността, тъй че имах изрична покана за светското събитие.

След като се съвзех от телепортирането, лейди Тилдра ме покани и се запътих към банкетната зала. Огледах човешката гмеж (термина „човешка“ го използвам свободно) от прага, търсейки познати лица, и скоро забелязах високата фигура на самия Мороулан.

Някои гости, които не ме познаваха, ме оглеждаха, докато се придвижвах към него; някои подхвърляха забележки, предназначени да стигнат до ушите ми. Винаги привличам внимание на приемите на Мороулан — защото съм единственият джерег там; защото съм единственият „източняк“ (чети: „човек“); или пък защото влизам със своя познайник джерега Лойош, кацнал на дясното ми рамо.

— Хубав прием — казах на Мороулан.

„Че къде са им подносите с умряла текла тогаз?“ — възрази псионично Лойош.

— Благодаря ти, Влад. За мен е удоволствие да те видя тук.

Мороулан винаги се изразява така. Мисля, че го прави неволно.

Отидохме до масата, където един от слугите му разливаше малки глътки от различни вина, като междувременно ги описваше. Взех чаша червена „Дарлоуца“ и отпих. Приятно и сухо, но щеше да е по-хубаво охладено. Драгарите нищо не разбират от вино.

— Добър вечер, Влад. Здравей, Мороулан.

Обърнах се и се поклоних ниско на Алийра е’Кийрон, братовчедката на Мороулан и Наследничката за трона от страна на драконите. Мороулан й отвърна с поклон и стисна ръката й. Усмихнах се.

— Добър вечер, Алийра. Още ли нямаме дуели?

— А, уредих си един. Не си ли чул?

— Честно казано, не. Само се пошегувах. Ама ти наистина ли?

— Да, за утре. Една нещастна текла, Господар на дзур, забеляза как вървя и направи подмятане.

Поклатих глава и цъкнах с език.

— Как се казва?

Тя сви рамене.

— Не знам. Утре ще разбера. Мороулан, да си виждал Сетра?

— Не. Предполагам, че е на Дзур планина. Сигурно ще прескочи по-късно. Важно ли е?

— Не особено. Мисля, че открих нов рецесив на е’Мондаар. Може да почака.

— Мен ме интересува — каза Мороулан. — Ще бъдеш ли така добра да ми разкажеш?

— Още не съм сигурна какво е… — отвърна Алийра. Двамата закрачиха из тълпата и ме оставиха. По-точно закрачи Мороулан. Алийра, която бе най-ниската позната ми драгарка, левитираше и дългата й сребристосиня рокля се влачеше по пода, за да скрие този факт. Алийра имаше златна коса и зелени очи — обикновено. Макар че сега не го носеше, си имаше и един меч, по-дълъг от самата нея. Този меч го беше получила от ръката на самия Кийрон Завоевателя, основателя на родословната й линия, на Пътеките на мъртвите. Това си е цяла история между другото, но все едно.

Тъй или иначе, оставиха ме, а аз дръпнах по връзката ми с Имперския глобус, направих магийка и си охладих виното. Отново отпих. Много по-добре.

„Проблемът за тази нощ, Лойош, е следният: с кого да спя?“

„Шефе, понякога ме отвращаваш“.

„Хайде де!“

„Като оставим това, че имаш четири бардака…“

„Не ми харесва да посещавам бардаци“.

„А? Че защо?“

„Няма да го разбереш“.

„Пробвай“.

„Добре. Да се изразим така: сексът с драгарки някак много ми прилича на зоофилство. С курви имам чувството, че плащам на… все едно“.

„Продължавай, шефе. Довърши си изречението. Заинтригува ме“.

„О, я млъкни“.

„Тебе убийството ли те възбужда толкова за секс?“

„Позна“.

„Трябва ти съпруга“.

„Я върви при Портата на смъртта“.

„Веднъж ходихме дотам, помниш ли?“

„Да. И помня как се чувстваше пред оня гигантски джерег там“.

„Не почвай пак с това, шефе“.

„А ти престани да обсъждаш сексуалния ми живот“.

„Ти почна“.

На това не можех да отвърна нищо, затова прекъснах връзката. Отпих отново от виното и изпитах онова особено, досадно усещане „има нещо, за което трябва да помисля“ — предизвестяващо, че някой се опитва да се свърже псионично с мен. Бързо намерих едно спокойно кътче и разтворих ума си за контакт.

„Как е приемчето, шефе?“

„Не е зле, Крейгар. Какво става? Не можеше ли да изчака до утре?“

„Ваксаджията ти е тук. Утре го правят наследник на исола за трона, тъй че прекратява поръчките си“.

„Много смешно. Кажи сега какво има?“

„Един въпрос. Отварял ли си нова комарджийска бърлога на Малаковия кръг?“

„Разбира се, че не. Щеше отдавна да си го чул“.

„И аз така помислих. Значи имаме проблем“.

„Разбирам. Някое педерастче е решило, че няма да забележим. Или някой се опитва да пробие с мускул?“

„Изглежда професионално, Влад. Има си протекция“.

„Колко са?“

„Трима. И познавам единия. Вършил е «работа»“.

„О!“

„Какво мислиш?“

„Крейгар, знаеш ли как изглежда нощно гърне, когато не е изпразвано няколко дни?“

„Е, и?“

„И нали знаеш, когато го изпразниш накрая, онова, дето остава на дъното?“

„Да?“

„Е, чувствам се точно като онова, дето остава на дъното“.

„Схванах“.

„Идвам веднага“.

Намерих Мороулан в един ъгъл с Алийра и някаква висока драгарка с чертите на дома Атира, цялата облечена в горско зелено. Тя ме изгледа отвисоко — и преносно, и буквално. Много отчайващо е, когато си едновременно джерег и източняк — хората ти се подхилват и по двете причини.

— Влад — каза Мороулан, — това е Магьосницата в зелено. Магьоснице, това е баронет Владимир Талтош.

Тя кимна, почти недоловимо. Аз се поклоних много дълбоко, ръката ми загреба по пода, вдигна се над главата ми и казах:

— Знатна лейди, очарован съм от честта да се запозная с вас точно толкова, колкото вие да се запознаете с мен.

Тя изсумтя и извърна глава.

Алийра примига.

Мороулан ме погледна притеснено, после сви рамене.

— Магьоснице в зелено — казах. — Не познавам атира, която да не е магьосница, а зеленото го виждам сам, тъй че не мога да преценя какво трябва да ми говори титлата…

— Достатъчно, Влад — прекъсна ме Мороулан. — И тя не е…

— Извинявай. Исках да ти кажа, че е възникнало нещо. Опасявам се, че трябва да си тръгна. — Обърнах се към магьосницата. — Съжалявам, че ти го причиних, мила, но постарай се да не ти съсипе цялата вечер.

Тя ме изгледа и се усмихна сладко.

— Ще ти хареса ли, ако се превърнеш в саламандърче?

Лойош изсъска.

— Помолих те да престанеш, Влад — сряза ме Мороулан.

Престанах.

— Е, аз си тръгвам — казах и сведох глава.

— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо, обади се.

Кимнах. За негово съжаление, запомних предложението му.

Знаете ли коя е единствената, най-голяма разлика между един драгар и един източняк? Не е в това, че те са много по-високи и по-силни от нас; аз самият съм живо доказателство, че ръстът и силата не са толкова важни. Не е и в това, че те живеят по няколко хиляди години в сравнение с нашите петдесет-шейсет; като се омешам с тълпата, мога да се примиря; все едно, никой не очаква да умре от старост. Не е дори в това, че те имат естествена връзка с Имперския глобус, която им позволява да прилагат магьосничество; източняците (като например покойния ми непрежалим баща) могат да си купят титли в дома Джерег или да се закълнат във васална вярност на някой благородник, да се преселят в провинцията и да станат текла — по този начин получават гражданство и се домогват до връзката.

Не, най-голямата разлика, която съм открил, е в следното: един драгар може да се телепортира, без след това да му стане гадно.

Появих се на улицата пред кантората ми почти готов да повърна. Вдишах дълбоко няколко пъти, докато вътрешностите ми се успокоят. Нямах подръка някой от чародеите на Мороулан, който да направи същинското заклинание. Мога да го правя сам, но не съм много добър; а грубото приземяване влошава нещата още повече.

Кантората ми се намираше на Медникарска улица, на гърба на малък комарджийски коптор, който пък беше лепнат за един дюкян за наркотични треви. Включваше три помещения. Първото беше приемната стая, където седеше Мелестав, моят секретар и телохранител, а зад Мелестав беше кабинетът ми. Крейгар си имаше малко бюро и груб дървен стол — за повече нямаше място. В приемната имаше четири стола, които можеха да се нарекат удобни. Моето бюро беше малко по-голямо от това на Крейгар, по-малко от това на Мелестав и зад него имаше добре тапициран въртящ се стол с лице към вратата. До вратата имаше два удобни стола, единият от които щеше да се заеме от Крейгар, когато се появеше.

Казах на Мелестав да уведоми Крейгар, че съм дошъл, и седнах зад бюрото си да го изчакам.

— Ъъ, шефе?

— О! — Въздъхнах, осъзнал за кой ли път, че Крейгар се е вмъкнал, без да го забележа. Той твърди, че не го прави нарочно — незабележимостта просто му била вродена.

— Какво разбра, Крейгар?

— Освен това, което вече ти казах — нищо ново.

— Добре. Да хвърлим тогава малко пари.

— И двамата ли?

— Не. Ти стой настрана в случай, че играта загрубее.

— Ясно.

Докато го обсъждахме, прокарах ръка през косата си — и я отърках в дясната страна на наметалото си, за да се уверя, че разните ми сечива са си на мястото. С лявата си ръка оправих яката, което ми позволи да проверя още няколко от тази страна.

След като излязохме на улицата, се огледах бързо, а после изминах пеш едното каре и половина до Малаковия кръг. По Медникарска трудно могат да се разминат две коли, което я прави по-широка от повечето улици. Постройките са нагъчкани една до друга и повечето са с прозорци само на горните етажи. Малаковият кръг е място за обръщане, с фонтан в средата, който не е работил, откакто се помня. Медникарска свършва тук. Пътят Долен Кийрон влиза отляво, като подходиш откъм Медникарска, и след това излиза вдясно, малко по-широк.

— Е, Крейгар — казах, — къде… — И млъкнах. — Крейгар?

— Точно пред теб, шефе.

— О? Къде?

— Първата врата вляво от кръчмата „При фонтана“. Вътре, по стълбите и вдясно.

— Добре. Ти стой тук и пази.

— Ясно.

„Лойош, опитай се да намериш прозорец и надникни. Ако не, стой подръка“.

„Готово, шефе“.

Влязох, после — нагоре по стълбите, които бяха без парапет, и горе. Поех си дъх, опипах отново оръжията си и почуках.

Вратата се отвори веднага. Стоящият зад нея беше облечен в черното и сивото на дома Джерег, с широк меч, окачен на кръста. Беше висок над седем и половина проклети стъпки и по-едър от обичайното за драгар. Изгледа ме отвисоко и рече:

— Съжалявам, мустак. Само за хора. — И ми тръшна вратата. Драгарите като че ли често се бъркат кои са „хората“.

Това, че ме нарече „мустак“, не ме ядоса — нарочно съм си пуснал мустаци, щото драгарите не могат. Но това, че ми тръшна вратата за игра, която дори не можеше да се върти без мое разрешение, ме разочарова ужасно.

Бързо проверих вратата и разбрах, че е залостена с магия. Врътнах дясната китка и Маготрепачът, дългата две стъпки тънка златна верига, лепна в дланта ми. Шибнах я по вратата и усетих как заклинанието се разпадна. Прибрах веригата и вратата зейна.

Очите на мутрата се присвиха и той пристъпи към мен. Усмихнах се.

— Бих искал да поговоря със собственика, ако позволите.

— Виждам, че ще ти трябва помощ да слезеш по стълбите. — Той направи още една крачка към мен.

Поклатих глава.

— Колко тъжно, че не можеш да се отзовеш на една проста молба, мъртвецо.

Той ми посегна и камата от десния ми ръкав се озова в ръката ми. След което го подминах, шмугвайки се под ръцете му. Петнайсет сантиметра стомана се забиха между четвъртото и петото му ребро, извиха се и се врязаха в гръдния му кош. Пристъпих в стаята — още чувах смътния стон и кашляне зад себе си, последвани от топуркане на падащо тяло. Противно на разпространения мит, мутрата вероятно щеше да остане жив повече от час. Но противно на друг разпространен мит щеше да е в такъв шок, че нямаше да може да направи нищо, за да се опази жив.

Стаята беше малка, само с един прозорец. Имаше три маси, на които се разиграваха камъчетата с’янг, едната — с петима играчи, другите две — с по четирима. Повечето играчи като че ли бяха текла, двама джереги, имаше и един цалмот. А, имаше и още двама джереги, точно както ми беше казал Крейгар, които, изглежда, държаха заведението. Бързо се задвижиха към мен, като единият изваждаше меча си. Ох-ох.

Застанах така, че едната маса се озова между мен и него, след което я изритах. В този момент прозорецът изтрещя и Лойош влетя право към другия. Можех значи да го забравя за няколко минути.

Онзи, срещу когото обърнах масата с разлетелите се монети, камъчета и играчи, леко залитна. Размаха ръка към мен и го пернах по китката с извадената рапира. Той изтърва оръжието си, пристъпих и го сритах между краката. Изохка и се преви на две. Тупнах го с дръжката на рапирата по главата и той се смъкна.

Пристъпих към другия. „Стига, Лойош. Остави ми го. Пази ме откъм гърба“.

„Дадено, шефе“.

Онзи се опита да си извади меча, докато го приближавах, а Лойош го оставяше, но опрях острието в гърлото му и се усмихнах.

— Бих искал да поговоря с уредника.

Той спря. Изгледа ме хладно, без следа от страх в очите.

— Не е тук.

— Казваш ми кой е и си жив — обясних популярно. — Не ми казваш и загиваш.

Замълча. Вдигнах острието малко по-нагоре, точно срещу лявото му око. Заплахата беше ясна: ако мозъкът му се повредеше, нямаше да е в добра форма за пресъживяване. Пак никаква следа от страх, но проговори:

— Ларис.

— Благодаря. Лягай на пода.

Взе, че ме послуша. Обърнах се към клиентите.

— Заведението затваря. — Те заизлизаха през вратата.

В този момент въздухът се раздвижи и в стаята нахълтаха още петима джереги, с извадени мечове. Опа! Без да му казват, Лойош кацна на рамото ми.

„Крейгар, изтегляме се“.

„Ясно“.

Дръпнах нагло по връзката и пробвах да се телепортирам, но не стана. Понякога ми се ще проклетите телепортни прегради да ги забранят със закон. Хвърлих се срещу единия от новодошлите, избутах с лявата си ръка няколко насочени към мен остри неща и скочих през вече потрошения прозорец. Чух зад себе си ругатни.

Опитах набързо една магийка за левитиране, която май се получи, след като не ме заболя от приземяването. Продължих да се движа, да не би и тук да ми се изпречат разни остри неща. Пробвах отново с телепорта и този път стана.

Озовах се паднал на гръб точно пред вратата на магазина под кантората ми. Повърнах.

Вдигнах се криво-ляво, изтупах наметалото си от прахта и влязох. Собственикът ме изгледа с любопитство.

— Вън на улицата е оцапано — казах му. — Почисти.

— Ларис, а, шефе? — каза малко по-късно Крейгар. — Един от съседите ни. Държи под контрол десетина карета. Досега имаше само два обекта до района ни.

Вдигнах крака на бюрото и казах:

— Районът му е два пъти по-голям от моя.

— Изглежда, си търсеше белята, а?

Кимнах.

— Е, според теб само ни изпробва или наистина е тръгнал срещу мен?

Крейгар сви рамене.

— Трудно е да се каже, но мисля, че иска да ни влезе.

— Добре — отвърнах малко по-спокойно, отколкото се чувствах. — Можем ли да го разубедим, или е война?

— А готови ли сме за война?

— Разбира се, че не — сопнах му се. — Района го държа едва от половин година. Трябваше да очакваме нещо такова. По дяволите!

Той кимна.

Вдишах дълбоко.

— Добре, колко биячи имаме на щат?

— Шестима. Без да броим тия, дето са зачислени на определени места.

— Финансите ни как са?

— Чудесно.

— Е, това поне е нещо. Предложения?

Той ме погледна неловко.

— Не знам, Влад. Дали няма да е от полза първо да си поговорим?

— Откъде да знам? Почти нищо не знам за него.

— Значи това ще е първата ни стъпка. Да научим всичко, което можем.

— Ако ни остави време — отвърнах.

Крейгар кимна.

„Имаме още един проблем, шефе“.

„Кой, Лойош?“

„Бас слагам, че вече си се надървил“.

„О, я млъквай!“

2.

„Ще ми трябва протекция“.

Когато влязох в организацията, някъде преди около три години, работех за един тип, Нийлар, в качеството си на онова, което наричаме „буца“. Той контролираше малък хазартен бизнес на улица „Северен Гаршош“. Лептата си плащаше на Уелок Ножа.

Уелок беше общо взето шеф на средно ниво. Районът му обхващаше от улица „Грънчарски пазар“ на север до „Хилядолетна“ на юг и от Скока на запад до Зъбеца на изток.

Всички тези „райони“ са доста спорни, а когато започнах работа за Нийлар, северният край, както и Грънчарска, бяха много спорни. Първия път, когато свърших „работа“, и третия, беше, за да се укрепи желанието на Ножа да си направи границата по-сигурна. Северният му съсед беше един миролюбив тип, Ролаан, който се опита да преговаря с Уелок, щото искаше Грънчарска, но не искаше война. Ролаан стана още по-миролюбив, след като един ден падна от кантората си на третия етаж. Помощникът му, Чарно Стъпката, се оказа още по-миролюбив, тъй че проблемът се уреди кротко. Винаги съм подозирал, че Стъпката е уредил кончината на Ролаан, щото иначе не допускам, че Уелок щеше да остави Чарно на мира, но така и не го разбрах със сигурност.

Това беше преди три години. Някъде по това време престанах да работя за Нийлар и преминах на работа направо за Ножа. Шефът на Ножа пък се казваше Торонан — движеше нещата от пристанището на изток до района „Малката Порта на смъртта“ на запад, и от реката на юг до улица „Исола“ на север.

Някъде около година и половина, след като Ролаан отпътува към Пропадите на Портата на смъртта, Уелок влезе в диспут с някой си от Лявата ръка. Мисля, че въпросният някой работеше в същата територия като Уелок (обикновено интересите ни не се застъпват), но не знам точно какъв беше проблемът. Един ден Уелок просто изчезна, а мястото му се запълни от един от помощниците му — Тагичатн (още не мога да произнасям името му правилно).

Работех като „посредник“ за Ножа, но този, новият, нямаше много добро мнение за източняците. Първия ден влязох в кантората му, скромно място на Медникарска, между Гаршош и Малаковия кръг. Обясних му какво съм правил за Уелок и го попитах „милорд“ ли предпочита да го наричам, или „шефе“, или да видя там дали ще мога да се науча да му казвам името правилно. Каза ми: „Наричай ме Бога-шеф“ и се разделихме.

До една неделя го намразих. До месец изникна друг бивш помощник на Уелок и почна да движи своя територия точно посред тази на Тагичатн. Това беше Ларис.

„Бога-шеф“ не можах да го изтърпя повече от два месеца. Много от тези, които работехме за него, забелязахме, че не предприема никакви действия срещу Ларис. Това се прие като признак на слабост. Рано или късно някой в организацията на Тагичатн или извън нея щеше да се възползва от това. Не знам какво щеше да стане, ако не беше решил да се самоубие — наръгвайки се в лявото око.

Почина една нощ. Същата нощ се свързах с Крейгар, който беше работил с мен за Нийлар и от време на време — за Уелок. В последно време Крейгар работеше като портиер в една кръчма на Пристанищна — изхвърляше пияни досадници. Казах му:

— Току-що наследих малко собственост. Какво ще кажеш да ми помогнеш да я опазим.

— Опасно ли е? — попита той.

— Адски опасно — рекох.

А той ми каза:

— Не, благодаря, Влад.

Казах му:

— Почваш с петдесет златни на неделя. Ако още сме заедно след две недели, взимаш седемдесет и пет, плюс десет процента от моето.

А той вика:

— Сто след две недели, плюс петнайсет процента от брутото.

— Седемдесет и пет. Петнайсет от нетото.

— Деветдесет. Петнайсет процента от нетото, преди да си го разделил с по-горе.

— Седемдесет и пет. Десет процента, преди да съм разделил.

— Дадено.

На другата сутрин секретарят на Тагичатн дойде и ни завари с Крейгар да си подреждаме кантората. Казах му:

— Можеш да бачкаш за мен, ако искаш. Казваш „да“ и получаваш десет процента повишение. Казваш „не“ и си заминаваш жив и здрав. Казваш „да“, ядосваш ме и те давам за храна на орките.

Каза ми „не“. Казах му:

— Аре, чупката.

После отидох при един бияч, казваше се Мелестав, който също мразеше бившия ни шеф и с когото бях работил един-два пъти. Бях чувал, че върши „работата“, и знаех, че е предпазлив. Казах:

— Шефа иска да му станеш личен секретар и бодигард.

— Шефа е тъп.

— Шефа съм аз.

— Влизам.

Взех една карта на града и очертах квадрат около територията на покойника. После очертах друг квадрат, вътре в първия. По някаква причина в тази зона на Адриланка шефовете обикновено маркират районите си по средата на улици. Тоест, вместо да кажат „Аз взимам Дейланд, а ти държиш Небит“, ще кажат „Аз държа западната част на Дейланд, а ти хващаш източната част на Дейланд“. Тъй че квадратът, който очертах, минаваше от средата на Пристанищна, където свършваше територията на Ларис, до Дейланд, от Дейланд до Глендън, от Глендън до Кураж, от Кураж до Солом; от Солом до Пътя Долен Кийрон и от Долен Кийрон до Пристанищна.

Накарах Мелестав да се свърже с другия помощник и двамата лакеи, които бяха работили пряко за Тагичатн, и си уредих среща с тях на едно каре от кантората на Торонан. Щом дойдоха, им казах да тръгнат след мен. Нищо не им обясних, просто ги отведох до кантората. Щом влязохме, ги накарах да изчакат отвън и поисках да се видя с шефа.

Пуснаха ме. Другите останаха отвън. Торонан имаше светла коса, високо подстригана. Беше облечен с жакет и тънък клин до глезените, което е необичайно за работещ джерег, и всяка бримка на сиво-черното му облекло беше в идеално състояние. Освен това беше нисък за драгар, малко под седем стъпки, и мършав. Общо взето, приличаше на лиорнски писар. Реномето си беше извоювал с бойна брадва.

Казах:

— Милорд, аз съм Владимир Талтош. — Извадих картата и посочих първия квадрат. — С ваше благоволение, вече отговарям за този район. — Посочих по-малкия квадрат, вътре. — Мисля, че мога да се оправя с толкова. Отвън чакат едни господа, които, уверен съм, ще се радват да си разделят останалото, както вие намерите за добре. Не съм го обсъждал с тях. — И се поклоних.

Той ме изгледа, погледна картата, погледна Лойош (който през цялото време клечеше на рамото ми.) и каза:

— Щом можеш да се справиш, Мустак, взимай го.

Благодарих и излязох, като оставих на него да обясни подробностите на другите.

Върнах се в кантората, прегледах счетоводните книги и открих, че сме почти пред банкрут. Разполагах с около петстотин лични, които могат да стигнат на едно семейство да се изхрани и преживее може би около година. Това, което вече държах под контрол, бяха четири бардака; две зали за хазарт; две заложни къщи; и една „Чистачка“, или склад, или дюкян „крадени вещи“. Лакеи нямах (Колко смешен термин: понякога означава щатен бияч на пълно работно време, а понякога — подизпълнител. Обикновено имам предвид второто.) Имах си обаче шестима биячи на пълен щат. И още няколко на хонорар.

Посетих всяко от заведенията си и им направих една и съща оферта: слагам кесия с петдесет златни на масата и казвам:

— Аз съм новият ти шеф. Това е бонус или подарък за сбогом. Ти избираш. Ако го вземеш за бонус и се опиташ да ми играеш мръсно, направи си списък на оплаквачките, щото ще ти потрябват.

Значи горната операция ме остави с адски малко джобни. Всички останаха и затаих дъх. Свършък дойде и освен Нийлар, който вече беше в моя район, не се появи никой. Изчакваха да видят какво ще направя. В този момент не разполагах с достатъчно пари, за да платя на наемен „мускул“, а се боях да използвам щатен бияч (ами ако се издъни?), затова прескочих до най-близкото заведение, един бардак, и заварих там уредника. Преди да е успял да каже нещо, забодох дясната страна на наметалото му за стената с нож за мятане, някъде на равнището на коляното. Същото направих с лявата му страна. Забих и два шурикена непосредствено до всяко ухо, тъй че да го резнат, ако мръдне. След това Лойош му налетя и размаха ноктите си пред гадната му физиономия. Отидох и го ударих малко под гръдния кош, а когато се преви на две, го фраснах с коляно в лицето. Започна да разбира, че не съм в добро настроение.

Викам му:

— Имаш една минута, по Имперския часовник, да сложиш парите в шепата ми. След като направиш това, Крейгар ще дойде да ти провери тефтерите; обсъждаме всяко перо и виждаме колко е оборотът тук. Един меден петак по-малко и си труп.

Той си остави наметалото на стената и отиде за парите. Докато се оправяше, се свързах с Крейгар и му казах да намине. Получих кесията и зачакахме.

Онзи ми вика:

— Виж сега, шефе, тъкмо се канех да…

— Затваряй си човката или ще ти откъсна гръкляна и ще те накарам да го изядеш.

Той я затвори. Когато Крейгар пристигна, се прибрах в кантората. Крейгар се върна след два часа и се уверихме, че балансът е точен. Работеха му десет пера, четирима мъже и шест жени, обикновено по петима клиенти на ден, по три империала на сеанс. Перата печелеха по четири златни на ден. Храната правеше около девет сребърни глобуса, кажи го половин златен на ден. Имаше един бияч на пълен щат, на който плащаше осем империала дневно. Графа „други разходи“ — още империал.

Всяко перо взимаше по един ден почивка неделно, тъй че мястото трябваше да носи 135 златни дневно, средно. Разходите бяха 51 дневно, тъй че дневният кяр трябваше да е към 80. Пет дни неделно (в Изтока неделята е от седем дни; не знам защо) трябваше да правят около 425 неделно, от които уредникът задържа 25 процента — малко над сто. Това означаваше, че трябваше да ми се снасят 320 златни всяка неделя. Имах 328, отчасти сребро, другото — мед. Бях доволен.

Още по-доволен останах, когато след един час останалите се появиха, всеки с лептата си за неделята. Всички казваха нещо от рода на:

— Извинявай, шефе, забавих се.

Отвръщах им с нещо от рода на:

— Гледай друг път да не се забавяш.

Към края на деня бях събрал над 2500 империала. Разбира се, трябваше с част от тях да платя на Крейгар, на секретаря си и на биячите, но все пак оставаха над 2000, половината от които пратих на Торонан, а другата половина можех да задържа.

Изобщо не бях разочарован от това. За един келеш източняк, свикнал да си съдира задника от работа с поддържането на ресторант и да печели от това по осем златни седмично, хиляда отгоре не беше никак зле. Чудех се защо не се бях сетил да почна от тоя край много по-рано.

Единственото по-важно нещо, което свърших през следващите два месеца, беше да купя едно наркодюкянче, колкото да си покривам стандарта. Наех си счетоводител, за да се погрижи всичко да изглежда добре пред данъчните. Наех също така още няколко катила, щото исках да съм подготвен срещу възможни неприятности от страна на моите уредници или от някои педерастчета, които може да пробват да се набутат в района ми.

Работата, която ги карах да вършат, общо взето се свеждаше до „мотане и бройкане“. Включва точно каквото казах — мотаене из квартала. Причината да го правят бе, че този квартал е много известен с младите мутри, главно от дома Орка, които имат лошия навик да се шляят по улиците и да тормозят хората. Повечето от тези дечица почти винаги бяха в банкрут, освен ако не са смлатили някой текла, съставящ мнозинството от гражданството. Идваха тук, защото беше близо до пристанището и защото тук живееха текли. Службата „мотане и бройкане“ означаваше да намират такива отрепки, да ги сритат хубаво отзад и да ги пращат на Феникс на майната си.

Докато отраствах и си колекционирах цицини от излезли „да порежат мустаци“ хлапета, повечето от тях бяха орки. Поради това дадох на катилите си изрични инструкции как точно да постъпват с всеки, когото са хванали повторно. И понеже тези указания се изпълняваха, за по-малко от три недели районът ми стана най-безопасният в Адриланка след мръкване. Почнахме да пускаме и слухове — нали знаете, от сорта на оня за девицата с торбата злато посред нощ — и стана, така, че аз самият почти започнах да им вярвам.

По мои сметки разширяването на бизнеса за четири месеца изплати разходите по допълнителния персонал.

През този период „работих“ няколко пъти, за да поувелича авоарите, както и за да покажа на света, че още го мога. Но както казах, не се случи нищо кой знае колко особено.

И тогава добрият ми съсед Ларис ми показа защо не бях стигнал до тоя край по-рано.

На другия ден, след като се опитах да прекратя играта и накрая се издрайфах на улицата, пратих Крейгар да намери хора, които са бачкали за или познават Ларис. Времето си убивах из кантората — с мятане на ножове и размяна на вицове със секретаря ми. („Колко източняци трябват, за да се наточи един меч? Четирима: един да държи меча и трима да търкат с бруса“.)

Крейгар се върна малко преди обед.

— Какво разбра?

Той отвори малък бележник и прегледа записките.

— Ларис е започнал като събирач на дългове за един лихвар в град Драгара. Трийсет-четирийсет години я карал така, създал си връзки и почнал свой бизнес. Докато събирал, също така „работил“ веднъж-дваж, като част от службата. Останал си лихвар и изкарвал добри пари шейсетина години, до Бедствието на Ейдрон и Междуцарствието. После се скатал като всички останали и се появил в Адриланка след около сто и петдесет година, в бизнеса с продажбата на джерегски титли на източняци.

Прекъснах го.

— Възможно ли е той да е…

— Не знам, Влад. И на мене ми хрумна — за баща ти, — но не можах да разбера.

— Няма значение. Продължавай.

— Окей. Преди петдесетина години почнал да работи за Уелок като наемен. Изглежда, е „поработил“ още няколко пъти, след което започнал да върти свой район пряко за Уелок, преди двайсет години, когато Уелок се отцепи от К’Танг Ченгела. Когато Ножа се запъти за…

— Оттам го знам.

— Добре. И сега к’во правим?

Помислих.

— Сериозни издънки не е имал, нали?

— Не.

— И също така никога не е започвал война.

— Не е съвсем вярно, Влад. Казаха ми, че той лично е водил битката срещу Ченгела, заради което Уелок му дал района.

— Но щом тогава е бил само наемен…

— Не знам — отвърна Крейгар. — Имам чувството, че в тази работа има нещо повече, но не мога да го разбера.

— Хм. Възможно ли е да е въртял и друг район, задкулисно или нещо такова?

— Може би. Или е държал някой клуб през главата на Уелок.

— Не ми се вярва. Ножа беше много печен, кучият му син.

Крейгар сви рамене.

— Чух от един, Ларис му предложил района на Ченгела, ако може да го държи. Опитах се да го проверя, но никой друг не го е чувал.

— А ти къде го чу?

— Един наемен изпълнител, който работил за Ларис през войната. Казва се Ищван.

— Ищван ли? Източняк?

— Не, просто е с източняшко име. Като Марио.

— Ако е като Марио, го искам!

— Знаеш какво имам предвид.

— Мда. Прати човек при Ларис. Предай му, че искам да се видя с него.

— Ще иска да разбере къде.

— Вярно. Виж дали има някой хубав ресторант от неговите и го уреди там. Утре на обед примерно.

— Ясно.

— И ми прати тук двама от биячите ни. Ще ми трябва протекция.

— Ясно.

— Действай. Излезе.

„Ей, шефе. Какво беше онова за «протекцията»?“

„Що питаш?“

„Имаш си мен, нали? За к’во са ти ония смешници?“

„За душевен мир. Лягай да спиш“.

Един от биячите, който бачкаше за мен, откакто поех района, се казваше Н’аал Лечителя. Прякора си получил най-напред, според разказа, когато го пратили да прибере закъсняло плащане от един благородник криота. Двамата с партньора му отишли до жилището му и почукали на вратата. Поискали парите, а онзи изсумтял и рекъл:

— За какво?

Н’аал носел един чук и му го показал.

— Аз съм лечител — рекъл му. — Виждам, че имаш цяла глава. Мога да те излекувам от това. — Криотата схванал намека, а Н’аал получил златото. Партньорът му разпространи случката и прякорът му лепна.

Все едно. Н’аал Лечителя влезе в кабинета ми два часа след като казах на Крейгар да прати съобщението. Попитах го за работата му.

— Крейгар ми даде да занеса едно съобщение.

— Получи ли отговор?

— Да. Видях един от хората на Ларис и му го предадох. Отговориха, че го устройвало.

— Добре. Сега и Крейгар ако рече да се появи, ще мога и да разбера къде…

— Тук съм си, шефе.

— А? Ох. Шаш. Н’аал, изчезни.

— Няма ме — отвърна той на път към вратата. Крейгар я ритна с пета след него и разкърши рамене.

— За къде е уредено? — го попитах.

— „Терасата“. Добро заведение. Не можеш да го напуснеш с по-малко от един златен на глава.

— Мога да си го позволя.

„Наденичките им с пипер са върхът, шефе“.

„Ти пък откъде знаеш?“

„Кълва им в боклучийската кофа чат-пат“.

Задай тъп въпрос и…

— Добре — продължих с Крейгар, — уреди ли ми охраната?

Той кимна.

— Двама. Варг и Темек.

— Стават.

— И аз ще съм там. Просто ще си седя кротко наблизо. Съмнявам се, че изобщо ще ме забележи. — Той се ухили.

— Добре. Някакъв съвет?

Той поклати глава.

— В това нещо съм новобранец като теб.

— Окей. Ще гледам да се оправя. Нещо друго?

— Нищо. Всичко върви гладко, както обикновено.

— Дано си остане така — казах и чукнах по бюрото. Той ме погледна изненадано. — Източняшки обичай — обясних. — Трябва уж да носи късмет.

Пак ме изгледа объркано, но не каза нищо.

Извадих една кама и почнах да си я премятам.

Варг беше от по-гадна школа от моята. Беше от онези хора, които просто смърдят на опасност — от ония, дето по-скоро ще те претрепят, отколкото ще те погледнат. Беше с ръста на Крейгар, което ще рече — нисък, и очите му бяха скосени леко нагоре, белег, който показваше, че някъде по родословното му дърво има дзурска кръв. Косата му беше по-къса от обичайното и я носеше зализана назад. Когато говориш с него, се държи съвсем сковано, без никакви излишни жестове, и те гледа с тесните си светлосини очи. Лицето му не издава никаква емоция, освен когато пребива някого. Тогава лицето му се изкривява в едно от най-добрите джерегски озъбвания, които съм виждал, и излъчва достатъчно омраза, за да накара цяла армия текли да хукнат презглава.

Нямаше абсолютно никакво чувство за хумор.

Темек беше висок и толкова тънък, че трудно ще го видиш, ако му подходиш странично. Имаше дълбоки кафяви очи — добродушни очи. Беше майстор в оръжията. Можеше да използва брадва, кривак, кама, нож за мятане, всякакви видове мечове и саби, шурикен, стрелички, разни видове отрови, въже и даже лист хартия. Също така беше доста приличен магьосник за джерег извън Патрула на кучките — Лявата ръка. Беше единственият изпълнител, за когото със сигурност знаех, че е вършил „работа“ — защото Крейгар му я беше възложил по мое нареждане.

Преди да почне тая история с Ларис, някакъв си Господар на дзури беше заел голяма сума от един мой човек и отказваше да я върне. Значи този Господар на дзури се падаше от така нареченото „голямо добрутро“; тоест в дома Дзур го смятаха за герой и си го беше заслужил на няколко пъти. Беше и чародей (което е малко повече от магьосник), и повече от „добър“ с меча. Поради което си въобрази, че не можем да му направим нищо, и реши да не ни връща борча. Пратихме му хора да го призоват към благоразумие, но той излезе толкова невъзпитан, че ги уби. Струваше ми хиляда и петстотин златни за моята половина за пресъживяването на единия (кредиторът естествено плати другата половина) и пет хиляди златни за семейството на втория, който не можеше да се пресъживи.

Значи тия суми не ги смятах за дреболия. Плюс това тоя, дето го загубихме, ми беше приятел по едно време. Общо взето, подразнен бях. Рекох на Крейгар:

— Не искам този индивид да замърсява повече света. Погрижи се, ако обичаш.

Крейгар ми каза, че наел Темек и му платил три хиляди и шестстотин златни — съвсем разумна цена за толкова страховит дзур. Е, след четири дни — четири дни, забележете, не четири недели — някой заби копие в тила на лорд Героя и закова с него лицето му в една стена. Също така липсваше лявата му ръка.

Когато Империята направи разследване, разбраха само, че ръката му се отвяла, когато се взривил собственият му чародейски жезъл, което освен това показваше, че защитните му магии са се издънили. Следователите свиха рамене и казаха: „Ми, Марио ще да го е направил“. Темек изобщо не го разпитаха…

Тъй че на другата сутрин повиках Темек и Варг в кабинета си и ги накарах да затворят вратата и да седнат.

— Господа — обясних им, — след няколко часа отивам в един ресторант, казва се „Терасата“. Там ще обядвам с едно определено лице и ще говоря с него. Има вероятност той да пожелае да ми нанесе телесни повреди. Вие трябва да го предотвратите. Ясно?

— Да — каза Варг.

— Няма проблем, шефе — рече Темек. — Ако опита нещо, ще го разфасоваме.

— Добре. — Ей такава приказка обичах. — Трябва ми също ескорт, дотам и обратно.

— Да — каза Варг.

— Без доплащане — каза Темек.

— Тръгвам оттук петнайсет минути преди обед.

— Ще сме тук — каза Темек. Обърна се към Варг. — К’во ще кажеш, да го видим мястото първо?

— Да — каза Варг.

Темек се обърна към мен.

— Ако не се върнем навреме, шефе, жена ми живее над „Кейброн и син“, има нещо за източняци.

— Много мило от твоя страна — отвърнах. — Чупката.

Той излезе. Варг смъкна за миг очи към пода, което при него минаваше за поклон, и го последва. След като вратата се затвори — преброих до трийсет — бавно, — после минах през стаята на секретаря и излязох на улицата. Видях отдалечаващите им се гърбове.

„Лойош, проследи ги. Виж дали ще направят това, което казаха“.

„Подозрителни сме, а?“

„Не подозрителни; параноични. Тръгвай“.

Той замина. Проследих полета му няколко мига и се прибрах. Седнах си в стола и извадих комплекта метателни ножове, който си държах в бюрото. Извърнах се наляво с лице към мишената и почнах да ги мятам.

3.

„Тази текла Ларис изобщо не е текла“.

„Ей, шефе. Пусни ме“.

„Ида, Лойош“.

Излязох от кантората, отидох в дюкяна долу и отворих вратата. Лойош кацна на рамото ми.

„Е?“

„Точно както казаха, шефе. Влязоха, а аз ги гледах през вратата. Варг стоеше и оглеждаше, Темек си взе чаша вода. Това е всичко. Не говориха с никого и не им личеше да са в псионична връзка“.

„Хубаво“.

Върнах се в кантората. Проверих по връзката си за точно време по Имперския часовник и разбрах, че все още ми остава повече от час. Най-досадното в тоя бизнес е чакането.

Отпуснах се, кръстосах крака върху бюрото и зяпнах в тавана. Беше със сачак, боядисан преди време. Консервантска магия щеше да струва около трийсет златни и щеше да запази боята свежа поне още двайсет години. Но „Добричкия шеф“ не я беше направил. И боята, мръснобяла, вече се щърбеше и ронеше. Някой атира вероятно щеше да го приеме като поличба. За щастие не бях атира.

За жалост, източняците винаги са били суеверни тъпаци.

— Шефе? Варг и Темек.

— Пусни ги.

Влязоха.

— Точно навреме, шефе! — каза Темек. Варг само ме погледна.

— Окей — казах. — Да тръгваме.

Тримата напуснахме кантората и слязохме в дюкяна. Бях се запътил към вратата, но…

„Задръж за малко, шефе“. Този телепатичен тон ми беше познат, затова спрях.

„Какво има, Лойош?“

„Първо аз“.

„А? А. Добре“.

Отстъпих встрани. Тъкмо се канех да кажа на Варг да отвори вратата, но той пристъпи и го направи сам. Отбелязах си го. Лойош полетя.

„Чисто е, шефе“.

„Окей“.

Кимнах. Варг излезе пръв, после аз и след мен Темек. Свихме наляво и закрачихме по Медникарска. Дядо ми, докато ме учеше на източна фехтовка, често ме предупреждаваше да не се отвличам от сенките. Казвах му: „Ноиш-па, в Империята няма сенки. Небето винаги е…“.

— Знам, Владимир, знам. Не се разсейвай от сенките. Съсредоточи се върху мишената.

— Слушам, Ноиш-па.

Не знам защо ми хрумна това, точно тогава.

Стигнахме до Малаковия кръг, завихме надясно и поехме по Пътя Долен Кийрон. Вече бях във вражеска територия. Беше си като у дома.

Шарения път пресича Долен Кийрон под ъгъл, като му влиза от югозапад. След пресечката вляво имаше ниска каменна сграда, притисната между един обущарски дюкян и гостилница. От другата страна на улицата имаше триетажна постройка, разделена на шест апартамента.

Ниската сграда стоеше отдръпната на около четиридесет стъпки от улицата и имаше тераса, с подредени на нея десетина маси. Четири от тях бяха заети. Първите три подминахме, защото на тях седяха жени с дечица. На четвъртата, до вратата, седеше мъж в черно-сивото на дома Джерег. Все едно че носеше на гърдите си табела, на която пише „катил“.

Забелязахме го и продължихме. Варг влезе пръв. Докато изчаквахме, Темек се озърташе неприкрито, като турист в Имперския дворец.

Варг излезе и кимна. Лойош влетя и кацна на един празен рафт.

„Изглежда добре, шефе“.

Пристъпих и спрях точно на прага. Исках очите ми да привикнат със смътната светлина. Исках също така да се обърна и да драсна към къщи. Но вместо това само вдишах дълбоко няколко пъти и влязох.

Понеже аз канех, аз трябваше да избера и масата. Намерих една до задната стена. Седнах така, че да мога да наблюдавам цялото помещение (междувременно забелязах още двама от хората на Ларис), а Варг и Темек се настаниха на една маса на около петнайсет стъпки от моята. Бяха ми съвсем пред очите и в същото време — на вежливо разстояние, така че да не могат да чуват разговора.

Точно по обед в помещението пристъпи джерег на средна възраст (около хиляда години някъде). Лицето му беше невзрачно. Носеше средно тежък меч и беше с дълго наметало. По нищо не му личеше, че е професионален убиец. Не забелязах никакви издутини, под които можеха да се крият оръжия, очите му не шаваха като на убиец, не се държеше с онази постоянна готовност, която аз или всеки друг убиец щеше да разпознае. И все пак…

Все пак у него имаше нещо. Беше от онези рядко срещани особи, които излъчват власт. Очите му бяха спокойни, но студени. Ръцете му бяха отпуснати. Дланите му изглеждаха съвсем нормално, но си дадох сметка, че внушават страх.

Самият аз бях убиец, опитващ се да бъде „шеф“. Ларис може би беше „работил“ веднъж-дваж, но беше шеф. Беше създаден, за да върти бизнес. Можеше да внушава лоялност, да се държи добре с хората си и да изсмуква всеки възможен петак от всичко, което държи в ръката си. Ако нещата се бяха развили другояче, щях да я подкарам с Ларис вместо с Тагичатн и двамата сигурно щяхме да се разбираме много добре. Какъв срам.

Плъзна се пред мен, кимна ми и се усмихна топло.

— Баронет Талтош. Благодаря за поканата. Не минавам тук често. Заведението е добро.

Кимнах.

— За мен е удоволствие, милорд. Чух добри отзиви за него. Казаха ми, че се поддържа добре.

Усмихна се, разбрал, че знам, и сведе глава признателно.

— Разбрах, че и вие разбирате от ресторантьорство, баронет.

— Наричайте ме Влад. Да, малко. Баща ми…

Прекъсна ни келнерът. Ларис каза:

— Наденичките с пипер са много хубави.

„Шефе, аз…“

„Млъкни, Лойош“.

— Така чух. — Казах на келнера: — Две, моля. — И се обърнах отново към Ларис. — Смятам, червено вино, милорд. Мо…

— Ларис — поправи ме той.

— Ларис. Може би „Кааврен“?

— Чудесно.

Кимнах на катила — пардон, „келнера“ — той се поклони и тръгна. Обърнах се към Ларис с възможно най-топлата си усмивка.

— Трябва да е голямо удоволствие да се държи това място.

— Така ли смятате?

Кимнах.

— Кротко е, хубаво, постоянна клиентела — това е важното, нали знаете. Клиентелата ти да е редовна. Заведението е старо, нали?

— А, още преди Междуцарствието, казват.

Кимнах, все едно че го бях знаел през цялото време.

— Сега някои — заговорих — сигурно щяха да поискат да го поразширят — нали знаете, още някое крило да добавят, етажче — но защо? И така си носи приличен доход. Хората го харесват. Обзалагам се, че ако почнат да го разширяват, пет години ще стои затворено. Но някои няма да го разберат. Точно затова се възхищавам на собствениците на това заведение.

Ларис седеше и слушаше монолога ми с тънка усмивка, която играеше на устните му, и кимаше от време на време. Разбираше за какво му говоря. Малко преди да свърша келнерът се появи с виното. Даде го на мен да го отворя. Налях на Ларис, за да го одобри. Кимна тежко. Напълних му чашата, после — моята.

Той вдигна чашата пред окото си, загледа се в нея и я завъртя. Каавренските червени са гъсти, тъй че светлината не проникна, предполагам. Свали чашата, погледна ме и се приведе напред.

— Какво мога да кажа, Влад? Работеше един при мен, от доста време. Един от тези, дето ми помогнаха да организирам района. Добър е. Идва при мен и вика: „Ей, шефе, мога ли да завъртя една игра?“

— И какво да му кажа, Влад? — продължи той. — На такъв като него не можеш да откажеш, нали? Но ако го сложа в моя район, ще разваля бизнеса на други хора, дето са с мен от доста време. Няма да е честно към тях. Тъй че се поогледах малко. Ти имаш само два игрални, а бизнес там колкото щеш, и си викам: „Хе, че той няма и да забележи“. Знам, първо трябваше да се разбера с теб. Искрено се извинявам.

Кимнах. Не знам какво бях очаквал, но определено не беше точно това. Казвам му, че да си разширява бизнеса в моя район ще е грешка, а той ми отвръща, че изобщо нямало такова нещо — било само еднократна услуга за някой си. Трябваше ли да му повярвам? И ако да, трябваше ли да го оставя така?

— Разбирам, Ларис. Но ако нямаш нищо против да те попитам: какво правим в случай, че се повтори?

Кимна, все едно беше очаквал този въпрос.

— Когато приятелят ми ми обясни, че си посетил мястото и си изглеждал много недоволен, разбрах каква съм я свършил. Тъкмо се канех да ти се извиня, когато получих поканата ти. Колкото до бъдещето… ами, Влад, ако пак възникне проблем, обещавам ти, че ще говоря с теб, преди да предприема каквото и да било. Сигурен съм, че ще можем да се разберем.

Кимнах замислено.

„Кози барабонки, шефе“.

„А? К’во искаш да кажеш?“

„Тая текла Ларис изобщо не е текла, шефе. Знаел е от самото начало какво прави, набутвайки някой в района ти“.

„Мда“.

В този момент донесоха наденичките. Ларис и Лойош се оказаха прави — бяха много добри. Сервираха ги със зелен ориз, покрит с топено сирене. Със стрък магданоз отстрани, като в източняшки ресторант, но запържен в масло, залят с лимонов сок и нещо като орехов ликьор, много ефектно. В пиперената наденичка имаше агнешко, телешко, месо от кетна и, струва ми се, два различни вида диви птици. Имаше също така черен пипер, червен пипер, бял пипер и източняшки червен пипер (което според мен показваше изключително добър вкус). Беше люто като езика на Вийра и доста добро. Сосът с топено сирене върху ориза беше твърде деликатен в сравнение с наденичката, но приятно убиваше лютото. Виното може би трябваше да е малко по-силно.

Хранехме се мълчаливо, тъй че разполагах с повече време да обмисля всичко. Ако го оставех с това, щеше ли да поиска повече? И тогава да го подгоня? Ако не го оставех да държи игралния дом, можех ли да издържа една война? Може би трябваше да му кажа, че приемам идеята му, просто за да спечеля време да се подготвя и да му скоча, когато се опита да предприеме нов ход. Но нямаше ли така да му дам време и той да се подготви? Не, сигурно вече беше подготвен.

Последната мисъл никак не беше утешителна.

Двамата с Ларис избутахме блюдата си едновременно. Изгледахме се. Виждах всичко, което можеше накратко да опише един джерегски бос — хитър, смел и абсолютно безскрупулен. Той виждаше пред себе си източняк — дребен, мимолетен и крехък, но също така — професионален убиец и всичко, което можеше да предполага това. Ако поне малко не се притесняваше от мен, значи беше глупак.

Но все пак…

Изведнъж осъзнах, че какъвто и избор да направя, Ларис вече е решил да ми отнеме бизнеса. Можех да избирам само между това да се боря или да отстъпя. Да отстъпвам нямах интерес. Това отчасти реши въпроса.

Но не ми подсказваше какво да предприема. Ако оставех играта да се върти, можех да спечеля време да се подготвя. Ако я закриех, щях да покажа на хората си, че няма да позволя да се гъбаркат с мен — че смятам да държа това, което си е мое, Кое от двете беше по-важно?

— Мисля — заговорих бавно, — че бих могъл да изтърпя… още вино? Позволете ми. Че бих могъл да изтърпя приятеля ви в моя район. Да кажем, десет процента? От целия приход?

Очите му леко се разшириха; след това се усмихна.

— Десет процента, а? Не бях помислял за такова решение. — Усмихна се още по-широко и плесна по масата със свободната си ръка. — Много добре, Влад. Готово!

Кимнах и вдигнах чашата си за поздрав, после отпих.

— Чудесно. Ако това тръгне добре, няма причина да не можем да разширим експеримента, а?

— Абсолютно!

— Добре. Ще очаквам парите всяка неделя в два следобед. Знаеш къде ми е кантората, нали?

Той кимна.

— Хубаво. Естествено ще разчитам на точното ти счетоводство.

— Благодаря.

Вдигнах чашата си.

— За дългото и взаимноизгодно партньорство.

Той вдигна своята. Ръбовете се докоснаха и последва звънливият звук на качествен кристал. Зачудих се за миг кой от двама ни щеше да е мъртъв след година. Отпих от сухото гъсто вино и се насладих на вкуса му.

Пъхнах се зад бюрото и се сринах в стола.

„Крейгар, докарай си задника тук“.

„Идвам, шефе“.

— Темек.

— Да, шефе?

— Намери Нарвейн, Светулката, Върн и Мираф’н. Искам ги да са тук преди пет минути.

— Няма ме. — Телепортира се навън като светкавица.

— Варг, двама от тях ми трябват за охрана. Кои?

— Върн и Мираф’н.

— Добре. Къде по дяволите е… а! Крейгар, иди поговори с Патрула на кучките. Искам телепортна преграда около цялата сграда. Добра.

— Двупосочна ли?

— Не. Само да не пуска хора да влизат.

— Окей. Какво става?

— Какво мислиш, че става, по дяволите?

— О! Кога?

— Може да ни оставят до свършек.

— Два дни?

— Може би.

— Влад, що ги правиш тези неща?

— Тръгвай.

Отвя се.

Скоро Темек се върна със Светулката. Не знам истинското име на Светулката какво е, но имаше светли, блестящи сини очи и много си обичаше боздугана с дългата дръжка. Беше кротък, почти добродушен тип, но тръгнеше ли с тоя боздуган срещу някой клиент, очите му светваха като на фанатик от дома Йорич и клиентът обикновено решаваше, че да, май ще трябва да намери парите отнякъде.

Имам чувството, че може би ви създавам впечатлението, че ако ви заема пари и не ми ги върнете до трийсет секунди след уречения срок, през прозорците ще ви наскачат шейсет и пет главорези. Няма такова нещо. Ако действахме така, наемният или щатният мускул щеше да ни струва по-скъпо от прихода. Особено след като това щеше да отблъсква всички потенциални клиенти.

Да ви дам един пример. Месец и половина преди тази история — мисля, че осем недели бяха — един от кредиторите ми дойде и ми обясни, че някакъв си му дължал петдесет златни и не можел да ги върне. Кредиторът ми искаше да го остави да мине, но дали ще имам нещо против?

— Какво плаща?

— Пет плюс един — отвърна той, тоест пет златни на неделя главница и един лихва, докато се изплати.

— Първо плащане?

— Не. Събрал е четири и само лихвата за три недели.

— Какво е станало с него?

— Държи шивашки дюкян и кинкалерия на Солом. Искаше да опита нова линия и за правата му трябваха точно петдесет. Линията…

— Знам, още не е тръгнала. Колко му струва бизнесът?

— Към триста, може би.

— Добре — казах му. — Дай му шест недели гратис. Кажи му, че ако след това не може да почне поне с лихвата, си получава нов партньор, докато не изплати.

Тъй че виждате, изобщо не сме чак толкова лоши. Ако някой наистина е загазил и се мъчи да си плати, ще работим с него. Искаме бизнесът му да започне отново и не печелим и един меден петак, наранявайки хората. Но все ще се намерят смешници, които ще си въобразят, че това не може да се случи точно на тях, или самохвалковци, които държат да покажат колко са печени, или улични „правораздавачи“, дето дрънкат как щели да се обърнат към Империята. Ей от такива гълтах пари — и то доста — повече от три години.

Нарвейн, който пристигна само няколко минути след Темек и Светулката, беше специалист. Беше един от малкото магьосници, дето бачкаше откъм нашата страна на джерег, щото повечето магьосници на джерег са жени и стоят в Лявата ръка. Беше кротък тип, самовглъбен и чертите му смътно напомняха за дома Дракон: тънко лице и високи скули, дълъг прав нос и много тъмни очи и коса. Викахме го, когато се наложеше да се смъкнат защитните магии на някой, или за ясновидство, в което бих го сравнил с най-добрия чародей на дзур, когото съм познавал, и дори на повечето от атира.

Тримата се облегнаха на стената. Темек беше сгънал ръце на гърдите си, подсвирваше си фалшиво „Щом чуя за теб“ и зяпаше в тавана; Нарвейн зяпаше в пода, стиснал ръце пред себе си; Светулката се озърташе, сякаш искаше да се увери доколко е защитимо мястото. Варг стоеше настрана от стената, неподвижен и оцъклен, нещо средно между статуя и зареден експлозив.

Крейгар се появи тъкмо когато тишината взе да става неприятна и обяви:

— Първият час следобед, утре.

— Окей.

Върн и Мираф’н влязоха заедно. Вече бяха екип, когато Уелок ги нае, и си останаха екип, когато заработиха за мен. Доколкото знаех, никой от двамата не беше вършил „работа“, но имаха много добро реноме. Върн напомняше за атира — имаше светли синьо-сиви очи и винаги приличаше на току-що надрусал се с мозъчен алтернант. Застанал прав, леко се полюшваше насам-натам като старо дърво, с увиснали надолу като клони ръце. Косата му беше светла и рошава, имаше навика да погледне човек с леко килната на една страна глава и с една сънена полуусмивка в ъгъла на устата, от която те полазват ледени тръпки по гръбнака.

Мираф’н беше грамаден. Беше висок над осем стъпки и пред него дори Мороулан изглеждаше нисък. За разлика от повечето драгари, имаше мускули, които човек определено може да забележи. Понякога имаше навика да се прави на глупак — с широка, тъпа усмивка ще си избере някого, когото иска да подплаши, и ще каже на Върн:

— Бас, че тоя мога да го хвърля по-далече от предишния. К’во залагаш?

Пък Върн ще пусне:

— Остави го човека на мира, брато. Той само се майтапеше, че щял да свидетелства срещу нашия приятел. Нали бе?

И онзи обикновено се съгласяваше, че да, било е само шега, и с лош вкус при това, и ужасно съжалява, че е ядосал двамата господа…

— Мелестав! Веднага ела тук и затвори вратата.

Той влезе и я тръшна. Вдигнах крака на бюрото и огледах цялата пасмина.

— Господа. Скоро ще ни ударят. С повече късмет, имаме два дни да се подготвим. Считано от този момент, никой от вас не излиза навън сам. Всички сме на мушката, така че свиквайте. Всеки от вас ще получи заповеди от мен какво точно да прави, но засега искам само да ви уведомя, че нещата започват. Знаете как е — излизате само по двама, стоите си вкъщи колкото може повече: обичайното. И ако някой получи оферти от другата страна, искам да го чуя. Не е само заради мен, но ако ги издадете, ставате още по̀ на мушката и искам да го имам предвид. И между другото, ако не ги издадете, ставате много, много повече на мушка. Не го забравяйте: никой от вас не може да се гъбарка с мен, господа; ще го унищожа.

Изгледах ги и добавих:

— Някакви въпроси?

Последва миг тишина. После Темек попита:

— Той какво има?

— Хубав въпрос. Защо не отидете с Нарвейн да разберете и да ми кажете?

— Знаех си, че не трябваше да си отварям устата — тъжно измърмори той.

— Ах, да — провлякох. — Още нещо… заплатите ви току-що се удвоиха. Но за да ви плащам, ще ни трябва приход. А за да имаме приход, местата трябва да си ги държим отворени. Ларис може да удари по вас, може да удари по мен или да удари по бизнеса ми. Обзалагам се, че ще е по трите. Други въпроси?

Нямаше.

— Окей — продължих. — Още нещо, последно: считано от този момент, предлагам пет хиляди злато за главата на Ларис. Смятам, че на всеки от вас ще му дойдат добре. Не очаквам, че ще могат да се вземат лесно, и не искам някой от вас да предприеме нещо глупаво и да се убие от алчност, но ако ви се отвори шанс, няма нужда да се колебаете. Върн и Мираф’н, оставате в кантората. За всички останали — разбрахме се. Действай.

Изнизаха се и останах сам с Крейгар.

— Шефе, я кажи…

— Какво има, Крейгар?

— А бе, онова за удвояването на заплатите отнася ли се…

— Не.

Той въздъхна.

— Така си и мислех. Все едно, планът какъв е?

— Първо, намери ми още четирима катили. До утре по това време. Второ, ще видим какво можем да разберем за прихода на Ларис и да измислим как можем да го ужилим.

— Окей. Можем ли да си позволим още на щат?

— Можем — за известно време. Ако работите се проточат, ще трябва да измислим нещо друго.

— Мислиш ли, че ще ни остави два дни?

— Не знам. Може и да…

Мелестав стоеше на вратата.

— Получих съобщение, шефе. Неприятност. Дупката на Нийлар.

— Каква неприятност?

— Не знам точно. Получих само част — човекът молеше за помощ и после го удариха.

Станах и излязох от кантората, като подбрах със себе си Върн и Мираф’н.

— Шефе — викна ми Крейгар, — сигурен ли си, че трябва да излезеш? Прилича ми на…

— Знам. Хайде. Пази ме откъм гърба и си дръж очите отворени.

— Окей.

„Лойош, стой нащрек“.

„Винаги съм нащрек, шефе“.

4.

„Очакваш, че няма да си на разположение?“

Град Адриланка е разположен по южното крайбрежие на империята Драгара. През повечето време от съществуването си е представлявал среден по големина пристанищен град и е станал столицата на Империята, когато град Драгара се превърнал в бълбукащо море от хаос, в същия ден преди около четиристотин години, когато Ейдрон за малко щял да узурпира трона.

Адриланка е стар колкото Империята. Същинското му начало е от едно петно, което наскоро (според драгарските мерки) се превърнало в крайъгълния камък на новия Имперски дворец. Точно на това място преди хиляди поколения Кийрон Завоевателя се срещнал с шаманите и им заявил, че могат да побегнат накъдето си щат, но той със своята Армия на Всите племена ще стои тук и ще дочака „Източните дяволи“. Оттам той поел по една дълга пътека, свършваща над едни високи канари над морето. Казано е от онези, чиято работа е да казват разни неща, че стоял там, без да помръдне, в продължение на пет дни (откъдето идва и петдневната драгарска неделя), очаквайки пристигането на племето на Орка, което обещало подкрепления, докато Източната армия се приближавала.

Мястото се наричало Кийронов страж до Междуцарствието, когато магиите, пазещи тази част от урвата да не рухне в морето, взели, че рухнали. Това винаги ми се е струвало смешно.

Между другото за онези от вас, които проявяват интерес към историята, орките накрая пристигнали — навреме. Като бойци по суша се оказали съвсем безполезни, но Кийрон все едно спечелил битката и с това укрепил основите на Империята на Драгара.

Какъв позор.

Пътеката, по която минал, все още се нарича „Пътя Кийрон“ и сега води от новия Имперски дворец през центъра на града, покрай пристанището и най-накрая свършва съвсем безцеремонно някъде в подножията на запад от града. В някакъв така и неуточнен участък Пътя Кийрон изведнъж става Пътя Долен Кийрон и преминава през няколко „не много приятни“ квартала. На една от тези отсечки се намира ресторантът, който притежаваше баща ми — и където бе събрал скромното състояние, което след това профука, за да купи титла в джерег. В резултат на това сега съм гражданин на Империята, тъй че винаги мога да разбера колко е часът.

Когато стигнах до възрастта, в която реших да ми се плаща за онова, дето бездруго правех (да пердаша драгарски задници), първият ми шеф, Нийлар, работеше от един малък дюкян на Долен Кийрон. Дюкянът уж продаваше наркотици, халюциногени и други магьоснически стоки. Същинският му бизнес всъщност беше почти непрекъснато въртящата се игра на шарийба, която странно защо все забравяше да регистрира пред имперските данъчни. Нийлар ме обучи на системата за разплащане с Гвардията на феникс (тъй като повечето от тях са всъщност дракони, не можеш да им бутнеш рушвет за нещо по-важно, но си падат по комара повече от всички други и не обичат да плащат данъци като повечето останали), как да си уреждаш отношенията с организацията, как да си криеш дохода от имперските бирници и още на стотина дребни подробности.

Когато отнех този район от Тагичатн, Нийлар изведнъж заработи за мен. Беше единственият, който сам дойде да ми плати първата неделя, когато завъртях района. По-късно заряза бизнеса с наркотици и разшири хазарта с игра на камъчетата с’янг. После уреди един бардак на горния етаж. Общо взето, мястото ми носеше най-високия редовен доход. Доколкото знам, досега не му беше хрумвало да ми отреже дяла.

Стоях до Крейгар сред овъглените руини на сградата. Тялото на Нийлар лежеше пред мен. Не огънят го беше убил — черепът му беше разбит. Лойош ме близна по лявото ухо.

След дълга пауза промълвих:

— Приготви десет хиляди златни за вдовицата му.

— Да пратя ли някой да й съобщи? — попита Крейгар.

— Не. — Въздъхнах. — Ще й го кажа лично.

Малко по-късно, в кантората, Крейгар каза:

— Двамата му бодигардове също са били вътре. Единият може да се пресъживи.

— Направи го. И намери семейството на другия. Погрижи се да им се плати добре.

— Окей. Сега какво?

— Мамка му! Сега какво? Тоя разход почти ме изцеди. Най-големия ми източник на доход го няма. Ако някой ми донесе главата на Ларис точно в този момент, няма да мога да му платя. Ако пресъживяването не стане и се наложи да платим на семейството на момчето, това ще ме довърши.

— До два дни ще имаме повече.

— Страхотно. Колко ще продължи това?

Той сви рамене. Извъртях стола и метнах един нож по мишената.

— Вийра проклета, тоя Ларис е адски добър, Крейгар. Направи само един удар, преди още да съм се задвижил — и ме осакати с него. И знаеш ли как е могъл да го направи? Ще се обзаложа, че знае за всеки петак, който изкарвам, откъде го изкарвам и как го харча. Ще се обзаложа, че има списък на всички, които работят за мен, силата и слабостта на всеки. Ако успеем да се измъкнем от това, ще си изградя най-добрата шпионска мрежа, която е виждала някога тази организация. Не ми пука, дори това да ме направи последния въшльо, Вийра проклета.

Крейгар сви рамене.

— Стига да се измъкнем.

— Да.

— Мислиш ли, че можеш сам да му излезеш, шефе?

— Може би — признах. — Стига да има време. За това обаче трябва да изчакам, докато получа донесенията. И ще отнеме поне една неделя, може би три, докато го подготвя.

Крейгар кимна.

— Междувременно ще трябва да печелим.

Премислих няколко неща.

— Е, добре. Има нещо, което може да свърши работа с набирането на пари. Исках да го държа в резерв, но изглежда, няма да мога.

— И какво е то, шефе?

Поклатих глава.

— Ти дръж нещата тук. Ако възникне тревога, свържи се с мен.

— Разбрано.

Отворих долното ляво чекмедже на бюрото си, порових в него и извадих една много полезна омагьосана кама. Надрасках груб кръг на пода и направих няколко знака в него. После пристъпих в средата.

— Що ги правиш всички тия рисунки, шефе? Няма нужда да…

— Помага, Крейгар. До скоро.

Привлякох връзката си с Глобуса, озовах се насред двора на замъка на Мороулан и ми прилоша. Избягвах да поглеждам надолу, защото гледката на земята на една миля под мен изобщо нямаше да помогне. Зяпнах точно към грамадната двойна порта, на около четиридесет крачки от мен, докато чувството, че всеки момент ще повърна, не позаглъхна.

Отидох до портата. Вървенето по двора на Мороулан е все едно, че стъпваш по шисти, само дето ботушите ти не издават никакъв звук, което отначало е притесняващо, докато не му свикнеш. Когато се озовах на около пет крачки, крилата се разтвориха широко и пред мен се възправи лейди Тилдра, с топла усмивка на лицето.

— Лорд Талтош — посрещна ме тя, — за нас е истинско удоволствие да ви видим, както винаги. Надявам се, че този път ще поостанете при нас поне за няколко дни. Толкова рядко ви виждаме.

Поклоних й се.

— Благодаря ви, лейди. Боя се, че ще е за кратко. Къде мога да намеря Мороулан?

— Лорд Мороулан е в библиотеката си, милорд. Убедена съм, че ще се зарадва да ви види, като всички останали тук.

— Благодаря. Сам ще се оправя.

— Както желаете, милорд.

С нея винаги беше така. И при това те кара да му повярваш на всичко това.

Както ми каза, намерих Мороулан в библиотеката. Седеше с разтворена на масата пред него книга и държеше стъклена тръбичка, висяща на конец над черна свещ. Като чу, че влизам, вдигна глава и остави тръбичката.

— Това е вещерство — казах му. — Зарежи. Източняците правят вещерство; драгарите правят магьосничество. — Подуших въздуха. — Освен това използваш босилек. Трябва да се използва розмарин.

— Аз бях завършен вещер триста години преди да се родиш, Влад.

Изсумтях.

— Все пак трябва да използваш розмарин.

— Текстът не го уточнява. Беше много лошо изгорял.

Кимнах.

— Къде се опитваше да погледнеш?

— Зад ъгъла. Просто експеримент. Но седни, моля те. С какво мога да ти помогна?

Седнах в едно обемисто кресло, обшито с черна кожа. Намерих къс хартия и перо на масата до него. Взех ги и започнах да пиша. През това време Лойош прелетя на рамото на Мороулан и той послушно го почеса по главата. Лойош го прие милостиво и се върна. Подадох листчето на Мороулан и той го погледна.

— Три имена. Не познавам нито един от тези хора.

— Всички са джереги — казах. — Крейгар трябва да може да те свърже с всеки от тях.

— Защо?

— И тримата са добри в сигурността.

— Искаш да ти наема помощник ли?

— Не точно. Може да поискаш да избереш някой от тях, след като престана да бъда на разположение.

— Очакваш, че няма да си на разположение?

— Образно казано. Очаквам да съм мъртъв.

Очите му се присвиха.

— Какво?

— По-ясно не мога да го кажа. Очаквам скоро да съм мъртъв.

— Защо?

— По-слабият съм. Един точи зъби за района ми, а аз не смятам да му го давам. Мисля, че ще може да ме спипа, а това значи, че ще съм мъртъв.

Мороулан ме изгледа.

— Защо смяташ, че ще може да те „спипа“?

— Има повече ресурси от мен.

— „Ресурси“?

— Пари.

— О! Осветли ме, моля те, Влад. Колко пари отиват за нещо такова?

— А? Ммм. Бих казал, около пет хиляди злато… всяка неделя, докато продължи.

— Разбирам. И колко може да продължи?

— А, три-четири месеца обикновено. Понякога шест. Девет месеца са дълъг срок, а година е прекалено.

— Разбирам. Предполагам, че тази визита не е заобиколен път за набиране на фондове.

Престорих се на изненадан.

— Мороулан! Разбира се, че не! Да моля един дракон да подкрепи джерегска война? Не бих си го помислил дори.

— Добре — отвърна той.

— Е, мисля, че за това дойдох. Време е да се връщам.

— Да. Е, желая ти успех. Може пак да се видим някой ден.

— Може би.

Поклоних се и си тръгнах. Продължих надолу по стълбите, по дългия коридор и към входната врата. Лейди Тилдра ми се усмихна, когато я подминах, и рече:

— Извинете, лорд Талтош.

Спрях и се обърнах.

— Да?

— Мисля, че забравихте нещо.

Държеше голяма кесия. Усмихнах се.

— О, да. Благодаря ви. Нямаше да ми е приятно, ако я забравех.

— Надявам се скоро отново да се видим, милорд.

— Почти си мисля, че ще се видим, лейди Тилдра. — Поклоних й се и се върнах на двора за телепорт.

Пристигнах на улицата пред кантората и бързо влязох. Щом се озовах в кабинета, ревнах за Крейгар. После изсипах златото на бюрото и бързо почнах да го броя.

— Свещена му майка, Влад? Какво направи? Драконовия трезор ли си задигнал?

— Само част от него, приятел — казах, след като приключих с броенето. — Да речем, към двайсет хиляди империала.

Той поклати глава.

— Не знам как си го направил, шефе, но ми харесва. Повярвай ми, харесва ми.

— Хубаво. Сега ми помогни да измисля как да го похарча.

Същата вечер Крейгар се свърза със седем „мускула“ и убеди петима от тях да дойдат да работят за мен, докато траят нещата. Аз през това време се свързах с Темек.

„Какво има, шефе? Тъкмо започваме да…“

„Не ме интересува. Какво имате дотук?“

„А? Не е много“.

„Немногото го зарежи. Имате ли поне едно място? Едно име?“

„Ами, има един много известен бардак на Бижутерска и Пристанищна“.

„Къде точно?“

„Северозападния ъгъл, над хана «Дивия ястреб»“.

„Той и хана ли държи?“

„Не знам“.

„Окей. Благодаря. Продължавайте“.

Когато Крейгар се свърза да ми съобщи, че е наел втория, му казах:

— Отдъхни малко. Хвани Нарвейн. Кажи му да спре каквото прави — в момента помага на Темек — и най-напред да омете втория етаж на хана „Дивия ястреб“, на Бижутерска и Пристанищна. Само втория етаж. Ясно?

— Ясно, шефе! Почваме, а?

— Можеш да заложиш бонуса си, че почваме. Действай.

Взех лист хартия и почнах да драскам. Да видим… за да опазя всеки от бизнесите си срещу пряка магическа атака за два месеца ще струва… хм. Тогава за един месец. Да. Това ще ми остави достатъчно, за да оперирам. Добре. Сега, ако мога и да…

„Престани, шефе“.

„Ъ? Какво да престана, Лойош?“

„Да си подсвиркваш“.

„Извинявай“.

Да гръмнеш бизнеса на врага си не е обичайно за една джерегска война. Първо, защото е скъпо, второ — набива се на очи, а и двете неща не са хубави. Но Ларис се беше надявал, че ще ме разкара с един добър удар. Отговорът ми бе да му покажа, че не само не съм свален, но дори не съм пострадал. Това беше лъжа, но трябваше да го откаже от бъдещи глупости.

На другата заран Нарвейн докладва, че е изпипал работата. Получи си хубавия бонус за труда и заповед да се скатае за малко. Срещнах се с новите катили и им възложих задачи, които се свеждаха до отбранителна дейност — да пазят това или онова място. Все още нямах достатъчно информация за операциите на Ларис, тъй че трябваше да защитя себе си.

Заранта мина общо взето кротко. Предполагам, че Ларис е преценявал положението си след снощните събития. Може би дори съжаляваше за цялата работа — но, разбира се, вече беше затънал много дълбоко, за да се оттегли.

Чудех се къде може да ме уязви сега.

Точно в един следобед пристигна магьосничка. Тикнах й петстотин златни в ръцете. Тя излезе на улицата, съсредоточи се за миг и си тръгна. Петстотин злато за работа за пет секунди. Толкова, че да ме накара да съжаля за избора на професията си. Почти.

След около час излязох с Върн и Мираф’н за охрана и посетих едно по едно всичките си места. Като че ли никой не ме забеляза. Добре. Надявах се нещата да продължат достатъчно кротко, докато Темек успее да събере прилично количество информация. Беше обезсърчително да се действа на сляпо.

Останалата част от деня мина нервно, но без да се случи нещо особено. Същото — и на другия ден, освен че различни магьоснички от Патрула на кучките дойдоха при всяко от заведенията ми и ги защитиха срещу магия. Пряка магия, имам предвид. Няма как да ги опазиш например, ако някой левитира петдесет, галона варел с керосин над една сграда, подпали го и го пусне. Но биячите, които бях наел, трябваше да могат да забележат нещо такова и може би дори да им остане време да предприемат нещо.

За същата цел хвърлих още злато, за да държа една магьосничка на дежурно повикване. Същинското й използване щеше да ми струва още, но по този начин бях подготвен.

Донесенията на Темек показваха, че и Ларис е предприел подобни мерки. От друга страна, късметът на Темек, изглежда, не работеше. Всички бяха стиснали уста. Накарах Мираф’н да му занесе кесия с хиляда империала, за да му помогне да поотвори някои от тези усти.

Другият ден, свършък, започна почти като предишните, но само докъм обяд. Тъкмо слушах новината, че бодигардът, убит, докато се мъчел да опази Нийлар, е пресъживен успешно, когато…

„Шефе!“

„Какво става, Темек?“

„Шефе, знаеш ли го оня лихвар, дето бачка на Северен Гаршош?“

„Да“.

„Спипали са го, докато е идвал при теб. Мъртъв е. Прилича на работа с брадва. Половината му глава липсва. Нося парите“.

„Мамка му!“

„Вярно, шефе“.

Казах го на Крейгар, докато се ругаех наум, че съм се издънил като последния тъпак. Просто не ми беше хрумнало, че Ларис ще посяга на хората, докато си правят доставките. Естествено, че знаеше кога се правят и откъде, но един от неписаните закони на джерег гласеше, че не крадем един от друг. Искам да кажа, никога не беше се случвало и съм готов да заложа какво ли не, че никога няма да се повтори.

Но това не значеше, че самите уредници са в безопасност. Никаква причина не съществуваше те да не бъдат „заковани“, а златото просто да се остави.

Тъкмо довършвах една хубава серия ругатни, когато осъзнах, че има да се вършат по-продуктивни неща. Не познавах никой от уредниците достатъчно добре, за да се свържа псионично, но…

— Крейгар! Мелестав! Върн! Мираф’н! Тук, бързо! Затварям кепенците и си сядам на дирника. Разделете си бизнесите, телепортирайте се до тях веднага и никой, който вече не е излязъл, да не си показва носа навън. По-късно ще осигуря защита за всеки от тях. Действай!

— Ъъ, шефе…

— Какво има, Мелестав?

— Не мога да телепортирам.

— По дяволите. Добре, Крейгар, покрий и неговото.

— Ясно, шефе.

Въздухът се завихри, от което ушите ми бръмнаха, и останахме двамата с Мелестав.

— Май имам още да уча за тоя бизнес, а?

Той се усмихна вяло.

— Май да, шефе.

Стигнаха навреме, изтърваха само един. Той също беше оставен мъртъв, но пресъживим. Златото, което носеше, почти покриваше пресъживяването.

Не губих повече време. Свързах се с Върн и Мираф’н и им казах веднага да се върнат при мен.

— Седнете. Така. В това торбе има три хиляди златни империала. Искам да разберете къде се канят да ликвидират Хнок — държи бардака малко по-нагоре по улицата. Разберете къде е убиецът и го оправете. Не знам дали сте вършили „работа“ преди и не ме интересува. Мисля, че ви бива за това. Ако не — кажете ми. Сигурно е само един. Ако са повече, оправете само един. Можете да използвате самия Х’нок за примамка, ако искате, но ви остава само един час до обичайния срок за доставката. След това вероятно ще станат подозрителни. Е, искате ли поръчката?

Спогледаха се и предполагам, че си казаха нещо псионично. Върн се обърна към мен и кимна. Подадох му торбето.

— Тогава я свършете.

Станаха и се телепортираха. Чак тогава забелязах, че Крейгар е влязъл.

— Е? — попитах го.

— Уговорих да донесат златото в следващите два дни, освен Тарн, който може да телепортира. Всеки момент трябва да дойде.

— Хубаво. Отново сме разорени.

— Какво?!

Обясних какво бях направил с парите. Той ме погледна със съмнение, но после кимна.

— Предполагам, че си прав, това е най-доброто. Но загазваме, Влад. Ще можеш ли да вземеш повече оттам, откъдето взе това?

— Не знам.

Той поклати глава.

— Много бавно наваксваме. Той е пред нас. Трудно ще се изравним.

— Кълна се в люспите на Барлън, знам го! Но какво можем да направим?

Той извърна очи. Нищо по-добро не му хрумваше.

„Недей да се потиш, шефе — каза ми Лойош. — Все нещо ще измислиш“.

Останах доволен, че все някой изпитва оптимизъм.

5.

„За убиец си истински сладур“.

Ето ви една отчайваща мисъл: изглежда, че всеки приятел, когото имам, за малко не ме е убил преди това. Мороулан например. Тъкмо бях почнал да въртя района си няма и от три недели, когато той реши да ме наеме за една поръчка. Значи за хора извън организацията по принцип не работя. Откъде накъде? А те ще ме подкрепят ли, ако ме спипат? Мога ли да разчитам на тях, че ще ми платят съдебните такси, ще подкупят или заплашат свидетелите и най-важното, ще си държат устата затворени? Друг път.

Но на Мороулан му бях дотрябвал за нещо и бе измислил толкова уникален начин да ме наеме, че ме изпълни с възхищение. Изразих възхищението си с толкова сияйни слова, че той едва не ми отсече главата със своя Чернопрът, пехотния батальон, маскиран като моргантски меч.

Но неща като тези минават и отминават. След време с Мороулан станахме добри приятели. Достатъчно добри, за да ми даде той — Господарят на дракони — заем, за да продължа една джерегска война. Но бяхме ли чак толкова добри приятели, че да го направи два пъти в продължение на три дни?

Едва ли.

Личният ми опит показва, че точно когато нещата изглеждат най-мрачни, продължават да изглеждат все така мрачни.

„Май днес ми е ден за отчайващи мисли, Лойош“.

„Ясно, шефе“.

Телепортирах се от апартамента си на едно място точно пред сградата с кантората и влязох, без да изчаквам стомахът ми да се успокои. Върн вече ме чакаше на улицата, а Мираф’н бе застанал до вратата.

— Как мина? — попитах.

— Готово.

— Добре. Сигурно ще искате да се покриете за ден-два.

Мираф’н кимна; Върн само сви рамене. Тримата влязохме в чакалнята.

— Добрутро, Мелестав. Крейгар вътре ли е вече?

— Не го видях. Но Крейгар го знаеш.

Влязох в кабинета си и видях, че нови съобщения няма. Това поне означаваше, че няма нови погроми.

— Ъъъ… шефе?

— Какво? Добрутро, Крейгар. Нищо ново, както виждам.

— Така е.

— Нещо от Темек?

— Нарвейн се е върнал с него. Друго няма.

— Добре. Аз ще…

„Шефе?“

„Темек! Тъкмо говорехме за теб. Имаш ли нещо?“

„Не точно. Но чуй: тъкмо бях почнал да душа по Грънчарски пазар и Шарената, и се отбих в оная бърлога за клава, да послушам клюките, и ми идва един дърт текла, не съм го виждал досега, нали? И вика: «Кажи на шефа си, че Кийра има нещо за него. Ще се срещне с него в задната стая на „Синия пламък“ след час. Това му кажи». И стана и излезе. Станах след него, няма и след десет крачки, но когато излязох, беше духнал. Според мене може да е нагласено, шефе, но…“

„Кога стана това?“

„Преди две минути. Огледах се за оня и после се свързах с теб“.

„Окей. Благодаря. Продължавай си работата“.

Скръстих ръце и се замислих.

— Какво има, Влад?

Предадох му разговора.

— Кийра ли? Мислиш ли, че има предвид Кийра Крадлата?

Кимнах.

— Трябва да е нагласено, Влад. Защо ще…

— Двамата с Кийра сме стари приятели, Крейгар.

Той ме погледна изненадано.

— Тъй ли? Не знаех.

— Добре. Тогава има шанс и Ларис да не го знае. А това значи, че може би е чисто.

— На твое място бих внимавал, Влад.

— Точно това смятам. Можеш ли да пратиш хора там, още сега, да огледат? И да се сложи телепортна преграда, никой да не влиза?

— Няма проблем. Къде беше, викаш?

— „Синият пламък“. Той е на…

— Знам. Хм. „Работил“ си там преди година и половина, нали?

— Откъде можеш да го знаеш, по дяволите?

Отвърна ми със загадъчната си усмивка.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Собственикът му е вътре към нас със сто и петдесет. Бас държа, че ще се натегне много, ако се обърнем към него, както се полага.

— Интересно дали Кийра знае това?

— Би могла, шефе. Тя се „вре“, както казват.

— Аха. Добре. Имам още около петдесет минути. Хващай се за работа.

Той изчезна. Загризах замислено палеца си.

„Е, Лойош, ти какво мислиш?“

„Мисля, че е чисто, шефе“.

„Защо?“

„Просто чувство“.

„Хм. Хубаво. След като работата ти е да имаш чувства, предполагам, че ще трябва да им се доверя. Само че ако си сбъркал и ме убият, ще бъда много разочарован от теб“.

„Ще го имам предвид, шефе“.

Мираф’н излезе пръв, след него Лойош, после Върн. След него бях аз, а зад мен — Варг и Светулката. Лойош направи няколко кръга високо и се понесе пред нас.

„Всичко е чисто, шефе“.

„Добре“.

Всичко това — само за да прекосим едно малко каре.

Стигнахме до „Синия пламък“, свит между два склада, сякаш искаше да се скрие. Пръв влезе Светулката. Върна се, кимна и Лойош и Варг влязоха, аз — след тях. Смътното осветление никак не ми допадаше, но общо взето виждах добре. От двете страни до стените имаше четири сепарета, две маси за четирима по средата и три двойни около тях. В крайното сепаре, с лице срещу мен седеше един джерег, Шоен, който беше нает от Крейгар.

Шоен беше едно от онези наемни типчета, които могат да се оправят почти с всичко и да го свършат добре. Беше нисък, може би около два метра, и набит. Косата си носеше зализана назад, като Варг. Бачкаше като „мускул“, въртеше дребен бизнес със заеми, от време на време „чистеше“, понякога въртеше игри на шарийба — по едно или друго време беше вършил почти всичко. За известно време дори беше работил като свръзка на организацията в Имперския дворец. Със сигурност беше вършил „работа“ — беше всъщност един от по-благонадеждните убийци, които познавах. Ако не беше толкова пристрастен към хазарта или ако беше по-добър комарджия, още преди години щеше да е посъбрал достатъчно за пенсия. Бях много доволен, че сме го взели на наша страна.

Само че на една от двойките в другия край седеше едно хлапе (не повече от тристагодишно), на име Чимов. Влязъл беше в организацията няма и преди десет години, но вече беше „работил“ поне два пъти. Това се смяташе за добро постижение. (Аз имах повечко, но аз съм източняк.) Косата му беше черна, права и подстригана до ушите. Лицето му притежаваше остротата, присъща на дома на Ястреба. Много не говореше, което при джерегите се смята за добро качество за типове на неговата възраст.

Общо взето, чувствах се добре защитен, когато закрачих към задната стая. Върн, Мираф’н и Лойош огледаха пред мен. В стаята имаше голяма дълга маса с десет стола — и беше празна. Казах:

— Окей, вие двамата се скатавайте.

Върн кимна.

Мираф’н ме изгледа със съмнение.

— Сигурен ли си, шефе?

— Да.

Излязоха. Седнах на един от столовете и зачаках. Единствената врата към стаята беше затворена, прозорци нямаше, а около сградата беше вдигната телепортна преграда. Зачудих се как ли ще влезе Кийра.

Две минути по-късно продължавах да се чудя, но вече беше теоретично.

— Добро утро, Влад.

— Проклятие. Трябваше да те видя, но примигах.

Тя се изкиска, ръкува се с мен и ме целуна топло. Седна вдясно от мен. Лойош кацна на рамото й и я близна по ухото. Кийра го почеса под брадичката.

— Е, за какво искаше да ме видиш?

Тя бръкна под наметалото си и извади кесийка. Отвори я ловко и ми махна с ръка. Протегнах шепата си и в нея падна бледосин кристал, може би около сантиметър в диаметър. Завъртях го и го вдигнах срещу лампата.

— Много е хубав. Топаз?

— Диамант — отвърна тя.

Отново го завъртях, да видя дали не се шегува. Не се шегуваше. Огледах го внимателно.

— Естествен?

— Да.

— Включително и цветът?

— Да.

— И размерът?

— Да.

— Гарантираш?

— Да.

— Разбирам. — Оглеждах диаманта още пет минути. Не съм голям специалист по камъните, но от скъпоценните разбирам нещо. Можех да различа фалшификати.

— Предполагам, че си го задигнала. Колко струва?

— На открито? Може би трийсет и пет хиляди, ако се поозърнеш за купувач. Двайсет и осем или трийсет бърза продажба. Някой чистач ще даде поне петнайсет — ако е надушил сделката.

Кимнах.

— Ще ти дам двайсет и шест.

Тя поклати глава. Изненада ме. Двамата с Кийра никога не се пазаряхме. Предложеше ли ми нещо, давах й най-добрата цена, която можех да си позволя, и толкова.

Но тя каза:

— Не го продавам. Твой е. — И добави: — Затвори си устата, Влад — става течение.

— Кийра, аз…

— Моля.

— Но защо?

— Що за въпрос! Току-що му подарих цяло състояние, а той иска да знае защо?

„Да бе. Шефе, я млъквай“. Лойош близна ухото й.

— Моля и теб — каза му тя.

Докато гледах камъчето, изведнъж ми хрумна, че съм виждал някъде него или братовчедите му. Погледнах Кийра.

— Откъде си го взела?

— Защо искаш да знаеш, по дяволите?

— Моля те, кажи ми.

Тя сви рамене.

— Навестих наскоро Дзур планина.

Въздъхнах. Така си и мислех. Поклатих глава и й подадох камъчето.

— Не мога. Сетра ми е приятелка.

Този път въздъхна Кийра.

— Влад, заклевам се в богинята-демон, човек по-лесно може да издебне Марио, отколкото да помогне на теб. — Понечих да отвърна, но тя вдигна ръка. — Верността към приятелите ти е похвална, но уважи ме все пак… както и нея. Тя не може да подкрепи една джерегска война, както и Мороулан. Но това не попречи на Мороулан, нали?

— Как сте го…

Тя ме прекъсна.

— Сетра знае какво се случи с това камъче, въпреки че никога няма да го признае. Ясно?

Онемях отново. Докато си развържа езика, Кийра ми подаде кесийката. Механично прибрах бляскавото камъче в нея и я пъхнах под наметалото си. Кийра се наведе и ме целуна.

— За убиец си истински сладур.

И си отиде.

По-късно същия ден Темек докладва със списък на пет заведения, собственост на Ларис. Уредих няколко чародея да се внедрят в две от тях, като клиенти. „Чародей“, между другото, може да означава или особен вид много могъщ магьосник, или, при джерег, някой, който върши специфична работа много добре. Сега, ако се чудите кое от двете точно означава в случая, ами: аз също.

Както и да е, четирима от чародеите ми започнаха да се внедряват в бизнеса на Ларис, докато Крейгар подготвяше нещата на други места. Същата вечер ударихме по първото. Деветима катили, предимно от дома Орка и наети срещу два златни на глава, нахлуха в заведението. Ларис разполагаше там с двама охранители, всеки от които свали по един от нашите, преди да ги надвият. Нашествениците използваха ножове и тояги по клиентите. Фатални жерти нямаше, но за известно време никой нямаше да поиска да посети заведението.

Междувременно наех още от тези типчета, за да пазят моите бизнеси от подобно грубо отношение.

Два дни по-късно ударихме още едно, с отлични резултати. Същата вечер Темек докладва, че Ларис се е покрил някъде дълбоко и явно ръководи нещата оттам.

На другата заран Нарвейн проследи един слух и намери трупа на Темек в една задна уличка, зад първото място, където ударихме. Оказа се непресъживим.

Три дни след това Варг донесе, че един от хората на Ларис се обърнал към него за съдействие да ме спипат. След още два дни Шоен намери индивида, който се обърнал към Варг, насаме. Горкият се връщал от жилището на метресата си. Шоен го финализира. Неделя по-късно двама от чародеите, внедряващи се в едно от предприятията на Ларис, бяха накълцани на кайма по време на вечеря в малка бърлога за клава, със заклинание, хвърлено от съседната маса.

Неделя по-късно нанесохме поредния набег по едно от местата на Ларис. Тоя път наехме двайсет и пет катили. Ларис беше вдигнал отбрана и шестима от момчетата ми отпътуваха, но свършиха работата.

Някъде по това време Ларис, изглежда, изтърва нервите си. Цената сигурно му беше излязла през носа, но намери магьосник, който да разбие защитните ми заклинания. Неделя след набега ми „чистачката“ ми пламна, заедно с чистача и цялата му стока. На всички други места удвоих защитата. Два дни по-късно Нарвейн и Чимов бяха спипани, докато придружаваха Х’нок с парите му. Чимов се оказа бърз и с късмет, тъй че го пресъживихме. Нарвейн не беше толкова бърз, но с много повече късмет, и успя да се телепортира при един знахар. Убийците се измъкнаха.

Осем дни по-късно се случиха две неща, в една и съща вечер и почти в един и същи момент.

Първо, един чародей се промъкна в една сграда с бардак, под попечителството на Ларис, грижливо изля вътре над четиридесет галона керосин и го запали. Мястото изгоря до основи. Пожарите бяха разположени отпред на втория етаж и отзад на първия; никой не беше дори опърлен.

Второ, Варг дойде да ме види за нещо много важно. Мелестав ме уведоми; казах му да го пусне. Докато Варг отваряше вратата, Мелестав забелязал нещо — все още и той не може да каже какво — и му изрева да спре. Той не го послуша, Мелестав заби кама в гърба му и Варг падна в краката ми. Проверихме и разбрахме, че изобщо не беше Варг. Дадох бонус на Мелестав, върнах се в кабинета си, тръшнах вратата и се разтреперих.

Два дни по-късно хората на Ларис нанесоха мащабен рейд срещу кантората ми, чак до подпалването на дюкяна долу. Избутахме ги, без да загубим нито един трайно, но цената беше висока.

Нарвейн, който пое задачата на Темек, намери още един източник на приходи на Ларис. Четири дни след рейда срещу мен го ударихме — понабихме няколко клиенти, охраната му пострада, а мястото подпалихме.

По което време на определени среди им дойде до гуша от цялата работа.

Същия ден стоях сред парчетиите от доскорошната ми кантора и се мъчех да преценя дали ще ми трябва ново място. Бяха ме обкръжили Върн, Мираф’н, Светулката и Чимов. Крейгар и Мелестав също бяха с нас. Светулката рече:

— Кофти, шефе.

Мираф’н моментално застана пред мен, но успях да зърна четиримата джереги, крачещи към развалините на сградата. Стори ми се, че между тях има някой, но не бях сигурен.

Стигнаха до нас и четиримата охранители застанаха с лице срещу моите. И тогава зад тях извика един глас, който ми беше познат.

— Талтош!

Преглътнах и пристъпих напред. Поклоних се.

— Чест и почитания, лорд Торонан.

— Тия остават. Ти идваш.

— Идвам ли, лорд Торонан? Къде?

— Млък.

— Слушам, милорд. — „Някой ден, кучи сине, ще те оправя и теб“.

Той се обърна и тръгнах след него. Той подхвърли през рамо:

— Не. Това нещо също остава. — Трябваше ми миг докато загрея за кое „нещо“ говори, след което: „Приготви се, Крейгар“.

„Готов съм, шефе“.

Отвърнах високо:

— Не. Джерегът остава с мен.

Той присви очи и погледите ни се срещнаха. След което каза:

— Добре.

Издишах. Тръгнахме на север към Малаковия кръг, после поехме по Пристанищна. Най-сетне стигнахме до един някогашен хан, вече пуст, и влязохме вътре. Двама от хората му спряха при вратата. Вътре чакаше друг. Държеше магьосническа тояга. Застанахме пред него и Торонан му рече:

— Давай.

Червата ми се сгърчиха и се озовах с Торонан и двама от охранителите му в един район, който веднага загрях, че е Северозападна Адриланка. Намирахме се сред хълмовете, а скапаните къщи наоколо бяха почти колкото замъци. На двайсетина разкрача от нас беше входът към една чисто бяла сграда; огромните й двукрили врати бяха покрити със златен варак. Адски хубаво място.

— Вътре — подкани ме Торонан.

Изкачихме стъпалата. Един слуга отвори вратата. Зад нея стояха двама джереги, сивите им наметала изглеждаха нови и добре скроени. Единият кимна към биячите на Торонан и каза:

— Тия могат да почакат тук.

Шефът ми кимна. Продължихме навътре. Коридорът беше по-просторен от жилището, в което живеех, след като продадох ресторанта. Помещението, в което коридорът се отля като канал в клоака, беше по-голямо от жилището, в което живеех сега. В дрънкулките из него видях повече злато, отколкото бях спечелил тази година. Нито едно от тези неща не подобри настроението ми. Всъщност, когато ни вкараха в малката дневна, вече започвах да се чувствам по-скоро войнствено настроен, отколкото уплашен. Това, че поседях там в компанията на Торонан повече от десет минути, също не помогна много.

После оня тип влезе — облечен в обичайното черно и сиво, с по малко злато по ръбовете. Косата му беше прошарена. Изглеждаше стар, може би около две хиляди годишен, но здрав. Не беше дебел — драгарите не затлъстяват, — но изглеждаше добре охранен. Носът му беше малък и плосък; очите му — дълбоки и светлосини. Обърна се към Торонан с нисък, плътен и дрезгав глас:

— Това ли е той?

Кой мислеше, че съм? Марио Сивата мъгла ли? Торонан само кимна.

— Добре — рече оня. — Излез.

Торонан се подчини. Голямото „добрутро“ застана срещу мен и ме изгледа продължително изотгоре. Предполагам, че трябваше да се уплаша. След малко се прозях. Той се навъси.

— Отегчен ли си?

Свих рамене. Типът пред мен, който и да беше, можеше само да щракне с пръсти и да ме убият. Но нямаше да му целувам задника, я; животът ми не струваше чак толкова.

Той изсумтя:

— Така. Значи си тежък случай. Убедих се. Впечатли ме. Е, с’а искаш ли да живееш, или не?

— Не бих имал нищо против — признах.

— Добре. Аз съм Терион.

Поклоних се и седнах. Чувал бях за него. Беше един от големите, много големите шефове, един от петимата, които ръководеха организацията в град Адриланка (а към деветдесет процента от бизнеса е в Адриланка). Тъй че си бях впечатлен.

— С какво мога да ви бъда полезен, милорд?

„О, я стига, шефе. Кажи му да скочи в хаоса, изплези му се и му се изплюй в супата. Давай!“

— Можеш да поотложиш опитите си да подпалиш цяла Адриланка.

— Милорд?

— Глух ли си?

— Уверявам ви, милорд, нямам никакво намерение да подпалвам цяла Адриланка. Само една малка част.

Той се усмихна и кимна. След което много бързо усмивката се стопи и очите му се присвиха в две тънки цепки. Наведе се към мен и усетих как кръвчицата ми замръзна.

— Не се гъбаркай с мен, източняче. Ако ще се биеш с оня, другия текла — Ларис — правете го така, че да не хвърлите цялата Империя върху нас. Казах го на него, сега го казвам на теб. Ако не, ще го уредя лично. Схвана ли?

Кимнах.

— Да, милорд.

— Добре. Сега си разкарай шибания задник оттук.

— Слушам, милорд.

Той стана, обърна ми гръб и излезе. Преглътнах няколко пъти, станах и също излязох. Торонан го нямаше, хората му също. Слугата на Терион ме отведе до изхода. Телепортирах се обратно при кантората си. Казах на Крейгар, че ще се наложи да променим методите си.

Не ни остана време обаче. Терион се оказа прав, но беше закъснял. На Императрицата вече й беше писнало.

6.

„Ще изляза на разходка“

Когато кажа „императрица“, сигурно веднага си представяте стара строга матрона със стоманеносива коса, облечена в златни роби, с Глобуса, кръжащ около главата й, докато издава декрети и укази, засягащи живота на милионите й поданици с небрежно размахване на скиптъра.

Е, глобусът наистина кръжеше около главата й; тази част поне е вярна. И злато също така носеше — но не нещо толкова просто като роби. Често пъти беше облечена само в… както и да е.

Зерайка беше младичка — някъде на около триста-четиристотин години, сиреч на около двайсет и пет за човек. Косата й беше златна — ако имах предвид „руса“, щях да кажа „руса“. Очите й бяха със същия цвят, като на лиорн, и дълбоки. Челото й беше високо, веждите й — тънки и почти невидими на много бледата кожа. (Въпреки всички слухове обаче не беше превъплъщенка.)

Домът на Феникса винаги е най-малкият, понеже те не те признават за феникс, ако не са видели истински феникс да прелети над теб по време на раждането ти. Междуцарствието беше елиминирало всички феникси освен майката на Зерайка — умряла при раждането й.

Зерайка се беше родила по време на Междуцарствието. Последният император бил един упадъчен феникс и тъй като било седемнадесетият Цикъл, следващият император трябвало също да бъде феникс, тъй като се очаква на всеки седемнайсет Цикъла прероден феникс да се появи след западащ феникс. Доколкото мога да кажа, между другото, прероден феникс е император от дома Феникс, който не става упадъчен феникс до края на царстването си. Както и да е, тъй като Зерайка била единствената жива по онова време от дома Феникс, трябвало да бъде тя. (Цялата тая работа с „какви ги върши един феникс“ е много странна, когато се съчетае с някои аспекти на отношенията между домовете — например генетиката. Искам да кажа, мнението, споделяно от повечето драгари за кръстосаните бракове, изглежда абсурдно, когато в един момент се окаже, че няма начин да се произведе феникс освен с кръстосан брак. По-нататък може да се спра на това по-подробно.)

Тъй или иначе, в крехката възраст на сто и няколко години тя отишла при Пропадите на Портата на смъртта, преминала, жива при това, по Пътеките на мъртвите и стигнала до Залите на Съда. Там взела Глобуса от сянката на последния Император, върнала се и обявила края на Междуцарствието. Това станало някъде по времето, когато се раждал моят прапрапрапрапрапрапрапрадядо.

Тая работата със слизането през Пропадите на Портата на смъртта, между другото, е много впечатляваща. Знам го, защото съм го правил лично.

Важното е, че тази биография осигурила на Зерайка известно разбиране за човешкото положение — или поне за драгарското положение. Беше мъдра и беше интелигентна. Съзнаваше, че нищо не може да се спечели от една намеса в двубой между джереги. От друга страна, предполагам, че това, което си правехме един на друг двамата с Ларис, беше станало прекалено, за да се пренебрегне.

Когато се събудихме на другата заран след срещата ми с Терион, улиците се оказаха блокирани от патрули в ливреите на феникс. Имаше разлепени обяви, обясняващи, че е забранено излизането по улиците след мръкване, че не могат да се събират групи от повече от четирима, че всяко използване на магия ще бъде внимателно следено и регулирано, че всички кръчми и ханове са затворени до второ разпореждане. Имаше също така негласно разпореждане, че няма да се търпи никаква незаконна дейност.

Това стигаше да ми се доще да се преместя в някой по-добър квартал.

— Какво ни е положението, Крейгар?

— Можем да я караме така — поддържайки всичко, без да печелим — около седем недели.

— Смяташ ли, че ще продължи седем недели?

— Не знам. Надявам се, че не.

— Така. Да съкратим силите си не можем, докато не го направи Ларис, а няма как да разберем дали ще го направи. И най-лошото — това щеше да е най-удобният момент да внедрим хора в организацията му, но не можем, защото и той е пуснал кепенците.

Крейгар сви рамене.

— Трябва просто да си седим на задниците.

— Хм. Може би. Знаеш ли какво: защо не намериш няколко места, с които е свързан, от легитимните — ресторанти, такива работи — и да се посприятелиш с някои от управителчетата?

— Да се сприятеля?

— Ми да. Направи им подаръчета.

— Подаръчета?

— Злато.

— Ей така, просто да им го дам?

— Ми да. Без да им искаш нищо. Прати хора да им занесат пари и да кажат, че са от мен.

Той ме изгледа по-объркан от всякога.

— Какво ще ни донесе това?

— Добре де, с дворцовите съветници действа, нали? Връзките не се ли завързват точно така? Просто поддържаш добри отношения, тъй че ако имат нужда от нещо, хората ще са добре настроени към теб? Що да не го пробваме тук? Няма да навреди.

— Скъпо е.

— Майната й на цената. Може да подейства. Ако им допаднем, може да са по-склонни да ни кажат нещо. И може да ни кажат нещо полезно. Ако не веднага, то някой ден.

— Струва си да пробваме — призна той.

— Почни с петстотин, и гледай да се поразчуе.

— Ти си шефът.

— Второ: наистина трябва да подразберем кога ще можем да отворим нещо. Имаш ли изобщо някакви предположения? Дни? Недели? Месеци? Години?

— Най-малкото дни, може би недели. Виж, на тия стражи не им харесва повече, отколкото на нас. Те ще почнат да се борят с това от своя страна, а и всички търговци, които не са замесени — от своя. Освен това не ще и дума, че връзките на организацията в Двореца също ще работят по въпроса. Не мисля, че може да продължи повече от месец.

— Изведнъж ли ще спре, или постепенно?

— Може и така, и иначе, Влад.

— Хм. Добре де, можем ли да отваряме, да речем, по една игра всяка неделя?

— Може да си замълчат. Но ако отворим игра, какво става, когато някой клиент я закъса с джобните? Трябва някой от наште да му заеме пари. А после може да затъне още повече и да почне да краде. Трябва ни чистач. Или…

— Все едно, чистач нямаме.

— Работя по това.

— О. Добре. Но схванах логиката ти. Всичко е свързано.

— А има и още нещо: който отвори, ще е доста нервен. Което значи, че, наистина трябва да правиш персонални посещения — а това е опасно.

— Мда.

— Това, което можем да направим, е да си намерим нова кантора. Още усещам миризмата на пушека тук.

— Бихме могли, но… да знаеш къде е кантората на Ларис?

— Знам, но той вече не ходи там. Не знаем къде е.

— Но знаем къде е кантората му. Чудесно. Там ще е следващата ми кантора.

Той ме погледна стъписан, след което поклати глава.

— Ей на това му се вика тупе.

През тази неделя Нарвейн държеше постоянна връзка и навлизаше в работата си, макар и бавно. След онова, което сполетя Темек, беше предпазлив, но вече трупахме списък с места и няколко имена.

Опитах се да извъртя едно малко вещерско заклинание на Ларис, просто да видя дали има смисъл да го атакувам по този начин, но нищо не стана. Което означаваше, че е защитен срещу вещерство — и показваше, че ме познава добре, тъй като повечето драгари не мислеха, че вещерството може да ги притесни.

Пуснах няколко от биячите ни след хората, които знаехме, за да проследят движенията им и да можем по-късно да използваме тази информация. Предложихме на двама от тях прилични суми, с надеждата да разберем къде се крие Ларис, но никой не прие.

Проектът със сприятеляването с хора на Ларис вървеше по-добре, но също така бавно. Не получихме нищо полезно, но имаше намеци, че в бъдеще можем да получим. Пратих някои от хората си да поприказват със стражите на феникс. От тях разбрахме, че службата не им харесва много, че не очакват блокадата да продължи дълго и че са също толкова нетърпеливи да почнат отново да печелят от комара, колкото и ние — да почнем да им заемаме. Това си го отбелязах.

Шест дни след намесата на Зерайка се срещнахме с Крейгар и Джилизър Усмивката. Усмивката беше пазил Нийлар и се беше съвсем съвзел след пресъживяването си. Прякора си беше получил, защото се усмихваше почти колкото Варг — тоест никога.

Варг обаче в повечето случаи беше съвсем безизразен. Усмивката беше непрекъснато озъбен. Когато изглеждаше, че иска да те захапе за крака, беше в добро настроение. Ядосаше ли се, лицето му се изкривяваше. Беше си избрал източняшко оръжие, наречено лепип — тежък метален прът, увит с кожа, за да не се посича. Когато не пазеше някой, бачкаше като „мускул“. Беше започнал на пристанището, събираше дългове на един дребен кредитор, Серил. Щом на Серил му омръзнеше да проявява търпение, пращаше Усмивката, а на другия ден — някой друг да прибере остатъка.

Тъй че Усмивката седеше, въсеше се на двама ни с Крейгар, а аз рекох:

— Усмивка, нашия приятел Х’нок ще отваря утре вечер бардака си. Пазят го Аброр и Нефитал. Искам да идеш да им помагаш.

Нашият се озъби още повече, сякаш го подценявах.

Познавах го обаче твърде добре, за да не забележа това. Продължих:

— Значи, стой настрана от клиентите, да не ги плашиш. И ако стражите се опитат да затворят заведението, остави ги. Можеш ли да се справиш?

Изсумтя и го приех за „да“.

— Окей. Да си там в осем часа. Това е всичко.

Той излезе, без да каже дума. Крейгар поклати глава.

— Удивен съм колко лесно се отърва от него, Влад. Човек би казал, че си изгонил демон или нещо такова.

Свих рамене.

— Никога не е „работил“, доколкото знам.

Крейгар изпръхтя.

— Все едно, до утре ще разберем. Някакви новини от Нарвейн?

— Нищо съществено. Напредва, но бавно.

— Предполагам. Но би трябвало поне да забележи, ако Ларис отваря нещо.

Съгласих се. Свързах се с Нарвейн и му дадох нужните указания. После въздъхнах.

— Мразя да играя на тъмно. За в бъдеще имаме доста работа на терена, но все още почти нищо не знаем за него.

Крейгар кимна, след което лицето му светна.

— Влад!

— Да?

— Мороулан!

— А?

— Нали си му консултант по сигурността. Той няма ли шпионска мрежа?

— Има, Крейгар. И ако искаш да разбереш колко магьосници има лорд Бабинамугъзина от дома на Дракона, бих могъл да ти го кажа за три минути, заедно със специалностите им, точната им възраст и какво вино предпочитат. Но това не ни помага.

Той зарея поглед нанякъде и промълви:

— Добре де, трябва все пак да има начин да се използва това.

— Ако го измислиш, кажи ми.

— Непременно.

Х’нок се свърза с мен късно вечерта на другия ден.

„Да?“

„Исках само да ти кажа, че до този момент стражите не са ни притеснявали“.

„Добре. Клиенти?“

„Може би двама“.

„Ясно. Все пак е начало. Да си забелязал някой, който може да бачка за Ларис?“

„Как да го позная?“

„Добре. Дръж връзка“.

Вдигнах очи към Крейгар, който напоследък прекарваше повече време в моя кабинет, отколкото в неговия си.

— Току-що говорих с Х’нок. Никакви проблеми. Никакви клиенти.

Той кимна.

— Ако изкараме така и нощта, утре можем да отворим „чистачка“.

— Що не? Кой?

— Знам няколко крадци. Сърбят ги вече ръцете да започнат.

— В разгара на война?

— Че що не?

— Добре. Провери го.

— Готово.

Крейгар намери „чистач“ и след няколко дни отворихме дюкянчето. По същото време Нарвейн разбра, че Ларис не предприема нищо. Задишахме по-леко. Скоро, решихме, стражите на феникс щяха да се покрият и нещата да се върнат към нормалното.

Нормално ли? Какво точно му беше „нормалното“ в този момент?

— Крейгар, какво става, когато стражите на феникс се махнат?

— Нещата се връщат към… О! Схванах мисълта ти. Ами, първо, минаваме отново в отбрана. Той тръгва срещу нас, ние започваме да научаваме всичко, което можем, за него… и между другото, по това трябва да работят повече от нашите, не само Нарвейн.

— Знам. Така е, но… струва ми се, че това е големият ни шанс да излезем напред.

— Ъ… кое?

— Това. Сега. Когато никой от двама ни не може да атакува другия, но ние можем отново да завъртим бизнеса си. Трябва да натиснем колкото може повече. Да отворим колкото може повече, да понатрупаме кеш, да спечелим колкото може повече приятели сред хората на Ларис. Нарвейн и който там ще е с него да го изрови — всичко.

Крейгар помисли и кимна.

— Прав си. Чистачката заработи, което значи, че можем да отворим и кредитор. Три дни? Два?

— Два. Вдигаме и рушветите, но това не бива да продължава дълго.

— Ясно. И щом това тръгне, можем да отваряме клубчета за шарийба. След неделя, да речем? Ако всичко върви добре?

— Става.

— Добре. И отначало няма да ни трябва много защита. Да вкараме Върн и Мираф’н да помагат на Нарвейн. И примерно Чимов и Светулката също. Но да ги въртим и за охрана.

— Чимов — не. Не искам един наемник да знае много какво редя. Нека да е Н’аал. Не е много добър, но може да се научи.

— Окей. Ще говоря с тях, ще уведомя и Нарвейн.

— Така. Нещо да пропускаме?

— Сигурно, но не се сещам.

— Да почваме тогава.

„Най-после да се хванете за малко работа, шефе“.

„Млъквай, Лойош“.

Само за два дни Нарвейн усвои добре допълнителната помощ в организацията си. В деня, в който заработи кредиторът, започнах да получавам от тях доклади и бях силно впечатлен. Въпреки че все още не знаеха повечето му хора — а тези, които знаеха, бяха на дъното — разбраха, че Ларис държи седем „заведения“. За наша изненада никое от тях не беше отворено. Ларис съвсем се беше снишил. Не знаех трябваше ли да ме радва това, или да ме изнерви. Но из района все още беше пълно със стражи на феникс, тъй че се чувствахме в безопасност.

Няколко дни по-късно отворих отново малка игра на шарийба, а на другия ден — игра на камъчета с’янг и на „кал за три петака“. Списъкът ни за Ларис набъбваше, но той продължаваше да не предприема нищо. Зачудих се какво ли означава това.

— Ей, Крейгар.

— Кво?

— Колко дзури трябват, за да се наточи един меч?

— Де да знам.

— Четирима. Един да точи меча, трима да завържат такъв бой, че да си струва точенето.

— О. Има ли някакъв смисъл в това?

— Има. Мисля, че има нещо общо с това, че за да се задействаш, трябва да има съпротива.

— Хм. Това води ли нанякъде, или просто се правиш на интересен?

— Ще изляза на разходка. Днес кой е охрана?

— Разходка ли? Сигурен ли си, че е безопасно?

— Не съм, естествено. Кой е дежурен?

— Върн, Мираф’н, Варг и Светулката. Каква е тая разходка?

— Ще си обиколя заведенията. Ще се разчуе, че съм го направил, че не ми пука нито от Ларис, нито от Империята, клиентелата ще се поотпусне, бизнесът ще се вдигне. Вярно ли е, или не?

— Ще покажеш, че не те притеснява да се шляеш по улиците само с четирима гардове?

— Вярно ли е, или не?

Той въздъхна.

— Вярно е, предполагам.

— Извикай ги.

После му казах:

— Ти оставаш тук да движиш нещата.

Излязохме от кабинета през развалините от фасадата на дюкяна (не смеех да пусна никой да се доближи, за да направят ремонт). В северозападния ъгъл на Гаршош и Медникарска имаше двама от гвардията на феникс. Тръгнахме натам, с Лойош високо пред нас, и усетих как погледите им се заковаха върху мен. Продължихме на изток по Гаршош към Дейланд и се изненадах, че не виждам повече стражи. Стигнахме до „чистачката“, разположена в мазето на един хан, „Шестте криота“, който сякаш бавно се превръщаше в развалина през последните няколко хиляди години.

Влязох да се видя с „чистача“. Оказа се весел младок, казваше се Ренорр: нисък, мургав, с къдрава кафява коса и плоско лице, подсказващо, че в родословието му има нещо от джегала. Очите му бяха бистри и това доказваше, че е съвсем отскоро в занаята. Шиткането на крадена стока не е нещо, за което можеш да подкупиш имперската гвардия, тъй че трябва много да внимаваш да не го разберат. С времето оченцата на пласьора неизбежно ставаха шавливи и уплашени.

Ренорр се поклони и каза:

— За мен е голяма чест най-после да ви се представя.

Кимнах.

Той посочи навън.

— Май се махнаха.

— Кой? Стражите ли?

— Да. Тая заран имаше няколко.

— Хм. Е, толкова по-добре. Сигурно си съкращават контингента.

— Да.

— Бизнесът как върви?

— Бавно, шефе. Но се вдига полека. Аз едва започвам.

— Хубаво. — Усмихнах му се. — Продължавай така.

— Да, господарю.

Излязохме, продължихме по Глендън, поехме към Медникарска и оттам — на север. Подминахме „Синия пламък“ и спрях.

„Какво има, шефе?“

„Стражите, Лойош. Само преди петнайсет минути на онзи ъгъл имаше двама; сега ги няма“.

Светулката рече:

— Шефе, забеляза ли, че стражите ги е хванала липсата? Демонско съвпадение, да му се не види. Не ми харесва.

— Трай.

„Мисля да се връщаме в кантората, шефе“.

„Не мисля…“

„Ти какво каза за «усещанията» ми? Е, този път е силно. Мисля, че трябва да се връщаме веднага“.

„Окей. Убеди ме“.

— В кантората — казах на Светулката. Сякаш му поолекна, Варг изобщо не реагира. Върн кимна със сънените си очи и неизменната си полуусмивка. Мираф’н също сведе едрата си рошава глава.

Подминахме „Синия пламък“ и започна да ми олеква. Стигнахме до пресечката на Гаршош и Медникарска, Върн и Мираф’н надникнаха в двете посоки и дадоха знак, че е чисто. Завихме и кантората вече се виждаше. Чух зад себе си странно шумолене, лъжлива стъпка, извърнах се рязко и видях, че Варг пада на колене, с изписано на лицето му стъписване. С крайчеца на окото си забелязах, че и Светулката пада.

„Шефе, пази се!“

За много кратък миг не можах да повярвам, че се случва. През целия си живот бях съзнавал, че съм в опасност, но все още не бях повярвал наистина, че е възможно аз, Влад Талтош, професионалният убиец, да бъда спипан толкова лесно като някой текла, насред улицата. Но Светулката беше паднал и видях камата, стърчаща от гърба на Варг. Все още беше в съзнание, мъчеше се да изпълзи до мен и устата му мърдаше беззвучно.

Тогава рефлексите ми се задействаха — осъзнах, че все още съм жив и че Върн и Мираф’н ще ме покриват отзад. Посегнах за рапирата си, докато се опитвах да засека с очи хвърляча на ножове и…

„Зад теб, шефе!“

Извърнах се бясно, зърнах отдръпващите се Върн и Мираф’н, докато някаква висока драгарка с… стой! Отдръпваха се? Точно така. Гледаха ме навъсено и предпазливо отстъпваха по-далече от сцената. Междувременно към мен идваше някаква висока драгарка, бавно и сигурно, с грамаден меч в ръцете.

Зарязах рапирата и извадих по един метателен нож във всяка ръка. Исках да пречукам поне двете копелета, които ме бяха предали. Лойош хвръкна от рамото ми и полетя към лицето на убийцата пред мен. Това ми даде време да се прицеля и…

Нещо ми подсказа да се сниша вдясно, направих го и нещо остро ме забърса отдясно по гърба. Превъртях се, двете ками блеснаха и…

Лойош изпищя псионично и нещо се вряза отзад в левия ми хълбок. Осъзнах, че мечът на убийцата е минал покрай Лойош. Усетих студ и си дадох сметка, че стоманата се е забила в мен, в моите кости, мускули и органи, и ми прилоша. Потиснах мигновеното си желание да се обърна и видях кой ме беше нападнал в гръб. Беше много ниска и стискаше два големи ножа за ръкопашен бой. Гледаше ме право в очите, безстрастно. Мечът, забит в мен, се издърпа рязко и се озовах на колене. Убийцата пред мен скочи, единият нож изсвистя към гърлото ми, другият — в забивка към гърдите. Опитах се да парирам с ръце…

И от устата й блъвна кръв, и тя се срина в краката ми. Единият нож се вряза в гърдите ми, другият се заби в корема ми. Чух зад себе си плясъка на криле и се зарадвах, че Лойош поне е жив, докато чаках меча зад мен да ме довърши.

Но вместо това чух глас, който смайващо ми заприлича на гласа на Алийра…

— Ти… ти си дракон!

И кънтеж на стомана. Докато падах, успях някак да се извърна и видях, че наистина е Алийра, размахала меча, който беше по-дълъг от нея, в двубой с убийцата. Отстрани ги наблюдаваше самият Мороулан, с изкривено от гняв лице. И с Чернопрът в десницата. Мечът на Алийра свистеше високо, тоя на убийцата сечеше ниско, а Лойош рече: „Извий!“

Което и направих, но не успях да попреча на другата, още жива, да забие камата си до дръжката в бъбрека ми. Не мога да ви опиша болката. Изкрещях. Мускулният спазъм ме смъкна на колене, превъртях се и паднах по очи, върху забития в корема ми нож, и ми се дощя всичко само да свърши колкото може по-бързо.

За миг преди да ми се изпълни желанието, лицето ми се озова на няколко пръста от това на другата убийца. Кръвта още се лееше от устата й, очите й бяха свити в мрачна решителност. Изведнъж осъзнах, че е източнячка. Това ме нарани почти колкото останалото, но после болката си отиде, а с нея — и аз.

7.

„Предполагам, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо“.

Провлечена диря от гаснеща зелена светлина, но без очи, които да я видят. Памет като кладенец, свяст като ведро… но кой тегли въжето? Хрумна ми, че „ми“ е хрумнало. Съществуване без усет, а ведрото още не е стигнало водата.

Знаех какво е „зрение“, когато то се появи и се озовах взрян в две ярки кръгли неща, за които в един момент осъзнах, че са „очи“. Плуваха в сива мъгла и сякаш ме виждаха. Това трябваше да е важно. „Кафяви“, хрумна ми, докато се взирах в очите, и някъде в същия миг видях лице, очертало се около тях. И щом се вгледах в лицето, в ума ми изплуваха други думи. „Момиченце“, беше едната. „Хубаво“, бе другата. И „тъжно“.

Зачудих се дали е човешко същество, или драгарско и осъзнах, че още от „мен“ се е върнало.

Гледаше ме съсредоточено. Зачудих се какво ли вижда. Устата й се отвори и от нея се изтръгна звук. Дадох си сметка, че чувам звуците вече от доста „време“, а досега не бях го усещал. Звуците бяха съвсем мъртви, като в стая без никакво ехо.

— Чичо Влад? — повтори тя, но този път го проумях, „Влад“ бях аз и това откритие ме зарадва. „Чичо“ трябваше да има нещо общо със семейство, но не бях сигурен точно какво. Замислих се още над думите и прецених, че са важни. В това време сякаш ме обгърна вълна от зелена светлина, окъпа ме за миг и спря.

Осъзнах, че и това е продължавало от много време.

Усещанията се усилиха и почувствах, че отново имам тяло. Примигах и открих, че е приятно. Облизах устни и това също беше приятно. Отново насочих вниманието си към момиченцето, което продължаваше да ме гледа съсредоточено. Като че ли му поолекна.

— Чичо Влад? — повтори то, като молитва.

О, да. „Влад“. Аз. Бях мъртъв. Източнякът. Онази болка. Лойош. Но той бе останал жив, тъй че може би…

— Чичо Влад?

Поклатих глава и се помъчих да проговоря.

— Не те познавам — казах и чух, че гласът ми е силен. Детето закима обнадеждено.

— Знам. Но мама ужасно се безпокои за теб. Моля те, няма ли да се върнеш?

— Да се върна? Не разбирам.

— Мама се мъчи да те намери.

— Пратила те е да ме търсиш?

Тя поклати глава.

— Тя не знае, че съм тук. Но наистина се безпокои, чичо Влад. А също и чичо Роллан. Моля те, няма ли да се върнеш?

Кой би могъл да откаже на такава молба.

— Къде съм тогава?

Тя килна глава на една страна и ме изгледа объркано. Устата й се отвори и затвори няколко пъти. После отново поклати глава.

— Не зная, но просто се върни. Моля те…

— Добре, миличко, но как?

— Следвай ме.

— Хубаво. — Тя се отдалечи на няколко стъпки, спря и погледна през рамо. Усетих, че се движа към нея, но сякаш не вървях. Нямах представа колко бързо се движим, нито откъде и накъде, но сивотата наоколо постепенно потъмня.

— Коя си ти? — попитах, докато се движехме.

— Девийра — отвърна тя.

— Радвам се, че се запознахме, Девийра.

Тя се обърна към мен и се изкиска; лицето й направо светна.

— Вече сме се срещали, чичо Влад. — Това пробуди в мен някакви спомени, които не можех съвсем да наместя, но…

— Чичо Влад?

— Да, Девийра?

— Като се върнем, няма да кажеш на мама, че си ме видял, нали?

— Добре. Защо не? Не трябва ли да си тук?

— Е, не съвсем. Виждаш ли, аз всъщност още не съм родена…

Всеки път, щом потънехме в пълен мрак, изведнъж започвах да се чувствам съвсем сам. После зелената светлина отново ме окъпа и повече не помня.

…дзурът беше издълбал в крилото на джерега дълга бразда. Челюстите на джерега приближаваха към шията на дзура, но дзурът почти бе захапал дългата змиевидна шия на джерега. Джерегът беше от обикновената порода, не от онези неотровни гиганти, обитаващи над Пропадите при Портата на смъртта, но все пак беше най-едрият, който бях виждал, и трябваше да може да надвие… примигах. Сцената не се промени. Оранжево-червеното небе си беше както трябва, но осъзнах, че всъщност съм някъде вътре, на легло. Взирах се в картина, запълнила тавана над мен. Нечия странна представа за шега — явно за да ме накара да се събудя пред такава гледка. Можех ли да видя картината така, че все едно джерегът надвива? Можех и го направих. Картината беше хубава. Вдишах дълбоко и… бях жив!

Извърнах глава и огледах стаята. Беше просторна, доколкото можех да преценя — двайсет и две и половина стъпки по протежение на леглото, може би около четиринайсет напряко. Без прозорци, но добре проветрена. В стената, към която сочеха стъпалата ми, имаше камина, в която пращеше малък огън и мяташе искри в стаята. Извих се и видях врата в средата на другата стена. Навсякъде се виждаха пръснати черни свещи, които осигуряваха светлината в помещението. Но бяха достатъчно, за да е светло, въпреки черните стени.

Черно, черно, черно. Цветът на магьосничеството. Лорд Мороулан, Черен замък. Но пък той нямаше да използва черни свещи, освен ако не правеше вещерство, а не усетих следи от заклинание. Нито щеше да има такава картина. Тъй че… Дзур планина, разбира се.

Отпуснах се на възглавницата (гъши пух, какъв лукс!) и бавно започнах да раздвижвам крайниците си. Задвижвах ги едив по един, всеки пръст на ръка и крак. Реагираха нормално, но се искаше доста усилие. Видях наметалото и дрехите си, прилежно сгънати на стойка на три стъпки от главата ми. Забелязах с насмешка, че този, който ме беше съблякъл, беше оставил Маготрепач увит около китката ми, заради което не бях усетил веднага, че съм гол.

Надигнах се тежко и седнах. Изпитах обща слабост и болки по цялото тяло. Приех ги с радост като нови и добре дошли признаци, че съм жив, и бавно стъпих на пода.

„Няма ли да кажеш здрасти, шефе?“

Извърнах се и видях Лойош, кацнал на високия дрешник в отсрещния ъгъл. „Добрутро, или каквото е там. Радвам се, че си добре“.

Той полетя, кацна на рамото ми и ме близна по ухото. „Радостта за мен е двойна, шефе“.

В ъгъла на стаята имаше нощно гърне, от което, оказа се, имах голяма нужда. Облякох се бавно и открих, че няколко от по-очевидните ми оръжия грижливо са подредени под наметалото. Повечето съдържание на самото наметало си стоеше на място. Обличането беше болезнено.

Щом привърших, на вратата тихо се почука.

— Влез.

Влезе Алийра.

— Добро утро, Влад. Как се чувстваш?

— Съвсем добре, предвид обстоятелствата.

Мороулан стоеше зад нея. Кимнахме си.

— Щяхме да сме тук по-рано — каза той. — Но трябваше да посетим друг от пациентите ни.

— О? Кой?

— „Дамата“, която те нападна — обясни Алийра.

— Жива ли е? — Преглътнах неволно. Да те убият, докато се опитваш да си свършиш работата, е едно от малкото неща, които прекратяват договора между убиеца и поръчителя. Бях се надявал и двете да са отпътували.

— И двете са живи — отвърна ми тя. — Пресъживихме ги.

— Разбирам. — Това беше друго. Сега те имаха избор или да подновят договора, или не. Надявах се да изберат второто.

— Което ми напомня нещо — заговори Мороулан. — Влад, дължа ти извинение. Източнячката не трябваше да е в състояние да те нападне. Причиних й разкъсвания на няколко вътрешни органа, което трябваше да я доведе до моментален шок. Не се сетих да продължа да я наблюдавам.

Кимнах.

— Вероятно е вещица. Вещерството е добро в такива неща. — Знаеше го естествено; просто исках да го подразня. — Но всичко свърши добре. Как мина с другата?

— Тя е много добър боец — каза Алийра. — Забележително добър. Бихме се повече от минута и два пъти ме рани.

Малката ирония беше в това, че Алийра, която специализираше магьосничество, се беше дуелирала с просто оръжие с едната, докато Мороулан, един от най-добрите майстори на меча в Империята, беше използвал магьосничество. Но и двамата бяха много, много над всеки друг, тъй че нямаше значение.

Кимнах.

— Кога стана?

— Направихме пресъживяването веднага щом ви пренесохме — каза Алийра. — Спа два дни.

— Не знам как да ти благодаря… — или беше Сетра? — че си ме пресъживила.

— Аз бях — отвърна Алийра. — И благодарности не са нужни.

— Трудно ли беше?

Тя поклати глава.

— Най-трудното, което съм опитвала. Мислех, че сме те загубили. Голяма мъка беше, докато ти оправя тялото, още преди съживяването. После четири опита, докато се получи. След това спах половин ден.

Чак тогава си спомних за съня. Понечих да им го кажа, но Алийра продължи:

— Трябва да си починеш. Да лежиш поне още един ден. Освен това не…

Това ме подсети за още нещо, затова я прекъснах:

— Прощавай, Алийра, но… как двамата с Мороулан се оказахте там?

— Мороулан ме домъкна. Питай него.

Обърнах се и веждите ми го направиха.

— Крейгар беше — отвърна той. — Обясни ми, че имаш спешна нужда от помощ, но не знаеше под каква форма. Случайно в този момент Алийра беше при мен. Май за малко щяхме да закъснеем. И да повторя, извини ме за немарливостта с източнячката.

Махнах небрежно.

— Карай. Е, ще послушам съвета ти, Алийра. Смятам да поспя.

— Гладен ли си? — попита ме тя.

Проверих съответната част от организма си.

— Малко. Може би като се събудя.

— Добре. Ще кажа на Сетра да се погрижи. Лошо ли ти е, или можеш да се справиш с пълен обяд?

— Нищо ми няма. Само съм уморен.

— Хубаво.

Кимнах им и след като излязоха, седнах на леглото.

„Едва ли си повече уморен от мен, шефе“.

„Вярно. Но съм натъртен. Помълчи малко“.

Посегнах за контакт с Крейгар. Отне известно време, но най-сетне той се включи.

„Влад! Ха добре дошъл!“

„Благодаря. Приятно е отново да си жив“.

„Мога да си представя. Алийра ми каза, че си бил пътник, но те върнали. Почнах да се безпокоя обаче. Цели три дни“.

„Знам. Как са Варг и Светулката?“

„Светулката е бомба. Камата го ударила в бъбрека, но го намерихме навреме. — Помълча. — Варг не можа да се оправи. Пресъживяването не стана“.

Изругах и попитах: „Приходите как са?“

„Капе“.

„Хм. Резервният фонд?“

„Останаха около девет хиляди“.

„Окей. По три и петстотин на всеки, който ми спипа Върн и Мираф’н“.

„Шефе, ще ги пазят, няма да можеш да…“

„Чудесно. Тогава няма да плащам нищо. Но все пак го пусни“.

Умствено свиване на рамене. „Както кажеш. Нещо друго?“

„Да. Затегни реда. Никакви действия, докато не се върна. Не искам никой да излиза сам. Разбра ли?“

„Ясно“.

„И хвърли още хилядарка да се стегне охраната на всички наши места. Повече изненади не искам“.

„Ясно. Нещо друго?“

„Мда. Благодаря ти“.

„Няма за какво“.

„Какво те подсети?“

„Получих съобщение от един от ония, дето ги къткаме да ни станат приятели. Изглежда, работата е била уговорена на горния кат на кръчмата му и той реши да ни помогне“.

„Е, ще съм… Дай му двеста“.

„Дадох му вече сто и петдесет“.

„Добре. Крейгар… всички стражи на феникс изчезнаха, махнаха се точно когато излязох от кантората. Не мога да повярвам, че е съвпадение, и не мога да повярвам, че Императрицата им помага, нито командирът на Гвардията, впрочем. Знаеш ли нещо за това?“

„Свръзката ни каза, че чул, че «щели да се погрижат»“.

„Хм. Разбирам. Ще го провериш, нали?“

„Ще пробвам“.

„Добре. А да знаеш кои бяха ония двете? Дето ме оправиха. Бяха адски добри. Свършиха половината работа, и то след появата на Мороулан и Алийра“.

Последва пауза.

„Шефе? Ти не знаеш ли?“

„Какви ги дрънкаш? Откъде да знам?“

„Помисли малко бе, шефе. Две убийци. Една драгарка, една източнячка. Едната с голям меч, едната с ками. Ми колко такива екипа има тук?“

„О… аз… ъъъ… ще ти се обадя по-късно, Крейгар“.

„Добре, Влад“.

И връзката се прекъсна.

Когато говорим за убийци, добри при това, името Марио Сивата мъгла стои отделно от всички останали. Той е най-добрият съществуващ, съществувал някога и доколкото ме засяга лично — ще съществува някога. Но след Марио ми хрумват няколко имена сред онези малцина, които разбират от тези неща… онези, които са добри, надеждни, взимат висок хонорар и от които се бои всеки, решил да си създаде могъщ враг в организацията.

Повечето убийци действат сами. Тоест, убийството е нещо интимно. Но има и няколко екипа. Един от тези екипи е в споменатия по-горе списък. Слушал бях за тях и имената им бяха свързани с доста мокри поръчки през последните пет години. Нито една от приказките не беше сигурна и повечето вероятно бяха погрешни, но все пак… Въпросният екип включваше драгарка, използваща голям меч с цялото присъщо на Господарите на дракони умение, и една източнячка, боравеща с кама. И двете — жени, а в Дясната ръка на джерег имаше много малко жени, (Например Кийра Крадлата и още няколко, но са рядкост.) Тази двойка убийци се титулуваха „Меча на джерег“ и „Камата на джерег“, и никой не знаеше откъде са се появили. Много трудно беше да ги намери човек — обикновено, ако ти потрябват, пускаш мълвата на улицата и се надяваш да проявят интерес.

Трябва да се подчертае, че повечето ми оферти за убийство са стигали до шест хиляди, а тия двете няма дори да приказват с теб за по-малко от осем или девет. Изобщо не ми беше хрумвало да ги пратя срещу Ларис, тъй като щяха да поискат поне двайсет хиляди, а нямаше как да похарча толкова кеш, освен ако не вложа всичко в един-единствен удар — пълна глупост, тъй като всеки може да се провали. (Аз засега не съм, но просто имам късмет.)

Зачудих се колко ли съм струвал и откъде е събрал средствата Ларис. Усетих, че съм се разтреперил, което беше тъпо, след като заплахата беше отминала. Освен ако не решаха да си довършат работата. Продължих да треперя.

„Шефе, добре ли си?“

„Не съвсем. Давай да се поразходим“.

Излязох от стаята в студените чернокаменни коридори на Дзур планина. Веднага се ориентирах къде съм. Вдясно от мен беше библиотеката, където се бях запознал със Сетра. Вляво трябваше да има още спални. Импулсивно завих наляво. Врати имаше от двете страни на коридора, след което той продължаваше. Спрях се. Възможно ли беше убийците да са в една от тях? Или всяка — поотделно? Реших да продължа; нищо нямаше да спечеля, ако се видех с тях. Тоест, като убиец никога не съм имал какво да кажа на жертвата си; а като жертва какво да кажа на убийците си? Моля, пощадете ми живота? Да бе. Не, никакъв смисъл нямаше да… Усетих, че не помръдвам. Въздъхнах.

„Предполагам, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо, Лойош“.

Открехнах вратата колкото може по-тихо и надникнах вътре.

Беше будна и ме гледаше. Лицето й беше спокойно, очите — безизразни. Без никакво съмнение беше човек като мен. Очите й се сведоха към дясната ми ръка, която, осъзнах, бе стиснала камата на колана. Не изглеждаше уплашена.

Седеше с изправен гръб, синя нощница разкриваше светлата й кожа на смътната светлина от единствения запален свещник. Косата й беше тъмнокафява, почти черна. Очите й бяха още по-черни, в пълен контраст с цвета на кожата. Нощницата беше скроена като за скромна жена, но също така бе предназначена за драгарка, тъй че деколтето падаше доста ниско. Не й личеше да е смутена.

Очите й се вдигнаха от ръката ми към лицето ми. Погледахме се така известно време; след това насилих ръката си да пусне дръжката.

Проклятие! Аз бях въоръженият, а безпомощната беше тя. Нямаше причина аз да се боя от нея. Понечих да заговоря.

— Имаш ли си име? — Гласът ми прозвуча сухо, почти напукано.

— Да — отвърна тя с мек контраалт.

Изчаках да продължи. След като не показа признаци за това, рекох:

— Ще ми го кажеш ли?

— Не.

Кимнах. Камата на джерег държеше да я наричат Камата на джерег. Така да бъде.

— Как се отскубна партньорката ти от Лойош?

— Не можа. Дадох й едни билки, да не й подейства отровата, и тя просто го пренебрегна.

Изчаках да видя дали Лойош ще направи някакъв коментар; след като си замълча, казах:

— Колко ви платиха за главата ми?

— Ще се поласкаеш.

Продължаваше да ме гледа. Свещите примигваха и правеха разни неща с косата й, лицето и шията й, и със сенките на гърдите й по черната стена. Преглътнах.

После тя каза:

— Върнахме плащането.

Изпитах облекчение, все едно че на Имперския екзекутор са му дали отсрочка тъкмо когато е вдигнал тоягата си. Усетих, че се е показало на лицето ми, и се изругах наум за слабостта си.

Очите й се спряха на Лойош, после тя протегна ръка. Той се поколеба и нервно защапурка по раменете ми.

„Шефе…“

„Както решиш, приятел“.

Той прелетя до нея и стисна китката й с нокти. Тя го почеса по люспите под брадичката.

— Голям красавец е.

— Казва се Лойош.

— Знам.

— О, разбира се. Сигурно сте научили доста неща за мен.

— Явно недостатъчно. Между другото, Мороулан и Алийра как разбраха?

— Съжалявам.

Тя кимна разбиращо.

— Ти… имаш дарбата да караш хората да те подценяват.

— Много благодаря. — Влязох и вратата се затръшна зад мен. Приседнах на леглото с грижливо усилие да изглеждам спокоен. — Е, и сега какво?

Тя сви рамене — гледка, само заради която си струваше да се влезе.

— Не знам. Мороулан и Алийра се опитаха да ми направят сонда преди малко. Не се получи, тъй че не знам дали ще опитат отново. А ти?

Бях стъписан.

— Какво се опитваха да разберат?

— Кой ни е наел.

Изсмях се.

— Можеха просто да попитат мен. Не се безпокой. Не са чак толкова лоши, като за Господари на дракони.

Тя ми отвърна с иронична усмивка.

— И ти ще ме защитиш, нали?

— Ами да. Що не? Върнали сте парите, въпреки че не е трябвало, тъй че повече няма да ме нападате. Пък и ние, източняците, трябва да държим един на друг, не мислиш ли?

Тя схвана намека и сведе очи.

— Никога преди не съм „работила“ срещу човек, Влад. За малко да го откажа, но… — Сви рамене и се зачудих колко ли още пъти ще мога да я накарам да го прави.

— Благодарен съм, че Алийра е добра в пресъживяването — казах.

— Разбирам.

— Заради двама ни — добавих, защото наистина го мислех. Тя ме погледна предпазливо. В един миг времето направи странни неща. Ако бях хвърлил камъчетата си добре, трябваше да мога да я целуна. И го направих. Лойош пусна ръката й, щом устните ни се докоснаха — съвсем леко. Не можеше да се нарече страстна целувка, но усетих, че съм затворил очи. Странно.

Тя продължаваше да ме гледа, сякаш можеше да разчете нещо в лицето ми. После каза много сериозно:

— Казвам се Коути.

Кимнах и устните ни се срещнаха отново. Ръцете й обгърнаха врата ми. Когато се пуснахме за въздух, смъкнах полека нощницата от раменете до бедрата й. Тя пусна ръцете си и се зае със закопчалките на наметалото ми. Реших, че това е безумие. Едва ли някога щеше да й се отвори по-добра възможност да измъкне една от камите ми и да ме довърши. „Вийра! — помислих си. — Мисля, че загубих“.

Наметалото ми се смъкна на пода и тя ми помогна да сваля елека. Спрях се, за да смъкна ботушите и чорапите, после отново паднахме в прегръдките си и усещането за малкото й силно тяло, притиснато в мен, гърдите й на гърдите ми, ръката ми на гръбчето й и нейната длан зад врата ми… никога не бях изпитвал нещо такова и исках просто да си остане така, без нищо повече, вечно.

Тялото ми обаче си имаше свои правила и много бързо ми ги напомни. Започнах да я галя по гръбнака. Тя избута надолу главата ми и ме целуна; този път подкарахме работата сериозно. Вкусих езика й и това също беше хубаво. Чух се, че издавам тихи, задъхани стонове, щом устните ми запълзяха надолу по гърлото й, а после — по долчинката между гърдите й. Целунах ги една по една, лекичко, и отново се върнах на устните й. Свободната й ръка зарови за закопчалката на брича ми, но се намесих: дясната ми ръка намери задничето й и я притиснах отново към себе си.

Пуснахме се за миг и се погледнахме още веднъж в очите. После изчакахме, докато Лойош изхвърчи от стаята, защото любовта, както и убийството, не търпи свидетели.

8.

„Аз ще остана да почистя кръвта“.

Тъжно е, но е истина, че е строго ограничен броят на случаите, в които събуждането с мисълта „Ей, ама аз съм жив!“ е наистина възхитително. Все още не бях стигнал до границата, поради което реагирах, както се полага, след което последва: „Вийра, колко ме боли“.

Хълбокът ми, където ме беше поразил мечът, пареше, а зоната около бъбрека ми, където любовницата ми беше забила камата си, сърбеше, гореше и болеше. Простенах. След което долових гласовете извън стаята и може би малко по-нататък по коридора.

Ръката ми беше около рамото на Коути, а нейната глава бе на гърдите ми. Усещането беше приятно, но гласовете събудиха любопитството ми. Измъкнах се много внимателно, без да я събудя. Облякох се тихо, като се постарах нищо да не издаде звук.

Междувременно гласовете станаха по-силни. След като се снаряжих и се почувствах сигурен и много опасен, открехнах вратата и познах гласа на Алийра, въпреки че все още не можех да различа думите. Тъмните каменни стени на коридора ме поздравиха; въздухът беше студен и влажен, а коридорът — висок и широк. Спомних си за първата си визита в Дзур планина и потръпнах. Тръгнах към гласовете. Познах втория — беше на Мороулан. Той тъкмо казваше:

— … може би е вярно, но едва ли е наша работа.

— Не било наша работа? А чия е тогава? Аз… ето на! Видя ли? Събуди един от пациентите ни.

— Толкова по-добре — контрира Мороулан и ми кимна. — Защото ти изчерпи всичкото ми търпение!

Помещението беше дълго, мрачно и пълно с книги. Имаше няколко стола, всички облечени с черна кожа, но бяха празни. Мороулан и Алийра стояха един срещу друг. Ръцете на Мороулан бяха скръстени на гърдите му; ръцете на Алийра бяха на кръста й. Когато се обърна към мен, забелязах, че очите й, обикновено зелени, са станали сини. Това е толкова опасен знак, колкото набъбването на израстъците по врата на дракон. Седнах на един стол да пооблекча малко болката. Това, което се вихреше тук, обещаваше да е добро.

Алийра изсумтя на коментара на Мороулан и му върна:

— Ха! Твоя е вината, ако не можеш да съзреш очевидното. Какво става, не ти ли се струва достатъчно коварно?

— Ако имаше нещо за съзиране — парира той, — несъмнено щях да го съзра много преди тебе.

Алийра усили атаката.

— Ако имаше чувство за чест колкото една текла, щеше да го съзреш толкова ясно, колкото и аз.

— А пък ти ако имаше зрението на една текла, щеше да можеш да съзреш какво ни засяга и какво — не.

Това принуди Алийра да парира.

— Как може да не ни засяга? Един дракон е дракон, и е дракон, само че тази се оказва, че е джерег. И аз искам да разбера защо, както би трябвало да искаш и ти.

Мороулан кимна към мен.

— А случайно да познаваш помощника на Влад, Крейгар? Той е също толкова дракон…

Тя отново изсумтя.

— Оная змия? Той беше изхвърлен от дома, както знаеш много добре.

— Може би така е било и с…

— Ако е така — почти викна тя, — ще го разберем, а след това — и защо.

— Защо просто не я попиташ?

— Никога няма да ми каже, знаеш го. Тя няма дори да признае, че е дракон, камо ли да…

Мороулан изсумтя и пробва лъжлив маньовър, с думите:

— Много добре знаеш, че единственият ти интерес в това е да намериш някоя друга, която да стане Наследничка.

— Е, и какво? Какво общо имат моите мотиви с…

— Алийра! — изведнъж извика Мороулан. — Може би трябва да попитаме Сетра.

Тя спря и килна глава на една страна.

— Да. Чудесна идея. Защо не? Може би тя ще успее да налее малко ум в главата ти.

Той пропусна обидата.

— Тогава да идем при нея. — Обърна се към мен. — Ще се върнем скоро.

— Хубаво — отвърнах. — Аз ще остана да почистя кръвта.

— Какво?

— Все едно.

Изчезнаха. Надигнах се с мъка и закретах към стаята на Кау… на Коути. Коути. Оставих името да се превърти в главата ми. КОУ-ти. Коууути. Коути. Хубаво източняшко име. Посегнах да отворя вратата, спрях и леко почуках.

— Кой е? — чу се отвътре.

— Жертвата ти.

— Коя точно?

— Мноого смешно.

— Влизай — покани ме тя. — Но на твой риск.

Пъхнах се вътре.

— Добро утро.

— Мммм.

— Снощи май не ме уби.

— О, и още как! Шест пъти. Но обърках бройката и те пресъживих седем.

Приседнах на леглото до нея. Още не се беше облякла. Устата ми беше пресъхнала.

— О! Забравил съм.

— Само че и ти можеше да ме убиеш, нали? — Гласът й изведнъж стана сериозен.

— Да — отвърнах замислено. — Но ти знаеше, че няма да го направя. Аз не го знаех за теб.

— Ще го запомня. — Засмя се леко. Този смях, заедно със свиването на раменете, го прибавих в списъка на нещата, които ми се искаше да ги прави по-често. Свещта запращя, затова зашарих пипнешком наоколо, докато намеря още няколко, и ги запалих всички с недогорялото парче. Върнах се на леглото и леко я потупах по бедрото. Тя се отдръпна към стената и се излегнах по гръб. Коути сложи ръка на гърдите ми.

Няколко минути блажена тишина, след което казах:

— Току-що чух много интересен разговор.

— Така ли?

— Засягаше партньорката ти.

Тя се напрегна.

— И какво по-точно?

Описах разговора. Тя се отдръпна от мен, отпусна се на ръката си и ме гледаше, докато говорех. Слушаше ме навъсено. Така също изглеждаше красива.

Привърших разказа и попитах:

— Наистина ли е Господарка на дракони?

Коути поклати глава.

— Тайната не е моя, че да я казвам.

— Добре. Изглеждаш притеснена.

Тя се усмихна и отново сложи ръка на гърдите ми.

— За убиец сте твърде чувствителен, лорд Талтош.

— Първо, не съм убиец — твърде много слухове си слушала за мен. Второ, същото се отнася за теб, в двойна степен. И трето, това „лорд Талтош“ не е ли малко неуместно, предвид обстоятелствата?

Тя се изкикоти.

— Както желаеш, Влад. Владимир. — Повтори го, бавно. — Владимир. ВЛА-ди-мийр. Влааадимийр. Владимир. Харесва ми. Хубаво източняшко име.

— Майната му. Я ми помогни с този проклет елек. И внимавай да не се набодеш…

Малко по-късно, докато бяхме увлечени в сериозно гушкане, казах:

— Знаеш ли, Мороулан и Алийра се канят да проучат партьорката ти.

— Ммммм. Нищо няма да научат.

— Не бъди толкова сигурна, Коути. Те често са ме изненадвали.

Тя цъкна с език.

— Не се оставяй да те изненадват, Владимир.

Изсумтях и премълчах няколко забележки.

— Говоря сериозно. Решили са да открият нещо. Не си длъжна да ми казваш какво е, но трябва да помислиш. Държиш ли връзка с нея?

— Разбира се.

— Тогава я предупреди.

— Защо те интересува?

— А? Не знам. Джерегите са джереги, предполагам затова. Вие вече не сте заплаха за мен и не виждам защо трябва да се бъркат. Или Алийра, по-точно. Мороулан също не вижда защо.

— Мммм.

Свих рамене, при което главицата й подскочи на гърдите ми. Тя се изкикоти, което ме удиви и зарадва безкрайно. Срещали ли сте някога убиец, който се кикоти? Абсурдността на цялата ситуация беше…

Реших, че трябва да се разкарвам. Надигнах се и я избутах.

— Отивам да потърся домакините ни и да видя с какво се занимават в момента.

— Адски досаден си, любими. Какво всъщност те притеснява?

— Как ме нарече?

Тя също се надигна и нощницата се смъкна до кръста й. Изгледа ме сърдито.

— Я недей да ми се размекваш, източняшки убиец такъв!

— Как ме нарече?

— Източняшки убиец.

— Да, скъпа, и ти също. Имам предвид преди това.

— Владимир.

— О, Порта на смъртта! Разкарвам се оттук. — Облякох се бързо и излязох в коридора, като приложих цялата си воля да не се обърна да я погледна. Върнах се в стаята си и пазейки ранения си хълбок, се сринах в леглото. Лойош ме сдъвка добре (буквално), че съм го оставил. След това се свързах с Крейгар.

„Какво ново?“ — попитах.

„Имам малко информация за гвардейците — оттеглили са се не само от района, където стана работата, изоставили са цялата зона. Махнали са се“.

„Страхотно. Добре, това, че ги няма, ме радва, но се чудя какво означава. Някакви идеи?“

„Не“.

„Окей. Искам да се опиташ да ми разбереш нещо“.

„Готово. Какво?“

„Всичко, което можеш, за Меча на джерег“.

„Това някаква шега ли е?“

„Смяташ ли, че е възможно?“

„Чудесно. Ще се върна след стотина години. Влад, как мога да…“

„Била е някога Господарка на дракони. Това трябва да те улесни. Вероятно е прогонена“.

„Чудесно. Някой лиорн ли да се опитам да купя, или Господар на дракони?“

„С лиорн ще е по-безопасно, но драконът е по-вероятно да помогне“.

„Беше сарказъм“.

„Знам. Моето не е“.

Той въздъхна телепатично. „Ще видя какво мога да направя. Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво го правим това?“

Тук беше тънкостта. Не можех да му кажа, че шефът му се е заплеснал по собствения си екзекутор. „Абе — казах му, — сигурен съм, че ще се сетиш, щом започнеш да работиш по въпроса“.

Мълчание, след което… „Аха. Искаш да разбереш дали има нещо тъмно в изгонването й, за да можеш да я очистиш и да я накараш да ти дължи услуга, и после да я обърнеш срещу Ларис, Нали? Не е зле“.

Хм. Никак не беше зле. „Умно“, отвърнах му. Наистина беше умно. Заслужаваше бонус, ако се получеше. „Е, залавяй се“. Прекъснах контакта и се изпружих на леглото. След всичко това наистина трябваше да поспя. И освен това трябваше да овладея чувствата си.

Първото, което забелязах, след като се събудих, беше, че хълбокът и гърбът не ме болят толкова. Освен това се чувствах доста освежен. Поизтягах се няколко минути, като се наслаждавах на лежачката, след което станах насила. Чувствах се освежен, но и мръсен от това, че бях спал с дрехите. Съблякох се, намерих корито с вода в ъгъла, направих бързо заклинание да я стопля и се умих. Междувременно успях да избутам Коути от ума си, поне за малко, и да се съсредоточа върху същинския си проблем — Ларис.

Идеята на Крейгар никак не беше лоша, но зависеше от твърде много неща, които бяха извън контрола ми. Все пак си струваше да поровим. Струваше си също така да се поровим над въпроса защо Гвардията на феникс бе избрала точно този момент да си тръгне. Как можеше да го е уредил това? Откъде бяха дошли заповедите?

Щракнах с пръсти и в окото ми влезе сапунена вода. На този въпрос поне можех да получа отговор. Съсредоточих се върху един цалмот, който работеше за Мороулан и ми беше пряко подчинен.

„Кой е?“ — попита Фентор.

„Влад“.

„О! Да, милорд?“

„Трябва ни малко информация…“ Обясних какво ме интересува и той се съгласи да провери. Прекъснах контакта и побъбрих с Лойош, докато довърша банята си. Погледнах с отвращение мръсните си дрехи, свих рамене и почнах да ги навличам.

„Провери дрешника, шефе“.

„А?“

Но го послушах и се усмихнах. Алийра беше предвидила и това. Навлякох щастлив чистички дрехи и излязох в коридора с Лойош, кацнал на дясното ми рамо. Май започвах да се оправям. Добре. Отидох до библиотеката, заварих я празна и се качих по стълбите, водещи към трапезарията и няколкото дневни.

Следващото, както реших, беше да видя дали ще мога да събера малко повече сведения от онзи, който бе предупредил Крейгар за покушението. Самият факт, че изобщо го бяхме научили от него, беше много добър знак. Най-големият ми проблем все още беше липсата на информация, а това можеше да означава, че започваме да го решаваме. Помислих да се свържа с Крейгар и да му кажа да поработи малко повече върху това, но се отказах. Както се казва, щом някой стои на твоята страна, не му дърпай ръката с меча, докато го прави.

Мороулан и Алийра ги намерих в първата дневна, в която надникнах, със Сетра. Сетра Лавоуд: висока, бледа, немряща и смътно вампирска. Чувал бях, че възрастта й е някъде между десет и двайсет хиляди години, което представлява значителна част от възрастта на самата Империя. Обличаше се и се обкръжаваше с черно, цвета на магьосничеството. Живееше в Дзур планина; може би самата тя беше Дзур планина, тъй като не съществуват хроники за време, когато тя или някой от семейството й да не е живял тук. Дзур планина е загадка сама по себе си и не е нещо, което може да се проумее от такъв като мен. Същото може да се каже и за Сетра.

Физически притежаваше високите скули и тънките черти на дома на Дракона. Дръпнатите й очи и необичайно изострените й уши можеше да подсетят човек за Господарите на дзур. Имаше слухове, че самата тя е наполовина дзур, но не им вярвах.

За Сетра, в много по-голяма степен, отколкото за повечето драгари, продължителността на живота на един източняк е колкото едно мигване на окото. Може би затова беше толкова търпелива към мен. (Търпимостта на Мороулан се дължеше на това, че беше живял сред източняци много години през младостта си, по време на Междуцарствието. Търпимостта на Алийра никога не съм я разбирал; подозирам, че е само от учтивост към Мороулан.) Повечето драгари бяха слушали за Сетра Лавоуд, но малцина я бяха срещали на живо. Периодично я смятаха за героиня и е била някога Главнокомандващ на Империята (когато все още е била жива), и Старша на лавоудите (когато все още са били лавоуди). В други времена, както в настоящето, я смятаха за зла магесница и стръв за Господарите на дзур. Периодично по някой новооперен герой се качваше на Планината, за да я унищожи. Тя ги превръщаше в джегала или в джереги и ги отпъждаше кой откъдето е дошъл. Веднъж й казах, че това не решава въпроса, но тя само ми се усмихна.

На кръста си носеше камата-меч, наречена Ледоплам, която в известен смисъл беше подръчната Дзур планина или нещо такова. Не зная достатъчно, за да ви обясня по-точно, и отбягвам да мисля за това, понеже се изнервям.

Поклоних се на всеки поотделно и казах:

— Благодаря ти за подслона, Сетра.

— Изобщо не ме затрудняваш, Влад — отвърна тя. — Компанията ти ми е приятна. Радвам се, че те виждам съживен.

— И аз. — Седнах и ги попитах: — Можете ли вие, великолепни образци на Драконството, да ми кажете за Гвардията на феникс?

Мороулан вдигна вежди.

— Какво искаш да знаеш? Да не би да те е обзело желание да се включиш?

— Бих ли могъл?

— Боя се — отвърна той, — че твоят вид ще ти попречи.

— Но не и моят дом?

Той ме погледна изненадано, после погледна Алийра.

— Един джерег може да се включи, ако поиска — каза тя. — Мисля, че е имало от тях, не от тия, дето са в бизнеса ви, предполагам, но някои, които са си купили титли в джерег, вместо да стоят бездомни.

Кимнах.

— Значи не са само дракони, а? Точно за това се чудех.

— О, не — отвърна Алийра. — Повечето са дракони, защото всички дракони трябва да служат периодично, но в Гвардията има и от всички други домове — освен атира, които никога не са се интересували, и феникс, тъй като са в недостиг.

— Да предположим, че служи някой полковник от някоя армия на Господари на дракони. Ще си остане ли полковник в Гвардията?

— Не — каза Сетра. — Рангът в гвардията няма нищо общо с всякакъв друг ранг. Офицери от частни армии често служат под командата на свои оръженосци.

— Разбирам. Това не създава ли проблеми?

— Не — рече Алийра.

— Защо е този интерес? — попита Сетра.

— Притеснен съм от факта, че гвардейците, които налагаха Имперския едикт, напуснаха в най-подходящия момент, за да ме заковат нашите приятелки. Не мога да повярвам, че е съвпадение.

Те се спогледаха.

— Не виждам как би могло да стане — каза Сетра.

— Чие решение трябва да е било? На Императрицата? Или на командира на гвардията?

— Изпрати ги Императрицата; тя е трябвало да заповяда и изтеглянето — каза Алийра. Мороулан кимна.

— Добре. Не допускам, че може съзнателно да се е замесила в това, нали? — Тримата поклатиха глави. — Тогава дали има някой, който е могъл да й подхвърли, че „сега моментът е подходящ“, и да е сигурен, че тя ще реагира веднага?

Сетра и Алийра погледнаха Мороулан, който навестяваше имперския двор по-често от тях. Пръстите му забарабаниха по облегалката на стола.

— Разправят — заговори той, — че любовникът й бил източняк. Никога не съм го виждал, но той би могъл да има такова влияние. След това са съветниците й, но честно казано, тя рядко ги слуша. Вярвам, че се вслушва сериозно в мен, но може и да се заблуждавам. И във всеки случай не съм й го предлагал аз. Обръща внимание и на Сетра Младшата, но Сетра не я интересува нищо друго освен плановете й за нашествие на Изток.

Сетра Лавоуд кимна.

— Хубаво е да има амбиция момичето. Сетра Младшата е единствената ми чирачка, която никога не се е опитвала да ме убие.

Обърнах се отново към Мороулан.

— Още някой можеш ли да измислиш?

— В момента не.

— Е, добре. Какво друго? Лъжливо писмо, да речем? Направете това и това веднага, подпис еди-кой си?

— Че кой ще й праща писмо, вместо да се свърже псионично с нея? — каза Мороулан.

— Ами, някой, с когото не говори често. Трябва да е много трудно да се свържеш пряко с нея, тъй че…

— Не е — каза Алийра и ме погледна учудено.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Всеки гражданин може да се свърже със Зерайка по връзката си. Не го ли знаеш?

— Не… но в такъв случай би трябвало всеки миг да й досаждат хиляди…

— Едва ли — отвърна тя. — Ако Императрицата реши, че са й загубили времето, унищожава лицето. По тази причина контактът е доста ограничен.

— О… баща ми така и не е намерил за нужно да ми го спомене. Предполагам, че се е боял да не го направя. Все едно, още не разбирам кой би могъл да я убеди и я е убедил да оттегли войската. Мороулан, теб те уважават в двора. Би ли се опитал да го разбереш?

— Не — отвърна Мороулан. — Вече ти обясних, не желая да имам нищо общо с една джерегска война, пряко или косвено.

— Аха. Добре. — Останах доволен, щом забелязах с какво отвращение го изгледа Алийра. Точно в този момент ми хрумна, че най-лесното би било да се предизвика нещо истинско, което да накара Императрицата да изтегли бойците. Какво би могло да бъде? Граждански безредици? Заплаха от някакво нашествие?

„Крейгар“.

„Да, Влад“.

„Виж дали не е станало нещо из града, което да е наложило намесата на Гвардията“.

„Добра идея, шефе“.

„Нали за това си плащам заплатата“.

После се свързах с Фентор и го накарах да провери за всички възможни външни заплахи. С малко късмет до ден-два щях да го разбера. Отново насочих вниманието си към тримата. Алийра и Сетра се бяха увлекли в поредния си задълбочен дебат.

— Определено — тъкмо казваше Сетра. — И мен ако питате, да я оставим.

Алийра се намръщи.

— Но ние едва сме стъпили на краката си, Сетра. Не можем да си позволим да тръгнем на Изток с хиляди бойци, преди да сме уверени, че Империята е стабилна.

— За какво става въпрос? — попитах аз.

— Ти възбуди един стар спор, Влад — обясни Мороулан. — Алийра се противопоставя Сетра Младшата да тръгне да завладява Изтока, преди Империята да се е стабилизирала. Сетра Младшата смята, че точно това ще я стабилизира, а нашата Сетра — той кимна към нея — смята, също като мен, че щом Сетра — другата де — иска да го направи, защо не? Какво лошо има в това? Ще ни изтласкат отново след някакви си петстотин-хиляда години. Нали точно затова Кийрон Завоевателя ги остави там — за да има с кого да се бием от време на време, вместо да се разкъсваме помежду си.

Много неща можех да му отвърна, но си замълчах.

— Точно това е въпросът — каза Алийра. — Ако изцедим много ресурси, какво ще стане, ако се появи някой истински враг? Източняците в момента не са заплаха за нас…

— Какъв истински враг? — каза Сетра. — Няма никакъв…

Станах и ги оставих да си спорят. В края на краищата това нямаше нищо общо с мен.

9.

„Предполагам, че искаха да те видят“.

Върнах се в стаята си и реших, че искам отново да видя Коути; също така, че очаквам с нетърпение да вечерям в компанията на Сетра, Мороулан и Алийра. Осъзнах, че мога да се чувствам много удобно в Дзур планина, докато Крейгар върти нещата в кантората. С други думи — докато всичко, което съм изградил, не се срине в Пропадите при Портата на смъртта. Не че Крейгар беше некомпетентен, но все пак има някои неща, които човек трябва да свърши сам, а ме нямаше вече от четири дни.

„Алийра?“

След пауза последва реакцията. „Да, Влад?“

„Нещо е станало. Налага се веднага да се върна в кантората си. Моля те, предай извиненията ми на Сетра и Мороулан“.

„Както желаеш. Но не се преуморявай“.

„Не бих и помислил“.

„Искаш ли да ти помогна с телепорта?“

„Да, моля. Би било много мило“.

— Добре. Идвам тутакси — довърши тя вокално, изниквайки пред мен. Проклетата й показност. Предадох й образ с уличката зад редицата постройки срещу Малаковия кръг и издърпах малко по-назад, за да й покажа къде точно се намира спрямо частите на Адриланка, които познаваше. Тя кимна.

— Готови ли сме?

— Готови.

Рязко усукване, къркорене в корема ми и се озовах там. Можех да се телепортирам точно пред сградата на кантората ми, но исках да поогледам и да добия представа за района, както и да дам възможност на стомаха си да се пооправи.

Вървенето по улиците не беше толкова рисковано, колкото може би изглежда. Въпреки че не бях с охрана, никой не можеше да знае, че се мотая тук. Единственият начин Ларис да ме спипа беше, ако е поставил убиец близо до кантората ми с надеждата, че ще се върна пешком. Никога не съм поемал такава „работа“, но имам представа за рисковете, свързани с това. Колкото повече се застоиш около едно място, толкова по-голяма е вероятността някой да те разпознае като индивида, комуто е възложена „работата“. Заплащането за такъв риск щеше да е по-скъпо от хонорара на „Меча и Камата“ просто за да финализират лицето. Тъй че не се притеснявах особено.

Кварталът изглеждаше притихнал. Беше ранен следобед и районът всъщност се оживяваше едва по тъмно, но все пак беше твърде тихо. Познавали ли сте някога някоя част от града толкова добре, че да можете да прецените в какво настроение е в даден момент? Толкова добре, че миризмата на скара от лиорнски кълки да ви подскаже, че нещо не е наред? Толкова, че ушите ви да доловят, че виковете на уличните търговци са някак по-тихи от обикновено? Че търговците и теклите носят дрехи, които са някак малко по-безцветни от обичайното? Че ароматните огньове на стотината минувачи, поднасящи жертвоприношенията си на дузина богове на десетината олтара, излъчват мирис по-скоро на умора, отколкото на обновление?

Тая част на Адриланка я познавам точно толкова добре и в момента тя беше точно в това настроение. Не беше нужно да говоря с Крейгар, за да разбера, че бизнесът не се е съвзел. Помислих за това и докато се приближавах до самата кантора, открих нещо важно: Ларис не се беше притеснявал за пари.

„Шефе, пази се!“

О, пак ли! Кълна се в зъберите на Дзур планина! Залегнах, превъртях се надясно, надигнах се на колене и мернах двама джереги, които не познавах — приближаваха се към мен от двете ми страни. Двама, мила Вийричка! И двамата стискаха ками. Лойош налетя върху единия, опитваше се да го млатне в лицето с криле и да забие зъбите си в него. Другият изведнъж залитна и се смъкна на колене само на няколко стъпки от мен, с щръкнали от тялото му три шурикена. Чак тогава осъзнах, че съм ги хвърлил аз. Не е зле, Влад.

Надигнах се и рязко се обърнах да се огледам за още. Не забелязах още, затова отново се обърнах напред, тъкмо докато вторият убиец падаше. И щом падна, видях зад него Н’аал, стиснал широк боен нож с прясна кръв по острието. До него беше и Чимов — и той стискаше нож и се озърташе нервно.

— Шефе! — рече Н’аал.

— Не! — креснах. — Аз съм Кийрон Завоевателя. Кво става тука бе? Какво, Вийра проклета, търсят тия убийци пред Вийра проклетата ми кантора посред Вийра проклетия бял ден?

Чимов само сви рамене. Н’аал ми отвърна:

— Предполагам, че искаха да те видят, шефе.

Има дни, в които всеки един и цялото му котило стават адски остроумни. Драснах покрай тях и нахълтах в кантората. Щом влязох, Мелестав скочи, но се отпусна, като видя, че съм аз. Крейгар беше в кабинета ми, седнал на Вийра проклетия ми стол. Поздрави ме топло, в смисъл рече:

— А, ти ли си?

Едно… Две… Три… Четири…

— Крейгар, би ли ми освободил стола, ако обичаш?

— Разбира се, шефе. Извинявай. Кво става днес бе, голямо залягане падна? Рекох, че си решил да поспортуваш малко, иначе защо ще им се набутваш, без да ни предупредиш, че идваш? Искам да кажа, щеше да е по-лесно, ако…

— Прекаляваш!

Той стана.

— Както кажеш, шефе.

— Крейгар, какво става тук, по дяволите?

— Кво да става?

Посочих навън.

— О, нищо.

— Нищо ли? Искаш да кажеш, че няма „бизнес“?

— Почти никакъв.

— А ония убийци?

— Не знаех, че са там, Влад. Смяташ ли, че щях просто да ги оставя?

— Но те трябва да са стрували цяло състояние на Ларис.

Той кимна. Прекъсна ме контакт с Мелестав.

„Е?“

„Н’аал е тук“.

„Пусни го“.

Той влезе.

— Шефе, аз…

— Чакай малко. Три неща. Първо… браво, че свали единия. Второ: следващия път искам ти да ги забележиш преди те да са ме избройкали. Трето: следващия път, когато се случи без малко да ме заковат като сега, запази проклетите шегички за себе си, за да не ти прережа проклетото гърло!

— Да, шефе. Извинявай.

— Така. Какво искаш?

— Мислех, че ще ти трябват. — Хвърли шурикените ми, както си бяха оплескани с кръв, на бюрото. — Нали веднъж каза, че не обичаш да ги оставяш където ти падне, и…

Станах, обиколих бюрото и измъкнах от наметалото си кама. Преди Н’аал да успее да реагира, я забих в него, между четвъртото и петото ребро, под ъгъл. Отдръпнах се и видях, че на лицето му се изписа шок, преди да рухне на пода.

Обърнах се към Крейгар, все още обзет от страх и леден гняв. Освен това гърбът и хълбокът ме боляха като Великото море на хаоса.

— Крейгар, ти си чудесен административен помощник. Но ако искаш някога да държиш район, гледай да е колкото може по-далече от моя или поне се научи да поддържаш дисциплина. Тоя тук не е тъпак; трябваше да съобрази, а не да ми влиза тука със смъртоносно оръжие, с кръвта от трупа още по него. За четирите дни, докато ме нямаше, си успял да убедиш всички тука, че няма нужда да мислят повече, поради което за малко щяха да ме заколят. Скапан кучи син, за моя живот става въпрос!

„По-кротко, шефе. Недей…“

„Млък!“

— Така — продължих на глас. — Сега виж дали може да се пресъживи. На твои разноски. Ако не, ти ще бъдеш удостоен с честта да платиш бонуса на фамилията му. Ясно?

Крейгар кимна, съвсем сконфузен, и смотолеви едно „Съжалявам, Влад“.

Седнах зад бюрото, отпуснах се и поклатих глава. За повечето неща Крейгар не беше некомпетентен. Наистина не исках да го загубя. След всичко това трябваше да му покажа някак, че му имам доверие.

— Окей. Да го забравим. Вече съм тук. Можеш да направиш нещо за мен.

— Да?

— Н’аал донякъде беше прав. Не трябваше да оставям шурикените в трупа. Но не трябваше и да ми ги връща. Не знам дали Империята наема вещици, но ако го прави, една вещица може да проследи това оръжие да притежателя му.

Той ме слушаше мълчаливо. За вещици не знаеше нищо.

— Трябва да има нещо общо с телесната аура — му обясних. — Всичко, което е било по мен достатъчно дълго, ще поеме нещо като психична „миризма“, която една вещица може да разпознае.

— Какво може да се направи тогава? Не можеш винаги да си прибираш оръжието.

— Знам. Това, което ще направя тогава, е, че започвам да сменям оръжията на всеки два-три дни, тъй че нищо да не се задържа по мен достатъчно дълго, за да поеме от аурата ми. Ще направя списък на всичките си оръжия. Искам да пообиколиш и да ми намериш дубликати. Тия, които съм носил, ще ги прибирам в сандък и можеш да ги препродаваш следващия път, което малко ще смъкне цената. Ясно?

Изглеждаше изненадан. Е, не ме учудваше. Да му кажа какви оръжия нося по себе си щеше да е израз на прекалено доверие, въпреки че сигурно подозираше, че ще запазя и няколко в тайна. Но кимна.

— Добре. Върни се след час и ще ти дам списъка. Прочиташ и унищожаваш.

— Разбрано, шефе.

— Добре. Заминавай.

„Шефе…“

„Извинявай, че ти се сопнах, Лойош. И браво за другия убиец“.

„Благодаря, шефе. И не се притеснявай за това. Разбирам“.

Разбираща душа беше Лойош. Едва тогава, щом се залових с писането, си дадох сметка колко на ръба се бях оказал отново. Дръпнах дървеното ведро за смет и изпразних стомаха си. Налях чаша вода и изплакнах устата си, след което накарах Мелестав да почисти ведрото. Потреперих още малко, след което продължих със списъка за Крейгар.

Връчих списъка на Крейгар и той замина да го изпълни. Скоро след това получих съобщение от Мелестав.

„Шефе, едни хора тука искат да те видят“.

„Кой?“

„Хора в униформа“.

„Мамка му! Е, това не ме изненадва“. Погрижих се набързо по бюрото ми да няма нищо компрометиращо. „Окей. Пусни ги“.

„Лойош, смяташ ли, че ще е много лошо?“

„Винаги можеш да заявиш, че е било самозащита, шефе“.

Вратата се отвори и нахълтаха двама драгари в златистите униформи на дома Феникс. Единият огледа с презрение кабинета, сякаш искаше да каже: „Така значи си живее отрепката!“ Другият ме изгледа с подобно изражение, все едно че каза: „Това значи е отрепката“.

— Чест и почитания, благородни господа — поздравих ги. — С какво мога да ви бъда полезен?

Оня, дето ме гледаше, каза:

— Вие ли сте баронет Влад Талтоски? — Произнесе го „Талтоски“, а не „Талтошки“, значи трябваше да е получил писмена заповед. Голям праз.

— Баронет Талтош стига. На вашите услуги съм, благородни господа.

Другият се обърна към мен, изсумтя и рече:

— Има си хас.

Първият ме попита:

— Какво знаеш за това?

— За кое, милорд?

Той кимна на другия, който пък затвори вратата на кабинета. Вдишах дълбоко и издишах бавно: разбирах какво предстои. Е, случва се понякога. След като вратата се затвори, онзи, който явно щеше да води по-голямата част от разговора, извади от колана си кама.

Преглътнах и казах:

— Милорд, бих искал да помогна… — И спрях дотук, защото дръжката на камата в ръката му ме цапардоса през лицето. Отхвърчах от стола и се намерих в ъгъла.

„Лойош, ти си трай“.

Кратка пауза и: „Шефе, знам, ама…“

„Нищо!“

„Добре, шефе. Стискай“.

Онзи, дето ме беше ударил, вече стърчеше над мен. Каза:

— Двама души са били убити точно пред вратата на тая сграда, джерег. — Последното го изрече като ругатня. — Какво знаеш за това?

— Милорд — отвърнах, — не знам ууух! — Кракът му се заби в корема ми. Забелязах го навреме и се отместих напред, за да не ме улучи в слънчевия сплит.

Тогава се намеси и другият.

— Чу ли го, Ментар? Не знаел ууух. К’во ще кажеш? — Изплю се в лицето ми. — Мисля да го отведем в казармата. Как смяташ?

Ментар измърмори нещо, без да отмества погледа си от мен.

— Чувал съм, че си много корав, мустак. Вярно ли е?

— Не, милорд.

Той кимна и каза на другия:

— Тоя не е джерег. Тоя е текла. Виж го само как хленчи. Не ти ли се гади?

Партньорът му рече:

— Какво ще кажеш за двамата убийци, текла? Сигурен ли си, че нищо не знаеш за тях? — Наведе се, надигна ме и гърбът ми се опря в стената. — Наистина ли си сигурен?

Викнах.

— Не знам какво… — А той ме смлати под брадичката с дръжката на камата, стисната в ръката му. Главата ми изпращя в стената и усетих, че челюстта ми изпука. Сигурно съм изгубил съзнание за миг, защото не помня как се свлякох на пода.

После Ментар каза:

— Подръж ми го.

Другият ме надигна.

— Но внимавай. Източняците са крехки. Нали помниш предишния.

— Ще внимавам. — Изгледа ме с усмивка. — Последен шанс. Какво знаеш за ония двамата мъртъвци навън?

Поклатих глава, от което адски ме заболя, но знаех, че ако се опитам да проговоря, ще ме заболи повече. Той вдигна камата си, с дръжката напред, и се засили за по-добър ефект.

Не знам колко продължи всичко това. Със сигурност беше най-тежкият бой, който бях ял досега, но ако ме бяха отвели в казармата, щеше да е още по-зле. На гвардейците никога не им заповядват да бият джереги или източняци, или който и да било, но някои от тях просто не ни обичат.

Този побой обаче беше странен. Млатили ме бяха и преди; това беше цената, която плащах затова, че предпочитах да живея по собствените си правила, а не по правилата на Империята. Но сега защо? Двамата мъртъвци бяха джереги и обичайното отношение на имперската гвардия в такива случаи беше… да ги оставим да се трепят взаимно, какво ни пука. Можеше да е просто поредният повод да натупат някой източняк или джерег, но изглеждаха искрено ядосани от нещо.

Тези мисли се въртяха из главата ми през гъстата мъгла от болката, докато си лежах на пода на кабинета си. Мъчех се да се съсредоточа колкото мога над причината за побоя, за да не мисля колко ме боли всяка педя по клетото ми тяло. Усещах, че наоколо ми има хора, но не можех да отворя очи, за да видя кои са, а си говореха шепнешком.

След известно време чух Мелестав да казва:

— А, ето я. Отдръпни се.

След което се чу шумолене на дълга рокля по пода. Последвано от ахкане. Реших, че сигурно съм интересна гледка.

Новодошлата каза:

— Отдръпнете се от него.

И познах, с изненада и известно облекчение, гласа на Алийра. Помъчих се да отворя очи, но не стана.

Чух и гласа на Крейгар.

— Много ли е зле, Алийра? — Но тя предпочете да не му отговаря. Това не означаваше непременно, че съм много зле. Алийра дотолкова дълбоко презираше Крейгар, че когато бе възможно, предпочиташе да не му говори.

„Крейгар…“

„Добре ли си, Влад?“

„Не, но все едно. Ония бяха побеснели от нещо. Да имаш представа от какво?“

„Да. Докато… докато бяха тук, накарах Деймар да им направи мозъчна сонда“.

„Крейгар, знаеш, че не обичам Деймар да знае… все едно. Какво е разбрал?“

Прекъсна ни Алийра с думите:

— Спи, Влад.

Понечих да възразя, но усетих, че това не е съвет. Обгърна ме зелена светлина и заспах.

Когато се събудих, Алийра беше край мен, а също така — и картината с дзура и джерега на тавана. Което ме доведе до извода, че отново мога да виждам. Проверих наум разните си телесни части и установих, че макар все още да ме боли всичко, болките тук-там са затъпели. Алийра беше много добра лечителка.

— Май трябва да се преместя тук за постоянно — изломотих.

— Чух какво е станало, Влад — каза Алийра. — Извинявам ти се от името на дома на Дракона.

Изпъшках.

— Онзи, дето те е пребил… Ментар беше, нали? Освободен е от служба за четири месеца.

Усетих, че очите ми се разшириха. Изгледах я. Беше стиснала устни, а очите й бяха сиви. Стоеше пред мен с юмруци на кръста.

— Четири месеца. След което играта ще е честна.

— Благодаря за информацията.

Тя кимна. Господарите на дракони са си Господари на дракони и обикновено мразят и джерегите, както и източняците — но не одобряват нападенията над беззащитни хора, а Алийра знаеше предостатъчно за джерегите, за да е наясно, че когато един представител на Империята реши да смлати някой джерег, джерегът просто ще трябва да го изтърпи. Но предполагам, че да служиш в Гвардията все пак означава нещо, и това, че ни гледат как непрекъснато се измъкваме с каквото там се измъкваме, просто ги вбесява. От своя страна, не изпитвах морален гняв заради това, което ме сполетя. Исках само да му счупя ръчичките на… Четири месеца.

— Благодаря ти — повторих. — Сега искам да поспя.

— Добре. Ще се върна след малко.

Тя излезе и аз веднага се свързах с Крейгар.

„Та какво казваше?“

„Влад! Как си?“

„Горе-долу както очакваш. Е, какво е научил Деймар?“

„Значи стражите били изтеглени, защото потрябвали другаде. Имало е безредици в източняшкия квартал. Това може би обяснява защо ония двамата са си го изкарали на теб. Предполагам, че в момента са много ядосани на източняците. През следващите няколко дни е имало и други побоища над източняци. Неколцина са били пребити до смърт“.

„Ясно. Едва ли е било нещо голямо, иначе щяхме да чуем“.

„Не е. Малко, кратко и с много кръв, доколкото разбра Деймар. Проучвам го в момента, в най-общи линии“.

„Окей. Значи тази загадка я решихме. Така… кой е предизвикал безредиците? Ларис, предполагам. Трябва да разберем какво му е влиянието там. Доста далече е от всичко останало, което има“.

„Ясно. Ще видя какво мога да разбера. Но не очаквай много“.

„Няма. Нещо по другия въпрос?“

„Намерих нещо, но не знам дали ще свърши работа. Името й е Ноуратар и е от родословието на е’Ланя. Намерих податки, че е била прокудена от дома, но без подробности… засега“.

„Добре. Продължавай да работиш по това. Друго: как може Ларис да си позволи да държи убийци пред кантората?“

„Ами, ти не каза ли, че Меча и Камата са си върнали плащането?“

„Да. Но въпросът си е в сила. Как е могъл да ги наеме и тях? Плюс това да плати колкото е трябвало, за да почнат мелетата в източняшкия квартал?“

„Ъъ… не знам. Предполагам, че е имал повече кеш, отколкото мислехме“.

„Така. Но откъде го е взел?“

„Може би по същия начин като теб“.

„Точно това си мисля. Може би е подкрепен от някой богат“.

„Би могло, Влад“.

„Е, проучи го“.

„Ясно. Как?“

„Не знам. Измисли“.

„Разбрано. А, Влад…“

„Е?“

„Следващия път като се върнеш тук, вземи, че ни предупреди, а?“

„Добре“.

След като прекъснах контакта, се свързах с Фентор в Черен замък, предадох му сведенията за безредиците и го помолих да разбере каквото може за тях. След което наистина заспах.

„Шефе, стани!“

Това подейства като барабанния такт, при който взводът гвардейци застава „мирно“. Бях скочил, стисках камата под одеялото и гледах.

— Добър ден, Владимир. Това в ръката ти нож ли е, или се радваш, че ме виждаш?

— И двете — отвърнах и пъхнах острието в канията. Тя ме потупа по бедрото и се дръпнах да й направя място. Целунахме се леко. Тя се отдръпна и ме изгледа.

— Какво се е случило?

— Дълга история.

— Време имам колкото щеш.

Казах й какво се е случило. Тя клатеше глава и след като приключих, ме прегърна.

— Оу!

— Сега пък какво?

— Вие с партньорката ти пазарите ли се с приятели?

— А ти?

— Така си и мислех.

Прегърна ме още по-силно.

„Двамата искате ли да напусна, шефе?“

„Малко, може би“.

„Хм. Въпросът беше нагъл, ако не си забелязал“.

„Забелязах. Млъкни“.

— Между другото, Владимир, Сетра дава банкет.

— Нима? По какъв повод?

— По повод на това, че всички сме живи.

— Хм. Вероятно ще се опитат да изсмучат информация от вас двете с Ноуратар.

— Допускам, че… откъде знаеш името й?

Изсмях се хитро.

— Май ще трябва да ти го измъкна с изтезания.

— Предполагам.

„Е, Лойош, можеш да напускаш вече“.

„Тъпак!“

„Айде чупката“.

10.

„Мразя да си убивам гостите“.

Възможно е да разделим храненето на няколко вида. Имаме официална вечеря, с елегантна обстановка, грижливо подбрани вина и дирижиран разговор. Имаме деловите срещи на джерег, където повечето време не обръщах много внимание на храната, тъй като изтървеш ли някоя реплика или дори поглед, може да се окаже фатално. Имаме кроткото, неформално събиране с „въпросното лице“, когато нито храната, нито разговорът са важни, важното е, че просто си там. Имаме също така „награби нещо и бягай“, когато идеята е да се натъпчеш с някаква храна, без да те интересува нито разговорът, нито удоволствието. След това имаме „хубавата вечеря“, където разкошната храна е единствената причина да присъстваш, а разговорът е просто за да подпомага храносмилането.

А има и един съвсем различен вид вечеря… седнал на великолепна, елегантна маса дълбоко в недрата на Дзур планина, с нетленна домакиня, двойка Господари на дракони и екипче джерегски убийци, едната от които също е Господар на дракони, а другата — източнячка.

Разговорът на такава маса е непредсказуем.

Повечето време Мороулан ни занимаваше с редките си коментари по чародейство, за каквото обикновено не се споменава в дебелите томове — и вероятно не би трябвало. Това ме забавляваше — главно защото седях до Коути (Случайно? В присъствието на Алийра? Ха!) и двамата като цяло бяхме заети с това да си търкаме краката под масата. Лойош ми направи няколко забележки за това, но не смятам за достойно да ги повтарям.

После, докато се бях разсеял, разговорът промени посоката си. Изведнъж Алийра забъбри оживено с дамата, известна като Меча на джерег за нравите на драконите в сравнение с обичаите на джерегите и аз моментално наострих уши. Алийра не правеше нищо току-така.

— Виждате ли — говореше Алийра, — ние убиваме хора, които са си го заслужили. Вие убивате всеки, за когото ви платят.

Ноуратар се направи на изненадана.

— Но вие също получавате възнаграждение, нали? Само дето е леко различно. На един джерегски убиец му се плаща в злато — така поне предполагам. Никога не съм познавала такъв. Един дракон, от друга страна, се възнаграждава с това, че задоволява жаждата си за кръв.

Изсмях се в шепата си. Едно на нула за нашия отбор. Алийра също се усмихна и вдигна чашата си. Изгледах я внимателно. Да, реших веднага… не се заяжда просто така с джерегските нрави. Целеше нещо.

— Кажете ми тогава — заговори Алийра, — кое според вас е по-доброто възнаграждение?

— Ами, никога не съм купувала нещо с жажда за кръв, но…

— Но е възможно.

— Нима? И какво може да се купи, ако благоволите?

— Империи — отвърна Алийра е’Кийрон. — Империи.

Ноуратар е’Ланя повдигна вежди.

— Империи ли, милейди? Че какво да правя с една империя?

Алийра сви рамене.

— Сигурна съм, че ще измислите нещо.

Огледах присъстващите. Сетра, в челото на масата и вдясно от мен, гледаше Алийра напрегнато. Мороулан, вдясно от нея, също не откъсваше очи от Алийра, като седеше в другия край на масата. Коути, до мен, вляво, гледаше Ноуратар. Зачудих се какво ли става зад маската й. Винаги съм се чудил какво ли става зад хорските маски. Понякога се чудя какво става зад собствената ми маска.

— Вие какво бихте направили с една империя? — попита Ноуратар.

— Попитайте ме като се смени Цикълът.

— Моля?

— Аз — каза Алийра — в момента съм Наследницата на драконите за трона. Преди това е бил Мороулан — преди да се появя аз.

Спомних си какво ми бяха разправяли за „появата“ на Алийра — запокитена от Бедствието на Ейдрон, взрива, съборил Империята преди четиристотин години през времето, за да кацне в някакво житно поле на текла. По-късно ми подшушнаха, че Сетра имала пръст в тая история, което звучеше много по-вероятно, отколкото иначе.

Ноуратар изглеждаше леко заинтригувана. Очите й се спряха на висулката с Драконовата глава на шията на Алийра. Всички Господари на дракони носят Драконова глава на видно място. Тази на Алийра беше със синя гема за едното око и зелена — за другото.

— Е’Кийрон, както виждам — каза Ноуратар.

Алийра кимна, сякаш това обясняваше нещо.

Попитах:

— Пропускам ли нещо?

— Дамата — каза ми Алийра — несъмнено е любопитна за родословието ми и защо в момента съм Наследница. Предполагам, си е спомнила, че Ейдрон е имал дъщеря.

— О!

Никога не ми беше хрумвало да се зачудя как така Алийра е станала Наследница толкова бързо, макар да знаех, че е такава, откакто се запознах с нея. Но да седиш на една маса с дъщеричката на оня, който е превърнал цял град в кипнало езеро от суров хаос, е леко притеснително. Прецених, че ще ми трябва време, за да свикна.

Алийра продължи с обясненията си на Ноуратар.

— Драконовият съвет ме уведоми за решението, след като провериха кръвното ми потекло. Оттогава започнах да се интересувам от генетика. Надявам се, че ще мога да докажа, че имам някакъв недостатък, за да не ми се налага да ставам Императрица, когато се завърти Цикълът.

— Искаш да кажеш, че не искаш да бъдеш Императрица? — възкликнах.

— Мили Барлън, не, разбира се! Не мога да си представя нещо по-досадно. Откакто се върнах, търся начин да се измъкна.

— О!

„Много речовит си станал напоследък, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Прехвърлих наум всичко чуто до момента и накрая рекох:

— Алийра. Имам въпрос.

— Мм?

— Щом ти си Наследничката на драконите, означава ли това, че баща ти е бил Наследникът преди теб? И ако е бил Наследникът, защо тогава се е опитал да направи преврата?

— По две причини. Първо, защото е било при управлението на западащ феникс и Императорът е отказал да отстъпи след завъртането на цикъла. Второ, тате не беше истинският Наследник.

— Наследникът е умрял през Междуцарствието.

— Да, тогава някъде. Имаше война и той беше убит. Говореше се, че детето му не било дракон. Но това всъщност беше преди Бедствието и Междуцарствието.

— Бил е убит — повторих. — Разбирам. А детето? Не, не ми подсказвай. Била е прогонена от дома, нали?

Алийра кимна.

— И потеклото? Е’Ланя, нали?

— Браво, Влад. Как позна?

Погледнах Ноуратар. Беше зяпнала Алийра с невярващи очи.

— И — продължих с изводите си — си могла да сканираш гените й и си разбрала, о чудо на чудесиите, че всъщност тя е дракон.

— Да — отвърна Алийра.

— И след като баща й е бил истинският Наследник на трона, то…

— Точно така, Влад — каза Алийра. — Законната Наследничка на трона е Ноуратар е’Ланя — Меча на джерег.

Най-шантавото нещо с времето е, когато спре. Пропускам за момента проточването и ви оставям да остареете, докато сенките наоколо се удължават, ако ме разбирате добре.

Погледнах първо Коути, която гледаше Ноуратар, която пък гледаше Алийра. Сетра и Мороулан също гледаха Алийра, която се беше втренчила в нещо невидимо за нас. Очите й, вече яркозелени, проблясваха с отразената светлина на свещите и се взираха в нещо, което ние останалите не бяхме удостоени да видим.

Значи, докато Цикълът се върти и годината не се скапва, и денят не става нито по-светъл, нито по-тъмен, и даже свещите не примигват, започваме да виждаме нещата някак от нова перспектива. Първо погледнах любовницата си, която наскоро ме беше убила, която пък гледаше партньорката си, която се оказваше, че е Драконовата наследничка на Глобуса — следващата в Цикъла. Тази Господарка на дракони — убийца — принцеса — и каквото още беше, се беше вторачила в Алийра е’Кийрон, пътешественичка от миналото, дъщеря на Ейдрон, настояща Наследничка на Глобуса. И т.н.

Най-шантавото нещо с времето е, когато спре. В такива моменти, когато то се изгуби и се превърне (както може би трябва да става с всички неща) в своята противоположност, то се оказва нещо много по-могъщо, отколкото когато е в обичайното си настроение „дай сега да срутим планините“.

Има силата дори да свали маските, зад които се крият дракони, превърнали се в джереги.

Точно тогава, за миг, погледнах Ноуратар и я видях съвсем ясно — нея, някогашната Господарка на дракони. Видях гордост, омраза, мрачно упорство, измамени надежди, вярност и кураж. Обаче се извърнах веднага, защото колкото и да изглежда странно на вас, дето ме слушате толкова търпеливо, всъщност никак не обичам да ме боли.

— Какво искате да кажете? — прошепна тя и светът отново си тръгна по работата.

Алийра не й отговори, но заговори Сетра.

— В началото на царстването на феникс този Цикъл, преди Междуцарствието, Драконовият съвет се събра, за да избере наследник. Реши се, че като му дойде времето, ще е е’Ланя. Най-високопоставената фамилия от това родословие бяха лейди Мийра, лорд К’лейър и тяхната дъщеря, Норатар.

Ноуратар поклати глава и пак прошепна:

— Нямам такива спомени. Бях дете.

— Предявено бе обвинение — продължи Сетра — и лорд К’лейър, баща ви, предизвика обвинителя си. Имаше война и родителите ви бяха убити. Бяхте преценена от магьоснички и се установи, че потеклото ви е нечисто.

— Но тогава…

— Алийра ви сканира и се оказа, че магьосничките, направили първата преценка, са сгрешили.

Прекъснах я с въпроса:

— Трудно ли е да се направи такава грешка?

Алийра се върна в реалността и отсече:

— Невъзможно.

— Разбирам — рекох.

— Разбирам — рече Ноуратар.

Поседяхме така, всички забили поглед в масата и в очакване някой да зададе очевидните въпроси. Накрая го направи Ноуратар.

— Кой е направил сканирането и кой е оскърбил баща ми?

— Първото сканиране — каза Сетра — беше направено от една моя чирачка, Сетра Младшата.

— Коя е тя? — попитах.

— Казах, моя чирачка — една от многото. Чиракуваше ми преди — колко? — някъде преди около четиристотин години. Научих я на всичко, което можах, и тя ми оказа честта да ми вземе името.

— Господарка на дракони?

— Естествено.

— Аха. Извинявай, че те прекъснах. Говореше за сканирането.

— Тя ми донесе резултатите и аз ги представих на Драконовия съвет. Назначиха тричленна комисия за второ сканиране. Лорд Барит беше единият… — Мороулан и Алийра се спогледаха. Бяхме срещали сянката му по Пътеките на мъртвите и имахме три съвсем различни впечатления за старото копе… за стария господин. Сетра продължи: — Другото лице беше от дома Атира, като експерт, и още едно от дома Лиорн, да е сигурно, че всичко е коректно. Комисията го потвърди и съветът постъпи, както се полагаше.

— Кой внесе обвинението? — попита Ноуратар.

— Аз — каза Сетра Лавоуд.

Ноуратар скочи. Очите й се впиха в Сетра. Почти усетих енергията, потекла между тях. Стиснала зъби, Ноуратар каза:

— Мога ли да си получа меча обратно, милейди?

Сетра седеше като камък.

— Както желаете — отвърна тя. — Трябва да ви кажа обаче две неща.

— Кажете ги.

— Първо, внесох обвинението, защото това бе мой дълг пред дома на Дракона, така, както го разбирах. Второ, макар да не съм чак такава фанатична по въпроса като Мороулан, мразя да си убивам гостите. Не забравяйте коя съм!

И като го каза, стана и извади Ледоплам — дълга права кама-меч с острие почти трийсет сантиметра. Металът беше светлосин и излъчваше смътно сияние със същия оттенък. Всеки с псионична способност колкото на гъсеница щеше да познае, че е моргантско оръжие, от ония, дето убиват без възможност за пресъживяване. Всеки, който е позапознат с легендите, обкръжаващи особата на Сетра Лавоуд, щеше да се сети, че това е Ледоплам, Велико оръжие, едно от „седемнадесетте“. Каквато и мощ да се криеше в него, тук — под и сред Дзур планина — Ледоплам беше свързан с нея. Единствените други артефакти със сила, сравнима с неговия, бяха мечът Богоколяч и Имперският глобус. Лойош се свря под наметалото ми. Аз затаих дъх.

В този момент по-скоро усетих, отколкото видях как в ръката на Коути падна нож. Почувствах се разкъсан от чувството си за преданост и към едната, и към другата страна. Какво да направя, ако се почнеше бой? Можех ли да спра Коути, или поне да предупредя Сетра? Можех ли да позволя Сетра да бъде наръгана в гърба? Богиньо-демон, защо ли не ме измъкнеш от това!

Ноуратар изгледа Сетра и рече:

— Коути, недей. — Коути въздъхна тихо, а аз изломотих наум благодарствена молитва към Вийра. А после Ноуратар каза на Сетра… — Бих искала да си получа меча, моля.

— Значи не искате да чуете основанията ми? — отвърна невъзмутимо Сетра.

— Е, добре. Говорете.

— Благодаря ви. — Сетра прибра Ледоплам. Издишах. Сетра си седна, а след малко и Ноуратар, но очите й останаха впити в Лавоуд.

— Казаха ми — заговори Тъмната дама на Дзур планина, — че потеклото ви е спорно. Ще ме простите за грубостта, но ми предадоха, че сте копеле. Съжалявам, но точно това ми казаха.

Незаконорождението при драгарите е много по-голяма рядкост, отколкото при източняците, защото драгарките не могат да зачеват неволно — поне така са ми разправяли. Общо взето, единствените незаконородени деца са тези, един от родителите на които е ялов (безплодието при драгарите е почти нелечимо). За един драгар „копеле“ като обида е много по-жестоко, отколкото за източняк.

— Освен това ми се каза — продължи тя, — че истинският ви баща не е дракон. — Ноуратар все още не помръдваше, но стискаше масата с дясната си ръка. — Вие бяхте най-голямото дете на Драконовия наследник. Беше задължително да се постави на вниманието на съвета, ако е вярно.

— Можех — продължи тя — да се вмъкна тайно в дома на родителите ви с чирачката ми, която е доста опитна в генното сканиране. — Тук Алийра много тихичко изсумтя и предположих, че си има лично мнение за дарбите на Сетра Младшата. — Но реших да не го правя. Така се противопоставих на лорд К’лейър. Той се почувства оскърбен и не позволи сканиране. Обяви ми война и прати срещу мен цяла армия.

Тя въздъхна.

— Вече съм им загубила бройката на армиите, опитвали се да превземат Дзур планина. Ако това може да ви утеши, той беше великолепен тактик, напълно достоен за потеклото на е’Ланя. Но аз разчитах на помощта на няколко приятели, наемническа войска и самата Дзур планина. Признавам, че ме позатрудни, но крайният изход беше несъмнен. В края на сражението се оказа, че двамата ви родители са загинали.

— Как? — попита със стиснати зъби Ноуратар.

Добър въпрос, между другото. Защо не са ги пресъживили?

— Не знам. Бяха на бойното поле, но не аз ги убих. И двамата бяха с тежки рани по главите, от магьосничество. Повече не мога да ви кажа.

Ноуратар кимна съвсем леко, а Сетра продължи:

— Формално си присвоих замъка им, разбира се. Там ви намерихме. Бяхте около четиригодишна, мисля. Чирачката ми направи сканирането, а останалото вече го знаете. Замъка ви предадох на дома. Не знам какво е станало със собствеността на родителите ви. Може би има роднини…

Ноуратар кимна отново.

— Благодаря ви. Но това едва ли променя…

— Има и нещо друго. Ако чирачката ми е сгрешила, това се отразява на мен. Освен това очевидно е, че действията ми са пряката причина за всичко това. Вярвам в способностите на Алийра в генетиката повече, отколкото на всеки друг — и тя твърди, че вие сте рожба на Господари на дракони и от двете страни, с доминираща е’Ланя. Искам да разбера какво е станало. Смятам да проведа разследване. Ако ви убия, това още повече ще затрудни нещата. Ако вие ме убиете, разбира се, ще е невъзможно. Ето защо ще съм ви признателна, ако отложите предизвикателството, докато направя това разследване. След това, ако желаете, ще приема дуел при всякакви условия, които предложите.

— Всякакви условия? — попита Ноуратар. — Включително с обикновена стомана?

Сетра изсумтя.

— Включително джерегски дуел, ако искате.

Ноуратар си седна отново и по устните й пробяга много тънка сянка на усмивка.

— Приемам условията ви.

Двамата с Коути си отдъхнахме. Мороулан и Алийра, доколкото можех да преценя, бяха заинтригувани, но не и притеснени.

Мороулан се окашля и каза:

— Е, добре, може би ще е редно да обсъдим как точно да процедираме.

— Кажете ми следното — каза Сетра. — Ако е имало някакъв заговор, възможно ли е да е бил замесен Барит?

Алийра отвърна „Не“ в същия момент, в който Мороулан каза „Да“. Изкисках се в шепа. Алийра сви рамене и рече:

— Е, може би.

Мороулан изсумтя.

— Във всеки случай възможно ли е да са измамили един атира? И би ли се замесил един атира в подобен заговор? Да не говорим за един лиорн? Ако е било заговор, както казваш, трябвало е да убедят атира да помогне, а ми е трудно да повярвам, че е възможно. А на света няма да се намери и един лиорн, който да го приеме — тъкмо затова ги включват в подобни неща.

Сетра кимна замислено. Аз се намесих.

— Извинявайте, но каква точно е процедурата с поканването на един лиорн и един атира да помогнат в такова нещо? Да не би просто да заставате пред дома Лиорн и да ревете с цяло гърло: „Ей, ще правим генетично изследване, някой да помогне?“ Как точно постъпвате?

Сетра обясни:

— С дома Лиорн е официална молба през Империята за съдействие. С Атира някой обикновено предлага чародей, когото познава лично или за когото е чувал, и съветът го одобрява.

— А домът Лиорн вероятно ще избере някой, който е запознат с тези неща — добавих аз.

Сетра кимна.

— Добре — продължих с въпросите си. — Но… Алийра, трудно ли е да се фалшифицира едно генно сканиране?

— Една малко по-сложна магия за илюзия ще свърши работа — отвърна тя замислено. — Стига този, който прави сканирането, да е некомпетентен.

— А ако не е?

— Няма да се хване.

— Възможно ли е Сетра Младшата да е била излъгана?

— Като нищо — изсумтя тя.

Погледнах крадешком към Сетра Лавоуд; не изглеждаше много убедена. Засега го оставих настрана.

— А Барит?

— Не — отвърна Алийра.

Мороулан се съгласи.

— Какъвто и да е… да беше, той определено не беше некомпетентен.

— Следователно — продължих аз, — ако някой е направил магия, за да изглежда, че Ноуратар не е чист дракон, то Барит трябва да е замесен. Лиорнът може да е бил подведен.

— Влад — отвърна Мороулан, — атирата също трябва да е бил замесен… и ще трябва да ме убедиш в това.

— Все още не съм го решил — признах. — Но едно по едно. Сетра, как Сетра Младшата е чула за това?

— Не знам, Влад. Беше преди повече от четиристотин години.

— Е, Сетра. На твоята възраст това е почти вчера.

Тя ме погледна учудено. После завъртя очи нагоре и наляво, мъчейки се да си спомни.

— Каза, че го чула от един приятел, който пиел с лейди Мийра. Каза, че лейди Мийра го била казала на приятеля, а пък той — на нея.

— И как се казва приятелят?

Тя въздъхна и се отпусна на стола. Сложи ръце на масата и завъртя очи нагоре. Всички седяхме, гледахме я и не смеехме да дишаме. Изведнъж тя се изправи.

— Влад, беше Барит!

„Интересно — помислих си, — защо ли това не ме изненадва?“

Поклатих глава.

— Вижте, ако искате да разберете какво знае Барит за това, мога да ви кажа къде да го намерите, но не очаквайте, че ще дойда с вас. Веднъж ходих до Портата на смъртта — стига ми за цял живот най-малкото. Плюс това си имам лични проблеми. Един тип се опитва да ме прати там. Образно казано — добавих. — Доколкото знам, вътре не се допускат източняци.

— Както и да е — продължих. — Сетра, спомняш ли си кой беше лиорнът?

— Никога не съм знаела — отвърна тя. — Моето участие беше приключило и не исках повече да имам нищо общо с това. Нямаше ме на второто сканиране.

— О! Тогава, предполагам, не знаеш и кой е атирата.

— Точно така.

— Трябва да го има в хрониките — намеси се Алийра. — Оттам можем да го разберем.

Кимнах.

— Не мисля, че в момента можем да постигнем нещо повече, нали?

Сетра, Алийра и Мороулан закимаха. Ноуратар и Коути гледаха безизразно, както и през цялото време. Хрумна ми, че е много странно точно аз да поведа едно такова разследване в историята на дома на Дракона. Но пък в известен смисъл разследването е едно от нещата, в които ме бива. Коути би се справила не по-зле, но тя явно по-малко се интересуваше от това.

— Следващият въпрос — каза Мороулан — е как да представим всичко това на Драконовия съвет. Аз бих предложил двамата с Алийра да се явим пред тях и…

Алийра го прекъсна.

— Може би да го обсъдим по-късно. Все пак това е въпрос за обсъждане между дракони.

Последва кратко, неловко мълчание; после Коути стана.

— Извинете ме. Бих предпочела да се оттегля.

Сетра също стана и й се поклони признателно. После си седна отново, а Мороулан рече:

— Не разбирам какво я безпокои.

Типично.

— Краят на едно партньорство — каза Ноуратар и около очите й сякаш се появиха още бръчици на мъка. Но пък тя сега нали беше Господар на дракони, можеше да не си крие чувствата. Стана, поклони се и излезе след Коути.

Проследих ги с очи, след което погледнах масата. Храната беше изстинала, а виното се беше стоплило. Ако имаше някоя глава лук, сигурно щеше цялата да е прогнила.

11.

„Една игричка набързо, шефе?“

Оставиха ме сам на масата, тъй че известно време си мислех за глави лук. Все още мислех за тях, когато усетих, че някой се домогва до мен псионично.

„Кой си ти?“

„Фентор от Черен замък, милорд. Имам информацията, която искахте“.

„За погрома ли? Добре, давай“.

„Било е ограничено до три карета, близо до…“

„Знам къде е станало. Продължавай“.

„Да, милорд. Една редица жилища, всички собственост на едно лице. Почнал е да вдига наемите преди четири недели, оставил нещата занемарени и след това почнал да бие източняци, които се бавят с плащането“.

„Разбирам. Кой е собственикът на жилищата?“

„Един джерег, милорд. Казва се…“

„Ларис“.

„Да, милорд“.

Въздъхнах. „Отдавна ли притежава жилищата?“

Пауза. „Не се сетих да проверя, милорд“.

„Направи го. И разбери от кого ги е купил“.

„Да, милорд“.

„Нещо друго има ли?“

„Все още не, милорд, но продължаваме да работим“.

„Добре. И още нещо: подозирам, че някой е предизвикал безредиците преднамерено. Опитай се да го разбереш“.

„Да, милорд“.

Прекъснахме контакта. Беседата между другото ме подсети, че пак съм започнал да пренебрегвам собствените си дела. Свързах се с Крейгар и му казах да ме очакват след две минути. После превключих на Сетра, обясних й, че ми се налага да си тръгна и дали ще бъде така любезна да ме телепортира обратно в кантората ми? Беше любезна и ме телепортира.

При това, без да се налага да й обяснявам къде е. Много ме изненадва понякога.

Крейгар ме чакаше, заедно със Светулката и още един, когото не познавах. Влязохме в още порутената сграда и казах на Крейгар да дойде с мен в кабинета. Тръшнах вратата, огледах се и не го видях. Отворих отново вратата и рекох:

— Крейгар, казах да…

— Шефе?

Обърнах се и този път го видях.

— По дяволите, Крейгар, престани да го правиш!

— Какво да правя, Влад?

— Все едно. — „Стига, Лойош“.

„Нищо не съм казал, шефе“.

„Тресат ти се крилата от смях“.

Седнах и вдигнах крака върху бюрото.

— Кой е новият?

— Бияч. Трябва ни още един, можем да си го позволим. Знае, че трябва да го одобриш.

— Как се казва?

— Стадол.

— Не съм го чувал.

— Викат му „Пръчките“.

— А, значи Пръчките? — Изревах: — Мелестав, пусни Пръчките при мен.

Вратата се отвори и новият влезе.

— Седни — казах му.

Пръчките можеше да е получил прякора си, защото приличаше на пръчка, но това можеше да се каже почти за всеки драгар. Все пак беше по-висок и по-тънък от повечето и се държеше така, сякаш всеки кокал и мускул по тялото му е от желе. Когато вървеше, ръцете му се полюшваха, а коленете му изглеждаха отпуснати. Косата му беше с пясъчен цвят, до ушите. Имаше един кичур, увиснал над челото, който сякаш непрекъснато се опитваше да му влезе в очите. Периодично отмяташе глава да го махне, но той моментално падаше обратно.

Всъщност прякорът му идваше от това, че предпочиташе да борави с две еднометрови тояги. Биеше хората с тях.

— Аз съм Влад Талтош — рекох му. Той кимна. — Искаш да работиш за мен ли?

— Много ясно. Парите са добри.

— Това е, щото в момента сме под пара. Знаеш ли за това?

Той кимна отново.

— Вършил ли си „работа“?

— Не. Няма бъдеще.

— Това е спорно. Чувал съм, че преди няколко години си бачкал мускул. Оттогава какво си правил?

Той сви рамене.

— Имам малко връзки с няколко музиканти и няколко пивници. Представям ги, те ми бутат процент. Поминък.

— Тогава що го оставяш?

— Няма бъдеще.

— Добре. Влизаш.

— Мерси.

— Това е засега.

Той се надигна мудно и се изниза. Отново се обърнах за Крейгар. Трябваше ми малко време, докато го видя, след което го попитах:

— Нещо ново?

— Не. Бачкам по „благодетеля“, но нищо засега.

— Продължавай.

— Ясно.

— Доведи Нарвейн и Шоен.

— Разбрано.

Обади им се и останахме да седим и да чакаме. Докато чакахме…

„Милорд?“

„Да, Фентор?“

„Бяхте прав. Имало е някой, който е предизвикал бъркотията. Изглежда преднамерено“.

„Спипай го и го задръж. Ще искам да…“

„Не можем, милорд“.

„Мъртъв ли е?“

„Да, милорд. При размириците“.

„Разбирам. Случайно или някой го е поръчал?“

„Не мога да разбера, милорд“.

„Добре. А за предишния домовладелец?“

„Джерегът Ларис е взел жилищата някъде преди девет недели, милорд. Не знаем от кого ги е купил. Записките са объркани и изглежда, са използвани фалшиви имена“.

„Разплети го“.

„Ясно, милорд“.

— Кой беше? — попита Крейгар, след като прекъснах контакта. Поклатих глава и не отговорих. Той стана, отиде до килера и се върна с едно сандъче.

— Дето ми ги поиска.

Сандъчето съдържаше доста голяма колекция от инструменти за рязане. Като ги видях събрани така, се удивих как съм могъл да побера толкова желязо по тялото си. Искам да кажа, имаше… не, мисля да не ви занимавам с подробностите.

Помислих дали да не отпратя Крейгар преди да сменя оръжията, но се отказах. Взех първото, което ми попадна — малък нож за хвърляне, пробвах острието и баланса и го прибрах в наметалото на мястото на двойника му.

Изненадах се колко дълго продължи цялото това вадене и заменяне. Когато най-сетне приключих, Нарвейн и Шоен чакаха. Щом излязох от кабинета, оправих косата си с едната ръка и наместих наметалото с другата, което ми позволи да се опипам и да се уверя, че разните сечива са си на мястото. Много полезен нервен жест.

Нарвейн ме поздрави с намигане. Шоен ми кимна отривисто. Пръчките, изпружен в един стол, вдигна ръка, а Светулката рече:

— Радвам се да те видя, шефе. Вече бях започнал да мисля, че си мит.

— Започваш да мислиш, Светулка. Това вече е подобрение. Да тръгваме, господа.

Този път Лойош пръв излезе през вратата, последван от Светулката и Нарвейн. Другите двама излязоха след мен, а Крейгар остана. Завихме наляво и поехме към Малаковия кръг. Казах „здрасти“ на няколко от клиентелата, които познавах, и на няколко образа, които работеха за мен. Останах с впечатлението, че бизнесът набира. Това много ме облекчи. Във въздуха все още се долавяше напрежение, но по-скоро като фон.

Стигнахме кръчмата „При фонтана“, после първата врата вляво.

— Пръчки.

— Аха?

— Ей оттука почна белята. Ларис отвори горе малък бизнес, без и една учтива дума да ми прати.

— Мм.

— Доколкото знам, още се върти насам. Светулката и Шоен ще изчакат тук с мен.

— Окей.

Той се обърна и се качи по стълбите. Нарвейн тръгна след него, без да пита. На влизане Пръчките извади двете тояги изпод наметалото си. Подпрях гръб на стената и зачаках. Светулката и Шоен застанаха от двете ми страни, небрежно отпуснати и много нащрек.

„Гледай горе, Лойош“.

„Вече го правя, шефе“.

Скоро след това отгоре и вдясно се чу трясък. Погледнахме. От прозореца изхвърча някакво тяло и тупна на десетина стъпки от мен. След около минута Нарвейн и Пръчките се появиха отново. Пръчките стискаше нещо в левия си юмрук. С тоягата в другата ръка начерта няколко квадрата в пръстта пред мен. Погледнах го въпросително, но докато отвори уста да ми обясни, забелязах, че около тялото вече се е събрала тълпа. Усмихнах им се.

Тогава Пръчките отвори лявата си шепа и хвърли в разчертаните квадрати няколко камъчета — бели и черни.

— Една игричка набързо, шефе?

— Не, благодаря. На комар не залагам.

Той кимна умно.

— Няма бъдеще в това.

Обиколихме по площада.

След известно време се върнах в кабинета. Съобщих на Крейгар добрата новина, че тази неделя можем да очакваме нарастване на приходите. Той изпръхтя доволно.

— Направи ми една услуга, Крейгар.

— Каква?

— Иди на гости на оня, дето ни каза за ударчето. Виж дали не знае нещо повече.

— На гости? Лично?

— Мда. Лице в лице и прочие.

— Защо?

— Де да знам. Може пък да се окаже нещо по-специален, да видим дали ще ни трябват още прибирачи.

Той сви рамене.

— Добре. Но това няма ли да го изложи на риск?

— Не, ако никой не те забележи.

Той отново изпръхтя.

— Добре. Кога?

— Веднага ще е най-добре.

Този път въздъхна, което си беше живо облекчение след толкова пръхтене.

„Сега какво, Лойош?“

„Хвана ме, шефе. Да намерим Ларис?“

„Много бих искал. Но как? Ако не беше защитен от вещерство, щях да го закова на място“.

„Същото важи и за нас, шефе. Ако не бяхме защитени от магьосничество, щеше да ни закове на място“.

„Сигурно. Ей, Лойош!“

„Да, шефе?“

„Имам чувството… Не знам, напоследък май все те пъдя, като остана с Коути. Ще прощаваш“.

Езикът му ме погъделичка в ухото.

„Всичко е наред, шефе. Разбирам. Освен това някой ден и аз ще си намеря някоя“.

„Надявам се. Така поне мисля. Я ми кажи: не изключвам ли нещо напоследък? Искам да кажа, тая работа с Коути дали не ми пречи? Чувствам се някак разсеян или нещо такова“.

„Малко, може би. Не се притеснявай. Когато играта загрубее, се справяш много добре, пък и бездруго не мисля, че може да се направи нещо“.

„Аха. Знаеш ли, Лойош, много се радвам, че те има“.

„О, стига глупости, шефе“.

Крейгар се върна след около два часа.

— Е?

— Не съм сигурен дали съм научил нещо полезно, или не, Влад. Няма представа къде е Ларис, но е готов да ни каже, ако разбере. Доста беше изнервен от срещата с мен, но това е разбираемо. Е, не точно изнервен. Изненадан може би, и неподготвен. Все едно, не знае нищо, което да ми се струва полезно.

— Хм. Имаш ли чувството, че може да се намерят други като него?

Крейгар поклати глава.

— Добре. Това, предполагам, не ни води доникъде. А другите ни източници? Намерили ли сме някой, който да работи за Ларис?

— Двама. Но с тях нищо не можем да направим, преди да сме натрупали повече фонд. Плащането за „работа“ ще ни разори моментално.

— Само два дни до свършък. Може и да направим нещо дотогава. Остави ме за малко. Искам да помисля.

Излезе. Отпуснах се, затворих очи и отново бях прекъснат.

„Какво има, Фентор?“

„Открихме нещо. Жилищата са били собственост на един Господар на дракони, който е умрял и оттогава почва шиткането“.

„Кога е умрял?“

„Преди около две години, милорд“.

„Аха. И не можахте да разберете кой е бил следващият собственик?“

„Още не, милорд“.

„Продължавай да работиш по това. Кой е Драконът, между другото?“

„Могъщ магьосник, милорд. Казвал се е Барит“.

Виж ти… Кълна се във всички Богове на правосъдието, как можех да наместя това в мислите си? Хрумна ми „съвпадение“, отхвърлих го; пак се върна. Как можеше да е съвпадение? Как можеше да не е съвпадение?

„Милорд?“

„Фентор, разбери всичко, което можеш, за това, веднага. Включи хора. Влез в имперските регистри, подкупи хронисти, каквото трябва, но го разбери“.

„Да, милорд“.

Барит… Барит…

Могъщ магьосник, чародей, Господар на дракони. Беше стар, когато умря, и си бе създал такова име, че вече не го наричаха по потекло. По-скоро потомците му бяха започнали да се наричат „е’Барит“. Беше умрял преди две години и паметникът му, до Пропадите при Портата на смъртта, беше насред бойното поле на най-кървавата битка след Междуцарствието.

Барит.

Много лесно беше да си представи човек, че е замесен в някакъв заговор вътре в дома на Дракона, но какво общо можеше да има с джерегите? Възможно ли беше той да е благодетелят на Ларис? Или някой от потомците му? Но ако да — защо?

Нещо повече, ако имаше някаква връзка между моя проблем с Ларис и проблема на Ноуратар с Барит, това означаваше някаква много дълбока интрига, а Господарите на дракони просто не са интриганти — вероятно с изключение на Алийра, и то само в ограничена сфера.

Нима наистина ми предстоеше ново гостуване до Пропадите при Портата на смъртта и Пътеките на мъртвите? Потръпнах. Много добре помнех последната си визита и знаех, че тамошните обитатели изобщо нямаше да приемат повторната ми поява особено сърдечно. Щеше ли да има някаква полза, ако го направех? Едва ли. Последния път Барит определено не беше добре разположен към мен.

Но все пак не можеше да е съвпадение. Ей така, името му отново да се появи, като собственик на жилищата, използвани от Ларис. Защо просто не бяха прехвърлени на наследниците му? Защото някой си е поиграл с регистрите? Може би. Което щеше да обясни защо за Фентор се оказа толкова трудно да проследи собствеността. Но тогава кой? И защо?

Бързо се свързах с Мороулан.

„Да, Влад?“

„Кажи ми за Барит“.

„Хмм“.

„Това вече го знам“.

„Какво точно искаш да научиш, Влад?“

„Как е умрял?“

„А? Не знаеш ли?“

„Ако знаех… не, не знам“.

„Поръчково убийство“.

О. Това поне обясняваше някои от подмятанията му по мой адрес.

„Аха. И как е станало? Изненадва ме, че един толкова опитен магьосник като Барит ще се остави да го накълцат“.

„Доколкото си спомням, Влад, вие джерегите имате една поговорка…“

„А? Да. «Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона»“.

„Точно“.

„Значи е бил джерег?“

„А да познаваш други наемни убийци?“

„Пълно е с аматьори, които ще наръгат всекиго за пет жълтици. Един джерег едва ли би поел «работа» над особа, която не е от дома; обикновено не се и налага, освен ако някой не заплашва да се обърне към Империята за нещо или…“

Вкочаних се.

Мороулан каза: „Да, Влад? Или…?“

Оставих го да почака. Или, тъкмо се канех да кажа, освен ако е направено като специална услуга, уредена от някой джерег за приятел от друг дом. Което означаваше, че може би, може би, Барит в края на краищата не стоеше зад всичко това. Може би е действал с въпросния някой и след това на другото лице му се е наложило да се отърве от Барит. И това друго лице е покровителят на Ларис. И след като Ларис е помогнал да се разкара Барит, благодетелят му е бил готов да помогне на Ларис да разкара мен. Най-обикновена размяна на услуги.

„Влад?“

„Извинявай, Мороулан, опитвам се да реша нещо. Задръж така за момент, моля те“.

„Добре“.

Значи покровителят на Ларис е действал с Барит преди около две години. Точно така. Кой би могъл да го знае?

„Мороулан, кой би могъл да познава някой, който е работил с Барит малко преди той да умре?“

„Не съм сигурен, Влад. Аз самият не знам. Нямахме много взимане-даване с него, докато беше жив. Може би трябва да прескочиш до Черен замък и да поразпиташ“.

„Да… може би ще направя точно това. Е, благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно“.

„Винаги си добре дошъл, Влад“.

Добре, добре. Много добре.

Най-малкото Ларис беше забъркан с някой друг и този някой друг, изглежда, Господар на дракони, му помагаше срещу мен. Ако можех да разбера кой е, може би щях да го отстраня просто като го заплаша, че ще го изложа — Господарите на дракони нямат високо мнение за особи от техния дом, помагащи на джерегите.

Разкриването му означаваше да разбера кой е притежавал въпросните жилища. Хм. Свързах се с…

„Фентор?“

„Да, милорд?“

„Направи ми списък на всички живи в момента потомци на Барит. Да е готов до един час“.

„До един час ли, милорд?“

„Да“.

„Но… слушам, милорд“.

Прекъснах връзката и превключих на друга.

„Кой е?“

„Сетра, здрасти“.

„А, Влад. Добър вечер. Какво има?“

„Още ли е наложително да държите Ноуратар и Коути в плен?“

„Тъкмо го обсъждахме с Алийра. Защо?“

„Няма да е зле Коути да е свободна тази вечер“.

„Разбирам“. Последва пауза, след което: „Добре, Влад. Алийра и Мороулан не възразяват“.

„И двете ли ще ги пуснете?“

„Колебанията бяха за източнячката. Според нас Ноуратар е дракон все пак“.

„Аха. Благодаря ти“.

„Няма защо. Ще им го кажа веднага“.

„Ако може да е след пет минути, става ли?“

„Както желаеш“.

„Благодаря ти“.

Вдишах дълбоко и започнах да се съсредоточавам към Коути, която всъщност не познавах много добре. Но помислих аа лицето й, за гласа й, за…

„Владимир!“

„Позна от първия път. Какво ще правиш тази вечер?“

„Какво ще… Какво мислиш, че ще правя? Приятелите ти още не искат да ни пуснат“.

„Мисля, че това може да се уреди. В случай, че стане, дали дамата ще ми позволи да я придружа на едно малко събиране тази вечер?“

„За мен ще е чест, преблагородни милорд“.

„Чудесно. Тогава ще се видим след час“.

„Очаквам го с нетърпение“.

Прекъснах контакта и ревнах на охранителите си да ме придружат до вкъщи, за да се облека подходящо за случая. Не е редно човек да се явява немарливо облечен в Черен замък.

12.

„Мила е, нали?“

Два телепорта след като излязох от къщи, вече бях в Черен замък, с Коути и с разстроен стомах. Коути беше облечена убийствено, в дълъг панталон в светлосиво, блуза в същия цвят и сив плащ с черни кантове. Аз носех новите си панталони, новия си кожен елек и наметалото си. Приличахме на брачна двойка.

Лейди Тилдра ни посрещна, поздрави Коути по име и ни покани в банкетната зала. Сигурно бяхме впечатляваща гледка… двама източняци, и двамата в цветовете на джерег, с Лойош на лявото ми рамо, между двамата.

Никой не ни обърна внимание.

Свързах се с Фентор и му казах къде съм. Той се появи, намери ме и скришом ми подаде сгъната хартийка. След като ни остави, двамата с Коути се позавъртяхме малко, видяхме се с този и онзи и разгледахме „трапезарията“ на Мороулан, като от време на време ни подхвърляха оскърбления. След това я представих на Некромантката.

Коути се поклони, сгъвайки врат, което е малко по-почтително от кимването. Некромантката не изглеждаше особено заинтригувана, но отвърна на поклона й. На Некромантката й е все тая дали си драгар или източняк, джерег или дракон. За нея или си жив, или си умрял и те харесва повече, ако си умрял.

Попитах я:

— Познаваше ли Барит?

Тя кимна разсеяно.

— Знаеш ли дали е работил с някого преди да умре?

Тя поклати глава, пак така разсеяно.

— Ами, ъъъ… благодаря — отвърнах вежливо и продължихме из навалицата.

— Владимир — рече Коути, — каква беше цялата тази история с Барит?

— Мисля, че някой стои зад Ларис… някоя важна клечка, вероятно от дома на Дракона. Смятам, че въпросният някой по някое време е действал с Барит. Опитвам се да разбера кой е.

Отведох я в един ъгъл и извадих бележката на Фентор. Имаше няколко имена. Никое от тях не ми говореше нищо.

— Познаваш ли някое от тези имена?

— Не. Трябва ли?

— Потомци на Барит. Май ще трябва да ги проуча всичките.

— Защо?

Описах й накратко случката с погрома. Красивото й личице се изкриви от яд.

— Ако знаех какво си е наумил…

— Ларис ли?

Тя не отговори.

— Защо го взимаш толкова навътре? — попитах.

Тя ме изгледа.

— Защо го взимам толкова навътре? Той използва нашите. Нашите хора, източняците, са били пребивани и избивани, за да бъдат подведени няколко стражи. Какво искаш да кажеш с това „защо го взимаш навътре?“

— Коути, от колко време живееш в Империята?

— През целия си живот.

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че съм му свикнал, нищо повече. Очаквам такива работи.

Тя ме изгледа студено.

— И вече не ти пука, нали?

Отворих и затворих устата си два пъти.

— Все още ми пука, предполагам, но… Проклетата му Порта на смъртта, Коути. Знаеш що за народ живее по тези краища. Ти си се измъкнала, аз съм се измъкнал. Всеки от тях…

— Говна. Не почвай с това. Говориш като някой сводник. „Не ги използвам повече, отколкото те самите искат. Ако искат, могат да вършат нещо друго. Харесва им да бачкат за мен“. Говна. Предполагам, че изпитваш същото и към робите, нали? Сигурно им харесва, иначе щяха да избягат.

Честно казано, никога не ми беше хрумвало да мисля за това. Но Коути ме гледаше с гняв в красивите си кафяви очи. Изведнъж нещо се ядосах и казах:

— Виж какво, аз не съм „работил“ по източняк, тъй че не ми пробутвай разни…

— Я не на мене тия! — сопна се тя. — Забъркахме се веднъж, съжалявам. Но все пак беше поръчка, нали? Няма нищо общо с това да ти е все едно за нашите. — Продължаваше да ме гледа с ярост. С ярост са ме гледали експерти по въпроса, но това беше друго. Отворих уста да й кажа какво общо има, но не можах. Изведнъж си помислих, че мога да я загубя, точно сега. Беше все едно да влезеш в някоя кръчма, където трябва да „финализираш“ някого, и да разбереш, че вардачите му са по-добри от теб. Само че в онзи случай губиш само живота си. Стоях вцепенен, разбрал, че съм на ръба на една голяма загуба.

— Коути — понечих да заговоря, но устата ми беше пресъхнала. Тя извърна лице. Стояхме така, в един от ъглите на трапезарията на Мороулан, сред цялата драгарска гмеж наоколо, но все едно че бяхме в някаква своя вселена.

Колко стояхме така, не знам. Накрая тя се обърна и ми каза:

— Забрави, Влад. Хайде просто да се позабавляваме.

Поклатих глава.

— Почакай.

— Да?

Хванах я за ръцете, извърнах я и я отведох до един малък алков, встрани от главното помещение. И й заговорих:

— Коути, баща ми държеше ресторант. Единствените, които влизаха там, бяха текли и джереги, защото никой друг не искаше да има взимане-даване с нас. Баща ми, Боговете на правосъдието дано прокълнат душата му за хиляда години, не ми позволяваше да имам нищо общо с източняци, защото искаше да бъде приет за драгар. Ти, може би, си взела титла, след като си посъбрала малко пари, за да можеш да получиш връзка с Глобуса. Моята я получих от баща ми, който похарчи спестеното през целия си живот, защото искаше да бъде приет за драгар.

— Баща ми се опита да ме принуди да уча драгарска фехтовка, защото искаше да бъде приет за драгар — продължих. — Опита се да ми попречи да уча вещерство, защото искаше да бъде приет за драгар. Така мога да продължа още час. Мислиш ли, че сме приети за драгари? Глупости! Отнасят се с нас като с барабонки на текла. Онези, които не ни презират, че сме източняци, ни презират, защото сме джереги. Хващаха ме и ме пердашеха, докато… все едно.

Тя понечи да каже нещо, но я отрязах.

— Не се съмнявам, че можеш да ми разкажеш не по-малко неприятни неща; нямам предвид това. — Зашепнах. — Мразя ги — казах й и толкова силно стиснах ръцете й, че тя изохка. — Влязох в организацията като „мускул“, за да ми се плаща затова, че ги бия, и започнах „работа“, за да ми се плаща, че ги убивам. Сега с бачкане се катеря нагоре в организацията, за да имам власт да правя каквото поискам, по собствените ми правила и може би за да покажа на няколко от тях какво се случва, когато подценят източняци.

Гледах я в очите.

— Има изключения — Мороулан, Алийра, Сетра, още неколцина. За теб — може би Ноуратар. Но те са без значение. Дори когато бачкам за работодателите си, ми се налага да забравям презрението си към тях. Налага ми се да се преструвам, че не искам да ги видя разкъсани. Онези приятели, за които споменах — онзи ден си обсъждаха как да завладеят Изтока ей така, пред очите ми — все едно че не би трябвало да ми пука.

Замълчах и си поех дъх.

— Така че трябва да не ми пука. Трябва да се самоубеждавам, че не ми пука. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си: правя това, което трябва да правя. И единственото дребно удоволствие в този живот е удовлетворението от набелязаната цел, колкото и нищожна да е тя, и постигането й.

— На колко души можеш да се довериш, Коути? — попитах. — Не говоря за доверието, че няма да ти забият ножа в гърба, имам предвид доверие — доверие в душата си? На колко? До този момент Лойош беше единственото същество, с което можехме да си споделяме неща. Без него отдавна щях да превъртя, но все пак не можем да си говорим като равни. Това, че те намерих, беше… не знам, Коути. Не искам да те загубя, това е всичко. Не и за нещо толкова глупаво.

Вдишах отново.

— Много говоря. Това е всичко, което исках да ти кажа.

Докато й говорех, лицето й се беше отпуснало, гнева вече го нямаше. Тя ме прегърна и се притисна до мен.

— Обичам те, Владимир.

Зарових лице в шията й и оставих сълзите да потекат.

Лойош ме клъвна по врата. Усетих, че Коути го чеше по главата.

Малко по-късно, когато се съвзех, Коути изтри лицето ми с ръце, а Лойош ме близна по ухото. Тръгнахме обратно, за да се слеем с пируващото множество. Коути положи ръка на лявата ми ръка; покрих я с дясната и я стиснах.

Забелязах Магьосничката в зелено, но я избегнах — точно в този момент нямах желание да се заяждам с нея. Потърсих с очи Мороулан, но не го видях. Забелязах, че Некромантката говори с някаква висока тъмнокоса драгарка. Последната се обърна за миг и изведнъж ме порази приликата й със Сетра Лавоуд. Зачудих се…

— Извинете — казах, след като се приближих до тях. Прекъснаха разговора си и ме погледнаха. Поклоних се на непознатата. — Аз съм Владимир Талтош, от дома Джерег. Това е Камата на джерег. Мога ли да попитам към кого имам честта да се обърна?

— Можете — отвърна тя.

Изчаках. После се усмихнах.

— Та към кого имам честта да се обърна?

— Аз съм Сетра. — Бинго!

— Много съм слушал за вас от съименничката ви — рекох й.

— Несъмнено. Ако това беше всичко, което искахте да кажете, в момента просто съм заета.

— Разбирам — отвърнах учтиво. — Впрочем, ако можете да отделите няколко мига…

— Уважаеми източняко — каза тя, — в течение съм, че Сетра Лавоуд, по причини, които само тя си знае, предпочита да търпи присъствието ви, но аз вече не съм нейна чирачка, така че не виждам защо и аз трябва да го правя. Нямам никакво време за източняци, нямам време за джереги. Всичко това ясно ли ви е?

— Напълно. — Поклоних се още веднъж; Коути — също. Лойош й изсъска, докато им обръщахме гръб.

— Мила е, нали?

— Много — отвърна Коути.

В този момент Мороулан се появи, в компанията на Ноуратар. Беше облечена в черно и сребристо, цветовете на дома на Дракона. Погледнах Коути; лицето й беше безизразно. Приближихме ги, пробивайки си път през тълпата.

Ноуратар и Коути се спогледаха и не можах да разбера какво си размениха. Но след това се усмихнаха и Коути каза на глас:

— Цветовете ти отиват. Добре изглеждаш в тях.

— Благодаря — промълви Ноуратар. Забелязах, че на кутрето на дясната си ръка носи пръстен — глава на дракон с две червени очи.

Обърнах се към Мороулан.

— Официално ли е?

— Все още не — каза той. — Алийра говори с Драконовия съвет за провеждане на разследване. Може би ще отнеме още няколко дни.

Отново погледнах Ноуратар и Коути, които си приказваха на няколко крачки от нас. Мороулан си мълчеше. Да знаеш кога да си мълчиш е рядко умение за един мъж, още повече за аристократ, но Мороулан го притежаваше. Поклатих глава и се загледах в Коути. Първо, бях й се ядосал, след това й бях стоварил проблемите си; и то точно когато нейната партньорка от — колко? — поне пет години, всеки момент щеше да стане Господарка на дракони.

Богиньо-демон! Онова, което Коути бе преживяла като дете, сигурно много приличаше на моето, ако не беше и по-лошо. Приятелството й с Ноуратар трябваше да е било като моето с Лойош и сега тя виждаше края му. Богове, какъв безчувствен задник мога да съм, когато се пробвам!

И тогава я погледнах, отзад и отстрани. Всъщност досега не бях я поглеждал истински. Както може да ви увери всеки мъж поне с малко опит, външността няма абсолютно никакво значение, що се отнася до спането. Но Коути можеше да се нарече привлекателна по всички човешки стандарти. Ушите й бяха кръгли, ни най-малко заострени, и забележете, нямаше и следа от лицево окосмяване. (Противно на убеждението на някои драгари, само мъжките източняци имат мустаци — не знам защо.) Беше по-ниска от мен, но имаше дълги крака и това я правеше да изглежда по-висока. Тънко лице, почти като на ястреб, и пронизващи кафяви очи. Косата й беше черна, съвсем права, падаше под раменете. Явно й отделяше много внимание, защото блестеше на светлината и беше съвсем равно подрязана.

Гърдите й бяха малки, но стегнати. Кръстчето й — тънко. Задничето й също беше малко, а краката й — тънки, но мускулести. Повечето от това, разбирате, по-скоро си го спомнях, отколкото го виждах, но реших, че и на това ниво съм се справил доста добре. Малко грубо се изразих, предполагам, но…

Тя се извърна от Ноуратар и забеляза, че я гледам. Странно защо, това ме зарадва. Тръгна към мен и й протегнах лявата си ръка; тя я хвана и я стисна. Посегнах за контакт с нея и този път се получи по-лесно от предишния.

„Коути…“

„Всичко е наред, Владимир“.

В този момент Ноуратар се приближи до нас и каза:

— Искам да поговоря с вас, лорд Талтош.

— Наричайте ме Влад.

— Както желаете. Извини ни, Коути — каза тя и двамата минахме малко встрани.

Преди да е успяла да каже нещо, почнах аз:

— Ако сте намислили да ми дрънкате глупости от сорта на „да не си посмял да я нараниш“, откажете се.

Отвърна ми с усмивка:

— Познавате ме, изглежда. Но защо да се откажа? Не се шегувам. Ако я нараните ненужно, ще ви убия. Просто сметнах за редно да ви предупредя.

— Умният сокол крие ноктите си — казах аз, — и само калпавият убиец предупреждава жертвата си.

— Да ме ядосате ли се опитвате, Влад? Държа на Коути. Държа на нея толкова, че ще унищожа всеки, който й причини болка. Чувствам, че съм длъжна да ви го кажа, за да го избегнете.

— Колко мило от ваша страна! А вие самата? Не я ли наранихте повече, отколкото бих могъл аз?

За моя изненада, тя дори не се опита да се ядоса. Каза само:

— Може и така да изглежда, и знам, че съм я наранила, но не толкова тежко, колкото бихте могли да я нараните вие. Забелязах как ви гледа.

Свих рамене.

— Не разбирам какво значение има. Както вървят нещата, бездруго ще съм умрял до неделя-две.

Тя само кимна. Не изглеждаше, да речем, смазана от съчувствие.

— Ако наистина не искате да бъде наранена, можете да се опитате да ми помогнете да остана жив.

Тя се позасмя.

— Добър опит, Влад. Но знаете, че си имам стандарти.

Свих рамене и споменах нещо, което от известно време ми се въртеше в главата:

— Ако бях чул, че ви търси, щях да вложа всичко и да ви наема сам, и тогава нямаше да се забъркам в цялата тази каша.

— Онзи, който ни нае, нямаше нужда да ни търси — той знаеше къде да ни намери, така че не е имало как да го чуете.

— О! Де да имах и аз тази привилегия.

— Представа нямам как ни намери — малцина го знаят. Но все едно. Казах каквото исках и мисля, че разб…

Млъкна и погледна над рамото ми. Не се обърнах, просто по навик.

„Какво има, Лойош?“

„Кучката, дето я срещнахме преди малко. Факирката в шартрьоз или каквото е там“.

„Страхотно!“

— Мога ли да ви прекъсна? — чу се зад гърба ми.

Погледнах Ноуратар и повдигнах вежди. Тя кимна. Тогава се обърнах и рекох:

— Лейди Ноуратар е’Ланя, това е…

— Аз съм Магьосничката в зелено — каза Магьосничката в зелено. — И мога да се представя сама, източняко.

Въздъхнах.

— Защо имам чувството, че не съм желан тук? Все едно. — Поклоних се на Ноуратар, а Лойош изсъска на Магьосничката.

Докато се отдалечавах, Магьосничката казваше:

— Източняци! Много ще съм доволна, когато Сетра Младшата тръгне да ги трепе. А вие?

Чух Ноуратар да казва: „Едва ли“, с много хладен тон, след което, слава на боговете, престанах да ги чувам. И изведнъж се сетих нещо: Издирвах атира, замесен в заговора срещу Ноуратар. Магьосничката в зелено беше атира. Просто едно „може би“. Но трябваше да помисля как да го потвърдя или отхвърля.

Върнах се при Коути и казах:

— Нещо да ни задържа тук?

Тя ме погледна изненадано, но поклати глава.

— Дали да не си ходим? — попитах.

— Нямаше ли да проверяваш онзи списък?

— Този прием продължава двайсет и четири часа в денонощието, пет дни в неделята. Ще изчака.

Тя кимна. Поклоних се на Мороулан, излязохме през вратата и надолу до входа, без да се сбогуваме с никой друг. Един от магьосниците на Мороулан стоеше на прага. Накарах го да ни телепортира до жилището ми. Мисля, че когато пристигнахме, гаденето в стомаха ми не беше само заради телепорта.

Жилището ми по онова време се намираше над дюкяна на един майстор колар, на улица Гаршош, близо до пресечката с Медникарска. Беше просторно за парите си, тъй като беше таванско и наклоненият таван щеше да дразни някой драгар. Доходът ми, малко преди да започне историята с Ларис, ме караше да мисля дали да не го сменя с по-голямо, но толкова по-добре, че не го направих.

Седнахме на дивана. Прегърнах я през раменете и казах:

— Разкажи ми за себе си.

Тя го направи, но вас това не ви засяга. Ще кажа само, че се оказах прав в предположенията си за жизнения й опит.

Заговорихме за други неща и в един момент й показах мишената си в задната стая, така че да мога да мятам през коридора, от трийсет стъпки разстояние. Мишената между другото беше с форма на драконова глава. Тя реши, че е много ефектно.

Извадих шест ножа и четири от тях забих в лявото око на мишената.

— Добро хвърляне, Влад — каза тя. — Може ли да опитам?

— Разбира се.

Вкара пет ножа в лявото око, а шестия — само на косъм встрани.

— Разбирам, че трябва доста да се упражнявам — рекох.

Тя се усмихна. Прегърнах я.

„Влад“, каза някой.

„Какво, проклетите му дяволщини на Пропадите при Портата на смъртта иск… О, Мороулан!“

„Лош момент ли, Влад?“

„Можеше и да е по-лош. Казвай“.

„Току-що говорих с Алийра. Открила е имената на лиорнката и атирата, които са били включени в изследването на лейди Ноуратар. Също така, би могъл да уведомиш приятелката си Коути, че Драконовият съвет е постановил официално сканиране за утре, в шест следобед“.

„Добре. Ще й кажа. Кои са имената?“

„Лиорнката е била графиня Неоренти, атирата — баронеса Тиерелла“.

„Баронеса Тиерелла, а? Мороулан, възможно ли е баронеса Тиералла да е истинското име на Магьосничката в зелено?“

„Какво? Това са абсурди, Влад. Тя…“

„Сигурен ли си?“

„Напълно. Защо?“

„Няма значение. Току-що се лиших от хипотеза, която ми харесваше. Е, благодаря ти“.

„Няма защо. Желая ви приятна вечер и съжалявам, че не останахте повечко на приема ми“.

„Друг път, Мороулан“.

Предадох на Коути новината за Ноуратар, което развали настроението й, но какво можех да направя? Отидох до кухнята и донесох вино, после се свързах с Фентор.

„Да, милорд?“

„Домът Лиорн, графиня Неоренти. Домът Атира, баронеса Тиерелла. Живи ли са? Ако да, разбери къде живеят. Ако не, разбери как са умрели. Действай“.

„Да, милорд“.

Коути въздъхна.

— Приключих — побързах да я уверя. — Беше само…

— Не е за това — отвърна тя. — Просто съжалявам, че няма как да ти помогна с Ларис. Но всичката информация, която имам, дойде от него и не мога да ти я кажа, дори да е полезна.

— Разбирам. Трябва да разчиташ на себе си.

Тя кимна.

— Толкова лесни изглеждаха нещата, само допреди една неделя. Искам да кажа, бях щастлива… предполагам. Чувствахме се сигурни. Причините ми да искам да убивам драгари са същите като твоите, а Ноуратар — ами, тя просто мразеше всичко. Освен мен, предполагам. — Отново сложих ръка на рамото й. — Но сега… е, щастлива съм, че получава каквото иска, въпреки че е успяла да се самоубеди, че вече не го иска, но аз… — Сви рамене.

— Знам — промълвих. А сега искате ли да чуете нещо безумно? Искаше ми се ужасно да кажа нещо като: „Надявам се, че ще мога да я заместя“, или може би: „Аз ще съм с теб“, или дори: „Обичам те, Коути“. Но не можех. Защо ли? Защото, доколкото можех да преценя, скоро щях да съм мъртъв. Ларис продължаваше да ме дебне, все още разполагаше с повече ресурси от мен и най-важното — знаеше къде да ме намери, а аз не знаех къде да го намеря. Така че, при създалите се обстоятелства, можех ли да направя нещо, с което още повече да я привържа към мен? Беше лудост. Поклатих глава и не отворих уста.

Погледнах я и забелязах, че гледа над рамото ми и кима лекичко.

„Лойош?“

„Кажи, шефе“.

„Какво й говориш, по дяволите?“

„Това, което щеше да й кажеш сам, ако имаше мозък колкото на един тъп дзур“.

Посегнах да го сграбча за гушата, но той отхвърча на перваза. Станах, изръмжах и усетих докосване по ръката.

— Владимир — каза тя кротко, — хайде да си лягаме.

Е, между това да откъснеш врата на един нагъл, хлевоуст джерег-всезнайко и да правиш любов с най-красивата жена на света… Искам да кажа, изборът не беше много труден.

13.

„Е, а какво да направя според теб? Да го целуна?“

„Милорд?“

„Да, Фентор?“ Събудих се напълно и придърпах Коути към себе си.

„Издирих графиня Неоренти“.

„Браво, Фентор. Доволен съм. А атирата?“

„Милорд, сигурен ли сте за името й? Баронеса Тиерелла?“

„Така мисля. Бих могъл да проверя пак. Защо? Не можа ли да я намериш?“

„Прерових всички записки възможно най-старателно, милорд. В дома Атира никога не е съществувала особа с име «Тиерелла». Нито баронеса, нито каквото и да е“.

Въздъхнах. Защо, Вийра проклета, животът трябва да е толкова сложен?

„Добре, Фентор. Ще помисля за това утре. Сега поспи малко“.

„Благодаря, милорд“.

Контактът се прекъсна. Коути се беше събудила, сгушена до мен.

— Какво става, Владимир?

— Нова неприятност. Да го забравим засега.

— Ммммм.

„Лойош“.

„Кажи, шефе?“

„Опростен си условно“.

„Да бе, знам“.

След няколко кратки, щастливи часове вече се бяхме събудили и във форма. Коути предложи да ми купи закуска и приех. Преди да излезем, тя обиколи из стаите и огледа разните джунджурии. Подхвърли нещо за евтиния дубликат на скъпа скица на Катана на Дзур планина, изсмя се добродушно на жалката имитация на източняшки кристал и щеше да продължи така целия ден, ако не бях казал:

— Кажи ми, като решиш да приключиш с огледа. Огладнявам вече.

— Мм? О, извинявай. — Огледа отново жилището. — Просто изведнъж се почувствах като у дома си.

Буца заседна на гърлото ми, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към вратата.

— Къде ще ядем? Владимир?

— Какво? О, все едно. Има едно хубаво място няколко врати по-нагоре, с чисто сребро и за клавата няма да ти трябва лъжица.

— Добре звучи.

Лойош се настани на рамото ми и тръгнахме по улицата. Беше някъде четири часа след съмване и някои заведения вече бяха отворени, но движението по улицата беше оскъдно. Влязохме в „При Цедик“ и Коути ми купи две мазни наденички, с топъл хляб и подходящо количество клава. Същото донесе и за себе си.

— Току-що се сетих, че все още не съм ти готвил — казах.

— Аз пък се чудех кога ще ти остане време. — Усмихна ми се.

— Знаеш, че мога да готвя? — Тя продължи да се храни. — Знаеш ли, ще трябва да поработя над биографията ти. Просто за да сме квит.

— Повечето ти го разказах снощи, Владимир.

— Не се брои — изсумтях. — Не е същото.

По средата на яденето проверих часа и реших, че е време да свърша малко работа.

— Извини ме — казах на Коути.

„Мороулан…“

„Да, Влад?“

„Онази атира, дето ми я даде, не е“.

„Моля?“

„Не е атира“.

„А каква е?“

„Доколкото знам, тя не съществува“.

Последва пауза. „Ще го проверя и ще те уведомя за резултати“.

„Добре“.

Въздъхнах и останалата част от закуската мина в мълчание. Не се задържахме много, защото да си в публично заведение без охрана може да е опасно. Достатъчно беше някой сервитьор, който знае какво става, да съобщи на хората на Ларис и щяха да пратят някой да ме закове. Коути го разбираше, затова не възрази, когато я подканих да ставаме.

Всъщност разбираше го толкова добре, че излезе от ресторанта пред мен просто за да се увери, че никой не ме дебне. Лойош направи същото.

„Шефе, задръж!“ И…

— Владимир!

И за първи път в живота си замръзнах, в пълна криза. Защо ли? Защото всичките ми инстинкти и тренировка ми диктуваха да залегна и да се дръпна от вратата, но разумът ми подсказваше, че Коути е сама срещу убиец.

Стоях там като пълен идиот, а Коути изхвърча навън и тогава видях някого пред себе си — стискаше магьоснически жезъл. Замахнах и Маготрепача падна в ръката ми преди да съм разбрал какво правя. Усетих тръпка нагоре по ръката и разбрах, че съм прихванал нещо. Видях го, че изруга, но преди да успее да направи още нещо, от врата му щръкна дръжката на кама. С каквото и да се занимаваше Коути в този момент, явно й беше останало време да държи вратата под око. Изхлузих се навън, извадих стилета и успях да пусна псионично „Помощ!“ до Крейгар. И тогава видях още трима!

Единият ревеше и се мъчеше да отпъди Лойош, другият се дуелираше меч срещу меч с Коути. Третият ме забеляза и ръката му замахна. Скочих на земята към него и се превъртях (трябва да ви кажа, че никак не е лесно с рапира на кръста), и онова, което хвърли по мен, не улучи. Изритах с крака, но той отскочи. В лявата му ръка имаше нож за мятане. Надявах се да не уцели някоя от виталните ми точки.

После ножът падна от ръката му и в китката му разцъфна кама. Възползвах се от възможността да скоча на крака и да му направя онова, което се канеше да направи на мен. Смятах, че сърцето му е достатъчно витална точка. Познах.

Бързо погледнах към Коути и се уверих, че се справя добре със своя „човек“, който явно не беше свикнал на фехтовка с противник, откриващ само едната си страна. Извадих рапирата си и направих две крачки към онзи, с когото се биеше Лойош. Той замахна към него за последно, обърна се срещу мен, надигна меча си и върхът на рапирата ми се заби в лявото му око. Обърнах се към Коути. Тя почистваше оръжието си.

— Да се разкарваме, бойци — казах, след като Лойош кацна на рамото ми.

— Добра идея. Можеш ли да телепортираш?

— Не и когато съм възбуден. Ти?

— Не.

— Ами да повървим тогава. До кантората ми.

Коути допочисти оръжието си. Върнахме се в „При Цедик“, излязохме през задната врата и закрачихме небрежно към кантората. Ако бяхме тръгнали бързо, щяхме да привлечем още повече внимание, но не знам дали има нещо по-трудно на този свят от това да се мъчиш да крачиш небрежно, когато сърцето ти препуска в галоп и адреналинът пулсира в системата ти. Треперех като текла и съзнанието, че това ме прави още по-уязвима жертва, никак не ми помагаше.

Бяхме изминали по-малко от едно каре към кантората, когато се появиха нови четирима джереги… Светулката, Н’аал, Шоен и Пръчките.

— Добро утро, господа — измърморих. Всички ме поздравиха. Въздържах се да кажа на Н’аал, че изглежда добре, защото можеше да си помисли, че му се подигравам. Но нямаше вид на обиден.

Върнахме се в кантората без инциденти. Затворих се сам и най-сетне избълвах закуската. Все едно, не беше чак толкова вкусна.

Познавал съм драгари — и казвам „познавал съм“, а не просто да съм чувал за тях — които могат да се нахранят, да излязат и да се забършат ужасно близо до смъртта, след което да се върнат вкъщи и да се нахранят отново. Можеш да се срещнеш с някой от тези смешници час по късно и да го попиташ дали му се е случило нещо интересно напоследък, а той ще свие рамене и ще каже: „А, нищо особено“.

Не знам дали се възхищавам на тези типове, или просто ги съжалявам, но съм сигурен, че не съм като тях. Имам най-разнообразни реакции след всеки случай, в който за малко съм щял да загина, и никоя от тях не е с положителен знак. Особено лошо е, когато дойде в резултат на опит за покушение, защото подобни опити по природа са неочаквани.

Но реакциите ми, както казах, са различни. Понякога ставам параноичен за няколко часа или дни, друг път ставам агресивен и войнствен. Този път поседях кротко зад бюрото си. Дълго. Бях потресен и уплашен. Гледката с онези четиримата — четирима! — непрекъснато се въртеше в ума ми.

Определено трябваше да предприема нещо с това типче Ларис.

„Време е да се раздвижим, шефе“.

„А?“

„Седиш там вече близо два часа. Айде стига“.

„Не е възможно да е било толкова дълго“.

„Хм“.

Забелязах, че Коути е в стаята и ме чака.

— От колко време си тук?

— Около два часа.

— Не е възможно… да не си говорила с Лойош? Все едно. — Вдишах няколко пъти дълбоко. — Съжалявам. Не съм свикнал с това.

— Трябваше да си свикнал вече — сухо отбеляза тя.

— Мда. Приемам го като утеха. Колко души познаваш, които са оцелели…

— Да, Влад? Кажи?

Поседях и този път наистина помислих много дълго. След което повторих въпроса, този път с не толкова риторичен тон.

— Колко души познаваш, които са оцелели дори след две покушения, да не говорим за три?

Тя поклати глава.

— Адски малко са тези, които оцеляват след първото. Не мисля, че съм чувала за някой, който е оцелявал след две. Колкото до трите… сериозно постижение, Владимир.

— Нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, Коути, аз съм добър и го знам. И също така имам късмет. Но не съм чак толкова добър и нямам чак толкова късмет. Това докъде ни води?

— Че убийците са били некомпетентни ли? — каза тя и повдигна вежди.

Забелязах го и повдигнах една.

— Ти такава ли си?

— Не.

— И докъде ни води това?

— Предавам се. Кажи.

— Че опитите не са били истински.

— Какво?

— А ако Ларис не се е опитвал да ме убие?

— Това е абсурдно.

— Съгласен съм. Но също толкова абсурдно е оцеляването ми след три покушения.

— Е, да, но…

— Да помислим малко над това, става ли?

— Как мога да мисля за това? По дяволите, едното го направих аз самата.

— Знам. Добре, да започнем с теб тогава. Вие всъщност да ме убиете ли бяхте наети, или ви поръчаха да го направите така, че да изглежда, че се опитвате да ме убиете?

— Защо в името на Драгара ще…

— Не се измъквай от темата, моля. Кое от двете?

— Бяхме наети да те убием, по дяволите!

— Това ще се приеме в съда, знаеш ли. Все едно — побързах да добавя, след като видях, че започва да се изчервява. — Казваш, че сте били наети, за да ме убиете. Да допуснем, че ти поръчват само да го направиш така, че да изглежда добре. Как…

— Не бих приела. И да ме убият ли?

— Това го прескочи засега. Просто да предположим. Как би се справила с въпросите, които ти задавам, ако поръчката е била да ме накарате да мисля, че Ларис иска да ме убие?

— Аз… — Тя млъкна и ме погледна объркано.

— Точно така. Щеше да ми отговориш точно както ми отговори.

— Владимир — бавно каза тя, — наистина ли мислиш, че случаят е такъв?

— Ъъъ… не точно. Но съм длъжен да допусна тази възможност, нали?

— Предполагам. Но до какво те води това?

— Означава, че засега мога да забравя за теб и Ноуратар.

— Все още не си ми казал защо той би искал да направи това?

— Знам. Да прескочим и това. Да вземем опита за покушение пред кантората. Разправях ти за него, нали?

— Да.

— Така. Значи, измъкнах се, защото съм бърз, точен и най-вече защото Лойош ме предупреди навреме и се погрижи за единия, за да съм свободен да се справя с другия.

„Чудех се дали ще си го спомниш, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Сега — продължих, — как е възможно Ларис и следователно онзи, когото той е наел, да не знае за Лойош?

— Ами, знаел е, разбира се… точно затова е изпратил двама убийци.

— Но са го подценили, така ли?

— Ами… извинявай, Лойош… но срещу Ноуратар и мен той не се справи чак толкова добре. Освен това ти си реагирал по-добре и по-бързо, отколкото Ларис можел да очаква. Както вече ти казах, Владимир, имаш талант да караш хората да те подценяват.

— Може би. Или може би е възложил работата на двойка некомпетентни с надеждата, че ще я издънят.

— Това е абсурд. Не би могъл да им каже да я издънят, това би било самоубийство. И не би могъл да знае, че ще се провалят. Доколкото разбирам, за малко са щели да те оправят.

— И може би, дори да бяха, нямаше да го направят трайно. Не можем да ги попитаме. Което впрочем ми напомня нещо — на вас също може да са поръчали да не е трайно. Така ли беше?

— Не.

— Окей. Прескачаме и това. Може би е смятал, че ще оцелея, а ако не — че ще бъда пресъживен.

— Но все още не си казал защо.

— Почакай малко. Сега, за днес.

— Тъкмо се чудех кога ще стигнеш до това. Видя ли какво хвърли оня по тебе?

— Магьосникът ли?

— Не, другият.

— Не. Какво беше?

— Двойка ножове за мятане, големи и с тънки остриета. И бяха нацелени точно в главата ти.

— Но аз залегнах.

— О, стига, Влад! Как би могъл да знае, че ще реагираш толкова бързо?

— Защото ме знае — проучил ме е. Портата на смъртта, Коути. Аз бих направил точно това — винаги съм се стараел да го направя колкото може по-добре.

— Трудно ми е да…

— Добре, само за минутка. — Изревах към вратата… — Мелестав! Прати Крейгар при мен.

— Окей, шефе.

Коути ме погледна заинтригувано, но й вдигнах пръст да изчака, Крейгар влезе. Спря се, хвърли поглед на Коути и ме изгледа.

— Тази дама — уведомих го — е Камата на джерег. — Погледнах я питащо.

— Защо не? — каза тя. — Все едно, вече е без значение.

— Така. Освен това е известна като Коути. Коути, това е Крейгар, моят помощник.

— Това ли съм аз? — учуди се той. — Не знаех.

— Седни. — Той седна. — Така. Крейгар, ти си Ларис.

— Аз съм Ларис. Аз съм Ларис? Току-що каза, че съм твоят помощник.

— Млъкни. Ти си Ларис. Съобщават ти, че седя в един ресторант. Какво правиш?

— Ъъъ… пращам веднага убиец.

— „Убиец“? Не четирима?

— Четирима ли? Защо да ти пращам четирима? Ларис иска да те убие, не да ти отдава имперски почести. С четирима убийци имаш трима свидетели на случката. Ще ти прати някой добър. Има много „работници“, които ще те свършат без проблем, стига да знаят къде седиш в ресторанта. Ако не може да намери добър, ще прати двама. Но не четирима.

Кимнах и погледнах Коути.

— Стилът на „работата“ ви с Ноуратар ви пази от контакти с много джереги. Но Крейгар е прав.

— Това ли е станало, шефе? — попита Крейгар учудено.

— Ще ти обясня по-късно. Сега, да предположим, че не разполагаш с един, който ще се оправи, или с двама. Все едно по каква причина, решаваш да изпратиш четирима. Какво им казваш да направят?

Той помисли за миг.

— Зная ли къде точно седиш и какво е разположението вътре?

— Онзи, който ти е съобщил, ти е описал и това, а ако не е, свързал си се с него и си го разпитал.

— Добре. Тогава им описвам всичко и им казвам: „Влизате вътре и го оправяте“.

— Няма да им кажеш да изчакат отвън?

Той поклати глава и ме погледна още по-объркано отпреди.

— Защо ще ти давам възможност да си станал и в движение? Ако си седиш…

— Да — каза изведнъж Коути. — Когато излязох навън, те просто си стояха така, чакаха. Това ме озадачи, но чак сега си давам сметка. Прав си.

Кимнах.

— Което означава, че или Ларис, или лакеят му, е пълен смотаняк, или… това е всичко засега, Крейгар.

— Ъъъ… добре. Е, надявам се, че помогнах. — Той поклати глава и излезе.

— Или — продължих към Коути, — в края на краищата той всъщност не се е опитвал да ме убие.

— Ако се опитва да те подведе — каза тя, — нямаше ли да го направи по-добре? В края на краищата ти се досети. Ако ще използваш успеха или провала, за да докажеш намерение…

— Ако следваме тази логика, то тогава от мен се очаква да се досетя, че е само блъф, нали? Хайде стига, мила. Не сме йенди все пак.

— Добре. Но все още не си казал защо ще иска само да блъфира.

— Точно това е хитрото — признах аз.

Тя изсумтя.

Вдигнах ръка.

— Казах само, че е хитро — не че аз не съм по-хитър. Очевидната причини той да не ме убива е, че иска да остана жив.

— Вярно — каза тя. — Гениално.

— Така. А каква може да е причината да иска да остана жив?

— Ами, знам поне една основателна причина, но не мисля, че си неговият тип.

Пратих й въздушна целувка и заорах напред.

— Значи съществуват няколко възможни причини, поради които той би могъл да иска да остана жив. Ако някоя…

— Кажи една.

— Ще се върна на това след малко. Ако някоя от тях е вярна, то тогава той може би се надява, че ме е подплашил достатъчно, за да се разберем. Може да получим вест от него всеки момент, да ме попита дали приемам условията му. Ако получа, отговорът ми ще зависи от това, дали ще мога да отгатна какво цели, за да разбера доколко иска да ме остави жив. Схвана ли?

Тя поклати глава.

— Сигурен ли си, че не си отчасти йенди? Все едно. Продължавай.

— Така. Сега, колкото до причините, поради които може да ме иска жив, първото, което ми идва наум, е… може да не му харесва нещо, което ще се случи след като умра. Е, значи… какво става, след като умра?

— Убивам го — каза Коути.

— Една възм… Какво каза?

— Убивам го.

Преглътнах.

— Е — каза тя сърдито, ноздрите й се бяха разширили, — а какво да направя според теб? Да го целуна?

— А… Извинявай. Не разбрах…

— Продължавай.

— Възможно ли е той да знае това?

Тя ме погледна объркано.

— Не мисля.

Което моментално ме подсети за нещо. „Лойош, възможно ли е някой да има…?“

„Не, шефе. Не се тревожи за това“.

„Сигурен ли си? Любовни магии…“

„Сигурен съм, шефе“.

„Добре. Благодаря ти“.

Поклатих глава.

— Добре, това, което щях да кажа, е, че някои от моите приятели, тоест старите ми приятели, могат да скочат срещу него. Не Алийра, тя е Драконовата наследничка и Драконовия съвет ще получи лиорн, ако започне да трепе джереги — но Мороулан може да подгони Ларис и Сетра може би също. Ларис би могъл да се притеснява от това. Но ако е така, защо тогава започна войната? Може би е разбрал за приятелите ми едва когато е било много късно да отстъпи.

— Доста дълга верига от предположения, Владимир.

— Знам, но всичко това е една наистина много дълга верига от предположения. Както и да е, другата възможност е да е започвал войната, знаейки за всичко това, но въпреки всичко е имал някаква друга причина да я започне и се надява да се домогне до нещо, без да му се налага да ме убива.

— Каква причина?

— За какво е войната?

— За територия.

— Правилно. Да допуснем, че има някакъв особен район, до който се домогва. Може би там има нещо скрито, нещо важно. — Не изглеждаше убедена. Продължих: — Видя ли фасадата на тази ограда? Нападнаха ни тук. Тогава не ми хрумна нищо, но може би кантората ми клечи върху нещо много важно.

— О, я стига! Това вече е толкова напосоки, че не мога да го повярвам.

— Добре — отстъпих аз. — Не твърдя, че съм улучил точно в центъра, искам само да ти покажа, че има възможности.

Тя ми отвърна с гримаса.

— Няма да ме убедиш. Всичко това се основава на предположението, че двете с Ноуратар сме част от измамата. Вероятно не мога да ти докажа, че не сме, но аз знам, че не сме, така че няма да ме убедиш.

Въздъхнах.

— Е, аз също не съм убеден, че сте.

— Ами тогава докъде те води теорията ти?

Помислих малко. След което:

„Крейгар?“

„Да, Влад?“

„Помниш ли онзи кръчмар, дето ни предупреди?“

„Разбира се“.

„Каза ми, че той е чул, когато го уговаряли… знаеш ли дали е чул някой действително да говори с убийците?“

„Да, чул е. Каза, че лакеят се обърнал към тях по име. Така разбрах с кои ще си имаме работа“.

„Разбирам. Когато ходи да се видиш с него, каза, че бил… как се изрази? «Изненадан и неподготвен». Така. Можеш ли сега да предположиш от какво беше уплашен повече… от самия теб или от това, че ще го видят с теб?“

„Много е изчанчено, Влад“.

„Ти също, Крейгар. Опитай се“.

Последва пауза.

„Първото ми усещане беше, че се бои лично от мен, но не виждам…“

„Благодаря“.

Отново се обърнах към Коути.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде беше уговорено това?

— А?

— Вече призна, че сте били наети, за да ме убиете. Искам само да знам къде е било уговорено.

Тя ме изгледа продължително.

— Защо? Какво общо може да има това с…

— Ако подозренията ми се потвърдят, ще ти кажа. Ако не, пак ще ти го кажа. Е, къде беше уговорено?

— В един ресторант в района на Ларис. Знаеш, че повече подробности не мога да…

— Кой етаж?

— А?

— Кой етаж?

Тя ме погледна скептично.

— На първия.

— Добре. И е ресторант, не е кръчма. Така. И не сте го обсъждали лично с него, нали?

— Естествено, че не.

— Така че дори не сте знаели от кого идва поръчката?

— Ами… не изрично, да речем. Но предположих… — Тя спря посред изречението и се ококори. — Тогава кой…

— По-късно. Ще стигнем и до това. Не е каквото мислиш… поне така мисля. Един момент.

Тя кимна.

„Крейгар!“

„Да, Влад?“

„Нашия приятел кръчмаря — искам го мъртъв“.

„Но, шефе, той…“

„Млък. Финализирай го“.

„Както кажеш, Влад“.

„Точно така. Както аз кажа“. Помислих малко. „Поръчай го на Шоен — надежден е“.

„Добре“.

Това му е лошото, като си нямаш „лакеи“… трябва сам да вършиш всичката мръсна работа.

14.

„Лорд Мороулан, длъжна съм да настоя“.

Отпуснах се в стола.

— Следващият въпрос — казах — е защо са… Коути? Какво има?

Тя ме гледаше втренчено, с присвити очи.

— Той ни е подвел. Или някой друг.

— Хм. Права си. Толкова се бях увлякъл в собствения си проблем, че не го погледнах откъм твоята страна.

— Ти каза, че греша преди малко, когато ми хрумна, че го е направил някой друг. Защо?

— Получихме информацията от един от хората на Ларис. Това означава, че трябва да е замесен.

— Така е. Значи е бил той.

— Но защо, Коути? Защо иска да си мисля, че иска да ме убие?

— Ще ти задам друг въпрос — каза тя. — Защо ще използва нас?

— Е, бяхте доста убедителни.

— Предполагам. Когато кажа на Ноуратар за това… — Млъкна и на лицето й се появи странно изражение.

— Какво има?

— Не мога да кажа на Ноуратар за това, Владимир. Сега тя е Драконовата наследничка, или скоро ще стане. Ако бъде въвлечена в джерегските свади в този момент, ще изгуби положението си. Не мога да й причиня това. Съжалявам, че й казах за предишното покушение над теб.

— Мммм.

— Така че оставаме двамата. Ще намерим това копеле и…

— Как? Той е изчезнал. Защитил се е срещу магическо проследяване и дори срещу вещерство. Знам, проверих го.

— Ще измислим начин, Владимир. Все някак.

— Но защо? Какво цели?

Тя сви рамене, извади една кама и започна да си я премята. Затаих дъх и я зяпнах за миг. Все едно че беше женският ми вариант…

— Добре — продължих, — кои са аномалиите тук? Първо, наемането на екип от убийци с реномето, което имате двете с Ноуратар, само за да изиграе блъф. Второ, извършва го по такъв начин, че вие двете го разбирате и въпреки това все още сте живи. Трябва да е знаел, че няма да останете доволни от това и…

— Не — прекъсна ме Коути. — Единствената причина да съм жива е, че Ноуратар отказа да говори с Алийра, освен ако тя не ме пресъживи. А единствената причина Ноуратар да е жива е, че Алийра беше убедена, че тя е Господарка на дракони, и иска да чуе историята й. — Изкикоти се. — Ноуратар обаче не желае да говори с нея.

— Разбирам — промълвих. — Не го знаех. Е, добре, ако това е бил планът му, напълно е възможно той да е разчитал, че вие двете ще… Ами точно така!

— Кое?

— Момент. Нали? Не, това също не изглежда логично. Защо…

— Кое, Влад?

— Ами, какво ще кажеш, ако целта е била да убие теб и Ноуратар? Но е нелогично.

Тя помисли малко.

— Съгласна съм; нелогично е. Има други начини да бъдем убити. И защо ще продължава с блъфа, след като се е провалил?

— Съгласен съм, но… възможно ли е Ларис да е знаел за миналото на Ноуратар?

— Не виждам как. Предполагам, че е възможно, но защо ще го интересува?

— Не знам. Но виж… тази част, че двете с Ноуратар все още сте живи, съвсем спокойно може да е пропуск. Така че единственото, което е трябвало да бъде постигнато дотук, е смъртта на вас двете. Значи, от двете ви най-логично е някой да е искал да бъде убита Ноуратар и това вероятно има нещо общо с потеклото й. Какво ще стане, ако допуснем, че това е случаят, и тръгнем оттук? Докъде ни води това?

— Все още не обяснява войната срещу теб. Защо просто не я убие? Или ако държи да е по-засукано — да ни възложи поръчката с убийството ти и да наеме някой друг, който да ни издебне там?

Кимнах и признах:

— Тук има нещо повече, отколкото мога да разбера. Но поне се сещам за лицето, с което искаме да поговорим по въпроса.

— Кой?

— Кой Господар на дракони познаваш, който да е най-заинтересован точно сега кой е наследникът? Кой би могъл да нагласи всичко това, само за да бъде убита Ноуратар, след това пресъживена, след което да стане Драконовата наследничка? И примерно да нагласи покушения над живота ми само за да изглеждат нещата по-добре? Кой е този, който най-много иска да има нов наследник за трона?

Тя кимна и каза:

— Алийра.

— Ще уредя телепорта — казах аз.

Двамата с Коути се подпряхме един на друг за опора. Стояхме сред двора на Черен замък, който дрейфуваше над някакво селце на двеста мили североизточно от Адриланка. Върхът на Дзур планина се мяркаше някъде на изток, което беше по-приятна гледка, отколкото надолу.

— Гади ми се — подхвърлих небрежно.

Коути кимна.

„Двама дрейфали, двама драйфали“.

„Млъкни, Лойош“.

Коути се изсмя. Погледнах я рязко.

„Лойош, това и на нея ли го каза?“

„Що, не трябваше ли?“

„Изобщо не трябваше да го казваш. Но не това имах предвид. Просто е… интересно“.

Междувременно стомасите ни малко се успокоиха. Пристъпихме към портите. Те се отвориха и разкриха широкия коридор и лейди Тилдра. Тя ни засипа с комплименти, покрай които разбрахме, че Алийра е с Мороулан в библиотеката. Казах й, че можем да се оправим и сами. Качихме се по стълбите, без да спираме — така правех обикновено, — за да разгледаме произведенията на изкуството, и почуках учтиво на вратата.

— Влез — каза Мороулан.

Влязохме и можах да преценя по лицата им, че става нещо забележително… не се караха за нищо.

— Да не е болен някой от вас? — попитах притеснено.

— Не — отвърна Мороулан. — Защо питаш?

— Все едно. Трябва да поговоря с теб, Алийра. Мороулан, това вероятно засяга и теб, така че няма да е зле да го чуеш.

— Ами, седнете тогава — покани ни той. — Вино?

— Ако обичаш. — Погледнах Коути и тя кимна. — За двама. Къде е Ноуратар?

— Проучват я — каза Алийра.

— О! Толкова по-добре.

Едната вежда на Алийра подскочи.

— Тя не трябва ли да чуе това?

— Не. Поне засега.

Седнахме. Появи се слугата с виното. Мороулан предпочита пенливите вина, аз обаче ги смятам за отвратителни. И тъй като знаеше това, ми донесоха сухо бяло, добре охладено. Вдигнах чашата за „наздраве“, отпих и оставих езика ми да се наслади, докато се мъчех да измисля като как точно да кажа на Алийра това, което трябваше да й кажа, и как да разбера от нея това, което исках да разбера.

След като чакането й омръзна, тя ме подкани…

— Е, Влад?

Въздъхнах и изломотих колкото можах цялата история с опитите за убийство, без да навлизам в повече подробности от необходимото и без изобщо да казвам, че Коути е признала, че се е опитала да ме убие. Не че Алийра не го знаеше, но някои навици трудно се променят.

Докато говорех, Алийра и Мороулан се стегнаха още повече. От време на време се споглеждаха. Завърших с това, че не виждам причина Ларис да иска Ноуратар да умре, но че не мога да обясня нещата другояче. Случайно да имат някакви идеи?

— Не — каза Алийра. — Но няма значение. И колкото по-рано го спипам, толкова по-малко значение ще има.

Мороулан се окашля учтиво.

— Бих те посъветвал, скъпа братовчедке, да изчакаш поне докато се потвърди положението на лейди Ноуратар. Наследничката в момента си ти, а съветът едва ли би одобрил намесата на дракони в работите на джерег.

— И какво? — сопна се тя. — Какво ще ми направят? Ще решат, че съм негодна за императрица? Нека! Освен това Ноуратар със сигурност ще бъде утвърдена.

— Едва ли — каза Мороулан. — Има дълга биография, свързана с джерегите.

— Напълно оправдана, при дадените обстоятелства.

— И въпреки това…

— Въпреки това, не ме интересува. Ще го намеря аз тоя джерег и ще му покажа Меча на Кийрон. Не бих имала нищо против да ми помогнеш. Преченето ще е грешка.

Стана и го изгледа предизвикателно.

— Е?

Обърнах се към Коути и й казах съвсем спокойно:

— Не се притеснявай; правят го непрекъснато. — Тя се изкиска. Алийра и Мороулан с нищо не показаха, че са ме чули. Мороулан въздъхна.

— Алийра, хайде седни. Това са глупости. Моля те само да изчакаш ден-два, докато разберем резултатите от решението на съвета за лейди Ноуратар. Ако тя не стане Наследничка, ще го обсъдим. С това бързане не печелиш нищо. Няма как да го намериш.

Тя го изгледа още по-гневно, но седна.

— Добре, но само два дни. Най-много! След това го убивам.

— Аз ще ти помогна — каза Коути.

Алийра понечи да възрази, но Коути я прекъсна.

— Добре, добре. Забравяте, че съм работила с драгари и преди. Всъщност нямам нищо против.

Двамата с Коути с удоволствие приехме гостоприемството на Мороулан под формата на скромен, но вкусен обяд. След което се извиних и се върнах в празната вече библиотека, за да поразсъждавам.

Цялата тази работа с Ноуратар, реших, добре, но с нищо не ми помагаше да намеря Ларис или най-малкото да го разкарам от гърба си. Коути и Алийра можеха да приказват колкото искат как щели да го убият, но не можеха да го намерят повече от мен, дори Алийра да казваше истината. А да чакам не можех да си позволя. Ако продължаваше така, щях да съм извън играта до някоя и друга неделя, най-много.

Хрумна ми, че бих могъл да му пратя писмо с предложение за примирие, но нямаше да го приеме. Пък и като си спомних трупа на Нийлар сред отломките на дюкяна му и годините, през които бях работил с Темек и с Варг, разбрах, че и това не мога да направя.

Което ме върна на въпроса как да спипам Ларис, което пък ме върна към големия въпрос… кой беше действал с Барит малко преди да умре? Дали въпросното лице е покровителят на Ларис? Как се връзва това с историята с Ноуратар? Алийра ли беше? Ако не — кой? И как да го разбера със сигурност?

Бях стигнал до тази точка, когато Коути, Мороулан и Алийра влязоха. Още преди да са успели да седнат, казах:

— Мороулан, ти разбра ли нещо за онази атира? — Докато задавах въпроса, се постарах държа Алийра под око, но лицето й не издаде нищо.

— Не. Сетра го проучва. Нещо конкретно ли искаш да знаеш?

— Да. Ти каза, че атира обикновено биват препоръчвани от някого… можеш ли да разбереш кой е препоръчал онази, която са използвали в предишното изследване на Ноуратар?

Той кимна.

— Разбирам защо питаш. Трябва да допуснем, че въпросната атира е това, което вие наричате „менте“, и който я е предложил, вероятно го е знаел. Много добре, ще видя какво мога да разбера. Но се съмнявам, че е записано, а едва ли някой ще го помни.

— Освен този, който го е направил, разбира се. Хм. Възможно ли е да съставим списък на всички, които са могли да направят предложението?

Мороулан ме погледна изненадано.

— Ами… да, би трябвало да е възможно. Ще се погрижа веднага.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Доколко ще помогне това, Влад? — попита Алийра, след като Мороулан излезе.

— Не знам — отвърнах предпазливо. — В такова нещо е трудно да се каже кой е измамил преднамерено, кой — непреднамерено и кой стои зад всичко. Но ако успеем да разберем кой е внесъл препоръката, това поне ще е някакво начало.

Тя кимна и попита:

— А за лиорнката?

— За нея не съм говорил още. Но виж: доколкото разбрах, лиорнката е била там само за да се увери, че всички предписания са изпълнени. Да потвърди, че са. Няма причина да не е била включена от същия, който е подвел Сетра Младшата за резултата от първото изследване.

— Така е.

— Така че от замесените имаме… Сетра Младшата, която е била подведена или замесена; лиорнката, която е била подведена или замесена; Барит, който е бил подведен или замесен, и след това убит; и някоя, която се представя за атира, или атира, представяща се под лъжливо име.

— С други думи, нямаме нищо.

— Точно така. Трябва да разберем коя е била въпросната „атира“: тя е единственият ключ към всичко, което стои отзад — стига самата тя да не стои отзад.

— Добре, Влад, но нали имаме името на лиорнската благородничка? Защо не попитаме нея? Тя вероятно ще си спомни, или най-малкото ще си е записала — лиорните записват всичко.

— Виж, това е идея — отвърнах. И помислих бързо. Какво би направила Алийра, ако… — Но лиорните не обичат да говорят с джереги — казах. — Има ли възможност ти да го разбереш вместо мен?

— Как се казва и къде живее?

Казах й.

— Ще ти я намеря — обеща тя.

— Благодаря.

Поклони се на двама ни с Коути и излезе.

— Защо го направи това, Влад?

— За да видя какво ще направи Алийра. Ако излезе, че лиорнката наскоро е умряла, ще имаме отговор. Ако не, ще видим какво Алийра казва, че й е казала лиорнката. — Въздъхнах и се отпуснах да помисля. Коути дойде зад мен и почна да разтрива раменете ми. Посегнах с две ръце и хванах нейните. Тя се наведе над главата ми и ме зацелува отгоре надолу, избутвайки Лойош.

„Вие двамата сте ужасни!“

„Тихо. Зает съм“.

На вратата се почука. Въздъхнахме и Коути се изправи.

— Влез — извиках.

Ноуратар влезе. Беше мъртвешки бледа. Скочих веднага и погледнах към Коути — очите й се бяха приковали в тези на Ноуратар.

— Изследването показа, че не сте дракон — предположих на глас.

— Грешите — каза тя.

— Какво е станало тогава?

— Утвърдена съм за Господарка на дракони… но не за Наследничка.

— О. Извинявайте. Ако двете искате да…

— Не е това — сряза ме тя. — Те искат да ме „наблюдават“ известно време, преди да ме направят Наследничка. Трябва да служа временно в Гвардията, за да се „докажа“. Сякаш горя от желание да ставам императрица!

Поклатих глава.

— Има ли поне един Господар на дракони, който да иска да стане император или императрица?

— Не — каза Ноуратар.

— Аха. И сте ядосана, че не са ви повярвали достатъчно, за да ви направят веднага?

— Донякъде. Но разбрах още нещо. Боя се, че не мога да го обсъдя с вас, лорд Талтош. Но двете с посестримата ми… — Млъкна и предположих, че двете с Коути си говорят псионично. След малко Ноуратар се обърна към мен и рече: — Значи го знаете.

— Защо се провали нападението ви срещу мен ли? И какво означава това?

— Да.

— Тогава ще разберете защо с посестримата ми трябва да напуснем временно. Трябва да се видим с…

— Как го разбрахте?

— Казаха ми.

— Кой?

— Заклех се да не казвам.

— О!

— Сбогом за…

— Задръжте малко, моля. Трябва да помисля. Има нещо, преди да тръгнете…

— Побързайте.

Не обърнах внимание на въпросителните погледи, които ми хвърляше Коути, и посегнах… „Мороулан! Върни се! Бързо!“

„Защо?“

„Няма време. Побързай!“

След което… „Алийра, неприятност. Мороулан идва насам, ти също трябва да си тук“. Все едно дали Алийра беше невинна, или не, щеше да поиска да спре Ноуратар… надявах се.

Мороулан нахлу в стаята, Алийра го последва след секунда-две. Оръжието на Мороулан беше на кръста му, но Алийра стискаше дългата осем стъпки бляскава черна стомана. Изгледаха ме.

— Какво има, Влад? — попита Мороулан.

— Лейди Ноуратар иска да тръгне на лов за джереги.

— Е, и?

— Това, че Драконовия съвет я…

— Не е ваша работа, лорд Талтош — хладно каза Ноуратар, с ръка на дръжката на меча.

— … я е утвърдил за дракон, но…

Ноуратар извади оръжието. Лойош изсъска и се сви на рамото ми. Хвърлих поглед към Коути и видях изписаното на лицето й терзание, но в този миг дългият меч на Мороулан, Чернопрът, се озова в ръката му. Той махна с него към Ноуратар и оръжието й изхвърча и се заби дълбоко в дървената греда на стената на библиотеката. Тя го изгледа удивено.

— Милейди — рече той. — В Черен замък не позволявам гостите ми да бъдат убивани освен при условие, че ще бъдат пресъживени. Освен това, като Господарка на дракони, не е нужно да ви напомням как трябва да се отнасяме към гостите си.

Ноуратар сви устни, но кимна.

— Добре. — Дръпна меча от гредата и го прибра в ножницата с небрежния жест на джерег, а не със замаха на дракон. — В такъв случай ви оставям. Сестро, да вървим.

„Алийра, спри ги!“

Тъкмо бях свършил „репликата“ и Мороулан се обърна към Алийра.

— Какво направи току-що?

— Вдигнах телепортна преграда около Черен замък — отвърна тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Очите на Ноуратар се разшириха, след което се присвиха.

— Лорд Мороулан — бавно каза тя, — длъжна съм да настоя…

— О, Вийра! — рекох. — Не можете ли да ми дадете поне трийсет секунди да си довърша изречението?

— Защо?

— Защо пък не?

Тя се вторачи в мен, но пък Господарките на дракони имат навика да се вторачват в мен, откакто навърших деветнайсет.

Рекох:

— Драконовият съвет иска да я наблюдава известно време, преди да я обяви официално за наследничка. Ако тръгне да трепе джереги — край. Сметнах, че трябва да го знаете и поне да ви дам възможност да я разубедите, преди да е направила нещо, което да я ангажира. Толкоз. Сега може да спорите помежду си. Аз напускам, преди някой да ми е отсякъл главата.

Почти изхвърчах от библиотеката. Спуснах се до входа, намерих си една закътана дневна, сипах си чаша евтино вино, гаврътнах я и се отдадох на мрачни мисли.

Бутилката беше наполовина празна, когато някой почука на вратата. Пренебрегнах го. Почука се отново и пак го пренебрегнах. После вратата се отвори. Въсенето ми повяхна, щом видях, че е Коути. Тя седна до мен.

— Как ме намери?

— Лойош ми каза къде си.

— Аха. Какво стана?

— Ноуратар се съгласи да изчака два дни, преди да предприеме нещо, Алийра също.

— Страхотно.

— Владимир?

— Да?

— Защо го направи?

— Кое? Дето я спрях?

— Да. Не искаш ли някой да премахне Ларис?

— Няма да има повече шанс да го намери, отколкото би ми се искало. Същото важи за теб и Алийра.

— Но все пак, ако го търсим повече хора… — Тя спря. След около минута си спомних за доброто си възпитание и налях и на нея. Тя отпи — деликатно, с палеца и показалеца около столчето на чашата, досущ като придворна дама. И през цялото време не откъсваше очи от мен.

— Защо, Владимир?

— Де да знам. Защо да си съсипва шансовете за нищо?

— Но каква е тя за теб?

— Твоя партньорка.

— О!

Остави чашата и стана. Пристъпи пред стола ми и ме изгледа за миг. После се смъкна на коляно, хвана дясната ми ръка, целуна я и я потърка в бузата си. Отворих уста да й кажа нещо умно от сорта на „какво сега, по главата ли се очаква да я потупам“, но Лойош извъртя глава и ме шлевна по ларинкса, за да не мога да говоря.

След което, без да пуска ръката ми, Коути вдигна очи към мен и каза:

— Владимир, бих била най-щастливата жена на света, ако се съгласиш да ми станеш съпруг.

Някъде след около триста години рекох:

— Какво?

— Искам да се омъжа за теб.

Зяпнах я. И най-сетне избухнах:

— Защо?

Тя ме изгледа.

— Защото те обичам.

Поклатих глава.

— И аз те обичам, Коути. Знаеш го. Но не е възможно да искаш да се омъжиш за мен.

— Защо?

— Защото, по дяволите, след няколко дни ще съм мъртъв!

— Ти каза, че Ларис блъфира.

— Може и да блъфира, но ще престане, ако продължа да го търся. И каквато и игра да играе, рано или късно ще трябва да го направи наистина.

— Няма да те хване — каза тя спокойно и почти й повярвах.

Продължавах да я гледам. Накрая въздъхнах.

— Е, добре, виж какво. Щом свърши тая работа с Ларис, ако още съм жив и ако още го искаш, искам да кажа, хм, ами, да, разбира се. Аз… о, Портата на смъртта, Коути. Не знам какво да кажа.

— Благодаря, милорд.

— Кълна се в Боговете на правосъдието, стани от този под! Караш ме да се чувствам като… и аз не знам какво.

Тя се надигна кротко и застана пред мен. След което се ухили и скочи в скута ми. Столът се прекатури и се изтъркаляхме на пода сред купчина дрехи и крайници. Този път Лойош едва се отърва.

Два часа и три бутилки вино по-късно се добрахме със залитане до библиотеката. Мороулан беше вътре, сам. Оказах се достатъчно трезвен, за да не поискам да разбере колко сме пияни, поради което, макар и със съжаление, направих бърза магия за изтрезняване.

Той ни изгледа с вдигната вежда и каза:

— Влезте.

— Благодаря — казах. Обърнах се към Коути и забелязах, че и тя се е подложила на същата процедура. Срамота!

— Двамата ще останете ли за тази вечер?

Коути ме погледна. Кимнах.

— Все още трябва да проверя списъка с наследниците на Барит. Което ме подсеща — ти разбра ли кой може да е препоръчал атирката?

— Един от хората ми съставя списъка. До довечера трябва да е готов.

— Добре. Помолих Алийра да разбере нещо за лиорнката. Случайно да знаеш дали го е направила?

— Тя в момента говори с Ноуратар; смятам, че се мъчат да решат как да издирят тоя Ларис.

— О? Значи утре, може би.

— Да. Поръчал съм да ми донесат вечерята в малката трапезария. Вярвам, че Алийра, Сетра и лейди Ноуратар ще ми направят компания. А вие двамата ще благоволите ли?

Погледнах Коути.

— С удоволствие — каза тя.

— Чудесно. А след това можете да се включите в приема в главната трапезария и да продължиш разследването си.

— Добре — съгласих се. — Може дори да не ми се наложи да си говоря пак с твоята приятелка атира.

— Приятелка атира? Мисля, че от доста време тук не са се мяркали благородници атира.

— Знаеш кого имам предвид… Заклинателната в пембено или каквото е там.

Мороулан се усмихна.

— Магьосничката в зелено. Длъжен съм да призная обаче, че прилича.

Нещо прещрака в главата ми.

— Тя не е ли? — попитах. — Тогава каква е?

— От дома Йенди — каза Мороулан.

15.

„Предполагам, че му плащат добре“.

— Какво има, Влад? Защо ме гледаш така?

— Не мога да повярвам на ушите си. Йенди? Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Какво има?

— Мороулан, колко йенди трябват, за да се наточи един меч?

Той ме погледна с присвити очи.

— Кажи ми.

— Трима. Един да го точи и един да пречи на втория.

— Разбирам. — Изсмя се. — Не е лошо. Какво общо има това със ситуацията?

— Не знам точно, но… където се натъкнеш на някой йенди, намираш заговор. Заплетен заговор. Сложен, объркващ, точно това, пред което сме изправени. Не знам какво точно става, но тя — Магьосничката в зелено — се мотае около всички нас, откакто започнаха нещата. Върти се около теб, около мен, около Алийра и косвено — около Ноуратар, Коути и Сетра. Около всички ни. Това не може да е случайно. И на всичко отгоре прилича на атира. Седим си ние тук и се мъчим да открием някаква си атира, която не съществува, а сега намираме една йенди, която прилича на такава, и през цялото време е била под носа ни. И ти не смяташ, че тя има нещо общо с всичко това?

— Разбирам те. Май ще трябва да поговоря с нея и да…

— Не!

— Моля?

— Не говори с нея. Не й го казвай. Все още. Единственото предимство, което имаме, е, че тя не знае, че сме подозрителни, Не бива да го губим, преди да сме разбрали какво цели.

— Хм. Аксиома е, че никой освен йенди не може да разгадае замисъла на един йенди.

— Може би. Но, да парафразирам лорд Лерон е’Н’ваар, може би аз използвам други аксиоми.

Той помисли малко и отвърна:

— Добре, Влад. Какъв ти е планът?

— Още нямам план. Първо искам да обмисля какво знаем и да се опитам да го вместя в някаква логика.

— Добре.

— Коути, защо не потърсиш Ноуратар и Алийра?

Тя кимна, а Мороулан каза:

— Може би ще ти трябва помощ. — И двамата излязоха. Седнах и потънах в размисъл около половин час, докато дойдат. Водеха и Сетра.

— Е — каза Алийра, — какво измисли?

— Нищо. От друга страна, още не съм се предал.

— Страхотно — каза Ноуратар.

— Седнете — предложих им и те ме послушаха, все едно аз бях домакинът. Почуствах се като в кантората си, с биячите ми наоколо, очакващи заповеди.

„Владимир?“

„Да, Коути?“

„Мороулан каза на Алийра за Магьосничката в зелено. Не се сетих да го предупредя да си мълчи“.

„Проклятие! Добре, нищо. Значи или Магьосничката е предупредена, или Алийра не е замесена. Бездруго започвам да се съмнявам, че Алийра стои зад това. Ще видим“.

После казах на глас:

— Най-напред, лейди Ноуратар, можете…

— Можеш да зарежеш това „лейди“, Влад.

Изненадах се.

— Благодаря. — Забелязах, че Коути й се усмихна, и разбрах. — Добре, Ноуратар, сигурна ли си, че не можеш да ни кажеш как разбра какво направи Ларис?

— Да.

— Хубаво. Но помисли. Ако е Магьосничката в зелено…

— Не беше.

— Който и да е бил, може би действа с Магьосничката в зелено или може би е използван от нея. Жалко, че не можеш да кажеш кое е това лице.

— Съжалявам. Но не мисля, че ще помогне.

Коути се намеси:

— Наистина ли смяташ, че Магьосничката в зелено стои зад това?

— Нека просто да приемем, че е така. Няма да разберем със сигурност, преди да сме разбрали какво целят.

Коути кимна. Продължих:

— Да се опитаме да подредим събитията. Първо, точно преди Междуцарствието някой решава, че не иска лорд К’лейър да вземе Глобуса. Може би този някой е Магьосничката в зелено, или Магьосничката в зелено работи за него, нали?

Всички закимаха.

— Добре. Първото, което той — или тя — прави, е да направи нещата да изглеждат така, че Ноуратар уж е незаконно дете. Разбира се, при такова предизвикателство К’лейър се бие и естествено, след като се бие със Сетра, губи. По време на битката се погрижват К’лейър да ритне петалите трайно. Така Ейдрон става наследникът. Дотук — добре. Или са целели точно това, или не са имали време да се оправят и с него. Защото след това имаме Бедствието на Ейдрон и около двеста години Междуцарствие. Все още нищо не се случва. След това наследникът е Мороулан. Все още нищо не се случва.

Огледах ги отново. Следяха мисълта ми внимателно. Продължих:

— Около двеста и четиридесет години след Междуцарствието — нищо. Тъй че този, който стои зад това, ако още е тук, няма нищо против Мороулан. Но изведнъж, преди около три години, се появява Алийра. В рамките на година Барит, който вероятно е един от заговорниците, е убит. Две години след това Ноуратар е подведена, убита, пресъживена и ще става Наследничка. Доколкото разбирам, в момента сме дотук.

Алийра или не беше схванала намека ми срещу нея, или беше много добра актриса. Изглеждаше потънала в размисъл, но не и засегната от думите ми. Ноуратар обаче каза:

— Влад, възможно ли е Магьосничката в зелено да е познавала Алийра толкова добре, че да е знаела, че ще бъдем пресъживени?

— Тоест искаш да кажеш, че и това е било част от плана й? Не знам. — Обърнах се към Алийра.

Тя прехапа устни, после сви рамене и каза:

— С една йенди всичко е възможно.

— Не е това — каза Мороулан. Всички се обърнахме към него. — Забравяте, че и аз бях там. Ноуратар, ако допуснеш, че тя е нагласила нещата така, че Алийра ще те убие и след това ще те пресъживи, то тя трябва да е знаела, че и аз ще съм с Алийра. Не мога да повярвам, че може да предскаже точно къде ще сме застанали след телепорта, а ако аз се бях озовал по-близо до Ноуратар, отколкото Алийра, щях да атакувам аз и щях да използвам Чернопрът.

Като чу това, Ноуратар пребледня. Аз самият преглътнах и усетих, че ми прилоша. Ако Ноуратар беше убита с Чернопрът, никой и нищо нямаше да може да я пресъживи, нито щеше да се прероди, както вярват драгарите, че става с всички, които не са отведени до Пътеките на мъртвите, и с някои, които са. Зачудих се дали Алийра не е могла да нагласи това. Или Мороулан също беше замесен?

„Започва да те тресе параноята, шефе“.

„Рискът на професията, Лойош“.

Окашлях се и казах:

— Можем спокойно да приемем, че се е очаквало Ноуратар да умре перманентно.

Другите се съгласиха.

— Сега — продължих аз, — да се насочим към Ларис. Той може да се е скрил много добре, да се пази много добре, но определено губи пари и се излага на големи рискове с това, че не ме убива. Защо?

— Предполагам — каза Коути, — че му плащат добре.

— Доста трябва да му плащат за толкова голям риск.

Коути сви рамене.

— Може би й дължи услуга или нещо такова.

— Голяма услуга. Освен това допускам, че той е убил Барит като отплата за… един момент.

Всички ме загледаха. Накрая Мороулан рече:

— Да, Влад?

Обърнах се към Коути.

— Какво знаеш за биографията на Ларис?

— Съвсем малко. Когато те проучвах, се натъквах от време на време на бележки за него, още когато е работел за Уелок Ножа. И, разбира се, чувам някои неща от време на време.

— Чувала ли си, че той е водил войната на Ножа срещу Ченгела?

Двете с Ноуратар кимнаха.

— Бях намесена — каза Ноуратар.

— Защо Уелок го е оставил да води войната? И как я е спечелил? Той не е имал никакъв опит по онова време.

Коути и Ноуратар ме изгледаха.

— Магьосничката в зелено ли? — попита Ноуратар.

— Изглежда, е имал нещо за Уелок, иначе как е щял да го заобиколи — казах. — А ако нашата приятелка магьосничката е маневрирала за него и му е помогнала с войната?

— Смяташ, че тя води войната и срещу теб ли? — попита Коути.

— Може би. Срещнах се с Ларис и той ми направи силно впечатление. Не мисля, че е глупак, но може и да греша. От друга страна, възможно е магьосничката да има нещо за него и да може да го принуди да прави каквото тя иска. Особено ако може да уреди нещата така, че накрая все едно да спечели, или му казва, че може.

— Ако има нещо за него, защо просто не я убие? — попита Ноуратар.

Като за джерег все пак си беше дракон.

— Причини колкото щеш — отвърнах. — Би могъл да не знае коя е тя. Компроматът може да не изчезне със смъртта й. Може да е недостижима за него. Не знам.

— Някаква идея какъв може да е компроматът? — попита Коути.

Намръщих се.

— Какво ли не. Първото ми предположение е, че той е ликвидирал Барит окончателно и магьосничката има доказателство… съвсем лесно, ако тя го е накарала да го направи, да речем, като услуга за помощта й срещу Ченгела.

— Мога да го допусна — каза Коути. Ноуратар беше на същото мнение.

— Съждението е доста забавно — каза Мороулан, — но така и не успявам да разбера с какво помага.

— Опитваме се да разберем какво правят — поясних аз. — Всеки детайл, до който се доберем, помага за сглобяването на цялото.

— Може би — каза той. — Но бих искал да чуя мнението ти защо Магьосничката в зелено ще прави всичко това.

— Кое да прави? — попитах.

— Не съм съвсем сигурен какво прави…

— Точно така.

Той кимна замислено.

— Добре. Разбирам.

Обърнах се към Сетра, която през цялото време не беше казала нито дума.

— Имаш ли някакви идеи или предположения?

— Не точно — отвърна тя замислено. — Но като че ли започвам да подозирам, че отговорът се намира най-вече преди Междуцарствието, в самото начало на заговора. Какво точно са целели?

— Да — казах. — Най-малкото трябва да поразровим тук. — Хвърлих поглед към Ноуратар. Изглеждаше, сякаш страда от зъбобол. Какво пък, трудно можех да я виня.

— Мотивът за това — каза Коути — поне изглежда ясен… било е опит да се спечели Глобусът.

Поклатих глава.

— Казаха ми, че никой дракон не иска Глобуса.

— Ами Ейдрон? — попита Коути и погледна Алийра.

Алийра се усмихна.

— Логично. Но баща ми всъщност не искаше Глобуса, той беше принуден да се опита да го вземе поради чувство на дълг.

Зяпнах я.

— Чакай малко. Баща ти познавал ли е Магьосничката в зелено?

Алийра ме погледна изненадано.

— Ами… мисля, че се познаваха, да. Но ако си мислиш, че точно баща ми е този, който стои зад всичко…

— Не бих казал, че го мисля; само го проверявам.

Тя ме изгледа с яд и очите й станаха стоманеносиви.

— Щом смяташ, че трябва.

— Смятам. Колко добри познати бяха?

— Виждаха се често, със Сетра, в Дзур планина. Питай Сетра. Тя знае по-добре от мен.

Обърнах се към Сетра.

— Е?

— Съмнявам се — каза тя, — че Ейдрон стои зад подобна конспирация. Не е в неговия стил. Освен това двамата с Барит се разбираха добре.

— Това нищо не доказва — отвърнах аз. — Или най-малкото може да направи подозренията към него още по-силни. И с Магьосничката в зелено ли се разбираше добре?

Сетра притвори очи, сякаш й беше трудно да си спомни.

— В онези времена всички се разбирахме. Ейдрон обаче не беше чак толкова близък с Магьосничката в зелено.

— Значи — казах аз, — ако Ейдрон е чувствал, че е негов дълг да вземе Глобуса, може би е чувствал, че е негов дълг да се погрижи той да е следващият император.

— Не го вярвам! — сопна се Алийра, вече кипнала.

Почнах да се смея. Тя стана, присвила очи.

— Ще благоволиш ли да ми обясниш къде е шегата, Влад?

— Извини ме, но наистина е смешно. Говорим си тук за един тип, който, опитвайки се да вземе Глобуса, изгърмял половината Драгарска империя, сътворил Море от хаос на мястото на най-големия град на Империята, избил не знам колко си милиона души, а ти си ядосана, защото се чудя дали не е фалшифицирал някакво дребно доказателство, за да поразчисти малко пътя си.

Коути също почна да се смее. Изглежда, никой от останалите не го намери за много смешно. Това направи ситуацията още по-смешна и за малко щях да изпадна в истерия.

— Различно е — каза Алийра. — Това предполага да измами Сетра, която му беше приятелка. Все пак в дома на Дракона има нещо, което се нарича чест.

Странно, но това ме отрезви. Не че беше по-малко смешно, но беше и тъжно донякъде. Междувременно Коути също се овладя.

— Добре, Алийра. Може той самият да не го е направил, но да го е направила Магьосничката в зелено, без негово знание, нали?

Алийра си седна и изсумтя.

— Съмнявам се.

— Добре де, а Ейдрон и бащата на Ноуратар, К’лейър, разбираха ли се?

Алийра сви рамене и ме погледна надуто. Обърнах се към Сетра. Тя явно изпита неудобство, но отговори:

— Помня, че имаха разногласия. Не бяха непримирими врагове, но разногласия имаха.

— Разбира се, че имаха! — каза Алийра. — Баща ми смяташе, че драконите са длъжни да вземат трона, К’лейър — не.

Сетра кимна.

— Да, така беше. Не можеха да се разберат за сериозността на проблема.

— Кой проблем?

— Упадъкът на императора. Императорите феникс винаги стигат до упадък в края на управлението си, освен на всеки седемнадесети Цикъл, когато имаме прероден феникс, като Зерайка. Тъй като това бе краят на Великия цикъл — седемнайсет Цикъла, — беше особено лошо. Империята като че ли се разпадаше, на източната граница имаше нахлувания на източняци и Ейдрон смяташе, че Императорът трябва или да отстъпи, или да бъде свален.

— А К’лейър не беше съгласен?

— Не. Помня как ми изтъкваше, че „нахлуванията“ били в територии, в които повечето население бездруго било от източняци. Казваше, че тази земя поначало си е тяхна и че не виждал никаква причина да не си я върнат.

— Мисля, че щеше да ми допадне — рекох.

— Сигурно — каза Сетра. — Наистина беше приятен. И от него можеше да се получи добър император, мисля.

— Изглежда — отвърнах, като погледнах Алийра, — Ейдрон е бил…

— Мисля, че е време за вечеря — прекъсна ме Мороулан. — Може би да продължим след ядене?

Усмихнах се, кимнах, станах и подадох ръка на Коути. Тръгнахме към малката трапезария. Надявах се, че тази храна ще е по-лека за смилане от последната в същата компания.

Което ме накара да си спомня за онова ядене. Което ми напомни дните, прекарани в Дзур планина. Повечето спомени бяха доста приятни.

Но си спомних и един разговор… Онова не можеше да има нищо общо с това. Нали? Цялата тази история, само за да се постигне онова? Но пък драгарите са си драгари.

— Я чакайте малко!

Мороулан въздъхна и се обърна.

— Да, Влад?

— Току-що…

— Не може ли да почака?

— Ъъъ… Добре, да седнем и да помисля.

Умът ми запрепуска като разгонен кентавър. Мисля, че се блъснах в няколко души и подпрях няколко стени, докато си намеря мястото.

Забелязах, че седим в същите позиции като преди малко. Един слуга донесе вино. Пих, без да го опитвам.

— Е, Влад? — подкани ме Мороулан примирено. — Какво има?

— Мисля, че може би отгатнах кой стои зад това и защо.

Изведнъж привлякох вниманието на всички.

— Продължавай — каза Мороулан.

— Вийра, ама колко е заплетено. Но след като Магьосничката в зелено го е замислила, как да не е?

— Е, кой е, все пак?

— Най-напред ще кажа следното: готов съм да предположа, че преди две-три години Магьосничката в зелено е имала спречкване с лице, с което дотогава е била в приятелски отношения.

Обърнах се към Сетра.

— Прав ли съм?

Тя ме погледна учудено. После ноздрите й се разшириха, очите й се присвиха. След още миг кимна.

— Е, добре, така е.

— Казвай, Влад — подкани ме Мороулан, все още търпеливо.

„Забавляваш се, че държиш всички в напрежение, нали, шефе?“

„Млъкни, Лойош“.

— Добре, ще се изразя така: да допуснем, че Ноуратар току-що е убита. От Мороулан и Алийра. Край на проблема. Така най-правомерният наследник на трона е отстранен, нали? Кой е следващият?

— Алийра — каза Мороулан.

— Правилно. Но се разчува, че тя пък е замесена в джерегска война. Тогава какво?

— Мммм — рече Мороулан. — Съветът би могъл да…

— Да допуснем по-нататък, че съветът е манипулиран. Може би съвсем малко, може би много, но някой дърпа конците.

— Добре, Алийра е отстранена като наследник, ако това искаш да кажеш.

— Точно така. И по същата логика, Мороулан, ти също. Кой е следващият?

Спогледаха се.

— Не знам — каза накрая Алийра.

— Аз също. Но в известна степен това е без значение. Сигурен съм, че Магьосничката в зелено знае. Който и да е той, вероятно дори не е замесен — просто е някой, чиято политика е известна. Никой дракон не иска да бъде наследник, казахте. Какъв иска да бъде всеки дракон?

— Главнокомандващ — отвърна без колебание Алийра.

— Точно така. Мороулан, защо не поръчаш да ти донесат онзи списък, ако вече е готов?

— Ами… добре. — Той се съсредоточи за миг. — Носят го.

— Какъв списък? — попита Сетра.

— Помолих Мороулан да се съберат имената на всички, които биха могли да са предложили чародейката атира, помогнала в сканирането на Ноуратар.

— Значи — продължих, — ако Мороулан или Алийра бяха седнали на трона, всеки от двамата щеше да назначи другия за главнокомандващ, тъй че и двамата трябва да се разкарате. Ноуратар преди е била безвредна, но при такова развитие на нещата най-безопасно е тя също да бъде отстранена. Преди Междуцарствието изборът на главнокомандващ е бил очевиден в случай, че Ейдрон стане император, но…

— Кой? — попита Коути.

— Ще стигна до това. Все едно, без негово знание е уредено той да стане наследникът. След като се проваля, фениксите остават на власт, така че проблемът не е спешен. После Мороулан става наследникът, което е чудесно…

— Така ли? — каза Мороулан.

— Да… до внезапната поява на Алийра. Тогава лицето, което е трябвало да бъде главнокомандващ под твоето управление, излиза извън играта. А по-лошото е, че политиката на Алийра се оказва погрешна. И двамата трябва да бъдете отстранени. Барит, който дотогава е бил готов да помогне, тук тегли чертата. Той също трябва да бъде отстранен.

— За да съзрее този план, са били нужни две години — продължих. — Кратък срок за една йенди. Фактът, че се сприятелявате с мен и че аз се издигам толкова бързо в джерег, също трябва да е помогнал доста. Но първо е трябвало да убият Ноуратар.

— Защо? — попита Мороулан.

— Защото Алийра търси навсякъде някой, който да стане Драконовия наследник вместо нея. Тя не би направила нещо преднамерено, за да бъде отстранена от съвета; би сметнала такъв ход за безчестен. Но се мъчеше да намери някой с „по-чисти гени“ или каквото там търсят драконите. Това рано или късно щеше да я доведе до фамилията е’Ланя.

— Така е — потвърди Алийра. — Вече се опитвах да разбера какво е станало с Ноуратар, макар и само заради възможността това да ме отведе до друг неин роднина.

Кимнах.

— Ето защо е трябвало да я убият, иначе веднага щом Алийра я открие, е щяла да разбере, че всъщност е „чиста“.

— Добре — каза Мороулан. — По-нататък?

— Идеята — продължих аз — е била да бъде убита Ноуратар и да се дискредитирате вие двамата с това, че сте ми помогнали. Предполагам, че тук се е получил малък пропуск и че вие е трябвало да бъдете предупредени малко по-рано. Не мисля, че нарочно са го направили толкова рисковано. Но така или иначе се получи… докато двамата с Алийра не развалихте всичко, пресъживявайки Ноуратар. След това е трябвало да импровизират. Първото, което са направили, е било да изпробват Ноуратар, просто за да видят дали тя не може да им бъде полезна като императрица.

— Как? — попита Ноуратар.

— Помниш ли как Магьосницата в зелено те попита какво е отношението ти към плановете за нашествие на Изток? Тогава не го свързах с нищо, но…

— Прав си!

— Прав съм. И ако беше отговорила, че ги подкрепяш, щяха да спрат дотам, да ме довършат и да намерят начин да те убедят да избереш за главнокомандващ подходящото лице. Тъй като политиката ти се оказва погрешна, ти подхвърлят за Ларис, за да хукнеш да го убиваш — той вече не им е нужен — и да се самоотстраниш като наследница.

Коути поклати глава.

— Но защо трябва да продължават с опитите за покушение, Владимир?

Вместо отговор се обърнах към Ноуратар.

— Ако нямаше два провалени опита за покушение срещу мен, щеше ли да повярваш, че те е изиграл, независимо какво са ти казали?

Тя присви очи и поклати глава. Коути кимна.

В този момент, точно по реда си, пристигна слуга, който връчи на Мороулан списъка.

Мороулан го погледна.

— Намери — рекох му — името на лицето, което щеше да назначиш за главнокомандващ в случай, че Алийра не се беше появила.

Той го направи и ченето му увисна. Сетра се наведе през Алийра и дръпна листа от отпуснатата му ръка. Погледна го, кимна и го хвърли на масата с поглед, изстинал като острието на Ледоплам.

— По-добре да се беше опитала да ме убие — въздъхна тя.

В списъка имаше девет имена. Третото поред беше на Сетра Младшата.

16.

„Ние с Владимир само ще гледаме“.

Седяхме и се гледахме. Накрая Мороулан се окашля и попита:

— Ще ядем ли?

— Защо не? — рече Сетра.

Мороулан се разпореди да сервират. Представа нямам какво донесоха, но трябва да съм го изял, защото не помня да съм бил гладен след това.

— Те тук ли ще са тая вечер? — попитах в един момент Мороулан.

— Предполагам, че да — отвърна Мороулан. Не беше нужно да уточняваме кои са „те“.

— Тогава трябва да обсъдим как да се срещнем с тях. Нали, сестро? — обърна се Ноуратар към Коути.

— Не тук — казах. — Мороулан забранява лошото отношение към гостите си.

— Благодаря ти, Влад — каза Мороулан.

— Няма защо.

— Но все пак — каза Алийра, — при тези обстоятелства…

— Не — отсече Мороулан.

Намесих се, преди да е избухнала поредната буря:

— Все пак трябва да проверим предположенията си, преди да предприемем нещо.

Ноуратар ме погледна.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен?

— Сигурен съм. Но все пак трябва да се потвърди.

— Как?

— Има начин. Може да ни отнеме малко време. Но пък нали се храним.

„Фентор?“

„Да, милорд?“

„Успя ли да проследиш вече собствеността на онези жилища?“

„Не, милорд“.

„Може би ще ти помогне, ако ти дам две имена, които може да са свързани с тях. Сетра Младшата и Магьосничката в зелено“.

„Ще проверя, милорд“.

„Добре, Свържи се с мен веднага щом се натъкнеш на нещо“.

„Да, милорд“.

— С малко късмет — обявих на глас, — скоро ще знаем нещо.

— Владимир — попита Коути, — а как ще ги приближим?

— Да — сухо подхвърли Мороулан. — Едва ли държите да ви превърне в саламандърчета.

— Ще се оправя някак — казах. — Все едно, тук не можем да ги нападнем, ако искаме да им направим нещо трайно. Някой да знае къде живее магьосничката?

— Никой не знае къде живеят йенди — каза Сетра.

— Мда. Едната възможност е Ларис. Ако мога да си уредя среща с него, току-виж съм успял да му докажа, че партньорите му се канят да му забият нож в гърба. Може би ще ни помогне да ги подредим.

— Все пак няма ли да се опиташ да го убиеш? — попита Алийра. — Ако не, ще го направя аз.

— И аз — каза Ноуратар.

— Ще се опитам, разбира се, но той не трябва да го знае.

Алийра присви очи.

— Не искам да имам нищо общо с такъв план.

— Аз също — каза Мороулан.

— Нито пък аз — заяви Сетра.

— Нито аз — заяви Ноуратар.

Въздъхнах.

— Да, знам. Вие държите всичко да е честно и открито. Не е честно да се възползваш от слабостта на някого само защото се е опитвал да те пречука и крои заговори срещу твои приятеля, нали?

— Да — отвърна ми Алийра и ме изгледа твърдо.

— Вие драконите ме удивлявате — казах. — Твърдите, че е нечестно да нападнеш някого в гръб, но кой знае защо, е честно да се биеш срещу някого, за когото и двамата знаете, че е по-слаб, по-неопитен и по-зле подготвен от вас. Това не е ли възползване? Що за глупости!

— Влад — каза Мороулан, — въпросът е в…

— Все едно. Ще измисля нещо… почакай, мисля, че получавам потвърждение.

Кратък разговор с Фентор и отново се обърнах към тях.

— Потвърдено е. Сетра Младшата, чрез посредници, притежава жилищата, които бяха използвани в отвличащия ход за покушението срещу мен от Коути и приятелката й, Господарката на дракони.

— Ясно — каза Мороулан. — Как действаме?

— Безсмислено е да използваш коварство срещу йенди — обади се Сетра. — Да го направим простичко.

— Поредната аксиома?

Тя се усмихна хладно и каза:

— А аз ще се заема със Сестра Младшата.

— Съвсем просто е — казах след малко, — но двамата с Коути няма да сме в най-добрата си форма след телепорта.

— Двамата с Коути — каза Алийра — не се налага да правите нищо.

Погледнах Коути.

— Нямам нищо против — сви рамене тя. — Двамата с Владимир само ще гледаме.

Кимнах. Имах намерение да направя нещо повече, но нямаше нужда да им го казвам. Освен…

— Прощавай, Мороулан, просто за всеки случай, би ли ми заел един моргантски нож?

Той се навъси.

— Щом искаш.

Съсредоточи се за миг. Скоро се появи слуга с дървено сандъче. Отворих го и видях малка кама със сребърна дръжка, прибрана в покрита с кожа кания. Извадих я наполовина и веднага ме обзе чувството от допира с моргантско оръжие. Върнах я в канията и я пъхнах под наметалото си.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Станахме и се спогледахме. Никой не намери нищо подходящо за казване, затова просто излязохме от малката трапезария и тръгнахме към централната част на замъка, където се намираше голямата.

Влязохме и почти на мига забелязахме Сетра Младшата. Лойош изхвърча от рамото ми и закръжи високо под тавана, за да не се натрапва. (Банкетната зала на Мороулан е висока четиридесет стъпки.) Мороулан пристъпи към Сетра Младшата и кротко я заговори.

„Намерих я, шефе. Североизточният ъгъл“.

„Браво“.

Съобщих го на Мороулан и той полека поведе Сетра Младшата натам. Останалите се струпахме около Магьосничката в зелено. Приближихме я едновременно с Мороулан. Тя го изгледа, после погледна Сетра, след това — всички ни, един по един. Очите й съвсем леко се ококориха.

Мороулан рече:

— Сетра Младша, Магьосничке, през следващите седемнайсет часа не сте добре дошли в моя дом. След този срок можете да заповядате. — И се поклони.

Двете се спогледаха, след това ни изгледаха отново. Някои от тълпата наоколо заотстъпваха, без да откъсват очи от нас, усетили, че става нещо необичайно.

Сетра Младшата понечи да каже нещо, но спря — Магьосничката в зелено сигурно й каза псионично, че няма смисъл да спори. Двете се поклониха.

Сетра Лавоуд пристъпи зад съименничката си и я хвана за ръката, малко над лакътя. Погледнаха се в очите. Израженията им бяха неразгадаеми.

След това Магьосничката в зелено изведнъж изчезна. Лойош се върна на рамото ми, а аз се озърнах към Алийра. Беше притворила очи, съсредоточено. След това изчезна и Сетра Младшата. С нея — и Сетра Лавоуд.

— Какво ще й направи? — попитах Мороулан.

Той сви рамене и не ми отговори.

Заговори Алийра, все още притворила очи.

— Знае, че я следя. Ако спре, за да заличи следите, ще имаме време да я догоним.

— Но тя ще намери най-изгодното за нея място — казах.

— Да — кимна Алийра.

— Нека — рече Ноуратар.

Коути оправи косата си с две ръце, точно както аз наместих наметалото си. Усмихнахме се един на друг — разбирахме какво означават жестовете ни. След което…

— Хоп! — каза Алийра.

Червата ми се обърнаха и Черен замък изчезна.

Първото, което ме порази, беше зноят — агония от пламъци. Отворих уста да запищя, но болката изчезна преди да съм успял. Все едно че стояхме сред разпалено огнище. Някъде вляво от себе си чух нечий сух глас да казва:

— Бърза си, Алийра.

Познах гласа на Магьосничката в зелено. Тя продължи:

— Можеш да я пуснеш тая телепортна преграда. Няма да ходя никъде.

Хрумна ми, че сигурно се е подготвила и ни е тикнала в някоя фурна. Алийра явно го съобрази, защото набързо спретна около нас защитна магия, преди да сме се опърлили.

„Добре ли си, Лойош?“

„Екстра, шефе“.

После пламъците наоколо лумнаха и загаснаха. Намирахме се в някакво помещение, с по около двайсет стъпки във всяка посока, с почернели стени. Стояхме сред пепел, стигаща до глезените ни. Магьосничката в зелено стоеше пред нас, с очи студени, колкото горещи бяха огньовете. Държеше проста дървена тояга.

— Най-добре ще е да си идете — каза хладно тя. — Обкръжена съм от свои хора и едва ли ще можете да ми направите нещо, преди да са влезли.

Погледнах към Алийра.

Магьосничката в зелено махна с тоягата и стената зад нея се срина. От другата страна видях трийсет драгари, всички въоръжени.

— Последна възможност. — Магьосничката в зелено се усмихна.

Окашлях се.

— Вие, йендитата, всички ли сте толкова мелодраматични?

Магьосничката даде знак и драгарите пристъпиха в пепелта.

Алийра махна с ръка и за миг отново бяхме обкръжени от пламъци; после те се смалиха.

— Добър опит, мила — усмихна се магьосничката. — Но вече го бях предвидила.

— Разбирам — каза Алийра и се обърна към Мороулан. — Нея ли искаш, или бойците?

— Ти избирай.

— Тогава поемам нея.

— Добре — рече Мороулан и извади Чернопрът. Видях лицата на мъжете и жените, щом разбраха, че държи моргантско оръжие, при това несъмнено могъщо — такова, с каквото никой от тях не се беше сражавал. Мороулан кротко пристъпи към тях.

— Не забравяй — предупредих Коути, — ние с теб само гледаме.

Тя ми отвърна с нервна усмивка.

После нещо блесна до мен и видях как Ноуратар скочи към магьосничката, размахала меча. Алийра изсъска и скочи след нея. Зад мен сигурно треснаха някаква магия, защото чух глух тътен и след него блъвна кълбо дим.

Магьосничката се шмугна зад първия ред воини и надигна тоягата си. От нея към Ноуратар и Алийра изригнаха пламъци, но Алийра вдигна ръка и те угаснаха.

Мороулан, Ноуратар и Алийра удариха първата редица едновременно. Чернопрът посече нечие гърло, преряза гърдите на следващия боец и със същото движение се заби в корема на трети. Мороулан се плъзна надясно преди някой да е успял да го посече, измъкна Чернопрът, вече разпрал два корема. Парира един удар, прониза гърлото на нападателя, после отстъпи фронтално, на пръсти, вдигнал меча на височината на главата си, насочен към враговете. В лявата му ръка се появи дълга кама. Стаята се изпълни с писъци и онези, които гледаха Мороулан, пребледняха.

Видях, че още трима бойци се търкалят в нозете на Ноуратар. Алийра междувременно размахваше дългия си осем стъпки меч като играчка — въртеше го с две ръце. До този момент се беше справила с петима.

И тогава — чудо на чудесата — мъртвите стражи на магьосничката започнаха да се надигат… дори тези, които бяха посечени с Чернопрът. Погледнах магьосничката и видях, че на лицето й се е изписало дълбоко съсредоточение.

— Задръж ги! — извика Алийра. Отстъпи крачка назад, стиснала меча в дясната си ръка, а лявата размаха във въздуха. Труповете, които се мъчеха да се вдигнат, спряха. Магьосничката махна с тоягата. Продължиха. Алийра мушна във въздуха. Спряха. Почнаха наново.

После Алийра направи нещо друго, а магьосничката изкрещя, защото пред нея изригна синьо сияние. След миг то изчезна, но забелязах, че на лицето й избиха капки пот.

Мороулан и Ноуратар не бяха обърнали никакво внимание на впечатляващата сцена и междувременно бяха покосили над половината от противниците.

Заговорих на Коути с крайчеца на устата си:

— Дали да не предприемем нещо?

— Защо? Те са Господари на дракони и тия работи ги забавляват. Да ги оставим.

— Все пак искам да направя нещо. И то по-скоро, струва ми се.

— Какво?

В същия миг Ноуратар проби фронта. Магьосничката изрева, замахна с тоягата и Ноуратар залитна напред и рухна, размахала ръце във въздуха.

Докато успея да реагирам, Коути успя някак да се добере до приятелката си и коленичи до нея.

Другите, които до този момент се сражаваха с Ноуратар, се обърнаха към Алийра и тя отново трябваше да се отбранява. Извадих два ножа за мятане и просто за проба ги хвърлих по магьосничката. Съвсем естествено, щом се приближиха до нея, те отхвърчаха встрани.

Чух как Мороулан изруга и видях, че лявата му ръка виси отпусната и че черното му наметало е оплискано с кръв.

Алийра все още беше вкопчена в някаква неведома битка с магьосничката, като в същото време трябваше да се отбранява и от тримата й стражи. Последва малка суматоха и към нея скочиха още двама. Чу се невъзможен трясък и трима от бранителите паднаха. Алийра още се държеше на крака, но от гърба й стърчеше дръжка на нож, а един широк меч направо прониза тялото й малко вдясно от гръбнака, над кръста. Тя, изглежда, не му обърна внимание; предполагам, че магьосничеството също е много добро за преодоляването на шока. Но колкото и опитна магьосничка да беше, мантията й все пак изглеждаше доста окървавена.

Ноуратар изглеждаше жива, но замаяна. Това, хрумна ми, май беше най-удобният за мен миг. Извадих два ножа за хвърляне и пробягах колкото можех по-бързо през пепелта, която стигаше до глезените ми. Щом стигнах до биещите се, погледнах внимателно Алийра и се мушнах под поредния й замах. Забих ножовете в коремите на двамата й противници, които нямаше как да се оправят с търкалящия се покрай тях източняк. След което се озовах зад бойната линия, на четири стъпки от магьосничката. Маготрепач се озова в ръката ми преди да съм се надигнал — и замахнах напред.

Беше ме видяла, разбира се, и ме поздрави със замахване на тоягата си. Нещо ме ощипа по ръката. Изревах и залитнах назад.

— Владимир!

„Стой там!“

Отворих очи и видях, че магьосничката ми е обърнала гръб. Вдигнах се плавно, извадих моргантската кама, дето ми я зае Мороулан, пристъпих зад нея и я халосах здраво с Маготрепача по темето.

Ефектът беше минимален, тъй като се беше оградила с някакъв щит — само потрепери леко и се извърна. Но макар щитът да я беше предпазил от удара на веригата, тя беше сринала самия щит. Преди да е успяла да направи нещо, опрях върха на моргантската кама в гърлото й.

Мороулан и Алийра се оправяха с останалите й бранители, но Мороулан като че ли едва се крепеше на краката си, а Алийра беше стиснала устни от съсредоточение, за да се удържи. Коути помагаше на Ноуратар да се вдигне на крака. Не ми оставаше много време, затова заговорих бързо:

— Тоя бой не е моя работа и ще се разкарам веднага, ако ми дадеш каквото ми трябва. Но ако не ми кажеш къде е Ларис, ще ти клъцна гърлото… с това. А ако го предупредиш, ще те гоня, докато съм жив.

Тя дори не се поколеба.

— Ще го намериш на горния етаж на един склад на Пристанищна. Две сгради източно от пресечката на Пристанищна и Зъбеца, на южната страна на улицата.

Което ни показва колко вярност можеш да очакваш от една йенди.

— Благодаря ти — рекох и отстъпих, още стиснал моргантската кама в едната ръка и Маготрепача — в другата.

Тя ми обърна гръб, явно разчитайки на честната ми дума. И направи нещо, което сигурно трябваше да укрепи защитата й. Но в този момент Мечът на Кийрон, в ръцете на Алийра е’Кийрон, помете главата от раменете на последния бранител.

Мороулан пристъпи напред и от върха на Чернопрът изригна черен пламък и порази магьосничката. Това, както ми обясниха по-късно, отново й сринало защитата. И докато успее да направи нещо, мечът на Ноуратар изсвистя и магьосническата й тояга изхвърча във въздуха… с дясната й ръка.

Тя изпищя и падна на колене — и точно в тази поза Ноуратар я прониза право в гърдите.

В стаята настъпи мъртва тишина. Магьосничката в зелено се вторачи в Ноуратар. На лицето й бе изписано пълно неверие. Кръв блъвна от устата й и тя рухна в нозете на Меча на джерег.

Коути пристъпи до мен. Кимнах й към тримата, обкръжили безжизненото тяло, и промърморих:

— Чест, според дома на Дракона.

Алийра се срина на пода, а Коути ме стисна за рамото.

Върнахме се в Черен замък, като оставихме тялото на Магьосничката в зелено, където си беше. Ударих голяма чаша бренди, което иначе не понасям, но е по-силно от виното, а за „Пиаранска мъгла“ и не помислих; кой знае защо, не ми се струваше, че моментът е подходящ за празнуване.

— Много веща магьосничка беше — немощно промълви Алийра от дивана, на който я оправяше Некромантката. Всички в стаята закимаха.

— Влад — рече Мороулан; ръката му беше превързана. — Ти какво й направи и защо?

— Имаше информация, която ми трябваше — обясних. — Получих я.

— И после я пусна?

Свих рамене.

— Казахте, че нашата помощ не ви трябва.

— Разбирам. — Забелязах, че Коути едва се сдържа да не прихне. Намигнах й. Мороулан попита: — Каква беше информацията?

— Забрави ли, че още съм във война? Тя крепеше Ларис, но той все още има ресурси да ме уязви. Много скоро ще разбере, че е мъртва. Щом го разбере, ще почне да ме преследва истински. Искам да приключа тая война преди да е започнал. Реших, че трябва да знае къде се крие Ларис. Надявам се, че не ме е излъгала.

— Разбирам.

Коути се обърна към мен.

— Дали да не приключим още сега?

Изсумтях и попитах:

— Мислиш ли, че ще е толкова лесно?

— Да.

Помислих малко.

— Права си. Сега му е времето.

Затворих за миг очи, просто за да не забравя нещо.

„Крейгар?“

„Здрасти, Влад“.

„Бизнесът как е?“

„Малко по-добре“.

„Хубаво. Свържи се с Патрула на кучките. Точно след два часа и половина ще искам телепортна преграда срещу всеки, който се опита да напусне един определен склад“. Казах му къде е.

„Ясно, шефе“.

„Добре. Точно след час и половина искам в кабинета си следните хора: Шоен, Пръчките, Светулката, Нарвейн, Н’аал, Усмивката и Чимов“.

„Ъъъ… това ли е всичко?“

„Не ставай смешен“.

„Хванахме ли нещо, Влад?“

„Да. Хванахме. И този път не искам грешки. Трябва да стане бързо, безболезнено и лесно. Тъй че докарай всички и гледай магьосничката да е компетентна“.

„Разбрано, шефе“.

Контактът се прекъсна.

Двамата с Коути станахме.

— Е, благодаря ви за забавлението — рекох, — но се боя, че трябва да си тръгваме.

Ноуратар прехапа устна.

— Ако мога да направя нещо…

Изгледах я за миг, след което се поклоних ниско.

— Благодаря ти, Ноуратар, при това съвсем искрено. Но не. Мисля, че за първи път от няколко месеца всичко е под контрол.

Оставихме ги и слязохме до входа. Един от хората на Мороулан ни телепортира до кабинета ми. Този път най-напред се погрижих да ги предупредя, че идваме.

17.

„Ти какво?“

Сега предполагам, че очаквате да ви разкажа как съм се докопал до Ларис след дълга гонитба по улиците на Адриланка, как най-накрая съм го притиснал в ъгъла, как той се е бил като дзур и едва съм успял да го убия, преди той да направи същото с мен. Нали? Глупости.

Само две неща можеха да се объркат. Едното — Магьосничката в зелено да ме е излъгала къде е Ларис, и другото — да е имала време да го предупреди. Но и в двата случая — защо? За нея той беше само инструмент. И след като вече бяхме разкрили какво са намислили, не беше вече полезен инструмент.

Всъщност не мислех, че Магьосничката в зелено е имала време да предупреди Ларис, преди Ноуратар да я довърши. А и да беше ме излъгала за местонахождението му — лошо няма. Тъй че обясних плана си на всички в кабинета, което ми отне около половин час. Но по един въпрос бях изричен:

— Ако на някой му хрумне, че може да изкяри, като преудпреди Ларис за това, по-добре да го забрави. Никой да не се опитва да ми се прави на умник.

Порових в лявото долно чекмедже на бюрото си и извадих подходящо оръжие — стилет с осемнайсетсантиметрово острие. Поставих го на колана, от дясната ми страна. Поседяхме да изчакаме още около половин час, после Шоен и Чимов станаха и се изнизаха през вратата. Останалите изчакахме още десет минути и също станахме.

— Късмет, шефе — рече Крейгар.

— Благодаря.

Тръгнахме към Малаковия кръг. Лойош полетя високо над нас. Водеше Коути. Пръчките и Светулката бяха от лявата и дясната ми страна, а останалите — пред и зад нас.

Стигнахме площада и притичахме до Пристанищна. Почти бяхме стигнали Бижутерска, когато получих съобщение от Шоен.

„Има четирима вътре, шефе. Двама при вратата, двама обикалят“.

„Добре. Пращам помощ“.

— Нарвейн и Усмивка, притичайте напред. Шоен води операцията. Имате пет минути да се приготвите.

Изтичаха напред, а останалите продължихме бавно, почти на място.

„Все още е чисто, шефе“.

„Добре“.

Коути ме погледна и кимна. След шест минути Шоен докладва: „Всичко е готово, шефе. Ще отнеме между пет и деветдесет секунди, зависи къде са им патрулите“.

„Добре. Задръж засега“.

Стигнахме до извивката на Пристанищна, малко преди да стигнеш до Зъбеца.

„Как са разположени, Шоен?“

„Ако кажеш сега, около трийсет секунди“.

„Действай“.

„Ясно“.

Вдигнах ръка и спряхме. Отброих наум десет секунди, след което отново тръгнахме — този път бързо. Завихме на ъгъла и сградата се показа. Единствените, които можахме да видим, бяха Шоен и Чимов. След малко до него се появи Нарвейн, а после и Усмивката. След няколко секунди бяхме при тях.

Сверих по Имперския часовник.

— Телепортната преграда трябва вече да е вдигната. Провери, Нарвейн.

Той затвори очи за миг и кимна.

— Вратата — наредих.

— Може би първо трябва да почукаме — рече Н’аал.

Шоен и Светулката застанаха до вратата. Спогледаха се, кимнаха и Светулката стовари боздугана си по бравата, а в същото време Шоен напъна с рамо по средата. Вратата пропадна навътре.

— Нямаше ли да ти е тъпо, ако се окажеше отключена? — каза Н’аал.

— Млъкни.

Коути се шмугна между тях и пристъпи вътре. Мълниеносно движение и чух как две тела тупнаха на пода, докато Светулката, Н’аал и Шоен влизаха. Лойош кацна на рамото ми, докато Чимов и Усмивката прекрачваха прага. Последвах ги. Пръчките и Нарвейн останаха отзад.

Беше голям празен склад с два трупа в него. И от двата стърчаха ножове. Веднага видяхме стълбите и тръгнахме по тях. Нагоре не срещнахме никого. Оставих Н’аал и Усмивката да пазят площадката към третия етаж, а останалите се качихме.

Озовахме се в голямо празно помещение. Пред нас имаше по-малки стаи — вдясно, отпред и вляво. Кабинети, предположих.

Тъкмо когато се появихме, от стаята вдясно изскочиха трима джереги. Заковаха се на място и зяпнаха. Пръчките им скочи, а Светулката — веднага след него. Стискаше боздугана си и се хилеше като идиот. Пръчките си беше с пръчките. Отне им около три секунди.

После пратих Светулката и Шоен вдясно. Канех се да накарам Нарвейн и Чимов да отворят вратата пред нас, когато чух…

— Каква е тази врява, господа?

Познах гласа на Ларис.

Улових погледа на Нарвейн. Стоеше пред вратата; останалите бяхме застанали зад нея. Нарвейн вдигна ръка и вратата се люшна навътре.

Беше малка стая, с осем-девет тапицирани стола и две бюра. Едното беше празно; на другото седеше Ларис. В стаята имаше още четирима джереги.

В първия миг всички останаха вцепенени. После Ларис се обърна към единия и каза:

— Телепортирай.

Само изчакахме.

Джерегът отвърна:

— Има преграда.

Коути пристъпи в кабинета. Все още никой не предприемаше нищо. Пръчките влезе с двете си тояги, Светулката — с боздугана. После — всички останали.

Двамата с Ларис се спогледахме, но никой не проговори. Какво имаше да си казваме? Хвърлих поглед на биячите му, всички с полуизвадени оръжия. Казах на моите да останат настрана. Отворихме пътека към вратата. Пръчките надигна оръжията си, изгледа охраната на Ларис и се окашля.

— Няма бъдеще в това, господа.

Четиримата погледнаха ордата ни. После започнаха да стават един по един. Изпънаха ръце напред, далече от телата. И пак така един по един се изнизаха, без да поглеждат към Ларис.

Казах:

— Всички без Коути, придружете ги извън сградата. — Извадих оръжието, което си бях подбрал.

След като останахме сами с Ларис, затръшнах вратата с крак. Коути каза:

— Твой е, Владимир.

Направих го бързо. Ларис не гъкна.

Един час по-късно зяпнах удивен Алийра.

— Ти какво?!

— Аз я пресъживих — рече тя и ме изгледа учудено, сякаш искаше да каже: „Какво толкова необичайно виждаш в това?“

Седях в библиотеката на Черен замък, с Мороулан, Коути, Ноуратар и Сетра. Алийра лежеше по гръб; изглеждаше бледа, но оздравяла.

От устата ми захвърчаха пръски като от чайник за клава, но все пак изломотих:

— Защо?

— Че защо не? — каза тя. — Все пак я убихме, нали? Това е достатъчно унижение. Освен това е близка с Императрицата.

— Страхотно! И сега ще ни…

— Нищо няма да направи, Влад. Нищо не може да направи. След като я пресъживихме, й направихме мозъчен сондаж и записахме най-подробно всеки заговор, в който се е замесила, и й дадохме копие, за да знае, че знаем. — Усмихна ми се. — Някои неща са доста интересни.

Въздъхнах.

— Е, ваша работа. Но да знаеш, че ако някоя сутрин се събудя умрял, ще дойда и ще ти се оплача.

„Добре й го каза, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Ноуратар, за мое изумление, каза:

— Мисля, че постъпи правилно, Алийра.

— Аз също — заяви Сетра.

Обърнах се към нея.

— Нима? Я ни кажи какво направи на Сетра Младшата?

— Домът на Дракона — рече тя — реши, че Сетра Младшата никога не може да стане императрица или главнокомандващ, нито тя, нито нейните наследници.

— Ясно де. Но ти какво й направи?

Тя ми отвърна със сънена полуусмивка.

— Убедена съм, че наказанието е подходящо за нея. Накарах я да ми обясни цялата афера, след което…

— Охо? И какво ти каза?

— Нищо изненадващо. Желаеше да завладее Изтока и се оплакала на Магьосничката в зелено, която й беше приятелка, че когато лорд К’лейър стане император, няма да утвърди нашествие на Изток. Магьосничката измислила план, с чиято помощ Драконов наследник да стане Ейдрон, защото знаели, че Ейдрон ще назначи за главнокомандващ Барит, а той гледал със симпатия на идеята за нашествие. Барит се съгласил, най-вече защото смятал, че от Ейдрон ще излезе по-добър император, отколкото от К’лейър… извинявай, Ноуратар.

Ноуратар сви рамене. Сетра продължи:

— След Бедствието на Ейдрон работата замряла. След като Зерайка взе трона и нещата отново потръгнаха, за Наследник беше избран Мороулан. Тогава двете уредили нещата така, че Сетра Младшата да се сприятели с Мороулан, и разбрали, че той не би възразил срещу нашествието, тъй че се успокоили. Но когато Алийра се появи изневиделица и стана Наследничка, отново запретнали ръкави. Стигнали до идеята да дискредитират Алийра и Мороулан, използвайки приятелството им с теб, Влад. Вече познавали Ларис, защото той свършил отчасти мръсната работа около подправянето на генетичния тест. След като Барит отказал да им съдейства, накарали Ларис да го убие. После използвали това като заплаха, за да накарат Ларис да те атакува. Той явно нямал нищо против да ти вземе района, Влад, но трябвало да го убедят да не те убива веднага. Казали му, че може да го направи, след като се осъществят плановете им. Останалото, мисля, че го знаете.

Кимнах.

— Това ясно. Е, а Сетра Младшата…

— А, да. Помолих Некромантката да я премести през портала в друга „плоскост“. Подобна е на Драгара, но времето там тече различно.

— И сте я тикнали там? — Стори ми се твърде грубо — по-добре да я бяха убили. Плюс това, изобщо не й бях ядосан толкова, колкото на Магьосничката в зелено.

Но Сетра рече:

— О, не. Може да се върне, щом свърши задачата й. По нашето време, едва ли ще отнеме повече от една неделя.

— Задача ли?

— Да. — И Сетра отново ни изгледа със сънената си полуусмивчица. — Оставих я в пустинята, с много храна, вода, подслон и една пръчица. И я накарах да напише в пясъка: „Няма повече да се бъркам в работите на Драконовия съвет“, осемдесет и три хиляди петстотин двайсет и един пъти.

Представете си старец — източняк, около седемдесетгодишен, което е доста впечатляваща възраст за нашата раса. Но за възрастта си е в добра форма. Беден е, но не и мизерстващ. Отгледал е семейство насред Драгарската империя и се е справил добре. Погребал е (източняшкият израз за „надживял“; не ми е ясно защо) жена, сестра, дъщеря и двама синове. Единственият му жив потомък е един внук, когото за малко да убият на всеки две-три недели.

Почти съвсем плешив е, с няколко бели косъма на темето. Едър и пълен е, но пръстите му все още са достатъчно ловки с рапирата, за да даде хубав урок на някой младок и да избие магьосничеството от всеки драгар, който не отбира от източняшката фехтовка.

Живее в източняшкото гето, в южния край на Адриланка. Хляба си изкарва с вещерство, но не приема внук му да го издържа. Тревожи се за внук си, но гледа да не го показва. Ще помогне, но не иска децата му да го издържат и няма да им се бърка в живота. Когато един от синовете му почва да се прави на драгар, се натъжава и решава, че синът му греши, но не си позволява нито една критична дума.

Отидох да навестя този стар господин в деня след кончината на Ларис. От мръсотията по улиците ми идеше да повърна, но го прикрих. Все едно, всички знаем, че източняците са мръсни, нали? Виж ги как живеят само. Нищо, че не могат да използват магия в кварталите си, за да ги почистват като драгарите. Ако искат да използват магия, могат да станат граждани на Империята, като идат в провинцията и станат текла или като си купят титли от джерег. Ама не искат да са крепостници? И са упорити на всичко отгоре, нали? Ама нямали пари да си купят титли? Че откъде ще имат! Кой ще им даде добра работа, като ги види колко са мръсни?

Помъчих се да не се оставя всичко това да ме ядоса. Коути също се мъчеше, но можех да видя напрежението в ъгълчетата на очите й и да го почувствам в резките й крачки. Уж трябваше да се почувствам добре, че се връщам тук — преуспяло източняшко момче, закрачило из стария квартал. Трябваше, но не се чувствах. Само ми се гадеше.

Дюкянът на дядо ми нямаше нито табела, нито нещо на показ. Всички в квартала знаеха кой е той и с какво се занимава, а външни не го интересуваха. Драгарите бяха престанали да използват вещерство след края на Междуцарствието, когато магьосничеството проработило отново.

Когато прекрачих прага (врата нямаше), главата ми забърса окачените горе звънчета и те дръннаха. Той беше с гръб към мен и лееше свещи. Обърна се и лицето му грейна в почти беззъба усмивка.

— Владимир!

Изгледа ме, усмихна се на Коути и остана така, без да откъсва очи от мен. Общувахме псионично (той ме беше научил, но избягваше да го прави, освен когато не е наложително). Смяташе псионичното общуване за нещо твърде ценно, за да се използва току-така, въпреки че нравът му не позволяваше да ми се кара за начина, по който го използвах аз. Ето защо когато искахме да си поговорим, пътувахме. И тъй като трябваше да минаваме през зони, където сами източняците са в опасност, и тъй като отказваше да го телепортират, той рядко напускаше гетото.

— Владимир — повтори той. — А това коя е?

Лойош прелетя, сякаш въпросът се отнасяше за него, и с радост се остави да го почешат по шията.

— Ноиш-па — казах, — приятно ми е да ти представя Коути.

Тя приклекна в мил реверанс и дядо направо засия.

— Коути — повтори той. — Фамилно име имаш ли си?

— Вече не — отвърна тя.

Прехапах устна. Някой ден щях да я попитам какво искаше да каже, но не сега.

Той й се усмихна добродушно, после ме погледна, примига и тънката му вежда се закатери по широкото чело.

— Искаме да се оженим — казах. — Искаме благословията ти.

Той пристъпи и я прегърна, после я целуна по бузите. Прегърна и мен. След като ме пусна, видях сълзи в очите му.

— Щастлив съм за вас. — След което се навъси, само за миг, но се досетих какво иска да попита.

— Тя знае — успокоих го. — И тя е от същия занаят.

Дядо въздъхна.

— Ох, Владимир, Владимир. Пази се.

— Ще се пазя, Ноиш-па. Работите като че ли тръгват по-добре. Доскоро бях на път да загубя всичко, но вече се оправих.

— Хубаво — рече той. — Но как тъй си стигнал дотам, че за малко да загубиш всичко? Това не е добре.

— Зная, Ноиш-па. За малко се оставих сенките да ме разсеят и не можех да видя целта.

Той кимна и каза:

— Хайде влезте да хапнем.

Коути промълви плахо (мисля, че това беше единственият път, в който прояви плахост за каквото и да е):

— Благодаря… Ноиш-па.

Докато дядо ни водеше вътре, усмивката му стана още по-широка.

На другия ден се преместих в кантората на Ларис и започнах да подреждам бизнеса. Срещнах се с Торонан и се захванах да вкарвам в ред района, доскоро въртян от Ларис… но това вече е друга история. Освен това, докато говоря сега тия неща, не знам как ще тръгне всичко, тъй че по-добре да не ви го разправям изобщо. Парите, дето ги обещах за главите на Върн и Мираф’н, още са в сила, тъй че очаквам много скоро да ги видя двамата — под някаква форма.

Същия ден, в който се преместих в кабинета на Ларис, най-после ми остана време да сготвя на Коути. Между другото се престарах — печена гъска с източняшки червен пипер, котлети от кетна по валабарски, ананосово желе за… но това не ви засяга.

Ще кажа само, че докато готвех, ми попадна една глава лук с малко гнило петно от едната страна. Изрязах петното и останалото от лука си беше идеално.

И с живота е така понякога.

На Стивън Байко, Том Хенехан, Джордж Джаксън, Патрис Лумумба и Р. Т. Риядаса.

Цикълът

Феникс потъва в развала и чезне.

Дракон жадува за вис и за бездни.

Лиорнът рогат има по-страшна жажда.

Тиаса сънува коварство се ражда.

Ястреб от полет надолу се взира.

Дзур се промъква и сенките сбира.

Исола кланя се, после напада.

Цалмот все крепи се на косъм от ада.

Валиста руши и после съгражда.

Джерег поредната жертва изяжда.

Криотата хитра мрежи заплита.

Орка владее в морята водите.

Текла страхлива в тревата се крие.

Джегала на пръста си времето вие.

Атирата властва в играта красива…

И Фениксът литва от пепелта сива.

Градът: Адриланка, Белия рид.

Столицата и най-големият град на Драгарската империя. Съдържа в себе си всичко, което съставя Империята, но в по-голяма концентрация. Всички дребнави свади в седемнадесетте Велики дома и понякога между тях, тук стават още по-дребнави и по-ожесточени. Господарите на дракони се бият за чест, благородниците на йорич се бият за справедливост, благородниците на джерег се бият за пари, а Господарите на дзур се бият за удоволствие.

Ако при тези свади се наруши закон, пострадалата страна може да потърси правосъдие от Империята, която следи взаимоотношенията между домовете с безпристрастието на лиорн, съдийстващ дуел. Но организацията, съществуваща в ядрото на дома Джерег, действа незаконно. Империята нито желае, нито е в състояние да се наложи над законите и обичаите, управляващи това вътрешно общество. Но понякога тези неписани закони се нарушават.

Тогава за работа се залавям аз. Аз съм убиец.

Пролог

Намерих оракул на три карета надолу по „Кураж“, малко извън моя район. Носеше синьото и бялото на дома Тиаса и работеше в една дупка над една хлебарница — стигаше се по прогнило дървено стълбище между порутени стени, до още по-прогнила врата. Вътре беше… да не ви описвам. Все едно.

Не беше зает, тъй че хвърлих два златни империала на масата и седнах срещу него на едно кекаво осмоъгълно столче като неговото. Изглеждаше попрестарял, сигурно гонеше хиляда и петстотинте.

Мерна с очи двата джерега, кацнали на раменете ми, но предпочете да се направи на безразличен.

— Източняк — каза ми. Каква проницателност. — И джерег. — Тоя направо беше гениален. — С какво мога да ви услужа?

— Наскоро — обясних му — изведнъж спечелих повече мангизи, отколкото съм мечтал някога, че мога да имам. Жена ми иска да й построя замък. Бих могъл да си купя по-висока титла в джерег — сега съм баронет. Или мога да си използвам парите за разширяване на бизнеса. Ако избера последното, рискувам да си имам, хм, проблеми с конкуренцията. Колко сериозни могат да са те? Това ми е въпросът.

Той сложи дясната си ръка на масата, опря брадичката си на нея и забарабани с пръстите на лявата си ръка, без да откъсва очи от мен. Трябваше да ме е познал: колко източняци са се издигнали толкова високо в организацията и обикалят с джереги на раменете?

След като ме погледа достатъчно дълго, за да ме впечатли, оракулът рече:

— Ако се опиташ да разшириш бизнеса си, една могъща организация ще рухне.

Тралала. Наведох се над масата и го плеснах през устата.

„Роуца иска да го изпапа, шефе. Може ли?“

„Може би по-късно, Лойош. Не ми досаждай“.

На тиасата му викам:

— Имам видение с теб — с два счупени крака. Чудя се дали е вярно.

Онзи изломоти нещо за „чувство за хумор“ и затвори очи. След около трийсет секунди видях, че на челото му изби пот. После поклати глава и извади тесте карти, увити в синьо кадифе с инсигниите на дома му. Изстенах. Мразя гадателите на карти.

„Може би иска да поиграе на шерийба“, каза Лойош. Долових смътното псионично ехо от смеха на Роуца.

Оракулът ме погледна извинително и обясни:

— Нищо не хващам.

След като изпълнихме ритуала, взе да ми обяснява оракулските значения, които му разкриваха картите. Като му казах: „Само отговорите, моля“, ме погледна обидено.

Погледа известно време „Планината на промените“ и рече:

— Доколкото мога да разбера, милорд, все едно е. Това, което ще се случи, не зависи от действието, което ще изберете.

И отново ме погледна извинително. Сигурно много я беше упражнявал тази физиономия.

— Това е всичко, което мога да направя.

Страхотно.

— Добре. Задръж рестото.

Трябваше да мине за шега, но не мисля, че я схвана, тъй че сигурно и досега смята, че нямам никакво чувство за хумор.

Слязох по дървените стъпала и излязох на „Кураж“ — широка улица с нагъчкани плътно занаятчийски дюкяни от източната страна и рехаво застроена с малки къщи от западната, поради което изглеждаше малко странно закривена. Някъде по средата на пътя до кантората ми Лойош ме предупреди: „Нещо идва насам, шефе. Прилича ми на мускул“.

Забърсах с едната ръка косата от очите си, а с другата наместих наметалото, колкото да проверя няколко от скритите си бонбонки. Усетих напрежение във впитите в рамото ми нокти на Роуца, но оставих на Лойош да я успокоява. Още беше нова в тази работа.

„Само един ли, Лойош?“

„Абсолютно, шефе“.

„Добре“.

Малко след това ме настигна и закрачи редом до мен среден на ръст драгар, в цветовете на дома Джерег (сиво и черно, в случай че си водите бележки). Среден ръст за драгар, което, както разбирате, го правеше с глава и половина по-висок от мен.

— Добър ден, лорд Талтош — поздрави ме той. Произнесе името ми правилно.

Изпръхтях му за отговор. Мечът му беше лек — носеше го на бедрото и той подрънкваше между двама ни. Наметалото му беше толкова издуто, че сигурно криеше десетки от същите изделия като шейсетте и три под моето.

— Един мой приятел иска да ви поздрави за големите ви успехи напоследък — продължи той.

— Предайте му, че благодаря.

— В много хубав квартал живее.

— Радвам се за него.

— Може би ще пожелаете да му гостувате някой път.

— Може би — отвърнах.

— Искате ли да го обсъдим?

— Сега ли?

— Или по-късно. Както ви е удобно.

— Къде да говорим?

— Вие предложете.

Изпръхтях отново. В случай, че горното ви беше много бързо, приятелчето току-що ме беше уведомило, че работи за определен индивид, който е много високо в „организацията“, и че въпросният индивид може би търси услугите ми за нещо. Теоретично можеше да е за какво ли не, но има само едно нещо, с което съм известен, че върша по поръчка.

Продължихме още, докато не навлязохме безопасно в територията ми. Тогава рекох: „Добре“ и свърнахме в една гостилница, вклинена на няколко стъпки в „Кураж“, една от причините търговците с ръчни колички да мразят тая част от улицата.

Намерихме свободен край на една от дългите маси и седнах срещу него, внимателно, да не ми се забие някоя треска в бутовете. Лойош огледа заведението отгоре и не възрази.

— Казвам се Баджинок — представи се спътникът ми, след като гостилничарят ни донесе бутилка доста прилично вино и две чаши.

— Хубаво.

— Приятелят ми иска да се свърши една „работа“ около къщата му.

Кимнах. „Работа“, произнесено по този начин, означава, че иска да му убият някого.

— Познавам хора — рекох. — Но точно в момента са много заети.

Последната ми „работа“ беше само преди няколко недели и беше, да се изразим така, свършена прекалено явно. Точно в този момент не изпитвах голямо желание да поемам нова.

— Сигурен ли сте? — попита той. — Това е точно във вашия стил.

— Сигурен съм. Но благодаря, че приятелят ви се е сетил за мен. Друг път — може би. Нали?

— Добре — рече той. — Друг път.

Кимна ми, стана и излезе. И това трябваше да е краят на тая история.

Вийра, богиньо-демон на предците ми, дано водата на езика ти на пепел да стане. Това трябваше да е краят.

Земеделник

Леферо, Племенници & Племенничка

Перачи & Шивачи

Малаков кръг

От: Вл. Талтош

ул. Гаршош Nо 17.

Моля, направете следното:

1 бр. сива плетена памучна риза: махнете винено петно от д/н ръкав, черно петно лой от л/в & закърпете срязано на д/н маншет.

1 ч/т сиви панталони: махнете петно кръв от д/н крачол, горе, петно от клава от л/в, горе & кал от коленете.

1 ч/т черни ботуши: махнете ръждиво петно от носа на д/н ботуш, & махнете кал & сажди от двата и лъснете.

1 бр. сиво копринено шалче: закърпете срязано & махнете петна от пот.

1 бр. сиво наметало: почистете & огладете, махнете котешките косми, изчеткайте от пърхот, махнете петна от точиларско масло & закърпете срязано от лява страна.

1 бр. носна кърпа: изперете & огладете.

Очаквам доставка до сл. къщник.

Сърдечно ваш:

Вл. Талтош, брнт, Джрг (печат)

1.

„1 бр. сива плетена памучна риза: махнете винено петно от д/н ръкав…“

Зяпах през прозореца към улици, които не можех да видя, и си мислех за замъци. Нощ беше и си бях у дома, и макар да нямах нищо против това, че си седя в апартамент с изглед към улици, които не мога да видя, си мислех, че бих предпочел да си седя в замък с изглед към двор, който не мога да видя.

Жена ми Коути седеше до мен, притворила очи, и мислеше за едно или друго. Отпих от чашата червено вино, което беше прекалено сладко. Горе на високия бюфет беше кацнал Лойош, моят познайник-джерег. До него клечеше Роуца, самката му. Обичайната семейна картинка.

Окашлях се и рекох:

— Миналата неделя ходих на оракул.

Тя се обърна и ме изгледа.

— Ти? При оракул? Какво му става на този свят? И защо?

Отговорих на последния й въпрос.

— Да разбера какво ще стане, ако ги взема всички тия пари и ги вкарам в бизнеса.

— Аха! Пак това. Предполагам, че ти е казал нещо неясно и загадъчно от сорта, че ако опиташ, до една неделя ще умреш.

— Не съвсем. — Разказах й за посещението. Лицето й изгуби заядливото си изражение. Харесва ми заядливото й изражение. Но то пък повечето й изражения ми харесват.

— И как го тълкуваш? — попита тя, след като свърших.

— Де да знам. Май го приемаш по-сериозно от мен. Ти как го тълкуваш?

Тя захапа замислено долната си устна. Някъде в този момент Лойош и Роуца напуснаха бюфета и прелетяха до хола, в малката ниша, заделена за интимния им кът. Това ми подсказа някои идеи, които набързо зарязах, защото не обичам действията ми да се подсказват от разни летящи влечуги.

Най-сетне Коути каза:

— Не знам, Владимир. Ще трябва да изчакаме и да видим.

— Мда. Поредният повод за притеснения. Сякаш си ги нямаме достатъчно.

В този момент се чу тропот, сякаш някой удари с тъп предмет по вратата. Двамата с Коути скочихме почти едновременно, аз с кама в ръката, тя — с две. Чашата, която държах, падна на пода и изтръсках капките от дланта си. Тропането се повтори, Лойош изхвърча от нишата и кацна на рамото ми, с мрънкащата Роуца зад него. Понечих да му кажа да я накара да млъкне, но Лойош май се сети сам, защото тя набързо се укроти. Знаех, че това не можеше да е джерегско нападение, защото организацията не те притеснява вкъщи, но си имах предостатъчно врагове и извън дома Джерег.

Пристъпихме към вратата. Застанах откъм отварящата се страна, а Коути — точно срещу нея. Вдишах дълбоко, издишах и хванах дръжката на бравата. Лойош се стегна. Коути кимна. От другата страна се чу глас:

— Ей? Има ли някой?

Спрях.

Коути се навъси и извика колебливо:

— Грегъри?

Гласът отвърна:

— Да. Коути, ти ли си?

— Да — отвърна тя.

— Какво по… — почнах аз.

— Всичко е наред — прекъсна ме тя, но неуверено, и не прибра камите.

Примигах два пъти. И съобразих, че „Грегъри“ е източняшко име. Източняшки обичай е да потропаш с юмрук на нечия врата, за да съобщиш, че си дошъл.

— Аха — рекох. Поотпуснах се малко и извиках: — Влизай.

Мъж, човек като мен, понечи да влезе, видя ни и спря. Дребен, на средна възраст, полуплешив и шашнат. Предполагам, че всеки ще се шашне, като прекрачи нечий праг и види срещу себе си три ножа, ако не е свикнал.

Усмихнах се.

— Влизай, Грегъри — подканих госта, без да махам камата от гърдите му. — Ще пийнем ли?

— Владимир — каза Коути, усетила, предполагам, нервността в гласа ми.

Грегъри не помръдна и не отвърна нищо.

„Всичко е наред, Владимир“, каза ми псионично Коути.

„Наред с кого?“, попитах, но прибрах ножа и се отдръпнах. Грегъри пристъпи вътре малко боязливо, но без да се държи съвсем грубо, предвид обстоятелствата.

„Тоя не ми харесва, шефе“, заяви Лойош.

„Тъй ли? Защо?“

„Източняк е. Трябва да е с брада“.

Не отговорих, защото донякъде бях съгласен с него; космите по лицето са едно от нещата, които ни отличават от драгарите, поради което си пускам мустаци. По едно време се опитах и брада да си пусна, но на втората неделя Коути ме заплаши, че ще я обръсне с ръждива кама.

Показах на Грегъри една възглавница на пода, той седна и прецених, че по-скоро е почнал да плешивее преждевременно, а не че е на средна възраст. Коути, също прибрала оръжията си, седна на канапето. Донесох бутилка вино и напълних по чаша. Грегъри кимна благодарно и отпи. Седнах до Коути.

— Така. Е, кой си ти?

— Влад… — започна Коути. После въздъхна. — Владимир, това е Грегъри. Грегъри: моят съпруг, баронет Талтош.

Стори ми се, че видях как устната му леко се кривна, докато тя изричаше титлата ми, и ми стана още по-несимпатичен. Аз мога да се подсмихвам на джерегските титли; това обаче не значи, че всеки може да се подсмихва на моята.

— Добре — казах. — Вече всички тук се познаваме. Е, сега ми кажи кой си и защо се опитваше да събориш вратата ми с юмруци?

Очите му примигаха от Лойош, кацнал на дясното ми рамо, към лицето ми и по кройката на дрехите ми. Имах чувството, че ме оглеждат като стока за продан. Това никак не оправи настроението ми. Погледнах Коути. Хапеше устна. Досещаше се, че се изнервям.

— Владимир — каза тя.

— Мм?

— Грегъри ми е приятел. Запознахме се, докато гостувах на дядо ти преди няколко недели.

— Продължавай.

Тя помръдна неловко.

— Има много за разказване. Но първо искам да разбера за какво е дошъл.

„Да изляза ли да се поразходя?“

„Глупости. Но благодаря, че попита. Имаш целувка“.

Погледнах Грегъри и зачаках. Той рече:

— На кой въпрос искате да отговоря първо?

— Защо нямаш брада.

— Какво?

Лойош се изсмя със съсък.

— Все едно — казах. — Кажи, какво търсиш тук?

Той запремества очи от Коути към мен. Накрая спря погледа си на Коути и каза:

— Снощи убиха Франц.

Погледнах жена си да видя дали новината ще й подейства. Очите й се бяха разширили леко. Замълчах. След няколко дъха Коути каза:

— Разкажи ми.

Грегъри намери кураж да погледне многозначително към мен. Което едва не го уби. Но изглежда, все пак реши, че не съм опасен, и заговори:

— Стоеше пред вратата на салона и проверяваше влизащите, и някой просто отишъл до него и му прерязал гърлото. Чух шума и изтичах, но докато стигна, онзи беше изчезнал.

— Някой видял ли го е?

— Не добре. Но бил драгар. Те всички… вие… все едно де. Облечен в черно и сиво.

— Много професионално — отбелязах, а Грегъри ме изгледа така, както никога не бива да поглеждате някого, освен ако не сте опрели нож в гърлото му. Тези неща ставаха все по-трудни за подминаване.

Коути бързо ме погледна и стана.

— Добре, Грегъри. Ще поговорим по-късно.

Той я погледна стъписан и отвори уста да каже нещо, но тя го сряза с онзи поглед, който ми хвърля, щом прекаля с някоя шега, и го отведе до вратата. Не станах.

— Е — рекох, щом тя се върна. — Разказвай.

Тя ме изгледа за миг, сякаш ме виждаше за първи път. Проявих благоразумие и замълчах. След малко каза:

— Да се поразходим.

Никога не бях изпитвал толкова силни и противоречиви чувства, както докато се връщахме от разходката. Никой, включително и Лойош, не беше проговорил през последните десет минути, след като изчерпах саркастичните си въпроси и с това премахнах необходимостта Коути да ми отвръща с късите си язвителни отговори. Лойош ритмично стискаше ноктите си в дясното ми рамо, а аз го усещах подсъзнателно и бях доволен от това. Роуца, която понякога лети над главите ни, понякога почива на другото ми рамо, а понякога каца на рамото на Коути, този път правеше последното. Въздухът на Адриланка беше режещ и безкрайните светлини на града плетяха сенки в краката ни. Стигнахме до вкъщи и отворих вратата.

Съблякохме се и си легнахме. Проговаряхме си само ако потрябва и едносрично. Дълго лежах буден; стараех се да се въртя колкото се може по-малко, за да не разбере Коути, че съм буден. За нея не знам, но и тя не мърдаше много.

На заранта тя стана преди мен и изпече, смля и свари клавата. Сипах си паница, изпих я и отидох в кантората. Лойош беше с мен, Роуца остана. Откъм морето се беше спуснала студена тежка мъгла, почти без вятър — така нареченото „време на убиеца“, пълна глупост впрочем. Поздравих Крейгар и Мелестав и седнах, за да се отдам на мрачни мисли и окаяни чувства.

„Събуждай се, шефе“.

„Защо?“

„Защото трябва да свършиш някои неща“.

„Какви например?“

„Например да разбереш кой е светнал източняка“.

Помислих за миг. Ако сте решили да си имате познайник, не върви да го пренебрегвате.

„Добре, защо?“

Той не отвърна нищо, но след малко спомените започнаха да ми се редят в главата. Коути, както я бях видял в Дзур планина, след като ме беше убила (то си е цяла история, но все едно); Коути, прегърнала ме, след като друг се опита да ме убие; Коути, опряла нож в гърлото на Мороулан — обяснява му какво ще му се случи, докато аз лежа парализиран и безпомощен; лицето на Коути, когато я любих първия път. Странни спомени при това — с чувствата ми в съответния момент, пресети през мозъка на едно влечуго, който е свързан с моя.

„Престани, Лойош“.

„Ти попита“.

Въздъхнах. „Сигурно е така. Но защо е трябвало да се замесва в нещо такова? Защо?!“

„Защо не я попиташ?“

„Попитах я. Тя не ми отговори“.

„Щеше да ти отговори, ако не беше толкова…“

„Не искам съвети за брака си от един джерег, Вийра проклета… Не, всъщност искам, нали? Добре. Ти как би постъпил?“

„Мм… Бих й казал, че ако имам две умрели текли, ще дам едната на нея“.

„И от тебе една помощ…“

— Мелестав! — ревнах. — Прати Крейгар тук.

Крейгар е от тези хора, които просто по природа са незабележими. Можеш да седнеш на стол и да го потърсиш с поглед, без да разбереш, че си седнал в скута му. Затова се съсредоточих върху вратата и успях да го забележа как влиза.

— Какво има, Влад?

— Разтвори си ума, човече. Трябва да ти предам едно лице.

— Добре.

Направи го и аз се съсредоточих върху Баджинок — онзи, с когото бях говорил преди няколко дни, който ми предложи „работа“, която щяла да е „точно в моя стил“. Можеше ли да е имал предвид източняк? Мда, може би. Нямаше откъде да знае, че премахването на един източняк щеше да отнеме преди всичко целия смисъл на това, че бях станал убиец.

А дали щеше? Нещо гадно в ума ми ме накара да си спомня един разговор, който бях имал с Алийра, но предпочетох да не се задълбочавам.

— Познаваш ли го? — попитах Крейгар. — За кого работи?

— Да. За Херт.

— Аха.

— Аха?

— Херт държи целия южен район.

— Където живеят източняците.

— Точно така. Наскоро е бил убит източняк. От един от нас.

„Един от нас? — попита Лойош. — Кои са нашите?“

„Добър въпрос. Ще помисля“.

— Какво общо има това с нас? — попита Крейгар, въвеждайки друго значение на „нас“, само за да обърка нас. Извинете.

— Все още не знам, но… Портата на смъртта, знам, разбира се. Все още не съм готов да ти разправям за това. Можеш ли да ми уредиш среща с Херт?

Той почука с пръсти по облегалката на стола и ме изгледа въпросително. Не ми беше навик да го оставям на тъмно в такива неща, но накрая той каза: „Добре“ и излезе.

Извадих една кама и започнах да си я премятам. След малко казах на Лойош:

„Все пак можеше да ми го каже“.

„Тя се опита. Ти не прояви интерес да го обсъждате“.

„Можеше да се опита по-настоятелно“.

„Нямаше да трябва, ако не беше станало това. И животът си е неин. Щом иска да прекара половината от него в източняшкото гето, да разбужда тълпата, това си е…“

„Не ми прилича много на «разбуждане на тълпата»“.

„Аха“ — каза Лойош.

Което показва колко е добре да се опитваш да наддумаш познайника си.

Бих предпочел да прескоча следващите два дни, но след като трябваше да ги преживея, ще се примирите с бегла скица. В продължение на цели два дни двамата с Коути почти дума не си разменихме. Аз бях бесен, че не ми беше казала за тази група източняци, тя беше бясна, че аз съм бесен. Веднъж-дваж понечих да кажа нещо от сорта на: „Ако беше ми…“ и го преглъщах. Забелязвах, че ме поглежда с надежда, но го забелязвах прекалено късно и се изнизвах от стаята. Веднъж-дваж тя понечваше да каже нещо като: „Нима изобщо не те инте…“ и спираше. Лойош, благословена да е душицата му, си мълча. Има някои неща, в които и познайникът ти не може да помогне да се оправиш.

Но е адска мъка да изтърпиш такова нещо с дни. Оставя белези.

Херт се съгласи да се срещнем в едно мое заведение, „Терасата“. Оказа се дребен драгар, само с половин глава по-висок от мен, с навик да свежда поглед свенливо едва ли не. Дойде с двама охранители. Аз също си имах двама, един с прякора Пръчките, щото биеше хората с тях, и един, на когото викаха Светулката, чиито очи светваха в най-странни моменти. Охранителите си намериха удобни позиции да свършат онова, за което им се плаща.

Херт прие предложението ми и си поръча пиперените наденички, които е по-добре да се опитат, вместо да ви ги описвам.

Докато довършвахме източняшкия десерт с палачинки (които всъщност не би трябвало да правят никъде, освен в „При Валабар“, но и тези ставаха), Херт каза:

— Е, какво мога да направя за вас?

— Имам проблем — отвърнах.

Той кимна и сведе очи, сякаш искаше да каже: „О, как може един дребосък като мен да помогне на такъв като теб?“

Продължих:

— Преди няколко дни е бил убит източняк, от професионал. Случило се е във вашия район, та се чудех дали вие, примерно, бихте могли да ми поразкажете как е станало и защо.

Значи, на въпрос като този има няколко възможни отговора. Можеше да ми обясни каквото там знае по случая, можеше да ми се усмихне и да заяви, че не е в течение, можеше да ме попита защо ме интересува. Но вместо всичко това той ме изгледа, стана и каза:

— Благодаря за вечерята; ще се видим отново, може би. — И си тръгна.

Поседях, докато си изпия клавата. „Как си обясняваш това, Лойош?“

„Не знам, шефе. Странно, че не те попита защо искаш да го разбереш. А ако знае, защо изобщо се съгласи да вечеря с теб?“

„Правилно“, отвърнах наум.

Подписах сметката и излязох, с Пръчките и Светулката пред мен. Щом стигнахме до кантората, ги освободих. Беше късна вечер и обикновено по това време приключвах, но точно в момента не ми се връщаше много вкъщи. Смених оръжията, просто за да убия времето. Подмяната на оръжията е нещо, което правя на всеки два-три дни, тъй че никое да не се задържа по тялото ми достатъчно дълго, за да улови от аурата ми. Драгарското магьосничество не може да засича аури, но източняшкото вещерство може и ако Империята някой ден реши да наеме вещер…

„Аз съм идиот, Лойош“.

„Уф, шефе. И аз“.

Приключих със смяната на оръжията и бързо се прибрах вкъщи.

— Коути! — ревнах.

Беше в трапезарията и чешеше Роуца по брадичката. Роуца скочи и се разлетя из стаята с Лойош — сигурно му разправяше как е минал денят й. Коути стана и ме погледна озадачено. Носеше панталонки в джерегско сиво, лепнали плътно по бедрата й, и сив елек с черно везмо. Погледна ме с леко питащо изражение, килнала глава на една страна и с вдигнати вежди на съвършеното си лице, обкръжено от магьосническочерна коса. Усетих как пулсът ми се учести по начин, за който се бях боял, че никога повече няма да усетя.

— Да? — каза тя.

— Обичам те.

Тя притвори очи и ги отвори отново, без да каже нищо. Попитах:

— Имаш ли оръжието?

— Оръжие ли?

— Източняка, дето са го убили. Оръжието оставено ли е там?

— Ами… Предполагам, че някой го е прибрал.

— Намери го.

— Защо?

— Съмнявам се, че въпросното лице знае за вещерството. Обзалагам се, че мога да засека аура.

Очите й се ококориха и тя кимна.

— Ще го намеря — каза и посегна да си вземе наметалото.

— Да дойда ли с теб?

— Не, не мисля… — След което добави: — Разбира се, защо не?

Лойош кацна на рамото ми, Роуца — на нейното, слязохме по стълбите и излязохме в нощта на Адриланка. В някои отношения беше по-добре, но тя не хвана ръката ми.

Почва да ви потиска ли? Хе. Добре. Мен ме потискаше. Много по-лесно е да се оправиш с някой, когото трябва само да убиеш. След като излязохме от района ми и започнахме да прекосяваме по-опасни квартали, се надявах някой да ми скочи, за да си изкарам на него това, което изпитвах.

Стъпките ни отекваха в леко различни ритми, сливаха се понякога в един и после се разпадаха. От време на време се опитвах да сменя стъпката, за да се изравнят, но не се получаваше много. Походките ни бяха обичайният компромис, наложил се отдавна, между по-късите й стъпки, с които й беше по-удобно, и моите по-дълги. Не си говорехме.

Източняшкия район го познаваш най-напред по миризмите. През деня целият квартал се е отпуснал в небрежна леност с откритите кафенета, а готварските миризми се различават от всичко, което имат драгарите. Много рано заранта заработват пекарните; уханието на пресен източняшки хляб се точи навън като пипала и постепенно надмогва нощните миризми. Но нощните миризми, когато кафетата са затворени, а пекарните още не са отворили, са миризмите на гниеща храна и човешки и животински изпражнения. Нощем вятърът духа през района към морето и преобладаващият лъх е от кланиците северозападно от града. Сякаш само нощем истинските цветове на зоната, да забъркаме метафора, излизат на повърхността.

Нощно време постройките са почти невидими. Единствената светлина струи от малкото прозорци, където горят лампи и свещи, тъй че видът на околните сгради остава скрит за погледа ти, но в същото време улиците са толкова тесни, че понякога едва остава място да се промушиш между сградите. Има места, където вратите на две противоположни постройки не могат да се отварят едновременно. Понякога имаш чувството, че се движиш през пещера или в джунгла, а ботушите ти газят по-често в боклук, отколкото по здраво утъпканата улична пръст.

Странно е да се връща човек тук. От една страна, го мразя. Всичко, което съм правил, е било, за да се измъкна оттук. Но от друга страна, когато съм обкръжен от източняци, чувствам как напрежението неусетно се изцежда от мен. И тогава отново ме спохожда мисълта, че за един драгар аз просто съм друг.

Навлязохме в източняшкия район на града след полунощ. Единствените будни хора по това време са уличните бродяги и тези, които дебнат да пребият уличните бродяги. И двете групи ни отбягваха, отдавайки ни уважението, дължимо към всеки, който върви, все едно че стои мнооого над всички опасности в един опасен район. Ще излъжа, ако кажа, че не бях доволен, като го забелязах.

Стигнахме до едно място, в което Коути знаеше как се влиза. „Вратата“ беше само рамка, закрита със завеса. Вътре не можех да видя нищичко, но останах с чувството, че е някакъв тесен коридор. Вонеше. Коути извика:

— Здрасти.

Чу се някакво шумолене и един глас попита колебливо:

— Кой е?

— Коути.

Тежко дишане, още шумолене, още няколко мърморещи гласа, после изчатка кремък, светна искра и се запали свещ. За миг примижах. Бяхме застанали пред друг вход, на който и завеса нямаше. Вътрешността на стаята побираше няколко тела, които се бяха разшавали. За моя изненада стаята се оказа, доколкото можех да преценя на светлината на единствената свещ, чиста и неразхвърляна, като се изключеха няколкото загърнати в одеяла купчини. Имаше маса и няколко стола. От кръглото лице зад свещта към нас се взираха две тъмни като мъниста очи. Лицето принадлежеше на нисък и много дебел източняк в светъл халат. Очите се спряха на мен, пробягаха към Лойош, към Коути и Роуца, после отново се върнаха върху мен.

— Влезте — покани ни той. — Седнете.

Влязохме, а той обиколи из стаята да запали още няколко свещи. Седнах на един стол с възглавничка и преброих общо четирима души по пода. След като се надигнаха, видях, че едната е възпълна жена с посивяла коса, другата е по-млада жена, третият е старият ми приятел Грегъри, а четвъртият е драгар, което ме изненада. Огледах чертите му да преценя кой е домът му и след като установих, че е текла, не знаех дали трябва да съм по-малко изненадан, или повече.

Коути се разположи до мен. Кимна на всички присъстващи и каза:

— Това е мъжът ми, Владимир. — После посочи дебелия, който ни посрещна, и каза: — Това е Кели. — Разменихме си кимвания. По-старата жена се казваше Наталия, по-младата беше Шерил, а теклата беше Пареш. Коути не предложи фамилни имена за хората, пък и аз не настоях. Изломотихме си по едно „здрасти“.

— Кели, при нас ли е ножът, дето го намерихте до Франц? — попита Коути.

Кели кимна.

— Чакай малко — рече Грегъри. — Не съм споменавал, че до трупа е намиран нож.

— Не беше нужно — казах. — Спомена, че го е направил джерег.

Той ми отвърна с кисела гримаса.

„Може ли да го изям, шефе?“

„Млъкни, Лойош. Може би по-късно“.

Кели ме изгледа — закова ме с присвитите си очи, сякаш искаше да проникне през черепа ми. Поне така го почувствах. Обърна се към Коути и рече:

— Защо ти трябва?

— Владимир смята, че по оръжието може да намери убиеца.

— И после? — обърна се Кели към мен.

Свих рамене.

— После разбираме за кого е работил.

Наталия, от другия край на стаята, попита:

— Има ли значение за кого е работил?

Отново свих рамене.

— За мен — не. Предполагам, че за вас може да има.

Кели ме зяпна отново с малките си свински очички и с изненада открих, че това ме притеснява. После кимна леко, сякаш на себе си, излезе за малко от стаята и се върна с един нож, увит в парче плат, сигурно от някой съдран чаршаф. Връчи парцала с ножа на Коути. Кимнах и рекох:

— Ще се видим пак.

Тръгнахме към вратата. Теклата, Пареш, който стоеше до изхода, се отмести да ни направи път, но не толкова бързо, колкото можеше да се очаква. Странното беше, че това ми се стори важно.

Все още оставаха няколко часа до изгрев слънце. Докато се връщахме към нашата част на града, казах:

— Значи това са хората, които се канят да съборят Империята?

Коути махна с лявата си ръка, в която държеше вързопа.

— Някой смята така.

Примигах.

— Мда. Сигурно.

Вонята на източняшкия квартал сякаш се задържа много по-надалече, докато се приберем.

2.

„…черно петно лой от ляв…“

В мазето под кантората ми има една стаичка, която си наричам „лабораторията“, източняшки термин, който съм заел от дядо си. Подът е здраво отъпкана пръст, стените са голи, варосан камък. Има малка маса по средата и ракла в ъгъла. На масата има мангал и две свещи. В раклата има какво ли не.

Рано следобеда, в деня след като получихме ножа, четиримата — Коути, Лойош, Роуца и моя милост — слязохме бойко до посочената стаичка. Отключих и влязох пръв. Въздухът беше застоял и леко миришеше на някои от нещата в раклата.

Лойош клекна на лявото ми рамо и рече: „Сигурен ли си, че искаш да го направиш, шефе?“

Отвърнах: „Това пък какво трябва да значи?“

„Сигурен ли си, че си в подходящото състояние на ума, за да правиш заклинания?“

Размислих. Предупреждението на познайника ти е нещо, което никой разумен вещер не пренебрегва, преди да го е обмислил. Погледнах Коути, която чакаше търпеливо и може би се досещаше какво си мисля. Кашата от чувства, която вреше из вътрешностите ми, беше голяма. Това може и да е добре, стига да можеш да го вложиш в заклинанието. Но може и да те докара до паника, а когато се чувствам така, обикновено предпочитам да поспя. Ако не намерех у себе си енергия да насоча заклинанието, то можеше да излезе извън контрол.

„Всичко ще е наред“, уверих го.

„Добре, шефе“.

Изсипах старата пепел от мангала в един ъгъл и си отбелязах наум, че някой ден трябва да сляза да почистя въпросния ъгъл. Отворих раклата и Коути ми помогна да сложим в мангала нови въглища. Изхвърлих старите черни свещи и ги смених с нови. Коути застана вляво от мен, с ножа в ръка. Издърпах по връзката си с Глобуса и накарах фитила на едната от свещите да се нагорещи толкова, че да се запали. С нея запалих другата свещ и с малко труд — и въглищата в мангала. Сложих това-онова в огъня и наместих въпросната кама пред него.

Всичко това е символика, да ви кажа.

Имам предвид, понякога се чудя дали ще се получи с вода, за която само съм си мислел, че е светена (каквото и там да означава „светена“). И какво ще стане, ако използвам ароматна пръчица, която мирише както трябва, но си е най-обикновена ароматна пръчица? Какво би станало, ако използвам тамян, който някой просто е купил на пазара на ъгъла и ме е уверил, че е взет от кораб от Изтока? Не знам, а и не мисля, че някога ще го разбера, но подозирам, че ще е без значение. Нали знаете, човек понякога открива, че нещо уж истинско всъщност е плод на въображението му.

Но тези мисли оформят „преди“ и „след“ на заклинанието. „По време“ е само усещане. Ритми пулсират из теб, в такт с мигането на свещите. Взимаш се и се гмуркаш, или те гмуркат сред пламъците, докато не се озовеш някъде другаде, и се сливаш с жаравата, и Коути е там, до теб и в теб, заплита и разплита нишките от сянка, които си запрел и които те впримчват като дребно насекомо, и разбираш, че си пипнал ножа, и едва сега започваш да знаеш, че е смъртоносно оръжие, и започваш да усещаш лицето, което го е държало, и ръката ти повтаря онова майсторско движение, което е направил, и го пускаш, също като него, след като си свършил работата му като своя.

Продължих още малко — мъчех се да извлека всичко възможно от мига на заклинанието. Името му ми хрумна като нещо, което съм знаел винаги и което е решило да изплува в съзнанието ми точно в този момент, и някъде по това време онази част от мен, която всъщност беше Лойош, осъзна, че сме се гмурнали почти до дъното на заклинанието, и започна да отпуска нишките, пазещи онази част от Лойош, която всъщност бях аз.

Някъде по това време осъзнах, че нещо не е наред. Има едно нещо, което се случва, когато вещери действат заедно. Не точно знаеш мисълта на другия вещер; по-скоро все едно че мислиш вместо него неговите мисли. И така, в един миг аз мислех за себе си и си дадох сметка, че в мен има някаква горчивина, насочена към самия мен, и тя ме потресе.

Опасността, от която се боеше Лойош, изобщо не възникна, най-вече благодарение на присъствието му. Заклинанието вече бездруго се разпадаше и ние всички предпазливо се оттичахме с него, но в гърлото ми се заформи една голяма буца, трепнах и съборих една от свещите. Коути посегна да ме подкрепи и за миг се спогледахме… последните струйки на заклинанието се оттичаха, пропадаха и умовете ни отново си станаха наши.

Тя сведе очи, разбрала, че сме изпитали каквото сме изпитали.

Отворих вратата да излезе пушекът. Бях малко уморен, но заклинанието не беше никак трудно. Двамата с Коути се заизкачвахме по стъпалата един до друг, но без да се докосваме. Щяхме да си говорим, но не знаех какво да кажа. Не, не беше това; просто не можех да се накарам да говоря.

Влязохме в кабинета ми и ревнах за Крейгар. Коути седна в стола ми. След което писна и скочи, разбрала, че той седи в него. Усмихнах се леко на невинната физиономия на Крейгар. Сигурно наистина беше смешно, но пък още бяхме напрегнати.

— Името му е Йереким — казах. — Никога не съм чувал за него. А ти?

— Бияч е при Херт — отвърна Крейгар.

— Само бияч? И само при него?

— Така мисля. Всъщност почти съм сигурен. Да проверя ли?

— Да.

Той само кимна, вместо да се оплаква, че се е преуморил. Струва ми се, че Крейгар се товари с повече, отколкото би си признал. След като се изниза от стаята, двамата с Коути поседяхме още малко. Накрая тя каза:

— И аз те обичам.

Коути се прибра вкъщи, а аз прекарах част от деня, като се мотаех в краката на хора, които работеха за мен, и се стараех да се преструвам, че върша работа. Третия път Мелестав, секретарят ми, подхвърли колко хубав бил денят навън и го схванах като намек, че май ще е по-добре да си дам почивка.

Пообикалях по улиците с чувството, че съм могъщ, като сила, криеща се зад повечето неща, ставащи в района ми, и че съм незначителен, защото това не означаваше почти нищо. Но все пак това вкара мислите ми в ред и взех някои решения какво да предприема по-нататък. Лойош ме попита дали знам защо го правя и му признах, че не знам.

Вятърът този път дойде от север, вместо от морето. Понякога северният вятър може да е освежаващ. Не знам, може би беше заради настроението ми, но просто се чувствах премръзнал.

Калпав ден. Реших никога вече да не слушам мнението на Мелестав за времето.

На другата заран Крейгар бе потвърдил, че да, Йереким работи само за Херт. Окей. Значи Херт беше поискал смъртта на източняка. Което означаваше, че или е имал нещо лично към този източняк — а не можех да си представя как един джерег ще изпитва лична омраза към източняк, — или тази тяхна група представляваше по някакъв начин заплаха за него, или повод за притеснение.

Това беше най-вероятно и определено представляваше загадка.

„Някакви идеи, Лойош?“

„Само въпроси, шефе. Например, кой според теб е водачът на тази група?“

„Кели. Защо?“

„Източняка, когото са светнали — Франц. Защо него, а не Кели?“

В другата стая Мелестав ровичкаше из купчина документи. Над мен някой потропваше с крак. Неизвестно откъде, през комина на камината се чуваше приглушен разговор. Сградата беше тиха, но като че ли дишаше.

„Правилно“, казах на Лойош.

Някъде в ранния следобед двамата с Лойош отново се озовахме в източняшкия квартал. Колкото и да се мъчех, нямаше да мога да намеря мястото, но Лойош го зърна веднага. На дневна светлина се оказа ниска кафява постройка с две тесни прозорчета от двете страни на входа. И двете бяха заковани с дъски, което до голяма степен обясняваше защо вътре беше толкова душно.

Застанах пред покрития със завеса вход, посегнах да почукам, след което треснах с юмрук по стената. След малко се появи теклата, Пареш. Застана по средата на входа, сякаш да го прегради, и рече:

— Да?

— Искам да се видя с Кели.

— Няма го.

Гласът му беше нисък и говореше бавно, с пауза пред всяка фраза, сякаш я подреждаше в главата си, преди да я пусне във въздуха. Долавяше се селското наречие от херцогствата в най-северната част на Адриланка, но фразите му напомняха по-скоро за криота или за занаятчия валиста, или примерно за търговец джегала. Странно.

„Вярваш ли му, Лойош?“

„Не съм сигурен“.

Тъй че рекох:

— Сигурен ли си?

Нещо потрепера в ъгълчетата на очите му, но той отвърна само:

— Да.

„В тоя тип има нещо шантаво, шефе“.

„Забелязах“.

— У тебе има нещо шантаво — казах му.

— Защо? Защото не треперя от страх само от цветовете ти ли?

— Мда.

— Съжалявам, ако си разочарован.

— А, не съм разочарован — рекох. — Заинтригуван, може би.

Той ме изгледа за миг, след което се отдръпна встрани.

— Влез, ако искаш.

В този момент не ми хрумна нищо по-добро, затова пристъпих вътре. Денем стаята не миришеше много по-добре с тези заковани прозорци. Беше осветена с два маслени светилника. Той ми посочи една възглавница на пода. Седнах. Донесе източняшко вино, повечето вода, наля по малко в две олющени порцеланови чаши и седна срещу мен. Каза:

— Интригувам те, викаш. Щото май не се боя от тебе.

— Поведението ти е необичайно.

— За текла.

Кимнах.

Заотпивахме от виното и теклата зарея празен поглед из стаята. После заговори. Слушах го и ставах все по-заинтригуван.

Не знам дали разбирам всичко, но ще ви го предам, както го помня, пък вие преценете сами.

С титла си, нали? Барон, нали? Значи баронет. Добре. Всъщност то за теб е все едно, знам. И двамата знаем колко струват джерегските титли; смея да кажа, че ти го знаеш до последния меден петак. Виж, за орките е важно; те се грижат благородните санове да се дават и отнемат винаги щом се наложи, тъй че квартермастерът да е с по-висок ранг от боцмана, но все пак да е с по-нисък от помощник-капитана. Не го знаеше, нали? Но са ми разправяли един случай, как една орка я лишили от графството, дали й баронство, взели й го, дали й херцогство, после друго графство, после й прибрали и двете и й върнали първото графство, и всичко това за един предобед. Счетоводна грешка било, викаха.

Но знаеш ли, всички тези графства и херцогства всъщност изобщо не съществуват. И други домове са така.

В дома Криота титлите са изрично наследствени и доживотни, освен ако не се случи нещо извънредно, но и там не са свързани със земя. Виж, ти си имаш баронетство, и то е истинско. Бил ли си някога там? По лицето ти разбирам, че изобщо не ти е хрумвало да го навестиш. Колко семейства живеят във владението ти, баронет Талтош? Само толкова? Четири? И не ти е хрумвало да ги навестиш.

Не съм изненадан. Присъщо е за джерегите. Владението ти е в някакво безименно баронство, вероятно празно, а то пък е в някое графство, може би също празно, а то — в някое херцогство. От кой дом е твоят херцог, баронете? И той ли е джерег? Не знаеш? И това не ме изненадва.

Накъде бия ли? Ето накъде: от всички „Благородни домове“ — което значи всеки дом освен моя — малко притежават някаква истинска аристокрация, а и във въпросния дом тя е малобройна. Повечето от дома Лиорн са „рицари“, защото лиорните продължават да се отнасят към титлите, както са създадени отначало, а „рицар“ е титла, с която не е свързана земя. Замислял ли си се някога над това, преблагородни джерег? Тези титли са свързани с имоти. Военни придобивки, в началото, което обяснява защо повечето владения наоколо са на Господари на дракони; това някога е бил Източният край на Империята, а драконите винаги са били най-добрите военни водачи.

Моята господарка беше Господарка на дзури. Прапрадядо й спечелил титлата барон по време на войните за остров Елди. Господарката ми се отличила още преди Междуцарствието по време на някаква война с Изтока. Стара беше, но достатъчно здрава, за да се разпорежда кой какво да прави. Рядко се задържаше у дома, но не беше лоша. Не забраняваше на теклите си да четат, като повечето, затова имах щастието да се науча още а ранна възраст, макар че из имението нямаше много за четене.

Имах по-голяма сестра и двама по-малки братя. Данъкът ни, за нашите трийсет акра, беше сто шиника жито или шейсет шиника кукуруз, по избор. Беше висок, но поносим, и господарката проявяваше разбиране в лоши години. Най-близкият ни съсед откъм запад плащаше сто и петдесет шиника жито за двайсет и осем акра, тъй че се смятахме за щастливи и му помагахме, когато изпаднеше в нужда. Съседът ни откъм север имаше трийсет и пет акра и дължеше годишно по два златни империала, но с него много не се виждахме, тъй че не знам лесно ли му е било, или трудно.

Като станах на шестнайсет, ми дадоха двайсет акра на няколко мили южно от къщата на семейството ми. Всичките ми съседи надойдоха и ми помогнаха да почистя земята и да вдигна къща, направих я широка, за семейството, с което се надявах да се сдобия. В замяна трябваше да пращам на господарката си по четири млади кетни всяка година, тъй че по необходимост гледах кукуруз, за да ги храня.

След двайсет години си изплатих в натура заетите кетни и зърно, с които започнах, и си рекох, че се оправям много добре — особено след като навикнах с вонята в обора. Нещо повече, имаше една жена, с която се запознах в Черна вода, живееше вкъщи и мисля, че имаше нещо между нас.

И една вечер късно пролетта на двайсет и първата ми година чух звуци, някъде далече откъм юг. Пращене едно такова, като от дърво, когато се цепи, преди да падне, ама много, много по-силно. Нея нощ видях пламъци на юг. Стоях пред къщата, гледах и се чудех.

След час пламъците запълниха небето, а звуците се усилиха. И станаха оглушителни. В един миг бях заслепен от внезапния блясък. Когато петната в очите ми се махнаха, видях нещо като стена от червен и жълт огън, надвиснала над мен, сякаш се канеше да се изсипе отгоре ми. Изпищях от ужас и затичах към къщата. Докато вляза в нея, стената се беше спуснала и нивите ми горяха, както и къщата, и тогава разбрах, че виждам самата смърт. Тогава ми хрумна, лорд Талтош, че не съм си поживял достатъчно, за да свърша така. Призовах Барлън, оня със Зелените люспи, но той, предполагам, е трябвало да се отзове на други призиви. Пъстървата призовах, но тя не ми донесе вода да изгася пламъците. Призовах даже Келчор, Богинята на коткокентаврите, да ме отнесе оттам, а отговорът ми беше дим, който ме задави, и искри, които опърлиха косата ми и веждите ми, и пукотът и трясъкът, когато част от къщата рухна.

И тогава се сетих за склада над потока. Намерих вратата, оживях някак сред пламъците, които, според спомените ми, стигаха по-високо от мен, и успях да се навра там. Беше строен от камък, разбира се, понеже от влагата дървото изгнива, тъй че още стоеше. Бях обгорял тежко, но успях да се добера до потока.

Лежах в него разтреперан може би цялата нощ и на другия ден. Водата беше топла, направо пареше, но все пак беше по-хладна от въздуха. Заспах в потока, а когато се събудих… е, няма и да се опитвам да опиша разрухата, която видях. Чак тогава, срам ме е да го кажа, помислих за добитъка си, който беше измрял през нощта, както и аз самият щях да умра за малко. Но вече нищо не можех да направя.

И какво мислиш направих тогава, баронете? Смей се колкото си щеш, но първата ми мисъл беше, че няма да мога да си платя на господарката за годината и че трябва да се хвърля в краката й за милост. Щеше да ме разбере, рекох си. Тъй че тръгнах към замъка й — на юг.

А! Виждам, че се сети. То и аз се сетих тогаз, още след първите няколко крачки. На юг се издигаше замъкът й, а тъкмо от юг бяха тръгнали пламъците. Спрях и поразмислих, но след време продължих, понеже нямаше къде другаде да ида.

Много мили бяха, а единственото, което виждах наоколо си, бяха изгорели къщи и овъглена земя, и почернени гори, никога дотогава неразчиствани. Жива душа не мернах през цялото пътуване. Стигнах до мястото, където се бях родил, и видях какво е останало.

Почетох ги с ритуалите, колкото можах, и мисля, че съм бил твърде отъпял, за да разбирам какво означава това. Като свърших, продължих по пътя си, спях на открито поле, топлен от самата земя, която все още държеше зноя от пожара, който беше понесла.

Стигнах до замъка и, за моя изненада, той изглеждаше непокътнат. Но портата беше залостена и никой не отвърна на виковете ми. Изчаках отвън минути, после часове, накрая целия ден и цялата нощ. Бях обезумял от жажда и от време на време се провиквах, но никой не ми отвръщаше.

Накрая мисля, че по-скоро гладът, отколкото нещо друго ме тласна да се изкатеря през стените. Не беше трудно, пък и никой не ме спря. Намерих един изгорял дънер, довлякох го до стената и го използвах за стълба.

В двора нямаше жива твар. Видях пет-шест трупа, облечени в ливреите на дома Дзур. Стоях, треперех и се ругаех за глупостта, че не си бях взел храна от склада.

Мисля, че съм стоял там поне един час, преди да се осмеля да вляза, но по едно време го направих. Намерих килера и ядох. Бавно, в продължение на няколко недели, събрах кураж да претърся замъка. През това време спях в конюшните, не смеех да използвам дори слугинските стаи. Докато претърсвах, намерих още няколко трупа и ги изгорих, колкото можах, макар че, както казах, знаех няколко ритуала. Повечето бяха текли — някои познах, няколко бях наричал свои приятели — отишли да служат на господарката и отишли си завинаги. Какво беше станало с господарката ми, така и не разбрах, защото според мен нито един от труповете не беше нейният.

И тогава започнах да управлявам замъка, баронете. Хранех добитъка със зърното, дето беше останало, и го колех, щом се наложеше. Спях в господарската спалня, ядях нейната храна и най-вече — четях нейните книги. Имаше томове за магьосничество, баронете. Цяла библиотека. И история, и география, и разкази. Много работи научих. Упражнявах се в магьосничество, което ми отвори цял нов свят, а магиите, които знаех дотогава, ми приличаха на детски играчки.

По-голямата част от годината мина така. Чак в късна зима чух, че някой дърпа въжето на камбанката на портата. Старият страх си ми е наследство като текла и колкото и да ти е драго да ми се хилиш за това, милорд джерег, тогава се върна. Затреперах и се заоглеждах за място, където да се скрия.

Но тогава нещо ме облада. Може да е било заради магьосничеството, което бях научил; може би защото след всичко, което изчетох, се чувствах нищожен; или пък защото след като преживях пожара, бях изпитал ужаса до дъното му. Но не се скрих. Вместо това слязох по широкото вито стълбище на това, което вече смятах за свой дом, и отворих.

Пред мен стоеше благородник от дома Лиорн. Беше много висок и горе-долу на моята възраст, облечен в златистокафява, дълга до глезените пола, светлочервена риза и къса кожена пелерина. С меч на кръста и два лъскави метални предпазителя на ръцете. Не ме изчака да заговоря, а рече само:

— Уведоми господаря си, че херцогът на Арил иска да го види.

Това, което изпитах тогава, предполагам, че си го изпитвал често, но за мен беше за първи път. Оня удивително сладък прилив на гняв, който сигурно изпитва глиганът, когато напада ловеца, без да разбира, че го превъзхождат във всяко отношение, освен в яростта, поради което глиганът побеждава понякога, а ловецът винаги се бои. Но оня стоеше пред мен, в моя замък, и искаше да се види с „господаря“ ми.

Отстъпих крачка назад, стегнах се и отвърнах:

— Аз съм господарят тук.

Той само ме погледна пренебрежително.

— Я не ми дрънкай глупости. Бягай да доведеш господаря си, че ще те напердаша.

Вече бях изчел доста книги и изчетеното намести на езика ми думите, които сърцето ми искаше да изрека.

— Милорд — рекох, — вече ви казах, че аз съм господарят тук. Вие сте в дома ми и ви липсва възпитание. Трябва да ви помоля да си тръгнете.

Тогава той ме изгледа с такова презрение, че ако бях в друго състояние на духа, само погледът му сигурно щеше да ме съкруши. Посегна към меча си, сега си мисля, че е било с намерение само да ме халоса с тъпото, но така и не го извади. Призовах всичките си новопридобити умения и му хвърлих едно огнено кълбо, което, мислех си, трябваше да го изпепели на място.

Той размаха ръце и ми се стори стъписан, но като че ли чак сега ме прие на сериозно. Това, драги ми баронете, беше победа, която ще ценя цял живот. Изпълненият му с уважение поглед ми се стори сладък като студена глътка вода за човек, умиращ от жажда.

И ме замери с магията си. Знаех, че не мога да я спря, и се сниших. Тресна се в далечната стена сред гмеж от пламъци и дим. И аз му хвърлих една, след което побягнах нагоре по стъпалата.

В следващия час си поиграхме на гоненица из замъка, жилках го с немощните си магийки и се скривах, преди да ме е унищожил със своите. Мисля, че също така се смеех и му се подигравах, но не мога да кажа със сигурност.

Най-накрая обаче, когато спрях да отдъхна, си дадох сметка, че рано или късно ще ме убие. И успях криво-ляво да се телепортирам в склада над потока, който познавах толкова добре.

Повече не го видях. Навярно беше дошъл да си поиска дължимия му данък, не знам. Но вече се бях променил. Добрах се до Адриланка, прилагайки новите си магьоснически умения за пари от домакинствата на текла, покрай които минавах. Опитен магьосник, готов да работи за жалките петаци, които текла могат да платят, е рядкост, тъй че с времето посъбрах прилична сума. Когато дойдох в града, намерих един беден пиян исола, готов да ме учи на дворцови маниери и реч срещу онова, което можех да си позволя да платя. Несъмнено ме е научил лошо според дворцовите стандарти, но все пак научих достатъчно, за да се сработвам с равните си в града и да съм прилична, мислех, конкуренция, като магьосник.

Грешах естествено. Все пак си бях текла. Един текла, който си въобразява, че е магьосник, е сигурно забавно нещо, но онези, които търсеха магии против обири, или да ги изцерят от пиянство, или за да укрепят темелите на къщите им, не можеха да приемат един текла на сериозно.

Бях изпаднал съвсем, когато се добрах до квартала на източняците. Няма да твърдя, че тук животът ми се оказа по-лек, защото източняците обичат хората толкова, колкото повечето хора обичат източняците, но все пак тук уменията ми, поне от време на време, се оказваха полезни.

Колкото до останалото, лорд Талтош, достатъчно е да ти кажа, че имах добрия шанс да срещна Франц и му говорих за живота си като текла, а той ми говореше за общата нишка, която свързва текла с източняците, и за голото оцеляване, на което са обречени хората ни, и за надеждата, че не е задължително винаги да е така. Той ме запозна с Кели, който пък ме научи да гледам на света около мен като на нещо, което мога да променя — нещо, което трябва да променя.

После започнах да работя с Франц. Заедно намерихме още текли — тук, както и такива, които робуваха на господари, много по-жестоки от моята господарка. И докато аз им приказвах за тиранията на Империята, от която страдаме, Франц говореше за надеждата, че заедно можем да освободим този свят от тирания. Думата „надежда“ винаги се съдържаше в посланието му, баронет Талтош. Половината послание. Другата половина беше действията ни. И ако понякога не знаехме как да действаме, Кели ни повеждаше така, че да го разберем сами.

Бяха истински екип, драги ми джерег. Кели и Франц. Когато някой се провалеше в някоя задача, Кели беше готов буквално да го разкъса; но Франц винаги се оказваше там, за да му помогне да опита отново. Нищо не го плашеше. Заплахите го радваха, защото показваха, че той плаши някого, и доказваха, че сме на прав път. Това беше Франц, лорд Талтош. Ей затова го убиха.

Не бях попитал защо са го убили.

Все едно. Предъвквах разказа няколко минути. Накрая рекох:

— Пареш, какво беше онова за заплахите?

Зяпна ме, сякаш току-що бях видял как цяла планина рухва и съм попитал от какъв камък е била направена. После извърна лице. Въздъхнах.

— Добре де. Кели кога ще се върне?

Той отново извърна лицето си към мен и изражението му беше като затворена врата.

— Защо искаш да знаеш?

Лойош стисна рамото ми с нокти. „Спокойно“, рекох му. А на Пареш отвърнах:

— Искам да поговоря с него.

— Пробвай утре.

Помислих дали да не пробвам да му обясня така, че да ме разбере и може би да ми отговори. Но той си беше текла. Каквото и друго да беше станал, все пак си беше прост текла.

Станах, излязох и тръгнах към района си.

3.

„& закърпете срязано на д/н маншет“

Излязох на познат терен рано вечерта. Не виждах причина да се връщам в кантората, затова се запътих към къщи.

Един тип се беше облегнал на една стена на Гаршош, близо до Медникарска. Лойош понечи да ме предупреди точно когато го забелязах и точно когато той ме забеляза. Тогава Лойош ми каза: „Има още един зад теб“.

Казах: „Хубаво“. Не бях особено притеснен, понеже ако искаха да ме убият, нямаше изобщо да ги видим. Когато стигнах до онзи пред мен, той беше преградил пътя ми и го познах, че е Баджинок, което значеше Херт — оня, дето въртеше южната част на Адриланка. Раменете ми се стегнаха, а дланите ми изтръпнаха. Спрях на няколко крачки от него. Лойош гледаше другия зад мен. Баджинок ме изгледа отвисоко и рече:

— Нося ти послание.

Кимнах. Досещах се какво може да е.

Той продължи:

— Стой настрана. Не се бъркай.

Пак кимнах.

— Съгласен ли си? — попита ме той.

— Боя се, че не мога — казах.

Ръката му посегна към дръжката на меча, ей така, много разсеяно, прост сплашващ жест.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Мога да ти го кажа по-изразително — изсумтя той.

Понеже точно в този момент никак не държах да ми счупят крака, му метнах един нож, отдолу. Това съм го упражнявал много време, понеже е бързо. Не знам някой да е бил нараняван сериозно от нож, хвърлен по този начин, освен самия аз, а пък и с мен беше въпрос на голям късмет. От друга страна, всеки ще трепне.

Докато типът пред мен трепваше, а ножът го удряше с дръжката напред в корема, Лойош връхлетя в лицето на другия. Извадих рапирата си преди Баджинок да се е съвзел и използвах паузата, за да се дръпна така, че никой от двамата да не е зад гърба ми.

Междувременно мечът на Баджинок се озова в ръката му, а в другата се появи кама. Тъкмо влизаше в гард, когато върхът на рапирата ми го промуши в десния крак, над коляното. Той изруга и отстъпи. Влязох му и го посякох по лявата буза, и със същото движение — дълбоко в дясната китка. Той направи още една крачка назад и го нанизах в лявото рамо. Залитна.

Погледнах към другия, който изглеждаше силен и едър. Личеше му, че Лойош го е пернал през лицето. Размахваше дивашки меча си над главата, докато познайникът ми стоеше извън обсега му и му се смееше. Бързо се озърнах към Баджинок и с лявата си ръка напипах нож, нацелих го и много грижливо го метнах към корема на другия. Той изпръхтя, ревна и замахна към мен толкова близо, че чак забърса няколко косъма от ръката ми. Но повече сили не му останаха. Изтърва меча и коленичи насред улицата, преви се и се хвана за корема.

— Добре — казах. — Айде, разкарвайте се. — Много се постарах да прозвучи все едно, че изобщо не съм се задъхал.

Двамата се спогледаха, после онзи с ножа ми в корема му се телепортира. След като изчезна съвсем, Баджинок се надигна и закуца, стиснал с ръка раненото си рамо. Отказах се да се прибирам вкъщи. Лойош продължи да следи Баджинок, докато завивах по улицата.

— Мисля, че е само предупреждение — каза Крейгар.

— Не си ми нужен, за да ми казваш очевидни неща.

— Бих могъл да оспоря това — отвърна той. — Но все едно. Въпросът е колко ще ни притиска.

— Ей за това ми трябваш — рекох.

— Не знам — каза той. — Но ми се струва, че трябва да се подготвим за най-лошото.

Кимнах.

„Ей, шефе!“

„Да?“

„Ще кажеш ли на Коути за това?“

„А? Разбира се, че ще… Аха. Разбирам какво имаш предвид. Когато работите се усложнят, не спират на средата, нали?“

Междувременно Крейгар, изглежда, беше излязъл, тъй че метнах една кама с все сила към стената — онази без мишената. Дупката, която направих, не беше първата, но май беше най-дълбоката.

Когато след няколко часа се прибрах у дома, все още не бях решил, но пък Коути я нямаше. Седнах да я почакам. Гледах да не пия много. Отпуснах се в любимия ми стол, масивно нещо и толкова ръбесто, че ми се налага да го отбягвам, когато съм гол. Доста време се отпусках, докато не започнах да се чудя къде все пак е Коути.

Затворих очи и се съсредоточих за миг.

„Да?“

„Здрасти. Къде си?“

Тя замълча, след което изведнъж се наежи.

„Защо?“

„Защо ли? Защото искам да знам. Какво искаш да кажеш с това «защо»?“

„В Южна Адриланка съм“.

„Да не си в опасност?“

„Не повече от всеки източняк, живеещ в това общество“.

Премълчах отговора от сорта на „о, я стига“ и казах: „Добре. Кога ще се прибереш?“

„Защо?“ — попита тя и какви ли не чепати неща забръмчаха в ума ми. За малко да кажа: „Защото за малко щяха да ме убият днес“. Но нямаше нито да е вярно, нито да е честно. Затова казах: „Нищо“. И прекъснах връзката.

Станах и отидох в кухнята. Напълних едно котле с вода и го сложих на печката, после хвърлих вътре няколко цепеници. Струпах чиниите, които Лойош и Роуца вече бяха облизали, избърсах масата и хвърлих трохите в печката. Взех метла и ометох кухнята, хвърлих в огъня и боклука от пода. После взех сгорещената вода и измих чиниите. Изсуших ги с магийка, понеже не обичам да ги суша ръчно. Когато отворих бюфета да ги прибера, забелязах, че се е позапрашил, затова извадих всичко и забърсах рафтовете с влажен парцал. В тоя момент усетих тревожното шумолене на псионичен контакт, но не беше от Коути, тъй че го пренебрегнах и той скоро заглъхна.

Почистих пода под мивката, после изтрих с парцал целия под. Отидох в дневната, реших, че не ми се търка прах, и седнах на дивана. След няколко минути станах, намерих четка и избърсах рафтовете до вратата, под лакираното дървено куче и стойката с портрета на Коути, после изваяния лиорн, който приличаше на дръглива кранта, ама не беше, както и малко по-голямата стойка с портрета на дядо ми. Без да спирам да говоря на портрета на Коути.

После взех един парцал от кухнята и изтрих масичката, която тя ми беше подарила миналата година. И пак седнах на дивана.

Забелязах, че рогът на лиорна сочи към Коути. Когато е изнервена, най-странни неща могат да й се сторят многозначителни, затова станах и го обърнах, после пак седнах. След миг-два станах и избърсах прахта по ланта, който й бях подарил миналата година и който тя дори не беше настройвала вече дванайсет недели. Отидох до книжния рафт и взех една книга със стихове на Уинт. Погледах я и я върнах на мястото й, защото реших, че не ми се бори със заплетените му фрази. Взех една на Бингя и реших, че е прекалено потискаща. С Тортури или Латрол изобщо не си направих труда. И сам можех да съм плитък или умен; не са ми нужни те за това. Сверих се по Глобуса, после по вътрешния си часовник — и двата ми казаха, че все още няма да мога да заспя. „Ей, Лойош“.

„Да, шефе?“

„Искаш ли да видим някое представление?“

„От кой тип?“

„Все едно“.

„Що не?“

Отидох пеш до Кийроновия кръг, вместо да се телепортирам, понеже не исках да пристигна с разстроен стомах. Разходката беше дълга, но ми се отрази добре. Избрах някакъв театър, без да поглеждам заглавието, веднага щом разбрах, че представлението започва веднага. Мисля, че беше нещо историческо, от времето на един западащ феникс, за да могат да използват всичките костюми, натрупани в гардеробната от продукциите през последните петдесет години. След петнайсетина минути почнах да се надявам, че някой ще се опита да ми среже кесията. Хвърлих поглед зад себе си и видях възрастна двойка текли, похарчили сигурно спестяванията си за цяла година. Отказах се от идеята.

Излязох в края на първо действие. Лойош не възрази. Смяташе, че актьора, играещ Пълководеца, не бива да го пускат извън Северен хълм. Станеше ли въпрос за театър, Лойош си беше истински сноб. Каза: „Пълководеца трябва да е дракон, шефе. Драконите тъпчат, не клинчат. А и три пъти за малко щеше да се спъне в меча си. А когато трябваше уж да настоява за повече войска, все едно че се молеше…“

„Кой беше Пълководеца?“

„О, няма значение“.

Крачех към къщи бавно, с надеждата, че някой ще ми направи нещо, за да мога да му отвърна с нещо, но всичко в Адриланка беше спокойно. В един момент някой ме приближи, сякаш се канеше да ме дръпне за наметалото, и аз се подготвих да действам, но се оказа, че е много, много стар, най-вероятно орка, изпаднал под влиянието на нещо. Преди да си е отворил устата го попитах дали няма някой петак в повече. Той ме погледна сконфузено, тъй че го потупах по рамото и продължих.

Щом се прибрахме, окачих наметалото, свалих си ботушите и надникнах в спалнята. Коути се беше прибрала и заспала. Роуца отдъхваше в нишата си.

Застанах над Коути — надявах се, че ще се събуди и ще ме види, че я гледам, и ще ме попита какво става, пък аз ще мога да й развихря скандала, а тя ще се извини и всичко ще е наред. Стоях така сигурно десет минути и сигурно щях да стоя още, ако Лойош не беше с мен. Не казва нищо в такива моменти, но ме кара да се осъзная, когато постоя потънал в самосъжалението си повече от десет минути наведнъж, затова се съблякох и се пъхнах в леглото до Коути. Тя не се събуди. След много, много време заспах и аз.

Будя се бавно.

О, не винаги. Помня два пъти, когато се събудих от крясъка на Лойош в ума ми и се озовах във вихъра на лют бой. Един или два пъти съм се будил много лошо и за малко съм се разминавал с нещастни събития, но това е рядко. Обикновено между събуждането и спането остава време, което, като го погледнеш после, ти се струва, че е било часове. Това е когато съм стиснал възглавницата и се чудя дали наистина ми се става. После се обръщам, зяпвам в тавана и мислите за това, което ще правя през деня, започват да църцорят в главата ми. Точно това е същинското ми събуждане. Опитвал съм се да организирам живота си така, че да има защо да се събуждам всеки ден. Днес ще ида в източняшкия район на пазарите за подправки. Днес ще сключа договора за новия бардак. Днес ще посетя Черен замък да инспектирам охраната на Мороулан и да си побъбря с Алийра. Днес ще проверя еди-кой си тип и ще потвърдя, че посещава любовницата си през ден. Такива неща.

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах, че съм замесен от по-добро тесто, отколкото си мислех, защото станах от леглото, без да имам нито една причина да го правя. Нито една проклета причина. Коути беше станала, но не знаех дали си е вкъщи, или не; никоя от тези мисли не ми даваше особен импулс да видя света извън стаята ми. Бизнесът ми си вървеше сам; нямах задължения. Единственото интересно нещо в живота ми беше историята зад онзи, който беше убил източняка, а и това беше заради Коути, на която, изглежда, й беше все едно.

Но се домъкнах до кухнята и сложих вода да се топли. Коути се оказа в дневната, четеше таблоид. Сложих водата и отидох в банята, където използвах нощното гърне, след което го почистих с магия. Чистичко. Ефикасно. Досущ като драгар. Обръснах се със студена вода. Дядо ми се бръснеше със студена вода (преди да си пусне брада), защото според него това помагало по-добре да понасяш зимите. На мен ми звучеше глупаво, но го правя от уважение към него. Сдъвках зъбна пръчица, изтрих венците си и си оплакнах устата. Междувременно водата за банята ми се беше стоплила. Изкъпах се, избърсах се, почистих банята, облякох се и излях мръсната вода. Пляс. Постоях и погледах как образува локвички и вадички по уличката. Често съм се чудил защо някой не се опита да разгадае бъдещето на някой по изхвърлената вода от банята. Погледнах наляво и видях, че земята под задния чардак на съседката ми е суха. Ха! Пак бях станал по-рано от нея. Е, още една малка победа.

Влязох в дневната и седнах в стола си, с лице към дивана. Зърнах едно заглавие на таблоида, който четеше Коути. Гласеше: „Поискано е разследване“ и продължаваше на четири реда с големи черни букви, и не беше всичко. Тя го остави на дивана и ме погледна.

— Направо ме вбесяваш — казах.

Тя отвърна:

— Знам. Да излезем ли да хапнем?

Кимнах. Не знам защо, но като че ли с нея не можем да обсъждаме нещата вкъщи. Отидохме до любимата ни дупка с клава, с Лойош и Роуца на раменете ми, и пренебрегнах стягането и гърчовете в стомаха си, колкото да мога да си поръчам три-четири яйца и да изпия клавата с много малко мед. Коути си поръча чай.

После каза:

— Добре. И защо те вбесявам? — Което прилича на нанасяне на първата рана, за да вкараш противника си в отбрана.

Така че рекох:

— Защо не ми каза къде си?

— А ти защо искаше да знаеш? — Каза го с много лека усмивка, след като и двамата осъзнахме какво правим.

— А защо да не искам? — При което и двамата се ухилихме и макар и за малко, ми стана по-добре.

Тя поклати глава и каза:

— Когато попита къде съм и кога ще се върна, ми прозвуча все едно, че искаш да одобриш или да не одобриш.

Усетих, че главата ми се люшна назад.

— Това са глупости! Просто исках да знам къде си.

Тя ме изгледа с яд.

— Добре, значи съм глупава. Това все още не ти дава право да…

— По дяволите, не казах, че си глупава, и го знаеш. Обвиняваш ме, че…

— Не те обвинявам за нищо. Казах как го почувствах.

— Да, но като казваш, че си го почувствала така, намекваш, че…

— Това е тъпо.

Което ми предостави възможността да кажа: „Добре, значи аз съм тъп“, но размислих. Вместо това отвърнах:

— Виж, нито тогава, нито никога не съм се опитвал да диктувам действията ти. Върнах се вкъщи, нямаше те…

— О, и за първи път ли се случва това?

— Да — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че не е вярно, но думата ми дойде преди да съм я спрял. Ъгълчето на устната й се изви нагоре, а веждата над него се смъкна надолу — едно от любимите ми неща, които прави Коути. — Добре. Но се разтревожих за теб.

— За мен? Или се уплаши, че съм се замесила в нещо, което не одобряваш?

— Вече знам, че си се замесила в нещо, което не одобрявам.

— Защо не го одобряваш?

— Защото е глупаво, първо на първо. Как петима източняци и един текла ще „премахнат деспотизма“ на една империя? И…

— Има още. Това е само върхът на айсберга.

Спрях се.

— Какво е „айсберг“?

— Ами… Не знам. Разбираш какво имам предвид.

— Мда. Работата е, че дори не наближава управлението на текла. Бих могъл да разбера нещо такова, ако текла бяха близо до върха на Цикъла, но не са. Сега са феникс, после ще са драконите, ако още сме живи, когато Цикълът се завърти. Текла не са дори в началото. И второ на второ, какво му е толкова лошото на това, което имаме сега? Разбира се, не е съвършено, но двамата живеем съвсем добре и сме си го направили сами. Говориш ми да се откажем от кариерите си, от начина си на живот и всичко останало. И за какво? За да може една пасмина отрепки да се правят на важни…

— Внимавай.

Спрях по средата на речта си.

— Добре. Извинявай. Но отговорих ли на въпросите ти?

Тя помълча дълго. Храната дойде и я изядохме, без да си кажем нито дума. Когато оставихме трохите за Лойош и Роуца, Коути каза:

— Владимир, винаги сме били съгласни никога да не се удряме по слабите места, нали?

Усетих, че ми прилошава, като го чух, но кимнах.

Тя продължи:

— Добре, ще прозвучи все едно, че правя точно това, но не го мисля по този начин.

— Продължавай.

Тя поклати глава.

— Може ли? Искам да го кажа, защото смятам, че е важно, но не желая просто да ме изключиш, както правиш винаги, когато се опитвам да те накарам да огледаш себе си. Тъй че ще ме изслушаш ли?

Допих си клавата, махнах на келнера за още и я подсладих, щом дойде.

— Добре. Давай.

— Съвсем доскоро — заговори тя — ти си мислеше, че си намерил своя „занаят“, защото мразиш драгарите. Убиването им беше твоят начин да им го върнеш за онова, което са те карали да търпиш като дете. Така ли е?

Кимнах.

— Добре — продължи тя. — Преди няколко недели имаше един разговор с Алийра.

Примижах.

— Да.

— Тя ти разказа за един предишен живот, в който…

— Да, знам. Бил съм драгар.

— И тогава ми каза, че се чувстваш все едно, че целият ти живот е бил лъжа.

— Да.

— Защо?

— А?

— Защо това те потресе толкова много?

— Не знам.

— Дали не е защото през цялото време си чувствал, че трябва да се самооправдаваш? Дали не е защото някъде дълбоко в себе си смяташ, че е зло да се убиват хора за пари?

— Не хора — отвърнах по рефлекс. — Драгари.

— Хора — настоя тя. — Разумни същества. И мисля, че току-що потвърди гледната ми точка. Бил си принуден да избереш точно тази работа, също като мен. Трябвало ти е да си намериш оправдание. И си го направил толкова старателно, че продължаваше да вършиш „работа“ дори след като вече не ти се налагаше, след като печелеше толкова пари от ръководенето на района си, че „работата“ беше безсмислена. И тогава оправданието ти рухна. Така че сега не знаеш къде точно си и ти се налага да се чудиш дали всъщност не си, някъде дълбоко в себе си, един лош човек.

— Не те…

— Остави ме да довърша. Това, което искам да кажа, е следното: не, ти не си лош човек. Правил си каквото си правил, за да живееш и да можеш да осигуриш на двама ни дом и удобен живот. Но кажи ми, сега, след като повече не можеш да се криеш зад омразата си към драгарите: що за Империя си имаме, след като принуждава човек като теб да прави това, което правиш, просто за да живее и за да може да ходи по улиците, без да трепери? Що за Империя е тази, която не само произвежда джерегите, но им позволява да процъфтяват? Можеш ли да оправдаеш това?

Оставих коментарите й да се утаят в главата ми. Взех си още клава. После казах:

— Нещата просто са такива. Ако тези хора, с които си губиш времето, не са просто ненормалници, каквото и да направят, нищо няма да се промени. Сложи друг император и нещата ще се върнат в сегашното си положение само след няколко години. След по-малко, ако е източняк.

— Това — отвърна ми тя — е съвсем друга тема. Това, което искам да ти внуша, е, че ще трябва да си наясно какво правиш, за сметка на кого живееш и защо. Ще ти помогна колкото мога, но животът си е твой и трябва да се справиш сам.

Загледах се в паницата с клава. От това, което видях вътре, не ми стана по-ясно.

След още глътка-две казах:

— Добре де, но все още не си ми казала къде беше.

— Имах урок.

— Урок? По какво?

— По четене. За група източняци и текли.

Зяпнах я.

— Моята жена е учителка?!

— Недей.

— Извинявай.

После попитах:

— Откога го правиш?

— Вчера започнах.

— О? Добре. — Окашлях се. — И как мина?

— Чудесно.

— Хм. — Хрумна ми нещо друго, по-гадно. — И защо започна чак сега?

— Някой трябваше да замести Франц — отвърна тя, потвърждавайки точно това, от което се боях.

— Разбирам. А да ти е хрумвало, че точно тази негова дейност не се е харесала на някого? Че точно затова е бил убит?

Тя ме погледна право в очите.

— Да.

По гръбнака ми преминаха ледени тръпки.

— Значи си търсиш…

— Аз не съм Франц.

— Всеки може да бъде убит, Коути. Стига някой да е готов да плати на професионалист: а е ясно, че някой е готов. Всеки може да бъде убит. Знаеш го.

— Да.

— Не — заявих.

— Какво „не“?

— Недей. Не ме карай да избирам…

— Аз избирам.

— Не мога да позволя да изпаднеш в положение, в което си безпомощна жертва.

— Не можеш да ме спреш.

— Мога. Още не знам как, но мога.

— Ако го направиш, ще те напусна.

— Няма да имаш този избор, ако си мъртва.

Спря се, докато изтрие клавата, която бях разсипал от чашата си.

— Виждаш ли, не сме безпомощни. Имаме поддръжка.

— На източняци. На текла.

— Тъкмо текла са тези, които хранят всички ни.

— Знам. И знам какво става с тях, когато се опитат да направят нещо по въпроса. Имало е бунтове, знаеш ли? Нито едно въстание не е било успешно, освен при царстването на орка, точно преди текла. Но както казах, сега сме далече от това.

— Не говорим за въстание на текла. Не говорим за управление на текла. Говорим за премахването на самия Цикъл.

— Ейдрон го е опитал веднъж, ако случайно си забравила. Унищожил е цял град и е предизвикал междуцарствие, продължило повече от две столетия, и въпреки това нищо не се е получило.

— Ние не се занимаваме с предимперско чародейство, нито с каквато и да било магика. Вършим го със силата на масите — онези, у които е истинската сила.

Премълчах мнението си за това коя е истинската сила и у кого е. Казах само:

— Не мога да позволя да те убият, Коути. Просто не мога.

— Най-добрият начин да ме защитиш е като се присъединиш към нас. Можем да използваме…

— Думи. Само думи.

— Да — каза Коути. — Думи, от умовете и сърцата на мислещите същества. Няма по-могъща сила на света, нито по-добро оръжие, след като се приложат.

— Красиво. Но не мога да го приема.

— Длъжен си. Или ще трябва да му се противопоставиш.

Не отговорих. Мислех. Нищо повече не си казахме, но преди да излезем от закусвалнята вече знаех какво трябва да направя. На Коути нямаше да й хареса.

Нито на мен.

4.

„1 ч/т сиви панталони: махнете петно кръв от десен крачол, горе…“

Само в случай, че още не ви е станало ясно, вървенето пеш до източняшкия район отнема цели два часа. Започваше да ми писва. А може би не. Сега като си мисля за тази история, можех да съм се телепортирал за три секунди, след което да изкарам петнайсет-двайсет минути в повръщане или в съжаление, че не мога да повърна. Затова предполагам, че може би съм предпочел да си загубя времето в ходене и мислене. Но помня, че си помислих, че общо взето прекарвам твърде много време в тегели от квартала на Малаковия кръг до Южна Адриланка.

Но най-после стигнах. Застанах на прага, който вече си имаше завеса. Съобразих да не чукам и не ми се блъскаше по стената, затова извиках:

— Има ли някой?

Чуха се стъпки, завесата се дръпна и видях приятелчето си Грегъри. Шерил беше зад него, гледаше ме. Не можах да разбера дали в стаята има и други. След като пред мен стоеше Грегъри, го избутах настрана и рекох:

— Кели да е тъдява?

— Току-що се върна — отвърна ми Шерил. Почувствах се леко объркан. В стаята нямаше други. В един ъгъл бяха струпани таблоиди — същият брой, който беше чела Коути.

— Защо искаш да го видиш? — попита Грегъри.

— Каня се да оставя цялото си земно богатство на най-големия идиот, който мога да намеря, и исках да го поразпитам, за да се уверя, че отговаря на условието. Но след като срещнах теб, не виждам смисъл да търся повече.

Изгледа ме с яд. Шерил се изсмя, а Грегъри се изчерви.

Тогава Кели дръпна завесата и се появи. Този път го огледах по-внимателно. Наистина беше доста едър, както и нисък, но не знам защо ми се щеше да го нарека по-скоро топчест, отколкото дебел. Симпатяга, донякъде. Челото му беше плоско и създаваше впечатлението, че главата му е голяма. Косата му беше подстригана много късо, малко повече от сантиметър, и нямаше никакви петна. Очите му бяха в две положения — или присвити, или примижали, и имаше много изразителна уста, сигурно заради тлъстините около нея. Хрумна ми, че е един от онези хора, които могат от весели изведнъж да стават много злобни; като Светулката например.

— Така. Хайде — каза той, след което се обърна и закрачи към дъното на жилището. Не ми остана никакъв избор, освен да го последвам. Зачудих се дали не ми го прави нарочно тоя номер.

Задната стая се оказа душна и миришеше на дим от лула, въпреки че Кели нямаше зъби на пушач. Всъщност той сигурно нямаше никакъв порок. Освен преяждането, да речем. Срам, че беше източняк. Драгарите могат да използват магия, за да махат излишната тлъстина; източняците обикновено се убиват, докато опитват. В стаята беше пълно с рафтове с подвързани в кожа книги, с черни или кафяви подвързии. Не можех да прочета всички заглавия, но авторът на една се оказа Падрайк Кели.

Той ми посочи с глава един груб дървен стол и седна на друг, зад паянтовото писалище. Посочих книгата и казах:

— Вие ли сте я написали?

Той погледна сочещия ми пръст.

— Да.

— За какво е?

— Историята на въстанието от двеста и двайсета.

— Къде е било това?

Кели ме изгледа внимателно, сякаш да се увери, че не се шегувам, и отвърна:

— Тук, в Южна Адриланка.

— О. — Окашлях се. — И поезия ли четете?

— Да.

Въздъхнах наум. Не исках да го започвам още с влизането, но и не виждах за какво друго можехме да говорим. И каква полза? Рекох:

— Коути ми поразказа това-онова за заниманията ви. — Той кимна, изчакваше. — Не ми харесва — казах и очите му се присвиха. — Никак не съм доволен, че Коути е намесена. — Той продължаваше да ме гледа, без да казва нищо.

Отпуснах се в стола и кръстосах крака.

— Както и да е. Не аз ръководя живота й. Щом иска да си губи времето по този начин, нищо не мога да направя. — Замълчах, изчаквайки го да подхвърли някое междуметие. След като не го направи, казах: — Това, което ме притеснява, е тая работа с класовете по четене — това го е правил Франц, нали?

— И това, както и други неща — отвърна той със стиснати устни.

— Е, добре, значи предлагам ви сделка. Аз ще открия кой е убил Франц и защо, ако вие зарежете тези класове или намерите някой друг, който да ги води.

Той не откъсваше очи от мен.

— А ако не?

Почнах да се дразня, може би защото ме караше да се чувствам неловко, а това не го обичам. Стиснах зъби и овладях желанието си да му кажа какво мисля за него. Накрая заявих:

— Не ме принуждавайте да ви заплашвам. Не обичам да заплашвам хората.

Той се надвеси над бюрото с очи, по-стеснени от обикновено, стегнал плътно устни.

— Идвате тук веднага след смъртта на човек, който стана мъченик на…

— Спестете ми това.

— Мълчете! Казах „мъченик“, и го казвам сериозно. Той се бореше за онова, в което вярваше, и затова го убиха.

Изгледа ме много твърдо за миг, след което продължи с малко по-мек тон, но все пак рязък:

— Зная с какво се прехранвате. Не можете дори да разберете колко дълбоко сте затънали.

Пипнах дръжката на една от камите си, но не я извадих.

— Прав сте — рекох. — Не разбирам дълбочините, в които съм затъвал. И би било наистина глупаво точно вие да ми го казвате.

— Не ми казвайте кое е глупаво и кое — не. Вие не сте в състояние да съдите за това, нито за нищо, извън опита си в малкия си личен свят. На вас дори не ви хрумва, че може да има нещо лошо в това да продавате смърт все едно, че е стока като всяка друга.

— Не. Не ми хрумва. И ако случайно сте свършили…

— Но не става въпрос само за вас. Помислете над това, лорд Убиецо: колко от това, което върши всеки, е нещо, което би го вършил доброволно, ако не му се налагаше? Приемате го, без да мислите или да го оспорвате, нали? Докато източняците и текла са принудени да продават половината си деца, за да изхранят останалата половина. Смятате, че това не се случва, или просто отказвате да го видите?

Поклати глава. Видях, че е стиснал зъби, а очите му бяха толкова свити, че бях изненадан как може да вижда.

— Това, което вършите… човечеството едва ли може да падне по-ниско. Не знам дали го правите, защото нямате друг избор, или защото сте толкова извратен, че ви харесва, но все едно. В тази сграда ще намерите мъже и жени, които могат да се гордеят с това, което правят, защото знаят, че така ще донесат едно по-добро бъдеще. А вие, с вашата лъжлива, цинична хитрост не само отказвате да го видите, но се опитвате да ни наставлявате какво да правим и какво — не. Нямаме време за вас и за вашите сделки. А заплахите ви изобщо не ни впечатляват.

Замълча, може би за да види дали ще кажа нещо. Не казах.

— Вървете си.

Станах и излязох.

„Разликата между печеленето и губенето е в това дали ти се иска да се прибереш вкъщи“.

„Не е зле, шефе. Е, къде отиваме?“

„Не знам“.

„Можем да се върнем при Херт, да му се изплюем в супата и да видим какво ще каже“.

Не мислех, че е много умно.

Все още беше следобед и гъмжилото из района на източняците беше пълно. На всеки няколко пресечки имаше пазар и всеки беше различен. Този тук беше жълт, оранжев и червен, и зелен, със зеленчуци, които миришеха на прясно, и с тихо жужене. Следващият беше бял и розов, и миришеше на месо, повечето от което все още добро, и беше по-тих, така че човек можеше дори да чуе вятъра, шумящ в ухото. Третият беше предимно за платове и най-шумният, защото никой не може да се пазари като търговеца на платове, с крясъците, ревовете и молбите. При това като че ли не се уморяваха. Мен нещата ме уморяваха. Много неща ме уморяваха. Уморявах се да ходя в замъка на Мороулан, за да проверявам охраната му, капаните и алармите. Уморявах се да говоря с подопечните си с кодове, които през повечето време дори аз не разбирах. Уморявах се да се стряскам и да се потя, щом видя униформата на стражата феникс. Уморяваше ме да се държат с мен презрително от другите домове затова, че съм джерег, и от джерегите затова, че съм източняк. И вече започвах да се уморявам всеки път, щом помислех за Коути, от това стягане в гръбнака вместо топлото, отпускащо, светло чувство, което имах доскоро.

„Трябва да намериш отговор, шефе“.

„Знам. Просто съм уморен“.

„Тогава пробвай нещо друго“.

„Да“.

Открих, че съм обикалял около района, близо до който живееше дядо ми, което не можеше да е случайно, въпреки че изглеждаше точно така. Влязох през входа и звънчетата дръпнаха. Звъняха весело. Даже малко ми поолекна, щом прекрачих прага. Звънчета. Вещер със звънчета на вратата!

Той седеше до масата си и пишеше или рисуваше нещо с гъше перо върху голям къс пергамент. Беше стар, но много здрав. Едър мъж. Ако Кели беше топчест, то дядо беше солиден. Главата му беше почти съвсем плешива, така че отразяваше светлината на малките лампи в дюкяна. Вдигна очи, щом чу звънчетата, и ме посрещна с широката усмивка на редките си зъби.

— Владимир!

— Здрасти, Ноиш-па.

Прегърнахме се и той ме целуна по бузата. Лойош отлетя от рамото ми на една лавица, докато привършим с поздравите, после прелетя на ръката на Ноиш-па да го почешат по брадичката. Неговият познайник, едър рунтав котарак, казваше се Амбрус, скочи в скута ми и завря носа си в мен. Презапознахме се. Ноиш-па окачи една малка табелка на връвта, която държеше звънците, и ми махна към задната стая. Миришеше на билков чай и взе да ми става още по-добре.

Дядо наля и цъкна с език, когато си сложих мед. Отпих. Розова пъпка.

— Е, как е внукът ми?

— Горе-долу, бих казал, Ноиш-па.

— Само горе-долу?

Кимнах.

— Имаш проблем.

— Да. Сложно е.

— Простите неща изобщо не са проблеми, Владимир. Някои прости неща са тъжни, но изобщо не са проблеми.

— Да.

— Е, как започна проблемът ти?

— Как започна ли? Някой си Франц беше убит.

— А! Да. Ужасно.

Изгледах го.

— Знаеш ли за това?

— Всички говорят.

— Тъй ли?

— Ами, тези хора, неговите… каква е думата? Елвтарсок?

— Приятели? Съратници?

— Е, тия хора са навсякъде и говорят за това.

— Разбирам.

— Но ти, Владимир? Ти не си от тези хора, нали?

Поклатих глава.

— Коути е с тях.

Той въздъхна.

— Влад, Влад, Влад. Глупост е това. Ако дойде революция, разбира се, че ще я подкрепим. Но да кривнеш от пътя си така е все едно да си сложиш главата на дръвника.

— Кога е идвала революция?

— А? В двеста двайсет и първа.

— О. Да. Разбира се.

— Да. Тогава се бихме, понеже нямаше как, но някои не могат да го забравят и си мислят, че трябва винаги да се бием.

— Какво знаеш за тези хора? — попитах.

— О, чувам това-онова. Водачът им, този Кели, казват, че бил борец.

— Борец ли? Бияч?

— Не, не. Искам да кажа, че не се предава, така чувам. И стават все повече, да знаеш. Помня, че чух за тях преди няколко години, когато направиха шествие с двайсет души, а сега имат хиляди.

— Защо хората отиват при тях?

— О, винаги се намират недоволни. Пък и тук имаше много насилие; побоища и обири и казват, че стражата на феникс не искала да ги спре. А и някои домовладелци вдигат наемите, защото някои от къщите им са изгорели, а хората и от това са недоволни.

— Но всичко това няма нищо общо с Коути. Ние дори не живеем тук.

Той поклати глава и пак цъкна.

— Глупост е, глупост.

— Какво мога да направя? — попитах го.

Той сви рамене.

— Баба ти правеше неща, които не ми харесваха, Владимир. Нищо не може да се направи. Може пък да загуби интерес. — После се намръщи. — Не, едва ли. Коути не губи интерес, когато се заинтересува от нещо. Но виж, животът й си е неин, не е твой.

— Но, Ноиш-па, точно за това става дума. За нейния живот. Някой е убил тоя Франц и сега Коути прави същото, което е правил той. Щом иска да си губи времето с тези хора и да вдига свади по улиците, или каквото там правят, чудесно, но ако я убият, няма да го понеса. Но не мога да я спра, защото ще ме напусне.

Той отново се намръщи и кимна.

— Опитвал ли си нещо?

— Да. Опитах се да поговоря на Кели, но това не доведе до нищо.

— Знаеш ли кой е този, дето е убил Франц?

— Да. Знам кой е.

— И защо?

Замълчах.

— Виж, това не знам.

— Тогава трябва да го разбереш. Може би ще откриеш, че в края на краищата нямаш причина да се тревожиш. Ако има, навярно ще намериш начин да го решиш без риск за жена ти.

„Жена ти“, каза. Този път не „Коути“, а „жена ти“, Ето как мислеше за нас. Като семейство. Всичко беше в семейството, а ние бяхме единственото семейство, което си имаше. Изведнъж ми хрумна, че може би е разочарован от мен; не смятам, че одобряваше убийците, но аз бях семейството му, и толкова.

— Какво мислиш за моята работа, Ноиш-па?

Той поклати глава.

— Това, което правиш, е ужасно. Не е добре за мъж да преживява с убийства. Уязвява те.

— Добре. — Съжалих, че попитах. — Благодаря ти, Ноиш-па. Вече трябва да си тръгвам.

— Радвам се, че се видяхме, Владимир.

Прегърнах го, прибрах Лойош и излязох от дюкяна. Пътят до моята част на града беше дълъг, но все още не ми се телепортираше.

Когато вечерта Коути се прибра, си киснех краката.

— Какво ти е? — попита тя.

— Краката ме болят.

Тя ми отвърна с полуусмивка.

— Кой знае защо, това не ме изненадва. Въпросът ми всъщност беше защо те болят краката?

— Много ходя напоследък.

Тя седна срещу мен и се протегна. Носеше широки сиви панталони с висока талия, с широк черен колан, сив елек и черно яке. Наметалото си беше окачила в антрето.

— Къде по-точно?

— В източняшкия район, предимно.

Тя извърна глава леко настрана, едно от любимите ми нейни движения. Така очите й изглеждаха огромни и невероятно красиви на финото лице със съвършено изваяните скули.

— И защо?

— Ходих да видя Кели.

Очите й се разшириха.

— Защо?

— Обясних му, че трябва да се погрижи да не правиш нищо, което би могло да те изложи на опасност. Намекнах, че ще го убия, ако не го направи.

Любопитното изражение се смени с неверие, после — с гняв.

— Наистина ли го направи?

— Ами да.

— Не ми изглеждаш много изнервен, че ми го казваш.

— Благодаря ти.

— А Кели какво ти каза?

— Каза, че като човешко същество се класирам някъде между сухо говно и гнил боклук.

Погледна ме изненадано. Не ядосано, изненадано.

— Той е казал това?

— Не с толкова много думи. Но почти.

— Хм.

— Радвам се, че това грубо оскърбление на съпруга ти те изпълва с такова справедливо възмущение.

— Хм.

— Опитваш се да решиш дали е бил прав ли?

— О, не. Знам, че е прав. Просто се чудех как точно го е казал.

— Коути… — започнах и млъкнах, защото гласът ми секна.

Тя се приближи, седна до мен и сложи ръка на крака ми.

— Извинявай. Не го мислех сериозно и не биваше да се шегувам с това. Знам, че той греши. Но не трябваше да го правиш.

— Знам — отвърнах почти шепнешком.

Помълчахме малко. После тя каза:

— Сега какво ще правиш?

— Мисля, че ще почакам, докато ми минат краката. После ще изляза и ще убия някого.

Тя ме изгледа.

— Сериозно?

— Да? Не. Не съм сигурен. Наполовина, предполагам.

— Трудно ти е. Съжалявам.

Кимнах.

— Ще става още по-трудно.

— Да.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна.

— Вече го направи. Щеше да направиш повече, ако можеше.

Тя кимна. След това нямаше какво повече да си кажем, затова поседяхме още малко. После се прибрахме в спалнята и спахме.

Бях в кабинета си рано на следващата сутрин, с Лойош и Роуца. Пуснах ги през прозореца, за да може Лойош да продължи да развежда Роуца. Всъщност той постепенно я учеше как се влиза и излиза по разните места из града. При това му харесваше. Зачудих се как се връзва това с един брак — единият да обучава другия. При тия двамата също можеше да се окаже обтегнато — Лойош беше учителят, но при джерегите командва женската.

„Ей, Лойош…“

„Не е твоя проклета работа, шефе!“

Е, не беше съвсем честно; самият той си вреше носа в моя брак. Освен това имах правото да знам, ако се окажех зрител на някой още по-евтин театър от този, който сам заформях. Но не настоях.

Докато се върнат, около два часа по-късно, вече знаех какво ще направя. Получих един адрес от Крейгар, заедно с мръсния му поглед за това, че не казвам за какво ми е. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми, слязох по стъпалата и — на улицата.

Долен Кийрон, близо до Малаковия кръг, е най-широката улица в тази част на града и е пълна с гостилници, леко отдръпнати от платното, и вдадени навътре пазари и хотели, някои от които — с дребен бизнес вътре. Всичкият дребен бизнес беше мой. Долен Кийрон ме отведе на югозапад. Постепенно се стесняваше и жилищата по него ставаха все повече. Повечето някога са били боядисани в зелено, но сега изглеждаха мръсно-сиви. Тръгнах по тясната уличка Улор.

По-нататък Улор малко се разширява и някъде там свих по Медникарска улица, различна от Медникарския булевард близо до кантората ми, или от Медникарска улица на изток, или Медникарска улица още по на изток или други, които не знам. След няколко крачки завих наляво и влязох в една съвсем прилична гостилница, с дълги маси от излъскано дърво и дълги пейки. Намерих гостилничаря и казах:

— Имате ли стая за частни гости?

Отвърна ми с половин уста, че имал, макар че физиономията му намекваше, че обикновено не се мърси с присъствието на източняк.

— Аз съм Влад — казах. — Кажи на Баджинок, че съм тук.

Той кимна и извика един слуга да отнесе съобщението. Забелязах къде трябва да е задната стая и влязох. Беше празна. Останах доволен, че е с истинска врата. Затворих и седнах, с гръб към вратата (Лойош наблюдаваше), на една от пейките до маса, по-къс вариант на онези в главния салон. Зачудих се колко ли хора ще доведе Баджинок. Ако се окажеха повече от един, нямаше да стане. Но пък можеше да не доведе нито един. Реших, че шансовете ми са добри.

След малко вратата се отвори и Баджинок влезе с друг джерег, когото не бях виждал. Станах, преди да са успели да седнат.

— Добро утро — поздравих. — Надявам се, че не съм ви притеснил.

Баджинок се навъси леко и попита рязко:

— К’во?

— Кратко и ясно. Харесва ми. — Лойош изсъска, което той може би прие за съгласие.

— Какво искаш?

— Помислих си, че бихме могли да продължим дискусията си.

Джерегът, дошъл с Баджинок, разкърши рамене и се почеса по корема. Баджинок отри ръце в наметалото си. Аз проверих токата на наметалото си с една ръка и забърсах косата си с другата. За тях не знаех, но всички мои оръжия бяха готови.

— Ако имаш нещо за казване, казвай — рече той.

— Искам да знам защо Херт е пожелал смъртта на онзи източняк.

— Лягай мъртъв, мустак — каза Баджинок.

Махнах с дясната ръка все едно, че се канех да кажа нещо важно. Предполагам, че в известен смисъл си беше така. Жестът произведе кама, която се заби точно под брадичката на непознатия и в главата му. Той се преви, залитна към мен и се свлече на пода. Докато падаше, бях извадил от наметалото си друга кама и държах върха й точно пред лявото око на Баджинок.

— В мига, в който в тази стая се появи някой, или отвори вратата, или дори ми се стори, че си в псионичен контакт с някого, ще те убия — казах му кротко.

— Добре — съгласи се той.

— Смятах, че може би ще искаш да ми разкажеш някои неща за Херт и защо е пожелал източнякът да бъде убит.

Без да движи главата си, той хвърли поглед към трупа. После отново го вдигна към върха на камата.

— Знаеш ли, бих могъл.

— Хубаво — отвърнах весело.

— Нещо против да седна?

— Не. Давай.

Седна, аз пък се преместих зад него и опрях острието в тила му.

— Това ще те убие, знаеш ли? — изсумтя той.

— Всички все ще умрем някога. А ние, източняците, бездруго не живеем дълго. Разбира се, това е сериозно основание човек да не бърза, предполагам. Което ни връща на въпроса за Франц, — Усилих натиска в тила му. Усетих, че трепна. Останах нащрек срещу всеки евентуален опит да се телепортира. С повече бързина, можех да го убия преди да е духнал.

— Да. Франц — каза той. — Беше член на някаква група…

— Това го знам.

— Добре. Тогава нямам много за разправяяе.

Отново притиснах острието във врата му.

— Опитай. Специално него ли ти казаха да убиеш, или просто някой член на групата?

— Дадоха ми името му.

— Имате ли данни какво правят тези хора?

— Херт има.

— Това го знам, идиот. Питам ти ли си тоя, дето ги следи?

— Не.

— Кой е?

— Казва се Нат.

— Къде мога да го намеря?

— Ще ме убиеш ли?

— Не, ако продължиш да говориш.

— Живее над една килимарска улица на запад, малко на север от източняшкия район. Улица „Сенчесто дърво“, номер четири.

— Добре — казах. — Смяташ ли да кажеш на Херт за този разговор?

— Да.

— Ще трябва да му разкажеш какво си ми казал.

— Така той проявява разбиране.

— В такъв случай ми трябва добра причина да те оставя жив.

— Каза, че ще ме оставиш.

— Да, това е добра причина. Трябва ми друга.

— Ти си труп, нали знаеш.

— Знам.

— Един безчестен мъртвец.

— Просто съм в лошо настроение. Обикновено съм честен мъртвец. Питай когото щеш.

— Окей. Ще си държа устата затворена за един час.

— Ти би ли си спазил думата за някой, който те е излъгал?

Той поразмисли малко и каза:

— Да.

— Херт трябва да е много разбран човек.

— Да. Освен когато убиват хората му. Това изобщо не го разбира.

— Добре — казах. — Можеш да си ходиш.

Стана без повече думи и излезе. Прибрах камата, оставих другата в трупа и излязох в главния салон. Гостилничарят изобщо не ме погледна. Излязох на улицата и поех към кантората си. Усещах напрежението на Лойош, докато се мъчеше да надникне на всеки завой и във всяка задна уличка, край която минавахме.

„Не трябваше да убиваш другия, шефе“.

„Ако не го бях убил, Баджинок нямаше да ме вземе на сериозно. А и не съм сигурен, че щях да мога да удържа и двамата“.

„Сега Херт ще иска главата ти“

„Да“.

„Не можеш да помогнеш на Коути, ако си мъртъв“.

„Знам“.

„Тогава защо?“

„Млъкни“.

Дори и аз не смятах, че това е кой знае какъв отговор.

5.

„…петно от клава от л/в, горе…“

Телепортирах се до едно място, което познавах в квартала на Нат, тъй че да не загубя нищо от единия час на Баджинок. След което загубих цели петнайсет минути, докато стомахът ми се съвземе от телепорта.

Улица „Сенчесто дърво“ трябваше да е старо име. Пъновете от двете страни на улицата бяха малко, а хотелите и къщите бяха доста отдръпнати от грубата каменна настилка на самата улица, широка колкото Долен Кийрон. Ширината показваше, че районът някога е бил с много дюкяни и пазари, а по-късно се е превърнал в една от по-хубавите зони на града. Вероятно преди Междуцарствието обаче. Сега клонеше леко към упадък.

Номер четири се оказа точно в средата, между номер петнайсет и номер шест. Беше къща от кафяв камък, висока два етажа, с две жилища в нея. На това отдолу, на вратата, имаше груба рисунка на криота. Качих се по дървените стъпала и те изобщо не изскърцаха. Впечатлих се.

На вратата горе имаше стилизиран джерег, всечен в метална плочка над символа за „барон“. „Достатъчно тих ли бях, Лойош?“

„Така мисля, шефе“.

„Добре“.

Огледах магиите на вратата, след това ги проверих още веднъж. Много по-муден съм, когато не съм тръгнал непременно да убивам някого, но пък не е нужно да си прекалено муден. Вратата не криеше изненади. Самото дърво беше достатъчно тънко, за да се оправя с него. Пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка, вдишах дълбоко два пъти, след което плеснах дървото със златната верига и в същото време го изритах с десния си крак. Вратата зейна и влязох.

Оказа се, че е сам. Това означаваше, че е възможно Баджинок наистина да е спазил думата си. Седеше на ниско канапе и четеше същия таблоид, който беше чела Коути. Затръшнах вратата с ритник и бързо взех трите крачки към него, като междувременно извадих рапирата. Той стана и ме зяпна ококорено. Не направи никакво усилие да извади оръжие. Възможно беше да не е боец, но щеше да е глупаво да разчитам на това. Вдигнах върха на оръжието пред лявото му око и казах:

— Добър ден. Ти трябва да си Нат.

Той ме гледаше с широко отворени очи, затаил дъх.

— Е?

Кимна.

Дръпнах му същата реч като на Баджинок — за това да не прави опит да бяга или да търси помощ. Изглежда, я намери за убедителна. Накрая казах:

— Сега да седнем и да си побъбрим.

Той отново кимна. Беше или много уплашен, или добър артист. Казах:

— Преди няколко дни беше убит един източняк, Франц.

Пак кимна.

— Херт го е поръчал.

Пак.

— Ти си го посочил на Херт — казах.

Очите му се разшириха и той поклати леко глава.

— Ти си — казах. — Защо?

— Не съм…

— Не ме интересува дали ти си предложил убийството, или не. Искам да знам какво си казал на Херт за Франц. Казвай бързо, без да мислиш. Ако остана с впечатление, че ме лъжеш, ще те убия.

Устата му се размърда беззвучно, а когато заговори, гласът му излезе на хленч.

— Не знам. Аз само… — Спря, колкото да се окашля. — Аз само му казах за тях. За всички. Казах с какво се занимават.

— И Херт искаше да научи имена?

— Отначало не. Но преди няколко недели ми каза да му докладвам за всички източняци — имената им, какво правят, всичко.

— И ти разполагаше с всичко това?

Той кимна за стотен път.

— Защо?

— Тук съм почти от година. Херт чу слухове за тази група и ме прати да ги проверя. Следях ги.

— Разбирам. И после ти казва да му дадеш имената, а преди две недели Франц е убит.

Кимна.

— Добре, но защо е искал някой да бъде убит и защо точно Франц?

— Не знам.

— Предположи.

— Създаваха неприятности. Намесиха се в бизнеса. Винаги са пречили, знаете ли? И почнаха да дават уроци по четене. Когато източняците… — Млъкна и ме погледна.

— Продължавай.

Той преглътна.

— Когато източняците станат много умни, ами… това пречи на бизнеса. Но може да е имало нещо, преди да дойда тук. Херт е предпазлив, нали разбирате? Не би ми казал повече, отколкото се налага.

— А Франц?

— Той просто беше един от тях.

— А Кели?

— Той не правеше нищо особено, доколкото виждах.

Въздържах се да коментирам зрението му.

„Шефе“.

„Кажи, Лойош“.

„Часът ти изтича“.

„Благодаря“.

Казах на глас:

— Добре. Можеш да живееш.

Стори ми се облекчен. Обърнах се, излязох и тръгнах по късите задни улички колкото можех по-бързо. Не забелязах преследвачи.

„Е, какво мислиш, Лойош?“

„Искал е просто да убие един от тях, а Франц е бил най-подходящият избор“.

„Да, и аз смятам така. Защо е искал да убие един от тях?“

„Не знам“.

„Е, а какво знаеш?“

„Шефе, имаш ли поне представа в каква беля се забърка?“

„Да“.

„Тъкмо се чудех. Не знам какво да правя сега, шефе. Близо сме до източняшкия район, ако нещо ти трябва там“.

Запътих се натам. Мислех. Каква трябваше да е следващата стъпка? Трябваше да разбера дали Херт ще продължава да ги гони, или е постигнал вече това, което се е надявал да постигне. Ако не се канеше да вреди повече на тези хора, можех да се отпусна и да се тревожа само как да опазя себе си.

Улицата, на която се намирах, се задъни неочаквано, тъй че трябваше да се върна, докато намеря една, която ми беше позната. Над мен се издигаха високи мрачни сгради без прозорци, като злоради зелени и жълти гиганти, с тераси, които понякога се срещаха от двете страни и затулваха гледката ми към оранжево-червеното небе.

После, на една пряка на име „Две лози“, къщите станаха по-стари, по-светли и по-малки, а улицата се разшири и се озовах в източняшкия район. Миришеше като на село, със сено, крави и тор, а на улицата продаваха мляко. С разширяването й вятърът стана по-остър, вдигаше вихрушки пепел, хвърляше я в очите ми и щипеше лицето ми.

Улицата се виеше и други, по-малки се вливаха в нея и се отделяха, и тогава зърнах Шерил и Пареш, застанали на един ъгъл — държаха същия проклет таблоид и приканваха околните минувачи. Отидох при тях. Пареш ми кимна хладно и ми обърна гръб. Усмивката на Шерил беше малко по-дружелюбна, но и тя ми обърна гръб, когато я приближиха двама млади източняци, хванати за ръце. Чух я, че казва нещо за събаряне на Империума, но те само поклатиха глави и продължиха по пътя си.

— За мен забранено ли е тук? — попитах.

Шерил поклати глава. Пареш се обърна и каза:

— Съвсем не. Искаш ли да си купиш един брой?

Отвърнах, че не искам. Не изглеждаше изненадан. Отново ми обърна гръб. Постоях така няколко секунди, докато осъзная, че изглеждам глупаво, като стоя, и че ще изглеждам още по-глупаво, ако си тръгна. Обърнах се към Шерил.

— Ще поговориш ли с мен, ако ти купя паница клава?

— Не мога — отвърна ми тя. — Откакто убиха Франц, не работим сами.

Прехапах език, щом ми хрумнаха няколко реплики за „работата“, и се сетих.

„Е, Лойош?“

„О, разбира се, шефе. Защо не?“

Казах на Шерил:

— Лойош може да се позадържи тук.

Тя ме погледна изненадано и се обърна към Пареш. Той пък погледна Лойош, кимна и каза:

— Защо не?

Така Лойош остана да му набиват в главата революционни догми, а аз заведох Шерил в една източняшка дупка за клава от другата страна на улицата. Оказа се дълга, тясна и по-тъмна, отколкото ми харесва, освен когато искам да убия някого; всичко беше от дърво и в изненадващо добро състояние, предвид всичко наоколо. Отидохме в дъното и седнах с гръб към стената. Всъщност това не е най-добрата позиция за защита, но в този случай ми помогна да се чувствам малко по-добре.

Бях обещал да й купя паница клава, но всъщност дойде в стъклена чаша. Опарих си ръката, щом я пипнах първия път, оставих я, плиснах малко на масата и си изгорих крака. Сложих малко сметана да се охлади, което не помогна много, защото сметаната я поднасяха гореща. На вкус беше добра обаче.

Очите на Шерил бяха широки и светлосини, с много малки лунички около тях.

— Знаеш ли какво правя в момента? — попитах я.

— Не точно — отвърна тя. По устните й пробяга лека усмивка. Изведнъж ми хрумна, че може би си мисли, че искам да пофлиртувам с нея. После ми хрумна, че може би и аз го искам. Определено беше привлекателна и в нея имаше някаква невинност, която ми се стори възбуждаща. Но не. Не и сега.

— Опитвам се да разбера защо беше убит Франц, а след това ще направя каквото трябва, за да съм сигурен, че Коути няма да пострада — казах.

Усмивката й почти не трепна, но тя поклати глава.

— Франц беше убит, защото ги плашим.

Хрумнаха ми няколко много резки отговора, но ги премълчах. Казах само:

— Кой се плаши от вас?

— Империумът.

— Той не беше убит от властите.

— Може би не пряко, но…

— Беше убит от един джерег на име Херт. Херт не убива хора за Империума. Много е зает с това Империумът да не разбере, че убива хора.

— Може и така да изглежда…

— Добре, добре. Така доникъде няма да стигнем.

Тя сви рамене и усмивката вече беше изчезнала. От друга страна, не изглеждаше ядосана, така че си струваше да се продължи. Рекох:

— Какво вършеше той, в частност, че да застраши един джерег, който се мъчи да печели пари, в частност?

Тя помълча известно време и накрая отвърна:

— Не знам. Продаваше вестници, също като мен, и говореше на събрания, също като мен, и даваше уроци по четене, по революция, също като мен.

— Чакай. И ти ли даваш уроци?

— Всички го правим.

— Разбирам. Добре.

— Предполагам, че е било защото го правеше повече. Беше неуморим, ентусиаст, и всички откликваха на това — както самите ние, така и хората, с които се срещахме. Когато обикаляхме из кварталите, той винаги запомняше хората по-добре от всички, а и те винаги го запомняха. Когато говореше, беше по-добър от останалите. Когато даваше уроци по четене, влагаше цялата си страст, все едно че е жизненоважно за него, и всички се научаваха да четат. Всеки път, когато някоя група, в която бях и аз, вършеше нещо, той винаги беше там и всеки път, когато някоя група, в която не бях аз, вършеше нещо, той винаги беше и там. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах и си замълчах. Сервитьорът дойде и ни наля още клава. Добавих сметана и мед и вдигнах чашата със салфетката този път. Чаша. Защо не паница? Тъпи източняци, нищо не могат да правят като хората.

Попитах:

— Знаеш ли някои от джерегите, които действат тук?

Тя поклати глава.

— Знам, че има такива, но не бих ги познала. Тук има много драгари и много от тях са джереги, но не бих могла да ти кажа „ей тоя работи за организацията ви“, или нещо такова.

— Знаеш ли що за бизнес въртят?

— Не бих могла да кажа.

— Места за комар има ли?

— А? О, разбира се. Но ги държат източняци.

— Не. Не ги държат те.

— Откъде знаеш?

— Познавам Херт.

— О!

— Проститутки има ли?

— Да.

— Бардаци?

— Да.

— Сводници?

Изведнъж физиономията й стана сякаш малко самодоволна.

— Вече не.

— Аха.

— Какво?

— Какво е станало с тях?

— Разгонихме ги. Те са най-гадните…

— Знам ги сводниците. Как ги изгонихте?

— Повечето сутеньорчета тук всъщност бяха хлапета.

— Да. Старите държат бардаци.

— Бяха от бандите.

— Банди ли?

— Да. В този район всъщност за хлапетата няма много неща за правене, тъй че…

— Колко големи хлапета?

— Ами, между единайсет и шестнайсет.

— Ясно.

— Тъй че си правят банди, просто така, за да правят нещо. Обикалят, правят погроми, трошат магазини, такива работи. Вашите стражи феникс изобщо не ги интересува какво правят, стига да е в границите на района.

— Стражите Феникс не са мои.

— Все едно. Тук е имало банди още преди да се родя. Много от тях почват да сводничат, защото това е единственият начин да направят пари, когато им трябват пари да започнат нещо. Също така тероризират много от дюкянджиите да им дават пари, крадат по малко, но няма много за крадене, което да може да се продаде след това.

Изведнъж се сетих за Ноиш-па. Но не, едва ли щяха да посегнат на един вещер.

— Ясно. Значи някои от тях сводничат.

— Да.

— Как се отървахте от тях?

— Кели казва, че повечето хлапета са в бандите, защото нямат никаква надежда, че нещата могат да станат по-добри за тях. Казва, че единствената надежда за тях е революцията, тъй че…

— Добре — прекъснах я. — Как все пак се отървахте от тях?

— Разбихме повечето банди.

— Как?

— Първо, научихме ги да четат. Научи ли се веднъж човек да чете, е по-трудно да си остане невежа. А когато разбраха, че говорим сериозно за премахване на деспотизма, мнозина се присъединиха към нас.

— Просто ей така?

Тя за пръв път ме изгледа сърдито.

— Десет години ни трябваха, за да го постигнем, а ни чака още дълъг път. Десет години. Не беше „просто ей така“. А и не всички от тях останаха в движението. Но засега поне повечето банди ги няма и не са се появили отново.

— И след като бандите се разпаднаха, сводниците се разкараха?

— Опираха се на бандите.

— Всичко съвпада.

— Защо?

— Сводниците са работили за Херт.

— Откъде знаеш?

— Познавам Херт.

— О!

— От десет години ли си вътре?

Тя кимна.

— А как влезе в…

Тя поклати глава. Отпивахме мълчаливо. После тя въздъхна и каза:

— Включих се, докато се чудех какво да правя, след като сводникът ми се разкара от квартала.

— О.

— Можеш ли да кажеш, че съм била курва? — Гледаше ме твърдо и се стараеше гласът й да звучи грубо и улично.

Поклатих глава и отговорих заобиколно:

— При драгарите е различно. Проституцията при тях не се смята за нещо срамно.

Изгледа ме, но не можах да разбера дали погледът й показва неверие, или презрение. Дадох си сметка, че ако това продължи, ще започна да оспорвам и драгарската гледна точка, а нещата, които вече оспорвах, и без това ми ставаха много.

Окашлях се.

— Кога се махнаха сводниците?

— Гоним ги постепенно от няколко години. В този квартал не сме виждали сводници от няколко месеца.

— Аха.

— Това вече го каза.

— Нещата започват да се връзват.

— Смяташ, че затова беше убит Франц?

— Всички сводници са давали известна част от прихода си на Херт. Така стават тия работи.

— Разбирам.

— Франц беше ли замесен в разтурването на бандите?

— Той беше замесен във всичко.

— Но беше ли специално замесен в това?

— Беше замесен във всичко.

— Ясно.

Отпих още клава. Чашата вече беше изстинала, но и клавата беше студена. Тъпи източняци. Келнерът дойде, смени чашата и я напълни.

Казах:

— Херт ще се опита отново да включи сводници в бизнеса.

— Мислиш ли?

— Да. Ще реши, че ви е предупредил, за да си опичате ума.

— Пак ще ги изгоним. Те са агенти на потисничеството.

— Агенти на потисничеството?

— Да.

— Добре. Ако ги изгоните пак, ще стане още по-гаден.

Забелязах, че нещо трепна в очите й, но гласът й не се промени.

— Ще се бием с него. — Предполагам, че е видяла нещо във физиономията ми в този момент, защото отново започна да ме гледа сърдито. — Какво, мислиш, че не можем да се бием ли? Как според теб разтурихме тези банди, преди всичко? С учтиви разговори? Да не мислиш, че просто ни отстъпиха? Водачите им имаха власт и живееха добре. Не го приеха просто така. Можем да се бием. И когато се бием, печелим. Както казва Кели, това е, защото истинските бойци са на наша страна.

Съвсем в стила на Кели. Помълчах малко, след което попитах:

— И няма да премислите дали да не оставите сводниците на мира.

— Ти как мислиш?

— Мда. А с парцалчетата какво стана?

— С кое?

— Момичетата, които работеха за сводниците.

— Не знам. Аз влязох в движението, но това беше отдавна, когато нещата едва започваха. За останалите не знам.

— Те нямат ли също право да живеят?

— Всички имаме право да живеем. Имаме право да живеем, без да се налага да продаваме телата си.

Погледнах я. Когато говорих с Пареш, бях успял да доловя някак покрай наизустените му отговори нещо от личността, криеща се отдолу. С Шерил не можах. Беше отчайващо.

— Добре — казах. — Аз разбрах каквото исках, а ти имаш малко информация, която можеш да предадеш на Кели.

Тя кимна.

— Благодаря за клавата.

Платих и се върнахме на ъгъла. Пареш беше там, спореше високо с някакъв нисък източняк за нещо неразбираемо за мен. Лойош долетя на рамото ми.

„Нещо научихме ли, шефе?“

„Да. А ти?“

„Нищо, което да ме интересува“.

Пареш ми кимна. Отвърнах му. Шерил ми се усмихна и зае мястото си на пресечката. Направо заби стъпала на поста си, сякаш напук.

Само за да блесна, се телепортирах до кантората. Какво там значи някакво си гадене пред това да блеснеш? Хе! Влад Вещера.

Пообиколих малко около кантората, докато стомахът ми се успокои, и влязох. Докато вървях по коридора към стълбището, чух Пръчките да говори в една от дневните. Надникнах. Седеше на един диван до Чимов, младок, когото бях наел по време на една джерегска война преди известно време. Чимов държеше една от тоягите на Пръчките. Беше дълга около две стъпки и дебела два — два и половина сантиметра. Пръчките държеше другата и разправяше:

— Тия са от хикори. От дъб също става. Всъщност с каквото си свикнал.

— Добре — рече Чимов, — но не виждам какво му е по-различното от един лепип.

— Ако го държиш така, не е. Виж сега. Видя ли? Държиш тука, на около една трета от задния край. Различно е с различни тояги, зависи от дължината и тежестта, но трябва да хванеш баланса добре. Тука. Палецът и показалецът ти са като панта и ако го нацелиш в корема или някъде на меко, използваш опакото на ръката, да отскочи. Ей тъй. — Показа и тоягата отскочи от въздуха, доколкото можах да видя.

Чимов поклати глава.

— Да отскочи? И защо да отскача? Не можеш ли да й вложиш повече сила, ако я хванеш здраво?

— Много ясно. И ако искам да му счупя колената или главата, точно туй ще направя. Но повечето пъти се опитвам само да му набия нещо в ума. Затова я пусна да подскача по главата му десет-петнайсет пъти, поразмажа му малко лицето, изпердаша го веднъж-дваж в ребрата и той почва да разбира неща, които може би не е схващал преди. Работата е да му докажеш колко си твърд, да го убедиш, че иска да прави това, за което му плащаш да прави.

Чимов пробва няколко замаха.

— Не така — рече Пръчките. — Използвай пръстите и китката. Ако махаш така, просто ще се умориш много бързо. Няма бъдеще в това. Ето, гледай…

Оставих ги да си приказват. Тоя разговор ми беше познат, защото го бях слушал много пъти. Вече започваше да ми омръзва.

Навярно това, което всички ми говореха, започваше да влияе на мисленето ми. Нещо по-лошо — може би бяха прави.

6.

„…& кал от коленете.“

Минах покрай Мелестав, кимнах му и се пльоснах в стола си. Някой ден ще трябва да ви опиша какво е да се пльоснеш в стола си, докато носиш рапира на кръста. Иска практика.

Много добре, Влад. Току-що забърка страхотна каша, влезе и уби онова копеле, и накара Херт да тича по опашката ти. Е, това е свършило. Да не го изкарваме по-лошо, отколкото е. Проблем като всеки друг проблем. Взимаш едно малко късче от него, решаваш го и минаваш на следващото. Затворих очи и вдишах дълбоко два пъти.

— Шефе — каза Мелестав. — Жена ти е тук.

Отворих очи.

— Да влезе.

Коути влезе като разгневен дзур и ме изгледа така, сякаш аз бях причината за гнева й. Роуца беше на рамото й. Тръшна вратата след себе си и седна срещу мен. Погледахме се дълго. Накрая тя каза:

— Говорил си с Шерил.

— Да.

— Е?

— И аз се радвам да те видя, Коути. Как мина денят ти?

— Престани, Влад.

Лойош помръдна неловко. Реших, че всъщност не е необходимо да слуша това, така че станах, отворих прозореца и ги пуснах с Роуца навън. „За малко, приятел“.

„Ясно, шефе“.

Оставих прозореца отворен и отново се обърнах към Коути.

— Е? — повтори тя.

Седнах и се отпуснах.

— Ядосана си.

— Леле, колко сме проницателни.

— Не бъди саркастична, Коути, нямам настроение за това.

— Не ме интересува за какво имаш настроение. Искам да знам защо си изпитал нужда да разпитваш Шерил.

— Продължавам да се опитвам да разбера какво точно се е случило с Франц и защо. Разговорът ми с Шерил беше част от това.

— Защо?

— Защо се опитвам да разбера за Франц ли? — Замълчах и помислих дали да й кажа, че искам да опазя живота й, но реших, че ще е едновременно нечестно и безполезно. Така че казах: — Отчасти защото казах, че ще го направя, предполагам.

— Според нея през цялото време си се подигравал с всичко, в което вярваме.

— Според нея може би е така.

— Защо беше необходимо?

Поклатих глава.

— Какво трябваше да означава този жест? — каза тя, натъртвайки на всяка дума.

— Означава отрицание.

— Искам да знам какво правиш.

Станах и направих половин крачка към нея, после си седнах отново.

— Не. Няма да ти кажа какво правя.

— Няма да ми кажеш?!

— Точно така. Ти не намери за нужно да ми кажеш, когато се забърка с тези хора, и не сметна за нужно да ми кажеш какво правеше вчера; и аз не смятам за нужно да ти давам отчет за действията си.

— Като че ли правиш всичко, за да навредиш на движението ни. Ако е това, трябва да…

— Не. Всичко, което бих могъл да направя, за да навредя на движението ви, щеше да е много по-просто и щеше отдавна да е приключило, без никакво място за съмнение. Правя нещо друго. В него ти не си с мен, защото каза, че не си. Опитвам се да разследвам сам убийството на Франц, а ти направи всичко, за да ми попречиш, освен може би да ми забиеш нож, а може би това ще е следващото. Нямаш никакво право да го правиш и след това да се опитваш да ме разпитваш като Имперския прокурор. Няма да го търпя.

Тя ме изгледа с яд.

— Страшна реч! И страшно тъпа!

— Коути, изразих становището си ясно. Не съм длъжен и няма да търпя повече това.

— Ако ще си пъхаш носа в…

— Напусни кабинета ми.

Очите й се разшириха. След което се присвиха. Ноздрите й потрепнаха. Тя постоя вкаменена за миг, после се обърна и излезе. Не затръшна вратата.

Поседях разтреперан, докато Лойош се върна. Роуца не беше с него. Реших, че сигурно е с Коути. Останах доволен, защото щеше да й трябва някой.

След като пуснах Лойош, излязох от кантората и оставих краката ми да ме поведат накъдето те решат, стига да не е в източняшкия район. Изпитах идиотското желание да потърся оракула, с когото бях говорил преди две недели, и да го убия; и досега не знам защо исках да го направя. Дори се наложи да се разубеждавам.

Не забелязвах накъде вървя. Не обръщах внимание на посоката, нито на хората наоколо ми, нито на нищо. Двама джерегски катили ме видяха, направиха две стъпки към мен, после се отдалечиха. Чак много по-късно осъзнах, че бяха охранители на един стар мой противник и може би им се беше дощяло да уредят нещо с мен. Предполагам, че са се отказали. Междувременно Маготрепача беше в лявата ми ръка и докато вървях, си го въртях, от време на време го шибвах по стената на поредната сграда и гледах как мазилката се лющи и рони, или просто го размахвах настървено, надявайки се някой да мине край мен. Не знам колко време изтече така, а Лойош така и не попитах, но мисля, че съм вървял повече от час.

Само помислете за минутка. Току-що сте си създали враг, който разполага с ресурси да ви следи по петите накъдето и да тръгнете, и толкова сте го накарали да побеснее, че е готов да ви убие. И какво правите? Кръстосвате града без никаква защита цял час, излагайки се колкото може повече на показ.

Това не може да се нарече интелигентно.

Лойош успя да нададе само един вик: „Шефее!“ Колкото до мен, все едно да излезеш от сън и да се видиш обкръжен от вражески лица. При това няколко. Видях един магьоснически жезъл. Отнякъде в мен доехтя глас, който прозвуча нелепо спокоен: „Вече си мъртъв, Влад“. Не знам какво отключи това, но ми даде възможност да мисля съвсем ясно. Все едно че разполагах само с един миг, за да направя нещо, но този миг се проточи безкрайно. През ума ми преминаха възможности и си отидоха. Маготрепач сигурно щеше да прекърши преградите срещу телепортиране, които трябваше да са ми вдигнали, но нямаше начин да се телепортирам, преди да са ме спипали. Сигурно щях да успея да сваля няколко от тях, което е добре за един дзурски герой, ако иска да го запомнят, но точно тогава ми се стори напразно. От друга страна, никой не изпраща осем или девет души, ако иска да убие някого; може би имаха нещо друго наум. Нямаше как да го отгатна обаче. Вложих цялата си сила, която можах да изтръгна, в командата: „Лойош. Изчезвай!“

Усетих как литва от рамото ми и изпитах глупава радост. Нещо ме защипа в тила и усетих земята на бузата си.

Първото, което чух, малко преди да отворя очи, беше:

— Ще забележиш, че все още си жив.

Тогава вече ги отворих и разбрах, че гледам Баджинок. Още преди да съм осъзнал нещо повече, си отбелязах наум колко съвършена реплика беше успял да каже. Това, което всъщност ме порази, беше, предполагам, разчетът във времето. Имам предвид, точно докато се връщах в съзнание, още преди да съм забелязал веригите, които ме стягаха на твърдия железен стол, или усещането, че съм заплетен в мрежа от магии. Всъщност още преди да съм забелязал, че съм гол. Столът беше студен.

Изгледах го. Изпитвах необходимостта да му кажа нещо, но все още не можех да съобразя какво. Той обаче изчака. Просто вродена учтивост, предполагам. Помещението беше добре осветено и не много малко — около дванайсет разкрача във всяка посока, доколкото можах да преценя (не се извърнах да огледам). Зад Баджинок имаше петима биячи и ако се съдеше по погледите им — бяха сложили ръце върху дръжките на най-различни сечива, — ме взимаха на сериозно. Почувствах се поласкан. В ъгъла на стаята бяха струпани дрехите ми и разните ми принадлежности. Казах:

— След като си се постарал да ми сдиплиш дрехите, ще бъдеш ли така добър да пратиш да ги почистят? Ще си платя за което, разбира се.

Той се усмихна и кимна. В тая работа и двамата щяхме да сме хладни професионалисти. Богове! Изгледах го. Дадох ся сметка, че ми се иска, едва ли не отчаяно, да скъсам веригите, да стана и да го убия. Да го удуша. Видения изпълниха мозъка ми — как биячите му ме ръгат с мечовете и заклинанията си, които отскачат от мен или падат безвредно наоколо, докато изтръгвам живота му. Преборих се действията ми да не се поддадат на желанието и то да не се изпише на лицето ми. Съжалих, че Лойош не е с мен, и в същото време се радвах, че не е тук. Високо мнение имам за собствената си двойственост.

Той седна срещу мен, кръстоса крака и се отпусна. Можеше да е заел тази поза и преди да се върна в съзнание, но изглежда си падаше по драматичните жестове също като мен.

— Жив си — каза той, — защото ни трябват няколко отговора.

— Питай направо — отвърнах. — В момента се чувствам ужасно отзивчив.

Той кимна.

— Ако ти кажа, че ще те оставим жив, ако ни дадеш отговорите, едва ли би ми повярвал. Освен това не обичам да лъжа. Тъй че вместо това ще ти кажа, съвсем искрено, че ако не ни дадеш отговорите, ужасно ще съжалиш, че не си умрял. Разбираш ме, нали?

Кимнах, защото устата ми изведнъж пресъхна. Прилоша ми. Дадох си сметка за всички магии в помещението; магии, които вероятно щяха да предотвратят всяка магия, която можех да опитам. Все още разполагах с връзката си към Глобуса, разбира се (тя ми показа, че съм бил в безсъзнание около десет минути), но се съмнявах, че ще мога да направя нещо с нея. Все пак…

— Каква е връзката ти с тази група източняци? — попита той.

Примигах. Не знаеше ли? Сигурно можех да използвам това. Може би ако успеех да го забавя, щях да мога да пробвам с вещерство. Прилагал съм го преди в ситуации, когато е изглеждало невъзможно. Отвърнах:

— Ами, те нали са източняци, и аз също така съм източняк, така че в известно отношение ние естествено… — След което изпищях. Сега не мога да си спомня какво ме заболя. Нямам спомен да ме е заболяло нещо определено, но разбрах, че е съвсем прав — това щеше да действа. Исках да умра. Продължи толкова кратко, че свърши още преди да изпищя, но знаех, че повече от това не бих могъл да понеса, каквото и да беше. Бях плувнал в пот, бях отпуснал глава и се чух как скимтя като паленце.

Никой нищо не каза. След много време отново вдигнах очи. Чувствах се все едно, че съм остарял с двайсет години. Баджинок ме гледаше съвсем безизразно. После каза:

— Каква е връзката ти с групата източняци?

Отвърнах:

— Жена ми е от тях.

Той кимна. Така. Значи го беше знаел. Ето каква игра щеше да ми играе… да ми задава въпроси, чиито отговори знае, и с тях — някои, чиито не знае. Чудесно. Но и съвсем в реда на нещата, защото знаех, че повече няма да мога да излъжа.

— Тя защо е с тях?

— Мисля, че вярва в това, което правят.

— А ти?

Замълчах и сърцето ми блъскаше от страх, но трябваше да отговоря.

— Аз… не разбирам въпроса.

— Какво правиш с онези източняци?

Изпълни ме чувство на облекчение. Да. На това можех да отговоря.

— Коути. Не искам да я убият. Както беше убит Франц.

— Какво те кара да мислиш, че ще я убият?

— Не съм сигурен. Все още… тоест, не знам защо беше убит Франц.

— Някакви теории имаш ли?

Замълчах отново. Мъчех се да разбера въпроса и предполагам, съм изчакал твърде дълго, защото ме удариха със същото. Този път по-дълго. Вечност. Може би две секунди. Мила Вийра, моля те, нека да умра!

Когато болката спря, в първия миг не можех да проговоря, но знаех, че трябва, иначе щяха да ми го правят отново и отново, тъй че:

— Опитвам се. Аз… — Трябваше да преглътна, а ме беше страх, но го направих и потръпнах от облекчение, след като не се повтори. Понечих да заговоря отново. — Вода — промълвих. Тикнаха чаша към устата ми. Глътнах малко, повечето го излях на гърдите си. После заговорих бързо, за да не помислят, че се опитвам да шикалкавя. — Мешат се във вашия — на Херт — бизнес. Предполагам, че беше предупреждение.

— Те така ли мислят?

— Не знам. Кели — водачът им — е умен. Освен това казах на един от тях, че така мисля.

— Ако е предупреждение, ще се вслушат ли?

— Не мисля.

— Колко са?

— Видял съм само пет-шест, но ми казаха, че…

Гледах точно към вратата, когато тя изтрещя и няколко бляскави неща профучаха покрай Баджинок и покрай главата ми. Зад мен се чуха няколко пъшкания. Някой беше сондирал стаята и беше видял позицията на всеки вътре. Добра работа. Вероятно Крейгар.

Баджинок се оказа бърз. Отказа да си губи повече времето с мен, както и с натрапниците, просто пристъпи до единия от магьосниците и почнаха да се телепортират. Пръчките, който стоеше на прага, само го погледна и нахълта в стаята. Още нещо бляскаво профуча край мен и чух още едно пъшкане зад дясното си рамо, после забелязах, че Крейгар също е застанал на прага и мята ножове. Тогава в стаята влетя Лойош, а веднага след него беше Светулката. Очите на Светулката светеха като светилниците на Драконовата порта в Имперския дворец. Мисълта „Спасяват те“ просветна в главата ми, но не можа да предизвика повече от мимолетен интерес към това дали опитът ще е успешен.

Да наблюдаваш Пръчките се оказа интересно обаче. Разправяше се с четирима от тях едновременно и лицето му беше много съсредоточено. Тоягите се вихреха, но без да са съвсем невидими. Много изящен беше. Една от тоягите отскачаше от нечия глава, после шибваше нечий хълбок, докато другата чукваше по първата глава, и така нататък. Щом някой се опиташе да го порази, той включваше атаката му в своите движения все едно, че я беше предвидил. Почна да се движи още по-бързо и скоро оръжията им изхвърчаха от ръцете им, а самите те започнаха да залитат. И тогава Пръчките, като в кулминация на танц, ги довърши. Един по един, с двете тояги по главата, но не съвсем едновременно. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Първият падна на пода, докато той заковаваше третия. Вторият рухна, докато оправяше четвъртия. Когато падна третият, Пръчките отстъпи и се огледа, а щом се срина и последният, си прибра тоягите.

Гласът на Светулката дойде някъде иззад рамото ми.

— Оправихме ги всички, Крейгар.

— Добре.

Неговият глас дойде вдясно от мен и видях, че се бори с веригите.

„Добре ли си, шефе?“

Веригите се смъкнаха от ръцете ми и усетих, че и тези на краката ми се разхлабват. В стаята влезе някаква дама в сиво и черно. Крейгар каза:

— Ще сме готови след миг, милейди. — Помислих, че е от Лявата ръка, Магьосничка. Наета да ни телепортира вкъщи.

„Шефе?“

Веригите паднаха вече и от краката ми.

— Влад? — каза Крейгар. — Можеш ли да станеш?

Щеше да е хубаво да падна в някое легло, реших. Забелязах, че Светулката прибира дрехите ми.

„Шефе? Кажи нещо“.

Пръчките ме погледна и извърна очи. Мисля, че видях как промърмори нещо неприлично.

„По дяволите, шефе! Какво ти стана?“

— Добре — каза Крейгар. — Светулка, помогни ми да го изправим. Хвани оттам. — Усетих Лойош, стиснал рамото ми. Вдигнаха ме на крака. — Давай — каза Крейгар.

„Шефе? Не можеш ли да…“

Обръщане в червата, огромна дезориентация и световъртеж, и светът се преобърна в черепа ми.

„… отговориш?“

Повърнах на земята пред къщи. Държаха ме, а Пръчките, който държеше вързопа с вещите ми, стоеше наблизо.

— Приберете го вътре — каза Крейгар. Опитаха се да ми помогнат да вървя, но коленете ми поддадоха и за малко да падна.

„Шефе?“

Отново се опитаха, но със същия резултат.

— Така никога няма да го качим по стъпалата — каза Крейгар.

— Ще оставя тия неща вътре и… не, чакай. — Пръчките изчезна за миг от погледа ми и го чух да говори тихо с някого. Чух думите „пиян“ и „бардак“, и като че ли му отговори детски глас. После се върна без вързопа, хвана ме за краката и ме внесоха в къщата.

Горе на стълбището Пръчките пусна краката ми и почука. Чух някакво дете да казва:

— Тези ще ги оставя тук. — Шумолене и детето продължи: — Не, ще ги отнеса. — И тихите стъпки заглъхнаха. След като изчака някой да отговори на чукането, Пръчките отвори вратата и ме завлякоха вътре.

— Сега какво? — попита Светулката.

Долових едва скритото отвращение в гласа на Крейгар.

— Сега мисля, че трябва да го почистим и… Коути!

— Лойош ми каза веднага да се прибера вкъщи. Какво… Влад?

— Трябва да се почисти и да се сложи да легне, мисля.

— Добре ли си, Влад?

Лойош отлетя от рамото ми. Вероятно при Коути, но точно тогава гледах в другата посока, тъй че не мога да кажа със сигурност. Коути помълча малко, след което каза:

— Отнесете го в банята. Оттук. — Сякаш й беше трудно да запази гласа си спокоен.

След малко по мен течеше гореща вода, а ръцете на Коути бяха нежни. Разбрах, че някъде там съм се подмокрил, както и че съм повърнал по гърдите и корема си. Крейгар влезе и двамата с Коути ме изправиха и подсушиха, после ме отнесоха до леглото и ме оставиха там. Лойош, вече притихнал, седна до мен с глава на бузата ми. Роуца драскаше по таблата на леглото вляво от мен.

От другата стая успях да чуя гласа на Коути да казва:

— Благодаря ти, Крейгар.

— Благодари на Лойош — отвърна Крейгар. После гласовете им затихнаха и известно време чувах само глухо мърморене.

След това външната врата се затвори и чух как Коути отиде в банята, чух и шума на водата в мивката. След малко тя се върна в спалнята и сложи на челото ми влажен парцал. Постави Маготрепач на лявата ми китка и ме зави с одеяла. Отпуснах се под завивките и зачаках да умра.

Беше смешно. Винаги съм се чудил какви ли ще са последните ми мисли, стига да ми остане време да ги помисля. Оказа се, че последните ми мисли бяха как мисля за последните си мисли. Това беше смешно. Изкисках се, някъде много вътре в себе си, там, където не мога да бъда наранен. Ако Алийра беше права за прераждането, навярно следващият ми живот щеше да е по-добър. Не. Знаех, че Алийра беше права. Следващият ми живот вероятно нямаше да е по-добър от този. Е, не знам. Може би човек научава нещо всеки живот. Какво бях научил през този свой живот? Че винаги става въпрос за добрите срещу лошите и че никога не можеш да отличиш добрите от лошите, тъй че се примиряваш с избиването на лошите. Всички сме от лошите. Не. Лойош не е от лошите. Коути не е… ами… о, каква полза? Трябва само да…

С известна изненада осъзнах, че още съм жив. Тогава ми хрумна, че всъщност може би няма да умра. Усетих, че сърцето ми забърза. Възможно ли беше? Тогава у мен започна да се промъква някакво усещане, което може да се нарече само „реалност“, и разбрах, че ще живея. Все още не можех да го приема емоционално — всъщност не го вярвах, — но по някакъв начин го знаех. Посегнах за камата в десния ми ръкав, но я нямаше. Тогава си спомних, че съм гол. Надигнах глава и видях вързопа с дрехите и оръжията ми, със стърчащата от него дръжка на рапирата, в ъгъла, и разбрах, че не мога да я достигна. Усетих Маготрепача около лявата си китка. Щеше ли да свърши работа? Как? Трудно можех да се самоудуша. Навярно щях да мога да се халосам с него по главата.

Измъкнах лявата си ръка изпод завивката и се вгледах в златната верижка. Когато я намерих, Сетра Лавоуд ме посъветва да й измисля име. Беше уклончива, когато я попитах защо. Сега я гледах съсредоточено, увита на лявата ми китка, плътно, но без да се впива. Оставих лявата си ръка да падне на леглото и тя се разви и падна в дланта ми. Вдигнах я и тя се изпъна, и застана насред въздуха, навита на кълбо като готова за атака йенди. Щом раздвижих ръката си, останалата част от веригата не помръдна, сякаш другият й край се беше залепил в празното пространство, на трийсет сантиметра над мен.

„Какво си ти? — го попитах. — Спасявало си живота ми неведнъж, но всъщност не знам какво си. Оръжие ли си? Сега можеш ли да ме убиеш?“

Тогава то се нави и разви, сякаш обмисляше въпроса. Никога не го бях виждал да прави това. Номера с увисването във въздуха го правеше, когато го намерих, но това беше в Дзур планина, където странните неща са обичайни. Или не беше ли в Пътеките на мъртвите? Вече не можех да си спомня. Дали не означаваше, че сега ме връща там? Източняците не се допускат в Пътеките на мъртвите, но нали аз всъщност не бях източняк? Всъщност какво беше един източняк? По-различни ли бяха от драгарите? Кой го интересуваше? Това беше лесно — източняците ги интересуваше и драгарите ги интересуваше. Кой не го интересуваше? Кели не го интересуваше. А дали Боговете на справедливостта ги интересуваше?

Маготрепач описваше фигури във въздуха над мен, виеше се и се навиваше като танцьор. Едва забелязах, когато Лойош излетя от стаята. Няколко минути по-късно, когато Коути се върна с димяща чаша чай в ръка, все още ми танцуваше фигурите си.

— Изпий това, Влад — каза ми тя с разтреперан глас. Маготрепач се смъкна надолу, после се издигна нагоре. Зачудих се какво ли щеше да стане, ако пуснех края, който държах, но не исках да рискувам да спре. Усетих чаша, опряна на устната ми, и горещ чай закапа в устата и по гърдите ми. Преглътнах по рефлекс и забелязах, че вкусът е странен. Хрумна ми, че може би Коути ме трови. Когато чашата дойде отново, отпих жадно, без да изпускам от очи танца на Маготрепач.

Когато чашата се изпразни, се отпуснах на гръб и зачаках забравата. Някаква част от мен леко се изненада, когато тя дойде.

7.

„1 ч/т черни ботуши: махнете ръждиво петно от носа на д/н ботуш…“

Изобщо не помня как съм се събудил. Дълго зяпах в тавана, без да мога да се съсредоточа. Усещането за сетива се усилваше бавно… гладкият лен на грижливо огладените чаршафи, мирисът на косата на Коути до лицето ми, топлата й, суха ръка в моята. С другата си ръка се опипах по лицето и по тялото и примигнах. Опашката на Лойош беше увита около врата ми — лека като перце и люспеста.

„Шефе?“ Плахо.

„Да, Лойош. Жив съм“.

Той отпусна глава на бузата ми. Надуших мириса на адриланкското утро във вятъра през прозореца. Облизах устни, стиснах плътно очи и ги отворих. Паметта се върна, пронизваща като игла. Примижах и потреперих. След малко се извърнах към Коути. Беше будна и ме гледаше. Очите й бяха зачервени.

— Някои от нас са готови да направят всичко от съчувствие — казах й. Гласът ми изпращя сухо. Тя стисна ръката ми.

След малко се изсмя тихичко.

— Опитвам се да измисля как да кажа: „Добре ли си?“ така, че да не прозвучи все едно, че трябва да се преместиш другаде.

Стиснах ръката й. Лойош се размърда и се разлетя из стаята. Роуца изсъска отнякъде.

— Ако питаш дали се каня да се самоубивам, отговорът е „не“. — После казах: — Не си спала, нали? — Тя махна с ръка и го приех за „Не, не съм“. — Може би трябваше. — Погледна ме с плувнали зачервени очи. — Виж, всъщност това не решава нищо.

— Знам — отвърна тя и този път нейният глас се скърши. — Искаш ли да поговорим за това?

— За… какво стана вчера ли? Не. Много е близко. Ти какво ми даде? Отрова, нали?

— В чая ли? Да. Циолин, но много малка доза, само колкото да заспиш.

Кимнах. Тя се премести до мен и я прегърнах. Погледах още малко в тавана. Беше от сачак и Коути го беше боядисала светлозелено. „Зелено?“, бях възкликнал тогава. „Означава растеж и плодородие“, беше обяснила тя. „Аха“ — бях казал и продължихме с други неща. Сега просто изглеждаше зелен. Но тя ме беше прегърнала. Приемете го както искате.

Станах и се погрижих за сутрешните неща. Когато погледнах отново в спалнята, Коути спеше. Излязох с Лойош, отбих се в „При Киг“ за малко и пих клава. Внимавах много, когато излязох от къщи. Никога не съм бил нападан, когато съм подготвен за това; винаги е ставало неочаквано. Което е странно, заради многото време, през което очаквам да ме нападнат. Зачудих се какво ли щеше да е, ако изобщо не ми се налагаше да се притеснявам за това. Ако тези източняци успееха, можеше и да стане. Но все едно, за мен щеше да е без значение. Не мога да си спомня време, когато да не съм се оглеждал много внимателно наоколо. Дори докато бях млад, имаше твърде много хлапета, които не харесват източняци. Каквото и да станеше, бях затънал в това. Но все пак…

„Смятам, че прекаляваш с мисленето, шефе“.

Кимнах. „Добре, приятел. Кажи кое да пренебрегна“.

„Хе!“

„Точно така. Хе!“

„За тези източняци… групата на Кели…“

„Е?“

„Да приемем, че не се налагаше да се тревожиш за Коути или да мислиш за Херт, или каквото и да е. Какво би изпитвал към тях?“

„Откъде мога да знам?“

„Какво би изпитвал, ако Коути е една от тях?“

Виж, това беше добър въпрос. Предъвках го. „Мисля, че просто нямам високо мнение за една група, която толкова е затънала в идеалите си, че не се грижи за хората“.

„Но за Коути…“

„Да. Не знам, Лойош. Всъщност нямам и възможност да разбера какво включва това. Колко време ще отнеме? Ще я виждам ли изобщо? Ще иска ли да им дава пари? Колко? Твърде много неща има, които не зная. Тя трябва да ми каже за всичко това“.

Пих още клава и помислих за разни неща. Излязох навън много предпазливо.

Когато влязох в кантората, не спрях да поздравя Крейгар и Мелестав; слязох направо в мазето. До лабораторията имаше едно голямо празно помещение с много фенери. Запалих ги. Извадих рапирата, поздравих сянката си и атакувах.

Челно париране. Какво се беше случило с мен снощи?

Влизане, отстъп. Беше по-лошо, отколкото когато ми казаха, че съм прероден драгар. Или по-друго, най-малкото.

Може би просто трябва да забравя, че съм се опитал да се самоубия. Само че можеше да опитам отново и може би щях да успея. Но пък ако го направех, може би щеше да е най-добре.

Това беше глупост. От друга страна, не можеше да се отрече, че снощи всъщност исках да се самоубия; бях се опитал да го направя. Не беше за вярване.

Париране по фланга, челно париране, удар в крака, забиване в гърдите. После болката обаче — невероятната болка. Но все пак беше свършило. Трябваше да спипам Херт преди той да ме е хванал, а това бездруго нямаше да промени чувствата на Коути към мен, а и нямаше да ми се плати. Но все едно: трябваше да се погрижа да не ми го направи отново. Никога.

Париране, удар, париране. Не съм самоубиец. Има много убийци, на които им е все едно дали ще оживеят, или ще умрат, но аз не съм от този тип. Или поне никога не съм бил. Хайде стига! Така може да ми мине целият живот, докато се мъча да реша какво означава, че исках да се свърши с мен. Имаше неща, които трябваше да свърша, а това не водеше доникъде. Трябваше просто да убия Херт и толкова.

Поздрав. Само дето съжалявах, че трябва да го направя.

И освен това съжалявах, че не съм си монтирал баня долу.

— Крейгар.

— Да?

— Омръзна ми да рина говната.

— Добре. Крайно време беше.

— Млъкни. Искам пълни подробности за Херт. Имам предвид всичко. Искам да знам кой е любимият цвят на любовницата му и колко често си мие косата. Искам да знам колко пипер си слага той в супата. Искам да знам колко често взима…

— Разбрано, шефе. Поемам го.

„Можеш ли да го оправиш преди да се е случило нещо с Коути?“

„Не знам. Не знам със сигурност, че нещо ще се случи с Коути. Но не можем да рискуваме. Ще трябва да…“ Замълчах, защото ме порази една мисъл. Отхвърлих я, но тя се върна. Имаше едно нещо, което можеше да помогне.

„Няма да й хареса, ако го разбере, шефе“.

„Кълна се в пръстите на Вийра, Лойош! Тя не е харесала нищо от това, което съм направил, откакто започна цялата каша. И какво? Да имаш случайно други идеи?“

„Май не“.

„Аз също. Трябваше да го направя още преди няколко дни. Но тогава не мислех. Роуца с нея ли е сега?“

„Да“.

„Тогава да тръгваме“.

„А охрана за теб?“

Изведнъж ми прилоша, щом си спомних за предния ден. „Тоя път няма да се мотая като гламав по улиците“.

„Няма ли?“

Прозвуча риторично, затова не отговорих.

Телепортирах се директно от кантората, да не би случайно някой да ме чака отвън. Източняшкият район започваше да ми изглежда все по-познат и по-познат, колкото повече и повече време прекарвах в него. Изпитвах смесени чувства в това отношение.

„Тя движи ли се?“

„Движеше се, шефе. Спря преди малко“.

„Колко сме далече?“

„Мога да прелетя дотам за пет минути“.

„Страхотно. Колко далече сме?“

„Половин час“.

Улиците се виеха и къдреха като чувството за хумор на Вийра и наистина мина половин час, преди да се озовем близо до един голям парк. Претъпкан с хора парк. Вътре имаше хиляди, предимно човеци. Зяпнах. Последния път, когато бях видял толкова много хора събрани на едно място, се водеше битка. Не ми беше харесало.

Поех си дълбоко дъх и започнах да си пробивам път навътре и през тълпата. Водеше Лойош. („Насам. Така, сега назад и надясно. Ето там някъде са“.) Джерегът внимаваше Роуца да не разбере, че сме в района. Сигурно нямаше да му е приятно, но предполагам, че гледаше на това като на игра. Аз внимавах Коути да не разбере, че съм в района, и в това нямаше никаква игра.

Забелязах я, застанала на някаква платформа, която, изглежда, беше центърът на вниманието на тълпата. Оглеждаше множеството, въпреки че повечето хора, които гледаха към нея, сигурно нямаше да го разберат. Отначало си помислих, че търси мен, но после разбрах и се изкисках. Кели също стоеше на платформата и гръмко декламираше за „техния“ страх от „нас“, а Коути играеше неговия охранител. Страхотно. Придвижих се към платформата, клатейки глава. Аз исках да играя нейния охранител, без да ме види. Тя гледаше за някой, който би се промъкнал към платформата — с други думи, гледаше за някой, който щеше да прави точно това, което правех аз.

След като го осъзнах, спрях — на четиридесет-петдесет стъпки — и загледах. Всъщност не мога да ви кажа за какво точно беше речта: не слушах. Не бих казал, че превърна множеството в разгневена сган, но изглеждаха заинтригувани и от време на време подвикваха одобрително. Чувствах се объркан. Никога не се бях озовавал сред толкова голяма група хора, като в същото време се мъча да реша дали някой член на групата се кани да убие друг член от групата. Допускам, че има начини да се разбере, но не ги знам. От време на време поглеждах към платформата, но там не ставаше нищо особено. Почнах да улавям по някоя фраза от речта на Кели, неща като „историческа необходимост“ и „няма да им паднем на колене“. Освен Кели горе се бяха качили и Грегъри, Наталия и няколко източняци и текли, които не познавах. Те също изглеждаха заинтересовани от приказките на Кели.

По някое време събирането се разпадна — след гръмки подвиквания. Помъчих се да остана колкото може по-близо до Коути, без да ме забележи. Не беше много близо. Около всеки от тези, които бяха стояли на платформата, се заоформяха групи. Освен около Коути. Тя стоеше плътно до Кели. Тълпите взеха да оредяват, а аз продължавах да очаквам, че ще видя някой друг, който като мен дебне някъде отзад. Но не видях.

След половин час Кели, Грегъри и Наталия си тръгнаха. Всичко вече беше затихнало. Тръгнах след тях. Върнаха се до къщата на Кели и се скриха вътре. Зачаках. Времето беше хубаво, за което бях благодарен — мразя да стоя и да чакам отвън в студ и дъжд.

Белята беше в това, че чакането ми остави твърде много време за мислене, а имаше твърде много неща, за които да мисля.

Всъщност се бях опитал да се самоубия. Защо? Ясно, за първи път ме бяха изтезавали, но и преди бях издавал информация, след като ме пребиеха; дали наистина беше толкова различно? Помислих за болката и се чух как пищя, и цялото ми тяло потръпна.

В други случаи, когато бивах принуждаван да издам информация, се владеех. Бях в състояние да си играя с тях — да им подам тази или онази дреболия и да затая каквото мога. Този път просто вътрешностите ми се изсипаха. Добре, но всичко това не обясняваше положението. Просто не бях от самоубийствения тип. Нали? Вийра, а дали не бях?

След малко казах, „Лойош, продължавай да наблюдаваш къщата. Аз ще навестя Ноиш-па“.

„Не, шефе. Не без мен“.

„Какво? Защо не?“

„Херт все още те търси“.

„О, вярно“.

Най-после Коути излезе. Вече се свечеряваше. Тя тръгна към къщи, аз я последвах. На няколко пъти Роуца, на рамото й, започна да се оглежда нервно и Лойош предложи да се позадържим малко назад, тъй че го послушах. Доста възбуждащо беше. Повъртях се около час, след което и аз се прибрах. Двамата не си казахме много, но забелязах, че тя ме погледна няколко пъти с угрижена физиономия.

Повечето от това можете да го повторите за следващия ден. Тя излезе от къщи и аз я проследих, докато стоеше на един ъгъл и продаваше таблоиди (нов брой, забелязах; в заглавието на първата страница ставаше дума за домовладелци) и говореше с минувачите. Минувачите ги наблюдавах много изкъсо, особено когато се появеше някой драгар. Свързах се с Крейгар да видя как се справя и той ми каза, че работел. Оставих го на мира. Притесних го само защото бях започнал да изпитвам огромно безсилие.

Безсилие? Ами да. Следях Коути отчаяно — мъчех се да я опазя жива и съзнавах, че е безсмислено. Не можех да съм сигурен, че се канят да убият някой от източняците, а нямаше причина да мисля, че това ще е точно Коути, пък и честно казано, бездруго не можех да направя кой знае какво. Убийците действат с изненада. Но ако един убиец може да изненада жертвата си, най-вероятно е да изненада също така и охраната й, която е на двайсет или трийсет стъпки. Усилието ми да я опазя изглеждаше почти безплодно упражнение. Но пък нищо друго не можех да направя, освен да мисля, а от мислене ми беше писнало.

„Шефе!“

Погледнах в посоката, привлякла вниманието на Лойош. Видях ъгъла на голяма кафява сграда — от тези с жилищата за по няколко семейства.

„Какво има?“

„Видях някой там, беше висок като за драгар“.

Погледах малко натам, но не забелязах движение. Коути все още стоеше до една сергия със зеленчуци, заедно с Шерил, говореха си нещо с продавача. Около половин час продължих да се обръщам ту към Коути, ту към ъгъла, след което се отказах и започнах да наблюдавам само жена си, докато Лойош хвърляше око към мястото, където беше забелязал някого. В един момент Коути и Шерил оставиха сергията и тръгнаха към сградата, за която мислех, че е един от щабовете им, въпреки че Коути говореше за нея само като за дома на Кели. Опитах се да разбера дали някой ги следи, но не можех да съм сигурен.

Коути влезе вътре, а Шерил продължи. Скрих се малко по-надолу по улицата, откъдето можех да наблюдавам вратата. Тази врата започвах да я познавам повече, отколкото би ми се искало да познавам която и да било врата. Радвах се поне, че Коути не може да се телепортира.

Вече се мръкваше, когато един драгар в цветовете на джерег пристъпи храбро до вратата и влезе. Опипах оръжията си и бързо тръгнах след него, но той излезе преди да съм пресякъл улицата до средата. Обърнах се в другата посока, направих се на незаинтересован и той не ме забеляза. Когато погледнах през рамо, той вече крачеше бързо. Помислих дали да не го проследя, но най-многото, което можех да постигна, бе да докажа, че го е изпратил Херт. И какво?

Реших, че най-вероятно трябва да е пратеник. Или можеше да е някой магьосник и току-що да е убил всички в къщата. Или пък… в този момент Коути, Пареш и Наталия излязоха, сякаш нещо ги беше подгонило да бързат. Тръгнах след тях. Те поеха на североизток, тоест към центъра на града. (Източняшкият район е в Южна Адриланка, която общо взето се пада на запад от центъра. Опитайте се да го разберете, ако много държите.)

Преди да прекосят обозначената граница с драгарския район (улица „Дърводелска“), завиха и тръгнаха по две странични улички. В един момент спряха и се струпаха около нещо на земята. Коути коленичи, докато другите останаха прави. Пареш започна да се озърта. Приближих ги и той ме видя. Бързо се изправи и ръката му се изпъна, сякаш се канеше да направи нещо магическо — и Маторепач падна в дланта ми. Но той не направи нищо и след малко вече бях достатъчно близо, за да могат да ме познаят в гаснещата оранжева светлина, както и да видя, че Коути е коленичила до тяло. Тя вдигна глава.

Пареш се беше напрегнал, жилите на врата му се бяха издули. Наталия изглеждаше само леко заинтригувана и като че ли примирена. Коути ме изгледа твърдо.

— Какво обшо имаш с това? — попита Пареш.

— Нищо — отвърнах и реших, че ще му позволя само още един такъв въпрос. Вместо да настои, той кимна, което почти ме разочарова.

— Какво търсиш тук, Влад? — попита Коути.

Вместо да отговоря, приближих до тялото. Погледнах и извърнах лице, после погледнах отново, този път за по-дълго. Беше Шерил. Бяха я пребили до смърт. Не беше пресъживима. И двата й крака бяха потрошени — на коляното, под него и над него. И двете й ръце бяха прекършени при лактите. Отоците по лицето — това, което беше останало от него — бяха ужасни. Темето й беше набито навътре. И така нататък. Професионалната ми преценка сочеше, че са го правили няколко часа. А ако не можеш да направиш професионална преценка, каква е ползата, че си професионалист? Отново извърнах очи встрани.

— Какво търсиш тук, Влад? — повтори Коути.

— Следях те.

Тя ме изгледа, после кимна.

— Видя ли нещо?

— Лойош може би зърна някой, който ви наблюдаваше, докато бяхте на пазара, но после влязохте в къщата на Кели и аз гледах само вратата.

— И не си сметнал за нужно да кажеш на никого?

Примигах. Да кажа на някого ли? На някой от тях? Е, всъщност беше логично.

— Не се сетих.

Тя ме зяпна, след това ми обърна гръб. Пареш ме гледаше почти с гняв. Наталия гледаше настрани, но когато я погледнах по-внимателно, забелязах, че почти трепери от гняв. Коути беше стиснала юмруци и ги отваряше и затваряше ритмично. Усетих, че също започвам да се ядосвам. Не искаха да се въртя наоколо; определено не бяха ме молили да наблюдавам Шерил. Сега бяха готови да кипнат, защото не го бях направил. Беше достатъчно, за да…

„Не са ядосани на теб, шефе“.

„А?“

„Ядосани са на Херт, че го е направил, и може би на себе си, че са го допуснали“.

„Как можеха да го предотвратят?“

„Не питай мен“.

Обърнах се към Пареш, който беше най-близо.

— Как можехте да го предотвратите?

Той само поклати глава. Наталия обаче ми отговори, с много напрегнат глас, сякаш едва можеше да говори.

— Можехме да изградим движението по-бързо и по-силно, така че да не посмеят да го направят. Вече трябваше да се страхуват от нас.

Не беше моментът да обяснявам какво мисля за това. Помогнах им да отнесем тялото на Шерил в дома на Кели. Малцина ни поглеждаха по смрачаващите се улици. Предполагам, че това означава нещо. Тримата се държаха, сякаш трябваше да се чувствам удостоен с висока чест, че ми позволяват да им помогна. Това също не коментирам. Оставихме тялото в коридора, те влязоха вътре, а аз останах, без да си кажем нищо.

На път за къщата на дядо ми изведнъж бях обзет от с нищо неоправдания страх, че мога да го заваря убит. Ще ви спестя напрежението и ще ви кажа, че си беше жив и здрав, но интересното е, че го изпитах.

Щом минах под звънчетата, той извика:

— Кой е?

— Влад.

Прегърнахме се и седнах до Амбрус. Ноиш-па се засуети да приготви чая — разправяше ми за новия търговец на подправки, който намерил: той все още киснел абсента в ментова отвара две седмици, точно както трябвало да се прави. („Две седмици“, ако ви интересува, е с един ден по-малко от три недели. Ако смятате, че това е странен период за означаване със специален израз, не мога да ви виня.)

След като чаят беше направен и одобрен и след като погалих почтително Амбрус, докато Ноиш-па правеше същото с Лойош, той ме попита:

— Какво те безпокои, Владимир?

— Всичко, Ноиш-па.

Той ме погледна загрижено.

— Не си спал добре.

— Не съм.

— За нашето семейство това е лош признак.

— Да.

— Какво се е случило?

— Помниш ли онзи приятел, Франц, дето го убиха?

Той кимна.

— Е, вече има още един. Жена. Бях там, когато намериха тялото й. Преди малко.

Дядо поклати глава.

— И Коути все още е с тези хора?

Кимнах.

— Не е само това, Ноиш-па. Те са като деца, намерили моргантска кама. Не знаят какво правят. Продължават да си вършат работата все едно, че могат да се опълчат срещу целия дом Джерег, да не говорим за Империята. Нямаше да ме притеснява, ако Коути не беше с тях, но просто не мога да я защитя; не и завинаги. Стоях пред явката им, когато дойде пратеник да им каже къде да намерят тялото — или поне така предполагам. Но като нищо можеше да се окаже магьосник и да унищожи и къщата, и всичко вътре. Познавам човека, който стои зад това — способен е да го направи. Като че ли не разбират това, а аз не мога да ги убедя.

След като свърших, Ноиш-па помръдна в стола си, замисли се и каза:

— Казваш, че познаваш човека, който върши тези неща?

— Не много добре, но го знам.

— Щом може да го направи, защо не го е направил?

— Все още не си е струвало усилието. Все пак струва пари, а той няма да похарчи повече, отколкото се налага.

Той кимна.

— Чух, че са имали събиране вчера.

— Какво? А, да. В един парк наблизо.

— Да. И шествие имаха. Видях ги. Много хора бяха.

— Да. — Спомних си за парка. — Няколко хиляди. Но какво от това? Какво могат да направят?

— Може би трябва да поговориш отново с този Кели, да се опиташ да го вразумиш.

— Може би — отвърнах, не съвсем убедено.

Той въздъхна.

— Никога не си изглеждал толкова угрижен, Владимир.

— Предполагам, че е от работата. Знаеш ли, ние все пак играем по правила. Ако ни оставиш на мира, и ние те оставяме на мира. Ако пострада някой, който не е в организацията, значи си вре носа където не му е работа. Не е по наша вина, просто е така. Хората на Кели са направили това — набъркали са се там, където не им е мястото. Макар че не са всъщност. Те… не знам. Все едно, в тъмниците на Вийра проклети да са дано. Понякога ми се иска да му видя сметката на тоя Херт, а понякога ми се ще да… не знам какво. И знаеш ли, дори не мога да се ядосам достатъчно, за да пратя Херт „на разходка“. Много се заплетох в това. Би трябвало да наема някой да ми го свърши, но просто не мога. Не разбираш ли? Трябва да… — Примигах. Бях се раздрънкал. Ноиш-па отдавна беше престанал да слуша глупостите ми. Зачудих се какво ли си мисли.

Той ме гледаше много сериозно. Лойош кацна на рамото ми я стисна. Отпих от чая. Ноиш-па каза:

— А Коути?

— Не знам. Може би и тя се чувства по същия начин, и затова е намерила тези хора. Тя ме уби, знаеш ли?

Той се ококори. Обясних му:

— Така се запознахме. Беше наета да ме убие и го направи. Аз никога не съм убивал изт… човек. Тя — да. И сега се държи, все едно че… Както и да е.

Той ме изгледа и мисля, че си спомни за последния ни разговор, защото попита:

— От колко време го правиш това, Владимир? Това убиване на хора?

Изглеждаше искрено заинтригуван от отговора, затова отвърнах:

— От години.

Той кимна и каза:

— Може би е време да помислиш за това.

— Да речем, че се включа в стражата на феникс, стига да ме вземат. Или дори в Гвардията. Така или иначе, това си е убиване на хора за пари. Или да се запиша в някоя частна армия на Господар на дракони. Каква е разликата?

— Може би никаква. Нямам отговор за теб, Владимир. Казвам само, че може би е време да си помислиш за това.

Наля още чай и аз го изпих, след това си тръгнах за вкъщи.

8.

„…& махнете кал & сажди от двата…“

Помня Стената на Гробницата на Барит.

Всъщност тя не беше точно гробница, разбирате ли; вътре нямаше тяло. Сериолите много си падат по гробници. Строят ги или под земята, или сред планините, и слагат мъртъвците си там. На мен ми изглежда шантаво. Драгарите понякога строят паметници на мъртви важни клечки като Барит и когато построят някой, го наричат гробница, защото прилича на онова, дето го използват сериолите, и защото драгарите не са много умни.

Гробницата на Барит беше огромна във всяко отношение, сиво плочесто чудовище с изваяни по него картини и символи. Бяха я лепнали много на изток, в Източните планини, близо до мястото, където драгарите търгуват с източняците за източняшки червен пипер и други неща. Веднъж се набутах там в разгара на една битка. Никога няма да забравя как беше. Едната армия беше съставена от източняци, които загиваха, другата беше съставена от текли, които също загиваха. От драгарска страна имаше двама Господари на дракони, които не бяха в никаква опасност. Такъв спомен ми е останал за нея. Никой нямаше да засегне Мороулан или Алийра, а те се държаха като някакви кресливи божества. Другото, което помня, беше, че гледах какво става и чак хапех устни от пълна безпомощност.

Намесата ми щеше да е безсмислен риск, нали разбирате. Искам да кажа, Мороулан си получи хубавата битка, Сетра Младшата получи Големия меч на Кийрон, докато Алийра получи един колкото ръста й, а пък аз трябваше да разбера, че не можеш да върнеш миналото. Но по време на самата битка не можех да направя нищо, освен ако не исках да съм един от теклите или един от източняците, които се сипеха като пепел от планината Зерайка. Не исках, тъй че само гледах.

Ето за това си спомних сега. Всъщност всеки път, когато се почувствам безпомощен, този спомен се връща и ме измъчва. Всеки писък от всеки ранен източняк, или дори от текла остава с мен. Знам, че драконите смятат поръчаното убийство за по-малко „почетно“ от клането на източняци, но така и не мога да схвана защо. Онази битка обаче ми показа какво означава безсмислие. Толкова много смърт за толкова малък резултат.

Разбира се, накрая направих… нещо — но това е друга история. Това, което помня, е безпомощността.

Коути не ми говореше.

Не че изобщо отказваше да ми каже нещо, по-скоро нямаше какво да ми каже. Цялата сутрин обикалях бос из къщата, плесвах вяло някой от двата джерега, замотал се на пътя ми, и зяпах в различни прозорци с надеждата, че някой от тях ще ми покаже нещо интересно. Хвърлих два ножа по мишената ни в хола и не улучих. В един момент взех Лойош и излязох да прескоча до кантората, като много внимавах по пътя.

Крейгар ме чакаше. Изглеждаше недоволен. Какво пък, що да изглежда доволен?

— Какво става? — попитах го.

— Херт.

— Е, какво?

— Няма любовница, не яде супа, никога не взима…

— Какво искаш да кажеш? Че нищо не можеш да намериш за него ли?

— Не, проследих го много добре. Добрата новина е, че не е магьосник. Но като изключим това, е също като теб — няма си редовен график. И няма кантора: работи направо от дома си. Никога не посещава една и съща гостилница два пъти поред и в действията му не можах да открия никакъв шаблон.

Въздъхнах.

— Почти го очаквах. Добре, продължавай. Рано или късно все нещо ще се появи. Никой не живее съвсем безреден живот.

Той кимна и излезе.

Вдигнах краката си на бюрото, след което ги свалих. Станах и закрачих напред-назад. Отново ме порази мисълта, че Херт се гласи да ме прати на разходка. Вероятно точно в този момент долу имаше някой, който се опитва да закове всичките ми движения, за да може да ме спипа. Погледнах през прозореца на кабинета, но не видях някой да стои на улицата срещу вратата ми и да държи кама. Седнах отново. Дори да успеех пръв да спипам Херт, някой все пак беше получил пари и все още беше решен да ме хване. Потръпнах.

Имаше поне едно хубаво нещо… за Коути можех да се поуспокоя за известно време. Херт им беше направил още едно дискретно предупреждение. Нямаше да предприеме нищо друго, докато не види какъв ще е ефектът. Което означаваше, че можех да побачкам по опазването на собствения си живот. Как? Ами например можех да спечеля малко време, като убия онзи, който е пратен подир мен, което щеше да принуди Херт да търси друг убиец.

Добра идея, Влад. Обаче как точно ще го направиш?

Измислих един начин. Лойош не го хареса. Попитах го дали има други предложения и той нямаше. Реших да го направя веднага, преди да съм съобразил колко е глупаво. Станах и излязох от кантората, без да говоря с никого.

Докато обикалях из квартала и проверявах бизнеса си, Лойош се мъчеше да го забележи, но не успя. Или никой не ме преследваше, или типът беше много опитен. Така прекарах късния предобед и ранния следобед. Собствените ми усилия бяха насочени не толкова към това да забележа убиеца, колкото да изглеждам все едно, че се чувствам в пълна безопасност. Да се опитваш да изглеждаш спокоен при подобни обстоятелства никак не е лесно.

Накрая, след като взе да се свечерява, се запътих отново към източняшкия район. Там, по същото време като в предишните два дни, заех позиция недалече от явката на Кели и зачаках. Интересът ми към това, което ставаше вътре и извън сградата, беше съвсем бегъл, но забелязах, че е доста оживено. Коути се появи с приятелчето ми Грегъри — носеха по една голяма кутия. През целия ден в сградата влизаха и излизаха източняци и текли, които не познавах. Мисля, вече казах, че не наблюдавах много внимателно. Очаквах убиецът да направи хода си.

Разбирате ли, мястото не беше съвсем съвършено да ме хване; общо взето се бях скрил на ъгъла на една сграда и можех да виждам почти навсякъде около мен. Лойош гледаше над главата ми. Но беше единственото място, където бях идвал по едно и също време през последните няколко дни. Ако успеех да продължа така, щеше да реши, че е най-подходящото място, където да ме удари. Щеше да се хване и може би щях да успея да го убия, което щеше да ми даде отдих, докато Херт намери някой друг.

Неприятната част беше, че нямах никаква представа кога ще се задвижи. Да стоиш нащрек, очаквайки атака в продължение на часове, никак не е лесно, особено когато много ти се иска да скочиш и да удариш някого просто ей така.

Източняците и теклите продължаваха да влизат и излизат от къщата на Кели. Когато почна да се свечерява, започнаха да изнасят големи купчини хартии. Един от тях, текла, когото не познавах, освен хартии носеше и едно котле и четки, и започнаха да разлепват хартиите по стените на сградите. Минувачите спираха да ги прочетат и продължаваха по пътя си.

Изкарах там два-три часа и накрая реших, че предполагаемият убиец изобщо няма да се появи. Е, нищо — сигурно просто не бързаше. Възможно беше също така да е измислил по-добро място, където да ме светне. На връщане към къщи станах особено предпазлив. Пристигнах без инцидент.

Коути не се беше прибрала и легнах да поспя.

На другия ден станах, без да я будя. Попочистих, направих клава, седнах и пих, после — малко фехтовка със сянката ми. Лойош се беше залисал в някакъв задълбочен разговор с Роуца, докато Коути не стана и не я отведе навън. Излезе, без да каже и дума. Задържах се вкъщи чак до късния следобед, когато се върнах на същото място.

Предния ден бях забелязал, че хората на Кели са доста заети. Днес всичко изглеждаше празно. Не се забелязваше никаква дейност. След малко предпазливо напуснах малката си ниша и отидох при един от плакатите, които бяха разлепили предния ден. Обявяваше митинг, който щеше да се състои днес, и се говореше нещо за „слагане край на потисничеството и убийствата“.

Помислих дали да не потърся митинга, но реших, че не ми се занимава отново с такова нещо. Върнах се на мястото си и зачаках. Някъде по това време започнаха да се появяват. Кели се върна пръв, с Пареш. После дойдоха няколко, които не познавах, след тях Коути, после други, които също не познавах. Повечето бяха източняци, но имаше и няколко текли.

И продължиха да прииждат. Непрекъснат наплив от хора в това малко място, а отвън продължаваха да се трупат. Това до такава степен възбуди любопитството ми, че се улових, че обръщам повече внимание на тях, отколкото на вероятния убиец, който вероятно ме наблюдаваше. Щеше да е — колко? — четвъртият ден, откакто заставах там. Ако убиецът беше по-нагъл, щеше да ме нападне още на третия. Ако беше изключително предпазлив, щеше да изчака още някой и друг ден, или за по-удобно за него място. Какво щях да направя самият аз? Интересен въпрос. Щях или да изчакам за по-добро място, или да направя хода си днес. Почти се усмихнах на тази мисъл. Днес бе денят, в който щях да убия себе си, ако ми бяха платили за това.

Поклатих глава. Умът ми отново блуждаеше. Лойош изхвърча от рамото ми, покръжи малко и се върна.

„Или не е тук, или се е скрил добре, шефе“.

„Да. Какво ще кажеш за това движение по улицата?“

„Не знам. Разбръмчали са се като кошер обаче“.

Бръмченето не заглъхна. Към свечеряване все повече и повече източняци и по-малко текли влизаха в жилището на Кели и излизаха, понесли в повечето случаи купища хартия. Забелязах, че шестима се появиха с черни превръзки на главите, каквито нямаха на влизане. Малко по-късно влезе друга група и те също се оказаха с черни превръзки, когато излязоха. Коути и другите, които познавах, час по час надничаха навън. Веднъж, когато се показа, тя също носеше такава превръзка. Видях я само на челото, защото се сливаше с косата й много добре, но си помислих, че й отива.

Когато забелязах, че една група, която се мотаеше около къщата, е въоръжена с тояги, вече започваше сериозно да се стъмва. Вгледах се по-внимателно и видях, че един държи нож. Облизах устни, напомних си, че трябва да стоя нащрек за моя човек, и продължих да наблюдавам.

Все още продължавах да не разбирам какво точно става, но не се изненадах, когато след около час, когато поредната група влезе и излезе, видях, че все повече и повече групи източняци носят тояги, ножове, сатъри и дори по някой меч или копие.

Изглежда, наистина ставаше нещо.

Изпитвах смесени чувства. По някакъв странен начин бях доволен. Не бях имал представа, че могат да спретнат нещо от подобен мащаб — по улицата вече се мотаеха може би стотина въоръжени източняци, но се справяха. Макар да наблюдавах отстрани, изпитах нещо като гордост. Но в същото време разбирах, че ако това продължи, ще привлече такова внимание, че всички да пострадат. Дланите ми се изпотиха, и то не само заради тревогата около убиеца, за когото бях приел, че трябва да се спотайва някъде наблизо.

Всъщност си дадох сметка, че мога почти да се успокоя във връзка с него. Ако беше от дръзкия тип, точно сега щеше да е идеалният момент да ми скочи. Но ако беше от по-дръзкия тип, щеше да се задейства предния ден или още по-предния. Имах чувството, че е по-скоро от моя тип. Аз нямаше да се приближа до обекта си в ситуация като тази. Обичам да удрям по план, а сто въоръжени, разгневени източняци едва ли влизаха в плана на този тип.

Улицата продължаваше да се запълва. Ставаше все по-претъпкана. Право към мен крачеха източняци с оръжия. Единственото, което можех да направя, бе да остана незабелязан; отчасти на улицата, но всъщност — извън нея. Проклет да съм, ако можех да разбера какво точно правеха, освен да се трупат, но всички те като че ли го смятаха за важно. Реших да си тръгна, тъй като беше съвсем ясно, че убиецът трябва да си е отишъл отдавна.

Някъде в този момент вратата на къщата на Кели се отвори и Кели излезе, обграден от Пареш, Коути и двама непознати за мен източняци. Не знам що за човек беше, но не можах да повярвам колко тихо стана всичко с появата му. Всички се насъбраха около него и зачакаха, буквално бяха затаили дъх, за да не вдигат шум.

Този път той не се качи на някаква платформа или нещо подобно, а беше доста нисък, тъй че оставаше съвсем скрит от погледа ми. Постепенно започнах да си давам сметка, че говори — като че ли започна шепнешком и гласът му постепенно се усилваше. Тъй като не можех да го чуя, се мъчех да преценя реакцията, която предизвиква. Трудно беше да се каже, но бях съвсем сигурен, че всички го слушат.

След като гласът му се усили, започнах да улавям отделни фрази, после — когато започна да вика — все по-големи части от речта.

— Те искат от нас — с патос говореше той — да им плащаме за излишествата и ние заявяваме, че повече няма да търпим това. Те злоупотребиха с всички права, които може би са имали някога да властват над съдбините ни. Сега ние сме в правото си — и задължението си — сами да управляваме своето. — Гласът му изведнъж отново се сниши, но след малко се надигна отново. — Вие, които се събрахте сега тук, сте само авангардът и това е само първата битка. — И след малко: — Ние не сме слепи за тяхната сила, както те за нашата, но не сме слепи и за слабостите им.

Имаше и още подобни фрази, но бях твърде далече, за да разбера какво точно става. Все едно, всички размахваха оръжията си във въздуха и видях, че улицата е станала още по-пълна, отколкото беше преди Кели да започне речта си. Хората най-отзад не можеха да чуят повече от мен, но жадно напираха напред. Атмосферата изглеждаше почти карнавална, особено в края на тълпата. Вдигаха над главите си тояги, кухненски ножове и сатъри, размахваха ги и ревяха. Пляскаха се по раменете и се прегръщаха; видях как един източняк за малко не сряза гърлото на един текла, когото се опитваше да прегърне.

Нищо не разбираха от оръжия. Реших, че това ме плаши и че е по-добре да се махам. Запътих се към къщи. Успях да се справя без неприятности.

Коути се върна някъде към полунощ. Очите й блестяха. Всъщност не само очите. Все едно че лампа беше светнала в главата й, чак от порите на кожата й струеше някаква светлина. Лицето й беше грейнало в усмивка и най-малките й движения, когато свали наметалото си и извади вино от бюфета, съдържаха ентусиазъм и енергия, които човек не можеше да не забележи. Не си беше свалила черната лента от главата.

Беше ме поглеждала със същия този сияен поглед — преди време.

Наля си вино, дойде в дневната и седна.

— Какво става? — попитах я.

— Най-после предприемаме нещо — каза тя. — Раздвижваме се. Това е най-възбуждащото, което съм изпитвала някога.

Постарах се, доколкото можах, да не издам реакцията си.

— И какво е точно?

Тя се усмихна и от светлината на свещите очите й заиграха.

— Пускаме кепенците.

— На какво пускате кепенците?

— Затваряме. Целия Източняшки квартал — цяла Южна Адриланка.

Примигах.

— Какво значи това „затваряме“?

— Никакво движение към или извън Южна Адриланка. Всички търговци и селяни, които минават от запад, ще трябва да заобикалят. Вдигнати са барикади по цялата Дърводелска и Две лози. Утре сутринта ще се охраняват.

Помъчих се да го осъзная и накрая „И какво ще донесе това?“ надделя над „Как го правите?“

— Искаш да кажеш, в близък план или какво се опитваме да постигнем?

— И двете — рекох. Отново се затрудних с подходящия въпрос и накрая пробутах: — Не се ли опитвате да привлечете селяните на своя страна? Струва ми се, че това само ще ги вбеси — нали ги карате да заобикалят цяла Южна Адриланка.

— Първо на първо, повечето от тях няма да искат да заобикалят, така че ще продават на източняците или ще се връщат.

— И това ще ги привлече на ваша страна?

— Те по рождение са на наша страна — каза тя. Това малко ме затрудни, но я оставих да продължи. — Не че се опитваме да ги мобилизираме или да ги привлечем, или да им показваме колко сме велики. Ние водим война.

— И не ви интересуват цивилните жертви?

— О, престани! Разбира се, че ни интересуват.

— Тогава защо отнемате храната от устата на тези селяни, които само искат да…

— Изопачаваш нещата. Виж, Влад, време е да отвърнем на удара. Длъжни сме. Не можем да ги оставим да си мислят, че могат да ни избиват безнаказано, а единствената защита, която имаме, е да вдигнем масите на самозащита. Е, да, някои ще пострадат. Но големите търговци — орките, цалмотите и джегала — ще останат без месо за кланиците си. Те ще пострадат повече. И благородническата класа — те са свикнали да ядат месо по три пъти на ден — скоро ще започне да недоволства.

— Ако наистина пострадат, те просто ще помолят Империята да се намеси.

— Нека. И нека Империята се опита. Ние държим целия район, а това е само началото. Няма да се намерят достатъчно дракони в Стражата, за да вдигнат блокадата. Да не говорим за Гвардията.

— Че не могат ли просто да телепортират през барикадите ви?

— Могат. Нека се опитат. Гледай само какво ще стане, ако се опитат.

— Какво толкова ще стане? Фениксите са обучени воини и всеки може да…

— Не може да направи нищо, когато срещу него стоят по двайсет-трийсет от нас. Вече имаме цяла Южна Адриланка и това е само началото. Намираме подкрепа в останалата част на града, както и в по-големите околни имения. Това всъщност е задачата, по която започвам да работя от утре. Ще посетя някои от кланиците и…

— Разбирам. Е, добре. Но защо?

— Нашите настоявания към Императрицата…

— Настоявания? Към Императрицата? Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ъъъ… добре. И какви са те?

— Искаме пълно разследване на убийствата на Шерил и Франц.

Зяпнах я. Преглътнах, след което се опулих отново. Накрая казах:

— Не може да говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно.

— Обърнали сте се към Империята?

— Да.

— Искаш да ми кажеш, че не само сте се обърнали към Империята заради едно джерегско убийство, но вече настоявате да бъде разследвано?

— Точно така.

— Но това е лудост! Коути, мога да разбера, ако на Кели или Грегъри им щукне подобна идея, но ти поне знаеш как действаме.

— Ние?

— Моля ти се. Била си в организацията години. Знаеш много добре какво става с този, който се обърне към Империята. Херт ще ви избие всички.

— Всички? Всичките хиляди източняци — и драгари — в Южна Адриланка?

Поклатих глава. Коути не беше толкова глупава. Не можеше да е толкова глупава. Човек никога, ама никога не плямпа пред Империята. Това е едно от малкото неща, които могат да накарат един джерег да побеснее до такава степен, че да наеме някой, който да използва моргантско оръжие. Коути знаеше това. Но ето, че седеше срещу мен и цялата сияеше от това, че всички току-що си бяха сложили главите на дръвника.

— Коути, нима не осъзнаваш какво правите?

Тя ме изгледа твърдо.

— Да. Осъзнавам какво правим. Но мисля, че ти не го осъзнаваш. Ти, изглежда, си мислиш, че Херт е нещо като бог. Не е. Той със сигурност не е достатъчно силен, за да надвие цял град.

— Но…

— И точно в това е смисълът, между другото. Ние не разчитаме, че Империята ще ни въздаде справедливост. Не сме толкова глупави, както и всички, които живеят в Южна Адриланка. Хилядите, които ни следват, не го правят просто защото ни обичат, а от необходимост. Революция ще има, защото те толкова силно се нуждаят от нея, че са готови да загинат за нея. Следват ни, защото ние го знаем и защото не ги лъжем. Това е само първата битка, но тя започва и ние я печелим. Ето това е важното — не Херт.

Зяпнах я. Накрая изтървах:

— Колко време ти отне да го наизустиш това?

Зад очите й лумнаха пламъци и ме заля такава вълна от гняв, че адски съжалих, че съм си отворил устата.

— Коути…

Тя стана, загърна се в наметалото си и излезе.

Ако в този момент Лойош се беше обадил, сигурно щях да го убия.

9.

„…и лъснете.“

Останах буден цяла нощ; обикалях безцелно из квартала. Не бях съвсем полудял, като предишния път, но предполагам, че не бях и съвсем с ума си. Все пак се стараех да съм предпазлив и никой не ме нападна. Някъде по това време Мороулан се свърза псионично с мен, но когато го попитах защо, каза, че не било важно, така че не разбрах какво иска. След няколко часа се бях поуспокоил поне малко. Помислих да се прибера вкъщи, но осъзнах, че не искам да се прибирам в празно жилище. После осъзнах и че не искам да се прибера и да заваря Коути да ме чака.

Седнах в една дупка за клава и пих, докато бъбреците ми не зареваха за милост. Когато утринната светлина започна да се цеди през оранжево-червената мъгла, която драгарите си въобразяват, че е небе, все още не ми се спеше. Изядох две кокоши яйца в някакво заведение, после отидох пеш до кантората. Мелестав ме посрещна с вдигната вежда.

Подуших тук-там да се уверя, че всичко върви гладко. Вървеше. Веднъж, преди известно време, бях оставил кантората за няколко дни в ръцете на Крейгар и докато ме нямаше, я беше докарал до бедствено положение, но изглежда, че оттогава се беше научил. Имаше две бележки за хора, които искат да се видят с мен по работа, но не бяха спешни и реших, че могат да почакат. После премислих и ги дадох на Мелестав с указание да накара Крейгар да ги провери малко по-грижливо. Когато някой иска да се види с теб — и в същото време някой иска да ти вземе главата, — може и да се окаже нагласено. Само за да задоволя любопитството ви, и двете се оказаха редовни.

След това щях да подремна, но все още бях възбуден. Слязох в „лабораторията“, свалих наметалото и палтото и почистих стаичката, която от доста време се нуждаеше от метла и парцал. Изхвърлих старите въглени и пепел и дори лъснах тук-там. Покашлях известно време от вдигналата се прах.

Върнах се горе, измих се и излязох. Лойош кръжеше пред мен и бяхме много внимателни. Бавно закрачих към Южна Адриланка, като се стараех да съм колкото се може по-бдителен. Беше малко преди обяд.

Спрях за обяд и се поотпуснах в едно заведение, където не обичаха източняци или не обичаха джереги, или и двете. Кетната беше препечена, виното не беше изстудено, а обслужването беше мудно и почти грубо. Нямаше какво да направя, тъй като заведението се намираше извън моя район, но пък им го върнах тъпкано… дадох тлъст бакшиш на келнера и надплатих обяда. Нека се чудят.

Докато приближавах Южна Адриланка по Коларска, започнах да забелязвам по лицата на хората, покрай които минавах, известно напрежение и възбуда. Мда. Каквото и да правеха тези източняци, определено го правеха. Видях двама стражи от дома Феникс да крачат отривисто в същата посока като мен и се постарах да съм ненатрапчив, докато ме подминат.

Спрях на две карета от Дърводелска, за да огледам нещата. Улицата беше доста широка и това беше главният път за стоки откъм Южна Адриланка. Гъмжеше от драгари — текла и тук-там по някой орка или джегала, — трупаха се и или гледаха на запад, или се запътваха натам. Помислих да пратя Лойош да хвърли едно око, но не исках да се разделям с него толкова за дълго; все още трябваше да се тревожа за предполагаемия си убиец. Минах още едно каре на запад, но улицата тук завиваше и не можех да видя Дърводелска.

Виждали ли сте някога как започва бой в гостилница? Понякога разбираш какво става още преди да си видял самия бой, защото човекът до теб почва да върти глава, понечва да стане, зяпва, и тогава виждаш как двама-трима се отдръпват от нещо, скрито от някой друг, който е застанал точно пред теб. Тъй че изведнъж нервите ти се стягат, ставаш, правиш една-две стъпки назад и тогава виждаш биещите се.

Е, онова горе-долу беше същото. В другия край на карето, където улицата леко завиваше на север, всички се бяха вторачили към Дърводелска и си говореха, както когато продължаваш да гледаш към обекта на любопитство, вместо към лицето, на което говориш. Забелязах петима драгари в ливреите на Феникс. Бяха смръщени, но не предприемаха нищо. Реших, че очакват заповеди.

По това последно каре минах много бавно. Започнах да чувам викове. Щом завих на ъгъла, единственото, което успях да видя, беше стена от драгари, подредени по цялото протежение на Дърводелска, между Зърнената борса и големия склад на Моли. Виждаха се още униформи. Отново се огледах за възможни убийци и почнах да се придвижвам през тълпата.

„Шефе?“ „Да?“

„Ами ако се е скрил в тълпата и те чака?“

„Ти ще го забележиш, преди да ми е скочил“.

„Ами… добре“.

Лойош имаше известно основание, но нищо не можех да направя. Да минеш през гъсто човешко множество, без никой да те забележи, съвсем не е от най-лесните неща, освен ако случайно не се казваш Крейгар. Трябваше да вложа в това цялото си внимание, което означаваше, че нищо нямаше да остане за онзи, който можеше да се опита да ме убие. Трудно е да се опише как се прави, но въпреки това е нещо, което може да се научи. Включва цял куп най-дребни неща, като например да държиш вниманието си фокусирано в същата посока като всички около теб; удивително е колко помага. Понякога ръгаш с лакът някой в ребрата, защото ако не го сръгаш, ще те забележи. Трябва да уловиш ритъма на тълпата и да се превърнеш в част от нея. Зная, че звучи смешно, но е най-доброто, което мога да направя. Учеше ме Кийра Крадлата, а дори и тя не може да го обясни. Но в случая обясненията са без значение. Добрах се до предната част на тълпата, без да привлека внимание, и толкова. И след като се озовах най-отпред, разбрах защо е цялото това вълнение.

Предполагам, че когато за пръв път чух Коути да говори за вдигане на барикади, съм си представял примерно, че ще намерят две-три каруци трупи и ще ги накамарят през улицата достатъчно високо, за да не могат хората да ги минават. Но изобщо не се оказа това. Барикадата като че ли беше вдигната от всичко, което не е трябвало повече на някого. О, мяркаше се тук-там и по някоя греда, разбира се, но това беше само началото. Виждаха се счупени столове, части от маси, повредени градински сечива, дюшеци, останки от дивани, дори един голям порцеланов умивалник с щръкнала във въздуха канална тръба.

Барикадата запълваше изцяло пресечката и видях, че зад нея се вдига тънка струя дим, сякаш някой беше запалил там огън. От другата страна имаше може би петдесетина души — гледаха драгарите и слушаха обидите им, без да отговарят. Източняците и текла, които пазеха барикадата, имаха тояги, ножове и малко повече саби и мечове, отколкото бях видял предния ден. Тези откъм моята страна бяха невъоръжени. Стражите на Феникс — видях двайсетина — държаха оръжията си прибрани в ножниците. От време на време някой драгар понечваше да се покатери през барикадата и тогава десет-петнайсет източняци просто излизаха пред него, заставаха плътно един до друг и той слизаше обратно. Когато това ставаше, униформените като че ли настръхваха и започваха да гледат много внимателно, готови да се задействат, но отново се отпускаха, след като драгарът слезеше.

Една волска кола приближи по улицата от другата страна и трима източняци отидоха и заговориха на коларя, който се оказа драгар. Поприказваха малко и чух, че коларят изруга, но после обърна и подкара натам, откъдето беше дошъл.

Ставаше точно както бе казала Коути: не пускаха никого в или извън Адриланка. Бяха вдигнали истинска стена и не стига това, ами източняците зад нея бяха готови да се разправят с всеки, който я изкатери. Никой не можеше да мине през тях.

След като видях, каквото исках да видя, тръгнах към жилището на Кели с предположението, че нещата извират оттам. Не бързах обаче и направих две отклонения по други улици, които пресичаха Дърводелска, за да видя дали нещата са същите. Същите бяха. Най-голяма беше тълпата на Дърводелска и Коларска, защото там кръстовището беше най-голямо и оживено, но другите, които проверих, също се оказаха здраво блокирани. Погледах и няколко повторения на сцени, на които вече бях свидетел. Започна да ми става досадно и продължих.

Стигнах по криволичещ маршрут до мястото си срещу къщата на Кели, проверих си оръжията и зачаках. Бях идвал тук вече от доста дни по едно и също време, без да следвам някакъв друг шаблон. Освен ако напълно не грешах, че Херт иска да ме убие (което не можех да повярвам), убиецът щеше да е разбрал, че това е най-удобното място за удара. Освен ако не подозираше, че е капан. Аз дали щях да подозирам, че е капан? Не знаех.

Около дома на Кели не се забелязваше явна активност. Пареш стоеше отвън, както и двама източняци, които не познавах. От време на време влизаха и излизаха хора, но нямаше и помен от трескавата дейност през последните няколко дни. Така изтече около час и нещо. Мъчех се да остана нащрек и готов, но бях уморен поради липсата на сън и това ме обезпокои. Умората не е най-доброто, което може да изпитва човек, когато очаква опит за покушение върху живота си. Освен това бях потен и мръсен, но това не ме притесняваше чак толкова, тъй като отговаряше на настроението ми.

Първият признак, че ще става нещо, се появи с появата на Коути и Грегъри, които забързани изчезнаха вътре. След няколко минути Грегъри излезе и затича нанякъде. Опипах отново оръжията си, защото ми се стори съвсем уместно. След десет минути се появи група от около четиридесет души, водени от Грегъри, и всички започнаха да се мотаят около къщата.

Минута след това пристигнаха четирима стражи от дома Феникс и заеха позиции точно пред вратата на къщата. Устата ми изведнъж съвсем пресъхна. Четирима стражи и четиридесет източняци и текла — а се боях за източняците и за текла.

Учудих се дали присъствието им означава, че барикадите са премахнати, или че те са пробили през барикадите, но после се сетих, че в Южна Адриланка също трябваше да са разположени много стражи. Реших, че скоро ще видим повече. След което забелязах нещо… от четиримата, тримата бяха в облекло в зелено, кафяво и жълто. Погледнах по-внимателно. Да, тези четирима феникси включваха трима текла и един дракон. Това означаваше, че Императрицата се е обезпокоила от положението дотолкова, че да използва мобилизирани текла. Облизах устни.

Коути излезе и започна да говори на Господаря на дракони. Все още носеше цветовете на джерег и Роуца клечеше на лявото й рамо. Не можех да разбера как му въздействаха думите й, но допусках, че няма да е преизпълнен с добра воля.

Поговориха си известно време и ръката му посегна към дръжката на меча. Затаих дъх. Едно ненарушимо правило на джерег гласи: „Не убивай имперски стражи“. От друга страна, съвсем не бях сигурен, че ще имам избор. Не се владея чак толкова, колкото би ми се искало да вярвам. Може би това е, което научих от цялата тази история.

Стражът обаче не извади оръжието си, а само го стисна. А и Коути можеше сама да се погрижи за себе си, пък и стражата беше по-малобройна в съотношение едно към десет. Напомних си да стоя нащрек за предполагаемия убиец.

Появиха се още осем стражи. После — други четирима. Съотношението продължаваше да бъде три текла на всеки дракон. Една от последната група размени няколко думи с онзи, дето беше говорил с Коути, след което поднови преговорите. Предполагам, че беше с по-висок ранг от предишния или нещо такова. Тогава се появиха още трийсетина от хората на Кели и човек вече можеше да усети как обстановката се нажежава. Видях, че Коути поклати глава. Поговориха още малко и Коути отново поклати глава. Исках да се свържа с нея — да кажа: ей, аз съм тук, мога ли да помогна нещо? Но знаех отговора предварително, а питането само щеше да я отвлече.

„Стой нащрек, Влад“, казах си.

Стражът изведнъж обърна гръб на Коути и чух как изрече заповедите си с отривист и ясен глас:

— Отстъпи на трийсет крачки. Оръжията прибрани, стой в готовност.

Стражите тутакси изпълниха заповедта. Драконите — стегнати и елегантни в черните си униформи, обшити със сребро, с нагръдните инсигнии на Феникс и златните им пелерини. Теклите, служещи като стражи, изглеждаха малко глупаво в селските си облекла със знаците на Феникс. Като че ли полагаха усилие да изглеждат спокойни. Коути се прибра вътре. Наталия и Пареш излязоха и взеха да обикалят между източняците, спираха се и им говореха. Повдигаха им духа, вероятно.

След двайсет минути пристигнаха още четиридесет-петдесет граждани. Всички бяха с ножове, дълги почти колкото саби, Бяха едри, мускулести мъже и носеха ножовете, сякаш знаеха как да ги използват. Помислих си, че може би идват от някоя от кланиците. Десет минути след това се появиха още двайсетина стражи. Това нещо продължи близо час, като улицата постепенно се пълнеше, докато престанах да виждам вратата на жилището на Кели. Можех обаче да чувам капитана (или каквато беше там; не знаех какъв й е рангът) на фениксите и да я виждам. Напомняше ми съвсем лекичко за Мороулан — за чертите на дома на Дракона, — но не беше толкова висока. Останах с впечатлението, че никак не е доволна от ситуацията — щяха да се бият само с текла и източняци, но те бяха много, бяха си на своя територия, а три четвърти от нейните сили бяха текла. Зачудих се какво ли е замислил Кели. Предположението ми беше (оказах се прав, разбира се), че Императрицата е разбрала кой стои зад цялата тази неприятност и е изпратила стражата си да го арестува, а той няма намерение да се предаде.

Това добре, но нима щеше да позволи двеста души от неговите „хора“ да загинат, за да го предотврати? Разбира се, беше логично. Човекът си следва принципите — защо да го интересува дали ще бъдат убити хора? Озадачаваше ме, че това нямаше да го спаси, освен ако не спечелеше. Текла или не, сред тези стражи имаше дракони (и един дзур, забелязах). Някои от тях вероятно бяха магьосници. Можеше да стане истинска кървава баня. Разбира се, Пареш беше магьосник, както и Коути, но рискът никак не ми харесваше.

Тъкмо се мъчех да осмисля това, когато се появи друга група. Бяха шестима, обкръжили седми, и бяха драгари. Не представляваха Империята обаче. Шестимата очевидно бяха охранители джерег или биячи. Седмият беше Херт.

Дланите едновременно ме засърбяха и се изпотиха. Разбирах, че точно в този момент не мога да предприема нищо, но — Вийра! Колко го исках! Не знаех, че съм способен на толкова омраза, докато не видях този човек, който се бе разпоредил да ме изтезават до такава степен, че да се прекърша и да им дам информацията, която да унищожи група, в която беше жена ми, за която бях готов да дам живота си. Все едно че този човек въплъщаваше в себе си цялата горчивина, която бях преглътнал през живота си, а ето, че стоях, треперех безсилно, гледах и мразех.

Лойош ме стисна силно за рамото. Помъчих се да се отпусна и да остана в готовност за убиеца.

Херт забеляза капитана и тръгна право към нея. Двама от стражата застанаха между двамата и охранителите на Херт пристъпиха срещу тях, и в този момент се зачудих дали щях да видя битка, различна от тази, която бях очаквал. Но капитанът избута стражите настрана и застана срещу Херт. Херт се спря на около двайсет стъпки от нея и гардовете му отстъпиха встрани. Имах идеална гледка към двамата. Изстрелът ми към Херт щеше да е съвършен. Можех да сваля двама от гардовете му с два от ножовете си за хвърляне, да разпръсна останалите с шепа шурикени и да светна Херт, преди драконите да са успели да ме спрат. Сигурно нямаше да се измъкна жив, но с него можех да приключа. Вместо това обаче се свивах на ъгъла, наблюдавах, слушах и ругаех наум.

— Добър ден, лейтенант — каза Херт.

Значи бях сбъркал за ранга й. Голяма работа.

— Какво искаш, джерег? — Гласът на Господарката на дракони беше отсечен и рязък. Почти можех да предположа, че не харесва джереги.

— Изглежда, имате проблем.

— След пет минути няма да имам — изсумтя тя. — Разкарай се!

— Мисля, че мога да помогна този проблем да се уреди мирно, лейтенант.

— А аз мога да помогна вие да…

— Освен ако не ви доставя удоволствие да избивате цивилни. Сигурно ви доставя. Нямаше как да знам.

Тя го изгледа. После пристъпи и застана нос срещу нос с него. Един от гардовете му пристъпи напред, но Херт му махна и той спря. Лейтенантът бавно и внимателно извади дълъг боен нож от канията на бедрото до меча си и без да отмества очи от очите на Херт, го опита с палец. После му го показа. После го прокара по бузата му — първо надлъж, после напряко. Видях от мястото си червени черти там, където го поряза. Той не трепна.

Когато свърши, тя изтри острието в наметалото му, прибра го и бавно се отдалечи от него.

— Лейтенант — каза той.

Тя се обърна.

— Да?

— Предложението ми остава в сила.

Тя помисли за миг.

— Какво е то?

— Пуснете ме да поговоря с това лице, онзи вътре, и ми позволете да го убедя да приключи с тази глупава блокада.

Тя бавно кимна.

— Добре, джерег. Но времето изтича. Ще ви дам още десет минути. Считано от този момент.

Херт се обърна към вратата на жилището на Кели, но още докато го правеше, чух, че вратата се отвори. Отначало не можех да я видя, но след това източняците пред нея се отдръпнаха и видях дебелия дребен Кели, с Пареш от едната му страна и Коути от другата. Вниманието на Пареш беше приковано в Херт и очите му бяха като ками. Коути оглеждаше обстановката като професионалист и черната превръзка на челото й изведнъж ми се стори неуместна. Това, което привлече вниманието ми обаче, беше, че гърбът на Херт беше точно срещу мен, само с един от охранителите му помежду ни. Много ме заболя, че не предприемам нищо.

Кели заговори пръв.

— Значи вие сте Херт. — Толкова беше примижал, че не можех да видя очите му. Гласът му беше ясен и силен.

Херт кимна.

— Вие трябва да сте Кели. Ще влезем ли да поговорим вътре?

— Не — отвърна рязко Кели. — Всичко, което имате да ми кажете, нека да го чуе целият свят, и целият свят да чуе моя отговор също така.

Херт сви рамене.

— Добре. Мисля, че виждате в каква ситуация сте изпаднали.

— Виждам го по-ясно, отколкото вие или вашата приятелка, която поряза лицето ви, преди да ви изпълни желанията.

Това го сепна за малко, след което той каза:

— Добре, все пак ви давам шанс да живеете. Ако махнете…

— Стражата няма да ни нападне.

Херт помълча за миг, след което се изсмя. Щом чу това, лейтенантката също се усмихна.

Тогава забелязах Наталия, Пареш и двама източняци, които не познавах. Крачеха пред редицата на стражата и раздаваха на всички, дори на драконите, някакви листчета. Драконите ги поглеждаха бегло и ги хвърляха; текла започнаха да си говорят и да четат на глас за тези, които не можеха да четат.

Херт млъкна, извърна глава и загледа тази сцена леко угрижено. Лицето на лейтенантката също смени изражението си, но тя като че ли малко се ядоса. След което каза:

— Добре, прекратете…

— Е, какъв е проблемът? — каза високо Кели. — Да не би да ви е страх, ако прочетат това?

Лейтенатката се извърна рязко и го изгледа. Останаха така. Зърнах едно от листчетата, което някой беше пуснал — вятърът го беше отвял до мен. Започваше с големи букви: „БРАТЯ МОБИЛИЗИРАНИ“. Отдолу, преди вятърът да го е понесъл отново, прочетох: „Вас, насила мобилизирани текла, насъскват срещу нас, източняци и текла. Този план е задействан от нашите общи врагове, потисниците, привилегированите малцина — генерали, капитани, земевладелци…“

Лейтенантката обърна гръб на Херт, дръпна една от листовките и я зачете. Беше доста дълга, тъй че й отне известно време. Докато четеше, пребледня и видях как стисна челюсти. Погледна хората си — много от тях бяха нарушили строя и явно обсъждаха листовката, а някои я размахваха възбудено над главите си.

В този момент Кели заговори, над главата на Херт.

— Братя! Насила мобилизирани текла! Вашите господари — генералите, капитаните, аристократите — се подготвят да ви хвърлят срещу нас, които се организираме да се борим с тях, за да защитим правото си на приличен живот — да крачим без страх по улиците си. Казваме ви, присъединете се към нас, защото нашето дело е справедливо. Но ако не го направите, предупреждаваме ви, не позволявайте да ви хвърлят срещу нас, защото нашите оръжия са толкова остри, колкото и вашите.

Херт се намръщи и заотстъпва. През цялото време, докато Кели говореше, лейтенантката махаше с ръце към него, сякаш така щеше да му затвори устата, после към бойците си, сякаш се канеше да им заповяда да тръгнат напред. Когато той най-сетне привърши речта си, на улицата се възцари тишина.

Кимнах. Каквото и да бях мислил за Кели, беше се справил с положението по начин, какъвто не бях очаквал от него, а на всичко отгоре като че ли се получаваше. Най-малкото, лейтенантката като че ли не знаеше какво да предприеме.

Най-сетне Херт проговори.

— Очакваш ли да постигнеш нещо? — попита той. На мен ми се стори доста слабо. На Кели също, предполагам, защото не му отговори. Херт продължи: — Ако си свършил с ораторстването и се надяваш да избегнеш ареста или клането, предлагам ти двамата да се опитаме да се разберем за…

— Двамата с теб няма за какво да се разбираме. Ние искаме ти и твоите напълно да опразните квартала ни и няма да се примирим, докато това не стане. Няма основа за дискусии между нас.

Херт изгледа Кели отвисоко и можех да си представя, въпреки че не можех да я видя, студената му усмивка.

— Тогава прави каквото щеш, мустак — каза той. — Никой не може да каже, че не съм се опитал.

Обърна се и закрачи към лейтенанта.

В този момент се разсеях, защото на сцената се появи още един. Отначало не го забелязах, защото наблюдавах Кели и Херт, но трябваше да си е пробивал път през навалицата през цялото време, покрай стражите и източняците, чак до вратата на жилището на Кели.

— Коути! — стигна до мен гласът, сякаш отникъде. Глас, който познавах много добре, въпреки че не мисля, че точно в този момент нечия друга поява щеше да ме изненада повече.

Погледнах към Коути. Тя, стъписана не по-малко от мен, беше зяпнала един стар плешив източняк, застанал до нея.

— Трябва да поговорим — каза дядо ми.

Не можех да повярвам. Гласът му, сред продължаващата тишина след сблъсъка между Херт и Кели, стигна чак до моя край на улицата. Нима щеше да почне да развява семейните ни работи сега? Тук, пред публика? Какви ги беше намислил?

— Ноиш-па — каза тя. — Не сега. Не виждаш ли…

— Добре виждам аз — отвърна той. — Да, точно сега. — Беше се подпрял на бастун. Познат ми беше този бастун. Върхът му можеше да се развинти, за да се извади от него… сабя? Небеса, о, не! Беше запасал рапира. Бастунът побираше четири бутилки фенарийско бренди от праскови. Амбрус се беше свил на рамото му и не изглеждаше по-изнервен от всичко това, отколкото беше самият старец. Херт не знаеше като как да го приеме, а след един бърз поглед се уверих, че лейтенантката е не по-малко объркана от мен. Хапеше устна.

— Трябва да се отдръпнем по улицата, за да можем да поговорим — каза дядо ми.

Коути не знаеше какво да отговори.

Отново изругах наум. Вече нямаше съмнение… щеше да се наложи да направя нещо. Не можех да позволя дядо ми да се набута във всичко това.

В този момент вниманието ми отново беше привлечено от лейтенанта. Тя се отърси от объркването си и се поизправи. Бойците й като че ли все още бяха в състояние на известен смут, говореха си възбудено за листовката и за речта на Кели. Лейтенантката се обърна към тълпата източняци и каза високо:

— Разпръснете се, всички!

Никой не помръдна. Тя извади оръжието си, странно на вид, извито като коса. Очите на Кели бяха приковани в Херт. Коути местеше поглед между лейтенантката, дядо ми, Кели и Херт. Пуснах една кама да падне в ръката ми и се зачудих какво мога да направя с нея.

Лейтенантката се поколеба, огледа войниците си и извика:

— Оръжия, приготви!

Чу се дрънкане на стомана, докато драконите изпълняваха командата, а с тях и няколко текли. Източняците стиснаха своите оръжия, пристъпиха напред и застанаха в плътна стена. Още няколко стражи извадиха мечове. Погледнах бързо към Кели, който гледаше дядо ми, който на свой ред гледаше него. Кимнаха си като стари познати. Интересно.

Дядо ми извади рапирата си и каза на Коути:

— Това място не е за теб.

— Падрайк Кели — извика с пронизителен глас лейтенантката, — арестувам ви в името на Императрицата. Веднага елате с мен!

— Не — заяви Кели. — Кажете на Императрицата, че ако не се съгласи на пълно разследване на убийствата на нашите другари, до утре няма да има отворен път към и извън целия град, а до вдругиден ще се затвори пристанището. И че ако ни нападнете сега, до утре сутринта Империята ще падне.

Лейтенантката извика:

— Напред!

И стражата на феникс пристъпи срещу източняците, а аз вече знаех за какво мога да използвам камата си. Това стана, защото за един миг Кели, дядо ми и дори Коути се ометоха от ума ми. Вниманието на всички се беше съсредоточило върху настъпващите стражи и източняците. На всички без мен. Моето внимание беше съсредоточено в гърба на Херт, на около четиридесет стъпки от мен.

Сега вече беше мой. Дори гардовете му почти го бяха забравили. Сега можех да го сваля и да се разкарам, чисто. Сякаш всичките ми въжделения в този живот щяха да се осъществят само с един удар на дългото цяла педя острие.

По навик, придобит през последните четири дни, се огледах още веднъж предпазливо, преди да се отлепя от стената. След което направих една крачка към Херт, притиснал ниско ножа до тялото си.

И тогава Лойош изкрещя в ума ми, и изведнъж мернах ножа, приближаващ се към гърлото ми. Беше прикрепен към един драгар, в цветовете на дома Джерег.

Убиецът най-после се беше задействал.

10.

„1 бр. сиво копринено шалче… закърпете срязано…“

Фактът, че вече бях готов за него, с нищо не предотврати студената пот, която ме обля целия, щом го видях. Преди всичко, той също беше готов за мен и имаше предимството на нападението. Всякаква мисъл за Херт моментално изчезна, заменена с мисълта за оцеляване.

Понякога, в ситуация като тази, времето се забавя. В други случаи забързва и осъзнавам какво съм направил едва след като го направя. Този случай беше от първите. Имах време да видя ножа, идващ към гърлото ми, и да реша ответния си ход, да го направя и да седна, и да помисля дали ще свърши работа. Въпреки че самообезоръжаването никога не е любимото ми занимание по време на бой, беше единственият ми избор. Метнах ножа си по него, скочих на другата страна и се превъртях, в случай че и той реши да метне по мен някои по-остри неща. Той впрочем го направи и едно от тях — мисля, че беше нож — ми мина толкова близо, че настръхнах. Но избегнах всичко останало и спечелих достатъчно време, за да извадя рапирата. А след като я извадих, казах на Лойош: „Мога да се справя с това; ти се погрижи за Коути“.

„Ясно, шефе“. И го чух как изпляска с криле и се изнесе.

Всъщност това беше най-голямата лъжа, която съм казвал някога, но си давах твърде ясна сметка за мешавицата, която всеки момент щеше да избухне наоколо, когато източняците се сблъскаха със стражите, а не исках да се разсейвам с грижи по Коути.

Някъде в този момент, докато влизах в гард, осъзнах, че гърбът ми е на прицела на охранителите на Херт и че има и над седемдесет стражи, всеки от които можеше да погледне насам, докато се занимава с кълцане на източняци. Облизах устни и се съсредоточих само върху мъжа пред мен — професионалиста, приел пари, за да ме убие.

За първи път успях да огледам добре убиеца си. Невзрачен тип, може би със смътни белези на дзур — в дръпнатите очи и издадената напред брадичка. Имаше дълга права коса и ниско чело. „Кучи син отвсякъде“, помислих си. Очите му бяха ясни и светлокафяви и погледът му се плъзгаше по мен и ме изучаваше. Дори нещата да не бяха тръгнали, както ги беше замислил (а гарантирам, че не бяха), физиономията му не го издаваше.

Междувременно беше извадил оръжието си. Стоеше в пълен фронт срещу мен, с тежка рапира в дясната си ръка и дълъг боен нож в лявата. Аз бях изложил само едната си страна, както ме беше учил дядо. Приближих, преди да е успял да хвърли още нещо по мен, и спрях, когато се озовахме връх до връх — тоест на разстояние, при което върховете на оръжията ни едва можеха да се допрат. При това положение концентрацията, която щеше да му е нужна, за да нанесе хубав удар отдолу с ножа, щеше да ми даде достатъчно време да му вляза поне за една добра забивка, която щеше да реши въпроса — с малко късмет.

Зачудих се дали е магьосник. Погледнах ножа му, но не забелязах нещо да показва, че е магическо оръжие. Не че непременно трябваше да се вижда нещо. Дланите ми бяха потни. Спомних си, че дядо препоръчваше леки ръкавици за фехтовка точно по тази причина. Реших, че ще си купя, стига да преживея това.

Той замахна предпазливо, било защото разбра или защото вече знаеше, че се бия странно, и за да се опита да добие представа за стила ми. Не беше толкова бърз, колкото се боях, затова го резнах леко по дясната ръка, да го науча да стои на разстояние.

Беше си страшно да води човек този бой със стражата наоколо, но всички те се бяха включили в клането на източняци и бяха твърде заети, за да ни забележат…

Не. Не бяха.

Изведнъж си дадох сметка, че са изтекли пет или шест секунди, а все още не се чуват шумовете на битката.

Той все още не го осъзнаваше и в този момент се опита да ме атакува прибързано. И при това се справи доста добре. Нямаше никакво предупреждение, моментът на посичането беше избран много точно и самото посичане, под ъгъл от мое дясно наляво, беше много добро. Избегнах атаката и си отбелязах наум скоростта му. Притежаваше и определена гъвкавост; от тази, която се придобива с дълга тренировка. И беше съвсем безстрастен. По израза му не можех да разбера уверен ли е, притеснен ли, въодушевен или какво.

Отвърнах с вял рипост, като в същото време се мъчех да преценя как да изляза от положението. Тоест, с най-голямо удоволствие щях да го довърша, но не и пред погледите на имперската стража, а и във всеки случай изобщо не беше сигурно, че ще мога да се справя. Той блокира рипоста ми с камата си. Реших, че най-вероятно не е магьосник, тъй като магьосниците обичат да използват омагьосани ками за хвърляне на магии и никой не обича да парира с омагьосан нож.

Той продължи да настъпва на пръстите на десния си крак и напрягайки левия. Реших, че няма да се оставя това да ме разсее. Задържах вниманието си върху очите му. Както и да се биеш — със сабя, с магия или с голи ръце, очите на противника първи показват кога ще нападне.

Последваха една-две секунди бездействие, през което време с радост щях да предприема атака, но не посмях. Тогава, предполагам, и той разбра, че около нас не се чува врявата на битка. И без предупреждение направи две крачки назад, после още две, после се обърна, закрачи бързо и се скри зад ъгъла на близката сграда.

Останах за миг на място, задъхан, след което изведнъж отново помислих за Херт. Ако ми се мернеше пред очите, вероятно щях да го светна, въпреки всичките стражи. Но когато се огледах, не го видях. Лойош кацна на рамото ми.

Двете редици, групата на Кели и стражите на Феникс, стояха една срещу друга на десет стъпки разстояние. Повечето стражи изглеждаха много недоволни от положението. Хората на Кели изглеждаха стабилни и решени на всичко — човешка стена с ножове и тояги, стърчащи напред като бодли.

Бях сам насред улицата, на около шейсет стъпки от стражите, някои от които гледаха към мен. Повечето обаче наблюдаваха лейтенанта си. Тя държеше странното си оръжие над главата си, успоредно на земята в жест, който командваше „задръж“ или може би „седни“, или „стой“, или „готов за атака“.

Коути стоеше до дядо ми и двамата ме гледаха втренчено. Прибрах рапирата в ножницата, за да не съм толкова интересен. Източняците продължаваха да гледат стражите, повечето от които гледаха началничката си. Тя поне не ме беше видяла. Преместих се към едно малко по-открито място на улицата, за да не вземе да се върне убиецът и да ми скочи пак, без да ми остави време да реагирам. После лейтенантката заговори с глас, който се чуваше ясно, макар да не викаше. Каза:

— Получих съобщение от Императрицата. Всички бойци да се отдръпнат от другата страна на улицата и да останат в готовност.

Стражата изпълни заповедта. Теклите с радост, драконите — не толкова охотно. За Кели ще кажа следното: не показа никакво злорадство. Просто стоеше и наблюдаваше всичко това, вдигнал брадичка. Искам да кажа, не ме изненада чак толкова, че не изглеждаше успокоен; на негово място сигурно щях да го докарам. Но да скрия злорадството си, когато войската се отдръпна, щеше да ми е непосилно.

Отидох при семейството си. Физиономията на Коути беше ледена. Дядо каза:

— Притискаше те, Владимир. Ако беше продължил, щеше да получи инициатива и да те извади от равновесие.

— Притискал ме е?

— Всеки път щом преместеше крак, накрая тежестта му го изнасяше още по-напред. Трик, който прилагат някои от тези елфи. Мисля, че го правят неволно.

— Ще го запомня, Ноиш-па — отвърнах.

— Но ти беше предпазлив, което е добре, и китката ти беше гъвкава, но стегната, както трябва да бъде, и не се замота след стоп-посичането, както правеше някога.

— Ноиш-па… — започна Коути.

— Благодаря ти — казах.

— Не бива да си тук — каза Коути.

— А защо да не бива? — отвърна той. — Какво толкова му е ценното на този живот, че да го пази човек?

Коути се огледа да види дали някой не ни слуша. Аз също. Не забелязах такъв.

— Но защо?

— Защо съм тук ли? Коути, не знам. Знам, че не мога да те променя, нито това, което правиш. Знам, че в този вълшебен свят момичетата не са като у дома и че правят каквото си поискат, и че това не винаги е лошо. Но дойдох, за да ти кажа, че можеш да идваш да се виждаме, ако искаш, и ако искаш да си говорим, нали? Владимир… е, той идва от време на време, когато е притеснен, но ти — не. Само това имам да кажа. Нали?

Тя го погледна за миг и видях сълзи в очите й. Наведе се и го целуна по бузата.

— Да, Ноиш-па.

Амбрус измяука. Дядо ми се усмихна с това, което бе останало от зъбите му, обърна се и се отдалечи, подпирайки се на бастуна. Останах до Коути и го гледах. Опитах се да измисля да кажа нещо, но не можах.

— Вече знаем защо той беше тук. А ти защо си тук? — каза Коути.

— Опитах се да убедя онзи убиец да направи точно това, което направи. Идеята беше аз да го светна.

Тя кимна.

— Беляза ли го?

— Да. Ще накарам Крейгар да поработи над това.

— Значи сега той има името ти и ти ще имаш неговото, и двамата ще се опитвате да се убиете. Какво ще направи той според теб?

Свих рамене.

— Ти какво би направил?

Отново свих рамене.

— Не знам. Или ще върна парите и ще хукна презглава накъдето ми видят очите, или ще се задействам веднага. Още сега, може би до един час. Ще се опитам да го хвана, преди да е нагласил нещата.

Тя кимна.

— Аз също. Искаш ли да се скриеш?

— Не особено. Има…

Лейтенантът заговори отново:

— Всички граждани, слушайте. Следващите думи са от Императрицата: С настоящото ви уведомяваме, че както… настояхте, е в ход и се провежда пълно разследване, в съгласие с имперската процедура. Заповядано ви е да се разпръснете и да премахнете всички препятствия от улицата. Ако тези неща се изпълнят, няма да има никакви арести.

После се обърна към войниците си.

— Върнете се по патрулите.

Реакциите на стражите бяха любопитни. Някои от драконите ни мятаха погледи, които говореха: „Този път извадихте късмет, боклуци“, а други леко съжаляваха, сякаш бяха чакали с нетърпение да се поупражняват. Теклите като че ли се успокоиха. Лейтенантката не ни удостои повече нито с поглед, нито с жест, просто се присъедини към единицата си и си замина.

Отново се обърнах към Коути, но в това време Пареш я докосна по рамото и посочи към входа на щаба им. Тя ме стисна за ръката, преди да го последва. Докато се скриваше от погледа ми, Роуца прелетя от рамото й и кацна на моето.

„Някой смята, че имам нужда от помощ, шефе“.

„Да. Или пък аз. Нещо против?“

„О, не. Малко компания не е излишна. Много си мълчалив напоследък. Започва да ми става самотно“.

Нямах отговор за това.

Не рискувах да се върна пеш до кантората — телепортирах се и влязох веднага, за да ми се гади вътре, вместо да се превивам на улицата.

— Извади ли късмет с Херт, Крейгар?

— Работя още, шефе.

— Окей. Имам още едно лице. Готов ли си?

— Какво имаш предвид… О! Давай.

Предадох му образа на убиеца.

— Да го познаваш?

— Не. Име имаш ли?

— Нямам, но го искам.

— Разбрано. Ще поръчам да му направят портрет и ще видя какво мога да открия.

— И когато го намериш, не губи време да ме питаш. Прати го на разходка. — Крейгар ме погледна учудено. — Той, виж, има името ми. И главата ми щеше да има за малко.

Крейгар подсвирна.

— Как се измъкна?

— Бях подготвен. Предположих, че някой е по следите ми, и му дадох шаблон на ходовете си, за да го накарам да засмуче.

— И не успя да го светнеш?

— Имаше малка пречка — седемдесет-осемдесет стражи феникс в района. Освен това не беше толкова изненадан, колкото се надявах, а и във фехтовката се оказа доста добър.

— Охо!

— Тъй че сега знам как изглежда, но не знам името му.

— И затова ми оставяш веселата част, а? Добре. Имаш ли някого предвид?

— Да. Марио. Ако не можеш да го намериш, някой друг.

Крейгар извъртя очи.

— Много изрични указания, няма що. Добре.

— И ми донеси нов комплект оръжия. Току-виж съм направил нещо и със собствените си ръце, докато чакам да решиш всичките ми проблеми.

— Не всички, Влад. За ръста ти нищо не мога да направя.

— Тръгвай.

Той излезе и ме остави с Лойош, Роуца и мислите ми. Усетих, че съм огладнял, и помислих да пратя някой да ми донесе храна. После ми хрумна, че за известно време ще трябва да се телепортирам навсякъде, тъй че може би идеята не беше добра. Лойош и Роуца засъскаха, после започнаха да се гонят из стаята, докато накрая не отворих прозореца и не им казах да го правят навън. Докато го отварях, много внимавах да остана встрани. Не познавам убиец, който би се опитал да светне някого от другата страна на улицата, но моят човек сигурно вече много се беше изнервил. Аз поне щях да съм. Затворих прозореца и дръпнах пердетата.

Можех поне да свърша няколко по-неотложни неща.

— Мелестав!

— Да?

— Пръчките в кантората ли е днес?

— Да.

— Прати го при мен.

— Веднага.

След минута Пръчките се вмъкна вътре и му връчих кесия с петдесет империала. Той я претегли на ръка, без да ги брои, и ме погледна.

— Това за к’во е?

— Млък.

— А, за онова. Е, благодаря. — И се изсули навън.

Крейгар се върна с нов комплект играчки за мен. Тръшнах вратата след него и се залових да сменям оръжията. Смъкнах наметалото и започнах да вадя разни неща и да ги сменям с други. Като свърших с наметалото, почнах да измъквам неща от хастара на жакета и от други места. Докато изваждах камата от левия ръкав, забелязах Маготрепача. Избягвах да мисля за него след онази нощ, но сега го пуснах да падне в ръката ми.

Увисна там като най-обикновена верижка. Огледах го. Беше дълъг около две педи, златен, с тънки звена. Златото не потъмняваше; нито се драскаше, нито нищо. Но верижката не изглеждаше достатъчно тежка за масивно злато и определено не беше гладка. Опитах се да драсна с нокът по едно от звената и на допир ми заприлича на стомана.

Реших, че наистина ще трябва да разбера от какво точно е направено това нещо, стига да оцелея. Продължих да сменям оръжията, без да спирам да мисля за това. Какво трябваше да направя, за да оцелея?

Е, трябваше да убия убиеца, в това бях сигурен. И Херт. Не, поправка… трябваше да убия Херт преди да убия убиеца, иначе Херт щеше да наеме друг. Помислих дали да не наема някого, който да убие Херт. Това щеше да е интелигентен ход. Първо, щях да съм сигурен, че той ще ритне петалите дори и аз да го направя. И при това разполагах с всичките необходими за това пари — повече, отколкото бях мечтал някога. Ако Марио решеше да се появи и да влезе в кабинета ми, можех да покрия дори и неговата сума.

Бедата беше в това, че освен Марио малко убийци щяха да се съгласят да поемат поръчката. Херт беше шеф — много по-голям от мен. Беше от оня тип, дето не ходи да пикае с по-малко от четирима гардове, да не би „кълвача“ му да реши да го нападне. За да светнеш такъв, трябва да прецакаш поне двама от гардовете му или да намериш Марио, или някой друг, дето не му пука, че ще умре, или да извадиш страхотен късмет.

За Марио спокойно можех да забравя — никой никога не знаеше къде се намира. Кели може би знаеше някой, който е готов да направи самоубийствен рейд срещу един джерегски шеф, но с подобни индивиди избягвам да си имам работа. Да се прецакат гардовете му може би беше възможно, но искаше време. Трябва да намериш такива, които ще го поемат, да ги провериш след това, за да си сигурен, че са го поели, и после да подготвиш момента, в който и ти, и те можете да го направите с минимален риск. Не разполагах с такова време, преди убиецът да извърши ново нападение.

Оставаше късметът. Чувствах ли се късметлия? Не. Не се чувствах.

Тогава какво ми оставаше?

Да умра.

Докато мислех за това, приключих с подмяната на оръжията. Опитах се да погледна нещата под няколко други ъгъла. Можех ли по някакъв начин да убедя Херт да прекратим враждебните действия? Смешно. Особено след като все пак трябваше да се погрижа да не убие Коути. Искам да кажа, нали в края на краищата точно това ме въвлече в тази каша, все едно да…

Така ли? Всъщност затова ли се забърках в тази глупост? Не, отначало — не. Отначало бях поискал да намеря убиеца на оня нещастник Франц, когото така и не познавах. Поискал бях да го направя, за да ми помогне да закърпя отношенията си с Коути. Мамка му! Защо аз исках да закърпя нещата с нея? Тя беше тази, която се забърка във всичко това, без да ме уведоми. Защо аз трябваше да си пъхам носа там, където не ме искат и където не искам да бъда? Дълг? Ха, дълг! Какво ли означава пък това?

Може би „дълг“ не може просто ей така да виси в празното; може би трябва да е свързан с нещо. Много източняци са свързани с Барлън или Вийра, или Враната, или някой от останалите богове. Това не можех да направя; твърде дълго бях живял сред драгарите и бях усвоил тяхното отношение към боговете. Какво друго? Домът Джерег? Не ме карайте да се смея. Моят дълг към дома Джерег се свежда до това да спазвам правилата му, за да не ме светнат. Империята? Дългът ми към Империята е да се грижа да не ме забелязва.

С което оставаха твърде малко неща. Семейството, предполагам. Коути, дядо ми, Лойош и Роуца. Разбира се. Това беше дълг, и то такъв, с какъвто можеш да се гордееш. Помислих си колко празен се чувствах преди Коути да влезе в живота ми — и дори споменът за това беше болезнен. Но защо това не стигаше?

Зачудих се дали Коути го чувства по този начин. Тя нямаше организацията; имаше само мен. Имала беше партньорка и двете бяха имали нужда една от друга, но партньорката й беше станала Господарка на дракони и Наследничка на Глобуса. И какво имаше сега? Дали заради това се беше включила в групата на Кели? За да й предложи нещо, та да се чувства полезна? Аз не й ли стигах?

Не. Разбира се, че не. Никой не може да живее своя живот чрез живота на някой друг, знаех го. Така че за какво трябваше да живее Коути? Имаше си своите „хора“. Тази групичка източняци и някакъв текла, които се бяха събрали, за да си приказват за събаряне на Империята. Коути се беше лепнала за тях, помагаше да вдигат барикади по улиците, пъчеше се срещу стражите и се връщаше у дома убедена, че е изпълнила своя „дълг“. Може би точно това беше дългът — нещо, което правиш, за да те кара да се чувстваш полезен.

Чудесно. Това беше Коути. А къде беше моят дълг? Моят дълг беше да умра, защото бездруго щях да си ида, тъй че що не взема просто да си изпълня дълга? „Ставаш циничен. Влад, престани!“

Бях вече приключил със смяната на оръжията, тъй че просто си седях и държах една кама, предназначена за десния ми ботуш. Отпуснах се назад и затворих очи. Всичко това, всъщност, беше извън темата, след като скоро щяха да ме убият. А дали беше? Имаше ли нещо, което трябваше да направя, въпреки че щях да умра? Виж, това щеше да е хубава проверка на „дълга“, каквото и да значеше тази думичка.

И осъзнах, че има. Бях затънал в това нещо до шията, най-вече заради идеята да опазя Коути жива. Ако наистина беше толкова ясно, че ми предстои скоро да умра, трябваше да се погрижа за безопасността на Коути, преди да позволя на когото и да било да ме убие.

Виж, това малко проблемче си го биваше.

Дълг бе! Почнах да си премятам камата.

11.

„…махнете петна от пот“

Малко по-късно, когато семенцата на една идея започнаха да покълват в главата ми, повиках Крейгар, но Мелестав каза, че бил излязъл. Изскърцах със зъби и продължих да мисля. Какво, зачудих се, би станало, ако аз бъда убит, а Коути не бъде? Циничната ми половина казваше, че това няма да е мой проблем. Но като оставим това, предполагах, че дядо ми и Коути ще могат да се грижат един за друг. Там, на улицата, бях забелязал някаква връзка между тях, нещо, което за малко ме беше оставило отвън. Дали щяха да се събират и да си говорят колко ужасен съм бил? А дали нямаше да умра от параноя?

Но като оставим всичко това, Коути щеше да бъде изправена пред един интересен проблем, ако Херт ме убиеше… тя самата щеше да поиска да убие Херт, но пък тя не искаше повече да бъде убиец. Или най-малкото според начина, по който ми беше говорила, бях заключил, че не иска повече да бъде убиец. От друга страна, Кели едва ли щеше да го заболи особено, ако най-големият му враг слезеше от сцената. Колко лошо, че трябваше да умра, за да го задействам. Хм.

Вяло си помислих дали не може да се измисли начин да убедя Коути, че съм мъртъв, достатъчно задълго, за да убие Херт. Появата ми след това със сигурност щеше да е много забавна. От друга страна, щеше да е много смущаващо, ако тя решеше да не го убива, и още по-смущаващо, ако Херт разбереше, че съм жив.

Все пак не беше нужно да отмятам това предположение с лека ръка. Беше по-добро от…

— Пак изглеждаш много болнав, Влад.

Не подскочих.

— Колко мило от твоя страна, че го казваш, Крейгар. Нещо за Херт? — Той поклати глава. Продължих: — Добре, в момента в главата ми бръмчат две мисли. Искам да оставя едната да побръмчи още малко. Другата е да подредим нещата в дългосрочен план.

— Да му купим охраната?

Кимнах.

— Ясно — каза той. — Ще започна по това.

— Хубаво. А за убиеца?

— Художникът би трябвало да е привършил. Похвали ме, че имам много добра памет за подробностите. След като получих образа от теб, мисля, че трябва да си поласкан.

— Добре, поласкан съм. Знаеш какво да направиш с картината.

Той кимна и излезе, а аз продължих с планирането на смъртта си — или поне с мисленето за нея. Беше съвсем непрактично, но пък изкушаващо. Триумфалното завръщане изглеждаше най-добре. Разбира се, нямаше никак да е добре, ако докато се върна, Коути почнеше да се гушка с Грегъри или с някой друг.

Тази мисъл я задържах, просто за да видя колко ме притеснява. Общо взето не ме притесняваше, което донякъде ме притесни.

Лойош и Роуца задраскаха на прозореца. Прибрах камата, която си подхвърлях, в канията и ги пуснах. Застанах отстрани, просто за всеки случай. Изглеждаха малко изтощени.

„Забележителности ли разглеждахме?“

„Мда“.

„Кой спечели надбягването?“

„Защо мислиш, че сме се надбягвали, шефе?“

„Не съм казал такова нещо; само попитах кой спечели“.

„О! Тя. С едно крило преднина“.

„Хм. Нормално. Предполагам, че не сте се доближавали до Южна Адриланка, нали?“

„А бе, ходихме“.

„Така ли? А барикадите?“

„Няма ги“.

Лойош се настани на рамото ми. Казах: „Наскоро ме попита какво щях да мисля за групата на Кели, ако Коути не беше намесена“.

„Да?“

„Мислих за това. Реших, че няма значение. Тя е намесена и трябва да действам на тази основа“.

„Ясно“.

„Мисля, че знам какво трябва да направя“.

Той не отвърна нищо. Усещах как извлича от мозъка ми настроения и мисли. След малко попита… „Наистина ли смяташ, че ще умреш?“

„И да, и не. Като че ли не го вярвам сериозно. Тоест, били сме и преди в подобни ситуации, ако не и по-лоши, Мелар беше по-печен и по-хитър от Херт, и положението с него беше по-сериозно. Но не виждам как ще се измъкнем от това. Напоследък нещата ми вървяха много добре; може би на това се дължи, донякъде“.

„Знам. Е, и какво ще направиш?“

„Ще спася Коути. За другото не знам, но това поне трябва да направя“.

„Добре. Как?“

„Мога да измисля два начина. Единият е да помета Херт и може би цялата му организация, така че никой да не може да събере парчетата и да продължи“.

„Не ми се струва много вероятно“.

„И не е. Другият начин е да подредя нещата така, че Херт да няма причина да преследва Коути“.

„Това ми изглежда по-добро. Как точно смяташ да го направиш?“

„Като помета лично Кели и бандичката му“.

Лойош замълча. Доколкото можех да доловя мислите му, беше твърде стъписан, за да ми отговори. Аз самият смятах, че идеята е доста добра. След малко Лойош каза: „Но Коути…“

„Знам. Ако можеш да измислиш начин да убедя и Коути, и Херт, че съм умрял, това също ще свърши работа“.

„Нищо не ми хрумва, шефе. Но…“

„Тогава да се залавяме за работа“.

„Не ми харесва“.

„Особеното мнение е отбелязано. Да се хващаме за работа. Искам до довечера да приключим“.

„До довечера?“

„Да“.

„Добре шефе. Както кажеш“.

Взех един лист и започнах да правя скица на всичко, което помнех от къщата на Кели, като си водех бележки, когато не бях сигурен в нещо, и се опитвах да предположа къде може да се намират задните прозорци и други подобни. След това я огледах и започнах да мисля как да се справя с нещата.

И с най-развинтено въображение това не можеше да се нарече убийство. По-скоро щеше да прилича на клане. Определено трябваше да убия Кели, защото ако той оцелееше, нямаше да съм постигнал нищо. След това Пареш, защото беше магосник; след това колкото може повече от хората им. Нямаше смисъл да се опитвам да го планирам в подробности, както правех обикновено — не и след като щях да се опитам да светна петима или повече души наведнъж.

Мина ми мисълта за пожар или взрив, но я отхвърлих бързо — нямах намерение да подпалвам цяла Южна Адриланка.

Взех скицата и я огледах. Сградата със сигурност трябваше да има заден вход, а вероятно и заден вход към жилището му. Вече бях влизал доста пъти и не бях забелязал кухня, а към личния кабинет на Кели имаше два входа, така че вероятно щях да започна отзад и да продължа напред, за да съм сигурен, че никой в тази част на сградата не е буден. Тъй като в предната част на жилището всички като че ли спяха по това време, накрая щях да се озова там, да кръцна гърлото на Кели, а след това — и на Пареш. Ако наистина се окажеше, че всички спят по това време, щях да ги оправя един по един. Нямаше да ми се наложи да се притеснявам от пресъживяване, тъй като бяха източняци и нямаха пари, но при възможност все едно щях да се върна, за се погрижа. След което щях да изчезна.

Южна Адриланка утре щеше да се събуди и да разбере, че тези хора ги няма. Коути щеше да е много разстроена, но сама нямаше да може да възстанови организацията. Поне така се надявах. В тази работа бяха замесени още няколко източняци и текли, но ядрото нямаше повече да съществува, а се съмнявах, че останалите ще могат да направят нещо, което да застраши Херт.

Огледах още веднъж схемата и я унищожих. Отпуснах се в стола, затворих очи и запрехвърлях наум подробностите, за да не пропусна нещо.

Проникнах в сградата на Кели някъде между полунощ и призори. Предният вход беше само със завеса. Заобиколих отзад. Там имаше нещо като врата, но без ключалка. Много внимателно и грижливо смазах пантите и влязох. Така се озовах в задната част на сградата, в един тесен коридор извън жилището на Кели. Роуца пристъпваше нервно на дясното ми рамо. Помолих Лойош да я укроти и тя бързо се успокои.

Надникнах в коридора, но не можах да видя предната врата — или каквото и да било, впрочем. На тъмно зрението ми е много добро, но някои все пак виждат по-добре от мен.

„Има ли някой в този коридор, Лойош?“

„Никой, шефе“.

„Добре. Къде е задният вход към жилището?“

„Ето там. Ако протегнеш ръка надясно, ще го напипаш“.

Шмугнах се през завесата и се озовах вътре. Миришеше на храна, част от която ставаше сигурно и за ядене. Определено вонеше на гнили зеленчуци.

Изчаках един миг, за да чуя дишане, и рискувах с една малка магическа светлинка от върха на показалеца ми. Да, намирах се в кухня, при това по-голяма, отколкото бях очаквал. Имаше няколко шкафа, хладилен шкаф, мивка. Сниших съвсем малко светлинката, изпънах показалеца пред себе си и тръгнах към предното помещение.

Минах през стаята, където бях говорил с Кели. Беше си точно както я помнех, с изключение на няколкото нови сандъка. Върху един от тях ми блесна нещо стоманено. Погледнах по-внимателно и видях дълъг нож, в който познах смъртоносно оръжие… или на такова поне приличаше. Да, такова беше.

Тъкмо се наканих да вляза в следващата стая, библиотеката, когато усетих, че зад мен има някой. Сега, когато се опитвам да си го спомня, май точно в този момент Роуца ме стисна здраво за рамото, но Лойош не забеляза нищо. Така или иначе, реакцията ми в подобни ситуации е предопределена… обърнах се светкавично, леко извивайки се на една страна, и извадих кама изпод наметалото.

Отначало не видях нищо, но въпреки това продължавах да усещам, че в стаята има някой. След това очите ми започнаха да долавят някакво смътно очертание, сякаш пред мен имаше някаква прозрачна фигура. Не знаех какво може да означава това, но разбирах, че не е нормално. Пуснах Маготрепач да падне в ръката ми.

Фигурата стоеше неподвижно, но постепенно започна да става по-материална и тогава осъзнах, че стаята е тъмна като косата на Вийра и че не би трябвало да виждам абсолютно нищо.

„Лойош, какво виждаш?“

„Не съм сигурен, шефе“.

„Но виждаш нещо?“

„Така мисля“.

„Мда. И аз“.

Роуца се размърда неспокойно. Какво пък, не можех да я виня. След което осъзнах какво точно трябваше да виждам, и престанах да я виня.

Беше ми дадено съвсем ясно да разбера, че не съм добре дошъл, когато вървях по Пътеките на мъртвите с Алийра и посетих Залите на Съда. Там беше за душите на драгари, а не за живите тела на източняци. За да стигне там, едно тяло трябва да бъде отпратено през Пропадите на Портата на смъртта (което определено ще гарантира, че е труп, дори да не е било дотогава). След това то започва да се носи от реката, докато не се задържи на някоя издатина по брега, откъдето душата може да тръгне на път… все едно, това в момента не е важно. Ако душата се справи добре, ще стигне до Залите на Съда и освен ако някой бог не си е харесал или намразил особено съответното лице, то ще заеме мястото си в едно процъфтяващо общество на мъртъвци.

Добре, дотук чудесно.

Какво обаче може да му се случи, ако не го донесат до Пропадите на Портата на смъртта? Е, ако е бил убит например с моргантска кама, проблемът е решен. Или ако нещо там се е разбрал с любимия си бог, богът получава привилегията да постъпи както намери за добре с въпросната душа. В противен случай лицето ще се прероди. Не сте длъжни да го вярвате, разбира се, но някои скорошни преживелици ме убедиха, че това е факт.

Значи повечето от това, което знам за прераждането или превъплъщението, съм го научил от Алийра, преди да го повярвам, така че съм забравил много подробности от обясненията й. Но помня, че едно още неродено дете притежава известно мистично притегляне и ще привлече в себе си най-подходящата за него душа. Ако не се намери подходяща душа, няма да има раждане. Ако няма дете, подходящо за душата, душата чака в едно място, което некромантите наричат „Плоскостта на чакащите души“, понеже нямат много въображение. Защо душата чака там? Защото не може да го избегне. В самото място има нещо, което привлича драгарските души.

Но как стоят нещата с източняците? Ами общо взето по същия начин, доколкото мога да кажа. Стане ли въпрос за душа, няма много голяма разлика между един драгар и един източняк. Нас не ни пускат по Пътеките на мъртвите, но моргантските оръжия имат същия ефект върху нас и ние също можем да се спазарим с някой бог, стига да благоволи, и вероятно се прераждаме, ако не се получи нищо друго, или поне така твърдят, че е казал източняшкият поет-пророк Яйн Чо Лин. Всъщност според „Книгата на седемте чародеи“ Плоскостта на чакащите души ни притегля, докато чакаме, също като драгарите.

В книгата обаче се твърди, че не ни притегляла толкова силно. Защо ли? Население. На света има повече източняци, поради което има по-малко души, чакащи да идат по разни места, поради което има по-малко души, които да привличат другите. Нещо да разбрахте? Аз също не го схващам много, но това е.

Един от резултатите от това по-слабо притегляне е, че понякога някоя душа на източняк нито ще бъде преродена, нито ще отиде в Плоскостта на чакащите души. Вместо това тя просто ще се мотае наоколо.

Общо взето това е. Ако искате вярвайте, ако искате — не. Ваша работа.

Аз лично го вярвам.

Защото в момента виждах призрак.

Зяпнах го. Зяпването, изглежда, е първото нещо, което прави човек, когато види призрак. Не бях съвсем сигурен какво трябваше да е второто. Но ако изкрещях, щях да разбудя всички в жилището, а ми трябваха заспали, след като щях да ги убивам. Освен това някак не изпитах подтик. Знаех, че трябваше уж да бъда уплашен, но бях по-скоро очарован, отколкото изплашен.

Призракът продължаваше да се втвърдява. Беше малко луминесцентен, поне аз така го виждах. Излъчваше смътна синя светлина. Постепенно започнаха да се оформят чертите на лицето му. Скоро разбрах, че е източняк, след това — че е мъж. Като че ли ме гледаше — всъщност направо ме виждаше. Тъй като не исках да събудя никого в къщата, излязох от стаята и се върнах в кабинета на Кели. Отново направих светлина, добрах се до бюрото му и седнах зад него. Не знам как разбрах, че призракът ще ме последва, но точно това направих, а и той го направи.

Окашлях се, после казах:

— Ти трябва да си Франц.

— Да — каза призракът. Мога ли да кажа, че гласът му беше гробовен? Все ми е едно. Такъв беше.

— Аз съм Владимир Талтош — мъжът на Коути.

Призракът… не, дайте да си го наричаме просто Франц. Франц кимна.

— Какво правите тук? — Докато говореше, продължи да се вплътнява и гласът му стана по-нормален.

— Ами… — рекох, — това е малко трудно за обяснение. А вие какво правите тук?

Веждите му — вече ги виждах ясно — се събраха.

— И аз не съм сигурен. — Огледах го. Косата му беше светла, права и сресана изрядно. Как си реши косата един призрак? Лицето му беше приятно, но невзрачно, поведението му внушаваше честност и искреност, които съм свикнал да свързвам обикновено с търговец на подправки или с умрял лиорн. Стойката му беше малко странна, сякаш беше леко наклонен напред, а когато говорех, извръщаше леко главата си на една страна. Зачудих се дали има затруднения със слуха, или просто се напряга да улови всичко, което казвам. Изглеждаше много напрегнат слушател. Всъщност изобщо изглеждаше напрегнат. После каза: — Стоях пред заседателната зала и…

— И бяхте убит.

— Убит?

Кимнах.

Той се вторачи в мен, след това се огледа, затвори очи и въздъхна.

— Значи сега съм мъртъв? Призрак?

— Нещо такова. Трябва да чакате за прераждане, доколкото разбирам от тези неща. Предполагам, че бременните източнячки, които отговарят на обявата, са кът. Повечко търпение.

Той ме измери с поглед.

— Вие сте мъжът на Коути.

— Да.

— Казахте, че съм убит. Знам с какво се занимавате. Възможно ли е да…

— Не. По-скоро би могло, но не е. Убил ви е един тип, казва се Йереким. Много пречехте на друг тип, Херт.

— И той е поръчал да ме убият? — Франц изведнъж се усмихна. — За да се опита да ни уплаши?

— Да.

Франц се изсмя.

— Мога да предположа колко е спечелил от това. Организирали сме целия район, нали? Използвали сме моята смърт за повод за протести?

Изгледах го.

— Предположението ви е вярно. Това не ви ли притеснява?

— Да ме притеснява ли? Та ние открай време се опитваме да обединим източняците и текла срещу Империята. Защо да ме притеснява?

— Така ли? Е, изглежда, че действа.

— Хубаво. — Изражението му се промени. — Но се чудя защо съм тук.

— Какво помните?

— Не много. Просто си стоях и гърлото взе да ме сърби. После усетих, че някой ме пипна по рамото отзад. Обърнах се и коленете ми се подкосиха, и… Не знам. Помня, че после се събудих, един вид, и изпитах… безпокойство, предполагам. Преди колко време е станало?

Казах му. Очите му се разшириха.

— Чудно. Какво ли ме е върнало тук?

— Казахте, че сте изпитали безпокойство?

Той кимна.

Въздъхнах наум. Мисля, че се досещах много добре какво го е върнало, но предпочетох да не го споделям с него.

„Ей, шефе!“

„Да?“

„Това си е направо шантаво“.

„Не е. Нормално си е. Всичко си е нормално. Просто някои нормални неща са по-шантави от други нормални неща“.

„Аха, разбрах“.

— Разкажете ми какво се случи, след като умрях — каза Франц. Изпълних молбата му, като се постарах да бъда колкото се може по-откровен. Когато му казах за Шерил, лицето му стана студено и това ми напомни, че си имам работа с фанатик. Стиснах силно Маготрепача, но продължих с декламацията. Щом му казах за барикадите, очите му засияха и се зачудих дали Маготрепача изобщо ще свърши работа.

— Идеално — каза той, след като свърших разказа. — Значи сме ги накарали да побягнат.

— Ммм… да — отвърнах.

— Тогава си е заслужавало.

— Да умрете?

— Да.

— О!

— Трябва да поговоря с Пат, ако мога. Къде са останалите?

За малко да му кажа, че спят, но се овладях.

— Не съм сигурен.

Той присви очи.

— Вие сте тук сам?

— Ни най-малко — отвърнах. Лойош изсъска на рамото ми, за да подсили смисъла. Франц погледна двата джерега, но не се усмихна. Чувството му за хумор, изглежда, не беше по-голямо от това на приятелите му. Добавих: — В момента съм наблюдател, един вид.

Той се ококори.

— Присъединили сте се към нас?

— Да.

Тогава той ми се усмихна и на лицето му се изписа такава топлота, че ако не беше безтелесен, щях да го сритам.

— Коути не вярваше, че ще го направите.

— Е, да, но…

— Възбуждащо е, нали?

— Възбуждащо? Да, доста.

— Къде е последният брой?

— Какъв брой?

— На вестника.

— О! Хм… тук някъде беше.

Огледах кабинета, който още осветявах с върха на пръста си, и накрая намерих един брой. Той се опита да го вдигне, не можа, продължи да се опитва и накрая успя. След което го остави.

— Трудно ми е да го държа. Бихте ли могли да ми разгръщате страниците?

— Ъъъ… защо не?

Заобръщах му страниците и запръхтях в съгласие, щом кажеше нещо от рода на: „Не, тук му липсва хъс“ или: „Копелета такива! Как са могли да го направят?“ След малко спря да чете и ме погледна.

— Е, все пак си е струвало да умра, макар да съжалявам, че не мога да се върна. Толкова много работа има да се свърши.

Продължи да чете. Забелязах, че като че ли започна да чезне. Погледах го още малко — ефектът продължи бавно, но доловимо. Казах:

— Вижте, искам да намеря няколко души и да им кажа, че съм ви видял. Може ли да наглеждате нещата тук? Сигурен съм, че ако се вмъкне някой, ще можете да го изплашите до смърт.

Той се усмихна.

— Добре. Вършете си работата.

Кимнах и излязох, откъдето бях дошъл, през кухнята и задната врата.

„Мислех, че ще ги убиваме, шефе“.

„И аз“.

„Не можеше ли да се отървеш от призрака с Маготрепача?“

„Вероятно“.

„Добре, защо тогава…“

„Той вече беше убит веднъж, стига му“.

„Добре, но останалите?“

„Отказах се“.

„Е, идеята бездруго не ми харесваше“. Телепортирах се на една пресечка от дома си. На улицата имаше запалени лампи и светлината беше достатъчна, за да се уверя, че съм сам. Добрах се до вкъщи много предпазливо — озъртах се за убиеца си.

„Все пак защо се отказа, шефе?“

„Не знам. Предполагам, че има някаква връзка с Франц“.

Качих се по стъпалата и се прибрах. От спалнята се чуваше тихото дишане на Коути. Свалих ботушите и наметалото, влязох и легнах с дрехите, колкото можех по-внимателно, за да не я събудя.

Щом затворих очи, видях пред себе си лицето на Франц. Доста време ми отне, докато заспя.

12.

„1 бр. сиво наметало: почистете & огладете“

Спах до късно и се събудих много бавно. Поседях в леглото — опитвах се да си подредя мислите и да реша как да прекарам деня. Последният ми велик план изобщо не беше проработил, затова се върнах на един по-ранен. Можеше ли наистина да се намери начин да убедя и Коути, и Херт, че съм убит? Херт, за да ме остави на мира, Коути — за да убие Херт и да ме отърве от него. Нищо не можах да измисля.

„Знаеш ли кой ти е проблемът, шефе?“

„А? Да. Всеки иска да ми каже кой ми е проблемът“.

„Извинявай, че го повдигнах“.

„О, давай, като си почнал“.

„Опитваш се да измислиш някой хубав трик, който да приложиш, а това нещо не можеш да го решиш с трикове“.

Това ме сепна и попитах:

„Какво имаш предвид?“

„Ами, виж сега, шефе… Това, което те затруднява, е, че се натъкваш на всички тези хора, които смятат, че не би трябвало да си това, което си, и ти трябва да решиш дали да се промениш, или не“.

„Лойош, това, което ме притеснява, е, че отвън има един убиец, който е получил името ми и…“

„Не каза ли вчера, че сме били и на по-лоши места?“

„Да. И все съм измислял по някой трик, за да се измъкна“.

„Тогава защо не измислиш и този път?“

„Много съм зает с отговарянето на въпроси, поставени от един джерег, който смята, че единственият ми проблем е голямата печал за горката ми житейска участ“.

Лойош се изкикоти псионично и не отвърна нищо. Това е една от чертите му, която не съм забелязвал у никой друг: знае кога да спре и да ме остави просто да помисля. Предполагам, че се дължи на това, че споделя мислите ми. Другояче не мога да си го обясня.

Телепортирах се до кантората. Чудно дали стомахът ми изобщо ще свикне някога с това издевателство. Коути веднъж ми каза, че докато работела с Ноуратар, двете се телепортирали навсякъде, а стомахът й така и не се приспособил. Веднъж за малко щели да се издънят, защото повърнала върху жертвата. Подробностите ще премълча — тя го разказва по-добре от мен.

Повиках Крейгар в кабинета си.

— Е?

— Идентифицирахме убиеца. Казва се Квайш.

— Квайш? Необичайно.

— Сериолско е. Означава „Онзи, който прави интересни клипсове за женски брошки“.

— Разбирам. Имаме ли човек по петите му?

— Да. Ищван. Ако си спомняш, използвахме го веднъж.

— Спомням си. Беше бърз.

— Същият.

— Добре. Кой разпозна Квайш?

— Пръчките. Мотали са се заедно известно време.

— Хмм. Проблем?

— Не, доколкото знам. Бизнес.

— Мда. Добре, но кажи на Пръчките да бъде нащрек. Ако той знае, че той знае кой е той, а той не знае, че той знае…

— Какво?!

— Просто кажи на Пръчките да внимава. Нещо друго по-важно?

— Няма. Сглобявам информацията за охранителите на Херт, но трябва време, докато разберем достатъчно, за да можем да се обърнем към някой от тях.

Кимнах и го пратих да си върши работата. Почесах Лойош под брадичката. Телепортирах се — отново — до Южна Адриланка. Отидох пеш до къщата на Кели, за да видя какво става там. Този път се държах по-далече от ъгъла, на който бях дебнал преди, и крачех небрежно по улицата. Обектът не трябваше да бъде забелязван повече.

Хората, които не разбират от този занаят, са склонни да надценяват важността на външния вид изобщо и на облеклото в частност. Така е, защото обикновено това забелязва човек. Обикновено не забелязваш нечия походка или посоката, в която гледа — забелязваш външния му вид и облеклото. И все пак не това привлича вниманието ти. Всеки ден виждаш хора, които изглеждат странно, но не привличат внимание. Искам да кажа, няма да чуеш, разбира се, някой да каже: „А бе знаеш ли, че оня, дето изглеждаше странно, не го забелязах“, или: „Имаше един, дето носеше направо шантави дрехи, ама не го забелязах“. Странната форма на носа или необичайната прическа, или странното облекло са нещо, което запомняш за някого, когото си забелязал, но обикновено не тези неща привличат вниманието ти.

Бях облечен странно за този район, но просто си бях аз, насред улицата, където бяха всички останали и всеки си вършеше това, което вършеше. Никой не ме забелязваше, докато държах под око жилището на Кели, за да видя дали става нещо по-необичайно. Тоест, исках да разбера дали са открили Франц.

След около час все още не бях разбрал, затова се приближих още повече до сградата, после още малко, след което се шмугнах встрани, покрай съседната сграда — бяха като близнаци. Опрях ухо до стената. Оказа се по-тънка, отколкото предполагах, така че можех много лесно да подслушам какво става вътре.

Изобщо не говореха за Франц.

Кели говореше нещо като:

— Все едно, че ми казваш: „Всъщност не ме интересува, но…“. — Гласът му беше хаплив, саркастичен.

Коути отвърна нещо, но беше много тихо и не го чух. Тихо се оказа и за Кели, защото каза:

— Говори по-високо. — С тон, който ме ядоса. Коути отново заговори и пак не можах да я чуя; после заговори Пареш:

— Това е абсурд. Сега е два пъти по-важно. Сигурно не си забелязала, но сме във въстание. Всяка грешка, която допуснем, може да се окаже два пъти по-гибелна. Не можем да си позволим никакви грешки.

После Коути промърмори още нещо, чух няколко възклицания и Грегъри каза:

— Щом го чувстваш така, защо изобщо се присъедини към нас?

— Гледаш на нещата от тяхна гледна точка — каза Наталия. — През целия си живот си се опитвала да бъдеш аристократка и дори и сега се опитваш. Но ние не сме тук, за да си разменим местата с тях, и не се каним да ги унищожим, приемайки техните лъжи за факти.

А след това Кели каза нещо, и други също така, но повече няма да ви го разправям. Не е ваша работа, както не беше и моя, въпреки че го чух.

Послушах обаче доста време и започнах да се изчервявам. Лойош ме стискаше силно за рамото с ноктите си и по едно време каза: „Роуца е много изнервена“. Нищо не отговорих, защото не разчитах на себе си, за да отговоря, та било то и на Лойош. На ъгъла имаше една врата, можех да вляза през нея и Кели щеше да умре преди да е разбрал какво го е убило.

Едва се сдържах.

Единственото, което ме разсея, беше, че си мислех разни неща от сорта на „Как може да го търпи това?“, и „Защо иска да го търпи всичко това?“ Хрумна ми също така, че всички останали са или много храбри, или много доверчиви. Знаеха не по-зле от мен, че Коути може да ги избие всички само за секунди.

Поне жената, за която се бях оженил, щеше да го направи.

Накрая се измъкнах от сградата и отидох да пия клава.

Беше се променила някъде миналата година и аз не го бях забелязал. Може би това най-много ме обезпокои. Искам да кажа, ако наистина я обичах, не трябваше ли да забележа, че се превръща от самоходна машина за смърт в… каквото там беше? Но пък, като го погледнеш от друга страна… Наистина я обичах; знаех го, след като толкова ме болеше, а не го бях забелязал.

Нямаше смисъл да разсъждавам защо се е променила. Няма бъдеще в това, както щеше да каже Пръчките. Въпросът беше дали и двамата щяхме да се променим? Не, нека да бъдем честни. Въпросът беше щях ли аз да започна да се преструвам, че съм нещо, каквото не съм, или дори да се опитам да се превърна в нещо, което не съм, за да мога да я задържа? И щом го поставех по този начин, разбирах, че не мога. Нямаше да мога да се превърна в друга личност заради възможността тя да ме заобича отново. Беше се омъжила за мен такъв, какъвто си бях, и аз се ожених за нея по същия начин. Ако решеше да ме напусне, трябваше просто да го преживея, доколкото мога.

Или не. Все пак оставаше Квайш, който се бе съгласил да ме убие, и Херт, който щеше отново да се опита, ако Квайш се провали. Тъй че навярно изобщо нямаше да ми се наложи да го преживявам. Това щеше да уреди нещата по един удобен начин, макар и не най-идеалния. Поръчах си още клава. Донесоха ми я в стъклена чаша, което ми напомни за Шерил, което пък изобщо не оправи настроението ми.

След час — все още седях оклюман — в заведението влезе Наталия, придружена от непознат за мен източняк и от един текла, който не беше Пареш. Забеляза ме и кимна, после помисли малко и дойде при мен, след като каза нещо на придружителите си. Поканих я да седне. Поръчах й чаша чай, защото се почувствах трогнат и защото знаех, че не обича клава. Само се гледахме, докато донесоха чая. Миришеше по-хубаво от клавата и го поднесоха в глинена чаша. Реших да запомня това.

Животът на Наталия беше грубо нахвърлян на лицето й. Тоест, подробности не можех да видя, но общата картина се очертаваше. Косата й беше тъмна, но побеляваше — тънките бели косъмчета, които издават не толкова достойнство, колкото застаряване. Челото й беше широко и бръчките по него изглеждаха трайни. Имаше дълбоки бръчки покрай носа, за които бях сигурен, че е бил сладко чипо носле, докато е била млада. Лицето й беше мършаво и белязано от напрегнатост, сякаш цял живот беше изкарала със стиснати челюсти. И въпреки всичко, дълбоко зад всичко това, очите й искряха живи. Изглеждаше на четиридесет… и малко.

Докато отпиваше от чая и си съставяше за мен мнение не по-малко точно, отколкото моето за нея, казах:

— Е, как се въвлече във всичко това?

Тя понечи да ми отговори, но усетих, че ме чака дълга нравоучителна лекция, затова казах:

— Не, все едно. Не съм сигурен, че искам да го чуя.

Тя ме удостои с някаква полуусмивка — най-окуражителното нещо, което бях получавал от нея досега. И каза:

— Не искаш ли да чуеш за живота ми като момиче в харема на източняшки крал?

— О да, разбира се — отвърнах. — Но не допускам, че си била такава, нали?

— Всъщност не.

— Толкова по-добре.

— Но известно време бях крадла.

— Така ли? Занаятът не е лош. Поне работното време е удобно.

— Като всичко останало — каза тя. — Зависи от положението ти.

Помислих си за орките, които ще те наръгат с нож за двайсет империала, и казах:

— Да де. Доколкото разбирам, не си била на върха.

Тя кимна и каза:

— Живеехме в другия край на града. — Имаше предвид другия край на Южна Адриланка. За повечето източняци Южна Адриланка е целият град. — Това беше — продължи тя, — след като умря майка ми. Баща ми ме водеше в някой хан и трябваше да крада петаците, които пияниците оставяха на масата, или да режа кесиите им.

— Е, това наистина не е върхът на професията. Но все пак е поминък.

— Може и така да се каже.

— Хванаха ли те?

— Да. Веднъж. Бяхме се разбрали, че ако ме хванат, той ще се прави уж че ме бие, все едно че на мен самата ми е хрумнало. Но когато наистина ме хванаха, не мина с „на уж“.

— Разбирам. Каза ли как е станало всъщност?

— Не. Бях само на десет и бях твърде заета с ревове и викове, че няма никога повече да крада, че съжалявам и всичко останало, което можех да измисля.

Келнерът се върна с още клава. Не я пипнах — нали имах опит вече.

— И какво стана след това? — попитах.

Тя сви рамене.

— Спрях да крада. Отидохме в друга гостилница и не откраднах нищо, така че баща ми ме изведе навън и пак ме наби. Избягах и оттогава не съм го виждала.

— И на колко години си била тогава?

— На десет.

— Хм. Как преживяваше, ако мога да попитам?

— Тъй като единственото, което ми беше познато, бяха гостилниците, отидох в една и помолих да мета пода срещу ядене. Гостилничарят се съгласи и известно време преживявах така. Отначало бях твърде кльощава, за да си имам неприятности с клиентите, но после вечер трябваше да се крия. Удържаха ми за маслото за лампата, затова седях в стаичката си на тъмно, увита с одеяла. Но нямах нищо против. Да си имам стая само за мен беше толкова хубаво, че светлината и топлината не ми липсваха.

— Когато собственикът умря, бях на дванайсет години и вдовицата му някак се привърза към мен — продължи тя. — Престана да ми удържа за маслото, което беше хубаво. Но мисля, че най-хубавото, което направи за мен, беше да ме научи да чета. Оттогава прекарвах цялото си свободно време в четене, препрочитах много пъти десетината книги, които имаха. Помня, че имаше една, която така и не можах да разбера, колкото и пъти да я четох, друга беше с приказки, а едната беше книга-игра, нещо за корабокрушения. Една пък беше как да се отглеждат земеделски посеви за най-добра реколта. Дори и нея прочетох, което показва колко любознателна съм била. Все така не слизах вечер в гостилницата и нямаше какво друго да правя.

— Значи си била там, когато се е появил Кели и е променил живота ти, и те е накарал да видиш нещата по друг начин, така ли?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Виждах го да продава вестници на ъгъла всеки ден, когато излизах да свърша едно-друго. Но един ден, просто ей така, ми хрумна, че мога да си купя вестник и това ще е нещо ново за четене. Не бях чувала за книжарници. Мисля, че Кели беше на около двайсет тогава… И следващата година си купувах вестник всяка неделя и побягвах, преди да ме е заговорил. Представа нямах за какво е вестникът, но го харесвах. След година започнах да го разбирам и да мисля над това, което пишеше, и какво общо има с мен. Стъписах се, когато осъзнах, че има нещо, някак грешно в това десетгодишно дете да ходи по гостилниците, за да краде.

— Вярно е — казах. — Едно десетгодишно дете трябва да може да краде по улиците.

— Престани — сряза ме тя и реших, че може би е права, така че изломотих едно извинение и рекох:

— Както и да е, значи тогава реши да спасяваш света.

Предполагам, че годините я бяха научили на известно търпение, защото не ме изгледа цинично, както щеше да направи Пареш, нито млъкна, както щеше да направи Коути. Само поклати глава и каза:

— Не е толкова просто. Започнах да говоря с Кели, разбира се, и започнахме да спорим. Чак по-късно си дадох сметка, че единствената причина, която ме караше да се връщам при него, беше, че той бе единственият човек, който ме слушаше и като че ли взимаше думите ми на сериозно. Не мисля, че щях да мога да направя нещо, но точно по това време въведоха гостилничарския налог.

Кимнах. Бях много малък тогава, но все още помнех как баща ми говореше за това с много приглушен тон, както винаги, когато говореше за нещо, направено от Империята, което не му харесва. Попитах:

— И какво стана?

Тя се засмя.

— Много неща. Първото беше, че ханът затвори, почти веднага. Собственичката го продаде, предполагам само за толкова, колкото да преживее. Новият собственик затвори, докато отпадне тази суетня с налога, тъй че се оказах на улицата, без работа. Същия ден видях Кели и във вестника му имаше голяма статия за това. Казах му нещо за глупавия му вестник и си беше вярно, а той ми се нахвърли като дзур на лиорн. Каза ми, че вестникът е точно за това и че единственият начин да се спаси работата на хората било това и онова, и трето. Повечето му думи не помня, но бях много вбесена и не можех да мисля ясно. Казах му, че проблемът е, че Императрицата е алчна, а той ми отвърна, че не, Императрицата била отчаяна заради не знам какво си и реших, че говори, все едно е на нейна страна. Избягах и повече не го видях години наред.

— Какво направи?

— Намерих друга странноприемница, този път в драгарската част на града. Тъй като драгарите бездруго не могат да разберат възрастта ни, а ханджията реши, че съм „сладка“, ми разрешиха да обслужвам клиенти. Оказа се, че последният келнер е бил убит в свада с ножове предишната неделя. Това би трябвало да ми подскаже що за заведение е странноприемницата и тя се оказа точно такова, но се справих. Намерих си едно жилище от тази страна на „Две лози“ и всеки ден вървях пеш две мили до работата си. Хубавото беше, че пътят ми минаваше покрай една книжарничка. Там харчех много пари, но си струваше. Най-много обичах история — драгарска, не човешка. И приказките също. Май не мога да ги различавам много. Представях си, че съм Господарка на дзур и че се бия в битката на Седемте бора, и после връхлитам в Дзур планина, за да се сразя с Магьосницата… всичко това наведнъж. Какво има?

Предполагам, че съм подскочил, когато спомена за Дзур планина. Но казах:

— Нищо. Кога се срещна отново с Кели?

Клавата ми беше изстинала достатъчно, за да я вдигна, и все още беше достатъчно топла, за да си струва да я пие човек. Отпих. Наталия продължи:

— След като в източняшкия район се въведе поголовният налог. Двама, които живееха на долния етаж и също можеха да четат, се включиха в група, която събираше подписка до Императрицата против този налог.

Кимнах. Няколко години след това един беше дошъл в ресторанта на баща ми с подобна петиция, въпреки че живеехме в драгарската част на града. Баща ми го беше изхвърлил.

— Така и не разбрах защо беше въведен поголовният налог — казах. — Дали Империята не се е опитвала да изгони източняците от града с това?

— Свързано беше най-вече с бунтовете в източните и северните херцогства, завършили с принудителен труд. Написала съм книга за това. Искаш ли да си купиш един екземпляр?

— Няма да я прочета.

— Нищо — каза тя и продължи: — Както и да е, със съседите ми се включихме в тази група. Работихме известно време с тях, но не ми харесваше да пълзим на колене пред Империята. Струваше ми се грешно. Предполагам, че главата ми е била пълна с историите и приказките, които бях прочела, но ми се струваше, че единствените хора, които могат да получат нещо от Империята, са тези, които могат да го поискат храбро и да докажат, че са достойни. — Каза „храбро“ и „достойни“ доста натъртено. — Помислих, че трябва да направим нещо чудесно за Империята, след което да поискаме налогът да се премахне, като награда.

Усмихнах се.

— И какво ти отговориха?

— О, всъщност изобщо не го предложих. Исках, но се боях, че ще ми се смеят. — Устните й леко се изкривиха. — И разбира се, щяха да ми се изсмеят. Но си имахме събрания, на които говорехме за това, и Кели започна да се появява на тях с, мисля, още четирима или петима. Не помня какво говореха, но ми направиха силно впечатление. Бяха по-млади от повечето там, но като че ли знаеха точно за какво говорят и идваха и си отиваха заедно, като бойна група. Напомняха ми за войските на драконите. Така че след едно от тези събрания отидох при Кели и му казах: „Помниш ли ме?“ И той си спомни за мен, и почнахме да си говорим, и след минута отново започнахме да спорим, само че този път не избягах. Дадох му адреса си и се разбрахме да държим връзка.

— Присъединих се към него чак след година-две, след бунтовете и след убийствата. Някъде по това време властите най-после премахнаха налога.

Кимнах, все едно че знаех историята, за която ми разправяше.

— Кели замесен ли беше в това?

— Всички бяхме замесени. Той не стоеше зад бунтовете, но известно време беше затворник в един от лагерите, които направиха, след като ни прекършиха. Тогава успях да се измъкна от стражите, въпреки че и аз бях там, когато подпалиха Дървената борса. Нали знаеш, това докара войската накрая. Дървената борса я държеше един драгар, Йорич беше, мисля.

— Това не го знаех — отвърнах искрено. — И оттогава си с Кели?

Тя кимна.

Помислих за Коути.

— Сигурно е трудно. Искам да кажа, той е човек, с когото се работи трудно.

— Но е интересно. Все пак ние градим бъдещето.

— Всеки гради бъдещето — казах. — Всичко, което правим всеки ден, гради бъдещето.

— Е, да. Искам да кажа, че ние го градим съзнателно. Просто знаем какво правим.

— Аха. Добре, вие градите бъдещето. И за да го получите, жертвате настоящето.

— Какво имаш предвид? — Тонът й определено беше питащ, а не осъдителен, което ми вдъхна някаква надежда за нея.

— Имам предвид, че толкова сте се увлекли в това, което правите, че сте слепи за хората около вас. Толкова сте се увлекли в тази своя визия, че ви е все едно колко невинни хора може да пострадат. — Тя понечи да заговори, но аз продължих: — Виж, и двамата знаем кой съм аз и какво правя, и ако смяташ, че то е едно голямо зло, не бих могъл да кажа нищо повече. Но мога да те уверя, че никога, никога не съм наранявал съзнателно невинен човек. И като казвам „човек“, включвам и драгарите, за да не помислиш, че нещо ти въртя номера, защото не го правя.

Тя ме погледна в очите.

— Знам, че не го правиш. И дори не искам да обсъждаме какво имаш предвид под „невинен“. Мога само да кажа, че ако наистина вярваш в това, което каза току-що, то каквото и да кажа, няма да промени мнението ти, така че няма смисъл да го обсъждаме.

Отпуснах се, макар да не бях забелязал, че съм се стягал. Може би бях очаквал да ме нахока или нещо такова. Изведнъж се зачудих защо толкова ме интересува и реших, че Наталия като че ли е най-разумната от всички тези хора, доколкото ги познавах, и че кой знае защо, ми се иска да харесвам и да бъда харесан поне от един от тях. Беше глупаво. Отказал се бях от опитите да карам хората да ме „харесват“ още на дванайсет години и резултатите от това мое отношение ми бяха набити по начин, който нямаше да забравя никога.

Тази мисъл бе придружена от известен гняв, а този гняв донесе със себе си сила. Не го издадох външно, но той се върна в мен като ледена, освежаваща вълна. Тръгнал бях по пътеката, довела ме до тази точка, преди много, много години, когато бях направил първите си стъпки, защото мразех драгарите. Това бе поводът ми тогава, това беше поводът ми сега — и ми стигаше.

Хората на Кели правеха всичко за идеали, които така и нямаше да разбера. За тях хората бяха „масите“, индивидите бяха важни само доколкото правят нещо за „движението“. Такива хора не могат никога да обичат. Не могат да обичат чисто, безкористно, без никаква мисъл за защо и как и какво ще донесе това. И по същия начин не могат да мразят — твърде много са вдълбочени в това защо някой прави нещо, за да могат да го мразят, че го прави.

Но аз мразех. Можех да усетя омразата си вътре в мен, като въртяща се ледена топка. Най-много, точно в този момент, мразех Херт. Не, всъщност не исках да намеря някой, който да го прати на „разходка“, исках да го направя сам. Исках да усетя тръпката, когато едно тяло се гърчи и подритва, докато още държа дръжката и животът се изсипва от него като вода от студените извори на Източните планини. Точно това исках, а това, което искаш, те прави това, което си.

Оставих няколко монети, за да платя за клавата и чая. Не знам дали Наталия се досети какво ми се върти в главата, но разбра, че с приказките съм приключил. Благодари ми и стана заедно с мен. Поклоних се и й благодарих за компанията.

На тръгване тя даде с очи знак на двамата си спътници и те излязоха малко преди мен, обърнаха се и я изчакаха при вратата. Когато излязох, източнякът погледна сивото ми наметало със стилизирания джерег на него и се озъби. Ако го беше направил теклата, щях да го убия, но беше източнякът, затова просто си продължих по пътя.

13.

„…махнете котешките косми…“

Щом пристъпих в дюкяна, звънчетата звъннаха леко и звучно. Дядо ми пишеше в кожен тефтер със старомоден молив. Вдигна глава и се усмихна.

— Владимир!

— Здравей, Ноиш-па.

Прегърнах го. Седнахме и той каза „здрасти“ на Лойош. Амбрус скочи в скута ми и ме поздрави, както той си знаеше. Амбрус никога не мърка, когато го галиш, но някак си умее да ти покаже кога му харесва това, което правиш. Дядо веднъж ми каза, че Амбрус мъркал само когато правят заедно вълшебства; мъркането било знак, че всичко е наред.

Огледах стареца. Дали изглеждаше по-състарен, малко по-изтощен от обикновено? Не бях сигурен. Трудно е да гледаш добре познат човек все едно, че е непознат. Странно защо очите ми се спряха на глезените му и забелязах колко тънки и крехки изглеждат, дори за неговиите размери. Но пак като за негови размери, гръдният му кош изглеждаше широк и мускулест под захабената риза на червени и зелени ивици. Главата му, плешива с изключение на тънкото кръгче бяла коса, блестеше на пламъка на свещта.

— Е — попита той след малко.

— Как си?

— Аз съм си много добре. А ти?

— Горе-долу същото, Ноиш-па.

— Да. Нещо искаш да питаш ли?

Въздъхнах.

— Помниш ли двеста двайсет и първа?

Той вдигна вежди.

— Бунтовете ли? Да. Лоши времена бяха. — Поклати глава и ъгълчетата на устата му провиснаха. Но странно… в същото време очите му сякаш заблестяха, някъде дълбоко вътре.

— Ти участва ли? — попитах.

— Дали съм участвал? Че как можеше да не участвам? Всички бяха вътре… или взимахме участие, или се криехме. Но бяхме замесени всички.

— И баща ми ли участва?

Отвърна ми с неразгадаем поглед. След което каза:

— Да, и баща ти, и той беше там. И той, и аз, и баба ти също, и брат ми, Джани. Бяхме на „Две лози“ и на „Хълма“, когато Империята се опита да ни прекърши. — Гласът му стана по-твърд. — Баща ти уби един страж. С касапски нож.

— Наистина?

Той кимна.

Известно време мълчах. Мъчех се да разбера какво изпитвам. Струваше ми се странно и съжалявах, че не съм го знаел, докато баща ми беше жив. Малко ме заболя от мисълта, че никога вече няма да го видя. Накрая рекох:

— А ти?

— О, те и пост ми дадоха след битката, така че и аз нещо съм свършил, предполагам.

— Пост ли?

— Бях махленски делегат, за улица „М’Гари“, северно от „Бряст“. Тъй че трябваше да ходя на събранията и да говоря от името на всички от махалата, да казвам какво искат.

— Не знаех. Татко никога не ми е разказвал за това.

— Е, той беше недоволен. Нали тогава умря и баба ти — когато се върнаха.

— Империята ли?

— Да. Върнаха се с повече войска — дракони, сражавали се в Изтока.

— Ще ми разкажеш ли за това?

Той въздъхна. Предполагам, че мислеше за баба. Жалко, че нея така и не я познавах.

— Може би някой друг път, Владимир.

— Добре. Забелязах, че Кели те гледаше все едно, че те познава. Оттогава ли?

— Да. Знаехме се. Тогава той беше по-млад. Когато говорихме миналия път за него, не знаех, че е същият Кели.

— Добър човек ли е той, Ноиш-па?

Той ме стрелна с поглед.

— Защо питаш?

— Заради Коути.

— Хм. Ами, да, добър е, може би, стига това, което прави, да го наричаш добро.

Опитах се да разгадая думите му, а след това реших да подходя от друг ъгъл.

— Май не си много доволен, че Коути се е събрала с тези хора. Защо, след като ти самият си участвал тогава?

Той разпери ръце.

— Владимир, когато има въстание срещу собствениците, тогава човек, разбира се, иска да помогне. Какво друго ще направиш? Но това е различно. Тя само си търси белята, след като няма никаква причина за това. А и между Ибронка — баба ти — и мен съвсем не беше същото.

— Не беше ли?

— Не беше, разбира се. Онова просто стана и всички участвахме. Трябваше да участваме или да вземем страната на домовладелците и лихварите. Тогава беше едното или другото, не беше нещо, заради което да си оставя семейството.

— Разбирам. Това ли искаш да кажеш на Коути, ако дойде да те види?

— Ако ме попита, ще й го кажа.

Кимнах. Зачудих се как ли ще реагира Коути и реших, че вече не я познавам достатъчно добре, за да мога да предположа. Така че смених темата, но все забелязвах, че от време на време дядо ме поглежда странно. Какво пък, едва ли можех да го виня.

Оставих нещата да покипят из главата ми. С призрака на Франц или без него, за мене щеше да е най-добре, ако Кели и цялата му тайфа пропаднеха на края на света, но нямаше как да стане.

Освен това ми се струваше, че най-големият проблем с това да се докопам до Херт е, че той може да отдели колкото си иска време, за да се докопа до мен, и от това изобщо няма да го заболи. Източняците бяха спрели бизнеса му в няколко квартала, но не във всички, и той все още разполагаше с връзките си и наемаше хора, готови отново да се заемат с бизнеса, щом му дойде времето. А и беше драгар — щеше да живее още поне хиляда години, тъй че защо да бърза?

Ако изобщо можех да го принудя да се задвижи, може би щях да успея да го принудя и да излезе на открито, където може би щеше отново да ми падне на мушката. По-нататък… хм. Дядо ми мълчеше и ме гледаше, сякаш разбираше колко бързо работи мозъкът ми. Почнах да съставям нов план. Лойош го остави без коментар. Поогледах плана от няколко различни ъгъла, докато отпивах от билковия чай. Задържах го в главата си и го треснах с няколко възможни проблема, но той се закрепи съвсем прилично. Реших да го изпълня.

— Идея ли имаш, Владимир?

— Да, Ноиш-па.

— Е, значи ще предприемаш нещо.

Станах.

— Прав си.

Той кимна и не каза нищо повече. Сбогувах се, докато Лойош излиташе през вратата пред мен. Лойош каза, че всичко било наред. Все още ме безпокоеше Квайш. Много по-трудно щях да осъществя плана си мъртъв.

Бях изминал само две карета, когато ме спря. Минавах през един пазар, а тя се беше облегнала на една сграда, с ръце зад гърба. Изглеждаше на около петнайсет години и носеше селяшка пола в жълто и синьо. Полата беше цепната, което не означава нищо, но краката й бяха бръснати, което означава много.

Дръпна се от стената, щом минах покрай нея, и ми каза здрасти. Спрях и й пожелах приятен ден. Изведнъж ми хрумна, че това може да е нагласено; прокарах длан през косата си и опипах наметалото. Тя, изглежда, помисли, че се старая да я впечатля, и ми показа две трапчинки. Зачудих се колко отгоре ще струват трапчинките.

„Нещо да забелязваме, Лойош?“

„Много е гъчкано, за да съм сигурен, шефе, но Квайш не го виждам“.

Реших, че вероятно е само това, което изглежда.

Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да пийнем. Казах „защо не“. Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да се изчукаме. Попитах я за колко, тя отвърна — за седемнайсет, което правеше около империал, което е една трета от това, което взимаха моите парцалчета.

Казах:

— Ами да.

Тя кимна, без да си прави повече труда с трапчинките, и ме поведе по пресечката. Пуснах един нож да падне в ръката ми, просто за всеки случай. Влязохме в някакъв хан, с табела, на която се виждаха няколко пчели, бръмчащи около кошер. Тя заговори с ханджията и прибрах ножа. Дадох му няколко сребърника. Той посочи с глава към стълбището и рече:

— Трета стая.

Ханът беше доста пълен за ранен следобед и замъглен от синкавия дим. Миришеше на старо, мръсно и застояло. Готов бях да се обзаложа, че всички в гостилницата са пияни.

Тя ме отведе до трета стая. Настоях тя да влезе първа и изчаках да видя дали няма да се окаже, че вътре има някой. Не забелязах такива признаци. Лойош влетя след нея.

„Окей, шефе. Чисто е“.

Тя каза:

— И това ли го искаш вътре?

— Да.

Тя сви рамене.

— Добре.

Влязох в стаята. Завесата падна зад мен. На пода имаше дюшек, до него имаше масичка. Дадох й империала.

— Благодаря.

Тя си свали блузката. Тялото й беше младо. Не помръднах. Тя ме погледна и каза:

— Е?

Пристъпих към нея, тя докара сънената усмивка, извърна лице към мен и протегна ръце. Зашлевих я. Тя отстъпи крачка назад и викна:

— Ей!

Зашлевих я отново.

— Ей, без тия!

Извадих от наметалото си нож и го вдигнах. Тя изпищя.

Щом звукът отекна из стаята, я сграбчих под мишницата, издърпах я в ъгъла до вратата и я задържах там. В погледа й вече имаше страх. Казах й:

— Ако си отвориш устата, ще те убия.

Тя кимна, зяпнала в лицето ми. Чух стъпки отвън и я пуснах. Завесата се люшна встрани и се появи дълга сопа, последвана от едър източняк с черна брада.

Той нахлу вътре, спря, като видя, че стаята е празна, и взе да се обръща, за да огледа. Но докато го направи, вече го бях спипал за косата и дърпах главата му към ножа си, опрян в тила му.

— Пусни тоягата! — Той се напрегна, сякаш се канеше да скочи, и натиснах още по-здраво. Отпусна се и тоягата падна на пода. Обърнах се към курвата. Погледът й ми подсказа, че това е сводникът й, а не просто някой от биячите на гостилницата или някой любопитен посетител. — Добре — казах й. — Разкарай се.

Тя побягна да си вземе блузката и изхвърча навън, без да ни погледне или да спре да се облече. Сводникът попита:

— Птиче ли си?

Примигах.

— Птиче ли? Феникс? Стражата значи? Това ми хареса. И лорд Хааврен ще го хареса. Не, не съм. Не бъди глупав. За кого работиш?

— Ъ?

Сритах го в свивката на коляното и той седна. Опрях коляно на гърдите му и почти опрях ножа в лявото му око. Повторих въпроса си.

— За никого не работя — каза той. — Сам съм си.

— Значи мога да направя с теб каквото си поискам и никой няма да те защити, така ли?

Това постави нещата в друга светлина.

— Не, имам си протекция.

— Аха. Кой?

Очите му се спряха на джерега, извезан на наметалото ми, той облиза устни и рече:

— Не ща да се забърквам.

Усмихнах се свирепо.

— Малко ли си се забъркал вече?

— Да, ама…

Причиних му малко болка и той изохка. Попитах:

— Кой те пази?

Каза ми някакво източняшко име. Не го познавах. Махнах ножа от лицето му, отпуснах малко хватката и казах:

— Така. Аз работя за Кели. Знаеш кой е Кели, нали? — Той кимна. Продължих: — Добре. Не искам да те виждам повече по улиците. От този момент си извън бизнеса. Ясно? — Той кимна пак. Сграбчих кичур от косата му, срязах го с ножа, показах му го и го прибрах. — Вече мога да те намеря по всяко време. Ясно? — Разбра ме. — Добре. Ще се върна тук след няколко дни. Да се уверя, че хубавата млада дама не е пострадала. Ако е, ще си занеса вкъщи парчета от теб. Ако не я намеря, няма да се занимавам с парчета. Това разбра ли? — Явно, че все още се разбирахме. — Много добре. — Оставих го. От парцалчето нямаше и помен.

Излязох от хана, повървях половин миля и влязох в някаква изба. Попитах домакина — грозен кривоглед тип — дали знае къде мога да намеря малко „действие“.

— Действие ли?

— Действие. Нали знаеш, шерийба, камъчета с’янг, такива работи.

Гледа ме тъпо, докато не му подадох един империал през тезгяха. Тогава ми даде адрес няколко врати по-надолу. Изпълних му указанията и разбира се, намерих мястото, с три маси шерийба в действие. Забелязах типа, който го въртеше, седнал с гръб към стената и задрямал.

— Здрасти — казах му. — Извинявай за безпокойствието.

Той отвори едно око.

— Е?

— Знаеш ли кой е Кели?

— Ъ?

— Кели. Нали се сещаш, оня дето затвори целия…

— Аха. И к’во?

— Бачкам за него.

— Ъ?

— Бизнесът приключи. Край на играта. Затворено. Разкарай ги всички оттук.

Помещението беше малко и не правех усилие да говоря тихо. Играта беше спряла и всички ме гледаха. Също като сутеньорчето, типът забеляза стилизирания джерег на наметалото ми. Изглеждаше объркан.

— Виж — каза ми, — не те знам кой си, нито каква игра играеш…

Приложих един трик на стражата Феникс… шлевнах го по бузата с дръжката на една кама, след което размахах камата. Викам:

— Това изяснява ли нещата?

Чух раздвижване зад гърба си.

„Неприятност ли, Лойош?“

„Не, шефе. Напускат“.

„Добре“.

След като заведението се опразни, го оставих да стане и казах:

— Ще те проверявам. Ако заваря бизнесът пак да се върти, ще ти скъсам задника. Айде, да те няма.

Напусна много бързо. Аз излязох по-бавно. Позволих си да се изхиля злобно, просто защото ми се прищя. Докато приключа, вече се стъмваше и бях тероризирал три курви, също толкова сводници, две крупиета, едно лихварче и един „чистач“.

Добра работа като за един ден, реших. Тръгнах обратно за кантората, да поговоря с Крейгар и да задействам втората част от плана си.

Крейгар реши, че съм луд.

— Ти си луд, Влад.

— Сигурно.

— Те просто ще те изоставят до един.

— Ще продължавам да им плащам.

— Как?

— Забрави ли, че съм богат?

— Колко време може да продължи това?

— Няколко недели, от които ще ми трябва само една.

— Една?

— Да. Днес разшавах Херт и Кели и ги насъсках един срещу друг. — Описах му набързо действията си през деня. — Ще им трябва може би около ден, на всеки от двамата, да се сетят кой всъщност е бил. Херт ще хвърли срещу мен всичко, с което разполага, а Кели…

— Да?

— Почакай и ще видиш.

Крейгар въздъхна.

— Добре. Искаш от утре заранта всичкият ти бизнес да затвори. Чудесно. Всеки се покрива за една неделя. Чудесно. Казваш, че можеш да си го позволиш, добре. Но другото, в Южна Адриланка, не го разбирам.

— Какво има за разбиране? Просто продължаваме това, което започнах днес.

— Но пожарите? Взривовете? Това не е начинът да…

— Разполагаме с хора, които могат да го свършат добре, Крейгар. Все пак сме се учили при Ларис, нали?

— Да, но Империята…

— Точно.

— Не разбирам.

— Не е нужно. Просто се оправи с подробностите.

— Добре, Влад. Играта е твоя. А нашите места? Като това например.

— Мда. Свържи се с Патрула на кучките. Пълна магическа защита, включително телепортни прегради, и увеличи наличния персонал. Мога да…

— Можеш да си го позволиш. Да, знам. Все пак мисля, че си луд.

— Херт също ще го помисли. Но все едно, ще трябва да се справя.

— Ще те подгони, ако това искаш.

— Да.

Той въздъхна, поклати глава и излезе. Отпуснах се в стола, изпънах крака на бюрото и превъртях всичко наум, за да съм сигурен, че не пропускам нещо.

Когато се прибрах, Коути си беше вкъщи. Казахме си „здрасти“ и „как мина денят“, и други такива. Седнахме в дневната, един до друг на дивана, за да почувстваме, че нищо не се е променило, но на една-две педи един от друг, за по-сигурно. Станах първи, протегнах се и заявих, че лягам да спя. Тя ми пожела лек сън. Подхвърлих, че може би и тя има нужда от малко сън, и тя призна, че има и също ще си легне, скоро. Излязох. Лойош и Роуца ми се сториха малко посърнали. Не знам защо. Заспах бързо, както винаги, когато съм задействал някой план. Това е едно от нещата, които ме държат нормален.

Телепортирах се до кантората рано на другата заран и зачаках доклади. Херт се оказа точно толкова бърз в досещането, колкото предполагах. Чух, че е имало опити да се проникне през магиите около кантората ми и на още две места.

— Радвам, се, че предложи да ги защитим, Крейгар.

Той изломоти нещо.

— Какво те притеснява, Крейгар?

— Хе. Дано поне знаеш какво вършиш.

Понечих да отговоря: „Винаги знам какво върша, Крейгар“, но щеше да прозвучи малко кухо, затова казах:

— Така мисля. — Това, изглежда, го задоволи.

— Добре, а по-нататък какво?

Споменах му името на една важна личност в организацията и каква е следващата ми стъпка. Крейгар ме погледна изненадано, после кимна.

— Разбира се. Той ти дължи една услуга, нали?

— Или две-три. Уреди го за днес, ако е възможно.

— Ясно.

Върна се след час и каза:

— В „Синия пламък“. — Усмихнахме се на общия спомен. — В осмия час. Каза, че той ще се погрижи за защитата, което значи, че знае в общи линии какво става.

Кимнах.

— Би трябвало.

— Вярваш ли му?

— Все едно, рано или късно трябва да му се доверя, така че защо да не е сега?

Крейгар кимна.

По-късно същия ден ми съобщиха, че сме запалили две постройки в Южна Адриланка. Херт сигурно вече беше побеснял и адски му се искаше да ме спипа. Изсмях се. „Скоро — казах му наум, — скоро“.

Усетих в ума странен гъдел и се сетих какво означава.

„Кой е?“

„Чимов. Близо до щаба на Кели съм“.

„Какво става там?“

„Местят се“.

„Аха. Разбери къде отиват“.

„Добре. Цяла тълпа са. Като че ли очакват неприятности. Разлепват също някакви плакати и раздават листовки“.

„Прочете ли какво пишат?“

„Да. За някакво масово събиране утре следобед, в парка Наймат. Заглавието е с големи букви и гласи: «На оръжие»“.

„Добре. Чудесно. Остани там и не се забърквай“.

„Ясно, шефе“.

— Крейгар!

— Да?

— Прати хора до щаба на Кели. Четирима-петима. Щом се опразни, да влязат и да потрошат вътре. Да потрошат мебелите, които са останали, стените, да разнебитят кухнята, такива неща.

— Окей.

Останалата част на деня прекарах така. Пристигаха съобщения — за погромчета, извършени тук-там, за издънило се нападение на Херт тук-там, аз си седях и отвръщах отсечено. Отново действах ефективно и се чувствах толкова добре, че откарах до късно вечерта, като сглобявах сведенията и боцках в задника ту Кели, ту Херт. Разбира се, кантората беше най-безопасното място за мен и това беше друга сериозна причина да остана да работя до късно.

Вечерта размених съобщения с един от свръзките ни в Имперския дворец и разбрах, че да, „висшите власти“ са забелязали какво става в Южна Адриланка. Името на Херт беше излязло, но моето засега — все още не. Идеално.

Щом наближи осмият час следобед, взех Пръчките, Светулката, Усмивката и Чимов и тръгнахме към „Синия пламък“. Оставих ги при вратата, понеже гостът ми вече беше пристигнал и бе обещал да осигури охраната. И наистина забелязах двама клиенти и трима келнери, които много ми приличаха на биячи. Приближих до масата и се поклоних.

— Добър вечер, Влад.

— Добър вечер, Демоне. Благодаря, че дойде.

Кимна ми и седнах. Демона, за тези от вас, които не знаят, беше голяма клечка в съвета на Джерег — групата, дето взима решения, засягащи целия бизнес на дома Джерег. Смятаха го за втората по важност особа в организацията; не беше някой, на който можеш да му се плетеш в краката. Но както спомена Крейгар, дължеше ми една услуга за една „работа“, която му бях свършил наскоро.

Разменихме си малко учтивости, а след като дойде храната, той каза:

— Чувам, че си имаш неприятности.

— Малки — отвърнах. — Не е нещо, с което да не мога да се оправя.

— Нима? Е, радвам се да го чуя. — Изглеждаше леко озадачен. — Защо тогава поиска да се срещнеш с мен?

— Бих искал да предотвратя някои последствия.

Той примига.

— Продължавай.

— Империята може да почне да забелязва играта, която играем с Херт, а когато Империята забележи, и съветът забелязва.

— Разбирам. Искаш да не се месим.

— Точно така. Можете ли да ми дадете една неделя да уредя нещата?

— Можеш ли да ограничиш неприятностите само в Южна Адриланка?

— Не е проблем. Никъде другаде няма да го пипам, и съм затворил и защитил всичко свое, така че ще му е трудно да ме удари. Може да се появят един-два трупа, но не и нещо, което да предизвика голямо вълнение.

— Империята много се озлобява, когато се появят трупове, Влад.

— Мисля, че няма да са много. Всъщност няма да има нито един, ако хората ми внимават. И както казах, трябва да се уреди до една неделя.

Той ме изгледа.

— Задвижил си нещо, нали?

— Да.

Демона се усмихна и поклати глава.

— Не може да се каже, че ти липсва находчивост, Влад. Добре, имаш една неделя. Ще се погрижа.

Предложи да плати вечерята, но аз настоях. Удоволствието беше мое все пак.

14.

„…изчеткайте от пърхот…“

До вкъщи ме придружи пълен ескорт бодигардове. Оставиха ме точно пред вратата и след като прекрачих прага, усетих как напрежението, което бях натрупал, неусетно се изцежда от мен. Виждате ли, докато кантората ми е защитена добре, според неписания закон на джерег домът на човек е абсолютно неприкосновен. Защо ли? Не знам. Може би по същата причина, поради която са неприкосновени храмовете — просто за да има едно място, където да се чувстваш в безопасност, независимо от всичко, и по този начин всеки е уязвим за атака. Може би това е другата причина. Не знам. Но никога не съм чувал този обичай да е бил нарушаван.

Разбира се, никога не бях чувал и да се краде от джерег, докато не се случи, но човек все пак трябва да се издържа с нещо.

Нали?

Все едно, бях си вкъщи, в пълна безопасност, и Коути беше в дневната, четеше си таблоида. Сърцето ми подскочи, но се овладях и се усмихнах.

— Рано сме си у дома.

Тя вдигна глава, но не се усмихна.

— Копеле такова!

Зад думите й определено имаше чувство. Усетих как лицето ми пламна, а в стомаха ме жегна и болката плъзна по цялото тяло. Не че не знаех, че ще се сети какво правя или че не бях знаел каква щеше да е реакцията й, тъй че защо трябваше да се стъписвам така, след като направи точно това, което очаквах? Преглътнах и казах:

— Коути…

— Не помисли ли, че ще го разбера? Да биеш хората на Херт и да хвърляш вината на нас?

— Не, знаех го.

— Е?

— Действам по план.

— План — повтори тя с пълно презрение.

— Правя каквото трябва.

Изгледа ме полуозъбено, полунавъсено.

— Правел каквото трябвало. — С тон, все едно обсъждаше половите навици на текла.

— Да.

— Правиш всичко, за да унищожиш единствените хора, които…

— Единствените хора, заради които можеш да изгубиш живота си? Да. И за какво?

— За един по-добър живот за…

— О, я престани. Твоите типове са толкова задръстени с великите си идеали, че така и не могат да разберат, че на този свят има хора. Хора, които не могат да бъдат стъпкани без причина. Индивиди. Като се почне с теб и мен. Ето ни сега, на ръба сме на — и аз не знам какво, — заради тези велики спасители на човечеството, а единственото, което можеш да видиш ти, е това, което става с тях. Сляпа си за това, което става с нас. Освен ако вече изобщо не те интересува. И не ти ли подсказва това, че с тях нещо не е наред?

Тя се изсмя, с омерзение.

— Нещо не е наред с тях? Това ли ти е заключението? Нещо не е наред с движението?

— Да. Това ми е заключението.

Тя изкриви уста и каза:

— И очакваш да го купя това?

— Какво значи „да го купя“?

— Значи, че тая стока не можеш да я продадеш.

— А какво трябва да продавам?

— Можеш да продаваш каквото си щеш, все ми е едно.

— Коути, говориш несвързано. Какво…

— О, я млъкни! Копеле такова.

Никога досега не ме беше наричала с такива думи. Странно, колко силно ме жегна.

За първи път от толкова време изпитах гняв към нея. Стоях и я гледах, краката ми сякаш се бяха сраснали с пода, лицето ми беше замръзнало. Студеният прилив на гнева отначало дори ме зарадва. Тя стоеше срещу мен, гледаше ме с яд (не бях забелязал дори, че е станала) и това само го усили. В ушите ми бучеше и ме споходи мисълта, някъде много отдалече, че отново съм престанал да се владея.

Пристъпих към нея, очите й се разшириха и тя отстъпи половин крачка. Не знам какво щеше да стане, ако не го беше направила, но се оказа достатъчно, за да се овладея, да се обърна и да изляза.

„Шефе, не навън!“

Не му отвърнах. Всъщност думите му не проникнаха в мозъка ми, докато хладният вечерен вятър не ме удари в лицето. Чак тогава осъзнах, че се излагам на опасност. След това помислих да се телепортирам до Черен замък, но знаех, че при това състояние на духа телепортът няма да се получи. От друга страна, ако ме нападнеха, щеше да пасне много добре на настроението ми.

Закрачих, като се стараех да се овладея колкото мога, но не беше много. После си спомних за последния път, когато се бях развихрил из града, без да ме интересува кой ще ме види, от което ме полазиха ледени тръпки, а те ме поохладиха и станах по-предпазлив.

Малко по-предпазлив.

Трябва да приема, че Вийра, моята богиня-демон, е бдяла над мен онази нощ. Херт сигурно бе пуснал Квайш и всички останали да ме търсят, но не бях нападнат. Профучах из района покрай затворените дюкяни, покрай кантората ми с още светещите прозорци, пресъхналия фонтан на Малаковия кръг, и никой не ме заплаши. На Малаковия кръг спрях за малко и седнах на ръба на порутения фонтан. Лойош се озърташе нервно, очаквайки нападение, но сякаш това нямаше нищо общо с мен.

Докато си седях там, пред очите ми започнаха да изплуват лица. Коути ме гледаше с жал, все едно че съм хванал чума и съм пътник. Дядо ми ме гледаше строго, но с обич. Един стар приятел, Нийлар, ме гледаше кротко. И Франц се появи, странно защо. Той пък ме гледаше обвинително. Смешна работа. Той пък какво ме интересуваше? Докато беше жив, изобщо не го бях познавал, а това, което научих за него след смъртта му, ми подсказваше, че нямаме нищо общо. Като оставим настрана уникалните обстоятелства около срещата ни, наистина не можеше да има нищо общо с мен.

Защо подсъзнанието реши да ми го показва?

Познавах много драгари, които като че ли смятаха, че теклите са текли, защото просто такива са нещата, и че каквото и да става с тях, си е съвсем в реда на нещата, и че ако искат да живеят по-добре — тяхна си работа. Това бяха Господарите на земята, на тях им харесваше това, което са, те си го заслужаваха и никой друг, и толкова. Добре. Тази позиция можех да разбера. Нямаше нищо общо с това как стояха нещата за теклите, но беше много логично от гледна точка на това как стояха нещата за драконите.

Познавах и няколко драгари, които оплакваха гръмко жалката участ на теклите, както и на източняците, и даваха пари за благотворителност за бедните и бездомните. Повечето бяха доста богати и понякога се чудех защо ги презирам. Но винаги имах усещането, че те тайно презират тези, на които помагат, и са толкова обременени от чувство за вина, че сами се заблуждават за това как стоят нещата, за да се убедят, че вършат нещо добро, че много са загрижени, видите ли.

А освен това съществуваха Кели и хората му; толкова затънали в идеала си да спасят света, че не ги интересуваше никой и нищо, освен идейките, които кръжаха из малките им главички. Напълно безскрупулни, и то в името на човечността.

Ето това бяха трите групи, които виждах около себе си, и тогава ми хрумна, докато си представях Франц с физиономията на сълзлива искреност, както сълзи гнойта от забрала рана, че трябва да реша в коя от трите се намествам.

Е, със сигурност не беше третата група. Можех да убивам само индивиди, не и цели общества. Имам високо мнение за собствените си способности, но не е чак толкова високо, че да съм готов да унищожа цяло общество по силата на едно мнение, нито да съм готов да хвърля на заколение хиляди хора в случай, че съм сбъркал. Когато някой почне да ми пречи в живота — случвало се е преди, ще се случва и в бъдеще — го приемах лично. Не бях готов да го вменявам във вина на нещо толкова мъгляво като едно „общество“ и да се опитвам да вдигам населението, за да ми го унищожи. Приемах го, каквото е: някой ми се бърка в живота и трябва да се оправя с него с помощта на една чиста, обикновена кама. Не, място в групата на Кели за мен нямаше.

Втората група? Не. Каквото имах, си го бях спечелил сам и нямаше да позволя на никого да ме кара да се чувствам гузен от това, дори той да е Франц, който глупавото ми подсъзнание пробутваше в безплодното си усилие да ме измъчи. Тези, които затъваха в чувство за вина, каквото не заслужават, не заслужаваха нещо по-добро от това, което даваха.

Бил съм от първата група и може би все още бях, но сега идеята не ми хареса. Тъкмо те бяха хората, които мразех от толкова отдавна. Не драгарите въобще, а онези от тях, които господарстват над всички нас, останалите, и размахват богатство, култура и възпитание като тояга, с която ще ни набият. Тъкмо те бяха моите врагове, нищо, че бях прекарал по-голямата част от живота си, без да го съзнавам. Тъкмо те бяха онези, на които исках да покажа, че мога да се появя ей така отникъде и да направя нещо за себе си. И колко изненадани бяха, когато го направих!

И въпреки това не можех, дори и сега, да се смятам за един от тях. Може би бях, но не можех да се насиля да го повярвам. Само веднъж в живота си се бях мразил искрено, и то беше, когато Херт ме пречупи и ме накара да проумея факта, че животът е нещо повече от волята да успееш; че понякога, колкото и упорито да се старае човек, има неща, в което просто не може да успее, защото силите около него са по-силни от самия него. Това беше единственият път, когато съм се мразил. Да се поставя в първата група означаваше да се намразя отново, а не можех да го направя.

И тогава къде ме оставяше всичко това? Навсякъде и никъде. Отвън, гледащ навътре. Неспособен да помага, неспособен да пречи; коментатор на театъра на живота.

Вярвах ли си го? Замислих се, но отговор не дойде. От друга страна, определено въздействах на Кели. На Херт също, между другото. Това може би трябваше да ми стига. Забелязах, че въздухът е станал леден, и осъзнах, че вече съм по-спокоен и би трябвало да си намеря някое по-безопасно местенце.

Тъй като вече бях на Малаковия кръг, се отбих в кантората и казах „здрасти“ на няколкото души, които още работеха. Заварих вътре и Мелестав.

— Още не си се прибирал.

— Да, все по нещо извира и ако не държа нещата организирани, тия тъпаци ще прецакат всичко.

— Херт още ли се опитва да ни спипа?

— Само малко. Голямата новина е, че Империята се е раздвижила в Южна Адриланка.

— Какво?!

— Преди около час е дошла цяла рота стражи и са окупирали района все едно, че е източняшки град.

Зяпнах го.

— Някой пострадал ли е?

— Няколко десетки източняци са убити или ранени.

— А Кели?

— Не, от неговите не е пострадал никой. Нали се преместиха.

— Да. Какъв е поводът?

— Безредици, такива неща. Ти не очакваше ли точно това?

— Не чак толкова бързо или с толкова сила, и с толкова жертви.

— А бе, нали ги знаеш стражите. Не обичат да се разправят с източняци.

— Да. Знаеш ли новия адрес на Кели?

Той кимна и ми го надраска на един лист. Погледнах и разбрах, че мога да намеря мястото. Беше само на няколко карета от старото.

— А, между другото — каза Мелестав, — Пръчките иска да те види. Мислеше за утре, но още се мотае тук в случай, че се отбиеш тази вечер. Да го повикам ли?

— О, да. Прати го при мен.

Влязох в кабинета си и седнах. След няколко минути Пръчките влезе и каза:

— Мога ли да поговоря с теб за минута?

— Разбира се.

— Баджинок го знаеш, нали?

— Да.

— Искаше да му помогна да те прецака. Нали каза, че държиш да знаеш за тези неща.

Кимнах.

— Държа. Добре, имаш бонус.

— Благодаря.

— Кога говори с теб?

— Преди около час.

— Къде?

— В „Пламъка“.

— Кой беше с теб?

— Никой.

— Добре. Пази се.

Пръчките измърмори нещо и се изниза. Примигах. Какво ми ставаше? Нито бях стъписан, нито уплашен. Дотам ли я бях докарал, че да не ми пука? Не, пукаше ми. Дано само нищо не му се случеше. Той също така беше разпознал Квайш, а тези две неща можеха да го превърнат в доста сочна цел.

Всъщност в неустоима цел.

А защо да чакат? Преди час ли каза? Тази работа не беше от най-трудните, а Херт разполагаше с доста хора, за които рязането на гърла си беше част от професията.

Станах.

— Мелестав!

— Да, шефе?

— Пръчките излезе ли?

— Така мисля.

Изругах и затичах през сградата след него. Някакъв тънък гласец в главата ми заповтаря „прецакване“ и се зачудих. Отворих вратата и Лойош излетя пред мен. Излязох на улицата и се огледах.

Ами — и да, и не.

В смисъл, имаше прецакване, но не бях аз прецакваният. Видях Пръчките и видях тъмната фигура, приближаваща го бързо откъм гърба. Изревах:

— Пръчки!

Той се обърна, пристъпи встрани, и в този момент тъмната фигура залитна към него и се олюля. Чу се глухо тупване от тоягата на Пръчките и убиецът се срина на улицата. Чак тогава осъзнах, че съм хвърлил ножа. Отидох при тях.

Пръчките измъкна ножа от типа в краката ни, изтри го в наметалото му и ми го подаде. Накарах го да изчезне.

— Светна ли го?

Той поклати глава.

— Ще се оправи, мисля, ако се събуди преди да му е изтекла кръвта. Да го разкараме ли оттук?

— Не. Остави го така. Ще накарам Мелестав да уведоми Баджинок, че е тук, да дойдат да си почистят.

— Окей. Благодаря.

— Няма за какво. Ама внимавай, ей!

— Добре. — Той поклати глава. — Понякога се чудя защо съм в този бизнес.

— Да бе. И аз.

Върнах се вътре и дадох на Мелестав нужните указания. Не ми се стори изненадан, но пък не го бях изненадвал, откакто поканих в кабинета си Кийра Крадлата.

Седнах отново на бюрото и избих от главата си всякакви мисли за това, което правеше стражата в Южна Адриланка и моята вина за него. Не че ми беше все едно, но точно сега бях във война и ако продължавах да се разсейвам така, щях да направя грешка, а след това нямаше да мога да спася нито Коути, нито Пръчките, нито себе си, нито никого.

Трябваше да спечеля една война.

Преди известно време също се бях забъркал в една война, и то в качеството си на един от основните противници, а не като обикновен участник. Научих колко важни са информацията, нанасянето на първия удар, да държиш противника си извън равновесие и грижливо да пазиш своя район и хората си.

Херт разполагаше с по-голяма организация от мен, но тъй като аз направих тази война пълномащабна, успях да му нанеса няколко добри удара. Освен това бях напълно сигурен, че не би могъл да уязви организацията ми. Разбира се, това водеше до драстична загуба на доход, но засега беше съвсем добре, а не мислех, че ще продължи дълго. Всъщност нито имах намерение, нито очаквах тази война да свърши по обичайния начин, исках само да предизвикам Херт да излезе на открито, за да мога да го убия. Смятах да го постигна, като хвърля района му в такава каша, че да му се наложи да се намеси лично, за да закърпи нещата.

В това, впрочем, се състоеше половината от плана ми. Половината, свързана с Кели, беше по-трудна, но хранех някакви надежди. Проклетите стражи Феникс! Проклетата императрица. Проклетият лорд Хааврен. Но Кели беше нагазил в същата каша. Тоест, какъв избор му оставаше, след като всеки постъпваше така, както се очаква? И той вероятно го разбираше, ако можеше да се съди по реакцията на Коути…

Само помислих за Коути и всичките ми планове и схеми изпопадаха от връхчетата на пръстите ми, където ми бяха танцували. Видях я пред себе си само за миг и изругах наум.

„Ами поговори с нея тогава, шефе“.

„Нали току-що се опитах“.

„Не, ти спореше с нея. Какво би станало, ако й кажеш за целия си план?“

„Няма да го хареса“.

„Но може би няма да ти е толкова ядосана, колкото е сега“.

„Съмнявам се“.

„Шефе, помниш ли, че това, което те ядоса първия път, беше, че не ти каза, че се е забъркала с Кели и онези хора?“

„Мда… Добре“.

Поседях още малко, после слязох до входната врата и пуснах охраната. Поех си дълбоко дъх, прочистих ума си, привлякох от Глобуса, заплетох нишките на силата, усуках ги около себе си и ги дръпнах здраво. Залитнах ужасно и се озовах на входа пред дома ми. Облегнах се на една стена, докато ми мине гаденето.

В мига, в който пристъпих вътре, разбрах, че нещо не е наред. Лойош също го разбра. Останах до вратата, без да я затварям, и пуснах ножа да падне в дясната ми ръка. Огледах грижливо дневната, мъчейки се да разбера какво му е странното. И знаете ли, не го разбрахме. Чак след цели десет минути просто се предадохме и влязохме вътре, предпазливо все пак, с Лойош пред мен.

Не, никой не чакаше да ме убие.

Изобщо никой не ме чакаше. Отидох в спалнята и видях, че дрехите на Коути в килера ги няма. Върнах се в дневната и видях, че липсва, представете си, лантът, което бяхме забелязали двамата с Лойош при първото си влизане. Странно как стават тия работи.

Опитах се да стигна псионично до Коути, но не можах. Или съобщението ми не я интересуваше, или аз не се бях съсредоточил достатъчно, за да стигна до нея. Да, това трябваше да е, реших. Просто в момента не можех да мисля достатъчно ясно за псионични комуникации.

„Крейгар?“

„Да, Влад?“

„Да се е обаждал Ищван?“

„Още не“.

„Добре. Това е всичко“.

Мда. Това трябваше да е проблемът.

Влязох в спалнята и тръшнах вратата, преди Лойош да е влетял. Легнах в леглото — на страната на Коути — и се опитах да докарам няколко сълзи. Не можах. Накрая се успокоих и заспах.

15.

„… махнете петна от точиларско масло…“

Събудих се много рано. Чувствах се уморен и мръсен. Съблякох се, изкъпах се, пак се качих в леглото и поспах още малко.

Чак когато се събудих втория път, малко преди обяд, си спомних, че Коути си е заминала. Позволих си да позяпам тавана около две минути и станах, макар и насила. Докато се бръснех, често спирах да видя дали има някаква външна промяна в лицето, което ми се пулеше отсреща. Нищо не видях.

„Е, шефе?“

„Радвам се, че си тук, приятелю“.

„Знаеш ли поне какво ще правиш?“

„Искаш да кажеш за Коути?“

„Да“.

„Не бих казал. Не знаех, че може да си иде. Или не съм го вярвал. Или не знаех колко силно ще ме нарани това. Все едно, че съм мъртъв отвътре, ако ме разбираш“.

„Мога да го почувствам, шефе. Точно затова те попитах“.

„Вече не знам дали ще мога да се оправя с това, което предстои“.

„Трябва да оправиш първо нещата с Коути“.

„Знам. Може би трябва да се опитам да я намеря“.

„Обаче трябва да внимаваш. Херт…“

„Знам“.

Приготвих се, проверих сечивата си и се телепортирах до Южна Адриланка. Отдъхнах в една малка градина с хубава гледка — много лошо място за Квайш, — след което се запътих към едно заведение да хапна. По пътя си зърнах две групи стражи и ги избегнах. Намерих свободна маса и поръчах клава. Когато келнерът си тръгна, казах:

— Извинете.

— Да, милорд?

— Бихте ли ми я донесли в паница, моля?

Дори не изглеждаше изненадан.

— Да, милорд.

И толкова. Нищо повече. И го направи. През цялото време решението е било толкова лесно! Само да помолиш. Не беше ли мъдро?

„Съмнявам се, шефе“.

„И аз, Лойош. Но така поне денят започва добре. Като стана дума за започване на деня, не можеш ли да намериш Роуца?“

След малко Лойош ми отвърна с тъжен тон: „Не. Блокирала ме е“.

„Не знаех, че го може“.

„Аз също. Но защо ще го прави?“

„Защото Коути се е сетила, че мога да я проследя така. По дяволите. Все едно. Окей, значи отиваме в квартирната на Кели и или я изчакваме, или ги караме да ни кажат къде е. Други идеи?“

„Звучи ми добре, шефе. А като я спипам тая лигава гущерка…“

Останах доволен от клавата, пих я с мед и топла сметана. Гледах да не мисля за нищо важно. Оставих няколко монети повече на масата да им покажа, че съм благодарен за паницата. Лойош ме изпревари през вратата. Каза, че според него всичко било наред, излязох и се запътих към новия щаб на Кели. По пътя избягвах всякакви патрули на фениксите. Наистина се мяркаха навсякъде. Гражданите не изглеждаха никак доволни от присъствието им и чувството май беше взаимно.

Първият извод, до който стигнах след като видях новото място на Кели, беше, че прилича на старото място на Кели. Кафявото на фасадата беше с малко по-различен оттенък и жилището му беше от дясната страна вместо от лявата, и беше малко навътре от уличното платно, и между сградите беше малко по-широко, но явно бяха излети от един и същи калъп.

Влязох. Самото жилище се оказа с истинска врата. Масивна врата, с ключалка. Разгледах я добре, просто от любопитство. Добра ключалка — и много тежка врата. Много пъхтене щеше да трябва, за да се нахълта вътре, и щеше да е почти невъзможно да се направи тихо. Зачудих се дали има прозорци и други врати. Във всеки случай реших, че съм впечатлен. Най-вероятно Коути ги беше посъветвала. Понечих да почукам, но се сетих и след миг колебание затропах с юмрук по вратата.

Отвори ми скъпият ми стар приятел Грегъри. Очите му се опулиха, щом ме видя, но не го оставих да почне да ми дрънка. Просто го избутах встрани и влязох. Знам, че беше невъзпитано, и това и до днес ме притеснява, но просто ще трябва да се науча да живея някак с този срам.

Един бегъл поглед ми показа, че разположението в това жилище е същото като в предишното; бях почти сигурен, че мога да вляза в следващата стая и да се озова в библиотека, от нея — в кабинета на Кели, а най-отзад щеше да е кухнята. Но тази стая беше по-чиста; постелките бяха събрани и струпани до стената. Прозорците, забелязах, бяха заковани с тежки дъски.

Кели седеше в стаята и говореше на Наталия и един текла, когото не познавах. Коути я нямаше. Щом влязох, спряха да говорят и ме зяпнаха. Усмихнах им се и казах:

— Коути да е тук случайно? — Тогава всички погледнаха Кели, освен Наталия, която продължаваше да гледа мен. Тъкмо тя ми отвърна;

— Няма я в момента.

— Ами, ще я почакам тогава — рекох. И ги изгледах. Наталия продължаваше да ме гледа, другите гледаха Кели, който ми се намръщи, леко нацупил устни. След това изведнъж взе, че стана и ми каза:

— Добре. Ела отзад да поговорим.

Обърна се и закрачи към дъното на жилището, явно приемайки, че ще заприпкам послушно след него. Изругах наум, усмихнах се и го направих.

Кабинетът беше точно толкова чист и добре подреден, колкото другия. Седнах срещу бюрото му. Кели скръсти ръце на корема си и ме изгледа с обичайното примижаване.

— Така. Значи реши да привлечеш Империята и да ни принудиш да реагираме.

— Всъщност — казах аз — дойдох само за да се видя с Коути. Къде е тя?

Физиономията му не се промени. Само продължи да ме гледа с присвити очи.

— Значи ти си имаш План — заговори най-сетне, произнасяйки го с главна буква, — а всичко останало на света са разни дребни подробности, които може да имат или да нямат нищо общо с теб. Ние изобщо не те интересуваме; ние сме само удобният инструмент.

Не прозвуча като въпрос и това бе една от причините думите му да ме жегнат — обвиняваше ме в нещо като „какво според теб не ми е наред“. Казах:

— Основният ми интерес всъщност е да спася живота на Коути.

— Не и своя, така ли? — отвърна ми той рязко и очите му се присвиха още малко.

— За това е късно. — Това го стъписа донякъде. Всъщност изглеждаше изненадан. От което изпитах огромно удоволствие. — Тъй че, както казах, бих искал да се видя с Коути. Ще дойде ли?

Не ми отговори. Само продължаваше да ме гледа, отметнал назад глава, с ръце, скръстени на корема. Почнах да побеснявам.

— Виж — казах му, — можеш да играеш каквито си искаш игри, само не ме забърквай в тях. Не знам какво всъщност целиш и не ме интересува изобщо. Но сега или по-късно ще бъдеш скълцан или от Империята, или от джерегите, и ако имам някаква дума в цялата тази работа, то жена ми няма да бъде скълцана с теб. Така че престани да ми важничиш — няма да ме впечатлиш.

Очаквах да се пръсне от яд, но не стана. Очите му дори не примижаха повече. Само продължаваше да ме гледа, все едно че ме претегля.

— Не знаеш какво целим? След всичко, което се случи тези дни, наистина ли не знаеш какво целим?

— Чух ти риториката — отвърнах.

— А слуша ли я?

Изсумтях.

— Ако това, което всеки тук повтаря като папагал, произлиза от теб, значи съм чул каквото имаш да кажеш. Не съм дошъл за това.

— Само това си чул значи. А? Папагалско повтаряне на фрази?

— Да. Но както казах, не съм…

— Вслуша ли се в тези папагалски повтаряни фрази?

— Казах ти, че…

— Никога ли не си разбирал повече от това, което може да се изрази с думи? Много хора откликват само на лозунги — но откликват, защото лозунгите са верни и палват искра в сърцата им и в живота им. Колкото до онези, които не желаят да мислят сами, ние ги учим. — Учели ги? Изведнъж си спомних подслушаното, когато се пенеха на Коути, и се зачудих това ли наричат „учене“. Но Кели продължи: — Говори ли с Пареш? Или с Наталия? Успя ли, поне веднъж, да се вслушаш в това, което казват?

— Виж…

Той се премести напред в стола си, съвсем леко.

— Но всичко това е без значение. Не сме тук, за да се оправдаваме пред теб. Ние сме текла и източняци. В частност, ние сме онази част от тази група, която разбира какво прави.

— О? И какво правите?

— Защитаваме се. По единствения начин, който можем, единствения, който съществува — като се обединяваме и използваме силата, която имаме поради своята роля в обществото. С това можем да се защитим от Империята, да се защитим от джерегите и да се защитим от теб.

Тралала.

— Нима? — казах.

— Да.

— И какво ще ме спре да те убия, да речем, сега?

Не мигна изобщо, което за мен си е чисто перчене, някой дзур би го сметнал за храброст, а един джерег ще го нарече глупост. Каза:

— Добре. Хайде, заповядай.

— Знаеш, че бих могъл.

— Хайде.

Изругах. Не го убих, естествено. Знаех, че Коути никога няма да ми прости, пък и все едно, нищо нямаше да постигна. Кели ми трябваше, за да му бутна организацията на пътя на Херт и стражите, така че да ги поразчистят хубаво. Но първо трябваше да изкарам Коути.

Забелязах, че Кели продължава да ме гледа изкъсо. Казах:

— Значи съществувате само за да защитавате себе си и източняците?

— Да. И текла. А единствената защита е… Но все едно, теб не те интересува. Толкова си зает с гоненето на пари през камари от трупове, че нямаш време да изслушаш никой друг.

— Поетични сме, а? Да си чел случайно Тортури?

— Да. Но предпочитам Уинт. Тортури е умен, но малко плитък.

— Хм. Мда.

— Както и Лартол.

— Мда.

— От една и съща поетична школа са, и от една и съща епоха, исторически. Било е след реконструкцията, в края на деветото царстване на дома Валиста и аристокрацията е изпитвала гняв към…

— Добре, добре. Много си начетен за… каквото си там.

— Революционист.

— Да. Може и валиста да си. Градеж и разруха, всичко омесено в едно. Само дето не ми изглеждаш много добър и в двете.

— Не съм — отвърна ми той. — Ако бях от някой от драгарските домове, щях да съм текла.

Изсумтях.

— Ти го каза; не съм аз.

— Да. Поредното нещо, което не разбираш.

— Несъмнено.

— Но това, което казах, е вярно и за теб…

— Внимавай.

— Както и за всички човешки същества. Теклата са известни като Дома на страхливците. Пареш страхливец ли е?

Облизах устни.

— Не е.

— Не е. Има нещо, за което си струва да се бори. Знаят ги като глупави, и мързеливи също така. Това отговаря ли на личния ти опит?

Понечих да отвърна „да“, но бързо реших, че не, не можех да кажа, че са мързеливи. Дали бяха глупави? Е, джерегите въртяха теклите на пръста си вече от много време, но това означаваше само, че ние сме умни. А освен това те бяха толкова много, че нищо чудно да съм се мешал само с глупавите. Броят на всички текла трудно можеше да се прецени, дори само в границите на Адриланка. Повечето от тях не бяха клиенти на джерег.

— Не — отвърнах. — Не съвсем, предполагам.

— Дом Текла — заговори той — въплъщава в себе си всички черти на всички драгарски домове. Както и домът Джерег, между другото, и то по една и съща причина: тези домове приемат други в редиците си, без да се задават никакви въпроси. Аристокрацията — дзурите, драконите, лиорните, някои други — гледат на това като на слабост. Лиорните не допускат никого; някои от другите изискват да се мине през изпитание. Смятат, че това укрепва дома им, защото подсилва онези неща, на които държат — обикновено сила, бързина и хитрост. Те се смятат за най-големите добродетели от господстващата култура — културата на аристокрацията. Щом е така, то смесването на кръв без тези черти трябва да е слабост. Понеже те смятат, че е слабост, ти също го приемаш за слабост. Но не е. Не е слабост, а е сила. Като държат точно на тези черти, или на каквото там държат, оставят ли извън дома си неща, които могат да възникнат от само себе си? Всички тези черти съществуват в някаква степен у текла, джерег и у някои източняци — наред с други неща, за които дори не си даваме сметка, но които ни правят човешки същества. Помисли малко какво означава да си човек. То е нещо много повече от вида или от дома. — Млъкна и ме изгледа отново.

— Разбирам — казах. — Е, виж как с едното сядане научих нещо и за биология, и за история, и за политиката на текла. И какво е нужно, за да бъдеш революционист. Много благодаря, беше много поучително. Само дето не се интересувам от биология и от история, не вярвам на историята ти и вече знам какво се иска, за да си революционист. Точно в момента искам да знам какво се иска, за да намеря Коути.

— Е, и какво разбра, че се иска, за да бъдеш революционист?

Разбрах, че се опитва да смени темата, но не можах да устоя.

Рекох му:

— Култ към идеи в такава степен, че да станеш съвсем безскрупулен към хората — приятели, врагове, както и неутрални.

— Култ към идеи? Така ли го приемаш?

— Аха.

— И откъде идват според теб тези идеи?

— Не мисля, че е толкова важно.

— От хора идват.

— Най-вече умрели, предполагам.

Той поклати замислено глава, но ми се стори, че очите му светнаха малко.

— Значи никаква етика нямаш?

— Не се заяждай.

— Значи имаш?

— Да.

— Но си готов да я зарежеш за всеки, на когото държиш?

— Казах ти да не се заяждаш. Няма да го повтарям.

— Но какво е професионалната етика, ако не идеи, които са по-важни от хората?

— Професионалната етика ми гарантира, че винаги ще се отнасям с хората така, както заслужават.

— Гарантира ти, че това, което правиш, е правилно, дори ако не е уместно в момента?

— Да.

— Хитро копеле си, нали? — изсумтях.

— Не, но мога да ти кажа, че говориш глупости. Говориш за нашите идеи все едно, че са паднали от небето. Не са. Породили са се от нуждите ни, от мислите ни и от борбата ни. Идеите не са измислени ей така, в един ден, и после хората се събират и решават да ги приложат. Идеите са толкова продукт на своето време, колкото дадена магия е резултат от определено управление на атира. Идеите винаги изразяват нещо реално, дори когато са погрешни. Хора са загивали за идеи — понякога погрешни идеи — още преди началото на историята. Щеше ли да стане това, ако тези идеи не са се основавали на, и не са били продукт на техния живот и на света около тях?

— Колкото до нас, не сме хитри — продължи той. — Силата ни е в това да се възприемаме като част от историята, част от обществото, а не само като индивиди, които случайно имат един и същи проблем. Това означава, че поне можем да търсим верните отговори, дори да не сме непрекъснато съвсем прави. Това определено ни поставя една стъпка пред индивидите. Много добре е, ако можеш да съобразиш, че имаш проблем, и да се опиташ да го решиш, но за източняците и за текла в този свят тези проблеми не могат да се решат от един индивид.

Предполагам, че когато човек свикне да държи речи, му е трудно да спре. Когато млъкна за малко, му казах:

— Аз съм индивид. Реших си проблемите. Махнах се оттук и направих нещо за себе си.

— Колко трупа трябваше да изкатериш, за да го постигнеш?

— Четиридесет и три.

— Е?

— Какво „е“?

— Какво ще кажеш за себе си?

Погледнах го. Пак беше присвил очи. Някои от нещата, които ми говореше, бяха неприятно близо до онова, което мислех понякога за себе си; но все пак не градях сложни политически позиции около колебанията си, нито подбуждах към въстание, все едно че знам повече от всички други на света как трябва да бъде уредено всичко.

— Щом съм толкова нищожен, защо си губиш времето да ми говориш?

— Защото държим на Коути. Тя все още е нова, но може да стане чудесен революционист. Има си неприятности с теб, а това пречи на работата й. Искам нещата да се оправят.

Едва се удържах.

— Става — рекох. — Е, добре, дори ще те оставя да ме подведеш да ти помогна да подведеш Коути да ти помогне да подведеш цялото население на Южна Адриланка. Така стават работите, нали? Добре, ще ти съдействам. Само ми кажи къде е.

— Не, не става така. С теб няма да сключвам сделки. Ти доведе стражата на феникс, за да се подведем към авантюра, която би ни унищожила. Каквито и основания да си имал за това, не се получи. Вече няма да се забъркаме в никаква авантюра. Вчера имахме голям митинг, на който призовахме всички да се успокоят и да не позволят на стражата да предизвика инцидент. Готови сме отново да се защитим срещу всякакви атаки, но няма да позволим да бъдем застрашени от…

— О, я стига. Бездруго сте обречени. Наистина ли смяташ, че можете да се противопоставите на Херт? Той има повече наети убийци, отколкото вийра има косми на… главата. Ако не го бях принудил да се задейства, щеше да ви унищожи веднага щом разбере, че няма да превиете гръб.

— Дали има повече наети убийци, отколкото са източняците и текла в Адриланка?

— Хе. Не съм чувал за никакви професионалисти в текла, а от източняците май съм единственият.

— Професионални убийци? Не. Но професионални революционисти — да. Онзи джерег уби Франц и вдигнахме половината Южна Адриланка. Уби Шерил, и мобилизирахме другата половина. Ти ни доведе стражата, мислейки сигурно, че действаш по някакъв грандиозен план, който да реши всичките ти проблеми, но всъщност това, което направи, е точно каквото Империята очакваше от теб — даде им повод да влязат. Е, добре, ето че са тук, а не могат да направят нищо. В мига, в който направят една грешна стъпка, ще вземем целия град.

— Щом сте я докарали чак дотам, защо не го направите?

— Все още не го искаме. Моментът не е подходящ за нас. О, бихме могли да държим града известно време, но останалата част от страната не е готова, а не можем да устоим срещу останалата част от страната. Но ще го направим, ако се наложи, защото ще послужи за пример и така ще израстем. Империята не може да ни съкруши, защото останалата част от страната ще се надигне. Приемат ни като свои представители.

— Значи само ще ви дадат това, което искате?

Той поклати глава.

— Не могат да проведат пълно разследване, защото това ще разкрие колко са обвързани джерег с Империята, а самите джереги ще трябва да се отбраняват, и ще настъпи пълен хаос. Те знаят какво можем да направим, но не знаят какво ще направим, така че могат само да си вкарат войската, да се надяват, че ще допуснем грешка, ще изгубим доверието на гражданите и ще ни съкрушат — движението ни, както и гражданите.

Зяпнах го.

— Наистина ли го вярваш всичко това? Все пак не ми каза какво ще попречи на Херт да вземе шест-седем убийци и просто да ви помете.

— Ти самият не се ли опита да изиграеш Херт срещу Империята?

— Да.

— Е, нямаше нужда. Ние почти завзехме града, когато джерегът уби един от хората ни, и джерегите знаят много добре, че ако се повтори, Империята ще трябва да тръгне срещу тях. Как ще подейства това на нашия приятел Херт?

— Трудно е да се каже. Става безразсъден.

Кели отново поклати глава и се отпусна в стола си. За кого ли ми напомняше? За Алийра може би, с тази наперена поза. Може би за Мороулан с неговата увереност, че да, разбира се, че може да унищожи всеки, който му излезе на пътя, защото просто така стоят нещата. Не знам. Нямаше съмнение, че човекът е умен, но… тогава не знаех, а и досега не зная.

Тъкмо се опитвах да реша кой да е следващият ми рипост, когато Кели извърна глава, а Лойош се обърна рязко.

— Здравей, Коути — каза Кели.

Не се обърнах. Лойош засъска и чух как Роуца му изсъска в отговор. Лойош излетя навън и чух плясък на криле и още съскане.

— Здравей, Влад — каза Коути. — Тия двамата да ти напомнят нещо?

Чак тогава се обърнах и видях, че има кръгове под очите. Изглеждаше измъчена и уморена. Дощя ми се да я прегърна и да й кажа, че всичко е наред, но не посмях. Кели стана и си излезе. Предполагам, че е очаквал да съм му благодарен.

След като излезе, казах:

— Коути, искам да се измъкнеш от това. Тази групичка ще я прекършат и искам да те заведа някъде, където ще си в безопасност.

— Да. Разбрах го снощи, след като си заминах.

Гласът й беше кротък и не улових в него рязкост или омраза. Казах:

— Това променя ли нещо?

— Не съм сигурна. Искаш да избирам между вярата си и любовта си.

Преглътнах.

— Да, предполагам, че правя точно това.

— Сигурен ли си, че трябва?

— Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

— А за теб?

— Това е друг въпрос. Няма нищо общо с това.

— Единствената причина да направиш всичко това…

— Е да спася живота ти, по дяволите!

— Престани, Влад. Моля те.

— Извинявай.

— Направи го, защото си толкова задръстен с мисълта колко силен бил Херт, че не можеш да разбереш колко слаб е той в сравнение с въоръжената мощ на масите.

Понечих да й кажа да престане с тия глупости за „въоръжената мощ на масите“, но си замълчах. Помислих малко. Е, да, ако масите бяха въоръжени и имаха водачи, на които вярват и всичко останало, да, можеха да са силни.

— А ако грешите?

Тя млъкна и се замисли, което ме изненада. После отвърна:

— Помниш ли онзи ден пред стария ни щаб, когато се появиха стражите? Херт си стоя кротко, докато Господарката на дракони му режеше лицето. Херт я мразеше и искаше да я убие, но си стоя така и го изтърпя. Кой беше по-силният?

— Добре де. Господарката на дракони. И какво?

— Господарката на дракони си стоеше кротко, с бойците си и всичко, докато Кели излагаше исканията ни. Можеш ли наистина да допуснеш, че Кели е по-силен от един воин дракон?

— Не.

— Аз също. Силата му беше във въоръжената мощ на масите. Ти го видя. Смяташ ли, че ти, сам по себе си, си по-силен от това?

— Не знам.

— Признаваш ли, че може и да грешиш?

Въздъхнах.

— Да.

— Тогава защо не престанеш да се опитваш да ме пазиш? Обидно е, в добавка към всичко останало.

Отвърнах:

— Не мога, Коути. Нима не го разбираш? Просто не мога. Нямаш право да хвърляш така живота си на вятъра. Никой няма такова право.

— Сигурен ли си, че хвърлям живота си на вятъра?

Затворих очи и усетих, че сълзите, които се мъчех да пролея предната нощ, избиха. Спрях ги.

— Ще ме оставиш да го обмисля, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли у дома?

— Нека изчакаме, докато това свърши, и тогава ще видим докъде сме.

— Да свърши? Кога ще свърши?

— Когато Империята изтегли войските си.

— О!

Лойош се върна и кацна на рамото ми. Казах му: „Разбрахте ли се, Лойош?“

„Общо взето, шефе. Няколко дни няма да мога да летя много добре. Яката ме клъвна в дясното крило“.

„Разбирам“.

„Не е нищо сериозно“.

„Аха“.

Станах и минах покрай Коути, без да я докосна. Кели беше в другата стая, потънал в разговор с Грегъри и още няколко души. Никой не вдигна глава да ме погледне, докато излизах. Пристъпих предпазливо навън, но не видях подозрителни. Телепортирах се вкъщи — реших, че точно сега Крейгар ще се справи с нещата в кантората много по-добре от мен.

Стълбището до жилището ми се стори дълго и стръмно, а краката ми сякаш бяха станали оловни. След като се прибрах, рухнах отново на дивана и зяпах известно време в празното. Помислих да почистя, но всъщност нямаше нужда, а и нямах сили.

Лойош ме попита дали искам да видим някое представление, но не исках.

Няколко часа си точих рапирата, защото най-вероятно скоро щеше да ми потрябва. После отново позяпах в празното, но от небето не паднаха никакви идеи и не накацаха по мен.

След малко станах и взех една книга със стихове от Уинт.

Отворих я напосоки и попаднах на една поема, наречена „Погаснал“.

„… За нищо ли кървях за теб,

отрекъл всемогъщи сили?

Кръвта бе моя; твоя битката,

за да погасна сред цветя от пламък…“

Прочетох я докрая и се замислих. Може би грешах. Точно тогава Уинт изобщо не ми се стори мътен.

16.

„… & закърпете срязано от лява страна.“

Събудих се в стола, с книгата в скута. Бях схванат и уморен, което е нормално след спане в стол. Протегнах се да отпусна мускулите, след това се окъпах. Беше много рано. Сложих малко дърва в печката и ги запалих с магия, после си сварих няколко яйца и притоплих билковия хляб, който Коути беше опекла преди да си замине. Беше много хубав с чесново масло. Клавата също помогна, както и миенето на съдовете и почистването. Когато привърших, се чувствах почти готов да започна деня.

Написах няколко писма с указания до различни хора в случай, че ме сполети нещо фатално. Бяха изрични. Седнах и се замислих. Мразя, ама ви го казвам много сериозно, мразя да променям един план в последния момент, но друг начин не виждах. Коути нямаше да е в безопасност. Нещо повече, имаше вероятност Кели да се окаже прав. Не, просто нямаше начин да подредя нещата така, че всичките ми врагове да се унищожат взаимно. Трябваше да направя нещо друго. Премислих всички събития от последните няколко дни и възможностите си да се справя със ситуацията, която сам бях предизвикал, и в един момент се спрях на идеята да въвлека и дядо си.

Да, това можеше да свърши работа, стига да се появеше едва след като боевете приключат. Добавих към идеята няколко довършващи щриха.

Съсредоточих се върху Крейгар и скоро той каза: „Кой е?“

„Аз съм“.

„Какво има?“

„Можеш ли да се свържеш с Ищван?“

„Да“.

„Дай му новия адрес на Кели в Южна Адриланка и му кажи да чака там, скрит, днес следобед“.

„Ясно. Нещо друго?“

„Да“.

Дадох му останалите си указания.

„Наистина ли мислиш, че ще се хване, Влад?“

„Не знам. Но в момента това е най-добрият ни удар“.

„Окей“.

После извадих рапирата и направих няколко упражнения, за да отпусна китката. Гъвкава, но здрава, както винаги казваше дядо ми.

Много грижливо проверих всичките си оръжия, след което вкарах мислите си в ред и се телепортирах. Освен ако много не грешах, щеше да е днес.

Вятърът, който метеше по улиците на Южна Адриланка, беше отвратителен. Не беше непоносимо студен, но щипеше заради прахта, която вдигаше. Играеше бясно с полите на наметалото ми, когато се облегнах на една стена близо до щаба на Кели. Преместих се на едно по-защитено от вятъра място, което също така предлагаше по-добро укритие, макар и не толкова добра видимост. Наблюдавах стражите — обикаляха на групи по четирима. Стараеха се уж да наложат ред, макар да нямаше никакво безредие, и някои от тях, най-вече дракони, бяха или отегчени, или мърмореха недоволно. На текла, изглежда, им харесваше — можеха да се размотават по улиците и да се правят на важни. Точно те бяха единствените, които непрекъснато стискаха дръжките на оръжията си.

Интересното беше колко лесно човек можеше да различи политическите ориентации на минувачите. Нямаше черни превръзки на главите, но не бяха и нужни. Някои се озъртаха предпазливо по улиците или бързаха към целта си, сякаш се бояха, че ще ги видят навън. Други като че ли се наслаждаваха на напрежението, витаещо във въздуха, крачеха с вдигнати глави и се оглеждаха, сякаш нещо можеше наистина да се случи всеки момент и не искаха да го пропуснат.

Рано следобеда Ищван вече трябваше да се е появил някъде наблизо, въпреки че не го виждах. Предполагах, че Квайш също ще е тук. Квайш знаеше, че аз знам, че е тук, но се надявах да не знае, че Ищван е тук.

Свързах се отново с Крейгар.

„Нещо по-интересно да става?“

„Не. Ищван е там“.

„Добре. И аз. Е, пращай съобщението“.

„Сигурен ли си?“

„Да. Сега или никога. Боя се, че втори път няма да ми издържат нервите“.

„Ясно. А магьосничката?“

„Да. Прати я до аптеката срещу жилището на Кели. И й кажи да чака. Познава ли ме по външност?“

„Съмнявам се. Но не си труден за описание. Ще се погрижа да те познае“.

„Окей. Действай“.

„Добре, Влад“.

И се започна.

Съобщението, което Херт щеше да получи, беше съвсем просто. Гласеше: „Готов съм на компромис, ако уредите изтеглянето на стражата. Заради тях не мога да напусна жилището си. Можете да дойдете в удобен за вас момент. Кели“.

Силата на съобщението беше в слабостта му — изглеждаше прекалено обяснимо, за да е фалшификат, какъвто всъщност беше. Но Кели и Херт не можеха да се познават достатъчно добре, за да си комуникират псионично, така че писмените съобщения си бяха в реда на нещата. Херт не можеше да има високо мнение за Кели, което също беше важно. За да подейства това, Херт трябваше да вярва, че Кели се бои от стражата на феникс, и освен това Херт трябваше да мисли, че Кели е в неведение каква заплаха са стражите за един джерег. Аз самият знаех, че всъщност Кели е съвсем наясно с това, но можеше да се допусне, че Херт не го знае.

Така че въпросите бяха: дали Херт щеше да се появи лично? Колко охрана щеше да вземе със себе си? И какви други предпазни мерки щеше да вземе?

Магьосничката пристигна преди да се е случило нещо друго. Не я познавах. Беше висока джерег, с черна коса на гъсти къдрици. Устата й беше присвита и й личаха някои наследствени черти на атира. Носеше сивото на джерег. Влезе в аптеката. Много предпазливо я последвах. Видя ме, щом влязох, и каза:

— Лорд Талтош?

Кимнах. Тя посочи към сградата на Кели.

— Искате преграда срещу телепортиране навън. Това ли е всичко?

— Да.

— Кога?

Извадих една монета, опипах я с пръсти и й я връчих.

— Когато това се стопли.

— Добре.

Напуснах дюкяна още по-предпазливо. Не исках да ме нападнат точно сега. Върнах се на старата си позиция и зачаках. След няколко минути се появи драгар в цветовете на дома Джерег.

Казах: „Е, Лойош. Потегляй“.

„Сигурен ли си?“

„Да“.

„Добре, шефе. Късмет“.

И отлетя. С което времето вече беше ограничено. Кървавата част на деня щеше да настъпи след, предполагах, около трийсет минути. Извадих кама и я задържах ниско, скрих се по-дълбоко в сенките на старата къща. После прибрах камата и опипах дръжката на рапирата, но не я извадих. Пипнах Маготрепач, но го оставих увит около китката ми. Стиснах ръце в юмруци и ги отпуснах.

Какво ставаше в момента в жилището на Кели — можех само да предполагам. Но не хранех никакво съмнение, че появилият се преди малко джерег е пратеник на Херт. Щеше да влезе и да каже: „Херт идва“. Нито Кели, нито пратеникът щяха да знаят защо, така че…

Наталия и Пареш излязоха от сградата и тръгнаха в противоположни посоки.

Кели щеше да потърси помощ. От кого? От „масите“, разбира се. Предишният ми план го изискваше и след това щях да уведомя стражата на феникс за това, и да предизвикам взаимно унищожение. Сега обаче нямаше да го направя, защото Коути все още беше в играта.

Появиха се четирима джереги. Мутри. Двама влязоха вътре да огледат мястото, докато другите проучат района, търсейки хора като мен. Останах скрит. Ако Ищван беше тук, той също се беше скрил добре. Както и Квайш. Почнах да разбирам колко лесно е да се скриеш на една градска улица и колко е трудно да намериш някой, който се крие.

Около седем минути по-късно се появи Херт, придружен от Баджинок и още трима гардове. Влязоха в жилището. Съсредоточих се за миг и направих една много простичка магия. Една монета се затопли. Една телепортна преграда се появи около жилището на Кели.

Някъде по същото време на улицата започнаха да се събират източняци и текла. Един от биячите навън влезе, вероятно за да докладва за този развой на нещата. Излезе отново. В другия край на улицата започнаха да се трупат стражи феникс. За изненадващо къс срок — не повече от пет минути може би — предишната сцена се повтори: около двеста въоръжени източняци от едната страна, около осемдесет стражи феникс от другата. Това за тебе, Кели. Моментална конфронтация, благодарение на любезното съдействие на баронет Талтош.

Неприятното беше, че вече не исках конфронтация. Онзи план предвиждаше Коути да е извън играта, за да мога аз да убия Херт, докато Ищван убива Квайш, а стражите убиват Кели и бандата му. Но не аз бях пратил съобщение до стражите феникс за това събитие; бяха го разбрали сами. Все едно, да вървят по дяволите.

Е, на този етап нямаше път за изтегляне. Херт щеше вече да е вътре, щеше да е разбрал, че съобщението не е дошло от Кели, и щеше да е разбрал, че около сградата има телепортна преграда. Щеше да реши, че дебна някъде отвън и чакам да го убия. Какво щеше да предприеме? Ами, можеше просто да се опита да излезе навън, надявайки се, че няма да се опитам да го убия при толкова стражи феникс наоколо. Или можеше да повика още охрана, да го обкръжат плътно и да излязат, и да се отдалечат достатъчно, за да може да се телепортира. В момента сигурно беше много ядосан.

Лейтенантката от предишния път не се виждаше. За сметка на това стражите на феникс се командваха от някакъв стар драгар, носещ синьото и бялото на дома Тиаса, под златния плащ на феникс. Имаше характерната, стегната и в същото време отпусната стойка на войник ветеран. Ако беше източняк, сигурно щеше да си е пуснал дълги мустаци, които да подръпва. Но не беше, затова от време на време се почесваше по носа. Иначе почти не се движеше. Забелязах, че мечът му е много дълъг, но лек, и реших, че не държа да се бия с него. След това ми хрумна, че е стар тиаса на команден пост в стражата феникс, и осъзнах, че е много възможно да е самият лорд Хааврен, бригадният генерал. Бях впечатлен.

Продължаваха да се събират източняци и стражи, а ето, че и Кели пристъпи навън и огледа, придружен от Наталия и още двама. Скоро се прибраха. От наблюдението на Кели не можах да разбера нищо. Малко по-късно излязоха Грегъри и Пареш и започнаха да говорят тихо на източняците. Реших, че им казват да запазят спокойствие.

Сключих пръсти. Затворих очи и се съсредоточих върху сградата отсреща. Спомних си коридора. Видях счупения порцелан на пода до десния ми крак, но го пренебрегнах: можеше да са го помели. Призовах в ума си една картина с червеникаво петно, което сигурно беше от алкохол, на пода и на отсрещната стена. После си спомних стълбището по средата на коридора, водещо вероятно до мазе, със завеса отгоре. Таванът беше с олющена боя и гнила дървения. От него висеше оръфано въже, сигурно държало някога светилник. Спомних си дебелината на въжето и как висеше оръфаният му край, и формата на нишките. Спомних си дебелия пласт прах зад завесата. И самата завеса, с изтъканите по нея спирали от тъмнокафяво и мръсносиньо, всичко това на избелял с времето зеленикав фон. Миризмата в коридора, душна и прашна, и толкова гъста, че почти я усещах с език; дори усетих вкуса на прахта в устата си.

Реших, че съм го получил. Задържах го там, закрепих го и изтеглих по връзката си към Глобуса, и силата потече през мен към формите, които бях създал, нишките се оформиха, завъртяха се и се заплетоха, докато повторят напълно картината, миризмата и вкуса, които държах в ума си.

Притеглих ги, плътно затворил очи, и разбрах, че съм попаднал някъде, защото червата ми се раздвижиха и ми прилоша. Усуках ги за последно, отворих очи — и да, бях там. Не изглеждаше и не миришеше точно както го помнех, но беше почти същото. Във всеки случай ме скриваше много добре.

Допусках, че в коридора ще има охрана, затова се постарах да запазя тишина. Случвало ли ви се е някога да чувствате, че сте готов всеки момент да повърнете и в същото време да трябва да пазите тишина? Но да не се занимаваме с това. Все едно, справих се. След малко рискувах да надникна през завесата. Видях, че един бодигард стои в коридора. Беше толкова нащрек, колкото можеше да е, когато не се случва нищо, което значи, че изобщо не беше нащрек. Дръпнах се бързо, без да ме види. Погледнах в другата посока, към задната врата, но не видях никого. Зад вратата сигурно имаше още един-двама, или при задния вход на самото жилище, но засега можех да ги пренебрегна.

Вслушах се внимателно и успях да различа гласа на Херт. Говореше безапелационно. Значи беше вътре. И беше добре защитен, разбира се. Изборът ми беше доста ограничен. Можех да се опитам да отстраня защитата му един по един. Тоест да измисля начин да кротна този, без да вдигам в тревога другите вътре, да скрия тялото и да изчакам някой да излезе да провери, след което да повторя упражнението. Изглеждаше привлекателно донякъде, но сериозно се съмнявах, че ще мога по този начин да премахна толкова много, без да вдигна шум. Пък и Херт можеше всеки момент да реши да изхвърчи навън, ако преценеше, че това е най-големият му шанс.

От друга страна, оставаше ми само още една възможност и тя беше глупава. Искам да кажа, наистина глупава. Единственият път, когато правиш нещо глупаво, е когато толкова си побеснял, че не можеш да мислиш ясно, очакваш, че все едно ще загинеш, преживял си много недели безсилие, натрупало се до точката, отвъд която искаш да се пръснеш, и решаваш, че може би ще отведеш няколко от тях със себе си, и общо взето вече просто не ти пука.

Реших, че моментът е идеален.

Проверих всичките си оръжия, след което извадих два тънки и изключително остри ножа за хвърляне. Задържах ръцете си на хълбоците, така че ножовете, макар и да не бяха скрити, да не се набиват на очи. Излязох в коридора.

Забеляза ме веднага и ме зяпна. Крачех право към него и доколкото си спомням, с усмивка на устните. Да, всъщност съм сигурен. Може би точно това го спря, но само ме гледаше. Пулсът ми вече се учестяваше. Продължавах да вървя към него — изчаквах или докато го приближа достатъчно, или докато той се задвижи. Сега, като си мисля за онези десет стъпки по коридора, предполагам, че щях да бъда посечен, ако се бях опитал да му налетя, но с това, че просто вървях към него, усмихнат, изглежда, го лиших от трезва преценка. Гледаше ме като хипнотизиран, замръзнал, докато не застанах точно пред него.

Тогава го заковах, с единия нож в корема, което е една от най-обездвижващите нефатални рани. Той рухна на пода в краката ми.

Извадих нож от ботуша си: такъв, който може да се хвърля, а също така и да режеш или мушкаш с него. Влязох в стаята.

Двама гардове тъкмо поглеждаха към вратата и посягаха към оръжията. Пратеникът седеше на един диван, затворил очи и с отегчена физиономия. Баджинок стоеше до Херт, който говореше на Кели. Можех да видя лицето на Кели, но не и на Херт. Кели не беше доволен. Коути стоеше до Кели и ме забеляза веднага. Пареш и Грегъри бяха в стаята, с още трима източняци и един текла, които не познавах.

До Херт също имаше един гард, който беше зяпнал в мен — очите му се разширяваха. Държеше нож. И беше готов да го хвърли по мен. И падна, с моя нож високо в дясната страна на гърдите.

Докато падаше, успя да метне оръжието, но то се плъзна встрани и само ме забърса по кръста. След като го избегнах, се обърнах, за да убия Херт, но Баджинок беше застанал пред него. Изругах наум и се извъртях към другия край на стаята, за да се оправя със следващата група противници.

Другите двама гардове извадиха оръжия, но се оказах по-бърз от тях. Пратих и на двамата по една стреличка, намазана с отрова, която щеше да стегне мускулите им, и добавих в телата им по още две неща, за всеки случай. Двамата се смъкнаха на пода, станаха и пак се смъкнаха.

Междувременно рапирата ми беше излязла от ножницата, а в лявата си ръка стисках кама. Баджинок беше извадил отнякъде лепип, което беше гадно, защото можеше да счупи острието на рапирата ми, ако го удари. Херт ме гледаше над рамото му. Още не беше извадил оръжие. Не знам, може би не е имал. Избегнах един удар от Баджинок и му отвърнах с рипост — посякох го чисто в гърдите. Направи един спазъм и падна. Погледнах към онзи, дето играеше пратеник. Държеше кама и тъкмо ставаше. Пусна камата и седна отново, с ръце много далече от тялото.

Откакто бях пристъпил в стаята, бяха изтекли не повече от десет секунди. Сега трима гардове лежаха на пода в различна степен на дискомфорт и безсилие (да не говорим за онзи в коридора), Баджинок най-вероятно издъхваше, а оцелелият джерег от страната на Херт беше заявил, че е извън играта.

Не можех да повярвам, че се е получило.

Нито пък Херт, който каза:

— Какво си ти, все пак?

Прибрах рапирата и извадих камата от колана. Не му отговорих, защото нямам навик да говоря с жертвите си — това поставя отношенията на съвсем погрешна основа. Чух нещо зад гърба си и видях, че очите на Коути се разшириха. Хвърлих се към стената, превъртях се и се надигнах на колене.

Някакво тяло — което не бях включил в сметката — лежеше на пода. Коути бе извадила кама и я държеше до хълбока си. Херт все още не беше помръднал. Проверих трупа, за да се убедя, че не е нещо повече от труп. Не беше. От гърба му стърчеше нещо като железен шип. Благодаря ти, Ищван, където и да си.

Изправих се отново и се обърнах към пратеника.

— Излез — казах му. — Ако пазачите тръгнат да влизат, моите хора отвън ще те убият. — Можеше като нищо да се зачуди защо, след като имам хора отвън, не са убили пазачите. Но не каза нищо; просто излезе.

Направих една стъпка към Херт и вдигнах камата. В този момент изобщо не ме интересуваше кой ме гледа и дали ще ме предадат на Империята. Исках само всичко това да свърши.

— Чакай — каза Кели.

Спрях се, предполагам най-вече поради пълно удивление.

— Какво?

— Не го убивай.

— Ти луд ли си? — Направих още една крачка. Херт ме гледаше абсолютно безизразно.

— Говоря сериозно — каза Кели.

— Радвам се.

— Не го убивай.

Спрях се и отстъпих крачка назад.

— Добре. Защо?

— Той е наш враг. Воюваме с него от години. Не искаме ти да влизаш и да ни решаваш проблема, и не искаме имперско, нито дори джерегско разследване за смъртта му.

— Знаеш ли, може да ти е трудно да го повярваш, но не давам и един писък на текла какво искате вие — казах. — Ако не го убия сега, съм мъртъв. Мислех, че бездруго съм мъртъв, но работите, изглежда, се решиха така, че може и да поживея. Няма да…

— Смятам, че можеш да уредиш той да престане да те гони, без да се самоубиваш.

Примигнах, после попитах:

— Добре де, как?

— Не знам — каза Кели. — Но погледни ситуацията. Ти му разнебити организацията почти до основи. Ще са му нужни всички ресурси само за да я възстанови. Той е в слаба позиция. Можеш да уредиш нещо.

Погледнах Херт. Лицето му беше все така безизразно. Казах:

— В най-добрия случай това означава, че просто ще изчака.

— Може би — отвърна Кели.

Обърнах се отново към него.

— Откъде знаеш толкова много как действаме ние и в каква ситуация е той?

— Работата ни е да знаем всичко, което засяга нас и тези, които представляваме. С него воюваме от години, по един или друг начин. Длъжни сме да го познаваме и да знаем как действа.

— Добре. Сигурно. Но все пак не ми каза защо трябва да го оставям жив.

Кели ме изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, ти си едно живо противоречие. Роден си в Южна Адриланка, източняк си, но ето, че цял живот правиш всичко възможно, за да го отречеш, да усвоиш нравите на драгарите, почти да се превърнеш в драгар, нещо повече, в аристократ…

— Това са глупости…

— Понякога подражаваш дори на речевите шаблони на аристокрацията. Мъчиш се да станеш… не богат, а властен, защото точно това цени аристокрацията над всичко останало. И все пак в същото време носиш мустаци, за да наблегнеш на източняшкия си произход, и се солидаризираш с източняците дотолкова, че както са ми разправяли, никога не си прилагал занаята си върху свой събрат, и всъщност си отказал предложението да убиеш Франц.

— И това какво…

— Сега трябва да избираш. Не искам от теб да се откажеш от професията си, колкото и отвратителна да е тя. Всъщност не искам от теб нищо. Казвам ти, че в интерес на нашите хора е да не убиваш това лице. Прави каквото искаш. — И ми обърна гръб.

Прехапах устна, удивен отначало, че изобщо мисля за това. Поклатих глава. Сетих се за Франц, който беше искрено доволен от това, че използват името му за пропаганда, след като е умрял, и за Шерил, която сигурно изпитваше същото, и си помислих за всичко, което Кели ми беше наговорил последните няколко пъти, когато си приказвахме, и за Наталия, и си спомних разговора с Пареш, сякаш преди толкова време, и как ме погледна накрая. Сега го разбрах.

Повечето хора никога не са имали възможност да избират на чия страна да застанат, но аз я имах. Точно това ми говореше Пареш, и Шерил, и Наталия. Франц бе помислил, че вече съм избрал. Двамата с Коути бяхме стигнали до точка, при която можехме да изберем страните си. Коути беше избрала, сега трябваше да го направя и аз. Зачудих се дали мога да избера да остана по средата.

Изведнъж престана да има значение, че стоя сред тълпа непознати. Обърнах се към Коути и казах:

— Би трябвало да се присъединя към теб. Знам. Но не мога. Или не искам. Предполагам, че до това се свежда.

Тя не каза нищо. Нито някой друг. И в ужасната тишина на тази гадна малка стаичка просто продължих да говоря:

— Каквото и да е това, в което съм се превърнал, то не може да погледне извън себе си. Да, бих искал да извърша някакво велико добро за човечеството, ако така го наричате. Но не мога и двамата сме затънали в това. Мога да рева и да вия колкото си искам, но това няма да промени мен, теб или каквото и да било.

Все още всички мълчаха. Обърнах се към Кели.

— Сигурно никога няма да разбереш колко много те мразя. Уважавам те и уважавам това, което правиш, но ти ме унизи в собствените ми очи и в тези на Коути. За това не мога да ти простя.

И тогава, само за миг макар, видях, че и в него има нещо човешко.

— Аз ли съм го направил? Ние правим това, което сме длъжни. Всяко решение, което взимаме, се основава на това, което е нужно. Наистина ли аз съм ти причинил това?

Свих рамене и се обърнах към Херт. Като съм го почнал, поне да го довърша.

— Тебе пък те мразя най-много. Много повече, отколкото мразя него. Искам да кажа, това е извън бизнеса. Искам да те убия, Херт. И бих го направил много бавно — да те изтезавам, както ти мен. Това искам.

Все още ме гледаше съвсем безизразно с проклетите си очи. Исках да го видя да се присвие поне, но нямаше да го направи.

Може би щеше да е по-добре за него, ако го направеше. А може би не. Но докато го гледах, за малко отново да побеснея. Държах стилет, любимото ми оръжие за обикновено убийство. Жадувах да го накарам да го усети, а този негов безизразен поглед ми дойде много. Просто не можах да го понеса. Стиснах го за гърлото, тласнах го към стената, вдигнах острието срещу лявото му око. Казах му някои неща, които вече не помня, но не бяха нещо повече от ругатни. После казах:

— Те искат да те оставя жив. Добре, копеле такова, можеш да живееш. Засега. Но те наблюдавам, ясно ли е? Пращаш някой подир мен и си труп. Схвана ли?

— Няма да пратя никой подир теб — най-после отвори уста той.

Поклатих глава. Не му вярвах, но прецених, че поне съм спечелил малко време. Казах на Коути:

— Прибирам се у дома. Идваш ли с мен?

Тя ме погледна, със сбърчено чело и с жал в очите. Обърнах й гръб.

Щом Херт тръгна към вратата, чух зад себе си дрънчене на стомана и в стаята влетя тежък меч. След него влетя и един джерег, заднешком. От гърлото му стърчеше рапира, а към рапирата беше прикрепено деденцето ми. Амбрус беше на рамото му. Лойош долетя в стаята.

— Ноиш-па!

— Да, Владимир? Искал си да ме видиш?

— Може да се каже. — Нещо ми кипеше отвътре. Реших, че трябва да изляза, преди да е избухнало.

— Здравей, Талтош — каза Кели. На дядо ми.

Двамата си кимнаха.

— Изчакай тук — казах през рамо.

Излязох в коридора. Гардът, когото бях ранил, още охкаше и се държеше за корема, въпреки че беше извадил ножа. До него имаше още един, който се държеше за десния крак. Забелязах рани по двата му крака, по ръцете и на рамото. Раните бяха малки, но може би дълбоки. Бях доволен, че дядо ми все е още толкова добър, колкото го помнех. Минах предпазливо покрай тях и излязох на улицата. Вече се беше оформила плътна редица въоръжени източняци и също така плътна редица от стражата на феникс. Гардове джерег обаче не се мяркаха.

Минах през стражите, докато стигна до командира им.

— Лорд Хааврен?

Погледна ме и лицето му замръзна. Но ми кимна.

— Неприятности няма да има — казах. — Беше грешка. Сега източняците ще си тръгнат. Исках само да ви го кажа.

Изгледа ме за миг и се обърна, все едно че бях някаква мърша. Обърнах се и отидох в аптеката. Намерих магьосничката и рекох:

— Така, можеш да я вдигнеш. И ако искаш да припечелиш още малко, Херт скоро ще излезе на улицата. Мисля, че ще ти е много признателен, ако го телепортираш до вкъщи.

— Благодаря. За мен беше удоволствие.

Кимнах и закрачих обратно към квартирата на Кели. Междувременно Херт се появи с няколкото си ранени мутри, в това число и един, на който трябваше да му помагат. Дори не ме погледна. Минах покрай него и с крайчеца на окото си видях, че магьосничката го приближи и го заговори.

Когато влязох вътре, от дядо ми нямаше и помен, както и от Коути. Лойош каза: „В кабинета на Кели са“.

„Хубаво“.

„Защо ме прати при него, а не се свърза псионично?“

„Дядо ми не го одобрява, освен в краен случай“.

„Случаят не беше ли краен?“

„Ох! Добре де, исках да се разкараш, за да мога да направя нещо глупаво“.

„Разбирам. Е, направи ли го?“

„Аха. И даже се отървах“.

„О? Значи ли това, че вече всичко е наред?“

Погледнах към кабинета, където дядо ми говореше с Коути.

„Сигурно не. Но вече не зависи от мен. Мислех, че сигурно ще съм умрял след всичко това, и исках някой да се погрижи за Коути“.

„А Херт?“

„Обеща да ме остави на мира — пред свидетели. Това ще го принуди да удържи на думата си, поне няколко недели“.

„А след това?“

„След това ще видим“.

17.

„1 бр. носна кърпа: изперете & огладете.“

На другия ден получих вест, че войската се е изтеглила от Южна Адриланка. Коути не се появи. Но всъщност не бях го очаквал.

За да си прочистя малко мозъка, се поразходих из квартала. Започваше да ми харесва чувството, че не съм толкова застрашен, колкото бях, когато започна цялата тази дивотия. Сигурно това положение нямаше да продължи дълго, но щях да му се радвам, докато мога. Даже се поразходих малко извън района си, просто защото ми беше много хубаво да се мотая без страх. Влязох в няколко гостилници, които обикновено не посещавам, и ми беше много добре. Гледах обаче да не се напия, макар че сигурно щеше да е все едно.

Минах и покрай оракула, когото бях посетил преди толкова време, и помислих да се отбия, но не го направих. Макар че продължавах да се чудя какво да правя с толкова много пари. Ясно беше, че няма да купя замък на Коути. Дори да се върнеше при мен, съмнявах се, че ще го иска. А идеята да си купя по-висока титла в дома Джерег ми се струваше нелепа. Оставаше да…

И тогава решението ми светна.

Първата ми реакция беше да се изсмея, но точно тогава не можех да си позволя да се изсмея на каквато и да било идея, а освен това щях да изглеждам глупаво — стоя посред улицата и се превивам от смях. Колкото повече се замислях обаче, толкова по-логично изглеждаше. Тоест, от гледна точка на Херт. Тоест, както ми беше казал Кели, човекът беше почти разбит; това щеше да му даде възможност да остане жив, без да му се налага да се опитва да ме убие.

От моя гледна точка беше още по-лесно. Щеше да ми навлече няколко административни проблема, разбира се, но можех да изтърпя няколко административни проблема. Хм. Приключих с разходката без инциденти.

Два дни по-късно седях в кабинета си. Намествах детайлите, пусках нещата в действие, такива дреболии. Влезе Мелестав.

— Да?

— Току-що пристигна пратеник от Херт, шефе.

— О? И какво има да ни съобщи?

— Каза „Да“. И че ще се сетиш за какво става дума. Чака отговор.

— Проклет да съм — викам му. — Да. Знам за какво става дума.

— Някакви указания?

— Да. Иди в трезора и изтегли петдесет хиляди златни империала.

— Петдесет хиляди?

— Точно така.

— Но… добре. После какво?

— Дай ги на пратеника. И му осигури ескорт. Погрижи се сумата да стигне до Херт.

— Слушам, шефе. Както кажеш.

— После се върни тук — чака ни много работа. И кажи на Крейгар да дойде.

— Окей.

— Вече съм тук.

— Ъ? Ох!

— Какво е станало?

— Точно каквото искахме. Имаме проституцията, която ще трябва да закрием или разчистим, биячите, които ще избием, и хазарта, чистачките и дребния бизнес, които можем да оставим.

— Искаш да кажеш, че стана?

— Мда. Току-що купихме Южна Адриланка.

Прибрах се вкъщи късно същата нощ и заварих Коути заспала на дивана. Погледнах я. Тъмната й, много тъмна коса се беше разрошила върху финото й гордо лице. Скулите й изпъкваха на бледата светлина на единствената запалена лампа, а тънките й изящни вежди се бяха събрали, докато спеше, сякаш се удивляваше на нещо, което й разказваше сънят.

Беше все така красива, вътрешно и външно. Заболя ме, докато я гледах. Разтърсих я леко. Тя отвори очи, усмихна ми се тъжно и се надигна.

— Здравей, Влад.

Седнах до нея, но не много близо.

— Здрасти.

Тя примига, за да прогони съня от очите си. След малко каза:

— Имах дълъг разговор с Ноиш-па. Предполагам, че ти си го искал, нали?

— Знаех, че не мога да ти го кажа сам. Надявах се, че той ще намери начин да ти каже неща, които аз не можех.

Тя кимна.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попитах.

— Не съм сигурна. Това, което ти казах тогава, колко нещастен си и защо, всичко това е истина, струва ми се.

— Да.

— И смятам, че това, което правя, с Кели, е правилно, и ще продължа да го правя.

— Да.

— Което не е пълният отговор на всички въпроси. След като реших, че ще го правя, сметнах, че това ще реши всичко, и се отнесох към теб нечестно. Съжалявам. Всичко останало в живота не свършва с избора ми. Работя с Кели, защото това е моят дълг, но всичко не свършва с това. Имам също така дълг и към теб.

Сведох очи. След като не продължи, казах:

— Не искам да се връщаш при мен, защото го чувстваш като дълг.

Тя въздъхна.

— Разбираш какво имам предвид. Не, не исках да кажа това. Проблемът е, че ти беше прав, все пак трябваше да поговоря с теб за това. Но не можех да се насиля да рискувам… да рискувам това, което имаме. Разбираш ли ме?

Погледнах я. Знаете ли, това пък изобщо не ми беше хрумвало. Искам да кажа, знаех, че изпитвам страх и несигурност; но изобщо не си бях помислял, че тя също може да ги изпитва.

— Обичам те — казах.

Тя ми подаде ръка, приближих се до нея и я прегърнах. После казах:

— Връщаш ли се?

— Дали да се върна? Все още имаме да оправим много неща помежду си.

Сетих се за последната си покупка и се изсмях.

— Ама ти нищо не знаеш!

— А?

— Току-що купих Южна Адриланка.

Тя ме зяпна.

— Купил си Южна Адриланка? От Херт?

— Ами да.

Тя поклати глава.

— Е, значи има за какво да си говорим.

— Коути, това спаси живота ми. Не те ли…

— Вече не.

Замълчах. След малко тя каза:

— Вече съм се посветила. На Кели, на източняците, на текла. Още не знам какво изпитвам от това.

— Аз също — отвърнах. — Не знам дали ще е по-лесно, или по-трудно да се разберем, ако отново заживееш тук. Знам само, че ми липсваш и че много ме боли, когато лягам да спя без теб.

Тя кимна.

— Тогава ще се върна, щом ме искаш. И ще се опитаме да се разберем.

— Искам го.

Тогава нито го отпразнувахме, нито нищо, но се прегърнахме и за мен това беше празник, а сълзите ми, които закапаха на рамото ми, бяха чисти и хубави като смеха на невинно осъден, най-ненадейно оправдан.

Което донякъде, точно тогава, ме описваше съвсем добре.

Допълнителна информация

$id = 612

$source = Моята библиотека

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

Стивън БрустВлад ТалтошУбиец на свободна практика. Том 1

Джерег

Йенди

Текла

Джерег

Пролог

Цикълът

1.

„Успехът води до застой; застоят води до провал“.

2.

„Нищо не може да замени добрите маниери — освен бързите рефлекси“.

3.

„Всеки е хищник“.

4.

„Вдъхновението изисква подготовка“.

5.

„Опасности ще зърнеш много силни“.

6.

„Истинското геройство трябва да се планира добре — и да се избягва старателно“.

7.

„Винаги бъди учтив с разгневен дракон“.

8.

„Няма такова нещо като достатъчна подготовка“.

9.

„Не можеш да събереш нещо отново, ако преди това не си го разделил“.

10.

„Грешката на един е възможност за друг“.

11.

„Кога невинните и праведните гинат, самите богове крещят за мъст“.

12.

„Стъпвай леко край собствените си капани“.

13.

„Ухапването от йенди никога не може да се изцери напълно“.

14.

„Страшничко е да откриеш какво на мрака дълбините крият“.

15.

„Взреш ли се в челюстта на дракона, бързо помъдряваш“.

16.

„Добавянето на една нишка променя цялата дреха“.

17.

„Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона“.

Епилог

„Провалът води до зрялост, зрелостта води до успех“.

Йенди

Встъпление

Цикълът

1.

„Стой настрана, ако загрубеят“.

2.

„Ще ми трябва протекция“.

3.

„Тази текла Ларис изобщо не е текла“.

4.

„Очакваш, че няма да си на разположение?“

5.

„За убиец си истински сладур“.

6.

„Ще изляза на разходка“

7.

„Предполагам, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо“.

8.

„Аз ще остана да почистя кръвта“.

9.

„Предполагам, че искаха да те видят“.

10.

„Мразя да си убивам гостите“.

11.

„Една игричка набързо, шефе?“

12.

„Мила е, нали?“

13.

„Е, а какво да направя според теб? Да го целуна?“

14.

„Лорд Мороулан, длъжна съм да настоя“.

15.

„Предполагам, че му плащат добре“.

16.

„Ние с Владимир само ще гледаме“.

17.

„Ти какво?“

Стивън Бруст
Влад Талтош
Убиец на свободна практика. Том 1