Тери Пратчет
Трилогия за номите

Анотация

Хилядите малки номи живеят в свой затворен свят, докато опустошаващи събития не принуждават Масклин да поведе своите събратя в голямото Навън.

Оказва се, че и там не всичко е Съвсем Наред. Случват се Странни Неща, които объркват работата. Но Масклин знае, че на едно място, където няма Долу, един кораб може да ги заведе вкъщи — там, откъдето са дошли. И има план.

 

„Остроумно, забавно, мъдро и невероятно възхитително. Най-доброто след АЛИСА на Луис Карол.“

Локус

 

За тази трилогия Тери Пратчет бе удостоен с престижната награда „Смартийс“.

Масклин

За номите и за времето

Номите са мънички. Дребните създанийца, общо взето, не живеят дълго. Но пък със сигурност живеят скоростно.

Чакайте да обясня.

Едно от най-кратко живеещите същества на планетата Земя е мушицата, наречена еднодневка. Само ден — толкова й е съществуването. Най-много живеят онези борове с рошавите шишарки — по 4700 години, че и още отгоре.

Явно не им е лесно на еднодневките. Но важното е не колко продължава животът ти, а колко дълъг ти изглежда.

За еднодневката някакъв си час може да изглежда като цял век. Сигурно старите еднодневки, като си седнат, си приказват как в тая минута животът не може да се мери с добрите стари минути едно време, когато светът бил млад, слънцето греело къде-къде по-ярко, а пък ларвите показвали малко от малко уважение. Докато дърветата, които не са от най-пъргавичките, вероятно имат време да забележат само как небето все тъй си блещука, преди да ги налегнат съсухрянето, червеите и изобщо разрухата.

Всичко това си е малко нещо относително. Колкото по-скоростно живееш, толкова повече те товари времето. За един ном годината трае колкото десет за човека. Помнете го. И да не ви притеснява. Тях не ги притеснява. Те и представа си нямат от това.

В началото…

I. Бе Мястото.

II. И Арнолд Брос (създаден в 1905) се яви пред лицето на Мястото, и видя, че има Потенциал.

III. Защото бе Главната улица.

IV. Да, а и Автобусните спирки бяха подръка.

V. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Да бъде Магазин, и да е Магазин, какъвто Светът до днес не е виждал.

VI. Да бъде дължината му от Палмър Стрийт чак до Рибния пазар, и да бъде ширината му от Главната улица право до Дизраели Роуд.

VII. Да бъде висок Пет Етажа плюс Мазе и да светят Асансьорите Му; да бъде Вечен Огън в Котелното под мазето, а навръх етажите да бъде Счетоводен Отдел, който да управлява всички неща.

VIII. Защото туй трябва всички да го Знаят от Арнолд Брос (създаден в 1905): Всички Неща под Един покрив. И ще бъде наречен: Магазинът на Арнолд Брос (създаден в 1905).

IX. Тъй и стана.

X. И Арнолд Брос (създаден в 1905) раздели Магазина на Отдели — Железария, Дамско бельо, Мода и други според Вида им, и създаде Човеците да ги напълнят с Всички Неща, и те рекоха: Да, Всичко е тук. И Арнолд Брос (създаден в 1905) рече: Да бъдат Камиони, и Цветовете им да са Червено и Златно, и да потеглят тъй, че всички да знаят: Арнолд Брос (създаден в 1905) доставя Всички Неща по Поръчка.

XI. Да бъдат Пещери на Дядо Коледа, и Зимни Разпродажби, и Летни Намаления, и седмици „Здравей, Училище“, и Всички Стоки според Сезона им.

XII. И дойдоха Номите в Магазина, и тук щеше да е техният Дом — сега и завинаги.

Из „Книга на номите“ Мазета, стихове I–XII

1.

Това е историята на Завръщането у дома.

Това е историята на Значимия път.

Това е историята за камиона, който изрева през спящия град и се втурна навън по шосетата; помиташе уличните лампи, лашкаше се от единия край до другия и тресеше витрините; спря, щом го погна полицията. А когато слисаните мъже се върнаха в колата си, за да докладват: „Чуйте, ей, чуйте бе! Ами че никой не го кара!“, тя се превърна в история за камиона, който пак запали, затъркаля се надалеч от смаяните мъже и се стопи в нощта.

Ала историята не свършва дотук.

Нито пък оттук започва.

 

 

От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.

Дъждът барабанеше по старите кутии от хамбургери и по пакетчетата от чипс в теленото кошче, което бе предоставило временно убежище на Масклин.

Погледнете го. Мокър. Премръзнал. Страшно разтревожен. И само половин педя висок.

Кошчето за боклук обикновено беше добро място за ловуване, дори и през зимата. Често в пакетчетата се намираше по някой хрупкав пържен картоф, а току-виж и пилешко кокалче. Веднъж-дваж имаше и плъхове. Последния път, когато имаше плъх, наистина им излезе късметът — цяла седмица преживяха с този плъх. Лошото беше, че на третия ден плъхът вече ти втръсва. На третата хапка, ако става въпрос.

Масклин огледа паркинга.

И… ето го, точно навреме. Прецапа локвите и щом спря спирачките му изскърцаха.

Беше гледал как този камион пристига всеки вторник и четвъртък сутрин през последните четири седмици. Старателно бе засякъл за колко време спират шофьорите.

Имаха точно три минути. За някой с размерите на ном това си е повече от половин час.

Той се промъкна през мазните хартии, изскочи през дъното на кошчето и притича до храстите в края на парка, където чакаха Грима и старците.

— Дойде! — възкликна той. — Хайде!

Те се надигнаха. Замърмориха, засумтяха. Това му го бяха разигравали сума ти пъти. Знаеше, че не си струва да крещи. Само дето се разстройваха, сконфузваха се и продължаваха да мрънкат. Мрънкаха, че им били студени картофите, дори и когато Грима ги притоплеше. Мръщеха се на мръвките от плъха. Сериозно си беше мислил да тръгне сам, но все не можеше да се реши. Те имаха нужда от него. Трябваше им някой, пред когото да мрънкат.

Ама бяха толкова туткави. Направо му идеше да се разреве.

Но се сдържа и се обърна към Грима:

— Хайде де — рече той. — Да ги сръгаш ли, що ли. Иначе няма да се размърдат.

Тя го потупа по ръката.

— Страх ги е — отвърна тя. — Ти тръгвай. Аз ще ги доведа.

Нямаше време за спорове. Масклин притича обратно през лепкавата кал, като развиваше въжето с абордажната кука. Беше му отнело цяла седмица да я направи от парче тел, измъкнато от една ограда, и се бе упражнявал дни наред. Когато стигна до гумата на камиона, метна ловко въжето.

На втория опит куката се закачи високо-високо за брезента. Той я подръпна веднъж-дваж за проверка, после застърга с подметки по гумата и се покатери нагоре.

И преди го беше правил. О, да — цели три-четири пъти. Пропълзя под тежкия брезент и хлътна в мрака отвъд него, като издърпа още връв и я нави възможно най-стегнато около едно от въжетата, дебели колкото ръката му.

После се промъкна обратно към ръба на каросерията — слава Богу, Грима вече беше подкарала старците през чакъла. Чуваше се как се оплакват от локвите.

Масклин взе да подрипва от нетърпение.

Май щеше да трае часове. Милиони пъти им го бе обяснявал, но тия хора никой не ги бе издърпвал в каросерията на камион като малки, та не виждаха защо трябва сега да се захващат с това. Старата баба Моркий, например, настоя всички мъже да се обърнат гърбом, та да не видят как си запретва полите. А пък старият Торит така хленчеше, че се наложи Масклин да го свали обратно, та Грима да му върже кърпа около очите. След като издърпа първите горе, вече не беше толкова зле, защото те му помагаха при тегленето, но все пак времето напредваше.

Изтегли Грима последна. Беше лекичка. Всичките бяха лекички, ако става въпрос. Плъх не им падаше всеки ден.

Невероятно. Всички бяха на борда. Докато им помагаше да се качват, бе наострил уши за стъпки по чакъла и затръшване на врата — но не ги беше чул.

— А така — рече той, разтреперан от изтощение. — Е това е. И сега, ако тръгнем…

— Изтървах Нещото — рече старият Торит. — Нещото. Изтървах го, разбираш ли? Изтървах го при гумата, докато тя ми връзваше очите. Я ходи го вземи бе, момче.

Масклин го погледна ужасѐн. После промуши глава под брезента и… ами там си беше, ей там долу. На земята. Черен куб.

Нещото.

Седеше си в една локва, макар че това не можеше да му навреди. Нищо не можеше да повреди Нещото. Дори не гореше.

И тогава чу бавни стъпки по чакъла.

— Няма време — прошепна. — Наистина няма.

— Не можем да тръгнем без Нещото — рече Грима.

— Разбира се, че можем. Че то си е само някакво си… е ами, нещо. Там, където отиваме, тоя нещастен предмет няма да ни трябва.

Веднага щом го каза, се почувства гузен — бе смаян, че подобни слова се отрониха от собствените му устни. Грим явно бе обзета от ужас. Баба Моркий се възправи в цели си треперещ ръст.

— Простен да си! — излая тя. — Що за ужасни приказки говориш! Кажи му, Торит! — И тя сръга Торит в ребрата.

— Ако не вземем Нещото, аз никъде няма да ходя — тросна се Торит. — Това да не е…

— Твоят вожд ти говори, чу ли? — прекъсна го баба Моркий. — Така че прави каквото ти казват. Да остави Нещото тук — как пък не! За срам и резил. Тъй че тутакси рипни да го вземеш.

Масклин безмълвно се втренчи в лепкавата кал долу. После с отчаяно движение прехвърли връвта през ръба и се плъзна по нея.

Сега валеше още по-силно и дори избиваше на суграшица. Камшикът на вятъра го шибаше, докато падаше покрай голямата дъга на гумата; накрая тежко тупна в локвата. Протегна ръка, награби Нещото и…

И камионът тръгна.

Първо се чу рев — толкова силен, че надхвърли пределите на звука и се превърна в твърда стена от шум. Последва взрив от вонящ въздух и вибрация, от която земята затрепери.

Вкопчи се рязко във връвта и им изкрещя да го изтеглят — и разбра, че дори и той не чува собствения си глас. Но на Грима или на някой друг явно му бе хрумнало същото, защото веднага щом голямата гума се размърда, въжето се обтегна и той усети как краката му се откъсват от калта.

Не ме е страх, рече си той. Това е по-лошо от всичко, с което съм се сблъсквал, и пак не ме плаши. Прекалено е ужасно, че да ме плаши.

Чувстваше се така, сякаш е вътре в малък, топъл пашкул, далеч от целия този шум и от вятъра. „Свършено е с мен — помисли си той, — само заради това Нещо, дето всъщност никога не ни е помогнало, заради някакво си нещо там аз сега ще умра и ще ида на небето. Чудя се дали старият Торит е прав за онова, дето става с теб, като умреш. Изглежда малко свирепичко да ти се налага да умреш, за да разбереш. Години наред всяка нощ съм гледал небето, пък ни един ном не съм видял там горе…“

Но всъщност нямаше значение, всичко това не го засягаше, не беше истинско…

Някакви ръце се протегнаха, хванаха го под мишниците, вмъкнаха го в гърмящото пространство под брезента и, с известна трудност, изкопчиха Нещото от хватката му.

Зад забързания камион се спускаха нови и нови завеси от сивкав дъжд, които се стелеха през ширналите се полета.

И навред по цялата земя нямаше ни един жив ном освен тях.

 

 

Имаше ги много по онова време, когато май не валеше чак толкоз. Масклин си спомняше поне за четирийсетина. Но после се появи магистралата, потокът бе хванат в тръби и пратен под земята, а най-близките плетища изкорениха. Номите винаги бяха живели по кьошетата на света — и веднъж се оказа, че не са останали много кьошета.

Броят им взе да намалява. Предимно по естествени причини — а пък когато си четири инча висок, „естествени причини“ може да бъде всичко, което има зъби, а също скоростта, и гладът. После Пиринс, който минаваше най-големия авантюрист, една нощ поведе отчаяна експедиция през шосето, за да проучи гората отвъд него. Не се завърнаха. Някой каза — ястреби; друг — камион. Някои дори твърдяха, че онези са стигнали до средата на шосето и сега живеят там като в капан между безкрайните свирещи върволици от коли.

После построиха и крайпътната закусвалня, по-надолу по същото шосе. Това им оправи положението малко от малко. Зависи откъде ще го погледнеш. Ако студените остатъци от пържени картофи и късчетата посивяло пиле можеха да се нарекат храна, то, значи, тя започна да стига за всички им.

И тогава дойде пролетта, и Масклин се огледа, и откри, че са останали само десетима — и осем от тях са твърде стари, за да изкарат кой знае колко още. Старият Торит беше почти десетгодишен.

Последва кошмарно лято. Грима организира нощни нападения над кошчетата за боклук с онези, дето все още можеха да мърдат, а Масклин се опитваше да ловува.

Да ловуваш сам беше като да умираш всеки път по малко. Повечето от нещата, които ти преследваш, те преследват и те. А пък дори и да извадиш късмет и да убиеш нещо, как да го домъкнеш до къщи? За плъх например трябва цели два дена, включително нощите на открито, когато се налагаше да пропъждаш и други същества. Десет яки ловци можеха да се справят с много неща — и да ограбват гнездата на пчелите, и да ловят мишки с капани, и да хващат къртици, и какво ли не — но самотният ловец, ако няма кой да му пази гърба във високата трева, си е просто поредният обяд на всичко, де що има зъби и нокти.

За да има достатъчно ядене, са необходими много — и то ячки — ловци. Но за да има много — и то ячки — ловци, си трябва достатъчно ядене.

— През есента всичко ще се нареди — рече Грима, като му превързваше ръката. Беше го издраскала една белка. — Ще има и гъби, и плодове, и ядки — всичко ще има!

Да, ама гъби изобщо не поникнаха, а валя толкова много, че повечето плодове се скапаха още преди да узреят. Обаче ядки имаше в изобилие. Най-близката леска беше на половин ден път. Масклин можеше да мъкне по дузина лешници, ако строшеше черупките им и ги извадеше. Довличаше ги в една хартиена кесийка, намерена в кошчето за боклук. Това отнемаше часове наред, по целия път рискуваше да го нападнат ястреби, а пък храната стигаше само за един ден.

А после задната стена на бърлогата се срути навътре от всичкия тоя дъжд. Тогава беше почти приятно да се измъкнеш навън. Беше по-добре, отколкото да слушаш как някакви старци мрънкат по твой адрес, без да правят нещо като съществен ремонт. О, пък и огънят. На изхода на бърлогата ти трябва огън — и за готвене, и да отпъжда нощните зверове. Един път баба Моркий заспа и го остави да угасне. Дори и тя имаше достатъчно чувство за приличие, та се засрами.

Когато Масклин се върна нея вечер, той дълго гледа купчината мъртва пепел, после заби копието си в земята и избухна в смях — и се смя, докато смехът му премина в плач. Не можеше да погледне останалите. Наложи се да излезе и да седне навън, и след малко Грима му донесе в една черупка чай от коприва. Студен чай от коприва.

— Всички са много разстроени — пророни тя.

Масклин се изсмя глухо.

— Ами да, предполагам — каза той. — Направо ги чувам: „Ей, момче, трябва да домъкнеш някой фас. Тъкмо ми свърши тютюна.“ Или: „Тия дни хич не сме яли риба, я вземи намери време да слезеш до реката.“ Или пък: „Вие, младите, сега не мислите за нищо друго, освен за себе си и само за себе си, а ние едно време…“

Грима въздъхна.

— Те се стараят колкото могат — рече тя. — Само дето не могат да разберат. Когато са били млади, ние сме били стотици.

— Цели дни ще отнеме да запалим пак тоя огън — рече Масклин. Имаха стъкло от очила; за да свърши работа, беше необходим много, ама много слънчев ден.

Той безцелно подритна в калта.

— Писна ми — каза тихо. — Ще се махна.

— Но ти си ни необходим!

— Аз и на себе си съм необходим. Искам да кажа, що за живот е това?

— Но те ще умрат, ако ни напуснеш!

— Че те тъй и тъй ще умрат — рече Масклин.

— Говориш ужасни неща!

— Ама то си е вярно. Всеки тъй и тъй умира. И ние ще умрем. Я се погледни. Не ти остава време за друго, освен да переш, да подреждаш, да готвиш и да търчиш по тях. Та ти си почти на три години! Време е вече да имаш свой собствен живот.

— Когато бях малка, баба Моркий беше много добра с мен — защити се Грима. — И ти ще остарееш някой ден.

— А, така ли? И кой ще се трепе да се грижи за мен толкова, че да си разкървави ръцете чак до кокалчетата?

Масклин усети, че се ядосва все повече. Беше сигурен, че е прав. Но се чувстваше все едно е крив, и това допълнително влошаваше положението.

От дълго време си мислеше за едно — и винаги после се чувстваше объркан и ядосан. Всички умни, храбри и дръзки си бяха отишли отдавна по един или по друг начин. „Добричкият ни Масклин — бяха му казвали те, — яко момче си ти, наглеждай старците, пък ние ще се върнем още преди да разбереш, че сме тръгнали. Веднага, щом намерим някое по-свястно място.“ Всеки път, когато Масклин си помислеше за това, се вбесяваше — и заради тях, че са тръгнали, и заради себе си, че е останал тук. Той винаги се предаваше, това му беше бедата. И си го знаеше. Каквото и да си обещаеше в началото, винаги избираше пътя на най-малкото съпротивление.

Грима се бе втренчила в него.

Той сви рамене.

— Добре де, от мен да мине, и тях ще вземем — каза.

— Знаеш, че няма да тръгнат — отвърна тя. — Много са стари. Всичките са израсли тук. Тук им харесва.

— Харесва им, когато ние сме им под ръка, та да ни юркат насам-натам — измърмори Масклин.

Спряха тук. За вечеря имаше лешници. Масклиновият излезе червив.

После той се измъкна навън, седна отгоре на насипа, подпрял брадичка в шепи, и отново загледа шосето.

То представляваше поток от бели и червени светлини. Вътре в тия кутии имаше човеци и те пътуваха по своите си дела — колкото и тайнствени да бяха делата, с които човеците си запълваха времето. Винаги бързаха да стигнат някъде, каквото и да правеха там.

Беше готов да се хване на бас, че не ядат плъхово месо. Лесно им беше на тия човеци. Бяха големи и бавни, така си беше, но не им се налагаше да живеят във влажни бърлоги и да чакат разни изкуфели баби да оставят огъня да угасне. Никога не намираха личинки в чая си. Ходеха където си щат. Целият свят беше техен.

И по цяла нощ се разкарваха нагоре-надолу в малките си камиони със светлинки по тях. Спяха ли въобще? Сигурно ги имаха със стотици, тия камиони.

Беше си мечтал как тръгва с камион. Те често спираха край закусвалнята. Щеше да е лесно — е, почти лесно — да се намери начин да се качиш на някой от тях. Те бяха чисти и лъскави и отиваха на някое по-добро от това място. Пък и, в крайна сметка, какво друго да направи? Никога не биха могли да изкарат зимата тук, а да тръгнат през полята не можеше и да се мисли, като се сетиш що за временце се задава.

Разбира се, никога нямаше да го направи. В края на краищата той никога нищо не правеше. Ей-тъй само си седиш и си мечтаеш как ще тръгнеш подир ония свистящи светлини.

А над забързаните светлини висяха звездите. Торит казваше, че звездите са много важно нещо. Точно в момента Масклин не беше съгласен. Не ставаха за ядене. Дори и за гледане не ставаха много-много. Като си помислиш, звездите си бяха безполезна работа…

Някой изпищя.

Тялото на Масклин скочи на крака, още преди умът му да си го помисли, и мълком се втурна през бодливите храсти към бърлогата.

Където — с главата изцяло под земята и с опашка, ентусиазирано размахана към звездите — имаше един лисугер. Той го позна. Веднъж-дваж преди единият от двамата се беше спасявал на косъм от другия.

Някъде вътре в мозъка на Масклин онази част от него, която беше истинското му „аз“ — старият Торит имаше какво да каже за тази част — ужасено съзря как нашият герой грабна копието, което все още си стърчеше там, дето го беше забил — и как ръга лисугера с всичка сила в задния крак.

Чу се сподавено джафкане и животното обърна запенената си злобна муцуна към своя мъчител. Масклин попадна във фокуса на две ярки жълти очи тъкмо когато се бе облегнал задъхан на копието си. Това бе един от ония моменти, когато самото време забавя ход и всичко изведнъж става по-истинско. Може би щом знаеш, че ще умреш, сетивата ти се тъпчат, доколкото могат с подробности, докато все още имат възможност.

Муцуната на звяра бе оплескана с кръв.

Масклин усети, че се ядосва. Ядът се надуваше вътре в него като огромен мехур. И без това не бе богат, а пък тази ухилена гад му вземаше дори и малкото, което имаше.

С този провесен червен език насреща му, той знаеше, че може да избира между две неща. Да бяга или да умре.

И вместо това нападна. Копието излетя от ръката му като птичка и се заби в устната на лисугера. Той изквича и докосна с лапа раната — и Масклин се втурна, втурна се през калта, тласкан от мотора на гнева си, а после скочи и сграби цели шепи смрадлива червена козина; после се плъзна отстрани на лисугера и се прицели във врата му — беше изтеглил каменния си нож и удряше, удряше по всички неправди на този свят…

Лисугерът отново изквича и побегна. Ако бе способен да мисли в този момент, Масклин щеше да разбере, че ножът му всъщност не е причинил на звяра нещо повече от досада, но звярът не бе свикнал вечерята му да се нахвърля с подобна ярост върху него и единствената му хрумнала мисъл бе да се махне. Той се изкатери по насипа и се втурна надолу към светлините по магистралата.

Масклин отново бе способен да мисли. Шумът на бързащите коли отново изпълни ушите му. Отпусна се и се хвърли във високата трева, а ония пущини продължаваха да галопират по асфалта.

Той се тръшна тежко и се претърколи — не можеше да си поеме дъх от удара.

Но запомни какво се случи после. То остана дълго в паметта му, дълго след като бе видял толкова много странни неща, че не би трябвало там да е останало място за този случай.

Лисугерът, застинал като статуя в лъча на фара, изръмжа в опит да се пребори с десет тона метал, които летяха насреща му със скорост 70 мили в час.

Чу се „туп“, после „фссс“ и… падна мрак.

Масклин дълго лежа, заровил лице в хладния мъх. После, уплашен от онова, което му предстоеше да види, и като се опитваше да не си го представя, се вдигна на крака и се помъкна към останките от дома си.

Грима го чакаше на входа на бърлогата и държеше в ръце вейка, все едно, че бе тояга. Тя се завъртя и почти фрасна Масклин по главата, когато той, залитайки, излезе из мрака и се наведе през насипа. Протегна изтощена ръка и захвърли пръчката.

— Не знаехме къде си отишъл — каза тя, а гласът й бе на ръба на истерията. — Само чухме шум и ей онова се появи. Ти трябваше да си тук. То изяде господин Мърт и госпожа Куум и започна да рови в…

Тя спря — комай се готвеше да припадне.

— Да, благодаря — рече студено Масклин. — Добре съм, благодаря много.

— Ка-ка-какво стана?

Той я подмина пренебрежително, хлътна в мрака на бърлогата и легна. Можеше да чуе как си шептят старите. После потъна в дълбок премръзнал сън.

Трябваше да съм тук, помисли си той.

Те зависят от мен.

Тръгваме. Всичките.

 

 

Тогава това изглеждаше добра идея.

Сега изглеждаше малко по-инаква.

В този момент номите се бяха скупчили в единия край на голямото тъмно пространство вътре в камиона. Мълчаха. Нямаше достатъчно място за шум. Ревът на мотора изпълваше въздуха открай докрай. Понякога се сепваше и почваше пак. От време на време целият камион залиташе.

Грима пропълзя до него по тресящия се под.

— Колко време ще пътуваме дотам? — попита тя.

— Докъде? — попита на свой ред Масклин.

— Знам ли?

— Гладни са, нали разбираш.

Винаги бяха гладни. Масклин хвърли безнадежден поглед към купчинката старци. Един-двама ги гледаха с очакване.

— Нищо не мога да направя — рече той. — И аз съм гладен, но тук няма нищо. Празен е.

— Баба Моркий много се разстройва, като изпусне някое ядене — рече Грима.

Масклин я измери с дълъг, празен поглед. После пропълзя до групата и седна между Торит и старицата.

Никога не бе говорил с тях, осъзна той. Когато беше малък, те бяха гиганти, които си нямаха работа с него, а после бе ловец сред ловците, а и тази година през цялото време или беше навън да търси храна, или бе потънал в дълбок, морен сън. Но знаеше защо Торит е вожд на племето. Имаше си причина — беше най-старият ном. Винаги най-старият беше вожд, не можеше да има спор. Не най-старата номка, разбира се, защото всеки знае, че подобно нещо е немислимо; дори и баба Моркий бе убедена в това. Което беше малко странно, защото тя се държеше с Торит като с малоумник, а той на свой ред никога не решаваше нищо, преди да я погледне с бялото на очите си. Масклин въздъхна, после се вторачи в коленете си.

— Вижте, не знам откога… — започна той.

— Не се тревожи за мен, момче — рече баба Моркий, която май бе живнала съвсем. — Всичкото туй май е доста интересно, нал’тъй?

— Но то може да продължи векове — отвърна Масклин. — Не знаех, че ще трае толкова дълго. Беше просто лудост…

Тя го бодна с костеливия си пръст.

— Младежо — рече му. — Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година. Страшна работа беше. Ти ли ще ми кажеш какво е глад. Грима е добро момиче, ама много се връзва.

— Но аз не знам дори къде отиваме! — избухна Масклин. — Съжалявам!

Торит, който седеше с Нещото върху кльощавите си колене, се втренчи в него с късогледите си очи.

— Имаме Нещото — каза той. — То ще ни покаже пътя, да, ще ни го покаже.

Масклин мрачно кимна. Смешна работа — как така Торит винаги знаеше какво иска Нещото. То си беше просто едно квадратно черно нещо, но имаше някои съвсем определени идеи по въпросите колко е наложително редовното хранене и колко важно е винаги да слушаш старите. Изглежда, имаше отговори за всичко.

— И къде ще ни отведе този Път? — попита Масклин.

— Много добре си го знаеш. На Небесата.

— А, да — рече Масклин. Той изгледа Нещото. Беше съвсем сигурен, че изобщо не е казало нищо на Торит; знаеше, че чува доста добре, а никога не го бе чувал да приказва. То никога нищо не правеше, не се и помръдваше дори. Единственото, което винаги правеше, бе да изглежда черно и квадратно. За това го биваше.

— Само като следваме Нещото отблизо и абсолютно във всичко, можем да бъдем сигурни, че ще идем на небето — рече Торит. Сякаш говореше наизуст. Все едно му го бяха казали много отдавна, и дори и тогава не го бе разбрал.

— Добре де — рече Масклин. Изправи се върху люшкащия се под и се добра до брезента. После спря — да набере кураж — и мушна глава в процепа.

Там нямаше нищо освен размазани петна, светлини и странни миризми.

Всичко вървеше накриво. А едва онази вечер, преди седмица, идеята му се струваше толкова разумна. Каквото и да е, все ще е по-добре от тук — тогава това изглеждаше толкова очевидно. Но — странна работа: старците мрънкаха за какво ли не когато нещата вървяха не точно както им харесва, ала сега, когато всичко изглеждаше толкова зле, бяха почти весели.

Хората са много по-сложно устроени, отколкото изглеждат. Сигурно и Нещото ще ти го каже, ако знаеш как да го попиташ.

Камионът сви зад някакъв ъгъл, избоботи в мрака и после без предупреждение спря. И той изведнъж забеляза: пред очите му се простираше огромно осветено пространство, пълно с камиони, пълно с човеци

Бързо прибра вътре главата си и притича по дъските към Торит.

— Ъъ — каза той.

— Какво, момчето ми?

— Небето… Човеците ходят ли там?

Старият ном поклати глава.

— Небесата — каза той. — Не е само едно, разбираш ли? Само номите ходят там.

— Абсолютно сигурен ли си?

— О, да! — засия Торит. — Разбира се. И ония може да си имат техните си небеса — добави той. — Не знам, може и тъй да е. Но не са нашите, разчитай на това.

— О.

Торит пак се втренчи в Нещото.

— Спряхме — рече той. — Къде сме?

Масклин се взираше уморено в мрака.

— Май по-добре е да отида и да разузная — рече той.

Отвън се разнесе подсвиркване и далечно боботене на човешки гласове. Светлините угаснаха. Последва трополящ звук, сетне изщракване и… тишина.

След малко иззад един от замлъкналите камиони се дочу леко драскане. Едно въже, не по-дебело от конец, се спусна надолу и докосна мазния под на гаража.

Мина минута. После една дребна, набита фигурка се спусна по въжето — спускаше се много внимателно, но и много бързо — и тупна на пода. След като се приземи, няколко секунди поред стоя като истукан, и само очите й шаваха.

Не беше точно човек. Определено имаше необходимия брой ръце и крака, а допълнителните неща като очи и тъй нататък си бяха на обичайните места, но фигурката, облечена в миша кожа, която сега се промъкваше по потъналия в тъмнина под, изглеждаше като тухлена стена с крачета. Номите са толкова охранени, че японски борец по сумо, сравнен с тях, би изглеждал полуизмършавял, а начинът, по който този се движеше, предполагаше, че е доста по-корав от стар ботуш.

Масклин всъщност се бе ужасил до смърт. Тук нямаше нищо, което да познава, освен миризмата на бъзин, която бе започнал да свързва с човеците и особено с камионите. (Торит високомерно му бе обяснил, че бъзинът е огнената вода, която камионите пият — и точно тук Масклин разбра, че старият ном съвсем е изкуфял. Именно тук. Водата не гори.)

Всичко наоколо бе лишено от смисъл. Над него сновяха огромни варели. Имаше големи парчета метал, които изглеждаха като правени от някого. Това определено беше част от човешкия рай. Те, човеците, си падаха по метала.

Той внимателно надзърна иззад един фас и си отбеляза наум, че трябва да го занесе на Торит.

Тук имаше и други камиони — и всичките мълчаха. „Това е гнездото на камионите“ — реши Масклин. Което означаваше, че единствената храна тук вероятно е бъзинът. Той се поотпусна и взе да крачи възбудено насам-натам под една пейка, която се извисяваше като къща срещу стената. Парчета хартия се носеха наоколо; той тръгна по дирите на някаква миризма, по-силна дори от тази на бъзина, и откри цяла огризка от ябълка. Беше потъмняла, но все таки си беше доста добра находка.

Той я метна на рамо и се обърна.

Насреща му стоеше един плъх, който го гледаше замислено. Беше значително по-голям и с много по-загладен косъм от онези същества, с които номите се биеха за отпадъците от кошчето. Той спусна на земята двете си предни лапи и затопурка към него.

Масклин усети, че почвата под краката му става по-твърда. Не можеше да възприеме всички тия огромни тъмни сенки, тенекии и призрачни миризми, но знаеше, че плъхът си е друго нещо. Знаеше и какво точно се прави с плъховете.

Той пусна огризката, бавно и внимателно изтегли копието си назад, прицели се точно между очите и…

Случиха се едновременно две неща.

Масклин забеляза, че плъхът е с червена якичка.

И някакъв глас се обади:

— Недей! Толкова дълго го дресирах. Ти пък откъде се взе?

 

 

Непознатият беше ном. Или поне на Масклин му се наложи да стигне до това заключение. Със сигурност беше висок колкото ном и се движеше като ном.

Но дрехите му…

Основният цвят на една практична номска дреха е цветът на калта. Това си е чисто и просто здрав разум. Грима знаеше петдесет начина за приготвяне на бои от диви растения и от всички тях се добиваше цвят, който беше, щом става въпрос точно за това, предимно цвят на кал. Понякога като жълта кал, понякога — кафява, понякога — дори зеленикава, но все пак…, ами кал. Защото продължителността на живота на всеки ном, осмелил се да облече весели червени или сини дрешки, би била вероятно до половин час след като ги е облякъл… и преди да попадне в нечия храносмилателна система.

Докато този ном бе шарен като дъгата. Беше издокаран с дрехи в ярки цветове от толкова фин плат, че изглеждаше като опаковка от чипс; коланът му бе инкрустиран със стъкълца, ботушите му бяха от истинска кожа, а шапката — с перо. Докато говореше, безгрижно се потупваше по крака с кожен ремък, който се оказа поводът на плъха.

— Е? — сопна се той. — Отговаряй!

— Слязох от камиона — рече кратко Масклин, като държеше плъха под око. Той беше спрял да си чеше ушите. Изгледа го и се скри зад господаря си.

— Какво правиш тук? Отговаряй!

Масклин се стегна.

— Пътувахме — отвърна той.

— Какво е това „пътувахме“? — сопна се оня.

— Ами, да се движиш — рече Масклин. — Разбра ли? Идваш от едно място, отиваш на друго.

Явно тези думи оказаха странен ефект върху непознатия. Не че го направиха точно учтив, но пък успяха да премахнат режещите нотки в гласа му.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си дошъл от Навънка? — рече той.

— Точно така.

— Но това е невъзможно!

— Нима? — Масклин изглеждаше притеснен.

Навънка няма нищо!

— Така ли? Извинявай — рече Масклин, — но ние идваме точно оттам. Това проблем ли е?

— Искаш да кажеш, че наистина идвате от Навънка?

— Май че да. Всъщност никога не сме се замисляли за това. А сега къде сме попа…

— И как изглежда?

— Кое?

Навънка! Как изглежда?

Масклин погледна тъпо.

— Ами — рече той, — едно такова голямо…

— Да?

— И… ъъъ… има колкото си щеш от него…

— Да? Да?

— И, нали разбираш, има разни неща вътре…

— Вярно ли е, че таванът е толкова високо, та чак не се вижда? — рече номът, който очевидно вече не беше на себе си от вълнение.

— Не знам. Какво е това таван?

— Ей го на — рече номът, като сочеше нагоре към мрачния покрив, цял в греди и сенки.

— О, такова нещо не съм виждал — рече Масклин. — Вън е синьо или сиво и по него плуват едни бели работи.

— А, а… а стените са страшно далече и по земята расте едно такова като зелен килим, нали? — попита номът, като подскачаше от крак на крак.

— Не знам — рече Масклин още по-слисан. — Килим какво е?

— Олеле! — Номът се овладя и протегна трепереща ръка. — Казвам се Ангало — рече той, — Ангало де Галантерий. Ха-ха. Разбира се, това за вас нищо не значи! А ето го и Бобо.

Плъхът отявлено се усмихна. Масклин никога не беше чувал да назоваваш плъх по име, освен…, ако все пак трябваше да го споменеш някак, да го наречеш „вечеря“.

— Аз съм Масклин — отвърна той. — Става ли да слезем всички тук? Доста път бихме.

— Боже мой, ами да! Всичките ли сте вънкашни? Баща ми никога няма да повярва!

— Извинявай — рече Масклин, — не разбирам. Какво пък толкова? Бяхме вън. Сега сме вътре.

Ангало не му обърна внимание. Беше се втренчил в другите. Те се спускаха непохватно по въжето и мрънкаха.

— И старци даже! — рече Ангало. — И изглеждат точно като нас! Ни подострени глави, ни нищо!

— Нахал! — подхвърли баба Моркий.

Ангало престана да се хили.

— Мадам — каза той с леден тон, — знаете ли с кого говорите?

— С някого, дето е достатъчно малък, че да му нашляпам дупето — рече баба Моркий. — Ако изглеждах точно като тебе, момчето ми, щях да съм много по-окаяна. Подострени глави, няма що!

Ангало мълчаливо зяпна, после затвори уста. След това каза:

— Невероятно! Искам да кажа, Доркас твърди, че дори и да има възможност за живот извън Магазина, тия същества не биха приличали на нищо, което познаваме! Моля ви, моля ви, последвайте ме всички.

Спогледаха се щом Ангало припна към опашката на редицата от камиони, но в края на краищата го последваха. Нямаха кой знае какъв избор.

— Спомням си как старият ти татко един ден стоя твърде много на слънце. И той дрънкаше глупости също като тоя — прошепна баба Моркий.

Торит май стигаше до някакво заключение. Те учтиво изчакаха да го съобщи.

— Смятам — каза той. — Смятам, че трябва да изядем тоя плъх.

— Я си затваряй устата, бе — рече автоматично бабата.

— Аз съм вождът, нали? Нямаш право да говориш такива приказки на вожда — изхленчи Торит.

— Разбира се, ти си вождът — тросна се баба Моркий. — Някой да е казал, че не си? Аз поне никога не съм казвала, че не си. Вожд си.

— Точно така — подсмръкна Торит.

— А сега си затваряй устата — отсече тя.

Масклин потупа Ангало по рамото.

— Къде е това място? — попита той.

Ангало спря до стената, която се извисяваше в далечината.

— Не знаеш ли? — попита той.

— Ние си мислехме, ами, просто се надявахме, че камионите ходят на… на някое хубаво място — рече Грима.

— Ами, вярно сте чули — рече гордо Ангало. — Това е най-хубавото място, където можеш да попаднеш. Това е Магазинът!

2.

XIII. И в Магазина нямаше ни Ден, ни Нощ, а само Час на отваряне и Час на Затваряне. Дъжд не капваше, нито пък Сняг.

XIV. И с годините Номите се наплодиха и надебеляха, и взеха да си прекарват времето в Съперничество и Дребни Войни, Отдел срещу Отдела, Щанд срещу Щанда, и забравиха всичко, що знаеха за Навънка.

XV. И рекоха: Не е ли тъй — Арнолд Брос (създаден в 1905) не е ли наредил Всички Неща Под Един Покрив?

XVI. И на онез, що викаха: Ама Може и да Не Са Всички Неща, жестоко им се Присмиваха и ги Бъзикаха.

XVII. А други Номи рекоха: Дори и да съществуваше Навънка, какво нужно нам може да има в Него? Защото тук имаме мощта на Електричеството, Гастронома и Каквото Ти Душа Иска.

XVIII. И тъй се редяха Сезоните, по-уютни и благи и от възглавничките в Мека Мебел (на третия етаж).

XIX. Докато не пристигна Странник отдалеч, и викаше той високо, и викаше: Беда, беда.

Из „Книга на номите“

Първи етаж, стихове XIII–XIX

Настъпваха се, вървяха, обърнали очи нагоре, със зяпнали уста. Нескопосано се тътреха. Ангало бе спрял до една дупка в стената и им махаше припряно да влизат.

— Айде вътре — рече той.

Баба Моркий подуши подозрително.

— Това е дупка на плъх! Караш ме да влизам в дупка на плъх, така ли? — рече тя и се обърна към Торит: — Тоя ме кара да влизам в дупка на плъх! Аз не влизам в дупки на плъхове!

— Защо не? — попита Ангало.

— Защото са дупки на плъхове!

— Само така изглежда — обясни Ангало. — Това е маскиран вход, нищо повече.

— Твоят плъх току-що се пъхна вътре — викна триумфално баба Моркий. — Да не съм сляпа! Значи е дупка на плъх.

Ангало метна умоляващ поглед на Грима и се шмугна в дупката. Тя мушна главата си след него.

— Не мисля, че е дупка на плъх, бабо — смутолеви тя.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ами вътре има стълба. О, и какви хубави лампички!

Изкачването беше дълго. На няколко пъти се наложи да спират и да изчакват старците да ги настигнат, а през по-голямата част от пътя старият Торит се нуждаеше от помощ. Най-горе стълбите завършваха с врата, през която беше къде-къде по-достойно да се минава, и накрая попаднаха в…

Дори като малък Масклин не беше виждал наведнъж повече от четирийсет номи накуп.

Тук явно бяха повече. И беше пълно с храна. Не приличаше на нищо познато, но трябваше да е храна. Ако не друго, хората го ядяха.

Пространство, на височина два пъти колкото неговия бой, се бе ширнало надалеч. Храната бе подредена в спретнати купчини с пътеки между тях, а тия пътеки гъмжаха от номи. Никой не обърна внимание на групичката, докато тя послушно ситнеше подир Ангало, който бе възвърнал донякъде наперения си вид.

Някои номи разхождаха добре загладили косъма плъхове на каишки. Някои номки водеха мишки, които послушно припкаха зад тях, и с крайчеца на ухото си Масклин дочуваше неодобрителното пфу-пфукане на баба Моркий.

Той чу и как старият Торит извика развълнувано:

— Аз знам това какво е! Сирене! Веднъж в кошчето намерихме сандвич със сирене, през лятото на 1984 година, помниш ли?

Баба Моркий го сръга здравата в хърбавите ребра.

— Млъквай бе, нещастник — изкомандва тя. — Нали не искаш да ни изложиш пред целия тоя народ? Бъди вожд. Дръж се гордо.

Гордото държание обаче не им се удаваше. Вървяха и мълчаха все по-смаяно. Плодовете и зеленчуците бяха струпани зад дървените маси и номите здравата работеха по тях. Имаше и други работи, които и през ум не им минаваше какво представляват. Масклин не искаше да показва колко е невеж, но любопитството му надви.

— Какво е онова там? — посочи той.

— Салам — отвърна Ангало. — Ял ли си го някога?

— Напоследък не — отвърна Масклин. Така си и беше.

— Ей това пък са фурми — заобяснява Ангало. — А пък онова — банан. Предполагам, че не си виждал банан преди, нали?

Масклин тъкмо си отвори устата, и баба Моркий се намеси.

— Тоя нещо дребничък ми се вижда — рече тя и подсмръкна. — Всъщност е истински дребосък, ако го сравним с тия, дето се въдят при нас.

— Ами! Така ли? — подозрително подхвърли Ангало.

— О, да — отвърна баба Моркий, която бе започнала да загрява нещо по въпроса. — Абсолютен недораслек. Нашите — тя млъкна и погледна към банана, подпрян на две дървени магарета като кану. Бърза мисъл просветна през ума й и устните й се размърдаха.

— Пък нашите — добави тя триумфално, — едвам успяваме да ги изкопаем от земята.

Тя изгледа победоносно Ангало, който се опита да издържи на погледа й, но се отказа.

— Е, както и да е — рече той с несигурен глас, вперил поглед встрани. — Заповядайте, яжте колкото искате. Кажете, ако обичате, на съответните номи, че всичко е за сметка на Галантериите. Но не споменавайте, че идвате от Навънка. Искам това да е изненада.

Бе осъществен стремителен набег в посока на храната. Дори и баба Моркий — тъкмо се бе помъкнала натам и тя, и изневиделица някаква торта й препречи пътя.

Само Масклин си остана на мястото, въпреки настоятелните вопли на стомаха си. Не беше сигурен дори че е започнал да разбира как стават нещата в Магазина, но имаше смътното чувство, че ако не ги срещаш с достойнство, току-виж накрая се наложило да вършиш разни работи, дето не са ти от най-любимите.

— Не си ли гладен? — попита го Ангало.

— Гладен съм — призна Масклин. — Но просто не ям. Откъде идва всичката тая храна?

— О, вземаме я от човеците — безгрижно отвърна Ангало, — знаеш ги какви са тъпи.

— И те нямат нищо против?

— Мислят си, че са плъховете — изкикоти се Ангало. — Мъкнем с нас ако от плъхове. Или поне фамилиите от „Хранителни стоки“ тъй действат — поправи се той. — Понякога те пускат и други да се качват нагоре с тях. И после човеците си мислят, че са били плъхове и туйто.

Масклин смръщи вежди.

Ако ли? — попита той.

— Такова де — рече Ангало — Изпражнения.

Масклин кимна.

— И се хващат на тоя номер, а? — попита недоверчиво.

— Много са тъпи, нали ти казах. — Ангало заобиколи около Масклин. — Трябва да се запознаеш с баща ми — добави той. — Разбира се, да мислим, че ще се присъединиш към Галантериите, е доста прибързано.

Масклин погледна племето си. Бяха се пръснали между масите с храна. Торит мъкнеше буца сирене — колкото главата му, баба Моркий подробно изследваше един банан — все едно той щеше да експлодира; дори Грима не му обръщаше никакво внимание.

Масклин бе объркан. Онова, което го биваше да прави — знаеше го — бе да проследи плъх през няколко ниви, да го довърши само с един удар на копието си и да го замъкне вкъщи. Това определено му харесваше. После хората му казваха разни неща като „Браво“. Имаше чувството, че банана не се налага да го следиш.

— Към баща ти ли? — попита той.

— Херцог Галантерий — отвърна гордо Ангало. — Защитник на Мецанина и Самодържец на Столовата за Персонала.

— Трима бащи ли имаш? — озадачено попита Масклин.

— Това са титлите му. Само някои. Той е почти най-могъщия ном в Магазина. Вие от Навънка имате ли нещо като бащи?

Смешна работа, помисли си Масклин. Този тук е малък груб тъпанар, освен когато говори за Навънка — тогава прилича на любознателно момченце.

— И аз имах някога — рече той. Не му се щеше да се задълбочава по въпроса.

— Бас държа, че си преживял много приключения.

Масклин си помисли за някои неща, които му се бяха случили — или по-точно почти щяха да му се случат — напоследък.

— Да — отвърна той.

— Бас държа, че е било страхотен купон!

„Купон“ — помисли си Масклин. Тази дума не я знаеше. Сигурно означаваше тичане през кални канавки, докато току зад гърба ти щракат прегладнели челюсти.

— Ловувате ли? — попита той.

— Понякога преследваме плъхове из котелното. Разбира се, нали трябва да слушат — той почеса Бобо зад ухото.

— Ядете ли ги?

Ангало изглеждаше потресен.

— Дали ядем плъхове?

Масклин огледа камарите храна наоколо.

— Не, предполагам, че не — рече той. — Знаеш ли, никога не съм знаел, че на света има толкова номи. Колко живеят тук?

Ангало му каза.

— Две какво? — попита Масклин.

Ангало повтори.

— Май не си много впечатлен — добави той, щом забеляза, че Масклин въобще не реагира.

Масклин впери продължителен поглед в накрайника на копието си. Това беше парче кремък, което един ден бе намерил в полето; беше прекарал цяла вечност, докато издърпа малко връв от една бала сено, за да го върже на пръчката.

Точно сега то му изглеждаше единственото познато нещо в този объркан свят.

— Де да знам — рече той. — Какво е това „хиляди“?

 

 

Херцог Чидо де Галантерий, който притежаваше наред с другото и титлите Лорд-Протектор на Изкачващия Ескалатор, Защитник на Мецанина и Рицар на Тезгяха, въртеше Нещото бавно-бавно в ръцете си. После леко го бутна настрани.

— Много забавно — заключи той.

В двореца на херцога, понастоящем находящ се под пода на „Мека мебел“, номите се бяха скупчили в сконфузена групичка. Херцогът все още беше облечен в бойните си доспехи и май не му беше много забавно.

— И значи — обади се той, — вие идвате от Навънка, така ли? Ама наистина ли очаквате, че ще ви повярвам?

— Татко, аз… — започна Ангало.

— Млък! Знаеш думите на „Братя Арнолд“, основана през 1905! Всичко Под Един покрив. ВСИЧКО! Ето защо не може да съществува Навънка. Ето защо вие не сте оттам. Ето защо вие сте от някоя друга част на Магазина. От „Дамско бельо“. Или от „Младежка мода“, да речем. Тях никога не сме ги изследвали задълбочено.

— Не, ние сме… — започна Масклин.

Херцогът вдигна длани.

— Чуй ме — рече той, вторачен в Масклин. — Не обвинявам тебе. Синът ми е впечатлителен момък. Не се и съмнявам, че той ти е пуснал тая муха. Общо взето, много си пада да зяпа камионите, вслушва се в разни слабоумни истории и мозъкът му прегрява. Вижте, не че съм неразбран ном — добави той, предизвиквайки ги да не се съгласят, — а и в гвардията на Галантериите винаги има място за яко момче като тебе. Тъй че дай да забравим за тези глупости, а?

— Ама ние наистина идваме точно оттам — настоя Масклин.

— Няма Навънка — тросна се херцогът. — Освен, разбира се, когато някой добър ном умре, ако е живял, както е редно. Тогава има Навънка и те живеят там вечно, сред разкош. Ела сега — потупа той Масклин по рамото, — зарежи тия дрънканици и ни помогни в доблестната ни задача.

— Да, ама защо? — попита Масклин.

— Не би желал Железариите да превземат нашия отдел, нали? — отвърна херцогът.

Масклин хвърли бърз поглед към Ангало, който рязко заклати глава.

— Ами не, предполагам — рече той. — Ама вие всички сте номи, нали така? Има за всеки колкото щеш. Да си прекарвате всичкото време, като се дърлите един с друг, ми изглежда тъпичко.

С бялото на очите си видя как Ангало се хваща за главата.

Херцогът пламна.

— Тъпичко ли каза?

Масклин се дръпна назад, за да не му се пречка, само че го бяха възпитали да бъде честен. Усети, че не е достатъчно хитър, за да се измъкне с лъжи.

— Ами… — започна той.

— Да си чувал някога за чест? — изрева херцогът.

Масклин си помисли малко и поклати глава.

— Железариите искат да превземат целия Магазин — припряно се намеси Ангало. — Това би било ужасно. А Шапкиите са почти толкова лоши, колкото и те.

— Защо? — учуди се Масклин.

— Защо ли? — учуди се на свой ред херцогът. — Защото винаги са ни били врагове! А сега можеш да си вървиш — добави той.

— Къде? — рече Масклин.

— При Железариите или при Шапкиите. Или при Канцелариите, май точно те ти трябват. Или си ходи пак Навън, пука ми — саркастично се изкиска херцогът.

— Искаме си Нещото — заинати се Масклин.

Херцогът вдигна Нещото и го замери с него.

— Извинявай — каза Ангало, щом се измъкнаха. — Трябваше да ти кажа, че баща ми си е чешит.

— Що ти трябваше да го ядосваш? — раздразнено се намеси Грима. — Ако трябва да се присъединим към някого, защо пък да не е към него? И сега какво ще стане с нас?

— Беше много груб — каза натъртено баба Моркий.

— Никога не беше чувал за Нещото — рече Торит. — Ужасна работа, таквоз. Или пък за Навънка. Да, ама аз съм се родил и съм израсъл вън. Никакви умрели няма там. Поне няма такива, дето живеят в разкош, така де.

Започнаха да се дърпат, което си беше в реда на нещата.

Масклин ги погледна. После свали очи към нозете си. Последните вървяха по нещо като късо подстригана трева, за което Ангало бе споменал, че се нарича „килим“. И това го бяха свили от Магазина горе.

Щеше му се да каже: „Шантава работа. Когато за един ном има достатъчно ядене и пиене, защо той веднага почва да се дърли с другите номи?“ Да бъдеш ном сигурно означаваше и нещо повече от това.

И му се щеше да каже: ако човеците са толкоз тъпи, как така са построили този Магазин и всички тези камиони? Ако сме толкова умни, то тогава те трябва да крадат от нас, а не обратното. Може да са грамадни и бавни, ама всъщност доста им сече пипето.

И му се щеше да добави: не бих се изненадал, ако са също толкова интелигентни, колкото и плъховете, да речем.

Но не каза и дума, защото, докато мислеше, погледът му падна върху Нещото. Торит го стискаше здраво.

Усети, че трябва да си помисли нещо. Учтиво разчисти място в ума си за тази мисъл и търпеливо зачака да види каква е; и тъкмо тя да го споходи, Грима рече на Ангало:

— Какво става с номите, които не са към нито един отдел?

— Тъжен живот живеят — отвърна Ангало. — Просто им се налага да я карат, както смогнат.

Изглеждаше, все едно ще се разреве.

— Вярвам ви — рече той. — Баща ми казва, че не е редно да се гледат камионите. Те можели да те вкарат в грешни мисли, тъй вика. Е гледал съм ги месеци наред. Понякога идват мокри. Навънка не е само мечта, там става нещо. Вижте какво, я по-добре ми се мотайте подръка, сигурен съм, че ще си промени мнението.

Магазинът беше голям. Масклин си беше мислил, че камионът е голям. Но Магазинът беше още по-голям. Беше висок цяла вечност — лабиринт от подове, етажи и дълги уморителни стълбища. Номите бързаха или се размотаваха из тях по своите си задачи, а те комай нямаха край. Всъщност думата „голям“ бе прекалено малка. За Магазина беше нужна съвсем нова дума.

По странен начин той беше по-голям дори и от Навънка. Навънка беше толкова огромно пространство, че човек всъщност не го виждаше. Нямаше ни ъгли, ни таван, та не ти и хрумваше, че изобщо има някакви размери. Просто си беше там. Докато Магазинът си имаше и ъгли, и таван, и те бяха толкова далеч, че бяха… ами, бяха Големи.

Докато вървяха подир Ангало, Масклин взе едно решение и си науми да го съобщи първо на Грима.

— Връщам се — каза й той.

Тя се вторачи в него.

— Ама ние едва-що пристигнахме! Защо, откъде-накъде?

— Не знам. Тука нищо не е наред. Просто усещам, че не е наред. Все си мисля, че ако остана още малко, ще престана да вярвам, че Навънка има нещо — а аз съм роден там. Когато ви устроя всички тук, ще се върна Навънка. Ела с мен, ако искаш — добави той, — но не си длъжна.

— Но тук е топло, пък и всичката тая храна…

— Казах — не мога да ти обясня. Просто усещам, че ни… ъъ… наблюдават.

Тя инстинктивно погледна нагоре към тавана, няколко инча над тях. Вкъщи да те наблюдава някой обикновено значеше, че се е замислил какво ще обядва днес. После се усети и се засмя нервно.

— Стига глупости — каза тя.

— Просто не се чувствам в безопасност — отрони той отчаяно.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш ненужен — прошепна Грима.

— Какво?

— Е, не е ли вярно? Прекарваш си цялото време, като търчиш наляво-надясно подир всеки, а после изведнъж вече не ти се налага. Смешно чувство, нали?

И тя офейка.

Масклин стоеше и си играеше с връвта на копието. Странна работа, рече си той. Никога не ми е хрумвало, че и някой друг може да си помисли това. Имаше няколко смътни спомена от Грима в дупката — все переше или се опитваше да организира бабите да сготвят всичко онова, което беше успял да домъкне вкъщи. Ама че работа. Представете си — да ви липсва нещо такова.

Осъзна, че останалите са спрели. Пространството под пода се простираше пред тях. Малки лампички, прикрепени тук-там по дървенията, мъждукаха в полумрака. Железариите искали високи такси за осветление, довери им Ангало, и не допускали никого до тайната на властта над електричеството. Това било едно от нещата, които правели Железариите толкова силни.

— Това е границата на земите на Галантериите в момента — обясни. — Ей-там е земята на Шапкиите. В момента с тях малко нещо не се погаждаме. Ъъ… вие трябва да си намерите някой отдел, който да ви приеме… — Погледна Грима. — Ъъ — добави той.

— Ние ще се държим един за друг — рече баба Моркий, изгледа сурово Масклин, после властно се извърна и махна към Ангало.

— Върви си, младежо — рече тя. — Масклин, изправи се. — Сега… напред!

— Ти коя си, че да викаш „напред“? — рече Торит. — Аз съм вождът, нали така? Моя работа е да давам заповеди.

— Добре де — отвърна баба Моркий. — Давай ги тогава.

Устните на Торит беззвучно се раздвижиха.

— Да — успя да каже той. — Напред!

Ченето на Масклин увисна.

— Накъде? — попита, а старицата вече ги юркаше през мрачното пространство.

— Ще намерим къде да живеем. Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година — няма лъжа, няма измама! — наперено рече баба Моркий. — Тоя дърт глупак, херцога — ама че нахал! Още малко и щях да се обадя. Едва ли щеше да оцелее през Великата Зима, това ще ви кажа.

— Никое оръжие не може да ни повали, щом се подчиняваме на Нещото — рече Торит и го потупа внимателно.

Масклин спря. Писна му — реши той.

— И какво казва Нещото? — троснато попита той. — Точно сега какво казва да нравим? Хайде де, кажи ми, какво казва, че трябва да правим сега?

Торит изглеждаше леко отчаян.

— Амии — започна гой. — То, ъъ, ясно, че ако се държим един за друг и поддържаме необходимото…

— Това ей-сега си го измисли!

— Как се осмеляваш да му говориш по тоя начин! — започна Грима.

Масклин заби копието си в земята.

— Е, писна ми! — промърмори той. — Нещото казало туй, Нещото казало онуй, Нещото казало, каквото си щеш, освен да каже нещо, което да свърши работа!

— Нещото се е предавало от ном на ном стотици години наред — рече Грима. — То е много важно Нещо.

— И защо?

Грима погледна Торит, който облизваше устните си.

— То ни показва… — започна той пребледнял.

Придвижете ме по-близо до електричеството.

— Нещото, изглежда, е по-важно от… Какво се облещихте така всичките? — рече Масклин.

По-близо до електричеството.

Торит с разтреперани ръце погледна към Нещото.

Там, където преди имаше черна гладка повърхност, сега танцуваха ситни искрички. Стотици. Всъщност, помисли си Масклин, като се чувстваше малко горд, че знае думата, сигурно бяха хиляди.

— Кой каза това? — попита Масклин.

Нещото се измъкна от хватката на Торит и се приземи на пода. Светлинките му блестяха като хиляди магистрали нощем. Номите го съзерцаваха в ужас.

— Нещото наистина говори… — отрони Масклин. — А стига бе!

Торит трескаво размаха ръце.

— Не така! Не така! То не би трябвало да говори на глас! Преди не е правило така!

По-близо до електричеството!

— Иска електричество — рече Масклин.

— Е, аз няма да го пипна!

Масклин сви рамене и после избута с треперещото си копие Нещото по пода, докато то се намери под жиците.

— Че как говори то? Нали няма уста — рече Грима.

Нещото жужеше. Шарени фигурки проблясваха по повърхността му по-бързо, отколкото можеха да ги проследят очите на Масклин. Повечето бяха червени.

Торит падна на колене.

— Ядосано е — изхленчи той. — Не трябваше да ядем плъхове, не трябваше да идваме тук, не трябваше…

Масклин също коленичи. Той докосна ярката повърхност, отначало нервно — но не пареше.

Отново го обзе онова странно усещане — сякаш умът му искаше да си мисли определени неща, без да разполага с точните думи, за да ги формулира.

— Когато Нещото ти говореше преди — бавно каза той, — нали знаеш, как било редно да живеем, и…

Физиономията на Торит агонизираше.

— Никога не ми е говорило — пророни той.

— Но ти казваше…

— Казвах, казвах — изхленчи Торит. — Когато старият Вузел ми го завеща, той каза, че някога е приказвало, но преди стотици години просто е престанало.

— Какво? — обади се баба Моркий. — Ти през всичките тези години, добри ми човече, ни казваше, че Нещото било рекло така, Нещото било рекло онака, Нещото било рекло не знам си кво!

Сега Торит заприлича на много уплашено животно, хванато в капан.

— Е? — подхвърли презрително старицата.

— Хъм — рече Торит. — Ъъ, старият Вузел ми рече: „Ами, мисли какво трябва да ти каже Нещото, пък после го кажи. Дръж хората в правия път. Помогни им да отидат на Небесата.“ Много било важно да се отиде на Небесата. Нещото можело да ни помогне да идем там, тъй ми каза. Това било най-важната му работа.

Какво? — изкрещя баба Моркий.

— Ами това ми каза да правя. Вършеше работа, нали така?

Масклин ги загърби. Шарените линии се преплитаха в хипнотични фигури по Нещото. Усещаше, че би трябвало да знае какво значат. Беше сигурен, че значат нещо.

Понякога, в онези чудни дни, отдавна, когато не му се налагаше да ловува всеки ден, той се изкатерваше нагоре по насипа, докато можеше да види мястото, където паркираха камионите. Там имаше голямо синьо табло, а по него имаше разни фигурки и картинки. А по кутиите и хартии в кошчетата за боклук имаше други фигурки и картинки и той си спомняше дългия им спор за картинката върху кутиите от пилешки консерви — старец с големи бакенбарди. Няколко от номите настояваха, че на картинката е нарисувано пиле, но Масклин по-скоро мислеше, че човеците не ядат старци, ей тъй, както се разкарват наоколо. Тук имаше нещо друго. Сигурно старците ПРАВЕХА пилетата.

Нещото отново зажужа.

Минали са петнайсет хиляди години — рече то.

Масклин погледна останалите.

— Ти говори с него — заповяда баба Моркий на Торит.

Старецът се дръпна назад.

— А, не! Аз не! Не знам кво да кажа!

— Е, няма аз да говоря с него, я! — изстреля бабата. — Това е работа на вожда, тъй де!

Минали са петнайсет хиляди години — повтори Нещото.

Масклин сви рамене. Май работата пак бе опряла до него.

— Къде са минали? — рече той.

Нещото изглеждаше, сякаш мисли усилено. Накрая рече:

Знаете ли значението на думите „Компютър за бордова навигация и запис?“

— Не — честно си призна Масклин. — На нито една.

Светлинките се раздвижиха.

Знаете ли нещо за междузвездните полети?

— Не.

Кутийката внушаваше на Масклин ясното впечатление, че е много разочарована от него.

Знаете ли, че сте дошли тук от много далечно място? — попита то.

— А, да. Това го знаем.

По-далечно от Луната.

— Ъъ — поколеба се Масклин. Пътуваха много време. Съвсем възможно беше и да са подминали Луната. Беше я виждал често на хоризонта, а беше сигурен, че камионът е стигнал по-далече от там.

— Да — каза той. — Сигурно.

Езикът се е променил през годините — умислено рече Нещото.

— Така ли? — учтиво отвърна Масклин.

Как наричате тази планета?

— Ами аз не знам какво значи „планета“ — призна си Масклин.

Астрономическо тяло.

Масклин премига.

Как се казва това място?

— Ами… Магазин му викат.

Магазинмувикат — светлинките се раздвижиха. Явно Нещото мислеше пак.

— Младежо, не смятам цял ден да стърча тук и да си приказвам глупости с Нещото — рече баба Моркий. — Онова, което трябва да сторим сега, е да решим къде ще ходим и какво ще правим.

— Точно така — храбро добави Торит.

Помните ли поне, че сте катастрофирали с кораб?

— Аз съм Масклин — рече Масклин. — Не го знам кой е тоя Катастрофиралис Кораб. Не е от нашите.

Светлинките отново припламнаха. После, когато опозна Нещото по-добре, Масклин твърдо се убеди, че показването на една определена светлинна фигурка е начинът, по който Нещото въздъхва дълбоко.

Целта ми е да ви служа и да ви водя — рече то.

— Видя ли? — обади се Торит, който се чувстваше малко изолиран от ставащото. — За това бяхме прави!

Масклин бодна кутийката.

— Ама напоследък нещо си мълчеше по тоя въпрос — рече той.

Нещото зажужа.

Защото трябваше да поддържам вътрешната си енергия. Обаче сега мога да използвам наличното електричество.

— Това е много хубаво — каза Грима.

— Искаш да кажеш, че пиеш от лампите по някакъв начин? — рече Масклин.

Това засега ще бъде достатъчно за обяснение.

— Ами преди защо не говореше? — попита Масклин.

Слушах.

— О…

А сега чакам инструкции.

— Кого чакаш? — попита Грима.

— Мисля, че иска да му казваме какво да прави — рече Масклин. Отново седна на пети и се взря в светлинките. — Какво можеш да правиш? — попита.

Мога да трансформирам, да калкулирам, да триангулирам, да асимилирам, да корелирам и да екстраполирам.

— Не мисля, че искаме да ни правиш такива работи — рече Масклин. — Искаме ли? — попита той другите.

Баба Моркий явно мислеше по въпроса.

— Не — каза тя най-накрая. — Не мисля, че искаме таквиз работи. Ама още някой банан, да речеме, ще ни дойде добре.

— Мисля, че онова, което наистина искаме, е да се приберем вкъщи и да сме в безопасност — рече Масклин.

Да се приберете в къщи.

— Точно така.

И да сте в безопасност.

— Да.

По-късно тези девет думи станаха един от най-знаменитите цитати в номската история. Учеха ги в училище. Издялаха ги върху каменни плочи. И за тях се твърди, че тогава никой не си и помислил, че те са особено важни.

Нищо особено не станало. Просто Нещото рекло:

Командата приета.

После всичките му светлини угаснали, освен една малка зелена светлинка, която започнала да мига.

— Слава Богу, че млъкна — рече Грима. — Какъв ужасен глас само! А сега какво ще правим?

— Според онзи момък Ангало — рече баба Моркий, — ще ни се стъжни животът.

3.

I. Защото, не го знаеха, ала бяха донесли със себе си Нещото, и то се събуди от наличното Електричество, и само то знаеше историята им.

II. Защото паметта на Номите е от Плът и Кръв, а паметта на Нещото е от Силиций, а той е Камък и не погива, а паметта на Номите се разпилява като прах по вятъра.

III. И дадоха му те Инструкции, ала не го знаеха.

IV. То е, рекоха те, кутийка със Смешен Глас.

V. Но Нещото Прие Задачата да пази всички Номи в безопасност и Заработи по нея.

VI. И Заработи Нещото и по задачата да отведе Всички номи у дома.

VII. Най-после у дома, след дълъг-дълъг път.

Из „Книга на номите“

Мецанин, стихове I–VII

Лесно е да се загубиш под пода. Въобще не е необходимо да се напрягаш. Мястото представляваше лабиринт от стени и кабели, а по пътеките се носеха вълма прах. Всъщност, както каза Торит, не се бяха точно загубили, а по-скоро се бяха объркали: навсякъде имаше пътечки, между всички тия бичмета и стени, но никъде не пишеше накъде водят. Понякога някой и друг ном профучаваше край тях, тръгнал по свои работи, без въобще да им обърне внимание.

Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.

По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.

— Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? — попита Торит с надежда.

— Мисля, че за това трябва да си от някой отдел — рече Масклин. — Но не може само там да има храна, нали така?

— Като пристигнахме, не беше толкоз шумно — рече бабата. — Ама че дандания.

Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.

— О! — възкликна тихичко.

— Какво? — притича Грима.

— Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.

Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.

Номите винаги са знаели, че човеците живеят много бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди някое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.

Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят — с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.

Известно време номите ги гледаха като омагьосани.

— Какви са тия работи, дето ги държат? — попита Грима. — Приличат малко на Нещото.

— Не знам — отвърна Масклин.

— Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.

— Не, то е същото както при мравките — авторитетно рече Торит. — Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.

— Ама строят разни неща… — неубедително вметна Масклин.

— И птичките го правят, момчето ми.

— Да, ама…

— Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.

— Хм. — Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи, и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин искаше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас?

— Хрумна ми идея.

Той вдигна Нещото.

— Хей, Нещо?

Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:

Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли какво представляват човеците?

Да. Възобновявам главната задача.

— Нещо? — продължи Масклин.

Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш — рече Масклин.

Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше точен във всяко едно отношение.

— Добре, де, кажи ми какво са човеците!

Човеците са местните обитатели на света, който наричате Магазинмувикат. Възобновявам главната задача.

— Ей, ти на! — обади се Торит и кимна мъдро. — Нали ти казах? Обитатели. Умни, да. Но преди всичко обитатели. Просто много обитатели накуп. — Той се поколеба. — Обитателовци — поправи се.

Ние местни обитатели ли сме?

Главната задача прекратена. Не. Главната задача възобновена.

— Не сме, я! — тонът на Торит беше унищожителен. — Имаме си гордост!

Масклин си отвори устата, за да го попита какво значи обитатели. Знаеше, че не знае, а беше сигурен, че и Торит не знае. После искаше да зададе и още много въпроси, но преди да попита, трябваше да си помисли и какви думи да използва.

„Не знам достатъчно думи — мина му през ума. — Не можеш да мислиш за някои неща, ако не знаеш думите, които ти трябват.“

Но не успя да се замисли върху това, защото някакъв глас се обади зад гърба му:

— Странни са, ама яката, а? И напоследък са много заети. Чудя се какво ли има вътре в тях?

Беше един възрастен, доста набитичък ном. Пък и беше твърде небрежно облечен, а това беше нещо необикновено в Магазина. По-голямата част от облеклото му представляваше грамадна престилка, чиито джобове тайнствено се издуваха.

— Шпионираш ли ни? — обади се баба Моркий.

Непознатият сви рамене.

— Обикновено идвам тук да наблюдавам човеците — отвърна той. — Мястото е добро. През повечето време няма никой. Вие от кой отдел сте?

— Не сме от отдел — обади се Масклин.

— Просто сме си хора — поясни баба.

— Ама обитатели не сме — добави бързо Торит.

Непознатият се ухили и скочи от дървената греда, на която седеше.

— Представете си — рече той. — Трябва да сте от новите, за които чух напоследък. Външни хора?

Масклин хвърли предпазлив поглед към протегнатата му ръка.

— Да — учтиво се обади той.

Непознатият въздъхна.

— Предполага се, че ще я стиснеш — каза той.

— Така ли? Защо?

— Такава е традицията. Името ми е Доркас Дел Икатеси — рече с крива усмивчица непознатият. — Ти твоето знаеш ли го?

Масклин не обърна внимание на последните думи.

— Какво искаш да кажеш? Че наблюдаваш човеците ли? — попита той.

— Наблюдавам ги. Изучавам ги, разбираш ли? Това ми е професията. Можеш да научиш много за бъдещето, наблюдавайки човеците.

— Като да предсказваш дали ще вали, така ли?

— Дали ще вали! Разбира се, същото е. — Номът се усмихна широко. — Вие сигурно всичко знаете за дъжда. Сериозна работа е той, а?

— Чувал си за дъжда? — учуди се Масклин.

— Знам само старите приказки. Хм. — Доркас го изгледа от горе до долу. — Предполагах, че Външните Хора имат по-различна форма, обаче. Живот, но не такъв, какъвто го познаваме. Елате сега с мене. Ще ви покажа какво имам предвид.

Масклин бавно огледа прашното пространство между пода и тавана. Толкоз. Вече му беше дошло до гуша. Беше прекалено топло, прекалено сухо, всеки се държеше с него като с глупак, а пък сега решиха, че формата му не била, каквато трябва.

— Ами виж какво — започна той, но Нещото се обади изпод мишницата му:

Този човек ни е нужен.

— Мамо мила — обади се Доркас. — Ама че малко радио. Стават все по-малки и по-малки!

 

 

Мястото, където ги отведе Доркас, беше просто една дупка. Голяма, квадратна, дълбока тъмна дупка. Няколко кабела, по-дебели от ном, се губеха нейде в дълбините.

— Тук долу ли живееш? — попита Грима.

Доркас затършува в мрака. Нещо щракна. Високо горе нещо друго каза „бам“ и се чу далечен рев.

— Хм? О, не! — рече той. — Отне ми направо цели векове да схвана какво е това. То е нещо като под, окачен на въже. Качва се нагоре, слиза надолу, разбираш ли? И вътре има човеци. Та си помислих — аз по-млад не ставам, пък всички тия стълби си играят на прескочи-кобила с краката ми… И после хвърлих един поглед как действа. Фасулска работа. Разбира се, трябваше да е фасулска, иначе човеците нямаше да разберат как се използва. Дръпнете се, моля.

Нещо черно и грамадно се спусна по шахтата и спря на няколко инча над главите им. Чуха се дрънчене, тупане и познатият звук от разхождащи се наоколо човеци.

Освен това под пода на асансьора висеше телена кошничка, вързана за него с връв.

— Ако си мислите — рече баба Моркий, — че ще се кача на… на телено гнездо, вързано с връв, намерете си някой друг да…

— Безопасно ли е? — попита Масклин.

— Повече или по-малко, повече или по-малко — рече Доркас, прекрачи през дупката и заровичка друго снопче ключове. — Побързайте, моля. Оттук, мадам.

— Ъъ, колко повече, отколкото по-малко? — запита Масклин, докато бабата, смаяна от това, че са я нарекли мадам, се качваше на борда.

— Е, онова, което аз съм направил, със сигурност е здраво — рече Доркас. — Обаче онова отгоре са го сглобявали човеците, та не се знае. Дръжте се здраво, моля. Вдигаме се!

Над тях задрънча, кошницата леко се разтресе и те се заиздигаха.

— Хубаво е, а? — попита Доркас. — Цели векове ми отне да свържа всички ключове. Ще си речете, би трябвало да забележат, а? Натискат бутона, за да слязат, но ако аз искам да се изкача, се изкачваме. Едно време се безпокоях да не би човеците да се сетят, че е странно асансьорите да се качват и слизат сами, ама те май са по-тъпи от тъпи. Пристигнахме!

Асансьорът отново се разтресе и спря. Кошницата на номите се падаше на едно равнище с друго подетажно пространство.

— „Електро-Домакински Уреди“ — съобщи Доркас. — Просто едно местенце, което аз наричам свое. Тук никой не ме безпокои, дори Абатът. Нали разбирате, аз съм единственият, който разбира кое как работи.

Навсякъде имаше жици. Разпростираха се във всевъзможни посоки под пода на дебели снопове. Насред всичко това няколко млади нома разглобяваха нещо.

— Радио — поясни Доркас. — Забележително нещо. Опитваме се да схванем как работи.

Той претършува купчината дебел картон, изтегли един лист и стеснително го подаде на Масклин.

На него беше изобразен малък конус. Цветът му биеше на розово, а на върха му имаше малка туфичка косми.

Номите никога не бяха виждали стрида. Ако бяха виждали, щяха да разберат, че това на рисунката изглежда точно като нея. Ако не броим косата, де.

— Много е хубава — колебливо каза Масклин. — Какво е това?

— Хъм. Това беше представата ми как изглеждат Външните, нали разбирате — смънка Доркас.

— Какво, с остри глави?

— Ами Дъждът, нали разбирате. От старите легенди. От времето преди Магазина. Дъжд, нали си говорихме за него. Вода, която през цялото време пада от небето. Нали трябва да се стича някак. А полегатите страни са, за да не може да го събори Вятърът. Нали разбирате, можех да се опра само на старите сказания.

— Че това дори очи няма!

Доркас посочи:

— Има си, ето ги. Мънички. Отдолу под косата, за да не го заслепи Слънцето. Това е една голяма ярка светлина в небето — разясни Доркас.

— Него сме го виждали — рече Масклин.

— Кво казва тоя? — обади се Торит.

— Казва, че трябва да изглеждаме ей така — подметна саркастично баба Моркий.

— Главата ми хич не е такваз остра!

— Мисля, че си схванал нещата не съвсем както трябва — бавно рече Масклин. — Въобще не е така. Никой ли не е излизал да види?

— Веднъж видях голямата врата отворена — каза Доркас. — Искам да кажа, оная долу в гаража. Но там навън имаше само ослепителна бяла светлина.

— Предполагам, че ви се е видяла такава, щом прекарвате цялото си време в мрак — каза Масклин.

Доркас примъкна една празна макара.

— Трябва да ми разкажеш. Всичко, което можеш да си спомниш за Навънка.

Нова зелена светлина блесна върху Нещото в скута на Торит.

 

 

След малко един от младите номи донесе храна. И те говориха, спориха, и често се счепкваха, а Доркас слушаше и задаваше въпроси.

Той беше, както им каза, изобретател. Особено на такива неща, дето си имаха вземане-даване с електричеството. Отдавна, още в първите дни, когато номите за пръв път започнали да се набъркват в електромрежата на Магазина, доста от тях били убити. Сега бяха открили по-безопасни начини, но електричеството си беше все още една загадка и онези, които обичаха да си общуват отблизо с него, не бяха чак толкова много. Ето защо вождовете на големите родове и дори самият Абат на Канцелариите го бяха оставили на мира. „Винаги е добра идея — казваше той, — да си добър в нещо, което другите не могат или не искат да правят.“ Така че се примиряваха с това, дето от време на време се чуди на глас какво ли е Навънка. Поне ако не беше на много висок глас.

— Не си спомням всичко — въздъхна той. — Как се казваше оная, другата лампа, дето светваше на Затваряне? Извинявай, искам да кажа през площта.

— През нощта — поправи го Масклин. — Нарича се луна.

— Луна — повтори Доркас, като търкаляше думата из устата си. — Но нали не е толкова ярка, колкото слънцето? Странно, наистина. По-разумно ще е най-ярката светлина да свети нощем, а не денем, когато тъй и тъй се вижда. Предполагам, че нямаш представа защо е така, нали?

— Просто си е така — каза Масклин.

— Бих дал всичко да видя това сам. Едно време, като млад, ходех да гледам камионите. Никога не събрах кураж да се кача на някой.

Той се наведе по-близо.

— Мисля — рече той, — че Арнолд Брос ни е сложил в Магазина, за да откриваме разни неща. Да научаваме кое как е. Инак, защо са ни тия мозъци? Ти как мислиш?

Масклин беше доста поласкан, че го питат, но веднага щом отвори уста, го прекъснаха.

— Хората все говорят за Арнолд Брос — каза Грима. — Обаче никой не казва кой точно е той.

Доркас се наведе към нея.

— О, той е създал Магазина. През 1905 година, нали разбираш. Мазетата, Складовете, Счетоводния отдел, всичко между тях. Не мога да го отрека. Искам да кажа, все някой трябва да го е направил. Но аз все казвам хората — това не означава, че не трябва да мислим за…

Зелената светлина върху Нещото угасна. Малката въртяща се чашка изчезна. То забръмча тихо — все едно машина, която се опитва да си прочисти гърлото.

Наблюдавам телефонните комуникации — каза то.

Номите се спогледаха.

— Ами, хубаво — каза Грима. — Хубаво е, нали, Масклин?

Имам спешна информация, която трябва да споделя с лидерите на тази общност. Съзнавате ли, че живеете в строителна единица с ограничен живот?

— Завладяващо — рече Доркас. — Всичките тия думи. Човек може да си представи, че разбира всичко, което казва. Там горе има неща — той рязко вдигна палец към дъските над тях, — които са точно като това. Радиоапарати — тъй им викат. Има и едни с картинки. Да се смаеш.

Жизненоважно е да споделя информация от изключително значение с водачите на общността относно неизбежното унищожение на този артефакт — произнесе Нещото.

— Извинявай — каза Масклин. — Може ли пак?

Не схващате ли?

— Кое да ми се схваща?

Очевидно езикът се е променил по начини, които не разбирам.

Масклин се опита да изглежда така, сякаш гори от желание да му помогне.

— Бих направил опит да изясня своето твърдение — каза Нещото. Няколко светлинки пробляснаха.

— Ами добре — каза Масклин.

Тоа голем Магазин, прави едно буум! Тия дни и после айде — каза Нещото с надежда.

Номите пак се спогледаха. Май на никого не му просветна.

Нещото пак си прочисти гърлото.

Знаеше ли значението на думата разрушен? — каза то.

— О, да — отвърна Масклин.

Точно това ще стане с Магазина. След двайсет и един дни.

4.

I. Горко ви, Железарии и Галантерии; горко ви, Шапкии и Деликатеси; горко ви, Младежки Модии, и вам Бандити от Дамско Бельо. И даже вам, Канцеларии.

II. Защото Магазинът е само място вътре в Навънка.

III. Горко ви, защото Арнолд Брос (създаден в 1905) откри Последната Разпродажба. Всичко Си Върви.

IV. Но те го подиграха и рекоха: „Ти си Външен, ти дори не съществуваш“

Из „Книга на номите“

Складова наличност, стихове I–IV

Там горе човеците се бъхтеха с бавния си, неразбираем живот. Там долу, където, след като минеше през килимите и дюшемето, тяхната дандания се превръщаше в далечен тътен, номите се суетяха забързано по прашните си пътечки.

— Не ще да е туй — рече баба Моркий. — Туй място твърде голямо. Толкоз голямо място не може да се разруши. Много ясно.

— Казах ти го, нал’ тъй? — задъха се Торит, който винаги извънредно много се въодушевяваше при всяка новина за ужаси и съсипии. — Винаги са казвали, че Нещото знае много. И я не ми викай да млъкна!

— Защо трябва да бягаме? — рече Масклин. — Иска да кажа, двайсет и един дни са много време.

— Не и в политиката — мрачно подхвърли Доркас.

— Мислех си, че сме в Магазина, а не в… как го каза?

Доркас спря толкова внезапно, че баба Моркий се вря в гърба му.

— Виж — заобяснява той с нетърпеливо търпение. — Какво мислиш, че трябва да правят номите, хм, ако разрушат Магазина?

— Ами да излязат навън от… — започна Масклин.

— Но повечето от тях дори не вярват, че Навънка наистина съществува! Дори и аз не съм много сигурен, а притежавам извънредно интелигентен и буден ум! Няма къде да идем. Разбра ли ме?

— Навънка има колкото щеш…

— Само ако вярваш в това!

— Не, наистина си е там!

— Боя се, че хората са по-сложно устроени, отколко си мислиш. Във всеки случай, трябва да се видиш с Абат. Противен дърт тиранин, естествено, но е доста схватлив по свой си начин. Само дето начинът му е доста тесногръд. — Той ги изгледа продължително.

— Сигурно е най-добре да не привличаме внимание към себе си — добави той. — Хората обикновено не ме закачат, но не е много мъдро да се размотаваш извън отдела си без солидна причина. А пък тъй като вие въобще си нямате отдел…

Той сви рамене. С този си жест успя да намекне за всички неприятности, които биха могли да се случат на безотделните скитници.

Всичко това означаваше, че пак трябва да използват асансьора. Навлязоха в прашно подподие, осветено от мижавата светлина на няколко подходящо разположени слаби крушки. Наоколо май нямаше жива душа. След шумотевицата в другите отдели тук беше почти противно тихо. Дори по-тихо — помисли си Масклин, — отколкото сред широките полета. В края на краищата, полетата си бяха тихи. А под подовете трябва да има номи.

Всички го усетиха и се скупчиха по-близо един до друг.

— Ай, че хубави лампички! — рече Грима, за да прогони тишината. — Като за номи. Вижте ги какви са разноцветни. А някои мигат.

— Крадем по цели кутии от тях всяка година покрай Коледния панаир — рече Доркас, без да погледне. — Човеците ги окачват по дърветата.

— Защо?

— Питай ме. Предполагам, че за да ги виждат по-добре. Можеш ли ги разбра — човеци.

— Но тогава ти знаеш какво е дърво — рече Масклин. — Не мислех, че в Магазина ги имате.

— Естествено, че знам — отвърна Доркас. — Големи зелени работи с пластмасови иглички по тях. Някои са от станиол. По Коледните панаири не можеш се размина от тия проклетии, ти казвам.

— Ония, дето си ги имаме навън, са големи — дръзна да обясни Масклин. — И по тях има такова… листа, които окапват всяка година.

Доркас го погледна недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш с това — окапват?

— Ами просто се въртят из въздуха и падат на земята — поясни Масклин. Другите кимнаха. Напоследък се появиха много неща, за които не бяха сигурни, но що се отнася до онова, което се случва на листата всяка година — по това бяха експерти.

— И това става всяка година? — попита Доркас.

— О, да.

— Наистина ли? — удиви се Доркас. — Страхотно! А кой ги лепи обратно после?

— Никой — сви рамене Масклин. — Просто се появяват пак.

— Самички ли?

Те кимнаха. Когато има едно нещо, в което си сигурен, ти се държиш за него.

— Май, че да — обади се Масклин. — Всъщност и досега не сме разбрали как така. Просто си става.

Номът от Магазина се почеса по главата.

— Е, не знам — колебливо промърмори той. — На мене ми се струва, че много немарливо ги управляват. Сигурни ли сте…

Изведнъж някакви фигури ги обкръжиха. В първия момент — вълма прах, в следващия — хора! Онзи най-отпред имаше брада, превръзка на окото и нож между зъбите. Това някак си правеше усмивката му още по-зловеща.

— Ох, мале — обади се Доркас.

— Тия какви са? — изсъска Масклин.

— Бандити. Това винаги е било проблем в Дамско Бельо — обясни Доркас, докато си вдигаше ръцете.

— Какво е бандити? — не разбра Масклин.

— Какво е Дамско Бельо? — поинтересува се Грима.

Доркас посочи с пръст пода над тях.

— Там горе — обясни той. — Отдел. Само че никой не се интересува наистина от него, защото стоката за нищо не става. Тя е предимно розова — добави той. — Понякога еластична…

— Аррихе ири ивоха — нетърпеливо каза главатарят на бандитите.

— Моля? — обади се Грима.

— Каах, аррихе ири ивоха!

— Май че е заради ножа — каза Масклин. — Мисля, че ще те разберем, ако си извадиш ножа от устата.

Казах, парите или живота! — повтори той.

Масклин погледна озадачено към Доркас. Старият ном размаха ръце.

— Иска да му дадете всичко, което имате в джобовете си — каза той. — Няма да ви убие, естествено, но тия бандити понякога са доста неприятни.

Външните номи взеха да се чудят. Това не влизаше в житейския им опит. Идеята за кражба беше нещо ново за тях. В къщи нямаше от кого да крадеш. Ако става въпрос, нямаше и какво да се краде.

— Тия номски не разбират ли? — обади се бандитът.

Доркас му се усмихна малодушно.

— Извинете ги — каза той. — Новаци са тук.

Масклин се обърна.

— Решихме — каза той. — Ако на вас ви е все едно, ще задържим нещата в джобовете си. Извинявайте.

Той се усмихна широко на Доркас и бандита.

Бандитът му върна усмивката. Или поне си отвори устата и си показа зъбите, а те бяха доста.

— Ъъ — каза Доркас. — Не можеш да кажеш така, нали разбираш? Не можеш да кажеш, че не искаш да те оберат! — Зърна съвсем объркания поглед на Масклин. — Да те оберат — повтори той. — Това значи да ти вземат твоите работи. Просто не можеш да кажеш, че не искаш!

— Че защо? — попита Грима.

— Ами защото… — старият ном се поколеба. — Всъщност не знам. Традиция, предполагам.

Главатаря на бандитите си подмяташе ножа от ръка в ръка.

— Вижте кво — каза той. — Такова де, новаци сте. Нищо няма да ви направим. Хванете ги!

Двама бандити хванаха баба Моркий.

Това излезе грешка. Кокалестата й десница замахна и прозвънтяха два шамара.

— Нахалници! — изстреля тя и двата нома залитнаха встрани, като се държаха за ушите.

Бандитът, който се опитваше да хване стария Торит, получи остър лакът в корема. Друг размаха нож към Грима. Тя го улови за китката. Ножът падна от ръката му и той се пльосна на колене с патетично бълбукане.

Масклин се наведе, сграби с една ръка главатаря за ризата и го вдигна така, че онзи да го гледа в очите.

— Не съм сигурен, че напълно разбираме този обичай — каза той. — Но номите не трябва да удрят други номи, не мислиш ли?

— Аха-ха-ха — отвърна нервно главатарят.

— Та мисля, че е време да си обираш крушите, а?…

Масклин го пусна. Бандитът се повъртя на пода в търсене на ножа си, пак се усмихна нервно на Масклин и си плю на петите. Останалите бандити забързаха подире му, или поне закуцукаха усърдно.

Масклин се обърна към Доркас, който се тресеше от смях.

— Е — рече той, — та за какво беше всичко това?

Доркас се подпря на една стена.

— Ама ти наистина не знаеш, така ли?

— Не — търпеливо рече Масклин. — Нали затова те питам.

— Кланът Бельо са бандити. Те вземат неща, които не са техни. Крият се в отдела Дамско Бельо, но не си струва да ги измъкваш оттам — обясни Доркас. — Обикновено гледат да те сплашат и толкоз. Всъщност са само една дребна неприятност.

— Тоя защо си държеше ножа между зъбите? — попита Грима.

— Предполага се, че така ще изглежда едни пълен непукист, да речем.

— Мисля, че така изглежда нелепо. — Грима, както винаги, си беше пряма.

— Ще ми усети опакото на ръката, ако се върне пак — обади се баба Моркий.

— Те едва ли ще се върнат. Всъщност мисля, че са малко стреснати, задето някой ги е ударил. — Доркас се засмя. — Вижте какво, наистина нямам търпение да видя какъв ефект ще имате всичките върху Абата. Не мисля, че някога сме виждали такива като вас. Вие ще сте като… като… абе как се казваше онова, дето казвате, че навън е пълно с него?

— Свеж въздух? — предположи Масклин.

— Точно така. Свеж въздух.

И тъй, те вече бяха стигнали при Канцелариите.

 

 

„Вървете си Навънка, или идете при Канцелариите“ — бе казал херцогът. Искаше да каже, че не вижда кой знае каква разлика между двете. Нямаше съмнение, че и другите видни фамилии не вярват на Канцелариите, за които се смяташе, че притежават странни, ужасяващи сили.

Та нали можеха да четат и пишат! Всеки, който може да ти разясни какво казва някакво си парче хартия, би следвало да е странен.

Те разчитаха и небесните послания на Арнолд Брос (създаден в 1905).

Трудничко си е обаче да общуваш с някой, който смята, че ти не съществуваш.

Масклин винаги си бе мислил, че Торит има вид на старец, но пък Абатът изглеждаше толкова древен, сякаш не само е присъствал на Самото Начало, но и е сръгал Самото Време, та да тръгне. Ходеше с помощта на два бастуна, а двама млади номи бяха залепени за гърба му, в случай че му потрябва опора. Лицето му представляваше сбръчкана торба, сред която очите му се взираха навън като две остри черни дупки.

Племето се скупчи зад Масклин — сега винаги правеха така, когато бяха неспокойни.

Гостната на абата представляваше място, оградено с картонени стени, и се намираше до един асансьор. От време на време той преминаваше и ги ръсеше с прах.

Помогнаха на абата да стигне до стола си. Той седна бавно, докато помощниците се суетяха наоколо. После се наведе напред.

— А — каза той, — Дел Икатеси, ти ли си бил? Нещичко да си изобретил напоследък?

— Напоследък не, господарю — отвърна Доркас. — Господарю, имам честта да ви представя…

— Никого не виждам — каза спокойно абатът.

— Тоя сляп ли е, що ли? — подсмъркна баба Моркий.

— И никого не чувам — добави абатът.

— Тихо! — изшътка Доркас. — Някой му е казал за вас! Той няма да си позволи да ви види! Господарю — продължи той, като се обърна, — странна новина съм донесъл. Магазинът ще бъде разрушен!

Ефектът не беше точно очакваният от Масклин. Свещениците Канцеларии зад абата се изкикотиха под мустак, а самият той си позволи мимолетна усмивка.

— Мале мила! — възкликна той. — И кога да очакваме това ужасающо събитие?

— След двайсет и един дни, Господарю.

— Е, добре — каза абатът с любезен глас. — Бягай да гледаш, пък после ще ни разкажеш как е било.

Този път свещениците се ухилиха.

— Господарю, това не е…

Абатът вдигна възлеста ръка.

— Сигурен съм, че знаеш много за електричеството, Доркас, но трябва да знаеш, че всеки път, когато се зададе Голяма годишна разпродажба, все някой ще каже: „Иде краят на Магазина.“ И колкото и да е странно, животът си продължава.

Масклин усети погледа на абата върху себе си. За невидим явно привличаше значително внимание.

— Господарю, става въпрос за нещо повече — сковано продължи Доркас.

— О, да не ти го е казал токът — подигравателно подхвърли абатът.

Доркас сръга Масклин в ребрата.

— Сега!

Масклин пристъпи напред и остави Нещото на пода.

— Сега! — прошепна той.

В присъствие на лидерите на общността ли се намирам? — попита Нещото.

— Повече от всякога — обади се Доркас.

Абатът се облещи срещу кутийката.

Ще използвам къси думи — каза Нещото. — Аз съм Бордови Компютър за Навигация и Запис. Компютър е машина, която мисли. Мисли, компютърче, мисли. Вижте как мисли компютърът. Използвам електричество. Понякога електричеството пренася съобщения. Аз ловя съобщенията. Разбирам ги. Понякога съобщенията вървят по жици, които се наричат телефонни жици. Понякога съобщенията са в други компютри. В Магазина има компютър. Той плаща на човеците заплати. Чувам го как мисли. Той мисли: Скоро няма да има Магазин, няма да има вече платежни ведомости, няма да има сметки. Телефонните жици казват: Ало, Взривна компания на Граймторп? Можем ли да обсъдим последните приготовления по ликвидирането, всички стоки ще бъдат изнесени до двайсет и първи…

— Много забавно — каза абатът. — Как го направи?

— Не съм го направил аз, господарю. Донесоха го тия хора…

— Кои хора? — каза абатът. Гледаше право през Масклин.

— Какво ще стане, ако отида и го дръпна за носа? — прошепна баба Моркий дрезгаво.

— Би могло да е изключително болезнено — отвърна Доркас.

— Много добре!

— Искам да кажа, за тебе.

Абатът колебливо се изправи на крака.

Аз съм толерантен ном — каза той. — Вие си размишлявате за разни неща Навънка, и аз нямам нищо против — мисля, че това е добро упражнение за ума. Нямаше да сме номи, ако понякога не пускахме духа да скита. Но да настояваш, че е истина — с това не мога да се примиря. Разни хитри дребни играчки… — Той се наведе ниско и прасна Нещото с единия бастун. То избръмча. — Така не може! Навънка няма нищо, и в това нищо никой не живее! Живот в други Магазини! Ба! Аудиенцията приключи. Разкарай се!

Мога да издържа натиска на две хиляди и петстотин тона — каза самодоволно Нещото, макар че никой и не му обърна особено внимание.

— Къш! Къш! — изкрещя абатът и Масклин забеляза, че той трепери.

Това му беше странното на Магазина. Само преди няколко дни се налагаше да знаеш толкова малко неща — достатъчно беше да познаваш големите гладни същества и да знаеш как да ги избягваш. Полски занаят, както му викаше Торит. Сега на Масклин започна да му просветва, че има и друг вид знание, и то се състои от нещата, които трябва да разбираш, за да оцелееш сред други номи. Неща като: бъди много внимателен, когато казваш на другите неща, които не искат да чуят. Или: мисълта, че не са прави, много ядосва другите. Някои от Канцелариите с по-нисък ранг ги подкараха забързано към портата. Правеха го много професионално — всъщност никой нито докосна хората на Масклин, нито дори погледна някого в лицето. Няколко от тях бързо отскочиха от Торит, когато вдигна Нещото и го протегна напред, за да го предпази.

Най-накрая темпераментът на баба Моркий, който никога не е бил от най-бавно кипващите, стигна точката си на кипене. Тя награби най-близкия монах за расото и го придърпа на инчове от носа си. Той трескаво закръстосва поглед в усилия да не я вижда. Тя гневно го сръга в ребрата.

— Усети ли пръста ми? — Това не бе въпрос, а заповед. — Усети ли го? Тук ме няма, така ли?

— Обитатели! — тръсна Торит.

Монахът реши текущия си проблем, като изскимтя и припадна.

— Давайте да се махаме — задъхано рече Доркас. — Подозирам, че от това да не виждаш хората, защото не съществували, до това да направиш така, че наистина да не съществуват, има само една крачка.

— Не разбирам — каза Грима. — Как така не ни виждат?

— Защото знаят, че сме от Навънка — обясни Масклин.

— Но другите ни виждат! — повиши тон Грима. Масклин не я обвиняваше. И той започна да се чувства малко несигурен.

— Мисля, че е така, защото не знаят — обади се той. — Или не вярват, че наистина сме външни!

— Аз не съм външен! — възмути се Торит. — Те са вътрешни!

— Но това значи, че абатът наистина мисли, че сме от Навънка! — рече Грима. — Това значи, че той вярва, че сме тук, и че може да ни види! Къде му е смисълът на всичко това?

— Виждаш ли, такава е номската природа — каза Доркас.

— Много важно! — мрачно каза бабата. — Три седмици и хоп — Всичките ще станат външни. Пада им се. Ще им се наложи да се мотаят насам-натам, без да се поглеждат. Как ли ще им се хареса, а? — Носът й зашъта из въздуха. — Оу, иссвинявайте, гусин Абат, малко ви понастъпих, таквоз, ама не ви видях, разбираш ли…

— Сигурен съм, че биха го разбрали, ако ни изслушат — каза Масклин.

— Не би трябвало да си го мислиш — рече Доркас, като риташе в прахта. — Глупаво беше от моя страна да очаквам, че ще разберат. Канцелариите никога не се вслушват в нови идеи.

— Извинявайте — обади се зад тях тих гласец.

Те се обърнаха. Там стоеше един Канцеларии. Беше млад, доста пълничък, с къдрава коса и притеснена физиономия. В момента мачкаше нервно края на расото си.

— Мен ли викате? — попита Доркас.

— Ъъ, аз… такова, исках да говоря с… Външните — каза предпазливо дребосъкът. После приклекна в тромав реверанс по посока на Торит и баба Моркий.

— Твойто зрение май е по-добро от това на другите, а? — заяде се Масклин.

— Да — отвърна Канцеларият и погледна през рамо към коридора. — Ъъ, бих искал да говоря с вас. Насаме.

Промъкнаха се зад една греда.

— Е? — каза Масклин.

— Онова, ъъ, нещо, дето приказваше — каза Канцеларият. — Вие вярвате ли му?

— Мисля, че то всъщност не може да лъже — каза Масклин.

— Ама то какво е точно? Нещо като радио?

Масклин погледна Доркас с надежда.

— Това е едно нещо, което прави шум — надуто обясни Доркас.

— Така ли? — Масклин сви рамене. — Не знам. Просто си го имаме отдавна. То казва, че пристигнало навремето много отдалеч, с номите. Поколения наред се грижим за него, нали, Торит?

Старецът ядосано закима.

— Преди мен беше у баща ми, преди него — у баща му, преди това — у неговия баща, а в същото време и у брат му, а чичо им преди това… — започна той.

Канцеларият се почеса по главата.

— Безпокоим се — каза той. — Човеците се държат много странно. Нещата в Магазина не се подменят. Появиха се табели, които никога не сме виждали преди. Дори и абатът се безпокои, че не може да схване какво очаква от нас Арнолд Брос (създаден в 1905). Така, че, ъъ… — Той подръпна дрехата си, оправи я набързо и продължи. — Вижте какво, аз съм помощникът на абата. Казвам се Гърдър и правя онова, което той не може да прави сам. Та, ъъ…

— Добре де, какво? — прекъсна го Масклин.

— Бихте ли дошли с мен? Моля ви!

— Там има ли ядене? — попита баба Моркий. Тя винаги уцелваше най-важното.

— Ами трябва да са изпратили — бързо каза Гърдър. Той се запромъква през бъркотията от жици и греди. — Моля ви, последвайте ме. Моля ви!

5.

I. Ала имаше такива, що рекоха: Видяхме в Магазина Нови табели на Арнолд Брос (създаден в 1905) и сме обезпокоени, защото не ги разбираме.

II. Защото туй е сезонът, назован Коледен панаир, а Табелите не са Табелите на Коледния панаир.

III. Нито са на Януарските Разпродажби, нито на „Здравей, училище“, ни на Пролетната Мода, ни на Летните Разпродажби, ни са други табели, които се появяват в Сезона Си.

IV. И на табелите е писано: Всеобща Разпродажба. И твърде сме Смутени.

Из „Книга на номите“

Оплаквания, стихове I–IV

Като току се блъскаше в нещо и приклякваше, Гърдър ги поведе навътре в териториите на Канцелариите. Миришеше на мухъл. Тук-там имаше купчини от неща, които, както обясниха на Масклин, се наричали книги. Той не разбра напълно за какво служат, но Доркас ги смяташе за много важно нещо.

— Виж ги — рече той. — Вътре е тъпкано с кво ли не, което може да ни е от полза, а пък Канцелариите ги вардят като… като…

— Като нещо добре вардено? — помогна му Масклин.

— Точно така. Точно така. Много точно го каза. Постоянно се взират в тях. Четене му викат. Ама нищо не разбират, като четат.

В прегръдките на Торит Нещото рече „Брррр“ и по него засияха няколко светлинки.

Книгите са хранилища на знанията — обади се то.

— Казват, че били тъпкани със знания — отвърна Доркас.

Жизненоважно е да си набавите книги.

— Канцелариите си ги държат за тях — рече Доркас. — Разправят, че ако не можеш да четеш както трябва, ти пламвал мозъкът.

— Оттук, моля. — Гърдър премести едно картонено заграждение.

Някой ги чакаше. Седеше вдървено върху купчина възглавници с гръб към тях.

— А, Гърдър — обади се той. — Влизай. Добре.

Беше абатът. Не се обърна.

Масклин сръчка Гърдър.

— Досега беше достатъчно зле — рече той. — Защо трябва да се захващаме пак?

Гърдър му хвърли поглед, който сякаш казваше: „Повярвай ми, няма друг начин.“

— Поръча ли ядене, Гърдър? — рече абатът.

— Господарю, аз тъкмо…

— Отивай да поръчаш.

— Да, господарю.

Гърдър отново хвърли отчаян поглед на Масклин и припна нанякъде.

Номите стояха притеснено и се чудеха сега пък какво ще става.

Абатът проговори.

— Наближавам петнайсет години — рече той. — По-стар съм дори от някои отдели в Магазина. Много странни неща съм видял, но скоро ще ида при Арнолд Брос (създаден в 1905) с надеждата, че съм бил добър и прилежен ном. Толкова съм стар, та има номи, които си мислят, че по някакъв начин аз съм Магазинът, и се страхуват да не би с мен да си отиде и Магазинът. А сега вие ми казвате, че е тъй. Кой отговаря за вас?

Масклин погледна Торит, но всички други погледнаха него.

— Ами, ъъ… — запъна се той. — Май че аз. Само за момента.

— Правилно — облекчено въздъхна Торит. — Само за момента го назначавам за отговорник, нали разбирате. Щото аз съм вождът.

Абатът кимна.

— Много мъдро решение — каза той.

Торит засия.

— Остани тук с говорещата кутия — каза абатът на Масклин. — Вие, останалите, си вървете, моля. Ще ви донесат храна. Моля ви, вървете и изчакайте.

— Хм — обади се Масклин. — Няма.

Последва пауза.

После абатът рече с доста омекнал глас:

— Защо не?

— Щото, разбирате ли, хм, ние всички сме заедно — обясни Масклин. — Никога не сме се цепили.

— Много похвално чувство. Ще откриете, обаче, че в живота не е така. Ела сега. Че какво лошо мога да ти сторя?

— Говори с него, Масклин — обади се Грима. — Ние ще сме наблизо. Не се притеснявай.

Той неохотно кимна.

Когато си тръгнаха, абатът се обърна. Отблизо изглеждаше дори по-стар отпреди. Лицето му не само беше набръчкано — то самото сякаш беше една голяма бръчка. Бил е на средна възраст, когато се е родил старият Торит, рече си Масклин. Достатъчно стар е, че да е дядо на баба Моркий!

Абатът се усмихна. Явно му беше трудно. Все едно някой му е обяснил как става усмихването, но досега му е липсвала възможност да го практикува.

— Името ти е Масклин, познах ли? — рече той.

Масклин не можеше да го отрече.

— Не разбирам! — каза той. — Сега ме виждаш! Преди десет минути каза, че въобще не съществувам, а сега ми говориш!

— Няма нищо странно в това — рече абатът. — Преди десет минути беше официално. Виждаш ли, не мога да позволявам на хората да смятат, че през цялото време не съм бил прав, нали? Поколения наред абатите са отричали, че Навънка има каквото и да било. Не мога изведнъж да кажа, че всичките са бъркали. Хората ще си помислят, че съм превъртял.

— Така ли? — попита Масклин.

— О, да, нали разбираш, политика. Абатите не могат постоянно да си сменят мненията. Ще видиш. Важното за водача не е дали е прав или крив, а дали е уверен. Иначе хората ще се чудят какво да мислят. Разбира се, да си прав помага — заключи абатът. После се облегна назад.

— Едно време в Магазина са се водили ужасни войни — продължи той. — Страховити. Кошмарно време е било. Ном срещу нома. Преди десетилетия, разбира се. Изглежда, винаги е имало по някой ном, който си е мислил, че неговият род трябва да управлява Магазина. Битката за Товарния Асансьор, Кампанията в Складовете, кошмарните Войни за Мецанина… Но сега това е минало. И знаеш ли защо?

— Не — отвърна Масклин.

— НИЕ спряхме всичко това. Канцелариите. С хитруване, здрав разум и дипломация. Накарахме ги да прозрат, че Арнолд Брос (създаден в 1905) очаква номите да живеят в мир един с друг. Виж сега какво, да предположим, че аз, тук вътре, кажа, че ти вярвам. Хората ще решат, че старецът съвсем е изкуфял. — Абатът се изкикоти. — А после ще си рекат: Да не би Канцелариите да са бъркали през цялото време? Щяха да се паникьосат. Е, естествено, тая няма да я бъде. Трябва да държим номите сплотени. Знаеш, че се пръскат при всяка попаднала им възможност.

— Вярно е — съгласи се Масклин. — И вечно те обвиняват за всичко, и все ти викат: „Ей, ами кво ще правиш?“

— И ти си го забелязал, а? — оживи се абатът. — Струва ми се, че имаш точно необходимата квалификация за лидер.

— Не мисля!

— Ето на, нали точно това ти казвам! Не искаш да бъдеш лидер. И на мен не ми се щеше да ставам абат. — Той потропа с пръсти по бастуна си и погледна изпитателно Масклин.

— Хората са винаги по-сложни, отколкото си мислиш — рече той. — Много важно е да го помниш.

— Ще го запомня — рече Масклин. Не знаеше какво друго да каже.

— Ти не вярваш в Арнолд Брос (създаден в 1905), нали? — попита абатът. Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Е, ами…

— Знаеш ли, аз съм го виждал. Като малък. Изкачих се чак до Счетоводния отдел, самичък, скрих се и го видях зад бюрото му. Пишеше.

— О?

— Беше с брада.

— О.

Абатът отново потропа по бастуна. Изглежда, вземаше някакво решение. После каза:

— Хм. Къде живеехте преди?

Масклин му разказа. Смешна работа — сега, като си спомняше, всичко му изглеждаше много по-хубаво. Повече лета, отколкото зими, повече лешници, отколкото плъхове. Нямаше банани, електричество, килими, но пък имаше много свеж въздух. А в спомените му май нямаше и толкоз много киша и мраз. Канцеларият го изслуша учтиво.

— Когато народът ни беше повече, беше много по-добре — довърши Масклин. Погледна обувките си. — Ако искаш, ела да живееш с нас. Като разрушат Магазина.

Абатът се засмя.

— Не съм сигурен, че ще свикна — каза той. — Не съм сигурен, че искам да вярвам в това твое Навънка. Изглежда ми студено и опасно. Както и да е, на мен ми предстои много по-тайнствено пътуване. А сега моля да ме извиниш, трябва да си почина. — И той тропна по пода с бастун. Гърдър се появи като по магия.

— Вземи Масклин и го образовай малко — нареди абатът. — А после се върнете и двамата. Само че ми остави черната кутия, моля те. Искам да понауча още нещо за нея. Сложи я на пода.

Масклин остави Нещото. Абатът го побутна с бастун.

— Ей, черна кутийке — каза той, — ти какво си и за какво служиш?

Аз съм Бордовият Компютър за Навигация и Запис на космическия кораб „Лебед“. Имам много функции. Понастоящем основната ми функция е да водя и съветвам номите, катастрофирали тук с разузнавателния си кораб преди петнайсет хиляди години.

— През цялото време ги говори такива — извинително каза Масклин.

— Кои са тия номи, за които говориш? — попита абатът.

Всички номи.

— Това единственото ти предназначение ли е?

Поставиха ми също и задачата да пазя номите в безопасност и да ги заведа у дома.

— Много похвално — рече абатът. После погледна другите двама. — Хайде беж — изкомандва той. — Покажи му свят, Гърдър. А после имам задача и за двама ви.

 

 

„Образовай го малко“ — беше казал абатът.

Като начало това значеше запознаване с Книгата на номите, състояща се от хартийки, зашити една за друга. По тях имаше знаци.

— Човеците ги използват за цигари — обясни Гърдър и прочете първите дванайсет стиха. Номите слушаха мълчаливо, и накрая баба Моркий се обади:

— Та тоя Арнолд Брос…

— … създаден в хиляда деветстотин и пета — добави педантично Гърдър.

— Все тая — каза бабата. — Та, той построил Магазина само за номите, а?

— Ъъ… Дааа — проточи несигурно Гърдър.

— А преди какво е имало тук? — упорстваше бабата.

— Мястото. — Гърдър май се притесни. — Разбирате ли, абатът казва, че извън Магазина няма нищо. Хм.

— Ама ние дойдохме.

— Той казва, че разказите за Навънка са просто мечти.

— Значи, като му разказвах всичко за живота ни, той само ми се е присмивал? — натъжи се Масклин.

— Често е много трудно да разбереш в какво наистина вярва абатът — обясни Гърдър. — Мисля, че вярва най-вече в абатите.

Ти ни вярваш, нали? — попита Грима.

Гърдър кимна, крайно колебливо.

— Често съм се чудил къде отиват камионите, и откъде идват човеците — каза той. — Абатът много се ядосва, като му го спомена, обаче. А другото е, че дойде нов сезон. Такъв досега не е идвал. Това значи нещо. Някои от нас са наблюдавали човеците — когато се появи нов сезон, все става нещо необичайно.

— Как така имате сезони, като не знаете нищо за климата? — понита Масклин.

— Че той климатът няма нищо общо със сезоните. Виж, хайде някой да заведе старците в Хранителните стоки, и ще ви покажа — на тебе и на Грима. Доста е странно. Обаче — сега лицето на Гърдър бе самото нещастие, — Арнолд Брос (създаден в 1905) няма да разруши Магазина, нали?

6.

III. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Да бъдат Табели, тъй че Всички вътре да тачат Реда в Магазина.

IV. На Движещите се Стълби табелата да бъде: Задължително да се вдигат Кучетата и Инвалидните Колички.

V. И голям гняв обзе Арнолд Брос (създаден в 1905), тъй като мнозина не вдигаха ни кучета, ни инвалидни колички.

VI. На асансьорите Табелата да Бъде: Асансьорът Вози Десет Души.

VII. И голям гняв обзе Арнолд Брос (създаден в 1905), защото честичко Асансьорите возеха едва двама-трима.

VIII. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Воистина Човеците са Глупави, и прости думи не разбират.

Из „Книга на номите“

Разпоредби, стихове III–VIII

Направиха дълга разходка през трескаво работещия подподов свят.

Откриха, че Канцелариите могат да ходят, където си искат. Другите отдели не се страхуваха от тях, защото Канцелариите всъщност не бяха истински отдел. Например, нямаше жени и деца.

— Та значи, хората се присъединяват към вас? — попита Масклин.

— Избират ни — поправи го Гърдър. — По няколко интелигентни момчета от всеки отдел, всяка година. Но станеш ли Канцеларии, трябва да забравиш за отдела си и да служиш на целия Магазин.

— А защо тогава жените не могат да бъдат Канцеларии? — попита Грима.

— Добре известен факт е, че жените не могат да четат — обясни Гърдър. — Разбира се, вината не е тяхна. Очевидно мозъците им прегряват. От напрежението, нали разбираш. Просто си е така.

— Да бе, представете си — рече Грима.

Масклин я погледна косо. Беше я чувал да използва тоя сладък и невинен гласец и преди. Означаваше, че доста скоро ще стане беля.

С беля или без — Гърдър оказваше върху хората смайващо въздействие. Когато минаваше, му правеха път и леко се покланяха, а по един-двама от тях вдигаха малките си деца и им го сочеха. Дори и стражите по граничните кръстовища с уважение докосваха шлемовете си.

Отвсякъде ги обгръщаше шумотевицата на движещия се във времето магазин. Хиляди номи — помисли си Масклин. — Дори не съм предполагал, че съществуват толкова големи числа. Цял свят, създаден от номи.

Той си спомни как ловуваше сам, как тичаше из дълбоките канавки в широкото поле край магистралата. Наоколо нямаше нищо — само пръст и кремъци; и те се простираха, докъдето ти видят очите. Небето беше купа, обърната надолу, а той беше по средата.

А сега се чувстваше тъй, сякаш, ако се обърне изведнъж, неминуемо ще събори някого. Почуди се какво ли ще е, ако бе живял винаги тук, без да познава нищо друго. Ни студ, ни влага, ни страх.

Като нищо започваш да си мислиш, че не е възможно да има и други неща на тоя свят.

Смътно осъзнаваше, че са изкачили някакъв склон и са навлезли в ново пространство вътре в голямата празнина в самия Магазин. Беше нощ — Затворено — но в небето сияеха ярки светлини. Само дето не се бе научил да му вика таван.

— Тук е отдел „Галантерия“ — обади се Гърдър. — А сега, виждате ли табелата, която виси там?

Масклин се вгледа в мъгливата далечина и кимна. Виждаше я. Огромни червени букви на бяло платно.

— Трябва да пише „Коледен панаир“ — поясни Канцеларият. — Този трябва да е сезонът, той идва след „Летни лудории“ и преди „Пролетна мода“. Но вместо това там пише — Гърдър присви очи, и устните му няколко мига се движеха беззвучно: — „Последни намаления“. Чудим се какво ли значи това.

— Просто мисъл — обади се саркастично Грима. — Някаква си идейка, нали разбираш. Предполагам, че от големите идеи главата ми може да експлодира. Та, не значи ли това, че всичко го намаляват като за последно?

— О, може да значи всичко, което е просто като това. Тези табели трябва да се тълкуват — рече Гърдър. — Веднъж на една пишеше „Разпродажба на втора ръка“, пък не видяхме да продават ни ръце, ни ръкавици.

— Какво пише на останалите? — запита Масклин. „Всичко, намалено за последно“ беше твърде ужасна мисъл.

— Вече никой не им вярва на тия табели. Преди години за тях е имало войни. А те всъщност са просто глупав предразсъдък. Искам да кажа, че едва ли съществува чудовище на име Рязко Смъкнати Цени, което се разхожда нощем из Магазина и търси лоши хора. С него просто се плашат непослушните деца. — Гърдър прехапа устни.

— Има и друго странно нещо — добави той. — Виждаш ли ония работи до стената? Викат им рафтове. Понякога човеците вземат неща от тях, понякога слагат по тях. Но напоследък… Ами, само вземат.

Някои от рафтовете бяха празни.

Масклин не беше много запознат с тънкостите в поведението на човеците. Човеците си бяха човеци, както например кравите са си крави. Очевидно имаше нещо, което, да ги отличава един от друг, но той никога не бе забелязал какво е. Ако имаше някакъв смисъл в онова, което правеха, то той не можеше да го схване.

— „Всичко си върви“ — каза той.

— Да, но не точно върви — каза Гърдър. — Наникъде не върви. Нали не мислиш, че става въпрос за вървене? Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) не би позволил всичко да се разхожда, където му падне. Нали?

— Преди да дойда от Навънка, никога не бях чувал за Арнолд Брос.

— А, да — каза Гърдър с мек тон. — Навънка, нали разказа. Било… много интересно. И хубаво.

Грима хвана Масклин за ръка и нежно я стисна.

— И тук е хубаво — каза тя. Изглеждаше изненадана.

— Ами да — храбро продължи тя. — Да знаеш, и другите мислят така. Топло е, храната е чудесна, нищо че имат толкова смахнати идеи относно мозъците на жените. — Тя отново се обърна към Гърдър: — Защо не попиташ Арнолд Брос (създаден в 1905) какво става?

— О, не мисля, че трябва да го правим! — бързо изрече Гърдър.

— Защо не? Щом той отговаря, значи е разумно да се пита — каза Масклин. — Ти някога виждал ли си Арнолд Брос(създаден в 1905)?

— Абатът го е виждал веднъж. Като млад се изкачил чак в Счетоводния отдел. Обаче не говори за това.

На връщане Масклин размишлява усилено. Едно време, у дома, нямаше такива неща като религия и политика. Светът беше просто твърде голям, че да се тревожиш за подобни работи. Но се съмняваше сериозно в Арнолд Брос (създаден в 1905). В края на краищата, ако е построил Магазина за номите, защо не го е направил с подходящ размер? Но, помисли си той, сигурно моментът не е подходящ да се задават такива въпроси.

Ако се замислиш достатъчно сериозно — винаги бе смятал той, — всичко можеш да разбереш. Например, вятъра. Винаги го бе озадачавал, до момента, в който осъзна, че го причиняват дърветата, като размахват клони.

Откриха останалите от групата край покоите на абата. Бяха им донесли храна. Баба Моркий обясняваше на двама шашнати Канцеларии, че ананасите хич не могат да се мерят с ония, които можеш да си наловиш там, където живеела.

Торит погледна иззад краишник хляб.

— Всички вас търсим — обади се той. — Оня тип, абатът, иска да ви види. Тоя хляб е мек. Не се налага да го сечеш, като хляба в къ…

— Я много да не знаеш! — сряза го баба, която изведнъж се бе изпълнила с привързаност към старата дупка.

— Ама то е истина — измънка Торит. — Никога не сме имали такива неща. Искам да кажа, всякакви там наденици и големи мръвки, дето не се налага да ги убиваш, и няма защо да се ровичкаш в мръсни кофи за боклук…

Той видя как са го зяпнали останалите и замънка сконфузено.

— Млък бе, изкуфял дъртак! — тросна се баба.

— Да де, и лисици нямаше, нали тъй? — каза Торит. — И госпожа Куум, и стария ми приятел Мърт, те въобще не…

Смъртоносният й поглед най-накрая подейства. Лицето му пребледня.

— Просто не беше само слънце и цветя — прошепна той, клатейки глава. — Не беше само слънце и цветя, това се опитвам да кажа.

— Какво иска да каже? — бодро попита Гърдър.

— Нищо, нищо — отряза го баба Моркий.

— Оо! — обърна се Гърдър към Масклин. — Ясно ми е какво е лисица — каза той. — Нали знаеш, че чета Човешки книги. Много добре се справям. Четох една, казваше се… — Той се поколеба. — Май че беше „Нашите пухкави приятели“. Красив и сръчен ловец, червената лисица се храни с леш, плодове и дребни гризачи. Тя… извинявайте, нещо не е наред ли?

— Може да се каже — каза Масклин. — А сега, мисля, че абатът иска да ни види, нали?

 

 

Старецът седеше неподвижно, взрян в нищото. Нещото беше в скута му.

— Сър? — обади се след малко Гърдър.

— Хм?

— Искали сте да ни видите, сър?

— Аа — каза със слаб глас абатът. — Младият Гърдър, нали?

— Да, сър!

— Добре.

Последва тишина. Гърдър вежливо се изкашля.

— Искали сте да ни видите, сър? — повтори той.

— Аха — внимателно кимна абатът. — О, да. Ей, ти там. Младежът с копието.

— Аз ли? — каза Масклин.

— Да. Ти говорил ли си с това… това нещо?

— С Нещото ли? Ами, да речем, че да. Обаче то приказва много смешно. Мъчно му се разбира.

— То ми говори. Разказа ми, че е направено от номи, много, много отдавна. Ядяло ток. Разправя, че чува електрическите неща. Каза — той изгледа Нещото в скута си, — че чуло как Арнолд Брос (създаден в 1905) си е правил планове да разруши Магазина. То май не е добре, приказва за звезди, разправя, че сме долетели от някаква звезда. Но… странни неща се говорят. Чудя се дали това не е пратеник на Ръководството, дошъл да ни предупреди? Или е капан, поставен от Рязко Смъкнати Цени? Тъй че — той тупна Нещото със сбръчканата си ръка, — трябва да питаме Арнолд Брос (създаден в 3905). Ще научим истината от него.

— Но, сър! — избухна Гърдър. — Вие сте твърде… Искам да кажа, за вас не е добре пак да се изкачвате чак до Върха, това е ужасно, опасно пътуване!

— Така си е, момче. И затова ти ще идеш вместо мен. Можеш да четеш на човешки, а безстрашният ти приятел с копието може да дойде с теб.

Гърдър падна на колене от изумление.

— Сър? Чак горе? Но аз не съм достоен… — Гласът му секна.

Абатът кимна.

— Никой от нас не е — каза той. — Всички ние сме плът от плътта на Магазина. Всичко си върви. Тръгвай сега, и нека Изобилен Пазарлък е с теб.

— Кой е Изобилен Пазарлък? — попита Масклин, щом излязоха.

— Жена е, слуга на Магазина — отвърна Гърдър, който все още трепереше. — Тя е враг на ужасяващия Рязко Смъкнати Цени, който скита из коридорите през нощта с ужасния си сияещ фенер и дебне лошите номи!

— Ами тогава е хубаво, че не вярваш в него — каза Масклин.

— Разбира се, че не вярвам — съгласи се Гърдър.

— Ама зъбите ти тракат.

— Така е, защото зъбите ми вярват в него. Коленете ми — и те. И стомахът ми. Само главата ми не вярва. А пък тялото ми е сбирщина от суеверни страхливци. Извинявай, ще отида да си стегна багажа. Много е важно да тръгнем веднага.

— Защо?

— Защото ако почакаме още малко, няма да мога да тръгна от страх.

 

 

Абатът отново седна в креслото си.

— Разкажи ми пак — каза той, — за това как сме дошли тук. Спомена нещо за Галантерия. Обръснати ли беше…

Откъснати — каза Нещото.

— А, да. От нещо, дето отлетяло.

Галактически изследователски кораб — каза Нещото.

— Ама се счупил, нали така каза.

Имаше грешка в един от моторите тип „Стигат навсякъде“. Това значеше, че не можем да се върнем на главния кораб. Как е възможно това да бъде забравено? В началото успявахме да общуваме с човеците, но различната скорост на обмяната и на чувството за време най-накрая направиха това невъзможно. Отначало се надявахме, че можем да предадем на хората достатъчно знания, за да ни построят нов кораб, но те бяха твърде бавни. Накрая се наложи да ги учим на най-основните умения, например металургия, с надеждата, че може да спрат да се бият помежду си за достатъчно дълго време, та да се заинтересуват от космически полети.

— Метал Юркия. — Абатът въртеше думата из устата си. — Метал Юркия. Ще рече, ако нещо току те юрка, да използваш метали. Човешка му работа. А какво беше онова другото, дето ми каза, че сте ги научили на него? Дето почва със С.

Нещото явно се колебаеше, но нали тъкмо сега се учеше да говори с номите.

Селскостопански култури?

— А така. Селски тупански култури. Много важно, така ли?

Това е Основата на цивилизацията.

— Това какво значи?

Значи „да“.

Абатът седна пак, а Нещото продължи да говори. Порой от странни думи засипваше абата — планети, електроника и разни такива. Не знаеше какво значат, но звучаха като верни. Номите бяха учили човеците. Номите са дошли отдалеч. Очевидно от далечна звезда.

Абатът съвсем не намираше всичко това за удивително. Напоследък не се разхождаше много, но на младини беше виждал звезди. Всяка година, като дойдеше Коледният панаир, в повечето отдели се появяваха звезди. Големи, лъскави, с разни остри работи по тях, и с много лампички. Винаги много го впечатляваха. Звучеше си съвсем на място някога да са принадлежали на номите. Разбира се, невинаги ги имаше, тъй че, предполага се, явно някъде има голям склад, където ги държат.

Нещото май беше съгласно с това. Голямата стая се наричаше Галактика. Беше някъде над Счетоводния отдел.

Пък и тези „светлинни години“. Абатът бе видял как минават близо петнайсет години, и всички те май бяха доста мрачни — все проблеми, тежки отговорности, не можеш се отърва. Светлинните сигурно ще да са били по-хубави.

И така, той се усмихваше, и кимаше, и слушаше, и накрая заспа — а Нещото говореше, говореше, говореше…

7.

XXI. Но рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Таз Табела ви давам:

XXII. „Ако не виждате онова, що ви трябва, питайте, моля.“

Из „Книга на номите“

Разпоредби, стихове XXI–XXII

— Тя не може да дойде — каза Гърдър.

— Че защо? — попита Масклин.

— Ами, опасно е.

— И какво, като е? — сопна се Масклин на Грима, която го гледаше дръзко.

— Не можеш да водиш момичетата по опасни места — каза с достойнство Гърдър.

Масклин отново бе обзет от едно чувство, което усещаше, откакто бе пристигнал в Магазина. Те говореха, устните им се отваряха и затваряха, всяка дума сама по себе си бе абсолютно разбираема, но когато ги свържеш, въобще нямаха смисъл. Най-добре беше да не обръщаш внимание. У дома, ако жените не можеха да ходят на опасни места, никъде нямаше да ходят.

— Ще дойда — каза Грима. — Ама какво точно е опасността? Само този — Рязко Смъкнати Цени, или…

— И самият Арнолд Брос (създаден в 1905) — нервно допълни Гърдър.

— Е, аз все пак ще дойда. Тук не трябвам на никого и няма какво да правя — каза Грима. — Ама какво може да се случи, все пак? Не ми изглежда да ни заплашва нещо ужасно — добави тя саркастично. — Например да взема да прочета нещо и да ми прегрее мозъкът.

— Виж, сигурен съм, че не съм казал… — смънка Гърдър.

— На бас, че Канцелариите не се перат сами — рече Грима. — Нито пък си кърпят чорапите. На бас…

— Добре се, добре де — каза Гърдър, като отстъпваше назад. — Само че няма да изоставаш и няма да се пречкаш. Ние ще решаваме, разбра ли?

Той погледна Масклин с отчаяние.

— Кажи й, че не трябва да се пречка.

— Аз ли? — учуди се Масклин. — Никога нищо не съм й нареждал.

Пътуването му направи по-слабо впечатление, отколкото очакваше. Старият абат му бе разказал за стълбища, които се движат, за пожар в кофи, за дълги празни коридори, в които няма къде да се скриеш.

Но оттогава насам, разбира се, Доркас беше въвел асансьорите. Те стигаха само до „Детски дрехи“ и „Играчки“. Но Дрехиарите бяха дружелюбни хора. Приспособили се добре към живота на висок етаж, и редките пътници, които идваха и разказваха за света долу, винаги бяха добре дошли при тях.

— Те дори не слизат в „Хранителни стоки“ — каза Гърдър. — Вземат си всичко, каквото си поискат, от Стаята за почивка на Персонала. Карат главно на чай и бисквити. И на кисело мляко.

— Ама че странно — каза Грима.

— Много са мили — продължи Гърдър. — Много мислят. Много са кротки. Ама са малко шантави. Сигурно щото карат само на чай и кисело мляко…

— Обаче за пожара в кофи не го разбрах — каза Масклин.

— Ъъ… — каза Гърдър, — мислим, че старият абат може да е… такова, паметта му… в края на краищата, той е извънредно стар…

— Няма нужда да обясняваш — каза Грима. — И на стария Торит му го има същото.

— Просто умът му не е така остър, както преди — рече Гърдър.

Масклин не каза нищо. Просто му се струваше, че ако сега умът на абата е малко нещо затъпял, едно време трябва да е бил толкова остър, че вятър да режеш с него.

Дрехианците им дадоха водач, който да ги преведе през глухите райони под пода. Тук горе имаше малко номи. Повечето предпочитаха по-шумните етажи долу.

Беше почти като навън. Слаб бриз подмяташе сиви валма прах. Нямаше светлина, освен онази, която се процеждаше през странни пукнатини. В най-мрачните места се налагаше водачът да пали клечки кибрит. Той беше извънредно дребничък ном, който вечно се усмихваше — много стеснително, и когато Грима се опита да го заговори, не каза нищо, а продължи да си мълчи.

— Къде отиваме? — попита Масклин, загледан назад в дълбоките им следи.

— Към движещите се стълби — отвърна Гърдър.

— Движат ли се? Как така се движат? Части от Магазина се разхождат?

Гърдър покровителствено се изкикоти.

— Разбира се, всичко това е ново за теб. Не трябва да се притесняваш, ако не разбираш нещо.

— Движат ли се или не? — обади се Грима.

— Ще видите. Използваме само едни, нали разбирате. Малко е опасно. Трябва да си нащрек, ще видиш. Не е като асансьора.

Мъничкият дрехианец посочи напред, поклони се и забърза обратно.

Гърдър ги преведе през тясна пукнатина в древното дюшеме. Навлязоха в ярката празнота на коридора, а там ги чакаше… движещото се стълбище.

Масклин го гледаше като хипнотизиран. Стълбите излизаха от пода, издигаха се, като скърцаха зловещо, и бръмчаха нейде във висините.

— Уф — каза той. Не беше много, но само за това се сещаше.

— Дрехианците не го доближават — каза Гърдър. — Мислят си, че е обитавано от духове.

— Не ги обвинявам. — Грима я полазиха тръпки.

— О, това е просто суеверие — рече Гърдър. Беше пребледнял, а гласът му трепереше. — Няма от какво да се страхуваме — изписка той.

Масклин се втренчи в него.

— Да си бил тук друг път? — попита той.

— О, да. Милиони пъти. Често — отвърна Гърдър. Беше сграбчил полата на дрехата си и я мачкаше усърдно с пръсти.

— И какво ще правим сега?

Гърдър се опита да говори бавно, но гласът му сам ускори обороти:

— Нали знаеш, дрехианците разправят, че Арнолд Брос (създаден в 1905) чака там горе, такова де, и номите като умрат…

Грима се вгледа замислено в изкачващите се стълби и пак трепна. После се затича напред.

— Къде така? — извика Масклин.

— Да проверя дали са прави! — изстреля тя в отговор. — Иначе има да се мотаем тука цял ден!

Масклин се затича подире й. Гърдър хлъцна, хвърли поглед зад гърба си и хукна след тях.

Масклин видя как приятелката му се завтече към огромна надигаща се стълба, после подът под нея също се надигна и изведнъж тя се оказа на платформа във въздуха. Залиташе и се бореше да запази равновесие.

Подът под него се бутна в стъпалата му и той на свой ред се издигна едно стъпало по-ниско от нея.

— Скачай долу! — извика той. — Не се доверявай на земя, която сама се движи!

Пребледнялото й личице надникна иззад ръба на стъпалото.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Ще можем да отидем някъде и да обсъдим нещата!

Тя се разсмя.

— И къде ще отидем? Да си поглеждал надолу напоследък?

Масклин го направи.

 

 

Беше се вдигнал вече няколко стъпала нагоре. Далечната фигурка на Гърдър — лицето му се беше превърнало просто в петънце — постегна куража си, избра си най-после стъпало и скочи отгоре му.

Там горе Арнолд Брос (създаден в 1905) го нямаше никакъв.

Имаше просто дълъг кафеникав коридор. По стените му се редяха врати. На някои от тях бяха изписани някакви думи.

Но Грима чакаше. Щом стъпи на твърда земя, Масклин залитна — стъпалото по мистериозен начин се сгъна и изчезна в пода — а после размаха пръст пред лицето й.

— Да не си направила друг път такова нещо! — изкрещя той.

— Ако не бях го направила, още да си там долу. Не видя ли, че Гърдър си изкара акъла от страх! — тросна се тя.

— Но тук горе можеше да те причакват какви ли не опасности.

— Като например? — наду се Грима.

— Ами да речем… — Масклин се разколеба. — Не е там работата, важното е, че…

Точно тогава Гърдър се изтърколи от стъпалото почти в краката им. Вдигнаха го.

— Оп-па — весело се обади Грима. — Ей ни всички тук, и всичко е съвсем наред, нали така?

Гърдър се огледа съвсем безпомощно. После кихна и си пооправи дрехите.

— Изгубих равновесие — продума той. — Тия мърдащи се стълби големи номера погаждат. Ама постепенно им свикваш. — Той кихна пак и се вгледа в коридора. — Май е по-добре да мърдаме оттук.

Тримата номи запълзяха напред покрай редиците от врати.

— Дали пък Рязко Смъкнати Цени не живее тук някъде? — обади се Грима. Тук името звучеше някак си къде-къде по-страшно.

— Хм, не — отвърна Гърдър, — той живее долу в мазето, при пещите. — Той извърна очи към най-близката врата. — Тоя се казва Заплати — добави той.

— Той добър ли е, или лош? — понита Грима, вторачена в думата, изписана върху лакираното дърво.

— Отде да знам.

Масклин вървеше най-отзад — бавно се обърна, за да държи под око целия коридор. Беше твърде открит. Нямаше ни помен от прикритие, нищо, зад което да се свреш.

Той посочи редица огромни червени неща, които висяха на половината път към отсрещната стена. Гърдър прошепна, че били кофи.

— Има ги нарисувани в „Колин и Сюзън на плажа“ — довери им той.

— Какво пише на тях?

Гърдър им хвърли кос поглед.

— „Пожар“ — каза той. — Олеле, майко. Абатът е прав. Пожар в кофи!

— Пожар в кофи? — учуди се Масклин. — Кофи, пълни с пожар? Нещо не виждам пламъци.

— Сигурно са вътре, а пък отгоре имат капаци. В консервите, на които пише „Боб“, има боб, а пък в бурканите, дето пише „Мармалад“, има мармалад. И щом на кофите пише „Пожар“, онова вътре ще да е пожар — несигурно каза Гърдър. — Хайде.

Грима също впери поглед в думата. Устните й беззвучно се размърдаха, когато си я повтори наум. После забърза след другите двама.

Те тъкмо бяха стигнали края на коридора. Там пак имаше врата. Горната й половина беше стъклена.

Гърдър се вгледа в нея.

— Виждам някакви думи там — каза Грима. — Я ги прочети на глас. Аз по-добре да не ги и поглеждам — добави тя със сладък глас, — че, току-виж, мозъкът ми казал „Бум“!

Гърдър преглътна.

— Там пише Арнолд Брос (създаден в 1905). Д. Х. К. Бътъртуейт, Главен Мениджър. Ъъх.

— Той вътре ли е?

— Ами, в консервите, дето пише „Боб“ има боб, а пък в кофите с надпис „Пожар“ има пожар — опита се да помогне с нещо Масклин. — Я вижте, вратата не е затворена. Да ходя ли да хвърля едно око?

Гърдър кимна с окаян израз. Масклин се промъкна до вратата, опря се на нея и захвана да я бута, докато го заболяха ръцете. Успя да я помръдне малко.

Вътре беше тъмно, но на слабата светлина, процеждаща се през стъклото от коридора, можеше да види, че е влязъл в голяма стая. Килимът беше много по-дебел — сякаш се промъкваше през треви. На няколко метра пред него имаше нещо голямо, правоъгълно и дървено. Той го заобиколи и видя, че зад това нещо има стол. Сигурно това беше мястото, на което седи Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Къде си, Арнолд Брос (създаден в 1905)? — прошепна той.

След няколко минути другите двама чуха как тихичко ги вика. Надникнаха иззад вратата.

— Къде си? — ядосано прошушна Грима.

— Ей ме тука горе — долетя гласът на Масклин. — Ей връз това голямо дървено нещо. На него има едни такива стърчащи работи, по които можеш да се покатериш. Тука горе има каквото си щеш. По-внимателно с килима, в него може да се крият диви зверове. Ако изчакате минутка, ще ви помогна да се изкачите.

Те се промъкнаха през косматите дълбини на килима и зачакаха нервно край дървената стръмнина.

— Това е бюро — високомерно поясни Гърдър. — В „Мебели“ е пълно с тях. Невероятна ценност: Истински Стопроцентов Дъбов Фурнир.

— Какво прави той там горе? — обади се Грима. — Май нещо дрънка.

— Необходимост за Всеки Дом — продължаваше Гърдър, все едно изреждането на думи на глас някак го успокояваше. — Голям Избор на Модели за Всеки Джоб.

— Какви ги говориш?

— Извинявай. Арнолд Брос (създаден в 1905) пише такива работи по табелите. Като си ги казвам, ми е по-добре.

— А какво е онова другото там горе?

Той погледна накъдето сочеше тя.

— Това ли? Ами че стол. Въртящ се стол — Последен Щрих към Изключителния Стил.

— Изглежда ми правен като за човеци — замислено рече тя.

— Предполагам, че човеците седят на него, докато Арнолд Брос (създаден в 1905) им дава наставления.

— Хммм — рече тя.

Нещо дрънна до главата й.

— Извинявайте — долетя отгоре гласът на Масклин. — Трябваше ми малко време да ги захвана един за друг.

Гърдър се взря във висините и в проблясващата верига, която се бе спуснала от тях.

— Кламери — пророни той смаяно. — Никога не бих се сетил.

Когато се добраха до върха, откриха Масклин, който обикаляше лъскавата повърхност и току бодваше разни неща с копието си. Гърдър надуто обясни, че това било хартия и неща, с които се отбелязва.

— Е, Арнолд Брос (създаден в 1905) май го няма наблизо — рече Масклин. — Сигурно си е легнал или нещо такова.

— Абатът разказваше, че една нощ го е видял тук, седял точно зад бюрото — рече Гърдър. — Бдял над Магазина.

— Какво, на оня стол ли е седял? — извика Грима.

— Нещо такова.

— Значи, той е голям, нали така? — натискът на Грима бе все така безмилостен. — С човешки размери, да речем, а?

— Да речем — неохотно се съгласи Гърдър.

— Хммм.

Масклин откри кабел. Беше дебел колкото ръката му и се виеше през бюрото. Той го проследи.

— Ако има форма на човек и е голям колкото човек — разсъждаваше Грима, — то тогава той може би е…

— Я да погледна какво можем да намерим тук, а? — забързано се намеси Гърдър. Приближи се до купчина хартии и започна да чете горния лист на мътната светлина, идваща от коридора. Четеше бавно, на много висок глас.

— Групата „Арнко“ — прочете той, — обединяваща „Арнко Дивелъпмънтс“ (Великобритания), Обединената Телевизия, „Арнко“ — Шулц (Хамбург), Въздушни линии „Арнко“, Звукозаписна компания „Арнко“, Организация „Арнко“ (кина) ООД, Петролен холдинг „Арнко“, Издателство „Арнко“ и търговия на дребно „Арнко“ (Великобритания)…

— Има и още — развълнувано каза Гърдър, — с много по-малки букви, сигурно са предназначени точно за нас. Чуйте ги всичките тия имена: Търговия на дребно „Арнко“ включва „Обединени пазари“ ООД, Бояджийска компания „Граймторп“, Механични подочистачки „Бърз и Чийст“ ООД и… и… и…

— Какво, нещо не е наред ли?

— Арнолд Брос (създаден в 1905) — Гърдър обърна очи нагоре. — Какво мислите, че значи всичко това? Изобилен Пазарлък, опази!

Блесна светлина. Лъчът, бял и изгарящ, се закова в тях. Те стояха край черната локва на собствените си сенки.

Гърдър в ужас погледна бляскавото кълбо, появило се над тях.

— Извинявайте, май бях аз — чу се от сенките гласът на Масклин. — Намерих го тука тоя… — лост ли е, какво ли е, и като го дръпнах, той каза „Щрак“. Пак извинявайте.

— Ахаха — рече Гърдър без капка радост. — Електричество, естествено. Ахаха. Стреснах се за момент.

Масклин се появи сред яркия кръг и погледна хартията.

— Чух те да четеш — каза той. — Има ли нещо интересно?

Гърдър отново се надвеси над буквите.

— Съобщение за целия Персонал — прочете той. — Сигурен съм, че всички сме информирани за все по-влошаващото се финансово състояние на Магазина през последните години. Тази стара сграда с толкова объркан план, макар и да е била съвсем подходяща за безгрижния купувач от 1905 година, не подхожда на вълнуващия свят на 90-те. Освен това, както всички знаем, за нещастие бяха забелязани липси на стоки и значителен спад на оборота, вследствие откриването на нови големи обекти в града. Сигурен съм, че тъгата ни поради затварянето на „Арнолд Брос“, който както знаете, е бил основа за богатствата на „Арнко“, ще намалее след новината за плановете на Групата да го замени със Суперспестовния Супермаркет в Търговския Център „Нийл Армстронг“. Във връзка с това, Магазинът ще бъде закрит в края на месеца и скоро след това ще бъде разрушен, за да освободи пространство за вълнуващия нов комплекс за развлечения „Арнко“ — … Гърдър утихна и се хвана за главата.

— Пак тия думи — обади се с натежал глас Масклин. — Закриване. Разрушаване.

— Какво е развлечение? — попита Грима.

Канцеларият не й обърна внимание. Масклин нежно я хвана за ръката.

— Мисля, че иска да остане сам за малко — прошепна й той. Набоде с върха на копието си големия лист, посмачка го, и го сгъна, докато стана достатъчно малък за носене.

— Предполагам, че абатът ще иска да го види — обясни той. — Никога няма да ни повярва, ако…

Той млъкна. Грима се взираше над рамото му. Той се обърна и погледна през стъклото на голямата врата към коридора зад нея. Там имаше някаква сянка. С форма на човек. И ставаше все по-голяма.

Това какво е? — обади се тя.

Масклин стисна копието.

— Мисля — смънка той, — че може да е Рязко Смъкнати Цени. — Те се обърнаха и притичаха при Гърдър.

— Някой идва — прошепна Масклин. — Бързо на пода!

— Разрушен! — изхленчи Гърдър. Беше се обърнал с ръце и се клатеше насам-натам. — Всичко си върви. Последно намаление! Всички сме обречени.

— Е да, но не мислиш ли, че можеш да слезеш на пода и да продължиш да си бъдеш обречен там? — попита Масклин.

— Нали го виждаш, че не е на себе си — обади се Грима. — Давайте — добави тя с ужасяващо бодър глас. — Оппалянка!

Подхвана Гърдър, вдигна го и му помогна да се пусне по веригата от кламери. Масклин ги последва. Вървеше заднишком и държеше вратата под око.

Помисли си: Онзи беше видял светлината. Сега тук би трябвало да е тъмно, а той е видял светлината. „Но никога нямаше да успее да я угаси навреме, пък и то — все тая. Не вярвам в никакъв демон на име Рязко Смъкнати Цени и изведнъж — ей ти го на. Ама че странен свят.“

Той се шмугна в сянката на купчина хартии и зачака.

Дочуваше немощните протести на Гърдър долу на пода. Но изведнъж млъкна. Сигурно Грима го бе фраснала с нещо. Тя си имаше начин да действа нагледно по време на криза.

Вратата се отвори много бавно и плавно. Там имаше някой. Изглеждаше като човек в сини дрехи. Масклин не разбираше кой знае колко от човешки физиономии, но този май не изглеждаше много щастлив. В едната си ръка държеше метална тръба. На единия й край блестеше светлина. „Ужасният му фенер“ — помисли си Масклин.

Фигурата се приближи по онзи бавен, сомнамбулен човешки начин. Масклин надникна иззад хартиите — бе омагьосан, въпреки съпротивата си. Погледна нагоре към кръглото червендалесто лице. Почувства дъха му. Видя островърхата му шапка.

Беше научил, че имената на човеците в Магазина са написани на значките, които носеха, защото — тъй му бяха обяснили — са толкова тъпи, че не могат да си ги запомнят. Името на този бе написано на шапката му. Масклин извърна леко очи и различи формата на буквите: О… Х… Р… А… Н… А… Мустаците му бяха бели.

Човекът изпъчи рамене и започна да кръстосва из стаята. Не са тъпи, рече си Масклин. Достатъчно схватлив е, та да разбере, че лампата не трябва да свети, и иска да разбере защо свети. Непременно ще види другите, стига да погледне, където трябва. Даже и човек можеше да ги види.

Той стисна копието си. Очите, помисли си, трябва да се прицеля в очите…

Охрана[1] унесено се носеше из стаята, проверяваше шкафовете, надничаше из ъглите. После тръгна обратно към вратата.

Масклин се осмели да поеме дъх и точно в този момент истеричният глас на Гърдър се надигна отнякъде.

— Това е Рязко Смъкнати Цени! О, Изобилен Пазарлък, опази ни! Всички сме ММФМПФППФПФ…

Охрана спря и се обърна. По лицето му бавно, като мед, се разтичаше объркване.

Масклин се сви още по-навътре в сенките. Значи това е — помисли си той. — Ако мога хубавичко да се засиля към него…

Нещо зад вратата зарева. Звукът беше почти като от камион. Човекът май изобщо не се разтревожи. Той просто издърпа вратата и погледна навън.

В коридора имаше женски човек. Изглеждаше доста възрастна, доколкото можеше да прецени Масклин. Розова престилка на цветя опасваше кръста й, а краката й бяха обути в домашни чехли. В едната си ръка държеше бърсалка за прах, а в другата…

Ами, изглеждаше като че води онова, дето ревеше — нещо като торба на колелца. То се набираше напред през килима, но тя продължаваше да го държи за дръжката и да го дърпа след себе си.

Докато Масклин я гледаше, тя изрита въпросното нещо. Щом Охрана я заговори, ревът стихна. За Масклин разговорът им звучеше, все едно се надсвирват две корабни сирени.

Масклин притича до ръба и наполовина издрапа, наполовина се смъкна надолу по веригата от кламери. Другите двама чакаха в сянката на бюрото. Гърдър непрекъснато въртеше очи; Грима беше запушила плътно устата му с ръка.

— Давайте да се измъкваме оттук, докато не гледа насам! — рече Масклин.

— Как? — попита Грима. — Става само през вратата.

— Мммффммпуф.

— Добре де, хайде тогава да се промъкнем на някое по-светло място от това. — Масклин се огледа. Акри тъмен килим се простираха наоколо им. — Я вижте оня шкаф ей там.

— Ммфммпуф.

— Ами него какво да го правим?

— Виж какво — обърна се Масклин към уплашената физиономия на Гърдър. — Нали няма да почнеш пак да ми дрънкаш за обреченост? Иначе ще се наложи да те… Извинявай.

— Мммпуф.

— Добре, махни си ръката.

— Това е Изобилен Пазарлък! — развълнувано изхриптя Гърдър.

Грима погледна Масклин.

— Да му запуша ли пак устата? — попита тя.

— Да приказва, каквото ще, стига да пази тишина — каза Масклин. — Сигурно така се чувства по-добре. Май преживя малко шокче.

— Изобилен Пазарлък дойде да ни закриля! С голямата си ревяща Душесмукачка… — Веждата на Гърдър озадачено се набърчи.

— Че то това беше проста прахосмукачка, нали? — бавно каза той. — Винаги съм си мислел, че е нещо вълшебно, пък то — някаква си прахосмукачка. В „Домашни потреби“ ги има колкото си щеш. С „Допълнително дълбочинно изсмукване“, за да бъдат „Вашите килими винаги свежи“.

— Добре де. Много хубаво. Ами сега как да се измъкнем оттук?

След известно издирване откриха пукнатина в пода, зад шкафовете с папки, широка точно колкото да се промъкнат през нея. Завръщането им отне половин ден — отчасти защото Гърдър, мине не мине, се шляпваше на земята и избухваше в сълзи, но най-вече защото трябваше да се промъкват надолу вътре в самата стена. Тя беше куха: имаше жици и странни парчета дърво — тях ги бяха вързали там Дрехианците, но все пак си беше тягостна работа. Излязоха под „Детски дрешки“. Гърдър вече се беше стегнал що-годе, и надуто поръча храна и ескорт.

И тъй, най-накрая те се завърнаха в отдел „Книжарски стоки“.

Тъкмо навреме.

 

 

Щом ги вкараха в спалнята на абата, видяха баба Моркий. Седеше там, подпряла ръце на колене.

— Без силен шум! — заповяда тя. — Много е болен. Разправя, че умирал. Ами, той си знае, предполагам.

— Умира, ама от какво? — попита Масклин.

— Умира, щото вече твърде много време е бил жив — отвърна бабата.

Абатът лежеше сред възглавниците, цял в бръчки и дори още по-малък, отколкото Масклин го помнеше. Стискаше Нещото в мършавите си ръце, които бяха заприличали на куки.

Погледна Масклин и после с голямо усилие му махна да се приближи.

— Ще трябва да се наведеш — заповяда бабата. — Не може по-силно да приказва, едвам хъхре, горката стара душица.

Абатът нежно сграбчи Масклин за ухото и го придърпа до устата си.

— Великолепна жена — прошепна той. — Сигурен съм, че е пълна с прекрасни достойнства. Но, моля те, отпрати я, преди да ми е пробутала още лекарство.

Масклин кимна. Бабините цярове, направени от прости, здрави и, общо взето, кажи-речи отровни билки и корени, бяха нещо забележително. След една доза бъркоч за стомашни болки можеше да бъдеш сигурен, че вече никога не би посмял да се оплачеш от стомах. По свой начин и това си беше изцеряване.

— Не мога да я отпратя — отвърна той. — Но мога да я помоля.

Тя излезе, като на висок глас нареждаше наставленията си за забъркване на следващата порция.

Гърдър коленичи до леглото.

— Няма да умрете, нали, сър? — пророни той.

— Естествено, че ще умра. Всеки го прави. Нали точно това става, като си жив — прошепна абатът. — Видяхте ли Арнолд Брос (създаден в 1905)?

— Ами… Ъъ… — поколеба се Гърдър. — Открихме едно Писание, сър. Истинско е, и в него пише, че Магазинът ще бъде разрушен. Това означава край на всичко, сър. Какво да правим?

— Ще трябва да напуснете мястото — каза абатът.

Ужас обзе Гърдър.

— Но вие винаги сте казвали, че вън от Магазина не съществува нищо, освен въображаеми мечти!

— А ти никога не си ми вярвал, момче. Ама сигурно и аз не съм бил прав. Онзи младеж с копието, тук ли е още? Вече не виждам добре.

Масклин пристъпи напред.

— О, ето те и тебе — рече старият ном. — Тая твоя кутия…

— Да? — обади се Масклин.

— Разказа ми разни неща. Показа ми картини. Магазинът е много по-голям, отколкото си мислех. Вътре има една стая, дето държат звездите, не само ония, лъскавите, дето висят от тавана по Коледния панаир, ами стотици от тия пущини. Викат й вселена. Едно време сме живели в нея, почти цялата е била наша, била е наш Дом. Не сме живели под ничий под. Мисля, че Арнолд Брос (създаден в 1905) ни казва да се върнем обратно там.

Той протегна ръка и студените му бели пръсти стиснаха ръката на Масклин с изненадваща сила.

— Не казвам, че си благословен с мозък — рече той. — Всъщност си мисля, че си от ония… тъпи, но изпълнителни, дето се докарват дотам да станат водачи, когато това не носи никаква слава. Ти си от онези, които успяват да прозрат нещата. Отведи ги у дома. Всичките.

Той отново тупна върху възглавниците и затвори очи.

— Но… да напуснем Магазина, сър? — рече Гърдър. — Ние сме хиляди — старци, бебета, всякакви, къде да отидем? Вън има лисици, казва Масклин, и вятър, и глад, и вода, която пада на парченца от небето! Сър? Сър?

Грима се наведе и потърси пулса на стария ном.

— Чува ли ме? — попита Гърдър.

— Може би — отвърна Грима. — Сигурно. Но не може да ти отговори, защото е умрял.

— Но той не може да умре! Винаги го е имало! — рече слисано Гърдър. — Нещо не си доразбрала. Сър? Сър!

Масклин измъкна Нещото от ръцете на абата — той въобще не се съпротиви. Чули гласа на Гърдър, останалите Канцеларии нахълтаха вътре.

— Нещо? — тихо попита той, като се отдалечи от тълпата до леглото.

Чувам те.

— Умрял ли е?

Не различавам жизнени функции.

— Това какво значи?

Значи „да“.

— О — замисли се Масклин. — Смятах, че за да умреш, първо трябва да те изядат, или да те размажат. Не мислех, че просто, хм, спираш.

Нещото не пожела да му съобщи повече информация.

— Да имаш някаква идея какво трябва да правя? — рече Масклин. — Гърдър беше прав. Не им се ще да зарязват топлото и яденето тук. Искам да кажа, някои от младите може и да се навият, ей-тъй, майтап да става. Но ако ще оцеляваме навън, ще ни трябват много хора. Вярвай ми, знам какво говоря. И какво се предполага, че трябва да им кажа? „Извинявайте, ама се налага да зарежете всичко това.“

Нещото проговори.

Не — рече то.

Масклин никога преди това не беше виждал погребение. Ако става въпрос, не беше виждал и ном да умре само защото твърде дълго е живял. О, някои ги изяждаха, други не се връщаха, но на никого не му беше идвал краят чисто и просто.

— Къде погребвате мъртъвците си? — бе попитал Гърдър.

— Вътре в язовците и лисиците, най-често — бе отговорил той, и не бе издържал да не добави: — Нали знаеш, симпатичните храбри ловци?

Ето как номите казваха сбогом на своите мъртви:

Облякоха тялото на стария абат с обредно облекло — зелена връхна дреха и островърха червена шапка. Внимателно разресаха дългата му бяла брада, и докато Гърдър четеше опелото, той кротко лежеше на леглото си.

— И сега реши, Арнолд Брос (създаден в 1905), да прибереш нашия брат в своя голям отдел „Градинарство“ над Счетоводния отдел, там дето има „Идеално поръбване на зеленината“ и „Изключително изложение на цветя“, и басейна на вечния живот от „Лесен за поставяне полиетилен с истински страхотен павиран ръб“, и ние ще му дадем даровете, които един ном трябва да вземе в своя път.

Граф Железарий пристъпи напред.

— Давам му — рече той и постави някакъв предмет край нома, — Лизгаря на честния труд.

— А аз — рече херцог Галантерий, — му оставям Риболовната Въдица на Надеждата.

Други видни номи донесоха други неща: Ръчната количка на Водачеството, Пазарската Кошница на Живота[2]. Да умреш в Магазина е доста сложна работа, схвана Масклин.

Грима си издуха носа. Когато Гърдър приключи опелото, тялото бе церемониално отнесено нанякъде.

В мазето, научиха те по-късно. В пещта. Долу в царството на Рязко Смъкнати Цени, на Охрана; там, дето той седи нощем — тъй разказваше легендата — и пие ужасния си чай.

— Тая работа е малко ужасна, да ви кажа — рече баба Моркий после, докато се мотаеха безцелно. — Като бях млада, ако някой умреше, го погребвахме. В земята.

— Земя ли? — попита Гърдър.

— Нещо като под — обясни бабата.

— И после какво ставаше?

Баба Моркий го изгледа неразбиращо.

— Кво?

— Ами, после къде отиваха? — търпеливо попита Канцеларият.

— Къде да ходят? Не смятам, че ходеха някъде. Умрелите не се разхождат много насам-натам.

— В Магазина — бавно обясни Гърдър, все едно обясняваше на някое доста закъсало дете, — когато един ном умре, ако е бил добър ном, Арнолд Брос (създаден в 1905) го изпраща да ни види пак, преди да отидат на По-Доброто Място.

— Как може… — започна баба.

— Искам да кажа, вътрешната им част — поясни Гърдър. — Онова нещо вътре в тебе, дето наистина си ти.

Те вежливо го погледнаха в очакване да каже нещо не чак толкова безсмислено. Гърдър въздъхна.

— Добре. Ще намеря някой да ви покаже.

 

 

Заведоха ги в отдел „Градинарство“. Странно място, помисли си Масклин. Приличаше на света там навън, само че някой му беше махнал всичките мъчни работи. Единствената светлина беше слабото сияние на вътрешните слънца, които горяха по цяла нощ. Нямаше ни дъжд, ни вятър, и никога нямаше да има. Имаше трева, но това бе просто боядисано зелено платно, от което стърчаха конци. Имаше планински скали, направени не от друго, ами от пакети семена, и на всеки от тях имаше картинка.

Масклин подозираше, че тези картинки нямат нищо общо с истината. На тях бяха нарисувани цветя, но тези цветя не приличаха на нищо, което беше виждал преди.

— Навънка като тука ли е? — попита водачът им, млад свещеник. — Разправят, ъъ, разправят, че сте били там. Разправят, че сте виждали какво е. — В гласа му се долавяше надежда.

— Имаше повече зелено и кафяво — чистосърдечно каза Масклин.

— А цветя имаше ли? — попита свещеникът.

— Имаше някакви цветя — съгласи се Масклин. — Но не като тия.

— Веднъж видях и като тия цветя — изтърси Торит и после — нещо необичайно за него — млъкна.

Преведоха ги покрай една огромна косачка и там…

И там имаше номи. Високи, дебелички номи с червендалести личица. Шарени номи с розови бузки. Някои държаха въдици или лопати. Някои бутаха писани колички. И всички до един се усмихваха.[3]

Известно време племето мълчеше.

После се обади Грима, много меко:

— Какъв ужас.

— О, не! — на свой ред ужасен, възрази свещеникът. — Напротив, прекрасно е! Арнолд Брос (създаден в 1905) те изпраща новичък и спретнат, а после напускаш Магазина и отиваш на едно прекрасно място!

— Няма жени — обади се баба Моркий. — Доста милостиво, все пак.

— А, да — рече свещеникът. Изглежда, май не му беше много удобно. — Това винаги е било малко спорен въпрос, не сме сигурни защо е така, но мислим, че…

— И на никого не приличат — добави бабата. — Всичките са еднакви.

— Ами, разбирате ли…

— Ако ме видиш да се връщам по тоя начин, ела ме ритни — рече баба Моркий. — Ако вие се връщате такива, на мен хич не ми и трябва да се връщам.

Свещеникът почти ронеше сълзи.

— Не, но…

— Веднъж видях едни като тия — пак беше старият Торит. Лицето му беше твърде смирено. Трепереше.

— Млъкни, бе — обади се бабата, — кво си видял, нищо не си видял.

— Видях, видях — продължи Торит. — Като мъничък. Дядо ми Димпо веднъж ни поведе през гората, и накрая стигнахме едни каменни къщи, където живееха човеци, а пред къщите имаше малки нивички с цветенца като тия тука, а тревата им беше късичка, и имаше вирчета с оранжеви рибки, и там видяхме един от тия. Седеше връз една каменна мухоморка до едно такова вирче.

— Да бе, да — автоматично се обади бабата.

— Точно там си беше — отвърна спокойно Торит. — И си спомням, че дядо ми рече: „То туй, неговото, не е живот, дъжд те вали, вятър те вее, пилетата ти цвъкат по шапката, пък кучетата цял те препикават.“ После ни разправи, че тоя бил ном-гигант, и се обърнал на камък, щото седял там твърде дълго, а никога не хванал ни една рибка. И рече: „Ега ти умирачката, туй хич не е за мене, момчета, аз искам отведнъж, както…“ — И точно тука един котарак му скочи отгоре. Какъв ти смях тука!

— И какво стана? — попита Масклин.

— Аа, котарака хубавичко го посрещнахме с копия, после вдигнахме дядо и побягнахме като куршу… побягнахме много бързо — довърши Торит, като следеше каменното изражение на баба Моркий.

— Не, не! — простена свещеникът. — Въобще не е така! — И се разрида.

Бабата се поколеба за момент, после леко го потупа по гърба.

— Е де, е де — рече тя. — Я не го взимай навътре. Изкуфелите дъртаци изтърсват всяка дъртофелщина, дето им дойде на акъла.

— Аз не… — започна Торит. Предупредителният поглед на баба Моркий го прекъсна.

Връщаха се бавно. Опитваха се да изхвърлят от ума си ужасните каменни фигури. Торит се влачеше на опашката и мрънкаше като уморила се гръмотевична буря.

— Видях го, ви казвам — шепнеше той. — Такваз една голяма ухилена пущина там, седеше връз таз каменна гъба на петна. Видях го ей с тия очи. Ама никога не се върнах там. По-добре нищо да ти няма, отколкото да съжаляваш, винаги съм го казвал. Ама го видях, видях го, ви казвам.

 

 

За всеки сякаш бе ясно от само себе си, че новият абат ще е Гърдър. Старият абат бе оставил точни инструкции. Нямаше никакво място за спор.

Единственият, който се противопоставяше на тази идея, всъщност бе самият Гърдър.

— Защо аз? — тюхкаше се той. — Че аз никога не съм искал да ръководя когото и да било! Пък и… такова… — Той понижи глас. — Понякога имам съмнения. Старият го знаеше, сигурен съм, хич не мога да си представя защо е сметнал, че точно аз ще свърта някаква работа.

Масклин нищо не каза. Щукна му, че абатът може да си е имал нещо съвсем определено наум. Сигурно беше дошло време за малко съмнения. Сигурно беше време на Арнолд Брос (създаден в 1905) да се погледне по друг начин.

Бяха се запътили към една от стените на голямата площ под пода, която Канцелариите използваха за важни събрания; това беше единственото място в Магазина, като не броим „Хранителни стоки“, където бе строго забранено да се биеш с някого. Главите на родовете, владетели на отдели и подотдели, кръстосваха наляво-надясно. Може и да не им се позволяваше да носят оръжие, но влизаха в „престрелки“ при всяка попаднала им възможност.

Да ги накараш дори и да си помислят да работят заедно би било невъзможно без Канцелариите. Странна работа, наистина. Канцелариите изобщо не притежаваха реална власт, но бяха нужни на всички родове, а никой не се страхуваше от тях — и тъй те оцеляваха и, по един доста странен начин, ръководеха другите. Един Галантерий по принцип въобще не би обърнал внимание какво казва един Железарий, колкото и смислено да е то — но ако му го каже един Канцеларии, би го послушал, защото всеки знаеше, че Канцелариите не вземат страна.

Той се обърна към Гърдър.

— Трябва да поговорим с някои от Железариите. Те контролират тока, нали? И гнездото на камионите също.

— Ей, го там граф Железарий — посочи Гърдър. — Онзи хилавия с мустаците. Не е кой знае колко религиозен. Ама и от ток много-много не разбира.

— Мислех, че ти ми каза…

— О, да, Железариите разбират от ток. Нисшите класи, и слугите, и тоя-оня. Ама не и хора като Графа. Ох, пък и ти — усмихна се Гърдър. — Да не мислиш, че херцог Галантерий някога е докосвал ножица, случайно? Или пък че баронеса Дел Икатеси ходи да си реже самичка саламите?

Той погледна Масклин с бялото на очите си.

— Май нещо си намислил, а?

— Да бе, нещо такова.

— И какво ще им кажеш, а?

Масклин разсеяно докосваше върха на копието си.

— Истината. Ще им кажа, че могат да напуснат Магазина и да си вземат всичко. Мисля, че би трябвало да е възможно.

Гърдър се почеса по брадичката.

— Хм — рече той. — Предполагам, че е възможно. Ако всеки носи храна и покъщнина, колкото може. Но храната скоро ще свърши, пък и тока не можеш да си го носиш, във всеки случай. Той живее в жиците, нали знаеш.

— Колко Канцеларии могат да четат на човешки? — попита Масклин, като не обърна внимание на нищо от онова, което чу.

— Всички ние четем по малко, разбира се — отвърна Гърдър. — Но само четирима са наистина добри, ако трябва да го знаеш.

— Не мисля, че е достатъчно — рече Масклин.

— Ами то си има някакъв номер и не всеки може да го вдене. Какво си намислил?

— Начин да изведем всички — всички — навън. И да вземем всичко, което някога би ни потрябвало — обясни Масклин.

— Това ще е толкова тежко, че ще ги премаже!

— Няма, няма. Повечето от онова, дето ще го носят, нищо не тежи.

Гърдър изглеждаше разтревожен.

— Това да не е някоя щурава схема на Доркас, а?

— Не.

Масклин усещаше, че ей-сега ще експлодира. Главата му не беше достатъчно голяма да побере всичко онова, което Нещото му беше разказало.

А беше и единственият, който го знае. Е, абатът го бе научил, и умря с очи пълни със звезди, но дори и той не разбра. Галактиката! Старецът си бе помислил, че това е просто голяма, огромна стая извън Магазина, просто най-големият съществуващ отдел. Сигурно и Гърдър нямаше да го схване. Цял живот бе живял под покрив. Нямаше представа за какви разстояния ставаше въпрос.

Тук Масклин почувства лек изблик на гордост. Номите от Магазина не можеха да разберат за какво говори Нещото, защото нямаха опит, на който да се опрат. За тях от единия край на Магазина до другия бе най-голямото възможно разстояние на света.

Не можеха да смелят факта, че звездите, разбираш ли, са много по-далече. Дори и да тичаш през цялото време, сигурно ще ти отнеме седмици да ги достигнеш.

Трябваше да ги изведе до това внимателно.

Звездите! И много-много отдавна номите са пътували сред тях с кораби, които карали камионите да изглеждат ситни-дребни, и тези кораби са били построени от номи. А един от големите кораби, който изследвал околностите на малка звезда на ръба на нищото, изпратил по-малък кораб да се приземи в света на човеците.

Обаче нещо се объркало. Точно това Масклин не го бе разбрал, освен, че онова, което движело корабите, било много, много мощно. Оцелели обаче стотици номи. Един от тях, като претърсвал останките на кораба, открил Нещото. Не вършело никаква работа, защото нямало ток да яде, но въпреки това номите го запазили, защото то било машината, която движела кораба.

Изредили се поколения, и номите забравили всичко, освен, че Нещото било много важно.

Всичко дотук една-единствена глава можеше да го побере, помисли си Масклин. Само че то не беше най-важното, не беше онова, което караше кръвта му да ври, а пръстите му да изтръпват.

Ей го важното! Големият кораб, дето можел да лети сред звездите, още бил някъде там горе. Управлявали го машини като Нещото, и той търпеливо чакал номите да се върнат. Времето не значело нищо за него. Машини метели дългите коридори, машини приготвяли храна и наблюдавали звездите, и търпеливо броели часовете и минутите сред обширната, мрачна пустота вътре в кораба.

И щели вечно да ги чакат. Не знаели какво е Време, освен, че е нещо, което трябва да се брои и да се отбелязва. Биха чакали, докато слънцето изстине, докато умре луната — ще поправят внимателно кораба и ще го поддържат готов за номите, когато се върнат.

За да ги отведе у Дома.

„А докато те са чакали — мислеше си Масклин, — ние сме забравили всичко за тях, и сме живели в дупки под земята.“

Знаеше какво трябва да направи. Разбира се, това беше невъзможна задача. Но той бе свикнал с невъзможните задачи. Да замъкнеш плъх от гората чак до дупката беше невъзможна задача. Но да го примъкнеш донякъде не беше невъзможно, тъй че правиш тъкмо това, после си почиваш, после пак го примъкваш малко… Начинът да се справиш с една невъзможна задача беше чисто и просто да я надробиш на няколко много трудни задачи, после да накълцаш всяка от тях на групичка ужасно мъчни задачи, всяка от тях пък — на низ хитри работи, а пък всяка от тях…

Вероятно най-трудно от всичко бе да накараш номите да разберат какво са били някога и какво могат да бъдат пак.

Наистина, той имаше план. Е, беше тръгнал като план на Нещото, но той го бе преобръщал толкова пъти из главата си, че го чувстваше като свой. Сигурно беше невъзможен план. Но нямаше как да разбере, докато не го пробва.

Гърдър все още го гледаше предпазливо.

— Ъ — рече Масклин. — Този план…

— Да? — кимна Гърдър.

— Абатът ми каза, че Канцелариите винаги са се опитвали да накарат номите да работят заедно и да спрат да се дърлят — рече Масклин.

— Да, това винаги е било нашето желание.

— Този план би означавал, че ще им се наложи да работят заедно.

— Добре.

— Само че не мисля, че много ще ти хареса…

— Не е честно! Как можеш да правиш такива обобщения?

— Мисля, че ще му се смееш — смънка Масклин.

— Единствения начин да разберем, е да ми го кажеш — рече Гърдър.

Масклин му го каза. Щом Гърдър преодоля шока, той се смя, смя, смя…

После погледна Масклин в лицето и спря.

— Нали не говориш сериозно?

— Хайде да го кажем така — рече Масклин. — Ти имаш ли по-добър план? Ще ме подкрепиш ли?

— Но как ти ще… как номите ще… възможно ли е въобще ние да… — започна Гърдър.

— Ще намерим начин — рече Масклин. — С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), разбира се — добави той дипломатично.

— О! Разбира се — рече със слаб глас Гърдър. Стегна се.

— Все пак, щом ще съм новият абат, ще се наложи да кажа реч — рече той. — Очакват го. Общи послания на добра воля и тъй нататък. Можем да поговорим за това по-късно. Да поразсъждаваме на спокойствие в трезвите околности на…

Масклин поклати глава. Гърдър преглътна.

— Искаш да кажеш — сега?

— Да. Сега. Ще им кажа сега.

8.

I. И се събраха водачите на Номите, и рече им абат Гърдър: Чуйте какво ще ви рече Външният.

II. И Гняв обзе някои и рекоха: Тоя е Външен, от какъв Зор да го Слушаме?

III. И рече абат Гърдър: Защото старият абат тъй пожела. Тъй де, и защото и аз го желая.

IV. При което те се размрънкаха, но млъкнаха.

V. И рече Външният: Относно Слуховете за Разрушението имам План.

VI. Да не сме като Мокриците, които бягат от преобърнатия пън, а като Храбреци — Свободни Люде в момента на нашия избор.

VII. И те го прекъснаха и рекоха: Що е Мокрица? И рече им Външният: Добре де, като Плъхове.

VIII. Да вземем с нас нещата, които ни трябват, за да започнем нов живот Навънка, не в някой друг Магазин, а под небето. Да вземем всички номи, стари и млади, и всичката храна и материали, и информация, които ни трябват.

IX. И рекоха те: — Всичко ли? И рече той — всичко. И рекоха му всички те: Не можем да го направим…

Из „Книга на номите“

Трети етаж, стихове I–IX.

— Да, можем — рече им Масклин. — Можем да откраднем камион.

Последва мъртва тишина.

Граф Железарий вдигна вежда.

— Големите вонящи работи с колела на всеки ъгъл? — попита той.

— Да — отвърна Масклин.

Всички погледи бяха вперени в него. Усещаше, че започва да се изчервява.

— Този ном е глупак! — изръмжа херцог Галантерий. — Дори и Магазинът да бе в опасност, а аз не виждам причини, не ги виждам тези причини, ви казвам, да му вярваме, идеята е доста нелепа.

— Разбирате ли — започна да се изчервява Масклин. — Вътре има много място, всички ще се поберем, можем да свием книги, които да ни научат как да правим разни работи…

— Устните се движат, езикът подскача, но мисъл не излиза — рече херцогът. Някои номи около него се захилиха нервно. С ъгълчето на окото си Масклин забеляза Ангало, който стоеше до баща си. Лицето му грееше.

— Не че искам да оскърбя паметта на покойния абат — обади се колебливо един от по-дребните благородници, — но съм чувал, че там Навънка има други магазини. Искам да кажа, преди Магазина все сме живели някъде. — Той преглътна. — Та искам да кажа, ако Магазинът е бил построен през 1905 година, къде сме живели през 1904 година? Не че искам да оскърбя…

— Не ви казвам, че ще отидем в друг Магазин — намеси се Масклин. — Говоря за свободен живот.

— А на мен ми писна да слушам тия глупости. Старият абат си беше човек на място, но накрая мозъкът му се бе поразбълникал нещо — тросна се херцогът. После се фръцна и се втурна шумно навън.

Повечето от останалите лордове го последваха. Някои от тях — доста неохотно, забеляза Масклин, всъщност едни се мотаеха на опашката, тъй че, ако ги попитат, да могат да кажат, че тъкмо си тръгват.

Онези, които останаха, бяха Графът, една дребничка дебеланка, която Гърдър представи като баронеса Дел Икатеси, и шепа по-дребни благородници от подотделите.

Графът се огледа театрално.

— Ах — каза той. — Най-после човек да си поеме дъх на спокойствие. Давай нататък, младежо.

— Ами това е — призна си Масклин. — Не мога да правя никакви други планове, докато не открия още някои неща. Например, можете ли да правите ток? Не да го крадете от Магазина, а да го правите?

Графът се почеса по брадичката:

— Искате да ви издам тайни на отдела?

— Милорд — остро се намеси Гърдър, — ако ще предприемаме тази отчаяна стъпка, жизненоважно е да се разкрием един пред друг и да споделим знанията си.

— Вярно е — подкрепи го Масклин.

— Тъй, тъй — сухо добави Гърдър. — До един трябва да действаме за доброто на всички номи.

— Добре казано — рече Масклин. — И точно затова Канцелариите на свой ред ще научат всички номи, които помолят за това… да четат.

Последва тишина. Прекъсна я немощното хъхрене на Гърдър, който се опитваше да не се задави.

— Четенето… — започна той.

Масклин се разколеба. Е, вече бе стигнал дотук. Можеше да се справи и с това. Видя, че Грима се е втренчила в него.

— Жените също — каза той.

Този път Графът изглеждаше изненадан. От друга страна, Баронесата се усмихваше. Гърдър все още сегиз-тогиз изскимтяваше.

— По рафтовете в Книжарницата има всякакви книги — подхвана храбро той щафетата. — Каквото и да поискаме да правим, има книга, в която пише как се прави. Но тук ще ни трябват много хора, за да ги прочетат, тъй че да намерим онова, което ни трябва.

— Мисля, че нашият приятел от Канцелариите би желал чаша вода — заключи Графът. Май го бе обзел новият дух на общност и сътрудничество.

— Младежо — обади се Баронесата, — онова, което казваш, може и да е вярно, но дали тия ценни книги могат да ни научат как да управляваме тия камиони?

Масклин кимна. Точно за това беше готов. Грима приближи отзад. Влачеше тънка книга, голяма почти колкото нея. Масклин й помогна да я изправи, тъй че всички да я виждат.

— Гледайте, на нея са написани думи — гордо каза той. — Вече съм ги научил. Тук пише… — докато изговаряше всяка дума, я посочваше с копието си. — Правилник… за… движение… по пътищата. ПРАВИЛНИК ЗА ДВИЖЕНИЕ ПО ПЪТИЩАТА. Вътре има картинки. Щом научиш правилника за движение по пътищата, можеш да караш. Поне така пише. Правилник за движение по пътищата — несигурно добави той.

— А аз се опитах да схвана какво значат някои думи — каза Грима.

— Да, тя прочете това-онова — подкрепи я Масклин. Не можеше да не забележи, че този факт заинтересува Баронесата.

— И туй ли е всичко? — попита Графът.

— Ъъ — отвърна Масклин. Самият той се бе тревожил за това. Имаше смътното чувство, че няма да е толкова лесно, но сега не беше време да се шашка за подробности, които могат да се доуточнят по-нататък. Какво беше казал абатът? Важното нещо, когато си водач, не е толкова дали си прав или крив, а дали си уверен. Да си прав помагаше, естествено.

— Ами, аз отидох и хвърлих едно око в гнездото на камионите, искам да кажа гаража, тази сутрин — заразказва той. — Ако се изкатериш, можеш да видиш какво има вътре. Пълно е с лостове, колела и разни там всякакви работи, но май можем да разберем кое за какво е. — Той пое дълбоко дъх. — Не ще да е много мъчно, иначе как така човеците ще го могат.

Номите трябваше да го признаят.

— Колко интригуващо! — рече Графът. — Мога ли да попитам, какво бихте поискали от нас сега?

— Хора — просто отвърна Масклин. — Колкото можете да прежалите. Особено онези, които не можете да прежалите. Пък ще трябва и да ги храним.

Баронесата хвърли поглед на Графа. Графът кимна. Кимна и тя.

— Бих искала само да попитам туй младо момиче — рече тя, — добре ли е? Искам да кажа, туй четене…

— Аз схващам само някои думи — бързо отвърна Грима, — като Ляво, Дясно, Велосипед…

— И не сте изпитали никакво усещане за повишено налягане вътре в главата? — внимателно попита Баронесата.

— Всъщност хич не, мадам.

— Хммм. Това е извънредно интересно — изкоментира баронесата, неподвижно втренчена в Гърдър.

Новият абат беше седнал.

— Аз… ъъ… аз… — започна той.

Масклин изстена вътрешно. Беше си мислил, че ще е мъчно да се научиш да караш, да научиш как работи камионът, да се научиш да четеш, но това бяха, ами, просто задачи. Още преди да си започнал, можеше да видиш къде е мъчното. Ако работиш по тях достатъчно дълго, задължително все някога успяваш. Излезе прав. Мъчното нещо щяха да са всичките тия хора.

 

 

Излязоха двайсет и осем.

— Не стигат — каза Грима.

— Все е начало — възрази Масклин. — Лека-полека ще станат и повече. И всички трябва да се научат да четат. Не добре, но поне горе-долу да се справят. После трябва да научим петима от най-добрите как да учат другите да четат.

— Това как го измисли?

— Нещото ми го каза. На това му викат анализ на критичния път. Това ще рече, че все има нещо, което трябва да се направи първо. Например, ако искаш да строиш къща, ще ти е необходимо да знаеш как се пекат тухли, а преди да се научиш, трябва да знаеш коя глина да използваш. И тъй нататък.

— Какво е глина?

— Знам ли.

— Ами тухли?

— Абе не съм много сигурен, ама…

— Добре де, къща какво е? — настоя тя.

— Абе още не съм го схванал както трябва — призна си Масклин. — Ама както и да е, всичкото това е много важно. Анализ на критичния път. Пък има и нещо друго, дето му викат преследване на прогреса.

Това пък какво е?

— Мисля, че значи да крещиш по хората „Ти защо не си си свършил работата?“ — Масклин погледна върховете на обувките си. — Мисля, че за това можем да хванем баба Моркий. Не смея да твърдя, че ще й е интересно да се учи да чете, ама да крещи, това го може.

— Ами аз?

— Искам ти да се научиш да четеш още по-добре.

— Защо?

— Трябва да се научим как да мислим — рече Масклин.

— Аз знам как да мисля!

— Абе, не съм сигурен — отвърна Масклин. — Искам да кажа, много ясно, че знаеш, ама има някои работи, дето не се сещаш как да ги мислиш, защото не разбираме думите. Същото е, както с номите от Магазина. Те хабер си нямат какво всъщност представляват вятърът и дъждът!

— Знам, опитах се да разкажа на Баронесата за снега и…

Масклин кимна.

— А така. Не само че не знаят, ами и не знаят, че не знаят.

— Ами ние какво не знаем? Трябва да прочетем всичко, каквото можем. Ама на Гърдър тази идея нещо не му харесва. Разправя, че само Канцелариите трябва да могат да четат. Само че проблемът е, че те въобще не се опитват да разбират нещата.

Гърдър бе побеснял.

— Да четат! — вилнееше той. — Всеки тъпак да ми идва тука и да ми хаби буквите, като ги гледа по цял ден! Ти що не си раздаваш уменията наляво-надясно? Що не ги научиш да пишат, а?

— По-късно можеш и това да направиш — каза меко Масклин.

Какво!

— Нали разбираш, това не е чак толкова важно.

Гърдър тупна по стената.

— Защо, в името на Арнолд Брос (създаден в 1905), не поиска първо разрешение от мен?

— А ти щеше ли да го дадеш?

— Не!

— Ами тъкмо затова, нали разбираш.

— Като ти казах, че ще ти помогна, не съм очаквал такова нещо! — изкрещя Гърдър.

— Нито пък аз! — озъби му се Масклин.

Новият абат се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че ще ми помогнеш — просто рече Масклин.

Гърдър оклюма.

— Хубаво, де. Знаеш, че сега не мога да го забраня, не и пред всички. Прави каквото трябва. Вземай когото ти трябва.

— Добре — рече Масклин. — Кога започваш?

— Аз ли?! Ама…

— Сам каза, че четеш най-добре.

— Ама да, разбира се, точно такъв е случаят, само че…

— Добре.

Напоследък бяха свикнали да използват тази дума. Масклин си бе изработил начин да я използва, който показваше, че всичко е обмислено и няма смисъл да се казва каквото и да било повече.

Гърдър бясно размаха ръце.

— И какво искаш да правя?

— Тука колко книги има?

— Стотици! Хиляди!

— И знаеш ли за какво се разказва във всичките?

Гърдър го изгледа тъпо.

— Ти знаеш ли какво приказваш?

— Не. Но искам да разбера това.

— Ами в тях се разправя за всичко! Никога не би повярвал! Пълни са с думи, дето дори и аз не ги разбирам!

— Не можеш ли да намериш някоя книга, в която пише как да разбираш думи, дето не ги разбираш? — попита Масклин. Ей това е анализ на критичния път, помисли си той. Я, че аз го правя дори без да се замисля!

Гърдър се почуди.

— Интригуваща мисъл — рече той.

— Искам да науча всичко и за камионите, и за тока, и за яденето — заобяснява Масклин. — А после искам да ми намериш книга за… за…

— За кво?

Масклин изглеждаше отчаян.

— Има ли книга, в която пише как номите могат да карат камион, направен за човеци? — престраши се той.

— Ти не можеш ли?

— Не… съвсем. Надявах се, че можем да се научим, като разберем останалото.

— Ама ти каза, че всичко, което ни е нужно, е да научим Правилника за движение по пътищата!

— Мдааа — несигурно проточи Масклин. — И в него пише, че преди да започнеш да караш, трябва да го научиш. Само че имам едно такова усещане, че май няма да е толкоз просто.

— Изобилен Пазарлък да ни опази!

— Надявам се — рече Масклин. — Ама наистина.

 

 

А после дойде време всичко да се подложи на изпитание.

В гнездото на камионите беше студено, и вонеше на бъзин. Пък и ако паднеха от гредата, беше доста високо. Масклин се опита да не поглежда надолу.

Под тях имаше камион. Тук вътре изглеждаше много по-голям. Огромен, червен и ужасен сред мрака.

— Тук май е достатъчно високо — рече той. — Ние сме точно над онова стърчащото, дето сяда шофьорът.

— Кабината — обади се Ангало.

— Точно така. Кабината.

Ангало беше голямата изненада. Беше цъфнал в отдел „Книжарски стоки“ запъхтян, зачервен и настоятелен — искаше да го научат да чете.

И започна да изучава камионите.

Те го омагьосаха.

— Но нали баща ти е против цялата идея — учуди се Масклин.

— Няма значение — кротко каза Ангало. — Ти си добре, бил си там! Аз искам да видя всичко онова, искам да изляза Навънка, искам да разбера дали наистина съществува!

Не го биваше много в четенето, но упорстваше, докато му кипнеше мозъкът, щом Канцелариите му намереха някоя книга с камион на корицата. Сега сигурно знаеше за камионите повече от всеки ном. Което не беше кой знае колко, трябваше да признае Масклин.

Чуваше как Ангало си мърмори нещо, докато се бори с вървите.

— Скорости — нареждаше си той. — Лост. Кормило. Чистачки. Автотрансмисия. Спирачка — най-добрият приятел на шофьора. Пътно ченге. Две яйца с боб и картофки. Крайпътно капанче. Шофьорите, те са ято — той погледна нагоре и се усмихна свенливо на Масклин. — Готов съм — добави той.

— Запомни сега — каза Масклин. — Те не винаги оставят прозорците отворени, тъй че, ако са затворени, някой ще дръпне въжето и ще те изтегли пак горе разбра ли?

— Опаа.

— Какво?

— Така е „да“ на шофьорски — обясни Ангало.

— О, чудесно. Сега, като влезеш вътре, намери къде да се скриеш, та да можеш да гледаш шофьора…

— Да бе, да. И преди си ми го обяснявал — нетърпеливо изпухтя Ангало.

— Да. Добре де. Взе ли си сандвичите?

Ангало потупа торбата на кръста си.

— И тефтера си взех — ухили се гой. — Давай газ!

— Какво да ти дам?

— Ще рече „тръгвам“ на шофьорски.

Масклин явно бе озадачен.

— Трябва ли да знаем всичкото това, за да караме?

— Тцъ — каза гордо Ангало.

— О, така ли? Е, щом ти сам си се разбираш, това е важното.

Доркас, който отговаряше за работата с въжето, потупа Ангало по рамото.

— Сигурен ли си, че няма да облечеш костюма за Навънка? — попита той с надежда.

Въпросният костюм беше островърх; бе направен от плътен плат, опънат върху нещо като скелет на чадър, стъкмен от кибритени клечки, тъй че се сгъваше, а отпред имаше прозорче, през което да се гледа. Доркас бе настоял да го конструира, за да предпазва Излизащите Навънка.

— В края на краищата — бе казал той на Масклин, — вие може и да сте свикнали с Дъжда, и с Вятъра, може пък главите ви да са станали особено твърди. Та за това не внимавате много-много.

— Не мисля да го обличам, благодаря — каза учтиво Ангало. — Тежък е, а по време на това пътуване не очаквам да изляза извън камиона.

— Добре — каза Масклин. — Айде стига сме се връзвали. Освен теб, Ангало. Ха-ха, хайде, мятай въжето. Готови ли сте да поемете напрежението, момчета? Давай, Ангало — каза той и после — тъй като бе доказано безопасно, пък и, кой знае, може и да помогне — добави: — Да те пази Арнолд Брос (създаден в 1905).

Ангало се плъзна през ръба и бавно се превърна в малка въртяща се фигурка в мрака, докато отборът юнаци внимателно размотаваше връвта. Масклин се молеше да са донесли достатъчно — нямаше време да отиде и да я премери.

Нишката заигра отчаяно. Масклин надникна долу. Ангало се виждаше — малка фигурка, горе-долу на метър под него.

— Ако нещо стане с мен, никой да не изяжда Бобо — извика той.

— Не се безпокой — отвърна Масклин. — Всичко ще е наред.

— Знам. Само че ако не е, нека Бобо отиде в добър дом — помоли Ангало.

— Прав си. В добър дом. Хубаво.

— Някъде, където не ядат плъхове. Обещаваш ли?

— Без плъхоядство. Добре — съгласи се Масклин.

Ангало кимна. Тайфата отново заразмотава връвта.

После Ангало стъпи долу и забърза през полегатия покрив към страничното стъкло. Докато го гледаше, на Масклин му се зави свят.

Фигурката изчезна. Последваха две подръпвания, което значеше „Пуснете още връв“. Внимателно го спуснаха. Последваха три подръпвания — е, да, слаби, но три. След няколко секунди отново се повториха.

Масклин изпухтя.

— Ангало се е приземил — каза той. — Издърпайте въжето обратно. Ще го оставим тук, в случай че… искам да кажа, за тогава, когато се върне.

Рискува да погледне отново към забранената грамада на камиона. Камионите излизаха, връщаха се, и номите като Доркас поддържаха твърдото мнение, че това са все едни и същи камиони. Излизаха, натоварени със стока, връщаха се, натоварени със стока, а защо му е на Арнолд Брос (създаден в 1905) да разкарва някъде стоките през деня, никой не проумяваше. Онова, което се знаеше що-годе сигурно, беше, че винаги се връщат, след ден-два Навънка.

Масклин погледна надолу към камиона, в който сега бе изследователят. Къде ли ще отиде, какво ли ще стане с него? Какво ще види Ангало, преди да се върне? Ако не се върне, какво да каже Масклин на родителите му? Че някой е трябвало да отиде, че той се е молил да отиде, че е трябвало да видят как се кара камион, че всичко е зависело от него? Някак си, усещаше той, в подобни обстоятелства това няма да звучи особено убедително. Доркас се наведе до него.

— Ще падне работа и половина, ако сваляме долу всеки по този начин — обади се той.

— Знам. Трябва да измислим по-добър.

Изобретателят посочи един от останалите камиони, които не издаваха и звук.

— Там има едно стъпалце — каза той. — Виж, точно до вратата на шофьора. Ако можеш да се изкатериш горе и да метнем едно въже на дръжката…

Масклин поклати глава.

— Много е високо — рече той. — За човек това е една дребна крачка, но за номечеството е гигантски скок.

9.

V. И рече Външният: Тез, които не вярват в Навънка, вижте: Един ще бъде Изпратен Навънка, за да Го Докаже.

VI. И един се качи на Камион, и излезе Навънка, за да види къде могат да намерят нов дом.

VII. И много чакане имаше, защото не се върна.

Из „Книга на номите“

Транспорт на Стоки, стихове V–VII

Масклин си бе стъкмил постеля в една стара кутия за обувки в отдел „Книжарски стоки“, където намираше покой от време на време. Но когато се върна, там го чакаше малка депутация от номи. Крепяха една книга.

Масклин се бе поразочаровал от книгите. Сигурно всичко, което искаше да научи, бе написано някъде, но истинският проблем беше да го намериш. Книгите може и да са били направени специално за да научаваш по-трудно разни неща. В тях май нямаше никакъв смисъл, или по-скоро имаше смисъл, но изразен по безсмислен начин.

Той разпозна Винто Пими, един много млад Железарий. Винто беше сред най-запалените и най-бързите читатели, само дето не беше кой знае колко добър читател и имаше склонност да се заплесва по шантави идеи.

— Изпрасках го — каза гордо момчето.

— По-добре му се извини — каза Масклин.

— Не бе, изпрасках една идея. Знам как да намерим човек да ни кара камиона!

Масклин въздъхна.

— И за това си мислехме, ама няма как да стане. Ако се покажем на някой човек…

— Няма значение! Няма значение! Той нищо няма да направи, щото ние ще имаме — това ще ти хареса — ще имаме калтак!

Винто му се ухили лъчезарно като кученце, което току-що е завършило някой труден номер.

— Калтак… — със слаб глас повтори Масклин.

— Да! Тука го пише! — Винто гордо показа книгата. Масклин изпружи врат. Беше се понаучил да чете малко от малко, лека-полека, но доколкото можеше да схване, в тая книга се разказваше за Ложници на 10 000 фута височина.

— Да има нещо общо с много обувки? — с надежда попита той.

— Не, не, не, ето как се прави: намираш си един калтак, после го насочваш към шофьора, и някой казва: „Внимавай, той има калтак“, а пък ти казваш: „Закарай ни, където искаме, иначе ще ти пръсна черепа с тоя калтак!“ И после той…

— Добре, добре. Много хубаво — рече Масклин, като се дърпаше назад. — Направо е супер. Прекрасна идея. Определено ще си помислим по нея. Браво.

— Умно го измислих, а? — заподскача Винто от крак на крак.

— Да. Определено. Ъъ. Не мислиш ли, че ще е по-добре да четеш по-практични… — Масклин се разколеба. Кой знае кои книги бяха най-добрите?

Той се вмъкна в кутията си, дръпна картонената врата и се облегна на нея.

— Хей, Нещо? — каза той.

Чувам те, Масклин — обади се Нещото от купчината парцали, която представляваше леглото на нома.

— Калтак какво е?

Последва кратка пауза. После нещото се обади:

Разумен индивид, деградирал до степен на напълно асоциално поведение под влиянието на престъпна среда и употреба на вещества, въздействащи негативно върху нервнопсихичната му дейност.

— О. А можеш ли да уплашиш някого с такъв?

Напълно е възможно.

— Дали ще се намери някой в Магазина?

Последва нова пауза.

Има ли сред вас хора с девиантно поведение?

Масклин не беше разбрал много добре какво е това. Темата бе възникнала снощи, когато Винто бе предложил да отбият едно стадо морски свинчета, та да ги гледат за месо. Та от дума на дума — нали Винто все ги четеше едни…

— Не — каза той.

Тогава боя се, че шансът е минимален.

— О. Ама, както и да е. — Масклин тупна на леглото си. — Виждаш ли, трябва да имаме контрол над това накъде отиваме. Трябва да си намерим някое място по-далечко от човеците. Ама не прекалено далечко. И да е безопасно.

Трябва да разгледаш някой атлас или карта.

— Как изглеждат?

Отгоре сигурно ще пише „Атлас“ или „Карта“.

— Ще помоля абата да направят издирване — прозя се Масклин.

Трябва да поспиш — обади се Нещото.

— Все искат от мен да правя нещо. Ти нали не спиш?

Моето е друго.

— Това, което ми трябва — рече Масклин, — е начин. Калтак не можем да използваме. Всички мислят, че знам как да се справим, пък аз не знам. Знам какво ни трябва, но никога не бихме могли да го натоварим на камиона за една нощ. Всички мислят, че аз знам всички отговори, само че аз не ги знам…

Той заспа. Сънува, че е голям колкото човек. Всичко беше толкова лесно, ако си колкото човек.

 

 

Минаха два дни. Номите непрекъснато наблюдаваха от гредата над гаража. Примъкнаха малък пластмасов телескоп от отдел „Играчки“ и с негова помощ дойде новината, че голямата метална врата на гаража се отваря, когато човеците натиснат едно червено копче до нея. Как да натиснеш копче, което е поставено десет пъти по-високо от боя ти? И това влезе в списъка на Масклин с проблеми за решаване.

Гърдър откри карта. Беше в една доста малка книжка.

— Въобще не беше трудно — каза той. — Всяка година ги имаме с дузини. Казва се — той прочете златните букви: — ДЖОБЕН БЕЛЕЖНИК. И на целия му гръб е тая карта, я виж.

Масклин се взря в страничните, цели в сини и червени петънца. Някои от петънцата имаха имена като Африка и Азия.

— Амииии — каза той, — мдааа. Сигурно. Хубаво. Ние къде точно сме?

— По средата — подсказа Гърдър. — Логично е.

А после се върна камионът.

Без Ангало.

 

 

Масклин тичаше по гредата, без дори да му мине през ум, че може да падне. Малката китка от фигурки му беше казала всичко, което не искаше да знае. Един млад ном, когото тъкмо бяха издърпали над ръба, седеше и се опитваше отново да поеме дъх.

— Проверих всички прозорци — каза той. — До един са затворени. Никого не видях там вътре. Много е тъмно.

— Сигурен ли си, че беше точно този камион? — попита Масклин главния постови.

— Всичките имат номера отпред — му отвърнаха. — Съвсем сигурен съм, че запомних на кой от тях замина, така че щом се върне днес следобед, да…

— Трябва да се промъкнем вътре и да хвърлим едно око — твърдо каза Масклин. — Някой да отиде и да… не, много ще се забавим. Свалете ме долу.

— Какво?

— Свалете ме долу — повтори Масклин. — На пода.

— Много е високо — колебливо се обади някой.

— Знам! Само че ако обикалям по стълбите, ще излезе много по-дълго. — Масклин подаде края на връвта на двама номи. — Може да е там вътре, ранен, или кой знае какво.

— Не сме виновни ние — каза един ном. — Когато камионът се върна, там беше пълно с човеци. Наложи се да чакаме.

— Никой не е виновен. Някой от вас да слезе по дългия път и да ме посрещне там. Я не овесвайте нос, никой не е виновен.

„Освен мен“ — помисли си той, докато се въртеше като пумпал в мрака. Гледаше как тъмната грамада на камиона се плъзга покрай него. Навънка някак си изглеждаха по-малки.

Подът беше мазен — целият бе в бъзин. Той притича под камиона — в един свят с покрив от тръби и жици, поставени твърде високо, за да ги достигне. Но той се разтършува покрай една пейка и примъкна парче тел. С голяма мъка изви единия му край като кука.

Миг по-късно се промъкваше сред тръбите. Не беше мъчно. Долната част на камиона сякаш беше направена най-вече от тръби и жици. След минутка-две се намери пред стена от метал. По нея имаше дупки и през тях минаваха още снопове жици. Беше възможно, като се понапънеш, да се промъкнеш през тях. Вътре…

Вътре имаше килим. Странно си беше да намериш точно това в камион. Тук-там бяха пръснати бонбонени хартийки — за един ном те са големи колкото вестник. Огромни чудесии с форма на педали се подаваха от омазани с грес дупки по пода. В далечината се мержелееше седалка зад грамаданско кормило. „Това явно е замислено като нещо, за което се държи човекът в камиона“, реши Масклин.

— Ангало? — тихо повика той.

Отговор не дойде. Помота се безцелно и тъкмо да се предаде, забеляза нещо сред валмата прах и хартийките под седалката. Човек би решил, че това е просто още един боклук. Масклин позна палтото на Ангало.

Той внимателно огледа боклука. Можеше да си представиш как някой лежи там и гледа. Поразтършува се и намери мъничка обвивка от сандвич.

Взе палтото със себе си; май нямаше какво друго да се прави.

Дузина номи нервно чакаха на просмукания с бъзин под. Масклин протегна палтото и сви рамене.

— Никакъв знак — каза той. — Бил е там, ама сега го няма.

— Какво може да е станало с него? — попита един от по-старите.

Някой зад него отрони мрачно:

— Сигурно дъждът го е размазал. Или го е отвял свирепият Вятър.

— Точно така — обади се трети. — Навънка могат да ти се случат какви ли не ужасии.

— Не! — възкликна Масклин. — Искам да кажа, ужасиите си ги има, но…

— А — кимнаха момите.

— … не са точно такива! Щеше да си е съвсем добре, ако си беше седял в камиона! Казах му да не тръгва да изследва…

Усети, че внезапно е настъпила тишина. Номите не гледаха към него, а през него, към нещо зад него.

Там стоеше херцог Галантерий, заедно с няколко от войниците си. Беше се втренчил вдървено в Масклин. После простря ръце, без да каже ни дума.

Масклин му даде палтото. Херцогът се взря в него и го заобръща. Тишината все повече изтъняваше и накрая почти зажужа.

— Забраних му да тръгва — пророни херцогът. — Казах му, че е опасно. Знаете ли, беше глупаво от моя страна. Това го накара да се заинати още повече.

Той отново погледна Масклин.

— Е?

— Ъъ… — отвърна Масклин.

— Жив ли е синът ми?

— Хм. Ами сигурно. Няма причини да не е. Що да не е?

Херцогът кимна едва-едва.

„Това беше — помисли си Масклин. — Дотук — и край.“ Херцогът се вгледа в камиона, после огледа стражите си.

— И тия неща ходят Навънка, така ли?

— О, да. През цялото време — отвърна Масклин.

Херцогът се изкашля издълбоко. Доста странен звук.

— Навънка няма нищо — каза той. — Аз така знам. Но синът ми знаеше друго. Ти мислиш, че трябва да отидем Навънка. И тогава ще видя ли сина си?

Масклин се вгледа в очите на стареца. Приличаха на две недоопържени яйца. Помисли си за това, колко е голямо всичко Навънка, и колко са големи номите. После си помисли: един водач трябва да знае всичко за истината и за честността. Трябва да знае и кога да забележи разликата между тях. Честно, шансът да намерят Ангало там Навънка не беше по-голям от този на целия Магазин да му поникнат крила и да хвръкне, но истината беше, че…

— Възможно е — каза той и се почувства ужасно. Обаче то си беше възможно.

— Много добре — каза Херцогът с непроменено изражение. — Какво ви трябва?

— Какво? — Ченето на Масклин увисна.

— Казах, какво ви трябва? За да накарате камиона да излезе Навънка? — поясни херцогът.

Масклин се оплете.

— Ами, такова, ъъ, в момента, предполагам, ни трябват хора…

— Колко? — изстреля херцогът.

Мислите на Масклин препускаха.

— Петдесет? — дръзна той.

— Имате ги.

— Ама… — захвана Масклин. Сега изразът на херцога се бе променил. Вече не изглеждаше напълно объркан и самотен. Сега си изглеждаше както обикновено — бесен.

— Направете го! — изсъска той, врътна се на пети и надуто се отдалечи.

Същата вечер петдесетина Галантерии се появиха в гаража. Изглеждаха и се държаха, най-общо казано, като патета в кълчища. Гърдър запротестира, но Масклин веднага прати всички, които изглеждаха поне малко от малко способни, в класа по четене.

— Твърде много са! — възрази Гърдър. — И са прости войници, за Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Очаквах да каже, че петдесет са твърде много, и да смъкне на двайсет или нещо такова — обясни Масклин. — Но мисля, че тъй и тъй всичките скоро ще ни потрябват.

Програмата по четене не вървеше според очакванията му. В книгите имаше полезни неща, вярно, само че да ги откриеш сред всички дивотии беше мъчна работа. Като например онова за момиченцето, дето паднало в заешката дупка.

Точно Винто се беше натъкнал баш на това.

— … та, тя паднала в тая дупка, пък там имало един бял заек с часовник, аз знам какво е заек, и там тя намерила една такава бутилчица, пълна с нещо, дето я направило голяма, искам да кажа, наистина грамаданска, пък после намерила друго нещо, дето я направило съвсем мъничка — изреди той, без дъх да си поеме. Лицето му сияеше от ентусиазъм. — Тъй че всичко, което трябва да направим, е просто да намерим от онова, дето те прави голям, и после един от нас ще кара камиона!

Масклин не посмя да пренебрегне това. Ако поне един ном можеше да придобие човешки размери, щеше да е лесно. Дузина пъти си го беше повтарял. Би трябвало да си струва да се опита.

И те почти цяла нощ диреха из Магазина някоя бутилка, на която да пише: „Изпий ме!“ Или в Магазина нямаше от тях — Гърдър хич не бе подготвен да приеме това, защото нали Магазинът бе „Всички Неща Под Един Покрив“ — или онова просто не беше вярно. В книгите май имаше доста неща, дето не бяха верни. Беше трудно да се разбере защо Арнолд Брос (създаден в 1905) е сложил в книгите толкоз много неверни неща.

— За да могат верните нему да направят разлика — бе казал Гърдър.

Самият Масклин бе си взел една книга. Побираше се точно в кутията му. Казваше се Детска енциклопедия „Звезди“ и в по-голямата си част представляваше картинки на нощното небе. Знаеше, че нещата вътре са верни.

Харесваше му да я разглежда, когато има много за мислене. Сега я разглеждаше.

Звездите имаха имена — Сириус, Ригел, или пък Вълк 359 или Рос 154.

Пита Нещото за някои от тях.

Не знам тези имена — каза то.

— Мислех, че сме дошли от една от тях — каза Масклин. — Ти нали каза…

Имената са други. В момента не мога да ги идентифицирам.

— Как се казваше звездата, от която са дошли номите? — попита Масклин, легнал в мрака.

Казваше се Слънце.

— Ама то слънцето си е тук!

Хората, които живеят край някоя звезда, винаги я наричат Слънце. Така е, защото вярват, че тези звезди са особено важни.

— Те… Искам да кажа, ние, много звезди ли сме посетили?

Имам регистрирани 94 563 като посетени от номите.

Масклин се втренчи в тъмнината. Големите числа му създаваха трудности, но разбираше, че това число е от най-големите. „Изобилен Пазарлък!“ — помисли си той, после се сконфузи и се поправи на: „Уф! Всички тия слънца, на мили оттук, а пък аз просто трябва да подкарам един камион!“

Като го кажеш така, изглежда пълен абсурд.

10.

X. Когато Един се върна, и рече: Пътувах на Колела и видях Навънка.

XI. И му рекоха: Какво е Навънка?

XII. И рече той: Ами голямо е.

Из „Книга на номите“

Счетоводство, стихове X–XII

На четвъртия ден Ангало се върна с безумен блясък в очите. Хилеше се като смахнат.

Номът, който беше на пост, се втурна в отдела, а Ангало се носеше зад него. Двама от младите номи унесено се мъкнеха подире му. Беше кирлясал, разпарцаливен и изглеждаше тъй, сякаш не е спал часове наред, но вървеше гордо, със странни, люлеещи се движения, като ном, който храбро се е отправил натам, където ном не е стъпвал, и не може да се стърпи да го питат „Как беше?“.

— Къде бях ли? — каза той. — Къде бях? По-скоро къде ли не бях. Трябва да видите какво има там навън!

— Какво има? — попитаха те.

— Навсякъде! — каза той с блеснали очи. — И знаете ли какво?

— Какво? — се обадиха те в хор.

— Видях Магазина от Навънка. Той е… — понижи глас, — красив! Целият е в колони и в ярки, шарени стъклени прозорци!

Бе се превърнал в център на тълпа, която неудържимо нарастваше след плъзването на новината.

— Видя ли всички отдели? — попита един Канцеларии.

— Не!

— Какво?!

— Отвън отделите не се виждат! Вижда се само едно голямо такова… И… и… — той затършува в торбата си за тефтера сред внезапната тишина. Тефтерът сега беше доста по-дебел. Заразгръща страниците. — Отвън има една огромна грамаданска табела — аз я преписах, щото не е на шофьорски и не я разбрах, ама това пишеше.

Той вдигна листа.

Мълчанието се задълбочи още повече. Все още твърде малко номи можеха да четат.

Там пишеше: РАЗПРОДАЖБА ПРЕД ЗАКРИВАНЕ.

После Ангало тръгна да си ляга, но все още възбудено дърдореше за камиони, за хълмове, за градове — каквото и да бяха всички тези неща — и спа цели два часа.

После Масклин дойде да го види.

Ангало седеше в леглото, а очите му все още сияеха като два ослепителни къса мрамор сред бледото му лице.

— И да не го изморяваш — предупреди го баба Моркий, която вечно се грижеше за онези, които бяха твърде зле, за да се защитят от грижите й. — Много е слаб и го тресе. Заради туй пусто друсане наляво-надясно в тая бучаща канара! Че то това не е естествено. Татко му тъкмо си тръгна. Седя пет минути и се наложи да го разкарам.

— Отървала си се от херцога? Ама как? Че той никого не слуша!

— Може да е голям ном в Магазина — рече бабата самодоволно, — но в една стая на болник не е нищо повече от смахнат досадник!

— Трябва да поговоря с него — каза Масклин.

— И аз искам да говоря с него! — надигна се Ангало. — С всички искам да говоря! Навънка има какво ли не! Някои от нещата, дето ги видях…

— Я мирувай — внимателно го бутна бабата обратно върху възглавниците. — Да се разкарват тук плъхове също не ми харесва много-много. — Бакенбардите на Бобо току-що се бяха мярнали изпод одеялото.

— Ама той е много чистичък и ми е приятел — примоли се Ангало. — Пък и нали каза, че обичаш плъхове…

Плъхово казах. Плъхово месо, а не плъхове — натърти баба. После сръга Масклин. — И внимавай да не го шашкаш — изкомандва тя.

Масклин седеше на ръба на леглото, а Ангало говореше с дивашки ентусиазъм за външния свят — като някой, който е прекарал цял живот със завързани очи и тъкмо са му махнали превръзката. Говореше за ярката светлина в небето, за шосета, препълнени с камиони, и за едни големи работи, които стърчат от пода, и целите са в някакви зелени неща…

— Дърветата — обади се Масклин.

— И… и големи сгради, в които камионите вкарваха едни неща и изкарваха други.

Точно в такава се бе загубил Ангало. Камионът спрял, той се прекатурил навън, за да отиде до тоалетната, и не сколасал да се върне преди шофьора. И Камионът си тръгнал без него. Тъй че той се изкатерил на друг и малко след като потеглил, този камион спрял на голям паркинг, където имало други камиони. Ангало затърсил сред тях друг камион на Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Крайпътна закусвалня ще да е било — каза Масклин. — Едно време живяхме близо до една такава.

— Така ли се казва? — попита Ангало. Слушаше с половин ухо. — Отпред имаше една голяма синя табела с нарисувани на нея чашки, ножове и вилици. Както и да е…

Нямало камиони на Магазина. Или пък може и да е имало, само че имало толкова различни видове, че не могъл да ги намери. Взел, че си спретнал бивак в края на паркинга и ядял огризки, и изведнъж — чист късмет! — камионът, който му трябвал, взел, че се появил. Не успял да се промъкне в кабината, но успял да се изкатери на гумата и да си намери скатано местенце, където през цялото време се държал с ръце и колене за кабелите, за да не се изтърси на тичащия далеч под него път.

Ангало измъкна тефтера си. Беше почти почернял.

— Почти го бях изгубил — каза той. — За малко не го изядох по едно време, толкова бях гладен.

— Да, ама за карането какво ще кажеш? — настоя Масклин, държейки под око баба Моркий, чието търпение явно се бе поизчерпало. — Как точно се кара?

Ангало набързо претараши тефтера.

— Записах си някъде — промърмори той. — А, ей го — той подаде тефтера на Масклин.

Масклин разгледа заплетената рисунка на лостове, стрелки и числа.

— Врътнете ключа… едно, две… натиснете червеното копче… едно, две… натиснете педал номер едно надолу с ляв крак, бутнете големия лост наляво и го изтеглете нагоре… едно, две… внимателно отпуснете педал едно, натиснете педал номер две… — той се предаде. — Какво значи всичко това? — запита той. Плашеше се от отговора. Знаеше какъв ще бъде.

— Така се кара камион — обясни Ангало.

— О, така ли? Ама такова, всичките тия педали и копчета, и лостове, и не знам какво си… — смънка Масклин.

— Всичките ти трябват — гордо заяви Ангало. — А после се втурваш, сменяш скоростите и…

— О, да. Разбрах — опули се Масклин срещу парчето хартия.

„Как?“ — мислеше си той.

Ангало направо се беше престарал. Веднъж, като останал сам в кабината, бе измерил височината на онова, което наричаше Скоростен Лост и което явно беше много важно нещо. Един ном му се нанасяше пет пъти. А голямото подвижно колело, което също явно беше много важно, беше широко колкото осем нома, наредени в редичка.

Пък и ключове ти трябваха. Масклин представа си нямаше за ключовете.

Нямаше си представа за нищо.

— Добре се справих, а? — каза Ангало. — Всичко е тук вътре!

— Да, да. Страхотно се справи.

— Хубавичко го прегледай, вътре всичко пише. Всичко — и за мигача, и за клаксона — продължи Ангало с ентусиазъм.

— Да, да. Сигурен съм.

— Газ, спирачки — каквото си щеш!… Ама май нещо не си доволен…

— Сигурен съм, че си ми осигурил доста мислене…

Ангало го сграбчи за ръкава.

— Казваха, че имало един-единствен Магазин — възбудено задърдори той. — Не е вярно. Навънка е толкова голямо, толкова… голямо! Има и други Магазини. Видях ги. В тях може би живеят номи! Живот в други Магазини! Ти го знаеш, разбира се.

— Я вземи поспи — каза Масклин толкова учтиво, колкото успя.

— Кога ще тръгваме?

— Има много време. Не се безпокой за това. По-добре поспи.

Той се понесе от болничната стая и се натресе право сред една караница. Херцогът се бе върнал с малка свита и искаше да отведе Ангало в Книжарския отдел. Караше се с баба Моркий. Или поне се опитваше да го прави.

— Мадам, гарантирам Ви, че ще се грижат за него! — тъкмо казваше той.

— Хъм! Че вий кво разбирате от дохтурлък? Че вий тука от какво сте боледували? Там, откъдето идвам — гордо рече баба, — току се разболяваш от едно, от друго и тъй по цяла година! Настинки ли не щеш, изкълчвания ли, корем ли ще те заболи, нещо ще те ухапе ли — няма отърване! Ей на туй му се вика опит. Мога да се закълна, че съм виждала болни повече пъти, отколкото вие — топло ядене! А пък ти — тя ръгна херцога в корема, — си хапвал такова нещо, доколкото знам!

— Мадам, мога да наредя да ви арестуват! — изрева херцогът.

Баба Моркий подсмръкна.

— Че това какво общо има?

Херцогът отвори уста, за да изреве пак, и точно тогава зърна Масклин. Затвори я.

— Много добре — каза той. — Всъщност вие сте напълно права. Но ще го посещавам всеки ден.

— Ама за не повече от две минути, да знаеш! — смръкна баба.

— Пет! — каза херцогът.

— Три — рече баба.

— Четири — спазариха се те.

Херцогът кимна и повика с жест Масклин при себе си.

— Говорил си със сина ми.

— Да, сър — отвърна Масклин.

— И ти е разказал какво е видял.

— Да, сър.

Херцогът сякаш се бе смалил. Масклин винаги го бе мислил за едър, но сега осъзна, че по-голямата част от ръста му явно се дължеше на нещо като вътрешно издуване, все едно беше напомпан с важност и авторитет. Сега тези неща ги нямаше. Херцогът изглеждаше разтревожен и несигурен.

— А — каза той поверително на лявото ухо на Масклин. — Мисля, че ти изпратих хора, нали?

— Да.

— Справят се, нали?

— Да, сър.

— Ако имаш нужда от още помощ, ще ми кажеш, нали? Каквато и да е помощ — гласът на херцога бе стихнал до мънкане. Той несигурно потупа Масклин по рамото и се отдалечи.

— Какво му става? — попита Масклин.

Баба Моркий започна да намотава бинтове, все едно, че й плащаха за това. На никого не трябваха, но, според нея, друго си беше да се запасиш добре. Очевидно толкова добре, че да стигне за целия свят.

— Налага му се да мисли — обади се тя. — Хората винаги се тревожат, като опре до мислене.

 

 

— Никога не бих си и помислил, че ще бъде толкова трудно! — изхлипа Масклин.

— Искаш да кажеш, понятие си нямал как ще подкараме камиона? — попита Гърдър.

— Ама никакво? — добави Грима.

— Аз…, ами такова, мислех си, че камионите, такова, някакси отиват там, където искаш — обясни Масклин. — Мислех си, че щом го правят за човеците, и за нас ще го направят. Изобщо не съм очаквал всичкото това — едно, две, бутни, дръпни! Тия колела и педали са огромни, виждал съм ги!

Пулеше се разсеяно срещу тях.

— Цяла вечност съм го премислял — каза той. Чувстваше, че само на тях двамата можеше да се довери.

Картонената врата се пооткрехна и вътре надникна жизнерадостно личице.

— Тая ще я харесате, господин Масклин — каза притежателят му. — Попрочетох пак едно-друго и…

— Не сега, Винто. Малко сме заети — отвърна Масклин.

Лицето на Винто помръкна.

— О, можеш и него да изслушаш — насърчи го Грима. — Тъй и тъй сега няма какво друго важно да вършим.

Масклин наведе глава.

— Е, момчето ми — обади се Гърдър с насилено жизнерадостен глас. — На каква идея си се натъкнал този път? Да не би да е да впрегнем пред камиона диви хамстери?

— Не, сър — отговори Винто.

— Или пък си мислиш, че може да го накараме да му поникнат крила и да хвръкнем в небето?

— Не, сър. Ей, тази книга намерих, сър. Тя е за това, как се ловят човеци. А после може да си намерим калтак…

Масклин пусна болезнена усмивчица.

— Обясних му, че човеците не ни вършат работа — каза той. — Нали ти казах, Винто. Пък и не съм сигурен, че ако вземем да ги плашим с асоциални себеподобни…

Момчето, сумтейки от усилие, разтвори книгата.

— Вътре има картинка, сър.

Погледнаха я. Беше нарисуван легнал човек. Бе заобиколен от номи и свързан с въжета.

— А стига бе! — обади се Грима. — И нас ни има нарисувани в книгите им!

— О, тази я знам — презрително каза Гърдър. — „Пътешествията на Гъливер“. Ама това не е истина, това са приказки, измислици…

— Ние — на картинка в книга! — не спираше Грима. — Я виж ти! Видя ли, Масклин?

Масклин се пулеше в пространството.

— Браво, браво, ти си добро момче — каза Гърдър. Гласът му сякаш идваше кой знае откъде. — Много ти благодаря, Винто, а сега, моля те, тръгвай си.

Масклин продължаваше да се пули в пространството. Ченето му увисна. Усещаше как идеите бълбукат вътре в него и се бъхтят в черепа му.

— Въжета — отрони той.

— Това е само на картинка — каза Гърдър.

— Въжетата! Грима, въжетата!

— Въжетата?

Масклин вдигна юмруци и се втренчи в тавана. В такива моменти бе почти възможно да повярваш, че там горе — над Детските Дрешки — ИМА някой.

— Виждам път! — изкрещя той, а тримата го гледаха в няма почуда. — Виждам път! О, Арнолд Брос (създаден в 1905), виждам път!

 

 

Същата вечер, след Затваряне, няколко дузини дребни, набити фигурки се промъкнаха по пода на гаража, прекосиха го и изчезнаха под един от паркираните камиони. Ако някой слушаше, можеше да чуе от време на време тихичък звън, тупване или ругатня. След десет минути вече бяха в кабината.

Стояха и се оглеждаха в почуда.

Масклин се примъкна до един от педалите — беше по-висок от него самия — и го бутна за опит. Разклати се и толкова. Още няколко души притичаха да помогнат и накрая успяха да го помръднат.

Един стоеше настрани и замислено ги гледаше. Беше Доркас. От колана му висяха какви ли не инструменти — саморъчна изработка. Той разсеяно въртеше в ръцете си графита, който когато не го използваше, постоянно бе затъкнат зад ухото му.

Масклин го приближи.

— Какво ще кажеш?

Доркас се почеса по носа.

— Всичко е в лостовете и макарите — каза той. — Голяма работа са тия лостове. Дайте ми лост, достатъчно дълъг, и достатъчно стабилна опорна точка, и ще преместя Магазина.

— Засега ще стигне да преместиш и само един от тия педали — учтиво рече Масклин.

Доркас кимна.

— Ще пробваме — каза той. — Добре, момче. Давай го.

От ръка на ръка пренесоха една летва чак от отдел „Направи си сам“ и я вмъкнаха в кабината. Доркас се мушкаше тук и там, мереше разстояния с конец и най-накрая ги накара да тикнат единия край на летвата в една пукнатина на металния под. На другия край се наредиха четирима и я задърпаха напреки, докато опря до скоростния лост.

— А така, момчета — обади се пак Доркас. Напрегнаха се. Педалът се смъкна на пода. Веселба се понесе на парцали.

— Как успя?! — възкликна Масклин.

— Те това е лостът — отвърна Доркас. — Хубаво. — Той се огледа, като се почесваше по брадичката. Огледа огромната окръжност на кормилото. — А за туй чудо да имаш някакви идеи?

— С въжета, мислех си…

— Е, и как го мислиш?

— Ами, нали има едни спици там, та ако завържем за тях въжета и хванем по един отбор юнаци да ги дърпат, те могат да го въртят насам-натам и камионът ще върви натам, накъдето поискаме — обясни Масклин.

Доркас метна кос поглед към кормилото. Измери пода с крачки. Погледна нагоре. После надолу. Явно нещо обмисляше — устните му мърдаха.

— Няма да виждат накъде вървят — заключи той накрая.

— Мислех си, че един може да застане ей там, до голямото стъкло отпред, и, да речем, да им нарежда какво да правят… — погледна Масклин стареца с надежда.

— Тия чудесии бая шум вдигали, разправя Ангало — рече Доркас. Пак се почеса по брадата. — Струва ми се, че мога да помогна. Ами тоя, големия лост тука, спиртоносен ли беше…

— Скоростен — поправи го Масклин.

— Аха. Пак ли с въжета?

— Така си го мислех — честно си призна Масклин. — Ти какво ще кажеш?

Доркас пое дълбоко дъх.

— Ами-и-и — проточи той. — Щом едни ще въртят кормилото с въжета, други ще местят скоростния лост, трети ще натискат педалите с лостове, а пък някой ще седи горе и ще ги командва всичките, това май ще иска доста тренировки. Да речем, аз ще подготвя целия такелаж, всичките там въжета и не знам какво си; колко нощи ще имаме на разположение да се упражняваме? Нали разбираш, да се изпраксаме.

— Включително и оная, когато ще… ъъ… тръгнем?

— Да.

— Една — каза Масклин.

Доркас подсмръкна. После се облещи срещу тавана и си замърмори нещо под носа.

— Невъзможно е — каза накрая той.

— Виж какво, имаме само един шанс — рече Масклин. — Ако екипировката е проблем…

— А не, проблемът с нея не е никакъв — рече Доркас. — Някоя и друга летва, връвчици, до утре ще приготвя всичко. За хората си мислех, разбираш ли. Сумата номи ще ти трябват за всичко това. Пък на тях ще им трябва тренировка.

— Ама те, такова, само трябва да бутат и да дърпат, както им се нареди, нали така?

Доркас пак си замърмори под носа. Масклин бе придобил впечатлението, че винаги прави така, като се готви да изтърси някоя кофти новина.

— Е, мойто момченце — каза той. — На шест години съм. Какви ли не хора съм виждал. И, да ти кажа, ако строиш десет номи в редичка и им кажеш „дърпай!“, двама ще бутат, пък други двама ще кажат „моля?“ Такива са хората. Просто номската природа е такава.

Физиономията на Масклин увяхна. Доркас се ухили.

— Онова, което трябва да направиш — рече той, — е да намериш малко камионче за тренировка.

Масклин мрачно кимна.

— А — продължи Доркас, — да си мислил пък по въпроса как да се качим всички до един? Две хиляди номи, имай го предвид. Плюс всичката покъщнина, дето ще я мъкнат. Не може да юрнеш дъртите бабички и бебетата, дето се напикават, да дърпат въжета и да се врат по разни дупки, нали?

Масклин поклати глава. Обичайната лека усмивчица не слизаше от лицето на Доркас.

Този ном, помисли си Масклин, чудесно ги разбира тия работи. Само че ако му кажа „остави ме аз да се оправям“, той ще ме остави, само за да ми угоди. Ох, тоя анализ на Критичния път! Защо все от хората зависи?

— Да имаш някакви идеи? — попита той. — Ще съм ти много задължен, ако ми помогнеш.

Доркас го изгледа замислено, после го потупа по рамото.

— Поогледах това място — каза той. — Може би има начин и да се упражним, и да решим и другия проблем. Утре вечерта слез пак тука, пък ще видим, става ли?

Масклин кимна.

Проблемът бе — мислеше си той, докато се връщаше, — че хората не стигат. Помагаха доста Железарии, някои от другите отдели — също. Пък и доста млади номи се измъкваха тайно от къщи, за да помагат — нали всичко това беше толкова вълнуващо и необичайно. Но що се отнася до останалите, за тях животът си течеше, все едно, че няма нищо.

Всъщност, ако имаше нещо, то бе, че Магазинът е много по-натоварен от обикновено.

От всички старейшини на родове май само Графът единствен що-годе се интересуваше, а Масклин подозираше, че дори и той всъщност не смята, че идва краят на Магазина. За него беше важно просто, че Железариите ще се научат да четат и това ще подразни Галантериите. На Графа това му се харесваше. Дори и Гърдър не изглеждаше толкова уверен, колкото преди.

Масклин се върна в кутията си, заспа и след час се събуди.

Кошмарът беше започнал.

11.

Беж към Асансьора —

Асансьор, свали ме!

Бягай към Стените —

скрийте ме, Стени!

Беж към Камиона —

Камион, вози ме!

Тъй бе в онзи Ден.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 1, стих I

Започна с тишина, когато трябваше да е шумно. Всички номи бяха свикнали с далечния тътен и мърморене на човеците през дългите часове на дневната светлина, тъй че не го забелязваха. Сега го нямаше и странната потискаща тишина изпълваше ушите им. Разбира се, имаше дни, когато човеците не идваха в Магазина — например, Арнолд Брос (създаден в 1905) понякога ги пускаше за цяла седмица между треската на Коледния панаир и бъркотията на „Днес започва Зимната разпродажба“! Но номите бяха свикнали с това, то бе част от гладкия, спокоен ритъм на живота в Магазина. Днес не трябваше да има такива работи.

След няколко часа тишина те просто престанаха да си повтарят „спокойно, няма нищо!“ — сигурно беше някакъв специален ден, да речем, като онзи път, когато Магазинът бе затворен цяла седмица — преподреждаха го. Тогава един-двама храбреци и любопитковци се осмелиха дори да хвърлят по някой бърз поглед над пода.

Празнотата се ширеше сред познатите щандове. Пък и стоките май бяха сериозно оредели.

— След Разпродажба винаги е така — обясняваха хората. — А после, още преди да си се усетил, и хоп — рафтовете пак са пълни. Хич няма за какво да се косим. Всичко е част от великия план на Арнолд Брос (създаден в 1905).

И те седяха мълчаливо или си тананикаха нещо, или си намираха занимавка за ума, за да прогонят неприятните мисли. Не ставаше.

А после, когато влязоха човеците и започнаха да изнасят и малкото, което бе останало по рафтовете и тезгясите, да го трупат в големи кашони, да ги мъкнат в гаража и да ги товарят в камионите…

И взеха да къртят дюшемето…

Масклин се събуди. Някакви хора го ръчкаха. Други крещяха нейде в далечината. Всичко някак си му бе познато.

— Хайде, ставай, бързо! — запъхтяно рече Гърдър.

— Какво става? — прозя се Масклин.

— Човеците разглобяват Магазина!

Масклин скочи като ужилен.

— Не може да бъде! Не му е времето!

— Точно това правят!

Масклин стана и подхвана ожесточена борба с дрехите си. Припна накриво по пода — бе сколасал да обуе само единия крачол — и тупна Нещото.

— Ей! — каза той. — Ти нали каза, че разрушението вече се задавало!

След четиринадесет дена — отвърна Нещото.

— Да, ама го почнаха.

Вероятно това е транспортирането на останалата налична стока в други обекти и предварителните работи — обясни то.

— Ох, слава богу. Това би трябвало да успокои хората. Ама защо не ни каза?

Не знаех, че не знаете.

— Ама не го знаехме. И какво предлагаш да правим сега?

Да напуснем възможно най-скоро това място.

Масклин изръмжа. Бе очаквал, че ще има още цели две седмици за решаване на проблемите. Щяха да си опаковат покъщнината. Щяха да си измислят подходящ план. Дори две седмици едва ли биха стигнали. Сега дори и мисълта за една седмица бе лукс.

Той излезе сред обърканата, хаотична тълпа. За късмет не бяха изкъртили дюшемето в никоя населена област — някои бегълци, сравнително запазили здравия си разум, казаха, че са изкъртени само няколко дъски в далечния край на отдел „Градинарство“, така че човеците да стигнат до водопроводните тръби — но номите, живеещи наблизо, не смееха да рискуват.

Горе нещо каза „тряс!“. След няколко минути пристигна ном. Дъх не му беше останал. Той съобщи, че навиват килимите на рула и ги отнасят нанякъде.

Тишината се изпълни с ужас. Масклин осъзна, че всички го гледат.

— Ъъ… — каза той. И после добави:

— Мисля, че всички трябва да вземат храна, колкото могат да носят, и да слязат в мазето до гаража.

— Искаш да кажеш, все още мислиш, че трябва да направим онова? — попита Гърдър.

— Май нямаме особено богат избор, а?

— Ама ние… Нали каза, че трябва да отнесем колкото се може повече неща от Магазина — жици, сечива, всякакви там работи. И книги също.

— Голям късмет ще е и себе си да отнесем. Няма време.

Довтаса и друг вестовой. Беше от групата на Доркас. Той прошепна нещо на ухото на Масклин. По Масклиновите устни плъзна странна усмивка.

— Възможно ли е Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни е изоставил сега, в тези часове на нужда? — рече Гърдър.

— Не мисля. По-скоро ни помага — отвърна Масклин. — Щото, такова, познай до три пъти къде трупат човеците всичките тия работи…

12.

I. И рече Външният: Да се слави името на Арнолд Брос (създаден в 1905).

II. Защото ни е пратил Камион, и Човеците сега го товарят с Онуй — всичко, що е необходимо на номите. Туй е Знак. ВСИЧКО СИ ВЪРВИ. И ние също.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 2, стихове I–II

Половин час по-късно Масклин и Доркас лежаха на трегера и наблюдаваха гаража долу.

Масклин никога не бе виждал гаража толкова оживен. Човеците кръстосваха наляво-надясно като сомнамбули, помъкнали снопове килими към каросериите. Около тях се въртяха едни такива жълти неща, нещо като кръстоска между малко камионче и голямо кресло, и разнасяха кашони.

Доркас му подаде телескопа.

— Гледай ги какво се щурат, дребосъците — подметна той. — Цяла сутрин само щъкат. Един-два камиона излязоха и вече се върнаха. Значи не ходят много далече.

— В писмото, което четохме, пишеше нещо за нов Магазин — рече Масклин. — Сигурно карат всичко там.

— Може и така да е. В момента товарят предимно килими и някои от големите замразени човеци от „Мода“.

Масклин сбърчи нос. Според Гърдър големите розови човеци в отделите „Мода“, „Детски дрехи“ и „Младост — радост“, дето стояха и никога не помръдваха, били онези, които се предизвикали неудоволствието на Арнолд Брос (създаден в 1905). Той ги превърнал в тая розова гадост — и се говореше, че някои от тях дори могат да се разглобяват. Но определени Дрехиански философи твърдяха: НЕ, това са особено добри човеци, на които е позволено да останат в Магазина за вечни времена и които не са длъжни да изчезват на Затваряне. Това, религията, е нещо мъчно за разбиране.

Докато Масклин гледаше, голямата плъзгаща се врата се надигна със скърцане. Един близък камион изрева, потегли и бавно се промъкна навън, на ослепителната дневна светлина.

— Онова, което ни трябва — каза той, — е камион, пълен с разни работи от Железарския отдел. Жици там, телове, сечива, такива ми ти работи. Ти да си видял някаква храна?

— Първият камион, който тръгна, май беше натоварен със сума ти неща от Хранителни стоки — отвърна Доркас.

— Тогава ще ни се наложи да импровизираме.

— Ами аз какво да правя — проточи Доркас, — ако натоварят всичко и подкарат камиона? За хора тия работят страшно бързо!

— Сигурно не могат да опразнят Магазина за един ден!

Доркас сви рамене:

— Знае ли ном…

— Ти трябва да задържиш камиона — каза Масклин.

— Как? Като се хвърля под него ли?

— Както ти скимне — посъветва го Масклин.

Доркас се ухили:

— Ще намеря начин. Момчетата посвикнаха с мястото.

Бегълците се стичаха в Железарския отдел от всички краища на Магазина. Пространството под пода се изпълваше с подплашеното бръмчене на шепнещи гласове. Когато Масклин премина, мнозина вдигнаха очи и онова, което Масклин видя в тях, го ужаси.

„Те вярват, че мога да им помогна — помисли си той. — Гледат ме, все едно съм единствената им надежда. А аз не знам какво да правя. Сигурно нищо няма да стане, трябваше ни повече време“.

Той се напъна да изглежда затънал до уши в самоувереност и те явно се почувстваха доволни. Всичко, което искаха да знаят, бе, че някой някъде е наясно какво правят. Масклин се почуди кой ли е въпросният някой — със сигурност не беше той.

Новината си беше кофти отвсякъде. Голяма част от Градинарския отдел вече беше отнесена. И по-голямата част от отделите за облекло вече бе празна. Разкараха щандовете от отдел „Козметика“ — слава богу, там поне живееха малко номи. Дори и тук Масклин долавяше думкането и скърцането, съпровождащи работата на човеците.

Само че вече не можеше да го търпи. Прекалено много хора го зяпаха вече не знам кой си час поред. Той се върна в гаража. Доркас все още шпионираше от поста си горе на трегера.

— Какво става? — попита Масклин.

Старият ном посочи камиона точно под тях.

— Ей, тоя ни трябва — каза той. — Вътре има какво ли не. Сума ти работи от отдел „Направи си сам“. Че даже и галантерия има — игли там, разни други работи, абе, каквото си щеш. Всичкото, за което ми каза да се поозърна.

— Може да го изкарат. Трябва да ги спрем! — възкликна Масклин.

Доркас се ухили.

— Онези машинарии, дето отварят вратата на гаража, не щат да работят — обясни той. — Бушонът бил изчезнал.

— Какво е това бушон?

Доркас вдигна едно дълго, плътно червено нещо, което лежеше в краката му.

— Ей, това — подсмихва се той.

— Ти ли си го отмъкнал?

— Бая сложничко беше. Трябваше да го овържем с една връв. Уф, ама да знаеш каква ми ти искра изскочи, като го измъкнахме!

— Ама те сигурно могат да сложат друг — забезпокои се Масклин.

— А, ама те сложиха — самодоволно се ухили Доркас. — Хич не са тъпи те. Ама нищо не стана, щото като отмъкнахме бушона, момчетата взеха, че кръцнаха на едно-две места ония жици вътре в стената. Това по принцип е много опасно, само че човеците има да се ровят довека, докато го открият.

— Х-м-м-м. Ами ако вдигнат вратата с лост?

— Хич няма да им помогне. И да я вдигнат, камионът едва ли ще тръгне.

— Че защо да не тръгне?

Доркас посочи надолу. Масклин се вгледа и след малко съзря как две малки фигурки се измъкнаха изпод камиона и се гмурнаха в сенките край стената. Мъкнеха чифт клещи.

След още един миг след тях се шмугна друга самотна фигурка. Влачеше някаква тел.

— Уф, че много тел им трябва на тия камиони — рече Доркас. — Тоя вече си няма достатъчно. Ама че смешна работа, а? Махаш малката искричка — и камионът не ще да върви. Ама ти хич не се коси, смятам, че знаем кое къде да нагласим после.

Долу се чу „дран-н-н“. Един от човеците бе сритал вратата.

— Их, че са кибритлии — меко каза Доркас.

— Всичко си измислил! — възхитено рече Масклин.

— Надявам се — отговори Доркас. — Ама май е по-добре да проверим.

Той се изправи, измъкна едно голямо бяло знаме и го размаха над главата си. В отговор нещо бяло проблесна сред сенките в далечния край на гаража.

После светлините угаснаха.

— Полезно нещо е туй електричеството — обади се в мрака Доркас. Човеците долу забоботиха раздразнено, после се чу „джангър-лангър!“ — явно някой от тях беше сритал нещо, без да иска. Последва малко грухтене и някое и друго „туй!“, а после някакъв човек намери вратата и останалите се измъкнаха след него от мазето.

— Не мислиш ли, че са заподозрени нещо? — обади се Масклин.

— И други човеци работят в тоя магазин. Сигурно ще си помислят, че е тяхна работа.

— Това нещо, токът, е страшна работа — рече Масклин. — Вие можете ли да го правите? Граф Железарий бе много потаен по този въпрос.

— Така е, щото Железариите хабер си нямат — изруга Доркас. — Знаят само как да го крадат! Аз на четенето нещо хич не му хващам цаката, обаче хванах оня младок Винто да попрочете нещичко вместо мен. Разправя, че да правиш ток било много просто. Трябва само отнякъде да чопнеш такова… май тиран му се викаше. Май беше някакъв метал.

— В Железарския отдел има ли го? — с надежда попита Масклин.

— Явно не — отвърна Доркас.

И Нещото, и то не помогна много.

Съмнявам се, че вече сте готови да използвате ядрена енергия — каза то след кратък размисъл. — Вземете, та пробвайте първо с вятърни мелници.

Масклин тъкмо приключи с опаковането на покъщнината си — каквато и да беше тя. Всичко се събра в торбата.

— Като тръгнем — обади се той, — ти няма да можеш да говориш, нали? Щото затова ти трябва да пиеш ток.

Да, точно така ще стане.

— Не можеш ли да ни кажеш накъде да тръгнем?

Не. Все пак улавям радиовълни, индициращи въздухоплавателна дейност на север оттук.

Масклин се помая.

— Това е добре, нали така?

Това ще рече, че там има летящи машини.

— И можем да литнем и да летим чак до дома? — попита Масклин.

Не. Но те могат да бъдат следващата стъпка. Би могло да е възможно да се свържем с кораба. Но първо трябва да подкарате камиона.

— Веднъж да го направим, после всичко ще направим — мрачно заключи Масклин. Погледна с очакване Нещото и тогава с ужас забеляза, че светлинките му гаснат една по една.

— Нещо?!

Когато успеете, пак ще си говорим — прошушна Нещото.

— Ама нали ти трябва да ни помагаш!

Предлагам ти да обмислиш по-задълбочено истинското значение на думата „помагам“ — рече кутийката. — Или сте разумни номи, или сте просто умни животни. Вие си изяснете кое от двете сте.

— Какво?

Угасна и последната светлинка.

— Нещо?

Никакъв проблясък. Черната кутийка успяваше да изглежда изключително мъртва и смълчана.

— Ама аз разчитах на тебе да ни помогнеш да се оправим с карането и с всичкото там! И ти ще ме оставиш — ей тъй на?

Ако стана нещо, то беше, че кутийката стана още по-черна. Масклин се оцъкли срещу нея.

После си помисли: То, Нещото, си е много добре. А всеки разчита на мен. Аз няма на кого да разчитам. Чудя се дали и на стария абат не му е било същото? Чудя се как ли го е траял толкова дълго? Все аз всичко трябва да правя, никой нито ще си помисли за мен, нито ще се запита аз какво искам…

Опърпаната картонена врата отскочи настрани и Грима влезе вътре.

Погледна първо помръкналото Нещо, после Масклин.

— Вънка питат за тебе — тихо каза тя. — Какво така е угаснало Нещото?

— Тъкмо ми каза „хайде, довиждане!“ Каза, че нямало да ни помага вече! — изплака Масклин. — Каза, трябвало да докажем, че можем да се оправяме сами и че ще ни проговори чак когато успеем! Какво да правя?!

Знам как бих могъл да се справя, помисли си той. Една думица ми трябва. Някой поне малко да ме разбира. Да ме бе пожалил някой поне малко. Ей, добрата стара Грима, например. Надежден човек е тя.

— Ей това ще правиш! — сряза го тя. — Ще спреш да цивриш ей сегичка, ще се вдигнеш, ще излезеш и ще организираш работите.

— К-к-ка-как…

— Ще изясниш, кое как е! Ще измислиш нов план! Ще командваш хората! Я стига си се офлянквал!

— Ама…

Вед-на-га! — отсече тя.

Масклин стана.

— Я не ми дръж такъв тон — жално проточи той. — Аз ръководя тук, разбра ли!

Тя стоеше с ръце на кръста и се звереше насреща му.

— Ти де, много ясно — каза тя. — Да съм казала, че не си ти? Всеки знае, че ти ръководиш. Тъй че се измитай оттук и бягай да ръководиш!

Той се помъкна към изхода. Когато минаваше край нея, тя го тупна по рамото.

— И се научи да слушаш какво ти се говори — добави тя.

— А? Какво искаш да кажеш?

— Нещото е нещо като мислеща машина, нали така? Доркас така каза. Е, машините казват точно онова, което мислят, нали така?

— Да, така е, ама…

Ярка триумфална усмивка огря лицето на Грима.

— Е, виждаш ли, то ти е казало „когато“ — поясни тя. — Вземи си помисли малко за това. Можеше и „ако“ да ти каже.

 

 

Падна нощта. Масклин си мислеше, че човеците никога няма да си тръгнат. Един от тях, с фенерче и с кутия сечива, доста дълго преглежда бушоните и се рови из жиците в мазето. Сега най-накрая си бе тръгнал и той. Сумтеше през цялото време и накрая тръшна вратата.

След още мъничко лампите в гаража светнаха.

В стените се чу хрущене и после изпод пейките ливна тъмен прилив. Някои от младите номи най-отпред носеха върви и конци, завършващи с куки. Метнаха ги към брезента на камиона. Куките една по една се закачиха за него и номите се изкатериха нагоре.

Други номи донесоха по-дебели върви, вързаха ги в краищата на конците и бавно ги заиздърпваха…

Масклин търчеше край тях, в безкрайната сянка на камиона, към мазния мрак под мотора, където дружината на Доркас вече нагласяше приспособленията си. Самият Доркас бе в кабината и щъкаше между дебелите жици. Нещо изпращя и лампата в кабината светна.

— О-па-а — обади се Доркас. — Я да видим сега каква сме я свършили. Хайде, юнаци! Я да се напънем малко!

Когато се обърна и видя Масклин, той се опита да скрие ръце зад гърба си, после заряза това. И двете бяха напъхани в нещо, което беше — сега Масклин го виждаше добре — пръсти, отрязани от гумени ръкавици.

— А — каза Доркас. — Не забелязах, че си дошъл. Това е малко нещо тайна на занаята, нали разбираш! Токът не минава през гума. И не може да те ухапе през нея.

Група номи метнаха една дълга дървена летва през кабината и започнаха да я връзват за скоростния лост. Доркас бързо се сниши.

— Колко време ще отнеме? — викна Масклин към друга група, която мъкнеше кълбо канап. В кабината сега се носеше бая голяма врява. Във всяка посока се движеха върви и летвички, по начин, който той се надяваше, че се нарича „организиран“.

— Час, да речем — рече Доркас и добави, но без злоба: — Ако не ни се пречкаха разни, и по-рано можеше да свършим.

Масклин кимна, после изследва задната част на кабината. Камионът беше стар, тъй че той намери още една дупка, в която имаше сноп жици и ако ги попритиснеше, в нея можеше да се промъкне и ном. Той пропълзя на открито и намери друга дупка, през която да влезе в каросерията.

Първите номи на борда бяха вмъкнали вътре единия край на тънка летвичка и тя се беше превърнала в подвижно мостче, по което сега се катереха останалите.

Масклин бе сложил за отговорник баба Моркий. Старицата притежаваше вродена дарба да кара разни стреснати хора да правят разни работи.

— Стръмно било, а? — крещеше тя на някакъв дебелак, който беше допълзял до средата на пътя и сега страхливо се клатушкаше там. — На това му викаш стръмно? Хич не е стръмно, че това си е една приятна разходка! Да не искаш АЗ да сляза да те тикам?

Отявлената заплаха го бодна като остен и той изкачи останалата част от пътя почти на бегом. После с благодарност се гмурна сред сенките на товара.

— Най-добре всеки да си намери нещо меко и да полегне — каза Масклин. — Трудно пътуване ще е. И трябва да пратиш всички по-яки номи горе в кабината. Ще ни трябва всеки, който може да се включи, вярвай ми.

Тя кимна, а после се разкрещя по някакво семейство, което беше запречило мостчето.

Масклин погледна надолу към безкрайния поток от хора, катерещи се към камиона. Много от тях залитаха под тежестта на товара си.

Смешно, но сега чувстваше, че е направил всичко, което е могъл. Всичко вървеше като… ами като нещо, което си върви: цък, цък, цък. Или всичко щеше да стане по план, или нямаше. Или номите можеха да работят заедно, или не можеха.

Той си спомни картинката с Гъливер. Сигурно беше измислица — така бе казал Гърдър. В книгите често имаше разни неща, които уж бяха истински, ама всъщност не бяха. Но би било добре да си мисли, че номите могат да останат на едно мнение по даден въпрос достатъчно дълго, за да направят като тия мъници в книжката.

— Е, ами то всичко си върви добре… — колебливо смънка той.

— Сносно — кимна бабата.

— Добра идея е да разберем какво точно има във всичките тия кутии или квото и да е там — осмели се да добави Масклин. — Щото като спрем, може да се наложи да се измъкваме бързо и…

— Казах на Торит да фърли некое око — рече баба Моркий. — Хич не се коси.

— О — смънка Масклин. — Хубаво.

Тук вече нямаше какво да прави.

Той се върна отново в кабината от чиста — е, не досада, защото сърцето му думкаше като тъпан — но от чиста нервозност.

Номите на Доркас вече бяха издигнали дървена платформа над кормилото, точно пред голямото стъкло. Самият Доркас бе слязъл долу на пода и командваше групите, които щяха да карат.

— Така! — кресна той. — Дайте ми… Първа скорост!

— Натисни педала… две, три… — в хор викна отборът от съединителя.

— Отпусни педала… две, три… — кресна отборът от газта.

— Отпусни педала… две, три… — обадиха се като ехо онези на лоста.

— Отпусни педала… две, три, четири! — водачът на отбор „Съединител“ махна приветствено на Доркас. — Скоростта сменена, сър!

— Ужас. Пълен ужас — викна Доркас. — Кво става с тия на газта, бе? Натиснете го тоя педал!

— Извинявай, Доркас — Масклин го потупа по рамото.

— Продължавайте! — изкомандва той. — Или всичко ще е гладко чак до четвърта, или ви убих! Да? Кво? А, ти ли си бил.

— Да бе, аз съм. Почти всички се качиха. Ти кога ще си готов?

— Тия тъпанари НИКОГА няма да са готови!

— О.

— Та затова можем да тръгнем, когато си щеш и да се нагаждаме по време на пътя. Тъй и тъй не можем да се ОПИТАМЕ да караме, като не се движи, нали така?

— Ще пратим още хора да ти помагат.

— О, добре — рече Доркас. — Тъкмо туй ми е притрябвало. Още една камара народ, дето не знае кое му е ляво, кое му е дясно.

— Ти как ще разбираш накъде да караме?

— Със семафор — твърдо каза Доркас.

— Семафор ли?

— Флагови сигнали. Само казвай на моя агент горе на платформата какво искаш и аз ще виждам сигналите му. Ако имахме още една седмица, смятам, че бих могъл да стъкмя нещо като телефон.

— Знаменца — рече Масклин. — Дали вършат работа?

— Ще е по-добре да вършат, а? По-късно ще ги пробваме.

 

 

И сега вече беше по-късно. Последните номски алпинисти се бяха изкатерили горе. В каросерията повечето хора се устроиха удобно колкото можаха и сега лежаха с вперени в тъмнината будни очи.

Масклин беше горе на платформата с Ангало, Гърдър и Нещото. Гърдър разбираше от камиони по-малко и от Масклин, но беше по-добре и той да е там, за всеки случай. В края на краищата, крадяха камион на Арнолд Брос (създаден в 1905). Можеше да се наложи някой да обяснява едно-друго. Но що се отнася до Бобо, тук беше отрязал твърдо. Бобо си беше в кабината с всички останали.

И Грима беше горе. Гърдър я беше попитал какво прави там. Тя го бе попитала той какво прави там. После и двамата бяха погледнали Масклин.

— Ще ми помага с четенето — каза той и тайничко въздъхна облекчено. Въпреки всичките му усилия не го биваше много в четенето. Явно имаше някаква цака, дето не можеше да я хване. От друга страна, Грима сякаш го правеше, без да му мисли. Ако мозъкът й избухваше, то явно го правеше по много скришен начин.

Тя лукаво кимна и изправи пред него Правилника за движение по пътищата.

— Ей, това трябва да се прави — несигурно каза той. — Преди да запалите, трябва да погледнете в опле…

— В огледалото — обади се Грима.

— В огледалото. Точно така пише. В огледалото — твърдо каза Масклин.

Той погледна въпросително към Ангало, който сви рамене.

— Нищо не знам за това — обади се той. — Моят шофьор току го поглеждаше, ама знам ли защо.

— Дали трябва да го гледаш по специални причини? Искам да кажа, дали пък не трябва да му направиш някоя муцуна или какво?

— Както ще да е, по-добре всичко да си го вършим по реда — твърдо рече Гърдър. Той посочи с ръка. — Ей там има огледало — горе на тавана.

— Ама че на тъпо място са го сложили — обади се Масклин. Успя да го закачи с една абордажна кука и след като се понапъна, се издърпа горе при него.

— Виждаш ли нещо? — извика Гърдър.

— Само мене си.

— Хубаво, слизай сега. Нали го направи, това е важното.

Масклин се плъзна долу на платформата. Дъските се разклатиха под него.

Грима надникна в „Правилника“.

— После трябва да дадеш сигнал за намеренията си — обади се тя. — Това поне е ясно. Сигналист!

Един от помощниците на Доркас пристъпи напред като че малко несигурно. Държеше внимателно две бели знаменца, насочени надолу.

— Да, сър, мадам? — обади се той.

— Кажи на Доркас — Грима се спогледа с останалите.

— Кажи му, че сме готови за тръгване.

— Извинете МЕ — обади се Гърдър. — Ако е работа на някого да им казва кога сме готови да тръгнем, то това е МОЯ работа. Да сме наясно: аз съм онзи, който нарежда кога да се тръгва — и той изгледа смутено Грима. — Ъъ… Готови сме за тръгване — добави той.

— Тъй вярно, мадам — сигналистът бързо размаха ръце. Нейде отдолу избумтя гласът на инженера:

— Готови!

— Ами… — каза Масклин. — Това е.

— Да — рече Гърдър и се опули срещу Грима. — Нещо да сме забравили?

— Сума ти неща, сигурно — обади се Масклин.

— Тъй и тъй вече е късно — каза Гърдър.

— Да.

— Да.

— Хайде тогава.

— Хайде.

Млъкнаха за миг.

— Ти ли ще командваш или аз? — попита Масклин.

— Чудя се дали да не помоля Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни пази и закриля — рече Гърдър. — Така де, ние може и да напускаме Магазина, но това си е негов камион — той се усмихна измъчено и въздъхна. — Ще ми се да ни бе дал някакъв знак — добави той, — да ни покаже, че одобрява онова, което вършим.

— Ей, вие горе, готови ли сте вече? — изкрещя Доркас.

Масклин отиде до ръба на платформата и се надвеси над хлъзгавата релса.

Целият под на кабината беше ном до ном; държаха въжетата в готовност, или чакаха край своите лостове и тегличи. Стояха сред сенките в абсолютна тишина, но всяко лице беше обърнато нагоре — тъй че Масклин сякаш гледаше море от уплашени и развълнувани кълбета.

Той им махна с ръка.

— Пали мотора! — извика и гласът му прозвуча неестествено висок в очакващата тишина.

Той се върна и се вгледа в ярката пустота на гаража. Край отсрещната стена бяха паркирани още няколко камиона, а и две-три от жълтите товарни камиончета стояха там, където ги бяха оставили човеците. Само си помислете, едно време наричаше това място гнездото на камионите! Гараж — точно тази беше думата. Беше невероятно — чувството, което изпитваш от това, че знаеш точните имена на нещата. Чувстваш, че ги контролираш. Беше все едно, сякаш това, да знаеш кое как се казва, по някакъв начин ти служи като лост.

Някъде отпред се дочу бръмчене, а после гръмотевица разклати платформата. Само че гръмотевиците утихват, а това хич и не смяташе.

Моторът беше запален.

Масклин сграбчи релсата, преди да се е изтърсил долу, и усети, че Ангало се вкопчва в ръкава му.

— Винаги бучи така! — успя да надвика той шумотевицата. — След малко ще му свикнеш!

— Добре!

Не беше шум. Беше твърде силно, че да му викаш шум. По-скоро приличаше на втвърден въздух.

— Май е по-добре да се упражним малко! Да му хванем номера! Да кажа ли на сигналиста, че искаме да тръгнем напред много бавно?

Масклин навъсено кимна. Сигналистът се позамисли и размаха знаменцата.

Масклин долавяше отдалеч как Доркас крещи команди. Чу се страхотно стържене, а после един як трус почти го събори от платформата! Успя да се приземи на ръце и колене и погледна Гърдър в лицето. Въпросното лице беше доста уплашено.

— Вървим! — изкрещя Канцеларият.

Масклин се втренчи в предното стъкло.

— Да. И знаеш ли какво? — изкрещя той и скочи като пружинка на крака. — Вървим назад!

Ангало се заклатушка към сигналиста, който беше изпуснал едното знаменце.

— Бавно напред — това казах! Бавно напред! Не назад! Напред!

— Дадох сигнала за „напред“!

— Да, ама вървим НАЗАД! Дай сигнал за „напред“!

Сигналистът напипа флагчето си и замаха като луд.

— Не, не давай сигнал „напред“, дай само „сто…“ — подхвана Масклин.

От далечния край на камиона се чу звук. Единствената уместна дума, за да го назовеш, би била „хруссс“, но тя беше твърде късичка и проста, за да опише гадната бъркотия от метални звуци и труса, който пак хвърли Масклин по корем. Моторът спря.

Екотът заглъхна.

— Съжаляваме-е-е-е — долетя от далечината викът на Доркас. Чуха го да говори нещо на отборите с дуднещ глас. Явно им четеше конско:

— Доволни ли сме? Доволни сме, а? Като казах да придвижите скоростния лост нагоре, наляво и пак нагоре, имах предвид точно нагоре, наляво и пак нагоре, а не нагоре и надясно и нагоре! Ясно?

— Кое „дясно“, сър? Вашето или нашето?

— Което ще да е!

— Не… Ама…

— Няма, „ама“!

— Да… Ама…

Масклин и другите седнаха, а караницата под тях буксуваше насам-натам. Гърдър все още лежеше на дъските.

— Ние наистина вървяхме! — шепнеше той. — Арнолд Брос (създаден в 1905) беше прав! Всичко си върви.

— На мен ми се ще да мръднем и малко по-нататък, ако е съгласен — намуси се Ангало.

— Ей, вие там! — избумтя гласът на Доркас. Звучеше като на развеселен луд. — Тук долу работата нещо се закучи. Сега всичко оправихме. Кажете, когато сте готови!

— Пак ли трябва да гледам в огледалото — ти какво ще кажеш? — попита Масклин Грима. Тя сви рамене.

— Аз бих го пропуснал това — обади се Ангало. — Давай направо да тръгваме. И то колкото се може по-скоро, да ти кажа. Намирисва ми на… на бит-син. Сигурно сме бутнали някое от големите консервища, знам ли…

— Лошо, а? — обади се Масклин.

— Гори — отвърна Ангало. — Само една искричка — и да видиш кво става!

Моторът пак се съживи и нададе рев. Този път мръднаха наистина напред, след малко стържене, и се плъзнаха по пода, докато не застанаха пред голямата стоманена врата. Камионът подрипна леко и спря.

— Ще ми се да се упражня малко в завоите — изкрещя Доркас. — Да позагладя някой ръб!

— Мисля, че да стоим тук хич не е добра идея — намеси се трескаво Ангало.

— Прав си — отвърна Масклин. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Сигнализирай на Доркас да отвори вратата.

Сигналистът се маеше.

— Не мисля, че имаме сигнал за това — смънка той. Масклин се наведе над релсата.

— Доркас!

— Да?

— Отвори вратата! Трябва да се махаме! Веднага!

Далечната фигура допря длан до ухото си.

— Кое?

— Казах, отваряй вратата! Спешно е!

Доркас май известно време обмисляше това, а после вдигна мегафона си:

— Ще ми се смееш, ако ти кажа това.

— Какви ги разправя? — обади се Грима.

— Щели сме да му се смеем — обясни Ангало.

— О. Добре де.

Казвай! — изкрещя Масклин. Отговорът на Доркас се загуби сред моторния джангър.

— Кво? — изкрещя Масклин.

— Кво?

— Ти кво каза?

Казах, че в целия тоя юруш съвсем забравих за вратата!

— Кво каза? — попита Гърдър.

Масклин се извърна и погледна вратата. Доркас много се бе гордял с това, как е успял да направи отварянето й невъзможно. Сега изглеждаше извънредно затворена. Ако нещо без лице можеше да изглежда самодоволно, то тъкмо тази врата бе успяла.

Той се обърна, крайно вбесен, а също и крайно навреме, за да види как вратичката, която водеше към останалата част на Магазина, леко се открехва. Там, зад малкото кръгче бяла, режеща светлина, имаше някой.

Ужасният му фенер — мярна се в ума на Масклин. Беше Рязко Смъкнати Цени.

Масклин усети, че мислите му потекоха много отчетливо и много бавно.

— Той е просто човек — гласяха те. — Нищо страшно няма. Просто човек, а и името му го пише на значката, в случай че забрави кой е — като ония женски човеци в Магазина, дето се казват „Трейси“ или „Шарън“, или „Мисис Дж. И. Уилямс, Отговорник“. Че това си е добрият стар „Охрана“. Той живее долу в котелното и пие чай. Чул е шума. Дошъл е да види какво го вдига. Което ще рече — нас.

— О, не — прошепна Ангало, докато фигурата кръстосваше с клатушкане пода. — Видя ли какво има в устата му?

— Това е цигара. Виждал съм и при други човеци. И какво? — рече Масклин.

— Запалена е — каза Ангало. — Мислиш ли, че тя въобще може да подуши тоя бит-син?

— И какво ще стане, ако и той се запали? — попита Масклин. Подозираше, че знае отговора.

— Вика „буффф!“ — отвърна Ангало.

— Само „буффф“?

— „Буффф“ е достатъчно.

Човекът се приближи. Сега Масклин различаваше очите му. Човеците не ги биваше много да забелязват номите дори когато те стояха неподвижно, но дори и човек би се позачудил защо камионът сам се разхожда из гаража посред нощ.

Охрана стигна до кабината и бавно се протегна към дръжката. Фенерът му освети вътрешността през страничното стъкло и в този миг Гърдър се надигна, треперещ от гняв.

— Махни се оттук, сатана! — изкрещя той, сякаш в светлината на прожектор. — Подчини се на заповедите на Арнолд Брос (създаден в 1905)! Тук Не Се Пуши! Изходът е там!

Лицето на човека се разпълзя в бръчки на дълбоко смайване и тогава, бавно като облаците, носещи се по небето, го покри паниката. Той пусна дръжката, обърна се и — доколкото го можеше един човек — се понесе с бясна скорост към вратичката. И докато си се носеше, горящата цигара падна от устата му, преобърна се във въздуха — и пак, и пак — и бавно се спусна на пода.

Масклин и Ангало се спогледаха. После погледнаха сигналиста.

— Давай! — изкрещяха те.

Миг по-късно целият камион се затресе, а отборите бодро подхванаха сложния процес с превключването на скорост. После той мръдна напред.

— Бързо! Бързо, казах! — изкрещя Масклин.

— Какво става? — изкрещя и Доркас. — Ами вратата?

— Ще я отворим! Ще я отворим!

— Как?

— Е, не изглеждаше много дебела, нали?

За човеците светът на номите е забързан свят. Номите живеят толкова бързо, че нещата, които се случват покрай тях, им изглеждат бавнички, тъй че камионът сякаш бавно се понесе по пода, издрала по рампата и съвсем безгрижно фрасна вратата. Последва протяжен грохот и шум от раздиращ се метал, нещо изстърга по покрива на кабината — и изведнъж вече нямаше никаква врата, а само мрак, целият набучен със светлини.

— Наляво! Тръгвайте наляво! — изкрещя Ангало.

Камионът бавничко се размота, мързеливо трясна някаква стена и лекичко се изтърколи по улицата.

— Давай! Не спирай! Сега направо!

Ярка светлина за миг проблесна върху отсрещната стена. И после зад тях нещо рече „буффф“.

13.

I. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Всичко Свърши.

II. Всички Завеси, Килими, Спални, Бельо, Играчки, Шапки, Галантерия, Железария, Електроматериали.

III. Всички стени, подове, тавани, асансьори, движещи се стълби.

IV. Всичко Си Върви.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 3, стихове I–IV

По-късно, когато се стигна до написването на следващите глави от „Книга на номите“, писаха, че краят на Магазина започнал с „бам!“ Това не е вярно, но го писаха така, защото „бам!“ звучи по-впечатляващо. Всъщност звукът на кълбото от жълтооранжев огън, което се изтърколи от гаража, помело останките от вратата, приличаше повече на онзи, с който гигантско куче лекичко си прочиства гърлото.

Буффф.

 

 

По онова време номите не бяха в подходящо положение да му обърнат голямо внимание. Повече ги засягаха шумовете от разни други неща, които почти се блъскаха в тях.

Масклин беше подготвен за другите превозни средства по шосето. В „Правилника за движение по пътищата“ пишеше сума ти неща във връзка с тях. Много беше важно да не се блъскаш в тях. Онова, което го тревожеше, беше, че те явно бяха страшно навити да се блъскат в камиона. Издаваха продължителни мучащи звуци — като болни крави.

— Малко наляво! — кресна Ангало. — После надясно — само на косъм, после давай направо!

— Косъм ли? — провлече сигналистът. — Май не знам никакъв знак за косъм. Можем ли…

— По-бавно! Сега малко наляво! Трябва да минем от другата страна на пътя!

Грима надникна над „Правилника за движение по пътищата“.

— Ние СМЕ от дясната страна!

— Да, ама на нас трябва да ни се пада отляво!

Масклин навря пръст в страницата пред себе си.

— Тук пише, че трябва да покажем раз… разбиване…

— Разбиране — измърмори Грима.

— Разбиране спрямо останалите на шосето. — Един трус го метна по очи. — Това пък какво беше?

— Това бяхме ние, когато се качихме на бордюра! Надясно! Дясно!

Пред погледа на Масклин се мярна ярко осветена витрина — само миг, преди камионът да се вреже в нея странично и да тупне пак на шосето под душ от стъкълца.

— Сега наляво! Наляво! Сега надясно! Надясно! Направо! Наляво! Ляво казах! — Ангало се беше оцъклил срещу объркания пейзаж от светлини и силуети пред тях.

— Тук има друго шосе — обади се той. — Наляво! Ляво, бе! Много, много ляво! Още по-ляво!

— Има знак — опита се да помогне Масклин.

— Ляво! — изцвърча Ангало. — Сега надясно. Дясно! Дясно!

— Че нали беше ляво — изрепчи му се сигналистът.

— Ама сега е дясно! Още по-дясно! Сега малко на чорчик!

— Нямаме сигнал за…

Този път „буффф“ не вършеше работа. Съвсем определено „бам“ си беше. Камионът се трясна в една стена, изора в нея бразда под дъжд от искрички, намърда се в една купчина кофи за боклук и спря.

Последва тишина — ако не смятаме „пссссс“ и „тънн! тънн!“, които от време-навреме се чуваха от мотора.

После от тъмнината дойде гласът на Доркас — бавен и заплашителен:

— Имате ли нещо против да ни кажете на нас тук долу — каза той, — какво правите вие там горе?

— Ще трябва да измислим по-добър начин за каране — извика в отговор Ангало. — И… фаровете. Там някъде трябва да има копче за фаровете.

Масклин с мъка се вдигна на крака. Оказа се, че камионът е заседнал в тъмна, тясна уличка. Никаква светлинка отникъде.

Той помогна на Гърдър да стане и го поизтупа. Канцеларият изглеждаше доста объркан.

— Стигнахме ли? — попита той.

— Не съвсем — отвърна Масклин. — Спряхме да… такова… да уточним някои неща. Докато те се уточняват, по-добре ние да отидем отзад и да проверим дали хората са добре. Сигурно доста са се паникьосали. Грима, и ти идваш с нас.

Те се закатериха надолу и оставиха Ангало и Доркас да си крещят колкото си искат за каране, фарове, ясни инструкции и за необходимостта и трите изброени неща да са си на мястото.

Отзад дърдоренето на различни гласове се смесваше с бебешки рев. Някои номи се бяха понатъртили от лашкането насам-натам, а баба Моркий връзваше с шина счупения крак на ном, който бил затиснат от падаща кутия при удара в стената.

— Зорът е малко по-голем от миналия път — сухо изкоментира тя, докато връзваше на възел превръзките. — Що спряхме?

— Само да доизясним едно-друго — отвърна Масклин, като се опитваше да изглежда по-бодър, отколкото беше. — Скоро пак ще тръгнем. Сега обаче всеки знае какво може да очаква — той се вторачи в мрачната, изпълнена със сенки дълбочина на камиона и любопитството му го надви. — Докато чакаме, ще хвърля едно око навън — каза той.

— Какво те прихвана? — обади се Грима.

— Ами, такова де, да поогледам — неловко смънка Масклин. После сръга Гърдър. — Хайде с мен.

— Кво? Навънка? Аз ли? — Канцеларият изглеждаше ужасѐн.

— Рано или късно все ще ти се наложи. Защо не сега?

Гърдър се поколеба, после сви рамене.

— Ще можем ли да видим Магазина — той облиза сухите си устни, — от… от Навънка?

— Сигурно. Всъщност не сме се отдалечили много — отвърна Масклин колкото можа по-дипломатично.

Група номи им помогна да се прехвърлят през борда и те бавно се спуснаха надолу — върху онова, което Гърдър със сигурност би нарекъл под. Беше влажно и във въздуха трептеше тънка мъглица. Масклин пое дълбоко дъх. Ей това беше навън. Истински въздух — с лека хладинка. Миришеше на свежест, а не така, сякаш че хиляди номи са го дишали преди него.

— Пуснали са пръскачките — каза Гърдър.

— Кое?

— Пръскачките. Има ги по тавана, нали знаеш, за в случай на пожа… — сепна се и погледна нагоре. — Олеле! — допълни той.

— Искаш да кажеш, дъждът ли? — каза Масклин.

— Олеле!

— Това е просто вода, която пада от небето — обясни Масклин. Усети, че очакват нещо повече от него. — Мокър е — добави той, — и се пие. Дъжд. Не ти трябва остра глава. Той така и така се стича по тебе.

— Олеле!

— Добре ли си?

Гърдър трепереше.

— Няма покрив! — изстена той. — И е… толкова… голямо!

Масклин го потупа по рамото.

— Разбира се, всичко това е ново за тебе — успокои го той. — Не трябва да се тревожиш, ако нещо не ти е ясно.

— Ти тайничко ми се смееш, нали? — смънка Гърдър.

— Всъщност не. Знам какво е да те е страх.

Гърдър се стегна.

— Страх ли? Мене да ме е страх? Я стига глупости. Съвсем наред съм си — възрази той. — Само съм малко… ъъ… изненадан. Аз… ъъ… не очаквах да е чак толкова, чак толкова, чак толкова навънкашно. Сега вече посвиквах с него и ми е много по-добре. Ами, такова. Значи така изглежда — той обърна думата около езика си, сякаш беше лапнал бонбон. — Навънка. Толкова, значи, е голямо. Това ли е всичкото, или има още?

— Колкото щеш — каза Масклин. — Там, където живеехме, нямаше нищо друго освен „навън“ — от единия край на света, та чак до другия.

— О — смутолеви Гърдър. — Е, мисля, че има достатъчно навън, за да продължим. Много добре.

Масклин се обърна и погледна нагоре, към камиона. Беше се набил почти като клин в една тясна уличка, затънала в боклук. В единия й край имаше голям трап.

Другият й край — далечният — цял сияеше под ярките улични лампи в дъжда. Докато Масклин гледаше, край тях прошумоля кола с мигаща синя лампа отгоре. Тя пееше. Той не можа да се сети за друга дума, с която би могъл да опише този звук.

— Ама че странно — каза Гърдър.

— Понякога и у дома ги виждахме — рече Масклин. Всъщност на него тайничко много му харесваше, след всичкото това изминало време, да бъде онзи, който знае, кое какво е. — По магистралата вървяха такива. Иии — иии — ууу — иии — ууу. Мисля, че така карат хората да се отместят.

Те пропълзяха по уличката и проточиха шии иззад ъгъла на тротоара — тъкмо когато още една виеща кола профуча край тях.

— О, Изобилен Пазарлък! — отрони Гърдър и затисна уста с ръце.

Магазинът гореше.

Пламъците плющяха от горните прозорци като завеси на вятъра. Гъст облак дим меко се издигна над покрива и се възправи като тъмна колона сред дъждовното небе.

Това бе Последната разпродажба на Магазина. Голяма Разпродажба на специално подбрани искри и пламъци за всеки джоб.

По улицата под него се блъскаше тълпа човеци. Имаше два-три камиона със стълби на тях. Изглежда, сякаш пръскаха сградата с вода.

Масклин метна кос поглед на Гърдър. Чудеше се какво ли ще направи старият ном. Всъщност той прие всичко много по-добре, отколкото би повярвал Масклин, но щом отвори уста, гласът му прозвуча като курдисан — все едно, че се насилваше да говори с равен тон.

— Не… не е както си го представях — проскърца той.

— Не е — съгласи се Масклин.

— Ние… ние сме се измъкнали тъкмо навреме.

— Да.

Гърдър се прокашля. Все едно бе провел дълъг дебат със себе си и най-накрая беше стигнал до решение.

— Благодарение на Арнолд Брос (създаден в 1905) — каза той твърдо.

— Моля?

Гърдър се взря в очите на Масклин.

— Ако Той не беше те извикал в Магазина, още да сме си там вътре — каза той. С всяка дума звучеше все по-уверено.

— Но… — Масклин млъкна. Нямаше никакъв смисъл в това. Ако не бяха тръгнали, нямаше да има пожар. Или пък щеше да има? Кой знае, може ли да бъдеш сигурен? Може пък от кофите с пожар да е изскочил някой пожар. По-добре да не се препира. Има някои неща, за които хората хич не обичат да спорят — помисли си той. Всичко това беше много озадачаващо.

— Смешна работа е, че оставя Магазина да изгори — рече той.

— Не му се налагаше да го оставя — каза Гърдър. — Има пръскачки, пък и ония специалните работи, дето карат огъня да излиза през тях. Пожарни изходи — тъй им викат. Но той остави Магазина да изгори, защото той вече не ни е нужен!

Целият горен етаж рухна сам навътре. Чу се грохот.

— Толкоз със Счетоводния отдел — обади се Масклин. — Надявам се, че всички човеци са се измъкнали навън.

— Какви човеци?

— Знаеш кои. Нали видяхме имената им по вратите: Заплати, Счетоводство, Персонал, Генерален Директор… — заизрежда Масклин.

— Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е уредил въпроса — каза Гърдър.

Масклин сви рамене. И видя — силует сред светлината на пожара — Рязко Смъкнати Цени. Тази шапка нямаше как да я сбъркаш. Дори държеше фенера си и беше потънал в разговор с други човеци. После леко се извърна и Масклин видя лицето му. Изглеждаше страшно ядосан.

А изглеждаше и съвсем като човек. Без ужасната лампа, без нощните сенки в Магазина, Рязко Смъкнати Цени си беше просто човек като другите.

От друга страна…

Не, много сложно ставаше. А имаше и по-важни неща за вършене.

— Хайде — каза той. — Да се връщаме. Мисля, че трябва да стигнем възможно най-далече колкото се може по-бързо.

— Ще се помоля на Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни води и да ни показва пътя — натърти Гърдър.

— Да, добре — каза Масклин. — Добра идея. Защо пък не? Само че сега наистина трябва да…

— Не гласи ли Табелата му: „Ако не виждате онова, което търсите, моля, попитайте?!“ — каза Гърдър.

Масклин го сграбчи здраво за ръката. На всеки му трябва по нещо, помисли си той. Пък и знае ли ном.

 

 

— Дърпам тая връв — посочи Ангало конеца, който се спускаше от рамото му и се губеше в дълбините на кабината, — и водачът на кормилната бригада за въртене наляво ще разбере, че искам да завия наляво. Конецът е вързан за ръката му. А пък този, другият, стига до дясната бригада. Така че няма да ни трябват толкова много сигнали, а Доркас ще може да се съсредоточи върху скоростите или каквото и да е там. Спирачки и прочее. В края на краищата — добави той, — когато искаме да спрем, не винаги можем да разчитаме, че ще се изпречи някоя стена, та да се блъснем в нея.

— Ами фаровете? — попита Масклин.

Ангало разцъфна в усмивка.

— Дай сигнал за фаровете — изкомандва той на нома със знаменцата. — Ето какво направихме: вързахме конци на копчетата…

Нещо изщрака. Голяма метална бариера се задвижи напреки на предното стъкло, като избърсваше капките. Известно време я гледаха втренчено.

— Всъщност не осветява много-много, нали? — обади се Грима.

— Объркали сме копчето — измърмори под носа си Ангало. — Дай сигнал да оставят така чистачките, ама да включат и фаровете.

Под тях се чу сподавен шум от караница, после нещо пак изщрака. Кабината веднага се изпълни с унилия тътен на човешки глас.

— Всичко е наред — каза Ангало. — Това е просто радиото. Само че не са ФАРОВЕТЕ, така му кажете на Доркас.

— Знам какво е радио — обади се Гърдър. — Няма какво да ми обясняваш какво е радио.

— И какво е тогава? — попита Масклин. Той не знаеше.

— Само за двайсет и девет и деветдесет и пет. С допълнителни батерии — занарежда Гърдър. — С дълги вълни, УКВ и автореверс на касетата. Изгодно Предложение — Няма да се Повтори.

— Дълга вълна, у кафе и авто-ревер? — попита Масклин.

— Да.

Гласът от радиото продължаваше да дудне:

… лемия пожар в историята на града. Пожарникари дойдоха чак от Нюпшун. Междувременно полицията издирва един от камионите на Магазина, видян за последен път да го напуска точно преди…

— Фаровете. Фаровете. Третото конче поред — започна да нервничи Ангало. След пауза от няколко секунди уличката пред камиона изведнъж се окъпа в бяла светлина.

— Трябваше да са два, ама единият се счупи, когато тръгвахме от Магазина — каза Ангало. — Е, какво, готови ли сме?

… всеки, който види това превозно средство, да се обади в полицията на Граймторп на теле…

— И изключи радиото — добави Ангало. — Това мучене ми лази по нервите.

— Ще ми се да можехме да го разбираме — каза Масклин. — Сигурен съм, че са доста интелигентни, ама като не им разбираме… — Той кимна към Ангало. — Добре. Да тръгваме.

Този път сякаш беше много по-добре. Камионът издрапа криво-ляво покрай стената, после изведнъж литна плавно като волна птичка по тясната уличка — към светлините в далечния й край. Щом камионът излезе извън мрачните стени, Ангало изкомандва да натиснат спирачките и машината спря — само с лек подскок.

— Накъде? — попита Ангало. Масклин го погледна като ударен с мокър парцал.

Гърдър затършува из тефтера.

— Зависи за къде сме тръгнали — поясни той. — Търси табели, на които пише… ъъ… Африка. Или, да речем, Канада.

— Има някаква табела — Ангало се вторачи в нея през дъжда. — Пише „Център“. После има една стрелка и пише — и той метна бърз поглед, — „Етно…“

— „Еднопосочна улица“ — измърмори Грима.

— „Център“ май не звучи като много добра идея — каза Масклин.

— Май и на картата не мога да го намеря — обади се Гърдър.

— Тогава ще тръгнем в другата посока — каза Ангало и дръпна един конец.

— Пък и за Еднопосочната улица не знам — рече Масклин. — Мисля, че по нея трябва да вървиш само в едната посока.

— Ама ние точно това правим — каза самодоволно Ангало.

Камионът се изтърколи по страничната улица и старателно се чукна о тротоара.

— Дай на втора — каза Ангало, — и още малко газ.

Една кола, която се движеше срещу камиона, бавно сви край него. Клаксонът й звучеше — поне за ушите на номите — като отчаяния вой на сирена в мъглата.

— Такива шофьори хич не трябва да ги пускат по пътищата — рече Ангало. Чу се тежко „туп“ и останките от една улична лампа хвръкнаха във въздуха.

— Я гледай какви идиотщини са набучили но шосето — добави той.

— Помни, че трябва да показваш разбиране към другите на шосето — свирено изръмжа Масклин.

— Че аз нали показвам? Не се блъскам в тях, нали? — отвърна Ангало. — Какво изхрущя така?

— Май някакви храсти — каза Масклин.

— Видя ли какво искам да ти кажа? Що слагат такива работи по шосето?

— Мисля, че шосето май ти се пада малко по-отдясно — каза Гърдър.

— И се мести на всичкото отгоре! — начумери се Ангало и леко подръпна дясната връв.

Беше почти полунощ — а Граймторп не е кой знае колко оживен, след като се стъмни. Ето защо никой не се буташе да се блъска в камиона, докато той се плъзна по шосе „Олдърман Сърли“, зави и изрева по булевард „Джон Ленън“ — огромен, жълт и бая поочукан под жълтеникавата тенекиена светлина. Дъждът беше спрял, но през шосето се кълбяха вълма от рехава мъгла.

Беше почти мирно и тихо.

— Надясно, трета скорост — изкомандва Ангало, — и малко по-бързо. Каква е тази табела, дето се задава пък сега?

Грима и Масклин изпружиха вратове.

— Май пише нещо като „Пътят ни работи“ — озадачено каза Грима.

— Добре звучи. Ей, вие долу, я дайте малко газ.

— Да, ама — обади се Масклин, — защо ще го пишат? Искам да кажа, разбирам да бяха написали „Пътят не работи“. Ама защо ще пишат, че работи?

— Сигурно значи, че вече няма да слагат по него разните му там бордюри, лампи и храсти — каза Ангало. — Може би…

Масклин се наведе над ръба на платформата.

— Спри! — изкрещя той. — Спри колкото можеш!

Бригадата на спирачния педал погледна нагоре в почуда, но се подчини. Чуха се писък на гуми, крясъци на изхвърлени напред номи и, накрая, много хрущене и трещене откъм предната част на камиона, докато той се плъзгаше през разнообразни бариери и конуси.

— По-добре ще е — обади се Ангало, когато камионът най-накрая спря, — да има някоя свястна причина за всичко това.

— Ударих си коляното — изхленчи Гърдър.

— Няма вече шосе — просто каза Масклин.

— Много ясно, че има — озъби се насреща Ангало. — Ние нали сме на него?

— Погледни надолу. Дотук беше. Просто погледни надолу — каза Масклин.

Ангало се втренчи в пътя пред тях. Най-интересното беше, че пътят го нямаше. После се обърна към сигналиста.

— Ще може ли, ако обичаш, само мъничко така назад? — каза той с тихичък гласец.

— На косъм ли? — попита сигналистът.

— Я не се занасяй — каза Ангало.

Грима също се беше втренчила в ямата на шосето. Беше голяма. И дълбока. От дълбините й стърчаха няколко тръби.

— Понякога — каза тя, — си мисля, че човеците въобще не знаят как точно се използват думите.

Докато камионът внимателно се отдалечаваше от ямата на заден ход, след като потроши едно-друго и премина по тревата — и докато пътят отново се разчисти, Грима прелисти пак „Правилника“.

— Време е да си имаме едно наум за това — каза тя. — Не можем да приемаме, че всяко нещо означава онова, което гласи. Тъй че нека караме по-бавно.

— Съвсем безопасно си карах — нацупено каза Ангало. — Не е моя грешка, че все накриво върви.

— Тогава карай бавно.

Взираха се смълчани в търкалящия се под тях път.

Отпред цъфна друг знак.

— „Въртележка“ — каза Ангало. — И отдолу е нарисуван кръг. Добре. Някакви идеи?

Грима отчаяно запрелиства „Правилника“.

— Веднъж видях нарисувана въртележка — обади се Гърдър. — Ако това може да ни е от помощ. Имаше я в „Отиваме на панаир“. Голямо блестящо нещо и по него има много позлата и кончета.

— Сигурна съм, че не става въпрос за това — промърмори Грима, докато трескаво обръщаше страниците. — Сигурна съм, че тук имаше нещо подобно, някаква…

— Позлата, а? — каза Ангало. — Във всеки случай, сигурно лесно ще я забележим. Мисля — той хвърли поглед към Грима, — че може да пуснем малко трета скорост…

— Точно така, мистър Ангало, сър — рече сигналистът.

— Позлатени коне не виждам — каза Масклин. — Да знаете, не съм съвсем сигурен…

— И трябва да се чува бодра музика — добави Гърдър, доволен, че и той има някакъв принос.

— И бодра музика не чу… — започна Масклин.

Чу се продължително изсвирване на клаксон. Шосето свърши и го смени насип, покрит с храсталак. Камионът го изкачи с рев, всичките му колела изведнъж се откъснаха от земята, после той тупна от другата страна на въртележката и продължи още малко по отсрещния път, като залиташе насам-натам. Повървя и спря.

В кабината отново настъпи тишина. После някой изхленчи.

Масклин допълзя до ръба на платформата и се вгледа в уплашеното лице на Гърдър, който висеше отдолу.

— Какво стана? — изхлипа той.

Масклин го изтегли горе, където нямаше нищо страшно, и го поизтупа.

— Мисля — каза той, — че макар табелите да казват онова, което искат, онова, което казват, не е онова, което искат да кажат.

Грима се измъкна изпод „Правилника“. Ангало размота от себе си вървите и откри, че гледа право в бясната й смръщена физиономия.

— Ти — каза тя, — си пълен идиот. И си се вманиачил по скоростите! Що не СЛУШАШ какво ти се говори?!

— Я не ми дръж такъв език! — разтрепери се Ангало и заотстъпва. — Гърдър, кажи й, че не може да ми държи такъв език!

Гърдър седеше на ръба на платформата и трепереше.

— Що се отнася до мнението ми в момента — каза той, — тя може да ти вика както си иска. Карай, момичето ми.

Ангало му метна кръвнишки поглед.

— Виж го ти! Нали ти ги разправяше ония за златните коне! Аз нещо не ги видях тия златни коне! Някой да е видял златен кон? Тоя се раздрънка за златни коне и ме обърка…

Гърдър му се закани с пръст.

— Я не ми викай „тоя“… — започна той.

— А ти не ми викай „момичето ми“ с тоя тон! — изпищя Грима.

Из дълбините долетя гласът на Доркас.

— Не че искам да ви прекъсвам — каза той, — ама ако това се повтори още веднъж, тук долу има хора, които много, ама много ще се ядосат. Ясен си съм?

— Просто малък проблем с кормуването — извика Масклин с бодър глас. После се обърна към другите.

— Вижте сега какво — каза той кротко. — Тия караници трябва да спрат. Натъкнем се на някакъв проблем — и веднага започваме да се дърлим. Не е разумно.

Ангало изпухтя.

— Съвсем добре си вървеше всичко, ама той…

Млък!

Те се оцъклиха срещу него. Той трепереше от гняв.

— Ох, как ми писнахте всички! — изкрещя. — Срам ме е заради вас! Толкова добре се справяхме! Не съм си загубил толкова време в опити да накарам това да стане, за да ми го провали някакъв си… някакъв си КОРМИЛЕН КОМИТЕТ! Я всичките да ставате и да накарате чуй чудо пак да тръгне! Там отзад има цяла каросерия номи! Те зависят от вас! Разбрахте ли ме?

Те се спогледаха. Надигнаха се сконфузено. Ангало дръпна вървите. Сигналистът оправи знаменцата си.

— Хм-хм — каза Ангало. — Мисля… такова, мисля, че малко първа скорост ще дойде добре тука, някой да има възражения?

— Добра идея. Давай — каза Гърдър.

— Само внимавай — добави Грима.

— Благодаря — учтиво рече Ангало. — ТИ съгласен ли си, Масклин? — добави той.

— М-м? А, да. Да. Чудесно, Давай.

Поне сгради вече нямаше. Камионът бръмчеше по пустия път. Едничкият му останал здрав фар разпръскваше бяло сияние в мъглата. Една-две коли ги пресрещнаха от другата страна на шосето.

Масклин знаеше, че скоро трябва да потърсят къде да спрат. Трябваше да има някакъв покрив и да е далеч от човеците — ама не много далече, защото той беше доста уверен, че има още сума ти неща, които ще потрябват на номите. Може би отиваха на север, но ако вървяха точно натам, то си беше чист късмет.

И точно в този момент — уморен, ядосан и когато много-много не обръщаше внимание на гледката пред себе си — видя Рязко Смъкнати Цени.

Нямаше никакво съмнение. Човекът се беше изправил насред пътя и размахваше фенера си. До него имаше кола със синя мигаща светлина на покрива.

И другите го бяха видели.

— Рязко Смъкнати Цени! — изхленчи Гърдър. — Ей го там, пред нас!

— Дай газ — мрачно каза Ангало.

— Какво смяташ да правиш? — попита Масклин.

— Ще проверя как фенерът му може да се сбори с камион! — промърмори Ангало.

— Не можеш да постъпиш така! Не можеш да газиш хората с камиони!

— Това е Рязко Смъкнати Цени — каза Ангало, — а не хора!

— Той е прав — обади се Грима. — ТИ каза, че сега не трябва да спираме!

Масклин сграбчи вървите и рязко дръпна едната. Камионът се извъртя встрани точно когато Рязко Смъкнати Цени изпусна фенера си и със забележителна скорост се метна в храсталака. Чу се „бам!“ — каросерията се бе ударила о колата. После Ангало отново хвана вървите и подкара камиона по нещо, което можеше да се нарече и права линия.

— Не трябваше да го правиш — каза той кисело.

— Да сгазиш Рязко Смъкнати Цени си е нещо съвсем редно, нали, Гърдър?

— Абе, таквоз… — Гърдър погледна сконфузено Масклин, — … всъщност, не съм много сигурен, че беше точно Рязко Смъкнати Цени, да ти кажа. Първо, дрехите му бяха по-тъмни. Пък и тая кола с лампата…

— Да, ама имаше остра шапка и ужасен фенер!

Камионът се блъсна в насипа, отнесе голяма буца пръст и пак връхлетя върху шосето.

— Ама както и да е — каза доволно Ангало, — всичко това вече е зад гърба ни. Оставихме Арнолд Брос (създаден в 1905) там, в Магазина. Тия работи повече не ни трябват. Не и Навънка.

Макар че в кабината беше шумно, тези думи предизвикаха някаква особена, тяхна си тишина.

— Ама то си е вярно — защити се Ангало. — И Доркас така мисли. И много от по-младите — също.

— Ще видим — каза Гърдър. — Както и да е, подозирам, че щом Арнолд Брос (създаден в 1905) някога е бил някъде, то той е навсякъде.

— Какво искаш да кажеш с това?

— И аз не съм много сигурен. Трябва да помисля доста върху него.

Ангало изпухтя.

— Ами мисли си тогава. Само че аз не вярвам. То вече не важи. Изобилен Пазарлък да се обърне срещу мен, ако не съм прав — добави той.

С ъгъла на окото си Масклин съзря синя светлина. Над колелата на камиона имаше огледала и — нищо че едното беше строшено, а другото — изкривено — те все пак един вид вършеха работа. Светлината идваше иззад камиона.

— Който и да е, той ни преследва — меко каза той.

— Чувате ли — „ии-уу, ии-уу…“ — обади се Гърдър.

— Мисля — продължи Масклин, — че е добра идея да се махаме от това шосе.

Ангало се огледа.

— Храсталакът е много гъст — отбеляза той.

— Не, исках да кажа — на друго шосе. Можеш ли да го направиш?

— Готово. Без проблеми. Ей, той се опитва да ни задмине! Брей, че куражлия! Ха! — камионът рязко залитна встрани.

— Да можехме да отворим прозорците — добави той. — Един от шофьорите, които наблюдавах, щом някой почнеше да му бибипка отзад, размахваше ръка от прозореца и крещеше разни работи. Мисля, че трябва да се прави ей така — той размаха ръка нагоре и изкрещя „Ти-еа-мааа“.

— Не се притеснявай за това. Просто намери друго шосе, някое по-тесничко — успокои го Масклин. — Ей сега се връщам.

Той се смъкна по клатушкащата се стълба при Доркас и неговите хора. В момента не правеха нищо кой знае какво, само кормилните бригади леко подръпваха кормилото, но онези на газта здраво натискаха педала. Много номи седяха и се опитваха да се отпуснат. Когато Масклин дойде при тях, го посрещнаха с разпокъсана весела врява.

Доркас седеше сам встрани и драскаше нещо на парче хартия.

— А, ти ли си — каза той. — Как върви, добре ли е сега? Свършиха ли се нещата за блъскане?

— Мисля, че е кола. С човеци вътре.

Доркас се почеса по брадичката.

— И какво искаш от мен?

— Нали използва нещо, за да срежеш жиците на камиона и той да не може да върви — каза Масклин.

— Клещи. И какво, тия клещи?

— Още ли са у тебе?

— О, да. Само че трябват двама номи да ги използват.

— Тогава ще кажа и на някой друг — и Масклин разказа на Доркас какво е намислил.

Старият ном го изгледа с нещо, подобно на възхищение, но после поклати глава.

— Никога няма да стане — каза той. — Нямаме време. Инак е чудесна идея все пак.

— Но ние сме толкова по-бързи от човеците! Ще го направим и ще сме се качили на камиона, преди те въобще да разберат нещо!

— Хммм — Доркас се усмихна гадничко. — Ти идваш ли?

— Да. Аз… ъъ… не съм сигурен, че номи, които никога не са излизали вън от Магазина, ще се справят.

Доркас стана и се прозя.

— Абе, ще ми се да го пробвам тоя „свеж въздух“ — каза той. — Много бил полезен, разправят.

 

 

Ако имаше някой, който да наднича през плета към този обвит с мъглица селски път, щеше да види един камион, който гърми по него с далеч не безопасна скорост.

Сигурно щеше да си помисли: Това превозно средство е доста необичайно. Май е изпозагубило сума ти неща от онези, дето трябва да ги има, като например един фар, броня и повечето от боята от едната си страна, и е подбрало оттук-оттам други неща, дето не трябва да ги има, като например по някое храстче и лист ръждясала ламарина.

Може би щеше да се позачуди защо на дръжката на едната му врата виси табелка „Пътни работи“.

И със сигурност идеше да се позачуди защо ей тъй, както си трополеше, взе, че спря.

Полицейската кола подире му спря доста по-внушително сред дъжд от чакъл. Двама души почти изпаднаха от нея и изтичаха към камиона, като зарязаха вратите отворени.

Ако наблюдателят разбираше човешки език, сигурно щеше да чуе как някой каза следното: „Хубаво, мой човек, тва беше за неска“ и после: „Де се дяна тоя? Тука, вътре, има само една камара въжета!“ А после друг глас щеше да добави: „А на бас, че се е изнизал и се е юрнал през ливадите.“

И докато ставаше всичко това, и докато полицаите вяло ръчкаха из плета и святкаха с фенерите си из мъглата, двойка много, ама много дребнички сенки изтърча изпод каросерията на камиона и изчезна под колата. Движеха се много бързо — като мишки. И, също като на мишки, гласовете им бяха тънки и пискливи и бърбореха адски бързо.

Мъкнеха чифт клещи.

Няколко секунди по-късно те се шмугнаха обратно. И почти веднага щом изчезнаха под камиона, той запали.

Мъжете се разкрещяха и се втурнаха към колата.

Но вместо тя да разбуди с рев мъгливата нощ, се чу само „брр, бррр, бррр“.

След малко единият излезе и вдигна капака.

Докато камионът изчезваше в мъглата и единствената му задна светлина бавно помръкваше, човекът коленичи, бръкна под колата и извади цяла шепа прилежно накълцани жици…

Това би видял наблюдателят. Всъщност, единствените наблюдатели бяха двойка крави и те нищо не разбраха от цялата работа.

 

 

Май стигнахме почти до края.

Ден-два по-късно камионът бе открит в една канавка близо до града. Странното беше ей това: акумулаторът и де що има жица, крушка и прекъсвач, бяха отмъкнати. Барабар с радиото.

Кабината беше пълна с въженца.

14.

XV. И рекоха номите: Ето Новото Място, и то ще е наше во Веки Веков.

XVI. И Външният не рече Нищо.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 4, стихове XV–XVI

Това беше каменна кариера. Номите го разбраха по окачената на портала ръждясала табела: „Кариера. Опасно! Не влизай!“

Откриха я след луд панически бяг през ливадите. Чист късмет, ако послушате Ангало. С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), ако вярвате на Гърдър.

Няма значение как се настаниха, как откриха няколкото стари съборетини, как изследваха пещерите и купчините камъни, как разкараха плъховете. Не беше кой знае колко трудно. По-трудното беше да навиеш повечето от старите номи да излязат навън — те се чувстваха по-добре, когато имат под над главите си. Тук баба Моркий свърши екстра работа. Тя ги накара да я гледат как се разкарва насам-натам и храбро вдишва страшния Свеж Въздух.

Пък и запасите от храна, отмъкнати от Магазина, не бяха вечни. Настана глад, а там горе из нивите припкаха зайци. И зеленчуци растяха. Разбира се не бяха нито чистички, нито хубавички, каквито бе решил да бъдат Арнолд Брос (създаден в 1905), а стърчаха от земята, или пък бяха целите в мръсотия. Сума ти оплаквания имаше заради това. Къртичините, появили се в една близка нива, бяха просто резултатът от първата експериментална картофена мина.

След две-три гадни преживявания лисиците се научиха да се държат по-настрани.

После Доркас откри електричеството — все още течеше по жици, водещи към една кутия под изоставен навес. Да го докопаш и едновременно с това да останеш жив май изискваше толкова умуване, колкото и Великото пътуване, включваше много дръжки от метал и гумени ръкавици.

След много размисъл Масклин бе бутнал Нещото до една жица. Няколко светлинни проблясваха, но то продължи да си мълчи. Масклин усещаше, че слуша. Можеше да го чуе как слуша.

Беше го отнесъл обратно и го бе натикал в една дупка в стената. Имаше смътното чувство, че още не е време да използват Нещото. Колкото по-дълго не беше с тях, помисли си три, толкова повече време ще имат, за да схванат какво точно правят. Щеше му се да го събуди по-късно и да му каже: „Я виж какво сме направили — и то сам-самички!“

Гърдър вече бе стигнал до извода, че вероятно са някъде в Китай.

И тъй, зимата се превърна в пролет, а пролетта — в лято…

 

 

Но това не беше краят — усещаше Масклин.

Седеше на скалите горе над кариерата — на пост. Винаги имаше пост — за всеки случай. Едно от изобретенията на Доркас — ключ, вързан с жица, с който се палеше крушката под един от навесите — бе скрито под камъка до него. Бяха му обещали и радио тия дни. „Тия дни“ сигурно щяха да дойдат доста скоро, защото сега Доркас си имаше ученици. Май прекарваха бая време в онзи порутен навес — той целият бе потънал в разни телчета и изглеждаше много сериозно.

Дежурствата бяха доста популярни — поне когато денят беше слънчев.

Сега тук беше техният дом. Номите се устройваха, заплюваха си ъгълчета, правеха планове, ширеха се, започваха да се чувстват у дома си.

Особено Бобо. През първия ден той беше изчезнал и после цъфна, оръфан и горд, в качеството си на вожд на плъховете от кариерата и баща на цяла сюрия плъхченца. Сигурно заради това плъховете и номите сякаш се погаждаха съвсем добре — избягваха се учтиво винаги когато това беше възможно и не се ядяха взаимно.

Тук те са повече у дома си, отколкото ние — мислеше си Масклин. — Всъщност това място не е истински наше. То е на човеците. Просто са го забравили за известно време, но един ден ще си го спомнят. Ще се върнат тук и тогава ще ни се наложи да се махаме. И винаги ще ни се налага да се махаме. Винаги ще се опитваме да създаваме малките си светове вътре в големия свят. Едно време сме имали всичко — а сега си мислим, че като имаме едно малко парченце, сме големи късметлии.

Той погледна кариерата под него. Успя да различи Грима — седеше на слънце с няколко младоци и ги учеше да четат.

Това все пак беше добре. Него никога не го беше бивало особено, но хлапетата май загряваха достатъчно лесно.

Но все пак, имаше си и проблеми. Например родовете от отделите. Тук си нямаха отдели, които да управляват, и прекарваха много време в свади помежду си. През цялото време някой се дърлеше с някого и все чакаха той да ги разтървава. Май единственият път, когато номите бяха действали заедно, беше когато имаше за какво да мислят усилено…

Отвъд Луната — беше казало Нещото. — Едно време сте живели сред звездите.

Масклин полегна назад и се вслуша в жуженето на пчелите.

„Един ден ще се върнем. Ще намерим начин да се доберем до големия кораб в небето и ще се върнем. Но не сега. Много работа трябва да се свърши, и най-мъчното пак ще бъде да накарам хората да го разберат. Всеки път, щом изкачим едно стъпало, се настаняваме отгоре му и си мислим, че сме изкачили стълбата, и започваме да се заяждаме за това и онова…

И все пак дори само дето знам, че я има тая стълба, си го бива за начало…“

Оттук се виждаше на километри надалеч в полето. Например, виждаше се летището.

Онзи ден, когато видяха първия самолет да се издига, си беше страшничко, но няколко номи си спомниха за картинките в книжките, които бяха чели, и излезе, че то не било нищо повече от… да речем, камион за летене из небето.

Масклин не беше обяснил на никого защо мисли, че да се научат повече неща за летището е добра идея. Знаеше, че някои подозират нещичко, но сега имаше толкова работа за вършене, че не мислеха точно за това.

Беше ги водил внимателно към идеята. Беше казал просто, че е важно да се разбере колкото се може повече за този свят — ей тъй, за всеки случай. Беше го извъртял по такъв начин, че никой не попита „за какъв случай?“ И, така и така, имаше навити номи, а и времето беше хубаво.

Беше завел една бригада номи през полето до летището. Пътуваха цяла седмица, но нали бяха трийсет на брой — нямаше проблеми. Наложи се дори да пресекат магистрала — но намериха тунел, построен за язовци, а язовецът, който идеше насреща им, се обърна и изхвърча навън още щом го приближиха. Лошите новини — като тази, че номите са се въоръжили — се разнасят бързо.

После бяха открили телената ограда. Изкатериха се донякъде и прекараха часове наред в наблюдаване на излитащите и приземяващите се самолети.

Масклин усети — точно както и два-три пъти преди това — че тук има нещо много важно. Самолетите изглеждаха огромни и ужасни, но едно време си мислеше същото и за камионите. Просто трябва да ги поизучиш. Веднъж като им научиш името, вече имаш нещо, на което можеш да се опреш — нещо като лост, един вид. Някой ден можеше самолетите да им свършат работа. Някой ден те можеха да потрябват на номите.

За да се изкачат на следващото стъпало.

Смешничко си беше, че е настроен доста оптимистично по въпроса. В един славен миг беше почувствал, че макар и да се карат и да се дърлят, и да разбират грешно това или онова и сами да се закопават, накрая номите ще го постигнат. Защото и Доркас беше гледал самолетите, увиснал на мрежата, с преценяващ поглед в хитрите очи. И Масклин го беше попитал:

— Само да предположим — ей тъй, за да поспорим малко, нали разбираш — че ни потрябва да свием един от тия, мислиш ли, че ще можем?

И Доркас се беше почесал замислено по брадичката.

— Не ще да е кой знае колко мъчно да ги караш — бе казал той и се бе ухилил. — Колелата им са само три.

Грима и Доркас

В началото…

… Арнолд Брос (създаден в 1905) отворил Магазина.

Или поне така вярвали хиляди номи, които поколения наред[4] живели под подовете на Арнолд Брос (създаден в 1905) — стар, уважаван универсален магазин.

Магазинът бил техният свят. Свят с покрив и стени.

Вятърът и Дъждът били просто легенди от древността. Денят — също. Нощта — и тя. Тук съществували пожарните пръскачки и климатичните инсталации. Между часовете на Отваряне и на Затваряне тиктакали трескавите минутки на късичкия номски живот. Редели се сезоните: Януарски Разпродажби, Пролетни Модни Колекции, Летни Намаления, Коледни Панаири. Начело с Абата и Канцелариите — техните свещеници, вярвали в Арнолд Брос (създаден в 1905) — по един такъв кротък и ненатрапчив начин, тъй че да не го притесняват много-много. Той според тях бил създателят на Всичко — което ще рече на Магазина и стоката вътре.

Някои номски родове, сдобили се с богатство и власт, приели имената — е, кажи-речи — на отделите, под които живеели: Дел Икатеси, Железарии, Галантерии…

И тогаз от каросерията на един камион в Магазина се изсипали последните номи от Навънка. Те знаели що е туй вятър и дъжд. Знаели и още как! Нали тъкмо от тях бягали.

Сред тях бил Масклин, ловецът на плъхове, а също и баба Моркий, и Грима — ама то те не се броят, нали са жени. И, разбира се, с тях дошло и Нещото.

Никой всъщност не знаел какво е туй Нещо. Племето на Масклин си го препредавало от векове — много било важно, толкова знаели за него. И щом се доближило до електрическите кабели в Магазина, то заприказвало. И рекло, че било мислеща машина от някакъв си кораб, с който преди хиляди години номите били дошли от далечен Магазин — май се наричал „Звезда“. Рекло също и че чува как токът говори, и наред с другото споменало, че след три седмици ще разрушат Магазина.

И Масклин бил онзи, който предложил на номите да избягат от Магазина с камион. Открил обаче — да видиш ти! — че да разбереш как се карат тия ми ти грамадни камиони било най-лесното. Мъчното било да накараш хората да повярват, че могат да се справят с това.

Той не бил вожд. Би му се харесало да бъде вожд. Те, вождовете, какво правят — току си вирват носа и се впускат в някое храбро дело. А пък какво трябвало да прави Масклин — да се кара на хората, да се пъне да ги навива за едно-друго, че и да послъгва понякога, ама само мъничко! И открил, че често е по-лесно да накараш хората да направят нещо, ако ги оставиш да мислят, че идеята е тяхна.

Идеи! Ами да, тъкмо в тях била работата. Идеи им трябвали, и още как! Трябвало да се научат да работят заедно. Трябвало да се научат да четат. Трябвало да свикнат да смятат номките за… е, да речем, почти също толкова умни, колкото са и номите. (Макар че последното си било пълен абсурд, всеки го знаел това. Ако насърчиш една жена да мисли твърде много, на нея й прегрява мозъкът.)

Както и да е, но работите взели, че потръгнали. Камионът напуснал Магазина (тъкмо преди той по незнайни причини да лумне и да изгори) и след като не успял да повреди сериозно почти нищичко, се юрнал из полята.

Номите открили запустяла каменна кариера, скътана под един хълм, и се нанесли в порутените бараки. И тогава решили, че оттук нататък всичко вече ще е Съвсем Наред. Щяла да изгрее — тъй били чули — Нова Ясна Зора.

Не ще и дума, че повечето номи не били и виждали зора, ясна или неясна, защото, ако бяха виждали, щяха да знаят, че проблемът с новите ясни зори е следният: обикновено след тях се задават облачни дни. Че и по някой и друг дъжд се излива чат-пат.

Минали се шест месеца…

 

 

Това е историята на Зимата.

Историята на Великата Битка.

Това е историята за пробуждането на Джекуб, Драконът от Хълма, с очи-очища и глас-гласище, и зъби, ама зъби, ви казвам.

Но историята не свършва дотук.

Нито пък оттук започва.

Хали в небето бушуваха. Вихри в небето върлуваха. Вятърът бе се превърнал в твърда степа, която се носеше из полето. В гигантски парен чук, който удряше ли, удряше земята. Дребните дървета се огъваха, високите се прекършваха. Последните есенни листа се мятаха из въздуха като заблудени куршуми.

Опустя купчината боклук край чакълените ями. Чайките, дето я наобикаляха, намериха другаде подслон. И все пак край нея кипеше движение. О, кипеше и още как!

Вятърът се вряза в купчината, все едно имаше нещо кой знае какво против вехтите кашони от прах за пране и съдраните патъци. Консервни кутии с печално дрънчене се търкулнаха в браздите, а разни по-леки боклучета се издигнаха нагоре и се вляха в небесната ярост.

И още, и още дълбаеше вятърът. Прошумоляваха хартии и отхвърчаха свирепо встрани.

Най-накрая едно парче, плющяло в урагана часове наред, се откъсна и се зарея из тътнещия въздух. Приличаше на голяма бяла птица с източени надлъж криле.

Погледнете го — пропада надолу…

Закача се за някаква ограда, но само за миг. Половинката се откъсва и сега, олекнало сякаш, то кръжи из браздите там долу в полето…

И тъкмо беше понабрало скорост, отпреде му щръкна някакъв плет и го заклещи като муха.

1.

I. И ставаха по туй време Странни Неща: Въздухът взе да прави резки движения, Топлината от Небето намаля, а сутрин понякога повърхността на локвите бе Корава и Студена.

II. И си рекоха номите: „Туй пък що ли е?“

Из „Книга на номите“

Кариера,

Глава 1, стихове I–II

— Зима — отсече Масклин. — Нарича се „Зима“.

Абат Гърдър се намръщи.

— Никога не си ни казвал, че ще е така — измърмори той. — Ама че студ.

— Студ ли рече? — обади се баба Моркий. — Та студ, казваш? Няма що. Ти на това студ ли му викаш? Само изчакай да хване истински студ!

Това й харесва, забеляза Масклин. На баба Моркий винаги й бе харесвало да прави прокоби, точно това я крепеше в живота.

— Ама като хване, те тогава, ти казвам, ще е студ, та студ. Ще падне истински скреж, а пък от небето ще се сипе вода, ама замръзнала, на парченца! — рече тя и тържествуващо отметна глава. — Какво ще кажеш за туй, а?

— Няма защо да ни обясняваш като на бебета — въздъхна Гърдър. — Можем да четем, да ти припомня. Знаем какво е сняг.

— Да — обади се и Доркас. — Там, в Магазина, имаше едни картички с картинки. Появяваха се все по Коледния Панаир. Знаем го снега. Такъв един, блести…

— И червеношийки щъкат по него — подкрепи го Гърдър.

— Абе, такова, всъщност има и още нещо… — подхвана Масклин.

Доркас му махна да млъкне.

— Мисля, че няма що да се притесняваме — каза той. — Окопали сме се хубавичко тук, хранителните запаси ми изглеждат задоволителни, знаем и откъде да вземем още ядене, ако ни потрябва. Освен, ако някой не иска нещо да пита, защо не закрием събранието?

 

 

Всичко вървеше сносно. Или поне не чак дотам зле.

О, различните кланове все още се караха и чепкаха колкото си щеш, ала такава си е номската природа. И затова създадоха Съвета, който криво-ляво се оправяше с положението.

На номите им се нравеше да се карат. Та Съветът на Шофьорите означаваше поне, че могат да си се карат на воля, без да се налага да се бият.

Ама вижте сега каква смехория се получи: в Магазина всичко бе в ръцете на големите кланове от Отделите. Само че сега клановете се бяха омешали здравата, пък и, откъдето и да го погледнеш, в Кариерата отдели нямаше. Обаче номите си падаха по йерархиите, това си им беше нещо като инстинкт. Светът винаги е бил прилежно разделен на тия, които нареждат на хората какво да вършат, и ония, които го вършат. Тъй че, по един доста странен начин, взе да се оформя нова група водачи на племето:

Шофьорите.

Тая работа зависеше от това къде си бил по време на Дългото Пътуване. Ако си бил сред онези в кабината — значи си Шофьор. Всички останали са просто Пътници. За това много-много не се приказваше — нито беше официално уредено, нито нищо. Просто по-голямата част от номското съсловие си мислеше, че именно онези, смогнали да докарат Камиона, са хората, които знаят какво правят те тук.

Да си Шофьор не беше непременно най-забавното нещо на света.

Миналата година, преди да открият Магазина, на Масклин му се налагаше да ловува по цял ден. Сега ловуваше само когато му е кеф — на по-младите номи от Магазина ловът им хареса, пък и очевидно не беше редно Шофьор да се занимава с лов. Изравяха и картофи, а царевичната реколта в близката нива се оказа твърде изобилна, дори и след като комбайните я опоскаха. Масклин би предпочел да си отглеждат храната самички, обаче номите май не можеха да му хванат цаката как да накараш семената да поникнат в коравата като камък почва на Кариерата. Ама нали имаше какво да ядат — това беше важното.

Усещаше как около него хиляди номи живеят живота си. Създават семейства. Установяват се.

Бавно тръгна към собствената си бърлога — долу, под една порутена барака. След миг се реши и измъкна Нещото от дупката в стената, където го държеше.

Не блесна никаква светлинка. Нямаше и да блесне, докато не го доближиш до жиците, по които тече ток — тогава цялото светваше и почваше да приказва. В Кариерата се намираше по някоя и друга жица, а Доркас бе успял да ги вкара в работа. Обаче Масклин не бе водил Нещото при тях. Захванеше ли да приказва, коравата черна кутийка винаги успяваше някак си да го разстрои.

Ала беше съвсем сигурен, че ще го чуе.

— Миналата седмица старият Торит умря — обади се той най-накрая. — Стъжни ни се, ама, в края на краищата, той си беше много стар, така де, и просто ей тъй си умря — искам да кажа, нищо не го е захапало преди това, нито пък го е прегазило или нещо такова.

Малкото Масклиново племе някога живееше край насипа на една магистрала, пълна с едни такива неща, дето много налитаха на пресни номи. Мисълта, че можеш да умреш, просто защото вече няма как да продължиш с живеенето, беше нова за тях.

— Та, погребахме го край една нива с картофи, по-дълбочко, че да не го стига плугът. Номите от Магазина още не са схванали защо го закопахме, мисля си. Смятат, че сега ще поникне или нещо такова. Май че се бъркат с онова, дето става със семената. Много ясно, че не знаят как растат разните му там растения. Щото са живели все в Магазина, нали разбираш. Съвсем ново е за тях. Все се оплакват, че ядели неща, дето растат от земята: според тях не било нормално тъй, неестествено било. И си мислят, че дъждът се излива от някакви пръскалки. Според мен те си мислят, че целият свят е чисто и просто един по-голям Магазин. Хм!

Той се втренчи за миг в черното, крайно неотзивчиво кубче и си размърда мозъка — какво ли друго да каже?

— Абе, както и да е, ама туй ще рече, че най-старият ном е баба Моркий — продължи той най-после. — А пък туй на свой ред ще рече, че й се полага място в Съвета, нищо, че е жена. Абат Гърдър се опъна, ама ние му рекохме: „Ами хубаво, кажи й го ти тогава“, и той нещо не щя, та тъй, значи, тя влезе в Съвета. Хм!

Вторачи се в ноктите си. Начинът, по който Нещото го слушаше, хич не беше окуражителен.

— И всички се притесняват за зимата. Хм! Ама сме натрупали сума ти картофи, пък и то тука долу е доста топличко. И да ти кажа, големи идиотщини им се въртят в главите на тия. Разправят, че едно време в Магазина, като дойдел Коледният Панаир, се домъквал някакъв дядка с бяла бррр… брадва… и май ще да е колел наред…, та, уф, такова, само се надявам да не ни е проследил дотука. Ами, това е. Хм!

Почеса се по ухото.

— Абе, всичко си върви както му е ред. Хм!

Наведе се по-близо.

— Което знаеш ли какво означава? Ако смяташ, че всичко си върви както му е ред, то някъде нещо е тръгнало съвсем накриво, ама ти още не си го разбрал. Тъй си е, ти казвам. Хм!

Черното кубче кой знае как успя да придобие състрадателен вид.

— И всеки разправя, че прекалено съм се бил притеснявал. Не мисля, че изобщо е възможно да се притесняваш прекалено. Хм!

Пак се замисли.

— Май засега това са всичките новини — рече той, вдигна Нещото и отново го напъха в дупката.

Почуди се дали пък да не му каже за караницата с Грима, ама то това си беше, такова… тяхна си лична работа, де.

Тия пусти книги, дето ги четеше — само те бяха виновни! Не биваше да й дава да се учи на туй проклето четене! Напълнила си е главата с какво ли не, дето няма никаква нужда да го знае. Прав беше Гърдър — мозъците на жените наистина прегряват! Пък Гриминият напоследък май вреше и кипеше.

Та значи, отива той при нея и й вика: „Виж какво, вече се настанихме тука, та май му е времето да се оженим най-после, ама както го правят номите от Магазина — Абатът да ни измърмори нещо там, и въобще, както си му е редът.“

Пък тя какво разправя — не била сигурна, видите ли!

Та, той й вика: „Ама то така не става, то първо ти казват, после се жениш, и толкоз, тъй се правят тия работи!“

Пък тя какво разправя — вече не било така, видите ли!

Беше се оплакал на баба Моркий. Един ном би очаквал тя да го подкрепи, така де! Нали много държеше на традициите, ама страшно много. Та той й вика: „Бабо, Грима не ще да прави каквото й казвам!“.

И точно Баба да му каже: „Браво на нея! Ще ми се и аз да се бях сетила да не правя, каквото ми казват, като бях младичка навремето!“

После се бе оплакал на Гърдър и той бе му казал: „Да, тъй хич не бива, момичетата трябва да правят онова, което им се каже!“ И Масклин бе му рекъл: „Ами добре, ама обясни й го ти!“ И Гърдър бе му казал: „Ами то, ъ-ъ, такова де, то нея нали си я знаеш каква е кибритлийка, май по-добре да я поотложим тая работа, пък и времената се променят…“

Времената се били променяли! Ами да, точно така си беше. Та нали повечето от промените ги беше правил Масклин. Нали трябваше да накара хората да си променят мисленето, за да напуснат Магазина. Промените бяха нещо необходимо. Много хубаво нещо си бяха промените даже. Той беше изцяло за промените.

Онова, срещу което беше ужасно, ама ужасно против, бе нещата да не си остават каквито са.

Копието му стоеше подпряно в ъгъла. Ама че жалко изглеждаше… сега. Просто парче кремък, вързано за прът с някакви си там жици. От Магазина бяха донесли разни триони и какво ли още не. Сега използваха метал.

Известно време остана втренчен в копието. После го грабна и излезе навън, за да си спретне едно дълго и сериозно мислене по въпроса, кое как е и къде е той сред всичкото това. Или, както би се изразил някой друг — да се вкисне здравата.

 

 

Изоставената Кариера стигаше горе-долу до средата на хълма. Над нея пълзеше стръмен затревен склон, а по-нагоре на свой ред избуяваха къпини и глогинак. Отпред пък се ширеха ниви.

Под Кариерата, през плетища и шубраци, се виеше черен път и стигаше главното шосе. Още по-нататък имаше железопътна линия — така им се викаше на двете дълги железа, подпрени на дебели дървени трупчета. Понякога по тях профучаваха едни такива неща, прилични на дъ-ъ-ъълги камиони, накачени един за друг.

Номите още не бяха схванали съвсем какво представлява тая железница. Ама изглежда, беше нещо опасно, защото бяха забелязали, че там, където я пресичаше шосето, щом се зададеше онова дългото, падаха две бариери и преграждаха пътя. Номите знаеха за какво служат бариерите. Имаше ги из нивите — пречеха на ония работи вътре да излизат навън. Та, беше близко до ума — бариерите пазят онова дългото — току-виж му скимнало да слезе от железата и да се юрне из пътищата.

По-нататък имаше още ниви и някоя и друга чакълена яма — бяха пълни с вода и ставаха за риболов, ако някому се приискаше риба — а там, отвъд, беше летището.

През лятото Масклин бе наблюдавал самолетите часове наред. Бе забелязал, че първо тръгват по земята, а после рязко излитат — като птици; сетне се смаляват и смаляват, и накрая изчезват.

Ей-това беше Голямата Грижа. Масклин седеше на любимия си камък, от небето започваше да вали, а той започваше да се притеснява. Тия дни толкова много неща го притесняваха, че беше по-добре да си ги струпа накуп и да се притеснява за всичките наведнъж — само че над всички тях беше Голямата Грижа.

Те трябваше да отидат там, където отиваха самолетите. Точно това му каза Нещото, докато все още му говореше. Номите бяха дошли от небето. От далечните небеса, по-точно, което беше малко мъчно за разбиране, защото то близки небеса и без туй нямаше. Ала трябваше да се върнат там. Такава беше тяхната… абе, нещо с „О“ беше. Оризия, точно така. Тяхната оризия. Някога те са притежавали цели свои светове. А взели, че заседнали тук, кой знае как. Да, ама — и точно това беше Грижата — оня ми ти кораб, дето летял из въпросните далечни небеса, сред звездите, все още се мотаел някъде наблизо. Първите номи го зарязали: слезли тук с по-малък кораб, който пък се разбил, и те не могли да се върнат.

А пък той беше единственият, дето знаеше това.

Старият абат, онзи преди Гърдър, и той го знаеше. Грима, Доркас и Гърдър поназнайваха нещичко, само че нали бяха номи практични, умът им беше зает все с нещо, а пък напоследък се бяха струпали страшно много неща за организиране.

Нали всеки си редеше дом. Ще превърнем Кариерата в свой малък свят, също като Магазина — порази го внезапна мисъл. Те мислеха покрива за небе. Пък ние сега небето — за покрив.

И ще си останем тук, и… и…

По шосето към Кариерата пълзеше камион. Подобна гледка беше толкова необичайна, че Масклин го забеляза чак след като известно време го беше гледал, без да го вижда.

 

 

— И никой не беше на пост! Защо нямаше никой на поста? Казал ли съм аз винаги да се варди тая Кариера!

Половин дузина номи препускаха през сухата папрат към портала.

— Беше ред на Сако — смънка Ангало.

— Въобще не е вярно! — изсъска Сако. — Ти не помниш ли, че вчера ме помоли да се сменим, щото си щял бил…

— Хич не ме интересува чий ред е било! — кресна Масклин. — Нямало е никой! Нали така? А пък е трябвало да има някой! Нали така?!

— Съжаляваме, Масклин.

— Да бе, съжалявате.

Номите се изкатериха по насипа и се проснаха зад една изсъхнала туфа.

Камионът беше доста малък за камион. Някакъв човек слезе от него и взе да се върти около портала.

— Това е „Ландроувър“ — самодоволно отбеляза Ангало. Преди Дългото пътуване, в Магазина, беше изчел де що успя да намери за колите. Харесваше ги. — Не е точно камион, то по-скоро човеци вози…

— Тоя залепи нещо на портала — прекъсна го Масклин.

— На нашия портал — промърмори недоволно Сако.

— Странна работа — подкрепи го Ангало.

Човекът бавно и тромаво, като всички човеци, се помъкна обратно към камиона. Камионът обърна, изрева и се стопи в далечината.

— Виж го чак докъде се домъкнал само за да лепне някаква си хартийка на вратата — обади се Ангало. Всички вече бяха на крака. — Човешка му работа.

Масклин се намуси. Човеците, не ще и дума, бяха големи и тъпи, но май наумяха ли си нещо, хич не се спираха. И явно се подчиняваха на някои работи, написани на хартия. В Магазина на някаква хартийка беше написано, че ще бъде разрушен — и ей на, разрушиха го. Да нямаш вяра на човек, щом си е имал работа с хартийки.

Той посочи ръждивата мрежа — по-пъргавите номи лесно я изкачваха.

— Сако! Я смъкни онова тук.

Далече-далече една съвсем друга хартийка се вееше на плета. Дъждовните капки тропаха по избелелите от слънцето букви. Накрая хартийката подгизна, натежа и…

… се откъсна.

И се пльосна на тревата, шумолейки на вятъра.

2.

III. Но дойде Знак, и рекоха хората: Туй що ли е и що ли значи?

IV. И не значеше нищо добро.

Из „Книга на номите“

Знаци и Табели,

Глава 1, стихове III–IV

Гърдър се тътреше на четири крака нагоре-надолу из смъкнатия от портата лист.

— Много ясно, че мога да го прочета — заключи той. — Всички думи му разбирам до една.

— Ами тогава? — попита Масклин.

Гърдър изглеждаше доста сконфузен.

— Да, ама изреченията нещо не ги връзвам — призна си той. — Тука пише… Къде беше… ей го, пише, че щели да отварят Кариерата наново. Туй пък какво ли ще рече? Че тя си е вече отворена, това и най-големият тъпак ще го схване. Вижда се от сума ти мили.

Останалите се скупчиха около него. Естествено, че се виждаше от сума ти мили. Точно това й беше ужасното на Кариерата. От трите страни се издигаха съвсем прилични високи стени, ама четвъртата…, ами, лека-полека свикваш да не поглеждаш натам. Там беше пълно с нещо, дето те кара да се чувстваш още по-мъничък и крехък, отколкото си.

Макар че не беше твърде ясно какво точно пише на хартията, то май не беше особено приятно.

— Кариерата представлява дупка в земята — поясни Доркас. — Не можеш да отвориш дупка, освен, ако преди това не си я запушил. Близко е до акъла.

— От Кариерата се вадят камъни — обади се Грима. — Човеците така правят. Копаят дупки, а камъните използват, за да строят, ами… пътища там, и разни други работи.

— Това сигурно пак си го прочела някъде — тросна й се кисело Гърдър. Подозираше, че Грима не уважава кой знае колко властите. Освен това страшно го дразнеше фактът, че въпреки всеизвестните недостатъци на своя пол, тя май се справяше с четенето по-добре от него.

— Улучи! — вирна глава Грима.

— Да, ама виж — търпеливо заобяснява Масклин. — Тук вече няма камъни, Грима. И точно затова има дупка.

— Добре го каза — наежи се Гърдър.

— Ами че той просто ще направи дупката по-голяма! — избухна тя. — Я ги вижте ония скали!

Те послушно погледнаха натам.

— Те са от камък! Ами че то ей тука — всички погледи се извърнаха надолу, където крачето й нервно потрепваше по листа, — си пише, че ще удължават магистралата! Магистралата е вид шосе. Той смята да разширява Кариерата! Нашата Кариера! Точно това ще прави, то си го пише!

Дълго мълчание.

После Доркас се обади:

— Ама… кой?

— Как кой! Заповед! Ей, го, написал си е и името!

— Права е, да знаеш — потвърди Масклин. — Я виж какво пише тук:

… да се възобнови.

Заповед.

Номите запристъпяха от крак на крак. Това име не им звучеше кой знае колко обнадеждаващо. Всеки, който се казва Заповед, кой знае какви може да ги забърка.

Гърдър се изправи и изтупа расото си.

— Че то това си е просто парче хартия, каквото и да пише на него — начумери се той.

— Да, ама тука дойде човек — отвърна Масклин. — Преди никога не са идвали.

— Знам ли — обади се Доркас. — Такова де, всичките тия постройки… Старите бараки, порталът, цялата тая работа… Искам да кажа, за човеци май са правени. То това открай време си ме тормози. Там, където човеците са били и преди, мине не мине, и се връщат. Жива напаст са в това отношение.

Пак напрегнато мълчание. От оня вид, дето се възцарява, когато мнозина си мислят лоши работи едновременно.

— Да не искаш да кажеш — провлече някакъв ном, — че след като сме минали целия тоя път, и сме се трепали да си построим дом, сега ще дойдат и ще ни го вземат?

— Не мисля, че трябва да се тревожим още отсега… — започна Гърдър.

— Ние тук имаме семейства! — обади се друг. Масклин позна гласа на Ангало. През пролетта той се бе оженил за една млада дама от клана Дел Икатеси и вече си имаха чифт чудесни, току-що проговорили близначета на два месеца.

— Пък и нови семена трябва да засеем — обади се друг.

— Цяла вечност я разчиствахме тая земя зад бараките. Много добре го знаеш.

Гърдър умолително вдигна ръка.

— Още нищо не се знае! Няма защо да се разстройваме, преди да сме разбрали какво става.

— Ами като разберем, тогава ли да се разстройваме? — кисело се обади друг ном. Масклин позна Низодемус — той беше Канцеларии, личен помощник на Гърдър. Този младеж никога не му беше харесвал, а пък на самия младеж едва ли някой някога бе му харесвал, доколкото схващаше Масклин.

— Никога, хм, не съм се чувствал добре на това място, хм, знаех си аз, че нещо ще стане… — изхленчи Низодемус.

— Хайде, хайде, Низодемус — сряза го Гърдър. — Няма какво да ми ги дрънкаш тия. Ще съберем Съвета отново — добави той. — Да, точно тъй ще направим.

Омачканото парче вестник лежеше край шосето. От време на време вятърът го подмяташе покрай банкета, а само на педя от него фучаха коли.

И тъкмо когато преминаваше един грамадански камион, повлачил след себе си опашка от вихри, вятърът задуха по-яко. Хартийката се стрелна над шосето и се разпери като платно. Вятърът я поде.

 

 

Съветът на Кариерата заседаваше под пода на старата Канцелария.

Наоколо се бяха струпали и други номи. Останалите кръстосваха навън.

— Вижте какво — подзе Ангало, — горе на хълма има един голям вехт хамбар, отвъд картофената нива. Хич няма да ни заболи, ако попримъкнем там нещичко от запасите. Да се подготвим, разбираш ли. Ей тъй, за всеки случай. Пък после, ако току-виж стане нещо, да има къде да отидем.

— Под пода на тукашните сгради няма място. Има само под столовата и под Канцеларията — мрачно отрони Доркас. — Не е като в Магазина. Почти няма къде да се скриеш. Трябва ни подслон. Домъкнат ли се човеците тук, ще се наложи да се изнасяме.

— Значи идеята за хамбара я бива, нали? — натърти Ангало.

— Има един човек, дето понякога ходи там с трактор — обади се Масклин.

— От него ще успеем да се скрием. Както и да е — Ангало плъзна поглед по лицата наоколо. — Може пък човеците пак да се махнат оттук. Да си вдигнат камъните и да се разкарат. А пък ние да се върнем. Можем да пращаме всеки ден по някой да ги шпионира.

— Чини ми се, май от доста време ти се върти из главата тоя хамбар — подхвърли Доркас.

— Преди време говорихме за него с Масклин, докато ловувахме из района — обясни Ангало. — Помниш ли, Масклин?

— Хм — отвърна Масклин, зареял поглед в пространството.

— Помниш ли как изкачихме хълма, и аз ти рекох „Тая къща може да ни свърши работа, ако потрябва“, пък ти рече „Да“?

— Хм! — отвърна Масклин.

— Да, ама нали идва онова… Зимата — обади се някакъв ном. — Нали се сещате. Студ. И всичко блести.

— И червеношийки щъкат — добави друг.

— Ъхъ — поколеба се първият. — И те. Зима е, тате лапа пръжки с лук, и червеношийки чуруликат тук…

— Нищо им няма на червеношийките — обади се баба Моркий, която бе позадрямала за момент. — Моят тате пък разправяше, че били много вкусни, стига да успееш да ги хванеш — хвърли им тя ослепителна усмивка.

Ако сравним мисълта на всеки ном с препускащ влак, то въздействието на тази забележка беше точно като от тухлен дувар, построен напреки на линията. Най-накрая Гърдър успя да измрънка:

— Пак ви повтарям — няма какво да се нервираме още отсега. Трябва да изчакаме, и да се уповаваме на Арнолд Брос, който ни води.

Последва тишина. И после, много тихо, се обади Ангало:

— Туй страхотно ще ни оправи, няма що.

Отново мълчание. Само че този път — плътно и тежко, и все по-плътно, и все по-тежко, и все по-застрашително. Сякаш буреносни облаци се трупаха над планина. И накрая блесна първата светкавица.

— Какво, какво? — бавно изрече Гърдър.

— Казах само онова, което си помислиха всички — отвърна Ангало. Изведнъж сума ти номи старателно се вторачиха в пръстите на краката си.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Ами къде го Арнолд Брос? — скочи Ангало. — С какво ни е помогнал да се махнем от Магазина? Как точно, искам да кажа? С нищичко не ни е помогнал, нали така? — Гласецът на Ангало потрепера, сякаш и самият той се бе ужасил, като се чу да приказва такива работи. — Сами го направихме! Разбрахме как и се справихме сам-сами! Научихме се да четем книги — вашите книги — разбрахме, кое как е и направихме всичко сами…

Пребледнял от гняв, Гърдър рязко скочи. Зад него Низодемус затисна уста с ръка — явно твърде шокиран, че да може да каже каквото и да е.

— Арнолд Брос (създаден в 1905) винаги е с номите, където и да отидат те! — изкрещя Гърдър.

Ангало залитна назад. Само че… баща му беше един от най-големите инати в Магазина, а той си беше цял бащичко. Лесно не се даваше.

— Това ей сега си го измисли! — гракна той. — Не съм казал, че е нямало нещо си в Магазина, ама то онова си беше за Магазина, а пък тука сме тука, и сме само ние! Работата е там, че вие, Канцелариите, разполагахте с такава власт в Магазина, та сега не ви изнася да се откажете от нея!

Тук се надигна Масклин.

— Ей, вие двамата, само една секунда…

— Значи така било, а? — изръмжа Гърдър. Изобщо не бе забелязал Масклин. — Такива сте си вие, Галантериите! Открай време си вирите носа! Ей, то бива нахалство, ама… Покарали малко някакъв си там камион и мислят, че вече всичко им е ясно, така ли? И сега сме си били получавали заслуженото, а?

— … нито му е времето, нито му е мястото… — продължаваше Масклин.

— Стига си заплашвал, бе, дъртак! Защо не си признаеш, тъпак нещастен, че няма такова нещо като Арнолд Брос (създаден в 1905)! Що не го размърдаш малко тоя мозък, дето уж ти го е дал Арнолд Брос?

Ако не млъкнете и двамата, като ви хвана за яките и като ви заудрям главите една в друга…

Това май свърши работа.

— Хубаво — каза Масклин с по-нормален глас. — А сега мисля, че много добре ще дойде, ако всеки се прибере и поразмисли малко — за каквото си ще! Щото сложни решения не се вземат по тоя начин. Всички би трябвало да поразмислим малко.

Номите се заизнизваха, отдъхнали си, че всичко това е свършило. Масклин дочу, че отвън Гърдър и Ангало продължават да се карат.

— Ей, вие двамата!

— Ама виж какво… — започна Гърдър.

— Не, вие вижте какво, и двамата го вижте хубавичко! Ей ни всички тук, и май ни се очертава голям проблем, а пък вие ще ми се карате! Уж сте разумни люде, и двамата! Не виждате ли, че изнервяте народа?

— Да, ама то това е важно… — смънка Ангало.

Онова, което трябва сега да свършим — сряза го Масклин, — е да поогледаме пак тоя хамбар. Не казвам, че много си падам по тая идея, ама кой знае, може и да потрябва, ако се наложи да офейкваме. Поне хората ще си имат занимавка, та да не се тревожат много-много. Вие какво ще кажете?

— Предполагам, бива — неохотно измънка Гърдър. — Ама…

— Няма, „ама“ — отряза го Масклин. — Държите се като първи бунаци. Хората ви гледат и двамата, тъй че сте им за пример, разбрахте ли ме?

Двамата се спогледаха накриво, ала кимнаха.

— Е, добре — завърши Масклин. — Сега ще излезем, хората ще видят, че сте се сдобрили, и ще престанат да се тормозят. Тогава вече ще му мислим какви ще ги вършим.

— Но Арнолд Брос е много важно нещо! — настоя Гърдър.

— Да речем — отвърна Масклин. Бяха излезли вън на светло. Вятърът пак се бе разиграл — небето бе дълбоко, синьо и студено.

— Тук няма „да речем“! — отсече Гърдър.

— Виж какво — каза Масклин, — не го знам съществува ли Арнолд Брос или не, в Магазина ли е живял, или само в ума ни или каквото щеш там. Онова, което знам, е, че той хич и не смята да падне от небето, та да ни помогне.

Щом го каза, и тримата погледнаха нагоре. Номите от Магазина лекичко потрепераха. Все още се искаше доста кураж да погледнеш в безкрайното небе, ако си свикнал на хубавички, дружелюбни подове. Но по традиция, споменеше ли се Арнолд Брос, хората поглеждаха нагоре. Натам, където едно време в Магазина се намираше Счетоводният отдел.

— Ама че го рече. Щото гледай, там нещо хвърчи — обади се Ангало.

Нещо бяло и кажи-речи четириъгълно се носеше леко из въздуха. И ставаше все по-голямо.

— Просто някаква хартия — каза Гърдър. — Вятърът я е довлачил от сметището.

Сега нещото определено бе пораснало. Преобърна се леко във въздуха и тупна на земята.

— Мисля — бавно изрече Масклин, щом сянката на нещото го покри, — че май ще е добре да се дръпнем…

Хартията го захлупи.

Разбира се, хартия си беше. Само че номите са мънички, а пък тя беше падала доста дълго, та бе събрала достатъчно сила да го събори.

Но онова, което го изненада още повече, щом падна по гръб, бяха думите, които съзря току пред очите си:

Арнолд Брос

3.

I. И потърсиха те Добър Знак от Арнолд Брос (създаден в 1905) и яви им се Знак.

II. И скочиха някои, та рекоха: Абе, То Хубаво, ама Туй всъщност не е нищо повече от Случайно Съвпадение.

III. Ала рекоха други: И Случайното Съвпадение, и То е Знак.

Из „Книга на номите“

Знаци и Табели,

Глава 2, стихове I–III

Масклин открай време не беше наясно по въпроса за Арнолд Брос (създаден в 1905). Като си помислиш, Магазинът наистина беше голяма работа, дума да няма — с ония ми ти движещи се стълбища и тъй нататък, пък и ако не бе го създал Арнолд Брос (в 1905) — то кой тогава? В края на краищата, освен човеците нямаше кой друг да е. Не че мислеше човеците за толкова тъпи, колкото ги смятаха другите номи. Може и да бяха големи и бавни, ала притежаваха някакъв особен вид инат. Със сигурност можеха да се обучат да вършат разни прости неща.

От друга страна, светът се простираше навред и бе пълен с какви ли не сложни работи. Май че множко би му дошло на Арнолд Брос да ги създаде всичките.

И тъй, Масклин бе решил да не решава нищо по този въпрос, с надеждата, че ако този Арнолд Брос наистина съществува и разбере същото и за Масклин, няма да е кой знае колко против.

Мъчното на това да поддържаш въпроса открит, естествено, беше, че хората постоянно ти висяха на главата и се опитваха да напъхат вътре това или онова.

Разпънаха внимателно падналия от небето избелял вестник на пода в една от съборетините.

Целият беше в думи. Повечето от тях разбираше дори и Масклин, но даже и на Грима се наложи да си признае, че не се сеща какво могат да означават, нанизани една след друга. Например, ДАСКАЛИ РАЗПЕРТУШИНВАТ ШОКИРАЩИ ИЗСЛЕДВАНИЯ си беше пълна мистерия. Както и БУНТАРЯТ СРЕЩУ ДАНЪКА НА ГЛАВА БУДИ СВИРЕП ГНЯВ. Да не говорим за ИГРАЙТЕ СУПЕРБИНГО ВЪВ ВЕЧЕРНА ПОЩА. Но тия загадки можеха и да почакат.

Онова, в което се бяха втренчили всички погледи, беше малка групичка думи — на големина горе-долу колкото ном — под заглавие ЛИЧНОСТИ.

— Това ще рече „човеци“ — обади се Грима.

— Тъй ли? — попита Масклин.

— А отдолу пише ето какво: „Милионерът-плейбой Ричард Арнолд, който непрекъснато кръстосва земното кълбо, следващата седмица отлита за слънчева Флорида, за да наблюдава изстрелването на «Арнсат 1», първия комуни… — тя се поколеба, — комуникационен спъ… спътник, построен от «Арнко Интър… нашънъл». Този скок в бъдещето е осъществен само месеци след пожа… пожара в… — По гърба на номите, които досега следяха думите с нея, полазиха тръпки, — в «Арнолд Брос», универмага в Блекбъри, първия от тяхната верига магазини и основа на мулти… милионерската търговска компания. Той е бил основан от Олдърман Франк У. Арнолд и брат му Артър. Неговият в-в-внук Ричард (39), който ще…“ — Гласът й стихна до шепот.

— Внук Ричард (39) — повтори Гърдър. Лицето му тържествуващо грейна. — Какво ще кажете за това, а?

— Какво значи „кръстосва земното кълбо“? — запита Масклин.

— Ами „кълбо“ ще рече топка, а пък щом е земно, от глина ще да е. Пък кръстосването значи, че обикаля по него. Та значи, той ходи по топка от пръст. По земно кълбо.

— Това е знак от Арнолд Брос — натъртено рече Гърдър. — Той ни прати знак.

— Знак, предназначен, хм, за нас! — обади се Низодемус току зад гърба на Гърдър и простря ръце нагоре. — Я гледай, чак от…

— Да, да, Низодемус — смуши го Гърдър. — Тихо, ако обичаш. А така, добро момче. — Той погледна смутено Масклин.

— Тая работа нещо не ми се види читава. Тая с обикалянето де. Ами че нали ще падне. Щом за топка става въпрос, ще се търкулне от нея, ви казвам — обясни Масклин.

Те отново се вторачиха в Картинката. Беше направена от малки точици. Представляваше усмихнато лице. Със зъби и брада.

— Много ясно — с доста по-уверен глас се обади Гърдър. — Арнолд Брос е изпратил Внука (39), за да… да…

— Ами какви са тия двамата, дето били създали Магазина — почуди се Масклин. — Хич не го разбирам това. Нали беше Арнолд Брос?

— Ами излиза, че са го създали тия двамата — замисли се Гърдър. — Че то си е логично. Голям Магазин си беше. — Изглеждаше напрегнат.

— Добре — рече Доркас. — Я сега да видим докъде я докарахме. Съобщението беше, че, нали така, Внукът (39) бил във Флорида където и да се намира това…

— Щял да бъде във Флорида — вметна Грима.

— Това е вид боядисан сок — намеси се някакъв ном. — Знам го, щото веднъж ходихме до мочурището, та там имаше една такава вехта кутия, на която пишеше „Флорида. Портокалов сок“. Сам го прочетох! — добави гордо той.

— Та значи, ще се плацика в тоя ми ти портокалов сок, това ми го обясняват тука, а? — усъмни се Доркас. — Освен това ходи по топки и отлита, макар че туй последното не ми е ясно как го прави, освен ако не може да хвърчи. И очевидно всичкото туй му харесва.

Номите млъкнаха и се замислиха над думите му.

— Светите откровения често са мъчни за разбиране — отрони мрачно Гърдър.

— Туй май твърде свято дойде — измърмори Доркас.

— Мисля, че всичко това е просто съвпадение — надуто рече Ангало. — Тук става въпрос просто за някакъв човек, като в книгите.

— А колко човеци, според тебе, могат да застанат върху една топка? Пък и да обикалят по нея? — настоя Гърдър.

— Е, карай да върви — махна с ръка Ангало. — Ами тогава какво ще правим?

Гърдър зяпна. И то няколко пъти.

— Е, че то е ясно — несигурно смънка той.

— Кажи ни го тогава ясното — тросна се Ангало.

— Ами… Ъ-ъ…, че то е… ясно. Трябва да отидем на онова място, дето е тоя… портокалов сок, и…

— Да? — любезно се намеси Ангало.

Гърдър го изгледа отгоре.

— Не помниш ли какво наставление бе окачил Арнолд Брос в Магазина? Не гласеше ли то „Ако не виждате онова, което ви трябва, попитайте, моля?“

Номите кимнаха. Мнозина го помнеха. И другите табели също: „Всичко си върви“, а до движещите се стълби пишеше: „Кучета и инвалидни колички да се вдигат задължително“. Тъй бе рекъл Арнолд Брос, а с него не можеше да се спори. Да, ама от друга страна, онова си беше за Магазина, а пък тука си беше тука.

— И? — любезно се намеси Ангало.

Гърдър се изпоти.

— Ами… Ъ-ъ… тогава ще го помолим да стори тъй, че да ни оставят на мира тук, в Кариерата.

Последва неловко мълчание.

И после Ангало се обади:

— Това ми се вижда най-нескопосното…

— Ами как смята да отлита? — обади се Грима. — Да не би пък наистина да може да лети?

— Със самолет, бе жена — обясни Ангало. — Реактивен.

— Активен знам какво е, ама реактивен… Чакай, кой е реактивен, той или самолетът?

Всички се обърнаха към Масклин — знаеха го колко е пернат на тема летище.

Ала него го нямаше там.

 

 

Масклин издърпа Нещото от нишата в стената и отново се измъкна навън. Не се налагаше да го свързва с тока. Достатъчно бе да го сложи до жици.

В бившата Канцелария на управителя имаше ток. Той притича през пустата пътека между съборетините и се промъкна вътре през една пукнатина в увисналата на пантите си врата.

Постави кутията по средата на пода и зачака.

На Нещото винаги му трябваше малко време да се събуди. Светлинките му проблеснаха една по една. Взе да бибипка. Масклин предполагаше, че бибипкането отговаря на онова, което един ном обикновено казва, щом го събудят сутрин.

Най-накрая то се обади:

Кой е?

— Аз съм, Масклин. Виж, трябва да разбера какво означава „комуникационен спътник“. Чувал съм те и преди да споменаваш нещо за спътник. Каза, че луната била нещо такова, не беше ли тъй?

Да. Само че комуникационните спътници са изкуствени луни. Използват се за комуникация. Комуникация означава пренасяне на информация. В случая чрез радио и телевизия.

— Телевизия пък какво е?

Начин да се изпращат образи по въздуха.

— И често ли го правят?

Непрекъснато.

Масклин си отбеляза наум да се поогледа из въздуха — току-виж мерне някой образ.

— Разбрах — излъга той. — Та значи, тия спътници… къде точно се намират?

В небето.

— Май не съм видял нито един досега — усъмни се Масклин. В ума му взе да се заформя някаква идея. Още не му беше съвсем ясна. Някакви откъслеци от разни неща, които беше чел и чул, се наместваха в главата му подобно на мозайка. Важното беше да ги оставиш да се наместят самички и да не ги подплашиш — че можеше и да избягат.

Те са на орбита, на много голяма височина. Над тази планета ги има много — разясни Нещото.

— Откъде го знаеш?

Мога да ги следя.

— О! — Масклин се взря в премигващите светлинки. — Щом са изкуствени, това значи ли, че не са истински?

Те са машини. Обикновено ги конструират на планетата и ги изстрелват в Космоса.

Мозайката почти се бе наредила. Идеята се издуваше като мехур…

— Нали каза, че нашият кораб бил в Космоса?

Точно така.

Масклин усети как идеята тихичко избухна — като главичка на глухарче.

— Ако знаем кога ще изстрелят в Космоса някой от тия — бързаше да го каже, преди думите да му избягат — и ако можем някак си да му се закачим или каквото щеш там, или пък да го подкараме като Камиона и ако те вземем и теб с нас, като стигнем там горе, можем да скочим от него и да го намерим тоя наш кораб. Става ли, а?

Светлинките по Нещото присветваха странно и оформяха фигури, каквито Масклин не беше виждал преди. Това продължи доста дълго. Най-накрая то продума. Гласът му беше почти съчувствен.

Знаеш ли колко голям е Космосът?

— Не — учтиво каза Масклин. — Май беше доста големичък, а?

Да. Както и да е, ако бъда изнесен над атмосферата, е възможно да издиря и повикам кораба. Ала знаеш ли какво означават думите „кислороден запас“?

— Не.

А „скафандър“?

— Не.

Там, в Космоса, е много студено.

— Е, та не можем ли да си подрипваме за загрявка? — отчая се Масклин.

Мисля, че просто не разбираш с какво е изпълнен Космосът.

— Е, та, с какво?

С нищо. Ама НИЩО! И с какво ли не. Само че… какволинето е малко, а пък нищото е много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Но все пак си струва да опиташ, а?

Предлагаш една изключително неразумна авантюра.

— Да, ама разбираш ли — опъна се Масклин, — ако не се опитам, положението ще си остане същото завинаги. Вечно ще трябва да бягаме и да търсим къде да живеем — и тъкмо успеем някак да се нагодим, пак беж да ни няма. Рано или късно трябва да намерим такова място, което наистина да си е наше. Прав е Доркас. Човеците стигат навсякъде. Пък и нали точно ти ми каза, че нашият дом е… някъде там горе.

Не му е сега времето. Много сте неподготвени.

Масклин стисна юмруци.

— Аз никога не мога да бъда подготвен! Роден съм в дупка, Нещо! В кална дупка в земята! Как мога да бъда подготвен за каквото и да било? Точно това значи да си жив, Нещо! Да си неподготвен за абсолютно всичко! Защото ти се дава само една възможност, Нещо! Дава ти се само една възможност, а после умираш, и като си го минал веднъж, не ти се дава да опиташ пак! Разбра ли, Нещо? Затова ще опитаме сега! Заповядвам ти да ми помогнеш! Ти си машина и трябва да правиш, каквото ти се казва!

Светлинките се наредиха в спирала.

— Бързо схващаш — рече Нещото.

4.

III. И с глас гръмовен рече Великият Масклин на Нещото: Сега Му е Времето да се върнем в нашия Дом, там в Небесата.

IV. Инак Все ще трябва да Бягаме от Място на Място.

V. Но Никой не трябва да знае какво Възнамерявам Аз, инак ще рекат: Глупости, Защо да ходим на Небето, не ни ли Стигат тукашните Ядове?

VI. Защото те Хората са си Такива.

Из „Книга на номите“

Разправии,

Глава 2, стихове III–VI

Когато Масклин се върна, Гърдър и Ангало тъй се бяха хванали за гушите, че гърмеше и трещеше.

Не се и опита да се намеси. Просто остави Нещото на земята, приседна до него и ги загледа.

Доста беше смешно това, че хората май изпитват някаква потребност да се карат. А тайната на хубавата свада е да не чуваш какво ти казва другият, бе забелязал Масклин.

Гърдър и Ангало наистина я бяха овладели страшно добре. Работата беше там, че никой от двамата не бе достатъчно сигурен, че е прав, а смешното беше, че хора, които не са съвсем сигурни, че са прави, винаги се вживяват в една караница много повече от другите — като че ли се опитват да убедят предимно самите себе си, че са прави. Гърдър не беше сигурен — не беше съвсем сигурен — че Арнолд Брос наистина съществува, а пък Ангало не беше съвсем сигурен, че не съществува.

Изведнъж Ангало забеляза Масклин.

— Я ти му кажи, Масклин — изхленчи той. — Иска да ходи да търси Внука (39)!

— Тъй ли? И къде смяташ да го търсим? — обърна се Масклин към Гърдър.

— На летището. Знаеш го. Нали щял да отлита с реактивен самолет. Точно тъй и ще направи.

— Но ние го знаем летището! — изперчи се Ангало. — Самият аз колко пъти съм висял на оградата! Човеците си влизат и излизат там по цял ден. Внукът (39) изглежда точно като тях! Може пък и да е заминал вече. Сигурно точно в този миг вече джапа из сока! Не можете току-така да хващате вяра на думи, дето си падат от небето ей тъй на! — отново се обърна той към Масклин. — Масклин по-добре знае. Той ще ти каже. Кажи му го, Масклин. А ти го чуй, Гърдър. Щото Масклин го бива да мисли. А точно в такъв момент…

— Да вървим на летището — рече Масклин.

— Ето на — възкликна Ангало. — Казах ли ти, Масклин не е такъв ном, че… Кво?!

— Да ходим на летището, да хвърлим някое око.

Ангало мълчаливо зяпна.

— Ама… ама… — едвам успя да промълви той.

— Сигурно си струва да опитаме.

— Но всичко това е просто съвпадение! — ревна Ангало.

Масклин сви рамене.

— Ами ако е така, ще се върнем. Не казвам да ходим всички. Само неколцина.

— Но представи си, че докато ни няма, вземе, та се случи нещо!

— То все ще се случи, тъй или иначе. Ние сме хиляди. Няма да е трудно да закараме хората в оня хамбар, ако се наложи. Не е като Дългото Пътуване, я.

Ангало се поколеба.

— Тогава ще дойда аз. Само за да ти докажа какъв си суеверен.

— Добре — сви рамене Масклин.

— Много ясно, че и Гърдър идва — добави Ангало.

— Кво? — обади се Гърдър.

— Е, нали ти си абат — подметна саркастично Ангало. — Ако ще си говорим с Внука (39), то най-добре ти да говориш с нето, нали така? Искам да кажа, той сигурно няма да иска да изслуша никой друг…

— Аха! — кресна Гърдър. — Мислиш, че няма да дойда, а? Ще дойда, и още как! Струва си само за да ти видя физиономията после!

— Значи, всичко вече е наред — каза Масклин спокойно. — А сега мисля, че е по-добре да изпратим нарочен човек да следи пътя. А по-добре и в стария хамбар да идат хора. Да видим и какво ще могат да замъкнат дотам. Тъй де, за всеки случай.

 

 

Грима го чакаше отвън. Не изглеждаше много щастлива.

— Познавам те добре — каза тя. — Знам те как гледаш, като караш народа да върши разни работи, дето не му се ще да ги върши. Какво си си наумил?

Те се заразхождаха в сянката на една ръждясала тенекия. От време на време Масклин поглеждаше нагоре. Тази сутрин, мислеше си той, небето си изглежда, както винаги си е изглеждало: нещо синьо на облаци. Сега то обаче беше и нещо друго — пълно с думи, с невидими картини и с машини, които фучат насам-натам из него. Защо става така, че колкото повече неща научаваш, толкова по-малко знаеш наистина?

Най-накрая се обади:

— Не мога да ти кажа. То и аз самият май не знам.

— Нещо с Нещото, нали?

— Да. Виж, ако ме няма, само за малко повече от…

Тя скръсти ръце.

— Не съм идиотка, както знаеш — подхвана тя. — Портокалов сок, как пък не! Изчела съм вече почти всички книги, дето ги донесохме от Магазина. Та, Флорида е място. Също като Кариерата. Може и по-голямо да е даже. И дотам има много път. За да го стигнеш, трябва да минеш през много вода.

— Мисля, че пред този път Дългото Пътуване нищо няма да е — почти прошепна Масклин. — Знам, защото веднъж като отидохме до летището, от другата страна, там край пътя, видях вода. Изглеждаше, като че край няма.

— Казах ли ти — навири нос Грима. — Сигурно в бил някой океан.

— То си имаше табела — допълни Масклин. — Не мога да си спомня всичко, дето го пишеше, не ме бива в четенето като тебе. Едната от думите беше рез… резер… воар, така мисля.

— Ето, видя ли!

— Но сигурно си струва да се опита — намръщи се Масклин. — Има само едно-едничко място, където винаги ще бъдем в безопасност, и то е онова, откъдето сме дошли. Инак все ще трябва да бягаме, да бягаме…

— Тая работа, дето си я намислил, не ми харесва — смънка Грима.

— Ама нали ти каза, че не ти харесва и да бягаме! Нямаме друг избор, не разбираш ли? Нека просто да опитам. Ако не стане, ще се върнем!

— Да, ама представи си, че нещо се обърка? Ами ако не се върнеш, представи си? Ами че то аз ще…

— Да? — гласът на Масклин бе пълен с надежда.

— Ще откача, щото нали ще ми се наложи да обяснявам на хората това, онова и не знам кво си! — тросна се тя. — Ама че тъпа идея! Не, нищо общо не искам да имам с тая работа.

— О! — Масклин бе явно разочарован, но нали си беше инат… — Да, ама аз все пак ще опитам! Извинявай, за което.

5.

V. И рече той: Що за Жаби са тез, дето ми говориш?

VI. И рече тя: Ти Тъй и Тъй не би Разбрал.

VII. И рече той: Права си.

Из „Книга на Номите“

Странни Жаби,

Глава 1, стихове V–VII

Беше тежка нощ…

Предстоеше път до хамбара, а той щеше да трае цели часове. Няколко бригади вече бяха потеглили, за да маркират пътя и въобще да го подготвят, а наред с това и се оглеждаха за лисици. Не че напоследък ги бяха виждали често. На една лисица винаги би й било много приятно да нападне самотен ном, но трийсет добре въоръжени и въодушевени ловци бяха съвсем друга работа, и в този случай лисицата, която би проявила интерес, ще да е някоя…, ама наистина много тъпа лисица. Онези, които живееха покрай Кариерата, зърнеха ли ном, имаха навика да се изнасят скоростно в обратна посока. Бяха разбрали, че номи — това означава неприятности.

За някои от тях урокът беше минал твърде тежко. Скоро след като номите се бяха нанесли в Кариерата, някаква лисица, изненадана и очарована, взе, че налетя на двойка невъоръжени ягодоберачи, които, естествено, изяде. Още по-изненадана бе тя същата нощ, когато на входа на дупката й се разгоря огън — бяха я проследили двеста смръщени номи. Щом, с насълзени от дима очи, понечи да се измъкне, те я набодоха до смърт с копия.

На много животни би им харесало да вечерят с ном — бе казал Масклин. За тях обаче е по-добре да разберат следното: или ние, или те. А още по-добре ще е веднага да им стане ясно, че тях няма да ги бъде. Нито едно животно нямаше да опита как са номите на вкус. Вече не.

Котките се оказаха много по-схватливи. Никоя не посмя да припари до Кариерата.

— Естествено, може и вятър работа да излезе тая Грижа — занервничи Ангало на зазоряване. — Може и въобще да не ни се наложи нищо да правим.

— И тъкмо пък, когато вече се пооправихме тука, свикнахме му — обади се Доркас. — Доколкото схващам, ако си отваряме зъркелите и внимаваме, можем да вдигнем всичко за пет минути време. А още тази сутрин ще започнем да пренасяме това-онова от склада. Хич няма да навреди. Тъкмо ще е на място, ако ни потрябва.

Номите понякога отиваха чак до летището. По пътя имаше една купчина боклук — истински извор на парцали и телчета, а пълните с вода чакълени ями по-нататък бяха подръка на всеки, достатъчно търпелив, че да лови риба. Доста приятно еднодневно пътешествие си беше, предимно по язовичите следи. Те пресичаха едно шосе — или по-скоро се провираха под него: кой знае по каква причина някой прилежно бе инсталирал тръби отдолу, точно там, където го пресичаше язовичата пътека. Язовците със сигурност често използваха тая пътека.

Масклин откри Грима в училищната дупка, под една изоставена барака. Имаше час по писане. Изгледа го кръвнишки и нареди на децата да карат нататък — и, ще бъде ли така любезен Нико Галантерии да разкаже вица и на другите? Не? Ами тогава да си гледа задачата — и излезе навън.

— Дойдох само да ти кажа, че тръгваме. — Масклин мачкаше в ръце шапката си. — Доста номи ще ходят до боклука, та ще ни поизпратят.

— Ток — измърмори неясно Грима.

— Какво?

— В хамбара няма ток. Сещаш ли се това какво значи? Като няма луна, няма да има какво да правим, освен да си стоим в дупката. Не ща да е пак така.

— Е, може би едно време бяхме по-добре — смънка Масклин. — Нямахме всичко онова, което имаме сега, но пък бяхме…

— Измръзнали, уплашени, невежи и гладни! — сряза го Грима. — Много добре го знаеш! Вземи подхвърли на баба Моркий нещо за Доброто Старо Време и стой, та гледай какво ще ти каже!

— Да, но ние с тебе бяхме заедно — отрони Масклин.

Грима се бе вторачила в ръцете си.

— Просто бяхме на една и съща възраст и живеехме в една и съща дупка — колебливо каза тя. После погледна нагоре. — Но сега всичко е друго! Има… има ги тия жаби, например…

Масклин я изгледа неразбиращо. И — за първи път — Грима му се видя несигурна.

— Четох за тях в една книга — подхвана тя. — Знаеш ли, има едно такова място, викат му Южнамерика. Та там са тия хълмове, дето е горещо и през цялото време вали, а в дъждовните гори пък растат мно-о-ого високи дървета, и горе по върховете на тия дървета пък ги има тия работи, едни такива мно-о-ого големи цветя — казват се бромелиади. И в цветята влиза вода, и вътре стават локвички, и в тях виреят жаби, дето си снасят яйцата във водата, излюпват се попови лъжички, а после и те стават на жаби. Та тия жабчета живеят в цветята по върховете на дърветата и дори и не подозират че има земя и че светът е пълен с разни работи, а пък сега аз знам за тях и никога няма да ги видя, и точно сега ти — тя преглътна, — ми предлагаш да дойда да живея с тебе в дупка и да ти пера чорапите!

Масклин прекара това насам-натам през ума си с надежда да открие някакъв смисъл в него.

— Ама аз не нося чорапи — забеляза той.

Май не беше точно онова, което трябваше да каже. Грима го ръгна яростно в корема.

— Масклин, ти си добър ном, и си доста умен по свой си начин, но там горе в небето няма да намериш отговор на нищо! Трябва да стъпваш здраво на земята, а не да хвърчиш из облаците!

Тя се фръцна и трясна вратата зад гърба си.

Масклин усети, че ушите му пламват.

— Мога да ги правя и двете! — кресна той подире й. — Едновременно! — После си помисли и добави: — Всеки го може!

Помъкна се обратно през тунела. Бил доста умен по свой си начин! Гърдър беше прав: всеобщото образование хич не беше добра идея. Никога нямаше да разбере жените — така си мислеше. Дори ако, живот и здраве, изкара до десет години.

Гърдър бе предал водачеството над Канцелариите на Низодемус. Това съвсем не правеше Масклин щастлив. Не че Низодемус беше глупав. Точно обратното: беше умен, но по един такъв врящ и кипящ опак начин, та Масклин му нямаше много доверие. Вечно го тресеше някаква треска. А щом заговореше, направо те заливаше с думи и току вмъкваше по някое „хм“ сред пороя, тъй че да си поема дъх, без някой да извади късмета да го прекъсне. Той притесняваше Масклин. Спомена го на Гърдър.

— Низодемус може и прекалено да се пали — рече Гърдър, — но пък сърцето му си е точно на мястото.

— Нещо да кажеш за главата му?

— Виж какво, знаем се достатъчно добре, нали? Не би ли казал, че се разбираме помежду си?

— Да, защо?

— Тогава, нека те оставя да решаваш онова, което засяга телата на номите — гласът на Гърдър бе на косъм от заплахата, — а пък ти ме остави да решавам онова, което засяга душите им. Става ли?

И тъй, те тръгнаха.

Съобщенията, поръчките в последната минута, организацията и — защото нали иде реч за номи — стотиците възникнали разправийки, всичко това не ни засяга.

Те тръгнаха.

Животът в Кариерата започна да се връща към що-годе нормален ход. Не дойдоха никакви други камиони. Доркас изпрати двама от най-сръчните си млади помощници при телената мрежа, ей тъй за всеки случай да натъпчат с кал ръждясалия катинар. Нареди също така и на група номи да опънат няколко ката тел около портала.

— Не че ще ги задържи — каза той. — Не и ако са решили твърдо да влязат.

Съветът, или каквото там беше останало от него, кимаше мъдро, въпреки че всъщност никой от тях нито разбираше, нито се интересуваше от машинарии.

Камионът се върна същия следобед. Двамата номи, наблюдаващи черния път, забързаха към Кариерата да докладват. Шофьорът бе се поозорил малко с катинара, бе се натъкнал на телта и бе изчезнал.

— И каза нещо — рече Сако.

— Да, каза нещо, Сако го чу — потвърди приятелката му, Нути Дрехианска. Беше възпълничко момиче, носеше панталони, много я биваше по машинариите и всъщност доброволно се бе записала за пазач, наместо да си стои вкъщи и да се учи да готви. Да, нещата в Кариерата наистина се променяха.

— Чух, че каза нещо — подсказа с готовност Сако в случай, че не бяха зарязали темата.

— И какво? — насърчи го Доркас. Наистина не заслужавам подобно нещо, мислеше си той. Не и на тия години. По-добре си ми е да си седя в работилницата и да се опитвам да изобретя радиото.

— Каза… — Сако си пое дълбоко въздух, оцъкли очи и се опита да докара гръмогласното, провлачено мучене на човеците. — Ггаааааддниииииххлаааааппеееееттиииии!

Доркас се вторачи в останалите.

— Някой да има някакви идеи? — попита той. — Звучи тъй, сякаш май означава нещо, а? Казвам ви, само ако можехме да ги разбираме…

— Трябва да е бил някой от онези тъпите — каза Нути. — Опитваше се да влезе!

— Значи ще се върне — мрачно поклати глава Доркас.

— Е, добре, вие двамата. Хубаво се справихте. Върнете се на пост. Благодаря ви.

Гледаше как се отдалечават ръка за ръка. Повлече се през Кариерата и се запъти към старата Канцелария.

Шест Коледни Панаира съм преживял, мислеше си той. Шест — как им се викаше — години. Че и още почти една отгоре май, макар че тук, Навънка, ме можеш да бъдеш сигурен. Никой никакви знаци не оставя, за да обясни какво става, а и отоплението намалява все повече. На седем години. Тъкмо възраст на един ном да престане да му пука. И сега съм тук, а тук изобщо няма истински степи, които да ограждат света, сутрин от време на време водата става студена и корава като стъкло, а вентилацията и отоплението хич ги няма. Разбира се — той се постегна, — като учен намирам всички тези явления за изключително интересни, обаче би било по-хубаво да си ги намирам за изключително интересни, като ги наблюдавам отнякъде другаде, а там вътре да е топло и уютно.

Ах, вътре. Тъкмо където му беше мястото. Повечето стари номи направо ги тресеше ужас от Навънка, но на никой не му се приказваше за това. В Кариерата не беше чак толкова зле — нали ги имаше огромните скални стени. И ако не поглеждаш твърде често нагоре и избягваш четвъртата страна с оная ужасна, ширнала се надалеч гледка, почти би могъл да повярваш, че пак си си в Магазина. Но дори и така, мнозина от по-възрастните предпочитаха да си седят в бараките или в топличкия мрак под подовите дъски. По този начин избягваха онова ужасно чувство за оголеност. Отвратителното усещане, че небето те дебне.

На децата обаче май Навънка доста им харесваше. Наистина, те не бяха свикнали с друго. Едва си спомняха Магазина — а той и без това не означаваше кой знае колко за тях. Те бяха Вънкашни. Бяха свикнали. А пък младите момчета, дето ходеха да ловуват и да събират разни неща… е, младите обичат да се перчат с храброст, нали? Особено пред други младежи. И девойки.

Разбира се — мислеше си Доркас, — като учен и рационално мислещ ном зная, че наистина не сме смятали вечно да живеем под подовете. Обаче е факт — като ном, почти седемгодишен, който усеща как започва да му скърца това-онова, трябва да си призная, че смятам за доста по-удобно да ни се намира някоя и друга от добрите стари табели — страхотно намаление, може би, или пък просто една мъничка табела с надпис от утре — огромна разпродажба! Не би навредило, а и съм сигурен, че бих се почувствал по-щастлив. Което, разбира се, е глупост, рационално погледнато.

Също като с Арнолд Брос (създаден в 1905) — помисли си той. Абсолютно сигурен съм, че той не съществува по онзи начин, по който ме учеха като малък. Но съзирайки неща като ако не виждате окова, което търсите, попитайте, моля по стените, някак си усещаш, че всичко е наред.

И той си рече: не е редно един рационално мислещ ном да си ги мисли тия.

В дървенията покрай вратата на Канцеларията имаше пукнатина. Доркас се промъкна през познатата тъмнина под пода и зашари наоколо с ръце. Накрая напипа ключа.

Доста се гордееше с тази си идея. Отвън Канцеларията имаше голям червен звънец — вероятно, за да чуват човеците телефона, когато в Кариерата е шумно. Доркас беше сменил свързването и сега можеше да го накара да звъни, когато си поиска.

Натисна бутона.

От всички ъгли на Кариерата към Канцеларията заприиждаха номи. Доркас изчака, докато пространството под пода се напълни, после придърпа една празна кибритена кутия и се възкачи на нея.

— Човекът се върна — оповести той. — Този път не можа да влезе, ама следващия…

— Ами твоите телове? — обади се някой от тълпата.

— Боя се, че му се намират разни неща като клещи.

— Толкоз, значи, с твойта теория, че… хм, човеците били интелигентни. Един интелигентен човек би бил достатъчно наясно с това, хм, да не ходи там, където не го щат — кисело каза Низодемус.

Доркас обичаше да гледа как в младите номи кипи нетърпение. Ала Низодемус цял трепереше от някакъв особен вид нетърпение, който не беше за гледане. Измери го със свиреп поглед — доколкото посмя, де.

— Тукашните човеци може и да са по-различни от тези в Магазина — сопна се той. — Във всеки случай…

— Заповед ще да го е изпратил — рече Низодемус. — Това е присъда, хм, над нас!

— Нищо подобно. Просто си е най-обикновен човек — отвърна Доркас.

Низодемус го гледаше втренчено. Той продължи:

— Сега трябва наистина да изпратим някои от жените и децата в…

Отвън се чу тропот на тичащи крака и двамата стражи се втурнаха през пукнатината.

— Върна се! Върна се! — задъхано изкрещя Сако. — Човекът се върна!

— Добре де, добре — зауспокоява го Доркас. — Не се шашкай. Той не може.

— Не! Не! Не! — ревеше Сако и подскачаше нагоре-надолу. — Носи си чифт резачки! Сряза телта… И веригата. И…

Не чуха останалото.

Ръмженето на приближаващия двигател им каза всичко.

Толкова се усили, че бараката потрепера. След това изведнъж спря, оставяйки след себе си досадна тишина — тя беше по-лоша и от шума. Някъде се затръшна метална врата. После вратата на бараката затрополи и заскърца.

Отекнаха стъпки. Дъските над главите им се огънаха. По главите им се посипаха облачета прах. Тежките бумтящи стъпки продължаваха да кръстосват Канцеларията.

Номите стояха в пълно мълчание. Не помръдваше нищо освен очите им — но пък те се движеха в пълен синхрон със стъпките: следяха ги строго и трепкаха напред-назад в зависимост от това накъде се упътваше човекът. Някакво бебе се разциври.

Отпървом се чу потракване, а после и сподавеното мучене на човешки глас — обичайните непонятни звуци. Доста време се проточи.

После стъпките отново напуснаха Канцеларията. Номите дочуха хрускането им навън. Появиха се и други звуци. Гадни, стържещи метални звуци.

Някакво номче жално се обади:

— Мамо, имам пиш, мамо…

— Шшшт!

— Ама наистина, бе мамо…

— Млъкни най-после!

Всички номи до един застинаха като трупи — стъпките взеха да кръжат около тях. Е, не до един — имаше едно номче, което подрипваше от крак на крак, а лицето му бе цяло почервеняло.

Внезапно шумът спря. Чу се как вратата на камиона се затръшна, после двигателят изрева и моторният звук се стопи в далечината.

Доркас се обади шепнешком:

— Мисля, че вече можем да се поотпуснем малко.

Стотици номи облекчено въздъхнаха.

Мамо!

— Добре бе, хайде заминавай.

След облекчената въздишка избухна взрив от бърборене. Един глас се извиси над останалите:

— Такова нещо никога не би станало в Магазина! — Беше Низодемус. Катереше се по някакво парче от тухла.

— Вас питам, приятели номи, това ли ни караха, хм, да очакваме?

Хорово мънкане от „да“-та и „не“-та. Низодемус продължи:

— Преди година живеехме на сигурно място — в Магазина. Помните ли как изглеждаше той по време на Коледния Панаир? Помните ли какво имаше в Отдел „Хранителни стоки“? Някой да си спомня, хм, за говеждо печено и пуйки?

Тук-таме избухнаха сконфузени ръкопляскания. Низодемус ги изгледа с тържествуваща физиономия.

— А ей ни сега, по същото време… е, те твърдят, че било същото време — подметна той саркастично, — и онова, което се очаква да ядем, са някакви неща на буци, които растат… В калта! А месото въобще не е истинско месо, просто… умрели животни! Накълцани животински трупове, представете си! С това ли искате да свикват вашите деца? Да си изравят храната от… хм, калта? А сега ни казват, че може да ни се наложи да се местим в някакъв хамбар, дето даже нямало истински дъски на пода, и значи не можем да живеем така, както е наредил Арнолд Брос! А после накъде, питаме се ние? Навън сред полята? Хм! И знаете ли кое му е най-лошото на всичкото това? Ще ви кажа — и той посочи Доркас с пръст. — Хората, които, тъй изглежда, сега ни нареждат какво да правим, са точно ония, които, хм, са най-отговорни, задето ни вкараха в тая беля!

— Задръж, ако обичаш… — подхвана Доркас.

— Всички знаете, че съм прав! — кресна Низодемус. — Помислете за това, номи! Защо, за Арнолд Брос, да се свети името му, трябваше да напускаме Магазина?

Още приглушени ръкопляскания. Тук-таме из публиката избухнаха свадички.

— Я не се прави на идиот! — отсече Доркас. — Че Магазина тъй и тъй щяха да го разрушат!

— То не се знаеше! — изкрещя Низодемус.

— Разбира се, че се знаете! — изрева Доркас. — Масклин и Гърдър видяха…

А сега къде ги тях, а?

— Тръгнаха за… ъ-ъ, тръгнаха за… — започна Доркас. Знаеше, че не го бива много по тия неща. Защо пък точно той? По му харесваше да се занимава с болтове, с телчета, с такива ми ти работи. Болтовете поне не ти кряскат насреща.

— Да, тръгнаха! — Гласът на Низодемус се сниши до нещо като ядно съскане. — Помислете за това, номи! Размърдайте си, хм, мозъците! В Магазина знаехме къде сме, всичко си вървеше както трябва — както бе наредил Арнолд Брос, и изведнъж се озовахме Навънка! Помните ли как презирахте Вънкашните? Е, Вънкашните сега сме ние! Хм! И сега отново сме в пълна паника, и тъй ще бъде винаги, докато не влезем в правия път и Арнолд Брос великодушно не ни позволи да се върнем в Магазина — по-добри и по-мъдри!

— Е хайде да се изясним веднъж завинаги — обади се един ном. — Да не искаш да кажеш, че Абатът ни е лъгал?

— Не съм казал нищо подобно — подсмръкна Низодемус. — Само ви излагам факти. Хм! Нищо повече.

— Ама, ама, ама Абатът тръгна да търси помощ — плахо се обади една номка. — И, и, и в края на краищата, сигурна съм, че Магазина го разрушиха. Искам да кажа, иначе нямаше да се вкараме в цялата тая беля, нали? — тя изглеждаше отчаяна.

— Аз обаче това ще ви кажа: каквото щете си приказвайте, ама оня хамбар, дето сега е всекиму на устата, никак не ми харесва. Че там дори и ток няма — обади се номът до нея.

— Да, пък е и точно посред… — подхвана друг ном и сниши глас: — Нали знаете. Посред нещо си. Знаете за кое ви говоря.

— Да-а-а — проточи някакъв чичко. — Онуй нещо си, знам го аз. Мойто момче ме води на къпини преди месец-два там нагоре, та го видях.

— Нямам нищо против да го гледам отдалече — обади се притеснено номката, — ама само като си помисля, че съм посред него, и цялата се разтрепервам.

Те дори не искат да кажат открито поле, помисли си Доркас. Знам как се чувстват.

— То тука, да ви кажа, си е доста уютно — обади се първият ном, — ала всичкото онова, дето е Навънка, как му се викаше, май нещо с „П“…

— Природа? — измънка Доркас. По устните на Низодемус плъзна налудничава усмивка. Очите му святкаха.

— А така. Да, ама на мене тя хич не ми изглежда природно. Ненормална работа е тая. Пък и я гледай колко е много. Хич не ми прилича на нормален свят. Я го вижте само какво е. Подът е грапав, пък трябва да е гладък. И стени — никакви. Ами всичките ония звездни ламбички, дето се палят нощем — те работа не вършат, нали тъй? Пък сега и тия човеци, дето си ходят, където им скимне — нали няма истински Наредби като в Магазина…

— Точно затова Арнолд Брос е създал Магазина през 1905 година — намеси се Низодемус. — Място точно като за номи!

Доркас лекичко хвана ухото на Сако и придърпа младия ном.

— Да знаеш Грима къде е? — прошепна му той.

— Че няма ли я тука?

— Ами явно я няма. Ако беше тука, досега да му е скочила. Сигурно е останала в училищната дупка с децата, макар и да е чула звънеца. Тъй ще е, да знаеш.

Низодемус си е наумил нещо, помисли си той. Не знам какво е, ама нещо намирисва. И то гадно.

Стана още по-зле — времето се скапа и на всичкото отгоре заваля. Гнусен Гаден дъжд. С лед. Лапавица, рече баба Моркий. Целите подгизнаха — хем не беше точно вода, хем и лед не беше съвсем. Беше… дъжд с кокали!

Успяваше някакси да се промъкне и там, където обикновеният дъжд въобще не можеше да стигне. Доркас организира младите да копаят отточни канали и завинти няколко големи електрически крушки — да се топлят. По-старите номи насядаха на купчина около тях, разкашляха се и отпочнаха мрънкането.

Баба Моркий се стараеше с всички сили да ги ободрява. На Доркас много му се щеше да престане.

— То туй нищо не е — разправяше тя. — Аз и Големия Потоп помня! Като ни затлачи дупката, та да видите студ и киша! Дни наред, ви казвам! — Тя се изкикоти и се заклати назад-напред. — Същински удавени плъшоци! Суха съчка не беше останала, ще знаете, та цяла седмица без огън изкарахме! Няма майтап!

Номите от Магазина се бяха оцъклили насреща й и потръпваха.

— Няма какво да ми се притеснявате, че ще минавате през открито поле! — продължи тя ей тъй, да се намират на приказка. — Девет пъти от десет нищо няма да ви изяде.

— Олеле майчице — изохка една номка.

— Да бе, била съм Навънка в полето сто пъти по сто. Ако караш все покрай плета и си отваряш зъркелите, няма страшно! Само дето чат-пат ти се налага да тичаш, ама много бързо — довърши тя.

Никой не се зарадва на новината, че някакъв „Ландроувър“ паркирал точно върху онова парче земя, където смятаха да посадят това-онова. Лятото бяха копали коравата пръст цяла вечност, докато заприлича на чернозем. Дори бяха засадили и семена, ала те не покараха. Сега колата бе изровила там две широки дири, а на портата висеше нов катинар, с верига.

Лапавицата вече покриваше дирите. Отнякъде бе изтекъл и бензин и върху им се бе размазала дъга.

През цялото това време Низодемус постоянно бе припомнял на всички колко, ама само колко по-добре са си живели в Магазина. Всъщност, нямаше и нужда да ги навива много. В края на краищата, там си беше по-добре. И то къде-къде по-добре.

Смятам, че можем да поддържаме топлината, пък и ядене имаме много — мислеше си Доркас, — макар че заек с картофи не можеш да сготвиш по много начини. Проблемът е там, че Масклин си мислеше как излезем ли веднъж от Магазина, всички до един ще се захванем дружно да копаем, строим, ловуваме и ще срещаме бъдещето, вирнали брадички и засмени до уши. По-младите май се оправят доста добре, струва ми се. Но ние, старите, сме си свикнали да я караме както си знаем. Добре съм си аз — нали обичам да човъркам разни неща, мога да бъда полезен с нещо, ама другите… Само с мрънкане се занимаваха, но то пък какво ли им оставаше? В това, последното, направо се бяха изпраскали.

Чудя се каква ли игричка играе Низодемус. Май много се е вживял, ако ме питате мене.

Ще ми се Масклин да си дойде.

То и младият Гърдър всъщност доста го биваше.

Минаха се вече цели три дни.

В такива моменти той знаеше, че ще му стане много по-добре, ако отиде при Джекуб.

6.

I. Там в хълма имаше Дракон, още от времето, когато е бил създаден Светът.

II. Ала бе стар и потрошен, и умираше.

III. И носеше Знака на Дракона.

IV. А знакът бе: Джекуб.

Из „Книга на номите“

Джекуб,

Глава I, стихове I–IV

ДЖЕКУБ.

Джекуб беше негов. Неговата малка тайна. По-точно, неговата грамаданска тайна. Никой друг не знаеше за Джекуб, дори и помощниците му.

През един летен ден се бе мотал из големите стари съборетини от другата страна на Кариерата. Наистина нямаше нищо наум, освен може би възможността да намери някое парче тел или нещо такова, дето ще му свърши работа.

Претършува из сенките, изправи се, погледна нагоре и… съзря Джекуб.

Със зинала паст!

Изминаха няколко ужасни мига. Най-накрая погледът на Доркас се нагоди към разстоянието.

Взе да прекарва доста време с Джекуб. Ръчкаше тук, ръчкаше там, и постепенно му стана ясно що за чудо е това. Или той. Джекуб определено си беше „той“. Страховит „той“, наистина, ала стар и ранен — приличаше на дракон, дошъл тук да си поспи за последно. Или може би на някое от онези грамадните животни, дето веднъж Грима му ги показа в една книга. Те си завирали дини не знам къде си, доколкото беше разбрал.

Да, ама Джекуб нито мрънкаше, нито пък постоянно тормозеше Доркас с въпроса защо още не е изобретил радиото. Докато го опознаваше, Доркас бе прекарал много спокойни часове. С Джекуб можеше и да си поговориш. Всъщност надали имаше по-добър събеседник от него — нали не се налагаше да го изслушваш и ти!

Доркас поклати глава. Не, не му беше времето. Всичко беше тръгнало наопаки.

Вместо това тръгна да търси Грима. Сечеше й на нея пипето, нищо че беше момиче.

 

 

Училищната дупка бе под пода на една порутена барака — на вратата й пишеше „Столова“. Това беше малкият свят на Грима. Тя бе измислила, че децата трябва да ходят на училище — нали четенето и писането си бяха мъчна работа, та по-добре е да се захванеш с тях по-раничко.

Там пазеха и книгите.

В трескавите часове преди да тръгнат, номите бяха успели да спасят трийсетина книги от Магазина. Сред тях имаше и някои много полезни — например „Градинарство през цялата година“ беше много популярно четиво, а Доркас бе научил „Елементарна теория за любителя-механик“ почти наизуст. Но някои бяха… ами, мъчни, и почти никой не ги отваряше.

Когато Доркас влезе, Грима стоеше тъкмо пред една от тях и си хапеше палеца. Така правеше винаги, когато се опитваше да се съсредоточи.

Не можеше да не и се възхитиш как чете. Не само четеше най-добре от всички номи, но и притежаваше невероятната способност да разбира онова, което чете.

— Низодемус ни създава неприятности — каза той и приседна на една пейка.

— Знам — обади се разсеяно Грима. — Подочух. — Тя хвана страницата с две ръце, напъна се и я обърна.

— Чудя се какво се мъчи да докопа.

— Властта — отвърна Грима. — Съществува вакуум във властта, както виждаш.

— Не мисля — обади се несигурно Доркас. — Тука не съм виждал вакуум. В Магазина ги имаше много. Само за шейсет и девет и деветдесет и пет, с вакуум и редица допълнителни добавки, за да е чиста цялата ви къща! — припомни си той с въздишка табелата над прахосмукачките.

— Не бе, не ти говоря за това — ядоса се Грима. — Това е, когато никой не отговаря за другите. Тъкмо четях за това.

— Ами аз нали отговарям? — жално рече Доркас.

— Не. Защото тебе никой не те слуша.

— О-о-о! Много ти благодаря.

— Ама ти не си виновен. Хора като Масклин, Ангало и Гърдър могат да накарат другите да ги слушат, ама ти май не можеш да им задържиш вниманието.

— О-о-о!

— Но пък нитовете и болтовете те слушат. Не всеки го може.

Доркас се замисли. Никога не бе виждал нещата така. Комплимент ли беше това? Май, че да, реши той накрая.

— Когато хората се сблъскат с цял куп неприятности и не знаят какво да правят, все се намира някой, готов да каже каквото и да е само за да се сдобие с малко власт — обясни Грима.

— Карай. Когато другите се върнат, сигурен съм, че ще оправят цялата работа — каза Доркас много по-бодро, отколкото се чувстваше.

— Да, те ще… — започна Грима и млъкна. След малко Доркас забеляза, че раменете й треперят.

— Какво има? — меко попита той.

— Минаха цели три дена! И повече даже! — изхълца Грима. — Никой никога не е бил Навънка толкова дълго! Сигурно нещо е станало с тях!

— Ъ-ъ-ъ — започна Доркас. — Е-е-е, те… нали тръгнаха да търсят Внука (39) и не можем да сме сигурни, че…

— А аз, преди да тръгне, се държах с него толкова зле! Ама аз му разказвам за жабите, пък той за чорапи ще ми говори!

Доркас въобще не схвана тия жаби пък как се намесиха. Когато седеше и си приказваше с Джекуб, никой никога не споменаваше жаби.

— Ъ-ъ-ъ? — попита той.

Хълцайки, Грима успя криво-ляво да му разкаже за жабите.

— И съм съвсем сигурна, че той ни най-малко не схвана за какво му говоря! — измънка тя. — Пък и ти!

— О-о-о, не знам — отвърна Доркас. — Май искаш да ми кажеш че светът едно време е бил толкова прост, пък изведнъж се е напълнил със смайващо интересни неща, дето цял живот не би ти стигнал да ги разгледаш. Като биологията например. Или климатологията. Искам да кажа, че преди вие да дойдете от Навънка, аз просто си човърках разни нещица и наистина нищичко не знаех за света.

Беше се втренчил в палците на краката си.

— И сега още сума ти неща не знам — продължи той, — поне не знам наистина важни работи. Като например какво представлява слънцето или защо вали. Та, за това ми говореше, мисля.

Тя подсмръкна и се поусмихна лекичко — защото, ако има нещо по-лошо от това да не те разбират, то това е някой да те разбира толкова добре, че да няма как да му се нацупиш, че не те разбирал.

— Става въпрос за това — подзе тя, — че той още ме мисли за такава, каквато ме познаваше, докато всички живеехме в старата дупка край насипа. Нали знаеш как е — търчиш насам-натам, готвиш разни работи, превързваш ра-ра-ране…

— Хайде, хайде — смънка Доркас. Винаги се чудеше къде да се дене, когато някой започваше да се държи така. Ако една машина нещо се смахне, просто я смазваш, или я ръчкаш, и ако нищо не помага, прасваш й един чук. Номите това май не ги оправяше.

— Ами ако никога не се върне! — изхлипа Грима и избърса очи.

— Разбира се, че ще се върне — окуражи я Доркас. — Че какво толкова може да му се случи?

— Може да го изядат, да го сгазят, да го стъпчат, да го отвее вятърът, да падне в някоя дупка, да се хване в капан… — занарежда Грима.

— Ъъ, да де — рече Доркас. — Исках да кажа, освен това.

— Трябва да се стегна малко — вирна брадичка Грима. — Не ми се ще, като се върне, да каже: „О-о-о, виждам, че докато ме е нямало, всичко е отишло.“

— Страхотно! — възкликна Доркас. — Така те искам. Гледай непрекъснато да се занимаваш с нещо, тъй казвам аз. Коя е тая книга?

— „Съкровищница на пословиците и крилатите фрази“.

— Ооо! Върши ли някаква работа?

— Зависи — вдигна рамене Грима.

— А какво значи „пословици“?

— Не съм много сигурна. Някои май са доста тъпички. Знаеш ли, човеците си мислят, че светът е бил създаден от някакъв много голям човек?

— И как е успял да го направи?

— Ами за една седмица.

— Е, някой ще да му е помагал тогава — заключи Доркас. — Нали знаеш, за тежката работа. — Доркас си мислеше за Джекуб. Много нещо можеш да свършиш за една седмица, ако ти помага Джекуб.

— Не. Сам-самичък го бил сътворил.

— Хммм. — Доркас се замисли. Някои части от света определено бяха недоправени, а пък други неща — като тревата например — изглеждаха прекалено прости. Но доколкото беше чувал, тя се скапвала всяка година и после напролет пак трябвало да никне, и… — Не знам. Само човеците могат да се хванат на такова нещо. Като гледам, това си е било работа за цели няколко месеца!

Грима преобърна страницата.

— Масклин вярваше… искам да кажа, Масклин вярва, че човеците са много по-умни, отколкото ги смятаме. — Умисли се. — Наистина ми се ще да ги разберем както трябва. Сигурна съм, че бихме могли да научим мно…

Аларменият звънец отново зазвъня.

Този път копчето бе натиснал Низодемус.

7.

II. И рече Низодемус: Хора от Магазина, вас ви предадоха.

III. Излъгаха ви и ви доведоха тук Навънка, където има Дъжд, и Студ, и Лапавица, и Човеци, и Заповед, и Оттук Нататък ще Става Все По-Зле.

IV. Защото ще настане Лапавица, и Сняг, и Глад навред по земята.

V. A после ще дойдат и Червеношийките.

VI. Хм!

VII. А онез, що ви доведоха — къде са те сега?

VIII. Те рекоха: Отиваме да търсим Внука (39) — ала злочестини ни дебнат от все страни, а помощ не иде отникъде. Вие сте предадени в ръцете на Зимата.

IX. Време е да разкараме Външните неща…

Из „Книга на номите“

Оплаквания,

стихове II–IX

— Да. Добре. Ама ще е мъчно, а? Искам да кажа, че и ние сме Навънка — обади се един.

— Аз имам план — рече Низодемус.

— А-а-а — обадиха се номите в хор. Точно план им трябваше. План и нищо друго. Като имаш план, знаеш, кое как е.

Грима и Доркас бяха пристигнали почти последни и сега си пробиваха път през тълпата. Старият механик смяташе да се промъкне най-отпред, но Грима го спря.

— Я ги виж онези ей-там — прошепна му тя.

Зад Низодемус бяха застанали неколцина. Повечето от тях бяха Канцеларии, но имаше и от другите големи кланове. Докато Низодемус говореше, не гледаха него, а тълпата. Очите им шареха напред-назад, сякаш търсеха нещо.

— Това, дето го виждам, хич не ми харесва — прошушна Грима. — Големите кланове никога не са се погаждали кой знае колко с Канцелариите, що щат тия там?

— Пък и я ги гледай какви са ячки — измърмори Доркас.

Някои Канцеларии особено се дразнеха от това, че най-обикновени номи вече можеха да четат. Те казваха, че така им хрумвали разни идеи, а пък доколкото схващаше Доркас, идеите не бяха никак хубаво нещо, освен, ако не са онези, които трябва. А някои от големите кланове никак не се радваха, че номите могат да ходят, където си щат, без да им се налага да искат разрешение.

Събрали са се, значи, помисли си той. Всички, които от Дългото Пътуване насам не я караха добре. Всички, които бяха позагубили позиции.

Низодемус обясняваше плана си.

Доркас се вслуша. Ченето му бавно започна да увисва.

Това си беше величествен план, по свой начин. Приличаше на машина, чиито съставни части, дори и най-дребните, са били съвършено изработени, но после я е сглобявал еднорък ном в пълен мрак. Беше тъпкан с добри идеи, които нямаше как да оспориш, ама всичките бяха обърнати наопаки. Проблемът беше, че и така нямаше как да ги оспориш, защото, общо взето, добрата идея пак прозираше тук-таме…

Низодемус искаше отново да построи Магазина.

Номите го съзерцаваха с възхищение и ужас, а той обясняваше, че да, абат Гърдър е бил прав: когато са напуснали Магазина, те са довели със себе си и Арнолд Брос — вътре в ума си. И ако можеха да му покажат, че наистина милеят за Магазина, той щеше отново да дойде, да сложи край на техните патила и да издигне отново Магазина, тук, сред тази зелена и отвратителна земя.

Или поне така го разбра Доркас. Той отдавна вече бе решил, че ако през цялото време слушаш точно какво говорят хората, няма да ти остане време да схванеш какво точно искат да кажат.

— Но това не значи, че ще построим отново целия Магазин — рече Низодемус. Очите му блестяха — два полирани къса черен мрамор. — Можем да променим Кариерата и по друг начин. Да заживеем в истински отдели, а не тъй, из цялата Кариера, кой, където му падне. Да сложим табели. Да се върнем към Добрия Стар Порядък. Да накараме Арнолд Брос (създаден в 1905) да се почувства у дома си. Да съградим Магазина вътре в ума си.

Не беше обичайно ном да откачи. Доркас смътно си спомняше някакъв дядка, който веднъж си бе наумил, че е чайник, но след няколко дни бе променил мнението си по въпроса.

На Низодемус май чистият въздух определено му беше дошъл множко.

Очевидно и някои други номи смятаха така.

— Не че искам да обидя някого — подхвана един, — ама хич не виждам как Арнолд Брос възнамерява да ги спре тия човеци.

— Докато живеехме в Магазина, хората месеха ли ни се? — попита Низодемус.

— Е, не, ама то, щото…

— Тогава се уповавайте на Арнолд Брос!

— Е да, но Магазина го разрушиха, независимо от уповаването ни, нали така? — обади се глас. — Като опря дотам, всички вярвахте на Масклин! И на Гърдър! И в Камиона! И в самите себе си! Нали Низодемус все ви разправя колко сте умни. Ами хайде, проявете малко ум тогава!

Доркас осъзна, че говори Грима. По-ядосана номка не беше виждал през живота си.

Тя си проби път през стреснатата тълпа и накрая застана лице в лице с Низодемус — или по-точно лице в гърди, тъй като той се беше покачил на нещо. Беше от ония, на които им харесва да се качват върху разни работи.

— И какво точно ще стане тогава? След като построите наново Магазина, какво ще стане? Нали си спомняш, че в Магазина идваха човеци, а?

Низодемус зяпна, което го накара да млъкне за малко. После каза:

— Но те се подчиняваха на Наредбите! Да! Хм! Точно тъй! И беше много по-добре!

Тя се опули насреща му.

— Всъщност не смяташ наистина, че човеците ще го приемат, нали? — попита тя.

Гробно мълчание.

— Трябва да се съгласиш — обади се един по-възрастен ном, — че тогава наистина си беше по-добре.

Номите запристъпваха от крак на крак.

Само това се чуваше.

Притеснено потропване. И нищо друго.

 

 

— Те просто го приеха! — кипеше Грима. — Ей тъй на̀! На никой вече не му пука за Съвета! Каквото той нареди, това става!

Сега бяха в работилницата на Доркас, под една пейка в стария гараж на Кариерата. „Моето малко светилище — така я наричаше той. — Кътчето ми.“ Навсякъде се въргаляха жички и тенекийки. Стената беше цялата в графитени драскулки.

Доркас седеше и безцелно въртеше в ръце някаква тел.

— Много дръпнато се държиш с хората — тихо рече той. — Не трябва да ги навикваш така. Доста са изпатили. Като им креснеш, и те се побъркват. Тогава времената бяха по-добри и Съветът вършеше работа. — Той сви рамене. — Ама пък като ги няма Масклин и Гърдър, и Ангало, то едва ли си струва да…

— Ама след всичко, което стана! — Тя безпомощно вдигна ръце. — И да се държат така тъпо, само защото той им предлага…

— Малко успокоение — довърши Доркас и поклати глава. Тия работи не можеш ги обясни на хора като Грима. Свястно момиче, сече й пипето, ама си мисли, че всички се вживяват в нещата като нея. А пък онова, което всички наистина искат, е да ги оставят на мира. Светът и без това си беше достатъчно сложен и без разните му човеци, дето непрекъснато се пън ат да го правят по-добър.

Масклин го беше разбрал. Той знаеше, че ако искаш да накараш някой да направи нещо, най-добре е да го оставиш да си мисли, че идеята е била негова. И ако съществува нещо, което би накарало всеки ном да ти се изрепчи, то е да му кажеш: „Ето ти една наистина разумна идея. Що си толкоз тъп, че не го схващаш?“

Не че хората бяха тъпи. Просто си бяха хора.

— Хайде — уморено каза той. — Дай да ходим да видим какво става с табелите.

Бяха изкъртили цялото дюшеме в една от големите бараки, за да правят табели. Или по-точно Табели. Низодемус и в това много го биваше — да слага отпред на думите главни букви. Направо се чуваше, че буквата е главна.

Доркас трябваше да се съгласи, че Табелите в края на краищата са доста сносна идея. Почувства угризения, задето си мислеше такива неща.

Точно така си бе помислил, когато Низодемус го привика да го пита намира ли се в Кариерата боя. Само че вече бяха прекръстили Кариерата на Новия Магазин.

— Хъм — беше отвърнал Доркас, — има някоя и друга кутия, доста са стари обаче. Предимно бяла и червена. Там под една пейка са. Може и да успеем да ги отворим с лостове.

— Ами успейте тогава. Много е важно. Хм! Трябва да направим Табели.

— Табели. Разбрах. Малко да поразведрим обстановката, а?

— Не!

— Е, извинявай, извинявай. Само си помислих…

— Табели! За Портала!

Доркас се почеса по брадата.

— За Портала ли?

— Човеците се подчиняват на Табели. — Низодемус се бе поуспокоил. — Знаем го със сигурност. Нали в Магазина им се подчиняваха?

— Е, повечето, да — съгласи се Доркас. „Да се вдигат кучета и инвалидни колички“ — ей-това никога не бе успял да го проумее. Сума ти хора не вдигаха ни едното, ни другото.

— Табелите карат човеците да правят разни неща — рече Низодемус. — Или пък да не правят. Тъй че, хващайте се на работа. Хм! От тия вторите ни трябват.

Докато няколко бригади номи лееха пот в напъни да повдигнат капаците на омацаните с боя кутии, Доркас усилено размишляваше по въпроса. Още пазеха „Правилника за движението“, а там вътре табели и знаци колкото щеш. А си спомняше и някои от Магазина.

И тогава ги връхлетя късметът. Номите обикновено си стояха на пода, но Доркас беше пратил двамата си млади помощници да се изкачат върху голямото бюро в Канцеларията на управителя, и там те намериха няколко хартийки, които щяха да влязат в работа. Сега оставаше да измислят какво да изпишат на табелите.

Сако и Нути донесоха новина.

Бяха открили още табели. Един огромен мърляв лист, залепен на стената — цял в табели.

— Има колкото си щеш — задъхано изстреля Сако. — И знаете ли какво, сър? Знаете ли какво? Аз прочетох какво пише отгоре, и там пише: Здраве и безопасност при работа. И още пише: Спазвайте Тези Предписания, и така ще се предпазите от злополука!

— Така ли пише?

— Ще се предпазите от злополука! — повтори Сако.

— Можете ли да смъкнете тоя лист долу?

— Там до него виси една кука — възторжено заобяснява Нути. — Ха на бас, че можем да метнем куката и после да я дръпнем към прозореца, и после…

— Да, да, бива си те тебе в тия работи — съгласи се Доркас. Нути беше пъргава като катеричка. — Предполагам, че Низодемус ще бъде доволен.

Така си и беше — особено що се отнася до „ще се предпазите от злополука“. Това доказвало, рече той, че, хм, Арнолд Брос е на тяхна страна.

Всяка дъска, всяка ръждива ламарина — всичко влизаше в употреба. Номите се захванаха за тая работа с голямо въодушевление — бяха щастливи, че вършат нещо.

На другия ден, щом изгря, слънцето съзря разнебитения Портал окичен с какви ли не табели.

Много се бяха постарали.

Но табелите пишеше:

Фход забранен. изхода е там. Опасан вой наляво. Фнимание, взрифф! Всичкити кимиони да докладват в уисибридж! Хлъзга вопри дъж. Затвор е но. Асан сьора не е вред. Пазисе од падащи камъни. Фнимание пътя навоооднен.

А имаше и един надпис, който Доркас бе намерил в някаква книга и страшно се гордееше с него:

Неексплоатирала бомпа!

Само за всеки случай — и без да казва на Низодемус — той беше измъкнал и друга верига, а от една мазна вехта кутия с инструменти в бараката на Джекуб беше изровил и катинар, голям почти колкото самия него. Цели четирима номи се наложи да го влачат.

Веригата беше яка. Неколцина видяха как Доркас самоотвержено я тътри през Кариерата с помощта на лост — по една брънка на напън. Май не му се щеше да сподели къде я е намерил.

Камионът цъфна към обяд. Номите вече го причакваха в плета покрай черния път. Видяха как шофьорът излиза от кабината, поглежда табелите и…

Не, тъй не биваше. Човеците не правеха така. Не можеше да го бъде. Ала двайсетината номи, надничащи из шубрака, го видяха с очите си.

Човекът не се подчини на табелите.

То само това да беше. Не. Той смъкна няколко от портала и ги захвърли!

Гледаха го в почуда. Дори и неексплоатиралабомпа биде захвърлена в храсталака, и едвам не събори Сако от клона, който бе яхнал.

Новата верига обаче му създаде проблеми. Пораздрънка я, надникна навътре през мрежата, попристъпи от крак на крак и си замина.

Номите в храсталака живнаха малко, ама да речеш, че са цъфнали от щастие — не бяха.

Щом човеците не правеха онова, което се очаква от тях, то значи тоя свят бе тръгнал съвсем накриво.

— Май бяхме дотук — заключи Доркас. — Не че тая идея ми харесва повече, отколкото на вас, ама ще се наложи да се разкараме оттука. Познавам ги аз човеците. Ако наистина искат да влязат вътре, не е тая верига нещото, дето ще ги спре.

— Абсолютно забранявам на всички да напускат! — прокънтя гласът на Низодемус.

— Ама, разбираш ли, металът е податлив на рязане… — заобяснява Доркас с крайно разумен тон.

— Млък! — кресна Низодемус. — Ти си виновен, тъп дъртел такъв! Ти я тури тая верига на Портала!

— Ами нали разбираш, аз, за да спра… Моля?

— Ако не беше я сложил, табелите щяха да спрат човека! — ядно подхвърли Низодемус. — Не можем да очакваме Арнолд Брос да ни помогне, ако му показваме такова недоверие!

— Хм! — рече Доркас. А иначе си мислеше следното: Тоя е луд. Луд, ама луд. Опасно луд. Ние тук да не сме се събрали да си играем на шикалки!

Искаше да се отърве от присъствието на Низодемус. Щом се измъкна навън, на острозъбия студ, се почувства направо щастлив.

Всичко върви накриво, помисли си той. Натопиха ме аз да отговарям, и ей го, всичко тръгна накриво. Нито нещо свястно сме измислили, нито Масклин се е върнал… Абе, отиде, та се не видя.

На главата му кацна нещо студено. Той го перна с раздразнение.

Ще трябва да си поприказвам с някои от по-младите, рече си той. Сигурно тая идея с хамбара не е чак пък толкоз лоша. Можем и да мижим през целия път, докато стигнем. Или… знам ли какво.

Нещо меко и студено отново му кацна — този път на врата.

Ох, защо хората са толкоз сложно устроени?

Погледна нагоре и осъзна, че горният край на Кариерата не се видеше никакъв. Въздухът се бе напълнил с бели петънца, и колкото повече той ги гледаше, толкова по-нагъсто прииждаха.

Той ужасено се втренчи в тях.

Сняг!

8.

VII. И рече Грима: Изборът е следният:

VIII. Да Бягаме или да се Крием.

IX. И рекоха номите: И кое ще изберем от Двете?

X. И рече тя:

Ще се Борим.

Из „Книга на номите“

Разправии,

Глава 3, стихове VII–X

Не че валеше кой знае колко силно — беше от ония ситни, резливи припръсквания през ранната зима, които служат за доизясняване на факта, че, хм, зимата вече е дошла. Точно тъй го рече баба Моркий.

На нея тъй или иначе в Съвета никога не й беше интересно. По̀ й харесваше да си седи с другите старци, да си обменят оплаквания и — или тя поне смяташе така — да ги ободрява. По-точно да ги изкарва извън кожите им.

Стъпваше наперено из снега, все едно й беше бащиния.

Останалите старци я съзерцаваха в безмълвен ужас.

— Е то туй кво е — разясни тя. — Таквоз де, едно време като натрупаше оня ми ти сняг, хич не можеше да се мине през него, тунели копаехме! Какъв ти майтап, бе!

— Ъ-ъ, мадам — мрачно пророни един старец. — Винаги ли падат от небето такива работи?

— Много ясно! Пък като го духне вятърът, да знаеш на какви преспи се трупа!

— Ние си мислехме… Нали разбирате, гледали сме го по картичките в Магазина де, та таквоз, мислехме си, че той просто някак си се появява връз нещата — обясни старецът. — Такъв един весел и празничен — добави той сконфузено.

А снегът се трупаше ли, трупаше. Облаците над Кариерата бяха увиснали като претъпкани дюшеци.

— Това поне означава, че няма да се наложи да се местим в оня гаден хамбар — обади се някой.

— Тъй, тъй — съгласи се баба Моркий. Изглеждаше много бодра. — Тръгнеш ли да се разкарваш из тоя сняг, току виж си си намерил умирачката.

Старците си мърмореха нещо и нетърпеливо оглеждаха небето — чакаха да се появят първите червеношийки и северни елени.

Снегът сякаш отряза Кариерата от света. Нивята никакви не се виждаха.

Доркас седеше в работилницата си и гледаше замислено как се трупа зад разнебитения прозорец.

— Е — тихо рече той, — искахме да се откъснем. И ето на, сега сме откъснати. Ни можем да побегнем, ни да се скрием. Трябваше да се махнем още щом Масклин тръгна.

Дочу стъпки зад гърба си. Беше Грима. Тези дни тя доста наобикаляше портала, но снегът най-после бе успял да я натири вътре.

— Няма да успее да се върне — каза тя. — В тоя сняг…

— Ъхъ. Мда — смотолеви Доркас.

— Станаха осем дена.

— Да. Доста време си е.

— Ти какво си мърмореше, като влязох?

— Приказвах си самичък. Тоя сняг по много време ли се задържа?

— Баба казва, че се случва и седмици наред да се задържи. Тъй разправя.

— О-о-о!

— Когато човеците се върнат, ще останат тук завинаги.

— Да — съгласи се тъжно Доркас. — Да, май че си права.

— Колко ли от нас ще могат… такова де, ще продължат да живеят тук?

— Сигурно към две дузини. Ако не ядат много-много и по цял ден лежат. Тука няма „Хранителни стоки“, нали разбираш — въздъхна той. — Пък и какъв ти лов… Нали човеците непрекъснато ще се мотаят насам-натам из Кариерата. Всичкият дивеч в шубраците ще избяга.

— Но ние сме хиляди!

Доркас сви рамене.

— То и аз едва се промъквам през тоя сняг. Има стотици старци, които не биха и опитали. Пък и млади, ако става за въпрос.

— Значи, ще трябва да си стоим тук. Точно както иска Низодемус.

— Да. Ще си стоим и ще се надяваме. Той, снегът, може и да спре. После ще претарашим шубраците или нещо такова — добави той несигурно.

— Можем да останем тук и да се борим — рече Грима.

Доркас изръмжа.

— А, то туй лесна работа. Нали през цялото време тука се боричкаме. Препирни, препирни, та пак препирни. Такава си е номската природа.

— Исках да кажа, да се сборим с човеците. За Кариерата.

Последва протяжно мълчание.

Най-накрая Доркас се сепна:

— Кой, ние? Да се сборим… с човеците?

— Ние, ами кой.

— Ама те са човеци!

— Ами че да, какво друго да са.

— Ама те са много по-големи от нас! — извика отчаяно Доркас.

— Значи по̀ ги бива за мишени — светна погледът на Грима. — Ние сме и по-бързи от тях, и по-умни, ние знаем, че тях ги има, пък… — добави тя, — елементът изненада е на наша страна.

— Кое? — попита Доркас, съвсем ошашавен.

— Елементът изненада. Те въобще не подозират, че ни има нас — обясни тя.

Доркас я изгледа косо.

— Пак си чела някоя шантава книга.

— Четох. По-добре е, отколкото да си седя, да кърша ръце и да хленча: олеле, олеле, човеците идат, ще ни размажат…

— Дотук добре — рече Доркас. — Ама какво точно ми предлагаш? Ако е бой по главата, то ще е доста рисковано, да ти кажа.

— Не по главата.

Доркас се опули насреща й. Да се борят с Човеците? Тая идея беше толкоз необикновена, че умът му не я побираше.

Да, ама… Имаше я тая книга, нали? Дето Масклин я намери в Магазина и като я поразгледа, се сети как да подкарат Камиона. Ама как й беше името… „Пътешествията на Гъливер“. Та там беше нарисуван един легнал човек, пък около него цяла тумба номи — да, точно на тях приличаха — се мъчи да го овърже с една камара въженца. И най-старите не помнеха да се е случвало такова чудо. Сигурно е било много, ама много отдавна.

И точно в този миг му просветна.

— Я задръж за малко. Ако почнем да се борим с човеците… — Гласът му заглъхна.

— Да? — нетърпеливо го прекъсна Грима.

— То и те ще почнат да се борят с нас, нали? Знам, че са си тъпички, ама все ще им просветне, че нещо става, и ще отвърнат на удара. Тъй му се вика.

— Прав си. И точно затова е страшно важно да отвърнем на удара още от самото начало.

Доркас се замисли. Изглеждаше логично.

— Но само при самозащита — каза той. — Само при самозащита. Дори и с човеците. Не ща ненужни страдания.

— Тъй да е — съгласи се тя.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се сбориш с човеците?

— О, ами че да.

— Ама… как?

Грима си прехапа устната.

— Хммм — проточи тя. — Онуй момче, Сако, и приятелите му… Имаш ли им доверие?

— Много свестни момчета. Такова де, и момичета. Има там една-две — усмихна се той. — Винаги са готови за нещо ново.

— Хубаво. Значи, ще ни трябват пирони…

— Май добре си го обмислила, а? — Доркас я изгледа почти със страхопочитание. Тя, Грима, си беше кибритлийка. Според него това по всяка вероятност се дължеше на факта, че мозъкът й от време на време работеше на страшно бързи обороти, а тя нямаше търпение да изчака хората, които не смогваха да й следват мисълта. Само че в момента беше побесняла. Жал да те хване за човеците, дето можеха да й се изпречат на пътя.

— Доста нещо съм изчела.

— Ъ-ъ, да де. Да бе, да. Ама, чудя се, няма ли да е по-разумно да…

— Не! Пак да бягаме — и дума да не става! Ще се борим с тях там, на черния път. И при Портала ще се борим. И в Кариерата! И няма да се предадем! Никога!

— Какво ще рече „да се предадем“? — Доркас съвсем се бе отчаял.

— Ние не знаем какво е да се предадем! — вирна нос Грима.

— Е, то аз вярно не знам — въздъхна Доркас.

Грима се облегна на стената.

— Искаш ли да ти кажа едно нещо… ама е много странно?

— Нямам нищо против.

— Има едни книги, в които се разказва за нас.

— Като „Гъливер“, а?

— Не, в нея се разказва за човек. Аз ти казвам — за нас. За хора с нормални размери — също като нас. Само че са облечени в зелено, а на главите имат едни такива бели клечки на бучици. Понякога човеците ни оставяли купички с мляко, пък ние сме им вършели къщната работа. И крилца сме били имали, като пчеличките. Такива работи пишат за нас по книгите. Викат ни „духчета“. Пишеше го в една книга — „Приказки за малките вълшебници“.

— Не мисля, че са ни притрябвали крилца — усъмни се Доркас. — Така и така ще им липсва подемна сила, никаква работа няма да вършат.

— И си мислят, че живеем в гъбите.

— Ами? Каква смахната идея!

— И си мислят, че им поправяме обувките.

— Е, това по̀ бива. Хубава работа, стабилна…

— Освен това пишеше, че боядисваме цветята, та да са по-шарени.

Доркас се опули.

— А, не — рече той най-накрая. — Цветята съм ги разглеждал най-подробно. Цветовете са си като вградени вътре в листенцата.

— Ние сме истински — настоя Грима. — Правим истински неща. Що пишат такива работи за нас по книгите?

— Ти пък намери кого да питаш. Аз чета само наръчници, а те книги като книги ли са… Е, вътре има разни списъци и номерата на частите, ама…

— Ако човеците ни докопат някога, точно на това ще ни обърнат. На малки сладки човечета, които боядисват цветенца! Те няма да ни позволят да бъдем нищо по-различно. Ще ни превърнат в… хорица — въздъхна тя. — Някога да си имал чувството, че никога няма да научиш всичко онова, което ти трябва?

— Ами че да. Непрекъснато го изпитвам.

Грима се намръщи.

— Едно нещо обаче го знам — натърти тя. — Когато Масклин се върне, той трябва да има къде да се върне, разбра ли ме?

— О-о-о! — рече Доркас.

И повтори:

— О-о-о, да. Разбрах.

 

 

В леговището на Джекуб цареше студ на бучки. Другите номи никога не идваха тук — вонеше и ставаше течение. А това за Доркас бе добре дошло.

Той притича и се вмъкна под огромния брезент, където живееше Джекуб. Доста време му трябваше, докато се изкатери на любимото си място върху чудовището — макар и да използваше летвичките и въженцата, които с толкова мъка беше вързал по това огромно… по този огромен дракон.

Поседна да си поеме дъх.

— Искам само да им помогна на моите хора — тихо рече той. — Давам им ток, например, улеснявам им живота… Ама едно „благодаря“ не са ми казали, да знаеш. Искат да пиша табели — пиша табели. Сега пък на Грима й щукнало да се бори с човеците. Тъпче си главата с разни идеи от книгите и тя. Знам, че го прави, за да не мисли толкова за Масклин, ама нищо няма да излезе от тая работа, помни ми думата. Ама ако аз не й помогна, работите съвсем ще се объркат. Не искам никой да пострада. Нашите хора не можеш ги поправи толкоз лесно, колкото вашите.

Той тропна с пети по… Какво ли точно му се падаше на Джекуб това? Ами, да речем, по врата на Джекуб.

— Добре си си ти. Спинкаш си тука. Сладка почивка, таквоз…

Втренчи се продължително в Джекуб.

— Абе, чудя се аз…

Изминаха пет дълги минути. Доркас току щръкваше нейде измежду оплетените сенки, като през цялото време си мърмореше под мустак разни неща: „Туй тука е умряла работа, за нищо не става. Нов акумулатор иска…“ или „Ей на туй пък май нищо му няма, само един парцал да му се удари, и…“ и „Хммм, ами че то в резервоара няма никой…“

Най-накрая се измъкна изпод прашния брезент и потри доволно ръце.

Всеки си има цел в живота, рече си той. Нали точно заради нея живее.

Низодемус иска нещата да си останат такива, каквито бяха. Грима иска Масклин да се върне. А пък Масклин… Знаеш ли го какво точно иска Масклин. Само, че е нещо много голямо.

Ала всички те си имат цел. А щом имаш цел в живота, сякаш си пораснал цяла педя.

А пък сега и аз си намерих цел в живота.

 

 

Човекът се върна, и то не сам. След камионетката пъплеше един доста по-едър камион, на който бе изписано отстрани „Камък и чакъл — Блекбъри“. Тънкият сняг се превръщаше под гумите му в жвакаща кал.

Той се потътри по черния път, а щом излезе на площадката пред портала, забави и спря.

Да, ама не особено успешно. Задницата му поднесе и почти се заби в плета. Моторът се поизкашля и млъкна. Чу се меко „фъссссс“. И много, много бавно камионът клекна.

От кабината се измъкнаха двама човека, заобиколиха го и огледаха гумите една по една.

— Ама те се сплескаха само най-отдолу! — прошепна Грима в храсталака. Там се криеха.

— А, няма нищо — процеди Доркас. — Номерът на гумите е, че сплесканото винаги остава отдолу. Ей, глей само какво нещо може да постигне ном, като има някой и друг пирон подръка, а?

Камионетката удари спирачки. От нея също се измъкнаха двама човека и отидоха при другите. Единият държеше в ръце най-дългите клещи, които Доркас някога беше виждал. Докато другите се бяха скупчили около една гума, той се затътри до портала, захапа катинара с клещите и го стисна.

Наложи се бая да се напъне, дори и за човек. Чак в храстите се чу: „Прас!“. После отекна и „дрън-дрън-дрънннн!“ Веригата бе паднала.

Доркас изстена. Такива надежди възлагаше на тази верига! Тя беше на Джекуб — или поне я беше намерил в оная голяма жълта кутия, завинтена връз Джекуб и се предполагаше, че е негова. Да, ама той катинарът се бе строшил, а не веригата. Кой знае защо Доркас се почувства горд от това.

— Май нещо не разбирам — промърмори Грима. — Като виждат, че не ги щат тука, защо се държат толкова тъпо?

— Камънаци наоколо колкото щеш, какво са си заплюли точно нашто място — съгласи се Сако.

Човекът дръпна портата, открехна я леко и се намъкна вътре.

— Отива в Канцеларията на управителя — обади се Сако. — Ще бъзика телефона.

— Не, няма! — изпророкува Доркас.

— Ами, ами! На Заповед ще се обажда! И ще му разправя — на човешки, де — разни неща от сорта на „Спукахме гума“!

— Не — отвърна Доркас. — Ей това ще разправя: „Ей, кво му става на тоя телефон, що не работи?!“

— Ама той що не работи? — обади се Нути.

— Щото знам коя жица да клъцна — ухили се Доркас. — Я виж, онова се връща.

Човекът се поразмота около бараките. Снегът бе покрил нещастния опит на номите за земеделска дейност. Навсякъде обаче се виждаха следи от номи — също като птичите следи по снега. Човекът обаче не ги забеляза. Те, човеците, едва ли забелязваха нещо някога.

— Троен кабел — обади се Грима.

— Кво?

— Троен кабел. Трябваше да опънем тройни кабели. Колкото са по-дебели, толкоз по-тежко ще тупнат тия долу.

— Ама не върху нас, смея да се надявам — вметна Доркас.

— Не, не. Пък и повечко пирони можеше да пръснем там — довърши Грима.

— Их, пък и ти!

Човеците се бяха скупчили около поразения камион. Май най-после бяха решили нещо — върнаха се при ландроувъра и се качиха в него. Нямаше как да потегли напред — измина черния път на заден, обърна на долната площадка и се засили към главния път. Оставиха камиона самичък.

Доркас въздъхна шумно.

— Уплаших се, че някой от тях ще остане тук.

— А, те ще се върнат — обади се Грима. — Нали ти все тъй разправяше. Ще се върнат и ще оправят колелата или каквото там ще правят.

— Тогава давайте да действаме! — сръчка ги Доркас. — Айде, банда!

Доркас скочи и затопурка по алеята. За учудване на Сако той си свиркаше.

— Вижте сега, най-важното е със сигурност да няма как да мръднат — каза им той, щом го настигнаха. — Като не могат да го помръднат, то тоя камион ще си стои тук и ще прегражда пътя. А пък щом си стои и си прегражда, те няма как да вкарат други машинарии вътре!

— Ей, как го измисли! — чак се смая Грима.

— Трябва да го блокираме — продължи Доркас. — Значи, първо вадим акумулатора. Няма ли ток, няма мърдане!

— А така! — кимна Сако.

— Акумулаторът е едно такова голямо и квадратно — заобяснява Доркас. — Ще трябват поне осем души. Правете, каквото си щете, ама да не сте го изтървали, ей!

— Че защо? — попита Грима. — Нали ще го трошим тоя камион?

— Ъ-ъ-ъ — натъртено рече Доркас, все едно мотор се мъчеше да запали. — Не, щото, щото, щото може и да е опасно. Ами да. Опасно. Да бе. Щото, щото, щото вътре има киселина и знам ли кво още. Трябва да го свалите внимателно, пък аз ще намеря някое по-скришно място да го скатаем. Да. Много скришно място. Айде давайте. Двама да се хващат за гаечния ключ.

Те се понесоха в тръс.

— Какво друго да правим? — попита Грима.

— Ами най-добре да източим горивото — рече Доркас и те потънаха в сянката под камиона. Беше доста по-малък от онзи, с който бяха напуснали Магазина, ама пак си беше големичък. Доркас се поогледа и накрая застана под огромния издут корем на резервоара.

— Тука някъде ще да има една капачка — обясни той. — Служи за източване на горивото. Хващайте гаечния ключ, ама първо проверете дали сте сложили тенекията отдолу.

Те закимаха въодушевено и се хванаха на работа. Номите са добри катерачи и са забележително силни за ръста си.

— И внимавайте да не го разсипете, моля ви! — викна Доркас подире им.

— Това пък защо, не разбирам — обади се Грима зад него. — Нали искаме само да го източим. Няма значение къде ще се излее, нали така?

Тя пак се взря замислено в него. Доркас премига срещу нея. Мислите му препускаха.

— А! — каза най-накрая той. — То… щото такова, щототаковащототаковащототакова. Щото е опасно. Нали не щем нещо да се оцапа, нали? По-добре да го съберем внимателно в тая тенекия и да го…

— Да го сложим на скришно? — Грима явно бе заподозряла нещо.

— Тъй! Тъй! — по челото на Доркас изби пот. — Добре го рече. Дай сега да се мръднем ей-натам…

Изведнъж зад тях нещо изсвистя и тупна на земята. Акумулаторът на камиона се бе приземил точно там, където стояха преди малко самите те.

— Извинявай, Доркас — провикна се Сако. — Излезе много по-тежък, отколкото си мислехме. Изтървахме го.

— Тъпаци нещастни! — изпищя Грима.

— Да! Тъпаци нещастни! — подкрепи я Доркас. — Можеше да се повреди! Слизайте веднага тук! Грабвате го и го мъкнете към храстите! Хайде, темпо!

Нас можеше да повреди! — възмути се Грима.

— Да бе, да бе, много ясно, че точно туй исках да кажа — смънка Доркас. — Нали нямаш нищо против да ги постегнеш малко? Добри момчета са, ама много се изсилват, нали разбираш какво искам да кажа. — И той пак се шмугна в храстите, килнал глава назад.

— Оппа! — Грима огледа Сако и приятелите му, които смирено се смъкваха надолу. — Няма кво да ми стърчите там. Хващате го и право в храсталака. Доркас нищо ли не ви е казал за лостовете? Много важно нещо са това лостовете. Направо не е за вярване какво можеш да постигнеш с тях. През Дългото Пътуване много ни влязоха в работа…

Гласът й заглъхна. Обърна се и се загледа в отдалечаващата се фигура на Доркас. Присви очи.

„Пак нещо е намислил, дъртият му хитрец“ — помисли си тя.

— Абе, оправяйте се там някак — довърши тя и се затича след Доркас.

Той беше застанал под мотора на камиона и старателно се взираше в купищата преплетени ръждясали тръби. Щом го доближи, тя съвсем отчетливо дочу, че казва:

— А сега, я да видим какво още ни трябва…

— За какво да ни трябва? — попита тихо тя.

— Ами за да помогнем на Дже… — Доркас се сепна и бавно се извърна. — Такова де, мислех си какво още ще трябва да направим, че съвсем да го обездвижим туй нещо. — Тонът му бе подозрително равен. — Точно това имах предвид.

— Не си намислил да подкарваш камиона, нали?

— Я не се занасяй! Че къде да ходим с него? Как го виждаш да мине през тия ниви, че да стигне до хамбара?

— Да бе, да. Е, хубаво, де.

— Само ми се щеше да го поогледам малко. Времето, прекарано в усвояване на знания, никога не е загубено — изрече Доркас превзето, излезе на светло от другата страна на камиона и погледна нагоре. — Мда, мда — измърмори той.

— Кво става?

— Оставили са вратата отворена. Сигурно щото ще се връщат.

Грима проследи погледа му. Вратата на камиона наистина бе леко открехната.

Доркас погледна през рамо към плета.

— Я ми помогни да намерим някой по-як прът — рече Доркас. — Смятам, че можем да се изкатерим там горе и да поогледаме положението.

— Да поогледаме ли? И какво очакваш да намериш?

— Знае ли ном. Око да види, ръка да пипне — дълбокомислено изрече Доркас. Надникна пак зад камиона. — Ей, кво правите вие там? Ще ни трябва помощ.

Сако се надигна с мъка.

— Успяхме да го замъкнем онова, акумулатор ли е, кво ли е, зад плета — обясни той, — а пък тенекията почти се напълни. Вони ужасно. И още тече. Много.

— Не можете ли да завинтите капачката обратно?

— А, Нути се пробва. Омаза се до ушите.

— Ами… нека си тече тогава.

— Ей, я задръж, нали каза, че било опасно — обади се Грима. — Докато се напълни тенекето, опасно, а? Пък после — няма такова нещо, а?

— Виж какво, ти искаше да спра камиона и аз го спрях! — наежи се Доркас. — Тъй че си затваряй тъпата уста!

Грима го погледна с ужас.

— Какво каза, я го повтори?

Доркас преглътна, Е, добре. Като ще те навиква някой, я по-добре и ти си го кажи.

— Казах ти да си затвориш тъпата уста най-после — тихо обясни той. — Не исках да бъда груб, ама ти наистина понякога се държиш с хората много гадно. Извинявай, но точно така си е. Искам да ти помогна някак. Не те моля ти да ми помагаш, ала поне можеш да ме оставиш да си гледам работата, вместо непрекъснато да ме тормозиш. Пък и никога не казваш ни „Моля“, ни „Благодаря“. Номите са си малко нещо като машините — добави той благоговейно. Лицето на Грима се наливаше с червенина, — а разни думички като „Моля“ и „Благодаря“ им действат също като смазка. Чуят ли нещо такова, и почват да работят по-добре. Нали така? — обърна се той към момчетата. Те май се чувстваха като в небрано лозе.

— Я намерете един по-дълъг прът, така че да стигнем кабината… — каза той. — Моля ви!

Подчиниха му се с възторжена готовност.

9.

III. И рекоха по-младите номи: Ако бяхме като бащите си и ако бяхме се возили в Камиона… Е, Като Как Беше?

IV. И рече Доркас: Ами, страшничко си беше.

V. Пък то така си и беше.

Из „Книга на номите“

Странни Жаби,

Глава 2, стихове III–V

Доста приличаше на кабината на онзи камион, с който забегнаха навремето от Магазина. Събуди стари спомени.

— Уха! — възкликна Сако, — и ние, всички заедно, сме карали такова нещо?

— Седемстотин бяхме — гордо рече Доркас. — Татко ти беше един от тях. А вие бяхте отзад, в каросерията, с майките си. Да, всички вие, момчета.

— Ей, аз да не съм момче случайно! — изрепчи се Нути.

— Ох, прощавай — поправи се Доркас. — Грешка на езика. Едно време момичетата предимно си седяха вкъщи. Не, не че сега имам нещо против да излизат от време на време и да правят разни работи — побърза да добави той. Не му се разправяше с Грима номер две. — Не, хич даже нищо против нямам.

— Ще ми се да съм била по-голяма по време на Пътуването — размечта се Нути. — Сигурно е било жестоко.

— Ъхъ, акъла си изкарах тогава — поклати глава Доркас.

Останалите кръстосваха из кабината също като туристи из катедрала — зяпаха като невидели. Нути се опита да натисне някакъв педал.

— Страхотно! — прошепна си тя.

— Сако, качваш се горе и измъкваш ония ключове! — изкомандва Доркас. — Останалите, стига сте се размотавали. Тия човеци всеки момент ще се върнат! Нути, престани с това „Бръмммм! Бръмммм!“ Убеден съм, че добрите момичета не издават подобни звуци — добави той неубедително.

Сако се изкатери по кормилото и се сбори юнашки с ключовете. Накрая успя да ги измъкне. Останалите щъкаха из кабината.

Грима не беше с тях. Не поиска да се качи. Всъщност бе притихнала съвсем. Седеше долу с начумерена физиономия. Ами все някой трябваше да й го каже — рече си Доркас. Огледа се из кабината. — Я да видим сега. Акумулатор взехме, и гориво взехме, какво още ще му трябва на Джекуб?

— Ей, хора — подвикна той. — Давайте да се измитаме оттук. Нути, стига си се опитвала да мръднеш това или онова! Ако се налага да преместим скоростния лост, то всички тук ще трябва да се напънем! Самичка никаква няма да я свършиш! Айде по-живо, човеците ще се домъкнат ей-сегичка!

Той отиде зад вратата… и изведнъж зад гърба му се чу „Щрак“!

— По-живо, казах… Ей, какво си мислите, че правите?

Младите се облещиха насреща му.

— Проверяваме дали можем да преместим скоростния лост, Доркас — невъзмутимо обясни Нути. — Ако натиснем ей онова копче, ще…

Не натискайте копчето! Да не сте го пипнали!

 

 

За Грима първият намек, че нещо май не е както трябва, беше едно кратко и гадно „Дрън!“ После някаква сянка изведнъж се стовари върху й.

Камионът бе потеглил. Не особено бързо — нали предните гуми бяха спукани. Да, ама черният път пък беше стръмен. Тръгна си като нищо. А пък това, че е тръгнал бавно, въобще не значеше, че все тъй ще си върви, я.

Тя се оцъкли, ужасена.

Черният път вървеше между два високи насипа и излизаше право на шосето — да, и после право на прелеза.

 

 

Казах ви да не го натискате! Да съм ви казал „Натиснете го“? Да не сте го пипнали, ви казах!

Вцепенени от ужас, номите се блещеха насреща му. Устите им изглеждаха така: О-О-О-О-О-О-О!

Това не е скоростният лост. Това е ръчната спирачка, малоумници такива!

Но те чуваха само дрънченето и усещаха леката вибрация.

— Ъ-ъ-ъ — Гласът на Сако трепереше. — Ъ-ъ-ъ, Доркас, ама какво е ръчна спирачка?

— Онова нещо, дето като спре тая пущина на стръмно или където ще да е, го държи да не мърда! Я не ми стойте така! Помогнете ми да я дръпнем обратно!

Кабината много, много лекичко бе започнала да се клатушка насам-натам. Камионът определено се движеше. Ама не и ръчната спирачка. Що се отнася до нея, тя не помръдваше. Доркас се напъваше, напъваше… докато накрая пред очите му не затанцуваха сини и лилави петънца.

— Ама аз само побутнах ей-онова крайното копче! — избърбори Нути. — Исках само да видя какво е!

— Добре де, добре… — Доркас се огледа. Лост му трябваше на него. И още към петдесетина номи. А пък онова, което най-много му трябваше, е въобще да го няма тук, на това място.

Той се заклатушка към вратата. Подът подрипваше. Надникна предпазливо Навънка. Плетът полекичка се изнизваше покрай тях, все едно не се е разбързал за никъде, но пък черният път под колелата вече изглеждаше като размазан.

Сигурно можем да скочим — помисли си той. — И ако имаме късмет, нищо няма да си потрошим. А пък ако имаме още по-голям късмет, и колелата няма да ни сгазят. Какъв ли късметлия съм в момента, а?

Май не от най-големите…

Дойде и Сако.

— Ами ако се позасилим добре, можем да скочим и… — започна той.

Чу се тежко „бум!“. Камионът се беше бухнал в насипа. Подрипна и тупна пак върху черния път.

— От друга страна, тая идея май не е чак толкоз добра — реши Сако. — И сега какво да правим, а, Доркас?

— Я задръж малко… Мисля, че насипът ще я държи тая пущина в пътя, та предполагам, че тя ще върви, ще върви, пък накрая ще спре. — Изведнъж той се намери седнал на пода. Камионът пак беше подскочил. — Нали искаше да видиш като как е да пътуваш с камион. Е, видя.

Нещо пак изтрополи. Някакъв клон забърса вратата и тя зейна, а после, с отвратително метално скрибуцане, се откъсна от пантите си.

— И едно време ли беше такова? — надвика грохота Нути.

За смайване на Доркас, сега, когато непосредствената опасност бе отминала, на нея май цялата тази работа й харесваше. Растат нови номи, помисли си той. Не така наплашени като нас. Те знаят, че светът е по-голям.

Изкашля се.

— Е, като не броим това, че беше тъмно, и това, че виждахме накъде вървим, горе-долу тъй си беше — отвърна той. — Май не е лошо всеки да си намери за какво да се хване, че току-виж, сме налетели на някоя бабуна.

 

 

Камионът се изтърколи надолу по пътя и стигна шосето. Някаква кола се метна в храстите, за да не се вреже в него, а камионът след нея едвам успя да спре. След него върху мокрия асфалт се провлачиха четири дълги ивици пърлена гума.

Нито един от номите в кабината не забеляза това. Те просто усетиха поредното тупване, когато камионът полекичка прескочи ръба на шосето и се плъзна по черния път, право към железопътната линия. А там, сред мигащи червени светлинки, бариерите вече се спущаха. Сако надникна през бившата врата.

— Тъкмо прекосихме някакво шосе — съобщи им той.

— А-а-а… — обади се Доркас.

— Току-що видях как една кола се набута в другата пред нея, а пък отзад някакъв камион се преобърна — продължи Сако.

— Голям късмет сме имали, че го минахме — заключи Доркас. — Тук май бъка от смахнати шофьори.

Нещо затътна.

Номите чуват доста по-различно от човеците. Пронизителното дрънчене на алармения звънец на бариерата им прозвуча като тържествения траурен звън на древна камбана.

— Спряхме — обади се Доркас и си помисли: можеше да натиснем спирачката. Крачната. Можеше да намерим с какво да я натиснем и да я натиснем. Май съм доста остарял. Ух, стига вече. — Айде, няма какво да се офлянкваме. Давайте да изскачаме. На вас, младите, поне ви е лесно.

— Ама защо? Ти какво ще правиш? — попита Сако.

— Ще изчакам, докато всички скочите долу, пък после ще ви викна „Дръжте ме!“ — любезно обясни Доркас. — Не съм ви на годините! Хайде, по-живо!

Те взеха неумело да изскачат. Хващаха се за ръба на вратата и после тупваха долу.

Доркас с трепет се наведе над ръба и седна. Краката му се заклатушкаха насам-натам.

Височко си беше.

Долу под него Нути сбута полекичка Сако по рамото.

— Ъ-ъ-ъ, Сако — нервозно смънка тя.

— Какво?

— Я виж тая желязната релса ей-там.

— Е, та какво?

— Ами ей-там има още една… — посочи Нути.

— Да, бе, видях — сприхаво отвърна Сако. — Е, и какво от това? Седят си, нищо не ти правят.

— Ами ние сме точно между тях — обясни Нути. — Само си помислих, че такова, не е лошо да ви обърна внимание. Пък и тоя звънец, гледай го как се е раздрънкал…

— Да, бе, чувам — намръщи се Сако. — Да беше млъкнал, що ли…

— Само се чудех защо ли дрънчи.

Сако сви рамене.

— Кой ти го знае. Хайде бе, Доркас. Моля те! Няма цял ден да те чакаме тука!

— Само да се стегна мъничко… — обади се плахо Доркас.

Нути се отдалечи от групата с мрачна физиономия и се вторачи в едната релса.

Сияеше. Беше старателно излъскана.

И май че пееше.

Тя се наведе по-надолу. Да, със сигурност лекичко жужеше. Ама че странна работа. Парчетата метал въобще нямаха навика да издават каквито и да било звуци. Поне не самички.

Тя погледна камиона.

И докато се взираше в него — заседнал между мигащите ярки светлини и лъскавите релси — светът май лееекичко се измести и се промени. И изведнъж в главата й избухна ужасяваща мисъл.

— Сако! — гласът й трепереше. — Сако, ние сме точно върху железопътната линия, Сако!

Нейде отдалеч се чу плътен, жален звук. По-точно два плътни жални звука. Единият малко по-плътен и малко по-жален от другия.

Ту-тууууу!

 

 

Ту-тууууу!

От портала Грима виждаше цялото шосе като на длан — чак до летището.

Видя влака и камиона.

И влакът бе видял камиона. Изведнъж взе да надава протяжни писъци, както стърже парче желязо, когато го притесниш. До онзи миг, в който удари камиона, той май се движеше доста бавно. Дори успяваше да се задържи върху релсите.

Парчета камион се разхвърчаха във всички посоки. Беше като празнична заря.

10.

I. И рече им Низодемус: Съмнявате ли се, че мога да спра силите на Заповед?

II. И рекоха му те: Хм!

Из „Книга на номите“

Преследвания,

стихове I–II

Още номи начело с Низодемус притичаха през Кариерата и се натрупаха край Портала. Събра се цяла тълпа.

— Какво става? Какво става?

— Всичко видях — обади се един чичко ном. — Бях на пост и видях. Доркас с някакви младоци се качи в камиона, пък после той се търкулна надолу по хълма, сетне прекоси шосето, спря точно връз линията, пък после…

— Забраних да си имате каквото и да било вземане-даване с тези адски машини! — извиси глас Низодемус. — И освен това казах, че трябва да ги махнем тия постове! Арнолд Брос бди над нас — това трябва да стига на всеки смирен ном!

— Абе… абе… ами Доркас споменаваше, че няма да навреди, ако му помогнем, такова де, и каза, че… — нервно заобяснява друг ном.

— Млък! Тук аз заповядвам! — кресна Низодемус. — И всички ще ми се подчинявате! Не спрях ли аз камиона със силата на Арнолд Брос?

— Не — тихо се обади Грима. — Не, не ти. Доркас го спря. Беше сложил пирони на пътя.

Настана грандиозно мълчание, напоено с ужас. Лицето на Низодемус бавно пребледняваше. От яд.

— Лъжкиня! — кресна той.

— Не съм лъжкиня — кротко каза Грима. — Той го направи, наистина. Той правеше какво ли не само за да ни помогне, пък ние и едно „Моля“ или „Благодаря“ не сме му казали… А сега е мъртъв…

Долу край линията завиха сирени. Около спрелия влак се завихри суматоха. Присветнаха сини лампи.

Номите неловко се размърдаха.

— Ама той не е наистина умрял, нали? Не, в никакъв случай! — обади се един ном. — Предполагам, че е изскочил в последния момент! Нали си го знаем какъв е умен!

Грима безпомощно изгледа тълпата. Съзря майката и таткото на Нути. Тиха, търпелива двойка. До този момент почти дума не бе разменила с тях. А сега лицата им бяха посивели, цели сбръчкани от тревога. Тя се предаде.

— Да. Сигурно са се измъкнали.

— Няма как да не са — измънка друг ном. Стараеше се да изглежда бодър. — Доркас не е от онези, дето току тъй лесно умират. Не и когато ни е нужен.

Грима кимна.

— А сега — продължи тя, — мисля, че даже човеците ще се зачудят какво ли става тук. Скоро ще разберат откъде се е взел там камионът, ще се домъкнат тук… и според мен ще са страшно разярени.

Низодемус облиза устни и се развика с нови сили:

— Няма от какво да ни е страх! Ще им излезем насреща и ще ги съкрушим! Хм! Ще им покажем нашето презрение! Не ни трябва Доркас! Не ни трябва нищо друго, освен вяра в Арнолд Брос (създаден в 1905)! Пирони! Как ли пък не!

— Ако тръгнете сега — предложи Грима, — ще успеете да стигнете в хамбара, въпреки че тук-там още има сняг. Не мисля, че тази Кариера е много сигурно място. А скоро и въобще няма да бъде.

Някак си така го каза, че всички се разтревожиха. Обикновено Грима или крещеше, или се караше. Този път обаче говореше съвсем спокойно. Нещо, което въобще не бе нормално за нея.

— Давайте! Трябва да тръгнете още сега. Ще се наложи да вземете със себе си колкото се може повече храна и покъщнина. Хайде!

— Не! — изкрещя Низодемус. — Никой да не мърда! Да не би да сте си помислили, че Арнолд Брос ще ви разочарова? Хм, аз ще ви пазя от човеците!

Нейде там долу една кола с мигаща синя лампа отгоре й се измъкна из суматохата, прекоси шосето и бавно запълзя нагоре по черния път.

— Призовавам силата на Арнолд Брос (създаден в 1905)! О, Арнолд Брос, порази човеците!

Номите никак не изглеждаха щастливи. В Магазина Арнолд Брос не беше поразявал никого. Просто го беше създал и се бе погрижил да улесни живота на номите в него, тъй че да не им се налага да се презорват и ако не броим това, че бе наслагал ония табели по стените, всъщност изобщо не им се месеше в нищо. Пък сега изведнъж почна постоянно ту да се ядосва, ту да се гневи, та току-виж наистина започнал и да поразява. Как да не се шашнеш.

— Ще остана тук и ще посрещна страховитите слуги на Заповед! — вресна Низодемус. — Ще им дам урок и те навеки ще го помнят!

Останалите номи не посмяха и да гъкнат. Щом на Низодемус му се иска да се изтъпанчи пред някоя кола — ами добре, да си се тъпанчи, тях какво ги засяга.

— Ние всички ще ги срещнем!

— Ъ-ъ… кво? — обади се някой из тълпата.

— Братя! Нека тук застанем твърди, непоколебими, и да докажем на Заповед, че сме единни в своя отказ да му се подчиним! Хм! Ако вярвате истински в Арнолд Брос, нищо не ще ви навреди!

Мигащата лампа почти бе изкачила стръмнината. Скоро щеше и да прекоси широката площадка пред Портала. Тежката верига безпомощно висеше под строшения катинар.

Грима отвори уста. Искаше да каже: „Я не изтъпявайте, бунаци с бунаци. Арнолд Брос въобще не иска да преграждате пътя на колите. Виждала съм какво става с номите, които им преграждат пътя. После се налага роднините да ги погребват в пликчета.“

Аха-аха да избълва всичкото това, но сетне реши да си замълчи. Месеци наред все някой бе нареждал на номите какво да правят. Може би вече беше време да се сложи край на това.

Сред тълпата съзря много разтревожени лица. Те я гледаха. Някой се обади:

— Грима, какво да правим?

— Ъхъ — обади се и друг. — Тя нали е Шофьор. Те най-добре знаят какво да се прави.

Грима се усмихна. Не беше от най-веселите усмивки.

— Направете така, както смятате за най-добре — тихо каза тя.

Хорово сподавено „хлъц!“

— То тъй де — обади се трети. — Ама, Низодемус разправя, че можеме да я спреме тая пущина, ако се навием, че можеме. Туй верно ли е, или как?

— Не знам — отвърна Грима. — Вие може и да можете. За себе си знам, че не мога.

Врътна се на пети и забърза към бараките.

— Изпъчете гърди! — изкомандва Низодемус. Въобще не бе чул тревожния спор. Сигурно в момента не чуваше нищо освен ония гласчета вътре в главата си.

— Да направим както смятаме за най-добре! — тросна се някой. — Че то туй помощ ли е?

И те стояха. Стотици номи гледаха колата, която приближаваше все повече. Низодемус бе излязъл леко напред, прострял ръце към небето.

Чуваше се единствено скърцането на гумите по чакъла.

 

 

Ако някоя птичка хвърлеше едно око към Кариерата през следващите няколко мига, сигурно щеше да се шашне.

Ами! Сигурно нямаше да се шашне. Те птичките са си малко тъповати и им струва доста напъни дори и с обичайното да се оправят, та за необичайното хич няма и какво да си приказваме. Е, да речем, че това е една необикновено интелигентна птичка — например забегнал говорещ гарван или пък папагал, отвян от свиреп ураган на хиляди мили от дома. Та ето какво щеше да си помисли:

О-о! Я-а-а, каква голяма дупка има в тоя хълм. А вътре има разнебитени ръждясали бараки. Ей, чак пък и ограда.

Гледай я тая кола със синята лампа как пълзи по хълма. Опа, минава през портала.

Тия пък черни петънца пред нея, по земята, какви ли са. Едното се е изтъпанило насред пътя, седи и не мърда, пък другите… другите…

… си плюят на петите и хукват да бягат. Отървават си кожите.

 

 

Никога вече не видяха Низодемус, макар че по-късно отряд номи с държеливи стомаси се върна на местопроизшествието и изръшка браздите и калта.

Така че плъзна следният слух: вероятно в последния момент е подскочил, вкопчил се е за нещо по колата и се е изкатерил някак си отгоре й. И там си и останал — ужасно го било срам да се появи пред другите. Колата се върнала откъдето била дошла, той се смъкнал долу и после си заживял там мирно, кротко, без да вдига патърдия. По свой си начин той беше добър ном — рекоха си те. Каквото и да разправяте за него, ама той си вярваше и правеше онова, което мислеше за редно. Та съвсем справедливо беше да се загуби и сега да си живее нейде по широкия свят.

Тъй си разказваха помежду си. Тъй го записаха и в „Книгата на номите“.

А пък онова, което може би си мислеха в онези мигове насаме със себе си, преди сън… е, то това си е тяхна работа, нали така?

 

 

Човеците бавно се блъскаха край влака и край останките от камиона. Още много коли бяха пристигнали — с онази скорост, която на човеците им се вижда бясна. А върху доста от тях светкаха сини лампи.

Номите се бяха научили, че е редно да се притесняват от неща, върху които святкат сини лампи.

И ландроувърът беше там. Единият от човеците сочеше разнебитения камион и крещеше нещо на другите. Беше отворил капака на потрошения мотор и сочеше акумулатора — по-точно сочеше, че го няма.

Вятърът шумолеше във високата трева зад железопътната линия. А известна част от въпросната висока трева си шумолеше ей така, без да има нищо общо с вятъра.

 

 

Доркас излезе прав. Появяха ли се някъде веднъж, човеците винаги се връщаха. Кариерата си беше тяхна. Пред бараките бяха паркирани три камиона. Човеците бяха плъзнали навред. Някои поправяха оградата. Други смъкваха от камионите кашони и макари. А някакъв дори се бе захванал да разчиства Канцеларията на управителя.

Номите се бяха потулили кой където свари и сега страхливо се ослушваха. Скришните места не достигаха за две хиляди номи — колкото и да са мънички те.

Денят се проточи страшно дълго. В сенките под някои бараки, в сумрака под таргите, че дори и по прашните мертеци под ламаринените покриви — номите се скатаваха кой как може.

Някои от проходите бяха толкоз тесни, че и пощенска картичка не можеше да мине през тях. Старият Мънби Сладкарий и почти цялото му семейство изведнъж се намериха на светло и взеха да примигват — някакъв човек беше вдигнал опърпания стар кашон, под който се бяха смушили. Спаси ги само стремителния скок към купчина консервни кутии. И, естествено, фактът, че като се захванат с нещо, хората не се заглеждат много-много точно какво правят.

Ама де това да беше най-лошото!

Най-лошото излезе далеч по-лошо.

Номите кротуваха в шумния мрак и не смееха да гъкнат. Усещаха как техният свят се разпада. Не защото човеците мразеха номите. А защото не ги забелязваха.

Токът на Доркас, например. Той си беше играл сума ти време да увива разни жички накуп, а накрая изнамери и безопасен начин за крадене на ток от таблото с бушоните. Човекът, без хич да се замисля, ги извади, почовърка ги с една отвертка и после монтира ново табло, с ключалка. А после оправи и телефона.

Номите от Магазина имаха нужда от ток. Не помнеха такива времена, когато да са карали без него. За тях той беше естествен като въздуха. А сега в техния свят се бе възцарил безкраен, непрогледен мрак.

И ужасът ставаше все по-голям. Грубите подови дъски се тресяха над главите им. Сипеше се прах, хвърчаха трески, метални барабани трополяха — същински гръмотевици. Грохотът на чуковете кънтеше непрестанно. Човеците се бяха върнали и май бяха решили да останат.

Е, всъщност си тръгнаха, все пак. Когато дневната светлина се стопи в зимното небе, сякаш изстиваше стомана, някои от човеците се качиха в камионите и ги подкараха по черния път.

Но преди да си тръгнат, направиха нещо съвсем смайващо. Номите тъкмо бяха запълзели нагоре, за да се измъкнат, като усърдно се настъпваха по главите, и изведнъж някой изтръгна една дъска от пода. Грамаданска ръка се протегна надолу и постави на утъпканата земя под пода мъничко подносче. После бутна дъската обратно и отново настана мрак.

Номите седяха в мрачината и се чудеха защо ли, да му се не види, човеците им дават ядене. И то след ден като тоя.

На подноса имаше купчина брашно. Не беше кой знае какво, ако се сетиш за храната в Магазина, ала на номите, цял ден стояли гладни и нещастни, им замириса на хубаво.

Двама от по-младичките се промъкнаха по-наблизо. Ух, какви лиги им потекоха от този мирис… Единият награби цяла шепа.

Не го яж!

Грима си пробиваше път с лакти през натрупалата се тълпа.

— Ама виж го само как мири… — изчурулика единият.

— Някога да сте помирисвали нещо подобно?

— Ами не…

— Значи не сте наясно дали става за ядене, нали? Я ме чуйте сега. Аз знам това-онова. Там, където живеехме…, където живеех аз преди, в дупката край магистралата, имаше едно такова място, дето човеците ходеха да ядат, и понякога в кофите за боклук отзад намирахме прах като тоя. Хапнеш ли го, и умираш!

Номите се втренчиха в мъничкото невинно подносче. Храна, от която се мре? Нещо не се връзваше.

— Спомням си как веднъж в Магазина намерихме някакви консерви с месо — обади се възрастен ном. — Спомням си, ядохме ги, и после ни хвана много гадно разстройство. — Той погледна обнадеждено Грима.

Тя поклати глава.

— Не е същото. Там покрай него се въргаляха умрели плъхове. И май че не бяха умрели много мирно и кротко. Бррррр — потрепера тя.

— О…

Номите пак се втренчиха в подносчето. А отгоре нещо тупна тежко.

В Кариерата беше останал човек.

 

 

Седеше на стария въртящ се стол в Канцеларията на управителя и четеше вестник.

Номите внимателно го наблюдаваха през една дупка от чеп. Виждаха се огромни ботуши, над тях се бяха ширнали панталони, после идеше яке с вид на хълмист планински район, а най-отгоре — далечният отблясък на електрическа крушка върху голо теме.

Най-накрая човекът остави вестника на бюрото и се протегна към нещо до него. Номите съзряха пакет сандвичи, по-големи от самите тях, и термос. Човекът го отвори, над него се заиздига пара и във въздуха се разнесе гъделичкащ мирис.

Смъкнаха се долу и докладваха на Грима. Тя седеше до подноса. Бе наредила на шестима от по-старите и разумни номи да застанат около него на стража и да пъдят децата.

— Не прави нищо. Само си седи. Веднъж-дваж погледна през прозореца.

— Значи ще виси тук цяла нощ — заключи Грима. — Предполагам, че хората вече са се зачудили кой ли ги прави всички тия бели.

— И сега какво?

Грима подпря брадичка с длани.

— Ами сещам се за ония другите съборетини отсреща. Там можем да отидем.

— Доркас каза… казваше, че там било много опасно — предпазливо се обади един ном. — Щото нали там било пълно с всякакви вехтории и не знам си какво още. Много било опасно, тъй разправяше.

— Много по-опасно от тука? — В гласа на Грима се промъкна следа от едновремешния й сарказъм.

— Затапи ме.

— Моля ви, госпожице…

Беше една млада номка. Те се отнасяха към Грима направо със страхопочитание, защото крещеше по мъжете, без да й мигне окото, и четеше най-добре от всички. Номката държеше в ръце бебе и колчем си довършеше изречението, приклякаше в реверанс.

— Какво има, Сорит?

— Моля ви, госпожице, тия дечица тука вече са страшно гладни, тука долу няма нищо добро за ядене… — И тя хвърли умолителен поглед на Грима.

Грима кимна. Запасите — или каквото там бе останало от тях — бяха в другите бараки. Човеците бяха открили главния им склад за картофи и сигурно заради това заложиха отровата. То и без това ни огън можеха да запалят, ни месо имаше. Вече дни наред никой не бе ходил на лов, защото според Низодемус Арнолд Брос щял да се погрижи за тая работа.

— Мисля, че веднага щом се съмне, всички ловци, които могат да се прежалят, трябва да излязат Навънка — каза Грима.

Замислиха се. До зората имаше още много време. За един ном нощта е равна на цели три денонощия…

— Има сума ти сняг — обади се един ном. — Значи имаме вода.

— Ние без ядене ще минем, ама децата…

— Старците и те — допълни друг. — Нощес пак ще хване мраз. Нямаме ток, пък и огън не можем да запалим.

Седяха, вперили очи в калта.

Ето какво си мислеше Грима в момента: не се дърлят. Не мрънкат. Работата е толкова дебела, че забравиха и да се карат. Нито пък се обвиняват.

— Добре — обади се тя. — Та какво мислите вие, че трябва да правим?

11.

I. Ще изпълзим из дървенията.

II. Из пода ние ще изпълзим.

III. И ще им се прище нивга да не са ни виждали.

Из „Книга на номите“

Човеци,

стихове I–III

Човекът пусна вестника и се ослуша.

Откъм стените нещо шумолеше. Някой дращеше под пода.

Извъртя очи към масата.

Групичка дребосъци мъкнеше нанякъде пакета му със сандвичи. Премига.

После изрева и опита да се изправи — но изведнъж откри, че някой е вързал краката му за краката на стола. И то много здраво.

Хвърли се напред. Друга група дребосъци — толкоз бързо се движеха, че едвам успяваше да ги забележи — се измъкна изпод масата и насука кабел около протегнатите му ръце. Само след миг вече бе омотан целия — криво-ляво, но пък много стегнато — и лежеше вързан на пода.

Видяха как огромните му очи взеха да се въртят. Отвори уста и измуча нещо насреща им. Затрака със зъби — приличаха на жълти плочки.

Як кабел беше.

Сандвичите излязоха със сирене и лютеница. Отвориха капака на термоса — оказа се пълен с кафе.

— Магазинска храна! — понесе се сред номите. — Хубава магазинска храна! Като едно време!

Прииждаха в стаята на талази. От всяка пукнатина, от всяка миша дупка извираха номи. До масата грееше електрическа печка. Някои насядаха в смирени редици пред греещия червен реотан. Други взеха да обикалят из тясната Канцелария.

— Успяхме! Също като в оная книга — „Пътешествията на Гали Дзвер“! Колкото по-големи стават, толкова по-трудно се предават!

Такива работи си приказваха.

Сред мислителите възникна школа, която твърдеше, че трябвало да убият човека. Пощурелите му очи ги следваха по пода. Номите тъкмо бяха намерили кутията.

Седеше на един от рафтовете. Жълта. На капака й се мъдреше картинка: един адски нещастен плъх. А под него бе написано с големи червени букви: плъхомор. На гърба й…

Грима се опита да разчете дребните буквички отзад. Набърчи чело.

— Тука пише: „Хапнат ли веднъж, не се връщат за още!“ — измърмори тя. — И очевидно вътре има полидихлорометилон 4, каквото ще да е това! Прочиства къщата от Гадни Дребни…

— Гадни Дребни какво? — разкрещяха се номите. — Гадни Дребни какво?

Грима сниши глас.

— Пише: Прочиства къщата от Гадни Дребни паразити за минути! — каза тя. — Това е отрова! Точно от нея са ни сложили!

— Трябва да накараме тоя човек да си хапне от нея! — обади се някакъв ном. — Да му натъпчем устата с тоя полипфупфупфучегаднокетлон или каквото ще да е там! Гадни Дребни паразити, няма що!

— Аз смятам, че те май ни смятат за плъхове — обади се Грима.

— Че то туй хич не е зле, нали? — обади се друг с толкоз саркастичен глас, че да ти увехнат ушите. — Та какво им е на плъховете? Кога пък сме си имали проблеми с тях? Не сме се юрнали да им пробутваме отровна храна, я!

Всъщност номите се разбираха доста добре с местните плъхове — вероятно, защото техен водач беше Вобо, бившият домашен плъх на Ангало от магазинско време. Двата вида се отнасяха един към друг с предпазливото дружелюбие на същества, които, ако им щукне, могат и да се ядат взаимно, само че са решили да не го правят.

— Да бе, и плъховете даже ще ни благодарят, че сме ги отървали от тоя човек! — продължи той.

— Не — възрази Грима. — Не, не мисля, че трябва да го правим. Масклин винаги е твърдял, че те са почти толкова интелигентни, колкото и ние. Не можеш ей тъй да тровиш разумни същества.

— Ама те се опитаха точно това да сторят!

— Те не са номи. Не знаят какво правят — търпеливо обясни Грима. — Както и да е, бъдете разумни. Утре ще дойдат още човеци и ако намерят тук умрял човек, положението съвсем ще се затегне.

Е, това беше вярно. Но нали се бяха показали пред човек! Нито един ном не си спомняше такова нещо да се е случвало преди. Трябваше да рискуват — инак щяха да мръзнат и гладуват. Но никой не знаеше къде ще свърши тя. Как ще свърши — виж, това беше малко по-ясно. Зле ще свърши, как иначе.

— Я ходи я потули някъде тая гадост, по-далечко да е от плъховете — нареди Грима на един ном.

— Смятам, че все пак трябва да му дадем да си близне… — подхвана той.

— Не. Просто я скрий по-надълбоко. Ще останем тук през нощта и ще се изнесем преди да се съмне.

— Добре де, добре. Щом казваш. Просто се надявам после да не съжаляваме, тъй де. — Номите отнесоха ужасната кутия нанякъде.

Грима се запъти към човека. Бяха го тръшнали на пода. Ама хубаво го бяха овързали — кутрето не можеше да си мръдне. Изглеждаше също като оня, Гали Дзвер или който и да беше там, на картинката — само дето номите се бяха докопали до нещо, за което онези едновремешните номи не бяха и чували, а именно електрически кабел. Доста по-ячък беше от въжето. Пък и те бяха много по-ядосани. Гали Дзвер нито се беше разкарвал из земите на онези с грамадни камиони, нито пък им беше пробутвал плъхомор.

Бяха претарашили джобовете му и струпали накуп всичко, което намериха там. Сред това всичко имаше и голямо квадратно парче бял плат. Няколко номи бяха успели да овържат устата му с него, защото мученето му беше почнало да лази по нервите на всички.

Сега стърчаха около него, дъвчеха парчета сандвич и го гледаха в очите.

Човеците не могат да разбират какво си приказват номите. Те говорят твърде бързо и твърде високо — все едно че пищи прилеп. И това май идваше много добре в случая.

— Абе да вземем да намерим нещо остро и да почнем да го бодем. Навсякъде, където е меко.

— И с кибрит можем да направим туй-онуй — подхвърли някаква номка за изненада на Грима.

— И с пирони — добави ном на средна възраст.

Човекът изръмжа нещо в кърпата и напъна кабелите.

— Можем да му оскубем всичката коса — продължи номката. — А после…

— Ами хайде де — обади се Грима зад тях.

Те се извърнаха.

— Какккво?

— Хайде де, какво чакате, почвайте! — продължи Грима. — Ей го, целият е ваш. Давайте, де!

— Кой, аз ли? — дръпна се номката. — Аз не! Не исках да кажа аз да… Имах предвид… такова де, нас, номечеството.

— Е тъкмо, де — кимна Грима. — Номечество означава просто всички номи. Пък е и грешно да се издевателства над пленници. Четох го в една книга. Казваше се „Женевска конвенция“. Когато хора зависят от твоето благоволение, не бива да издевателстваш над тях.

— Тя тая работа много идеална, бе — обади се някакъв ном. — Като не могат да те ударят, удряй ти, тъй знам аз. Пък и то с човеците не е същото като с истинските хора. — И веднага се шмугна в тълпата.

— Обаче като им разгледаш лицата отблизо, смешна работа — че те много приличали на нас! — наклони глава номката. — Само дето са по-големи.

Един от номите надникна в уплашените очи на човека.

— Я, носът му бил космат! — възкликна той. — Я глейте кви уши!

— Доста големички са — съгласи се номката.

— Живи да ги ожалиш с тия грамадански носове…

Грима се взря в очите на човека. Чудя се — помисли си тя. — По-големи са от нас, значи има място за мозък. И очите им са такива огромни… Няма как да не са ни виждали досега! Масклин каза, че живеем тук от хиляди години! Много време е това. Все трябва да са ни забелязали. Трябва да са разбрали, че сме истински хора. Но в ума си те са ни превърнали в духчета. Сигурно не са искали да си делят света с никого.

Човекът съвсем определено я гледаше.

Дали бихме могли да се разберем? — помисли си тя. Те живеят в голям и дълъг, и бавен свят, а нашият е малък, кратък и бърз, и никой от нас не може да разбере другия… Те дори не могат да ни видят. Не знаят, че нас ни има.

Тя се взря в огромните, уплашени очи.

Никога досега не сме се опитвали да… как ли беше думата? Да общуваме с човеците. Не и както трябва. Не сме ги смятали никога за истински хора, които наистина могат да мислят. Как да им кажем, че ние наистина сме истински, че наистина ни има?

Ама сигурно, ако лежиш на пода, овързан от някакви мъници, които едва забелязваш, пък и не вярваш, че те съществуват, май този момент далеч не е най-удобният да започнеш да общуваш с тях. Сигурно трябва да опитаме друг път. Не да пишем табели, не да крещим — само да се опитаме да ги накараме да ни разберат.

Няма ли да е страхотно, ако успеем? Те могат да вършат за нас големите бавни работи, пък ние за тях… ами че дребните бързи работи. Тия, дето са много пипкави, та те не могат да се оправят с техните дебели пръсти… ама не и да им боядисваме цветята и да им поправяме обувките!

— Грима? Ела да видиш, Грима! — обади се някакъв глас зад нея.

Номите се бяха скупчили около нещо бяло на пода.

Ами да, разбира се. Нали преди това човекът се беше втренчил в един от ония големите листове с букви…

Бяха го разстлали на пода. Доста приличаше на онзи първия, само дето този тук казваше: четете преди всички — новините долитат при вас с „блекбъри ивнинг пост и газет“. Имаше доста повече от големите дебели букви, а някои от тях бяха почти колкото главата на ном.

Та като стана дума за глави — Грима непрекъснато клатеше своята, докато се опитваше да схване нещо от всичко това. Книгите ги разбираше без проблеми, но вестниците сякаш бяха написани на друг език. Беше пълно с РАЗБИВАНЕ и ШОКОВЕ и мъгляви снимки на ухилени човеци, които се ръкуваха с други Човеци („455 лири събрани по призив на болница на тузарски обяд“). Не беше мъчно да схванеш смисъла на всяка дума, но като ги навържеш една за друга, или нищо не означаваха, или пък означаваха нещо, на което нямаше как да му хванеш вяра („кавги в градския съвет“).

— Не, ей това беше — обади се някакъв ном. — Ей на тая страница е. Я вижте, вижте тук, някои думи са същите като миналия път! Тук пише за Внука (39)!

Погледът на Грима пробягна през дългата статия, в която се разказваше как някой си издънил плана на не знам кого си за нещо си.

Наистина, имаше мъглява снимка на Внука (39) под думите засечка с небесната телевизия.

Тя коленичи и се втренчи в по-дребните думички под нея.

— Чети на глас! — замолиха я отвсякъде.

— Ричард Арнолд, президентът на групата „Арнко“, който живее в Блекбъри, каза днес във Флорида… — започна тя, — … че учените продължават опитите да въз… възстановят контрол над „Арнсат 1“, кому… комуникационният спъ… спътник с тегло милиони паунди…

Номите се спогледаха.

— Тегло милиони — клатеха те глави. — Тежичко си е! Ама тия пари, тия паунди пък какви са? Грима, давай нататък!

— Възлагаха се големи надежди след вчерашното ус-успешно изстрелване на спътника във Флорида — прочете тя с колеблив глас, — че „Арнсат 1“ ще започне пр-пр-пробни изла… измъ… излъчвания. Вместо това той изпраща поток от странни сиг… сигнали. „Прилича на някакъв ко-кокод“ — заяви Ричард (39)…

Слушателите замърмориха одобрително.

— „Все едно мисли самичък“ — прочете Грима.

После кой знае защо се споменаваше че някой си едва сега прохождал и разни други работи, които Грима въобще не си направи труда да прочете.

Спомни си какво разказваше Масклин за звездите; защо ги имало. Пък и Нещото. Беше го взел със себе си. Нещото можеше да си говори с тока, нали така? Можеше да чува тока в жиците и онова във въздуха, дето Доркас му викаше „радио“. Ако съществуваше нещо, което може да изпраща странни сигнали, то това беше тъкмо Нещото. „Може да измина дори повече път, отколкото минахме през Дългото Пътуване“ — бе казал Масклин.

— Живи са! — възкликна тя, без да се обръща към никого. — И Масклин, и Гърдър, и Ангало! Стигнали са Флорида и са живи!

Тя си спомни как понякога той се опитваше да й говори за небето, за Нещото и за това откъде са дошли номите, а тя никога не успя да го разбере — точно както той пък не бе успял да разбере онова за жабчетата.

— Живи са! — повтори тя. — Знам го! Не зная нито как са, нито къде са, но са успели да измислят нещо и са живи!

Номите размениха красноречиви погледи и с тях си казаха горе-долу следното: „Залъгва се, горката, но ако трябва някой да й го каже…, нека да е някой по-храбър от мен.“

Баба Моркий я потупа лекичко по рамото.

— Тъй, тъй — с благ гласец отрони тя. — И много хубаво, че са стреляли успешно, макар че като тръгнаха, не помня да взеха копия и стрели. Ама щом е било успешно, все са улучили нещо и са се наяли. На бас, че е било наложително да си хапнат. Пък ако бях на твойто място, мойто момиче, ей-сегичка щях да си легна.

 

 

Грима сънува.

Беше много, ама много объркан сън. Те сънищата са си такива. Никога не идват в спретната опаковка. Сънува силен шум и ярки светлини. И очи.

Очички, жълти очички. И Масклин, покачен на някакъв клон. Провира се нагоре през листака и току наднича надолу, към жълтите очички.

Виждам какво прави в момента — помисли си тя. — Жив е. Така си и знаех, естествено. Само че в тоя Открит Космос имало повече шума, отколкото си мислех. Или пък това въобще не е вярно и аз само сънувам…

После някой я събуди.

Да се чудиш какво ли означава този или онзи сън никога не е било кой знае колко умно занимание. Тъй че тя си го спести.

През нощта отново заваля сняг. Бръснещ вятър зафуча. Неколцина номи претърсиха бараките и домъкнаха някой и друг зеленчук, пропуснат от човеците, но количеството си беше направо за оплакване. Свързаният човек по някое време заспа и захърка — все едно някой разрязваше дебел кютук с тъ-ъ-ъничко трионче.

— Останалите ще дойдат сутринта и ще го потърсят — предупреди ги Грима. — Дотогава трябва да сме се измели оттук. Май ще се наложи да…

Тя млъкна. Всички се ослушаха.

Нещо мърдаше под пода.

— Остана ли някой долу? — прошепна тя.

Номите заклатиха глави. Едва ли някой би поискал да остане под пода и да мре от студ, когато горе в Канцеларията беше топличко и светло.

— И плъхове не са — вслуша се тя.

После някой ги повика — хем силно, хем приглушено. Все едно хем иска да го чуят, хем му се ще да не се чува много-много.

Ама това бил Сако!

Те измъкнаха откъртената от човеците дъска и му помогнаха да се изкатери. Целият беше в кал. Залиташе от умора.

— Никого не намерих! — задъха се той. — Навсякъде огледах и нямаше никой и ги видях и ония камиони, и видях, че свети, и си помислих, че човеците са още тука, и влязох, и ви чух, и хайде веднага с мене, щото Доркас…

— Жив ли е?! — подскочи Грима.

— Ами ако не е, значи доста добре ругае за умрял — изтърси Сако и за малко самият той да не се изтърси на пода.

— Мислехме, че всичките сте умре… — започна Грима.

— Всичките сме добре. Без Доркас. Като скачаше от камиона, се удари! По-бързо, моля ви!

— Тъй като те гледам, май никъде не трябва да ходиш! — изправи се Грима. — Само ни кажи къде е!

— Докарахме го до средата на черния път, и така се скатахме, че избързах напред — избърбори Сако. — Те са там, под плета, и… — погледът му падна върху огромния хъркащ човек. Ококори очи.

— Пленили сте човек?! — Той се препъна от изумление. — Май трябва да си почина, страшно съм се скапал — измърмори и аха-аха да се тръшне по очи, но Грима го прихвана и го положи на пода възможно най-внимателно.

— Някой да го занесе на топло. И вижте дали е останало някакво ядене — нареди тя. — Искам някои от вас да дойдат с мен да търсим останалите. Хайде де. Не е хубаво да си навън в такава нощ.

По лицата на доста от номите се четеше подкрепа на една такава гледна точка, а именно, че сред онези, за които не е хубаво да са навън, са и те самите.

— Доста вали — колебливо се обади един. — В тая тъмница и в тоя сняг едва ли ще ги намерим.

Грима се облещи.

— Бихме могли. Бихме могли да ги намерим и в тая тъмница, и в тоя сняг. Няма как обаче да ги намерим, ако си седим на светло и топло. Аз така знам.

Няколко номи се запромъкваха напред през тълпата. Грима позна майката и таткото на Нути и родителите на някои от момчетата. После под масата настана лека суматоха — по-старите моми се бяха скупчили там да се топлят и да се намрънкат едно хубаво.

— И аз ще дойда — заяви баба Моркий. — Направете ми го туй добро, ще ми се да глътна малко чист въздух! Какво ме гледате тъй, бе?

— Мисля, че ще е по-добре да останеш тук, бабо — каза кротко Грима.

— Хайде стига ми се прави на внимателна към старците, момиче! — сръга я бабата с бастуна си. — Аз съм газила сняг кога татко ти още не е познавал майка ти! — рече тя и се обърна към останалите: — Нищо не ще ви стане, само трябва умната, и да врескате, ама да не спирате, та да се знае кой къде е. Още и годинка нямах, кога ходих да търсиме чичо ми Джо! — вирна нос тя. — Ама то беше един сняг, направо ужас, ви казвам! Изведнъж се изсипа тъкмо кога бяха излезли на лов. Та чичо ми го намерихме кажи-речи цял-целеничък!

— Да да, добре, бабо — побърза да каже Грима. Вгледа се в останалите.

— Е, ние тръгваме.

Най-накрая тръгнаха петнайсет. Повечето — от чисто неудобство.

В жълтата светлина на прозорците снежинките изглеждаха красиви. Достигнеха ли земята, вече ставаха доста неприятни.

Номите от Магазина мразеха снега най-искрено. В Магазина също имаше сняг — по Коледния Панаир посипваха навсякъде от него. Само че той не беше студен. А снежинките бяха едни такива големи бели работи, много красиви, които висяха от тавана на конци. Снежинки, ама снежинки, а не гадории, които във въздуха изглеждат много добре, ала после се обръщат на мокър мраз. И да оставят тая гнъс да си седи ей-тъй по пода!

Въпросната гнъс вече им стигаше до колене.

— Гледайте сега как се прави — изкомандва баба Моркий. — Дигаш си крака, ама много високо, и после го бухаш в снега. Фасулска работа.

Светлината от прозореца осветяваше Кариерата, ала черният път бе като тъмен тунел в нощта.

— И се поразпръснете малко — обади се Грима. — Но се дръжте заедно!

— Да се поразпръснем и да се държим заедно — прилежно смънкаха те. Един възрастен ном вдигна ръка.

— През нощта няма червеношийки, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Грима.

— Не бе, глупако, какви ти червеношийки посред нощ! — сряза го баба Моркий.

Май си отдъхнаха.

— Не бе, лисици има — добави бабата самодоволно. — Грамадански лисици. Като застудее, и много огладняват. Пък и бухали може да дохвърчат — почеса се тя по брадичката. — Големи хитреци са тия бухали. Хич не ги и чуваш, и току ти се стоварят на главата! — Фрасна стената с бастуна. — Ей, всичките до един да си отваряте зъркелите! И… с десния крак напред. Освен, ако не сте като чичо ми Джо — една лисица му беше отхапала десния крак, та му снадихме дървен. Уф че беше побеснял!

Когато баба Моркий се опитваше да вдъхне на хората кураж, винаги успяваше да ги накара да се поразмърдат. Биха издържали каквото и да е. Но само не и още една порция от нейния кураж.

Снежинките се трупаха по сухите треви и папратта покрай черния път. От време на време снегът се изтърсваше от тях, понякога върху черния път, но най-вече върху номите, които кретаха по него. Те мушкаха с пръчки из заснежените туфи и се взираха със съмнение в мрачните дупки под плета, а снежинките падаха ли падаха в меката, хрупкава тишина. В сенките се таяха червеношийки, бухали и разни други ужасни твари от Навънка.

Скоро светлинката остана далеч и само снегът осветяваше пътя им. Навремени някой от тях се провикваше предпазливо, а другите се ослушваха.

Много беше студено.

Баба Моркий изведнъж се сепна.

— Лисица — съобщи тя. — Надушвам я. Лисиците винаги ги надушвам. Я бързо всички накуп!

Те се скупчиха и угрижено се взряха в мрака.

— Абе тя май е далечко още — обади се накрая бабата. — Тая воня вече отдавна се носи.

Те се поотпуснаха.

— Няма що, бабо — измърмори Грима.

— Ами само се опитвах да помогна, таквоз — подсмръкна баба. — Като не ми щете помощта, кажете си!

— Ние май нещо бъркаме — усъмни се Грима. — Нали търсим Доркас? А той няма да си седи хей тъй на открито, нали така? Не е като да не знае за лисиците. Сигурно е накарал момчетата да се поразходят и да намерят някое позакътано местенце.

Бащата на Нути пристъпи напред.

— Ако погледнете как вали снегът — подхвана колебливо той, — се вижда, че климатикът духа ей натам — посочи той, — и снегът се трупа повече отсам, отколкото оттам. Тъй че те ще искат да се махнат колкото се може по-далече от климатика, нали така?

— Навънка той се нарича вятър — внимателно обясни Грима. — Обаче си прав. Това значи… — Тя се взря в плета, — … че сигурно са минали от другата страна на тоя плет. В полето, край насипа. Давайте.

Те се запровираха през купищата сухи листа и клонки, от които капеше сняг, и накрая се измъкнаха в полето.

Ни жива душа. Само няколко туфи суха трева стърчаха сред безкрайната снежна пустош. Неколцина изхленчиха.

Заради откритото пространство е, помисли си Грима. В Кариерата са добре, в шубраците — също, че и на черния път даже щото и там е кажи-речи затворено, и можеш да си въобразяваш, че те обкръжават нещо като стени. Тук е много голямо за тях.

— Дръжте се близо до плета — каза тя много по-бодро, отколкото се чувстваше. — Там снегът не е чак толкова много.

О, Арнолд Брос, помисли си тя, Доркас не вярва в тебе, аз пък още по-малко, ама ако можеш да просъществуваш поне докато ги намерим, всички до един ще сме ти много задължени. А пък ако случайно можеш да спреш снега и да ни изпратиш здрави-прави в Кариерата, представа си нямаш колко ще ни помогнеш!

Ух, че съм тъпа, смъмри се тя. Масклин нали казваше, че ако съществува нещо като Арнолд Брос, той съществува по някакъв начин вътре в главите ни. Помага ни да мислим.

И осъзна, че вече доста отдавна съзерцава снега.

Тая дупка там пък каква е, зачуди се Грима.

12.

IV. Няма къде да Отидем, а трябва да се Махаме.

Из „Книга на номите“,

Изход,

Глава 3, стих IV

— Помислих си, че е някой заек — каза тя.

Доркас я потупа по ръката.

— Браво на тебе — рече той. Гласът му бе отпаднал.

— Сако ни остави горе на пътя — заобяснява Нути, — ама после стана страшно студено и Доркас ни рече да го отнесем от другата страна на плета, и, такова де, точно пък аз взех, та се сетих, че понякога из тия ниви щъкат зайци, и той ни рече да намерим зайча дупка. Та намерихме. Мислехме си, че ще стоим тука цяла нощ.

— Оу-у-у — изхленчи Доркас.

— Я стига си ревал! Хич даже не боли! — весело каза баба Моркий, след като му прегледа крака. — Няма строшено, ама много зле си го изкълчил.

Номите от Магазина оглеждаха бърлогата с интерес и явно одобрение: кръгличка дупка, затворена отвсякъде.

— Вашите предци сигурно са живели в такива дупки — предположи Грима. — Е, с разните му там рафтове и миндерчета, много ясно.

— Много е приятно — съгласи се един ном. — Едно такова, уютно… Почти като под пода.

— Ама като че ли намирисва — обади се друг.

— Зайците — кимна Доркас към непрогледния мрак. — Чух ги, че шумкат наоколо, ама се държат далечко от нас. На Нути преди малко й се сторило, че някаква лисица се навърта насам.

— Май най-добре ще е да тръгнем колкото се може по-скоро — намеси се Грима. — Не мисля, че някоя лисица ще тръгне да ни тормози. В края на краищата, те тукашните ни знаят. Изядеш ли ном — умират, вече са го научили.

Номите взеха да се помайват. Вярно бе, разбира се. Проблемът беше, мислеха си те, че онзи, който наистина е за окайване, е изяденият. Не е кой знае какво успокоение да знаеш, че лисицата ще види зор после.

Освен това бяха мокри и премръзнали, а пък бърлогата — макар че, ако си бяха в Кариерата, тя едва ли би им изглеждала толкова уютна — изведнъж се оказа много по-приятна от ужасната нощ навън. Бяха се тътрили покрай поне дузина зайчи дупки и се бяха провиквали в мрака, преди да чуят, че Нути ги вика.

— Мисля, че не бива да се тревожим — рече Грима. — Младите наистина схващат много бързо. Не е ли тъй, бабо?

— Ъ-ъ? — обади се баба Моркий.

— Тъкмо обяснявах на хората тук какви са схватливи лисиците — отчаяно отрони Грима.

— А, тъй си е то, дума да няма — съгласи се баба. — Подуши ли нещо, дето обича да го хапва, и веднага ще доприпка, ако ще и да е далече. Всяка нормална лисица тъй прави. Особено щом е студено…

— Ама не това, бе бабо! Защо като кажеш нещо, то винаги изглежда толкоз лошо!

— Ама аз, без да ща! — подсмръкна баба Моркий.

— Трябва да се връщаме — настоя Доркас. — Тоя сняг няма да се махне скоро, нали така? Мога да се справя, стига някой да ме крепи.

— Ще направим носилка — каза Грима. — Ама иначе, то не се знае знае ли се, дали има къде да се върнем.

— Видяхме как ония човеци се изкачиха в Кариерата — поде Нути. — Трябваше да вървим все по язовешкия тунел, а то там нямаше ни една свястна следа. После се опитахме да минем направо през нивите, ала сбъркахме — бяха изорани. И нямаше какво да ядем…

— Ами тогава не очаквайте кой знае какво — въздъхна Грима. — Човеците ни отмъкнаха почти всички запаси. Мислят ни за плъхове.

— Е, това не е чак толкоз зле — обади се Доркас. — Едно време в Магазина даже много ни изнасяше да ни мислят за плъхове. Те слагаха капани. Пък ние хващахме плъхове в мазето и ги слагахме в капаните. Тъй правехме на младини.

— Ама сега слагат отровна храна.

— Туй хич не е добре.

— Давайте да се връщаме.

Навън снегът все още валеше, ала на парцали — все едно продаваха последните снежинки на едро, с намаление. На изток хоризонтът бе очертан в червено. Това все още не бе зора — бе само обещание за зора. Не изглеждаше много окуражаващо. Когато слънцето най-после изгрееше, щеше да открие, че е затворено зад облачни решетки.

Накършиха някакви изсъхнали буренаци и стъкмиха нещо като стол за Доркас — щяха да го носят четирима. Беше излязъл прав за заслона, който осигуряваше плетът. Снегът покрай него не беше много дълбок, но пък бе целият покрит със суха шума, клонки и боклуци. Едвам се тътреха през тях.

Сигурно е страхотно да си човек — помисли си Грима, когато роклята й се закачи за някакви бодли, дълги колкото ръката й до рамото, и се съдра. Масклин беше прав — този свят си е наистина техен. Правен е точно по тяхна мярка. Ходят където си щат, правят каквото си щат. Мислим си, че и ние правим нещо — а какво правим? Живеем по скришните кьошета на техния свят — под подовете, и крадем от тях.

Останалите номи се мъкнеха в тягостно мълчание. Единственият звук освен хрущенето на стъпките в снега и в шумата беше мляскането на баба Моркий. Беше намерила глогини и сега ги дъвчеше. По физиономията й се разливаха всички признаци на доволството. Беше предложила глогините на тоз-онзи, по другите ги намираха за горчиви и неприятни.

— Въпрос на вкус — бе измърморила тя и бе хвърлила поглед към Грима.

Май на всички ни ще се наложи да придобием точно нейния вкус — помисли си Грима. Не обръщаше внимание на оскърбения поглед на бабата. Единствената надежда е, след като се върнем, да се разцепим на малки групички и лека-полека да се изнижем из Кариерата. Да навлезем навътре в полето и да заживеем пак в изоставените заешки дупки, и да ядем, каквото ни падне. Някои може и да оцелеят през зимата, но старците ще измрат.

Чао, чао, електричество, чао, чао, четене, чао, чао, банани…

Но аз ще остана в Кариерата и ще чакам Масклин да се върне.

— Горе главата, мойто момиче — опита се да прояви дружелюбие баба Моркий. — Не гледай тъй кахърно, де! Тя тая, дето я мислиш, може и хич да не стане, аз все тъй си казвам.

Дори и бабата се шокира, когато Грима я погледна — по лицето й не бе останала и капчица цвят. Момичето на няколко пъти зяпна…

После се свлече много бавно, сгърчи се край коленете й и… се разрида.

По-шокиращо нещо не бяха и чували. Грима крещеше по хората, оплакваше се, вдигаше кавги и командваше наляво-надясно. Да плаче — то не беше за вярване. Все едно целият свят се е преобърнал с краката нагоре.

— Ама аз само се опитах да я поразведря — изхленчи баба Моркий.

Сконфузени, номите стояха наоколо в кръг. Никой не смееше да доближи Грима. Кой знае какво можеше да ти се случи. Ако се опиташ да я потупаш по рамото и да й кажеш „Е де, е де“, не знаеш как ще реагира. Току-виж ти отхапала ръката!

Доркас изгледа всички поред, въздъхна и се измъкна от стола си. Грабна някаква клечка, подпря се на нея и изкуцука до Грима.

— Нали ни намери. Ето, връщаме се в Кариерата. Всичко е наред.

— Нищо не е наред! Трябва да се махаме! — изхлипа тя. — По-добре да си бяхте останали в дупката! Всичко е тръгнало наопаки!

— Е, аз бих казал, че…

— Нямаме какво да ядем, не можем да спрем човеците, притиснали са ни в тая Кариера като в капан, а аз се опитвах да държа хората заедно… пък сега всичко отиде.

— Още в самото начало трябваше да се преместим в оня хамбар — поклати глава Нути.

— Вие и сега можете — рече Грима. — Всички по-млади ще могат. Само се махайте оттук, колкото се може по-далече!

— Но децата няма да могат да го изминат този път. Пък и старците едва ли ще се справят със снега — обади се Доркас. — И ти го знаеш. Просто си се отчаяла.

— Опитахме какво ли не! Само дето стана по-лошо! Мислехме си, че Навънка ще заживеем добре, а пък то всичко тръгна да се разпада!

Доркас й хвърли дълъг, неразбиращ поглед.

— Ако щете, още ей-сегичка можем да се откажем! — продължи тя. — Направо да легнем ей тука и да умираме! Това ни е останало!

Ням ужас.

Прекъсна го Доркас.

— Ъ-ъ — каза той. — Ъ-ъ. Сигурна ли си? Ама наистина?

Тонът му накара Грима да вдигне очи.

Всички номи вдигнаха очи.

Там отгоре ги гледаше лисица.

Беше един от онези мигове, когато самото Време замръзва. Грима съзираше жълтозеленикавите пламъчета в очите на лисицата. Дъхът й излизаше на облаци от ноздрите. Провеси език.

Изглеждаше учудена.

Беше нова тук и никога досега не беше виждала номи. Не чак толкоз сложно устроеният й ум се опитваше някак си да смели факта, че формата им — две ръце, два крака и глава отгоре — беше онази, която тя свързваше с човеците и се бе научила да избягва, но размерът пък си беше точно „хапка-две“.

Такъв ужас бе обхванал номите, че стояха като заковани. Нямаше смисъл да бягат. Лисицата щеше да ги догони бързо-бързо — нали имаше два пъти повече крака от тях. Тъй и тъй ще си умреш, ама поне накрая няма да си хем умрял, хем без дъх останал.

Някой изръмжа.

И номите се смаяха, защото този някой беше… Грима.

Тя награби бастуна на баба Моркий, изтърча напред и фрасна лисицата по носа, преди оная да успее да се опомни. Лисицата изквича и премига глупаво.

— Къш! — кресна Грима. — Как смееш да идваш тук! — И тя отново я удари. Лисицата рязко извърна глава. Грима отново пристъпи напред и й тегли един тупаник в муцуната.

Лисицата взе следното решение: надолу край плета нямаше как да не се намери някой заек. Зайците не се бият. Със зайците можеш да се разбереш много по-лесно.

Тя изхленчи, запристъпва назад, вперила поглед в Грима, подви опашка и се стрелна в мрака.

Номите въздъхнаха шумно.

— Е… — каза Доркас.

— Ще ме извинявате, ама хич не ги понасям тия лисици — оправда се Грима. — Пък и Масклин разправяше, че трябвало да научат кой командва тук.

— Няма спор — кимна Доркас.

Грима хвърли мътен поглед към бастуна. Присви очи.

— Та, за какво говорех?

— Тъкмо ни рече да легнем да умираме — услужливо подсказа баба Моркий.

Грима се облещи.

— А-а, бъркаш нещо — поклати глава тя. — Само се бях поизморила, нищо повече. Хайде бе. Ама ако продължаваме да си стоим тука, може и да си намерим смъртта.

— Или пък тя нас да намери — взря се Сако в мрака. Беше пълен с бродещи лисици.

— С това майтап не бива! — тросна се Грима през рамо.

— Ама аз съвсем не го казах на майтап! — потрепери Сако.

Високо горе над главите им една странно ярка звезда вървеше на зиг-заг през небето. Номите не я забелязваха. Беше мъничка — или пък може би беше много голяма, ала много далече. Ако се вгледаш в нея по-внимателно, се забелязваше, че е с форма на диск.

И пращаше съобщения по въздуха. По целия свят.

Май търсеше нещо.

 

 

Когато се върнаха в Кариерата, там мъждукаха светлинки. Групичка номи тъкмо бе решила да тръгне да ги търси. Е, идеята не ги въодушевяваше особено, но все пак смятаха да опитат.

Толкова им се зарадваха че се връщат здрави и читави — всички — та Грима забрави, че са се върнали здрави и читави на място, което хич не беше читаво. В някаква книга с пословици беше прочела нещо, което идеално описваше положението. Доколкото си спомняше, ставаше въпрос за скачане от един вид храст на друг. И двата бяха бодливи. Нещо такова.

Отведе спасителния отряд в Канцеларията, и там Сако, много накъсано, им разказа за приключенията им от момента, когато Доркас, обхванат от внезапен ужас, изскочил от камиона и го прехвърлили през релсата миг преди влакът да връхлети. Звучеше храбро и вълнуващо. И безсмислено, помисли си Грима, но това го запази за себе си.

— Не беше толкова зле, колкото изглежда — рече Сако. — Е да, влакът разнебити камиона, ама дори и не слезе от релсите. Нали го видяхме — довърши той. — Умирам от глад.

Пусна им ярка усмивка. Тя угасна бавно като залез.

— Няма ядене, тъй ли?

— Още по-зле е — обади се някакъв ном. — Ако изровиш отнякъде малко хляб, можем да си стъкмим сандвич със сняг.

Сако се замисли.

— Зайците, бе — измисли накрая той. — Зайци в полето колкото щеш.

— Щъкат из тъмното — Доркас май имаше нещо наум.

— Е, хм, да — отрони Грима.

— Тя и лисицата щъка там — обади се Нути.

В ума на Грима взеха да скачат пословици.

— Неволята учи — рече тя. — Подкара ли те дяволът…

Всички се извърнаха към Грима. Кибритените клечки мъждукаха.

— Тоя пък кой е? — попита Нути.

— Някакъв голям гадняр. Живеел под земята, и там, където живеел, май било много горещо…

— Нещо като Котелното в Магазина, а?

— Нещо такова.

— И как те подкарва?

— Ами не с кола, във всеки случай.

— А тая, учителката? — На Сако явно му беше интересно.

— Тя не е учителка. И тя не е никаква „тя“. Това значи просто, че понякога си принуден да вършиш разни работи — сопна се Грима. — Нито за учителки става въпрос, нито за шофьори!

— Е, то ясно, че не. Долу при онзи, Дявол ли му се викаше, едва ли има къде да караш кола. Поне така ми се струва, де.

Доркас се изкашля. Докривяло му беше май. Е, на всички им беше криво, ама на него — още повече.

— Хубаво тогава — тихо каза той.

Каза го така, че нещо ги накара да се вслушат.

— По-добре ще е всички да дойдете с мен. Повярвайте ми, много ми се искаше да не ви се наложи.

— Къде? — попита Грима.

— В онези старите бараки. Горе на скалата.

— Ама то те кажи-речи са се срутили! Пък и нали разправяше, че били много опасни…

— А, опасни са си те. Много даже. Има цели камари боклуци и консервни кутии, дето децата не трябва да ги пипат, и още сума ти такива работи…

Той нервно подръпна брадата си.

— Ама — добави, — има и още нещо. Напоследък, така де, работих по тоя въпрос. Така да го кажем.

Погледна Грима в очите.

— Едно мое нещо. Най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. По-хубаво и от онези жабчета в цветята. — Той се изкашля. — Както и да е, там горе има много място. Подът си е просто утъпкана пръст… ъъ…, ама бараките са големи и има много… скришни места.

Човекът изхърка. Канцеларията се разтресе.

— Освен това не ми харесва да се намирам в такава близост с ей онова там — посочи той.

Тълпата замърмори одобрително.

— Мислили ли сте какво ще правите с него? — попита Доркас.

— Някои искаха да го убият, но не мисля, че идеята е добра — обясни Грима. — Това сигурно би разстроило много останалите човеци.

— А и не ми се вижда редно.

— Знам те какво искаш да ми кажеш.

— Та… какво ще правим с него?

Грима се взря в огромното лице. Всяка пора, всеки косъм бяха огромни. И беше много странно да си помислиш, че ако съществуват някакви създания, по-малки от номите, дребосъчета колкото мравки например, нейното собствено лице сигурно ще им изглежда по същия начин. Ако го погледнеш философски, цялата тая работа с „голямото“ и „малкото“ беше просто въпрос на собствените ти размери.

— Ще го оставим тук — каза тя. — И освен това… да ни се намира някаква хартия?

— На бюрото има колкото щеш — посочи Нути.

— Иди и ми донеси, моля те. Доркас, на тебе винаги ти се намира по нещо за писане, нали?

Доркас се разреви из джобовете си и най-накрая измъкна парче графит.

— Да не го изхабиш! — поръча той. — Не знам дали ще мога да си намеря друг.

Нути се върна. Мъкнеше жълтеникав лист. Отгоре с тлъсти черни букви пишеше „Компания за камък и чакъл — Блекбъри“. Под този надпис имаше и друг: Фактура.

Грима се замисли за кратко, после наплюнчи графита и старателно заизписва нещо с големи букви.

— Какво правиш? — попита Доркас.

— Опитвам се да установя контакт — отвърна Грима. Изписа внимателно още една дума. Доста натискаше.

— Винаги съм си мислел, че сигурно си струва да се опита — рече Доркас. — Ама дали сега е моментът?

— Да, сега — Грима довърши и последната дума. — Как мислиш? — подаде тя графита на Доркас.

Там, където беше натискала повече, буквите бяха леко нащърбени, пък и с граматиката и писането не се оправяше толкоз добре, както с четенето. Но се разбираше съвсем ясно.

— Аз бих написал нещо друго…

— Е, сигурно, ама аз това написах.

— Е, да — наклони глава Доркас. — И това си е общуване, няма спор. Сега едва ли ще можем да си пообщуваме повече. Мда.

Грима се опита да прозвучи бодро:

— Я сега да я видим тая твоя барака.

Две минути по-късно жив ном нямаше в Канцеларията. Човекът хъркаше на пода с отметната встрани ръка.

Сега държеше в нея лист.

А на листа пишеше:

Компания за камък и чакъл — Блекбъри
ФАКТУРА

Можехми да та убийм. УСТАВЕТЕНИ НАМИРА!!!!

Навън вече беше съвсем светло. Снегът беше спрял.

— Ще забележат следите ни — обади се Сако. — Дори и човеците биха забелязали толкоз много следи.

— Няма значение — увери го Доркас. — Просто всички трябва да отидем в старите бараки.

— Сигурен ли си, Доркас? — попита Грима. — Наистина ли си сигурен, че идеята е добра?

— Не съм.

Те настигнаха върволицата, промъкнаха се през една дупка в смачканата ръждива ламарина и влязоха в обширната кънтяща барака.

Грима се огледа. Ръждата и времето бяха прояли големи дупки в стените и в тавана. Стари тенекиени кутии и намотки тел бяха струпани небрежно по ъглите, наред с разни парчета желязо със странни форми и буркани от мармалад, пълни с пирони. Навсякъде вонеше на бензин.

— Та какво е това, дето трябва да го разберем?

Доркас посочи сенките в далечния край. Тя забеляза сред тях нещо голямо. Почти не се различаваше.

— Това ми прилича на… на някакъв голям парцал…

— Онова нещо е, хм, под него. Всички ли са тук? — Доркас сви шепи около устата си. — Всички ли са тук? — провикна се той. После се обърна към Нути.

— Трябва да знам кой къде е. Не ми се ще някой да се стресне, но пък не искам и разни навлеци да ми се пречкат.

— В какво да ти се пречкат? — попита Грима, но той не й обърна внимание.

— Сако, събери няколко момчета и домъкнете ония работи, дето ги скрихме в плета. Акумулатор определено ще ни потрябва, пък и с горивото не знам как е.

— Доркас! Какви ги мътиш? — тропна с крак Грима.

Знаеше го Доркас — понякога ставаше такъв. Когато си мислеше за машини и за ръчен труд, хората май хич не ги и забелязваше. Дори и гласът му ставаше друг.

Той се втренчи в нея продължително — все едно я виждаше за първи път. После сведе поглед.

— Ми такова, то, май по-добре, ъ-ъ, ела да видиш… Ще се наложи да го обяснявам на всеки, та ще ми потрябваш. Тебе много по те бива за тия работи.

Грима го последва. Подът студенееше под краката им. В бараката продължаваха да прииждат номи. Трупаха се угрижено покрай стените.

Вмъкнаха се под брезента — сякаш в огромна, прашна пещера.

Гума — също като на камион — се възправи застрашително срещу тях в мрака. Беше само на педя разстояние, а браздите й бяха много по-дълбоки от всички гуми, които Грима бе виждала досега.

— О, ама то било камион — колебливо проточи тя. — Държиш си тук камион, а?

Доркас не каза нищо. Просто посочи нагоре.

Грима погледна. Просто погледна още по-нагоре.

Право в устата на Джекуб.

13.

IV. И рече Доркас: Туй е Джекуб, Големият Зъбат Звяр.

V. Неволята учи: като ще ни карат, дайте и ние да Подкараме.

Из „Книга на номите“,

Джекуб,

Глава 2, стихове IV–V

Понякога думите не стигат — трябва и музика. Понякога описанията не стигат. И книгите като филмите трябва да си имат звукова пътечка.

Тука идва нещо тежко. Да се свири на орган.

Грима се облещи.

ТъдъдъДЪЪММ!!

Не, не може да е жив — помисли си тя отчаяно. Не, няма да ме ухапе, не. Доркас нямаше да ме доведе тук, ако знаеше, че чудовището може и да поиска да ме ухапе. Не ме е страх. Хич даже не ме е страх. Аз съм мислеща, разумна номка и не ме е страх!

— Сигурно гумите са така дълбоко набраздени, за да се постигне по-добро сцепление със земята. — Гласът на Доркас идваше сякаш от много, много далеч. — Виж, навсякъде съм го огледал, и знаеш ли какво — нищо, ама нищо му няма. Само дето е много стар…

Погледът на Грима се плъзна по масивната жълта шия.

ТъдъдъДЪЪММ!!!

— И после си помислих, че сигурно ще може да запали. Тия, дизеловите мотори, всъщност въобще не са сложни, пък и в една книга намерих рисунки, макар че ей тия тръби тука не ми са много ясни. Май хидравлика му викат. На някаква пейка я намерих книгата — „Наръчник на механика“. Ударил съм му по една грес където трябва, поизлъсках го така… — бърбореше Доркас.

ТъдъдъДЪЪММ!!!

— Предполагам, че човеците, или каквито са там, са си знаели, че ще се връщат. Качвах се в кабината да огледам таблото — да знаеш, по-лесно ще е, отколкото с камиона, само дето, то ясно де, има разни допълнителни лостове за тая хидравлика, ама това не е никакъв проблем, стига да има достатъчно гориво, пък то…

Той млъкна. Бе се усетил, че тя не отговаря.

— Ей, как си?

— Ка-ка-какво е това? — хлъцна Грима.

— Че нали тъкмо това ти обяснявам. Страшна работа е! Виж, по тия тръби пък се изпомпва нещо, дето кара ония работи горе да мърдат, а пък тия бутала натискат, и тогава оная ръчка там…

— Не те питам за тия работи. Питах те какво е — търпеливо каза Грима.

— Че не съм ли ти казал? — невинно я изгледа Доркас. — Е, името му си го пише на него. Ей там горе, виж.

Тя погледна, накъдето й сочеше. Набърчи вежди.

— ДЖ… К… Б… Джкб? Джекуб? Няма гласни. Че какво ли ще да е това?

— Де да знам — вдигна рамене Доркас. — Не ме бива по имената. Ама както и да е, съвсем на място си звучи. Я ела отсам.

Тя го последва като сомнамбул. Отново впери поглед в мрака под брезента.

— Я виж там. Надявам се, че няма как да сбъркаш това какво е.

— Олелееее… Малелееее… — Грима затисна уста с ръце.

— Да — кимна Доркас, — тъкмо туй си и помислих. Като го видях за първи път, си рекох — о, че то туй си било някакъв особен чешит камион, тъй, тъй… и после се качих тука и видях, че имал и…

— Зъби — прошепна Грима. — Големи грамадански железни зъби!!!

— Точно така! — гордо се изпъчи Доркас. — Джекуб. Вид камион. Камион със зъби.

ТъДЪМММ!

— Той… той върви ли?

— Трябва да върви. Трябва. Проверих каквото можах. Основният принцип е същият както при камиона, само че има много допълнителни лостове и разни такива…

— Защо не ми каза по-рано?

— Знам ли. Сигурно, щото не ми се е налагало.

— Ама той е огромен! Не можеш да пазиш подобно нещо само за себе си!!!

— Всеки трябва да си има тайна — несигурно промърмори Доркас. — Малка или голяма… Както и да е, размерът не е важен. Но виж го, той е… ами че той е съвършен! — Доркас леко го потупа по гумата. — Знаеш ли, нали веднъж ми каза, че човеците си мислели, че някой си там бил създал света за една седмица. Та, като видях Джекуб за пръв път, си рекох: Ей това е използвал, докато го е правел!

Той впери поглед в сенките.

— Значи, първо махаме брезента. Много е тежък — значи ще трябват много хора. По-добре ще е да ги предупредиш. Джекуб си е малко страшничък на пръв поглед.

— Хич не съм се уплашила, ако искаш да знаеш!

— Знам, знам. Нали ти гледах физиономията.

 

 

Номите се вторачиха очаквателно в Грима.

— Онова, което трябва да помните, е, че това е просто машина. Чисто и просто вид камион. Но като го видите, може и да се стреснете, и то доста. Тъй че дръжте децата. И щом брезентът падне, веднага се дърпате назад.

Хорово кимване.

— Добре. Хоп!

Шестстотин номи си плюха на ръцете и сграбчиха края на тежкото чергило.

— Като ви кажа „дръпни!“ — дърпайте!

Номите се напрегнаха.

— Дръпни!

Гънките по брезента се изпънаха и изчезнаха.

— Дръпни!

Брезентът взе да шава, плъзна се по ръбестото тяло на Джекуб и собствената му тежест го задърпа надолу…

— Бягай!

Чергилото се строполи долу като мазна зелена лавина и се струпа в планина от гънки, но кой го беше грижа за чергилото! Слънчевата светлина нахлу през прашните, замрежени с паяжини прозорци. Джекуб блесна.

Настана врява. Майките грабнаха децата си. Тълпата запъпли към вратата.

Наистина прилича на глава — помисли си Грима. — И на дълга шия. А на другия му врат — още една… Ама аз какви ги дрънкам?! На другия край на това нещо има и друга…

— Нали ви казах, че няма страшно! — опита се тя да надвика олелията. — Я го вижте! Седи си и не мърда!

— Ехо-о-о! — провикна се някой отгоре. Тя погледна натам. Нути и Сако се бяха изкатерили по врата на Джекуб, бяха седнали горе и махаха весело.

Това успя да ги спре. Вълната от номи се чукна в стената и спря. Когато бягаш от нещо, дето всъщност не те гони, после непременно се чувстваш глупак. Те се помаяха и после бавно, инч по инч, запристъпваха обратно.

— Тъй, тъй — куцукаше напред баба Моркий. — Значи така изглеждали! Цял живот съм се чудила на какво ли мязат!

— Кой? — зяпна я Грима.

— Големите багери, кой! Аз като съм се родила, вече всичките си били отишли, ама татко ми ги беше виждал! Грамадански таквиз жълти пущини със зъби, пръст ядели — тъй разправяше. Пък аз все си мислех, че ме баламосва нещо.

Джекуб още не беше почнал да яде хора. А някои от по-безразсъдните вече се и катереха по него.

— Когато строели магистралата, тогаз е било — опря се бабата на бастуна. — Било е пълно с тях, тъй ми разправяше тати. Грамадни жълти пущини със зъби и с набраздени гуми.

Лицето на Грима бе приело онзи израз, запазен за хората, които най-неочаквано се оказват притежатели на интересни тайни.

— Пък е имало и едни други — продължаваше старицата, — дето бутали калта и я трупали на купчини и не знам какво си. Туй ще да е било, охо… преди петнайсет години! Хич и не съм си мислела, че ще ми се случи жив багер да видя!

— Искаш да кажеш, че някой е построил шосетата?

Младите номи се бяха накачулили навред по Джекуб. Отзад, в кабината, се мяркаше Доркас — обясняваше кой лост за какво е.

— Ами тъй разправяше тати. Ти пък да не си мислела, че ги има тъй, от само себе си?

— О, не, естествено, че не — махна с ръка Грима. — Я не се занасяй.

И си помисли: чудя се, дали пък Доркас няма да излезе прав! Може би всичко е било създадено някак. Едни неща по-рано, други по-късно. Почваш с хълмове там, облаци, едно-друго, и свършваш със шосета и Магазини. Сигурно работата на човеците е да строят света. А те още не са я свършили. Точно затова машините са правени като за човеци.

Гърдър щеше да го разбере, помисли си тя. Ще ми се да се върне.

А с него ще се върне и Масклин.

Опита се да мисли за нещо друго.

Набраздени гуми. Хубаво начало. Задните гуми на Джекуб бяха високи почти колкото човек. Притрябвало му е шосе на него. Много ясно, че няма да му трябва шосе. Че нали той ги прави. Значи, ще може да върви там, където няма шосета.

Тя си проби път през тълпата към задната част на кабината. Групичка номи вече се беше заела да нагажда някаква талпа там. Издрапа нагоре при Доркас, който се опитваше да надвика въодушевената тълпа.

— Ти смяташ да го изкараш оттук?!

Той вдигна поглед и се усмихна щастливо.

— О, да. Така смятам. Надявам се. Мисля, че имаме още цял час, докато дойдат другите човеци, а пък то е почти същото като камиона!

— Знаем как се прави! — скокна един младеж. — Татко ми е разказвал и за въженцата, и за всичко!

Грима се огледа.

В кабината — лост до лоста.

Беше изминала повече от половин година от Дългото Пътуване, а и тя никога не беше отбирала много-много от техника — но нямаше как да не си спомня, че в кабината на Камиона едно време нямаше чак пък толкоз неща. Някакви педали, кормило, един лост… ами май това беше.

Отново се обърна към Доркас. Тая работа нещо я съмняваше.

— Сигурен ли си?

— Не. Нали ме знаеш — никога не съм сигурен. Ама като ги гледам тия работи, доста от тях са за уста… за кофата. За онова нещо със зъбите. Дето виси на шията му. Такова де, дето копае с нея. То не ни трябва, ама е много хитро нещо, и трябва само да…

— Ами къде ще седнат хората? Мястото е доста кът!

Доркас сви рамене.

— Ами старите ще ги качим в кабината. Младите ще трябва да се покачат кой къде завари. Можем и разни жици да изкачим, да се държат за тях хората. Виж какво, хич не се коси. Ще караме по светло, пък и нали не ни се налага да караме бързо!

— А после ще отидем в хамбара, нали, Доркас? — обади се Нути. — А пък там ще е топло и ще има много ядене…

— Надявам се. Давайте да се хващаме за работа. Нямаме много време. Ей, къде е Сако с акумулатора?

Откъде ли ще се вземе това ядене в хамбара? — помисли си Грима. — Как пък ни дойде наум това? Ангало спомена, че там били складирали нещо, цвеклото май, пък можело да има и картофи. Откъдето и да го погледнеш, не може да мине за разкошен пир.

Стомахът й явно си мислеше други неща, защото изкурка в протест. Нощта беше твърде дълга, че да я изкараш на парченце сандвич.

Както и да е. Тук не можем да останем. Навсякъде другаде ще е по-добре, но не и тук.

— Доркас — обади се тя, — мога ли да ти помогна с нещо?

Той я погледна.

— Можеш да четеш книжката с инструкциите. Да видиш пише ли вътре как се кара.

— Че ти не знаеш ли?

— Ъ-ъ… не чак дотам подробно. Искам да кажа, знам как се прави, само дето не знам какво трябва да се прави.

Книгата беше под една пейка в края на бараката. Грима я изправи и се опита да не обръща внимание на шума. На бас се хващам, че всичко му е ясно — помисли си тя, — ама не иска да му се пречкам.

Номите се движеха насам-натам явно целенасочено. Толкова беше зле, че не можеше да се губи време в мрънкане. Смешна работа, помисли си тя, докато прелистваше мърлявите страници. Хората май престават да мрънкат едва когато положението наистина стане много напечено. Точно тогава почват да употребяват изрази като „хайде всички заедно“, „да ударим едно рамо“ и „да си седнем на задника“. Тия последните ги беше прочела в някаква книга. Очевидно означаваха „да се справим с положението“. Не можеше да схване защо се предполага, че хората работят здраво, ако се удрят с раменете и си седят на задниците. По-скоро биха се хванали да работят, ако им обещаеш да ги натупаш по задниците, не се ли напънат малко.

Същото беше и с онова, „Пътят ни работи“, по време на Дългото Пътуване. Пътят работел. Че какво друго да прави? Ама излезе, че било нещо друго, щото беше целия в дупки. Къде му беше смисълът? Думите трябва да означават онова, което означават!

Тя преобърна страницата.

На нея имаше голямо кафяво колело — някой бе захлупвал върху й чаша с кафе.

Цяла тайфа номи жужеше около огромния акумулатор и бавно-бавно го тътреше. Бяха му подложили ръждиви лагери и го тикаха върху тях. Зад него се тътреше и тенекията с бензин.

Грима се взря в картинката с номерираните лостове. Изведнъж май на хората им се бе приходило много в хамбара. Изведнъж, когато нещата не си вървяха нормално зле, ами обещаваха да се превърнат в истински кошмар, те май се бяха почувствали почти щастливи. Масклин го бе разбрал. Невероятно е на какво са способни хората — бе казал той, — ако знаеш как да ги подхванеш.

Тя сведе поглед към страницата, като си повтаряше, че от лостовете по-интересно нещо няма.

 

 

Облаците, които тичаха пред слънцето, се разстилаха по небето точно там, където то бе розово. Червеното небе сутрин — бе чела Грима някога. То означавало, че щастие очаква всеки, който гледа овце. Или май беше нещастие. Пък и май не бяха овце, ами крави.

В тъмната Канцелария човекът се събуди, помуча си малко и се опита да се измуши из омоталата го паяжина от кабели. След сума ти усилия успя да си измъкне на свобода почти цялата ръка.

Онова, което направи след това, би изненадало повечето номи. Той сграбчи един стол и с много пъшкане успя да го прекатури. Придърпа го някак, пъхна единия му крак под кабелите и изръмжа.

Минута по-късно вече седеше на пода и размотаваше остатъците от кабелите.

Грамадните му очи се извъртяха към листчето.

Известно време се звери срещу него, потривайки ръце. После вдигна телефона.

 

 

Доркас боязливо побутна един кабел.

— Сигурен ли сте, че акумулаторът е свързан правилно, сър? — обади се Сако.

— Нямам представа тия червените кабели, по какво се различават от черните, нали знаете — прошушна Доркас и побутна друг кабел.

— Тогава може би в акумулатора няма достатъчно ток — подсказа Грима. Надничаше над раменете им. — Сигурно токът вътре е изтекъл или е пресъхнал.

Доркас и Сако се спогледаха.

— Токът не изтича — търпеливо разясни Доркас, — нито пък съхне, доколкото знам. Или го има, или го няма. Извинявай — той пак се втренчи в оплетените жици и побутна една. Нещо изпука. Изхвърча тлъста синя искра.

— Там си е — добави той. — Само дето не е където трябва.

Грима се дръпна назад. Подът на кабината беше мазен. Навсякъде групички номи стърчаха и чакаха. Стотици стискаха въженцата, завързани за огромното кормило горе. Други пък държаха летви и блъскаха с тях по педалите като стенобойни машини.

— Ще се позабавим малко — обясни тя. — Токът изчезна.

Навред пъплеха номи. По време на Дългото Пътуване разполагаха с цял камион. Ала кабината на Джекуб беше по-малка и трябваше да се наместят кой където завари.

Ама че сме разпасана команда — помисли си Грима. И си беше вярно. Дори и в трескавата бъркотия преди да потеглят от Магазина, номите бяха успели да помъкнат доста покъщнина. Пък бяха и охраненки. И хубаво облечени.

Сега пък бяха и по-кльощави, и по-хърбави, и по-изпоцапани, а целият им багаж бяха мърлявите опърпани дрехи, които бяха навлекли. Дори и книгите бяха зарязали. Дузина книги заемаха място колкото три дузини номи и макар Грима тайничко да си мислеше, че някои книги са много по-полезни от доста номи, бе приела обещанието на Доркас, че ще се върнат някой ден и ще се опитат да ги измъкнат от скривалището им под пода.

Е, добре, помисли си Грима. Опитахме. Наистина се постарахме. Дойдохме в Кариерата — да се окопаем в нея, да се грижим за себе си, да заживеем както си му е редът. И се провалихме. Мислехме си, че само трябва да си донесем каквото ни трябва от Магазина, само че и каквото не трябва домъкнахме колкото си щеш. Този път ще трябва да се скрием по-далече от хората — а всъщност май излиза, че никъде не е достатъчно далече.

Тя се покатери на паянтовата платформа, направена от летва, поставена напреки на кабината — там щеше да седи онзи, който ще нарежда накъде да вървят. Дори и на нея вече се бяха покатерили номи. Гледаха я в очакване.

Поне да се кара Джекуб ще е по-лесно. Водачите на различните бригади я виждаха, така че нямаше да си имат работа със семафори и въженца като миналия път. Пък и доста от номите вече имаха известен опит…

Дочу как Доркас кресна: „Айде пак!“

Нещо изщрака. Нещо рече „Бррррр“. И… Джекуб изрева.

Ревът му започна да се блъска из стените на бараката. Беше толкова силен, толкова плътен, че сякаш въобще не беше звук, а нещо, което втвърдяваше въздуха и после те халосваше с него. Номите се проснаха по очи по пода на кабината.

Грима, притиснала уши, видя че Доркас търчи и размахва ръце. Бригадата на газта му метна поглед „Кой, аз ли?“ и спря да натиска.

Звукът утихна до плътно боботене „ръммръммръммръммммм“, което все пак им отекваше чак в кокалите. Доркас изтича назад и се закатери — като честичко се спираше да си поеме дъх — към летвата. Най-после я стигна, тръшна се връз нея и си почеса веждата.

— Май че съм поостарял за таквиз работи — измърмори той. — Когато един ном стигне определена възраст, време е да престане да краде грамадни превозни средства. Всеки го знае. Както и да е. Ама си е тръпка. Парада ще командваш ти.

— Как, самичка ли?

— Че защо пък не?

— Ами аз, такова, просто си мислех, че, ами такова, че Сако или някой друг ще се качи тук горе…

„Мислех си, че ще командва мъж.“ Но това си го премълча.

— Много би им се искало — рече Доркас. — Направо си умирах за това. И после ще обикаляме наляво-надясно на зигзаг, хич не се и съмнявам, пък те ще викат „Ухааа“ и „Ехааа“ и знам ли какво още. Не. Искам си едно хубаво кротко пътуване през полята, благодаря много, и да се пипа внимателно.

Той се наведе.

— Ей, вие там долу, готови ли сте?

Чу се хор от нервни дакания. Сред които и едно-две ведри.

— Чудя се дали не сбърках, като сложих Сако да командва газта — заразмишлява Доркас на глас. Изправи се. — Ъ-ъ. Не се притесняваш, нали?

Грима изпръхтя.

— Кой? Аз? Не. Не, че как иначе. Какъв ми е проблема?

— Ами давай тогава!

Пълна тишина — ако не броим боботенето на мотора.

Грима мълчеше.

Да беше тук Масклин — помисли си тя, — щеше да се справи по-добре от мен. Вече никой не го споменава. Нито пък Ангало. Нито пък Гърдър. Не им се ще да се сещат за тях. Това номите сигурно са го научили още преди стотици години — и как да не го научат на такова място, където гъмжи от лисици и разни други твари, дето ти се нахвърлят, и съществуват към стотина гадни начина да умреш. Ако някой изчезне, трябва просто да престанеш да мислиш за него, просто го изхвърляш от главата си…

Но аз непрекъснато мисля за него!

Само си приказвах за жабчета и за цветя, а за неговите мечти дори и не се замислих…

Доркас внимателно обгърна раменете й. Тя трепереше.

— Трябваше да изпратим хора до летището! Щеше да се види, че ни е грижа за тях, и…

— Нямахме време, пък и хора нямахме — каза меко Доркас. — Когато се върне, ще му го обясним. Няма как да не разбере.

— Да — прошепна тя.

— А сега — облегна се назад Доркас, — давай!

Грима шумно пое въздух.

— Първа скорост! — ревна тя. — И мно-о-ого бавно напред!

Бригадите започнаха кой да бута, кой да дърпа. Кабината леко се разтресе. Моторният шум стихна. Джекуб се метна напред, подрипна и спря. Моторът кихна и умря.

Доркас се вторачи в ноктите си, сякаш бяха най-интересното нещо на света.

— Ръчната спирачка, ръчната спирачка, ръчната спирачка… — почна да си бае той под носа.

Грима му метна кос поглед, събра ръцете си на фуния и кресна:

— Отпуснете ръчната спирачка бе, ей! А така! Сега първа, и мно-о-ого бавно напред!

Щрак! И глуха тишина.

— Палимотора, палимотора, палимотора — клатеше се Доркас на пети напред-назад.

Грима се надвеси надолу.

— Върнете всичко както си беше, и го запалете тоя мотор!

Нути — отговорничката за ръчната спирачка — се провикна нагоре:

— Как искате ръчната спирачка, госпожице? Включена? Изключена?

— Какво?

— Не сте ни наредили какво да правим сега с ръчната спирачка, госпожице! — обади се Сако. Номите покрай него взеха да се подхилват под мустак.

Грима заразмахва заканително пръст.

— Виж какво! Ако ви дойда там долу да ви кажа какво да правите с тая ръчна спирачка, всичките до един ще съжалявате, ама изключително много, ясно ли ви е? Сега стига сте ми се подхилвали, ами накарайте туй нещо да мръдне най-после! Я по-живо!

Щрак! Джекуб отново изрева и се размърда.

Надигна се радостна патардия.

— Е, това е! — извика Грима. — Тъй ви искам!

— Вратата, вратата, вратата, забравихме да отворим врататанабаракатаааа — нареждаше си Доркас.

— Не сме я отворили, я! — тръсна глава Грима. Багерът ускоряваше ход. — Че що?! Джекуб е това, ей!!!

14.

V. И нищо не ще ни спре, и нищо не ще ни препречи пътя, че туй е Джекуб, който се Присмива на Всяка Пречка, и вика бръммммм! Бръммммм!

Из „Книга на номите“,

Джекуб,

Глава 3, стих V

Бараката беше много, ама много стара. И много, ама много ръждива. Духнеше ли свирепият вятър, цялата дрънкаше и хлопаше. Единственото що-годе ново нещо по нея беше катинарът на вратата, в която Джекуб нахлу с около шест мили в час. Съборетината издрънча като гонг, отлепи се от основата си и подскочи, а Джекуб я помъкна през Кариерата и я мъкна чак до средата, когато най-после бараката се разпадна сред порой от дим и ръжда, а Джекуб се излюпи от нея като разярено пиле, измъкнало се от запъртък. Повървя и спря.

Грима се надвеси над летвата и нервно взе да тръска ръждата от дрехите си.

— Спряхме — колебливо каза тя. В ушите й все още звънтеше. — Защо спряхме, Доркас?

Той хич и не се помъчи да стане. Когато Джекуб трясна вратата, тоя трясък му бе изкарал всичкия въздух.

— Мисля — поде той, — че сигурно всичките са поразхвърляни насам-натам. Какво си се разбързала така?

— Извинявайте! — чу се долу Сако. — Май тук не сме разбрали нещо!

Грима се стегна.

— Е, добре. Поне се измъкнахме навън. Ей сега ще го измисля. Просто ще… ще… ще…

Гласът й заглъхна. Доркас погледна нагоре.

Пред Кариерата бе паркиран камион. Трима човека вече тичаха към Джекуб с големи, летящи скокове.

— Олеле — каза той.

— Не е ли прочел бележката ми? — зачуди се Грима.

— Боя се, че я е прочел — поклати глава Доркас. — Е, без паника. Имаме избор. Можем или да…

— Напред! — кресна Грима. — Веднага!

— Не, не, не — запротестира със слаб гласец Доркас. — Не смятах да ти предлагам…

— Първа! — изкомандва Грима. — Газ! Газ, ви казвам!

— Не, не, не, ти не искаш да го направиш…

— Тъй ли! Гледай сега кво става! Аз ги предупредих! Могат да четат, нали? Много добре знаем, че могат! Ако наистина притежават разум, трябва да са достатъчно разумни, че да се усетят!

Джекуб набираше скорост.

— Ама не така! — отчая се Доркас. — Ние винаги сме се пазили от човеците!

— Те не се пазят от нас!!!

— Ама…

— Те разрушиха Магазина! Като бягахме, се опитаха да ни спрат! Сега ни вземат Кариерата! А дори не знаят какво сме! — ревна Грима. — Помниш ли отдел „Градинарство“ в Магазина? Ония гадни градински статуйки? Е, ей сегичка ще им покажа аз живи номи!

— Не можеш да надвиеш човеците! — опита се Доркас да надвика мотора. — Много са големи!!! А ти си много малка!!!

— И като са големи, какво? И като съм малка, какво? Аз карам огромния камион! Зъбатия камион! — Тя пак се наведе. — Ей, всички да се хващат за нещо, че бая ще ни поразтресе!

На големите бавни същества там долу взе да им просветва, че май нещо… Спряха патравата си атака и, много бавно, се опитаха да се отдръпнат от пътя. Двама успяха да скокнат в празната Канцелария, и в същия миг Джекуб се изтъркаля край нея.

— Разбрах — обади се Грима. — Явно ни мислят за тъпи. Дай широк завой наляво. Още. Още. Спри сега. Оп-па — тя потри ръце.

— Какви ги правиш? — прошепна в ужас Доркас.

Грима се надвеси надолу.

— Ей, Сако! Виждаш ли ги ония другите лостове?

 

 

Бледи кръгли петна — лица на човеци прашните прозорци на бараката.

Джекуб, на двайсет стъпки от нея, трептеше нежно в утринната мъглица. После моторът ревна. Слънцето проблесна по огромните му зъби, кофата се вдигна и…

Джекуб подскочи напред, рипна над земята и захапа стената на бараката, все едно отваряше консерва. Останалите стени и покривът се срутиха леко, сякаш бе къщичка от карти и асото пика се бе изнизало нанякъде.

Багерът препусна в тръс и описа широк кръг, тъй че щом човеците се измъкнаха из руините, първото нещо, което видяха, беше именно той. Бумтеше страховито, а огромната му метална уста сякаш аха-аха щеше да захапе някого.

Плюха си на петите и търтиха да бягат.

И ном щяха да надбягат.

 

 

— Ей, това откога го искам! — доволно се ухили Грима. — Ами онзи, другият, къде изчезна?

— Май че се върна в Камиона.

— Уха! Давай надясно, Сако! Още надясно. Спри. Сега бавно напред!

— Не можем ли просто да… да престанем и да се махаме — примоли се Доркас.

— Камионът на човеците ни е препречил пътя. — Доводът на Грима бе съвсем разумен. — Гледай ги, точно на портала спрели.

— Значи сме в капан!

Грима се разсмя. Смехът й не звучеше много веселяшки. Изведнъж на Доркас му дожаля за човеците кажи-речи толкова, колкото му беше жал за самия себе си.

И човеците сигурно си мислеха нещо подобно, ако въобще можеха да мислят. Виждаше бледите им лица, вторачени в настъпващия Джекуб.

Чудят се как така вътре няма човек — помисли си той. — Не могат да загреят как става тая работа. Ей ти на, машина като машина, пък самичка се движи. Да се смаеш и още как! Ако си човек.

Обаче най-накрая май стигнаха до някакъв извод. Вратите се отвориха рязко и човеците се стрелнаха навън точно когато Джекуб…

Чу се скрибуцане. Камионът се разтресе — Джекуб го бе халосал. Набраздените колела се завъртяха и камионът бавно се затъркаля назад. Вдигнаха се облаци пара.

— Това е за Низодемус! — извика Грима.

— Мислех, че не можеше да го понасяш…

— Да, но той беше ном.

Доркас кимна. Те всички бяха номи, нали? Сега беше просто: знаеш на коя страна си.

— Мога ли да ти предложа нещо? Да сменим скоростта… — предпазливо се обади той.

— Защо? Какво й е на тази?

— На втора се бута много по-лесно. Вярвай ми.

 

 

Човеците гледаха. И как няма да гледат! Машина, която си върви самичка, не е гледка за изпускане, дори и ако току-що си се покатерил на първото попаднало ти дърво или си се сврял под първия попаднал ти плет.

Те видяха как Джекуб мина на заден, смени скоростите с рев и отново се нахвърли връз камиона. Прозорците се раздрънчаха.

 

 

Доркас беше истински нещастен.

— Ще убиеш камиона…

— Я стига глупости! Че той е просто машина. Един куп желязо.

— Да, ама тази машина някой я е направил — заинати се Доркас. — Кой знае колко мъчно се правят. Гадно е да рушим неща, мъчни за правене.

— Те сгазиха Низодемус. А когато живеехме в оная дупка, колите постоянно газеха номи!

— Да, ама номите се правят лесно. Само други номи ти трябват.

— Ти съвсем си откачил.

Най-накрая избутаха камиона. От него бълваше дим — бензинът се бе разлял върху нагорещения мотор. Джекуб се дръпна и припряно забоботи около него.

Номите вече му бяха хванали цаката!

— Така, така. Право напред. — Тя сръчка Доркас. — А сега хайде към оня хамбар, а?

— Ами давай направо по черния път, пък там сред нивите мисля, че имаше портал. Врата. Много ли ще е нахално да помоля първо да я отворим, пък после да минаваме през нея?

Зад тях камионът избухна в пламъци. Не зрелищно обаче, а съвсем делово, като че смяташе цял ден да си гори. Доркас видя как някакъв човек си свали палтото и взе безсмислено да захлупва огъня. Дожаля му за него.

Джекуб измина черния път, без никой да се опита да му попречи. Докато се напъваха и дърпаха въжетата, номите се бяха и разпяли.

— Ами сега? — попита Грима. — Къде ти е портата? Ти нали рече през портала, през нивите, и…

— Порталът е точно преди оная кола със синята лампа — бавно изрече Доркас — Същата, дето сега се изкачва насам.

Втренчиха се в колата.

— Лоша работа. Тия коли с лампите са много гадни — намръщи се Грима.

— По-права не можеш и да бъдеш — съгласи се Доркас.

— Вечно са пълни с човеци, за които кой знае защо е страшно важно да разберат какво става. Долу на линията беше тъпкано с тях.

Грима погледна през плета.

— Ей, онова там е порталът, нали?

— Да.

Тя се наведе.

— Намалете ход. После остър завой вдясно!

Бригадите се юрнаха. Сако даже самичък се сети да смени скоростите, преди някой да му го поиска. Номите висяха на кормилото като паяци и го въртяха насам-натам.

Врата имаше. Само че беше вехта и висеше вързана на въженца. Въобще имаше крайно аграрен вид. Не би спряла нищичко, решено на всяка цена да мине през нея — пък за Джекуб да не говорим.

Доркас отново потръпна. Мразеше да гледа сцени на разрушение.

Оттук почваше разоран чернозем. Набръчкана земя, тъй й викаха номите — също като оня набръчкания картон, дето отвреме навреме намираха в отдел „Опаковки“ в Магазина. Между браздите се бе задържал сняг. Огромните колела го обръщаха в кал.

Доркас очакваше колата по-скоро да ги последва, ала тя спря. От нея се измъкнаха двама човеци в тъмносини костюми и се помъкнаха през полето. Няма как да ги спреш тия човеци — мрачно си помисли той. Също като дъжда са.

Нивата мина в лек наклон. Моторът на Джекуб боботеше глухо.

Пред тях изникна ограда от телена мрежа, а зад нея се ширна поле с трева. Мрежата издрънча и се разцепи. Доркас видя как тя рухна и се зачуди дали Грима ще му даде да спре и да си посъбере малко тел. Винаги беше наясно какво да прави с телта.

Човеците все още ги следваха. С ъгълчето на окото си — защото навън имаше още много нещо за гледане — Доркас забеляза, че по шосето в далечината проблясват светлини.

Посочи ги на Грима.

— Знам — отвърна тя. — Видях ги. Но какво друго ни оставаше? — добави тя отчаяно. — Да се махнем и да се заселим вътре в цветята? И да станем мънички добрички духчета?

— Не знам — уморено отрони Доркас. — Вече нищо не знам.

Издрънча втора ограда. Тук горе тревата беше по-ниска, а земята сякаш се изкриви, а…

… а по-нататък имаше само небе. Колелата на Джекуб отекнаха по билото на хълма, той изрева и се втурна напред.

Доркас никога не беше виждал толкова много небе. Около тях не се виждаше нищо — само някакви шубраци нейде в далечината… И каква тишина само! Не, каква ти тишина, нали Джекуб ревеше, та се късаше, но изглеждаше като място, в което цари тишина, освен, ако през него не гърмят багери, натъпкани с отчаяни номи.

Пощурели овце побягнаха изпод гумите.

— Ей, го хамбара там отпред, оная каменната къща на хоризо… Ей, Доркас, добре ли си?

— Ако не си отварям очите, може и да съм…

— Изглеждаш направо ужасно.

— Да, ама се чувствам още по-ужасно.

— Ама нали и преди си излизал Навънка!

— Грима, ама по-високо от нас нищо няма! На мили наоколо! Отворя ли си очите, ще падна вътре в небето!

Грима се наведе към запотените шофьори.

— Ле-е-еко наляво! Е това е! Дай сега газ до дупка!

— Разчитай на Джекуб! — извика тя на Доркас. Боботенето на мотора се усили. — Нали знаеш, че не може да хвърчи!

Машината подскочи върху каменистия път, водещ кажи-речи към далечния хамбар. Доркас реши да рискува и плахо отвори едното си око. Никога не беше ходил в хамбара. Беше ли някой сигурен, че там има ядене, или просто си предполагаха? Поне ще е топло, сигурно…

Но край хамбара замига светлинка и взе бързо да се приближава към тях.

— Защо не ни оставят на мира? — изкрещя Грима. — Спрете!

Джекуб бавно спря. Моторът затрака в хладината.

— Сигурно отива надолу към шосето — обади се Доркас.

— Не можем да се върнем.

— Не.

— Нито да продължим.

— Не.

Грима затропа с пръсти по ламарината на Джекуб.

— Нещо друго да ти идва наум?

— Можем да пробваме през полето — предложи Доркас.

— А това къде ще ни закара?

— Като начало — по-далеч оттук.

— Но нали няма да знаем къде отиваме!

Доркас сви рамене.

— Или ще е това, или ще шарим цветенца.

Грима се опита да се усмихне.

— Да ти кажа, ония крилца хич няма да ми отиват.

— Ей, там горе, какво става? — провикна се Сако.

— Трябва да им кажем — прошепна Грима. — Всички мислят, че отиваме към хамбара…

Тя се огледа. Колата се приближаваше. Подскачаше тромаво по черния път. Човеците отсреща също не се предаваха.

— Човеците никога ли не се предават? — запита се тя.

Наведе се надолу.

— Малко наляво, Сако. И после право напред.

Джекуб подскочи и се плъзна по премръзналата трева.

Далече напред пак се виждаше ограда от мрежи. Имаше и овце.

Не знаем къде отиваме — помисли си тя. — Единственото важно нещо обаче е да вървим. Масклин беше прав. Този свят не е наш.

— Май трябваше да си поговорим с човеците — обади се на глас.

— Не, ти беше права — възрази Доркас. — В този свят всичко принадлежи на човеците, значи и ние им принадлежим. Няма такова място тук, където ние да си бъдем ние.

Оградата се приближаваше. От другата й страна имаше шосе. Не черен път, а истинско асфалтирано шосе.

— Надясно или наляво? — попита Грима. — Ти как мислиш?

— Все тая — отвърна Доркас. Багерът разцепи оградата.

— Ами дай да опитаме наляво тогава… По-бавно, Сако! Малко наляво сега. Още. Още мъничко. Дръж сега така. О, не!

В далечината изникна друга кола. С мигаща лампа отгоре й.

Доркас рискува и хвърли поглед назад.

— Не! — изстена той.

— Какво? — попита Грима.

— Само преди малко ме попита дали човеците някога се предават. Ами не.

— Спри! — изкомандва Грима.

Бригадите послушно се завтекоха. Багерът отново се приплъзна и спря. Моторът продължаваше да пука.

— Дотук бяхме — въздъхна Доркас.

— Пристигнахме ли в хамбара? — се чу глас.

— Не — отвърна Грима. — Още не. Почти.

Доркас се навъси.

— Май ще трябва да спрем да им се противим. Е, най-накрая ти ще навлечеш някоя ефирна дрешка и ще размахваш пръчица със звезда отгоре. Само се надявам да не ме карат да им поправям обувките.

Грима се замисли.

— Ако дръпнем яко напред, право към оная кола…

— Не! — сряза я Доркас. — Това нищо не решава.

— Но поне ще ми оправи настроението. — Тя се огледа. — Какво притъмня така изведнъж? Не може цял ден да сме карали. Тръгнахме много рано сутринта!

— В закачки и игри как времето лети — мрачно отбеляза Доркас. — Пък и мляко не обичам. Къщната работа да им върша, както и да е, нямам нищо против, стига да НЕ се налага и млякото да им пия. Ама…

— Само погледни, ако обичаш!

Тъмнина заливаше полята.

— Може да е затъмнение — каза Доркас. — Чел съм за затъмненията. Ставало много тъмно, когато слънцето покриело луната. Май че и обратно — добави той несигурно.

Колата пред тях изквича, тръгна назад, фрасна се в един каменен зид и рязко спря.

Из полето и покрай шосето се бяха юрнали овце. Това далеч не беше обичайната овча паника, която настава, щом нещо притесни овцете по нормалния начин. Тези овце явно бяха решили следното: какво да си хабим енергията в паника, щом можем да я използваме, за да изгалопираме колкото се може по-надалеч оттук.

Високо, пронизително жужене изпълни въздуха.

— Помнете ми думата — смънка Доркас. — Ужасно ужасни са тия затъмнения, да знаете.

Обаче сред номите долу в кабината паниката вече цареше. Нали не бяха овце, та всеки ном можеше да мисли самичък — а хванеш ли се да мислиш за някакъв внезапно връхлетял мрак и за някакво си тайнствено жужене, то това да се паникьосаш ти изглежда съвсем логична последица.

Ситни сини огънчета пропълзяха по олющената боя на Джекуб и се заизвиваха като змийчета. Доркас усети, че му щръква косата.

Грима се взираше нагоре.

Небето беше цяло почерняло.

— Всичко е… наред — бавно каза тя. — Знаете ли какво, мисля, че всичко ще се оправи!

Доркас си погледна ръцете. По върховете на пръстите му пукаха искрички.

— Тъй ли? Тъй ли? — за друго не можа да се сети.

— Това не е нощ, това е сянка! Нещо огромно лети над нас!

— По-добре е, отколкото, ако беше нощ, тъй ли?

— Така мисля. Хайде, давайте да слизаме.

Тя се спусна надолу по въжето. Усмихваше се налудничаво. И само това беше почти толкова ужасно, колкото всичкото останало накуп. Хич не бяха свикнали да й гледат усмивката.

— Помогнете ми, де! — подвикна тя. — Трябва да слезем долу! За да е сигурен, че сме ние!

Изгледаха я смаяно. Тя се мъчеше да се пребори с летвата, която им служеше за подвижно мостче.

— Айде бе! — тропна тя. — Няма ли кой да ми помогне!

Помогнаха й. Понякога, когато съвсем не знаеш какво да правиш, се повеждаш по всеки, който изглежда тъй, сякаш има нещо наум. Сграбчиха летвата и я избутаха извън кабината. Тя се накриви и се плъзна към земята.

Сега поне нямаше чак пък толкоз небе. Синьото беше само тънка ивица около плътния мрак над главите им.

Е, не беше чак толкоз плътен, тоя мрак. Щом очите на Доркас свикнаха с него, успя да забележи квадрати сред тъмнотата. И правоъгълници. И кръгове.

Номите се юрнаха по мостчето и се разтърчаха по шосето. Не знаеха да бягат ли, да си стоят ли там.

Единият от тъмните квадрати в сянката над тях се отмести. Нещо издрънча, а после един от четириъгълниците се откъсна от мрака и се заспуска надолу с леко бръмчене, сякаш асансьор без въжета. Приземи се на шосето. Бая големичък беше.

Върху този четириъгълник имаше нещо. Нещо в гърне. Нещо червено, жълто, зелено… това пък какво ли ще е?

Номите изпружиха вратове.

15.

I. И тъй свърши пътуването на Джекуб, и се втурнаха номите напред, а назад хич и не погледнаха.

Из „Книга на номите“

Странни Жаби,

Глава 1, стих I

Доркас лазеше непохватно по мазния под на Джекуб. Сега той беше съвсем празен, ако не броим въженцата и летвите.

Гледай само как ги зарязаха тия работи — помисли си той, заслушан в далечното номско бърборене. — Хич не е хубаво да правиш боклук. Горкият стар Джекуб заслужава по-добро отношение.

Навън май бе настанало някакво брожение, но той не му обърна особено внимание.

Поразмота се насам-натам. Опита се да скатае въженцата и да струпа летвичките на спретнати купчинки. Издърпа жиците, позволяващи на Джекуб да си хапва ток. Застана на четири крака и се помъчи да избърше калните следи.

Джекуб току се обаждаше, макар и моторът му да бе замлъкнал — ту нещо ще рече „пук“, ту „цврък“, а отвреме навреме и „тъннн!“

Доркас приседна и се облегна на жълтата ламарина. Представа си нямаше какво става. Защото то така надхвърляше всичко, видяно от него досега, че умът му не се решаваше да го побере.

Сигурно и това е просто някаква друга машина — морно си помисли той. — Машина за внезапно докарване на нощ.

Протегна ръка и потупа Джекуб.

— Браво на тебе!

Сако и Нути го завариха така — седнал, подпрял глава на ламарината и вперил празен поглед в палците си.

— Всеки тебе търси! — бутна го Сако по рамото. — Онова е като аероплан, ама няма крила! Ей тъй си се носи из небето! Та, трябва да дойдеш и да обясниш как тъй може да… Такова, добре ли си?

— Хмммм?

— Добре ли си? — попита загрижено и Нути. — Доста особено изглеждаш.

Доркас кимна бавно.

— Просто съм малко нещо скапан.

— Да, ама нали разбираш, трябваш ни — настоя Сако.

Доркас измрънка и им позволи да го вдигнат на крака. Огледа за последен път кабината.

— Наистина вървеше, нали? Даже много добре си вървеше! За възрастта си, искам да кажа. С всичкото, дето му се струпа!

Опита се да гледа бодро.

— За какво приказваш? — запита го младежът.

— Цяла вечност да киснеш в тая барака. Сигурно е стоял там от сътворението на света насам! А аз само го посмазах, ливнах му малко бензин и… гледай го как тръгна, да му се не надяваш!

— Кой, машината ли? А, да, да, биваше си я.

— Ама… — Нути посочи нагоре.

Доркас сви рамене.

— О, това хич и не ме притеснява. Сигурно е работа на Масклин — по-просто обяснение няма. Грима беше права. Сигурно е онова хвърчащото, дето тръгна да го търси.

— Ама то спусна нещо долу!

— Искаш да кажеш, нещо друго, а не Масклин?

— Не, някакво растение!

Доркас въздъхна. Като ти тръгне, и едно през друго почват да ти се сипят връз главата. Няма отърване.

Той отново потупа Джекуб.

— Е, поне на мен не ми е все едно за тебе, да знаеш! — прошепна той. После се изправи и се обърна към Сако и Нути.

— Е, добре. Я сега да я видим тая работа.

 

 

В средата на плаващата платформа се мъдреше метално гърне. Номите изпружиха шии. Някои се опитаха да се покатерят на раменете на други, за да го огледат по-добре, ала никой от тях не се сещаше какво би могло да е това — освен Грима, която се взираше в него със странна, тиха усмивка.

Беше клонка от дърво. А на клонката се кипреше цвете, голямо колкото цяла кофа.

Ако ном се покачеше достатъчно високо, можеше да съзре вътре сред лъскавите му венчелистчета локвичка с вода. А от нейните дълбини срещу номите се пулеха дребни жълти жабчета.

— Ти да имаш някаква представа това какво е? — попита го Сако.

Доркас се усмихна.

— Ами, имам. Значи, Масклин е разбрал колко е хубаво да поднесеш цветя на едно момиче. И мисля, че всичко е наред — погледна той към Грима.

— Добре, ама какво представлява?

— Май се нарича бромелиада, доколкото си спомням — обясни Доркас. — Расте по върхарите на много високи дървета в дъждовните гори, далече-далече в джунглата, а тия жабчета живеят вътре цял живот. Представете си — цял живот да живееш вътре в някакво цвете. Веднъж Грима ми сподели, че според нея това било най-невероятното нещо на света.

Сако замислено прехапа устна.

— Е, съществува и електричеството, например — каза накрая той. — Че то си е направо невероятно нещо!

— Или пък хидравликата — добави Нути. — Нали си ми казвал, че хидравликата си е цяла магия!

— Значи Масклин й е донесъл от тия цветя — засмя се Доркас. — Буквален тип си е това момче, ей! Прелива от въображение, няма що!

Отмести очи от цветето и погледна Джекуб. Под жужащата сянка на кораба изглеждаше така мъничък и стар…

И изведнъж му стана много драго. Все още беше толкова уморен, че можеше да заспи на мига, но усещаше, как в мозъка му идеите врат и бълбукат. Разбира се, съществуваха много въпроси — но точно в този миг отговорите нямаха значение. Стигаше му само да се радва на въпросите и да знае, че светът е пълен с какви ли не най-невероятни неща, а той не е жабче.

Или поне е от онези жабчета, на които им е интересно как ли растат тези цветя, и дали ако се напънеш повечко, не можеш да прескочиш от това цвете в някое друго.

И тъкмо си изскочил от чашката и си страшно горд със себе си, оглеждаш се — и виждаш как нов, как огромен, как просторен, как безкраен е ширналият се край тебе свят.

И, не щеш ли, забелязваш, че хоризонтът е ограден от венчелистчета.

Доркас се усмихна под мустак.

— Много ми се ще да разбера — измърмори си той, — какви ли ги е вършил Масклин напоследък…

Крилете на Масклин

На Лин и Риана

и на алигатора от Космическия център Кенеди,

щата Флорида, който много обичаше сандвичи.

В началото…

… бе Арнолд Брос (създаден в 1905), Големият Магазин.

Той бе дом на няколко хиляди номи — както те сами си се наричаха. Много, много отдавна номите бяха зарязали живота сред открито поле и се бяха настанили под подовете на човечеството.

Не че имаха нещо общо с човеците. Те, човеците, бяха големи, бавни и тъпи.

Номите живеят скоростно. За тях десет години са си цял век. И тъй като живееха в Магазина вече осемдесет години и отгоре, отдавна-отдавна бяха забравили, че на света съществуват такива неща като Слънцето, Дъждът и Вятърът. За тях съществуваше единствено Магазинът, създаден от легендарния Арнолд Брос (в 1905) — най-доброто място, където биха могли да живеят номите.

А после от Навънка — впрочем номите изобщо не вярваха, че съществува Навънка — пристигна Масклин с малобройното си племе. Те знаеха — и още как! — и Дъжд какво е, и Вятър какво е. Че нали гледаха да избягат точно от тях.

Със себе си те донесоха и Нещото. Години наред то бе за тях един вид талисман или амулет, който си държаха за късмет. Чак в Магазина, щом доближи електричеството, то се събуди и разказа на неколцина избрани номи разни неща, които те уж разбраха, ама май не чак дотам…

Онова, което успяха да разберат, бе, че са пристигнали от звездите с някакъв кораб, и че този кораб от хиляди години вече ги чака нейде високо в небето, за да ги закара У ДОМА…

Освен това разбраха, че след три седмици Магазина ще го бутат.

Как Масклин подмамваше, хокаше и навиваше номите да напуснат Магазина, като откраднат някой от огромните камиони — за това се разказва в „Масклин“.

Та, номите се дотътрили някак до една изоставена каменна кариера, и известно време нещата вървели кажи-речи сносно.

Само че когато си половин педя висок, а светът е пълен с човеци-великани, нещата никога не могат да вървят сносно кой знае колко дълго време.

И номите разбрали, че човеците смятат да открият Кариерата наново.

По същото време им попаднало парче стар вестник, на което имало картинка с Ричард Арнолд — внук на единия от Братята, основали Арнолд Брос. И тъй, излязло, че Арнолд Брос бил двама братя, а компанията-собственик на Магазина вече се била превърнала е голям международен концерн. Пък Ричард Арнолд — тъй пишело във вестника — заминавал за Флорида, за да наблюдава изстрелването на първия комуникационен спътник на компанията.

Нещото споделило с Масклин, че ако се намери начин да го изнесат в Космоса, можело да повика Кораба. И Масклин решил да подбере няколко номи, да стигнат до летището и да намерят някакъв начин да се доберат до тая Флорида, а оттам да изпратят Нещото в небето. Което, естествено, си било пълен абсурд, освен, че не можело никога да го бъде. Само че Масклин не го знаел, та решил да опита.

И тъй, Масклин и другарите му тръгнали, убедени, че Флорида е най-много на пет мили от Кариерата, а в света няма как да живеят повече от няколкостотин човека. Нито знаели накъде точно да вървят, нито какво ще правят, като стигнат там, но били твърдо решени да стигнат и да го направят, ПЪК КАКВОТО ЩЕ ДА СТАВА.

Номите, които останали в Кариерата, се сборили с човеците. За тази битка се разказва в „Грима и Доркас“. Те бранили своята Кариера толкова дълго, колкото могли, и накрая избягали с Джекуб, големия жълт багер. Ала историята на Масклин е следната…

1.

ЛЕТИЩА: Места, където хората търчат насам натам като луди, а после сядат някъде и почват да чакат.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Нека окото на въображението ви се превърне във фотоапарат…

Това е Вселената: блещукаща топка от галактики, все едно украшение на някаква незнайна коледна елха.

Намерете сега една галактика…

ФОКУС

Това е галактика: вихри се също като сметаната в чаша кафе. Всяка от тия светлинки колкото връхче на топлийка е звезда.

ФОКУС

Това е слънце с планети: огънят в средата е слънцето, а тия неща, дето кръжат около него из мрака, са планетите. Някои планети са се примъкнали по-близичко, там, където е толкова горещо, че оловото си тече като вода. Други пък се носят надалеч — там, където се раждат кометите.

Намерете сега една малка синя планета…

ФОКУС

Това, значи, е планета. По-голямата част от повърхността й е покрита с вода. А пък се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

Ето я — това синьото, зеленото и кафявото под слънцето. Видяхте ли го онова белезникавото, продълговато нещо? То е…

ФОКУС

… летище — бетонен кошер, пълен със сребърни пчели. Сега, тука има една…

ФОКУС

… сграда, пълна с шумотевица и хора, а вътре има една…

ФОКУС

… зала, пълна със светлина и блъсканица, а в ъгъла има…

ФОКУС

… едно препълнено кошче за боклук, откъдето надничат…

ФОКУС

… чифт мънички очички…

ФОКУС

ФОКУС

ФОКУС

Щрак!

 

 

Масклин предпазливо се хързулна надолу по вехтата опаковка от хамбургер.

Досега наблюдаваше човеците. Сто пъти по сто човека. Беше почнало да му просветва, че да се качиш на реактивен самолет не е като да откраднеш камион.

Ангало и Гърдър се бяха окопали надълбоко сред боклука и мрачно преживяха останките на един студен и мазен пържен картоф.

Беше шок за всички — помисли си Масклин.

Искам да кажа, ето го Гърдър, например. В Магазина той беше Абатът, и вярваше, че Арнолд Брос е построил Магазина единствено и само за номите. И все още си мисли, че някъде съществува един вид Арнолд Брос, който бди над нас, защото ние сме важна работа. А сега — ей ни на тук, и какво открихме? Че номите изобщо не били важна работа…

Ами Ангало? Той пък не вярва в Арнолд Брос, но много му харесва да си мисли, че Арнолд Брос съществува само за да може той да не си вярва в него.

И накрая — аз.

И през ум не ми бе минало, че ще е толкова трудно.

Мислех си, че самолетите са само камиони с повече крила и по-малко колела, нищо повече.

А тука има повече човеци накуп, отколкото някога съм виждал. И как да намерим на подобно място Внука Ричард (39)?

Надявам се, че ще се сетят да ми оставят от оня картоф…

Ангало вдигна поглед.

— Какво, да не би да го видя? — саркастично подметна той.

Масклин сви рамене.

— Тук гъмжи от брадати човеци. И всичките до един ми се виждат еднакви.

— Казвах ти аз на тебе — натърти Ангало. — Със сляпа вяра нищо не става. — Той метна светкавичен поглед към Гърдър.

— Може и да е тръгнал вече — вдигна рамене Масклин. — Може и точно покрай мене да е минал.

— Ами да се връщаме тогава — предложи Ангало. — Сигурно им липсваме на нашите хора. Опитахме се. Видяхме летището. Десетки пъти едва не ни сгазиха. Време е да се връщаме в реалността.

— Ти какво ще кажеш, Гърдър? — обърна се Масклин към абата.

Той го изгледа дълго и отчаяно.

— Не знам. Наистина не знам. Надявах се…

Гласът му заглъхна. Изглеждаше толкова смазан, че дори и Ангало го потупа по рамото.

— Не го вземай толкова навътре, де — зауспокоява го той. — Нали не си си го мислил наистина това, че някакъв си Внук Ричард ще ни се изтърси на главите от небето и ще ни замъкне до Флорида, а? Виж какво — опитахме. Не стана. Е, хайде да си ходим тогава.

— Разбира се, че не съм си мислил това — раздразнено рече Гърдър. — Помислих си само, че… ами че сигурно по някакъв начин… ами че все ще има някакъв начин…

— Светът принадлежи на човеците. Те са построили всичко. И те управляват всичко. По-добре ще е да приемем това — мъдро рече Ангало.

Масклин погледна Нещото. Знаеше, че в момента ги слуша. Макар и да представляваше просто едно черно кубче, по някакъв начин си личеше, че е нащрек.

Бедата беше там, че то се обаждаше само когато си иска. Винаги ти помагаше точно колкото трябва, и толкоз. Сякаш през цялото време те изпитваше.

Да молиш Нещото за помощ означаваше да си признаеш, че вече нищо, ама нищичко не ти идва наум. Но…

— Нещо — обади се той. — Знам, че ме чуваш, защото в тая сграда сигурно има ток колкото щеш. Ние сме на летището. Не можем да намерим Внука Ричард (39). Дори не знаем как да почнем да го търсим. Моля те, помогни ни.

Нещото си траеше.

— Ако не ни помогнеш — тихо продължи Масклин, — ще се върнем в Кариерата и ще се наложи да се изправим лице в лице с човеците. Само че тебе това никак не те засяга, защото ще те зарежем тук. Без майтап. И вече никога никакви номи не ще те намерят. Няма да имаш никаква втора възможност, Нещо. Ние ще измрем. И никъде вече няма да има никакви номи — заради тебе. И после години, години наред ще си седиш тук сам-самичко и напълно безполезно, и накрая ще си помислиш: „Ех, да можех да върна времето назад, щях да помогна на Масклин!“ Е, сега си представи, че всичко това се е случило, и по някаква магия твоето желание се е сбъднало. Помогни ни.

— Ама то е машина! — тросна му се Ангало. — Не можеш да изнудваш една машина!

Върху черната повърхност на Нещото просветна червена светлинка.

— Знам, че можеш да ни кажеш какво мислят другите машини — продължи Масклин. — Но я опитай да ми кажеш какво мисли един ном, а? Вземи ми прочети мислите, ако смяташ, че си правя майтап. Нали искаш номите да действат интелигентно. Е, в момента аз действам интелигентно. Достатъчно интелигентен съм, че да разбера кога имам нужда от помощ. В момента, значи, имам. А ти можеш да ми помогнеш. И ако не ми помогнеш, тутакси си тръгваме и на мига забравяме, че изобщо си съществувало някога.

Проблесна и втора светлинка. Много мижава.

Масклин се изправи и кимна на другите двама.

— Ясно — каза той. — Да вървим.

Нещото издаде онзи електронен шум, който при номите отговаряше на прочистване на гърлото.

Как мога да ви помогна?

Ангало се ухили на Гърдър.

Масклин седна.

— Намери Внука Ричард Арнолд (39).

Ще ми трябва много време.

По повърхността на Нещото приплъзнаха няколко светлинки. После то се обади:

Установих местонахождението на лице на име Ричард Арнолд, трийсет и деветгодишен. Тъкмо влезе в чакалнята за пътници от първа класа. Чака полет 205 до Маями, Флорида.

— Това ли ти беше многото време? — подхвърли Масклин.

Триста милисекунди — уточни Нещото. — Много време си е това.

— Освен това мисля, че не разбрах всичко, дето ми го каза.

Кое точно не разбра?

— Почти всичко — призна си Масклин. — Всичкото след „тъкмо влезе“.

Някой, който се казва така, се намира тук и чака в една специална стая, за да се качи на голяма сребърна птица, която ще литне в небето и ще го откара до едно място, което се нарича Флорида — търпеливо обясни Нещото.

— За какви големи сребърни птици ми приказваш? — намръщи се Ангало.

— За самолета става въпрос. Саркастично го раздава — обясни Масклин.

— Ами?! И откъде го знае всичкото това? — запита Ангало подозрително.

Тук е пълно с компютри — обади се Нещото.

— Такива като тебе, а?

Нещото успя някакси да придобие обиден вид.

Те са много, ама много примитивни — подчерта то. — Ала аз ги разбирам. Ако се напрегна да мисля достатъчно бавно. Те това работят — да знаят кой човек къде се намира.

— Повечето човеци и толкова не вършат — изкоментира Ангало.

— Можеш ли да измислиш как да стигнем при него? — светна лицето на Гърдър.

— Я задръж, я задръж — скастри го Ангало. — Дай да не бързаме толкоз.

— Нали затова сме дошли тук — да го намерим?

— Да! Но какво всъщност можем да направим?

— Ами, естествено, можем да… да… такова де… например ще…

— Дори чакалня не знаем какво е.

— Нещото каза, че било някаква стая, където човеците чакали, за да се качат на този или онзи самолет — обади се Масклин.

Гърдър бодна обвинително с пръст Ангало.

— Страх те е, а? Страх те е, че ако видим Внука Ричард, това ще означава, че Арнолд Брос наистина съществува, а пък ти не си прав! Същият си като баща ти. И той не можеше да понася да не е прав!

— За тебе ме е страх — отвърна Ангало. — Защото ще видиш, че Внукът Ричард е човек и нищо повече. И Арнолд Брос, и той е бил човек и нищо повече. Или пък е бил двама човека и нищо повече. И те са построили Магазина за човеците и за никой друг. А за номите дори не са и подозирали! И недей да намесваш баща ми, ако обичаш.

Върху Нещото се появи малък отвор. Понякога правеше така. Когато отворите бяха запушени, не си личеше къде са, но когато Нещото наистина се заинтересуваше от едно-друго, то се отваряше и изкарваше навън една сребърна чинийка на пръчка, или пък някакви много сложно оплетени тръбички.

Този път изкара мрежичка, закачена на железен прът. Тя започна бавно да се върти.

Масклин вдигна кутийката.

Докато другите двама се препираха, той тихичко попита:

— Знаеш ли къде е онова… чакалнята?

Знам — отвърна Нещото.

— Ами да вървим тогаз.

Ангало се озърна през рамо.

— Ей, вие там, какво правите?

Масклин не му обърна внимание.

— А знаеш ли с колко време разполагаме, преди Внукът Ричард да тръгне за Флорида?

Имате около половин час.

Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. По-лесно ще е да видиш мишка, ако профучи край тебе на висока скорост, отколкото ном. Това е една от причините повечето човеци въобще да не са ги виждали. А другата причина е, че човеците обикновено не виждат разни неща, щом решат, че такива неща не съществуват. И тъй като разумните човеци много добре знаят, че не съществува такова чудо като хора, високи половин педя, ако един ном не иска да бъде забелязан, той по всяка вероятност няма да бъде забелязан.

Така че никой не съзря трите размазани петънца, които се стрелнаха през залата. Те се блъскаха в трополящите колела на количките за багаж. Прелитаха като куршуми между краката на бавноподвижните човеци. Плъзгаха се между столовете. Докато прекосяваха един обширен, ехтящ коридор, вече бяха станали почти невидими.

И изчезнаха зад един фикус.

 

 

Казват, че когато някъде нещо се случи, то влияе върху всичко останало. Това може и да е вярно.

Или пък просто различни неща често стават по един и същи начин.

Например:

В клоните на едно дърво, отдалечено на хиляди мили от Масклин, израснало на висок заоблачен планински склон, растеше някакво растение. Изглеждаше като голямо цвете. То бе приклещено в короната на дървото, а корените му се ветрееха във въздуха и се опитваха да чопнат от мъглата по нещичко, дето ставаше за храна на растението. Научно погледнато, това беше епифитна бромелиада. Това последното растението не го знаеше, но всъщност на него му беше все тая.

В цвета му се бе събрала малка локвичка.

А в нея живееха жаби.

Много, ама много мънички жабчета.

Жизненият им цикъл и той беше толкова мъничък, че още можеше да ходи само с проходилка.

Те преследваха насекомите из венчелистчетата. Снасяха яйцата си в локвата. Поповите лъжички порастваха и на свой ред се превръщаха в жаби. Които пък на свой ред умираха, потъваха в локвата и се превръщаха в част от животинския тор в основата на листата, който всъщност помагаше на растението да се изхрани.

И всичко си вървеше така, откак жабите се помнеха.[5]

До онзи ден, когато едно жабче, както си гонеше мухите, взе, че се загуби, изпълзя от външната страна на едно венчелистче — или може би листо — и съзря нещо, което никога досега не беше виждало.

Съзря Вселената.

По-точно, съзря един клон, протегнал се напред в мъглата.

А на няколко метра от него, цяло блеснало в капчици влага, огряно от самотен слънчев лъч, се кипреше още едно цвете.

Жабчето приседна и се втренчи в него.

 

 

— Хххъ! Хххъ! Хххъ!

Гърдър се опря на стената и запухтя като куче, умиращо от жега през много, ама много слънчев ден.

Ангало и той пухтеше почти толкова тежко, но се опитваше да го скрие. Лицето му почервеня.

— Защо не ни повика, бе! — тросна се той.

— Ами вие бяхте толкова заети с тая ваша препирня — обясни Масклин, — че разбрах: ако искам да ви накарам да тичате, единственият начин ще е аз да се затичам.

— Много ти… мерси, за което — изсумтя Гърдър.

— Ама на тебе как така нищо ти няма? — забеляза с учудване Ангало.

— Свикнал съм да тичам — Масклин надникна иззад саксията. — Е, Нещо, дотук добре. Ами сега?

Давайте по коридора.

— Ама той е пълен с човеци! — писна Гърдър.

— Навсякъде гъмжи от тях — заключи Масклин. — Нали точно затова тичаме. — Млъкна за миг и после добави: — Виж какво, Нещо, не можем ли да стигнем дотам по някакъв друг начин? Току-що едва не премазаха Гърдър.

Шарените светлинки затанцуваха в сложни фигури. После Нещото каза:

Каква е целта ви?

— Трябва да намерим Внука Ричард! — Гърдър все още се задъхваше.

— Не. По-важно е да стигнем в тая Флорида — възрази Масклин.

— Не е! — изрепчи се Гърдър. — Не ща да ти ходя в никаква Флорида!

Масклин се поколеба. После рече:

— Май не е сега моментът да ви го казвам, но не бях напълно искрен с вас…

Той им разказа за Нещото, за космоса и за кораба в небето. Отвред ги притискаше нескончаемият гръмовен шум на сградата, пълна с човеци, търчащи насам-натам по свои си дела.

Най-накрая Гърдър се обади:

— Значи, ти изобщо не търсиш Внука Ричард.

— Мисля, че сигурно той е много важен — побърза да каже Масклин, — ама иначе си прав. Във Флорида се намира едно място, дето има разни… такова, реактивни самолети, които летят много нависоко и слагат по небето разни бибипкащи неща, подобни на радиото.

— О, я стига! — обади се Ангало. — Как тъй ще слагат неща по небето. Че нали ще паднат!

— То всъщност и аз не я разбирам тая работа — призна си Масклин, — но ако се качиш достатъчно високо горе, то там просто вече няма долу. Поне така си го мисля. Както и да е, трябва да отидем във Флорида, да качим Нещото на някой от тия самолети, дето летели много нависоко, пък то щяло само̀ да свърши останалото, така разправя.

— Цялото ли да го качим? — учуди се Ангало.

— Не ще да е по-мъчно от това да откраднеш камион — отвърна Масклин.

— Ама ти да не предлагаш да откраднем самолет? — И да бе щял, Гърдър не можеше да се ужаси повече от това.

— Уха! — светнаха очите на Ангало като че вътре в него се бе задействал някакъв енергиен източник. Той обичаше всякакви превозни средства. Особено такива, дето се движат светкавично.

— И ти си с него, а? — обвинително навири пръст Гърдър.

— Уха! — повтори Ангало. Изглеждаше така, сякаш съзерцава картина, която само той си вижда.

— Вие сте луди! — заключи Гърдър.

— Никой нищо не е споменавал за отмъкване на самолет — бързо се намеси Масклин. — Няма да крадем самолета. Просто ще се повозим на него, надявам се.

— Уха!

— И няма да се опитваме да го караме, Ангало!

— Добре де — сви рамене Ангало. — Ама нека само да предположим, че аз съм вътре в самолета, а пък на шофьора вземе, че му призлее… Ами предполагам, че в такъв случай аз ще трябва да хвана кормилото. Искам да кажа, с Камиона се оправих доста добре…

— Да, да! Постоянно се блъскаше в какво ли не! — възрази Гърдър.

— Ама нали тогава се учех да карам. Както и да е, в небето няма в какво да се блъснеш, освен в някой облак, пък те доста мекички ми изглеждат — оправда се Ангало.

— Ами Земята?

— О, Земята изобщо няма да е проблем. Тя ще е твърде далече.

Масклин потупа Нещото.

— Знаеш ли къде се намира самолетът, който заминава за Флорида?

Да.

— Води ни към него тогава. И ако можеш, не ни прекарвай точно през най-голямата човешка гмеж.

 

 

Валеше кротък дъждец. Бе взело да се свечерява и цялото летище грейна в лампи.

Абсолютно никой не дочу лекото „дръннн!“, когато мъничката вентилационна решетка на една от външните стени се заклати и падна.

Три размазани фигурки се плъзнаха по бетона и хукнаха през глава.

Право към самолетите.

 

 

Ангало погледна нагоре. После още по-нагоре. И още по-нагоре. Най-накрая темето му кажи-речи опря в гърба.

Още малко и щеше да се разплаче. И постоянно повтаряше:

— Уха! Оха!

— Ох, че е грамаден! — смънка Гърдър. Опитваше се да не го гледа. Както повечето номи, родени в Магазина, и той мразеше да не вижда таван, като погледне нагоре. И Ангало беше същият, но имаше едно нещо, дето го мразеше повече и от това да излиза Навънка — и то беше да не пътува на бързи машини.

— Виждал съм ги как излитат в небето — обади се Масклин. — Наистина летят. Честна дума.

— Уха!

Самолетът бе надвиснал над тях — толкова огромен, че ако искаш наистина да видиш колко е грамадански, се налагаше да отстъпваш все по-назад и по-назад. Блестеше под дъжда. Светлините на летището хвърляха зелени и бели отблясъци по страните му. Не, това не беше предмет. Това беше парче небе, приело конкретна форма.

— Разбира се, отдалече не изглеждат чак толкоз големи… — смънка Масклин.

Той се втренчи в самолета. Никога през живота си не се бе чувствал тъй дребничък.

Искам го! — изхленчи Ангало и стисна юмруци. — Вижте го! Уж стои и не мърда, а пък изглежда сякаш че върви, и то страшно бързо!

— А как ще се качим? — попита Гърдър.

— Само си представи какви физиономии ще направят нашите хора, ако им се изтресем с това! — викна въодушевено Ангало.

— Представям си ги. Ужасно ясно си ги представям дори — кимна Гърдър. — Ама как ще се качим?

— Можем да… — подзе Ангало и се сепна. — Що ти трябваше да го казваш!

— Ей-там, дето се подават колелата, има дупки — посочи Масклин. — Според мен ще можем да се изкатерим.

Не става — обади се Нещото изпод мишницата му. — Отвън няма да можете да дишате. Трябва наистина да влезете вътре в самолета. Там, където се издигат самолетите, въздухът е много рядък.

— Надявам се. Че гъст ли да е! — натърти Гърдър. — Нали за въздух си говорим.

Ама няма да можете да дишате — търпеливо повтори Нещото.

— Откъде-накъде? — сопна му се Гърдър. — Аз открай време си мога!

— Близо до земята въздухът е повече — намеси се Ангало. — Четох го в една книга. Като си ниско долу, вдишваш много въздух, а като се качиш горе — малко.

— И защо така? — упорстваше Гърдър.

— Де да знам. Сигурно, защото въздухът го е шубе от високото.

Масклин тръгна по бетона и нагази в локвите — искаше да огледа и далечния край на самолета. Малко по-нататък чифт човеци товареха с някакви машини кашони в самолета през една дупка отстрани. Той се върна обратно, спря се до огромните гуми и се загледа в една дълга тръба високо горе, която стигаше чак до сградата. Посочи я на другите.

— Човеците май ги товарят вътре през това.

— Как, през тая тръба ли? Като водата? — учуди се Ангало.

— Във всеки случай, все ще е по-добре, отколкото да киснем тук навън и да подгизваме — изсумтя Гърдър. — Цял съм вир вода вече!

— Там има разни стълби, и разни жици, и разни други работи — посочи Масклин. — Не ще да е много мъчно да се изкачим. Все някъде ще намерим дупка, през която да се промушим — той подсмръкна. — Когато човеците строят нещо, винаги оставят по някоя дупка.

— Хайде бе, хора! — сръчка ги Ангало. — Уха! Иха!

— А, ако ще се опитваш да го крадеш, по-добре забрави — сряза го Масклин, докато подбутваха отзад леко пълничкия Гърдър, който се носеше в тромав тръс. — Тъй и тъй ще ходи точно там, накъдето сме тръгнали…

— Ама не и където аз искам да ида! — изхленчи Гърдър. — Аз искам да си ходя вкъщи!

— … и хич и не мисли, че ще се опитваш да го караш. Много сме малко. Пък и без това предполагам, че ще е много по-сложно, отколкото с камиона. Че това е… Ей, Нещо, ти знаеш ли как се казва?

Конкорд.

— А така. Конкорд е това! Каквото ще да значи. И ми обещай, че няма да го крадеш!

2.

КОНКОРД: Лети два пъти по-бързо от куршум, а вътре раздават пушена сьомга.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Да се промъкнеш през някоя цепнатина в тръбата, по която човеците се товареха в самолета, не беше нищо в сравнение с това да свикнеш някак с положението от другата страна.

Подът в бараките на Кариерата представляваше чисто и просто или голи дъски, или утъпкана земя. В сградата на летището подът пък беше направен от квадратни лъскави камъни. Но тук…

Гърдър се хвърли по очи и зарови нос в него.

— Килим! — почти изплака той. — О, килим! Мислех си, че едва ли някога ще те видя пак!

— О, я ставай! — сръга го Ангало. Чак на него му стана неудобно — самият Абат да се държи по тоя начин пред някого, дето колкото и добър приятел да им беше, все пак не беше роден в Магазина.

Гърдър неловко се изправи.

— Извинявайте — измърмори той и взе да се изтупва. — Не знам какво ме прихвана. Просто в мен се събудиха спомени, това е. Истински килим! От месеци не съм виждал такова нещо!

Той шумно се изсекна.

— Нали си спомняш какви красиви килими имаше в Магазина! Ама красиви! Пък какви шарки имаха…

Масклин погледна нагоре по тръбата. Приличаше му на коридорите в Магазина, само дето светлината беше по-ярка.

— Давайте да мърдаме оттук — подбутна ги той. — Много е открито. Къде отидоха всичките ония човеци, а, Нещо?

След малко пристигат.

— Откъде го знае пък това? — почти се обиди Гърдър.

— Слуша какво си говорят другите машини — обясни Ангало.

На този самолет също има много компютри — обади се Нещото.

— Е, ами много хубаво — колебливо се обади Масклин.

— Поне ще има с кого да си приказваш.

Ама те са доста тъпички — Нещото успя да изрази презрение, без да разполага с каквито и да било изразни средства.

След няколко метра коридорът преминаваше в нещо по-различно. Масклин виждаше завеса и нещо, което много приличаше на ръба на стол.

— Добре, Ангало — рече той. — Ти водиш. Знам, че ти се иска.

 

 

Изминали бяха две минути.

Тримата стояха под една седалка.

Масклин никога не се бе замислял как ли изглеждат самолетите отвътре. Беше прекарвал дни наред там, върху оная скала, да ги гледа как излитат. Разбира се, беше се сетил, че вътре има човеци. Човеците бяха навсякъде. Ала никога не се беше замислял какво ли е вътре. Ако някъде съществуваше нещо, дето да изглежда като направено от много навънчета, то това беше тъкмо самолет в полет.

Ала на Гърдър вече му бе дошло твърде много. Ронеше сълзи.

— Електрическо осветление! — изхълца той. — И пак килими! И големи меки седалки! Че и салфетки им постлали отгоре! И никъде ни помен от кал! Даже и табели си има!

— Е, по-леко, де — безпомощно го потупа Ангало по рамото. — Знам, хубаво си беше в Магазина. — Той погледна Масклин. — Трябва да признаеш, че беше доста неочаквано. Аз се надявах тука да има…, ами, жици разни, тръби, интересни лостове, такива ми ти работи. Пък то — Мебелният отдел на „Арнолд Брос“, едва ли не!

— Не трябва да оставаме тук — огледа се Масклин. — Само след мъничко ще гъмжи от човеци. Спомнете си какво ни каза Нещото.

Помогнаха на Гърдър да стане и се понесоха в тръс под редовете от седалки, влачейки го по средата.

Само че това тук не прилича на Магазина поне в едно много важно отношение — осъзна Масклин. Почти нямаше къде да се скриеш. В Магазина все се намираше закътано място да се спотаиш, да се промъкнеш…

До тях вече долиташе далечна шумотевица. Най-накрая откриха някаква ниша зад една завеса. В тази част на самолета нямаше седалки. Масклин пропълзя вътре, като тикаше пред себе си Нещото.

Сега шумотевицата вече не беше далечна. Много близка беше. Той извърна глава и на по-малко от педя от себе си забеляза човешки крак.

Отзад, в металната стена на нишата, имаше друга дупка, през която минаваха дебели жици. Беше тъкмо толкова голяма, че през нея да минат един Ангало и един Масклин. (И достатъчно голяма, че да мине и един паникьосан Гърдър, при условие че другите двама са го хванали за ръцете и дърпат ли дърпат.) Не че беше много просторно, но поне не се виждаха.

Да, ама и те нищо не виждаха. Лежаха наблъскани в мрака като сардели и се опитваха да се настанят що-годе удобно върху жиците.

След малко Гърдър се обади:

— Май ми помина…

Масклин кимна.

Отвсякъде прииждаха какви ли не шумове. Някъде надалеч нещо издрънча, после пак и пак. Долетя и жалейното гъгнене на човешки гласове. После ги разтресе. Яко.

— Ей, Нещо? — прошепна Масклин.

Да?

— Какво става?

След малко самолетът ще се понесе по въздуха.

— О, така ли?

Знаете ли какво означава това?

— Ами… не.

Ще лети. Да се понесе значи, че нещо ще го носи. Пък въздух си е именно въздух. Значи ще го носи въздухът.

Масклин чуваше как диша Ангало.

Той се намести възможно най-удобно между металната стена и един дебел наръч жици, и се взря в тъмното.

Мълчаха. След малко последва лек трус. После усетиха, че се движат.

Нищо друго не се случи. И продължи да не се случва.

Най-накрая Гърдър се обади. Гласът му трепереше от ужас.

— Много ли е късно вече да слезем, ако…

Внезапен далечен тътен довърши изречението наместо него. Глухо трополене разклати всичко наоколо — леко, ала стабилно.

Последва тежка пауза. Сигурно така се чувства топката в момента, когато тъкмо са я хвърлили нагоре, и започва да пада надолу. Изведнъж нещо ги подхвана и тримата и ги струпа в боричкаща се купчинка. Подът упорито се опитваше да стане стена.

Номите се вкопчиха един в друг, спогледаха се и писнаха в един глас.

След малко млъкнаха. Май нямаше кой знае какъв смисъл да продължават с пищенето. Пък и въздухът им беше свършил.

Подът лека-полека взе да се държи като нормален под и заряза амбициите си да става стена.

Масклин избута крака на Ангало от врата си.

— Мисля, че летим — обади се той.

— Че то такова ли било? — едвам успя да избъбре Ангало. — Като го гледаш от Земята, някак си по-изящно изглежда.

— Някой нещо да е пострадал?

Гърдър се стегна и се изправи.

— Цял съм в синини — оплака се той. После се изтупа. А сетне, тъй като номската природа е неспособна да се промени, добави: — Да ни се намира нещо за ядене?

За ядене не бяха се сетили.

Масклин втренчи поглед зад гърба на Гърдър, в тунела, пълен с жици.

— То може и да не ни потрябва — несигурно каза той. — Нещо, колко време ще пътуваме до Флорида?

Капитанът тъкмо съобщи, че ще пътуваме шест часа и четирийсет и пет минути — обясни Нещото.[6]

— Заплашва ни гладна смърт! — стресна се Гърдър.

— Може пък и да се намира нещо за ловуване? — озърна се Ангало с надежда.

— Едва ли — побърза да попари надеждите му Масклин. — Не ми изглежда тук да живеят мишки.

— Човеците имат ядене — обади се Гърдър. — На тях ядене винаги им се намира.

— Знаех си, че ще го кажеш — подметна Ангало.

— Просто няма как да е иначе. Здравият разум ми го подсказва.

— Чудя се, дали не можем да погледнем навън през някой прозорец? — запита се Ангало. — Ще ми се да видя с каква скорост пътуваме. И как всичките дървета и разните му там работи профучават под нас, и…

— Вижте какво — побърза да се намеси Масклин, преди нещата да са станали неконтролируеми. — Дайте да поизчакаме? Да се поуспокоим и тримата. Починете си сега малко. А после може и ядене да потърсим.

Отново кротнаха. Тук поне беше сухо и топло. Едно време, като живееше в оная дупка край насипа, на Масклин твърде често му се бе случвало да е мокър и премръзнал, че да отхвърли каквато и да било възможност да поспи на сухо и топло.

Той задряма…

 

 

Носещи се по въздуха.

Родени във въздуха?!

Може би в самолетите също живееха стотици номи — също така, както бяха живели и в Магазина. Може пък да си живееха някъде под покрития с килим под и ето, самолетът ги разнася по всички онези места, които Масклин бе виждал на единствената карта, дето изобщо успяха да намерят. Тя беше в някакво тефтерче, а изписаните по нея имена на далечни краища му звучаха като магия — Африка, Австралия, Китай, Екватор, Произведено в Хонконг, Исландия…

И може би тукашните номи никога не поглеждаха през прозорците. А току-виж, изобщо не знаеха, че летят.

Почуди се дали пък Грима не е искала да му каже точно това, като му разправяше всички онези работи за жабчетата и за цветята. Беше ги прочела в някаква книга. Можеш цял живот да си живееш на някое мъничко-мъничко място и да си мислиш, че то е целият свят. Да, ама тогава той беше много ядосан и изобщо не му се щеше да я слуша.

Е, да — но сега вече се бе измъкнал от цветето, нямаше грешка!

 

 

Жабчето доведе и други млади жабчета на онова място сред листака — на ръба на техния свят-цвят.

Те се вторачиха в клона. Не, там нямаше само едно-единствено цвете — имаше ги с дузини, макар че точно това жабите не можеха да си го помислят. Жабите могат да броят само до едно.

Та значи, цветята бяха много.

И те дълго, дълго ги гледаха ококорено. Кокоренето е едно от малкото неща, за които жабите наистина си ги бива.

В мисленето обаче хич ги няма. Много ще е хубаво да кажем, че мъничките жабчета мислили дълго и упорито — за новото цвете, за живота в старото, за необходимостта да изследваш света, за възможността той да е по-голям от една локва с венчелистчета по края…

Да, ама те си мислеха следното:

… мип-мип… мип-мип… мип-мип…

Ала онова, което ЧУВСТВАХА, не можеше да се побере в цветето. Твърде голямо беше.

Бавно, внимателно и без сами да разбират защо, те едно по едно тупнаха върху клона.

 

 

Нещото избипка учтиво.

Може би ще ви е интересно да разберете — осведоми ги то, — че току-що счупихме космическата бариера.

Масклин изгледа другите двама. До гуша му беше дошло вече.

— Добре. Я сега си признайте. Кой я счупи?

— Не ме гледай така! — нацупи се Ангало. — Нищичко не съм пипнал!

Масклин се прокрадва до ръба на дупката и надникна навън.

Там навън имаше чифт човешки крака. Крака на женски човек — поне такива изглеждаха. Обикновено те бяха обути с по-неудобните обувки.

Доста неща можеш да научиш за човеците, като им гледаш обувките. То и без това номите най-често нямаха възможност да погледнат по-нагоре. Останалата част от човека обикновено им изглеждаше като чифт ноздри нейде във високото, плюс още едно-друго.

Масклин взе да души.

— Тук някъде има ядене — съобщи той.

— Какво ядене? — поинтересува се Ангало.

— Каквото ще да е! — избута го Гърдър. — Каквото ще да е — аз смятам да го ям!

— Дръпнете се назад! — Масклин тикна Нещото в ръцете на Ангало. — Аз ще отида! Ангало, не му позволявай да мърда оттук!

Той се стрелна навън, притича покрай завесата и се плъзна край нея. Само след секунди вече се бе придвижил до ръба й. Иззад завесата се подаде оченце, а над него — наежена вежда.

Стаята представляваше нещо като място, където раздаваха храна. Женските човеци вадеха от една дупка в стената табли с ядене и ги разнасяха насам-натам.

Номското обоняние е по-остро и от лисичото. Масклин едвам се сдържаше да не му потекат лигите. Трябваше да си признае — да ловуваш и да отглеждаш растения си беше много хубаво нещо, но такова ядене изобщо не можеше да се мери с храната, която си намираш покрай човеците.

Един от женските човеци постави последната табла върху количка и взе да я бута. Мина край Масклин. Колелата бяха големи почти колкото него.

Докато количката скърцаше край Масклин, той изскокна от скривалището си, метна се върху нея и се промуши между шишетата. Знаеше си, че е глупаво да го прави. Но все пак по биваше, отколкото да седиш заседнал в някаква си дупка заедно с двама идиоти.

Обувки, обувки, обувки. Едни — черни, други — кафяви… Едни с връзки, други без връзки… В два-три чифта нямаше крака — човеците си ги бяха събули.

Количката си вървеше. Масклин погледна нагоре.

Тела, тела, тела. А отгоре им — глави, глави, глави. Отпреде им — лица. Лица, ли…

Масклин се метна обратно сред бутилките.

Отсреща го гледаше Внукът Ричард.

Да, това беше същото онова лице от вестника. Не можеше да бъде друго. Всичко си беше на мястото — и късата брадица, и усмихнатата уста, и многото зъби вътре. И косата, дето по-скоро изглеждаше като лъскави кълчища, отколкото да бе нормална коса, израсла по нормалния начин.

Внукът Ричард (39).

Лицето се взря в него за миг, после отмести поглед.

Няма как да ме е видял, рече си Масклин. Тук добре съм се скрил.

Какво ли ще направи Гърдър, като му кажа?

Ще пощурее, какво ще направи.

Май е по-добре засега да си трая. Ей, ама това е страхотна идея. И без това си имаме достатъчно ядове.

39. Или имаше още 38 Внуци Ричардовци — пък то сигурно не беше така — или пък това бе вестникарският начин да се каже, че е на 39 години. Почти на половината години на Магазина. А номите от Магазина разправят, че Магазинът бил стар като света. То знам, че не е вярно и не може и да бъде, ама…

Чудя се — какво ли е да живееш почти цяла вечност?

Той се окопа по-дълбочко сред нещата на таблата. Повечето бяха шишета, но имаше и две-три торби, пълни с някакви буци на бучки — малко по-дребни от юмрука на Масклин. Взе да мушка с ножа си хартията; най-накрая успя да пробие достатъчно голяма дупка и измъкна една от тях навън.

Излезе осолен фъстък. Все беше някакво начало.

Той сграбчи пакета — и точно тогава надолу се протегна ръка.

Беше толкова близо, че можеше да я пипне.

Беше толкова близо, че и тя можеше да го пипне.

Видя как червените нокти се плъзнаха край него, сключиха се бавно около друг пакет с фъстъци и се оттеглиха.

Чак по-късно на Масклин му просветна, че жената, която раздаваше яденето, нямаше как да го види. Тя просто е протегнала ръка към таблата, за да вземе нещо, за което е знаела предварително, че се намира там — а това почти със сигурност не включваше Масклин.

Да, така реши той по-късно. Но в онзи миг, когато въпросната човешка ръка почти го забърса по главата, нещата изглеждаха доста по-инакви. Той изхвърча с плонж от количката, удари се в килима, претърколи се и се навря под най-близката седалка.

Дори не изчака дъх да си поеме. Опитът го бе научил, че спреш ли да си поемеш дъх — сгащват те. Той запрепуска от седалка към седалка. Блъскаше се в гигантски крака, в захвърлени на пода обувки, в изпуснати вестници и чанти. Когато пресичаше пътеката покрай дупката с яденето, и ном да го беше гледал, пак щеше да види само размазано петно. Не спря дори когато най-после стигна до дупката. Просто се метна и префуча през нея. Даже и не докосна стените.

 

 

— Фъстък ли? — рече Ангало. — Един, за тримата? Че то и по хапка няма да се падне на ном!

— Какво предлагаш тогава? — кисело се обади Масклин. — Да не искаш например да отидеш при оная жена, дето раздава яденето, и да й кажеш: „Ей, там долу има три прегладнели мъничета?“

Ангало се вторачи в него. Масклин вече дишаше спокойно, но лицето му все още пламтеше.

— Че знаеш ли, може пък да си струва да опитаме…

— Какво!

— Е, ами ако ти си човек, би ли очаквал да видиш номи в самолет?

— Естествено, че и през ум няма да ми мине…

— На бас тогава, че ако ги видиш, ще се шашнеш! А?

— Да не би да предлагаш да се покажем пред някой човек нарочно? — подозрително запита Гърдър. — Нали знаеш, никога не сме правили нищо подобно…

— Аз току-що едва не го направих — обади се Масклин. — И хич не съм се разбързал да го повтарям!

— Искаш да кажеш, че, разбира се, предпочитаме да си гризнем сега тоя фъстък и после да умрем от гладна смърт? А?

Гърдър се взря с копнеж в парченцето фъстък, което държеше. Разбира се, в Магазина бяха яли фъстъци — най-вече покрай Коледния Панаир. Тогава отдел „Хранителни стоки“ преливаше от разни храни, които обикновено не се появяваха през другите сезони. Фъстъците бяха чудесен завършек на един обяд. Вероятно бяха и чудесно начало на един обяд. Онова, което със сигурност не бяха, беше самият обяд.

— И какъв е планът? — неохотно измърмори той.

 

 

Едната от човечките, които раздаваха храната, тъкмо вземаше табли от един рафт, когато нещо се размърда и я накара да вдигне очи. Главата й бавно се извърна встрани.

Нещо мъничко и черничко се беше навело към дясното й ухо.

То навря палчета в ушенцата си, разпери пръсти и се изплези.

— Ппппппръц! — рече Гърдър.

Подносът се изхлузи из ръцете на човечката и тресна о пода. Човечката издаде протяжен звук — като писклива сирена, и се дръпна назад, покрила уста с шепи. Най-накрая се извъртя — много бавно, като дърво, което се гласи да падне — и се шмугна между завесите.

Когато се върна — водеше още един човек с нея — мъникът беше изчезнал.

Повечето ядене — също.

 

 

— Не помня откога не съм ял пушена сьомга. — Усмивката на Гърдър преливаше от щастие.

— Мммммммпфпф! — отвърна му Ангало.

— Ама виж се как ядеш! — свирепо го сряза Гърдър. — Бива ли така — тикаш всичкото в устата си, и после, каквото остане, го кършиш! Че какво ще кажат хората?

— Т’ня’а’ора — измърмори Ангало. — С’м’ти и ’асклин.

Масклин отвори една кутийка с мляко. Беше съвсем мъничка, като за номи правена.

— Е, тъй по̀ бива, а? — ухили се Гърдър. — Нормална храна. И се добива по нормален начин — вади се от разни кутии и хартии. Няма какво да я чистиш от калта като оная в Кариерата. Пък и я какво е топло и хубаво тук вътре. Само така трябва да се пътува. Някой да иска… — Той колебливо побутна нещо. Не му беше ясно какво е. — … такова?

Другите двама поклатиха глави. Онова в чинийката беше едно такова лъскаво, розово, на бучки, отгоре му беше бучната черешка, и незнайно защо, ама намязваше на нещо, дето няма да го ядеш, дори и да ти го тръснат в чинията след седмица пълен глад.

— Какво е на вкус? — попита Масклин, след като Гърдър се престраши да сдъвче една хапка.

— Розово едно такова — отвърна Гърдър.[7]

— Някой да иска фъстък за десерт? — предложи Ангало. — Никой? Ами я да го разкарам тогава.

— Да не си посмял! — скара му се Масклин. И двамата го погледнаха. — Извинявай. Искам да кажа, че не е редно. Не е хубаво да се хвърля храна, и то свястна.

Грехота е — превзето рече Гърдър.

— Хмммм. За грехота не знам, ама че е тъпо, тъпо е. По-добре го прибери в торбата, че знаеш ли кога ще ти потрябва.

Ангало се протегна, после се прозя.

— Ех, как добре ще ми дойде сега една баня…

— Никъде не виждам вода — огледа се Масклин. — Сигурно все някъде има мивка или тоалетна, ама хич не ми идва наум къде бихме могли да ги потърсим.

— Та като каза тоалетна… — подхвана Ангало.

— В другия край на тръбата, моля — любезно рече Гърдър.

И внимавай с жиците — обади се и Нещото. Ангало кимна озадачено и се запромъква в мрака.

Гърдър се прозя и се изпъна.

— Тия човечки, дето раздават яденето, няма ли да тръгнат да ни търсят?

— Едва ли — отвърна Масклин. — Едно време, като живеехме Навънка, преди да дойдем в Магазина, човеците понякога са ни виждали, дума да няма. Ама сигурно не са вярвали на очите си. Щото ако бяха виждали някога истински ном, нямаше да правят ония смахнати градински чучела.

Гърдър бръкна из гънките на расото си и измъкна оттам картинката с Внука Ричард. Дори на мътната светлина в тръбата Масклин се убеди, че това е човекът от онази седалка. Онзи нямаше бразди по лицето като този — картинката твърде дълго бе стояла сгъната — нито пък беше направен от малки точици, ама като не броим това…

— Мислиш ли, че е някъде наблизо? — замечтано рече Гърдър.

— Може би, може би… — На Масклин изведнъж му стана чоглаво. — Ама виж какво, Гърдър… Ангало може и да прекалява, но може и да е прав… Може пък Внукът Ричард да си е просто човек като другите, нали разбираш. Може пък човеците наистина да са построили Магазина само за човеци. А вашите прадеди да са се настанили в него, защото… Е, ами защото вътре е било сухо и топло. И…

— Изобщо не те слушам, да знаеш! — сопна му се Гърдър. — Изобщо нямам намерение да те слушам как ми разправяш, че не сме нищо повече от мишките и плъховете! Ние сме нещо много важно!

— Нещото съвсем ясно твърди, че сме дошли тук отнякъде, Гърдър — меко възрази Масклин.

Абатът сгъна снимката.

— Може и да сме. Пък може и да не сме. Все тая.

— Ангало смята, че ако е вярно, изобщо не е все тая.

— Не виждам защо! Истината не е само една — сви рамене Гърдър. — Аз мога да река: ти — това си просто сума ти прах, разни сокове, кокали и космалаци, всичкото това събрано накуп — и ще бъда прав. Но мога да река и така: ти си нещо, което съществува вътре в главата ти, а като умреш, изчезва — и пак ще бъда прав. Питай и Нещото, ако щеш.

Шарените светлинки замигаха по повърхността на Нещото.

Масклин изглеждаше потресен.

— Никога не съм го питал за това!

— А защо? Това ще е първото нещо, за което ще го питам аз — натърти Гърдър.

— А пък то сигурно ще ти каже нещо като „Изчисленията невъзможни“ или „Лошо зададени параметри“ — изсумтя Масклин. — То все така казва, като не ще да си признае, че не знае нещо. Ей, Нещо?

Нещото не отговори. Шарките му се смениха.

— Нещо? — повтори Масклин.

Наблюдавам комуникациите.

— Често го прави, като му доскучае — продължи Масклин. — Седи си и си слуша разни невидими съобщения, дето витаят из въздуха. Нещо, обърни ми малко внимание, ако обичаш. Важно е. Ние искаме да…

Светлинките се размърдаха. Повечето от тях почервеняха.

— Нещо! Ние…

Нещото прещрака. То така се прокашляше.

Забелязан е ном в пилотската кабина.

— Виж сега какво, Нещо, такова, ние… КАКВО?!

Повтарям: забелязан е ном в пилотската кабина.

Масклин метна разярен поглед наоколо.

— Ангало?!

Изключително вероятно е — заключи Нещото.

3.

ПЪТУВАЩИ ЧОВЕЦИ: Едри, прилични на номи същества. Голяма част от човеците прекарват много време в пътуване от едно място на друго, което е доста странно, тъй като онова място, на което отиват, обикновено и без това е претъпкано с човеци. Вж. също ЖИВОТНИ, ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, ЕВОЛЮЦИЯ и КРЕМ КАРАМЕЛ.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Гласовете на Масклин и Гърдър се блъскаха нагоре-надолу из тръбата, докато двамата се промъкваха през жиците.

— Тъкмо се бях замислил, че нещо много се забави! — Не трябваше да го пускаш самичък! Нали го знаеш какъв е! Дай му на него някоя машина да подкара!

— Кой, аз ли не трябвало да го пускам?!

— Той просто няма никакво чувство за… Ами сега накъде?

Ангало бе споменал, че си е представял как вътре в самолета е пълно с оплетени жици и тръби. Почти беше познал. Едвам се провираха през света на кръстосаните кабели, който се намираше под тукашния под.

— Стар съм вече аз за такива работи! В живота на всеки ном идва един момент, когато е крайно време да престане да пълзи из вътрешността на разни ужасни летящи машини!

— Че колко пъти ти се е случвало досега?!

— И един път ми стига!

Наближаваме — обади се Нещото.

— Ето, виж какви работи стават, като им се покажем! Това е нашата Присъда! — издекламира Гърдър.

— Ама чия? — мрачно се обади Масклин и го побутна да върви.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами като е присъда, все някой трябва да ни е осъдил, нали? Та, кой?

— Аз не го казах буквално!

Масклин се спря.

— А сега накъде, Нещо?

Току-що съобщиха на човечките, раздаващи храна, че на борда е забелязано странно същество — каза Нещото. — Ние се намираме точно там. Има много компютри.

— И те си приказват с тебе, а?

Малко. Те са като децата. Повече слушат аз какво им говоря — самодоволно обясни Нещото. — Не са кой знае колко умни.

— И сега какво ще правим? — попита Гърдър.

— Ами ще… — Масклин се подвоуми. Думите „го избавим от беда“ изскочиха отнякъде и се наместиха по-нататък в изречението. Бяха хубави, силни думи. Копнееше да ги каже. Бедата беше там, че след тях се тътреше и една много по-простичка, много по-гадничка думичка — и тя беше „Как?“

— Според мен няма да се опитат да му направят нищо лошо — каза той. Надяваше се наистина да е така. — Сигурно ще го приберат някъде. Трябва да намерим такова място, че да можем да погледнем какво става. — Той безпомощно се взря в кабелите и в сложните метални джаджи, опнали се пред тях.

— Тогава по-добре ме остави аз да водя — каза Гърдър, все едно, че се разбираше от само себе си.

— Защо?

— Тебе много те бива да се ориентираш навън — побутна го встрани абатът, — обаче ние от Магазина пък чудесно се оправяме вътре. — Той потри ръце. — Ха така! — Сграбчи един кабел и се плъзна в някаква дупка, която Масклин въобще не беше забелязал.

— Като малък ги правех тия работи — обясни абатът. — Какви ли не номера правехме!

— Да, да? — На Масклин му стана интересно.

— Май че е оттука. Внимавай с тия жици. О, да… Лазехме нагоре-надолу по асансьорните шахти, влизахме и излизахме от телефонното табло, както си искаме…

— А пък разправяше, че сегашните младежи губели твърде много време в търчане насам-натам, и само пакости ги бивало да вършат!

— А? Аха, да. Е, това тяхното си е чисто своеволие. — Тонът на Гърдър стана сух. — Ние едно време имахме волен дух! Я да пробваме оттука.

Промъкнаха се между две топли метални стени. Отпреде им грейна светлина.

Масклин и Гърдър се метнаха по корем и запълзяха напред.

Стаята беше с доста странна форма. Не беше много по-голяма от кабината на камиона. И, също като нея, тя представляваше просто онова място, от което човеците управляват машинариите.

А машинариите бяха много.

Те покриваха и пода, и стените: лампички, шайбички, копчета, лостове.

Ако Доркас беше тук, никога не бихме могли да го изкараме от тая стая — помисли си Масклин. Ангало е тук някъде. Него трябва да го изкараме на всяка цена.

На пода бяха коленичили двама човеци. До тях стоеше права и една от човечките, дето раздаваха ядене. Всичките усилено мучаха и ръмжаха.

— Човешки език — промърмори Масклин. — Ще ми се да можехме да ги разбираме…

Ами добре — обади се Нещото. — Слушайте сега.

— Ама ти разбираш човешки?

Естествено. Че това е просто номски на по-бавни обороти.

— Какво? Какво?! Ама ти никога не си ни го казвал! Как си могъл да не ни го кажеш!

Не съм ви казал милиарди неща. От кое бихте искали да започна?

— Например от това да ми кажеш за какво си говорят в момента — каза Масклин. — Моля те!

Единият от човеците току-що каза: „Сигурно ще да е била някоя мишка.“ Пък другият му рече: „Покажи ми мишка с дрехи и тогава и аз ще призная, че е било мишка.“ А пък жената каза: „Изобщо не беше мишка, ви казвам. Пръцна ми в лицето (удивителна).“

— Не те е срам! — Масклин изгледа Гърдър накриво. — Така да ни излагаш!

— Не съм правил нищо такова! — защити се Гърдър. — Аз само й казах ппппррръц! Ей-така!

Единият от човеците току-що каза: „Поглеждам аз и онова ми се блещи насреща от прозореца.“

— Ангало е, няма кой друг да е — кимна Гърдър.

А пък другият коленичил човек сега каза: „Е, каквото ще да е, ама сега е зад онова дърво и няма къде да ходи.“

— Вижте го, маха част от стената! — прехапа устни Масклин. — О, не! Олеле, бърка вътре!

Човекът измуча.

Човекът каза: „Ухапа ме! Ухапа ме, таласъмът му с таласъм“ — преведе Нещото със спокоен глас.

— Ами да. Той Ангало си е такъв — кимна Гърдър. — Цял бащичко. Да го притиснеш така, че вече да няма накъде, пак ще се бие до последно.

— Ама те не знаят с кого си имат работа! — разпали се Масклин. — Видели са го, ама той им е избягал! И сега се карат — те просто не могат да повярват в номите! Ако го измъкнем, преди да са го хванали, сигурно все пак ще почнат да мислят, че е било мишка или нещо такова!

— Предполагам, че можем да заобиколим — вътре по стената, и да излезем там — взе да разсъждава Гърдър. — Но ще ни отнеме много време.

Масклин огледа отчаяно кабината. Освен тримата човеци, които се опитваха да хванат Ангало, отпред имаше още двама. Това трябва да са шофьорите — помисли си.

— Не се сещам за нищо, ама за нищо — призна си той. — Ей, Нещо, ти да се сещаш за нещо?

Мога да се сетя за практически неограничен брой неща.

— Искам да кажа — можеш ли да ни помогнеш да избавим Ангало?

Да, мога.

— Ами по-добре ни помогни тогава!

Добре.

Миг по-късно се разнесе плътният дрънчащ вой на алармени звънци. Засветкаха лампички. Шофьорите се разкрещяха, приведоха се напред и защракаха с разни копчета.

— Какво става? — зачуди се Масклин.

Възможно е човеците да са се смаяли от факта, че тази машина вече не е под тяхно управление — обясни Нещото.

— Така ли? Ами кой кара тогава?

Светлинките се разбягаха по повърхността на Нещото в гладки вълнички.

Аз.

 

 

Едно от жабчетата падна от клона и безшумно се гмурна в балдахина от листа, далече-далече надолу. Тъй като животните, които са много мънички и много лекички, могат да падат дълго време, без да им стане нищо, по всяка вероятност то е оцеляло долу в горския свят и е изживяло второто най-интересно приключение, което някога се е случвало на някое жабче.

Останалите продължиха да пълзят напред.

 

 

Масклин подбутваше Гърдър по претъпкания с жици метален канал. Над главите им се носеха човешко ръмжене и трополене на човешки крака.

— Според мен май не им харесва много тая работа — сподели Гърдър.

— Но те нямат никакво време да търсят нещо, дето и без това сигурно е било мишка!

— Каква ти мишка! Нали е Ангало!

— Да, ама после ще решат, че е било мишка. Май човеците не обичат да научават неща, които могат и да ги разтревожат.

— Че те и номите са същите! — рече Гърдър.

Масклин погледна Нещото. Пак бе го стиснал под мишница.

— Наистина ли ти караш Конкорда?

Да.

— Пък аз си мислех, че за да караш някоя машина, трябва да въртиш кормила, да сменяш скорости, такива ми ти работи…

Всичко това тук го правят машини. Човеците само натискат копчетата и въртят шайбите, и така нареждат на машините какво да правят.

— Ами ти какво правиш?

Командвам — отвърна Нещото.

Масклин се вслуша в приглушения шум на моторите.

— Мъчно ли е?

Само по себе си — не. Човеците обаче се опитват да се месят.

— Ами тогава ще е по-добре да намерим Ангало по възможно най-бързия начин — рече Гърдър. — Давай.

Инч по инч, те се запромъкваха по друг тунел сред гъмжилото от кабели.

— Трябва да са ни благодарни, че позволихме на нашето Нещо да върши тяхната работа — рече Гърдър с благоговение.

— Всъщност не мисля, че споделят мнението ти — промърмори Масклин.

Летим на височина 55 000 фута с 1 352 мили в час — съобщи Нещото.

Не последва никакъв коментар.

Нещото добави:

Това е много нависоко и много бързо.

— Ами хубаво — Масклин бе загрял, че се очаква да кажат нещо по случая.

Ама много, много бързо.

Двамата номи се промъкнаха през един тесен процеп между метални пластини.

Всъщност, по-бързо и от куршум!

— Да не повярваш — обади се Масклин с невероятно спокоен глас.

Два пъти по-бързо от скоростта на звука в тази атмосфера! — не спираше Нещото.

— Еййй!

Чудя се дали не мога да ви го обясня по друг начин. — В тона на Нещото успя да се промъкне леко раздразнение. — Може да стигнем от Магазина до Кариерата за петнайсет секунди!

— Ами тогава хубаво, че не ни се е случило на пътя, докато пътувахме натам — обади се Масклин.

— О, я стига си го дразнил — скара му се Гърдър. — То просто иска да каже, че е добро момче… добро Нещо — поправи се той.

Изобщо не се и опитвам — рече Нещото. Май доста бързаше да го прекъсне. — Просто исках да изтъкна, че тази машина е изключително сложна, и за да я управляваш се изисква голяма сръчност.

— Ами тогава май ще е по-добре да не приказваш толкова!

Светлинните вълнички потекоха към Масклин.

— Това беше гадно от твоя страна — упрекна го Гърдър.

— Ами виж какво, цяла година вече върша все онова, което Нещото ми нарежда, пък то и едно „благодаря“ не се сети да каже! — избухна Масклин. — Абе… колко са все пак петдесет и пет хиляди фута?

Десет мили. Разстоянието от Магазина до Кариерата и обратно.

Гърдър се сепна и спря.

Горе?! Толкова високо горе?!

— Ей, не започвай пък ти сега — побърза да го прекъсне Масклин. — Не ни ли стигат ядовете с Ангало! И престани да подпираш тая стена!

Гърдър бе станал бял-беленичък.

— Сигурно сме се вдигнали чак сред онези белите, рунтавите работи… облаците…

О, не — обади се Нещото.

— Е, това поне мъничко ме успокоява…

Облаците са много по-надолу от нас.

— Олеле!

Масклин сграбчи абата за ръката.

— Ей, ами Ангало! Сещаш ли се?

Гърдър бавно кимна и запристъпва напред със затворени очи като се подпираше, на каквото напипа.

— Ей, няма какво да си губим акъла — рече Масклин. — Нищо че сме толкоз нависоко. — Той погледна надолу. Металът под него си изглеждаше стабилен и твърд. За да погледнеш през него долу към земята, ти трябваше въображение.

— Уф! — каза той. — Хайде, Гърдър. Дай ръка.

— Точно под носа ти е!

— Извинявай. Няма как да я видя със затворени очи.

Запромъкваха се предпазливо изгора-надолу из жиците. Това май трая вечно. Най-накрая Гърдър се обади:

— Така няма да стане. Не виждам достатъчно голяма дупка, за да се промъкнем. Ако имаше такава, Ангало вече да я е намерил.

— Ами тогава ще трябва да намерим начин да се напъхаме в кабината и да го измъкнем оттам.

— С всичките ония човеци вътре?!

— Те са твърде заети, че да ни забележат. Нали така, Нещо?

Точно така.

 

 

Има едно място, толкова високо горе, че там „долу“ няма.

Малко по-надолу от въпросното място една бяла стрела се носеше по ръба на небето, надбягваше нощта, изпреварваше слънцето, и за няколко часа прекоси океана — някогашният край на света…

 

 

Масклин се спусна внимателно на пода и се промъкна напред. Човеците не го и погледнаха.

Надявам се, че Нещото наистина знае как се кара тоя самолет — помисли си той.

Приплъзна се към онова табло, зад което, ако имаха късмет, се криеше Ангало.

Така хич не беше добре. Не беше свикнал да се показва по този начин. Разбира се, едно време, когато ловуваше сам, сигурно е било и по-зле. Ако нещо го бе издебнало, хич нямаше и да разбере. Че какво представляваше той тогава — една хапка! Само че никой не би могъл да каже какво ще правят човеците с един ном, ако го хванат…

Той се стрелна в благодатната сянка.

— Ангало! — изсъска.

След малко иззад жиците се дочу глас:

— Кой ме вика?

Масклин отпусна рамене.

— Ха да видим от колко пъти ще познаеш — каза той с нормален глас.

Ангало тупна на пода.

— Тия ме преследваха! — изстреля той. — Пък едното от тях си пъхна ръката и…

— Знам, знам. Хайде да се махаме, докато не са се разтърсили пак.

— Какво става? — извика Ангало, докато тичаха през осветеното пространство.

— Нещото кара самолета.

— Как?! Че то няма ръце! Ни скорост може да смени, ни…

— Очевидно то командва компютрите, пък те вършат всичко. Давай, де!!!

— Погледнах през прозореца — избълбука Ангало. — Отвсякъде само небе. И нищо друго!

— Не ми го припомняй!

— Нека само да погледна още веднъж…

— Виж какво, Гърдър чака и ако не искаме пак да си натресем някоя беля…

— Ама то това е по-хубаво от който и да е камион…

Дочу се сподавено хълцане.

Номите вдигнаха очи.

Единият от човеците ги гледаше. Беше зяпнал, а физиономията му беше също като на някой, който би срещнал страхотни затруднения, ако му се наложи да обяснява какво точно вижда в момента. Особено пък на себе си.

Човекът тъкмо се изправяше на крака.

Ангало и Масклин се спогледаха.

— Беж!!!

 

 

Гърдър се беше стаил подозрително в една сенчица до вратата. Ония двамата префучаха край него. Ръцете и краката им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Той подбра полите на расото си и хукна след тях.

— Какво става? Какво става?

— Един човек ни преследва!

— Не ме оставяйте самичък, ей! Ама недейте така!

Масклин търчеше най-отпред. Втурнаха се по пътеката, между редиците от човеци, които изобщо не обърнаха внимание на трите размазани петънца, носещи се между седалките.

— Не трябваше да… се зазяпваме… така! — изпухтя Масклин.

— Може… вече никога да нямаме… тая възможност! — задъха се Ангало.

Прав си!

Подът лекичко се разтресе.

— Нещо! Какви ги вършиш?

Отвличам им вниманието.

— Недей! Всички — оттук!

Масклин се стрелна между две седалки, заобиколи чифт огромни обувки и се просна по корем на килима. Останалите се метнаха зад него.

Масклин придърпа Нещото до лицето си.

— Пусни ги да си карат самолета! — прошушна му той.

Надявах се да ми позволите да го приземя.

Макар гласът на Нещото винаги да звучеше равно и безизразно, на Масклин му се стори, че този път долавя в него копнеж.

— Знаеш ли как се приземява подобно нещо?

Много би ми харесало да се науча…

— Тогава им го връщай веднага!

Самолетът лекичко се наклони. Шарките по повърхността на Нещото се смениха. Масклин въздъхна.

— А сега може ли всеки да опита да се държи разумно поне за пет минутки?

— Извинявай, Масклин — Ангало се опита да си придаде вид, че съжалява, но нещо не му се удаваше.

Масклин забеляза, че на лицето му се е изписала опулената, леко налудничава усмивка на ном, почти намерил се в собствената си представа за рая. — Просто… Знаеш ли, че там под нас е синьо? Все едно отдолу изобщо няма никаква земя! И…

— Ако Нещото пак се опита да вземе някой и друг урок по летене, току-виж сме проверили от първа ръка дали е вярно — мрачно отрони Масклин. — Тъй че по-добре да си седим и да си траем. Бива ли, а?

Известно време седяха под седалката и мълчаха.

После Гърдър се обади:

— Тоя човек има дупка на чорапа.

— И какво от това? — сви рамене Ангало.

— А, де да знам. Никога не ми е хрумвало, че и човеците могат да имат дупки на чорапите, това е.

— Имаш ли чорапи, те и дупките си идват по реда — мъдро отбеляза Масклин.

— Ама това са хубави чорапи, все пак — отбеляза Ангало.

Масклин взе да ги оглежда. На него му изглеждаха чорапи като чорапи. Едно време в Магазина номите ги използваха за спални чували.

— Откъде разбра? — попита най-накрая той.

— Ами виж, те са марка „Стилен мъж“, мирисонепропускливи — обясни Ангало. — Гарантирано 85% полипутекстлон. В Магазина ги продаваха. Струват много по-скъпо от другите. Ей на, виж им етикета!

Гърдър въздъхна тежко.

— Хубав Магазин си беше…

— А пък тия обувки — посочи Ангало огромните бели неща малко по-нататък, сякаш лодки, изтеглени на брега, — нали ги виждаш? „Храбри Улични Скиталци“ с подметка от истинска гума! Много са скъпи.

— Аз пък открай време хич не ги харесвам тия — обади се Гърдър. — Много са контешки. На мене ми дай Мъжки половинки, с връзки. Чудничко се спи в тях.

— Тия Скиталци също ги продаваха в Магазина, нали? — предпазливо попита Масклин.

— О, да. В Луксозния отдел.

— Хм.

Масклин се надигна и се запъти към голямата кожена чанта, провиснала от седалката. Другите двама го видяха как се закатери по нея. Той внимателно се издърпа нагоре, надигна се на ръце и накрая успя — само за миг — да надникне над облегалката. После се плъзна обратно надолу.

— Тъй, тъй. — В гласа му бликаше налудничава жизнерадост. — Тая чанта и тя е от Магазина, нали?

Гърдър и Ангало я изгледаха под око.

— Аз в отдел „Пътнически стоки“ много-много не съм се навъртал — сподели Ангало, — ама сега, като ми го каза, май съм виждал там такова нещо. „Специален Сак“ от телешки бокс.

— За Изискания Бизнесмен? — добави Гърдър. — Да. Май че е това.

— Да сте се замисляли как ще слезем, случайно? — продължи Масклин.

— Ами както се качихме — предложи Ангало. Не че се беше замислял.

— Мъчничко ще е май. Човеците, изглежда, имат други идеи по въпроса — поклати глава Масклин. — Всъщност, току-виж тръгнали да ни търсят. Ако и да ни мислят за мишки. Аз на тяхно място нямаше да се примиря разни мишки или каквото ще да е да ми щъкат из самолета. Нали ги знаете мишките как гризат жици… Ако се намираш на десет мили над земята, ще да е доста опасно някоя мишка да ти се изпишка в компютъра. Смятам, че човеците ще вземат цялата тая работа много насериозно. Тъй че ще трябва да слезем заедно с тия човеци тук.

— Ама те ще ни смажат! — потрепери Ангало.

— Абе мислех си, не бихме ли могли… ами, да се наврем в тая чанта ли, що ли… — почеса се Масклин по главата.

— Дрън-дрън! — отсече Гърдър. Масклин пое дълбоко въздух.

— Ами, вижте какво, тя е на Внука Ричард… Проверих — добави той веднага, щом им съзря физиономиите. — И преди това го бях забелязал. Горе на седалката седи точно той. Внукът Ричард (39). Точно в този момент е ей-там горе. Чете си някакъв вестник. Там, горе. Той. Същият.

Гърдър пламна и ръчна Масклин с пръст.

— И ти очакваш да ти повярвам — смръщи вежди той, — че Ричард Арнолд, Внукът на Арнолд Брос (създаден в 1905) има дупки на чорапите?

— Свещени дупки по свещените чорапи — изтърси Ангало. — Извинявай, извинявай. Само исках да вдигна малко настроението. Няма що да ме зяпаш с тоя кръвнишки поглед.

— Изкачи се и виж самичък — предложи Масклин. — Аз ще ти помогна. Внимавай обаче.

Изтикаха Гърдър нагоре.

Той се спусна долу притихнал.

— Е? — попита го Ангало.

— А пък на чантата му си пише „Р.А.“ със златни букви — добави Масклин. Правеше разни знаци на Ангало като бесен. Гърдър изглеждаше, като да бе видял призрак.

— Да, правеха ги тия работи едно време — побърза да каже Ангало. — Златен монограм, само за пет и деветдесет и пет отгоре. Така пишеше на табелата.

Кажи нещо, Гърдър — настоя Масклин. — Не стой така като пън.

— За мен това е изключително тържествен момент… — зашепна Гърдър.

— Мисля, че ще мога да порна някой шев на дъното и да се промъкнем вътре — рече Масклин.

— Аз съм недостоен… — прошепна Гърдър.

— Сигурно си — весело се обади Ангало. — Ама няма да те издадем.

— А пък той, Внукът Ричард, ще ни помага, нали разбираш. — Масклин се надяваше, че Гърдър ще успее да преглътне всичко това. — Е, той няма да го знае, ама ще ни помага. Значи, всичко е наред. Може би така е било писано да стане.

Не че някой някъде го е писал, съзнателно си добави той наум. Ей тъй, било е писано и туй то. Гърдър се замисли дълбоко.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Ама чантата няма да порим! Можем да влезем вътре през ципа.

Точно така и сториха. Ципът се позапъна — те, циповете, все така си правят — ала не мина много време, и те успяха да го отворят достатъчно, че да могат да се промушат вътре.

— Ами ако рече да погледне вътре — сепна се Ангало, — тогава какво ще правим?

— Ами нищо — отвърна Масклин. — Ще му се усмихнем, предполагам.

 

 

Трите жабчета вече се бяха отдалечили доста по клона. Онова, което преди им изглеждаше като дълго, гладко, сивкавозелено парче дърво, отблизо се оказа някаква бърканица от корава кора, оплетени корени и туфи мъх. Тресеше ги непоносим страх — нали бяха прекарали целия си живот в свят, обграден с венчелистчета.

Ала продължаваха да пъплят напред. Нали не знаеха какво значи думата „отстъпление“!

Нито пък която и да било друга дума.

4.

ХОТЕЛИ: Места, където се паркират през нощите ПЪТУВАЩИТЕ ЧОВЕЦИ. Други човеци им носят ядене — вкл. знаменития САНДВИЧ С БЕКОН, МАРУЛЯ И ДОМАТ.

Има легла, кърпи и едни специални неща, от които върху човеците тече дъжд, който ги чисти.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Черен мрак.

— Много е тъмно тука, бе, Масклин.

— Ъхъ. Нито пък можеш да се разположиш като хората.

— Е, ами колкото — толкова…

— Четка за коса! Току-що се насадих връз четка за коса!

Скоро ще се приземим.

— Ами хубаво.

— Пък тука има някаква туба със…

— Гладен съм. Абе тука ядене дали няма?

— Оня фъстък още си го носим.

— Къде е?! Къде е?!

— Е, на̀. Заради тебе го изтървах.

— Гърдър?

— Да?

— Ама какво правиш? Да не кълцаш нещо?

— Чорапа си кълца. Дупка си пробива.

Пълно мълчание.

— Ами като правя така, ми става по-добре…

Мълчание. С нож да го режеш.

— Той е просто човек и нищо повече, Гърдър. Човек като всеки друг.

— Да, ама сме в неговата чанта, нали?

— Но нали ти казваше, че Арнолд Брос бил нещо вътре в нашите глави. Ти го казваше!

— Да, аз.

— Ами тогава?

— Просто се чувствам по-добре, като правя така, и туй то. Толкоз по темата.

Приземяваме се.

— Ами как ще разберем, че…

Сигурен съм, че щях да го приземя по-добре. Ако ме бяхте оставили да карам…

— Това Флорида ли е? Ангало, махни си крака от носа ми!

Да. Този щат по традиция приема добре имигрантите.

— Ние да не сме от тях?

Технически погледнато, целта на пътуването ви е друга.

— И коя е тя?

Звездите.

— О…, Нещо?

Да?

— Има ли някакви доказателства, че и преди тук са идвали номи?

— Какви ги приказваш, бе?! Номите — това сме ние!

— Да, ама може да е имало и други…

— Няма други! Само ние сме си! Не е ли така?

Шарени светлинки проблеснаха сред мрака на чантата.

— Нещо? — повика го пак Масклин.

Издирвам налични данни. Заключение: няма сигурни доказателства за предишни посещения на номи. Всички регистрирани елементи са надвишавали педя.

— О! Е, просто се чудех. Чудех се дали пък няма и други номи освен нас.

— Нали чу Нещото какво ти каза. Нямало сигурни доказателства — тъй рече.

— Да, ама и нас до днес не ни бяха виждали…

— Нещо, а сега знаеш ли какво ни предстои?

Минаване през Службата за имиграционен контрол и през митницата. Случайно да членувате, или да сте членували преди, в някоя подривна организация?

Мълчание.

— Кой, ние ли? Ама защо ни питаш такива работи?

Тук задават такива въпроси. Наблюдавам комуникациите.

— О, така ли? Е, добре. Ами, според мен не сме членували… Членували ли сме?

— Не.

— Не. Мисля, че не сме. „Подривен“ какво е?

Този въпрос цели да се установи дали сте дошли тук с намерение да бутнете правителството на Съединените Щати.

— Според мен не щем да правим такива работи. Искаме ли?

— Не.

— Не.

— Не щем. Няма какво да ни берат грижа.

— Ама инак умно са го измислили…

— Кое?

— Ами да си ги питат хората още на пристигане. И ако някой е дошъл да бута и да подрива, щом каже „да“, и веднага ще го приклещят като в менгеме!

— Кофти номер, а? — В гласа на Ангало се долавяше неподправено възхищение.

— Не, ние нищо няма да бутаме — успокои Масклин Нещото. — Само искаме да им свием някой от онези самолети, дето излитали право нагоре и много нависоко. Я ми кажи как им се викаше?

Космически совалки.

— А така. Пък после ще си ходим. Никакви бели не щем да им правим.

 

 

Известно време чантата се мяташе наляво-надясно, а после я сложиха върху нещо.

Разнесе се тихичко скърцане, като от мъничък трион. Никой не го чу сред шумотевицата на летището. Сред кожата се появи мъничка, ама много мъничка дупка.

— Какви ги прави пък сега? — възкликна Гърдър.

— Я стига си ме бутал — тросна се Масклин. — Не мога да се съсредоточа. Ами… май сме се наредили по средата на някаква колона от човеци.

Цяла вечност вече чакаме — обади се кисело Ангало.

— Ами сигурно ги питат поред смята ли някой някъде нещо да бута — мъдро предположи Гърдър.

— Не че ми е приятно да говоря за това… — подхвана Ангало, — ама как ще я открием тая совалка?

— Като му дойде времето, тогава ще мислим — несигурно изрече Масклин.

— Времето дойде — намръщи се Ангало. — И какво, да не би да не е?

Масклин безпомощно вдигна рамене.

— Да не смяташ, че веднага като пристигнем във Флорида, и ще видим табела „За Космоса — насам“? — подхвърли саркастично Ангало.

Масклин се надяваше, че мислите му не са се изписали на лицето.

— Много ясно, че не — отвърна той.

— И ами сега какво ще правим? — настоя Ангало.

— Ще… ще… ще питаме Нещото. — Сякаш камък падна от дутата на Масклин. — Ето какво ще направим. Нещо?

Да?

Масклин сви рамене.

— Ами сега какво да правим?

— Ей, на туй му викам аз добре обмислена работа — подметна Ангало.

Чантата се премести. Внука Ричард (39) бе минал по-напред.

— Нещо? Питах те какво да правим…

Нищо.

— Ама как така нищо?

Чрез осъществяване пълна липса на всякакви дейност.

— Че това какво ще ни помогне?

Във вестника пишеше, че Ричард Арнолд заминава за Флорида, по повод изстрелването на комуникационен спътник. Ето затуй сега той отива на онова място, където се намира този спътник. Ерго, ние отиваме с него.

— Какъв Ерго пък сега? Нямаме такъв! — озърна се Гърдър.

Нещото присветна срещу него.

„Ерго“ означава „следователно“.

Масклин го изгледа със съмнение.

— Мислиш ли, че ще вземе чантата със себе си?

Не е съвсем сигурно.

В тази чанта всъщност нямаше кой знае какво, трябваше да признае Масклин. Вътре бяха пъхнати предимно чорапи, вестници, някоя и друга дреболия, като четка за коса например, и една книга със заглавие „Шпионинът без гащи“. Последният предмет ги беше попритеснил — тъкмо щом самолетът се приземи, ципът на чантата се разтвори, но Внукът Ричард просто тикна книгата между вестниците, без изобщо да погледне вътре. Сега в чантата се промъкваше светлинка и горе-долу се виждаше. И Ангало се опитваше да чете въпросната книга. От време-навреме измърморваше нещичко под нос.

— На мене ми се струва — подхвана Масклин, — че Внукът Ричард не смята да заминава веднага да гледа как тоя спътник излита. Сигурен съм, че първо ще отиде някъде да се наспи. Знаеш ли кога ще излита Совалката, Нещо?

Не съм много сигурен. Мога да говоря с другите компютри само когато са в моя обхват. Тукашните разбират единствено от работите на летището.

— Ами че то тъй и тъй скоро ще му се приспи — предположи Масклин. — Човеците спят почти по цяла нощ. Май ще е по-добре да излезем от чантата, докато спи.

— А после ще говорим с него — добави Гърдър.

Останалите го зяпнаха.

— Е, нали за това дойдохме тук? — настоя Гърдър. — Нали като тръгвахме, за това си приказвахме? Че ще го помолим да спаси Кариерата…

— Ама той е човек! — тропна с крак Ангало. — И ти досега да не си го разбрал! Изобщо няма никакво намерение да ни помага! Че защо ще ни помага? Той е човек, и толкоз, а пък предците му са построили някакъв си магазин! Чудя ти се как така продължаваш да вярваш, че е нещо като огромен ном, който живее на небето!

— Защото няма в какво друго да вярвам! — нададе вопъл Гърдър. — Ами ти — ти като не вярваш във Внука Ричард, какво търсиш в чантата му?

— Просто съвпадение…

— Ти само това си знаеш! Винаги всичко за тебе е съвпадение!

Чантата се мръдна, тъй че те пак изгубиха равновесие и се изпонатръшкаха.

— Движим се — надникна Масклин през дупката. Почти се зарадва, че най-после може да им прекъсне караницата. — Преминаваме през някаква стая. Отвън е пълно с човеци. Много, ама много човеци.

— Че те къде не са много… — въздъхна Гърдър.

— А някои държат табелки с имена на тях.

Номите бяха свикнали на човеци с табелки. Някои от тях в Магазина през цялото време си носеха табелките с имената — едни такива дълги имена, например „Г-жа Дж. И. Уилямс, Отговорник“, или пък „Здрасти, аз съм Трейси“. Никой не знаеше защо се налага да ги носят. Сигурно защото инак щяха да си ги забравят.

— Я чакай — обади се Масклин. — Тая работа май нещо не е чиста. Единият от тия държи табела, а на нея пише „Ричард Арнолд“. Точно към него вървим! Вече говорим с него!

Плътният сподавен грохот на човешки глас се разнесе над номите като гръмотевица.

— Хуммм-вуммм-бум?

— Фуммм-хуммм-зуммм-бум.

— Хуммм-зуммм-БУМ-фуммм?

— Бум!

— Разбираш ли нещо, а, Нещо? — попита Масклин.

Да. Човекът с табелата е тук, за да заведе нашия човек в хотела. Това е място, където човеците спят. В него ги и хранят. А останалото са просто разни неща, които човеците си казват, за да се уверят, че още са живи.

— Това пък какво значи?

Ами, казват си неща като „Как си?“ и „Приятен ден“ и „Ами за времето какво ще кажеш?“ А онова, което значат тези звуци е: „Аз съм жив и здрав, ти също“.

— Ама, Нещо, те и номите си казват такива неща. Това се нарича „да се разбираш с хората“. Що не вземеш и ти да опиташ, може пък да си струва.

Чантата се килна настрани и се удари в нещо. Номите се вкопчиха отчаяно кой къде свари. Ангало — само с една ръка. Не искаше да си загуби страницата.

— Пак огладнях — призна си Гърдър. — В тая чанта нищо ли няма за ядене?

— В тая туба тук има паста за зъби.

— Ще пропусна пастата за зъби, благодаря.

Разнесе се тътен. Ангало вдигна поглед.

— Тоя звук го познавам! — възкликна той. — Това е двигател с вътрешно горене! В кола сме!

— Пак ли?! — изстена Гърдър.

— Веднага, щом можем, слизаме — успокои го Масклин.

— Това що за камион е, а, Нещо? — попита Гърдър.

Не е камион, а хеликоптер.

— Доста е шумничък. — Никога не се бе натъквал на последната дума, която каза Нещото.

— Това е един вид самолет без крила — поясни Ангало. Той пък беше се натъквал.

Гърдър отдели известно време, за да обмисли това внимателно, в резултат на което изпадна в тих ужас.

— Нещо? — промълви той.

Да?

— А какво държи във въздуха хе…

— Науката.

— О, така ли. А, добре. Науката ли казваш? Щом е Науката, бива. Е, значи всичко е наред.

 

 

Шумотевицата трая дълго. Толкова дълго, че в един момент се превърна в неделима част от света. И когато най-после спря, тишината се стовари върху тях като шок.

Тримата лежаха на дъното на чантата и се чувстваха толкова смачкани, че нямаха сили да приказват. Усетиха, че чантата се вдига, после пак я сложиха някъде, пак я вдигнаха, пак я сложиха, пак я вдигнаха и накрая я метнаха връз нещо меко.

А сетне настана благодатна неподвижност.

Най-накрая се чу гласът на Гърдър:

— Добре де, и каква точно е тая паста за зъби, казваш?

Масклин изрови Нещото от купчината кламери, прах и усукани хартийки на дъното на чантата.

— Да имаш представа къде се намираме, а, Нещо?

В стая 103, хотел „Нови Хоризонти“, на Какаовия плаж — отвърна Нещото. — Наблюдавам комуникациите.

Гърдър избута Масклин встрани.

— Трябва да изляза оттук! Не издържам вече! Я ми подложи едно коляно, Ангало. Май ще мога да се добера догоре…

Чу се протяжно „бзззззт“ — ципът се отвори. Светлината веднага нахлу вътре. Номите бързо се шмугнаха кой къде намери. Масклин видя как една длан, по-голяма от самия него, се спуска вътре, обхваща една по-малка чантичка — точно в нея бяха пастата за зъби и хавлиената кърпа — и я измъква навън.

Номите не смееха да шавнат.

След малко се дочу далечно шуртене на вода.

Бум-бум-фум, зум-хум-хум, чум-зум-хууум…

Човекът успяваше да надвика струите. Гласът му кънтеше — доста по-силно от нормалното.

— Ама той да не… пее! — стресна се Ангало.

— Хуммм… хум-бум-бум, хумммм… чум-хум-бум! Хууум буммм!

— Ей, Нещо, какво става? — прошепна Масклин.

Човекът отиде в една стая и сега върху него вали вода — обясни Нещото.

— Това пък защо го прави?

Предполагам, че защото му харесва да е чист.

— Значи в момента няма опасност, ако се измъкнем от чантата?

„Няма опасност“ е относително понятие.

— Какво? Какво рече? Нещо някъде ще носим, така ли?

Не, искам да кажа, че винаги може да съществува някаква опасност. Но предполагам, че човекът ще се мокри още доста време.

— Аха. Те каквито са си едрички, има много за миене — ухили се Ангало. — Айде, давайте.

Оказа се, че чантата се намира върху едно легло. Доста лесно се спуснаха на пода по покривката.

Хум-хум, бууум, буммм…

— Ами сега какво ще правим? — рече Ангало.

— Какво ще правим, след като ядем, искаш да кажеш — отсече Гърдър.

Масклин притича през дебелия килим. Посред най-близката стена имаше висока стъклена врата. Тя бе леко открехната и в стаята нахлуваха нощни шумове и топъл ветрец.

Човек би доловил цирикане на щурци и други дребни тайнствени създанийца, чиято цел в живота е да висят по цяла нощ из храсталаците и да вдигат тупурдия, доста по-голяма от самите тях. Но номите чуват звуците забавено — провлачени и по-плътни. Все едно виене на грамофон, когато токът спре.

Трополенето и ромоленето на нощта изпълваха мрака.

Гърдър притича до Масклин и нетърпеливо се взря в тъмата.

— Я вземи излез и поогледай, дали пък няма да се намери нещо за ядене…

— Имам ужасното чувство — каза Масклин, — че ако изляза навън сега, там наистина ще има нещо за ядене, и това ще съм точно аз.

Човекът отзад продължаваше да пее.

Бум-хум-хум, бууум, уъми! Уъмп!

— За какво пее тоя човек. Нещо?

Малко ми е трудничко да му следя мисълта. Както и да е, поне е ясно, че певецът много държи да се знае, че бил направил нещо по свой си начин.

— Ама какво е направил?

Относно това данните са недостатъчни. Ама каквото ще да е било, той го е направил: а) със всяка стъпка по шосето на живота, и б) не свито и не скромничко, защото…[8]

Тъкмо щеше да каже защо, и на вратата се почука. Пеенето спря. Шуртенето — също. Номите се втурнаха към сенките.

— Опасничко ми звучи — прошепна Ангало. — Това скитосване по шосетата, искам да кажа. „По тротоара на живота“ ми звучи по-добре.

Внукът Ричард излезе от банята, опасал хавлия около кръста си. Отвори вратата. Някакъв друг човек — облечен от глава до пети — влезе в стаята. Носеше табла. Последва кратка размяна на дуднения. После облеченият човек остави таблата и излезе. Внукът Ричард хлътна обратно в банята.

Бу-бу-бу-бу, хум-хуммм…

— Храна! — прошепна Гърдър. — Подушвам я! На оная табла има ядене!

Сандвич с бекон, маруля и домат. И салата от зеле — обади се Нещото. — И кафе.

— Откъде го знаеш?! — гракнаха и тримата в хор.

Той си го поръча на рецепцията.

— Зелева салата! — изстена Гърдър в екстаз. — Бекон! Кафе!

Масклин се втренчи нагоре. Подносът бе оставен на ръба на една маса.

До подноса имаше лампа. Масклин бе живял в Магазина достатъчно дълго, за да научи, че има ли лампа, има и жица.

А той никога не бе попадал на нищо, по което да не може да се изкатери.

Редовното хранене — там беше проблемът. Не беше му свикнал. Като живееха Навънка — преди Магазина — бе свикнал дни наред да я кара без ядене, а пък като им паднеше храна отнякъде, така плюскаше, че започваше да му излиза през носа. И така до другия път. Ала номите от Магазина искаха да си хапват по няколко пъти на час. През цялото време дъвчеха. Трябваше им само да изпуснат половин дузина хранения, и веднага почваха да мрънкат.

— Мисля, че ще мога да се покача там горе — обади се той.

— Да! Да! — пламенно изрече Гърдър.

— Ала дали е редно да изяждаме сандвича на Внука Ричард? — хитро додаде Масклин.

Гърдър зяпна и се опули. Замига на парцали.

— Това е важен теологически въпрос… — смутолеви накрая той. — Само че съм твърде гладен, за да го обмислям. Та, нека първо изядем сандвича, пък ако после излезе, че е било грешно да го изядем, ви обещавам много, ама много да съжалявам.

Бум-хум ууууп! Ууууп! Фум, хум…

Човекът разправя, че краят вече бил близо и виждал завесата — преведе Нещото. — Може и за завесата в банята да става въпрос.

Масклин се изкатери по жицата върху масата. Чувстваше се прекалено изложен на показ.

Очевидно тукашните човеци другояче го разбираха сандвича. Едно време в отдел „Хранителни стоки“ в Магазина също продаваха сандвичи. Думата „сандвич“ означаваше едно такова тъ-ъ-ъ-ъничко нещо си, натикано между две влажни филии хляб. Флоридските сандвичи, от друга страна, кажи-речи изпълваха таблата и ако в тях изобщо участваше някакъв хляб, той се спотайваше нейде дълбоко сред марулено-зелевата джунгла.

Той хвърли поглед надолу.

— По-живо! — изсъска Ангало. — Водата пак спря!

Масклин избута встрани голяма камара зеления, сграби сандвича, катурна го през ръба на таблата и го бутна на пода.

… Фум-хум-хум! Хуууммм! Уап!

Вратата на банята изскърца.

— Айде, бе! Айде бе, хора! — писна Ангало.

Внукът Ричард излезе от банята, направи няколко крачки и спря.

И се вгледа в Масклин.

И Масклин се вгледа в него.

 

 

Има мигове, когато самото Време спира.

Масклин осъзна, че този миг е от онези, в които Историята спира да си поеме дъх и да реши какви да ги върши по-нататък.

 

 

Мога да остана тук — помисли си той. Ще използвам Нещото за преводач и ще се опитам да му обясня всичко. Мога да му разкажа колко важно е за нас това да си имаме собствен дом. Мога да го попитам не може ли да направи нещо, за да помогне на номите в Кариерата. Мога и да му разкажа как номите от Магазина вярват, че дядо му е създал света. Това последното сигурно ще му хареса. За човек изглежда доста приятелски настроен.

Току-виж, ни помогнал.

Или пък ще ни хване, ще ни притисне тука, ще извика още човеци и те ще почнат да се моткат насам-натам и да мучат, а нас ще ни тикнат я в клетка, я в нещо от сорта и ще почнат да ни бучкат с разни неща. Ще стане също като с шофьорите на Конкорда. Сигурно не са искали да ни навредят, но те просто не знаеха ние какво сме. А ние нямахме време да ги оставим да разберат.

Този свят е техен, не е наш.

Твърде рисковано е. Не. Никога досега не съм го осъзнавал — но ние трябва да постигнем всичко по нашия си начин…

Внукът Ричард бавно протегна ръка и рече:

— Уууумпф?

Масклин се засили и скочи долу.

Номите могат да падат доста дълго, без нищо да им стане. Пък и без това един сандвич с бекон, маруля и домат му омекоти приземяването.

На сандвича в изблик на активност му пораснаха три чифта крачка и той побегна през стаята, като ръсеше майонеза подире си.

Внукът Ричард го замери с хавлията. Не улучи.

Сандвичът прескочи прага и се стопи в цвърчащата, кадифена, пълна с неведоми опасности нощ.

 

 

Да паднеш от клона — това далеч не беше единствената опасност, която можеше да те сполети. Едното от жабчетата го изяде гущер. Други няколко, щом излязоха на слънце, мигом почерняха — защото, както посочиха те,

мип-мип… мип-мип… мип-мип…

Жабчето-водач огледа през рамо групата, която се топеше. Едно… и още едно… и още едно… и още едно, което правеше общо… — жабчето набърчи чело в усилие да го сметне: — … ами че едно.

Някои от това едно почваше да ги хваща страх. Водачът осъзна, че ако някога успеят да се доберат до новото цвете и да оцелеят в него, то ще са необходими повече от едно жабче. Щеше да трябва поне едно, а вероятно даже и едно.

Квакна окуражително.

— Мип-мип!

Това им рече.

5.

ФЛОРИДА (ИЛИ ФЛОРИДИЯ): Място, където могат да се видят АЛИГАТОРИ, ДЪЛГОШИЕСТИ МОРСКИ КОСТЕНУРКИ и КОСМИЧЕСКИ СОВАЛКИ. Интересно място — топло, мокро и има ГЪСКИ. Тук се срещат и САНДВИЧИ С БЕКОН, МАРУЛЯ И ДОМАТ. Доста по-интересно място от доста други. Като го гледаш от въздуха, прилича на нещо, забучено върху по-голямо нещо.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Нека окото на вашето въображение се превърне във фотоапарат…

Това е земното кълбо — лъскава синьобяла топка, сякаш украшение на някоя невъобразима коледна елха.

Намерете сега един континент…

ФОКУС

Този жълто-зелено-кафяв пъзъл там долу е континент.

Намерете сега едно място…

ФОКУС

Това е част от континента. Тя стърчи на югоизток в топлото море. Повечето нейни жители я наричат Флорида.

Да ви кажа честно, всъщност повечето нейни жители не я наричат така. По-точно изобщо никак не я наричат. Те не знаят дори и че съществува. Повечето нейни жители имат по шест крака и бръмчат. Доста пък имат по осем крака и си прекарват дните, като висят по разни паяжини и чакат онези шестокраките да пристигнат за обяд. От останалите мнозина са с по четири крака и лаят, мучат или дори лежат из блатата и се преструват на кютуци. Всъщност само една мъничка-мъничка част от жителите на Флорида имат по два крака, а дори и повечето от тях не я наричат Флорида. Те предимно писукат и хвърчат насам-натам.

Математически погледнато, една почти незначителна част от жителите на Флорида я наричат Флорида. Само че именно те са най-важни. Поне според самите тях. А именно тяхното мнение има значение. Поне според самите тях.

ФОКУС

Намерете сега една магистрала…

ФОКУС

Под мекия топъл дъжд тихо профучават коли, една след друга…

ФОКУС

А край банкета растат високи плевели…

ФОКУС

И те шават някак доста необичайно за люлени от вятъра треви…

ФОКУС

Чифт мънички очички…

ФОКУС

ФОКУС

ФОКУС

Щрак!

 

 

Масклин се промъкна обратно през тревите към лагера на номите — ако така му се казва на миниатюрно сухо местенце под найлонче.

Вече часове бяха изминали, откакто те избягаха от Внука Ричард, както продължаваше да си мисли Гърдър. Слънцето надничаше из дъждовните облаци.

Бяха прекосили магистралата — издебнаха момент, когато по нея нямаше коли — и се бяха лутали дълго из влажния треволяк. Подскачаха при всяко изцвърчаване или тайнствено квакане. Най-накрая бяха намерили найлоновото пликче. После заспаха. Известно време Масклин стоя буден да ги пази, само дето не беше сигурен от какво.

Цялата тази работа си имаше и положителна страна. Нещото бе слушало какво казват радиото и телевизията и бе открило мястото, от което право нагоре излитаха космическите совалки. Беше само на осемнайсет мили оттук. А те определено бяха доста напреднали. Бяха изминали… да речем, половин миля. Тук поне беше топло, а пък сандвичът с бекон, маруля и домат още им държеше.

Да, ама им оставаха още почти осемнайсет мили.

— Та кога каза, че ще го изстрелят? — попита Масклин.

След четири часа.

— Това ще рече, че трябва да пътуваме със скорост, по-голяма от четири мили в час… — мрачно закима Ангало.

Масклин също кимна. Ако един ном се напрегне, ама здравата, сигурно би могъл да покрие миля и половина за един час. По равен терен.

Той не беше мислил много-много по въпроса как ще изпратят Нещото в космоса. Ако изобщо се беше замислил, би му хрумнало, че биха могли да намерят совалката и да скътат Нещото някъде из нея. По възможност биха излетели и те — макар че за последното не беше много сигурен. Нещото беше споменало че в Космоса е студено и няма въздух.

— Можеше да помолиш Внука Ричард да ни помогне! — настоя Гърдър. — Защо избяга?

— Знам ли — отвърна Масклин. — Предполагам, че ми е хрумнало, че можем и самички да си помогнем.

Но вие използвахте камиона. Номите живееха в Магазина. Използвахте и Конкорда. Ядете човешка храна.

Масклин се стресна. Нещото много рядко се впускаше в караници.

— Ама то е друго — успя да смутолеви той.

И кое му е другото?

— Ами те не знаеха за нас. Ние си вземахме, каквото искаме. Не те ни го даваха. Те си мислят, че този свят е техен, Нещо! Мислят си, че всичко в него им принадлежи! Те дават имена на всичко, те притежават всичко тук! Аз погледнах тоя човек и си помислих — ето един човек в човешка стая, който прави човешки си работи. И какво би могъл да разбере той за номите? Как въобще да му мине през ума, че мъничките хора са истински хора, с истински мисли в главите? Не мога просто ей-така да позволя някакъв човек да ни надвие! Не!

Лампичките на Нещото премигаха.

— Твърде далеч сме стигнали вече, че да не го довършим самички — промърмори Масклин и изгледа Гърдър под око.

— Както и да е, като опряхме до това… Нещо не те видях да си се затърчал към него, готов сърдечно да му стиснеш пръста — добави той.

— Беше ми неловко. Винаги е неловко да се срещаш с божества — оправда се Гърдър.

Не бяха успели да си запалят огън. Всичко беше мокро, та мокро. Не че огънят им трябваше… ама с огън си беше по-цивилизовано. Някой някога обаче бе успял да запали огън — наоколо все още се въргаляха няколко мокри въглена.

— Чудя се, как ли вървят работите у дома? — обади се след малко Ангало.

— Е, ами очаквам, че добре — отвърна Масклин.

— Наистина ли?

— Абе правичката да си кажа, повече се надявам, отколкото очаквам…

— Аз пък очаквам твойта Грима вече да е почнала да ги командва всичките наред.

— Тя не е мойта Грима! — сопна му се Масклин.

— Тъй ли? И чия е тогава?

— Ами… — поколеба се Масклин. — Нейна си е, предполагам — довърши той неубедително.

— О, а пък аз си мислех, че вие двамата смятате да…

— Нищо не смятаме. Аз й казах, че ще се женим, пък тя взе да ми приказва за някакви си жаби…

— Те жените са си такива — включи се и Гърдър. — Нали ви казвах — не бива да им се позволява да се учат да четат. Мозъците им прегряват, това е.

— И ми каза, че най-важното нещо на света били някакви си жабчета, които живеели в някакво си цвете — продължи Масклин, като се напрягаше да се вслуша в гласа на собствената си памет. По онова време не беше слушал момичето много внимателно. Беше твърде ядосан.

— Звучи така, че да й сложиш на тая жена чайник на главата, ще кипне — рече Ангало.

— Прочела го била в някаква книга, тъй рече.

— Така си и мислех — кимна Гърдър. — Нали знаете, че всъщност никога не съм бил съгласен с това всички да се учат да четат. Хората се разстройват.

Масклин мрачно се вгледа в дъжда навън.

— Ама сега като се сещам — подхвана той, — май тая работа не се отнасяше точно до жабите. Ставаше въпрос по-скоро за идеята, свързана с тия жаби. Тя ми каза, че имало някакви хълмове, дето било много горещо и никога не спирало да вали, а пък сред дъждовните гори растели някакви много високи дървета, а пък най-горе по върховете им ги имало едни такива грамадански работи, нещо като голе-е-еми цветя, дето се казвали… бромелиади май беше, и водата от дъжда влизала вътре в цветята и там ставали локвички. Та, в тия локвички живеели едни жаби, дето си снасяли яйцата вътре в локвичките. И после от тях се излюпвали попови лъжички, които след време ставали на жаби. И тия жабета цял живот живеели вътре в цветята, там по върховете на дърветата, и даже и представа си нямали, че съществува Земята… И след като разбереш, че светът е пълен с такива неща, животът ти никога вече не може да бъде същият.

Той пое дълбоко дъх и добави:

— Абе, горе-долу нещо такова беше.

Гърдър погледна Ангало.

— Нищичко не вдянах — призна си той.

Това е метафора — обади се Нещото. Никой не му обърна внимание.

Масклин се почеса зад ухото.

— Май означаваше много за нея…

Това е метафора! — повтори Нещото.

— Те жените все нещо искат — поклати глава Ангало. — Мойта пък все за рокли приказва.

— Сигурен съм, че щеше да ни помогне! — подхвана любимата си тема Гърдър. — Да бяхме поговорили с него малко! Сигурно щеше да ни черпи едно ядене, ама сериозно ядене, и…

— … и да ни настани да живеем в някоя кутия от обувки — додаде Масклин.

— … и да ни настани да живеем в някоя кутия от обувки — автоматично повтори Гърдър. — Не, не! Исках да кажа, може би… Исках да кажа, че защо не? Само колкото да се наспим прилично за час-два, ей тъй, за разнообразие. Пък после…

— Пък после да ни разнася в джоба си — довърши Масклин.

— Не е задължително!!!

— Точно така би станало. Той е голям, пък ние сме малки.

Изстрелването ще се състои след три часа и петдесет и седем минути — обади се Нещото.

Временният им лагер гледаше към една канавка. Във Флорида явно нямаше такова нещо като зима, и насипът край нея бе цял в зеленина.

Нещо като плоска чиния със забодена отпред лъжица бавно проплува край тях. Лъжицата щръкна за малко над водата, изгледа номите с мътен поглед и цамбурна обратно.

— Това пък какво беше, бе Нещо? — попита Масклин.

Дългошиеста водна костенурка.

— О…

Костенурката тихо отплува.

— Ей, че късметлийка — рече Гърдър.

— Кво? — рече Ангало.

— Ами хем си има дълга шия, хем и името й дългошиеста. Бая неудобно щеше да се чувства, ако шията й беше къса. С това име…

Изстрелването ще се състои след три часа и петдесет и шест минути.

Масклин се изправи.

— Знаете ли какво — рече Ангало. — Ще ми се да бях успял да прочета повечко от „Шпионинът без гащи“. Тъкмо беше почнало да става интересно.

— Я да видим сега дали можем да измислим нещо… — каза Масклин.

Ангало седеше, подпрял брадичка с ръце.

— Кога, сега ли?! — изгледа го той тъпо.

— Твърде далече сме стигнали, че ей-тъй изведнъж да се откажем, нали?

Взеха да си пробиват път през треволяка. След малко се добраха до някакъв катурнат пън на брега на канавката.

— Тука е много по-зелено, отколкото вкъщи, а? — обади се Ангало.

Масклин тъкмо драпаше да излезе от една гъста туфа листа.

— И по-топло — добави Гърдър. — Тия тук са си поправили парното.[9]

— Навънка никой не поправя парното. Тука просто си е такова — обясни Ангало.

— Като остарея, ей на такова място искам да живея, ако ми се наложи да живея Навънка — продължи Гърдър, като не обърна на Ангало никакво внимание.

Това място е периодичен резерват за застрашени животни — обясни Нещото.

Гърдър нещичко май беше недочул, та кой знае защо изглеждаше шокиран.

— Природен мармалад ли каза? От животни?! Отврат!!!

Не съм казал мармалад. Резерват казах. Значи място, където животните не бива да се закачат.

— Значи ловът не е позволен, така ли?

Точно така.

— Ловът не е позволен, Масклин — разтревожи се Гърдър.

Масклин изсумтя.

Нещо го гризеше отвътре. Не можеше да схване точно какво. Сигурно в крайна сметка имаше нещо общо с животните.

— Като не броим дългошиестите костенурки — подхвана той, — още какви животни има тук, а, Нещо?

Известно време Нещото не отговаряше. После се обади:

Има данни за морски крави и алигатори.

Масклин се опита да си представи как би изглеждала една морска крава. Това за кравите не звучеше чак пък толкоз зле. И преди беше виждал крави. Те бяха големи, бавни и не ядяха номи, освен случайно.

— Алигатор какво е? — попита той.

Нещото му обясни.

— Какво? — възкликна Масклин.

— Какво? — възкликна Ангало.

Какво? — възкликна Гърдър и придърпа полите на расото си възможно най-плътно до себе си.

— Идиот такъв! — кресна Ангало.

— Кой, аз ли съм идиот? — разгорещи се Масклин. — Че аз откъде да го знам това? Да не съм ви виновен, а? Случайно да сте забелязали на летището табела, на която да пише „Добре дошли във Флорида — при големите месоядни амфибии, дълги до четири-пет метра“?

Те се взряха в тревата. Влажният, топъл свят, обитаван от насекоми и костенурки, изведнъж се превърна в тънко прикритие, под което дебнеха огромни ужасии чудовища с грамадански зъби.

Нещо ни дебне, помисли си Масклин. Усещам го.

Бяха се притиснали гръб о гръб. Масклин бавно се сниши и вдигна от земята един голям камък.

Тревата се разшава.

— Нещото рече, че не всичките израствали до четири-пет метра — каза Ангало с треперещ глас.

Мълчание посрещна неговите думи.

— Ние се лутахме в мрака! — изстена той. — А край нас — чудовища!

Тревата отново се разшава. Не беше вятърът, който я мърдаше.

— Я се стегнете, бе! — измънка Ангало.

— Ако са алигаторите — Гърдър се опитваше да вирне гордо брадичка, — сега ще им покажа аз как умира достойно един ном!

— Щом искаш… — Погледът на Ангало трескаво щъкаше из треволяка. — Аз пък смятам да им покажа каква скорост може да развие номът.

Тревата се раздели на две.

Оттам се показа един ном и пристъпи напред.

Зад Масклин нещо изпука. Той извърна глава. Оттам изскочи още един ном.

И още един.

И още един.

И така до петнайсет.

 

 

Тримата пътешественици взеха да се въртят на едно място като животно с шест крака и три глави.

Огънят, дето го видях, си рече Масклин. Седяхме точно до някакви останки от огън, аз ги видях. И въобще не се замислих кой ли го е палил.

Непознатите бяха облечени в сиво. Имаше всякакви — и едри, и дребни. И до един бяха въоръжени с копия.

Ще ми се и аз да си носех копието, помисли си Масклин. Опитваше се да държи под око колкото се може повече хора от онези.

Не бяха насочили срещу него копията си. Проблемът беше, че всъщност наникъде не ги бяха насочили.

Масклин си рече, че твърде рядко ном убива нома. В Магазина това се смяташе за проява на лошо възпитание, а пък Навънка… Навънка тъй и тъй си имаше достатъчно други същества, които убиваха номи. Пък и не беше редно. Тези причини бяха достатъчни.

Просто трябваше да се надява, че и тези номи мислят по същия начин.

— Познаваш ли ги? — попита го Ангало.

— Кой, аз ли? — сепна се Масклин. — Не, много ясно, че не. Че откъде да ги познавам?

— Ами нали са Вънкашни. Де да знам, мислех си, че вие, Вънкашните си се знаете…

— Ама аз никога през живота си не съм ги виждал.

— Мисля — бавно, съсредоточено подхвана Ангало, — че техният водач е онзи дъртият с големия нос, дето си е бучнал перо на чутурата. Ти какво ще кажеш?

Масклин се вгледа във високия, хърбав старец, който се въсеше срещу тях.

— Не ми изглежда много да сме му допаднали.

— На мен пък той хич, ама хич не ми допада!

— Ти нещо да предложиш, Нещо?

И те сигурно се страхуват от вас колкото и вие от тях.

— Съмнявам се — измърмори Ангало.

Кажете им, че нищо лошо няма да им сторите.

— Според мене по-скоро те трябва да ни кажат, че няма да сторят нищо лошо на нас.

Масклин пристъпи напред и вдигна ръце.

— Идваме с мир — рече им той. — Не искаме никой да пострада.

— Включително и ние — добави Ангало. — И още как!

Неколцина непознати пристъпиха напред и вдигнаха копия.

— Аз съм си вдигнал ръцете — подхвърли през рамо Масклин. — Какво ми скочиха така?

— Ами сигурно, щото държиш тоя голям камък — изтърси Ангало. — За тях не знам, ама пред мене, ако се изстъпиш с нещо такова в ръцете, май доста ще се стресна.

— Не съм много убеден, че искам да го пусна — рече Масклин.

— Може би не ни разбират какво им казваме…

Гърдър се размърда.

Откакто пристигнаха тези новите, абатът не бе обелил и дума. Само дето беше много пребледнял.

А сега сякаш вътре в него бе бръмнал някакъв звънец, известяващ, че нужното време вече е изтекло. Той изпухтя яростно, хвърли се напред и се пльосна като някакъв разярен балон право върху Чутурата.

— Как смееш да ни закачаш… Вънкашник такъв! — писна той.

Ангало закри очи с ръце. Масклин стисна здраво камъка.

— Ъ-ъ, Гърдър… — подхвана той.

Чутурата отстъпи назад. Останалите явно се озадачиха от дребничката експлозивна фигурка, която така изведнъж скочи срещу тях. Явно Гърдър го бе прихванал онзи вид гняв, дето върши работа почти колкото броня.

Чутурата изцвъртя нещо. Гледаше Гърдър.

— Я не ми излизай с тия приказки, мърляв езичник такъв! — продължаваше Гърдър. — Какво си мислиш, че ме е страх от всичките тия копия ли?!

— И още как — прошепна Ангало и се примъкна по-близо до Масклин. — Какво ли го прихвана?

Чутурата кресна нещо на своите номи. Двама от тях колебливо вдигнаха копия. Неколцина от останалите май се опитаха да му възразят.

— Все по-зле става — обади се Ангало.

— Да — съгласи се Масклин. — Май ще се наложи да…

Някакъв глас зад тях изкомандва рязко. Всички флоридийци се извърнаха натам. Масклин — също.

Из тревата бяха излезли още двама номи. По-точно ном и номка. Той беше младо момче. Тя — дребна тантуреста женица, от онези лелки, от които с охота бихте приели парче ябълков пай. Косата й бе прибрана в стегнато кокче, и в него бе забито дълго сиво перо, също като на Чутурата.

Флоридийците като че се смутиха. Чутурата взе да приказва надълго и нашироко. Жената каза две-три думи. Чутурата разпери ръце нагоре и замърмори нещо към небето.

Жената взе да обикаля около Масклин и Ангало, като да бяха експонати от изложба. Докато разглеждаше Масклин — отгоре-надолу и обратно — той улови погледа й и си помисли: „Изглежда като някакво си дребно лелче, ала явно тя командва тук. Ако вземе, че не ни хареса, ще се вкараме в беля.“

Жената протегна ръка и издърпа камъка от неговата. Той изобщо не се възпротиви.

После тя докосна Нещото.

И то й заговори! Онова, което й каза, звучеше почти като думите, които току-що бе изрекла самата тя. Женицата бързо си дръпна ръката, килна глава настрани и се вторачи в Нещото. После отстъпи назад.

Последва нова команда и флоридийците се строиха не точно в редица, а в нещо като буквата V. На върха на V-то беше номката, а вътре — нашите пътешественици.

— Пленници ли сме? — попита Гърдър. Беше се поохладил.

— Не мисля — отвърна Масклин. — Не сме точно пленници. Поне засега.

За ядене им поднесоха някакъв гущер. На Масклин доста му хареса — напомни му времената, когато той беше Вънкашен, преди да открият Магазина. Другите двама ядоха, само защото би било много неучтиво да откажат, а вероятно да си неучтив с хора, които имат копия, когато ти си нямаш, не беше особено умна идея.

Флоридийците ги гледаха важно-важно.

Бяха поне трийсетина на брой, всичките облечени в еднакви сиви дрехи. Изглеждаха досущ като номите от Магазина, само дето бяха малко по-мургави и много по-кльощави. Носовете на доста от тях бяха впечатляващо големи, ала Нещото каза, че това си било съвсем в реда на нещата и че генетиката била виновна за тая работа.

Нещото им говореше. Отвреме-навреме измъкваше по някой сензор и рисуваше с него разни работи по калта.

— Нещото сигурно разправя така: „Ние идва отдалече на голяма птица, дето не прави шляп-шляп“ — предположи Ангало.

Доста често Нещото повтаряше на жената собствените й думи.

Най-накрая Ангало не издържа.

— Ама какво става тука, бе Нещо? Защо все тая приказва?

Тя им е вожд.

— Жена?! Вожд?! Ама ти се майтапиш, нали?

Аз никога не се майтапя. Това си ми е вградено.

— О…

Ангало смуши Масклин с лакът.

— Ей, да я научи Грима тая работа, каква беля само ще си натресем…

Нейното име е Много-ниско-дръвче или Шубраче.

— И ти я разбираш какво ти приказва? — учуди се Масклин.

Лека-полека започнах да схващам. Техният език е много близък до оригиналния номски.

— Какво искаш да кажеш с тоя оригинален номски?

Езикът, на който са говорили вашите прадеди.

Масклин сви рамене. Точно сега нямаше смисъл да се опитва да го разбира.

— Ти разказа ли й за нас?

Да. Тя каза, че…

Чутурата, както си мърмореше под мустак, изведнъж скочи на крака и се впусна в дълга, протяжна тирада. Говореше с много рязък тон и постоянно сочеше ту земята, ту небето.

Нещото присветна с няколко светлинки.

Той разправя, че сте били пристъпили границата на онзи, който прави облаците. Това било много лошо, тъй каза. Онзи, който правел облаците, щял много да се ядоса.

Доста от номите замърмориха одобрително. Шубраче ги скастри. Масклин протегна ръка и натисна надолу Гърдър, който тъкмо се бе засилил да рипне.

— А какво мисли по въпроса ъ-ъ-ъ… Шубраче?

Май Чутурата не й е особено симпатичен. Неговото име е Този-който-знае-какво-си-мисли-онзи-който-прави облаците.

— Ами кой е Тоя, дето прави облаци?

Да го назовеш с истинското му име докарвало нещастие. Той бил създал Земята, а Небето все още го правел. Та той…

Чутурата пак се обади. Май беше ядосан.

Трябва да се сприятелим с тия хора, помисли си Масклин. Трябва да намерим начин.

— Значи Онзи, който прави облаци, е… — Тук Масклин се замисли с всичка сила, — … нещо като Арнолд Брос (създаден в 1905)?

Да — отвърна му Нещото.

— А съществува ли наистина?

Мисля, че да. Готов ли си да рискуваш?

— Какво?

Мисля, че знам кой е Онзи, който прави облаците. Мисля, че знам и кога ще понаправи още малко Небе.

— Какво?! Кога?!

След три часа и десет минути.

Масклин се поколеба.

— Я задръж малко — проточи той. — Това ми звучи някакси като същото време, когато…

Да. Моля ви и тримата, пригответе се да бягаме. Сега аз ще напиша името на онзи, който прави облаците.

— Ама защо да бягаме?

Възможно е страшно да се ядосат. Ала нямаме време за губене.

Нещото размаха сензор. Последният не беше замислен като приспособление за писане и буквите, които Нещото заизписва, излизаха доста ъгловати. Трудно беше да ги разчетеш.

Нещото издраска в пръстта общо четири букви.

Ефектът бе незабавен.

Чутурата се разкрещя. Някои от флоридийците рипнаха на крака. Масклин сграбчи другите двама за лактите.

— Ей-сегичка ще му тресна един на тоя дъртак! Ама наистина! — пенеше се Гърдър. — То пък бива тесногръдие, ама чак пък толкоз!

Докато бушуваше свадата, Шубраче седеше мълчаливо. После заговори — много високо, ала много спокойно.

Тя им казва — запревежда Нещото, — че не било грешно да се изписва името на Онзи, който прави облаците. Самият той често си го изписвал. Знаменит е Онзи, който прави облаците, дори и тия непознати знаят името му, тъй казва тя.

Повечето номи останаха доволни от тази реч. Чутурата си замрънка нещо под носа.

Масклин се поотпусна и се вгледа в буквите, надраскани върху пясъка.

— Н… А… О… А? — прочете той.

— „С“ е — поправи го Нещото. — Не е „О“.

— Но ти говори с тях съвсем за кратко! — учуди се Ангало. — Как успя да го научиш?

Познавам номския начин на мислене — отвърна Нещото. — Винаги вярвате на онова, което прочетете. Разбирате нещата съвсем буквално!

6.

ГЪСКА: вид птица, която лети по-бавно от КОНКОРД, например, и на нея не сервират нищо за ядене. Според номите, които я познават добре, ГЪСКАТА е най-тъпата птица, ако не броим ПАТКАТА. Тя си прекарва времето предимно в летене насам-натам. Като транспортно средство от ГЪСКАТА има още много да се желае.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

В началото, заразказва Шубраче, нямало нищо освен земя. НАСА видял колко е пусто над земята и решил да запълни пустошта с небе. Построил по средата на земята село и взел да изпраща нагоре кули, пълни с облаци. Понякога в тях имало и звезди — нощем, когато се издигала някоя кула с облаци, номите току виждали нова звезда, която се движела по небето.

Земята около кулите с облаци принадлежала единствено на НАСА. Там имало повече животни, отколкото човеци. Било доста добро място за номите. Някои от номите вярвали, че НАСА го е създал точно заради тях.

Шубраче завърши и седна.

— А Тя вярва ли в това последното? — попита Масклин. Погледна през ливадата — там Чутурата и Гърдър се бяха увлекли в препирня. Никой не разбираше какво му казва другият, но това изобщо не им пречеше да се карат.

Нещото преведе на Шубраче. Тя се засмя.

Тя казва: Дните идват и си отиват. Кому е нужно да вярва в каквото и да било? Тя вижда как около нея се случват разни неща със собствените си очи и това са нещата, за които тя знае, че ги има. Вярата е чудесно нещо за онези, които имат нужда от нея — тъй казва тя. Знае, че това място принадлежи на НАСА, защото името му го пише по табелите.

Ангало се ухили. Беше толкова развълнуван, че аха-аха да ревне.

— Те живеят точно до онова място, от което излитат совалките, и си мислят, че то е вълшебно! — изхълца той.

— А не е ли вълшебно? — Масклин го каза по-скоро на себе си. — Както и да е, да не би да е по-странно от това да си мислиш, че Магазинът е целият свят? Нещо, те виждат ли как излитат совалките? Доста далече са от тях, все пак.

Изобщо не са далече. Осемнайсет мили нищо не са — тъй казва тя. Казва, че сме можели да стигнем там за по-малко от два часа…

Щом забеляза колко се учудиха, Шубраче кимна и после, без дума повече, се изправи и хлътна в храсталака. Махна на останалите номи да я последват. Половин дузина флоридийци се източиха зад водачката си под формата на V.

След няколко метра зеленината изчезна и пред тях блесна езерце.

Нашите номи бяха свикнали с обширните водни пространства. Край летището имаше резервоари. Дори и с патиците бяха успели да свикнат. Но тия неща, които вдъхновено и бодро цапаха право към тях, бяха доста по-големички от патиците. Освен това патиците — както и толкова много други животни — разпознаваха у номите, ако не размера, то поне формата на човеците и се държаха на безопасно разстояние. А не търчаха насреща им, все едно по-хубаво нещо от новодошли номи не им се бе случвало през целия ден.

Някои от тези създания почти хвърчаха в желанието си да се доберат до тях.

Масклин се огледа по навик за оръжие. Шубраче сграбчи ръката му, тръсна глава и каза нещо.

Те са приятели — преведе Нещото.

— Хич не ми приличат на такива!

Това са гъски. Съвсем безопасни са, освен за тревата и за низшите организми. Долитат тук да прекарат зимата.

Гъските пристигнаха. Вълна обля краката на номите. Птиците заизвиваха шии към Шубраче. Тя потупа една-две по страховитите на вид човки.

Масклин упорито се мъчеше да не наподобява низш организъм.

Мигрират тук от местата с по-студен климат — продължи Нещото. — Когато избират курса, разчитат на флоридците.

— О, много хубаво. Това е… — Масклин млъкна. Най-после мисълта стигна езика му. — Да не искаш да ми кажеш, че тези номи летят с тях?!

Естествено. Пътуват с гъските. А, само между другото, имате на разположение два часа и четирийсет и една минути до излитането.

— Искам да ти стане абсолютно ясно… — подхвана бавно Ангало. Една огромна перната глава се плацикаше във водата само на няколко сантиметра от него. — … че ако ми предлагаш да яхаме гъски, то… то по-добре пак си помисли. Или си изчисли, както ще да му се вика там на онова твоето мислене.

Ти, разбира се, имаш по-добро предложение. — Ако Нещото имаше лице, в този момент то сигурно щеше да се хили ехидно.

— Предложението да не ги яхаме ми се струва къде-къде по-добро, точно така — издудна Ангало.

— Де да знам — обади се Масклин, който досега вторачено оглеждаше гъските. — Май съм готов да се пробвам ли, що ли…

Флоридийците са установили много интересни отношения с гъските — заобяснява Нещото. — Гъските осигуряват на номите крила, а номите на гъските — ум. През лятото те отлитат на север, в Канада, а през зимата се връщат тук. Това е почти символична връзка — макар че те, естествено, не знаят термина.

— Тъй ли? Ех, че тъпички били, горките — измърмори Ангало.

— Не те разбирам, Ангало — сряза го Масклин. — Луд си да препускаш насам-натам с разни машини, пълни с пърпорещи железа, а пък се притесняваш да яхнеш една абсолютно естествена птица!

— Така е, защото не знам, кое как им работи на птиците — призна си Ангало. — Никога не съм виждал работна схема на гъска в разрез.

Та точно заради гъските флоридийците никога не са имали много вземане-даване с човеците — продължи Нещото. — Както вече споменах, те говорят почти оригинален номски.

Шубраче ги наблюдаваше внимателно. В начина, по който се държеше с тях, имаше нещичко, което все още се виждаше странно на Масклин. Не че се страхуваше от тях, нито пък се държеше нападателно. Държеше се даже много приятно.

— Тя изобщо не се учуди! — рече си той на глас. — Стана й интересно, но ни най-малко не се учуди! Те се разтревожиха, защото се появихме тук, а не, защото съществуваме въобще! Колко още номи е срещала?

Нещото преведе отговора.

Тая дума Масклин я знаеше едва от година: Хиляди.

 

 

Дървесното жабче, което водеше колоната, се опитваше да се пребори с новата идея. Осъзнаваше — наистина, много смътно — че се нуждае от нов начин на мислене.

Едно време светът си беше ето това: локвичка в средата и венчелистчета по края. Един.

Само че малко по-нататък на клона имаше още един свят. И оттук ужасно приличаше на онова цвете, което бяха напуснали. Един.

Жабчето-водач приклекна насред една туфа мъх и извъртя очи така, че да може да вижда и двата свята едновременно. Един тук и един там.

Един. И още един.

Челото на жабчето изпъкна, сякаш се опитваше да увие новата идея в мисълта си. Едно и едно правеха едно. Да, ама ако имаш едно тук и едно там

Останалите жабчета гледаха в почуда — очите на водача им се въртяха като бесни.

Едно тук и едно там не можеше да правят едно. Прекалено надалече бяха едно от друго. Трябваше им такава дума, която да означава и едното, и другото едновременно. Трябваше да се казва… да се казва…

Устата на жабчето зяпна широко. Толкоз широка беше тази усмивка, че двата й края без малко да се застъпят отзад на главата му.

Беше го измислило.

— Мип-мип! — каза то.

Това означаваше: едно. И още едно едно.

 

 

Когато се върнаха, Гърдър все още се караше с Чутурата.

— Че как така толкоз дълго се карат, като не разбират даже кой какво казва! — учуди се Ангало.

— Няма по-добър начин да се караш дълго с някого — разпери ръце Масклин. — Ей, Гърдър! Готови сме за тръгване. Хайде.

Гърдър вдигна поглед. Беше цял червен. Двамата с Чутурата бяха клекнали един срещу друг, превили гърбове, а посред тях, изрисувани в пръстта, се мъдреха сума ти чертежи.

— Нещото страшно ми трябва! — ревна той. — На тоя тъпак нищо не му влиза в главата!

— Едва ли ще успееш да го убедиш — поклати глава Масклин. — Шубраче ми каза, че колчем срещнат други номи, той веднага почва да се кара с тях.

— Че какви други номи да са срещали?

— Навсякъде имало номи, Гърдър. Така разправя Шубраче. Дори и във Флоридия не били само те. Имало и в… в… в Канадия, където флоридийците ходели през лятото. Че даже и у дома може да има и други номи! Ние просто не сме се натъквали на тях!

Той дръпна абата за расото така, че онзи се изправи на крака, и добави:

— Хайде, че никакво време не ни е останало…

— Не! Не! Не! На такова нещо не се качвам!

Гъските изгледаха озадачено Гърдър — все едно сред спокойния им жабуняк неочаквано се бе пльоснала жаба.

— Е, и на мене не ми харесват кой знае колко — вдигна рамене Масклин, — но хората на Шубраче постоянно си летят така. Просто се навираш някъде из перата и се крепиш.

Навираш ли се?! — кресна Гърдър. — Аз никога през живота си не съм се навирал!

— Нали пътува с Конкорда — припомни му Ангало. — А той е направен от човеци. И човеци го карат.

Гърдър ги гледаше на кръв. Явно нямаше да се даде лесно.

— Е, ами гъските кой ги е правил? — тросна се той.

Ангало се ухили на Масклин.

— Кво? А, че знам ли. Пак гъски, предполагам… — отвърна Масклин.

— Гъски ли? Гъски, казваш? Че какво разбират тия гъски от проектиране и от въздушна безопасност?

— Виж какво — сопна му се Масклин. — Те могат да ни пренесат. Флоридийците прелитат хиляди мили с тях! Хиляди мили. И никой не им дава ни пушена сьомга, ни розовко на бучки. Струва си да опитаме какво е поне за осемнайсет мили, а?

Гърдър се колебаеше. Чутурата си мрънкаше нещо. Гърдър се прокашля.

— Е, много хубаво — рече важно той. — Сигурен съм, че щом и този заблуден индивид е свикнал да лети с тия неща, аз едва ли бих срещнал някакви трудности. — Той се вгледа в кандилкащите се из лагуната сивкави силуети. — Флоридийците могат ли да си говорят с тия същества?

Нещото пробва как ще реагира Шубраче на такъв въпрос. Тя поклати глава. Не — гъските били от тъпи по-тъпи. Пък и какво да им приказваш, като не могат да ти отговорят?

— Ти каза ли й защо сме тук? — попита го Масклин.

Не. Тя не ни е питала.

— А сега как ще се оправяме?

Шубраче пъхна два пръста в уста и свирна.

Половин дузина гъски се заклатушкаха към брега. И отблизо не изглеждаха мънички.

— Спомням си, че съм чел нещо за тия гъски. — Гърдър бе потънал в някакъв унесен ужас. — Пишеше, че като духнат през носа, можели да счупят и човешка ръка.

— Не бе, с крилото като духнат — поправи го Ангало, вперил поглед в сивкавите, покрити с пера тела, застрашително надвиснали над него. — С крилото.

— Ама то това беше за лебедите — със слаб гласец се обади Масклин. — А пък гъските бяха ония, дето не бива да им казваш „Сссссс!“

Гърдър не отместваше поглед от дългата шия, която се виеше насам-натам пред него.

— Не бих си го и помечтал — рече той.

 

 

Много, много по-късно — когато Масклин се захвана да си пише мемоарите, той описа полета с гъските като най-бързия, най-високия и най-кошмарния от всички.

Хората му рекоха: — Ей задръж, ама то това не е вярно! Нали ти казваше, Масклин, че самолетът летял толкова бързо, че собствения му звук не можел да го настигне, и толкова нависоко, че навсякъде около него било синьо!

— Ама точно там е работата — отвърна им той. — Самолетът летеше толкова бързо, че не можеш да разбереш бързо ли лети или не; и толкоз нависоко, че не можеш да си представиш къде се е изкачил. Тъй си беше то. Пък и Конкорда изглеждаше като специално създаден да лети. На Земята изглеждаше съвсем не на място.

Гъските, от своя страна, изглеждаха аеродинамични колкото възглавница. Те нито се търкулваха плавно в небето, нито се рееха сред облаците като самолетите. Не — те търчаха по повърхността на водата и отчаяно блъскаха въздуха с криле, а после — тъкмо когато вече беше повече от ясно, че едва ли биха постигнали нещо по този начин — те изведнъж го постигаха. Водата стремително се отдалечаваше и се чуваше само протяжното свистене на крилата, които изтласкваха гъската нагоре в небето.

Масклин пръв би си признал, че бъкел не отбира от реактивни двигатели, мотори и машини — и сигурно затова пътуването с гъска изобщо не го притесни. Ала си мислеше, че поне от мускули малко от малко разбира — и това, че животът му зависи само от чифт мускули, макар и яки, изобщо не го караше да се чувства спокоен.

Всеки от тях си имаше и придружител-флоридиец. Те не ги управляваха, доколкото забеляза Масклин. Тази работа я вършеше Шубраче, която бе далеч напред — върху шията на гъската-водач.

Останалите я следваха в съвършено V.

Масклин се зарови в перушината. Беше мекичка и удобна, макар и да държеше хлад. Както научи по-късно, за флоридийците въобще не било проблем да спят върху летяща гъска. Самата мисъл за подобно нещо навяваше на Масклин кошмарни видения.

Той надникна навън — само колкото да види, че далечните дървета профучават прекалено бързо под него — и отново забучи глава в перушината.

— Още колко време ще пътуваме, Нещо?

По моя преценка ще пристигнем близо до космодрума около час преди да изстрелят спътника.

— Надявам се, че да изстреляш не е същото като да застреляш? Че току-виж ни застреляли и нас?

Не, няма.

— Ух, добре. Е… да имаш някакво предложение как да се качим на онази машина?

Това е почти невъзможно.

— Точно това си мислех, че ще кажеш.

Но можете да качите мен — добави Нещото.

— Да, ама как? Отвънка ли да те вържем?

Не. Само ме доближете до нея достатъчно. Оттам нататък самичък ще се справя.

— Откъде нататък?

Ще повикам кораба.

— Да, ама тоя кораб къде го? Чудя се как така разните му там спътници и незнам кво си още не са се блъснали в него!

Той чака.

— Понякога цена нямаш като помощник.

Благодаря.

— Това последното беше саркастична забележка.

Знам.

Зад Масклин се разнесе шумолене — флоридийският му спътник беше бутнал настрани едно перо. Това беше момчето, което бе дошло заедно с Шубраче. Тогава нищо не беше казало — само се блещеше срещу Масклин и Нещото. Сега се усмихна и му рече нещо.

Пита те дали не ти е прилошало.

— Много съм добре — излъга Масклин. — Той как се казва?

Пион, най-големият син на Шубраче.

Пион отново се усмихна насърчително на Масклин.

Пита те какво е вътре в самолета. Казва, че му се струвало много вълнуващо. Те виждат самолети от време на време, но се пазят от тях.

Гъската се килна настрани. Масклин се опита да се вкопчи в перушината не само с крака, ами даже и с ноктите на краката.

Казва, че сигурно е много по-интересно да летиш със самолет, отколкото с гъска.

— О, ами че знам ли — измънка Масклин.

Приземяването се оказа много по-гадно нещо от самия полет. На вода по се понасяло — така казаха по-късно на Масклин, — ала Шубраче ги приземи върху твърда земя. И на гъските не им харесваше кой знае колко — едва ли не се налагаше да стоят прави във въздуха и да пърхат с крила като бесни, пък после тупваха долу като зрели круши.

Пион помогна на Масклин да слезе. Земята като че се кандилкаше насам-натам под краката му. Останалите двама взеха да се промъкват през птичата навалица към него, като се олюляваха.

— Земята! — изхълца Ангало. — Толкова близо беше! И на никого не му пукаше! — Той се тръшна на колене. — И как вряскат! И постоянно се килват ту насам, ту натам! И целите са на буци под перата!

Масклин отпусна ръце — много беше напрегнат.

Земята около тях не се отличаваше кой знае колко от мястото, което бяха напуснали — само дето растителността беше по-ниска и никъде не се виждаше вода. Поне Масклин не виждаше.

Шубраче казва, че гъските не могат да отидат по-нататък — обясни Нещото. — Твърде било опасно да се ходи натам.

Шубраче кимна и посочи към хоризонта.

Там се издигаше нещо бяло.

— Това ли е? — попита Масклин.

— Значи е това? — светнаха очите на Ангало.

Това е.

— Не ми изглежда чак толкоз голяма — смутолеви Гърдър.

— Много е далече още — обясни Масклин.

— Я, хеликоптери! — възкликна Ангало. — Нищо чудно, че Шубраче не иска да води гъските по-нататък.

— Трябва да вървим — настоя Масклин. — Имаме само един час, и, да ви кажа, я ни стигне, я не. Ъ-ъ-ъ… По-добре да се сбогуваме с Шубраче. Можеш ли да й го обясниш, Нещо? Кажи й, че… че ще се опитаме да я намерим. По-нататък. Ако всичко мине както трябва. Така поне си мисля.

— Ако случайно има по-нататък — добави Гърдър. Изглеждаше като пран-недопран парцал за миене на чинии.

Когато Нещото спря да превежда, Шубраче кимна, а после подбутна Пион напред.

Нещото обясни на Масклин какво иска тя.

— Какво?! Ама не, как така да го вземем с нас! Не може!

Народът на Шубраче насърчава младежите да пътуват — обясни Нещото. — Пион е само на четиринайсет месеца и вече е ходил в Аляска.

— Опитай се да й обясниш, че не сме тръгнали ни за Ляска, ни за Мляска! Накарай я да разбере, че кой знае какво може да стане с него!

Нещото преведе.

Тя казва, че това било много хубаво. Подрастващите момчета трябвало постоянно да търсят нови и нови приключения.

— Квооо?! Ама ти точно ли ми превеждаш?!

Да.

— Ама ти не й ли каза, че е много опасно?

Казах й. Пък тя каза, че докато си жив, опасността винаги те дебне.

— Ама може и да го убият!!!

Тогава щял да отиде на небето и да стане звезда.

— Те в това ли вярват?

Да. Те вярват, че оперативната система на номите започва съществуването си в облика на гъска. Ако е била добра гъска, се превръща в ном. А когато един добър ном умре, НАСА го вдига на небето и той става звезда.

— Какво е оперативна система? — попита Масклин. Ставаше въпрос за религия, а него открай време не го биваше по религиозните въпроси.

Онова нещо вътре в тебе, дето ти казва какво всъщност си ти.

— Душа, бе — обади се Гърдър с кахърен глас.

— Толкоз глупости на едно място не бях чувал! — оживи се Ангало. — Поне не и откакто живеехме в Магазина и вярвахме, че се завръщаме на Земята като гипсови градински статуйки! Помниш ли? — смуши той Гърдър в ребрата.

Вместо да му се ядоса, Гърдър май още повече овеси нос.

— Щом иска момчето, нека да идва — продължи Ангало. — Има дух в него. Напомня ми самия мене на неговите месеци.

Майка му казва, че ако му стане мъчно за дома, винаги може да намери някоя гъски и тя да го върне в къщи — преведе Нещото.

Масклин зяпна. Смяташе нещо да каже.

А да има и такива мигове, когато няма какво да кажеш, защото няма нищо за казване. Ако трябва да обясниш нещо на някого другиго, то трябва и двамата да сте сигурни в нещо, та да можете да започнете отнякъде — а Масклин не бе сигурен дали би могъл да се разбере някак с Шубраче. Почуди се колко ли е голям светът за нея. Сигурно много по-голям, отколкото можеше да си представи. Ала нагоре стигаше само до небето.

— О, ами добре тогава — съгласи се той накрая. — Само че трябва да тръгваме миг по-скоро. Няма време за дълги сълзливи…

Пион кимна на майка си, приближи се към тях и застана до Масклин. Масклин не знаеше какво да каже. Дори и по-късно, когато опозна по-добре номите-гъсари, той не можа да свикне съвсем с жизнерадостния им начин на сбогуване. Разстоянията като че не бяха нищо за тях.

— Ами хайде тогава — едва успя да каже той.

Гърдър метна смразяващ поглед към Чутурата, който бе настоял да ги придружи.

— Ама наистина много ми се щеше да си поприказвам с тоя!

— Шубраче ми каза, че той иначе бил свестен — намеси се Масклин. — Само дето бил малко чешит. Все неговата да е.

— Също като тебе, Гърдър — обади се Ангало.

— Като мене ли рече?! Че аз да не би да съм…

— Не си, не си — побърза да го успокои Масклин. — Давайте да тръгваме.

 

 

Сега тичаха през храсталак, висок два-три техни боя.

— Все нямаме време — задъха се Гърдър на пресекулки.

— Стига си приказвал. Пести си дъха, че тичане ни чака — посъветва го Ангало.

— На совалките дават ли пушена сьомга? — Гърдър май нямаше намерение да го слуша.

— Не знам — хлъцна Масклин. Драпаше през някаква туфа трева.

— Не, не дават — авторитетно обясни Ангало. — Помня, че и за това съм чел в една книга. Ядат от тубички.

Продължиха да тичат в мълчание, замислени над това последното.

— Че какво ядат? Паста за зъби ли, що ли? — обади се накрая Гърдър.

— Не, едва ли паста за зъби. Много ясно, че не. Убеден съм, че не е паста за зъби.

— Е, ами да се сещаш за нещо друго, дето е в тубички?

Ангало се умисли.

— Лепило? — измънка той колебливо.

— Не ми се види много апетитно, да ти кажа. Паста за зъби и лепило?!

— На човеците, дето карат космическите совалки, явно им харесва. Там ги имаше на снимка — усмихваха се…

— Сигурно не е било усмивка, ами просто са се опитвали да си разлепят зъбите — предположи Гърдър.

— Не бе, ти пък нищо не си разбрал — реши Ангало. Мозъкът му щракаше на бързи обороти. — Храната им е в тубички заради гравитацията…

— И какво с тая гравитация?

— Ами няма я.

— Кой го няма?

— Гравитацията. И всичко плува насам-натам.

— Как така, във вода ли?

— Не бе, във въздуха. Щото няма какво да държи яденето в чинията, нали разбираш.

— О — кимна Гърдър. — И лепилото точно за това им трябва, а?

Масклин знаеше, че могат да продължат така с часове. Онова, което всички тези звуци означават — помисли той, — е: жив съм, и ти също. И всичките се тревожим, че не след дълго може и да не сме. Затова нека си приказваме, по-добре е, отколкото да мислим.

Преди дни, преди седмици всичкото това им изглеждаше много по-добре. Ала сега, когато им оставаха…

— Колко време имаме още, Нещо?

Четирийсет минути.

— Трябва пак да си починем! Гърдър вече не тича, той просто пада!

Те се строполиха в сянката на някакъв храст. Не изглеждаше совалката да се е приближила много, ала вече се виждаха и сума ти други неща. Хеликоптерите бяха станали повече. Според знаците, които Пион им правеше като смахнат от върха на храста, където се бе покатерил, по-нататък имаше и човеци, но те бяха доста надалеч.

— Трябва да поспя… — изхленчи Ангало.

— Че не спа ли на гъската? — попита го Масклин.

— Ами ти?

Ангало се просна по гръб.

— Как ще се качим на тая совалка?

Масклин сви рамене.

— Ами Нещото разправя, че не ни трябвало да се качваме, само него трябвало да качим.

Ангало се надигна на лакти.

— Искаш да кажеш, че няма да се возим на совалка?! А как само го чаках!

— Това не ти е Камиона, Ангало. Не мисля, че оставят по някой отворен прозорец, та да може някой да се намъкне вътре през него. Пък и без това си мисля, че за да я подкараме, ще трябват не много, ами страшно много номи, а и бая въже.

— Знаеш ли, като карах Камиона, това беше най-щастливият миг в живота ми — замечтано рече Ангало. — Само като си помисля как месеци наред съм живял в Магазина и нищо не съм знаел за Навънка…

Масклин учтиво изчака. Главата му тежеше.

— Е? — обади се той накрая.

— Какво „Е“?

— И какво, като си мислиш за всички ония месеци в Магазина, когато нищо не си знаел за Навънка?

— Ами… струва ми се, че съм ги пропилял. Знаеш ли какво смятам да направя, ако… Искам да кажа, когато се върнем у дома? Ще запиша всичко, което сме научили Трябва да го правим това, знаеш ли. Да пишем наши си книги. Много книги. Не само да четем човешките, дето са тъпкани с какви ли не измишльотини. И тия книги, дете ще ги пишем, да не са само като оная Гърдъровата „Книга на номите“. Ами да се занимават със сериозни работи. С наука например.

Масклин хвърли поглед към Гърдър. Той нищо не каза. И как да каже, като спеше.

Пион се сви на кравайче и захърка гороломно. Гласът на Ангало заглъхна — той се прозяваше.

Не бяха спали от часове. Номите спят предимно нощем, ала за да изкарат дългия ден имаха нужда от лека дрямка през няколко часа. Дори и Масклин климаше.

— Нещо? — не забрави да каже гой. — Събуди ме след десет минути, става ли, а?

7.

СПЪТНИЦИ: Намират се в Космоса и там си стоят. Крепят се по следния начин: вървят толкова бързо, че никога не се задържат на едно място достатъчно дълго, за да могат да паднат оттам. ТЕЛЕВИЗИЯТА отскача от тях към Земята. Те са част от НАУКАТА.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Масклин лежеше, полупримижал, и слушаше как Гърдър тихичко си приказва с Нещото.

— Аз вярвах в Магазина — нареждаше той. — А то какво излезе — че бил само нещо си там, построено от човеците! Мислех си, че и Внукът Ричард е много специална личност, пък то… бил някакъв си човек, дето пее, докато се мокри!

Докато взема душ.

— А пък сега какво? В света имало хиляди номи! Хиляди! И всичките вярват в едно, в друго, в какво ли не! Оня тъпак, Чутурата, вярва, че космическите совалки правели небето! Знаеш ли какво си помислих като го чух това? Помислих си, че ако той беше пристигнал в моя свят, а не обратното, щеше мене да помисли за толкова тъп, колкото аз помислих него! А аз съм си точно толкова тъп! Ей, Нещо?

Тактично си мълчах.

— Ангало вярва в разни идиотски машинарии, а пък Масклин… ох, знам ли го пък него в какво вярва. В Космоса, например. А пък в други неща не вярва. И я го гледай колко е добре! Аз се опитвам да вярвам във важни неща, а тия важни неща и пет минути не изтрайват! Има ли справедливост?

И тук мога да ти предложа единствено тактично и разбиращо мълчание.

— Просто исках животът ми да има смисъл.

Много похвална цел.

— Искам да кажа — къде е истината?

Последва пауза. После Нещото заговори.

Спомням си как разговаряхте с Масклин откъде са произлезли номите. Ти искаше нещо да ме питаш. Сега мога да ти отговоря. Аз съм направен. Знам, че това е истината. Знам че аз съм нещо, направено от метал и пластмаса. Ала съм и нещо, което живее вътре в метала и пластмасата. За мен е невъзможно да не бъда абсолютно убеден в това. И то е страхотна утеха. Що се отнася до номите, разполагам с данни, които сочат, че са произлезли от друг свят и са дошли тук преди хиляди години. Това може да е вярно. А може и да не е. Не съм аз онзи, който да прецени.

— В Магазина си знаех къде съм — продължи Гърдър, говорейки донякъде на себе си. — Дори и в Кариерата не беше чак толкоз зле. Имах си хубава работа. Имах някакво значение за хората. И как да се върна сега, като знам, че всичко онова, в което вярвах — Магазинът, Арнолд Брос. Внукът Ричард, било просто… просто нечия си представа?

Не мога да ти дам съвет. Извинявай!

Масклин реши, че ще е много дипломатично да се събуди тъкмо сега. Изсумтя силно, за да е сигурен, че Гърдър го е чул.

Абатът се бе зачервил като рак.

— Не можах да заспя — избъбри той.

Масклин се изправи.

— Ей, Нещо, колко време остана?

Двайсет и седем минути.

— Защо не ме събуди?!

Исках да си отпочинете добре.

— Ама имаме да бием още толкова много път! Няма да успеем да те качим! Ей, ставайте бе! — Масклин леко срита Ангало. — Хайде, че какво търчане ни чака… Пион къде отиде пък сега? А, ето те и тебе. Гърдър, хайде!

Те се втурнаха през храсталака. В далечината се носеше плътният жален вой на сирена.

— Ама ти наистина добре го даваш, Масклин! — възхити се Ангало.

— По-бързо! Давайте по-бързо!

Сега вече бяха доста близо и Масклин можеше да огледа совалката. Височка си беше. Обаче по ниските й части май нищо не им вършеше работа.

— Надявам се, че добре си планирал нещата, Нещо — рече той задъхано, докато четиримата се провираха из шубрака. — Защото хич не се сещам как ще те качим там горе.

Не се притеснявай. Вече почти стигнахме.

— Какви ги говориш? Я гледай колко е далече!

— Какво смята да прави? Летящ скок ли? — обади се Ангало.

Сложи ме на земята.

Масклин послушно остави черната кутийка долу. Нещото протегна няколко сензора — известно време те се клатиха бавно, а после се насочиха към совалката.

— Ама ти на какво си играеш? — ядоса се Масклин. — Губим време!

Гърдър се засмя, макар смехът му да не звучеше много радостно.

— Знам го аз какво прави. Изпраща се на совалката. Нали тъй, Нещо?

Прехвърлям инструкции в компютъра на комуникационния спътник.

Номите нищо не казаха.

Или, да го кажа другояче…, ами да — аз превръщам компютъра на спътника в част от мен. Макар и не особено интелигентна част.

— Наистина ли?! — смая се Ангало.

Естествено.

— Уха! Е, няма ли опасност да загубиш онова, дето го изпращаш?

Не, то си стои в мене.

— Хем го изпращаш там, хем си го държиш вътре в тебе?

Да.

Ангало погледна Масклин.

— Ти нещо да си разбрал?

— Аз разбрах — намеси се Гърдър. — Нещото казва, че не е просто машина, ами нещо като… нещо като сбор от електрически мисли, които живеят вътре в машината. Аз така смятам.

Светлинките мигаха по Нещото.

— Много време ли ти трябва? — обади се Масклин.

Да. Моля ви, не ми отнемайте жизненоважни комуникационни сили в този момент.

— Май иска да ни каже да престанем да му приказваме — обясни Гърдър. — Той сега се съсредоточава.

— То — поправи го Ангало. — Не той, а то. И за какво ни накара да търчим като гламави дотука? Да висим сега и да чакаме!

— Вероятно трябва да се намира достатъчно близо до… до каквото ще да е там — довърши Масклин.

— Колко време ще продължи тая работа? — попита Ангало. — Откакто оставаха двайсет и седем минути, май минаха векове…

— Или поне двайсет и седем минути — довърши Гърдър.

— Ъхъ. Че и повече може да са.

Пион дръпна Масклин за ръкава. С другата ръка сочеше надвисналия над тях бял силует. Издрънка дълго-дълго изречение на флоридийски или, ако Нещото беше право — на почти оригинален номски.

— Без Нещото не мога да ти разбирам — усмихна се стеснително Масклин. — Извинявай.

— Гъсошки не може приказва — поясни Ангало.

По лицето на момчето плъзна паника. Този път закрещя много по-силно и задърпа Масклин много по-упорито.

— Според мен не му се иска да е близо до совалката, когато излита — предположи Ангало. — Сигурно го е страх от шума. Шум гаден, не харесва шум, тъй, тъй? — обърна се той към момчето.

Пион яростно закима.

— На летището не беше чак пък толкоз зле — вдигна рамене Ангало. — Тряс-прас, голяма работа. Ама несвикналите хора сигурно ги е страх.

— Не мисля, че хората на Шубраче са чак пък толкоз несвикнали — намръщи чело Масклин и погледна към бялата кула. Уж беше доста далече, но нищо чудно в някои отношения да бе твърде близо.

Ама твърде близо.

— Мислиш ли, че тук е достатъчно безопасно? Искам да кажа, като тръгне да излита…

— О, я стига — сряза го Ангало. — Ако не беше достатъчно безопасно, щеше ли Нещото да ни пусне да дойдем тук?

— Тъй де, тъй — съгласи се Масклин. — Точно така. Много си прав. Тъпо е да се задълбаваме по въпроса, няма спор.

Арон се врътна и търти да бяга.

Останалите трима извърнаха очи към совалката.

Светлините изписваха сложни фигури по повърхността на Нещото.

Отнякъде зави и втора сирена. Въздухът трептеше от мощ — все едно най-животворната пролет на света всеки момент щеше да се пукне.

Когато Масклин си отвори устата, другите двама чуха от нея да излизат собствените им мисли.

— Как смятате — поде той, много бавно. — Бива ли го Нещото да прецени доколко може да се приближи ном до излитаща совалка? Искам да кажа, с какъв опит разполага по въпроса, вие какво ще кажете?

Спогледаха се.

— Абе, да вземем да се дръпнем малко ли, що ли… — внимателно рече Гърдър.

Те се обърнаха и взеха да се отдалечават.

А после всеки от тях нямаше как да не забележи, че другите двама май вървят все по-бързо и по-бързо…

… и все по-бързо и по-бързо…

… и в един прекрасен миг се предадоха до един. Плюха си на петите и се юрнаха през тръни и шубраци, блъскаха се в камънаците, а лактите им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Гърдър, който обикновено се задъхваше при всяка скорост, малко по-голяма от тази на кротка разходка, пухтеше край тях като балон.

— Да… имате… някаква… представа… колко… колко… близо… — Ангало пухтеше.

Шумът отначало приличаше на съскане — все едно целият свят се готвеше да си поеме дълбоко дъх. А после премина в…

… не, това не беше звук. Беше по-скоро невидим парен чук, който ги млатеше едновременно и по двете уши.

8.

КОСМОС: бива два вида: а) нещо, в което няма нищо, и б) нищо, в което има всичко. Той е онова, което ви остава, когато вече нищо не ви е останало. Там няма въздух, няма и гравитация — това последното е онова, дето крепи хората върху разните неща. Ако космосът не съществуваше, всичко щеше да е струпано на едно място. Той е предназначен за СПЪТНИЦИ, СОВАЛКИ, ПЛАНЕТИ И ЗА КОРАБА.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

След малко — когато земята спря да се тресе — номите се надигнаха.

Спогледаха се с мътен поглед.

— ………? — рече Гърдър.

— Какво?! — отвърна Масклин. Собственият му глас идваше кой знае откъде. Че и едвам се чуваше.

— ………? — рече Гърдър.

— ………? — обади се и Ангало.

— Какво? Не те чувам! Ти мене чуваш ли ме?

Масклин виждаше, че устните на Гърдър мърдат. Посочи ушите си и поклати глава.

— Оглушали сме!

— ………?

— ………?

— Оглушали сме, ви казвам!

Масклин вдигна очи.

Над тях се виеше пушек. Наоколо също се стелеше пушек. И тоя пушек се издигаше твърде бързо дори и за номските високоскоростни сетива. Приличаше на дълъг облак, който с всеки миг се разрастваше, а на върха му пламтеше огън. Шумът утихна до нормален грохот, а после — много бързо — съвсем се загуби.

Масклин пъхна пръст в ухото си и взе да го върти.

Ужасното свистене на тишината измести липсата на звук.

— Някой да ме чува? — осмели се да попита той. — Ей, чувате ли ме?

— Их — гласът на Ангало беше някакси приглушен и неестествено спокоен, — ама само как реве, а? Май не се сещам за нищо, дето да реве по-силно!

Масклин кимна. Чувстваше се като треснат с нещо изключително тежко.

— Ти ги разбираш тия работи, Ангало — едва успя да измънка той. — Човеците се возят на тях, нали?

— Аха. Там вътре. Точно най-отгоре.

— И никой не ги кара насила да го правят, така ли?

— Ъ-ъ. Не мисля — отвърна Ангало. — Май в книгата даже пишеше, че много от тях ужасно искали да се занимават точно с това.

Искали?!!!

Ангало сви рамене.

— Ами така пишеше…

Сега в небето се виждаше само далечна точка, а зад нея облак дим, който стремително се разливаше.

Масклин се вгледа в облака.

Ама ние сме луди, помисли си той. Ние сме мънички, а пък този свят е голям. Никога не се спираме, та да разберем достатъчно добре къде се намираме, преди вече да сме стигнали някъде другаде. Едно време, като живеех в оная дупка, поне знаех абсолютно всичко, което ми трябваше, за да живея в дупка. Пък сега — минала е само година, а вече съм толкова далече, че не знам и колко далече, и гледам нещо, от което нищо не разбирам, как отлита някъде толкова нагоре, че там няма долу. И не мога да се върна назад. Трябва да отида до края, каквото ще да става — защото просто не мога да се върна обратно. Даже и да се спра не мога.

Значи ето какво искала да ми каже Грима, като ми разправяше за ония жабчета. След като веднъж разбереш едно-друго — и вече не си същият. И нищо не можеш да направиш.

Той пак погледна надолу. Нещо определено липсваше.

Не нещо, ами Нещото!

Той побягна обратно.

Черната кутийка си седеше там, където я бяха зарязали. Беше си прибрала антените. И светлинките бяха угаснали.

— Нещо? — колебливо го побутна той.

Просветна слаба червена светлинка. Масклин изведнъж изтръпна от студ. Нищо, че беше почти жега.

— Ей! Добре ли си?

Светлинката примига.

Много избързах. Изхабих твърде много енер…

— Енер ли? — Масклин упорито се опитваше да не мисли за това, че последната дума си беше чисто изръмжаване и нищо повече.

Светлинката взе да помръква.

— Нещо? Ей, Нещо!!! — Той нежно потупа кутийката. — Стана ли? Корабът идва ли? Ами сега какво ще правим? Събуди се! Нещо!!!

Светлинката угасна.

Масклин вдигна Нещото и взе да го върти из ръцете си.

— Нещо?

 

 

Масклин и Гърдър търчаха като ужилени. Пион едвам успяваше да ги настигне.

— Стана ли? — посрещна ги Ангало. — Май не виждам кораб да се задава!

Масклин се обърна към тях.

— Нещото спря…

— Спря?!

— Всичките му светлинки угаснаха! До една!

— Е, и какво значи това? — Ангало съвсем очевидно почна да се паникьосва.

— Не знам!

— Умряло ли е? — обади се Гърдър.

— Ама то не може да умре! От хиляди години вече съществува!

Гърдър поклати глава.

— Звучи ми като съвсем уважителна причина да умреш…

— Ама то… то не е живо! То е Нещо!

Ангало приседна и обгърна колене с ръце.

— То каза ли, че всичко е наред? Кога ще дойде корабът?

— Виж какво, на тебе май не ти пука, а? Свършил му енерът!!!

— Енер ли рече?

— Сигурно то така вика на тока. Нали го смуче от жиците, знам ли как го прави точно… Мисля, че после по някакъв начин си го държи вътре. Да, ама сега му е свършил.

Погледнаха черната кутийка, беше прекарала хиляди години — ном я предаваше на нома, а тя и дума не обелваше, нито пък светваше светлинка. Събуди се чак когато я занесоха в Магазина, при тока.

— Тъпичко е май така да висим тук и нищо да не правим. Че толкоз ли не можем да измислим нещо? — кипна Ангало.

— Не можем ли да намерим отнякъде ток? — озърна се Гърдър.

— Тука ли? Пукнат ток няма тука! — кресна Ангало. — Не ни ли виждаш къде сме — по средата на никъдето!

Масклин се изправи и се огледа. В далечината едвам се мержелееха някакви сгради. Около тях щъкаха коли.

— Ами корабът? — обади се Ангало. — Той идва ли?

— Знам ли го!

— И как ще ни намери?

— Знам ли го!!!

— Ами кой го кара?

— Знам… — Масклин замръзна от ужас. — Никой не го кара!!! Искам да кажа — че кой да го кара? От хиляди години вече на него и кьорав ном не живее!

— Ами тогава кой щеше да го докара тука?

— Знам ли! Сигурно Нещото!

— Искаш да кажеш, че той идва насам, а пък никой не го кара?

— Да! Не, не! Абе знам ли го!!!

Ангало присви очи към синьото небе.

— Ухаааа… — мрачно провлачи той.

— Трябва да намерим ток за Нещото! — настоя Масклин. — Даже и да е успяло да извика Кораба, нали някой трябва да му каже къде сме на тоя Кораб!

Ако изобщо го е извикало — измърмори Гърдър. — Може и още преди това да му е свършил енерът!

— Не можем да сме сигурни — рече Масклин. — Ама както и да е, не можем да го оставим Нещото така. Много ми е гадно да го гледам такова.

Пион, който бе изчезнал нейде из шубрака, цъфна пак. Влачеше гущер.

— А — каза Гърдър без капка въодушевление. — Обядът пристигна.

— Ако Нещото можеше да говори в момента, щяхме да обясним на Пион, че гущерите се траят до време! — намуси се Ангало.

— Ъхъ. Две секунди се понасят — подкрепи го Гърдър.

— Хайде де — уморено ги подкани Ангало. — Дайте да намерим някоя сянка, да седнем и да измислим план, а?

— Ох, план ли? — на Гърдър май планът му се виждаше нещо по-противно и от гущер. — Много ги обичам аз плановете.

Те хапнаха — не кой знае колко добре — а после легнаха по гръб и се загледаха в небето. Краткото спане по пътя изобщо не им беше стигнало. Лесно беше да задремеш.

— Да ви кажа, тия флоридийци много добре са се подредили тука — мързеливо проточи Гърдър. — В къщи какъв е студ, а пък тука парното работи, та се къса!

— Абе няма ли да запомниш най-после, че не е парно! — Ангало се напрягаше да забележи какъвто и да е признак на кораб, засилил се да слиза надолу. — И вятърът и той не идва от климатична инсталация! Слънцето — то те топли!

— Пък аз си мислех, че само свети…

— Всичката топлина все от него идва! — поясни Ангало. — Четох го в една книга. Слънцето е голяма огнена топка! По-голяма даже от света!

Гърдър метна подозрителен поглед на слънцето.

— Тъй ли? Ами кой го държи там?

— Никой. Така си седи.

Гърдър пак го изгледа.

— И това е общоизвестен факт?

— Ами да, предполагам. Пишеше го в книгата.

— И всеки би могъл да го прочете?! Ей на туй му викам аз безотговорност! Че те точно такива неща най-много разстройват хората!

— Масклин разправя, че там горе имало хиляди слънца…

Гърдър шмръкна.

— Да бе, и на мен ми го е казвал. Гламактика ли му викаше, как там му се викаше… Лично аз съм крайно против тая работа.

Ангало се изкиска.

— Не виждам нищо смешно — рече хладно Гърдър.

— Кажи му, Масклин!

— Много си си добре ти — измърмори Гърдър. — Дай ти на тебе само да караш бързи неща. Пък аз искам да правя смислени работи. Може пък и да има хиляди слънца — ама защо?

— Не виждам какво значение има… — мързеливо проточи Ангало.

— Това е единственото нещо, което изобщо има значение! Кажи му, Масклин!

И двамата обърнаха поглед към Масклин.

Или поне натам, където допреди малко седеше той.

Защото него го нямаше.

 

 

Зад горния край на небето се намираше онова място, което Нещото наричаше Вселена. То беше пълно — пак според Нещото — и с всичко, и с нищо едновременно. Всичкото обаче било много малко, а пък нищото — повече, отколкото изобщо някой би могъл да си представи.

Например — често казват, че небето било пълно със звезди. Ама това изобщо не е вярно. Небето си е пълно с небе. Количествата небе са неограничени и в сравнение с тях звездите са от малко по-малко.

И точно затова е невероятно какво впечатление правят на хората.

Хиляди звезди погледнаха към кръглото лъскаво нещо, което обикаляше Земята.

На него бе изписано „Арнсат — 1“, но това си беше жива разсипия на боя — нали звездите изобщо не могат да четат.

Над нещото се разгъна една сребърна чиния.

Сега то трябваше да я завърти към планетата под него и да се подготви да отпраща надолу лъчи, по които да текат стари филми и нови новини.

Само че не го направи. Бе получило нови нареждания.

Около спътника заиграха облачета газ. Чинията се извърна и затърси по небето съвсем нова мишена.

Когато най-после я намери, сума ти хора, дето бяха в бизнеса със старите филми и новите новини, вече си крещяха един на друг по телефоните бесни-побеснели. Някои трескаво се опитваха да му зададат нови инструкции.

Само че нямаше никакъв смисъл от това. Той вече не ги слушаше.

Масклин търчеше през храсталака. Има да се дърлят, да се заяждат един с друг… — помисли си той. Трябва бързо да се оправя. Като че няма много време.

За пръв път беше наистина сам от ония времена, когато живееше в дупка и му се налагаше да ловува сам-самичък, защото нямаше с кого.

По-добре ли му беше тогава? Но че беше по-просто, дума да няма. Беше необходимо само едно — ти да ядеш, ама тебе да не те ядат. Да избуташ деня си беше цял триумф. Много зле беше, вярно. Само че бе едно такова разбираемо зле, съвсем по мярка на номите.

В ония времена светът свършваше от едната страна с магистралата, а от другата — с горите отвъд полето. Сега нямаше и помен от граници, и изникваха толкова проблеми, че не знаеше какво да ги прави.

Ала поне знаеше къде може да намери ток. Него го имаше по сградите с човеци.

Храсталакът се разтвори и пред него изникна пътека. Той излезе на пътеката и се затича още по-бързо. Който и път да хванеш, все някъде по него ще се натъкнеш на човеци.

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и съзря Пион. Младият флоридиец се усмихна притеснено.

— Махни се! — кресна Масклин. — Къш! Марш оттука! Връщай се обратно! Какво си се помъкнал след мене? Чупка!

Пион изглеждаше обиден. Посочи му пътеката и каза нещо.

— Не ти разбирам!

Момчето вдигна ръка над главата си, с длан надолу.

— Човеци? — досети се Масклин. — Да, да, знам. Знам какво правя. Връщай се!

Пион му каза още нещо.

Масклин вдигна Нещото във въздуха.

— Говореща кутийка не иска веч приказва — безпомощно рече той. — Ох, да му се не види, ама що ти говоря така! Ти сигурно си поне толкова умен, колкото съм и аз. Хайде де, върни се обратно. Връщай се при другите.

Масклин се врътна на пети и побягна. Хвърли поглед през рамо и видя, че Пион продължава да стои и да го гледа.

— Колко ли време ми остава? — почуди се той. — Нещото ми бе казвало някога, че Корабът пътува много бързо… Може да пристигне всяка минута! А може и изобщо да не пристигне…

Да, сигурно изобщо нямаше да пристигне.

Ами ако стане така, помисли си той, онова, дето смятам да го направя, ще е сигурно най-тъпото нещо, което ном някога е правил в цялата история на номечеството.

Излезе на някакъв кръг, направен от чакъл. Върху него бе паркирана камионетка. Отстрани й бе изписано името на флоридийския бог НАСА. Недалеч от нея двама човеци се бяха навели над някакво устройство върху триножник.

Когато Масклин ги доближи, изобщо не го забелязаха. Сърцето му така тупаше, че щеше да изскочи.

Сложи Нещото на земята.

После събра ръцете си на фуния и ги доближи до устата си.

И се опита да извика — възможно най-бавно и най-отчетливо:

— Ей! Ей, вие там! Ей, човеее-циии!

 

 

— И какво направил? — кресна Ангало.

Пион отново подхвана пантомимата.

Говорил е с човеците?! — облещи се Ангало. — И се качил в нещо на колела?

— Стори ми се, че одеве чух мотор на камион… — обади се Гърдър.

Ангало удари длан в юмрука си.

— Той се бе притеснил за Нещото. Тръгнал е да му търси ток!

— Но сгради има чак на мили оттук…

— Да, ама Масклин да не ти върви пеш! — изръмжа Ангало.

— Знаех си, че дотам ще стигнем! — завайка се Гърдър. — Да се покажем на човеците! Едно време в Магазина правехме ли такива работи? Ами сега какво ще правим?!

 

 

Дотук май не мина много зле — помисли си Масклин.

Човеците всъщност изобщо не знаеха какво да го правят. Дори се дръпнаха назад! После единият се втурна към камиона, сграби една машина, която висеше на жица, и взе да ломоти нещо в нея. Сигурно е някакъв вид телефон — помисли си осведомено Масклин.

Стоеше и не мърдаше. Единият от човеците грабна някаква кутия от каросерията и запристъпя предпазливо към Масклин, все едно очакваше номът да избухне. Масклин му помаха. Човекът тромаво отскочи назад.

Другият му каза нещо. Поставиха кутията много предпазливо на земята, на няколко фута от Масклин.

После и двамата го погледнаха с очакване.

Той — като продължаваше да се усмихва, та дано се поотпуснат малко — се покатери по кутията и се катурна вътре. После пак им помаха.

Единият от човеците протегна трепереща ръка и вдигна кутията във въздуха много, много внимателно, сякаш Масклин беше нещо много рядко и много крехко. Човекът се качи в колата и постави кутията на коленете си. Все още я държеше твърде внимателно. От радиото забумтяха плътни човешки гласове.

Е, оттук връщане вече нямаше. Масклин разбираше това, и то го караше да се чувства едва ли не спокоен. Може би беше добре да гледа на цялата работа като на поредна стъпка по житейския тротоар.

Продължаваха да се блещят срещу него, все едно не вярваха на очите си.

Камионът залитна. След малко зави по бетонно шосе — там го чакаше друг камион. От него излезе някакъв човек, разговори се с шофьора на Масклиновия камион, разсмя се — провлачено, по човешки, после съзря Масклин и смехът му изведнъж се пресече.

Припна към камиона си и почна и той да говори по телефона.

Сетих се, че така ще стане, помисли си Масклин. Не знаят какво да правят с един истински ном. Страшна работа.

Ама само да ме заведат някъде, където има ток, и то от оня, дето трябва…

Доркас, механикът, веднъж се бе опитал да обясни на Масклин какво представлява електричеството, ала без особен успех, защото и на Доркас май не му бе напълно ясно. Та, имало два вида ток — прав и крив. Правият беше много досаден и го държаха в батерии. Кривият обикаляше по жиците в стените и по разни други работи, и Нещото успяваше някак да си открадне, ако бе достатъчно близо до тях. Доркас говореше за кривия ток със същия тон, с който и Гърдър — за Арнолд Брос (създаден в 1905). В Магазина той се бе опитал да го поизучи. Тоя ток, набуташ ли го във фризера, изстудяваше нещата, а пък ако го пратеха във фурна, същият този ток ги нагорещяваше. Та, как успяваше да познае?

Доркас доста приказваше, помисли си Масклин. Приказваше. Тъй казах. Е, надявам се, че още приказва…

Беше му някак си леко. Кой знае защо му се струваше, че всичко ще мине добре. Част от него му подсказваше: това е така, защото и за секунда да се замисли в какво се е набутал — и ще го хване паниката.

Не спирай да се усмихваш!

Камионът бръмчеше по шосето, а другият го следваше. Масклин забеляза и трети — трещеше по един страничен път, после се присламчи и той зад тях. Вътре в него имаше много човеци, повечето вперили поглед в небето. Не спряха до най-близката сграда, а продължиха към една по-голяма. Отпреде й бяха паркирани много коли. Там ги чакаха още човеци.

Единият отвори вратата на камиона — твърде бавно дори и за човек.

Човекът, който носеше Масклин, излезе от камиона.

Масклин погледна нагоре и съзря дузини лица, втренчени в него. Виждаше ясно всяко око, всяка ноздра. Всичките изглеждаха разтревожени. Е, поне очите изглеждаха разтревожени. Ноздрите си изглеждаха като ноздри.

За него се тревожеха!

Той също се втренчи в тях и после — като с труд потискаше нервния кикот — им рече:

— С какво мога да ви бъда полезен, джентълмени?

9.

НАУКА — Начин да откриваш разни неща и да ги караш да ти работят. Науката обяснява онова, което постоянно става около нас. РЕЛИГИЯТА също, но науката по̀ я бива, защото, ако нещо се издъни, предлага къде-къде по-разбираемо извинение. На тоя свят има много повече НАУКА, отколкото си мислите.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

От Ангало де Галантерии

Гърдър, Ангало и Пион седяха в сянката на един храст. Тъмният облак над главите им бе голям горе-долу колкото нея.

— Без Нещото едва ли ще се върнем вкъщи някога… — отрони Гърдър.

— Значи трябва да измъкнем Масклин.

— Ама то това ще трае довека!

— Тъй ли? Ами в противен случай и ние ще си стоим тука точно дотогава! — Ангало бе намерил едно камъче с форма, която му се стори доста подходяща, за да го върже за една клонка с ивици, които отпори от палтото си. Никога през живота си не бе виждал каменна брадва, ала имаше съвсем определеното усещане, че с камък, вързан за пръчка, могат да се направят ред полезни неща.

— Ще ми се да престанеш да се мотлявиш с това нещо там — обади се Гърдър. — Е та какъв бил великият план? Ние — срещу цяла Флоридия?

— Не е задължително. Ти поне няма нужда да идваш.

— Я се успокой пък и ти, Велики Спасителю. Един баламурник ни стига.

— Нещо не те чувам да предлагаш по-добри идеи. — Брадвата на Ангало изсвистя веднъж-дваж из въздуха.

— Щото нямам.

 

 

Мъничка червена светлинка взе да мига върху Нещото.

След малко отгоре му се отвори квадратна дупчица. Чу се лекичко „вжжжжт!“ и навън се подаде пръчка с миниатюрна леща отгоре й. Тя взе бавно да се върти.

После Нещото проговори.

Къде сме? Къде е това място?

Лещата се килна настрани. Последва пауза — Нещото внимателно огледа сведеното над него човешко лице.

И какво търсим тук? — добави то.

— Ами не знам точно — отвърна Масклин. — Ние сме в някаква стая в една голяма сграда. Човеците нищо не ми направиха. Мисля, че единият се опита да говори с мен.

Намираме се в нещо като стъклена кутия.

— Дори и мъничко легълце ми постлаха — похвали се Масклин. — А пък ей-онова там според мене е нещо като клозет, ама виж сега с Кораба какво стана?

Предполагам, че идва насам — спокойно обясни Нещото.

— Предполагаш, а? Предполагаш, тъй ли?! Значи не знаеш, така ли да те разбирам?!

Много неща могат да се объркат. Ако не са се объркали, корабът скоро ще е тук.

— А пък ако са се объркали, значи съм заседнал тука за цял живот! — кипна Масклин. — Заради тебе дойдох, нали разбираш.

Да. Знам, благодаря ти.

Масклин се поуспокои.

— Доста мило се държат… — Той се позамисли и добави: — Или поне аз така мисля… Трудно е да се каже.

Погледна през прозрачната стена. За последните няколко минути сума ти човеци се бяха изредили да го оглеждат. Не знаеше почетен гост ли е, затворник ли е, или пък нещо средно между двете.

— Тогава ми се струваше, че това е единствената надежда…

Наблюдавам комуникациите.

— Ти все това си правиш.

Много се приказва за тебе. Всякакви експерти са се засилили да те гледат.

— Какви експерти? Експерти по номите ли?!

Експерти по общуване с извънземни същества. Човеците досега не са срещали нито едно, но експерти по общуване с тях имат.

— По-добре ще е да вземе да излезе нещо от цялата тая работа — рече трезво Масклин. — Сега човеците наистина знаят, че номите съществуват…

Но не и какво са номите. Те си мислят, че току-що си пристигнал.

— Е, че то си е така.

Ама не тука. А на Земята. Те си мислят, че току-що кацаш от звездите!

— Но ние сме тука от хиляди години! Че ние тука живеем!!!

За човеците е много по-лесно да повярват в малките човечета от небето, отколкото в малките човечета от Земята. Повече им харесва да си мислят за малки зелени човечета, отколкото за тукашни таласъмчета.

Масклин набърчи чело.

— Нищо не разбрах!

Не се притеснявай, няма значение. — Нещото взе да върти лещата си насам-натам, за да огледа по-добре стаята.

Много хубаво, много научно — рече то.

После фокусира лещата върху един бял пластмасов поднос до Масклин.

Това пък какво е?

— А, ами плодове, ядки, мръвки, такива ми ти работи — обясни Масклин. — Май искат да разберат какво ям. Според мен тия човеци са доста умни. Посочих си устата и те веднага разбраха, че съм гладен!

А! — рече Нещото — Заведете ме при вашия казан.

— Моля?!

Ще ти обясня. Нали ти казах, че наблюдавам комуникациите.

— Че ти друго правиш ли?

Та значи, има един виц. Това ще рече смешна случка или история, известна сред човеците. Става въпрос за някакъв извънземен кораб, който кацнал на тая планета. Значи излизат отвътре някакви странни същества и отиват при бензинова помпа или при кошче за боклук, например, или автомат за цигари… абе нещо такова и казват: „Заведете ме при вашия вожд.“ Предполагам, че защото нямат представа как изглеждат човеците. Заместих вожд с казан, защото искам да си направя шега.

Нещото млъкна.

— О… — Масклин се позамисли. — Та значи, тоя… тоя виц е за ония зелени човечета, дето ми ги спомена?

Много е ве… Чакай малко, чакай!

— Какво?! — подскочи Масклин.

Чувам кораба!

Масклин напрегна слух с всички сили.

— Аз пък нищо не чувам. Ама нищичко.

То не е звук, радио е.

— Къде е? Нещо, къде е?! Винаги си казвал, че Корабът е там горе, ама къде точно?

 

 

Останалите три жабчета се провираха през мъха, бягайки от палещото следобедно слънце.

Ниско долу на изток в небето се мержелееше бял перест облак.

Много щеше да е хубаво да си помислим, че трите жабчета са знаели някоя легенда за него. Много ще е хубаво да си представим, че те са смятали слънцето и луната за далечни цветя — дневното жълто, а нощното — бяло. Много ще е хубаво да си помислим, че са знаели легенди за тези цветя и са вярвали, че когато умре някоя добра жаба, душата й се възнася към големите небесни цветя…

Да, ама тук си говорим не за друго, ами за жаби. Та, слънцето те наричали „мип-мип“ и луната — „мип-мип“. Те всичко наричали „мип-мип“. А пък когато речникът ти се състои само от една дума, е малко мъчничко да измисляш легенди за каквото и да било. И да ги разказваш — също.

Жабчето-водач обаче смътно осъзнаваше, че на луната нещо й има.

Ставаше все по-ярка.

 

 

— И сме оставили Кораба на луната? Ама защо?

Така са решили твоите прадеди. Предполагали, че за да могат да го наглеждат.

Лицето на Масклин бавно грейна — като облак по изгрев.

— Знаеш ли — поде той развълнувано, — едно време, още преди да стане всичко това, като живеехме в оная дупка, аз много обичах да си седя навън и да гледам луната. Може би моята кръв е знаела, че там горе…

Не, това, дето си го усещал тогава, вероятно е било примитивно суеверно чувство.

Масклин се спихна като балон.

— О, извинявай…

А сега млъкни, ако обичаш. Корабът се чувства много объркан и иска да му кажа какво да прави. Току-що се е събудил, след петнайсет хиляди години.

Масклин кимна с разбиране.

— Абе то и аз сутрин ни приемам, ни предавам…

 

 

На Луната звук не съществува — но това едва ли има значение, защото и без това няма кой да слуша и звукът би си отишъл зян. Но виж, светлина съществува.

Фин лунен прах се издигаше на талази, високо над древните равнини на древния тъмен полумесец, и се събираше в разпенени облаци, които се издигаха толкова високо, че хващаха слънчевите лъчи и блестяха.

Долу нещо бавно се изравяше от лунната почва.

 

 

— И сме го оставили в ДУПКА?

Светлинните вълнички се плискаха по Нещото ту напред, ту назад.

Само не ми казвай, че заради това все в дупки сте живели! Другите номи не живеят в дупки!

— Не живеят, вярно — съгласи се Масклин. — Трябва да престана да мисля само за…

Изведнъж той млъкна. Втренчи се през стъклената стена. Оттатък някакъв човек се мъчеше да привлече вниманието му към редичка от знаци, изписани върху черна дъска.

Трябва да го спреш! — стреснато изрече той. — Веднага! Спри Кораба! Ние всичко сме разбрали грешно! Нещо, не можем да си тръгнем! Корабът не е само наш! Не можем да вземем Кораба!

 

 

Тримата се мотаеха около космодрума на Совалките и гледаха небето. Слънцето увисна на хоризонта и изведнъж луната блесна като коледна играчка.

— Това е само Корабът! Той трябва да е! — Сияйна усмивка озари лицето на Ангало. — Това е той. Иде!

— Изобщо не вярвах, че ще стане… — прошепна Гърдър.

Ангало тупна Пион по гърба и посочи нагоре.

— Виждаш ли, мойто момче? Ей това Нещо е Кораб! Нашият Кораб!

Гърдър се почеса по брадичката и кимна замислено към Пион.

— Да — рече той. — Точно така. Нашият.

— Масклин разправяше, че бил пълен с какво ли не! — размечта се Ангало. — А пък Космос имало цели камари! Той Космосът с това бил известен — че го имало в невероятни количества. Масклин каза, че Корабът летял по-бързо от светлината, ама то сигурно не е вярно — че инак как ще виждат, ако си в него? Палиш лампата, пък светлината остава назад и не може да догони стаята… Ама доста бърз бил, все пак…

Гърдър погледна отново небето. Нещо, заровено дълбоко навътре в ума му, драпаше да се измъкне навън. Усещането беше странно, някак сивкаво.

— Нашият кораб — повтори той. — Онзи, с който номите са долетели тук.

— Да, точно така — Ангало го слушаше с половин ухо.

— И който ще ни отведе оттук.

— Да, точно така каза Масклин. И…

— Всички номи. До един — гласът на Гърдър беше равен и тежък като оловна плочка.

— Че как! Що пък не? Предполагам, че бързо ще схвана как да го закарам до Кариерата, и ще ги качим всичките! И Пион идва с нас, естествено.

— Ами неговите хора?

— О, ами да идват и те — въодушеви се Ангало. — Че даже и за гъските им може да има място!

— Ами другите?

Лягало го погледна изненадано.

— Кои други?

— Шубраче каза, че имало много други номски племена. Навсякъде.

Ангало пребледня.

— Ох, те ли… Е, ами за тях не знам… Но Корабът ни трябва! Нали знаеш как е, откакто напуснахме Магазина…

— Но ако ние вземем кораба и отлетим с него — ТЕ какво ще правят?!

 

 

Масклин току-що бе задал точно същия въпрос.

01001101010101110101010010110101110010 — отвърна Нещото.

— Кво?!

Нещото явно го хванаха нервите.

Ако изгубя концентрация, никакъв кораб няма да дойде за никого! В момента изпращам по петнайсет хиляди инструкции в секунда!

Масклин нищо не каза.

Това са ужасно много инструкции! — добави Нещото.

— Корабът принадлежи по право на всички номи на света…

010011001010010010…

— Ох, я млъквай най-сетне и ми кажи кога пристига тоя кораб!

0101011001… КОЕ ПО-ТОЧНО ИСКАШ ДА НАПРАВЯ? …01001100…

— Кво?!

Мога да млъкна най-сетне; мога и да ти кажа кога пристига корабът; ама и двете едновременно не мога да направя!

— Моля те, би ли ми казал кога пристига Корабът — изрече търпеливо Масклин, — а след това, ако обичаш, би ли млъкнал най-сетне?

След четири минути.

— След четири минути?!!!

Може и да съм сбъркал с три секунди — добави Нещото, — ама го изчислих на четири минути. Само че вече са три минути и трийсет и осем секунди. Всяка секунда ще станат три минути и трийсет и седем…

— Ама аз какво се моткам тука! Ама той идва след мъничко! — затюхка се Масклин, временно забравил дълга си пред всички номи на света. — Ама как да изляза? Затворен съм с капак!

Първо да млъкна най-сетне ли искаш, или първо да те измъкна оттук и тогава да млъкна най-сетне?

— Моля те!!!

Човеците виждали ли са те в движение?

— Какво искаш да кажеш?

Имат ли представа колко бързо бягаш?

— Знам ли — вдигна рамене Масклин. — Предполагам че нямат.

Тогава се приготви за старт. Ама първо си запуши ушите.

Масклин реши, че ще е най-добре да го послуша. Нещото понякога нарочно те докарваше до бяс, ала това не значеше, че съветите му трябва да се пренебрегват.

Светлинките по него за миг образуваха звезда.

И то почна да вие. Звукът ставаше все по-висок и накрая толкова изтъня, че Масклин вече не го чуваше. В главата му като че взеха да се надигат някакви гадни мехури.

Той отвори уста и тъкмо да се разкрещи на Нещото — стените се пръснаха. В един миг имаше стъкло, в следващия — стъклени парченца, разбъркали като пъзел, в който всяка част изведнъж бе решила да се бори за повече лично пространство. Капакът се хлъзна надолу и едва не го тресна по главата.

Грабвай ме сега и бягай! — нареди му Нещото, още преди парченцата да са се пръснали по масата.

Човеците в стаята взеха да се извръщат, за да видят какво става — бавно и тромаво, както си им беше обичаят.

Масклин сграбчи Нещото и хукна по полираната повърхност.

— Надолу! — възкликна той. — Много сме нависоко! Как да слезем долу?! — огледа се отчаяно. На другия край на масата имаше някаква машина, цялата в лампички и шайбички. Беше наблюдавал как я използва един от човеците.

— Жици! Все ще има някоя жица!

Той се защура насам-натам, успя лесно да избегне гигантската ръка, която се опита да го сграбчи, и хукна по масата като погнат заек.

— Ще трябва да те хвърля долу — задъха се той. — Не мога да те смъкна!

Добре, няма нищо!

Масклин се плъзна по масата и спря на самия й ръб. Да, жици наистина имаше. Спускаха се чак до пода. Той се метна на една от тях, залюля се лудешки и после отчасти се хлъзна надолу, отчасти се изсипа.

Човеците се клатушкаха към него от всички посоки. Той вдигна Нещото, притисна го до себе си и се стрелна из навалицата. Натъкна се на крак — в кафява обувка и тъмносин чорап. Даде на „зиг“. Натресе се право на два крака в черни обувки и черни чорапи, дето тъкмо се гласяха да настъпят онзи първия.

Даде на „заг“.

Крака, крака, крака. Ръце всуе се протягаха надолу — Масклин бе просто едно подскачащо размазано петънце, което лъкатушеше сред гората от крака. Като нищо можеха да го размажат.

Някъде зави сирена. Острият й писък звучеше на Масклин плътно и жалейно.

Давай към вратата — предложи Нещото.

— Ама през нея постоянно влизат човеци! — прошушна Масклин.

Ами че нека си влизат. Ние нали излизаме.

Масклин тъкмо стигна до вратата, и тя се отвори. Открехна се на няколко инча. Зад нея имаше още крака.

Време за мислене нямаше. Масклин притича отгоре по обувката, скочи от нея и продължи да тича.

— Накъде?! Накъде?!

Навънка.

— Това накъде е?

Накъдето хванеш.

— Дълбоко съм ти благодарен.

По целия коридор хлопаха врати. Човеците прииждаха. Проблемът не беше да не те хванат — един човек трябва си е напрегнал докрай зрението, че да види ном, търчащ с пълна скорост, пък да го хване — и дума не може да става. Проблемът беше просто да не те стъпчат по случайност.

— Ама защо тука си нямат миши дупки? Всяка уважаваща себе си сграда трябва да има миши дупки! — възнегодува Масклин.

Един ботуш тежко тупна само на някакъв си инч от него. Масклин отскочи.

Коридорът се пълнеше с човеци. Зави и втора сирена.

— Ама защо е тая суматоха? Не може да е заради мен. Толкоз суетня заради един-единствен ном — не върви!

Заради кораба трябва да е. Забелязали са го.

Една обувка без малко да удостои Масклин с награда за най-размазан ном в цяла Флорида. Или по-точно той без малко не се навря под нея.

Повечето обувки не си носят имената изписани върху тях, ама тази си го носеше. Казваше се Храбър Уличен Скиталец с Подметка от Истинска Гума с Грайфери. Чорапът над нея изглеждаше досущ като „Стилен мъж“, мирисонепропусклив, гарантирано 85% полипфупфупс кетлон. Най-скъпият чорап в света.

Масклин погледна и по-нагоре. Над възвисяващите сини панталони и облаците на пуловера се мержелееше брада.

Беше Внукът Ричард (39).

Тъкмо си помислиш, че никой не бди над номите — и хоп, вселената се юрва да ти докаже, че много бъркаш.

Масклин се метна нагоре и се вкопчи в крачола тъкмо когато кракът се размърда. Там беше най-безопасно. Човеците рядко стъпваха върху други човеци.

Кракът направи крачка и отново тупна долу. Масклин се залюля напред-назад и се опита да издрапа нагоре по грубия плат. На един сантиметър по-нататък имаше шев. Масклин се протегна и се залови за него. Друго си беше да се захванеш за бод.

Внукът Ричард (39) се намираше сред човешко гъмжило, което се носеше в една и съща посока. Двама-трима човеци се тряснаха в него. Масклин насмалко да отхвърчи. Той изрита долу ботушите си и се опита да се вкопчи в плата и с пръстите на краката.

Петата на Внука Ричард тресна земята. Разнесе се провлачено „туппп!“. Масклин се добра до някакъв джоб, захвана се доста добре за него и се изкатери по-нагоре. Някакъв грапав етикет му улесни пътя до колана. В Магазина Масклин бе успял да посвикне с етикетите, ама тоя си беше бая големичък дори и за голям етикет. Целият беше в разни букви и бе занитен за панталоните, все едно Внукът Ричард да бе някаква машина.

— Гросбъргърс Хеглърс, име номер едно сред джинсите — прочете той. — По-нататък се разправя надълго и нашироко колко били хубави. И има нарисувани разни крави и други работи. Според тебе какво така се е олепил с етикети целия?

Ами сигурно, ако ги няма етикетите, няма да може да познае коя дреха каква му се пада.

— Ей, как се сети! Да бе, иначе току-виж си турил обувките на главата!

Масклин се вкопчи в пуловера и пак се загледа в етикета.

— Тука пише, че тия дънки са спечелили златен медал на Чикагското изложение през 1910 година — рече той. — Ехе, ама добре са се запазили!

Човеците се лееха навън от сградата.

По пуловера беше къде-къде по-лесно да се изкатериш. Масклин го покори за нула време. Косата на Внука Ричард беше доста длъжка, и това също се оказа от полза, като стана време да му се изкачи на рамото.

Над главата му бързо премина каса на врата, а после се ширна наситеносиньо небе.

— Колко остава, Нещо? — прошушна Масклин. Ухото на Внука Ричард бе само на няколко инча от него.

Четирийсет и три секунди.

Човеците се разсипаха по бетона. От сградата изтичаха още човеци. Мъкнеха някакви машинарии. Постоянно се блъскаха един в друг, защото до един бяха вперили погледи в небето.

Други пък се бяха скупчили около някакъв човек с крайно угрижен вид.

— Какво става, а, Нещо?

Онзи човек в средата е най-важният човек тук. Дошъл е да присъства на изстрелването на совалката и сега всички останали му казват, че било редно той да посрещне кораба.

— Ей, че нахалство! Да не би да е ТЕХЕН!

Че не е, не е, обаче те си мислят, че идва, за да говори с тях.

— Че защо пък ще си мислят такива работи?

Защото си мислят, че са най-важните същества на тази планета.

— Брей!

Да се смаеш, а?

— Ами че номите са по-важни, това всеки го знае! — наду се Масклин. — Или поне… всеки ном го знае. — Той се позамисли над това и тръсна глава. — Та значи, той е вождът на човеците? Сигурно е ужасно мъдър или такъв някакъв…

Едва ли. Тия около него тъкмо се опитват да му обяснят какво е планета.

— Че той не знае ли?!

Много човеци не го знаят. А господин вицепрезидент е от тях. 001010011000.

— Пак ли си приказваш с Кораба?

Да. Шест секунди.

— Значи, той наистина идва…

ДА.

10.

ГРАВИТАЦИЯ: То не е много ясно какво е, ама по принцип е онова, дето крепи дребните неща, например номите, връз едрите неща, например планетите. Поради НАУКАТА това винаги става, независимо дали знаеш или не за гравитацията. Което иде да покаже, че от НАУКАТА няма отърване.

Из „Научна Енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Ангало се огледа назад.

— Айде бе, Гърдър!

Гърдър се отпусна тежко върху една туфа трева и поведе отчаяна борба да си поеме дъх.

— Тая, дето си я намислил, за нищо не става! — изхриптя той. — Какво смяташ ти? Как тъй ще се бием с човеците самички?

— И Пион е с нас. А пък тая брадва си я бива.

— Да бе, направо ми изкара акъла. Каменна брадва! Сигурно ако имахме две брадви, щяха да ни се предадат на мига!

Ангало заклати брадвата напред-назад. Действаше му успокоително.

— Трябва да опитаме — просто каза той. — Хайде, Пион. Какво видя там? Гъски ли?

Пион се бе вторачил в небето.

— Там горе има някаква точица — присви Гърдър очи.

— Някоя птица ще да е — предположи Ангало.

— Нещо не ми прилича на птица…

— Ами значи е самолет.

— И на самолет не ми прилича.

Сега и тримата бяха вперили очи нагоре. Лицата им оформяха триъгълник.

Там горе се рееше някаква черна точка.

— Не мислите, че Масклин е успял, нали? — колебливо измънка Ангало.

Точката вече не беше точка — беше малко черно кръгче.

— Ама тя не мърда — обади се Гърдър.

— Не мърда насам-натам — Ангало продължаваше да провлачва думите. — Мърда, ама надолу.

Черното кръгче се бе превърнало в по-голямо черно кръгче. По краищата му се появи лек намек за дим или пара.

— Може да е от времето — предположи Ангало. — Нали разбирате, флоридийска климатична особеност…

— А, така ли мислиш? Огромно зърно град — познах, нали? Това е Корабът! Той идва за нас!

Сега кръгчето вече беше доста голямо, и все пак… и все пак… все още много, много далече.

— Хич не бих възразил да дойде за нас, ама малко по-далечко така — потрепера Гърдър. — Нямам нищо против да се поразходя малко.

— Ъхъ — Ангало придобиваше все по-отчаян вид. — Щото като го гледам, не толкова идва, колкото…

— … пада върху нас — довърши Гърдър.

Той погледна Ангало.

— Да бягаме ли?

— Сигурно си струва да се опита…

— И накъде да бягаме?

— Давай след Пион, а? Той преди малко побягна.

 

 

Масклин пръв би си признал, че не разбира много-много от превозни средства, ала онова, което им беше обща черта на всички превозни средства, бе, че имат предница, която се намира отпред, и задница, която се намира отзад. Целият номер беше, че предницата е от онази страна, с която тръгват напред.

Онова, дето падаше от небето, обаче имаше форма на диск — горнище, свързано с долнище, а отстрани — ръб. Не вдигаше абсолютно никакъв шум, но явно правеше на човеците безкрайно впечатление.

— Това Корабът ли е?

Да.

— О…

И тогава нещата взеха да идват на фокус.

Корабът не беше голям. Тук трябваше друга дума. Той не падаше през тънките снопи от облаци там горе, той просто ги разбутваше. Тъкмо си помислиш, че вече имаш някаква представа за размерите му — мине през някой облак и перспективата вземе, че се дръпне. За нещо чак толкоз голямо си трябваше съвсем специална дума.

— Да не вземе да се разбие?!

Ще го приземя в храсталака — реши Нещото. — Не ща да плаша човеците.

 

 

— Бягай!

— Абе ти какво си мислиш, че правя?

— Точно зад нас е!

— Ама аз бягам! Бягам, бе! По-бързо не мога да бягам!

Сянка падна върху тримата тичащи номи.

— Да стигнем чак до Флоридия, и да ни размаже собственият ни кораб! — кипна Ангало. — А пък ти всъщност никога не си вярвал наистина в него, нали така? Е, сега ще повярваш, да видиш само как ще повярваш!

Сянката ставаше все по-гъста. Виждаха я как тича пред тях по земята, сива по краищата, и разстила навред черна нощ.

Тяхна собствена частна черна нощ.

 

 

— Другите все още са някъде из полето… — замисли се Масклин.

А — обади се Нещото. — Съвсем го забравих.

— Ама как така точно ти да ги забравиш!?

Бях доста зает напоследък. Не мога да мисля за всичко! Мога само почти за всичко.

— Да не смажеш някой, ей!

Ще спра кораба, преди да се приземи. Не се притеснявай.

Човеците говореха един през друг. Някои се бяха втурнали към стремително спускащия се Кораб. Други пък бягаха от него.

Масклин реши да рискува и погледна Внука Ричард в лицето. Той гледаше Кораба със странен, отнесен израз.

И както Масклин си се взираше в него, огромните очи взеха да се извръщат встрани. А след тях — и главата. Внукът Ричард се втренчи в нома, който седеше на рамото му.

Виждаше го за втори път. И този път нямаше накъде да бяга.

Масклин почука по капака на Нещото.

— Можеш ли да ми забавиш гласа?

По лицето на човека бавно се изписваше смайване.

Какво искаш да кажеш?

— Ами само да повтаряш онова, което ти казвам, ама бавно. И по-силничко. Та да може това… той да разбере какво му казвам.

Искаш да общуваш? С човек?

— Да! Ще можеш ли?

Настоятелно те съветвам да не го правиш. Може да бъде много опасно!

Масклин стисна юмруци.

— Опасно било, а? Ама в сравнение с какво? В сравнение с какво, а, Нещо? Колко по-опасно от това да НЕ се опитам да общувам например, а? Почвай! Почвай, и то веднага! Кажи му… кажи му, че нищо лошо няма да направим на човеците! Веднага! Ей, ръката му взе да мърда! Почвай, бе! — той протегна кутийката към ухото на Внука Ричард.

Нещото заговори с протяжните, ниски тонове на човешката реч.

И говори бая дълго.

Физиономията на човека замръзна.

— Какво му каза? Какво му каза?!

Казах му, че само да ти е направил нещо, ще избухна и ще му отнеса главата.

— Не, не си му го казал!

Не съм, ама съм.

— И ти на това му викаш общуване?

Да. Викам му Много Ефикасно Общуване.

— Ама това, дето си му го казал, е ужасно! Пък и… никога не си ми казвал, че можеш да избухнеш!

Аз не мога, ама той не го знае. Той си е просто човек.

Корабът забави падането си и се понесе над шубраките, докато най-накрая догони сянката си. Зад него кулата, от която бяха изстреляли совалката, изглеждаше като топлийка, забодена до много, ама много голяма черна тава.

— Ама ти го приземи! На земята! Нали ми каза, че няма!

Не съм го приземил. Плава точно над земята.

— Да, ама на мене ми изглежда съвсем приземен!

Плава точно над земята — търпеливо повтори Нещото.

Внукът Ричард зяпаше Масклин от висотата на върха на носа си.

— Ама кое го кара да плава? — упорстваше Масклин.

Нещото му каза.

Анти ли? Коя пък е тая Анти? Кви са тия момичета на Кораба?

Не коя, а какво. Анти Гравитацията.

— Ама няма ни огън, ни дим!

Те не са от значение.

Към огромния кораб бързаха коли. И виеха.

— Хъм. Ама колко точно над земята си го спрял?

Половин педя ми се видя подходяща височина…

 

 

Ангало се бе проснал на земята, притиснал лице в пясъка.

За негова почуда, все още беше жив. Или поне, в случай че беше умрял, още можеше да мисли. Сигурно беше наистина умрял и сега се намираше там, където ходят хората, щом умрат.

Мястото беше досущ същото като онова, на което се намираше преди да умре.

Я да видим сега…

Беше погледнал нагоре. Огромното нещо падаше от небето точно връз главата му. Бе се метнал на земята и очакваше всяка секунда да се превърне в мазно петънце на дъното на огромна дупка.

Не, май все пак не беше умрял. Чак толкоз важно нещо щеше да си го спомня.

— Гърдър? — плахо повика той.

— Ти ли си? — чу се гласът на Гърдър.

— Надявам се, че съм аз. Пион?

— Пион! — обади се Пион нейде в тъмното.

Ангало се надигна на четири крака.

— Да имаш някаква представа къде сме?

— В Кораба? — предположи Гърдър.

— Не мисля — отвърна Ангало. — Я гледай, пръст треволяк, глупости…

— Ами къде е отишъл Корабът? И що е толкоз тъмно?

Ангало изтръска пръстта от дрехата си.

— Де да знам. Сигурно… сигурно ни е подминал. Или пък ни е забърсал и ние сме припаднали, пък докато се свестим, вече се стъмнило…

— Виждам светлина на хоризонта — рече Гърдър. — Туй май не е редно, а? Няма такива нощи!

Ангало се огледа. Да, наистина в далечината имаше светлина — като ивица. Въздухът бе изпълнен и с някакъв странен звук — толкова тих, че едва се долавяше, ала като веднъж го доловиш, сякаш изпълваше света.

Стана на крака, за да се огледа по-добре.

Туп!

— Оууууу!

Ангало протегна ръка да разтрие удареното на главата. Ръката му напипа метал. Приклекна леко и се осмели да погледне в какво се е ударил.

Известно време мисли с всичка сила.

После рече:

— Ей, Гърдър, ти на това сигурно много, ама много мъчно ще му повярваш, ама…

 

 

Този път — сопна се Масклин на Нещото, — искам да превеждаш точно, разбра ли ме? Хич не се и опитвай да го плашиш!

Човеците бяха наобиколили кораба. Или поне се опитваха да го наобиколят, ама за наобикалянето на нещо толкова грамадно като Кораба бяха нужни страшно много хора. Тъй че го бяха наобиколили само тук-таме.

Пристигнаха и още камиони. Сирените на доста от тях се деряха. Внукът Ричард стърчеше самичък малко по-нататък и нервно си гледаше рамото.

— Освен това сме му и задължени — допълни Масклин. — Използвахме му спътника. И го окрадохме.

Нали ми каза, че си искал да действате по вашия си начин, без човешка помощ?

— Да, ама сега е друго. Имаме си Кораб. Ние сме го правили. Вече не сме просяци.

Ще ми позволиш ли да посоча, че ти седиш на рамото му, не той на твоето?

— Голяма работа! — махна с ръка Масклин. — Кажи му на това… искам да кажа, помоли господина да отиде при Кораба. И да не забравиш да кажеш „моля“. Кажи му и че не искаме никой да пострада. Включително и аз.

Внукът Ричард доста се забави с отговора. Ала наистина се отправи към тълпата, струпана около Кораба.

— Какво рече? — Масклин се вкопчи здраво за пуловера.

„Направо не мога да повярвам!“

— Не ми вярва ли?

Каза, че дядо му все си приказвал за мъничките хорица, ама той никога не му бил вярвал чак до този момент. Та, той каза: вие да не сте като онези в стария магазин?

Ченето на Масклин увисна. Внукът Ричард го гледаше настоятелно.

— Кажи му „да“ — гърлото на Масклин пресъхна.

Ще му го кажа. Ала не мисля, че идеята е добра.

Нещото взе да дудне. Внукът Ричард избуча нещо в отговор.

Казва, че дядо му все разправял разни шеги за мъничките хорица в магазина. Разправял, че му носели късмет.

Масклин отново усети в стомаха си онова ужасно чувство, което означаваше че светът отново е тръгнал да се променя тъкмо щом си е помислил, че най-после го е проумял.

— Дядо му виждал ли е някога ном?

Казва, че не бил виждал. Ала когато дядо му и на дядо му брат му току-що били построили магазина и оставали да работят в канцеларията до късно, дочували някакви звуци от стените и все си казвали, че в магазина живеели мънички хорица. Било си някаква шега между тях двамата. Казва, че като бил малък, дядо му му бил разказвал за мъниците, които излизали нощем да си играят с играчките в магазина.

— Ама номите от Магазина никога не са правили такива работи!

Не съм казал, че е било вярно.

Корабът вече бе много по-близо. Никъде не се виждаха прозорци или врати. Беше гладък като яйце.

В главата на Масклин бушуваше водовъртеж. Той винаги бе вярвал, че човеците всъщност са доста умни. В края на краищата, номите бяха много умни. И плъховете бяха доста умни. Даже и лисиците, и те бяха повече или по-малко умни. Сигурно по света се беше сейнал достатъчно акъл, че да стигне и за човеците. Само че това беше нещо повече от акъл.

Той си спомни онази книга, „Пътешествията на Гъливер“. Голяма изненада беше тя за номите. Остров, на който са живели мънички хора, никога не бе съществувал — беше съвсем сигурен в това. Това беше… беше… ами, измислица си беше. В Магазина имаше сума ти такива книги, пълни с измислици. Сума ти проблеми бяха навлеклите на номите. По неизвестни причини човеците имаха нужда от измислици.

Те всъщност никога не са вярвали, че номите наистина съществуват, помисли си той. Ала много са искали да вярват, че ние съществуваме.

— Кажи му… — рече той. — Кажи му, че трябва да се кача на Кораба.

Внукът Ричард зашепна. Все едно слушаш ураган.

Казва, че там имало твърде много хора.

— Ама защо са го накупчили така тия човеци? — озадачено попита Масклин. — Че не ги ли е страх?

Внукът Ричард отговори — ураганът отново връхлетя.

Казва, те си мислели, че от кораба ще слязат извънземни, за да си говорят с тях.

— Че защо?

Де да знам — отвърна Нещото. — Сигурно, защото не им се иска да са сами.

— Ама вътре в тоя Кораб няма никой! Той е нашият…

Разнесе се вой. Тълпата си запуши ушите с ръце.

По тъмните стени на кораба примигаха светлини. Заблестяха по цялата му повърхност и взеха да изписват някакви фигури, които се разливаха напред-назад и се разпадаха. Отново се разнесе вой.

— Ама нали вътре няма никой?! Няма номи, дето да са били в хибернация или нещо такова?

Високо горе в Кораба се отвори квадратна дупка. Разнесе се свистене. През дупката се стрелна ален лъч и подпали една тумба храсталак на няколкостотин ярда от него.

Човеците се разбягаха.

Корабът се вдигна на няколко фута нагоре. Разтресе се тревожно, после се дръпна рязко встрани. А после се изстреля нагоре толкова бързо, че заприлича на размазано петно, подскочи и увисна над навалицата. После се обърна на една страна и взе да се търкаля като колело.

После се понесе плавно надолу и се приземи — повече или по-малко. Което ще рече, че единият му край докосна земята, а другият се отпусна във въздуха и увисна в нищото.

 

 

Корабът проговори с гръмовен глас.

Който за човеците сигурно звучеше като пискливо бърборене.

А онова, което каза, беше следното:

— Извинявайте! Извинявайте! Това микрофон ли е, какво е? Кое ли ще е това копче, дето отваря вратата… Я да го пробваме ей това…

В кораба зейна нова квадратна дупка. От нея бликна синя светлина.

Гласът прокънтя отново:

— Опа!

Чу се приглушено туп-тупане, каквото обикновено се чува, когато някой не е сигурен дали микрофонът му работи и чука по него, за да провери.

— Ей, Масклин, там ли си?

— Ама това е Ангало! — възкликна Масклин. — Вярно бе, че кой друг да кара така! Нещо, кажи на Внука Ричард, че аз трябва да се кача на Кораба! Моля те!

Човекът кимна.

Човеците търчаха край основата на кораба. Вратата бе твърде високо. Не можеха да я стигнат.

Внукът Ричард си проправяше път из гмежта. Масклин висеше на рамото му с мрачна решителност.

Корабът пак нададе вой.

— Ъ-ъ-ъ — разнесе се мощно усиленият глас на Ангало. Очевидно говореше на някого. — За тоя ключ не съм много сигурен, ама сигурно е… Много ясно, че ще го натисна, що пък да не го натискам? Щом е до вратата, значи сигурно няма страшно. Виж кво, абе що не вземеш да млъкнеш…

От вратата надолу се раздипли сребърна рампа. Изглеждаше достатъчно яка, че да издържи и човек.

— Видя ли? Видя ли? — чу се гласът на Ангало.

— Нещо, можеш ли да говориш с Ангало? Кажи му, че съм тук навън и че се опитвам да се кача на кораба…

Не мога! Той явно натиска копчетата, както му падне! Остава ни само да се надяваме, че няма да натисне точно онова, дето не трябва!

— Мислех си, че можеш да нареждаш на Кораба какво да прави!

Нещото успя да докара шокиран тон.

Не и когато има номи вътре! Не мога да му наредя да не прави нещо, което ном му нарежда да прави! Това е то да си машина!

Масклин въздъхна тежко.

— Помоли Внука Ричард да ме свали на земята — каза той и добави: — И да кажеш „благодаря“! Кажи му, че… че ще е много хубаво, ако си поговорим повечко някой път…

Нещото преведе.

Внукът Ричард като че се изненада. Нещото пак се обади. После Внукът протегна ръка към Масклин.

Ако трябваше да направи списък на най-ужасните моменти в живота си, Масклин без колебание би сложил този най-най-отгоре. Беше се изправял лице в лице с лисици; бе помагал да карат Камиона; бе летял на гъска — ала нищо не беше толкова страшно, колкото… да позволиш на човек да те пипне! Огромните закривели пръсти се разгънаха и го прихванаха през кръста. Затвори очи.

— Масклин? Масклин? Само да ти се е случило нещо лошо, да знаеш каква беля ще стане… — проехтя гласът на Ангало.

Пръстите на Внука Ричард леко стиснаха Масклин, все едно човекът държеше нещо извънредно крехко и чупливо. Масклин се остави бавно да го свалят на земята. Отвори очи. Намираше се сред гъста гора от човешки крака.

Погледна към огромното лице на Внука Ричард и, като се опита да говори възможно най-бавно и най дебело, изрече единствената дума, която ном бе казвал директно на човек от пет хиляди години насам:

— Довиждане…

И се втурна сред лабиринта от крака.

В основата на рампата стояха няколко човека с панталони, които биеха на униформени, и огромни ботуши. Масклин изприпка между тях и хукна нагоре.

От отворения люк пред него се разливаше синя светлина. Затича се и видя две точки, които се появиха на ръба му.

Рампата беше дълга. А Масклин не бе спал от часове. Щеше му се да бе поспал на онова легло, докато човеците го разглеждаха. Доста удобно изглеждаше.

Изведнъж на краката му рязко им се прииска едно-едничко нещо: да притърчат до някое близко местенце и да се опнат в легнало положение.

Най-после, залитайки, доближи горния край на рампата и точките се превърнаха в главите на Гърдър и Пион. Те протегнаха ръце и го издърпаха вътре в Кораба.

Обърна се и погледна морето от човешки лица долу под него. Никога преди не му се бе случвало да гледа човек отвисоко.

Те сигурно дори не го забелязваха. Чакат да излязат малките зелени човечета, помисли си той.

— Добре ли си? — настоятелно го попита Гърдър. — Правиха ли ти нещо?

— Нищо ми няма, нищо ми няма — измърмори Масклин. — Никой нищо лошо не ми е правил.

— Изглеждаш така, че да те погледне ном, ще се уплаши.

— Ние трябваше да поговорим с тях, Гърдър… Ние сме им нужни!

Сигурен ли си, че наистина нищо ти няма — вгледа се Гърдър угрижено в него.

Масклин чувстваше главата си като пълна с памук.

— Нали помниш как вярваше в Арнолд Брос (създаден в 1905)? — успя да изрече той.

— Да — отвърна Гърдър.

Налудничава, тържествуваща усмивка озари лицето на Масклин.

— Е, ами той пък е вярвал в тебе! Какво ще кажеш за това, а?

След което, много внимателно, се строполи на пода.

11.

КОРАБЪТ: Машината, използвана от номите, за да напуснат Земята. Все още не знаем всичко за нея, ала тъй като е построена от номи с помощта на НАУКАТА, все някога ще го научим.

Из „Научна Енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Рампата се прибра. Люкът се захлопна. Корабът се издигна във въздуха, високо над сградите.

И увисна там, докато слънцето залезе.

Човеците долу се опитаха да го примамят с разни шарени светлини и мелодийки, и му приказваха на всички известни на човеците езици…

Ама на него май хич не му правеше впечатление.

 

 

Масклин се събуди.

Лежеше на някакво много неудобно легло. Беше меко, та меко. Мразеше да лежи на нещо, по-меко от земята. Магазинските номи обичаха да спят върху разни китни чердженца, ала леглото на Масклин и там си беше просто парче дърво. Беше се завивал с някакъв парцал, и според него това си беше жив лукс.

Седна и се огледа. Стаята беше доста празна. Само леглото, една маса и един стол.

Маса и стол.

В Магазина номите си правеха мебели от кибритени кутийки и от макари. Тия от Навънка пък представа си нямаха що е туй мебелировка.

Тия мебели изглеждаха съвсем като човешките — но с размери точно като за номи.

Масклин стана и затопурка по металния под към вратата. И тя като за номи правена. Врата, направена от номи, за да минават през нея номи.

Тя водеше към коридор, целият във врати. Имаше нещо в него. Нито беше мръсен, нито беше прашен. Но създаваше чувството, че го лъскат и чистят непрекъснато от много, много отдавна.

Нещо запърха пред него — някаква черна кутийка, доста прилична на Нещото, крачеше по коридора на подпорки. Пред себе си тикаше въртяща се четчица, която вкарваше праха в един процеп — или поне би го вкарвала там, ако изобщо успееше да закачи някакъв прах. Масклин се зачуди колко ли пъти машинката е чистила работливо този коридор, докато е чакала да се върнат номите…

Тя се блъсна в крака му, бибипна и се затътри в обратна посока. Масклин тръгна след нея.

След малко мина покрай някаква друга машинка. Тя сновеше по тавана и го чистеше с лекичко пощракване.

Зави зад един ъгъл и почти успя да събори Гърдър.

— Охо, вече си станал!

— Ъхъ — рече Масклин. — На Кораба сме, нали?

— Направо да се шашнеш… — подзе Гърдър. Погледът му беше трескав, а всеки косъм от косата му си стърчеше, накъдето му падне.

— Така си е — увери го Масклин.

— И да знаеш само всичките тия… пък и онова голямото… Пък и ония огромните… И има толкоз много… — гласът на Гърдър заглъхна. Изглеждаше също като ном, който би трябвало да понаучи някоя и друга нова дума, преди да почне да описва това или онова.

— Ужасно е голям! — изтърси той накрая и сграбчи Масклин за ръката. — Хайде — добави той и се затича по коридора.

— Ама как се качихте? — Масклин се опитваше да не изостава.

— Беше страхотно! Значи, Ангало го пипна онова табло там, и то взе, че се отмести, и после влязохме вътре, пък там имаше от ония, подвижните стълби, пък после влязохме в оная грамадната стая с голямата седалка, та Ангало като седна в нея, и като ми грейнаха ония ми ти лампички, и той като почна да натиска разни ми ти копчета, и като се размърдаха ония ми ти работи…

— Ти не се ли опита да го спреш?

— Абе нали го знаеш Ангало, като става въпрос за машини… Ама Нещото се опитва да му налее малко акъл в главата. Иначе досега да се е изпоблъскал в сума ти звезди — добави той намусено.

Преведе го през някаква арка и влязоха във…

… е, по всяка вероятност все пак си беше стая. Щом беше вътре в Кораба… Ама добре, че го знаеше предварително, помисли си Масклин, защото иначе като нищо би решил, че е Навънка. Бе се ширнала пред тях като някой Магазински отдел.

Големи екрани и табла, които изглеждаха страшно сложни, покриваха стените. Повечето бяха тъмни. Сенчестият мрак се простираше във всички посоки, като не броим малката локвичка светлина точно в средата.

Вътре в нея беше Ангало, който почти се губеше в тапицираното кресло. Пред него, върху полегато метално табло, цялото в копчета, стоеше Нещото. Очевидно се караха. Масклин се доближи. Ангало го погледна и се оплака:

— Не ще да прави онова, което му казвам!

Нещото изглеждаше по възможно най-дребния, черен и квадратен начин.

Той иска да кара кораба — обади се то.

— Ти си машина! Ти трябва да изпълняваш онова, което ти се нарежда!!!

Аз съм умна машина, и хич не ми се иска да свърша сплескан на дъното на някоя дълбока яма! — опъна му се Нещото. — Ти не си се научил още да пилотираш кораба!

— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не си ме оставило да опитам! Карах Камиона — не беше ли така, а? Не бях аз виновен дето бяха набучили всичките ония дръвчета, лампи и незнам кво си по шосето! — добави той, щом забеляза как го гледа Масклин.

— Предполагам, че да се кара Кораба все пак е по-трудно… — дипломатично се намеси Масклин.

— Ама аз през цялото време се уча! То изобщо не е мъчно! На всяко копче си има картинка! Гледай сега…

Той натисна едно копче.

Един от големите екрани светна. На него се появи тълпата отвън.

— От векове са ни чакали… — пророни Гърдър.

— Ама какво искат?! — зачуди се Ангало.

— Намерил си кого да питаш — нацупи се Гърдър. — Кой ти ги знае какво искат човеците!

Масклин се вгледа в гъмжилото.

— Какво ли не опитваха — измърмори Ангало. — С фенери мигаха, музика пускаха, кво ли не. И по радиото са приказвали — Нещото тъй разправя.

— Ами вие не се ли опитахте да им отговорите някак? — попита Масклин.

— Не. Че какво да им кажем? — сви Ангало рамене и почука по Нещото с пръст. — Е, добре, господин Умнико, ако не карам аз, то кой ще кара?

— АЗ.

— И как?!

Тука до седалката има едно гнездо.

— Видях го. Точно като за тебе е.

Сложи ме вътре.

Ангало вдигна рамене и пъхна Нещото в гнездото на пода. То се плъзна гладко навътре. Само върхът му остана да стърчи отгоре.

— Ъ-ъ-ъ, виж какво… — проточи Ангало. — Не мога ли и аз да ти помагам с нещо? Да управлявам чистачките ли, що ли? Щото, ако само си седя и нищо не правя, ще ме хване съклет.

Нещото май изобщо не го слушаше. Светлинката му известно време мигаше, все едно че то по някакъв свой си механичен начин се нагаждаше в гнездото тъй, че да му е удобно. После се обади с много по-дебел глас от всякога:

Така!!!

Светлини грейнаха по целия кораб. Излизаха от Нещото и се разливаха на приливни вълни. Таблата светнаха — същински малки небеса, пълни със звезди. Големите лампи по тавана заблестяха. Отнякъде далече се носеше „Бум! Тряс! Бръм!“ — токът се бе събудил. Във въздуха замириса на гръмотевична буря.

— Също като Магазина по Коледния Панаир! — хлъцна Гърдър.

Всички системи са в изправност — избоботи Нещото. — Посочете крайната цел на полета!

— Кво? — обади се Масклин. — И стига си вряскал така!

Къде отиваме? — попита Нещото. — Трябва да зададете име на целта.

— Че тя вече си има име. Казва се Кариерата, нали така?

Ами тя къде е?

— Ами тя е — Масклин махна неопределено с ръка. — Ей натам.

Накъде точно?

— Че откъде да знам? Много ли пътища водят натам?

— Нещо, ти да не би случайно да се опитваш да ни кажеш, че не знаеш как се ходи до Кариерата? — смая се Гърдър.

Точно така.

— Да не сме се загубили?

Не сме. Знам точно на коя планета се намираме.

— Ама ние не можем да се загубим! — тропна с крак Ангало. — Ние сме тука, и много добре знаем къде сме. Само дето не знаем къде не сме.

— Ами ако се вдигнеш още по-нависоко, не можеш ли да намериш Кариерата? — предложи Ангало. — Сигурно ако се вдигнеш достатъчно нависоко, все ще я забележиш.

Много добре.

— Може ли аз да те вдигна? — примоли се Ангало. — Много ти се моля!

Добре де, добре. Натисни педала с левия крак и дръпни ей оня, зеления лост.

Не че шумът стана по-голям. Просто тишината стана някакси по-друга. За миг Масклин се почувства страшно тежък, но после му мина.

Картинката на екрана като че се сви.

— Ей, на това му викам аз летене — щастливо се ухили Ангало. — Ни шумове разни, ни онова тъпо плющене…

— Да, ами Пион къде е? — сепна се Масклин.

— Запиля се нанякъде — отвърна Гърдър. — Май тръгна да търси нещо за ядене.

— Да търси ядене на машина, дето цели петнайсет хиляди години не се е вясвал кьорав ном?

— За кьорав не знам, ама все може да е останало нещичко в бюфета — сви рамене Гърдър. — В някое по-забутанко кьоше. Масклин, може ли да си поприказвам с тебе?

— Да, какво има?

Гърдър го доближи и хвърли към Ангало поглед през рамо. Ангало лежеше в пилотското кресло. По лицето му се четеше замечтано доволство.

Гърдър сниши глас.

— Не е редно да правим така — рече той. — Знам, че е направо ужасно да го кажа след всичко, дето ни се струпа на главите, ама този кораб не е само наш. Той принадлежи на всички номи по цял свят.

Масклин кимна. На Гърдър явно му олекна.

— Преди година ти дори не вярваше, че някъде изобщо съществуват други номи…

Гърдър го изгледа смирено.

— Да де. Ъхъ. Ама то това си беше за тогава. Пък сега си е сега. Вече не знам в какво вярвам, освен в това, че там навън сигурно има хиляди номи, за които не знаем. Може да има дори други номи, които живеят в Магазини! Само дето ние излязохме късметлиите — Нещото беше с нас. И ако отмъкнем Кораба, за тях няма да остане никаква надежда…

— Знам, знам — угрижено кимна Масклин. — Ала какво можем да направим, а? Корабът точно сега ни трябва на нас. Във всеки случай, как да ги открием тия други номи?

— Имаме Кораба! — рече Гърдър.

Масклин махна към екрана, където се бе ширнал пейзажът. Той постепенно се размиваше.

— Ако тръгнем да ги търсим тия номи там долу, ще си загубим цяла вечност. Даже и с Кораба няма да успеем. Долу на земята трябва да ги търсим. Те, номите, се спотайват! Вие в Магазина представа си нямахте за нас, а пък ние живеехме само на някакви си мили от вас! Никога нямаше да намерим племето на Пион, освен по случайност! Освен това — той не можа да устои и ръгна лекичко Гърдър в ребрата, — има и един още по-сериозен проблем. Нали ги знаеш номите какви са! Онези другите номи сигурно изобщо няма да повярват за Кораба!

И веднага щом го каза, съжали. Гърдър изглеждаше по-нещастен от всякога.

— Вярно е — призна абатът. — И аз не бих го повярвал. Хем съм на него, хем дори в момента не съм сигурен, че вярвам в него.

— Може би, като си намерим място за живеене, най-добре ще е да изпратим Кораба обратно и да съберем, когото намерим — дръзна да предложи Масклин. — На Ангало сигурно страшно ще му хареса.

Раменете на Гърдър се разтресоха. За миг Масклин си помисли, че абатът се смее, но после забеляза стичащите се по лицето му сълзи.

— Хм — рече той. Не знаеше какво друго да каже.

Гърдър се извърна.

— Извинявай — смънка той. — Просто напоследък ми се струпаха толкова много… промени. Защо нещата не могат да се задържат едни и същи поне пет минути? Всеки път, тъкмо се хвана за някоя идея, и излиза, че тя била нещо съвсем друго, а пък аз се оказвам пълен тъпак! А аз само искам да вярвам в нещо истинско! Че какво лошо има в това?

— Мисля, че просто ти е нужен по-гъвкав ум — рече Масклин и още щом го каза, вече знаеше, че май няма да помогне много на Гърдър с това.

— Гъвкав ли? Гъвкав ли ми рече? Толкоз гъвкав ми е станал вече умът, че мога да си го изтегля през ушите и да си го вържа под брадичката на фльонга! — тросна му се Гърдър. — И, да ти кажа, май досега това не ми е донесло нищо добро! Щеше да си ми е много по-добре, ако вярвах в онова, дето са ме учили като малък! То поне се оказа грешно само веднъж! Пък сега — каквото и да направя, все бъркам!

И тръгна с тежки стъпки по един коридор.

Масклин го гледаше как се отдалечава. Не за пръв път му се прииска да вярва в нещо така, както вярваше Гърдър, та да може да се оплаква на това нещо от живота. Прииска му се да се върне назад — назад в дупката, ако щете. Като си помисли ном, хич не беше лошо там, ако не смятаме това, че на хората им беше мокро и студено и постоянно ги ядяха. Да, ама там беше и Грима. Заедно им беше мокро, заедно им беше студено, заедно умираха от глад. И не беше толкова самотен…

Нещо до него се размърда. Излезе, че бил Пион — мъкнеше поднос със… абе, някакъв плод ще да е, реши Масклин. Заряза самотуването за момент и разбра, че гладът през цялото време е дебнал възможност за изява. Никога не беше виждал плод ни с такава форма, ни с такъв цвят.

Взе си от подноса един резен. Вкусът му беше като на орехов лимон.

— Добре се е запазил, като си помислиш — смотолеви той. — Къде го намери?

Оказа се, че Пион го бил измъкнал от някаква машина в съседния коридор. Много беше просто. Имаше картинки с какви ли не храни. Докоснеш ли картинката, се чуваше „блокжжж“ и после храната тупваше върху един поднос. Масклин натисна няколко картинки напосоки и пред него тупнаха няколко плода, един скърцащ на пипане зеленикав зеленчук и една мръвка, доста наподобяваща на вкус пушена сьомга.

— Чудя се, как ли го прави? — рече си той на глас.

Един глас се обади от стената:

Ще схванеш ли нещо, ако започна да ти обяснявам за молекулярния разпад при широк спектър от суровини?

— Не — призна си честно Масклин.

Тогава…, ами, всичко това го прави науката.

— О… О, ами тогава значи всичко е наред. Нещо, това си ти, нали?

Да.

Дъвчейки рибомръвката, Масклин се понесе обратно към командната рубка и предложи на Ангало да си хапне. На големия екран не се виждаше нищо освен облаци.

— Нещо никаква Кариера се не види…

Ангало дръпна някакъв лост. За момент онова чувство на тежест отново го обзе. Взряха се в екрана.

— Уха! — рече Ангало.

— Познато ми изглежда — обади се Масклин. Взе да се пипа по ризата и накрая измъкна прегънатата, измачкана карта, която мъкнеха чак от Магазина.

Разгъна я и взе да мести поглед ту към нея, ту към екрана. На екрана се виждаше диск, направен предимно от различни нюанси на синьото и тънички снопчета облаци.

— Имаш ли някаква представа това какво е? — попита Ангало.

— Абе не знам, ама имената на някои от частите му ги знам. Онова, дето отгоре е дебело, пък надолу става тънко, се казва Южна Америка. Виж го, същото като на картата е. Само дето отгоре му не пише „Южна Америка“.

— Ама Кариерата пак никъде не я виждам…

Масклин се взря в картинката на екрана. Южна Америка, значи. Грима нали точно за Южна Америка му приказваше? Там живееха ония жаби. В цветята. Някога тя му беше казала, че след като веднъж научиш, че съществуват такива неща като жабите, дето живеят в цветята, вече не можеш да бъдеш същият. Започваше да разбира какво е имала предвид.

— Зарежи я тая Кариера засега — рече той. — Тя, Кариерата, може и да почака.

Ама ние трябва да стигнем там колкото се може по-бързо! Заради другите! — обади се Нещото.

Масклин се замисли. Трябваше да признае — така си беше. Кой знае какво ставаше вкъщи. Трябваше бързо да се върнат с Кораба там. Заради другите.

А после си помисли:

Толкоз време каквото и да направя, все го правя заради другите. Е хайде поне веднъж да направя нещо и за себе си! Не мисля, че с този кораб можем да намерим онези останалите номи, ама жабите поне знам къде да ги търся!

— Ей, Нещо — обади се той. — Карай към Южна Америка. А, хич недей да ми се опъваш.

12.

ЖАБИ: Някои хора си мислят, че да се знае за жабите е много важно нещо. Жабите са дребни, зелени или жълти, и имат по четири крака. Квакат. Младите жаби се наричат попови лъжички. Според мен за жабите няма какво друго да се каже.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Намерете една синя планета…

ФОКУС

Това нещо тук е планета. По-голямата й част е покрита с вода, ала въпреки това се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

… ей-това синьото, и зеленото, и кафявото под слънцето. Планините разкъсват дългите кичури на дъждовните облаци…

ФОКУС

А там, на върха на една планина — цялата зелена, и от нея капе вода — расте…

ФОКУС

… едно дърво. По него виси мъх, а в клоните му — цветя! И…

ФОКУС

… като погледнеш едно такова цвете отблизо, вътре в него има малка локвичка. Та, това е епифитна бромелиада.

Нейните листенца — пък може да са и венчелистчета — почти не трепват, когато три много мънички, много златнички жабчета изпълзяват отгоре й и се втренчват в почуда в бистрата, прясна вода. Двечките поглеждат водача си и го чакат да каже нещо подходящо за такъв исторически случай.

— Мип-мип!

Че може ли друго да каже.

После се плъзват по листото и цопват във водата.

Макар че жабите забелязват разликата между деня и нощта, идеята за Времето въобще им е малко нещо мътна. Знаят, че едни неща се случват след други неща. Онези жаби, които са наистина умни, може и да са се замисляли по въпроса дали съществува нещо, което задържа нещата да не се случват всичките наведнъж. Ала по-нататък не могат да се задълбочат.

Тъй че колко време е изминало, преди върху тях посред бял ден да се изсипе изневиделица някаква много странна нощ, от жабешка гледна точка е трудно да се каже.

Над върхарите на дърветата се носеше огромна сянка. Спря. След малко се разнесоха гласове. Жабите ги чуваха, макар и да не разбираха нито какво казват, нито какво представляват изобщо. Никак не приличаха на ония гласове, на които бяха свикнали.

А онова, което чуваха, звучеше ей-така:

— Ама колко са тия планини тука, бе?! Че то това си е пълен абсурд! Разсипничество, тъй му казвам аз. Една стига! Ако видя още една планина, ще откача! Още колко останаха? Всичките ли ще ги претърсваме?

— На мене пък ми харесват…

— А на някои дървета съвсем са им сбъркали височината!

— Те също ми харесват, Гърдър.

— А на мене хич не ми харесва туй, че кара Ангало!

— Мисля, че той се справя все по-добре, Гърдър.

— Е, просто се надявам отнякъде да не връхлети още някой самолет, това е…

Гърдър и Масклин се люшкаха насам-натам в една груба кошница, изплетена от телове и жици. Тя висеше от една квадратна дупка на Кораба. В Кораба имаше още доста огромни стаи, които не бяха успели да изследват. И навсякъде беше пълно със стари машини. Нещото беше споменало, че този Кораб бил изследователски.

Масклин обаче не смееше да се довери на машините. Сигурно имаше и такива, които лесно можеха да вдигат кошницата нагоре и да я свалят надолу, но той предпочете да омотае въжето около една колона вътре в Кораба и, с помощта на Пион там вътре, вдигаха и сваляха кошницата единствено с честни номски усилия.

Кошницата се блъсна в един клон и леко отскочи.

Проблемът им беше, че човеците изобщо не ги оставяха на мира. Веднага щом се натъкнеха на някоя планина, която да изглежда горе-долу като онази, която им трябваше, и разни самолети и хеликоптери веднага се разбръмчаваха наоколо като мухи покрай орел. Само ги разсейваха.

Но тук цветя че имаше — имаше!

Масклин изпълзя по клона и стигна до най-близкото цвете. Шест жълти очета се вторачиха в него.

Значи, в края на краищата, вярно било…

Той се почуди дали пък не трябва да им каже нещо, ако изобщо можеха нещо да разберат.

Клонът беше доста дълъг и доста дебел. Ала в Кораба имаше какви ли не инструменти. Можеха да спуснат жици и да закачат клона за тях, а после да го отсекат и да го издърпат нагоре. Изискваше известно време, ала нищо от това. Беше важно!

Нещото беше им разказало, че си имало разни начини за отглеждане на растения под лампи с цвета на слънцето — в гърнета, пълни с нещо като рядка супичка, която помагала на растенията да растат. Най-лесното нещо щеше да е да запазят клона жив. Най-лесното нещо в… света.

Ако действаха леко и внимателно, жабите хич нямаше и да усетят.

 

 

Ако светът беше вана, то Корабът в такъв случай приличаше на сапун, който се носи насам-натам из нея като куршум и никога не е там, където очакваш да бъде. Можеше да го забележиш къде е само по това, че изведнъж цели тумби самолети и хеликоптери се юрват натам.

Или по-скоро приличаше на топчето в рулетката, което подскача ли подскача и се чуди на кое число да спре…

Или пък просто се беше загубил.

 

 

Търсиха цяла нощ. Ако беше нощ. Трудно е да се каже. Нещото се опита да им обясни, че Корабът се движел по-бързо от Слънцето, макар че слънцето всъщност си седеше на едно място и не мърдаше наникъде. На едни места беше нощ, на други пък — ден. Ужасно лоша организация, според Гърдър.

— В Магазина — обясняваше той, — винаги беше тъмно, точно когато се полага. Ако ще да е бил само нещо си там, построено от човеци. — За пръв път го чуваха да признава, че Магазинът бил построен от човеци.

Ала където и да отидеха, се натъкваха все на непознати гледки.

Масклин се почеса по брадичката.

— Магазинът се намираше на някакво място, което се казваше Блекбъри — рече той. — Толкоз знам аз. Значи. Кариерата няма как да е далеч от него.

Ангало махна раздразнено към екраните.

— Да, ама това тук не ти е картата! Имената изобщо не ги пише! Ама че нелепица! Че как тогава да разбереш къде си?

— Добре де — махна Масклин. — Само недей да слизаш пак надолу да четеш табелите. Колчем си се опитал, и човеците веднага се юрват навън по улиците, а по радиох се почва едно ми ти крещене…

Прав си — обади се Нещото. — Как да не се развълнуват хората, като виждат как по улицата се опитва да мине космически кораб, тежащ десет милиона тона.

— Последния път много внимавах! — защити се Ангало. — Даже спрях на червено! Не виждам за какво я вдигнаха цялата оная дандания. Пък ония ми ти коли и камиони — като се изблъскаха един в друг… Пък после мене не ме бивало за шофьор!

Гърдър се обърна към Пион. Момчето доста бързо усвояваше езика. На номите-гъсари езиците им се удаваха — бяха свикнали да срещат номи, говорещи какви ли не езици.

— Вашите гъски никога не се губят… Как така?

— Ами те просто не могат да се загубят — обясни Пион, — щото винаги знаят накъде са тръгнали.

— То с животните е друго — обади се Масклин. — Те си имат инстинкти. Това е като да знаеш разни неща, без да знаеш, че ги знаеш.

— Ама как така Нещото не знае накъде сме тръгнали? Щом Флоридия намери, такова важно място като Блекбъри едва ли би му било проблем!

Не откривам радиосъобщения за Блекбъри. За Флорида има доста.

— Ами тогава поне да се приземи НЯКЪДЕ! — измърмори Гърдър. Ангало взе да натиска разни копчета.

— Не може. Под нас в момента има само море. И… това пък какво е?

Далече-далече под тях нещо бяло се носеше над облаците.

— Може да е гъска — обади се Пион.

— Според… мене… не… е — предпазливо рече Ангало. После завъртя едно копче. — Взех да му разбирам, ей!

Картината на екрана трепна и се приближи.

По небето се плъзгаше бяла стрела.

— Това да не е Конкордът?! — удиви се Гърдър.

— Същият — ухили се Ангало.

— Малко бавничко върви май, а?

— Само в сравнение с нас.

— След него! — нареди Масклин.

— Ама ние не знаем къде отива — гласът на Ангало звучеше много разумно.

— Аз пък знам! — настоя Масклин. — Като бяхме на Конкорда, ти нали погледна през прозореца. Отивахме право към слънцето.

— Да, слънцето залязваше… Е, и?

— Ами сега пък е сутрин. И той пак върви към слънцето — посочи Масклин.

— Е, и? И какво от това?

— Ами значи отива към къщи!

Докато го обмисляше, Ангало прехапа устна.

— Не разбирам защо слънцето трябва да изгрява и залязва на различни места! — вдигна рамене Гърдър. Той отказваше да разбере и най-елементарната астрономия.

— Значи, отива към къщи — кимна Ангало, без да му обърне внимание. — Тъй. Разбрах. Значи, да го следваме, а?

— Точно така.

Ангало бързо прокара ръце по копчетата.

— Така-а-а — рече той. — Ето на, вече вървим натам. Предполагам, че на шофьорите на Конкорда ще им е приятно да си имат компания, като знам колко сме нависоко.

Корабът полетя редом със самолета.

— Абе какво само шава насам-натам! — ядоса се Ангало. — И какво се разбърза…

— Може пък да са се уплашили от Кораба — предположи Масклин.

— Не виждам защо — вдигна рамене Ангало. — Изобщо не разбирам защо. Ние нищо не правим, просто ги следваме.

— Щеше ми се да имаме нормални прозорци… — тъжно рече Гърдър. — Можехме да им помахаме!

— Човеците виждали ли са такъв кораб и преди? — попита Масклин Нещото.

Не са. Но са измислили най-различни истории за разни кораби, които идват от други светове.

— Да бе, това да искаш от тях — промърмори Масклин полу на себе си. — Те друго могат ли да измислят.

Понякога в тези истории се разказва за приятелски настроени същества…

— За нас, значи — ухили се Ангало.

А понякога — за чудовища с огромни виещи се пипала и грамадни зъби.

Номите се спогледаха.

Гърдър хвърли предпазлив поглед през рамо. После всички се втренчиха в коридорите, водещи навън от командната рубка.

— Като алигаторите ли? — смънка Масклин.

Още по-зле.

— Ъ-ъ-ъ… — проточи Гърдър. — Ние във ВСИЧКИ стаи погледнахме, нали така?

— Те все нещо ще измислят, Гърдър. Това не е истина — опита се Масклин да успокои духовете.

— Кой пък ще седне такива работи да измисля?

— Човеците, кой.

— Хъм — обади се и Ангало. Опитваше се да се свие в креслото — тъй че, ако се появи нещо пипалато и с големи зъби, да не може да го докопа. — Не разбирам защо.

— Аз май разбирам. Напоследък доста си мисля за човеците…

— Нещото не може ли да прати съобщение на шофьорите на Конкорда? — предложи Гърдър. — Например: „Спокойно, ние зъби и пипала нямаме, гарантираме ви го!“

— Сигурно няма да ни повярват — поклати глава Ангало. — АЗ да бях целият само пипала и зъби, точно такова съобщение бих им пратил. Та да ги изхитря.

Конкордът се носеше с писък високо-високо в небето. Вече беше счупил трансатлантическия рекорд. Корабът се мъкнеше след него.

— Според мене — погледна надолу Ангало, — човеците са достатъчно умни, че да са луди.

— Аз пък мисля — отвърна му Масклин, — че сигурно са достатъчно умни, за да се чувстват самотни.

 

 

Самолетът докосна с гуми земята. Гумите изпищяха. През летището забързаха пожарни, а след тях — и още коли.

Огромният чер Кораб се стрелна над тях, завъртя се в небето и забави ход.

— Ей го резервоарът! — скокна Гърдър. — Точно под нас е! Ей я и железницата! Ей я и Кариерата! Там си е!

— Че къде искаш да е, малоумник такъв! — сряза го Ангало и насочи Кораба към хълмовете, цели в топящи се кръпки от сняг.

— Е, поне известна част от нея си е там — обади се Масклин.

Над Кариерата бе надвиснал облак черен дим. Щом се приближиха, номите забелязаха, че той се вдига от един горящ камион. Наоколо му имаше и други камиони, както и неколцина човеци. Щом съзряха сянката на Кораба, търтиха да бягат.

— Самотни, тъй ли го рече? — изръмжа Ангало. — Само да са направили нещо и на един-единствен ном, ще им се прище да не са се раждали!!!

— Ако са направили нещо и на един-единствен ном, ще им се прище АЗ да не съм се раждал — смръщи вежди Масклин. — Но според мен там долу няма никой. Щом са дошли човеците, нашите едва ли още се мотаят там. И кой ли го е подпалил тоя камион?

— Уааааа! — изкрещя Ангало и размаха юмрук във въздуха.

Масклин огледа пейзажа под тях. Някакси изобщо не можеше да си представи хора като Грима и Доркас да са с заврели по разни дупки и сега да седят и да чакат Човеците да превземат Кариерата. Пък и Камионите не се палеха самички. Една-две от сградите също му се виждаха неповредени. Човеците не правеха такива неща, нали така?

Той се взря в полето отвъд Кариерата. Някой бе помлял портала. През калта и кишата се точеха чифт следи.

— Май са избягали с някакъв камион — обади се накрая той.

— Ама ти какво искаше да кажеш с туй „уааа“? — Гърдър пак не беше много в час.

— През полето ли? — учуди се Ангало. — Че нали ще заоре някъде и ще забуксува!

Масклин поклати глава. Може би дори и номите имат инстинкти.

— Следвайте дирите — нареди той. — Бързо!

— Бързо? Бързо искаш, така ли? Я се опитай да накараш тая пущина да върви БАВНО! — Ангало бутна един лост Корабът се метна над един хълм, побеснял от заплахата го обуздаят.

И преди бяха идвали тук. Пеша. Преди месеци. Направо да не повярваш.

Хълмовете бяха доста плоски и оформяха нещо като плато, обърнато към летището. Тая нива долу беше картофена. По-нататък идваше гъсталакът, в който навремето бяха ловували, а после — гората, дето бяха убили оная лисица, задето беше яла номи.

И… и нещо жълтичко се търкаляше долу през нивите.

Ангало изпружи врат.

— Някаква машина е, чини ми се — предположи той и взе да се протяга към някакви лостове, без да отлепя очи от екрана. — Бая шантава ми се вижда.

По шосето долу се движеха и други неща. С мигащи лампи отгоре.

— Тия коли долу май я преследват, а?

— Може пък да искат да си поговорят с нея за един горящ камион например — обади се Масклин. — Можеш ли да я настигнеш преди тях?

Ангало присви очи.

— Дали мога ли? Виж какво, според мен можем да ги изпреварим, та ако ще и през Флоридия да минем преди това! — той напипа друг лост и го бутна.

Пейзажът трепна и изведнъж онзи камион — защото това беше камион — се изправи точно насреща им.

— Видя ли, а? — ухили се Ангало.

— Я дръпни още по-близо — сръчка го Масклин.

Ангало натисна едно копче.

— Я погледни екрана…

— Номи! — възкликна Гърдър.

— Ухааа, гледай ги как побягнаха ония коли! — изкрещя Ангало. — Ще бягат, ами! Щото иначе като ги погнем с ония ми ти пипала! С ония ми ти зъби!

— Ама дано и нашите не си го помислят същото — притесни се Гърдър. — Масклин, мислиш ли, че…

Да, ама Масклин пак го нямаше.

 

 

Трябваше да се сетя по-рано — помисли си той.

На тоя клон един ном се нанасяше към трийсетина пъти. Държаха го под онези лампи и той безгрижно си растеше, топнат в оная специалната водица. Номите, летели някога с този Кораб, очевидно бяха отглеждали така много растения.

Пион му помогна да избута гърнето върху капака на люка. Жабчетата гледаха Масклин с интерес.

Когато успяха криво-ляво да го избутат върху платформата, Масклин отвори люка. Вратата не се плъзна встрани — древните номи я бяха използвали за нещо като асансьор, само че жици нямаше. Слизаше надолу и се качваше нагоре с помощта на някаква сила, също толкова тайнствена, колкото и Антигаврата или каквото и да беше там.

Платформата се спусна надолу. Масклин погледна и видя, че жълтият камион спира. Изправи се. Пион беше вперил в него крайно озадачен поглед.

— Това цвете вест? — попита момчето.

— Ъхъ. Нещо такова.

— Без думи?

— Без.

— Защо не със?

Масклин притеснено сви рамене.

— Ами… такова… не знам как да й ги кажа…

 

 

Номи пъплеха из целия кораб. Ако и ония пипалати зъбати чудовища да се спотайваха някъде из Кораба, с голи ръце щяха да ги надвият!

Младите бяха изпълнили командната рубка. Всеки напираше да натисне някое копче. Доркас и чираците му не се виждаха никакви — бяха отишли да търсят моторите на Кораба. Из сивите коридори отекваха смях и глъчка.

Масклин и Грима седяха самички встрани и гледаха жабчетата вътре в цветето. В тяхното цвете.

— Трябваше да проверя дали е вярно това, дето ми го разказа…

— Най-хубавото нещо на света! — усмихна му се Грима.

— А, не. Според мен сигурно на света има още много много хубави неща. Ама и това си е много хубаво, тъй де…

Грима му заразказва какво се бе случило в Кариерата — за битката с човеците и за това как бяха откраднали Джекуб Земетръсни, за да избягат. Докато разказваше за битката, очите й блестяха. Масклин я гледаше, зяпнал от възхищение — тя беше до ушите в кал, роклята й беше съдрана, а косата й изглеждаше така, сякаш с трън я беше ресала. Ала пращеше от такава вътрешна сила, че аха-аха щеше да замята искри. Ех, добре че стигнахме навреме… — помисли си той. — Човеците какви благодарности ми дължат…

— Ами сега какво ще правим? — попита най-накрая тя.

— Не знам — призна си Масклин. — Според Нещото имало много светове, на които живеели номи. Само НОМИ искам да кажа. Или пък можем да си намерим някоя планета само за нас…

— Знаеш ли какво… Мисля си, че номите от Магазина ще са по-щастливи, ако останат да живеят тук, на Кораба. Точно затова тук толкова им харесва — също като в Магазина е. Навънка си е навънка.

— Ами тогава по-добре ще е постоянно да проверявам дали помнят, че Навънка съществува. Това ще ми е на мене работата, май… А като си намерим къде да живеем, мисля да се върна с Кораба.

— Защо? Че какво ще правиш тук?

— Човеците… — отвърна Масклин. — Трябва да поговорим с тях…

— Хм!

— Те наистина много искат да вярват, че… С една дума, през цялото време си измислят разни истории за неща, дето не съществуват. Мислят си, че са самички на света… Ние никога не сме си го мислили. Винаги сме знаели, че ги има и човеците! Те са ужасно самотни, а пък дори не го знаят! — той разпери ръце. — Та, струва ми се, с тях ще можем да се разбираме…

— Те ще ни превърнат в духчета!!!

— Не и ако се върнем с Кораба. Ако ще могат да кажат нещо по въпроса, то ще е, че Корабът хич не изглежда много духчесто.

Грима го хвана за ръката.

— Е… щом това искаш да правиш…

— Да, точно това искам.

— … и аз идвам с тебе.

Зад тях нещо тропна. Беше Гърдър. На врата му висеше торба, а погледът му бе твърд и решителен. Поглед на някой, който твърдо е решил Да Я Види Тая Работа, пък каквото ще да става.

— Ъ-ъ-ъ-ъ… Дойдох да се сбогувам… — рече той.

— Ама какво смяташ да правиш?!

— Подочух, че сте щели да се връщате с Кораба…

— Да, ама…

— Моля ви, не ме разубеждавайте — Гърдър се огледа. — Откакто сме се качили на Кораба, все за това си мисля. Там долу има и други номи. Някой трябва да им каже, че Корабът ще се върне. Не можем да ги вземем сега, ала някой трябва да намери всички останали номи на света и да им каже за Кораба. Трябва някой да им каже истината! И тоя някой трябва да съм аз, не мислите ли? Все нещо трябва и аз да свърша!

Самичък?!

Гърдър бръкна в торбата.

— Не, и Нещото е с мен — той измъкна навън черната кутийка.

— Ъъъъ… — поде Масклин.

Не се притеснявай — обади се Нещото. — Изкопирах се в компютрите на кораба. МОГА да бъда едновременно и тук, и там.

— Ей, това ми се ще и на мене да го мога — безпомощно вдигна рамене Гърдър.

Масклин тъкмо смяташе да му се скара, и изведнъж му хрумна — че защо? Гърдър сигурно щеше да бъде много по-щастлив така. Както и да е, вярно си беше — Корабът принадлежеше на всички номи. Ние просто сме го взели назаем за малко… Значи Гърдър си е прав! Може би някой трябваше да намери останалите номи където и да бяха по света, и да им каже истината за номите. И за тая работа май по-добър от Гърдър нямаше. Този свят е голям. Нужен бе някой, наистина готов да вярва.

— Не искаш ли още някой да дойде с тебе?

— Не. Там долу все ще се намери кой да ми помогне — той се наведе по-ниско. — Да си кажа правичката… — прошепна той, — направо нямам търпение!

— Ъ-ъ-ъ… Да… Ама той светът хич не е малък!

— Имам го предвид. Говорих си с Пион.

— О, така ли? Е, щом си убеден…

— Да. По-убеден съм, отколкото съм бил някога в каквото и да било — кимна Гърдър. — А пък през живота си съм бил убеден в не едно и две неща, както знаеш.

— Ами тогава… да изберем някое по-подходящо място да те свалим…

— А така. — Гърдър се опитваше да си придаде възможно най-безстрашен вид. — Гледай да има повечко гъски.

 

 

По залез го оставиха край едно езеро. Не протакаха с раздялата. Ако Корабът се задържеше някъде за повече от няколко минути, човеците веднага се юрваха натам.

Масклин му хвърли последен поглед — дребна фигурка на брега на езерото, която махаше с ръка. После вече се виждаше само езерото. После и то се превърна в зелена точка върху смаляващия се пейзаж. Светът се разстла… а в средата му стърчеше един невидим ном.

После вече нищичко не се виждаше.

Рубката бе претъпкана с номи. Те гледаха как пейзажът се разгъва под издигащия се кораб.

Грима се взря надолу.

— Никога не съм знаела, че изглеждал така… Ух, че е много!

— Големичък си е — съгласи се Масклин.

— Мислиш ли, че един-единствен свят ще ни стигне на всички?

— Ох, знам ли. Може би един-единствен свят на никого не е достатъчен… Ангало, накъде отиваме?

Ангало потри ръце и дръпна всички лостове назад.

— Толкова високо нагоре… — ухили се той доволно. — Ама толкова високо нагоре, че там „долу“ няма!!!

Корабът направи широк завой и се втурна към звездите. Долу под тях светът престана да се разгъва, защото вече се бе разгънал докрай — и се превърна в черен диск на фона на слънцето.

Номите и жабите го гледаха, гледаха…

Светлината го прегърна, краищата му грейнаха и от тях през мрака се втурнаха лъчи.

Приличаше досущ на цвете.

Допълнителна информация

$id = 611

$source = Моята библиотека

Издание:

Тери Пратчет. Трилогия за номите

ИК „Прозорец“, 2003

Художник: Джош Кирби

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Валери Калонкин

ISBN 954-733-032-2

Бележки

[1] Оттук нататък думата се третира като лично име — затова и никъде не се членува. — Б.пр.

[2] Градинските гипсови фигури на джуджета, популярни в Западна Европа, обикновено държат точно такива неща. — Б.пр.

[3] По традиция англичаните поставят в цветните си градини гипсови фигурки на джуджета. — Б.пр.

[4] За номските поколения става дума. Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. За тях десет години вече са дълбока старост.

[5] Което ще рече към три секунди. Жабите имат много слаба памет, да знаете.

[6] За един ном това се равнява на около два дни и половина.

[7] Подобни странни бучкави неща с розов такъв един вкус се появяват, кажи-речи, при всяко ядене във всички самолети. Никой не знае защо. Вероятно съществуват някакви специални причини от религиозен характер.

[8] Внукът Ричард пее „I did it my way“ („Живях по свой си начин“) на Елвис Пресли. — Б.пр.

[9] Поколения наред номите от магазина си знаеха, че температурите се управляват от климатичната инсталация и от отоплителната система. Както и мнозина други, и Гърдър никога се отказа напълно от някои определени представи.