Когато за пръв път стъпиха на американска земя, испанците завариха две могъщи империи, които бяха си поделили почти целия Нов свят. Тяхното държавно устройство говореше за цивилизация, равна на европейската, макар да се бе развивала при съвсем други условия.
Тези две империи бяха Мексико и Перу.
Първата от тях лежеше в Северна, а втората — в Южна Америка.
Благодарение на системата за управление, която испанците въведоха в завзетото Мексико — система, която правителството упорито поддържаше в метрополията допреди войната, испанските колонии в Новия свят и до днес живеят в дълбоко невежество и варварство, от което може би никога няма да се освободят.
Религията, която изповядват в Мексико — ако смесицата от католицизъм и езичество може да се нарече религия, — има твърде малък допир с християнството. Индианците, които са две трети от населението, са запазили вярата на своите прадеди: те само по име са християни. Лишени от нравствено възпитание, те нямат никаква представа за законите на солидарност между хората. Свободата у тях се превръща в произвол, в сляпа омраза към всичко чуждоземно.
Същевременно на мексиканеца не му липсва нито ум, нито енергия; той по инстинкт разбира доброто и прекрасното и при благоприятни условия би могъл да стане един велик народ. Това пролича в тяхната героична борба срещу испанците, в която се проявиха като бунтовници и много даровити хора.
Всички недостатъци у мексиканците са насадени от техните победители; всички достойнства са техни собствени и толкова са вкоренени в тяхната природа, че цели три века деспотизъм на испанците не е могъл да ги унищожи.
Ще оставим сегашното положение на този нещастен, достоен за съжаление народ и ще се върнем към миналото му. Ще разкажем един героичен епизод, наречен война за независимостта на Мексико. Историята може би с умишлено презрение го премълчава, но той има огромно значение, защото е нанесъл последния удар върху испанците и е спечелил победата на тези великодушни борци за свобода.
В сряда, началото на месец декември 18… година, в три часа следобед, един млад двайсет и пет, двайсет и шест годишен човек с дълго черно расо, бяла яка и широкопола шапка — облекло на студентите богослови — пътуваше с муле по десния бряг на Рио Гранде дел Норте, една от най-големите и красиви реки на Мексико, която го отделя от Тексас.
Прихлупил шапка до очи и отпуснал глава на гърди, пътникът не обръщаше никакво внимание на чудесната живописна местност. Може би дълго бе живял и се бе наситил на природните красоти, или пък, още по-вярно, толкова дълбоко се бе замислил, че не ги забелязваше. В това време Мексико воюваше и цялата тази нещастна страна бе опустошена. Твърде възможно бе този млад човек, мислейки за това, да оставаше равнодушен към всичко околно и да не можеше да се любува на чудесния пейзаж, който като в калейдоскоп неспирно се разгръщаше и изменяше пред очите му.
Той често побутваше мулето си, бързаше да стигне в малкото градче Пасо дел Норте, кокетните къщички на което издалеч се виждаха край същия бряг на реката и ту се скриваха зад гъсти дървета, ту отново се показваха.
Пасо дел Норте бе основан от испанците на границата на провинция Чигуагуа, за да спира нахлуването в страната на независимите индианци.
Благодарение на своята отдалеченост този край не изпита ужасите на войната, която разори Мексико и населението му. Имаше около хиляда и петстотин жители, живееше щастливо и спокойно и не се бъркаше в политиката.
Като наближи градчето, пътникът започна да задържа мулето, вдигна глава и тревожно се огледа встрани.
Навред бе тихо, никакъв човек не се виждаше. Тази тишина и пустота се видяха доста странни на младия човек.
— Какво значи това? — прошепна той. — Предчувствам някаква беда. Дори ме обзема страх.
След тези думи бодна с шпори мулето и тъй силно го шибна с камшика, че то въпреки умората си полетя в галоп.
След няколко минути младият човек се намери пред една застава. Бариерата, както никога, бе спусната и край нея се движеше часовой.
Пътникът по неволя се спря.
— Охо! — промърмори си той. — Работата става сериозна.
Когато видя ездача, часовоят също спря и се подпря на пушката си.
— Кой е? — викна той, като изгледа младия човек от глава до пети.
— Свой.
— Свой ли? — насмешливо повтори войникът. — Тъй. Но какъв именно, там е въпросът.
— Приятел на мира — тихо отговори пътникът.
— Приятел на мира? Хм! — още по-насмешливо се обади часовоят.
— Вижте дрехите ми, сеньор войник.
— Дрехите нямат значение, приятелю, и вие прекрасно го знаете — отвърна часовоят.
Младият човек болезнено прехапа устни, но се помъчи да скрие недоволството си.
— Кой сте вие и защо дойдохте? — попита след кратко мълчание войникът. — Говорете само истината, ако не искате да ви пръсна черепа.
— Аз съм студент по богословие и току-що издържах последните си изпити в Гуадалахара. В Пасо дел Норте имам роднини. Искам да гостувам у тях няколко дни, преди да се посветя в духовен сан.
— Хм — избъбра войникът, който сви рамене. — Не е чиста работата ти. Здрав, прав момък, вместо да изпълни дълга си към родината и краля…
— Като служа на бога, ще служа и на краля — прекъсна го пътникът.
— Това не е моя работа. Как се казват роднините ви?
— Дон Рамон Очоа, алкад[1] на Пасо дел Норте.
Войникът сви вежди.
— Не ми харесва тая препоръка, приятелю — каза той. — Сеньор Очоа е заподозрян във връзки с бунтовниците.
— Мръсна клевета! — горещо извика пътникът. — Сеньор Очоа е честен човек и не се бърка в политиката.
— Може би. Началството всичко ще разбере.
При тези думи войникът вдигна бариерата.
Пътникът бутна мулето, но часовоят улови юздата.
— Почакайте една минутка, драги приятелю — рече той. — Не зная защо, но вие ми харесвате. Да не се казвам Рулс Ортего, ако не е вярно. Искам да ви дам добър съвет.
— С удоволствие ще ви изслушам — отвърна младият човек, като иронично се усмихна и наведе глава към мулето.
— Виждате ми се славен момък — добави часовоят — и твърде ще съжалявам, ако ви се случи някаква неприятност. Вие сте млад, силен, отлично развит. Изгорете тази ужасна дреха, която е удобна само да се ловят птици, и облечете мундир. От него ще имате само полза.
— Благодаря ви, сеньор войник — отвърна със скрита усмивка младият човек. — Кой знае какво ще се случи! Може да изпълня вашия съвет и дори много по-скоро, отколкото мислите.
— Отлично! Няма нищо по-изгодно от военната служба, особено в днешно време.
— Довиждане, сеньор войник.
— Довиждане, сеньор студент.
Младият човек влезе в една от страничните улици, а часовоят спусна бариерата и отново се заразхожда напред-назад доста доволен, че има случай да си побъбре.
Скоро нашият пътник чу някакъв шум, който неспирно се усилваше. Това бе шум от викове, смях, ридания, плачове, весели песни, звуци от китари и конски цвиления.
— Аха! Разбирам каква е работата — прошепна младежът.
Той прекоси тясната уличка и се намери на главния площад.
Една странна гледка се изпречи пред очите му.
Сред площада се бе разположил испански кавалерийски отряд в жълта униформа, който цвят мексиканците подигравателно наричаха „тамаринди“.
Te бяха двеста и петдесет души.
Хората от градовете и селата гледаха с ужас на тези войници, защото с тяхното пристигане почваха пожари, насилия, грабежи, след които оставаха само развалини и трупове.
Пламъците от запалени мебели, дъски и греди ярко блестяха и заливаха стените на къщите с червена светлина.
Мексиканци и индианци поднасяха вино и закуски на войниците, които ги удряха с камшици по гърбовете, за да ги събудят, както казваха те.
Конете лакомо хрупаха царевица, ограбена насила от жителите.
Около входа на църквата бе образувано нещо като военен съд. Командирът на отряда седеше на масата, заобиколен от стърчащи одрипавели офицери, и безапелационно осъждаше треперещите граждани, довеждани при него от войниците.
Тези нещастници, обвинени в измислени престъпления, повечето биваха осъждани на големи глоби, които веднага трябваше да внесат, за да не бъдат обесени.
То не бе празна заплаха. Можеше да се убеди всеки, като погледнеше към балконите на къщите, където се клатушкаха трупове на обесени.
В момента, когато нашият пътник излезе на площада, пияни войници водеха при командира двама подсъдими, които се държаха с подчертано достойнство.
Това бяха кметът дон Рамон Очоа и свещеникът на църквата в Пасо дел Норте дон Хосе Антонио Линарес.
Когато ги видя, младият човек скочи от седлото, прекоси площада, остави мулето при конете и тръгна към църквата.
Всичко това извърши тъй спокойно и самоуверено, че никой не му обърна внимание.
После се промъкна през тълпата от пируващи войници и спря зад отец Линарес, който бе доста загрижен и не го забеляза.
Започна разпитът на подсъдимите.
— Вие сте кмет, а вие — местен свещеник, нали? — запита командирът, като изгледа първо единия, а после другия.
— Да, сеньор — отвърнаха те, като наведоха глави.
— Има срещу вас оплакване — добави командирът, като ги изгледа страшно и сучеше мустаци. — Верните хора на краля, които се ползват с нашето доверие, ми донесоха, че принадлежите към бунтовниците!
— Лъжа е — твърдо отвърна кметът. — Ние не сме бунтовници. Пък и никой в тоя град не се бърка в политиката.
— Когато в страната има недоволство, честните хора не бива да стоят пасивни. Който не е за краля, той е против него.
— Изводът ви не е твърде логичен — забеляза съе свиване на рамене кметът.
— Охо! — извика командирът, като го изгледа накриво. — Този негодник си позволява и да разсъждава.
— А вие, — вие убивате без разсъждения.
— В какво ни обвинявате? — запита отец Линарес, като разбра, че отговорът на кмета може да влоши тяхното и без това критично положение.
— А! Искате да знаете какви улики има против вас ли, сеньор отче? — иронично отвърна командирът.
— Да си призная, сеньор — спокойно добави свещеникът, — твърде ми се иска да ги чуя. Само в такъв случай бихме могли да докажем невинността си.
— Тогава слушайте! Обвиняват ви във връзки с бунтовниците!
— Това е доста неопределено.
— Има и друго нещо.
— Кажете.
— Вие се обвинявате още, че няколко пъти сте укривали водачите на бунтовниците. Свидетели твърдят, че и сега някои от тях се намират в града. Но се кълна в честта си, че ще открия тези проклети бунтари дори ако трябва да разруша всичките ви скривалища. Тези негодници няма да могат и под земята да се скрият от мен!
— Казаха ли ви имената на бунтовниците, които „крием“?
— Да, на двама.
— Кои са те?
— Хосе Морено и Инкарнасион Ортис, водачи на бандитите от шайката на изменника Мина. Какво ще кажете за свое оправдание?
— Само едно; това обвинение с нищо не се доказва и е твърде недостойно — студено отвърна алкадът.
— Дявол да го вземе! — викна командирът, като удари с юмрук по масата. — Как се осмелявате да говорите тъй на капитан Орасио Нунес де Балбоа? Такава дързост заслужава да бъде наказана за назидание на другите и това няма да закъснее!
В този момент студентът по богословие застана между кмета и свещеника и вежливо се поклони на командира.
— Извинете, сеньор — каза той. — Наистина ли желаете да уловите дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис?
Щом съзряха младия човек и чуха гласа му, алкадът и отецът трепнаха.
— Що за негодник е този? Какво иска? — извика с почуда Балбоа.
— Аз не съм негодник, а студент по богословие, сеньор — скромно отвърна младежът. — Току-що пристигнах в града, за да гостувам няколко дни у вуйчо си, кметът дон Рамон Очоа.
— А, значи навреме дойдохте, за да видите как ще обесим вуйчо ви, сеньор студент — подигравателно се усмихна Балбоа. — Само не разбирам защо към мен се обръщате за бунтовниците и се бъркате в работи, които съвсем не ви засягат.
— Бих могъл да ви дам някои сведения, сеньор.
— Какво искате да кажете?
— На няколко мили оттук срещнах двамата бунтовници, които търсите.
— Морено и Ортис ли? — извика Балбоа.
— За Ортис съм напълно сигурен. Колкото до Морено, въпросът е по-сложен.
— Какъв?
— Знаете — каза студентът, — че бащата и синът имат еднакви имена. Нали дълго време служихте у тях и бяхте ловец на ягуари в тяхната хасиенда. Кого именно търсите?
Лек смях се разнесе сред офицерите при това неприятно за командира разкриване на миналото му.
Дон Балбоа захапа мустаците си и яростно изгледа околните, за да спре смеха.
— Този негодник като че се осмелява да ме иронизира? — злобно извика той.
— Съвсем не, сеньор. Само искам да изясня въпроса и да дам някои необходими сведения.
— Хм! Значи познаваш и двамата Морено?
— Да, точно тъй добре, както и вие, макар да не съм служил у тях.
— Пак ли? — викна Балбоа. — Пази се, момко! Дълъг език имащ и това няма да ти донесе нищо добро.
— Ако сеньорът заповяда, ще млъкна.
— Говори, но без излишни коментари. Задоволи се само да отговаряш на въпросите ми. Бащата или синът беше с Ортис?
— Синът.
— Уверен ли си?
— Напълно.
— Имаше ли с тях жена?
— Не.
— Къде отиваха?
— Към хасиендата Де ла Кайо.
— Близо ли е оттук?
— Да, само на две мили. Може би не знаят, че сте тук; иначе не биха се решили да минат толкова близо до града.
— Сигурно имаше много хора с тях?
— Около стотина.
— Жени нямаше ли? Младият човек се смути.
— Стори ми се, че нямаше.
— Хм! Слушай! Може да казваш истината и аз ще се помъча да се възползвам от думите ти. Твърде възможно е и да лъжеш, защото ми се виждаш голям негодник. Все пак искам да си ми подръка и затова ще останеш при нас за водач.
— С удоволствие, сеньор. И аз също не обичам тези двама души и с готовност ще ви помогна.
— Отлично. А сега върви у вуйчо си и чакай моята заповед. Когато ми потрябваш, ще изпратя да те повикат. Внимавай, не се опитвай да избягаш: това ще ти струва живота.
— Заповедта на сеньора ще бъде изпълнена.
— Колкото до вас, сеньори — каза Балбоа, като се обърна към кмета и свещеника, — свободни сте. Не искам да си служа с груби средства, докато не получа точни сведения. Вървете по домовете си и се погрижете хората ми да не остават без храна и вино… Доведете другите подсъдими — добави той, като се обърна към войниците.
Дон Рамон Очоа и отец Линарес, доволни, че тъй леко се отърваха, побързаха да изчезнат от тълпата.
Студентът по богословие хвана мулето за юздата и тръгна след тях.
Преминаха мълчаливо пътя от площада до дома на кмета. Нещо като че ли ги притесняваше и им пречеше да говорят.
Дон Рамон имаше доста хубава къща, наполовина скрита сред гъста зеленина и цветя. Студентът по богословие предаде мулето на един от работниците и без да чака покана, влезе в дома заедно с кмета и свещеника.
В голямата и ниска зала бе разхвърляно поради неотдавнашното посещение на испанските войници.
Дон Рамон заключи вратата, тури ключа в джоба си и отиде при студента.
— Надявам се, кабалеро — рече той, — че сега, когато сме сами, ще ми кажете кой сте вие?
— Кой съм аз? — повтори момъкът със силен смях. — Вашият племенник, любезни вуйчо.
— Но аз нямам племенник, което сигурно и вие знаете, сеньор. Шегата настрана: преживяваме тежко време и съвсем не ми е до смях.
— Да, би трябвало да ни обясните всичко открито, млади човече — добави свещеникът.
— С удоволствие Но най-напред трябва да се уверя, че мога да го сторя напълно безопасно.
— Какво искате да кажете?
— Да се пита е по-лесно, отколкото да се отговаря, сеньори! — извика студентът, като пак се засмя и седна в най-близкото кресло.
— Не ви разбирам — каза отецът.
— Също и аз — обади се алкадът.
— Ще се помъча да бъда по-ясен, сеньори. На чия страна сте вие?
— Хм! — изкашля се свещеникът.
— Как? — попита алкадът.
— За краля ли сте или за народа?
— Дявол да го вземе. Този въпрос е твърде сериозен — извика алкадът.
— Намирам, че е съвсем неудобен — отвърна отецът.
— В такъв случай и аз ще мълча. Не мога да ви говоря открито, докато не отговорите на моя въпрос.
Настъпи мълчание. Алкадът и свещеникът дълбоко се замислиха. Студентът си свиваше цигара, но поглеждаше към тях.
— Ами ако сте шпионин? — запита дон Рамон.
— Много е некрасиво, сеньор алкад — отвърна студентът.
— Съвсем не. Не предложихте ли на испанския командир вашите услуги? Не искахте ли да му предадете дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис? Вашето държание не ми позволява да бъда откровен с вас.
Студентът силно се изсмя.
— Стига, стига! — извика той. — Виждам, че аз трябва пръв да открия картите си!
— Моля — каза алкадът, като изгледа важно свещеника.
— Погледнете ме добре! — добави студентът, като смъкна шапката и перуката си, която едва ли не закриваше веждите му.
За миг лицето му съвсем се промени.
— Инкарнасион Ортис! — в един глас извикаха отецът и алкадът.
— Същият, сеньори — отвърна замислено Ортис. — Моля, говорете по-тихо. Градът ви съвсем не е подходящ за мен в този момент.
— Бедният! — каза отецът, като скръсти ръце и с дълбока тъга загледа Ортис. — Каква ужасна непредпазливост! Какво би станало, ако ви открият?
— Ще ме обесят — спокойно отвърна Ортис. — Но не е там работата. Ще откажете ли сега да отговаряте на въпросите ми?
— Разбира се, че не! — извика алкадът. — И ние ще бъдем откровени, както и вие. Аз съм за народа.
— Аз съм за бога и моята държава — каза свещеникът.
— Прекрасно. Знаех на чия страна сте и затова без страх дойдох при вас — отвърна Ортис, като отново тури на главата си перуката и шапката. — Любезни дон Рамон, ще ви помоля, изпратете на площада всичкото вино, колкото има в града, да се раздаде на „тамариндите“. После ще ви кажа защо искам това.
— Веднага ще го сторя, драги дон Ортис. Имам пълна вяра във вас.
— Не се безпокойте, работя за право дело. Уредете всичко и се върнете по-скоро. Има доста много да говорим и да вземем някои мерки.
— Стига ми само четвърт час — каза дон Рамон. — Много ли е?
— Не! Докато ви чакам, ще поговоря с отеца.
Алкадът се поклони и бързо излезе от стаята.
— Е, сега да си побъбрем — рече Ортис, като впи поглед в свещеника. — Любовта към родината и желанието да й служа ме доведе в околностите на Пасо дел Норте. Но вие знаете, че друга, много по-сериозна причина ме доведе в града.
— Да, разбирам вашия намек, дон Ортис. Аз честно устоях на думата си.
— Доня Линда и баща й…
— Са в пълна безопасност. Щом тук дойдоха испанците, аз и дон Рамон ги отведохме в по-рано приготвено скривалище, за което никой не знае освен нас двамата.
— Закълнете ми се, че са в пълна безопасност, че не може да бъде открито скривалището, за което ми говорите.
— Кълна се във вечното си спасение, сеньор — смело отвърна отецът.
— Вярвам ви, защото познавам вашата преданост към тях. Знаете ли, че шайката на Балбоа съвсем не са испанци, а най-долнопробни бандити?
— Подозирах го от държанието им в нашия нещастен град. Но какво да се прави?
— Потърпете малко. Зная какво е накарало Балбоа да дойде тук.
— Страстта към грабежите ли?
— Да. И любовта към доня Линда.
— О, боже! Вярно ли е? — с ужас извика Линарес.
— Успокойте се. Щом като бог ме доведе тук, той не иска да се осъществи планът на този проклет бандит. Мога ли да се видя с дон Хосе Морено и прекрасната му дъщеря?
— Това би било лудост, дон Ортис. Не забравяйте Балбоа и стотиците очи, които ви следят. Всичко ще се провали!
— Не се боя от смъртта! — викна Ортис.
— Смъртта, дон Инкарнасион Ортис — каза свещеникът с такъв тържествен тон, че събеседникът му неволно се смути, — не е страшна само тогава, когато идва навреме, и човек, след като привърши делото, което е започнал и на което е посветил живота си, без страх се представя пред бога.
— Прав сте — каза Ортис, охладен от този доста строг упрек. — Най-първо ще изпълня дълга си, а после…
— После ще бъдете свободен да вършите каквото обичате, сеньор. Кълна се в честта си, че не само няма да ви разколебавам, но ще ви помогна с каквото мога.
— Разчитам на вашето обещание, отче.
— И ще видите, че ще го изпълня.
— Благодаря ви. А сега да не мислим за друго освен само за нашето свято дело.
— Уви! — печално зашепна отецът. Вратата се отвори и в стаята влезе алкадът.
— Стана ли работата? — весело извика Ортис.
— Ще видите, че не съм си губил времето, дон Инкарнасион.
— Да, виждам и от сърце ви благодаря. Изпратихте ли достатъчно вино на нашите „тамаринди“?
— Достатъчно да се напият хиляда души.
— Отлично. Колкото повече вино изпият, толкова по-добре.
— Е, съвсем не ви разбирам, дон Ортис.
— Нищо. Скоро ще ме разберете. Пияни ли са войниците?
— Te бяха пияни още когато ги видяхте. Виното, което им изпратих, ще ги приспи.
— Добре. Сега чуйте. Разчитам тази нощ да свърша с проклетия отряд на Балбоа. Твърде отдавна ограбва тези места, Време е да се сложи край. Освен това имам заповед от Конгреса веднага да ликвидирам тази шайка.
— Ще бъде доста трудно.
— Не толкова, колкото мислите. Взел съм всички мерки, но за успеха ще разчитам и на вашата подкрепа, сеньори.
— Ние сме готови да ви се подчиним — обади се алкадът, като малко недоверчиво поклати глава.
— Какво ще трябва да правим?
— Не искам много нещо от вас. Привечер войниците ще бъдат мъртвопияни и тогава лесно ще вземем оръжието и конете им.
— Не разчитайте твърде на това, сеньор. Вярно е, че повечето войници ще бъдат пияни, но ще има и трезви. Водени от опиянени и добре въоръжени началници, те ще победят нашите бедни индианци.
— Очаквах това възражение, дон Рамон. Всички ли градски врати са затворени?
— Всички. И при всяка от тях стои подсилено испанско отделение.
— Зная, че има ров, през който може незабелязано да се влезе в града.
— Да, има.
— Охранява ли се от войници?
— Не. Испанците не знаят, че той съществува.
— Наредете да се постави при него верен човек. В десет часа довечера през това място в града ще влезе отряд от сто и петдесет кавалеристи, командван от дон Педро Морено и от мен, за да ви помогне.
— Значи вашият отряд наистина е около града?
— Разбира се.
— Но има една доста сериозна пречка за изпълнението на плана ви.
— Каква?
— Тази, че вие самият ще бъдете водач на тамариндите.
— Не се безпокойте и това ще уредя. А сега, след като уговорихме всичко, ще ви оставя, сеньори.
— Как? Няма ли да се нахраните с нас?
— Може би — отвърна засмян Ортис. — Но предпочитам да ме покани командирът на испанските войски.
Той напусна стаята, а съучастниците му с ужас се спогледаха. Учудваха се и се бояха от неговата смелост, безгрижие и непоклатима самоувереност в успеха на такова рисковано начинание.
Само на няколко крачки от дома на свещеника, за голяма изненада, Инкарнасион срещна Балбоа с офицерите му.
— А, сеньор студентът! — извика командирът, като спря при него. — Къде отивате?
— Търся да обядвам някъде, сеньори — отвърна засмян Ортис.
— Как? Нима вуйчо ви, почтеният алкад…
— Той ме изгони от дома си и заповяда да се нахраня с испанците.
— А, тъй ли? — сви вежди Балбоа. — Е, да изпълним желанието му. Испанците ви канят на обяд, който ще стане в дома на вашия вуйчо, и то за негова сметка.
— Браво! Браво! — извикаха офицерите. — Дадено!
— Голяма чест ми правите, сеньори! — каза Ортис с привидно смущение. — Но не се решавам да приема вашата любезна покана.
— Защо?
— Защото се страхувам да се скарам завинаги с него. Той е богат, а пък аз съм единствен негов наследник. И без туй имахме доста неприятни сцени…
— Я виж ти! — весело го прекъсна Балбоа. — Вие сте славен момък и твърде много ми харесвате. Не се безпокойте, ще ви помиря с вуйчо ви.
— В такъв случай с благодарност приемам вашата покана, сеньор.
— Да вървим. Ще видите, че кметът ще ни приеме твърде любезно.
След няколко минути Орасио Балбоа влезе в дома на дон Рамон, придружен от офицерите си и Ортис, който смутено се свиваше, но скрито се подсмиваше.
Алкадът твърде неприятно се изненада от неочакваното нахлуване. Не разбираше как попадна тук и Ортис. Като се спогледаха, дон Рамон малко се успокои и с истинска любезност прие гостите си, макар в душата си да ги проклинаше.
— Сеньор алкад — обади се Балбоа, — понеже преди час ме уверихте във вашата вярност към краля, искам публично да ви изкажа моята признателност. Дойдох да обядвам у вас с моите офицери и вашия племенник, когото, струва ми се, не сте приели добре. Ще ми направите удоволствие, като се помирите с него.
— Вярвайте, вуйчо — каза Ортис, — разкайвам се за вината си и смирено моля да ми простите.
— Да, готово! — викна Балбоа. — А сега заповядайде да донесат обяд.
— За съжаление обядът ни е твърде скромен, сеньори.
Гостите насядаха и слугите почнаха бързо да приготвят масата.
Алкадът заповяда да донесат вино.
Като помагаше на домакина да прислужва на гостите, Ортис успя да прошепне няколко думи на дон Рамон и го ободри.
Скоро пияните до забрава офицери устроиха бесни оргии: започнаха да хвърлят бутилки, да чупят мебелите и картините, за което сам Балбоа даваше пример. Връх на всичко беше желанието да се запали къщата от същите пияни офицери.
Силно възмутен, дон Рамон остави гостите и напусна стаята.
Оргията продължаваше, а крясъците и смеховете все повече се усилваха.
Изведнъж се чу молитва за благовестието.
— Какво е това? — запита учуден Балбоа.
— Нищо особено, сеньори — отвърна Ортис. — Навярно отецът благодари на бога за вашето пристигане в града.
— Е, нека се моли! — извика Балбоа. — А къде е домакинът — зачуди се той, като видя, че дон Рамон не е в стаята.
— Сега ще дойде.
— Така не бива — обади се Балбоа с пиянска настойчивост. — Домакинът не може да изоставя гостите си. Вървете и го доведете!
— Отивам — отвърна Ортис, като стана от масата.
— Ако не иска да дойде, доведете го!… Е, господа, напълнете чашите и да пием.
— Да пием! — подеха в един глас офицерите.
Ортис бързо напусна помещението.
Гуляят продължи. Гостите крещяха, всички наведнъж говореха, пееха, смееха се и от тихия дом на кмета се разливаха небивал шум и викове.
Когато излезе от дома, Ортис видя дон Рамон, който със загрижено лице се разхождаше напред-назад пред вратата.
— Е? — попита алкадът.
— Съвсем са пияни. Скоро ще паднат и няма да могат да станат до утре. Изпратиха ме за вас.
— Нима искате да се върна при тях?
— Боже пази! Нека оставим пияниците и се възползваме от времето, което ни дават.
— Какво ще трябва да правим?
— Преди всичко ще ви моля да ме придружите до дон Хосе Морено и дъщеря му.
— Възможно ли е сега?
— Колкото е възможно. Да вървим!
При това неочаквано предложение алкадът потрепера и впи поглед в младия човек.
— Нали поискахте същото и от отец Линарес? — нерешително запита той.
— Откъде знаете?
— Той сам ми каза.
— Жалко! Трябваше да мълчи.
— Защо?
— Както и да е, но аз трябва на всяка цена да ги видя.
— Зная, че ще им предадете нещо твърде важно.
— Да, твърде важно!
— Господи! Какво да правя? — прошепна алкадът.
— Хайде, водете ме по-скоро!
— Не се ли боите, че офицерите…
— Успокойте се. Гарантирам ви, че нищо лошо няма да се случи. Далеч ли е скривалището?
— На две крачки оттук.
Te свиха в една тясна улица, водеща към реката, и спряха пред една жалка къщурка.
— Тук е — каза алкадът.
— В тая дупка ли са те? — тъжно издума Ортис.
— А вие смятате, че сега дворецът е по-безопасен? — иронично попита дон Рамон.
— Да, прав сте. Да влезем!
Алкадът се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го следи. Отиде при вратата, почука с леко прекъсване три пъти и с половин глас рече:
— Нощем вълците бродят край домовете.
— Не е добре да се излиза вечер — чу се отговор от двора.
— Да, ако няма оръжие — добави алкадът.
— Откъде да го взема?
— От приятели.
Скоро бравата скръцна и вратата се отвори. В Мексико, където нощните нападения не са рядкост, отвътре вратата се заключва и с верига.
В отвора се появи побеляла глава на стар негър. Той тревожно се огледа и когато видя двамата мъже, понечи да затвори вратата.
Дон Рамон веднага заговори, за да го успокои.
— Не ме ли познаваш, Канучо? — обади се той.
— А, вие ли сте, сеньор алкад — пошепна той. — Но не сте сам, кой е с вас? — нерешително добави той.
— Приятел. Пусни ни да влезем, стари глупчо, трябва да се видим с господаря ти.
Негърът избъбра нещо, откачи веригата и пусна алкада и Ортис, като веднага пак заключи вратата и тръгна пред тях.
Негърът ги отведе в полусъборена плевня, затвори я, взе метлата и почисти купа царевични кочани. Между два камъка, лежащи до стената, едва се виждаше някакъв шип.
Канучо го дръпна с всичка сила. Част от стената веднага се спусна в някаква дупка, където се показаха първите стъпала на тясна винтова стълба.
— Какво е това? — промърмори Ортис.
— Да вървим — каза алкадът, като застана на стълбата.
Ортис го последва.
Канучо им даде фенер и скоро стената пак се вдигна.
— Ето ни затворени! — рече Ортис.
— Не се безпокой, не е за дълго.
— Защо ще се безпокоя, като съм с вас, приятелю? Съжалявам само за предпазните мерки, които вземаме, това показва в какво ужасно положение се намира нашата нещастна страна.
Стълбата свършваше с желязна решетка, която алкадът отвори. Te се намираха сред дълъг коридор, в края на който се виждаше друга решетка.
После изведнъж свиха вляво и като изминаха около дванайсет крачки, намериха се пред стена, която им преграждаше пътя.
— Тук ще чакаме — рече дон Рамон.
— Не се тревожи, бързо ще ни приемат.
Скоро зад стената се разнесе слаб шум и за миг част от нея се спусна, като се откри пред тях широк вход.
— Да вървим! — обади се алкадът.
Един слуга с факла в ръка ги поведе по някакъв коридор и след няколко минути спря пред врата, където почука.
— Моля, влезте — се чу отвътре.
Дон Рамон отвори вратата и придружен от Ортис, влезе в една стая.
Дон Хосе Морено, висок шейсет и осем годишен старец, бе полулегнал на дивана. Благородното му лице излъчваше доброта и внушаваше уважение; дългите, бели като снега на Чиморасо коси стигаха до раменете.
Доня Линда, стройна и грациозна девойка, нямаше повече от седемнайсет години. Светли копринени кичури ограждаха нейното прелестно лице с небесносини очи и розови, засмени устни, между които се показваха бели зъби. Облечена бе в бяло, пристегната в талията с широка синя лента и дантелено, свободно метнато назад ребосо[2]. Изпод роклята се виждаха малки пантофки.
Когато видя алкада, дон Хосе му подаде ръка.
— Драго ми е, че те виждам, любезни приятелю — каза той, — съжалявам, че подаграта не ми позволява да стана и ви посрещна. Кой е с вас? Сигурно приятел!
— Инкарнасион! — извика Линда и радостно изтича към Ортис.
— По-тихо, по-тихо, дете мое — каза дон Морено. — Възможно ли е да се хвърляш в обятията на красив млад човек, дори да е твой годеник?
Линда се изчерви и се спря.
— Благословете ме, братовчеде! — каза Ортис, като коленичи пред стареца.
— Ела тук, до сърцето ми! — отвърна дон Хосе, като нежно го притисна до гърдите си.
— Нали няма да се сърдите на Линда, братовчеде? Аз тъй горещо я обичам.
Старецът се усмихна, привлече Линда към себе си, прегърна двамата млади хора и ги целуна.
— Е — обади се кметът, като седна на креслото, — значи напразно съм се страхувал, като ви доведох Ортис. Сега съм уверен, че няма да ме упрекнете, дон Морено.
— Вие сте добър и верен приятел, Рамон. Неочакваното идване на Инкарнасион е голямо удоволствие за мен и аз от сърце ви благодаря.
— Значи всичко е наред. Дълго се колебах дали да изпълня молбата на вашия сродник.
— Зная колко сте предпазлив, Рамон.
— За времето, в което живеем, това е необходимо. Проклетите испанци зорко следят патриотите и шпионите сноват навред.
— Надявам се, че този път сте успели да ги изхитрите — засмя се дон Хосе.
— Бог да ни пази! Ако ни проследяха, никога нямаше да си простя такава непредпазливост.
— Какво ново, братовчеде? — попита Линда.
— Нищо утешително, братовчедке — отвърна Ортис с дълбока въздишка. — Независимостта, за която жадуваме, все още е далеч от нас.
— Нима започнахте да се отчайвате? — рече Линда, като гордо го изгледа.
— О, не — отвърна той. — Понеже имам само няколко минути още…
— Как? Ще си вървите? — извикаха в един глас бащата и дъщерята.
— Необходимостта ме принуждава. Исках само да се видя с вас и да се уверя, че тук сте на сигурно място. Сега съм спокоен и мога да вървя натам, където ме зове дългът, въпреки желанието ми да остана по-дълго при вас.
— Наистина ли ще си тръгнете? — тъжно попита Линда.
— Уви! Трябва — отвърна Ортис. — Решил съм тази вечер да направя един опит. Ако успеем, ще се избавим от проклетите испанци.
— Познаваш ли командира им, Инкарнасион?
— Не твърде, братовчеде. Той е дон Орасио Балбоа, както твърде важно се нарича сам. Струва ми се, че някога е бил ваш ловец?
— Да, мили мой, вярно. Пази се от този човек. Същински дявол е. Дошъл е в този далечен град само да отвлече дъщеря ми и мен.
— Охо! — извика Ортис, като свъси вежди. — Благодаря, че ме предупредихте, братовчеде. Балбоа и без туй в най-висока степен ми е антипатичен, а сега — сега няма да го пощадя.
— Той се е осмелил да хвърли око на дъщеря ми, твоята годеница, Инкарнасион, а и друго — прошепна на ухото му, — той знае нашата тайна или най-малкото, подозира нещо.
Ортис побледня.
— Ако тоя човек знае тайната ни, трябва да умре! — глухо отвърна той.
— Вие ще ни спасите, Инкарнасион, нали? — извика Линда.
— Заклевам се, братовчедке! Тази нощ ще ви избавя от този негодник и няма да му позволя повече да ви оскърбява. Искам още нещо да ви кажа, братовчеде. Ще можете ли да яздите кон?
— Да, макар че трябва да бъда вързан за коня. Нали съм стар войник.
— Тогава бъдете готови за път при първия сигнал.
Е, сега съм спокоен и мога да вървя. След два часа ще ви се обадя.
— Нека бог ти помогне в твоя опасен път, Инкарнасион — каза дон Хосе.
— И да ви пази, братовчеде — добави Линда. Той я целуна по челото.
— Е, сега съм силен и от нищо не ме е страх.
— Почакай още една минутка, Инкарнасион!
— Какво има, братовчеде?
— Ти нищо не каза за сина ми.
— Да, вярно. Тъй се радвах, че ще се видя с вас, та съвсем забравих за моя приятел.
— Да не му се е случило нещо лошо?
— Хвала богу, нищо. Тази нощ ще се видите с него.
— Значи той е тук наблизо?
— Той ме чака.
— Време е да вървим — обади се кметът.
— Още минутка, Инкарнасион.
— Забавянето може да провали всичко.
— В такъв случай вървете и довиждане.
— Довиждане! — отвърна Ортис и напусна стаята заедно с дон Рамон.
След няколко минути кметът изведе Ортис на улицата. Той веднага се раздели с него и си тръгна към дома, където испанците още пируваха.
Като се вмъкна незабелязано в стаята, Инкарнасион зае мястото си при масата. Никой не обърна внимание, че се бе бавил повече от час. Испанците бяха извънредно много пияни.
Като огледа гостите и видя в какво положение се намират, Ортис реши, че е време да почне работа. Стана от мястото си и отиде при Балбоа.
— Искам да ви кажа няколко думи, сеньор — тихо заговори той.
— Говорете, драги приятелю — отвърна Балбоа, като се облегна на стола.
— Позволете ми да ви припомня нещо, което съвсем сте забравили.
— Не ви разбирам. За какво беше?
— За нападението над бунтовниците.
— Да, да! Съвсем забравих! — викна Балбоа, като скочи от мястото си.
— Успокойте се! — каза Ортис, като го натисна да седне. — Още е рано. Според мен по-добре да ги нападнем, когато заспят.
— Прав сте. Ще излезем след час.
— А как мислите, сеньор, няма ли да бъде по-добре, ако изпратим разузнавач да разучи предварително позициите на врага?
— Хм! Това не е лошо. Но кого да изпратим? Не виждам тук…
— Ами аз? Не мога ли да ви помогна?
— Да, да! Ще се нагърбите ли с тази задача?
Ортис се помъчи да скрие радостта си от това предложение.
— Ще бъда твърде щастлив, ако мога да направя нещо за вас.
— Ще го сторите не за мен, а за краля, драги приятелю.
— Моят живот му принадлежи.
— Отлично казано. Да, виждам, че ще можем да се разбираме с вас.
— Надявам се — отвърна с иронична усмивка Ортис.
— Не се съмнявайте. И тъй, готово. Ще тръгнете да разузнаете, а после ще се върнете да ми докладвате.
— Моля, само недейте излиза оттук до завръщането ми, сеньор.
— О, имаме още много неотворени бутилки! — отвърна Балбоа, като великодушно махна с ръка.
Ортис се поклони и като излезе от дома, заключи вратата и тури ключа в джоба си. Когато взе тези мерки и се успокои за офицерите, които сега по неволя останаха вкъщи, Инкарнасион изтича на площада.
Пияните войници спяха дълбоко. Той презрително ги изгледа и отмина.
Улиците бяха опустели. Домът беше заключен и през зарешетените капаци не се виждаше никаква светлина. Целият град бе потънал в тишина и мрак.
След малко Ортис изтича до изкопа, където преди няколко часа помоли дон Рамон да го почака.
Щом видя младия човек, кметът радостно изтича насреща му.
— Е, как? — запита той.
— Всичко върви добре — отвърна Ортис.
— Много закъсняхте.
— Виновни са пияните испанци, от които едва се откъснах…
Ортис не се доизказа. Навъси вежди и ядосано рече нещо.
— Какво има! — тревожно попита дон Рамон.
— Ах, как ме е яд! — извика Ортис. — Мулето ми остана във вашия двор и няма с какво да отида.
— Само това ли? — весело се обади кметът. — Ела те с мен!
Той отиде в съседна къща, отвори вратата и изведе един великолепен и напълно оседлан мустанг.
— Благодаря ви, дон Рамон! — извика Ортис. — Вие сте безценен човек!
Той скочи на седлото и взе поводите.
— Довиждане. Чакайте ме, скоро ще се върна.
— Една минутка! — каза кметът, като хвана коня за юздата.
— Какво има? — нетърпеливо попита Ортис.
— Какви нареждания ще ми дадете? Какво ще трябва да правя през вашето отсъствие?
— Ха, съвсем се обърках! Прав сте, дон Рамон. Как можах да забравя толкова важно нещо.
— Не е голяма беда. Говорете, слушам ви.
— Не искам много от вас. Само ще подготвите населението за въстание. Жителите да не излизат от домовете си, докато не дам сигнал. Тогава всички изведнъж ще нападнем испанците и никой няма да избяга.
— Te са толкова пияни, че лесно ще се справим с тях.
— Сигурно. Все пак да не се разчита много на това, защото онези, които са трезви, ще се бранят като лъвове, не го забравяйте и бъдете по-внимателен.
— Знам какво правя — отвърна със зловеща усмивка алкадът. — Не се безпокойте. Всичко ще приготвя до завръщането ви.
— Отлично! Само не затваряйте. Скоро ще се върна и няма да бъда сам.
— Разчитайте на мен — отвърна алкадът, като пусна коня.
Ортис се метна на коня, прескочи рова и скоро изчезна в мрака.
Инкарнасион стигна до кръстопът, където се събираха четири пътища. По средата на каменен пиедестал се издигаше висок железен кръст.
Ортис се спря, извади от пояса пистолета, напълни го и стреля.
За миг пред него блесна светлина и пак угасна.
— Идат! — прошепна Инкарнасион и се понесе към светлината.
Скоро чу конски тропот.
— Кой е? — извика той, като спря и приготви пистолета.
— Мексико и независимост.
— Кои сте вие?
— Хората на дон Педро Морено.
— Слава богу! — радостно извика Ортис. — Вие ли сте, дон Педро?
— Да, приятелю, аз съм — отвърна мил и звучен глас.
— А! Дайте да ви прегърна, приятелю!
Той избърза към този, който идваше най-отпред и видя дон Педро.
— Каква щастлива случайност ви доведе тук? — попита той, като се разцелуваха.
— Всичко стана доста обикновено, драги приятелю — отвърна му. — Днес в три часа отидох при моя отряд, който трябваше да оставя за няколко дни под командата на моя помощник. Той ми каза, че сте решили да нападнете испанците. Разбира се, че и аз искам да участвам във вашата експедиция. Понеже човек винаги трябва да бъде предпазлив, взех със себе си триста души, а оставих двеста под командата на моя помощник. Той е само на миля оттук и ако потрябва, веднага ще ни дойде на помощ. Всичко е свършено много добре, затова не е необходим тук.
— Сега ще ви обясня всичко. Но, първо, изпратете някого при вашия помощник да заеме позиция около Пасо дел Норте. Освен това наредете да се изпрати разузнавач, за да огледа местността около фланговете на нашия отряд. Напред можем да вървим съвсем спокойно, там няма опасност.
Заповедите бяха веднага изпълнени и въстаниците потеглиха.
Когато наближиха града на разстояние пушечен изстрел, дон Педро заповяда Да спрат. Ортис поговори тихо със своя приятел и сам се отправи към Пасо.
Скоро се намери при изкопа и щом конят му прескочи рова, някой го улови за рамото.
— Вие ли сте, дон Рамон? — тихо запита Ортис.
— Да. Чаках ви.
— А приятелите ви?
— Тук са на две крачки и ще дойдат, когато потрябва.
— Отлично. Другото е моя работа.
— Не ви ли трябвам повече, дон Инкарнасион?
— Не, дон Рамон, благодаря ви. Погрижете се само за сигурността на… знаете на кого.
— Разбира се, разбира се! Изработил съм вече своя план.
Веднага тръгна, за да осъществи плана си.
Отрядът премина рова и навлезе в града.
Преди това дон Педро заповяда да вържат на краката на конете кожени торбички с пясък, поради което ездачите минаха тихо по улиците.
Най-напред бунтовниците заобиколиха площада и поставиха подсилени групи на изходните улици.
Испанските войници продължаваха дълбоко да спят, без да предчувстват какво ужасно пробуждане им готви врагът.
Като огледа всичко и се увери, че всички са по местата си, Ортис слезе от коня и като отиде при църковната врата, почука няколко пъти.
Дон Рамон използва помощта на църковния пазач, беден и дълбоко привързан към него индианец.
Като изпълни заповедта на дон Инкарнасион и изпрати огромно количество вино на испанските войници, разположени на площада, алкадът отиде при църквата и влезе в нея през задния вход.
Вътре имаше само един човек, който седеше с отпусната глава дълбоко замислен. Той бе църковният пазач.
Като впи поглед натам, алкадът отиде при него и тури ръка на рамото му.
Индианецът трепна и вдигна глава. Като позна дон Рамон, който някак особено го гледаше, скочи и радостно се усмихна.
— Теб търсих, Пичо — каза алкадът. — Защо си тук, а не в твоето ранчо?
— Трябва да бъда на поста си, господине — отвърна индианецът. — Та не ми ли е тук мястото?
— Да, да. Ако онези негодници — дон Рамон посочи към площада — намислят да ограбят църквата, ти не можеш да я защитиш.
— Разбира се, че не. Но мога да умра на прага й.
Индианецът каза тези думи тъй непринудено и спокойно, че алкадът се трогна и твърде доволен, откри ново доказателство за верността на Пичо.
— Ти ми трябваш — рече той.
— Готов съм. Какво трябва да правя?
— Най-първо, чуй ме!
— Слушам те.
— Помниш ли при какви обстоятелства се видяхме за пръв път?
— Как мога да забравя туй, ваша милост? — горещо извика Пичо. — Преди три години се върнах у дома от Охо Лусеро, от един болен роднина, който ме помоли да го наглеждам, докато боледува. В три часа следобед отивах в Пасо дел Норте, докъдето имаше още две мили. Бях се уморил много, бързах да стигна в града, преди да мръкне.
— Виждам, че имаш добра памет, Пичо. А пък аз мислех, че си забравил за нашата първа среща. Беше толкова отдавна.
— Сърцето е извън времето и не забравя. На вас дължа всичко. Вие ме спасихте от нищета. Мястото на църковен пазач получих благодарение на вас.
— Добре, Пичо. Щом искаш да бъдеш квит с мен, или по-точно, да ме превърнеш в твой длъжник, можеш да го сториш сега.
— Заповядайте, ваша милост!
— Само че ще трябва да рискуваш живота си.
— Още веднъж ви казвам, че животът ми ви принадлежи. Разполагайте с него, ваша милост.
— След няколко минути ще ти изпратя няколко верни и надеждни хора. Te ще ти помогнат да изнесете от църковното мазе всичко, каквото има: боеприпаси, оръжие и прочее.
— А, слава богу! — извика индианецът, като потри ръце. — Значи скоро ще ни потрябват? Още по-добре, ваша милост.
— Надявам се, че ще ни потрябват още тази нощ, Пичо. Когато изнесете от мазето всичкото оръжие, скрийте го някъде в църквата, но тъй, че щом получите моята заповед, веднага да бъде раздадено на хората. Разбра ли?
— Да, ваша милост. Това ли е всичко?
— Не.
— И аз тъй мислех. Дотук не виждам никаква опасност.
— Почакай. В два часа ли звъниш за молитва?
— В седем часа.
— Отлично.
— Но, ваша милост, навярно не сте забелязали, че от три дни, тоест откакто испанците се настаниха в града ни, не бия камбаните нито сутрин, нито вечер.
— Да, наистина не съм забелязал. Но защо?
— Защото нямах заповед.
— От испанците ли?
— Не, не от испанците, ваша милост.
— Тогава от кого?
— От сеньор свещеника.
— От отец Линарес? — с изненада извика дон Рамон.
— Същият.
— Много странно!
— Той каза по-добре съвсем да спрем богослужението, отколкото да се молим за враговете на нашия народ.
— Не мислех, че той е способен на това.
Алкадът се замисли.
— Слушай — рече той, като че бе решил нещо. — Довечера в седем часа ще звъниш за молитва.
— Макар че ми забрани, нали?
— Да. Аз сам ще поговоря с отец Линарес.
— О, за мен е все едно, ваша милост. Достатъчно е и вашата заповед.
— Добре. Знай, че който и да се опита да те спре, каквото и да се случи, ще изпълняваш моята заповед.
— Кълна се във вечното си спасение, че ще бъде изпълнена дори испанците да ме заплашват със смърт.
— Може би те няма да дойдат в църквата. Както и да е, но аз разчитам на теб.
— Не се безпокойте. Дадох дума и ще я удържа.
— Желая ти успех. Довиждане, Пичо.
— Бог да ви пази, ваша милост!
Алкадът си отиде у дома, където го очакваха отец Линарес и Ортис. По пътя спира на два пъти и говори с хора, които го чакаха. След като се убеди, че са отишли на главния площад, си влезе у дома…
— Дон Рамон като опитен съзаклятник помисли за всичко. Така например той сложи ласо на един от конете и го скри зад рова. Побоя се, и то с право, че Ортис ще забрави да доведе мулето си, за да не възбуди съмнение у испанците.
Когато Инкарнасион напусна града, алкадът, като остави неколцина сигурни хора около излаза, тръгна от къща на къща. Почукваше на вратата, шепнеше нещо на излизащия индианец и като разменяше по някоя дума, отиваше на друга врата. Тъй само за един час успя да извести повече от четиристотин души, на помощта на които напълно разчиташе.
След това неуморният дон Рамон се върна при рова, където остана да чака Ортис, като в същото време наблюдаваше встрани.
Когато Ортис влезе в града с отряда си, алкадът събра другарите си. Каза им, че ще отиде в църквата и ги помоли да го следват, но на известно разстояние и но един, за да не будят подозрение.
— Приятели! — завърши той. — Мината е поставена и заредена, остава само да се запали. Ако опитът ни не успее, поне ще си устроим разкошно погребение!
Напред! За нашето отечество!
— За отечеството! — повториха със сдържан глас заговорниците.
Дон Рамон тръгна към църквата, а другарите му се пръснаха и после бързо тръгнаха в същата посока.
Из пътя алкадът срещна няколко групи въстаници, които бяха поставени, за да отрежат на испанците пътя за отстъпление, скрити в сенките на домовете по главните улици.
Когато ги видя, дон Рамон радостно потри ръце.
— Слава богу! — пошепна той, бързайки напред. — Тоя път здраво пипнах испанците! Какво ли ще каже отец Линарес? Прочее — засмя се той, — ако успеем, няма и да се обяснявам с него… Славно момче е тоя Пичо! Честно удържа на думата си Само да не се случи нещо лошо с него.
Когато стигна до църквата, алкадът пак влезе през задния вход. Скоро започнаха да прииждат и неговите заговорници. Последният от тях заключи вратата.
Църквата се изпълни с народ. Отец Линарес четеше вечерни молитви. Алкадът, на когото никой не обърна внимание, мина през редовете богомолци, застана при амвона и като скръсти ръце на гърди, сериозно изгледа присъстващите.
Отец Линарес не беше обикновен човек, без средства и без приятели. Неговият настойник, далечен роднина по майка, като искаше навярно да се избави от него, го изпрати в манастира в Ивадалахара.
Тук Линарес прекара няколко години и когато стана младеж и се почувства самотен в света, реши да приеме монашески сан. Животът в манастира разви неговия ум, пробуди всичките му добри качества и го накара да работи върху себе си, за да допълни образованието си. Твърд, енергичен, той не искаше да бъде нищожество, както му бе отредила съдбата, но не от честолюбие, а от любов към хората и от желание да бъде полезен на близките си, които тъй малко бяха направили за самия него.
Линарес бе назначен за свещеник в Пасо дел Норте. Когато се зае да проповядва словото божие на невежите индианци, страната почна глухо да се вълнува.
Първият вик за свобода, след който подир отчаяна десетгодишна борба най-после бе провъзгласена свободата на Мексико, се разнесе от малкото планинско градче и този вик се понесе с бързината на пълния из цялата страна. Обикновеният пастор поведе сто хиляди индианци. За няколко дни те преминаха — стотици мили, влачеха със себе си своите топове, като наближаваха самата столица и искаха свобода от изплашените испанци. Завоевателите никога не бяха очаквали такава смелост и енергия у тези, които дори не смятаха за хора.
Скоро вратите на домовете почнаха да се отварят и се показваха бледни и тревожни лица. После по-смелите се решиха да излязат на улицата. Не мина и четвърт час и цялото население се намери на улицата. Тук имаше не само мъже, но и жени с деца на ръце: в критично време те биват по-силни от мъжете. Всички влязоха в църквата, чиято врата бе широко отворена.
След няколко минути църквата се изпълни с народ. Пичо се готвеше да затвори вратата, когато влезе Линарес.
Индианецът вежливо се поклони.
— Защо въпреки забраната ми ударихте камбаната? — с досада попита свещеникът.
— Как? Въпреки вашата забрана ли, отче? — повтори учуден Пичо. — Напротив, аз само изпълних вашата заповед.
— Подигравате ли се с мен, Пичо, или искате да ме излъжете?
— Нито едното, нито другото, отче.
— Нали ви казах да не отваряте църквата?
— Точно тъй, отче.
— Тогава защо не само я отворихте, но и звънихте за молитва?
— Преди час сте изпратили да ми кажат да ударя камбаната.
— Аз?
— Да, вие, отче.
— Кого изпратих при вас?
— Сеньор кмета.
— Дон Рамон Очоа?
— Да, отче. Дойде при мен тук, в църквата, и ми предаде вашата заповед. Смеех ли да не се подчиня?
Линарес разбра, че няма да може нищо да научи, и наведе глава. Какво можеше да стори? Явно бе, че пазачът бе съучастник на дон Рамон. Но защо се бърка в това кметът? Какво замисля той?
Отецът коленичи пред олтаря и отпусна глава.
— О, боже, виж сърцето ми! — зашепна той. — Помогни ми да посоча истината на тези заблудени хора и ако е необходимо, готов съм да жертвам живота си за тяхното спасение.
Започна четенето на молитвите. Свещеникът тръгна напред, като се мъчеше да изглежда спокоен. Около амвона бе застанал човек с мрачно лице, със смел поглед, насочен към отеца. Когато свещеникът се намери пред дон Рамон, той му препречи пътя.
— Назад — сурово викна той на отеца. — Днес няма да четете молитви. Аз ще заема вашето място.
— Вие, дон Рамон? — извика силно изненадан Линарес, като отстъпи пред своя бивш приятел. — Нещастнико! Какво мислите да правите?
— Ще изпълня дълга си! — смело отвърна алкадът. — Стига сме навеждали глави пред нашите жестоки тирани. Часът за отмъщение е настъпил!
— Тук не е място за такива възвания! — тъжно отвърна отецът! — Забравяте ли, че се намирате в божия дом?
— Млъкнете! — викна алкадът. — Вие, свещеникът на тоя град, се осмелявате да говорите тъй! Не бихте искали да предадете борците за нашата свобода на врага, нали?
Ужасен от това тежко обвинение, отецът отстъпи няколко крачки назад.
Богомолците се развълнуваха и отвред се понесоха проклятия. Алкадът се качи на амвона, а свещеникът, притиснат от тълпата, напразно се опитваше да си пробие път.
— Братя! — извика с треперещ глас алкадът, обръщайки се към тълпата, която развълнувана се трупаше около него. — Толкова ли сте слаби, за да търпите жестоката тирания на проклетите испанци? Безмилостният враг без съд убиваше вашите роднини и приятели! Жените и дъщерите ви ги заплашва позор. Te ще станат жертва на победителя, с тях ще се гаврят пияните войници! А вие, вие със страх навеждате глави пред вашите врагове и се унижавате пред тях! Гняв завладя индианците и ги наелектризира.
— Не го слушайте — извика с развълнуван глас отец Линарес. — Не го слушайте, братя мои! Този човек ви мами, той и себе си лъже, като иска да ви подтикне към бунт. Не победа, а смърт ви чака, ако тръгнете с него!
Гневният шум на тълпата прекъсна свещеника. Скоро той зарида и се строполи на плочите. Думите му нямаше да бъдат чути. Той бе победен.
Алкадът се усмихна и вдигна ръка.
Шумът затихна и настъпи дълбока тишина.
— Няма ли сред вас силни и смели хора — добави дон Рамон, — които да се пожертват за свободата на своите братя? А? Тежко на оная страна, където мъжете са негодни да отмъстят за поруганата си чест. Такава страна е недостойна за свобода, щом като не може да я извоюва!
Страхотен шум се разнесе, чуха се викове, ридания и закани.
— Прощавайте! — викна алкадът. — Време е да си тръгна.
— Не, не! Ще останете с нас! Какво ще правим без нашия алкад? — чу се отвсякъде.
— Не — решително отвърна той. — Кой ще ми гарантира, че утре, след като мине първата възбуда, страхът няма да ви завладее отново?
— Не, вие сте наш водач и ние сме готови всички да умрем заедно с вас — извикаха индианците.
В тоя момент отец Линарес се изскубна от ръцете на тълпата, хвърли се към амвона и застана до алкада.
— Братя! — извика отецът. — В името на бога ви моля да ме изслушате! Аз съм вашият свещеник — вашият духовен баща. И аз обичам отечеството си, и аз желая свободата му. Но не с убийства и нещастия да я добием. Оставете, нека други да ви защитят.
Виковете на разярената тълпа накараха свещеника да млъкне.
Индианците уловиха свещеника и въпреки съпротивата му го затвориха в страничната стая.
Дон Рамон с презрителна усмивка наблюдаваше тази сцена.
Намесата на Линарес още повече засили успеха на алкада.
Когато тълпата се успокои, дон Рамон отново проговори:
— И тъй, обещавате ли, че ще ми се подчинявате?
— Да! Да! — зарева тълпата.
— Закълнете се! — извика той, като посочи разпятието.
Индианците, произнасящи клетва, не вдигат дясната си ръка нагоре като европейците. Te коленичиха и като устремиха очи към разпятието, скръстиха големите пръсти на ръцете си. Тази клетва е най-свята и никой индианец не се опитва да я наруши.
— Заклевате ли се, че ще ми се подчинявате?
— Заклеваме се! — изикаха всички.
— Добре. Бог прие клетвата ви.
— Оръжие! Оръжие! — завикаха индианците.
— Веднага ще го получите — отвърна алкадът. — Пичо! — обърна се той към пазача, който стоеше до амвона. — Раздай им оръжието.
Пазачът заедно със своите двама помощници веднага се залови за работа.
Не минаха и десет минути и всичкото оръжие беше раздадено: пушки, саби, пики, лъкове, стрели преминаха в ръцете на индианците, които бясно започнаха да ги въртят наляво и надясно.
— А сега, приятели — извика дон Рамон, — мислете само за отмъщение! Смърт на испанците.
— Ще отмъстим! Ще отмъстим! Смърт на испанците — възбудено викаше тълпата.
В този момент около църквата се чу конски тропот и някой силно удари по вратата.
— Стойте! — викна алкадът. — Сам ще видя кой е.
Той слезе от амвона, мина през почтително разделилата се тълпа от индианци и с твърди стъпки отиде при вратата.
— Кой е? — попита дон Рамон.
— Свой! — отвърна глас отвън.
— Бог чу молитвата ни, братя, и ни праща помощ! — извика алкадът. — Това е гласът на Ортис. Ще отмъстим!
— Смърт на испанците! — викнаха индианците, като дрънкаха с оръжието си.
Алкадът отвори вратата.
Ортис влезе в църквата с гола сабя в ръка. Той се здрависа с дон Рамон и се обърна към индианците.
— Свободни хора ли сте вие или роби? — извика той. — Мъже ли сте вие или баби? Дойдох тук с моя отряд да ви помогна. Мога ли да разчитам на вас?
— Да! Да! Да живее Инкарнасион Ортис! — чуваха се викове отвсякъде.
— Тогава след мен, другари! Напред!
— За бога и за свободата! — зареваха индианците и тръгнаха след него.
След миг църквата опустя.
Отец Линарес отвори вратата на стаята, отиде пред олтаря и се помоли за хората, които тъй великодушно отиваха да се жертват за свободата си.
В това време на площада бе почнал безмилостен бой, ужасна сеч. Дон Рамон се присъедини към войниците, които, бяха поставени на ъглите и не позволяваха на никой испанец да избяга от площада.
Скоро избухна и пожар. Озверени, индианците грабнаха факли и с диви крясъци почнаха да палят собствените си къщи. Най-първо пламна къщата на кмета. Задушените от дима офицери счупиха вратата и избягаха на улицата, но там бяха веднага убити.
Само дон Орасио де Балбоа успя да се промъкне през тълпата. Ранен, с изтичаща кръв, той отблъскваше ударите на нападащите го индианци. Скоро улови първия кон, който му попадна, метна се на него и като размахваше сабя, стигна до мястото, където стояха ръководителите на бунтовниците.
— Аха! — извика той със злобна усмивка. — Никога няма да ви забравя, сеньори! Щом като бог ме спаси от вашите убийци, жестоко ще ви отмъстя.
— Застреляйте този негодник! — викна Ортис.
— Стойте — намеси се дон Педро. — Трябва ли да се обръща внимание на заканите на човек, комуто остава да живее само няколко минути? Пуснете го да избяга.
— Както обичате, сеньори — отвърна Балбоа с нова усмивка. — Но заклевам се, че ако някога попаднете в ръцете ми, няма да ви пощадя.
— Оставете тия глупави закани, сеньор, и си вървете!
— Да, отивам си. Прощавайте, достойни алкад дон Рамон Очоа! Съжалявам, че не ви разстрелях. Прощавайте, дон Педро Морено, вие не сте толкова виновен, както другите. Прощавайте, верен слуга на краля и студент по богословие дон Инкарнасион Ортис! Заклевам се с цялата си душа, че никога няма да забравя имената ви! Бъдете проклети.
И като пришпори коня, профуча през тълпата.
Дон Педро употреби всички усилия, за да спре индианците, които безмилостно избиваха испанците. Най-после, като видя, че нищо не помага и клането продължава, той събра отряда си на площада и му заповяда да не се намесва.
Отец Линарес също излезе на площада и кършейки ръце, отчаяно наблюдаваше кървавата гледка.
— Тия индианци не са хора, а диви зверове! — сърдито извика той. — Жестокостта и насилията на испанците не са оправдание за това клане на беззащитни врагове. Тези негодници безчестят святото дело на свободата. Нека ги спрем, сеньори!
— Прав сте, отче — отвърна дон Педро. — Напред, приятели! И аз се възмущавам от такава жестокост.
С извадени саби и насочени пистолети дон Педро и дон Ортис застанаха пред отряда си. Готови бяха да изкомандват, когато тълпата индианци се впусна към площада и с тържествени викове загради носилките на дон Хосе Морено и Линда.
Щом видя младата девойка спокойна и засмяна сред възбудените, почернели от барутния дим и облени кърви индианци, Ортис изтича при нея.
— Боже мой! Как попаднахте тук? — тревожно запита той. — Нима дон Рамон не устоя на думата си?
— Дон Рамон Очоа е честен човек — горещо отвърна Хосе. — Аз сам го помолих да ме доведе тук.
— Каква ужасна непредпазливост! И в такова време! — извика Ортис.
— Няма от какво да се боим — отвърна Линда. — Всички тези хора са честни, верни и предани слуги на моето семейство.
— Искам да напусна града заедно с теб, Инкарнасион — каза дон Хосе.
— Няма да чакате дълго, братовчеде. Веднага тръгваме.
— А вие какво ще правите, отче Линарес? Ще останете ли в града, или ще дойдете с нас?
— Нито едното, нито другото, сеньори. След всичко, което се случи днес, не мога да остана повече тук. Дългът ме зове да бъда с онези, които страдат. Утре ще замина и ще се присъединя към армията на бунтовниците. Навярно ще се видим там.
— Може би — уклончиво отвърна Ортис. — Бог да ви пази, отче!
— Надявам се, че той ще ми даде сили да изпълня своята задача.
Докато Ортис разговаряше с отеца, дон Хосе Морено и дъщеря му слязоха от носилките и се качиха на приготвените за тях коне. Двадесет въоръжени индианци веднага ги заобиколиха.
— А вашата подагра, дон Хосе, не ви ли пречи да яздите! — запита Ортис.
— Никак, приятелю. Пък и не отиваме далеч.
— Тогава да вървим!
Отрядът се построи. Чу се команда:
— Напред!
И конниците потеглиха, наредени от двете страни на дон Хосе и дъщеря му.
Другият отряд от около хиляда и двеста души, след които вървяха жени и деца, излезе от града, но по друг път.
Той се състоеше от цялото население на Пасо дел Норте, водено от дон Рамон.
Обхванатият от пламъци град усилено гореше. Оттам долитаха виковете и охканията на изоставените ранени и умиращи испанци.
След три часа пътуване, преди изгрев слънце, Ортис заповяда на отряда си да спре за почивка на брега на малка рекичка, която се вливаше в Рио Гранде дел Норте. Ездачите вързаха конете и им дадоха да ядат.
На разстояние два пушечни изстрела върху горист хълм се виждаше твърде голяма асиенда. Тя бе построена от дялани камъни и заобиколена със зъбчата стена.
— Там отиваме, сеньори — обади се дон Хосе.
— А ние съвсем не знаехме къде отиваме — каза Ортис.
— Това е асиендата Де ла Вега.
— Как? Вега?
— Разбира се. Виж двамата конници, които идват към нас.
— Дон Рамон и дон Педро!
— Да, те са.
— А! — викна Ортис, като се удари по челото. — Преди много години съм идвал тук.
Дон Педро и дон Рамон, минали по друг път, бяха стигнали в асиендата един час по-рано.
Дон Хосе се обърна към офицерите бунтовници:
— Надявам се, кабалерос, че няма да откажете да си починете няколко минути в моя дом.
— От все сърце ви благодарим, братовчеде — отвърна Ортис. — Пък сме и страшно гладни.
— В такъв случай последвайте ме, сеньори — каза с усмивка дон Хосе. — След няколко минути ще заситите глада си.
Войниците останаха заедно с подофицерите на почивка край реката, а офицерите тръгнаха с дон Хосе.
След четвърт час влязоха в големия двор на асиендата.
Като предадоха конете на слугите, бунтовниците бяха отведени в голям салон, където намериха разкошно сервирана маса.
Закуската бе отлична благодарение на богатството и гостоприемството на дон Хосе, а доня Линда твърде любезно изпълняваше ролята на домакиня.
— А сега на раздяла да пием по чаша — каза дон Хосе.
— Как? Няма ли да дойдете с нас? — запитаха офицерите.
— Не, кабалерос, невъзможно е. Дон Ортис знае защо. Преди няколко дни подучих заповед от главнокомандващят да формирам отряд от доброволци за охрана на Чигуагуа. Но трябва да отида и в Кверетаро, където временно заседава Националният конгрес.
— Пазете се, сеньор — каза дон Рамон. — Кверетаро е доста далеч, а пътуването не е безопасно; срещат се испански войски.
— Зная за опасностите, но трябва да говоря с членовете на Конгреса. Линда ще ме чака тук. Затова ще трябва да се осигури безопасността на асиендата. Сто души ще останат тук под командата на сина ми и ще пазят Линда.
Ортис свъси вежди.
— Напразно оставяте тук Линда. Макар асиендата да е същинска крепост, тя не може да издържи на сериозна обсада.
— Ще пътувам твърде бързо, приятелю, затова не мога да взема Линда.
— Не съм напълно съгласен с вас, но няма и да ви възразя.
Скоро дон Рамон се сбогува с домакините, приятелски стисна ръката на дон Хосе, целуна дон Педро и Ортис и като се метна на коня си, напусна асиендата. Той се присъедини към отряда си и веднага потеглиха.
Ортис бе твърде загрижен и тъжен.
— Какво ти е? — попита го дон Хосе.
— Нищо — отвърна Ортис, но скоро изповяда мъката си: — Не зная защо, но едно предчувствие ми казва, че всичко онова, което се случи тази нощ, е само пролог към нещо по-ужасно. Колко добре ще бъде, ако край тебе е човекът, когото обичаш като брат и от когото нищо няма да скриеш.
— Говориш за Луис Морено? Чудно ми е, че не е тук. Къде е?
— Отиде с експедицията. Но вие скоро ще го видите. Ако предчувствието ми се сбъдне, веднага ще пратя при него куриер.
В осем часа вечерта, когато изчезнаха и последните лъчи на слънцето и звездите заблещукаха, един прекрасно въоръжен отряд бързо напусна тесния проход край пустинния източен бряг на Рио Гранде дел Норте.
Водачът на отряда отиваше към самата река. Жълтеникавата вода покриваше копитата на коня му и той, като изцвили, отскочи назад.
Ездачът тревожно погледна встрани, мъчейки се да познае къде е попаднал. Но поради мрака това бе невъзможно. Той наведе глава и дълбоко се замисли.
В това време отрядът се приближаваше и като стигна до реката, мълчаливо застана зад своя командир.
Но той не промени тъжната и замислена поза, като дори не забеляза приближаването на отряда.
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.
Най-после един от конниците се отдели от своите другари и реши да отиде при командира си.
— Осмелявам се да ви доложа, сеньор — заговори той, — че отрядът чака вашите заповеди за почивка и нощуване.
Този, макар и вежлив въпрос разсърди командира. Той трепна от изненада и вдигна глава.
— Какво искате, дон Кристобал? — ядосано извика той.
Но дон Кристобал като че не долови острия тон на командира, наведе се още по-ниско и спокойно повтори фразата си.
— Да, прав сте — каза командирът. — Извинявайте, моля, съвсем забравих за това. Прочее, не знаете ли в колко часа изгрява луната?
Учуден от този неуместен въпрос, дон Кристобал се смути, но свикнал с ексцентричните прояви на своя събеседник, веднага се опомни.
— Добре — рече той. — Сега е едва девет. Имаме време.
Дон Кристобал наведе глава в знак на съгласие, макар и да не разбра какво искаше да каже командирът му.
— Струва ми се, искахте от мен заповед за почивка, любезни дон Кристобал? — добави той.
— Да, сеньор.
— Ето какво. Познавате тази страна много по-добре от мен, затова ще ви моля, определете вие мястото за почивка и уредете всичко по ваш избор.
Дон Кристобал радостно се усмихна, поклони се още веднъж и отиде при другарите си, които като статуи чакаха неговото завръщане.
Като поведе отряда, сви вляво, излезе на пътя, отново сви встрани, изкачи се нагоре по доста стръмен склон и се спря на твърде залесено място, което дълбоко се врязваше в реката. Мястото бе сполучливо избрано и даваше достатъчна сигурност срещу нападение от индианци или диви зверове.
По заповед на Кристобал конниците веднага построиха лагер. Отрядът се състоеше от триста и петдесет души, все възрастни, силни и сериозни хора, облечени с красиви мексикански носии.
Командирът нямаше повече от двайсет години, макар да изглеждаше по-възрастен. Неговото умно, енергично лице с ясносини очи бе твърде правилно и хубаво, малките му руси мустачки изящно се извиваха нагоре, като откриваха горната устна; гъстите му светли коси се показваха изпод шапката и като копринени къдри се спускаха върху раменете.
Тук ще разкажем накратко тъжната история на неговия живот.
Жан Луи Пиер Морен, когото обикновено наричаха Луи Морен или дон Луис, бе роден през 1795 година в голям град на Южна Франция. Родителите му принадлежаха към висшата буржоазия и мнозина членове на тази фамилия се бяха прославили на различни поприща.
След като завърши с бляскав успех образованието си, шестнадесетгодишният Луи Морен зае доста висок пост благодарение на връзките и влиянието на баща му. Но след завръщането на Бурбоните бе оклеветен и си подаде оставката. Тази несправедливост силно възмути впечатлителния младеж. Той реши да напусне Франция, където тъй жестоко постъпиха с него, и отиде в Съединените щати.
Попаднал в чужда страна почти без пари, Луи Морен, без да има роднини и приятели, напразно търси няколко месеца работа, за да може да преживява. Най-после случайно се озова в Орлеан по времето, когато там се намираше Мина. Тези двама бележити хора веднага се сближиха и оцениха един друг.
Мина, който напусна Испания, където не намери място за своя буен характер, дойде в Съединените щати да вдигне въстание и освободи Мексико от испанците. Той събра доброволци в Норфолк и Балтимор и после отиде в Нови Орлеан.
Луи Морен с радост прие да участва в готвената експедиция и отпътува заедно с Мина за Сото ла Марина. Услугите, оказани от смелия младеж на делото на независимостта през шестмесечната величава борба, която завърши тъй нещастно, бяха достойно оценени от Конгреса. Морен, макар и много млад, получи чин полковник.
Няколко пъти с риск на живота си опита да спаси Мина, но напразно — той бе разстрелян от испанците.
Два месеца след от тази катастрофа намираме Луис на почивка с отряда си край брега на Рио Гранде дел Норте.
След кратко мълчание, което Кристобал не се реши да прекъсне, полковникът вдигна глава, наведе се към своя събеседник и докосна рамото му.
— Изглежда, че нашите момчета почват да се чувстват уморени, дон Кристобал — усмихнато каза той. — Възможно ли е да откажат да ме последват?
— Te? Сеньор! — учудено извика дон Кристобал. — Как можете да си го помислите? Нали знаете колко са привързани към вас!
— Изненадан бях от вашето безпокойство, когато ме помолихте за почивка.
— Грешите по отношение и на мен, и на нашите храбри момчета, полковник! — горещо отвърна Кристобал, който боготвореше своя командир. — Позволих си да прекъсна вашата замисленост, а хората и конете бяха страшно уморени и гладни.
— Само затова ли? — попита дон Луис, като го гледаше втренчено.
— Кълна се в честта си, полковник.
— Вярвам ви, любезни приятелю. Но да говорим за друго. Пет дни вече се скитаме из тази пустиня, насочвани от вас. Сигурен ли сте, че не сте изгубили пътя?
Дон Кристобал се усмихна.
— Трябва да ви кажа, полковник, че преди да постъпя доброволец, бях ловец и познавам пустинята като пръстите на ръката си.
— Вашите думи ме успокоиха, дон Кристобал — отвърна полковникът. — А скоро ли ще стигнем в Охо Лусеро?
— Отдавна щяхме да бъдем там, ако не бяхте пожелали да чакате някои сведения.
— Колко мили има до Охо Лусеро?
— Седемдесет, сеньор.
— Отлично. Значи ще можем да стигнем, като не си почиваме.
— Ако тръгнем посред нощ, когато изгрява луната, ще стигнем, преди да настъпи горещината. Как ще получите сведенията?
— Твърде просто. Ще ми изпратят индианец бързоходец, който е твърде привързан към независимостта.
В този момент от храсталака изскочи непознат човек и застана пред въстаниците.
Без да се смущава, той протегна напред дясната си ръка в знак на мир и заговори с гърлен глас:
— Приятел на свободата.
После, като скръсти ръце на гърдите си, изгледа въстаниците.
— Мисля, че този е бързоходецът, когото чакам.
— Възможно е — студено отвърна Кристобал. — Нека го разпитаме.
— Да, ще го сторя.
Появилият се неочаквано човек бе един волен индианец.
Млад и твърде висок, той учудваше със своето снажно и гъвкаво тяло.
Неговото гордо и смело лице, умният и лукав поглед на черните му и дълбоки като нощта очи, високо чело, гъсти вежди, доста голяма уста с ослепително бели зъби — всичко това го правеше един от най-красивите представители на индианската раса.
Облечен бе в памучна риза, превързана на кръста с парче еленова кожа. Панталоните му също бяха от памучна материя с дължина до под коленете. Високите мокасини бяха украсени с разни туземни игли. Косите му, разделени по средата и черни като смола, безредно падаха върху раменете му. В ръката си държеше дълга, груба тояга; торбата с храна висеше през рамото му, а на пояса му стърчеше нож, единственото негово оръжие.
Полковникът даде знак на Кристобал да разпита червенокожия.
— Добре дошъл, Хосе — рече дон Кристобал. — Доста късно идваш. Слънцето отдавна залезе и трябваше да спим. Откъде идваш?
Индианецът не отговори, а само сви рамене.
— Защо не отговаряш? Не чуваш ли какво те питам?
— Името на водача на команчите не е Хосе. Така го наричат испанците, които той мрази. Червенокожите братя го наричат Мос-хо-ке, а белите приятели — Големия Бобър.
Кристобал се поклони на вожда. — Нека моят брат ме извини. Не знаех, че имам пред себе си такъв мъдър вожд и славен воин.
— Големия Бобър много дни е вървял, за да се види с младия вожд, роден отвъд соленото езеро.
— За кой млад вожд говориш, воине? — запита дон Луис.
— За този, който придружаваше неотдавна убития от испанците Мина.
— Твоето пътуване завърши — обади се дон Луис. — Човекът, когото търсиш, е пред теб.
— Нека брат ми го докаже.
— Лесно ще го докажа, ако ти си същият, когото чакам.
Големия Бобър, без да каже нито дума, разкопча ризата си, извади чанта, отвори я, измъкна сгънат на четири лист и го подаде на дон Луис. Той го разтвори и разгледа на светлината на огъня. Това бе груба рисунка на Гуаделупската света Богородица. Тази картина трябваше да има някакво особено значение, защото дон Луис, доволно се усмихна. Той извади от джоба си също такава картина на света Богородица и я подаде на индианеца.
Само с един поглед индианецът долови, че тая картина е също като неговата.
— О, моят брат е, наистина същият воин, когото търся — каза индианецът. — Моят път завърши.
— Колко време моят брат ме е търсил? — попита дон Луис индианеца.
— Два дни преди раждането на луната белите вождове извикаха Мос-хо-ке и го изпратиха да търси Огненото око — отвърна команчът. — Сега ни осветява умиращата луна. Сега младият вожд научи колко дни е пътувал Големия Бобър.
— Как? Значи моят брат е пътувал трийсет и пет дни?
— Големия Бобър имаше много поръчки.
— Има ли брат ми Големия Бобър някое писмо от Конгреса за мен?
— Да!
— Вождът трябва да говори откровено, защото положението е доста сериозно.
Големия Бобър отряза един смолист клон, запали го и го забоде в земята пред полковника.
— Ето факела, за да може брат ми да чете по-добре — каза индианецът.
По даден знак от дон Луис дон Кристобал го остави насаме с индианеца и отиде при другарите си. Като се покри с наметалото си, той скоро заспа.
След като прочете всичко, дон Луис прибра писмото в джоба си, прокара ръка по челото си, като че искаше да прогони някаква тежка мисъл, и се обърна към индианеца.
— Нека по-напред ме изслуша белият вожд — рече индианецът.
— Вождът може да говори — отвърна полковникът. — Аз го слушам.
— Моят брат може да разчита на вожда на команчите, когато му потрябва помощ.
— Значи Инкарнасион ти е дал всичко това? Кажи ми какво става с него?
— Той сам ще говори с белия вожд. Големия Бобър е един прост червенокож. Той не умее да говори като белите.
— И тъй, конгресът на белите е поръчал на вожда на команчите да ме отведе при тях?
— Големия Бобър обеща да го направи и ще устои на думата си.
— Благодаря на моя брат, той познава тази страна и ще ме отведе по най-късия път.
— Птиците летят направо, без да се отбиват встрани. Тъй пътува и Големия Бобър.
— Ортис ще дойде ли на съвещанието на белите?
— Ще дойде. Моят брат ще го види.
— Искам веднага да тръгна — каза полковникът. — Брат ми да не е уморен?
Индианецът се усмихна.
— Големия Бобър не знае какво е умора — презрително отвърна индианецът. — Нищо не може да го спре, когато трябва да изпълни дълга си.
— Щом е тъй, веднага да тръгнем. Сега е един часът и хората, и конете са си отпочинали.
— Готов съм. Нека брат ми заповяда и Големия Бобър ще се подчинява.
Полковникът разбуди Кристобал и като му съобщи решението си, поръча му да събуди четниците по-скоро да се приготвят за път. Отрядът веднага разбра, че някаква важна причина е накарала дон Луис да ги събуди от сладкия им сън.
След половин час отрядът потегли. Четниците внимателно се спускаха от височината, като държаха юздите на конете си, след което се метнаха върху тях и полетяха в галоп.
Нощта бе нетърпимо гореща и задушна. Тежки облаци покриваха небето; милиарди насекоми бръмчаха, като се носеха над градините; клоните на дърветата пращяха без каквато и да е причина; някакви тайнствени звуци пълнеха въздуха и едри капки дъжд изрядко и със злокобен шум падаха по листата. Всичко вещаеше настъпването на буря.
Отрядът се движеше напред с тъжно натежали глави и морни коне, които се препъваха о камъните.
Само Големия Бобър спокойно се движеше напред с такава самоувереност, като че на небето грееше слънце. Той нито веднъж не се спря и не се поколеба. Само рядко потриваше дланта си по кората на дърветата и това му бе достатъчно, за да не сбърка пътя.
На разсъмване бурливите облаци се разпръснаха. Небето се проясни и тих ветрец освежи въздуха.
Въстаниците се ободриха и заговориха весело помежду си.
Полковникът и дон Кристобал пътуваха заедно с водача, който, завладян от обаянието на дон Луис, забрави своята сдържаност. Той стана по-общителен и по-разговорлив с въстаниците.
Към девет сутринта полковникът реши да спре за почивка. Скоро отрядът спря на брега на Рио Браво дел Норте, близо до намерения от водача брод. Мястото бе твърде добре избрано. Бродът се намираше малко по-високо от Пасо дел Норте.
С изключение на часовоите, поставени на определени места, целият отряд спеше.
Към три след обяд полковникът усети, че някой леко го бутна по рамото. Той веднага се пробуди и като отвори очи, вдигна глава.
Мос-хо-ке стоеше до него.
— А, ти ли си, вожде? — извика дон Луис, като сдържа прозявката си. — Време ли е да тръгваме?
Индианецът, без да отговори, му посочи слънцето.
— Да, да, виждам, Големия Бобър е прав — рече полковникът. — Веднага ще заповядам да оседлаят конете.
Индианецът го спря.
— Не — рече той, — в гората има много уши. Опасността е приятел на смелите хора. Тя идва навреме и често пъти съвсем неочаквано. Предпазливостта е потребна на хора, които влизат във война. Големия Бобър всички наблюдава. Неговите бели приятели трябва да бъдат винаги с готови пушки.
— Te са винаги заредени.
— Толкова по-добре.
Когато мина реката, отрядът се построи и веднага потегли в галоп.
Мос-хо-ке посочи на полковника една ниска, но доста гъста гора, към която отиваше отрядът, и се наведе към ухото му.
— Бъди предпазлив, вожде — каза той.
— Какво искаш да кажеш?
— Големия Бобър намери следи.
— Следи?
— Да, на четири мили оттук.
— Не разбирам — рече полковникът, като погледна дон Кристобал.
— Иска да каже, че там са минали някакви хора — отвърна му той.
— Тъй. А какви следи са? — попита полковникът, като отново се обърна към индианеца.
— Следи на войници. Конете са подковани. Te са от белите.
— Навярно въстаници — добави дон Луис.
— Не, гачупини са.
— Испанци?
— Да.
— Къде отиват?
— Към нас.
— Тук ли?
— Да. След час ще ги срещнем.
— Кой ли е?
— Големия Бобър знае.
— Как? Ти ги видя?
— Да.
— Кой е?
— Войниците са под командата на Орасио де Балбоа.
— Не може да бъде. Навярно имаш грешка, вожде.
— Не. Големия Бобър не греши.
— В писмата, които ти ми даде, казват, че Инкарнасион Ортис е разбил Орасио де Балбоа в Пасо дел Норте и е пръснал шайката му.
— Вярно е. Но те отново са се събрали. Te са твърде много. Брат ми да се пази.
— Прав си, вожде — отвърна полковникът. — Разпоредете се, дон Кристобал, да изпратите авангард от четиридесет души и разузнавачи по фланговете. Кажете на хората да бъдат готови за бой. Врагът е наблизо.
Дон Кристобал бързо изпълни заповедта на полковника и след пет минути отрядът навлезе в гората.
Мисълта за боя съживи въстаниците Всички се развеселила и никой не чувстваше умора.
Водачът слезе от коня и го предаде на най-близкия войник.
— Сега Големия Бобър ще огледа пътя за своите бели другари. Когато врагът наближи, той три пъти ще изкрещи като ястреб.
— Благодаря ти, вожде! — горещо отвърна дон Луис.
Индианецът се мушна между дърветата и за миг изчезна.
Отрядът предпазливо тръгна напред.
Изведнъж недалеч от отряда се чуха тържествуващ вик и бързи стъпки. Някой тичаше към отряда.
Високата трева на саваните се разтвори и се показа Големия Бобър. В едната ръка държеше пушка, а в другата окървавен скалп.
— Слава богу! — викна полковникът, когато го видя.
— Гачупините са там! — каза индианецът, като сочеше напред. — Големия Бобър уби един от разузнавачите им. Ето скалпа му.
Нямаше време за съвещание. Като построи войниците, полковникът заповяда на дон Кристобал да вземе със себе си сто души и да остане в засада, докато е необходимо.
Мина се половин час. Бунтовниците стояха мълчаливи и неподвижни.
Двадесет души бяха изпратени на петдесет крачки пред линията на отряда. Te трябваше да известят за приближаването на врага.
Изведнъж се чуха изстрели. Разузнавачите веднага се прибраха при отряда и заеха местата си. Подир тях се носеха конници, посрещнати със залпов огън от бунтовниците. Войниците обърнаха конете си назад, като оставиха няколко убити и ранени.
Полковникът не изчака. Бързо построи отряда и даде заповед за атака. Като остави резерва в гората, полетя с отряда си към испанците.
— Мексико и свобода! — извика той.
Отрядът повтори няколко пъти този вик.
Водачът не се лъжеше. Отрядът, който се готвеше да атакува дон Луис, се водеше от Орасио Балбоа.
Как отново той се яви с този многоброен отряд, това остана тайна.
За човек като дон Орасио де Балбоа войната бе само средство за грабеж.
Дон Орасио бе бандит, а и не по-малко храбър и опитен командир.
Недоволен, че не можа пръв да нападне, а трябваше да се отбранява, той скри голяма част от войниците си в гората. Другите постави тъй, та врагът да не забележи, че това не е целият отряд.
Той имаше четиристотин души — малко повече от хората на дон Луис.
Капитан Балбоа носеше със себе си някакъв паланкин — покрита носилка, която скри в гората и заповяда на шейсет войника да я пазят.
Тъкмо капитанът се приготви за бой и въстаниците се показаха. Te се носеха бурно напред като поток, който помита всичко пред себе си.
Дон Луис като опитен командир изведнъж долови плана на Балбоа и затова изработи свой план.
Нападайки испанците, бунтовниците се разделиха на три колони — средната атакува конницата, която капитанът извади пред тях, а другите две полетяха вдясно и вляво из гората и нападнаха скритите в нея врагове.
Това нападение бе тъй неочаквано за испанците, че те не устояха и се разстроиха.
Започна жесток бой. Изненаданите испанци се биеха отчаяно.
Трудно бе да се каже кой ще победи.
Големия Бобър отиде при полковника и му посочи заобиколената от войници носилка.
— Там! — лаконично рече той.
Дон Луис погледна към мястото, което му посочи индианецът, и разбра, че някаква сериозна причина кара Балбоа да пази покритата носилка.
Дон Луис веднага даде заповед на един свой офицер да я нападне с двадесет души.
Скоро боят се съсредоточи към носилката. Въстаниците употребиха всички усилия да я пленят, а испанците отчаяно я бранеха.
Дон Балбоа се биеше като лъв и без да жали живота си, проявяваше чудеса от храброст, достойни за нещо много по-добро от това, което беше той самият.
Той успя да обкръжи въстаниците отвсякъде, тъй че те изведнъж се намериха в положение на атакувани и атакуващи.
Капитанът вървеше към победа, когато изведнъж се чуха гръмки викове:
— Мексико! Мексико! Свобода!
Резервният отряд от въстаници се хвърли върху испанците. Това бе Кристобал със своите момчета. Големия Бобър ги извести за опасността, която заплавашваше полковника и той му дойде на помощ.
Внезапната подкрепа веднага измени положението. Притиснати отвред, изплашените испанци помислиха за отстъпление.
В този момент завесата на покритата носилка се отдръпна и се показа прелестното лице на девойка.
— Тук! При мен! — отчаяно извика тя и на дон Луис лицето и гласът се сториха познати. — Спасете ме, борци! Аз съм мексиканка, дъщеря на…
Тя не можа да довърши. Капитанът изтича към носилката и като я блъсна грубо, дръпна завесата.
— Напред! — извика полковникът, като пришпори коня. — Да спасим девойката!
— Напред! Напред! — подхванаха бунтовниците и полетяха след него.
Но всичките му усилия отидоха напразно. Дон Орасио успя да събере войниците си, започна да отстъпва крачка по крачка и се скри в гората.
Безумие бе да бъде преследван; настъпи нощ и дълбок мрак покри земята. Тъй дон Луис не можа да спаси девойката.
Той изпрати няколко разузнавачи, за да се увери, че дон Орасио наистина е отстъпил. После даде заповед да се построи лагер на самото бойно поле, осеяно с испански трупове. Въстаниците бяха страшно уморени и трябваше да си починат.
Полковникът остана твърде недоволен от изхода на боя. Наистина той накара испанците да отстъпят, но тази победа му се видя по-скоро поражение, защото не можа да спаси младата девойка, която го молеше за помощ.
Към среднощ в лагера дойде Големия Бобър и като доближи полковника, който седеше край огъня дълбоко замислен, седна до него.
Дон Луис вдигна глава.
— А, ти ли си, вожде? — каза той. — Доста закъсня.
— Мос-хо-ке проследи испанците — отвърна индианецът, като напълни лулата и запуши.
— Видя ли ги?
— Дълго време ги следих.
— Какво правят?
— Бягат като изплашени кошути.
— Значи не мислят да ни нападат?
— Не. Te бързат да стигнат там, където отиват.
— А къде отиват те?
— В пустинята.
— Не разбирам какво ще правят там?
— Мос-хо-ке ще узнае, когато му дойде времето. Индианецът има орлови очи. Той вижда цялата пустиня.
— И водят със себе си младата девойка?
— Да.
— Вождът познава ли я?
— Може би.
— Коя е тя? — попита дон Луис.
Големия Бобър впи поглед в него.
— Среднощ е вече — каза той. — След няколко часа ще тръгваме. Мос-хо-ке е уморен и си ляга да спи.
Още с изгрев слънце отрядът тръгна. Времето бе прекрасно. Въздухът бе свеж и отвред се чуваше цвъртенето на птиците.
— Скоро ли ще стигнем в Охо Лусеро, вожде? — запита дон Луис.
— Моят брат Огненото око е много нетърпелив — отвърна с усмивка индианецът. — Той иска по-скоро да се види с другарите си?
— Разбира се.
— Добре. Нека младият вожд почака, скоро ще ги види.
На разсъмване отрядът отново потегли. Водачът, както винаги, вървеше пред отряда на триста крачки, за да оглежда пътя. Изведнъж се спря и бързо отиде при полковника.
— Какво има? — попита го той.
— Нека Огненото око погледне напред — отвърна индианецът.
Дон Луис погледна.
— Нищо не виждам.
Водачът сви рамене.
— Там е Охо Лусеро — рече индианецът — и моят брат скоро ще го види. Мос-хо-ке ще отиде в селото.
— Добре — отвърна полковникът.
Индианецът влезе в гората и се скри между дърветата.
Полковникът взе далекогледа и започна внимателно да разглежда местността.
Асиендата Охо Лусеро стоеше на склона на доста висока планина, издигаща се на пътя от Чигуагуа за Пасо дел Норте. В полите на планината се виждаше селището, в което живееха индианци, работещи в сребърните рудници.
Скоро полковник Луис усети, че някой го бута по рамото, и се обърна.
Беше индианецът водач.
— Ти ли си, вожде?
— Големия Бобър се върна — отвърна с усмивка индианецът.
— Някаква опасност ли заплашва другарите ни?
— Нека младият вожд вземе своите вълшебни очи — каза индианецът, като посочи далекогледа. — Ще види другарите си, които бързат към него.
Полковникът насочи далекогледа си и радостно извика, когато видя отряд конници, които се носеха към гората.
Между тях полковникът видя приятеля си Инкарнасион Ортис и дон Хосе Морено.
Безнадеждна тъга покриваше лицата на Ортис и стареца.
Като се поздрави с офицерите, полковникът бързо отиде при своя приятел.
— Какво ти е, Ортис? Какво се е случило?
— Скоро ще научиш, приятелю — тъжно му отвърна той.
— Да, по-късно — добави дон Хосе. — Първо да се занимаем с обществените работи, а после с личните.
Старецът извади от джоба си плик с печата на Конгреса и го даде на дон Луис.
— Това е заповед на главнокомандващия армията на въстаниците, подписан от председателя на Конгреса — каза той. — Ще видите, полковник, че съм упълномощен да избера от вашия отряд толкова хора, колкото са необходими, за да изпълня твърде важна поръчка, за която никой не бива да знае освен мен.
— Съвсем вярно, сеньор — отвърна дон Луис, като му върна писмото, което бе вече прочел. — И аз получих заповед да ви се подчиня.
— И ние получихме същата заповед — обади се капитан Фриас.
— Любезни дон Луис — каза дон Хосе, — можете ли да ни дадете от вашия отряд четирийсет доброволци?
— Разбира се, сеньор.
— Дон Кристобал Нава, който допреди войната се е занимавал с лов на бизони, ще поеме тяхното командване под ваше ръководство. Искам да взема със себе си и вас, полковник, ако нямате нищо против.
— Благодаря ви, дон Хосе. И аз се готвех да ви помоля за това.
— Прекрасно! Няма защо да ви казвам, кабалеро, че ще трябва да пазите нашия разговор в най-строга тайна. Свободни сте. Остава само да ви благодаряла готовността да изпълните заповедта на Конгреса.
— Не бихте ли пожелали да дойдете с нас в Охо Лусеро, полковник? — попита капитан Фриас.
— Не зависи от мен, капитане — отвърна дон Луис.
— Имате ли тук мулета, капитан Фриас? — запита дон Хосе.
— Да, сеньор.
— Можете ли ни приготви петдесет-шейсет?
— Твърде лесно.
— Колко време ще ви трябва?
— Не повече от два часа.
— Отлично! А коне?
— Имаме само мустанги.
— Точно те ни трябват! — каза дон Хосе.
— Тогава ще заповядам още днес да ви приготвят сто и петдесет двеста мустанга.
— О, това е твърде много, капитан Фриас. Стигат ми и сто.
— А хамути трябват ли ви?
— Не, благодаря ви. Te ще бъдат запасни коне.
— Още днес ще ги приготвя, сеньор.
Тук разговорът свърши. Отрядът напусна лагера и всички се понесоха в галоп към Охо Лусеро, където след два часа пристигнаха.
Когато дон Луис стигна до вратата на асиендата. Големия Бобър отиде при него.
— Какъв отговор да занеса на оня, който ме изпрати при Огненото око? — тихо запита той.
— Нима искаш да ни напуснеш, вожде? Защо толкова бързаш?
— Честно ли изпълни Мос-хо-ке задачата си?
— Напълно честно. Ти постъпи не само безкрайно умно и предпазливо, но и с голяма самоотверженост.
— Моите бели братя ще бъдат доволни, а сърцето на Мос-хо-ке ще се радва от техните похвали. Той ще се върне при тях.
— Не можеш ли да почакаш още малко, вожде? — попита дон Луис. — Сигурно ще изпратя отговор по теб.
— Ако Огненото око желае, Мос-хо-ке ще почака в двора на белите до залез слънце.
— Не, не — каза дон Хосе, който досега не взе участие в разговора. — Мос-хо-ке е мъдър и отличен вожд. Той ще влезе в каменния дом на своите бели другари. Мястото му е в съвета.
Индианецът гордо се усмихна при тази любезна и съвсем неочаквана покана и заедно с офицерите влезе в дома.
Войниците се разположиха на двора, където по заповед на дон Хосе индианци им донесоха закуски и вино.
Дон Луис знаеше колко е обичан от войниците си и затова реши сам да им съобщи резултата от своя разговор с дон Хосе. Той излезе от асиендата и като събра отряда си, с дълбоко вълнение им прочете получената заповед.
Войниците мълчаливо слушаха думите му, но когато свърши, отвред се чуха вайкания и почуда. Дълго трябваше дон Луис да ги увещава, докато отчасти се успокоиха и примириха, че ще имат нов командир.
Полковникът им обеща, че скоро ще се върне, и заповяда на дон Кристобал да избере четирийсет доброволци и да тръгнат заедно с него.
Тук изведнъж се появи нова пречка: всички се надпреварваха да отидат с командира си. Трябваше да се прибегне до жребий.
Най-после всичко бе приключено и дон Луис, като се прости с отряда си, бързо влезе в асиендата, където дон Хосе и офицерите го чакаха да обядват.
Обядът бързо привърши. И гостите, и домакинът бяха, замислени и мълчаливи.
Скоро всички се разотидоха, само Хосе Морено, Ортис, Луис и Големия Бобър останаха на масата и пушеха, без да си продумат.
— След като Инкарнасион освободи Пасо дел Норте от испанците — започна дон Хосе, — трябваше да отида по важна работа в Конгреса. Линда остана в асиендата Де ла Вега под охраната на моя син и кмета дон Рамон. И аз заминах с Инкарнасион и неколцина войници. Пътуването ми трая дванайсет дни. Педро и Линда често се разхождали на коне около асиендата с един или двама слуги. Понякога доста се отдалечавали в съседните гори.
— Каква непредпазливост! — прошепна дон Луис.
— Младостта е смела и доверчива — отвърна с въздишка дон Хосе. — При една такава разходка синът ми, слугата и един войник били убити. От оръжието, което още стискали в ръцете си, и от убитите коне се виждало, че те дълго са се борили.
— А доня Линда? — извика Луис.
— Дъщеря ми изчезна.
— Сигурно е била нападната от испански бандити?
— Не — тъжно отвърна дон Хосе. — Труповете били скалпирани, на гърдите на всекиго зеела рана, сърцата били извадени, а телата пронизани с дълги стрели като стрелите на апахите.
— Апахи? Толкова далеч от границата? — учуди се полковникът.
— Нали знаете, приятелю, че по време на война границите не съществуват. Дон Рамон престоя цяла нощ в гората, дано открие някакви следи от Линда, но напразно.
— Но индианците, колкото и жестоки да са те, никога не убиват жени. Вашата дъщеря е жива.
— Наистина ли? — извика Ортис.
— Изслушайте ме. Преди няколко дни срещнах отряд испански конници. Водих с тях страшен бой и испанците отстъпиха. Te носеха със себе си носилка, в която имаше жена.
— Жена? — извикаха Ортис и дон Хосе.
— Да, и при това мексиканка. Узнахме го от самата нея. Тя плачеше и молеше да й помогнем, но за нещастие не можахме да я спасим. А знаете ли кой командваше отряда? Дон Орасио де Балбоа, който бе тежко ранен при Пасо дел Норте!
— Не може да бъде!
— Същият! Тук има човек, който най-добре може да обясни всичко — добави полковникът, като погледна Мос-хо-ке.
— А обезобразените трупове? — отвърна дон Хосе. — Само апахите и команчите са способни…
— Може би, дон Хосе. Но аз изобщо се съмнявам, че индианците са замесени тук.
— Странно, наистина! — прошепна Инкарнасион Ортис.
В това време Големия Бобър стана, мушна лулата си в пояса и излезе напред.
— Мос-хо-ке иска да говори — рече той.
Всички го погледнаха с изненада.
— Един вожд иска да говори. Ще го слушат ли белите братя?
— Ще те слушаме, вожде — отговори вместо всички дон Луис.
— Бялата девойка със сини очи е жива. Мос-хо-ке казва това, а Ваконда знае, че устата му никога не произнася лъжи.
— Откъде знаеш, че е жива? — запита Ортис.
— Мос-хо-ке сам видя боя.
— Как? — извика дон Луис. — Ти бе там и не се опита да спасиш девойката?
— Мос-хо-ке няма двайсет ръце, за да се бие с толкова врагове — отвърна индианецът. — Можеше ли сам да извърши онова, което не успяха да сторят четиристотин войници? Вождът е храбър, но не е безумец.
— Как попадна там? — попита дон Луис.
— Един вожд на белите изпрати Мос-хо-ке при Огненото око. Той излезе от каменна постройка заедно с Бялата глава, но остави далеч зад себе си стария вожд.
— Вярно е — каза дон Хосе. — Спомням си, че Големия Бобър излезе от града заедно с мен.
— Кой може да върви по-бързо от Мос-хо-ке? — добави с усмивка индианецът. — Чух в гората конски тропот и весел разговор. Вдигнах глава и видях трима мъже и една жена — бяла девойка със сини очи. В този момент скрити в засада войници излязоха и се хвърлиха върху тях. Тримата храбро се биха и повалиха повече от десет войници. Най-после и те бяха убити. Вождът на скритите в засада войници им каза по испански: „Да скалпираме труповете и прободем телата им със стрели. Тъй ще помислят, че са паднали убити от индианци“.
— Значи не са били апахи? — извика дон Хосе.
— Не са апахи, а испанци — студено отвърна индианецът. — Вождът на испанците заповяда да качат на конете труповете на убитите войници, а девойката отведе със себе си в гората.
— О, какъв негодник! Цялото си богатство бих дал, ако мога да го намеря! — извика дон Хосе.
— Живота си ще дам! — извика Ортис.
— Ако белите желаят, Мос-хо-ке ще го намери — спокойно отвърна индианецът.
— Ти ли, вожде? О, нека бог ти помогне! Но това не е но силите ти. Толкова време мина оттогава.
— Когато Мос-хо-ке знае началото на следите, той винаги ще догони края.
— О, ако можеш да върнеш дъщеря ми…
— Мос-хо-ке даде дума и ще я удържи — прекъсна го индианецът. — Нека баща ми има смелост.
Дълбоко развълнуваният дон Хосе се отпусна в креслото и изгуби съзнание. Ортис и Луис изтичаха при него.
— Всичко е готово за път — каза дон Луис. — Можем да тръгнем, когато поискаме.
— Можем да тръгнем утре.
— А ти какво ще правиш, вожде? — попита дон Хосе индианеца.
— Нека баща ми не се безпокои за вожда на команчите. Мос-хо-ке има работа, която трябва да свърши.
— Добре, вожде. Вярвам ти.
— Мос-хо-ке скоро ще донесе нови и добри вести.
Като каза това, индианецът се поклони и напусна салона.
— Напълно ли вярвате на този човек, дон Хосе? — попита дон Луис.
— Аз много по-добре от вас познавам индианците — отвърна старецът. — Червенокожите ужасно мразят враговете си, но ни горещо обичат приятелите. Te са способни на саможертва.
— Дано бъде тъй! — каза Луис и недоверчиво поклати глава.
На няколко мили от Пасо дел Норте бистрите води на Рио Кончоса се сливат с жълтите води на Рио Гранде дел Норте. Високи стръмни склонове заграждат долина, в теснината на която се спуска водопадът Рио Гранде.
Цялата тази местност е оградена с високи върхове, приличащи на кули, обелиски, куполи и камбанарии, което придава на пейзажа нещо странно и фантастично.
Тук сред пустинята, на десния бряг на Рио Гранде, бе построен голям лагер. Два дни се бяха минали от събитията, за които говорихме в предишната глава.
Лагерът заемаше доста голямо място и по разположение напомняше индиански стан. Тук-там горяха огньове, край които седяха и лежаха хора, осветявани от червеникави пламъци. Малко встрани вързани и спънати коне лакомо ядяха царевица. В средата на лагера се издигаше палатка от разноцветни бизонови кожи.
Бе около осем вечерта. На тъмносиния фон блестяха звездите. Луната като че ли плуваше във въздуха и заливаше земята със сребриста светлина.
Изведнъж някакъв конник се появи от прохода и тръгна към лагера. Часовоите се поклониха и без да продумат, го пуснаха. Той спря пред огъня, слезе от коня и бързо отиде към палатката.
Като вдигна завесата, за миг остана неподвижен. Или не се решаваше да влезе без покана, или пък бе завладян от прелестната картина, която се появи пред очите му.
Палатката бе доста просторна и разкошно уредена. Веднага се долавяше, че в нея живее млада девойка.
Подът бе постлан с рогозки: навсякъде се виждаха скъпи мебели, а на златна верижка, която се спускаше от тавана, висеше красив сребърен полилей.
В плетена люлка полулежеше и леко се люлееше млада девойка. При нея имаше две индианки. Едната размахваше над нея ветрило от пера, а другата пееше някаква песен, като си акомпанираше на мандолина.
Легналата в люлката девойка бе доня Линда Морено.
При неочакваната поява на конника люлката престана да се люлее, певицата веднага млъкна, а другарката й свали ветрилото.
— Толкова ли съм нещастен, сеньорина — вежливо проговори застаналият при входа на палатката човек, — та моето присъствие ви смущава?
Линда обърна глава и презрително го изгледа.
— Никак дори, сеньор Орасио де Балбоа — отвърна тя. — Съвсем не ме интересувате.
— Много сте жестока, сеньорина.
— Съвсем вярно — каза тя. — Аз злоупотребявам с моята слабост и никак не се стеснявам, като изразявам презрението си към вас. Какво да сторя, сеньор? Никога няма да смятам за свой господар слугата на нашия дом.
— О, сеньорина!
— Не е ли вярно? Забравихте ли, че доста време слугувахте при баща ми като ловец или нещо подобно?
— Всичко помня, сеньорина! Уважението, с което се отнасям към вас, ясно го доказва.
Линда горчиво се усмихна и нервно махна с ръка.
— Още ли ще стоите тук? — запита тя.
— От вас зависи, сеньорина.
— Можете да си вървите, не ви задържам.
— Извинете, но искам да ви говоря.
Дон Орасио искаше да каже още нещо, но в момента завесата се откри и влезе войник.
— В лагера дойде индианец, сеньор. Казва, че сте му поръчали да дойде тази вечер.
— Съвсем вярно — отвърна зарадван Балбоа. — Нека дойде. Лека нощ, сеньорина. Утре на разсъмване ще потеглим на път.
Щом Балбоа излезе, в отсрещния ъгъл на палатката се чу слаб шум. Някой разряза с нож бизоновата кожа и през дупката се провря ръка, която подхвърли едно камъче край люлката.
Слугинята извика изплашено, но Линда, като й направи знак да мълчи, скочи от люлката и трепереща от радост, взе камъчето, на което бе привързана бележка.
— А! — зашепна тя. — Нима предчувствието ми се оправда и часът на освобождението ми е близък? Да, да! — извика тя, като разтвори листчето. — Почеркът е на татко! Слава богу!
Ето какво пишеше дон Хосе:
„Кураж, драга Линда. Приятели те пазят и скоро ще бъдат при теб.
П. П. Изгори писмото!“
Линда с щастлива усмивка вдигна глава към небето, после изгори писмото и коленичи пред иконата. Слугините последваха примера й.
— Къде е индианецът? — попита дон Орасио войника, който го чакаше при входа на палатката.
— Тук край огъня, сеньор. Казах на другарите си да го наблюдават.
— Добре — отвърна Балбоа.
Индианецът, завит с одеяло и със скръстени ръце, на гърдите, седеше при огъня.
— Добре дошъл, вожде! Твърде ми е драго, че те виждам, защото зная, че си приятел.
— Винаги ли брат ми следи приятелите и поставя при тях въоръжени войници — попита той.
— Разбира се, че не. Но сега сме в пустинята, вожде, и отвсякъде ни дебнат врагове.
— Мос-хо-ке е могъщ и храбър воин.
— Да, зная. Съгласен ли е брат ми с няколко свои войници да прекара моя отряд по прерията до езерото Лагарто?
— Защо не? Езерото Лагарто е близко до заселището на моето племе — отвърна индианецът.
— Значи добре познаваш тези места? — каза Балбоа.
Индианецът наведе глава.
— А какво ще даде брат ми? — попита той.
— Ще дам на вожда десет пушки с по петдесет патрона за всяка от тях, двайсет торби куршуми, двеста аршина плат за дрехи на жените и три дузини ножове за скалпиране.
Мос-хо-ке се съгласи, но при още едно условие.
— Какво?
— Три дни след пристигането ни при езерото Лагарто брат ми ще даде на Мос-хо-ке своята пленница, младата девойка със сините очи.
— Как? — с почуда извика Балбоа. — Какво искаш да кажеш, вожде?
— Вигвамът на Мос-хо-ке е празен. Той иска жена.
Настъпи дълго мълчание. Дон Орасио се замисли:
— Нека вождът ми бъде водач и ще получи младата девойка.
Мос-хо-ке се съгласи. А кога ще получи подаръка?
— Когато отидем при езерото.
— Белите са неверни кучета! — сърдито викна индианецът.
— Какво иска моят брат? — попита леко прибледнял Балбоа.
— Нищо. Защо белите не вярват на думите на вожда?
— Грешиш. Ще направя всичко, каквото поискаш.
— Мос-хо-ке ще докаже, че умее да отмъщава, когато е оскърбен. Утре ще дойдат в лагера десет момчета с опитния воин Антилопа. Te ще придружат отряда до езерото.
— Ти няма ли да дойдеш с нас, вожде?
— Мос-хо-ке ще дойде, когато е необходимо.
— Дявол да го вземе! — избъбра Балбоа, като гледаше отиващия си индианец. — Кой може да разбере тези проклети езичници и да долови мислите им!
На другия ден десетте команчи се явиха и отрядът потегли.
Когато Балбоа отвлече Линда след отчаяна борба, която струваше живота на брат й, някакъв странен прелом стана с него. Треперещата от ужас млада девойка не го трогна, но той бе поразен от чудната и красота. Обзе го някаква нестихваща тревога.
По време на боя с дон Луис, когато Балбоа помисли, че доня Линда може да бъде изтръгната от ръцете му, го налегна страшно отчаяние. И той реши по-скоро да умре, отколкото да изгуби своята пленница. Любов или корист говореха у него? Човекът е изпълнен с такива тайни, които и най-проницателното око не може да открие.
Едно качество трябва да признаем на дон Орасио: към пленницата той се отнасяше с най-дълбоко уважение, изпълняваше всички нейни прищевки, безропотно се подчиняваше на заповедите й и търпеливо понасяше гордото и презрително държание на младата девойка.
На другия ден след разговора на Мос-хо-ке с Балбоа испанският отряд още при изгрев слънце потегли на път.
През цялото време дон Орасио като никога не се обърна към носилката на Линда, а вървеше пред отряда.
Младата девойка с престорено равнодушие гледаше встрани, но всъщност беше силно развълнувана.
Тя не видя жива душа в прерията. Местността ставаше все по-пуста, по-печална и по-неприветлива. В далечината мрачно се издигаха голи чукари. Дървета се виждаха изрядко. Няколко засети с памук ниви се бяха проснали край брега на Рио Хила.
Това бе истинска пустиня с цялото си диво величие.
Към десет часа отрядът спря на почивка край гора, чиито високи клонести дървета предпазваха от палещите лъчи на слънцето. След няколко минути лагерът бе построен и Линда влезе в своята палатка.
Едва бе закусила, когато завесата се отдръпна и се появи дон Орасио. Той почака с шапка в ръка младата девойка да го заговори. Но доня Линда се престори, че не го вижда, и продължаваше да разговаря тихо със своите прислужнички, които седяха в краката й.
— Извинявайте, сеньорина — започна той, — от доста време чакам да ме заговорите.
— А! Пак ли сте вие, сеньор? — обади се Линда.
Тя се прозина и с досада обърна прекрасното си лице към него.
— Да, пак съм аз, сеньорина — натъртено отвърна той.
Тя се обърна и отново заговори с индианките. Минаха няколко минути.
— Извинете моята настойчивост, сеньорина — отново започна капитанът, — но…
— Как? Вие сте още тук? — презрително каза тя.
Капитанът не можа да понесе тази обида. Той побледня, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.
— Пазете се, сеньорина! — глухо извика той.
— Защо? — попита Линда, като впи поглед в него.
Балбоа отстъпи крачка назад. Лицето му пламна.
— Сеньорина… — тревожно избъбра той, като наведе глава.
— Вие се осмелявате да ме заплашвате, Орасио де Балбоа? — добави младата девойка. — Вие, бивш слуга на моя баща, приет по милост в дома му? Не, това е прекалено!
— Сеньорина! Толкова оскърбителни изрази…
— Никак не са преувеличени — прекъсна го Линда.
— Знайте, сеньорина, че преди да дойдат приятелите ви на помощ, които чакате…
— Нищо не можете постигна, сеньор! Зная, че сте жесток и подъл, но користолюбието ви стои на първо място. Не се боя от смъртта, с която ме заплашвате. Ако приятелите не успеят да ме спасят, сама ще свърша със себе си.
— Да, но аз ще ви попреча — иронично отвърна Балбоа.
— Опитайте се, сеньор. Зная, че искате чрез заплаха да ви открия богатството ни, за което тъй силно жадувате.
— Може би всичко ще науча от други — отвърна с усмивка Балбоа. — Имам човек, който, макар че не ми обеща да го открие, се съгласи да ме отведе при езерото Лагарто.
Линда слабо побледня.
— Какво ще правите там? — попита тя.
— Ще потърся скривалището на богатството.
— Прекрасно, но няма да можете да го откриете.
— Аз напълно вярвам в този човек, сеньорина, и той ще изпълни обещанието си.
— Толкова по-добре за вас, сеньор. Щом е тъй, защо не ме освободите от вашето присъствие?
— Може би ще искате да знаете кой е тоя човек, сеньорина? Той е индиански вожд, прочут със своя ум и храброст. Той ще бъде мой водач, защото му обещах великолепна награда…
— Предпочитам да не го познавам…
— Казва се Мос-хо-ке — рече Балбоа.
— Мос-хо-ке? — равнодушно отвърна тя. — Като че съм слушала това име.
— А знаете ли каква награда му обещах?
— Казахте великолепна — иронично подхвърли Линда.
— Казах му, че ще ви дам на него.
— Мен?
— Да.
Младата девойка пристъпи няколко крачки напред и с достоен жест посочи вратата на капитана.
— Махнете се! — глухо извика тя.
— Ще си вървя! Но знайте, че имате само едно средство да се спасите от ужасната участ, която ви чака. Трябва да ми откриете тайната и…
— Махнете се! — студено повтори тя.
Като се подчини неволно на заповедническия тон на девойката, капитанът излезе.
След неговото излизане Линда коленичи и отправи насълзен поглед към небето.
— Благодаря ти, Боже! — извика тя. — Незнайни са твоите пътища. Този човек искаше да ми причини зло, но ми внуши надежда за спасение. Да бъде благословено името ти, Господи!
И радостна усмивка се появи на устните й, макар сълзите й още да течаха.
Безоблачното, червено като разтопено желязо небе заливаше със знойна горещина изнемогващата земя. Въздухът бе заврял и никакъв ветрец не полъхваше; дълбока тишина покриваше прерията. Конете тихо като призраци се носеха по пътя, превърнати в покрити с прах скелети. Този ситен, с рязка и отвратителна миризма прах се набиваше в гърлото, очите и ноздрите на ездачите, които изпитваха болка като от изгоряло.
Само едно денонощие мина, откакто нашите пъ? — ници бяха навлезли в пустинята, но и през това кратко време те изпитаха страшни мъки.
Няколко изтощени от умора коне трябваше да бъдат изоставени по пътя. Веднага върху им се спуснаха орляк лешояди и с остри крясъци започнаха да кълват още треперещите им тела.
Трима-четирима войници едва се държаха на седлата и диво поглеждаха встрани. Такива са белезите на слънчевия удар от палещите лъчи — удар, който след няколко часа завършва със смърт.
Мрачни, замислени се движеха ездачите напред с наведени глави, без да, виждат нищо наоколо.
Само Балбоа беше напълно бодър. Изправен гордо на седлото, той хвърляше заканителни погледи към безмилостната пустиня. Движеше се стотина крачки пред водачите команчи, изпратени от Мос-хо-ке.
Индианците, както винаги студени и безстрастни, като че не чувстваха палещите лъчи на слънцето, тъй гибелни за белите. Te внимателно наблюдаваха някакви конници, които се движеха на около миля далеч от фланга на отряда. Това бяха червенокожи.
— Какво значи това? — викна Балбоа. — Дали тези дяволи не се готвят да ни нападнат?
— Може би — лаконично отвърна един от команчите, който се движеше недалеч от капитана.
— Антилопа е умен вожд — тихо добави дон Орасио. — Той познава тези воини.
— Защо Антилопа да ги познава? Нали прерията е на всички червенокожи — на команчи, сиукси, апахи и павниси.
— Аз мисля, че са команчи.
— Белият се лъже. Ако по-внимателно се вгледа в оръжието им, ще види, че са апахи от Колорадо.
— Как? Най-опасните ни врагове?
— В прерията всичките са врагове помежду си.
Същевременно апахите все повече се приближаваха към отряда. Испанците видяха как те дрънчаха с оръжието си, чуваха острите им викове и трепереха от ужас. Te съзнаваха, че няма да могат да избягнат боя с червенокожите — с тези ужасни врагове, от които не могат да очакват никаква милост.
Близката опасност извади войниците от апатията, те зорко се изправиха и като се подредиха с такава бързина, каквато и капитанът не очакваше, решиха да се бият до последна възможност.
Апахите все повече се приближаваха и няколко дълги стрели паднаха в краката на испанските коне.
Дон Орасио не изтрая.
— Тези проклети езичници ще ни преградят пътя.
Напред, приятели!
Антилопа задържа Орасио.
— Какво искаш, вожде? — запита Балбоа.
— Какво иска да прави белият?
— Да нападне тези негодници! — бясно извика капитанът.
— Не бива. Апахите не нападат бели. Остави ги на мира. Вождът на команчите ще каже нещо на своя; бял брат.
— Говори по-бързо! — викна Балбоа.
— Брат ми ще повярва ли на думите на Антилопа?
— Да, зная, че си честен човек, вожде.
— Добре. Една страшна опасност, против която хората са безсилни, защото ни я изпраща Ваконда, в този миг заплашва всички ни. Скоро тя ще се понесе из прерията. Антилопа ще ви отведе на сигурно място, ако Ваконда позволи да стигнем.
— Каква опасност, вожде?
— Антилопа каза всичко. Нека побързаме. И без туй изгубихме доста време.
В този момент апахите, които се бяха приближили до отряда, изведнъж обърнаха конете в противоположна посока и с ужасни викове избягаха със светкавична бързина от испанците, които с почуда гледаха след тях.
— Брат ми вижда ли? — студено заговори Антилопа.
— Да, виждам — учудено отвърна Балбоа.
После отиде с команчите при носилката, където се намираше Линда.
— Сеньорина — каза той с разтревожен глас, — голяма опасност ни заплашва. Качете се на моя кон, може би ще ви спася.
Доня Линда го изгледа презрително.
— Не, не искам да се спасявам, благодаря ви — сухо отвърна тя. — По-добре смърт, отколкото такъв позор.
Капитанът отчаяно я погледна.
— Моля ви, сеньорина — каза той, — моля ви, приемете предложението ми.
— Пак ви повтарям, сеньор, че предпочитам да умра — студено отвърна Линда и се извърна от него.
— Проклятие! — бясно извика капитанът. — Вие пак ще дойдете с мен, безумна девойко — добави той.
Антилопа, който досега мълчеше безучастен, изведнъж се намеси в разговора.
— Нека белият предаде на мен девойката — каза Антилопа. — Аз ще я спася.
Балбоа втренчено изгледа индианеца, но не можа да долови нищо в неговото спокойно лице.
— На теб? — избъбра той.
— Да.
— Добре — каза капитанът. — Ще ти поверя девойката, но ще отговаряш с главата си за нея. Чуваш ли, вожде?
— Антилопа каза.
След тези думи капитанът изгледа доня Линда, бутна коня и препусна към изплашените войници.
Щом Балбоа достатъчно се отдалечи, Антилопа спря при Линда и с присъщата на индианец вежливост заговори:
— Съгласна ли е девойката със сините очи да изслуша вожда?
— С удоволствие — усмихна се тя. — Не мога да те смятам за мой враг.
— Моята сестра право мисли за вожда. Антилопа е приятел на Мос-хо-ке.
— Наистина ли? — извика Линда дълбоко развълнувана.
— Антилопа няма двоен език. Мос-хо-ке е главен вожд на моето племе. Той се грижи за младата девойка и е поръчал на Антилопа и войниците му да я пазят от белите.
— С какво ще ми докажеш, че това е вярно? — запита Линда.
— Нека сестра ми си спомни какво се случи неотдавна. Една вечер Мос-хо-ке дойде в лагера на белите и хвърли камъче, като разряза палатката на младата девойка. За камъка бе привързана бележка, която Бялата глава изпрати на дъщеря си. Мос-хо-ке се оттегли от лагера и след час изпрати тук Антилопа.
— Сега ти вярвам, вожде — рече Линда. — Какво да правя?
— Нека сестра ми да седне на коня на Антилопа. Той ще я спаси.
— Но тук не съм сама, вожде. Имам две млади девойки, които не мога да изоставя.
— Сестра ми има добро сърце. Нека се успокои, Антилопа ще спаси и младите девойки.
Скоро Линда се опря на ръката на Антилопа, метна се върху коня и се улови за пояса му.
Индианците свирнаха на конете си и полетяха като вихър. За миг профучаха край отряда на испанците.
— По-скоро, по-скоро — викна Антилопа на дон Орасио, — не губете време.
Небето почервеня като мед. Горещината бе задушна; птиците с резки крясъци се извиваха в небесните висини. Изведнъж притъмня, чу се далечен гръм и скоро се появи смерч, който стремглаво се насочи към отряда.
— След мен! — закрещя Антилопа. — След мен, ако ви е мил животът!
Той изведнъж се отби от пътя и отиде към противоположната страна, откъдето идваше смерчът.
Думите на Антилопа за миг ободриха испанците и те полетяха след него.
Ураганът е най-страшният бич за пустинята на Далечния запад, с него не може да се сравни и африканският самум.
Смерчът издига пясъка на грамадна височина и се носи напред, като унищожава всичко по пътя си.
По съвета на индианеца дон Орасио и хората му превързаха лицата си с мокри кърпи. Без тази предпазна мярка биха се задушили. Този смерч само за няколко часа коренно изменя цялата прерия.
Най-после небето се проясни и ураганът утихна.
Антилопа викна и спря. Прерията остана назад.
Дон Орасио изгледа отряда си, намръщи вежди и тежко въздъхна. Смерчът унищожи повече от половината войници, а останалите се спасиха само по чудо.
— Благодаря ти, вожде! — горещо отвърна Балбоа. — На теб дължим живота си. Без теб всички щяхме да загинем в тази ужасна пустиня.
— Антилопа само изпълни своя дълг — отвърна индианецът спокойно, сякаш нищо не бе се случило.
След тези думи Антилопа слезе от коня, свали Линда и внимателно я остави на тревата.
— О, защо ме спаси, вожде? — тъжно продума тя.
— Защото татко ти би умрял от скръб, ако не те върнем при него — прошепна индианецът на ухото й. — Кураж! Твоите приятели идват.
Лицето на Линда засия. Антилопа се поклони и си отиде, като остави девойката на грижите на индианките.
Доказано е, че цивилизацията е засегнала Америка още преди победата на испанците. Без да говорим за развалините в Юкатан и полуразрушените постройки в Скалистите планини, в страната съществуват доста много паметници, останали от чичимеките. Te са основали много цъфтящи градове, чиито развалини и до днес будят възторг у пътешествениците.
Тук ще опишем развалините край брега на Рио Хила, към които Инкарнасион отиваше с другарите си.
Туземците го наричат Големият дом на Рио Хила или Големият дом на Моктекусоми.
Мястото тук е съвсем равно.
Полуразрушените стени от някогашни здания се простират на изток по протежение на около пет километра. Край тях се виждат останки от различни съдове, някои от които имат изящна изработка.
Домът на Моктекусоми има формата на дълъг четириъгълник, чиито стени са обърнати на север, юг, изток и запад. Околните сгради приличат на средновековни кули, заградени с високи стени, чиито останки и до днес се виждат.
Щом наближиха гората, Инкарнасион и другарите му огледаха Дома на Моктекусоми. Te вярваха, че няма да намерят жива душа, но за тяхна изненада видяха, че тук имаше построен лагер и дори се вършеше някаква работа.
За щастие никой не видя стоящите зад дърветата ездачи. Всички бяха заети и работеха тъй усилено, че съвсем не обръщаха внимание какво става наоколо.
Но Инкарнасион намери за по-разумно да се върнат обратно в гората.
Когато спряха на поляната, откъдето през дърветата можеха да виждат лагера и брега на реката, те слязоха от конете, седнаха на тревата, запушиха цигари и според обичая на индианците в прерията почнаха военно съвещание. Положението бе доста трудно. Лагерът се намираше точно на мястото, където трябваше да се настанят въстаниците. Трябваше да решат какво да се прави.
— С каква цел са дошли тези хора тук? — запита дон Луис другарите си.
— Не е трудно да се отгатне — отвърна дон Кристобал. — Надеждата да намерят злато, да забогатеят е довело индианците тук.
— Не разбирам какво ги кара да се ровят тук? — обади се Инкарнасион.
— Да, странно наистина — рече Кристобал. — Всички знаят, че тук е бил някога градът на чичимеките, значи не може да има никаква златна руда.
— Разбира се. Ако имаше такава, нямаше да я оставят досега:
— Изглежда, че нещо друго е довело тези хора тук — каза дон Кристобал.
— Какво именно? — нетърпеливо попита дон Луис.
— За нещастие и аз зная не повече от вас. Но по някои белези долавям, че тук има пръст и Балбоа.
— Дявол да го вземе! — извика дон Луис. — Ако нямате грешка, дон Кристобал, всички наши планове рухват. Какво да правим?
— Не е ли по-разумно да се върнем назад? — каза Инкарнасион.
— Не съм напълно съгласен с теб — отвърна Луис. — Ето какво. Един от нас ще се върне при дон Хосе и ще му каже какво се е случило; друг ще остане тук, в гората; трети ще отиде при златотърсачите и ще влезе в тяхната група, като се представи също за златотърсач.
— Отлично — каза дон Кристобал. — После какво ще излезе от всичко това?
— Как какво ще излезе? — учуди се дон Луис.
— Разбира се. Един от нас ще отиде, както казвате, в лагера като златотърсач. Какво ще се получи от това? Ще помогне ли за успеха на нашата експедиция?
— Несъмнено. Златотърсачът ще се движи свободно и ще узнае всичките им тайни, които ще може да ни съобщи. Ако се съгласите, аз ще отида в лагера.
— Но чуждият ви акцент ще ви издаде — каза дон Кристобал. — Всички ще разберат, че сте европеец.
— Именно като чужденец ще мога да изиграя по-добре ролята си на търсач на приключения и да премахна всякакви подозрения. Какво мислите вие?
— Вярвам, че опитът ви ще успее. А вашето мнение, дон Кристобал?
— И аз съм напълно съгласен с дон Луис. Единствен той може да отиде в лагера. Ако Балбоа е там, то аз или вие не можете и да припарите.
Инкарнасион и Луис се изсмяха на тази шега на приятеля си.
— Отличен е планът ти, Луис! — извика усмихнат Инкарнасион. — А кой от нас ще остане в засада, скрит в гората?
— Според мен вие трябва да останете тук. Аз по-добре познавам страната и затова мога по-скоро да отида при дон Хосе, комуто ще разкажа всичко.
— Отлично, тъй да бъде. А сега, сеньори, да изпълним нашия план.
Военното съвещание свърши. Водачите се метнаха на конете и се сбогуваха, като здраво стиснаха ръцете си. Дон Луис и дон Кристобал отидоха на различни страни, а Инкарнасион остана в гората.
Беше около пет часа вечерта. Заляната от лъчите на залязващото слънце прерия изглеждаше още по-величава. Дон Луис, несвикнал с чудесната тържествена красота на американската природа, неволно се увлече от привлекателността на великолепния пейзаж, който се откриваше пред очите му. Изведнъж се сепна от своя унес. Насреща му вихрено летеше някакъв конник.
— Хей, сеньор! — викна с рязък глас. — Глух ли сте, или спите на коня си?
— Не съм глух и не спя, кабалеро — отвърна дон Луис, като се изправи на седлото, — но страшно съм изморен.
— Тъй ли? — отвърна ездачът, като изгледа подозрително коня на дон Луис. — Но конят ви съвсем не изглежда уморен и ако трябва, може да изкарате едно дълго пътуване.
— Твърде е възможно, кабалеро — сухо отвърна французинът. — Но ако конят ми е добре, не мога да кажа същото и за себе си.
— Аха! — засмя се непознатият. — Тук нямаме доктор.
— Слава Богу, болестта ми не е опасна, а просто умирам от глад.
— От глад ли?
— Да.
— Дявол да го вземе, много сте загадъчен! Имате цял арсенал от оръжие, тук навред пъпли дивеч, а вие гладувате? Аз ще ви излекувам, ако се съгласите да ми бъдете гост.
— С удоволствие приемам, кабалеро, и от все сърце ви благодаря — отвърна с усмивка дон Луис.
— Е! За такива дребни работи не си струва да се благодари.
— Мога ли да зная с кого имам честта да говоря, кабалеро?
— Аз съм дон Орасио Нунес де Балбоа, капитан от армията на негово величество краля на Испания и Индия. А смея ли да попитам кабалерото кой е гостът ми?
— Аз съм чужденец, кабалеро, и наскоро дойдох в Америка. Казвам се Луис.
Команчите застанаха един до друг и бързо полетяха към Големия дом на Моктекусоми.
Дон Кристобал вярно бе отгатнал. Около развалините се бяха настанили индианци и по заповед на Балбоа грижливо ровеха земята. Какво търсеше той? Злато ли? Но нали казват, че тук го нямало. Дон Луис не можеше да разбере тайната, но реши да всяка цена да я научи.
В лагера около колиби от клони се движеха дрипави, мършави, изтощени хора с мрачни, свирепи лица, груби маниери и резки обръщения. Това бе сбирщина скитници и разбойници, утайката на цивилизацията, негодни отпадъци от обществото. Всички бяха надошли тук от разни краища, заразени само от единствен недъг, който американците тъй сполучливо наричат златна треска.
След двайсет минути дон Луис и Балбоа спряха пред развалините на дома. Капитанът свирна и при него веднага се яви войник.
— Пристигнахме, кабалеро — каза Балбоа на госта си. — Слезте от коня и вървете с мен. Слугата ще внесе вещите ви и ще се погрижи за коня.
Дон Луис слезе от коня и се преви, като се престори на уморен. Той се готвеше да влезе в дома, когато Балбоа го задържа и пошепна на ухото му.
— Извинете, кабалеро, всеки си има някои лични работи, които не бива да интересуват другиго. Обещайте ми, че ще останете съвсем чужд на онова, което ще видите или чуете в моя дом.
— Позволете, капитане, да изпълня молбата ви само ври едно условие.
— Условие? — учуди се Балбоа. — Какво например?
— Няма да се бъркам, ако това, което чуя или видя, няма да засегне моята чест.
— Какво искате да кажете?
— Да не тълкувате думите ми превратно. Капитанът впи поглед в госта си, но Луис остана спокоен.
— Извинете, вие сте мой гост и няма да ограничавам свободата ви.
Te влязоха в стаята. Мръкваше се. На масата горяха две свещи.
— Седнете, кабалеро и почнете да вечеряте — любезно покани госта си Балбоа.
Te седнаха един срещу друг. Току-що взеха да вечерят, когато вратата се отвори и влезе млада индианка.
— Сеньора доня Линда Морено — каза тя.
Линда влезе.
Двамата мъже станаха. Дон Луис се поклони, подаде ръка и я доведе до масата.
Неочакваната поява на девойката смути капитана.
— Доста рядко ни удостоявате с вашето присъствие, сеньорина — каза Балбоа.
Младата девойка, без да слуша думите му, се обърна към дон Луис.
— Каква нещастна случайност ви доведе в тоя разбойнически вертеп? — попита тя.
— Доволен съм от тази случайност, защото ми даде възможност да видя вас — любезно отвърна дон Луис.
— Да ви представя моя скъп гост, сеньорина — иронично каза Балбоа.
— Не искам никакви представяния, сеньор! — викна девойката. — Макар да не зная името ви, кабалеро — добави тя, като погледна дон Луис, — но от държанието ви личи, че сте честен човек и мога напълно да ви се доверя.
— На вашите услуги съм, сеньорина.
— Моля, твърде бързате с услугите си, кабалеро — намеси се Балбоа.
— Постъпвам според съвестта и честта си, сеньор.
— Разчитам на вашата помощ, сеньор! — рече Линда.
— Извинете, сеньорина — обади се капитанът, — да оставим шегите настрана.
— За мен не е шега, а твърде сериозно нещо — отвърна дон Луис. — Моля ви, кабалеро, оставете сеньорината да се изкаже.
Балбоа скочи от мястото си.
— С какво право се бъркате вие? — викна Балбоа, като удари с юмрук по масата.
— Сеньор, спомнете си думите, които ви казах, преди да вляза тук. Случи се онова, което очаквах. Засегната е честта ми и аз няма да позволя да се хвърли върху нея и най-малкото петно.
— Благодаря ви, кабалеро — отвърна Линда развълнувана.
— Господи! — извика с нервен смях капитанът. — Доста забавна сцена устроих.
— Какво искате да кажете, кабалеро? — попита дон Луис, като го изгледа гордо.
— Искам да кажа, сеньор, че попаднахте в капана, който ви поставих — отвърна капитанът.
— В капан ли?
— Разбира се — добави насмешливо Балбоа. — Отдавна следя Ортис, един негов приятел и вас. Странно е, че вие, който толкова държите на вашата чест, си послужихте с измама и хитрост. От вас би могъл добре да се поучи един изпечен бандит!
— Сеньор, такива изрази…
— Дявол да го вземе! Как да си обясня вашето държание, дон Луис Морен? Както виждате, зная и вашето име.
— Вие ме оскърбявате, сеньор! — викна Луис.
— Не, само казвам истината. Не забравяйте, че сте в моя лагер. Само една моя дума е достатъчна, за да свърша с вас.
— Да, прав сте — отвърна дон Луис — Тук съм сам и вие можете да ме убиете. Но надявам се, че Бог ще ме запази.
— Сеньор дон Луис! — извика Линда с развълнуван глас. — Откажете се да ме спасявате. Иначе няма да мога да изтърпя угризението на съвестта си, като зная, че сте загинали заради мен!
— Благодаря ви за съчувствието, сеньорина! — отвърна дон Луис, като изтегли сабята си и насочи пистолета. — Аз се заклех или да ви спася, или да умра.
Той се изказа с такъв категоричен тон, че Линда отказа да настоява и зачака края на тази ужасна сцена.
— Добре — извика капитанът. — Искате да умрете? — Ще изпълня желанието ви!
Като извади сабята си, Балбоа се нахвърли върху дон Луис, който се приготви да отбие ударите му, когато изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе човек.
Беше Мос-хо-ке, главният вожд на команчите.
Той се вмъкна тихо между противниците, застана между тях, изгледа ги внимателно и с величествен жест свали сабите им.
— Какво значи това? — рече той. — Нима белият вожд иска да се бие с човека, у когото гостува?
Никой не му отговори и настъпи тежко мълчание.
Ние оставихме дон Инкарнасион Ортис в гората близо до лагера на индианците. Когато приятелите му си тръгнаха, той намери удобно място за засада, слезе от коня, седна под едно дърво, сведе глава и дълбоко се замисли. Инкарнасион дълбоко съжаляваше, че позволи на приятеля си да отиде в лагера.
Дон Луис притежаваше остър ум и нечувана храброст. Но той още не познаваше добре нравите на мексиканците. Ще може ли да изиграе ролята си тъй, че да измами враговете си?
Тия мисли развълнуваха Инкарнасион; той скочи и реши да отиде в лагера, макар да знаеше, че нищо няма да излезе от това.
Едва бе поставил крак в стремето и се готвеше да яхне коня си, когато се чу шум. Ортис обърна глава. За миг няколко души се хвърлиха върху него, преди да хване оръжието си, и не му дадоха възможност да се защити.
Като видя, че съпротивата е безсмислена, Ортис се подчини.
— Какво искате? — попита той нападателите.
— Охо! — насмешливо извикаха те. — Вместо лисица сме хванали лъв.
— Кои сте вие и какво искате от мен?
— Сега ще узнаете. Приятели, запалете факли.
Докато трая това, Ортис измъкна ножа си и се приготви за отбрана.
— Кажете какво мислите да правите? — извика Ортис.
Поляната изведнъж се освети.
Инкарнасион се огледа. Една тълпа нападатели го гледаше.
— Хм! — избъбра Ортис. — Твърде много са! Е, толкова по-добре. Поне славно ще умра!
— Долу оръжието, приятели! — извика глас. — Имаме грешка. Наш приятел е.
Хората се отдръпнаха и двама души бързо доближиха Ортис.
Той радостно извика, захвърли ножа и веднага изтича към тях.
Това бяха дон Рамон и Мос-хо-ке.
— Слава богу! — извика дон Инкарнасион. — Каква щастлива случайност ви доведе тук?
— Съвсем не случайност, драги приятелю — отвърна бившият алкад. — Дойдох тук по молба на вожда, за да се присъединя към отряда на дон Хосе.
— Вие сте чудесен човек, вожде! — весело каза Ортис и приятелски стисна ръката на Мос-хо-ке. — Тази подкрепа за дон Хосе идва тъкмо навреме. Известихте ли го за нея?
— Мос-хо-ке се раздели с вожда на белите преди два дни. Той нищо не му каза за плановете си. Белите говорят, червените действат. Баща ми — Бялата Глава, ще бъде доволен, когато види, че благодарение на сина му команч броят на неговите бойци се е удвоил.
— А вие как попаднахте тук, драги приятелю? — попита Инкарнасион дон Рамон.
— В момента, когато попаднахте на мен, аз се качих на коня, за да отида в лагера на индианците.
— Белите са безумни — важно добави Мос-хо-ке, — може ли един човек да устои срещу сто?
— Разбира се, че не. Но реших дори с цената на живота си да спася доня Линда.
— Защо да се умира? Тя може да бъде спасена и пак да се живее.
— Това ще е най-добре, но как да стане?
— Моят брат да чака. Утре ще се действа.
— Добре — каза Ортис. — Но Големия Бобър трябва да вземе и мен.
— Младостта е нетърпелива — важно отвърна Мос-хо-ке. — А сега брат ми да се приготви да тръгне заедно с вожда и неговите червенокожи воини. Всички ще отидем в лагера на испанците.
Мос-хо-ке даде знак на своите войници и за миг сто и двайсет команчи се наредиха зад своя вожд.
Инкарнасион се метна на коня си и нетърпеливо зачака сигнала за тръгване.
— Напред! — викна Мос-хо-ке.
Команчите пришпориха конете си и се впуснаха в галоп.
Мрак покриваше лагера на испанците и само тук-там се виждаха огньове. Диви викове долитаха до команчите. Това бяха виковете на пируващите испанци. Някакви подозрителни фигури бързо преминаха из мрака.
Никой не обърна внимание на индианците и те отминаха лагера и стигнаха до развалините.
Когато стигнаха Дома на Моктекусоми, вождът даде заповед да спрат и слезе от коня. Инкарнасион също слезе от седлото, а команчите останаха на конете си и като вдигнаха пушките си, внимателно следяха наоколо. Отрядът от индианци не възбуди никакво подозрение сред испанците. Но въпреки това Мос-хо-ке намери за необходимо да вземе някои предпазни мерки. По негова заповед двама войници отидоха в лагера на червенокожите, само на няколко крачки от развалините, за да отведат веднага към Големия дом команчите. Шестима войници бяха поставени около развалините. Мос-хо-ке им заповяда да спират всеки, който би поискал да влезе в дома или да излезе от него.
Като уреди всичко, Мос-хо-ке отиде при Ортис и пошепна на ухото му:
— Моят брат вижда ли какво правя за него? Доволен ли е?
— Да, вожде — отвърна Ортис.
— Добре, Нека брат ми се закълне във Ваконда, че няма да каже нито дума и няма да направи нито едно движение без позволението на Мос-хо-ке.
— Кълна се в честта си, вожде. Но и ти се закълни, че ще спасиш приятеля ми дон Луис.
— Ще го спасим или всички ще загинем! — отвърна със зловеща усмивка индианецът.
Той отиде към вратата и прилепи ухо. Инкарнасион стори същото. Вътре се чуваше горещ спор. Чуваха се сърдити викове. При последните думи на Балбоа Инкарнасион едва не се вмъкна вътре, но Мос-хо-ке го задържа.
— Дръжте на клетвата си и оставете да действа вождът на команчите. Ще вляза аз.
Мос-хо-ке отиде при вратата, отвори я и влезе в стаята. Той се поклони на младата девойка и каза на Балбоа:
— Големия Бобър се измори от дългото пътуване, той е гладен и иска да пие. Ще го нахрани ли и напои белият вожд, или ще свърши работата, за която е дошъл при него вождът на команчите.
— За каква работа говориш? — запита намръщен Балбоа. — Ти си ми приятел, но ние нямаме никаква обща работа и не разбирам какво искаш.
— Паметта на моя брат е твърде къса. Той забрави какво стори моето племе, че моите бойци го доведоха тук и че аз му позволих да построи лагер тук само при едно условие.
— И ти искаш да изпълня това условие? — попита бледен Балбоа.
— Да, точно за това дойдох. Какво ми обеща?
— Обещах да ти предам доня Линда — студено отвърна капитанът, като незабелязано улови дръжката на сабята си.
— Значи трябва да получа бялата пленница — тя е моя!
— Дявол да го вземе! — бясно извика капитанът.
Индианецът го улови и отвори вратата.
— Нека белият вожд погледне навън — рече той. — Аз не съм сам. Цялото племе е с мен.
Капитанът извика от ужас и почуда.
През полуотворената врата видя под бледата светлина на луната мрачните и ужасни фигури на индианските воини, гъсто наредени около дома.
Балбоа трябваше да признае поражението си.
— Можеш да вземеш девойката! — каза той, като се задушаваше от яд. — Тя е свободна… Хитро изигра ролята си, вожде! — добави той след кратко мълчание. — Но пази се, ще ти отмъстя!
Индианецът, без да продума, отиде при Линда и я улови за ръката.
— Пак ще се видим с вас, сеньор французин! — каза с едва сдържана ярост капитанът на отиващия си дон Луис.
— Надявам се, кабалеро — просто отвърна доня Линда.
— Да, ще се видим, негоднико, и то твърде скоро! — викна Инкарнасион, като се хвърли към приятеля си.
Но Мос-хо-ке с поглед го задържа. Защо да се кара сега, когато доня Линда е спасена?
— Аха! Значи тук имаме заговор! — избъбра капитанът, като със съжаление изгледа враговете си, но разбра, че не може да се справи с тях.
След минута команчите в галоп напускаха лагера на испанците.
Трудно е да се предаде онова неизказано щастие, което изпитваше Инкарнасион Ортис, като гледаше своята спасена годеница. Доня Линда пък, след всички преживени страдания намерила се между приятели, бе дълбоко развълнувана. Сълзите течаха от очите й и тя не намираше думи, за да изкаже своята признателност към спасилите я хора.
Дон Луис, смаян от неочакваната развръзка на смелия си опит, също не можеше да се опомни и с почуда гледаше встрани, като че не можеше да разбере станалото.
Единствен само Мос-хо-ке бе както винаги спокоен и невъзмутим. Той знаеше, че не всичко още е свършено. Балбоа трябваше само да даде сигнал на хората си и начинанието, почнало тъй успешно, можеше да се провали.
Затова вождът, без да губи нито минута, даде заповед да се отстъпи и затова целият отряд със светкавична бързина се понесе към гората, където беше лагерът на въстаниците. Със сълзи на очи дон Рамон прегърна дъщерята на своя приятел. Той я заведе при огъня, седна до нея и помоли да му разкаже всичко, което преживя след отвличането й от Балбоа.
Инкарнасион, поглъщайки всяка дума на годеницата си, често прекъсваше разказа с гневни възмущения и се заклеваше жестоко да отмъсти на капитана за причинените й страдания.
Изведнъж откъм равнината се чуха остри викове. Всички помислиха, че бандитите са нападнали лагера.
Но скоро всичко се изясни. При огъня бе доведена една примряла от страх индианка. Щом като бедната девойка, за която Линда веднага се погрижи, дойде на себе си, отрупаха я с въпроси.
Когато всичко стана ясно, настъпи момент за размисъл. За преследване на капитана не можеше и да се мисли: той успя да се отдалечи от лагера. Но бунтовниците, като се учудваха на смелостта му, разбраха, че ще трябва да удвоят бдителността си, щом имаха пред себе си такъв опасен враг.
Доня Линда, уморена и душевно, и физически, влезе в приготвената за нея палатка заедно с индианката, щом свърши разпитът й.
Когато завесата се спусна след младите девойки, Инкарнасион и Луис веднага станаха и легнаха пред входа на палатката, като се покриха със своите наметала.
Скоро лагерът затихна, индианците и бунтовниците дълбоко заспаха. Само дон Рамон Очоа и Мос-хо-ке, седнали един срещу друг около огъня, не мигваха, вслушваха се и втренчено гледаха в мрака.
Минаха няколко часа, никой не проговори.
Съмваше се. Бледи ивици се показаха на изток — гъстата мъгла леко се издигаше и се кълбеше над Рио Хила. Изведнъж на две крачки от Мос-хо-ке се появи боец команч и мълчаливо застана пред него. Вождът вдигна глава и впи блестящия си поглед в команча.
— Виждам, че моят син Антилопа се е върнал — рече той. — Къде са белите, на които вождът поръча да го пазят?
— Белите не виждат нощем. Te се движат бавно. Антилопа ги изпревари, за да предупреди вожда. Te ще бъдат тук скоро след изгрев слънце.
— Бялата Глава с тях ли е?
— Да. Белият воин, който пристигна в отряда след залез слънце, трябва да е донесъл на Бялата Глава важни новини, защото заповяда на войниците бързо да тръгнат.
— Конят на моя син уморен ли е?
— Не, той може да пътува още много мили. Какво ще заповяда моят баща?
— Антилопа е видял лагера. Той трябва да се върне при Бялата Глава и да го доведе тук.
Команчът мълчаливо се поклони и изчезна зад дърветата.
Мос-хо-ке тури ръка върху рамото, на задрямалия дон Рамон.
— А? Какво има? — запита той, като отвори очи.
— Нищо — отвърна вождът. — В лагера всичко е спокойно. Един от моите войници бе тук и ми каза, че Бялата Глава скоро ще дойде при нас. Няма ли да даде някои нареждания на брат ми?
— Не. Не зная какво мисли да върши дон Хосе Морено. Само той има право да дава заповеди. По-добре ще бъде да го изчакаме. Струва ми се, че би трябвало да изпратим при развалините някой разузнавач. Трябва да узнаем дали Балбоа чака да го нападнем и какви мерки е взел за защита на лагера си.
— Добър е съветът на моя брат. Аз сам ще отида там.
— Ти ли, вожде? Струва ми се, че може да го свърши някой от войниците ги.
— Брат ми знае, че преди боя вождът е длъжен всичко сам да види. Мос-хо-ке ще отиде сам.
— Добре. Може би е по-добре! Твърде ме безпокои вчерашното идване на капитана. Не може да се отрече, че е храбър войник и доста находчив човек. Сигурно ни готви някой капан, още повече че не разчита на никаква милост от нас.
— Нека брат ми се успокои. Вождът ще научи всичко.
Мракът почна да се топи. Наближаваше да съмне и на изток се показа зората.
Мос-хо-ке стана, притегна пояса си, кимна с глава на дон Рамон, метна се на коня си и се понесе в галоп.
Това разбуди Инкарнасион и Луис. Te с почуда изгледаха отиващия си вожд и като отидоха при дон Рамон, го запитаха какво става. Той само с няколко думи обясни всичко и каза, че скоро ще дойде дон Хосе. В това време се чу конски тропот и сам дон Хосе, придружен от отряда си, излезе на поляната.
Приятелите радостно изтичаха към него.
— А дъщеря ми, сеньори! — извика той с треперещ глас.
— Тук съм, татко! — обади се Линда, като излезе от палатката и се затича към него.
— Сега пак си при мен, мило дете! — извика дон Хосе, като скочи от коня и горещо прегърна младата девойка.
За миг забрави всички страдания.
— О, аз пак те виждам! — повтори той, самозабравил се от радост.
— Да, и това щастие дължиш на тези двама верни и предани другари — каза Линда, като посочи дълбоко трогналите се млади хора, които стояха мълчаливо край нея.
— Бог да ви благослови! — извика дон Хосе и сълзи на радост потекоха от очите му. — Само той може да ви възнагради за всичко, което сторихте за мен. Извинете, сеньори — добави той, като се обърна към офицерите си, които с дълбоко вълнение наблюдаваха тази сцена. — Извинете слабостта ми. Това е детето ми, милата ми дъщеря, похитена от един негодник и отново върната при мен, когато мислех, че е изгубена завинаги. Виждате, че плача, но това са сълзи от радост и щастие и не мога да ги сдържа. Сега съм баща, а след няколко минути отново ще бъда воин.
Всички с почит се поклониха и веднага се отдалечиха, като оставиха дон Хосе насаме с дъщеря му.
Съмваше се и слънцето изплува над кръгозора.
Бунтовниците и индианците решеха конете си и приготвяха закуската. Целият лагер се раздвижи — всички разбраха, че предстои важна работа.
Изведнъж на поляната се показа Мос-хо-ке. Дрехата му бе опръскана с кръв; на пояса му висяха два още димящи скалпа.
— Охо, вожде! — викна Инкарнасион. — Изглежда, че отблизо си видял нашите врагове?
— Испанците са кучета — студено отвърна индианецът. — Не умеят да охраняват отряда си. Мос-хо-ке уби двама техни часови.
След тези думи слезе от коня и като отстрани трупащите се около него индианци и бунтовници, отведе встрани Инкарнасион, Луис и дон Рамон.
— Научи ли нещо, вожде? — попита бившият алкад.
— Да — лаконично отвърна индианецът.
— Важно ли е?
— Мисля, че да. Но къде е Бялата Глава? Той отдавна трябваше да бъде тук.
— Дойде преди половин час.
— Защо не отива на съвета на вождовете?
— Защото съм баща — отвърна дон Хосе, като се показа от гората. — Намерих дъщеря си и всичко забравих. Сега отново съм войник и съм готов да те чуя и ако трябва, да се бия, без да жаля живота си.
— Умен е баща ми — каза индианецът.
И петимата насядаха около огъня.
Мос-хо-ке извади от пояса лулата си, напълни я запали я с въгленче, смукна няколко пъти и я подаде на дон Рамон. Когато се изредиха всички, Мос-хо-ке изтърси пепелта в огъня, мушна лулата в пояса и скръсти ръце на гърдите си.
Дон Хосе Морено, сам индианец по произход, дълбоко почиташе всички обичаи на червенокожите и предупреди другарите си, без да се учудват, да изпълняват всички церемонии, които са задължителни по време на военния съвет на индианците. Той наведе глава и като се замисли, погледна Мос-хо-ке.
— Какви новини има от лагера на испанците, вожде? — запита той.
— Може да се нарекат добри или лоши, ако се съди по туй как ще изглеждат на мря баща — отвърна Големия Бобър. — Войниците на дон Орасио не са спали цялата нощ. Правили са окопи около лагера, сред който се издига Домът на Моктекусоми. Двайсет най-добри стрелци са поставени на покрива и ще стрелят прикрити. Около четирийсет души ще се хвърлят в атака. Капитанът има за цял месец провизии и бойни припаси. Той не само не се бои от нападение, но го иска, защото се надява, че войниците му леко ще се справят с отряда на моя баща.
— Нима? — насмешливо каза дон Хосе. — Значи те имат цяла армия.
— Мнозина от войниците му загинаха в пясъците поради урагана — добави Мос-хо-ке. — Но тук случайно срещна сто и двайсет индианци, които се присъединиха към него. Сегашният му отряд се състои от двеста и петдесет добре въоръжени испанци. Освен това е сключил договор с най-силното и войнствено племе — ягуарите! Te имат триста бойци и са на лагер на два часа оттук. Ще дойдат при Големия дом, когато слънцето се издигне най-високо над земята.
— Хм! Това е доста сериозно — обади се дон Рамон.
— Доста сериозно — студено отвърна дон Хосе. — Тези ли са всички сили на капитана? — добави той, като се обърна към Мос-хо-ке.
— Да, всички — отвърна той.
Настъпи кратко мълчание. Четиримата мъже втренчено изгледаха дон Хосе. Най-после той рече:
— Изслушайте внимателно туй, което ще ви кажа — започна той с важен и тържествен тон. — От точното изпълнение на заповедите ми зависи нашият успех.
— Слушаме, сеньор.
— Отрядът на Балбоа — добави дон Хосе — се състои от двеста и петдесет бандити и триста апахи or племето ягуари, тоест всичко от петстотин и петдесет души. Ние сме, като сметнем белите и червенокожите, двеста и двайсет. Обаче имаме едно важно предимство: всички наши хора са ни дълбоко предани и са готови да се бият до смърт. Капитанът може да разчита само на малко свои привърженици, но и от тях мнозина ще се откажат да рискуват живота си, ако се завърже сериозен бой. Вярно е, че около сто души от неговите бандити са безумно храбри хора, но проявяват смелост само тогава, когато ще получат голяма плячка. Te не обичат да се бият само за слава. Както виждате, лесно ще се справим с испанците. Остава само племето ягуари. Не допускам те да са сериозни противници. По за вярване е, че те ще се появят към края на боя като ястреби, за да приберат плячката или да се спасят с бягство, ако видят, че победата клони на наша страна. Според мен ето какво трябва да се направи: вие, дон Рамон, ще вземете със себе си шейсет души и ще нападнете лагера фронтално. Започнете усилена престрелка с испанците, за да сметнат атаката ви за сериозна, без да настъпвате. Вие, дон Луис и дон Инкарнасион, ще вземете по двайсет души и ще атакувате врага от десния и левия фланг, но без да се опитвате да превземате лагера. Вождът ще остави тук десет команчи да пазят дъщеря ми. Четирийсет от неговите бойци под командата на Антилопа ще наблюдават апахите и ягуарите. Шейсет души под командата на Кристобал Нава ще образуват резерв и ще се бият ту тук, ту там според случая. Всички ще настъпите и ще се хвърлите в окопите само тогава, когато видите над Големия дом нашето знаме — знамето на свободата и независимостта на Мексико. Тогава ще победим!
— А вие какво ще правите? — попита Инкарнасион.
— Не се безпокойте, приятелю — уклончиво отвърна дон Хосе. — Аз по-рано от вас ще вляза в крепостта.
— А Мос-хо-ке? — попита вождът на команчите. — Нима Бялата Глава не иска да даде някои заповеди на своя син?
— Ти ще останеш при мен, вожде — отвърна старецът, като стисна приятелски ръката му. По лицето на индианеца заигра радостна усмивка и той почтително се поклони.
— Мос-хо-ке благодари на своя баща — отвърна той.
— За теб и за мен оставих най-трудната и най-опасна работа.
— Моят баща е наистина добър към мен.
— А сега, сеньори — завърши дон Хосе, — тръгвайте и нека Бог ви закриля.
Всички веднага станаха и отидоха при хората си.
Дон Хосе и Мос-хо-ке останаха сами. След няколко минути червенокожите и бунтовниците под водачеството на назначените от дон Хосе командири напуснаха гората и тръгнаха по равнината. Само десет команчи стояха неподвижни като статуи, очаквайки заповедите на дон Хосе и своя вожд.
Когато поляната се опразни, дон Хосе Морено огледа напред, за да се убеди, че всички са заминали, и като се наведе към вожда, пошепна му няколко думи. После се изправи и като отиде при палатката на Линда, влезе вътре и спусна завесата след себе си.
Мос-хо-ке извика един от команчите бойци, който веднага дойде при него.
— Конете няма да бъдат необходими на моите бойци — каза вождът. — Te ще останат тук. Един боец ще ги пази.
Деветима команчи веднага слязоха от конете и ги вързаха за дърветата, а десетият, като си взе пушката, остана при тях.
В същия момент дон Хосе излезе от палатката. Лицето му бе бледо, по страните му потекоха сълзи. Линда, с която току-що се сбогува, излезе след него и като плачеше горчиво, още веднъж го прегърна.
Дон Хосе нежно я притисна до гърдите си, а после се освободи от обятията й.
— Върви си, дете, и не губи кураж — извика той силно развълнуван. — Бог вижда сърцето ми и знае, че ще се бия за правдиво дело. Помоли се за мен. Бог ще чуе молитвата ти.
Скоро се чуха изстрели.
Между бунтовниците и испанците почна престрелка. Линда влезе в палатката, а дон Хосе бързо отиде при Мос-хо-ке.
— Трябва да поговоря с теб, вожде — каза той. — Изслушай ме. Оставих те тук, като исках да ти дам доказателство за моята дружба и доверие и те възнаградя за твоята преданост към моето семейство. Искам да ти открия една тайна, която никой не знае освен мен.
Вождът не отговори. Дълбоко вълнение заигра по неговото винаги равнодушно лице, нервни тръпки полазиха по тялото му и две сълзи тихо се тълкулнаха по бузите му.
— Какво ти е, вожде? За бога, кажи? — извика изненадан и изплашен дон Хосе, поразен, че такъв спокоен и хладнокръвен човек като Мос-хо-ке не може да скрие вълнението си.
— Благодаря на моя баща — задъхвайки се, промълви индианецът и като коленичи, целуна няколко пъти ръката на стареца. — Сега вече Мос-хо-ке знае, че Бялата Глава е потомък на синовете на Слънцето. Думите, които изговаря неговата уста, напълно възнаграждават вожда и неговата преданост. Той дори иска да направи едно признание на своя баща.
— Какво е то, вожде?
— Тайната, за която спомена моят баща, е известна само на него, но и на друг човек.
— Вярно ли е това? — извика бледен дон Хосе. — И ти ли я знаеш?
— Да, зная я.
— Ти? — учудено извика старецът.
— Тази тайна е минавала в рода на Мос-хо-ке от баща на син. Но баща ми не бива да се тревожи. Той ще види, че съкровището ще остане небутнато. Команчите знаеха, че то не е тяхно. Te само грижливо го пазеха.
— Славен човек и верен другар си, вожде! Дай си ръката, ти си не само мой приятел, но и брат. Хайде да вървим, не бива да губим нито минута.
— Къде ще отиде баща ми?
— При езерото Лагарто, в едно подземие, където е скрито съкровището на мексиканските императори.
— Да вървим!
В равнината се водеше ужасна престрелка, долитаха диви викове и охкане.
— Бъди ни водач, вожде — каза дон Хосе.
Радостна усмивка засия по лицето на Мос-хо-ке и без да продума, той излезе пред всички.
Преминавайки поляната, индианците тръгнаха един зад друг, както винаги ходят. Мос-хо-ке изведнъж сви вдясно и навлезе в гората. Тя бе толкова буйна, че хората трябваше с брадви и ножове да си отварят път сред гъстака. Скоро стигнаха до езерото, широко триста метра и дълго два километра. В мътната му зеленикава вода се приличаха на слънце крокодили, които много приличаха на сухи стволове.
Това бе езерото Лагарто или Каймана.
Мос-хо-ке доста дълго ходи по брега самоуверено, което показваше, че добре познава тази самотна и дива местност.
Индианците и дон Хосе се въоръжиха с дълги жилави тояги и като удряха с тях в храсталака, убиваха змиите, които излизаха пред тях и злобно съскаха.
След двайсет и пет минути Мос-хо-ке се спря пред полите на стръмния склон, обрасъл с трева и клонести дървета, които бяха пуснали дълбоки корени в земята.
— Ето теокала — рече дон Хосе.
— Да — отвърна вождът.
Той се наведе и скоро завъртя нещо. Огромен камък се отмести встрани и се откри входът към подземие.
След като даде път на дон Хосе и бойците си и влезе след тях, Мос-хо-ке отново тури в действие скрития механизъм и камъкът за миг затвори входа.
Подземието бе така голямо и широко, че шест души можеха свободно да се движат, и толкова високо, че не трябваше да се навеждат. През многото пукнатини в него влизаха достатъчно въздух и светлина.
Мос-хо-ке и дон Хосе тръгнаха напред с такива бързи крачки, с каквито обикновено се движат индианците.
След четвърт час ходене влязоха в голяма кръгла зала. Надясно и наляво от входа до стените стояха седемнайсет големи сандъци от червено дърво, което е много по-трайно от всяко друго.
Вождът отвори всички сандъци. Бяха пълни със злато на стойност шейсет и три милиона пиастри или триста милиона франка.
Индианците и дон Хосе безстрастно наблюдаваха скъпия метал, пред който и най-равнодушните хора често губят хладнокръвие.
Най-после дон Хосе свали шапка и се поклони на вожда на команчите и бойците му.
— Благодаря ви, братя, за голямата вярност, с която вие и вашите прадеди в течение на векове сте запазили богатството на мексиканските императори. Денят, за който ви говори последният Син на слънцето, настъпи. Тези купища злато ще дадат свобода и независимост на неговия унизен и измъчен народ. Благодарение на вас ще изгоним тираните, които цели три века са проливали като вода кръвта на нашите бащи! Чест и слава на вас, вожде и бойци команчи! Когато край нас всичко се рушеше, когато се мъчеха да унищожат из корен нашата народност и пълно израждане заплашваше народа ни, вие твърдо вярвахте в предсказанията на своите прадеди и не губехте кураж и надежди!
— Команчите произлизат от мексиканските императори — с достойнство отвърна Мос-хо-ке.
— Te са синове на кактуса и ястреба. Могат ли да забравят своя произход?
— Да, команчите са един велик и благороден народ — каза дон Хосе. — И само на него ще дължа спасението на нашата родина.
Той взе в ръка няколко къса злато, изгледа ги тъжно и отново ги сложи в сандъка.
— Незнайни са пътищата, господи — пошепна той. — За да заграбят това злато, нашите тирани ни преследваха и убиваха като диви зверове. И същото това злато, което тъй страстно търсеха и на което всяко парче е опръскано с кръв, ще ги погуби!
— Това е желанието на Ваконда — глухо отвърна вождът. — Такъв е законът на възмездието.
Минутно мълчание. Най-сетне дон Хосе вдигна глава и погледна Мос-хо-ке.
— Да вървим — рече той. — Сега имаме друга работа.
Вождът затвори сандъците и напускайки залата със спътниците си, сви в една странична галерия. Тя отиваше в противоположна посока и се изкачваше нагоре.
Галериите се кръстосваха помежду си, но Мос-хо-ке все тъй бързо и самоуверено се движеше напред, където всеки друг би се объркал.
Шумът от боя ясно долиташе до индианците и дон Хосе. Над главите им се чуваха изстрели, тропотът на конски копита и диви викове.
Изведнъж галерията, по която се движеха, свърши. Изход нямаше, пред тях стоеше стена. Мос-хо-ке се наведе, забоде ножа в камъка, който се показваше над земята и ритна с крак Стената се завъртя като на ос и се откри широк проход. Зад него се виждаше някакво ниско, влажно мазе.
Когато влезе в него, вождът отвори изядената от червеите врата. Тя водеше в същата зала, където се разигра ужасната сцена между Балбоа и дон Луис. Стаята бе в страшно безредие. Мос-хо-ке и дон Хосе си размениха по няколко думи и тръгнаха в различни посоки.
Вождът взе двама бойци и застана при външната врата, която водеше в залата. Дон Хосе Морено с другите седем команчи отиде на другия край на стаята и по една стълба се изкачи на покрива, където дванайсет войници, стоящи на колене, неспирно стреляха в бунтовниците.
Като бутна стълбата долу, дон Хосе заедно със своите индианци се хвърли срещу испанците.
Това неочаквано нападение в тила ужаси бандитите. Te дори не можаха да се защитят. Някои от тях бяха убити, други се предадоха и веднага бяха вързани.
Тогава дон Хосе Морено отвърза мексиканското знаме, което беше препасал около пояса и като доближи покрива, го издигна.
Щом видяха този сигнал, бунтовниците и команчите полетяха към окопите и започнаха отведнъж да нападат.
Сега почна истинският бой. Дон Орасио Балбоа още отначалото на атаката внимателно следеше борбата и сам даваше пример за храброст. Щом забеляза, че изстрелите от покрива спряха, той допусна, че има предателство, остави укреплението и веднага се втурна в дома. Когато влезе в стаята, някой затвори вратата и трима индианци се хвърлиха върху него.
Капитанът се отличаваше с необикновена сила. Макар че бе изненадан, веднага почна отчаяна борба и едва не излезе победител.
Той тъй стисна гърлото на един от индианците, че оня, полузадушен, падна на земята; другия уби със сабя и най-после започна да се бие с Мос-хо-ке. Изведнъж някой го улови отзад и го повали долу.
Това бе индианецът, когото Балбоа едва не удуши.
Мос-хо-ке бързо се притече на помощ на другаря си и двамата скоро се справиха с отчаяно бранещия се Балбоа и го вързаха Най-после тигърът бе укротен.
Тогава вождът отново подпря стълбата на стената и с помощта на един команч изнесе на покрива пленника.
Бунтовниците и червенокожите с помощта на отряда на Кристобал на няколко места превзеха окопите и навлязоха в крепостта. Испанците, които я бранеха, се смутиха, а необяснимото отсъствие на Балбоа в най-критичния момент още повече засили паниката.
Когато видяха развяващото се на покрива национално знаме, патриотите мексиканци и индианци почувстваха, че мъжеството им ги напуска Te се струпаха на едно място и с викове „Да живее отечеството“ напуснаха бившите си съюзници и се присъединиха към бунтовниците.
Но войниците на капитана, тази утайка на обществото, като знаеха, че не могат да разчитат на милост, започнаха да се бият още по-отчаяно. Te пе мислеха вече за победа — тя бе невъзможна, — а искаха само по-скъпо да продадат живота си.
Започна се страшно клане поради силната национална омраза, която изпитваха един към друг двете страни. Ранени нямаше, те биваха веднага убивани.
Апахите се мярнаха на границата, но само за миг. Дон Хосе не се излъга. Като разбраха, че намесата им няма да даде резултат, веднага обърнаха конете и избягаха в гората.
Изведнъж войниците на капитана, които все още храбро се биеха, видяха началника си вързан. Той бе пленник на мексиканците! Te захвърлиха оръжието си и се предадоха, като молеха врага за пощада.
За нещастие опиянените от боя не обърнаха никакво внимание на молбите им и до един ги избиха.
Сражението свърши, нямаше с кого да се воюва. От целия отряд на Балбоа само той остана жив.
Дон Хосе позволи на индианците да се разотидат. Te изкупиха грешката си, като минаха на страната на бунтовниците и помогнаха да бъдат победени испанците. Доволни, че тъй леко се отърваха, червенокожите веднага напуснаха бойното поле и бързо изчезнаха в далечината.
Тогава по обичая на прерията в Големия дом на Моктекусоми се събра съвет под председателството на дон Морено, за да съди дон Орасио Балбоа.
В съвета участваха Инкарнасион, Луис, дон Рамон Очоа, Кристобал Нава, Мос-хо-ке и Антилопа.
Свалиха въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката на капитана, и той, конвоиран от двама бунтовници, дойде при съдиите си.
Тъкмо дон Хосе искаше да почне разпита, вратата се отвори и влезе доня Линда.
Всички присъстващи я погледнаха с изненада. Без да се смути, младата девойка отиде при масата, около която заседаваха съдиите, и се обърна към дон Хосе.
— Татко — каза тя с треперещ от вълнение глас. — Ти не можеш да бъдеш съдия в дело, което тъй близ? те засяга. Ти си твърде добър и великодушен, за да от мъщаваш за личната си обида. Пред теб стои човекът, когото победата ти хвърли в ръцете. Погледни на него не като на престъпник, а като на нещастен противник.
Остави бог да го накаже.
— Дъще моя… — строго заговори дон Хосе.
Но капитанът с жест го прекъсна.
Откакто Балбоа падна в плен, дълбок прелом се извърши у него. Силата на волята му отслабна, железният характер се смекчи. Не страхът от смъртта извърши тази промяна, а провалянето на плана, за който толкова време мечта. Всичките му надежди изведнъж се провалиха и този неочакван удар го преобрази. Сега разбра колко ужасни са били престъпленията му, с каква черна неблагодарност се отплати за добротата на човека, комуто всичко дължеше. Да, съдбата справедливо наказва Балбоа и смъртта не го плаши. Това за него е изкупление.
— Сеньори — с достойнство заговори той, колкото и строга да бъде присъдата ви, предварително признавам нейната справедливост. Вие сте само оръдие на божието възмездие. Не вие ме наказвате, а Бог.
Балбоа се обърна към Линда и вежливо се поклони.
— Моята смъртна присъда е във вашата уста, сеньорина — рече той. — Човекът, който е извършил престъпление против вас, не заслужава да живее. Простете ми и нека бог ви благослови.
И като грабна със светкавична бързина ножа на едного от войниците, капитанът се прободе и падна мъртъв в краката на Линда.
Той сам изпълни присъдата си.
Два месеца след това дон Хосе пожертва за делото на въстанието шейсет милиона пиастра. Подир седмица полковник Итурбид, непримирим враг на бунтовниците, вдигна знамето на свободата и потегли срещу испанците, като спечели бляскава победа. С Игуалския договор Мексико бе признато за независима страна.
Предвижданията на последния мексикански император се сбъднаха. Неговото богатство помогна на мексиканците да изгонят от своята страна испанците, чийто терор им тежа цели три века.
Същия ден, когато генерал Итурбид, председател на новата република, влизаше в столицата Мексико, се сключи бракът на Линда с Инкарнасион. Дон Луис, Кристобал и дон Рамон присъстваха на него като свидетели.
Мос-хо-ке също бе на венчавката и стоеше редом: с дон Хосе, който преживяваше двойна радост: Мексико бе свободно, дъщеря му — напълно щастлива.
Когато обредът свърши, дон Луис започна да се сбогува с приятелите си. Напразно го молеха да остане при тях; той твърдо настояваше на своето.
— Какво мислиш да правиш? — попита го Инкарнасион. — Защо си отиваш?
— Сега съм съвсем излишен — отвърна с усмивка Луис. — Мексико има своята независимост, а ти си щастлив. Не е ли тъй?
— Разбира се! — извика Инкарнасион.
— А пък аз не. След като видях прерията и подишах нейния въздух, градският живот ми стана омразен и нямам сили да го понасям.
— Но това е безумие!
— Не, твърде умно е, поне от мое гледище.
— И ти искаш…
— Аз искам — прекъсна го дон Луис — да поживея малко и за себе си, след като живях толкова време за другите. Мина умря, ти се ожени, а пък аз останах съвсем сам. Нашият приятел Мос-хо-ке тази вечер отива в прерията и аз го помолих да ме вземе със себе си. Ще тръгнем заедно. Често ще мисля за теб, приятелю, и сърцето ми винаги ще бъде с теб. Ако някога ти дотрябва моята помощ, стига да кажеш само една дума, и аз веднага ще дойда. Не се опитвай да ме задържиш, безполезно е. Решението ми е категорично.
Същия ден дон Луис напусна Мексико и заедно с Мос-хо-ке отиде в прерията.
Войната за независимост, която мексиканците водиха цели единайсет години, за да се избавят от омразното иго на испанците, потискали ги повече от три века, представлява славна епопея, твърде малко позната в Европа, докато в Америка всички бележити епизоди и героични подвизи в тази война отдавна са станали легендарни.
По ирония на съдбата духовенството, на което испанското правителство възлага големи надежди, като го избира за едно от най-главните свои оръдия за поддържане на невежеството сред туземците и за приучване към робска подчиненост пред испанците, същото това духовенство първо издига глас на протест, прогласява свободата, въстава против тиранията и призовава нещастното население на оръжие, като развява знамето на въстанието.
Идалго, скромен свещеник от градчето Долорес, пръв повежда своите енориаши. С шпага в едната ръка и с кръста в другата въстава срещу тираните.
На първо време той обединява около себе си петстотин души, но по пътя към него се присъединяват хора от всички най-близки селища. След месец армията му брои повече от шейсет хиляди души. Вярно е, че са хора, непознаващи военното изкуство, твърде лошо въоръжени, но смели, храбри, с висок дух, изпълнени с най-отчаяното решение да победят или да умрат. Като проявяват чудеса от храброст, те тръгват право към столицата. Жителите на град Мексико треперят при вестта за тяхното приближаване.
Но Идалго е разбит, хванат и разстрелян. Това е неизбежно, обаче най-важното е вече извършено: народното съзнание е пробудено, импулсът даден, с една дума — най-тежкият камък е помръднал от мястото му.
Идалго загива, но кръвта на героите ражда нови герои и отмъстители. Цяла Нова Испания е обзета от пламъците на въстания и кръвопролитна война. След Идалго се появяват Морелос, свещеник в Каракуаро, и много други герои, на които не е съдено да видят победата на оръжието си и тържеството на своето свято дело.
Тая война трябваше да свърши само с пълното изгонване на испанците от Мексико.
За отбелязване е, че революцията, започната от духовенството, първата опора на испанското кралство, завършва й полза на мексиканците чрез другата негова опора, а именно благодарение на измяната на един испански полковник към своето правителство. Тоя полковник от ярък противник и враг на революцията става неин привърженик с надежда да я използва за себе си. Като мечтае за ролята на Наполеон, той изиграва ролята на Марат и бива застрелян на едно пустинно крайбрежие.
Този незабелязан, скромен епизод, който ще разкажем в тая книга, има съвсем частен характер и е в странична връзка с войната за независимост.
Това се случи две-три години, след като Идалго развя знамето за мексиканска независимост, поведе народа под това знаме и сам стана душа на народното движение. Мястото на събитията е един още неизследван и на никого непознат край. Културата още не го е засегнала, макар и да лежи между два големи града, от които единият по това време бе най-важното търговско пристанище по крайбрежието.
Нека читателят дойде с нас в провинция Алиско, или Гуадалахара.
Тази провинция е една от най-плодовитите, най-богата и най-красива в цялата Мексиканска конфедерация. Понеже лежи на голяма географска ширина, би страдала от нетърпима горещина, ако, от една страна, не я защитаваха високите върхове на Сиера Мадре, а от друга, нея освежаваха водите на Тихия океан с неговите прохладни и влажни ветрове. С морната грация на нежна креолка се е простряла тя сред цветята и тъмнозелените лесове по крайбрежието на Тихия океан между Синалоа и земята Колисна.
Целият този живописен и прекрасен край, покрит с разкошни гори от латании, палми и други тропически дървета, представлява океан от зеленина. Като вдишва влажния морски въздух и подема неговия шум, безкрайната гора спокойно разклаща величавите си върхари, сякаш подражава на движението на вълните по време на прилив и отлив.
Странните хора, за които в началото на миналия век не знаели нищо, живеят и се крият в тукашните девствени гори, преживяват от лов, контрабанда и други занаятия, без никой да им пречи.
Това население не се подчинява на закона и изискванията на цивилизацията, ползва се от неограничена свобода и безнаказаност, като се крие из дебрите на тукашните гори. Кой би се решил да навлезе в тези непроходими и безкрайни гори, населени с разнородни хищници и диви зверове, от които най-опасни са двукраките?
Обаче тези диви и груби хора, които не търпят никакъв тормоз и ограничаване на свободата си, честни по свой начин, не са лишени от чувство за прекрасното и доброто — те само в краен случай се сближават с бандити и други отцепници от човешкото общество, криещи се под гостоприемния покрив на грамадната и зелена шатра.
Тук-там сред глухата гора на някоя красива поляна ще видите петнайсет-двайсет колиби, своеволно разхвърляни по брега на река или ручей. Това са тъй наречените ловджийски села или пуебло. Единствената власт, която се признава тук, е властта на местния свещеник и кмета. Човек не може да живее сам, необходимо му е общество от хора за размяна на мисли и чувства, за да създаде семейство.
Жителите на тези села са много бедни, но гостоприемни и в техните колиби може спокойно да се спи при отворени врати, дори да носите торби със злато.
По някакво негласно споразумение бандитите, които се крият из тукашните гори, никога не ги нападат, защото знаят, че ако нарушат това правило, куршумът на някой от ловците веднага ще им припомни, че нямат работа тук. Като се знае това, ловци и бандити винаги живеят в мир, или по-точно, рядко влизат в борба помежду си.
Сан Блас, построен на остров и лежащ при самото устие на Рио Гранде де Сантяго, бе по времето, за което говорим, най-оживеният пристанищен град на Мексико по Тихия океан. Тук идваха тогава испанските кораби, за да товарят злато, скъпи метали и продукти от тази богата страна, предимно от провинциалните центрове, разположени по крайбрежието на Тихия океан. Оттук корабите отиваха в Гуаякил, а после в Калао. По това време Сан Блас бе богат и цъфтящ град, в който търговците бързо забогатяваха и натрупваха грамадно състояние. Сега вече съвсем не е тъй: с откриването на новото пристанище Гуаймас свободната търговия, уредена с декрет на либералното мексиканско правителство, а може би и поради нездравия климат на Сан Блас градът съвсем изгуби предишното си значение. Някога, щом почнеха дъждовете, цялото богато съсловие на града отиваше в Тепик, един прелестен град, потънал в гори от цъфнали портокали, нарове и флорипондиоси (перуански татул).
Разстоянието между тези два града не е повече ст двайсет и пет километра и почти всички пътища минават през гори. Това са останки от грамадните девствени гори, за които вече говорихме. Последният им порив като че се насочва да пускат корени в пясъците на океанското крайбрежие.
И ето, близо на половината път между Тепик и Сан Блас, от тясната страна, ако идвате откъм Тепик, се намираше, или по-точно, преди тридесет и пет години, голяма група скали. На върха на най-високата се издигаше грамаден чугунен кръст, засенчен от две гигантски латании, под които можеше да си почине всеки изморен пътник. От основата на кръста, този последен паметник на испанското владичество в страната, започваше тясна пътека, която после се разширяваше толкова, че редом да вървят двама конника, и навлизаше в най-отдалечените и тъмни сводове на зелената гора.
Като правеше безброй завои в продължение на повече от час, пътят постепенно се стесняваше, превръщаше се в пътека за зверове и най-после се разклоняваше. Едната пътека се губеше в горските дебри, а другата водеше към широка светла река, през която минаваше дървен мост, посипан със земя и листа. От едната страна на реката, да двадесетина метра от моста, съвсем неочаквано се откриваше голяма и широка поляна, където в живописно безредие бяха разхвърляни около трийсет колиби, построени от преплетени стволове и клони, но замазани с кал и слама, варосани, с дъсчени покриви, натрупани с дебел пласт листа.
Сред живописното село се виждаше една по-хубава постройка, доста по-голяма от другите, с малка камбанария и двукрила врата, чиито две половини бяха украсени с кръстове. Това бе църквата, трогателна със своята простота и скромност сред величието на околната природа.
Селцето, името на което не знаеха самите мексиканци, се казваше Пало Мулатос. В него живееха около триста и петдесет жители, всички ловци или контрабандисти.
По време на испанското господство търговията с чужди страни бе забранена под страх от ужасно наказание, затова пък контрабандата бе взела небивали размери. Хората, които се решаваха да се занимават с нея, извличаха грамадни печалби. Най-усилена контрабанда се вършеше по крайбрежието на Тихия океан през ония единайсет години, докато трая войната за независимост.
Смелите и безстрашни английски и френски крайцери вкарваха в Сан Блас твърде голямо количество оръжие, тъй необходимо на въстаниците. Оттук то биваше разпращано по незнайни пътища из всички провинции на Мексико с помощта на местни контрабандисти.
Затова хората на Пало Мулатос бяха богати и от все сърце желаеха войната да продължи. Дотогава в нея никой от тях не мислеше активно да участва, макар мексиканците да воюваха повече от четири години с испанците за независимостта си.
Тези чеда на девствените гори какво ги интересуваше кървавата вражда между мексиканци и испанци? Тази независимост не им носеше абсолютно нищо, защото и без нея те винаги се радваха на свобода и независимост из дебрите на своите гори.
Като нямаха средства да издържат свой свещеник, хората на Пало Мулатос отиваха само в неделя и празник в своята църквица, където винаги идваше по някой свещеник от близките градчета.
Другите съседни села, които нямаха и църкви, идваха в неделя и празнични дни на църковна служба и духовна проповед в Пало Мулатос, където прекарваха остатъка от деня във веселие. Вечер всеки възсядате коня си и се връщаше вкъщи, като носеше купеното от пазара, намиращ се на главния и голям площад на Пало Мулатос. В такива дни хората на селото достигаха до две хиляди души заедно с жените и децата. Тези, които се завръщаха, вървяха или сами, или пък на малки групи, като обсъждаха различни неща, или пък си разправяха какво са чули.
В американските гори се намират много отровни растения, като пало мулато (род антилско дърво — твърде отровно), лиани и много други. От пало мулато се добива най-страшната отрова, наречена „дървено мляко“. Именно това пало мулато се среща навсякъде край селото, поради което му е дадено и това известно име.
На разстояние три пушечни изстрела от Пало Мулатос, върху самия бряг на река, в твърде красива местност се издигаше ранчо, построено от дървени греди върху здрава каменна основа, доста високо над земята. До входа на ранчото се отиваше по шест каменни стъпала, грубо издялани, но здраво свързани помежду си. До постройката имаше голям хамбар, който служеше за зимните запаси от зърно и фураж, а също тъй и за кухня. Зад ранчото се виждаше конюшнята за седем-осем коня.
Не липсваше и добре уредена и отрупана с цветя голяма градина, част от която се простираше и зад оградата — едно твърде необикновено явление тук, където никой не иска да обработва земята.
Вътре ранчото имаше пет-шест големи стаи, разделени с прегради от колове и пръти. Обзаведени бяха с проста и груба мебел, цареше небивала чистота, която учудваше всеки гост. Стопанинът на ранчото минаваше за богат човек, пък и наистина бе доста богат.
На стотина крачки пред ранчото гигантска латания, повалена от буря, бе паднала напреки върху реката и преплетена от здрави лиани, бе останала на около пет метра над водата, образувайки естествен висящ мост.
С течение на времето лианите все повече се бяха разраствали и преплитали и образуваха лек прозрачен покрив като нежна дантела. Вятърът клатеше гигантското стъбло върху лианите, но то здраво се държеше подобно на солидните съвременни мостове. През този естествен висящ мост постоянно минаваха пътници пеша, дори и на коне, промъкваха се през две капризно зелени стени, които се сливаха към върха и образуваха фантастична висяща галерия.
Околните жители постоянно се ползваха от този висящ мост, за да скъсят пътя, като донасяха тук окапали листа, пръти и пръст.
Всеки, който минаваше по моста, отлично виждаше през пролуките на листата и тънките лиани, а самият той оставаше съвсем скрит за околните.
Веднъж през първите дни на месец май 1814 година към четири часа сутринта, когато луната още разливаше по цялата околност своята студено-синкава светлина и наоколо бе светло като ден, хладен вятър тайнствено повя по върховете и могъщите вейки на зелените гиганти.
Наоколо цареше невъзмутима тържествена тишина. Изведнъж откъм реката се чу бесен конски тропот, мостът се разклати и след миг на брега скочи човек. Той бе около двайсет и седем годишен, висок, строен, дори щеше да изглежда, красив, ако злобата и жестокостта не правеха лицето му отблъскващо.
Облечен бе с костюм, който малко се различаваше от обикновените дрехи на ранчеро, но беше доста по-скромен. На много места беше разкъсан от шиповете на бодливи храсти и дървета — навярно дълго беше ходил по горски пътеки или пък бе вървял направо.
На пояса му висеше, закачен с халка, голям ловджийски нож без ножница и друг един дълъг нож, наполовина скрит в тъмночервен пояс от китайско платно. Зад рамото му се подаваше прекрасна английска пушка. Високи над коленете гети от кожата на ягуар плътно прилепваха към силните мускулести крака; на главата си носеше шапка от агнешка кожа, ниско нахлупена, обшита с черни и розови мъниста. Изпод прихлупената до очите му шапка, скриваща наполовина лицето на младия човек се показваха гъсти кичури от ситни копринени черни къдри, които се разстилаха като красиви вълни върху раменете на непознатия.
Спрял се за момент, той като че се ослуша и дори се наведе към земята, сетне изведнъж се изправи и завит до уши в своето сарапе[3], измърмори:
— Не, не, имам грешка, нищо не се чува! — и като изгледа още веднъж цялата местност, тръгна край реката, докато стигна гъста горичка от лимонови дървета, случайно израсли досами водата. Скрит в храстите като хищен звяр, постоя един момент, после, като тури два пръста в уста, изсвири тъй, че и най-опитното ухо би го взело за звук от гърмяща змия.
Застанал сред малката лимонова горичка, непознатият не бе далеч от ранчото и наблюдаваше всичко, но самият той не можеше да бъде видян. Ранчото бе потънало в мрак, никаква светлина не се виждаше. Щом се чу слабото изсвирване на непознатия, вратата тихо се отвори и на прага се появи млада седемнайсетгодишна девойка с метната на дясното рамо стомна, поддържана от нейната гола и прелестна ръка. За миг девойката застана нерешително, насочила погледа на прекрасните си черни очи към спящите брегове на реката. После тихо затвори вратата, спусна се предпазливо по стълбата и тръгна бавно към лимоновата гора, където се криеше младият човек.
Когато девойката беше съвсем на няколко крачки от него, младият човек радостно извика, хвърли се пред краката на младата девойка и рече:
— О, Асунта! Скъпа ми Асунта, вие сте тук! Най — после се решихте да дойдете на тази първа среща.
— Да, и последна, Торибио! — отвърна девойката с приятен, но тъжен глас.
— Боже мой! Какво казвате! Не можах да ви чуя добре!
— Не, много добре чухте какво ви казах, Торибио! Това е първото и последно наше свиждане, на каквото някога ще се реша.
— О, боже! — зашепна той, като закриваше с ръце лицето си.
Девойката наистина бе прелестна, изпълнена с грация и чиста девствена красота. Тази чаровна външност криеше рядка душа, ангелска доброта, твърда воля и благородство, неотстъпваща пред нищо и безкрайно искрена. Израснала и възпитана сред тази величествена и девствена природа, тя бе свикнала да бъде честна, правдива и откровена, от нищо не се притесняваше и се ползваше винаги с неограничена свобода. Тя бе чужда на страха и смелостта на европейката, но макар и млада, умееше да предизвиква уважение към себе си дори и у тия полудиви хора, сред които живееше още от раждането си. С една дума, тя бе цялостен характер като тези гори, силна и същевременно нежна и любяща.
— Защо се преструвате, че скърбите, когато сърцето ви не познава какво е скръб, Торибио? — студено заговори тя, като гледаше младия човек.
— Не ме ли обичате? — извика той и вдигна глава.
— Не — решително и спокойно отвърна тя, — съвсем не тъй, както вие мислите.
— Защо не ме обичате, Асунта, с какво съм по-лош от моите връстници?
— Съвсем излишен въпрос, Торибио.
— Щом не ме обичате, защо дойдохте на срещата, която ви определих?
— Защо ли? Защото съм честна девойка и не искам да храните надежди, които няма да се осъществят.
— Асунта!
— Не умея да говоря другояче, Торибио, не мога да крия мислите си с красиви и приятни думи! Какво да правя?
— Нека бъде тъй! Говорете, ще ви слушам!
— Вчера използвахте момента, когато леля ми не бе в стаята и ми хвърилихте букет цветя. Можех веднага да се престоря, че не разбирам смисъла на този подарък, но не исках. Предпочетох лично да ви говоря, Торибио, да ви кажа, че не ви обичам и никога няма да ви обичам; че не сте мой любим и никога няма да станете такъв. Забравете ме. Във вашите гори и в съседните градове има много девойки, които ще пожелаят вашата любов. Мен съвсем не ме познавате. Днес за пръв път говорите с мен. Макар и да ви се харесвам, чувството ви още не е пуснало дълбоки корени. Нека се разделим приятелски, не ви желая злото, Торибио; твърде ще се радвам, ако науча, че друга жена ще сподели любовта ви. А сега сбогом! Казах ви всичко. — При тези думи девойката понечи да си тръгне.
— Не, чакайте! — сърдито извика младият човек.
— Какво искате? — попита девойката, като се обърна.
— Аз ви изслушах докрай, каквото и да ми струваше то, Асунта, а сега искам да ви отговоря.
— Защо? Думите ви с нищо няма да променят решението ми.
— Също тъй, както няма да променят и моето.
— Какво искате да кажете?
— Обичам ви, Асунта, и нищо на света не може да ме застави да се откажа от тази любов, да се откажа от вас!
— Както обичате! — отвърна девойката, като сви рамене.
— Казвам ви: вие ще бъдете моя!
— Никога!
— Ще видим! — със закана извика младият човек.
— Щом е тъй — каза девойката, — не само не мога да ви обичам, но дори не мога да запазя и уважение към вас. Бог ще ви накаже за вашите замисли, които храните към мен.
— Това не е божия работа! Кажете защо не ме обичате? Искам, трябва да го зная!
— Не ви обичам, Торибио, и никога не мога да ви обичам, защото сте лош човек, защо го живеете и дружите с най-паднали хора, занимавате се със съвсем тъмни дела, измамили сте вече няколко девойки, които са ви повярвали; вие сте пияница и тъй лошо се държите, че дори най-добрите ваши другари ви наричат гуляйджия.
— А-а! Значи всичко ви е известно! И все пак дойдохте на среща с мен!
— Да, защото ви съжалявах и не исках да ви се случи нещастие.
— На мен? — насмешливо попита младият човек.
— Да, на вас! Чичо ми и синовете му не ви обичат, знаете го, защото ви забраниха да се скитате край нашето ранчо. Ако ви заварят тук, кръв ще се лее…
— Чия? Тяхната или моята? — все тъй насмешливо продължи младежът.
— Виждам, че наистина сте зъл и лош човек! — отвърна младата девойка. — Сбогом!
— Не, тъй лесно няма да ви пусна! — зашепна той, като тури ръка на рамото й.
Девойката го отблъсна.
— Мислите ли, че със сила ще ме задържите тук?
— Защо не?
— Махнете се! — викна тя. — Вие се забравяте, сеньор! Пуснете ме да си налея вода и без това доста се забавих с вас.
— Не, няма да си вървите! Имам още да ви говоря! — закани й се той, като й препречи пътя.
— Не искам повече да ви слушам, сбогом!
— А пък аз ви казвам, че ще останете и няма да мръднете оттук.
— Не, няма да остана!
— Но ако аз искам?
— Аз пък не искам! Торибио, може би не съм съвсем самичка тук, както си мислите.
— Все едно ми е, но пак ви казвам, няма да ви пусна.
— Ще видим — чу се зад гърба му груб глас и в същото време една тежка ръка се стовари върху рамото му.
Младият човек трепна от изненада и побледнял изведнъж, се обърна назад.
Зад гърба му стояха трима мъже с пушки при нозе. Най-възрастният от тях, почти старец, снажен и Плещест като Херкулес, стоеше по-близко от другите, сложил ръка върху рамото на Торибио.
Но и Торибио не напразно бе наречен Калаверас; той се отличаваше с безумна смелост, за миг се опомни и като скръсти ръце на гърдите, гордо и надменно отхвърли глава назад.
— Аха, прекрасната Асунта си има и пазачи!
— Млък! Нито дума повече! — строго заповяда старецът. — За това веднага ще си поприказваме. — И като се обърна към младата девойка, любезно добави: — Хайде у дома, дете, тук нямаш повече работа!
— Мили чичо! — замоли тя шепнешком.
— Казах, върви си у дома, Асунта! — отвърна старецът, като посочи с ръка пътеката, която водеше към ранчото.
Девойката мълчаливо се подчини, а четиримата мъже безмълвно я съпроводиха с очи. Когато вратата на къщата се затвори след нея, старикът се обърна към Торибио и каза:
— Е, сега двамата да си поговорим, млади човече! — Тоест не двамата, а четиримата; вие сте трима срещу един! — насмешливо забеляза Торибио.
— Е, щом искаш, нека и четиримата, защото дойдохме тук да ти дадем заслуженото.
— Заслуженото! Ха, ха! — изсмя се Торибио. — Престъпно ли е да обичаш Асунта?
— Да, престъпно е, когато човек е свързан вече с друга жена и подло я е зарязал, след като я е измамил и опозорил.
— Лъжа е! — сърдито крясна Торибио. — Да, лъжа е, аз обичам само Асунта!
— Съветвам те, момко, да не произнасяш пред мен името на племенницата ми, още повече като знаеш, че тя не те обича!
— Откъде можете да го знаете? — дръзко извика той.
— Не, момко, не можеш ни излъга! Повече от час те слушахме и чухме всяка дума от вашия разговор! — обади се един от младите хора, който стоеше по-назад.
— Ти мълчи, Рафаел, аз говоря с него — строго заповяда старецът. — Казах ти по-рано — обърна се той към Торибио — да не си посмял да се навърташ край дома ми, но ти престъпи тази забрана. Толкова по-зле за теб!
— Слушайте, пазете се и вие! — викна младият човек. — Когато ме нападнат, и аз умея да се браня — и като отскочи крачка назад, за миг свали пушката си.
— О, не бързай, момко! Несръчно се браниш. Какво ще направиш? По-добре дай ми пушката си.
— Опитай се да я вземеш!
Още недорекъл това, пушката му, улучена от куршум, падна от ръцете му; бе стрелял най-големият син на стареца, Рафаел.
— Сполучи, поздравявам те — обърна се към него старикът. — Е, ще се предадеш ли? — попита той Торибио.
— Как, искате да ме заколите като овца ли? — рязко попита той.
— За убийство дума не може да става. Колкото и виновен да си, не искам твоя живот.
— Тогава какво искате от мен?
— Предай се!
— За нищо на света…
— А, щом е тъй…
За миг и двамата синове се хвърлиха върху Торибио, но смелият млад човек, без да дочака нападението им, ги изпревари, като посрещна и двамата с нож в едната и в другата ръка.
— А, значи това искате! — извика той, като кръстоса смело оръжието си с тяхното.
Но боят бе съвсем неравен: въпреки своята необикновена сила, ловкост и сръчност той бе сам срещу двама и тия двама не му отстъпваха нито по сила, нито по ловкост, нито по умението да си служат с оръжие. Te бяха нащрек и обвитата с дебело сарапе лява ръка им служеше като отличен щит, с който успешно да парират ударите на врага, докато ръцете на Торибио бяха заети, а с единия от двамата неприятели трябваше да се бие с лявата ръка. Въпреки всичко борбата трая дълго, синовете на стария се мъчеха само да обезоръжат Торибио, без да го ранят.
Ето че най-после храбрият пришелец изпусна силен и яростен вик и скочи във водата.
— Ха, не бързай! Почакай, защо бързаш? — насмешливо го задържа старикът, като го улови за дрехата.
Ловките млади хора така заплетоха оръжието на Торибио в диплите на своето сарапе, че той по неволя трябваше да го изпусне от ръцете си.
— Ще се предадеш ли? — запита старецът.
— Обезоръжен съм! — намръщено отвърна младият човек.
Старецът сви рамене.
— Защо се оплакваш, по теб няма и драскотина.
— Убийте ме по-скоро, дон Салвадор де Кастильо! — глухо отвърна той. — Защо се бавите?
— Защо ли? Ти искаше да съблазниш племенницата ми, но тя не се поддаде, не повярва на нежните ти думи. Тогава ти почна да я заплашваш, а пък аз веднага й се притекох на помощ. Заловихме те на местопрестъплението и аз имам право да те убия като куче!
— Хайде, убийте ме!
— Почакай, защо да бързаме? За какъв ме смяташ ти?! Ще те накажа както трябва, ще те накажа, но няма да те убия.
— Излишно е! Не бива да ме щадите!
— Защо?
— Защото, ако остана жив ще ви отмъстя. Запомнете добре!
— Чакай! Какво говориш?
— Заклевам се, че ще отмъстя на вас и на синовете ви!
— Твоя работа! Но внимавай да не попаднеш още веднъж в ръцете ни! Тогава няма да ти простим!
— Не искам от вас милост — извика младият човек, като скърцаше със зъби, — мразя ви и пак ще повтарям: ако ме оставите жив, ще унищожа цялото ви семейство!
— Ще видим, но дотогава ще си получиш заслуженото!
В този момент двамата синове на старика се хвърлиха върху младия човек и като го стегнаха в собственото му сарапе, понесоха го към реката.
Торибио нищо не продума, не помръдна, лицето му пребледня като на мъртвец, чертите му се изкривиха от злоба.
— Къде ме носите? — запита той, като се намери на лиановия мост.
— Сега ще видиш! — отвърна старикът, като запуши цигара.
Насред моста шествието спря.
— Тука, тука! — обади се старецът, като разтваряше лианите.
— Какво мислите да правите? — попита още веднъж Торибио.
— Ще те хвърлим в реката и нищо повече.
— Мен? Ще ме хвърлите в реката?! Защо?
— Защото си луд и този студен душ ще ти помогне! — насмешливо отвърна дон Салвадор.
— О, недейте, това е ужасно!
— Защо се плашиш? Нали плуваш като риба, зная го. Пази се да не попаднеш на някой алигатор, каквито тук има в изобилие!
— По-добре ме убийте с пушка или с нож.
— Не, казах вече, че не искам да си мърся ръцете с кръвта ти — добави жестокият старик, — по-зле ще бъде за теб, ако попаднеш в устата им. Ако успееш да излезеш на брега, внимавай да не стъпиш на моя земя, защото ще те посрещнем с пушечен огън. Хайде, на добър час! Гледай да не попаднеш още веднъж в ръцете ми! — После, като се обърна към синовете си, им рече: — Ще отида на наблюдавам край реката и когато ви дам сигнал, веднага го хвърлете в реката.
— Добре, татко! — отвърнаха заедно синовете.
— Довиждане, приятелю Торибио! — насмешливо извика старецът и бързо закрачи към брега.
Когато братята останаха насаме с осъдения на смърт нещастен младеж, те мълчаливо се спогледаха.
Торибио мълчеше. Странната смърт, която му предстоеше, сломи силите му и той дори не се опита да моли за милост.
В това време братята си пошепнаха нещо.
— Слушай — заговори тихо Рафаел, като се наведе над нещастника, — брат ми Лоп и аз сме против искането на баща ни, но не посмяхме да се противим. Кажи ни, умееш ли добре да плуваш?
— Да, но то не може да ме спаси, щом нямам оръжие, с което да се браня.
— Но ако имаш нож? — запита Рафаел.
— О, ако имах нож, бих се спасил: алигаторите са плашливи.
— Тогава вземи си ножа! Ето го! — каза Лоп.
— Истина ли? Нима ми връщате ножа? — радостно викна младият човек.
— Вземи го по-скоро!
Торибио с радост сграбчи ножа си.
— Няма да забравя, че на вас дължа живота си! — извика той.
— А най-важното е да не се навърташ вече около нашия дом! — каза дон Рафаел. — Да, друг път няма да можем да те спасим!
— Благодаря, имате добро сърце! Благодаря, благодаря ви!
— Хвърляйте! — чу се гръмкият глас на стареца.
— Вземи ножа между зъбите и не ни пречи! — пошепна на нещастника дон Рафаел.
— Да, да, благодаря за съвета! — със задоволство се обади Торибио.
Торибио захапа ножа, както го посъветва дон Рафаел.
— Сбогом! Кураж! — пожелаха му шепнешком двамата братя и като издигнаха Торибио на ръце, прекараха го през отвора, направен в преплетените лиани, и така го хвърлиха във водата, че да падне на крака.
Водата изплиска от тежкото падане на тялото. Младите хора бързо отидоха при баща си. Той стоеше наведен над водата, устремил поглед към нея.
— Най-после! — извика старецът. — Ще видим какво ще прави сега!
Младите хора весело се спогледаха.
Наистина дон Торибио се показа над водата и мощно заплува срещу течението. Изведнъж нещо изплиска, водата се развълнува и два грамадни алигатора се появиха над водата. Единият се движеше вляво, другият — вдясно от нещастния плувец.
— Ха, сега вече става интересно — зашепна старецът. Дон Торибио се гмурна с небивала бързина.
— Свърши се! — добави старецът, като постоя няколко секунди. — Не трая дълго!
Ето че дон Торибио отново се появи над водата и заплува с всичка сила.
Когато той се гмурна, и алигаторите сториха същото, но само след няколко секунди изплуваха с коремите нагоре — и двата мъртви.
— Какво значи това? — извика дядото, като изгледа синовете си недоверчиво и дори подозрително. Но и те бяха учудени и разочаровани като самия него.
— Да вървим у дома! Нямаме никаква работа тук! — ядосан изкрещя старецът, като изкачваше стръмния бряг. — Ясно е, че тази птица ще избегне нещастието.
Първите утринни лъчи украсиха с блед опалов цвят гигантските латании и палмите в гората. Парите на прозрачната мъгла трептяха от тихия утринен ветрец над сънливата река, все още тъмна от сенките на гъсто сведените над нея дървета. По всяка тревица, по всяко листенце трепкаха светлите капки на росата. Сред вейките се чуваше шумът на пробуждащите се птици и някаква смътна хармония на плахи звуци изпълваше въздуха. Минута-две и тази смътна мелодия ще се превърне в гръмлив, радостен и тържествен концерт на стотици гласове, поздравяващи изгрева на слънцето, този царствен светлик, чиито златни лъчи разливат навсякъде животворна сила.
Зад един завой на реката се показа огромна кола с големи и тежки колела от цяло парче дърво, запрегната с чифт едри волове. Животните проточено мучаха, подушили мириса на сочната трева, която приятно дразнеше обонянието им. До колата бавно крачеше петдесет, петдесет и пет годишен мъж с атлетично тяло, с мрачно навъсено лице, което още от пръв поглед будеше недотам приятно впечатление.
Изведнъж той трепна и спря колата: на няколко крачки встрани от водата излезе човек и като стъпи на брега, отърси се като мокро куче. Дрехите му съвсем бяха вир-вода, а в ръка държеше грамаден нож.
Той не видя наближаващата кола, машинално огледа околната местност, без да види нещо пред себе си, защото дългите мокри коси му закриваха очите и му пречеха да вижда. Тоя човек беше самият дон Торибио, или Калаверас. Като заби три пъти ножа си в земята до самата дръжка, за да го почисти добре, мушна го в пояса си. След като привърши всичко, готов бе да се изтегне на тревата, но изведнъж чу рязко и отсечено изсвирване, което го накара да вдигне глава и да се огледа.
От близките храсти се появи с дълъг бич в ръка човекът, който се движеше зад колата, а сега я бе оставил в храсталака.
— А-а — викна младият човек, — дон Хуан Педросо!
— Същият, момко — отвърна дон Хуан. — Видях те, когато излизаше от водата като скитник по крайбрежието на Сан Блас, и се питах дали не си побъркан да се къпеш, преди да съмне, в такова място, където няма кой да ти се притече на помощ, и в река, която гъмжи от алигатори.
Дон Торибио мълчаливо се усмихна.
— Може би някой от твоите многобройни врагове се е хванал на бас, издебнал те и те е бутнал в реката за храна на алигаторите! Хм! Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че жестоко се лъжете, сеньор дон Хуан!
— Е, ei Тъй ли? — засмя се възрастният.
— Защо да лъжа, а още повече вас, сеньор Педросо? Мисля, че никой не ви е натоварил да ме контролирате!
— Вярно, вярно, момко, но нали съм твой приятел, затова се интересувам. Ако не се лъжа, тук се крие някаква любовна история с някоя красавица, дори бих могъл, ако искаш, да спомена името й.
— Сега сте още по-далеч от истината, сеньор! — отвърна младият човек, сдържайки нервния си трепет.
— Хм, аз пък мислех, че се влачиш подир племенницата на Салвадор де Кастильо и твърде възможно е…
— Какво е възможно според вас?
— Че дон Салвадор и синовете му, които, както знаеш, не те обичат, са те накарали при свиждането с красивата Асунта…
— Свиждане с Асунта! Да не си полудял?!
— Съвсем не, мога напълно да те уверя, драги Торибио. Съветвам те, недей забравя, че тук, в гората, дърветата чуват, а листата виждат. Колкото и да се крием, все някой ще ни види и чуе!
— Твърде е възможно, не споря, но тези, които са го казали, изглежда, че лошо са чули и видели. Доня Асунта наистина е красива, но съм я виждал всичко на всичко два пъти в черква и съвсем не я познавам. Пък и в нашите гори не липсват красиви девойки!
— Да, но аз не познавам друга, тъй красива като Асунта Маркес.
— За бога! Ами Леоиа?
— Хм! Какво каза? Леона? Защо споменаваш дъщеря ми?… Не ухажваш ли и нея?
— Не, искам само да кажа, че и красивата Асунта има съперници.
— Хм, хм! Не разбирам… а прочее Леона не е девойка, която забравя своите задължения, и…
— Какви чудати мисли пълнят главата ви, дон Хуан! Много по-добре познавам дъщеря ви, нали сме израсли почти заедно!
— Точно затуй. Знай, че не искам да приказвам празни приказки!
— Знайте само, дон Хуан, че ако почна да задирям дъщеря ви, то ще е с желание да се оженя за нея.
— Е, туй ме кара още да се държа добре с теб, момче! Зная, че въпреки твоите недостатъци все пак имаш някои качества, които те спират да съблазниш дъщерята на човека, който ти е бил почти баща! Но все пак за мен не е ясно как си попаднал в реката, щом като враговете ти не са пожелали да те хвърлят на алигаторите. — Ако речем, че предположението ви е вярно, как мислите, щях ли да имам този нож? Щях ли да се оставя на някого, докато мога да се браня? Не щях ли най-малко да бъда ранен, дрехата ми да бъде разкъсана в борбата и вместо да плувам срещу течението, което едва сторих, щях да плувам надолу, ако приемем, че враговете са забравили да ме вържат, преди да ме хвърлят в реката.
— Тъй е, но все пак ми се вижда невероятно!
— Тома неверни! — с усмивка забеляза младият човек. — Щом искате, с две-три думи ще ви разкажа цялата история.
И той продължи:
— Знаете, разбира се, както всички, че имам страшен характер и че съм готов пред всекиго да отстоявам капризите си. От един месец ме преследва мисълта да премеря сили, ловкост и пъргавина с алигаторите. Знаете, че плувам като риба и страстно обичам да се къпя по всяко време! И реших да опитам дали ще ми попречат алигаторите да се изкъпя в реката. Бях убеден, че човек, който е смел и решителен, винаги ще може да се справи с тези чудовища. Нощес, като се връщах от Сан Блас, вървях по брега на реката и неволно гледах във водата, където пляскаха и играеха алигаторите. Изведнъж, без да зная защо, прострях моето сарапе на брега, сложих отгоре пушката, паласката и всичко друго и като извадих ножа, който захапах между зъбите, се хвърлих в реката.
— Е, ами алигаторите?
— Te не закъсняха да се появят. Бяха два, дочаках ги и щом се доближиха, гмурнах се във водата, заврях се под единия, разпрах корема му, после на другия. Тъй се справих с пет алигатора. Другите, като видяха, че не бива да си играят с мен, избягаха. Ето, един от тях излезе да умре на брега.
— Наистина! — извика дон Хуан, като отправи поглед към мястото, показано от дон Торибио. — Ще го откарам с колата си у дома! Нали месото на алигатора е извънредно вкусно!
— Зная!
— Слушай, момко, хайде да отидем в моята колиба, жена ми майсторски ще изпече късове от него!
— Благодаря, с удоволствие бих се съгласил, не сега ми е невъзможно, защото не искам да изгубя коня и оръжието си, оставих ги на мястото, където влязох да се къпя.
— Да, прав си, съвсем не помислих за туй! Какво мислиш да правиш сега?
— Като си почина, отново ще преплувам да потърся коня и оръжието си.
— Хм, момко, туй значи да злоупотребиш с божието търпение! Щом си решил тъй, никой не може да те разубеди! Почивай си, пък аз ще се заловя да оправя алигатора, ела довечера у дома, ще те чакаме за вечеря!
— Добре, непременно, сеньор Педросо.
Мъжете се сбогуваха. Дон Торибио, като се обърна, легна на тревата и веднага заспа под сянката на клонесто дърво, защото слънцето бе вече изгряло и почваше да става горещо.
Дон Хуан Педросо, като разсече с брадва гигантския алигатор, го хвърли в колата си п потегли, като още веднъж повтори поканата си към младия човек, но той спеше дълбоко и нищо не чу.
Алигаторите му бяха оставили доста работа, не случайно се умори. Тия грамадни земноводни, които живеят в реката и лагуните, са твърде опасни и свирепи. Понякога нападат и човека, макар да не е във водата.
Дон Торибио спеше вече три часа, когато го пробуди конски тропот съвсем близо до мястото, където лежеше. В първия момент не можа дори да си спомни как е попаднал тук, под това дърво, но скоро всичко му се проясни, неволно сви вежди, когато вдигна глава и видя пред себе си дон Рафаел Кастильо, който държеше поводите на два коня.
За миг дон Торибио скочи на крака и като кимна мълчаливо с глава към дон Рафаел, сложи ръце на гърди и зачака обяснение.
Тези млади хора бяха почти на една възраст; дон Рафаел бе красив, строен младеж с упорито гледащи дълбоки черни очи и под тези привидно гъвкави и изящни форми се криеше немалка сила.
— От призори ви търся навред, дон Торибио! — каза най-приятелски новодошлият. — Много се безпокоях за вас. Радвам се, че ви виждам бодър и здрав.
— Благодаря ви, сеньор Рафаел! Можах благодарение на вас и вашия брат да избягна сигурна смърт, което никога няма да забравя! Мога ли да зная защо тъй ревностно сте ме търсили сега?
— Да — отвърна младият човек, малко разочарован от официалния тон на своя събеседник, — както ви казах вече, безпокоях се за вас, не знаех жив ли сте. Още повече, оставихте в ръцете ни вашето сарапе и сомбреро, които искам да ви върна. Освен това брат ми, като минал край лиановия мост, случайно намерил коня ви — това красиво и благородно животно. Помислихме си, че твърде ще се зарадвате, като го видите отново, и аз го водя, както виждате!
— О, благодаря, благодаря, дон Рафаел! — извика развълнуван дон Торибио. — Извинете за студенината ми в първия момент: сам не зная какви глупави мисли се въртяха в главата ми, когато ви видях. Изглежда, още съм под впечатленията от нощното събитие! Извинете още веднъж, вие и брат ви сте добри и великодушни и не зная кога и с какво бих могъл да ви се отплатя. Вярвам, че бог ще ми помогне да мога и аз да ви услужа!
— Извинете, но още не съм свършил — усмихна се дон Рафаел, — по време на нашата борба счупих пушката ви, а огнестрелното оръжие тук е рядко и скъпо, особено сега, когато дори с пари трудно може да се купи пушка. Зная, че ловец без пушка може да умре от глад в гората; мисля, че и вие също сте ловец.
— Да, доста съм беден, за да мога да си купя друга пушка, преди да минат няколко месеца. Ако искахте, можехте да ме убиете, но предпочетохте само да ме обезоръжите. Признавам, че напълно съм заслужил този жесток урок… Но да не говорим за туй!
— Не, напротив, да поговорим още малко.
— Както обичате, но защо? — с тъжна усмивка каза той.
— Недейте мисли, дон Торибио, че настоявам за този разговор, за да засиля още повече чувството ви на съжаление за тази загуба. О, не!
— Не се оправдавайте — прекъсна го дон Торибио, за тези няколко часа можах толкова да ви опозная, че ви смятам, повтарям, не само за мой спасител, но и за човек с благородно сърце и възвишена душа. — Щом е тъй — подзе засмян дон Рафаел, — позволете ми поне да заменя строшената от мен пушка с тази!
— Сеньор! — извика дон Торибио.
— О, не ми отказвайте, моля ви. Имам няколко такива пушки и вярвайте, че тази е най-хубавата. Обаче тя не е подарък, а само замяна. Нали счупих пушката ви. Да не спорим повече, щастлив съм, че се съгласихте да приемете тази пушка. — С тези думи дон Рафаел връчи на дон Торибио една съвсем нова чудесна пушка. Той почна внимателно да я разглежда.
— Тази пушка е скъпа. Освен туй е доста ценна! — радостно извика той, след което лицето му изведнъж се натъжи и като я върна на своя великодушен враг, той каза:
— Извинете, дон Рафаел, но не мога да я взема.
— Защо?
— Защото тя е твърде скъпа. Моята бе една проста стара пушка, която случайно купих за една унция[4] от някакъв английски капитан.
— Преди да откажете, изслушайте ме — бързо възрази дон Рафаел. — Един френски кораб потъваше край нашите брегове от страшен ураган. Брат ми и аз случайно се намирахме близо до Сан Блас. Без да мислим за опасността, която ни заплашваше, седнахме в една лодка и отплувахме към потъващия кораб; после с божията помощ го изтеглихме благополучно до порт Сан Блас. Тъй спасихме не само кораба и ценния му товар, но и капитана с целия екипаж. Наистина, то бе само един щастлив случай. Като искаше да ни се отблагодари и като видя, че не искаме да приемем никаква парична награда, капитанът настоя всеки от нас да вземе по един сандък пушки и по сандък с пистолети от Версайския завод, който е на първо място в Европа. Той насила заповяда да свалят на брега четирите сандъка, като ни уверяваше, че нямаме право да отказваме оръжието сега, когато цялата наша страна е въстанала и има нужда от оръжие. Мисълта на капитана бе ние да раздадем оръжие на ония наши приятели, които имат нужда от него. Тъй че сега, когато, ви предлагам това оръжие, аз само изпълнявам едно желание на капитана. Още веднъж ви моля да вземете пушката, а тоя чифт пистолети са от брат ми, Лоп. След всичко, което чухте от мен, няма да бъдете прав да откажете оръжието! — При тези думи той повторно подаде на Торибио пушката и чифта пистолети, които извади от пояса си.
— Какво да правя, трябва да ви се подчиня! — отвърна полушеговито, полурадостно младият човек.
— А сега, надявам се, че ще се разделим като приятели! — каза дон Рафаел, като му протегна ръка.
— Да, сеньор, вие и брат ви бяхте твърде великодушни към мен! — отвърна Торибио с най-сърдечен и задушевен тон.
— А баща ни?
— Баща ви — повтори цял пребледнял младият човек — бе жесток към мен и неумолим към моята вина, за която твърде жестоко бях наказан с онова, което чухте от устата на вашата прекрасна сестра доня Асунта.
— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — баща ни е стар и добър, но само неумолим и непреклонен, както повечето хора на негова възраст. Нима тъй силно го мразите за неговата избухливост, за която и той сега съжалява, вярвайте!
— Няма да бъда прав, ако възненавидя баща ви, дон Рафаел. Ще се помъча да забравя онова, което искаше да ми стори, като помня как вие и брат ви постъпихте с мен. Пък и той ще се успокои, защото след два дни аз няма да бъда вече в тукашните гори; ще ги напусна, може би завинаги! — добави той, сърдечно сломен.
— Как?! Искате да напуснете горите, където сте се родили и сте живели щастлив и свободен живот?
— Да, налага се — въздъхна Торибио. — Искам всичко да забравя и да бъда забравен. До този момент животът ми не бе такъв, какъвто би трябвало да бъде. За много неща сам съм си виновен. Доня Асунта каза истината: аз съм долен човек, но искам да изкупя миналото си. Днешният урок не е изгубен за мен!
— Кажете ни какво ще стане с вас в чуждите краища, които не познавате?
— И аз не зная! Но Бог, който вижда разкаянието ми, ще ми помогне, уверен съм. Един смел човек на добър кон и добре въоръжен никъде не пропада, още повече у нас. Твърде възможно е да отида или при мексиканците, или при испанците.
— Помислете добре: това е един сериозен въпрос! — Всичко обмислих, дон Рафаел! Ще замина може би още тази вечер, затуй приемете моя последен поздрав и сърдечна благодарност, и ако позволите, още няколко думи…
— Моля!
— Дори ако това се отнася за доня Асунта? — с горчива усмивка запита Торибио.
— Защо не? Ще й предадем точно вашите думи.
— Благодаря. Кажете й, че нейните упреци ме направиха съвсем друг човек, че напускам родните гори със сърце, изпълнено със скръб, като се надявам, че скръбта и страданията ще ме преобразят. Предайте й, че моето най-горещо желание е да я видя щастлива и че аз винаги ще се моля за нейното щастие.
— Всичко ще й предам, дон Торибио!
— Благодаря ви, сеньор! Простете, може би няма да се видим вече!
— Кой знае! Може би ще се видим някъде много по-рано, отколкото мислите; казват, че испанците вече идвали насам.
— Дай, Боже, да не припарят тук!
— Амин! От все сърце го желая! Прощавайте и всичко хубаво!
— Благодаря! Бог да ви пази!
Младите хора силно стиснаха ръцете си, казаха си още няколко думи, след което дон Рафаел се метна на коня си.
— Довиждане! — извика той, като пришпори своя мустанг.
— Сбогом! — тъжно отвърна дон Торибио, но другият вече не го чу.
Щом дон Торибио остана сам, случи се нещо небивало.
Този горд и твърд човек изведнъж свали от себе си маската на стоицизма и като доближи коня си, прегърна шията му и почна особено ласкаво да го милва, да му говори като на човек, като на близък приятел и заплака… Този прекрасен кон бе едничкият му верен другар, към който бе привързан с цялата си душа, върху благородното животно изливаше цялата си любов, която не намираше върху кого да прояви.
Преди няколко години дон Торибио по време на своите дълги пътувания из Сонор и тайнствените дебри на Аризона случайно попадна на стадо степни диви коне. След като подгони, улови с ласото си най-хубавата кобила, на която даде известното име Линда.
Чистокръвен степен мустанг, Линда същевременно бе гиздав походен кон, неуморим и издържлив, стегнат, лек и рядко красив. Дон Торибио едва ли не го боготвореше; грижеше се за него като майка за любимото си дете и умното животно разбираше всяка негова дума и движение, подчиняваше му се с особена готовност.
Един богат и виден испанец, очарован от небивалата красота на Линда, предложи на дон Торибио хиляда и петстотин пиастра, които представляват цяло състояние за един такъв авантюрист, който живее ден за ден с каквото му попадне. Но младият човек рязко отказа да се раздели с коня, въпреки че настойчивият купувач все повече и повече увеличаваше цената, докато утрои първата сума. Но и тази голяма сума не съблазни дон Торибио. Освен това, боейки се да не би именитият испанец да нареди да откраднат коня, който не може да купи с пари, дон Торибио, без да каже някому, скоро напусна мястото, където живееше настойчивият купувач.
По стечение на обстоятелствата веднъж, когато дон Торибио бе на лов, срещна един вожд на команчите, собственик на красив жребец, който по нищо не отстъпваше дори на Линда. Чрез различни и не особено ценни подаръци дон Торибио се сдоби с това, което желаеше. След дванайсет месеца Линда му роди прекрасно жребче, което нарече Линдо. Дон Торибио прояви към жребчето най-нежни грижи и благородното животно толкова се привърза към господаря си, колкото и той към него. Линдо стана на пет години и дон Торибио от една година го яздеше, а Линда преди пет месеца почина от кръвоизлив. Дон Торибио дълго плака и тъгува за любимия си кон; зарови го дълбоко в земята и мястото затрупа с тежки камъни, за да не го изровят хищните зверове.
Трябва да се живее в степите и горските дебри на американските савани, за да се види колко е скъп конят за своя ездач, как може да се привърже към него, как това благородно животно може да стане най-близък и скъп другар на човека, попаднал самотен сред безлюдните степи и заспалите девствени гори. Човек, който изгуби тук коня си, е обречен на сигурна смърт. Кой ще му посочи без този верен спътник и водач непознатия брод на реката? Кой ще открива завеяните в пясъка следи? Кой ще намери пътя и ще го прекара през непроходимите мочури и блата? Кой, ако не верният кон? Дон Торибио тъй обичаше коня си и тъй вярваше в него, че никога не го връзваше и не спъваше краката му. В оная нощ, когато отиде на свиждане с доня Асунта, трябваше да го върже за едно дърво, защото конят щеше да тръгне след него. През цялата нощ се безпокоеше за съдбата на коня си, а когато дон Рафаел го доведе, дон Торибио тъй се зарадва, че едва сдържа вълнението си и в душата си реши да остане вечно признателен на човека, който му върна коня.
Когато премина първата му радост, че видя Линдо, дон Торибио облече отдавна изсушените на слънцето, дрехи, оправи се, колкото можа, и като наметна своето сарапе, весело се хвърли на седлото и полетя към колибата на дон Хуан Педросо, на пет-шест мили от мястото, където се намираше дон Торибио.
След като се отдалечи малко, дон Торибио поразмисли, че понеже е още рано — около три часа след обяд, няма защо да бърза. Нещо повече, от вчера не бе турял троха хляб в уста и нямаше да бъде лошо, ако спре край потока под сенките на високите палми и потърси в дисагите нещо за ядене. След проверката се оказа, че се намират два-три морски сухара, малко козе сирене и едно красиво и голямо шише, за съжаление празно, но тютюн и царевични листа имаше в изобилие.
Американците са народ твърде умерен в храната и в пиенето на вино; много малко им трябва, за да поддържат живота си. Затова, имайки предвид обилната вечеря, младият човек реши да изяде своите хранителни запаси, като не забрави да подели братски сухарите с Линдо. Като пийна вода, смесена с ракия, дон Торибио сви цигара и запуши.
Но преди да помисли за себе си, младият човек отпусна коня си и го остави на воля да се наслади от сочната зелена трева.
В седем часа вечерта, тоест скоро след залез слънце, дон Торибио спря коня си пред колибата на Хуан Педросо. Там вече го чакаха. В момента, когато слезе от коня, вратата на колибата се отвори и на прага се появи приветливо засмян дон Хуан.
— Добре дошъл, момко, отдавна те чакам, дори взех да се безпокоя, че няма да дойдеш.
Този път старият ловец говореше със съвсем друг тон в сравнение със сутринта. Сегашният добродушен и сърдечен тон съвсем не му прилягаше, което Торибио много добре знаеше. А понеже привидната любезност на старика му се видя подозрителна, младият човек реши да се държи нащрек, но разбира се, с нищо не се издаде, че вижда в държанието на старика нещо особено.
Когато отведе коня си в яхъра, разседла го, изтри го, той му даде храна, като всичко вършеше бавно и кратко отвръщаше на стареца, който стоеше при вратата на яхъра.
— Е, сега съм готов! На вашите услуги съм, драги домакине! — каза дон Торибио. — Извинете, че толкова дълго се занимавах с моя Линдо, но нали знаете колко се обичаме с него.
— Да, момко, не виждам нищо лошо в туй, всеки ездач трябва да се грижи за коня си.
— Радвам се, че и вие мислите като мен — отвърна младият човек, влизайки с в голямото помещение, — а къде е доня Леона, защо не я виждам?
— Не се безпокойте за нея, момко! — отвърна с привичен сарказъм старикът. — Тя е в кухнята и сега ще дойде. Както виждаш, масата е сложена и само теб чакаме!
— За бога, нима не го знаех? — отвърна с усмивка дон Торибио.
Тук ще кажем няколко думи за пояснение на току-що произнесената от дон Хуан фраза: „Ти виждаш, че масата е вече сложена.“
В отдалечените от столицата полудиви провинции на Мексико преди тридесетина години под тези думи се разбираше нещо съвсем друго от онова, което сме свикнали да разбираме. Дори в самото Мексико преди двайсетина-трийсет години най-богатите жени от висшето общество с готовност се хранели в кухнята заедно с прислугата от обща чиния, като вадели с ръка късовете, без да си служат с нож или вилица.
У дон Хуан тая привичка съществуваше още по-рано. За маса служеше рогозка, постлана на пода, а три царевични тортилас[5] заместваха чиниите и сочеха местата на гостите и домакините.
Не се виждаха нито чашки, нито питиета. Мексиканците сядат на масата, без да пият нещо, а го пият след обяда или вечерята. Срещу всяка от трите царевични тортили имаше по една суха баничка от царевица, която служеше за подложка и чиния, а после да бъде изядена на закуска.
Този чудат начин на хранене е завещан на мексиканците от испанците, които пък го усвоили от арабите старите владетели на Испания. В Изтока и досега е запазен този обичай: в Египет, Турция, Персия, Гърция, дори в Индия. Но на Изток е прието да се измиват ръцете преди ядене, докато у мексиканците този хигиеничен обичай не съществува.
При последните думи на стареца една от вътрешните врати се отвори и се показа млада осемнайсетгодишна девойка, извънредно красива. Но в нейната горда и надменна, енергична и малко сурова красота имаше нещо властно, импониращо. Нейният огнен поглед излъчваше някаква загадъчна морна нежност, но вечно засмяната, разкошна алена уста понякога изразяваше нещо много по-друго от нежност и ласка.
Стъпката й, горда и величествена, имаше онази неподражаема гъвкавост, присъща, види се, на всички андалуски; нейният мил и мелодичен глас звучеше понякога твърдо и решително, преливащ се в контраалтови тонове Тази несравнимо красива девойка едновременно привличаше и отблъскваше, за нея напълно можеше да се каже, че е и ангел, и прекрасен демон: тъй силно бушуваха в младата й душа огнено-бурните страсти.
— А — обади се тя, като весело се обърна към дон Торибио, — трябваше една случайна среща с татко, за да ви припомни за нашето съществуване.
— Не говорете тъй, Леона — отвърна любезно младият човек, — всеки, който ви е зърнал поне веднъж, би желал, постоянно да ви вижда!
— Ще благоволите ли да чуете?! Кой ви е научил да говорите тъй сладко и тъй хубаво? Дали не е доня Асунта? Предупреждавам ви, сеньор, за мен туй са напразни усилия!
— Колко сте лоша — шеговито добави младежът, — не напразно ви наричат Леона[6]. Изглежда, че обичате да хапете всички, които ви обичат!
— Да, да, момко — подкрепи го старикът, — обаче е време да вечеряме, ще стане късно!
— Веднага, татито — обади се девойката, все тъй весела. — Нали чаках да дойде този хубав момък, тъй любезен — издума тя й изчезна зад вратата.
— Какъв мил характер у тази девойка! — извика след нея старият ранчеро. — Колко щастлив баща съм аз!
„Хм! — помисли си дон Торибио. — Какво значи туй? Навярно става нещо: днес просто не мога да позная този стар хитрец! Във всеки случай ще бъда нащрек: вижда се, че иска да ми устрои някоя мръсна игра! Не можах да видя доня Мартина — продължи той на ум, — дали не е болна?“
— Жена ми почиства кухнята, скоро ще я видиш. Тя ще ни прислужва. А, ето я и нея.
И наистина в стаята влезе жена, която носеше с две ръце грамадно кипящо блюдо. Не беше млада, но мършавото й жълто лице я правеше още по-стара. Това бе Мартина Педросо, съпруга на нашия ранчеро. Като млада е била твърде красива жена, но сега от лош живот, от мизерия и други причини, които не съобщаваше никому, наистина изглеждаше страшно грозна.
Прочее, такава е участта на всяка жена в тези знойни слънчеви южни страни: колкото на младини е по-красива и по-прелестна, толкова по-грозна става на старини.
Изглежда, че доня Мартина бе приятна на младия човек, с когото размени няколко думи. После, като използва момента, когато мъжът й бе зает с нещо странично, за миг се наведе над дон Торибио и пошепна:
— Пази се, момче!
Сетне сложи чинията на масата точно по средата и викна:
— Можете да седнете!
„Да, не съм се лъгал. Против мене се крои нещо!“ — пошепна си дон Торибио.
Седнаха да вечерят.
Всеки взе своята суха, тънка и още гореща питка, протегна ръка и тури от чинията онова късче, което му хареса.
Първото ядене бе, разбира се, неизбежно боб с индийски чер пипер, което се среща навсякъде в Мексико. След това доня Мартина сложи на масата къс от печен алигатор, също посипан с пипер, козе сирене и плодове: банани, ананаси, гуяви, лимони и други. Плодовете се купуваха от пазара в Сан Блас, защото жителите на тая страна избягват градинарството и поддържат с гражданите връзки, за да разменят дивеч срещу плодове.
Началото на вечерята премина в мълчание; всички бяха гладни и ядоха с апетит. След като се нахраниха и донесоха сирене и плодове, започна оживен разговор. Самият разговор, шеговит и злъчен от страна на младата девойка и неизменно сдържан и любезен от младия човек, го убеди, че приключението от миналата нощ бе известно не само на дон Хуан, но и на Леона. Дон Торибио отричаше, бранеше се, доколкото можеше и упорито поддържаше оная версия, която поднесе на старика дон Хуан. Той малко участваше в разговора между младите хора; само одобряваше техните остроти и бележки с намигване и смях, и усилено посръбваше вино, като не преставаше да пуши цигара след цигара и се опитваше да налива в чашата на госта, но той упорито отказваше да пие.
Дон Торибио изобщо бе предпазлив човек, а понеже доня Мартина го бе предупредила за възможната опасност, той стана още по-предпазлив. Като разговаряше с доня Леона, той постоянно мислеше как да се изскубне от това място.
Най-после към девет вечерта младата девойка стана и с ироничен тон се сбогува с дон Торибио, като му каза, че отива да си легне. Доня Мартина се бе прибрала в стаята си, но преди да излезе, многозначително изгледа младия човек и без да я видят другите, допря пръст до устните си.
Мъжете останаха сами.
Дон Торибио постоя една минута след излизането на доня Леона и също стана.
— Как, и ти ли напускаш масата; момко? — попита дон Хуан.
— Да — отвърна дон Торибио, — трябва да се пораздвижа.
— Прекрасно, но мисля, че то няма да ти попречи да изпиеш с мен чаша вино или ракия.
— Благодаря — каза дон Торибио, — знаете, че не пия.
— Да, сега ми се виждат съвсем мокра кокошка, а по-рано не се боеше от чаша добро вино.
— Не споря, но всичко мина и замина, виното и ракията са лоши съветници, на които съвсем не се доверявам. Дано никога не опитам нито едното, нито другото!
— Глупости! Виното весели сърцето, а ракията ни прави да виждаме всичко в розова светлина. И тъй, да вдигнем чашите, момко!
— Нито капка! Казах — вече, че няма да пия.
— Ех, както искаш. За твое здраве! — И старикът пресуши чашата си. Тя не бе първата чаша, затова според неговия израз дон Хуан започна да вижда всичко в розова светлина.
— Слушай, я поседни! — обърна се той към младия човек.
— Защо?
— Да си поговорим и да посръбнеш.
— Но аз не пия!
— Ех, все едно! Ще пиеш чиста водица!
— Но и вода не искам, пък и късно стана вече. — Не е ли все едно за нас?
— За вас може да е все едно, но за мен — не! Чувствам се уморен, а пък имам повече от три мили до дома.
— Какви ги разправяш, момко? — прекъсна го старикът с преплитащ се език. — Мислиш ли, че тъй лесно ще те пусна?
— Ех, дявол да го вземе, нали вече е време!
— Какво от туй? Можеш и тук да преспиш! Място има.
— Благодаря, предпочитам да се прибера у дома.
— Винаги можеш да го сториш! И там никой не те чака!
— Кой знае?!
— Поседни, момко, искам да ти кажа нещо.
— Да ми кажете, на мен? — повтори младият човек и наостри уши.
— Да, нещо сериозно!
— Да се говори за сериозна работа, след като е изпито толкова вино, съвсем не сте във форма!
— Не, не чувствам се отлично! Зная, че ти си едно славно момче, искам да те взема за съдружник, за да спечелиш изведнъж четири хиляди пиастри. Хм, какво ще кажеш?
— Много добре, ако е истина, но сега главата ми се върти.
— Мислиш ли? — засмя се старикът. — Не, грешиш, пък и работата съвсем не е рискована.
— Е, както кажете! Съгласен съм, че не е тъй. Само ще ми позволите да си отида, защото виждам, че се подигравате с мен, дон Хуан.
— Не, ще видиш! Давам ти честна дума, че няма да съжаляваш, ако ме послушаш. — И старикът хвана младия човек за наметката. Сарапето се отвори и се показаха два дълги пистолета, които дон Торибио бе мушнал в пояса.
Щом ги видя, старикът неволно потрепера, после, като изгледа иронично младия човек, добави:
— А, прекрасно оръжие имаш! Ха-ха! Отде си го пипнал, дявол да го вземе?
— Не съм ги откраднал — сурово отвърна младият човек, — а ми ги подариха. Виновен съм за смъртта на няколко души, но крадец никога не съм бил! — тъжно отвърна той. — Никога не вземам чуждо.
— Да, да, не те виня. Зная, че не си крадец. Е, доволен ли си?
— Не, веднъж го казахте, значи мислите, че съм крадец.
— Съвсем не, дявол да го вземе! Никога не съм мислил подобно нещо! Обаче да си дойдем на думата.
— Не, то не ме интересува.
— Но трябва да ти обясня всичко.
— Не желая. Отказвам се!
— Защо тъй? — запита старикът, като сви вежди. — Не ми ли вярваш?
— Не, не, чисто и просто не искам да участвам.
— Хаа! Чудно! Навярно си забогатял?
— Аз ли? — засмя се младият човек. — Засега имам две златни унции и шест пиастра.
— И при това положение ти се отказваш от две хиляди пиастра, които ще ти се паднат?
— Да!
— Е, тогава или си побъркан, или се подиграваш с мен!
— Нито едното, нито другото! При изгрев слънце заминавам.
— Ти заминаваш? За дълго ли?
— Завинаги.
— Как? Искаш завинаги да напуснеш горите, където си роден, където си израсъл?
— Да, трябва! Реших!
— Наистина. Сигурно са ти направили твърде примамливи предложения, щом решаваш да скъсаш с родните места.
— Никой нищо не ми е предлагал, нито обещавал: заминавам по свое желание и не искам повече да остана тук.
— Къде ще отидеш?
— Още не зная.
— Как не знаеш?
— Вярвай, не зная. Ще отида където очите ми видят.
— Виждам, че си полудял.
— Може би, не споря.
— Туй, за което ти говорих, е само шега. Исках да изпитам твоята честност. Но ти юнашки устоя на думата си, а това ме радва. Да си призная, твърде бих се затруднил, ако поискаше да ти поясня казаното.
— Вярвам, защото още от първите ви думи разбрах, че се шегувате.
— Е да, това беше само шега и нищо повече! — настоя домакинът. — И много добре ще сториш, ако на никого не споменеш за нея.
— Не съм свикнал да бъбря и…
— Не, не, зная — изведнъж го прекъсна дон Хуан, — но човек понякога неусетно се увлича и говори повече отколкото трябва.
— Е, няма защо да се безпокоите от мен! Дори да кажа нещо, пак няма да бъде нещо лошо.
— Хм, кой знае, лошите езици може да ме обвинят, че искам някого да убия или ограбя.
— Да… — проточи глас младият човек — но по изгрев слънце си отивам и вече няма да се върна тук!
— Тъй, ти си отиваш… Всъщност отлично постъпваш! За такъв млад като теб няма нищо по-добро да потърси другаде работа.
— Значи намирате, че добре постъпвам, като напускам тези краища? — иронично запита младият човек.
— Да, за твоя полза. Да видиш свят и хора, туй дава на човек повече опитност и знание.
— Ех, драги ми. Отивам да приготвя коня.
— Върви, момко! Върви, но си дръж езика!
— Бъдете спокоен!
— Но ето какво, да не си отидеш, без да се сбогуваш с мен!
— Добре! — Торибио излезе от стаята, като остави ранчерото в обществото на шишетата, които, ако се съди колко усилено домакинът се занимава с тях, скоро трябваше да бъдат пресушени до дъно.
Дон Торибио бързо влезе в конюшнята, като тихичко подсвирна. Едно цвилене бе отговорът и умното животно веднага почна да търси с муцуна рамото на господаря си.
— Е, ще вървим, Линдо! Ще вървим, мили мой! — добави младият човек, като зацелува ноздрите му и подаваше на своя любимец захар.
После грижливо оседла коня и като метна поводите върху седлото, излезе от конюшнята, а Линдо тръгна след него като куче. Щом затвори конюшнята, дон Торибио тръгна към къщата, но преди да стигне до нея, видя под бледата лунна светлина някаква бяла фигура, застанала неподвижно пред сайванта, в която веднага позна Леона. Веждите му се свиха: по лицето му се прочете досада и явно недоволство.
„Какво иска тя от мен? — помисли той. — А пък аз се надявах, че няма да я видя вече.“
Все пак продължи напред.
— Вие ли сте, Леона? — запита любезно той. — Да не сте болна? Мислех, че отдавна сте легнали да спите.
— Не! — тъжно отвърна тя. — Не съм спала и не съм болна, а чаках вас.
— Чакали сте мон, Леона? И да се видите с мен, рискувате да се простудите и заболеете? Влезте вкъщи, моля ви!
Девойката отрицателно поклати глава.
— Не! — рязко отвърна тя.
— Но баща ви е тук, не спи и какво ще стане, ако ни чуе?
— Ще ме убие. Защо ми е животът, когато не ме обичате, Торибио! — тъжно издума тя.
— Леона!
— О, бъдете спокоен — каза тя, като широко отвори вратата на голямата стая, — няма да ни чуе: той спи пиян и ще се събуди най-рано след няколко часа!
Наистина дон Хуан Педросо спеше пиян, прострян на пода.
— А майка ви? — каза младият човек.
— О, майка ми знае всичко! Тя долови любовта ми и аз трябваше всичко да й призная. От нея никак не се безпокойте, дон Торибио, тя ме съжалява и плаче заедно с мен, като се мъчи да ме утеши, откакто узна, че сте ме изоставили.
Девойката съвсем се бе променила; нищо не бе останало от нейната надменност. Сега изглеждаше като кротко, любящо същество, изоставена жена, която плахо се опитва да свърже отново скъсаната, но скъпа за нея връзка с любимия човек.
— Както и да е, но неприлично е пред очите на баща ви…
— О, ако това ви смущава — с тъжна усмивка отвърна тя, — тогава да отидем там, под дърветата, където никой няма да ни види, нито да ни смущава!
— Не можем ли да отложим този разговор за друг път?
— Не — рязко отвърна тя, — не, трябва веднага да свършим всичко! Трябва днес да говоря с вас!
— Както обичате! — съгласи се дон Торибио.
— Благодаря! Почакайте ме една минута! — при тези думи тя с бяг се втурна вкъщи и се върна с пушката на дон Торибио.
— Вземете — обади се тя, — сега няма защо да се връщате за нея у дома.
Младият човек мълчаливо взе пушката си и тръгна с Леона.
Линдо вървеше след тях.
Когато се отдалечиха на стотина крачки от дома, влязоха в малка гора, гъстите сенки на която напълно ги скриваха от чужди погледи.
Зъбите на младата девойка нервно тракаха, тя бе бледа, а очите й мрачно горяха.
— Наистина, вие ме плашите, Леона — каза Торирибио, — не ви ли е твърде студено?
— Нищо, изгаря ме вътрешен огън! — отвърна тя с някакъв загадъчен тон.
— Съжалявам, защо не почакаме до утре?
— До утре! — с горчива ирония добави тя. — Кой знае къде ще бъдете утре; не се опитвайте и сега да ме мамите, Торибио! Чух разговора ви с татко; стоях до вратата и нищо не продумах. Тръгнах след вас към конюшнята. Когато оставате самичък с Линдо, говорите му като на приятел, не го лъжете, нито пък мамите! — каза девойката, като галеше с нежната си ръка шията на верния кон, който при нейното допиране нежно изцвили от удоволствие.
Младият човек, смутен, мълчаливо отпусна глава.
— И тъй, вие тръгвате, Торибио? — тъжно запита тя. — Кажете ми защо си отивате?
— И аз не зная — смутено отвърна той. — Тукашната гора ми става отвратителна, мразя я! Искам на всяка цена да напусна тези краища, макар сърцето ми да се къса.
— Вие ненавиждате мен, Торибио, а не гората.
— Ах, Леона! Как можете да говорите тъй? — извика той.
— Често съм чувала да се говори, че силната любов се превръща в омраза, а по-рано вие ме обичахте, Торибио! Това го чувствам също тъй, както сега чувствам, че не ме обичате.
— Грешите, Леона. Все още ви обичам.
— Да, като сестра и вече ми го казахте — тъжно добави тя. — Боже, дотук ли трябваше да стигнем е нашата безумна любов, каквато хранехте към мен и за която ми казвахте, че е вечна и безсмъртна!
— Леона, не говорете тъй!
— Или може би бягате от друга любов? — добави тя, запазвайки хода на мислите си, без да чува неговите думи. — Вие бягате от друга жена, която обичате, но която ви отбягва? Да, Асунта е твърде добра и много кокетна — тъжно добави тя, — малко й е, че води за носа двамата си братовчеди, сега търси трети човек.
— Леона! — извика младият човек с треперещ глас. — Кои зъл демон ви учи да говорите тъй за една свенлива, скромна и добродетелна девойка с душа, светла като кристал?!
— А-а — злъчно поде Леона, — вие я защитавате? Прекрасно! Само то липсваше! Аз, разбира се, не съм свенлива, нито скромна, душата ми не е като кристал! Кой е виновен за това? Кой ме накара да забравя и тая женска свенливост, която тъй много краси една девойка? Кажете, дон Торибио, кой го стори? Каква нещастна страст ме накара всичко да забравя и ме тласна в бездната, където загивам? О, с каква магия можа тази девойка да ми отнеме твоята любов? Че е добра — да, добра е, но и аз не съм лоша! Или любовта й ви привлича? Но тя не само ви отритва, а дори ви презира! Знаете ли го?
— Леона! — викна младият човек и сърдито тропна с крак.
— О, сърдете се колкото обичате, оскърбявайте ме! Малко ме е грижа, сега мога всичко да ви кажа и сте длъжен да ме изслушате! Мен не можете да ме излъжете с оная глупава басня, която съчинихте за баща ми; зная всичко, което се разигра оная нощ между вас и Асунта: мен не можете да ме излъжете!
— Как?! — извика той. — Вие сте ме шпионирали?
— Защо не? — гордо отвърна тя. — Аз държа на чувствата си. Вие ме зарязахте, изоставихте, Торибио, затуй имах право да ви проследя, да науча коя е моята съперница, коя е жената, която ми ограби вашето сърце.
— Не, туй е ужасно, Леона! Тази постъпка е долна, отвратителна!
— Не е отвратителна, а справедлива! Искам да отмъстя и то е мое право. Искам да зная какво съм сторила, че вие изведнъж престанахте да идвате там, където устройвахме нашите срещи. Аз ви следих. През тези четири месеца не вършехте нищо, без да ме известите.
— О, това е възмутително, ужасно! И вие наричате това любов?
— Не любов, а страст, лудост, всичко, каквото искате, а най-вече отчаяние. След като ме съблазнихте, след като ми отнехте завинаги спокойствието, решихте без никаква причина да ме захвърлите, и то тогава, когато забравих всичко на света, всичко жертвах! След тия отвратителни и подли постъпки имате смелостта да се възмущавате! И за всички мои мъки и оскръбления да не ви отмъстя? Не, Торибио! Това вече е прекалено! Странно, от каква ли глина ви е направил Господ! Вие, мъжете, не сте хора, вие сте по-лоши дори от зверовете; за да задоволите вашите капризи, вашите долни инстинкти и суетност, избирате най-честните, най-чистите и невинни девойки! А когато те, заблудени, повярват на вашите лъжовни уверения и ви дадат всичко, което имат, и се чувстват щастливи, че могат да ви признаят любовта си, вие с възмутителен цинизъм ги отблъсквате и хвърляте в лицето им най-ужасни и унизителни оскърбления; на тяхната скръб и унижение гледате като на победа. И скоро ги предавате на поруганието и безчестието на тълпата! Това е греховно, ужасно, тежък грях, Торибио! Грях, който иска изкупление и вика за отмъщение. Вие завинаги сте поругали честта и разбили живота на тази девойка, като сте я заклеймили с вечен позор.
— Леона — студено отвърна младежът, — всичките ви обвинения са несправедливи и ако знаехте защо…
— О — прекъсна го тя, — горкият невинен младеж, чистата душа! Защо да не ви кажа открито, че ви преследвах с любовта си, молех ви да ме обичате и най-после чрез разни уверения и клетви ви съблазних?
— Не, Леона! Това е нетърпимо, не искам повече да ви слушам!
— Грешите, Торибио! Ще ме изслушате докрай: трябва да ме изслушате!
— Леона!
— Не, това го искам аз! Ще ме изслушате докрай! Познавам интригите ви с Мерседес, с Кармен и Педрита. Но тия временни увлечения не ме тревожеха: знаех, че тия жени не са опасни съперници за мен. Но от един месец вие навред преследвате друга жена — и тая жена е една сериозна моя съперница, защото въпреки кокетството й, тя наистина е чиста, свенлива и скромна, каквато някога бях аз, преди вие да… Но защо да си спомняме онова време — завърши тя. — То е минало и никога няма да се върне! И обезумяла от скръб, срам и позор, без да се помня, отидох при Асунта и всичко й казах, всичко, до най-малките подробности…
— Ти стори това? — разярен извика той.
— Да — отвърна тя, като се изправи в цял ръст и смело го загледа в лицето, — и ако е необходимо, бих го сторила още веднъж! Асунта е добра и хубава, но сърцето й никога няма да бъде ваше: тя го даде на друг!
— Какво ме интересува туй? — извика младият човек. — Аз не обичам тази жена, повтарям ви, не я обичам, едва я познавам и само веднъж съм говорил с нея.
— Да, миналата нощ! — насмешливо отвърна Леона.
— И туй знаете!
— Да, зная, всичко зная — викна тя с остър и рязък глас. — Зная, че вчера сутринта сте приготвили един символичен букет и възседнал коня си, ловко сте го хвърлили през отворения прозорец в стаята на Асунта, но тя не е била сама в стаята, а с друга девойка. И тая девойка бях аз!
— Вие? О, демон!
— Да, аз! И понеже Асунта е неопитна и не знаеше смисъла и значението на букета, а го сметна за обикновена любезност, аз й поясних смисъла и значението му, които добре познавах. Освен това се скрих в храсталака на две-три крачки от мястото, където се срещнахте с нея, а вие нищо не подозирахте. Чух целия ви разговор с Асунта и само когато излязоха чичото и братовчедите й и се почна борба между вас, тогава избягах, достраша ме да не ме открият.
— Ах! — въздъхна той.
Леона разбра смисъла на въздишката му и иронично се усмихна.
— Е, но то не е всичко. Избягах оттам и се скрих на друго място, откъдето наблюдавах, докато дон Лоп и дон Рафаел по заповед на баща си ви хвърлиха от лиановия мост в реката. Тогава, щом чух падането във във водата, ужасих се, изгубих съзнание, като мислех, че е свършено с вас.
— Навярно това ви зарадва, нали, Леона? Но както виждате, аз съм жив и здрав; значи радостта ви е била прибързана.
— Вие сте жесток и несправедлив, Торибио. Нали ви казах, че макар оскърбена и нещастна, не съм престанала да ви обичам.
— Чудна любов имате! — отвърна недоверчиво той. — Бих предпочел ненавистта. Ще се помъча и аз да бъда откровен като вас — студено добави той. — Всичко, което казахте, е истина. Да, обичам Асунта и тъй като зная, че тя никога няма да ме обикне, предпочитам да напусна тези места завинаги, отколкото да страдам тук от безнадеждна любов, която ми е по-скъпа от живота.
— Да, но нали аз ви обичам! — извика тя с безкрайна сърдечна болка. — Какво ще стане с мен, ако ме напуснете? Докато живеехте тук, все още се надявах да ви върна при мен, да върна любовта ви.
— Лъгали сте се, Леона! — рязко я прекъсна той. — Не ви обичам вече, дори съм готов да ви намразя. В сърцето ми няма място за две чувства, всичко е свършено между нас! Няма да ви упреквам за вашето ужасно държание, но туй, което сега ми казахте, уби у мен последното ми чувство на съжаление към вас, което носех в душата си.
— О! — тъжно извика тя. — Вашите ужасни думи ме убиват.
— Не желая смъртта ви! И съм убеден, че не само няма да умрете, но дори скоро, може би няколко дни след като замина, ще се утешите с друг.
— О, туй е отвратително, подло, Торибио! Вие знаете колко горещо ви обичам!
— Зная само, че сте също като другите жени! — злъчно каза той. — Зная, че новата любов ще ви накара по-скоро да забравите старата.
— Но то е невъзможно, не! Нямате право да ме изоставяте тъй.
— Що за глупости! Повече от три месеца всичко между нас е свършено. Сега не оставаме ли равнодушни един към друг?
— Не! Вие няма да ме изоставите, то е невъзможно.
— Всичко е минало, не може да възкресим оная любов, която сами убихме!
— Може би — глухо отвърна тя — наравно с любовта стои дългът.
— Дълг! Какво значи туй? — засмя се той. — Нима съм ви обещал да се оженя някога за вас?
— Не, никога не сте ми го обещавали! Ние се обичахме и вярвахме, че любовта ни ще бъде вечна.
— Тогава?
— Тогава не бихте извършили в името на любовта онуй, което трябваше честта да ви наложи — рязко каза тя.
— Не ви разбирам! — отвърна той, като неволно трепна.
— А-а… не ме разбирате! — с горчива ирония извика тя.
— Честна дума! — студено настоя той.
— Е, как да се изкажа по-ясно?! Нима не можете да разберете, че ако отпътувате, с мен е свършено!
— Свършено! — отвърна той.
— Да, защото баща ми ще ме убие и е прав!
— Вие бълнувате, баща ви нищо не знае за нашата любов.
— Да — тъжно отвърна тя, — той нищо не знае за нея и може би още няколко дни ще бъде тъй, а после ще стане ясно за всички.
— Какво значи това? — попита той бледен.
— А-а! — викна тя отчаяна и обезумяла от скръб. — Сега нищо не знаеш и не разбираш, негодник, подлец!
— Леона!
— Тогава знай, подло човече, че грехът ни остави последици, които не мога вече да крия. Знай, че скоро ще стана майка.
— О! — извика той, като закри с ръце лицето си. — Е, най-после разбра защо не бива да ме зарежеш! Дон Торибио бързо вдигна глава, нервни тръпки полазиха по цялото му тяло, побледня като мъртвец, лицето му се пропи от адска злоба и ненавист и стана неподвижно като мрамор.
— Вие сте полудяла! Какво ме интересува дали сте бременна или не? Мога ли да зная какво е станало с вас през тия четири месеца, откакто се разделихме?
Ако е вярно, което казвате, поднесете тая радостна вест на когото искате, тя не ме интересува!
От тая жестока обида Леона цяла потрепера и нещо като вик на хищен звяр се изтръгна от гърдите й.
— О — изохка тя, — по-добре да умра, веднага да умра, отколкото да търпя такива обиди! О, негодник! — и тя падна на колене, защото краката отказаха да я държат. — Татко! Татко, защо не си тук, за да отмъстиш за дъщеря си?
— Тук съм! — чу се рязък и страшен глас и в същия миг се чу изстрел. Зад дърветата се показа човек с още димяща пушка в ръка.
Беше дон Хуан Педросо.
Леона се бе проснала в безсъзнание на земята.
Дон Торибио падна на земята. Ранчерото изглеждаше страшно развълнуван. Той мина край дъщеря си и отиде към младия човек.
— Как, мъртъв ли е? — бърбореше той. — Мерих право в сърцето и сега трябва да свърша с него.
При тези думи той предпазливо заобиколи и доближи неподвижно лежащия дон Торибио, влачейки след себе си пушката, която държеше в лявата ръка. Когато отиде при врага си, наведе се над него. Но за миг дон Торибио скочи на крака и като улови старика за гушата, изтръгна пушката и я захвърли настрани. Въпреки отчаяната съпротива на дон Хуан пъргавият и силен противник го повали на земята и го върза с връвта, която изтръгна от пояса на ранчерото и която сигурно бе приготвена за дон Торибио. По странна случайност куршумът на дон Хуан удари желязната скоба на дръжката на един от пистолетите, забодени в пояса на дон Торибио, и сплескан, падна на земята, без да го нарани. Затова пък ударът бе толкова силен, че младият човек падна по очи и лежа известно време в безсъзнание. За щастие той се свести точно в момента, когато старикът дойде при него. В миг събра всички сили и неочаквано се хвърли върху врага си, и след няколко минути борба можа да се справи с него.
— А! — викна той със злобна усмивка. — Значи това бе капан на бащата и дъщерята. Прекрасно!
— Подъл измамник — бясно извика дон Хуан Педросо, — мислиш, че съм спал през цялото време? Накарах майка й да ми признае! Известно ми е твоето престъпление, затова исках първо теб да накажа, а после нея.
— А, значи поканата ви е била само един капан?
— Да, капан, който приготвих за теб. Но имах нужда от явно доказателство за престъплението ти и тогава да ти отмъстя. Не напразно се престорих на пиян. И ти повярва! Ха-ха-ха!
— А, проклет старик! Трябваше на място да те убия! — сърдито извика младият човек.
— Хайде, убий ме сега! Иначе, знай, където и да отидеш, където и да се скриеш, ще те намеря и ще те убия!
— Няма да ви попреча и нито косъм няма да падне от главата ви, нали сте мой тъст! — иронично отвърна младият човек.
— И на нея няма да остана длъжен! Кълна се! — бясно извика старецът, като изгледа кръвнишки дъщеря си, която започваше да се свестява. — Щом си отидеш, ще я убия!
Дон Торибио сви рамене.
— Тези, които биват заплашвани със смърт, живеят дълго. Сега не можете да изпълните заканата и стига да искам…
— Убий ме, иначе двамата ще загинете от ръката ми!
— Какво ще кажете, Леона? — попита младият човек девойката.
— Той ми е баща — тихо зашепна тя, — предпочитам да умра, отколкото да живея опозорена.
— Аха! Е, какво ще кажеш сега, прекрасен измамнико? — със злобен смях запита старикът. — Само кръвта измива позора и тя ще умре простена!
— Нека бъде по-скоро! — помоли се младата девойка, като простря ръце напред. — Татко, благодаря ти за последните думи.
Настъпи дълго мълчание. Явно бе, че в душата на младия човек се извършваше тежка борба: у него се бореха ниските инстинкти и добрите начала и никой не можеше да победи.
Най-после дон Торибио се изправи, лицето му засия, чертите му придобиха мек израз, съчувствие и доброта.
— Вие няма да умрете, Леона — успокои я той, — аз не искам и няма да го допусна. Обичам ви и ще ви взема за своя жена!
Младата девойка устреми към него странен, почти безумен поглед.
— Боже мой! — извика тя, като притискаше с две ръце гърдите си. — Такова щастие след толкова дълги терзания! Не, просто не ми се вярва!
— Той лъже, глупачке — бясно извика ранчерото, пак се подиграва с теб… — и старикът направи отчаян, но напразен опит да се отвърже.
— Не, не лъжа — отвърна младият човек, — след два дни се венчаваме.
— Торибио — едва прошепна Леона, — истина ли е това?
— Кълна се! — извика той.
— Татко, прости ни! Той ще се ожени за мен, той ме обича. Какво повече искате от него? — обади се Леона, като коленичи пред баща си. — Простете вашите деца и ги благословете, грехът ми е заличен.
— Бъди проклета, дъще! И ти, и твоят безсъвестен съблазнител! Никога, никога, докато съм жив, няма да ви простя. Бог, който всичко вижда и чува, ще отмъсти за мен — бясно извика старецът.
— И тъй, вие не искате да простите на дъщеря си, вашето единствено дете? Оставате глух към молбите й, към сълзите и разкаянието й и не приемате предложението ми, с което искам доброволно да изгладя вината си?
— Махни тази паднала девойка, негоднико! Не ви познавам и нито искам да ви зная и двамата!
— Добре, ще си вървим, но Бог, когото призовавате против нас, ще остане глух към вашите клетви и въпреки тях ще ни пази!
— Махни се! Радвай се, мерзавецо, смей се над сегашната ми безсилна злоба, но ще дойде ден, когато с лихва ще ви платя за всичко!
— Бог да ви вразуми! — каза сдържано дон Торибио. — Сбогом!
— Не, довиждане и бъдете проклети! — извика старецът задавен от ярост.
— Да вървим, Леона — каза Торибио, като улови през кръста младата жена и бързо я повлече към дома.
— Прибери по-бързо нещата си — каза той — и ме чакай тук. Трябва да внимаваме да не бъдем преследвани поне докато премине опасността от гонитба.
Леона кимна с глава и влезе вкъщи, а той отиде в яхъра при конете на домакина.
Доня Мартина се бе пробудила. Като знаеше замислите на мъжа си, не можа да мигне още когато чу изстрела.
Дъщерята само с няколко думи и разказа всичко.
— Зная, че той никога няма да ви прости! — въздъхна доня Мартина. — Той е демон, а не човек! Трябва по-скоро да бягате. Ако ви догони, ще убие и двама ви. Нищо няма да му попречи да устои на страшната си клетва, ти го познаваш!
— Зная! — отвърна дъщерята и двете жени заплакаха прегърнати.
Ето че дойде и дон Торибио с два оседлани коня.
— Вече ви предупредих, сине! — каза доня Мартина.
— Благодаря, от сърце ви благодаря, драга майко! — горещо отвърна младият човек.
Набързо взетите дрехи и храна — всичко бе вързано за седлото и младежът заедно с годеницата си се метнаха върху конете.
— Легнете и спете, доня Мартина! Нищо не сте видели и нищо не сте чули. След известно време ще станете и след час ще отидете да отвържете негодника. Сбогом. Бог да ви пази!
— Всичко ще изпълня, дон Торибио! — захълца горката майка. — Знайте, че моята нещастна дъщеря няма никого другиго освен вас, който да се грижи за нея.
— Кълна ви се, че ще я направя щастлива! — отвърна младият човек.
— Мамо, и аз му вярвам — обади се засмяна през сълзи Леона.
— Сбогом, деца мои! Нека да ви пазят бог и моята благословия!
— Амин! — обадиха се в един глас двамата млади и бързо се понесоха на конете, а майката коленичи на земята и като вдигна очи към Гуаделупската Богородица, се моли просълзена почти до изгрев слънце.
А дон Хуан Педросо, изгубил съзнание от бясна злоба и ярост, още лежеше неподвижен на същото място, където го стави дон Торибио.
Дон Салвадор Кастильо от ранчото на Пало Мулатос, или по-право, от околността на Пало Мулатос, съвсем не беше жесток човек въпреки разигралата се сцена. Когато твърде буйната му кръв не кипваше и нищо не разваляше добродушното му настроение, дон Салвадор биваше добър и спокоен. Но като всички хора, свикнали със свободния и независим горски живот, който не понасяше никакъв гнет или тормоз, той не признаваше друга воля освен своята и не позволяваше никакъв контрол върху постъпките си. Не търпеше никакво противоречие, не отстъпваше пред никого, дома си управляваше като деспот. Не го тревожеше, че с това сам погазва свободата на волята и чувствата у тези, които зависят от него, а именно двамата му сина и племенницата му.
Децата му, израснали в абсолютна зависимост от волята му и свикнали от ранно детство да се подчиняват на заповедите му, доста търпеливо понасяха бащиния гнет, макар че бяха вече пълнолетни. Освен това подчинението им биваше облекчавано от тяхната прелестна братовчедка с нейните разумни съвети, давани предпазливо, като не се решаваше явно да критикува постъпките на баща им.
Дон Салвадор имаше брат, към когото, докато беше жив, изпитваше чувства на нежна привързаност и дружба.
Братът се ожени по любов за една бедна девойка, която след година умря при раждането.
Братът се казваше дон Естебан; от съпругата му остана доня Асунта, която вече ни е позната. Смъртта на жената хвърли дон Естебан в такова отчаяние, че започна да желае смъртта си. Като добър католик той не се решаваше да посегне на живота си, а си послужи с по-други средства за това. Като взе на ръце малкото сираче, той го отнесе при брат си, жената на когото бе още жива по онова време, и каза:
— Моето ранчо запустя; ангелът, изпратен ми от Бога, ме напусна и аз останах сам, затова няма да мога да отгледам бебето, което има нужна от майчина грижа. Възпитавай я заедно с твоите деца, давам ти я. Ако се случи с мен някое нещастие, бъди и баща!
— Добре — съгласи се дон Салвадор. — Асунта ще бъде моя дъщеря. Не се грижи за нея, братко!
— Благодаря! — отвърна лаконично дон Естебан. Братята мълчаливо се прегърнаха и от този момент децата на по-стария от двамата, вместо две станаха три.
Дон Естебан стана тигреро, тоест професионален ловец на тигри, занятие доста доходно, но и твърде опасно, за което малцина се залавят.
Дон Салвадор не каза нито дума на брат си, защото всяко възражение бе излишно.
За отбелязване е, че дон Естебан като че биваше пазен от някаква тайнствена сила, тъй щастливо се справяше със своя опасен занаят, излизаше невредим от най-опасните срещи с ягуарите. Всяка седмица убиваше по два-три, а често и по четири ягуара.
Неделен ден, след църковен отпуск, той редовно отиваше у дома на брат си, страстно милваше и целуваше дъщеря си, с което изливаше всичката си любов към детето. После предаваше на брат си всичко спечелено през седмицата и сам живееше тъй оскъдно, че можеше да бъде взет за отшелник.
— За Асунта! — отсичаше той, връчвайки парите на брат си.
— Зестра за нея ли? Ами ако на теб ти потрябват пари? — отвръщаше брат му.
На това дон Естебан печално се усмихваше, свиваше рамене и веднага променяше темата на разговора.
Привечер, след като целунеше няколко пъти дъщеря си, замислен се отдръпваше и навел глава, тихо отиваше през гората към своето запустяло ранчо.
По онова време кожата на ягуара се продаваше от двайсет до двайсет и пет пиастри (сто-сто двадесет и пет франка). Сега ягуарите са доста намалели и не пакостят твърде много на плантациите, както преди.
Виждаме, че дон Естебан имаше отлични доходи и ако щастието не му изменеше поне до няколко години то щерка му след време щеше да бъде богата годеница.
Това трая няколко години. Момиченцето порасна и стана на шест години. Тя бе прелестно дете.
— Ах, колко прилича на майка си — казваше ловецът, като дълго я целуваше разплакан.
Неведнъж дол Салвадор се обръщаше към брат си през кратките му неделни гостувания:
— Е, сега вече си богат, братко, и би трябвало да се откажеш от тоя опасен занаят и да се преселиш в моя дом! Тъй всички ще бъдем щастливи!
— Не — отвръщаше всеки път дон Естебан, като свиваше рамене, — не ми е съдено да бъда щастлив! Остави ме да живея тъй, както си искам — желая дъщеря ми да бъде щастлива, затуй трябва да е богата.
Веднъж, когато дон Естебан дойде, брат му го посрещна със сълзи на очи и каза:
— И аз изгубих жена си, братко, остани при мен, двамата с теб се обичаме; сега имаме еднаква скръб и ще съумеем да се утешаваме един друг. Асунта расте, скоро навърши осем години. Сега има по-голяма нужда от твоите грижи. Пък и вече си богат и няма защо да продължаваш този занаят. Помисли колко ще бъде щастлива Асунта, ако заживееш с нас!
Тия думи трогнаха дон Естебан.
— Може би си прав, братко — отвърна той, — и аз мисля за туй, което ми предлагаш.
— Защо ще мислиш, нима не си свободен в действията си?
— За нещастие не съвсем — добави той, като тихо въздъхна. — Дадох дума на дон Грегорио. Сигурно познаваш този богат пасиендеро[7], от два месеца ягуарите унищожават стадата му.
Предплатил ми е двеста пиастри, за да го избавя от хищниците.
— А знаеш ли на колко е нараснало богатството ти? — запита брат си дон Салвадор.
— Искаш да кажеш състоянието на дъщеря ми — поправи го тигрерото.
— Е, нека да е тъй. Как мислиш, колко пари има тя сега?
— Право да ти кажа, не зная — равнодушно отвърна дон Естебан, — двайсет-трийсет хиляди.
— Не, много повече. Сега надхвърля сумата петдесет и пет хиляди пиастри.
— Толкова много?
— Хм!… Лесно може да се провери.
— Не, освободи ме от това бреме, братко, аз ти вярвам!
— Прекрасно! Сега вече знаеш, че щерка ти е много богата за тукашния край. Дори аз, който имам по-малко пари, съм принуден против волята си да трупам капитали, защото не мога да харча всичко, което изкарвам.
— Е! Никога човек не може да стане твърде богат, братко! Но защо ми говориш всичко това?
— За са разбереш, че двеста пиастри не са нищо за теб и може би ще бъде по-добре, ако върнеш сумата на дон Грегорио и се откажеш завинаги от този занаят.
Дон Естебан отрицателно поклати глава.
— Да, бих искал да го сторя.
— Тогава какво ти пречи? Струва ли да рискуваш живота си за такава нищожна сума, от която съвсем нямаш нужда?
— Вярно е, но тук не става дума за пари.
— Тогава за какво друго?
— Въпрос на чест! Разбери, не искам да се откажа, защото дадох дума на дон Грегорио и той разчита на мен.
Дон Салвадор отпусна глава.
— Е, изпълни даденото обещание и после зарежи тази работа.
— Кълна се, че след туй изцяло съм твой!
— Отлично! Благодаря ти, Естебан!
— На, вземи от мен тези двеста пиастри; не зная, като че ме изгарят.
След като поговориха още малко, братята се разделиха; ловецът целуна дъщеря си и излезе. Дон Салвадор дълго гледа замислен след него — някакво тъжно чувство притискаше гърдите му.
Когато се отдалечи няколко крачки от дома, дон Естебан се обърна и направи с дясната си ръка прощален знак; брат му отвърна със същото и веднага си влезе вкъщи, като се мъчеше да потисне някакво тежко предчувствие.
Предчувствието не го излъга: не бе съдено братята пак да се видят. На другата сутрин ловци донесоха на носилка, изплетена от клони, тялото на нещастния ловец, покрито със страшни рани.
Тези хора бяха намерили дон Естебан върху открита полянка сред гъста гора. Той едва дишаше, а до него бяха убитите ягуари: мъжки, женски и трите им рожби, доста големи и силни. След като повалил с един изстрел от пушка мъжкия, сам с нож в ръка е трябвало да се бори със свирепата женска и трите и рожби. И започнала смъртна борба, борба на един човек срещу четири хищника.
Дон Естебан победил, убил всички зверове, но заплатил с живота си, за да изпълни поетото задължение.
Когато ловците, привлечени от ужасния рев на зверовете, дойдоха на помощ, бе вече твърде късно — дон Естебан още дишаше и можа да помоли другарите си да отнесат тялото му при брат му, да предадат нему и на Асунта неговото последно „сбогом“ и да връчат на дон Салвадор муската със златната верижка, която винаги носеше на шията си. Особено настоя да не бъде забравена тази муска, която ще трябва да окачи на шията си Асунта, когато навърши двайсет години.
След като се прости с ловците, които го заобикаляха и благодари за грижите им към него, дон Естебан изведнъж млъкна. Бледото му страдалческо лице засия с неземно блаженство; странна усмивка се плъзна по устните му и като погледна към небето, викна със силен глас:
— О, най-после ще се видим с теб! — и с тези думи издъхна.
— Нещастният! — прошепна дон Салвадор пред трупа на брат си. — Като знаеше, че дъщеря му няма повече нужда от неговите грижи, реши да умре; той търсеше смъртта и най-после я намери!
Дон Салвадор остана сам при тялото на брат си, според желанието на покойника разкопча ризата му и откачи муската, за която бе говорил преди, смъртта си.
Дълго целува той муската, облян в сълзи. После, когато се успокои, я разтвори и за голяма своя изненада вътре намери един пиастър от 1790 година. Върху монетата бяха издълбани с нож две думи, свързани с тире: „Естебан — Долорес“, а под тях друга дума: „наскоро“. На другата страна се четеше следното: „Асунта, родена на 5 януари 1797 год.“, а по-долу — „сираче“. На горния край пиастърът бе пробит, за да се прекара верижката.
— Това е неговият брачен документ! — зашепна дон Салвадор и сълзи изпълниха очите му. — Бедният Естебан, колко я обичаше!
Той метна на шията си муската и неволно трепна, когато черната кадифена кесийка се опря до гърдите му.
„Бъди спокоен, драги мой — мислено се обърна той към брат си, — тази скъпа монета няма да я махна от себе си до смъртта си, или според желанието ти, когато Асунта навърши двайсет години.“
На другия ден още при изгрев слънце в ранчото се събраха роднини и приятели и всички тръгнаха към Пало Мулатос.
Четирима ловци, сродници на покойника, носеха на ръце тялото му, най-отпред вървеше дон Салвадор, повел за ръка Асунта, а отляво се виждаха двамата негови синове. Много народ се бе стекъл. Всички оплакваха дон Естебан, който се ползваше с общи симпатии за своята доброта, смелост и откровеност.
На другия ден след погребението към единайсет вечерта дон Салвадор извика по-големия си син, заповяда му да се облече и го заведе встрани от дома. В това време синовете му бяха вече пораснали: най-големият дон Рафаел, бе навършил седемнайсет години, а брат му Лоп — петнайсет.
Строго възпитани от бащата и от млади свикнали със суровия живот на ловците, те бяха напълно зрели. Липсваше им само опитността, която се добива с течение на времето. Силни, смели, решителни, свикнали с труда и умората, готови бяха да извършат и най-сериозната работа.
Бащата, като знаеше всичко това, реши да повери на най-стария си син твърде важна тайна и го направи свой довереник.
Той оседла два коня за себе си и сина си и двамата в галоп се насочиха към най-вътрешната част на гората.
— Запомни добре пътя, по който се движим — каза бащата, — и не го забравяй, за да можеш след двайсет години без колебание да го намериш.
— Слушам, татко! — лаконично отвърна младият човек.
Двамата ездачи мълчаливо се понесоха през стръмните ливади и гори към един планински гребен. След като преминаха няколко реки и поточета, няколко върхове и хълмове, които ставаха все по-стръмни и по-стръмни, дон Салвадор, изучавайки с поглед местността, доколкото позволяваше мракът, изведнъж спря коня си и извика: „Стой!“
Дон Рафаел мълчаливо се подчини. Бащата и синът скочиха на земята и спънаха конете си.
— Е, как мислиш, ще можеш ли да се върнеш оттук сам, без да сбъркаш пътя?
— Мисля, че ще мога! — самоуверено отвърна младият човек.
— Прекрасно, ще видим, а сега върви с мен! После двамата навлязоха навътре в гората, като оставиха конете да пасат на ливадата. В тоя момент те се намираха горе, на висок хълм, покрит с гъста гора. През нея бе невъзможно да се мине освен по тясна пътека, прокарана от хищни зверове, която едва личеше.
И ето, сред тази гъста гора изведнъж се откри неголяма кемада[8].
По средата на кемадата от купчина скали се изливаше обилен студен извор, който на зигзаг я пресичаше и по склоновете на хълма изчезваше нейде надолу.
Дон Салвадор приседна върху една скала и с жест покани Рафаел до себе си. Няколко минути и единият, и другият не продумаха. Явно бе, че всеки мислеше за нещо. Най-сетне ранчерото вдигна глава и като се обърна към сина си, каза:
— Зная, че си открит, честен и сериозен; въпреки твоята младост мога да разчитам, че при известни случаи в живота ще се проявиш като истински мъж и ще се отнесеш сериозно към нуждите на дълга и честта. Затова те доведох тук да ти поверя важна тайна, от която зависи до известна степен щастието и благополучието на Асунта.
— Татко — изведнъж заговори младият човек, — вярно е, че съм млад, неопитен, но мисля, че въпреки това достатъчно съм усвоил всички съвети, за да оправдая доверието ви. Освен това тъй обичам нашата Асунта, бедно сираче, която няма друга опора и защита освен вас, брат ми и мен.
— Отговорът ти е разумен!… Тогава изслушай ме и запомни всяка моя дума.
— Ще се постарая, татко.
— Роден си и си израсъл в тези гори. Познаваш ги не по-лошо от мен. Знаеш, че населението на нашите гори се състои от честни, добродушни хора, каквито са нашите горски ловци, а също и от безсъвестни и безчестни бандити, които мислят само за убийства и грабеж.
— Да, зная!
— До днес можахме да запазим нашите владения от нахлуването на тези бандити. Но знаем ли какво може да се случи утре? От една страна, числото на тия маладитос[9] неспирно расте и те почват да всяват страх; от друга — някакво брожение се забелязва в последно време из всички провинции на Нова Испания.
Говорят за робство, за тирания, за свобода и бог знае за какво ли не още. Но все едно. Важното е, че това движение се разпростира и може би е близък часът на общо въстание в страната против испанското правителство. Вие с брат си, като сте ходили в Тепик и Сан Блас, навярно сте чули за всичко.
— Вярно е, че всички туземци и креоли открито изказват недоволство от сегашния режим. Чуждите кораби, френски и английски, са много повече, отколкото по-рано, а това, доколкото разбирам, не вещае нищо добро.
— Да, тъй е синко, но я ми кажи можа ли да чуеш какво се говори вчера, при погребението на чичо ти?
— Да си призная, твърде малко — бях ужасно натъжен от смъртта на чичо, пък и бедната малка Асунта бе тъй отчаяна, че аз трябваше да се грижа само за нея. Спомням си, че три пъти чух зад себе си думи, които ми се видяха странни и неуместни в такъв тъжен момент. Обърнах се и видях, че са хора, които не познавам.
— Какво говореха? Можеш ли повтори?
— Да, казваха, че покойният ми чичо печелел много пари и нищо не харчел, значи има парички и ако се потърси по-настойчиво, ще се намери значителна сума. От това вадеха заключение, че Асунта ще бъде богата девойка.
— Нещо друго не казаха ли?
— Да, доколкото си спомням, казаха, че днес това богатство е във ваши ръце, до четирийсет хиляди пиа-стри; и капиталите ви не отстъпвали на капиталите на покойния ви брат; че постоянно се трупали капитали и че е глупаво да бъдат в ръце, които не ги пускат в обръщение; че по-добре ще бъде, ако преминат у човек, който ще съумее честно да ги харчи. Когато се обърнах да видя кой се осмелява да говори тъй, той успя да се скрие в тълпата. Това е всичко, което чух, и не зная защо, тези думи ме разтревожиха. Исках да ви съобщя, но когато видях, че сте толкова огорчен и неразположен, отложих за по-благоприятно време.
— Добре си доловил, но ще ти кажа, че всичко, което си чул, го чух и аз. Тези хора, които и да са те, отлично познават нашето състояние. Наистина, племенницата ми е богата; тя има не четирийсет хиляди, както мислят те, а повече от петдесет и пет. Що се отнася до мен, макар че съм заможен, не съм богат колкото нея. Сега имам трийсет и пет хиляди пиастри, които за тук са доста много. С една дума, такива хора, каквито си чул вчера, отдавна ме спохождат и затова реших да бъда нащрек и да запазя парите от грабеж. Взех всички предпазни мерки и сега те доведох тук, Рафаел, за да ти открия тази тайна.
— Кълна ви се, татко — гордо произнесе младият човек, — че тайната ви ще бъде издадена от мен само с ваше разрешение! Говоря го пред лицето на Бога, който вижда и ме чува, пред вас, татко, когото тъй обичам и уважавам.
— Закълни ми се, сине, че ако умра, ако не бъдеш при смъртта ми и аз не мога да ти предам последната си воля, няма да откриеш тайната нито на Асунта, нито на твоя брат освен при крайна нужда, за да се осигури бъдещото щастие на единия и на другия. Прочее, когато след смъртта ми намерите скривалището, в което се пазят нашите капитали и на Асунта, в същото скривалище ще видите и завещанието ми, в което писмено съм изложил последната си воля, подписано от мен. Закълни ми се, че ще изпълниш тази моя воля.
— Кълна се! Тайната ще бъде запазена от мен и никой няма да може да я изтръгне.
— Добре. Бог и аз чухме твоята клетва и я приехме. Сега върви с мен!
Te излязоха и започнаха да се промъкват с голям труд в най-тъмната част на гората. След десет минути бащата спря и посочи на сина си една грамадна латания, още зелена, но обезглавена от мълния, която бе пробила цялото стъбло, разкошно обвито с дива лоза.
— Виждаш ли този горски великан, този мощен гигант, жертва на буря? — заговори той. — Забележи го добре! Виж тези четири стройни палми, които го заграждат като почетна стража и този ликидамбър, оплетен от същата лоза, която обвива и латанията? В основата на ликидамбъра е заровено нашето имане, моето и на Асунта, откъм страната, обърната на юг, тоест там, където кората на дървото е суха. Запомни го добре й недей забравя!
— Бъдете, спокоен, татко!
— Тази част на гората почти никой не познава, а най-малко тукашните скитници, които никога не са идвали насам, защото няма никакъв път; дори и за лов тези места не са подходящи и са неприветливи. Разбираш, че съм избрал най-удобното място. Сега виж!
При тези думи ранчерото постла наметката си на земята и като отмести няколко доста големи камъка при основата на ликидамбъра, започна да рови с камъчета земята, като изсипваше пръстта с тенекиено блюдо върху наметката. Като изрови около тридесет сантиметра дълбоко, извади един твърде тежък и голяма камък, после друг и най-после трети. Под тях се показа бизонова кожа, завита няколко пъти, а под нея втора кожа, която повдигна. — Погледни — каза на сина си.
Младият човек се наведе и загледа ямата. Това бе един квадратен трап, подзидан отвред с камъни, за да не пада пръст. На дъното се виждаха две бурета като тия, в които китоловците слагат китова мас. Всяко буре имаше капак, който лесно можеше да се вдигне с ръка. На единия от тях ясно личеше буквата S, а на другия А.
Ранчерото отмести капака с буква А, извади от пояса си кесия, пълна със злато, което сипа в бурето, и каза:
— Това е равно на петдесет хиляди пиастри! — после отново покри бурето с капака.
След това пак заровиха двете бурета и туриха върху тях трите големи камъка. Когато трябваше да ги засилят с пръст, двамата мъже бързо се справиха с тая работа, затъпкаха земята, загладиха я и я затрупаха със същите камъни. Скоро всичко бе извършено тъй, че и червенокожият не би подозирал, че тук е пипала човешка ръка.
— Нали няма да забравиш, Рафаел? — повтори ранчерото.
— Не, татко!
— Щом е тъй, по-скоро да се махаме оттук и да си отидем у дома, късно е вече! — И те бързо тръгнаха.
В подножието на височината, където оставиха конете, които с доволство пощипваха трева и млади клончета, бащата рече:
— Е, Рафаел, мятай се на коня и тръгвай напред! Ще ми бъдеш водач!
— С удоволствие! — обади се младият човек, като се усмихна весело. И те полетяха галоп, без да се замислят, че пътят е труден. Дон Рафаел нито веднъж не се спря или не се поколеба по кой път се движат. Той вървеше пред баща си с такава увереност, че паметливостта на сина зарадва бащата, който се гордееше с него и му се любуваше.
Беше около седем и половина сутринта, когато тихо се доближиха до ранчото, като че се връщаха от утринна разходка — тъй бодри, весели и доволни.
Изминаха няколко години.
Асунта растеше и ставаше все по-хубава. Всички я обичаха и глезеха и прелестното дете неусетно се превръщаше в чаровна девойка. И ето, един прекрасен ден двамата синове на ранчерото неусетно почувстваха, без да признаят в себе си, че детската им привързаност към Асунта се е превърнала в дълбока и страстна любов.
Обаче дружбата на братята и тяхната нежна привързаност един към друг съвсем не пострадаха от това: те тъй искрено и дълбоко се обичаха помежду си, че без да спорят, мълчаливо се съгласиха да предоставят на Асунта да направи избор между тях, като предварително решиха всеки да се подчини безропотно на решението й.
Лукавата Асунта еднакво обичаше двамата братя. Тя не правеше никаква разлика между тях и безпристрастно се държеше с двамата, като удостояваше и единия, и другия със своите мили и ласкави думи.
Дали обичаше и двамата или не, това никой не можеше да каже; ако пък наистина обичаше, то кого от двамата?
Тоя въпрос отдавна измъчваше младежите, но ако любовта им към прелестната девойка явно проличаваше в очите на двамата братя, то никой от тях не се решаваше да загатне на Асунта за чувството, което таеше в душата си.
Но от момента, в който любовта стана постоянен гост в ранчото, веселостта изчезна и предишният безгрижен смях и шегите се свършиха.
Само Асунта пееше понякога, но и нейните песни изгубиха предишната открита веселост, която ги правеше тъй прелестни.
Дон Салвадор заради племенницата реши повторно да се ожени въпреки голямата скръб след смъртта на жена си. С тая жертва той искаше да не остави племенницата си без майчин надзор, още повече че признаваше неспособността си да контролира девойката, което може само жената, а не мъжът. Скоро вдовецът си спомни за своя далечна родственица — Бенита Мендес. Тя бе кротка, мила женица, твърде красива, овдовяла след тригодишен брак, без деца. Тази бездетна, красива и мила вдовица бе тъй верна на паметта на покойния си мъж, че отказа на мнозина известни кандидати, въпреки че бе доста бедна и търпеше немалко лишения. Дон Салвадор винаги обичаше и уважаваше тази прекрасна млада жена и се възхищаваше от нейния мил и кротък характер.
И без да се колебае, той отиде при нея. Вместо любовно признание каза, че скърби за жена си не по-малко, отколкото тя тъгува за своя мъж. Поради внезапната смърт на брат си трябва да се грижи за възпитанието на малката щерка на покойния, а се чувства съвсем неспособен да изпълни този свещен дълг, още повече че домът му е останал без домакиня и всичко върви не тъй, както е редно. Ето защо той се явява при вдовицата с молба да свърже своята скръб с неговата и да му помогне да възпита сирачето. Той молеше да направи жертва, защото не разчиташе на любовта й, също не смееше да й обещае и своята любов, само изказваше дълбоката си признателност, като й даваше възможност да извърши едно добро дело.
С мила усмивка отвърна младата жена на това странно признание и мълчаливо отпусна ръката си в неговата ръка. След един месец се извърши венчавката на младата вдовица с дон Салвадор.
Този път пословицата излезе невярна: мащехата тъй силно обикна своята завареница, че Асунта наистина намери в нея родна майка и се почувства много по-щастлива от всеки друг път.
Всъщност доня Бенита притежаваше прекрасни качества, които караха всеки да я обича.
Синовете на ранчерото, които отначало гледаха с досада и недоволство, че чуждата жена е заела в дома мястото на майка им, като видяха колко мила, скромна, кротка и любезна бе тази чужда жена, малко по малко я обикнаха.
Но се случи нещо твърде необикновено в живота на младите съпрузи. Te тъй умело свързаха скръбта си по своите покойници, че само месец след сватбата се обикнаха и сами бяха доволни. Доня Бенита наистина беше добра жена във всяко отношение. Като жена тя бе и прозорлива, и чувствителна, затова от нея не можа да остане скрито как малкото момиче постепенно се превръщаше в голяма девойка, как безгрижната детска веселост се замести от тиха и мълчалива скръб. Всичко това я смущаваше. Тя потърси причините на тази промяна и скоро ги намери, обаче положението й сега доста се затрудни: не знаеше какво да прави и какво ще стане.
Можеше ли преждевременни да се пробуди това младо сърце, което още не е познало себе си? Не! Въпросът е твърде труден и сериозен, но у истинските жени има много повече досетливост.
Te умеят ловко да узнаят тайната на една млада девойка, без да засегнат някоя от безбройните тъжни фибри на младата душа, която още живее в пълно непознаване на себе си. Тъй девойката, без да иска, разкрива тайната на душата си и най-съкровените си чувства, съществуването на които и самата тя не подозира. Как успя доня Бенита да се добере до всичко, което й бе необходимо, тук не може да се изложи. Но се убеди, че в душата на Асунта се крие любов, все още в зародиш, а младата девойка не я подозира и затова не е направила своя избор. Понякога Асунта изпитваше някаква потайна мъка, понякога я налягаше тиха, невинна скръб или пък я завладяваше безпричинна веселост.
Всичко това отчасти успокои доня Бенита, но тя не каза нито дума на мъжа си за своите безпокойства, нито за откритието си. Искаше сама да проследи всяка стъпка, всеки поглед и въздишка на дъщеря си, защото през този период Асунта наистина й стана като родна дъщеря. Тя реши с всички средства да я отклони от любовта, която може да я направи нещастна, както и да докара нещастие на двамата младежи.
Но човек предполага, а господ разполага, и всички сметки на доня Бенита излязоха погрешни.
Над Нова Испания избухна отдавна готвеното въстание. Пожарът изведнъж обхвана цялата страна… В момента, когато започва повестта ни, войната за независимост се водеше от четири години.
А сега, когато изяснихме положението и взаимните връзки между отделните личности в нашия разказ, ще продължи оттам, където трябваше да спрем, за да дадем на читателя, макар и малко дълги, но напълно ясни обяснения.
Ето по какъв начин дон Салвадор научи за срещата, определена от дон Торибио на племенницата му.
Същия ден към пладне ранчерото се връщаше от конюшнята, където прегледа току що купените коне. Връщаше се бавно към къщата и мина край прозореца на Асунта със спуснато дебело муселиново перде поради горещината. Вниманието на ранчерото бе привлечено от непознат глас, който много оживено говореше на Асунта.
Чичото се вслуша. Непознатият глас поясняваше на доня Асунта значението на букета, хвърлен преди два часа през прозореца в стаята и.
С букета се определяше свиждане още същата нощ.
Часът и мястото бяха точно означени чрез цветята и тревите.
Името на човека, който искаше свиждането, бе произнесено няколко пъти с чувство на злоба и възмущение от някаква непозната, която обясняваше на Асунта значението на цветовете.
Доня Асунта настойчиво отказваше да отиде на срещата; тя съвсем не познаваше този човек, виждала го бе само два пъти и не само не се интересуваше от него, но по-скоро чувстваше към него някакво инстинктивно отвращение.
Ето защо непознатата тъй настойчиво я молеше да отиде на срещата. Този човек отвратително и подло я бе измамил и сега се умилква край други девойки, за да се погаври и с тях. Ако Асунта не се съгласи да отиде на срещата, казваше тя, човекът, ще започне да я преследва с любовта си и утвъртанията си, ще я оскандали, защото той е от ония хора, които пред нищо не се спират, когато замислят нещо. По-добре ще бъде да отиде на срещата с него и да се обясни откровено, като упрекне нечестните му постъпки и скъса с него завинаги. Пък и няма защо да се страхува от него, защото тя скрито ще присъства на тяхното свиждане и ако потрябва, ще се яви да изобличи измамника.
Най-после непознатата успя да убеди Асунта да изпълни молбата й.
„Прекрасно — каза си ранчерото, — и аз ще бъда на това свиждане.“
И обнадежден от чистотата и невинността на своята племенница, дон Салвадор спокойно се прибра у дома си, като че съвсем забрави чутото.
След вечеря, като отиде да нахрани конете, заповяда на синовете си, в присъствието на жена си и Асунта, да се приготвят и го придружат за Сан Блас, където са повикани по важна контрабандна работа. Ето защо навярно ще отсъстват от къщи цялата нощ.
Това често се случваше, затова жената и племенницата съвсем не се изненадаха от неговата заповед. Жените спокойно отидоха да спят, а мъжете излязоха от къщи, за да отидат в конюшната.
След половин час всички светлини в дома бяха загасени и всички негови обитатели спяха дълбоко.
— Оставете конете в конюшнята, не са ни нужни, ще отидем не в Сан Блас, а само до реката.
Младите учудено погледнаха баща си и не разбраха какво иска да каже. Ранчерото се усмихна на тяхното недоумение.
— Изслушайте ме! — рече той и с няколко думи им разказа същината на случая.
— Но Асунта не е виновна! — горещо се застъпи дон Рафаел.
— И е чиста като ангел! — добави дон Лоп.
— За бога, деца мои! — добродушно се изсмя ранчерото. — Аз не по-лошо от вас го зная. Нашето присъствие не е насочено срещу нея, а против оня нехранимайко, който се одързостява да обикаля нашата бяла гълъбица.
— Ах, този негодник! — възмутен извика дон Рафаел.
— Мерзавец! — процеди през зъби дон Лоп.
— Е, е, успокойте се, деца! — със същата добродушна усмивка отвърна баща им. — Добър урок ще му дадем на този ласкател. Тази гореща глава има нужда от една студена баня в реката. Уверен съм, че веднага ще се ободри и успокои!
— Нали реката е пълна с алигатори! — обади се дон Рафаел. Добродушието му се възмущаваше от подобни жестоки наказания.
— Да, тоя нещастник жив ще бъде изяден! — каза дон Лоп. У него също се появи състрадание.
— Толкова по-зле за него: той е виновен, а не аз. Да седи мирно у дома си, вместо да се скита край къщата ми! — каза дон Салвадор. — Нека сам се оправя, аз си измивам ръцете.
Младежите крадешком се спогледаха и мълчаливо наведоха глави пред баща си в знак на подчинение. С дон Салвадор не можеше да се спори и синовете му от опит знаеха, че той никога не изменя веднъж взетото решение. Затова те не се и опитваха да му възразят, като решиха сами да смекчат това жестоко и нечовешко наказание.
Всъщност дон Салвадор не бе зъл и жесток човек, но имаше див, необуздан характер, който неволно се поддаваше на влиянието на обкръжението — а то самото бе странно и диво, всичките му права и закони се свеждаха до правото на силния, до отмъщението, а понятието за прощаване или примиряване бе лишено от смисъл и значение. Освен това той боготвореше своята племенница и всеки, който дръзнеше да се докосне до нея, засягаше най-чувствителната струна на старика — според него за такава постъпка единственото наказание бе смъртта и той истински вярваше, че върши нещо справедливо, като хвърли такъв човек жив в устата на крокодилите.
— Знайте, ако всеки постъпваше тъй, всички женкари, които са свикнали да си играят с честта и доброто име на жените, ще се позамислят! — каза той.
— Да, тъй е — отвърна с усмивка дон Рафаел, — но все пак това средство е доста пресилено, дори надхвърля самата цел.
— Глупости! — грубо отвърна старикът. — Полумерките всичко развалят, само пълното наказание може да даде резултат. В случая ние сме напълно гарантирани, че той няма да посмее да повтори опита си.
— Да, възможно е! — засмя се дон Лоп.
— Да вървим — каза дон Салвадор, — време е да отидем в нашата засада и да дочакаме сладкопойната птичка!
— Да вървим! — обадиха се младежите и тръгнаха след баща си.
Какво стана по-нататък нашите читатели вече знаят, както и по какъв странен начин благодарение на двамата братя дон Торибио се спаси от ужасната смърт, на която го осъди безмилостният ранчеро.
Всъщност дон Салвадор наполовина се поддаде на измамата от несполуката на своето жестоко намерение, но въпреки това не каза нито дума. Може би вътрешно бе доволен от този неочакван обрат.
Както знаем, от реката и тримата се върнаха мълчаливо вкъщи. Само когато дон Салвадор влезе в общия салон, усмихна се, че го намери празен, но и сега нищо не продума, а като остави на синовете си да вършат каквото знаят, влезе в стаята си.
Като размени с брат си няколко думи, дон Лоп напусна ранчото, а дон Рафаел се изтегна в люлката под стряхата, запуши цигара и се залюля.
Цигарата отдавна бе изпушена, дон Рафаел лежеше с полузатворени очи. Отдал се на мечтите си, изведнъж усети върху рамото си допира на малка нежна ръка. От тоя допир, лек като крилцата на колибри, младият човек изведнъж скочи на крака и застана като вцепенен лице срещу лице с братовчедка си.
Асунта мило се усмихна, чувствуваше се малко сконфузена от постъпката си.
— Извинете, Рафаел, че ви събудих! — заговори тя със своя нежен и мелодичен глас.
— Не спях, сестро — отвърна той.
— Какво правехте? — попита тя с едва доловима добродушна насмешка.
— Мечтаех!
— Мечтаехте?
— Да, сестро, мечтаех за вас!
— За мен? — кокетно запита тя, цяла зачервена като жар. — Значи понякога мислите и за мен?
— Не понякога, а винаги, ден и нощ, насън и наяве.
— О, това ми дава смелост да мисля, че малко повечко ме обичате!
— Повече от всичко на света, Асунта! — извика той с младежка пламенност.
Девойката отново се усмихна и с тон, който не може да се опише, каза:
— Значи вие ме обичате като родна сестра?
— Не, не! — извика той. — Обичам ви хиляди пъти повече. Щастлив съм, когато ви виждам, а чуя ли вашия звучен глас, изпитвам истинско наслаждение. И сега сърцето тъй силно тупти в гърдите ми, като че иска да литне на свобода и да отиде при вас, сестро.
— Аа! — със странен глас извика тя, отвърна глава и изведнъж притисна с ръка сърцето си.
— Сили нямам да ви кажа колко ви обичам, колко сте ми скъпа, не умея и не мога да го изразя. Зная само, че ако погледът ви ме удостои със същия мил израз, който има сега, готов съм с радост да жертвам живота си и когато умирам, единствените ми прощални думи ще бъдат: Асунта, обичам ви!
Девойката изведнъж закри с ръце лицето си, като че нещо я заслепи, олюля се, та трябваше да се подпре на една от колоните на портала.
Дон Рафаел я задържа, а тя побърза да го отблъсне, но го направи тъй леко, че в движението й нямаше нищо обидно. После, като изправи глава, заговори с нежен и звучен глас, в който този път прозвуча някаква особено трогателна нотка:
— Няма да се преструвам пред вас, че не съм ви разбрала. Ще бъда откровена: знаех, че ако не днес, то утре все трябваше да направите пред мен това признание. Зная и чувствувам, че ме обичате, и самата аз ви обичам. Цялата съм ваша. Обикнах ви с цялата си душа от деня, когато бяхте още момче, а пък аз — дете, и вие ме взехте от ръцете на баща ми, като ме притиснахте до гърдите си и за пръв път ме целунахте някак особено, не по детски.
— О, мила, многообична Асунта! — извика младият човек, като зацелува горещо и страстно лицето и ръцете й. — Ако знаете колко ви обичам!
— Да, Рафаел, обичайте ме, по-силно ме обичайте! — зашепна тя с тиха скръб. — Обичайте ме тъй, както аз ви обичам. Бих казала нещо повече. Необходимо ми е да се уверя, че само в любовта ви ще намеря опора, когато скърбите, които Предчувствам, се излеят върху нас.
— Защо да говорим за тъги и скърби — разпалено извика той, — когато само с една дума вие ще ме направите най-щастлив от всички хора?!
— Да, Рафаел, ние сме щастливи, защото открихме сърцата си един на друг и сега се чувстваме на върха на блаженството. Но близо до нас имаме и друг човек, когото двамата обичаме и когото нашата любов ще хвърли в най-безизходно отчаяние, когато узнае за нея.
— Да, брат ми! — тъжно каза дон Рафаел.
— Да, брат ви, който ме обича също тъй, както и вие, но не смее да ми признае. Ако научи за взаимността на нашите чувства, за него това ще е смъртоносен удар…
— Да, но как ще научи, кой ще му каже?
— Всичко, всяка наша дума, движение, поглед.
— Наистина! Бедният Лоп! — въздъхна дон Рафаел и лицето му, което сияеше от радост и щастие, изведнъж стана мрачно.
— Рафаел — добави младата девойка, — чакам от вас голяма жертва. Аз…
— Разбирам, мила! — бързо отвърна младежът. — Брат ми не трябва нищо да узнае и да не подозира. За това трябва отново да си поставим маските на равнодушието, да следим всяка наша дума, поглед и движение.
— Да, мили! Точно това исках да кажа.
— Не искам брат ми да се измъчва и страда, моето щастие да бъде за него нещастие, защото такова щастие не е вече щастие, когато видя, че бедният ми брат страда и се чувства нещастен.
— Прекрасно, мили Рафаел! Тоя изблик на братска любов твърде много ми харесва. В нея познах вашето добро сърце: виждам, че вие като братя свято и дълбоко се обичате; тази ваша дружба никога не трябва да се помрачи. Лоп има като вас нежно сърце и е великодушен и откровен като вас. Оставете на мен да му внуша, че него мога да го обичам само с любовта на сестра, и да разбере, че не съм правила никакъв избор между вас, а само инстинктивно съм последвала влечението на сърцето си и той няма право да се сърди нито на вае, нито на мен.
— Да, права сте, драга Асунта! Всичко, което току-що ми казахте, е напълно вярно. Но уви, страстта не разсъждава. Затова, Асунта, нека крием нашето взаимно щастие, което тъй ще стане по-скъпо за нас и ще се открием тогава, когато напълно се убедим, че то няма да огорчи Лоп.
Изведнъж се чуха бързо наближаващи стъпки.
— По-тихо! Той е — каза Асунта.
Наистина при тях идваше Лоп. Той бе малко бледен и изтриваше едра пот от челото си, но същевременно изглеждаше весел.
— Ето, и аз съм тук! — обади се той. — Добро утро, мила сестрице! — мило поздрави той Асунта.
— Здравейте, братко! — обади се тя.
Тъй се обръщаше тя към двамата младежи, с които заедно расна и се възпита, макар да бяха с няколко години по-големи от нея.
— Радвам се, че ви виждам! — добави тя. — Имам една молба към вас.
— Към мен? — весело запита дон Лоп. — В такъв случай предварително е изпълнена.
— Към двама ви.
— Какво има? — попита Рафаел.
— Аха! Големият ми брат не се решава да обещае — засмя се тя.
— Искам да зная какво да обещая! — също тъй шеговито отвърна той.
— Ето какво искам да зная: какво стана с онзи млад човек?
— Успокойте се, сестрице! Спаси се благодарение на брат ми.
— Както благодарение и на теб — изведнъж извика Рафаел, — нали и ти бе мой съучастник.
— Както винаги: във всяко добро дело се допълвате един друг! — любезно отбеляза доня Асунта.
— Това ли е всичко, което искахте да знаете, сестрице? — попита дон Рафаел.
— Не, не всичко! — бързо извика тя. — Защото предварително знаех, че няма да го оставите да загине. Нали нещастникът е изгубил коня и оръжието си, а вие не по-зле от мен знаете, че в нашите гори човек без оръжие и без кон е осъден на смърт.
— Не се безпокойте, сестрице. Прекрасният кон на този господин сега е в нашата конюшня, където сам го вкарах. Намерих го вързан за едно дърво недалеч от лиановия мост. Освен това донесох у дома неговото сарапе, сомбреро и мачете, тъй че вашият любимец, Асунта, остана само без оръжие.
— Е, що се отнася до пушката, имам една чудесна съвсем нова пушка, която с удоволствие мога да му подаря. Готов съм да го снабдя и с чифт пистолети.
— Колко сте добри и двамата и колко ви обичам за добротата ви! Но къде е той сега и как да го намерим?
— Аз ще се погрижа! — весело подхвана Рафаел. — Навярно не е далеч. Веднага отивам да го потърся. Трябва да довърша онова, което брат ми така успешно започна. — При тези думи той тутакси влезе вкъщи.
— Милият Рафаел — прочувствено заговори Лоп. — Какво златно сърце, какво великодушие има у него!
— А вие, братко, не сте ли същият като него?
— Не — отвърна Лоп, като тъжно поклати глава, — не съм като Рафаел; той е много по-добър от мен! Не на мен, а на него му идват на ум всички добри и великодушни мисли, а пък аз само следвам неговия пример. Той, без да се колебае, би жертвал живота си заради мен, ако потрябва, а у мен първият порив е винаги глупав. Наистина, щом обмисля, отхвърлям първата подбуда, но все пак фактът си остава факт!
— Вие съзнателно се клеветите, Лоп! Всичко, което казахте, не е вярно: вие с нищо не сте по-лош от Рафаел, така е. Не говорете противното, драги братко, познавам ви много по-добре.
— Да, да, ваш брат, Асунта, наричайте ме винаги брат; тая дума във вашите уста ме изпълва с радост. Пък не сме ли с вас брат и сестра по душа, ако не по кръв? Раснахме заедно, възпитахме се също заедно и нямате представа колко ви обичам.
— Обичате ме като родна сестра? — обади се тя нерешително.
— Да, като скъпа, любима сестра! — с тъжна усмивка потвърди той. — Тъй ви обичам, че никога не бих желал да се разделя с вас.
— Никога да не се разделите с мен? — смутено повтори тя.
— Да, сестро, дори и в мечтите си, защото понякога мечтая! — с въздишка отвърна той.
— И във вашите мечти ли? — прекъсна го тя с примряло сърце.
— Понякога си казвам: „Защо Асунта да не стане жена на брат ми? Рафаел е прекрасен, благороден момък, той би я направил щастлива, убеден съм, а пък аз…“
— А вие?
— А пък аз никога не бих се разделил с тях и бих се чувствал щастлив с тяхното щастие. Бих приспивал на ръце децата им!
— Ах! — с почуда прошепна доня Асунта.
— Нали е прекрасно? Каква красива участ! Но уви, то е само мечта!
— Мечта! — машинално и несъзнателно прошепна девойката. — Да, вярно е!
Чувайки последните думи, дон Лоп побледня като мъртвец и се обърна да избърше потта, която се стичаше от челото му.
Младата девойка го гледаше със смесено чувство на страх, тъга и недоумение.
— А, ето го и Рафаел! — извика Лоп.
Рафаел идваше с пушка през рамо, друга в ръка и два големи пистолета в пояса.
— Струва ми се, че се позабравих малко, но искахте да избера по-хубаво оръжие. Когато се дава подарък, трябва наистина да струва нещо. Как ти се вижда тази пушка, Лоп?
— Чудесна! Несъмнено твърде ценно оръжие и протежето на Асунта ще остане доволен от него.
— Е, аз ще вървя!
— Ще те придружа до конюшнята и ще ти помогна да оседлаеш твоя кон, нали ще водиш и коня на дон Торибио.
— Да, вярно, да вървим!
— Извинете, сестро.
— До скоро виждане! — каза дон Рафаел.
— За закуска ще се върнете, нали?
— Ще се помъчим.
— Тогава довиждане! На добър час!
Младите хора тръгнаха към конюшнята, а пък Асунта дълго още стоя неподвижна под сводовете на портала, като ги изпращаше с поглед, докато влязоха в конюшнята. После прокара ръка по лицето си, като че искаше да прогони някаква досадна мисъл.
— Дали не е чул нашия разговор? — прошепна си тя. — О, ако е тъй, би било твърде добре! Трябва да разбера… — И тя загрижено се върна в ранчото, където я викаше доня Бенита.
Изминаха няколко дни от станалото при лиановия, мост и вече никой не си го спомняше, като че съвсем бе забравено.
Дон Салвадор не само не упрекна племенницата. Напротив, на другата сутрин по време на закуска, когато Асунта отиваше при него малко нерешително да го поздрави както обикновено, той я сграбчи в прегръдките си и като я разцелува няколко пъти, най-любезно й рече:
— Ти си ангел, Асунта! Никога няма да съумея да те обичам достатъчно за щастието, което внасяш в нашия дом!
През следващите няколко дни Асунта напразно се опитваше да влезе в разговор с Лоп. Младият човек, без да дава вид, че я избягва, винаги правеше тъй, че да не остава насаме с нея.
Всяка сутрин младата девойка, която израсна и бе възпитана ведно с Рафаел и Лоп, имаше привичката да поздрави и да се разцелува с тях, щом излезе от стаята си свежа и благоухаеща като цвета на розата, измита от утринната роса.
Една сутрин, когато Асунта работеше вкъщи с доня Бенита, Лоп влезе в стаята. Асунта, както всякога, весело отиде при него, поднасяйки му за целувка свежото си лице, като приветливо го поздрави.
И той й отвърна със сърдечен поздрав, но вместо обикновената целувка леко се отдръпна и с принудително шеговит тон каза:
— Не, сестрице! Сега сте вече красива, голяма девойка и такава фамилиарност е неприлична. Братските ласки бяха уместни, когато бяхте дете. Сега не са допустими между нас и аз трябва да ви уважавам като жена, каквато сте сега.
— Благодаря ви, братко! — и тя отлетя като птичка, весела, щастлива и доволна.
— Прекрасно казано, сине мой — похвали го доня Бенита, — ела и целуни мен. Аз съм вече възрастна жена, то не може да има за теб или за мен никакво значение.
— Вас, мамичко, с радост ще целуна! — отвърна той, като прегърна и целуна доня Бенита.
— Ти би трябвало да посъветваш и брат си да последва твоя разумен пример.
— Не, това не мога да сторя, мила мамо!
— Защо? — попита тя учудена.
— Защото е по-възрастен и след татко той остава глава на семейството; той има право да целува Асунта, но аз. — не. Пък и откъде да зная, може би…
Но като се досети, че може да каже нещо повече, отколкото трябва, замлъкна, вежливо се поклони на мащехата и напусна стаята, като остави доня Бенита в пълно недоумение от смисъла и значението на думите му.
— Ах — зашепна тя. — Какво значи всичко туй? Нищо не разбирам, а тая лудетина му благодари, че се отказа да я целуне! Господи Исусе! Какво става тук… ще разбера — решително добави тя.
Но това не бе тъй лесно, както предполагаше. Асунта остана недостъпна и нито думица не продума за всичко. Този път доня Бенита не сполучи със своите хитрости и дипломатични похвати.
Дон Салвадор и синовете му всяка нощ прекарваха, извън дома. Контрабандата по онова време се извършваше доста оживено и успешно с френските и английски кораби, които пристигаха в Сан Блас. Тримата мъже печелеха грамадни суми; плащаха им особено щедро, защото бяха ловки и опитни в работата си и винаги успяваха да спасят стоките, които вземаха за тайно препращане.
Същевременно политическият хоризонт на тази нещастна страна все повече и повече потъмняваше, войната все повече се разрастваше. По всички места на Нова Испания и Гуаделупа се биеха с небивало ожесточение. Макар избивани и побеждавани, въстаниците не се отчайваха; щом един техен отряд биваше разбит и разгонен и испанците го смятаха унищожен завинаги, съвсем неочаквано на мястото му се появяваше друг. Борбата силно се затягаше. Времето минаваше, но никоя от воюващите страни не можеше да се похвали с предимство, което да реши тъй или иначе големия въпрос, за който през последните четири години се проля толкова кръв.
Дори в околностите на Сан Блас и Тепик се виждаха многобройни отряди въстаници и редовна испанска войска, които енергично маневрираха и се дебнеха по-между си.
Носеха се слухове, че неголеми испански групи са навлезли на разни места из горите, където здраво са се укрепили в Гуаделупите.
Паниката сред горското население бе обща. Всички обитатели на горските дебри се вълнуваха. Свещениците в своите неделни проповеди енергично подготвяха населението да въстане срещу омразните тирани.
Испанците също не бездействаха; техните шпиони сновяха навред из горите, като апелираха най-вече към скитниците и бандитите, тъй много па тези места, мъчейки се да ги привлекат на своя страна, като им обещаваха грабеж и присвояване на разорените имоти на въстаналите жители.
Всички тези слухове силно безпокояха дон Салвадор. Неведнъж бе съветван от синовете си да напусне временно гората и да се пресели в Сан Блас с жена си и племенницата. Далечното и самотно положение на ранчото при лиановия мост правеше нощното нападение върху него твърде възможно. Още по-опасно бе, защото жените всяка нощ оставаха сами у дома и това го знаеха всички. Освен това дон Салвадор минаваше за богат човек, жаждата за печалби все повече се засилваше у бандитите и горските скитници. Ето защо много вероятно бе да нападнат дома.
Дон Салвадор дълго време отказваше да напусне своя скромен дом, в който преживя толкова щастливи години. Но сега почнаха да прииждат насам такива тревожни вести, че реши да не се бави повече.
С въздишка и мъка старикът заповяда на жена си да прибере всичко и да се приготвят да напуснат дома. Щяха да се местят в Тепик, където смяташе да остане временно, докато положението се подобри. А понеже този ден очакваше да получи доста крупна сума в Сан Блас — пет хиляди и осемстотин пиастри, той отпътува с двамата си сина. Щом получи парите, веднага напусна града и се прибра у дома си.
Тук се заключи в стаята със синовете си, на които каза:
— Деца, тая нощ ще напуснем ранчото и ще отидем в Тепик, където ще престоим през цялото време, докато трае проклетата война. Но преди да напуснем, Рафаел трябва да свърши една твърде важна работа; той знае каква и не мога да му кажа нищо повече. Ти, Лоп, ще го слушаш за всичко. Там, където ти кажа да го чакаш, ще го чакаш и няма да мръднеш от мястото, докато се завърне. Разбра ли?
— Да, татко. Всичко, което заповяда, ще го изпълня.
— Добре, синко! А сега, деца, вижте!
Старикът разкопча ризата си и показа една муска с тънка златна верижка; после, като разтвори кесийката, извади една хубава пробита монета.
— Когато брат ми умираше, завеща ми тази вещ и ме помоли да не я свалям от шията си, докато Асунта не навърши двайсет години. Тогава ще й дам муската като последен спомен от баща й. Но сега живеем в такова тревожно и опасно време, че лесно мога да умра преди времето, определено от брат ми да дам скъпия спомен на девойката. Трябва всичко да се предвиди! И тъй, Рафаел, ако умра, вземи муската и я носи до определения от брат ми срок. Ако Рафаел бъде убит, тогава ти, Леон, ще вземеш този спомен и когато Асунта навърши двайсет години, предай й го. Нали ме разбрахте, деца? Запомнете и изпълнете всичко тъй, както ви казах.
— Да, татко, всичко ще изпълним! — почти в един глас отговориха и двамата.
— Благодаря ви, деца! Бог няма да ви ви остави и аз се надявам, че с неговата помощ последната воля на моя брат ще бъде изпълнена.
Младите хора внимателно разгледаха няколко секунди пиастъра и го върнаха на бащата, който отново го скри в муската и я окачи на шията си.
— Сега, деца, е три през нощта. Вървете веднага, та по-рано да се върнете у дома. През това време ще се приготвим за път, та като се върнете, веднага ще отпътуваме. — И без да си дава сметка защо го върши, воден от някакво предчувствие, старикът прегърна синовете си и ги разцелува.
— Бог да ви благослови тъй, както аз ви благославям.
Младите хора излязоха с насълзени очи, отнасяйки със себе си някакво тежко предчувствие.
Дон Рафаел взе един тежък куфар, който баща му посочи, когато излезе от стаята.
Двамата младежи се въоръжиха от глава до пети с пистолети, мачете, пушки и ножове — всички отлична изработка. Тъй въоръжени, те не се страхуваха от никаква опасност.
След няколко минути нашите младежи минаваха през гората с бърз ход.
В същото време от дома потеглиха три натоварени коли с тромави колела, запрегнати с грамадни волове, и тръгнаха по пътя за Тепик, където дон Салвадор нае къща за семейството си. На колите бе натоварен най-ценният имот на ранчерото, който не искаше да го остави да бъде разграбен от бандитите.
Дон Лоп и Рафаел благополучно и бързо стигнаха височината, без да продумат из пътя.
Когато наближиха, те слязоха от конете.
— Почакай ме тук, братко! — каза дон Рафаел, като метна на рамо куфара.
— Добре — отвърна дон Лоп.
— Пази внимателно!
— Бъди спокоен!
Te се разделиха и дон Рафаел бързо навлезе в гората.
Бави се около час и когато се върна, куфарът не беше с него.
— Какво се чува? — запита той брат си.
— Нищо! — отвърна той.
— По-скоро на конете! — тъжно извика дон Рафаел. — Да бързаме към дома, сърцето ми се свива, някаква ужасно предчувствие ме измъчва.
— Също и мен, братко! Сам не зная какво става с мен! — каза дон Лоп.
— Да бързаме, да бързаме, напред!
Конете се втурнаха и полетяха като вихър по пътя, като оставяха след себе си облаци прах.
Беше около единайсет вечерта.
Звездно небе. Луната се къпеше в небето и разливаше мека, гальовна светлина върху цялата околност. Мъртвешки студените й лъчи удължаваха безкрай сенките на вишните и дърветата, като им придаваха някакъв фантастичен вид. Въздухът, напоен с мириса на тревите, бе мек и топъл.
В гората цареше тишина, нарушавана само от някакъв неуловим звук, от безкрайно слаб шум, тайнствено извършващ работата си под покрова на тъмната нощ, от живота на милиарди живи същества или пък от зловещия вик на бухала в гнездото си. От време на време откъм гората се проточваше насмешливият рев на ягуара, който подканваше дружката си на водопой.
Младите хора вихрено се носеха напред, притиснати о шиите на конете си; от време на време надаваха дразнещия конете вик: „Сантяго!“
Te бързо догонваха целта на своето пътуване. Изведнъж при един остър завой дон Лоп спря коня си и вик на неволна почуда се изтръгна от гърдите му:
— Хей, какво става там? — попита дон Рафаел, като дръпна юздата.
— Погледни! — отвърна дон Лоп със задъхан глас. — Виждаш ли нещо?
На хоризонта през завесата от дървета се виждаха червени пламъци, които заливаха голяма част от небето.
— Какво значи това? — зашепна дон Рафаел. — Кой си е позволил да запали гората нощем? Дали горските власти не са сторили това?
— Не, не може да бъде — отвърна дон Лоп, като поклати отрицателно глава, — пламъците са към…
— Нашата къща гори! — изведнъж извика дон Рафаел. — Бандити са нападнали татко! Господи! Напред, братко, бързай! — И се понесоха като вихър. Горските дървета с главоломна бързина отлитаха край тях.
— Не бой се, татко, не се предавай! — силно извика дон Рафаел, като още повече пришпорваше коня си, който и без това летеше с всичка сила.
— Тук сме, тук сме! — силно и енергично викаше дон Лоп.
Колкото повече доближаваха дома, толкова по-ясно се очертаваше пожарът.
Острият дим се чувстваше във въздуха; сред морето от пламъци във въздуха играеха безброй блестящи искри.
Най-после младите хора излязоха на поляната и гледката, която се откри пред погледа им, ги накара да замръзнат от ужас.
Дон Рафаел не се излъга: Наистина гореше домът, или по-право, догаряше, защото пламналият отвред покрив всяка минута се готвеше да падне. Сред страхотния трясък и съскане на горящата постройка и жалните гласове на добитъка, затворен в обора, който за щастие още не беше засегнат от огъня, не се чуваше никакъв човешки глас. Изобщо не се виждаше никой от обитателите. Нима всички са измрели? Какво е станало със стария, с жена му и племенницата? Дали и тримата са избити от бандитите?
Младите хора скочиха от конете и силно извикаха, но никой не се обади. Само насмешливото ехо на реката отвърна на техния отчаян зов. Тогава дон Рафаел и брат му, като съблякоха горните си дрехи, заобиколиха горящите развалини мрачни и навъсени, но изпълнени с отчаяна решителност на всяка цена да влязат в дома. Търсеха само удобно място, за да се вмъкнат вътре и да спасят когото и каквото могат. Изведнъж те попаднаха на няколко тела, лежащи недалеч едно от дру-го.
— Боже мой! — викна дон Рафаел със злобния смях на тигър. — Татко няма да умре неотмъстен!
— Погледни — обади се дон Лоп, — лицата на бандитите са били намазани със сажди или въглища!
— Да, побояли са се да не бъдат познати! — глухо изпъшка по-големият брат. Скоро от гърдите му се изтръгна радостен вик и с един грамаден скок се намери сред пламъците.
Лоп се залюля и едва се задържа на краката си: мъчителен страх, но не за себе си, а за брат му притисна гърдите му и той едва не падна в несвяст.
— Братко! Братко! — викаше с отчаян глас.
За миг дон Рафаел се показа от пламъците с опърлени коси и прогорели дрехи, понесъл на рамо някакво тяло.
— Ето, намерих го! — извика той и тръгна с товара към поляната.
Едва бе излязъл от горящите развалини, и покривът със страшен трясък се строполи долу и затрупа всичко под себе си.
Като сложи предпазливо тялото на баща си на земята, младият човек го изправи да седне, подпрян до стъблото на огромно дърво, и с ужас започна да разглежда лицето му.
Старикът бе мъртво бледен и очите му бяха затворени, на гърдите му личаха няколко дълбоки рани, от които течеше, кръв.
— Слава богу! Жив е! — прошепна Лоп.
Дон Рафаел само въздъхна и почна бързо да превързва раните па баща си, като се стараеше да спре кръвта и ако бе възможно, да го свести.
Да, жив бе, макар сърцето му слабо да биеше и тялото да изглеждаше съвсем безжизнено.
Дон Лоп тичешком донесе вода от реката. Пожарът започна да отслабва, тъй като пламъците не намираха какво повече да изгорят. Огнените езици не се издигаха високо, както по-преди, а като хищни зверове облизваха опушените камъни на основите.
Повече от четвърт час младите хора разтриваха бащата, като постоянно мокреха главата му с вода. Освен това дон Рафаел, подпомогнат от брат си, с върха на ножа отвори устата на стареца и наля няколко капки ракия в нея.
Скоро безжизненото тяло на стареца слабо потрепера и тиха въздишка се изтръгна от гърдите му. След малко полуотвори очи.
Това обнадежди синовете му и те още по-усърдно се стараеха да го свестят.
Обаче нито единият, нито другият не се залъгваха, състоянието на стареца бе безнадеждно: те отлично разбираха, че дори да остане жив, то няма да бъде задълго. Може би смъртта е отсрочена само с няколко часа, а възможно — с няколко минути. Te видяха твърде много рани и затова всички признаци за скорошния край на стареца бяха налице. Все пак един час или само няколко думи за синовете имаха огромно значение: може би ще им посочи убийците и те да попаднат в дирите им, за да отмъстят. Може да им съобщи нещо за Асунта, за доня Бенита, съдбата на които им оставаше неизвестна.
Затова те с болезнено нетърпение чакаха кога най-после старият ще се свести.
Старецът отвори очи. Сега погледът му бе ясен, смислен. Разгледа наоколо с кротко съжаление, после лека-полека погледът му започна да става по-съсредоточен. Когато най-после видя синовете си, коленичили от двете му страни, лицето му засия и нещо прилично на усмивка заигра по бледото лице на умиращия.
— Рафаел, Лоп, деца! — едва зашепна той.
— Татко! Татко! — тъжно се обадиха двамата.
— Късно е, деца, късно! Ах, защо не ви послушах — и старикът млъкна, но скоро добави: — Нека бъде волята божия! Може би тъй е трябвало да стане!
— Къде е мама? А сестрата? — попита дон Рафаел. Лицето на старика светна, очите му заблестяха.
— Te са спасени — отвърна той. — О, тези негодници направиха всичко, но пак ги заблудих! Вярно е, че мен ме погубиха, но целта си не постигнаха. — Той млъкна и дълго време не каза нито дума.
— Искам да пия! — обади се след малко дон Салвадор. — Дайте ми глътка рефино, трябва да се подкрепя!
Рафаел поднесе шишето към устните на умиращия баща, който отпи няколко глътки.
— Благодаря! — отвърна той с малко по-твърд глас. — Сега се чувствам по-бодър, но скоро силите ще ме напуснат, зная го, затова ме излушайте, без да ме прекъсвате, за да мога да ви кажа всичко, което е нужно.
Старецът слабо се усмихна. Една минута като че събираше мислите си. После, като отпи още няколко глътки от шишето на Рафаел, почна да говори, а синовете слушаха, без да продумат.
Вместо него ние ще изложим всичко онова, което той преживя в отсъствието на синовете си и какво им каза, макар и малко несвързано.
След заминаването на синовете си старият обстойно огледа дома, за да се убеди, че нищо от по-скъпите вещи не е забравено и не е останало тук и че всичко е натоварено в колата. По време на тази проверка случайно намери в един шкаф, който незнайно защо не бе прегледан, навярно защото се намираше при главата на неговото легло, три английски пушки, здрави, но изоставени, след като синовете получиха подаръка от сандъка с версайските пушки.
Старецът искаше да строши пушките, за да не попаднат в ръцете на тези негодници, които неспирно пъплят из гората, но се отказа. По-късно се видя колко е бил прав, като промени решението си. Той ги взе и отнесе в общия салон, където грижливо ги прегледа и видя, че са годни. След това напълни и трите пушки, както и своята двуцевка, и двата големи пистолета, които винаги носеше със себе си.
Ранчерото внесе тъй приготвеното оръжие в голямата стая върху масата заедно с няколко пакета патрони в случай на нападение, докато отсъстват синовете му, които трябваше да се завърнат едва на сутринта.
Когато свърши с тези разумни предпазни мерки, бащата продължи прегледа на дома и никъде нищо не намери: всичко бе прибрано и откарано.
В целия дом оставаха само няколко стари мебели, съвсем негодни.
В определеното време ранчерото влезе в конюшнята да оседлае трите коня и да ги нахрани, за да бъдат готови за път. След това заключи дома си и пусна ключа в джоба.
Скоро преди времето за вечеря те седнаха да се нахранят.
И тримата бяха тъжно настроени и мълчаливи. Може би нуждата да напуснат завинаги това скъпо гнездо и да се заселят в града силно ги огорчаваше.
След вечеря на доня Бенита й потрябва вода. Понеже у дома нямаше, Асунта метна на рамо стомната и отиде на реката за вода.
Когато се връщаше от реката, нощният мрак бе почнал да се сгъстява. Луната още не бе изгряла и в горските сенки бе твърде тъмно, но зоркото око на девойката съгледа към реката между дърветата, близо до лиановия мост, силуетите на някакви хора, които й се сториха подозрителни. Асунта се уплаши и тичешком се върна у дома.
Девойката се измори от бягането и лицето й бе бледо. Тя трепереше. Когато чичо й я попита какво се е случило, Асунта му каза от какво се е уплашила.
— Добре — отвърна ранчерото, — може би напразно се боиш, дано да е тъй, но все пак трябва да бъдем предпазливи, ако наистина са намислили да ни нападнат.
Всички капаци и врати на къщата бяха заключени, а светлината в стаите скрита, та отвън не се виждаше нищо.
Както прозорците, тъй и вратите бяха снабдени с бойници, през които можеше да се стреля срещу врага от прикритие. По цялата граница с индианските земи, навред, където може да се очаква нападение от разбойници, жилищата са направени тъй, че в случай на нужда веднага биват превръщани в крепости, където обитателите остават спокойни пред неочакваните нападения.
— Хайде, всичко е готово! — каза ранчерото, потривайки ръце. — Нека дойдат, ще ги приемем!
Близката опасност не само не плашеше стареца, а дори го развеселяваше: това развълнува кръвта на стария контрабандист, който си спомни за младите години и опасностите, на които се излагаше, за да избегне преследването от митничарите.
— А като положението стане сериозно — добави той, като мушна в пояса си дългите пистолети и един голям нож, — ще ви кажа и вие веднага ще се спасите в нашето скривалище.
— Да, чичо! — обади се Асунта. — Там ще се заключим.
— Там ще бъдете напълно сигурни каквото и да стане, защото освен нас петимата никой друг не знае за неговото съществуване и вие в никакъв случай не бива да излизате оттам, докато не ви извикам.
— Да, но ако те ранят, драги мой — запита доня Бенита, — как ще ни извикаш?
— Вярно, но дотогава синовете ще се върнат. И тъй, не се безпокойте за нищо! Обещайте ми, че без моя заповед няма да излизате оттам каквото и да се случи!
— Щом го искаш, обещаваме! — тъжно отвърна доня Бенита, като скри въздишката си.
— Прекрасно! — весело отвърна ранчерото, напълно успокоен от обещанието на жена си и племенницата. — Щом съм спокоен за вас, ще се защитавам като лъв, като демон — каза той. — Ако се осмелят да ме нападнат, ще видят звезди по пладне и тогава ще разберат кой съм аз! — добави, като си сви цигара и запуши. Жените, седнали в един кът, горещо се молеха на бога.
— Това е прекрасно! — каза ранчерото. — Молитвата всякога утешава и успокоява, затуй може би е полезна.
Казаното от дон Салвадор за скривалището иска известно пояснение.
Навред по граничните места, където всеки момент може да се извърши нападение и грабеж, къщите непременно се строят със скривалища, тайната на които строго се пази от цялото семейство. Тези скривалища или укрития наистина биват недостъпни за външни хора.
Ранчерото, коренен жител на тукашните гори, стар контрабандист, когато се засели в околностите на Пало Мулатос си построи сам къщата, без каквато и да е външна помощ. Ранчото имаше сутерен и първи етаж, което будеше силна завист у повечето околни жители.
Разбира се, дон Салвадор имаше свои съображения, за да построи сам къщата си. Той искаше скривалището да не бъде научено от никого.
Ето как го направи.
На около четирийсет метра от мястото, където бе построен домът, имаше огромно и необикновено дебело дърво. Стволът на височина три метра от земята имаше десет метра обиколка и по една случайност беше кухо. В кухината на дървото се бяха настанали пчели. Ранчерото, след като обели долу част от кората, изгони пчелите, които се преместиха другаде, а тази кухина използва за своята цел.
Изрязаната част от кората ранчерото пригоди за врата, която твърде майсторски постави на старото място. Отвън не можеше да се познае, че това дърво е било докосвано от човешка ръка. Около тоя махагон се виждаха още някои твърде гъсти дървета и високи храсталаци по средата, заели центъра до конюшнята и двора за добитъка. Всички други дървета бяха безмилостно изсечени.
Под основите на дома дон Салвадор има търпението да изкопае подземен ход, който водеше точно при махагона и по седем стъпала се изкачваше право в кухината, както в началото на входа по седем стъпала се слизаше в голямата зала зад преграда, която скриваше входа към подземието.
Тоя подземен тунел имаше един метър ширина и два метра височина, като на двата края се затваряше с тежки врати и железни заключалки. Въздухът и светлината проникваха в скривалището отгоре през хралупата, която добре бе замаскирана отвън. Тук бяха поставени най-необходимите мебели: маса, кресла, походни кревати, храна за две седмици. Храната се подменяше всяка седмица.
Вече два пъти тайнственото скривалище бе спасявало живота на стария и семейството му при трудни обстоятелства. И тъй, този път ранчерото бе съвсем спокоен за нападението, което очакваше всеки миг, още повече, че с това оръжие, което имаше, смело можеше да разчита, че ще отбие нападението до завръщането на синовете. За нещастие, той не познаваше бандитите, с които трябваше да се разправя. Всичко се оказа противно на неговите очаквания.
Измина около половин час. Навред цареше набивала тишина. Дон Салвадор започна да не вярва в нападението върху дома и мислеше, че Асунта се е изплашила от собствената си сянка, когато изведнъж се чуха два силни удара по вратата.
Старикът подскочи, грабна двуцевката, заповяда на жените да не мърдат, тихо отиде при вратата и като провря края на пушката през бойницата, запита:
— Кой е?
— Приятел! — отговори престорен глас.
— Какъв приятел, какво искаш?
— Отвори! Пусни ме да вляза!
— Няма да отворя, докато не кажеш кой си.
— Виж какво, ако доброволно не ме пуснеш, насила ще вляза!
— Опитай се! — иронично отвърна ранчерото.
— Знаем, че днес си самичък в дупката си, стар ягуар, не можеш ни уплаши, ние сме мнозина.
— Толкова по-зле за вас и по-добре за мен — сухо отсече старецът.
— Питам те за последен път ще отвориш ли или не?
— Не, няма да отворя!
— А, ето как ще се разправям с теб — викна бандитът и гръмна точно срещу вратата.
— Добре, ето и моят отговор! — каза все тъй хладнокръвно старецът и дръпна спусъка на пушката.
Непознатият силно извика и се строполи на земята: старикът го бе улучил.
Започналите по тоя начин враждебни действия веднага се превърнаха в обсада, или по-точно, в щурмуване на крепостта.
На този неприятелски огън обсаденият отговаряше с изстрели, които поваляха нападателите, без той да бъде засегнат.
Нападателите, които неспирно редееха от изстрелите на един-единствен човек, ловкостта и смелостта на когото всички познаваха, бясно ревяха, проклинаха и яростно блъскаха вратата, която съвсем не се поддаваше.
Настъпи моментът, когато, обезумели от ярост, трябваше да прекратят огъня като по-слаби и да отстъпят пред изстрелите на обсадения. След това почнаха да се съветват как да накарат своя непобедим враг да се предаде.
Ранчерото използва този момент, за да напълни отново всичкото си оръжие и като взе предвид, че, нападателите след съвещанието ще вземат крайни мерки, отключи тайната врата на подземието и каза на жена си и племеницата:
— Хайде, време е да вървите в скривалището!
— Ах, чичо, нека останем при теб! — помоли Асунта.
— И аз те моля, скъпи! — тъжно добави на свой ред доня Бенита.
— Не, не! — решително отвърна той, като поклати отрицателно глава. — Това е невъзможно!
— Защо? — жално извика доня Асунта.
— Защо ли, дете? — развълнувано извика дон Салвадор. — Защото не искам да ви видя убити пред очите си. Вървете, по-скоро вървете! — и като я прегърна, разцелува я, после дойде ред и на доня Бенита Очите на старика се насълзиха, но той не се поддаде, не отстъпи пред молбите на двете жени. Въпреки всички усилия не можа напълно да надвие мъката си, която страшно го потискаше.
Като се изтръгна от прегръдките им, отблъсна ги от себе си и страшно извика:
— Вървете, чувате ли, заповядвам ви! Изплашените жени, разплакани, се подчиниха, Ранчерото ги изпрати до входа на подземието, за последен път ги прегърна и разцелува, даде им една запалена факла и затвори след тях тайната врата, за да ги лиши от възможност да се върнат.
После, когато бравата на вратата изтрака и ключът й се намери в джоба му, седна на стол, закри лицето си с ръце и горчиво заплака.
Чу се изстрел.
Дон Салвадор скочи на крака. Лицето му се ободри, очите заблестяха енергично и мъжествено; грабна пушката си и решително се хвърли към бойницата.
— О, животът ми скъпо ще им струва! — викна той с младежка енергия, след което тихо добави: — Дано мога да спася живота на скъпите ми същества, всичко друго е без значение!
Отново завързаха престрелка. Този път нападателите промениха тактиката си: докато един от тях водеше престрелка с ранчерото, за да отвлече вниманието му, четирима или петима други, въоръжени с факли се опитваха да запалят дома, като ги хвърляха върху покрива, но и с това не можаха да подмамят опитния старец. С пет изстрела той повали петима от бандитите. За нещастие последният от тях успя да хвърли факлата си върху покрива и скоро пламъците обзеха целия дом. Подпалването излезе сполучливо: за по-малко от четвърт час целият покрив бе обзет от силни пламъци.
Ранчерото разбра, че загива: той нямаше възможност да угаси пожара. Освен това направената на решето врата не представляваше вече надеждна отбрана, зад която можеше да се скрие, както по-рано. Обаче той не изгуби кураж, не се отчая и реши да се жертва за своите близки с упоритата смелост на човек, който, макар да съзнава, че трябва да се прости с живота, все пак не желае да го продаде евтино и да умре неотмъстен. Застанал зад масата, на която бе сложено оръжието му, зачака последния фатален напън.
Не чака дълго. Бандитите стигнаха до отчаяние, защото от петнайсет души бяха останали само шестима, от които двама сериозно ранени. Решиха на всяка цена да се справят с този упорит противник.
С яростни викове те блъснаха вратата, която този път поддаде, и веднага дадоха залп срещу защитника на дома.
Ранчерото разполагаше с пет патрона. Той не бързаше. Като се целеше добре, пусна и петте куршума и с всеки изстрел поваляше по един бандит.
След това, изтощен от получените рани, изпусна още димящата пушка и като дъб, сразен от буря, се строполи на земята и остана неподвижен. От петнайсет бандити четиринайсет бяха убити, а последният, останал жив, в първия момент не можа дори да се опомни, а като безумен избяга от дома, останал сам сред толкова тела. Неволни тръпки от ужас попълзяха по тялото му. Косите му настръхнаха и той бе готов да тича без определена цел. Но то трая само миг. Като събра сили, изведнъж се опомни и присъщото му зверско чувство на хищно животно, което подушва плячка, отново се пробуди у него, злобна усмивка изкриви устата му, конвулсии изопнаха чертите на неговото лице.
— Защо да се боя от мъртъвци? Напротив, те не ми пречат, пък и вече няма да има с кого да деля плячката! — добави той.
Понеже пожарът бързо се разпространи — къщата гореше като факла и след няколко минути в стаята можеше да стане горещо, — бандитът трябваше по-скоро да свърши с всичко. Той се хвърли върху падналия на земята ранчеро.
— Мъртъв ли е или жив? — зашепна той и сложи ръка върху сърцето му, което още биеше, при което видя на шията на ранения златна верижка с муска. С рязко движение бандитът откъсна верижката заедно с черната кадифена кесийка и бързо мушна едното и другото в джоба си, като процеди през зъби:
— После ще видя що за реликва е това!
Но това тежко посегателство накара ранения ранчеро да отвори очи и да се опомни. Той направи слабо движение:
— Жив е! — извика бандитът и попита: — Къде скри златото, което получи в Сан Блас?
Ранчерото мръдна устни, но отговор не се чу. Тогава бандитът го повдигна и остави в изправено положение.
— Благодаря! — обади се старецът. — Какво искаш от мен?
— Кажи ми къде скри златото и аз ще те спася.
— Наистина ли? — зашепна раненият.
— Кълна се в Гуаделупската света Богородица! — извика бандитът.
— Добре! Наведи се по-близко до мен; кръвта ме задушава, трудно говоря.
Бандитът се наведе.
Тогава дон Салвадор със сетни усилия направи отчаян опит и изтегли ножа си, за да го забие в гърлото на бандита. Онзи видя блесналия нож и машинално го улови с лявата си ръка, за да парира удара на ранчерото. В същия момент извика страшно, тъй като ножът му бе отрязъл два цели пръста. Отрязаните пръсти паднаха върху гърдите на ранения, който злобно се изсмя.
— Ах, проклетнико! — извика бандитът. — Осакати ме! — И като изтегли своя нож, заби го до дръжката в гърдите на стареца.
Бандитът навярно би продължил да нанася още удари, защото ножът му бе издигнат над беззащитната жертва, ако в тоя момент не бе чул тропота на коне, които летяха към къщата в бесен галоп.
— Проклетници! — извика бандитът. — Ето и вълчетата пристигнаха! Загивам! Трябва да бягам! Всичко се провали! За стареца мога да бъда спокоен: няма да може да ме издаде. Този път сигурно е мъртъв.
Превърза с едно парцалче осакатената си ръка, тури кървавия нож в ножницата и като изскочи от къщата, за миг се скри в нощния мрак.
След малко младите хора бяха вече на мястото, където се разиграха горните трагични събития…
Другото е известно на читателя.
— Но познахте ли човека, който избяга? — запита дон Рафаел баща си, когато последният млъкна.
— Не, лицето му бе намазано със сажди, но знайте, деца, че на лявата му ръка остана по едно кокалче от двата пръста.
— Ще запомня, татко! — обади се дон Рафаел. — По това ще открия този негодник. — После, като се наведе към брат си, пошепна на ухото му няколко думи. Дон Лоп веднага скочи и бързо отиде някъде.
— Къде отиде. Лоп? — тревожно запита старикът.
— Не се безпокой, татко, Лоп сега ще се върне.
— Чувствам, че скоро ще ви оставя, деца — добави с развълнуван глас старецът. — Винаги се обичайте! Ето моето завещание!
— Да, татко, каквото и да стане, винаги ще се обичаме.
— Ти, Рафаел, оставаш глава на семейството. Не забравяй, че твой дълг ще бъде да се грижиш за мащехата и братовчедката си.
— Няма да забравя, татко! Брат ми и аз ги обичаме и ще се погрижим да получат онова щастие, което заслужават.
— Благодаря ти, синко, приятно ми е, като чувам думите ти. Уви, искам още веднъж да ги видя, преди да склопя очи навеки, но за нещастие е невъзможно. Кажи им, Рафаел, колко силно ги обичах.
— Вие сам ще им го кажете, драги татко! — успокои го младият човек.
— Как? Нима ще мога да ги видя? — извика старецът и гласът му затрепера от вълнение.
— Да, татко, те вече идват тук. Лоп отиде за тях. — О, Рафаел, сине, бог да те благослови! На теб дължа, че ще мога да ги видя още веднъж и да умра в ръцете на всички мои скъпи и близки.
— Кураж, ето ги и тях!
— О, нека побързат да дойдат при мен! — прочувствено викна бащата. — Разбирам, че ми остава да живея още няколко минути.
Двете жени, следвани от дон Лоп и потискащи риданията си, доближиха умиращия и коленичиха. Старецът им протегна ръцете си, които двете жени започнаха да целуват със сълзи на очи.
— Не плачете, мили мои — ласкаво им заговори ранчерото, — твърде съм щастлив, че умирам, заобиколен от вас. Лека е за мен тази смърт и не е страшна. Ах, едва сега разбирам колко горещо ви обичам и раздялата с вас много ме измъчва.
Дон Салвадор млъкна. Силите отново му измениха.
— Мили чичо, вие няма да умрете! Не, това е невъзможно! — горещо зашепна младата девойка, като се мъчеше да задържи сълзите, които въпреки волята й се стичаха по нейното лице.
— Какво ще стане с нас, когато теб няма да те има, за да ни пазиш и обичаш? — извика доня Бенита. — Не, не мога да повярвам, че Бог е пожелал да ни лиши от твоята нежност, ласки и любов.
— Кураж, скъпи мои! Аз умирам… Бог ме вика при себе си, нека бъде волята му! Не ме забравяйте и се молете за мен, защото и аз немалко кърви съм пролял в разни разпри, които може би е трябвало да избегна. Но аз се надявам на божията милост и вярвам, че той ще ми прости и няма да ме осъди строго, а ще приеме разкаянието ми.
Всички се приближиха към умиращия, гласът на когото почна бавно да отслабва.
— Сърцето ми се къса при мисълта за скорошната раздяла — каза старецът, — но се утешавам, че всички отново ще се видим в лоното божие. Оставям ви осигурени, дори богати и ако богатството може да даде щастие, тогава бъдете щастливи. Обичайте се помежду си, в това ще намерите истинско щастие, защото, вярвайте ми, сърцето, а не златото дава щастие на човека. И когато дойде близкият час, когато нашата Асунта се омъжи, нека си направи свободен избор и обикнете човека, когото нейното сърце ще избере. След моята смърт Рафаел остава глава на семейството; уважавайте го и го обичайте тъй, както и той ще обича и уважава всички ви. Той знае къде са вашите капитали; ще ги подели между всички ви според моето последно завещание. А сега простете, мили мои! О, всички вие, които тъй много обичах, не ме забравяйте… умирам като християнин, подчинявайки de безропотно на божията воля; прощавам на всичките си врагове!
Той помълча една минута и отново продължи с твърд глас:
— Има един подъл предател, убиец, на когото никога няма да простя и дори в този смъртен час призовавам божието проклятие над него. Това е оня негодник, който посегна на реликвата и ме ограби, смятайки ме за умрял; който откъсна святата за мен муска.
— Ние ще отмъстим, татко! Кълна ти се! — обади се Рафаел.
— Благодаря ви, деца… елате по-близко, очите ми гаснат, не мога да виждам… Нека бог ви благослови за щастието, което всички вие ми дадохте… Боже мой, моля те, приеми ме в твоите селения… Помнете, деца… — При тези думи той падна по гръб; от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка; предсмъртен трепет премина по тялото му, погледът угасна, той свърши…
Старият ловец умря тъй, както бе живял, оставайки непримирим и безмилостен до последната минута от живота си.
Когато най-после двете жени разбраха, че ранчерото е мъртъв, дадоха свобода на дълго потисканите сълзи и ридания. Синовете на починалия се оттеглиха встрани, за да не пречат на скръбта на жените и като коленичиха, дълго се молиха за баща си. После мълчаливо си стиснаха ръцете и няколко секунди стояха лице срещу лице. Най-после дон Рафаел пръв заговори:
— Братко — каза той, — татко ни завеща един свещен дълг!
— Да, братко! — отвърна дон Лоп.
— Що се отнася до мен, решен съм на всяка цена да изпълня волята му.
— Също и аз!
— На всяка цена!
— Да, на всяка цена!
— Прекрасно, значи се разбрахме!
— Да и занапред ще се разбираме! — бързо подхвана дон Лоп.
— Благодаря ти, братко! — каза дон Рафаел. — Покойният ни баща каза, че в единството и дружбата е нашата сила.
— Да, братко, ние се обичаме и нищо няма да сломи нашата дружба!
— Благодаря ти още веднъж, Лоп! Кажи ми, не подозираш ли някого като убиец на татко?
— Не, татко нямаше врагове. — Да, но имаше завистници.
— Вярно, защото го смятаха за богат.
— При последното ни отиване в Сан Блас той получи пари в присъствието на няколко души.
— Сигурен ли си в това?
— Да!
— Значи един от присъстващите при изплащането на трите хиляди унции се е решил на това ужасно дело?
— Да, но той не е бил сам.
— Прав си, били са петнайсет души; татко е убил четиринайсет. Когато съмне, ще преброим телата на убитите бандити. Татко ни уверяваше, че само един е избягал, и аз не зная защо, но твърдо съм убеден, че този, който е имал щастието да избяга, е подбудителят на това ужасно престъпление.
— Твърде е възможно! Сигурно се е крил зад гърба на своите съучастници и дейно е участвал в борбата само тогава, когато му се е наложило от обстоятелствата.
— Кога ще започнем разследването?
— Веднага след погребението на татко — отвърна дон Рафаел. — Не бива да дадем време на убиеца да се скрие.
— Сигурно ще го стори, ако му оставим възможност. Имаш ли някакъв план?
— Да и вярвам че е добър, само ще трябва още веднъж да го разгледаме, което ще сторим двамата с теб.
— И да не отлагаме!
— Бъди спокоен! И аз не по-малко от теб бързам Да се справя с този негодник, но в никой случай не бива да оставим тук мама и Асунта. Трябва по-скоро да ги изпратим в Тепик. Прочее, ще ги попитам какво мислят да правят.
— Може би ще пожелаят да отидат в Тепик, но след погребението на татко.
— Да, навярно и ние ще трябва да се съобразим с тяхното желание.
— Да, прав си.
И младите хора отидоха при плачещите жени. Когато ги видяха, те печално се усмихнаха.
— Ние ще останем при него цяла нощ! — каза Бенита.
— Мамо, не бива да оставате повече на тази влага… Нощта е студена.
— Трябва ли да оставим тялото? — тъжно прошепна тя.
— Не, няма да го оставите, драга мамо — ласкаво и с почит отвърна дон Рафаел. — Аз и брат ми ще го пренесем в скривалището.
— Недейте възразява, мила мамо — добави дон Лоп. — Помислете за вашето здраве, за здравето на сестра ни.
— Какво би станало с нас, мамо, ако загубим и вас? — тъжно промълви Асунта.
— Деца, постъпвайте според гласа на сърцето си — каза Бенита, — но само ми позволете да остана при човека, когото тъй много съм обичала!
— Няма да ви пречим; от тоя момент и най-малкото ваше желание за нас ще бъде закон! — отвърна дон Рафаел.
— Да вървим, мамо — нежно заговори Асунта, като я улови за ръката и бавно я отдръпна от мястото.
Едва успяха да се скрият зад конюшнята, когато откъм гората се чу конски тропот.
Младите хора се спогледаха и се вслушаха. Очаквайки ново нападение, те напълниха двуцевките. Шумът се усилваше и приближаваше.
— Странно! — зашепна дон Рафаел. — Нима неприятелят отново ще ни напада?
— Не мисля, скоро ще съмне, но какво значи това? Нашите коне всички ли са у дома?
— Да. Ще видим! — каза дон Рафаел и като направи няколко крачки напред, силно извика:
— Кой е?
— Мир вам! — отвърна звучен младежки глас. — Аз съм слуга господен и отивам в Пало Мулатос, където, както ми казаха хората, имали нужда от свещеник.
— Вървете смело, отче! Тук наистина има хора, които се нуждаят от вашата помощ и утеха, и те с радост ще ви приемат.
Двамата ездачи се показаха на поляната; предният бе млад човек с кротки, но енергични черти на бледото, слабо и морно лице. Носеше скромно расо от черен, но посивял и на много места подкърпен копринен плат. Зад него вървеше клисарят.
— Добре дошъл, отче! — обади се дон Рафаел. — Сам Господ ви праща в този тежък час на скърби и изпитания.
Свещеникът и клисарят бързо слязоха от конете. Когато видя димящите развалини и купищата мъртви тела, първият молитвено сложи ръце и попита:
— Боже мой! Какво значи всичко това? Каква ужасна драма се е разиграла тук?
За миг той се замисли, но изведнъж почука с пръст по челото си и бързо запита:
— Далеч ли сме от Пало Мулатос?
— Около една миля, отче! — отвърна дон Рафаел.
— Що за място е това, където сме сега?
— При лиановия мост.
— А това ранчо, което догаря, чие е?
— На баща ми, дон Салвадор Кастильо.
— Да, да… Тъй ще да е! — пошепна свещеникът, като че разговаряше със себе си. После тихо добави: — А къде е баща ви?
— Господ го прибра; това са тленните му останки! — каза младият човек, като посочи с ръка тялото на умрелия ранчеро.
Свещеникът набожно коленичи до покойника и заедно със синовете на ранчерото дълго се моли. Когато след молитвата стана, младият свещеник каза:
— Не бива да се остави тялото тук, трябва да се отнесе някъде!
— Ние се готвехме да го отнесем, когато чухме тропота от копитата на конете ви — каза дон Рафаел.
— Тогава побързайте.
Младите хора вдигнаха тялото, сложиха го върху своите кръстосани пушки и го понесоха; свещеникът тръгна след тях, шепнейки молитви. Малко по-далеч вървеше клисарят, като водеше за поводите двата коня.
В това време вдовицата и племенницата сложиха сред стаята легло и тревожно зачакаха синовете да донесат тялото на бащата.
Когато видяха свещеника, двете жени извикаха от радост и побързаха да коленичат пред краката му, но той ги спря и благослови, след което сам постави тялото на дон Салвадор върху кревата, напръска го със светена вода и положи разпятието върху гърдите му. Сетне се обърна към домашните и каза:
— Братя, нека се помолим!
Всички коленичиха. Свещеникът отвори требника и зачете гласно една след друга молитви; клисарят също вършеше работата си, а роднините се молеха за покойника.
След молитвите дон Лоп придружи клисаря до конюшнята, където заедно настаниха конете и ги нахраниха.
Когато дон Лоп, придружен от клисаря, се върна от конюшнята, свари свещеника при главата на покойника, а жените, коленичили до умрелия, тихо плачеха. Като даде знак на клисаря Да го замести при главата на покойника, свещеникът отиде при двамата братя и като ги покани да го последват, рече:
— Да вървим, имам да ви кажа нещо.
Младите хора тръгнаха след него. Когато отминаха конюшнята, свещеникът продължи да върви, докато стигнаха на реката.
— Да спрем! Тук никой няма да ни чуе освен Бог. Сега кажете ми познавате ли ме?
— Да, но само по лице, отче! Знаем, че сте същият свещеник, който всяка неделя и в празник служи литургия в църквата на Пало Мулатос, а ние и всички членоне на нашето семейство редовно присъстваме на всяко богослужение — каза дон Рафаел.
— Значи не съм ви съвсем чужд човек. Живея, както може би знаете, съвсем самотно в жалка колиба с моя клисар в местността Пилда недрос.
— Да, знаем! — отвърнаха младите хора.
— През свободното време събирам разни билки и приготвям лекарства за болните, които идват при мен за помощ, или пък им давам сами да отглеждат билките, ако не могат да ме посещават. Нощес, след полунощ, току-що прочетох молитвеника, помолих се на бога и се готвех да си почина, когато се почука на вратата, която никога не заключвам.
— Влезте, за бога! — казах аз.
— Амин! — чу се зад вратата.
Вратата се отвори и при мен влезе мъж, когото никога не бях виждал. С влизането вежливо поздрави, без да свали шапка; когато поисках да запаля лампата, той сграби ръката ми и каза:
— Не си правете труда, приятелю, още е светло; твърде силната светлина ми вреди на очите.
Когато си лягам, обикновено намалявам светлината на лампата. При тази светлина трудно можеше да се различи нещо, но като разбрах от думите на този човек, че той иска да запази своето инкогнито, не настоях и веднага попитах с какво мога да му услужа.
— Отче — обади се той, — преди час се връщах от Сан Блас. В околностите на Пало Мулатос ме нападна шайка бандити, от които трябваше да се браня. Защитавах се добре и успях да избягам от тях. За нещастие, когато трябваше да отбия удар от меч с лявата си ръка, бях сериозно ранен. — При тези думи той посочи завитата си в парцал ранена лява ръка.
— Наистина, раната бе ужасна: от двата пръста на лявата ръка бяха останали само две кокалчета, които трябваше да се отрежат, за да се спре гангрената.
Братята сериозно се спогледаха. Свещеникът, който нищо не забеляза, добави:
— Казах, че ампутацията е необходима, и той отвърна: „Щом е нужна, направете я.“
Понеже започнах да разглеждам наоколо, той запита:
— Какво търсите, падре?
— Гледам дали не е останало някое парче от дрехата, която сте скъсали, за да превържете ръката си — казах.
— Това не е дреха, а парче — каза непознатият, — което намерих в гората.
Не настоявах повече, но този човек ми се видя подозрителен. Дрехата му бе потънала в кръв и на много места скъсана. Разказът за станалото бе предаден много заплетено и като се замисли човек как търсеше думите, разбрах, че всичко е лъжа. Освен това в разговора променяше и гласа си и аз веднага познах в него един от многото бандити, които пълнят нашите гори. Особено ме заинтересува случаят с дрехата, за която уверяваше, че я е намерил в гората. Освен кървавите петна от неговата ръка, по нея нямаше никакви следи от кал. Освен това нямаше никакво съмнение, че то е парче от женска дреха, разкъсана набързо Но който и да бе той, бандит или не, все пак човек е и раната бе твърде сериозна — трябваше да му се помогне. С най-голяма грижливост оперирах ръката му и я превързах. Той изтърпя операцията мъжествено, без да изохка, а когато свърших, бръкна в джобовете си, откъдето извади шепа златни монети, сред които видях стар пробит пиастър. Човекът бързо го скри в джоба си, а ми даде четвърт златна унция и каза:
— Благодаря ви, отче, и ви моля да вземете това за вашите бедни.
Не зная защо, но не се решавах да взема тази монета; стори ми се, че виждах по нея следи от кръв, и внимателно отклоних предложението на непознатия.
— Аз винаги безплатно помагам на хората — отвърнах доста сухо, — но ако мислите да дадете милостиня за оказаната ви услуга, то сам я дайте на първия срещнат бедняк.
— Нека бъде вашата воля, отче — съгласи се моят пациент, като прибра парите в джоба си. — И тъй, още веднъж ви благодаря и сбогом!
— Бог да ви е на помощ! — казах.
— Скоро ли ще заздравее раната? — запита той.
— Да — успокоих го аз, след месец, ако редовно по два пъти на ден сменяте превръзката. Ето ви и бурканче с мехлем за по-бързо заздравяване на раната.
— Благодаря, с радост го приемам, още повече че утре напускам страната и няма да мога да дойда при вас още веднъж.
После се сбогува и тръгна към вратата, отвори я, но вместо да излезе и я затвори след себе си, изведнъж се върна и като сграби изцапаното с кръв парче от дрехата, бързо го скри в джоба.
— На вас тоя парцал не е нужен, а на мен сигурно ще ми потрябва — каза той, — откъде да зная, може да се случи нещо… възможно е… — тук той изведнъж млъкна и след малко добави: — Трябва ми!
Нищо не му казах. Странен ми се видя този човек. В държанието му имаше нерешителност — ту отиваше, ту се връщаше, изобщо като че действаше под влияние на чувство, много по-силно от неговата воля. След като взе парчето плат, тръгна към вратата, отвори я, но отново се върна и рязко заговори:
— Сеньор отче, ако желаете да проявите вашето неизчерпаемо милосърдие към ближните, веднага вървете в пуебло Пало Мулатос, на ливадата край моста на лианите! Мисля, че в дома на дон Салвадор де Кастильо се е случило нещастие: там с радост ще ви посрещнат!
Изсмя се саркастично и тръшна вратата; чуваше се как тича, като че го гонеше някой, и се скри навътре в гората.
При последните му думи и дивия саркастичен смях подозренията ми изведнъж се превърнаха в увереност. Нямаше вече съмнение, че този е убиецът, но под гнета на съвестта неволно признаваше ужасното си злодеяние.
Без да се бавя нито минута, разбудих клисаря и наредих да оседлае коня, след което веднага тръгнахме. Бях убеден, че ако не ми се случи да превързвам рани, поне трябва да утешавам скърбящите.
— И ние ви благодарим, отче! — извика дон Рафаел.
И младите хора му целунаха ръка, обливайки я със сълзи.
— Как мислите, кой е този човек? — попита свещеникът.
— Той е убиецът на баща ни! — в един глас извикаха двамата братя.
— Не бързайте да вините само по подозрение; може би той да не е единствен виновен за това престъпление и не толкова, колкото мислите вие.
— Не подозираме — тихо отвърна дон Лоп, — а напълно сме уверени.
— Да, изслушайте ни, отче! — и дон Рафаел разказа на свещеника всичко, което беше чул от устата на умиращия си баща.
— Е, след като чухте всичко, какво е вашето мнение, отче?
— Татко ви бе смел човек и умря като герой; борбата му един срещу петнайсет е нещо небивало. Това ми прилича на странна легенда.
Свещеникът бе прав, този геройски подвиг се превърна в най-популярната легенда из тукашните места и доби небивали размери. Неведнъж я бях слушал и аз, но в легендата се казва, че храбрият ранчеро се е борил не срещу петнайсет бандити, а срещу цяла дружина испански войници и е умрял победител, предателски убит от последния останал жив испанец, който скоро загинал от раните, нанесени му от умиращия ранчеро.
Ние възстановихме цялата истина, което смятахме за наш свещен дълг, но сигурно не бяхме съвсем прави.
Но да продължим.
— Да — каза дон Рафаел, — баща ни бе смел и мъжествен като лъв и ако се бяхме върнали навреме с брат ми, щяхме да го спасим. Какво мислите за вината на този човек?
— Сега няма вече никакво съмнение, че той е виновникът за всичко. Как ще постъпите с него?
— Нас ли питате за това? — с горчива усмивка заговори дон Рафаел.
— Да и се боя да чуя вашия отговор, защото за нещастие предвиждам какъв ще бъде.
— Ще преследваме убиеца на баща ни! — глухо отвърна дон Рафаел.
— И ще отмъстим за него! — избухна дон Лоп.
— „За всяко отмъщение и аз отвръщам!“, казва Писанието — строго отвърна свещеникът.
— Но Господ също казва: „Покорявай се на баща си!“ — добави дон Рафаел.
— А последната дума на баща ни бе: мъст! — енергично настоя дон Лоп.
— Деца, деца, пазете себе си и вашите души — горещо извика младият свещеник.
— Кръвта вика за отмъщение, отче — каза дон Рафаел, — никой закон не може да ни забрани насилието. Когато се обръщаме с молби към нашите алкади, те ни казват: „Ние нищо не можем да направим, разправете се както знаете, това е ваша работа.“
— Да, вярно е! — с въздишка прошепна свещеникът.
— И тъй, справедливостта, която ни се отказва, сами я намираме и отмъщаваме жестоко, безмилостно, за да бъдем удовлетворени. Единственият закон, който всички жители на тези тъмни гори признават, е законът на възмездието.
— Око за око, зъб за зъб! — мрачно отвърна дон Лоп. — Такъв е законът на червенокожите и горските скитници, единствен закон на нашите гори.
— Канадските ловци и американците го наричат закон на Линч и винаги го прилагат с най-голяма строгост към всички хора на прерията.
— Деца мои — печално заговори свещеникът, — отказвам се да споря с вас, защото няма да ме разберете. Вие сте откърмени в духа на отмъщението, нищо не е в сила да го изкорени у вас, затова по-добре ще бъде да оставим този безполезен спор!
— Благодаря ви, отче! Но кажете ни видяхте ли добре този човек, какъв е той?
— Висок наглед, силен и мускулест; на около петдесет години е, ако не и повече, което лесно може да се познае по ръката му. Макар че има лек и самоуверен вървеж като млад човек, липсва му онази гъвкавост, която има у младежа. Що се отнася до лицето му, нищо не мога да кажа, защото не го видях.
— Как? Нима не видяхте лицето му?
— Не, честна дума, защото стаята бе съвсем притъмняла, а периферията на неговото грамадно сомбреро бе спуснато ниско над очите му; освен това за по-голяма предпазливост лицето му бе почернено със сажди или нещо друго, което го правеше съвсем неузнаваемо. Можах да забележа само…
— Какво?
— Че му липсваха два предни зъба на долната челюст, че носеше дълга, гъста и прошарена брада. Прочее, брадата лесно може да се обръсне и той сигурно ще го стори.
— Да, навярно.
— Ако го видите, бихте ли го познали?
— Не, защото не са ми познати чертите на лицето му; освен това преди малко ви казах да не разчитате на моята помощ. Дори и да видя човека, пак няма да ви го посоча!
— Благодаря ви, отче, за чисто сърдечността. Аз и брат ми ще изпълним онова, което ни завеща нашият умиращ баща! — енергично отвърна Рафаел.
— О, не се и съмнявам! — обади се с горчива усмивка свещеникът. — Отдавна зная, че вие, ловците, притежавате особен усет, някаква дяволска способност да издирите следите на човека, когато ви подтиква жажда за мъст. И колкото ловък и хитър да е тоя човек, пак няма да избегне отмъщението. Но запомнете само едно, деца мои, ако отмъщението има някаква сладост и дава на човека минутно доволство, то последиците винаги биват горчиви.
— Отче, ние дадохме клетва пред баща си и ще я изпълним — мрачно заяви Рафаел.
— Ще изпълним волята на нашия баща! — студено добави дон Лоп.
— Нямаме повече работа тук, да вървим и да се помолим за умрелите — обади се свещеникът.
Младежите мълчаливо наведоха глава и послушно тръгнаха след него.
Наближаваше да съмне, до изгрев слънце оставаше около час. Въпреки своята дълбока скръб двете жени се чувстваха напълно изтощени от умората, добита през тази ужасна нощ, и задрямаха, като подпряха глави на смъртния одър на ранчерото, където лежеше тялото му, отрупано с уханни цветя.
Свещеникът и синовете на покойника решиха дон Лоп и клисарят да отидат в Пало Мулатос, да известят на роднините и приятелите за смъртта на стареца, да приготвят в черквата всичко необходимо за погребението, което ще се извърши през деня, да извикат певческия хор и да донесат ковчег.
Качиха се на конете и веднага тръгнаха.
На следния ден се извърши погребението на ранчерото в присъствие на множество народ; тълпата придружи мъртвеца до гроба. Когато спуснаха ковчега и свещеникът прочете над гроба последните молитви, преди да започнат да заравят, дон Рафаел и дон Лоп, застанали бледи като мъртъвци, едва държащи се на крака и опиращи се един о друг, всеки от двамата вдигна дясната си ръка над гроба. Дон Рафаел с треперещ, но силен и твърд глас произнесе следните думи, които шумно бяха одобрени от малкото присъстващи:
— Татко, ти умря не от естествена смърт, — а падна от ръката на подъл убиец; нека духът ти почива в лоното на твореца! Клетвата, която ти дадохме с брат ми преди смъртта ти, ще я изпълним. Кълнем се и пред Бога, и пред всички събрани тук твои приятели: ще бъдеш отмъстен!
— Заклеваме се! — високо извикаха двамата братя с вдигнати ръце към небето. После, като хвърлиха в гроба по шепа пръст, бавно се отстраниха и се смесиха с тълпата, трогната и развълнувана от дадената клетва в този тържествен момент.
Два часа след погребението дон Рафаел и дон Лоп се носеха към Тепик, където придружиха доня Бенита и Асунта.
Двете жени пожелаха да присъстват на погребението, като не искаха да се отделят от покойника до последния момент. След свършване на църковната служба в Пало Мулатос погребалното шествие се върна при лиановия мост и тук, в дъното на домашния двор, бе изкопан гроб за покойника, недалеч от къщата, в която бе прекарал толкоз щастливи години. Заровиха го в земята, по която бе ходил толкова време. Тук трябваше да почива тялото му, заобиколено от всички ония, които той обичаше.
Тази идея бе дадена от Асунта и дон Рафаел побърза да я осъществи.
Из пътя потиснатите от скръб присъстващи разговаряха за кървавите събития, които изведнъж промениха хода на техния спокоен семеен живот.
Te си спомняха, че по време на погребението братята можаха да установят, че никой от поканените не отсъстваше; че по лицата на всички се четеше едно и също чувство на скръб и съчувствие, тъй че нищо не сочеше, че убиецът се намира сред тълпата, която съпровождаше тленните останки на Салвадор Кастильо.
Към четири следобяд нашите пътници пристигнаха в Тепик. Къщата на покойния ранчеро се намираше на улица „Меркодерес“, недалеч от главния площад. Тя бе огромна, красива къща със сенчест двор, подредена просто, но удобно и с вкус. Тук имаше отделни стаи за всекиго от членовете на семейството.
Шест души мъже и жени, изпратени по-рано от дон Салвадор, очакваха нашите пътници. В дома всичко бе готово за посрещането на новите стопани и те с влизането си не можеха да не заплачат при мисълта, че дон Салвадор, без да им каже нито дума, уреди къщата с такава грижливост и любов, като искаше да ги зарадва и накара да не скърбят за бившето ранчо сред гората.
Същата вечер новите стопани на градската къща бяха насядали на двора, сред цветята. Лъхвани от нощния ветрец, цветята диво ухаеха. С тъжни гласове шепнешком разговаряха за скъпия покойник.
— Сега там той е самичък! — с въздишка издума доня Бенита. — Дали винаги ще бъде сам?
— Да, ние сме далеч от него — пошепна Асунта.
— Между тези стени човек може да се задуши — обади се дон Лоп.
— Да… няма ги нашите величави дъбрави, които изглеждат без край! — добави доня Бенита.
— Не скърбете, мамо — каза Рафаел, — изгнанието ви няма да трае вечно; скоро ще се върнем в нашите родни гори, тъй мили и скъпи за вас. Грамадните разкошни дървета, сред които израснахте вие, Асунта, и ние, тесните пътеки, които водят в тъмните храсталаци, из които ние щастливи и безгрижни като птички божии си играехме — всичко това, надявам се, скоро пак ще го видите!
— Но уви, нашето ранчо, което всички тъй много обичахме, сега се превърна в купища пепел и развалини! — въздъхна доня Бенита.
— Да… но ако искаме — нерешително каза доня Асунта, като предпазливо погледна дон Рафаел, който й отвърна с усмивка, — можем отново да го построим.
— Ах да, и от време на време да отиваме за няколко дни — живо се обади доня Бенита — да подишаме волния въздух на нашите чудесни гори.
Разговорът продължи още някое време все в същия дух, после всички си разотидоха по стаите си да спят.
Братята се заключиха в своята стая и водиха твърде сериозен разговор.
Измина около месец. Тежката скръб от незаменимата загуба започна да се превръща в тиха тъга. Жените водеха твърде уединен живот. Te почти не се показваха в дома. Виждаха се само за обяд и вечеря, после привечер в градината, където идваха да се разходят и подишат вечерния прохладен въздух, напоен с нежното ухание на цветята.
Напротив, братята дон Рафаел и дон Лоп през всичките дни прекарваха вън от дома.
Често се завръщаха призори или късно през нощта. Нито доня Бенита, нито Асунта някога ги разпитваха за нещо. Може би чакаха момента, когато младите хора сами ще им открият своите замисли и планове. Но братята упорито мълчаха къде се губят по цели дни и какво правят през това време.
Веднъж, когато младите хора навярно случайно бяха останали дома, дойде непознат човек, който попита за дон Рафаел. Непознатия въведоха в стаята на братята, които не се разделяха и винаги биваха заедно — и тримата мъже се затвориха и дълго разговаряха доста тайнствено за нещо. Скоро непознатият си отиде и какво бяха говорили, никой вкъщи не узна. Това силно възбуди любопитството на двете жени, но никоя не се решаваше да поиска от младите хора обяснение: предполагаха, че някакви сериозни причини карат младите хора да крият от тях за известно време всичко, което вършат.
След посещението на тайнствения човек дългите отсъствия на двамата братя отново продължиха.
Това трая още три седмици.
Дон Рафаел и дон Лоп забелязаха, че здравето на доня Бенита и Асунта почва да се влошава чувствително от новия живот, при който бяха поставени. Ярката руменина на младата девойка се превърна в болезнена бледост; доня Бенита също изглеждаше болна и тъжна.
Екзотичните растения, израсли на воля в девствените гори, вехнеха в задушната атмосфера на града, където тъй неочаквано бяха преместени.
Te буквално загиваха от еднообразието.
Младите хора ненапразно се тревожеха и макар че двете жени никога и от нищо не се оплакваха, все пак трябваше незабавно да се вземат мерки, за да се избегне възможната катастрофа.
Веднъж, като се разхождаха из градината, доня Бенита каза:
— Какви прелестни цветя и красиви, сенчести дървета, но не можем да ги сравним с красотата на нашите могъщи горски великани, израснали на свобода, на волния селски въздух!
— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — същото си помислих и аз днес, когато с брат ми се връщахме от разходка из гората и полето.
— О, щастливи сте вие, че можете да се ползвате и наслаждавате от тези далечни разходи по ливадите и горите! — въздъхна доня Бенита.
— Ах, мамо, кой ви пречи да се ползвате и вие от същото, ако имате желание? — засмя се той. — Защо не идвате с нас, вместо да седите цял ден затворени във вашите задушни стаи.
Двете жени учудено изгледаха младия човек, като че ли не можеха да повярват на ушите си.
— Защо ме гледате тъй? — попита той. — Ако искате, от утре можем да бъдем заедно на разходка и да се наслаждаваме на волния селски въздух. Нали тъй, братко?
— О, разбира се! — извика дон Лоп, — И ако по-рано не ви го предложихме, то е, защото се бояхме, че ще ви бъде неприятно.
— О, нищо друго не желаем, само такава разходка.
— Защо не казахте по-рано, драга мамо?
— И тъй, утре излизаме заедно, нали? — извика зарадвана Асунта. — В колко часа?
— В колкото искате, сестрице! — обади се дон Лоп.
— Боя се, че ще е твърде рано за вас! — отвърна дон Рафаел.
— Не, не, ще се приготвим по-рано от вас! — добави Асунта.
— Добре, решено! И тъй, до утре!
На другия ден при изгрев слънце двете дами бяха вече на конете и заедно с кавалерите си напущаха дома. Скоро групата се намери извън града.
Въздухът бе свеж и напоен с мириса на ширните ливади. Чувстваше се близостта на океана с неговата ободряваща прохлада, дишането ставаше леко и свободно.
Жените явно се наслаждаваха от просторните ливади и полета и весело се усмихваха на околната гледка.
— Къде да отидем? — запита дон Рафаел доня Бенита. — Днес, драга мамо, вие ще избирате пътя и посоката.
— Тогава да отидем в гората!
— Добре! — весело се съгласи младият човек, като обръщаше коня си към указаната посока.
Всички останаха доволни от решението на доня Бенита и тръгнаха бодри и доволни.
Разходката продължи все тъй весело, както бе започнала.
Двете дами напълно се ободриха от волния селски въздух.
Само този безкраен океан от зеленина, ширнала се навред, изкачваща се, от една страна, по високи планински склонове, а от друга — стигаща до самите води на Тихия океан, пълнеше душите им с веселие и радост.
Родили се бяха и израснали сред тъмните и тайнствени дебри на същите гори и там прекараха целия си живот, тих, мирен, щастлив и спокоен.
С особена нежност и любов гледаха те високите дървета с техните люшкани от вятъра върхари, като се радваха на тези вълнообразни движения, на дивните приливи на зелената шир, на вълнуващата се от вятъра повърхност на гората, по която преминаваха същите приливи и отливи, както в морето.
Изглежда, че не можеха да се наситят на тази прелестна и величава гледка. Не само Асунта, но и доня Бенита тоя ден приличаха на две пансионерки, седели дълго време затворени в задушлив карцер и сега изведнъж пуснати на свобода, на широк простор, при толкова въздух и светлина.
Щом някой от братята споменеше за връщане, двете жени изведнъж викваха:
— Ах, не! Още, моля, още малко!
Тогава братята сериозно се споглеждаха и се обръщаха, за да скрият от дамите онази странна усмивка, която пробягваше по лицата им.
Повече от четири часа малката кавалкада навлизаше все по-навътре в гората, докъдето погледът й стигнеше, без да избира определена посока и без да се съобразява с времето. Същевременно гората ставаше все по-гъста и по-тъмна, вековните великани отвред се издигаха и все по-близко и по-близко ги обграждаха. Отнякъде подплашена антилопа или дива коза изскочи из горския гъсталак и с невиждан бяг им прекоси пътя. Местността почваше да става все по-дива, по-разнообразна и по-живописна.
Te стигнаха началото на девствената гора.
— Мамо — викна изведнъж дон Рафаел, — много се отдалечихме от Тепик и мисля, време е да се върнем обратно.
— Ах, защо? — весело отвърна тя. — Тук ни е толкова хубаво!
— Не, не, защо да се прибираме тъй скоро? В Тепик винаги можем да се върнем! — изведнъж запротестира доня Асунта.
— Твърде се съмнявам — обади се дон Лоп, — защото, ако продължаваме напред, все повече и повече ще се отдалечаваме от града.
— Навярно ви дотегна да се разхождате с нас, кабалеро? — засмя се доня Асунта.
— Съвсем не! Вие добре го знаете, братовчедке! — добродушно отвърна дон Рафаел. — Но има едно твърде важно обстоятелство…
— Какво? — тревожно запита доня Бенита.
— Ах, не му вярвайте, мамо — засмя се младата девойка. — Тия кавалери търсят причини, за да се отдалечат от нас.
— Е, възможно ли е да ни приписвате такива жалки чувства на нас, които тъй много се грижихме да ви доставим това удоволствие и тъй самоотвержено се жертваме за най-малките ваши капризи и желания?
— Вие се жертвате? Това ми харесва! — изсмя се доня Асунта. — Е, да, но струва ми се, че вие почвате да се отегчавате от своята саможертва и щяхте да бъдете по-доволни, ако отново ни върнете в затвора.
— Ах, братовчедке, съжалявам и ми е мъчно, че сте толкова лоша; прочее, отдавна го забелязах.
— Охо! Вижте, мамо, моят братовчед няма какво друго да каже и сега се опитва да ме засегне и тъй да се отърве — продължавайки да се смее, отвърна доня Асунта. — Пфу, сеньор, колко е отвратително!
— Скоро ще съжалявате за думите си, сеньорина! — с трагичен тон отвърна дон Рафаел. — И ще признаете, че не сте била права, когато аз само за вас мисля!
— О, никога! — извика тя все тъй шеговито.
— Стига, дъще, не го дразни повече — обади се доня Бенита, — остави го да се изкаже!
— Да се изкаже, когато сам не знае какво иска! Тези кабалерос просто търсят претекст да се отърват от нас, това е всичко. Каквото и да казва братовчед ми, аз съвсем не съм лоша и съм съгласна да го изслушам, ако може да каже нещо умно. А вие, мамо, нали сте съгласна да чуете важното обстоятелство?
— Разбира се! Е, говори, Рафаел, искаме да чуем!
— Ще ви кажа само няколко думи, драга мамо, за да видите, че съм прав — избъбра момъкът, като иронично погледна братовчедка си, която му се бе изсмяла в лицето. — И тъй, като не предполагах, че разходката ни ще продължи толкова, нито аз, нито брат ми взехме нищо за ядене!
— В такъв случай рискуваме да умрем от глад — каза дон Лоп, — Прочее, то не е толкова важно — насмешливо добави той.
— Да, наистина това е твърде сериозно обстоятелство! — каза доня Бенита.
— Е да, претекстът е сполучливо избран и по нямане на по-добър, ще се задоволим с този.
— Е, какво ще кажете сега, братовчедке? — засмяно попита дон Рафаел.
— Ще кажа, че то не е толкова страшно. Тук, в гората, има толкова много неща за ядене. Но аз подозирам, че вашето забравяне не е случайно, а преднамерено.
— А, още не признавате, че не сте права?
— Никак! Тук не сме в безплодна пустиня, навсякъде има пуебло, където ще ни приемат и нахранят! Пък ако не се лъжа, оттук не е далеч до Пало Мулатос.
— Тъй ли? — с развълнуван глас запита доня Бенита.
— А-а, виждате, нали ви казах, мамо!
— Тогава какво ще мислим, нали в Пало Мулатос имаме приятели, роднини, те ще се зарадват. Защо да не отидем там?
— Както обичате, мамо.
— Далеч ли е селото?
— Не повече от миля.
— Хм, вижте колко са лоши, мамо!
— Да вървим в Пало Мулатос! — каза доня Бенита.
— През лиановия мост! — извика младата девойка.
— Да, да — изведнъж се съгласи доня Бенита, — ще бъде щастие за мен.
— Слушам, мамо, вашите желания за заповед за двама ни.
— Да, да, умилквайте се сега, когато успях да ви изоблича, сеньор! Не, късно е вече! Сега няма да можете да ни изхитрите! — засмя се младата девойка.
Братята отново се спогледаха важно и по лицата им заигра същата странна усмивка.
— Вярвам, че лиановият мост няма да може да издържи тежестта на нашите четири коня — засмя се дон Лоп, — и рискуваме да паднем в реката и да се запознаем с алигаторите.
— Да, вярно е — съгласи се доня Бенита, — какво да се прави?
— Е, твърде лоша причина — извика Асунта, — можем да минем моста пеша, а конете ще вържем за някое дърво.
— За да ги откраднат — засмя се дон Лоп.
— Не, няма да ги откраднат, ако останете да ги пазите, сеньор! — със същия тон отвърна девойката.
— По-добре ще бъде да минем по другия мост, който е на стотина крачки от лиановия, там нищо не рискуваме.
— И аз тъй мисля! — добави Асунта.
— Добре, ще минем по него.
— Да вървим по-скоро — каза доня Бенита. Целият разговор се водеше при бавен ход, но сега всички ускориха вървежа и малката кавалкада бързо се понесе напред.
Дон Рафаел сви малко вляво, излезе на друга пътека и след няколко минути се намериха при реката, пред самия мост на лианите.
— Ах, сбърках — извика той леко отчаян, — но нищо! Ще се забавим само няколко секунди, докато стигнем до другия мост, и аз веднага…
— Не, не — прекъсна го Асунта, като за миг скочи от коня, — толкова по-зле за вас, щом сте се заблудили. Щом сте ни довели тук, с определена цел ли е или не, все едно, не сме съгласни да чакаме повече и ще минем през лиановия мост. Нали тъй, мамо?
— Да, мило дете! — отвърна доня Бенита, която с помощта на дон Лоп също слезе от коня. — Който иска, нека пази конете, аз ще мина оттатък — весело извика тя.
— Не вършете глупости, мамо, моля ви, почакайте ни!
Конете вързаха за едно дърво.
— Кой ще пази конете? — попита доня Асунта.
— Е! — весело извика дон Лоп. — Te сами ще се пазят. Да вървим, сестрице! — и той й подаде ръка.
— Хайде, сбогом! — весело извика тя, като го улови за ръка. — Да вървим!
— Да, да, да вървим! — обади се доня Бенита силно развълнувана.
Както казахме и по-рано, лиановият мост представляваше дълъг покрит коридор, където можеше да се види този, който се движи по него, а самият той свободно можеше да вижда реката вляво и вдясно. Отзад и отпред нищо не се виждаше поради резкия завой, който мостът правеше в началото и в края, тоест при двата бряга на реката.
Доня Бенита вървеше подръка с дон Рафаел, а пък Асунта с дон Лоп. Te стъпваха доста предпазливо по този особен мост, който се олюляваше под краката им и понякога изведнъж потреперваше, което за несвикнал човек бе твърде неприятно.
Но колкото и бавно да се движеха нашите приятели, с всяка стъпка те отиваха напред и скоро стигнаха края на моста. Благодарение на гъстата мрежа от лианови листа трудно можеше да се определи дали мостът още продължава, или свършва.
— Да спрем — каза дон Рафаел, — стигнахме края на моста. С брат ми ще отидем напред и ще ви почакаме, като се обърнете с гръб, за да можем по-удобно да ви вдигнем.
— Е, много церемонии измислихте, докато скочите на земята! — пошегува се младата девойка.
— Не се шегувайте, братовчедке, мостът е твърде опасен, а ние отговаряме за вас — каза дон Рафаел — и не искаме да пострадате пред очите ни по наша вина.
— Ех, слава богу! — засмя се тя. — И за да възнаградя тази ваша загриженост към нас, трябва да ме повдигнете.
— Твърде съм поласкан!
Младите хора ловко скочиха на брега, и то без особени трудности, тъй че и дамите можеха леко да се спуснат, но двамата братя имаха лични причини да постъпят иначе.
Двете дами с ужас изпищяха поради страшното поклащане и сътресение на моста, когато младите хора скочиха. В същия момент почувстваха, че някаква силна ръка ги улови през кръста и внимателно ги сложи на земята.
Te се обърнаха и трепнаха; вик на радост и възхищение замря в гърлото им.
В полусън те се отпуснаха в ръцете на братята, но скоро се опомниха, макар още да не можеха да повярват на очите си от онова, което видяха.
Никакви следи от пожара. Построеното по стария план ранчо се издигаше като преди, цяло заградено от зеленина, като че никога не бе горяло. И конюшнята, и дворните постройки, и гигантът махагон със заобикалящите го други дървета. Всичко бе на мястото си, както преди ужасната катастрофа.
Тук-там из гората, скрити в сенките на крайните дървета се виждаха малки новопостроени хакали[10] и няколко мъже и жени стояха на прага на тези колиби, като че очакваха някого.
През поляната минаваше пеон, който водеше към конюшнята четири коня, между които дамите познаха своите два.
— Боже мой! Боже мой! — извика доня Бенита. — Не, това не може да бъде! Това е сън, халюцинация!
— Не, драга мамо, имате грешка. Това, което виждате, е действителност! — любезно й отвърна дон Рафаел.
— Възможно ли е? — зашепна доня Асунта, която се бе смаяла от почуда. — Това е небивала радост!
— Мамо — продължи дон Рафаел, — вие просто се задушавате в Тепик. И вие, и Асунта сте родени в сенките на тези гори, а сте лишени от въздуха и свободата на нашите зелени дъбрави. Но като жертва на своята участ мълчаливо понасяте този затворнически живот, макар че се отразява зле върху здравето ви. Върху мен н брат ми лежеше свещеният дълг да се погрижим за вас и да прекратим мъките ви, като ви върнем при предишния волен живот, за който толкова тъгувате. Простете, ако сме се забавили. Но трябваше толкова много да поправяме, да възстановяваме, че въпреки силното ни желание не можахме по-рано да ви доведем тук, където, ако желаете, можете да останете завинаги.
— Никога, никога няма да напуснем този дом! — радостно извика доня Бенита. — Тук искам да живея и да умра! Благодаря ви, деца, скъпи мои приятели! Бог да ви дари с такова щастие, каквото вие ми давате в този момент. Бях твърде далеч от мисълта за подобно щастие.
— Ах, вие гадни, зли и хитри хора, как ни излъгахте! — весело извика младата девойка. — Как коварно ни измамихте и сполучливо изпълнихте своя план! Как хитро ни доведохте, като се преструвахте, че отстъпвате пред нашето желание, а пък самите вие бяхте решили да ни доведе тук!
Младите хора весело се смееха и потриваха ръце.
— Е, вее още ли ни се сърдите, сестро? — попита дон Рафаел.
— Не, вие сте добри и двама ви обичам, защото се стараете да ни направите щастливи според силите си — отзивчиво отвърна тя.
— Да, да! — пошепна доня Бенита, като си триеше радостните сълзи.
— Обаче — каза дон Лоп, като подаде ръка на доня Бенита, — не бива да се бавим тук, мамо. Чакат ни там. Не искате ли да разгледате ранчото отвътре?
— Ах, да вървим по-скоро! — обади се тя.
— Рафаел! — развълнувана извика доня Асунта, като се подпираше на ръката на младия човек. — С какво бих могла да ви се отблагодаря за щастието, което ми дадохте днес?
— Да ме обичате тъй, както аз ви обичам, скъпа! — отвърна той, като нежно притисна ръката й до гърдите си.
— О, мили мой! — зашепна тя с разтреперан глас. — Не мога повече и по-силно да ви обичам: само от звука на вашия глас почвам да се вълнувам, душата ми се слива с вашата душа. О, колко ще бъдем щастливи, когато господ благослови нашия съюз.
— Уви, това щастливо време е далеч! — въздъхна Рафаел.
— Може би не! Мили мой, не зная защо, но ми се струва, че брат ви знае за нашата любов.
— Боже мой!
— Не се безпокой, имам вяра в Лоп, цялото му държание към мен доказва, че не греша. Нещо ми нашепва, че той великодушно е пожертвал любовта си за нашето щастие.
— Възможно ли е?
— Да, и вътрешно съм убедена в това. Не зная защо, но ми се струва, че скрито е присъствал на нашия разговор, който сигурно помните, Рафаел?
— Дали помня? О! Асунта! — извика младият човек.
— От тоя ден държанието на Лоп към мен коренно се промени. Почна да гледа на мен като на по-възрастна сестра, а не като на братовчедка, която може да ухажва.
— Така ли мислите?
— Ние, жените — лукаво се усмихна тя, — рядко се лъжем в подобни случаи. Още от пръв поглед, от първа дума долавяме къде е любовта и къде е дружбата.
— Прекрасно, но как да се уверим? Знаете колко обичам моя брат. За нищо на света няма да се съглася да го огорча, а камо ли да преживее такава скръб, ако е решил да се ожени за вас.
— Всичко отлично зная, любезни ми Рафаел. Сега нищо повече не мога да сторя. Това е ваша работа. Отношенията ми с него не са такива, за да мога да му искам обяснение, още повече със своето сдържано и официално вежливо отношение към мен прави подобен род обяснения съвсем невъзможни.
— Да, доста е трудно — смутолеви дон Рафаел, като загрижено поклати глава.
— Да, но само по този начин ще можем да стигнем до нашето щастие.
— Ще се опитам, ако толкова е необходимо, но да си призная, сърцето ми се къса при мисълта, че ще трябва да причиня на брат си такава скръб.
— Може би не толкова голяма, колкото предполагате! — усмихна се тя.
— Но може ли, като постоянно ви вижда, да не ви обикне? — мило зашепна дон Рафаел.
— Ласкател! — усмихна се тя. — Че Лоп ме обичаше, зная го — той ме обичаше горещо, страстно, вярно е, обаче сега не ме обича като преди.
— Не, това е невъзможно! — възрази дон Рафаел.
— Драги мой, знайте, че любовта живее и се храни главно от надеждата.
— Да, вярно е.
— Изчезне ли надеждата, любовта умира.
— О, не — отрицателно поклати той глава.
— Не, тъй е. То е природен закон: трябва или да се живее, или да се умира. И брат ви не ме обича вече с онази страстна любов, както по-рано. Страстта му към мен, която е по-скоро мечта, отколкото действителност, отслабна от постоянната привичка да се виждаме, като малко по малко се превърна в дружба под натиска на разума. Не му липсваше силна воля и мъжество да измери своята страст или любов към мен и братското чувство към нас, Рафаел. И това чувство победи. Пък и ние не пожелахме ли нашата любов вместо спокойствието му?
— Всичко това е вярно, прекрасна моя проповеднице, но…
— И тъй, всичко това е вярно — добави тя с мила усмивка, — което ние не сторихме за него, той самият го извърши за нас, за нашето щастие. Той влезе в борба със страстта си, която пречеше на благополучието ни.
Това бе мъчително трудно за него; на първо време ужасно страдаше, видях всичко, и аз страдах с него. После малко по малко и извън волята му скръбта се замести от увереността, че не го обичам с онази любов, която търсеше у мен. Това му помогна завинаги да изтръгне от сърцето си напразната мечта за мен и моята любов. И сега, ако понякога си спомня за мен, то е само като отминал приятен сън, отнесен от пробуждането.
— Може би сте права, но какво от това?
— Пояснението, което несъмнено брат ви чака, няма да бъде толкова тежко, колкото смятате, особено ако подхванете умело нещата.
— О, ще приложа цялото си изкуство!
— Послушайте ме, драги приятелю, привършете по-скоро с този въпрос, който еднакво измъчва и двама ни.
— Да, доста ми тежи, още повече че всеки час се страхувам да не се открия. Права сте, Асунта, по-добре отведнъж да приключим.
— И тъй, скоро ли ще говорите с него?
— Още днес, щом ми се удаде случай.
— Толкова по-добре, но сега тихо, влизаме в ранчото — добави тя, като допря пръст върху устните си.
Хората, събрани пред входа, посрещнаха новодошлите и ги поздравиха. Посрещачите бяха около четирийсет души — ловци и контрабандисти, които дон Рафаел познаваше още от детинството си, смели и по своему честни.
За да ги привлече към ранчото и ги накара да се грижат за спокойствието на двете жени, а в случай на нужда и да ги защитят, дон Рафаел измисли едно твърде просто и доста остроумно средство. Той се обърна към техните добри чувства и материални интереси. Те бяха хора бедни, дори твърде бедни. Той заповяда да построят с негови средства на всяко семейство по една трайна и малка къщица, достатъчна да приюти цялото семейство. Набави за всеки от тия домове необходимите мебели, съдове и храна за половин година. Даде на всекиго за вечно и наследствено владение по един такъв дом с всички принадлежности. Към тоя изключителен дар добави и оръжието: на всекиго даде по една пушка, буре с барут, по двайсет фунта куршуми, по една здрава, брадва, мачете и добър нож.
Срещу всички тези блага младият човек постави само едно условие — хората да се задължат с честната си дума винаги да пазят, дори ако потрябва, да защитят доня Бенита и доня Асунта от всякаква опасност и нападение.
Всички с радост приеха условието. Мнозинството от тях бяха семейни, имаха жени, дъщери и познаваха положението на една беззащитна жена. Освен това всички познаваха дон Салвадор и неведнъж бяха вършили заедно контрабанда. Същевременно, почитайки паметта му и бидейки доволни от справедливото разпределяне на общата печалба, тези хора с радост бяха готови да служат и бъдат полезни на семейството. Пък и сега имаха възможност да се изтръгнат от немотията, с която трябваше да водят борба всеки ден.
Тази постъпка струваше на младия собственик на дома около две хиляди пиастри, приблизително десет хиляди франка, но той никак не съжаляваше за парите, като знаеше, че тъй осигурява живота на двете най-скъпи нему същества.
Новите жители приветстваха дошлите с най-голяма радост, като ги увериха в искреността на своите чувстства. Доня Бенита и Асунта лично познаваха всеки от тях и затова им бе особено приятно, че ги виждат отново. После всеки се залови за своята работа.
Когато наближи входа, доня Бенита с радост видя, че я чака пеонът, който им прислужваше в града.
Според нареждането на дон Рафаел слугите тръгнаха след господарите си и като избраха най-краткия път, успяха да стигнат в ранчото много по-рано и приготвиха закуската и всичко необходимо.
— Преди всичко да споходим оня, който не е между нас! — каза тъжно доня Бенита, прекрачвайки прага на дома.
— Да вървим, мила мамо! — отвърна дон Рафаел. Той преведе дамите през ранчото и отвори вратата, водеща към сенчестата и гъсто залесена градина. Като минаха по лакътушеща пътека, дон Рафаел спря между няколко дървета, образували малка сенчеста горичка, заобиколена с дървени скамейки. В средата се виждаше мраморна плоча, на която бе издълбано името на покойния.
И четиримата с умиление коленичиха и дълго се молиха над гроба.
— Често ще идвам тук! — натъжена се обади доня Бенита.
— Както виждате, всичко е направено тъй, че да имаме кът за уединение — отвърна дон Рафаел. Скоро той привлече вниманието на вдовицата върху две подвижни кресла, няколко стола, масичка и креват, поставени близо край пътеката за гроба.
— Често ще идвам тук! — тъжно рече доня Бенита.
— Както виждате, всичко е уредено тъй, че това място да стане място за уединение, любим кът — усмихна се дон Рафаел.
— Сине мой, Рафаел — извика разчувствана жената, като стисна ръката му, — твърде много се грижите за мен. Не зная как бих могла да ви благодаря!
— Драга мамо — отвърна Рафаел, като улови за ръка брат си, — желанието ни е само да ви помагаме и да ви видим щастлива. За да изпълним тази приятна задача, след като обсъдихме, решихме заедно каквото единият има в сърцето си, другият да го осъществи. Тъй и сторихме.
— Драги Лоп — мило заговори доня Бенита, — знаете, че еднакво обичам и двама ви, и двамата сте скъпи на сърцето ми, но ако по-често се обръщам към Рафаел, който е по-голям от вас, това съвсем не значи, че мисля само за него. Не, като се обръщам към него, аз се обръщам еднакво към двама ви, затова не ми се сърди, скъпи Лоп, ако в разговора по-често произнасям неговото име вместо твоето. Това е само външно. Вярвайте, че в душата си не правя никаква разлика.
— Зная го, мамо. От все сърце обичам брат си и няма защо да му завиждам. Обичам всичко онова, което и той обича, и всички ония, които го обичат — добави с усмивка Лоп, — но като по-млад от него зная и винаги помня, че моето чувство трябва да отстъпва пред неговото. Нас нищо не може да ни раздели или скара. Кълна се в гроба на моя скъп баща.
— Благодаря ти, драги братко! — обади се дон Рафаел, като прегърна брат си. — Да, нашата дружба и братска обич са твърде искрени и свещени, за да могат да ги разстроят някакви бъдещи събития!
Братята още веднъж се прегърнаха и разцелуваха. После всички напуснаха сенчестите храсти край гроба, след като бяха го отрупали с уханни цветя, и тихо пошепнаха: „Довиждане!“ Оттук всички се прибраха в ранчото, за да го разгледат, защото по-рано дамите само минаваха през стаите, без да ги огледат.
Разположението на стаите и мебелите бе напълно същото, както по-рано. И най-дребната вещ бе поставена на мястото си. Стаята на покойния ранчеро бе в същия вид, в който той я напусна. Всичко беше наредено и постлано тъй, сякаш покойният е излязъл на разходка и всеки момент може да се върне.
При огледа на дома двете жени силно се развълнуваха. А когато всички седнаха да закусват, доня Бенита тихо възкликна и каза:
— Ах, колко жалко е да се изостави всичко това! Тук бихме се чувствали много по-добре!
— О, да — прошепна доня Асунта, — тук поне ще сме на въздух и простор.
— Тогава защо не останете тук? — запита дон Рафаел.
— След всичко онова, което се случи? — добави доня Бенита. — Нашата лична сигурност налага до свършването на тая ужасна война да останем в Тепик.
Младите хора се спогледаха и усмихваха.
— Положението сега е коренно променено — каза дон Рафаел, — тук ще бъдете защитени.
— Как? Какво искате да кажете? Не мога да повярвам на това, което казвате. Ще бъдем твърде щастливи, ако останем тук.
— В случая това зависи само от вас. — И младият човек подробно разказа какво са направили с брат си за тяхната пълна безопасност в ранчото. Двете жени го слушаха с най-голямо внимание.
— Ето защо — завърши Рафаел — с брат ми излизахме рано всяка сутрин и вечер се връщахме късно. Присъствахме при работата, следяхме всичко да се извърши тъй, както ние искахме. Сега, когато всичко знаете, решавайте желаете ли да се върнете в града, или оставате тук.
— Ще останем! — с развълнуван глас отвърна доня Бенита. — Надявам се, че никога няма да се върна в Тепик.
И тъй, въпросът напълно се разреши и цялото семейство се настани в своето любимо ранчо. Същия ден вечерта, когато дамите отидоха да спят, братята, като пушеха цигарите си, се разхождаха из градината.
Дълго време се движеха те мълчаливи и редом един до друг. Изглежда, че нещо размисляха.
— Виждаш ми се натъжен, братко? — обади се дон Лоп.
— Не — сепна се Рафаел, — просто съм замислен.
— За какво или за кого, ако смея да попитам?
— За какво! Просто мечтаех, а ти сам знаеш, че мечтите не се разкриват и не се предават: трудно е дори да се кажат на друго лице.
— Невинаги, нали това не е тайна, между нас няма тайни и ние не крием нищо един от друг. Прочее, и аз мога да ти кажа за какво мечтаеше тази минута.
— Охо! — отвърна дон Рафаел, само за да каже нещо.
— Ти мислеше за Асунта!
— Защо смяташ тъй?
— Не мисля, а съм уверен; пък и защо да не я обичаш?
— А ти? — запита дон Рафаел, като се спря и погледна брат си право в лицето.
— Аз не я обичам, защото зная, че обича теб, а мен никога не би могла да обича.
— Братко, какви ги приказваш? — извика дон Рафаел с треперещ глас.
— Да не си играем на думи, Рафаел; нека бъдем чистосърдечни и откровени, както всякога: не искам една жена, макар красива като ангел, да помрачи нашата дружба.
Дон Рафаел протегна ръце към брат си.
— Драги братко! — прочувствено извика той.
— Не ме прекъсвай — каза дон Лоп, — искам всичко да ти кажа. Обичах Асунта. Как се пробуди у мен тази любов, не мога да кажа, пък и сам не зная, навярно и с теб е станало същото.
— Да! — прошепна дон Рафаел.
— Аз криех тази любов като някакво съкровище; не смеех да я изповядам дори пред себе си, но чувствах как тя растеше и крепнеше в душата ми. Веднъж, струва ми се, че беше в навечерието на страшната трагедия, когато убиха баща ни, случайно присъствах, незабелязан от вас, на разговора ти с Асунта. Не ви дебнех, нито подслушвах, кълна се в честта си. Една случайно доловена дума ми отвори очите. Приближих се и когато чух разговора ви за мен и как решихте да се откажете за дълго от вашето щастие, докато се убедите, че любовта ви няма да бъде за мен тежък удар, трогнах се и останах засрамен. Почувствах се толкова нищожен и малък пред вас, че веднага реших да изхвърля от сърцето си тази любов и да не се Изпречвам на щастието ви. Няма да крия, братко, че ужасно страдах, изживявайки тази мъка, която с думи е невъзможно да се предаде. То бе някаква агония, но неуморно се борих с чувствата си и най-после с надвих себе си. На двайсет и пет години сърцето на мъжа или се разбива, или се калява завинаги. Сега всичко е свършено, сърцето ми се кали: никога няма да обичам нито една жена. Асунта обичам като сестра, а теб, братко, те обичам затова, защото и тя те обича, и вярвам, че Асунта ще съумее да те направи щастлив.
— Ах, Лоп, ти си тъй великодушен и самоотвержен, че на твое място тъй не бих могъл да постъпя.
— Да, но тя те обича, там е голямата разлика. Но да не говорим повече за това. От предишната любов за мен остана само един мил и скъп спомен, а самата любов умря.
— Не губи надежда, братко. Откъде знаеш, може би и ти някога…
— Нито дума повече. Друга Асунта няма да срещна, но дори и да срещна, няма да мога да я обикна — моето сърце завинаги е затворено за любовта.
— Ние никога няма да се разделим с теб Лоп. Бих се чувствал твърде нещастен, ако се наложи раздяла с теб.
— Е, слава богу! Тези твои думи ме радват. Сега да помислим за теб и за Асунта: кога ще се венчаете?
Лицето на младия човек изведнъж потъмня.
— Ние имаме още един свещен дълг, братко — каза той. — Докато не отмъстим за баща ни, не мога и не искам да мисля за никакво щастие.
— Добре казано, Рафаел! Преди всичко да не забравяме нашия баща. Знаеш, че и без туй за нас твърде много се говори, откакто направихме тези постройки.
— Какво говорят?
— Говорят много, но не особено ласкаво и приятно за двама ни.
— Какво именно?
— Казват, че отначало страшно сме се заканвали и ако някои ни чуел, щял да си помисли, че на другия ден баща ни ще бъде отмъстен. Но след като сме получили голямото наследство и сме станали богати, жаждата ни за мъст веднага угаснала и сме престанали да мислим за нашия баща, който гние в своя кървав гроб, а ние сме мислели как да строим домове и да се прочуем като великодушни благодетели.
— Кой смее да говори тъй за нас?
— Почти всички!
— Добре, ще им докажем, че много се заблуждават. Кажи, братко, Гуаделупите все още ли са на „Армада дел буитре“?
— От тази сутрин са там. Нима ще отидем при тях?
— Да, още тази вечер. Прави са хората. Два месеца минаха, откакто е починал баща ни, а ние още не сме отмъстили. Съседите трябва да променят мнението си за нас и да признаят, че сме прави.
— И тъй, аз тръгвам и нека утре всички да знаят за моето отпътуване.
— Това е моя работа, не се грижи!
— Какво да кажа на мама и на Асунта?
— Самата истина. Te са родени и отрасли в гората и веднага ще разберат, че тъй трябва да бъде.
— Не забравяй да поръчаш на нашите хора добре да ги пазят, защото и ти скоро ще напуснеш ранчото.
— Не се безпокой, ще се погрижа за тях. Уви! На мен се падна най-незначителната роля.
— Нали аз ти я предложих? Съгласен съм да си разменим ролите, ако желаеш.
— Не, не, Рафаел! Сам си избрах тази роля и ще мога да я изпълня както трябва. Нека всичко остане тъй, както е.
След това двамата младежи се върнаха в ранчото.
— Върви, братко, в конюшнята и ме чакай там — каза дон Рафаел, — оседлай моя кон, за да не се бавя напразно.
— Мисля, че кон съвсем няма да ти трябва.
— Защо?
— Защото Гуаделупите още воюват и се занимават с мародерство, а конете ги съблазняват, защото те са без коне.
— Да, прав си, не го и помислих. Е, тогава почакай ме тук една минутка — и дон Рафаел влезе в стаята си, където бързо се преоблече.
Когато се върна при брат си, изглеждаше почти неузнаваем: бе се облякъл като истински горски жител, като се почне от гетите над коленете и се свърши с кожената шапка. На лявата страна висеше провряно през желязна халка мачете без ножница, а в пояса бяха забодени два дълги пистолета, брадва, нож, барутник и торбичка с куршуми.
В същото време дон Лоп се погрижи да му приготви провизии, които тури в ловната торба.
— Е, да вървим — предложи дон Лоп. — Искам да те изпратя до края на гората.
— Прекрасно, благодаря ти, братко! — отвърна дон Рафаел.
Изведнъж вратата се отвори. Младите хора за миг се обърнаха; пред тях стоеше доня Асунта, бледа, развълнувана, но с твърдо и решително лице. Тя пристъпи крачка напред и запита с небивала нежност:
— Вие отивате, Рафаел?
Той се поколеба и не отговори.
— О, не се страхувайте, няма да ви задържам, зная каква важна работа ви предстои. Видях, че не дойдохте да се сбогувате с мен, затова аз дойдох.
— Драга Асунта, бях уверен, че спите, и само преди няколко минути реших да напусна ранчото, иначе аз…
— Вярно е, сестрице — живо я прекъсна дон Лоп и като се обърна към брат си, каза: — Целуни годеницата си, братко! Това ще донесе щастие на двамата и ще ви утеши в раздялата…
— Как? Нима? — извика тя учудена.
— Да, мила, брат ми Лоп знае всичко и съчувства на нашата любов.
— Колко сте добър и как ви обичам, драги братко! — пламенно извика девойката.
Той се усмихна и я хвана за ръката.
— Е, сестрице, хайде, сбогувайте се! — ласкаво подкани той.
— Да, да — забърза тя, — довиждане!
И цялата трепереща се хвърли в предгръдките на дон Рафаел; за миг тя го притисна до сърцето си, а после, като се опомни, се откъсна от него.
— Хайде, довиждане, мили! — и поднесе челото си за целувка, закри с ръце обляното си в сълзи лице и като безумна се понесе към стаята си.
Младите хора с широки крачки преминаха поляната, без да продумат. Когато излязоха на края на гората, бързо се прегърнаха и дон Рафаел, стискайки за последен път ръката на брат си, промълви:
— И тъй, до неделя, братко!
— До неделя! — обади се той.
Дон Рафаел взе в ръка пушката си и скоро изчезна в гората.
Бяха изминали пет дни, откакто дон Рафаел, след като настани мащехата си и доня Асунта в новопостроеното ранчо край лиановия мост, неочаквано се присъедини към мексиканските въстаници.
Тази новина, която бързо се разпространи сред околното население, както и между жителите на Пало Мулатос, направи най-благоприятно впечатление. Тези, които най-много от всички викаха против безгрижието и самозабравата на младия човек, сега бързаха да убедят останалите, че той отдавна имал това желание, но като се грижел за сигурността на мащехата и братовчедката си, отлагал осъществяването на този замисъл за известно време. Ако сега е преминал на страната на националната партия, то е главно затова, защото тъй по-сигурно ще открие убиеца на баща си.
Но тъй като всеки медал има своята обратна страна, то заедно с всички похвали не липсваха и разни обиди и клеветнически отзиви, изливани предимно върху Лоп, който, вместо да последва добрия пример на по-големия си брат, предпочел да остане при жените и да прекарва времето си в бездействие и леност. Изглежда, че той съвсем не мислел да сложи на карта скъпия си живот и да задоволи чувството на мъст, завещано му от покойния баща, както дон Рафаел.
Всички тези обидни отзиви и зли насмешки бяха известни на дон Лоп. Но вместо да протестира или да се оправдава, той само свиваше рамене и отправяше презрителни погледи, без да отдава значение какво говорят срещу него.
Това още повече настройваше против него непримиримото и войнствено население, което считаше отмъщението за невинно пролятата кръв за свещен дълг.
Мнозина от горските ловци мислеха да извикат дон Лоп да обясни недостойното си за един мъж безучастие към отмъщението и презрението си към общественото мнение.
Престъплението, извършено в ранчото край лиановия мост, бе твърде ужасно и се явяваше дело на бандити, извършено за грабеж и убийство, затова да се остави ненаказан убиецът, особено възмущаваше съвестта на жадното за мъст горско население.
След настаняването си в ранчото дон Лоп нито веднъж не стъпи в Пало Мулатос. Затова всички околни жители, ловци и контрабандисти, с нетърпение чакаха неделята, за да видят ще има ли кураж открито да въстание срещу общественото недоволство и да се яви на църковна служба в пуеблото.
Читателят помни, че братята, разделяйки се край гората, си определиха среща в неделя в Пало Мулатос.
Тази неделя бе празник на тялото Христово, празнуван много тържествено. В Мексико се смяташе за най-голям от всички празници.
Всички знаеха, че дон Рафаел, назначен за капитан в освободителната армия, за няколкото дни от преминаването му към въстаниците неведнъж прояви безпримерна храброст и смелост в боевете с испанските войски. Нему бе възложено командването на отряда, който свещеникът при църквата на Пало Мулатос беше поискал от генерала, командващ въстаниците, за да придружава светите дарове по време на процесията, свързана с тази религиозна церемония.
Поради това любопитството у всички бе възбудено до последна степен. Всички очакваха тази интересна среща между двамата братя. Мнозина, които познаваха смелостта и гордата решителност на дон Лоп, не се съмняваха, че той на всяка цена ще дойде в неделя в Пало Мулатос.
Най-после дойде и този дългоочакван празник на тялото Христово. Слънцето тържествено изплува над кръгозора. Двете камбани на малката църква в село Пало Мулатос весело възвестиха на богомолците високо тържествения празничен ден. Жените се заловиха да подредят и украсят домовете си в знак на всеобща веселба и празнично настроение. Тук-там бяха издигнати няколко временни олтари и жертвеници на площадите и селските улици, които бяха отрупани с цветя. През отворената църковна врата се виждаше ярко осветен от стотици свещи аналой, украсен с бродерии и цветя и поставени по средата ковчежета с мощите на светии. Не липсваха сребърни икони на светци, приготвени за процесията, както и един разкошен кадифен балдахин, украсен със сърма, под който трябваше да се движи духовникът със свещените дарове, пристигнал от катедралата в Гуадалахара с петнайсетина свещеници, викарии и абати нарочно за този извънредно тържествен празник. Хорът от деца, облечени в носии, чакаше момента да тръгне пред процесията. Купеният от командира на един търговски кораб неголям църковен орган, доставен, разбира се, контрабанда, днес за пръв път трябваше да наслади ухото на дошлите богомолци.
Никога този велик ден на тялото Христово не бе се празнувал в скромната община на Пало Мулатос в такъв разкош и тържественост.
Между другото ще посочим, че всички мъже по стар навик носеха пушки, а в пояса — мачете и наваха.
Това пълно въоръжение не само не тревожеше, но дори не учудваше никого.
Към седем сутринта се чуха веселите звуци на тръбите. Един отряд доброволци на едри коне влязоха в селото строго подредени: през четиригодишното воюване въстаниците не само станаха дисциплинирани, но и отлично изучиха военното изкуство.
Тоя войнствен и бодър отряд произведе отлично впечатление. Той имаше следния състав: сто и петдесет редници, един капитан, лейтенант и вахмистър.
Пред отряда с шпага в ръка яздеше капитанът — това бе дон Рафаел Кастильо. Отрядът бе разделен на два ескадрона: първият се водеше от лейтенанта, а вторият от вахмистъра.
Пред отряда се виждаха трима тръбачи, трима барабанчици и трима флейтисти, водени от важен наглед капелмайстор. Алкадът на пуеблото, облечен парадно, с висок жезъл, украсен със златна дръжка, излезе да посрещне отряда и го поздрави. После предложи на капитана да нареди войниците от двете страни на църковния вход и всички други наредби предостави на командира на отряда. Появата на дон Рафаел бе приветствена от всички местни жители с небивала радост. Мнозина стари ловци и контрабандисти отиваха при него и прочувствено му стискаха ръка. Младите хора му поднасяха своите чувства на вярност, като го уверяваха, че при нужда може винаги да разчита на тях. Не пропускаха да изкажат и съжалението си, че имал такъв брат, какъвто е дон Лоп: готови бяха да му наложат да се разкае за нежеланието да отмъсти за смъртта на баща си.
Заедно с тях и дон Рафаел съжаляваше за държанието на брат си, но настойчиво ги молеше да не се бъркат и да оставят дон Лоп да действува тъй, както желае. Уверяваше ги, че и дон Лоп не по-малко е възмутен от насилствената смърт на техния баща и не по-малко жадува за мъст, обаче политическите му убеждения са по-други — те повече клонят към испанците, и никой няма право да протестира, защото убежденията винаги трябва да бъдат свободни.
Дон Рафаел завърши, като заяви, че обича брат си повече от всичко на света и никому не позволява да го обижда. Който се осмели да го обиди, ще си има работа лично с него, тоест с дон Рафаел.
Изведнъж народът на площада се развълнува, тълпата се раздели на две, като образува широк проход. Отвред се чуваха сърдити викове и се отправяха страхотни закани. Дон Рафаел се обърна и видя, че виновникът за това безредие бе дон Лоп, който вървеше няколко крачки пред доня Бенита и Асунта.
Дон Лоп бе бледен, но по лицето му се четеше небивала решителност, а фигурата му издаваше ледено спокойствие. Очите му мрачно горяха, а на устните му играеше иронична усмивка.
Дон Рафаел изтича към него и горещо стисна ръката му.
Слаба руменина покри лицето на дон Лоп, чертите му за миг се успокоиха и той отвърна със същото топло ръкостискане.
После двамата тръгнаха един до друг и никой не посмя да им препречи пътя. Te отведоха дамите до църковната врата, където ги оставиха да влязат сами, а младите хора отново се върнаха на площада. Там веднага бяха заобиколени от гъста тълпа, настроена враждебно.
— Напразно си дошъл днес тука, братко! — каза дон Рафаел.
— Може би — гордо и небрежно отвърна младият човек, като отправи презрителен и студен поглед към възбудената и протестираща тълпа. — Може би трябваше да седя спокойно в нашето ранчо и да оставя всички да бъдем избити от ония, които се готвят сега да ме оскърбят, без да предприемат нещо, за да пресрещнат заплашващата ги опасност.
— Какво искаш да кажеш, Лоп?
— Искам да кажа, че испанците приближават към нас и в тоя момент са близо до Пало Мулатос. И вместо да дойда тук, рискувайки на всяка крачка живота си, за да ви известя, може би по-добре щеше да бъде да си остана у дома и да оставя да бъдат избити всички тези приятели, съседи и селяни, които сега ме отритват и незаслужено ме обиждат, когато съм им сторил само добро.
— Благодаря ти, братко. Ти постъпи точно тъй, както очаквах. Кажи ми, вярно ли е всичко, наистина ли идват испанците?
— Кълна се в честта си! — извика младежът с гръмлив, но треперещ глас. — Говоря чистата истина. Няма да мине и час, и те ще бъдат тук. Побързайте да ги срещнете, ако не искате да погубят нашите жени и деца.
— Ето, този е човекът, когото вие обиждате и заплашвате — викна дон Рафаел, като посочи дон Лоп на силно изненаданата и зашеметена тълпа, — той ви отмъщава, като спасява всички ви от сигурна смърт! А заедно с това всички негови симпатии са на страната на вашите врагове.
— Да живеят братята Кастильо! — изведнъж се разнесе оглушителен вик от устата на всички присъстващи. Тълпата се радвижи и зашумя, което бе гръмка овация, а не закана.
— Вместо да викате, побързайте срещу врага!
— На оръжие! — викна дон Рафаел.
— На оръжие! — поде тълпата.
— Затворете децата, жените и старците в църквата и барикадирайте вратата на храма! — извика дон Лоп.
Тази разумна предпазна мярка веднага бе изпълнена и на площада остана само грамадната тълпа въоръжени мъже, изпълнени с безумна решителност.
Братята здраво стиснаха ръцете си и странно, но с разбиране се спогледаха. Дон Лоп, смятайки, че достатъчно е услужил на хората, към които не се числеше, се загъна в своята наметка, подпря се с рамо на входната врата на църквата и остана безучастен свидетел на всичко, което скоро трябваше да се разиграе.
Излезе, че дон Рафаел притежаваше небивали военни способности и макар че беше нов в това изкуство, умело разпредели отряда, като използва всички пунктове, за да прикрие хората си. За миг площадът и близките улици опустяха, като при входа на всяка от тях бяха издигнати високи барикади с множество защитници.
Временният олтар, издигнат сред площада, за миг се превърна в огромна барикада, изпълнена със защитници и преграждаща пътя към църквата. Освен това всички покриви, сайванти и сенници, както и покривът на църквата послужиха за прикритие на доброволците, които чакаха момента, когато дон Рафаел ще даде заповед за бой.
Само дон Лоп стоеше още неподвижен, подпрял с рамото си вратата на църквата, без да бъде запазен от вражеските изстрели, и дълбоко замислен.
Тъкмо бяха привършени мерките за отбрана, когато се чуха испанските барабани, които биеха за атака при входа на селото.
Сякаш електрически ток премина през редовете на мексиканците, но всички останаха неподвижни на местата си.
Биенето на барабаните бързо се приближаваше и скоро отряд испански войници, около шестстотин души, свободно стъпиха на площада в стройни и гъсти редици. Отрядът се водеше от няколко офицери и на коне.
Когато се намериха на площада и като предполагаха, че ще се бият с малоброен отряд, който е изненадан и лошо въоръжен, полковникът, командващ испанците, заповяда на хората си да застанат в колона, за да превземат барикадата сред площада. Полковникът вярваше, че въстаниците се крият зад нея.
Размахвайки шпагата си на пистолетен изстрел от главната барикада, полковникът строго извика:
— Предайте се, бунтовници! Иначе всички ще бъдете избити!
В този момент от върха на барикадата се показа дон Рафаел с пистолет във всяка ръка и с развени от вятъра коси. Той викна със силен и звучен глас:
— Умри, проклетнико!
— Бий, бий, смърт на испанците!
И като насочи пистолет към полковника, с първия изстрел го повали мъртъв. Изплашеният кон повлече ездача, защото десният му крак се бе закачил за стремето.
По команда на дон Рафаел всички защитници на селото откриха ураганен огън срещу врага, като го обстрелваха едновременно от всички страни. Попаднали в клопката и изплашени, испанците, сами смятайки да изненадат населението на пуеблото, като се заблудиха, че необезпокоявани се появиха на площада, сега трябваше да стрелят на всички страни, без дори да виждат врага, скрит зад барикадите и всевъзможни други прикрития.
Ловците и контрабандистите изобщо са отлични стрелци. Сега, когато бяха тъй много и всички с войнствен дух, се завърза ужасен бой между тях и испанците.
Мексиканците не излизаха от прикритията: от покривите на къщите, от барикадите, дори от прозорците, отпред, отзад, отдясно, отляво безпощадно стреляха върху испанците, без да хабят нито един куршум.
Под тоя огън испаците се топяха като восък на слънце, но все още се държаха и не отстъпваха.
Te се построиха в каре. Като съзнаваха, че ги очаква неизбежна смърт, биеха се с онази сила, която дава отчаянето, но не вече да победят, а само по-скъпо да продадат живота си.
Телата на убитите испанци пречеха на свободните действия. Te бяха изгубили повече от половината си хора. Принудени да стрелят напосоки, изстрелите им отиваха напразно. Същевременно патроните им бяха на привършване, тъй че с всеки миг губеха възможност да се бранят.
Изведнъж в разгара на боя се втурна човек, който държеше в ръка голямо бяло знаме.
— Стой! — гръмко извика Рафаел. Чуха го всички въпреки шума от боя. Още отначалото дон Рафаел не слезе от върха на барикадата, служейки за мишена на всички изстрели, но пищящите край него куршуми щастливо го отбягваха.
Щом той заповяда, огънят изведнъж спря. Мъртва тишина замени шума от боя. Когато пушекът се разсея, всички видяха, че човекът с бялото знаме не бе друг, а дон Лоп Кастильо. Той отиде при самата барикада и се обърна със следните думи към храбрите защитници на пуеблото.
— Аз ви предупредих за идването на испанците. Без мен и жените, и децата ви, всички щяхте да бъдете избити. Съгласни ли сте?
— Да, съгласни сме! — отвърна дон Рафаел.
— Вярно е, нему дължим спасението си! — чу се от защитниците на барикадата.
— Сега на свой ред ви моля да пощадите живота на тези нещастници; вярвам, че няма да оспорите условията, които ще им предложа от ваше име. Не забравяйте, че днес е празник на тялото Христово и пресветата Богородица Гуаделупска и в името на тези велики светии ви моля да ги пощадите, тъй като и без това доста кръв се проля. Кажете съгласни ли сте да пощадите живота на тези хора?
Мексиканците се посъветваха няколко минути, след което дон Рафаел отговори от името на всички:
— Съгласни сме с молбата ти, братко, но не от съжаление към тия глупци, които презираме с цялата си душа и които сами не се побояха да използват този голям празник, като подло ни нападнаха. Te знаят, че всички сме събрани на молитва и тържествено религиозно празненство. Още веднъж повтарям, че не заради тези проклети глупци, а заради теб, техния привърженик. Все пак ти честно ни предупреди за готвения капан и спаси живота на нашите жени, сестри и деца, които всички са твои приятели и земляци. Тъй че приеми нашата искрена благодарност! Условията, които ще им предложиш от наше име, ги споделяме напълно, за което имаш нашата честна дума, вярваме в теб!
— Благодаря на всички ви! — трогнат отвърна младият човек.
Той се оттегли, за да преговаря с испанците. Te преживяваха минути на най-страшна тревога и безпокойство. От шестстотин души сега бяха останали едва ли двеста, от които мнозина бяха по-тежко или по-леко ранени; бяха изгубили четиринайсет офицери ведно с полковника, командира си, убит от дон Рафаел още в началото на боя.
Измъчените войници, като виждаха, че боеприпасите са на привършване, въпреки своята несравнима храброст почнаха да падат духом и радостно поздравиха дон Лоп с белия флаг в ръка.
Скоро условията бяха приети и подписани. Испанците се съгласиха на всичко, което им предложиха. Te искаха по-скоро да се измъкнат от клопката, в която сами паднаха.
Условията, които им предложи дон Лоп от името на мексиканците, бяха следните:
На испанците се позволяваше свободно да си отидат, но всичкото оръжие, с изключение на петдесет пушки с по четири патрона на всяка, оставаше в полза на победителите. На офицерите се позволяваше да задържат сабите си, затова пък трябваше да се разделят с конете. На испанците им се разрешаваше да приберат ранените и телата на офицерите, убити по време на боя.
Освен това испанците трябваше да напуснат горите край брега на Тихия океан, където нямаха право да се явят по-рано от една година.
Тук ще отбележим, че този пункт мексиканците сами отхвърлиха, като заявиха, че те нямат нищо против повторното идване на испанците, щом като почувстват желание отново да дойдат при тях.
Мексиканците пък се задължават да осигурят на испанците носилки за пренасяне на ранените и да не ги атакуват по време на отстъплението.
Освен това испанците трябваше да минат през площада, където да предадат оръжието, знамената, барабаните, тръбите и боеприпасите.
Наистина тези условия бяха твърде тежки, но положението на испанската дружина бе съвсем отчаяно, тъй че не оставаше нищо друго, освен да се съгласят и подпишат условията.
— Прощавайте! — каза дон Лоп на брат си и на другарите му, като съчувствено му стисна ръката. — Не осъждайте повърхностно, защото всеки лесно може да се заблуди. По-късно ще разберете колко прибързано сте ме осъдили. Аз отивам с испанците, на които искам да услужа. Простете, ще чакаме по-добри дни и тогава много от това, което сега ви се вижда странно, за наше общо удовлетворение ще се изясни.
След това братята няколко минути разговаряха шепнешком, горещо се прегърнаха и се разделиха със сълзи на очи.
Мексиканците мълчаливо свалиха шапки пред този странен човек, когото не разбраха и нямаха право да порицават, но все пак не го оправдаха.
Мексиканците имаха убити и ранени не повече от десет души.
Благодарение разпоредителността на дон Рафаел след час телата на убитите испанци бяха изнесени вън от пуеблото и погребани в общ гроб. И сега още се вижда близко до селото една могила, която носи странното име Суеньо де лос Гавачос, тоест сънят на испанците.
И наистина, както гласи поверието, под тая могила испанците спят своя вечен сън. Всички барикади бяха премахнати, домовете почистени и украсени за празника на тялото Христово, който бе отпразнуван много по-тържествено от всеки друг път. Освен това бе отслужен молебен поради спечелената победа. Радостта на населението бе всеобща; посред бял ден се пускаха ракети, защото мексиканците нямаха представа за какво служат.
След църковната служба дон Рафаел придружи дамите си до ранчото, където престоя около два часа.
Тези два часа отминаха като вълшебен сън за дон Рафаел. Доня Асунта бе признала всичко пред доня Бенита, която обичаше като родна майка, и радостта в семейството щеше да бъде пълна, ако двамата братя Кастильо не участваха във войната като противници един срещу друг.
Главната тема на разговора бе скорошният брак, но денят още не бе определен. Доня Бенита предостави на младите сами да решат този въпрос и да определят деня на сватбата когато пожелаят.
Преди да напусне дома, дон Рафаел посети гроба на баща си, където дълго и горещо се моли, после се сбогува с доня Бенита и годеницата си, като им обеща да се върне по-скоро. Войната обаче го тласна твърде далеч и той не можа да удържи обещанието си.
След като догони отряда, младият капитан се върна с хората си, като доведе и три волски коли, натоварени с оръжие, боеприпаси и цялата плячка, взета от испанците след утринната победа, която складира в лагера на мексиканските войски в Кемада дел Буитре.
Минаха се няколко месеца от боя при Пало Мулатос Дон Рафаел бе произведен полковник и назначен за командир на отряд от осемстотин кавалеристи, съставени предимно от бивши вакеро[11] и укротители на степни коне — истински центуриони, небивало смели, храбри, свикнали с тежката военна служба, отлично дисциплинирани, които боготворяха младия си началник за неговия бистър ум, добро сърце и безумна смелост, която бяха вече оценили.
Тоя отряд привидно се числеше към един от корпусите на мексиканската армия, който в последно време извършваше маневри в провинция Дуранго срещу корпус испански войски.
Казахме, че войските на дон Рафаел само привидно се числяха към корпуса, защото всъщност дон Рафаел разполагаше с хората си както си щеше и действаше напълно самостоятелно. Корпусният командир имаше пълно доверие в него и му предостави пълна свобода на действие.
В последно време отрядът се разположи на лагер в Каденса, където очакваше конвой с продукти. Конвоят трябваше да мине по тоя път за снабдяване на испанските войски, обсаждащи градчето Анко Сеньорес на Рио Насес, което от един месец отчаяно се бореше и не се предаваше на испанците.
Дон Рафаел замисли да отиде на помощ на градчето не само като плени конвоя с продуктите, но и да ги откара в града и да го освободи от блокадата.
Той изпрати куриер и чакаше отговор. Куриерът бе изпратен преди два дни. Не можеше да си намери място от нетърпение и сновеше от единия ъгъл до другия в бедната колиба, която му служеше за главна квартира.
Най-после към осем вечерта чу вика на часовия и конски тропот, след което на прага на колибата застана ординарецът. След него вървеше капитан — адютант на главнокомандващия.
— Е, какво? — попита полковник дон Рафаел влезлия, без да види кой е зад гърба на неговия войник. — Какъв е отговорът?
— Аз, ваше високоблагородие, нямам отговор!
— Как нямаш? — викна полковникът и сви вежди.
— Нямам, ваше високоблагородие! Негово превъзходителство, нашият главнокомандващ, поръча на негово високоблагородие капитана, негов личен адютант, да предаде на ваше високоблагородие техния отговор.
— Защо веднага не каза, глупчо? — засмя се полковникът, като се поздрави с офицера.
— Все пак ви доложих, ваше високоблагородие — отвърна войникът.
— Добре, върви да си починеш; сега вземи това да се почерпиш и кажи да ми донесат лампа, тук нищо не се вижда. — Войникът се поклони и като благодари на полковника, тропна токове и излезе.
— Извинете, че ви приемам тъй, господин капитан! — любезно заговори полковникът. — Тук сме в главната квартира и както виждате, или по-право, както не виждате, защото е тъмно, сме лишени от удобства — със смях рече дон Рафаел.
— И ние сме лишени от удобства в главната квартира, полковник.
— Толкова по-зле! Е, какво ни поръча генералът, господин капитан?
— Генералът е във възторг от вашия план, полковник; той го одобри и ви дава на разположение петстотин души пехота, двеста кавалеристи и четири оръдия и ме помоли да ви предам, че неговото желание е Анко Сеньорес по-скоро да бъде освободен от обсадата.
— Може напълно да разчита на мен! — весело отвърна полковникът.
— Прекрасно! Той и без това разчита на вас.
В тоя момент донесоха лампа. За миг домакинът и гостът се спогледаха.
— Познавате ли ме, полковник?
— Струва ми се, че сме се виждали някъде, капитане, но не мога да си спомня къде и кога?
— Ако позволите, ще се осмеля да ви припомня, полковник. Аз съм същият, на когото преди година спасихте живота при лиановия мост.
— Ах да, сетих се! — весело извика полковникът. — Вие сте дон Торибио Карвахал!
— Да, полковник, същият развратник, нехранимайко, когото другарите наричаха Калаверас за безпътния живот, който водех тогава.
— За бога, капитане! Много се радвам, че ви виждам и че сега сте на такова прекрасно поприще.
— На вас дължа това. Ожених се за същата девойка, пред която се бях провинил, и сега съм щастлив много повече, отколкото заслужавам. Жена ми горещо ме обича, имаме си едно прелестно дете и главнокомандващият е доста благосклонен към мен. Ако бог ми помогне, ще мога да напредна в службата.
— О, несъмнено, и вашето благополучие твърде ще ме радва!
— Зная за постигналото ви нещастие, дон Рафаел — заговори след кратко мълчание дон Торибио. — Ще бъда твърде щастлив, ако мога поне отмалко да ви докажа своята признателност, като ви насоча по дирите ако не на самия убиец, то поне на такова лице, което ще ви помогне да го издирите. Точно затова помолих генерала да изпрати мен при вас.
— Нима знаете нещо?
— Не смея да ви уверя в нищо, полковник, дори не съм сигурен дали ще ви ползва това, което ще ви кажа.
— Крайно ще ви благодаря, капитане, дори за най-жалката следа.
— Извинете, полковник, ако намеся някои семейни подробности в това, защото иначе няма да мога да ви обясня напълно всичко: и аз бях възпитан като вас, може би знаете, от един ловец — Хуан Педросо.
— Да, зная. Чувал съм не твърде добри отзиви за него…
— Той наистина се ползва с твърде лошо име и за нещастие напълно заслужено.
— Чувах, че от една година е изчезнал от нашия край и никой нищо не знае за него.
— А пък аз зная, полковник, но за това после. Той имаше рядко красива дъщеря. Заедно израснахме с нея като брат и сестра и когато преминахме детската възраст, се залюбихме и тази любов не остана без последици. Аз имах подлостта да я зарежа, да се увлека по друга жена, напуснах ранчото и под влиянието на лоши съвети и примери станах истински негодник. На другата сутрин, след като спасихте живота ми, Хуан Педросо ме намери заспал край брега на реката, покани ме у дома си, където обядвах със семейството му. Познавайки моята лоша слава, сметна ме за бандит и ми предложи да участвам в някакъв грабеж и убийство, но като видя, че има грешка, веднага се направи на пиян, и то тъй хитро, че аз повярвах. После се престори на заспал и аз се приготвих да си вървя, но дъщеря му, доня Леона, ме причака на вратата. Няма да ви описвам какво се случи между нас, но Леона ми каза, че скоро ще стане майка; тогава, като се размислих, вместо да я отблъсна, както сторих по-рано, предложих й да изгладя вината си, като се оженя за нея.
— Постъпили сте твърде благородно.
— Дон Хуан, когото смятахме за заспал, ни е подслушвал. Без да се вслуша в онова, което му говорех, искаше да убие дъщеря си. Работата стигна дотам, че трябваше да го вържа и отведа дъщеря му, с която още същата нощ стигнахме в Тепик, където се венчахме. Дон Хуан ужасно ни се закани и като знаех, че е човек, който е способен да изпълни заканата си, реших да скрия мястото, където настаних жена си. Каква бе изненадата ми, когато преди два месеца видях тъста си в Лас Нориос, където се намираше същият мексикански отряд, в който служех. Той дойде и пожела да се присъедини към нас, като ми каза, че всичко е простено и забравено, че вече не ми се сърди и за доказателство си подаде ръката и приятелски стисна моята. И наистина оттогава между нас не остана ни помен от миналата вражда.
— Не виждам нищо, което е във връзка с… — обади се полковникът.
— Сега слушайте по-нататък и сами съдете. Мина се една седмица, откакто дон Хуан Педросо постъпи в нашия отряд, когато му потрябва сарапе и той се обърна към един от нашите многобройни доставчици, които доставят на извънредно високи цени всичко необходимо. Сделката между тях стана вечер, когато едва можеше да се различи нещо. Тъстът ми купи сарапето и плати на доставчика в сребърни пиастри, каквито носеше в голямо количество в своя пояс, след което заедно с мен се прибра в лагера. Когато се пробудих сутринта, видях, че старикът си броеше парите, което вършеше всяка сутрин. Изведнъж долових по лицето и движенията му някакво отчаяние. Започна да охка и се оплаква, мърморейки нещо отчаяно. Поисках да узная причината за отчаянието му и той ми каза, че някакъв наш другар, убит преди няколко дни, му дал преди смъртта си пиастър, който винаги носел на шията си, и молел да бъде дадена монетата на старата му майка, която живее в село Агуас Алунтес. Заклел се пред умиращия си другар, че ще изпълни волята му, и като взел пиастъра, окачил го на шията си за по-голяма сигурност. Вчера по някаква случайност верижката, на която висял пиастърът, се скъсала и той набързо го мушнал в джоба си и по недоглеждане го дал на продавача.
— И после? — запита полковникът, който напразно криеше вълнението си.
— Като познавах отлично тъста си, убеден бях, че цялата тази история с умиращия другар е чиста лъжа. Посъветвах го да потърси търговеца и го помоли да му върне монетата. Тъкмо му дадох този разумен съвет, изсвири сбор и веднага трябваше да потеглим, за да избегнем многобройния и силен испански отряд, който ни дебнеше по петите. Съвсем забравихме търговеца.
— И не можахте да го откриете?
— Врагът ни нападна — добави с усмивка капитанът, — куршумите пищяха над главите ни, няколко души от нас бяха убити и ранени. Бягах да догоня другарите си, когато изведнъж някакъв човек, който също бягаше, ранен в гърба, се повали до мен, удари се в краката ми и заедно с него се търколихме в канавката. Този човек, без сам да знае, с това падане ми спаси живота, защото испанците, които ни догониха, мислейки че сме убити, отминаха, като прескочиха канавката и продължиха преследването. Скоро шумът от прескачащите им крака утихна в далечината. Станах и разгледах човека, на когото дължах живота си. Колко се изненадах, когато в него познах същия търговец, който продаде на тъста ми сарапето! Изплашен от вестта за идването на испанците, той бягаше заедно с нашия отряд. Като го прегледах, видях, че раната му е незначителна, но поради падането и обилното кръвотечение е изгубил съзнание. Любопитството отново заговори у мен. Бяхме сами, използвах, че е в безсъзнание, и пребърках джобовете му. Трябва да кажа, че бяха буквално натъпкани с пари и немалко време употребих, за да се убедя, че пиастърът, който търся, не е у него. Най-после, като го претърсвах навред, намерих още един джоб, хитро направен на гърба на дрехата му. В този таен джоб намерих кожена кесия и в нея, между другите пари, и пробития пиастър, за който ми говореше дон Хуан Педросо. Бързо го прибрах и оставих вместо него друг пиастър, защото не исках да ограбя търговеца; после, като сложих кожената кесия в потайния джоб, напуснах канавката и оставих нещастника да се належи, докато се свести. Пък и положението на фронта се промени, нашите нападнаха и преследваха испанците, които бягаха. Успях да се вмъкна в редиците на нашите войски, да намеря моя тъст и го отведа на мястото, където търговецът продължаваше да лежи в безсъзнание. Щом го видя, Педросо радостно извика и скочи в канавката, а пък аз продължих пътя си. Същата вечер узнах, че злополучният търговец бил убит и ограбен от испанците още при първото безредие. Аз знаех колко е вярно това, но нито думица не казах. След седмица дон Хуан избяга от нашия отряд и отиде при испанците.
— А пиастърът? — тревожно запита дон Рафаел.
— Ето го, полковник! — отвърна дон Торибио, като извади монетата от куртката и я подаде на дон Рафаел.
Той я взе в ръка и веднага позна, че е същата, която бе видял у покойния си баща.
— Да, същата e! — пошепна той и дълбоко се замисли. — Боже мой, дали наистина съм попаднал на следите му?
И устреми изпитателен поглед към капитана, но той гледаше напълно спокоен и се усмихваше.
— Пиастърът наистина е мой — каза дон Рафаел със сподавен глас, — но откъде знаете вие за него?
— Много просто, ние, децата, едно от друго се учим. Всяко по-голямо събитие, станало в някое семейство, веднага се научава от всички.
— Да, вярно е.
— А в дадения случай всичко е още по-лесно, защото името на чичо ви и жена му, денят на сватбата им, денят на раждането на щерка им, смъртта на майка и и името на детето са издълбани върху монетата.
— Да, разбирам и ви благодаря, капитане, тази монета бе, тъй да се каже, брачният документ на покойния ми чичо дон Естебан, а убиецът на баща ми я отмъкнал, като я откачил от шията му.
— Тъй и предполагах — обади се дон Торибио, — затуй я пазех като зеницата на окото си и чаках удобен момент — лично да ви я предам; за нищо на света не бих се съгласил да я поверя на трето лице.
— Крайно съм ви признателен, дон Торибио! Кажете ми сега какво е мнението ви за разказа, който съчини за вас тъст ви? Познавахте ли човека, за когото ви говори той?
— Твърде малко, полковник. Той бе нов в отряда ни и изглеждаше голям престъпник. За него се казваше, че е способен на най-ужасни злодейства и изнасяха за него най-чудовищни неща. Както знаете, нашите доброволци най-безразборно се приемат. Колкото за измислицата на тъст ми, просто не зная какво да ви кажа. Мисля, че тъст ми не я е измислил напълно, защото му липсва живо въображение. Също тъй не зная да има другари. Тоя човек освен себе си никого не обичаше.
— Хм! Казахте че преминал на страната на испанците?
— Да, полковник, и сега командва една малка група от най-големи бандити, твърде справедливо презирани от всекиго и се наричат матадори.
— А-а… значи той е водачът на тези негодници?
— Пък и е променил името си.
— Зная, накарал е всички да го наричат Ел Фрейл.
— Съвсем вярно, полковник.
— А сега, дон Торибио, ще ни донесат да вечеряме. Чувствайте се като у дома си, заповядайте и се настанявайте както ви е удобно, оставям ви пълен господар на всичко.
— Вие ще излезете, полковник?
— За час, не повече. Ще отида да проверя нещо и като се върна, ще мога да ви кажа през коя нощ ще се опитаме да премахнем блокадата на Анко Сеньорес.
— Бог да ви пази, полковник, желая ви успех. Дон Рафаел повика едного от своите хора и като му даде всички необходими заповеди да бъде в услуга на капитана, метна се на коня и сам напусна лагера, както често правеше.
Нощта бе прекрасна, но страшно студена. Тук в планината, където се криеха въстаниците, на самата граница на вечните снегове, където еднички техни другари бяха орлите и хищните птици, от единайсет сутрин до четири следобед цари нетърпима горещина. Но щом изчезне слънцето зад хоризонта, настъпва такъв студ, че парите от дишането замръзват във въздуха.
Човек трябва да има желязно здраве, за да понесе безнаказано тези резки промени на температурата. Тъмносиньото небе е обсипано с безброй звезди, които блестят като елмази, а бледата месечина плува, лениво разлива студените си лъчи върху целия околен пейзаж и капризно мени формите. Редкият въздух е тъй чист и прозрачен, че на огромно разстояние може да се разпознаят и най-дребните предмети.
Завит със своето широко военно наметало, младият полковник в бърз тръс се спускаше от планината по съвсем тясна пътека. Добрият и як кон под него стъпваше твърдо и самоуверено, без да се бои от бездънната пропаст встрани, образувана от много проходи и клисури.
От време на време полковникът силно изпъшкваше „Хм!“, повтаряно надалеч от планинското ехо.
Понякога се чуваха далечни гърмежи, долитащи из дълбочините на прохода. Кукумявка, скрита в най-високите клони на гигантските кедри, огласяше въздуха със своя меланхоличен вик. Чуваше се и резкият зов на мексиканския пъдпъдък, а от низините долиташе свирепият вой на червения мексикански вълк.
Полковникът се движеше, без да забавя или ускорява ход. Няколко минути вече, откакто бе влязъл в гъста гора, където цареше пълен здрач. Изведнъж се намери на съвсем гол планински връх. Тук, сред камари и гигантски скали, струпани в пълно безредие, напомнящи някаква страхотна картина на хаоса, можеше да се укрие от вятъра, който беснееше по високото.
От върха на планината се виждаше всичко до самия хоризонт.
Стъпвайки смело по тясната пътека, която се извиваше между канари и скали, след петнайсет минути дон Рафаел видя най-после в една от скалите грамадна пещера, пред входа на която гореше огън. Изопнал крака към огъня, някакъв човек седеше и пушеше скъпа пура. Щом чу конски тропот, човекът се обърна и грабна пушката, която лежеше до него на земята. Но когато видя конника, изведнъж се усмихна. Тоя човек бе дон Лоп.
— Добре дошъл, братко! — извика той на Рафаел. — Днес доста закъсня. От два часа те чакам и почти бях изгубил надежда. Имам да ти съобщя нещо.
— И аз също. Какво ново? — запита дошлият, като скочи от коня и го зави с дебел чул.
След това веднага отиде при огъня и седна до брат си.
— Дявол да го вземе — извика той, — какво студено време, едва не измръзнах. Вярваш ли, всеки косъм от мустаците ми е заледен. Завиждам на прекрасната ти хаванска пура.
— Донесох ти цели четири пакета!
— Благодаря. Дай ми една от твоите.
Взе от ръката на брат си пурата, запали я и сладостно запуши.
— Нямаш представа какъв лош тютюн сме принудени да пушим. Ето, това се казва пура! Я ми кажи кога ще мине оттук конвоят с провизии?
— Тази нощ към четири сутринта.
— Прекрасно! Значи има време. А кой ще го придружава?
— Аз и няколко матадори.
— Аха! И тия ли мерзавци ще участват в днешното тържество? Отлично, познаваш ли началника им?
— Не! Видях го набързо и тъй изкусно се беше обвил със своята монашеска дреха, че само върхът на носа му се виждаше. Да ти кажа, братко, животът, който водя сега, е страшна мъка за мен, просто не е по силите ми! Да служиш на хора и интереси, които са ти противни, да се биеш срещу тези, за които си готов да пролееш и последната си капка кръв — това тъй ме измъчва, че повече не мога да търпя!
— Колко души са в твоя отряд! — попита дон Рафаел, като се престори, че не е чул последните думи на брат си.
— Шестстотин! — отвърна дон Лоп, като потисна въздишката си.
— Познаваш ли ги всичките?
— Да, доста добре. Избирах ги съвсем внимателно и предпазливо. Всички ония, които ти ми изпрати, приех без изключение.
— Значи във всичките имаш вяра?
— Да, както в теб и в себе си. Всичките са привързани към нашия дом и само чакат заповедта ми открита да минат към освободителите.
— Прекрасно! А Фрейл познава ли те?
— Да, както и всички други, които са под моята заповед.
— Толкова по-добре! А колко души са под командата на тоя глупчо?
— Триста, но истински дяволи!
— Отлично! Сега слушай внимателно: престорих се, че не съм чул оплакването ти от службата, макар че думите ти като с нож пронизаха сърцето ми. Но преди да поговорим за нашите лични работи, ще искам от теб някои сведения. За нашите работи не се тревожи — днес ще си говорим до насита. И тъй, кажи ми, много ли испански войски има около Анко Сеньорес?
— Общо взето повече от две хиляди и петстотин души, но годни за бой са не повече от хиляда и деветстотин. Всички са лоши войници с негодни началници. Главният им командир, полковник Итурбид, не се ползва с добро име сред испанците. Te са уверени, че той открито разполага с държавните средства като със своя законна собственост; освен това само от един месец командва тези войски.
— Има ли оръдия?
— Да, осем оръдия, а обозът му докарва още деветнайсет големи оръдия.
— Прекрасно! Значи твоите шестстотин души, моите осемстотин, главнокомандващият ще ми даде петстотин пехотинци, двеста кавалеристи и две оръдия, които правят, ако не се лъжа…
— Две хиляди и сто души и две оръдия. Хора имаме повече от тях, но оръдия — по-малко.
— Не, и оръдията ни са повече — каза дон Рафаел, — ти забравяш десетте оръдия от обоза.
— Да, вярно е! — засмя се дон Лоп.
— После не смяташ нашето неочаквано нападение. След един час комендантът на Анко Сеньорес ще получи известие за нашия план. Той има шестстотин войници, способни да направят пробив. Сега виждаш, че успехът ни е сигурен. Прочее, обозът ще трябва да бъде отблъснат без никакъв изстрел. Готов ли си?
— Напълно, бъди спокоен!
— Прекрасно! Знаеш ли дали полковник Итурбид познава Фрейл?
— Не вярвам. Нали Фрейл неотдавна дойде от провинцията Валядолид, където е формирал отряд от бандити. Тук е не повече от месец и сега за пръв път съпровожда обоз.
— А, това не е важно. Потърси някой човек от твоите хора, който донякъде да прилича на него. Ще трябва за няколко минути да заблуди Фрейл.
— Значи ще действаме според плана, който изработихме двамата с теб?
— Да, генералът напълно го одобри и го намира за отличен.
— Значи решено?
— Да! А сега, като свършихме работата на Конгреса, да поговорим за нашите лични въпроси. — И като извади от джоба си дадения му от дон Торибио пиастър, дон Рафаел го подаде на брат си.
— Ах! — извика силно развълнуван дон Лоп. — Това е пиастърът на покойния ни чичо! Ти ли го намери? По какъв начин?
— Успокой се, братко! Ако моите предчувствия не ме лъжат, и на твоите страдания скоро ще се тури край: убиецът на баща ни ще бъде в наши ръце.
— О, кажи ми по-скоро, искам всичко да зная!
— Слушай, не бива да губим напразно време, днес ни предстои тежка работа!
И дон Рафаел разказа подробно на брат си за станалото между него и дон Торибио Карвахал преди един час.
— Е, какво ще кажеш, братко?
— Мисля, че бог ни помага! — отвърна дон Лоп. — Този човек е убиецът на баща ни, който сега ще бъде отмъстен.
— Важното е да обърнем внимание на ръката му.
— О, бъди спокоен. Най-напред това ще сторя.
— Не забравяй, че аз и ти сме съдии отмъстители, а не убийци. Тоя човек трябва да получи възмездие за своето престъпление, а не просто да бъде убит, както може да бъде убит всеки от нас, разбираш ме, нали?
— Няма да падне косъм от главата му.
— Обещаваш ли ми?
— Заклевам се, братко! О, най-после баща ни ще бъде отмъстен!
— Е, сега, когато знаеш всичко, да се разделим, драги братко, и всеки от нас да отиде на мястото си. Утре в четири сутринта отново ще се видим, тъй че ще потърпиш още няколко часа.
— О, все едно, ще търпя: не забравяй пурите, ето ги!
— Не се безпокой, няма да ги забравя! Много ти благодаря за тях.
По време на тоя несвързан разговор братята оседлаха конете си, изведоха ги от пещерата, качиха се и като стиснаха още веднъж ръцете си, се разделиха.
Тоя път дон Рафаел в галоп се върна в лагера малко преди деветнайсет часа.
Той отсъства час и половина. Дон Торибио Карвахал го чакаше. След краткия, но сериозен разговор с полковника капитанът бързо се метна на седлото и без да се бави нито минута, се понесе към главната квартира.
След заминаването на адютанта полковникът свика всички офицери, на които разясни до най-малки подробности своя план, и като им заповяда да бъдат напълно внимателни и предпазливи, ги освободи.
Внезапното нападение на храбрия партизанин надмина всички очаквания. Както и сам дон Рафаел признаваше, задачата не бе лека, обаче той не губеше кураж и се надяваше на успех.
Само не им каза, че днес разчита да убие с един куршум два заека. Служейки на делото на либералната партия, в същото време служеше и на собствените си интереси. Трудно можеше да се каже дали общото дело е по-важно за него от личното, защото отмъщението сред населението пр крайбрежието на Тихия океан играе най-важна роля в живота му.
В два часа през нощта целият отряд, разбуден поединично от своите офицери и подофицери, се построи без шум в бойни редици, готов за настъпление.
Като предпазна мярка копитата на конете бяха обвити с парцали, а на ездачите бе поръчано да носят сабите си под лявата мишница, за да се избегне звънтенето им по време на похода.
Когато всичко бе готово, полковникът набързо прегледа всички войскови части, за да се убеди, че нито една предпазна мярка, заповядана от него, не е пропусната, и отправи към войниците по няколко насърчителни думи.
Най-после се прошепна заповедта за поход и отрядът потегли с бърз ход от мястото на бивака като легион нощни призраци.
Шестстотин войници, които дойдоха в лагера им преди половин час, вървяха мълчаливи след взводовете кавалеристи, командвани от трима офицери.
Тази войници бяха артилеристи, изпратени от главнокомандващия, за да заместят прислугата на пленените от врага оръдия.
Конницата авангард от тридесет души се движеше на двеста крачки пред отряда, а младият полковник — на още толкова разстояние пред авангарда с напълнени пистолети, като се нагърби с опасната и отговорна служба на разузнавач.
Нейде далеч часовникът на селска църквица удари четири часа сутринта, когато шепнешком се предаде командата: „Стой!“
Колоната спря като закована, само командирът и полковник дон Рафаел Кастильо, продължаваше да върви предпазливо напред.
Стигнал до един завой на пътя, той се подпря на коня и като извади от джобовете своите фойерверки, започна усилено да пръска искри. След миг на стотина крачки пред него се изви към небето тънката следа на ракета и веднага падна на земята.
Това бе отговор на сигнала на полковника.
Колоната отново тръгна напред.
След малко, пресичайки в галоп една твърде гъста гора, конницата излезе на голяма поляна, където пред очите им се показа необикновена гледка.
Сред поляната стоеше обоз, готов да потегли. Многобройна кавалерия, построена в боен ред, като че очакваше да пристигне отрядът на дон Рафаел. Тази конница, на брой около шестстотин души, представляваше отрядът на Мучачо, тоест на дон Лоп Кастильо.
В сенките на дърветата се виждаше някаква тъмна маса, простряна като черно петно на земята. Това бяха войници от групата на Ел Фрейл. Te изглеждаха като мъртви, защото спяха.
— Трябва им цяло денонощие! — насмешливо каза дон Лоп, като посочи към тях с презрителен жест.
— Ти се смееш, братко. Има ли нещо ново?
— Да, ела тук! — с нервен и треперещ глас каза той.
— Почакай една минутка!
Полковникът даде заповеди на офицерите си и като скочи от коня, тръгна пеша с брат си.
Дон Лоп го отведе на самия край на поляната, малко встрани от другите, където му посочи човек, който дълбоко спеше — вързан, както и останалите.
Дон Лоп взе факел и двамата млади хора ниско се наведоха към земята.
— Виж го добре! — каза дон Лоп и гласът му прозвуча като писък през стиснати зъби.
— Това е дон Хуан Педросо! — обади се дон Рафаел. — Същото ми каза и дон Торибио.
— Лицето не е важно! — нетърпеливо извика дон Лоп. — Виж лявата му ръка.
— Проклетник! — извика младият човек с глас, който трудно можеше да се опише. — Той е! Той е убиецът!
И наистина, на лявата ръка на тоя негодник, сложена върху гърдите му, липсваха двата последни пръста.
— Да, той е! — с глуха ярост потвърди дон Лоп. — Пипнахме го най-после.
— Сега вече няма да може да се изплъзне от ръцете ни — добави дон Рафаел, като нервно стискаше ръката на брат си.
— Какво ще правим сега? — попита дон Лоп.
— Не се безпокой повече за него, сега вече е моя грижа. Както е вързан, ще го хвърлят в една от артилерийските коли, а след сражението ще видим какво ще го правим. Двама мои доверени хора няма да се отделят от него.
— Внимавай да не избяга!
— Отдавна ли спи?
— Не повече от половин час.
— А кога трябва да се пробуди?
— След едно денонощие.
— Е, тогава няма защо да се безпокоиш за него. След четири-пет часа ще бъдем пълни господари на времето си, а сега нека побързаме, защото ни чакат.
Като изгледаха още веднъж убиеца на баща си, двамата братя с бързи крачки отидоха при своя отряд.
Докато командирите се занимаваха с частните си работи, офицерите от двата отряда не губеха време. Артилеристите подготвяха оръдията — те бяха съвсем нови и отлични във всяко отношение, току-що пристигнали с новите подрепления, изпратени от Испания, тъй че нито веднъж не бе стреляно с тях.
Триста души от отряда на дон Рафаел смениха своите кивера с шапките на матадорите, като скриха своите в паласките, та когато потрябва, да сложат своите и да изхвърлят чуждите.
Спящите бандити на Ел Фрей натовариха в празните артилерийски коли и здраво ги закриха с покривалата им. Ариергардът се готвеше да ги откара в лагера на мексиканците.
Един от офицерите на дон Лоп, човек твърде предан и умен, приличайки на дон Хуан Педросо, облече калугерско расо, престори се на Ел Фрейл и се готвеше да поеме командването на сложилия матадорски шапки отряд.
Оставаше само да се погрижат за убиеца.
Двама войници го вдигнаха на ръце и го хвърлиха в една от колите и според строгата заповед на своя началник трябваше да застанат от двете страни на колата и да не се отделят нито крачка от него. Когато се убеди, че всичко е в ред, дон Рафаел се обърна с няколко топли, сърдечни и прочувствени думи към своите офицери и войници. После, като стисна още веднъж ръката на брат си, излезе пред своя отряд от петстотин души и като обърна коня си, напусна поляната.
Първата част от замисления план бе вече изпълнена, сега оставаше втората, която бе доста по-трудна.
Атаката трябваше да започне в пет сутринта, тоест един час преди изгрев слънце.
Сега младият полковник трябваше да се присъедини към подкреплението, изпратено му от главнокомандващия и като чуе сигнал от оръдието на дон Лоп, да атакува врага внезапно от три страни. А дон Лоп се зае да предизвика суматоха в испанския лагер.
Временно ще оставим дон Рафаел с хората му, а ще проследим дон Лоп, на когото бе възложена най-трудната, най-важната и при това най-опасната задача от подготвения план.
От него се искаше да прояви небивала зрялост и ловкост.
Когато колите, които возеха пазачите, се скриха в горския мрак, дон Лоп се приготви да продължи напред.
Войниците, с които разполагаше, бяха разделени на две групи и поставени тъй, сякаш обозът все още се намира в ръцете на испанците. Това бе най-важното. Испанците, които по природа са крайно недоверчиви и свикнали с тази война, основана предимно на хитрости, засади и всяване смут у врага, на което бяха съвършени майстори, трябваше ни най-малко да не заподозрат какво им се готви.
Обозът тръгна напред в строен ред, с авангарда и разузнавачите на двата фланга. Всичко бе нагласено тъй, че всички, щом чуят командата, веднага да се съединят ведно и да се хвърлят в атака, ако се наложи.
Малко преди пет часа сутринта обозът се показа пред аванпостовете.
Обозът се очакваше, но испанците лошо пазеха лагера си. От небрежност ли, защото не се опасяваха от мексиканците или по други съображения, но целият лагер дълбоко спеше. Часовите се опитаха да извикат, но бяха пленени без бой, същото стана с аванпостовете, които се предадоха, без да гръмнат.
В тоя момент от Цитаделата на града се изви ракета, на която отговориха други две от две страни. Тогава се отвори една от градските врати, от която в траншеите се втурнаха храбрите защитници на града и откриха срещу врага ураганен огън.
Дон Лоп даде заповед да поставят оръдията и даде картечен залп.
Едновременно с това мексиканците откриха пушечна стрелба от другите две страни. Отвред се зачуха тържествени викове.
— Победа! Te са в ръцете ни! Мексико! Мексико! Няма милост!
Като остави триста бойци от отряда си да пазят оръдията, дон Лоп в бесен галоп се втурна с отряда си право в центъра на неприятелския лагер.
Изплашените испанци наскачаха от сън; грабнаха оръжието си и се опитаха да сплотят редици. Завързаха се отделни схватки; испанците се биеха като дяволи. Боят се водеше из целия лагер. Мексиканците, за да усилят паниката в неприятелския лагер, хвърлиха върху палатките запалени факли и за по-малко от половин час целият лагер пламна.
Скоро боят се превърна в същинска касапница. Мексиканците действаха безмилостно: колеха и убиваха бягащите обезумели от страх испанци. Виковете и охканията на ранените и умиращите заглушаваха шума от сражението. Испанските оръдия, които бяха насочени към града, бяха обърнати от мексиканците към лагера. Сега стреляха с всичко по нещастните испанци, които бягаха под град от куршуми, гранати и картечен огън.
Обаче полковник Итурбид, който пръв се пробуди, успя да събере около себе си около седем-осемстотин души и се опита да поведе по-организирано сражение.
Te бяха стари, опитни войници, храбри в бой и отлично дисциплинирани, готови по-скоро до един да умрат, отколкото да се предадат. Te проявиха чудеса от храброст и няколко пъти успяха да отблъснат противника, но бе твърде късно да спасят лагера: сражението бе загубено.
Целият този героизъм не можеше да доведе до нищо друго, освен да продължи отчаяния бой без полза и да бъдат избити всички.
Полковник Итурбид разбра всичко и изкомандва отстъпление. Испанците почнаха бавно да отстъпват, бранейки се отвсякъде от врага, като се разреждаха, за да прикриват своите другари, бягащи като безумни.
Тъй отстъпваха те под ужасния неприятелски огън, горди, надменни и безстрашни. Да си пробият път, за испанците не бе трудно, защото мексиканците само ги обстрелваха, без да ги преследват сериозно. Не се бояха от повторно връщане на испанците под стените на Анко Сеньорес, защото ония нямаха оръдия нито оръжие, нито бойни припаси, нито храна; всичко бе взето от врага им, както и петте знамена.
Като оставиха петстотин души ранени, които не можаха да приберат, мексиканците плениха осемстотин войници, като не сметнаха снабдителите и търговците, които не участваха в боевете. Освен това взеха и четиристотин коня. Тъй бе вдигната обсадата от малкото градче Анко Сеньорес, което имаше еднакво важно стратегическо значение и за двете воюващи страни.
Сега историята за освобождението от обсада на това малко градче премина в областта на легендата, но не толкова поради небивалата смелост на плана, колкото благодарение на това, че събитието е свързано с името на полковник Итурбид, което по-късно доби трагична известност в историята на мексиканското въстание.
След като испанците напълно очистиха околността на Анко Сеньорес, а преследващите ги групи мексиканци се прибраха в града и съобщиха, че врагът се е оттеглил в планината на Де ла Каленса на път за Манила, дон Рафаел вкара обоза в града; после, като съедини своя отряд с братовия си, с ускорен марш тръгна към главната квартира на мексиканските войски, като заповяда на отряда на дон Торибио да придружава пленниците, ранените и колите с оръжие и снаряди, знамената и неприятелските оръдия. Дон Хуан Педросо, добре свързан и конвоиран от двамата кавалеристи, бе заключен в една от колите и също следваше обоза. От предпазливост дон Лоп взе ключа от колата в себе си, да не би дон Торибио, проявявайки любопитство, да види тъста си и да се учуди на такова отношение към него. Подобна случайност трябваше на всяка цена да се избегне.
Главнокомандващият прие двамата братя твърде любезно и ги поздрави горещо за успешния край на боя и бързината, с която изпълниха своя опасен план.
Наистина сражението трая не повече от час, тъй че към изгрев слънце всичко бе свършено.
На другия ден в главната квартира се яви пратеник на Конгреса, за да предаде на тримата командири изпратените от Конгреса награди.
Дон Рафаел бе произведен генерал, дон Лоп — полковник, а дон Торибио Карвахал — дружинен командир. Това бойно отличие бе твърде справедливо, особено по отношение на дон Лоп, комуто се падна най-тежката и опасна роля и който сега, минавайки в освободителната армия, доведе отряд кавалеристи от шестстотин смели, храбри момчета, като командира си предани на освободителното дело.
Цялата армия одобри и се отнесе съчувствено към отличието, с което бе удостоен тоя млад човек.
Няколко дни след бягството на дъщеря си, отведена от дон Торибио Карвахал, дон Хуан Педросо напусна къщата си, като остави в нея само жена си, без да й каже причините, които го карат тъй неочаквано да замине, нито пък кога ще се върне.
Измина повече от година от внезапното му изчезване, което доня Мартина съвсем не знаеше на какво да отдаде. Това кротко и добро същество безропотно понасяше зверското държание на мъжа си и не можеше да разбере с какво се е провинила пред него, та толкова време да не й се обажда. Тя дори не знаеше жив ли е, или умрял.
Дъщеря й писа два пъти, като й съобщи за венчавката с дон Торибио, и я уверяваше, че е щастлива. Друг път доня Мартина случайно научи, че щерка й благополучно родила бебе, което просто обожават, и че мъжът й е постъпил в редовете на действащата мексиканска армия, като оставил жена си в малкото планинско градче Зимапан в една провинция на Мексико. Бедната старица нямаше никакви други вести за близките и мили за нея същества.
Животът й бе твърде печален: най-много я измъчваше самотата; като не искаше да остане съвсем сама в ранчото, покани да живеят при нея две далечни роднини, хора твърде бедни, за които това нейно предложение бе истинско благодеяние.
Сега животът й течеше мирно, еднообразно, но скучно, защото нищо не веселеше и не развличаше тези хора, които нямаха нито цел, нито радост. Една вечер, останала сама в общата стая на ранчото, тя тъжно размишляваше върху живота си, когато изведнъж на вратата се почука доста силно и рязко.
Бе около десет часа вечерта, а толкова късно в гората е съвсем неудобно време за посещение, защото хората си лягат да спят веднага след залез слънце. На първо време бедната женица се изплаши, но скоро се успокои, като си помисли, че през живота си на никого не е сторила зло, че има само приятели, а не врагове. Навярно в сърцето й проблясна смътна надежда, че може да е дошъл мъжът й.
Стана от стола и тръгна да отвори вратата.
В стаята влязоха неколцина мъже, а през полуотворената врата при светлината на свещта видя мнозина други. Конници стояха неподвижни и мълчаливи около черно муле, върху гърба на което бе привързан грамаден денк, неясните очертания на който леко напомняха човешка фигура.
Измъченото напоследък сърце на бедната старица неволно се сви от страх. Вик на ужас се изтръгна от гърдите й, когато видя, че лицата на всички хора, които влязоха в стаята, бяха скрити зад черни маски.
— Успокойте се, сеньора! — обади се един от маскираните. — Не ви заплашва никаква опасност, ние не сме бандити, нито пък убийци или крадци.
— За Бога, кои сте вие? — извика бедната старица, като умолително протегна ръка.
— Ние сме съдии! — тихо отвърна маскираният. — Но от вас нищо не искаме; ще отговорите на някои наши въпроси, които сега ще ви отправим; но преди всичко седнете и се успокойте; няма защо да се страхувате от нас.
Трепереща цяла, бедната женица по-скоро падна, отколкото седна на стола, който и поднесе маскираният.
Настана дълго мълчание.
— Е, сега ще можете ли да ни отговорите, сеньора? — вежливо запита непознатият.
— Да, сеньор, вярвам, че ще мога.
— Как се казвате?
— Мартина Долорес Пачеко Перал, сеньор.
— Вие сте законната съпруга на дон Хуан Педросо, нали?
— Да, сеньор!
Тук трябва да отбележим, че омъжените жени в Мексико и Испания запазват моминското си име и фамилия.
— Мъжът ви напусна ли ви?
— Да, сеньор, още преди петнайсет месеца и седемнайсет дни! — отвърна бедната разтреперана жена.
— Защо го стори?
— И аз не зная, сеньор!
— Не знаете ли!
— Кълна се в света Богородица Гуаделупска, моята свята покровителка.
— Вярвам ви. След заминаването си съобщи ли ви нещо за себе си?
— Никога нищо! — отвърна тя, като потисна една тежка въздишка.
— Самичка ли живеете?
— Не, с мен живеят двама мои роднини, мъж и жена. След като мъжът ми ме напусна, аз ги повиках да дойдат, защото самотата ме плашеше.
— Къщата ваша ли е?
— Не, сеньор, къщата и всичко в нея принадлежи на мъжа ми. Аз нямам нищо.
— С какво превижявате?
— Със средствата, които добивам от моето семейство. Мъжът ми взе всичко, което можа да прибере, дори и конете.
— Все пак в конюшнята имате някакъв добитък?
— Да, сеньор, една дойна крава и коза, които ми дават мляко.
— Знаете ли мястото, където живее вашата дъщеря?
— Казват ми, че живеят в Зимапан, в една провинция на Мексико.
— Да, там живее. Кажете, бихте ли се зарадвали, ако видите дъщеря си?
— О да, сеньор! Това ще бъде най-голямата радост за мен. Аз тъй много я обичам, но за мое нещастие…
— Скоро ще я видите! — прекъсна непознатият старицата. — Вървете и събудете вашите роднини.
В същия момент те сами влязоха в стаята. Шумът от гласовете ги събуди и те побързаха да се облекат и влязат, за да чуят какво се иска.
— Сеньора — добави непознатият с тон, който не търпеше никакво възражение; — най-късно след час ще напуснете тоя дом, където повече няма да стъпите. Двама мои хора благополучно ще ви отведат в Гуано Хуан и оттам лесно ще отидете в Зимапан, дето живее дъщеря ви, която ви очаква. Вашите роднини могат да ви придружават и след като пристигнете в Зимапан, там ще намерите вашата крава и козата. Побързайте да се приготвите за дълъг път и недейте оставя тук нищо ваше. Доведохме ви едно силно и младо муле, което ще отнесе вашия товар и храна, за да не обременявате конете. Ние ще се оттеглим на поляната, където ще чакаме, докато се приготвите и дойдете. И тъй, доскоро виждане, сеньора!
По даден знак от непознатия всички маскирани напуснаха дома, а сам той излезе последен, но преди да затвори вратата след себе си, повтори:
— И тъй, след час трябва да бъдете готови!
— Боже мой, Боже мой, какво значи туй? — завика учудено бедната жена, като тъжно издигаше ръце към небето, когато остана насаме с роднините си.
— Туй значи, сестро, че трябва да се подчините! — отвърнаха те. — Ние сме в ръцете на закона заради престъпленията на този демон Хуан. Навярно мъжът ви е извършил някакво ужасно престъпление и тук ще се разиграе страшна драма. Да побързаме, за да не изпитаме и ние някоя беда.
— Това ще ме погуби! — извика отчаяна доня Мартина, като зачупи ръце.
— Не, мила сестро — любезно отвърна жената на нейния роднина, — не се отчайвайте, нали ще видите дъщеря си и ще се чувствате щастлива, което напълно заслужавате.
— Да, да, дъщеря ми, моята мила Леона, искам да я видя!
Не се мина и половин час, когато всичко бе готово; трите коня бяха оседлани, мулето натоварено, кравата и козата бяха турени върху мека слама в колата, запрегната с два яки коня.
— Готови сме да изпълним заповедта ви! — обади се доня Мартина, като отвори къщната врата.
Непознатият стоеше неподвижен пред вратата. Когато чу гласа на доня Мартина, подаде й ръка, доведе я при един от конете, помогна й да се качи на седлото и като се поклони вежливо, каза:
— Простете, сеньора, вие сте добра жена, бъдете щастлива, нека бог ви пази!
— Простете, сеньор — тъжно отвърна доня Мартина, — нека бог ви прости за туй, което сте намислили: да вършите.
След пет минути на поляната останаха само маскираните хора.
Мина се около половин час, без да се мръднат или да заговорят. Явно бе, че чакаха изгонените да се отдалечат толкова, че да не могат да видят или чуят нищо от това, което ще се върши тук.
— Доведете ми човека! — извика непознатият.
И той влезе в дома, където го последваха половината от другарите му.
Другите останаха на поляната, за да пазят всички пътища, които водеха към нея.
В стаята бяха внесени две свещи, турени на маса, пред която седеше непознатият и даваше заповеди на другите.
Доведоха в стаята дон Хуан Педросо; по даден знак от непознатия отвързаха ръцете и свалиха превръзката от устата му.
Той изгледа с любопитство и почуда цялата стая.
— Кои сте вие и какво искате? — рязко и злобно попита той. — Защо ме доведохте в моя дом?
— Доведохме ви, за да ви съдим и щом се произнесе присъдата, каквато и да бъде тя, веднага ще бъде изпълнена на същото място, където замислихте вашето отвратително престъпление!
— Съвсем не ви разбирам какво искате да кажете. Ако искате да ме убиете, то за какво? Вие сте по-силни от мен, но питам ви, защо ще ме убивате пред очите на жена ми?
— Жена ви не е вече тук! — студено отвърна непознатият. — Тя отпътува преди един час, като взе всичко, което е нейно.
Въпреки голямото си нахалство дон Хуан остана поразен от отговора на непознатия, но веднага се опомни и продължи с все същия насмешлив тон:
— За какво всъщност ме обвинявате?
— Обвинен сте, че сте убили с цел грабеж дон Салвадор Кастильо и сте запалили неговото ранчо.
— Това е клевета — извика той, като сви рамене, — аз почти не познавам дон Салвадор Кастильо и не съм имал и най-малката причина да го мразя.
— Всичко е вярно, но вие знаехте, че той е богат и сте искали да му ограбите трите хиляди пиастри, които същия ден е получил пред вас в Сан Блас.
— Всичко туй още нищо не ми говори и е напълно лишено от смисъл. Кой се осмелява да ме обвинява в това гнусно престъпление?
— Наистина гнусно! Обвинител е самият покоен дон Салвадор, който преди да умре, успя всичко да каже на най-големия свой син; после свещеникът, който ви е превързал, и най-после тоя пиастър, откъснат от шията на убития от вас човек. Ето монетата, тоя пробит пиастър! Вижте, същият ли е?
И непознатият му поднесе монетата.
— Напразно! Излишно е! — извика убиецът, като неволно трепна, в което пролича суеверен страх и отвращение, и се обърна настрани.
— Приберете си монетата, скрийте я, не искам да я гледам! — нервно отвърна той.
— Значи признавате злодеянието си?
— Какво има да признавам? Вие всичко знаете!… Правете с мен каквото искате!… — После, като помисли малко, добави: — Аз бях уверен, че съм го убил.
Непознатият се обърна към седящите отдясно и отляво маскирани хора и запита:
— Съгласни ли сте, че този човек по съвест признава, че е убиец, крадец и подпалвач?
— Да! — отвърнаха почти в един глас присъстващите.
— Каква е вашата присъда?
— Възмездие: око за око, зъб за зъб! — отвърнаха мрачно съдиите.
— Тогава убийте ме и колкото по-скоро, толкова по-добре — с ироничен смях извика убиецът.
— Хуан Педросо — добави непознатият със същия невъзмутимо студен тон. — Убиец, крадец и подпалвач, съдът на Линча те осъжда на смърт!
— Благодаря! — насмешливо отвърна осъденият на смърт, като презрително сви вежди.
— Вие се осъждате — добави непознатият — да бъдете изгорен жив във вашия дом точно тъй, както сте мислили да постъпите с вашата нещастна жертва в запаленото от вас ранчо.
— О, вие няма да сторите това! — извика с ужас той.
Непознатият даде знак.
Няколко души се хвърлиха върху злодея, който ревеше от ярост и отчаяние и се опита да се противи. Но въпреки всичките му опити да се изтръгне и избегне страшната участ, за миг го повалиха на земята, вързаха го с въже, оковаха го във верига и запушиха устата му с кърпа, за да не вика.
Тъй, вързан, го сложиха върху масата в общата стая на ранчото и го оставиха. Съдиите бавно излязоха, като оставиха вратата отворена, след което запалиха къщата от няколко страни и отвред я заобиколиха, като мълчаливо и мрачно наблюдаваха пожара, който бързо обхвана цялата постройка.
След десетина минути къщата представляваше грамадна огнена клада. Сред пламъците и се виждаше нещастният злодей, който се гърчеше в ужасни мъки.
Огънят трая около един час, след което от ранчото остана само купчина пепел.
Съдиите постояха още един час на поляната пред изгорелия дом, после забиха сред димящите развалини един висок стълб, донесен нарочно за тая цел, и на него заковаха голяма дъска, на която бе написано с едри и четливи букви следното:
„Осъденият по закона на Линч Хуан Педросо, убиец, крадец, подпалвач и измамник, бе изгорен жив в това ранчо: такъв е законът на възмездието — око за око, зъб за зъб.“
Понеже съдиите нямаха друга работа тук, метнаха се на конете и за миг изчезнаха в тъмната гора.
Тази страшна екзекуция извика страх и ужас в цялата страна.
Никой не можа да посочи точно кой я приведе в изпълнение, но всеки се досещаше кои бяха хората. Обаче никой не смееше да спомене имената им.
Доня Мартина, която се настани у дъщеря си, не можа нищо да научи за страшната участ на своя мъж и умря в дълбока старост, щастлива и доволна, заобиколена от своите внуци.
След седем-осем месеца от тая страшна екзекуция генерал дон Рафаел Кастильо, сериозно ранен при едно от смелите си нападения, които особено му допадаха, дойде на почивка в своето ранчо при моста на лианите.
Брат му, полковник дон Лоп, пристигна заедно с него. Скоро бе отпразнувана сватбата на доня Асунта с дон Рафаел с небивал блясък и тържественост.
Църквата в Пало Мулатос се оказа твърде тясна, за да побере хората не само от селото, но и дошлите от най-отдалечените краища. Всеки смяташе за свой свещен дълг да присъства на венчавката на прославения генерал, желаейки с това да поднесе нему и на семейството му своята почит и признателност за неговото добро държание с всекиго и да подчертае почитта, с която той се ползва пред всички.
Сега ще кажем още няколко думи. Дон Лоп, произведен също генерал и избран за член на Конгреса на републиката, решително се отказа от брака и умря ерген, ощастливен, както някога предрече, с децата на брат си, с когото не се раздели до края на живота си.
В днешно време Кастильо е едно от най-влиятелните и уважавани семейства в цяло Мексико. То отдавна се пресели от горите на Тихоокеанското крайбрежие в околностите на град Мексико. Дори самите потомци на това семейство не знаят, че техният славен род произхожда от скромен контрабандист, който е прекарал цял живот в тъмните и девствени гори на Сан Блас.
Тук исках да опиша жестоките, зверски нрави на тая полудива страна, които постепенно започват да изчезват. Дали съм успял в това — не зная.