В заливчето на Ахтопол, в пясъка до самото море, цъфна петуния. Тя беше синьовиолетова, с беличко в дъното на чашката и приличаше на всички петунии на света. И никой не знаеше, че е вълшебна! — Дори и децата, които идваха да се къпят в морето!
Те не знаеха, че петунията е вълшебна, защото денем цветето се плашеше от виковете им, свиваше се в пясъка и си затваряше цветчето. Но когато привечер се спуснеше здрач, когато децата си отиваха и морският бряг опустееше, петунията разтваряше широко-широко синьовиолетовата си фунийка и се превръщаше в истинско малко грамофонче.
Точно тогава от морето изпълзяваше розовото мустакато раче Кривчо. То нищо не разбираше нито от цветя, нито от грамофони.
— Виж ти! Виж ти! — цъкаше Кривчо с уста и започваше да обикаля около петунията. — Какво ли е това? И за какво ли служи? — чудеше се той. — Сигурно е шапка, само че обърната наопаки!… На мене шапка не ми трябва! Ще си я сложа на главата, а току-виж че вятърът я духнал, и после върви я гони!…
И Кривчо изоставяше петунията и важно, важно тръгваше към бръснарницата на Ахтопол, за да си подстригва мустаците.
— Глупчо! — провикваше се подире му жабката Жоржета, която, щом слънцето се скриеше, идваше при морето да си събира охлювчета за герданче. — Това не е шапка, а фуния за наливане на разни работи! — викаше тя след рачето. — Ах, каква смешна фуния! Сигурно са я изхвърлили, защото е пробита и ръждясала!
А фунийката на петунията съвсем не беше смешна! Тя беше толкова красива и нежна, че когато привечер сините пеперудки се връщаха от следобедна разходка, винаги се спираха над нея, трепкаха с крилца и не искаха да си отиват.
— Ще спим тука! — казваха те на своите възпитателни, големите кафяви пеперуди. — Ще се свием под фунийката на петунията, ще затворим крилца и ще спим!
Да знаете само колко време трябваше да ги подканват възпитателните им и да им обясняват, че не могат да ги оставят да спят край морето, защото ще изстинат.
— А представете си, че някоя вълна подскочи и ви намокри крилцата! — прибавяха те. — Тогава вече никога няма да можете да летите.
Едва при тия думи пеперудките си тръгваха, но все поглеждаха назад, докато синьовиолетовата фунийка на петунията се скриеше от очите им.
Те, разбира се, мислеха, че петунията си е най-обикновена. Ако знаеха, че е вълшебна и че вечер се превръща в истинско малко грамофонче, не биха си отишли за нищо на света!
Но петунията не им се издаваше. Тя беше много срамежлива и се боеше да не би хубавите сини пеперудки да й се присмеят, че моделът на грамофончето й е малко старовремски.
Затова петунията свиреше само късно през нощта, когато никой не можеше да я види.
Тя свиреше съвсем тихичко, но толкова хубаво, че морето притихваше, и щурчетата, които живееха в сухите треви край дюните, се умълчаваха заслушани в песента.
— Чувате ли? Чувате ли? — разнасяше се шепот из морето и тозчас на брега дотичваха с фенерчета скаридите.
А рибките пристигаха на цели класове!
Най-малките рибчици, дето са още в детската градина, се настаняваха най-най-отпред на съвсем плиткото. След тях, на малко по-дълбоко, заставаха първолачетата, след тях — тия от втори клас и така, докато най-отзад се нареждаха големите добри делфини.
Вие се досещате, че всекиму се искаше да чува по-добре песните на грамофончето-петуния, затова рибките се бутаха една друга и се събираха толкова нагъсто в тъмните води на залива, че цялото море започваше да свети. Те слушаха много внимателно и след всяка песен започваха да пляскат с перките си, сякаш се намираха на истински концерт.
— Още! — викаха рибките.
— Още! — викаха делфините.
— Още! Още! Още! — подскачаха от нетърпение с фенерчетата си скаридите.
И петунията веднага си нагласяше грамофончето на друга песен, и свиреше, и свиреше, и свиреше, и песничките й ставаха все по-весели, толкова весели, че рибките не издържаха: те се изправяха на опашките си и започваха да танцуват!
Да знаете само колко рибките обичат да танцуват!
Те танцуваха леко и красиво: плъзгаха се една край друга, издигаха се към повърхността на морето, после изведнаж се спускаха към дълбокото, провираха се плавно между водораслите в такт с песента, завъртяваха се устремно в кръг и се стрелваха нагоре.
А когато вълшебната петуния засвиреше тракийска ръченица, тогава рибките направо полудяваха! Те пляскаха с опашки и се премятаха над вълните, пляскаха и подскачаха, и пак се премятаха, и пак подскачаха, и пак се премятаха, и пак, и пак, и пак… Морето закипяваше, а рибките играеха и това продължаваше всяка нощ през цялото голямо лято.
Но ето че една вечер, когато розовото мустакато раче Кривчо тръгна към бръснарницата на Ахтопол да си подстригва дългите мустаци, не видя петунията. То се спря на брега, огледа се и много се зачуди.
И жабката Жоржета, която пристигна след него, за да си събира охлювчета за герданче, не видя петунията и също се зачуди.
И пеперудките не я видяха и им стана много мъчно.
А рибките чакаха, чакаха и когато никой не засвири, се събраха в залива и дълго се взираха в тъмния пясъчен бряг. После си отидоха натъжени и всяка си мислеше за това, какво ли се е случило с вълшебната петуния, която така хубаво умееше да свири.
Те не знаеха, че беше дошла есента и петунията бе увехнала.
От нея на брега остана само една мъничка-мъничка кутийка, пълна с мънички-мънички семенца.
Вие се досещате, че тия семенца бяха вълшебни, защото бяха семенца на вълшебната петуния.
Но и те не останаха дълго на пясъка при морето.
Един ден вятърът ги грабна и ги разпиля по целия свят.
Къде паднаха семенцата — не знам!
Но ако през пролетта в сандъчето за цветя, поставено на вашия балкон или пък на прозореца, поникне и разцъфти петуния, грижете се за нея. Всяка сутрин, преди да отидете на училище, я поливайте с вода, а вечер, когато легнете да спите, оставяйте прозореца широко отворен и не забравяйте да се ослушвате…
Приказка за Веселата уличка
В края на София, там, където свършва градът и започва полето, живееше една весела уличка.
Тя си нямаше трамвай със звънец и — да си признаем — понякога й беше мъчно. Но затова пък си имаше десет високи, високи тополи — толкова високи, че върховете им достигаха небето.
Имаше си и една жълта телефонна будка.
Ах, тая телефонна будка! Тя беше не само жълта, но и ужасно бъбрива. По цял ден стоеше на ъгъла и разговаряше.
Но най-много уличката се гордееше със своя милиционер.
Тоя милиционер не беше като другите милиционери. Той притежаваше най-черните и лъснати ботуши на света, най-дългите мустаци на света и най-най-доброто сърце.
— Раз-два! Раз-два! — крачеше той по асфалта на Веселата уличка и по цял ден бдеше, да не би да й се случи нещо лошо.
Вечер, когато всички деца се прибираха, когато всички прозорци угасваха и когато дори телефонната будка се уморяваше да разговаря и най-после заспиваше, милиционерът заставаше на пост на Веселата уличка — точно срещу жълтата телефонна будка.
Той по цяла нощ не спеше и пазеше уличката, защото тя беше малка и много се страхуваше от тъмнината.
— Чичко милиционер! Чичко милиционер! — стряскаше се тя понякога. — Ти тука ли си?
— Тъй вярно! — козируваше милиционерът. — Да не би да си сънувала лош сън? Ей сега ще го прогоня!
Той хващаше автомата си и лошият сън се изплашваше и побягваше.
Успокоена, уличката веднага заспиваше.
Тя заспиваше толкова дълбоко, че не усещаше как идва утринта.
Вятърът измиташе с дългата си метла тъмнината от големия площад на небето, слънцето слагаше златната си шапка и излизаше да си направи всекидневната разходка, а уличката продължаваше да спи.
— Вижте колко е сънлива! Вижте колко е сънлива! — присмиваха й се ранобудните облачета, които отиваха към своята небесна детска градина. — Хайде да й умием очите!
Те грабваха малките си лейки, с които поливаха цветята в детската градина, напълваха ги с вода от чешмата на небесния площад и се навеждаха, за да ги излеят върху уличката.
В същия миг изсвирваше милиционерска свирка. Тая милиционерска свирка! Тя свиреше толкова строго.
А свиреше строго, защото милиционерът я надуваше с цялата си милиционерска сила: „Фю-у-у-у-у-у!“.
Облачетата се стряскаха и хукваха кое накъдето види. В бързината те си закачаха панталонките и сините престилки по върховете на тополите, но не спираха, за да се откачат, а се дърпаха и бягаха, защото знаеха, че са виновни.
— Ах, вие, палавници! Ах, немирници! — клатеше глава милиционерът и гледаше как след облачетата по върховете на тополите остават да се веят сини парцалчета от скъсаните панталонки и престилки.
— Ооо! Тия облачета са направо невъзможни! — обаждаше се в тоя миг жълтата телефонна будка. — Аз трябва веднага да кажа на техните майки! И на бащите им! И на учителката! И на шивашката кооперация, за да ушие нови престилки и нови панталони! И на всички магазини в столицата и в страната! И на тъкачите! И на предачките! Ало! Ало! Ало!
От тоя шум уличката се събуждаше.
— Бягайте, облачета! Бягайте! — провикваше се тя. — И си пазете ушите!
Но ето, че веднъж на Веселата уличка, едва не се случи нещастие.
Беше следобед и облачето Мими се връщаше от детската градина. То беше много радостно, защото беше нарисувало най-хубавата рисунка на небето, и така тичаше, че прескачаше тополите по две наведнъж. Прескачаше ги като нищо: първата и втората, третата и четвъртата, седмата и осмата… и изведнъж, не щеш ли, хоп! Престилчицата му се закачи на най-горното клонче на деветата топола! А престилчицата беше съвсем новичка! Синичка на бели капки. Бяха му я купили само преди два дни от големия небесен магазин и облачето се страхуваше, че ако я скъса, майка му ще му се кара. То се спря и се опита да се откачи, но колкото се мъчеше да се откачи, толкова повече се омотаваше.
— Няма ли кой да ми помогне! Няма ли кой да ми помогне! — заплака облачето и по уличката закапаха едри, горещи сълзи.
Уличката цялата помръкна и се натъжи. А милиционерът спря да крачи, вдигна нагоре глава и като видя как облачето рита безпомощно закачено на самия връх на тополата и плаче, мустаците му увиснаха от състрадание. Той беше весел и добър милиционер, и не можеше никак да гледа нещастия и сълзи. Затова, без да губи време, милиционерът изтича до жълтата телефонна будка, прекрати служебно всички разговори и вдигна слушалката:
— 1161116! Чувате ли ме? — завика с всичка сила той, а вие знаете, че 116 е номерът на самата пожарна команда. — 1161116! Тук е милиционерът от Веселата уличка! На топола № 9 се е закачило едно облаче и е увиснало с главата надолу. Бързо докарайте голямата стълба!
Още в същия миг се разнесе вой на сирена и след две минути на уличката спря задъхана и зачервена от бързане голяма пожарна кола. Смелите пожарникари с лъскавите медни каски издигнаха най-дългата стълба на пожарната команда, изкачиха се на върха на тополата и като се крепяха един друг, и се протягаха, колкото могат, откачиха облачето.
Тогава то изведнъж престана да плаче и взе да си оправя престилката.
— Нищичко й няма! — каза облачето като си бършеше сълзите. — Никъде не се е скъсала! И даже не се е изцапала. Само мъничко подгъвката се е разпрала, но аз ще я зашия и мама няма да познае.
— Майка ти може да познае, може и да не познае, но само друг път да съм те видял да прескачаш тополите по две наведнъж, и то с най-новите си дрешки — мисли му! — закани му се отдолу с пръст милиционерът!
От срам облачето стана съвсем, съвсем розово и изведнъж хукна да си ходи с наведена глава.
А в това време пожарникарите прибраха най-дългата стълба и подкараха пожарната кола към пожарната команда. Милиционерът, застанал мирно, козирува в знак на благодарност и уличката пак стана най-веселата уличка на света.
Приказка за капчица роса
Росинка беше най-веселата и безгрижна капчица роса. Тя се роди в полето, върху листата на едно лютиче. Сутрин, щом слънцето изплуваше на хоризонта, при лютичето пристигаше един немирен слънчев лъч.
— Чук! Чук! Чук! — чукаше той по затворената чашка.
— Кой е? — питаше лютичето.
— Аз съм! Слънчевият лъч! Идвам да играя с Росинка. Лютичето внимателно разтваряше цветната си чашка. В същия миг Росинка се търкулваше между тичинките.
Тя се криеше в сянката на полските треви, трепкаше по стеблата, а слънчевият лъч я търсеше и цапаше измитите й бузи с разноцветни бои.
Вечер, когато, капнал от умора, слънчевият лъч отиваше да спи и над полето повяваше нощният хлад, Росинка изведнъж си спомняше, че има на света едно лютиче. Тя припълзяваше по тънките цветни листенца и се свиваше в чашката на лютичето.
Мъничкото цвете я очакваше.
— Студено ли ти е? — питаше то.
— Да! — отговаряше Росинка.
Лютичето я завиваше с тъничките си листенца, после я залюляваше в люлката на цветната си чашка и Росинка веднага заспиваше.
Но ето, че в една гореща лятна вечер Росинка не се върна при лютичето.
Мъничкото цвете напразно я очакваше!
Едва когато утринният вятър започна да гаси звездите, Росинка дойде при лютичетата весела и умаляла.
— Аз ще отида със слънчевия лъч! — прошепна тя. — Той ще ми покаже небето… Моля ти се, полюлей ме за последен път!
От мъка лютичето едва не заплака. Все пак то обгърна капката роса и се помъчи да я залюлее.
— Зин! Зън!
— Зин! Зън! — запя Росинка.
Над полето се разсипа лека сребърна мъгла.
Далече, далече на изток, небето се избистри, после поруменя, а Росинка все така се люлееше в чашката на малкото лютиче и пееше своята песничка.
Изведнъж от хоризонта излетя звънлива огнена стрела.
— О! Слънчевият лъч! — извика Росинка.
Дъхът на лютичето секна.
То искаше да скрие капката роса, но разтрепераната цветна чашка се разтваряше самичка, а Росинка, застанала на пръсти всред тичинките, вече протягаше ръце към слънчевия лъч.
Лютичето видя как той пристигна радостен и палав, как се наведе и целуна Росинка.
Капчицата цяла затрептя от светлина и блясък.
— Довиждане, лютиче! — рече тя, смали се, смали се… и изчезна.
— Росинке! Росинке! — извика лютичето.
Но Росинка я нямаше.
Тя летеше със слънчевия лъч високо в небето.
Под нея се издигаха планини и се простираха морета, клатеха се смешно параходи, а на Росинка й беше леко и весело, и сама не знаеше, че се е превърнала във водна пара…
Колко време Росинка скита по небето, колко време обикаля голямата обла земя — никой на света не може да каже…
Но ето, че веднъж, когато гонеше едно бухлато бяло облаче, Росинка неочаквано потръпна.
— Студено ми е! — каза тя на слънчевия лъч.
Никой не й отговори. Само вятърът изсвири покрай нея и хукна по сивото пусто небе.
Росинка изтича до бялото облаче и се сгуши в мекичкото му кожухче. Тя цяла трепереше от студ, а вятърът наоколо пищеше, провираше се между леките бели валма и Росинка нямаше де да се скрие.
— Заведи ме, моля ти се, на земята! — каза тя на пухкавото облаче. — Там има едно мъничко лютиче. То ще ме прегърне с тъничките си листа и ще ме стопли.
— Не мога! — рече облачето. — Пък и вятърът отдавна е откъснал листите на твойто цвете и сега се готви да го заледи. Чуваш ли как страшно вие?
Росинка се ослуша и от уплаха пребледня.
— Свий се в мене! — рече облачето и я загърна с белия си кожух.
— Ами лютичето? — попита Росинка.
Но облачето не я чу. Вятърът го грабна с бясна сила и го повлече по небето.
— Спри! Спри! — завика Росинка.
— Защо? — попита облачето.
— Трябва да се върна при моето лютиче! То е сам-самичко в тоя час… То може би загива! — и Росинка разтреперана изскочи от кожуха.
— Ха, ха, ха! — изсмя се вятърът и се нахвърли върху нея.
Росинка усети как се вледенява… Най-напред й замръзна нослето… После й замръзнаха крачетата… После ръцете… И изведнъж се превърна в снежинка. Тя прекоси студеното празно небе и се понесе над полето.
— Лютиче! Лютиче! — повтаряше снежинката.
— Ти ли си? — попита тъничък гласец, когато най-подир Росинка стъпи на земята. — Аз знаех, че ще дойдеш… Знаех!
И лютичето, замръзнало, останало без сила, се гушна до снежинката.
— О, колко ми е хубаво!… — прошепна то. — И вече не ми е студено…
— И на мене… — каза Росинка, прегърна своето лютиче и двечките заспаха…
Истинска лъвска приказка
Живееше на света едно лъвче, което от всичко най-много обичаше да се разхожда из пустинята и да си пее.
Ах, колко обичаше лъвчето да се разхожда важно-важно из пустинята, да пристъпва бавно и тържествено, и да си пее с дълбок, предълбок глас.
И всички, и всички, и всички да му се възхищават! Да му се възхищават и да се страхуват от него.
Е, добре, ще кажете вие. Щом лъвчето обича да се разхожда из пустинята — нека се разхожда! И нека си пее! И който иска, нека да му се възхищава и нека да се страхува, колкото си ще!
Но там е работата, че лъвчето не можеше нито да се разхожда из пустинята, нито да пее, защото беше плюшено лъвче и живееше в една детска градина. Наистина, гривата му беше ушита от истинска кожа, пък и персийският килим в стаята за игра съвсем приличаше на пустиня, но все пак това беше една килимена пустиня. Пък и гривата беше ушита от опашката на една лисица… А кажете, може ли една лисича опашка някога да стане истинска лъвска грива?
Ето защо лъвчето ужасно страдаше.
То стоеше тъжно и замислено посред стаята за игра, толкова тъжно и толкова замислено, че не обръщаше никакво внимание на децата от детската градина.
А децата много, много, много обичаха малкото плюшено лъвче. Те разчесваха гривата му със специален лъвски гребен, връзваха на опашката му панделки и се надпреварваха да му носят бонбони и да му разказват приказки.
— Хайде, засмей се! — казваха му те, когато приказката беше смешна.
Но лъвчето не се засмиваше.
— Аз лъв ли съм, или не съм лъв? — питаше ги то с толкова тъжен глас, че на децата им ставаше мъчно.
— Лъв си, разбира се! — казваха те. — Само че не си истински лъв, а си лъв-играчка. Истинските лъвове имат истински гриви и живеят в истинската пустиня.
Да знаете само колко много се огорчаваше лъвчето от тия думи! Напразно децата го прегръщаха и го возеха на камион, и му даваха бонбони. То стоеше с наведена глава, смучеше бонбоните и от очите му капеха сълзи. Капеха, капеха, докато най-после всичките му сълзи изкапаха и на килима стана огромно езеро.
Това се случи на 3 октомври, точно в 12 часа и 3 минути, когато децата бяха отишли да обядват в трапезарията и лъвчето беше сам-само в стаята за игра.
Тогава направо през прозореца долетя пеликанчето Геро.
— Ти ли направи това чудесно езеро? — попита Геро и се гмурна до самото дъно. — Ах, колко сладко езеро! В такова сладко езеро никога досега не съм се къпал. Сигурно, преди да го направиш, си ял бонбони?
— Да! — призна си лъвчето.
— Така си и помислих — каза пеликанчето като си отърсваше перата. — Толкова сладко езеро може да направи само оня, който, докато плаче, яде бонбони… Бихте ли ми подарили това чудесно сладко езеро?
— Вземете го — каза лъвчето. — На мене то не ми е нужно.
— А какво ви е нужно? — попита пеликанчето.
— Нужна ми е истинска лъвска грива — въздъхна лъвчето. — И ми е нужно да бъда истински лъв.
— Само това ли?
Пеликанчето извади от вътрешния джоб на непромокаемото си перушинесто сако бележник, откъсна един лист, след това си потопи човката в езерото и написа:
„Документ!
Внимание!
Истински лъв с истинска грива!
Пази се!“
Завърза листа на врата на лъвчето, прибра набързо езерото в голямата торба, която, ако сте забелязали, пеликаните винаги носят на гушата си за всеки случай, и като махна за сбогом опашка, отлетя.
Пеликанчето много бързаше. То беше обещало на баща си да отидат заедно за риба точно в 12,30 часа, а часовникът в детската градина показваше вече 12,25. Затова отлетя незабавно.
А лъвчето взе да се разхожда из стаята и като се разхождаше, усещаше как след всяка стъпка става все по-силно и по-важно.
— Ето, че вече съм истински лъв! — радваше се то. — Истински лъв с истинска грива! Сега остава да отида в пустинята и всичко ще бъде наред.
Но изведнъж лъвчето се сети, че пропусна да попита пеликанчето Геро къде са намира пустинята и как се отива до нея. Тогава, без да губи време, лъвчето отвори с лапичка вратата, спусна се по стълбите, излезе на улицата и хукна към ъгъла.
Но от пеликанчето Геро нямаше и следа.
— Ах, каква беда! — си каза лъвчето. — Да бъдеш истински лъв с истинска грива, а да не знаеш къде се намира пустинята и как се отива до нея! Добре, че на тоя свят има таксита.
И лъвчето изтича до телефонната кабина на другия край на улицата и вдигна слушалката.
— Моля! Таксиметровата служба! — каза то. — Бихте ли изпратили пред детска градина № 1108 едно такси?
— За колко деца и докъде? — попитаха от таксиметровата служба.
— За един истински лъв с истинска грива, който иска да отиде до пустинята.
— Ооо! — чу се от другата страна на слушалката и бързо затвориха телефона.
Лъвчето почака, почака и като разбра, че от таксиметровата служба няма да изпратят никакво такси, вдигна телефонната слушалка и се обади на летището:
— Ало! Ало! Моля, изпратете бързо до детска градина № 1108 един въртолет! — каза то.
— За колко деца и докъде? — попитаха от летището.
— За един истински лъв с истинска грива, до пустинята — каза лъвчето.
— Ооо! — извикаха от летището още по-силно и затвориха слушалката.
Лъвчето остана с отчаяно отпуснати уши — с толкова отчаяно отпуснати уши, с каквито може да бъде само един истински лъв с истинска грива, който не знае къде е пустинята и как да отиде до нея.
И кой знае какво щеше да стане, ако в тоя момент по улицата не се зададе роботчето Оранжевият Емо.
Тоя Емо беше много добро и трудолюбиво роботче. Той служеше в отдел „Чистота“ при градския народен съвет и страшно се гордееше с големия си маркуч, с който събираше праха от улиците, с оранжевия си костюм, с блестящите си копчета и със сигналната си лампа, която беше синя.
— О, какво виждам! — провикна се Оранжевият Емо и прочете с тържествен глас бележката, която пеликанчето Геро беше написало:
„Пази се! Истинска грива с истински лъв! Внимание! Документ!“.
(То винаги четеше отзад напред.)
— Много ми е приятно! Много ми е приятно да се запознаем! А мога ли да знам защо една истинска грива с истински лъв стои на улицата с отпуснати уши?
— Как да не стоя с отпуснати уши — рече лъвчето, — когато не зная къде се намира пустинята и как се отива до нея.
— Коя пустиня? — попита Емо. — Сахара или Гоби?
— Няма значение! — каза лъвчето. — Важното е да е истинска.
— Тогава — рече Оранжевият Емо — качвай се на маркуча ми и да вървим!
(Той беше не само много работно, но и много услужливо и добро роботче.)
Лъвчето се хвана за маркуча, а Оранжевият Емо натисна едно от блестящите си копчета. Синята сигнална лампа на главата му светна и той целият се затресе.
— Дръж се здраво! — извика Оранжевият Емо и в същия миг се издигна във въздуха.
На лъвчето му се зави свят от височината и от скоростта. То си затвори очите и преброи до десет, а когато ги отвори, видя, че под тях се простира нещо зелено.
— Това пустинята ли е? — попита лъвчето.
— Не! — отвърна Оранжевият Емо. — Това е полето.
Лъвчето пак си затвори очите и пак преброи до десет, а когато ги отвори, видя, че летят над нещо голямо и синьо.
— Това ли е пустинята? — попита пак лъвчето.
— И това не е! — отвърна Оранжевият Емо. — Това е морето.
Лъвчето пак си затвори очите и още не беше преброило до десет, когато Оранжевият Емо се развика:
От радост лъвчето започна да скача. То скачаше и се премяташе по маркуча на роботчето на 2000 метра височина. Скачаше и се премяташе, докато се изтърва и се понесе с главата надолу.
— Довиждане, Емо! — извика лъвчето. — И много здраве на децата от детската градина!
— Довиждане-е-е! И много здраве на пустинята от мене… — провикна се отгоре Оранжевият Емо и се върна да почиства с маркуча си улицата пред детската градина.
А в това време лъвчето продължаваше да пада. То падаше, падаше и когато най-после падна, веднага подскочи, защото се опари. А се опари, защото пустинята беше истинска пустиня и пясъкът й много пареше.
— Нищо! — каза си лъвчето като духаше на задните си лапи. След това извади от четирите джоба на престилката си четири носни кърпички, върза ги на краката си и взе да се разхожда, и да пее. То се разхождаше важно-важно из самата истинска пустиня и пееше с дълбок, предълбок глас. Нищо, че слънцето грееше с хиляди градуса, и нищо, че пясъкът пареше дори през носните кърпички! То пееше и се разхождаше.
И ето че иззад пясъчните хълмове подаде глава жирафа Жени.
И камилата Лени.
И камилската птица Короко.
И дори самата хиена, която наричаха галено Хени.
— Кой се разхожда така важно-важно из пустинята? И кой пее с такъв дълбок-предълбок глас? — учудиха се те.
— О! Това е истински лъв с истинска грива — прочете жирафа Жени като протегна шията си.
А лъвчето от щастие запя още по-силно.
— Колко е чудесно! — каза камилската птица Короко.
— И колко е възхитително — прибави камилата Лени.
— И… колко е опасно… — прошепна жирафа Жени и сви шията си, така че да не се вижда иззад пясъчния хълм.
Само хиената Хени не продума нищо. Тя просто си подви опашката и започна да отстъпва. От радост лъвчето се преметна презглава.
— Те всички, всички, всички ми се възхищават — си каза то. — И всички, всички, всички се страхуват. Ах, колко е хубаво да се възхищават и да се страхуват от мене! — и то продължи да пее и да се разхожда.
А в това време хиената Хени отстъпваше и след нея тихичко, на пръсти, отстъпваше жирафа Жени, и камилата Лени, и камилската птица Короко. А когато гласът на лъвчето прегракна от пеене и кърпичките на краката му се окъсаха от разхождане, и краката му се умориха, то се спря и видя, че е съвсем, съвсем самичко в пустинята.
— Ей! — извика лъвчето, защото много му се искаше някой да дойде при него да го поздрави и да му разчеше гривата със специален лъвски гребен, и да го прегърне, и да му даде бонбони…
Но никой, никой, никой нямаше в пустинята.
— Защо няма никой в пустинята? — попита лъвчето. — И защо никой не идва при мене? И защо никой не ме поздравява? И защо никой не ми разчесва гривата със специален лъвски гребен? И защо никой не ме прегръща? И не ми дава бонбони…
— Ясно! — си каза лъвчето. — В пустинята е много пусто. А е пусто, защото всички избягаха. А избягаха, защото се възхищават и се страхуват от мене, и няма кой да ме обича… Защо ми е да бъда истински лъв с истинска грива и да се разхождам важно-важно из самата истинска пустиня, и да пея с дълбок-предълбок глас, и всички да ми се възхищават, и да се страхуват от мене, когато няма кой да ме обича?
И на лъвчето му се прииска веднага, още в същия миг, да се върне при децата в детската градина, които толкова много го обичаха. Само че не знаеше пътя.
Тогава лъвчето въздъхна и като помисли, тръгна да търси пустинната пощенска станция.
То дълго я търси, защото над пустинята вече бе паднала нощ. И беше много тъмно! И много пусто! И нямаше кого да попита…
Когато я намери, вече се разсъмваше.
На гишето стоеше жирафа Жени.
— Какво обичате, моля? — попита го тя и спусна решетката пред себе си.
— Може ли да ме изпратите в колет до България, в детска градина № 1108, където ме обичат? — наведе глава лъвчето.
— Може! — каза жирафа Жени. — Само първо махнете това! — и тя посочи бележката, която пеликанчето беше написало и която все още висеше на врата на малкото плюшено лъвче. — И моля ви, не пейте и не се разхождайте! — прибави строго жирафът Жени.
Без да каже нищо, лъвчето свали бележката, сгъна я на четири и си я прибра за спомен. След това поиска от жирафа Жени една по-голяма картонена кутия и една писалка, написа адреса на капака, скочи в кутията, затвори я и извика:
— Хайде, изпращайте ме! И, моля ви се, с бърза поща!
— Добре! — каза жирафа Жени, залепи една голяма-голяма марка и приказката свърши.
Приказка за Голямата и Малката мечка
— Не мога повече! — изръмжа една нощ Голямата мечка и тръгна с тежки стъпки към своето мече, което всички на небето наричаха Малката мечка. — Омръзна ми да живеем сам-саменички всред тия звезди! Ставай да отидем на Земята!
— На Земята ли? — зарадва се мечето. — А как ще слезем на Земята? — попита то и боязливо погледна надолу. — Май много е далече.
— Трябва да си уловим седем звезди — каза Голямата рунтава мечка. — Ако си уловим седем звезди, ще си направим кола. От седем звезди става много хубава и удобна кола.
— А как ще си ги уловим?
— Ти само стой и гледай! Звездите са много лениви. Ей сега някоя ще заспи и ще се сгромоляса. Само че трябва да я уловим, преди да се е разбила, защото от разбити звезди хубава кола не става.
И Голямата мечка се спотаи и зачака. По едно време — хоп! — една звезда се откъсна от небето и полетя надолу.
— Мамо! Мамо! — извика мечето.
Мечката подскочи, замахна с лапата си и улови звездата. Тя наистина малко се опари, защото звездите са доста горещи и парят, даже и когато са заспали, но важното е, че звездата беше уловена.
И още мечката не беше успяла да я пъхне в торбата си, когато от небето се откъсна друга заспала звезда.
След нея — още една!
И още една!
И още една!
Те така падаха, сякаш ги беше хванала сънна болест. Мечката просто нямаше време да ги брои. Тя само ги ловеше и ги слагаше в торбата, а там звездите продължаваха да спят, защото звездите спят много дълбоко и веднъж заспят ли, нищо не може да ги събуди, докато не се наспят.
Най-после торбата се напълни и макар че звездите продължаваха да падат, мечката нямаше вече къде да ги слага. Тогава тя си развърза престилката, постла я на небето, изсипа звездите и започна да ги брои.
— Една звезда, две звезди, три звезди, четири звезди, пет звезди, шест звезди, седем звезди, осем звезди, девет звезди, десет, единадесет, дванадесет, тринадесет — цели четиринадесет звезди!
— Много са — каза Голямата мечка, когато свърши броенето. — От половината ще направим кола, а другата половина ще изхвърлим, за да не ни тежат по пътя.
— А не може ли да си направим две коли! — обади се Малкото мече. — Една голяма, голяма за тебе, и една мъничка, мъничка — за мене! Тогава всичките звезди ще влязат в работа.
— Може! — рече мечката, след като помисли малко. — Само трябва да караш внимателно, да не се обърнеш на някой завой.
— Внимателно ще карам — обеща мечето и започна да помага.
То подаваше на майка си звездите, а тя ги нареждаше и ги зачукваше здраво, за да не се разковат по време на дългия път.
Така направиха две коли: едната голяма за Голямата мечка, а другата малка — за Малката мечка.
Такива хубави звездни коли никой дотогава не беше и сънувал! Те целите блестяха, готови за път.
Вие се досещате, че мечето не изтрая и веднага се покатери върху седалката на своята малка кола. То искаше незабавно да потегли, но колата нямаше мотор и нямаше кормило, нямаше педали и даже нямаше клаксон.
— И голямата кола ли няма мотор, няма кормило, няма педали и дори няма клаксон? — попита натъжено мечето.
— Няма — отвърна майка му.
— Защо няма? — попита мечето.
— Защото не зная как се правят мотори от звезди и педали от звезди, и клаксони от звезди.
— А как тогава ще отидем на Земята?
— Аз ще закача твоята кола за Полярната звезда — обясни Голямата мечка. — Полярната звезда се върти като ос и като се върти, все ще довлече колата до Земята… А ти ще вържеш моята кола за твоята и ще ме влачиш.
Така и направиха. Голямата мечка завърза малката кола за Полярната звезда, Малката мечка завърза голямата кола за малката, после се качиха — всеки в своята кола — и потеглиха.
Оттогава се въртят на небето… Искаш ли да ги погледаш, отвори прозореца и потърси Полярната звезда. Тя се познава лесно, защото е по-светла от другите звезди и винаги показва север. За нея е закачена малката звездна кола. А като огледаш по-добре небето, ще намериш и голямата звездна кола. Зная, че искаш да видиш и мечките, дето са седнали в тях, но няма да ги видиш, защото тия мечки са много черни и отдалече съвсем се сливат с черното на нощта.
Въртят се те около Полярната звезда и дремят, защото не може да не дремеш, когато се возиш в кола и когато пътуваш толкова отдавна. Подрусват се по разбитите пътища на небето и мислят, че пътуват към Земята.
— Кога най-после ще стигнем? — запитва мечето, когато изкара един сън.
— Все ще стигнем… — казва Голямата мечка. — А да знаеш на Земята колко е хубаво… — прозява се тя.
Голямата мечка, разбира се, не се досеща, че от небето не може да се отиде на Земята с кола, даже когато колата е направена от звезди.
А пък ти някой ден можеш да идеш в небето с ракета.
Тогава карай право при голямата кола.
Внимавай обаче да не се опариш на звездите, тъй като те все пак, в края на краищата, се събудиха и като се събудиха, и като разбраха, че са заковани, толкова се разлютиха, така се разпалиха от яд, че температурата им се повиши до сто хиляди градуса.
Малка зимна приказка
Това се случи, когато зайчето го болеше лявото мустаче.
То стоеше в къщи до прозореца и гледаше как вънка падат ледени глухарчета.
Те падаха толкова леко, че едва докосваха земята. И щом я докоснеха — земята ставаше бяла! И дърветата ставаха бели! И къщите ставаха бели!
„Откъде се взеха толкова много глухарчета? — мислеше си зайчето. — И защо са ледени? Сигурно пристигат направо от Северния полюс!“
Така си мислеше зайчето, защото беше голямо зайче и ходеше в детската градина, а всеки, който ходи в детската градина, знае, че на Северния полюс всичко е ледено и бяло! Дори цветята са ледени и бели и цъфтят направо по стъклата на прозорците, и то по особен северно полярен начин!
„Ой! Ой! Ой! Ой!
Вихри заледени,
щом целунат белите стъкла.
Ой! Ой! Ой! Ой!
В нощите студени
там поникват ледени цветя!
Ой! Ой! Ой! Ой!
Северният полюс
по-студен е от хладилник, май.
Ой! Ой! Ой! Ой!
На Северния полюс
никой да не ходи да играй!
Ой! Ой! Ой! Ой!
Който се покаже,
се превръща на парченце лед!
Ой! Ой! Ой! Ой!
Приказките даже
там са от сметанов сладолед!“
— Това не е вярно! — обади се някой през комина.
— Как да не е вярно! — разсърди се зайчето. — И кой си ти, дето ми прекъсваш песента и ми казваш, че не е вярно!
— Това го казвам аз, жирафът! — обади се пак оня.
— Жирафът ли? — зачуди се зайчето. — Пък аз помислих, че е някоя сврака.
И за всеки случай зайчето погледна през комина.
Наистина, там не се виждаше никаква сврака, а една дълга, дълга шия, цялата превързана с бинт. Тя се протягаше от балкончето на шестия етаж на съседния жилищен блок и стигаше чак до небето.
„Не може някаква си сврака да има такава дълга шия, превързана с бинт, която да се протяга от балкончето на шестия етаж на съседния блок чак до небето!“ — помисли си зайчето и извика:
— Ей, ти! Тогава като не си сврака, а жираф, защо говориш с толкова пресипнал глас?
— Защото Северният полюс, изглежда, вече не е на Северния полюс, а се е преместил тука! — обади се жирафът още по-пресипнало.
— Не може да бъде! — изплаши се зайчето и погледна към прозореца.
Той целият беше в ледени цветя! Толкова красиви и толкова ледени, че зайчето не знаеше да вярва ли на очите си, или да не вярва!
— Да не би да сънуваме? — попита то жирафа и си разтърка с лапичка очите.
— Не! — обади се жирафът от комина. — Когато сънуваш Северния полюс, не те заболява гърлото и не ти пресипва гласът.
— Вярно! — съгласи се зайчето. — А моят глас тогава кога ще започне да пресипва?
— Когато излезеш навън без шалче, без палто и без ботуши!
— Добре! Излизам! — рече зайчето и бързо си свалил ботушите, защото, когато майка му я нямаше, зайчето си седеше в къщи с ботушки.
После си свали палтото, защото си стоеше и с палто. И накрая си махна и шала.
Но точно когато се изправи на пръсти, за да отвори вратата, зайчето си спомни песента.
— Слушай! — извика то на жирафа през комина. — А като изляза на Северния полюс без шалче, без палто и без ботушки, няма ли да се превърна на парченце лед?
— Всичко е възможно!… — обади се жирафът.
Тогава зайчето си сложи шала, облече си палтото и като закопча накриво всичките си копчета, нахлузи новите ботуши на баща си, които много му харесваха и само малко му бяха големи… И изскочи навън!
Ой, колко студено беше навън!
И как духаше леденият вятър!
Веднага се усещаше, че това не е някакъв си обикновен студ с някакъв си обикновен вятър, а истински северно полярен студ, с истински северно полярен вятър!
Той така се промъкваше в ръкавите
и край яките,
и дори през илиците за копчетата,
че даже къщите се бяха завили с балтони и шалове, и трепереха.
Те трепереха — и зайчето трепереше!
И колкото повече трепереха къщите — толкова повече трепереше и зайчето, и потропваше с малко големите ботуши на баща си. Но студът се пъхаше вътре в малко големите ботуши и му изстудяваше краката.
— Брей! Брей! Брей! — си каза зайчето и започна да потропва още по-силно, за да прогони студа от ботушите.
Но студът не се прогонваше, а започна да пълзи, да пълзи нагоре и докато зайчето разбере какво става — хоп! — хвана лявото му болничко мустаче и го превърна в ледена шушулка.
— Брей! Брей! Брей! — си рече зайчето, но студът му хвана и дясното мустаче и го превърна също в ледена шушулка.
Той искаше да му хване и нослето, но зайчето го изпревари! Пъхна си нослето в шалчето, после завърза шалчето си здраво и нослето му не се превърна в ледена шушулка.
В същия миг един облак от замръзнали нослета прелетя през оградата на детската градина и се понесе надолу по улицата. След него профуча огромен пъстър облак от развени шалчета.
— Стойте! Стойте-е-е! — викаха с пресипнали гласове децата от средната група на детската градина и тичаха подир облаците от замръзнали нослета и шалчета.
А от небето в това време се сипеха белички глухарчета!
И се сипеха!
И се сипеха!
И звъняха тихичко като ледени камбанки, защото бяха съвсем, съвсем замръзнали!
Те звъняха, а децата тичаха подир нослетата и шалчетата си.
И тичаха!
И тичаха!
И както тичаха — изведнъж се превърнаха от деца в съвсем същински бели полярни мечета!
— Видя ли? — обади се жирафът.
Той беше слязъл от шестия етаж на съседния жилищен блок и беше застанал незабелязано зад гърба на зайчето.
— Видя ли какво стана?
— Видях! — отвърна зайчето. То продължаваше да тропа на едно място с малко големите ботуши на баща си, за да натроши студа, дето се беше пъхнал през малко голямото вътре при краката му. — Това се казва Северен полюс! И как се случи тая работа, че Северният полюс се премести от Северния полюс тука?
— Не зная! — каза жирафът. — Сигурно по някоя техническа грешка при въртенето на Земята.
— Аха! — мръдна замръзналите си ушички зайчето. — И какво трябва да правим сега?
— Да се поразходим из Северния полюс, докато не се е преместил някъде другаде!
— Че къде може да се премести? — попита зайчето.
— … Ами… пак на Северния полюс! — обясни жирафът с пресипналия си глас.
— Тогава да вървим! — каза зайчето и тръгнаха.
То скачаше, колкото може, като внимаваше да не загуби малко големите ботуши на баща си, а до него със ситни стъпки крачеше жирафът с превързаната шия и внимаваше да не задмине с големите си крачки мъничкото зайче.
Така двамата минаха по замръзналата главна улица.
Първо край пощата, която си беше сложила огромна северно полярна бяла шапка с периферия…
След това край сладкарницата, която си беше накривила съвсем новичък северно полярен каскет с козирка…
След това край самата пожарна команда, която си беше нахлупила северно полярен калпак до самите прозорци…
И накрая се отправиха към Детмаг.
Тук те, разбира се, се спряха, за да разгледат новите играчки на витрината, но нищо не можаха да разгледат, защото по стъклото беше израснала една много гъста северно полярна гора от ледени папрати, която закриваше всичко.
Затова пък Детмаг също беше със северно полярна шапка, и то не с каква да е северно полярна шапка, а шапка със седем подплати!
— Слушай! — рече зайчето на жирафа като тропаше с малко големите ботуши на баща си и си криеше нослето в шалчето. — Мога ли и аз да си взема отнякъде една такава шапка със седем подплати?
— Не можеш! — каза жирафът.
— Защо някои, като Детмаг например, да могат да си вземат шапки, пък аз да не мога?!
— Защото тия шапки не се вземат, а се дават от белите замръзнали глухарчета! — обясни жирафът. — И се дават не на зайчета и дори не на жирафи, а само на заслужили сгради.
— А къде останаха белите замръзнали глухарчета? — попита зайчето и едва сега видя, че глухарчетата вече не се сипеха от небето.
— Те са в ледената гора на глухарчетата, дето расте на ей оня облак — обясни жирафът.
Зайчето си вдигна главата и видя един голям сив облак. Но гората на глухарчетата не можа да види. „Сигурно не мога да я видя, защото е отгоре на облака“ — помисли си зайчето.
— Моля ти се — каза то на жирафа. — Протегни си малко шията и погледни отгоре на облака да видиш дали в гората на глухарчетата има още шапки! Може би като ги помоля, ще ми дадат една шапка! Знаеш ли без шапка колко ми е студено на краката?!
— Добре! Чакай да погледна! — рече с пресипналия си глас жирафът и си протегна шията до самия облак.
— Е, и какво? — попита зайчето.
— Нищо! — обади се жирафът от облака. — Вече всички шапки са се свършили!
— Жалко! — въздъхна зайчето. — Ако си имах една такава шапка, тогава сигурно студът от ботушите на татко щеше да изскочи и на мене нямаше да ми е студено. А сега какво да правя?
— Да се прибираме в къщи! — каза жирафът като си смъкваше от облака бинтованата шия.
И те тръгнаха към къщи.
Зайчето едва си влачеше краката като внимаваше да не загуби някъде из пътя малко големите ботуши на баща си.
До него със ситни стъпки вървеше жирафът и внимаваше да не задмине с тия големи крака мъничкото зайче.
По улиците, освен тях нямаше никой, защото всички се бяха изпокрили от студа: даже старите червени тролейбуси и новите жълти трамваи!
Когато стигнаха, беше вече тъмно и прозорците светеха.
— Сега на тебе няма ли да ти се карат? — попита жирафът, когато спряха пред вратата.
— Ще ми се карат!… — рече зайчето и пипна предпазливо лявото си болничко мустаче, което отдавна беше станало на ледена шушулка. — А на тебе?… — попита зайчето.
— И на мене! — призна си жирафът.
— Нищо! — рече зайчето. — Важното е, че се разходихме из Северния полюс!
— През един истински зимен ден! — каза жирафът.
— През един истински зимен ден! — повтори зайчето. После изхлузи от краката си малко големите ботуши на баща си, изсипа студа, дето се беше събрал вътре в тях, и се прибра в къщи.
Ледена приказка
Тая приказка започна в една истинска ледена нощ през месец февруари, когато беше толкова студено, че в цяла Европа и в цяла Азия, и в цяла Африка, и дори в Латинска Америка никой не смееше да си подаде носа навън: нито храбрите червени лисичета, нито белите полярни мечета, нито раираните тигърчета, нито даже малките пингвинчета, които живееха в хладилника на земята (така те наричаха Южния полюс, където температурата е минус 89 градуса и три четвърти, и това не е шега).
Само луната, най-най-младата луна, нищо не искаше да знае!
Точно преди два дни нейната баба — голямата кръгла луна — й беше купила нови кънки и сега младата луна се пързаляше с тях по заледеното небе, въртеше се ту на единия, ту на другия си крак и дори си пееше:
„Имам си кънки,
новички кънки!
Тра-ла-ла-ла-ла:
с тях ще се пързалям,
колкото си искам
от зори — до зори!“
— Ей, Луна, прибирай се! — викаха от Южния полюс малките пингвинчета и чукаха с клюнове по заледените стъкла на своите прозорчета… — Прибирай се, че ще замръзнеш!
Но младата луна не искаше и да ги чуе. Тя пееше и се пързаляше, и така се беше разпързаляла, че не видя… (Ах, каква беда!)… не видя голямата телевизионна кула, която се издигаше на върха на Витоша и пробиваше с антената си леда на небето.
В следния миг луната се блъсна в антената — и падна. И щом падна, веднага замръзна!
Замръзна цяла-целеничка заедно с лунните си планини и лунните си океани, с големите и малки кратери, и всичкия си лунен прах!
Само кънките й останаха незамръзнали, но така се бяха извили, че вече не приличаха на никакви кънки и с тях човек въобще повече не можеше да се пързаля. Те стояха и светеха, защото бяха направени от чисто сребро, а в това време луната бързо обрастваше от главата до петите с ледени висулки.
— Какво да правя сега? Какво, какво да правя?… — заплака тихичко луната и сълзите й затракаха като бели зрънца по леда на небето.
Едва тогава тя усети колко е студено в тая ледена нощ. Колко е студено и колко е тихо!
Защото никой, никой нямаше навън.
В тишината се чуваше само как тракат от студ големите зъби на моржа. Луната веднага позна, че това са големите зъби на моржа, които тракаха от студ, и заплака още по-високо.
И в същия миг чу и някой друг да плаче.
И още някой!
И още някой!…
Един плачеше съвсем, съвсем тъничко…
Друг — съвсем дебело!
Един плачеше в гама до мажор.
Друг — в гама ре миньор.
А имаше и такива, които плачеха в гама си бемол-миньор-мажор.
Всички плачеха в различни гами и се получаваше много музикално, толкова музикално, че младата замръзнала луна се трогна.
Разбира се, от това не й стана по-топло, но все пак изтри сълзите си и видя… антената.
Ах, тая антена! Тя не само пробиваше леда на небето, но и работеше.
— Гледайте! Гледайте! Гледайте! Гледайте! — предаваше тя по цялата земя. — Луната, младата луна, замръзва! Тя се сковава в лед! Ако не се намери кой да й помогне, след час ще се превърне в леден таралеж!
И всички, и всички, и всички: дори африканските зелени крокодили и американските питони.
В тая ледена нощ те стояха топличко завити в одеяла от камилска вълна пред екраните на големите си и малки телевизори, гледаха как луната обраства с огромни ледени висулки като същински леден таралеж и сълзите им се лееха като из дъждовални машини. Лееха се направо върху горещите печки (защото в тая ледена нощ всеки имаше до краката си по една гореща печка) и се изпаряваха в облаци от сълзи.
В стаите вече нищо не се виждаше от сълзи на пара.
Не се виждаха дори и екраните на телевизорите!
Но червените лисичета и белите пухкави мечета, и раираните тигърчета, и хипопотамите, и крокодилите, и питоните, и всички, и всички, и всички продължаваха да плачат.
Но никой не ставаше да помогне на луната, защото в стаите беше много топло, а навън — много студено.
И само смелите, добри пингвинчета не заплакаха в тая студена нощ.
Щом видяха какво става, те си вързаха жълтите плетени шалчета, запасаха на поясите си по една мъничка, но много остра брадва, грабнаха от кухнята електрическия чайник, сложиха си бързоходните ски и се спуснаха към телевизионната кула, дето се издига на върха на Витоша. Никак не беше близо тая телевизионна кула, защото никак не е близо от Южния полюс до Витоша, но пингвинчетата не мислеха за това.
Те караха ските си с такава скорост, с каквато могат да се движат само едни бързоходни пингвински ски, и то когато се отива с тях на помощ на луната, а това прави точно три хиляди триста деветдесет и осем километра в час! Дори с такава скорост те стигнаха до телевизионната кула едва след цели пет часа петдесет и девет минути и шестдесет секунди.
Вече нямаха никакво, никакво време за губене, затова веднага се втурнаха към асансьора, издигнаха се до последния етаж, после по ръце, по ръце се изкачиха до самия връх на антената, стъпиха върху леда на небето и… видяха луната.
Нещастната луна! Тя наистина се беше превърнала огромен леден таралеж, много бодлив и много леден, защото беше обрасла цяла-целеничка с ледени висулки.
Пингвинчетата само се спогледаха, свалиха ските си, за да не им пречат, извадиха си острите брадвички и почнаха да секат дебелите и дълги ледени висулки.
Сякоха, сякоха, сякоха, сякоха, а когато ги изсякоха, разтриха хубаво примрялата от студ луна със сняг, докато се съживи. След това прекараха кабел до телевизионната кула, включиха електрическия чайник и свари горещ пингвински чай.
Луната пиеше пингвински чай и кашляше, защото беше много изстинала и я болеше гърлото.
Тогава пингвинчетата свалиха своите жълти плетени шалчета, завързаха ги едно за друго и направиха един шал колкото за луна. С тоя шал те изпратиха луната да си върви в къщи.
— Благодаря… Благодаря!… — повтаряше с пресипнал глас луната и куцаше към своята къщичка.
А добрите храбри пингвинчета се хванаха едно подир друго за антената на телевизионната кула и по антената, по антената се спуснаха направо на земята.
И тъй като бяха страшно уморени, и тъй като от Витоша до Южния полюс е много далече, и тъй като си бе забравили бързоходните ски върху леда на небето, тъй като бяха съвсем замръзнали без своите жълти плетени шалчета, пингвинчетата решиха да не се връщат у дома си, а да отидат в Софийската зоологическа градина, която всички знаете, че се намира до самата Витоша.
Там ги посрещнаха с духова музика!
Раздадоха им ордени за храброст!
И всичко беше толкова хубаво!
И толкова им се хареса, че когато свърши ледената нощ, те не си отидоха на Южния полюс, а останаха цяла година.
Приказка за хиляда златни рибки
Една нощ, когато вълните спяха, в топлите лунни води се излюпиха хиляда рибки. Те бяха съвсем-съвсем мънички, по-мънички дори от семенца на копър, но всички си имаха перки и опашчици. Момиченцата рибки имаха розови перки и розови опашчици, а рибките момченца — сини. Наистина и опашчиците им бяха съвсем-съвсем мънички, но важното е, че бяха истински! Затова, веднага щом се излюпиха, рибките започнаха да пляскат.
— Ей, че било хубаво! — радваха се те.
— Ей, че било хубаво да си рибка и да си имаш опашчица!
— Ей, че било хубаво да си пляскаш!
И те пляскаха, и пляскаха, и опашчиците им се мятаха и проблясваха над заспалите лунни води като сини и розови искрици.
— Какви са тия сини и розови искрици, дето проблясват по лунните води? — събуди се морското охлювче Ивко. — Дали пък морските кончета не са излезли да се надбягват по лунната пътека?
И охлювчето се спусна от стеблото на морския храст, на който живееше, и запълзя по зелените подводни пясъци към онова място, над което проблясваха искриците.
„Не може такива сини и розови искрици в такава лунна нощ да не са от морските кончета, които се надбягват по лунната пътека“ — си мислеше охлювчето и бързаше ли, бързаше.
То бързаше, защото много му се искаше да си улови едно морско конче и да си ходи с него на морски пътешествия! Само се страхуваше да не би докато стигне, морските кончета да свършат състезанието и да си отидат!
Затова бързаше охлювчето, така бързаше, че подводните пясъци се вдигаха след него на малки зелени облачета.
— Кой прави тия зелени пясъчни облачета?
Сепнаха се рибките и престанаха да пляскат със сините и розовите си опашчици.
— Да не би да е самата опасна и ужасна морска котка, която е тръгнала на опасен и ужасен нощен лов?
И рибките се събраха една до друга, и като трепереха от страх, надникнаха към дъното. Те бяха много любопитни рибки: и рибките момченца, и рибките момиченца, и макар че се бояха от морската котка, за нищо на света не искаха да пропуснат случая да я видят, макар и с крайчеца на едното си око! Затова, като се притискаха една в друга, и по тоя начин рибките момиченца даваха смелост на рибките момченца, а рибките момченца даваха смелост на рибките момиченца, всички извикаха в един глас:
— Хей! Ти, дето правиш зелени пясъчни облачета… не си ли ти самата опасна и ужасна морска котка, която е тръгнала на опасен и ужасен нощен лов?
Така извикаха рибките и се приготвиха да бягат.
— Каква котка? Каква котка? — обади се тъничък задъхан глас. — Не виждате ли, че зелените пясъчни облачета ги правя аз — морското охлювче Ивко! Отивам да си хвана едно морско конче, за да си ходя с него на морски пътешествия!
— А къде е това конче, дето ще го хванеш, за да си ходиш с него на морски пътешествия? — попитаха рибките и веднага престанаха да треперят, понеже всеки знае, че няма защо да се трепери от едно охлювче.
— Как къде? Как къде? — учуди се охлювчето. — То е при другите морски кончета, дето се надбягват по лунната пътека и правят сини и розови искрици. Или не знаете, че когато нощем се надбягват коне, винаги има искри!
Рибките погледнаха към лунната пътека, но не видяха никакви сини и розови искри.
— Да не би надбягването на кончетата да е свършило? — попитаха те.
— Как тъй ще е свършило? — спря се охлювчето и по него се посипаха падащите песъчинки от зеленото пясъчно облаче. — Аз нали затова бързам, за да сваря, преди надбягването да е свършило.
Охлювчето почака зелените песъчинки да се утаят и когато водата се избистри, погледна към лунната пътека. Но сините и розови искрици наистина ги нямаше!
— Вие сте виновни! — натъжи се охлювчето Ивко. — Ако не бяхте вие, аз нямаше да се забавя и непременно щях да си хвана едно конче! А сега морските кончета са бягали по лунната пътека и вече никога няма да мога ги стигна!
И то заплака, защото какво друго може да направи едно охлювче, което е искало да си хване конче и да си ходи с него на пътешествия, а кончетата са избягали.
— О, не плачи! — казаха малките рибки. — Щом морските кончета са избягали, ние ще ги настигнем! Като нищо ще ги настигнем и ще ти уловим едничко, за да си ходиш с него на морски пътешествия! Само ни кажи как се ловят морски кончета, защото ние не знаем.
— Ами… за гривата! — през сълзи рече охлювчето. — Всички коне се ловят за гривата!
— Тогава и ние ще го хванем за гривата! — казаха рибките, плеснаха с опашчиците си и се понесоха по лунната пътека.
И в същия миг охлювчето видя сините и розови искрици!
Охлювчето не знаеше, че искриците са от опашките на рибките. То си мислеше, че са от морските кончета, и като гледаше как проблясват все по-далече по лунната пътека, сърцето му се свиваше.
— Много са бързи тия кончета! — въздишаше Ивко. — И защо ли рибките се бавят и не хванат някое? Сигурно морските кончета не искат да им се дадат…
Така си мислеше охлювчето, свито на пясъчното дъно. А в това време рибките плуваха ли, плуваха по лунната пътека.
Те се носеха толкова бързо, че след опашчиците им по водата оставаха бразди.
Но морските кончета все ги нямаше!
— Ооо! Ще ги настигнем ние тия морски кончета! — казваха си рибките. — Не може да не ги настигнем като плуваме с такава скорост!
И плуваха! И плуваха! И плуваха! И така се бяха разплували, че не видяха как сребърната топка на луната се изтърколи от край до край по цялото небе, и като се изтърколи по това небе, ле-е-екичко се спусна на небето, дето е от другата страна на земята.
Тогава лунната пътека изведнъж изчезна и рибките се спряха, защото не знаеха накъде да вървят.
— Къде остана лунната пътека? — огледаха се те учудени. И чак сега видяха колко тъмно е наоколо морето и колко е голямо! Толкова тъмно и толкова голямо, че на рибките им стана страшно.
— Ой! Ами сега? — разтревожиха се рибките момиченца. — Как ще намерим морските кончета в това голямо и тъмно море, и как ще се върнем при охлювчето Ивко!
— Ще трябва да попитаме някого — обадиха се рибките момченца.
— Но… кого да питаме като няма кого да попитаме! — гледаха се рибките момиченца.
— Ами… ще повикаме някои да ни помогне… — казаха рибките момченца. — Все ще се намери някой смел, добър и силен да ни чуе и да ни помогне да намерим пътя в голямото тъмно море!
Те се събраха една до друга и взеха да викат:
„Хееей! Ние сме хиляда малки рибки, хееей! Ние гонехме по лунната пътека морските кончета, хееей! Но лунната пътека свърши, хееей! Има ли кой да ни покаже по-нататък пътя в голямото тъмно море, хей! Хей! Хеееей! Има ли кой да ни помогне да намерим пътя!!!“.
Така викаха рибките, викаха, викаха, викаха, и тъничките им гласчета звъняха, и се носеха на вълни — на вълни, далече из големия подводен свят.
Но никой не идваше.
— Глупави хиляда малки рибки! — мърмореха сънливите кефали.
И сините раирани скумрии, които сладко дремеха, удобно легнали върху заспалите води.
И зелените змариди, които сънуваха по тия часове най-най-зелените си сънища!
И моруните!
И барбуните.
— Глупави хиляда малки рибки! — мърмореха всички. — Защо са се развикали по никое време! Какво ще им стане, ако почакат да разсъмне? Тогава и сами ще си намерят пътя.
А ужасната и опасна морска котка, която дебнеше притаена до подводните скали, само се ослуша.
„42 градуса северна ширина и 30 градуса източна дължина!“ — пресметна тя наум и без никой да я види се понесе по самото дъно… черна, ужасна и опасна, готова за ужасен и опасен лов.
Тя се носеше право към рибките и размахваше заканително шпагата на опашката си, а рибките се въртяха из тъмните води, търсеха се една друга и не знаеха какво да правят.
— Ой, ами сега? Ой, ами сега? — повтаряха рибките момиченца, защото в тъмното страшната морска котка им изглеждаше още по-страшна.
— Важното е да не се отчайваме! — казваха им рибките момченца. — Да не се отчайваме и някой да не се загуби. Затова дайте да се наредим в редица!
И рибките бързо се наредиха като децата от детската градина: всяка рибка момченце хвана за опашката рибка момиченце, а всяка рибка момиченце се хвана за опашката на рибка момченце. Те се държаха така, понеже много се бояха да не би някоя рибка да се загуби и да попадне под шпагата на морската котка. Защото никак не е трудно една мъничка, мъничка като семенце на копър рибка да се изгуби в едно такова голямо и тъмно море, и да попадне под шпагата на ужасната и опасна морска котка, която се навърта и дебне наоколо.
— Не се страхувайте! Не се страхувайте! — шепнеха рибките момченца на рибките момиченца и се мъчеха да не треперят. — Сега, като сме заловени всички заедно, не сме просто хиляда малки рибки, ние сме хиляда рибки, здраво заловени на редица. А хиляда малки рибки, здраво заловени на редица, са повече от една ужасна и на морска котка. Не виждате ли, че като сме заедно, не смее да ни нападне?
— Наистина! — казаха рибките момиченца.
— Затова ще стоим така! — рекоха рибките момченца.
— Ще стоим и ще чакаме да мине някой смел, добър и силен. И като мине, ще го помолим да прогони ужасната опасна морска котка и да ни покаже накъде да вървим.
И рибките, както си бяха заловени в редица, застанаха мирно и взеха да чакат. Те чакаха, а край тях се въртеше ужасната и опасна морска котка, и размахваше шпагата на опашката си.
— Няма да ми избягате! — закани се тя. — Ще издебна кога и къде редицата ви ще отслабне — и край! Не може една редица от хиляда заловени една за друга рибки все някога и някъде да не отслабне…
И морската котка се спотаи до рибките и започна да дебне.
Тя дебнеше, а рибките чакаха, тя дебнеше, а рибките чакаха и колкото чакаха, толкова по-страшно им ставаше.
— Дано да мине някой смел, добър и силен! Дано някой да мине! Дано да мине някой, за да прогони ужасната и опасна морска котка и да ни покаже накъде да вървим!
Така си повтаряха рибките и чакаха! И чакаха! И чакаха! Но никой не минаваше.
А морската котка дебнеше съвсем наблизо и рибките вече така трепереха, че редицата им едва се държеше.
— Свършено е с нас! — казаха най-после рибките момченца на рибките момиченца. — Още малко и от треперенето редицата ни ще се развали. И за да не загинем всички, ние ще отидем при ужасната и опасна морска котка, а вие бягайте.
— Защо? — тихичко попитаха рибките момиченца. — Не можем ли нещо да направим и да се спасим? Може би ако направим нещо, все пак ще се спасим?
— За да се спасим, ни трябва светлина. А откъде да вземем светлина в това голямо и тъмно море?
— Щом ни е нужна светлина, за да се спасим, и щом няма откъде да си я вземем, трябва да си я запалим — казаха рибките момиченца. — Останем ли да чакаме, ние сме загубени!
И те се пуснаха от рибките момченца и взеха да пляскат бързо-бързо с опашчиците си.
Те така пляскаха, че водата край тях закипя, а опашчиците им започнаха да светят.
Отначало проблясваха едва-едва като мънички розови искрици. След това — като червени разпалени въгленчета! След това — като същински златни пламъчета!
— Виж ти! Виж ти! — зарадваха се рибките момченца и също започнаха да пляскат бързо-бързо в черните заспали води на морето.
И ето че и техните опашчици засветиха!
Отначало — като мънички синички искрици! После — като виолетови въгленчета! И накрая — като истински пламъчета от злато!
Сега опашките на всичките хиляда рибки: и на рибките момченца, и на рибките момиченца бяха съвсем златни, но рибките не спираха, а продължаваха да пляскат. Те пляскаха пред самия нос на ужасната и опасна морска котка, а тя ги гледаше изплашена и не смееше нищичко да им направи. А рибките пляскаха ли, пляскаха:
— Ей, че било хубаво! — радваха се те.
— Ей, че било хубаво да не чакаш в тъмното!
— Ей, че било хубаво сам да си запалиш светлинка!
И пляскаха!
И пляскаха!
И се премятаха!
И сами не забелязаха как засветиха перчиците им! И люспиците им! И как целите станаха златни! Тогава изведнъж край тях водата зазвънтя прозрачна и зелена, и тъмнината се отдръпна далече в морето. Сега вече рибките нямаше от какво да се боят и се втурнаха напред.
— Гледайте!
— Гледайте!
— Хиляда златни рибки!
— Хиляда златни рибки! — повтаряха след тях, събудени от светлината им, ленивите кефали.
И сините раирани скумрии!
И зелените змариди!
И моруните!
И барбуните!
И дори самата ужасна и опасна морска котка, която беше спотаила на тъмното пясъчно дъно и не смееше мръдне.
А златните рибки размахваха златните си мънички опашчици и се носеха все напред и напред. Те се спускаха ниско над сините пясъчни морски пустини, смело се провираха през гъстите морски червени гори, безстрашно надничаха в черните подводни пещери и търсеха, и търсеха, и търсеха морските кончета.
И никой не можеше нито да ги спре, нито да им направи зло, защото си имаха своя светлина! Затова рибките от нищо не се плашеха и не търсеха пътеки в голямото море, откъдето минеха, сами оставяха след себе си пътеки от светлина.
Така те прекосиха морето.
И като стигнаха до другия му край — изведнъж видяха морските кончета.
Те кротко си пасяха на една тиха подводна ливада на плитчината до самия бряг и от време на време се поклащаха напред и назад като същински кончета играчки. И всичко у тях беше много, много хубаво: и гривите им, и опашчиците им, и дори малките им конски глави.
— Здравейте, морски кончета! — извикаха рибките весело. — Видяхте ли, че ви открихме!
И кончетата се затичаха към рибките в галоп. И заклатиха глави! И размахаха опашки. И зацвилиха всички в един глас:
— Ето ви! Ето ви! Ето ви най-после!
— О, мили златни рибки, откога ви чакаме!
— И колко много искаме да станем с вас приятели!
— И да отидем заедно на морско пътешествие, тъй като се боим да ходим сам-саменички в голямото море, което нощем, когато луната се търкулне от другата страна на земята, става съвсем тъмно!
— Чудесно! — отвърнаха златните рибки. — Само трябва да вземем с нас и охлювчето Ивко, което също иска да отиде на морско пътешествие, но си няма морско конче. А за едно охлювче е невъзможно да отиде на морско пътешествие, ако си няма конче.
— Тогава конче ще му стана аз! — обади се най-мъничкото конче.
— И аз!
— И аз!
— И аз! — зацвилиха и заподскачаха всички кончета.
— И ще му направим една истинска юзда от морска трева, защото без юзда от морска трева никой не може да язди морски кончета и да ходи с тях на морски пътешествия!
И морските кончета бързо направиха юзда от морска трева за охлювчето Ивко. После се наредиха до златните рибки и като се клатеха важно напред и назад, тръгнаха да вземат охлювчето.
И всички, всички, всички морски жители: и дебелите кефали, и сините раирани скумрии, и зелените змариди, и моруните, и барбуните излязоха и се строиха в шпалир да гледат и да се чудят.
— Откъде се взеха тия златни рибки?
— И къде ли отиват с тия морски кончета?
— Лесно им е да си плуват през голямото и тъмно море, щом са се излюпили такива златни!
А охлювчето Ивко, като ги видя, просто не повярва на очите си.
— Златни рибки! Златни рибки! Как станахте златни, като се излюпихте съвсем, съвсем, съвсем обикновени! — рече учудено то. — И как можахте да уловите за гривите толкова морски кончета!
— Ние не сме ги уловили! Те самички дойдоха, за да те вземат! Хайде, готово ли си да вървим на пътешествие? — казаха му рибките момченца.
А рибките момиченца вече оседлаваха най-бързото конче с юздата от морска трева и като го оседлаха, покачиха охлювчето на гърба му и пътешествието почна.
Най-отпред, разбира се, плуваха златните рибки и правеха златна пътека в морето. След тях препускаха морските кончета, на гърба на последното конче щастливо се клатеше морското охлювче Ивко.
О, вие не знаете колко хубаво беше това пътешествие! То беше най-най-славното от всички морски пътешествия на света, затова за него добрите и умни делфини написаха хиляда страници в голямата книга за морските пътешествия, за да се помни и да се разказва по всички океани и морета хиляда хиляди години!
Приказка за пътешествие
Веднъж децата от градина № 1110 решиха да отидат на пътешествие в страната на големите облаци. Те си направиха влак от столчета — един много бърз и дълъг влак — и тръгнаха.
Влакът нямаше комин, защото беше електрически и вместо колела имаше крака. Беше почти вълшебен.
Затова пък си имаше 32 свирки, които можеха да свирят на 32 гласа.
Щом свирките изсвириха — влакът потегли: изтрополи по килима, завъртя се покрай полилея и излетя навънка през прозореца.
Той летеше с такава скорост, че вятърът, дето е вятър, не можеше да го настигне.
— Хей! Влак от столчета! — викаше той и тичаше подир последния вагон. — Чакай да си поиграем!
— Нямам време! — отговаряше му влакът.
— Защо нямаш време?
— Защото отивам с децата на пътешествие!
— На какво пътешествие? — викаше вятърът и продължаваше да тича подир последния вагон.
— На пътешествие в Страната на облаците! Тю-тю-тюууу!… — изсвири влакчето от столчето и се понесе високо, високо над къщите и над комините — чак до самото небе!
— Ах, колко ми се ходи и на мене на такова пътешествие! — въздъхна подире му вятърът и понеже се беше уморил от тичане, седна върху шапката на един чичко с мустаци, който се беше запътил за топли кравайчета.
Чичкото с мустаците вървеше важен-важен по улицата и размахваше важно-важно в ръката си пазарската чанта за топли кравайчета, а вятърът седеше на шапката му и си клатеше краката!
Той си клатеше краката, защото дълбоко се беше замислил как да отиде на пътешествие в Страната на облаците. А един вятър, когато мисли дълбоко, винаги си клати краката!
Клатеше си вятърът краката, седнал върху шапката на чичкото, и мислеше, клатеше си краката и мислеше, но тъй като главата на вятъра е пълна с вятър — нищо не можа да измисли!
Тогава се ядоса и почна да фучи, защото един вятър като се ядоса, винаги започва да фучи!
— Значи, така, а?! — разфуча се вятърът върху шапката на чичкото с мустаците. — Значи, децата от градина № 1110 ще ходят с влак от столчета на пътешествие в Страната на облаците, пък аз няма да ходя! Ооо! Ще ги науча аз като взема да духам! Ще им съборя влака и ще им разваля и пътешествието!
И вятърът си наду бузите и „Ууу!“ — духна толкова силно, че да събори десет влакчета от столчета!
Но влакчето от столчета не се събори, а продължи да си лети в небето заедно с момченцата и заедно с момиченцата.
Че как ще се събори такова почти вълшебно влакче от столчета, което отива на съвсем вълшебно пътешествие в Страната на облаците!
Затова пък се събори шапката на чичкото с мустаците, който вървеше важно-важно и отиваше да си купи топли кравайчета.
Още същия миг, щом вятърът духна, тя падна на земята и започна да се търкаля по улицата. А заедно с нея на земята падна и самият вятър, и също започна да се търкаля.
— Стой, шапке! Стой! — викаше чичкото и тичаше по улицата.
Но шапката не можеше да спре, тъй като вятърът духаше от силно по-силно! А вятърът не можеше да спре да духа, тъй като в яда си се беше много надул и не можеше изведнъж да се издуха!
— Ох! Ох! — пъшкаше той, защото като се търкаляше, си удряше главата в плочите на тротоара.
И се търкаляше! И се удряше! И се търкаляше! И се удряше!… Докато цялата му глава се покри със сини патладжани!
Тогава най-после вятърът се досети и се пъхна вътре в шапката, за да не се удря.
Точно тогава обаче чичкото с мустаците настигна шапката си, грабна я от земята и я сложи заедно с вятъра на главата си.
— Пусни ме! Пусни ме! — взе да вика вятърът и се мъчеше да повдигне шапката и да се измъкне, но чичкото натискаше шапката си и вятърът не можеше да се измъкне.
А в това време влакчето от столчета летеше ли, летеше!
То се издигаше високо!
И още по-високо!
И най-високо — чак до самото небе!
И ето че накрая стигна Страната на облаците.
Ой, как се зарадваха момченцата и момиченцата от градина № 1110, защото отдавна желаеха да се запознаят с големите облаци.
— Извинете, големи облаци — искаха да ги попитат момченцата и момиченцата, — може ли да разгледаме вашата страна и да ни покажете къде си държите дъжда и как правите светкавиците и гръмотевиците?
Така искаха да попитат момченцата и момиченцата от детска градина № 1110!
Но когато влакчето от столчета, стигна Страната на облаците, големите облаци ги нямаше!
Още рано сутринта те бяха отишли на работа.
Много работа имаха тия големи облаци! Също като големите хора!
И как да нямат работа, когато всички ниви бяха ожаднели и облаците трябваше да ги поливат!
А вие знаете колко много нивите обичат да ги поливат!
Особено с дъждовна вода!
Затова те всеки ден пращаха телеграми до Страната на облаците:
„Мили големи облаци,
моля, веднага елате да ни полеете!
Умираме от жажда!
ТКЗС «Чернозем», «Плодозем» и «Многозем»
Житен блок № 7, 8, 9, 10, 11, 12 и т. н.
42 градуса северна ширина и 25 градуса и 30 минути източна дължина.“
Такива телеграми пристигаха в Страната на облаците една след друга и даже по няколко наведнъж. Те пристигаха от най-различни места и облаците просто не знаеха къде по-напред да отидат! Те летяха ту на изток, ту на запад, ту на север, ту на юг и поливаха ден и нощ нивите и градините. Поливаха ги непрестанно, на четири смени, и пак не смогваха да изпълнят всичките поръчки.
Толкова много работа имаха големите облаци!
А малките облачета нямаха никаква работа!
Те тичаха безгрижно по небето, облечени с розови копринени роклички и бели копринени ризки, и по цял ден си играеха.
Ето защо, когато влакчето от столчета стигна Страната на облаците, то завари там само малките облачета.
Те се бяха наредили в редички две по две и си играеха на тунел.
Щом ги видя, на влакчето много му се прииска и то да си поиграе на тунел, защото, макар и направено от столчета, все пак беше влак, а всички влакове обичат да си играят на тунели, особено когато са на пътешествие!
— Мили облачета! — каза влакчето. — Аз пристигнах с децата от градина № 1110 на пътешествие, а един влак, пълен с деца, не може да направи истинско пътешествие, без да си поиграе на тунел! Затова може ли да си поиграя с вас на тунел?
— С най-голямо удоволствие! — отвърнаха малките облачета, хванаха се отново за ръце и направиха много, много тунели, от край до край по цялото небе!
— Готово ли си да започнем? — попитаха те влакчето от столчета.
— Готово съм! — отвърна влакчето.
— А момченцата и момиченцата от детска градина № 1110, дето са тръгнали с тебе, готови ли са?
— Готови сме! — извикаха в един глас децата.
—Тю-тю-тю-тю-тююууу! — весело изсвириха всичките 32 свирки и влакчето взе да се провира през тунелите на облачетата.
То се провираше и свиреше, и му беше много, много хубаво!
— Това се казва пътешествие в Страната на облаците! — радваха се децата, а влакчето свиреше ли, свиреше!
— Кой свири в небето? — зачуди се дежурният пожарникар, който стоеше на пост на кулата на пожарната команда. — Да не би случайно някое непослушно облаче да е отишло до слънцето и да си е подпалило рокличката?
И дежурният пожарникар погледна към небето през пожарникарската си далекогледна тръба.
Погледна и в същия момент усети, че му се завива свят.
— Каква е тая работа! — уплаши се дежурният пожарникар. — Какви са тия деца по небето и кой ги е пуснал в Страната на облаците с влак от столчета?! Ай, ай, ай, ай! Ами влакчето от столчета не е самолет! Нито въртолет! Брей, каква беля може да стане! — и дежурният пожарникар завика и замаха с ръце.
Той не знаеше, че влакчето от столчета не беше какво и да е влакче, а почти вълшебно влакче от столчета, а пък с почти вълшебните влакчета от столчета децата могат да си пътуват най-спокойно, където си искат, без да ги заплашва ни най-малка опасност от беда!
Но дежурният пожарникар не знаеше това.
— Слизайте! Слизайте! — викаше той и махаше заканително на влакчето с децата, което се виеше над главата му.
— Тревога! Тревога!
И дежурният пожарникар взе да включва щепселите и да върти копчетата на пожарникарския си радиопредавател.
Той беше толкова уплашен, че на влакчето от столчета му стана мъчно за него.
— Трябва да се връщаме! — рече то на децата.
— Да се връщаме, щом трябва — съгласиха се веднага те, защото бяха добри деца и не искаха повече да тревожат дежурния пожарникар.
— Довиждане, облачета! — казаха децата. — И поздравете от нас големите облаци! Много съжаляваме, че не можахме да се запознаем!
— Довиждане! Довиждане! — отвърнаха малките облачета. — И когато тръгнете някой ден отново на пътешествие, пак елате при нас да си поиграем!
— О, непременно! Непременно! — изсвири влакчето със своите 32 свирки и се спусна към земята.
То летеше с цялата си скорост на почти вълшебен влак от столчета, който се връща от съвсем вълшебно пътешествие в Страната на облаците! Летеше с такава скорост, че когато сам след 24 секунди дежурният пожарникар включи радиопредавателя, за да обяви тревога, и си вдигна главата, за да види и да съобщи точно къде се намират децата, от влакчето и от децата на небето нямаше и следа!
— Какво ли стана с това влакче от столчета? — учуди се дежурният пожарникар. — А може би въобще е нямало такова влакче?!… Сигурно съм бил задрямал и ми се е привидяло! — и дежурният пожарникар отново се изправи на пост на кулата на пожарната команда.
А в това време влакчето от столчета вече се спускаше на земята. То се спускаше съвсем-съвсем леко и като се спусна, затрополи с краката си по тротоара на главната улица.
И ето че иззад ъгъла, право срещу него, се зададе чичкото с мустаците!
Той вече беше си купил топлички кравайчета, затова вървеше важно-важно и си ги хрупкаше. Вървеше чичкото по главната улица и си хрупкаше кравайчетата, а шапката на главата му леееко се повдигаше самичка!
Тя се повдигаше, а чичкото я натискаше здраво на главата си, докато не се чуеше едно: „Ох!“ — и продължаваше да си върви важно-важно по улицата и да си хрупка кравайчета.
— Гледайте какъв чичко! — казаха си децата от вълшебното влакче. — И каква чудна шапка има, която се повдига самичка и като я натискат, казва: „Ох!“ Сигурно чичкото ще се зарадва, ако го поздравим!
Децата преброиха до три и всички едновременно:
— Добър ден, чичко!
— Добър ден, деца! — отвърна им чичкото и си свали шапката, защото за чичковците с шапки е задължително да си свалят шапките, когато поздравяват.
И щом чичкото поздрави децата, вятърът, който беше вътре в шапката му, изскочи навън.
— Урааа! — извика вятърът и от радост подскочи толкова високо, че се озова в Страната на облаците! — Ей, влак от столчета, ето че и аз започвам голямо пътешествие!
И той се втурна да гони малките облачета и да им разваля играта.
Чичкото с мустаците остана като гръмнат!
Той погледа, погледа подир вятъра и после изведнъж взе да раздава на децата кравайчета.
— Благодаря ви, милички деца! Благодаря ви, че ме отървахте от тоя проклет вятър, дето ми мърдаше шапката!
— Няма защо! — отвърнаха децата като хрупкаха топлите кравайчета, а влакчето от столчета вече свиреше и се носеше към детската градина.
То полетя през отворения прозорец, завъртя се покрай полилея и спря на килима — точно пред гарата от кубчета.
— Добре дошли от пътешествие! Добре дошли! — зарадваха се куклите и мечоците, и всичките играчки!
А другарката учителка се усмихна и рече:
— След едно такова пътешествие сигурно всички сте много изгладнели!
И тя поведе момченцата и момиченцата към трапезарията на детската градина.
Необикновена приказка
На север, на север, на север!
На изток, на изток, на изток!
На запад, на запад, на запад!
На юг, на юг, на юг!
Нито в полето…
Нито всред гората…
Нито в морето…
Нито в планината…
Нито на небето…
Нито на земята…
… А точно на самия меридиан, който не е нищо друго, освен едно нарисувано колело върху нарисуваната топка на земята… най-неочаквано се появи един съвсем необикновен град!
Той имаше само една улица! Една съвсем необикновена улица, която приличаше на геврек и се наричаше Мери-Диана.
Тая необикновена улица обикаляше цялата земя:
Започваше от Северния полюс…
Пресичаше Тропика на рака…
След това Екватора…
След това Тропика на козирога…
Стигаше до Южния полюс… и продължаваше от другата страна на земята… през Екватора… и разните други тропици… До Северния полюс!
С други думи, улица Мери-Диана, след като обиколеше цялата земя, завършваше точно там, откъдето започваше.
По средата на тая необикновена улица бяха наредени къщите на необикновения град.
Тия къщи също бяха съвсем необикновени! Те приличаха на големи шарени пумпали и си имаха всичко, което е необходимо за една къща и за един пумпал.
А отгоре на всичко си имаха и тераси!
Откъде се взеха тия чудни необикновени къщи и тоя необикновен и чуден град — никой не можа да разбере!
Може би бяха направени по вълшебен начин от някой стар и умен архитект, с добро и весело сърце, а може просто да бяха измислени от някое изключително смело момченце или от някое изключително хитро момиченце, на които им беше омръзнало да играят в прашните квартални градинки.
Важното е, че необикновеният град съществуваше! Съществуваше за всички, абсолютно за всички деца!
Те пристигаха тук всяка сутрин, веднага щом си умиеха очите, щом се облечаха, както трябва, щом си изяждаха филийките, намазани с масло, и щом си изпиеха големите чаши, пълни догоре с мляко.
— Хайде сега да си поиграете в кварталната градина! — казваха тогава веселите майки.
И строгите бащи.
И добричките баби.
И намръщените дядовци.
И загрижените възпитателки от детските градини.
След това хващаха децата здраво за ръка, пресичаха внимателно улиците и отиваха в най-близката квартална градина.
По пътя до градината децата вървяха много примерно: нито се теглеха назад, нито бягаха напред, нито си дърпаха ръцете.
Но щом стигнеха, веднага се пускаха и — право на люлките! Сядаха и почваха да се засилват.
Ай, как се засилваха тия деца!
Засилваха се!
И се засилваха!
И се засилваха!
И се засилваха, докато достигнеха първа космическа скорост!
Тогава — хоп! — изведнъж полетяваха в небето!
Те полетяваха от люлките като изстреляни едно след друго и по няколко наведнъж. Това ставаше толкова бързо, че никой не можеше да види и да разбере кога и как децата изчезваха.
— Къде останаха тия деца?! — хукваха да ги търсят из градината учудените майки.
И разтревожените баби.
И сърдитите бащи.
И ядосаните дядовци.
И съвсем изплашените възпитателки от детските градини.
Но от децата нямаше и следа!
А през това време децата се издигаха…
и се издигаха…
и се издигаха…
Чак до самите облаци!
Там момченцата си хващаха по едно синьо облаче, а момиченцата си хващаха по едно розово облаче.
Тия облачета не бяха обикновени облачета, а същински моторни парашути! Те залюляваха децата във въздуха, над горите и над планините, над океаните и континентите.
И ги отнасяха…
И ги отнасяха…
И ги отнасяха… към необикновения град.
Вие не знаете колко красив беше тоя град!
Той изплуваше изпод мъглите, пъстър като голяма дъга, която обикаля земята.
Това, разбира се, не беше дъга, а самата необикновена улица Мери-Диана, с разноцветните си необикновени къщи-пумпали.
— Ето ги! Ето ги! — започнаха да викат децата и да се спускат с парашутите си по терасите на шарените къщи-пумпали.
Щом стъпеха на терасите, децата освобождаваха сините и розовите облачета да си вървят на небето и без да губят време, хукваха да тичат в кръг и да се гонят.
Те тичаха.
И се гонеха…
И тичаха…
И се гонеха…
Докато пумпалите-къщи започваха да се въртят! Да знаете само как се въртяха тия необикновени къщи-пумпали!
Колкото децата по-бързо тичаха, толкова по-бързо се въртяха! И не само се въртяха, но и свиреха весели песнички!
И свиреха…
И се въртяха…
И свиреха…
И се въртяха…
Докато се засилеха толкова много, че се превръщаха на колела! Сините необикновени къщи-пумпали — на сини колела! Зелените — на зелени колела! Червените — на червени колела!
Но децата не спираха, а продължаваха да се гонят, докато необикновените къщи-пумпали се завъртяваха с такава скорост, че сините къщи се превръщаха в жълти колела, а жълтите къщи — в сини, червените къщи се превръщаха в зелени колела, а зелените — в червени!
Ей, че весела работа!
Тогава децата сядаха на малките столчета до парапетите на терасите и започваха да си клатят краката и да пеят кой каквато песничка си иска!
Те пееха и си клатеха краката, а в това време необикновените къщи на необикновения град тръгваха по колелото на необикновената улица Мери-Диана.
Те тръгваха, както си бяха наредени една подир друга:
Нагоре, нагоре, нагоре — към Северния полюс, към Северния полюс, към Северния полюс!
Надолу, надолу, надолу — към Екватора, към Екватора, към Екватора!
Още по-надолу, още по-надолу, още по-надолу — към Южния полюс, към Южния полюс, към Южния полюс!
И пак нагоре, и пак нагоре, и пак нагоре — към Екватора, към Екватора, към Екватора!
Така се въртяха необикновените къщи на необикновения град по необикновената улица Мери-Диана, защото тая улица беше като геврек около земята и да вървиш по нея значи да се въртиш като на огромно, на преогромно, на свръхогромно виенско колело! И децата се въртяха с безкрайно удоволствие! Тия, които бяха долу — отиваха нагоре… а тия, които бяха горе — отиваха надолу…
Нагоре!…
Надолу!…
Нагоре!…
Надолу!…
От Южния полюс — към Екватора!
От Екватора — към Северния полюс!
От светлата половина на земята — към тъмната половина на земята!… От тъмната половина на земята — към светлата половина на земята!…
Защото
всички деца знаят, че когато на едната половина на земята е ден, на другата половина е нощ!
Затова,
когато децата от едната половина на земята играят, децата от другата половина на Земята спят!
И обратно!
Когато децата от едната половина на земята спят, децата от другата половина на земята играят! Разбира се, на децата, които играеха, им се налагаше по необходимост да минават не само по светлата, но и по тъмната половина на необикновената улица Мери-Диана. Тогава те си слагаха пръстчетата на устните и преставаха да пеят и да се смеят, за да не събудят децата, които спят.
— По-бързо вървете! По-бързо! — казваха те тихичко на необикновените си къщи.
И необикновените къщи бързо преминаваха тъмното на необикновената улица Мери-Диана!
А щом излезеха на светлото, децата почваха високо да викат:
— По-бавно! По-бавно!
И къщите тръгваха по-бавно.
А когато стигнеха при пингвинчетата на Южния полюс или над сините води на океана, или голямата и топла Африка — децата направо полудяваха!
— Спрете! Спрете! — крещяха те.
Разбира се, необикновените къщи веднага спираха!
Понякога те спираха толкова на гъсто по необикновената улица Мери-Диана, че се получаваше задръстване: улицата натежаваше на земята и земята леко се накланяше.
Но децата не мислеха за това!
Те скачаха от вратите и дори направо от терасите, и не се бояха никак от студа на самия Южен полюс, защото всички до едно си имаха полярни костюми!
— Хип, ура! Ура! Ура!
— Хип, ура! Ура! Ура! — посрещаха ги радостно пингвинчетата, които очакваха децата, строени в пингвински редици.
— Хип, ура! Ура! Ура!
— Хип, ура! Ура! Ура! — отговаряха им децата.
После се строяваха до пингвинчетата, така че до всяко пингвинче заставаше по едно дете, и започваха да маршируват.
Леви! Десни!
Леви! Десни!
Раз! Два!
Раз! Два!
Понякога пингвинчетата си объркваха краката и вместо с левия стъпваха с десния си крак. Но децата веднага ги поправяха! И не само ги поправяха, но ги учеха и да пеят:
„Който крачи
леви — десни
и си пее
разни песни,
той ще стане
смел юнак.
Стъпвай в крак.
Само в крак!“
Пингвинчетата бяха толкова доволни, че когато децата се уморяваха да маршируват и да пеят, те ги натоварваха в своите пингвински шейни, впрягаха се в шейните и започваха да возят децата из снеговете и ледовете на Южния полюс…
И ги возеха из снеговете…
И ги возеха из ледовете…
И ги возеха… и ги возеха… и ги возеха… и ги возеха… докато децата съвсем се наситеха на снежни южно полярни игри! Тогава те се сбогуваха с пингвинчетата и се прибираха в своите необикновени къщи, които ги чакаха на необикновената улица Мери-Диана в необикновения детски град.
— Моля ви, не си отивайте! Не си отивайте! — вървяха подир тях пингвинчетата.
— О! Ние утре пак ще дойдем! — казваха децата, а в това време необикновените им къщи-пумпали се завъртваха и се понасяха една подир друга по улица Мери-Диана.
— Довиждане! Довиждане! — махаха след тях пингвинчетата с бели изгладени кърпички и от време на време си бършеха просълзените очи. — Да знаете, че ще ви чакаме тука!
И пингвинчетата заставаха от двете страни на необикновената улица Мери-Диана да чакат завръщането на децата.
Те чакаха с безкрайно пингвинско търпение и с безкрайна пингвинска настойчивост! Напразно майките им ги викаха да се приберат на топло в къщи и бащите им се караха, че не сядат да си учат уроците по пингвинско смятане!
А докато пингвинчетата чакаха, децата вече летяха над самия океан!
— Спрете! Спрете! — викаха те на своите къщи, защото вече виждаха, че:
До самата улица Мери-Диана…
Всред сините води на океана…
От нетърпение намръщен…
И дори сърдит…
Ги чака…
Чичо Кит!
— Спрете! Спрете! Спрете!
Но къщите така бързо вървяха, че спирачките им в такива неочаквани случаи не издържаха и пумпалите им се блъскаха и се нареждаха един върху друг!
— Урааа! — смееха се децата и с лупинги се хвърляха от прозорците на необикновените си къщи направо на гърба на големия Кит.
Той ги поглеждаше с малките си хитри очички и казваше строго:
— Я да видя? Има ли някой без водолазен костюм?
— Няма! Няма! — скачаха по гърба му децата и си слагаха водолазните маски.
В същия миг Китът се потапяше във водата и понасяше децата към дъното на океана.
И ставаше синьо…
И ставаше златно в дълбоките хладни води…
И бавно израстваха в морските бездни вълшебни червени гори.
И пламваха бързи подводни светулки, изгряваха морски звезди…
И весели рибки…
И палави рибки…
Започваха луди игри.
Те играеха с децата на морска гоненица, защото рибките от всички игри най-много обичат морската гоненица!
— Хванете ни! Хванете ни! — мърдаха рибките опашките си насам и натам, съвсем близко до децата.
Децата протягаха ръце и се спускаха да ги уловят, но рибките така ловко се извиваха нагоре и надолу, наляво и надясно, че постоянно се изплъзваха!
После изведнъж се стрелваха напред и се провикваха. Те се провикваха с помощта на опашките си по морзовата азбука, понеже с децата рибките разговарят само по морзовата азбука.
— Идвайте след нас! Идвайте след нас! — викаха рибките като бързо-бързо мърдаха опашките си. — Ще ви покажем тайните на океана!
— Идваме! Идваме! — отговаряха децата.
И рибките ги повеждаха към тъмните подводни пещери, в които живеят опасните и зли калмари…
… И в розовите чудни градове на малките корали…
… И в пясъчните дълбини, където лежат един до друг старите разбити кораби…
— Докога ще ви чакам? — сърдеше се добрият голям Кит. — Не се ли досещате, че и вие, и аз закъсняваме?
— За къде закъсняваме? — попитаха децата.
— Вие закъснявате за Африка, пък аз закъснявам за децата, които идват след вас!
— Вярно!
— А кои са тия деца? — питаха рибките.
— Ами тия, които живеят от другата страна на земята и които още спят! — обясняваше Китът. — И тия, които сега се събуждат! И тия, които сега си изяждат закуската! И тия, дето вече тичат и въртят своите пумпали-къщи и са готови всеки миг да тръгнат по улица Мери-Диана, която обикаля цялата земя като виенско колело.
Децата повече не чакаха да им се обяснява. Те се качваха на гърба на чичо Кит и той ги отвеждаше право до къщите-пумпали на улица Мери-Диана. Там децата си сваляха водолазните костюми и докато си сваляха водолазните костюми…
Пристигаха до Африка!
Африка! Африка!
Весела Африка!
Скачаща Африка!
Пареща Африка!
Поздрав на Африка!
Пареща Африка!
Скачаща Африка!
Весела Африка! Така пееха децата, застанали голи-голенички по терасите на пъстрите си къщи-пумпали, а маймунките вече се катереха по терасите и прегръщаха децата.
— Добре дошли! — скачаха те от радост и се премятаха презглава.
— Добре дошли! — крещяха папагалите, нанизани като гердани по клоните на палмите.
— Добре дошли! — се кланяха жирафите и протягаха дългите си шии чак от самата пустиня.
А между палмите и лианите срамежливо подаваха глави шарените тигърчета:
— Моля, играйте и с нас! — казваха те на момченцата и на момиченцата. — Ние няма да хапем! Обещаваме!
И тигърчетата за всеки случай си заключваха устите:
— Заключ! Заключ!
— Тогава какво чакаме още?! — казваха децата, хващаха се за протегнатите шии на жирафите и се спускаха направо върху шарените тигърчета. Маймунките пък скачаха върху раменете на децата, а на главите на маймунките се настаняваха папагалите.
— Тру-ту-ту-тууу! — затръбяваха иззад храстите големите слонове със слонските си тромпети.
И започваше африканската препусканица из пустинята!…
… И катереницата по върховете на кокосовите палми…
… И люлееницата по тънките лиани!…
… И замерваницата с фурми и портокали!…
… И незнайната игра на криеница в джунглите!…
… И гоненицата!
… И паданицата!
… И ставаницата!
… И боричканицата! — чак докато слънцето се скриеше и над Африка паднеше африканският мрак!
Тогава къщите-пумпали по улица Мери-Диана светваха с хиляда хиляди светлини!
И се завъртяваха!
И зазвъняваха с хиляда хиляди звънчета!
— Ей! Деца! Не си ли спомняте, че някъде далече ви очакват вашите майки! И вашите баби! И вашите бащи! И вашите дядовци…
— Наистина! — прошепваха децата и изведнъж им отщяваше повече да играят и от всичко на света най-много им се приискваше веднага, ама съвсем веднага да прегърнат добрите си весели майки! И строгите си весели бащи! И ласкавите си, загрижени баби! И сърдитите си мърморещи на ужким дядовци!
— Водете ни! По-скоро ни водете у дома! — тичешком се прибираха децата в пумпалите-къщи на улица Мери-Диана! — Къде сте сини облачета-парашути! Къде сте розовички облачета-парашути!
— Тука сме! Тука сме! — обаждаха се от небето облачетата и се спускаха към децата.
Светещите къщи-пумпали се завъртяваха, сините и розовите облачета-парашути поемаха децата и едно след друго отлетяваха.
И докато преброят до десет, всички деца си бяха вече у дома!
— Къде изчезнахте без разрешение? — посрещаха ги на вратите разтревожените майки. И сърдитите ядосани бащи. И разтрепераните баби. И мърморещите намръщени дядовци…
— И къде скитате цял ден?!
— И защо не се обаждате, когато ви викаме?!
— И ви търсим с милиция?!
— И дори с пожарната команда!?
— И може ли да знаем откъде пристигате сега толкова запъхтени и черни?!
— … Ами… пристигаме от Африка… — отвръщаха децата.
— … И от Северния полюс…
— … И от Южния полюс…
— … И от една малка обиколка около земята!
— … И от една голяма тичаница.
— … И от една чудесна бяганица с търкаляница и прескачаница с тигри, слонове, жирафи и маймуни.
— Ай! Ай! Ай! Ай! Стига! Стига! — хващаха си главите изплашените баби и разтревожените майки. — Тия днешните деца ужасно измислят!
— Това е, защото сигурно имат болна фантазия! — казваха бащите и дядовците. — Трябва непременно да ги заведем на лекар!
— Защо на лекар? Че ние нямаме температура! — отвръщаха децата и бързаха да влязат в банята да се измият.
После си изяждаха сладко-сладко всичката вечеря и преди да си легнат да спят, целуваха разтревожените си майки и намръщените си строги бащи, и разплаканите си баби, и мърморещите си недоволни дядовци!
И щом ги целунеха — те изведнъж се усмихваха!
И се усмихваха!
И се усмихваха…
Чак до другия ден.
Как Гого стана ученик
На улица „Падналото зъбче“ номер двадесет и осем без две живееше едно момче, което всички, абсолютно всички от единия до другия край на улицата, наричаха Гого Многознайника.
Той току-що бе навършил шест години и като се надигнеше на пръсти, едва достигаше дръжката на вратата, но знаеше толкова много, колкото не знаеха нито дядо му, нито баба му, нито леля му, нито чичо му, нито дори братовчед му, който можеше вече да върви, да казва „р-р-р-р“ и дори да карр-ра велосипед с тр-р-и колелета.
Гого знаеше марките на леките коли от цял свят! Волга, чайка, москвич, рено, форд… пежо, межо… Имената на футболистите от всички отбори! На рекордьорите от местните и световни състезания! На естрадните певици! На фокусниците от цирка и даже породите на кучетата от цяла улица „Падналото зъбче“.
Но той не само знаеше.
Той и можеше!
Можеше да скача на въже! Да тича маратон! Да плува брус! Да се катери по дърветата! Да пазарува най-различни неща: кисело мляко, прясно мляко, краставици, захар, телешко месо и какво ли още не!
Можеше да играе на куц крак! На топчета! На криеница! На гоненица! На прескачаница… Да забива неспасяеми голове на противника от всяко положение и, разбира се, да спасява всички голове от всякакво положение, когато е вратар!
Но и това е нищо!
Гого знаеше да свири! Той така свиреше с уста, че проглушаваше ушите на всеки, който се осмелеше да мине по улица „Падналото зъбче“.
А освен това можеше да разговаря и на разни езици!
Той съвсем свободно приказваше по жабешки, по пилешки, по бръмбарски, по рачешки и дори знаеше, че след понеделник идва… сряда!
Такова учено момче!
А когато един прекрасен ден Гого се убоде на пирон и сам отиде в поликлиниката, за да му сложат йод и инжекция против тетанус, и когато медицинската сестра му каза „браво“, а лекарят си свали очилата и заяви, че това е първото храбро и умно момче, което среща — славата на Гого гръмна!
Гръмна и започна да се разпространява.
Защото вие знаете, че ако една слава не гърми и не се разпространява, тя въобще не е никаква слава.
— Гого Многознайника! Гого Многознайника! — тръгна от уста на уста: по телефони, по домофони, по високоговорители, по ефира и от разни радиолюбители… — Гого Многознайника! Гого Многознайника! Той е най-храбрият! Той е най-умният! Той тича най-добре! Той скача най-добре! Той пазарува най-добре! Той говори на всякакви езици! Той знае всички естрадни певици и всички футболисти! Само Гого Многознайника!
За 9 минути и 27 секунди новината обиколи цялата Земя. Оттам полетя към Луната. От Луната към Марс. От Марс към Венера. От Венера напусна Слънчевата система и след час и тридесет минути стигна до планетата Ем-Бе 312 от съзвездието „Охлюв“.
А в това време на планетата Ем-Бе 312 от съзвездието „Охлюв“ положението беше много сериозно. Председателят на планетата бе подал заявление за пенсиониране и нямаше кой да го замести. Ах, колко тежко беше положението на планета Ем-Бе 312!
Вече цели 1300 светлинни години старият председател стоеше със заявлението в ръка, край него 1300 светлинни години заседаваха мъдрите членове на планетарния съвет, без да ядат и без да спят, и не можеха да решат тоя толкова важен за съдбата на планетата въпрос.
И изведнъж от грамадната космоприемателна станция, която се намираше на купола на заседателната зала, се чу далечен тъничък сигнал:
— Гого Многознайника… Гого Многознайника…
Тоя сигнал беше толкова далечен и толкова слаб, че приличаше на бръмченето на комар, но членовете на съвета веднага наскачаха, сложиха усилвателите на ушите си и се заслушаха.
— Гого Многознайника! Гого Многознайника! — се носеше от ефира.
— Най-после, най-после! — зарадва се старият председател на планетата Ем-Бе 312 от съзвездието „Охлюв“. — Ето кой ще ме замести! Съгласни ли сте?
— Съгласни сме!
— Пращайте веднага най-бързия звездолет да доведе знаменития и многознаещ Гого! Нека Гого управлява планетата, пък аз отивам да си взема сакчето за пеперуди и една кутийка с карфички и тръгвам на лов за крокодили! Ура-а-а! — и председателят изскочи от заседателната зала.
В същия миг от планета Ем-Бе 312 от съзвездието „Охлюв“ излетя огромен най-модерен звездолет. Той имаше формата на футболна топка и летеше двеста пъти по-бързо от скоростта на светлината.
И никой не се учуди, когато звездолетът се отправи към Земята.
И никой не се изненада, когато кацна на улица „Падналото зъбче“ точно пред номер двадесет и осем без две.
И никой не ахна, когато от звездолета излезе най-старият от членовете на съвета на планетата Ем-Бе 312 от съзвездието „Охлюв“ и пред събралите се граждани направи предложение Гого Многознайника да стане председател на планетата. Нищо, че току-що е навършил шест години.
— Гого! Гого! — викаха в това време децата от улица „Падналото зъбче“ и от цялата Земя, а Гого стоеше на балкона, стъпил върху един голям стол, защото парапетът му пречеше да вижда, и повтаряше:
— Няма как! Щом положението е такова, няма как! Ще трябва да замина.
— Само че най-напред си изтъркай добре колената — дърпаше го отзад баба му.
А майка му със сълзи на очи вече приготвяше банята и чисто бельо.
За сърдечното изпращане на Гого към далечната планета Ем-Бе 312, за тържествените речи, за цветята и за чудесния космически полет през целия Млечен път до съзвездието „Охлюв“ няма да ви разказвам, защото се надявам, че всичко това до най-малката подробност вие сте чели във вестниците.
И ето че след няколко дни Гого Многознайника с пламнали уши и с най-новия си костюм, ушит от бял ямболен специално за случая, стъпи на планетата Ем-Бе 312 от съзвездието „Охлюв“.
В същия миг засвириха фанфари и двама съветници с маршова стъпка се отправиха към момчето.
Първият носеше писалка и лист, вторият — сметало.
— Моля, напишете вашето поздравление към народа на планетата — казва първият.
— Но аз… не мога да пиша… — казва Гого.
— А не знаете ли буквата А?
— Не я зная…
— А не знаете ли буквата Б?
— Не я зная…
— А не знаете ли поне буквата Ш, която прилича на гребен и с която започва думичката шоколад?
— Не я зная — призна си Гого.
— Какъв скандал! Какъв скандал! — зашумяха в залата. — Той не знае да пише!
— Наистина, не знае да пише, но може би знае да смята — намеси се вторият съветник. — Я ми кажете, моля, колко прави две и три?
— Две и три… две и три… — започна да си брои пръстите Гого. — Две и три прави осем!
— Какъв скандал! Какъв скандал! — развикаха се в залата. — Той не знае и да смята!
— Какво да правим сега? Един толкова неграмотен председател нима може да ни управлява?!!
— Питайте веднага в съзвездието „Сините камбанки“! И на планетата „Книжната лодка“, и в мъглявината „Захарна целувка“…
— Космос! Космос! — заработиха всичките космопредаватели. — Какво да правим с Гого Многознайника?
И изведнъж се чу един тъничък сигнал. Той беше много слаб, защото идеше направо от Земята, но щом го чуха, всички замълчаха и си сложиха усилвателните слушалки.
— Върнете Гого отново при нас! — обаждаха се от Земята. — Ние ще го пратим на училище! И когато научи това, което е нужно да знае, и щом завърши училище, ще дойдете да си го вземете!
— А колко време ще трябва да ходи на училище? — провикнаха се разтревожени съветниците от планетата Ем-Бе 312.
— Една година в първи клас! Една година във втори клас! Една година в трети клас! И в четвърти! И в пети! И в шести! И в седми! И в осми! И в девети! И в десети! И в единадесети! И след това още пет години, за да получи висшето си образование!
— А колко прави една ваша година? — обадиха се пак от планетата Ем-Бе 312.
— 365 земни денонощия!
— О! Това е точно, колкото да изпием спокойно една чашка малинов сироп! — зарадваха се мъдрите съветници, настаниха Гого в звездолета и го изпратиха на Земята.
Това се случи на 14 септември, а на 15 септември Гого Многознайника заедно с всички деца тръгна на училище, за да научи буквите и цифрите, и да се научи да пише, и да се научи да смята, и да изучи всички ония науки, които са необходими за един председател на планетата Ем-Бе 312 от далечното съзвездие „Охлюв“, и за всеки гражданин на България от малката планета Земя.
Приказка за Непослуш 13
На втори април, тайно и незабелязано, в детска градина № 1109 се вмъкна страшният и опасен бацил Непослуш 13.
Той се промъкна през главния вход, размахвайки крака върху носа на едно момиченце с панделка. И никой не го забеляза!
Нито директорката, която пазеше на външната врата!
Нито възпитателките, които пазеха на стълбите!
Нито дори самата медицинска сестра, която оглеждаше всяко дете от главата до петите с увеличително стъкло (наречено лупа), след това преглеждаше ръцете, ушите, коремчето и накрая дори надничаше в устата.
Тя надничаше в устите на децата. А в това време страшният и опасен бацил Непослуш 13 си клатеше краката, седнал удобно върху носа на момиченцето с панделката, без да събуди ни най-малко подозрение!
О, той беше много хитър бацил и отлично знаеше, че подозрение за непослушание будят само момчетата! А момиченцата, особено момиченцата с панделки, не будят ни най-малко подозрение!
И наистина, когато медицинската сестра видя момиченцето с панделката, тя само се усмихна.
Тогава Непослуш 13 подскочи от радост, преметна се три пъти и извика:
— Скъпи момченца и момиченца! Алееее-оп!
И в същия миг стана нещо, което никой не очакваше.
Децата, кротичките и добри деца, които послушно седяха на своите мънички бели столчета. И пееха песни. И казваха стихотворения! И си миеха ръцете! И се хранеха най-примерно в дясната ръка с нож, а в лявата — с вилица! Децата, които стъпваха на пръсти! И не се биеха! И не се караха, а си играеха тихичко в кукления кът — просто полудяха!
Те започнаха да се премятат презглава!
Да крещят!
Да пищят!
Да се търкалят по килимите и да чупят играчките.
За една минута и тридесет и пет секунди всички играчки бяха изпочупени!
Към тавана като ракети летяха крака на мечки, уши на зайци, глави на тигри, опашки на маймуни!
Кубчета! Топки! Кучета! Котки! Кукли! Сервизи! Спални! Перални! Колела на автомобили! Клавиши на тромпети! — докато всичко стана на сол и слама!
Тогава децата започнаха да се катерят по пердетата! Да скачат като кончета по канапетата! Да чупят стъклата! Да яздят вратата! А момиченцето с панделката успя дори да се качи на полилея и почна там да се люлее.
— Какво става? Какво става? — викаше директорката и си държеше с две ръце главата.
А медицинската сестра гледаше с ужас през увеличителното стъкло и мигаше.
— Веднага звънете на всички родители!
— Веднага викнете звероукротители!
Но нищо не помагаше! Защото децата не искаха да слушат нито своите родители, нито цирковите звероукротители.
Тогава с бърза телеграма в детската градина повикаха прочутия професор доктор Показвай си езика. Той пристигна върху една летяща спринцовка за инжекции и щом се приземи, втурна се в детската градина и строго извика:
— Показвай си езика!
Но децата все едно, че не го забелязаха. Те продължаваха да чупят и да викат и никое не си показваше езика.
Досега на професора не беше му се случвало подобно нещо!
Той донесе от дирекцията един здрав стол, качи се на него, за да го виждат всички, и извика още по-строго:
— Показвай си езика!
В същия миг на главата му падна полилеят заедно с момиченцето с панделката и столът под него се разби на парчета.
— Няма да си покажа езика! — извика момиченцето.
— Няма да си покажа езика! — изкриви му се едно момченце.
И едно друго момиченце!
И едно друго момченце!
И още едно!
И още едно!
— Няма да си покажем езиците! — извикаха всички.
— Тежък случай! Тежък случай! — повтаряше професорът като се измъкваше пълзешком. — Тия деца всичките са заразени от бацила Непослуш 13! Тук върлува страшна епидемия! Страшна епидемия от непослушание! Тая болест е ужасно заразителна! И понякога е твърде продължителна. За нея още нямаме ваксина, затова веднага обявявам:
Карантина!
Щом каза тия думи, прочутият професор доктор Показвай си езика възседна своята спринцовка за инжекции и полетя към изследователския институт „Горчиво хапче“, където се приготвяха лекарства против ангина, скарлатина, смучене на пръстите, хвърляне на закуските и разни, и всякакви други детски заболявания. Той беше много разтревожен, защото се боеше епидемията от непослушание да не пламне в целия град! И в цялата държава! И в целия свят!
— Ах, какво би станало тогава! — въздишаше прочутият професор доктор Показвай си езика и само като си помислеше, му настръхваше брадата. — Трябва незабавно и на всяка цена да се измисли лекарство против непослушание!
И той влезе в своята лаборатория, заключи вратата и започна да мисли.
А в това време в детска градина № 1109 епидемията от непослушание се развихряше все повече и повече. Директорката и възпитателките, и дори самата медицинска сестра просто не знаеха какво да правят!
— Ало! Ало! Министерството на детските градини! — викаха те по телефона, ала децата бяха успели да прекъснат жиците и нямаше връзка.
Но в Министерството на детските градини отдавна всичко знаеха! Защото едно министерство, затова е министерство, за да знае всичко.
Още щом започна епидемията, веднага в министерството бе свикано важно извънредно съвещание за детското непослушание.
На съвещанието се изказаха хиляда двеста и един учители! Две хиляди и сто родители! Три хиляди пенсионери! Пет хиляди готвачи, лелички и портиери! Дванадесет детски лекари! Тринадесет детски зъболекари! И един детски писател.
На съвещанието бяха изнесени 14 доклада и 107 съдоклада и накрая се взе решение:
„Във връзка с разразилата се епидемия от непослушание в детска градина № 1109 в столицата и в страната да бъде обявено извънредно положение!
Трябва да се вземат бързи мерки!
Децата трябва да се укротяват!
Децата трябва да се възпитават!“
В същия миг в Министерството на детските градини и на други важни места бяха инсталирани телевизори за пряко наблюдение на детска градина № 1109. Три бронирани вертолета спуснаха по въздуха около сградата на детската градина кордон от панделки, намазани от двете страни с лепило, за да се залепи всеки, който се опита да влезе или да излезе от заразеното място.
В същото време лично от министъра бяха изпратени светкавични радиограми със заповеди до всички заводи за играчки:
„Поради създаденото извънредно положение във връзка с епидемията в детска градина № 1109 заповядвам: заводите за играчки да работят денонощно и цялото производство незабавно да бъде изпращано в детската градина“.
— Не раз-ре-ша-вам! — викаше главният счетоводител. — Уважаеми другарю Министър, нима не разбирате, че децата от градина № 1109 ще изпочупят всичките играчки! Знаете ли колко пари ще струва това?
— Зная, разбира се! — викаше министърът. — Но, уважаеми другарю, главен счетоводител, не можете ли най-после да разберете, че по-добре е децата да чупят играчките, отколкото да разрушат самата детска градина! И оградата на детската градина! И да разнесат болестта в целия град! И в цялата държава! И дори в целия свят!
И заработиха усилено всички заводи за играчки!
И дървеният завод за кубчета!
И гуменият завод за моряци!
И подскачащият тенекиено-бакелитен завод за автоматични пушки.
И кръглият завод за футболни топки!
И стъкленият завод за стъклени топчета!
И надутият завод за балони!
И заводът „Спящата красавица“ за най-различни кукли!
И заводът „Картоненият лъв“ за страшни африкански зверове от изкуствена кожа!
И заводът „Зайченцето бяло“ за добри домашни и горски животни от кадифе!
И дори шареният завод за цветни моливи, бои и тебешири!
Те работеха по цял ден и по цяла нощ. И по цял ден, и по цяла нощ към детска градина №1109 летяха камиони, натоварени с играчки.
Двама роботи с бели престилки и марли на устите разтоварваха камионите в задния двор на детската градина и след всяко разтоварване скачаха в един казан с вряла вода за дезинфекция. А децата изчакваха играчките и с войнствени викове превръщаха всичко на сол и слама.
— Вай! Вай! Вай! Вай! — вайкаше се главният счетоводител. По телевизора за преки наблюдения на детската градина той гледаше какво става и смяташе на голямо дървено сметало колко струват счупените играчки:
— Две хиляди и триста самолета — броеше той
… хиляда сто и седем вертолета…
… пет хиляди и два автомобила…
… сто слона и една камила…
… три хиляди и три трамвайчета…
… дванайсет милиона зайчета…
… петнайсет милиона топки…
… шестнайсет милиарда хлопки…
… сто билиона кукли с букли… и двайсет хиляди без букли…
… хиляда трилиона шарени балона…
… жирафи, лъвове и тигри… тринайсет милиона!
— Вай, вай, вай, вай! — вайкаше се главният счетоводител и след всеки камион с играчки си мокреше носната кърпа със студена вода и я слагаше на главата си. — Уважаеми другарю министър, ако епидемията от непослушание продължава още един час, незабавно си подавам оставката!
— Няма нужда! — обади се някой и край прозорците на Министерството на детските градини прелетя прочутият професор доктор Показвай си езика. Той весело си клатеше краката, възседнал своята летяща спринцовка за инжекции, а зад спринцовката се люлееше един оранжев балон, вързан с небесносиня панделка. На балона бяха нарисувани две големи букви „ВП“.
— Какво ли ще е това пък? — чудеха се хората и гледаха нагоре, но прочутият професор Показвай си езика не им обръщаше ни най-малко внимание!
Той летеше право към детска градина № 1109.
— Ура-а-а-а! — завикаха децата, защото още никога не бяха виждали такъв огромен оранжев балон, завързан с небесносиня панделка. — Ура-а-а! — завикаха те и се приготвиха да замерят балона кой с каквото свари.
Обаче…
Точно в тоя миг…
Над главите им се разсипаха мънички бели парашути.
Децата, разбира се, веднага се спуснаха да ги ловят. Те не знаеха, че това не са парашути, а най-обикновени чашки, каквито има на автоматите за лимонада. Прочутият професор доктор Показвай си езика беше заредил с тях летящата си спринцовка за инжекции и сега ги изстрелваше като снаряди.
Когато чашките бяха изстреляни, професорът сложи една тъничка игличка на спринцовката и я заби в балона. Игличката беше толкова тънка, че балонът не се пукна. Само стана по-малък, а спринцовката се напълни и стана оранжева.
Тогава прочутият професор доктор Показвай си езика хвана спринцовката като автомат и с един откос напълни летящите чашки!
Всичко това той направи много бързо — по-бързо от фокусник, затова децата не можаха нищичко да забележат.
Те само видяха как мъничките бели парашути някак изведнъж станаха оранжеви, и то точно в мига, когато ги улавяха!
И много се изненадаха, когато разбраха, че това не са парашути, а чашки!
А когато видяха, че чашките не са празни, а са пълни с нещо оранжево, което мирише на портокали — съвсем се изненадаха!
— Портокалов сок! Портокалов сок! — завикаха децата и веднага започнаха да пият, защото от непослушанието бяха страшно ожаднели.
— Ей, какъв сладък портокалов сок — пиеха те и като изпиха всичко, се облизаха.
— Наздраве! — обади им се отгоре прочутият професор доктор Показвай си езика. — И, моля, обърнете внимание! Тоя „портокалов сок“, дето го изпихте, не е никакъв портокалов сок, а противоопасното и ефикасно лекарство „витаминозно послушание“, което аз измислих за вас!
И прочутият професор доктор Показвай си езика посочи с показалеца си там, където трябваше да бъдат двете големи букви „ВП“, изрисувани на оранжевия балон. Само че буквите вече ги нямаше, защото всичкото витаминозно послушание беше изпито от децата и балонът съвсем се беше свил.
— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се професорът, а децата гледаха, мигаха и нищо не можеха да разберат.
И както гледаха и мигаха, изведнъж носовете им започнаха да ги сърбят и децата започнаха да кихат.
— Киху! Киху! — кихаха те. — Киху! Ки-ки-ки-ху!
— Ха така! Силно! Още по-силно! — викаше професорът, изправен върху летящата си спринцовка за инжекции, и дирижираше от въздуха кихането на децата.
Той дирижираше толкова разпалено, че дори и двата робота, които не бяха пили витаминозно послушание, си свалиха марлите от устите и взеха да се надкихват.
А медицинската сестра, която веднага дотича, щом чу, че се киха, с ужас гледаше през увеличителното си стъкло как с кихането от ушите на децата изскачат мънички, страшни и опасни непослушчета.
— Какво става? Какво става? — пищяха те като падаха на земята, после се завъртяха като вихрушка и пред очите на всички застана самият бацил Непослуш 13.
— Тревога-а-а! Спасявай се! — уплашено извика той, огледа се и скочи на носа на момиченцето с панделката.
— Бягай! — заповяда му със страшен и опасен глас Непослуш 13.
Момиченцето просто не знаеше какво да прави.
— Бягай! — извика му още по-страшно и опасно Непослуш.
И в тоя миг… Някой го пипна за ухото!
Това не беше никой друг, а самият известен и прочут професор доктор Показвай си езика, който се беше спуснал със светкавичната скорост на своята летяща спринцовка за инжекции.
— Ааа! Хванах ли те най-после! — каза той и вдигна с два пръста страшния и опасен бацил Непослуш 13 във въздуха. — Ще заразяваш децата и ще правиш епидемии от непослушание, а!
И професорът извади от джоба на професорската си престилка един специален буркан за опасни бацили и бактерии, отвори капака и без да обръща внимание на Непослуш 13, който пищеше и риташе, постави страшния и опасен бацил вътре.
После затвори хубавичко капака и пъхна буркана обратно в джоба на професорската си престилка.
— Е? Как е? — намигна той на децата. — Я да видим сега, кой ще си покаже езика?
— Аз! — каза момиченцето с панделката.
— Аз! — нареди се до него и момченцето, което сега не се кривеше и не се плезеше, а си показваше езика.
— И аз! И аз! — дойдоха другите момченца и другите момиченца. И като по команда се строиха в редичка по височина.
— Така! — рече доволен професорът. — Епидемията е ликвидирана! Остава само да си умиете очите! И веднага, моля ви, се залавяйте да почистите и подредите, както трябва, детската градина, защото тая бъркотия чака вас!
И прочутият професор доктор Показвай си езика се обърна кръгом, възседна летящата си спринцовка и отлетя.
— Край! — въздъхна с облекчение директорката, а след нея въздъхнаха с облекчение възпитателките и самата медицинска сестра.
— Край! — обърса чело с мократа си носна кърпа главният счетоводител на Министерството на детските градини и прибра дървеното си сметало.
— Край! — усмихна се министърът. — Все пак оправихме положението. Браво на професора! — И той отиде в министерския си кабинет, повика секретарката си и продиктува нова заповед:
„Тъй като опасността от масова епидемия от непослушание във връзка със случая в детска градина № 1109 е ликвидирана, нареждам:
Извънредното положение в столицата и в страната да бъде отменено и всички заводи за играчки да преминат на редовна работа.
Второ:
За изключителни заслуги в борбата с епидемията се награждава със специален орден «Витаминозно послушание» професор доктор Показвай си езика!“.
После министърът на детските градини се подписа, сложи печат и приказката свърши.
Приказка за охлювчето
В дюните край Слънчев бряг живееше едно охлювче, което беше толкова лениво, че нищо не правеше.
Нито помагаше на майка си в къщи!
Нито ходеше на пазар!
Нито си миеше очите!
Нито си учеше уроците!
Можете да си представите какво мързеливо беше това охлювче!
Майка му — голямата охлювка — просто не знаеше какво да го прави!
Щом го накараше да се умие или да свърши някоя работа, охлювчето веднага се скриваше в огромната кръгла тръба, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика.
Тая тръба висеше на един пирон до вратата и охлювчето я използваше за разни и всякакви неща и особено за криене от работа. Видеше ли майка си да идва с метлата или с чантата за пазар, то скачаше в тръбата и така се свиваше вътре, че майка му не можеше да го измъкне.
Тя заставаше до гърлото на тръбата и започваше да вика. Викаше, викаше, викаше, а охлювчето се свиваше все по-навътре и се спотайваше.
Ой, как се спотайваше охлювчето! Така се спотайваше, че накрая заспиваше от спотайване.
Тогава майка му отиваше на другия край на тръбата, там, откъдето се свири, и започваше да духа, за да го издуха.
Тя духаше толкова силно, та чак тръбата се люлееше на пирона, и свиреше ли, свиреше, а охлювчето спеше и сънуваше, че е моряк, че има буря, че вятърът пищи и иска да го отнесе, а то се държи за високата мачта, пее си и пет пари не дава.
То винаги сънуваше все тоя сън. Сънуваше го много дълго! Чак докато майка му се уморяваше от викане и духане в тръбата, и си отиваше.
Тогава охлювчето се събуждаше, протяа-а-агаше се до самите рога и изпълзяваше навън.
А как блестеше слънцето навън!
И как синееше морето!
И как се гмуркаха в морето мореходите!
И как се клатеха по мореходите моряците, важни-важни в раираните си моряшки фланелки!
На охлювчето изведнъж му се приискваше да стане моряк.
— Ще си плувам с някой мореход по морето — си казваше то, — ще се разхождам важно-важно с раирана моряшка фланелка и никой няма да ме гони с метлата и с пазарската чанта и да ме кара да върша разни работи!
И ето, че един ден като се протегна до самите рога и като си каза тия думи, охлювчето свали от пирона тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика, мушна се отново вътре и се търкулна с нея надолу по дюните — право в моряшкия магазин!
— Дайте ми по-бързо една моряшка песен! — каза охлювчето.
— Заповядайте, моля! — поклони се продавачът и подаде на охлювчето една стара, хубава моряшка песен.
Охлювчето я взе и се търкулна пак към морехода. Качи се на палубата, разгърна нотите и започна да пее. Дори се опита да изсвири старата моряшка песен на тръбата, на която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика.
Но кой знае защо мореходът пак не помръдваше от брега!
— Хайде! Потегляй! — извика му нетърпеливо охлювчето.
— Бих тръгнал! Веднага бих тръгнал! Но, моля, кажете ми как? В морето не мога да ида, когато си нямам моряк!
— Ами аз какво съм! — ядоса се охлювчето. — Не съм ли моряк? Имам си, гледай, моряшка фланелка! Шапка моряшка с ленти! Имам си хубава песен моряшка! Какво ми трябва още?
— Имаш, да! Имаш моряшка фланелка! Шапка моряшка с ленти! Имаш си хубава песен моряшка! Ала не струват нищо те, защото нямаш, защото нямаш, нямаш моряшко сърце!
— Щом нямам, ще си купя! — рече охлювчето, влезе в тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика, и се търкулна към моряшкия магазин.
— Съжалявам — вдигна рамене продавачът, — но… моряшки сърца не продаваме. Моряшките сърца, млади момко, въобще не се продават!
— А може би тогава се рисуват? — рече охлювчето.
И то си потопи рогата в морето, там, където водата беше най-синя, и нарисува на гърдите си едно голямо синьо сърце. После помисли, помисли и нарисува вътре в него котва.
— Ето! — рече охлювчето. — Вече си имам и моряшко сърце!
И то се затъркаля тържествено към морехода. Щом стигна, охлювчето се измъкна от тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика, и се изпъчи пред носа на морехода.
— Е? Сега какво ще кажеш? — рече то.
Мореходът погледна към гърдите му и замря от възхищение.
Той никога не беше виждал такова моряшко сърце — голямо, синьо и в средата с котва.
— Вече си имам моряк! Вече си имам моряк — засвири мореходът. От радост мачтите му се издигнаха сами и по тях се развяха гирлянди и пъстри моряшки знамена.
— Ей, моряк, защо стоиш? — извика той на охлювчето. — Измий ме! Лъсни ме! Прегледай машините! Зоват ни, зоват ни просторите сини! Морето се пени! Вълните искрят! Да тръгнем! По-скоро да тръгнем на път!
Щом чу, че става дума за работа, охлювчето веднага скочи в тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика.
— Каквооо? — каза то. — Да мия? Да лъскам? Да преглеждам машини? Ооо!!!
И така се скри, че да не му се виждат и рогата.
— Ей, моряк! — взе да вика мореходът в гърлото на гъбата. — Хайде, приготвяй ме за път!
Но охлювчето не му се обаждаше, а се свиваше все по-навътре в тръбата и се спотайваше. Спотайваше се и си мислеше:
„Нека мореходът сам да се измие! И сам да се лъсне! И сам да си прегледа машините! И като си свърши всичката работа, аз ще скоча на борда и ще заплувам в морето“.
Така си мислеше охлювчето, а мореходът в това време стоеше до гърлото на тръбата и викаше ли, викаше.
Той викаше, а охлювчето се спотайваше, той викаше, а охлювчето се спотайваше — докато най-после заспа от спотайване.
Тогава мореходът отиде от другата страна на тръбата, там, откъдето се свири, и взе да духа, за да го издуха.
Той духаше толкова силно, та чак тръбата се търкаляше и свиреше ли, свиреше.
А охлювчето спеше и сънуваше, че е моряк, че мореходът се носи по вълните все по-навътре в синьото море, а то се разхожда важно-важно на борда с моряшката шапка и с моряшката фланелка. Разхожда се и пее старата моряшка песен.
— Кой е тоя моряк с моряшката шапка и с моряшката фланелка, който се разхожда важно-важно по палубата на морехода и пее такава стара и такава хубава моряшка песен? — питат се една друга малките рибки и по-големите риби, и дори най-големите и се трупат покрай морехода.
— Ооо! Това е големият моряк с най-най-прекрасното моряшко сърце! Вижте го! Вижте го! Сърцето му е синьо и вътре в него има котва! — казва една рибка, която гледа през бинокъл.
Тогава всичките рибки: и малките, и големите, и най-най-големите се гмурват във водата и си донасят биноклите, за да видят по-добре моряка с най-най-прекрасното моряшко сърце.
И точно тука охлювчето се събуди.
Тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика, вече не се търкаляше и не свиреше, и никой не викаше в широкото й гърло.
— Сигурно мореходът е отишъл да се мие, да се лъска и да си преглежда машините! — засмя се охлювчето, проте-е-е-е-гна се до самите рога и изпълзя навън.
А как блестеше слънцето навън!
И как примамливо синееше морето!
И колко бял и лъснат беше мореходът!
Пъстрите моряшки знамена се вееха по високите мачти и мореходът тръгваше на път.
— Ей! Мореход! Чакай ме! — извика охлювчето, скочи в тръбата и се търкулна по брега.
Но мореходът се плъзна по вълните и затанцува в синьото море.
— Къде отиваш без мене? Мореход — развика се охлювчето. — Нали аз съм твоят моряк? Нали си нарисувах моряшкото сърце! Ей, мореход!
— Моряшките сърца не се рисуват! Моряшките сърца туптят! — обади се мореходът и се понесе към хоризонта. — Сбогом, охлювче! Ти никога няма да станеш моряк!
— Хм! — каза охлювчето, постоя, постоя на брега, после влезе в тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика, и се опита да се търкулне към къщи.
Но тръбата не можеше да се търкаля нагоре по дюните.
Тогава охлювчето я нарами и бавно запълзя по пясъчните хълмове.
Дюните бяха много високи, а тръбата много тежка, пък и слънцето припичаше, затова охлювчето честичко се спираше, влизаше вътре в тръбата и изкарваше по един сън.
То и до ден-днешен така си пълзи по дюните на Слънчев бряг и мъкне тръбата, с която някога баща му беше свирил в охлювската духова музика.
Приказка за Деветия етаж
Може би момченцето, за което искам да ви разкажа, си имаше име, а може би и нямаше.
Всички в асансьора го наричаха Деветия етаж.
— Аз съм до деветия етаж — казваше то, когато се връщаше от кварталната градина, изцапано до ушите от игра.
А когато асансьорът спираше на деветия етаж, то казваше „довиждане!“ и се запътваше към техния апартамент.
Никой не знаеше и не се интересуваше в кой апартамент живее Деветия етаж, нито кои са неговите родители. Но всички знаеха, че даже когато е самичко в асансьора, момчето никога не прави като другите деца да се разхожда нагоре-надолу по жилищния блок, а направо натиска копчето за деветия етаж.
Но ето, че веднъж на момченцето му се прииска да отиде и да види света по-нагоре.
— Я да натисна копчето за някой друг етаж — си каза то. — Например за десетия.
И момченцето си протегна пръстчето, но изведнъж се спря.
— Не! На десетия ще бъде почти като на деветия. По-добре е да отида на единадесетия етаж! — рече си то и протегна ръката си към копчето за единадесетия етаж.
Това копче стоеше малко по-високо, но момченцето го стигаше и вече ха да го натисне, когато видя копчето за 12-ия етаж.
— На единадесетия етаж ще бъде почти като на десетия. Не е ли по-добре да ида на дванадесетия!
И пръстчето му само се устреми към по-горното копче. То даже се опря у него, но в тоя миг момченцето съгледа още едно копче. То стоеше много нависоко и за разлика от останалите, на които бяха отбелязани етажите, на него не пишеше нищо.
— Какво ли ще стане, ако пък натисна точно него? — си каза момченцето. — Може би асансьорът ще ме заведе при звездите!
И без да се колебае, Деветия етаж се повдигна на пръсти и натисна копчето.
Асансьорът веднага се заиздига с такава бързина, че краката на момченцето сякаш станаха оловни. В ушите му започна да бучи, но асансьорът продължаваше да го изкачва нагоре и нагоре… А когато най-подире спря, момченцето отвори вратата и се намери на една тераса.
На терасата имаше два охранени, дебели облака. Те се търкаляха по мозайката и подскачаха като гумени топки.
— Добър ден! — им каза Деветия етаж, защото беше възпитано момченце и винаги най-напред поздравяваше. — Може ли да погледам как се търкаляте?
— Ние не се търкаляме! — изпъшка единият облак и продължи да се търкаля.
— Тогава какво правите? — засмя се момченцето.
— Ние не се търкаляме! — изпъшка облакът. — Ние правим гимнастически упражнения — и той се преметна презглава. — А ти къде си се запътил?
— Реших да ида при звездите! — отвърна Деветия етаж. — Те тука ли живеят? — и момченцето погледна към небето.
— Ооо! — поеха въздух двата облака и се надуха като огромни плондери. — Притрябвали са ти звездите! Не ги търси! Недей да гледаш в тях! Ще те замаят!
И облаците скочиха на смешните си тънички крака и бързо взеха да отупват широките си дрехи.
От тях се вдигна пара, закълби се и всичко наоколо потъна в пухкава бяла мъгла.
— Къде съм? Къде съм? — попита момченцето, понеже терасата изчезна, и небето над нея изчезна, и то стоеше сам-саменичко всред мъглата с протегнати ръце.
— Къде съм? — питаше Деветия етаж и се въртеше около себе си.
— В света на облаците! — обади се далечен глас.
Мъглата се раздвижи и пред очите на момченцето израсна вълшебен сребърен палат.
Никога, дори на кино Деветия етаж не беше виждал по-голямо чудо!
Прехласнато момченцето гледаше как всеки миг палатът се руши и се изгражда по-голям и по-красив.
Кулите му се издигаха… Издигаха…
… Разсипваха се и се превръщаха в златни кубета…
Кубетата се надуваха като балони, пукаха се и се превръщаха в бойници…
Бойниците ставаха високи сводове…
Сводовете се изливаха в леки колони…
Колоните сами се извайваха в статуи, които непрестанно се променяха…
— Колко е хубаво! Съвсем като вълшебно! — възкликна момченцето и се завтече към палата.
Премина през стените, като че нямаше стени, и се намери в разкошна синя зала. От тавана висяха стотици полилеи. Светлината им преливаше в трептяща небесна дъга и се отразяваше в басейн от кристал. Чудни, невиждани цветя и птици изпълваха всеки миг залата.
— Колко е хубаво! Колко е хубаво! — повтаряше момченцето.
Към него от всички страни тържествено вървяха великани и джуджета с изкривени лица и прегърбени фигури, покланяха му се и се стопяваха.
— Колко е хубаво! Колко е хубаво! — повтаряше Деветия етаж. — Защо ми е да ходя при звездите? Ще остана завинаги в страната на облаците — рече момчето и му се прииска да се подруса на един диван от жълта коприна.
Но щом се докосна до него — диванът изчезна.
Деветия етаж изтича до едно кресло от синьо кадифе, но креслото се превърна в слон и замаха заканително хобота си.
Момченцето реши да се качи на слона, но слонът подскочи и стана маймуна.
Маймуната — жираф.
В Жирафа — костенурка.
— Колко е забавно! — смееше се с глас Деветия етаж. — Те се променят, защото аз се докосвам до тях.
И момченцето тичаше из целия палат и пипаше каквото му попадне: завесите се превръщаха в огледала, огледалата — в цветни градини, градините — в морета с кораби, а корабите — в щъркели.
— Ей, че съм магьосник! Ей, че съм вълшебник! — радваше се малкото момче.
Най-после се умори и огладня.
— Сега искам хубаво да се наям — каза то и веднага пред него застана огромен поднос със зрели плодове.
Момченцето посегна да вземе една праскова, но тя се превърна в птичка и излетя.
Посегна към голяма, сочна ягода, но тя се разтопи в ръцете му. Взе портокал, а портокалът стана камък.
Момчето се ядоса и захвърли камъка.
Той се преобрази в чаша с оранжада и се разби в пода…
— Не искам повече да си играем! — каза момчето.
Но играта покрай него продължаваше.
— Искам света да се променя само когато пожелая аз и както пожелая аз — извика момченцето, изправено всред движещите се грамади от предмети, животни и хора, от влакове, от самолети, от заводи, от дървета, от кво ли не!… Те ставаха всеки миг повече и се променяха по-бързо.
— Ще ви науча аз! — подскочи момчето и почна да дебне.
Край него мина един стол. Той се хвърли и го стисна в ръцете си, за да го спре и за да го запази, но столът се разпиля.
Момчето се спусна към един най-прост ключ, който се въртеше безгрижно из въздуха. Замахна, хвана го, но ръцете му останаха празни. Тогава закри очите си с ръце и се разплака.
— Защо ми е тоя дворец и целият този свят, когато всичко в него е лъжливо? Защо ми е? — плачеше то и по бузите му се стичаха вадички. — По-добре е да го няма!
От него облачният свят се завъртя, замята се и докато момчето разбере какво става, от двореца не остана и следа.
То успя да види само двата облака как бързо се търкалят към края на терасата. Деветия етаж изтича към тях, но двата облака се сгромолясаха надолу и изчезнаха.
Момчето остана сам-саменичко на терасата. Изтри си очите и погледна нагоре.
В избистрилото се небе спокойно и ярко блестяха звездите. Те се движеха по своите мъдри и ясни закони, и пръскаха лъчите си в мрака, обгърнал света.
— Какво от туй, че са далече? — си каза момчето. — Ще вляза в асансьора и с него ще ида при тях! Сигурно има някое копче, което преди не видях… или съм сбъркал копчетата.
И то повика асансьора.
Вратата се отвори и се показа асансьорчикът.
„Кога ли са го назначили?“ — помисли момчето и влезе в кабината.
Асансьорчикът затвори внимателно вратата след него.
— За кой етаж е гражданинът? — попита той със сериозен глас.
— За звездите! — каза момчето. — Има ли такова копче за звездите?
— Има! — каза асансьорчикът почтително. — Но вие сте прекарали живота си в облаците и за вас е вече късно за звездите.
— Защо? — искаше да възрази момченцето. — Аз бях при облаците само час.
… Но се погледна в огледалото на асансьора и видя, че вече не е момченце, а солиден господин с мустачки и оплешивяла глава.
— Тогава… за деветия етаж! — смутено каза той и асансьорът го понесе надолу.
