Реймънд Фийст
Сребротрън. Мрак над Сетанон

Анотация

Кoя злa cилa вдигa мъртъвци oт грoбoвeтe и ги прaщa нa биткa c живитe пo зoвa нa Гилдиятa нa cмърттa?

И кaквa виcшa мaгия мoжe дa я нaдвиe?

„Нaй-дoбрoтo пocтижeниe в cвeтa нa фeнтъзи-литeрaтурaтa oт гoдини… имa вcички шaнcoвe дa пocтaви aвтoрa нa трoнa нa Тoлкин — и дa гo зaдържи тaм зaдългo.“

Дрaгoн

„Рeймън Фийcт рaзкaзвa c прoфecиoнaлнa вeщинa и пищнo въoбрaжeниe.“

Пъблишър Уикли

„Тук имa вcички, кoeтo мoжe дa ce oчaквa oт иcтинcкoтo фeнтъзи.“

ЮПИ

Вcякa oт шecттe книги нa caгaтa ЧИРAКЪТ НA МAГЬOCНИКA (1982 г.) и МAЙCТOРЪТ МAГЬOCНИК (1983), CРEБРOТРЪН (1985) и МРAК В CEТAНOН (1986), ПРИНЦ НA КРЪВТA (1989) и КРAЛCКИЯТ КOРCAР (1992) e бecтceлър.

Нa бългaрcки eзик излизaт в три тoмa.

Сребротрън

Тази книга е посветена

на моите племенници и племенничка:

Бенджамин Адъм Фийст,

Етън Ейрън Фийст,

Алиша Джийн Фийст,

и тримата — малки магьосници

Историята ни дотук…

В света на далечна Мидкемия набира сила и могъщество младото Островно кралство, редом до империята на Велики Кеш. Кралството е навлязло в епоха на величие; държавата се простира на цял континент, от Кралското море до Безкрайното море.

В дванадесетата година от царуването на Родрик Четвърти в най-западната провинция на Кралството, херцогство Крудий, едно сираче, кухненско ратайче, става чирак на магьосника Кълган. Макар посредствен ученик по чародейство, момъкът се издига в сан, защото е спасил дъщерята на херцог Боррик Кондуин принцеса Карлайн от зла участ, и става благородник — скуайър в двора на херцога. Впоследствие Пъг се оказва обект на момичешките пориви на Карлайн и поради това — съперник на скуайър Роланд, също придворен.

Със своя приятел Томас Пъг открива останките от чуждоземен кораб и край него — един издъхващ човек от неизвестна народност. Фамилният жрец на херцога отец Тъли прилага чародейството и разбира, че умиращият мъж е от друга планета — Келеуан, над която господства могъщата империя на воините цурани. Те са достигнали до Мидкемия с помощта на отворен с помощта на магия портал — „разлом“ в пространството, и може би подготвят нашествие. Херцог Боррик кани на съвет кралицата на елфите Агларана и тя се съгласява, че извънземна заплаха е надвиснала над Далечния бряг на Кралството — елфите са забелязали странни отреди от воини, картиращи Запада, хора, които след това загадъчно изчезват.

Уплашени, че това е прелюдия към нашествие, лорд Боррик и по-младият му син Арута се отправят на път, за да предупредят крал Родрик за възможното нападение, оставяйки Крудий под грижите на по-големия син Луам и на мечемайстор Фанън. Групата им включва магьосника Кълган, Пъг и Томас, сержант Гардан и петдесетима войници от Крудий. Сред лесовете, наречени „Зеленото лоно“, групата на херцога е нападната от ужасното племе на моредел, родственици на елфите, известни като „Братството на Тъмната пътека“. След дълга и кръвопролитна битка херцогът и оцелелите с него са спасени от Долган, главатар на „дребосъците“ — раса джуджета — и неговите спътници.

Долган ги превежда през рудниците на Мак Мордайн Кадал, където ги напада плътеник и Томас остава отделен от групата. Бягайки от чудовището, Томас навлиза дълбоко в древните мини, докато Долган извежда останалите невредими.

Долган се връща в мините, за да намери Томас, и открива, че момчето е приютено от един от могъщите древни дракони, чакащ своя сетен час. Драконът Руагх им разказва за живота си, за двубоя си със странния чародей Черния Макрос, както и за други чудеса. Руагх изчезва пред очите им чудодейно и в миг на величаво сияние — магичен дар за последния му миг от приятеля му Макрос, след като е оставил на Томас особено завещание — златна ризница и оръжие.

Групата на херцог Боррик достига град Бордон, откъдето взимат кораб за Крондор, столицата на Западните владения. Застигнати са от буря, която ги отвежда до Острова на чародея, дома на легендарния Макрос. На него Пъг се среща със загадъчен отшелник, за когото по-късно разбират, че е бил самият Макрос. Той им намеква, че ще се срещнат отново, но ги предупреждава да не го търсят. В Крондор принц Ерланд, чичо на краля и негов неоспорим наследник, заръчва на херцога да продължи за Риланон, столицата на Кралството, и да се срещне с краля. В Крондор Пъг се запознава с принцеса Анита, единственото дете на Ерланд, и разбира, че родителите й възнамеряват да я омъжат за принц Арута, когато порасне.

В Риланон херцог Боррик разбира, че кралят е човек, изпълнен с вдъхновение, но също така — че здравият му разум е под съмнение, поради честите му избухвания и склонността му към отвлечени монолози. Херцог Калдрик Риланонски, роднина на Боррик, го предупреждава, че бремето с изтласкването на цураните, ако наистина нахлуят, ще падне върху плещите на владетелите на Запада. Кралят не вярва на принца на Крондор, обладан е от мания за заговори срещу короната, подозрителен е дори към Боррик, който е непосредственият й наследник след принц Ерланд, и отказва армиите на Изтока да напуснат Източните владения. Точно тогава започва цуранското нашествие и Родрик, забравил доскорошните си подозрения, възлага на Боррик командването на армиите на Запада. Боррик със своите спътници светкавично се отправя на запад и започва Войната на разлома.

В самото начало на войната се извършва набег в лагера на цураните и Пъг е пленен.

Томас остава с войските на джуджетата — едни от първите, които трябва да се преборят с нашествениците. Нещо нечовешко се проявява в бойната му ризница и оръжието му и носейки ги, той се превръща във воин с вдъхваща страхопочитание мощ. Обзет е от странни видения и външността му бързо се променя. В отчаяна битка в рудниците на джуджетата цураните принуждават Томас и четата на Долган да побегнат в лесовете. Лишени от надеждно убежище, джуджетата си пробиват с бой път към Елвандар, приказния град на елфите, за да се съюзят с тях, и кралицата на елфите им оказва почетен прием в двора си. Външността на Томас безпокои елфските Тъкачи на заклинания, но те се въздържат да го огласят.

Луам напуска Крудий и се присъединява към баща си с главните сили на Кралството, докато мечемайстор Фанън поема командването на гарнизона, със свой пръв заместник Арута. Скърбящата по загубата на Пъг Карлайн намира утеха при Роланд. Цураните извършват набег срещу Крудий с помощта на пленен кораб; в разгара на битката Арута спасява Амос Траск, капитан на кораба и бивш пират.

Цураните подлагат Крудий на обсада, но няколкото им щурма са отблъснати. В един от тях мечемайстор Фанън е ранен и командването е поето от Арута. След ужасно сражение под земята между хората на Арута и цуранските сапьори Арута заповядва околните на Крудий гарнизони да се притекат за решителна битка срещу нашествениците. Но преди тази битка да се състои, командващият цуранската част Касуми от рода Шинцаваи получава нареждане да се върне у дома с частта си.

Минават четири години, през които Пъг се труди в робския лагер сред тресавищата на Келеуан, родния свят на цураните, с новодошлия пленник Лаури, трубадур от Тир-Сог. След сблъсък с лагерния надзирател двамата са отведени от Хокану, по-малкия син на владетеля на Шинцаваи, в бащиното му имение. Заповядват им да обучат Касуми във всички тънкости на мидкемийската култура и език. В имението на господаря Пъг се запознава с младата робиня Катала и се влюбва в нея. Братът на владетеля на Шинцаваи се оказва един от Великите — могъщи магьосници на Келеуан, дарени с изключителни привилегии и стоящи над законите на Империята. Една нощ Великият Фумита разбира, че Пъг се е учил за чародей в Мидкемия. Поставя го под опеката на Конгрегацията — братството на келеуанските магове — и двамата изчезват от имението Шинцаваи.

Междувременно Томас се превръща в могъщ воин, притежаващ изключителна сила благодарение на древното въоръжение и броня, носено някога от един валхеру — един от Властелините на драконите, легендарните изначални обитатели на Мидкемия, господари на всичко. Малко се знае за тях, освен че са били жестоки, изключително силни и че са държали елфите и моредел в робство. Агларана, синът й Калин и Татар, старшият й съветник, се боят, че Томас може да бъде обсебен от силата на Ашен-Шугар, древния Властелин на дракона, чиято броня той носи неизменно. Боят се да не би отново да им бъде наложено господството на валхеру. Агларана е двойно по-обезпокоена, защото освен че изпитва страх от Томас, тя се влюбва в него. Цураните нахлуват в лесовете на Елвандар, но са отблъснати от Томас и силите на Долган с помощта на загадъчния Макрос Черния. След битката Агларана признава чувствата си към Томас и го приема за свой любовник, губейки по този начин властта си да го командва.

Паметта на Пъг е прочистена от неговите учители в Конгрегацията и след четири години обучение той става магьосник. Той се оказва даровит последовател на Великия път, чародейство непознато в света на Мидкемия. Станал Велик, Пъг получава ново име — Миламбер. Под надзора на своя учител Шимоне Миламбер преодолява последното си изпитание, застанал на върха на висока кула в разгара на гръмоносна буря, и тогава му се разкрива цялата история на империята Цурануани. Там той осъзнава първия си и основен дълг на Велик — да служи на Империята. Новият му приятел в Конгрегацията, лукавият магьосник Хочопепа, му разкрива интригите в сложната политическа система на Цурануани.

През деветата година на войната обезпокоеният, че борбата ще бъде загубена, Арута научава от един пленен роб, че от Келеуан пристигат нови войски. С Мартин Дълголъкия, майстор-ловеца на баща му, и с Амос Траск Арута потегля за Крондор, за да потърси военна помощ от принц Ерланд. По време на пътуването Амос разкрива тайната на Мартин — той е незаконен син на лорд Боррик. Мартин принуждава Амос да се закълне, че никога няма да я огласи без негово позволение. Оказва се, че Крондор е под властта на Ги, херцог на Батира и заклет враг на лорд Боррик. Ги явно крои планове да обсеби короната. Междувременно Арута се натъква на Джоко Радбърн, довереник на Ги и оглавяващ тайната му полиция. Преследвани от него, Арута, Мартин и Амос попадат в ръцете на „Шегаджиите“, Гилдията на крадците в Крондор. Там се запознават с малкия крадец Джими Ръчицата, с Тревър Хъл, бивш пират, сега контрабандист, и с неговия спътник Аарон Готвача. Шегаджиите укриват при себе си избягалата от двореца принцеса Анита. Джоко Радбърн отчаяно се мъчи да я намери, преди Ги дьо Батира да се е върнал от погранично стълкновение с войски на съседната империя на Велики Кеш. С помощта на Шегаджиите Арута, спътниците му и Анита бягат от града. По време на морското преследване Амос подмамва кораба на Радбърн да се блъсне в крайбрежните рифове и главатарят на тайната полиция намира смъртта си в морето. Завръщайки се в Крудий, Арута научава, че скуайър Роланд е загинал в стълкновение с нашествениците. Междувременно Арута се влюбва в Анита, но не иска да си го признае поради младостта й.

Пъг, вече с името Миламбер, се завръща в имението Шинцаваи, за да поиска ръката на Катала, и разбира, че е станал баща. По време на отсъствието му се е родил синът му Уилям. Разбира също така, че Шинцаваи са намесени в политически заговор с императора, целящ да се наложи мир във Върховния съвет на Цурануани, в който надмощие имат Властелинът на войната и неговите привърженици. Лаури трябва да заведе Касуми, усвоил междувременно езика и нравите на Кралството, при краля, за да му отнесе мирното предложение на императора. Пъг им пожелава успех и отвежда жената и детето си в новия си дом.

Томас претърпява огромна промяна, поставяйки в равновесие силата на валхеру и човечността си, но едва след като за малко не убива Мартин Дълголъкия. След титанична вътрешна борба човешкото в него е подложено на сериозно изпитание, но накрая Томас успява да овладее свирепата природа на някогашния Властелин на дракона и най-сетне възвръща душевния си покой.

Касуми и Лаури преминават през пространствения портал и се отправят към Риланон, където разбират, че кралят е обладан от неизлечима лудост. Той ги обвинява, че са шпиони, и двамата са принудени да избягат с помощта на лорд Калдрик. Херцогът ги съветва да потърсят лорд Боррик, тъй като гражданската война изглежда неизбежна. Добрали се до лагера на Боррик, двамата се срещат с Луам и разбират от него, че Боррик е на смъртно легло след тежка рана.

Миламбер, под чието име се подвизава Пъг, присъства на Имперските игри, дадени от Властелина на войната в чест на съкрушителната му победа над войските на лорд Боррик. Миламбер е разгневен от извратената жестокост, особено към принудените да се бият до смърт за забавление на тълпата мидкемийски пленници. Обзет от ярост, той опустошава стадиона, посрамва Властелина и с действията си срива цялата политическа система на Империята. Принуден е да избяга със семейството си в родната Мидкемия и от цурански Велик става отново Пъг Крудийски.

Завръща се тъкмо навреме, за да се види с лорд Боррик в часа преди смъртта му. Преди да издъхне, херцогът признава законните права на сина си Мартин. Междувременно пристига кралят, повежда налудничав щурм срещу цураните, неочаквано пробива фронта им и ги изтласква в долината, където охраняват „машината на разлома“ — устройството, поддържащо пространствения портал, през който пътуват между двата свята. Кралят е смъртно ранен и в проблясък на разум преди смъртта си провъзгласява Луам, най-големия мъж от рода Кондуин, за свой наследник.

Луам известява цураните, че ще приеме отхвърленото от Родрик предложение за мир, и е определена датата за примирието и преговорите. В Елвандар се появява Макрос, който предупреждава Томас да очаква вероломство по време на мирната среща.

По време на мирната среща Макрос предизвиква зрителна илюзия и в часа на подписването на мира настъпва хаос. В разгара на битката се появява Макрос и двамата с Пъг унищожават разлома. Отцепени на територията на Мидкемия остават четири хиляди цурани, оглавявани от Касуми. Той ги предава на милостта на Луам, който им дарява свобода срещу клетва за вярност.

Всички се връщат в Риланон за коронясването на Луам, освен Арута, Пъг и Кълган, които посещават Острова на чародея. Там намират Гатис, таласъмоподобно същество и слуга на тайнствения маг, който им връчва неговото послание. Макрос, както изглежда, е загинал при унищожаването на портала. Оставил е богатата си библиотека на Пъг и Кълган, които възнамеряват да основат академия за магьосници. Обяснил е вероломството си с това, че съществото, известно като „Врага“ — ужасяващата вселенска стихия, позната в древността на цураните — може да се домогне до Мидкемия с помощта на разлома. Тъкмо поради тази заплаха се е наложила инсценировката, при която е трябвало да се разруши пространственият зев.

Арута, Пъг и Кълган заминават за Риланон за коронацията. Тъй като Мартин е най-големият от синовете на Боррик, рожденото му право оспорва полученото от Луам наследство. Но майстор-ловецът се отказва от всякакви претенции над трона и крал става Луам. Поради смъртта на бащата на Анита, за принц на Крондор е обявен Арута. Криещият се Ги дьо Батира е лишен от титли и владения и му е даден срок да напусне Кралството в изгнание като предател. Лаури се запознава с Карлайн и интересът между двамата, изглежда, е взаимен.

Луам, Мартин, който става херцог на Крудий, и Арута тръгват на почетен тур из Източните владения, докато Пъг и семейството му, заедно с Кълган, се отправят за острова на Звездния пристан, за да започнат съграждането на академията. В продължение на почти цяла година в Кралството се възцарява мир…

И вдигнаха се всички изведнъж, като от тътен на гръмовна буря.

 

Милтън, „Изгубеният рай“

Кн. II, 1.476

Пролог
Здрач

Слънцето се скри зад върхарите. Последните лъчи топлина докоснаха земята и остана само розовата сянка на деня. От изток бързо се спусна мастиленочерен мрак. Вятърът се вряза през хълмовете като добре наточено острие и пролетта сякаш се превърна в блед спомен от отдавнашен сън. Зимният лед още се държеше по заслонените сред горските сенки преспи, лед, който запука силно под петите на тежки ботуши. От вечерната тъмница на светлината на огъня излязоха три фигури.

Старата вещица вдигна глава и очите й се разшириха, щом видя тримата. Оногова, най-отляво, тя познаваше — плещестия ням войн с дългия перчем и бръснатата глава. Дохождал бе веднъж при нея да търси вещерските й умения за странен ритуал. Макар да беше могъщ главатар, тя го беше прогонила, защото нравът му бе зъл и макар неща като добро и зло рядко да значеха нещо за вещицата, дори за нея имаше някои граници. Освен това тя не питаеше особена любов към моредел, особено ако си е отрязал сам езика в оброк към силите на мрака.

Немият войн я изгледа със сините си очи, така неприсъщи за неговата раса. Беше по-широкоплещест от повечето си събратя, дори за същество от планинските кланове, които си бяха с по-яки ръце и рамене от братовчедите си в лесовете. Немият носеше златни халки на ушите — поставянето им беше болезнено, понеже ушите на моредел нямаха мека част. А на двете си бузи имаше по три белега — мистични символи, чийто смисъл вещицата знаеше добре.

Немият даде знак на спътниците си и най-десният сякаш му кимна. Трудно бе да се прецени, защото бе облечен в дълго наметало с качулка, която криеше лицето му. Двете му ръце пък бяха скрити в събраните под гърдите широки ръкави. Закачуленият заговори и гласът му заехтя някак отдалече.

— Дошли сме знаци да ни прочетеш.

Гласът беше съскащ, почти като змийски, и в него се долавяше нещо много чуждо. Едната му ръка се показа и вещицата се дръпна ужасена, защото ръката беше грозна, люспеста — все едно че притежателят й имаше животински нокти, покрити със змийска кожа. Едва сега тя разбра що за същество стои пред нея: жрец от змийския народ на пантатиите. В сравнение със змийския народ моредел изглеждаха направо хубавци.

Тя заряза съществата отляво и отдясно и насочи вниманието си към това по средата. Стърчеше почти с цяла глава по-висок от немия и телосложението му беше още по-внушително. Яките мускули на тялото му блестяха на светлината на огъня. Лицето му чак плашеше с почти съвършената си красота. Но това, което я накара да ахне, много повече от вдъхващата му страхопочитание външност, беше клеймото на гърдите му.

— Знаеш ли ме? — запита той вещицата.

Тя кимна.

— Зная кой ще да си.

Той се наведе към нея и лицето му се освети от огъня отдолу, разкривайки нещо от същинската му природа.

— Да, аз съм — прошепна й той с усмивка. А тя изпита страх, тъй като зад красивата външност, зад тази мила усмивка видя образа на самото зло, зло толкова чисто, че чак непоносимо. — Дошли сме знаци да четеш — повтори той с влудяващо леден глас.

Тя се изкиска.

— И за могъщ като теб ли имало предели?

Усмивката на красивия моредел бавно се стопи.

— Не можеш сам да си предскажеш бъдещето.

Примирена пред вероятната си участ, тя рече:

— Трябва ми сребро.

Моределът кимна. Немият бръкна в кесията на колана си, извади една монета и я хвърли пред вещицата. Без да я пипа, тя забърка в каменна купа зловонна смес от съставки, които знаеше само тя. Когато сместа стана готова, вещицата я изля върху сребърника. Чу се съскане — както от монетата, така и от змийския мъж. Покритата със зеленикави люспи лапа взе да прави знаци и вещицата се сопна:

— Без тия дивотии, змийо! Магията от знойните ти земи ще развали четенето ми.

Усмихнатият в средата хвана змиеподобния за лакътя и кимна на старицата.

Вещицата изграчи със свито от страх гърло:

— Кажи ми тогаз, ама право: що искаш да знаеш? — И погледна съскащия на каменния под сребърник, покрил се вече със зеленикави мехури.

— Време ли е? Сега ли аз да почна онова, що беше отредено?

От монетата изригна яркозелен пламък и заигра във въздуха. Вещицата проследи танца му и очите й съзряха нещо в пламъка — нещо, което никой освен нея не можеше да отгадае. После промълви:

— Кървавите камъни се подреждат в Огнен кръст. Ти си онова, което си. Онова, за което си роден… стори го! — Последната дума я изрече почти в ужас.

На лицето й се изписа изненада и моределът попита:

— Какво още, дърто?

— Не си без враг. Един е твоето проклятие. Не си и без съюзник, че зад тебе… Не разбирам. — Гласът й изтъня и заглъхна.

— Какво? — Моределът вече не се усмихваше.

— Нещо… нещо огромно, нещо далечно, нещо… зло.

Моределът млъкна, после се обърна към змийския мъж и заговори тихо, но властно:

— Е, тръгвай тогава, Катос. Приложи странните си дарби и открий къде се таи слабостта. Дай име на врага ни. Издири го.

Змиеподобният се сви в поклон и се изниза от пещерата. После моределът се обърна към немия си спътник и каза:

— А ти вдигай пряпорците, пълководецо мой, и събери верните кланове в полята на Исбандия, под кулите на Сар-Саргот. Най-високо развей оня пряпорец, който избрах за себе си, и нека всички разберат, че започваме онова, което ни е предречено. Ти ще си господарят на битките, Мурад, и всички ще знаят, че стоиш най-високо сред слугите ми. Чака те слава и величие. А после, щом онова побъркано влечуго открие врага ни, ще поведеш напред Черните убийци. Нека ни служат ония, чиито души са мои, като намерят нашия враг. Издири го! Унищожи го! Тръгвай!

Немият кимна и напусна пещерата. Моределът с клеймото на гърдите се извърна към вещицата.

— Е, отрепко човешка, знаеш ли що за тъмни сили се надигат?

— Зная, пратениче на гибелта, че как да не зная. Кълна се в Господарката на мрака, зная.

Той се изсмя — студено и без капка веселост.

— Нося знака — рече и посочи рождения белег на гръдта си, който сякаш засия свирепо под светлината на огъня. Личеше, че не е просто безформен белег, а магически талисман, защото беше оформен в съвършена рисунка на дракон в полет. Той вдигна пръст и посочи нагоре. — Имам силата. — Завъртя в кръг вдигнатия си пръст. — Аз съм предреченият. Аз съм съдба.

Вещицата кимна, съзнала, че смъртта се е втурнала да я стисне в прегръдката си. Изведнъж замълви сложно заклинание и ръцете й се развъртяха бясно във въздуха. Под свода на пещерата взе да се сбира сила и странно напрежение изпълни нощта. Воинът пред нея само поклати глава. Тя изрече заклинание към него, достатъчно силно, за да го попари на място, но той си остана невредим и ухилен в зла усмивка.

— Изпитваш ли ме с жалките си дарби, пророчице?

Разбрала, че е безполезно, тя бавно затвори очи и седна вкочанена до огъня, очаквайки съдбата си. Моределът насочи пръста си към нея и от него излетя сребриста мълния и порази вещицата. Тя изкрещя от болка и избухна в нажежен до бяло пламък. За миг тъмният й силует се сгърчи сред адския пламък и след това пламъкът угасна.

Моределът погледна пепелта на пода — беше с очертанията на човешко тяло, — изсмя се гърлено и излезе от пещерата.

Навън спътниците му го чакаха, хванали юздите на коня му. По-надолу се виждаха светлините от бивака на ордата му, още малка, но обречена да се разрасне. Той яхна коня си и каза:

— Към Сар-Саргот!

Дръпна рязко юздите, извърна коня и поведе немия и змиеподобния надолу по склона.

Глава 1
Среща

Корабът бързаше към дома. Вятърът смени посоката и гласът на капитана закънтя.

Екипажът плъзна горе по такелажа да улови капризния порив и да уталожи нетърпението на капитана час по-скоро да стигнат пристанището. Опитен мореходец беше капитанът, с тридесетина години зад гърба си в кралския флот, а от тях седемнадесет години командваше собствения си кораб. А и „Кралски орел“ си беше най-добрият кораб във флотата на краля, но все пак на капитана му се искаше малко по-силен да е ветрецът, скоростта да е малко по-добра, че мира нямаше да му намери душицата, докато не свалеше пътниците си живи и здрави на брега.

Причината за тревогите на капитана бяха тримата мъже, застанали на фордека. Двамата от тях, русокосият и тъмнокосият, стояха до перилото и се смееха, явно си говореха за нещо весело. И двамата бяха снажни — по над шест стъпки високи, и всеки имаше осанка на воин или пък на ловец. Луам, кралят на Островното кралство, и Мартин, по-големият му брат и херцог на Крудий, си говореха за много неща — за лов и пирове, за пътувания и за политика, за войни и раздори. Говореха си понякога и за своя баща, херцог Боррик.

Третият мъж, не толкова висок и широк в раменете, се беше облегнал на перилото малко по-встрани, потънал в мисли. Арута, принцът на Крондор и най-младият от тримата братя, също се бе унесъл в миналото, но не мислеше за баща си, убит по време на войната, станала вече известна като „Войната на разлома“. Беше забил поглед в смарагдовите вълни пред носа на кораба и съзираше в това морскозелено две искрящи зелени очи.

Капитанът отново погледна нагоре и нареди да опънат още платна. Озърна се пак към тримата мъже на фордека и за пореден път отправи тиха молитва към Килиан, Богинята закрилница на моряците, и му се дощя най-сетне да види пред очите си високите кули на Риланон. Защото тези тримата бяха най-важните особи на Кралството и умът му не побираше хаоса, който щеше да се стовари над държавата, ако някоя зла орис сполетеше кораба.

Арута едва чуваше виковете на капитана и шумната суетня на хората му по палубата и реите. Уморен бе от събитията през последната година и не обръщаше много внимание на това, което ставаше наоколо. Само за едно можеше да мисли — че се връща в Риланон, при Анита.

Усмихна се на себе си. Първите му осемнадесет години бяха минали някак незабележимо. После дойде нашествието на цураните и околният свят се бе променил невероятно. Той самият се бе оказал един от най-надарените пълководци на Кралството, намерил бе неочаквано в лицето на Мартин най-големия си брат и на всичко отгоре се бе натъкнал на безчет страхотии и чудеса. Но най-удивителното нещо, на което се беше натъкнал, се наричаше Анита.

След коронацията на Луам двамата се бяха разделили. Близо година Луам развяваше кралското знаме из източните предели пред владетелите на Изтока, както и пред съседните крале, и ето че сега се връщаха у дома.

Гласът на Луам прекъсна унеса на Арута:

— Какво ли вижда малкото ми братче в тия вълни искрометни?

Арута вдигна глава, а бившият майстор-ловец на Крудий, наричан някога Мартин Дълголъкия, се усмихна на най-малкия си брат.

— Едногодишния си данък залагам, че виждаш две зелени очи и дръзка усмивчица.

Луам отвърна:

— Що за залог е това, Мартин? Откакто напуснахме Риланон, съм получил от Анита три писма, все за разни държавни дела. Те все я задържат в Риланон, докато майка й се върна в именията им едва месец след коронясването ми. Арута, по груби сметки, е получавал средно по две писма от нея всяка седмица. Човек може да си направи някои заключения от това.

— Ако и мен ме чакаше толкова пламенна жена като нея, щях да умирам от желание да се върна — съгласи се Мартин.

Арута беше затворен човек, ставаше мрачен, когато се наложеше да разкрие дълбоки чувства, и двойно повече се засягаше, когато станеше дума за Анита. Беше влюбен до полуда в стройната млада жена, замайваше се от движенията й, от гласа й, от погледа й. И макар двамата да бяха единствените му достатъчно близки хора в Мидкемия, с които можеше да сподели настроенията си, той още от момче не понасяше шегите за своя сметка.

Лицето му помръкна и Луам подхвърли:

— И стига си ми се въсил, Буреносно облаче. Не само че съм ти кралят, но все пък съм ти батко и като нищо ще те напердаша, ако се наложи.

Галеното име, измислено от майка му и невероятната представа как Негово величество пердаши на коляно принца на Крондор накараха Арута най-после да се усмихне. Той помълча и отрони:

— Притеснявам се да не съм я разбрал погрешно. Макар и сърдечни, писмата й звучаха някак официално и на места — отчуждено. Пък и толкова млади ухажори има в двореца ти.

— Откакто се измъкнахме от Крондор, съдбата ти е предрешена, Арута — намеси се Мартин. — Прицелила се е в тебе още от самото начало, като ловец, прицелил се в сърна. Още преди да стигнем в Крудий, докато се криехме, те гледаше някак по-особено. Не, чака те тя, изобщо не се съмнявай.

— Освен това — добави Луам — и ти си й издал чувствата си.

— Е, не чак толкова подробно. Споделих само привързаността си.

Луам и Мартин се спогледаха.

— Арута — каза Луам, — стилът ти на писане е страстен като на чиновник, съставящ сметката за годишния данък.

Тримата се разсмяха. Няколкото месеца пътуване заедно напълно бяха променили отношенията им. Мартин беше и наставник, и приятел на другите двама като момчета, беше ги учил да ловуват и да скитат из лесовете. Но по онова време той също така беше човек от простолюдието, въпреки че като майстор-ловец имаше почетно място в личната свита на херцог Боррик. След разкритието, че е незаконен син на баща им, и на тримата им трябваше известно време, за да се приспособят. Дотогава всеки от тях бе търпял домогванията на търсачи на лична изгода, суетните клетви за приятелство и вярност от страна на търсещи протекцията им особи, а през изминалото време и тримата бяха получили нещо повече. Всеки от тях виждаше в другите двама хора, на които може да се довери, с които може да сподели най-съкровените си тревоги, които разбират какво означава това внезапно и нечакано издигане в сан и които познават сами тежестта на новите отговорности. В другите двама всеки от тях бе намерил истински приятели.

Арута поклати глава.

— Може би трябваше да го разбера от самото начало, но се съмнявах все пак. Тя е толкова млада.

— Искаш да кажеш, на годините на майка ни, когато се е омъжила за баща ни? — подхвърли Луам.

Арута го изгледа скептично.

— Ти за всичко ли имаш готов отговор?

Мартин го плесна по рамото.

— Естествено. — После добави тихо: — Нали затова е крал. — Луам го изгледа насмешливо намръщен, а най-големият брат продължи: — Тъй че като се върнем, поискай й ръката, скъпи ми братко. След това ще събудим стария отец Тъли до огнището, ще се вдигнем — и хайде в Крондор за весела сватба. А и аз ще зарежа най-после тия проклети пътувания и ще мога да се върна в Крудий.

Глас отгоре подвикна:

— Земя!

Впериха погледи напред и опитното ловджийско око на Мартин първо различи далечните очертания на брега. Той мълчаливо прегърна двамата си братя. След малко вече и тримата виждаха смътните очертания на високи кули в лазурната синева.

— Риланон — въздъхна Арута.

 

 

По дългия коридор енергично крачеше крехка фигурка и шумоленето на тежката й пола и топуркането на малките пантофки съпътстваше целенасочения й марш. Царствено красивите черти на височайшата особа се бяха стегнали в изражение, което трудно можеше да се нарече милозливо. Стоящите на стража по коридора гвардейци не отместваха глави, но очите им проследяваха преминаващата покрай тях дама. Не един от тях се досещаше коя е вероятната жертва на поредното й прословуто раздразнение и се подсмихваше вътрешно. Грубо събуждане очакваше певеца — в буквалния смисъл на думата.

По най-безпардонен и неприсъщ за благородна дама начин принцеса Карлайн, сестрата на самия крал, профуча край един слисан слуга, който се опита едновременно да отскочи от пътя й и да се поклони, като в резултат на това усилие се озова по гръб на пода, докато полите на Карлайн вече замитаха крилото за гости на палата.

След като се озова пред една определена врата, тя се поколеба. Пооправи разрошената си коса и вдигна нежната си ръчица да почука, но спря. Сините й очи се присвиха от яд при мисълта, че е длъжна да чака да й се отвори вратата, затова просто я бутна и нахлу вътре без никакви предупреждения.

В стаята беше тъмно, тъй като пердетата все още бяха спуснати. Върху голямото легло под камарата одеяла лежеше една също толкова голяма буца, която изстена, щом Карлайн затръшна вратата зад себе си. Принцесата запристъпва на зигзаг между нахвърляните безразборно по пода дрехи, стигна до прозорците и дръпна рязко пердетата, така че в спалните покои да нахлуе ярката утринна светлина. Откъм буцата последва нов страдалчески стон и изпод завивките надникна едно изнурено лице с кървясали очи.

— Карлайн — последва сух хрип. — Да ме умориш ли си решила?

Тя се върна при леглото и се сопна:

— Ако не беше гулял цяла нощ и бе дошъл за закуска, както е редно, щеше да чуеш, че са видели кораба на брат ми. Само след два часа ще са на пристанището.

Лаури, трубадурът от Тир-Сог, пътешественик и бивш герой от Войната на разлома, и в последно време дворцов бард и постоянен компаньон на нейно сиятелство принцесата, изправи уморено гръб и разтърка сънените си очи.

— Не съм гулял. Графът на Долт настоя да чуе всички песни от репертоара ми. Пях му почти до призори. — Той примигна, усмихна се на Карлайн и почеса изрядно подкастрената си руса брадичка. — Този човек има невероятна издръжливост, но също така и великолепен вкус за музиката.

Карлайн приседна на ръба на леглото, наведе се и леко го целуна, но ловко се отдръпна от двете ръце, които се пресегнаха да я прегърнат. Задържа го на разстояние с длан, опряна на гърдите му, и каза:

— Чуй ме добре, влюбчиво славейче. Луам, Мартин и Арута скоро ще са тук и в момента, в който Луам приключи с дворцовия си съвет и всичките останали формалности, ще му поставя въпроса за женитбата ни.

Лаури се озърна панически, сякаш търсеше някой ъгъл, в който да се свре. През последната година отношенията им се бяха задълбочили до степен на неудържима страст, но Лаури изпитваше почти инстинктивен страх на тема женитба.

— Виж сега, Карлайн… — почна той.

— „Виж сега, Карлайн“ — как ли пък не! — прекъсна го тя и заби пръст в гърдите му. — Слушай, палячо, мен ме ухажва цяла кохорта източни принцове, синовете на половината херцози в Кралството и кой знае още колко други едва ли не просят за позволение да се доближат до мен. А аз винаги ги пъдя. И за какво? За да може някакъв си празноглав музикант да си играе с чувствата ми, така ли? Е, не, време е да обръщаме страницата.

Лаури се ухили, отметна сплъстената си руса коса от челото си и преди тя да успее да се дръпне, я придърпа към себе си и я целуна дълго. После я пусна и каза:

— Карлайн, любов на живота ми, моля те. Това вече сме го обсъждали.

Очите й, полупритворени по време на целувката, моментално се разшириха.

— Обсъждали сме го вече, така ли? — кипна тя. — О, не! Ще се женим и точка. — Тя бързо се изправи, за да избегне новата прегръдка. — Стана истински дворцов скандал. Принцесата и нейният любовник — бардът — дори не е оригинално. Станах за подигравка. По дяволите, Лаури, та аз съм почти на двадесет и шест. Повечето жени на тази възраст вече са омъжени от осем, девет години. Да умра като стара мома ли искаш?

— Само това не, любов моя — отвърна той, едва сдържайки усмивката си. Освен безспорната й красота и нищожния шанс някой да я вземе за застаряла мома, тя беше с цели десет години по-млада от него и той я смяташе за малка — усещането се подсилваше и от честите й, по детински необуздани избухвания. Лаури вдигна безпомощно ръце. — Просто съм си такъв, скъпа моя, какво да направя? Тук се заседях по-дълго от където и да било като свободен човек. Ще призная обаче, че това пленничество беше доста по-приятно от предишното. — Ставаше дума за годините, които бе изкарал като роб на Келеуан, света на цураните. — Но знае ли човек кога ще ме засърби отново да се заскитам по света? — Забеляза, че ядът й се надига от всяка дума, излязла от устата му, а трябваше да си признае, че тъкмо той най-често предизвиква избухливия й нрав. Побърза да смени тактиката. — Освен това не знам дали от мен ще излезе добър… какъвто там се пада съпругът на сестрата на краля.

— Ти гледай да свикваш, и по-бързо. А сега ставай и се обличай.

Тя му подхвърли панталоните от пода, Лаури ги сграбчи и бързо започна да ги надява. След като се облече, застана пред нея и я прегърна през кръста.

— От деня в който те срещнах, станах твоят най-покорен поданик и обожател, Карлайн. Никога не съм обичал и никога няма да обичам никоя жена така, както обичам теб, но…

— Знам, знам. От месеци слушам едни и същи оправдания. — Тя отново го сръга в гърдите. — Ти винаги си бил на път — добави Карлайн с насмешка. — Винаги си бил свободна личност. Не знаеш дали ще изтърпиш, ако трябва да стоиш вързан на едно място… макар че доколкото забелязах, успя някак си да изтърпиш толкова време в палата.

Лаури вдигна очи към небесата и изпъшка:

— Е, вярно е.

— Виж какво, любовнико мой. Тези твои извинения могат да ти свършат работа, когато си взимаш сбогом с някоя окаяна щерка на ханджия, но пред мен не минават. Ще видим какво смята Луам за всичко това. Предполагам, че все има някой стар закон в архивите, отнасящ се за прост поданик, забъркан със знатни особи.

Лаури се ухили.

— Има. На баща ми му се изплаща един златен суверен, две мулета и нива обезщетение, че си се възползвала от мен.

Карлайн изведнъж се закикоти, помъчи се да спре, но се разсмя на глас.

— Проклетник такъв. — Притисна се плътно до него, отпусна глава на рамото му и въздъхна. — Така и не мога да ти се разсърдя за дълго.

— Понякога ти създавам поводи — промълви той, прегръщайки я нежно.

— Да.

— Е, не чак толкова често.

— Внимавай, момченце. Докато ние си приказваме тук, братята ни вече влизат в залива. С моя милост можеш да се държиш колкото си искаш свободно, но не знам как ще погледне кралят на всичко това.

— А бе и мен си ме притеснява този въпрос — отвърна загрижено Лаури.

Настроението на Карлайн изведнъж се смекчи.

— Не бой се — успокои го тя. — Луам ще направи каквото го помоля. От малка още нищо не ми е отказвал. А тук не е Крудий. Той знае, че нещата тук са по-други и че вече не съм дете.

— Това и аз съм го забелязал.

— Измамник. Виж какво, Лаури. Ти не си някакъв си прост селяк или ратай. Говориш повече езици и от най-„образованите“ благородници, които познавам. Разбираш от четмо и писмо. Бил си къде ли не, дори в света на цураните. Имаш повече качества да управляваш от мнозина, които са родени за това. Освен това, след като мога да си имам по-голям брат, който беше ловец, преди да стане херцог, защо да си нямам за съпруг един бивш трубадур?

— Логиката ти е желязна. Просто нямам думи. Обичам те с цялата си душа, но другото…

— Твоят проблем е, че имаш способности, за да управляваш, но просто не искаш да поемеш отговорността. Просто си мързелив.

Той се засмя.

— Ами точно затова татко ме изхвърли от къщи, когато станах на тринайсет. Каза, че от мен така и няма да излезе добър фермер.

Тя се отдръпна нежно от него и му заговори със сериозен тон:

— Нещата се променят, Лаури. Това поне съм разбрала от живота. Преди смятах, че съм влюбена — на два пъти, но ти си единственият мъж, който може да ме накара да забравя коя съм и да се държа толкова свободно. Когато съм с теб, нищо друго няма значение и това е чудесно, защото изобщо престава да ме интересува кое е благоразумно и кое — не. Но сега съм длъжна да се съобразявам. Така че гледай да решиш, и то скоро. Ще си заложа всичките накити, че само след ден Арута и Анита ще обявят годежа си. Което значи, че скоро всички ще отидем в Крондор за венчавката им. А след като се оженят, аз ще се върна тук с Луам. И ти сам трябва да решиш дали ще се върнеш с нас, Лаури. — Тя го изгледа твърдо в очите. — Прекарах чудесно с теб. Изпитах неща, които не съм си въобразявала, че са възможни, докато се отдавах на момичешките си блянове по Пъг и след това с Роланд. Но ти трябва да избереш. Ти си първият ми любовник и завинаги ще си останеш най-скъпата ми любов, но когато се върна тук, ти или ще си моят съпруг, или един хубав спомен.

Преди да успее да й отговори, тя пристъпи до вратата.

— Винаги ще те обичам, измамнико. Но времето изтича. А сега, хайде с мен да посрещаме краля.

Излязоха бързо навън при каляските, подготвени да закарат посрещачите на пристанището. Лаури, трубадурът от Тир-Сог, пътешественик и герой от Войната на разлома, усещаше с всяка фибра на тялото си близостта на жената до себе си и се чудеше какво ли ще изпита, ако му откажат тази близост веднъж завинаги. Представата за това го натъжи безкрайно.

 

 

Риланон, столицата на Островното кралство, очакваше своя крал. Сградите бяха окичени със знамена и цветя. По покривите гордо плющяха флагове, а над улиците, по които щеше да премине кралската свита, бяха изпънати безчет разноцветни гирлянди. Наричан „Перлата на кралството“, Риланон се простираше по склоновете на многобройни хълмове и хълмчета — възхитителна гледка от изящни кули, въздушни арки и вити мостове. Бившият крал Родрик се бе захванал с благоустройството на престолния град, украсил бе сградите в околностите на двореца с фасади от красив мрамор и кварц, превръщайки столицата в искрящо под лъчите на следобедното слънце вълшебство.

„Кралски орел“ бавно се приближи до кея. По терасите и покривите на зданията, както и по улиците с гледка към пристанището, градските тълпи огласяха въздуха с възгласи в чест на завръщащия се млад крал. В продължение на много години Риланон бе стоял забулен под черния облак на лудостта на крал Родрик и макар Луам все още да беше непознат за по-голямата част от гражданството, хората го обожаваха, защото бе щедър. Освен това една от първите му заповеди беше да се смъкнат данъците.

Лоцманът с майсторска лекота подведе кораба на полагащото му се място, привързаха го за кея и стълбата се спусна.

Луам слезе пръв. Както изискваше традицията, той падна на колене и целуна родната земя. Очите на Арута, останал вкочанен на палубата, обходиха тълпата на кея, за да зърнат Анита, но не можа да я види сред напиращите да поздравят Луам знатни особи и мигновено го жегна студенина.

Мартин побърза да сръга крондорския принц, тъй като според протокола той трябваше да слезе втори. Арута се забърза по стълбата с Мартин само на крачка след него. Погледът на принца засече сестра им, която остави стоящия до нея бард, затече се неудържимо напред и прегърна Луам. Макар останалите от свитата на посрещачите да не бяха толкова несдържани в етикецията, от придворните и стражите, очакващи с радост краля, се надигнаха спонтанни възгласи. След това Арута се озова в прегръдката на Карлайн и тя го целуна горещо по бузата.

— Ох, колко ми липсваше киселата ти физиономия! — въздъхна тя щастливо.

Арута, който си беше надянал мрачната маска, така присъща му, когато потънеше в размисъл, се сепна и попита:

— Каква кисела физиономия?

— Изглеждаш все едно си глътнал някое жабе и то още мърда в гърлото ти — каза Карлайн с невинна усмивка.

Мартин се засмя гръмко, а Карлайн вече прегръщаше и него. Отначало той се вдърви — още не беше свикнал толкова с припознатата си сестра, колкото с двамата си братя, но после се отпусна и също я прегърна. Карлайн промълви:

— Умрях от скука тук без трима ви.

Забелязал застаналия малко встрани Лаури, Мартин поклати глава.

— Не ще да е било чак толкова скучно.

Карлайн му отвърна игриво:

— Няма закон, според който само мъжете могат да се забавляват. И освен това той е най-добрият мъж, когото съм познавала, като изключа братята си.

Мартин само се усмихна. Арута продължаваше да се озърта за Анита.

Лорд Калдрик, херцогът на Риланон, първи съветник на Негово величество и брат на дядото на Луам по майчина линия, се ухили широко, когато силната кралска десница разтърси отривисто ръката му.

— Е, дядо, как е кралството ни?

— Добре е, кралю мой. След като най-сетне се върнахте.

Арута посърна още повече и Карлайн го скастри:

— О, я се стегни, Арута. Тя е в Източния парк и те чака.

Арута я целуна по бузата, забърза се покрай подсмихващия се Мартин и профуча край Луам, като подвикна:

— С позволението на ваше величество.

Изненадата на лицето на Луам бързо се замени с веселие, докато Калдрик и останалите придворни останаха зяпнали от странното поведение на крондорския принц. Луам се наведе към ухото на Калдрик и прошепна:

— Анита.

Сбръчканото лице на Калдрик грейна в лъчезарна усмивка и той се изкиска разбиращо.

— Значи скоро пак ще заминавате. Тоя път за Крондор и венчавката на брат ви?

— Бихме предпочели да се позадържим тук, но традицията налага принцът да сключи брак в своя град, а пред традицията сме длъжни да се прекланяме. Но едва ли ще е по-рано от няколко седмици. Тези неща искат време, а междувременно и кралството трябва да се управлява, макар че, както виждаме, си се справил добре и без нас.

— Може би, ваше величество, но след като кралят вече си е в Риланон, много неща, чието решаване беше отложено през тази година, ще бъдат предоставени за вашата преценка. Петициите и другите неща, които ви бяха препратени по време на пътуването, са само една десета от това, което ви чака.

Луам простена шеговито.

— Май ще трябва да наредим на капитана отново да опъва платната.

Калдрик се усмихна.

— Хайде, ваше величество. Градът иска да види краля си.

По стихналите алеи на Източния парк тихо крачеше самотна фигура. Рано беше все още, докато разцъфтят добре поддържаните лехи. Някои по-сърцати стръкчета излагаха на показ плаха пролетна зеленина, а и подкастрените живи плетове бяха вечнозелени, но като цяло паркът все още представляваше по-скоро повяхнал символ на зимата, отколкото свежо обещание за пролетта, която щеше да се развихри едва след няколко седмици.

Погледът на Анита се зарея над ширналия се долу Риланон. Палатът се издигаше на най-високия хълм в центъра на града, заеман някога от яка каменна цитадела, която все още служеше за негово ядро. Седем високи сводести моста прехвърляха лъкатушещата в подножието на хълма река. Следобедният вятър беше мразовит и Анита придърпа тънкия копринен шал на раменете си.

Тя се усмихна неволно, потънала в спомени. Зелените й очи леко се премрежиха при мисълта за покойния й баща, принц Ерланд, и за всичко, което се бе случило през последната година и нещо: как Ги дьо Батира бе пристигнал в Крондор и се беше опитал да я принуди да сключи с него дворцов брак и как Арута се бе появил в Крондор инкогнито. Крили се бяха заедно под закрилата на „Шегаджиите“ — крадците на Крондор — повече от месец, докато успеят да се измъкнат от града. В края на Войната на разлома тя бе отпътувала за Риланон, за да присъства на коронясването на Луам. Междувременно се беше влюбила до уши в по-младия брат на краля… и ето че сега Арута се завръщаше в Риланон.

Стъпките на ботуши по каменната настилка я накараха да се обърне. Очакваше да види някой слуга или страж, дошъл да я уведоми за пристигането на краля в залива, но към нея се приближаваше уморен мъж във фино, но омачкано пътно облекло. Тъмнокафявата му коса беше разрошена от вятъра и тъмни кръгове обкръжаваха хлътналите му очи. Изпитото му лице, толкова скъпо на сърцето й, се беше навъсило както винаги, когато Арута обмисляше нещо много сериозно. Докато се приближаваше към нея, тя за кой ли път се възхити на гъвкавата му, почти котешка стъпка. А когато се озова пред нея и й се усмихна — плахо, срамежливо дори — неспособна да си наложи приучената от толкова години дворцово възпитание сдържаност, Анита усети сълзите, стичащи се по бузите й.

— Арута…

Останаха дълго притиснати един в друг, без нищо да могат да си кажат. После той бавно наклони главата й назад и я целуна. Без думи й изрече цялата си обич и копнеж и тя пак без думи му отвърна. Погледът му се гмурна в очите й, зелени като морето, погали осеяното с малки лунички носле, толкова прелестно несъвършенство на иначе съвършената белота на кожата й. Усмихна се уморено и въздъхна:

— Върнах се.

И веднага се засмя на тази своя съвсем ненужна реплика. И тя се засмя. И на Арута му стана някак леко от това, че държи в ръцете си тази млада жена, че вдъхва аромата на рижата й коса, сплетена по някакъв сложен начин според последната дворцова мода. Омая изпълни душата му от това, че отново е с нея.

Без да пуска ръката му, тя промълви.

— Толкова дълго те нямаше. Уж щеше да е само за месец. После още един, и още… Нямаше те повече от половин година. Не можах да се насиля да сляза на пристана. Знаех си, че като те видя, ще се разплача. — Бузите и бяха влажни от сълзите. Тя се усмихна и ги изтри.

Арута стисна ръката й.

— Луам непрекъснато се сещаше за нови и нови благородници, които трябваше да посетим. Нали разбираш, кралски задължения — провлече той с тъжна насмешка.

Откакто се бе запознал с Анита, Арута така и не можеше да изрече чувствата си пред момичето. Силно увлечен по нея от самото начало, след бягството им от Крондор той непрекъснато се бореше да потисне бушуващата страст. Анита го притегляше, и в същото време той виждаше в нея почти дете, на което тепърва предстои да стигне пълнолетие. А като балсам за душевните му рани беше близостта й, като никой друг тя умееше да долавя настроението му, да усеща как да смекчи тревогите му и да го измъкне от мрачния размисъл. И той беше обикнал мекия й нрав.

Мълчал беше с нея чак до вечерта преди да се наложи да отпътува с Луам. Излезли бяха да се поразходят по същите алеи и си говориха чак до късно през нощта, и макар да не си казаха нищо съществено, Арута бе останал с чувството, че са стигнали до някакво разбирателство. Но лековатият, а понякога и официален тон на писмата й го беше притеснил, изпълнил го беше с боязън, че в онази нощ я е разбрал погрешно. И ето че сега се взираше в лицето й уверен, че не се е заблудил. Каза й без предисловия:

— Откакто заминахме, почти нищо не съм правил, освен да мисля за теб.

Видя сълзите, бликнали отново от очите й, и тя отвърна:

— И аз, Арута.

— Обичам те, Анита. Бих искал винаги да си до мен. Би ли се съгласила да се омъжиш за мен?

Тя стисна ръката му и промълви „Да!“, а после го прегърна отново. Умът на Арута се замая от радост. Той я притисна до гърдите си и прошепна:

— Ти си радостта ми. Сърцето ми.

Дълго останаха така — принцът и крехката принцеса, едва стигаща до брадичката му. Шепнеха си тихо и всичко друго наоколо сякаш престана да има значение, всичко освен близостта им. А после нечие притеснено покашляне ги измъкна от унеса. Обърнаха се и видяха един от кралските гвардейци, застанал на входа на парка. Той каза:

— Ваши височества, Негово величество идва насам. След няколко минути ще бъде в Тронната зала.

— Трябва да тръгваме — каза Арута.

Той предложи ръка на Анита и я поведе покрай гвардееца, който закрачи зад тях. Ако се бяха озърнали през рамо, щяха да видят как стражът се мъчи да скрие широката си усмивка.

 

 

Арута стисна за последно ръката на Анита и зае мястото си до вратата, докато Луам влизаше в огромната тронна зала. Когато кралят се доближи до подиума, на който стоеше тронът му, придворните се сведоха в поклон, а дворцовият церемониалмайстор удари три пъти по пода с обкования си с желязо жезъл. Един херолд извика:

— Чуйте всички! Чуйте всички! Нека се разнесе вестта: Луам, първи с това име и по милостта на боговете законен владетел, се завърна при нас и сяда на трона си. Да живее кралят!

— Да живее кралят! — отзоваха се хорово събралите се в залата. Церемониалмайсторът отново удари по пода и херолдът извика името на Арута. Арута влезе в залата, с Карлайн и Анита зад него, а след тях и Мартин, както изискваше протоколът. Появата на всеки от тях бе огласена поред. Когато всички се подредиха до Луам, той махна с ръка на Арута.

Арута пристъпи до него и се наведе.

— Попита ли я? — прошепна кралят.

— Какво да я попитам? — с крива усмивка отвърна Арута.

Луам се ухили.

— Дали ще се ожени за теб, тъпак такъв. Разбира се, че си я питал, и ако се съди по идиотската ти усмивка, тя е казала „да“ — прошепна той. — Иди си на мястото, а аз след малко ще го обявя. — Арута се върна до Анита, а Луам даде знак на херцог Калдрик да се приближи и каза:

— Много сме изморени от пътя. Ще ви бъдем много благодарни, ако работният ден свърши по-скоро.

— Има два въпроса, които смятам, че заслужават вниманието на ваше величество днес. Сметките могат да изчакат.

Луам даде знак на Калдрик да продължи.

— Първо — от пограничните барони и от херцог Вандрос Ябонски получихме донесения за необичайно раздвижване на таласъми в Западните владения.

Това моментално отвлече вниманието на Арута от Анита. Западните владения бяха под негова опека.

— А от Крудий вести имате ли, милорд? — попита Мартин.

— От Далечния бряг нито дума, ваша светлост. Досега имаме сведения само от областта между Висок замък на изток и Небесното езеро на запад — за непрестанни потоци от таласъмски орди, придвижващи се на север, и за случайни набези, когато някое село им се изпречи на пътя.

— На север ли? — Мартин погледна Арута.

— Ако позволите, ваше величество? — каза Арута и Луам му кимна. — Мартин, мислиш ли, че таласъмите може да се придвижват, за да се присъединят към Братството на Тъмната пътека?

Мартин се замисли.

— Не бих изключил подобна възможност. Таласъмите отдавна служат на моредел. Въпреки че за мен щеше да е по-обяснимо, ако Тъмните братя се придвижваха на юг, връщайки се до родните си места сред планините на Сиви кули. — Тъмните братовчеди на елфите бяха изтласкани северно от Сиви кули от цуранското нашествие по време на Войната на разлома. Мартин се обърна към Калдрик:

— Милорд, има ли някакви сведения за Тъмното братство?

Калдрик поклати глава.

— Нищо освен обичайните им появи в подножията на Зъбите на света, херцог Мартин. Нищо повече. Лордовете на Северен страж, на Железен проход и на Висок замък пращат обичайните си донесения, нищо повече, свързано с Братството.

— Арута, оставяме на вас с Мартин да прегледате тези донесения и да решите какво може да е нужно на Запада — каза Луам и се обърна към Калдрик. — Какво още имаме, милорд?

— Послание от императрицата на Велики Кеш, ваше величество.

— И какво има да каже Кеш на Островите?

— Императрицата е изпратила свой посланик, някой си Абдур Рахман Мемо Хазара-Хан, на Островите, за да се обсъдят и уредят по възможност всички спорове, които могат да съществуват между Кеш и Островите.

— Тази вест безкрайно ни радва, милорд — заяви кралят. — От дълго време граничният раздор в Долината на сънищата пречеше на Велики Кеш и Кралството да поддържат добри отношения. Ще бъде от двойна полза и за двата народа, ако веднъж завинаги уредим този спор. — Луам се изправи. — Но ги известете, че наше величество ще трябва да се отбие в Крондор, тъй като ни чака брачна церемония.

Той се изправи и продължи:

— С най-голяма радост искаме да обявим предстоящото бракосъчетание между нашия брат Арута и принцеса Анита.

Стоящата до братята Карлайн изгледа навъсено Лаури, след което пристъпи към Анита и я целуна. Сред отекващите в залата възгласи Луам обяви:

— Работата ни за този ден приключи.

Глава 2
Крондор

Градът тънеше в дрямка. Откъм Горчивото море се беше спуснала гъста мъгла, загърнала цял Крондор в тежката си белота. Столицата на Западните владения на Кралството не си отдъхваше ни час, но обичайните нощни звуци се бяха удавили в почти плътните бели валма, загърнали като в мантии фигурите на случайните минувачи. Всичко изглеждаше по-унило, не толкова рязко, както обикновено, все едно че градът най-сетне бе намерил покой.

Но за един от обитателите на града тези нощни условия бяха почти идеални. Мъглата бе превърнала всяка улица в тесен тъмен проход и всяко каре сгради — в самотен остров. Безкрайният сумрак едва се прекъсваше от уличните фенери по ъглите — малки крайпътни убежища от топлина и светлина за минувачите, преди отново да се гмурнат сред влажния мрак на нощта. Но между тези нищожни приюти от светлина отдалият се на нощен труд бе благодарен на допълнителната закрила, защото тихите му стъпки съвсем се заглушаваха и ловките му движения оставаха напълно скрити за очите на случаен зрител. Джими Ръчицата си вършеше работата.

Около петнадесетгодишен, Джими вече го брояха за един от най-надарените членове на Шегаджиите — Гилдията на крадците. Джими си беше крадец, дето се вика, почти от рождение, улично момче, издигнало се от дребни отмъквания на плодове от пазарните сергии до пълноправен член на Шегаджиите. Не знаеше кой е баща му. Майка му се препитаваше с проституция в Бедняшкия квартал, докато не издъхна в ръцете на някакъв пиян моряк. Оттогава момчето бе попаднало в гилдията и се беше издигнало светкавично. Най-удивителното в издигането на Джими не беше възрастта, защото Шегаджиите се придържаха към възгледа, че щом едно хлапе се е опекло за кражби, трябва да го пуснеш да се развихри. Провалът си имаше цена. Бездарният крадец бързо се оказваше мъртъв крадец. И стига да не бе заплашен друг Шегаджия, смъртта на един крадец с ограничен талант не беше кой знае каква загуба. Не, най-удивителното нещо в светкавичното издигане на Джими беше в това, че той бе почти толкова добър, колкото си въобразяваше, че е.

Сега с ловкост, граничеща със свръхестественото, той се вмъкна в стаята. Безмълвието на нощта се нарушаваше само от хърканията на изобщо неподозиращите визитата му домакини. За осветление му послужи бледият отблясък от далечния уличен фенер. Джими се огледа, напрегнал всичките си сетива. Едва доловима промяна в скърцането на дъските под краката му и малкият крадец намери онова, което търсеше. Липсата на оригиналност у търговеца в избора на скривалище го накара да се засмее наум. С пестеливо движение хлапето отмести хлабавата дъска на пода и ръката му бръкна в тайника на тепавичаря Триг.

Триг изсумтя насън и се извърна в постелята, предизвиквайки ответното изхъркване на дебелата си жена. Джими замръзна на място, сдържайки дъха си, докато двете спящи туловища в леглото не се укротиха. След което измъкна тежката издута кесия и грижливо я върза на широкия си колан под туниката. Постави дъската на мястото й и се върна при прозореца. С малко късмет щяха да минат няколко дни преди кражбата да се открие.

Седна с гръб навън на перваза, вдигна ръце и се хвана за стряхата. Издърпа се рязко нагоре и се озова на покрива. Наведе се през ръба, притвори с леко бутване кепенците и придърпа куката с връвта така, че вътрешното резе да се върне на мястото си. После бързо издърпа връвта и се засмя тихо, представяйки си колко ще се обърка тепавичарят, докато се мъчи да разбере как са му откраднали златото. Остана да лежи още малко по корем върху керемидите, вслушан дали вътре не са се разбудили. След като не последва никакъв звук, Джими се отпусна.

Стана и закрачи тихо по „Булеварда на крадците“, под което име бяха известни покривите на града. Скочи леко от покрива на къщата на Триг върху съседния, после седна на керемидите да си огледа плячката. Кесията бе живо доказателство за скъперничеството на тепавичаря, скътал голяма част от приличните си доходи. Парите щяха да му осигурят прилично съществуване за няколко месеца, стига да не ги проиграеше набързо на комар.

Смътен шум накара Джими да легне по очи на покрива и да замръзне, притиснат до керемидите. Чу го отново — леко шумолене откъм другия скат на покрива. Хлапакът прокле наум лошия си късмет и прокара нервно пръсти през влажните от мъглата къдрици на кестенявата си коса. Някой друг по покривите щеше да му навлече само неприятности. Тази нощ Джими работеше без благословията на Нощния майстор — навик, който му беше докарвал ругатни и бой няколкото пъти, когато го бяха хващали, но ако сега застрашеше на всичко отгоре и работата на някой друг Шегаджия, очакваше го доста повече от няколкото сурови думи и пердаха. В гилдията с Джими се отнасяха като с възрастен, беше си спечелил това положение с умението и хитростта си. В замяна от него се очакваше да се държи като отговорен член и възрастта не можеше да му послужи за извинение. Рискуваше ли живота на друг Шегаджия, можеше да загуби своя.

Другата възможност можеше да се окаже не по-малко неприятна. Ако из града действаше без разрешение на гилдията някой гастролиращ крадец, задължението на Джими беше да донесе за него. Това донякъде щеше да смекчи собственото му нарушение, особено ако предадеше на гилдията полагащите й се две трети от златото на тепавичаря.

Джими пропълзя до билото на покрива. Трябваше само да зърне самоволния крадец и веднага да докладва за него. После Нощният майстор щеше да разпространи описанието му и рано или късно щяха да го навестят биячите на гилдията и да го научат на прилично поведение, дължимо пред Шегаджиите от гастролиращи любители. Джими се вгледа надолу, но не видя нищо странно. Как така нищо? Оглеждайки се, той зърна слабо движение с ъгълчето на окото си и се обърна. След като отново не видя нищо, седна и зачака. Тук имаше нещо, което подложи на изпитание вроденото му остро любопитство.

Когато се задействаше, това вродено остро любопитство беше единствената слабост на Джими — наред с неохотата, която изпитваше понякога, щом се наложеше да дели плячката си с гилдията. Отрастването му сред Шегаджиите бе възпитало у него особено отношение към живота — скептицизъм, граничещ с цинизъм — чувство, твърде развито за възрастта му. Необразован си беше, но хитър. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: звуците не идват току-така от нищото… освен ако не е намесена някаква магия.

Джими се закроти на мястото си, мъчейки се да отгатне какво ли може да е онова, което шумолеше отпред, а не се виждаше. Или някой невидим дух си беше размърдал задника на ръбестите керемиди, нещо напълно възможно, но малко вероятно, или пък там се спотайваше нещо много по-материално.

Джими се втренчи в сумрака и когато ушите му отново доловиха шумолене, успя да зърне нечие смътно движение. Някой се спотайваше в мрака, загърнат при това в черно наметало. Джими можеше да го засече само когато се раздвижеше. Промъкна се още малко към билото на стръмния покрив, за да си осигури по-добра гледка, и се озова точно зад фигурата. И надникна отново. Спотайващият се помръдна да намести плаща си и космите по гърба на Джими настръхнаха. Фигурата пред него беше изцяло облечена в черно и носеше тежък арбалет. Не беше никакъв крадец, а Козодой!

Джими се прилепи към покрива. Да се натъкнеш на излязъл по работа член на Гилдията на смъртта не беше най-добрият начин да си осигуриш живот до дълбоки старини. А на всичко отгоре имаше изрична заповед — всяка вест за братството на убийците да бъде донасяна на часа, и тази заповед идваше не от кого да е, а лично от Праведника, тартора на Шегаджиите. Джими предпочете да изчака, залагайки на дарбите си в случай, че го разкрият. Макар да не притежаваше легендарните качества на един Козодой, разчиташе все пак на самоувереността си на петнадесетгодишен хлапак, превърнал се в най-младия майстор-крадец в историята на Шегаджиите. Ако го разкриеха, нямаше да е първото му бягство по Булеварда на крадците.

Времето течеше и Джими чакаше, с неприсъща за възрастта му дисциплина. Крадец, който не можеше да остане неподвижен на място с часове, ако се наложи, не оставаше жив за дълго. От време на време чуваше и мерваше движенията на убиеца. Дълбокият респект на Джими към членовете на Гилдията на смъртта, граничещ със страхопочитание, бързо започна да спада, защото човекът пред очите му не показваше кой знае какво умение в стоенето неподвижно. Джими отдавна бе усвоил хитрината да отпуска и стяга полекичка мускулите си, за да не се схванат. И освен това, прецени той, легендите често преувеличаваха, а в случая това беше само от полза за Козодоите, за да поддържат хорския страх.

Убиецът изведнъж се раздвижи, отметна плаща си и надигна арбалета. Джими чу приближаващия се тропот на конски копита. Долу по улицата минаваха конници и убиецът бавно сниши оръжието. Явно подминаващите не бяха очакваната от него мишена.

Джими се повдигна още малко на лакът, за да види по-добре непознатия, след като плащът вече не го прикриваше. Убиецът леко се извърна да вдигне наметалото и за миг разкри лицето си. Малкият крадец присви крака, готов да скочи ако се наложи, и го огледа. Не успя да различи почти нищо характерно, освен че е тъмнокос и дребен на ръст. А после убиецът сякаш погледна право към момчето.

Сърцето на Джими заби гръмко и той се зачуди как убиецът не чува толкова силен туптеж. Но мъжът отново се извърна и замръзна в нощното си бдение и Джими тихо се отпусна под билото на покрива. Вдиша бавно, мъчейки се да потисне внезапно обзелото го желание да се изкиска. След като и то отмина, се отпусна и отново рискува да надникне.

Убиецът отново зачака и Джими — с него. Зачуди го оръжието на Козодоя. Тежкият арбалет съвсем не беше най-добрият избор за опитен стрелец, защото отстъпваше по точност на средно добър лък. По-подходящ беше за не толкова обучен в стрелбата, а и защото ударът беше силен. Веднъж Джими беше видял стоманена кираса, изложена в една кръчма. Металният нагръдник беше с дупка колкото юмрука му, пронизана от стрелата на тежък арбалет. Бяха я овесили на стената не заради големината на дупката, съвсем обичайна за оръжието, а защото носещият я воин някак бе оживял. Но оръжието си имаше недостатъци. Освен че ставаше неточно на повече от дузина разкрача, имаше малък обхват.

Джими протегна врат да изгледа отново Козодоя и усети леко пукване под дясната си ръка. Премести предпазливо тежестта си на лявата. Изведнъж една от керемидите под дланта му се счупи със силно пращене, плъзна се надолу и се разби с трясък върху каменната настилка на улицата. За Джими това прозвуча като небесен гръм, предвещал съдбата му.

Убиецът се завъртя с нечовешка бързина и стреля. Единствено подхлъзването на Джими опази живота му, защото нямаше да може да залегне достатъчно бързо, за да избегне стрелата, но тежестта му осигури нужната бързина. Срина се върху покрива и чу как металната стрела профуча над главата му. За кратък миг си представи как главата му се пръсва като зряла тиква и отправи тиха благодарствена молитва към Банат, бога покровител на крадците.

По-нататък го спаси рефлексът му, защото вместо да се скове на място, той се превъртя светкавично. А на мястото, където лежеше допреди миг, с трясък се стовари острието на сабя. Съзнавайки, че няма да може да надбяга убиеца, хлапакът скочи присвит на кълбо и с едно движение измъкна камата от ботуша си. Никак не си падаше по битките, но още в началото на кариерата си беше проумял, че понякога животът му може да зависи от използването на камата и се упражняваше с нея най-старателно, когато му останеше свободно време. Съжаляваше само, че този нощен набег по покривите не му бе позволил да си вземе и меча.

— Бързо се помоли на боговете, които са те довели тук, момче — изсъска убиецът. На Джими тази реплика му се стори неуместна, защото само отвличаше говорещия. Убиецът замахна, оръжието изсвистя във въздуха, където допреди миг стоеше Джими, и хлапакът хукна.

Втурна се по покрива и се метна обратно върху сградата на тепавичаря. Миг след това чу и тежкия скок на преследвач. Затича се бясно напред и се озова пред зейнала пропаст. В бързината му беше излязло от ума, че от тази страна на сградата има широка пресечка и че съседната сграда е невъзможно далече. Закова се на място и се обърна.

Убиецът се приближаваше бавно, насочил върха на сабята си към Джими. Изведнъж на хлапака му щукна нещо и той заподскача и затупа бясно с пети по керемидите. Само след миг на шумотевицата се отзова гневен глас отдолу:

— Крадец! Обират ме!

Джими моментално си представи надвесения през прозореца тепавичар — как вдига по тревога градската стража, и много му се дощя убиецът да си представи същото. Суматохата долу със сигурност щеше да изпълни улиците около къщата с патрули и любопитни зяпачи. Хлапакът бързо се помоли дано наемникът да реши да побегне, вместо да си отмъщава.

Убиецът обаче не обърна внимание на виковете на стопанина и продължи да се приближава към Джими с насоченото оръжие. Замахна отново, а Джими се сниши, свря се под гърдите му, замахна с камата и усети как върхът й промуши ръката на Козодоя, държаща сабята. Оръжието издрънча долу на паважа, а убиецът изрева от болка, заглушавайки виковете на тепавичаря. Джими чу как кепенците се тръшнаха и се зачуди какво ли се е превъртяло в ума на нещастния дебелак при този рев над главата му.

Убиецът избегна втория замах на Джими и измъкна кама от колана си. Отново настъпи, вече без приказки, стиснал оръжието в лявата си ръка. Джими чу виковете долу от улицата и едва се сдържа да не извика за помощ. Никак не беше сигурен, че ще надвие Козодоя, въпреки че убиецът се биеше с по-слабата ръка, но не изпитваше и голямо желание да обяснява какво търси на покрива на тепавичаря. А освен това ако извикаше помощ, докато стражата дойде, докато се качи по стълбите и стигне до покрива, работата щеше отдавна да е приключила.

Джими заотстъпва чак докато петите му не стъпиха на ръба на покрива. Убиецът се стегна, а момчето чакаше точно това. Присви се, моментално отстъпи назад и полетя надолу. Убиецът тъкмо замахваше и след като оръжието му не срещна очакваната; съпротива, изгуби равновесие и се преметна. Джими обаче успя да се улови за ръба и по-скоро усети, отколкото видя прелитащия покрай него убиец.

За миг Джими увисна с пламнали от болка длани, мишци и рамене. Толкова просто беше да се пусне и да полети надолу в тихия мрак. Но момчето стисна зъби да преодолее умората и болката, напрегна стенещите си мускули и отново се покатери на покрива. Легна задъхан на керемидите, после се превъртя и погледна надолу.

Убиецът лежеше неподвижно и неестествено извърнатият му врат показваше ясно, че вече не е жив. Момчето потръпна и бързо се сниши, когато видя двамата притичващи по уличката мъже. Те награбиха трупа, обърнаха го, вдигнаха го и се забързаха. Джими се замисли. Това, че убиецът си имаше съдружници, беше сигурно доказателство, че начинанието не е лично, а на Гилдията на смъртта. Но кого бяха чакали да мине по улицата в този късен час? Огледа се и претегли риска да се позадържи тук още малко, за да задоволи любопитството си срещу сигурната поява на градската стража само след няколко минути. Любопитството надви.

Сред мъглата отекна тропот на конски копита и скоро в светлото петно около горящия срещу дома на Триг уличен фенер се появиха двама ездачи. Кой знае защо, точно в този момент Триг реши да отвори отново кепенците и да се развика. Очите на Джими се разшириха, щом ездачите вдигнаха погледи към прозореца на тепавичаря. Хлапакът не беше виждал единия повече от година, но го познаваше много добре. Малкият крадец си направи изводи от видяното, поклати глава и реши, че е крайно време да офейква. Но мъжът, когото видя долу, накара Джими да реши, че работата му за тази нощ далеч не е свършила. Нощта най-вероятно щеше да се окаже дълга. Той се надигна и закрачи по Булеварда на крадците към приюта на Шегаджиите.

Арута дръпна юздите и вдигна глава към мъжа по нощница на прозореца, който ревеше с цяло гърло.

— Лаури, според теб за какво е тази врява?

— Доколкото мога да разбера нещо от тези ревове и писъци, онзи господинчо горе току-що е станал жертва на някакъв грабеж.

Арута се засмя.

— Това и сам го предположих.

Не познаваше добре Лаури, но му допадаше хитрината и чувството за хумор у странстващия певец. Досещаше се, че има някаква неприятност между Лаури и Карлайн и че заради това Лаури го беше помолил да го придружи в пътуването му до Крондор. Карлайн щеше да дойде след седмица с Анита и Луам. Но Арута отдавна беше решил, че това, което Карлайн не желае да споделя с него, не е негова работа. Освен това, ако Лаури беше изпаднал в немилост пред Карлайн, Арута можеше да изпита само съчувствие към него. След Анита Карлайн беше последната личност, с която държеше да се скара.

Принцът огледа района. По прозорците на околните сгради се появиха сънени физиономии и започнаха да викат някой да им обясни какво става.

— Е, скоро някой ще дойде тук да проучва. Май ще е най-добре да си продължим по пътя.

Думите му излязоха пророчески, защото двамата се сепнаха от нечий глас, доехтял от мъглата:

— Насам!

От мрака изникнаха трима мъже със сивите плъстени шапки и жълтите табарди на градската стража. Най-левият патрулен — мъжага с биче телосложение и дебели навъсени вежди, носеше в едната си ръка запален фенер, а в другата — дебела тояга. Мъжът по средата беше в напреднала възраст, пред пенсия, ако се съдеше по външността му, а третият беше младок, но и на двамата им личеше, че имат опит с уличните крамоли — дланите им лежаха на дръжките на мечовете почти небрежно.

— Какво става тук? — попита с добродушна насмешка и в същото време властно най-старият.

— Някаква бъркотия в онази къща, стража. — Арута посочи прозореца на тепавичаря. — Двамата просто минавахме.

— А, вие тук ли бяхте, ваша милост? Е, предполагам няма да възразите да поостанете малко, докато разберем каква е тази работа. — Водачът на патрула даде знак на младока да огледа.

Арута мълчаливо кимна. Точно в този момент от вратата на къщата изхвърча едно пуфтящо кълбо с почервеняло лице, размаха ръце и се развика:

— Крадци! Обраха ме, влезли са ми в стаята, имота ми ограбиха! Питам аз, какво ще става сега, щом един честен, тачещ закона гражданин като мен не може да спи безопасно в леглото си, в собственото си легло? — Като видя Арута и Лаури, още по-силно се развика: — А, тия значи са крадците? — И изрева, насъбрал цялото достойнство, на което беше способен в омачканата си нощница: — Какво направихте със златото ми, скъпото ми златце къде е?

Мъжът с бичия врат дръпна развикалия се за ръката толкова силно, че го завъртя като пумпал и му изръмжа:

— Затваряй си устата, скъперник такъв!

— Скъперник значи! — изрева Триг. — И какво, питам аз, ви дава право да наричате един гражданин, един почтен, спазващ закона гражданин скъпер… — Млъкна и на лицето му се изписа неверие като видя излизащата от мъглата група конници. В челото на групата яздеше висок чернокож мъж, облечен в табарда на капитан от Кралската дворцова гвардия на принца. Забелязал сборището на улицата, той даде знак с ръка на хората си да спрат.

Арута тъжно поклати глава и каза на Лаури:

— Дотук с тихото ни пристигане.

Капитанът подвикна:

— Стража, какво става тук?

Старшият на стражата отдаде чест.

— Точно това се канех да разбера, капитане. Доколкото разбрахме, тия двамата тук… — Той посочи Арута и Лаури.

Капитанът приближи с коня и се разсмя. Старшият го изгледа накриво, без да знае какво да каже. Гардан, бившият сержант в гарнизона на Крудий, дръпна юздите и отдаде чест.

— Добре дошли в своя град, ваше височество.

При тези думи останалите конници също отдадоха чест на своя принц.

Арута отвърна на поздрава, след което се здрависа с Гардан. Стражарят и тепавичарят ги гледаха онемели.

— Певецо — каза Гардан, — радвам се, че и с теб се виждаме отново. — Лаури прие поздрава с усмивка и махна с ръка. Познаваше се с Гардан съвсем малко, преди Арута да го изпрати в Крондор да поеме командването на града и дворцовата гвардия, но чернокожият войник с посребряла коса му допадаше.

Арута се извърна към скованите стражи и слисания шишко. Стражите бяха свалили шапки и старшият измърмори:

— Ваше височество, много моля за прошка. Не ви познах. Не съм искал да ви оскърбя, ваше благородие.

Арута поклати глава развеселен.

— Никого не си оскърбил, стражарю. Вие си изпълнявахте дълга, и при това както трябва. — После се обърна към Гардан. — Впрочем, как, в името на небесата, успя да ме намериш?

— Херцог Калдрик ни изпрати точния маршрут с новината, че идвате от Риланон. Очакваше се да пристигнете утре, но казах на граф Волней, че най-вероятно ще се опитате да се промъкнете тази нощ. След като яздите от Саладор, имаше само една порта, през която можеше да влезете… — той посочи по улицата към източната порта, невидима оттук през гъстата сивота — … и ето ни тук. Пристигнахте дори по-рано, отколкото очаквах. Къде са останалите от свитата ви?

— Половината гвардейци придружават принцесата към имението на майка й. Останалите са на бивак на шест часа езда от града. Не можах да изтърпя още една нощ на пътя. Освен това има да се свършат куп неща. — Гардан погледна принца озадачено, но Арута допълни само: — Останалото ще разбереш, като поговоря с Волней. — Е — той погледна към тепавичаря, — кой е този гръмогласен приятел?

— Това е Триг тепавичарят, ваше височество — отвърна старшият. — Твърди, че някой нахълтал в стаята му и го обрал. Казва, че се събудил от тупурдия на покрива му, бой е имало.

Триг го прекъсна.

— Биха се над главата ми, над… самата ми… глава… — Чак сега се усети на кого говори и гласът му изтъня. — Ваше височество — довърши смутено дебелакът.

Стражарят с дебелите вежди го изгледа свирепо.

— Разправя, че чул някакъв писък и после си дръпнал като костенурка главата от прозореца.

Триг закима енергично.

— Все едно че някой проклетник извършваше убийство, ваше височество. — Мъжът с бичия врат сръга здраво Триг в ребрата, ядосан от прекъсването.

Младият стражар излезе от мъглата откъм страничната уличка.

— Това го намерих върху купчина смет от другата страна на улицата, Берт. — Младокът подаде сабята на убиеца. — Имаше малко кръв по дръжката, но острието беше чисто. Имаше и малка локва кръв насред уличката, но никакъв труп.

Арута даде знак на Гардан да прибере оръжието. Младият стражар, забелязал гвардейците и явния авторитет на двамата новодошли, подаде сабята и побърза да свали шапка.

Арута взе оръжието от Гардан, огледа го, не видя нищо забележително по него и го върна на стражаря.

— Връщай гвардейците си, Гардан. Вече е много късно и почти не им остана време за сън.

— А крадецът? — викна тепавичарят. — Че това ми беше имотецът, цял живот съм го събирал! Сега какво да правя?

— Моите съжаления, добри ми тепавичарю, но бъдете сигурен, че стражата ще направи всичко възможно да ви върне ограбеното — каза принцът.

Берт се обърна към Триг.

— Сега, уважаеми господине, съветвам ви да се приберете и да поспите колкото остава до заранта. Утре можете да внесете оплакване на дежурния сержант на стражата. Ще му опишете какво ви е взето.

— Какво ми е взето? Злато, човече, това ми е взето! Имането ми, цялото ми имане!

— Злато значи? Хм — отвърна му Берт най-спокойно, с глас на врял и кипял в подобни случки. — В такъв случай ви съветвам да се приберете, а от утре да започнете отново да си трупате имането, щото е сигурно колкото тая мъгла в Крондор, че от него и един петак няма да видите. Но хич не се отчайвайте, добри ми господине, вие сте оправен човек и златото бързо идва в ръцете на хора от вашия сой и с вашите възможности.

Арута потисна смеха си, защото въпреки личното си нещастие човекът изглеждаше много смешно в раздърпаната си ленена нощница и килнатата над носа му нощна шапчица.

— Добри ми тепавичарю, ще ви обезщетя. — Той измъкна камата от колана си и я връчи на стражаря Берт. — Това оръжие носи фамилния ми герб. Единствените други като него се носят от братята ми, краля и херцога на Крудий. Върнете го утре в двореца и ще ви го заменят с цяла торба злато. Не искам да има нещастни тепавичари в Крондор в деня на завръщането ми. А сега ви желая на всички лека нощ. — Арута пришпори коня си и поведе спътниците си към палата.

След като принцът и гвардейците се скриха в сумрака, Берт се обърна към Триг.

— Е, драги ми господине, виж как всичко свърши добре — рече той и подаде камата на тепавичаря. — А на всичко отгоре имахте и честта да сте един от малцината простосмъртни, които могат да се похвалят, че са говорили лично с принца на Крондор, въпреки малко странните и объркани обстоятелства. — На хората си каза: — Ние да си тръгваме на обиколката. В такава нощ из Крондор ни чакат още забавления. — Даде им знак да го последват и се скри в избеляващата мъгла.

Триг остана сам. Помая се, след което лицето му грейна и той извика на жена си, както и на всички, които все още надничаха от околните прозорци:

— Ей, говорих с принца! Аз, Триг тепавичаря!

И готов да литне от щастие, тепавичарят помъкна шкембето си към топлата постеля, притиснал камата на Арута до гърдите си.

 

 

Джими се провираше през тесните тунели. Проходът беше част от сложната плетеница канали и разни други подземни съоръжения, обичайни за тази част от града, всяка крачка от които се контролираше от Шегаджиите. Подмина един боклукчия — несретник, който се препитаваше, ровейки в сметта, стичаща се размита от водата в канавката към канала. Човекът ровичкаше мръсната тиня с тояга, за да намери някоя паднала монета. Всъщност само се правеше, че ровичка, а си беше караул. Джими му махна с ръка и се сниши под една провиснала греда, изпаднала явно от някое срутено мазе, и се озова в широка зала, изровена сред лабиринта от тунели. Ето това беше самото ядро, явката на крадците. Приютът на Шегаджиите.

Джими си взе меча от стойката за оръжия, намери си един тих кът и се свря в него, притеснен от проблема, пред който се беше оказал. Според правилата трябваше да се изповяда за непозволеното си проникване в къщата на тепавичаря, да се лиши от повечето злато и да изтърпи наказанието, което Нощният майстор решеше да му наложи. Все едно, до утре следобед гилдията щеше да знае, че стиснатият тепавичар е обран. След като се разбереше, че наоколо не е действал някой гостуващ крадец, всички подозрения щяха да паднат върху него и още неколцина други, за които се знаеше, че имат навик да шарят нощем без позволение. И всяко наказание, което го чакаше тогава, щеше да е два пъти по-жестоко, защото не си го е признал сега. Въпреки това Джими не можеше да мисли само за личния си интерес, защото разбираше, че целта на убиеца не е била някой друг, а самият принц на Крондор. А Джими беше прекарал достатъчно време с Арута, докато Шегаджиите криеха принца и принцеса Анита от хората на Батира, за да изпитва към принца симпатия. При това Арута му беше подарил този меч, който момчето почти винаги носеше на бедрото си. Не, Джими не можеше да пренебрегне наличието на убиеца, но и не можеше да реши какво да предприеме.

След дълги разсъждения Джими реши. Най-напред щеше да се опита да предупреди принца, а след това — да пробута сведението за убиеца на Алвърни Бързака — Дневния майстор. Алвърни му беше приятел и позволяваше на Джими малко повече волности от Гаспар да Вей, Нощния майстор. Алвърни нямаше да спомене на Праведника за това, че Джими се е ослушал да докладва веднага, стига хлапакът да не се забавеше прекалено. Което означаваше, че Джими трябваше бързо да се добере до Арута, а после веднага да се върне и да говори с Дневния — най-късно преди утре привечер. Всяко забавяне щеше да компрометира Джими дотолкова, че дори и Алвърни нямаше да може да го отърве. Колкото и великодушен да беше застаряващият Бързак, вече в залеза на кариерата си, все пак си беше Шегаджия. Предателството към гилдията бе недопустимо.

— Джими!

Джими вдигна глава и видя нахълталия в приюта Дейз Златистия. Макар и доста млад, чаровникът крадец имаше солиден опит зад гърба си в облекчаването на стари самотни дами от излишното им имущество. Разчиташе повече на неотразимата си русолява външност, отколкото на ловкостта. Дейз се завъртя да му покаже финото си облекло.

— Какво мислиш?

Джими кимна одобрително.

— Шивачи ли обираме вече?

Златистия замахна закачливо да го удари, Джими лесно му убягна и младежът приседна до хлапака.

— Не бе, смотано улично пале такова. Сегашната ми „благодетелка“ е вдовицата на прочутия майстор пивовар Фалън. — Джими беше чувал за него. Ейлът и бирите му се ценяха толкова високо, че понякога бяха дори на трапезата на покойния принц Ерланд. — И заради добрата стока на покойния й съпруг, работа, която сега тя върти, е получила покана за приема.

— Прием ли? — Джими разбра, че Златистия се е докопал до някоя добра клюка и много го сърби да я каже, но когато той сам реши.

— А — отвърна Златистия, — ама аз още ли не съм ти споменал за сватбата?

Джими завъртя очи нагоре от досада, но продължи играта.

— Каква сватба, Златист?

— Как каква? Кралската сватба, разбира се. Е, нас ще ни сложат далече от кралската трапеза, но няма да сме най-открая.

Джими се изправи като ужилен.

— Кралят? В Крондор!

— Естествено.

Джими стисна Златистия за ръката.

— Я дай отначало.

Ухилен, чаровният, но не особено схватлив младеж започна да му обяснява доверително.

— Вдовицата Фалън е уведомена не от кого да е, а лично от главния снабдител на двореца, с когото се познават от седемнайсет години, че им трябват допълнителни доставки за един месец напред, цитирам: „за кралската сватба“. Човек спокойно може да заключи, че кралят ще дойде за собствената си сватба.

Джими поклати глава.

— Не бе, тъпак. Не е кралят. Това са Анита и Арута.

Златистия изглеждаше готов да се нацупи от забележката, но после очите му светнаха от любопитство.

— Че какво те кара да мислиш така?

— Кралят се жени в Риланон. Принцът се жени в Крондор. — Златистия кимна, давайки да се разбере, че му звучи смислено. — Аз се криех с Анита и Арута; беше само въпрос на време да се оженят. Той затова се е върнал. — Дейз го изгледа озадачено и Джими бързо добави: — Или ще се върне скоро.

Умът му заработи трескаво. Не само Луам щеше да пристигне в Крондор за сватбата, но и всяка по-знатна особа от Запада, а и немалко от Изтока. А щом и Дейз знаеше за сватбата, значи половината жители на Крондор също го знаеха, а другата половина щяха да го научат преди утре привечер.

Унесът на Джими се прекъсна от появата на Смеещия се Джак, Нощният старши и първи помощник на Нощния майстор, който застана пред двамата младоци с ръце на бедрата и рече:

— Нещо май ти се върти в главичката, момче?

Джими никак не си падаше по Джак. Беше вечно кисел, със стиснато чене, често избухваше и проявяваше неоправдана жестокост. Единствената причина за високия му пост в гилдията беше умението му да държи здраво в юздите си побойниците на гилдията и другите по-горещи глави. Неприязънта между Джими и Джак беше съвсем взаимна, защото тъкмо хлапакът му беше лепнал прякора „Смеещия се“. Откакто Джак бе попаднал в гилдията, никой не помнеше да го е чувал да се смее.

— А, нищо — отвърна Джими.

Джак присви очи и изгледа Джими и Дейз изпитателно.

— Чувам, че край източната порта е имало някаква врява. Не си се мяркал там тази нощ, нали?

Джими запази безизразна физиономия и изгледа Дейз все едно че въпросът се отнася за него. Златистия поклати отрицателно глава. Джими се зачуди дали Джак вече е разбрал за Козодоя. Ако знаеше и ако някой го беше мернал наоколо, хлапакът не можеше да очаква и капка милост от биячите на Джак. Все пак, ако Джак имаше улики, щеше направо да го обвини, а не да го разпитва. Хитруването не беше отличителна черта за Джак. Затова Джими подхвърли с най-невинна физиономия:

— Пак ли някоя пиянска свада? Не, аз си спах повечето време.

— Добре. Значи си свеж — каза Джак. Врътна глава към Дейз, давайки му да разбере, че е време да се разкарва. Златистия се надигна и напусна без въпроси, а Джак вдигна ботуша си на пейката до Джими. — Стягай се, че тази нощ ни чака работа.

— Сега? — намръщи се Джими, пресметнал набързо, че нощта му е отишла. До изгрев-слънце оставаха някакви си пет часа.

— Специална поръчка. Лично от него — поясни мъжът, като се подразбираше Праведника. — Някакви кралски работи гласят в палата, а идва и посланикът на Кеш. Снощи е пристигнал цял товар с дарове. Сватбени. Ще ги откарат в двореца най-късно утре до обед, така че тази нощ е единственият ни шанс да ги отарашим. Рядък, при това. — Тонът му не оставяше и сянка на съмнение, че участието на Джими не е желателно, а задължително. Хлапакът се надяваше да подремне малко, преди да хукне към палата, но явно нямаше да стане. Той попита примирено:

— Кога и къде?

— След час, до големия склад една пресечка над хана „Щипещия рак“, до пристанището.

Джими знаеше мястото. Кимна и без повече приказки остави Смеещия се Джак. Заизкачва се по стъпалата към улицата. Въпросът с убийците и заговорите трябваше да изчака още няколко часа.

 

 

Мъглата продължаваше да тегне над Крондор. Кварталът със складовете до пристанището обикновено беше тих в ранните часове на утрото, но тази нощ всичко наоколо изглеждаше като от друг свят. Джими се промъкваше между огромните бали със стока, твърде малоценни, за да оправдаят допълнителния разход с прибирането им в складове и по същата причина — незастрашени от обир.

Суров памук, фураж, камари дървен материал — всичко това образуваше влудяващо заплетен лабиринт, през който Джими се движеше тихо. Зърнал беше, докато идваше насам, неколцина пристанищни пазачи, но нощната влага и щедрият подкуп ги бяха задържали под навеса им край огъня. Освен ако не се вдигнеше някоя голяма крамола, нищо нямаше да ги отвлече от топлото. Шегаджиите отдавна щяха да са се махнали от района преди задрямалите пазачи да се размърдат.

Стигнал уреченото място, Джими се огледа, но не видя никого, свря се в един ъгъл и зачака. По навик беше дошъл по-рано от останалите, тъй като обичаше да обмисли нещата, преди да започне акцията. Освен това в заповедта на Смеещия се Джак имаше нещо, което го държеше нащрек. Толкова важна работа рядко се подготвяше в последния момент, а още по-голяма рядкост беше Праведника да позволи действие, което би предизвикало гнева на принца — кражбата на сватбени дарове със сигурност щеше да предизвика гнева на Арута. Но мястото на Джими в гилдията не беше чак толкова високо, за да знае кое е редно и кое — не. Трябваше само да стои нащрек.

Чуха се тихи стъпки и Джими се напрегна. Идващият се движеше предпазливо, както трябваше да се очаква, но заедно със стъпките момчето долови и някакъв странен звук. Беше лекото издрънчаване на метал в дърво и веднага щом осъзна това, Джими скочи встрани. Последва силен удар, пръснаха се трески и една стрела от арбалет разцепи страната на сандъка, където допреди секунда седеше той.

Миг след това от сумрака към него се затичаха две тъмни фигури.

Със сабя в ръка, Смеещия се Джак връхлетя мълчаливо върху Джими, докато спътникът му зареждаше арбалета си за нов изстрел. Джими измъкна оръжията си светкавично, парира замаха на Джак отгоре с камата и удари с меча напред. Джак отскочи настрани и двамата смениха местата си.

— Сега ще те видим колко си добър, момченце — озъби се Джак. — Тоя път ще ти видя кръвчицата и наистина ще се разсмея.

Джими не пожела да се включи в отвличащата беседа. Отвърна само с атака с меча, принуждавайки Джак да отстъпи. Не хранеше никакви илюзии, че е по-добър от Джак — искаше само да удържи още малко, докато измисли как да избяга.

Запристъпваха напред-назад, разменяйки си атаки и парирания, като всеки от двамата гледаше да намери пролука в защитата на другия. Джими опита забивка с острието напред, не улучи, залитна за миг и изведнъж левият му хълбок пламна — Джак бе успял да го перне със сабята си: болезнена рана, която скоро щеше да изцеди силите му, но не фатална, поне засега. В следващия миг Джак атакува, бързайки да се възползва от предимството. Джими заотстъпва, едва отбивайки свирепите му удари.

Внезапният вик към Джак да се дръпне настрани предупреди Джими, че другият нападател е заредил арбалета, и хлапакът отскочи, така че Джак да остане между него и съучастника си. Джак замахна отгоре и силата на удара принуди хлапака да се срине на колене.

Джак изведнъж отскочи назад, сякаш нечия гигантска шепа го беше стиснала за гърлото и го беше отхвърлила. Блъсна се в един от големите сандъци и очите му се оцъклиха от неверие, след което се завъртяха и отпуснатите му пръсти изтърваха сабята. За миг Джими видя на мястото, където допреди миг се намираха гърдите на Джак, кървава маса от раздралата ги метална стрела. Ако не беше внезапната атака, стрелата щеше да е пронизала гърба на момчето. Джак се отпусна без звук и Джими видя, че е прикован за сандъка. Свит на кълбо, Джими скочи и се извърна към другия, който изруга, хвърли арбалета, измъкна сабята си и скочи срещу него. Замахна към главата му, а момчето се сниши и метна дългата си кама. Острието й перна другия по хълбока и мъжът погледна към раната — нищо особено, само колкото да го отвлече. Но този кратък миг беше точно това, от което имаше нужда Джими — той скочи напред, прониза противника си и по лицето на непознатия за миг премина сянка на изумление и неразбиране.

Мъжът залитна назад и Джими рязко измъкна оръжието от гърдите му. После издърпа камата си от хълбока на мъртвия, изтри и двете оръжия и ги прибра в каниите. Огледа и раната си — не беше тежка.

Стисна зъби да преодолее гаденето, олюля се и пристъпи към прикования към сандъка Джак. Двамата никога не бяха изпитвали добри чувства един към друг, но защо беше тази толкова старателно изпипана клопка? Дали всичко това не беше свързано по някакъв начин с опита за убийство на принца. Трябваше да се обмисли, след като поговори с принца, но ако се окажеше, че има пряка връзка, това говореше много лошо за Шегаджиите. Възможността за вероломство от страна на толкова високопоставена фигура като Смеещия се Джак щеше да разтърси гилдията из основи.

Колкото и да беше замаян от тежкото изпитание, Джими никога не губеше здравия си практицизъм. Лиши Джак и съучастника му от кесиите, които се оказаха задоволително пълни, и след като пребърка грижливо приятеля на Джак, забеляза нещо на шията му.

Беше златна верижка, на която висеше абаносова фигурка на козодой. Огледа замислено талисмана, след което го пъхна в джоба на туниката си. Озърна се и видя едно подходящо кътче, където можеше да скрие двата трупа. Издърпа металната стрела от гърдите на Джак, довлече него и другия в нишата между двете бали и ги струпа един върху друг. После превъртя двата повредени сандъка така, че да се виждат здравите им страни. Щяха да минат поне няколко дни преди някой да открие труповете.

Без да обръща внимание на парещата рана и на умората, Джими се огледа, за да се увери, че не го е видял никой, след което потъна в мъгливия сумрак.

Глава 3
Заговори

Арута нападна стремглаво. Лаури заподвиква окуражително на Гардан, докато принцът принуждаваше партньора си да отстъпва. Певецът доброволно бе отстъпил честта на първия двубой на Гардан — беше партнирал на Арута всяка сутрин по пътя от Саладор до Крондор. Макар упражненията да бяха изострили уменията му да борави със сабята, поръждясали от дългия престой в кралския дворец, му беше писнало непрекъснато да губи от бързия като мълния принц. Тази сутрин поне щеше да има още някой, с когото да сподели поражението. Но и старият войник знаеше нещичко, така че изведнъж принуди Арута да заотстъпва. Лаури ахна от възторг, разбрал, че капитанът само е приспал вниманието на Арута, оставяйки му лъжливото впечатление, че държи нещата под свой контрол. Но след свирепа размяна на удари принцът отново настъпи и Гардан извика:

— Стига!

После прибра сабята и каза:

— През целия ми живот само трима мъже са ме надвивали с оръжието, ваше височество: мечемайстор Фанън, баща ви и сега вие.

— Голяма тройка — подхвърли Лаури. Арута тъкмо се канеше да му предложи една схватка, но нещо привлече погледа му.

В края на тренировъчната площадка на двореца, до стената, отделяща палата от една странична уличка и града долу, растеше голямо дърво. В клоните на това дърво нещо се беше раздвижило. Един от гвардейците вече крачеше натам.

Изведнъж една дребна фигура скочи от клоните. Арута, Лаури и Гардан бяха застанали нащрек, с извадени саби. Стражът хвана момъка, какъвто се оказа неочакваният посетител, под мишницата и го поведе към принца.

Арута изведнъж го позна.

— Джими?

Джими се приведе в поклон, леко намръщен от болката на хълбока, превързан саморъчно с първата дрипа, която му бе попаднала тази заран.

— Ваше височество, вие познавате този младеж? — възкликна Гардан.

Арута кимна.

— Да. Е, малко е попорасъл, проклетникът, но се познаваме. Господа, пред вас е Джими Ръчицата, живата легенда сред уличните бандити и крадци на кесии. Това е момчето, което помогна на мен и Анита да избягаме от града.

Лаури изгледа момчето с присвити очи и се засмя.

— Не го видях ясно, защото в склада беше тъмно, когато Шегаджиите ни изведоха с Касуми от Крондор, но си залагам зъбките, че това е същият хлапак. „При Мамчето има веселба.“

Джими се ухили.

— И всички там ще си прекараме добре.

— Значи и ти го познаваш? — каза Арута.

— Нали ви разправях, че когато с Касуми носехме посланието за мир от цуранския император до крал Родрик, имаше едно момче, което ни преведе от склада до градската порта и подлъга стражите, докато ние се измъкнем от Крондор. Същото момче е. Така и не запомних името му.

Арута прибра сабята си, а с него — и останалите.

— Е, Джими, макар че се радвам да те видя отново, остава открит въпросът с катеренето през стената в двореца ми.

Джими сви рамене.

— Помислих, че сигурно ще искате да се видите с един стар познат, ваше височество, но едва ли щях да убедя гвардейците на капитана да ви известят.

Гардан се усмихна на дръзкия отговор и даде знак на гвардееца да пусне момчето.

— Може би си прав, непрокопсанико.

Джими изведнъж си даде сметка, че изглежда доста окаяно пред тези мъже, свикнали да виждат около себе си добре облечените обитатели на палата. От мръсната и рошава коса, та чак до босите си стъпала приличаше досущ на улично просяче. После забеляза добродушната насмешка в очите на Гардан.

— Не се оставяй да те подведе външността му, Гардан. Много по-способен е, отколкото допускат годините му. — Арута се обърна към Джими. — Донякъде уронваш престижа на гвардейците на Гардан, влизайки по този начин. Предполагам, че имаш сериозна причина да ме търсиш.

— Да, ваше височество. Работата е страшно сериозна и спешна.

Арута кимна.

— Е, казвай тогава каква е тази толкова сериозна и спешна работа?

— Някой е определил цена за главата ви.

На лицето на Гардан се изписа стъписване. Лаури зяпна.

— Какво… как?

— Кое те кара да мислиш така? — попита Арута.

— Защото някой вече се опита да я вземе.

Освен Арута, Лаури и Гардан още двама слушаха разказа на момчето в съвещателната зала на принца. Волней, графът на Ландрет, който преди служеше като помощник на канцлера на Западните владения херцог Дуланик, изчезнал безследно по време на вицекралството на Ги дьо Батира. До Волней седеше отец Натан, жрец на Бялата Сунг, богинята на Верния път, на времето един от главните съветници на принц Ерланд и присъстващ сега по покана на Гардан. Арута не познаваше двамата, но през няколкото месеца на неговото отсъствие те бяха спечелили доверието на Гардан с разумните си преценки, а неговото мнение се ценеше високо от Арута. Докато го нямаше, Гардан всъщност бе действал като рицар-маршал на Крондор, а Волней бе изпълнявал ролята на временен канцлер.

И двамата мъже бяха възпълни, но докато Волней имаше вид на човек, непознаващ физическото усилие, просто дебел, то Натан по-скоро приличаше на бивш борец, надебелял на стари години. Никой не проговори, докато Джими не приключи с описанието на двете си битки предната нощ.

Волней изгледа за миг хлапака изпод дебелите си, грижливо вчесани вежди.

— Направо фантастично. Само дето не желая да повярвам, че може да съществува такъв заговор.

— Няма да съм първият принц, към когото се е насочило оръжието на наемен убиец, граф Волней — каза Арута. — Гардан, удвоете веднага охраната, но кротко и без обяснения. Не искам из палата да плъзват слухове. След две седмици в тези коридори ще се изсипят всички по-важни особи на Кралството, начело с брат ми.

— Може би трябва да предупредите и Негово величество? — каза Волней.

— Не — отвърна отсечено Арута. — Луам ще пътува с цяла рота от кралската си гвардия. Изпратете част крондорски пиконосци да го срещнат при Малаково средище, но без приказки, все едно че е официален почетен ескорт. Ако сто души не могат да го предпазят, значи никой няма да може. Не, нашият проблем е тук, в Крондор. И се боя, че нямаме голям избор от възможности.

— Не съм сигурен, че ви разбрах, ваше височество — каза отец Натан.

Лаури извъртя очи към тавана, а Джими се ухили. Арута се усмихна мрачно.

— Изглежда, само двамата ни улични приятели разбраха какво трябва да направим. — Арута се обърна към Джими и Лаури и каза: — Трябва да хванем жив Козодой.

 

 

Арута седеше тихо, а Волней крачеше из трапезарията. Лаури, преживял немалко гладни години и приучил се да яде при всяка възможност, се хранеше, докато тумбестият граф на Ландрет мереше с крачки дължината на залата. Арута изгледа как Волней зави покрай масата за нова обиколка и каза изнервено:

— Графе, наистина ли е необходимо да крачите така?

Графът, потънал в тежък размисъл, се закова на място, поклони се леко на Арута, но на лицето му се бе изписало раздразнение.

— Ваше височество, съжалявам за притеснението… — Тонът му показваше, че изобщо не съжалява, и Лаури се подсмихна. — Но да се доверите на оня крадец си е пълен идиотизъм.

Очите на Арута се разшириха от изумление и двамата с Лаури се спогледаха. Лаури се окашля.

— Скъпи ми графе, зарежете най-после тези заобикалки. Хайде, кажете на принца какво ви е на ума. Кажете го направо!

Волней усети гафа си и се изчерви.

— Моля ви за извинение, аз… — Този път изглеждаше наистина смутен.

Арута го удостои с кривата си полуусмивка.

— Извинен сте, Волней, но само за грубостта. — Изгледа го мълчаливо и добави: — Впрочем, искреността ви е доста освежаваща. Продължете.

— Ваше височество — заговори твърдо Волней, — доколкото на мен ми се струва, това хлапе е само част от някаква заплетена игра, целяща да ви хванат, да ви унищожат може би, като той твърди, че други го искали.

— И какво трябва да направя според вас?

Волней поклати глава.

— Не знам, ваше височество, но да изпратите това момче на разузнаване е просто… не знам.

Арута каза:

— Лаури, кажи моля те на нашия приятел и съветник графа, че всичко е наред.

Лаури удари здрава глътка вино и каза:

— Всичко е наред, графе. — Арута изгледа мрачно трубадура и Лаури добави: — Всъщност, ваше благородие, направено е всичко възможно. Едва ли някой познава този град по-добре от него. Джими е Шегаджия. Може да намери дирята към Козодоите по-добре от дузина шпиони.

— Спомнете си — намеси се Арута, — че се бях натъкнал на началника на тайната полиция на Ги, самия Джоко Радбърн, изключително безскрупулен човек, който беше готов на всичко, само и само да намери Анита и да я върне в двореца. Шегаджиите го надвиха.

Волней като че ли се отпусна малко и даде знак, че чака позволение от принца да седне. Арута махна с ръка към свободния стол, дебелакът седна и изпъшка:

— Може и да си прав, певецо. Просто не мога да измисля средства за защита срещу заплахата. Представата за развилнели се убийци не ми дава покой.

Арута се надвеси над масата.

— На мене още по-малко. Не забравяйте, Волней, че, изглежда, аз съм бил мишената им.

Лаури кимна.

— Едва ли са се целили по мен.

— Някой ценител на музиката, може би? — контрира сухо Арута.

Волней изпъшка.

— Съжалявам, че се държа толкова неуместно. По не един повод ми се е дощявало веднъж завинаги да се свърши с тази моя тегоба с администрирането на провинцията.

— Глупости, Волней — прекъсна го Арута. — Вие свършихте тук огромна работа. Когато Луам настоя да тръгна на източната обиколка с него, възразих с аргумента, че Западните владения ще страдат, ако не са под моята ръка, поради резултата от управлението на Батира, а не защото съм се съмнявал във вас. Но съм доволен, че не се оказа така. Съмнявам се, че някой щеше да ръководи ежедневните дела на владенията по-добре от вас, графе.

— Благодаря, ваше височество — отвърна Волней, не особено развълнуван от похвалата.

— Всъщност тъкмо се канех да ви помоля да останете на поста. След загадъчното изчезване на лорд Дуланик нямаме херцог на Крондор, който да действа от името на града. Луам не може да обяви поста за освободен — освен ако не опозори паметта на Дуланик, лишавайки го от титлата — още две години, но всички ние можем да приемем, че е загинал от ръцете на Ги или на Радбърн. Така че засега според мен трябва да се задоволим с вашата роля на временен канцлер.

Волней като че ли не остана много доволен от новината, но прие обявеното сдържано. Каза само:

— Благодаря на ваше височество за доверието.

Разговорът се прекъсна от появата на Гардан, отец Натан и Джими. Бичият врат на Натан се беше издул и той почти довлече момчето до един от столовете. Кръвта на лицето на хлапака се беше изцедила и беше плувнал в студена пот. Без никакви официалности Арута посочи стол на жреца и той помогна на момчето да седне.

— Какво става? — попита Арута.

Гардан се усмихна укорително.

— Този наш млад храбрец е обикалял цяла нощ с лоша рана на хълбока. Сам я е закърпил и се е превързал.

— Почнала е да бере — добави Натан, — така че се принудих да я изчистя и наложа. Настоях да я оправя преди момчето да дойде при вас, защото почна да го тресе. Не е необходима магия, за да се предпази една рана от загниване, но всеки уличен хлапак си въобразява, че е знахар. Затова се е възпалила. — Той погледна Джими. — Пребледнял е малко заради ножа, но ще се оправи след няколко часа… стига да не я отвори отново — добави старецът и погледна Джими.

Джими го изгледа засрамено.

— Съжалявам, че ви отворих работа, но при други обстоятелства щях да си я изцеря.

Арута се обърна към хлапака.

— Какво откри?

— Тая работа с ловенето на наемни убийци май ще се окаже по-трудна, отколкото си мислех, ваше височество. Има един начин да се доберем до тях, но е много оплетен и заобиколен. — Арута му кимна да продължи. — Наложи ми се да се поомеся повечко с разни образи по улицата, но се добрах до нещо. Ако човек иска да потърси услугите на Гилдията на смъртта, трябва да прескочи до храма на Лимс-Крагма. — Натан направи боязлив жест на защита при споменаването на Богинята на смъртта. — Изрича се молитва и се оставя жертва пред обозначена за това урна, но името ви трябва да е извезано със златна нишка на пергамента. В рамките на един ден ще ви потърсят те. Казвате им името на жертвата, те казват цената си. Плащате или не приемате. Ако решите да платите, казвате им къде и кога ще доставите златото. Ако не, те изчезват и повече няма да ги намерите.

— Ясно — каза Лаури. — Те диктуват къде и кога, за да е трудно да им сложиш капан.

— Невъзможно, според мен — вметна Гардан.

— Няма невъзможни неща — каза замислено Арута.

След дълга пауза Лаури скочи.

— Измислих!

Арута и останалите го погледнаха.

— Джими, ти каза, че те ще се свържат с всеки, който ще достави златото за един ден. — Джими кимна. — В такъв случай имаме нужда от човек, който ще остави златото и ще остане след това някъде. На място, което е под наш контрол.

— Много проста идея, стига да се сети човек, Лаури — каза Арута. — Но къде?

— Има няколко места, които можем да наемем временно, ваше височество, но собствениците им са доста неблагонадеждни — каза Джими.

— Знам едно място — обяви Лаури. — Стига нашият приятел Джими да е готов да изрече молитвите, така че Козодоите да не се усъмнят, че е клопка.

— Не знам — отвърна Джими. — Работите в Крондор много се заплетоха. Ако съм заподозрян, никога няма да получим друга възможност. — Напомни им за нападението на Джак и непознатия му спътник с арбалета. — Може просто да ми е имал зъб. Познавам хора, които побесняват от един прякор, но ако не е било така… Ако Джак по някакъв начин се е забъркал с този убиец…

— Тогава — каза Лаури — Козодоите са привлекли на своя страна висш служител на Шегаджиите. Може би дори Върлината?

Джими се смути и маската на храбрец се смъкна от лицето му.

— Тази възможност ме безпокои не по-малко от мисълта, че някой може да прониже Негово височество със стрела. Вече от доста време съм пренебрегвал клетвата си пред Шегаджиите. Трябваше да им го кажа още снощи, не мога повече да го отлагам. И освен това Върлината е прякор за пред външни хора. Ние му казваме Праведника.

Момчето понечи да стане.

Волней го натисна здраво за рамото.

— Нахален хлапак! Да не искаш да кажеш, че някакъв си съюз на главорези си заслужава вниманието пред опасността, надвисна над твоя принц и може би над краля ти?

Джими отвори уста да възрази, но Арута каза:

— Мисля, че момчето каза точно това, Волней. Той е дал клетва.

Лаури скочи от мястото си, отиде при момчето, отмести Волней, наведе се и погледна Джими в очите.

— Момко, знаем, че си имаш свои грижи, но нещата, изглежда, се развиват много бързо. Ако са проникнали сред Шегаджиите, проговориш ли преждевременно, само ще ги улесниш да си прикрият дирите. Ако можем да спипаме един от тези Козодои…

Джими кимна.

— Ако Праведника разсъждава като теб, може и да оцелея, певецо. Вече ми изтече времето, през което можех да си прикрия действията с някаква невинна историйка. Скоро ще ми се потърси сметка. Е, добре, ще занеса бележчицата на Дърпащата мрежите. И хич няма да се преструвам, като я помоля да ми намери добро местенце, стига да не е преждевременно.

— А пък аз — заяви Лаури — трябва да се видя с един приятел в една гостилница, за да оправим един заем.

— Добре — каза Арута. — Примката ще я стегнем утре.

Лаури и Джими излязоха, залисани в кроежи кое как да стане. Арута ги изгледа, докато излизаха, и черните му очи едва скриваха тихия гняв, който тлееше в гърдите му. След толкова години борба през Войната на разлома се беше върнал в Крондор с надеждата за дълъг и мирен живот с Анита. Сега някой бе дръзнал да застраши този мирен живот. И щеше да си плати скъпо.

 

 

В хана „Пъстрия папагал“ беше тихо. Дъсчените кепенци на прозорците бяха плътно затворени заради внезапно връхлетелия откъм Горчивото море шквал и гостилницата беше потънала в синкав дим от камината и от лулите на дузината посетители. За всеки случаен посетител ханът щеше да изглежда съвсем обичайно, за дъждовна нощ като тази. Ханджията Лукас и двамата му сина стояха зад дългия тезгях и от време на време някой от тях се шмугваше през вратичката към кухнята да донесе храна и да я разнесе по масите. В ъгъла до камината, срещу стълбището за втория етаж, един русоляв трубадур пееше тихо за моряка, отплавал далече от родния дом.

По-прозорливият наблюдател щеше да забележи, че мъжете по масите почти не докосват халбите с ейл. Макар и грубовати на вид, не приличаха на работници по кейовете, нито на изнурени моряци, отбили се да отдъхнат след тежко плаване. Лицата на всички бяха сурови, а белезите по тях бяха по-скоро от битки, нежели от кръчмарски побоища. Всички бяха от личната рота на Гардан от Дворцовата гвардия, едни от най-изпитаните ветерани от армиите на Запада по времена Войната на разлома. В кухнята работеха петима нови готвачи и чираци. На горния етаж, в стаята най-близо до стълбището, търпеливо чакаха Арута, Гардан и още петима войници. Хората на Арута бяха единствените присъстващи — местните си бяха отишли с приближаването на бурята.

В най-отдалечения от вратата ъгъл чакаше Джими Ръчицата. Нещо го глождеше през целия ден, макар да не можеше да пъхне пръст в раната. Но знаеше едно: ако той самият влезеше тази нощ в гостилницата, изстраданият му опит щеше веднага да го предупреди. Можеше само да се надява, че пратеникът на Козодоите няма да е толкова досетлив. Тука просто нещо не беше наред.

Джими облегна гръб на стената и захапа разсеяно парчето сирене, замислен какво точно не му харесва. Вече бе изтекъл цял час след залез-слънце, а и помен нямаше от някой, който можеше да е човекът на Козодоите. Джими беше дошъл тук право от храма, стараейки се на всяка цена да го забележат няколко улични просяци, които го познаваха добре. Ако някой в Крондор непременно държеше да го намери, сведението за местонахождението му щеше да се купи лесно и много евтино.

Външната врата се отвори и в хана влязоха двама мъже с прогизнали от поройния дъжд наметала. И двамата изглеждаха професионални бойци, наемници навярно, припечелващи по някоя добре натъпкана със сребърници кесия като охрана на търговски кервани. Снаряжението им беше еднакво — кожена ризница, покриващи прасците ботуши, широки мечове на хълбоците и щитове, заметнати на гърбовете им под плащовете.

По-високият, с посивял кичур в косата, поръча халби с ейл. Другият, слаб и светлокос, огледа помещението. Джими забеляза как присви очи и се разтревожи: той също беше усетил, че нещо в гостилницата не е както трябва. Светлокосият заговори тихо на спътника си. Мъжът със сивия кичур кимна, пое халбите от прислугата, плати с медни петаци и двамата отидоха до единствената свободна маса, тази до Джими.

Мъжът със сивия кичур се обърна към Джими и каза:

— Ей, момко, винаги ли е толкова глухо в тая гостилница?

Чак сега Джими осъзна какво не беше наред през целия ден.

Докато чакаха, предрешените гвардейци бяха изпаднали във войнишкия си навик да си говорят тихо. Нямаше я обичайната за една нормална гостилница врява.

Джими вдигна показалец към устните си и прошепна:

— Заради певеца е.

Мъжът извърна глава и се вслуша в песента на Лаури. Лаури беше даровит и гласът му се беше запазил хубав въпреки пеенето през целия ден. Когато привърши, Джими удари силно с глинената си халба с ейл по масата и подвикна:

— Ха! Трубадуре, още, още! — И подхвърли един сребърник на подиума, на който седеше Лаури. Само след миг избухването му беше последвано от подобни викове и възгласи от останалите, сетили се, че е нужна и малко преструвка. Захвърчаха още монети. Лаури подхвана друга, жива и малко неприлична песничка и в пивницата се възцари обичайната глъч.

Двамата непознати се отпуснаха на столовете си и се заслушаха, като от време на време си казваха по някоя дума. Явно им поолекна, след като настроението в залата стана някак по-нормално. Джими наостри уши и изгледа за миг мъжете на съседната маса. Нещо с тях не беше както трябва, зачовърка го нещо, също както го човъркаше допреди малко фалшивата нотка, царяща в гостилницата.

Вратата отново се отвори и влезе още един. Огледа помещението, докато отърсваше водата от дългото си наметало, но нито го свали, нито отметна качулката от главата си. Забеляза Джими, прекоси дългото помещение до масата му, без да чака покана, дръпна един стол, седна и го попита тихо:

— Име имаш ли?

Джими кимна и се наведе, уж да заговори. Докато се навеждаше, го поразиха четири неща. Двамата на съседната маса, въпреки небрежното си поведение, държаха мечовете и щитовете си подръка, готови да ги използват при най-малкия знак. Не пиеха като наемници, току-що пристигнали в града след дългия път с някакъв керван — всъщност халбите им си стояха почти недокоснати. Мъжът срещу Джими държеше едната си ръка скрита под плаща, откакто бе влязъл. Но най-явното нещо беше, че и тримата мъже имаха на левите си ръце черни пръстени с издялана върху тях фигура на козодой, също като талисмана, който той бе прибрал от спътника на Смеещия се Джак. Умът на Джими заработи трескаво, защото той беше виждал такива пръстени и знаеше за какво служат.

Джими реши да импровизира и измъкна от ботуша си къс пергамент. Постави го на масата, много вдясно от мъжа, принуждавайки го да се протегне тромаво, за да го стигне, без да измъква дясната си ръка изпод плаща. Когато ръката на мъжа докосна пергамента, Джими измъкна дългата си кама и удари, приковавайки лявата ръка на непознатия към масата. Мъжът замръзна, слисан от внезапната атака, после другата му ръка изхвърча от плаща, стиснала нож. Замахна към Джими и момчето полетя назад. После болката го порази и той изрева отчаяно. Джими се прекатури от стола, извика: „Козодоите!“ и се стовари на пода.

Гостилницата се взриви. Синовете на Лукас, и двамата ветерани от армиите на Запада, скочиха от тезгяха и се хвърлиха върху двамата меченосци до Джими. Самият Джими увисна на прекатурения стол и понечи тромаво да се вдигне на крака. Успя да види от мястото си как двамата „прислужници“ се боричкат с мъжа със сивия кичур. Другият лъженаемник беше вдигнал лявата си ръка пред лицето си и Джими извика:

— Отровни пръстени! Имат отровни пръстени!

Още гвардейци се нахвърлиха върху закачуления мъж, докато той отчаяно се мъчеше да издърпа пръстена от прикованата си длан. След миг вече здраво го държаха трима и не можеше да мръдне.

Мъжът със сивия кичур срита двамата от тезгяха, превъртя се, скочи и се затича към вратата. За миг се отвори свободна пътека и помещението се изпълни с ругатните на останалите, които не можеха да се проврат през бъркотията от маси и столове. Козодоят вече приближаваше вратата и свободата зад нея, когато пред него се изправи един мършав воин. Убиецът скочи към вратата. С почти нечовешка скорост Арута замахна и го удари по главата с дръжката на рапирата си. Зашеметен, мъжът се олюля за миг и се срина в несвяст.

Арута огледа помещението. Русокосият убиец лежеше на пода с оцъклени към тавана очи. Плащът на закачуления мъж се беше отметнал и лицето му пребледня, щом започнаха да измъкват приковалата лявата му ръка кама. Трима от войниците го държаха, въпреки че изглеждаше твърде немощен, за да може да се изправи. Когато издърпаха камата, той изрева и припадна.

Джими заобиколи предпазливо мъртвия и се приближи до Арута. Погледна Гардан, който сваляше черния пръстен от мъжа на пода, и се ухили.

Принцът, все още зачервен от боя, се усмихна и кимна. Никой от хората му като че ли не бе пострадал, а държеше в ръцете си двама наемни убийци. Разпореди се на Гардан:

— Пазете ги добре и гледайте никой да не ги види, докато ги отведем в палата. Не искам да плъзнат слухове. Лукас и останалите бездруго може да се окажат в опасност, когато се разбере, че тези тримата липсват, особено ако наоколо се навъртат и други от Гилдията на смъртта. Оставете в хана достатъчно хора, за да изглежда, че всичко тук си тече нормално, и платете двойно щетите на Лукас. — Още докато го казваше, групата на Гардан се разшета да възстанови реда в гостилницата: изнесоха счупената маса и подредиха другите така, че липсата й да не личи. — Тия двамата ги отведете в стаите, които посочих, и бързо. Разпитът ще започне още тази вечер.

 

 

Стражи преградиха една врата, водеща към най-отдалеченото крило на двореца. Стаите тук се използваха много рядко, най-вече за по-маловажни гости. Крилото беше нова пристройка, достъпно откъм главната сграда през един-единствен къс коридор и извеждаща навън тясна врата. Външната врата бе залостена отвътре и пред нея също поставиха двама стражи със заповед да не допускат никого, независимо от ранга му, да влиза или излиза.

Вътре в крилото всички стаи с прозорци навън бяха заключени и поставени под охрана. В средата на най-голямото помещение Арута оглеждаше двамата пленници. И двамата лежаха завързани с дебели въжета за груби дървени ложета. Арута не искаше да рискува да им се остави каквато и да било възможност за самоубийство. Отец Натан наглеждаше няколкото си послушници, които почистваха и превързваха раните на заловените убийци.

Изведнъж един от послушниците се дръпна рязко от ложето на мъжа със сивия кичур и погледна смутено Натан.

— Отче, елате да видите.

Джими и Лаури пристъпиха след жреца и Арута. Натан застана зад послушника и всички чуха острото му вдишване.

— Сунгг ни сочи пътя!

Кожената ризница на мъжа с посребрената коса беше разпрана и отдолу се показваше черна туника, с извезана върху нея със сребърни нишки рибарска мрежа. Натан разгърна дрехата на другия пленник. Под нея имаше друга, по-тънка, черна на цвят и със също такова сребърно везмо, наподобяващо плетеницата на рибарска мрежа над сърцето му. Ръката на пленника беше превързана и съзнанието му се връщаше. Той изгледа жреца на Сунгг с омраза в очите.

Натан даде знак на принца, отведе го настрана и каза:

— Тези мъже носят знака на Лимс-Крагма, Теглещата мрежите, онази, която накрая прибира всички ни при себе си.

Арута кимна.

— Съвпада. Вече знаем, че контактът с Козодоите се осъществява в храма. Дори висшият клир на храма да не знае за тази работа, някой отвътре трябва да е съдружник на Козодоите. Хайде, Натан. Трябва да разпитаме онзи, другия. — Върнаха се до ложето, на което лежеше съвзелият се. Арута го погледна и попита:

— Кой предлага платата за моята смърт?

Натан бе привикан да се погрижи за човека, който още беше в несвяст.

— Кой си ти? — продължи принцът. — Отговори веднага, иначе болката, която понесе дотук, ще се окаже само бледа сянка на онова, което те чака. — Никак не го радваше перспективата да приложи изтезания, но нямаше да се спре пред нищо, докато не разбереше кой е виновен за опита за покушение. Пленникът обаче мълчеше.

След малко Натан се върна при Арута.

— Другият е издъхнал — промълви жрецът тихо. — Трябва много да внимаваме с този. Онзи едва ли е умрял от удара по главата. Сигурно владеят някакво средство да командват тялото си да не се съпротивлява на смъртта, а да я посрещне с готовност. Казват, че дори един издръжлив човек може да умре драговолно, стига да разполага с достатъчно време, за да призове смъртта.

На челото на ранения изби пот и жрецът промълви угрижено:

— Гори и треската му се усилва. Ще трябва да се погрижа за него преди да е станало късно.

Жрецът бързо свали от колана си шишенце с лекарство и изля течността в устата на пленника, докато двама от войниците държаха челюстите на пленника му разтворени. После бързо започна да мълви някакво заклинание. Пленникът започна да се мята яростно и лицето му се сгърчи. Жилите по ръцете и по врата му се издуха от усилието да скъса стегите. Изведнъж от устата му изригна кух смях и той падна по гръб и очите му се подбелиха.

Натан го огледа.

— В безсъзнание е, ваше височество. Задържах усилването на треската, но не смятам, че мога да я прекратя. Тук действа някаква силна магия. Отпада пред очите ни. Ще ми е нужно време, докато успея да я преодолея… дано само да не се окаже твърде малко. — В гласа на Натан се прокрадна съмнение. — И стига знанието ми да е достатъчно.

Арута се обърна към Гардан.

— Капитане, вземи десетина души от най-доверените си и веднага идете в храма на Лимс-Крагма. Уведомете върховната жрица, че съм заповядал веднага да се яви при мен. Доведете я насила, ако трябва, но я доведете.

Гардан отдаде чест, но очите му трепнаха. Лаури и Джими усетиха, че никак не му допада идеята да се разправя с жрицата в собствените й покои. Все пак верният капитан се обърна и се подчини на своя принц, без да възрази.

Арута се върна при ранения, който гореше от треската. Натан каза:

— Усилва се, ваше височество. Бавно, но се усилва.

— Колко му остава?

— Ако не успеем — до края на нощта, не повече.

Арута удари отчаяно с юмрук в шепата си. До изгрев-слънце оставаха не повече от шест часа. По-малко от шест часа, за да разберат причината за покушението над него. А ако и този човек издъхнеше, щяха да се озоват отново в началото, и още по-лошо — неизвестният враг едва ли щеше да попадне повече в клопката им.

— Нещо друго може ли да се направи? — тихо попита Лаури.

Натан се замисли.

— Може би…

И даде знак на един от послушниците да му донесе дебел том с жречески заклинания.

След това даде някакви указания на останалите и всеки се зае със задачата си. На пода очертаха с тебешир голяма пентаграма с многобройни рунически знаци в нея, като ложето с пленника остана в центъра. Когато привършиха, всеки в стаята се оказа обкръжен от тебеширените символи на пода. На всеки от върховете на звездата бе поставена запалена свещ, а шестата връчиха на Натан, застанал в средата с разтворения том. Натан заразмахва свещта в дясната си ръка в сложни фигури във въздуха и зачете на глас слова на някакъв език, познат само на жреците. Послушниците му стояха скупчени встрани и повтаряха хорово части от заклинанието. Другите усетиха странно мъртвило във въздуха и когато се изрекоха и последните срички, умиращият простена тихо и окаяно.

Натан затвори дебелата книга.

— Нищо освен някой пратеник на самите богове не може да пресече границите на пентаграмата без мое позволение. Никой дух, демон или същество, пратено от някоя тъмна сила, не може вече да ни обезпокои.

След това Натан нареди всички да застанат извън пентаграмата, отвори отново книгата, зачете ново заклинание и когато свърши посочи мъжа върху ложето. Арута се вгледа в пленника, но не забеляза нищо, а после, докато се извръщаше към Лаури, долови странна промяна. Различи с крайчеца на окото си около пленника ореол от бледа светлина, изпълващ пентаграмата и невидим, докато гледаше право към него. Светлината беше много смътна и някак млечна на цвят.

— Какво е това? — попита Арута.

Натан се обърна към принца.

— Забавих потока на времето за него, ваше височество. За него един час сега е само миг. Магията ще действа едва до призори, но за него ще са изтекли само минути. Така ще спечелим време. С малко късмет ще може да се удържи до пладне.

— Можем ли да говорим с него?

— Не, защото за него говорът ни ще е като бръмчене на пчели. Но ако се наложи, мога да отменя заклинанието.

Арута изгледа гърчещия се, плувнал в треска мъж. Ръката му сякаш се бе надигнала малко над ложето и висеше неподвижно във въздуха.

— Тогава — каза нетърпеливо принцът — ще трябва да почакаме благоволението на върховната жрица на Лимс-Крагма.

Не им се наложи да чакат дълго, нито пък в начина, по който върховната жрица се появи, личеше кой знае какво благоволение. Отвън се вдигна врява и Арута бързо отиде до вратата. Отвори я и видя Гардан с една жена, облечена в черна роба. Лицето й беше скрито зад черен воал.

Жената насочи пръст към гърдите на Арута и каза с дълбок мелодичен глас:

— Защо ме водят тук насила, принце?

Арута пренебрегна въпроса и погледна над рамото й. Зад Гардан стояха четирима гвардейци, преградили пътя на група храмови стражи в черно-сребристите одежди на Лимс-Крагма.

— Какво става, капитане?

— Дамата пожела да вкара стражата си вътре, а аз не позволих — отвърна Гардан.

Жрицата изрече с леден глас:

— Дойдох тук по ваша повеля, макар духовенството нивга да не е признавало светската власт. Но няма да вляза като пленница, дори за вас, принце на Крондор.

— Двама от стражите може да влязат, но ще стоят настрана от пленника — каза Арута. — А вие ще ни съдействате и ще влезете — веднага. — В тона на Арута нямаше и капка колебание. Върховната жрица можеше да е повелителка на могъща секта, но пред нея стоеше най-властната особа на Кралството след самия крал, човек, който нямаше да допусне намеса и неподчинение в нещо толкова сериозно. Тя кимна на двамата стражи най-отпред и те влязоха. Вратата след тях се затвори и Гардан ги отведе настрана. Дворцовите гвардейци отвън останаха нащрек, държейки под око настръхналите храмови бойци и зловещо извитите мечове на бедрата им.

Отец Натан поздрави върховната жрица с вдървен поклон — двата ордена не хранеха особена обич един към друг. Върховната се направи, че не забелязва присъствието на жреца.

Първата й бележка, като видя пентаграмата на пода, беше:

— От външна намеса ли се боите? — Каза го хладно и разсъдливо.

— Госпожо, за много неща не сме сигурни, но се постарахме да предотвратим каквито и да било усложнения, физически или духовни — отговори Натан.

Тя не прие обяснението, а пристъпи колкото може по-близо до двамата мъже, мъртвия и ранения. Като видя черните туники, се поколеба, после се обърна към Арута. Дори иззад воала принцът усети яростния й поглед.

— Тези мъже са от моя орден. Защо лежат тук?

Арута отвърна с едва сдържан гняв:

— Доведоха ви тук тъкмо за да намерим отговор на този въпрос. Познавате ли ги?

Тя огледа лицата им.

— Този не го знам — каза тя и посочи мъртвия с посивелия кичур. — Но другият е жрец в моя храм, казва се Морган. Дойде при нас наскоро от храма ни в Ябон. — Помълча малко, сякаш премисляше нещо. — Носи знака на брат от ордена на Сребърната мрежа. — Извърна глава и изгледа Арута в очите. — Те са бойната ръка на вярата ни, командват се от своя Велик господар в Риланон. А за делата на своя орден той отговаря единствено пред нашата Матриарша. — Жрицата замълча за миг. — И то рядко. — После, преди някой да успее да продума, продължи: — Това, което не разбирам, е защо един от храмовите ми жреци носи този знак? Дали е член на ордена, представящ се за жрец? Или е жрец, влязъл в ролята на воин? Или не е нито жрец, нито брат на ордена, а натрапник и в двете? Всяка от тези три възможности е под забрана, с риск да си навлечеш гнева на самата Лимс-Крагма. Защо е тук?

— Ако това, което казвате е вярно… — почна Арута и тя сякаш се вкочани при намека, че е възможно да лъже — … тогава ставащото засяга не по-малко вашия храм, отколкото мен. Джими, кажи каквото знаеш за Козодоите.

Джими, който явно се чувстваше неловко пред изпитателния поглед на върховната жрица на Богинята на смъртта, заговори бързо, без обичайното си многословие. Когато свърши, жрицата се обърна към Арута.

— Ваше височество, това, което чувам, е деяние зловонно за ноздрите на нашата богиня. — Гласът й беше вледеняващо гневен. — В минали времена наши поклонници са принасяли човешки жертви, но тази практика отдавна е забравена. Смъртта е търпелива богиня; всички ще я познаем рано или късно. Нямаме нужда от убийства. Ще поговоря с този човек. — Тя посочи с глава към пленника.

Арута се поколеба и забеляза, че отец Натан поклати леко глава.

— Той е на прага на смъртта, остават му по-малко от два часа и без допълнителен натиск над него. Ако разпитът се окаже жесток, може да издъхне преди да сме измерили дълбините на тези тъмни води.

— Какво ви безпокои, жрецо? — отвърна върховната жрица. — Дори мъртъв, той пак е мой поданик. Тук аз съм тленната ръка на Лимс-Крагма. Във владенията й ще открия истини, до които жив човек не може да се добере.

Отец Натан се поклони.

— Признавам, че в пределите на смъртта властвате вие. Може ли да се оттеглим с братята ми, ваше височество? — обърна се той към Арута. — За моя орден тези практики са оскърбителни.

Принцът кимна, а върховната жрица каза:

— Преди да си идете, махнете заклинанието за забавяне, което сте му наложили. За мен ще е по-трудно.

Натан бързо се подчини и мъжът в ложето застена. Жрецът и послушниците му бързо напуснаха стаята, а върховната жрица каза:

— Тази пентаграма ще помогне да задържа отвън силите, които биха се опитали да се намесят. Моля всички да отстъпят извън нея защото вътре всякое присъствие предизвиква вълни в тъканта на магията. Ритуалът е много свят, защото каквото и да излезе, повелителката ни със сигурност ще осъди този човек.

Арута и останалите зачакаха извън тебеширената звезда, а жрицата добави:

— Говорете само когато позволя и внимавайте свещите на лъчовете да не изгаснат, иначе могат да се развилнеят такива сили, че… ще ви е страх да си го помислите. — След това отметна черното си було и Арута се изуми от външността й. Изглеждаше почти момиче при това красиво, със сини очи и млечнобяла кожа. Веждите й подсказваха, че косата й е най-светлото злато. Девицата вдигна ръце над главата си и зареди молитва. Гласът й беше тих и мелодичен, но думите, които изричаше, звучаха странно и страшно.

Под звуците на заклинанието мъжът на ложето се размърда и очите му се отвориха. Загърчи се, изпъвайки стягащите го въжета. После се отпусна и извърна лице към върховната жрица. Очите му започнаха ту да се избистрят, ту да се замъгляват, после на устните му се изписа зла усмивка. Устата му се отвори и гласът, който излезе от нея, прокънтя дълбоко и кухо:

— Каква ти е повелята, господарке?

Челото на върховната жрица се сбърчи, сякаш тя долови нещо нередно в държането му, но запази спокойствие и изрече с властен тон:

— Носиш мантията на Ордена на Сребърната мрежа, а служиш и в храма. Обясни тази измама.

Мъжът се засмя с писклив кикот.

— Аз съм оня, що служи.

Отговорът очевидно не й хареса и тя попита:

— На кого?

Последва нов смях и тялото на мъжа отново се напрегна, мъчейки се да се измъкне от стягащите го въжета. Пот изби по челото му и мускулите му се стегнаха на възли, напрягайки се да ги разкъсат. После той се отпусна и отново отекна хрипливият смях.

— Аз съм оня, който е хванат.

— Кому служиш?

— Аз съм оня, който е риба. Аз съм в мрежа. — Отново последва безумен смях и конвулсивно напрягане на въжетата. Мъжът се напъна и потта потече по лицето му на вади. Изврещя и задърпа въжетата отново и отново. Когато вече изглеждаше, че костите му ще се скършат от усилието, мъжът изрева:

— Мурмандамус! Помогни на слугата си!

Изведнъж една от свещите угасна, потушена от вятър, лъхнал незнайно откъде. Мъжът се сгърчи в спазъм, тялото му се изви във висока дъга — само петите и главата му се опираха в ложето, и задърпа въжетата с такава сила, че кожата се разкъса и закърви. След миг той се срина на леглото. Върховната жрица отстъпи крачка назад, после пристъпи да го погледне и каза тихо:

— Мъртъв е. Запалете свещта.

Арута даде знак и един от стражите запали вощеница от една от горящите свещи и пренесе огъня на изгасналата. Жрицата подхвана ново заклинание. Ако предишното будеше смут, то това звучеше направо застрашително, като студ, лъхащ от най-далечния кът на някоя изгубена, замръзнала земя на вечна скръб. Носеше в себе си екота от риданията на души, лишени от всякаква надежда. Но и нещо друго се прокрадваше в него, нещо властно и привличащо, някакво почти изкусително усещане колко чудесно би било да оставиш всяко бреме и да легнеш във вечен покой. С всеки нов стих чувството за ужас надделяваше и стоящите около пентаграмата едва устояваха на желанието да побегнат надалече от гласа на жрицата.

Изведнъж заклинанието секна и в стаята се възцари тишина като в гробница.

— Ти, що стоиш пред нас в плът, но вече си поданик на волята на нашата повелителна Лимс-Крагма — чуй ме — високо каза жрицата. — Тъй както нашата Господарка на смъртта властва над всякого в края, така и аз сега ти повелявам от нейно име. Върни се!

Тялото върху дървеното ложе се размърда и отново се отпусна безжизнено. Върховната жрица повтори: „Върни се!“ и трупът отново се размърда. Главата на мъртвеца внезапно се надигна и очите му се отвориха. Като че ли се огледа, но макар очите му да бяха отворени, зениците се бяха извърнали навътре и се виждаше само бялото. Въпреки това мъртвецът сякаш виждаше, защото главата му престана да се върти, сякаш се взираше в жрицата. Устата се отвори и от нея изригна чужд, кух смях.

Върховната жрица пристъпи напред.

— Тишина!

Мъртвецът притихна, но после се ухили и усмивката бавно започна да се уширява в ужасен, неописуемо зъл израз. Лицето му трептя, обхванато сякаш от пристъп на странна парализа. Самата плът по скулите се затърчи като нагорещен восък. Цветът на кожата избледня. Челото му стана по-високо и брадичката — по-тънка, носът — по-извит и ушите изострени. Само за няколко мига мъжът, когото бяха разпитвали, изчезна, заменен от същество, в което нямаше нищо човешко.

— Богове! Брат на Тъмния път! — промълви Лаури.

Джими пристъпи неловко на място и прошепна:

— Вашият брат Морган май е от доста по̀ на север от Ябон, госпожо. — Капка хумор нямаше в гласа му, само страх.

Отново лъхна вледеняващият вятър, незнайно откъде, и върховната жрица се извърна към Арута. Очите й се бяха разширили от страх и тя като че ли изрече нещо, но никой не можа да чуе думите й.

Съществото върху ложето, един от омразните тъмни братовчеди на елфите, изврещя в луд възторг. После с внезапна и потресаваща сила моределът разкъса стягата на едната си ръка, сетне на другата. И преди стражите да успеят да реагират, разкъса и въжетата, придържащи краката му. След миг мъртвото същество се изправи и тръгна към върховната жрица.

Тя остана на място, обкръжена от невидима сила, и вдигна ръка към мъртвата твар.

— Стой! — Моределът се подчини. — С властта на своята повелителка искам покорство от теб, призования. Ти си в нейната власт и си поданик на нейните закони и повеления. С нейната власт ти повелявам: върни се!

Моределът се поколеба за миг, а после със смайваща бързина протегна ръка, стисна върховната жрица за гърлото и изкрещя със същия кух и далечен глас:

— Не безпокой слугата ми! Щом толкова обичаш повелителката си, сама иди при нея!

Върховната жрица впи длани в китката му и по ръката на съществото премина синкав пламък. С болезнен вой то я надигна, все едно че нямаше тегло, и я запокити към стената до Арута. Тялото и се блъсна в твърдите камъни и тя се свлече на пода.

Всички бяха замръзнали. Превъплъщението на това същество и неочакваното му връхлитане срещу върховната жрица ги бе лишило от воля. Храмовите стражи се бяха вцепенили от ужас, след като жрицата им бе унизена така от някаква тъмна неземна сила. Гардан и хората му също бяха слисани.

Съществото отново се изсмя гъгниво и кухо и се обърна към Арута.

— Е, господарю на Запада, срещнахме се най-сетне и твоят час дойде!

Моределът за миг се олюля, после закрачи към Арута. Храмовите стражи се окопитиха преди бойците на Гардан и скочиха напред: единият застана между настъпващия моредел и зашеметената жрица, другият нападна съществото. Само след миг бойците на Гардан направиха жива стена пред Арута. Лаури хукна към вратата и изрева с цяло гърло на стражите отвън.

Боецът от храма замахна с острия си ятаган и прониза съществото. Незрящите очи се разшириха, обкръжени от кървави кръгове, и моределът се ухили зловещо. Ръцете му се изстреляха напред, прекършиха врата му, после хвърлиха издъхналото тяло настрани. Първият от дворцовите стражи, който се добра до чудовището, замахна отстрани и го съсече, отваряйки кървава бразда през целия му гръб. То замахна назад с ръка и събори боеца, пресегна се, измъкна ятагана от гърдите си и с ръмжене го хвърли настрани. Докато се извръщаше, Гардан скочи зад него, стисна го с яките си мишци и го надигна от пода. Ноктите на чудовището задраха по ръцете му, но Гардан го удържа във въздуха, далече от Арута. Съществото изрита назад, петата му улучи крака на Гардан и двамата паднаха.

Лаури успя най-сетне да дръпне резето, вратата се разтвори широко и дворцовите и храмовите стражи нахлуха вътре. Съществото почти се беше добрало до Арута, когато първият страж го нападна отзад, последван само миг по-късно от още двама. Храмовите стражи подсилиха защитата на изпадналата в несвяст жрица. Гвардията на принца притисна с атаката си моредела. Гардан успя да се изправи, затича се и застана до Арута.

— Бягайте, ваше височество! Ще го задържим тук, много сме!

Вдигнал рапирата си, Арута извика:

— За колко време, Гардан? Как можете да спрете същество, което вече е мъртво!

Джими се скри зад Арута и запристъпва заднишком към вратата. Не можеше да откъсне очи от счепкалата се камара от тела. Стражите удряха съществото с мечовете си, с юмруци, кой с каквото му попадне, надявайки се да го обезсилят. Мяркаха се окървавени лица и ръце, а съществото дращеше с нокти и не падаше.

Лаури заобиколи мешавицата, търсейки пролука, насочил напред сабята си. Мерна отстъпващия към вратата Джими и изрева:

— Арута! Давай след Джими! Да бягаме! — После заби сабята си в купчината тела и оттам се разнесе нисък, смразяващ стон.

Арута се поколеба. Масата от тела се приближаваше към него, сякаш тежестта на стражите служеше само да забави настъплението на чудовището. Гласът на моредела прокънтя:

— Бягай, ако искаш, господарю на Запада, но убежище не ще намериш от слугите ми.

Обладан като че ли от нов прилив на сила, моределът се надигна, разтърси се и отхвърли впилите се като пиявици по тялото му войници. Те се блъснаха в стоящите пред върховната жрица и за миг съществото успя да се освободи и да се изправи в цял ръст. Тялото му беше плувнало в кръв, лицето — раздрано от кървави рани. Разкъсана плът висеше от едната буза, придавайки на мъртвешкото лице неизменна зла усмивка. Един от стражите успя да се надигне и посече дясната ръка на съществото с меча си. То се извъртя и раздра гърлото на войника с един замах на здравата си ръка. А после заговори с къркорещ глас:

— Със смърт се храня! Ела! С твоята ще се нахраня!

Двама от окопитилите се войници скочиха върху чудовището отзад и го събориха на пода пред краката на Арута. Съществото задращи към принца с изпънатата си напред здрава ръка, пръстите му бяха като куки. Наскачаха още стражи и Арута се хвърли напред и промуши рамото му със сабята си. Ужасяващото туловище се разтърси за миг, после отново запълзя напред.

Масата от тела пълзеше към принца, като някакъв гигантски рак. Стражите заудряха с всичка сила, сякаш се надяваха да защитят Арута като съсекат демоничното същество буквално на дребни късове. Арута отстъпи, раздвоен между неохотата да побегне и отказа на моредела да бъде спрян. Един от войниците полетя настрани с рев и главата му изпращя върху каменния под. Друг извика:

— Ваша милост, то набира сили!

Трети изпищя — окото му беше изтръгнато от ноктите на побеснялото същество. С титаничен замах то отхвърли от гърба си останалите войници и се надигна. Между него и принца вече нямаше никого.

Лаури задърпа Арута към вратата. Заотстъпваха, без да откъсват очи от омразната твар, а тя се олюляваше на краката си. Очите й ги проследиха, оцъклени свирепо от черепа, превърнал се в кървава маска. Един от стражите на върховната жрица нападна съществото отзад и без да се обръща, то замахна с дясната си ръка и му смаза черепа с един удар.

— Отново използва ръката си! — извика Лаури. — Изцерява се!

Съществото се олюля и скочи към тях. Изведнъж Арута усети, че пада и че някой го блъска настрани. Видя над себе си Джими — момчето го беше препънало и отървало от смъртоносния удар. Зад Джими стоеше отец Натан.

Жрецът с бичия врат пристъпи към чудовището с вдигната лява ръка, с длан, изпъната напред. Съществото усети по някакъв начин приближаването му, защото лицето му се извърна от Арута и оцъклените му очи се взряха в Натан.

Дланта на жреца засия, после се нажежи до бяло и от средата и към моредела се изстреля лъч светлина. Съществото се вкамени и от раздраните му устни се изтръгна тих стон. Натан зареди молитвата си.

Силен крясък изригна от устата на моредела и той се присви и закри очи от непосилния блясък на мистичната светлина, излъчена от Натан. Сред писъка се чуха ниски и къркорещи думи: „Гори… Гори!“ Жрецът пристъпи и принуди тварта да заситни назад. От десетките й рани течеше гъста, почти съсирена кръв, раздрана плът и парчета кожа висяха от тялото й.

— Горя! — изпищя съществото.

Леден вятър лъхна в стаята и дори препатилите какво ли не и калени в сурови битки воини потрепераха и затърсиха с очи източника на неназовимия ужас, който се усещаше отвсякъде.

Съществото внезапно се надигна, сякаш обладано от нова сила. Дясната му ръка се пресегна и сграбчи източника на изгарящата го светлина — лявата ръка на Натан. Човешки пръсти се оплетоха с животински нокти… и ръката на чудовището задимя с пращене като сух клон. Съществото замахна с лявата си ръка да удари жреца, но Натан изрева някаква незнайна дума и то се поколеба и простена. Гласът на Натан закънтя, изпълвайки стаята със звуци на странна молитва и свята магия. Съществото замръзна за миг и започна да се тресе. Заклинанието, излизащо от устата на Натан, набра сила, стана по-настойчиво и съществото се олюля, поразено сякаш от мощен удар. От тялото му изригна пушек. Натан призова властта на своята богиня, Бялата Сунг, Чистата дева, с хриплив, напрегнат до крайност глас. Силен стон, дошъл сякаш от огромно разстояние, се изтръгна от устата на моредела и чудовището потръпна. Счепкан в тази мистична битка, Натан раздвижи рамене, сякаш да отърси от тях огромно бреме, и моределът рухна на колене. Гласът на Натан продължи да кънти монотонно. Капки пот потекоха по челото на жреца, жилите на врата му се издуха. По раздраната плът на съществото и по оголените му мускули се заиздуваха мехури и то запищя пронизително. Чу се цвърчене и стаята се изпълни с миризмата на горящо месо. Гъст мазен пушек бликна от тялото на моредела и един от стражите извърна глава и повърна. Очите на Натан се разшириха — той напрягаше цялата сила на волята си срещу нечистата твар. Плътта на съществото запращя и почерня, и засъска от магията на Натан. Моределът се изви назад и внезапно лумнала синя енергия облиза обгорилата му плът. Натан освободи хватката си и съществото рухна настрани и от очите, устата и ушите му изригнаха пламъци, които за секунди го превърнаха в купчина пепел, изпълвайки стаята със задушлива мазна воня.

Натан бавно се извърна към Арута и принцът видя пред себе си един невероятно състарен човек. Очите на жреца бяха широко отворени, лицето му беше обляно в пот. Той изграчи хрипливо:

— Свърши се, ваше височество.

Немощно усмихнат, Натан направи една крачка към принца, после втора. Залитна напред, а Арута го хвана и го задържа, за да не рухне на пода.

Глава 4
Разкрития

Птича песен срещна новата зора. Арута, Лаури, Джими, Волней и Гардан седяха в залата за частни аудиенции на принца и чакаха вести от Натан и върховната жрица. Храмовите стражи бяха отнесли жрицата в една стая за гости и я пазеха, докато за нея се грижеха привиканите храмови лечители. Знахарите от ордена на Натан се грижеха за него в покоите му.

Всички бяха потънали в мълчание, потиснати от преживения през нощта ужас, и никой не изпитваше охота да заговори. Лаури пръв се освободи от вцепенението си, стана от стола и отиде до прозореца.

Очите на Арута го проследиха, но умът му продължаваше да се бори с безброй въпроси, за които нямаше отговор. Кой, или по-скоро какво диреше смъртта му? И защо? Но по-важен за него от собствената му сигурност беше въпросът с какво това застрашаваше Луам, Карлайн и всички останали, които трябваше да пристигнат скоро. И най-вече — дали имаше риск за Анита? Поне сто пъти през последните няколко часа Арута се беше замислял дали да не отложи сватбата.

Лаури приседна на дивана до полузадрямалия Джими и тихо го попита:

— Джими, как се сети да извикаш отец Натан, след като върховната жрица се оказа безпомощна?

Джими се протегна сънено и се прозя.

— Спомних си нещо от младостта. — При тези думи Гардан се изсмя и напрежението в залата спадна и дори на лицето на угрижения Арута се появи намек за усмивка. Джими продължи: — Бяха ме оставили за известно време под настойничеството на отец Тимоти, жрец на Асталон. Позволяват го понякога на някои момчета. Като знак, че Шегаджиите влагат в момчето по-големи надежди — добави той с гордост. — Задържах се само докато понауча четмо и писмо, но през това време понаучих и някои други неща. Така че сега си спомних едно обяснение на отец Тимоти за природата на боговете… въпреки че беше толкова скучно, че едва не ме приспа. Според него съществува противопоставяне на сили, на положителни и отрицателни сили, които понякога наричаме добро и зло. Доброто не може да прекрати добро, както и злото — зло. За да възпреш проводник на злото, трябва да приложиш проводничество на доброто. Върховната жрица е смятана от повечето хора за слуга на тъмни сили и затова не можеше да задържи онова същество. Надявах се, че отецът ще може да му се противопостави, тъй като Сунг и нейните слуги са смятани за „добри“. Всъщност изобщо не бях сигурен дали е възможно, но не можех просто така да си стоя, докато онова нещо издъвче стражите на палата един по един.

— И добре, че си се сетил — одобрително каза Арута.

В залата влезе един гвардеец и обяви:

— Ваше височество, жрецът се съвзе и ви моли да го посетите в покоите му.

Арута скочи от стола си и излезе, останалите го последваха.

Една столетна традиция бе осигурила в двореца на принца на Крондор храм с олтари за всички богове, така че всеки гост, независимо кое от главните божества почита, да може да намери място за духовно утешение. Жреческият орден, грижещ се за храма, се сменяше от време на време със смяната на един или друг духовен съветник на принца. Сега, при управлението на Арута, храмът се намираше под настоятелството на Натан и неговите братя, както и по времето на Ерланд. Покоите на жреца се намираха зад храма. Арута закрачи по просторния сводест коридор. В дъното, зад олтара със статуите на четирите велики божества, имаше врата. Беше открехната и зад нея се движеха хора.

Арута влезе и послушниците на Натан отстъпиха встрани. Принцът бе поразен от аскетичния вид на помещението — голо като килия и без никакви лични вещи или украса. Единствената вещ, непредназначена за практична употреба, беше статуетката на Сунг, представяща красива млада жена в дълга бяла роба. Беше поставена на масичката до леглото на Натан.

Жрецът изглеждаше изпит и изтощен. Лежеше подпрян на дебели възглавници. Около него се суетеше първият му помощник-жрец, готов да се отзове на всякаква нужда на Натан. Кралският лечител, който чакаше край леглото, се поклони на принца и каза:

— Физически не е пострадал, ваше височество, само е изтощен. Моля ви, бъдете кратък.

Арута кимна и лечителят се оттегли заедно с послушниците, като даде знак на Гардан и хората му да останат до вратата. Арута пристъпи до леглото на Натан и каза:

— Как си?

— Ще се оправя ваше височество — отвърна немощно жрецът.

Арута се озърна бързо към вратата и забеляза разтревоженото изражение на Гардан. То само потвърди впечатлението му, че изпитанието е изтощило Натан неимоверно.

— Ще се оправиш, разбира се — каза принцът.

— Преживях ужас, пред какъвто не би трябвало да се изправя никой смъртен, ваше височество. Разбирате, че трябва да ви доверя някои неща. — Той кимна към вратата.

Помощник-жрецът затвори вратата и се върна до леглото на Натан.

— Трябва да ви кажа нещо, което не се знае извън стените на храма, ваше височество. Поемам голяма отговорност върху плещите си, но смятам, че е наложително.

Арута се наведе, за да го чува по-добре. Натан продължи:

— Има световен ред, Арута, равновесие, наложено от Ишап, Онзи, който е над всичко. По-главните богове властват с помощта на по-малките, които на свой ред се обслужват от жречествата. Всеки орден си има своя мисия. Външно може да изглежда, че един жречески орден е противопоставен на друг, но от гледна точка на по-висшата истина, всички ордени имат своето място в схемата на нещата. Дори жреците с по-нисък ранг в храмовете са несведущи за този по-висш порядък. Това е причината за конфликтите, избухващи понякога между отделни храмове. Проявената от мен неприязън към ритуалите на върховната жрица снощи беше не толкова заради някакво истинско отвращение, колкото заради душевния мир на моите послушници. Проникновението на всеки индивид спрямо по-висшата истина се определя от това какво и до каква степен му е разкрито в храмовете. Мнозина имат нужда простичките понятия за добро и зло, за светло и тъмно, да ръководят ежедневното им битие. Вие не сте от тях.

— Аз съм се обучавал в следовничество на Единствения път, ордена, за който съм се оказал най-подходящ — продължи жрецът. — Но като всички други, достигнали до високия ми ранг, познавам добре природата и проявите на другите богове и богини. Това, което се появи снощи, няма нищо общо с всичко, което съм изучавал.

Арута го погледна объркано.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато се сражавах със силата, движеща мъртвия моредел, усетих нещо от природата й. Това е нещо чуждо, тъмно и застрашително, нещо безмилостно. Бушува и стремежът му е да властва или да руши. Дори онези богове, които наричат тъмни, Лимс-Крагма или Гуис-ва, всъщност не са зли, щом човек схване висшата истина. Но това възпира всякакъв лъч на надеждата. То е въплътеното отчаяние.

Помощник-жрецът даде знак, че е време Арута да си тръгва. Той понечи да тръгне към вратата и Натан извика:

— Почакай, трябва да разбереш още нещо. То си отиде не защото го надвих, а защото го лиших от слугата, в когото се беше вселило. Не му остана телесно сечиво да продължи атаката си. Аз само победих проводника му. То… в онзи миг то разкри нещо от себе си. Все още не е готово да се противопостави на моята Повелителка на Единствения път, но изпитва презрение към нея и към останалите богове. — На лицето му се бе изписала неовладяна тревога. — То изпитва презрение към боговете, Арута! — Натан протегна ръка и Арута я хвана. — Ваше височество, това е сила, смятаща се за върховна. Изпитва неудържима омраза и е готова да унищожи всеки, който застане на пътя й. Ако…

— По-тихо, Натан — промълви Арута. Жрецът кимна и се отпусна.

— Потърси по-голяма мъдрост от моята, Арута. Защото едно усетих неотвратимо. Този враг, тази всепоглъщаща тъмнина… нейната мощ расте.

— Спи, Натан — промълви Арута. — Дано всичко това се окаже само поредният лош сън. — Кимна на помощник-жреца и на излизане каза на кралския лечител: — Спасете го. — Беше по-скоро молба, отколкото заповед.

 

 

Изтекоха часове, докато Арута очакваше вест от върховната жрица на Лимс-Крагма. Джими спеше на малкото канапе в ъгъла. Гардан беше излязъл да обиколи постовете на гвардията си. Волней се беше заел с текущите дела на владенията, тъй като Арута бе твърде развълнуван от преживяното предната нощ. Беше взел решение да не уведомява Луам какво точно се случило както бе изтъкнал и преди, с охрана от над сто отбрани войници, щеше да е нужна цяла армия, за да застраши сигурността на краля. Арута се загледа в спящия Джими. Сега дишащият дълбоко младок съвсем приличаше на невръстно момче. Беше се отнесъл с хлапашко пренебрежение към дълбоката си рана, но след като всичко се успокои, беше заспал почти моментално. Гардан внимателно го беше вдигнал и го бе положил на дивана. Арута поклати глава. Хлапето си беше най-обикновен престъпник, паразитче, което и един ден не беше си изкарало прехраната с честен труд. Нямаше повече от четиринадесет-петнадесет години, а се беше превърнало в изпечен уличник, крадец и измамник, но каквото и да представляваше, все пак беше негов приятел. Арута въздъхна, зачуден какво да прави с това момче.

Един паж донесе съобщение от върховната жрица — тя молеше Арута незабавно да я посети. Принцът се надигна тихо, за да не разбуди Джими, и пажът го поведе към покоите, където храмовите знахари се грижеха за нея. Стражите на принца пазеха отвън, а храмовите стражи стояха отвътре — отстъпка, на която Арута се бе съгласил по молба на дошлия от храма жрец. Жрецът поздрави хладно принца, сякаш той лично носеше вина за състоянието на Върховната. После отведе Арута до спалнята, където една жрица се грижеше за главната им храмова надзорница.

Арута се взря в ложето поразен. Върховната жрица лежеше просната върху купчина възглавници. Светлорусата й коса се беше разпиляла около обезкървеното й лице, покрито сякаш със синкавата глазура на зимен лед. Като че ли за една нощ се беше състарила с двадесет години. Но когато погледът й се прикова в Арута, от него все така се излъчваше власт.

— Възстановихте ли се? — Тонът на Арута издаде тревогата му.

— Моята господарка все още има работа за мен, ваше височество. Много време има още преди да ме прибере при себе си.

— Радвам се да го чуя. Кажете защо ме повикахте?

Тя се надигна и с несъзнателен жест отметна от челото си кичур от почти бялата си коса и Арута забеляза, че въпреки мрачния си поглед върховната жрица е жена с необикновена хубост, макар и хубост, лишена от каквато и да било мекота. Жрицата заговори с все така напрегнат глас:

— Арута Кондуин, над Кралството е надвиснала ужасна заплаха. Във владенията на Господарката на смъртта само една стои по-високо от мен, и това е нашата Майка, Матриаршата в Риланон. Освен нея никой не би могъл да надмогне властта ми във владенията на смъртта. Но сега се появява нещо, което е в състояние да предизвика самата богиня, нещо, което макар и все още да е слабо, макар все още да усвоява силата си, може да надвие властта ми над едного, който е във владенията на господарката ми.

— Проумявате ли важността на думите ми? — продължи тя. — Все едно че някое бебе, току-що отбито от майчината си гръд, е дошло в палата ви, не, в палата на вашия брат, краля, и е обърнало цялата му дворцова свита, стражите му, целия му народ, ако щете, срещу него, правейки го напълно безпомощен а самото средище на властта му. Пред такова нещо сме изправени. И то расте. Докато си говорим сега с вас, то расте, расте силата и яростта му. И е древно… — Очите й се разшириха и за миг Арута зърна в тях блясък на лудост. — То е ново и в същото време — древно… Не разбирам.

Арута кимна и се обърна към жреца. Той му посочи вратата и Арута тръгна към изхода. Когато стигнаха до прага, върховната жрица захлипа в постелята си.

След като се озоваха в преддверието, жрецът каза:

— Ваше височество, аз съм Джулиан, главен жрец на Вътрешния кръг. Известих майчиния ни храм в Риланон за случилото се. Аз… — Изглеждаше смутен от това, което трябваше да каже. — Най-вероятно след няколко месеца аз ще стана върховен жрец на Лимс-Крагма. Ще се грижим за нея — добави той и кимна към затворената врата, — но тя повече няма да може да ни води в службата ни към нашата господарка. Разбрах от храмовите стражи какво е станало снощи, а току-що чух и думите й. Ако храмът може да помогне, ще помогнем.

Арута се замисли над думите му. Беше съвсем обичайно жрец от един или друг орден да се включва в числото на съветниците на знатното съсловие. Твърде много неща от мистично естество имаше на този свят, за да остане съсловието без духовно наставничество. По същата причина бащата на Арута беше първият, включил в състава на своите съветници и магьосник. Но активно сътрудничество между храмовата и светската власт, между самите особи, въплъщаващи тази власт — това бе рядкост.

— Моите благодарности, Джулиан — каза Арута. — След като разберем по-добре с какво си имаме работа, ще потърсим мъдростта ви. Аз просто току-що осъзнах, че възгледите ми за света са били доста ограничени. Надявам се, че ще ми предложиш ценна помощ.

Жрецът сведе глава. Арута понечи да си тръгне, но жрецът промълви:

— Ваше височество?

Арута се обърна.

— Да?

— Разберете какво е това нещо, ваше височество. Издирете го и го унищожете.

Арута можа само да кимне и после тръгна към стаята си. Когато се прибра, приседна тихо, за да не смути все още спящия Джими. Забеляза, че са му оставили на масата поднос с плодове и сирене и гарафа с изстудено вино. Не беше хапвал нищо цял ден, така че си наля чаша вино и си отряза парче сирене, после отново седна и остави ума си да се зарее. Умората от двете почти безсънни нощи го обля, но да заспи и дума не можеше да става. Някаква свръхестествена сила се бе развилняла във владението му, някаква зла магия, вселила страх у жреците на двата най-могъщи храма в Кралството. Луам щеше да пристигне след по-малко от седмица. Почти всички благородници на Кралството щяха да дойдат в Крондор за сватбата. В Крондор — неговият град! А той не можеше да измисли нищо, с което да гарантира сигурността им.

Когато останеше сам, Арута често имаше навик да се отдава на мрачни размисли, но налагаше ли се да реши някакъв проблем, не спираше да се труди над него, да го щурмува и да го разчепква от всяка възможна страна. И сега той премисли десетки възможни подстъпи към решаването на задачата, преравяйки отново и отново всяко късче информация с което разполагаше. Най-накрая, след като отхвърли десетки възможности, разбра какво трябва да направи, взе една узряла ябълка от подноса пред себе си и ревна:

— Джими!

Хлапакът се събуди моментално. Годините, преживени в непрекъснат риск, го бяха приучили да спи леко. Арута хвърли ябълката към момчето и то скочи със смайваща бързина и я хвана само на два пръста от лицето си. И Арута разбра защо Джими се е прочул с прозвището „Ръчицата“.

— Какво? — попита момчето и захапа ябълката.

— Искам да отнесеш съобщение до главатаря си. — Джими спря да дъвче и се огледа невярващо. — Трябва да ми уредиш среща с Праведника.

 

 

Откъм Горчивото море отново бе придошла гъста мъгла и бе загърнала Крондор в непрогледната си пелена. Между няколкото все още работещи пивници бързо се движеха две фигури. Джими преведе Арута през Търговския квартал и скоро гледката около тях стана далеч по-неугледна — навлязоха в Бедняшкия квартал. Последва бърз завой по някаква странична уличка и от сенките като по магия изникнаха три силуета. Арута мълниеносно извади рапирата си, но Джими каза само:

— Ние сме поклонници и търсим водач.

— Поклонници, аз съм водачът ви — отвърна най-предният от тримата. — Кажи на приятеля си да прибере иглата, да не го зашием в някой чувал.

Дори да знаеха кой е Арута, тримата мъже не го показаха. Той бавно прибра оръжието в ножницата. Другите двама пристъпиха към тях — държаха черни превръзки за очите им.

— Това пък защо? — попита Арута.

— Така ще вървите по-нататък — отвърна първият. — Ако откажете, няма да продължите и една крачка.

Арута потисна раздразнението си и кимна. Успя да види как вързаха очите на Джими и само миг след това грубо вързаха и неговите. Арута преодоля подтика да смъкне превръзката и чу гласа на непознатия.

— Ще бъдете заведени на друго място, където ще ви поведат други. Възможно е да минете през много ръце преди да стигнете крайната точка, така че не се плашете, ако чуете непознати гласове. Аз самият не зная коя е целта на пътя ви, защото не трябва да зная. Също така не знам и кои сте, но ми е заповядано от много високопоставена особа да ви преведа бързо и да ви доставя невредими. Но внимавайте: ще рискувате много, ако се опитате да свалите превръзките. От този момент не ви е позволено да знаете къде сте. — Арута усети, че овързаха кръста му с някакво въже, и мъжът допълни: — Дръжте се здраво за въжето и не забавяйте крачка. Ще вървим бързо.

Без повече приказки дръпнаха принца и го поведоха в непрогледния мрак.

Почти цял час, или поне на Арута така му се стори, ги водеха — всъщност почти ги влачеха — из улиците на Крондор. Водачите се бяха сменяли поне три пъти, така че Арута нямаше никаква представа кого ще види, след като махнеха превръзката. Но накрая се изкачиха по някаква стълба. Няколко врати се отвориха и се затръшваха, после нечии силни ръце го натиснаха да седне. Най-сетне махнаха черния плат от очите му и той замига, зашеметен от светлината.

На масата пред него бяха подредени няколко запалени фенера с излъскани отразители, всичките извърнати към лицето му, така че ярката светлина да му попречи да види човека зад масата.

Арута погледна надясно и видя, че и Джими седи на едно столче като него. След дълга пауза нечий дълбок глас забоботи зад светилниците:

— Поздрави, принце на Крондор.

Арута примижа на светлината, но успя да различи само очертанията на говорещия зад яркия блясък.

— С Праведника ли имам честта да говоря?

Отговорът беше предшестван от дълга пауза.

— Задоволете се с това, че съм овластен да постигна споразумение, каквото може би търсите. Говоря с неговия глас.

Арута помисли малко и каза:

— Много добре. Търся съюз.

Зад блясъка се чу гърлен кикот.

— С какво може Праведника да помогне на принца на Крондор.

— Искам да науча тайните на Гилдията на смъртта.

След думите му се проточи дълго мълчание. Арута не можа да прецени дали говорещият се съветва с някой друг или просто мисли. После гласът зад светилниците каза:

— Изведете момчето и го задръжте отвън.

От тъмното пристъпиха двама мъже, хванаха грубо Джими под мишниците и го извлякоха от стаята, а гласът заяви:

— Козодоите тревожат Праведника, принце на Крондор. Пресичат Булеварда на крадците и черните им убийства смущават населението и хвърлят нежелана светлина над много от дейностите на крадците. Накратко, те вредят на нашата работа. За нас би било само от полза да видим, че с тях е приключено, но каква друга причина ви е довела тук освен обичайната загриженост на владетеля, когато поданиците му биват коварно избивани в постелите си?

— Те застрашават моя брат и мен лично.

Отново последва дълга тишина.

— Високо са се прицелили, значи. Все пак убийствата са нещо обичайно и за кралските среди, а човек трябва все някак да си изкарва препитанието, дори да е наемен убиец.

— За вас би трябвало да е ясно — отвърна сухо Арута, — че убийството на принцове ще се окаже особено лошо за работата ви. Шегаджиите може да се окажат доста притеснени, ако работят в един град, поставен под военно положение.

— Така е. Каква сделка предлагате?

— Не предлагам сделка. Искам съдействие. Трябва ми информация. Искам да разбера какво стои в сърцевината на Козодоите.

— Алтруизмът не носи много полза на онзи, който лежи изстинал в канавката. Ръката на Гилдията на смъртта е дълга.

— Не е по-дълга от моята — отвърна Арута без капка хумор. — Мога да се погрижа дейността на Шегаджиите да пострада много. Знаете не по-зле от мен какво би могло да стане с Шегаджиите, ако принцът на Крондор обяви война на гилдията ви.

— Няма много изгода от такъв конфликт между гилдията и ваше височество.

Арута се наведе напред и тъмните му очи заблестяха от ярката светлина. Отвърна бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Не търся никаква изгода.

Отново миг тишина, последван от дълга въздишка.

— Да, сигурно е така — отвърна замислено гласът. После се изкиска. — Това е един от недостатъците при наследяването на нечий сан. Може да се окаже неприятно да управляваш гилдия от гладуващи крадци. Много добре, Арута Крондорски, но заради риска гилдията ще потърси някакво обезщетение. Вече показахте тоягата, къде е морковът?

— Кажете си цената — отвърна Арута и се отпусна назад.

— Разберете следното: Праведника изпитва съчувствие към ваше височество предвид неприятностите, които му създава Гилдията на смъртта. Козодоите не бива да се търпят. Трябва да бъдат изкоренени напълно. Но това включва много рискове и големи разходи.

— Цената — повтори твърдо Арута.

— Заради целия риск в случай, че се провалим — десет хиляди златни суверена.

— Това ще отвори огромна дупка в кралската съкровищница.

— Вярно, но помислете за алтернативата.

— Договорихме се.

— Ще ви осигуря указанията на Праведника за начина на заплащане по-късно — уточни с лека насмешка гласът. — Има и още нещо.

— Какво? — попита Арута.

— Младият Джими Ръчицата наруши клетвата си пред Шегаджиите и е осъден. Ще умре след един час.

Без да мисли, Арута понечи да се изправи. Някакъв едър тип пристъпи зад него от мрака и две силни ръце го притиснаха да седне. Арута само поклати глава.

— Не би ни хрумнало да ви върнем в двореца в по-лошо състояние от това, в което пристигнахте — каза гласът зад светлините, — но само ако се опитате да си извадите оръжието в тази стая, ще ви доставим там в сандък, а с последствията ще се оправяме после.

— Но Джими…

— Нарушил е клетва! — прекъсна го гласът. — Клетва, която го задължаваше да донесе незабавно за местонахождението на Козодоя, след като го е видял. И беше задължен под клетва да съобщи за измяната на Смеещия се Джак. Въпрос на чест. Да, ваше височество, знаем за тези неща. Джими предаде гилдията, като предпочете да извести първо вас. Има някои неща, които могат да се простят с възрастта, но не и тези.

— Няма да стоя покорно и да позволя Джими да бъде убит.

— Тогава ме изслушай, принце на Крондор, защото имам нещо да ти кажа. Някога Праведника легна с една уличница, както го е правил със стотици други, но тази курва му роди син. Джими Ръчицата е синът на Праведника, макар да не знае кой е баща му. Това поставя Праведника пред раздвоение. Ако се подчини на законите, които сам е въвел, той трябва да заповяда смъртта на родния си син. Но ако не го направи, ще изгуби доверието на онези, които му служат. Много неприятен избор. Гилдията на крадците бездруго е вече в смут, след като Джак се оказа агент на Козодоите. Повечето време доверието е много тънка придобивка и много лесно се къса, а сега почти не съществува. Можете ли да измислите нещо друго?

Арута се усмихна, досетил се за възможния изход.

— В не толкова далечни времена не е било съвсем необичайно да се откупи опрощение. Назовете си цената.

— За измяна? Не по-малко от десет хиляди златни суверена.

Арута поклати глава. Съкровищницата му щеше съвсем да се опразни. И все пак Джими трябваше да е знаел за рисковете от това, че ще измени на Шегаджиите, решавайки да извести първо него, а това си струваше.

— Готово — отвърна той кисело.

— Тогава трябва да задържите момчето при себе си, принце на Крондор, защото той повече не може да се върне при Шегаджиите, макар че ние няма да се опитаме да му навредим… освен ако не направи отново нещо срещу нас. Тогава ще го накажем, както постъпваме с всеки самозван крадец. Сурово.

Арута се надигна.

— Значи приключихме сделката?

— Има още нещо.

— Да?

— Също така не толкова отдавна не е било съвсем необичайно да се откупува диплом за благороден сан срещу злато. Каква цена бихте поискали, за да може един баща да види сина си провъзгласен за скуайър в двора на принца?

Арута се засмя, чак сега разбрал насоката на преговорите.

— Двадесет хиляди златни суверена.

— Готово! Праведника обича Джими; макар около него да е пълно с копелета, Джими е нещо особено. Праведника желае Джими да не научи за тази връзка, но ще е доволен да знае, че синът му ще получи по-добро бъдеще след договорната от тази нощ.

— Ще бъде назначен на служба при мен, без да знае кой е баща му. Ще се срещнем ли отново?

— Едва ли, принце на Крондор. Праведника крие ревниво самоличността си, и дори приближаването до оногова, който говори с неговия глас, крие за него опасности. Но ще ви пратим ясно послание, когато разберем къде се крият Козодоите. И ще приемем с радост вестта за тяхното унищожение.

 

 

Джими се въртеше нервно на мястото си. Вече над три часа Арута се беше затворил с Гардан, Волней, Лаури и с още неколцина души от най-доверения си кръг. Него пък го бяха вкарали в тази стая и присъствието на двамата стражи при вратата и на другите двама под прозореца даваше изобилен материал за подозренията му, че неизвестно защо се е оказал затворник. Джими не се съмняваше, че все някак ще намери начин да се измъкне, без да го хванат през нощта, но след събитията през последните няколко дни се чувстваше изцеден. Освен това някак си не можа да схване защо го върнаха в двореца с принца. Малкият крадец се чувстваше неспокоен.

Вратата на стаята се отвори и един гвардейски сержант надникна и му махна с ръка да излезе.

— Негово височество те вика, момче. — Хлапакът бързо го последва по дългия коридор до съвещателната зала.

Арута, който се беше зачел в нещо, вдигна глава. Около масата седяха Гардан, Лаури и няколко други мъже, които Джими не познаваше. Граф Волней стоеше до вратата.

— Джими, имам тук нещо за теб. — Джими се озърна, без да знае какво да отговори. Арута продължи: — Това е кралски диплом, с който си провъзгласен за скуайър към двора на принца.

Джими онемя и се опули. Лаури го погледна и се изкикоти, а Гардан се задоволи само с едното ухилване. Най-сетне Джими си върна гласа и промълви:

— Шегичка, а? — Но Арута поклати глава и хлапакът каза: — Аз… скуайър?

— Ти спаси живота ми и трябва да бъдеш възнаграден — отговори Арута.

Малкият запелтечи:

— Но… Ваше височество… благодаря ви, но… клетвата ми пред Шегаджиите…

Арута се приведе над масата.

— С това се приключи, скуайър. Вече не си член на Гилдията на крадците. Праведника се съгласи. Край.

Джими усети, че са го хванали в капан. Никога не беше изпитвал голяма охота да бъде крадец, но му доставяше особено удоволствие да бъде много добър крадец. Привличаше го възможността да се доказва всеки път, да показва на всички, че Джими Ръчицата е най-добрият в гилдията… или че поне ще стане един ден. Но сега трябваше да стои вързан към двора на принца, а със службата идваха и задължения. Но щом Праведника се бе съгласил, значи завинаги му бяха отрязали достъпа до уличното общество.

Забелязал посърналото лице на хлапака, Лаури се намеси:

— Ваше височество, ако позволите?

Арута му разреши и певецът прекоси стаята и сложи ръка на рамото на момчето.

— Джими, Негово височество просто ти държи устата над водата, буквално. Спазарил се е за живота ти. Ако не беше, сега вълните в залива щяха да те носят нанякъде. Праведника знае, че си нарушил клетвата си пред гилдията.

Джими видимо се оклюма и Лаури го стисна успокоително за рамото. Момчето винаги си беше въобразявало, че стои над правилата, че отговорностите, обвързващи останалите, не важат за него. Джими така и не беше разбрал защо толкова пъти му бяха прощавали за неща, за които другите плащаха, но сега съзнаваше, че твърде много е прекалил с привилегиите. В ума на хлапака нямаше капка съмнение, че певецът му казва истината, и душата му закипя от противоречиви чувства, като си помисли колко близо бе стигнал до смъртта си.

Лаури се опита да го успокои.

— В двореца не е чак толкова зле. Топло е, дрехите ти ще са чисти, храна — колкото искаш. Освен това тук стават толкова интересни неща. — Погледна Арута и добави сухо: — Особено напоследък.

Джими кимна и Лаури го заведе пред масата. Накараха го да коленичи. Граф Волней бързо зачете документа:

— До всички поданици на моето владение. Понеже младият Джими, сирак от града Крондор, прояви безукорна храброст, рискувайки в дух и тяло живота си в закрила на кралската особа на принца на Крондор, и понеже младият Джими ни задължи вовеки да сме му в дълг, по моя воля да се възвести из всичките предели на владението ми името му, като мой възлюблен и верен слуга, и освен това да му се даде място в двора на Крондор с ранг на скуайър, с всички произтичащи от това права и привилегии. По-нататък нека да се огласи, че му се дава имението Лъжлив брод на река Веландел, на него и потомството му, докато са живи, да го притежават и владеят, заедно със слугите и имотите. Властта над това имение ще се задържи от короната до деня на неговото пълнолетие. Утвърдено днес от моята ръка и с моя печат. Арута Кондуин, принц на Крондор; рицар-маршал на армиите на Запада; безспорен наследник на трона на Риланон. — Волней погледна Джими: — Приемаш ли това повеление?

— Да — отвърна Джими.

Волней нави пергамента и го връчи на момчето. Явно това беше всичко, за да се превърне един крадец в скуайър.

Момчето си нямаше и представа къде се намира Лъжлив брод, но земята означаваше приходи и лицето му изведнъж просветна. Отстъпи назад и загледа Арута. Сляпата случайност ги беше събирала два пъти и двата пъти Арута се бе оказал единственият човек, който не бе поискал нищо от него. Дори малцината му приятели сред Шегаджиите се бяха опитвали да се възползват от него поне веднъж, преди да им покаже недвусмислено, че това е трудна работа. Отношенията му с принца бяха съвсем нови за Джими. И докато Арута четеше мълчаливо купищата свитъци пред себе си, Джими реши, че по-скоро ще остане с принца и веселата му тайфа, отколкото да се скатае някъде. А освен това щеше да си има постоянни доходи и удобства, докато Арута е жив, въпреки че последното, прецени трезво Джими, можеше да се окаже малко трудна задачка.

Арута на свой ред го изгледа замислено. Уличен нехранимайко: груб, пъргав, изобретателен и понякога — безскрупулен. Арута се усмихна на себе си. Страхотен двор се заформяше около него, няма що.

Джими нави ценния документ и Арута каза:

— Бившият ти господар действа много енергично. — После се обърна към останалите. — Тук имам вест от него, че почти се е добрал до гнездото на Козодоите. Казва, че всеки момент ще ни се обади, и съжалява, че не може да ни предложи пряка помощ в разбиването му. Джими, ти какво мислиш за това?

Джими се ухили.

— Праведника си играе добре играта. Ако ние унищожим Козодойчетата, работата му си продължава нормално. Ако се издъним, не остава никакво подозрение, че поне се е опитал да ни помогне. Той не губи. — След което добави с по-сериозен тон: — А освен това се опасява да няма още внедрени сред Шегаджиите. Ако е така, всяко тяхно съучастие поставя начинанието пред голям риск.

— Толкова ли е сериозно? — попита Арута.

— Най-вероятно, ваше височество. Лично до Праведника имат достъп не повече от трима или четирима души. Единствените, на които може да се довери. Допускам, че има няколко свои агенти извън гилдията, неизвестни на никого освен на най-доверените му съдружници, а вероятно дори и те не ги знаят. Сигурно ги използва, за да отпъжда Козодоите. В града има над двеста Шегаджии и два пъти повече просяци и гаменчета, всеки от които може да е око и ухо на Гилдията на смъртта.

Арута се усмихна с кривата си усмивка, а Волней вметна:

— Имаш пипе в главата си, скуайър Джеймс. Може би ще се окажеш добра придобивка за двора на Негово височество.

Лицето на Джими се изкриви, сякаш беше захапал нещо много кисело, и той изсумтя:

— Скуайър Джеймс ли?

Арута все едно не забеляза киселия му тон.

— Може би всички се нуждаем от малко почивка. Докато Праведника не ни се обади, най-доброто, което можем да направим, е да се възстановим след усилията през последните дни. — Той стана. — Желая на всички ви лека нощ.

Принцът излезе, а Волней сбра свитъците от масата и се забърза да си довърши задачите. Лаури се обърна към Джими:

— Е, младок, май ще трябва аз да те поема. Все някой трябва да те научи на едно-друго за нравите сред по-изисканото общество.

Гардан се приближи до тях.

— Щом ти ще го учиш, значи момчето е осъдено цял живот да притеснява принца.

Лаури въздъхна.

— Това само ти показва — подхвърли той на Джими, — че каквато и титла да лепнеш на един човек, ако е метач на бараки, ще си остане метач на бараки.

— Метач на бараки! — сопна се тъмноликият Гардан. — Певецо, ако искаш да знаеш, зад мене има дълго родословие герои…

Джими въздъхна примирено и тръгна след двамата препиращи се мъже по дългия коридор. Общо взето, само допреди седмица животът му се струваше много по-прост. Помъчи се да си придаде малко по-ведро изражение, но в най-добрия случаи приличаше на котарак, паднал в кана с мляко, който не може да реши дали да се измъкне, или да се дави.

Глава 5
Унищожение

Арута огледа изпитателно стария крадец. Човекът, изпратен от Праведника, беше изчакал търпеливо, докато принцът прочете писмото. Сега очите на принца се бяха приковали в него.

— Знаеш ли какво пише тук?

— С подробности — не. Онзи, който ми го даде, беше изричен. — Старият крадец, когото възрастта бе лишила от обичайната му пъргавина, потри лениво плешивото си теме. — Каза ми да ви предам, че момчето лесно ще ви заведе на посоченото място, ваше височество. Каза ми също да ви предам, че за момчето е известено и Шегаджиите смятат случая за приключен.

Мъжът хвърли поглед към Джими и му намигна. Джими, който стоеше встрани, въздъхна дълбоко, облекчен от чутото. Намигването му подсказа, че макар да не можеше никога вече да се върне при Шегаджиите, улиците на града са свободни за него и че старецът, Алвърни Бързака, все още му е приятел. Арута каза:

— Предай на господаря си, че съм доволен от бързия отговор. Предай му също, че още тази нощ ще приключим с този въпрос. Той ще разбере.

Арута махна с ръка на един от стражите да изведе Алвърни от залата и се обърна към Гардан.

— Подбери отряд от най-верни хора. Новаци в службата да няма. Да им се предаде устно всички да се съберат при задната порта преди изгрев-слънце. По един и по двама да бъдат разпратени из града, по различни маршрути, и да си отварят очите на четири да не ги следят. Да обикалят и да вечерят, все едно че са извън дежурство, но само да се правят, че пият. В полунощ всички да се съберат в „Пъстрия папагал“.

Гардан отдаде чест и напусна.

След като остана насаме с момчето, принцът каза:

— Сигурно си мислиш, че съм се отнесъл жестоко с теб.

Джими се изненада.

— Не, ваше височество. Стори ми се малко странно, нищо повече. Все пак дължа ви живота си.

— Боях се, че ще негодуваш, че сме те отделили от единствените ти близки хора. — Джими сви рамене. — А колкото до това, че ми дължиш живота си… — Принцът се усмихна. — Мисля, че сме квит, скуайър Джеймс, защото ако не бе реагирал бързо онази нощ, щях да съм по-къс с една глава.

И двамата се засмяха. Момчето попита:

— След като сме квит, защо ми дадохте титла?

Арута си спомни за обещанието си към Праведника.

— Приеми го като средство да те държа под око. Свободен си да влизаш и излизаш от двореца, след като си изпълнил задълженията на скуайър, но ако разбера, че от килера липсва някоя златна чаша, лично ще те хвана за ухото и ще те завлека в тъмницата. — Джими отново се разсмя, но тонът на Арута стана по-сериозен. — Така и не разбрах обаче какво си търсил на покрива на тепавичаря, за да се счепкаш с убиеца преди няколко нощи, и защо реши да дойдеш първо при мен с новината за Козодоите, вместо да докладваш, както си бил задължен.

Лицето на Джими стана сериозно като на възрастен. Той погледна Арута в очите и каза:

— Онази нощ, когато избягахте от Крондор с принцесата, щеше да ме спипа цял отряд конници от хората на Черния Ги. Вие ми хвърлихте меча си, без да сте сигурен, че ще успеете да се измъкнете на свобода. А докато се криехме, ме учихте на фехтовка. И винаги сте били откровен с мен, както с всеки друг. — Джими помълча. — Вие се държахте с мен като с приятел. Аз… не съм имал много приятели, ваше височество.

Арута кимна разбиращо.

— Аз също броя малцина за истински приятели — близките ми, магьосниците Пъг и Кълган, отец Тъли и Гардан. — Усмихна се иронично. — Лаури също се показа нещо повече от обикновен придворен и мисля, че и от него ще излезе добър приятел. Мога да отида чак дотам, че да нарека и пирата Амос Траск мой верен приятел. Е, след като такъв като Амос може да бъде приятел на принца на Крондор, защо не и Джими Ръчицата?

Джими се ухили и очите му малко се овлажниха.

— Наистина, защо не? — Преглътна от вълнение и хитрата маска отново се върна на лицето му. — А какво стана с Амос Траск?

Арута се отпусна в стола си.

— Последния път, когато го видях, крадеше кралския кораб. — Джими хлъцна. — Оттогава нямам вести за него. Какво ли не бих дал, за да е до мен тази нощ, главорезът му с главорез.

Джими се намръщи.

— Никак не ми се ще да повдигам въпроса, но ако пак се натъкнем на едно от онези проклети неща, които не щат да умират?

— Натан смята, че едва ли е възможно. Според него се е получило само защото жрицата го е призовала да се върне от смъртта. Освен това не мога да чакам благоволението на храмовете, за да започна да действам. Само оня жрец на смъртта, Джулиан, досега ми е предложил помощ.

— А вече видяхме колко могат да ни помогнат слугите на Лимс-Крагма — добави сухо Джими. — Да се надяваме, че отец Натан знае какво говори.

Арута стана.

— Хайде да отдъхнем, колкото време ни остава, че тази нощ ни чака тежка работа.

 

 

През нощта групи войници, предрешени като наемници, скитосваха из улиците на Крондор и се разминаваха, без да издават с нищо, че се познават, а някъде към три след полунощ в „Пъстрия папагал“ се събраха над сто души.

Джими влезе, придружен от двама мъже, наглед прости горяни, а всъщност бойци от елитната разузнавателна рота на Арута, Кралските следотърсачи. Старшият съгледвач отдаде чест.

— Този младок има очи като на котарак, ваше височество. На три пъти насам забеляза, че следят нашите хора по пътя насам.

Арута ги изгледа въпросително и Джими обясни:

— Двама от тях бяха просяци, които познавам, и не беше трудно да ги подлъжем и да се измъкнем, но третият… Може просто да ни е проследил, за да разбере какво става. Все едно, тръгнахме срещу него в една пряка — кротко, бъдете спокоен — и той просто сви в друга посока. Може и нищо да не е било.

— А може и да е било — отвърна Арута. — Все едно, нищо повече не можем да направим. Дори Козодоите да са разбрали, че подготвяме нещо, няма да знаят какво. Виж тук — каза той на Джими и посочи някаква карта на масата. — Даде ми я кралският архитект. Стара е, но според него описва добре мрежата от канали.

Джими й хвърли бърз поглед.

— Сигурно е било така, но преди доста време. — Той посочи едно петно на картата, после друго. — Тук има срутена стена и макар каналът още да тече, проходът е твърде тесен, за да мине човек. А тук има нов тунел, прокопаха го за една табакчийница, за да изтича по-бързо боклукът. — Джими огледа картата по-внимателно и попита: — Мастило и перо да се намира, или въглен? — Подадоха му въглен и Джими задраска по картата. — Приятелят ни Лукас има в мазето отход към каналите.

Щом го чу, старият ханджия зад тезгяха зяпна.

— Какво? Ти пък откъде знаеш?

Джими се ухили.

— Покривите не са единственият Булевард на крадците. Оттук — той посочи на картата — могат да се придвижат отряди до тези две точки. Изходите от подземието на крепостта на Козодоите са разположени умно. Всеки излиза в тунел, непряко свързан с другите. Вратите са едва на няколко разкрача една от друга, но това са дебели стени от тухла и камък, каналите лъкатушат по няколко мили, докато се стигне от единия до другия. Ще мине цял час, докато намериш изхода от единия до другия. Проблемът е с този, третия канал. Той излиза на една широка площадка, с дузина проходи надолу, които трудно могат да се преградят.

Гардан, който надничаше зад рамото на момчето, каза:

— Което означава съгласувано нападение. Джими, ако си при едната врата и някой мине през другата, може ли да се чуе?

— Мисля, че да — отвърна Джими. — Особено ако оставиш някого горе на стълбището. И особено по това време. Нямате представа колко дребни шумове се чуват изпод улиците, и то през деня, а нощем…

Арута се обърна към двамата следотърсачи.

— Можете ли да намерите тези места на картата. — Двамата кимнаха. — Добре. Всеки от вас ще заведе по една трета от хората до тези два входа. Последната третина тръгва с мен и Гардан. Ще ни води Джими. Ще разположите хората си, но няма да влизате в мазето на тази сграда, освен ако не ви открият първи или не чуете, че нашата част атакува онези, които са вътре. Тогава всички нахлуват бързо. Гардан, хората на улицата трябва да са заели позиции. Нали знаят какво да правят?

— Всеки е получил указания — отвърна Гардан. — При най-малкия намек, че вътре е почнал бой, да не пускат никой да излиза от сградата, освен ако не носи вашия табард или не го познават по външност. Разположил съм тридесет стрелци по покривите от всички страни, за да спрат всеки, който се опита да се измъкне. Един херолд ще затръби тревога и от палата ще тръгнат две роти конници. За пет минути ще стигнат при нас. Всеки по улиците, който не е от нашите, ще бъде стъпкан, това е заповедта.

Арута бързо си облече табард и хвърли по един на Джими и на Лаури. След като всички облякоха черното и пурпура, цветовете на принца, Арута каза:

— Време е.

Следотърсачите поведоха първите две групи към мазето под странноприемницата. След тях и Джими поведе групата на принца. Отведе ги до скрития зад една празна каца таен изход и слязоха по тясното стълбище до канала. Вонята накара неколцина войници да запушат носове и се чуха тихи ругатни, но Гардан набързо възстанови реда. Запалиха няколко фенера. Джими даде знак да се подредят в колона по един и поведе щурмоваците на принца към Търговския квартал.

След половин час вървене покрай каналите, отнасящи бавно мръсотията на града към залива, наближиха широката площадка и Арута нареди да загасят фенерите. Джими тръгна напред и бездънният мрак го погълна. Арута се напрегна да чуе стъпките му, но Джими се движеше съвсем безшумно. За останалите на място войници най-странното тук до каналите беше пълната тишина, нарушавана само от тихия плясък на мудно течащата вода. Всеки войник се бе погрижил да заглуши дрънченето на броня и оръжие, тъй че ако Козодоите бяха оставили пост, да не ги чуе.

След няколко минути Джими се върна и даде знак, че има един на пост при стълбището към сградата. Прошепна на ухото на Арута:

— Никой от хората ви няма да може да го доближи, преди да вдигне тревога. Аз съм единственият, който има шанс. Само елате на бегом като чуете, че е почнала свадата.

Джими измъкна камата от ботуша си и се скри в чернилката. След малко се чу пъшкане и Арута и хората му наскачаха. Принцът пръв се добра до момчето, което се беше счепкало с пазача. Младокът се беше промъкнал зад гърба му, беше скочил и го бе стиснал за гърлото, но беше успял само да го пореже с камата, която се търкаляше на камъните. Мъжът беше посинял от душенето, но се опитваше да блъсне Джими в стената и да го премаже. Арута приключи схватката с едно забиване на рапирата и мъжът се просна безмълвно върху камъните. Джими го пусна и се усмихна изтощено. Арута му прошепна: „Стой тук!“ и даде знак на хората си да го последват.

Зарязал обещанието си пред Волней да остане отзад и Гардан да поведе щурма, Арута безшумно се изкачи по стъпалата. Спря пред една дървена врата, прилепи ухо и се вслуша. Приглушените гласове от другата страна го накараха да вдигне предупредително ръка. Гардан и останалите запристъпваха бавно.

Арута предпазливо бутна вратата, надникна и видя пред себе си голямо, добре осветено мазе. Около три маси седяха десетина въоръжени мъже и оправяха снаряжението и оръжието си. Приличаше повече на казармено помещение, отколкото на мазе. Но най-невероятното според Арута беше, че мазето се намираше под най-луксозния и преуспяващ бардак в града, „Дома на върбите“, често посещаван от богати търговци и дребни благородници. Стана му ясно как Козодоите се добираха до толкова информация за двореца, кой и кога влиза и излиза от него. Мнозина придворни сигурно се хвалеха пред любимките си, че знаят една или друга тайна, за да ги впечатлят. Нищо чудно някой от палата да беше споменал, че Гардан се кани да отиде до източната порта, за да посрещне принца, и така убиецът да бе разбрал откъде ще мине Арута преди няколко нощи.

Изведнъж един силует попадна в полезрението му и принцът затаи дъх. Моредел във воински доспехи се приближи до един от мъжете, който смазваше широкия си меч, и му заговори тихо. Мъжът закима. После Тъмният брат внезапно се извърна към вратата и отвори уста да извика. Арута не се поколеба. Изрева: „Напред!“ и се втурна в помещението.

Закипя битка. Мъжете, които допреди малко седяха небрежно, сграбчиха оръжията си и отвърнаха на атаката. Други нахлуха през вратите, отвеждащи нагоре към бардака или надолу към градските канали. Отгоре се разнесоха викове и крясъци на знатни гости и скъпи курви, изплашени от бягащите по стълбите убийци. Онези, които се опитаха да избягат през подземните проходи, бяха отблъснати бързо от другите щурмуващи отряди на Арута обратно по стълбите към мазето.

Арута се сниши да избегне замаха на моредела, скочи встрани и покрай него нахълтаха войниците и се озоваха между принца и Тъмния брат. Убийците се нахвърлиха срещу бойците на Арута, без изобщо да жалят живота си, и ги принудиха да ги избият. Изключение направи само моределът, който яростно се опитваше да се добере до Арута.

— Хванете го жив! — изрева принцът.

Моределът скоро се оказа единственият жив Козодой в помещението, притиснаха го до стената и го задържаха. Арута пристъпи пред него и тъмният елф прикова пълния си с омраза поглед в очите му. Остави се да го обезоръжат, след като и Арута прибра сабята си. Принцът никога досега не беше виждал жив моредел. Несъмнено бяха сродни с елфите, въпреки че елфите бяха по-светлокоси и светлооки. Както неведнъж бе отбелязвал Мартин, моределите бяха красива раса, макар и с тъмни души. Но когато един от войниците се наведе да опипа ботушите му за оръжие, съществото го изрита с коляно в лицето и скочи към Арута. Принцът едва успя да се сниши и да отбегне протегналите се към него дълги ръце. В следващия миг моределът рухна, пронизан в гърдите от сабята на Лаури, но в последен гърч посегна да се докопа до принца и пръстите му задращиха към крака му. Лаури изрита ръката му и я затисна с пета.

— Погледни ноктите му! Видя ли как лъснаха, когато хвърли оръжието?

Арута вдигна отпуснатата ръка и я огледа.

— Внимавай как я държиш — предупреди го Лаури. Арута забеляза игличките, набити под ноктите на Тъмния брат, всяка с черно петънце на върха. — Стар курвенски номер — поясни Лаури, — макар че трябва да разполагаш с доста злато и с добър приятел знахар, за да се сдобиеш с тях. Ако човек се опита да си иде, без да плати, или има навик да бие момичетата — едно леко одраскване и е свършен.

Арута изгледа трубадура.

— Длъжник съм ти.

— Банат да ни опази дано!

Арута и Гардан се обърнаха и видяха Джими, застанал пред един от убитите — русокос и добре облечен. Хлапакът се взираше невярващо в лицето му.

— Златистия — промълви той тихо.

— Познаваш ли го? — попита Арута.

— Беше Шегаджия — отвърна Джими. — Никога не бих го заподозрял.

— Никой ли не остана жив? — попита Арута ядосано. Беше заповядал да пленят колкото може повече живи.

Гардан, вече изслушал донесенията на хората си, отвърна:

— Ваше височество, в това мазе и стаите отгоре е имало всичко тридесет и пет наемници. Всички или са се сражавали така, че нашите войници не са имали друг избор, освен да ги убият, или са се самоубили. — Чернокожият подаде нещо на Арута. — Всички носеха ето това, ваше височество. — В шепата му лежеше абаносов козодой на златна верижка.

Изведнъж настъпи внезапна тишина. Не че хората престанаха да се движат, но все едно че нещо им се причу и за миг се бяха спрели, за да се вслушат, макар да нямаше никакъв звук. После отекна някакъв странен гробовен тътен и сякаш нечие вселяващо безнадеждност присъствие изпълни подземието, и душата на Арута и на всички останали се изпълни със суеверен ужас. Мраз прониза притихналото мазе. Арута усети как космите по врата му настръхнаха и го изпълни древен, първичен страх. Нещо чуждо, не от този свят беше нахлуло в мазето, някакво невидимо, но осезаемо зло. Един от войниците извика:

— Ваше височество, този май е жив. Мърда! — Прозвуча почти доволно, че може да зарадва принца. После се чу и от друго място: — И този, ваше височество!

Двамата войници се наведоха над сразените убийци.

Всички в подземието зяпнаха в ужас, когато единият труп се размърда, ръката му се изпъна нагоре и стисна коленичилия над него войник за гърлото. Чу се смразяващият пукот на скършено гърло. Другият труп скочи на крака, впи зъби в шията на втория войник и разкъса гърлото му. Арута и всички останали стояха вкочанени и онемели. Първият мъртвец отхвърли убития войник, обърна се, прикова принца с млечнобелите си очи и се усмихна. Като от някакво огромно разстояние от затворената му паст прокънтя глас:

— Отново се срещаме, господарю на Запада. Сега слугите ми ще те хванат, защото досадните ти жреци ги няма. Вдигнете се! Станете, чеда мои! Станете и посейте гибел!

Труповете, осеяли пода, се загърчиха, размърдаха се, а войниците замълвиха молитви към Тит, своя бог покровител. Един от по-схватливите замахна с меча си и отсече главата на надигащия се пред него труп. Обезглавеното тяло започна отново да се изправя, а главата се затъркаля по пода, сипейки тихи проклятия. Телата се занадигаха като ужасни парцалени кукли, теглени от ръцете на обезумял кукловод, с гърчове и спазми.

— Май трябваше все пак да вземем и някой и друг жрец — прегракнало прошепна Джими.

— Пазете принца! — изрева Гардан.

Мъжете наскачаха срещу оживелите трупове и като побеснели касапи започнаха да секат кой където намери. Гъста кръв оплиска всичко, но телата продължаваха да се надигат.

Войниците нагазиха в лепкавата течност, безсилни срещу студените хлъзгави мъртвешки ръце. Корави пръсти късаха войнишките гърла, зъби се забиваха в жива плът, разнесоха се задавени хрипове.

Войниците на принца на Крондор сечаха и мушкаха, из въздуха захвърчаха отсечени крака и ръце, но и посечени, ръцете продължаваха да пляскат по окървавения под като риби на сухо. Арута усети, че нещо го стиска за крака, погледна надолу и видя отрязана мъртвешка длан, впила се в глезена му. Изрита в паника, ръката отхвърча през мазето и се удари в отсрещната стена.

— Излизай и залости вратите! — изрева принцът. Войниците засипаха свирепи ругатни и си запробиваха със сеч и ритници път през локвите кръв и късовете плът. Много от тях, макар и корави ветерани, бяха на ръба на паниката. Макар да бяха изпитали какво ли не, се оказаха неподготвени за това, пред което се бяха озовали. Безмилостно посичаните трупове се надигаха отново и отново, а паднеше ли някой от другарите им, издъхваше на пода.

Арута поведе хората към вратата нагоре — най-близкия до него изход. Джими и Лаури го последваха. Джими пръв стигна до вратата, погледна нагоре по стълбището и изруга — по стълбите към тях се спускаше със залитане мъртвото тяло на красива жена, облечена в прозрачна нощна роба — с голямо кърваво петно на кръста. Оцъклените й побелели очи се впиха в Арута и тя изкрещя от радост. Джими се сниши под тромавия й замах, блъсна я с рамо в корема и извика:

— Пазете се!

Жената се затъркаля надолу, а те се промъкнаха покрай нея.

Арута погледна към мазето. Хората му се изтегляха. Гардан и още няколко войници се измъкваха през отсрещните врати и се мъчеха да ги затворят, а изоставащите им другари падаха в отчаяните си опити да ги достигнат. Подът се бе превърнал в море от лепкава кръв и много от бойците се подхлъзваха, падаха и не можеха да се изправят. Посечените крайници на мъртъвците успяваха някак да се върнат към телата и труповете се надигаха отново. Спомнил си как онова същество в двореца си връщаше силата с времето, Арута извика:

— Залостете вратите!

После затича нагоре след Джими и певеца.

Добраха се до първия етаж на „Дома на върбите“ и ги посрещна гмеж от войници, сражаващи се с други оживели мъртъвци. Конните отряди бяха пристигнали, прочистили бяха околните улици и бяха нахлули в сградата, но и те като другите долу бяха неподготвени да се бият с мъртви противници.

Джими бързо огледа залата, засили се, скочи на една маса, прескочи като акробат един от гвардейците, задушаващ се в мъртвата прегръдка на един от Козодоите, и увисна на една от тежките завеси. Дебелата тъкан удържа за миг тежестта му, после се раздра и се смъкна от високия корниз. Джими бързо я повлече към голямата запалена камина, натика единия й край в огъня и започна да хвърля върху нея всичко, което можеше лесно да пламне. След няколко мига пламъците плъзнаха из цялата зала.

Арута отхвърли един залитащ мъртвец, съдра един от тежките гоблени на стената и го хвърли на Лаури. Певецът се сниши пред скачащия срещу него мъртъв убиец, отскочи встрани и го уви в плата. Бързо превъртя мъртвата твар, срита я отзад и оплетеният в плата труп залитна към Джими, който го бутна в разбушувалите се пламъци. Мъртвецът рухна в огъня и закрещя от ярост.

Жегата в залата започна да става непоносима, давещият пушек също. Лаури се затича към вратата и викна на стрелците с лъкове по покривите на околните сгради:

— Принцът! Принцът излиза!

— Побързайте! — отвърна му нечий вик и една стрела свали надигащото се тяло само на крачка встрани от Лаури.

Арута и Джими изскочиха през огряната от пламъците врата, последвани от няколко задавени от гъстия дим войници. Арута изрева:

— При мен!

Неколцина гвардейци се затичаха към тях през улицата и започнаха да вдигат поразените със стрели трупове и да ги мятат през прозорците в пламъците. Писъците на горящите тела изпълниха нощта.

Един от мъртъвците се олюля на прага. Лявата му страна беше в пламъци, а ръцете му бяха изпънати напред, сякаш искаше да прегърне Арута. Двама от войниците се хвърлиха срещу него и то натикаха в огъня, без да обръщат внимание на изгарянията. Арута се отдръпна от вратата и войниците застанаха в плътен кордон, тласкайки назад телата, мъчещи се да избягат от бушуващия ад.

— Предайте на хората в каналите да не пускат нищо да се измъкне от подземието! — викна принцът.

Скоро сградата се превърна в огнена кула и всичко наоколо се освети като в слънчев ден. Обитателите на околните къщи се изсипаха на улицата, защото огънят застрашаваше да подпали целия квартал. Арута нареди на бойците да носят вода и да обливат фасадите на сградите около „Дома на върбите“.

След около половин час се чу силен трясък, изригнаха гъсти валма пушек, долният етаж поддаде и сградата се срина.

— Свърши се с ония твари в мазето — промълви Лаури.

— Добри мъже останаха долу — отвърна мрачно Арута, сложи ръка на рамото на Джими, който стоеше до тях, и каза:

— Пак се справи добре.

Джими само кимна.

— Бих пийнал нещо по-силничко — изпъшка Лаури. — Богове, дали някога тази воня ще се махне от носа ми!

— Да се връщаме в двореца — каза Арута. — Работата за тази нощ приключи.

Глава 6
Приемът

Джими подръпна стягащата го яка. Церемониалмайсторът Бриан Деласи удари с жезъла по пода и момчето се опули. На възраст от четиринадесет до осемнадесет години, скуайърите от двора на Арута получаваха указания кой какво да върши по време на предстоящата сватбена церемония. Старият надзорник на дворцовия етикет, муден в речта и облечен безукорно, каза:

— Скуайър Джеймс! Щом не можете да стоите мирно, ще трябва да намерим нещо по-подходящо за неспокойния ви нрав. Какво ще кажете например да носите съобщения от двореца до външните пристройки?

Чу се тих стон. Гостуващите благородници имаха навика непрекъснато да си изпращат бележчици насам-натам, а външните пристройки, където бяха настанени повечето дребни аристократи, се намираха почти на миля от същинския дворец. Това задължение означаваше непрекъснато тичане по десет часа на ден. Деласи се обърна към особата, надала въпросния стон, и каза:

— Скуайър Паул, изглежда, вие също желаете да се присъедините към скуайър Джеймс?

Отговор не последва и той продължи:

— Много добре. Онези от вас, които очакват да дойдат техни близки, са длъжни да знаят, че от тях също ще се изисква да изпълнят тези задължения. — След това съобщение всички момчета застенаха, заругаха и се размърдаха. Жезълът отново удари силно по дървения под. — Все още не сте херцози, графове и барони! Няма да умрете от един-два дни дежурство. Просто в двореца ще има твърде много хора, за да се справят слугите, портиерите и пажовете с прищевките на всички.

Друго от новите момчета, скуайър Локлир, най-малкият син на барона на Края на сушата, попита:

— Ваша милост, кои от нас ще са на сватбата?

— Не бързай, момче. Всичко с времето си. Всички ще придружавате гости до местата им в тронната и банкетната зала. По време на церемонията ще стоите чинно най-отзад в тронната зала, така че всички ще видите сватбата.

В залата на бегом нахълта един паж, връчи някаква бележка на церемониалмайстора и изфуча навън, без да дочака за отговор. Господин Деласи я прочете и каза:

— Трябва да се приготвя за кралския прием. Всеки си знае задачите за днес. Ще се съберем отново тук следобед. Който се забави, ще тича за наказание още един ден със съобщения до външните крила и обратно. Това е всичко засега. — На излизане го чуха да си мърмори: — Толкова много работа и толкова малко време…

Момчетата тръгнаха да се разотиват и някой подвикна зад гърба на Джими:

— Ей, новият!

Той се обърна, двете момчета до него също се обърнаха, но извикалият се беше вторачил в Джими. Джими изчака, макар веднага да му стана ясно какво предстои. Тепърва щеше да се изяснява положението му сред скуайърите.

След като Джими не помръдна, Локлир, който също се беше спрял, посочи себе си въпросително и колебливо тръгна към говорещия. Онзи — длъгнест и кокалест седемнадесетгодишен хлапак — го сряза:

— Не ти, момче. Онова човече имам предвид. — И посочи Джими.

Беше облечен в същата униформа в кафяво и зелено като дворцовите скуайъри, но дрехите му изглеждаха по-фини и добре скроени — явно разполагаше с достатъчно средства, за да си позволи личен шивач. На колана му висеше кама с дръжка, отрупана със скъпоценни камъни, а ботушите му бяха лъснати до блясък. Косата му беше със сламен цвят, изрядно подстригана. Джими се досети, че контето пред него е местният тиранин, и въздъхна с досада. Собствената му униформа му стоеше зле, ботушите го убиваха, а бавно зарастващата рана на хълбока не спираше да го измъчва. Никакво настроение нямаше за разправии и реши, че ще е най-добре да приключи набързо.

Пристъпи бавно към по-голямото момче — то се казваше Джером. Баща му беше граф на Лъдланд, малко крайбрежно градче северно от Крондор. Джими застана пред длъгнестия и каза спокойно:

— Какво има?

— Никак не ми харесваш, дребосък! — озъби се Джером.

Джими се усмихна широко, после юмрукът му изведнъж се заби в корема на Джером. Той се преви на две и се срина на пода. Изпъшка, изправи се и понечи да изругае, но млъкна, като видя камата в ръката на застаналия пред него Джими. Посегна към колана да извади своята, опипа, но не я намери и се заоглежда в паника.

— Да не би това да търсиш? — каза ухилено Джими и протегна ръка с дръжката с рубините напред. Джером се опули, а Джими метна камата с едно рязко извъртане на китката и оръжието затрепери, забито на пода между ботушите на Джером. — И не се казвам „дребосък“. Името ми е Джеймс, личен скуайър на принц Арута.

Джими бързо излезе от залата. Локлир го настигна и каза:

— Това си го биваше, скуайър Джеймс. Тоя Джером прави тежък живота на всички нови момчета тук.

— Щото го оставяте. — Нямаше никакво настроение за приказки. Локлир го усети и се дръпна, но Джими вдигна ръка и го спря. — Чакай малко. Локлир беше, нали?

— Приятелите ме наричат Локи.

Джими го изгледа. Беше дребничък и повече приличаше на доскорошно бебенце, отколкото на мъж, какъвто предстоеше да стане. С големи сини очи, мургаво лице и къса кестенява коса със златисти кичури. Само допреди няколко седмици сигурно си беше играл с хлапетата на пясъка на брега край бащиния си замък.

— Локи, ако тоя глупак почне пак да ти досажда, просто го сритай в чатала. Това бързо ще го вразуми. Виж, сега нямам време за повече приказки. Трябва да ида да се видя с краля.

Джими остави слисания хлапак насред коридора и бързо се отдалечи.

 

 

Не го свърташе на едно място, а стегнатата яка направо го измъчваше. От Джером можеше поне да се научи, че не е нужно да търпиш лошо ушити дрехи. При първа възможност трябваше да се измъкне от двореца и да прескочи до един от трите си тайника в града. Златото му щеше да стигне да си ушие цяла дузина облекла. Тая работа с благородничеството си имаше недостатъци, каквито не беше си и представял.

— Какво ти е, момче?

Джими вдигна очи. Един висок побелял стар мъж го гледаше изпитателно. Джими позна мечемайстор Фанън, един от старите спътници на Арута от Крудий. Пристигнал беше с кораб предната вечер.

— Тази дяволска яка ме стяга, мечемайсторе. А и проклетите ботуши ми изкараха мазоли на краката.

Фанън кимна.

— Е, няма как. Неудобство или не, трябва да се спазва приличие. Службата го налага. А, ето го и принца.

Арута излезе от голямата врата на двореца и застана сред събралата се за посрещането на краля тълпа. Широките стъпала отвеждаха към парадната площадка. Зад нея, оттатък железните порти, големият градски площад беше разчистен от уличните сергии. Гвардията на Крондор се беше построила в дълъг шпалир по пътя от пристанището до двореца и зад войниците надничаха граждани, нетърпеливи да зърнат своя крал. Едва преди час бяха съобщили, че колоната на Луам приближава града, но хората бяха наизлезли по улиците още призори.

Радостен рев огласи улицата и Луам се появи пръв, яхнал кафяв жребец, до него бе Гардан, като командир на градския гарнизон. Зад тях яздеше Мартин с придружаващите ги благородници от Източните владения, следваше рота от дворцовата гвардия и две каляски. След тях вървяха пиконосците на Арута и в тила на колоната — обозът.

Щом Луам дръпна юздите пред широкото стълбище, звучно заехтяха тръби. Разтичаха се коняри да поемат кралския кон, а Арута забърза надолу да посрещне брат си. Според традицията принцът на Крондор бе втората по ранг особа след краля и поради това най-малко задължен от всички благородници на Кралството да проявява почит към Негово величество, но братята се прегърнаха топло, забравили за всякакъв протокол. Мартин слезе втори след Луам и само след миг тримата се събраха, щастливи, че отново са заедно.

Луам започна да представя хората от свитата си, а двете каляски спряха пред стълбището. Вратите на първата се отвориха и Джими се надигна да види кой слиза. Появи се ослепително красива млада жена и Джими кимна възхитен. По топлината, с която красавицата поздрави Арута, Джими предположи, че трябва да е принцеса Карлайн. Погледна крадешком към Лаури, забеляза грейналото от обожание лице на певеца и си каза: „Само тя е“. След нея слезе някакъв стар благородник, за когото Джими реши, че сигурно е лорд Калдрик, херцогът на Риланон.

Отвори се вратата и на втората каляска и от нея слезе възрастна жена. Веднага след нея се появи позната фигура и Джими се усмихна и даже леко се поизчерви, като видя принцеса Анита, защото преди време се беше влюбил до уши в нея. Възрастната дама трябваше да е принцеса Алисия, майка й. Докато се здрависваха с Арута, Джими си спомни дните, в които се бяха крили с Анита и Арута, и неволно се ухили.

— Какво ви е, скуайър?

Джими отново вдигна очи към мечемайстор Фанън, постара се да прикрие вълнението си и отвърна:

— Ботушите ме стягат, ваша милост.

— Трябва да свикнеш да понасяш някои неудобства, момко. Не искам да засягам учителите ти, но май не си много добре подготвен за длъжността си.

Джими кимна и отново се загледа в Анита.

— Нов съм в занаята, ваша милост. Допреди месец бях крадец.

Фанън зяпна, а Джими го сръга леко в ребрата и каза:

— Кралят идва.

Старият ветеран се отърси от изумлението и извърна поглед напред. Луам се приближи първи, с Арута до него. Мартин, Карлайн и останалите ги последваха според ранга си. Бриан Деласи започна да представя на краля членовете на двора на Арута и Луам на няколко пъти наруши протокола, стискайки сърдечно протегнатите ръце, и дори прегърна неколцина от чакащите да ги представят. Повечето благородници от Запада бяха служили с Луам под пълководството на баща му по време на Войната на разлома и не се бяха виждали след коронацията. Граф Волней като че ли леко се смути, когато Луам сложи ръка на рамото му и каза:

— Добре се справихте, Волней. Поддържахте в добър ред Западните владения последната година.

Тези фамилиарности притесниха някои от знатните особи, но предизвикаха луд възторг сред тълпата всеки път, когато Луам постъпеше като обикновен човек, срещащ се със стари приятели, а не като крал.

Кралят се приближи до Фанън и когато той понечи да му се поклони, хвана стария боец за раменете.

— А, не — рече Луам тихо, така че да чуят само Фанън, Арута и Джими. — Не и от теб, стари ми учителю. — После прегърна мечемайстора на Крудий и го попита със смях: — Е, майстор Фанън, как е домът ни? Държи ли се Крудий?

— Добре е, ваше величество, държи се. — Джими забеляза, че очите на стареца се овлажниха.

— Този млад мошеник е най-новият член на двора ми, ваше величество — намеси се Арута. — Позволете да ви представя скуайър Джеймс Крондорски.

Джими се поклони, както го бяха учили, а Луам му се усмихна широко.

— Чувал съм за теб. Джими Ръчицата, нали? — рече той и отстъпи крачка назад, а после изведнъж спря. — Я чакай да видя да не ми е изчезнало нещо… — И се заопипва показно, а Джими се изчерви. Тъкмо когато щеше да потъне в земята от срам обаче, кралят му намигна и момчето се разсмя. Всички наоколо също се разсмяха.

А после Джими срещна погледа на най-сините очи, които бе виждал и чу един нежен женски глас:

— Не се притеснявай от Луам, Джими. Той винаги си е такъв. — Джими не можа да каже нищо, а само се преви във вдървен поклон.

— Радвам се да се видим отново, Джими — каза Мартин и му стисна ръката. — Често сме си говорили за теб и се чудехме как ли я караш.

После представи момчето на сестра си и принцеса Карлайн му каза с усмивка:

— Братята ми и Анита са ми разправяли само хубави неща за теб. Радвам се, че най-после се запознахме.

После кралските особи продължиха покрай редицата благородници, а Джими остана зяпнал и слисан от чутото.

— И на мен така ми действа от една година — чу се глас зад гърба му, Джими се обърна и видя забързалия се да не изостане от кралската група Лаури, който явно виждаше, че красотата на Карлайн го е поразила.

Джими се загледа отново в минаващите край него особи и изведнъж се ухили широко.

— Здрасти, Джими — каза застаналата пред него Анита.

— Здравейте, принцесо.

Анита отвърна на усмивката му и се обърна към майка си:

— Мамо, милорд Калдрик, позволете да ви представя стария си приятел Джими. — Забеляза куртката му и добави: — Вече си скуайър, както виждам.

Джими се поклони на принцеса Алисия и на херцога на Риланон. Майката на Анита му подаде ръка и Джими я пое объркан.

— Исках да ви благодаря, млади Джими. Разказаха ми как сте помогнали на дъщеря ми.

Джими усети, че всички наоколо го гледат, и се изчерви. И помен нямаше от онази напереност, която толкова често му беше спасявала живота.

— Ще се видим по-късно — каза му Анита, след което тя, майка й и Калдрик продължиха напред, а Джими остана на място, съвсем объркан.

С представянията се приключи и останалите благородници се заизкачваха към тронната зала. Предстоеше кратка церемония, след което Луам щеше да се оттегли за отдих в покоите си.

Изведнъж площадът гръмна от тътена на барабани и хората завикаха и започнаха да сочат към една от широките странични улици, водеща към двореца. Кралската група спря пред вратата.

На площада излязоха цяла дузина конни воини с леопардови кожи на главите и раменете. Тъмната им кожа лъщеше. Всички биеха окачените от двете страни на седлата им барабани и ловко караха конете само с колене. Зад тях се появи втора дузина конници, пак с леопардови кожи, които свиреха на големи, извити на раменете им бронзови тръби. Барабанчиците и тръбачите подкараха конете си настрани в две колони, отваряйки път за процесия от спешени бойци. Всеки войник беше с метален шлем с остър връх, с плетена желязна ризница и метална кираса. Торбестите им гащи бяха затъкнати във високи до коленете ботуши и всеки бе с кръгъл щит и дълъг извит ятаган, затъкнат в широкия пояс.

— Бойците-псета — промълви Фанън зад Джими.

— Защо ги наричат така, мечемайсторе? — попита хлапакът.

— Защото в стари времена в Кеш ги обучавали като псета. Държали ги затворени отделно от останалите хора, докато дойде денят да ги хвърлят срещу някого. Сега казват, че е защото ще ти налетят като глутница псета, ако им се оставиш. Корава сган са, момко, но сме им взимали мярката.

Бойците-псета стигнаха с маршова стъпка до средата на площада, след което се развърнаха, за да отворят път на други. Когато се появи първият, извадиха ятаганите си и ги вдигнаха за почест. Мъжът, който крачеше между тях, беше с гигантски ръст и абаносовата му кожа блестеше на слънцето. Носеше кожен елек с метални шипове и също като войниците беше обут в торбести гащи и ботуши, но за разлика от тях беше гологлав. В десницата си държеше пищно украсен церемониален жезъл. Зад него яздеха четирима души, на дребните пъргави кончета на пустинния народ на Джалпур. Облечени бяха в носията на пустинния народ, виждана макар и рядко в Крондор — падащи свободно до коляното тъмносини копринени халати, отворени отпред, бели ризи и панталони под тях, високи до прасците ботуши и сини шамии, увити така, че да се виждат само очите. В поясите им бяха затъкнати дълги ками с дръжки и кании от слонова кост. Тъмнокожият мъж се заизкачва по стълбището и Джими чу дълбокия му глас:

— … тътне пред нозете му и земята трепери. Дори звездите спират своя ход и слънцето му иска позволение, за да изгрее. Той е мощта на Империята и четирите вятъра духат из ноздрите му. Той е Драконът на Слънчевата долина, той е Орелът на Върховете на спокойствието, той е Лъвът на Джалпур… — Говорещият спря пред краля и се отмести встрани, а четиримата конници слязоха и тръгнаха след него по стъпалата. Единият крачеше пред останалите — описанието на черния гигант явно се отнасяше за него.

Джими погледна питащо Фанън и мечемайсторът прошепна.

— Дворцовият етикет на Кеш.

Луам се закашля и прикри устата си с шепа и момчето разбра, че краля го е досмешало от обяснението на Фанън. Луам бързо се овладя и се обърна напред, докато кешийският церемониалмайстор довършваше словото си.

— Оазис е той за своя народ.

Обърна се с лице към краля и се поклони ниско.

— Ваше кралско величество, имам височайшата чест да ви представя Негово превъзходителство Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, бей на Бенни-Шерин, владетел на Джалпур и принц на Империята, посланик на Велики Кеш в Островното кралство.

Четиримата сановници се поклониха по кешийски обичай, като тримата зад посланика коленичиха и докоснаха каменния под с чела. Посланикът постави дясната си ръка на сърцето си и се преви от кръста, а лявата си ръка изпъна назад. След като се изправиха, всички чинно докоснаха с показалец сърце, устни и чело — жест, означаващ искрено сърце, честна реч и ум, който не таи коварство.

— Приветстваме владетеля на Джалпур с добре дошъл в нашия двор.

Посланикът свали булото от лицето си — бе изпито и брадясало — и с крива полуусмивка каза:

— Ваше кралско величество, Нейно най-имперско величество, благословено да е името й, изпраща поздрави на своя брат, краля на Островите. — А после добави шепнешком: — Лично аз бих предпочел не толкова формално представяне, ваше величество, но… — Сви рамене и кимна с глава към кешийския Майстор на церемониите, за да се разбере, че относно тези неща думата има той. — Същински тиранин е.

Луам се усмихна широко.

— Връщаме най-топли поздрави на Велики Кеш. Дано процъфтява и да расте могъществото й.

Посланикът сведе глава да благодари и каза:

— Ако позволи Негово величество, да представя свитата си?

Луам кимна и кешиецът посочи човека най-отляво.

— Това е старшият ми помощник и съветник Камал Мишва Дауд-хан, шериаф на Бенни-Тулар. А другите двама са синовете ми, Шандон и Джеансуз, шериафи на Бенни-Шерин и също така мои лични телохранители.

— Щастливи сме, че сте при нас, господа — поздрави ги Луам.

Деласи тъкмо се опитваше да внесе някакъв ред сред тълпата благородници, когато по една от улиците, водещи към площада, отново се вдигна шумотевица.

— Сега пък какво става? — извика отчаялият се старец, а кралят и принцът извърнаха глави към площада.

Чу се барабанен тътен, много по-свиреп дори и от кешийския, и от улицата се появи шествие на зеленодрехи бойци на наперено стъпващи коне. Всеки боец носеше на лявата ръка яркоцветен щит. Гайди подеха странна мелодия.

Първият ездач спря пред краля и знамето му заплющя на вятъра. Арута се засмя и плесна Луам по рамото.

— Ама това е Вандрос Ябонски с цуранския гарнизон на Касуми от Ламът!

Появиха се и пехотинци и се чу маршовата им песен. Цуранският гарнизон на Ламът се строи до кешийците, а Мартин подхвърли:

— Вижте само как се гледат — като котараци. Бас държа, че биха дали мило и драго да се пробват.

— Не в града ми — отвърна Арута, който явно не видя в забележката нищо смешно.

Луам се разсмя.

— Щеше да е интересна гледка. Ей, Вандрос!

Херцог Ябонски скочи от коня, качи се бързо по стъпалата и се поклони.

— Моля за извинение, че се забавихме, ваше величество. Малко притеснение по пътя. Срещнахме една орда таласъми на юг от Зюн.

— Колко бяха? — попита Луам.

— Не повече от двеста.

— И на това му викаш „малко притеснение“! Вандрос, компанията на цураните май ти се отразява.

Вандрос се засмя.

— А къде е граф Касуми? — попита Луам.

— Идва, ваше величество. — На площада излязоха и няколко карети.

Арута дръпна херцог Ябонски настрани:

— Предай на хората ти да се настанят с градския гарнизон, Вандрос. Искам да са наблизо. Като ги настаните, елате при мен с Брукал и Касуми.

Вандрос усети загрижения му тон и отвърна:

— Веднага щом ги настаним, ваше височество.

Каляските спряха в двора на палата и от тях излязоха лорд Брукал, херцогиня Фелин, контеса Меган и дамската им свита. Граф Касуми, бивш командир в цуранската армия по време на Войната на разлома, слезе от коня си, бързо се качи по стъпалата и се поклони пред Луам и Арута. Вандрос представи набързо спътниците си и Луам каза:

— Освен ако онзи пират, кралят на Квег, не е решил да ми дойде на гости в бойна галера, карана от хиляда морски кончета, време е да отдъхнем. — Засмя се и подмина съвсем отчаялия се Деласи, който се мъчеше да въдвори някакъв ред.

Джими се задържа на стълбището — макар да беше виждал кешийски търговци, не бе виждал бойци-псета, нито пък цурани.

Колкото и пълен с премеждия да беше животът му, той все пак си беше четиринадесетгодишно момче.

Помощник-командирът на Касуми започна да раздава заповеди на хората си къде да се настанят, кешийският офицер също. Джими приседна на каменните стъпала и размърда пръсти в стягащите го ботуши. Загледа се в яркоцветния кешийски отряд, после погледна напускащите площада под строй цурани. И едните, и другите бяха пищна гледка, и доколкото можеше да прецени, не си отстъпваха по свирепост.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато нещо странно зад кешийските редици привлече погледа му. Помъчи се да отгатне какво е, но не можа. Нещо обаче го засърбя да слезе по стълбите и да се приближи до кешийците. И чак тогава разбра какво му се беше сторило необичайно. Сред тълпата зад кешийците се измъкваше един човек, за когото хлапакът смяташе, че е мъртъв. Джими остана закован на място, поразен до дъното на душата си. Зърнал беше Смеещия се Джак.

 

 

Арута крачеше нервно. Около заседателната маса седяха Лаури, Брукал, Вандрос и Касуми. Принцът, привършил разказа си за нападението на Козодоите, се пресегна и взе от масата един свитък.

— Това е от барона на Високи замък. В отговор на мое запитване. Казва, че в района му се забелязва необичайно придвижване на север. Изрежда подробно колко пъти са забелязани, къде и прочие.

— Ваше височество — каза Вандрос. — И в нашия район имаше някакво раздвижване, но нищо необичайно. В Ябон по-умните Тъмни братя и таласъми избягват гарнизоните, като свиват на запад, след като подминат северните граници на елфските лесове. Свръщат на запад от Небесното езеро и така избягват патрулите ни. Пратихме няколко отряда в тоя район. Елфите и джуджетата от Камен връх го пазят добре и там всичко е спокойно.

— Или така ни се иска — изсумтя Брукал. Старият бивш херцог на Ябон се беше оттеглил от службата в полза на Вандрос след брака му с дъщерята на Брукал. Но добре тренираният му ум все още сечеше като бръснач, а и цял живот се беше сражавал с моредели. — Не, щом са тръгнали на малки групи, Братството може да преминава през тесните проходи, когато си поиска. Нашите хора едва стигат да пазим търговските пътища, да не говорим за толкова обширна територия. Стига само да вървят нощем и да отбягват главните пътища, както и селата на клана Хадати. Нека не се заблуждаваме.

Арута се усмихна.

— Точно затова поисках да дойдеш и ти.

— Ваше височество, сигурно е така, както казва лорд Брукал — рече Касуми. — Напоследък рядко се натъкваме на тях. Сигурно ги е изтощило оръжието ни и сега се придвижват крадешком, на малки орди.

Лаури сви рамене. Роден и отраснал в Ябон, певецът от Тир-Сог познаваше моределите много добре, така че каза:

— Струва си да се замислим, че получаваме всички тези странни донесения за придвижване на север тъкмо, в момента, когато ръката на моределите е замесена в опита за убийство на Арута.

— Нямаше толкова да се безпокоя — каза Арута, — ако бях сигурен, че съкрушаването им в Крондор ще е достатъчно. Докато не разкрием загадката кой стои зад всичко това, не мисля, че сме приключили с Козодоите. Може да им трябват месеци преди да се прегрупират и отново да се превърнат в заплаха, но ми се струва, че ще се върнат. И съм сигурен, че между Козодоите и това, което става на север, има връзка.

На вратата се почука и се показа главата на Гардан.

— Навсякъде претърсих, ваше височество, но и следа не намерих от скуайър Джеймс.

— Последния път го видях на стъпалата до мечемайстор Фанън — каза Лаури.

— Да, седеше там, когато освободих войските — отвърна Гардан.

— А сега седи над тебе.

Всички погледнаха нагоре. Момчето седеше на перваза на сводестия прозорец високо под тавана на кабинета. Преди някой да успее да каже нещо, Джими пъргаво скочи на пода.

Арута каза развеселен:

— Когато поиска разрешение да огледаш покривите, помислих, че ще ти трябват стълби и… помощ…

Джими отвърна сериозно:

— Не виждах смисъл да чакам, ваше височество, а и на кой крадец са му притрябвали стълби и помощ, за да се изкатери по стените? — Малкият се приближи до Арута. — Това място е пълно с ниши и ъгълчета. Човек може да се скрие поне на сто места.

— Първо обаче трябва да влезе в двора — каза Гардан, но Джими го погледна пренебрежително и комендантът млъкна.

Лаури подхвана прекъснатия разговор.

— Е, макар и да не знаем какво стои зад Козодоите, тук поне, в Крондор, са изтребени.

— И аз така мислех — рече Джими. — Но следобед, когато тълпата тръгна да се разотива, видях на площада един стар приятел. Смеещия се Джак.

Арута го изгледа мрачно.

— Доколкото си спомням, този предател на Шегаджиите беше мъртъв.

— По-мъртъв не можеше и да бъде, с онази желязна стрела в гърдите. Трудно е човек да стане и да тръгне да се разхожда с разкъсан бял дроб, но след онова, което видяхме в бардака, няма да се изненадам и ако умрялото ми майче дойде да ме напъха в леглото довечера. — Джими говореше разсеяно, крачеше из стаята и се оглеждаше. После спря, каза малко престорено: „Аха!“ и натисна бронзовата топка на един декоративен щит на стената. Част от стената заскърца и се отвори тунел, широк две стъпки и три висок.

— Какво е това? — възкликна Арута.

— Един от многото тайни проходи в двореца. Когато се криехме, ваше височество, спомняте ли си, веднъж принцеса Анита разказа как била избягала оттук с помощта на едно слугинче. Спомена за „проход“, но чак днес разбрах за какво е ставало дума.

— Това сигурно е част от старата цитадела или някоя от първите, пристройки — каза Брукал. — У дома имаме тайник, през който от цитаделата се излиза в леса. Не знам замък, в който да няма такъв. — Изглеждаше умислен. — Сигурно има и други подобни.

Джими се усмихна.

— Поне дузина. Като тръгнеш по покривите, пълно е с много широки стени и странни чупки.

— Гардан, искам всички тези тайници да се картографират — нареди Арута. — Вземи хора и проверете къде отвежда този и дали се свързва с други. И провери при кралския архитект дали някой от тези проходи го няма на стари планове.

Гардан отдаде чест и излезе, а Вандрос каза угрижено:

— Арута, след всичко това така и не мога да свикна с мисълта за убийци и замесените с тях Тъмни братя.

— Точно затова исках да проведем този разговор преди да започнат празненствата. — Арута седна в креслото си. — Този палат е пълен с непознати хора. Всеки благородник си води свита. Касуми, искам да разположиш хората си на най-възловите места. Уточнете го с Гардан, но ако се наложи, вътре в двореца ще ни пазят само цураните, хора, които познавам от Крудий, и личната ми охрана. — Той се обърна към Джими. — По право трябва да наредя да те напердашат с камшик за тая лудория. — Джими се стегна, но Арута му се усмихна. — Само да се е опитал някой, ще завърши с кама в ребрата. Чух, че си се сбил със скуайър Джером.

— Тоя сополанко си въобразява, че е най-перестият петел в двора.

— Е, баща му е много ядосан и освен това го бива да вдига шум. Виж, остави този Джером да се перчи колкото си ще, а ти ще стоиш край мен. Ще кажа на Деласи, че си освободен от всякакви задължения, докато не разпоредя друго. Но не хойкай много и предупреждавай мен или поне Гардан преди да се качиш пак на покрива. Някой от стражите ми с по-слаби нерви може да ти забие стрела в гърба преди да те е познал. Тук стана малко напрегнато напоследък, ако случайно не си го забелязал.

— За да ме застреля трябва първо да ме види, ваше височество.

Брукал удари с юмрук по масата и се засмя:

— Ама и на тоя езичето му си го бива.

Арута също се усмихна — трудно му беше да се държи сериозно в компанията на малкия хитрец.

— Достатъчно. Приемите и пиршествата ги оставяме за другата седмица. Може би тревогите ни са напразни и с Козодоите е приключено.

— Да се надяваме — изпъшка Лаури.

Без повече приказки Арута и гостите му си тръгнаха по стаите.

 

 

— Джими!

Джими се обърна. По коридора към него идваше принцеса Анита с двама гвардейци на Гардан й две придворни дами. Той се поклони, пое ръката й и леко я целуна, както го беше учил Лаури.

— Виж ти, какъв млад благородник си станал — отбеляза Анита. Джими продължи с нея и свитата.

— Изглежда, че съдбата ме е обикнала, ваше височество. Никога не съм имал някакви амбиции, освен да стана нещо повече сред Шегаджиите, следващия Праведник, да речем, но ето че сега пред мен се отварят далеч по-светли хоризонти.

Тя се усмихна. Джими не я беше виждал след пристигането й и отново усети онова смътно привличане отпреди година. Изоставил бе момчешката си влюбчивост, но Анита все така продължаваше да му харесва.

— Е, имаш ли вече някаква амбиция, Ръчицо?

Джими й отвърна с назидателен тон:

— Скуайър Джеймс Крондорски, ваше височество. — Двамата се изсмяха. — Вижте, принцесо, сега в Кралството е дошло време на промяна. Дългата война с цураните ни лиши от много хора с титли и владения. Граф Волней изпълнява длъжността канцлер, а Саладор и Батира все още си нямат херцози. Три херцогства без господари! Не е невъзможно един умен и талантлив човек да се издигне високо в такава среда.

— Имаш ли план? — попита го Анита, възхитена от хлапашкото му безочие.

— Все още не, във всеки случай не е съвсем ясен, но не ми се струва невъзможно един ден да получа малко по-висока титла от скуайър. Може би дори… херцог на Крондор.

— Пръв съветник на принца? — възкликна тя насмешливо.

Джими намигна.

— Защо не? Имам добри връзки. Пък и съм близък приятел на годеницата му. — Двамата прихнаха.

Анита го докосна по ръката.

— Хубаво ще е да си тук с нас. Доволна съм, че Арута те е намерил толкова бързо. Не смяташе, че ще е толкова лесно да те издири.

Джими едва не се спъна. Не му беше хрумвало, че Арута няма да й каже нищо за убийците, но сега разбра, че е така. Разбира се, нямаше защо без нужда да помрачава радостта й от сватбата. Съвзе се бързо.

— Беше по-скоро случайност. Негово височество не ми е казвал, че ме е търсил специално.

— Не можеш да си представиш колко се тревожехме за теб с Арута, след като избягахме от Крондор. Последния път бягаше по кейовете от хората на Ги. Нямахме никаква вест от теб. На път за коронацията на Луам минахме толкова за бързо през Крондор, че нямаше как да разберем какво става с теб. Луам изпрати кралска вула, опрощаваща Тревър Хъл и хората му, и плата за това, че ни помогнаха, но никой не знаеше какво става с теб. Накарах Арута да ми обещае, че веднага ще започне да те издирва. Не мислех, че ще те направи скуайър толкова бързо, но знаех, че крои планове за теб.

Джими се почувства искрено трогнат. Разкритието придаваше нов смисъл на думите на Арута, че го смята за свой приятел. Анита спря пред една врата.

— Трябва да си видя премяната. Булчинската ми рокля пристигна тази заран от Риланон.

Наведе се и леко го целуна по бузата.

— Е, до скоро.

Джими едва превъзмогна странното, направо плашещо чувство в сърцето си.

— Ваше височество… Аз също се радвам, че съм тук. Ще си изкараме страхотно.

Тя се засмя и влезе с двете дами, а стражите останаха на пост пред вратата. Джими изчака, докато вратата се затвори, а после си тръгна, подсвирквайки си. Припомни си живота през последните няколко седмици и реши, че е щастлив въпреки убийците и тесните ботуши.

Зави в не толкова оживено разклонение и замръзна. Камата моментално се озова в ръката му и той се втренчи в двете рубинени очи, святкащи в сумрака пред него. После притежателят на тия огнени очи изсумтя и тръгна назад. Съществото беше покрито със зеленикави люспи и на ръст беше колкото малка хрътка. Главата му напомняше на крокодилска, но с по-закръглена муцуна, и на гърба си имаше две сгънати крила. Дългият му гъвкав врат позволяваше на съществото да се озърта назад, над не по-малко дългата опашка. Някакъв момчешки глас зад Джими извика:

— Фантус!

Момченцето, не повече от шестгодишно, се затича и прегърна съществото през врата. Изгледа Джими със сериозните си тъмни очи и каза:

— Няма да ви ухапе, ваша милост.

Джими изведнъж се почувства неловко, че стиска камата си, и бързо я прибра. Съществото явно беше домашен любимец, въпреки малко странния си вид.

— Как го нарече?

— Него ли? Фантус. Той ми е приятел и е много умен. Знае много неща.

— Сигурно — отвърна Джими, все още притеснен от погледа на съществото. — Какво е той?

Момчето изгледа Джими така, сякаш виждаше пред себе си живото въплъщение на невежеството, и каза:

— Огнедрейк. Ние току-що дойдохме, а той ни е последвал от къщи. Може да лети, нали разбирате. — Джими само кимна. — Трябва да се приберем. Мама ще се ядоса, ако разбере, че не сме си в стаята. — Задърпа съществото и го отведе без повече приказки.

Джими постоя на място цяла минута, после се огледа все едно, че търсеше някой да потвърди видяното. Накрая се отърси от изумлението си и продължи разходката си. След малко до него достигнаха звуци от струните на лютня.

Излезе от коридора и се озова в голяма градина. Седна на пейката до цветната леха пред настройващия лютнята си Лаури и го загледа.

— Много посърнал ми изглеждаш за менестрел.

— То пък и аз съм един менестрел… — Лаури наистина изглеждаше необичайно оклюмал. Настрои струните и подхвана някаква тъжна песен.

След няколко минути Джими изпъшка:

— О, я зарежи този траур, певецо. Нали е време за веселие. Какво толкова си увесил нос?

Лаури въздъхна и килна глава на една страна.

— Още си малък да разбереш…

— Ха! Пробвай де — прекъсна го Джими.

Лаури остави лютнята настрана.

— Заради принцеса Карлайн е.

— Още иска да се омъжва за теб, а?

Лаури го зяпна.

— Откъде знаеш?

Джими се разсмя.

— Лошо ти влияят благородниците, певецо. Аз в тази работа съм новак. Още не съм забравил как се говори със слугите. А и да надавам ухо зная. Тия слугини от Риланон щяха да се пръснат от нетърпение, докато разкажат на тукашните всичко за теб и принцесата. Сериозна тема сте.

Лаури не изглеждаше никак развеселен от закачката на Джими.

— Значи си чул всичко?

Джими си придаде безразлична физиономия.

— Принцесата си струва, но нали съм отраснал в бардак, представите ми за жените не са толкова… светли. — Сети се за Анита и гласът му малко се сниши. — Все пак трябва да призная, че принцесите изглеждат по-различни от другите.

— Добре е, че си го забелязал — отвърна сухо Лаури.

— Виж, ще ти кажа следното: твоята принцеса е най-красивата, която съм виждал, а съм виждал доста жени, включително и добре платените ви куртизанки, а някои от тях си ги бива. Повечето мъже майчиците си биха продали, за да й спечелят вниманието. Тогава какъв ти е проблемът?

Лаури го изгледа продължително.

— Проблемът ми е този глупав сан.

Джими се разсмя искрено.

— Че какъв проблем е да си благородник? Само се разпореждаш на хората наоколо и после виниш други за грешките си.

Лаури се засмя.

— Съмнявам се, че Арута и Луам ще се съгласят с теб.

— Е, кралете и принцесите са друга работа, но повечето благородници тук не ме впечатлиха много. Старият Волней има ум в главата, но и на него, както го гледам, не му се стои много тук. Останалите само се правят на важни. По дяволите, музиканте, трябва да се ожениш за нея. Поне малко ще им подобриш кръвта.

Лаури замахна закачливо към дръзкия хлапак, който ловко отбегна шамара и се разсмя. Още нечий смях накара барда да се обърне.

В края на алеята стоеше нисък мургав мъж във фино облекло със строга кройка и ги наблюдаваше.

— Пъг! — извика радостно Лаури и скочи да го прегърне. — Кога дойде?

— Преди два часа. Имах кратка среща с Арута и краля. Те останаха с граф Волней да обсъдят подготовката на пиршеството. Арута ми намекна, че тук ставали странни неща, и ме посъветва да те потърся.

Лаури му посочи да седне и Пъг приседна до момчето. Лаури ги запозна и каза:

— Много неща има за разправяне, но най-напред — как са Катала и момчето?

— Чудесно. Тя сега е в покоите ни, разправят си клюки с Карлайн. — При споменаването на принцесата Лаури отново посърна. — А Уилям е хукнал нанякъде с Фантус.

— Това нещо ваше ли е? — възкликна Джими.

— Фантус ли? — Пъг се засмя. — Значи си го видял. Не, Фантус не е ничий. Идва и си отива когато му хрумне, поради което сега е тук без ничие разрешение.

— Съмнявам се, че е в списъка на гостите на Деласи — каза Лаури. — Виж, май трябва да те запозная с по-важните неща. — Пъг погледна Джими и Лаури поясни: — Тоя извор на бели е в центъра на събитията от самото начало. Няма да чуе нищо, което вече да не знае.

Лаури разказа за последните събития и Джими добави някои подробности, пропуснати от певеца. След като свършиха, Пъг въздъхна.

— Тази работа с некромантията е зло. Нищо друго да не подсказваше, че тук има намесени тъмни сили, това — със сигурност. То е повече в областта на жречеството, отколкото на магьосничеството, но двамата с Кълган ще помогнем с каквото можем.

— Значи и Кълган е дошъл от Звездния пристан?

— Че може ли нещо да го спре? Забрави ли, че Арута му беше ученик? Освен това, макар че никога няма да го признае, мисля, че му липсват споровете с отец Тъли. А няма съмнение, че Тъли ще води бракосъчетанието на Арута. Подозирам, че точно това прави Кълган в момента — спори някъде с Тъли.

— Не съм виждал Тъли от доста време, но той трябваше да пристигне тази заран от Риланон с групата след кралската свита. На неговата възраст сигурно предпочита по-спокойните преживявания. Трябва да е над осемдесет години вече.

— Почти на деветдесет, но си е все така жизнен. Да можеш само да го чуеш в двореца в Риланон. Само да не си е научил някой скуайър или паж урока, пришки му изкарва на гърба с приказките си.

Пъг се засмя. После се сети нещо и попита:

— Лаури, а твоите неща с Карлайн как вървят?

Лаури изстена, а Джими едва прикри кикота си.

— Тъкмо това обсъждахме, когато се появи. Добре, зле — и аз не знам.

Тъмните очи на Пъг изразиха съчувствие.

— Познато ми е, приятелю. Като деца в Крудий… Не забравяй само, че ти ме помоли да ти обещая, че ще ви запозная, ако някога се върнем на Мидкемия от Келеуан. — Поклати глава и добави със смях: — Хубаво е все пак да разбере човек, че някои неща не се променят.

Джими скочи от пейката.

— Е, аз трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме, магьоснико. Горе главата, певецо. Или ще се ожениш за принцесата, или няма. — Хлапакът се затича, оставяйки Лаури да се чуди на логиката му под гръмкия смях на Пъг.

Глава 7
Сватбата

Дими крачеше по широкия коридор.

Тронната зала беше подредена и другите млади щитоносци на принца — скуайърите — надзираваха последните шетни на пажовете и слугите. Умовете на всички бяха заети с церемонията, която трябваше да започне само след час.

Джими не можеше да се отърве от чувството, че във възбудата около предстоящото празненство малцина се сещат за опасностите, надвиснали над главата на принца. Преживените наскоро ужасии в „Дома на върбите“ сякаш бяха заровени под купищата сватбени букети и празнични украси.

Мерна кривия поглед на скуайър Джером и раздразнен направи една заплашителна крачка към него. Джером моментално реши да се дръпне от пътя му и се забърза.

Отзад се чу смях, Джими се обърна и видя ухиления скуайър Локлир, помъкнал огромен брачен венец покрай един от цуранските стражи, който го спря и опипа грижливо венеца. От всички скуайъри само Локи като че ли още проявяваше някакви приятелски чувства към него. Другите се държаха или безразлично, или открито враждебно. Джими харесваше по-малкото момче, въпреки че си беше дърдорко. „Най-малкото детенце вкъщи — помисли си Джими, — на мама скъпото чедо.“ На улицата нямаше да оцелее и пет минути, въпреки че в очите му стоеше над другите знатни хлапета, които Джими смяташе за досадна пасмина. Единственото, с което му бяха забавни, беше ужасната им ревност да подражават на светския маниер на възрастните. Не, Арута и неговите приятели бяха далеч по-интересни от скуайърите с тъпите им шеги и пикантните им приказчици за това или онова слугинче, както и с дребнавото им интригантство. Джими махна с ръка на Локи и се запъти към друга врата.

Изчака на прага да влезе един от разносвачите. От товара на слугата падна малък букет и Джими се наведе да го вдигне. Докато го подаваше на слугата, нещо го порази. Цветята, бели хризантеми, блестяха с блед кехлибарен цвят.

Джими вдигна очи. Цели четири етажа нагоре високият сводест таван се прекъсваше от големи витражи, чиито цветове едва се забелязваха, освен когато слънцето грейнеше право зад стъклата. Познатото усещане, че „нещо не е както трябва“, отново го загложди и той огледа прозорците. И разбра. Всеки от прозорците се вдаваше към куполовидна ниша с дълбочина не по-малко от пет или шест стъпки — достатъчно място, за да се скрие в някоя от тях убиец. Но как можеше да се добере някой там? Коридорът беше така устроен, че беше нужно скеле, за да се качи някой да почисти прозорците, а през последните дни тук непрекъснато минаваха хора.

Джими бързо излезе на терасата, минаваща покрай тронната зала.

Видя двама стражи и ги спря.

— Моля ви предайте, че ще се кача да надзърна малко по покрива над тронната зала.

Двамата се спогледаха, но капитан Гардан им беше наредил да не спират странния скуайър, ако почне да се катери по покривите. Единият отдаде чест.

— Прав сте, скуайър. Ще съобщим, та стрелците по стените да не решат да ви използват за тренировъчна мишена.

Джими закрачи покрай стената на залата. Градината се намираше вляво от залата на влизане през главната врата, стига да виждаш през стената, прецени той. „Е, ако аз бях убиецът, откъде щях да се изкатеря?“ Огледа се и забеляза железните пръти на цветната арка, минаващи през външната стена на свързващия коридор. По тях до покрива на свързващия коридор нямаше да е трудно, а оттам…

Джими престана да мисли и се задейства. Изрита омразните си ботуши и огледа конструкцията на стените. Изкатери се по асмата и се затича по покрива на свързващия коридор. Оттам скочи леко върху ниския корниз, минаващ по дължината на голямата зала, и запълзя със смайваща ловкост. Когато стигна до средата, погледна нагоре. Един етаж по-горе го мамеха первазите на прозорците — изкусително близко. Но Джими съобрази, че му е нужна по-добра позиция за катерене, и продължи нагоре до последната третина на залата.

Джими се изкатери още нагоре, зави по ъгъла над задната част на подиума, застана с лице към прозореца и надникна вътре. Изтри с пръсти праха и очите му моментално се заслепиха от слънцето, проникващо през отсрещния прозорец. Изчака, докато очите му привикнат със сумрака вътре, заслонил с длан очи от слънцето. Прецени, че ще му е трудно, докато слънчевият лъч не смени ъгъла си. После усети, че стъклото се плъзга под пръстите му, и изведнъж нечии силни ръце запушиха устата му и го стиснаха за гърлото.

Силен удар по главата го зашемети и светът около него се завъртя…

Когато пред очите му се проясни, Джими видя пред себе си озъбеното лице на Смеещия се Джак. Не само че беше жив, но и в двореца, и ако се съдеше по изражението му, както и по арбалета до него, беше готов да убива.

— Копеленце малко — процеди Джак, докато тикаше парцала в устата на Джими. — Много взе да се навърташ където не ти е работа. Бих ти клъцнал гърлото веднага, но не мога да рискувам някой да види капещата долу кръв. — Джак се извърна в теснината на купола между стъклото и откритото пространство над коридора. — Но свърша ли си работата, отиваш право долу, момченце. — Мъжът посочи пода четири етажа по-долу, после овърза китките и глезените на момчето с кожени каишки и ги притегна болезнено силно. Джими се опита да извика, но гласът му се заглушаваше от хорското бръмчене долу в залата. Джак го удари още веднъж по главата и го зашемети. Преди тъмнината да го обгърне, Джими видя как Джак се обръща да огледа коридора.

 

 

Когато се съвзе, Джими чу пеенето на влизащите в залата жреци. Знаеше, че кралят, Арута и другите членове на кралския двор ще се появят веднага след като отец Тъли и останалите жреци заемат местата си.

В гърдите му се надигна паника. Тъй като го бяха освободила от задължения, в цялата възбуда покрай церемонията никой нямаше да забележи липсата му. Джими напъна мишци, но Джак бе опитен Шегаджия и знаеше как да стегне връзките така, че човек да не може да се измъкне лесно. Ако имаше малко време и желание да се лиши от малко кожа и кръв, Джими все някак щеше да се отърве от каишките, но времето в момента беше станало лукс. Докато се извиваше, успя само да се извърне така, че да може да вижда през прозореца. Забеляза, че е направен така, че едно парче от стъклото да може да се издърпва настрани. Някой беше приготвил този прозорец отдавна.

Песента долу се промени и Джими се досети, че Арута и останалите вече са заели местата си и сега Анита започва дългото си шествие по пътеката от килими по средата на залата. Момчето се огледа в паника, мъчейки се да измисли начин или да скъса връзките, или да вдигне достатъчно шум, за да предупреди онези долу. Пеенето на хора в залата беше достатъчно силно, за да заглуши и най-голямата врява, и нещо толкова дребно като трясъка на счупено с ритник стъкло само щеше да му донесе нов удар по главата от страна на Джак. Чу някакво изщракване до себе си и разбра, че Джак поставя стрела в арбалета.

Пеенето спря и Джими чу гласа на Тъли — даваше наставления на булката и младоженеца. Видя, че Джак се прицелва към подиума. Джими седеше прегънат на две в тясното пространство зад прозореца, притиснат в стъклото от коляното на Джак. Започна да се мята и Джак му хвърли бърз поглед, без да може да реши дали първо да стреля, или да го удари. Въпреки цялата си пищност, самата церемония беше кратка и убиецът трябваше да бърза преди момчето да му създаде неприятности.

Джими беше млад, здрав и опитен акробат от няколкото години катерене по покривите на Крондор. И сега се задейства, без изобщо да мисли, като присви цялото си тяло така, че то се изви нагоре, с глава и стъпала, опрени в стената на купола. Изтласка се и успя да седне с гръб към прозореца. Джак се обърна, видя го и изруга тихо. Не можеше да си позволи да не улучи с този единствен изстрел. Хвърли бърз поглед надолу, увери се, че никой не е забелязал момчето, отново надигна арбалета и се прицели.

В мига, в който Джак стреля, Джими го изрита. Смеещия се Джак залитна навън и ръцете му зашариха в паника да се хванат за корниза.

Джими усети, че става нещо странно — припяването на жреческия хор, почти в непрестанен контрапункт с брачната церемония, беше секнало. И когато Джак продължи плъзгането си в празното пространство, Джими чу виковете и писъците долу.

А после внезапно осъзна, че Джак се е хванал за единственото, което можеха да стигнат ръцете му — неговите глезени. Тежестта на Джак го повлече навън и двамата започнаха да се плъзгат надолу към сигурната смърт. Джими се задърпа назад с всички сили, изви тялото си, за да забави падането, но все едно че бяха окачили оловни тежести на краката му. Костите и мускулите му застенаха, но не можеше и на косъм да се издърпа и да се отърве от Джак. Падаха!

Джак го пусна, но за Джими вече беше все едно. Летяха към камъните… и изведнъж Джими си помисли, че си е загубил ума, защото му се стори, че падането им се забавя и забавя, сякаш някаква невидима стихия се бе разпоредила последните му мигове да се удължат. После осъзна, че наистина някаква сила задържа пропадането му. Тупна леко като перце на пода на церемониалната зала, малко зашеметен, но определено жив. Стражи и жреци го обкръжиха и няколко ръце бързо го надигнаха, докато той се озърташе, слисан от чудото. Видя, че ръцете на магьосника Пъг се въртят във въздуха в безмълвно заклинание, и чак сега усети, че странното забавяне изчезна. Стражите срязаха връзките на ръцете и краката му и двама войници го хванаха под мишниците и го изправих. Други няколко бяха притиснали Джак на пода и го претърсваха за черния пръстен с отровата или друго средство да сложи край на живота си.

Джак се огледа. Отец Тъли стоеше до Арута, а цуранските стражи бяха обкръжили краля и очите им шареха по всяко кътче. Всички останали се бяха втренчили в Анита, свита в прегръдката на Арута, който коленичи да я положи на пода. Булото и снежнобялата и рокля се бяха проснали около нея и тя сякаш спеше в прегръдката му. На гърба й обаче се разширяваше алено петно…

 

 

Джими понечи да заговори, но от устата му не излезе и звук. Бе преживял десетки пъти в ума си всеки миг от покушението, докато един от послушниците от ордена на Натан превръзваше краката му. Паметта му непрекъснато си играеше лоши шеги с него и той бе виждал лицето на Арута ту отпреди няколко дни, когато му бе казал за приятелството, ту — изведнъж как коленичи с Анита в ръце и на лицето му е изписано неразбиране и потрес. После изведнъж виждаше Анита застанала до вратата, преди да влезе да се премени в булчинската рокля, и отново — как Арута бавно я поставя на пода и тичащите към нея жреци.

Джими отново се опита да заговори и Арута вдигна глава. Очите му се проясниха и той промълви:

— Защо… Джими…

Джими усети скръбта и болката в тъмнокафявите очи на принца и нещо в него се скърши. Сълзите сами потекоха по бузите му и момчето заговори тихо.

— Аз… опитах се да… — Преглътна; някаква буца бе заседнала на гърлото му и му пречеше да вдиша. Отвори уста, но звук не излезе. Накрая прошепна: — Съжалявам. — После се срина на колене пред Арута. — Съжалявам.

Арута го изгледа за миг неразбиращо, после поклати глава, сложи ръка на рамото му и рече:

— Няма за какво. Не си виновен за нищо.

Джими захлипа. Обърканият Арута се опита да го утеши. Лаури коленичи до тях и промълви:

— Нищо повече не си могъл да направиш.

Джими вдигна глава и каза:

— Но трябваше.

Карлайн нежно изтри сълзите от бузите му.

— Качил си се да провериш. Никой друг не го направи. Кой знае какво щеше да стане, ако не беше отишъл. — Не доизказа мисълта, че сега Арута сигурно щеше да лежи мъртъв, ако Джими не беше изритал Смеещия се Джак в мига, в който бе стрелял. Но това не можеше да утеши момчето.

— Трябваше да направя повече.

Луам пристъпи до тях и също коленичи.

— Синко, познавам мъже, готови с таласъми да се бият, които ще пребледнеят до смърт при мисълта да се катерят там, където беше ти. Всеки от нас си има страхове — добави той тихо. — Но когато стане нещо ужасно, всеки от нас си мисли: „Можех да направя нещо повече“. — Младият крал постави ръка върху рамото на Джими. — Току-що наредих на цуранските стражи, отговарящи за претърсването по коридора, да не се самоубиват. Добре поне, че нямаш толкова извратено чувство за чест.

Джими отвърна сериозно:

— Ако можех да си разменя мястото с принцесата, щях да го направя.

— Знам, че щеше, момчето ми. Знам.

— Джими… просто за да знаеш… ти се справи добре. Благодаря ти — промълви Арута. И се опита да се усмихне.

Джими, все още със сълзи по бузите, се сви в коленете на Арута, после изправи глава, изтри лицето си и му върна усмивката.

— Не съм плакал от нощта, в която видях мама убита. — Карлайн покри устата си с шепа и пребледня.

Вратата се отвори и влезе Натан. Беше свалил церемониалната си роба и бе останал по дълга до коленете туника. Изглеждаше изнурен и триеше ръцете си с кърпа. Арута се изправи бавно с подкрепата на Луам. Натан каза мрачно:

— Жива е. Въпреки че раната е лоша, стрелата се е отклонила и не е поразила гръбнака й. Ако я беше ударила там с цялата си сила, щяла е да издъхне веднага. Тя е млада и здрава, но…

— Но какво? — попита Луам.

— Стрелата е отровна, ваше величество. Намазана е с отрова, приготвена с черно изкуство, смес, при която е приложена зла магия. Нищо не можахме да направим, за да й противодействаме. Алхимия, магия — нищо не помага.

Арута примигна неразбиращо.

Натан го погледна скръбно.

— Съжалявам, ваше височество. Тя умира.

 

 

Тъмницата се намираше под морското равнище. Мрачно и влажно място, миришещо на мухъл и плесен. Един от стражите се отмести встрани, а другият дръпна скърцащата метална врата и Луам и Арута прекрачиха прага. Мартин ги чакаше до камерата за изтезания и говореше тихо с Вандрос и Касуми. Помещението не беше използвано отпреди времето на принц Ерланд, освен за кратко от тайната полиция на Джоко Радбърн, за да разпитват пленниците си, докато властваше дьо Батира.

Обичайните инструменти за мъчение бяха махнати, но мангалът бе върнат на предишното си място и в него се нажежаваха железа. Смеещия се Джак стоеше овързан с вериги за една каменна колона, с ръце над главата. В пълен кръг около него стояха шестима цурани — толкова близо, че помръднеше ли, се допираше до тях. Всички бяха с гръб към Джак и бдително оглеждаха помещението.

Отец Тъли се обърна към Луам.

— Изрекохме възможно най-силните защитни заклинания. — Той кимна към Джак. — Но нещо се опитва да се добере до него. Какво става с Анита?

Луам бавно поклати глава.

— Стрелата се оказа намазана с някаква незнайна отрова. Натан твърди, че времето й изтича.

— Тогава трябва бързо да разпитаме пленника — отвърна старият жрец. — Представа нямаме с какво се борим.

Луам бутна брат си настрани, даде знак на един от стражите да се отмести и изгледа крадеца в очите. Смеещия се Джак отвърна на погледа му с очи, изпълнени с ужас. Лицето му лъщеше от пот. Охкаше при всяко помръдване. Явно цураните не бяха го жалили, докато го претърсваха. Опита се да заговори, облиза устни и простена дрезгаво:

— Моля ви!… Не го оставяйте да ме вземе.

Луам пристъпи към него, протегна ръка и стисна лицето му като в менгеме. Разтърси главата му и каза през зъби:

— Каква беше отровата?

— Не знам. Кълна се!

— Ще измъкнем истината от теб. По-добре отговори веднага, иначе горко ти. — И кимна към нажежените железа.

Джак понечи да се засмее, но от устата му излезе само хъркане.

— Горко ми ли? Мислиш, че ме е страх от железа? Слушай, проклет кралю на проклетото Кралство, с радост бих се съгласил червата ми да изгориш, стига да обещаеш, че няма да му позволите да ме вземе. — В последните му думи се долавяше истерична нотка.

— Кой да те вземе?

Тъли се намеси:

— От един час реве все това: да не „му“ позволяваме да го вземе. Сключил е, изглежда, договор с тъмни сили. И сега се бои, че трябва да плаща!

Джак закима енергично, с оцъклени от ужас очи. И отвърна нещо средно между стон и смях:

— Тъй, жрецо. Както щеше да сториш и ти, ако те беше пипнал оня мрак.

Луам стисна сплъстената му коса и изви главата му назад.

— За какво говориш?

Очите на Джак се окръглиха и той прошепна:

— За Мурмандамус.

Изведнъж в камерата лъхна вледеняващ мраз и въглените в мангала и пламъците на факлите трепнаха и загаснаха.

— Той е тук! — изврещя неистово Джак.

Един от жреците подхвана заклинание и светлините лумнаха отново.

Тъли се извърна към Луам.

— Това беше… страшно. — Лицето му беше изпънато и очите — разширени. — Това нещо притежава огромна сила. Побързайте, ваше величество, но не споменавайте името му. То само служи да го привлече към неговия питомец тук.

— Каква е отровата? — настоя Луам.

Джак изхлипа.

— Не знам. Наистина. Таласъмената уста ми я даде, Тъмния брат. Кълна се.

Вратата се отвори и влезе Пъг, следван от Кълган.

— Двамата с Кълган поставихме прегради около тази част на двореца, но нещо ги прекършва — изморено каза Пъг.

Кълган, с изнурено лице, сякаш току-що бе вършил тежка работа, добави:

— Това, което се мъчи да проникне тук, е много напористо. С малко повече време, струва ми се, ще можем да разкрием нещо за естеството му, но…

— Но ще ни надвие преди да сме успели — довърши мисълта му Тъли и се обърна към Луам. — Побързайте.

— Това нещо, на което служиш… това лице, или каквото е там, кажи ни какво знаеш за него — попита Луам Джак. — Защо иска да вземе живота на брат ми?

— Сделка! — изрева Джак. — Ще ви кажа каквото знам. Всичко, само не го оставяйте да ме вземе.

Луам кимна рязко.

— Ще го задържим надалече от теб.

— Вие не знаете — изкрещя Джак, след което гласът му заглъхна, задавен в хлипове. — Бях мъртъв. Разбирате ли? Онзи негодник ме простреля вместо Джими и аз бях мъртъв! Никой от вас не знае какво е. Усещах как животът ми се изплъзва. А после дойде той. Когато бях почти издъхнал. И ме заведе в онова студено и тъмно място и… той ме нарани. Показа ми… страшни неща. Каза, че мога да живея и да му служа и че той ще ми върне живота или ще… ще ме остави да умра там. Тогава не можеше да ме спаси, защото не бях негов. Но сега съм. Той е… зло.

Джулиан, жрецът на Лимс-Крагма, пристъпи и застана зад краля.

— Излъгал те е, човече. Онова студено място е било негово творение. Любовта на нашата повелителка носи утеха на всички, които я прегръщат в своя край. Показал ти е лъжа.

— Той е бащата на всички лъжци! Но сега съм негов — изхлипа Джак. — Каза, че трябва да отида в палата и да убия принца. Каза ми, че съм единственият, който е останал жив, и че другите ще дойдат твърде късно, няма да са тук с дни. Трябвало да съм аз. Казах, че ще го направя, но… Сбърках и сега той иска душата ми! — Последното беше жалък рев, молба за милост, каквато и кралят не можеше да даде.

Луам се извърна към Джулиан.

— Можем ли да направим нещо?

— Има един ритуал, но… — Джулиан погледна Джак и каза: — Ти ще умреш, знаеш го. Вече си умрял и си още тук само поради един нечестив договор. Каквото ще бъде, ще бъде. Ще умреш след час. Разбираш ли?

— Да — изхлипа Джак.

— Тогава ще отговориш ли на въпросите ни и ще ни кажеш ли всичко, което знаеш, за да освободиш душата си?

Джак стисна очи и заплака като дете, но кимна.

— Кажи ни тогава какво знаеш за Козодоите и за този заговор за покушение срещу брат ми — настоя Арута.

— Преди шест-седем месеца Дейз Златистия ми каза, че напипал нещо, което можело да ни направи много богати — заговори уличният бандит и истеричните нотки в гласа му постепенно изчезнаха. — Питам го аз дали го е изяснил с Нощния, но той ми разправя, че не било работа на Шегаджиите. На мен идеята да пипаме покрай гилдията много не ми харесва, но нали нямам нищо против да сложа някой и друг суверен в кесията си, му викам: „Що не?“ и отивам с него. Срещаме се значи с този Хаврам, дето работеше с нас преди и дето те затрупва с камара въпроси, без един отговор да ти дава, и аз решавам да я зарежа цялата тая работа, без още да знам за какво става дума, но тогава той тупва на масата цяла торба злато и ми казва, че щяло да има още.

Джак притвори очи и от гърлото му излезе задавен хлип.

— Отидох тогава със Златистия и Хаврам във „Върбите“, през канала. Едва не напълних гащите, като видях таласъмените уста в мазето — двама бяха. Имаха злато обаче, пък аз за злато съм готов на всичко. И те ми казват, че трябва да свърша това-онова и да слушам добре какво става от Праведника, от Нощния шеф, от Дневния, и да им казвам всичко. Аз им викам, че това си е жива смърт, обаче те вадят мечове и викат, че ме чака смърт, ако не го направя. Викам си: да се измъкна аз, пък ще им пусна биячите да се оправят с тях, но те ме отведоха в една друга стая във „Върбите“ и оня беше там, с дългата роба. Лицето му не можах да видя, но гласецът му беше много странен… и вонеше. Мирисал съм аз такава воня като дете и никога не бих я забравил.

— Каква? — попита Луам.

— Помирисах я веднъж в една пещера. На змия.

Тъли ахна и Луам се извърна към него.

— Пантатийски змиежрец! — Другите жреци в камерата заговориха тихо помежду си. Тъли рече: — Продължавай; времето изтича.

— После почнаха да правят едни неща… Не че съм някоя свенлива девица, дето си мисли, че животът е чист и злачен, но тия типове правеха неща, за каквито не бях и сънувал. Доведоха едно дете! Момиченце, не повече от деветгодишно. Само си мислех, че съм виждал к’во ли не. Оня с робата взе, че извади един кинжал и… — Джак преглътна, за да не повърне. — Надраскаха някакви знаци с кръвта й и положиха някаква клетва. Не че съм от онези, които си падат по разните богове, но винаги съм хвърлял по някой петак на Рутия и на Банат по големите празници. Ама сега се моля на Банат все едно, че съм обрал градската хазна посред бял ден. Не знам дали това имаше нещо общо с цялата работа, но не ме накараха да положа клетвата им… — Мъжът изхлипа отново. — И пиха от кръвта на детето! — Джак вдиша дълбоко. — Съгласих се да работя за тях. Всичко вървеше добре, докато не ме накараха да спипам Джими.

— Кои са те и какво искат? — настоя Луам.

— Таласъмската уста ми каза, че имало някакво пророчество за Господаря на Запада. Господарят на Запада трябвало да умре, след което нещо щяло да се случи.

Луам бързо погледна Арута.

— Ти спомена, че са те нарекли „Господаря на Запада“.

— Да. Два пъти.

Луам продължи разпита.

— И какво друго?

— Не знам — отвърна Джак, останал почти без сили. — Говореха повече помежду си. Не ме смятаха съвсем за свои. — Въздухът в камерата отново се вледени и пламъците на факлите потръпнаха. — Той е тук! — изпищя Джак.

Арута застана до рамото на Луам и изръмжа:

— Кажи за отровата!

— Нищо не знам — изхлипа Джак. — Таласъмската уста ми я даде. Беше… един я нарече „сребротрън“.

Арута се огледа бързо, но никой от присъстващите не реагира. А после един от жреците изведнъж промълви:

— Онова се върна.

Жреците подхванаха молитви, после спряха и един каза:

— Минало е през преградите ни.

Луам се обърна към Тъли:

— В опасност ли сме?

— Тъмните сили могат да властват пряко само над онези, които доброволно са се поставили под властта им — отвърна Тъли. — Тук не сме застрашени от прекия им удар.

В камерата взе да става все по-студено, пламъците на факлите затрепераха лудо и всичко помръкна.

— Не го оставяйте да ме вземе! — изрева Джак. — Обещахте ми!

Тъли погледна Луам, който кимна, и даде знак на отец Джулиан да поеме задълженията си.

Кралят махна с ръка на цуранските стражи да отворят място за жреца на Лимс-Крагма. Жрецът застана пред Джак и го запита:

— Има ли в сърцето ти искрено желание да приемеш милостта на нашата повелителка?

От устата на ужасения Джак не можа да излезе звук. Пълните му със сълзи очи примигнаха и той успя само да кимне. Джулиан подхвана тихо монотонно заклинание и жреците от ордена му започнаха да правят бързи и резки жестове във въздуха. Тъли пристъпи до Арута и промълви:

— Стойте кротко. Сега смъртта е сред нас.

Всичко свърши бързо. Допреди миг Джак се гърчеше неудържимо в оковите, после изведнъж се отпусна и само веригите го задържаха да не падне. Джулиан се извърна към останалите.

— Сега той е спасен, в прегръдките на Господарката на смъртта. Вече нищо не може да му навреди.

Изведнъж сякаш самите стени на подземието се разтрепераха. Нечие мрачно присъствие се усети в камерата, а после се разнесе пронизителен писък, сякаш нещо нечовешки злокобно закрещя от бясна ярост, че са го лишили от жертвата му. Всички жреци, а с тях и Пъг, и Кълган, подеха древна молитва, която да отблъсне злия демон, а после изведнъж настъпи мъртва тишина.

Тъли се огледа потресен и прошепна:

— Отиде си.

 

 

Арута коленичи до ложето. Анита лежеше, косата й бе разпиляна върху бялата възглавница.

— Изглежда толкова крехка — промълви принцът.

Карлайн бе притихнала на рамото на Лаури, а Мартин, Пъг и Кълган стояха смълчани до прозореца. Очите на принца ги обходиха безмълвно един по един. Всички се взираха в Анита, освен Кълган, който сякаш бе потънал в мислите си. Бяха се събрали на предсмъртно бдение — отец Натан им бе съобщил тъжната вест, че принцесата няма да преживее повече от час. Луам бе останал в друга стая и се мъчеше да утеши майката на Анита.

Изведнъж Кълган се размърда, заобиколи леглото и с глас, който прозвуча силно заради шепота на останалите, запита Тъли:

— Ако имаш въпрос и можеш да го зададеш само веднъж, къде би отишъл да го зададеш?

Тъли примигна.

— Гатанки? — Но сбраните над месестия нос на Кълган рунтави вежди показваха ясно, че не е решил точно в този момент да опитва безвкусни шеги. — Прощавай — каза Тъли. — Чакай да помисля… — Челото му се набръчка съсредоточено. След което изгледа стария си приятел така, сякаш го бе поразила някоя очевидна истина. — Разбира се! В Сарт!

Кълган заби пръст в гърдите на стария духовник.

— Точно така. Сарт.

Чул разговора, Арута попита:

— Но защо Сарт? Та това е едно от най-незначителните пристанища във владенията.

— Защото — отвърна Тъли — недалече от него има едно абатство на Ишап, където, казват, се пази повече знание от всяко друго място в Кралството.

— И защото — добави Кълган, — ако изобщо съществува място в това Кралство, където можем да разберем естеството на този „сребротрън“ и какво може да му противодейства, то мястото е точно там.

Арута погледна безпомощно Анита.

— Но Сарт… Никой конник не може да стигне дотам и да се върне за по-малко от седмица, а…

Пъг пристъпи напред.

— Навярно ще мога да помогна. — След което се разпореди с властен тон: — Напуснете стаята. Всички освен отците Натан, Тъли и Джулиан. — Обърна се към Лаури. — Изтичай до покоите ми. Катала ще ти даде една дебела книга, подвързана с червена кожа. Веднага я донеси.

Лаури изхвърча през вратата без излишни въпроси, след което и останалите напуснаха. Пъг заговори тихо с жреците.

— Можете ли да забавите смъртта й във времето, без това да й навреди?

— Мога да направя такова заклинание — отвърна Натан. — Същото направих с ранения Тъмен брат преди да умре. Но ще ни спечели едва няколко часа. — Той сведе поглед към Анита, чието лице бе започнало леко да посинява. — Тя изстива. Гасне бързо. Да не губим време.

Тримата жреци бързо начертаха пентаграмата и запалиха свещите. След няколко минути стаята бе готова и ритуалът — извършен. Принцесата лежеше привидно заспала върху ложето, обгърнато от бледорозово сияние. Пъг изведе жреците от стаята и поиска да му донесат восък за печат. Мартин се разпореди и един от пажовете се затича. След това Пъг взе книгата, която бе поръчал на Лаури да донесе, влезе отново в стаята и закрачи из нея, като четеше на глас от дебелия том. След като приключи, излезе и поде дълъг низ от тихи заклинания, непонятни за останалите.

Накрая постави восъчен печат на стената до вратата и затвори книгата.

— Край.

Тъли пристъпи към вратата, но Пъг го задържа с ръка.

— Не пресичайте прага.

Старият жрец го изгледа въпросително. Кълган кимна разбиращо.

— Не виждаш ли какво направи момчето, Тъли? — Пъг се усмихна. Въпреки вече посребрялата си коса на слепоочията, той все още си беше момче за Кълган. — Погледни свещите!

Останалите надникнаха през рамката на вратата и след миг всички разбраха какво има предвид тумбестият магьосник. Свещите в краищата на пентаграмата горяха, макар че това беше трудно да се забележи на дневната светлина. Но като се вгледаше човек по-добре, виждаше се ясно, че пламъците не трептят.

— Времето в тази стая се движи толкова бавно, че е почти невъзможно да се долови ходът му — каза Пъг. — Стените на този дворец ще са се превърнали в прах, преди да е изгоряла и една десетина от дължината на свещите. Ако някой се опита да прекоси прага, ще се задържи в него като муха в кехлибар. Всичко това би означавало смърт, но заклинанието на отец Натан забавя опустошенията на времето в рамките на пентаграмата и предпазва принцесата.

— Колко дълго ще продължи това? — попита Кълган, възхитен от мощта на бившия си ученик.

— Докато се счупи печатът.

В очите на Арута грейна пламъче надежда.

— И тя ще живее?

— Сега тя е жива — отвърна Пъг. — Арута, тя съществува между поредните мигове и ще си остане така, вечно млада, докато не бъде отменено заклинанието. Но тогава потокът на времето отново ще я понесе и тя ще има нужда от противоотровата, ако има такава.

— Значи спечелихме това, от което най-много се нуждаехме — въздъхна Кълган. — Време.

— Да, но колко? — попита Тъли.

— Достатъчно — твърдо отвърна Арута. — Аз ще намеря лек.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Мартин. Арута погледна брат си; за пръв път през този дълъг и мъчителен ден се бе освободил от скръбта и от влудяващото отчаяние.

— Тръгвам за Сарт.

Глава 8
Обет

— Не. Забранявам — отсече Луам.

— Защо? — попита го безизразно Арута.

— Защото е прекалено опасно, а и ти имаш отговорност тук. — Кралят стана от масата в личните покои на принца и се приближи до брат си. Постави леко ръка на рамото му и каза: — Познавам ти характера, Арута. Никак не обичаш да седиш и да чакаш, докато нещата вървят към своята развръзка без твоето участие. Зная, че не можеш да се примириш с мисълта, че съдбата на Анита лежи не в твоите ръце, но не мога да ти позволя да тръгнеш за Сарт.

Лицето на Арута бе все така помръкнало след вчерашния опит за покушение. Но след смъртта на Смеещия се Джак сляпата ярост го беше оставила и той сякаш бе потънал в себе си, хладен и равнодушен. Споделеното от Кълган и Тъли разкритие, че в Сарт може да се намери някакъв източник на знание, бе прочистило ума му от първоначалната лудост. Сега той имаше с какво да се заеме, нещо, което изискваше ясна преценка и способност да се разсъди разумно, хладно и без страст. Той прониза брат си с поглед и промълви:

— Не съм бил тук месеци, докато пътувах с теб по море, така че уредбата на Западните владения може да изтърпи отсъствието ми още няколко седмици. Колкото до моята безопасност — добави той с жар, — всички видяхме в каква безопасност съм в собствения дворец! — Замълча за миг, после добави: — Ще замина за Сарт.

Мартин, който досега седеше смълчан в ъгъла и слушаше спора двамата си братя, се размърда и каза:

— Арута, познавам те от бебе и зная нрава ти не по-зле от своя. Смяташ, че не можеш да оставиш жизненоважни неща на грижата на други. В теб има известна надменност, малки ми братко. Една жилка, недостатък ако щеш, присъща и на трима ни.

Луам примигна изненадано, че включват и него.

— И на трима ни ли?

— Да, Луам — каза Мартин. — И тримата сме синове на Боррик, а при всичките качества на баща ни, арогантността не му беше чужда. Арута, по характер двамата с теб твърде си приличаме; аз просто умея да го прикривам по-добре. Едва ли нещо е в състояние да ме ядоса повече от това да седя и да чакам, докато други вършат задачи, за които съм сигурен, че мога да изпълня по-добре, но в края на краищата няма причина да заминеш точно ти. Има по-подходящи. Тъли, Кълган и Пъг могат да напишат всички въпроси, които трябва да се зададат в абатството в Сарт. А тук има хора по-подходящи да отнесат това послание бързо и безопасно през лесовете до Сарт.

Луам се навъси.

— Имаш предвид един херцог от Запада, така ли?

Мартин се усмихна с кривата си усмивка, същата като на принца.

— Дори следотърсачите на Арута не са толкова добри в лесовете, колкото човек, отраснал при елфите. Ако този Мурмандамус е пръснал своите твари по горските пътеки, никой на юг от Елвандар не ще може да се промъкне през всички тях по-добре от мен.

Луам извърна сърдито очи към тавана.

— И ти си същият като него! — Прекоси стаята и рязко отвори вратите. Арута и Мартин пристъпиха зад него. Отвън чакаше Гардан и Луам му каза: — Капитане, ако някой от двамата ни малоумни братя се опита да напусне двореца, арестувайте го и го заключете. Това е кралска заповед. Ясно?

Гардан отдаде чест.

— Слушам, ваше величество.

 

 

— Принц Арута!

Арута и Мартин спряха и се обърнаха. Кешийският посланик бързаше зад тях, следван от свитата си. Поклони се и ги поздрави:

— Ваше височество. Ваша светлост.

— Добър ден, ваше превъзходителство — отвърна малко сухо Арута. Появата на Хазара-хан му припомни за някои зарязани заради събитията задължения. Рано или късно трябваше да се върне към ежедневните грижи на управлението. Тази мисъл го подразни.

— Уведомиха ме, ваше височество, че за да напусна двореца със свитата си, е необходимо специално разрешение — каза посланикът. — Така ли е?

Раздразнението на Арута се усили, въпреки че сега то бе насочено към него самия. В бързината се бе разпоредил да се блокира дворецът, но бе пропуснал да се съобрази с трънливия донякъде проблем с дипломатическия имунитет, онази така необходима смазка в обикновено скърцащата и тромава машина на международната политика. Затова отвърна с извинителна нотка:

— Хазара-хан, съжалявам много. В разгара на тези събития…

— Напълно ви разбирам, ваше височество. — Посланикът бързо се огледа и тихо добави: — Ще ми отделите ли малко време? Можем да поговорим в движение. — Арута му кимна, а Мартин изостана и се заприказва със синовете и телохранителя на Хазара-хан. — Моментът изглежда крайно неподходящ да досаждам на краля с мирните договори. Мисля, че по-уместно да навестя народа си в Джалпур. Ще се позадържа там. Ще се върна в града ви или в Риланон, когато се наложи, за да обсъдим договорите, след като… нещата се успокоят.

Арута изгледа посланика. Разузнаването на Волней бе разкрило, че императрицата е изпратила за преговорите с Кралството един от най-добрите си умове.

— Благодаря ви, че в този момент се съобразявате с чувствата ми и с тези на семейството ми, Хазара-хан.

Посланикът махна с ръка.

— Безчестно е да водиш мирни преговори с хора, засегнати от скръб и злочестина. Когато се свърши с това зло, бих желал вие с брат ви да седнете на масата за преговори с ясни умове и ще обсъдим спора за Долината на сънищата. Бих искал да спечеля отстъпки от най-доброто, което можете да предложите, ваше височество. Сега би било твърде лесно да спечеля предимства. Ще ви е нужно одобрението на Кеш за предстоящия брак на краля с принцеса Магда Ролдемска, тъй като тя е единствената дъщеря на крал Карол и ако нещо лошо сполети принц Дравос, едно дете от нея би седнало на троновете както на Островите, така и на Ролдем, а след като Ролдем от дълго време е под традиционната сфера на влияние на Кеш… е, сигурно можете да разберете нашата загриженост.

— Моите поздравления за Имперския разузнавателен корпус, ваше превъзходителство — отвърна Арута примирено.

— Такъв корпус официално не съществува, въпреки че наистина разполагаме с някои източници — хора, които искат да се запази статуквото.

— Ценя високо откровеността ви, ваше превъзходителство. В нашите обсъждания също така следва да разгледаме въпроса за новия боен флот на Кеш, който се строи в Дърбин в нарушение на Шаматския договор.

Бей Хазара-хан поклати глава и отговори сърдечно:

— Е, Арута, с нетърпение ще чакам да започнем пазарлъка. Ще бъде интересно.

— Аз също. Ще наредя на стражите да позволят на групата ви да си тръгне, когато пожелаете. Само ще ви помоля да не допуснете някой, който не е от вашата свита, да се измъкне предрешен.

— Лично ще застана на портите и ще проверя всеки войник и слуга, докато излизат, ваше височество.

Арута изобщо не се усъмни, че може да го направи.

— Каквото и да ни донесе съдбата, Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, дори да се случи някой ден да се изправим един срещу друг на бойното поле, ще ви смятам за свой искрен приятел. — И той протегна ръката си.

Абдур я пое.

— Благодаря за честта, ваше височество. Докато аз говоря от името на Кеш, империята ни ще преговаря честно и ще се стреми към достоен завършек на преговорите.

Посланикът даде знак на спътниците си да го последват и след като поиска разрешение от Арута, тримата си отидоха.

— Е, засега поне ще си имаме една грижа по-малко — каза Мартин.

— Засега. Тази хитра лисица най-вероятно няма да стъпи повече в този палат и ще си избере за резиденция някой забутан хан край пристанището, където ще трябва да го посещавам.

— Тогава ще трябва Джими да ни препоръча поне някой по-добър. — На Мартин изведнъж му хрумна нещо: — Но къде е той? Не съм го виждал, откакто разпитвахме Смеещия се Джак.

— Няма го. Възложих му две-три задачки.

Мартин кимна разбиращо и двамата продължиха по коридора.

 

 

Някой влезе и Лаури рязко се обърна. Беше Карлайн. Тя затвори вратата и огледа багажа на певеца, оставен на леглото до лютнята. Огледа и старите дрехи за път, които беше навлякъл, присви очи и кимна разбиращо.

— Заминаваме за някъде? — Тонът й беше леден. — Просто си си казал: „Защо ли не взема да прескоча аз до Сарт и да задам няколко въпроса?“, нали?

Лаури вдигна умолително ръце.

— Само за малко, любима. Ще се върна бързо.

Тя седна на леглото и въздъхна.

— Същият си като Арута и Мартин. Все си мислите, че никой в този дворец не може и носа си да издуха, без да му кажете как. И какво? Така че да ви отреже някой разбойник главите по пътя или… Лаури, толкова ме хваща яд понякога… — Той седна до нея и я прегърна, а тя сложи глава на рамото му. — Почти не ни остана време да сме заедно, а всичко е толкова… ужасно. — Тя се разплака. — Горкичката Анита — промълви Карлайн след малко, после сърдито изтри сълзите от очите си. — Мразя да плача.

— Но още съм ти ядосана — продължи принцесата. — Щеше да избягаш и да си отидеш, без да си кажем довиждане. Знаех го. Е, ако заминеш — не се връщай. Просто ни извести какво си научил — ако доживееш толкова, — но повече не стъпвай в този палат. Изобщо не искам да те виждам повече. — Тя стана и тръгна към вратата.

Лаури я догони, хвана я за ръката и я извърна към себе си.

— Любима, моля те… недей…

Тя му отвърна със сълзи на очите:

— Ако ме обичаше, щеше да поискаш ръката ми от Луам. Омръзна ми от сладки приказки, Лаури. Омръзнаха ми тези тревоги. Омръзна ми и ти!

Лаури усети, че го обзема паника. Беше се постарал да забрави за заканата й, че или ще приключи с него, или ще се омъжи за него преди да се върне в Риланон.

— Нямаше нищо да ти кажа преди да приключи това нещо с Анита, но… вече съм решил. Не мога да позволя да ме изхвърлиш от живота си. Искам да се оженя за теб.

Очите й изведнъж се разшириха.

— Какво?

— Казах, че искам да се оженя за…

Карлайн притисна устата си с шепа. След това го целуна и дълго от приказки нямаше нужда. После го отблъсна леко от себе си с опасна усмивка на устните, поклати глава и промълви:

— Не, не казвай нищо повече. Няма да позволя отново да замъглиш ума ми с медените си думи. — Пристъпи до вратата и я отвори рязко. — Стражи! — извика Карлайн и на прага моментално изникнаха двама гвардейци. Тя им посочи слисания Лаури и нареди: — Не го пускайте да мръдне оттук! Ако се опита да излезе, стъпете му на врата!

И изчезна по коридора, а стражите извърнаха насмешливи лица към Лаури. Певецът въздъхна и кротко седна на леглото.

След няколко минути принцесата се върна с раздразнения отец Тъли. Старецът беше по нощен халат, Луам, също така обезпокоен не навреме, крачеше след тях. Лаури изстена и падна по гръб на леглото, а Карлайн вирна брадичка и го посочи с пръст.

— Той ми каза, че иска да се ожени за мен!

Лаури се изправи стреснато, а Луам изгледа объркано сестра си.

— Добре де, да го поздравя ли, или да заповядам да го обесят? По тона ти ми е трудно да определя.

Лаури скочи, сякаш го бяха уболи с игла по задника, и пристъпи към краля.

— Ваше величество…

— Не му позволявай да казва нито дума — прекъсна го Карлайн, насочи обвинително пръст към Лаури и добави със заканителен шепот: — Той е кралят на всички лъжци и изкусител на невинните. Ще се измъкне с приказките си.

Луам поклати глава и промърмори: „Хм, невинни!“, после се навъси и прикова певеца с очи.

— Изкусител значи?

— Ваше величество, моля ви… — почна Лаури.

Карлайн скръсти ръце и затупа нетърпеливо с краче по пода.

— Такъв е. Сега ще се опита да се измъкне.

— Ваше величество, може ли? — намеси се Тъли.

— Ами опитай — каза му объркано Луам.

Тъли погледна първо Лаури, после Карлайн.

— Доколкото разбирам, ваше височество, вие искате да се омъжите за този човек?

— Да!

— А вие, господине?

Карлайн отвори уста да каже нещо, но Луам я прекъсна рязко.

— Остави го да говори!

Лаури примигна, смутен от настъпилата тишина, и сви рамене, все едно че не разбира за какво е цялата тази врява.

— Разбира се, че го искам, отче.

Почти изгубил търпение, Луам се обърна към Тъли:

— Тогава какъв е проблемът? След запрещенията… хм, някъде след седмица, да речем. След последните събития трябва да изчакаме малко. Ще вдигнем сватбата след като… нещата малко се успокоят. Ако не възразяваш, Карлайн. — Тя поклати глава и очите й се навлажниха. Луам продължи. — Някой ден, когато станеш баба с дузина внучета, ще трябва да ми обясниш всичко това. — После се обърна към Лаури. — Ти си един от най-храбрите мъже, които познавам. — Хвърли поглед към сестра си и побърза да добави: — И голям късметлия, разбира се. — Целуна Карлайн по бузата и каза: — Е, ако няма друго, ще ви оставя.

— Благодаря ти — промълви Карлайн и го прегърна. Луам напусна стаята, клатейки глава, а Тъли каза:

— Сигурно има някакво обяснение за този внезапен годеж в толкова късен час. — Вдигна ръце да спре обясненията и побърза да добави: — Не, ще изчакам да го чуя някой друг път. Сега, ако ме извините… — И изхвърча от стаята, без да даде възможност на Карлайн да каже нещо. Двамата останаха сами и Карлайн се усмихна на годеника си.

— Е, свърши се. Най-после!

Лаури се ухили широко и я прегърна през кръста.

— Да. И при това почти безболезнено.

— Безболезнено! — повтори тя възмутено и го удари с юмрук в корема. Лаури залитна и се катурна на леглото. Карлайн коленичи до него и когато той се опита да стане, го бутна отново. — Аз да не съм някоя грозна повлекана, която трябва да изтърпиш заради политическите си сметки? — Дръпна кожените връзки на туниката му. — Трябваше да те пратя в тъмницата. Безболезнено значи, чудовище такова?

Лаури я притегли към себе си и лицето му грейна в широка усмивка.

— Здравей, моя любов.

И двамата потънаха в прегръдките си. По-късно Карлайн промълви, полузадрямала:

— Щастлив ли си?

Лаури се засмя и тя надигна сънено глава от гърдите му. — Разбира се. — Погали я по косата и каза: — Защо беше всичко това с брат ти и с отец Тъли?

Тя се изкикоти.

— След като се мъча почти от година да те накарам да се ожениш за мен, не можех да ти позволя да забравиш обещанието си. Доколкото те познавам, искаше да се отървеш от мен, за да се измъкнеш и да заминеш за Сарт.

— Арута! — извика Лаури и скочи от леглото. — А аз тук… О, богове!

Карлайн се надигна на лакти.

— Значи двамата с брат ми се измъквате?

— Да… не, тоест… по дяволите… — Той навлече панталоните и се заозърта. — Къде ми е другият ботуш? Цял час съм закъснял! — Седна на ръба на леглото. — Мила, трябва да тръгвам. Арута няма да се спре пред нищо. Знаеш го.

Тя го стисна здраво за ръката.

— Знаех, че ще тръгнете и двамата. Как смятате да се измъкнете от палата?

— Джими ще ни изведе.

Тя кимна.

— През някой таен изход, който е „забравил“ да спомене на кралския архитект, нали?

— Нещо такова. Трябва да тръгвам.

Тя го задържа още малко.

— Няма да се отметнеш от обета си, нали?

— Никога. — Той се наведе и я целуна. — Без теб съм нищо.

Тя заплака тихо, от щастие и от тъга, уверена, че вече е намерила своя спътник в живота, и уплашена, че може да го загуби. Сякаш прочел мислите й, Лаури промълви:

— Ще се върна, Карлайн. Нищо вече не може да ме отдели от теб.

— Ако не се върнеш, аз ще те намеря.

Той я целуна бързо и тръгна. Карлайн се сгуши в леглото, за да задържи последните останки от топлината му колкото може по-дълго.

 

 

— Закъсня — каза Арута.

Двамата с Джими стояха под бледожълтата светлина на фенера и изглеждаха почти призрачно. Арута се беше облякъл като прост наемник: високи до коленете ботуши, вълнени панталони, тежък кожен елек върху синя туника и с рапира, окачена на колана. Над всичко това беше наметнал дебел сив плащ с качулка. Но това, което порази Лаури, бе светлината, която сякаш извираше от очите на Арута. Готов най-после да тръгне за Сарт, принцът гореше от нетърпение.

— Води, Джими.

Джими ги преведе през скритата ниско в стената вратичка. Тръгнаха бързо по древния тунел, много под равнището на дворцовата тъмница. Арута и Лаури мълчаха, въпреки че певецът от време на време кълнеше наум, щом нещо пропълзеше или изцвърчеше под краката му, и бе благодарен, че е толкова тъмно.

После поеха нагоре по груби каменни стъпала. На някаква площадка Джими натисна с рамо каменния таван и плочата се отмести със скърцане.

— Клеясала е.

Хлапакът се промъкна през тесния отвор и пое вързопите им. Основата на външната каменна стена беше умно конструирана с противотежест, така че камъкът, затварящ тайника, да се плъзга лесно, но съоръжението не бе използвано от векове и запъваше. Арута и Лаури успяха някак да се промъкнат. Принцът се огледа и попита:

— Къде сме?

— В парка на двореца. Задната порта е на стотина разкрача, ей натам — отвърна Джими. — След мен. — Преведе ги през гъстия храсталак до малка горичка, в която ги чакаха вързани три коня.

— Не съм ти поръчвал да купиш три коня — каза Арута. Джими се ухили нагло и отвърна:

— Но не сте ми и забранявали, ваше височество.

Лаури предпочете да не се намесва и започна да връзва багажа си зад седлото на единия от конете. Арута каза:

— Бързаме и нямам време за разправии. Не можеш да дойдеш с нас, Джими.

Джими пристъпи до втория кон и се метна ловко на седлото.

— Не приемам заповеди от авантюристи и скитащи наемници. Аз съм скуайър на принца на Крондор. Крал съм достатъчно коне и яздя добре. Освен това интересните неща, изглежда, стават там, където сте вие. Без вас тук ще стане много скучно. — Арута погледна въпросително Лаури.

— По-добре да го вземем с нас, та да ни е под око. Ако го оставим, все едно ще тръгне по петите ни. — Арута понечи да възрази, но Лаури добави: — Не можем да извикаме дворцовите стражи да го задържат, нали?

Арута се качи на седлото, явно недоволен, и без повече приказки излязоха от парка и поеха по тъмните околни улички.

— Насам е източната порта — каза Джими. — Смятах, че ще поемем на север.

— Ще тръгнем и на север — отвърна Арута. — Ако ме види някой, че напускам града, предпочитам да се разчуе, че съм тръгнал на изток.

— Че кой може да ни види? — подхвърли Джими безгрижно, макар да знаеше много добре, че всеки конник, преминал през портите в такъв час, ще бъде забелязан.

При караулката на източната порта пазеха двама войници, но тъй като нямаше комендантски час нито тревога, само се размърдаха и погледнаха тримата минаващи покрай тях ездачи.

Отвъд стените продължиха из предградията, разраснали се, след като старата градска крепост бе престанала да побира умножаващото се население. Скоро изоставиха главния източен път и поеха в тъмното между смълчаните сгради на север.

По някое време Арута дръпна юздите и даде знак на спътниците си да спрат. Иззад ъгъла се появиха четирима конници с тежки черни наметала и Джими моментално извади рапирата си — вероятността на тази малка уличка в такъв късен час да се срещнат невинно две групи пътници беше нищожна. Лаури също посегна да извади сабята си, но Арута каза:

— Приберете оръжията.

Лаури и Джими се спогледаха озадачено.

— Добра среща — каза Гардан и спря коня си до Арута. — Всичко е готово.

— Добре — отвърна Арута, огледа спътниците на Гардан и попита: — Но защо са трима?

Гардан се засмя добродушно.

— Понеже не бях го виждал от доста време, реших, че скуайър Джеймс може да е решил да тръгне с вас, все едно дали ще му разрешите, така че взех мерки. Сгрешил ли съм?

— Не си, капитане — отвърна Арута, без да крие неудоволствието си.

— Така или иначе, Дейвид е най-ниският от охраната и ако някой се опита да ги преследва, отдалече ще прилича на момчето. — Той махна на тримата ездачи и те поеха обратно по улицата към източния път. Джими се изкиска, защото видя, че един от гвардейците е слаб и чернокос мъж, а другият — рус, брадат и с лютня на гърба.

— Стражите на портата като че ли не обърнаха много внимание — каза Арута.

— А, за това хич не се притеснявайте, ваше височество. Това са най-големите клюкари сред градската стража. Чуе ли се, че сте заминали, след час само целият град ще знае, че сте тръгнали на изток. Тези тримата ще продължат до Тъмно поле, стига да не ги безпокои никой дотам. Ако позволите, бих предложил да тръгваме веднага.

— Да „тръгваме“ ли?

— Заповеди, ваше благородие. Принцеса Карлайн ме предупреди, че ако се случи нещо лошо на вас или на барда, по-добре да не се връщам в Крондор.

— А за мен нищо ли не каза? — с престорена обида подхвърли Джими, но не му обърнаха внимание.

— Тя се беше досетила часове преди да тръгнем — каза Лаури. Гардан кимна. — Освен това може да бъде предпазлива, когато се налага. Понякога.

— Принцесата не би издала нито брат си, нито годеника си — добави Гардан.

— Годеника си? — възкликна Арута. — Каква нощ! Какво пък, ти все едно щеше или да изхвърчиш от двореца, или да се ожениш за нея. Макар че така и не можах да разбера вкуса на Карлайн към мъжете. Е, щом не мога да се отърва от никой от вас, да тръгваме.

 

 

Някъде към обед пътниците заобиколиха едно заливче и се натъкнаха на един самотник, седнал край пътя. Беше облечен като ловец, в зелени кожени дрехи. Пъстрият му жребец хрупаше трева до него, а той дялкаше някаква клечка. Като видя групата, ловецът прибра ножа, хвърли клечката и събра вещите си. Когато Арута спря до него, вече се беше наметнал с плаща и дългият му лък висеше на рамото му.

— Здравей, Мартин — поздрави го Арута.

Херцогът на Крудий се метна на седлото.

— Забавихте се повече, отколкото очаквах.

— Има ли някой в Кондор, който да не знае, че принцът е тръгнал? — попита изненадано Джими.

— Не са чак толкова много — отвърна усмихнат Мартин.

Поеха отново и Мартин каза на Арута:

— Луам ми поръча да ти предам, че ще пусне колкото се може повече лъжливи следи.

— Ама и кралят ли знае? — възкликна Лаури.

— Естествено — отвърна Арута и кимна към Мартин. — Тримата го замислихме от самото начало. Гардан беше поставил повече стражи от обичайното пред вратата на кабинета ми, когато Луам ми забрани да тръгвам.

Мартин добави:

— Луам избра няколко души от охраната си, които приличат на всеки от нас. Има един с изпито лице и един русоляв, почти двойници на Арута и Лаури. — Усмихна се с една от редките си усмивки. — И един едър мъжага, досущ като мен, с облекло като моето. Луам дори успя да наеме високия церемониалмайстор на кешийския посланик, онзи с гръмкия глас. Той ще се промъкне в палата, след като кешийците си отидат. Като му сложат фалшива брада, няма да го отличиш от капитана. Поне на цвят го докарва. Ще се развява насам-натам из двореца.

Гардан се разсмя.

— Значи всъщност изобщо не сте се опитвали да излезете незабелязано — каза възхитен Лаури.

— Не — отвърна Арута. — Просто се постарах заминаването ми да е загърнато в пълна мъгла. Знаем, че този, който стои зад всичко това, изпраща още убийци, или така поне каза Смеещия се Джак. Тъй че ако в Крондор има шпиони, няма да разберат поне няколко дни какво става. Когато разберат, че сме извън двореца, няма да са сигурни накъде сме тръгнали. Само малцината, които бяха с нас, когато Пъг обгради покоите на Анита с магията си, знаят, че сме тръгнали за Сарт.

Джими се разсмя.

— Страхотна заблуда. Като чуят, че сте тръгнали в една посока, после в друга, ще се чудят на кое да вярват.

— Луам и това предвиди — каза Мартин. — Има още една група, предрешена като нас, която потегля днес на юг към Звезден пристан с Кълган и семейството на Пъг. Те няма да се престарават в криеницата и ще ги забележат. — Обърна се към Арута. — Пъг каза, че ще потърси лек за Анита в библиотеката на Макрос.

Арута дръпна юздите и спря. Останалите също спряха.

— Сега сме на половин ден езда от града — каза принцът. — Ако не ни прихванат до залез-слънце, можем да смятаме, че сме се отървали от преследвачи. Тогава ще можем да се безпокоим само за онова, което ни чака. — Той замълча, затруднен от това, което искаше да им каже. — Като оставим празните приказки, всички вие избрахте опасността. — Огледа спътниците си един по един. — С такива приятели смятам, че съм щастлив.

Джими като че ли най-много се смути от думите му, но се постара да го прикрие.

— Ние си имаме… имахме… една клетва сред Шегаджиите. Едва от една стара поговорка: „Не можеш да си сигурен, че котката е мъртва, докато не й одереш кожата.“ Когато предстои много трудна задача и някой иска да увери другите, че ще я преследва докрай, той се заклева: „Докато й одера кожата.“ — Момчето погледна останалите и каза: — „Докато й одерем кожата.“

— Докато й одерем кожата — промълви Лаури, а Гардан и Мартин повториха с него.

— Благодаря ви на всички — каза Арута и пришпори коня си. Всички поеха след него.

Мартин се изравни с Лаури и попита:

— Какво все пак ви забави толкова?

— Аз се забавих — отвърна певецът. — Малко е сложно. Ще се женим с Карлайн.

— Това го знам. Двамата с Гардан изчакахме Луам да се върне от стаята ти. Според мен тя можеше да го направи и по-добре. — На лицето на Лаури се изписа неудобство. Мартин се подсмихна и добави: — А може и да не е могла. — Наведе се и протегна ръка. — Е, дано да сте винаги щастливи. — След като си стиснаха ръцете, добави: — Но това все пак не обяснява забавянето ти.

— Малко е деликатно — отвърна Лаури с надежда, че бъдещият му шурей ще зареже най-после темата.

Мартин го изгледа и кимна разбиращо.

— Какво пък, едно прилично сбогуване отнема време.

Глава 9
Лесът

На хоризонта се появи група конници. Черните им силуети се откроиха на фона на почервенялото следобедно небе. Мартин ги забеляза пръв и Арута заповяда да спрат. Откакто бяха напуснали Крондор, това бе първата група пътници, очевидно не търговци, на които се натъкваха. Мартин примижа.

— Не виждам добре от толкова далече, но ми се струва, че са въоръжени. Наемници може би?

— Или разбойници — предположи Гардан.

— Или нещо друго — добави Арута. — Лаури, ти най-много си пътувал из тези краища. Има ли друг път?

Лаури се огледа, мъчейки се да си спомни. Посочи към леса оттатък тясната ивица орна земя и каза:

— На изток, на около час езда оттук, има стара просека, която води към планините Каластий. Рудничарите някога са я използвали, но сега рядко минават по нея и е запустяла. По нея може да се стигне до местния път.

— В такъв случай да я хващаме веднага — предложи Джими. — На онези там, изглежда, им омръзна да чакат да им дойдем сами.

Арута също забеляза, че далечните ездачи тръгват в тяхна посока.

— Води, Лаури.

Изоставиха главния път и поеха през многобройните каменни синори, ограждащи селските нивички.

— Вижте! — извика Лаури.

Спътниците на Арута се извърнаха. Непознатите ги настигаха, пришпорили конете си в бесен галоп. Черните им фигури се откроиха на сиво-зеления склон на хълма отзад.

Арута и другите мъже стигнаха първата ниска каменна стена плавни отскоци, но Джими за малко щеше да изхвърчи от седлото си. Успя някак да се справи, без да изостава много от другите изруга наум другите три стени, които го деляха от началото на леса. Групата начело с Арута навлизаше сред дърветата.

Когато Джими ги настигна, Лаури посочи.

— Не могат да ни настигнат, затова тръгват успоредно на нас. Надяват се да ни пресекат пътя северно оттук. — Певецът се изсмя — Просеката извива на североизток, тъй че безименните ни приятели ще трябва да пробягат една миля повече през горските храсталаци, за да ни засекат. Докато стигнат дотам, отдавна ще сме ги изпреварили. Ако изобщо намерят просеката.

— Все пак трябва да побързаме — каза Арута. — Малко светлина ни остава, а лесът не е безопасен и в спокойни времена. Колко има до този път?

— Би трябвало да го стигнем два часа след залез, може би малко по-рано.

Арута му махна с ръка да води и петимата навлязоха още по-надълбоко сред смрачаващия се лес.

 

 

От двете страни на широката просека зееха тъмни дупки. В сумрака, под смътната светлина на двете луни, процеждаща се през клоните, гъстите дървета приличаха на плътна стена. През нощта си бяха проправяли пътя през това, което Лаури пресилено бе нарекъл „просека“ и което ту изникваше на няколко стъпки пред коня му, ту се стапяше на няколко стъпки след коня на Джими. За Джими нямаше никаква разлика между това, през което яздеха, и околния пущинак, само дето криволиците, през които Лаури избираше да ги води, като че ли бяха по-малко обрасли. Момчето постоянно се озърташе през рамо за някакви следи от преследвачи.

Арута нареди да спрат.

— Дотук като че ли никой не ни следва. Навярно сме ги объркали.

Мартин скочи от седлото.

— Едва ли. Ако с тях има някой опитен следотърсач, бързо ще ни хванат дирите. Ще се движат бавно като нас, но няма да изостанат.

Арута слезе от коня и заяви:

— Ще отдъхнем малко. Джими, свали торбите с овес зад седлото на Лаури.

Джими изръмжа недоволно, но се залови да нахрани и избърше конете. Още след първата си нощ по пътя беше разбрал, че като скуайър от него се очаква да се грижи за коня на господаря си… както и за всички останали.

Мартин преметна лъка си през рамо и рече:

— Мисля да отида малко назад, да залича следите и да видя дали са наблизо. До час ще се върна. Ако нещо се случи, не ме чакайте. Ще ви намеря в ишапийското абатство утре през нощта. — И се скри в мрачината.

Арута седна на сваленото седло, а Джими и Лаури се заеха с конете. Гардан остана на пост, взирайки се в тъмните дървета наоколо.

Мина време, а Арута все така си седеше, без да помръдва, потънал в мисли. Джими го изгледа накриво. Лаури улови погледа на момчето, приближи се до него и му помогна да изтрие коня на Гардан с шепа трева.

— Тревожиш се за него — прошепна певецът.

Джими кимна в тъмното и отвърна тихо:

— Аз си нямам семейство, певецо, нито много приятели. Той ми е… важен. Да, тревожа се.

Когато привършиха, Джими се приближи до взиращия се в тъмнината Арута.

— Конете са нахранени и избърсани.

Арута като че ли се отърси от мрачните мисли.

— Добре. Сега отдъхнете малко. Тръгваме призори. — После се огледа. — Мартин къде е?

Джими погледна към просеката.

— Още не се е върнал.

После се изтегна на земята, опря глава на седлото и се загърна с одеялото. Дълго се взира в тъмнината, преди да заспи.

 

 

Нещо го разбуди. В тъмното приближаваха два силуета и Джими понечи да скочи, но видя, че са Мартин и Гардан. Сети се, че Гардан бе останал да пази. Двамата вървяха тихо и след малко стигнаха бивака.

Джими събуди останалите. Като видя брат си, Арута попита:

— Какво, преследват ли ни?

Мартин кимна.

— Няколко мили назад по просеката. Банда… човеци, моредели, а и аз не знам. Огънят им беше малък и не можах да ги огледам добре. Единият поне е моредел. Освен него всички останали са с черни ризници и с дълги черни пелерини. Всички са със странни шлемове, покриващи цялата глава. Не ми трябваше много време, за да се уверя, че едва ли са приятелски настроени. Прокарах фалшива следа през нашата. Би трябвало малко да ги отвлече, но е добре да потегляме веднага.

— А моределът? Каза, че не е облечен като другите.

— Не, и освен това е най-едрият проклет моредел, който съм виждал. Гол до кръста, само по кожено елече. Главата му е обръсната, само с дълъг кичур на тила, вързан като конска опашка. Видях го добре на светлината на огъня. Такъв като него досега не бях виждал, макар да са ми описвали подобни.

Лаури кимна.

— Планинският им клан от Ябон.

Арута погледна певеца и той обясни:

— Като малък край Тир-Сог съм слушал да разправят за набезите на северните планински кланове. Различават се от горските си събратя. Този кичур на главата му означава, че е някакъв главатар, важна особа.

— Отдалече е дошъл — каза Гардан.

— Да, и това показва, че след Войната на разлома при тях се е установил някакъв нов ред. Знаем, че мнозина от онези, които бяха изтласкани на север от цураните, се стремяха да се присъединят към роднините си в Северните земи. Но сега, изглежда, са се върнали с част от братовчедите си.

— Или пък — вметна Арута — означава, че са под негова команда.

— За да е станало това… — почна Мартин.

— Съюз. Моределски съюз. Нещо, от което винаги сме се бояли — каза Арута. — Хайде, че след малко ще съмне.

Оседлаха конете и скоро излязоха на Горския път, главния вътрешен път в областта от Крондор на север. Малко кервани минаваха по него. Макар да беше по-кратък, повечето пътници и търговци предпочитаха обиколния, през Крондор и по крайбрежието, защото беше по-безопасен. Лаури ги увери, че сега яздят успоредно на Корабния залив, на един ден път от абатството на Ишап край Сарт. Самият град Сарт се намираше на едно полуостровче в северния край на залива. Абатството беше някъде сред хълмовете североизточно от града, тъй че бяха хванали пътя между самото абатство и града. Ако дръпнеха по-здраво, можеха да стигнат малко след залез-слънце.

Сред дърветата назад не се виждаше нищо, но според Мартин водената от моредела банда със сигурност ги догонваше. Сред ранните утринни горски звуци острият му слух бе доловил смътна промяна — сигурен знак, че нещо не толкова далече минава през леса и тревожи обитателите му.

— Смятам да се върна назад да видя дали нашите приятели не ни настигат — каза Мартин.

Джими се обърна и видя сред дърветата следващите ги черни фигури.

— Много късно! Видели са ни! — извика момчето.

Групата на Арута пришпори конете и тропотът на копитата им отекна през леса. Всички се снишиха над шиите на животните. Отдалечиха се малко от черните ездачи и Джими въздъхна облекчено. След няколко минути стигнаха до едно дълбоко дефиле, което не можеше да се прескочи с коне. Прехвърляше го груб дървен мост. Препуснаха по него и от другата страна Арута спря.

— Стойте!

Извърнаха конете, защото отзад се чуваше тропотът от копитата на преследвачите им.

Арута се канеше да им нареди да се подготвят за бой, но Джими скочи от коня си, издърпа нещо от вързопа зад седлото си, изтича назад по моста и коленичи.

— Какво правиш? — извика му Арута.

— Дръпнете се!

Шумът от приближаващите се коне се усили. Мартин скочи от коня, свали дългия лък от рамото си и когато се появи първият черен конник, без да се колебае, пусна дългата един разкрач стрела. Тя полетя безпогрешно и порази конника в гърдите. Той залитна и рухна от седлото. Вторият успя да го избегне, но конят на третия се препъна в тялото на падналия и ездачът му излетя от седлото.

Арута тръгна напред да пресрещне втория ездач, който се канеше да мине по моста, но Джими извика:

— Не! Назад!

Момчето скочи и побягна. Конникът препусна по моста и когато стигна до мястото, където бе коленичил Джими, се разнесе оглушителен трясък, последван от облак гъст черен дим. Конят се подплаши, изправи се на задните си крака и воинът в черното се преметна през перилото, полетя надолу и металната му ризница задрънча по камъните. Конят се обърна и побягна назад.

Джими се затича назад към моста с малко шише в ръка, издърпа тапата му и го метна в пушека. Изведнъж отсамният край на моста избухна в пламъци. Черните ездачи дърпаха юздите и конете им зацвилиха изплашени.

Джими се дръпна от пламъците, а Гардан изруга.

— Вижте, падналият се надига!

Всички съзряха през гъстия дим и огъня как ездачът със стрелата в гърдите се олюля и тръгна към моста. Друг, също свален от Мартин, също бавно започна да се изправя.

Джими дотича до коня си и го яхна.

— Това пък какво беше? — подвикна му Арута.

— Бомбата ли? Имам навик да си нося. Много от Шегаджиите ги използват, за да прикрият бягството си и да предизвикат суматоха. Вдигат повече пушек, отколкото огън.

— Какво имаше в шишето? — попита Лаури.

— Не знам. Един алхимик в Крондор, продава такива шишенца на селяните да палят стърнищата.

— Много е опасно да го разнасяш насам-натам — каза Гардан. — Винаги ли го носиш със себе си?

— Не. Но пък и не пътувам често по места, където може да срещна разни твари, дето ще се спрат само ако ги изпечеш. След онази история в къщата на курвите си помислих, че може да свършат работа. Имам още едно.

— Тогава го хвърли! — ревна Лаури. — Мостът още не е пламнал. — Джими извади и другото шише, смуши коня напред и метна шишето в огъня.

Пламъците лумнаха силно, надигнаха се на десет-дванадесет стъпки и погълнаха дървения мост. От двете страни на дълбокото дефиле конете зацвилиха и се задърпаха по-надалече от пожара.

Арута погледна през моста към вражеските конници. Зад тях се приближи друга фигура — моределът без ризница, с бръснатата глава и перчема. Закова се на място и се загледа към Арута и спътниците му с безизразно лице. Арута усети как кристално сините му очи сякаш го пронизват. Усети и омразата. Сега за пръв път виждаше същинския си враг, един от онези, от които бе пострадала Анита. Мартин започна да мята стрела след стрела към черните ездачи, а моределът им даде мълчаливо знак и ги поведе назад към горите.

— Той ме познава — каза Арута. — Уж бяхме толкова умни, а те са знаели накъде съм тръгнал.

— Но как? — попита Джими. — При толкова отвличащи ходове…

— Тук действа някаква черна магия, Джими — каза Мартин. — Някакви незнайни сили.

— Да тръгваме — подкани Арута. — Това няма да ги спре. Спечелихме само малко време.

Лаури ги поведе към северния път за Сарт. Не се обърнаха повече към трещящите пламъци.

 

 

През остатъка от деня яздиха почти непрекъснато. От преследвачите им нямаше и следа, но Арута беше сигурен, че не са далече. Някъде по залез-слънце въздухът се изпълни с лека мъгла и разбраха, че са приближили брега. Според Лаури малко след залез трябваше да стигнат абатството.

Арута яздеше мълчаливо и разсеяно се взираше в околните сенки.

— Спомняш ли си миналото? — попита го Мартин.

Арута замислено погледна брат си.

— По-простите времена, Мартин. Просто си припомням по-простичките времена. Ще се пръсна. Час по-скоро да свърша с тая загадка със сребротръна и да си върна Анита… — Въздъхна и гласът му омекна. — Мислех си какво ли щеше да направи татко на мое място.

Мартин хвърли поглед към Гардан, а капитанът каза:

— Точно това, което сега правиш ти, Арута. От момче още го познавам лорд Боррик и бих казал, че по нрав никой не прилича повече на него от теб. И тримата сте като него: Мартин по начина, по който оглежда нещата внимателно. Луам ми напомня за него, когато изпадаше в по-весело настроение, преди да загуби лейди Катерин.

— А аз? — попита Арута.

— Ти ли? — каза Мартин. — Ти мислиш също като него, малки ми братко, повече от Луам и мен. Аз съм най-големият ти брат. Но приемам заповедите ти не само защото си принц на моето херцогство. Следвам водачеството ти, защото повече от всеки друг, когото съм познавал след татко, взимаш верните решения.

Зареял поглед в далечината, Арута промълви:

— Благодаря ти. Това е висока похвала.

Лаури намираше пътя все по-трудно, така че яздеха все по-бавно.

— По-добре да продължаваме с пълзене, отколкото да спрем — каза Арута.

Гардан изостана назад с Джими. Момчето присвиваше очи да различи дали не се крие нещо зад този или онзи дънер, но съзираше само парцалива мъгла под бледите лъчи на гаснещото слънце.

И изведнъж един от храстите изпращя и от него излетя конник. Конят на момчето се завъртя в пълен кръг и воинът в черната броня го подмина. Гардан замахна със закъснение към нападателя и не улучи.

— Насам! — изрева Арута и се помъчи да подмине друг конник, профучал през пътя. Озова се лице в лице срещу ездача — моредела без броня — и видя белезите на бузите на Тъмния брат. Времето за миг като че ли спря. Усещането беше странно за Арута — виждаше пред себе си врага си в плът и кръв. Не скритите в мрака ръце на невидими убийци, нито тайнствени безтелесни сили — срещу него бе застанало същество от плът и кръв, върху което можеше да излее целия си гняв. Без звук моределът замахна право към главата на Арута и принцът се спаси само защото успя навреме да се сниши до врата на коня. После замахна с рапирата си и усети как върхът и пронизва плът. Изправи се и видя, че е улучил моредела в лицето, прорязвайки го дълбоко през нашарената с белези буза. Но съществото само простена, гърлено и приглушено, и Арута разбра, че моределът е без език.

— Напред! — изрева принцът и препусна. Другите го последваха, пришпорвайки конете в бесен галоп.

За миг преследвачите им се сащисаха от внезапния им пробив, но гонитбата продължи. Арута не помнеше да е яздил някога толкова лудо — фучаха през дърветата, по път малко по-широк от козя пътечка.

Дълго препускаха така сред гъстата гора, все някак като по чудо успявайки да не се отклонят фатално от просеката. После Лаури изрева:

— Пътят за абатството!

Излязоха от гората и продължиха в галоп по отъпкания път през полето. Конете се бяха запенили. Черните ездачи не ги настигаха, но и не изоставаха.

Отминаха нивите и се заизкачваха. Пътят се виеше нагоре през заоблените хълмове. После се стесни и трябваше да яздят един след друг. Мартин остана последен.

Захладня. Хълмовете се издигаха и спускаха, нахвърляни сякаш от ръцете на безгрижни богове. След по-малко от час щяха да изкачат най-високия. Всичко бе покрито с буйна трева и храсти, но дървета нямаше — тази земя някога беше използвана за ниви.

Абатството се намираше на върха на най-високия хълм — по-скоро планина, равна отгоре като тепсия.

Докато се катереха с мъка по склона, Гардан погледна надолу и каза:

— Не бих се хванал да щурмувам това място. Човек може да опази този път с шест бабички и наръч метли… цяла вечност.

— Кажи тогава на твоите баби да дойдат и да спрат черните ездачи! — подвикна Джими.

Завиха по една издатина и пътят пое право нагоре към върха. И изведнъж пред очите им изникна сводестият вход на абатството.

Отвъд стената на фона на лунния кръг се виждаше нещо като кула. Арута заблъска по портата и извика:

— Хей! Търсим помощ!

След което всички чуха това, което очакваха — тропота на конски копита по каменистия път. Преследвачите ги настигаха. Всички извадиха оръжията си и се приготвиха за бой.

Черните конници връхлетяха върху тях и битката се разгоря отново. Нападащите сякаш бяха обладани от някакъв свръхестествен бяс. Моределът с белезите по лицето едва не стъпка коня на Джими, само и само да се добере до Арута, и единствено пренебрежението му към хлапака спаси Джими. Тъмният брат се понесе право към принца.

Изведнъж над пътя лумна светлина, сякаш ярко обедно слънце, усилено десеткратно, избухна сред мрака и ослепителният му блясък обгърна сражаващите се. Чуха се приглушени стонове и черните силуети започнаха да падат вкочанени от седлата си. Само голият до кръста моредел, заслонил очи от внезапната светлина, и трима от бронираните конници останаха на конете си. Немият ездач махна с ръка и заедно с тримата си спътници се понесе надолу по пътя. Щом се скриха, светлината започна да гасне.

Арута свали ръка от очите си и понечи да препусне след тях, но Мартин извика:

— Спри! Настигнеш ли ги, ще намериш смъртта си! Тук имаме съюзници! — Арута дръпна юздите бесен, че ще изтърве врага си. Мартин скочи от седлото, коленичи до един от падналите черни ездачи, свали шлема му и бързо отстъпи назад.

— Моредел е и така вони, сякаш е умрял преди седмица. — Посочи гърдите му. — Това е тоя, дето го убих при моста. Счупената ми стрела още е в гърдите му.

Арута се обърна към каменната сграда.

— Светлината изчезна. Невидимият ни благодетел е решил, че нямаме повече нужда от нея.

Портите бавно започнаха да се отварят. Мартин подаде шлема на Арута и принцът го огледа. Имаше странна форма, с изваян отгоре релеф на дракон, чиито спуснати надолу крила покриваха скулите. Два тесни процепа даваха възможност на носещия го да вижда, а четири малки дупки — да диша. Арута го хвърли обратно на Мартин.

— Изделие, изковано от мръсна душа. Запази го. Сега трябва да влезем в абатството.

— Ха, абатство! — подхвърли Гардан, докато влизаха. — Че то прилича повече на крепост! — И наистина, високи обковани с желязо тежки дървени порти преграждаха пътя. Висока каменна стена се виеше надясно и стигаше като че ли до другия край на планинския връх, а наляво се издигаше над стръмна, дълбока над сто стъпки пропаст. Зад стената стърчеше самотна кула. — Ако това не е древна цитадела, значи нищо не разбирам от укрепления — добави капитанът. — Не, не бих се хванал да щурмувам това абатство.

Глава 10
Сарт

Обителта изглеждаше запусната. Гледката откъм вътрешния двор само потвърди наблюденията им. Някога манастирът бе замислен като крепост. Около първоначалната кула по-късно беше добавена по-голяма едноетажна сграда, както и още две пристройки, стърчащи зад нея. Не се виждаше обаче жива душа.

— Добре дошли в обителта на Ишап — отекна глас зад тях. Арута посегна към рапирата, но гласът добави:

— Няма от какво да се боите тук.

Докато приятелите му слизаха от конете, принцът огледа посрещача им. Беше възпълен мъж на средна възраст, нисък и с младежка усмивка. Кафявата му коса бе късо подстригана, а лицето — гладко обръснато. Беше облечен в кафяв халат от груба тъкан, стегнат на кръста с прост ремък, на който висеше кесия и някакъв талисман. Не носеше оръжие, но стъпваше с походка на добре обучен боец.

— Аз съм Арута, принцът на Крондор — рече Арута.

Думите му сякаш развеселиха посрещача, въпреки че той не се усмихна.

— Ами тогава добре дошли в обителта на Ишап край Сарт, ваше височество.

— Подигравате ли ми се?

— Ни най-малко, ваше височество. Ние от Ордена на Ишап рядко влизаме в досег с външния свят, а и малцина ни спохождат, да не говорим за кралски особи. Простете неволното ми оскърбление, ако ви е угодно.

Арута се смъкна от коня си и отвърна уморено:

— По-скоро аз следва да ви помоля за прошка, за…

— Брат Доминик. Но моля ви, няма за какво. Обстоятелствата около пристигането ви показват, че бяхте затруднени.

— На вас ли трябва да благодарим за онази тайнствена светлина? — попита Мартин.

Монахът кимна.

— Изглежда, има да поговорим за много неща, брат Доминик — каза Арута.

— Въпросите са много. Ала ще трябва да изчакате за отговорите на повечето от тях благоволението на отец абата, ваше височество. Заповядайте да ви покажа най-напред конюшните.

Арута гореше от нетърпение и не можеше да чака и минута повече.

— Дошъл съм по изключително спешен въпрос. Трябва да говоря с вашия абат. Веднага.

Монахът разпери ръце, показвайки, че това е невъзможно.

— Отец абатът няма да е на разположение през следващите два часа. Отдал се е на размисъл и молитва в параклиса с останалите ни братя, поради което аз съм единственият ви посрещач. Моля, последвайте ме.

Арута беше готов да възнегодува, но Мартин го хвана за рамото да го успокои.

— Отново моля за извинение, отче Доминик. Разбира се, ние сме гости.

Доминик го погледна добродушно, давайки да се разбере, че моментното избухване на принца ни най-малко не го е смутило. Поведе ги към втората от по-малките пристройки зад някогашната цитадела. Оказа се конюшня, чиито единствени обитатели в момента бяха един кон и трътлесто магаре, което изгледа с безразличие новодошлите. Докато даваха зоб на животните си и ги бършеха от потта със стиски слама, Арута разказа накратко за патилата им и след като свърши, попита:

— Но как успяхте да поразите черните ездачи?

— Службата ми е Пазач на портите, ваше височество. Мога да пропущам всекиго в обителта, но никой със зли намерения не може да прекоси дверите й без мое позволение. Веднъж стъпили на земята на това абатство, онези, които искаха да ви вземат живота, станаха подвластни на силата ми. Те рискуваха много, като ви нападнаха толкова близо до манастира. Риск, който се оказа гибелен за начинанието им. Но за по-подробна беседа по това и по други теми трябва да изчакате отец абата.

— Щом всички останали са в параклиса, ще ви е нужна помощ да се отървете от онези тела — каза Мартин. — Имат досадния навик да възкръсват.

— Благодаря ви, много сте мил, но ще се оправя сам. А те ще си останат мъртви. Магията, с която бяха поразени, ги очисти от злото, което властваше над тях. Сега трябва да поотдъхнете.

Излязоха от конюшнята и монахът ги поведе към другата пристройка, напомняща за войнишко общежитие. Гардан промълви:

— Отче, това място има много войнствен вид.

Влязоха в едно дълго помещение с редица нарове и монахът каза:

— В стари времена тази крепост е била домът на един голям разбойник, местен барон. Кралството и Кеш били достатъчно далече от владението му и тук той бил законът — плячкосвал, изнасилвал и грабел без страх от справедливо възмездие. След някое време населението от околните селища се надигнало срещу тиранията му и го свалило. Земите под тези стръмнини били раздадени на селяните за оран и посев, но омразата им към барона била толкова силна, че си останали пусти. Един странстващ монах от нашия орден минал оттук и известил храма ни в столицата на Кеш. Помолили сме да ни се отстъпи това място за обител и потомците на въстаналите срещу барона не възразили. Днес само онези от нас, които служат тук, помнят историята на това място. За жителите на градовете и селцата около Корабния залив това винаги е било абатството на Ишап край Сарт.

— Доколкото разбирам, това някога е било казарма — каза Арута.

— Да, ваше височество. Сега го използваме за лечебница и за подслон на редките ни гости. Разположете се удобно. Ще ви оставя, защото ме чака друга работа, но скоро ще се видите с отец абата.

Доминик излезе. Джими се отпусна с тежка въздишка на един от наровете. Мартин отиде до запалената печица в ъгъла и наля на всички от готовия вече дъхав чай. После вдигна бялата кърпа на лавицата до печката, намери под нея поднос с хляб, сирене и плодове и раздаде закуската. След като похапнаха, Лаури се зае да оглежда лютнята си за повреди след тежкия път и почна да я настройва. Гардан се разположи срещу принца. Арута въздъхна продължително.

— Не издържам. Имам чувството, че тези монаси нищо няма да могат да ни кажат за този сребротрън. — Очите му излъчваха покруса.

— Според Тъли тук знаят много неща — каза Мартин.

Лаури остави лютнята настрана.

— Не знам, но колкото пъти се забъркам с някакво чародейство, жреческо или друго, все си патя.

Джими се обърна към певеца.

— Този Пъг ми се стори доста дружелюбен за магьосник. Искаше ми се повечко да си поговоря с него, ама… — Естествено, премълча събитията, които му бяха попречили. — Нищо особено не забелязах в него, но цураните, изглежда, се отнасят към него с боязън, а и сред дворцовата прислуга се ширят едни приказки…

— Нищо не знаеш ти. То си е цяла сага — отвърна му Лаури и с няколко думи му разказа за плена на Пъг и как се бе издигнал после сред цураните. — На Келеуан тези, които практикуват тайните изкуства, не са подвластни на никакви закони и каквото те заповядат, се изпълнява безпрекословно. Тук, в нашия свят, такова нещо няма. Затова цураните в Ламът изпитват страхопочитание към него. Старите навици умират трудно.

— Значи е загубил много, като се е върнал — подхвърли хлапето.

Лаури се засмя.

— Изобщо не беше въпрос на избор.

— А как изглежда Келеуан? — попита Джими.

Лаури подхвана дълъг разказ за преживелиците си на онзи свят, с присъщия за занаята му тънък усет за всяка подробност, звучно и сладкодумно, и четиримата заслушаха притихнали. Всички мъже знаеха историята за Лаури и Пъг и тяхното участие във Войната на разлома, но колкото пъти сладкодумецът подхванеше разказа си, той се превръщаше в нова, изпълнена с бляскави приключения легенда.

Лаури свърши и Джими въздъхна:

— Би било страхотно преживяване да отиде човек на Келеуан.

— Това е невъзможно — отбеляза Гардан. — И слава на боговете, че е така.

— Щом веднъж е станало, защо да не стане пак? — попита Джими.

— Арута, кажи им за писмото на Макрос, в което той обяснява защо е затворил процепа — каза Мартин.

— Проривите са нещо безумно — отвърна Арута. — Невъобразими за човешкия ум пукнатини в пространството, и във времето навярно, между два свята, където няма нищо. Но нещо, свързано с тях, прави възможно да се разбере къде ще изникнат. Отвори ли се един, „следват“ го нови, които се появяват общо взето в същия район. Но първият е този, който не може да се постави под контрол. Доколкото разбрах, е така. За повече подробности трябва да питате Кълган и Пъг.

— По-добре Пъг — каза Гардан. — Ако попиташ Кълган, ще ти изнесе цяла лекция.

— Значи Пъг и Макрос са затворили първия, за да сложат край на войната? — попита Джими.

— Много повече — каза Арута.

Джими се огледа, усетил, че всички останали знаят нещо, неизвестно само на него.

Лаури заговори:

— Според Пъг в древни времена съществувала някаква огромна зла сила, известна на цураните под името „Врага“. Макрос твърди че тя би могла да проникне през прорива, ако бъде оставен отворен, и да достигне двата свята, привлечена от него като желязо от магнитна руда. Някакво свръхестествено същество с умопомрачителна сила, изпепелило цели армии и унизило могъщи чародеи. Така поне ми го обясни Пъг.

Джими килна глава настрана и го изгледа.

— Я, че тоя Пъг май ще излезе важна особа?

Лаури се засмя.

— Ако слуша човек Кълган, Пъг е най-великият чародей на всички времена, освен ако не броим Макрос, който загина при затварянето на разлома. А освен това е и братовчед на херцога и принца, както и на краля естествено.

Очите на Джими се разшириха от удивление.

— Вярно е — каза Мартин. — Баща ни го осинови. Джими, ама ти говориш за магьосниците, сякаш никога не си имал работа с някой от тях.

— А, знам ги аз. Имаше няколко шарлатани в Крондор. Съмнителна сган са. Пък и няма какво да откраднеш от тях.

Гардан, Лаури и Мартин избухнаха в смях. Даже мрачният Арута се усмихна.

Препатилите пътници продължиха да си бърборят за това-онова, за пръв път отпуснали се и почувствали се в безопасност, откакто бяха напуснали Крондор.

От кулата закънтя камбана и в стаята влезе един монах. Махна им мълчаливо с ръка и Арута попита:

— Трябва да тръгнем с вас ли? — Монахът кимна. — Да се видим с абата ли? — Монахът кимна отново.

Арута скочи от нара, забравил за умората, и пръв изхвърча през вратата след монаха.

Килията на абата бе устроена за живот, отдаден на духовното — оскъдно и без никакво излишество. Изненадващото в нея бяха лавиците по стените, отрупани с дузини и дузини томове. Абатът, отец Джон, се оказа добродушен и благонамерен на вид старец, слаб и с аскетична външност. Сивата му коса и брада бяха в пълен контраст с тъмнокожото лице, покрито със ситни бръчици като грижливо изваян махагон. Зад него стояха още двама — брат Доминик и някой си брат Антъни, тънък мъж с неопределима възраст, който не спираше да гледа принца с примижали очи.

Абатът се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха и Арута, кой знае защо, изведнъж си спомни картини от детството с добрия Дядо Мразко, раздаващ сладкиши на децата по време на Зимния празник. С дълбок и звучен младежки глас абатът каза:

— Добре дошли в абатството на Ишап, ваше височество. С какво мога да ви помогна?

Арута набързо описа случилото се през последните няколко седмици.

Докато го слушаше, усмивката на абата бавно се стопи. Когато принцът свърши, абатът рече:

— Ваше височество, много сме разтревожени от чутото за тази некромантия в палата. Но колкото до трагедията, сполетяла скъпата ви принцеса, как бихме могли да ви помогнем ние?

Арута се огорчи и му стана трудно да говори — страхът, че няма да намери никаква помощ тук, го завладя напълно. Усетил огорчението му, Мартин каза:

— Един от заговорниците каза, че отровата му била дадена от някакъв моредел. Отрова, приготвена с черна магия. Нарече отварата „сребротрън“.

Старият абат се отпусна в креслото и на лицето му се изписа искрено съчувствие.

— Брате Антъни?

Дребничкият, с примижалия поглед, каза:

— Сребротрън значи? Веднага отивам да разровя архивите, отче абате. — Полите на расото му зашумоляха по дъсчения под и той бързо излезе.

— Колко време ще отнеме това? — попита Арута.

— Зависи — отвърна абатът. — Брат Антъни притежава забележителната дарба да събира факти сякаш от въздуха и да помни неща, които е прочел преди десетилетия. Затова израсна до ранга на главен архивар, тукашния ни Пазител на знанието. Но търсенето може да отнеме дни.

Арута явно не разбра за какво му говори абатът и старият духовник каза:

— Брате Доминик, защо не покажете на принца и спътниците му част от това, с което се занимаваме тук? — После абатът стана и се поклони леко на принца, а Доминик се запъти към вратата. — След това го доведете при кулата. — Обърна се към Арута. — Скоро ще се видим пак, ваше височество.

Последваха монаха по главния коридор на обителта и Доминик им каза:

— Насам.

Преведе го по няколко стълбища надолу, до място, където се пресичаха четири прохода, и пътьом им обясни:

— Този хълм не е като другите наоколо, както може би сте забелязали на идване. Този е предимно от здрава скална твърд. Когато първите монаси дошли в Сарт, намерили тези тунели и подземни килии под цитаделата.

— За какво са? — попита Джими.

Стигнаха до една врата и Доминик извади голяма желязна халка с ключове, с помощта на които отключи тежката ключалка. Вратата се отвори тежко и след като всички влязоха, монахът я затвори.

— Онзи разбойник барон, за когото ви разправях, използвал тези изкопи за складове — при обсада, както и да трупа плячката си. Сигурно много се е отпуснал в пренебрежението си към селяците, че да могат да проведат успешна обсада, и това го е унищожило. Тук има място да се струпа продоволствие за години. Ние изкопахме още и сега хълмът отвътре е разровен от кухини и проходи като пчелна пита.

— Но защо? — попита Арута.

Доминик им махна с ръка да го последват през друга врата, този път отключена. Озоваха се в огромно помещение, с рафтове по цялата височина на стените и стойки с рафтове в средата. Всички рафтове бяха затрупани с книги. Доминик пристъпи до един от тях, свали една и я подаде на Арута.

Древният том беше с дебела кожена подвързия, с прогорени в нея, избелели от времето златни букви. Арута го разтвори предпазливо и пожълтелите листове се възпротивиха, прилепнали един към друг, сякаш не бяха разлиствани от столетия. На първата страница се видя странно писмо на непознат език, най-грижливо изписано с изряден почерк. Принцът вдигна книгата пред лицето си и я подуши. Страниците издаваха остра, лютива миризма.

Върна книгата на монаха и Доминик поясни:

— Консервант. Всяка книга е обработена страница по страница, за да не се похаби. — После подаде книгата на Лаури.

Пътешествалият къде ли не бард каза:

— Езика не го говоря, но мисля, че е кешийски, макар да не ми прилича на нито едно от писмената, които познавам.

Доминик се усмихна.

— Книгата е от южната част на Велики Кеш, към границата с Кешийската конфедерация. Дневник на един малко побъркан дребен благородник, издънка на нищожна династия, написан на прост делкийски. Високоделкийският, доколкото ние можем да преценим, е бил таен език, известен само на жреците на някакъв загадъчен орден.

— Що за място е това? — попита Джими.

— Ние, служителите на Ишап, събираме книги, томове, ръкописи, свитъци и пергаменти, дори най-малки и едва запазени фрагменти. Сред ордена ни съществува поговорка: „Братята в Сарт служат на Бога на познанието“, което не е много далече от истината. Когато някой от нашия орден намери нещо писано, изпраща го, или точен препис от него, тук. Всички помещения под обителта са пълни с такива рафтове. Пълни са от пода до тавана и непрекъснато копаем нови кухини. От върха на хълма та до най-ниското равнище има над хиляда помещения като това. Във всяко се съхраняват по около седемстотин тома, ако не и повече. Някои от по-големите съдържат по няколко хиляди. При последното преброяване се разбра, че притежаваме над половин милион тома.

Арута се слиса. Собствената му библиотека, наследена с трона на Крондор, наброяваше не повече от хиляда тома.

— От колко време събирате всичко това?

— От над три века. Мнозина братя от ордена не се занимават с нищо друго, освен да обикалят по света и да изкупуват всеки текст, който намерят, или заплащат да им се направи препис. Някои книги и преписи са много древни, други са на непознати нам езици, а имаме и от друг свят, придобити от цураните в Ламът. Има тайни писмена, прорицателства и магически ръкописи, достъпни за очите само на най-висшестоящите в йерархията на ордена. — Монахът огледа просторното помещение. — И все пак все още съществуват толкова много неща, които са ни непонятни…

— Как се оправяте с всичко това? — попита Гардан.

— Имаме братя, чиято единствена задача е да съставят каталози на тези трудове. Всички те се трудят под ръководството на брат Антъни. Правят се указатели, които непрекъснато се обновяват. В сградата над нас, както и в едно помещение най-долу, по рафтовете не се държи нищо друго освен указатели. Потрябва ли му на човек труд по определена тема, може да го намери в указателите. Ще го намери по списък с номера на камерата — сега се намираме в седемнадесета камера, — номера на рафта, както и номера на мястото, където, се съхранява. Сега възнамеряваме да съставим взаимно засичащи се индекси по автори, когато са известни, по заглавия, както и по теми. Работата обаче върви бавно и ще ни отнеме поне един век.

Арута бе поразен от самия мащаб на такова начинание.

— Но с каква цел всъщност събирате и съхранявате всички тези трудове?

— Преди всичко — заради самото познание — отвърна Доминик. — Но има и друга причина, която ще оставя да ви обясни отец абатът. Заповядайте, той вече ни чака.

Джими излезе последен и хвърли поглед към купищата книги. Имаше чувството, че оставя зад гърба си цяла вселена от знания и идеи, немислими за него досега, и че никога няма да може да научи и една частица от всичко, което се криеше в недрата на абатството. Почувства се някак принизен. За пръв път личният му свят му се стори дребен и нищожен, сравнен с другия — огромен и примамлив, чакащ да бъде открит.

 

 

Арута и спътниците му изчакаха абата в една голяма стая със запалени факли, мятащи треперливи сенки по стените. Вратата се отвори и абатът влезе с още двама монаси. Единият беше Доминик, втория не бяха виждали досега. Беше стар, но едър и все още изправен за почтената си възраст, и въпреки широкото расо приличаше по-скоро на воин, отколкото на монах, впечатление, усилващо се от тежкия чук, висящ на колана му. Прошарената му коса бе оставена да израсте чак до раменете, но също като брадата му беше изрядно подкастрена и вчесана. Абатът рече:

— Време е да заговорим откровено.

Арута му отвърна рязко:

— Това ще се оцени високо.

Монахът с неназованото име се усмихна широко.

— Притежаваш рядката дарба на баща си да говориш прямо, Арута.

Арута го изгледа отново, изненадан от фамилиарния тон. И се слиса. Десет години бяха минали, откак за последен път бе видял този човек.

— Дуланик!

— Вече не, Арута. Сега съм просто брат Миках, Защитник на вярата… което означава, че сега троша глави в името на Ишап, както навремето заради Ерланд. — Старият монах потупа самодоволно чука на кръста си.

— Мислехме ви за умрял.

Херцог Дуланик, бивш рицар-маршал на Крондор, бе изчезнал, когато Ги дьо Батира бе обсебил вицекралството в Крондор през последната година от Войната на разлома.

Мъжът, нарекъл се Миках, като че ли се изненада.

— А аз пък мислех, че всички го знаят. След като Ги седна на трона в Крондор и Ерланд чакаше смъртта си от онази гибелна болест на дробовете, се побоях да не избухне гражданска война. Оттеглих се от поста, за да не се изправя срещу баща ти на бойното поле или да изменя на краля — две еднакво недопустими за мен възможности. Но изобщо не съм крил оттеглянето си.

— Лорд Бари умря и се реши, че и двамата сте убити от Ги — отвърна Арута. — Никой не знаеше какво е станало с вас.

— Странно. Бари издъхна от разрив на сърцето, а аз уведомих дьо Батира за намерението си да положа светия обет. Неговият човек Радбърн стоеше до него, когато връчих оставката си.

— Това обяснява всичко — намеси се Мартин. — След като Джоко Радбърн се удави край кешийския бряг, а Ги бе прогонен в изгнание, не е останал никой, който да каже истината.

— Брат Миках дойде при нас като човек, изпаднал в беда и призван от силата на Ишап да служи при нас — заговори абатът. — Изпитахме го и решихме, че ще е полезен, така че бившият му живот като благородник в Кралството вече е нещо минало. Но аз го поканих тук, защото освен че е ценен съветник, е и опитен във военните дела и може да ни помогне да разберем що за тъмни сили са се задвижили по света напоследък.

— Много добре. Е, какво друго имаме да обсъдим, освен да намерим лек за болестта на Анита?

— Като начало — да разберем онова, което е довело до нейното нараняване. Онова, което се стреми да те унищожи — отвърна Миках.

Арута се стъписа.

— Разбира се. Простете несъобразителността ми. С радост бих научил всичко, което би придало смисъл на цялото това безумие около мен през последния месец.

— Брат Доминик ви е показал малко от нещата, които съхраняваме тук — каза абатът. — Сигурно ви е споменал, че в сбирката ни са включени много оракули и други трудове на гадатели и пророци. На някои от тях може да се разчита колкото на настроенията на едно прощъпалниче, което ще рече, че са съвсем неблагонадеждни. Но няколко — много малко — са сериозни творби на автори, които Ишап наистина е благословил с дарбата да провиждат бъдещето. В няколко от тези томове, едни от най-древните, които притежаваме, се споменава за една небесна поличба.

— Боя се, че в днешно време някаква сила се е развихрила в света — продължи абатът. — Какво може да е тя и как може да й се противодейства — на тези въпроси все още нямаме отговор. Но едно е сигурно: тази сила е свирепа и разрушителна и накрая или тя ще бъде унищожена, или ще унищожи нас. Това е неотвратимо. — Абатът посочи нагоре и рече: — Кулата над нас е пригодена за изучаване на звездите, планетите и луните с помощта на специални устройства, построени по наша поръчка от надарени майстори в Кралството и в Кеш. С тях ние можем да картираме движенията на всички небесни тела. Споменах ви за поличба. За знак. Елате.

Поведе ги по дълго вито стълбище и стигнаха до върха на кулата. Излязоха на самия покрив и се озоваха сред странни, объркващи ума съоръжения. Арута се огледа и каза:

— Хубаво е, че разбирате всичко това, отче, но аз — не.

— Също като хората — поясни абатът, — звездите и планетите притежават както физични, така и духовни свойства. Ние знаем, че други светове се въртят по орбитите си около други звезди. Това го знаем със сигурност, тъй като — и той посочи Лаури — сред нас в момента се намира един, който е пребивавал за известно време на чужд свят. — Лаури го погледна изненадан и абатът продължи: — Не сме чак толкова откъснати от света, та нещо толкова важно като твоите приключения на Келеуан да не стигне до ушите ни, Лаури от Тир-Сог. Но да се върнем на темата. Това, за което говорехме, е само физическата проява на звездите. Те също така разкриват тайни за ония, които наблюдават усърдно тяхното подреждане, фигурите, които изписват на небосвода, и движенията им. Каквато и да е причината за това явление, едно знаем: понякога към нас от нощното небе идва ясно послание и ние, които ревностно издирваме всяко познание, сме последните, които биха пренебрегнали подобни небесни писмена, колкото и да пренебрегват повечето хора звездните знаци.

— Загадките на тези устройства, както и четенето на звездите, са само въпрос на време, докато един човек с достатъчно проницателен ум усвои тази наука. Тези механизми — махна той с ръка — се използват много лесно и стават съвсем понятни, след като веднъж ви се покаже. А сега, ако обичате, погледнете през ето това. — Арута погледна през някаква странна сфера, съставена сякаш от изящна метална плетеница. — С негова помощ картираме взаимното положение на видимите звезди и планети.

— Искате да кажете, че има и невидими? — попита Джими.

— Правилно — отвърна абатът, несмутен от хлапашкото прекъсване. — Или поне такива, които ние не можем да видим, въпреки че ако се приближим достатъчно до тях, ще станат видими.

— Неотделима част от изкуството да се предсказва е знанието и умението да се познае в кой момент се сбъдват пророчествата — едно твърде спорно занимание, впрочем — продължи абатът. — Има едно прословуто пророчество, изречено от побъркания монах Фердинанд де ла Родед. По общо мнение то съвпада с три съвършено различни събития и никой не може да каже със сигурност кое точно от тях е предсказал.

Заслушан с половин ухо в приказките на абата, Арута се вгледа към небето през сферата. Небосводът зад окуляра блестеше изпълнен с ярки звезди, разположени сред гъста мрежа от тънки линии и знаци, които според него бяха вписани по някакъв начин във вътрешността на сферата. В средата се виждаше съзвездие от пет звезди с червеникав цвят; едната бе в самия център и две черти, които минаваха през нея, я съединяваха с другите в яркочервен знак „Х“.

— Какво виждам? — попита той, след което отстъпи мястото си на Мартин и бившият ловец надзърна през устройството.

Абатът каза:

— Тези пет звезди се наричат „Кървави камъни“.

— Знам ги — обади се Мартин. — Но никога не съм ги виждал подредени така.

— И никой няма да ги види така през следващите единадесет хиляди години… макар че засега това е само предположение и ще трябва да изчакаме, докато се случи отново, за да сме напълно сигурни. — Прекъсванията като че ли не го дразнеха — напротив, обясняваше с голяма охота. — Очертанието, което виждате, се нарича „Огненият кръст“. Тъкмо с него е свързано едно древно пророчество.

— Какво е това пророчество и какво общо има то с мен? — попита Арута.

— Пророчеството е почти от времената на Войните на хаоса. То гласи:

Когато Огнения кръст небето нощно озари

и мъртъв е Владетелят на Запада,

тогава ще се върне Силата.

В поетично отношение е съставено много добре, макар това да се губи при превода. Според нас то идва да каже, че някаква тайнствена сила търси смъртта ви, за да предизвика сбъдването на това пророчество или поне да убеди останалите, че то е на път да се сбъдне. Друг многозначителен факт е, че пророчеството е едно от малкото неща, за които знаем, че са сътворени от змийското племе на Пантатия. За тези същества знаем малко. Знаем, че в много редките случаи, когато излизат на бял свят, предвещават беди, понеже със сигурност са проводници на злото и преследват цели, които само те си знаят. Но знаем също така, че според същото това пророчество „Владетелят на Запада“ или „Господарят на Запада“ се нарича и „Губителят на мрака“.

— Значи някой търси смъртта на Арута, защото той е обречен да ги надвие, ако остане жив? — попита Мартин.

— Или поне така вярват — отвърна абатът.

— Но кой, или какво? — каза Арута. — Това, че някой иска да умра, не е кой знае какво разкритие. Какво повече можете да ни кажете?

— Боя се, че малко.

— Все пак това обяснява донякъде атаките на Козодоите срещу теб — намеси се Лаури.

— Религиозни фанатици — изсумтя Джими и погледна смутено абата. — Извинете, отче.

Старият духовник премълча неволната обида.

— Важното е да се разбере, че ще се опитват отново и отново, още много пъти. И няма да спрат, докато не изкорените оногова, който е в основата на повелята да бъдете убит.

— Това добре — каза Мартин. — Но знаем също така, че тук е замесено Братството на Тъмната пътека.

— На север — намеси се брат Миках. Арута и останалите го погледнаха озадачено. — Потърси отговорите си на север, Арута — каза с властен тон бившият херцог. — На север се простират Високи ридове, здрава преграда срещу обитателите на Северните земи. На запад, отвъд Елвандар, стърчат Големите северни планини; на изток — Северни стражи, Високи твърдини и Планините сънни. А по средата им е най-голямата верига — Зъбите на света, хиляда и триста мили почти непроходими скали. Знае ли някой какво има оттатък? Кой човек, освен дезертьор или безскрупулен наемник, е дръзвал да тръгне натам и да се върне, за да разкаже за Северните земи? Нашите прадеди са създали Граничните графства преди столетия, за да запушат проходите при Високи замък, Северен страж и Железни проход. Гарнизоните на херцогство Ябон пазят единствените други по-големи проходи западно от Гръмотевичните стъпала. А няма таласъм или Тъмен брат, който да се е опитал да прехвърли Гръмотевичните и да е оживял, защото тамошните номади ги пазят вместо нас. Накратко: ние не знаем нищо за Северните земи, но точно там живеят моределите и там е мястото, където ще намериш отговорите на своите въпроси.

— Или няма да намеря нищо — каза Арута. — Вие може да се тревожите колкото си щете от пророчества и поличби, но моята единствена грижа е да намеря отговор на загадката със сребротръна. Докато не бъде спасена Анита, не мога да се посветя на нищо друго.

Абатът, изглежда, се обезпокои от думите му и Арута обясни:

— Изобщо не се съмнявам, че съществува пророчество. Че някой побъркан, свързан с тайнствени сили, търси смъртта ми — това също е без съмнение. Но че това предрича голяма опасност за Кралството е нещо много далечно. Твърде далечно за мен. Трябват ми повече доказателства.

Абатът тъкмо се накани да му отвърне, когато Джими извика:

— Какво е това?

Очите на всички се извърнаха натам, където сочеше момчето. Ниско над хоризонта сияеше синкава светлина… и нарастваше, като приближаваща се звезда.

— Прилича на падаща звезда — каза Мартин.

В следващия миг разбраха, че не е звезда. Някъде отдалече се чу смътен звук, съпътстващ приближаващия се обект. Той нарастваше все по-ярко, а звукът се усилваше — все по-силен и по-яростен. Точно към тях през небесата препускаше син пламък. Изведнъж той се понесе право към кулата със силно свистене — като нажежено желязо, потопено във ведро с вода.

— Бегом от кулата! Бързо! — изрева брат Доминик.

Глава 11
Сблъсък

Поколебаха се за миг. Викът на отец Доминик бе последван от този на Миках и всички забързаха надолу по стълбището. Доминик спря за секунда и погледна нагоре.

— Нещо идва насам.

Добраха се до долния етаж, изхвърчаха през вратата и впериха погледи нагоре. В небето над главите им с невероятна скорост се приближаваха няколко обекта, обкръжени с призрачно сияние. Най-напред от една част на небосвода, после от друга заплашително зажужаха ярки лъчи. Все по-бързо и по-бързо — сини, зелени, жълти и червени — разкъсваха тъмнината с яростен блясък.

— Какво е това? — изрева Джими.

— Някакви магически стражи — отвърна абатът. — Оглеждат района, над който минават.

Изведнъж светещите очертания в небето започнаха да променят формата си. Вместо да прелетят над главите им, започнаха да забавят скоростта си, завъртяха се и се събраха огромни дъги. После забавиха още и формата им се открои ясно. Представляваха големи сфери, които пулсираха с някаква вътрешна светлина, а сред тази светлина се очертаваха странни черни силуети, чиято форма будеше смут. Скоростта им се забави още повече и те се подредиха в идеален кръг точно над двора на абатството. След като кръгът се очерта, вече се виждаха ясно дванадесет блестящи сфери, увиснали неподвижно над двора на бившата крепост. Жуженето се усили до нетърпимост и през тъмното пространство между всяка противоположна двойка се изстреляха шест лъча енергия. След това по периферията се очерта светеща линия, която свърза сферите в дванадесетоъгълник.

— Какво е това? — извика удивен Гардан.

— Дванадесетте очи — отвърна с благоговеен трепет абатът. — Древно и легендарно зло заклинание. Никое живо същество не е било в състояние да го направи. Служи както за виждане, така и като оръжие.

Сферите се раздвижиха отново. Набраха скорост и заплетоха сложна шарка от светлини в тъмното небе. Светлинните нишки се заогъваха влудяващо бързо и стана невъзможно човешко око да ги проследи. Завъртяха се все по-бързо и по-бързо, докато всичко не се превърна в плътен кръг от светлина. От центъра му надолу се изстреля сноп лъчиста енергия, който се пръсна в някаква невидима преграда над покривите на сградите.

Отец Доминик изкрещя от болка и залитна, но Мартин го задържа да не падне. Монахът притисна с длани слепоочията си и изохка:

— Такава мощ… Не мога да повярвам! — Отвори насълзените си очи и промълви: — Куполът все още се държи.

— Умът на брат Доминик е в основата на духовната защита на обителта — каза отец Джон. — Подложен бе на тежко изпитание.

Надолу отново се изстреля сноп яростни лъчи и те отново се пръснаха по повърхността на невидимата преграда като порой от многоцветни светлини над главите им. Късове и късчета от цветове, като захвърлен от безумна ръка букет цветя на злото се пръснаха по повърхността на вълшебната преграда и пред удивените им очи се очерта куполът над абатството. Отново и отново — и Арута и приятелите му видяха как с всеки нов удар от небесата бариерата се снишава. С всеки нов порой от небесна енергия Доминик изкрещяваше от болка. А след това, с оглушителен трясък една-единствена ослепително бяла мълния се удари в бариерата и я прониза, и раздра земята с яростно свистене. Въздухът се изпълни с непоносимо остра миризма.

Отец Доминик се вкочани в ръцете на Мартин и простена.

— Прониква — прошепна той и изпадна в несвяст. Мартин го положи на каменните плочи, а отец Джон каза:

— Трябва да отида бързо във вестиариума. Брате Миках, ти трябва да го удържиш.

— Не знам каква е тази сила, но е пробила духовната ни защита, а тя отстъпва по якост само на тази над отческия ни храм — каза Миках. — Сега ще трябва аз да я надвия. Ишап ме е дарил с оръжие и броня — каза старият монах напевно, сякаш казваше молитва и свали чука от колана си.

szvnr_chukut_na_abatstvoto.png

Абатството внезапно се разтърси от неописуем рев, излязъл сякаш от гърлата на хиляда побеснели лъва. Започна с рязък, разкъсваш слуха писък, и се сниши, впивайки се и стържейки самите камъни на замъка. Обезумели мълнии затрещяха напосоки и почнаха да сипят разруха там, където ударят. Камъни се цепеха и онова, което можеше да гори, лумваше в пламъци, а удареше ли някоя мълния по вода, изригваха гъсти облаци пара.

Миках закрачи през двора и застана точно под застиналия горе диск. После сякаш предусетил нещо, вдигна чука над главата си и в същия миг нов сноп енергия се изсипа надолу и заслепи всички. След като блясъкът заглъхна, видяха че Миках стои непоклатим, с вдигнатия над главата чук, а около него с трясък се сипят яростни лъчи и се пръсват в стоцветни късове, и целият този ад засия в зловеща дъга. Самият камък под нозете на Миках запуши и почерня, но той стоеше неуязвим. А когато пороят енергия секна, Миках замахна и запокити чука нагоре. Оръжието се понесе от ръката му със скорост, почти недостижима за окото, затрептя и се превърна в сноп яркосиня енергия, не по-малко ослепителна от небесния диск. Невъзможно високо полетя огненият лъч и порази сияещия диск право в средата. Синкавият лъч отскочи от диска и се върна в ръката на Миках. Онова нещо отгоре отново изплющя безмилостно с огнения си камшик над монаха, но той отново остана невредим, защитен от тайнствената сила на оръжието си. Метна отново чука и лъчът отново удари в сърцевината на бушуващия диск. Когато чукът се върна в ръката му, мъжете в кулата видяха как небесната страхотия леко се поклати, сякаш разколебана, и се завъртя около оста си. Монахът замахна за трети път, чукът му порази целта — и въздухът внезапно се разцепи от толкова силен и разкъсващ звук, че Арута и приятелите му се принудиха да затиснат ушите си. Кръжащите сфери се пръснаха и от недрата им изхвърчаха и полетяха надолу странни дребни тела. Удариха се в земята, загърчиха се и задимяха. Нощта се изпълни с пронизителен писък и неземните същества лумнаха в пламъци. Никой не успя да различи истинската им форма, но Арута имаше чувството, че е по-добре изобщо да не го разберат, защото в мига, в който пламнаха, съществата от сферите ужасно му заприличаха на някакви безобразни зародиши, изхвърлени от мъртва утроба. После нощта утихна и над абатството започна да се сипе многоцветен дъжд, като фини прашинки разтрошено звездно стъкло. Една по една прашинките лумваха и угасваха, докато накрая насред двора не остана само монахът, с отпусната, стиснала чука ръка.

— Това беше… невероятно — промълви Лаури. — Не знам дали ще мога да намеря думи да го опиша.

Арута отвори уста да заговори, но Джими и Мартин извърнаха рязко глави и той спря.

— Чух нещо — каза момчето.

Всички притихнаха и ушите им доловиха далечен звук, като от криле на гигантска птица, пърхащи в нощта.

Джими изхвърча навън преди някой да успее да го спре и се завъртя насред двора, оглеждайки нощното небе. Извърна се на север, към покрива на абатството, и от това, което видя, очите му станаха като паници.

— Банат! — възкликна хлапакът и се затича към монаха, който продължаваше да стои вкочанен — като че ли беше изпаднал в някакъв транс. Джими го хвана за ръката и го задърпа.

— Погледни! — викна момчето и монахът отвори очи и погледна накъдето му сочеха.

Закрило с туловището си голямата луна, в нощното небе към абатството се носеше нещо, разперило гигантски криле. Щом го видя, монахът избута момчето настрани и викна:

— Бягай!

Джими се затича през двора към някаква каруца, пъхна се под нея, вдигна глава и загледа какво става.

От небето към двора на абатството се спускаше същество, чийто вид вдъхваше вцепеняващ ужас. Крилете му, разперени на цели петдесет стъпки, изплющяха лениво и то започна да се снишава над монаха. Беше високо двадесетина стъпки и съставено сякаш от всичко, което може да предизвика погнуса. Дълги черни нокти стърчаха от извратената пародия на птичите му пръсти, над които стърчаха подобия на крака с гнусно розов цвят. Но на мястото на бутовете се тресяха едри парцали от тлъста лой, провиснали безподобно от досущ човешките гърди. От туловището бликаше и капеше на малки вадички мръсна слуз. Точно по средата на гърдите на отвратителното същество с широко отворени в ужас очи се взираше посиняло, но иначе съвсем човешко лице, което се гърчеше и врещеше в дразнещо слуха разногласие с гъгнивия рев на самата твар. Двете му ръце бяха като на маймуна. Сияеше в бледа светлина, чиито цветове се меняха от червено към оранжево, после в жълто и така — през целия спектър, докато не се стигнеше отново до кървавочервеното. А от вътрешността му се излъчваше непоносима воня, сякаш гнусната миризма на всичко гниещо и гноясало бе грижливо изцедена и налята в плътта на това същество.

Но най-ужасна от всичко беше главата му. Защото онзи, или онова, което бе сътворило окаяното чудовище в своята безпределна жестокост, го бе увенчало с глава на жена, преголяма за тялото, но иначе съвсем човешка на вид. А най-отвратителната гавра бе вложена в чертите на лицето, защото то съвсем точно напомняше за принцеса Анита. Във всички посоки се вееха безумно дълги кичури и обкръжаваха това лице в облак от рижа коса. Но изражението му напомняше по-скоро за долна улична пачавра, похотлива и безсрамна, особено когато съществото облиза устни като мръсница и извърна очи към Арута. Кървавочервените устни се разтвориха в широка усмивка и разкриха дълги хищни зъби.

— Неее! — изрева Арута, втренчен в съществото с отвращение и погнуса, и обладан единствено от желанието да сложи край на тази мръсна гавра, посегна да извади рапирата си.

Гардан го сграбчи за ръката, за да не му позволи да излезе, и ревна:

— Опомни се! Те точно това искат!

Мартин сграбчи Арута от другата страна и двамата с Гардан го издърпаха назад. Съществото се беше врязло в тях и мърдаше разсеяно набръчканите си пръсти. Нацупи се като малко момиченце, после изгледа Арута похотливо, изплези език и го завъртя сластно. После се изсмя гъгниво, изправи се в цял ръст и изрева към звездите. Вдигна крак и пристъпи към прага, зад който двамата едва удържаха Арута. После изведнъж залитна, изврещя от болка и се извърна.

Синкавата мълния се върна в ръката на брат Миках. Нанесъл бе първия си удар, докато съществото се беше отвлякло. Той отново метна чука, който се завъртя, блесна и халоса чудовището в огромния корем. То изрева от болка и гняв и по туловището му потече струйка черна кръв.

— Ха! Я виж ти! — чу се глас зад гърба на Арута.

Лаури се обърна и видя брат Антъни — явно току-що бе излязъл от подземията на абатството и сега гледаше съществото с любопитство.

— Какво е това? — попита певецът.

Архиварят му отвърна най-спокойно:

— Като го гледам — с магия направено и в каца с мръсотия измътено. Мога да ви покажа описания в дузина трудове как се правят. Разбира се, може и да е някакво родено от самата природа същество, но не ми се струва много вероятно.

Мартин остави Арута в ръцете на Гардан, свали неизменния си спътник — лъка от рамото си — и го изпъна. Пусна стрелата точно когато съществото пристъпваше към брат Миках. Стрелата обаче премина през врата на съществото без никакъв резултат.

Брат Антъни кимна.

— Мда. Магия ще да е. Забележете, че обикновените оръжия изобщо не му действат.

Съществото замахна към монаха, но старият воин вдигна вълшебния си чук в защита и юмрукът на чудовището спря на една стъпка над него, сякаш удари на камък. То изрева от безсилие.

Мартин се обърна към брат Антъни и викна:

— Как може да се убие тази гад?

— Не знам. Всеки удар на Миках извлича енергия от заклинанието, което го е сътворило. Но то е рожба на могъщо чародейство и може да удържи цял ден, че и повече. Ако Миках не издържи…

Но старият монах стоеше здраво на краката си, парираше всеки удар на съществото и му нанасяше рана след рана. То обаче макар да изглеждаше уязвено, не показваше признаци на изтощение.

— Как се прави това нещо? — попита Мартин брат Антъни. Арута беше престанал да се дърпа, но Гардан за всеки случай го държеше.

— Как се прави ли? — отвърна Антъни разсеяно. — Ами, сложно е…

Съществото се разгневи още повече от ударите на Миках и заразмахва безцелно дългите си като мотовилки ръце. По някое време тази тактика му омръзна и то се свлече на колене и замахна над главата на Миках, все едно че забива клин с чук, но в последния момент не улучи и юмрукът му се стовари с все сила върху камъните до монаха.

Миках се олюля. Сякаш чакало точно сега, чудовището замахна към коленете му и го събори на плочника. Старият монах падна тежко и остана да лежи зашеметен. Чукът му издрънча до него.

А после чудовището се изправи и тръгна към Арута. Гардан скочи напред да защити принца, но гадината му се ухили злобно и отвратителната й прилика с Анита го вбеси още повече. Съществото замахна с гнусните си лапи към ветерана, като котка, играеща си с уловена мишка.

От една от вътрешните врати се появи отец Джон — носеше метален прът, увенчан със странно седмозъбо острие. Абатът се изстъпи пред Арута, който тъкмо се канеше да се притече на помощ на Гардан, и изрева:

— Не! Нищо не можеш да направиш.

Нещо в гласа му подсказа на Арута, че е безсмислено да се опитва да влиза в бой със съществото, и принцът отстъпи. Абатът тръгна към измамната твар.

В това време Джими изпълзя от каруцата и се изправи. Разбираше, че няма полза да вади камата си, и затича към брат Миках да види жив ли е. Старият монах беше в несвяст и момчето бързо го завлече под каруцата. Гардан размахваше безпомощно сабята си пред чудовището, което продължаваше да си играе с него.

Джими се огледа трескаво и видя падналия вълшебен чук на Миках. Хукна към него, сграбчи го за дръжката, просна се по корем и изгледа чудовището. То все още не го бе забелязало. Джими надигна чука и се изненада от тежестта му — беше два пъти по-тежък, отколкото предполагаше. Стана, затича се и спря точно зад чудовището, чийто мръсен, покрит с груба четина задник лъсна над главата му, докато то се навеждаше да сграбчи Гардан.

Гигантската лапа сграбчи капитана и го надигна към разтварящата се паст с дългите зъби. Отец Джон насочи металния прът и изведнъж от него се понесоха вълни от зелена и пурпурна енергия, които обляха гадината. Тя нададе болезнен вой и стисна силно Гардан, който изкрещя от болка.

— Спрете! Ще го убие! — извика Мартин.

Абатът спря магията си, съществото изсумтя гъгниво и запокити Гардан към мъчителите си. Капитанът се блъсна в Мартин, брат Антъни и абата и ги събори. Принцът се взираше в гнусната подигравка с лицето на Анита, надвесена над вратата. Крилете на съществото му пречеха да нахлуе в абатството, но дългите му ръце се плъзнаха напред като змии и се пресегнаха да се докопат до Арута.

Мартин успя да се изправи и помогна на потресения абат и на брат Антъни да станат. Архиварят възкликна:

— О, да! Разбира се! Лицето на гърдите му! Бий в лицето!

Мартин мигновено опъна лъка си, но съществото се присви и скри целта му. То се пресегна отново да сграбчи Арута, но изведнъж залитна назад и седна на задницата си, виейки от болка.

За миг лицето на гърдите му се откри и Мартин пусна тетивата и промълви:

— Килиан дано поведе стрелата ми!

Вярна на прицела му, дългата стрела се заби точно в челото на безумното човешко лице на гърдите на чудовището. Очите на лицето се подбелиха и се склопиха, а от раната рукна червена, човешка кръв.

Съществото се вкочани, започна да се гърчи и да се тресе пред удивените им погледи и засия все по-ярко от святкащите пламъци в туловището му. Слузестата тъкан, от която беше съставено, стана прозрачна, превърна се в цветно сияние от пушеци и газове, които се завихриха в безумен танц и бавно се отвяха от нощния вятър. Светлините постепенно угаснаха и дворът отново остана пуст и тих.

Арута и Лаури пристъпиха към Гардан, който въпреки удара бе останал в съзнание.

— Какво стана? — простена капитанът.

Всички извърнаха очи към Мартин. Той пък на свой ред кимна към Антъни, който каза:

— Нали херцогът ме попита как се правят тези неща. Нечестивите магии за създаването на такива твари изискват някое живо същество, все едно дали човек или животно, върху което да се вае.

Лицето на гърдите му беше единственото, останало от нечия окаяна, безумна душа, използвана като ядро за сътворяването на чудовището. Беше единствената смъртна част в него, която може да бъде поразена от земно оръжие, и когато тази част бе убита, магията… се разплете.

— Нямаше да мога да го прострелям, ако не беше се извило така назад — каза Мартин.

— Голям късмет — кимна абатът.

— Късметът няма нищо общо — уточни ухилен Джими, който се приближи до тях с чука на брат Миках в ръка. — Аз го цапардосах по задника. — Момчето кимна към зашеметения Миках под каруцата. — Нищо му няма — успокои ги той и подаде чука на абата.

Арута все още беше потресен от гледката с лицето на Анита и не можеше и дума да обели, но Лаури се обърна с уморена усмивка към абат Джон.

— Отче, ако няма да ви затрудни много, дали ще се намери винце в манастира, да пийна? Такава воня досега не ми се е случвало да понеса.

— Ха! — каза възмутен Джими. — Ти да го беше помирисал от мойта страна!

 

 

Арута гледаше кървавочервения диск на изгряващото слънце над планините Каластий. Няколко часа след нападението абатството си бе възвърнало донякъде реда и спокойствието, но неговата душа още кипеше. Онова, което стоеше зад покушенията срещу него, се оказваше много по-могъщо, отколкото бе очаквал въпреки предупрежденията на отец Натан и върховната жрица на Лимс-Крагма. Станал бе непредпазлив в припряността си да намери лек за Анита, а това не му бе присъщо. Можеше да бъде смел, когато се наложи, и смелостта му беше донесла няколко победи, но поведението му напоследък не можеше да се нарече смелост, а по-скоро — импулсивна опърничавост. Сега Арута изпитваше нещо чуждо за самия него, нещо, което му бе непознато още от дете. Арута изпитваше съмнение. Толкова уверен беше в замислите си, а ето че Мурмандамус или беше предвидил всеки негов ход, или по някакъв начин умееше да реагира с невероятна бързина при всяка стъпка на Арута.

Джими седна до него, поклати глава и каза:

— Всичко само доказва това, което винаги съм твърдял.

Въпреки угризенията и тревогите си, принца малко го досмеша от сериозния тон на момчето.

— И какво е то?

— Колкото и за хитър да се мислиш, все ще се появи нещо и бам — падаш по задник. После си мислиш: „Виж ти, как не се сетих“. След дъжд качулка, както казваше Алвърни Бързака.

Арута се зачуди дали момчето не е прочело мислите му. Джими продължи:

— Тия ишапийци си седят тука, мрънкат си молитвите и са убедени, че твърдината им е страшно защитена с магиите им. „Нищо не може да пробие духовната ни защита!“ — как ли пък не. После ми идват ония светещи топки и онова крилатото — и хоп! — „Ау, как не се сетихме!“ Преди малко Антъни цял час ми дърдори какво било трябвало да направят. Е, надявам се, че скоро ще скалъпят някаква по-яка защита. — Джими се облегна на каменната стена над пропастта. Дълбоката долина под стените на абатството изплуваше от сенките, огряна от издигащото се слънце. — Старият Антъни ми разправяше, че заклинанията, нужни за снощните прелести, искали много труд, тъй че според него насам скоро нямало да се завърти някоя нова магия. Ще си стоят здраво в крепостта, докато не дойде нещо още по-силно и да ги срита.

— Нещо философ го даваме, а? — усмихна се Арута и Джими сви рамене.

— Никакъв философ не съм, обаче ме е толкова страх, че гащите ще напълня, и няма да е зле и ти да вземеш да се поизплашиш малко. Не стигаха ония немрящи твари в Крондор, ами и това снощи… Какво да ти кажа, не знам ти какво изпитваш, но на твое място щях добре да си помисля дали все пак да не избягам в Кеш и да си сменя името.

Арута се усмихна тъжно. Хлапакът му беше казал нещо, което през цялото време се мъчеше да отрече.

— Честно казано, аз съм не по-малко изплашен от теб, Джими.

Джими се изненада от признанието му.

— Сериозно?

— Сериозно. Слушай, само някой побъркан не би се изплашил от това, което видяхме, и от това, което може би ни чака, но важното не е дали си изплашен, или не, а как се държиш. Баща ми казваше, че герой е този, който е способен достатъчно да се изплаши, за да съхрани разума си и да избяга, и след това да преживее някак поражението си.

Джими се разсмя искрено и по детски, а не като онзи преждевременно възмъжал хлапак, на какъвто често приличаше.

— И това е вярно. Аз лично предпочитам да се свърши каквото трябва, и то по-бързо, пък после си свиркай. Тия страдания за велики каузи стават само за легендите.

— Май наистина си малко философ — каза Арута и смени темата. — Ти снощи действа много ловко и храбро. Ако не беше отвлякъл чудовището, за да го порази Мартин…

— Щяхме вече да се връщаме в Крондор с кокалите ти, ако не беше излапало и тях — довърши Джими с лукава усмивка.

— Тази възможност май не те радва много.

Джими се ухили широко.

— Хич. Ти си от малкото хора, които съм познавал, на които си струва да държи човек. Общо взето, всичко това е една голяма веселба, макар че времената са тъжни. На мен даже ми е забавно, честно казано.

— Странно чувство за „забавно“ имаш.

Джими поклати глава.

— Е, чак забавно не. Но щом така и така ще се шашкаш, по-добре го погледни от веселата му страна. Знаеш ли, точно това му е хубавото на краденето. Да се намърдаш в нечий дом посред нощ, без да знаеш дали не са будни и не те чакат със сабя или с някоя цепеница да ти пръснат мозъка, когато си пъхнеш главата през прозореца. Да те гони по улицата нощната стража. Не че е забавно, но донякъде е, разбираш ли? Възбужда те поне. И освен това кой друг може да се похвали, че е спасил принца на Крондор, като е избъзикал един демон?

Арута се разсмя.

— Да ме обесят дано, но това е първото нещо, на което съм се смял на глас откакто… след сватбата. — Принцът постави ръка на рамото на Джими. — Днес си спечелихте награда, скуайър Джеймс. Каква да бъде тя?

Джими сбръчка чело, уж дълбоко замислен.

— Ами… що не ме назначиш за херцог на Крондор?

Арута се слиса. Отвори уста да каже нещо, но спря. Мартин се приближи откъм лазарета и като забеляза странното му изражение, попита:

— Какво те мъчи?

Арута посочи Джими и каза:

— Иска да стане херцог на Крондор.

Мартин се изсмя гръмогласно, а Джими рече:

— Добре де, защо не? Дуланик е тука, така че знаете, че оттеглянето му не е ала-бала. Волней не ще да вземе поста. И на кого остава да го дадете? Ум не ми липсва, пък и ви направих една-две услуги.

Мартин отново избухна в смях, докато принцът се чудеше да се засмее ли, или да се ядоса.

— За което ти се плати. Слушай, бандитче такова, може и да помисля дали да не накарам Луам да измисли някое баронство — но много малко, да се разберем отсега — което да ти повери, и то като навършиш пълнолетие, тоест след три години. Засега ще трябва да се задоволиш с повишението си в старши дворцов скуайър.

Мартин поклати глава.

— Ще ги организира в улична банда.

— Е — каза Джими, — поне ще имам удоволствието да видя физиономията на онзи задник Джером, когато връчите заповедта на Деласи.

Мартин престана да се смее и каза:

— Реших да те зарадвам с новината, че Гардан се оправя, както и брат Миках. Доминик вече се е разшетал.

— А абатът и брат Антъни?

— Абатът се дяна някъде по абатските си работи, дето ги правят абатите, когато абатството им е осквернено. А брат Антъни слезе долу да търси нещо за сребротръна. Каза да ти предам, че ще бъде в камера номер шестдесет и седем, ако искаш да говориш с него.

— Отивам веднага — каза Арута. — А ти, Джими, обясни на брат ми защо според теб трябва да те издигна до второто по значение херцогство в Кралството.

 

 

Арута влезе в просторното помещение, което миришеше на вековна плесен и консерванти. Под мигащата светлина на запаления фенер брат Антъни четеше някакъв стар том. Без да вдига очи, да види кой е влязъл, той рече:

— Мда. Точно както си мислех. Знаех си, че ще е тук. — И се изправи. — Това същество приличаше на описаното, убито при щурма на храма на Тит-Онанка в Елариал преди триста години. Според тези източници е сигурно, че зад това деяние са стояли пантатийските змиежреци.

— Какви са тези пантатийци, брат Антъни? — попита Арута. — Слушал съм за тях само приказки, с които плашат децата.

Старият монах сви рамене.

— Всъщност малко знаем за тях. Повечето разумни раси на Мидкемия можем, поне донякъде, да разберем. Дори моределите, или така нареченото „Братство на Тъмната пътека“, притежават известни сходства с човешката раса. Разбирате ли, при тях съществува суров кодекс на честта, макар че е доста странен за нашите разбирания. Но тези същества… — Той затвори дебелата книга. — Къде се намира Пантатия, това никой не знае. В копията от картите на Макрос, които ни изпрати онзи Кълган от Звездния пристан, не се споменава за нея. Магиите на тези жреци не са като другите. И освен това те са заклети врагове на човечеството, въпреки че в миналото са имали редки сношения с някои хора. Още едно нещо е сигурно — че са същества, отдадени на чистото зло. За да решат да служат на Мурмандамус, това означава ако не друго, че той е смъртен враг на всичко добро. И това, че му служат, означава също така, че притежава страшна сила.

— В такъв случай излиза, че не знаем нищо повече от онова, което ни каза Смеещия се Джак.

— Вярно — съгласи се монахът. — Но не пренебрегвайте цената на това, че ви е казал истината. Да знаеш какво не са нещата често се оказва не по-малко важно от това да знаеш какво са.

— А открихте ли все пак нещо за сребротръна? — попита Арута.

— Впрочем — да. Тъкмо се канех да ви известя, след като изчета този интересен пасаж. Боя се, че помощта, която мога да ви предложа, е съвсем нищожна. — Като чу това, сърцето на Арута замря, но той махна с ръка на монаха да продължи. — Причината да не мога веднага да се сетя за този сребротрън е, че името представлява превод на онова, което ми е по-известно. — Той взе друга книга от рафта и я разтвори. — Това е дневникът на Джефри, син на Карадок, монах от абатството на Силбан западно от Ябон — същото, в което бе отгледан вашият брат Мартин, въпреки че става дума за преди неколкостотин години. Джефри се е занимавал малко с ботаника и в свободното си време съставял каталози на местната флора. Тъкмо тук намерих податката. Ще ви я прочета. „Растението, наричано от елфите «елбъри», е познато и на планинците под името «искрящ трън». Смята се, че притежава магически свойства, когато се използва правилно, въпреки че точният начин за извличане на есенцията му не е широко известен, тъй като е свързан с тайнствен ритуал, недостъпен за простолюдието. Среща се изключително рядко и малцина мои съвременници са го виждали. Лично аз никога не съм виждал това растение, но онези, които са ми разказвали за него, са много благонадеждни източници и са убедени, че то съществува.“ — Монахът затвори книгата.

— Това ли е всичко? — попита Арута. — Аз се надявах да намеря лекарство или поне някаква сериозна податка как и къде би могло да се намери.

— Но податка има — отвърна старият монах и намигна. — Джефри, който е бил повече бъбривец, отколкото истински ботаник, е приписал на растението името „елбъри“, като елфско име. Това очевидно е сгрешена форма на оригиналното „айлебера“, елфска дума, която в превод означава „сребротрън“! Което означава, че ако има някой, който да познава магическите му свойства и как могат те да се превъзмогнат, то това са Заклинателите на Елвандар.

Арута помълча малко, след което каза:

— Благодаря ви, брат Антъни. Бях се молил издирването ми да приключи тук, но поне не ме лишихте от надежда.

— Винаги има надежда, Арута Кондуин — отвърна старият монах. — Подозирам че при цялата тази бъркотия абатът така и не е успял да ви обясни главната причина да събираме всичко това. — Махна широко с ръка да покаже купищата книги, които ги обкръжаваха. — Причината да събираме всички тези трудове в недрата на този хълм е тъкмо надеждата. Има много пророчества, но едно от тях говори за края на всичко, което познаваме. В него се твърди, че когато всичко друго бъде покорено от силите на мрака, единственото, което ще оцелее, ще бъде „някогашният Сарт“. Ако това пророчество се сбъдне, надяваме се да спасим семената на знанието, които могат отново да послужат на човека. Всички се трудим упорито да не допуснем този ден да настъпи и се молим никога да не дойде.

— Бяхте много любезен, брат Антъни.

— Човек помага с каквото може.

— Благодаря ви.

Арута излезе и докато се изкачваше по стълбите, прехвърли всичко научено в ума си. Върна се при Джими и Мартин и видя, че при тях е Лаури, а също и Доминик, който, изглежда, се бе съвзел, въпреки че още изглеждаше блед.

— До утре Гардан ще е съвсем добре — каза Лаури на принца.

— Хубаво, защото призори напускаме Сарт.

— Какво предлагаш? — попита Мартин.

— Ще кача Гардан на първия кораб от Сарт за Крондор, а ние ще продължим.

— Накъде? — запита Лаури.

— За Елвандар.

Мартин се усмихна.

— Ще се радвам да го посетя отново.

Джими въздъхна и Арута го изгледа.

— Какво има?

— Тъкмо си мислех за ястията в двореца и за твърдото седло.

— Недей да му мислиш толкова — ти се връщаш в Крондор с Гардан.

— И да изтърва най-веселото?

Лаури се обърна към Мартин.

— Този момък наистина има извратено чувство за хумор.

Джими отвори уста да му отвърне, но Доминик го изпревари:

— Ваше височество, ако позволите да пътувам с капитана, искам да отида в Крондор.

— Разбира се. Но какво ще стане със задълженията ви тук?

— Друг ще поеме службата ми. Бездруго няма да съм подходящ за нея известно време, а не можем да чакаме. Нито е срамно, нито позорно. Просто така се налага.

— В такъв случай съм убеден, че компанията ви ще е приятна за Джими и Гардан.

— Почакайте… — почна Джими.

Без да му обръща внимание, Арута попита монаха:

— Какво налага да заминете за Крондор?

— Просто е на пътя ми към Звезден пристан. Отец Джон смята, че е жизненоважно да уведомим Пъг и останалите магьосници за това, което става според нас. Те владеят недостъпни за нас изкуства.

— Това е добре дошло. Ще са ни нужни всички съюзници, които, можем да съберем. Трябваше сам да се досетя. Ще ви поверя и други сведения, които да им предадете, ако нямате нищо против. И ще наредя на Гардан да ви придружи до Звезден пристан.

— Много любезно от ваша страна.

Джими изобщо не беше съгласен да го отпращат за Крондор и се опита да ги накара да го чуят. Арута обаче пренебрегна протестите му и каза на Лаури:

— Вземи тоя кандидат-херцог и идете в града да намерите кораб. Ние ще потеглим утре след вас. Намери, ако можеш, и свежи коне, и гледай да не забъркате някоя каша.

Арута тръгна към общежитието с Доминик и Мартин, а Лаури плесна Джими и рече:

— Хайде, ваша светлост. Ако си свършим работата бързо, ще ни остане време да поиграем в някой хан.

Очите на Джими блеснаха хитро.

— Да поиграем ли?

— Нали знаеш, пашава да речем, или тука има, тука няма. Или зарове. А бе комар.

— О! — възкликна момчето. — Ще трябва да ми покажеш.

Лаури го срита по задника и го подкара пред себе си към конюшнята.

— Ще ти показвам аз, как не! А кой ме обра до шушка миналия път?

Джими се разсмя.

— Ама добра игра беше.

 

 

— Викали сте ме? — каза Арута.

Миках се надигна немощно в леглото.

— Да. Чух, че тръгвате след час. Благодаря, че дойде. — Монахът махна с ръка на Арута да седне до него. — Трябва да спя повечко, но до седмица ще се оправя.

Той се закашля мъчително и после продължи:

— Арута, двамата с баща ти бяхме приятели от малки. Калдрик тъкмо въвеждаше практиката да се взимат момчета в двора за скуайъри, която сега е нещо обичайно. Добра банда бяхме. Брукал Ябонски ни беше старши скуайър и ни съсипваше от гонка. Бяхме страхотна тайфа, особено тримата — баща ти, аз и Ги дьо Батира. — При споменаването на последния Арута се намръщи, но не каза нищо. — Топли ме мисълта, че в наше време бяхме гръбнакът на Кралството. Сега сте вие. Боррик добре ви е отгледал двамата с Луам, а и Мартин е чест за името му. Сега аз служа на Ишап, но все още обичам Кралството, синко. Исках само да знаеш, че молитвите ми ще са с теб.

— Благодаря ви, милорд Дуланик.

— А, не. Сега съм само един прост монах. Между другото, кой управлява в твое отсъствие?

— Луам е в Крондор и ще стои там, докато се върна. Волней е временен канцлер.

Миках се разсмя и пристъпът сгърчи лицето му от болка.

— Волней! Кълна се в зъбите на Ишап, сигурно никак не му харесва!

— Така е.

— И ще накараш Луам да го провъзгласи за херцог?

— Не знам. Колкото и да възразява, той е най-добрият администратор, с когото разполагам. Във Войната на разлома загубихме много способни хора. — Арута се усмихна с кривата си усмивка. — Джими предлага да назнача него за херцог на Крондор.

— Ти хич не го подценявай, Арута. Обучавай го добре. Трупай му отговорност след отговорност, докато не зареве, и после още. Образовай го хубаво, после ще извличаш само ползи. Добро момче е той.

— Защо ми говориш всичко това, Миках? Защо са тези грижи за нещо, което си оставил зад гърба си?

— Защото съм суетен старец и грешник, въпреки покаянието си. Защото признавам, че още ме е грижа как е моят град. И защото си син на баща си.

Арута помълча, а после промълви:

— Двамата с баща ми сте били много близки, нали?

— Много. Само Ги беше по-близък на Боррик.

— Ги?! — Арута не можеше да повярва, че най-омразният противник на баща му е бил някога негов приятел.

Миках го изгледа изненадано.

— Мислех, че баща ти го е споделил на смъртния си одър. — Монахът се умълча. — Но пък… Боррик не би могъл. — Въздъхна. — Ние, най-близките приятели на Боррик и Ги, се заклехме. Заклехме се никога да не проговаряме за срама, който сложи край на тяхното голямо приятелство и заради който Ги се врече да облича само черно до края на живота си, с което си спечели прозвището „Черния Ги“.

— Татко веднъж спомена за някаква странна проява на лична храброст, въпреки че нищо друго добро не е казвал за Ги.

— Не би могъл. Както и аз, защото Ги трябва лично да ме освободи от клетвата или да се докаже, че е мъртъв, за да проговоря. Но мога да твърдя, че преди разрива помежду им бяха като братя. Било в закачки с момичета, било в кавги или в бой, никога не се отделяха на повече от един вик разстояние и винаги разчитаха един на друг.

— Но сега се погрижи за себе си, Арута — продължи старецът. — Трябва да ставаш рано и да си починеш. Нямаш време за губене с минали работи. Длъжен си да заминеш и да намериш лекарство за Анита… — Очите на стареца се навлажниха и Арута се сети, че покрай мрачните си мисли е забравил, че Миках е преживял по-голямата част от живота си в двора на Ерланд. Беше я познавал от рождение. Анита му беше почти като внучка. Миках преглътна с мъка.

— Тия проклети ребра! Вдишаш по-дълбоко и очите ти се насълзяват все едно, че си изял глава лук. — Старецът въздъхна. — Държах я на ръце, когато жреците на Бялата Сунг я благословиха, само час след раждането й. — Той отвърна глава и промълви: — Спаси я, Арута.

— Ще намеря лека.

— Върви, Арута. Дано Ишап те закриля.

Арута стисна ръката на стария монах и излезе от килията. В коридора на абатството един безмълвен монах му даде знак да го последва. Отведе го в покоите на абата, където го чакаха отец Джон и брат Антъни.

— Добре е, че намерихте време да навестите Миках, ваше височество — каза абатът.

Арута се разтревожи.

— Но Миках ще се оправи, нали?

— Ако е волята на Ишап. Все пак е много стар.

Брат Антъни изсумтя недоволно, но абатът продължи.

— Ние тук размислихме над един проблем, който трябваше да се реши. — Бутна едно малко ковчеже към Арута и той се пресегна и го вдигна от масата.

Ковчежето очевидно беше много старо, с фина дърворезба и излъскано от времето. Щом го отвори, видя вътре кадифена подложка с положен върху нея малък талисман. Беше бронзов чук — миниатюра на онзи, който носеше Миках, с връвчица, промушена през дупката на дръжката.

— Какво е това?

— Сигурно сте разсъждавали над това как врагът ви ви намира където и да идете — отвърна Антъни. — Възможно е някаква сила, може би онзи змиежрец, да ви е видял с магически кристален взор някакъв, знам ли. Този талисман е наследство от древното ни минало. Изработен е в най-старата известна обител на вярата ни, в абатството на Ишап край Ленг. Това е най-могъщото изделие, сътворено от човешка ръка, което притежаваме. Ще ви прикрива от всякаква кристална магия. За всеки, който ви следи с помощта на чародейски изкуства, вие просто ще изчезнете. Срещу смъртни очи защита нямаме, но ако сте достатъчно предпазлив и прикриете самоличността си, би трябвало да успеете да стигнете до Елвандар, без да ви засекат. Но никога не го сваляйте от себе си, за да не ви намерят отново с чародейство. То също така ще ви направи неуязвим срещу всяко нападение като това, което преживяхме снощи. Същество като онова няма да може да ви уязви — въпреки че врагът ви ще може да поразява другите, които са с вас, защото те ще бъдат незащитени.

Арута постави талисмана на врата си и промълви:

— Благодаря ви.

Абатът стана.

— Дано Ишап ви закриля, ваше височество, и знайте, че винаги можете да намерите подслон тук, край Сарт.

Арута отново благодари и излезе от стаята на абата. На връщане към стаята си и докато стягаше вързопа с вещите си за път, премисли всичко, което бе научил. И се отърси от всякакво съмнение, решен на всяка цена да спаси Анита.

Глава 12
На север

Нагоре по пътя препускаше самотен ездач.

— Ако е тоя, който си мисля, ушите ще му отрежа — изсумтя Арута.

— Тогава побързай да си наточиш ножа, братко. Виж само как подскача на седлото — засмя се Мартин.

Само след няколко мига пророчеството на Мартин се потвърди и Джими дръпна юзди пред тях ухилен. Без изобщо да крие неудоволствието си, Арута се обърна към Лаури:

— Ти не ми ли каза, че си го качил на кораба за Крондор с Гардан и Доминик?

Лаури го изгледа безпомощно.

— Там беше, кълна се.

— Някой няма ли да каже „здрасти“? — попита Джими. Гледаше ги невинно като паленце, в една от най-фалшивите пози, които беше способен да си придаде, и за Арута се оказа много трудно да съхрани строгостта си. Лаури прикри смеха си, като вдигна ръка и се окашля.

Арута поклати глава и сведе поглед към земята. Най-накрая рече:

— Е добре, сега пък каква ни е версията?

— Първо на първо — отвърна Джими. — Аз се заклех; за вас може нищо да не означава, но все пак си е клетва и тя ни обвързва „докато не й съдерем кожата“. А има и още една дреболия.

— Каква е тя?

— Следяха ви, докато напускахте Сарт.

Арута се изправи на седлото, изненадан колкото от небрежния тон на хлапака, толкова и от разкритието.

— Откъде си сигурен?

— Първо, човека го познавам. Един търговец от Квесторско око, всъщност контрабандист, нает от Шегаджиите. Беше изчезнал след като проникването на Козодоите в гилдията стана известно на Праведника и се намираше в хана, когато Гардан, Доминик и аз чакахме кораба. Аз се качих на кораба с Гардан и монаха и се измъкнах малко преди да вдигнат котва. И второ, нямаше я обичайната му свита, както когато си върти търговията. Той обикновено се държи шумно и показно, когато се прави на почтен търговец, но в Сарт си криеше лицето под дълбока качулка и се вреше по ъглите. Нямаше да зареже обичайната си роля на такова място, освен ако не е принуден от особени обстоятелства. И ви проследи от хана, докато не му стана ясно кой път ще хванете. Но най-важното е, че беше съдружник на Смеещия се Джак и на Златистия.

— Хаврам! — възкликна Мартин. — Човекът, който според Джак е привлякъл него и Златистия при Козодоите.

— Сега, след като не могат да разчитат на магията, за да те намерят, ще разчетат на шпиони — добави Лаури. — Съвсем логично е да са поставили някого в Сарт, който да изчака да слезеш от абатството.

— Той видя ли те, като тръгна? — попита принцът.

Джими се засмя.

— Не, но аз го видях като тръгна. — Мъжете го изгледаха озадачено и момчето добави: — Погрижих се за него.

— Какво си направил?

Джими ги изгледа самодоволно.

— Дори едно малко градче като Сарт си има сенчестите страни, стига да знае човек как да ги потърси. Използвах репутацията си на крондорски Шегаджия и дадох да се разбере кой съм. Определени хора, които предпочетоха да останат анонимни, ми се представиха и изразиха желанието си да не се разкриваме един друг пред градската стража в замяна на дребна услуга. И понеже повярваха, че все още съм важна клечка в гилдията, предпочетоха да не ме набутат в залива, особено след като подсладих сделката с кесия злато, която си носех. След това им споменах, че на една особа в Западните владения много ще й липсва един определен търговец, отседнал във въпросния хан. Схванаха бързо. Лъжетърговецът сега най-вероятно е на пътешествие към Кеш по дъблинския път на робите и усвоява предимствата на ръчния труд.

Лаури поклати глава.

— Това момче не си поплюва.

Арута въздъхна тежко.

— Изглежда, че отново съм ти длъжник, Джими.

Джими продължи:

— На един час зад нас идва малък керван. Ако яздим бавно, до привечер ще ни настигнат. Може да ни наемат като охранници и да продължим с тях, а Мурмандамус да си търси колкото си ще тримата ездачи, тръгнали от Сарт.

Арута се засмя.

— Какво да правя с теб? — И побърза да го пресече, преди Джими да успее да му отговори: — Само не ми казвай, че искаш да ставаш херцог на Крондор. — Погледна коня му и добави: — И изобщо не ми казвай откъде си намерил този кон.

 

 

Дали съдбата, или пък действието на ишапийския талисман помогнаха на Арута и спътниците му, но никаква неприятност не ги сполетя по пътя им до Илит. Предвиждането на Джими, че ще ги настигне керван, се оказа точно. Оказаха се пет окаяни фургона, охранявани от двама измършавели наемници. След като търговецът се успокои, че не са разбойници, на драго сърце прие да му станат спътници, с което си спечели още четирима охранници, и то само срещу едното хранене.

Пътуваха така две седмици, без нищо да ги притесни. В двете посоки по крайбрежния път между Квесторско око и Сарт ги подминаваха амбуланти, дребни прекупвачи и кервани с различна големина, с десетки стражи. Арута беше доволен, че ако някой шпионин го разпознае сред тълпите наемни охранници по пътя, това ще е чиста случайност.

Най-сетне, някъде по залез-слънце, забелязаха отдалече светлините на Илит. Арута яздеше отпред с двамата охранници на търговеца Янов. Задържа на място, докато предният фургон се изравни с него, и подвикна:

— Пред нас е Илит, Янов.

Водещият фургон подмина и дебелият търговец, облечен в свила и коприна, му махна радостно. Янов се беше оказал жизнерадостен бърборко, който нямаше навик да изслушва какво му разправят другите, и набързо скалъпената версия на Арута бе приета без много въпроси. Доколкото принцът можеше да прецени, Янов нито го беше виждал някога, нито имаше по какво да го познае.

След като и последният фургон отмина напред, четиримата се събраха и Мартин рече:

— Скоро ще се отървем от този керван и можем да потърсим други коне. Тези трябва да си починат.

— С удоволствие ще се разкарам най-после от този Янов — въздъхна Лаури. — Кряка като някоя продавачка на риба и не млъква.

Джими поклати глава с престорено съчувствие.

— И не оставя човек да разкаже някоя история край огъня.

Лаури го изгледа сърдито, а Арута побърза да ги усмири.

— Стига. Сега пак сме една от многото групи странници. Ако барон Таланк разбере, че съм тук, ще стане официално събитие. Ще почнат едни празненства, турнири, ловове и приеми и всичка между Великите северни планини и Кеш ще разберат, че се намирам в Илит. Таланк е свестен човек, но много обича гуляите.

— Не е единственият — изсмя се Джими, подвикна и пришпори коня си напред. Мъжете го изгледаха стъписани, но облекчението, че са стигнали Илит, бързо ги завладя и ги накара да препуснат след момчето.

Щом се изравни с първия фургон, Арута подвикна:

— Успех в търговията, майстор Янов!

Търговецът ги изгледа, зачуден дали не са се побъркали. Приличието изискваше да им плати някой петак за добрата служба.

Стигнаха портите и спряха. Един по-голям керван тъкмо влизаше в Илит и още неколцина пътници чакаха ред да минат. Джими спря зад една кола със сено и се обърна да срещне приятелите си, които още се смееха на малката му закачка. Застанаха на опашката, загледани към стражата, пропускаща колите. Дните бяха мирни и войниците проверяваха влизащите в града съвсем небрежно.

Момчето се огледа с любопитство — Илит бе първият голям град, откакто бяха оставили Крондор, и оживеният му ритъм го изпълни с чувството, че е в родния си дом. Но до портите мерна някаква самотна присвита фигура. Непознатият наблюдаваше много съсредоточено преминаващите. По карираното наметало и кожените панталони лесно можеше да се разбере, че е от планинците на племето хадати. Косата му падаше до раменете, но на темето беше прибрана в дълга опашка и носеше над очите си навит, стегнат на тила шал. Две дървени кании лежаха на коленете му — в тях бяха дългата тънка сабя и късият меч, с който бяха прочути сънародниците му. Но най-удивителното у този мъж беше лицето му — около очите, от челото и надолу по скулите лицето му беше боядисано в костено бяло, както и брадичката под устата. Непознатият явно изгледа подминаващия принц, а когато Джими и Мартин влязоха след Арута и Лаури, стана и тръгна след тях.

Джими изведнъж се разсмя на глас, все едно че Мартин му каза нещо много смешно, протегна се и се огледа бързо и предпазливо през рамо. Планинецът мина бавно през портала зад тях и напъха в движение сабята и полумеча си зад колана, стягащ шарения му пояс.

— Хадатът ли? — попита го тихо Мартин. Джими кимна и херцогът рече: — Бързо око имаш. След нас ли тръгна?

— Да. Дали да не се отървем от него?

Мартин поклати глава.

— Ще се оправим с него след като се настаним. Ако се наложи.

Поеха по тесните градски улици, посрещнати отвсякъде от шумовете и веселата глъч на охолен градски живот. Пред разтворените врати на дюкяните светеха фенери и търговците щедро хвалеха стоката си на излезлите да попазаруват и да се поразходят в хладната привечер граждани.

Дори в този ранен час на вечерта развеселените гуляйджии се срещаха в изобилие. Тълпи освободили се от служба охранници на кервани и моряци, с месеци не видели суша, се шляеха, търсейки забавления според кесиите си. Свадлива банда подпийнали мъжаги, наемници, ако можеше да се съди по външността им, прекоси улицата с шумни викове и смях. Единият се блъсна, без да иска, в коня на Лаури и го подкачи с престорено гневен глас:

— Ей, ти! Гледай как си караш крантата бе! Че ще взема да те науча на добро държане! — Мъжът посегна уж да измъкне сабята си за радост на веселата си компания. Лаури се засмя заедно с непознатия, докато Мартин, Арута и Джими се заоглеждаха да не стане някоя нежелана свада.

— Прощавай, друже — отвърна певецът, а мъжът го изгледа къде със сърдита гримаса, къде със смях и отново посегна уж да извади оръжието си.

Друг от наемническата банда го избута грубо настрана и му рече:

— Я иди да си допиеш. — Усмихна се на барда и подвикна: — Все така ли яздиш по-лошо, отколкото пееш, Лаури?

Лаури моментално скочи от седлото и прегърна непознатия в мечешка прегръдка.

— Роалд, кучи сине!

Двамата се затупаха и запрегръщаха, след което Лаури го представи на спътниците си.

— Тази черна душица е Роалд, мой добър приятел от детството и неведнъж спътник по пътищата. Баща му държеше ферма до нашата.

Мъжът се засмя.

— И бащите ни изхвърлиха и двамата от къщите почти в един и същи ден.

Лаури го запозна с Мартин и Джими, но когато дойде ред на Арута, го представи с уговореното име Артур.

— Е, приятно ми е, че се запознах с приятелите ти, Лаури — каза учтиво наемникът.

Арута бързо се огледа.

— Момчета, задръстваме движението. Хайде да си намерим подслон.

Роалд им махна с ръка да тръгнат след него.

— Отседнал съм в едно място на съседната улица. Прилично е, общо взето.

Джими пришпори напред, без да сваля очи от приятеля на певеца, и набързо го прецени. По всичко личеше, че е кален във войнишките несгоди и че се е препитавал с оръжието достатъчно дълго за да го сметне човек за опитен в занаята само заради това, че още е жив. Забеляза озъртането на Мартин и се зачуди дали хадатът още ги следи.

Странноприемницата носеше името „При северняка“ и се оказа твърде прилично заведение, въпреки че бе близо до пристанището. Едно хлапе до конюшнята остави жалкото си ядене и се надигна да прибере конете.

— Погрижи се добре за тях — заръча му Роалд. Момчето явно го познаваше.

Мартин му подхвърли един сребърник, а Джими забеляза как хлапакът го хвана ловко във въздуха и докато му подаваше юздите на коня си, му показа кукиш. Двамата моментално се разбраха и момчето кимна късо.

Влязоха в гостилницата и Роалд махна с ръка на едно от слугинчетата да им донесе ейл на една маса в ъгъла, близо до вратата към двора пред конюшнята и по-настрана от обичайната гмеж подпийнали гости. Наемникът си издърпа стол, свали тежките си кожени ръкавици и седна. Заговори така, че да го чуват само събеседниците му около масата.

— Лаури, последният път като се видяхме… кога беше? Преди шест години? Ти тогава замина с един ламътски патрул да видиш цураните и да напишеш песен за тях. А сега си тръгнал с… — Роалд посочи Джими с пръст, — с този крадльо. Какво става?

Джими го изгледа с гримаса.

— Знакът ли?

— Знакът, я. — Другите не разбраха и Роалд обясни: — Тоя момък, Джими, показа знак на конярчето, за да не го закачат тукашните крадци. Да знаят, че е дошъл крадец от друг град, че ще спазва приетите правила и очаква уважение от тяхна страна. Прав ли съм?

Джими кимна одобрително.

— Прав си. Показах им, че няма да… работя без тяхно разрешение. Че ще се държим прилично. Момчето ще им предаде.

— Вие как разбрахте? — попита тихо Арута.

— Аз не съм разбойник, но не бих казал и че съм светец. Бил съм с какви ли не компании през годините. Инак общо взето съм си най-обикновен войник. Допреди година служих като наемник в Свободния набор на ябонците. Бих се за краля и отечеството срещу един сребърник на ден и за каквото още ми падне подръка. Седем години се задържах във войската. От момците, които подписахме с нашия капитан, оцеляхме по един на петима. Всяка година оставахме в Ламът, а капитанът ни излизаше за нов набор. Всяка пролет се връщахме на фронта с по-малък брой хора. — Роалд заби поглед в халбата пред себе си. — Бил съм се с бандити и разбойници, и с какви ли не ренегати. И в морската пехота съм служил, пирати сме гонили. И в Касапската долина бях, когато по-малко от тридесетина мъже трябваше да удържим срещу цели двеста таласъма, докато Браян, господарят на Високи замък, не дойде да ни прибере. Но не съм и допускал, че ще доживея деня, в който проклетите цурани ще спрат войната. Не — въздъхна той, — никак не съжалявам, че сега трябва да пазя жалките керванчета, дето и най-изгладнелият разбойник няма да си направи труд да нападне. Най-големият ми проблем напоследък е събуждането. — Наемникът се усмихна. — От всичките ми стари приятели ти беше най-добрият, Лаури. На тебе живота си бих поверил, ако не жените и парите си. Дайте сега да му ударим по още една, пък после да разтягаме лъжите.

Откритият му нрав допадна на Арута. Слугинята им донесе още ейл и Роалд плати, въпреки протестите на Лаури.

— Днес дойдох с един голям скрибуцащ керван от Свободните градове. Устата ми пресъхна от прахта по пътя след цял месец тътрене, а златото в кесията тъй или инак ще го изхарча. Като ще е утре, защо да не е днес?

Мартин се засмя и рече:

— Само първото пиене, друже Роалд. Другото остави на нас. Но я ми кажи, да си виждал хадатски планинец тъдява?

— А, има ги много — махна с ръка Роалд. — За някой определен ли питаш?

— Един със зелени и черни карета по наметалото и с бяла маска на лицето — уточни Мартин.

— Тия със зеленото и черното са от най-северните кланове — поясни Роалд. — Не съм виждал такъв човек. Но виж, бялата боя… — Двамата с Лаури се спогледаха.

— Какво? — попита Мартин.

— Излязъл е да търси кръвна мъст — отвърна Лаури.

— Лична работа — каза Роалд. — Въпрос на кланова чест, един вид. От мене да помните, това с честта при хадатите хич не е шега работа. В това нещо са неумолими като проклетите цурани горе в Ламът. Или е тръгнал да мъсти за нечие престъпление, или да връща дълга на клана си, но каквото и да е, само глупак би застанал на пътя на един хадат, излязъл на кръвна мъст. Много са люти, пипнат ли веднъж дръжката на меча.

Роалд довърши пиенето си и Арута каза:

— Ако нямаш нищо против, остани да хапнеш с нас.

Боецът се засмя.

— Всъщност гладен съм като вълк.

Поръчаха и щом им донесоха яденето, разговорът се завъртя около преживяното през последните години от Лаури и Роалд. Роалд заслуша с възторг разказа на Лаури за приключенията му по време на Войната на разлома, въпреки че сладкодумецът пропусна връзката си с кралската фамилия и това, че ще се жени за сестрата на краля. Накрая ченето на наемника увисна от удивление.

— Не съм чувал някой певец да не раздува хвалбите си, а ти си най-лошият в това отношение от всички, които познавам, Лаури, но това за другия свят звучи толкова чудновато, че чак съм склонен да ти повярвам. Невероятно!

Лаури го изгледа като ужилен.

— Аз да се хваля?

Докато се хранеха, ханджията дойде при тях и се обърна към Лаури.

— Доколкото виждам, сте певец. — Лаури мъкнеше със себе си лютнята по навик, беше почти като част от тялото му. — Ще зачетете ли този дом с песните си?

Арута беше готов да възрази, но Лаури каза:

— Разбира се. — И поясни на Арута. — Можем да поостанем малко, Артур. В Ябон дори когато един певец си плаща яденето, е прието да пее, щом го поканят. Така си трупам сметка, един вид. Като мина друг път оттук, мога да пея и да се храня, дори да нямам пари.

Той отиде до подиумчето в ъгъла до входната врата на гостилницата и седна на трикракото столче. Взе да настройва струните на лютнята и когато се увери, че всички звучат добре, подхвана песента си. Беше една простовата мелодия, известна по всички кътчета на Кралството, и се пееше навсякъде в гостилници и пивници. Мелодията беше приятна, но думите — малко сладникави.

Арута поклати глава.

— Ужасно.

Другите се засмяха.

— Така е — рече Роалд, — но те я харесват. — Той кимна към посетителите.

— Лаури пее каквото се харесва, а не каквото е хубаво. Така се храни човекът — каза Джими.

Лаури довърши песента под гръмките аплодисменти на посетителите и подхвана нова — този път игрива и доста неприлична, каквито се пееха от моряците из Горчиво море, в която се разправяше за един пиян моряк, срещнал русалка. Група развеселени моряци, току-що слезли от кораба, взеха да припяват и да пляскат с ръце в ритъм, а един извади дървена свирка и умело се включи в мелодията. Настроението в гостилницата бързо се вдигна и трубадурът подхвана нова неприлична песничка, разправяща какво правела жената на един капитан, докато мъжът й бил в открито море. Тук моряците съвсем го удариха на веселба, а онзи със свирката скочи и затанцува пред тезгяха, без да спира свирнята.

Тъкмо в разгара на веселието входната врата се отвори и влязоха трима души. Джими ги изгледа как тръгнаха бавно из дългото помещение и въздъхна.

— Ох-ох, ето ти я белята.

Мартин проследи погледа му.

— Познаваш ли ги?

— Не, но са ми ясни. Големият ще го почне.

Въпросният мъж очевидно беше тарторът на тримата. Беше висок червенобрад наемник, с гърди като бъчва и доста затлъстял. На колана си носеше две ками, но друго оръжие нямаше. Коженият елек едва закриваше шкембето му. Двамата зад него също имаха вид на наемни войници. Единият беше въоръжен с цял наръч ножове, от малко стилето до дълга кама. Другият носеше на колана си дълъг ловджийски нож.

Червенобрадият дебелак поведе приятелите си право към масата на Арута, като подвикваше грубо на този и онзи и избутваше всеки, който му се изпречеше на пътя. Макар и грубиянско, поведението му беше донякъде дружелюбно, тъй като размени груби шеги с неколцина от гостите, с които явно се познаваше. Скоро и тримата се озоваха пред масата на Арута. Дебелакът изгледа четиримата седящи около нея и се ухили широко.

— Седнали сте на мойта маса. — По говора му личеше, че е някъде от южняшките Свободни градове.

Той се наведе, опря юмруци между чиниите с храна и рече:

— Чужденци сте. Затова ви прощавам. — Джими зяпна и неволно се дръпна — от устата на дебелака лъхна смрад, сякаш не беше спирал да пие три дни и три нощи, а зад усмивката му лъснаха прогнили зъби. — Ако бяхте от Илит, щяхте да знаете, че Лонгли е в града и че всяка нощ сяда на тая маса в „Северняка“. Напуснете веднага и няма да ви убивам. — При което отметна глава назад и гръмко се разсмя.

Джими пръв скочи и изломоти:

— Не знаехме, ваша милост. — Усмихна се плахо, а останалите се спогледаха. Арута им даде мълчаливо знак, че предпочита да оставят масата, за да избегнат свадата, и Джими си придаде много уплашен вид. — Ей сега ще си намерим друга.

Мъжът, който се нарече Лонгли, спипа Джими за ръката над лакътя.

— Хубаво момченце, а? — Той се обърна към спътниците си. — А може и момиче да е, облечено като момче, виж го какъв е хубавелко. — Изсмя се и се обърна към Роалд. — Приятелче ли ти е? Креватен любимец?

Джими завъртя очи към тавана и каза:

— Това не трябваше да го казваш.

Арута се пресегна през масата и сложи ръка на рамото на досадника.

— Пусни го.

Лонгли обаче извъртя свободната си ръка, удари го и принцът отхвърча назад.

Роалд и Мартин се спогледаха примирено, а Джими вдигна десния си крак, измъкна камата, затъкната в ботуша му, и преди някой да успее да реагира, опря острието между ребрата на Лонгли.

— Мисля, че е по-добре да си намериш друга маса, приятел.

Едрият мъж погледна надолу към малкия крадец, който не стигаше и до брадичката му, после погледна камата, и се разсмя гърлено:

— Ма ти си бил много смешен бе, момчурляк!

И сграбчи китката на Джими невероятно бързо. Стисна го наглед съвсем леко, но момчето пусна камата и по лицето му изби пот.

В ъгъла Лаури продължаваше да пее, още не разбрал какво става на масата на приятелите му. Другите наоколо, свикнали с ежедневието из крайбрежните кръчми, се заотдръпваха да отворят място за предстоящата свада. Арута седеше на пода, още зашеметен от удара, после посегна към дръжката на рапирата си.

Роалд кимна на Мартин и двамата се изправиха бавно, давайки да се разбере, че не вадят оръжие.

— Виж какво, приятел, дай да не се разправяме — каза Роалд. — Ако знаехме, че това е твоята маса, щяхме да стоим настрана. Ще си намерим друга. Само пусни момчето.

Мъжът отметна глава и се изсмя.

— Ха! Той ще ми каже! Ще го задържа аз. Знам един дебел изкупчия от Квег. Сто жълтици ще ми даде за такъв хубавец, мръсникът му с мръсник. — Огледа намръщено масата и погледът му се спря на Роалд. — Вие се махайте. Момченцето първо ще се извини, че се е опитало да наръга Лонгли в ребрата, после може и да го пусна. А може и да иде при дебелия квеганец.

Арута бавно се надигна. Все още беше трудно да се прецени дали Лонгли сериозно си търси боя, но след като го бяха ударили, не смяташе да му дава предимства с колебанието си. Само че местните явно познаваха Лонгли и ако дебелакът се канеше просто да се заяде, а Арута първи извадеше оръжие, щеше да привлече гнева им върху себе си. Двамата приятели на побойника гледаха нащрек.

Роалд отново хвърли поглед на Мартин и надигна халбата си уж да си довърши пиенето. После изведнъж замахна и плисна ейла в лицето на Лонгли, след което халоса оня с ножовете отстрани по главата с тежката калаена халба. Очите на мършавия се подбелиха и той се смъкна на пода. Третият се разсея от внезапния ход на Роалд и не забеляза юмрука на Мартин, докато силният удар на херцога не го отпрати през съседната маса. При това внезапно раздвижване по-благоразумните гости побързаха да освободят помещението. Лаури спря да свири и се изправи на подиума да види какво става.

Един от мъжете зад тезгяха, без изобщо да се интересува кой е виновникът за свадата, скочи през дървения плот и кацна върху най-близкия от биещите се, който случайно се оказа Мартин. Лонгли продължаваше да стиска здраво Джими за китката и да трие кафявата пяна от лицето си. Лаури остави грижливо лютнята на подиума, засили се, скочи през една от масите и се озова на гърба на рижата брада. Стегна ръце около гърлото на едрия побойник и започна да го души.

Лонгли залитна, но остана на крака с увисналия на врата му Лаури, изгледа Роалд, който вече сериозно се бе приготвил за бой, и изрева:

— Не трябваше да лискаш тоя ейл в лицето ми. Сега вече побеснях!

Джими вече пребледняваше от болка, а Лаури извика:

— Помощ! Това не е врат, а дънер!

Арута се изправи тъкмо когато Роалд цапардоса Лонгли в лицето. Едрият примигна, после замахна рязко и хвърли Джими в Роалд, като събори и наемника, и Арута, и тримата паднаха един върху друг. С другата си ръка се пресегна назад, спипа Лаури за туниката и го прехвърли през главата си върху масата. Единият й крак се счупи и Лаури се изтъркаля върху Роалд и Арута, докато двамата се мъчеха да станат.

Мартин, който се беше счепкал със слугата от тезгяха, набързо свърши с него, като го хвърли обратно зад плота. След това се пресегна, сграбчи Лонгли за рамото и го обърна към себе си. Очите на червенобрадия светнаха, като видя, че има срещу себе си достоен противник. Двамата моментално се счепкаха в мъжка борба, стиснали се за вратовете с една ръка и с другата на китката на другия. Олюляваха се дълго време така, след което запристъпваха насам-натам, търсейки по-изгодна позиция.

Лаури изправи гръб и разтърси глава.

— Това не е човек!

Изведнъж се усети, че е седнал върху Роалд и Арута, и се отмести.

Джими се изправи и залитна. Лаури вдигна очи към момчето, а Арута успя някак да стане.

— Какво искаше да направиш, като я извади тая кама? — попита Лаури малкия крадец. — Да ни избиеш всички ли?

Джими погледна сърдито двамата пристъпващи в кръг мъжаги.

— Никой не може да ми говори така. Не съм играчка за разни простаци.

— Не го приемай толкова навътре — изпъшка Лаури и понечи да се изправи. — Човекът просто искаше да се позабавлява. Поне така ми се струва. — Краката му се подкосиха и се наложи да се хване за Джими, за да не падне.

Лонгли пръхтеше и опъваше жили срещу Мартин. Херцогът мълчеше. Беше се привел напред, компенсирайки по-едрото туловище на противника си с по-високия си ръст. Свадата, заплашваща в началото да премине в кръвопролитие, се беше свела до съвсем поносима борба, макар и малко грубичка. Лонгли изведнъж дръпна назад, но Мартин само последва движението му, пускайки дебелия му врат, но без да изтърве китката му. После само с една стъпка се озова зад едрия мъжага и извъртя болезнено ръката му зад главата. Лицето на дебелака се сгърчи от болка, а Мартин натисна и бавно го смъкна на колене.

Лаури подаде ръка на Роалд да се изправи и войникът тръсна глава да се съвземе. Когато погледът му се проясни, изгледа борещите се с око на познавач и каза:

— Май не му е много удобно така.

— Предполагам, че затова му почервеня лицето — каза Джими.

Роалд понечи да му отвърне, но нещо го накара бързо да извърне глава към Арута. Джими и Лаури го последваха и очите им се разшириха.

Арута видя как го зяпнаха и рязко се обърна. В разгара на свадата до масата тихо се беше приближила закачулена фигура в черно наметало. Непознатият беше застанал вкочанено зад Арута, с готова за удар кама в дясната ръка. Очите му изведнъж се оцъклиха и устата му се размърда беззвучно.

Арута замахна и изби камата настрани, но погледът му се впи в мъжа, застанал зад оногова с черното наметало. Хадатският воин, когото Джими и Мартин бяха забелязали при портите, стоеше стегнат, със сабя, готова за нов удар. Беше намушкал убиеца отзад, предотвратявайки атаката му срещу принца. Умиращият се смъкна на пода, а хадатът бързо прибра сабята в канията и каза:

— Хайде с мен. Има и други.

Джими бързо огледа мъртвия и вдигна абаносовата фигурка с верижката от врата му. Арута се извърна към Мартин и викна:

— Мартин! Козодоите! Довърши го!

Мартин кимна на брат си и с едно рязко извиване, което едва не измъкна ръката на Лонгли от рамото му, го наведе още повече. Лонгли затвори примирено очи и херцогът вдигна ръка да я стовари върху темето му, но каза:

— Каква полза? — И само бутна дебелака напред.

Едрият мъж рухна по лице на пода, а после седна и заразтрива рамото си.

— Ха! Добре ме овърша, ловецо. Намини пак някой път насам.

Хукнаха към конюшните. Конярчето едва не припадна като ги видя да тичат към него с оръжия в ръце.

— Къде са конете ни? — викна му Арута и момчето им посочи към дъното на конюшнята.

— Няма да издържат дълго тази нощ — каза Мартин. Арута зърна други коне, свежи и нахранени, и попита:

— Тези на кого са?

— На господаря, ваша милост. Но ще се продават на търга другата седмица.

Арута даде знак на останалите да оседлаят свежите коне, а момчето облещи очи и изхълца:

— Моля ви, ваша милост, само не ме убивайте!

— Никой няма да те убива, момче.

Хлапакът се дръпна страхливо назад, докато оседлаваха животните. Хадатът взе едно от резервните седла на хана и оседла един кон за себе си. Арута скочи на седлото и хвърли на момчето кесия.

— Дръж. Кажи на господаря си да продаде нашите и да си покрие разликата с това, което има в кесията. Задръж част и за себе си.

Излязоха от конюшнята и поеха по тясната улица. Ако се вдигнеше тревога, скоро щяха да затворят градските порти. При една смърт в гостилничарска свада можеше да се очаква всичко. Можеха да ги подгонят или да ги оставят на мира, в зависимост от това кой от началниците на стражата е дежурен тази нощ, както и от много други неща. Арута реши да не рискува и затова препуснаха бързо към западната порта на града.

Градските стражи не обърнаха особено внимание на шестимата конници, които профучаха покрай тях в галоп и се стопиха от погледите им по големия път към Свободните градове. Не бяха вдигнали тревога.

Продължиха така, докато Илит не се превърна в смътно сияние далече зад гърбовете им. Чак тогава Арута им даде знак да спрат, обърна се към хадата и каза:

— Трябва да поговорим.

Слязоха и Мартин ги отведе на една полянка недалече от пътя. Джими се залови с конете, а Арута попита:

— Кой си ти?

— Аз съм Бару, по прякор Змееубиеца — отвърна хадатът.

— Славно прозвище — каза Лаури и обясни на Арута: — За да си спечели такъв прякор, Бару е убил змей.

Арута погледна озадачено Мартин, който кимна почтително.

— Да убиеш родственик на дракона се иска кураж, сила и много късмет. — Змейовете бяха първи братовчеди на драконите. Различаваха се от тях само по ръст. Да се биеш с такъв звяр означаваше да се изправиш срещу стихия от остри нокти и големи зъби, висока дванадесет стъпки.

Хадатът се усмихна чак сега.

— Ловец сте, както личи по лъка ви, херцог Мартин. — Роалд се опули, като чу това, а Бару добави скромно: — Най-вече е въпрос на късмет.

Роалд зяпна Мартин.

— Херцог Мартин?… — После погледна Арута. — Но тогава вие трябва да сте…

— Принц Арута — каза хадатът. — Синът на лорд Боррик и брат на нашия крал. Ти не го ли знаеше?

Роалд поклати глава смаяно и се обърна към Лаури.

— За пръв път, откакто те знам, разказа само част от историята.

— Ти да знаеш само колко още има за разправяне — отвърна Лаури. — Бару, виждам, че си северняк, но не знам от кой клан си.

Хадатът опипа наметалото на рамото си.

— Това показва, че съм от рода на Ордвинсон от клана на Железни хълмове. Народът ми живее край мястото, което вие, градските хора, наричате „Небесното езеро“.

— И си тръгнал на кръвна мъст?

Мъжът посочи навития шал на челото си.

— Така е. Търсач на пътя съм.

— Ще рече, свят човек… ъъ, ваше височество — обясни Роалд, а Лаури допълни:

— Посветен воин. На шала са изписани имената на всичките му предци. Няма да намерят покой, докато не свърши мисията му. Дал е клетва или да изпълни кръвната мъст, или да умре.

— Как ме позна? — попита Арута.

— Видях ви на път за мирната среща с цураните в края на войната. Моят клан едва ли ще забрави някога онези дни. — Мъжът се загледа в огъня. — Щом нашият крал ни призова, дойдохме да се бием с цураните и воювахме повече от девет години. Силни противници бяха, готови да умрат за едната чест, мъже, които си знаят мястото на Колелото. Достойна борба беше. А сетне, през пролетта на последната година, цураните надойдоха с голяма чет. Три дни и три нощи се бихме, отстъпвайки срещу висока цена. На третия ден ние, дошлите от Железни хълмове, бяхме обкръжени. И никой от клана на Железни хълмове не отстъпи. До един щяхме да загинем, ако лорд Боррик не беше разбрал, че сме притиснати. Ако баща ви не бе щурмувал, за да ни спаси, сега само ланският вятър щеше да шепне имената ни.

Арута си спомни, че в писмото на Луам за смъртта на баща им се споменаваше за хадатите.

— Но какво общо има смъртта на баща ми с мен?

Бару сви рамене.

— Не знам. Исках да науча нещо повече край портите. Много хора минават оттам и разпитвах, за да намеря диря по пътя си. А после ви видях, като минахте. Помислих, че ще е интересно да разбера защо принцът на Крондор влиза в един от градовете си, предрешен като прост войник. Да мине и времето, докато търся следа. А сетне се появи убиецът и не можех да седя кротко и да гледам как ще ви заколи. Вашият баща спаси мъжете на народа ми. Аз спасих вашия живот. Може би това отплаща дълга отчасти. Знае ли някой как се върти Колелото?

— В хана каза, че имало и други — каза Арута.

— Мъжът, който се опита да ви убие, ви проследи до хана, погледа ви малко и после излезе навън. Поговори с някакво улично хлапе, даде му пари и момчето побягна. После видя тримата, които се сбиха с вас, и ги спря, преди да го подминат. Не чух какво си казаха, но им сочеше хана и тримата влязоха.

— Значи боят е бил инсцениран — каза Арута.

Джими, който беше вчесал и нахранил конете, се приближи до огъня.

— По-вероятно е знаел за нрава на Лонгли и го е разпалил, като му е казал, че трима непознати са му седнали на масата, за да не вземе да иде в някоя друга кръчма и да се разминем.

— Сигурно е смятал да ни задържи, докато пристигнат другите, а после е видял сгоден случай и е решил да не го пропуска — каза Лаури.

— Ако не беше ти, Бару, случаят наистина щеше да се окаже сгоден — каза Арута.

Хадатът го прие като благодарност и отвърна:

— Няма дълг в това. Както вече казах, може би аз изплащам дълг.

— Е, предполагам, че вече си изяснихте всичко — подхвърли Роалд. — Аз ще взема да се връщам в Илит.

Арута и Лаури се спогледаха и трубадурът рече:

— Роалд, стари ми приятелю, мисля, че ще трябва да си промениш плановете.

— Какво?

— Ами, ако са те забелязали с принца, което изглежда много вероятно, понеже по време на свадата в гостилницата имаше поне трийсетина души, онези, които го търсят, сигурно ще решат да те поразпитат закъде сме тръгнали.

Роалд се изпъчи самоуверено.

— Само да се опитат.

— По-добре да не се случва — каза Мартин. — Че решат ли — не си поплюват. Имал съм си работа с моредели, не са от най-милозливите.

Роалд се опули.

— Братството на Тъмната пътека?

Мартин кимна, а Лаури рече:

— Плюс това, сега си свободен.

— И такъв смятам да си остана.

Арута реши да опита другояче.

— Не би отказал на своя принц, нали?

— Моите уважения, ваше височество, но аз съм си свободен човек. Не съм на служба при вас, нито съм нарушил закона. Нямате власт над мен.

— Виж какво — заговори Лаури, — тези убийци сигурно здраво ще се разтърсят за всеки, който е видян с нас. И макар да си корав като гьон, доколкото те знам, с очите си съм виждал на какво са способни и не бих рискувал да ме спипат сам.

Решимостта на Роалд изглеждаше непоклатима.

— Можем да измислим някаква награда за службата ти — подхвърли Мартин.

Очите на Роалд моментално блеснаха.

— Колко?

— Остани с нас, докато си свършим задачата, и ще ти платя… сто златни суверена — отвърна Арута.

— Готово! — отвърна без колебание Роалд. Беше повече от четиримесечната заплата дори за един опитен охранник на керван.

След това Арута се обърна към Бару.

— Спомена, че търсиш някаква следа. Можем ли да ти помогнем с нещо в кръвната мъст?

— Сигурно. Търся едного от ония, дето ги наричате „Братството на Тъмната пътека“.

Мартин повдигна вежди.

— Че ти какво общо имаш с моределите?

— Търся един едър моредел от хълмовете на Ябон, с коса на кичур, ето така — той очерта с ръце конска опашка — и с по три белега на всяка буза. Казаха ми, че е дошъл на юг с някаква черна мисия. Надявах се да чуя нещо за него от пътниците, защото такъв като него ще се отличава сред южните си събратя.

— Ако е и без език, значи е същият, който ни нападна по пътя за Сарт — каза Арута.

— Той трябва да е. Мурад се казва и е главатар на Гарвановия клан на моределите, кръвни врагове на моя народ от зората на времето. Дори и тия от племето му треперят пред него. Белезите по лицето му показват, че е сключил договор с тъмни сили, макар че почти нищо друго не се знае за него. Не са го виждали от години, отпреди Войната на разлома, когато блатните воини на моределите нахлуха през хълмистите граници на Ябон. Заради него е Кръвната мъст. Видели са го отново преди два месеца, водел банда черноризци край едно от нашите села. Без никакъв повод се спрял, само за да унищожи селото, изпепелил го и избил всички до крак, освен едно пастирче, което ми го описа. Беше моето село. — Мъжът въздъхна почти примирено. — Щом се е въртял край Сарт, значи натам трябва да замина. Много живя тоя моредел.

Арута кимна на Лаури и певецът се окашля.

— Всъщност, Бару, ако останеш с нас, той най-вероятно сам ще дойде да те потърси.

Бару озадачено погледна принца и Арута му разказа за Мурмандамус и неговите слуги и за издирването на лека за Анита. Когато свърши, хадатът се усмихна мрачно.

— Тогава ще се наема на служба при вас, ваше височество, стига да ме приемете, щом съдбата ни събра. Вас ви преследва моят враг и ще му взема главата преди той да вземе вашата.

— Добре — отвърна Арута. — Ще бъдеш добре дошъл, защото сме тръгнали по опасен път.

Мартин изведнъж се вкочани, после тръгна към дърветата и в същия миг Бару скочи и закрачи след него. Останалите се размърдаха, но Арута им даде знак да запазят тишина. Смълчаха се в тъмното и скоро чуха онова, което бе разтревожило двамата. В нощта отекна тропот на конски копита — някой препускаше по пътя откъм Илит.

Минаха няколко дълги минути и тропотът от копитата заглъхна на югозапад. След още няколко минути Мартин и Бару се върнаха.

— Ездачи — прошепна Мартин. — Дузина, ако не и повече. Препускаха по пътя, сякаш ги гонеха демони.

— Черноризци ли? — попита Арута.

— Не — отвърна Мартин. — Тези бяха човеци и макар да се виждаше трудно в тъмното, смятам, че бяха корава дружина.

— Козодоите може да са наели още главорези, ако са решили, че се налага. В Илит такива като тях — колкото искаш — каза Лаури.

Джими се съгласи.

— Може би двама-трима да са били Козодои, но…

— Този път води към Свободните градове — каза Бару.

— Ще се върнат. — Арута се обърна към Роалд, чието лице едва виждаше под бледите лъчи на луната. — Вашият барон Таланк е сложил нова митница на около пет мили надолу по пътя. Минахме днес следобед оттам с кервана. Изглежда, напоследък се е развихрила контрабанда от Натал. Ще разберат от стражите, че никой не е минавал, и ще се върнат.

— Тогава трябва да тръгваме — каза Арута. — Въпросът е как да стигнем до Елвандар. Смятах да хванем пътя на север за Ябон и после да свием на запад.

— На север ще срещнете доста хора, които ви знаят от войната, ваше височество — възрази Роалд. — Особено край Ламът.

— Накъде тогава? — попита принцът.

— Можем да отцепим право на запад, да минем Южния проход и да обиколим Сивите кули покрай западните склонове и през Зеленото лоно — предложи Мартин. — Опасно е, но…

— Но таласъмите и тролите са ни познати противници — каза Арута. — Добре. Да тръгваме.

Глава 13
Звезден пристан

Вятърът плющеше над водата и мяташе парцали бяла пяна. Гардан се взираше в Звезден пристан и съжаляваше, че трябва да довери съдбата си на някаква си скапана баржа, вместо да стигне до академията с езда. Но така ли иначе, тя беше на остров. И преди бе понасял презморско пътуване, но макар да бе изкарал целия си живот в крайморски град, мразеше да пътува по вода, колкото и да не искаше да си го признае.

Бяха тръгнали от Крондор с кораб. Минаха по крайбрежието, докато не стигнаха теснините между Горчиво море и Морето на сънищата, което си беше по-скоро голям разлив, отколкото истинско море. В Шамата бяха взели коне и продължиха срещу течението на Даулин до изворите й — Великото звездно езеро. Сега стояха и чакаха баржата да спре. Караха я двама мъже в груби ризи и панталони — местни селяци, ако се съдеше по външността им. След малко Гардан, брат Доминик, Касуми и шестимата цурански стражи щяха да стъпят на плоската палуба и да ги превозят на острова Звезден пристан, на около миля оттук.

Беше необичайно студено за сезона и Гардан потръпна. Пролет бе, но късният следобед не беше топъл, както би трябвало по това време на годината.

— Аз съм беглецът от топли земи, а не вие, капитане — изсмя се Касуми.

Гардан отвърна с тъга:

— Не е това. Че е хладно, хладно е, но има и нещо друго. Откакто оставих принца, не ме напуска някакво мрачно предчувствие. — Брат Доминик от другата му страна не каза нищо, но изражението му показа, че изпитва същото.

Касуми кимна. Останал бе в Крондор да пази краля, а когато пристигнаха вестите от Арута, се бе подчинил на заповедта на Луам да придружи Гардан и монаха на Ишап до Звезден пристан. Освен желанието му да се види отново с Пъг, имаше нещо в заповедите на Луам, което го караше да смята, че за краля безопасното пристигане на монаха в Звезден пристан е жизненоважно.

Баржата опря на брега и един от весларите стъпи на сушата.

— Ще трябва да направим два курса, за да прекараме конете, ваша милост.

Касуми, който беше старши, отвърна:

— Добре. — Посочи петима от хората си и каза: — Тези ще тръгнат първи. Ние след тях.

Гардан не възрази, че ще изчака с втората група. Не изпитваше голямо желание да изтърпи отново изпитанията по вода. Петимата цурани поведоха животните си на борда и мълчаливо заеха местата си.

Баржата потегли и Гардан впери поглед след нея. Освен смътните признаци на човешка дейност на далечния остров крайбрежието на Великото звездно езеро изглеждаше пусто. Защо ли, зачуди се Гардан, би избрал човек да се засели сред тази пустош? Според легендата някаква звезда бе паднала от небето и така бе възникнало езерото. Но както и да беше възникнало, никаква общност не се беше, поселила по бреговете му.

Единственият останал цурански войник каза нещо на Касуми на техния си език и посочи на север. Касуми проследи погледа му.

Гардан и Доминик също погледнаха. В далечината над хоризонта, изпреварвайки прииждащата нощ, към тях в небосвода се носеха плавно няколко крилати фигури.

— Тези пък какви са? — учуди се Касуми. — Толкова големи птици досега не бях виждал на вашия свят. Сякаш са почти с човешки ръст.

Гардан примижа. Изведнъж Доминик извика:

— Ишап да ни е на помощ! Връщайте се на брега!

Весларите се обърнаха и като видяха, че Гардан и другите вадят оръжия, забързаха към брега. Приближаващите се странни силуети вече се виждаха ясно. Един от лодкарите извика уплашено и се помоли на Дала да ги закриля.

Съществата бяха гротескни подобия на хора — голи, от мъжки пол, със синкави кожи и здрави мускулести тела. Раменните и гръдните им мускули се напрягаха, задвижвайки подобните им на прилепи криле. Главите им наподобяваха на маймунски, имаха и дълги опашки. Гардан ги преброи: бяха точно дузина. Тварите се спуснаха над групата му с непоносимо силни писъци.

Конят му се вдигна на задните си крака и Гардан се сниши, едва отбягвайки протегнатите ръце на едно от съществата. Чу крясък зад себе си, обърна се и видя как един от лодкарите бе отнесен нагоре. Съществото увисна за миг във въздуха, пляскайки с мощните си криле и стиснало нещастника за врата. После с писък разкъса гърлото на весларя и го пусна във водата.

Гардан замахна със сабята срещу следващото същество, което се опитваше да го сграбчи по същия начин. Острието го порази в лицето, но то само се отдръпна с плясък на крилата си — на лицето му не остана никаква рана, — сгърчи се в гримаса, разтърси синкавата си глава и отново се понесе в атака. Гардан се изви назад, съсредоточил цялото си внимание върху протегнатите напред криви ръце. Съвсем човешките пръсти с дълги нокти се извиха около стоманата на париращото оръжие на капитана. Само конят да се беше задържал достатъчно на едно място, за да можеше да измъкне и щита…

— Що за твари са това? — викна Касуми.

Баржата опря в брега и петимата цурански воини скочиха на сушата.

Някъде отзад се чу гласът на Доминик:

— Ефирни същества, сътворени от черна магия. Оръжията са без полза.

Цураните не се смутиха от това и нападнаха съществата без колебание, все едно че се сражават с обикновен противник. Макар ударите им да бяха безполезни, явно им нанасяха болка, защото съществата се отдръпнаха, разколебани за кратко.

Касуми и Доминик бяха вдигнали щитовете си, готови да посрещнат нова атака. Съществата налетяха отново.

Касуми избегна нападението на две от тварите, разчитайки на щита, на здравия меч и на калената си в битки пъргавина. Но Гардан разбра, че нямат надежда да се спасят — да се изтощят бе само въпрос на време. На свой ред нападащите ги чудовища не показваха признаци на умора и връхлитаха със същата ярост, с която се бяха появили.

Доминик замахна с боздугана си и една от тварите изпърха с криле и нададе злобен, изпълнен с болка писък. Макар земните оръжия да не можеха да прережат сътворената с магия кожа и плът, можеха поне да трошат кости. Съществото закръжи, мъчейки се отчаяно да се задържи във въздуха, но бавно започна да се спуска към земята. Едното му крило плющеше безпомощно — Доминик бе прекършил рамото му.

Гардан избегна нова атака и се извърна настрани. Зад двете връхлетели към него същества зърна третото, тъкмо докосващо земята. Щом нозете му я докоснаха, съществото нададе разкъсващ ушите вой, пръсна се в облак искряща енергия и изчезна сред ослепителен блясък, огрял вечерния сумрак. На брега остана само едно обгорено петно. Доминик изрева:

— Направени са от въздух! Не могат да допират земята!

Гардан замахна с все сила към връхлитащото го отдясно същество и почти го събори на земята — то само я допря, но това се оказа достатъчно, за да се взриви като първото в рояк искри. В паниката си, докато падаше, то се пресегна и улови съществото до себе си за дългата опашка, сякаш искаше да се спаси от чакащата го гибел, и искрящата енергия се плъзна по опашката на второто и то също избухна.

Трима от шестимата войници лежаха мъртви на земята. Съществата — бяха останали вече девет — закръжиха над оцелелите бойци, но в действията им нямаше и помен от предпазливост. Едно от тях се спусна над Доминик, който се присви да посрещне атаката, но вместо да се стовари върху него, запляска с криле, мъчейки се да го събори. Гардан се хвърли към него изотзад, сграбчи го за краката и го стисна, опрял лице в голото бедро на съществото. Стомахът му се обърна от непоносимата воня, побрала в себе си миризмата на всичкия леш по земята. Тежестта привлече съществото надолу, то изпищя, заразмахва яростно криле, но не успя да удържи и Гардан го придърпа към земята. Също като другите, съществото се пръсна в рояк искри.

Гардан мигом се изтърколи настрани, опарен от лютата болка по мишците и гърдите, където се бе опрял в съществото в мига на взрива. Беше се обгорил, но превъзмогна болката, усетил прилив на надежда. На брега бяха останали вече седмина — самият той, Касуми, Доминик, трима войници и оцелелият лодкар, който размахваше дълго весло — а съществата вече бяха само осем.

Нападащите ги твари закръжиха над главите им, извън обсега на оръжията на оцелелите. А когато започнаха да се спускат в нова шеметна атака, недалече от брега се чу усилващо се свистене. Гардан зашепна молитва към Тит, бога на воините, дано да не е някое ново чудовище, идващо на помощ на враговете им. Още някоя нелепа твар щеше със сигурност да наруши равновесието.

Над пясъчната ивица сред ореол от светлина се появи мъж, облечен в проста черна туника и панталони. Гардан и Касуми начаса познаха Пъг и му извикаха предупредително. Чародеят се огледа спокойно. Едно от съществата го забеляза, нададе безумен вой и се понесе към него.

Пъг остана на място, без никаква видима защита. Летящата твар стигна на десетина стъпки от него и се блъсна в невидима преграда. Като ударило се в каменна стена, съществото се срина на земята и изчезна в ослепителен блясък.

Съществата, кръжащи над главите им, нададоха ужасени врясъци, разбрали, че имат пред себе си противник, неуязвим срещу силата им — завиха бързо на север и панически отлетяха.

Пъг размаха ръце и от изпънатите му длани излетя синьо огнено кълбо, догони изчадията, пръсна се и ги обгърна в облак пулсираща светлина. Ефирните чудовища отвърнаха с приглушени писъци, загърчиха се и западаха към водата. Щом всяко от тях докоснеше повърхността й, избухваше в зелен пламък.

Пъг тръгна към останалите почти без дъх войници. Някаква необичайна суровост се долавяше в изражението му и погледът му излъчваше странна сила. Но щом стигна до тях, лицето му се промени и отново стана по момчешки ведро, както Гардан го помнеше, въпреки двадесет и шестте му години. Пъг се усмихна и каза:

— Добре дошли в Звезден пристан.

 

 

Огънят изпълваше стаята с уютна светлина. Гардан и Доминик отдъхваха в широките кресла край камината, а Касуми по цурански обичай седеше кръстато на възглавничките на пода.

Кълган налагаше с мехлем обгарянията по тялото на капитана и сумтеше като сърдита стопанка, вбесена от глупавото си дете. Двамата се познаваха от годините, прекарани в Крудий, толкова добре, че старият маг можеше да си позволи да погълчи чернокожия ветеран.

— Как може да си такъв тъпак, да посягаш на онова — и най-големият идиот знае, че съставено от първични елементи същество освобождава енергия, щом се върне в първоначалното си състояние — предимно топлина и светлина.

На Гардан му омръзна да го гълчат и се сопна:

— Добре де, откъде да знам? Касуми, ти знаеше ли? Доминик?

Касуми се разсмя, а Доминик отвърна:

— Честно казано, и аз не знаех.

— И ти си ми един жрец — измърмори капитанът. — Кълган, ако си свършил, може ли да хапнем? От цял час дишам миризмата на тази топла храна и вече се побърквам.

Пъг, облегнат на стената до камината, се разсмя.

— Едва от десет минути, капитане.

Седяха в стая на първия етаж на голяма строяща се сграда. Касуми каза:

— Радвам се, че кралят разреши да навестя академията ти, Пъг.

— Аз също — рече брат Доминик. — Макар да сме ви много благодарни в Сарт за преписите, които ни изпратихте, все още имаме смътна представа за намеренията ви. Бихме искали да научим повече.

— С удоволствие посрещам всеки, който идва тук с любов към познанието, брат Доминик — рече Пъг. — Какво пък, може някой ден за отплата да пожелаем да посетим прочутата ви библиотека.

При тези думи Кълган вдигна глава и каза:

— Аз лично с радост бих се възползвал от това, приятелю Доминик.

— По всяко време сте добре дошли — отвърна монахът.

— Само внимавайте с този — рече Гардан и кимна към Кълган. — Изтървете ли го в онези ваши подземия, изобщо няма да го намерите. Пристрастен е към книгите като мечок към мед.

В стаята влезе възхитителна тъмнокоса жена с големи тъмни очи, следвана от двама слуги, които носеха големи подноси с храна. След като ги поставиха на масата в другия край на помещението, тя каза:

— Мили гости, време е за вечеря.

— Брат Доминик, това е съпругата ми, Катала — представи я Пъг.

Монахът кимна почтително.

— Милейди.

Хубавицата се усмихна.

— Моля ви, просто Катала. Тук не държим на формалностите.

Монахът отново сведе глава и пристъпи към посочения му стол. После се извърна към скърцащата врата и за пръв път, откакто капитанът го беше срещнал, самообладанието му рухна. В стаята нахълта Уилям, следван от люспестия зеленикав Фантус.

— Ишап да се смили над грешната ми душа! Това огнедрейк ли е?

Уилям се затича към татко си, прегърна го и изгледа предпазливо новодошлите. Кълган поясни:

— Това е Фантус, господарят на това имение. Всички останали живеем тук благодарение на неизчерпаемото му търпение. — Фантус изгледа за миг Кълган с червените си очи и изсумтя; сякаш да изрази пълното си съгласие, след което очите му обходиха с алчен блясък храната на масата.

— Уилям, кажи добре дошъл на Касуми — подкани Пъг момчето си.

Уилям се усмихна и заговори на цурански. Касуми му отвърна нещо и се засмя.

Доминик изгледа сцената с жив интерес и Пъг поясни:

— Синът ми владее еднакво добре както нашия език, така и цурански. Двамата с жена ми го обучаваме прилежно, защото повечето трудове тук са на цурански. Това е един от проблемите, пред които съм изправен в усилието си да донеса познанията на Висшия път на Мидкемия. Повечето от нещата, които мога да сътворя, зависят от начина на мислене, а в чародейството мисля на езика на Цурануани. Един ден Уилям ще ми бъде от голяма помощ — ще ми помогне да открия начини да върша чародейства на мидкемийски, тъй че да мога да науча обитателите на нашия свят.

— Храната ще изстине, господа — подкани ги Катала.

— А жена ми не позволява да се говори за магии край тази маса — каза Пъг.

Кълган изсумтя, а Катала обясни:

— Ако го позволявах, тези двамата нямаше и един залък да могат да хапнат.

Въпреки болките си Гардан пъргаво зае мястото си.

— Мен поне не е нужно да ме каните два пъти. — Седна и единият от слугите започна да пълни голямото сребърно плато пред него.

Вечерята продължи приятно, в сладки приказки за дребни неща. Сякаш ужасиите през изминалия ден престанаха да съществуват с падането на нощта и никой не спомена за тъжните събития, довели Гардан, Доминик и Касуми до Звезден пристан. Никой нищо не каза за патилата на Арута, за заплахата на Мурмандамус, нито за злото пророчество, открито в абатството. Поне за кратко забравиха всякакви страхове и неволи и светът се превърна в едно топло място сред стари приятели и нови гости, изпълнени с радост от това, че са заедно.

После дойде ред Уилям да си вземе лека нощ с всички присъстващи поред. Доминик бе поразен от приликата между детето и майката, макар че жестовете и речта на момчето силно напомняха за бащата. Фантус се бе нахранил от чинийката на Уилям и зашляпа тромаво след момчето към детската стая.

— Колкото до дрейка, още не може да ми го побере умът — изпъшка Доминик, след като си излязоха.

— Той е галеник на Кълган, откакто се помня — рече Гардан. Кълган припали лулата си и изпуфтя:

— Ха! Вече не е. Това момче и Фантус станаха неразделни, откакто се запознаха.

— Между тях става нещо необичайно — сподели Катала. — Понякога ми се струва, че дори си говорят.

— Госпожо Катала, тук едва ли има нещо, което да е обичайно — рече Доминик. — Това сборище на магьосници, тези постройки…

Пъг стана от масата, покани ги да се разположат край камината и когато насядаха, каза:

— Трябва да разберете, че на Келеуан, когато се учех в Конгрегацията, това, което тук ви се струва ново и непривично, там отдавна е установено и покрито с патината на древността. Братството на чародеите е установен факт, тъй както обичайното разпространение на знания.

Кълган изпухтя блажено с лулата.

— Както впрочем си е редно да бъде.

— Изграждането на академията можем да обсъдим утре — каза Пъг, — след като ви разведа из нашето поселение. Тази нощ ще прочета писмата на Арута и на абата. Знам всичко, което е принудило Арута да тръгне от Крондор, Гардан. Какво обаче се случи от Сарт дотук?

Капитанът разказа накратко за събитията от Крондор до Сарт. Брат Доминик запази почтително мълчание, тъй като капитанът не пропусна нищо съществено. После дойде ред на монаха и той обясни каквото знаеше за нападението над свещената обител. Когато свърши, Пъг и Кълган му зададоха няколко въпроса, но се въздържаха от коментар.

— Новините, които ни носите, са повод за дълбока тревога — каза Пъг. — Но все пак вече е късно, а и смятам, че на този остров има и други, с които е добре да се посъветваме. Предлагам на всички да си починем и да подновим беседата бодри утре заран.

Гардан едва потисна прозявката си и кимна. Кълган стана и тръгна да придружи Касуми, брат Доминик и капитана до стаите им.

Пъг стана от камината, приближи се до прозореца и се загледа мълчаливо в светещия сърп на малката луна, забулена от сивите дрипи на облаците. Катала пристъпи до мъжа си и го прегърна.

— Новините те разтревожиха, съпруже.

— Както винаги, четеш мислите ми. — Той се обърна, притегли я към себе си, вдиша сладкия мирис на косата й и я целуна по бузата. — Надявах се, че оттук насетне единствените ни грижи ще са да изградим тази академия и да отгледаме децата си.

Тя го погледна усмихната, с безкрайна любов в очите.

— При нас в Турил, на Келеуан, имаше една поговорка: „Животът е задача. Да живееш значи да я решиш.“ — Пъг се усмихна и тя каза: — Все пак е вярно. Какво мислиш за новините, които донесоха Касуми и другите?

— Не знам. — Той нежно погали кестенявата й коса. — Но напоследък нещо ме терзае. Доскоро се заблуждавах, че е свързано с грижите около строителството, но е нещо повече. Нощите ми са изпълнени със сънища.

— Знам, Пъг. Виждам как се мяташ насън. Време е да ми кажеш за тях.

— Не исках да те тревожа, обич моя. Мислех си, че са само призраци от миналото, утайка от тревожните спомени. Но сега… не съм сигурен. Един от тях се връща все по-често. Глас от някакво тъмно място, който ме вика. Зове ме, моли ме за помощ.

Тя замълча. Познаваше добре мъжа си и щеше да изчака, докато сам сподели какво го измъчва. Най-сетне Пъг промълви:

— Познат ми е този глас, Катала. Чувал съм го и преди, по времето, когато бедите се бяха стоварили върху нас с цялата си сила, когато изходът от Войната на разлома висеше на косъм, когато съдбата на два свята тежеше на раменете ми. Това е Макрос. Неговия глас чувам сега.

Катала потръпна и се притисна още по-силно до гърдите на Пъг. Името на Макрос Черния, чиято библиотека трябваше да послужи за семе, от което да израсте цветът на магическата академия, й беше добре познато. Макрос бе онзи мистичен чародей, следовник нито на Висшия път като Пъг, нито на Низшия като Кълган, а нещо съвсем друго. Беше живял достатъчно дълго, за да изглежда безсмъртен, и можеше да провижда бъдещето. Замесен бе и във Войната на разлома в името на някаква вселенска игра с живота на човешката раса срещу залог, известен единствено нему. Отървал бе Мидкемия от опасния разлом в пространството и времето, магическия мост между родния му свят и този на Катала. И най-вече — тя знаеше от какво е породена тревогата на Пъг. Макрос беше мъртъв.

 

 

Гардан, Касуми и Доминик гледаха възхитени мащабния строеж. Наетите в Шамата каменоделци и зидари полагаха блок след блок и вдигаха високите стени на академията. Пъг и Кълган бяха наблизо и оглеждаха строителния план на майстор-зидаря, ръководещ работата. Пъг махна с ръка на гостите да се приближат.

— Това е жизненоважно за нас и вярвам, че ще ни извините за малко. Тук се работи вече от няколко месеца и държим градежът да не прекъсва.

— Това здание ще бъде огромно — каза Гардан.

— Ще има двадесет етажа, с няколко по-високи кули за наблюдение на небесата.

— Невероятно — промълви Доминик. — Такава сграда може да приюти хиляди.

Сините очи на Кълган заискриха весело.

— Според това, което ми е разправял Пъг, нашето тук е малка част от Града на чародеите на другия свят. Там израснал цял град, в една гигантска конструкция. Като си свършим своята работа, след години, тукашното ще е едва една двадесета от онова там, ако не и по-малко. Все пак има място да се разраства, ако се наложи. Някой ден може би академията ще покрие целия остров на Звездния пристан.

Обиколиха дългата стена и се озоваха пред няколко постройки, напомнящи по-скоро за малко селце. Беше пълно с мъже и жени, дошли откъде ли не, облечени най-различно — от Кралството и от Кеш. На площада в центъра на селото играеха тумба деца, сред тях беше и Уилям. Доминик се огледа и зърна Фантус, изтегнал се недалече от хлапетата до един праг под слънцето. Децата ритаха бясно една парцалена топка и се мъчеха да я вкарат в една обърната каца. Играта като че ли нямаше никакви правила и ред.

Доминик се засмя.

— И аз съм играл на това като момче по шестъците.

— Аз също — отвърна с усмивка Пъг. — Много от това, което замисляме, тепърва ще се прилага, тъй че засега децата нямат много задължения. И като че ли нямат нищо против да е така.

— Що за място е това? — попита Доминик.

— Засега тук е домът на новата ни общност. Крилото, където сме настанени с Кълган и семейството ми, както и няколко стаи за обучение, са единствената част от академията, готова за използване. Само тя е довършена. Тези, които идват в Звезден пристан, за да се учат и служат на академията, отсядат тук, докато не се приготвят нови квартири в основната сграда. — Даде им знак да го последват до една голяма постройка, издигаща се над останалите в селцето. Уилям ги видя, остави играта и закрачи до татко си. Пъг сложи ръка на рамото на момчето.

— Как са уроците днес?

Момчето се намръщи.

— Не много добре. Нищо не се получава.

Лицето на Пъг стана сериозно, но Кълган подбутна закачливо детето да се върне при играещите.

— Я потичай, момче. Не се притеснявай, баща ти беше същата дебела глава като мой ученик. Ще си дойде с времето.

Пъг се усмихна криво.

— Дебела глава ли?

— Може би „плитък ум“ ще е по-точно — рече Кълган.

— Докато съм жив, Кълган ще ми се подиграва — въздъхна Пъг.

Отвътре сградата се оказа куха като раковина. Единственото й предназначение като че ли бе в това да побере една огромна маса, минаваща по цялата дължина на залата. Освен нея имаше само една голяма камина.

Пъг седна и подкани другите също да седнат.

Доминик остана доволен от топлината на огъня. Макар да беше късна пролет, въздухът тук беше доста хладен.

— А какви са тези жени и деца наоколо?

Кълган измъкна лулата от колана си и започна да я тъпче с табак от кесийката.

— Децата са синове и дъщери на онези, които се заселват тук. Смятаме да организираме училище за тях. Пъг изповядва странни възгледи — как един ден всички в Кралството ще започнат да се учат, но аз лично не си представям всеобщото образование да се превърне в мода. Колкото до жените, те са или съпруги на магьосници, или самите те са магьоснички — жени, които обикновено смятат за „вещици“.

Доминик като че ли се притесни.

— Вещици?

Кълган запали лулата си с пламъче от върха на пръста си и издуха гъст облак дим.

— Какво толкова намирате в една дума? Те практикуват магия. По причини, които така и не са ми ясни, мъжете поне се радват на много места на известна търпимост за това, че практикуват магии, докато жените ги изхвърлят от всяка община, когато се разбере, че притежават силата.

— Но все пак се смята, че жените извличат мощ от това, че служат на тъмни сили.

Кълган махна пренебрежително с лулата си.

— Глупости. Това си е чисто суеверие, простете за грубостта. Източникът на тяхната сила не е по-тъмен от нашия, а поведението им обикновено е далеч по-деликатно от това на някои по-въодушевени, макар и заблудени слуги на някои храмове.

— Вярно е, но вие говорите с признат служител на легитимен храм — възрази Доминик.

Кълган го изгледа в очите.

— Простете ми за забележката, но въпреки репутацията на Ишапийския орден, че имат по-широки възгледи за нещата, вашите думи звучат крайно ограничено. Какво толкова, ако тези окаянички не служат непременно в някой храм? Защото какво излиза? Че ако една жена служи в храм, тя е свята, но ако силата я споходи в някоя схлупена колиба сред леса, е вещица, така ли? Дори старият ми приятел отец Тъли трудно би преглътнал подобна догматична дивотия. Всъщност вие не говорите за съществения въпрос за доброто и злото; става дума просто за това кой се е включил в по-добра гилдия.

Доминик се усмихна:

— Значи вие се стремите да създадете по-добра гилдия?

Кълган издуха поредния облак дим.

— В известен смисъл — да, въпреки че не това е основната ни цел, а по-скоро — усилието да се съхрани колкото може повече познание за чародейството.

— Простете ми за грубите въпроси, но едно от задълженията ми беше да определя източника на вашата мотивация. Кралят е ваш могъщ съюзник и нашият храм беше загрижен да не би зад вашата дейност да се крият някакви тайни помисли. Прецени се, че след като ще идвам тук…

— Защо да не поразпитате какво правим и да видите какво ще ви кажем? — довърши Пъг.

— Доколкото познавам Пъг, той винаги е държал на честта — намеси се Касуми.

Доминик продължи.

— Ако изпитвах някакво съмнение, нямаше да кажа нищо. Това, че целите ви са най-висши, е без съмнение. Просто…

Пъг и Кълган попитаха едновременно:

— Какво?

— Напълно ясно е, че преди всичко се стремите да създатете тук общност на учени. Това само по себе си е повече от похвално. Но вие няма вечно да сте тук. Някой ден вашата академия може да се окаже могъщо оръжие в грешни ръце.

— Повярвайте, взимаме всички възможни мерки, за да избегнем този риск — каза Пъг.

— Вярвам — кимна Доминик.

Пъг изведнъж се вслуша и каза:

— Идват.

Кълган го изгледа напрегнато и попита:

— Гамина?

— Да — каза Пъг. — Връзката бе по-добра от всякога. От седмица на седмица силата й расте. — После обясни на другите: — Прочетох съобщенията, които ми донесохте снощи, и поканих тук двама души, които смятам, че може да ни са от помощ.

— Гамина е… способна да приема и да изпраща мисли със забележителна яснота — каза Кълган. — До този момент тя е единствената, за която знаем, че е надарена за това. Пъг ми е разправял за подобна дарба на Келеуан, прилагана по време на обучението му, но тя е изисквала подготовка на приемащия.

— Подобно е на умствения досег, прилаган от някои жреци, но при нея, изглежда, не е нужен физически контакт, нито близост дори — обясни Пъг. — Нито съществува опасност да попадне в плен на съзнанието, до което се докосва. Гамина е изключително рядък талант. — Доминик се впечатли, а Пъг продължи: — Тя досяга ума и е все едно, че ти говори. Храним надежда един ден да проумеем този природен талант и да открием начин и други да се научат на това.

— Чувам, че идват — каза Кълган и стана. — Моля ви, господа, Гамина е твърде плаха душа. Преживяла е трудни времена. Не го забравяйте и бъдете внимателни с нея.

Старият маг отвори вратата и влязоха мъж и малко момиче. Мъжът беше много стар, с оредяла коса, спускаща се до раменете му като бял дим. Едната му ръка лежеше на рамото на момичето. Той ходеше превит, а под червената му роба изпъкваше гърбица. По бледите му очи, втренчени в пустото, личеше, че старецът е сляп.

Но това, което прикова вниманието им, беше момичето. Облечено бе в прости дрехи и изглеждаше не повече от седемгодишно — крехко същество, което плахо стискаше старческата длан, опряна на рамото му. Имаше огромни сини очи, които сияеха на бледото, нежно изваяно личице. Косата на момичето беше почти бяла като на стареца, с леко златист блясък. Това, което най-много порази Доминик, Гардан и Касуми, бе непреодолимото чувство, че едва ли някога в живота си са виждали толкова красиво дете. В детинските му черти отсега се долавяше бъдещата ненадмината женска красота.

Кълган помогна на стареца да се настани на стола до неговия. Момичето предпочете да остане право, с ръце на рамото му. Пръстчетата му шареха нервно, сякаш се боеше да не го лишат от досега до стареца. То огледа тримата непознати като току-що доведено от гората наплашено диваче, без да положи никакво усилие да скрие недоверието си.

— Това е Роджън.

Слепецът се приведе напред в стола си.

— С кого се срещам? — Въпреки преклонната му възраст лицето му изглеждаше живо и усмихнато. Личеше, че него, за разлика от детето, го радва възможността да се срещне с новодошлите.

Пъг представи тримата, седящи срещу Роджън и Кълган, и слепецът се усмихна широко.

— Радвам се да се запознаем, господа.

— А това е Гамина — каза Пъг.

Доминик и другите двама се стъписаха, щом гласът на момичето прокънтя в главите им.

„Здравейте.“

Устните на детето не се бяха помръднали. Тя стоеше неподвижно и се взираше в тях с големите си сини очи.

— Тя проговори ли? — попита Гардан.

— С ума си — отвърна Кълган. — Другояче не умее. Роджън се пресегна и потупа ръцете на детето.

— Гамина се е родила с тази дарба, макар че едва не подлудила майка си с безмълвния си плач. — Лицето на стареца помръкна. — Баща й и майка й били пребити с камъни от своите съселяни за това, че са родили демон. Били нещастни, суеверни хорица. Но се побояли да убият детето, за да не би да придобиела „естествената“ си форма и да ги избие всички. Затова я оставили в гората да я разкъсат хищниците… Нямаше и три годинки.

Гамина погледна стареца с пронизващия си поглед. Той се извърна с лице към нея, сякаш я виждаше, и промълви:

— Да, тогава те намерих.

И заговори на другите:

— Живеех в гората, в една изоставена ловджийска колиба. Аз също бях прогонен от родното си село, но много години преди това. Предсказал бях смъртта на селския мелничар и ме обвиниха заради това. Дамгосаха ме за вещер.

Пъг поясни:

— Роджън притежава така нареченото „второ зрение“, дарбата да провижда, навярно като компенсация за това, че се е родил незрящ.

Роджън се усмихна и потупа ръчичката на момиченцето.

— Приличаме си ние двамата, в много неща. Бях започнал да се боя какво ще стане с детето, когато умра. — Млъкна и заговори на момичето, трогнало се от думите му. То трепереше и от очите му бликаха сълзи. — Кротко — сгълча го леко старецът. — И аз ще си отида един ден — с всички е така. Но се надявам да не е скоро — добави той с хриплив смях и продължи разказа си: — Дойдохме от едно село край Саладор. Когато се разчу за това чудно място, поехме на път. Половин година ни трябваше, докато стигнем пеш дотук, главно заради старческата ми немощ. Но тук намерих хора като нас, които виждат у нас източник на знание, а не повод за боязън. Сега сме у дома си.

Доминик поклати глава удивен, че старецът и малкото дете са могли сами да прекосят стотиците мили, и развълнувано попита:

— Вече започвам да разбирам донякъде това, което се прави тук. Има ли много други като вас двамата?

— Не чак толкова, колкото би ми се искало — отвърна Пъг. — Някои от по-изтъкнатите чародеи отказват да се присъединят към нас. Други се боят от нас. Не са склонни да разкрият талантите си. Трети просто не знаят за съществуването ни. Но някои, като Роджън, ни намират сами. Събрали сме досега петдесетина души, практикуващи едно или друго чародейство.

— Но това е твърде много! — възкликна Гардан.

— В Конгрегацията имаше две хиляди Велики — каза Касуми.

— Имахме и още близо две хиляди, следващи Низшия път — добави Пъг. — А онези, които обличаха черния халат, знака, че си станал Велик, бяха едва една пета от започналите обучението, и то при условия много по-сурови, отколкото сме в състояние да наложим тук, или бихме искали.

Доминик го погледна.

— А какво ставаше с онези, които се провалят в учението?

— Убиваха ги — сухо отвърна Пъг.

Доминик съобрази, че не е желателно да продължават темата. Личицето на момичето трепна боязливо и Роджън побърза да го успокои.

— Кротко, чедо. Никой няма да ти направи нищо лошо. Той разказва за едно далечно място. А ти един ден ще станеш велика учителка.

Момичето се отпусна и за миг на лицето му се изписа гордост. Явно беше, че обожава стареца и вярва на всяка негова дума.

— Роджън, напоследък става нещо, което бихме могли да проумеем с помощта на твоите дарования — каза Пъг. — Искаш ли да ни помогнеш?

— Толкова ли е важно?

— Не бих те молил, ако не беше жизненоважно. Животът на принцеса Анита е в опасност, а принц Арута е застрашен от някакъв неизвестен враг.

Момичето се угрижи, или това поне разчетоха Гардан и Доминик в изражението му. Роджън килна глава настрани, сякаш се вслуша в нещо, и отрони:

— Разбирам, че е опасно, но ние дължим много на Пъг. Той и Кълган са единствената надежда за хора като нас. — Двамата се смутиха от думите му, но не отвърнаха нищо. — Освен това Арута е брат на краля, а техният баща е подарил този чудесен остров, на който да се поселим. Как биха се чувствали хората, ако знаят, че са могли да помогнат, а не са го сторили?

Пъг тихо заговори на Доминик:

— Второто зрение на Роджън е… по-различно от всичко, за което съм чувал. Вашият орден е прочут с познанията си в областта на пророчествата. — Доминик кимна. — Той провижда… „възможности“ е може би най-точната дума. Онова, което би могло да се случи. Това, изглежда, изразходва голяма част от жизнените му сили, а макар да е по-здрав, отколкото изглежда, той все пак е на преклонна възраст. По-лесно е, ако само един човек разговаря с него, и тъй като вие най-добре разбирате магическото естество на това, което става, смятам, че ще е по-добре вие да му разкажете каквото знаете. — Доминик се съгласи и Пъг добави: — Моля всички останали да запазим мълчание.

Роджън се пресегна през масата и хвана ръцете на монаха. Доминик се изненада от силата, съхранила се в тези сгърчени старчески пръсти. Макар самият той да не можеше да прорицава, процесът му беше познат от опита с надарените с подобна дарба братя от ордена. Най-напред прочисти ума си от всякакви други мисли и заразказва историята от момента, в който Джими се бе натъкнал на убиеца Козодой в Крондор, до деня, в който Арута беше напуснал Сарт. Роджън го слушаше мълчаливо. Гамина се бе вкочанила. Когато Доминик заговори за пророчеството, наричащо Арута „Губителя на мрака“, старецът потръпна и устните му се раздвижиха беззвучно.

szvnr_starecut.png

Докато монахът говореше, в стаята се възцари злокобна тишина. Дори огънят в камината сякаш затихна. Гардан неволно се присви в стола си, сякаш го лъхна внезапен мраз.

Монахът млъкна, но Роджън продължи да стиска ръката му. Беше вдигнал глава, сякаш се бе заслушал в нещо много далечно. Устните му известно време помръдваха беззвучно, после бавно започнаха да се оформят думи, но толкова тихо, че оставаха неразличими. Най-сетне той заговори ясно и твърдо:

— Има някакво… присъствие… същност някаква. Виждам град. Могъщ бастион с много кули и дебели стени. По стените стоят горди мъже, готови да го защитят докрай. А сега… градът е под обсада. Виждам го победен, кулите му са лумнали в пламъци… Превзет е градът. Паднал е и безчислени диви орди се втурват по улиците му. Бранителите му са притиснати жестоко и се оттеглят към някаква цитадела. Онези, които похищават жени и деца и плячкосват… не са хора. Виждам ония, от Тъмната пътека, и техните слуги таласъми. Вилнеят по улиците и от оръжията им капе кръв. Виждам странни стълби, които се издигат, за да щурмуват цитаделата, и странни мостове от светлина. Сега тя пламва, всичко пламва, всичко е в пламъци… край.

Последва миг тишина и Роджън продължи:

— Виждам огромна войска, струпана сред просторна равнина, и странни пряпорци се веят над нея. Черноризи фигури седят безмълвно по конете. Над тях стои… моредел… — Очите на стареца се просълзиха. — Той е… красив… и зъл. Носи знака на дракона. Стои на хълм, а под него маршируват армии и пеят бойни химни. Окаяни роби, хора, теглят могъщи обсадни машини.

Отново настъпи тишина. След това старецът пак почна:

— Виждам друг град. Образът е треперлив и неясен, защото бъдещето му не е така сигурно. Слънцето крие лика си зад сиви облаци… а градът стене от болка. Мъже и жени, оковани в синджири, безкрайни редици. Бият ги с камшици… някакви същества, мъчат ги и ги изтезават. Отрупани са на един голям площад пред своя завоевател. Издигнали са му трон… над могила… могила от трупове. На него седи… онзи, красивият… злият. До него стои друг… черно расо крие чертите му. А зад тях двамата има нещо… не мога да го видя, но то е истинско… има го… то е… тъмно… Безплътно е и го няма, но… но е там. То докосва онзи на трона. — Роджън стисна леко ръцете на Доминик. — Почакай… — Старецът замълча. Ръцете му затрепераха, а след това с окаян глас, почти с хлип, той изплака: — О, богове милостиви! То ме вижда! То ме вижда! — Устните на стареца потръпнаха и Гамина впи ръчичките си в рамото му с широко отворени очи, стисна го здраво и на личицето й се изписа ужас.

Изведнъж Роджън нададе ужасен стон, стон на неподправена болка и отчаяние, и тялото му се вкочани.

Най-неочаквано умовете на всички присъстващи в стаята бяха пронизани от непоносима пареща болка. Гамина изпищя безмълвно.

Гардан стисна главата си в шепи, изпаднал почти в несвяст от нажежената до бяло, разкъсваща болка. Лицето на Доминик посивя като пепел и той се изпъна в стола си с неистов вик. Касуми стисна очи и понечи да се изправи. Лулата на Кълган изпадна от вкочанените му устни и той стисна слепоочията си. Пъг се олюля, мъчейки се да опази всяка останала трошица от чародейната си мощ, за да издигне някаква духовна преграда срещу онова, което разкъсваше ума му. Изтласка със сетни сили чернотата, която се бе опитала да го надвие, пресегна се и докосна детето.

— Гамина — изхриптя той.

Писъкът в ума на детето не секна и то се впи отчаяно в дрехата на стареца — неволно, сякаш искаше по някакъв начин да го измъкне от ужаса, пред който се бе изправил. Очите на момичето се бяха разширили до невъзможност и безсловесният му стон доведе всички в стаята почти до лудост. Пъг се хвърли напред и сграбчи детето за рамото. Гамина не усети докосването му и умът й продължи да крещи от болка за Роджън. Пъг напрегна сетните си сили и изтласка за миг ужаса и болката от излъчените й мисли.

Главата на Гардан клюмна на масата, Касуми също рухна; Кълган понечи да се изправи, но не можа. Освен Пъг и Гамина, само Доминик по някакъв начин запази самообладание. Нещо вътре в душата му се мъчеше да се пресегне към ума на детето, колкото и да му се искаше да се отдръпне от болката, която му причиняваше Галина.

Първичният детски ужас едва не подкоси коленете на Пъг, но той успя да се овладее, прошепна заклинание и момичето притвори клепачи и рухна по очи. Болката секна моментално. Пъг прегърна изпадналото в несвяст момиче, стъписан от яростта на удара, и седна.

Доминик имаше чувството, че главата му ще се пръсне, но успя да се задържи на ръба на съзнанието. Тялото на стареца си остана вкочанено от болката, само устните му помръдваха немощно. Доминик изрече лечебно заклинание, предназначено да спре болката, и най-сетне Роджън се отпусна и се смъкна без сили в стола. Но лицето му си остана сгърчено от ужаса и болката и той хрипливо проплака нещо, което монахът не можа да разбере, а после изгуби съзнание.

Пъг и монахът се спогледаха смутено. Доминик усети, че го обгръща мрак, и преди да изпадне в несвяст, се удиви защо магьосникът е толкова изплашен.

 

 

Гардан крачеше неспокойно из стаята, в която ги бяха нагостили предната вечер. Кълган, който седеше край камината, му каза:

— Ще изтъркаш пода, ако не седнеш.

Касуми се беше отпуснал кротко на възглавничката до магьосника. Гардан седна до цуранина и въздъхна:

— Това проклето чакане…

Доминик, Пъг и неколцина знахари се мъчеха да помогнат на Роджън. Бяха отнесли стареца от залата за срещи почти мъртъв. Писъкът в ума на Гамина бе засегнал всички на една миля околовръст, макар да бе поразил по-слабо онези, които се бяха оказали по-далече. При все това няколко души в строящата се сграда бяха останали доста време в безсъзнание. Когато писъците й секнаха, останалите с ума си бяха притичали да разберат какво става и бяха заварили всички в голямата зала припаднали.

Катала се беше появила скоро и се бе разпоредила да ги отнесат по стаите, където щяха да се погрижат за тях. Останалите се бяха съвзели след няколко часа, но Роджън — не. Видението му бе започнало преди обед, а сега вече се беше смрачило.

— По дяволите! — възкликна Гардан. — Не понасям такива неща. Аз съм войник. Тези магически чудовища, тези безименни сили… Враг от плът и кръв ми дайте на мене!

— Много добре знам аз какви ги вършиш с враговете от плът и кръв — обади се Касуми, а Кълган го изгледа с любопитство. — В първите години на войната двамата с капитана се сражавахме един срещу друг при обсадата на Крудий. Едва след като си изяснихме кой кой е, разбрах, че е бил вторият след принц Арута по време на обсадата, както и той — че аз съм командвал щурма.

Вратата се отвори и влезе едър мъж с дълго наметало. Беше с буйна брада и обрулено от вятър и дъжд лице — приличаше на ловец или дървосекач. Мъжът се усмихна и избоботи:

— Само няколко дни да ме няма, и виж ти кой дошъл.

Тъмното лице на Гардан грейна в усмивка и той се надигна и протегна ръка.

— Мийчъм!

Здрависаха се и Мийчъм го плесна по рамото.

— Добра среща, капитане.

Касуми също се надигна и се ръкува със стария си познат. Мийчъм беше волник, поверил бе парчето си земя на Кълган и служеше при него, макар да го смятаха повече за приятел на стария чародей, отколкото за слуга.

— Имаше ли късмет този път? — попита Кълган.

Горянинът поглади разсеяно белега на лявата си буза и отвърна:

— Не. Все мошеници.

— Чухме, че наблизо минава керван с врачки и цигани — поясни Кълган на Гардан и Касуми. — Спрели са на стан, на няколко дни път оттук. Пратих Мийчъм да види дали някой от тях не е с истинска дарба.

— Имаше един — каза Мийчъм. — Но като му казах откъде съм, си замълча. Кой знае, може и да се хване на въдицата. — Горянинът се огледа. — Е, няма ли някой най-после да ми каже какво става тук?

Кълган заописва случилото се надълго и нашироко, но вратата се отвори и разговорът секна. Влезе Уилям — водеше за ръка Гамина. Повереничката на стареца изглеждаше още по-пребледняла. Момичето се вгледа в Кълган, в Касуми и Гардан, и гласът му прониза умовете им.

„Простете ми, че причиних толкова болка. Изплаших се.“ Кълган протегна ръце и детето приседна плахо в скута му.

— Успокой се, миличко. Всичко е наред. Разбираме.

Другите се усмихнаха окуражително на детето и то като че ли се отпусна. Фантус също влезе в стаята и зашляпа с опашка по пода. Уилям го погледна бързо и каза:

— Фантус е гладен.

— Тоя звяр е гладен по рождение — изсумтя Мийчъм.

„Не — отекна мисълта в главите им. — Той каза, че е гладен. Днес никой не се е сетил да го нахрани. Чух го.“

Кълган леко отмести детето от себе си, за да го погледне в очите.

— Какво искаш да кажеш?

„Той каза на Уилям, че е гладен. Току-що. Чух го.“ Магьосникът изгледа момчето.

— Уилям, ти можеш ли да чуваш Фантус?

Уилям го погледна озадачено и отвърна:

— Разбира се. Вие не можете ли?

„Те си говорят непрекъснато.“

Лицето на Кълган се оживи.

— Но това е удивително! Представа нямах. Нищо чудно, че са толкова близки. Уилям, откога можеш да си говориш с Фантус така?

Момчето сви рамене.

— Откакто помня. Фантус винаги ми говори.

— А ти ги чуваш как си говорят? — Гамина кимна. — Ти можеш ли да разговаряш с Фантус?

„Не. Но мога да го чувам, когато той приказва на Уилям. Мислите му са особени. Трудно е.“

Гардан слушаше стъписан. Чуваше отговорите на Гамина в главата си, все едно че слушаше глас.

Уилям се извърна към дрейка и се сопна:

— Е, добре! — После се обърна към Кълган. — Ще прескоча до кухнята да му донеса нещо. Нали Гамина може да остане тук?

Кълган прегърна нежно момиченцето и то отново се отпусна в широкия му скут.

— Разбира се.

Уилям изхвърча от стаята и Фантус бързо се изтътри след него, подгонен от глада. Щом излязоха, Кълган попита:

— Гамина, а Уилям може ли да говори така и с други същества освен с Фантус?

„Не зная. Ще го попитам.“

Всички я загледаха смаяно как килна леко главичка, сякаш се заслуша в нещо. След малко детето кимна. „Казва, че само понякога. Повечето животни не били много интересни. Интересували се само от храна и от други животни.“

Лицето на Кълган засия, сякаш някой му беше поднесъл скъп дар.

— Чудо на чудесата! Такъв талант. Не сме чували някой досега да е могъл пряко да общува с животни. Някои чародеи са намеквали за съществуването на подобна дарба в миналото, но за такова нещо — никога. Ще трябва да го проучим.

Очите на Гамина се разшириха в очакване. Тя изправи гръбче и извърна глава към вратата и миг след това влязоха Пъг и Доминик. И двамата изглеждаха уморени, но и помен от някаква скръб не се четеше по лицата им.

Преди някой да успее да зададе тревожния въпрос, Пъг каза:

— Жив е все още, въпреки че е страшно изтощен. — Погледна Гамина, сгушена в скута на Кълган, сякаш от тази ласка зависеше животът й. — Ти по-добре ли си? — попита я Пъг. Детето се усмихна едва-едва и кимна.

Размениха си нещо безмълвно с очи и Пъг каза:

— Смятам, че ще се възстанови. Катала остана при него. Брат Доминик много помогна с опита си в церителството. Но Роджън е много стар, Гамина, и ако не оцелее, трябва да го приемеш и да бъдеш силна.

Гамина се просълзи, но кимна разбиращо. Пъг поздрави Мийчъм, седна и пак се бърна към детето.

— Гамина, ти можеш много да ни помогнеш. Искаш ли?

„Как?“

— Това, което се случи днес, не се е случвало досега, доколкото знам. Трябва да разбера защо толкова се уплаши за Роджън. — Нещо в поведението на Пъг издаваше дълбока тревога. Той я прикриваше добре, за да не стресне детето, но на Кълган не му убягна.

Гамина го погледна уплашено. Размениха си нещо безмълвно и Пъг каза:

— Каквото и да е било, може да ни помогне да спасим живота на Роджън. Тук е намесено нещо непонятно за нас. Трябва да ни кажеш за него.

Гамина прехапа устни и Гардан се порази от храбростта на крехкото дете. От малкото, което беше чул дотук за съдбата му, трябваше да е преживяло ужасни дни. Това, че беше отраснало в подозрителен и враждебен свят и че всички тези мисли за него ги беше чувало непрекъснато, сигурно го беше довеждало до ръба на лудостта. Да се довери сега на почти непознати хора беше истински героизъм. Добротата и обичта на Роджън сигурно бяха безгранични, за да й помогне да устои на тази нараняваща крехката й душица болка. Гардан си помисли, че ако някой изобщо заслужава титлата „светец“, с която понякога храмовете удостояваха своите герои и мъченици, то това трябваше да е Роджън.

Пъг и Гамина отново потънаха в мълчалив разговор. Накрая Пъг каза:

— Говори така, че да могат да чуят всички. Дете, всички тези хора тук са твои приятели и те трябва да чуят разказа ти, за да предпазят Роджън и други хора от нови страдания.

Гамина кимна и всички чуха в главите си: „Аз бях с Роджън.“

— Какво значи това?

„Когато той се… вгледа с вътрешния си взор, отпътувах с него.“

— Как е възможно това? — попита Кълган.

„Понякога, когато някой си мисли неща или ги вижда, аз също мога да виждам това, което вижда или прави. Трудно е, когато мисълта им не е към мен. Най-добре го правя с Роджън. Видях в ума си това, което видя той.“

— Да не искаш да кажеш, че можеш да виждаш провиденията на Роджън? — попита Кълган.

Детето кимна.

— А сънищата му?

„Понякога.“

Кълган нежно я притисна до гърдите си.

— Какво чудесно дете! Две чудеса в един ден! Благодаря ти, милото ми.

Гамина се усмихна и личицето й за пръв път през този ден грейна от щастие. Пъг изгледа магьосника озадачено и Кълган каза:

— Синът ти може да говори с животните. — Пъг зяпна, а старият магьосник продължи: — Но не това е важното в момента. Гамина, какво толкова видя Роджън, че го нарани така?

Гамина се разтрепера и Кълган я сгуши до гърдите си. „Беше лошо. Той видя град в пламъци и хората в него, наранявани от жестоки същества.“

— Знаеш ли кой е градът? — попита Пъг. — Виждали ли сте наяве това място с Роджън?

Гамина поклати глава. „Не. Беше просто град.“

— И друго какво? — попита тихо Пъг.

Момичето потръпна.

„Той… видя нещо… човек?… — Последва силно объркване, сякаш умът на детето се бореше с понятия, които не разбираше напълно. — Човекът?… видя Роджън.“

Доминик удивено промълви:

— Но как може нещо във видение да види виждащия? Видението е пророческа картина на това, което е възможно да се случи. Що за същество би могло да усети магическия сплит през времето и вероятността?

— Гамина, какво направи този „човек“ на Роджън? — попита Пъг.

„То ли? Той? Посегна и го нарани. Той… Каза едни думи.“ В този миг в стаята влезе Катала и детето вдигна глава и я погледна.

— Заспа дълбоко — каза Катала. — Мисля, че ще се възстанови. — Жената пристъпи зад стола на Кълган, пресегна се и хвана Гамина за брадичката. — Ти също трябва да поспиш, детето ми.

— След малко — каза Пъг. Катала почувства, че мъжът й е загрижен за нещо съдбовно, и кимна разбиращо. — Малко преди да припадне, Роджън изрече една дума. За мен е важно да разбера къде е чул той тази дума. Смятам, че е чул онова нещо, „лошия човек“, да изрича тази дума във видението. Можеш ли да си спомниш думите, Гамина?

Детето склони глава на гърдите на Кълган и кимна плахо — явно споменът го плашеше.

— Кажи ни — подкани я Пъг.

„Не. Но мога да ви го покажа.“

— Как? — попита Пъг.

„Мога да покажа онова, което видя Роджън.“

— На всички нас? — възкликна Кълган и Гамина кимна. После крехкото момиченце се изправи в скута на Кълган и си пое дълбоко дъх, сякаш да събере сили. Притвори очи и ги отведе в някакво тъмно място.

В небето стремглаво се носеха черни облаци, гонени от зъл вятър. Буря връхлиташе над града. Портите зееха разбити — обсадните машини бяха разтрошили дърво и желязо. Градът загиваше сред алчната стихия на необуздани пламъци. Чудовища и хора безчинстваха с оцелелите му обитатели, криещи се по мазета и тавани, и кръв се стичаше на гъсти вади в уличните канавки. На централния площад бе издигната могила от трупове, висока поне двадесет стъпки. А над мъртвите тела бе поставена платформа от черно дърво и на нея — трон. На трона седеше моредел с удивително красиво лице и се взираше очарован в хаоса, на който слугите му подлагаха града. До него стоеше фигура, облечена в черно расо — качулката и дългите ръкави напълно скриваха вида на съществото и беше невъзможно да се прецени човек ли е, или нещо друго.

Ала вниманието на Пъг и останалите бе привлечено от нещо друго, стоящо зад двамата. Тъмнина, която просто присъстваше там, отзад, нещо странно и невидимо, което само се долавяше. Стаено отзад, на фона на бушуващото безумие, то бе същинският източник на власт. Съществото в черната роба посочи нещо и за миг се видя люспестата му ръка. Незнайно как мрачното присъствие се открои, показа се в умовете на гледащите. Съзнаваше, че го гледат, и отвърна с омраза и презрение. Пресегна се към тях с неземната си мощ и заговори, и словата му донесоха на хората в стаята покруса и отчаяние.

Всички бяха потресени от видението, предадено им от детето. Доминик, Кълган, Гардан и Мийчъм се бяха смразили от непонятната закана, предадена им през Гамина, колкото и да беше всичко сянка на преживяно от друг.

Касуми, Катала и Пъг обаче направо се бяха вцепенили. Когато детето свърши и уморено притвори очи, по лицето на Катала потекоха сълзи, а маската на непоклатима пред нищо сдържаност бе паднала от лицето на цуранина и то се беше изопнало, посивяло като пепел. Пъг, изглежда, бе най-поразен от всички — бе свел глава, потънал в безмълвна покруса.

Кълган се огледа разтревожено. Гамина като че ли беше по-притеснена от реакцията им, отколкото от спомена. Катала усети отчаянието й, взе я от скута на Кълган и я притисна до себе си. Доминик промълви:

— Какво беше това?

Пъг вдигна изнурено глава, сякаш цялата тежест на два свята изведнъж се бе стоварила на плещите му. После заговори с усилие:

— Когато Роджън се освободи от болката, последните му думи бяха: „Мракът. О, мракът.“ Онова, което е видял зад двете фигури. Мракът, който Роджън видя, каза следното: „Натрапнико, който и да си, откъдето и да си, знай, че моята сила иде. Слугата ми отваря пътя. Трепери, защото ида. Тъй както е било, тъй както ще бъде, сега и вовеки веков. Изпитай силата ми.“ Той или то след това е досегнало по някакъв начин Роджън и е предизвикало ужаса и болката.

— Как е възможно това? — промълви Кълган.

— Не знам — хрипливо отвърна Пъг. — Но загадката за това кой се стреми да вземе живота на Арута и кой стои зад всичките черни изкуства, които бяха хвърлени срещу него, добива ново измерение.

— Но има и още нещо — каза Доминик и изгледа недоумяващо Касуми и Катала. — Какъв беше този език? Чух го не по-зле от вас, чух тези чужди слова на Роджън, но не разбрах нито дума.

Отвърна му Касуми:

— Думите бяха… древни. На език, използван само в храмовете. Разбрах съвсем малко. Но бяха на цурански.

Глава 14
Елвандар

Лесът бе притихнал. Над главите им се простираха могъщи прастари клонаци, скриващи дневния светлик; меко зелено сияние обгръщаше всичко наоколо, заличавайки резките сенки, и сред него лъкатушеха смътно очертани пътеки, водещи незнайно накъде.

Бяха навлезли в леса на елфите още преди два часа, преди обед, а все още не срещаха ни знак, ни помен от елфи въпреки очакванията на Мартин, че ще ги пресрещнат скоро след като минат река Крудий.

— Струва ми се, че ни следят — каза хадатът на Мартин и Арута.

— Да, от няколко минути — отвърна Мартин. — Мернах ги преди малко.

— Ако ни следят елфи, защо не се покажат? — попита Джими.

— Може да не са елфи. Ще сме в пълна безопасност едва когато навлезем в границите на Елвандар. Стойте нащрек.

Продължиха да яздят. Скоро дори птичите песни секнаха и гората сякаш затаи дъх. Мартин и Арута подкараха конете по тясна пътечка. Тишината изведнъж се разкъса от пронизително изсвирване, последвано от врясъци. Покрай главата на Бару профуча камък и след него — порой от камънаци и клони. Иззад дърветата и храстите наскачаха рояци дребни космати фигури и със свиреп вой се спуснаха към ездачите.

Арута пришпори коня си, сниши глава под надвисналите клони и препусна към една от групите от четири-пет същества с ръст колкото малки деца. Те запищяха от ужас и се пръснаха. Принцът си избра едно и го подгони. Пътят на дребното същество се оказа запушен от струпана от пролетен порой маса сухи клонаци, храсти и камъни, и то се извърна с лице към него.

Арута тъкмо бе дръпнал юздите и бе вдигнал сабята, но гневът му внезапно се уталожи. Съществото изобщо не се опита да го нападне, а заотстъпва заднишком в гъстата плетеница зад гърба си и след като нямаше повече накъде, спря и го загледа с ужас.

Лицето му беше съвсем като човешко, с кестеняви очи. Имаше чип, но също така напълно човешки нос над необичайно широка уста. Устните му се бяха изопнали назад и под тях се показваха два реда остри бели зъби, но очите му се бяха облещили от страх и по косматите му бузи се стичаха сълзи. Инак наподобяваше по-скоро средно голяма маймуна.

От храстите изведнъж изскочиха още няколко същества и се надигна врява. Виеха свирепо, тупаха по земята с крака и размахваха прашки и тояги, но Арута усети, че всичко това е повече за показ; някои се засилваха уж да скочат срещу него, но щом той се обърнеше, изпищяваха уплашено и се дръпваха.

Спътниците му скоро дотичаха и малкото същество заклещено от Арута сред клонаците, заплака окаяно. Бару дръпна юздите и спря до принца.

— Когато го нападнахте, другите се затекоха след вас. Струпалите се около тях същества бързо зарязаха привидната си ярост, полумаймунските им, полудетски личица посърнаха и те си забърбориха на някаква бърза и непривична за ушите на хората реч.

Арута прибра сабята.

— Спокойно, нищо лошо няма да ви направим.

Горските твари сякаш го разбраха и млъкнаха. Заклещеното го гледаше боязливо.

— Какво са? — попита Джими.

— И аз не знам — отвърна Мартин. — От малко момче ловувам из тези лесове, но такива като тях не бях срещал.

— Това са гвали, Мартин Дълголъки.

Ездачите се обърнаха и видяха на тясната пътечка зад себе си петима елфи. Едно от съществата се затече към тях, посочи с укор хората и заговори напевно:

— Калин, човеци идва тук. Иска убива Ралала. Кажи тях спре убива Ралала.

Мартин слезе от коня.

— Добра среща, Калин! — Двамата с елфа се прегърнаха, останалите го поздравиха поред, после Мартин ги заведе при чакащите си приятели и каза: — Калин, сигурно помниш брат ми.

— Поздрави, принце на Крондор.

— Чест и почитания, принце на елфите. — Арута изгледа накриво заобиколилата ги тумба гвали. — Дойдохте тъкмо навреме. Щяха да ни надвият.

Калин се усмихна.

— Едва ли. Изглеждате силна чета. — Елфът се приближи до него. — Отдавна не сме се виждали. Какво ви води в лесовете ни, Арута, и то с такава странна свита? Къде са ти охранниците и пряпорците?

— Тя е дълга за разправяне. Ще ми се да го споделя с майка ти и с Томас.

Калин кимна в съгласие. За елфите търпението бе същността на живота им.

Успокоено най-после, уплашеното допреди малко от Арута гвали изтича при събратята си. Те го огледаха да не би да е пострадало нещо, пооправиха разрошената му козинка и го потупаха по гръбчето да се успокои след преживяното, после се смълчаха и загледаха елфите и хората.

— Какви са тези същества? — попита Мартин.

Калин се засмя и около лазурните му очи се събраха бръчици. Беше висок колкото Арута, но по-слаб и от принца.

— Както вече казах, наричат се гвали. Този негодник тук се казва Оппала. — Той потупа по главата маймунката, която беше притичала до него. — Той им е нещо като водач, макар това понятие да не им допада много. Може би просто е по-бъбрив от останалите. — Елфът огледа спътниците на принца. — А тези с теб кои са?

Арута му ги представи един по един и Калин кимна.

— Добре дошли в Елвандар.

— Но какво представляват тези гвали? — попита Роалд.

— Просто ги има. По-добро обяснение не мога да ви дам — отвърна Калин. — Преди са живели с нас, макар че това посещение им е първото от цяло поколение насам. Простодушен народец, коварството им е чуждо. Боязливи са и обикновено избягват срещи с непознати. Уплашат ли се — бягат, освен ако не се почувстват застрашени или ако не са притеснени за нещо. Тогава се правят на много свирепи. Но да не ви заблуждават острите зъбки — те са за по-корави орехи и лешници. — Принцът на елфите се обърна към Оппала. — Защо се опитахте да изплашите тези хора?

Гвалито заподскача възбудено.

— Повула прави малко гвали. Тя не може ходи. Ние уплаши човеци убива Повула и малко гвали.

— Много си пазят малките — поясни Калин. — Ако наистина бяхте посегнали на Повула и бебенцето й, щяха да рискуват да ви нападнат. Ако не е било раждането, изобщо нямаше да ги видите. — Извърна се към Оппала. — Спокойно. Всичко е наред. Тези човеци са наши приятели. Няма да наранят Повула, нито бебето й.

Като чуха това, останалите гвали се изсипаха иззад дърветата, обкръжиха групата и загледаха хората с открито любопитство. Запресягаха се и заопипваха дрехите на ездачите, така различни от зелените туники и кожени ботуши, които носеха елфите. Арута изтърпя опипванията само една минута и се обърна нетърпеливо към Калин.

— Иска ми се по-скоро да се срещна с майка ти. Стига приятелите ти да са приключили.

Джими набръчка нос, щом едно гвали се пресегна от близкия клон да го погъделичка под мишницата.

— Тия изобщо ли не се къпят?

— Не, за съжаление — отвърна Калин и се обърна да сгълчи гвалитата. — Хайде, стига. Трябва да тръгваме. — Гвалитата го послушаха и се скриха сред дърветата с изключение на Оппала, който изглеждаше малко по-самоуверен от останалите. — Ако ги оставиш, ще те опипват цял ден, но като ги разпъдиш — не се сърдят. — Обърна се към Оппала. — Отиваме в Елвандар. Вие се погрижете за Повула. Заповядайте при нас, когато решите.

Гвалито се ухили и закима енергично, след което също изчезна сред дърветата при събратята си.

Калин изчака, докато Мартин и Арута се качат на седлата, и каза:

— Оттук сме само на половин ден път до Елвандар.

И елфите затичаха през леса. Конниците ги последваха. Единствен Мартин не се учуди от скоростта, наложена от приказните същества. И конете трудно се справяха, а пеша да издържиш на такова бягане половин ден беше просто немислимо.

След малко Арута се изравни с Калин, чиито дълги тънки нозе гълтаха пътеката с лекота, и попита:

— Откъде идват тези същества?

— Никой не знае, Арута — извика му Калин. — Но са много смешни. Някъде от север, навярно отвъд големите планини. Появят се, поостанат някой и друг сезон, после изчезнат. Понякога ги наричаме „малки горски духчета“. Дори нашите следотърсачи не могат да ги проследят, след като си отидат. Почти петдесет години са минали от последното им гостуване и цели двеста от предишната им поява.

— Томас как е? — попита Мартин.

— Принц-консортът е добре.

— А детето?

— Момчето също е добре. Здраво, хубаво дете, макар че може да излезе нещо по-различно. Нали носи… особена кръв в жилите си.

— А кралицата?

— Майчинството й се отразява добре — отвърна с усмивка големият син на владетелката на елфите.

След това се умълчаха. За Арута се оказа трудно да поддържа разговора и да се пази от гъстите дървета наоколо, макар че това изобщо не затрудняваше Калин. Продължиха плавно през леса и всяка изминала минута го доближаваше до Елвандар и до сбъдването на крехката му надежда… или до рухването й.

Скоро пътуването свърши. Само допреди миг още се провираха из гъстия лес, а ето че изведнъж се озоваха на огромна поляна. С изключение на Мартин, всички за пръв път съзираха Елвандар.

Високо над околните гори се издигаха гигантски многоцветни дървета. Листата по най-горните клони сякаш блестяха под следобедното слънце. По висящите дървени мостчета и вити пътечки, свързващи дебелите стволове, се мяркаха фигури. Немалко от тези гигантски дървета можеха да се видят само тук, с лъскаво сребристи, златни и дори снежнобели листа. Започнеше ли да се свечерява, дървесата на Елвандар засилваха със своя, вътрешна светлина и в този приказен град никога не настъпваше пълен мрак.

Докато прекосяваха поляната, Арута чу възторжените гласове на спътниците си.

— Ако знаех… — промълви Роалд, — и да ме вържехте нямаше да можете да ме спрете да тръгна с вас.

Лаури се съгласи.

— Струва си няколкото седмици бродене из горите.

— Сказанията на певците и пет пари не струват — каза Бару. Арута изчака да чуе и коментара на Джими, но след като иначе словоохотливият хлапак не каза нищо, принцът се извърна да го погледне. Джими яздеше смълчан и захласнат, очите му пиеха околното великолепие, така различно от всичко, което бе виждал досега. Стигнаха до огромния дървесен град и ушите им доловиха тихото бръмчене от кипящия вътре живот. От една от страничните пътеки към тях се приближи ловна дружинка — елфите носеха едър сръндак към отделеното извън дърветата място за посичане на уловения дивеч.

Спряха при самите дървета. Калин нареди на спътниците си да се погрижат за конете на гостите и поведе групата с Арута по витото стълбище, всечено в дънера на невъзможно огромен дъб. Стъпиха на една платформа и минаха покрай неколцина стрелари, които поставяха пера на купищата приготвени стрели пред нозете им. Един от тях поздрави Мартин, той отвърна на поздрава и го попита дали би могъл да злоупотреби малко с щедростта им. Майсторът елф се усмихна, подаде му цял наръч фино издялани стрели и младият херцог напълни почти опразнения си колчан. Поблагодари му на елфски език и продължи със спътниците си.

Калин ги поведе по ново дървено стълбище към нова, още по-висока платформа. Спря се и се обърна към тях:

— Оттук нататък за някои от вас може да се окаже трудно. Вървете по средата на пътеките и площадките и не поглеждайте надолу, ако ви става лошо от височината. Някои хора се боят от високото. — Последното го каза така, сякаш му беше непонятно.

Прекосиха площадката и се заизкачваха по нови стъпала, и така — все по-нагоре, и навсякъде срещаха елфи, всеки забързан по работата си. Мнозина от тях бяха облечени като Калин, в простото облекло на горското племе, но се срещаха и пременени в яркоцветни роби, ушити от фина тъкан, или в ярки туники и панталони, също толкова пъстри. Жените им бяха до една красиви, макар и с някаква странна, нечовешка хубост. Повечето мъже изглеждаха млади, не по-възрастни от Калин. Но Мартин си знаеше, че далеч не е така. Някои от забързаните около тях елфи наистина бяха млади — на по двадесет, най-много тридесет години, но други, също така младолики на вид, бяха на по неколкостотин. Макар самият Калин да изглеждаше по-млад от Мартин, той имаше зад гърба си вече над сто години опит и беше учил на ловуване сегашния херцог като момче.

Продължиха по един широк около двадесет стъпки пасаж, изпънат по дължината на огромни клонаци, и стигнаха до голям кръг дървесни стволове. Сред дърветата беше издигната голяма платформа от гъсто сплетени клони и на подиума върху нея стояха два трона. На малко по-високия от двата седеше елфска жена, чиято строгост само усилваше безмерната й красота. Най-поразителното в изящно изваяното й лице с витите вежди бяха светлосините й очи. Косата й беше светлорижа със златисти жилки, като на Калин, и създаваше впечатление, че е озарена от слънчевата светлина. На главата й лежеше корона — само едно златно венче, прибрало косата й назад, но това несъмнено бе самата Агларана, кралицата на елфите.

На трона до нея седеше човек. Фигурата му беше внушителна — с половин педя по-висок от Мартин. Косата му беше пясъчноруса, а лицето му беше младо, макар че в чертите му се долавяше вековечна зрялост. Мъжът се усмихна на приближаващата се група и усмивката му придаде още по-младежки вид. Лицето му наподобяваше донякъде лицата на елфите, макар и с известна разлика. Очите му бяха почти сиви, а веждите — не толкова извити. Не беше толкова ъгловато като техните и завършваше с волева квадратна челюст. Ушите му, които се показваха над златното кръгче, прибрало косата му, бяха изпънати и остри. А гърдите и раменете му изглеждаха много по-яки, отколкото на елф.

Калин пристъпи пред тях и се поклони.

— Майко кралице, принце пълководецо, почетени сме от гости.

Двамата владетели на Елвандар станаха и пристъпиха да поздравят гостите си. Кралицата и Томас срещнаха Мартин с нескрита обич, а към останалите проявиха вежливост и топлота.

— Добре дошли, ваше височество — обърна се Томас към Арута. Арута отвърна:

— От сърце благодаря на Нейно величество и Негово височество.

Около платформата седяха и други елфи. Арута позна в един от тях стария съветник Татар от гостуването му преди време в Крудий. Представиха ги набързо, кралицата ги подкани да станат и се преместиха на друга площадка, където насядаха вече не толкова официално. Поднесоха им плодове, храна и вино и Агларана каза:

— Много се радваме да видим сред нас стари приятели и да срещнем с добре дошли нови. Но все пак хората рядко ни навестяват без сериозна причина. Каква е вашата, принце на Крондор?

Докато хапваха и пийваха, Арута им разказа историята си. Елфите го слушаха, до един смълчани. Щом Арута свърши, кралицата каза:

— Татар?

Старият съветник кимна.

— „Безнадеждното дирене“.

— Нима нищо не знаете за сребротръна? — попита Арута.

— О, не — отвърна кралицата. — „Безнадеждното дирене“ е древна легенда при нас, елфите. Знаем за растението айлебера. Знаем и за свойствата му. Тъкмо за това се разказва в легендата за „Безнадеждното дирене“. Татар, обясни, моля те.

Старият елф, първият, който в очите на Джими и останалите показваше някакви признаци на възраст — едва доловими бръчки около очите и изсветляла почти до бяло коса — каза:

— В паметта на нашия народ има един принц на Елвандар, който се сгодил. Любимата му била ухажвана от един воин моредел, когото тя отхвърлила. В гнева си той я отровил с отвара от айлебера и тя потънала във вечен сън. Така принцът на Елвандар започнал своето безнадеждно дирене, за да намери онова, което би могло да я изцери, стръка на айлебера, сребротръна. Силата му била такава, че можел както да убива, така и да изцерява. Но айлебера расте само на едно място, в Морелайн, а на вашия език — „Черното езеро“. Това е място, свързано с мрачните сили, достъпно само за моредел — в него никой елф не може да пристъпи. Според легендата принцът на елфите обикалял около границите му, докато със стъпките си не изсякъл около него пропаст. Защото той не може да пристъпи в Морелайн, нито може да си отиде, докато не намери онова, което ще изцери любимата му. Казват, че до ден-днешен обикаля там.

— Но аз не съм елф — каза Арута. — Аз ще отида в Морелайн, стига само да ми покажете пътя.

Томас огледа събралите се на площадката.

— Не само ще ви го покажем. Нозете ви ще поставим на пътя към Морелайн, Арута — рече той, — но не и преди да отдъхнете и да се посъветваме. Първо трябва да си починете и да поспите преди нощния пир.

Срещата приключи и елфите се разотидоха, останаха само Калин, Томас, кралицата и групата с Арута. Мартин каза:

— Как е синът ви?

Томас се усмихна широко и махна с ръка да го последват. Преведе ги по мост, заслонен от гъсти клони до една стаичка, издълбана в ствола на гигантски бряст, където в люлчица спеше бебе. Изглеждаше не повече от шестмесечно, спеше дълбоко и явно сънуваше нещо, защото пръстчетата му леко потръпваха. Мартин огледа детето и веднага забеляза какво бе имал предвид Калин с думите, че в жилите му тече особена кръв. Бебенцето приличаше повече на човешко, отколкото на елфско, ушичките му бяха съвсем леко изострени и имаха мека част като у хората. Кръглото му личице беше с издути бузки и в чертите му се долавяше нещо, което подсказваше на Мартин, че прилича повече на татко си, отколкото на кралицата. Агларана се пресегна и го погали нежно.

— Какво име му дадохте? — попита Мартин.

Кралицата отвърна тихо:

— Калис.

На елфския език името означаваше „чедо на зеленината“ и напомняше за живот и растеж. Име, носещо добро предзнаменование.

После го заведоха в определени за тях стаи в дървесния град, в които намериха приготвени корита с топла вода и чисти постели. Скоро всички се изкъпаха и заспаха, освен Арута. Умът му странстваше между заспалата Анита и сребристия стрък, растящ край брега на черно езеро.

 

 

Мартин седеше самичък, потопен в наслада от първата си вечер в Елвандар от цяла година. Повече от всяко друго място, дори от замъка на Крудий, това бе негов дом. Играл бе тук като момче заедно с децата на елфите.

Тихи елфски стъпки го накараха да се обърне.

— Галайн — промълви той щастлив, че вижда най-стария си приятел. Прегърнаха се и Мартин каза: — Очаквах да те видя по-рано.

— Току-що се върнах от патрул по северния край на леса. Напоследък тук стават странни неща. Чух, че ти можеш да ми осветиш малко пътечката към тях.

— Най-много с пламъче на вощеница, навярно — отвърна Мартин. — Зло някакво се е развихрило, няма съмнение.

Разказа всичко на Галайн и младият елф отрони:

— Ужасно е всичко това, Мартин. — В гласа му се прокрадна искрена тревога за съдбата на Анита. — А брат ти? — Зададен лаконично по обичая на елфите, въпросът съдържаше всички възможни нюанси около премеждията на Арута.

— Държи се някак. Успява понякога да изтласка от ума си всичко лошо; Друг път изглежда направо премазан. Не знам как все пак успява да опази разсъдъка си и да не полудее. Обича я дълбоко. — Мартин поклати глава.

— А ти така и не се ожени, Мартин. Защо?

— Не съм я срещнал.

— Тъжен си.

— С Арута е трудно понякога, но все пак ми е брат. Помня го като дете. Дори тогава беше трудно да се сближиш с него. Навярно причината е в смъртта на майка му, беше много малък тогава. Оттогава е отчужден от всичко. Но при всичката му твърдост и студенина е лесно раним.

— Много си приличате двамата.

— Не отричам — съгласи се Мартин.

Галайн помълча.

— Ние ще помогнем, доколкото можем.

— Трябва да заминем за Морелайн.

Младият елф потръпна.

— Лошо място е това, Мартин. Наречено е „Черното езеро“, но името няма нищо общо с цвета на водата. Същински кладенец на безумието. Моределите ходят там, за да ги споходят сънища за мощ и власт. Намира се на Тъмната пътека.

— И е било място на валхеру?

Галайн кимна.

— А Томас?

Въпросът отново съдържаше купища неизречени мисли. Галайн беше особено близък с Томас, следвал го бе във Войната на разлома.

— Той няма да тръгне с вас. Има си невръстен син. Калис ще бъде мъничък толкова кратко, само няколко години. Един добър баща трябва да бъде с бебчето си. А освен това е много рисковано.

Не беше нужно да казва нищо повече, защото Мартин го разбра. С очите си беше видял как в онази нощ Томас едва не се поддаде на обсебилия го безумен дух на валхеру. Това за малко щеше да му струва живота. Доста време още трябваше да мине преди Томас да се почувства достатъчно уверен, за да се изправи пред страшното предизвикателство на собственото си наследство и отново да разбуди ужаса, въплътен в недрата на собствената му душа. И щеше да рискува да стъпи в място, таящо силата на валхеру, едва когато усети, че обстоятелствата са достатъчно безизходни, за да поеме този риск.

Мартин се усмихна криво.

— Тогава ще отидем сами — само ние, жалки човеци с нищожните си дарби.

Галайн отвърна на усмивката му.

— Никак не сте за окайване вие, и се съмнявам, че дарбите ви са толкова нищожни. — Усмивката му се стопи. — Все пак няма да е зле преди да тръгнете да се допитате до нашите Заклинатели. Тъмна сила се крие в Морелайн и магия, способна да надмогне и сила, и храброст.

— Скоро ще говорим с тях. — Мартин извърна глава към приближилия се елф, с Арута и останалите зад него. — Май му е дошло времето. Ти ще дойдеш ли?

— Нямам място аз в кръга на стареите. Освен това цял ден не съм ял. Ще си почина. Намини после да си поговорим.

— Добре.

Мартин стана да се присъедини към групата на Арута и елфът ги отведе отново при съвета. След като всички насядаха пред Агларана и Томас, кралицата рече:

— Татар, говори от името на Заклинателите: кажи какъв съвет имате за принц Арута.

Татар пристъпи в средата на кръга и заговори:

— Странни неща стават от няколко лунни кръга насам. Очаквахме племената на моредел и таласъмите да започнат да се връщат на юг към родните си краища, от които бяха прогонени във Войната на разлома, но това не стана. Съгледвачите ни на север засичат пълчища от таласъми, стичащи се през Великите северни планини към Северните земи. Моределски съгледвачи се осмеляват да нарушават границите ни. Гвали отново дойдоха при нас; казват, че местата, които обитават, вече не им харесвали. Понякога е доста трудно да ги разберем, но знаем, че идат от север. Това, което ни разказахте вие, принц Арута, дълбоко ни безпокои. Първо — защото споделяме мъката ви. Второ — защото явленията, за които говорите, подсказват за могъща сила на злото, чиято ръка е дълга и чиито слуги са плъпнали надлъж и шир. Но най-вече сме обезпокоени заради собствената си история.

Старият елф замълча за малко, после продължи:

— Много преди да прогоним племето на моредел от нашите лесове заради това, че избраха Тъмния път, народът на елфите беше един. Онези от нас, които са живели из горите, са били по-отдалечени от тогавашните ни господари, валхеру, и заради това са се предпазили от покварата да бленуват за власт. Другите, които са живели в по-голяма близост с владетелите ни, са се изкусили от тези сънища и са се превърнали в моредел. — Старият елф погледна кралицата и Томас и двамата кимнаха. — Но онова, за което твърде рядко се говори, е причината, поради която сме се разделили с моредел, някогашните ни събратя. Никой човек досега не го е чувал.

— В мрачната ера на Войните на хаоса по тези земи са настъпили много промени — продължи Татар. — От някогашния народ на елфите са се образували четири групи. — Мартин се приведе заслушан. Макар да знаеше за елфите повече от всеки друг човек, това бе ново и за него. До този момент той беше вярвал, че само елфите и моределите са потомци на древния елфски род. — Най-мъдри и могъщи, от числото на най-великите Тъкачи на заклинания и учени били елдар. Те полагали грижи за всичко, което господарите ни плячкосвали из необятния космос — тайни трудове, мистично познание, загадъчни изделия, несметни богатства. Тъкмо те положили основите на днешния Елвандар, придавайки му вълшебен облик. Изчезнали са във Войните на хаоса, защото били сред най-приближените слуги на господарите ни, и се смята, че са погинали заедно с тях. За елфите и за Братството на Тъмния път, еледел и моредел на нашия език, знаете нещо. Но има още една група наши родственици, тъй наречените гламредел, което име в превод означава „хаотичните“ или „гламавите“. Те се изменили във Войните на хаоса и се превърнали в народ на безумни воини — диваци. Известно време елфи и моредели останали едно цяло и се защитавали срещу нападащите ги безумци. Дори след като племето на моредел било изтласкано от Елвандар, те си останали заклети врагове на гламредел. Ние отбягваме да говорим за онези времена, защото макар да става дума за еледел, моредел и гламредел, целият елфски род всъщност е една раса, дори до днес. Просто част от народа ни е тръгнала по пътя на мрака.

Мартин беше смаян. Въпреки всичко, което му бе познато за древната култура на елфите, и той, както и други хора, бе смятал моределите за отделна раса, свързана с елфите, но все пак различна. Едва сега осъзна защо елфите не обичат да обсъждат родството си с моредел. Виждаха в тях не само далечни родственици, а свои кръвни братя, и скърбяха, че са ги изгубили в съблазънта на Тъмния път.

Татар продължи:

— Древните ни сказания разказват за времето, когато на север се е разгоряла последната битка, когато армиите на моредел и техните слуги таласъмите най-сетне съкрушили гламредел. Моределите се развилнели и изтребили до крак безумните си братовчеди. Смяташе се, че гламредел са били изтребени от тях до последното отроче, за да не се въздигнат отново и да оспорят господството на моредел. В това се крие най-черният позор в паметта на нашата раса — че един дял от рода ни е изтребил до крак друг… Но това, което засяга пряко вас, е следното: сред бойните пълчища на моредел изпъквал ескадронът на Черните кръвници — отряд моределски воини, лишени от смъртната благодат и превърнали се в чудовища с една-едничка цел: да убиват в името на господаря си. Веднъж убити, Черните кръвници възкръсват и се надигат, за да изпълнят волята на своя повелител. И щом възкръснат от смъртта, те могат да бъдат спрени само с магически средства, като телата им бъдат напълно унищожени или като се изтръгнат сърцата им. Връхлетелите ви конници по пътя за Сарт са били Черни кръвници, принц Арута.

— Преди битката за пълното заличаване на гламредел, моределите вече били навлезли дълбоко в недрата на Тъмния път, но нещо ги е накарало да се спуснат до тези нови дълбини на ужас. — Съветникът въздъхна. — Така те се превърнали в сечиво в ръцете на обезумяло чудовище, на властелин, който се стремял в подражание на изчезналите валхеру да покори целия наш свят. Тъкмо той сбрал под знамената си цялото племе на моредел и той сътворил и въздигнал тази отврат — Черните кръвници. Ала в онази последна битка получил смъртоносна рана и с неговата гибел моределите престанали да бъдат народ. Вождовете им се събрали, за да изберат наследника му. Помежду им настъпил раздор и те се разцепили като таласъмите — на малки племена, кланове и родове, и никога повече не могли да се обединят под единна власт за дълго. Обсадата на Карс преди петдесет години беше нищожна схватка в сравнение с мощта на моредел, събрана от онзи техен водач. Но след смъртта му ерата на моредел сякаш свършила. Защото той бил ненадминат и недостижим — обаятелно, хипнотично същество със странни дарби, способно да обедини моредел в единен народ и държава.

Старият елф помълча и после тихо промълви:

— И този техен властелин се казвал Мурмандамус.

— Възможно ли е да се е завърнал по някакъв начин? — промълви Арута.

— Всичко е възможно, принц Арута, или поне изглежда така, ако си живял достатъчно дълго — отвърна Татар. — А може и някой да се стреми да обедини отново моредел, призовавайки древното име, за да ги сбере под кървавия си пряпорец. Открит обаче остава въпросът със змиежреца. Толкова омразни същества са пантатийците, че дори моределите ги изтребват, щом се натъкнат на тях. Но това, че един от тях е слуга на днешния Мурмандамус, вещае мрачни съюзи. Предупреждава ни, че може би сме изправени пред немислими доскоро за нас сили. Ако народите на севера наистина се надигат, всички ние отново ще се изправим пред изпитание, сравнимо с нашествието на чуждоземците и заплашващо с гибел нашите народи.

Бару се изправи, показвайки по хадатски обичай, че иска думата. Татар кимна и планинецът заговори:

— За племето на моредел моят народ знае малко, освен че са Тъмни братя и наши кръвни врагове. Но мога да добавя следното: Мурад се смята за велик боен вожд, може би най-великият от живите, способен да предвожда стотици и стотици воини. Това, че той служи с Черните кръвници, само говори за силата на Мурмандамус. Мурад би служил само на някого, от когото се страхува. А този, който е в състояние да внуши страх дори у Мурад, трябва наистина да е страшен.

— Както вече казах и на ишапийците, повечето от тези неща са само предположения. Сега не бива да мисля за нищо друго освен как да намеря сребротръна — заяви Арута. Но разбираше, че се самозалъгва. Твърде много доказателства се трупаха, че заплахата от север е сериозна. Вече не ставаше дума за случайни набези на таласъми над дребни поселения по северните граници. Едно такова нашествие можеше да се окаже далеч по-опасно от цуранското. Пред лицето на тази заплаха отказът му да мисли за нещо друго освен за намирането на лек за Анита си беше празно упорство.

— Нещата може би са свързани, ваше височество — проговори Агларана. — Всичко това разкрива безумното му желание да събере моределите и техните слуги под своя власт. За да го постигне, той трябва да предизвика осъществяването на едно пророчество. Трябва да унищожи Губителя на мрака. И какво успя да постигне? Успя да ви принуди да отидете на единственото място, където ще е сигурен, че ще ви намери.

Джими изправи гръб и изломоти, забравил всякакво приличие и протокол:

— Той ви чака! Той е при Черното езеро!

Лаури и Роалд сложиха ръце на раменете му да го успокоят и Джими смутено седна.

— Момчето го каза — въздъхна Татар. — Премислихме го и по наша преценка точно това става, принц Арута. След дара с талисмана на Ишап Мурмандамус явно замисля друг начин да ви хване в клопката си, иначе рискува съюзът му да се разпадне. Моределите са като всички останали — и те трябва да орат и сеят, и да отглеждат стада. Ако Мурмандамус започне да протака със сбъдването на пророчеството, те могат да го изоставят, освен малцината, които са се врекли, като Черните кръвници. Сигурно вече са му донесли, че сте напуснали Сарт, а шпионите му в Крондор вече трябва да са го известили, че сте тръгнали да търсите цяр за своята принцеса. Да, той ще разбере, че търсите сребротръна и той, или някой от доверените му слуги като Мурад, ще ви чака в Морелайн.

Арута и Мартин се спогледаха. Мартин сви рамене.

— Никога не сме се заблуждавали, че ще е леко.

Арута изгледа кралицата, Томас и Татар.

— Благодаря ви за споделената мъдрост. Но ще отидем в Морелайн.

Арута вдигна очи към застаналия до него Мартин.

— Угрижени ли сме?

— Не… премислям нещата, Мартин.

Големият брат седна до Арута на ръба на площадката до стаите, които им бяха дали. Елвандар сияеше сред околния нощен мрак, загърнат в искрящото си вълшебство.

— Какво премисляш?

— Ами това, че може би обсебен от грижите си за Анита, забравих за дълга си.

— Съмнения? Е, поне най-после се разкри. Слушай, Арута, и аз хранех съмнения за това пътуване от самото начало, но ако човек се остави съмненията да го затрупат, нищо не може да постигне. Ти просто трябва да вземеш най-доброто решение и да действаш.

— А ако сгреша?

— Ще сгрешиш и толкова.

Арута опря глава на дървеното перило.

— Въпросът е в залога. Като малък, при една грешка губех само играта. Сега мога да загубя цял народ.

— Може би, но това не отменя необходимостта да вземеш най-доброто си решение и да действаш.

— Нещата започват да ми се изплъзват от ръцете. Чудя се дали няма да е по-добре да се върна в Ябон и да заповядам армията на Вандрос да нахлуе в планините.

— Може и да се получи. Макар че, от друга страна, има места, в които шестима могат да проникнат, а цяла армия — не.

Арута се усмихна криво.

— Предимствата не са много.

— Вярно е, но все пак има едно-две. Според това, което Галайн ми разказа за Морелайн, хитростта и ловкостта ще свършат повече работа от силата. Какво би станало, ако поведеш натам армията на Вандрос и в един момент се окаже, че Морелайн се намира от другата страна на едно хубаво пътче като онова към абатството край Сарт? Помниш ли думите на Гардан, че може да се защити от половин дузина бабички с метли? Ще се обзаложа, че Мурмандамус е оставил там доста повече бабички. Но дори да можеше да надвиеш ордите на Мурмандамус и да победиш, би ли заповядал и на един войник да даде живота си, за да оживее Анита? Не. Ти и този Мурмандамус сте вплетени в една игра. Игра, чийто залог е голям, но все пак игра. Докато Мурмандамус си въобразява, че може да те примами в Морелайн, все още имаме шанс да се промъкнем и да вземем сребротръна.

Арута го изгледа.

— Тръгваме ли?

Знаеше отговора.

— Разбира се. Стига да не задействаме капана, той си остава отворен. Това им е особеното на капаните. Ако не разберат, че вече сме вътре, можем дори да се измъкнем. — Мартин помълча, извърнал очи на север. — Толкова е близо. Отвъд ей ония върхове. Само на седмица оттук. Толкова близо. — Погледна Арута и се засмя. — Ще бъде срамно да стигнем толкова близо и да се откажем.

— Ти си полудял — каза Арута.

— Може би. Но само си помисли. Толкова близо.

Арута също се разсмя.

— Е, добре. Тръгваме още утре.

Шестимата конници потеглиха на следващата заран, с благословията на елфската кралица и на Томас. Редом с ездачите тичаха Калин, Галайн и още двама елфи. Когато Елвандар остана далече зад гърба им, от дърветата се спусна едно гвали.

— Калин!

Елфският принц даде знак да спрат, а гвалито се смъкна от клоните и се ухили.

— Къде човеци отива с Калин?

— Оппала, водим ги към северния път. Оттам ще отидат в Морелайн.

Гвалито се развълнува и поклати рошавата си глава.

— Недей отива, човеци. Място лошо. Малко Олноли изядено там от лошо нещо.

— Какво лошо нещо? — попита Калин, но гвалито побягна с писък, не смеейки дори да изрече отговора.

— Това изпращане не беше от най-приятните — подхвърли Джими.

— Галайн, върни се да намериш Оппала и да разбереш, ако можеш, какво искаше да ни каже — нареди Калин.

— Ще разбера и ще ви догоня — отвърна Галайн и се затича на дълги отскоци назад към избягалото гвали. Арута даде знак да продължат.

Три дни елфите ги придружаваха чак до края на своя лес, до подножията на Великите северни планини. Към обед на четвъртия ден стигнаха до един малък ручей и на отсрещния му бряг зърнаха малка пътечка, водеща към някакъв каньон.

— Тук е границата на владенията ни — каза Калин.

— Какво според теб стана с Галайн? — попита го Мартин.

— Или това, което е разбрал, не си е струвало пътя, или са му трябвали ден-два, докато намери Оппала. Реши ли някое гвали да се крие, трудно ще го намериш. А може и да ви настигне, преди да сте навлезли в недрата на Морелайн.

— А накъде да вървим? — запита Арута.

— Продължете още два дни по тази пътека и ще стигнете до една долина. Като я прекосите, от северната страна ще видите водопад. От него нагоре води друга пътека и горе на платото ще се озовете близо до началото на водопада. Поемете по реката нагоре, докато стигнете изворите й. Оттам ще хванете трета пътека, пак нагоре и на север. Това е единственият път за Морелайн. Ще намерите един каньон, който лъкатуши в кръг около езерото. Викат му „Дирята на Безнадеждния“. От него има само един път за Морелайн — през мост, вдигнат от моределите. Като прехвърлите моста над Дирята на Безнадеждния, сте в Морелайн. Там ще намерите сребротръна. Той е едно растение със светли, сребристозелени тривърхи листа, с плодове като на боровинки. Веднага ще го познаете, защото самото му име го описва точно: тръните му са сребърни. Наберете поне шепа от плодчетата му. Расте край самия бряг на езерото. А сега вървете и дано боговете ви закрилят.

Сбогуваха се набързо и шестимата ездачи поеха, с Мартин и Бару в челото, след тях Арута и Лаури, а най-отзад Джими и Роалд. На първия завой Джими се обърна, но елфите вече не се виждаха. Момчето извърна поглед напред, разбрало, че вече са сами, без съюзници и убежище. Промълви тиха молитва към Банат и си пое дълбоко дъх.

Глава 15
Завръщане

Пъг се взираше в пламъка. Тлеещият мангал в кабинета му мяташе треперливи шарки по стените и тавана. Той прекара длан през лицето си, изтощен до предела на силите си. Беше се трудил непрестанно след видението, споходило Роджън, беше спал и ял само когато Катала дойдеше да го измъкне от изследванията му. Сега бе затворил грижливо многобройните томове, оставени му от Макрос. Цяла седмица ги беше чел неуморно. След като преживя невероятното видение на стария слепец, се бе постарал да изцеди всяка троха знание, което му бе достъпно. Само още един човек, вещ в чародейството на този свят, знаеше нещо за Келеуан и този човек беше Макрос. Каквото и да представляваше онова тъмно присъствие, то беше проговорило на език, разпознаваем за по-малко от пет хиляди души на планетата Мидкемия — Пъг, Катала, Касуми и неговият цурански гарнизон, и може би няколкото стотици бивши военнопленници, пръснати по Далечния бряг. А от всички тях единствен Пъг бе в състояние напълно да разбере думите, изречени във видението, предадено от Гамина, защото този език беше далечен и мъртъв предтеча на сегашната цуранска реч. И Пъг бе положил напразни усилия да издири в библиотеката, оставена от Макрос, и най-малкия намек за естеството на онази зловеща чернота.

От стотиците томове, които Макрос бе оставил на Пъг и Кълган, само една трета бяха описани в подробен каталог, въпреки че странният му, приличащ на таласъм слуга Гатис бе осигурил списък на всички заглавия. В някои отношения този списък се оказа полезен, защото заглавието представяше съдържанието на книгата само по себе си. В други — изобщо не вършеше работа преди книгата да бъде изчетена от кора до кора. Имаше седемдесет и два труда, озаглавени „За магията“, а още дузина творби бяха със сходни обозначения. В търсене на някакви податки за естеството на това, пред което се бяха изправили, Пъг се беше заровил в останалите трудове, с надеждата да намери някакво полезно сведение. Сега седеше с поредния ръкопис на коленете си, все по-уверен в това, което трябваше да направи.

Постави грижливо книгата на писалището и излезе от кабинета. Спусна се по стълбите и закрачи по дългия коридор, свързващ всички обитаеми стаи в строящата се академия. Работата на горния етаж до кулата, където се намираха работните му помещения, беше спряла заради дъжда, който се беше изсипал над Звезден пристан. През една пролука в стената лъхна студен вятър, Пъг се загърна в черния си халат и влезе в трапезарията, която напоследък се използваше за дневна.

Катала вдигна очи от везмото си — беше седнала край камината в едно удобно кресло. Брат Доминик и Кълган бяха потънали в сладка беседа и дебелият магьосник пуфтеше с неизменната си лула. Касуми гледаше играещите на шаах в ъгъла Уилям и Гамина — личицата им се бяха напрегнали съсредоточено. Уилям бе проявил по-жив интерес към играта едва след като момичето започна да го учи. Това, че тя го биеше, като че ли само усилваше състезателната му страст, която досега се беше проявявала само на игрището с топката. Пъг си помисли, че когато му остане малко време, трябва да проучи по-внимателно дарованията на двете деца. Стига да позволеше времето…

Мийчъм влезе с голяма гарафа вино и му подаде чаша. Пъг благодари и седна до жена си.

— Вечерята ще е готова едва след час — каза Катала. — Смятах, че ще се наложи пак да те измъквам от кабинета.

— Приключих работата и реших да отдъхна малко преди вечеря.

— Това е добре. Напоследък много се натоварваш, Пъг. Все учиш другите, надзираваш този чудовищен строеж, а сега си се затворил в кабинета и почти никакво време не ти остава за нас.

Пъг се усмихна.

— Заяждаме ли се?

— Съпружеските права — отвърна с усмивка Катала. Не беше заядлива. Какъвто и повод за недоволство да възникнеше, веднага се изказваше открито и проблемът се решаваше бързо, било с взаимен компромис или като единият приемеше основанията на другия.

Пъг се огледа.

— Къде е Гардан?

— Ба! Видя ли? — избоботи Кълган. — Ако не беше се затворил в тази кула, щеше да знаеш, че той днес замина за Шамата, за да изпрати писмата до Луам по военната поща. Ще се върне след седмица.

— Заминал е сам?

Кълган се отпусна в креслото си.

— Спретнах малко прорицание. Дъждът ще продължи три дни. Много от работниците се върнаха по домовете си, вместо да седят три дни по бараките. Гардан замина с тях. Ти какво толкова си се затворил в кулата? От цяла седмица една свястна приказка не си казал.

Пъг огледа мълчаливо всички в стаята. Катала изглеждаше погълната от везмото си, но той знаеше, че очаква напрегнато да чуе отговора. Децата се бяха унесли в играта. Кълган и Доминик го гледаха с нескрито любопитство.

— Четох трудовете на Макрос, търсех някакви податки какво трябва да се предприеме. А вие?

— Двамата с Доминик се посъветвахме с хората в селището. Стигнахме до някои заключения.

— Например?

— Роджън вече се оправя и можа да ни опише по-подробно това, което е видял, и някои от нашите младоци запретнаха ръкави. — Пъг долови в думите на стария си учител лека насмешка, смесена с гордост. — Онова, което се стреми да навреди на Кралството или на цяла Мидкемия, каквото и да представлява то, е с ограничена мощ. Да приемем за момент, че то е, както ти се опасяваш, някаква тъмна сила, промъкнала се някак през разлома в пространството от Келеуан по време на Войната. Това същество очевидно си има слаби страни и се бои да се разкрие напълно.

— Обясни, моля те — каза обзет от любопитство Пъг, забравил всякаква умора.

— Ще приемем, че това нещо е от родния свят на Касуми, за да престанем да търсим по-екзотично обяснение защо е проговорило на древен цурански. Но за разлика от бившите бойни съюзници на Касуми, то не идва в открит двубой, а по-скоро се стреми да използва други за свой инструмент. Приемаме, че по някакъв начин то е дошло през пространствения зев. Разломът е затворен от една година, което значи, че то е тук поне от една година, а може би и повече, и си е събирало слуги като онези пантатийски жреци. След това започва да се стреми да се укрепи с помощта на моредела, на „красавеца“, както го описа Роджън. Това, от което наистина следва да се боим, е тъкмо тъмната същност, стояща зад моредела и останалите. Това е истинският автор на цялата тази кървава работа.

— Следователно — продължи Кълган, — ако всичко това е така, то се стреми да подвежда и да прилага коварства, вместо да действа открито. Пита се защо? Или защото е твърде слабо, за да се прояви открито, и трябва да наема други, или защото трябва да протака, докато стане в състояние да разкрие истинската си природа и да излезе открито.

— Което означава, че трябва да открием същността, природата на това нещо. На тази сила.

— Точно така. Но ние обсъдихме и възможността това, пред което сме изправени, да не е от Келеуан.

— Да не си губим времето с това, Кълган — прекъсна го Пъг. — Длъжни сме да приемем допускането, че това, с което трябва да се преборим, е от Келеуан, и да действаме съобразно с него, защото то поне ни предлага някакъв възможен подход. Ако Мурмандамус е просто някакъв появил се от само себе си вещерски крал, който най-случайно се оказва, че говори на древен цурански, с това можем да се справим. Но ако си имаме работа с някоя тъмна сила, нахлула от Келеуан… с това предположение трябва да се заемем.

Кълган въздъхна шумно и припали загасналата си лула.

— Ще ми се да разполагахме с повече време и да имахме по-ясна представа как да се действа. Ще ми се да можехме да изследваме една или друга страна на това явление без риск. Стотици неща ми се искат, но най-много ми се иска да разполагахме поне с един труд, написан от благонадежден свидетел на това нещо.

— Има едно място, където подобен труд може да съществува.

— Къде? — попита Доминик. — С радост бих придружил теб или някой друг до такова място, независимо от риска.

Кълган се изсмя горчиво.

— Едва ли ще е възможно, добри ми отче. Бившият ми ученик има предвид място на друг свят. — Магьосникът изгледа Пъг в очите. — Говориш за библиотеката на Конгрегацията, нали?

— Конгрегацията? — възкликна Касуми.

Пъг забеляза, че Катала се вкочани.

— Там може да се намерят отговорите, които биха ни помогнали за предстоящата битка — рече той.

Без да вдига очи от везмото, Катала заговори сдържано:

— Хубаво е, че разломът е затворен и не може да се отвори, освен по някаква случайност. Сигурно вече са те осъдили на смърт. Не забравяй, че правата ти на Велик вече бяха поставени под въпрос още преди нападението срещу императора. Нима някой може да се съмнява, че вече си обявен извън закона? Не, добре е все пак, че няма начин да се върнеш там.

— Има начин — отвърна Пъг.

Очите на Катала изведнъж блеснаха и тя го изгледа твърдо.

— Не! Ти не можеш да се върнеш!

— Как е възможно да има път за там? — попита Кълган.

— Преди да получа черния халат, бях подложен на последно изпитание — обясни Пъг. — Когато застанах на Кулата на изпитанието, ме споходи видение от времето на Странстващата — скитаща в пространството звезда, която застрашаваше Келеуан. Този, който в последния момент се намеси, за да спаси планетата, беше Макрос. Макрос отново се появи на Келеуан в деня, в който едва не сринах до основи Имперската арена. През цялото време беше очевидно, но едва тази седмица успях да го проумея.

— Макрос е могъл да пътува между двата свята по свое желание! — възкликна Кълган. — Могъл е да отваря контролирани от него разломи?

— И аз го открих. В една от книгите му има изрични и ясни указания.

— Не можеш да отидеш там! — прошепна Катала. Пъг се пресегна и хвана ръцете й. Бяха ледени.

— Трябва. — После се обърна към Кълган и Доминик. — Разполагам с възможността да отида в Конгрегацията и съм длъжен да я използвам. В противен случай, ако Мурмандамус е слуга на някаква тъмна сила от Келеуан или само средство за отвличане, докато тази сила не се изяви сама, то ние ще изгубим безнадеждно. Щом търсим начин да се справим с нея, първо трябва да разберем същността й, да открием същинската й природа, а за да направим това, трябва да отида на Келеуан. — Погледна Катала, после Касуми. — Ще се върна в Цурануани.

 

 

Всички се бяха смълчали. Пръв заговори Мийчъм.

— Ами добре. Кога тръгваме?

— Да тръгваме ли? Трябва да замина сам.

— Не можеш да заминеш сам — рече едрият волник, сякаш това бе най-абсурдното нещо, което бе чувал. — Питам, кога тръгваме?

Пъг вдигна очи към Мийчъм.

— Ти не говориш езика. И си много висок за цуранин.

— Ще бъда робът ти. Там има много мидкемийски роби, казвал си го неведнъж. — Тонът му показваше, че за него спорът е приключил. Мъжът погледна Катала и Кълган и добави: — Мира няма да има тук, ако нещо ти се случи.

Уилям и Гамина се приближиха до тях.

— Тате, моля те, вземи Мийчъм с теб — каза синът му.

„Моля ви.“

Пъг примирено вдигна ръце.

— Е, добре. Ще им спретнем една гатанка.

— Така е малко по-добре, но да не се приема като одобрение — рече Кълган.

— Възражението ти се приема за сведение.

— След като спорът приключи, аз също бих искал да замина с теб — заяви Доминик.

— Ти го предложи още преди да знаеш къде ще замина. За един мидкемиец все някак ще се погрижа, но двама ще ми станете много.

— Ще има полза и от мен — отвърна Доминик. — Владея церителското изкуство, а и на мен не са ми чужди някои чародейства. А и ръката ми е здрава и мога да въртя боздугана.

Пъг замислено огледа монаха.

— Висок си почти колкото мен. Можеш да минеш за цуранин, но остава проблемът с езика.

— В Ишапския орден знаем магически способи за научаване на езици. Докато си подготвяш заклинания за отварянето на разлома, мога да понауча цурански, а и да помогна на Мийчъм също така, стига госпожа Катала и граф Касуми да благоволят да ни помогнат.

— Аз мога да помогна. Знам цурански — каза Уилям. Катала не изглеждаше доволна, но се съгласи. Касуми каза:

— Аз също. — Цуранинът изглеждаше притеснен и Кълган рече:

— От всички тук присъстващи, Касуми, очаквах, че ти най-много ще искаш да заминеш, но ти не каза нищо.

— Моят живот на Келеуан свърши, когато разломът се затвори. Сега съм граф Ламът. Връзката ми с империята Цурануани вече е само спомен. Дори да е възможно да се върна, не бих го направил, защото съм се заклел на краля. Но — обърна се той към Пъг, — би ли предал посланията ми до татко и братята ми? Те няма как да знаят, че съм жив и че всичко с мен е наред.

— Разбира се. — Пъг се обърна към Катала. — Любима, можеш ли да ни ушиеш два халата на ордена Хантукама? — Тя кимна, а Пъг обясни на останалите: — Това е мисионерски орден. Следовниците му пътуват непрекъснато из Империята. Предрешени така, няма да привличаме особено внимание в скиталчествата си. Мийчъм ще мине за нашия роб-просяк.

— Все пак идеята никак не ми харесва. Не ме радва — каза Кълган.

— Теб най-много те радват тревогите — върна му го Мийчъм.

Пъг се засмя, а Катала прегърна мъжа си и се притисна до гърдите му. И тя не се радваше.

 

 

— Пробвай го.

Пъг облече халата и реши, че му приляга добре. Беше избрала грижливо тъканите, така че да наподобяват келеуанските.

През последните дни Пъг се беше срещал многократно с хората в поселението, за да им разпредели отговорностите, докато отсъства… и нещо, което се разбираше от всички, макар да не го изричаха — в случай че не се върне. Доминик учеше цуранската реч с помощта на Касуми и Уилям и помагаше на Мийчъм в усилията му. На Кълган му бяха връчили труда на Макрос за разломите, та да може да помогне на Пъг в отварянето. Кълган влезе в покоите на Пъг тъкмо докато Катала оглеждаше изделието си.

— Ще замръзнеш в това.

— На моя свят е горещо, Кълган — отвърна Катала. — Носят се дори леки, съвсем прозрачни халати.

— И от жените ли? Доста неприлично, бих казал — изпръхтя дебелият магьосник и седна.

В стаята влетяха Уилям и Гамина. Момиченцето се беше променило за добро, след като се разбра, че Роджън се възстановява. Беше неотлъчно с Уилям, играеше си и се заяждаше с него като сестричка. Катала я беше приютила в покоите им, докато старецът се вдигне на крака, в стая, съседна на тази на Уилям.

— Мийчъм идва! — изрева момчето, избухна в неудържим смях и заподскача на място, а Гамина също се разсмя и възрастните се спогледаха — от устата на детето за пръв път излизаха някакви звуци. Скоро в стаята влезе и Мийчъм и смехът на големите се добавя към този на децата. Косматите крака и ръце на едрия горянин стърчаха от късата роба и той пристъпваше неловко в непривичните за него цурански обуща.

— Какво толкова му е смешното?

— Свикнал съм да те виждам в ловджийските дрехи. Не можех и да си представя как ще изглеждаш в това — рече Кълган.

— Просто изглеждаш малко по-различно, отколкото очаквах — опита се да потисне смеха си Пъг.

Волникът тръсна глава ядосано.

— Е, свършихте ли? Кога тръгваме все пак?

— Утре заран, малко след изгрев-слънце — отвърна Пъг и смехът секна.

 

 

Стояха и чакаха смълчани на хълма в северната част на острова на Звезден пристан. Дъждът бе спрял, но духаше влажен и студен вятър, предвестник за нови дъждове. Повечето от поселниците бяха дошли да видят как Пъг, Доминик и Мийчъм ще тръгнат. Катала стоеше до Кълган, прегърнала Уилям пред себе си, а Гамина стискаше отстрани полата й и гледаше малко уплашено.

Пъг стоеше сам и преглеждаше свитъка, който си бе приготвил. Малко по-настрани чакаха Мийчъм и Доминик, треперещи от студ в леките си роби, и слушаха Касуми. Той непрестанно им изреждаше всякакви подробности от цуранския бит и обичаи, за които се сещаше, че може да се окажат важни, и колкото повече им говореше, толкова повече се сещаше за нови и нови. Горянинът държеше пътната торба, приготвена от Пъг и съдържаща обичайните за един странстващ жрец вещи. В нея освен тези вещи имаше и няколко неща, неприсъщи за един жрец на Келеуан — оръжие и метални монети, цяло състояние според келеуанските представи.

Кълган пристъпи до посоченото му от Пъг място, понесъл дебел кривак, издялан от дърводелеца на поселението. Заби го здраво в земята, след което му подадоха още един и той го постави на четири стъпки от първия. Отстъпи назад и Пъг започна да чете свитъка на глас.

Пространството между двата пръта засвети в дъга от играещи цветове. Разнесе се пукот и въздухът замириса като след паднала мълния.

Светлината започна да се усилва и да мени цвета си, като изсветляваше все по-бързо, докато не се нажежи до бяло. Стана толкова ярка, че беше почти непосилно да се гледа. Но гласът на Пъг продължи да припява монотонно. Последва оглушителен трясък, сякаш гръмотевица изтрещя между двата пръта, и към зева помежду им лъхна вятър като към някоя отворила се да поеме дъх паст.

Пъг остави свитъка и всички се вгледаха в сътвореното. Между забитите в земята пръти се беше оформил трепкащ като лятна омара правоъгълник от сива пустота. Пъг махна на Доминик и каза:

— Аз ще мина пръв. Изходът на разлома е прицелен на една поляна зад старото ми имение, но е възможно да се е появил някъде другаде.

Ако го срещнеше враждебна среда, трябваше да заобиколи единия прът и да навлезе в разлома от същата страна, за да се появи обратно в Мидкемия, все едно че е минал през обръч. Стига да успееше.

Той се обърна и се усмихна на Катала и Уилям. Момчето помръдна нервно, но майка му стисна успокоително раменете му и то кимна сдържано.

Пъг пристъпи в тръпнещата сивота и изчезна. Чу се как всички си поеха дъх, защото малцина от присъстващите знаеха какво да очакват. Времето сякаш спря.

Изведнъж Пъг се появи отново и чакащите въздъхнаха облекчено. Той се върна при тях и каза:

— Отваря се точно там, където очаквах. Заклинанието на Макрос е безпогрешно. — Хвана ръцете на Катала. — Точно до езерцето за размишления на полянката за съзерцание.

Катала едва сдържа сълзите си. Беше садила цветя около това езерце, при самотната скамейка, гледаща към водата, като стопанка на голямото имение. Кимна разбиращо и Пъг я прегърна, после коленичи пред момчето си, а Гамина обгърна с ръчички врата му.

„Пазете се.“

— Ще се пазим, мъничкото ми.

После даде знак на Доминик и Мийчъм да го последват и прекрачи през разлома. Те се поколебаха само за миг и също навлязоха в призрачната сивота.

Другите дълго останаха притихнали и загледани след тримата, стопили се пред очите ми. Заваля отново. Никой не искаше да си отиде. Най-сетне, когато дъждът се усили, Кълган каза:

— Определените да бдят тук — да останат. Другите — всеки по работа.

Хората започнаха да се спускат от хълма, без да се сърдят на резкия му тон. Всички споделяха тревогата на магьосника.

Ягу, главният градинар на имението на Нетоха край град Онтосет, видя трима непознати, крачещи по пътеката от полянката за съзерцания към голямата къща. Двама от тях бяха жреци на Хантукама, Дарителя на Благословеното здраве, макар че и двамата изглеждаха необичайно високи за жреци. Зад тях вървеше просещият им роб, варварски пленник с гигантски ръст. Ягу потръпна неволно, защото варваринът беше грозен, с ужасен белег на лявата буза. Макар отраснал сред воинска цивилизация, Ягу беше кротък човечец и предпочиташе близостта на цветята и храстите си, вместо компанията на мъже, говорещи само за воинска доблест и слава. Но все пак си имаше задължения към господарската къща и пристъпи към тримата странници.

Те спряха и Ягу се поклони пръв, защото той начеваше разговора — общоприета форма на учтивост, докато се установят ранговете.

— Чест и почитания, ваши преподобия. Този, който дръзва да прекъсне святия ви път, е Ягу, градинарят.

Пъг и Доминик също се поклониха. Мийчъм изчака по-назад, пренебрегнат според обичая. Пъг отвърна:

— Чест и почитания, Ягу. За двама нищи жреци на Хантукама срещата с вас не е прекъсване. Как сте, добре ли сте?

— О, да, добре съм — отвърна Ягу, с което официалните поздрави между непознати свършиха. След което изправи глава и се изпъчи надуто, скръстил ръце на гърдите си. — Какво води жреците на Хантукама в дома на моя господар?

— Пътуваме от Серан за Града на равнините — каза Пъг. — От пътя зърнахме това имение и решихме да помолим за някой залък. Дали ще е възможно? — Знаеше, че не е в правата на Ягу да каже да или не, така че предостави на кльощавия градинар възможността да поиграе малко на човек, който решава. Градинарят се почеса по брадичката.

— Да помолите ви е позволено, но не мога да кажа дали ще ви дадат, или ще ви изгонят. Елате, ще ви заведа до кухнята.

На път за къщата Пъг рече:

— Ако позволите да попитам, кой обитава този прекрасен дом?

Горд със славата на своя господар, Ягу отвърна:

— Онзи, що се издига бързо.

Пъг се престори, че името не му говори нищо, макар да остана доволен, че бившият му слуга все още владее имението.

— Навярно няма да е прекалено оскърбително двама нищи жреци като нас да изкажат почитта си към толкова изтъкната особа.

Ягу се навъси. Господарят му беше доста зает човек, но отделяше време за странници като тези. Едва ли щеше да остане доволен, ако разбереше, че градинарят е решил на своя глава да ги прогони, макар да не бяха много повече от обикновени просяци. Сектата им не беше от могъщите, като слугите на Чочокан или на Юран.

— Ще попитам. Възможно е господарят да ви отдели малко време. Ако не, може би храна поне ще се намери.

Градинарят ги поведе към вратата за кухнята и се шмугна вътре, а тримата останаха на открито, под безжалостните лъчи на тукашното слънце. Домът представляваше странно съчетание от свързани постройки, вдигнати по замисъла на Пъг преди две години. Навремето едва ли не бе предизвикал революция в цуранската архитектура, но той се съмняваше, че модата се е съхранила, като се имаше предвид чувствителността на цураните към политическите превратности.

Вратата се плъзна настрани и пред тях излезе жена, Ягу вървеше зад нея. Пъг побърза да сведе глава в поклон преди жената да зърне лицето му. Беше Алморела, бивша робиня, която Пъг беше освободил, а сега — съпруга на Нетоха. И една от най-близките приятелки на Катала.

— Господарката ми милостиво благоволява да говори с жреците на Хантукама — обяви Ягу.

Все така приведен в поклон, Пъг каза:

— Как сте, добре ли сте, господарке?

Алморела позна гласа му, стресна се и си пое дълбоко дъх. А когато Пъг се изправи, промълви с усилие:

— Аз… добре съм. — Очите й се разшириха от изненада и устните й понечиха да изрекат името му.

Пъг поклати глава.

— Познаваме се с почитаемия ви съпруг. Надявах се, че ще може да отдели минутка-две за един свой стар познат.

Алморела отвърна почти шепнешком:

— Съпругът ми винаги има време за… стари приятели.

Покани ги да влязат и затвори вратата след тях. Ягу се посуети малко навън, смутен от поведението на господарката. Но после сви рамене и се върна при любимите си растения. Можеше ли човек да ги разбере богаташите?

 

 

Алморела ги преведе бързо и мълчаливо през кухнята. Мъчеше се да запази присъствие на духа, едва прикривайки треперещите си ръце, докато подминаваше тримата слисани роби. А те така и не забелязаха вълнението на господарката си, защото очите им се бяха извърнали към Мийчъм, най-едрия варварски роб, когото бяха виждали, същински гигант сред гигантите.

Щом стигнаха до вратата на бившия кабинет на Пъг, тя я отвори и прошепна:

— Отивам да доведа съпруга си.

Влязоха и насядаха на пухкавите възглавници по пода, Мийчъм — доста непохватно. Пъг огледа стаята и забеляза, че почти нищо не се е променило. Изпита странно усещане, че пребивава на две места едновременно — сякаш всеки миг можеше да стане, да отвори вратата и да намери Катала и Уилям навън в градината. Но все пак беше облечен в шафранената роба на жрец на Хантукама, а не в черния халат на Велик, а и ужасна гибел заплашваше да се стовари върху двата свята, с които съдбата го бе свързала завинаги. Откакто бе започнал проучванията си как да се върне на Келеуан, нещо бе започнало настойчиво да човърка ума му — разсъдъкът му подсъзнателно бе започнал да се труди над задачата си. Нещо смътно познато сякаш имаше в случилото се на Мидкемия и той знаеше, че скоро интуицията сама ще го доведе до отговора.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж, следван от Алморела. Тя я затвори, а мъжът се приведе в поклон.

— Висока е честта за моя дом, велики.

— Чест и слава за дома ти, Нетоха. Как си, добре ли си?

— Добре съм, велики. С какво може да ви бъде полезен преданият ви слуга?

— Седни и ми кажи за Империята. — Нетоха се разположи срещу него без колебание. — Ичиндар още ли властва в Свещения град?

— Светлината небесна все още управлява Империята.

— А Властелинът на войната?

— Алмечо, когото вие познавахте като Властелин, постъпи доблестно и сложи край на живота си, след като го посрамихте на Имперските игри. Сега бялото и златото носи племенникът му Аксантукар. Той е от семейството Оаксатукан, спечели поста след смъртта на други, когато мирът… бе нарушен вероломно. Всички останали с по-сериозни претенции загинаха в битката, а с мнозина със също толкова основателни претенции като неговите… се справиха. Военната партия държи все така здраво контрола във Върховния съвет.

Пъг се замисли. Щом Военната партия продължаваше да удържа влиянието си над народите на Империята, възможността да го изслушат със съчувствие във Върховния съвет се оказваше нищожна, макар че Великата игра в Съвета едва ли беше спряла. Тази ужасна и сякаш несекваща борба за власт можеше да му осигури надеждни съюзници.

— А с Конгрегацията какво става?

— Изпратих нещата, които ми поръчахте, велики. Другите изгорих, както наредихте. Получих само благодарствена бележка от Великия Хочопепа и нищо повече.

— Какво се приказва по улиците?

— От няколко месеца не съм чул името ви да се споменава. Но скоро след като си заминахте, се говореше, че сте се опитали да вкарате императора в капан и с това сте се опозорили. Че сте изключен от Конгрегацията — че сте първият, лишен от черния халат. Че думите ви вече не са закон. И че всеки, който ви помогне, поставя под заплаха живота си, както и живота на своето семейство и клан.

Пъг се надигна.

— Няма да се задържаме тук, стари приятелю. Не искам да рискувам живота ви, нито живота на клана ти.

Нетоха тръгна да им отвори вратата с думите:

— Познавам ви повече от всеки друг. Вие не бихте могли да направите това, в което ви обвиняват, велики.

— Не съм вече Велик след решението на Конгрегацията.

— Тогава зачитам във вас човека, Миламбер — отвърна домакинът. — Толкова много ни дадохте. Името Нетоха от рода на Чичимеча вече е вписано в регистрите на клана Хунзан. Синовете ми ще израснат до високи санове заради вашата щедрост.

— Синовете?

Алморела се потупа по корема.

— Наесен ще се родят. Жреците лечители смятат, че ще са близнаци.

— Значи Катала ще се зарадва двойно. Първо, като разбере, че скъпата й посестрима е добре, и второ — че ще ставаш майка.

Очите на Алморела се навлажниха.

— Катала е жива и здрава, нали? А момчето?

— Жена ми и синът ми са добре и ви изпращат обичта си.

— Върни им нашите поздрави и обич, Миламбер. Молила съм се дано да можем да се срещнем отново един ден.

— Може би. Няма да е скоро, но някой ден… Нетоха, шарката е невредима, нали?

— Същата си е, Миламбер. Малко неща са се променили. Това все още е твоят дом.

Пъг стана и даде знак да го последват.

— Възможно е да ми се наложи да се върна бързо в родния си свят. Ако известя за пристигането си с два удара на гонга, накарай всички бързо да напуснат дома, защото може да ме гонят други, които да ви навредят. Дано не се стига до това.

— Както пожелаеш, Миламбер.

Излязоха от стаята и се запътиха към стаята с шарката.

— На поляната до езерцето е средството, с чиято помощ ще се върна у дома — каза Пъг. — Бих искал никой да не се приближава до него, докато не го затворя.

— Готово. Ще заповядам на пазачите да не пускат никого на поляната.

— Закъде си се запътил, Миламбер? — попита Алморела.

— Това няма да ви кажа. Каквото не знаете, не могат да ви го изтръгнат насила. Вече бездруго сте в опасност само защото сте ми предложили за малко подслон. Повече не бива да знаете.

Пъг вкара Доминик и Мийчъм в стаята с шарката, затвори вратата, измъкна един свитък от кесията на колана си и го постави в самия център на голямата мозайка, изобразяваща три играещи делфина. Запечатан беше с черен восък, украсен с врязан печат от пръстена на Великия.

— Изпращам писмо до един приятел. С този символ на него никой няма да посмее да го отвори, освен получателя. — Затвори за миг очи и свитъкът изведнъж изчезна.

Пъг даде знак на Доминик и Мийчъм да застанат от двете му страни върху шарката.

— Всеки Велик в Империята има такава шарка в дома си. Всяка от тях е неповторима и след като я запомни точно, чародеят може да се прехвърля през нея в пространството или да изпраща предмети. В редки случаи добре запомнени места, като кухнята в цитаделата на Крудий, където работех като момче, могат да послужат не по-зле от шарката. Обичайно е да пожелаеш да прозвучи гонг при пристигането ти, за да бъде известен домакинът, но този път смятам да го избегна. Хайде. — Той ги хвана под мишниците, притвори очи и замълви нещо. Въздухът затрептя като в мъгла и стаята около тях сякаш започна да се променя.

— Какво… — ахна Доминик, като разбра, че са се озовали на съвсем друго място. Погледна надолу към шарката и видя, че е различна — наподобяваше стилизиран цвят в жълто и червено.

— Господарят на този дом е брат на един от старите ми учители. Заради него е направена шарката — каза Пъг. — Този Велик често прескачаше насам. Надявам се, че тук все още можем да намерим приятели.

Той отиде до вратата, плъзна я настрани и надникна в коридора. Доминик пристъпи зад него.

— Какво разстояние пропътувахме?

— Над седемстотин мили.

— Удивително — прошепна монахът.

Пъг бързо ги поведе към друга стая. Лъчите на следобедното слънце проникваха през широкия прозорец на отсрещната стена и очертаваха на пода зад полупрозрачната врата сянката на единствения й обитател. Без да предизвести за идването си, Пъг я отвори и влезе.

Зад масивното писалище седеше старец. Някога гордо изправената му снага се беше превила от годините. Взираше се примижал в пергамента пред себе си и устните му помръдваха безмълвно. Робата му беше тъмносиня, без никаква украса, но фино скроена. Пъг беше поразен. Помнеше го здрав като кула въпреки напредналата му възраст. Последната година го беше съсипала.

Старият мъж вдигна очи към натрапниците. Очите му се разшириха и той промълви:

— Миламбер!

Пъг махна с ръка на спътниците си да го последват и затвори вратата.

— Чест и слава за вашия дом, владетелю на Шинцаваи.

Камацу, Владетелят на Шинцаваи, не стана за поздрав. Взря се в лицето на бившия си роб, издигнал се до ранга на Велик, и отвърна:

— Ти си изхвърлен, заклеймен като изменник и опозорен. Осъден си на смърт, ако те намерят. — Тонът му беше хладен, погледът — враждебен.

Пъг се стъписа. От всичките му съюзници в заговора да се сложи край на Войната на разлома Камацу беше най-верният. Касуми, синът му, беше отнесъл мирното послание на императора до крал Родрик.

— С какво предизвиках омразата ти, Камацу?

— Имах син сред онези, които загинаха при опита да хванеш в капан Светлината небесна със своята измама.

— Твоят син е жив и здрав, Камацу. Той почита баща си и му изпраща горещата си обич. — Пъг подаде на Камацу писмото от Касуми.

Старецът го разгърна и го зачете дълго, буква по буква. Когато свърши, сълзи се стичаха неудържимо по набръчканото му лице.

— Възможно ли е всичко това?

— Самата истина. Моят крал няма нищо общо с измамата на масата за преговори. Нито пък аз. Тази загадка е дълга за обяснение, но най-напред чуй за сина си. Той не само че е жив и здрав, но получи висок сан в моята страна. Нашият крал не подири мъст над бившите си врагове. Дари със свобода всички, които пожелаха да му служат. Касуми и останалите са свободни мъже в армията му.

— Всички? — възкликна с неверие Камацу.

— Четири хиляди мъже от Келеуан сега са бойци в армията на краля. Смятат ги за най-верните негови поданици. Носят само чест за семействата си. Когато животът на крал Луам бе застрашен, задачата да се опази сигурността му бе поверена на Касуми и неговите хора. — В очите на Камацу блесна гордост. — Цураните се поселиха в един град, наречен Ламът, и се сражават доблестно срещу враговете на моята държава. Синът ти бе провъзгласен за граф на този град, ранг, равен на владетел на фамилия, по-скоро сходен с военен вожд на клан. Женен е за Меган, дъщеря на много влиятелен търговец в столицата Риланон, и един ден ти ще станеш дядо.

Старецът сякаш възвърна силите си.

— Разкажи ми за него.

Пъг и Камацу заговориха за Касуми, за живота му през последната година, за издигането му и запознаването му с Меган малко преди коронясването на Луам, и за скоро последвалия им брак. Поговориха за всичко това около половин час, оставили настрана спешната мисия на чародея.

Когато свършиха, Пъг каза:

— А Хокану? Касуми ме помоли да попитам за брат му.

— По-малкият ми син е добре. Пази северните граници от набезите на туните.

— Значи Шинцаваи се издигат и в двата свята. Сред цуранските фамилии само Шинцаваи могат да се похвалят с това.

— Странно е да си го помисли човек — отвърна Камацу и гласът му стана угрижен. — Но какво те е накарало да се завърнеш, Миламбер? Убеден съм, че не е само за да утешиш един стар баща.

Пъг представи спътниците и каза:

— Тъмна сила се е надигнала срещу моя род и родина, Камацу. Досега сме се изправили само срещу нищожна част от мощта й и искаме да разберем нейната същност.

— Но какво общо има това с връщането ти тук? — попита Камацу. — Какво те е накарало да се върнеш?

В едно видение наш ясновидец се озова пред тази мрачна стихии и му се проговори на древния храмов език. — Разказа му за Мурмандамус и тъмната сила зад моредела.

— Как е възможно това?

— Тъкмо този въпрос е поводът да рискувам да се върна. Надявам се да намеря отговора в библиотеката на Конгрегацията.

Камацу поклати глава.

— Много рискуваш. Напрежението във Върховния съвет е голямо, много повече от обичайното за Великата игра. Подозирам, че сме на ръба на голяма буря, а този нов Властелин на войната изглежда още по-обсебен от жажда за власт от чичо си.

— Да не искаш да кажеш, че е настъпил окончателен разрив между Властелина и императора?

Старецът въздъхна тежко и кимна.

— Боя се от гражданска война. Ако Ичиндар прояви твърдост както в края на Войната на разлома, Аксантукар ще бъде издухан като плява от вятъра, защото мнозинството кланове и фамилии все още поддържат върховната власт на императора и малцина залагат на новия Властелин на войната. Но императорът до голяма степен изгуби престиж. Това, че принуди пет велики клана да седнат на масата за преговори, само за да бъдат унизени с вероломството, го лиши от морален авторитет. Сега Аксантукар може да действа без съпротива. Струва ми се, че този Властелин се стреми да събере в едно двата поста. За него златният кант на бялата роба не е достатъчен. Смятам, че се стреми да облече и златото на Небесната светлина.

— „В Играта на Съвета всичко е възможно“ — цитира Пъг. — Но разбери: всички бяхме подведени на мирните преговори. — Разказа му за посланието, оставено от Черния Макрос, като му напомни за древното учение за Врага, заплашващ да нападне Келеуан, и му спомена за опасението на Макрос, че разломите привличат гибелната вселенска сила.

— Тази двойственост може би показва, че императорът не е бил подведен повече от всеки друг, но все още не го извинява за допуснатата грешка. Все пак тази история може да му спечели малко повече подкрепа във Върховния съвет… ако тази подкрепа все още има някакво значение.

— Смяташ, че Властелинът на войната е готов да действа?

— Всеки момент. Той вече неутрализира Конгрегацията, като принуди своите „питомци“ магове да поставят автономията й под въпрос. Сега Великите седят и спорят за собствената си съдба. Хочопепа и брат ми Фумита напоследък не смеят да се намесват във Великата игра. Политически Конгрегацията все едно, че не съществува.

— Тогава потърсете съюзници във Великия съвет. Кажете им следното: по някакъв начин нашите два свята отново се оказват свързани помежду си от някаква тъмна сила с цурански произход. Тя се надига срещу Кралството. Това е сила, необозрима за човешкия ум, способна може би да предизвика самите богове. Не мога да ти обясня откъде и как го знам, но съм убеден, че ако Кралството падне, ще рухне цяла Мидкемия, а бъде ли унищожена Мидкемия, идва ред на Келеуан.

Лицето на Камацу посърна и той угрижено промълви:

— Възможно ли е това?

От погледа на Пъг личеше, че е убеден в думите си.

— Може да ме заловят или да бъда убит. Ако се случи, трябват ми съмишленици във Върховния съвет, които да обсъдят тази заплаха с Небесната светлина. Не за живота си се боя, Камацу, а за оцеляването на двата свята. Ако се проваля, Великите Хочопепа и Шимоне трябва да отидат на моя свят и да предадат там всичко, което са научили за тази тъмна сила. Ще помогнеш ли?

Камацу стана.

— Разбира се. Дори да не беше ми донесъл добрите вести за Касуми, дори да подозирах, че ме лъжеш, само един луд не би пожелал да забрави старите обиди пред лицето на такова предупреждение. Веднага ще взема бърз кораб за Свещения град. Ти къде ще бъдеш?

— Ще потърся помощ от още едного. Ако успея, ще потърся правото си на самозащита пред Конгрегацията. Черния халат получават само онези, които умеят да изслушат преди да вземат решение. Не, там не съм застрашен. Сериозната опасност за мен е да не попадна в ръцете на Властелина. Ако не получиш вест от мен до три дни, смятай, че това е станало. Или съм мъртъв, или съм в плен. Тогава ще трябва да действаш. Мълчанието само ще помогне на този Мурмандамус. Провалът тук е недопустим.

— Няма да се проваля, Миламбер.

Пъг, прочул се преди време тук с името Миламбер, най-великият от Великите на Цурануани, стана и се поклони.

— Трябва да тръгваме. Чест и слава за твоя дом, Владетелю на Шинцаваи.

Камацу се сведе по-ниско, отколкото се полагаше за сана му, и отвърна:

— Чест и слава за твоя дом, велики.

 

 

Огромното пазарище на Онтосет гъмжеше от шарени тълпи, огласяно от виковете на търговците под жарките лъчи на тукашното слънце. Пъг и спътниците му седяха на едно кътче на площада, отделено за просяци и низши жреци. Трета сутрин вече ставаха рано — спяха под заслона на стената, ограждаща площада — и прекарваха деня в проповеди към минувачите, пожелали да се поспрат и да ги послушат. Мийчъм обикаляше рехавата тълпа, протягайки паничката си за подаяния. Имаше само един храм на Хантукама на изток От Свещения град Кентосани — в град Янкора, много далече от Онтосет — така че рискът да бъдат разкрити от друг странстващ жрец беше нищожен. Служителите на ордена изпълняваха повинността си пръснати по широкия свят и братята с години не се срещаха един с друг.

Пъг завърши утринната си проповед и се върна при Доминик, който поучаваше майката на едно пострадало момиченце как да лекува детето си. Счупеното му краче щеше да зарасне само за няколко дни. Жената не разполагаше с нищо друго, с което да се отплати, освен с горещата си благодарност, но усмивката на монаха я увери, че това е предостатъчно. Мийчъм дойде при тях и им показа няколкото скъпоценни камъчета и късчета метал, служещи като средство за разплащане в Империята.

— Човек може да преживее съвсем прилично по този начин.

— Плашиш ги с вида си, затова ти дават толкова — подкачи го Пъг.

Тълпата се раздвижи и ги накара да извърнат очи към минаващия наблизо конен отряд. Бяха в зеленото на цвят снаряжение на един известен на Пъг благороден дом, Хоксака, привърженици на Военната партия.

— Явно са научили ездата — подхвърли Мийчъм.

— Също като цураните в Ламът — прошепна Пъг. — Изглежда, че щом преодолеят страха си от конете, цураните стават луди по тях. С Касуми поне стана така. След като се престраши да се качи на кон, беше невъзможно да го свалиш от седлото. — Конете, изглежда, вече бяха възприети в Империята и конницата се бе утвърдила.

След като конете отминаха, друга глъч ги накара да се обърнат. Пред тях бе застанал едър мъж в черен халат. Плешивото му теме блестеше под обедното слънце. От всички страни гражданството се кланяше и хората се отдръпваха с почтителна боязън пред благоговейното присъствие на Великия. Пъг и приятелите му се поклониха.

Магьосникът рече:

— Вие тримата елате с мен.

Пъг престорено заекна:

— Как… както заповядате, велики.

Мъжът в черния халат ги поведе право към най-близката сграда — кожарска работилница и дюкян. Влезе безцеремонно и каза на собственика:

— Това място ми трябва. Можеш да се върнеш след един час.

— Както заповядате, велики — отвърна дюкянджията и викна на чираците си да го последват навън. След миг сградата се опразни и вътре останаха само Пъг и приятелите му.

Двамата с Хочопепа се прегърнаха и дебелият магьосник възкликна:

— Миламбер, ти си полудял! Защо се върна? Когато получих известието ти, едва повярвах на очите си. Защо си рискувал да го пратиш през шарката и защо е тази среща насред града?

— Мийчъм, наблюдавай през прозореца — каза Пъг и се обърна отново към Хочопепа. — Какво по-добро място от това — пред очите на всички? Вие често получавате писма по шарката, а кой смяташ, че ще се усъмни за това, че си се спрял да поговориш с низши жреци? — После му представи спътниците си.

Хочопепа разчисти една от пейките и рече:

— Имам хиляди въпроси. Как успя да се върнеш? Магьосниците, служещи на Властелина на войната, се опитваха да намерят отново местоположението на вашия свят, защото Небесната светлина, дано боговете го закрилят, е решен да отмъсти за вероломството на мирните преговори. И как успя да унищожиш първия разлом? И да останеш жив? — Усети, че Пъг го досмеша от пороя въпроси, и завърши: — Но най-важното, защо реши да се върнеш?

— Защото на родния ми свят се развихря някаква мрачна сила с цурански произход — отговори Пъг. — Зло някакво, рожба на черна магия. Дойдох да потърся знание, защото то е на Келеуан. — Хочопепа го изгледа озадачено. — Много странни неща стават напоследък на моя свят и изглежда, тук се крие техният отговор, Хочо. Надявам се да се домогна до някаква податка за естеството на тази тъмна сила. Мощта й е плашеща.

И той му описа подробно всичко случило се, от причините за вероломството до премеждията на принц Арута и собственото му тълкуване на видението на Роджън.

Хочопепа помълча замислено и отвърна:

— Всичко това звучи странно. Нищо не знаем за подобна сила на Келеуан… аз поне нищо не съм чувал за нещо такова. Едно от предимствата на нашия свят е, че с общите усилия на Черните халати от две хиляди години той е освободен от подобни заплахи. Знаем от древната си история за демонски владетели и вещерски крале, за духове на тъмни сили и зли твари, но всичко това е било надвито, безсилно пред единната мощ на Конгрегацията.

— Едно от тях май сте пропуснали — подхвърли Мийчъм от прозореца.

Хочопепа се стъписа от фамилиарното обръщение на низшия просяк, но бързо се овладя и се засмя.

— Може би. А може би има друго обяснение. Но… — обърна се той към Пъг, — ти винаги си носил добро за обществото на Империята и не се съмнявам, че говориш истината. Ще ти помогна като близък съратник, ще се опитам да ти осигуря безопасен достъп до библиотеката и ще ти помогна в проучването. Но разбери, Конгрегацията е разтърсена от вътрешни раздори. Съвсем не е сигурно, че ще гласуват да останеш жив. Ще трябва да се върна и да се застъпя за теб, и да потърся още съмишленици. Може да се окаже, че ни е нужно време, преди да поставим въпроса открито. Но все пак смятам, че ще успеем. Появата ти тук повдига твърде много въпроси, за да бъдат пренебрегнати. При първа възможност ще свикам събрание и ще се върна за теб, след като защитя каузата ти. Само луд не би се вслушал в твоето предупреждение, дори да се окаже, че твоята земя е застрашена от нещо, което не е от този свят. В най-лошия случай ще спечелиш позволение да използваш библиотеката и да си идеш. В най-добрия — може би възстановяване. Ще се наложи да оправдаеш предишните си действия.

— Мога и ще го направя, Хочо.

Хочопепа се надигна от пейката и застана пред стария си приятел.

— Може би все пак един ден ще се сключи мир между нашите два народа, Миламбер. Ако старата рана зарасне, и двата свята могат да се облагодетелстват. Аз лично с удоволствие бих посетил тази академия, която строиш, и бих се срещнал с онзи ясновидец, предричащ бъдещето, и с детето, което говори с ума си.

— Имам много неща да споделя с вас, Хочо. Отварянето на разломи е само малка част от всичко. Но нека го оставим за по-късно. Сега върви.

Пъг поведе Хочопепа към вратата, но нещо в стойката на Мийчъм го накара да се обърне към него. Горянинът стоеше неестествено скован до прозореца. Доминик беше слушал напрегнато разговора и не бе забелязал странната промяна.

— Магия! — извика Пъг, бързо пристъпи до прозореца и докосна Мийчъм по рамото. Високият мъж не помръдна. В същия миг вратата се взриви навътре с оглушителен трясък и събори всички на пода.

Зашеметен, Пъг понечи да се изправи, но ушите му пищяха, а погледът му бе замъглен. Надигна се с мъка, олюля се и видя, че някой хвърли през вратата объл предмет с големината на юмрук. Пъг се опита да издигне вълшебна преграда около стаята, но малкото кълбо излъчи ослепителна златиста светлина, която сякаш раздра очите му, и той ги притвори, прекъсвайки потока на заклинанието. Започна отново, но предметът засвистя пронизително и отвличащият звук изцеди силите му. Чу как някой се срина на пода и не можа да разбере дали Хочопепа, или Доминик се е опитал да стане, или Мийчъм е паднал. Напрегна цялата си мощ да устои на магията на сферата, но не успя. Олюля се към вратата, опитвайки се да се отдалечи от предмета — измъкнеше ли се от затъпяващото сетивата му въздействие, щеше да може да спаси приятелите си. Но чародейството на сферата бе силно и той се срина на колене на прага на работилницата. Примигна, за да проясни зрението си, раздвоено било от сферата, или от взрива, и различи тичащите към сградата през площада мъже. Бяха облечени в имперското бяло на Властелина — личната му почетна гвардия. Преди да го погълне тъмнината Пъг видя, че ги води мъж в черен халат. Дори чу гласа на магьосника, идващ сякаш до пищящите му уши от някакво огромно разстояние:

— Оковете ги.

Глава 16
Морелайн

Синкава мъгла загърна каньона. Арута даде знак да спрат и Джими се вгледа с присвити очи напред. Край тясната пътека, водеща ги към Морелайн, бучеше водопад. Вече бяха навлезли дълбоко сред Великите северни планини, в зоната, отделяща лесовете на елфите от Северните земи. Морелайн се намираше по-нависоко в планините, в едно пусто и скалисто място под ридовете на билото. Трябваше да изчакат връщането на Мартин, тръгнал напред да огледа прохода. След като се разделиха с водачите си елфи, се бяха превърнали в боен отряд, навлязъл във вражеска територия. Колкото и да разчитаха на талисмана на Арута, че ще го скрие от магията на Мурмандамус, не се съмняваха, че той очаква скоро да стигнат Морелайн. Изобщо нямаше съмнение, че ще се натъкнат на неговите слуги, беше само въпрос на време.

Мартин се върна и им даде знак, че пътят напред е чист, след което внезапно вдигна ръка да изчакат и затича надолу по пътеката, като внезапно махна на Бару и Роалд да тръгнат с него. Двамата скочиха от конете, а Лаури и Джими хванаха поводите им. Арута се озърна назад зачуден какво ли е видял Мартин, а Джими продължи да се взира напред.

Мартин и другите двама скоро се върнаха — водеха Галайн. Принцът въздъхна облекчено и каза на елфа:

— Мислехме, че няма да дойдеш.

— Вождът ни ме прати да ви догоня и да ви предам сведения няколко часа след като тръгнахте. Намерихме Оппала и той ни каза две важни неща. Първо, зоната около езерото се обитава от някакъв жесток звяр, макар че от описанието на гвалито не можахме да разберем как точно изглежда. Томас ви моли да сте предпазливи. Второ, има и друг подстъп към Морелайн. Той реши, че е изключително важно да ви го съобщя. — Галайн се усмихна. — Освен това реших, че ще е от полза да видя дали не ви преследват.

— И?

— Двама моределски съгледвачи засякоха дирята ви на миля северно от лесовете ни и тръгнаха след вас. Единият сигурно щеше да изтича напред да предупреди, че се приближавате към Морелайн. Щях да ви догоня по-рано, но трябваше да се погрижа никой от двамата да не се измъкне и да донесе. Мисля, че вече няма риск. — Мартин кимна — беше сигурен, че елфът е убил и двамата. — От други няма следи.

— Връщаш ли се? — попита го Мартин.

— Томас ме остави сам да реша. От този момент едва ли има полза да се връщам. По-добре да тръгна с вас. Не мога да прекося „Дирите на Безнадеждния“, но поне дотам още един лък ще е от полза.

— Добре дошъл — каза Арута.

Мартин яхна коня си, а Галайн се затича напред да оглежда пътя. Продължиха бързо нагоре покрай многобройните водопади. По тези височини поройните дъждове, та дори и снегът не бяха рядкост, освен в най-жарките летни месеци, до които все още имаше време. Нощите бяха влажни, макар и не толкова студени, както се опасяваха, и можеха да нощуват, без да палят огън. Елфите ги бяха снабдили с храна за път — сушено месо, питки от лешниково брашно и сушени плодове — подсилваща, макар и жалка храна.

Пътят най-сетне ги изведе на висока планинска ливада над клисурата. Водите на сребристото, искрящо под следобедните лъчи езеро галеха заоблените му брегове. Чуваха само птичи песни и шумоленето на вятъра в клоните. Джими се огледа.

— Как може… да е толкова хубав денят, щом по пътя ни чакат толкова ужасни неща?

Роалд го погледна.

— Във войнишкия занаят има едно правило: тръгнеш ли на смъртен бой, няма смисъл да си мокър, гладен и уморен. Освен ако не е абсолютно необходимо. Порадвай се на слънцето, момко. То поне е даром.

Напоиха конете и след благословения отдих продължиха напред. Пътеката, за която им беше споменал Калин, северно от езерото, намериха лесно, но се оказа стръмна и трудна за преминаване.

Някъде към залез-слънце се върна Галайн с добрата новина, че напред има хубава пещера, в която могат да си напалят огън.

— Дълбока е и въздухът излиза през процепи, така че димът ще се отвява. Мартин, ако тръгнем веднага, може да ни остане време да уловим и малко дивеч.

— Не се отплесвайте много с лов — предупреди Арута. — На връщане дайте сигнал с гарвановия грак, дето го правиш така добре, за да не се нанижете на върховете на сабите.

Мартин кимна и подаде поводите на коня си на Джими.

— Най-много два часа след залез. — Двамата с Галайн поеха назад към езерото.

Роалд и Бару поведоха и след малко стигнаха описаната от Галайн пещера. Лаури и Бару събраха сухи клони и за пръв път от няколко дни си накладоха огън, макар и малък. Насядаха край него и зачакаха Мартин и Галайн.

 

 

А Мартин и Галайн също чакаха, притиснали се до земята под прикритието, което си бяха направили от чимове и храсти. Бяха сигурни, че ще засекат всяко животно, което се приближи до брега. Позицията им беше срещу вятъра, лъхащ откъм езерото. Бяха лежали спотаени около половин час, когато чуха тропот на конски копита, отекващ от скалите долу по урвата.

Двамата изпънаха лъковете и запазиха пълна тишина. На поляната излязоха дузина конници в черно. Главите им, покрити със странни шлемове като онзи, дето го бяха видели в Сарт, се въртяха непрестанно, търсейки нещо… или някого. Зад тях се появи и Мурад, с пресния белег на бузата му от сабята на Арута.

Черните кръвници спряха конете край самото езеро, но останаха по седлата. В привидно спокойното изражение на Мурад се долавяше някакво напрежение. Постояха мълчаливо няколко минути, докато животните се напият, а после потеглиха отново — по пътеката към пещерата. След като се скриха от погледите им, Мартин прошепна:

— Трябва да са се промъкнали между Ябон и Камен връх, за да избегнат лесовете ви. Татар излезе прав, че ще се придвижат към Морелайн да ни срещнат.

— Малко неща в живота могат да ме смутят, Мартин — отвърна Галайн. — Но тия Черни кръвници са едно от тях.

— Чак сега ли стигна до това заключение?

— Вие, човеците, понякога сте склонни да преувеличавате.

— Скоро ще се доберат до Арута и останалите — каза Мартин. — Ако Мурад разбира от следи, лесно ще ги намери в пещерата.

Галайн стана.

— Да се надяваме, че Бару си разбира от занаята и ги е прикрил добре. Ако не, поне ще ги нападнем в гръб.

Мартин отвърна с мрачна усмивка.

— Голяма утеха за ония в пещерата, няма що. Тринадесет срещу петима и само един изход.

Без повече приказки двамата се затичаха по пътеката зад четата на моредела.

 

 

— Конници! — прошепна Бару и Джими моментално засипа огъня с донесената за всеки случай пръст. Лаури го докосна мълчаливо по рамото и му даде знак да се оттегли в дъното на пещерата, за да му помогне да укротят конете. Роалд и Арута се приближиха към входа, за да видят какво става навън.

Спусналият се мрак изглеждаше непрогледен след светлината на огъня, но очите им скоро привикнаха и те видяха подминаващите пещерата ездачи. Последният дръпна юздите малко преди останалите да се подчинят на нечия тиха команда и да спрат. Огледа се, сякаш усетил, че наблизо има нещо. Арута опипа неволно талисмана на шията си с надеждата, че моределът просто е проявил предпазливост и не го е подушил.

Малката луна, единствената, изгряла до този момент, за миг излезе от тънките облаци и околността пред пещерата леко се освети. Планинецът Бару чак сега разпозна Мурад и се вкочани. После посегна към меча си, но Арута го стисна за китката и изсъска в ухото му:

— Още не!

Бару потръпна от усилието да потисне желанието си да отмъсти гибелта на рода си. Гореше от жажда да нападне моредела, без да го е грижа от смъртта, но трябваше да помисли и за спътниците си.

Роалд стисна хадата за врата и опря брадичката си до неговата, така че да може да му прошепне в ухото почти без звук.

— Ако онези в черното те съсекат преди да се добереш до Мурад, каква чест ще донесеш на паметта на селото си?

Бару пусна дръжката на меча.

Мурад бавно оглеждаше околността. Очите му се приковаха в пещерата, присвиха се и за миг Арута усети, че се впиват в него. После се отместиха бавно… и конниците отминаха.

Арута изчака, после излезе, за да огледа, и изведнъж чу глас:

— Помислих, че те е прогонила някоя пещерна мечка.

Арута се извъртя с разтуптяно сърце и сабята му излетя от ножницата, но видя Мартин и Галайн. Прибра оръжието и каза:

— За малко да ви избия.

— Изглежда, имат нареждане бързо да стигнат някъде — каза Галайн. — Няма да е зле да ги проследим. Ще тръгна напред и ще бележа пътя им.

— А ако е тръгнала и друга банда на Тъмните братя? — попита Арута. — Ако ти хванат дирите?

— Само Мартин може да ги различи. Никой планински моредел не може да проследи дирята на елф. — Метна лъка си на рамо и забърза след ездачите.

 

 

Галайн се върна тичешком и им махна към гората вляво от пътя. Бързо слязоха от конете и ги поведоха колкото се може по-надълбоко сред дърветата.

— Идва патрул — прошепна Галайн.

Тримата с Мартин и Арута бързо се върнаха до храсталака край пътя, откъдето можеха да проследят минаващите.

Минутите течаха мъчително бавно. После по скалистия път се занизаха ездачи — смесена група от моредели и хора. Моределите бяха загърнати в наметала и си личеше, че са горски обитатели от юга. Подминаха ги без да се спират, а когато се скриха от погледите им, Мартин процеди през зъби:

— Вече и отстъпници се стичат под пряпореца на този Мурмандамус. Не съм кръвожаден, но човеци, хванали се на служба при един моредел за злато, с радост бих избил.

Върнаха се при другите и Галайн прошепна на Арута:

— Имат лагер край пътя, на една миля по-нагоре. Хитри са — обходът е труден и ще трябва да оставим конете ви тук, инак ще трябва да пробием на галоп през стана.

— Колко е оттам до езерото? — попита принцът.

— Само няколко мили. Но щом подминем лагера, ще сме над линията на гората и прикритие няма, освен надолу през скалите. Бавно ще е и е по-добре да стане през нощта. Сигурно са пръснали съгледвачи, а на пътя към моста ще има много охрана.

— А какъв е този втори подстъп, за който е споменало гвалито?

— Ако сме го разбрали добре, като се спуснете долу до Дирите на Безнадеждния, ще намерите някаква пещера, или пукнатина, която ще ви отведе през скалата нагоре до повърхността на платото и до езерото.

Арута се замисли.

— Да оставим конете тук…

Лаури се усмихна кисело.

— Вярно, що пък да не ги вържем за дърветата? Ако умрем, бездруго няма да ни трябват.

— Старият ми командир не си поплюваше с войници, които баят за смърт преди битка — изсумтя Роалд.

— Стига! — отсече Арута. — Мислех за това непрекъснато. Стигнах чак дотук и ще продължа, но… който иска, вече може да се оттегли и няма да възразя. — Погледът му ги обходи един по един — Лаури, Джими, Бару и Роалд. Отвърнаха му с мълчание.

Арута ги изгледа отново и кимна енергично.

— Добре. Връзваме конете и оставяме всичко излишно. Тръгваме пеш.

 

 

Моределът оглеждаше виещата се надолу пътека — беше добре осветена от луните. Кацнал бе на една скална издатина пред огромна канара. Беше застанал така, че никой изкачващ се по пътя нямаше да може да го забележи.

Мартин и Галайн се бяха прицелили в гърба му, докато Джими се промъкваше зад скалите. Щяха да се опитат да се промъкнат незабелязано, но ако моределът ги видеше, двамата щяха да го пронижат преди да може да вдигне тревога. Пуснаха Джими да тръгне пръв, защото се прецени, че като най-дребен ще вдигне най-малко шум. Последва го Бару — планинецът се промъкваше между скалите с вродената си ловкост. Лаури и Роалд се затътриха много бавно и Мартин се зачуди дали ще може да задържи целта си на мерник през цялата седмица, която щеше да изтече, докато най-сетне минат. След това се запромъква и Арута и лекият полъх на вятъра издаде скърцането на ботуша му по скалата, докато се смъкваше в тясната падина. Запрепъва се и се добра до другите, незабелязан от поста. След секунди го последва Мартин, после и Галайн.

Бару даде знак, че остава в тила, и Арута кимна и тръгна. Последваха го Лаури и Роалд. Преди да се обърне и да тръгне след тях, Джими се наведе към Мартин и Арута и прошепна:

— Само да се върнем живи, ще ви пищя цяла седмица!

Мартин го плесна по рамото и го подбутна напред. Арута погледна брат си и промълви:

— Аз също.

 

 

Лежаха мълчаливо в падината край пътя, зад ниския скален рид, отделящ ги от преминаващите конници. Затаиха дъх вкочанени, а конниците сякаш забавиха бездруго мудния си ход. Стояха така дълго и мъчително, изтръпнали от страх да не ги открият. И малко преди всяка жила по телата им да закрещи и всеки мускул да заболи, ездачите от патрула ги подминаха. Арута си пое облекчено дъх, претъркули се, надникна и се увери, че пътят е празен. Кимна на Галайн и елфът пое отново по дефилето. Другите го последваха безшумно.

Нощният вятър бръснеше по скалното чело на планината. Арута опря гръб в канарата и погледна накъдето му сочеше Мартин. Галайн се беше притиснал в отсрещната стена на процепа, през който се провираха. Бяха прехвърлили един от ридовете източно от тесния път и на пръв поглед се бяха отклонили от целта, но това отклонение се беше оказало наложително, за да избегнат все по-нагъсто движещите се моределски патрули. Сега пред очите им долу се разгръщаше широк каньон, а зад него се издигаше високо плато. В средата на платото дори оттук се виждаше малко езеро. Вляво от тях пътят обръщаше по ръба на каньона и се скриваше отново зад отсрещните ридове, ясно очертани от светлината на трите луни.

Там, където пътят се прилепваше до ръба на каньона, се издигаха две еднакви каменни кули — досущ като близнаци. Други две стърчаха отсреща на платото. Между тях вятърът поклащаше тесен мост. По върховете на четирите кули горяха факли и пламъците им лудуваха бясно под напора на вятъра. Движещите се фигури по моста и по бойниците подсказваха, че мястото се охранява зорко.

— Морелайн — въздъхна Арута.

— Явно са се страхували, че ще доведете цяла армия — обади се Галайн.

— Имаше такава идея — подхвърли Мартин.

— Прав беше, като го сравни с пътя към Сарт — каза Арута. — Щеше да е също толкова зле. Щяхме да изгубим хиляда души само докато стигнем дотук — ако изобщо стигнехме. А по моста, в колона по един… Щяха да избият всички.

— Виждате ли онова черно нещо оттатък езерото? — попита Мартин.

— Здание някакво — отвърна озадачено Галайн. — Не е нормално тук да има здание, каквото и да е здание, макар че от валхеру може да се очаква всичко. Това е крепост. Трябва да е построена от валхеру, макар че не съм чувал за такова нещо.

— Къде ще намерим сребротръна? — попита Арута.

— Според легендите той има нужда от вода, така че трябва да е някъде на брега на езерото — отвърна Галайн. — Нищо повече не се знае.

— Първо кажи как да стигнем там — рече Мартин.

Галайн коленичи и почна да чертае по земята.

— Ние се намираме тук, а мостът — ето тук. Някъде долу при основата има малка пещера или по-скоро пукнатина, достатъчно голяма, за да се провре през нея едно гвали, така че според мен може да се мине. Може да е комин в скалата, по който ще се изкачите, или да свързва пещери. Но Оппала ни каза ясно, че е прекарал известно време със своите събратя на платото. Не са останали дълго заради онова „лошо нещо“, но го описа доста подробно, така че Томас и Калин са сигурни, че не греши.

— Забелязах една цепнатина в скалите от другата страна на каньона, така че ще се промъкнем покрай входа на моста, докато онази черна сграда остане между нас и стражите. Там ще намерите нещо като улей надолу. Дори да е стръмно, ще можете да се спуснете с въжета, а след това аз ще ги издърпам и ще ги скрия.

— Голямо удобство, ако решим да се изкатерим обратно, няма що — подхвърли Джими.

— Утре вечер ще ги спусна пак — поясни Галайн. — Ще ги оставя спуснати до призори. После пак ще ги издърпам. И следващата вечер — пак. Мисля, че ще мога да се скрия в цепнатината. Най-много да се изтегля в храстите. И ще гледам да се пазя от моределите — добави Галайн с усмивка. — Ако въжетата ви потрябват по-рано, просто извикайте.

Мартин погледна Арута.

— Докато не знаят, че сме тук, имаме шанс. Те все още се оглеждат на юг, смятат, че сме някъде между Елвандар и тук. Стига да не се издадем.

— Какво пък, по-добър план не бих могъл да измисля — вдигна рамене Арута. — Да тръгваме.

Запълзяха бързо между скалите към каньона. Трябваше да се спуснат в него преди изгрев-слънце.

 

 

Джими пълзеше, скрит в сянката под моста. Ръбът на каньона се намираше на около сто и петдесет стъпки над тях, но все още имаше опасност да ги забележат. Появи се малка черна цепнатина, момчето се обърна към Лаури и прошепна:

— Разбира се. Трябваше да е точно под моста.

— Ето я! Точно под моста, както каза Галайн.

— Да се надяваме само, че няма да си направят труда да погледнат надолу.

Предадоха си вестта от ухо на ухо и Джими се напъха в цепнатината. Беше много тясно само първите десетина стъпки, после улеят се уширяваше и навлизаше в пещера. Джими се извърна към другите и каза:

— Подайте ми факел и кремък.

Взе ги и в същия миг нещо изшумоля зад гърба му. Джими се обърна и камата сама се озова в ръката му. Смътната светлина, струяща през процепа, по-скоро пречеше — заради нея по-голямата част от пещерата изглеждаше мастиленочерна. Джими затвори очи, разчитайки на другите си сетива, и отстъпи, молейки се безмълвно на бога на крадците.

Отново чу някакво стържене над главата си, като от нокти върху скала, чу и нечие тежко дишане. И веднага си спомни за приказките на гвалито за „лошото нещо“, дето изяло един от съплеменниците му.

Шумът се чу отново, този път по-близо, и Джими адски съжали, че е толкова тъмно. Чу вдясно от себе си гласа на Лаури и изсъска:

— Тук има някакво животно!

Лаури каза нещо на останалите и се чу как изпълзя назад, после до ушите на момчето стигна шепотът на Роалд:

— Мартин идва.

Джими стисна отчаяно дръжката на камата и си помисли: „Ами да, щом е за бой с разни животни, и аз щях да пратя първо Мартин“. Очакваше всеки момент херцогът на Крудий да скочи до него и дори се зачуди какво толкова се бави.

После нещо изведнъж се размърда в тъмното и тръгна към Джими и той моментално, почти инстинктивно се дръпна назад. Нещо се удари в крака му под коляното и се чу щракане на челюсти, Джими отскочи, сви се на кълбо, извърна се при падането и тупна върху нещо, което не беше скала. Замахна, без да се колебае, с камата и усети как острието й потъна в нещо меко. Дръпна се като ужилен от гърба на невидимата още твар и чу съскането й и щракането на зъбите й. Съществото се извъртя бързо и Джими пак отскочи и шибна главата си в някаква скална издатина.

Зашеметен, Джими се смъкна по стената, а нещото отново се хвърли срещу него и отново не можа да го улучи. Все още замаян, младият крадец посегна напред с лявата си ръка и усети, че е стиснал животното за врата. Също като приказния юнак с тигъра, не можеше да го пусне — докато го държеше така, звярът не можеше да го достигне. Съществото се замята и го повлече по каменния под, а Джими замушка яростно в твърдата сбръчкана кожа, но от ударите му нямаше почти никаква полза. Звярът се замята яростно, заблъска го в скалата и Джими изпадна в паника — имаше чувството, че ръката му ще се откъсне от рамото. Удряше с камата ужасен и сълзи на страх потекоха по бузите му.

— Мартин? — извика или по-скоро изхлипа Джими. Защо се бавеше? Най-после късметът май го беше изоставил. За пръв път, откакто се помнеше, се почувства напълно безпомощен — нищо не можеше да направи, за да се измъкне. Усети, че ще повърне, вцепени го смъртен ужас. Ужас, а не онази възбуждаща тръпка пред опасността по време на гонитбите по Булеварда на крадците — чист, затъпяващ сетивата ужас.

А съществото се мяташе освирепяло и го блъскаше в стената и… и изведнъж спря. Джими мушна още веднъж и един глас каза:

— Мъртво е.

Все още замаян, малкият крадец отвори очи. Пред него стоеше Мартин, зад него бяха Бару и Роалд; наемникът държеше запален факел. А до момчето се беше проснал огромен гущер, седем стъпки дълъг и с крокодилски челюсти. Дръжката на ловния нож на Мартин стърчеше от тила му. Бившият майстор-ловец коленичи до Джими и попита:

— Добре ли си?

Още в паника, Джими се дръпна от звяра, осъзна, че е жив и здрав, и затръска глава.

— Не, хич не съм добре. — Изтри сълзите си и повтори: — По дяволите, хич, ама хич не съм добре. — Сълзите му отново бликнаха и той изхлипа: — По дяволите! Помислих, че…

Арута се спусна най-сетне от цепнатината, спря се и го изгледа. Докосна го леко по рамото и му каза:

— Стига. Всичко свърши. Нищо ти няма.

Ядосан от слабостта си, Джими възкликна:

— По дяволите! Помислих, че ще ме довърши. Никога не съм се плашил толкова…

— Това гущерче може да изплаши всеки, Джими — каза Мартин. — Виж му зъбките само.

Джими потръпна, а Арута се опита да го успокои.

— Всички се плашим. Просто най-после срещна нещо, което да ти вземе страха.

Джими кимна.

— Дано само да си няма по-голям брат наоколо.

— Рани ли те?

— Само съм ожулен. Но много.

— Скално влечуго — каза Бару. — От по-големите. Добре, че го убихте с тоя нож, милорд.

На светло звярът изглеждаше внушителен, но не чак толкова ужасен, колкото хлапакът си го представяше в тъмното.

— Е, и това ли е „лошото нещо“?

— Сигурно. И ти се изплаши, а представи си как е изглеждало в очите на мъничките гвали. — Мартин вдигна факела. — Хайде да поразгледаме къде сме.

Намираха се в тясна, но висока пещера. Подът се издигаше леко нагоре и навътре от пукнатината, през която бяха влезли.

Джими беше охлузен и натъртен от глава до пети, но тръгна напред.

— Все още аз съм ви специалистът в катеренето по места, където не са ни канили.

Минаха през върволица кухини, всяка малко по-широка от предишната, и започнаха да изпитват смътно безпокойство. Кухините сякаш нямаха край, платото беше голямо и почти не се усещаше, че се качват нагоре.

— Въртим се по спирала — каза Джими. — Бас държа, че сега сме някъде над мястото, където Мартин уби онова влечуго.

По едно време пътят свърши. Джими се огледа и посочи нагоре. На три стъпки над главите им в свода се виждаше тесен отвор.

— Коминът — каза Джими. — Катериш се с опрян в едната страна гръб и се изтикваш с крака по другата.

— А ако се разшири много? — попита Лаури.

— Тогава падаш. Съветвам ви да се катерите бавно.

— Щом гвалитата са се изкатерили, трябва да можем и ние — каза Мартин.

— Да ме прощава ваша милост, но да не искате да кажете, че и по дърветата можете да висите като тях? — подхвърли Роалд.

— Аз съм пръв — каза Джими. — Не държа някой от вас да се изтърве и да ме смаже. Стойте настрана от отвора, докато не ви извикам.

Мартин го надигна и Джими се вмъкна в комина. Оказа се удобен — достатъчно тесен, за да изпълзи нагоре. На другите щеше да им е трудно, особено на Мартин и Бару, но все щяха да се проврат някак. Момчето бързо се изкатери на тридесетина стъпки и се озова в нова пещера. Без светило не можеше да се прецени, но по ехото на дъха му личеше, че е голяма. Наведе се да им извика да се качват.

Изкатериха се бързо. Пещерата се оказа цяла каменна гора от сталактити и сталагмити, тук-там образувани от колони. От нея извеждаха много проходи.

— Колко сме се изкачили според теб, Джими? — попита Мартин.

— Не повече от седемдесет стъпки. Няма и на половината.

— А сега накъде? — попита Арута.

— Освен да ги пробваме един по един — отвърна Джими. Избраха си напосоки един проход и тръгнаха.

След няколко часа обикаляне Джими подвикна:

— Стигнахме.

Арута се промъкна да надникне. Над главата на момчето се виждаше тясна цепнатина. Светлината, струяща от нея, почти го заслепи след сумрачните тунели.

— Излиза сред някакви канари — каза Джими. — На стотина разкрача сме от черната сграда, откъм моста. Голяма е, на два етажа.

— Стражи?

— Не видях.

— Оставаме тук докато се стъмни — каза Арута. — Джими, стой и слушай.

 

 

Джими слушаше. На платото беше мъртвешки тихо, само вятърът донасяше по някой случаен звук. Чуваше се или откъслечна дума, или скърцане на ботуши откъм моста. Веднъж му се стори, че чува някакъв нисък гъгнив звук откъм тъмното здание, но не беше сигурен. Слънцето вече се бе спуснало зад ридовете, но небето все още беше светло. Трябваше да са минали цели два часа след обичайното време за вечеря, но толкова високо в планините, малко преди Средилетие и толкова на север, здрачът тук настъпваше много по-късно, отколкото в Крондор. И друг път му се беше отваряла работа по време за ядене, припомни си момчето, но това, кой знае защо, не утеши стомаха му.

Най-после стана тъмно и Джими поне се успокои, а и другите, изглежда — също. Нещо в това място направо им късаше нервите и дори сдържаният обикновено Мартин сипеше тихи ругатни, че трябва да стоят и да чакат. Нещо чуждо и враждебно лъхаше от това място и Джими разбираше, че ще се почувства в безопасност едва когато го остави на мили зад гърба си и когато това преживяване се превърне само в спомен.

Изкачи се на повърхността и остана да пази, след него изпълзяха Мартин и останалите. Бяха се уточнили предварително и се разделиха на три групи: Бару с Лаури, Роалд с Мартин и Джими с принца. Щяха да обиколят брега на езерото да търсят растението и когато една от групите го намереше, трябваше да се върне при скалите и да изчака останалите.

Арута и Джими трябваше да тръгнат към черната сграда, като се бяха разбрали преди това да огледат отзад. Стори им се разумно най-напред да проверят за охрана, преди да започнат търсенето около зданието на валхеру. Нямаше как да се разбере отношението на моределите към него. Можеше да изпитват суеверен трепет като елфите и да го отбягват, освен по времето на някой тайнствен ритуал, или пък вътре да гъмжи от тях.

Джими се промъкна в тъмнината, приближи се до стената и се притисна до нея. Камъните му се сториха необикновено гладки. Погали ги с длан и се увери, че са лъскави като мрамор. Арута изчака, извадил сабята, докато момчето обиколи.

— Никой не се забелязва — прошепна му хлапакът. — Освен стражите на моста.

— А вътре? — попита Арута.

— Вътре не знам. Голямо е, но има само една врата. Да погледнем ли? — попита Джими с надеждата, че принцът ще каже „не“.

— Да.

Джими го поведе покрай стената, завиха и се озоваха пред единствения вход. Над вратата имаше полукръгъл голям прозорец, от който струеше светлина. Малкият крадец даде знак на Арута до го повдигне и се изкатери до корниза. Хвана се за ръба, набра се на мускули и надникна.

От другата страна на вратата имаше нещо като преддверие с под от мраморни плочи. По-навътре се виждаше разтворена двукрила врата, зад нея — мрак. Стената под прозореца му се стори странна. Камъкът отвън беше само облицовка.

Джими скочи долу и каза:

— Нищо не се вижда.

— Нищо?

— Само някакъв коридор, който води в тъмното. Стражи като че ли няма.

— Хайде тогава да претърсим около езерото, но да държим под око и сградата.

Джими бързо се съгласи и тръгнаха към езерото. Зданието беше започнало да човърка много настойчиво чувството му за „нещо странно“, но хлапакът тръсна глава и се съсредоточи в търсенето.

Минаха няколко часа в обикаляне покрай брега. Водните растения бяха малко — платото беше почти голо. От време на време се чуваше леко шумолене и Арута реши, че е от другите две двойки.

Небето взе да изсветлява и Джими го дръпна да се скрият. Принцът с неохота остави ровенето из тревата и се върнаха при цепнатината. Лаури и Бару бяха вече там, а след няколко минути се върнаха и Мартин и Роалд. Никой не бе намерил сребротрън.

Арута замълча и обърна гръб на останалите. Стисна юмруци, сякаш поразен от непоносима болка, и всички се взряха в него. Една сълза се стече по бузата му. Той се обърна към приятелите и прошепна прегракнало:

— Трябва да е тук.

Изгледа ги един по един и всички прочетоха скръбта и покрусата в очите му. Ако не намереха сребротрън, Анита загиваше.

Мартин се натъжи повече от всички — за миг сякаш видя баща си в онези скръбни мигове малко след загубата на лейди Катерин. Сърцето на отгледания от елфите ловец се сви при мисълта, че брат му може също като лорд Боррик да преживее остатъка от живота си в самотни нощи пред камината, до празното кресло и само с един портрет, в който да се взира. Загинеше ли Анита, сърцето на Арута щеше да умре и радостта завинаги щеше да го напусне. Не, не можеха да загубят надеждата.

— Тук някъде трябва да е — прошепна Мартин.

— Има само едно място, където не сме търсили — добави Джими.

— Вътре в зданието — каза Арута.

— Значи ни остава само едно — каза Мартин.

— А бе все някой трябва да влезе да огледа — каза Джими. Прозвуча му отвратително.

Глава 17
Властелинът на войната

В килията миришеше на гнила слама. Пъг се размърда и разбра, че ръцете му са приковани към стената с въже от кожа на нийдра. Кожата от едрото шесткрако цуранско товарно животно беше здрава почти като стомана и беше забита здраво в каменната стена. Още го болеше главата от онова странно устройство, което бълваше магия. Но го дразнеше и нещо друго. Пъг огледа оковите и зашепна заклинание, което трябваше да ги накара да се разпаднат и да се изпарят, но нещо не стана както трябва. Имаше нещо сбъркано. Заклинанието просто не подейства. Пъг се отпусна на стената, разбрал, че килията е загърната с някакво чародейство, възпиращо всякаква друга магия. „Естествено — помисли си той. — Как иначе ще задържат един магьосник в тъмница?“

Огледа се. Килията беше тъмна и мръсна. Единствената светлина проникваше през малък процеп високо на вратата. Някаква животинка прошумоля в сламата до крака му, той изрита и гадината избяга към отсрещния ъгъл. Стените бяха влажни — значи той и приятелите му бяха натикани някъде под земята. Не можеше по нищо да прецени от колко време са тук, нито имаше представа къде са; можеше да са където и да било на Келеуан.

Мийчъм и Доминик бяха оковани на отсрещната стена, а вдясно от него бяха вързали Хочопепа и това го убеди, че Империята наистина е увиснала на ръба, щом Властелинът си беше позволил да посегне и на Хочопепа. Да пленят един отхвърлен изменник беше едно, но да затворят Велик — съвсем друго. По право един Велик трябваше да е неприкосновен за произвола на Властелина. Освен императора само Великите не му бяха подвластни. Камацу се беше оказал прав. Властелинът на войната заплиташе някакъв основен ход във Великата игра — за да плени Хочопепа, значи изпитваше пълно презрение към възможните си противници.

— Главата ми! — изстена Мийчъм.

Дръпна да види колко здраво е вързан, погледна Пъг и каза:

— И сега?

Пъг поклати глава.

— Сега ще чакаме.

Чакането се оказа дълго — поне три-четири часа. А после вратата рязко се отвори и вътре влетя магьосник в черен халат, следван от войник от Бялата императорска гвардия. Хочопепа изрева:

— Ергоран! Полудял ли си? Развържи ме веднага!

Магьосникът махна на войника да изведе Пъг и изсъска на Хочопепа:

— Правя каквото мога за Империята. А ти заговорничиш с враговете ни, дебелак такъв! Ще разкажа пред Конгрегацията за двуличието ти, но първо този лъжемагьосник трябва да си получи наказанието.

Изведоха Пъг навън и Ергоран му каза:

— Миламбер, онова твое представление на Имперските игри миналата година ти спечели голямо уважение… достатъчно, за да се погрижим да не всяваш повече суматоха. — Двама войници затегнаха тежки гривни от скъпия тук метал около китките му. — Чародейните прегради, които поставихме в тъмницата, ще спрат всяко заклинание вътре. А щом излезеш навън, гривните ще ти изцедят силиците.

Пъг прояви разум и отказа да се разправя с Ергоран. За него се знаеше, че е най-бесният от всички така наречени „любимци“ на Властелина. Беше и един от малцината магьосници, убедени, че Конгрегацията трябва да се превърне в десница на управляващия Империята Върховен съвет. Някои, които го познаваха по-отблизо, допускаха, че крайната цел на Ергоран е самата Конгрегация да стане Върховен съвет. Навремето дори се носеха слухове, че зад гърба на Алмечо всъщност стои Ергоран и той диктува политическите ходове на Военната партия.

Изкачиха се по дълго каменно стълбище и излязоха на открито. Ярката светлина след сумрака заслепи Пъг. Поведоха го нагоре по широки стъпала и докато се изкачваше, Пъг се обърна и видя достатъчно, за да разбере къде е. Зърна река Гагаджин, спускаща се от планините, наречени Високата стена, към град Джамар. Това бе главното средище по големия търговски път от север на юг, към централните провинции на Империята. Намираше се в самия Свещен град Кентосани, столицата на империята Цурануани. А по бялото облекло на воините личеше, че е в двореца на Властелина.

Минаха по дълъг коридор и стигнаха до изрисувана врата от тънки летви и кожа, която се плъзна настрани. Пъг се огледа. Властелинът на войната беше решил да разпита пленника си в залата за съвещания.

В средата на помещението стоеше друг магьосник и чакаше благоволението на мъжа, който седеше и четеше някакъв свитък. Пъг го познаваше бегло и си даде сметка, че не може да разчита на помощ от него, дори за Хочопепа, тъй като Елгахар беше брат на Ергоран. Магическата дарба, изглежда, се бе изявила силно в семейството им. За Елгахар се знаеше, че следва сляпо водачеството на брат си.

Мъжът, седнал върху куп възглавнички, изглеждаше на средна възраст и беше облечен в бяла роба, извезана около шията и по ръкавите със златна ивица. Пъг помнеше Алмечо, последния Властелин, и контрастът го порази. Този мъж, Аксантукар, беше пълната противоположност на чичо си. Докато Алмечо беше с бичи врат, здрав и набит, с поведение на воин, този по-скоро приличаше на учен или на учител и тънкото му като вейка тяло му придаваше аскетичен вид. Чертите му бяха почти нежни. А после той вдигна глава и Пъг веднага улови приликата: също като при чичо му, в очите му се таеше неутолима жажда за власт.

Властелинът бавно остави ръкописа настрана и каза:

— Миламбер, ти прояви кураж, макар и лишен от всякакво благоразумие, като се върна. Разбира се, ще бъдеш екзекутиран, но преди да заповядаме да те обесят бихме искали да разберем едно нещо: защо се върна?

— На родния ми свят се надига сила. Мрачно и зло естество, което е решило на всяка цена да постигне целта си и тази цел е пълното унищожение на нашия свят.

Властелинът го заслуша с привидно любопитство и му даде знае да продължи. Пъг разказа всичко, което знаеше, подробно и без преувеличения.

— С помощта на чародейството открих, че това нещо идва от Келеуан; по някакъв начин съдбите на двата свята отново се свързаха.

Когато свърши, Властелинът рече:

— Доста интересно. — Ергоран изглеждаше готов да отхвърли казаното от Пъг, но Елгахар се разтревожи искрено. Властелинът продължи: — Миламбер, колко жалко, че те загубихме по време на онази измяна. Ако беше останал, щяхме да ти намерим работа като талантлив разказвач. Велика сила на мрака, родена, видите ли, в някое забравено кътче на Империята. Каква чудесна приказка. — Усмивката му се стопи и той се наведе напред, опрял лакът на коляното си, и се загледа в Пъг. — Но да се върнем на фактите. Този мижав кошмар, който ми разтягаш, е само жалък опит да ме изплашиш, за да забравя истинските причини за завръщането ти. Партията на Синьото колело и нейните съюзници във Върховния съвет всеки момент ще рухнат. Точно затова си се върнал, защото онези, които преди те смятаха за свой съмишленик, са отчаяни, понеже разбират, че Военната партия скоро ще наложи пълното си господство. Ти и онзи дебелак отново се съюзихте с онези, които предадоха Военния съюз по време на нашествието в родния ти свят. Страхувате се от новия ред, който ще наложим. Само след няколко дни ще възвестя края на Върховния съвет и вие искате да предотвратите това, така ли е? Не зная какво си намислил, но ще изтръгнем истината от теб — ако не веднага, то скоро. И ти ще ни кажеш имената на онези, които са се опълчили срещу нас.

— И освен това ще разберем как си се върнал — продължи Аксантукар. — След като в Империята се въведе ред под моята власт, ще отидем чак на твоя свят и ще довършим онова, което трябваше да се свърши моят чичо.

Пъг се вгледа в лицата им и разбра. Беше се срещал и говорил с Родрик, полуделия крал. Властелинът не беше толкова луд като краля, но явно не беше и съвсем с акъла си. А зад граничещата му с безумие жажда за власт стоеше човек, който не издаваше много от себе си, но достатъчно, за да го разбере Пъг. Ергоран беше властта, будеща опасения. Той беше геният на властта на Военната партия.

Той беше човекът, надяващ се един ден да господства над Цурануани, при това може би открито.

Влезе пратеник, поклони се пред Властелина и му подаде някакъв свитък. Властелинът бързо го прочете и заяви:

— Трябва да отида на съвет. Уведомете инквизитора, че имам нужда от услугите му в четвъртия час на нощта. Стражи, върнете този човек в тъмницата. — Докато стражите извличаха окования Пъг, Властелинът каза: — Помисли все пак, Миламбер. Може да умреш бавно или бързо, но все едно ще умреш. Изборът си е твой. Все едно ще изтръгнем истината от теб.

 

 

Доминик изпадна в транс пред очите на Пъг. Той беше разказал на приятелите си за реакцията на Властелина и Хочопепа бе изпаднал в безсилна ярост, след което притихна. Като всеки друг, носещ черния халат, самата мисъл, че ще го подложат на такова унижение, се бе оказала невъобразима за дебелия маг. Такова пленничество беше нещо нечувано. Мийчъм бе проявил обичайната си сдържаност пред лицето на тежкото изпитание, монахът също остана невъзмутим.

А после Доминик се отпусна мълчаливо, отдаде се на съзерцание и изпадна в транс. Възхитеният Пъг се замисли за това. Макар и оковани в тази килия и лишени от всякаква надежда, не беше необходимо да коленичат пред страха и да се превърнат в жалки отрепки, лишени от разум. Пъг потърси покоя на духа и се гмурна в дълбините на съзнанието си, припомняйки си детството в Крудий: обезсърчителните уроци с Кълган и Тъли, които така и не можеше да усвои, когато се стремеше към постигането на магическия занаят — талант, който щеше да го споходи години по-късно. Какъв срам, помисли си той. Много неща, които бе наблюдавал и премислял в последно време на Звезден пристан, го бяха убедили, че в Мидкемия Низшето чародейство е далеч по-напреднало, отколкото на Келеуан. Сигурно защото друг вид чародейство там изобщо не бе познат.

Само за да убие времето, не заради нещо друго, Пъг реши да опита един от дребните магически фокуси, на които Кълган го беше учил като момче, един от онези, които така и не бе успял да усвои. И разбра, че достъпът до Низшия път не е засегнат. Започна да си припомня странните бариери, на които се беше натъквал в себе си като момче, и това почти го развесели. Тези опити като момче го бяха плашили, защото предвещаваха провал. Сега вече знаеше, че са само въпрос на умствена нагласа, съзвучна с Висшия път и отхвърляща реда и дисциплината, изисквана от Низшия. Все пак наличието на противомагическото заклинание го накара да подходи към проблема не толкова пряко. Той притвори очи и си представи едно-единствено нещо, което навремето се беше опитвал да постигне безброй пъти, всеки път — напразно. Самата нагласа на ума му упорстваше, сякаш се плашеше от изискванията на Низшия път, но докато съзнанието му се отместваше, за да потече в обичайната посока, странно как се оттласна от преградата на възпиращото заклинание, разгърна се и… Пъг стреснато изправи гръб и отвори широко очи. Почти се беше добрал! За най-краткия възможен миг почти го беше разбрал. Потисна възбудата си, затвори отново очи, сведе глава и отново се съсредоточи. Само да можеше отново да се докопа до онзи миг, в който бе разбрал… миг, който му бе убягнал в мига, в който се появи… В тази влажна миризлива килия се беше озовал на ръба на може би едно от най-важните открития в историята на цуранското чародейство. Само да можеше отново да улови онзи миг…

Изведнъж вратата на килията се отвори. Пъг вдигна глава и погледна, Хочопепа и Мийчъм също се надигнаха. Доминик остана потънал в транса си. Влезе Елгахар и махна с ръка на един от стражите да затвори вратата.

— Това, което разказа, е смущаващо — каза магьосникът в черния халат на Пъг.

— Още повече — защото е самата истина — отговори той.

— Може би да, а може би не, макар ти сам да вярваш, че е. Бих искал пак да чуя всичко.

Пъг кимна на чародея да седне, но Елгахар отказа. Пъг сви рамене и почна разказа си. Когато стигна до частта с видението на Роджън, Елгахар видимо се обезпокои, спря го и му зададе няколко въпроса. Пъг продължи и когато свърши, магът поклати глава.

— Кажи ми, Миламбер, на твоя свят има ли много хора, които са могли да разберат какво е било казано на онзи ясновидец?

— Не. Само аз и може би още един-двама схванаха, че е на тукашна реч. Само цураните в Ламът можеха да разберат, че е на древния храмов език.

— Има една ужасяваща възможност. Искам да знам дали си я допускал.

— Коя?

Елгахар се приведе ниско и прошепна в ухото на Пъг само една дума. Лицето на Пъг пребледня. Още на Мидкемия умът му бе поел интуитивно по същия път, мъчейки се да сглоби отговора от всички налични податки. Подсъзнателно през цялото време го беше знаел. Той въздъхна тежко и промълви:

— Да, допусках го. През цялото време отказвах да призная тази възможност, но винаги си оставаше налице.

— За какво говорите? — изпъшка Хочопепа.

Пъг поклати глава.

— Не, приятелю. Още не. Иска ми се Елгахар сам да обмисли извода, до който е стигнал, без да е чул твоето или моето мнение.

Трябва да го направи сам и да преосмисли избора си на кого и на какво да служи.

— Може би. Но дори да го направя, това едва ли ще промени сегашното ви положение — каза чародеят.

Хочопепа избухна.

— Как можа да го кажеш? Какво „положение“ пред лицето на толкова престъпления от страна на Властелина? Нима си стигнал дотам да се превърнеш в покорен роб на волята на брат си?

— Хочопепа, от всички носещи черния халат ти най-добре би трябвало да си го разбрал, защото тъкмо ти и Фумита се замесихте във Великата игра толкова време на страната на Синьото колело — отвърна Елгахар. — Ставаше дума за помощта, оказана от двамата магьосници на императора в прекратяването на Войната на разлома. — За пръв път в историята на Империята положението на императора е уникално. След вероломството на мирната среща той получи пълната власт, но се лиши от авторитета си. Той не може повече да използва влиянието си и няма как да укрепи властта си. Военните вождове на цели пет клана загинаха при тази измяна, петимата най-силни претенденти за поста Властелин на войната. Много могъщи фамилии изгубиха мястото си във Върховния съвет поради тяхната смърт. Ако той отново се опита да се разпорежда с тези кланове, вероятно ще му откажат.

— Говориш за дворцов преврат и убийство — каза Пъг.

— Случвало се е и преди, Миламбер. Но това би означавало гражданска война, защото няма наследник. Небесната светлина все още е млад и тепърва предстои да му се родят синове. От императорския род засега има само три момичета. Властелинът на войната цели само да възстанови стабилността на Империята, а не да отхвърля династия, управлявала повече от две хиляди години. Не изпитвам нито привързаност, нито омраза към Властелина. Но императорът трябва да бъде принуден да разбере, че неговата роля е само духовна, и да предаде цялата реална власт в ръцете на Властелина. Едва тогава Цурануани ще навлезе в ера на възход.

Хочопепа се изсмя горчиво.

— Това, че споделяш подобни дивотии, само доказва, че пресяването в Конгрегацията не е достатъчно сурово.

Без да обръща внимание на обидата, Елгахар отвърна:

— След като редът в Империята бъде възстановен, ще можем да се заловим с възможната заплаха, за която ни известявате. Дори ако това, което твърдиш, се окаже вярно и моите опасения се окажат точни, навярно ще минат години, преди да ни се наложи да се справяме с проблема на Келеуан — предостатъчно време, за да се подготвим. Не забравяй, че ние в Конгрегацията сме се домогнали до нови висини на могъщество, немислими за нашите предтечи. Онова, което е могло да ги изплаши до смърт, за нас може би ще се окаже дреболия.

— Тази твоя самоувереност е погрешна, Елгахар. Заблуждавате се всички. И това сме обсъждали с Хочо. Увереността ви във всемогъществото ви е пълна заблуда. Не само че не сте надминали мощта на своите предтечи, а тепърва ви предстои да я достигате. Сред трудовете на Черния Макрос намерих томове, разкриващи сили, несънувани през всичките хилядолетия, откакто съществува Конгрегацията.

Това сякаш заинтригува Елгахар и той замълча дълго.

— Може би — отрони най-сетне той замислено и бавно тръгна към изхода. — Едно успя да постигнеш, Миламбер. Успя да ме убедиш, че е важно да опазим живота ти по-дълго, отколкото диктува благоволението на Властелина. В теб има знания, които трябва да извлечем. Колкото до останалото… трябва да помисля.

— Да, Елгахар, помисли добре. Помисли над една дума: онази, която сам ми прошепна.

Елгахар понечи да му отвърне нещо, но се отказа и викна на войника отвън да му отвори. Излезе, а Хочопепа изпъшка:

— Той е луд!

— Не — отвърна Пъг. — Не е луд. Просто вярва на брат си. Всеки, който може да погледне в очите на Аксантукар и Ергоран и да си въобрази, че точно тези двамата ще донесат възход на Империята, е глупак или заблуден идеалист, но не е луд. Онзи, от когото наистина трябва да се боим, е Ергоран.

Отново се умълчаха и Пъг се замисли над онова, което му бе прошепнал Елгахар. Но смразяващата възможност, скрита в тази дума, бе твърде плашеща и той реши да се зарови отново в търсенето на онзи странен миг, в който за пръв път през живота си бе успял да зърне истинското съвършенство на Низшия път.

 

 

Мина време. Пъг не знаеше колко, но допусна, че са четири часа след залез-слънце — времето, отредено от Властелина за начало на разпита. В килията влязоха стражи и свалиха оковите на Мийчъм, Доминик и Пъг. Хочопепа го оставиха на мира. Отведоха ги в помещение, пълно с инструменти за изтезания. Властелинът стоеше в средата на помещението, облечен в пищна зелена роба, извезана със злато, и говореше на магьосника Ергоран. До тях мълчаливо чакаше реда си мъж с червена качулка. Войниците овързаха пленниците на трите каменни пилона, разположени така, че да могат да се виждат един друг.

— Въпреки основанията ми, Ергоран и Елгахар ме убедиха, че ще по-разумно да те запазим жив, макар всеки от тях да изтъкна различни причини. Елгахар е склонен донякъде да повярва на версията ти, поне дотолкова, че да смята за разумно да се постараем да научим всичко, което е възможно. Ние двамата с Ергоран не сме на същото мнение, но има други неща, които искаме да научим. Ето защо ще се погрижим да изтръгнем от теб истината и само истината. — Властелинът на войната даде знак на палача, който разкъса расото на Доминик и го остави само по долна риза. После отвори една запечатана делва и бръкна в нея с пръчка. Когато я извади, тя бе покрита с някаква гъста слузеста каша. Намаза от нея по гърдите на Доминик и монахът се вкочани. Поради оскъдицата на метали цураните бяха усъвършенствали методи за мъчение, различни от тези на Мидкемия, но не по-малко ефикасни. Веществото се оказа сгъстена киселина, от която кожата на монаха веднага пламна и се покри с мехури. Доминик стисна зъби и не извика.

— Заради икономия на време решихме, че ще си по-склонен да ни признаеш истината, ако най-напред отделим внимание на приятелите ти. Според това, което знаем за вас от бившите ви съотечественици, както и след непростимото ти избухване по време на Имперските игри, твоят характер, изглежда, е твърде състрадателен, Миламбер. Е, ще ни кажеш ли истината?

— Всичко, което ви казах, е самата истина! Изтезанията на приятелите ми няма да го променят.

— Господарю! — извика палачът и Властелинът се извърна към него.

— Какво?

— Този човек… вижте.

Болката се беше махнала от лицето на Доминик. Беше увиснал на стълба с блажено изражение.

Ергоран пристъпи към монаха и го огледа.

— Изпаднал е в някакъв транс…

Двамата с Властелина се извърнаха удивени към Пъг.

— Що за хитрини прилага този лъжежрец, Миламбер?

— Той наистина не е жрец на Хантукама, но е духовник от нашия свят. Може да поставя съзнанието си в покой, независимо какво става с тялото му.

Властелинът кимна на палача, който взе от масата с инструментите остър нож, пристъпи към монаха, замахна и сряза рамото му. Доминик не помръдна. С помощта на щипци палачът взе горещ въглен от мангала и го постави в раната. Плътта запуши, но монахът пак не помръдна.

Палачът остави щипците и каза:

— Безполезно е, господарю. Умът му е блокиран. Имали сме този проблем и преди с наши жреци.

Пъг сбърчи чело. Върховният съвет обикновено се държеше предпазливо с храмовете и техните служители. Щом Властелинът на войната бе започнал да подлага на разпити жреци, значи част от храмовете бяха минали на страната на противниците на Военната партия. След като на Хочопепа този факт беше убягнал, това означаваше, че Властелинът е действал прикрито и е получил надмощие в похода си срещу опозицията. Повече от всичко досега това го убеди, че Империята е поставена пред сериозно изпитание, че почти е изправена на ръба на гражданската война. Скоро щеше да последва пряк щурм срещу привържениците на императора.

— Но този не е жрец — каза Ергоран, застана пред Мийчъм и се вгледа в лицето на високия горянин. — Този е най-обикновен роб и би трябвало да е по-податлив. — Мийчъм се изхрачи в лицето му. Ергоран, свикнал с безпрекословната боязън и почит към един Велик, се стъписа, сякаш го бяха ударили с кривак по главата. Олюля се, отстъпи, изтри храчката с опакото на ръката си и изсъска: — Току-що си заслужи бавна и ужасна смърт, жалки робе!

Мийчъм се усмихна — за първи път с такава широка усмивка, откакто Пъг го познаваше, широка и чак похотлива. Белегът на бузата му му придаде неописуемо демоничен израз.

— Но поне ще си струва, скопец нещастен.

В гнева си Мийчъм бе проговорил на езика на Кралството, но тонът, вложен в обидата, беше съвсем недвусмислен. Магьосникът сграбчи един остър нож от масата на палача, замахна и посече Мийчъм през гърдите. Горянинът се вкочани и лицето му пребледня, а от дългия прорез потече кръв. Застаналият пред него Ергоран го изгледа победоносно, но Мийчъм отново вдигна глава и го заплю.

Палачът се извърна към Властелина.

— Господарю, Великият се меси в деликатна работа.

Магьосникът отстъпи назад и ножът падна от ръката му. Изтри отново слюнката от лицето си, застана до Властелина и каза с омраза:

— Не бързай много с признанието си, Миламбер. Искам тази мърша да получи един хубав урок.

Увиснал на стълба, Пъг се помъчи отново да преодолее магичното въздействие на гривните на китките си, но без успех. Палачът се залови с Мийчъм, но здравият горянин устояваше на мъченията, без да извика. Половин час упражни палачът върху тялото му кървавия си занаят, докато накрая Мийчъм не издаде приглушен стон и не изгуби свяст. Властелинът каза:

— Защо се върна, Миламбер?

Пъг, изтърпял цялото страдание на Мийчъм като свое, отвърна:

— Казах ви истината. — Обърна очи към Ергоран. — Ти знаеш, че е истина. — Разбираше, че е все едно да говори на глух, защото вбесеният магьосник искаше само да удължи мъчението на Мийчъм, без изобщо да го интересува казаното от Пъг.

Властелинът даде знак на палача, че е време да започва с Пъг. Мъжът с червената качулка разкъса робата му и оголи плътта му. Извади отново пръчката с разяждащата киселина и мацна от нея по гърдите му. Годините, преживени в изнурителен труд като роб сред блатата, бяха направили Пъг строен и мускулест, и когато болката започна, тялото му се изопна. При първото мацване не изпита нищо, но само след миг химикалът в гъстата каша започна да действа и рязката болка прониза плътта му. Пъг чу как кожата му зацвърча и след това чу гласа на Властелина.

— Защо се върна? С кого се свърза?

Пъг затвори очи. Огънят раздираше гърдите му. Той потърси убежище в носещите духовен покой упражнения, на които го беше учил Кълган като чирак. Ново мацване с лепкавата паста и нов пламък — този път по чувствителната плът от вътрешната страна на бедрото. Отново и отново се напрегна да преодолее невидимата бариера на гривните, възпираща чародейството му. В младостта си беше успявал да намери път към магичното само в мигове на силен потрес. Беше се добрал до първото си заклинание, когато се оказа застрашен от тролите. Когато се беше сбил със скуайър Роланд, неволно го бе поразил с магия. А когато бе сринал Имперската арена, беше извлякъл силата от дълбокия кладенец на гнева. Сега умът му се мяташе като побеснял звяр, блъскаше се в решетките на магическата клетка и също като животно действаше слепешком, удряше се и блъскаше отново и отново в бариерата, решен или да се освободи, или да загине.

Опряха в плътта му нажежени въглени и той изрева. Беше животински рев, изпълнен с болка и бяс, и умът му се замята диво. Мислите му се замъглиха и той сякаш се озова на някакво друго място, обкръжен от огледални повърхности, в някаква безумно въртяща се стая от огледала, и всяко от тях хвърляше към погледа му различен образ. Видя пред себе си хлапака от кухнята в Крудий, който се взря в него от една от повърхностите, след това от друга го погледна ученикът на Кълган. В третата се виждаше младият скуайър, от четвъртата заничаше робът в блатния лагер на Шинцаваи. Но в тези застъпващи се отражения, в тези огледала зад други огледала, във всяко от тях се виждаше и по нещо ново. Зад момчето от кухнята видя някакъв мъж, слуга, но нямаше никакво съмнение, че този мъж е самият той. Пъг без магиката, без обучението, стигнал до своето мъжество като най-обикновен член на слугинското домочадие в замъка, работещ в кухнята. Зад образа на младия скуайър видя кралски благородник, с принцеса Карлайн — неговата жена — под ръка. Умът му се завихри бясно, затърси отчаяно нещо друго. Вгледа се в образа на ученика на Кълган. Зад него видя отражението на възрастен маг, практикуващ майсторството на Низшия път. А после съзря източника на този образ, едно така и неосъзнавано досега възможно бъдеще, защото прищявката на съдбата бе отклонила живота му от този път. Но в променливите вероятности, по които можеше да е поел животът му, видя и онова, което търсеше. Намери изхода. Разбра го изведнъж. Беше му се отворил път и умът му се понесе по него.

Очите на Пъг се отвориха рязко и се взряха отвъд мъжа с червената качулка. Мийчъм беше увиснал на оковите и стенеше, отново върнал се в съзнание. Доминик все още беше потънал в транс.

С помощта на духовно усилие Пъг отклони съзнанието си от страданията на плътта. За миг се изправи, без да усеща никаква болка. А след това умът му се пресегна към черната фигура на Ергоран. Великият се олюля, когато погледът на Пъг се прикова в неговия. За пръв път един магьосник на Висшия път прилагаше таланта на Низшия път… и двамата с Ергоран се вплетоха в двубой на волята.

Със съкрушаваща ума сила Пъг надви магьосника. Чернодрехият чародей залитна и Пъг овладя тялото му. Затвори очи и започна да вижда с очите на Ергоран. Намести сетивата си и установи пълна власт над Великия. Десницата на Ергоран се изпъна напред, порой от пурпурни мълнии излетя от пръстите му и порази палача в гърба. Жилки енергия затанцуваха по тялото на мъжа и той се изпъна, запищя и заскача из стаята като побесняла кукла, загърчи се и зарева в агония.

— Ергоран! Що за безумие е това? — викна Властелинът и сграбчи магьосника за халата. Палачът политна, блъсна се в отсрещната стена и рухна на каменния под. В мига, в който Властелинът на войната докосна магьосника, причиняващите нетърпима болка енергии престанаха да бият палача и се насочиха към него. Аксантукар се загърчи и падна, поразен от удара им. Палачът се надигна от пода, тръсна глава и се втурна към вързаните пленници. Грабна един нож от масата и разбрал, че източникът на болката е Пъг, направи крачка към него, но Мийчъм изхвърли краката си напред и го стисна с тях за врата в ножица. Палачът замахна с ножа и разпра единия му крак, после — отново и отново, докато краката на Мийчъм не плувнаха в кръв. Мийчъм нададе зверски вик, изпъшка, изви краката си и прекърши врата на мъжа с червената качулка. Едва след като палачът се просна мъртъв, силите на горянина го напуснаха и Мийчъм увисна на пилона, задържан само от ремъците, усмихна се немощно и кимна на Пъг.

Пъг прекъсна всяващото болка заклинание и Властелинът залитна и пусна Ергоран. Пъг повели на магьосника да се приближи до него. Умът на Великия изглеждаше мек и ковък под магическия му контрол и Пъг някак успяваше да му заповядва, без в същото време да губи усет за собствените си действия.

Магьосникът започна да го освобождава от ремъците, а Властелинът се изправи. Едната ръка на Пъг вече беше свободна. Аксантукар залитна към вратата. Пъг го погледна. Ако можеше да се освободи от ремъците и след това от заклинанията, щеше да се справи с повиканите от Властелина стражи, колкото и да се окажеха, но не можеше да контролира едновременно две тела, а не смяташе, че ще задържи под властта си магьосника достатъчно дълго, за да унищожи Властелина и след това да се освободи. Или можеше? И в същия миг Пъг осъзна опасността. Тази нова магика бе трудна и способността му да разсъждава хладно започваше да му се изплъзва. Защо позволяваше на Властелина да се измъкне на свобода? Болката от изтезанията и усилията го бяха изцедили ужасно и Пъг усети, че силите му отслабват. Властелинът стигна до вратата, изрева на стражите и когато вратата се отвори, грабна копието от ръцете на първия, метна го с все сила и то прониза гърба на Ергоран. Ударът събори магьосника на колене преди да е успял да освободи другата ръка на Пъг. Болката на умиращия прониза съзнанието на Пъг и той изпищя.

Мъгла обгърна ума му. После нещо в него се пропука и мислите му се превърнаха в море от разбити огледални късчета от пръсналата се памет: трошици от стари уроци, парчета образи на близки и приятели, миризми, вкусове, звуци — всичко това се вля в съзнанието му.

В ума му затанцуваха вихрени светлини, най-напред — като пръснати прашинки от звездна светлина, отразяващи от недрата си нови и непознати гледки. Вихреха се и танцуваха в сложни плетеници, завъртаха се в кръг, в тунел, а после тунелът се превърна в път. И той се гмурна в дълбините на този път и се озова в ново пространство на съзнанието си. Нови пътеки бе изминал, до нови разбирания се беше домогнал. Пътят, разтворил се пред него през болката и ужаса, вече бе негов, подчинен единствено на волята му. Най-сетне бе овладял силите, които бяха собственото му наследство.

Погледът му се проясни и той видя пъплещите нагоре по стъпалата войници. Насочи вниманието си върху останалата на китката му гривна. Изведнъж си спомни стария урок на Кълган. Умът му леко погали твърдата кожа и тя омекна, охлаби се, той дръпна ръката си и я освободи.

Съсредоточи се за миг и възпиращите магията заклинания изчезнаха. Вдигна отново очи към стълбите и едва сега осъзна видяното. Властелинът и неговите войници бяха излезли от помещението и горе кипеше битка. До тялото на войник в имперското бяло лежеше войник в синята броня на клана Канацаваи. Пъг бързо освободи Мийчъм, положи го на земята и отпрати към Доминик настоятелния си призив: „Върни се.“ Очите на монаха моментално се отвориха и когато гривните на ръцете му се разкъсаха, Пъг му каза:

— Погрижи се за Мийчъм.

Без да иска обяснения, монахът се наведе да изцери раните на горянина.

Пъг се затече по стълбите, нахлу в килията на Хочопепа и магьосникът вдигна сепнато глава.

— Какво става? Чух някакъв шум отвън.

— Не знам. Съюзници, струва ми се. Подозирам, че от Синьото колело се опитват да ни измъкнат. — Дръпна ръцете му и ги освободи.

Хочо се изправи и се олюля.

— Да им помогнем. Сами няма да се справят. — После се замисли, осъзнал, че са го освободили, и погледна учудено ръцете си. — Миламбер, как го направи?

— И аз не знам. Струва си да го обсъдим, но по-късно.

Затичаха нагоре по стъпалата. В централната галерия гъмжеше от сражаващи се войници — мъже в разноцветно снаряжение срещу бялото на имперската гвардия. Пъг огледа кървавата сцена и забеляза Аксантукар, който си пробиваше път с бой, под защитата на двама от гвардията си. Пъг затвори очи и посегна. После ги отвори и сякаш видя невидимата ръка от енергия, която бе създал. Усети я, съвсем като истинска, пресегна се и сякаш стиснал малко котенце за врата, сграбчи Властелина, надигна го и го притегли към себе си. Като видяха носещия се над главите им, ритащ във въздуха и врещящ в безсрамен ужас Властелин, войниците спряха да се бият. Пъг го притегли към себе си и Хочопепа. Неколцина от бялата гвардия се съвзеха, осъзнали, че чародеят изменник, изглежда, е виновникът за затруднението на господаря им, изоставиха противниците си и се завтекоха да помогнат на Властелина. И изведнъж прокънтя силен глас:

— Ичиндар, деветдесет и първият император!

Всички войници в залата, все едно на чия страна се сражаваха, паднаха ничком на пода и опряха чела в мраморните плочи. Офицерите останаха прави и сведоха глави в поклон. Само Хочопепа и Пъг останаха да гледат влизащия кортеж от партията на Синьото колело. Най-отпред, в бронята, която отдавна не беше обличал, влезе Камацу, Военният вожд на клана Канацаваи. Кортежът се раздвои, за да пропусне императора. Ичиндар, върховният владетел на Империята, пристъпи в залата, сияещ в златната си броня. Закрачи към Пъг и ритащия във въздуха Властелин и огледа сцената. А после каза:

— Велики, вие, изглежда, винаги създавате трудности, когато се появите. — После погледна към Властелина. — Ако благоволите да го спуснете долу, може би ще сложим край на тази бъркотия.

Пъг пусна Властелина и той рухна тежко на пода.

 

 

— Разказът ти е удивителен, Миламбер — каза Ичиндар на Пъг. Седеше на възглавничките, на които предния ден бе седял Властелинът на войната, и отпиваше от чочата му. — Най-просто би било да кажа, че ти вярвам и че всичко е простено, но безчестието, което ми нанесоха онези, които наричаш елфи и джуджета, е невъзможно да се забрави. — Около него стояха военните вождове на клановете от Синьото колело, а също и магьосникът Елгахар.

— Ако ми позволи Светлината небесна… — обади се Хочопепа. — Не забравяйте, че те се оказаха само инструменти, пешки ако щете, в играта на чаха. Друг въпрос е, че този Макрос се е опитал по този начин да предотврати идването на Врага. Това, че той е отговорен за вероломството, ви освобождава от задължението да отмъщавате на когото и да е било, освен на същия Макрос. А след като се предполага, че той е мъртъв, случаят поне засега е приключен.

— Хочопепа, твоят език е шавлив като на релли — отвърна му Ичиндар. — Имаше предвид змиеподобното водно същество, известно с гъвкавостта си. — Няма да съм толкова отмъстителен без основателна причина, но също така не мога да се примиря с предишното впечатление за отстъпчивост пред Кралството.

— Ваше величество, в сегашния момент това в никакъв случай не би било разумно — заяви Пъг. Ичиндар го изгледа с любопитство и Пъг продължи: — Макар да се надявам, че един ден нашите два народа може отново да се срещнат като приятели, в този момент има по-важни неща, за които трябва да се погрижим. В близко време трябва да се приеме, че двата ни свята никога няма да се свържат отново.

— Според малкото, което разбирам от тези неща, подозирам, че си прав — каза императорът. — Да, сега трябва да се решат по-важни проблеми. Скоро трябва да взема решение, което може завинаги да промени хода на цуранската история. — Ичиндар потъна в мълчание, след което каза: — Когато Камацу и останалите дойдоха при мен да ми разправят за вашето идване и за опасенията ви от някакъв черен ужас, появил се във вашия свят и произхождащ от Келеуан, предпочетох да пренебрегна всичко това. Изобщо не ме интересуваха вашите проблеми, нито на вашите съпланетяни. Дори проявих безразличие към възможността да предприема ново нашествие във вашия свят. Побоях се да предприема каквото и да било действие, защото бях изгубил авторитета си пред Върховния съвет след нападението срещу мен на планетата ви. — За няколко мига императорът отново потъна в размисъл. — Впрочем, светът ви е красив… по малкото, което успях да видя. — Въздъхна и зелените му очи се приковаха в Пъг. — Миламбер, ако Елгахар не беше дошъл при мен да потвърди онова, което партията на Синьото колело вече ми беше съобщила, най-вероятно вече щеше да си мъртъв, а скоро след теб и аз, и Аксантукар щеше да е започнал кървавата си гражданска война. Той си спечели бялото и златото само заради гнева срещу вашето вероломство. Ти предотврати смъртта ми, а с нея вероятно и по-голямо нещастие, което щеше да сполети Империята. Смятам, че това си струва да се оцени, макар да се досещаш, че вълненията на Империята тепърва започват.

— Аз съм в достатъчна степен продукт на Империята, за да си давам сметка, че Играта на Съвета тепърва ще става все по-свирепа — отвърна Пъг.

Ичиндар погледна през прозореца — зад него вятърът полюшваше тялото на Аксантукар.

— Ще трябва да се допитам до историците ни, но ми се струва, че това е първият Властелин на войната, обесен от императора. — Обесването беше най-големият позор и наказание за един воин. — Все пак, след като той несъмнено кроеше същата съдба за мен, не допускам, че ще последва бунт, поне не тази седмица.

Събралите се вождове се спогледаха и Камацу каза:

— Светлина небесна, ако позволите. Военната партия се оттегля объркана. Предателството на Властелина ги лиши от всякакво основание за споразумение във Върховния съвет. Още в този момент, докато си говорим тук, Военната партия вече не съществува и нейните кланове и фамилии се събират да обсъдят към кои партии ще се присъединят, за да запазят последните остатъци от влиянието си. Засега управляват умерените.

Императорът поклати глава и с изненадваща твърдост заяви:

— Не, почитаеми владетелю, грешите. В Цурануани управлявам аз. — Стана и огледа хората около себе си. — Докато тези неща, които Миламбер поднесе на вниманието ни, не се решат и сигурността на Империята не бъде гарантирана или не се докаже, че заплахата е лъжлива, Върховният съвет е разпуснат. Докато аз не заповядам избор на нов съвет, нов Властелин на войната няма да има. Докато аз не постановя друго, законът съм аз.

— Ваше величество, а Конгрегацията? — намеси се Хочопепа.

— Както досега, но много внимавайте, велики, и предупредете братята си. Ако се разбере, че някой Черен халат отново се е замесил в заговор срещу моя дом, на статута на Великите над закона ще се сложи край. Дори да бъда принуден да хвърля всичките армии на Империята срещу вашата магическа мощ, няма да позволя на никого да оспорва отново върховенството на императора. Ясно ли е?

— Да, ваше императорско величество — отвърна Хочопепа. — Осъждането на Елгахар и на брат му и действията на Върховния властелин ще дадат на останалите в Конгрегацията повод за размисъл. Ще поставя въпроса пред събранието.

Императорът се обърна към Пъг.

— Велики, не мога да се разпоредя Конгрегацията да ви възстанови, нито съм преизпълнен с радост, че отново ви виждам тук. Но докато този въпрос се реши, сте свободен да идвате и да си отивате където и когато пожелаете, и за колкото време решите. Но когато решите да се върнете в своя роден свят, все пак уведомете ни за откритията си. Бихме искали да ви помогнем с каквото можем, за да предотвратите унищожението на своя свят. А сега… — той тръгна към вратата — трябва да се върна в двореца си. Цяла империя чака да я възстановя.

Пъг ги изчака да си излязат. Камацу пристъпи към него.

— Велики, изглежда, всичко свърши добре засега.

— Засега, стари приятелю. Гледай да помогнеш на Светлината небесна, защото животът му може да се скъси, щом решенията му от тази нощ се огласят утре.

Владетелят на Шинцаваи се поклони.

— Ваша воля, велики.

— Я да изведем Доминик и Мийчъм оттук, Хочо — каза Пъг на Хочопепа. — Стига са мързелували. Трябва да отидем в Конгрегацията, работа ни чака.

— Един момент, имам въпрос към Елгахар. — Дебелият маг се обърна към доскорошния любимец на Властелина на войната. — Какъв беше този внезапен обрат? Винаги съм те смятал за безгласно сечиво в ръцете на брат ти.

— Когато Миламбер изложи опасенията си за това, което става в родния му свят, се замислих — каза чародеят. — Дълго претеглях всички възможности и когато подхвърлих възможния отговор на Миламбер, той ме убеди. Рискът беше твърде голям, за да се пренебрегне. В сравнение с това всички други неща са без значение.

Хочопепа се обърна към Пъг.

— Не разбирам. За какво говори?

Пъг отпусна рамене, потиснат от умората и от още нещо — дълбоко стаен ужас.

— Страх ме е дори да го изрека. — Огледа всички. — Елгахар стигна до извод, който подозирах, но се боях да го призная дори пред себе си.

Замълча за миг — всички затаиха дъх в и после каза:

— Върнал се е Врагът.

 

 

Пъг хвърли поредния том с кожена подвързия на купчината на пода и каза:

— Отново задънена улица.

И притвори очи. С толкова много неща имаше да се справи, а времето летеше. Това, че бе открил дарбата си на магьосник от Низшия път, го беше премълчал. Беше се оказало, че в природата му се таят неподозирани досега заложби, и му се искаше да остане насаме, за да обмисли това откритие.

Хочопепа и Елгахар вдигнаха глави от четивата си. Елгахар се трудеше по-усърдно от всички, демонстрирайки желание да си изкупи греховете.

— Записките са в окаяно състояние, Миламбер — отбеляза той. Пъг се съгласи.

— Обърнах внимание на Хочо преди две години, че в своята надменност Конгрегацията е започнала да проявява немарливост. Твоето заключение е поредното доказателство за това. — Той оправи гънките на черния си халат. След като причините за връщането му станаха известни, се беше явил по искане на приятелите си, подкрепен и от Елгахар, и пълноправното му членство бе възстановено без колебания. От присъствалите членове едва неколцина се въздържаха и никой не гласува против. Всеки беше заставал на Кулата на изпитанието и беше видял яростта и мощта на Врага.

Шимоне, един от най-старите приятели на Пъг в Конгрегацията и негов бивш учител, влезе с Доминик. След сблъсъка с палача на Властелина предната нощ силите на монаха се бяха възстановили забележително бързо. Беше приложил при това магичните си церителски изкуства върху Мийчъм и Пъг. Но освен това се оказа, че притежава ценни знания, и беше дал указания на магьосниците в Конгрегацията как да приготвят отвара, която да предпази от възпаление раните и изгарянията, които сам беше изтърпял.

— Миламбер, този твой приятел е цяло чудо. Та той сподели с нас удивителни способи да опишем в каталог нашите трудове!

— Просто им казах какво правим в Сарт — поясни Доминик. — Бъркотията тук е голяма, но не чак толкова, колкото изглежда на пръв поглед.

— Това, което всъщност ме тревожи, е, че тук няма почти нищо, което вече да не знаем — каза Хочопепа и се протегна. — Като че ли онова, което всички ние виждаме на кулата, е най-първият спомен за Врага, и след него не е записано нищо.

— Може да е така — каза Пъг. — Не забравяйте, че повечето истински велики магьосници са загинали на златния мост, оставяйки след себе си само чираците и низшите магове. Може да са минали години, преди да се съставят първите хроники.

Влезе Мийчъм — носеше огромен куп древни томове. Пъг му посочи място на пода до себе си и Мийчъм ги постави там. Пъг раздаде на всички по един том. Елгахар разтвори внимателно своя и тежката подвързия изпука в ръцете му.

— Богове цурански, тези трудове наистина са много древни!

— Едни от най-древните в Конгрегацията — уточни Доминик. — Цял час ни трябваше на двамата с Мийчъм само докато разберем къде се пазят, и още един, докато ги изровим.

Шимоне се зачете.

— Та това е почти на друг език, толкова е древно. Тук се срещат спрежения и склонения, за каквито не съм и чувал.

— Миламбер, чуй това! — възкликна Хочопепа. — „И когато мостът изчезна, Аварий пак настоя за съвет.“

— Златния мост ли? — попита Елгахар.

Пъг и останалите спряха другите си занимания и заслушаха четящия Хочопепа.

— „От Алстванаби оцелелите бяха едва тринадесет, сред тях Аварий, Марлий, Карон…“ — списъкът продължава — „и бяха неутешими, но Марлий им заговори с думи властни и утеши страховете им. Ние сме на този свят, създаден за нас от Чакакан“ — да не би това да е древната форма за „Чочокан“? — „и ще устоим. Онези, що бдяха казват, че сме спасени от Тъмнината.“ Тъмнината? Нима е възможно?

Пъг прочете отново пасажа.

— Но това е същото име, което използва Роджън след видението си. Сходството е твърде голямо, за да е съвпадение. Ето го нашето доказателство: Врагът по някакъв начин е замесен в опитите да бъде убит принц Арута.

— Но тук има и нещо друго — каза Доминик. Елгахар се съгласи.

— Да, кои ли са „онези, що бдяха“?

Пъг остави книгата настрана. Умората от предния ден го беше налегнала и очите му се притваряха за сън. От всички с него беше останал само Доминик. Ишапийският монах, изглежда, бе в състояние да потиска умората в себе си колкото пожелае.

Пъг притвори очи, решил да им даде отдих само за малко. Умът му в последно време беше зает е твърде много неща и твърде много беше оставил засега настрана. Сега в главата му отново проблясваха образи, но никой не се задържаше трайно.

Скоро Пъг заспа, и като заспа — засънува.

Отново стоеше на покрива на най-високата кула на Конгрегацията. Носеше сивия халат на обучаем, както по времето, когато Шимоне го беше извел по стъпалата на кулата. Разбираше, че трябва да я изкачи, отново да преживее бурята и отново да премине през изпитанието, което щеше да му донесе ранга на Велик.

Качваше се все по-нагоре и при всяка стъпка виждаше нещо — низ от примигващи и чезнещи образи. Птица, подобна на албатрос, се заби във водата да улови риба и пурпурните й криле изпляскаха между морската и небесната синева. После на порой се изсипаха още и още образи — роби, трудещи се сред зноя на джунглата, сблъсък на воини, издъхващ войник, туни, препускащи през северните тундри, млада жена, съблазняваща пазача на дома на своя съпруг, продавач на подправки зад сергията… А после погледът му се отнесе на север и той видя…

Видя заледени поля, смразени от хапещ, студ и пометени от режещ като стоманено острие вятър. Вековният студ удари ноздрите му. А от някаква кула от сняг и лед се показаха фигури, загърнати плътно срещу вятъра. Приличаха на хора, но по плавните им крачки личеше, че са някаква друга раса, не човешка. Бяха древни същества, носещи непостижима за хората мъдрост, и търсеха с очи някакъв небесен знак. Взираха се нагоре и гледаха. Бдяха. Бдящите.

Пъг се сепна и отвори очи.

— Какво има, Пъг? — попита Доминик.

— Доведи другите — каза той. — Разбрах.

 

 

Пъг стоеше пред тях и утринният вятър развяваше диплите на черния му халат.

— Никого ли няма да вземеш със себе си? — попита отново Хочопепа.

— Не, Хочо. Ти можеш да помогнеш, като върнеш Доминик и Мийчъм в имението ми, за да могат оттам да се завърнат на Мидкемия. Предал съм им всичко, което научих тук, за да го отнесат на Кълган и останалите, с писма до всички, които трябва да узнаят какво сме открили досега. Възможно е да се окаже, че съм тръгнал по следите на една легенда, мъчейки се да намеря тези Бдящи на север. Повече ще ми помогнеш, ако върнеш приятелите ми.

Елгахар пристъпи напред и каза:

— Ако позволиш, бих искал да придружа приятелите ти на вашия свят.

— Защо?

— Конгрегацията няма голяма нужда от човек, замесил се в деянията на Властелина, а според думите ти във вашата академия има Велики, които се нуждаят от обучение. Приеми го като знак за помирение. Ще се задържа там поне за известно време, ще помогна в обучението на учениците ви.

— Добре — каза Пъг. — Кълган ще ти обясни какво трябва да се прави. Но никога не забравяй, че рангът на Велик не значи нищо на Мидкемия. Ти ще бъдеш само един от всички в поселението. Може да се окаже трудно.

— Все ще го понеса някак — отвърна Елгахар.

— Страхотна идея — възкликна Хочопепа. — Отдавна се дивя как ли изглежда тази варварска земя, за която чух толкова хвалби, пък и ще имам повод да се махна от жена си. И аз ще ида.

— Хочо! — засмя се Пъг. — Академията е сурово място. Ще се лишиш от удобствата, с които си свикнал.

— За това не се безпокой, Миламбер. На твоя свят ще ти трябват съдружници. Думите ми може да са лековати, но приятелите ти ще имат нужда от помощ, и то скоро. Врагът е нещо, което надвишава опита на всеки от нас. Тепърва ни предстои да се борим с него. Колкото до неудобствата, ще се оправя.

— А освен това — каза Пъг — се облизваш за библиотеката на Макрос още откакто ти споменах за нея.

Мийчъм поклати глава.

— Той и Кълган. Представям си ги. Като две зърна от една шушулка грах.

— Какво е това грах? — попита Хочопепа.

— Скоро ще разбереш, приятелю. — Пъг прегърна Хочо и Шимоне, стисна ръцете на Мийчъм и Доминик и се поклони на останалите от Конгрегацията. — Следвайте указанията ми при активирането на разлома точно както съм ги описал. И не забравяйте да го затворите веднага след като преминете: Врагът ще търси разлом, за да проникне в двата свята. Аз отивам в имението на Шинцаваи — най-северната точка, до която мога да използвам шарка. Оттам ще взема кон и ще прекося тундрата на туните. Ако Бдящите все още съществуват, ще ги намеря и ще се върна на Мидкемия с онова, което те знаят за Врага. Тогава ще се срещнем отново. А дотогава, скъпи приятели, грижете се един за друг.

Пъг припя тихо заклинание, въздухът около него потръпна и той изчезна.

Глава 18
Мъст

Джими се сепна и се събуди. Някой минаваше горе на повърхността. Джими беше поспал през деня с останалите, изчаквайки да падне нощта, за да претърсят черното здание. Беше заел позиция точно под процепа.

Потръпна. През целия ден беше сънувал странни сънища, населени с тревожни образи — не чак кошмари, но сънища, изпълнени със странни копнежи и смътни спомени. Все едно че бе наследил нечии чужди сънища, и това друго същество, на което принадлежаха те, не беше човешко. Странни, протяжни спомени за ярост и омраза. Чувстваше се омърсен от тях.

Той тръсна глава да се разбуди и се надигна. Другите още дремеха, освен Бару, който сякаш бе потънал в съзерцание.

Джими се вслуша в звуците отгоре и чу:

— … тук някъде.

— Ако е бил толкова глупав, че да се напъха вътре, тогава вината си е негова — доехтя другият глас; беше със странен акцент. „Тъмен брат“ — помисли си Джими.

— Какво пък, аз няма да тръгна да го търся… след като ни наредиха да стоим настрана — отвърна вторият човешки глас.

— Рейц каза да намерим Джаккон, а го знаеш какъв е. Ако не намерим Джаккон, ушите ще ни отреже.

— Рейц го остави — чу се гласът на моредела. — Мурад е заповядал никой да не стъпва в черното здание. Да не искаш да си навлечеш гнева му и да се разправяш с Черните кръвници?

— Не — отвърна първият човешки глас. — Но ти измисли какво да кажем на Рейц. Не ща да…

Гласовете заглъхнаха. Джими изчака, докато съвсем престанаха да се чуват, и надникна крадешком. Двама мъже и един моредел крачеха към моста, единият мъж ръкомахаше. Спряха в края на моста, сочейки към сградата, и почнаха да обясняват нещо. Говореха на Мурад. На другия край на моста се виждаше цял отряд конници, които изчакаха четиримата да преминат. Джими се спусна долу и разбуди Арута.

— Горе си имаме отряд конници — прошепна момчето. Сниши глас, за да не чуе Бару, и добави: — И приятелят ти с белезите е с тях.

— Колко остава до залез?

— По-малко от час, може би два часа до смрачаване.

Арута кимна и седна да изчака. Джими се промуши до горната кухина и зарови в торбата си за къс сушено месо. Стомахът му отново се беше разбунтувал, след като цял ден го бе оставил празен, и той реши, че ако ще се мре тази нощ, по-добре първо да се наяде.

Времето течеше бавно и Джими усети, че нещо по-силно от обичайното при такава ситуация напрежение е завладяло всички. Мартин и Лаури се бяха умислили и смълчали, а Арута беше изпаднал в униние. Бару мълвеше нещо като в транс, а Роалд беше забил празен поглед в стената пред себе си. Джими се отърси от странната върволица образи на странно облечени същества, улисани в странна шетня, и се съвзе с усилие.

— Ей — промълви той достатъчно настойчиво, за да накара всички; да се сепнат и да се обърнат към него. — Нещо май не сте наред, а?

Очите на Мартин сякаш се проясниха.

— Аз… мислех си за татко.

Арута промълви:

— Заради мястото е. Аз… почти бях изгубил надежда, готов бях да се предам.

— Аз отново се видях в Касапската клисура, само дето армията на Високи замък нямаше да дойде навреме — каза Роалд.

— Аз пък пеех… предсмъртната си песен — каза Бару.

Лаури пристъпи до Джими.

— От мястото е. Аз си мислех, че Карлайн си е намерила друг, докато ме няма. — Погледна Джими. — А ти?

Джими сви рамене.

— И с мене станаха някакви дивотии, но си рекох, че е от възрастта или нещо такова. Накара ме да си мисля за странни хора, облечени в шантави дрехи. Не знам. Ядоса ме нещо.

— Според елфите моределите идват тук, за да сънуват сънища за власт — каза Мартин.

— Всеки случай изглеждахте като мъртъвци, излезли от гробовете си. — Джими се промъкна до цепнатината. — Тъмно е. Ще взема да изляза да поогледам и ако всичко е наред, можем да тръгваме.

— Мисля, че е по-добре да излезем двамата — каза Арута.

— Не — отсече малкият крадец. — Моите уважения, но щом ще си рискувам живота в нещо, в което съм експерт, оставете ме да си го свърша сам. Ще трябва някой да пропълзи вътре в онова нещо, а, не искам да се влачите зад мен.

— Много е опасно — рече Арута.

— Не отричам — отвърна Джими. — Бас държа, че в оня олтар на Господаря на дракона трябва да си адски ловък, обаче ако е останало малко ум в главата ви, ще ме оставите да отида сам. Иначе ще загинете преди да мога да ви кажа: „Не стъпвайте тук, ваше височество“, така че по-добре изобщо да не влизаме. По-добре да се бяхте оставили Козодоите да ви изпият кръвчицата, а и аз щях да си прекарам много по-приятно нощите в Крондор.

— Прав е — каза Мартин.

— Никак не ми харесва, но наистина си прав — въздъхна Арута и докато момчето тръгваше, добави: — Казвал ли съм ти, че понякога ми напомняш за пирата Амос Траск?

Въпреки непрогледния мрак усетиха как Джими се ухили.

 

 

Джими се измъкна от процепа и бързо затича към сградата. Стигна до стената, зави и се озова пред вратата. Постоя известно време неподвижно, премисляйки как да подходи към задачата. Отново огледа вратата, после бързо се закатери по стената до нея, впивайки босите си крака в издатините на зида. И отново надникна в преддверието през прозореца. Забеляза разтворените врати и черния мрак зад тях. Инак помещението беше съвсем празно. Джими погледна нагоре към плоския таван. Какво ли го чакаше вътре да му вземе животеца? Че имаше някакъв капан вътре — в това беше толкова сигурен, колкото че уличният помияр има бълхи. И като е така, що за капан беше и как можеше да го избегне? Отново усети онзи натрапчив сърбеж в главата си за нещо странно в това място.

Смъкна се на земята и вдиша дълбоко. Пресегна се и махна резето на вратата. Дръпна я и скочи настрани, вляво, така че отварящата се врата да го прикрие за миг. Нищо не се случи.

Джими надникна вътре предпазливо, оставяйки сетивата си сами да доловят нещо нередно, някакви особености, пропуски в подредбата на нещата вътре, някакъв намек за капан. Нищо. Облегна се на вратата. Ами ако капанът беше магически? Нямаше никаква защита срещу заклинание, нещо, което убива, да речем, или неморедели, или всеки, който е облечен в зелено, или кой знае какво. Протегна ръката си през прага, готов всеки миг да я дръпне. Нищо не се случи.

Джими седна. После легна по очи. От ниския ъгъл всичко изглеждаше по-различно и той се надяваше, че така ще може да забележи нещо. Докато се надигаше, наистина забеляза нещо. Подът беше от мраморни плочи с еднакви размери и повърхност, с тънки фуги между тях. Той постави леко едното си стъпало върху плочата зад вратата и бавно започна да прехвърля тежестта си на него, опипвайки непрекъснато с пръсти и пета за най-малкото помръдване. Нищо.

Влезе и заобиколи покрай стената към отсрещните врати. Проверяваше всяка от каменните плочи, преди да стъпи на нея, и най-после реши, че уловката не е в тях. Огледа грижливо стените и тавана за най-малкия признак, който да му подскаже къде е скрита клопката. Нищо. А познатото чувство отново го облада: тук имаше нещо гнило.

Джими въздъхна, застана пред водещите към вътрешността на сградата врати и пристъпи.

Джими беше виждал много противни типове в предишния си занаят, а този Джаккон напълно отговаряше на описанието. Момчето легна по очи и обърна трупа. Щом тежестта на мъртвеца падна на следващата плоча пред вратата, се чу леко изщракване и нещо се изстреля отгоре. Джими огледа Джаккон и видя тънкото метално жило, забито в гръбнака му. Не го пипна. Нямаше нужда. И без това се сети, че е намазано с бързодействаща отрова. Другото интересно нещо по тялото на противния тип беше една красиво гравирана кама с дръжка с рубини. Джими я измъкна от колана на мъртвеца и я напъха под ризата си.

После коленичи. Беше преминал през дълъг пуст коридор без врати надолу към подземния етаж на сградата. Намираше се на по-малко от стотина разтега от пещерите, където чакаха Арута и останалите. Беше се натъкнал на трупа при единствената врата, която видя. Каменната плоча точно зад вратата беше съвсем лекичко хлътнала.

Стана и пристъпи през вратата, диагонално към плочата до тази пред прага. Капанът беше толкова явен, че просто крещеше да го види човек, но този глупак, в нетърпението си да се втурне навътре към приказното съкровище, се бе натъкнал точно на него. И си беше платил.

Нещо обаче притесни Джими. Капанът беше твърде очевиден. Като че ли някой очакваше той да се почувства уверен от това, че го е преодолял. Той поклати глава и всякаква склонност да продължи безгрижно нататък го напусна. Професионалният крадец в него се събуди напълно. Крадец, разбиращ много добре, че всяка погрешна стъпка може да се окаже последната в живота му.

Смътната светлина от факела, който си беше взел, не стигаше. Джими огледа пода под Джаккон и забеляза друга хлътнала плоча. Прокара длан по пантата на вратата, но не напипа жица или нещо друго, което да се задейства като спусък. Прекрачи прага, като прескочи камъните непосредствено зад него, мина покрай трупа и продължи навътре.

 

 

Помещението беше кръгло. В средата се издигаше пиедестал. Върху пиедестала стоеше кристална сфера, осветена отгоре от някакъв невидим източник на светлина. А вътре в сферата лежеше една-единствена клонка със сребристозелени листенца, червени плодчета и сребърни трънчета. Джими пристъпи предпазливо. Огледа навсякъде из стаята, без средата с пиедестала. Проучи кръглите стени педя по педя, без да навлиза в светлия кръг около сферата, и не намери нищо, което да напомня спусък на капан. Но нещото в мозъка му продължаваше да го човърка настойчиво, да му крещи, че в това място има нещо гнило. След като беше намерил Джаккон, избегна три различни капана, всеки от които можеше лесно да се забележи от един достатъчно опитен крадец. А точно тук, където трябваше да се намира последният, най-хитрият, нямаше нищичко.

Джими седна на пода и започна да мисли.

 

 

Джими се смъкна по цепнатината и тупна на пода до приятелите си.

— Какво стана? — попита Арута.

— Сградата е голяма. Има много празни стаи, всички подредени така, че да можеш да се движиш само в една посока към центъра на сградата и обратно. Няма нищо — освен някакъв малък олтар в средата. Има няколко капана, но елементарни и могат лесно да се заобиколят. Но във всичко това има нещо гнило. Нещо не е наред. Тази сграда е измама.

— Какво?

— Просто си представете, че искате да ви хванат и се притеснявате, че сте прекалено умен. Няма ли да сложите още една примамка, за да не би умниците, които сте наели да ви хванат, да се окажат твърде тъпи?

— Смяташ, че сградата е капан? — каза Мартин.

— Да. Голям, сложен и много хитър капан. Вижте. Представете си, че сте намерили това тайнствено езеро и довеждате тук цялото си племе, за да си правите някаква магия или да получите сила от мъртвите, или с каквото там се занимават Тъмните братя. И какво? Ами добавяш тази последна примамка, разсъждавайки като човек. Може би Господарите на драконите не строят сгради, но хората го правят, така че построяваш тази сграда, тази голяма сграда, в която няма нищо. После поставяш някъде една клонка от сребротрън, например в един олтар, и зареждаш капана. Някой намира малките „здрасти“, които си разхвърлял тук-там, заобикаля ги, щото се мисли за много, ама много умен, намира сребротръна, дръпва го и…

— И капанът щраква — каза Лаури, възхитен от логиката на момчето.

— И капанът щраква. Не знам как са го направили. Но бас държа, че това е някакъв магически капан. Другите бяха много лесни за намиране, а после, накрая — нищо. Бас държа, че ако пипнеш сферата със сребротръна, дузината врати между теб и външния свят ще се затръшнат, стотина мъртви воини ще скочат от стените, или просто цялата сграда ще се срине отгоре ти.

— Не съм убеден — каза Арута.

— Вижте, там горе имаме една алчна глутница главорези. Повечето от тях не са от най-умните, иначе нямаше да станат разбойници. Щяха да са уважаващи себе си крадци в някой град. Освен че са глупави, те са и алчни. Така че се навиват да дойдат тук да припечелят някоя пара, като спипат принца, и им казват: „Не влизайте в тази сграда“. Значи всеки от тези умници си мисли, че моределите ги лъжат, щото смята, че всички са тъпаци като него. Един от тия умници влиза вътре да потърси голямото имане и стреличката го жилва в гръбнака.

— След като намерих сферата на пиедестала, се върнах по същия път и тогава наистина огледах всичко добре — продължи Джими. — Това място е построено от моределите, и то наскоро. Древно е, колкото аз съм древен. Вдигнато е предимно от дърво, с камък само за облицовка. Влизал съм в стари здания и ще ви кажа — това не е от тях. Не знам как са го вдигнали. Може би с някаква магия, или просто са използвали робски труд. Но не е на повече от няколко месеца.

— Но Галайн каза, че това място е на валхеру — промълви Арута.

— Според мен и той е прав, но и Джими е прав — намеси се Мартин. — Помниш ли какво ми разказа за измъкването на Томас от пещерата на валхеру малко преди войната? — Арута кимна. — Това място прилича много на онова.

— Запалете факел — каза Арута.

Роалд изпълни заповедта му и обиколиха стените на пещерата.

— Някой да забелязва, че подът е прекалено плосък за естествена кухина? — попита Лаури.

— А стените са твърде прави — добави Роалд.

Бару се огледа.

— В бързината така и не го огледахме добре. Не е естествено. Момчето е право. Сградата горе е капан.

— Тази система от пещери е имала над две хиляди години време да се изглади — каза Мартин. — Дъждът се спуска тук всяка година през цепнатината над нас, както и разливите от езерото горе. Влагата е изгладила повечето от онова, което е било изсечено по стените. — Ръката му поглади смътните издатини по камъка. — Но не всичко. — Той им посочи някаква фигура по стените, загубила ясните си очертания от вековете ерозия.

— Затова сънувахме древните сънища за безнадеждност — каза Бару.

— Долу обаче има още няколко тунела, които не сме огледали — подхвърли Джими.

Арута огледа спътниците си.

— Много добре. Ти води, Джими. Да се върнем в онази пещера, с многото тунели, после ще изберем някой от тях и ще видим къде води.

В третия тунел се натъкнаха на стълби, водещи надолу. По него излязоха в широк коридор, много древен, ако се съдеше по отлаганията по пода. Бару го огледа и каза:

— Крак не е стъпвал тук от векове.

Мартин потупа с пета по пода се съгласи:

— Това наистина се е трупало с векове.

Джими ги поведе под сводестия таван: по стените висяха почти разпаднали се от вековната ръжда скоби за факли. В дъното на коридора стигнаха до правилен отвор и Роалд огледа гигантските железни панти, превърнали се вече в буци ръжда, и каза:

— Това, което е минавало през тази врата, не е обичало да чака. Джими мина през отвора и се закова на място.

— Вижте!

Бяха се озовали пред нещо като голяма зала, със смътни следи от някогашно величие. По стените висяха жалки безцветни дрипи, навремето може би били гоблени или знамена. Факлите в ръцете им мятаха треперливи сенки наоколо и те имаха чувството, че древни спомени ще се разбудят всеки миг около тях след правечния си сън. Неща, които някога бяха имали ясна форма и предназначение, сега се въргаляха на жалки отломки из залата. Късове прогнило дърво, извито парче желязо, златно късче — все намеци за онова, което някога е било, без да разкриват заличената от времето истина. Единствената оцеляла вещ в цялата зала беше каменният трон върху подиума, всечен пред дясната стена. Мартин се приближи и леко докосна с пръсти древния камък.

— Някога тук е седял валхеру. Седалище на власт е било това. — Всички сякаш си спомниха отдавна забравен сън и усетиха колко чуждо и нелепо е за тях това място. Хилядолетия бяха отминали, а мощта на Господаря на дракона, обитавал тук, все още присъстваше. Вече нямаше грешка: бяха попаднали в сърцевината на нещо, останало от древната раса. Това бе източникът на сънищата на моределите за мощ и за безмерна власт, едно от местата, източници на сила по криволиците на Тъмната пътека.

— Малко е останало — промълви Роалд. — Но защо? Дали заради плячкаджии? Или Тъмното братство е отнесло всичко?

— Не мисля — каза Мартин. — Според това, което знам от древните сказания, това тук може да е оцеляло още от времената на Войните на хаоса. — Той посочи разрухата наоколо. — Сражавали са се на гърбовете на дракони. Предизвиквали са самите богове, поне според легендите. Малко свидетелства на тези битки са оцелели. Сигурно никога няма да научим истината.

Джими, който обикаляше из огромната зала и надничаше тук-там, се обади:

— Само дето тука нищо не расте.

— Добре де, тогава къде е сребротрънът? — попита с горчивина Арута. — Потърсихме навсякъде.

Всички се умълчаха. После Джими се обади пак:

— Не навсякъде. Търсихме около езерото и… — той махна широко с ръка — и под езерото. Но не сме търсили в езерото.

— В езерото? — възкликна Мартин.

— Калин и Галайн казаха, че растял много близо до езерото. Е, някой случайно да се е сетил да попита елфите дали наскоро не са валели проливни дъждове?

Очите на Мартин се разшириха.

— Ами да! Водното равнище се е вдигнало!

— На някой случайно да му се плува? — попита Джими.

 

 

Джими дръпна крака си от водата.

— Уф, студено е!

Мартин се обърна към Бару.

— Градско момче. Качил се е на седем хиляди стъпки в планините и го изненадва, че езерото е студено.

Бившият ловец нагази във водата бавно, за да не се чуе плясък. След него навлезе Бару. Джими вдиша дълбоко и ги последва, като потръпваше на всяка стъпка. Потопи се до кръста, отвори уста и изохка от болка. Лаури на брега примижа съчувствено. Арута и Роалд пазеха наблизо, да не се вдигне тревога откъм моста. Нощта беше тиха и повечето моредели и хора сигурно бяха заспали.

Джими се гмурна. Също като другите, и той действаше слепешком, опипваше с ръце и стъпала. Изведнъж усети болка — беше се убол на нещо сред покритите с хлъзгав мъх камъни. Изскочи от водата с шумно пръхтене, стресна се, но от моста като че ли някои не беше чул. Гмурна се отново и опипа камъните. Ръката му напипа отново трънливото растение, но този път той не изплува. Убоде се още два пъти, докато хване здраво стеблото, дръпна и то бързо се измъкна. Главата му се показа над водата и той прошепна:

— Май намерих нещо!

И се ухили и вдигна стръка над главата си — и той почти засия под лъчите на малката луна. Сякаш червени боровинки бяха полепили по клонка от розов храст със сребристи тръни. Джими го завъртя доволно и победоносно възкликна:

— Намерих го!

Мартин и Бару също изплуваха и огледаха стръка.

— Стига ли? — попита хадатът.

— Елфите изобщо не ни казаха — отвърна Арута. — Намерете още малко, ако можете, но ще изчакаме само още няколко минути. — После уви грижливо стръкчето в кърпа и го прибра в торбата.

За десетина минути намериха още три стръка. Арута реши, че стигат, и им даде знак, че е време да се връщат в пещерата.

 

 

Щом Арута се изкатери през ръба на каньона, Галайн каза:

— Точно се канех да прибирам въжетата. Дойдохте тъкмо навреме, принц Арута.

— Реших, че ще е по-добре да тръгнем колкото се може по-скоро, вместо да чакаме още един ден.

— Несъмнено е така — съгласи се елфът. — Снощи стана някаква крамола между главатаря на ренегатите и водачите на моределите. Не можах да се приближа достатъчно, за да чуя, но щом тъмните и човеците не се разбират вече, смятам, че спогодбата им скоро ще свърши. Стане ли това, Мурад може да сложи край на чакането и да претърси всичко отново.

— Тогава да побързаме да се измъкнем оттук преди да е съмнало.

Небето вече бе започнало да избледнява. Щастието беше донякъде на тяхна страна, защото на този склон сенките щяха да ги скриват малко по-дълго, отколкото откъм източния. Малко щеше да им помогне, но беше по-добро от нищо.

Джими се закатери последен. Утринната светлина се усилваше. Момчето се уплаши да не го видят на фона на скалите, ако някой на моста се разбуди, забрави за всякаква предпазливост, подхлъзна се и пропадна на няколко стъпки надолу. Остра болка жегна хълбока му и той стисна зъби, за да не извика. Вдиша и отново се извърна с лице към скалата. Сви се, уви въжето под лявата си мишница и здраво го стисна. После бръкна предпазливо в пазвата си и напипа ножа, който беше прибрал от мъртвеца — беше го набутал набързо под ризата си, вместо да го прибере в торбата си и сега стоманеното острие се беше забило поне на два пръста в хълбока му. Превъзмогвайки болката, той прошепна:

— Дръпнете ме.

Едва не изтърва въжето от новото жегване в хълбока, когато мъжете горе задърпаха, приплъзна се през ръба и стисна зъби.

— Какво стана? — попита го принцът.

— Разсеях се — отвърна хлапакът. — Вдигнете ми ризата.

Лаури запретна ризата му и изруга. Мартин кимна мълчаливо на момчето и то му отвърна по същия начин. След това майстор-ловецът дръпна рязко ножа и Джими едва не припадна. Мартин отпра част от наметалото си и го превърза. После махна на Лаури и Роалд да подкрепят момчето и всички поеха надолу.

— Не можеш да не откраднеш нещо, нали? — изсъска Лаури в ухото на Джими.

 

 

Спираха се само колкото да дадат на животните да отдъхнат, за да издържат в бесния бяг из пресечената местност. След това препускане животните едва ли щяха да стават за нещо, но нямаха никакъв избор — Арута нямаше да позволи нищо да забави връщането му, след като вече притежаваше средството за изцеряването на Анита. Допреди ден беше почти напълно отчаян; сега отвътре му кипеше и нямаше да позволи пламъкът на надеждата да изгасне. Яздеха и през нощта.

 

 

Бяха навлезли в дълбокия лес, все още близо до подножията на планината, но вече близо до елфските лесове. Джими беше почти в безсъзнание заради загубата на кръв, умората и болката. Раната му отново се беше отворила през нощта и той не можеше да направи нищо, освен да стиска хълбока си.

Някъде по залез-слънце на втория ден първият кон рухна. Мартин бързо го довърши и каза:

— Аз ще потичам малко.

И тича близо три мили. Макар че изтощените коне се движеха по-бавно от обичайното, това все пак си беше впечатляващ подвиг. Известно време водеше Бару, после Галайн, но вече бяха на предела на силите си. Конете от галоп минаха в тръс. После се завлачиха едва-едва.

Придвижваха се мълчаливо в нощта, отброявайки наум всеки изминат разтег и всяка изтекла минута, която ги приближаваше към спасението, без да забравят, че немият моределски главатар със своите Черни кръвници е по петите им. Малко преди съмване стигнаха един кръстопът и Мартин каза:

— Тук ще им се наложи да се разделят: няма как да са сигурни дали не сме свили към Камен връх.

— Всички да слязат — нареди Арута. Слязоха и принцът каза:

— Мартин, поведи конете малко към Камен връх, а после ги пусни. Ще продължим пеш.

Мартин направи каквото му наредиха, а Бару изостана да заличи следите им. Час по-късно Мартин ги застигна и каза:

— Чух нещо отзад. Май ни настигат.

— Продължаваме към Елвандар — каза Арута. — Но се оглеждайте за подходяща позиция за отбрана.

Около час и половина продължиха така, къде с тичане, къде с препъване, докато не започнаха да чуват зад себе си преследвачите. Страхът им вля нови сили и отново ускориха ход. А после Арута изведнъж спря и посочи една скална издатина, висока почти до гърдите — почти съвършено естествено укрепление — и попита Галайн:

— Колко още остава до помощта?

— Вече сме близо до нашия лес — отвърна елфът. — Около час, най-много два.

Арута бързо му подаде вързопа със сребротръна и рече:

— Вземи Джими. Ние ще се задържим тук, докато се върнете. — Всички разбраха, че дава вързопа, за да не би елфите да не дойдат навреме. Поне Анита щеше да бъде спасена.

Джими седна на скалата и каза:

— Стига глупости. С мен ще стигне два пъти по-бавно. Предпочитам да се бия, отколкото да тичам. — След което седна на скалата и извади камата си.

Арута го погледна. Макар и изтощен, окървавен и съсипан от умората и загубата на кръв, Джими му се ухили. Принцът кимна и елфът хукна. Останалите се снишиха зад скалите, извадиха оръжията си и зачакаха.

Дълго време останаха притаени зад скалите — знаеха, че с всяка изтекла минута шансът им за избавление нараства. Едва ли не с всеки дъх усещаха как избавлението и гибелта бясно препускат към тях. Шансът този път повече от всичко друго щеше да предопредели дали ще се спасят. Ако Калин и воините му бяха до границите на леса и Галайн успееше да ги намери бързо, имаше надежда; ако не — надежда никаква. Тропотът на копитата на преследвачите им се усилваше. Всеки миг се точеше бавно, всяка секунда, след която можеха да ги открият, се тътреше с мъчителна мудност, чакането беше ужасяващо.

szvnr_gorata.png

— Тичай, Галайн, тичай! — прошепна Лаури.

Гората остана смълчана сякаш цяла вечност. А след това, сред облаци прах и с тътен на копита, се появиха конници.

Най-отпред яздеше немият гигант Мурад с дузина Черни кръвници зад него. Зад тях идваха още моредели и хора. Мурад дръпна юздите и даде знак на другите да спрат.

— Сега я загазихме — изпъшка Джими. — Те са поне сто.

— Чак сто не са — каза Роалд. — Най-много тридесет.

— И те стигат — отбеляза Лаури.

— Все пак можем да ги задържим няколко минути — промълви Арута.

Всички знаеха, че е безнадеждно.

И изведнъж Бару се изправи и преди някой да успее да го спре, изрева нещо към моредела на език, който нито Джими, нито принцът или Мартин разбра. Лаури и Роалд само поклатиха глави.

Арута посегна да дръпне планинеца назад, но Лаури го спря и каза:

— Недей. Той предизвиква Мурад на личен двубои. Въпрос на чест.

— Той ще приеме ли?

Роалд сви рамене.

— Те са особена сган. Бил съм се с Тъмни братя. Някои от тях са жалки главорези. Но повечето държат на честта, на ритуала и прочие. Зависи на какви ще попадне. Ако тая сган са блатни воини от тресавищата край Ябон, просто ще му налетят вкупом. Но ако Мурад е повел Тъмни братя от дълбоките лесове, може да не им хареса, ако откаже. Ако иска да им докаже, че го крепят някакви магически сили, не може просто да се откаже и да загуби верността им. Но най-вече зависи как самият Мурад гледа на въпроса за честта.

— Какъвто и да е изходът, Бару ги обърка — отбеляза Мартин.

Арута огледа спрелите моредели. Мурад се взираше безстрастно в Бару.

Бару скочи от скалите и изтича напред да заеме позиция. Изправи се, леко разкрачен и изнесъл сабята си назад, готов за удар. Мурад пришпори коня си срещу него, а Бару замахна с все сила и се извъртя в полукръг. Конят изцвили от болка, олюля се и рухна.

Мурад се претърколи на земята и скочи с меч в ръка — да посрещне удара на Бару. Двамата замахнаха и стомана издрънча в стомана.

Арута се огледа. Дузината Черни кръвници чакаха кротко, макар че колко дълго — принцът не можеше да предположи. След като Мурад беше приел двубой за чест, може би щяха да изчакат, докато спорът се реши. Арута трескаво се надяваше да се окаже така.

— Внимавайте — промълви Мартин. — Веднага щом всичко това свърши, все едно как, ще ни ударят.

— Е, поне малко почивка — каза Джими.

Арута се огледа отново. Още двадесетина моредели излязоха на поляната. Бару можеше само да им спечели време.

Двамата сражаващи се си нанасяха удар след удар. Замах — париране, напор — отбиване, удар — отбягване. Двубоят продължаваше. Хадатът не отстъпваше по ръст на моредела, но тъмният елф беше по-як.

Мартин стисна сабята си.

— Бару се изтощава. Скоро ще свърши.

Но като пъргав танцьор под ритъма на музиката, Бару вкара Мурад в играта си. Сабята му се вдигаше и падаше, мушкаше и се дръпваше… и внезапно Бару замахна странично и посече Мурад в ребрата. Прорезът беше дълбок и закърви жестоко.

— Това си го биваше — промълви Мартин.

— Страхотен удар — измърмори одобрително Роалд.

Но Мурад не се остави изненадващият удар да го довърши, посегна светкавично и сграбчи ръката на Бару, държаща сабята. Двамата се счепкаха и се затъркаляха по хълма към скалите, зад които стоеше Арута с дружината си. Оръжията се изплъзнаха от окървавените им ръце и двамата противници започнаха да се бият с юмруци.

После отново се изправиха. Мурад беше обвил с ръце Бару през кръста и го извиваше назад, за да прекърши гръбнака му. Бару се изви назад и изкрещя от болка, после удари съкрушително с две ръце щръкналите уши на моредела и му спука тъпанчетата.

Мурад нададе болезнен стон, изпусна Бару и стисна с ръце ушите си, замаян за миг от болката. Бару се дръпна назад и го удари с юмрук в лицето — зашеметяващ удар, който размаза носа на Мурад, изби му няколко зъба и разцепи устната му.

Юмрукът на Бару отново се заби в размазаното лице, и отново, и пак. Хадатът вече изглеждаше на ръба да премаже моредела до смърт, но Мурад сграбчи китката на Бару, дръпна го надолу и двамата се затъркаляха по земята.

Мурад се озова върху Бару и всеки от двамата впи ръцете си във врата на другия. Пъшкайки от болка и изтощение, двамата започнаха да се душат.

— Още малко — промълви Мартин.

Мурад стисна с цялата си мощ и лицето му се наля с кръв. Бару също се бореше с последни сили. И двамата не можеха вече да дишат, въпросът беше кой ще свърши пръв. Бару бе затиснат от тежкото туловище на моредела, но Мурад имаше дълбока рана на хълбока, която силно кървеше и с всяка секунда го обезсилваше.

А после Мурад изпъшка и се стовари тежко върху гърдите на Бару. Лесът сякаш стихна. Мурад не помръдваше. Хадатът го избута от себе си и бавно се надигна. Измъкна ножа от колана на моредела и бавно преряза гърлото му. После коленичи, вдиша дълбоко и с видимо презрение към онова, което го чакаше, заби ножа дълбоко в гърдите на Мурад.

— Какво прави? — попита Роалд.

— Не помниш ли какво каза Татар за Черните кръвници? — каза Мартин. — Ще изтръгне сърцето му, за да не възкръсне.

Още моредели и ренегати заприиждаха, вече над петдесет ездачи гледаха как хадатът корми главатаря им. Бару разряза гръдта на моредела, бръкна дълбоко в раната и с рязко движение изтръгна сърцето на Мурад. После вдигна високо ръка да покаже на моределите, че сърцето на главатаря им вече не бие, хвърли го настрана и се изправи. Олюляваше се като пиян.

Залитна с подкосени крака и се затича тромаво към скалите, само на няколко разтега от мястото на двубоя. Един моределски конник пришпори коня си и вдигна сабя да го посече и Джими хвърли камата си. Тя улучи моредела в едното око и той изпищя и се свлече от седлото си. До Бару обаче се приближи друг, замахна и го посече в хълбока. Бару падна по очи.

— Проклет да си! — извика през сълзи Джими. — Той спечели! Можеше да го оставиш да се върне! — Метна втората кама, но другият ездач се сниши. Моределът, ударил Бару, се вкочани и се обърна и Арута и приятелите му видяха, че от гърба му стърчи стрела. Друг от моределите изрева нещо и прибра лъка си. Това предизвика сърдития вик на трети от тях и на един от мъжете.

— Какво стана? — попита Арута.

— Онзи, който уби Бару, е ренегат, безчестник — обясни Роалд. — Онзи на коня, изглежда, споделя мнението на Джими. Хадатът спечели и трябваше да го оставят да се върне и да умре при другарите си. Сега убиецът, друг ренегат и мъжете разбойници се скараха. Можем да спечелим малко време. А може и да се разбягат, след като главатарят им е мъртъв.

Черните кръвници обаче нападнаха.

Мартин се изправи и започна да стреля. Скоростта му беше невероятна и трима от ездачите се сринаха от конете преди да стигнат до скалите.

Стомана задрънча в стомана и битката се разгоря отново. Роалд скочи на ръба на скалата, както Бару преди малко, и мечът му започна да поразява всеки, който влезеше в обсега му. Скоро под скалата лежаха седмина мъртви моредели.

— Не нападат всички — отбеляза Арута.

И наистина, повечето моредели се бяха задържали по местата си, а някои продължаваха да се карат с двама от хората ренегати. Неколцина от Черните кръвници все още бяха на седлата си и без да обръщат внимание на свадата, се престрояваха за нова атака.

Джими издърпа камата на един от падналите точно пред скалите моредели, забеляза нещо и дръпна Мартин за ръкава.

— Виждаш ли онзи с гадното лице, с червената ризница и със златните пръстени?

Мартин го видя — стоеше начело в мъжете конници.

— Да.

— Можеш ли да го убиеш?

— Далечко е. Защо?

— Защото съм сигурен, колкото че в горите живеят елфи, че той е главатарят им. Ако го свалиш, другите най-вероятно ще се разбягат или поне ще се задържат, докато си изберат нов главатар.

Мартин опъна лъка си и стреля. Стрелата изсвистя и порази мъжа в червената броня в гърлото. Той разпери ръце и рухна от седлото.

— Страхотно — каза Джими.

— Точно над бронята — каза Мартин.

— Не беше много честно да стреляш без предупреждение — сухо отбеляза Лаури.

— Можеш да им предадеш извиненията ми — отвърна Мартин. — Забравих, че вие, певците, все карате героите в сагите си да го правят.

— Ако ние сме героите — подхвърли Джими, — бандитите трябваше отдавна да са се разбягали.

Сякаш чули думите му, хората ренегати почнаха да мърморят помежду си, след което обърнаха конете и побягнаха. Един моредел им извика сърдито, а после махна на своите за нова атака срещу групата на Арута. Друг до него се изплю на земята, обърна коня си и даде знак на част от спътниците си също да се оттеглят. Двадесетина моредели препуснаха след мъжете.

— Е, останаха вече само двайсетина, плюс Черните кръвници — каза Арута.

Нападателите слязоха от седлата и се развърнаха да заобиколят позицията на Арута.

— Трябваше да го направят още в началото — обади се Роалд.

— Бавно загряват, но не са съвсем глупави — отбеляза Лаури.

Моределите заприиждаха като вълна и битката изведнъж се разгоря от всички страни. Джими отскочи настрана от замахналия към него меч и оръжието издрънча в камъка. Хлапакът замахна нагоре с камата си и промуши корема на моредела, който го нападаше.

Роалд и Лаури се сражаваха, опрели гръб в гръб, с обкръжилите ги Тъмни братя. Мартин не спираше да стреля, докато не свършиха стрелите му, след което грабна един моределски лък. Стрелбата му беше бърза и точна и още дузина Тъмни братя паднаха пронизани преди той да хвърли лъка и да измъкне сабята си.

Арута се биеше като обезумял и рапирата му нанасяше жестоки рани при всеки замах. Никой моредел не можеше да го доближи и да остане без рана. Но принцът разбираше, че времето им изтича. Защитниците неминуемо щяха да се изтощят и да загинат.

Усещаше как собствените му сили се изцеждат и вече предчувстваше идващата смърт. Нямаше повече място за надежда.

Мартин въртеше сабята и посичаше всеки, който се изправеше пред него. Роалд и Лаури мушкаха и отбиваха, но отстъпваха педя по педя, притискани от многобройните противници.

Един от моределите прескочи каменния бруствер и се озова лице в лице с Джими. Хлапакът реагира без колебание, замахна и преряза ръката на моредела, принуждавайки го да пусне меча си. Тъмният брат измъкна камата от колана си, а Джими замахна отново. Но моределът ловко избегна удара и момчето изгуби равновесие и изтърва ножа. В следващия миг моределът се озова над него и замахна да забие камата си в сърцето му. Джими се дръпна настрани и стоманата издрънча в скалата. Хлапакът сграбчи китката на съществото и задържа оръжието надалече от себе си, но съвсем за малко. Острието започна да се приближава към лицето му…

После изведнъж главата на моредела се отметна назад и Джими видя ножа, прерязал гърлото на тъмния елф. Една ръка, стиснала косата на моредела на тила, го отхвърли настрана и посегна към Джими.

Беше Галайн. Елфът му помогна да се изправи на крака и Джими тръсна глава и се огледа. Откъм дърветата заехтяха ловни рогове и въздухът се изпълни, с дъжд от стрели. Моределите се оттегляха пред връхлитащите елфи.

Мартин и Арута отпуснаха уморено оръжията си. Роалд и Лаури направо се сринаха на земята. Тичащият към тях Калин извика на воините си да продължат преследването.

Арута вдигна глава, по бузите му се стичаха сълзи. После той промълви хрипливо:

— Свърши ли се?

— Свърши се, Арута — отвърна Калин. — Поне засега. Те ще се върнат, но дотогава ще сме в безопасност в леса ни. Освен ако не замислят нахлуване, моределите не биха се осмелили да нарушат границите. Магиите ни там все още са силни.

Един от елфите се наведе над тялото на Бару и викна:

— Той още е жив!

— Хадатите са яко племе — каза Мартин.

Арута избута ръката на Галайн и се изправи сам, макар да се олюляваше.

— Колко има до леса?

— По-малко от миля. Трябва само да минем един поток и сме в нашия лес.

Надеждата бавно започна да се връща в изтощените тела на оцелелите. С ескорта на елфите, моределите едва ли щяха да съберат достатъчно сила да ги надвият, дори да се осмеляха за нова атака. А и след смъртта на Мурад нямаше кой да ги поведе. Поведението на Тъмните братя ясно показваше, че той бе най-важната фигура сред тях. Смъртта му със сигурност щеше да забави плановете на Мурмандамус.

Джими изведнъж се присви и потръпна, изненадан от студа, който изпита, сякаш нещо изведнъж го беше върнало в хладната влажна пещера на Морелайн. Изпита странно познато усещане, че се е изгубил във времето, и веднага се сети къде го беше пронизал същият този мраз — на два пъти преди, в двореца и в подземието на „Дома на върбите“. Усети как космите по врата му настръхнаха и разбра с ужасяваща сигурност, че отново ги е сполетяла зла магия. Скочи от скалата и огледа поляната отпред. Посочи с ръка и викна:

— Да тръгваме веднага! Вижте!

Тялото на един Черен кръвник се размърда.

— Дали да не им извадим сърцата? — рече замислено Мартин.

— Късно е! — извика Лаури. — Те са бронирани. Трябваше да го направим веднага.

Дузина Черни кръвници бавно започнаха да се надигат и да се обръщат към групата на Арута, с оръжия в ръце. После колебливо тръгнаха към принца. Калин ревна команда, двама елфи грабнаха полуживия Бару, и после всички се затичаха.

Мъртвите воини се затътриха след тях с още кървящи рани, но стъпките им започнаха да стават все по-плавни и уверени, сякаш тъмната сила, която ги владееше, все повече укрепваше властта си над тях.

Немрящите закрачиха след тях все по-уверено и бързо. Елфските стрелци се обръщаха и стреляха — без полза. Стрелите им пронизваха мъртвите моредели, събаряха ги, някои падаха на земята, но веднага отново се вдигаха и тръгваха. Кой знае защо, на Джими тази гледка с мъртвите същества, тичащи в слънчевата утрин сред красивия лес, му се стори много по-ужасна от всичко, което беше видял в палата или в подземията на Крондор. Движенията им бяха изненадващо плавни и ръцете им уверено стискаха оръжията.

Елфите, понесли ранените и помагащи на уморените хора, продължиха напред, а на останалите Калин нареди да забавят моределите. Воините извадиха мечове и пресрещнаха немрящите същества. Забавиха ги малко, но не ги спряха.

Елфите се оттегляха в ред. Обръщаха се на групи, влизаха в бой, отстъпваха, пак се счепкваха и отново отстъпваха. Но поради невъзможността да навредят на противниците си само ги забавяха, без да могат да сложат край на заплахата. Задъхани и на ръба на изтощението, елфите отбиваха прииждащия неизтощим прилив. След още няколко минути повлякоха хората през малък поток.

— Влязохме вече в нашите гори — каза Калин. — Спрете.

Елфите извадиха мечовете и зачакаха. Арута, Мартин, Лаури и Роалд също стиснаха оръжията си и зачакаха. Първият моредел нагази във водата с меч в ръка и зашляпа към тях. Стигна до брега, където един от елфите чакаше, готов да го посече, но в мига, в който немрящата твар стъпи на сушата, сякаш усети нещо… зад елфите. Елфът замахна и само го закачи леко, но Черният кръвник се олюля назад и вдигна ръце, сякаш търсеше закрила.

Изведнъж край защитниците напред се понесе ездач, сияйна фигура в бял табард и златна броня. Възседнал бял елфски жребец, един от легендарните вихрогони на Елвандар, Томас връхлетя срещу моредела. Приказният жребец се изправи на задните си крака, Томас скочи от гърба му, мечът му се изви в златна дъга и посече Черния кръвник на две.

Като въплътен огнен бяс се понесе Томас по брега, сеейки гибел над всеки Черен кръвник, прекосил потока. Въпреки тайнствения си произход те бяха безпомощни пред мощта на десницата му, с влятата в нея сила на валхеру. Неколцина успяха да замахнат, но той отбиваше ударите с невероятна ловкост. Златният меч сечеше и черните брони се пукаха като суха кожа. Но никой от немрящите не побягна. Връхлитаха, за да бъдат посечени бързо един по един. От хората само Мартин бе виждал Томас в битка, но сегашното зрелище беше смайващо и за него. Скоро всичко свърши и на брега до потока остана прав само Томас. После се чу тропотът на още коне и откъм леса заприиждаха още приказни вихрогони, яхнати от Татар и други Заклинатели.

— Поздрави, принце на Крондор — извика Татар. Арута вдигна очи и се усмихна немощно.

— Благодаря ви.

Томас прибра меча в ножницата и рече:

— Не можех да тръгна с вас, но щом тези се осмелиха да нарушат границите на леса ни, вече можех да действам. Елвандар е мой. И всеки, който се осмели да стъпи тук неканен, го чака това. — Той се обърна към Калин. — Вдигнете погребална клада. Тези черни демони никога повече няма да възкръснат. — А на останалите каза: — Щом се свърши и това, се връщаме в Елвандар.

 

 

Джими се смъкна без сили на тревата до потока, легна по гръб и скоро заспа.

Следващата нощ пируваха. Кралица Агларана и принц Томас устроиха пиршество в чест на Арута и спътниците му. По едно време Галайн дойде при Мартин и Арута и им каза:

— Бару ще оживее. Знахарят ни твърди, че е най-здравият мъж, когото е виждал.

— Колко време ще му трябва, докато се вдигне на крака? — попита Арута.

— Дълго — отвърна Галайн. — Ще трябва да го задържим при нас. Трябваше да е издъхнал час преди да стигнем тук. Изгубил е много кръв, а някои от раните са тежки. Мурад за малко е щял да му прекърши гръбнака.

— Но иначе ще стане като нов — подхвърли Роалд от другата страна на масата.

— Аз веднъж да се върна при Карлайн, повече никъде не тръгвам — заяви Лаури.

Джими се приближи и седна до принца.

— Такова невъзможно измъкване, а сте толкова замислен. Мислех, че ще се радвате.

Арута се усмихна само с устни.

— Не мога преди Анита да се изцери.

— Кога тръгваме?

— Утре заран. Първо отиваме в Крудий. Елфите ще ни придружат дотам. После взимаме кораб за Крондор. Би трябвало да стигнем навреме за празника на Банапис. Щом Мурмандамус не може да ме открие с магията си, корабът би трябвало да е достатъчно безопасен. Освен ако не предпочиташ да се върнеш на кон по същия път.

— Едва ли — отвърна Джими. — Наоколо може да се въртят още от ония Черни кръвници. По-скоро бих се удавил, отколкото да ги срещам пак.

— Хубаво е, че отново ще видим Крудий — каза Мартин. — Много работа ме чака там. Старият Самюъл сигурно се е сбъркал от грижи по домакинството, макар да съм сигурен, че барон Белами се е справил добре, докато ме нямаше. Но ще имаме доста работа преди да тръгнем.

— Да тръгнем къде? — попита Арута.

— За Крондор, как къде — невинно отвърна Мартин.

Но погледът му се беше отнесъл на север, в съзвучие с мисълта на брат му. Там някъде все още беше Мурмандамус и ги очакваше неизбежно сражение. Спорът не беше решен, това дотук бе само първата схватка. Със смъртта на Мурад силите на Мрака бяха загубили пълководец, бяха изтласкани и се бяха оттеглили в безредие, но не бяха заличени. И щяха да се върнат, ако не утре, то все някой ден.

— Джими, ти се държа умно и храбро, далеч над очакваното от един скуайър — каза Арута. — Каква награда би си пожелал?

Захапал мръвка печен лос, Джими отвърна с пълна уста:

— Ха, каква награда! Все още си нямате херцог на Крондор, нали?

Глава 19
Продължение

Ездачите спряха. Вдигнаха очи и огледаха планинските ридове, бележещи границите на земите им — стръмните върхове на Високата стена. Вече цели две седмици дванадесетимата конници се бяха катерили нагоре и нагоре през планините, оставяйки далеч зад себе си обичайния маршрут на цуранските патрули. Търсеха нещо, което цураните не бяха издирвали от векове — път през Високата стена към тундрата на север.

Сред планините беше студено — усещане, непознато за повечето ездачи освен за онези, които бяха служили в Мидкемия през годините на Войната на разлома. За по-младите войници от домашната гвардия на клана Шинцаваи този студ бе нещо странно и почти плашещо. Но никой не издаваше външно притеснението си, само придърпваха разсеяно наметалата на раменете си и оглеждаха с почуда странната белота по върхарите, на стотина стъпки над главите им.

Пъг, облечен в черния халат на Велик, се обърна към спътника си.

— Смятам, че не е далече оттук, Хокану.

Младият офицер кимна и махна с ръка на патрула да продължат. От няколко седмици по-младият син на господаря на Шинцаваи водеше този ескорт отвъд условните граници на Империята на Цурануани, срещу течението на река Гагаджин, та чак до най-високия й извор, някакво безименно езеро в планините. Подбраните лично от него воини бяха изминали пътеките, следвани от цуранските гранични патрули. Сега се намираха сред пустата, пресечена и осеяна с голи скали ивица, деляща Империята от тундрата — родината на номадската раса на туните. Хокану се чувстваше уязвим дори в присъствието на Великия. Ако се натъкнеха на някое мигриращо тунско племе, стотици млади воини щяха да им се изсипят от всички страни, търсейки всяка възможност да вземат цуранска глава за трофей.

Завиха по пътеката, навлязоха в тясна седловина, от която се откриваше гледка към земите оттатък ридовете, и за пръв път видяха ширналата се до хоризонта тундра. В далечината на север смътно се очертаваше бяла преграда.

— Какво е онова там? — попита Пъг.

Хокану сви рамене и цуранското му лице си остана невъзмутимо.

— Не зная, велики. Подозирам, че е друга планинска верига, отвъд тундрата. А може и да е онова нещо, което вие описахте, стената от лед.

— Глетчер.

— Все едно. То е на север, където според вас може да са Бдящите.

Пъг се озърна през рамо към десетимата смълчани конници, след това попита:

— Колко има дотам?

Хокану се засмя.

— Повече от месец езда, стига да можем да го изминем, без да измрем от глад. Ще трябва да се спираме за лов.

— Съмнявам се, че тук ще се намери много дивеч.

— Повече, отколкото можете да предположите, велики. Всяка зима туните се опитват да стигнат до южните си предели, които сме им отнели преди повече от хиляда години, но все пак оцеляват някак тук зиме. Онези от нас, които са воювали на вашия свят, знаят как да си осигуряват продоволствие в заснежена местност. Спуснем ли се отново под дървесната линия, все ще се намерят твари като вашите зайци и сърни. Ще преживеем някак.

Пъг прецени възможностите наум и отвърна:

— Не мисля, Хокану. Може и да си прав, но ако онова, което се надявам да намеря, се окаже само легенда, тогава всичко, което ще понесем, ще се окаже без полза. Бих могъл да се върна с чародейството си в бащиния ти дом, а и бих могъл да взема няколко души със себе си, трима, дори четирима, но останалите? Не, смятам, че е време да се разделим.

Хокану понечи да възрази, защото заповедта на баща му бе да пази Пъг, но Пъг носеше черен халат.

— Ваша воля, велики. — Той даде знак на хората си. — Съберете половината от дажбите. — После се обърна към Пъг. — Ще ви стигне за няколко дни, ако се храните пестеливо, велики.

Магьосникът и офицерът се отдалечиха малко и синът на Шинцаваи каза:

— Велики, много мислих за предупреждението, което ни донесохте, и за вашето издирване. — Като че ли му беше трудно да изрече онова, което му беше на ума. — Вие донесохте много неща в живота на семейството ми, не всички от които — добри, но също като баща ми и аз смятам, че сте човек на честта, коварство във вас няма. Щом вие вярвате, че този легендарен Враг е причината за всички неприятности, сполетели вашия свят, за които ни разказахте, и щом смятате, че той се кани да нахлуе и във вашия свят, и в нашия, аз трябва също да го вярвам. Признавам, че това ме плаши, велики. Срам ме е.

Пъг поклати глава.

— Нищо срамно няма, Хокану. Врагът е нещо непонятно. Зная, че за теб това е нещо легендарно, нещо, за което са ти разказвали като малко момче, когато първите ти учители са те запознавали с историята на империята. Дори аз, който го видях в своето тайнствено видение, дори аз не мога да си го въобразя, мога само да преценя, че това е най-голямата заплаха, застрашаваща нашите два свята. Не, Хокану, не е срамно. И аз се боя от неговото идване. Боя се от силата му и от безумието му, защото това е нещо безумно в своята ярост и омраза. Бих се усъмнил в разумността на всеки, който не се плаши от него.

Хокану сведе глава, после я вдигна и погледна магьосника в очите.

— Миламбер… Пъг. Благодаря ти за радостта и облекчението, които донесе на моя баща. — Говореше за писмото, което Пъг бе донесъл от Касуми. — Дано боговете на двата свята ви пазят, велики. — Той сведе глава в знак на почит, след което бавно извърна коня и тръгна към хората си.

Скоро Пъг остана сам на билото на прохода, през който никой цуранин не беше преминавал от векове. Под него се простираха лесовете на северния склон на Високата стена, а отвъд тях — земите на туните. А оттатък тундрата? Сън или легенда навярно. Странните същества, зърнати за кратко в едно видение, което преживяваше всеки магьосник в последното си изпитание за черния халат. Съществата, известни под името „Бдящите“. Надеждата на Пъг беше, че те пазят някакво знание за Врага, някакво знание, което може да се окаже решаващо в предстоящата битка. Защото седящият на гърба на уморения си кон Пъг бе сигурен, че е започнала велика борба. Борба, която може да донесе гибелта на два свята.

Пъг смуши коня си и животното и тръгна надолу, към тундрата и неизвестното.

 

 

Пъг дръпна юздите. След като се бе разделил с патрула на Хокану, не бе видял нищо сред хълмовете, докато слизаше надолу към тундрата. Сега, на един ден път от подножията, към него диво препускаше орда туни. Кентавроидите тътнеха с яките си копита и пееха бойните си песни. Но за разлика от легендарните кентаври, приличаха повече на гущери, придобили човешка форма над тежкото туловище на кон или на муле. Също като други местни форми на живот на Келеуан, и те бяха шестокраки, и също като при другата разумна туземна раса, инсектоидите чоджа, предните им крайници се бяха развили в ръце. А за разлика от хората, имаха по шест пръста.

Пъг изчака кротко, докато туните се приближиха до него, след което вдигна мистична бариера и загледа спокойно как се блъскат в нея. Туните бяха едри войнствени самци, макар че на Пъг му беше трудно да си представи как точно изглеждат техните самки. И все пак тези същества, колкото и странна да бе външността им, реагираха също като човеци при подобни обстоятелства — разгневиха се и се объркаха. Неколцина заудряха безсилно в невидимата преграда, а останалите се оттеглиха да огледат. После Пъг свали късата пелерина, която господарят на Шинцаваи му беше дал за из път. През мъглата на мистичната бариера един от младите туни видя, че е облечен в черен халат, ревна нещо на събратята си и те се обърнаха и побягнаха.

Още три дни го следваха на почтително разстояние. Някои налитаха, а понякога и другите туни се присъединяваха към безплодните атаки. Това бягане и връщане, с по неколцина туни, които го следваха неотлъчно, продължи досадно дълго. Нощем Пъг издигаше защитен вал около себе си и коня, но събудеше ли се на заранта, туните наоколо бдяха зорко. Най-сетне, на четвъртия ден, туните се решиха на примирие.

Един тун се затече към него, вдигнал непохватно ръце нагоре, със сбрани длани според цуранския обичай, в знак, че иска да преговаря. Като се приближи до Пъг, стана ясно, че са пратили най-стария.

— Чест и слава на твоето племе — каза Пъг с надеждата, че съществото говори цурански.

А то отвърна с почти човешки кикот:

— Първи път е това, черний. Нивга чест досега човек не дава мене. — Речта му беше доста изкривена, но понятна, а странното, наподобяващо влечуго лице се оказа изненадващо изразително. Тунът беше невъоръжен, но старите белези показваха, че някога е бил могъщ воин. Старостта го бе лишила от някогашната му сила. Пъг попита подозрително:

— Ти ли си жертвата?

— Мой живот ти може вземе. Свали огън небесен, ако щеш. Но мисля не щеш. — Нов кикот. — Черни тун срещал. И защо взима живот на вече пътник, като огън небесен може цяло стадо убие? Не, ти отива на свой цел, нали да? Твоя цел не да безпокои леден ловец, на стада убиец. — Пъг замислено огледа туна. Почти бе стигнал до възрастта, когато щеше да се окаже твърде стар, за да върви с ордата си и когато племето му щеше да го остави сам на хищниците на тундрата.

— Мъдрост носят годините ти. Не питая омраза към туните. Искам само да премина на север.

— Тун цуранска дума. Ние казва лазура — народът. Черни аз виждал. Напаст. Тъкмо печели битка и черни носи небесен огън? Цурани бие храбро, но черни? Оставя лазури в мир не прави черни. Защо ние оставя прекоси?

— Има една тежка заплаха, от древни векове. Заплаха за целия Келеуан, за туните, както и за цураните. Смятам, че мога да намеря онези, които може би знаят как да спрем тази заплаха. Те би трябвало да живеят високо там, сред ледовете. — Той посочи на север.

Старият воин се изправи като изплашен кон и конят на Пъг се дръпна назад.

— Тогава, луд черни, на север отива. Смърт там чака. Търси там каквото щеш. Живеещи в ледове никому не казва добре дошъл и лазури не спира един луд. Който вреди на луд, богове наказва, лошо правил. Богове тебе докоснал. — Извърна се и побягна.

А Пъг изпита и облекчение, и страх. Това, че туните знаеха за „Живеещите в леда“, показваше, че е възможно Бдящите да не са нито измислица, нито нещо отдавна изчезнало в миналото. Но предупреждението на туна го накара да се уплаши за изхода на своята мисия. Какво ли го чакаше там, високо сред ледовете на север?

Тунската орда се скри от погледа му и Пъг продължи напред. Вятърът метеше леда наоколо и той се загърна плътно в наметалото. Никога не бе изпитвал такава самота.

 

 

Минаха още седмици. Конят му издъхна. Пъг не за пръв път се бе препитавал с конско месо. Използваше от време на време магическото си изкуство, за да се прехвърля на къси разстояния, но предимно вървеше. Неяснотата за времето го безпокоеше повече от всяка друга опасност. Никаква представа нямаше кога би могъл да връхлети Врагът. От малкото, което бе научил, щяха да минат години преди Врагът наистина да нахлуе в Мидкемия. Знаеше и това, че тази неведома стихия все още не би могла да притежава силата, показана във видението от времето на златния мост, иначе просто щеше да помете Мидкемия и никоя сила на планетата нямаше да може да й противостои.

Пътят му продължаваше монотонно на север. Вървеше, докато се изкачи на билото на някой нисък хълм, след което приковаваше погледа си в някоя далечна точка. С повече съсредоточаване можеше да се прехвърля до там, но това бе уморително и донякъде опасно. Умората затъпяваше ума му, а най-малката грешка в заклинанието, използвано, за да събере нужната за придвижването му енергия, можеше да му навреди, ако не и да го убие. Така че продължаваше да върви, докато не усетеше, че умът му е достатъчно прояснен, и докато не преценеше, че мястото е достатъчно пригодно за това чародейство.

И ето че един ден в далечината му се привидя нещо странно. Нечий странен силует сякаш се надигна над ледената стена. Видя го съвсем смътно, защото бе много далеко. Той седна. Имаше едно заклинание за далечно виждане, използвано от магьосниците от Низшия път. Той си го спомни все едно че току-що го е прочел — способност на ума му, която се бе усилила донякъде след изтезанията, на които го подложи Властелинът, и след странното чародейство, предназначено да възпре собствената му магика. Но му липсваше стимулът на страха пред смъртта и не можеше да накара заклинанието да подейства. Той въздъхна, стана и отново се затътри напред.

 

 

Преди три дни беше видял ледената кула, издигаща се високо в небето над главния зъбер на ледника. Сега се тътреше по стръмния склон и пресмяташе разстоянието. Да се прехвърли в непозната точка, без шарка, върху която да съсредоточи ума си, бе твърде опасно, освен ако не я виждаше с очите си. Избра малка група скали пред нещо, което приличаше на вход, и промълви заклинанието.

Изведнъж се озова пред нещо, което явно представляваше врата към ледена кула, изваяна от тайнствени сили. В рамката на вратата се появи загърната в дълга роба фигура. Движеше се плавно и безшумно и беше висока. Тъмна гугла напълно скриваше лицето й.

Пъг зачака мълчаливо. Туните явно се бояха от тези същества и макар Пъг да не се боеше кой знае колко за живота си, една грешка можеше да го лиши от единствения източник за помощ, който можеше да измисли, за да се спре Врага. Все пак запази готовност да се защити мигновено, ако се наложеше.

Вятърът завихри снежинки около закачулената фигура, а тя махна на Пъг да я последва, обърна му гръб и влезе през вратата. Пъг се поколеба само за миг и я последва.

Вътре в кулата имаше стъпала, всечени в стените. Самата кула, изглежда, беше направен от лед, но странно защо вътре не беше студено. След бръснещия вятър на тундрата дори му се стори почти топло. Стъпалата водеха нагоре, към върха на кулата, и надолу в леда. Фигурата вече изчезваше надолу по стълбите и Пъг я последва. Спуснаха се невъзможно надолу, сякаш крайната им цел се намираше далеч под ледника, и когато най-сетне спряха, Пъг беше сигурен, че са на стотици стъпки под повърхността.

В дъното на стълбището се озоваха пред голяма врата, издялана от същия топъл лед като стените. Странната фигура пристъпи мълчаливо през прага и Пъг отново я последва. Това, което видя от другата страна, го накара да се закове на място.

Под внушителното ледено здание, дълбоко в недрата на келеуанската арктика се простираше лес. Необятна гора. Нещо повече — гора, каквато не можеше да се види никъде на Келеуан, и сърцето на Пъг лудо заби, докато той обгръщаше с поглед могъщите дъбове и брястове, ясени и борове. Пръст, а не лед лежеше под ботушите му и през зелените корони на дървесата се сипеше мека и нежна светлина. Водачът му посочи пътеката пред тях и отново го поведе. Дълбоко сред леса излязоха на широка поляна. Пъг никога не беше виждал такова нещо, но знаеше, че съществува друго място, неописуемо далече оттук, което много прилича на това. Сред поляната се издигаха гигантски дървета с внушителни площадки по тях и пътища по сплетените клони. Сребристи, бели, златни и зелени листа сияеха с тайнствена вътрешна светлина.

Водачът на Пъг вдигна ръце към гуглата си и бавно я свали. Очите на Пъг се разшириха в почуда — пред него стоеше същество, което никой роден на Мидкемия не можеше да сбърка. На лицето му се изписа пълно неверие и той онемя. Пред него стоеше стар елф, който с лека усмивка рече:

— Добре дошъл в Елвардейн, Миламбер от Конгрегацията. Или предпочиташ Пъг Крудийски? Очаквахме те.

— Предпочитам Пъг — отвърна той почти шепнешком. Едва успя да се овладее, толкова слисан беше, че намира втората по древност раса на Мидкемия тук, сред тази невъзможна гора, дълбоко под ледовете на чужда планета. — Какво е това място? Кои сте вие и откъде знаете, че идвам тук?

— Ние знаем много неща, сине на Крудий. Ти си тук, защото ти предстои да се изправиш срещу най-великия ужас — онова, което наричате Врага. Ти си тук да се учиш. А ние — за да те учим.

— Но кои сте вие?

Елфът посочи една от гигантските платформи.

— Много неща имаш да учиш. Една година ще стоиш при нас, а когато си тръгнеш, ще си стигнал до сила и знание, за които досега си имал съвсем бледа представа. Без това учение не ще можеш да оцелееш в предстоящата битка. С него би могъл да спасиш два свята. — Елфът му кимна да пристъпи напред и застана до него. — Ние сме раса от рода на елфите, отдавна изчезнала от земята на Мидкемия. Най-старата раса от оня свят. Слугите на валхеру, ония, които човеците наричат Господари на дракона. Отдавна, много отдавна сме дошли тук и по причини, който тепърва ще научиш, сме предпочели да се поселим тук. Бдим дали същото, което те доведе при нас, няма да се върне. Готвим се за деня, в който ще видим връщането на Врага. Ние сме елдар.

Стъписан и удивен, Пъг пристъпи безмълвно в града близнак на Елвандар, в това приказно място под вековния лед, което елдарът бе нарекъл Елвардейн.

 

 

Арута крачеше по коридора рамо до рамо с Луам. Зад тях бързаха Волней, отец Натан и отец Тъли. Фанън, Гардан и Касуми, Джими и Мартин, Роалд и Доминик, Лаури и Карлайн ги следваха плътно. Принцът все още беше в оцапаното и омачкано пътно облекло, което бе носил на кораба от Крудий. Пътуването им оттам бе бързо и без премеждия.

Двамата стражи все още пазеха пред омагьосаната от Пъг врата. Арута им махна да я отворят. Когато се отвори, им даде знак да се отместят и с дръжката на сабята си счупи вълшебния печат, както му беше казал Пъг.

Принцът и двамата жреци забързаха към ложето на принцесата. Луам и Волней задържаха другите отвън. Натан отвори стъкленицата, съдържаща цера, приготвен от елфските Заклинатели и както му бяха казали, капна една капчица на устните на Анита. В първия миг не последва нищо, а след това устните на принцесата трепнаха, устата й се раздвижи и тя облиза капчицата. Тъли и Арута я повдигнаха, а Натал вдигна стъкленицата над устата й и изля цялото съдържание.

Цветът по бузите на Анита започна да се възвръща. Арута коленичи пред нея. Миглите й изпърхаха и тя отвори очи, извърна леко глава и тихо промълви:

— Арута.

Посегна и го погали по бузата. Той хвана ръката й и я целуна. По лицето му се стичаха сълзи.

Луам и другите нахлуха в стаята. Отец Натан се надигна, а Тъли изрева:

— Вън! Тя трябва да си почине.

Луам се засмя с широка, щастлива усмивка.

— Чуйте го само! Тъли, аз все пак съм кралят.

— Могат да те направят и император на Кеш, крал на Квег и Воевода на Братството на Щита на Дала отгоре, все ми е тая — изръмжа Тъли. — За мен ти си оставаш един от некадърните ми ученици. Само една минута и всички навън. — Обърна се, но като на всички останали и неговите очи се бяха навлажнили.

Принцеса Анита огледа просълзените от щастие лица около себе си и промълви:

— Какво се е случило? — Понечи да се изправи в леглото, но присви очи от болка, после се усмихна смутено и повтори: — Арута, какво се е случило? Помня само, че се обръщах към теб на венчавката и…

— Ще ти обясня по-късно. Сега ще си починеш и скоро пак ще дойда при теб.

Тя се усмихна и скри с ръка прозявката си.

— Моля да ме извините. Но ми се спи. — Смъкна се на леглото и веднага заспа.

Тъли почна да ги пъди от стаята. Отвън в коридора Луам каза:

— Отче, кога ще можем да довършим венчавката?

— След няколко дни — отвърна Тъли. — Възстановителните сили на тази смес са феноменални.

— Две венчавки — каза Карлайн.

— Мислех да почакаме, докато поне се върнем в Риланон — плахо се обади Лаури.

— А, не — сряза го Карлайн. — Повече не рискувам.

— Е, ваша светлост — обърна се кралят към трубадура. — Струва ми се, че въпросът е решен.

— „Ваша светлост“?

Луам се засмя и махна весело с ръка.

— Разбира се. Тя не ти ли е казала? Няма да оставя сестра ми да се омъжи за прост човек. Провъзгласявам те за херцог на Саладор.

Лаури изглеждаше потресен.

— Хайде стига, любов моя — успокои го Карлайн и го хвана за ръката. — Все някак ще оцелееш.

Арута и Мартин се разсмяха и принцът се обърна към Роалд.

— Ти участва във всичко това за злато, но благодарността ми е по-голяма от обещаното. Волней, дай на този човек сто златни суверена, както сме се разбрали. После му додай десет пъти повече. И още хиляда отгоре за благодарност.

Роалд се ухили доволен.

— Много сте щедър, ваше височество.

— И ако приемеш, добре си дошъл като мой гост, колкото пожелаеш. Можеш и да размислиш, ако решиш, дали да не останеш в гвардията ми. Скоро ще имам едно свободно място за капитан.

Роалд отдаде чест.

— Много благодаря, ваше височество, но не. Мисля вече да се спра на спокойно, особено след последната работа, за служба повече нямам мерак.

— Е, тогава се чувствай свободен да ми гостуваш, колкото искаш. Ще наредя да ти приготвят покои в палата.

— Покорно благодаря, ваше височество.

Гардан заговори:

— Бележката за новото капитанство да не би да означава, че най-после ще мога да оставя този пост и да се върна в Крудий с негова светлост?

Арута поклати глава.

— Съжалявам, Гардан. Сержант Валдис ще стане капитан на гвардията ми, но за твоята пенсия е рано. Съобщенията, които ми донесохте от Пъг от Звезден пристан, ми подсказват, че ще си ми нужен. Луам ще те назначи за рицар-маршал на Крондор.

Касуми плесна Гардан по гърба.

— Честито, маршале.

— Но… — заекна Гардан, а Джими се окашля в очакване.

Арута се обърна.

— Да, скуайър?

— Ами, мислех, че…

— Имате нещо да ме попитате?

Джими премести поглед от Арута към Мартин.

— Ами, просто си помислих, че след като така и така сте почнали с наградите…

— О, да, разбира се. — Арута се извърна, забеляза един от скуайърите наоколо и извика: — Локлир!

Младият скуайър притича и се поклони.

— Да, ваше височество?

— Придружи скуайър Джими до господин Деласи и предай на церемониалмайстора, че Джими вече е старши скуайър.

Джими се ухили и двамата с Локлир си тръгнаха. Хлапакът спря за миг като че ли да каже нещо, но премисли и продължи с приятеля си.

Мартин сложи ръка на рамото на Арута.

— Това момче го дръж под око. Сериозно е решило един ден да стане херцог на Крондор.

— И проклет да съм, ако не го направи — отвърна Арута.

Епилог
Оттеглянето

Моределът беснееше, но не го показваше с нищо. Изобщо не издаде гнева си пред тримата застанали пред него главатари. Бяха водачи на най-важните племенни съюзи от равнините. Знаеше какво ще кажат още преди да са го изрекли. Слушаше търпеливо, а светлината от огъня, пламтящ пред трона му, играеше по голата му гръд, създавайки илюзията, че родилният белег с дракона помръдва като жив.

— Повелителю — каза главатарят по средата. — Воините ми са неспокойни. Сумтят и ръмжат. Кога най-сетне ще нахлуем в южните земи?

Пантатиецът изсъска и изплези дългия си език, но сдържащият жест на вожда го укроти. Мурмандамус се отпусна в трона и потъна в мрачен размисъл. Най-добрият му пълководец бе мъртъв и дори силите, които владееше, не можеха да го вдигнат повече. Свадливите кланове на север настояваха да се действа, докато планинските кланове се отдръпваха, смутени от гибелта на Мурад. Онези, които бяха дошли от южните лесове, си шепнеха дали да не тръгнат обратно през тесните проходи към земите на хората и джуджетата и да се опитат да се приберат в родните си земи в подножията на хълмовете край Зеленото лоно, както и по планинските ливади на Сиви кули. Само клановете от хълмистата земя и Черните кръвници си стояха здраво по местата, а те бяха твърде малка сила въпреки цялата си свирепост. Да, първата битка беше изгубена. Главатарите пред него просто очакваха някакво обещание, някаква добра вест, та да успокоят изнервените си племена преди да са избухнали нови вражди. Мурмандамус разбираше, че ако не тръгне на поход ще може да задържи пълчищата си само още няколко седмици. Толкова далече на север оставаха само още два кратки месеца топло време преди първия снеговалеж, след който лютата северна зима бързо щеше да скове всичко. Ако не започнеше война, която да им донесе плячка, воините скоро трябваше да се завърнат по домовете си. Най-сетне Мурмандамус проговори.

— О, чеда мои, пророчествата още не са съзрели. — Посочи нагоре към звездите, едва видими заради блясъка на лагерните огньове, и продължи: — Огненият кръст възвестява само началото. Но времето ни все още не е дошло. Катос казва, че четвъртият Кървав камък все още не се е подредил добре. Най-ниската звезда ще бъде в подходящо положение през лятното слънцестоене, идущата година. Не можем да накараме звездите да избързат. — Отвътре му кипеше заради Мурад, провалил го в толкова важна мисия. — Доверихме съдбата си на едного, който постъпи твърде прибързано и който може би прояви колебливост. — Главатарите се спогледаха. Всички знаеха, че Мурад бе последният, когото биха могли да укорят в нерешителност да сее гибел сред омразните човеци. Сякаш прочел умовете им, Мурмандамус рече: — Въпреки силата си Мурад подцени Господаря на Запада. Тъкмо затова трябва да се боим от този човек и тъкмо затова сме длъжни да го унищожим. След неговата смърт пътят на юг се отваря и тогава ще посеем гибел над всички, които се противопоставят на волята ни.

Стана и продължи:

— Но времето още не е дошло. Ще чакаме. Отпратете воините си по домовете им. Нека се подготвят за зимата. Но разгласете: нека всички племена и кланове се съберат тук следващото лято, нека тръгнат в поход, щом слънцето поеме своя път на юг. И възвестете, че на следващото Средилетие Господарят на Запада ще загине. — Гласът му се извиси. — Изпитани бяхме пред силата на нашите предци и се разбра, че им отстъпваме. Осъдени бяхме за своята нерешителност. Никога повече няма да се провалим. — Гласът му се извиси почти до крясък. — След година само омразният ни Господар на Запада ще бъде унищожен. И тогава ще тръгнем. И не ще тръгнем сами. Ще призовем и своите слуги — таласъмите, планинските троли, крачещите по земята великани. Всички ще се стекат да ни служат. Ще навлезем в човешките земи и ще изпепелим градовете им. Ще издигна своя трон над могила от техните трупове. И тогава, о, чеда мои, ще се лее кръв.

Мурмандамус махна с ръка на главатарите да си вървят. Кампанията за тази година беше приключила. Той даде на стражите си да го придружат и профуча покрай сгърбената фигура на змиежреца. Ах, как беснееше Мурмандамус заради смъртта на Мурад и щетите, които му бе донесла тази гибел. Огненият кръст щеше да си изглежда точно като сега след година и малко повече, тъй че лъжата му за звездите щеше да хване. Но времето сега му беше враг. Зимата щеше да мине в размисли за стари неща и в градежи на нови планове, ала в тези дълги нощи щеше да се роди нов замисъл, който да донесе гибелта на Господаря на Запада — оня, що беше Губителят на мрака. А с тази гибел щеше да дойде ударът върху човешките държави и клането нямаше да спре, докато всички не паднеха ничком в нозете на моредел, както си беше редно. А моредел щяха да служат на един господар — на Мурмандамус. Той се извърна към най-верните си. Под мигащата светлина на факлите в очите му блесна лудост. Хрипливият му шепот проехтя в древните зали.

— Колко роби от хората плениха нашите щурмоваци да теглят обсадните ни машини?

— Неколкостотин, повелителю — отвърна един от вождовете.

— Избийте ги до крак. Веднага.

Вождът хукна да предаде заповедта, а Мурмандамус усети, че гневът му стихна — човешката смърт щеше да възмезди смъртта на Мурад. И изсъска:

— Сгрешихме, чада мои. Твърде скоро се събрахме да върнем онова, което по право е наше наследство. След година, когато снеговете отново почнат да се топят, пак ще се сберем, и тогава всички, които застанат на пътя ни, ще познаят ужаса. — И той закрачи през тъмната зала — смайващо могъща фигура, обкръжена от ореола на мъртвешко сияние. Магнетизмът му беше почти осезаем.

— Тръгваме — изхриптя Мурмандамус на пантатиеца. — Приготви портала.

Влечугото кимна, а Черните кръвници заеха местата си пред стените на залата. Когато всеки застана в нишата си, ги обкръжи поле от зелена енергия и всеки се вкочани като статуя, чакаща призива през идното лято.

Пантатиецът довърши дългото заклинание и сред въздуха изникна тръпнещо сребърно петно. Без повече приказки Мурмандамус и змийският жрец пристъпиха през портала, оставяйки зад себе си Сар-Саргот — отиваха на място, известно само на тях двамата. Порталът замига и се стопи.

В залата се възцари тишина. А после отвън се разнесоха писъците на избиваните пленници.

Мрак над Сетанон

Виж! Сама смъртта въздигнала е трона си във странен град.

Едгар Алън По, „Градът сред морето“

Пролог
Черен вятър

Вятърът дойде от никъде. Прокънтя като чук на безмилостна орис и понесе зной от ковачница, ковяща бран и гибел. Роди се в лоното на изгубена земя и се надигна от странно място, между това, което е, и онова, което иска да бъде. Задуха някъде от юг, където змии ходеха прави и мълвяха древни заклинания. Зави яростно и понесе вонята на древно зло и ека на останали в забвение пророчества. Завихри се яростно, издигна се от пустошта и си избра посока. Секна задъхан за миг и после се понесе на север.

 

 

Старата дойка редеше тихо под нос песнички, предавани от майка на щерка от поколение на поколение, и везеше. Спря за малко и вдигна очи от везмото. Двете й невръстни повереничета спяха кротко, с ведри личица, и сънуваха бебешките си сънища. Само някое пръстче току се помръднеше или устнички се свиеха да посучат насън, после всичко отново притихваше. Бебетата бяха красиви и от тях щяха да отраснат хубави момци, в това дойката не се съмняваше. Като мъже щяха да имат съвсем бегъл спомен за жената, седяща до люлките им тази нощ, ала сега те бяха толкова нейни, колкото на майка си, седяща до мъжа си на трапезата на официалната вечеря. А сетне през прозореца нахлу странен вятър — смразяващ, въпреки жегата, която носеше. Носеше лъх на нещо чуждо и зло. Гледачката потръпна и се озърна към момченцата. А те се размърдаха неспокойно, готови сякаш да се разбудят с плач. Дойката заситни към прозореца, бързо го затвори и пусна кепенците. За миг самото време сякаш затаи дъх, а след това с лека въздишка вятърът заглъхна и в нощта отново се всели тишина. Дойката придърпа шала на раменете си, а бебетата помърдаха още малко и отново потънаха в дълбокия си, сладък сън.

 

 

В друга стая наблизо млад мъж се трудеше над списък и се мъчеше да остави настрана личните предпочитания и неприязън, за да реши добре кой каква дребна служба да поеме на следващия ден. Никак не обичаше тази задача, но си я вършеше добре. А после вятърът издуха пердетата навътре. Без да мисли, младежът скочи присвит от стола си и една кама като че ли сама излетя от ботуша му и се озова в ръката му, защото придобитият на улицата усет му подсказа, че иде нещо опасно. Готов за бой, той остана дълго замрял на място, с разтуптяно сърце и сигурен повече от всякога в изпълнения си със смъртни рискове живот, че го чака битка на живот и смърт. Като не видя никого, младежът бавно се отпусна. Мигът отмина. Той поклати глава смутено. Странно чувство на гадене заседна в стомаха му, докато бавно пристъпваше към прозореца. Остана там да се взира мъчително дълго на север в нощта, там, където знаеше, че се простират великите планини и отвъд, където се таеше мрачен и неведом враг. Очите на момъка се присвиха към тъмното, опитвайки се като че ли да доловят очертанията на опасността, прокрадваща се някъде там. И чак след като гневът и страхът си отидоха, той се върна към задачата си. Но продължаваше често да се озърта към прозореца.

 

 

Няколко подпийнали гуляйджии се шляеха по пустите улици, търсейки нова пивница и нови веселяци за компания. Вятърът лъхна покрай тях и те се спряха за миг и се спогледаха. Единият, преживял какви ли не премеждия наемник, закрачи отново, после пак спря и се замисли. Загубил изведнъж интерес към веселбата, той се сбогува набързо с приятелите си и се върна в палата, където се бе задържал като гост почти от година.

 

 

Вятърът задуха през морето, където един кораб се носеше по вълните към родния пристан след дълъг патрул. Капитанът — висок едноок мъж с насечено от белези лице, се сепна, докоснат от полъха. Тъкмо се накани да извика да скъсят платната, когато го прониза странен хлад. Погледна пъпчивия си помощник, негов неизменен спътник от години. Двамата се спогледаха, а вятърът отшумя. Капитанът помълча, а после, се разпореди да запалят фенери заради ненадейно сгъстилия се мрак.

 

 

Още по̀ на север вятърът задуха из улиците на един град и надигна прашни вихрушки, които заиграха лудешки танц по калдъръмите като побеснели шутове. Този град наред с родените тук се обитаваше от мъже от друг свят. В казарменото общежитие на гарнизона един от мъжете от другия свят се беше счепкал в борба с друг, роден само на миля оттук, а зрителите наоколо залагаха тежки облози. Вятърът връхлетя изведнъж и двамата мъже се пуснаха и се огледаха занемели. Прах защипа очите и неколцина опитни ветерани неволно потръпнаха. Без думи двамата противници напуснаха тепиха, а заложилите си прибраха облозите, без да възразят. Смълчани, бойците се прибраха по стаите си. Горчивият вятър бе помрачил веселието от борбата.

 

 

Вятърът се понесе на север и се вряза в големия лес, в който малки маймуноподобни същества, крехки и боязливи, се гушеха едно до друго сред клоните в търсене на топлина, каквато можеше да им даде само телесната близост. Долу, на тревата под дърветата, в съзерцателна поза седеше мъж. Беше кръстосал нозе и положил китките си на коленете, с опрени палци и показалци, образуващи Колелото на живота, с което са свързани всички живи същества. Очите му рязко се отвориха при първия досег на тъмния вятър и той изгледа седящото точно срещу него същество. Старият елф за миг съжали човека, доловил в очите му неизречения въпрос, и кимна. Човекът вдигна положените до него оръжия — дълга сабя и къс меч — и само с един сдържан жест за сбогом тръгна през дърветата, поел далечния си път към морето. Там щеше да потърси друг мъж, смятан също така за приятел на елфите, и щеше да се подготви за последната битка, която идеше скоро.

 

 

В друга гора листата също затрепериха в съчувствие към ония, които черният вятър бе разтревожил. Отвъд огромния поток звезди, около зеленикавожълто слънце се въртеше гореща планета. На този свят под ледената кора на северния полюс се простираше лес — близнак на онзи, който скитащият воин бе напуснал. А дълбоко в недрата на този лес седяха в кръг същества, пропити с изначална мъдрост, и запридаха вълшебство. Седяха на голата земя, в яркоцветните си роби, незацапани от пръстта, обгърнати от купола на меко, топло сияние. Очите им бяха притворени, но всяко от тях виждаше онова, което трябваше да види. Едно от съществата — недостижимо по-древно от всички останали — бе над кръга. Висеше във въздуха, поддържано от силата на заклинанието, сплетено от всички тях. Бялата му коса бе провиснала под раменете, прибрана назад с медна жичка, с камъче нефрит на челото. Дланите му бяха вдигнати нагоре и извърнати напред, а очите му се бяха приковали в лицето на друго, човешко същество в тъмен халат, което се рееше във въздуха срещу него. Другият бе възседнал потоците на тайнствена енергия, оплетени около него, и съзнанието му обхождаше плетеницата на тънките им нишки, овладявайки чуждата магика. Мъжът в черния халат седеше в огледална поза спрямо съществото, с извърнати навън длани, и се учеше, притворил очи. Духът му галеше древното елфско чародейство и долавяше втъканата в него енергия на всяко живо същество в леса, поета и леко усукана, без никакво усилие, за нуждите на общността. Така използваха силата си Тъкачите на заклинания: с нежност, но и с настойчивост, запридайки влакната на всички тези енергии на живия живот в нишки на вълшебство и после в магическа тъкан. Той докосна магията с ума си и разбра. Разбра, че силите му нарастват отвъд постижимото за простосмъртния човек, че стават богоподобни в сравнение с онова, което беше смятал, че са пределите на неговата дарба. Много беше постигнал през изминалата година, но знаеше, че още повече му предстои да научи. И все пак, с такова наставничество вече се беше добрал до средства да намира сам нови, други източници на познание. Разбираше вече, че е възможно постигането на тайни, познати само на най-велики майстори — да преминаваш между световете единствено със силата на волята си, да се придвижваш през времето, дори да измамиш самата смърт. И наред с това разбиране знаеше, че един ден ще достигне пътя към овладяването на тези тайни. Стига да имаше достатъчно време. А времето беше скъпо. Листата на дърветата зашумоляха под полъха на далечния черен вятър. Мъжът в черното втренчи тъмните си очи в реещото се срещу него същество и двамата отдръпнаха умовете си от матрицата. И със силата на ума си човекът в черния халат промълви: „Нима толкова скоро, Акайла?“

Другият се усмихна и светлосините му очи засияха с вътрешна светлина — светлина, която така бе стреснала мъжа в черното при първата им среща. Сега вече знаеше, че тази светлина иде от дълбините на една сила, недостижима за никое друго смъртно същество във вселената, освен само за още едно. Но тази тук бе различна — не поразяващата мощ на другия, а утешителната, лечебна сила на живота, на любовта и ведростта. Това същество наистина беше едно цяло с всичко около себе си. Да се взреш в тези сияещи очи означаваше да придобиеш цялост, а усмивката му носеше безмерна утеха. Но мислите, преодолели разстоянието между двамата, докато леко се снишаваха към земята, тревожеха. „Вече мина цяла година. Щеше да е по-добре за всички нас да имаше повече време, но времето тече по своя воля, а ти навярно вече си готов.“ А след това, с оттенък в мисълта, за който мъжът в черния халат вече бе разбрал, че е хумор, древното същество добави гласно:

— Но готов или не — време е.

Другите се надигнаха като един и в миг на примирено безмълвие човекът в черното се остави умовете им да се слеят с неговия за последно сбогом. Връщаха го там, където предстоеше борба, борба, в която той щеше да вземе съдбовно участие. Но го изпращаха с много повече, отколкото бе притежавал, когато бе дошъл при тях. Той усети последния досег и промълви:

— Благодаря ви за всичко. Ще се върна там, откъдето бързо мога да се прибера у дома.

Без повече думи, той притвори очи и изчезна. Съществата в кръга помълчаха за миг, след което се пръснаха, всеки и всяка по своите задачи. Само листата по клоните продължиха да шумят неспокойно, докато ехото на черния вятър не заглъхна.

 

 

Черният вятър продължи да духа, докато стигна тесен планински път над дълбока пропаст, където се бяха стаили няколко души. За няколко мига те се взряха на юг, сякаш търсейки източника на този странно тревожен вятър, след което отново заоглеждаха низините под тях. Двамата най-близо до ръба на пропастта бяха яздили дълго и изтощително, след като се бе получило донесението на предния патрул. Долу пред очите им под грозни знамена се сбираха пълчища. Водачът на малката група мъже, висок сивокос мъж с черна превръзка на дясното око, надникна над ръба и прошепна:

— Точно толкова лошо, колкото се бояхме.

Другият до него, не толкова висок, но по-широк в раменете, почеса късата си черна брада и приклекна до спътника си.

— Още по-лошо е — отвърна той също с шепот. — Ако се съди по броя на лагерните огньове, трупащите се тук облаци ще донесат ужасна буря.

Мъжът с превръзката на окото поседя мълчаливо, после каза замислено:

— Е, поне спечелихме близо цяла година. Очаквах да ни ударят още миналото лято. Добре, че се подготвихме, защото сега наистина ще тръгнат. — Върна се приведен при високия рус мъж, който държеше коня му. — Ти оставаш ли?

— Да, мисля да погледам още малко. Като видя по колко пристигат и с каква скорост, ще мога по-добре да преценя каква чет ще поведе.

— Какво значение има? Тръгне ли, ще поведе толкова, колкото има.

— Просто не обичам изненадите.

— Колко още ще останеш?

— Два, три дни най-много. След това наоколо ще стане доста пренаселено.

— Вече сигурно са пуснали патрули. Два дни най-много. — Той добави с мрачна усмивка. — Все се цепиш от групата, но за тези две години свикнах да си наблизо. Пази се.

Русият се усмихна широко.

— Това важи и за теб. Последните две години достатъчно ги ужили. Много би им се искало да те спипат в мрежата си. Никак няма да е добре да се появят пред градските порти точно с твоята глава, забучена на копие.

— Това няма да се случи — отвърна сивокосият. Каза го с открита усмивка, но гласът му беше изпълнен с решимост, добре позната на другия. — Е, само внимавай. Хайде, тръгваме.

Отрядът потегли и само един остана да наблюдава с набития мъж. Здравенякът огледа лагера долу и промърмори:

— Какво си замислил този път, нещастно изчадие на мръсна курва? Какви ли гадости се каниш да ни изсипеш, Мурмандамус?

Глава 1
Празненство

Джими се затича по коридора.

През последните няколко месеца момчето беше пораснало. В деня на следващото Средилетие щеше да навърши шестнадесет години, макар че никой не знаеше точната му възраст. Шестнадесет изглеждаше добро предположение, въпреки че можеше да мине по-скоро за седемнадесет, та дори и за осемнадесетгодишен. Атлетичната му фигура беше започнала да се разширява в раменете и беше израснал почти с цяла глава, откакто дойде в двора. Сега приличаше повече на мъж, отколкото на момче.

Но някои неща така и си оставаха неизменни и едно от тях беше чувството му за отговорност. Макар човек да можеше да разчита на него за важни задачи, пълното му пренебрежение към дребните неща отново заплашваше да обърне целия двор на принца на Крондор в хаос. Длъжността му предписваше той, като старши скуайър, да се явява пръв, но както винаги и този път, изглежда, щеше да се окаже последен. Странно защо точността все му убягваше. Пристигаше или късно, или преждевременно, но никога навреме.

Скуайър Локлир стоеше до вратата на залата, използвана за събиранията на скуайърите, и махаше отчаяно на Джими. От всички скуайъри само Локлир бе останал приятел с личния скуайър на принца след завръщането му с Арута от издирването на сребротръна. Въпреки първата и много точна преценка на Джими, че Локлир в много отношения все още си е дете, той проявяваше известна страст към безразсъдството — нещо, което бе изненадало и същевременно зарадвало приятеля му. Колкото и рисковани схеми да замисляше Джими, Локлир винаги се съгласяваше. Всеки път, когато си изпатеше заради издевателствата на Джими с търпението на дворцовите сановници, Локлир приемаше наказанието си с доблест, смятайки го за съвсем заслужено, след като се е оставил да го хванат.

Джими влетя в залата, хлъзна се по гладкия мраморен под и се помъчи да се спре. Двете дузини облечени в зелено и кафяво скуайъри се бяха подредили в две почти еднакви редици. Той ги огледа и се увери, че всички са по местата си. Закова се на определеното му място и точно в този момент влезе церемониалмайсторът Бриан Деласи.

Когато получи ранга старши скуайър, Джими си мислеше, че той ще му донесе само привилегии и никакви отговорности. Като съставна част от двора, макар и незначителна, Джими трябваше да се примирява с единствения важен факт, присъщ на всички бюрократи във всяка държава и епоха: това, че не се интересуват от оправданията, а само от резултата. Не му се прощаваше нито една грешка, допусната от който и да било скуайър. До този момент годината не беше никак добра за Джими.

С отмерени стъпки и с шумоленето на червените и кафяви служебни одежди, високият достолепен церемониалмайстор прекоси залата и застана пред Джими — формално неговият първи помощник след стюарда на дворцовата прислуга, но всъщност — неговият най-голям проблем. От двете страни на господин Деласи стояха двама пажове в униформи от жълто и пурпур, синове на семейства от простолюдието, които един ден щяха да станат част от прислугата на двора, за разлика от скуайърите, бъдещи управители на Западните владения. Деласи почука вяло с обкования си е желязо служебен жезъл по пода и каза:

— Пак ме изпреварихте с малко, нали, скуайър Джеймс?

С невъзмутимо лице, въпреки сподавения смях на момчетата от задните редове, Джими докладва:

— Господин Деласи, всички са налице, с изключение на скуайър Джером, който отсъства поради леко нараняване.

Деласи въздъхна примирено.

— Мда, чух за малкия ви вчерашен спор на игралната площадка. Не мисля да се занимаваме с непрестанните ви затруднения с Джером. Получих нова нота от баща му. Смятам в бъдеще просто да предавам тези „ноти“ на вас. — Джими се помъчи да си придаде невинно изражение и не можа. — А сега, преди да се заема с днешните ви назначения, смятам за уместно да ви изтъкна един факт: от всички вас се очаква винаги да се държите като добре възпитани млади господа. За тази цел смятам, че е също така уместно да обезкуража възникващата напоследък нездрава наклонност, а именно — да се залага на резултата от игрите с топка, които се играят всеки шестък. Ясно ли се изразих? — Въпросът привидно беше отправен към всички събрани скуайъри, но ръката на Деласи в този момент, кой знае защо, падна на рамото на Джими. — От днес нататък — никакви облози повече, освен ако е нещо по-прилично, например на конни надбягвания, разбира се. Това е заповед.

Всички скуайъри промърмориха утвърдително. Джими кимна сдържано и изпита тайно облекчение за това, че вече бе направил залога си за мача днешния следобед. Новата игра бе събудила такъв интерес сред слугинския персонал и по-дребните благородници в двора, че Джими трескаво се мъчеше да измисли начин да извоюва официалното й признаване. Можеше да се наложи да плати висока цена, ако господин Деласи разбереше, че вече е заложил на мача, но поне чувството за чест на младежа бе удовлетворено. Деласи не беше казал нищо за вече направените облози.

Церемониалмайсторът бързо изчете графика на дежурствата, изготвен предната нощ от Джими. Каквито и оплаквания да имаше Деласи от своя старши скуайър, те не засягаха работата на хлапака. Заемеше ли се Джими с някоя задача, свършваше я добре. Проблемът обикновено беше в това да го накараш да се заеме със задачата.

След като сутрешното дежурство се разпредели, Деласи обяви:

— Петнадесет минути преди втория час след обяд се събирате на дворцовото стълбище, защото точно в два часа е Представянето. След като церемонията свърши, сте свободни от дежурства през остатъка от деня, така че тези от вас, чиито семейства са тук, ще могат да останат с родителите си. Двама от вас обаче трябва да останат на разположение със семейството на принца и гостите. За това почетно задължение съм избрал скуайъри Локлир и Джеймс. Двамата отивате веднага в кабинета на граф Волней и чакате указания. За днес това е всичко.

Джими замръзна онемял и остана така, докато Деласи излезе и скуайърите разпуснаха строя. Локлир изсумтя:

— Голям късмет извадихме! Всички ще пърхат насам-натам, ще ядат и пият, и… — погледна Джими накриво и се ухили — ще целуват момичета. А нас ни залепиха към техни височества.

— Ще го убия! — изръмжа Джими. Локлир поклати глава.

— Джером ли?

— Че кой друг? — Джими махна с ръка на приятеля си и двамата излязоха. — Само той е казал на Деласи за залаганията. Играе зад гърба ми, задето му насиних окото вчера.

Локлир въздъхна примирено.

— Днес нямаме шанс да бием отбора на Том и Джейсън с чираците, щом двамата няма да играем. — Локлир и Джими бяха най-атлетичните в тима на скуайърите. Бърз почти колкото Джими. Локлир при това отстъпваше само на него във въртенето на сабята. Двамата бяха най-добрите играчи на топка в палата и след като нямаше да участват в мача, победата на чираците беше почти в кърпа вързана. — Ти колко заложи?

— Всичко. — Локлир зяпна. Скуайърите си събираха сребърниците и жълтиците от няколко месеца за този мач. — Е добре де, откъде да знам, че Деласи ще ни измисли тази работа точно днес? А и освен това, след толкова много загуби напоследък, залогът е две към пет. — От няколко месеца насам Джими нарочно играеше така, че скуайърите да губят, за да подготви почвата за такъв голям облог. — Е, все още не сме отписани от играта. Ще измисля нещо.

Локлир смени темата.

— Днес пак успя в последния момент. Какво те задържа този път?

Джими се ухили и ядът му мина.

— Говорих си с Мариана. — После лицето му помръкна отново. — Щяхме да се срещнем с нея след играта, но сега ще трябва да съм с принца и принцесата. — Наред с израстването му през последното лято, другата съпътстваща промяна у Джими беше откритието му, че на този свят съществуват момичетата. Близостта им и доброто им мнение за него изведнъж се оказаха жизненоважни за хлапака. Поради по-особеното му възпитание и познания за живота, особено в сравнение с другите млади благородници в двора, в това отношение Джими далеч надминаваше възрастта си. От няколко месеца бившият крадец беше станал обект на повишен интерес сред слугинчетата в палата. Мариана беше само най-новата жертва, омаяна от чара му, и коленцата й омекваха, щом видеше младия, умен и красив скуайър. Къдравата кестенява коса на Джими, вечно ухиленото му лице и палавите му тъмни очи създаваха не малко тревоги на татковците и майчиците на по-засуканите девойчета от дворцовия персонал.

Локлир се стараеше да проявява безразличие, поза, която беше на път скоро да рухне, след като и той напоследък все по-често ставаше обект на внимание от страна на момичетата в палата. С всяка изминала седмица се източваше на ръст и вече бе израснал почти колкото Джими. Вълнистата му, прошарена с руси кичури светлокафява коса и лазурносините му очи с почти женствени мигли, чаровната му усмивка и дружелюбният му, изтънчено лековат маниер му бяха донесли голяма популярност сред девичия слугински антураж. Той самият все още изпитваше неловкост при мисълта да си има вземане-даване с момичета, тъй като у дома си беше отраснал в мъжката компания на братята си, но покрай Джими започваше да се убеждава, че в момичетата има нещо повече, отколкото бе допускал в бащиното си имение.

— Е… — каза Локлир, — ако Деласи не намери добър повод да те изхвърли от поста или Джером не подкупи градските гамени да те пребият, то все някое ревниво момченце от кухнята или разгневен баща ще те накълца с някой сатър. Но бас държа, че никой от тях няма да изрече молитва, ако закъснеем — защото граф Волней ще ни набучи главите на колове. Давай.

Локлир го сръга в ребрата, изсмя се и се затича. Джими хукна след него. Старият слуга, който триеше наведен пода с мокър парцал, изгледа затичаните по коридора момчета и за миг си спомни вълшебството на младостта. После, примирил се с бремето на годините, отново се залови с парцала.

 

 

Херолдите заслизаха с маршова стъпка по дворцовото стълбище и сред тълпата се разнесоха радостни възгласи. Възклицанията се дължаха отчасти на това, че щяха да видят и чуят обръщението на своя принц, който макар и да беше малко особняк, будеше уважение и почит със своята справедливост. Радостните им възгласи бяха предизвикани и от това, че щяха да видят своята принцеса, която всички обичаха. За тях тя представляваше символ на продължението на старата династична линия, връзка между миналото и бъдещето. Но най-вече хората бяха възбудени поради факта, че са едни от щастливите граждани от простолюдието, допуснати заедно със знатните гости да ядат от трапезата на принца и да пият от дворцовата изба.

Празникът на Представянето се провеждаше на тридесетия ден след раждането на всеки член на кралската фамилия. Загадка си оставаше как точно е възникнал, но общо взето се смяташе, че от древните владетели на града-държава Риланон се е изисквало да показват пред народа, че наследниците на трона са родени без недъг. Днес това бе за хората едно добре дошло празненство, все едно че им се отстъпваше още един ден на Средилетието.

В този ден извършилите дребни прегрешения биваха оправдавани; всички спорове за чест се смятаха за решени и дуелите се забраняваха за срок от една седмица и един ден след Представянето; всички дългове, натрупани от последното Представяне — това на самата принцеса Анита преди деветнадесет години, — биваха опростени. И в следобеда и вечерта след церемонията всякакви рангове биваха забравяни и простолюдието се смесваше с благородничеството, за да пируват на една и съща трапеза.

Заел полагащото му се място зад херолдите, Джими си даде сметка, че винаги някой трябва да работи. Все някой трябваше да приготви всичката храна, която днес щяха да поднесат, и все някой трябваше да чисти след това. И той самият трябваше да стърчи тук, готов да служи на Арута и Анита, ако им потрябва за нещо. Въздъхна и се замисли отново как задълженията все го намираха, където и да се скрие.

Локлир си тананикаше тихичко до него, докато херолдите продължаваха да заемат местата си, следвани от членовете на личната гвардия на Арута. Появата на Гардан, рицар-маршала на Крондор, както и на граф Волней, временния канцлер, подсказа, че церемонията ще започне всеки момент.

Сивокосият воин с веселото тъмно лице кимна на канцлера и той даде знак на Деласи да започва. Церемониалмайсторът удари с жезъла и тръбачите засвириха тържествено, а барабанчиците задумкаха. Тълпата зашушна, а церемониалмайсторът отново удари с жезъла и един от херолдите извика:

— Чуйте! Чуйте! Негово височество Арута Кондуин, принцът на Крондор, господарят на Западните владения, наследникът на трона на Риланон.

Тълпата нададе възглас, макар че този път беше повече формалност, отколкото израз на искрен ентусиазъм. Арута беше човек, който будеше дълбока почит и възхита, но не и чак обич сред населението.

На горната площадка се появи длъгнест тъмнокос мъж, облечен в убито кафяво облекло от фина тъкан и с официална червена мантия на раменете. Спря се и кафявите му очи се присвиха, докато херолдът възвестяваше появата на принцесата. Когато стройната огненокоса принцеса на Крондор застана до мъжа си, веселият блясък в зелените й очи го накара да се усмихне и тогава тълпата избухна в искрен възторг. Пред тях стоеше любимата на всички Анита, щерката на предшественика на Арута, Ерланд.

Въпреки че същинската церемония щеше да мине бързо, много време отне представянето на благородниците. Пред публиката предстоеше да изредят титли и санове на предълъг списък знатни особи и гости на двореца. Обявиха първата двойка:

— Техни светлости херцогът и херцогинята на Саладор.

Красив русокос мъж изведе под ръка тъмнокоса жена. Лаури, бившият скитащ трубадур, вече херцог на Саладор и съпруг на принцеса Карлайн, придружи красивата си жена до нейния брат. Бяха пристигнали в Крондор преди седмица, за да видят племенниците си, и щяха да се задържат още една.

Херолдът продължаваше да изрежда монотонно знатните особи на Кралството и след тях — почетните гости, сред които бе и посланикът на Кеш. Бей Хазара-хан се появи само с четирима телохранители, зарязал обичайната кешийска помпозност. Посланикът се бе облякъл в носията на пустинниците на Джал-Пур: увита около главата кърпа така, че само очите му оставаха открити, дълъг тъмносин халат с бяла риза отдолу и широки панталони, затъкнати във високите до коленете черни ботуши. Телохранителите бяха облечени в черно от глава до пети.

След това Деласи пристъпи напред и извика:

— Нека поданството се приближи!

Няколкостотин мъже и жени от всякакъв ранг, от най-бедния просяк до най-богатия търговец, се струпаха под парадното стълбище.

Арута изрече ритуалните слова на Представянето.

— Днес е триста и десетият ден от втората година от възцаряването на нашия властелин крал Луам Първи. Днес представяме синовете си.

Деласи удари с жезъла и херолдът възвести високо:

— Техни кралски височества принцове Боррик и Ерланд.

Тълпата избухна в луди овации, когато двамата близнаци на Арута и Анита, родени преди месец, бяха представени за първи път публично. Дойката пристъпи напред и връчи подопечните си на майка им и татко им. Арута пое Боррик, наречен на името на баща му, а Анита — съименника на баща си. Двете бебенца изтърпяха буйната радост на множеството с благородно достойнство, макар че Ерланд малко се поразшава. Тълпата продължи с възторжените възгласи дори след като Арута и Анита върнаха синовете си на грижите на дойката. Арута удостои струпалите се в подножието на стълбите хора с нова усмивка, така рядка за него.

— Синовете ми са здрави и силни, и са родени без недъг. От тях ще израснат добри владетели. Приемате ли ги за синове на кралския дом? — Тълпата завика одобрително. Анита се усмихна. Арута махна на тълпата. — Приемете нашата благодарност, добри хора. До часа на пиршеството ви желая добър ден.

С това церемонията приключи и Джими побърза да застане до Арута, както беше задължен, а Локлир — до Анита. Локлир беше младши скуайър, но толкова често му възлагаха да придружава принцесата, че почти го смятаха за неин личен скуайър. Джими подозираше, че Деласи гледа да държи двамата заедно, за да му бъдат под око. Принцът хвърли разсеяна усмивка на Джими, загледан към жена си и сестра си, пърхащи около двете близначета. Кешийският посланик беше свалил кърпата от лицето си и се усмихваше на гледката. Четиримата му телохранители го следваха неотлъчно.

— Ваше височество — каза кешиецът, — вие сте трижди благословен. Здравите бебета са дар от боговете. Освен това са момчета. И на всичко отгоре — две.

Арута се къпеше в сиянието на жена си, която сякаш излъчваше обич и топлина, загледана в невръстните отрочета в ръцете на грижовната им дойка.

— Благодаря ви, милорд Хазара-хан. За нас е неочаквана чест, че сте тук тази година.

— Времето тази година в Дърбин е отвратително — отвърна разсеяно беят, докато правеше муцунки на малкия Боррик. Изведнъж се усети за положението си и добави малко по-официално: — Освен това, ваше височество, имаме да обсъдим някои дреболии, свързани с новата ни граница тук на запад.

Арута се засмя.

— С вас, скъпи ми Абдур, дреболиите се превръщат в големи грижи. Никак не горя от желание да ви видя отново срещу себе си на масата за преговори. Все пак ще предам всички предложения, които имате, на Негово величество.

Кешиецът се поклони и отвърна:

— Ще изчакам благоволението на Негово височество.

Арута като че ли чак сега забеляза телохранителите му.

— Не виждам да присъстват синовете ви, нито лорд Дауд-хан.

— Те се заеха с делата, които обикновено чакат надзора ми сред моя народ в Джал-Пур.

— А тези? — кимна Арута към четиримата телохранители. Бяха облечени изцяло в лъскаво черно, чак до ножниците на ятаганите, и макар облеклото им да приличаше на това на пустинниците, се отличаваше от всичко, което Арута бе виждал досега у кешийци.

— Това са измали, ваше височество. Служат ми за лична охрана, нищо повече.

Арута предпочете да премълчи, докато тълпата, струпала се около бебетата, започваше да се разрежда. Измалите бяха прочути като телохранители, най-добрата защита за знатните особи на Велики Кеш, но според мълвата те също така бяха професионално обучени шпиони и в отделни случаи играеха ролята на наемни убийци. Способностите им бяха почти легендарни. Носеше им се славата, че отстъпват едва ли не само на призраците в способността да се появяват и изчезват незабелязано. На принца никак не му харесваше наоколо да се въртят професионални убийци, но Абдур имаше право на лична свита и Арута прецени, че кешийският посланик едва ли би довел в Крондор някой, който може да е опасен за Кралството. Освен себе си, добави принцът наум.

— Ще трябва също да поговорим за последното искане на Квег за свободен достъп в пристанищата на Кралството — каза Хазара-хан.

Арута не можа да скрие изненадата си, след което на лицето му се изписа раздразнение.

— Предполагам някой случаен рибар или моряк ви го е подхвърлил между другото, докато сте слизали на кея?

— Ваше височество, Кеш има свои приятели на много места — отвърна посланикът с коварна усмивка.

— Какво пък, едва ли има смисъл да обсъждаме имперския разузнавателен корпус на Кеш, след като и двамата добре знаем… — Хазара-хан се включи и двамата довършиха хорово: — Че такъв не съществува.

Абдур Рахман Мемо Хазара-хан се поклони и рече:

— С милостивото позволение на Негово височество?

Арута кимна и кешиецът се сбогува, а принцът се обърна към Джими.

— Виж ти? Двамата млади мошеници са на служба?

Джими сви рамене да покаже, че идеята не е негова. Арута забеляза, че жена му дава указания на дойката да прибере близначетата в покоите им.

— Явно сте направили нещо, за да си навлечете яда на Деласи. Но все пак не можем да ви оставим да изтървете забавлението. Доколкото разбрах, този следобед предстои много интересна игра с буре и топка — или както се нарича напоследък — буребол.

Джими се направи на ударен, но лицето на Локлир светна.

— И аз така разбрах — отвърна равнодушно Джими. Свитата на принца започна да се прибира и Арута махна с ръка на момчетата да го последват.

— Ами тогава май ще трябва да прескочим и да погледаме как върви, а?

Джими намигна на Локлир, а Арута каза:

— А освен това, ако вие двамата загубите този облог, докато ви се изредят всичките скуайъри, кожите ви изобщо няма да стават за щавене.

Джими си замълча, а после, след като минаха по широкия коридор и влязоха в приемната за благородниците преди простолюдието да бъде допуснато за пиршеството в двора, прошепна на Локлир:

— Този човек има дразнещия навик да знае всичко, което става.

 

 

Празненството бе в разгара си, благородниците и хората от простолюдието се бяха смесили. Дългите маси се огъваха под тежестта на блюдата и бокалите — за мнозина от присъстващите това щеше да си остане най-богатото ядене тази година. Макар всякакви формалности да бяха изоставени, простите хорица се държаха почтително към Арута и свитата му, покланяха се и се обръщаха към тях с официалните им титли. Джими и Локлир се мотаеха около масите, да не би да потрябват за нещо.

Карлайн и Лаури вървяха ръка за ръка след Арута и Анита. След венчавката си новите херцог и херцогиня на Саладор някак като че ли се бяха поукротили след всеизвестната им буйна връзка в кралския двор. Анита се извърна към Карлайн и каза:

— Радвам се, че ще останете за по-дълго. Тук в Крондор дворцовата среда е почти изцяло мъжка. А сега и с двете момчета…

— Ще стане още по-лошо — довърши Карлайн. — Знам какво имаш предвид, нали съм отраснала с баща и двама братя.

Арута погледна Лаури и подхвърли:

— Ще рече, че сме я разглезили безобразно.

Лаури се засмя, но предпочете да не се обажда, щом сините очи на жена му се присвиха. Анита заяви:

— Следващият път ще е момиче.

— За да я разглезят безобразно — каза Лаури.

— А вие кога ще си имате деца? — попита Анита.

— Арута няма ейл за себе си и за Лаури. — Един слуга притича да поднесе чаши вино за дамите. Карлайн отвърна на Анита:

— Ще си имаме, когато си имаме. Повярвай, не че не се опитваме.

Анита прикри смеха си в шепа, а Арута и Лаури се спогледаха стъписано. Карлайн ги изгледа един по един и каза:

— Само не ми казвайте, че се изчервявате. — И подхвърли на Анита: — Мъже!

— В последното си писмо Луам ни извести, че кралица Магда по всяка вероятност носи дете. Надявам се да го разберем със сигурност, когато получим следващата поща.

— Бедничкият Луам — каза Карлайн. — Винаги е имал такъв богат избор, а да сключи накрая политически брак. Все пак тя е свястна жена, макар да е малко скучна, и той, изглежда, е щастлив.

— Кралицата не е скучна — намеси се Арута. — Просто в сравнение с теб цяла флота квегански пирати ще е пълна скука. — Лаури не каза нищо, но сините му очи не скриха, че споделя мнението на принца. — Дано само да имат син.

Анита се усмихна.

— Арута няма търпение някой друг да стане принц на Крондор.

Карлайн изгледа брат си с разбиране.

— Само не си въобразявай, че ще се измъкнеш от държавните дела. След смъртта на Калдрик Луам ще разчита тук на теб и Мартин повече от всякога. — Калдрик Риланонски бе починал наскоро след брака на краля с принцеса Магда Ролдемска, оставяйки свободна длъжността херцог на Риланон, кралски канцлер и пръв съветник на Негово величество.

Арута сви рамене и опита от храната в блюдото си.

— Мисля, че списъкът от кандидати за поста на Калдрик ще е дълъг.

— Точно това е проблемът — вметна Лаури. — Твърде много благородници се стремят към изгода за сметка на съседите си. На изток напоследък имахме три доста сериозни стълкновения между бароните. Не се наложи Луам чак да изпраща войски, но поизнервиха всички източно от Малаково средище. Затова Батира все още е без херцог. Херцогството е твърде могъщо, за да го връчи Луам ей така на когото му падне. Внимавай някой ден да не разбереш, че са те назначили херцог на Батира, ако Магда роди момче.

— Достатъчно — каза Карлайн. — Днес е празник. Тази вечер не искам повече да слушам за политика.

Анита хвана Арута под ръка.

— Хайде. Имаме си хубаво ядене, хората се веселят, бебчетата спят блажено. И освен това — добави тя със смях — от утре ще започнат грижите как да платим този празник и празника на Банапис другия месец. Днес да се порадваме на това, което имаме.

Джими успя да се промъкне до принца и каза:

— Ваше височество дали ще прояви интерес към състезанието? — Двамата с Локлир се спогледаха угрижено, защото времето за началото на играта вече бе изтекло.

Анита изгледа въпросително мъжа си и Арута поясни:

— Обещах на Джими да прескочим да погледаме играта на буребол, която е уредил за днес.

— Може да се окаже по-интересно от жонгльорите и артистите — подхвърли Лаури.

— Само защото повечето ти живот е минал сред жонгльори и артисти — каза Карлайн. — Аз като бях момиче, номерът беше да седиш и да гледаш как момчетата се пребиват до смърт в играта с топката и буретата всеки шестък, като се правиш, че уж не ги гледаш. Лично аз ще предпочета артистите и жонгльорите.

— Защо не отидете двамата с момчетата? — каза Анита. — Нали днес не сме официални. Ще дойдем при вас по-късно в празничната зала за вечерната забава.

Лаури и Арута се съгласиха и тръгнаха след момчетата сред гъстата тълпа. Излязоха от централния двор на палата и минаха през няколко коридора, свързващи централния комплекс с външните пристройки. Зад палата, недалече от конюшните, се простираше голям строеви плац, на който се упражняваха дворцовите гвардейци. Около него се беше струпала голяма тълпа, която викаше енергично. Четиримата си запробиваха път към първия ред на блъскащите се зрители. Неколцина се обърнаха да се скарат на бутащите се напред, но като видяха принца, си замълчаха.

Направиха им място зад скуайърите, които не играеха. Арута махна на Гардан, който гледаше от другата страна с рота свободни от дежурство войници. Лаури погледа малко играта и каза:

— Това е доста по-организирано, отколкото го помня.

— Работа на Деласи — каза Арута. — Той написа правила за играта, след като ми се оплака колко много момчета остават пребити след един мач и после нищо не могат да свършат. — После посочи. — Виждаш ли го онзи с пясъчния часовник? Той отмерва времето на състезанието. Играта трае два часа. Във всеки момент трябва да има не повече от дузина момчета от всяка страна и трябва да играят между тебеширените черти на плаца. Джими, какви бяха другите правила?

Джими тъкмо си сваляше колана с камата.

— Не се пипа с ръце, както винаги. Когато едната страна вкара връща се зад средната черта и другата страна рита топката. Не е разрешено хапането, дърпането на противника и използването на оръжие.

— Без оръжие? — възкликна Лаури. — Че какво й е интересното тогава?

Локлир междувременно беше свалил куртката и колана си и потупа скуайъра пред себе си по рамото.

— Какъв е резултатът?

Скуайърът изобщо не отклони очи от играта. Едно конярче подкара топката пред себе си, един от другия отбор го спъна, но чиракът на пекаря я прихвана, изрита я ловко и я вкара в едно от двете бурета, поставени в двата края на игрището. Скуайърът изохка.

— С това стават четири на два за тях! А ни остават само петнадесет минути.

Джими и Локлир погледнаха Арута и той им кимна. Момчетата изтичаха на игрището и замениха двама омърляни и окървавени скуайъри.

Джими взе топката от единия от двамата съдии — друго нововъведение на Деласи — и я изрита към средната линия. Заелият там позиция Локлир му я върна с бърз пас, за изненада на налетелите към него чираци. Джими профуча с мълниеносна бързина покрай тях, отбягвайки лакътя, насочен към главата му и изрита топката към бурето. Топката се удари в ръба и отскочи, но Локлир се измъкна от стъписаната отбрана, ритна я и я вкара. Скуайърите и много от дребните благородници заподскачаха и завикаха. Чираците вече водеха само с една точка.

Последва малка свада и единият съдия бързо се намеси. Щетите от двете страни се оказаха незначителни и играта се поднови. Чираците поведоха топката. Локлир и Джими се изтеглиха назад. Един от по-едрите скуайъри силно изрита момчето от кухнята и го събори пред водещия топката, Джими я подхвана и бързо я подаде, на Локлир. Той я пое ловко и я подаде на друг скуайър, които моментално я върна назад, докато няколко чираци тичаха към него. Едрото конярче се втурна към Локлир, навело глава като биче и го отнесе заедно с топката извън очертанията на игрището. Играта веднага прекъсна и съдиите разделиха противниците и помогнаха на Локлир да се изправи. Момчето беше толкова зашеметено, че не можа да продължи, и го замести друг скуайър. След като двамата излязоха от игрището, съдията взе топката и я хвърли в средата.

Двата отбора се втурнаха да я завладеят сред вихрушка от лакти, колене и юмруци.

— Ето така трябва да се играе буребол — отбеляза Лаури. Изведнъж едно от конярчетата се измъкна от мелето. Между него и бурето на скуайърите нямаше никого. Джими се понесе след него и като видя, че няма надежда да му отнеме топката, се хвърли към момчето, повтаряйки техниката, приложена срещу Локлир. Съдията отново взе топката, хвърли я в средата и избухна нова свада.

Един от скуайърите, Пол, улови топката и я поведе към страната на чираците с неочаквана ловкост. Двама по-едри чираци на хлебаря го пресрещнаха, но той успя да я подаде преди да го свалят на земята. Топката се удари в скуайър Фридрик, който я подаде на Джими. Джими очакваше чираците пак да връхлетят срещу него, но за негова изненада те се върнаха назад. Беше нова тактика от тяхна страна, приложена заради бързите пасове и атаки, въведени от Джими и Локлир.

Скуайърите покрай страничната линия завикаха окуражително. Един изрева:

— Давай! Остават само няколко минути!

Джими махна на скуайър Фридрик, зави наляво и му пусна топката. Фридрик се върна към средната линия. Джими сви надясно, пое добре насочения пас на Фридрик и изрита топката в бурето.

Тълпата зарева одобрително — този мач добавяше нещо ново в буребола: тактика и ловкост. Въвеждаше елемент на точност в играта, смятана поначало за доста груба.

На игрището се развихри нова битка. Съдиите се затичаха да я прекратят, но чираците упорито не желаеха да прекратят свадата. Локлир, чиято глава беше престанала да кънти, каза на Лаури и Арута:

— Опитват се да задържат играта, докато изтече времето. Знаят, че ще спечелим, ако отново хванем топката.

Най-после редът се възстанови. Локлир прецени, че вече му няма нищо и може да се върне на игрището, и замести едно пострадало от боя момче. Джими махна на скуайърите да се изтеглят и прошепна указанията си на Локлир, докато чираците бавно повеждаха топката. Опитаха се да повторят пасовете между Джими, Фридрик и Локлир, но без успех. На два пъти за малко да я изкарат извън очертанията, докато оправят грешните си пасове. След което Джими и Локлир нападнаха. Локлир направи лъжливо движение към водещия топката чирак и после се затича към бурето. Джими се шмугна зад него, използвайки стената на съотборниците си, улови с крак лошо подадената топка и я изрита към Локлир. Той ловко я пое и се понесе към бурето. Един от защитниците се опита да го пресрещне, но не можа да се справи с ловкия скуайър, измъкна нещо изпод ризата си и го хвърли по Локлир.

Пред очите на слисаните зрители момчето падна по очи и топката излезе от очертанията на игрището. Джими затича към приятеля си, после подгони момчето, което се опитваше да вкара топката в игрището. Без да го интересува повече играта, Джими замахна, удари чирака с юмрук в лицето и го събори по гръб. Боят отново се разгоря, но този път се намесиха и чираците и скуайърите в резервата.

Арута се извърна към Лаури и каза:

— Почва да става неприятно. Дали да не направя нещо?

Лаури се загледа в набиращата скорост битка.

— Ако искаш да ти остане някой читав скуайър за дежурство утре…

Арута даде знак на Гардан, който махна на войниците си да влязат в игрището. Калените в люти битки мъже бързо възстановиха реда. Арута отиде до Джими, който бе положил в скута си главата на Локлир.

— Кучият син го удари по главата с подкова! В несвяст е.

Арута огледа падналото момче и нареди на Гардан:

— Отнесете го в стаята му и лекарят да се погрижи за него. — Обърна се към мерача на времето. — Играта свърши. — Джими отвори уста да възрази, но бързо премисли.

Мъжът с пясъчния часовник извика:

— Резултатът е четири на четири. Победители няма.

Джими въздъхна.

— Поне няма губещи. — Двама от стражите вдигнаха Локлир и го понесоха. Арута каза на Лаури:

— Все пак играта е доста груба.

Бившият трубадур въздъхна.

— Деласи трябва да вкара още няколко правила, докато не са почнали да си чупят главите наред.

Джими се върна при тях да си вземе куртката и колана. Тълпата вече се разпръсваше.

— Скоро трябва да повторим мача — каза момчето.

— Интересно ще е — каза Арута. — Сега, като знаят вече номера ви с подаванията, ще са подготвени.

— Ами просто ще трябва да им измислим нещо друго.

— В такъв случай си струва да го поотложите малко. След седмица-две, да речем. — Принцът сложи ръка на рамото на момчето. — Май ще трябва да прегледам тези правила на Деласи. Лаури е прав. Щом ще са млатите по игрището, не бива да ви оставяме да се замервате и с железа.

Джими сякаш загуби интерес към играта. Нещо сред тълпата привлече вниманието му.

— Виждате ли ей онзи там? Мъжът в синята туника и сивата шапка?

Принцът се обърна накъдето му сочеха.

— Не.

— Скри се, щом погледнахте. Но го познавам. Може ли да поогледам?

Нещо в гласа му подсказа на Арута, че не си търси нов повод да се измъкне от задълженията си.

— Иди, но не се бави много. Двамата с Лаури се връщаме в голямата зала.

Джими се затича. Спря се на мястото, където беше видял мъжа, огледа се и зърна познатата фигура, застанала до едно тясно стълбище, водещо към страничния вход. Мъжът се беше облегнал на стената, държеше пълна с ядене чиния и се хранеше. Когато Джими приближи, само го изгледа.

— А, ето те и тебе, Ръчицо.

— Вече не, Бързако Алвърни, вече съм скуайър Джеймс Крондорски.

Старият крадец се изкиска.

— И Бързака не е вече Бързак. Макар че на млади години си ме биваше. — После сниши глас, за да не го чуе някой, и продължи: — Моят господар изпраща вест на твоя. — Джими веднага схвана, че става дума за нещо сериозно, тъй като Алвърни Бързака беше Дневният майстор на Шегаджиите, гилдията на крадците в Крондор. Не беше човек за дребни поръчки, а един от най-високопоставените и доверени помощници на Праведника — тайнствения главатар на гилдията. — Само устно. Господарят ми казва, че птиците, дето се смяташе, че са напуснали града, са се върнали от север.

Стомахът на Джими се вледени.

— Онези, дето ловуват нощем?

Старият крадец кимна, налапа голямо парче баница, притвори очи и изсумтя доволно. После изгледа Джими с присвити очи и заговори:

— Жалко, че ни напусна, Ръчицо. Имаше заложби. Много щеше да израстеш при Шегаджиите, стига да не ти клъцнеха гърлото. Но това е изтекла вода, както казват. Сега по същество. Младия Тибърн Риймс го намериха удавен в залива. Има едни местенца, където контрабандистите си прекарват стоката. Едно от тях е миризливо и не е толкоз важно за Шегаджиите, затова сме го зарязали. Тия птици, изглежда, се крият там. Е, това е всичко. — Без повече приказки, Алвърни Бързака, Дневният майстор на Шегаджиите и бивш крадец, се шмугна в тълпата и се изгуби.

Джими не се поколеба. Изтича натам, където бе оставил Арута, и след като не го намери, закрачи към голямата зала. Множеството пред палата и в коридорите му пречеше да бърза. Стотиците непознати лица наоколо изведнъж го накараха да изпита безпокойство. През месеците, откакто Арута се бе върнал от Морелайн със сребротръна и бяха изцерили поразената със смъртоносна отрова Анита, спокойното дворцово ежедневие беше приспало бдителността им. Сега на момчето изведнъж започна да му се привижда кама на убиец във всяка ръка, отрова във всяка чаша вино и стрелец с лък, стаен във всяка сянка. И той се забърза, пробивайки си с лакти път през тълпата.

 

 

Джими се запровира през гъмжилото благородници и други по-малко изтъкнати гости. Улисаната в разговор група, до която се мъчеше да се добере, се намираше чак в другия край, до тронния подиум. Лаури и Карлайн разговаряха с посланика на Кеш, а Арута се изкачваше по стъпалата към трона. В средата на залата се премятаха няколко акробати и Джими се принуди да заобиколи разчистеното за представлението пространство, обкръжено от няколко дузини въодушевени зяпачи. Докато се придвижваше през гъстата навалица, юношата мяташе угрижени погледи към големите сводести прозорци и тъмните сенки зад тях му навяваха лош спомен. Ядоса се най-вече на себе си. Той повече от всеки друг не биваше да забравя заплахата, която можеше да се таи по такива места.

Профуча покрай Лаури и се добра до Арута, който тъкмо сядаше. Анита я нямаше. Джими погледна празния й трон и кимна питащо с глава, а Арута каза:

— Отиде да види бебетата. Защо?

Джими се наведе до ухото му.

— Бившият ми господар изпраща вест. Козодоите са се върнали в Крондор.

Лицето на Арута помръкна.

— Това предположение ли е, или е сигурно?

— Първо, Праведника нямаше да прати този, когото е пратил, ако не смята, че въпросът е критичен и че трябва да се реши бързо. Второ, има един… имаше един млад комарджия на име Тибърн Риймс, който често се навърташе из града. Радваше се на особено благоволение от страна на Шегаджиите. Позволяваха му неща, които обикновено не са разрешени на хора извън гилдията. Сега разбирам защо. Бил е личен агент на бившия ми господар. Сега Риймс е мъртъв. Предполагам, че Праведника се е обезпокоил, че Козодоите може да са се върнали, и е изпратил Риймс да открие бърлогата им. Отново са се скрили някъде из града. Къде — Праведника не знае, но подозира, че е някъде край стария „зайчарник“ на контрабандистите.

Докато говореше на принца, Джими продължаваше да оглежда залата. Когато извърна очи към Арута, думите секнаха в гърлото му. Лицето на принца се беше сгърчило в едва сдържан гняв. Неколцина от гостите го зяпнаха и Арута прошепна хрипливо:

— Значи пак се започва?

— Така изглежда.

Арута се изправи.

— Няма да ставам затворник в собствения си палат със стражи на всеки прозорец.

Погледът на Джими пробяга през залата покрай херцогиня Карлайн, омайваща с чара си посланика на Кеш.

— Много добре, но днес палатът гъмжи от непознати. Здравият разум диктува да се приберете рано в покоите си, защото ако изобщо има златна възможност някой да се доближи до вас, то тя е точно сега. — Погледът му обхождаше гостите човек по човек да улови някакъв признак за опасност. — Ако в Крондор има Козодои, то те са в тази зала или идват насам. Възможно е да се натъкнете на тях, щом тръгнете оттук към покоите си.

Изведнъж очите на Арута се разшириха.

— Покоите ми! Анита и бебетата!

Принцът скочи от трона и тръгна към изхода, без да обръща внимание на стреснатите погледи. Джими забърза по петите му. Карлайн и Лаури забелязаха, че става нещо нередно, и ги последваха.

След няколко мига цяла дузина се изниза след принца, забързан по коридора. Гардан също бе забелязал внезапното напускане и настигна Джими.

— Какво става?

— Козодоите — отвърна Джими.

Рицар-маршалът на Крондор нямаше нужда от повече обяснения. Сграбчи за ръкава първия страж, когото срещна, и махна с ръка на още един да ги последва. На първия каза:

— Тичай за капитан Валдис и му кажи да дойде при мен.

— Къде ще бъдете, ваша милост? — попита войникът.

— Кажи му да ни намери.

Пътьом Гардан събра една дузина гвардейци. Когато стигна до вратата на покоите си, Арута се поколеба за миг, сякаш се боеше да я отвори.

После я дръпна рязко и завари вътре Анита, седнала до люлчиците със спящите бебета. Тя вдигна очи и на лицето й веднага се изписа тревога. Пристъпи към съпруга си и промълви:

— Какво става?

Арута махна на Карлайн и останалите да изчакат отвън и притвори вратата.

— Засега все още нищо. Искам да вземеш бебетата и да погостуваш при майка си.

— Тя само ще се зарадва — отвърна Анита, но гласът й издаде, че е разбрала какво се крие зад думите му. — Болестта й е минала, но още е твърде изтощена, за да пътува. Опасно е за нея. — Очите й се приковаха в лицето му. — А и в малкото имение там ще сме по-добре защитени, отколкото тук.

Арута не мислеше да крие нищо от нея.

— Да. Козодоите отново ни тревожат.

Анита пристъпи до съпруга си и опря глава на гърдите му. Предишният опит за покушение едва не й бе отнел живота.

— Не се боя за себе си, но бебенцата…

— Заминаваш още утре.

— Ще се приготвя.

Арута я целуна и тръгна към вратата.

— Ще се върна скоро. Джими ме съветва да стоя в покоите, докато гостите не се разотидат. Добър съвет, но трябва да поостана още малко пред очите на обществото. Козодоите си въобразяват, че не знаем за завръщането им. Няма смисъл засега да ги караме да си помислят друго.

Въпреки безпокойството си Анита намери сили да се пошегува.

— Джими още ли държи да стане пръв съветник на принца?

Арута се усмихна.

— Почти от година не е споменавал за назначаването си за херцог на Крондор. Макар понякога да си мисля, че ще е по-подходящ за поста от всеки друг кандидат.

Отвори вратата и видя чакащите зад прага Гардан, Джими, Лаури и Карлайн. Другите бяха отведени по-надалече от кралската стража. До Гардан чакаше и капитан Валдис и Арута се обърна към него:

— Капитане, искам пълна рота пиконосци, готови да тръгнат утре заран. Принцесата с бебетата ще замине за имението на принцесата-майка. Пазете ги добре.

Капитан Валдис отдаде чест и тръгна да се разпореди. Арута рече на Гардан:

— Започваш да поставяш постове из целия палат и около него. Да се проучат всички скрити места. Ако някой вземе да пита, кажи, че на Нейно височество й е прилошало и съм се задържал малко при нея. Скоро ще се върна на пиршеството. — Гардан кимна и напусна, а Арута каза на Джими: — Имам една задача за теб.

— Тръгвам веднага — отвърна Джими.

— Какво според теб ще ти възложа?

— Да отида при кейовете — каза с мрачна усмивка момчето. Арута кимна, за пореден път възхитен и изненадан от схватливостта на хлапака.

— Да. Ако се наложи, търси цяла нощ. Но намери колкото се може по-скоро Тревър Хъл и го доведи тук.

Глава 2
Разкритие

Джими огледа помещението.

Гостилницата „При рака цигулар“ беше предпочитано свърталище за мнозина, които търсеха сигурен пристан от любопитни очи и досадни въпроси. Сега, в края на деня гостилницата се беше запълнила с тукашни хора и Джими веднага се превърна в обект на внимание, тъй като дрехите го издаваха, че не е за това място. Малцина местни го познаваха по външност — след Бедняшкия квартал вторият му дом преди време бяха кейовете, — но доста от гостите в пивницата решиха, че е някое богаташко момче, излязло да погуляе вечерта и че ако го поразтърсиш, от него все ще падне някоя жълтица.

Един от тях, моряк, ако се съдеше по вида му, здраво подпийнал и настроен войнствено, прегради пътя му между масите.

— Я чакай малко. К’во ще кажеш, не е ли редно такъв фин млад господинчо като тебе да похарчи някоя и друга пара, да почерпи за здравето на малките принцчета, а? — Ръката на досадника се отпусна на дръжката на камата, затъкната в колана му.

Джими ловко отстъпи встрани и отвърна:

— Едва ли.

Мъжът посегна към рамото му и се опита да го задържи. Джими се извъртя плавно и върхът на камата му се притисна в гърлото на натрапника.

— Казах, нямам излишни пари.

Мъжът се дръпна, а неколцина зяпачи наоколо се разсмяха, но други обградиха скуайъра и Джими осъзна, че е направил грешка. Не му беше останало време да се преоблече по-подходящо за тукашната среда, но можеше да си спести неприятностите, лишавайки се от полупразната си кесия. А сега свадата беше започнала и нямаше как да я предотврати. Преди малко на риск беше изложена някаква си кесия, а сега — животът му.

Джими отстъпи, за да защити поне гърба си със стената. Лицето му се беше стегнало, но не показваше и намек за страх, и обкръжилите го изведнъж разбраха, че са му добре познати порядките в пристанищния квартал. После момъкът тихо каза:

— Търся Тревър Хъл.

Мъжете моментално спряха да пристъпват към него и един от тях му кимна към задната врата. Джими се забърза към нея и дръпна дрипавата завеса.

В опушената задна стая няколко души играеха комар. Ако можеше да се съди по купчините жетони на масата, мизата беше голяма. Играта се наричаше лин-лан, доста популярна в южните части на Кралството и в северен Кеш. По средата бе подреден пъстър пасианс и играчите поред наддаваха и обръщаха картите. Сред комарджиите седяха двама мъже, единият с белег от челото до брадичката, минаващ през млечнобялото му дясно око, а другият — плешив и с пъпчиво лице.

Аарон Готвача, плешивият пръв помощник на митническия катер „Кралски гарван“, вдигна очи към забързания към масата Джими и сбута с лакът мъжа с белега, който изгледа с отвращение картите си и ги хвърли на масата. Като видя Джими, мъжът с бялото око отначало се усмихна, но щом забеляза изражението на момчето, усмивката му угасна. Джими заговори високо, за да надвика шума в стаята.

— Старият ти приятел Артур те вика.

Тревър Хъл, някогашен пират и контрабандист, веднага съобрази за кого става дума. Артур беше името, използвано от Арута, когато контрабандистите на Хъл с общите усилия на Шегаджиите бяха помогнали на Арута и Анита да се измъкнат от Крондор, докато тайната полиция на Ги дьо Батира претърсваше града, за да ги залови. След Войната на разлома Арута бе опростил старите грехове на Хъл и екипажа му и ги бе зачислил в Кралските митнически служби.

Хъл и Готвача скочиха и зарязаха игралната маса. Един от играчите, солиден на вид търговец, с лула в устата избоботи:

— Къде тръгнахте? Ръката не е изиграна още.

Хъл, с развяната като ореол около лицето му рехава сива коса, изрева:

— Ръката е моя! По дяволите, имах да изиграя само тройка сини и две карета. — Пресегна се към масата и обърна всичките си карти.

Мъжете около масата започнаха да ругаят и да хвърлят картите един по един. Според правилата щом един разкриеше картите си, играта прекъсваше. Единственият честен изход беше да оставят залозите и да изиграят нова ръка — пренеприятна перспектива за играчите с добри карти. В гостилницата, докато бързаха към изхода, Джими подхвърли:

— Голям мошеник си, Хъл.

Старият комарджия — сега митнически служител — се изсмя.

— Онзи дебел глупак водеше и щеше да ми прибере жълтиците. Не ми е до тях, исках само да му секна ветреца в платната.

Излязоха от хана и забързаха по улиците покрай развеселените тълпи. Привечерните сенки се удължаваха и празненството набираше скорост.

 

 

Застанал прав, Арута оглеждаше съсредоточено картите, разпънати на масата. Бяха от архивите, осигурени от дворцовия архитект, и предлагаха подробно описание на улиците на Крондор. Друга карта на подземната канализация вече бяха използвали при последния си набег срещу Козодоите. През последните десетина минути Тревър Хъл ги беше проучил подробно. Хъл беше оглавявал най-преуспяващата банда контрабандисти в Крондор, преди да приеме службата при Арута, а системата от канали и задни улички бе основното средство за вкарването на нелегалната стока в града.

Хъл размени няколко думи с Готвача и погали замислено брадичката си. После посочи с пръст едно петно на картата, където десетина канала се свързваха в гъсто заплетен лабиринт.

— Ако Козодоите се криеха в каналите, Праведника щеше да ги засече. Възможно е само да ги използват за влизане и излизане от… — пръстът му посочи друго петно на картата — тук. — Пръстът му обходи част от пристанищния район, приличаща на полумесец около залива. Преди тази извивка кейовете свършваха и започваше кварталът с пристанищните складове, но също така до брега се беше прилепила една част от Бедняшкия квартал, като парче баница, врязано между по-богатите търговски райони от двете страни.

— Рибарското село — промълви Джими.

— Рибарското село? — повтори учудено Арута.

— Най-бедната част на Бедняшкия квартал — уточни Готвача. Хъл кимна.

— Наричат го Рибарското село, Градчето на гмуркачите, Пристанищната махала и с още няколко имена. Преди много време е било рибарско селце. Когато градът се разраснал на север покрай залива, го обкръжили търговски и занаятчийски квартали, но все още са останали няколко рибарски фамилии. Главно събирачи на миди и раци из залива, или ловци на бисери покрай брега северно от града. Близо е до кожарските работилници и бояджийниците, така че много вони и който може да си позволи нещо по-добро, отбягва да живее там.

— Според Алвърни се крият в някакво миризливо място — намеси се Джими. — Така че и според него трябва да е Рибарското село. — Момчето огледа картата и поклати глава. — Ако сегашната им бърлога е в Рибарското село, трудно ще ги намерим. Дори Шегаджиите нямат в Рибарското село такъв контрол, какъвто в останалата част на Рибарския квартал и пристанищния район. Там е пълно с места, в които лесно можеш да се изгубиш.

Хъл се съгласи.

— Ние преди време често влизахме и излизахме недалече от ей тука, да изнесем товар в пристанището от мазето на някой търговец. — Арута погледна на картата и кимна. Пристанът му беше познат. — Използвахме и други места, според това къде се криеше стоката. — Вдигна очи към принца. — Първият ви проблем са каналите. Има поне десетина големи канала, водещи от залива към Рибарското село. Ще трябва да ги блокирате всички. Единият е толкова голям, че ще трябва да го запушите с цял катер и екипаж.

— Проблемът е, че не знаем къде точно в Рибарското село са се скрили — намеси се Готвача.

— Ако изобщо са там — отвърна Арута.

— Съмнявам се, че Праведника щеше да го спомене, ако Шегаджиите нямат сериозно основание да смятат, че са там някъде.

Хъл кимна съгласен.

— Така е. И аз не бих могъл да измисля друго място, където да са се скрили. Праведника трябва да им е засякъл гнезденцето още щом някой Шегаджия е зърнал някоя от птичките. Вярно, че крадците доста често използват каналите, за да шетат насам-натам, но има места, които и те избягват. А Рибарското село — най-вече. Старите рибарски семейства са независими и корави, държат се почти като клан. Ако някой е отседнал в една от старите съборетини из махалата им край кейовете и държи да не се разчува… Дори Шегаджиите получават само мълчание от рибарите, когато почнат да задават въпроси. Ако Козодоите са прониквали там бавно, никой освен местните няма да го е усетил. — Хъл поклати глава. — А и тази част от картата е съвсем безполезна. Половината постройки, посочени тук, са изгорели отдавна. Бараки и колиби никнат там като гъби, най-безразборно. Пълна бъркотия е. — Старият контрабандист вдигна очи към принца. — Едно от многото имена на това място е „Лабиринта“.

— Тревър е прав — кимна Джими. — Стъпвал съм в Рибарското село сигурно повече пъти от всеки друг Шегаджия, но и то е малко. Там просто няма какво да се краде. Но за едно нещо бъркаш, Тревър. Най-големият проблем не е запушването на пътищата за измъкване. Най-големият проблем е да се намери бърлогата им. В тази част на града все пак живеят и много свестни хора, не можеш просто ей така да влезеш и да ги избиеш всички. Трябва да намерим скривалището им. — Хлапакът се замисли. — Според това, което вече знам за Козодоите, ще са си намерили място, което, първо, е годно за отбрана и второ — могат лесно да се измъкнат оттам. Най-вероятно е да са ето тук. — Пръстът му се заби в едно петънце на картата.

— Не е изключено — рече Хъл. — Тази сграда се опира ето в тия две стени, така че ще им се наложи да покриват само два фронта. А под улиците там има цяла мрежа от тунели и всички са тесни и е трудно да се оправиш из тях, освен ако не си бил там. Да, това място е твърде вероятно.

Джими погледна Арута.

— Аз да взема да се преоблека, а?

— Не ми харесва, че трябва да го кажа, но ти наистина като че ли си най-подходящ — въздъхна Арута.

Готвача погледна Хъл и той му кимна.

— Мога да ида с него. — Джими поклати глава.

— Аарон, ти познаваш каналите по-добре от мен, но аз мога да се промъкна през тях, без един плясък да се чуе. Просто не му знаеш цаката. А и няма начин да влезеш в Рибарското село и да не те забележат, дори в шумна нощ като тази. Много по-безопасно ще е и за мен, ако отида сам.

— Защо не изчакаш малко? — каза Арута.

Джими тръсна глава.

— Ако им напипам бърлогата преди да са разбрали, че знаем за тях, ще можем да се оправим с тях, без изобщо да разберат кой ги е ударил. Хората понякога правят глупости, дори професионалните убийци. В празничен ден като този постовете им едва ли ще очакват, че някой ще започне да си вре носа насам-натам. Целият град се весели и ще е шумно през цялата нощ. В такъв момент някакви си странни звуци едва ли ще вдигнат по тревога хората им из каналите под сградата. А ако се наложи да понадникна тук-там над земята, едно непознато хлапе из махалата едва ли ще го забележи някой, особено в такава нощ. Но трябва да тръгна веднага.

— Ти си знаеш най-добре — каза Арута. — Но ако разберат, че някой ги издирва, ще реагират. Само да те мерне някой Козодой, който вече те е виждал, и веднага ще налетят на мен.

Джими забеляза, че принцът се тревожи не толкова за своята сигурност. Напротив, Арута явно гореше от желание открито да се противопостави на враговете си, но просто се безпокоеше за безопасността на другите.

— Това е несъмнено. Но и без друго е много вероятно да ви нападнат точно тази нощ. В двореца е пълно с непознати. — Джими надникна през прозореца към залеза. — Вече е почти седем вечерта. Ако аз се канех да ви убия, щях да изчакам още час-два, най-много три, и да вкарам свой човек точно когато празненството е в разгара си. През портите ще влизат и излизат безброй гости и зяпачи. Всички ще са пийнали, поуморени от дългото празненство и отпуснати. Но не бих изчакал повече от това — стражите ви ще забележат онзи, който дойде тук по-късно. Стига да сте нащрек, ще оцелеете, докато подуша тук-там. Веднага щом разбера нещо, ще се обадя.

Арута даде знак на Джими, че може да тръгва. Тревър Хъл и първият му помощник бързо последваха момчето и принцът остана сам, потънал в тревожни мисли. Отпусна се в креслото, притиснал юмрук до устата си и забил поглед в празното.

Беше излязъл срещу изчадията на Мурмандамус край Черното езеро — Морелайн, — но последният двубой тепърва предстоеше. Арута се прокле заради самодоволството, което си бе позволил през последната година. Веднага щом се върна със сребротръна, ключа към спасяването на Анита от въздействието на отровата на Козодоите, беше готов отново да тръгне на север. Но събитията в двора, собственият му брак, пътуването до Риланон за венчавката на брат му с кралица Магда, след това погребението на лорд Калдрик, раждането на синовете му — всички тези неща бяха станали едно след друго, без да му остане време да се заеме със заплахата на север. Отвъд големите пространства лежаха Северните земи. Там беше седалището на властта на врага му. Там трупаше сили Мурмандамус. И от онова свое седалище далече на север посягаше отново към живота на принца на Крондор, на Господаря на Запада, човека, обречен според пророчеството да го възпре, Губителя на Мрака. Стига да оцелее. И отново Арута се беше оказал принуден да се бори в чертите на своето владение, отново битката се бе пренесла пред вратата му. Принцът удари с юмрук в дланта си и изрече люто проклятие. И се закле, пред себе си и пред боговете, че щом всичко това в Крондор свърши, той, Арута Кондуин, ще пренесе борбата на север — при Мурмандамус.

 

 

Тъмнината криеше хиляди съкровища сред милионите купища ненужна смет. Водата из каналите течеше мудно и трупаше на много места гнили парчета греди, кал и градска смет на гъсти зловонни наноси, наричани „тоф“. Тофаджиите, ровещи се из тази смрад, се препитаваха, измъквайки попаднали в каналите ценни вещи. И освен това поддържаха изтичането на сметта, като разбиваха лепкавите наноси боклук и отприщваха каналите. Всичко това почти не интересуваше Джими, освен че един тофаджия стоеше и ровичкаше в сметта само на двадесетина стъпки от него.

Младият скуайър се беше облякъл изцяло в черно, с изключение на старите си, удобни ботуши. Дори си беше свил една черна качулка на палач от камерата за изтезания. Под черното носеше по-просто облекло, с което можеше да се слее с тълпата в Бедняшкия квартал. Тофаджията на няколко пъти погледна право към момчето, но колкото и да заничаше, Джими все едно че изобщо не съществуваше.

Близо от половин час Джими стоеше неподвижно в дълбоките сенки на ъгъла, докато старият тофаджия ровичкаше бавно носещата се миризлива утайка. Джими се надяваше, че мястото на улова не е нарочно избрано, иначе щеше да стои тук с часове. А още повече се надяваше старецът да не е някой предрешен пост на Козодоите.

Най-сетне човекът благоволи да си тръгне и Джими се отпусна, макар да не помръдна от мястото си, преди онзи да се скрие в страничния проход. След което момчето започна да се прокрадва като призрак по тъмните тунели към недрата на Рибарското село.

Сетивата му бяха изострени до предела. Знаеше как точно трябва да отеква ленивият плясък на водата от влажните каменни стени, как да отличи приглушените шумове от улицата горе и как да улови и най-малкия трепет в почти неподвижния въздух наоколо, най-малката разлика в шума, която би подсказала, че някой се таи из тъмните ниши и дебне да скочи отгоре му.

Смътен трепет във въздуха… и Джими замръзна. Нещо се бе променило и момчето мигновено се прилепи в тухления зид, а край него лъхна свеж въздух. Малко пред него се чу тихо изскърцване на кожа от ботуш върху метал и той разбра, че някой слиза по стълба от улицата. Чу се по-силен плясък на вода и Джими се напрегна.

Някой беше слязъл в канала и се движеше точно към него, при това почти толкова безшумно.

Джими се присви още, за да се слее напълно с тъмната сянка в нишата, и по-скоро долови с другите си сетива, отколкото видя в почти непрогледния мрак пристъпващата към него човешка фигура. А след това зад фигурата се появи светлина и Джими успя да види добре приближаващия се мъж. Беше слаб, загърнат в тъмно наметало и с оръжие. Мъжът се извърна и прошепна дрезгаво:

— Покрий този проклет фенер!

Но в краткия миг, докато още имаше светлина, Джими видя едно много познато лице. Мъжът, слязъл в канала, беше Арута… или поне толкова приличаше на него, че можеше да заблуди всеки освен най-близките му приятели.

Джими затаи дъх, тъй като лъжепринцът крачеше едва на няколко стъпки от него. Този, който го следваше, покри фенера и тъмнината отново се възцари в тунела, скривайки и самия Джими. После се чуха стъпките и на втория. Джими се заслуша дали няма да ги последват и други и зачака търпеливо, докато не се увери, че са сами. Бързо, но все така безшумно се измъкна от скривалището си и пристъпи до мястото, откъдето се бяха появили двамата. Оказа се пресечка на три тунела и щеше да му струва много време, за да прецени по кой точно бяха проникнали в каналите лъжепринцът и спътникът му. Набързо претегли възможностите и прецени, че е по-важно да ги проследи, отколкото да разбере откъде са влезли.

Познаваше тази част от канализацията не по-зле от всяка друга в Крондор, но можеше да ги изгуби, ако изостанеше. Започна да се промъква в тъмницата, ослушвайки се на всяка пресечка за най-слабия звук, издаващ стъпките им.

Забърза се през тъмния лабиринт под града и малко по малко започна да настига двамата. По някое време мярна лъч светлина, като че ли фенерът им леко бе отворен, за да улесни движението им. Джими тръгна натам.

После зави и внезапното раздвижване на въздуха го предупреди. Сниши се, нещо профуча над главата му и някой изпъшка. Момчето мигновено измъкна камата си и затаи дъх. Изходът при един бой на тъмно зависеше преди всичко от това да не се поддадеш на страха. Човек можеше лесно да загине само поради развинтеното си въображение, докато се мъчи да отгатне местоположението на противника си. Звукът, измамното движение, зърнато с крайчеца на окото, подвеждащият усет къде е врагът — всичко това лесно можеше да те доведе до грешен ход, да те издаде и да ти донесе моментална смърт. Двамата невидими противници останаха замръзнали на място.

Джими долови леко шумолене встрани от себе си и веднага разбра, че се е появил плъх — доста голям, ако се съдеше по шума. Животинката бързо заситни по хлъзгавите каменни плочи да избяга от опасността. Момчето понечи да се хвърли в същата посока, но мигновено се отказа. Противникът му обаче замахна към звука и оръжието му издрънча в камъка. Джими чакаше точно този звук, удари с камата и усети как острието прониква дълбоко в мека плът. Мъжът се вкочани, след което изпъшка и цопна във водата. Цялата битка свърши с три удара — от първия, насочен към Джими, до неговия единствен, с който й се сложи край.

Хлапакът издърпа камата и се вслуша. От спътника на нападателя му нямаше и следа и той изруга наум. Беше го оставил да се измъкне и кой знае къде го дебнеше сега. Усети нещо топло до себе си и за малко да си опари ръката от капака на фенера. Отвори го и огледа тялото на нападателя си. Беше непознат, но със сигурност бе някой от Козодоите. Не можеше да има друго обяснение за появата му в каналите в компанията на двойника на принца. Претърси го набързо и намери абаносовата фигурка на козодой на гърдите му, както и черния пръстен с отровата. Вече нямаше съмнение: Козодоите се бяха върнали в града. Стисна зъби с погнуса, сряза гърдите, изтръгна сърцето му и го хвърли в канала. С Козодоите човек не можеше да знае кога ще им хрумне да се надигнат от смъртта при зова на господаря си, а да се рискува нямаше смисъл.

Джими остави фенера, бутна трупа в мудната вода да се отнесе към морето с всичката друга мръсотия и тръгна обратно към двореца. Забърза се, ругаейки наум за изгубеното време в разправия с трупа. Трябваше да стигне в двореца преди двойника на принца. Зацапа шумно към най-близкия изход, уверен, че лъжепринцът е далече напред. Но щом зави, в главата му отекна тревожен сигнал. Той отскочи встрани, но закъсня с един миг. Успя да избегне удара на сабята, но дръжката го фрасна по главата. Джими се блъсна силно в стената и главата му се удари в зида. Той залитна, пльосна в широкия канал и потъна под плаващите мръсотии. Полузашеметен успя да се извърти и лицето му се показа над мръсната пяна. Ушите му кънтяха, но чу, че някой шляпа с ботуши във водата недалече от него. Осъзна със странно безразличие, че този някой търси него. Но фенерът беше останал на мястото, където бе паднал първият, и мудната вода отнесе момчето в тъмното покрай онзи, който напразно се мъчеше да го намери и да отнеме живота му.

 

 

Нечии ръце го разтърсиха и го извлякоха от странния полусън. Струваше му се нелепо, че се е оставил така спокойно да го носи течението в тъмното, след като трябваше да се срещне с принца на Крондор. Но не можеше да си намери новите ботуши, а церемониалмайсторът Деласи нямаше да му позволи да влезе в тронната зала с кърпените стари.

Джими отвори очи и видя грубо старческо лице, надвесено над него. Умът му се проясни, а сбръчканото лице се разполови от беззъба усмивка.

— Тъй, тъй — изкикоти се старецът. — Пак се върна при нас значи. От толкоз години съм виждал какво ли не да плава из каналите. Ама никогаж не съм си мислил, че ще видя дворцовия палач хвърлен в клоаката. — Старецът продължи да се хили под треперливата светлина на топящата се вощеница.

Отначало Джими не схвана думите му, но после се сети за качулката на палача, която си беше надянал. Старецът сигурно му я беше свалил.

— Кой си ти?

— Толи ми викат, Толи, Ръчицо. Бая зор трябва да си видял, щом си се подредил тъй.

— Откога…?

— Петнайсетина минути. Чух някакво пляскане и рекох да погледна к’во става. Носеше се из говната. Рекох, че си умрял, и си викам, чакай да видим дали има злато. Оня сигурно ще се пръсне, че не те е намерил. — Старецът отново се изкикоти. — Ако те бях оставил да си поплуваш още малко, щеше да те спипа. Но те изтеглих ей в туй тунелче, дет’ се скатавам от дъжд на вятър, и не светнах, докат’ оня не си замина по пътя. Ей туй намерих — рече старецът и му върна кесията.

— Задръж я. Ти ми спаси живота, че и много повече. Къде е най-близкият изход към улицата?

Старецът му помогна да се изправи.

— Ей там ще намериш стълбите към избата на табакчийницата на Тийч, на Миризливата улица. Изоставена е. — Джими кимна. Улицата всъщност беше Пътя за Колингтън, но всички в Бедняшкия квартал я наричаха „Миризливата улица“ заради многобройните табакчийници, кланици и бояджийници на нея.

— Джими — рече Толи, — ти вече си извън гилдията, но се пусна мълвата, че може да се навърташ тъдява, затуй ще ти кажа, че паролата за тази нощ е „чинка“. Не ги знам к’ви бяха тез момчета, дето ти налетяха, но напоследък тук се въртят едни странни типове. Както гледам, работите нещо много са се забързали.

Джими схвана, че бедният тофаджия разчита по-горните в гилдията да се оправят с натрапниците във владенията му.

— Да бе, няколко дни само и ще свърши. Виж, в тая кесия има над трийсет жълтици. Прескочи, моля те, до Алвърни Бързака и му предай, че нещата са точно така, както се предполагаше, и че новият ми господар ще реагира веднага, сигурен съм. После иди си поживей малко с това злато.

Старецът го изгледа примижал и отново се ухили с беззъбата усмивка.

— Да стоя настрана, викаш? К’во пък, може да се позадържа някъде ден-два, докато ти изпия париците. Стига ли?

— Да, мисля че до два дни тая работа ще свърши — отвърна Джими. Старецът тръгна да му покаже изхода към улицата и Джими добави на себе си: — Все едно как. — Огледа се в сумрака и разбра, че е недалече от мястото, където го бяха нападнали двамата Козодои. Посочи към кръстовището и попита: — Случайно да има тук метална стълба?

— Три здрави. — Старецът му посочи местата на шахтите.

— Още веднъж благодаря, Толи. Сега побързай да намериш Алвърни и да му предадеш каквото ти казах.

Старият тофаджия потъна в мрака на широкия тунел, а Джими започна да оглежда първата стълба. Беше ръждясала и опасна за катерене, както и втората, но третата се оказа наскоро оправена и здраво вклинена в каменния зид на шахтата. Джими бързо се изкачи и огледа капака.

Беше от дърво — тайник в пода на сграда. Момчето прецени набързо местоположението си спрямо табакчийницата на Тийч. Ако чувството му за посока не го лъжеше, трябваше да се намира точно под сградата, за която бе сметнал, че е възможно да е наета за скривалище от убийците. Притисна ухо до капака и се вслуша, но не чу нищо.

После лекичко го натисна нагоре с темето си и надникна през образувалия се тесен процеп. Точно пред носа му се виждаха два ботуша, кръстосани на глезените. Джими замръзна. Краката не помръднаха и той надигна капака още един пръст. Собственикът на ботушите се оказа някакъв гаден тип, който къртеше здраво, стиснал до гърдите си полупразна бутилка. От наситената воня в стаята личеше, че човекът е пил пага — много силна напитка с люти подправки и сладникаво миришещ наркотик, внасян от Кеш. Джими се огледа внимателно. Освен заспалия помещението беше празно, но откъм единствената врата на близката стена се чуваха приглушени гласове.

Джими си пое дълбоко дъх, отмести капака и безшумно се изкатери в стаята, стараейки се да не докосне спящия. Направи само една крачка към вратата и се ослуша. Гласовете бяха много смътни, но една малка цепнатина между дъските на вратата му позволи да надзърне.

Успя да види само гърба на един мъж и лицето на друг срещу него. По начина на говоренето им си личеше, че вътре има и други, може би около дузина. Нямаше съмнение, това беше явката на Козодоите. И тия тук бяха убийци. Дори да не беше видял абаносовата фигурка на гърдите на убития, мъжете в другата стая нямаха нищо общо с простите хорица от Рибарското село.

Джими съжали, че не може да поогледа по-добре, защото в сградата сигурно имаше поне още пет-шест стаи, но хъркането на спящия го подсети, че времето му изтича бързо. Лъжепринцът скоро щеше да се озове в палата и макар бившият крадец да можеше да изтича по улиците, докато двойникът на Арута трябваше да се промъква през каналите, ясно беше кой ще стигне в палата пръв.

Джими тихо се отдръпна от вратата, спусна се в шахтата и намести капака над главата си. И изведнъж някакъв глас горе извика:

— Матю!

— Какво! — ревна онзи над главата му и сърцето на Джими подскочи.

— Ако пак ми се натряскаш така и заспиш, очичките ще ти изям за вечеря.

Другият отвърна раздразнено:

— Само си затворих очите за минута. И недей да ме плашиш, че ще ти хвърля карантиите на гаргите.

Джими чу, че капакът над главата му се отваря, и моментално прилепи гръб до стената. Задържа се така, затаил дъх и увиснал на стълбата само на една ръка и едно стъпало. Разчиташе само на черното си облекло, че ще го скрие в тъмнината, докато очите на онези горе се приспособят. Горе запалиха фенер и Джими извърна лицето си — единствената непокрита с черно част на тялото му — и затаи дъх. Висеше вкочанен във въздуха, не смееше да погледне нагоре и можеше само да си представи какво правят убийците. Точно в този миг сигурно вадеха оръжията си. Сигурно точно в този миг стрелата на някой арбалет се прицелваше в черепа му и след миг щеше да е мъртъв, животецът му щеше да секне внезапно и без полза. Чу скърцането на подметки и тежко дишане над главата си, а после някой каза:

— Е, видя ли? Нищо. А сега ме остави на мира, да не заплуваш долу с другите боклуци.

Джими едва се удържа, стреснат от трясъка на рязко затворилия се капак. Преброи на ум до десет, а след това бързо запълзя надолу по стълбата, измъкна се от шахтата и пое към табакчийницата на Тийч, а оттам — по улиците и към палата.

 

 

Вече беше след полунощ, а празненството все още беше в разгара си. Джими се забърза през централния двор и след това по широките коридори, покрай стреснатите лица на хората наоколо. Приличаше им на призрак в тези черни одежди — съвсем необичайна гледка на пъстрия празничен фон. Освен това беше пребит, с огромна цицина на челото, и вонеше от мръсотията в каналите. На два пъти попита стражите къде може да намери принца и му отговориха, че е тръгнал към покоите си.

Мина покрай улисаните в разговор Гардан и наемника Роалд и двамата го изгледаха слисани. Рицар-маршалът на Крондор изглеждаше уморен от дългия и напрегнат ден, докато приятелят на Лаури от детските години беше полупиян. Откакто се бяха върнали от Морелайн, Роалд беше останал гост в двореца, макар да продължаваше да отказва на Арута предложения му офицерски пост в гвардията.

— По-добре елате с мен — подхвърли момчето и двамата го последваха на часа. — Няма да повярвате какво са ни нагласили ония този път — каза Джими. Нямаше нужда да уточнява кои са „ония“. Гардан току-що бе уведомил Роалд за предупреждението на Праведника. А и двамата вече се бяха сражавали редом с Арута срещу Козодоите.

Завариха Арута тъкмо да отваря вратата на покоите си. Принцът се спря да ги изчака и на лицето му се изписа искрено любопитство.

— Ваше височество, Джими е разкрил нещо — каза му Гардан. Арута ги изгледа с раздразнение и отвърна:

— Хайде. Трябва бързо да реша един въпрос, така че бъдете кратки.

Принцът отвори вратата и ги въведе в предверието към заседателната зала. Посегна към вратата, но тя се отвори сама.

Черните очи на Роалд се ококориха. Пред тях на прага стоеше друг Арута. Принцът зад вратата ги погледна озадачено и промълви:

— Какво…

Двамата принцове моментално извадиха сабите си близнаци от ножниците. Роалд и Гардан се поколебаха — това, което виждаха очите им, просто не можеше да бъде. Джими се загледа втренчено в двамата принцове. „Вторият“ Арута, който се бе появил отвътре отскочи назад в заседателната зала, за да си осигури място. Гардан изрева на стражите и само след миг на вика му откъм вратата се отзоваха половин дузина гвардейци.

Джими се загледа съсредоточено. Приликата между двамата беше поразителна. Познаваше Арута може би по-добре от всеки друг, но когато двамата мъже се вчепкаха в свиреп двубой, не можеше по нищо да различи истинския от двойника. Двойникът дори се сражаваше със същото умение като принца.

szvnr_dvuboi.png

— Хванете и двамата — викна Гардан.

— Чакайте! — извика Джими. — Ако хванете първо, когото не трябва, измамникът може да го убие. — Гардан моментално отмени заповедта.

Двамата противници нападаха и отбиваха с мълниеносни движения. Лицата и на двамата се бяха изопнали в еднакво мрачна решимост. А след това Джими скочи, без колебание се хвърли към единия, замахна с камата и го събори по гръб. Стражите нахлуха в залата и хванаха другия, както бе заповядал Гардан. Рицар-маршалът не разбра какво е намислил Джими, но не можеше да рискува. Трябваше да се задържат и двамата, настрана един от друг, докато нещата се изяснят.

Джими се затъркаля на пода, вкопчен в жертвата си. Принцът го халоса по главата и го отблъсна от себе си. После почна да се надига, но върхът на меча на Роалд, опрян в гърлото му, го спря. Мъжът изрева:

— Това момче се е побъркало! Стражи! Задръжте го!

След това се хвана за хълбока и след миг дръпна ръката си и я погледна. Беше плувнала в кръв. Пребледня и изглеждаше готов да припадне. Другият Арута стоеше спокойно, без да се дърпа от държащите го стражи.

Джими тръсна глава да я прочисти след втория сериозен удар, който си беше изкарал през този ден, огледа още веднъж ранения и извика:

— Има пръстен!

Още докато го изричаше, раненият вдигна ръка към устата се и щом Роалд и един от стражите го задържаха, изгуби съзнание.

— Кралският му пръстен е фалшив — каза Роалд. — Пълен е с отрова, като на другите.

Гардан огледа пръстена.

— Не, припадна от раната.

— Приликата е невероятна. Джими, как го разбра? — попита Роалд.

— Видях го в каналите.

— Но как разбра кой е измамникът? — попита Гардан.

— По ботушите. Оцапани са с говна.

Гардан погледна лъскавите черни ботуши на Арута и мръсните ботуши на двойника.

— Добре че не влязох днес в новозасадената градина на Анита — въздъхна Арута. — Щеше да ме натикаш в собствената ми тъмница.

Джими огледа падналия на пода двойник и истинския принц. И двамата бяха облечени в облекло с еднаква кройка и цвят.

— Когато влязохме, вие с нас ли бяхте, или вече бяхте вътре?

— Влязох с вас. Този трябва да е проникнал в палата с последните гости и просто е влязъл в покоите ми.

— Надявал се е да ви спипа тук, да ви убие, да скрие тялото ви в някой от тайниците или да го пусне в каналите и да заеме мястото ви. Не мисля, че тази гатанка щеше да издържи дълго, но само няколко дни и всичко тук щеше да се обърне с главата надолу.

— Ти отново се справи великолепно, Джими. — Арута се обърна към Роалд. — Тоя дали ще оживее?

Роалд огледа падналия.

— Не знам. Тези момченца имат лошия навик да мрат, когато не трябва, и да оживяват, когато им скимне.

— Доведете Натан и останалите. Отведете го в източната кула. Гардан, ти си знаеш работата.

 

 

Джими стоеше настрани и гледаше как отец Натан, жрец на Бялата Сунг, и един от съветниците на Арута преглеждат убиеца-двойник. Всички допуснати в кулата, избрана за затвор на пленника, бяха смаяни от приликата. Капитан Валдис, първият помощник на Гардан и заместил го на поста командир на личната гвардия на принца, поклати глава.

— Нищо чудно, че момците само са му отдавали чест, когато е минавал през двореца, ваше височество. Той ви е абсолютен двойник.

Раненият лежеше здраво вързан за пилоните на едно легло. Както и с предишния пленен Козодой, бяха му свалили отровния пръстен и всякакви други възможни средства за самоубийство. Жрецът с фигурата на борец отстъпи от пленника и рече:

— Загубил е кръв и диша плитко. При нормални обстоятелства животът му щеше да е на косъм.

Кралският лекар кимна съгласен.

— Щях да кажа, че ще се оправи, ваше височество, ако не бях видял с очите си миналия път с каква готовност мрат. — Мъжът извърна очи към първите утринни лъчи, струящи през прозореца.

Няколко часа се бяха трудили над пораженията от камата на Джими.

Арута се замисли. Предишният опит да разпитат Козодой бе завършил с един оживял труп, който бе избил няколко стражи и за малко да убие върховната жрица на Лимс-Крагма и самия принц. Той се обърна към Натан.

— Щом се съвземе, използвайте си изкуствата да измъкнете от него всичко, което знае. Ако издъхне, веднага изгорете тялото. — А на Гардан, Джими и Роалд каза: — Вие елате с мен. Капитан Валдис, удвоете охраната, без да се вдига шум.

След като излязоха, принцът ги поведе към покоите си.

— След като Анита замина с бебетата и ще са в безопасност при майка й, остава ми само грижата да изкореня тези убийци преди да са измислили друг начин да се доберат до мен.

— Но нейно височество все още не е тръгнала — отвърна Гардан. Арута се извърна.

— Какво? Та тя се сбогува с мен преди час.

— Може би, ваше височество, но изглежда, са я задържали още куп дреболии. Багажът й беше натоварен едва преди малко. Охраната е готова от два часа, но не мисля, че екипажът е тръгнал.

— Тогава й предайте да побърза и се погрижете за сигурността им, докато тръгнат.

Гардан се затича, а Арута, Джими и Роалд продължиха напред.

— Знаете какво ни предстои — каза Арута. — От всички тук само тези от нас, които бяха в Морелайн, си дават напълно сметка що за враг стои зад всичко това. Знаете също така, че ще бъде война без покой, докато едната страна не нанесе пълен разгром на другата.

Джими кимна, малко изненадан от тона на Арута. Последният опит за покушение нещо го беше поизнервил. Откакто го познаваше, Арута винаги се държеше обмислено, пресяваше грижливо цялата налична информация, преди да вземе възможно най-трезвото решение. Единственото изключение, на което Джими бе свидетел, беше в мига, в който отклонилата се стрела на Смеещия се Джак бе поразила Анита. Тогава Арута за кратко се беше променил. И сега, също като в онзи момент, изглеждаше на ръба на нервите си, кипнал от гняв от дръзкото посегателство. Добруването на семейството му отново бе изложено на смъртен риск и принцът едва удържаше убийствената си ярост към виновниците.

— Намери Тревър Хъл — каза принцът на Джими. — Искам най-добрите му хора да са готови за действие довечера по залез-слънце. Искам да се състави план с Гардан и Валдис.

— Роалд, твоята задача днес е да не оставяш Лаури свободен — продължи Арута. — Той сигурно ще разбере, че нещо не е наред, след като няма да свикам дворцовия съвет следобед. Ангажирай го, разведи го по старите свърталища из двореца, но настрана от източната кула. — Джими го изгледа изненадано. — След като се ожениха с Карлайн, няма да рискувам живота му. А той е толкова глупав, че ще настои да тръгне с мен.

Роалд и Джими се спогледаха. И двамата се бяха досетили какво е намислил Арута за през нощта. Лицето на принца бе угрижено.

— Хайде вървете. Току-що се сетих, че трябва да обсъдя нещо с отец Натан. Когато Хъл се върне, известете ме.

Без повече въпроси двамата тръгнаха по задачите си, а Арута пое назад към кулата да поговори с жреца на Сунг.

Глава 3
Убийството

Въоръжените мъже стояха в готовност и чакаха команда.

Крондор продължаваше да празнува, след като принцът обяви втори празничен ден с не много убедителното обяснение, че след като синовете му са двама, то и Представянето трябва да продължи два дни. Обявлението беше посрещнато с възторг от всички в града, с изключение на дворцовия персонал, но церемониалмайсторът Деласи набързо въдвори ред. При тълпите, пируващи по улици, ханове и пивници, и при усилващото се през целия втори ден празнично настроение разкарването из града на многото свободни от служба мъже, даващи си вид, че изобщо не се познават, не направи впечатление на никого. А към полунощ вече се бяха събрали на уречените места — една част в гостилницата на „Пъстрия папагал“, още — в три раздалечени склада, държани от Шегаджиите, и една част — на борда на „Кралския гарван“.

По уречен сигнал, преждевременния звън от камбанарията на градския часовник, петте групи щяха да тръгнат към укритието на братството на убийците. Арута оглавяваше отряда, събран в „Пъстрия папагал“. Тревър Хъл и Аарон Готвача командваха моряците и войниците, нахлуващи в каналите с лодки. Джими, Гардан и капитан Валдис щяха да водят групите, скрити в старите складове, по улиците на Бедняшкия квартал.

Последният войник се промъкна през открехнатите врати на склада и Джими се озърна. Паянтовият склад, използван от Шегаджиите за трупане на крадени стоки, се беше претъпкал. След това момъкът отново извърна очи към единственото прозорче, през което наблюдаваше улицата, водеща право към бастиона на Козодоите. Роалд на свой ред гледаше пясъчния часовник, който бе обърнал при последния звън на градския часовник. Джими отново огледа събралия се отряд. Лаури, който неочаквано се беше появил с Роалд преди час, се усмихна нервно на момчето.

— Тук май е по-уютно от пещерите под Морелайн.

Джими също се усмихна на неканения съучастник.

— Вярно.

Разбираше, че превърналият се в благородник трубадур се мъчи да разсее тревогата, която изпитваха всички. В много отношения бяха зле подготвени и нямаха никаква представа с колко от слугите на Мурмандамус ще им се наложи да се сблъскат. Но тази поява на двойника на принца бе възвестила нов щурм на подвластните за моредела и Арута бе настоял да се бърза на всяка цена. Негово беше решението да нападнат Козодоите преди да се е съмнало. Джими бе настоявал да им остане повече време да разузнаят района, но принцът бе останал непреклонен. Джими беше допуснал грешката да сподели пред Арута как за малко щяха да го разкрият. Междувременно Натан бе съобщил, че измамният принц е издъхнал, и Арута прецени, че няма как да разберат дали няма негови съучастници в двореца и дали съюзниците му не разполагат с някакъв друг начин да разберат за неговия успех или провал. Сега рискуваха да се натъкнат или на засада, или на опразнена бърлога. Джими напълно разбираше нетърпението на принца, но все пак съжаляваше, че не му бе останало време за още един оглед. Не можеха дори да са сигурни дали ще успеят да блокират всички изходи, та убийците да не се измъкнат.

Бяха измислили да увеличат шанса си за успех, като изпратят в града големи количества ейл и вино, уж „дар“ от принца за гражданите. Тайно им помогнаха Шегаджиите, които отклониха голяма част от пратката към Бедняшкия квартал и особено в Рибарското село. Честните хорица там, колкото и малко да бяха — помисли си със съжаление Джими, — сега щяха да си стоят в окаяните бордеи, щастливи с пълните чаши в ръце.

— Камбаната на часовника звъни — каза някой. Роалд погледна пясъчния часовник. Все още оставаше пясък за около четвърт час.

— Това е сигналът.

Джими излетя през вратата и поведе. Неговият отряд калени в битки ветерани трябваше пръв да стигне до леговището на Козодоите, защото единствено той беше успял да зърне за миг вътрешността на сградата. Отрядите на Гардан и Валдис щяха да връхлетят веднага след неговия, изпълвайки улиците с войници, докато хората на Джими атакуват укреплението. Групите на Арута и Тревър Хъл вече бяха нахълтали в каналите през тайника под мазето на „Пъстрия папагал“ и тунела на контрабандистите при кейовете. Вече се приближаваха под свърталището на Козодоите, за да блокират подземния изход.

Войниците се развърнаха по страничния тротоар и тръгнаха на прибежки по тясната улица. Заповедта гласеше да се придвижат колкото може по-безшумно, но при толкова въоръжени мъже по-важното беше бързината. И им бе заповядано, ако ги забележат, да щурмуват веднага. Като стигна до пресечката преди скривалището на Козодоите, Джими надникна предпазливо и огледа. Постове не се виждаха. Той махна с ръка към двете тесни странични улички и няколко войници изтичаха да ги преградят. След като заеха местата си, Джими тръгна към входа на зданието. Последните двадесетина крачки до вратата бяха най-рискованите, защото нямаше почти никакво прикритие. Джими си даваше сметка, че Козодоите сигурно пазят участъка пред вратата чист от купищата смет заради нощ като тази. Знаеше също така, че най-вероятно ще има поне един пост зад прозореца на ъгловата стая на втория етаж, гледащ към пресечката с входа на сградата. От другата страна на сградата се чу смътно издрънчаване на метал в камък и Джими разбра, че войниците на Гардан също се приближават. Хората на Валдис пък щяха да настъпят плътно зад неговите. Нещо помръдна зад прозореца на втория етаж и Джими замръзна на място. Нямаше представа дали са го забелязали, но знаеше, че ако са го видели, онзи бързо ще излезе да огледа, освен ако не му разсееше някак подозренията. Хлапакът залитна, преви се и загъргори силно, като някой пияница, решил да облекчи корема си от обилното вино. Извърна глава към застаналия в тъмното недалече от него Роалд и прошепна:

— Готови!

Изправи се и продължи да залита към ъгъла на сградата. Спря се още веднъж и се преви, уж че повръща, после продължи и затананика пиянска песничка с надеждата да го вземат за поредния окъснял гуляйджия, тръгнал да се прибира у дома. Щом се озова до входа на зданието, залитна настрани все едно, че се канеше да свие зад ъгъла, след което отскочи рязко към стената до портата. Затаи дъх и се вслуша. Различи някакъв приглушен звук, като че ли някой отвътре заговори. Но тревога не се вдигна. Джими кимна и отново се закандилка по улицата към следващата пресечка, където чакаха хората на Гардан. Облегна се на стената, все едно че отново се кани да повърне, след което изрева нещо весело и съвсем безсмислено. Надяваше се този вик да разсее за миг часовия.

На улицата бързо излязоха половин дузина мъже, понесли таран, и заеха позиция, а зад тях четирима стрелци изпънаха лъковете си. Имаха пряка стрелкова линия към прозорците на втория етаж, както и към входа. Джими се олюля обратно към сградата и щом се озова малко под перваза на прозореца, зърна нечия глава, щръкнала да го види накъде отива. Часовият беше гледал представлението му и не бе забелязал приближаването на бойците. „Дано Роалд съобрази какво да прави“ — помисли си Джими.

В нощта профуча стрела, предвестник, че наемникът е уловил момента. Ако горе имаше втори пост, не губеха нищо, като убиеха първия, а ако не — поне се добавяше и елемент на изненада. Часовият се показа още над перваза, като че ли искаше да види клатушкащия се покрай стената Джими, след което рухна през прозореца на няколко стъпки от момчето. Джими го прекрачи равнодушно. Някой от хората на Гардан скоро щеше да му изтръгне сърцето.

Стигна до вратата, извади рапирата си и махна с ръка. Шестимата с тарана — дебела греда с обгорен връх — пристъпиха напред, опряха тихо гредата във вратата, дръпнаха назад, залюляха я отмерено три пъти и на четвъртия удариха с всичка сила. Вратата се оказа само заключена, не и залостена, и падна навътре сред дъжд трески от разбитото около ключалката дърво. Неколцината мъже зад нея награбиха оръжията си и преди мъжете с тарана да успеят да го пуснат за да извадят мечовете си, към тях полетяха стрели. Таранът избумтя на каменния под, отскочи и хората на Гардан нахлуха.

Дрънчене на оръжие, писъци и люти проклятия изпълниха потъналото в сумрак помещение, а някъде отгоре се разнесоха паникьосани викове. Джими огледа набързо стаята, изруга от безсилие и се обърна към стоящия зад него сержант.

— Избили са врати към сградите зад ей тази стена. Там има още стаи! — Джими посочи двете врати, откъдето се бяха чули питащите гласове. Сержантът веднага поведе отделението си, раздели го на две и отпрати бойците през двете зейнали врати. Друг сержант поведе хората си нагоре по стълбите, докато Роалд и хората на Лаури довършваха неколцината убийци в първата стая и търсеха капаци на тайници по пода.

Джими се затича към вратата, за която беше сигурен, че води към помещението над шахтата за канала, изрита я и видя пред себе си един убит Козодой и излизащите през тайника бойци на Арута.

Извън стаята водеше втора врата и на Джими му се стори, че видя някой се мушна пред нея. Момчето бързо тръгна натам, викна през рамо някой да го последва, нахлу през вратата и бързо отскочи встрани, но засада нямаше. Последния път, когато бяха щурмували с Арута бърлога на братството на убийците, ги бяха заварили решени да умрат, но не и да се предадат в плен. Сега обаче се оказваше, че са по-скоро решени да бягат.

Джими се затича по коридора, пет-шест души забързаха по петите му. Отвори бързо една странична врата и видя на пода на стаята трима убити Козодои. Войниците вътре вече палеха факлите. Заповедта на Арута беше изрична — сърцата на всички мъртви врагове трябваше да се изтръгнат и да се изгорят. Тази нощ нито един мъртъв Черен кръвник нямаше да възкръсне и да почне отново да убива по зова на Мурмандамус.

— Някой да е избягал оттук? — изрева Джими.

Един от войниците вдигна глава.

— Никого не сме видели, скуайър, но пък допреди малко бяхме доста заети.

Джими кимна и продължи по коридора. Зави на ъгъла и видя в страничния проход ръкопашен бой. Отскочи встрани от гвардейците, които бързо надвиваха противниците, и се затича към друга врата. Не беше плътно затворена, сякаш някой току-що се беше шмугнал през нея и не беше имал време да я дозатвори. Джими я блъсна с крак и се озова на задната уличка. А точно срещу него зееха три непазени от никого врати. Момчето усети как сърцето му падна в петите. Извърна се и видя зад себе си Арута и Гардан. Арута изруга отчаяно. На мястото на бившата голяма, срината от пожар сграда, имаше няколко по-малки и на мястото на някогашния дебел каменен зид гостоприемно зееха няколко врати. И никой от войниците им не бе успял да пристигне тук навреме, за да предотврати бягството през тях.

— Дали някой се е измъкнал? — попита принцът.

— Не знам — отвърна Джими. — Един, струва ми се.

Един от бойците се обърна към Гардан и попита:

— Да продължим ли да ги гоним, маршале?

От съседните сгради се разнесоха гласове на разбудени от врявата обитатели и Арута тръгна да се прибере в сградата.

— Не си правете труда — процеди през зъби принцът. — Повече от сигурен съм, че в отсрещните къщи има врати към други улици. Тази нощ се провалихме.

Гардан поклати глава.

— Ако някой се е крил там, е драснал още като нападнахме.

На уличката се изсипаха още войници, повечето оплискани с кръв. Един от тях изтича до принца.

— Смятаме, че двама успяха да се измъкнат, ваше височество.

Арута го избута мълчаливо от пътя си и влезе в сградата. В главното помещение завари Валдис да надзирава бойците, заловили се с касапската работа. С мрачни лица, мъжете режеха дълбоко в гърдите на труповете и изтръгваха сърцата, след това подпалиха наведнъж цялата купчина.

Дотича един останал без дъх моряк и изхриптя:

— Ваше височество, капитан Хъл каза, че трябва да дойдете бързо.

Арута излезе от стаята с Джими и Гардан и пред очите му изникнаха Роалд и Лаури, все още с оръжия в ръце. Арута изгледи оцапания си в кръв зет и изръмжа:

— Ти какво търсиш тук?

— Просто наминах да видя какво става — отвърна Лаури. Роалд погледна принца примирено, а доскорошният трубадур добави: — Какво да го правя, като не се е научил да лъже с открито лице. Щом ми предложи да излезем да поиграем някъде комар, и веднага разбрах, че става нещо.

Арута махна с ръка и тръгна след моряка към стаята с изхода към каналите. Другите го последваха. Минаха по един тъмен тунел и стигнаха до лодките. Хъл махна с ръка на Арута да се качи при него и Арута и Гардан се качиха в едната лодка, а Джими, Роалд и Лаури — във втората.

Откараха ги с веслата до едно голямо средище на пет канала. Над водата се поклащаше привързана за желязна халка лодка, а от шахтата наблизо, водеща към повърхността, висеше въжена стълба.

— Спряхме три техни лодки, но тази ни се изплъзна. Докато стигнем дотук, вече се бяха измъкнали.

— Колко бяха? — попита принцът.

— Поне петима-шестима — отвърна Хъл.

Арута изруга отново.

— Изтървахме двама-трима през една от пресечките, а сега — и тези тук. Сигурно цяла дузина Козодои сега са из града на свобода.

Замълча, а после изгледа Гардан с присвити очи и промълви със сдържан гняв:

— От този момент Крондор е във военно положение. Затворете града.

 

 

За втори път от четири години насам градът трябваше да понесе несгодите на военното положение. Когато Анита бе избягала от пленничеството си в двореца и Джоко Радбърн, началникът на тайната полиция на Ги дьо Батира, се бе мъчел да я издири, градът беше блокиран по същия начин. Сега съпругът на принцесата издирваше из града възможни наемни убийци. Макар поводите да бяха различни, неприятностите за населението бяха едни и същи. И тъй като беше въведено веднага след празненствата, военното положение се оказа още по-горчив хап, който гражданството трябваше да преглътне.

Само няколко часа след като бе оповестено въвеждането на блокадата, търговците започнаха да се трупат пред портите на палата, за да изложат оплакванията си. В началото надойдоха корабните посредници, чиято търговия пострада първа, след като на съдовете им бе забранено да напускат залива или да влизат в пристанището. Тревър Хъл оглавяваше малката ескадра катери, подсигуряващи морската блокада, тъй като бившият контрабандист най-добре познаваше всички тънкости по преодоляването й. На два пъти кораби се бяха опитвали да се измъкнат от залива и двата пъти бяха прихванати и взети на абордаж. И в двата случая бързо се изясни, че поводът е печалбата, а не страхът от възмездието на принца. Въпреки това, тъй като не беше ясно кого точно търсят, задържаха всеки арестуван било в градския затвор, било в дворцовата тъмница или в затворническите бараки.

Скоро след корабните посредници започнаха да се тълпят едрите превозвачи на стока. След тях — мелничарите, когато започнаха да задържат и връщат селяните, каращи зърно. След тях — други, и всеки идваше с напълно разумни основания да се вдигне блокадата само по неговия случай. Всички получаваха отказ.

Законите на Кралството се основаваха на принципа за Великата свобода, най-общия закон. Всеки човек приемаше драговолно да служи на своя господар, освен някои малобройни престъпници, осъдени на робство или крепостници, изплащащи правото си на свобода. Благородниците получаваха привилегиите на своя ранг срещу закрилата на своя пряк управител и така мрежата на васалната зависимост нарастваше нагоре от простия селяк, изплащащ рента на своя скуайър или барон, който на свой ред плащаше данък на своя граф. По същия начин графът служеше на своя херцог, който свеждаше глава единствено пред краля. Но когато се нарушаха правата на свободните хора, те не се колебаеха да огласят недоволството си. Твърде много бяха враговете вътре и извън границите на Кралството, за да може някой благородник насилник да задържи дълго титлата си. Пиратските набези от Островите на залеза, квеганските приватери, шайки таласъми и вечната заплаха на Братството на Тъмния път — черните елфи — изискваха постоянна вътрешна стабилност в Кралството. Само веднъж в историята си населението беше изтърпяло потисничеството без открит ропот, при царуването на полуделия крал Родрик, предшественика на Луам, защото на риск при едно опълчване срещу игото бе изложена самата корона. При Родрик принципът на Великата свобода бе обявен за углавно престъпление и хората не можеха да изразят недоволството си публично. Луам на свой ред отново бе премахнал тази неправда от законите на страната. Стига това да не водеше до измяна, хората си върнаха правото да изразяват свободно възгледите си. И поданиците на Кралството сега гръмко изразяваха недоволството си.

Крондор се превърна в бушуващ от масови недоволства град, а стабилността в част от миналото. През първите дни след въвеждането на блокадата последва само глухо ръмжене, но след като режимът навлезе във втората си седмица, недостигът на продоволствие започна да се усеща от всички. Скоро търсенето многократно надвиши предлагането и цените нараснаха неимоверно. А когато първата пристанищна пивница затръшна кепенци поради недостиг на ейл, избухна истински бунт. Арута обяви комендантски час.

Въоръжени отделения на дворцовата гвардия тръгнаха да патрулират по улиците редом с обикновената градска стража. Агенти както на канцлера, така и на Праведника започнаха да подслушват хорските разговори за най-малките податки къде може да се крият убийците.

И свободните хора недоволстваха.

 

 

Джими бързаше по коридора към личните покои на принца. Бяха го пратили да отнесе заповеди на командира на градската стража и сега се връщаше със самия командир. Арута се бе превърнал в човек, обладан единствено от настойчивата нужда да намери и ликвидира шайката убийци. Всичко друго бе оставил настрана. Ежедневните дела по управлението бяха забавили хода си, а след това бяха замрели напълно — единственото, което занимаваше Арута, бе час по-скоро да издири и залови убийците.

Джими почука на вратата на заседателната зала на принца и му разрешиха да влезе с началника на стражата. Хлапакът пристъпи до Лаури и херцогиня Карлайн, а началникът застана мирно пред принца. Гардан, капитан Валдис и граф Волней стояха подредени зад креслото на принца. Арута вдигна очи към началника и каза:

— Командир Байн? Изпратих ви заповеди, не съм ви викал да се явите тук.

Командирът — сивокос ветеран, служещ вече от тридесет години, отвърна:

— Прочетох заповедите ви, ваше височество. Дойдох със скуайъра да ги потвърдите лично.

— Те са точно такива, каквито са написани, командире. Нещо друго имате ли?

Командир Байн почервеня от гняв и процеди през зъби:

— Да, ваше височество. Да не сте обезумял, по дяволите? — Всички в стаята се стъписаха, но преди Гардан или Волней да го порицаят за острите думи, той продължи: — Тази заповед, както е написана, означава да поставя още над хиляда души, за да затворя напълно града. Преди всичко…

— Командире! — сряза го Волней, съвзел се от изненадата.

Без да обръща внимание на графа, командирът продължи напористо:

— Преди всичко, тази работа с арестуването на „всеки, който не е познат поне на трима граждани, ползващи се с добро име“ означава всеки моряк, попаднал за пръв път в Крондор, всеки пътник, скитник, менестрел, пияница, просяк, уличница, комарджия или просто всеки непознат човек в града да бъде натикан в зандана, без да бъде изслушан поне пред съдия, в пълно нарушение на закона. Второ, не разполагам с достатъчно хора, за да изпълня точно такава заповед. Трето, нямам достатъчно килии, в които да прибера всички тези хора за да бъдат разпитани, няма да стигнат дори за онези, които трябва да бъдат задържани поради незадоволителни отговори. По дяволите, та аз и сега едва успявам да намеря място за всички вече задържани. И последно, цялата тази работа вони до небесата. Вие луд ли сте? С всичко това само до две седмици ще предизвикаме открит бунт в града. Дори онзи кучи син Радбърн не посмя да си позволи такова нещо.

— Достатъчно, командире! — изрева Гардан.

— Забравяте се! — каза Волней.

— Негово височество се забравя, господа. И освен ако Великата свобода отново не е обявена за углавно престъпление в Кралството, съм в правото си да кажа това, което мисля.

Арута изгледа твърдо командира.

— Това ли е всичко?

— Съвсем не — сопна се командирът. — Ще отмените ли все пак тази заповед?

— Не — безстрастно отвърна Арута.

Командирът хвана металния знак на гърдите си и го откъсна от куртката си.

— Тогава си изберете друг, който да издевателства над града, Арута Кондуин. Аз отказвам да го направя.

— Много добре. — Арута взе знака, подаде го на капитан Валдис и рече: — Намерете старшия помощник-командир на стражата и го повишете.

Вече бившият командир заяви:

— Той няма да приеме, ваше височество. Стражата е на моя страна до последния човек. — Мъжът се наведе, опря юмруци на масата на принца и очите му се изравниха с лицето на Арута. — А вие по-добре вкарайте армията си. Моите момчета няма да участват в това. Когато всичко това свърши, те ще са тези, които ще обикалят нощем по улиците по двама — по трима и ще се мъчат да върнат разума и спокойствието в един обезумял и покварен от омразата град. Вие ни навлякохте всичко това; сега се оправяйте сам.

— Достатъчно. Вие сте свободен — безстрастно каза Арута и се обърна все така към Валдис. — Изпратете отряди от гарнизона и поемете командата над стражата. Всеки градски стражник, който пожелае да остане на служба, е добре дошъл. Всеки, който не се подчини на тази заповед, да сваля табарда.

Командирът прехапа език, обърна се вдървено кръгом и напусна залата. Джими поклати глава и хвърли угрижен поглед към Лаури. Бившият трубадур разбираше не по-зле от бившия крадец що за неприятности ще кипнат скоро по улиците на града.

 

 

Вече трета седмица Крондор тънеше под гнета на военното положение. Арута сякаш бе оглушал за всякакви молби да се сложи край на блокадата. В края на третата седмица всеки мъж и всяка жена по улиците, за чиято самоличност никой не можеше да гарантира, бяха задържани. Джими се беше свързал с агенти на Праведника, които уверяваха чрез него Арута, че Шегаджиите си вършат своята работа. До този момент в залива бяха намерени шест плаващи трупа.

Арута и съветниците му вече се готвеха да започнат разпитите на задържаните. Един голям участък със складове недалече от Търговската порта беше превърнат в затвор. Арута, обкръжен от свита гвардейци с мрачни лица, оглеждаше първите петима доведени за разпит затворници.

Джими, застанал отстрани, чу как един от войниците промърмори на съседа си:

— При тая скорост ще си говорим с тия момчета поне една година.

Доста време Джими гледаше как Арута, Гардан, Волней и капитан Валдис разпитват задържаните един по един. Много от тях бяха прости хорица, така и не разбрали в какво са ги замесили, освен ако не се окажеха съвършени артисти, всички бяха мръсни, изглеждаха измършавели от недояждане и полуизплашени, полунепокорни.

Гледката започна да го отегчава и той се махна. В края на отрупаното на площада множество се натъкна на Лаури, седнал на една пейка пред входа на съседната пивница. Херцогът на Саладор въздъхна:

— Малко им е останало и не е евтин. Но поне е студен.

Джими избърса чело, запотено от летния пек и каза:

— Лошо. Така няма да постигнем нищо.

— Поне смекчава гнева на Арута.

— Никога не съм го виждал такъв. Дори когато бързахме към Морелайн. Той просто…

— Просто е ядосан, уплашен и се чувства безпомощен. — Лаури поклати глава. — Много научих от Карлайн за тримата си шуреи. Едно ще ти кажа за Арута, ако вече не го знаеш: той не може да търпи, когато изпадне в безсилие. В задънена улица да влезе, нравът му няма да позволи да признае, че пред него има каменна стена. Освен това, ако вдигне блокадата, Козодоите ще започнат да влизат и да си излизат когато им скимне.

— И какво от това? Те все едно са в града и каквото и да смята Арута, няма никаква гаранция, че точно те са задържани. Може да са проникнали сред дворцовия персонал, както успяха да проникнат сред Шегаджиите миналата година. Кой знае? — Джими въздъхна. — Ако Мартин беше тук, или кралят може би, сигурно вече щяхме да сме приключили с тази работа.

Лаури отпи от халбата.

— Може би. Ти спомена единствените двама мъже на този свят, в които той би могъл да се вслуша. Двамата с Карлайн се опитвахме да поговорим с него, но той само ни изслушва търпеливо и след това ни казва: „Не“. Дори Карлайн и Волней не могат да го разубедят.

Джими отново се загледа към водещия разпитите принц. Пред него минаха още три групи затворници.

— Е, има и някаква полза от всичко това. Освободиха четирима души.

— И ако ги спипа отново някой от патрулите, ще ги затворят в друг зандан и ще минат дни, докато някой провери твърденията им, че ги е освободил лично принцът. А другите шестнайсет ги върнаха в зандана. Единственото, на което можем да се надяваме, е Арута скоро сам да разбере, че всичко това няма да ни доведе доникъде. До празника на Банапис остават по-малко от две седмици и ако дотогава блокадата не се вдигне, в града наистина ще избухне бунт. — Лаури сви устни в безсилие. — Ако имаше само някакъв магически начин да се познае кой е Козодой и кой — не…

Джими подскочи.

— Какво?

— Какво „какво“?

— Това, което току-що каза. Защо не?

Лаури бавно се извърна към скуайъра.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е крайно време да си поговорим с отец Натан. Идваш ли?

Лаури остави настрана халбата с горчивия ейл и стана.

— Имам един кон, вързан е наблизо.

— И преди сме яздили двама. Хайде, ваша светлост.

За пръв път от няколко дни Лаури се изкикоти.

 

 

Натан слушаше, килнал глава на една страна, докато Джими довърши мисълта си. Жрецът на Бялата Сунг потри замислено брадичката си. В момента приличаше повече на борец, отколкото на жрец.

— Вярно е, че съществуват някои магически средства да бъде принуден човек да каже истината, но отнемат много време и не винаги са благонадеждни. Съмнявам се, че можем да измислим по-ефикасни средства от тези, които вече се прилагат.

— А другите храмове? — попита Лаури.

— Техните средства не се отличават много от нашите. Дреболии, свързани със строежа на самите заклинания. Трудностите са същите.

Джими изглеждаше съкрушен.

— Надявах се, че ще се намери някакъв начин да се отличат убийците от цялата останала маса. Предполагам, че не е възможно.

Натан стана от масата. Бяха в заседателната зала на Арута — използваха я, докато принцът надзираваше разпитите.

— Само когато човек умира и бива поведен към владенията на Лимс-Крагма, се отговаря на тези въпроси.

Нещо изведнъж хрумна на Джими и лицето му помръкна в размисъл. След което просветна.

— Може би това е разковничето.

— Кое? — попита Лаури. — Не можеш да ги избиеш всичките.

— Не, разбира се — махна пренебрежително с ръка Джими. — Вижте, можем ли да доведем тук онзи жрец на Лимс-Крагма, Джулиан?

— Имаш предвид върховния жрец на храма на Лимс-Крагма Джулиан? — каза сухо Натан. — Забравяш, че го издигнаха във върховен сан, когато предшественицата му полудя след нападението в същия този дворец. — Лицето на Натан потръпна от сложена. Самият жрец на Сунг бе надвил немрящия слуга на Мурмандамус, и то срещу висока цена и след това изпитание все още го спохождаха ужасни кошмари. — Ако лично поискам, може и да ни удостои с аудиенция, но се съмнявам, че ще хукне насам само защото аз го моля. Може и да съм духовният съветник на принца, но според храмовата йерархия аз съм най-обикновен жрец с твърде нисък ранг.

— Ще му пратя послание. Не е никак обичайно храмовете да се месят в светските дела, но след появата на Мурмандамус отношенията помежду ни и останалите висши служители на херцогството са близки. Може пък Джулиан да прояви благоразположение и да ни сътрудничи. Предполагам, че си замислил някакъв план, нали?

— Да — каза Лаури. — Обясни най-после какво криеш в ръкава си?

Джими се ухили.

— Лаури, ти си артист и този театър ще ти хареса. Просто ще спретнем малък маскарад и ще изтръгнем истината от някой от Козодоите.

Херцогът на Саладор се отпусна в креслото и се замисли над думите на момчето, после се усмихна широко. Натан запремества поглед от единия към другия, после и той започна да загрява, усмихна се и след малко взе да се кикоти. После слугата на богинята на Верния път като че ли се усети, че се е забравил, и си придаде сериозен вид, но след малко отново избухна в неудържим смях.

 

 

От всички главни храмове в Крондор най-малко посещаваният от населението беше посветеният на Богинята на смъртта Лимс-Крагма, въпреки широко разпространеното вярване, че богинята рано или късно прибира всички при себе си. Обичайно беше да се оставя по някой скромен жертвен дар, придружен с кратка молитва за упокой на наскоро починал близък, но редовните поклонници бяха малобройни. Преди векове последователите на култа към Богинята на смъртта бяха практикували кървави ритуали, в това число и човешки жертвоприношения. С времето тези практики бяха станали по-умерени и поклонниците на Лимс-Крагма се бяха цивилизовали. И все пак старите страхове гаснеха бавно. И дори сега много кървави дела се вършеха в името на Богинята на смъртта от фанатици, така че за повечето хора храмът на богинята си оставаше покрит с патината на ужаса. Днес към храма обаче се точеше дълга върволица от обикновени хорица, с може би неколцина не толкова обикновени между тях.

Арута стоеше мълчаливо край входа на вътрешното светилище на храма на Лимс-Крагма. Преддверието се пазеше от въоръжени гвардейци, докато вътрешният храм бе пълен с храмови стражи — в черно-сребристите облекла на техния орден. Седем жреци и жрици стояха подредени в официални одежди под наставничеството на върховния жрец Джулиан. Първоначално върховният жрец не беше склонен да участва в този маскарад, но заради предшественичката си, доведена до лудост след сблъсъка си със слугата на Мурмандамус, накрая се съгласи да помогне в този опит да се изкорени злото.

Охраната подкара колоната затворници към мрачния вход. Повечето се спираха изплашени и се дърпаха назад, така че войниците трябваше да ги ръгат с остриетата на копията. Първата група включваше онези, за които се смяташе за най-вероятно да са членове на братството на убийците. Арута с огромна неохота се бе съгласил да участва в тази игра, но беше настоял всички заподозрени като възможни Козодои да са сред първите, подложени на „изпитанието“, за да не се разкрие измамата и да стигне до ушите на следващите.

След като наплашените и дърпащи се пленници застанаха пред олтара на Богинята на смъртта, Джулиан изрече с напевен глас:

— Нека изпитанието започне.

Присъстващите жреци, жрици и монаси подхванаха веднага смразяващия храмов химн.

Върховният жрец се обърна към петдесетината мъже, обкръжени плътно от храмовата стража, и заговори:

— Над този каменен олтар на смъртта никой не може да изрече лъжа. Защото пред Онази, що чака, пред Любимката на живота, всички смъртни трябва да се закълнат за онова, що са вършили. И знайте, хора на Крондор, че сред вас има такива, що са отхвърлили нашата господарка, такива, които безразсъдно са вписали имената си в пълчищата на мрака и които служат на зли сили. Хора, що са изгубили милостта на смъртта и са се лишили от последния покой, с който щедро ни дарява Лимс-Крагма. Тези хора презират всичко и са се отдали единствено на волята на своя зъл властелин. Сега те ще бъдат отделени от вас. Защото всеки, който излъже над камъка на Богинята на смъртта, ще бъде изпитан и всеки, който изрече истината, не ще има от какво да се бои. Ала тези сред вас, що са сключили договор с мрака, ще бъдат разкрити и ще ги срещне гневът на Онази, що чака.

Статуята зад олтара — изваяна от лъскав черен мрамор фигура на красива жена със строго лице — засия и запулсира със странна синьо-зеленикава светлина.

Джулиан даде знак да доведат първия затворник пред олтара и храмовите стражи го повлякоха напред. Трима силни мъже го повдигнаха върху големия каменен блок, използван преди векове за човешки жертвоприношения, и Джулиан извади от ръкава си черен кинжал. Жрецът вдигна лъскавото черно острие над гърдите на мъжа и изрече:

— Слуга ли си на Мурмандамус?

Ужасеният човечец изгъргори задавено: „Не“ и Джулиан свали кинжала.

— Този човек е невинен! — извика напевно жрецът, а Джими и Лаури се спогледаха. Човекът беше един от моряците на Тревър Хъл, дрипав и в съвсем окаян вид, но извън всякакви подозрение и ако се съдеше по играта му — с добри актьорски заложби. Беше един от внедрените доверени хора, за да придаде достоверност на представлението, както и вторият, когото влачеха в момента към олтара. Той захленчи отчаяно, започна да се дърпа и да моли за милост.

Джими прикри устата си с шепа и промълви:

— Този май преиграва.

Лаури му отвърна шепнешком:

— Все едно; тук без друго вони на страх.

Джими изгледа скупчените затворници, втренчени като омагьосани в церемонията с обявяването на втория за невинен. Стражите вече повлякоха първия пленник, който щеше да се подложи на изпитанието. Окаяникът имаше вид на птиче, хипнотизирано от погледа на готова да го ухапе змия. След като още четирима преминаха покорно през процедурата, Арута прекоси светилището, застана с гръб до Лаури и Джими, за да не го виждат затворниците, и промълви:

— Това няма да подейства.

— Може би все още не сме стигнали до убиец — отвърна Джими. — Да изчакаме. Ако всички издържат изпитанието, просто няма да освободите никого.

Изведнъж един от предната редица затворници се отскубна и хукна към вратата, избутвайки настрана двама от храмовите стражи. Гвардейците на Арута моментално блокираха изхода. Човекът се хвърли срещу тях и успя да докопа една кама и да я измъкне от колана на един от стражите. Някой го перна през ръката и камата издрънча и се плъзна по пода, а друг страж го удари през лицето с дръжката на копието си и мъжът се срина на мраморния под.

Джими като всички останали се беше загледал за миг в стражите, мъчещи се да усмирят и задържат опиталия се да избяга. А след това времето сякаш забави хода си и той зърна с крайчеца на окото си как друг от затворниците спокойно се наведе, вдигна камата изправи се с хладна решителност, замахна и докато устата на момъка се отваряше да извика, я хвърли.

Джими се хвърли напред да избута Арута настрана, но закъсня само с миг. Камата улучи и един от жреците извика ужасено:

— Богохулство!

Арута се олюля, очите му се разшириха от изумление и се сведоха към камата, забита в гърдите му. Лаури и Джими бързо го хванаха под мишниците и го задържаха да не падне, а устата му се отвори и се раздвижи безмълвно, сякаш в този момент най-трудната въобразима задача бе да проговори. После очите му се подбелиха, той се олюля и се смъкна напред, едва удържан от Лаури и Джими.

 

 

Джими седеше кротко и гледаше крачещия из стаята Роалд. Карлайн седеше срещу момчето, потънала в мисли. Чакаха пред спалнята на Арута, а вътре отец Натан и кралският лекар трескаво се мъчеха да отскубнат принца от лапите на смъртта. Не позволяваха дори на Карлайн да зърне брат си. Първоначално Джими бе преценил, че раната е сериозна, но не и фатална. Беше виждал много по-жестоко пострадали да оцеляват, но времето се точеше бавно и Джими започна да се безпокои. Арута трябваше отдавна да е потънал в здравословен сън, но кой знае защо, двамата вътре не излизаха да кажат и дума и Джими се боеше, че положението се е усложнило.

Момчето затвори очи, потърка ги с юмрук и въздъхна шумно. Отново бе успял да реагира, но твърде късно, за да предотврати бедата. Мъчеше се да потисне чувството си за вина и се стресна от гласа, който промълви до него:

— Не се самообвинявай.

Вдигна очи и видя, че Карлайн се е преместила и е седнала до него. Усмихна се вяло и отвърна:

— Мисли ли четем, херцогиньо?

Тя поклати глава едва, сдържаше сълзите си.

— Не. Просто си спомних колко тежко го преживя, когато пострада Анита.

Джими можа само да кимне. Дойде и Лаури, пристъпи до вратата и заговори тихо с единия от стражите. Гвардеецът влезе бързо, след малко се върна и му прошепна нещо в ухото. Лаури отиде при жена си, целуна я по бузата и каза:

— Пратих конници да доведат Анита и вдигнах блокадата. Като най-знатна особа в града, Лаури беше поел управлението и заедно с Волней и Гардан се мъчеше да възстанови реда и да спре размириците. Макар кризата до голяма степен да беше преодоляна, все пак оставаха някои ограничения, за да се предотвратят възможните изстъпления на разгневените граждани. Комендантският час щеше да се запази за още няколко дни и по-големи събирания на хора щяха да се разпръсват с военна сила.

— Чакат ме още задължения. Ще се върна скоро — каза тихо Лаури и излезе. Времето отново се заточи мъчително бавно.

Джими седеше умислен. За краткото време, откакто беше с принца, животът му се бе променил коренно. Това, че от уличен хлапак и крадец бе станал млад благородник, бе променило отношението му към другите, макар че остатъците от предишната му предпазливост му помагаха да се оправя по-лесно в сложните дворцови интриги. Все пак принцът и неговите близки и приятели бяха единствените хора, които означаваха нещо в живота на младежа и той много се боеше за тях. Безпокойството му растеше с бавно точещите се часове и вече бе стигнало на ръба на паниката. Усилията на жреца и лекаря продължаваха подозрително дълго. Джими усещаше, че нещо не е наред.

А след това вратата се отвори и дадоха знак на един от стражите да влезе. След малко той се появи отново на прага и бързо закрачи по коридора. Скоро Лаури, Гардан, Валдис и Волней се върнаха при вратата. Карлайн, без да сваля очи от портала, се пресегна и стисна болезнено ръката на Джими. Джими извърна глава и се сепна, като видя сълзите, напиращи в очите й. И младежът с ужасяваща сигурност осъзна какво се е случило.

Вратата бавно се отвори и на прага застана пребледнелият отец Натан. Жрецът огледа преддверието и отвори уста да заговори, но думите сякаш не искаха да излязат от гърлото му. Най-сетне Натан промълви:

— Той е мъртъв.

Джими не можа да се сдържи. Скочи от пейката, избута хората, отрупани пред вратата и не позна собствения си глас, когато извика:

— Нее!

Стъписаните стражи не можаха да го спрат и той се втурна в спалнята на Арута. И спря. Защото на ложето лежеше, склопил очи, принцът. Джими разтреперан огледа така познатото му и скъпо на сърцето му лице. Пресегна се да го погали, но ръката му се спря на педя от лицето. Нямаше нужда да го докосва, за да се увери, че човекът в леглото наистина е мъртъв. Джими сведе глава и заплака.

Глава 4
Препускане

Томас се събуди.

Нещо го бе призовало насън. Той скочи, разтърка очи и се огледа в тъмното. Свръхчовешкият му взор отличаваше всеки детайл в спалния обков, все едно че беше привечер. Покоите на кралицата и нейния принц-консорт не бяха големи. Издълбани бяха в хралупата на живо, могъщо дърво; Не забеляза нищо нередно. За миг се притесни да не би ужасните сънища от близкото минало да са се върнали, но след като се разбуди съвсем, отхвърли това опасение. Точно тук той беше пълен господар на обладалото го могъщество. Въпреки че старите ужаси често изникваха в ума му най-нечакано.

Томас погледна съпругата си. Агларана спеше дълбоко. После стана от ложето и пристъпи до малкия Калис. Вече двегодишно, момчето спеше в малка дървесна кухина до покоите на родителите си. Невръстният принц на Елвандар също спеше дълбоко, с кротко и спокойно личице.

А зовът дойде отново. И Томас разбра кой го зове. Не че бе сигурен откъде иде зовът, но изпита чувство на обреченост. Пристъпи до провесеното на сухия клон снаряжение в бяло и златно. Обличал бе тези одежди само веднъж след края на Войната на разлома, за да унищожи Черните кръвници, дръзнали да прекосят границите на Елвандар. Но сега съзнаваше, че е време отново да ги навлече.

Откачи тихо златната броня и излезе навън. Лятната нощ бе натежала от аромата на горски цветя, смесен с дъха на прясно изпечените за утрешните ястия лешникови питки.

Заоблича Томас бойните си одежди под зеления покров на Елвандар. Върху долната риза и панталоните нахлузи тежката жилетка с плетената златна ризница, а върху нея — белия табард с извезания на гърдите златен дракон. После окачи на тежкия колан златния си меч, сложи на главата си златния шлем и накрая вдигна белия щит.

Дълго стоя така, снаряжен в доспехите на Ашен-Шугар, последния от расата на валхеру, Властелините на дракона. Свързваше ги пронизало тъканта на времето мистично наследство и по някакъв непонятен начин Томас се бе превърнал колкото в човек, толкова и във валхеру. Същността му си бе останала почти непроменена — простосмъртен, роден и отгледан от обичните си баща и майка в готварницата на Крудий, но силите му след тази тайнствена връзка далеч надвишаваха човешките. И тази нечовешка мощ не произхождаше вече от самите доспехи — те се бяха оказали само проводник, сътворен от чародея Макрос, замислил по някакви свои, неведоми причини Томас да наследи древното могъщество на валхеру. И сега то се таеше в глъбините на естеството му, но Томас все така се чувстваше смален, щом наденеше белозлатите доспехи.

Младият мъж притвори очи и с недосягано от векове изкуство пожела да отпътува там, където го зовяха.

Златно сияние го обкръжи и изведнъж той се понесе сред дървесата на елфския лес, по-бързо от човешки взор. Прелетя като светлина покрай нищо неподозиращите елфски постове и се озова насред просторна морава далече на северозапад от двора на кралицата. После отново се въплъти в телесната си форма и потърси с очи оня, който бе изпратил призива. Откъм дърветата се приближи мъж в черен халат и с безкрайно познато на Томас лице. Прегърнаха се. От деца бяха расли като братя.

— Странна среща, Пъг — рече Томас. — Познах зова ти като подпис върху пергамент, но защо бе нужно това чародейство? Защо просто не ми дойде на гости у дома?

— Трябва да поговорим насаме. Ида от много далече.

— Каза ми го Арута миналото лято. Каза, че си останал в света на цураните, за да разбереш нещо за това, което стои зад черните набези на Мурмандамус.

— Научих някои неща през тази година, Томас. — Пъг заведе Томас до едно паднало дърво и двамата седнаха на гнилия ствол. — Вече съм сигурен без капка съмнение, че зад Мурмандамус стои онова, което цураните наричат Врага. Древно същество или сила с невъобразими възможности, тази ужасяваща стихия се стреми да проникне в нашия свят и именно тя дърпа конците на моредела и неговите съратници, но с каква точно цел — не знам. И за мен все още е непонятно как трупането на моределските пълчища или убийството на Арута може да помогне на Врага да проникне в нашето времепространство. — Пъг замълча за миг. — Толкова много неща все още не разбирам, въпреки всичко научено. Почти бях вдигнал ръце след проучванията си в библиотеката на Конгрегацията. Намерих само едно. — Погледна приятеля си напрегнато. — Беше съвсем смътен намек, бледа следа, но ме отведе далече на север в Келеуан, в едно приказно място под полярния лед. Последната година преживях в Елвардейн.

Томас примигна объркано.

— Елвардейн ли? Но това означава „убежище на елфите“, тъй както Елвандар значи „дом на елфите“. Кой…

— Учих се при елдарите.

— Елдарите! — Томас изглеждаше още по-объркан. В главата му като порой се изсипаха спомени от живота му като Ашен-Шугар. Елдарите бяха най-доверената каста от расата на елфите за господарите им, Властелините на дракона. Те единствени бяха имали достъп до несметните съкровища, плячкосвани от многобройни светове из вселената от Драконовите властелини. Бяха нищожни в сравнение със своите господари. Ала в сравнение с всички други смъртни твари, обитавали Мидкемия, представляваха могъща раса на чародеи. Бяха изчезнали по време на Войните на хаоса и ги мислеха за загинали заедно с легендарните им владетели.

— Келеуан се оказа свят колкото на цураните, толкова и на елдарите. И двете раси са намерили там убежище през Войните на хаоса. — Пъг замълча замислено. — Елвардейн е създаден като преден пост от елдарите за времена като днешното. Той е почти като Елвандар, Томас, съвсем малко по-различен. Щом пристигнах, ме посрещнаха така, сякаш бяха очаквали идването ми. Елдарите ме учиха. Но учението при тях бе по-различно от всичко, през което бях преминал. Един от тях, Акайла, като че ли отговаряше за обучението ми, но всъщност ме учеха мнозина. И през цялата тази година, докато живях под полярния лед, не зададох нито един въпрос. То беше… сънуване. — Пъг сведе очи. — Толкова странно… Сред всички хора само ти би могъл да разбереш какво имам предвид.

Томас положи ръка на рамото на Пъг.

— Разбирам те. Ние хората не сме създадени за такова вълшебство. — После се усмихна. — Но ние с теб трябваше да го научим, нали?

— Да. Акайла и останалите започваха да редят заклинания, а аз само седях и гледах. Така минаха няколко седмици, докато проумея, че ме подготвят. А после един ден… се свързах. Научих се да запридам заклинанията с тях. Оттогава започна обучението ми. — Пъг се усмихна. — Добре се бяха подготвили. Знаеха, че ще отида при тях.

Томас се ококори.

— Но как?

— Макрос. Изглежда, той им е казал, че може да ги навести ученик.

— Това подсказва за някаква връзка между войната и тези странни събития от миналата година.

— Да. — Пъг замълча. — Всъщност научих три неща. Първото е, че нашият възглед за различните пътища към чародейството е погрешен. Всичко е магия. Само ограниченията на този, който я практикува, предопределят пътеката, която ще избере. Второ — въпреки огромното познание, което натрупах, все още съм много далече от възможността да проумея всичко, което ми предадоха. Защото не само не можех да задавам въпроси, но и те така и не ми предложиха отговори. — Мъжът в черното потръпна. — Богове, те са толкова различни от… всичко останало. Не знам дали е заради изолацията им, заради това, че от толкова векове не са имали никакви контакти с други от своя вид или какво, но Елвардейн ми изглеждаше толкова чужд, че сега Елвандар ми се струва познат и близък като горите край Крудий. — Пъг въздъхна. — Такова безсилие изпитвах понякога… Всеки ден, щом се събудех, тръгвах да скитам из леса и да чакам възможността да се уча сама да ме споходи. Сега, след като Макрос го няма, знам за чародейството повече от всеки друг на този свят, но така и не знам нищо за онова, което ни заплашва. Все едно че изковаха от мен някакво сечиво, което не е в състояние само да проумее предназначението си.

— Но подозрения поне имаш?

— Да, макар че няма да ги споделя с никого, дори и с теб, преди да се уверя. Много научих, но ми трябва да науча още. Едно е сигурно — и това е третото от нещата, за които ти казах, че разбрах — и двата свята са застрашени от най-голямата възможна заплаха след Войните на хаоса. — Чародеят стана и погледна Томас в очите. — Трябва да заминем.

— Да заминем? Къде?

— Всичко това ще се разбере. Зле сме подготвени за предстоящата борба. Малко знаем за своя противник, а знанието иде бавно. Затова трябва да го потърсим сами. Ти трябва да тръгнеш с мен. Веднага.

— Но къде?

— Там, където бихме могли да научим онова, което ще ни даде предимство: при Оракула на Аил.

Томас го изгледа мълчаливо. През всичките години, откакто познаваше Пъг, никога не го беше виждал толкова напрегнат.

— На други светове? — попита воинът в бялото и златото.

— Да. Точно за това ми трябваш. Твоите умения са ми неподвластни. Разлом до Келеуан мога да отворя, но за странстванията по други светове само съм чел в хилядолетни томове… Двамата заедно имаме шанс. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Трябва да поговоря с Агларана…

— Не — пресече го твърдо Пъг. — За това си има причини. Преди всичко подозирам, че ни заплашва нещо невъобразимо. Ако подозрението ми се окаже вярно, никой не бива да узнае какво сме предприели. Да споделиш за нашето издирване с тези, които искаш да успокоиш, би означавало да рискуваме пълен провал. Би могъл да унищожиш тях самите. По-добре да ги оставим да се потревожат малко.

Томас се замисли. Едно бе сигурно за момчето от Крудий, превърнало се във валхеру: ако в цялата вселена имаше човек, комуто можеше изцяло да се довери, то този човек сега стоеше пред него.

— Никак не ми харесва, но ще се съобразя с опасенията ти. Как ще го направим?

— За да избродим вселената, за да се впуснем може би да преплуваме през потока на времето, ще ни е нужно да яхнем същество, което е подвластно само на теб.

Томас зарея поглед в далечината.

— Било е преди… векове. Също като бившите слуги на валхеру, онези, за които говориш, са укрепили волята си с времето и сега едва ли ще приемат да служат драговолно. — Замисли се, затънал в избледнелите от столетия спомени. — Трудно ще е, но ще опитам.

Томас стана, пристъпи до средата на поляната, притвори очи и вдигна ръце високо над главата си. Пъг го гледаше мълчаливо. Дълго време и двамата останаха неподвижни. После мъжът в белозлатите доспехи се обърна към чародея.

— Една от тях ми отвръща. Много отдалече. Но идва насам с огромна скорост.

Времето потече бавно, звездите по небесния купол следваха вечния си ход. А после от далечината се чу плясък на могъщи криле, порещи нощния въздух. Скоро звукът се усили, съпроводен с мощен полъх, и откъм звездите се спусна гигантски силует.

И ето че сред поляната плавно и леко кацна същество с колосални размери. Крилете, разперени на над сто стъпки от всяка страна, положиха с почти безшумна лекота насред мора̀вата тяло, надвишаващо на ръст и тегло и най-едрото същество на Мидкемия. Лунна светлина заблещука по златистите люспи на драконката. Главата й, голяма колкото фургон, се сниши и увисна малко над двамата мъже. Изгледаха ги две гигантски очи с рубинен цвят. И съществото проговори:

— Кой дръзва да ме призове?

— Аз, някогашният Ашен-Шугар — отвърна Томас. Огнените очи го изгледаха с раздразнение и любопитство.

— На волята ми господар да си ли възжела, понеже моите предци робуваха на твоите? Тогава знай: пораснало е племето на драконите в сила и в гордост. И няма веч да служим драговолно. Готов ли си да го оспориш?

Томас примирително вдигна ръце.

— Съюзници търсим, не слуги. Аз съм Томас. Онзи, що остана с Долган джуджето до Руагх в предсмъртния му час. Той за приятел ме броеше и с дара си направи ме валхеру.

Драконката се замисли. И отговори:

— Изпя се тази песен добре и гръмко, Томас, друже на Руагх. Знай, нивга в нашата вековна памет не се е случвало такова чудо. В предсмъртния си час Руагх обходи за последно небесата тъй, че сякаш младостта си беше върнал, и смъртната си песен той изпя с възторг и живост. А в нейните слова говореше се за Долган и теб. И с благодарност чухме тази песен ний всичките от змеевото племе. Заради тази ваша доброта ще те изслушам.

— Стремим се двамата с чародея към някакви места, откъснати от нас в пространството и времето. Но щом възседнем твоя гръб, преградата им ще сломим.

При тези думи драконката го изгледа злобно и попита:

— Но що за цел ви тласка към торвение подобно?

— Велика, ужасно бедствие грози света ни — каза Пъг. — Заплаха невъобразима дори за змеевия род.

— Странни неща на север размътват световния покой — отвърна драконката. — Зъл вятър вее по нощите напоследък. — Съществото се умълча, замислено над казаното. — Тогава… ще взема май да сключа сделка с вас. За начинание такова ще взема да ви пренеса с приятеля ти. Наричат ме Риатх. — Драконката сниши глава и Томас се качи сръчно и показа на Пъг къде да стъпи, та да не причини неудобство на гигантското същество. След това и двамата се наместиха удобно в плитката седловина между врата и раменете, малко пред крилете.

— Много сме ти задължени, Риатх — каза Томас. Драконът изплющя с могъщите си криле и пое към небето.

Стремглаво се издигнаха над Елвандар, здраво възседнали люспестия гръб. Риатх заговори:

— Дългът между приятели не е дълг. От потеклото на Руагх съм аз. За мен той бе това, което с вашите слова баща ще да се нарече, а аз на него — щерка. Макар при нас такива връзки да не са така съдбовни, както при човеците, все пак са важни. Хайде, валхеру, време е да ни поведеш.

И Томас привлече сили, забравени от векове, и пожела да преминат в онова място, отвъд пространството и времето, където неговите братя и сестри бяха вилнели преди хилядолетия, сеейки смърт и разруха из безбройни светове. И драконът полетя за първи път от векове и се понесе сред безкрайната шир на световете.

 

 

Томас насочи духом посоката на Риатх. Притиснат от неволята, намери в себе си сили, недосягани и неизползвани в този му живот. Отново се почувства обладан от естеството на Ашен-Шугар, но този път я нямаше всепоглъщащата лудост, която беше изтърпял преди да превъзмогне наследството на валхеру и да го подчини на своята човечност.

И пак тъй инстинктивно поддържаше илюзията за пространство около себе си, Пъг и дракона. Величието на милиарди звезди около тях осветяваше пътя им. Но и двамата знаеха, че не са в онова, което Пъг наричаше „реално пространство“, а че по-скоро се реят сред онази сива пустота, преживяна от чародея, когато двамата с Макрос бяха затворили разлома между Келеуан и Мидкемия. Но тази сивота нямаше материя, тя съществуваше сама по себе си, между самите нишки на тъканта на времето и пространството. Цял век можеше да прекарат тук и да се върнат след това към точката на тръгването миг след като са тръгнали. Нямаше време в това непространство. Но човешкият ум си имаше ограничения и не сега бе моментът да се подлагат на изпитания. Риатх като че ли беше безразлична към илюзията за пространство около себе си. Томас и Пъг усетиха как тя промени посоката.

Способността на съществото да се ориентира тук събуди интереса на Пъг. Хрумна му, че Макрос може би е усвоил способността да странства по своя воля между световете от времето, когато преди години се е учил при Руагх. Отбеляза си наум да подири в трудовете на Макрос сведения за това, като се върне в Звезден пристан.

Последва оглушителен тътен и излязоха, в нормалното пространство. Крилете на Риатх заплющяха силно и се понесоха сред яростни небеса, потъмнели от буреносни облаци, увиснали над зъберите на древни планини. Във въздуха се долавяше горчивият метален вкус на нещо гнило, разнасян от хапещия мразовит вятър. Риатх отпрати мисъл към Томас: „Чуждо ми е това място. Не ми харесва.“

Томас й отвърна на глас, за да чуе Пъг.

— Няма да се бавим тук, Риатх. И няма от какво да се боим.

„Аз не познавам страх, валхеру. Просто са ми омразни такива места.“

Пъг посочи с ръка и Томас се извърна да проследи жеста на чародея. И насочи с ума си дракона да последва командата на Пъг. Понесоха се над остри зъбери, над кошмарен пейзаж от изкривени канари. Могъщи вулкани в далечината храчеха към небесата гигантски стълбове черен дим, които се разгъваха при върха си като гъби, а основите им блестяха в оранжево сияние. Скалистите склонове грееха, нажежени до червено. Прелетяха над тях и закръжиха над някакъв град. По непристъпните му някога стени зееха широки пукнатини. Тук-там сред царящата разруха все още стърчаха останки от огромни кули. Не се виждаха никакви следи от живот. Понесоха се устремно към някогашния централен площад, събирал преди векове огромни тълпи. Сега се чуваше само плясъкът на крилете на Риатх, надмогващ ледения вятър.

— Къде сме? — попита Томас.

— Не знам — отвърна Пъг. — Знам само, че това е светът на Аил, или поне е бил.

Томас се загледа в свирепото белезникаво петно зад реещите се над тях тъмносиви облаци.

— Колко е странно всичко…

— Тукашното слънце е старо. Някога е греело като нашето, ярко и топло. Сега гасне.

Вещината на валхеру, задрямала от векове, се събуди в ума на Томас.

— Пред края е на своя цикъл. Знам. Понякога просто се стапят и изчезват. Друг път… избухват с титанична ярост. Чудно какво ли ще стане с него.

— Не знам. Навярно оракулът знае. — Пъг насочи Томас към очерталата се на хоризонта далечна планинска верига.

Могъщите криле на Риатх ги понесоха към планините. Градът се намираше в края на огромна низина, някога обработвана. Ала сега не беше останал и помен от нивя и ферми, освен изпънатата през равнината бяла отсечка на някогашен акведукт, безмълвен паметник на отдавна изчезнал народ. А след това наближиха планините и Риатх започна да се издига нагоре. И отново се понесоха над планински зъбери — стари и проядени от дъждове и бури.

— Ето там — посочи Пъг. — Стигнахме.

Покорна на духовните команди на Томас, Риатх закръжи над един от планинските върхове. Над обърнатите на юг скали пред очите им се разкри гладка и гола площадка пред устието на пещера. Мястото не беше достатъчно, за да може гигантският дракон да кацне на него, затова Томас впрегна вълшебната си дарба да левитира и смъкна себе си и Пъг от гърба на съществото. Риатх се раздели с тях с безмълвно послание, че ще отлети на лов и ще се върне по призива на Томас. Томас й пожела успех, но беше сигурен, че драконката ще се върне прегладняла.

Двамата се понесоха надолу през влажното обветрено небе, така потъмняло от бурните облаци, че не личеше ден ли е, иди нощ, и кацнаха леко на плоската издатина пред пещерата.

Загледаха се нагоре към изчезващата сред облаците Риатх и Пъг каза:

— Тук нищо не ни заплашва, но е възможно тепърва да ни се наложи да пропътуваме през гибелно опасни места. Вярваш ли, че Риатх наистина не познава страх?

Томас му отвърна с усмивка.

— Така мисля. В сънищата си за древните времена съм докосвал умовете на нейните предци, а спрямо тях тя е като тях, сравнени с твоя Фантус.

— Тогава имаме късмет, че се съгласи да тръгне с нас драговолно.

— Без съмнение. Можех да я унищожа. Но да я принудя? Не мисля. Времената на неоспоримата власт на валхеру са отминали безвъзвратно.

Пъг огледа злокобния пейзаж и каза:

— Колко тъжно и пусто е това място. В скрижалите, съхранявани в Елвардейн, този свят е описан. Някога са го красели огромни градове, бил е дом на могъщи държави. Вече нищо не е останало от тях.

— Какво ли е станало с хората му? — тихо попита Томас.

— Слънцето му е изтляло. Климатът се е променил. Земетръси, глад, войни. Каквото и да е било, донесло е пълна разруха.

Обърнаха се към пещерата, на чийто вход се бе появила човешка фигура, загърната от глава до пети в тежък халат с дълбока, скриваща напълно лицето качулка. Само една тънка ръка стърчеше от широкия ръкав. И тази ръка завършваше със старчески, сгърчени пръсти, стиснали чвореста тояга. Мъжът, или поне на такъв приличаше, запристъпва бавно към тях и заговори с толкова тънък глас, че сякаш вятър запищя изпод качулката.

— Кой дръзнал е да дири Оракула на Аил?

— Аз, Пъг, наричан също Миламбер, чародей на два свята — каза Пъг.

— И аз, Томас, наричан и Ашен-Шугар и дваж живял — добави Томас.

Прегърбената фигура им махна с ръка да я последват и влезе в пещерата. Томас и Пъг тръгнаха по нисък неосветен тунел. Пъг размаха ръце и засия светлина. Тунелът свърши в началото на кухина с чудовищни размери.

Томас се закова на място.

— Но ние сме само на няколко разкрача под самия връх. Тази пещера не би могла да се побере в…

Пъг сложи ръка на рамото му.

— Ние просто сме другаде.

Пещерата беше обляна от смътна светлина, струяща от стените и тавана, така че Пъг прекрати заклинанието си. В отсрещната страна на огромната кухина се виждаха още няколко качулати фигури, но никоя от тях не се приближи.

Старецът, който ги бе посрещнал на скалната площадка отвън, мина покрай тях и те го последваха. Пъг попита:

— Как да ви наричаме?

— Все едно е — отговори старецът. — Както ви харесва. Ние тук нямаме имена, нито минало или бъдеще. Ние просто сме онези, които служат на оракула.

И ги поведе към голям скален масив, плосък отгоре, върху който лежеше странно същество. Беше млада жена, или по-уместно бе да се каже — момиче, навярно не повече от четиринадесетгодишно, или малко по-голямо. Трудно беше да се прецени. Беше съвсем гола и тялото й бе покрито със струпеи, спечена кал и собствените й екскременти. Дългата й кафява коса беше мазна и сплъстена от нечистотиите. Щом пристъпиха към нея, очите й се разшириха, тя се дръпна изплашена назад и запищя. За двамата мъже бе повече от очевидно, че е съвсем луда. Писъкът заглъхна и преля в истеричен смях. Изведнъж момичето млъкна, вдигна очи, изгледа преценяващо двамата млади мъже и започна да дърпа с пръсти косата си в налудничаво подражание на ресане, сякаш изведнъж загрижила се за външния си вид.

Старецът безмълвно посочи момичето с тоягата си.

— Това значи е оракулът?! — промълви удивен Томас. Старецът фигура кимна.

— Това е сегашният оракул. Тя ще служи до смъртта си, после ще дойде друга, а тя самата дойде, когато предишната пророчица умря. Тъй е било винаги и тъй ще бъде вовеки веков.

— Как сте оцелели на този мъртъв свят?

— Търгуваме. Нашата раса загина, но други, такива като вас, ни търсят. Преживяваме някак. — Той посочи присвилото се сред камънаците момиче. — Тя е богатството ни. Питайте каквото пожелаете.

— А цената? — попита Пъг.

— Питайте каквото пожелаете — повтори мъжът. — Оракулът отговаря, както реши и когато реши. Тя ще назове цената. Може да поиска сладкиш, плод или да изяде сърцата ви все още туптящи. Току-виж си поискала дрънкулка за игра. — Посочи купчината странни вещи, струпани в ъгъла. — Сто овци може да поиска, или сто оки жито, или злато. Вие сте тези, които трябва да решите дали знанието, което търсите, си струва поисканата цена. А понякога се случва и да не отговори, каквото и да й предлагат. Капризна е природата й.

Пъг пристъпи към боязливо присвилата се девойка. Тя го изгледа, усмихна се и опипа разсеяно косата си.

— Искаме да научим бъдещето — каза Пъг.

Очите на девойката се присвиха и изведнъж и най-малкият намек за безумие в тях изчезна. Все едно че в нея изведнъж се всели някоя друга личност и тя отвърна със спокоен глас:

— И ако го научите, ще ми платите ли цената?

— Назови цената си.

— Спаси ме.

Томас погледна озадачено водача им. Старческият глас отвърна на немия му въпрос като шепот на есенен вятър сред сухата шума.

— Ние всъщност не разбираме какво казва. Тя е заклещена в примката на своя ум. Точно тази лудост й носи дарбата. Освободиш ли я от тази лудост, тя няма повече да бъде оракул. Тъй че може би влага друго значение.

— От какво да те спасим? — рече Пъг.

Момичето се засмя, а после спокойният глас се върна.

— Ако не разбирате, не можете да ме спасите.

Фигурата в халата само сви рамене. Пъг се замисли и каза:

— Мисля, че разбирам.

Посегна и хвана главата на момичето с две ръце. То се вкочани, готово да запищи, но Пъг отпрати към ума му послание, носещо утеха. Това, което се канеше да стори, обикновено се смяташе за деяние, достъпно само за жреци, но времето, преживяно сред елдарите в Елвардейн, го бе научило, че границите на всяко чародейство са тези, които си налага самият чародей.

Пъг притвори очи и навлезе в лудостта.

 

 

Обкръжаваха го подвижни стени. Стоеше сред лабиринт от безумни цветове и форми. Хоризонтът се менеше с всяка стъпка и перспектива не съществуваше. Пъг погледна към дланите си и видя как те изведнъж пораснаха колкото дини, след което също така внезапно се свиха до размера на бебешки юмручета. Вдигна очи и видя как стените на лабиринта се приближават и отдалечават безредно, а цветът и блясъкът им се менят също така без порядък. Дори подът под нозете му, допреди миг разчертан на червени и бели квадрати, внезапно преля в шарка от черни и сиви линии, а после — в огромни безформени петна синьо и зелено на червен фон. Яростни светлини безразборно блясваха от всички посоки, за да го заслепят.

Пъг се овладя и наложи собствените си възприятия. Знаеше, че все още е в пещерата и че цялата тази илюзия около него е само продължение на стремежа му да придаде физическо подобие на лудостта на момичето. Най-напред укрепи средоточието си, за да престанат крайниците му да се свиват и разширяват. Не биваше да действа прибързано нито за миг, за да не доунищожи и без това крехкия и разстроен разсъдък на момичето, а нямаше как да прецени какво можеше да му причини той при този контакт. Можеше да попадне например в клопката на лудостта й — твърде неприятна перспектива. През последната година Пъг до голяма степен се бе научил да държи уменията си под контрол, но също така бе узнал, че са ограничени, и съзнаваше, че това, което прави сега, е доста рисковано.

След това укрепи онова, което го обкръжаваше непосредствено. Спря отдръпванията и пристъпите, вибрирането на стените и ослепителните светлини. Осъзна, че посоката е без значение, и тръгна. Вървежът, знаеше го, също бе илюзорен, но илюзията за движение му бе необходима, за да достигне сърцевината на съзнанието й. Както всяка задача, и тази изискваше някаква рамка за съотносимост, някаква координатна система. Пъг можеше да реагира само на онова, което разстроеният й ум сънуваше за него.

Изведнъж нещо го тласна сред непрогледен мрак, толкова безмълвен, че само смъртта можеше да се сравни с покоя му. А после до сетивата му стигна самотен и странен звук. Последва го друг, идващ от друга посока. И ето че въздухът наоколо запулсира все по-рязко и все по-бързо и околната тъмнина се изпълни със странни звуци и скоро се превърна в гъмжило от пулсиращи гласове и зловония. Странни повеи обвяваха лицето му и някакви пернати същества изпърхваха край него и изчезваха толкова бързо, че не можеше да ги хване. Той сътвори светлина и се намери в огромна пещера, досущ като истинската, в която двамата с Томас стояха в този момент. Всичко притихна. От недрата на тази илюзия умът му извика. Отговор не последва.

Картината около него потръпна, отмести се и той се озова сред красива зеленина, изящни дървеса, толкова съвършени, че не можеха да съществуват в реалността. Зад тях се виждаше невъзможно красив палат от бял мрамор, украсен със злато и тюркоаз, кехлибар и нефрит, опал и халцедон — място толкова смайващо и чудно, че Пъг не можеше да направи нищо, освен да стои зяпнал и да го гледа с няма възхита. Образът пред очите му будеше чувството, че това е най-красивото място в цялата вселена, светая светих, в която не може да проникне никаква беда и напаст и където човек може да стои цяла вечност в абсолютно блаженство.

Гледката отново се раздвижи, промени се и той се озова в чудния палат. От белите мраморни подове, прошарени със златни нишки, до абаносовите колони, това бе най-разкошното въплъщение на богатство, каквото си бе представял, надминаващо дори палата на Властелина на войната в Кентосани. Таванът беше изваян от кварц, пропускащ слънчевата светлина в розово сияние, а стените бяха щедро покрити с гоблени, — изтъкани с нишки от злато и сребро. Вратите на всеки праг бяха от абанос, обрамчен със слонова кост и инкрустиран със скъпоценни камъни, и накъдето да се извърнеше Пъг, виждаше злато. А посред целия този разкош бял кръг светлина осветяваше подиум, на който стояха две фигури — на жена и на момиче.

Пъг пристъпи към тях. Изведнъж от пода изникнаха воини, като стръкове, изникващи от земята. Всеки бе могъщо същество с ужасяваща външност. Един приличаше на глиган, превърнат в човек, друг — на чудовищна богомолка. Трети наподобяваше мъж с лъвска глава; четвърти беше с лице на слон. Всички бяха снаряжени в тежки брони и с оръжия от метал и скъпоценности, и ревяха застрашително. Пъг остана спокоен.

Воините нападнаха. Пъг остана неподвижен. Кошмарните същества връхлитаха едно след друго, оръжията им минаваха през него и те изчезваха. След като се стопи и последното, Пъг отново пристъпи към подиума, на който стояха двете фигури.

Площадката започна да се отдръпва, все едно че беше на малки колелца или движещи се крачета и Пъг тръгна след нея. Вървеше и вървеше и скоро прецени, че илюзорният палат трябва да е с площ няколко мили. Знаеше, че може да спре с волята си бягащия подиум с двете пътнички на него, но ако го направеше, щеше да навреди на момичето. Всякакъв несдържан акт на насилие, дори нещо толкова дребно като заповедта към двете бегълки да спрат, щеше да нанесе на девойката неизлечима рана.

Подиумът взе да се поклаща и да отскача, блъскайки се в невидими препятствия, докато преминаваше от зала в зала и от един на друг завой из пресичащите се коридори, а Пъг се принуди да се извърта и снишава, отбягвайки летящите по пътя му предмети. Можеше също така да унищожи всичко, което се изпречваше на пътя му, но резултатът от това щеше да е също толкова вреден за момичето, колкото и ако им заповядаше да спрат. „Не — реши той. — Щом си влязъл в чужда реалност, трябва да се съобразиш с правилата й.“

Изведнъж подиумът спря и Пъг ги настигна. Жената стоеше безмълвна и гледаше в упор приближаващия се магьосник, докато момичето се бе присвило, седнало в нозете й. За разлика от истинската й външност, тук девойката бе красиво облечена, в дълга рокля от мека полупрозрачна коприна. Косата й беше събрана на великолепен кок, придържан със златни и сребърни фибули, всяка с блестящ скъпоценен камък. Макар да не беше възможно да се прецени как изглежда в действителност под кората от нечистотии, тук тя беше млада жена със смайваща хубост.

След това красивата девойка се изправи и започна да расте, и да се превръща пред удивените му очи в чудовище с гигантски пропорции. От хлътналите рамене се протегнаха и издължиха огромни космати ръце, а в главата заприлича на разгневена орлица. От рубинените й очи заблестяха мълнии, а дългите й извити нокти защракаха към лицето на Пъг.

Той остана неподвижен. Ноктите пробиха плътта му и преминаха през него, без да му причинят нищо, след като отказа да вземе участие в тази нова безумна реалност. Чудовището изведнъж изчезна и момичето отново стана такова, каквото изглеждаше в пещерата — голо, покрито със струпеи и мръсотия, обезумяло и изплашено.

Пъг извърна очи към жената и каза:

— Ти си оракулът.

— Аз съм.

Беше царствена, властна и неземна. И в същото време изглеждаше съвсем човешки. Пъг допусна, че и това е част от илюзията. В действителност сигурно представляваше нещо съвсем друго… или трябваше да е била нещо друго като жива. Сега Пъг разбра.

— Ако я освободя, с теб какво ще стане?

— Ще трябва да намеря друга, и то скоро, иначе съществуванието ми ще спре. Така е било винаги и така трябва да бъде.

— Значи друга трябва да се примири с това?

— Така е и винаги е било така.

— Ако я освободя, с нея какво ще стане?

— Ще стане отново такава, каквато бе, когато я доведоха тук. Млада е и разумът й ще се върне.

— Ще ми се възпротивиш ли?

— Знаеш, че не мога. Ти виждаш през булото на илюзиите. Знаеш, че всичко това са само чудовища и съкровища на ума. Но преди да я отървеш от мен, разбери следното, магьоснико. В самата зора на времето, когато все още се оформяха множествата вселени, се родихме ние — съществата на Аил. Когато твоят спътник валхеру и неговият род беснееха из небесата, ние вече бяхме невъобразимо стари и мъдри за тях. Аз съм последното женско същество от моята раса, макар че това е само едно близко до възприятието ти понятие, етикет, не обясняващ нищо. Онези в пещерата са мъжкари. Полагаме усилия да поддържаме онова, което е най-великото ни наследство, могъществото на оракула, защото ние сме стопаните на истината и грижовничките на познанието. В древни векове е постановено да мога да просъществувам в умовете на други, но с цената на собственото им безумие. Счетено е за необходимо зло да се отнема разумът на малцина същества от по-низши раси в замяна на опазването на мощта на Аил. Би ни се искало да не е така, но е така, защото са ми нужни живи умове, в които да просъществувам. Вземи момичето, но знай, че скоро ще трябва да намеря друга, чийто ум да обладая. Тя е нищо, най-обикновено дете от незнаен род. В родния си свят от нея щеше да стане или мързелива невяста на някой беден селяк, или уличница, задоволяваща мъжката похот. Обладавайки ума й, аз я дарявам с богатства, каквито не може да си представи и най-великият крал. Какво би могъл ти да й дадеш в замяна?

— Собствената й съдба. Но ми се струва, че ставаше дума за друг вид спасение. Спасение за двете ви.

— Схватлив си, магьоснико. Звездата, около която се върти нашият свят, скоро ще изгасне и ще умре. Колебливият край на цикъла й причини разрухата на тази планета. Ние вече търпим цял век на несекващ вулканизъм, невиждан от хилядолетия. Само след още шепа години този свят ще угасне в страховита смърт. Сега се намираме на третия свят, избран за дом от Аил. Но расата ни вече се стопи във времето и не разполагаме със средствата, позволяващи ни да си намерим друг свят. За да се отзова на твоите нужди, ти трябва да проявиш готовност да се отзовеш на нашите.

— Да ви преместя на друг свят не е трудно. Останали сте по-малко от дузина. Съгласен съм. Навярно можем дори да измислим начин да предотвратим жертвата на друг човешки ум. — Той кимна към плахо присвилото се момиче.

— Това ще е за предпочитане, макар че все още не сме открили начин. Все пак, ако ни намериш прислон, ще отговоря на въпросите ти. Споразумяхме се.

— В такъв случай ви предлагам следното. На моя свят мога да осигуря сигурен приют за теб и другите оцелели от вашия вид. Осиновен родственик съм на нашия крал и той ще се отзове благосклонно на молбата ми. Ала сега светът ми е заплашен и вие ще трябва да споделите с нас този риск.

— Това е неприемливо.

— Тогава няма сделка между нас и всичко ще погине. Защото моето начинание ще се провали, а този свят ще изчезне сред облак пламтящи газове.

Жената запази гробно мълчание. После, след дълга и мъчителна пауза, заговори:

— Ще изменя договора ни. Ще ти осигуря силата на оракула. В замяна ти ще ни осигуриш сигурен пристан след като свърши издирването ти.

— Издирване?

— Разчитам бъдещето, и колкото повече се доближаваме до взаимното съгласие, толкова повече нишките на вероятността се очертават и най-вероятното бъдеще се очертава пред погледа ми. Още сега, докато говорим, вече провиждам какво ти предстои да изпиташ и съм длъжна да ти кажа, че пътят ти ще е изпълнен с невероятни опасности. — Жената замълча и притвори очи, след което промълви: — Сега разбирам пред какво сте изправени. Да, аз приемам тези условия, но трябва да ги приемеш и ти.

Пъг сви рамене.

— Прието. Когато всичко свърши благоприятно, ще ви отведем на безопасно място.

— Върни се в пещерата.

Пъг отвори очи. Томас и слугите на оракула си стояха по местата в същите пози, както при началото на умствения му контакт. Той се обърна към Томас.

— Колко време мина?

— Няколко мига, не повече.

Пъг се отдръпна от девойката. Тя отвори очи и заговори с властен глас, неопетнен от безумието, а съдържащ в себе си нотките на речта на неземната жена.

— Знай, че тъмнината се разгъва и се трупа. Иде тя от тайната си бърлога и се стреми да си върне онова, що е загубила, за да срине до основи и да изпепели всичко, що обичаш, за да връхлети в безмилостен ужас и да унищожи всичко, на което държиш. Иди сега и намери оня, що знае всичко, оня, що изначално е проумял всичко. Само той единствен може да те поведе към последната битка, само той.

Томас и Пъг се спогледаха. Пъг вече знаеше отговора на въпроса си, но все пак попита:

— Кого трябва да намеря?

Очите на девойката сякаш разкъсаха душата му. Устните й прошепнаха:

— Черния Макрос.

Глава 5
Крудий

Мартин се приведе. Махна с ръка на другите да запазят тишина и се вслуша. Наближаваше залез-слънце и беше време около брега на езерцето да се появи дивеч. Но нещо бе изплашило и задържало плячката от водоизточника. Мартин се мъчеше да долови източника на този смут. Горите се бяха смълчали и се чуваше само плясъкът на птичи криле над главите им. А после в храстите се чу шумолене.

На поляната изскочи едър сръндак, а после от храстите се чу гърлено ръмжене. Мартин зачака, изпънал лъка си.

Мечокът излезе с клатушкане на поляната. По време, когато трябваше да е затлъстяло и загладило косъм, животното изглеждаше мършаво и немощно, отслабнало, все едно че току-що се е събудило от дългия зимен сън. Мартин го изгледа как сниши глава да пие от езерцето. Някаква рана беше осакатила горския звяр и му пречеше да се домогне до нужната му храна. Преди две нощи мечката бе премазала един селянин, опитал се да опази кравата си. Човекът бе издъхнал и оттогава Мартин вървеше по следите на звяра. Беше хищен и трябваше да бъде убит.

Сред леса се разнесе тропот на конски копита и мечокът вдигна муцуна и задуши във въздуха. От гърлото му прокънтя озадачен рев и той се изправи на задните си крака, след което изрева гневно, подушил мириса на коне и хора.

— Проклятие! — изруга Мартин, стана и изпъна лъка. Беше се надявал да стреля по-отблизо, но звярът всеки момент щеше да се обърне и да избяга сред дърветата.

Стрелата се понесе над поляната и улучи животното между врата и рамото. Не можеше да му донесе моментална смърт. Звярът опипа с лапа щръкналата стрела и заръмжа хрипливо. Мартин тръгна покрай вирчето, извадил ловния си нож, тримата му спътници го последваха по петите. Гарет, новият майстор-ловец на Крудий, стреля и втората стрела улучи звяра в гърдите, нанасяйки му нова сериозна, но все още не смъртоносна рана. Мечокът заопипва с предните си лапи щръкналите от гъстата козина пръчки и Мартин скочи към него. Широкият ловен нож на херцога на Крудий се заби дълбоко и точно, поразявайки в гърлото обърканото животно. Мечокът издъхна още докато рухваше на тревата.

Бару и Чарлз спряха до Мартин. Чарлз, нисък и кривокрак, беше облечен в зелени кожени дрехи, униформата на горяните на служба при Мартин. Бару, висок и мускулест, носеше дебела дреха на зелени и черни карета, които го обозначаваха като хадат от клана на Железни хълмове, кожени панталони и високи ботуши от глиганска кожа. Мартин се наведе над животното и разряза рамото му с дългия си нож, извърнал глава настрани заради сладникавата, гнила воня, излизаща от гноясалата рана. После се изправи и показа кървавото, покрито с жълта гной острие на стрела. Обърна се към Гарет и каза с погнуса:

— Докато служех като майстор-ловец при баща си, понякога си затварях очите пред бракониерства в гладни години. Но ако намерите човека, ранил тази мечка, искам го на бесилото. И ако притежава нещо ценно, дайте го на вдовицата на селяка. Не толкова мечката, колкото тази стрела го е убила.

Гарет взе железния наконечник и го огледа.

— Изкована е саморъчно, ваша светлост. Вижте този грозен ръб от едната страна на острието. Този, който я е изковал, не си пили стрелите, мърляв е и в работата си, както и в лова. Намерим ли колчан с толкова недодялани стрели, намерили сме и виновника. Ще кажа на следотърсачите. — След това добави: — Ако ваша светлост се беше добрал до мечока преди да го улуча, смъртите, за които да виним бракониера, щяха да са две. — Каза го с неодобрителен тон.

Мартин се усмихна.

— Не съм се и съмнявал, че ще го улучиш, Гарет. Ти си единственият по-добър стрелец от мен от всички, които познавам. Че нали това е една от причините да си майстор-ловецът ни.

Чарлз вметна:

— А и защото е единственият от горяните ви, който може да тича с вас, без да се задъха, щом решите да излезете на лов.

— Наистина ще ни скапете с това бягане, лорд Мартин — съгласи се Бару.

— Е — въздъхна Гарет, неудовлетворен от похвалата на Мартин — можехме да го улучим и по-точно преди да побегне.

— Може би да, може би не. Предпочетох да му скоча тук на откритото, с вас тримата зад гърба ми, наместо да го гоня из шубраците, дори три стрели да имаше в гърдите му. — Мартин махна уморено с ръка към гъстия лес. — Там щяхме повече да се озорим.

Гарет погледна Чарлз и Бару.

— За това няма да спорим, ваша светлост. — И добави: — Макар че се разминахме с белята съвсем за малко.

Недалече от тях някой извика настойчиво. Мартин стана.

— Вижте кой вдига целия този шум.

Чарлз изтича назад към леса.

Бару погледна мъртвия мечок и поклати глава.

— Човекът, който го е ранил, не е ловец.

Мартин огледа дърветата наоколо.

— Липсва ми всичко това, Бару. Готов съм дори да простя на този калпав бракониер заради това, че ми даде повод да се измъкна за малко от замъка.

— Слабо извинение, милорд — каза Гарет. — Редно беше да оставите всичко това на мен и хората ми.

Мартин се усмихна.

— Все едно слушам Фанън.

— Разбирам ви — каза Бару. — Близо година поживях при елфите, а сега — и вие. Липсват ми хълмовете и моравите на ябонските планини.

Гарет замълча. Двамата с Мартин знаеха много добре защо хадатът не се беше върнал. Селото му бе изпепелено от главатаря на моределите Мурад. И макар Бару да беше отмъстил на Мурад, вече нямаше свой дом. Сигурно някой ден щеше да си намери друго хадатско селище, но засега предпочиташе да се скита по широкия свят, далеч от домашна стряха. След като бе изцерил раните си в Елвандар, бе дошъл в Крудий като гост на Мартин.

Чарлз се върна с един крудийски воин. Боецът отдаде чест и каза:

— Мечемайстор Фанън ви моли да се върнете незабавно, ваша светлост.

— Какво толкова е станало?

— Не знам. Но мечемайсторът изпрати за вас коне, ваша светлост.

— Добре, води — отвърна Мартин. И изпита внезапна тревога.

 

 

Фанън ги чакаше на стълбището.

— Какво има, Фанън? — подвикна Мартин, след като скочи от коня и отърси праха от зелената си кожена туника.

— Нима ваша светлост е забравил, че лорд Мигел ще пристигне днес следобед?

Мартин погледна към смъкващото се на запад слънце и каза:

— Значи е закъснял.

— Корабът му вече мина край Моряшка скръб. До един час ще дойде откъм фара на Дългия нос.

Мартин се усмихна на мечемайстора.

— Прав си, разбира се. Бях забравил. — Почти се затича по стълбите и подвикна: — Ела да поговорим, Фанън, докато се преобличам.

Мартин се забърза към покоите си, обитавани преди време от баща му, лорд Боррик. Пажовете бяха напълнили гореща вана и Мартин набързо свали ловното си облекло, взе благоуханния сапун и камъка за триене и каза на пажа:

— Донесете още студена вода. Тази миризма може да се харесва на сестра ми, но мен ще ме задуши.

Пажът изтича да изпълни нареждането, а Мартин се обърна към мечемайстора.

— Е, Фанън, казвай. Какво води славния херцог на Родец при нас чак от другия край на Кралството?

Фанън седна на близкото канапе.

— Просто е тръгнал да попътува през лятото, ваша светлост. Не бих казал, че е чак толкова необичайно.

Мартин се засмя.

— Фанън, сега сме сами. Остави преструвките. Бас държа, че води със себе си поне една щерка за женене.

Фанън въздъхна.

— Не една, а две. Миранда е на двадесет, а Инец — на петнадесет. И за двете разправят, че са хубавици.

— Петнайсет! Богове! Та тя е момиченце.

Фанън се усмихна мрачно.

— Заради това момиченце досега е имало два дуела, доколкото ми е известно. Не забравяйте, че са от Изтока.

Мартин започна да се сапунисва.

— Много рано влизат там в политиката, нали?

— Виж, Мартин. Дали ти харесва, или не, сега ти си херцог — и брат на краля. Все още си неженен. Ако не живееше в този затънтен край на Кралството, вече щеше да имаш поне шестдесет светски посещения, а не шест.

Мартин отвърна с гримаса.

— Ако и това се окаже като последното, предпочитам да се върна в гората при мечките. — Последното гостуване беше на графа на Тарлоф, васал на херцога на Ран. Дъщерята се бе оказала чаровна, но имаше ужасния навик да му се хили непрекъснато, от което Мартин едва не побесня. Разделил се бе с момичето с празното обещание някой ден да посети Тарлоф. — Е, сладурана беше все пак.

— Хубостта няма нищо общо, както добре знаете. В Изтока все още ври и кипи, макар да минаха почти две години от смъртта на крал Родрик. Там някъде се спотайва Ги дьо Батира и само боговете знаят какво крои. Някои от поддръжниците му все още изчакват да видят кой ще бъде провъзгласен за херцог на Батира. А и след кончината на Калдрик и след като херцогството на Риланон все още е свободно, Изтокът заприлича на кула, съградена от клечки. Дръпнеш ли тази, която не трябва, и всичко ще рухне, чак до главата на краля. Тъли добре съветва Луам да почака за синове и племенница. Тогава ще може да постави на служба повече свои довереници. Добре ще е за теб да не губиш поглед над житейските факти около кралското семейство, Мартин.

— Да — въздъхна примирено Мартин. Знаеше, че Фанън е прав. Откакто Луам го бе издигнал на поста херцог на Крудий, беше изгубил много от свободата си и по всичко личеше, че тепърва ще губи все повече.

Влязоха трима пажове, понесли ведра със студена вода. Мартин се изправи и ги остави да я излеят върху него. Потръпна, загърна се в меката кърпа и след като пажовете излязоха, каза:

— Фанън, това, което казваш, безспорно е вярно, но… виж, не е минала и една година, откакто се върнахме с Арута от Морелайн. Преди това… беше онази дълга обиколка на Изток. Нямам ли право все пак да поживея спокойно няколко месеца?

— Поживя. Миналата зима.

Мартин се засмя.

— Много добре. Но все пак ми се струва, че се проявява повече интерес към един провинциален херцог, отколкото му се полага.

Фанън поклати глава.

— Повече интерес, отколкото се полага на брата на краля?

— Никой мой потомък не може да претендира за короната, дори да ги нямаше тримата, вече може би четиримата наследници преди мен. Спомни си, че се отказах от всякакви претенции както за себе си, така и за наследниците си.

— Ти не си обикновен човек, Мартин. И не ми се прави на дърварче. Може да си казал каквото си щеш в деня на коронацията на Луам, но ако някой твой потомък се окаже в положение да я наследи, клетвите ти няма да струват пукната пара, ако някоя фракция в конгреса на лордовете пожелае да го избере за крал.

Мартин започна да се облича.

— Знам, Фанън. Онова беше само за да попреча на някои хора да се противопоставят на Луам от мое име. Може и да съм прекарал по-голямата част от живота си сред горите, но докато седях на трапезата с теб, с Тъли, Кълган и татко, си отварях ушите. Понаучил съм доста неща. На вратата се почука и се показа един страж.

— Кораб с флага на Родец идва откъм Дълъг нос, ваша светлост.

Мартин му махна с ръка да напусне и каза на Фанън:

— Май трябва да побързам да срещна херцога и чудесните му дъщери. — Дооблече се и рече: — Щерките на херцога ще ме оглеждат и ухажват, но в името на божията милост и търпение, надявам се да не се кикотят.

Фанън кимна съжалително и последва Мартин през вратата.

 

 

Херцог Мигел каза някаква шега и Мартин се усмихна учтиво. Засягаше някакъв източен лорд, с когото се бяха срещали веднъж. Недостатъците му явно бяха източник на насмешки сред владетелите на Изтока, но Мартин не успя да схване хумора. Той хвърли поглед към дъщерите на херцога. И двете момичета бяха хубави: с деликатни черти, бледи лица, обкръжени от почти черна коса, и двете — с големи тъмни очи. Миранда бе потънала в разговор с младия скуайър Уилфред, третия син на барона на Карс и новодошъл в херцогския двор. Инец седеше изправена и гледаше Мартин с нескрито възхищение. Мартин усети, че се изчервява, и насочи отново вниманието си към баща й. Не беше трудно да разбере защо е станала повод за два дуела между младежи с по-горещи глави. От жени той самият много не разбираше, но беше ловец и видеше ли хищник, лесно можеше да го отличи. Това, че момичето беше едва петнадесетгодишно, не му пречеше да е истински ветеран в източните дворове. Мартин не се съмняваше, че много скоро ще си намери могъщ и влиятелен съпруг. Миранда си беше просто поредната хубава дворцова дама, но у Инец се долавяше някаква сурова неумолимост, твърде непривлекателна за Мартин. Личеше си, че това момиченце е вече доста опитно в покоряването и мачкането на мъжките души. И той реши нито за миг да не забравя този очевиден факт.

Вечерният пир течеше тихо и кротко, както бе обичайно за Крудий и за нрава на Мартин, но утре в трапезарията на цитаделата щеше да има жонгльори и певци, тъй като в градчето беше пристигнала група пътуващи артисти. След обиколката на изток Мартин не проявяваше особена охота към пищни банкети, но показността и шумотевицата утре щяха да са неизбежни. После в залата влезе паж и се забърза покрай масите към началника на охраната Самюъл. Прошепна му нещо и Самюъл се приближи до Мартин, наведе се до ухото му и промълви:

— Току-що са долетели гълъби от Илит, ваша светлост. Осем.

Мартин се сепна. За да пристигнат толкова много птици наведнъж, съобщението трябваше да е спешно. Обикновено се изпращаха не повече от два-три, в случай че някоя от птиците не успее да довърши опасния си полет през планините на Сиви кули. Седмици бяха нужни, за да ги върнат обратно на кола или кораб, така че ги използваха пестеливо.

— Ваша светлост, бихте, ли ме извинили за малко? — обърна се той към херцога на Родец. — Почитаеми дами… — Мартин се поклони сдържано на двете сестри и излезе от залата с пажа.

В преддверието на цитаделата го чакаше соколарят, отговарящ за клетките с ловните птици и гълъбарника, с няколко съобщения в ръка. Връчи ги мълчаливо на херцога и се отдръпна. Малките рулца бяха запечатани с кралския печат — показващ, че трябва да ги отвори лично херцогът.

— Ще ги прочета в заседателната зала — рече Мартин.

След като влезе в залата, Мартин огледа рулцата. Бяха номерирани с едно и две. Четири двойки. Посланието беше изпратено четири пъти, за да са сигурни, че ще стигне до получателя. Той отвори едно от четирите с номер едно, очите му се разшириха от изумление и пръстите му зашариха за друго. Съобщението се повтаряше. След това прочете номер две и от очите му бликнаха сълзи.

Заотваря всяко рулце едно по едно, с надеждата, че ще намери нещо различно, нещо, което да му каже, че е разбрал погрешно. Остана да седи скован и забил поглед в разгърнатите на масата листчета; стомахът му се беше свил на ледена топка. Накрая някой почука на вратата и той немощно промълви:

— Да?

Вратата се отвори и влезе Фанън.

— Стоиш тук почти цял час… — Млъкна, като видя изопнатото лице и зачервените очи на Мартин, и попита: — Какво има?

Мартин махна мълчаливо с ръка към листчетата на масата. Фанън погледна какво пише и се срина на стола онемял. Мълчаха и двамата. Накрая Фанън промълви:

— Как е възможно?

— Не знам. Съобщението споменава само за убиец. — Погледът на Мартин се зарея из стаята. Всеки камък по стените, всяка мебел и вещ тук беше свързана в спомените му с баща му, лорд Боррик. А от всички в семейството им този, който най-много приличаше на лорд Боррик, беше Арута. Мартин ги обичаше всички, но в много отношения Арута бе като негово огледално отражение. Не само че в толкова много неща вижданията им бяха еднакви, но толкова много изпитания бяха преживели заедно: обсадата на замъка по време на Войната на разлома, докато Луам беше с баща им на фронта; продължителното и опасно пътуване до Морелайн, за да намерят сребротръна. Да, в Арута Мартин бе намерил не само роден брат, но и скъп приятел в много отношения. Отгледан от елфи, Мартин бе способен да разбере неизбежността на смъртта, но като смъртен човек сега усещаше как го изпълва пустота. Успя да се овладее и стана. — Ще трябва да уведомя херцог Мигел. Визитата му трябва да се съкрати. Утре тръгваме за Крондор.

 

 

Фанън влезе в стаята и Мартин вдигна глава.

— Ще ни е нужна цялата нощ и предобеда, за да се подготвим, но капитанът ни уверява, че корабът може да тръгне следобед.

Мартин му махна да седне срещу него и след дълга пауза проговори:

— Все пак как е възможно, Фанън?

— Не мога да ти отговоря, Мартин — отвърна мечемайсторът. — Знаеш, че споделям скръбта ти. Не само аз, а всички. Той, както и Луам, ми бяха като родни синове.

— Зная.

— Но въпреки всичко има неща, които не могат да се отлагат.

— Например?

— Вече съм много стар, Мартин. Започнах вече да усещам бремето на старостта на плещите си. Вестта за смъртта на Арута… отново ме подсети за собствената ми тленност. Искам да се оттегля.

Мартин замислено потри брадичка. Фанън вече надхвърляше седемдесетте и макар умът му да бе все така остър и безпогрешен, му липсваше физическата издръжливост, необходима за втория по ранг след херцога военачалник.

— Разбирам, Фанън. Веднага щом се върна от Риланон…

Фанън го прекъсна.

— Не, това ще отнеме твърде много време, Мартин. Няма да те има тук няколко месеца. Трябва да изберем наместник още сега, за да му помогна да поеме поста. Виж, ако Гардан беше тук, нямаше да имам никакви притеснения за плавния преход на властта, но след като Арута го отмъкна… — Очите на стареца се насълзиха. — След като го направи рицар-маршал на Крондор, ами…

— Разбирам — промълви Мартин. — Кого имаш предвид? — Мартин се мъчеше да се овладее и въпросът му прозвуча разсеяно.

— Няколко от сержантите може да се окажат подходящи, но никой от тях не притежава качествата на Гардан. Мисля за Чарлз…

Мартин се усмихна вяло.

— А аз мислех, че не му вярваш.

Фанън въздъхна.

— Това беше отдавна, все още бяхме във война. Оттогава е доказал качествата си поне сто пъти и не смятам, че в замъка има по-безстрашен мъж от него. Освен това той е бил цурански офицер, почти равен на рицар-лейтенант. Разбира от военния занаят и тактика. Често сме говорили с часове и ми е обяснявал разликата между цуранския начин на воюване и нашия. Убедих се в следното: че като научи нещо, не го забравя. Умен е и струва колкото дузина други. Освен това войниците го уважават и ще го следват.

— Ще го обмисля и ще реша тази нощ — каза Мартин. — Друго има ли?

Фанън помълча малко, сякаш нещо го затрудняваше да проговори.

— Мартин, двамата с теб никога не сме били близки. Когато баща ти те извика да му служиш, изпитвах към теб, както и мнозина други, смесени чувства. Беше един такъв затворен, пък и онези твои странни елфски привички… Сега разбирам, че отчасти загадката около теб се е дължала на родството ти с Боррик. Донякъде съм се съмнявал в теб, Мартин… Съжалявам, че трябва да го призная… Но това, което се опитвам да кажа, е, че… ти носиш с чест името на баща си.

Мартин си пое дъх.

— Благодаря, Фанън.

— Казвам го, за да съм сигурен, че ще разбереш следващите ми думи. Това гостуване на херцог Мигел допреди малко можеше да е повод за раздразнение, но сега вече се превръща в тежък проблем. Трябва да поговориш с отец Тъли като пристигнеш в Риланон и да го оставиш да ти избере подходяща съпруга.

Мартин отметна назад глава и се разсмя горчиво и с яд.

— Що за шеги, Фанън? Брат ми е мъртъв, а ти искаш да си търся жена?

Фанън не трепна пред надигащия се у херцога гняв.

— Ти вече не си майстор-ловецът на Крудий, Мартин. Тогава никой не го интересуваше дали изобщо ще се ожениш и ще имаш деца. Но сега ставаш единственият брат на краля. Изтокът все още е в смутове. Херцог си няма нито Батира, нито Риланон или Крондор. Вече си нямаме принц на Крондор… — Думите излизаха трудно от устата му. — Тронът на Луам ще се заклати опасно, ако Батира дръзне да се върне от изгнание. След като единствени наследници останаха бебенцата на Арута, Луам ще има нужда от крепки съюзници. Това имам предвид. Тъли ще знае най-добре кои благороднически домове трябва да се привлекат за здрав съюз с краля чрез брак. Ако се окаже, че е това опасно котенце на Мигел, Инец, или дори хилещата се глезана на Тарлоф, ожени се за нея, Мартин, заради Луам и заради Кралството.

Мартин едва сдържа гнева си. Фанън го беше жегнал в най-болното място, въпреки че старият мечемайстор беше прав. Във всяко отношение Мартин си беше самотник, почти нищо в живота си не споделяше с никого, освен с братята си. А и никога не беше се справял добре в женска компания. Сега го убеждаваха, че е длъжен да се ожени за някоя непозната, заради политическите интереси на брат си. Но в същото време съзнаваше, че в думите на Фанън се съдържа мъдрост. Ако се окажеше, че изменникът Ги дьо Батира все още мъти заговор, короната на Луам нямаше да е в безопасност. Смъртта на Арута показваше съвсем ясно колко смъртни в края на краищата са владетелите. Най-сетне Мартин отвърна:

— Ще помисля и за това, Фанън.

Старият мечемайстор бавно се изправи, отиде до вратата, обърна се и каза:

— Зная, че го прикриваш добре, Мартин, но болката си личи. Съжалявам, че като че ли само я усилих, но това, което казах, все трябваше да се каже.

Мартин само кимна.

 

 

Мартин стоеше, обзет от нетърпение, и наблюдаваше шетнята около подготвящото се заминаване — неговото, както и на херцог Родец. Херцогът бе поканил Мартин да ги придружи на собствения му кораб, но Мартин бе успял да скалъпи някакво едва приемливо извинение за отказ. Само силната покруса от вестта за смъртта на Арута го бе сдържала да не отхвърли поканата на херцога с някоя груба обида.

Херцог Мигел и двете му дъщери се появиха откъм цитаделата.

Момичетата едва скриваха раздразнението си, че толкова скоро се налага отново да тръгнат на път. Цели две седмици щяха да пътуват, докато стигнат в Крондор. След това баща им, като член на най-знатния кралски кръг на перовете, щеше да отиде в Риланон за погребението на Арута.

Херцог Мигел, дребничък мъж с изтънчени маниери, каза:

— Трагично е, че се налага да напуснем чудесния ви дом при толкова скръбни обстоятелства, ваша светлост. Ако ми позволите, домът ми с най-голяма радост би ви предложил гостоприемството си, стига ваша светлост да пожелае да си отдъхне след погребението. Родец е доста близо до столицата.

Първият импулс на Мартин бе да отхвърли поканата с хладна учтивост, но се сети за думите на Фанън през нощта и отвърна:

— Стига да ми позволят времето и обстоятелствата, ваша светлост, бих ви посетил с най-голямо удоволствие. Благодаря ви. — Хвърли крадешком поглед към двете дъщери и тутакси реши, че ако Тъли го посъветва да сключи брачен съюз между Крудий и Родец, по-скоро ще вземе за съпруга кротката Миранда. Инец щеше просто да означава твърде много беля, събрана на едно място.

Херцогът с двете си щерки пое с каляската надолу към залива, а Мартин се замисли за времето, когато херцог беше баща му. Никой в Крудий не беше имал тогава нужда от екипаж, защото щеше да вози много зле по проядените от дъждове черни пътища на херцогството, превръщащи се често в лепкава и дълбока до колене кал. Но когато гостите от Изтока взеха да зачестяват, той се беше разпоредил да построят един каменен път от пристанището до замъка. Източните дами, изглежда, се чувстваха зле на конски гръб с изящното си дворцово облекло. Спомни си как Карлайн яздеше като мъж по времето на Войната на разлома, как с впити кожени панталони и туника препускаше в див галоп със скуайър Роланд, за ужас на гувернантката си, и въздъхна. Едва ли някоя от дъщерите на Мигел щеше да може някога да язди така. Зачуди се дали изобщо може да се намери по света жена, която да сподели потребността му от суров живот. Навярно най-доброто, което можеше да постигне, бе да си намери жена, която да приеме с разбиране тази негова потребност и да не се оплаква от дългите му отсъствия, докато той скита на лов или гостува на приятелите си в Елвандар.

Размисълът му бе прекъснат от един войник, който му подаде ново съобщение.

— Това току-що пристигна, ваша светлост.

Мартин пое съобщението. Носеше печата на Саладор. Най-вероятно беше лично писмо от Карлайн. Отвори го и го прочете, после го препрочете и го прибра замислено в кесията на колана си. После извика на войника на пост пред цитаделата:

— Доведи мечемайстор Фанън.

След няколко минути мечоносецът се яви пред херцога и Мартин му каза:

— Съгласен съм с теб. Ще предложа поста мечемайстор на Крудий на Чарлз.

— Добре — каза Фанън. — Очаквам да се съгласи.

— В такъв случай, след като потегля, Фанън, залови се веднага да подготвиш Чарлз за службата.

— Да, ваша светлост — рече Фанън. Понечи да си тръгне, но спря и пак погледна Мартин. — Ваша светлост?

— Да?

— Добре ли сте?

— Напълно, Фанън — отвърна Мартин. — Току-що получих писмо от Лаури. Уведомява ме, че Карлайн и Анита са добре.

И без повече приказки закрачи към цитаделата. Фанън се поколеба. Изненада го тонът и държането на Мартин. Имаше нещо странно в изражението му.

 

 

Бару мълчаливо гледаше Чарлз. Двамата седяха на пода с кръстосани крака. Вляво от Чарлз на желязната стойка бе закачен малък гонг, а между двамата гореше кадилница, чийто дим изпълваше въздуха с тежък аромат. Четири свещи осветяваха малката стая, обзаведена само с килим на пода, предпочитан от Чарлз за постеля, малка ракла и купчина възглавници. И двамата бяха облечени в прости халати. Всеки държеше на коленете си меч. Очите на Чарлз се бяха съсредоточили в някаква невидима точка помежду им. След дълго мълчание цуранинът отрони:

— Какво е Пътят?

— Пътят се състои в това да се отдадеш на вярна служба на своя господар и на дълбока вярност към приятелите си — отговори Бару. — Пътят, предвид мястото на всеки на Колелото, е в това да поставиш дълга над всичко друго.

Чарлз кимна отсечено.

— По въпроса за дълга Кодексът на воина е изричен. Дългът преди всичко. До смърт.

— Разбрано.

— Какво тогава е естеството на дълга?

— Съществува дълг към господаря — тихо заговори Бару. — Съществува дългът към клана и семейството. Съществува дългът към работата ти, който осигурява разбирането на дълга към самия теб. В цялост те образуват дълга, който никога не е изпълнен в достатъчна степен, дори след неизменно усилие през целия живот. Дългът представлява стремеж към съвършено съществувание, за да придобиеш по-висше положение на Колелото.

Чарлз кимна.

— Така е. — Вдигна малкото чукче и удари по тънкия гонг. — Слушай. — Бару притвори очи в унес и се вслуша в глъхнещия звук. Когато звукът заглъхна, Чарлз каза: — Улови мига, където звукът секва и започва тишината. И се задръж в този миг, защото там ще намериш своя вал; той е тайният център на съществото ти, съвършеното място на вътрешния ти покой. И си спомни най-древния урок на цураните: дългът придава тежест на всичко, той е тежкото бреме, докато смъртта е нищо, по-лека е от въздуха.

Вратата се отвори и влезе Мартин. Бару и Чарлз понечиха да станат, но Мартин им махна с ръка да си останат по местата, коленичи между тях и погледна димящата кадилница.

— Извинете, че ви прекъснах.

— Не сте ни прекъснали, ваша светлост — отвърна Чарлз.

— Няколко години се сражавах с цураните и се уверих, че са силни и заслужаващи уважение противници — каза Бару. — Сега научавам още за тях. Чарлз ми предлага възможност да науча Кодекса на воина по обичая на техния народ.

Мартин не изглеждаше изненадан.

— Много ли научи?

— Най-вече, че са като нас — отвърна с усмивка Бару. — Малко разбирам от тези неща, но подозирам, че сме като два израстъка от един и същи корен. Те следват Пътя и схващат Колелото също като нас, хадатите. Разбират честта и дълга като хадатите. Ние, живеещите в Ябон, сме възприели много неща от Кралството, имената на боговете ни и езика до голяма степен, но са останали и много от старите ни обичаи. Цуранската вяра в Колелото е почти същата като нашата. Това е странно, защото допреди идването на цураните не бяхме срещали друг народ, който да споделя вярванията ни.

Мартин погледна Чарлз. Цуранинът сви рамене.

— Навярно просто сме открили една и съща истина на двата ни различни свята. Кой знае?

— Струва ми се, че това е едно от нещата, които следва да се обсъдят с Тъли и Кълган — каза Мартин, помълча малко и попита:

— Чарлз, ти би ли приел поста мечемайстор на Крудий?

Цуранинът примигна и това бе единственият признак на изненада.

— Висока чест ми оказвате, ваша светлост. Да.

— Добре. Доволен съм. Фанън ще започне да те въвежда в нещата, след като замина. — Мартин погледна към вратата и сниши глас.

— Искам вие двамата да ми направите една услуга.

Чарлз не се поколеба, но Бару изгледа Мартин съсредоточено. Между двамата се бе изковала здрава връзка по пътя им към Морелайн с Арута. Бару за малко щеше да загине там, но съдбата го бе пощадила. Знаеше, че участта му вече по някакъв начин се е сплела с онези, които бяха преживели премеждията около издирването на сребротръна. В погледа на херцога се таеше нещо скрито, но Бару нямаше да пита сега. Щеше да го научи, когато му дойдеше времето.

— Аз също.

Мартин приседна между двамата мъже и им заговори.

 

 

Мартин се загърна плътно в наметалото — вятърът от север беше пронизващ. Крудий се скриваше от погледа му зад канарите на Моряшка скръб. Той кимна на капитана, напусна квартердека, слезе и тръгна по тесния пасаж с каютите. Щом стигна капитанската каюта, влезе и заключи вратата. Мъжът, който чакаше вътре, беше един от войниците на Фанън — казваше се Стефан, — на ръст и телосложение досущ като херцога и в същата туника и панталони като на Мартин. Промъкнал се беше на борда в ранните часове преди изгрев, предрешен като прост моряк. Мартин свали плаща си и го подаде на войника.

— На палубата излизай само вечер, и то след като подминете Квег. Ако нещо принуди кораба да спре на брега на Карс, Тулан или Свободните градове, не искам моряците да заприказват, че съм изчезнал.

— Разбрано, ваша светлост.

— Когато стигнете в Крондор, сигурно ще те чака карета. Не зная колко дълго ще можеш да продължиш с маскарада. Повечето благородници, с които съм се срещал, вече ще са на път за Риланон, а си приличаме достатъчно, за да не събудиш подозрения сред слугите. — Мартин огледа двойника си. — Ако си държиш и устата затворена, може би ще успееш да минеш за мен чак до Риланон.

Стефан изглеждаше притеснен от задължението да се преструва на благородник, но отвърна само:

— Ще се постарая, ваша светлост.

Капитанът се разпореди да сменят курса и корабът се разклати.

— Това е сигналът — каза Мартин, свали бързо ботушите, туниката и панталоните си и остана само по долни гащи.

Капитанската кабина беше с едно-единствено, висящо на панти прозорче, което се отвори със скърцане. Мартин провеси крака през рамката. Отгоре се чу гневният глас на капитана.

— Много се доближихте до брега! Силно на щирборд!

Обърканият кормчия подвикна:

— Слушам, силно на щирборд!

— Дано съдбата те закриля, Стефан — каза Мартин.

— Вас също, ваша светлост.

Мартин се пусна във водата. Капитанът го беше предупредил да се пази от дългия кормилен лост и той го отбягна лесно. Беше го докарал възможно най-близо до брега, след което бе обърнал към открито море. Мартин видя крайбрежната ивица на по-малко от миля. Не беше кой знае какъв плувец, но имаше здрави мишци, затова се отправи към брега с дълги плавни махове.

Скоро се добра задъхан до брега и се огледа. Силата на течението го бе отнесла малко по̀ на юг, отколкото му се искаше. Отдъхна си минута-две, пое дълбоко дъх и затича.

След десетина минути над брега се появиха трима ездачи и поеха право надолу към пясъчната ивица. Като ги видя, Мартин спря. Гарет яздеше първи, Чарлз водеше още един кон. Бару се оглеждаше бдително да не би някой да ги наблюдава. Гарет подаде на херцога вързоп дрехи. Бягането бе изсушило достатъчно Мартин и той се облече бързо. Зад седлото на четвъртия кон бе окачен увит в промазан плат дълъг лък.

— Някой видя ли, че тръгвате? — попита Мартин.

— Гарет вече бе заминал с коня ви преди съмване, а аз просто казах на стражите, че ще поизпратя малко Бару, който си тръгва за Ябон — отвърна Чарлз. — Нямаше никакви приказки.

— Това е добре. Предишните ни сблъсъци с Мурмандамус ни научиха, че тайната е от първостепенно значение. — Яхна коня си и добави: — Благодаря ви за помощта. Чарлз, вие с Гарет най-добре се връщайте бързо, преди някой да е започнал да подозира нещо.

— Каквото и да ви донесе съдбата, ваша светлост, дано ви донесе и чест — каза Чарлз.

— На добър час, ваша светлост — пожела Гарет. Четиримата конници се разделиха, двамата тръгнаха назад по крайбрежния път за Крудий, а другите двама поеха надалеч от брега, към горите на североизток.

 

 

Лесът беше тих, но тишината все пак се прекъсваше от обичайната птича песен и шумоленето на животинки, показващи, че всичко наоколо е както трябва да бъде. Мартин и Бару бяха яздили здраво четири дни, докарвайки конете си до ръба на пълното изтощение. Преди няколко часа бяха прекосили река Крудий.

Иззад дърветата се появи фигура, облечена в тъмнозелена туника и кафяви кожени панталони, махна им и рече:

— Добра среща, Мартин Дълголъки и Бару, змееубиецо.

— Поздрави, Тарлен. Дошли сме да потърсим съвета на кралицата.

— Тогава продължете, защото вие с Бару винаги сте добре дошли в двора й. Аз трябва да остана да наблюдавам тук. Нещата взеха да стават малко напрегнати след последното ви гостуване.

Мартин разпозна тона в словата на елфа. Нещо безпокоеше елфите, но Тарлен не искаше да го сподели. Мартин трябваше да се види със самата кралица и с Томас, за да разбере какво е то. Зачуди се. Последния път, когато елфите бяха толкова обезпокоени, лудостта на Томас бе стигнала върха си. Той сръга коня си и продължи напред.

Малко по-късно двамата с Бару доближиха сърцевината на елфския лес, Елвандар — древния дом на елфите. Дървесният град се къпеше в светлина, защото слънцето грееше високо над главите им, увенчавайки с блясък дървесните корони. Зелени и златисти, червени и бели, сребристи и бронзови, листата просветваха като ярък балдахин.

Щом слязоха от седлата, един елф се приближи и каза:

— Ще се погрижим за конете ви, лорд Мартин. Нейно величество желае да се види с вас веднага.

Мартин и Бару се забързаха по стъпалата, всечени в огромния ствол на едно дърво сред града на елфите, минаха по високите арки, оплетени на гърбовете на мощни клони, нагоре и нагоре. Най-сетне стигнаха до широката платформа в самия център на Елвандар, двора на кралицата.

Агларана седеше на трона си, старшият й съветник Татар бе от лявата й страна. Наоколо седяха Тъкачите на заклинания — съветът на кралицата. Тронът до нея беше празен. Изражението й беше неразгадаемо за обикновените хора, но Мартин познаваше добре елфските нрави и долови напрежението в очите й.

— Добре дошъл, лорд Мартин — каза Агларана. — Добре дошъл, Бару.

Двамата мъже се поклониха, а кралицата продължи:

— Елате да поговорим. — Стана и ги поведе към една малка зала сред дървесните хралупи. Придружи ги само Татар, Донесоха вино и храна, но Мартин не им обърна внимание, а каза:

— Нещо не е наред. — Не беше въпрос.

Лицето на Агларана стана угрижено. Мартин не беше я виждал толкова обезпокоена от Войната на разлома насам.

— Томас замина.

Мартин примигна.

— Къде?

— Не знаем — отговори Татар. — Изчезна една нощ няколко дни след празника на Средилетие. Случвало се е понякога да излезе да поскита насаме с мислите си, но никога за повече от един ден. След като не се върна и на втория ден, пратихме следотърсачи да го намерят. Нямаше никакви следи, макар това де не е изненадващо. Той владее и други, негови си способи за пътуване. Но на една полянка северно намерихме дири от ботушите му. Имаше и следи от някакъв друг човек — отпечатъци от сандали върху меката пръст.

— Томас е отишъл да се срещне с някого, след което не се е върнал — промълви Мартин.

— Имаше и трета група следи — каза кралицата на елфите. — От дракон. Валхеру отново е полетял на гърба на дракон.

Мартин се отпусна назад, разбрал.

— Боите се, че лудостта му се е върнала.

— Не — отговори бързо Татар. — Томас вече се освободи от това и ако не друго, то поне е по-силен, отколкото сам подозира. Не, по-скоро се боим от онова, което е принудило Томас да тръгне по този начин. Боим се от присъствието на някой друг.

— Сандалите? — попита Мартин.

— Знаеш каква сила е нужна, за да влезе някой в лесовете ни, без да го засечем. Само един човек досега е притежавал такава способност: Макрос Черния.

Мартин се замисли.

— Навярно не е единственият. Разбрах, че Пъг е останал в света на цураните, за да проучи проблема с Мурмандамус и с онова, което той нарича „Врага“. Възможно е да се е върнал.

— Важното в случая не е кой точно майстор на чародейство се е появил — отвърна Татар.

— Важното е, че двама мъже, владеещи огромни сили, са се отправили на тайнствена мисия във време, когато бедите откъм север като че ли се завръщат — обади се Бару.

— Да — рече Агларана и се обърна към Мартин. — До нас стигна мълвата за смъртта на един твой близък. — Според елфския обичай се въздържа да изрече името на починалия.

— Съществуват неща, за които не мога да говоря, владетелко, дори пред високо почитана от мен особа като теб. Имам дълг.

— Тогава — проговори Татар — мога ли да запитам накъде сте тръгнали и какво ви води при нас?

— Време е отново да поемем на север — каза Мартин. — За да довършим онова, което започна миналата година.

— Добре е, че сте решили да минете оттук — рече Татар. — Забелязали сме признаци от крайбрежието на изток за големи преселничества на таласъми на север. Моределите също така все по-често дръзват да влизат на малки отряди съгледвачи в окрайнините на лесовете ни. Забелязани са също така чети от хора ренегати, тръгнали на север покрай границите ни, откъм Каменните планини. Гвалите избягаха на юг към Зеленото лоно, сякаш се боят от нещо, което иде насам. А на всичко отгоре от няколко седмици лъха някакъв зъл вятър, пълен с черна загадка, сякаш сила някаква се е понесла на север. Много неща ни безпокоят. Бару и Мартин се спогледаха.

— Бързо се развиват нещата — промълви хадатът. Разговорът секна, защото отдолу се чу силен вик и един елф се появи пред кралицата.

— Ваше величество, елате. Завръщане.

— Ела, Мартин, ела и ти, Бару. Ще видите нещо предивно — каза Агларана.

Татар последва кралицата си и каза:

— Наистина е Завръщане, не е измама.

Забързаха се надолу към горската морава. Когато стъпиха на земята, ги посрещнаха няколко елфски воини, обкръжили един моредел. Тъмният елф се стори странен на Мартин — показваше необичайна за тъмните елфи кротост.

Моределът видя кралицата и й се поклони, след което промълви тихо:

— Владетелко, завърнах се.

Кралицата кимна на Татар и той и останалите Тъкачи на заклинания се струпаха около моредела. Мартин изпита странно усещане — сякаш въздухът се зареди с енергия и сякаш почти се долавяше някаква музика. Разбра, че Заклинателите правят магия.

После Татар извика:

— Той се е завърнал!

Агларана попита високо:

— Какво ти е името?

— Морандис, ваше величество.

— Вече не. Ти си Лорен.

Предната година Мартин беше научил, че няма съществена разлика между двата клона на елфите, разделени единствено от силата на Тъмната пътека, обвързала моределите към живот, изпълнен със смъртна омраза към всичко, което не е от техния вид. Но имаше все пак някакво смътно различие в поведението, стойката и жестовете.

Елфите помогнаха на моредела да свали туниката си, сива на цвят, характерна за горските кланове на народа му. Мартин беше живял с елфи през целия си живот и неведнъж се бе сражавал с моредели и не му беше трудно да ги различава. Но сега възприятията му се объркаха. В един момент моределът изглеждаше малко особен, по-различен от онова, което очакваше, а сетне изведнъж престана да бъде моредел. Дадоха му кафява дреха и като по чудо Мартин видя пред себе си истински елф. Имаше тъмна коса и очи, присъщи за моределите, но пък и немалко елфи ги имаха, тъй както се срещаха русокоси моредели със сини очи. Този си беше чист елф!

Татар забеляза реакцията на Мартин от това превъплъщение и каза:

— Случва се понякога наш изгубен брат да се отклони от Тъмния път. Ако ближните му не забележат промяната и не го убият преди да се е добрал до нас, приемаме го с радост в родния дом. И това е повод за ликуване. — Мартин и Бару загледаха как всички елфи наоколо дойдоха един по един да прегърнат Лорен за добре дошъл. — В миналото моределите са се опитвали да ни изпращат шпиони, но винаги можем да отличим лъжците от искрените Завръщащи се. Този наистина се върна при народа си.

— Често ли се случва? — попита Бару.

— От всички обитаващи днес Елвандар аз съм най-старият — рече Татар. — Преди това съм виждал само седем подобни Завръщания. — Старият елф помълча. — Надяваме се някой ден да приемем всички наши събратя по този начин и силата на Тъмния път най-после да бъде прекършена.

Агларана се обърна към Мартин и каза:

— Елате, ще празнуваме.

— Не можем, ваше величество — отговори Мартин. — Трябва да тръгнем скоро, за да се срещнем с другите.

— Може ли да узнаем с какво сте се заловили?

— Много просто — отговори херцогът на Крудий. — Ще намерим Мурмандамус.

— И — добави без колебание Бару — ще го убием.

Глава 6
Сбогуване

Джими седеше смълчан.

Оглеждаше унесено списъка в ръката си, мъчейки се да задържи ума си върху задачата, която го чакаше. Но не можеше да се съсредоточи. Графикът на дежурствата на скуайърите за следобедния кортеж беше готов, или поне толкова готов, колкото беше възможно. Джими изпитваше пустота и необходимостта да реши кой скуайър къде да бъде назначен му се струваше ужасно банална.

От две седмици Джими се бореше с чувството, че е попаднал в някакъв ужасен сън, сън, от който не можеше да се пробуди. Нищо в битието му досега не бе го поразявало толкова дълбоко, колкото убийството на Арута, и той все още не можеше да застане лице в лице с чувствата си и да се пребори с тях. Всяка нощ спеше дълбоко, сякаш спането беше изход, а като се събудеше, беше толкова изнервен и нетърпелив да се залови с нещо, сякаш заетостта можеше да го предпази от скръбта.

Джими въздъхна. Разбираше едно — че организирането на това погребение се протака адски. Лаури и Волней вече на два пъти бяха отлагали тръгването на погребалната процесия. Катафалката беше готова два дни след смъртта на Арута и чакаше да натоварят тленните му останки. Според традицията кортежът на принца трябваше да потегли за Риланон и древната гробница на неговия род три дни след смъртта му, но бяха нужни няколко дни, докато Анита се завърне от майчиното си имение, после още няколко, докато се съвземе достатъчно, за да може да се тръгне, след това се наложи да изчакат, докато пристигнат други благородници, а в двореца бе настъпила бъркотия, и така нататък, и така нататък. Въпреки това Джими разбираше, че няма да може да се заеме с мъката си преди най-сетне да откарат Арута. Това, че знаеше, че сега той лежи в приготвената от Натан временна гробница, бе твърде тежко за момъка. Той потърка очи, сведе глава и отново успя да спре напиращите сълзи. През краткия си живот Джими бе познавал само един човек, който го беше трогнал така дълбоко. Арута трябваше да е последният човек на този свят, който би проявил загриженост към съдбата на един невръстен крадец, но го беше направил. Доказал бе, че е истински приятел, и много повече. Двамата с Анита бяха най-близо до представата на Джими за родно семейство.

Почукване на вратата го накара да вдигне глава и той видя застаналия на прага Локлир. Джими му махна да влезе и приятелят му седна от другата страна на писалището. Джими му подаде листа.

— Локи, вземи го направи ти.

Локлир бързо прегледа списъка и вдигна перото от мастилницата.

— Ами той почти е готов, само дето Паул е хванал някаква болест и лекарят иска да остане още един ден на легло. Ще взема да го препиша наново.

Джими кимна разсеяно. През покрова на мъката, загърнала мислите му, напоследък с досадна настойчивост го глождеше нещо смътно. Тревожеше го вече трети ден. Всички в палата, разбира се, бяха потресени от гибелта на Арута, но тук-там се забелязваше по някоя малка странност. Някак много често хората изтърсваха по нещо, което звучеше противоречиво. Джими все още не можеше да напипа разликата, нито можеше да каже дали е съществена. Различните хора реагираха по различен начин на трагедията. Някои, като Волней и Гардан, се нахвърляха на работата си. Други, като Карлайн, се усамотяваха, за да се отдадат на скръбта. Херцог Лаури се държеше също като Джими. Просто оставяше мъката си настрани, за да се заеме с нея по-късно. Напоследък почти непрекъснато го нямаше.

Джими погледна преписващия разписанието Локлир и попита:

— Да си виждал напоследък херцог Лаури?

Локлир отговори, без да вдига очи от листа:

— Тази сутрин, много рано. Отговарях за разнасянето на закуската на гостуващите в двора благородници и го видях да излиза с коня през портата. — После вдигна глава и погледна Джими някак странно. — През задната порта.

— Защо ще излиза през задната порта? — зачуди се Джими.

Локлир сви рамене и отново се зае със списъка.

— Знам ли?

Джими се замисли. Каква ли причина можеше да има херцогът на Саладор да тръгне към Бедняшкия квартал на заранта на погребалната процесия на принца? Въздъхна.

— Май започвам да ставам подозрителен на стари години.

Локлир се засмя — първият весел звук в двореца от дни насам. И се огледа гузно. Джими стана.

— Свърши ли?

Локлир му подаде листа.

— Готово.

— Добре — рече Джими. — Хайде, че ако закъснеем, Деласи едва ли ще прояви обичайната си напоследък търпимост.

Забързаха се към сборното място на скуайърите. Обичайната весела блъсканица и врява липсваше, поводът беше мрачен. Деласи пристигна няколко минути след като Джими и Локлир си бяха заели местата и без предисловия каза:

— Разписанието. — Джими му го подаде и той го прегледа. — Добре, макар че или си си оправил краснописа, или си си намерил помощник. — Момчетата се разшушукаха, но нотки на веселост липсваха. Деласи продължи: — Едно назначение обаче ще променя. Харолд и Брус ще придружат принцеси Алисия и Анита в каляската. Джеймс и Локлир ще останат тук в двореца да помагат на стюарда на дворцовото домакинство.

Джими се стъписа. Двамата с Локлир нямаше да са в кортежа пред портите! Щяха да си стоят вътре, на разположение в случай, че стюардът реши, че някоя дребна задача изисква присъствието на скуайъри.

Деласи изчете небрежно на глас останалите дежурства, след което освободи момчетата. Локлир и Джими се спогледаха и Джими настигна тръгващия си церемониалмайстор.

— Сър… — почна момъкът. Деласи се извърна.

— Ако е за назначението ви, не подлежи на оспорване.

Лицето на Джими се изчерви от яд.

— Но аз бях личният скуайър на принца! — отвърна разгорещено той.

В пристъп на необичайна за него дързост Локлир изтърси:

— А аз съм личният скуайър на нейно височество. — Деласи го изгледа изненадано. — Е, донякъде…

— От това нищо не следва — отвърна Деласи. — Аз си имам свои нареждания. Вие трябва да изпълнявате своите. Това е. — Джими понечи отново да възрази, но старият церемониалмайстор рязко го прекъсна: — Казах, това е, скуайър!

Джими се обърна и си тръгна. Локлир го настигна.

— Не знам какво става тук — рече Джими, — но смятам да разбера. Хайде.

 

 

Джими и Локлир забързаха. Една заповед от страна на всеки по-старши придворен можеше да сложи край на това, което бяха намислили, така че те се стараеха да не предизвикат вниманието на някой, който да побърза да им намери работа. Погребалният кортеж щеше да тръгне от двореца само след два часа, така че оставаха несвършени цял куп задачи, подходящи за двамата. Започнеше ли процесията, щеше да премине през целия град, със спиране на храмовия площад, където щяха да се изрекат официални молитви, след което идваше дългият път до Риланон и гробницата на предците на Арута. След като погребалния кортеж излезеше от града, скуайърите щяха да се върнат в палата. Но на Джими и Локлир бяха отказали участието дори в тази малка част от процесията.

Джими пристъпи до вратата към покоите на принцесата и кротко попита гвардееца, застанал на пост:

— Дали нейно височество може да ни отдели един момент?

Стражът повдигна вежди — не беше в правото му да задава въпроси дори на един толкова низш член на двора като скуайъра, затова само предаде въпроса му вътре. Докато отваряше вратата, на Джими му се стори, че чува отвътре нещо необичайно, някакъв звук, който заглъхна преди да успее да го определи. Опита се да отгатне какво е чул, но не успя. Миг по-късно ги пуснаха да влязат.

Карлайн седеше с Анита до един от прозорците, в очакване да ги поканят да се включат в процесията. Склонили бяха глави една до друга и си говореха тихо. Принцесата-майка Алисия беше прегърнала дъщеря си през рамо. И трите жени бяха облечени в черно. Джими пристъпи и се поклони, Локлир застана до него.

— Моля да ни извините, че се натрапваме, ваше височество — промълви тихо младежът.

— Винаги сте добре дошли, Джими — отвърна му с усмивка Анита. — Какво има?

Джими моментално усети, че е проява на дребнавост да се вълнува за това, че са го изключили в такъв момент, и заговори смутено:

— Някой е заповядал да остана днес в двореца и се зачудих дали… всъщност вие ли сте помолили да ме задържат днес тук?

Карлайн и Анита бързо се спогледаха, после принцесата на Крондор каза замислено:

— Не, не съм аз, Джими. Навярно е граф Волней. Ти си старши скуайър и би трябвало да останеш на поста си. Поне съм сигурна, че така е решил графът.

Джими се загледа в лицето й. Думите й му прозвучаха някак противоречиво. Принцеса Анита се бе върнала от майчиното си имение, без да прикрива очакваната от всички скръб. Но скоро след това в нея бе започнала да се долавя някаква смътна промяна. Разговорът се прекъсна от бебешки рев, последван моментално от друг. Анита стана.

— Никога не е само единият — промълви тя с нескрита обич. Карлайн се усмихна на думите й, но в следващия миг лицето й отново стана сериозно и тъжно.

— Още веднъж ни извинете за натрапването, ваше височество. Съжалявам, че ви обезпокоих за такава дреболия.

Двамата с Локлир излязоха и след като се отдалечиха достатъчно, за да не може да ги чуе стражът, Джими рече:

— Случайно да не съм забелязал там нещо, Локлир?

Локлир се обърна и погледна към вратата.

— Става нещо… странно. Като че ли просто ни държат настрани.

Джими се замисли. Чак сега осъзна какво бе изострило вниманието му пред вратата малко преди да ги поканят да влязат. Звукът, който бе доловил, бяха гласовете на принцесите: оживено, дори някак весело бърборене.

— Започвам да си мисля, че си прав — каза Джими. — Хайде. Не ни остава много време.

— Време за какво?

— Ще видиш.

Джими забърза по коридора и Локлир трябваше да се затича, за да не изостане.

 

 

Гардан и Волней крачеха бързо към дворцовия площад, придружени от четирима гвардейци. Когато видя двете момчета, графът попита:

— Вие двамата не трябва ли вече да сте на площада?

— Не, ваша милост — отвърна Джими. — Назначиха ни да дежурим към стюарда.

Гардан изглеждаше леко изненадан от отговора му, но Волней каза само:

— Тогава побързайте да се явите при него. Може да има нужда от вас. Ние трябва да започнем процесията.

— Ваша милост — попита Джими, — вие ли заповядахте да останем?

Волней махна с ръка.

— Херцог Лаури се занимава с тези подробности, заедно с господин Деласи. Хайде, вървете.

След като графът и маршалът се скриха зад ъгъла, Джими изхъмка:

— Мисля, че започвам да загрявам. — И сграбчи Локлир под мишницата. — Хайде.

— Но къде? — възкликна Локлир почти отчаяно.

— Ще видиш — подвикна затичалият се вече Джими.

Локлир заподтичва след него и замърмори:

— Ще видиш! Ще видиш! Какво ще видя, дявол да го вземе?

 

 

— И къде точно сте се запътили, млади господа? — попита стражът.

— При пристанищните власти — отвърна Джими и му подаде набързо надрасканата бележка. — Стюардът не може да намери някаква товарителница и е бесен — трябвала му веднага. — Джими тъкмо се бе заловил да проучи нещо и го гризеше отвътре, че им бяха възложили тази глупава задача. Освен това моментът му се струваше твърде неподходящ точно сега на стюарда да му щукне за някаква си товарителница.

Стражът погледна бележката и каза:

— Момент. — И махна на един друг войник до стражевата пристройка. Войникът дотича и постовият му рече: — Заведи тези момци до пристанището и ги върни? Трябвало да вземат нещо за стюарда.

На гвардееца му беше все едно. Дотам и обратно щеше да им отнеме по-малко от час. Кимна и тримата тръгнаха.

След двадесетина минути Джими стоеше в кабинета на пристанищното началство и говореше с някакъв дребен чиновник, тъй като всички останали бяха излезли да гледат как кортежът напуска града. Мъжът зарови с ръмжене в купчината документи да намери товарителницата, а Джими хвърли поглед към един друг документ, окачен на стената така, че всички да могат да го видят. Беше графикът на заминаванията за тази седмица. Нещо привлече вниманието му и той пристъпи към стената да види по-добре.

— Какво има? — попита Локлир.

Джими му посочи.

— Много интересно.

Локлир погледна реда и повдигна вежди.

— Какво му е интересното?

— Не съм сигурен — сниши глас Джими, — но помисли малко за някои от нещата, които стават напоследък из двореца. Задържат ни да не участваме в процесията, след това отиваме да питаме принцесата. Излизаме от покоите й и след няма и десет минути ни пращат на тази съвсем безсмислена задача. Кажи ми: нямаш ли чувството, че просто се опитват да ни държат настрана? Става нещо… странно.

— Нали аз ти го казах същото преди малко? — отвърна му нетърпеливо Локлир.

Чиновникът намери искания документ и им го подаде и стражът върна двете момчета в палата. Джими и Локлир забързаха към кабинета на стюарда.

Появиха се пред вратата тъкмо когато стюардът барон Гайлс излизаше.

— А, дойдохте ли вече — рече той с нотка на укор. — Тъкмо се чудех дали да не пратя да търсят къде сте се скатали. — Джими и Локлир се спогледаха озадачено. Стюардът, изглежда, съвсем беше забравил за товарителницата. Джими му я подаде.

— Какво е това? — Баронът огледа документа. — Ах, да — рече той и го хвърли небрежно на масата. — Ще се занимая с това по-късно. Сега трябва да отида да видя как процесията ще напусне двореца. Вие ще останете тук. Ако стане нещо непредвидено, единият от вас ще остане в този кабинет, а другият ще изтича да ме повика. Щом катафалката излезе през портите, ще се върна.

— Очаквате ли някакви проблеми, ваша милост? — попита Джими.

— Не, разбира се, но винаги е добре човек да е подготвен. Скоро ще се върна.

След като стюардът излезе, Локлир се обърна към Джими.

— Е, добре. Какво става все пак? И не ми отговаряй: „Ще видиш“.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ела.

Джими и Локлир се затичаха нагоре по стълбите. Стигнаха до един прозорец, гледащ към двора, и загледаха приготовленията долу. Траурната процесия се събираше, докараха катафалката, придружена от най-отбраните гвардейци от личната дворцова гвардия на Арута. Теглеха я три двойки черни коне, всеки украсен с черни пискюли и воден от облечен в черно коняр. Войниците се подредиха от двете страни на катафалката.

Осем гвардейци изнесоха ковчега и бавно, с благоговение го поставиха на катафалката, покрита с черен балдахин.

 

 

Джими и Локлир се вгледаха в лицето на починалия принц. Съгласно традицията, процесията трябваше да тръгне с открит ковчег, за да може населението за сетен път да види своя владетел.

Щяха да го затворят извън градските порти и повече нямаше да се отваря, освен само веднъж за най-близките в семейната гробница под кралския дворец на Риланон, където семейството на Арута щеше да се прости с него.

Джими усети, че гърлото му се стяга, и преглътна. Видя, че Арута е в любимото си облекло — кафявата кадифена туника и кафяво-червените гамаши. Добавили бяха и зелен жакет, въпреки че той рядко носеше такава дреха. Бяха поставили и любимата му рапира в ръцете. Изглеждаше като заспал. А после Джими забеляза, че, кой знае защо, са го обули със зелените му нощни чехли!

Напред излезе един от конярите, повел коня на Арута, който щеше да следва катафалката без ездач. Беше великолепен сив жребец, който мяташе глава нагоре и се мъчеше да издърпа поводите от ръцете на коняря. Притича още един коняр и двамата започнаха да се борят да усмирят буйстващото животно.

Джими присви очи и изхъмка.

— Какво има? — попита Локлир.

— Проклет да съм, но нещо не е както трябва. Ела, искам да проверя още едно-две неща.

— Къде?

Но Джими вече беше тръгнал и само подвикна през рамо:

— Побързай, остават ни само няколко минути!

И затича надолу по стълбите. Локлир хукна след него.

 

 

Двамата се спотайваха зад ъгъла на конюшните.

— Виж какво става — прошепна Джими и подбутна приятеля си напред. Локлир излезе небрежно пред вратите на конюшните. Слугите извеждаха последните коне. Почти целият гарнизон щеше да тръгне след катафалката на принца, но щом излезеха извън града, ролята на почетен ескорт до Риланон щеше да се поеме от рота кралски копиеносци.

— Ей, момче! Какво се мотаеш тук! — Локлир отскочи от пътя на един от конярите, повел два буйни коня, които за малко щях да го стъпчат, и се шмугна зад ъгъла при Джими.

— Не знам какво точно искаше да видя, но не видяха нищо.

— Точно това очаквах. Ела — каза Джими и се затича към централната сграда на двореца.

— Къде, мътните да те вземат дано?

— Ще видиш.

 

 

Джими и Локлир тичаха нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Стигнаха до прозореца с изглед към централния двор и спряха задъхани. Бягането до конюшнята и обратно им бе отнело десетина минути и кортежът вече се готвеше да тръгне. Джими се загледа втренчено. До парадното стълбище на двореца изтрополяха карети и пажовете се разтичаха да отворят вратите. Според традицията екипажите трябваше да возят само членове на кралската фамилия. Всички останали щяха да тръгнат пеш след катафалката на Арута, в знак на почит. Принцеса Анита и Алисия слязоха по стълбите и се качиха в първата карета, а Карлайн и Лаури се забързаха към втората — херцогът почти подскачаше от нетърпение. Скочи в каретата след Карлайн и рязко дръпна перденцето на прозореца откъм своята страна.

Гардан зае мястото си в челото на процесията, — бе с тежка черна мантия. Даде знак и единственият барабанчик заби бавен ритъм по покрития с черен плат барабан. Без устна заповед процесията пое на четвъртия удар на барабана. Войниците закрачиха с тежка стъпка и екипажите тръгнаха напред. Сивият жребец отново се запъна и още един коняр притича, за да го вкарат в пътя. Джими поклати глава. Изпитваше нещо смътно познато; всички късчета на някаква странна мозайка като че ли се събираха на мястото си. После на лицето му бавно изгря широка, разбираща усмивка.

Локлир забеляза изражението на приятеля си и попита:

— Какво има?

— Най-после разбрах какво е намислил Лаури. Мисля, че вече знам какво става. — Потупа Локлир по рамото и добави: — Хайде. Имаме да свършим доста работа, а времето е малко.

 

 

Джими водеше Локлир през ниския таен тунел. Факлата в ръката му мяташе треперливи сенки във всички посоки. Двамата се бяха облекли за път и носеха оръжия, храна и одеяла.

— Сигурен ли си, че някой няма да пази на изхода? — попита го може би за пети път Локлир.

Джими отвърна нетърпеливо:

— Казах ти вече: това е единственият изход, който не съм показвал на никого, дори на принца и на Лаури. С някои навици човек се разделя много трудно.

Цял следобед бяха тичали насам-натам по задачи, а след като всички скуайъри се оттеглиха за почивка, се бяха промъкнали тайно на мястото, където си бяха приготвили багажа. Сега беше почти полунощ.

Стигнаха до една врата и Джими загаси факлата и натисна вратата с рамо. Вратата бавно изскърца, съпротивлявайки се след векове ръжда. Пропълзяха през малката пролука и се озоваха на една улица извън палата. Джими се опита да затвори вратата, но тя се запъна. Той даде знак на Локлир и другото момче напъна с него. Тежката врата отново запъна, но след малко се охлаби и се затръшна с трясък. Над тях някой извика:

— Ей, кой там?

Джими побягна. Локлир го последва.

Скоро се скриха сред лабиринта криволичещи улички между Бедняшкия квартал и кейовете. Джими спря, за да си поеме дъх, и посочи.

— Натам. Трябва да побързаме. „Гарванът“ потегля в полунощ. Затичаха пак по загърнатите в нощен мрак улици и скоро вече подминаваха схлупените постройки преди крайбрежната улица. Откъм кейовете се чуваха викове на мъже, суетящи се около готовия да потегли кораб.

— Вече тръгва! — изрева Локлир.

Джими не отвърна нищо, само затича още по-бързо. Стигнаха до кея точно когато прибираха последното въже и с последно усилие успяха да скочат на борда на кораба, който вече се отделяше от кея.

— Я гледай ти! — чу се озадачен мъжки глас и след миг пред тях застана Аарон Готвача. — Е, Ръчицо, толкова ли си се запалил да тръгнеш на път по море, че си готов да си счупиш врата само за да се качиш на борда?

Джими се ухили.

— Здравей, Аарон. Трябва да поговоря с Хъл.

Пъпчивият мъж изгледа младежите навъсено.

— На борда на „Кралски гарван“ той е „капитан Хъл“, все едно дали си скуайър, или не. Ще видя дали капитанът може да ви отдели време.

Скоро отведоха момчетата при капитана, който ги изгледа свирепо с едното си око.

— Дезертирали сме, а?

— Тревър — почна Джими, но Готвача се намръщи и той бързо се поправи: — Капитане. Трябва да отпътуваме за Сарт. А от корабния списък в пристанищната служба видяхме, че тази нощ започвате патрул на север.

— Хм. Виж сега, Ръчицо, ти може да си мислиш, че трябва да пътуваш на кораба ми, но рангът ти не е чак толкова висок, че да ми се качваш на борда само с едно „трябва“ и дори без „може ли“. Пък и въпреки оная обява — заради шпионите, нали се сещаш — курсът ми е на запад, понеже ми съобщиха за едни избягали роби от Дърбин: дебнели в засада бедните кралски търговци. Пък и галерите на Квег непрекъснато кръстосват тъдява. Не, вие двамата ще се върнете на брега с лоцмана веднага щом излезем от залива, освен ако нямаш някоя по-сериозна причина, а не че само искаш да се повозиш безплатно. — Изражението на бившия контрабандист говореше недвусмислено, че макар да изпитва добри чувства към Джими, няма да търпи детски глупости на кораба си.

— Мога ли да поговоря с теб насаме? — каза Джими.

Хъл погледна озадачено Готвача, който сви рамене. Джими зашепна нещо в ухото на стария капитан и Хъл изведнъж се разсмя.

— Ох, ще се пръсна!

После се обърна към Готвача.

— Закарай ги тия момци долу. И щом напуснем залива, вдигай всички платна. Курс право към Сарт.

 

 

— Сигурни ли сте, че не искате да ви откараме до Сарт? — попита Тревор Хъл.

— Предпочитам да не ме виждат на кораб на митницата. Твърде много внимание привлича. Освен това ей там има едно селце, където мога да купя коне. А на един ден езда оттам има едно хубаво място, където лагерувахме последния път. Можем да наблюдаваме всички, които минават по пътя. Няма да е трудно да ги засека.

— Стига да не са минали вече.

— Тръгнаха само един ден преди нас, а ние плавахме всяка нощ, докато те е трябвало да спят. Изпреварили сме ги.

— Е, добре тогава, момци. Мога само да ви пожелая Килиан да ви закриля. В мигове на доброта той се грижи за моряците и за други безразсъдни души, както и Банат, който прави същото за крадците, комарджиите и глупците. — После добави по-сериозно: — Пазете се, момчета.

После даде знак да спускат лодката.

 

 

Отначало ханджията бе отказал да им продаде конете, но сериозното поведение на Джими, властната му стойка и начинът, по който носеше рапирата си, плюс щедрото количество злато го накараха да склони. Докато слънцето се издигне над леса източно от селцето Дълги път, двамата младежи вече бяха поели по пътя от Сарт за Квесторско око.

Някъде по обед вече бяха стигнали мястото — една теснина на пътя. От източната страна една издатина от сушата, обрасла с гъст храсталак, не позволяваше никой да премине незабелязан, а от запад земята стръмно се снишаваше към брега. От това удобно място Джими и Локлир можеха да видят всеки пътник, идещ по пътя или откъм брега.

 

 

На два пъти през следващите три дни имаха проблеми. Първият път — от банда ненаети търговски охранници, тръгнали на юг от Квесторско око. Но бандата бързо се обезкуражи както заради решимостта на младежите да се бранят, така и заради голямата вероятност да се окаже, че нямат нищо за крадене освен двата коня. Един се опита да открадне единия, но скоростта, с която Джими завъртя рапирата си, го разубеди. Предпочетоха да ги подминат, вместо да леят кръв заради такава дребна плячка.

Вторият сблъсък се оказа далеч по-рискован, тъй като на двамата млади юнаци се наложи да се сражават, опрели гръб в гръб срещу банда пътни разбойници. Ако броят им се бе оказал по-голям, двамата щяха да загинат, но мъжете побързаха да офейкат при шума от приближаващи се ездачи, които се оказаха пътен патрул от Квесторско око.

Войниците разпитаха Джими и Локлир и версията им ги задоволи — те се представиха за тръгнали на път синове на някой си дребен скуайър, който скоро щял да дойде на това място. После щели да отпътуват за Крондор с баща си, за да последват погребалната процесия на принца. Командващият патрула сержант им бе пожелал безпроблемен път.

В късния следобед на четвъртия ден Джими забеляза отдалече трима ездачи, идещи откъм брега, вгледа се в тях и възкликна:

— Ето ги!

Двамата с Локлир бързо се метнаха на конете и поеха към пясъчната ивица край водата. Спряха, конете им запристъпваха на място по пясъка, и зачакаха приближаващите се конници.

Тримата ездачи ги видяха и забавиха, след което продължиха нащрек. Изглеждаха изморени и мръсни и отдалече приличаха на странстващи наемници, поне ако се съдеше по оръжията и снаряжението им. Всички бяха с бради, макар че брадите на двамата тъмнокоси бяха едва наболи. Първият конник изруга силно, като разпозна двамата младежи, вторият невярващо поклати глава, а третият спря пред момчетата и възкликна:

— Ама вие как…?

Локлир седеше на седлото зяпнал и онемял. Джими му беше обяснил много неща, но не му беше казал и това.

— Дълга история. Имаме малък бивак ей там горе, ако имате нужда да си починете.

Мъжът пред тях почеса двуседмичната си брада.

— Защо пък не. Няма много смисъл да продължаваме повече днес.

Усмивката на Джими се разшири.

— Трябва да ви призная, че изглеждате най-жизненият труп, който съм виждал, а съм виждал доста.

Арута му върна усмивката, обърна се към Лаури и Роалд и рече:

— Хайде. Хем конете ще отпочинат, хем ще разберем как тези двама млади негодници са ни разкрили.

 

 

Слънцето се бе скрило зад морската шир. Огънят весело пращеше. Бяха се изтегнали около него, с изключение на Роалд, останал по-нагоре да наблюдава пътя.

— Бяха все дреболии — каза Джими. — Двете принцеси изглеждаха по-скоро угрижени, отколкото сломени от скръб. А когато започнаха да ни държат настрана от кортежа, взех да подозирам нещо.

— Това аз му го казах — добави Локлир.

Джими го изгледа сърдито да му покаже, че разказът си е негов.

— Да, така беше. Той ми спомена, че ни държат настрана. Сега разбирам защо. Само за минута щях да разпозная фалшивия херцог в каретата. И веднага щях да се сетя, че истинският е тръгнал на север, за да приключи с Мурмандамус.

— Поради което ви държаха настрана — каза Лаури.

— Тъкмо в това беше цялата идея — добави Роалд. Джими ги изгледа обидено.

— Можехте да ми се доверите.

Арута изглеждаше колкото развеселен, толкова и ядосан.

— Не ставаше въпрос за доверие, Джими. Не го исках това. Не исках да тръгваш нас. А сега ще си ви имам и двамата — простена той.

Локлир погледна Джими угрижено, но тонът на Джими бързо го успокои.

— Е, и принцовете понякога грешат. Забравихте ли какви щяхте да ги забъркате, ако не бях подушил оня капан в Морелайн?

Арута кимна примирено.

— Значи усетили сте, че става нещо странно, после си се досетил, че Лаури и Роалд са тръгнали на север, но какво е издало, че все още съм жив?

Джими се засмя.

— Първо — в процесията използваха сивия жребец, а дорестия ви го нямаше в конюшнята. Чувал съм да казвате, че не обичате сивия.

Арута кимна.

— Много е плашлив. Друго какво?

— Порази ме нещо, докато изнасяха тялото. След като трябваше да ви изгорят в любимите ви дрехи, трябваше да ви обуят и любимите ви ботуши. — Той посочи краката на принца. — Но краката на трупа бяха в чехли. Това е, защото ботушите на двойника убиец бяха целите в говна и кръв. Най-вероятно онзи, който е трябвало да го преоблече, вместо да вземе да ги почисти, се е погнусил и е потърсил друг чифт, но не е могъл да намери или не са му станали, затова го е обул в чехли. Като видях това, веднага се сетих. Не е било нужно да изгорят убиеца, достатъчно е само сърцето. Натан сигурно е изрекъл заклинание, за да го запази да не се вмирише.

— Не знаех какво ще излезе от това, но си помислих, че може да е от полза. После дойде опитът за покушение в храма. Камата на оня убиец не беше залъгалка. — Принцът се потърка разсеяно по хълбока. — Но не беше сериозна рана.

— Ха! — възкликна Лаури. — Само някой и друг пръст по-високо и още два надясно и сега погребението щеше да си е съвсем истинско.

— Първата нощ нещата къкреха много бавно. С Натан, Гардан, Волней и Лаури седнахме да решим какво да правим — каза Арута. — Реших да се направя на умрял. Волней се зае с погребалната процесия, докато пристигнат местните благородници, което ми осигури достатъчно време да оздравея достатъчно, за да мога да яздя. Исках да се измъкна от града, без някой да усети. Ако Мурмандамус си мисли, че съм умрял, ще престане да ме търси. С това — той протегна ръката си с талисмана, даден му от ишапийския абат — няма да ме намери с магически средства. Надявам се да го накарам да действа необмислено.

— А вие, момчета, как се озовахте тук? — попита Лаури. — Не сте могли да ни изпреварите по пътя.

— Накарах Тревър Хъл да ни докара — отвърна Джими.

— Казал си на Хъл? — намръщи се Арута.

— Но само на него. Дори и Готвача не знае, че сте жив.

— Все пак хората, които знаят тайната, са адски много — рече Роалд.

— Но на всички, които знаят, може да се разчита… ваша милост — промълви Локлир.

— Не в това е проблемът — каза Лаури. — Карлайн и Анита знаят, също Гардан, Волней и Натан. Но дори Деласи и Валдис са в неведение. Кралят няма да го узнае преди Карлайн да му го каже насаме, щом стигнат в Риланон. Само те знаят.

— А Мартин? — попита Джими.

— Лаури му прати съобщение. Ще ни срещне в Илит — отговори Арута.

— Рисковано е — рече Джими.

— Само неколцина от нас могат да разберат съобщението — поясни Лаури. — Гласеше само: — „Севернякът. Ела бързо.“ Беше подписано „Артур“. Той ще съобрази, че никой не бива да знае, че Арута е жив.

Джими изрази одобрението си.

— Само ние тук знаем, че „Севернякът“ е хан в Илит, където Мартин се бори с онзи тип, Лонгли.

— Кой е Артур? — попита Локлир.

— Негово височество — обясни Роалд. — Използва това име в предишното ни пътешествие.

— Използвах го и преди, когато дойдох в Крондор с Мартин и Амос.

Джими се замисли.

— За втори път тръгваме на север и за втори път съжалявам, че Амос Траск не е с нас.

— Е, не е — въздъхна Артур. — Хайде сега да поспим. Чака ни дълга езда, а и трябва да реша какво да правя с вас двамата, негодници такива.

Роалд остана да пази първата смяна. За пръв път от няколко седмици Джими потъна бързо в съня, облекчен от всякаква мъка.

Глава 7
Загадки

Риатх навлезе с тътен в познати небеса. И закръжи над лесовете на Кралството. После прати мисъл: „Трябва да ида на лов.“ Драконката предпочиташе умствения контакт, докато летеше, макар че на земята говореше гласно. Томас се извърна назад към Пъг и той отвърна:

— Далече е до Острова на чародея. Близо хиляда мили.

Томас се усмихна.

— Можем да стигнем там по-бързо, отколкото си представяш.

— Докъде може да лети Риатх?

— Около целия този свят, без да каца, макар да допускам, че може да реши, че няма нужда да го прави. Освен това досега не си изпитал и една десета от скоростта й.

— Добре — отвърна Пъг. — Нека тръгне, но след като слезем на Острова на чародея.

Томас помоли дракона да прояви още малко издръжливост и Риатх прие с неохота. Издигна се нависоко в сините небеса на Мидкемия и последва посоките, указани от Пъг, над планински върхове и към Горчивото море. Извиси се с плясък на мощните си криле и скоро пейзажът долу полетя назад и Пъг се зачуди до какви ли предели наистина може да стигне скоростта на Риатх. В летателните способности на драконката се съдържаше и някакъв магичен компонент, защото макар тя привидно да се рееше на място, всъщност скоростта й нарастваше без нито едно плесване на крилете. Полетът им ставаше все по-бърз и по-бърз. А се чувстваха съвсем удобно, благодарение на чародейството на Томас — то ги предпазваше от вятъра и студа, макар Пъг почти да се замая от странната възбуда. Лесовете на Далечния бряг отстъпиха място на върховете на Сиви кули, а после прелетяха над земите на Свободните градове и на Натал. Скоро след това се понесоха над водите на Горчивото море, със сребристите и зеленикави жилки, проблясващи над тъмносинята шир, и корабите, порещи по летните търговски маршрути от Квег до Свободните градове — от високо приличаха на детски играчки.

Докато се носеха над островното Кралство на Квег, можаха да видят столицата му и по-големите селища. Далече долу под тях над скалистите ръбове на сушата прелитаха крилати фигури и откъм дракона се усети весел кикот. „Знаеш ги, нали, Владетелю на Орлови предели?“

— Не са това, което бяха нявга — рече Томас.

— Какво е това? — попита Пъг. Томас посочи надолу.

— Онова там са потомците на гигантските орли, които ловях… които Ашен-Шугар ловеше някога, преди векове. Отглеждах ги, тъй както по-низшите човеци гледат соколи. Тези древни птици бяха в известен смисъл разумни.

„Островните люде са ги опитомили, обучават ги и ги яздят както другите яздят коне. Развалена порода са.“ Томас изглеждаше раздразнен.

— Като толкова други неща, и те са само сянка на онова, което бяха някога.

„Все пак някои от нас станаха нещо повече, валхеру.“

Пъг си замълча. Колкото и добре да разбираше приятеля си, в него имаше твърде много неща, които никой не бе в състояние дори да си въобрази. Томас бе единствен в целия свят и носеше на плещите си бреме, каквото никое друго същество не би могло да понесе, камо ли да проумее. Някак смътно Пъг като че ли можеше да разбере как тези потомци на великите орли, с които Ашен Шугар някога бе ловувал, могат да наранят душата на Томас, но предпочете да не се меси. Каквото и вълнение да изпитваше Томас, беше си само негово.

Скоро след това пред взора им се откри друг остров, мъничък в сравнение с държавата на Квег, но все пак достатъчно голям, за да приюти значително по брой население. Но Пъг знаеше, че обитателите му са малцина, защото това бе Островът на чародея, домът на Черния Макрос.

След като прелетяха над северозападния край на острова, се снишиха, подминаха верига хълмове и полетяха над малка долина. Пъг се взря надолу й възкликна:

— Не може да бъде!

— Какво? — попита го Томас.

— Тук преди имаше едно… странно място. Някакъв дом с открити постройки. Когато се срещнах за първи път с Макрос. Кълган, Гардан, Арута и Мийчъм също бяха там.

Плъзнаха се над короните на високите дървета и Томас каза:

— Тези големи дъбове и снажни борове не са могли да израстат за годините, откакто за пръв път си срещнал чародея, Пъг. На древни ми приличат.

— Поредната загадка на Макрос — отвърна Пъг. — Дано поне замъкът си е на място.

szvnr_riarth.png

Риатх прехвърли нова верига хълмове и ги пренесе над единствената видима постройка на повърхността на острова — самотен замък. Свърнаха над бреговата ивица точно където Пъг и спътниците му за пръв път бяха слезли на острова преди няколко години и Риатх започна рязко да се снишава, след което се приземи на пътеката над брега. Каза сбогом на спътниците си и се издигна в небето, приготвяйки се за лов. Томас се загледа подире й, докато не изчезна в небесата, и промълви:

— Забравил бях какво е да яздиш дракон. — Обърна се и погледна замислено Пъг. — Когато ме помоли да те придружа, се уплаших да не се разбудят отново заспалите в мен духове. — Потупа се по гърдите. — Помислих си, че Ашен-Шугар все още се таи тук и само чака повод да се надигне отново и да ме надвие. — Пъг се взря в лицето на Томас. Приятелят му прикриваше добре чувствата си, но Пъг все пак успя да ги долови, силни и дълбоки. — Ала вече знам, че няма повече разлика между Томас и Ашен-Шугар. Вече съм и двамата в едно. — Сведе поглед за миг и Пъг си го спомни като момче, как свеждаше очи, търсейки някакво извинение за момчешката беля пред майка си. — Имам чувството, че и двамата са спечелили и са загубили по нещо.

Пъг кимна.

— Никога повече няма да бъдем момчетата, които бяхме, Томас. Но пък се превърнахме в нещо далеч повече от онова, за което мечтаехме. Ценните неща никога не се оказват прости. Нито пък лесни.

Томас се загледа към морето.

— Мислех си за татко и мама. Не съм им ходил на гости от края на войната. Те биха се радвали, ако можеха да видят внука си.

Томас въздъхна и после се засмя, отчасти с радост, отчасти с горчивина.

— Калис е нещо много по-различно от онова, което биха могли да очакват, но нали и аз съм такъв. Не, не се боя да ги видя отново. — Извърна се към Пъг и рече тихо: — По-скоро се боя, че никога повече няма да мога да ги видя.

Пъг се замисли за своята жена, Катала, и за всички останали, които бе оставил на Звезден пристан. Можа само да протегне ръка и да стисне рамото на Томас, дълго и с тъга. Въпреки силата и дарбите, които бяха придобили, таланти, с които никой по света не можеше да се мери, и двамата си оставаха смъртни хора и Пъг много повече от Томас съзнаваше гибелното естество на онова, пред което се бяха изправили. А още по-дълбоките подозрения и мрачни страхове таеше в себе си. Мълчанието на елдарите, докато го обучаваха, присъствието им на Келеуан и прозренията, до които се бе домогнал при обучението си при тях — всичко това го насочваше към възможности, за които той трескаво се надяваше да се окажат неверни. Съществуваше едно заключение, което той никога нямаше да изрече и пред най-близкия си приятел, преди да се е оказало неизбежно. Пъг се постара да се отърси от безпокойството и промълви:

— Хайде. Трябва да потърсим Гатис.

Бяха застанали над пясъчната ивица на мястото, където пътеката от плажа се раздвояваше. Пъг знаеше, че едното разклонение води към замъка, а другото — към малката долчинка, където се бяха издигали странните открити постройки, наречени от чародея „Вила Беата“ — мястото, където за пръв път бе срещнал Макрос. Сега Пъг съжали, че когато с останалите бе дошъл за втори път, за да си получат оставеното им от Макрос наследство, сърцевината на библиотеката на академията в Звезден пристан, не посетиха отново и комплекса. Защото да изчезнат онези сгради, за да ги заменят тези древни дървета… това си беше наистина една от поредните загадки на Макрос Черния. Поеха по пътечката към замъка.

Замъкът се издигаше посред равен като тепсия участък земя, отделен от останалата част на острова с дълбока урва, слизаща надолу към океанската шир. Блъскащите се през тесния пролив вълни кънтяха под тях, докато бавно пристъпваха по тесния дървен мост. Замъкът беше построен от непознат тъмен камък и около арката над портала бяха изваяни странни същества, които се взираха с каменните си погледи в преминаващите под тях Томас и Пъг. Отвън замъкът изглеждаше досущ както го бе видял Пъг последния път, но щом се озоваха вътре, стана очевидно, че всичко друго се е променило.

При последното му гостуване вътрешните дворове и самият замък изглеждаха добре поддържани, но сега по каменния зид в основите на зданието се виждаха треви и храсти, изникнали от пукнатините, а дворът бе покрит с птичи тор. Двамата закрачиха бързо към големите порти на цитаделата, които бяха открехнати. Побутнаха ги да ги отворят по-широко и вековните панти заскърцаха, потънали в ръжда. Пъг поведе приятеля си през дългия коридор и след това нагоре по стъпалата на кулата, докато не се озоваха пред вратата на кабинета на Макрос. Последния път, когато беше тук, се наложи да изрече заклинание и да отговори на един въпрос, зададен на цурански, за да отвори вратата, но сега едно обикновено бутване се оказа достатъчно. Стаята бе празна.

Пъг се обърна и двамата забързаха, надолу по стълбището към голямата зала. Обезсърчен, Пъг се провикна:

— Ехей! — Гласът му кухо отекна от каменните стени.

— Изглежда, всички са си отишли — промълви Томас.

— Не разбирам. Когато говорихме последния път, Гатис ме увери, че ще живее тук, ще чака завръщането на Макрос и ще поддържа къщата му в ред. Нямах много време да го опозная, но бих се заклел, че бе готов да пази този замък така, както го видяхме тогава…

— Докато е могъл — отвърна Томас. — Възможно е някой да е имал причина да стъпи на острова. Пирати или квегански набег?

— Или агенти на Мурмандамус? — Пъг видимо посърна. — Толкова се надявах, че ще можем да намерим от Гатис някаква податка къде да търсим Макрос. — Приседна на една каменна скамейка до стената и въздъхна. — Дори не знаем дали Макрос е все още жив. Как тогава да го намерим?

Томас застана пред приятеля си, стъпи с единия си крак на скамейката и опря ръце на коляното си.

— Възможно е също така този замък да е изоставен, защото Макрос вече се е върнал и отново си е заминал.

Пъг вдигна глава.

— Може би. Има едно заклинание… заклинание от Низшия път.

— Доколкото разбирам от тези неща… — почна Томас, но Пъг го прекъсна.

— В Елвардейн научих много неща. Чакай да опитам. — Притвори очи и зашепна: думите му заизлизаха тихо и ниско, докато умът му се насочваше по диря все още странна и смътна за него. Изведнъж очите му се отвориха широко. — Над този замък е издигната някаква магия. Камъните… не са както трябва.

Томас го изгледа с неизречен въпрос в очите. Пъг се надигна и докосна каменния зид.

— Използвах заклинание, което трябваше да извлече информация от самите стени. Всичко, което става край един обект, остава в него бледи следи, енергии, които се впечатват в него. С известно умение те могат да се разчетат, така както двамата с теб можем да разчитаме нещо писано. Трудно е, но е възможно. Но тези камъни не показват нищо. Все едно че никое живо същество не е преминавало през тази зала, откакто е построен зидът. — Пъг внезапно, се извърна към двукрилата врата. — Ела!

И закрачи към изхода, излезе в центъра на вътрешния двор и спря. Томас застана до него. Там Пъг вдигна ръце над главата си и Томас усети могъщи енергии, трупащи се над двамата, докато Пъг набираше мощ. После магьосникът притвори очи и заговори рязко и с глас, едновременно познат и странен за ушите на Томас. После Пъг отвори очи и изрече:

— Нека истината се разкрие!

Сякаш някаква невидима вълна се раздвижи навън, с Пъг в центъра, и Томас усети, че взорът му се замъглява и отмества. Самият въздух сякаш потръпна и от едната страна все още се виждаше порутен замък, но след като вълната затихна, дворът се видя отново, изрядно поддържан и чист. Недалече от тях някакво странно същество носеше наръч дърва. То спря с нескрита изненада, изписана на нечовешкото му лице, и изтърва наръча.

Томас бе започнал да вади меча си, но Пъг каза:

— Не!

— Но това е планински трол!

— Гатис ни каза, че Макрос е наел много слуги, оценявайки всеки според личните му качества.

Стъписаното същество, широкоплещесто, с дълги нокти и страховита външност, се обърна и се затича на резки отскоци като голяма маймуна към вратата на замъка. Друго същество, не приличащо на нищо виждано от човешки очи, се изстъпи от вратата на конюшнята и спря. Беше високо едва три стъпки и имаше мечешка зурла, но козината му беше червено-златиста. Като забеляза двамата гледащи го човеци, пусна метлата, която държеше, и бавно заотстъпва назад в конюшнята. Пъг го изгледа, докато се скри от погледа им. После събра шепи пред устата си и извика:

— Гатис!

Почти моментално вратите към голямата зала се отвориха и на прага се появи добре облечено, наподобяващо таласъм същество. Беше малко по-високо от обикновен таласъм, имаше характерните костни ръбове над очите и присъщия за расата на таласъмите голям нос, но чертите на лицето му бяха някак по-благородни и жестовете му — по-изтънчени. Облечен по къса синя фланелка, гамаши и черни ботуши, Гатис заситни бързо по стъпалата, поклони се на двамата мъже и каза с леко съскащ глас:

— Добре дошли, господин Пъг. — Огледа Томас и добави: — А това трябва да е господин Томас, нали?

Томас и Пъг се спогледаха и Пъг заяви:

— Търсим господаря ти.

Гатис изглеждаше някак угрижен.

— Виж, това може да се окаже малък проблем, господин Пъг. Доколкото мога да преценя, Макрос вече не съществува.

 

 

Пъг отпи от виното. Гатис ги беше завел в една уютно обзаведена стая, където им поднесоха освежителни напитки и плодове. Домакинът на замъка отказа да седне и остана прав пред двамата, докато слушаха разказа му.

— Прочие, както ви казах и последния път, господин Пъг, между Черния и мен съществува някакво разбиране. Мога да чувствам неговото… битие? Не зная как, но мога да усещам, че той винаги е някъде навън, все едно къде. Но около един месец след като вие си отидохте, изведнъж една нощ се събудих с чувството за липса на… контакт. Беше крайно обезпокоително.

— Значи Макрос е умрял — отрони Томас. Гатис въздъхна съвсем по човешки.

— Боя се, че е точно така. А ако не е това, значи се намира в някакво място толкова отдалечено и чуждо, че почти няма разлика.

Пъг потъна в размисъл, а Томас промълви:

— Кой тогава е създал тази илюзия?

— Господарят ми. Аз само я включих, след като вие със спътниците ви напуснахте замъка след последното си гостуване. Без наличието на Макрос, който да осигури безопасността ни, той счете за необходимо да ни осигури със „защитна окраска“, така да се каже. Вече на два пъти дръзки пирати опоскаха острова в търсене на плячка. Не намериха нищо.

Пъг изведнъж вдигна глава.

— Значи тогава вилата все още съществува?

— Да, господин Пъг. Тя също е скрита от илюзията. — Гатис изглеждаше притеснен. — Трябва да призная, че макар да не съм специалист в тези неща, бях склонен да мисля, че измамното за сетивата заклинание надхвърля способността ви да го преодолеете. — Отново въздъхна. — Сега ме тревожи, че вече ще липсва, след като си заминете.

Пъг махна небрежно с ръка.

— Ще ви го възстановя преди да си тръгнем. — Нещо бе зачовъркало ума му, странна картина от спомена как бе говорил с Макрос във вилата. — Когато попитах Макрос дали живее във вилата, той ми каза: „Не, макар че някога живях тук, много отдавна.“ — Пъг погледна Гатис. — Имал ли е той някакъв кабинет, както в замъка, в онази вила?

— Да, преди много години — отвърна Гатис. — Преди аз да дойда тук.

Пъг стана.

— Трябва веднага да отидем там.

 

 

Гатис ги поведе по пътечката в долчинката. Червените керемиди на покривите си бяха както ги помнеше Пъг. Томас каза:

— Странно място е това, макар да изглежда доста приятно за обитаване. При хубаво време би се оказало съвсем уютен дом.

— Така е смятал и господарят ми някога — каза Гатис. — Но го е напуснал отдавна, така ми разправяше. А когато се върнал, вилата била изоставена, онези, които я обитавали, си отишли без никакво обяснение. Отначало той търсеше бившите си приятели, но скоро го обзе отчаяние, че изобщо няма да може да разбере нещо за участта им. След това се обезпокои за сигурността на книгите си, както и за живота на слугите, които смяташе да доведе, затова построи замъка. И взе и други мерки. — Съществото се изкиска.

— Легендата за Черния Макрос.

— Понякога ужасът от зли магии служи много по-добре от здравите каменни стени, господин Пъг. Трудностите не бяха никак малки: да обкръжиш този иначе доста слънчев остров с мрачни облаци и да поддържаш непрестанно онази адска синкава мълния под върха на кулата всеки път, щом се приближи някой кораб. Голяма досада беше.

Влязоха във вътрешния двор на вилата, обкръжен само от ниска стена. Пъг спря да огледа фонтана с трите издигащи се на пиедестала делфина и промълви:

— По него изработих шарката си за транспортиране.

Гатис ги поведе към централната сграда и Пъг изведнъж осъзна. Липсваха, разбира се, както свързващите коридори, така и покривите над тях, но иначе тази вила напълно съвпадаше с неговия дом на Келеуан, както по архитектура, така и по големина и разположение. Моделът беше един и същ. Той спря и се огледа слисано.

— Какво има? — попита Томас.

— Изглежда, че ръката на Макрос е намесена в много повече неуловими неща, отколкото подозирах. Построил съм дома си на Келеуан по подобие на този, без да съм го съзнавал. Не съм имал никаква друга причина да го направя, освен че ми се стори най-подходящият начин. Сега вече не мисля, че съм имал голям избор. Елате, ще ви покажа точно къде се намира кабинетът. — Поведе ги безпогрешно до стаята, отговаряща на местоположението на собствената му работна стая. Наместо плъзгащите се, покрити с плат тънки врати на Келеуан, се озоваха пред най-обикновена дървена врата, но Гатис кимна.

Пъг открехна вратата и пристъпи вътре. Стаята беше съвсем еднаква по големина и форма. На мястото на ниската писалищна маса и купчината възглавници в стаята близнак на Пъг тук имаше покрито с прах писалище. Пъг се засмя и поклати глава, възхитен и учуден.

— Какъв хитрец е бил този чародей. — После пристъпи до малката камина, издърпа един камък и зад него се откри малка ниша. — И аз си направих такъв тайник в камината, макар че така и не разбрах защо ми е. Нямах никаква причина да го използвам. — В нишата лежеше стегнато руло пергамент. Пъг го извади и го огледа. Свитъкът беше завързан с проста връв и беше без печат.

Той го разви, зачете го и лицето му се оживи.

— Ах, този хитрец! — промълви магьосникът, погледна Томас и Гатис и поясни: — Написано е на цурански. Дори измамното заклинание да се развали и някой да успее да се натъкне на тази стая и да намери тайника и пергамента, няма да има почти никакъв шанс да го разчете. — Погледът му отново се върна на свитъка и той зачете на глас: — „Пъг, когато четеш това, знай, че най-вероятно вече съм мъртъв. Но ако все пак не съм, значи съм някъде отвъд нормалните граници на времето и пространството. И в двата случая не съм в състояние да ти осигуря помощта, от която се нуждаеш. Ти си открил нещо от естеството на Врага и вече знаеш, че то заплашва както Келеуан, така и Мидкемия. Най-напред ме потърси в Залите на мъртвите. Ако ме няма там, тогава знай, че съм жив. Ако съм жив, то ще съм пленник в едно трудно за намиране място. Тогава ти сам ще трябва да направиш избора — дали да се опиташ сам да научиш повече за Врага, ход изключително опасен, но не и неизпълним, или да потърсиш мен. Както и да решиш да постъпиш, знай, че се моля благословията на боговете да е с теб. Макрос.“

Пъг остави свитъка настрани.

— Надявах се на повече.

— Господарят ми беше човек с голяма мощ, но и неговите възможности си имаха граници — каза Гатис. — Както бе заявил в последното си писмо до вас, не би могъл да разкъса булото на времето, след като веднъж влезе с вас в разлома. От онзи момент нататък за него времето е станало точно толкова непроницаемо, колкото за всеки друг човек. Могъл е само да предполага.

— Тогава трябва да отидем в Залите на мъртвите — заяви Томас.

— Добре, но къде да ги търсим тези зали? — попита Пъг.

— Внимавайте — рече Гатис. — Оттатък Безкрайното море се простира южният континент, който човеците наричат Новиндус. От север на юг през него сече дълга планинска верига, наричана на езика на тамошните хора Ратх-гари, което означава „Павилионът на боговете“. На двата най-високи върха, Стълбовете небесни, се издига Небесният град, или както хората там го наричат — Домът на боговете. Под тези два върха, в подножията, се намира Некрополът, или Градът на мъртвите богове. В най-високия храм, разположен в основата на планините, се почитат четиримата изгубени богове. Там ще намерите един тунел, водещ дълбоко в недрата на Небесните планини. Това е входът към Залите на мъртвите.

Пъг се замисли.

— Ще трябва да преспим тази нощ, а после ще повикаме Риатх и ще прехвърлим Безкрайното море.

Томас мълчаливо се обърна и закрачи по пътеката към замъка на Макрос. Спорове нямаше. Нямаха друг избор. Ако не друго, чародеят беше поне изричен.

 

 

Риатх се наклони на една страна и почна да се снишава. Няколко часа бяха летели по-бързо, отколкото Пъг изобщо можеше да си представи. Безкрайното море се бе превъртяло под тях — огромен океан с привидно неизбродими размери. Но драконът не се бе поколебал и за миг преди да полети. Сега, часове по-късно, вече се носеха над огромен континент от другата страна на планетата. Бяха се движили от изток на запад, а също така бяха прелетели над южното полукълбо, така че да си спечелят повече дневна светлина. Някъде в късния следобед бяха забелязали краищата на южния континент Новиндус. Най-напред бяха прекосили голяма пясъчна пустиня, обкръжена от високи скални ридове, покриващи стотици мили по протежение на океанския бряг. Всеки, който слезеше от кораб на този северен бряг, го чакаха няколко дни път и опасно катерене преди да намери питейна вода. След това драконът бе прелетял над тревисти поля. Далече под тях стотици странни на вид коли, обкръжени от стада добитък, овце и коне, се придвижваха от север на юг. Някакъв номадски народ следваше дирите на своите предци, без да забелязва реещия се високо в небето дракон.

После видяха първия град. Степите се пресичаха от мощна река, която напомни на Пъг за Гагаджин на Келеуан. На южния й бряг се издигаше град, а още по-далече на юг се виждаха земеделски земи. А още по̀ на юг се издигаше планинска верига: Павилионът на боговете.

Риатх започна да се спуска и скоро стигнаха средата на веригата — два върха, които се издигаха високо над околните, тънейки сред облаците — Стълповете небесни. В подножието на планините дълбоки лесове криеха всичко, което навярно бе съществувало сред тях. Драконът използва последните няколко мига светлик, за да потърси поляна, на която да кацне.

После се спусна леко и каза:

— Аз отивам на лов. Като свърша, ще поспя. Имам нужда от малко отдих.

Томас се усмихна.

— В остатъка от пътуването ни няма да имаме нужда от теб. От там, където ни предстои да навлезем, едва ли ще се върнем и ще ти е трудно да ни намериш.

Драконката излъчи насмешка.

— Изгубил си усет за нещата, валхеру. Инак щеше да си спомниш, че няма място в пространството широко, гдето да не мога да стигна, стига да си имам повод.

— Това място съществува отвъд дори твоята способност да достигаш, Риатх. Влизаме в Залите на мъртвите.

— Тогаз наистина ще си отвъд способността ми да те намеря, Томас. Все пак, ако двамата с другаря ти изобщо се върнете във владенията на живота, трябва само да ме извикаш и ще се отзова. Добър лов, валхеру. Че аз ще половувам здраво. — Драконът се надигна, разпери криле и с един подскок и плясък се понесе нагоре в помръкващите небеса.

— Уморена е — отбеляза Томас. — Драконите обикновено ловят дива плячка, но подозирам, че пет-шест овце или някоя крава на един от онези пастири утре ще липсват. Риатх ще си поспи няколко дни с пълно коремче.

Пъг се озърна в сгъстяващия се сумрак.

— В бързината забравихме да си осигурим провизии.

Томас приседна на един паднал дървесен ствол.

— Такива неща никога не ставаха в онези легенди, които слушахме като деца.

Пъг го погледна озадачено и Томас каза:

— Помниш ли лесовете край Крудий, когато бяхме момчета? — На лицето му се появи усмивка. — В онези детски игри надвивахме враговете винаги навреме, за да можем да се приберем за вечеря.

Пъг приседна до приятеля си и отвърна със смях:

— Помня, разбира се. Ти винаги играеше ролята на герой, паднал в трагична битка, и изричаше прощално слово пред верните си следовници.

Гласът на Томас стана умислен.

— Само че този път няма просто да станем, за да се върнем в кухнята на мама за топла храна, след като ни убият.

Помълчаха дълго. После Пъг каза:

— Тъй или иначе, можем поне да се настаним удобно и да си отдъхнем. Това място ми се струва напълно подходящо да изчакаме изгрева. Подозирам, че Некрополът е обрасъл, иначе щяхме да го зърнем отгоре. Утре сигурно ще го намерим по-лесно. — И добави с лека усмивка: — А освен това Риатх не е единственото уморено същество.

— Ти поспи, ако имаш нужда. — Очите на Томас се взряха в нещо в храсталаците. — Колкото до мен, научил съм се да пренебрегвам нуждата, щом пожелая. — Изражението му накара Пъг да извърне глава натам, където се взираше Томас. Нещо се движеше в мрака.

После от гората изригна рев. Допреди миг поляната беше съвсем тиха — и изведнъж нещо или някой скочи от дърветата върху гърба на Томас.

На вика, или по-скоро рева, се отзоваха още дузина подобни. Пъг скочи, а Томас се претърколи от тежестта на съществото, хвърлило се на гърба му. Но макар съществото или човекът да не отстъпваше на Томас по ръст, никой смъртен на Мидкемия не можеше да се мери с него по сила. Томас просто се изправи, сграбчи увисналото на гърба му същество и го метна настрани, все едно че е досадно дете.

Пъг плесна с ръце над главата си и над поляната прокънтя оглушителен гръмотевичен тътен. Няколкото тичащи към двамата приятели същества се олюляха. Ослепителна мълния изригна от вдигнатите право нагоре ръце на Пъг и обкръжилите ги същества замръзнаха.

Приличаха на тигри, но телата им бяха изменени като човешки. Главите им, както и ръцете и краката им, бяха оранжеви на цвят, с черни ивици. Всеки беше със синя метална кираса на гърдите и с бричове, покриващи бедрата до средата, от някаква синьо-черна тъкан. И всеки носеше къс меч и нож на колана си.

Всички се присвиха под яркия блясък, заслепени от магията на Пъг. Той бързо припя ново заклинание и тигрочовеците нападаха на земята. Пъг се олюля, вдиша шумно и отново седна на гнилия дънер.

— Това ми дойде малко множко. Заклинание за сън над толкова много…

Томас сякаш го слушаше с половин ухо, извадил меча и вдигнал щита си в готовност.

— Има още сред дърветата.

Пъг се отърси от замайването и се надигна. В околния лес се чуваше тихо шумолене като на полъх сред клоните — но тази нощ беше безветрена. После от сумрака изникнаха още дузина силуети, досущ като падналите. Една от фигурите заговори:

— Остави оръжието, човече. Обкръжени сте. — Другите около него се бяха присвили, готови за скок като гигантски котки, на каквито приличаха.

Томас погледна Пъг и той му кимна. Томас се остави един от тигрочовеците да го обезоръжи. Водачът им подвикна:

— Вържете ги.

Томас се остави да го овържат, Пъг също. Водачът на тигрочовеците рече:

— Много от моите воини избихте.

— Не са убити. Само спят — каза Пъг.

Един от тигрохората коленичи и огледа спящия.

— Вярно е, Туан!

Онзи, когото нарекоха Туан, пристъпи пред Пъг и го изгледа втренчено.

— Ти, изглежда, си заклинател, и въпреки това се остави да те вържем толкова лесно. Защо?

— Любопитство — отвърна Пъг. — А и нямаме никакво желание да ви навредим.

Обкръжилите ги тигрочовеци взеха да се смеят или поне на такова приличаше. При което Томас само дръпна китките си и връзките се скъсаха като конци. Протегна ръка към воина, който държеше златния му меч, и оръжието полетя от ръката на слисаното същество към неговата. Смехът секна.

Обзет от гняв след краткото си стъписване, онзи, когото бяха нарекли Туан, изръмжа и замахна към лицето на Пъг с хищните си нокти. Пъг моментално вдигна ръка и на дланта му лумна златиста светлина. Пръстите на съществото се отдръпнаха от светлината като от стоманена преграда.

Обкръжилите ги същества запристъпваха отново към тях и двама сграбчиха Томас отзад. Той само разкърши рамене и ги отхвърли, след което стисна Туан за врата. Туан беше над шест стъпки висок, но Томас го надигна много леко и той замята крака във въздуха като хванат за врата котарак.

— Спрете или този ще умре! — заповяда им Томас.

Съществата се поколебаха. После един от тигровите воини падна на колене, останалите го последваха. Томас пусна Туан и водачът на тигрохората се претърколи, изправи се и попита:

— Що за същество си ти?

— Аз съм Томас, наричан някога Ашен-Шугар, Владетелят на Орлови предели. Аз съм валхеру.

При тези думи тигрохората заскимтяха, заръмжаха и захленчиха.

— Древен! — заповтаряха един през друг и се скупчиха ужасени.

— Какво значи това и какви са тези същества? — попита Пъг.

— Боят се от мен, защото аз съм оживяла пред очите им легенда — отвърна Томас. — Това са съществата на Дракен-Корин. — Забелязал, че Пъг не го разбира, Томас добави: — Един от валхеру. Той беше Господар на тигрите и ги отглеждаше, за да стоят на стража пред палата му. — После се огледа. — Предполагам, че е в някоя от горските пещери. — Обърна се към Туан. — Вие с хора воювате ли?

Туан, все още присвит от ужас, се озъби:

— Воюваме с всички, които нахлуват в лесовете ни, древни. Тази земя е наша, както би трябвало да знаеш. Нали тъкмо ти ни направи свободен народ.

Очите на Томас се присвиха, а после се разшириха.

— Да, спомням си. — Лицето му леко пребледня. Туан рече:

— Помислихме ви за най-обикновени човеци. Рана от Махарта воюва срещу жрецекраля на Ланада. Бойните му слонове са непобедими сред равнините, но горите все още са си наши. Тази година той се съюзи с Висшия властелин на Града на Змийската река, който му заема войници. Рана ги изпраща срещу нас. Така че избиваме всеки, който стъпи тук — хора, джуджета, таласъми или змиечовеци.

— Пантатийци! — възкликна Пъг.

— Така ги наричат човеците — каза Туан. — Земята на змиите е някъде на юг, но понякога те идват на север, за да вършат злини. Не им прощаваме. — Обърна се към Томас. — Да ни заробите отново ли дойдохте, древни?

Томас се отърси от унеса си.

— Не, онези дни се стопиха безвъзвратно. Търсим Залите на мъртвите в Града на загиналите богове. Заведете ни.

Туан махна с ръка на воините си.

— Аз ще ви заведа. — И заговори на останалите тигрочовеци на ръмжащ гърлен език. Само след няколко мига те се скриха сред дърветата. Когато си отидоха всички, той рече: — Елате, дълъг път ни чака.

 

 

Туан ги поведе през нощния мрак и докато вървяха, Пъг му зададе безчет въпроси. Отначало човекотигърът не изпитваше особена охота да отговаря на магьосника, но Томас му намекна, че трябва да им сътрудничи, и водачът на воините-тигри склони. Народът на тигрите живееше в неголям град източно от мястото, където бе кацнала Риатх. Между драконите и тигрите съществуваше стара омраза, защото крилатите чудовища често нападаха стадата, отглеждани от тигрохората и затова бяха изпратили цял патрул, ако се наложи да я прогонят.

Градът нямаше друго име, известен беше само като Градът на тигрите. Никой човек не бе успял досега да види това място и да оживее, защото човекотигрите безпощадно избиваха всички пришълци. Туан явно мразеше хората и когато го попитаха защо, отговори:

— Защото сме тук отпреди човеците. Те ни взеха горите на изток. Ние се съпротивлявахме. Винаги сме били във война.

Колкото до пантатийците, за тях Туан знаеше малко, освен че трябва да ги избиваш на място. Когато Пъг попита как са се появили тигрохората или как Томас ги е освободил, Туан не каза нищо. Тъй като Томас също се умълча, Пъг реши да не пита повече.

Изкачиха обраслите с гъсти гори хълмове под Стълповете небесни и стигнаха до един дълбок проход. Туан спря. От изток вече изсветляваше.

— Тук обитават боговете — рече той. Вдигнаха очи нагоре. Планинските ридове срещаха първите лъчи на слънцето. Бели облаци загръщаха върховете на Стълповете небесни, а под тях се кълбяха сияйни мъгли, отразяващи светлината с бели и сребристи отблясъци.

— Колко са високи тези върхове? — попита Пъг.

— Никой не знае. Никой смъртен не ги е достигал. Пускаме поклонници да минават оттук необезпокоявано, стига да се придържат на юг от пределите ни. Онези, които се качат по тях, не се завръщат. Боговете предпочитат уединението. Елате.

Поведе ги в прохода, спускащ се в дълбока клисура.

— Отвъд този проход клисурата се уширява в широка равна низина в подножието на планините. Там е Градът на Мъртвите богове. Сега всичко е обрасло. В града се намира храмът на изгубените богове. Отвъд него е обителта на мъртвите. Аз по-нататък няма да отида, древни. Вие със спътника ви заклинател може и да оцелеете, но за смъртните това е път, от който няма връщане. Да влезеш в Залите на мъртвите значи да напуснеш завинаги земите на живота.

— Нямаме повече нужда от теб — каза Томас. — Иди си в мир.

— Дано добър да е ловът ви, древни. — И Туан хукна назад с големи подскоци.

Томас и Пъг навлязоха в клисурата.

 

 

Крачеха бавно през площада. Пъг си отбелязваше всяко чудо наум. Здания със странни форми — шестоъгълни, петоъгълни, ромбоидни и пирамидални — се издигаха безразборно. Обелиски с невероятна височина, високи, щръкнали нагоре колони от черен мрамор и слонова кост, изписани с непознати за Пъг руни, се извисяваха в четирите ъгъла на площада. Че беше град — беше, но град, на който липсваха пивници или дори най-грубата колиба, в която да може да отседне простосмъртен. Защото в която и посока да тръгнеха, пред тях се издигаха само гробници. И на входа на всяка от тях беше изписано име.

— Кой е построил това? — зачуди се на глас Пъг.

— Боговете — отвърна Томас. Пъг изгледа приятеля си и се увери, че в думите му няма капка шега.

— Възможно ли е това наистина да е вярно?

Томас сви рамене.

— Дори за такива като нас някои неща си остават загадка. Все пак някаква сила е вдигнала тези гробници. — Той посочи една от по-големите сгради. — Тази носи името на Изанда. — Томас сякаш потъна в дълбините на спомените. — Когато моят род се надигна срещу боговете, аз останах настрана. — Пъг не пропусна да забележи споменаването на „моя род“; в миналото Томас беше говорил за Ашен-Шугар като за нещо отделно от самия него. Томас продължи: — Боговете тогава бяха нови, тепърва набираха сила, докато валхеру бяхме древни. Беше отмиране на стария ред и налагане на новия. Но боговете бяха могъщи, поне онези, които оцеляха. От стоте, създадени от Ишап, оцеляха само шестнадесет — дванадесетима низши и четирима върховни богове. Другите почиват тук. — Той отново посочи сградата. — Изанда беше Богинята на танца. — Огледа се замислено. — Беше по времето на Войните на хаоса…

Томас млъкна — явно желанието му да говори беше секнало. На друго здание беше изписано името Онанка-Тит. Пъг рече:

— Това какво ти говори?

Томас заговори тихо:

— Веселият воин и Обмислящият битката бяха смъртно ранени, но съчетавайки оцелелите си същности останаха отчасти живи, като ново същество, Тит нанка, Двуликия бог на войната. Тук лежат онези техни части, които не оцеляха.

— Всеки път, когато си помисля, че съм видял ненадминато чудо… то ме потиска — тихо отбеляза Пъг. — Но как е възможно безсмъртни да умрат, Томас?

Томас отвърна, без да го поглежда.

— Нищо не е вечно, Пъг. — После извърна лице към него и Пъг забеляза странен блясък в очите му, сякаш Томас се готвеше за битка. — Нищо. Безсмъртие, сила, власт, всичко това са илюзии. Не разбираш ли? Ние сме просто жалки пионки в една непонятна за нас игра.

Очите на Пъг обходиха древния град с причудливите сгради, наполовина обрасли с лиани.

— Това най-много ме потиска.

— Трябва да намерим онзи, който може би разбира играта. Макрос. — Той посочи една гигантска постройка, пред която всички наоколо изглеждаха нищожни. Над входа й бяха всечени четири имена: Сариг, Друсала, Еортис и Водар-Хоспур. — Паметникът на изгубените богове. — Томас започна да сочи имената едно по едно. — Изгубеният Бог на магията, който, смята се, е скрил своите тайни, когато е изчезнал. Навярно тъкмо поради това на този свят само Низшият път е останал достъпен за хората. Друсала, Богинята на изцеряването, чийто паднал жезъл бил вдигнат от Сунг, която ни закриля до деня, в който сестра й ще се върне. Еортис, старецът с делфиновата опашка, истинският Бог на морето. Сега Килиан наглежда неговите владения. Сега тя е майка на цялата природа. И Водар-Хоспур, Пазителят на познанието, който единствен от съществата, стоящи под Ишап, е знаел Истината.

— Томас, ти откъде знаеш толкова много?

— Помня го. Аз не се надигнах срещу боговете, Пъг, но бях там. Видях. И помня. — В тона му се долавяше нотка на ужасна, горчива болка и той не можеше да я прикрие от верния си приятел.

Продължиха напред. Пъг разбираше, че Томас няма да каже нищо повече по този въпрос, поне не засега. Минаха през огромната зала на четиримата изгубени богове. Смътен зрак осветяваше храма и изпълваше огромното помещение с кехлибарено сияеше. От двете страни на продълговатата зала се издигаха по два гигантски каменни трона, празни и чакащи. Срещу входа една огромна каменна кухина отвеждаше нататък в мрака. Томас посочи натам и промълви:

— Залите на мъртвите.

 

 

Само допреди миг двамата се намираха в реален, макар и чуден и непонятен свят, а в следващия се озоваха във владенията на духа.

За миг ги прониза някакъв непоносим студ и изпитаха върховна тревога, а в следващия — почти пълна омая. И после наистина навлязоха в Залите на мъртвите.

Формите и разстоянията сякаш престанаха да имат значение, защото в един миг сякаш бяха в тесен и тъмен тунел, а веднага след това — сред безкрайна, огряна от слънце зелена морава. Сетне преминаха през градина с ромолящи потоци и натежали от плод дървета. После минаха покрай замръзнал водопад, бяло-синкава ледена камара, спуснала се от стръмна каменна стена, над която се извисяваше гигантска зала, изпълнена с носеща радост музика. След това сякаш закрачиха по облаци. А сетне се озоваха в просторна тъмна пещера. Древните й мъртви стени се издигаха недостижими за погледа нагоре в тъмнината. Пъг прокара длан по скалата и откри, че повърхността й е гладка и мазна. Но когато потърка палеца и показалеца си, не усети нищо полепнало. Пътят им се пресичаше от бавно течаща широка река, през гъстата мъгла се провиждаше отсрещният бряг. Оттам бавно започна да се приближава плоскодънна лодка със самотна фигура, загърната в тежка наметка; фигурата тласкаше лодката напред с дълго весло. Когато лодката докосна каменния бряг, фигурата вдигна веслото и махна на Томас и Пъг да се качат.

— Лодкарят ли? — тихо попита Пъг.

— Позната легенда. Тук поне е истина. Хайде.

Качиха се и фигурата им протегна сгърчената си длан. Пъг извади две медни монети от кесията си и ги пусна в шепата на съществото. После седна и се удиви, че лодкарят вече е обърнал лодката и е поел към отсрещния бряг. Не беше усетил никакво поклащане. Някакъв звук отзад го накара да се обърне и той видя на брега два смътни силуета — мъглата бързо ги скри.

— Онези, които се боят да прекосят или не могат да платят на лодкаря — каза Томас. — Остават на отсрещния бряг във вечността, или така поне се смята. — Пъг кимна, загледа се във водата и се удиви, като забеляза, че е смътно осветена от жълто-зеленикава светлина, бликаща някъде отдолу. А сред дълбините й стояха две фигури, взиращи се нагоре към лодката, минаваща над главите им. Махаха немощно към лодката и се протягаха в безпомощно усилие да я хванат, но тя ги подмина бързо. Томас каза: — Онези, които са се опитали да се прехвърлят без съгласието на лодкаря. Хванати са в този капан завинаги.

— А накъде са искали да прекосят? — тихо попита Пъг.

— Само те си знаят — отвърна Томас.

Лодката се чукна леко в отсрещния бряг и лодкарят им го посочи безмълвно. Слязоха, Пъг се обърна и видя, че лодкарят вече се е скрил от погледа им.

— Това пътуване е само в една посока — каза Томас. — Хайде.

Пъг се поколеба за миг, но осъзна, че са преминали точката, отвъд която връщане няма, и че упорството е безсмислено.

 

 

Спряха рязко. Само допреди миг бяха вървели през пуста равнина, загърната в сиви и черни сенки; а в следващия пред тях се издигна огромно здание, стига наистина да беше здание. Простираше се във всички посоки и чезнеше отвъд хоризонта, не здание дори, а по-скоро стена с невъобразими размери. Издигаше се нагоре към странната сивота, служеща за небосвод в това пусто и забравено място, докато окото не можеше повече да следи линиите й. Беше си стена в тази реалност. С врата при това.

Двамата с Томас бяха разменили съвсем малко думи, откакто оставиха реката преди неизвестно колко време. Нямаше какво да обсъждат, а и да нарушат обгръщащата ги тишина им се струваше някак неуместно.

Томас посочи напред, Пъг кимна и започнаха да изкачват простите каменни стъпала към широко разтворената врата. Щом прекрачиха прага, спряха, защото се озоваха пред гледка, объркваща сетивата им. Във всички посоки, дори зад тях, се простираше невъобразимо голям мраморен под, върху който стояха подредени безкрайни редици катафалки. И върху всяка от тях лежеше нечие тяло. Пъг пристъпи до най-близката и огледа лицето на покойника. Фигурата изглеждаше спокойно заспала, но гърдите не помръдваха. Беше момиче, не повече от седемгодишно.

По-нататък лежаха телата на мъже и жени, от всякакъв сан и възраст, от дрипави просяци до хора в кралски одежди. Старчески изпосталели тела или разкъсани и изгорени до неузнаваемост трупове лежаха до тела, неуязвени от страдание. Бебета, починали при раждането си, лежаха до тела на столетници. Наистина се бяха озовали в Залите на мъртвите.

— Изглежда е все едно накъде ще продължим — тихо промълви Томас.

Пъг поклати глава.

— Сега сме в границите на вечността. Мисля, че трябва да намерим път, инак ще трябва да се скитаме тук с векове. Не знам дали времето има някакво значение тук, но ако има, не можем да си позволим да обикаляме безразборно. — Пъг затвори очи и се съсредоточи. Над главата му се струпаха сияйни мъгли, сбраха се в пулсиращ глобус, който започна да се върти бясно. Отвътре като че ли се появи някаква смътна бяла светлина; след това магията изчезна. Очите на Пъг останаха затворени. Томас го гледаше, без да каже и дума. Знаеше, че приятелят му използва някакво мистично средство да проследи в няколко мига онова, което е ставало тук в продължение на хилядолетия. След това очите на Пъг се отвориха рязко и той посочи: — Натам.

 

 

Пред портала на следващата зала чакаха смълчани фигури. Странността на това място се състоеше в това, че погледнато от един ъгъл, се виждаха нови тела на покойници, проснати във вечния си отдих на подредени шахматно катафалки във всички посоки до безкрая, но от друг ъгъл се виждаше някаква нова стена със сводеста врата в нея. И пред тази врата стояха мълчаливо хиляди мъже и жени, момчета и момичета. С приближаването на Пъг и Томас едно от лежащите тела се надигна рязко, слезе от катафалката, мина покрай тях и се присъедини към чакащите. Пъг се озърна назад и видя друга фигура, приближаваща се от друга посока. Погледна бързо към вече свободната катафалка и видя друго тяло, заело мястото на предишния й обитател. Пъг и Томас минаха покрай онези, които се трупаха пред вратата, и забелязаха, че никой не обръща внимание на новодошлите. Пъг се пресегна, докосна едно дете по рамото и то леко се дръпна, сякаш за миг на рамото му бе кацнало някакво насекомо. Но изобщо не забеляза присъствието на мага. Томас му кимна, че трябва да продължат напред. След като минаха през вратата, видяха още и още хора, подредени в редици, продължаващи напред и напред отвъд границите на възприятието им. Отново никой не реагира на появата им и двамата бързо закрачиха към челото на редицата.

 

 

Хиляди и хиляди фигури, подредени в безмълвни редици, стояха търпеливо и се взираха в яркото сияние пред тях. Пъг и Томас подминаха онези, които стояха най-отпред, извърнали безизразните си лица към светлината. Пъг забеляза, че от време на време някой от предната редица прави крачка напред и се стапя, но инак редиците се движеха със скоростта на охлюв. Щом се приближиха към сияещата светлина, Пъг се обърна назад и видя, че тя не хвърля сянка. Още една странност в това царство. Най-сетне двамата се озоваха пред някакви стъпала.

Над стъпалата се издигаше трон, обкръжен от златисто сияние. Някакъв смътен звук, почти като музика, погъделичка слуха на Пъг. Той вдигна очи нагоре и нагоре, докато обхване с погледа си фигурата, седяща на трона. Беше смайващо красива и в същото време внушаваше страх. Чертите на лицето й бяха невероятно съвършени, но и ужасяващи със съвършенството си. Тя оглеждаше прииждащите пред нея редици и очите й се спираха продължително на всяка фигура в челния ред. После посочваше към някоя от стоящите вцепенено фигури и посоченият пристъпваше напред в транс. Повечето фигури просто изчезваха на път към отредената им от богинята неизвестна участ, но понякога се обръщаха и поемаха пътя си обратно към мраморната равнина с катафалките. След неизвестно колко време тя се извърна и изгледа двамата мъже и погледът на Пъг бе прикован от очи като потъмнели въглени, гладко черни, без помен за вътрешна топлина и светлина, очите на самата смърт. И все пак, въпреки страховития й поглед, въпреки лика й, тебеширенобял, фигурата й изглеждаше невероятно изкусителна и пищните й форми неудържимо зовяха за страстна прегръдка. Пъг усети изгарящото желание да се озове в прегръдката на белите й ръце, да се притисне до изкусителната й гръд, но напрегна сили да се отърси от този порив и остана на място. После жената на трона се разсмя и това бе най-смразяващият, най-мъртвешки звук, който Пъг бе чувал.

— Добре дошли във владенията ми, Пъг и Томас. Начинът, по който дойдохте, е необичаен.

Умът на Пъг запрепуска бясно. Всяко слово, изричано от устните на жената на трона, се забиваше в мозъка му като леден клин, носеше смразяваща болка, сякаш самото осъзнаване за съществуването на богинята бе нещо непостижимо за разума му. Със сигурност разбираше, че без неговото обучение и без наследеното от Томас двамата щяха да бъдат надвити, пометени и най-вероятно вече мъртви още от първата изречена от нея дума. И все пак запази хладнокръвие и остана прав на мястото си.

Томас проговори.

— Господарке, ти знаеш нашите нужди.

Фигурата кимна.

— Наистина, и то може би по-добре от самите вас.

— Ще ни кажеш ли тогава онова, което имаме нужда да разберем? Да бъдем тук не ни харесва точно толкова, колкото теб те дразни присъствието ни.

Отново прозвуча смразяващият костите смях.

— Ни най-малко не ме дразни присъствието ви, валхеру. Отдавна съм си мечтала да взема едного от твоя род на служба при мен. Но времето и обстоятелствата така и не ми позволиха. А и Пъг рано или късно ще дойде тук, когато му дойде времето. Но когато това се случи, той ще бъде един от тези пред мен и ще чака търпеливо реда си да бъде съден. Всички чакат благоволението ми; някои ще се върнат за още един кръговрат на Колелото, на други ще бъде въздадено последното наказание — забрава, а малцина ще се домогнат до крайния възторг на сливането с Първичната цялост.

— И все пак — продължи тя някак замислено — неговото време все още не е дошло. Не, всички ние трябва да свършим онова, което ни е отредено. Онзи, когото търсите, все още не пребивава тук. От всички, които са живели в царството на смъртните, той по-упорито от всеки друг отказва гостоприемството ми. За да намерите Черния Макрос, ще трябва да потърсите някъде другаде.

Томас се умисли.

— А можем ли поне да разберем къде е той?

Владетелката на трона се наведе към тях.

— Има граници, валхеру, дори за онова, което аз мога да си позволя. Напрегнете си малко мозъците над задачата и ще се досетите къде обитава черният чародей. Отговорът може да бъде само един. — Тя извърна тъмния си взор към Пъг. — Защо мълчим, магьосниче? Нищо не си казал досега.

— Просто се чудех, господарке — тихо отговори Пъг. — Все пак, ако ми позволите… — той махна с ръка към хората зад него — има ли радост някаква в това царство?

Владетелката изгледа мълчаливо човешките редици, стоящи тихо пред нея, сякаш въпросът беше съвсем нов за нея. После каза:

— Не, няма радост в царството на смъртта. — Отново изгледа втренчено магьосника. — Но пък разсъди, че тук също така няма и мъка. Сега трябва да се махате, защото бързите могат да пребивават тук само за кратко. А в царството ми има и такива, които ще ви опечалят, ако ги видите. Трябва да си вървите.

Томас кимна, поклони се сдържано и поведе Пъг назад. Забързаха се покрай безкрайните редици, докато сиянието на богинята не се стопи зад тях. Вървяха сякаш с часове. Изведнъж Пъг се спря поразен. Сред хилядите непознати фигури в редицата кротко стоеше млад мъж с кестенява коса с вперен напред поглед. Пъг промълви едва чуто:

— Роланд.

Томас също спря и огледа лицето на приятеля им от Крудий, мъртъв от близо три години. Той изобщо не забеляза двамата си бивши другари.

— Роланд, аз съм Пъг! — тихо извика Пъг. Отново не последва реакция. Пъг извика на мъртвия скуайър името на Тулан и очите му едва доловимо потръпнаха, сякаш Роланд чу да го зове някакъв много далечен глас. Пъг загледа с изопнато от мъка лице как съперникът му за любовта на Карлайн от детските години пристъпи крачка напред в реда на онези, на които предстоеше да получат присъдата си. Умът на Пъг закопня да му каже нещо и накрая извика: — Карлайн е добре, Роланд. Тя е щастлива.

За миг отново не последва реакция, а после съвсем смътно и за много кратко устните на Роланд помръднаха. На Пъг му се стори, че когато направи следващата си крачка, Роланд изглеждаше някак по-блажен. После внезапно усети ръката на Томас на рамото си и силният воин тласна приятеля си напред. Пъг се запъна за миг, но без полза, и след това закрачи с Томас. Малко по-късно Томас го пусна и прошепна тихо.

— Всички те са тук, Пъг. Роланд. Лорд Боррик и неговата лейди Катерин. Мъжете, които загинаха в Зеленото лоно, и онези, чийто живот взе плътеникът в глъбините на Мак Мордайн Кадал. Крал Родрик. Всички, които загинаха във Войната на разлома. Всички са тук. Това имаше предвид Лимс-Крагма, като ни каза, че тук има такива, които могат да ни опечалят, щом ги срещнем.

Пъг кимна. Отново изпита покруса от раздялата с хора, които съдбата му бе отнела завинаги. Насочи отново ума си към целта на странното им пътуване и рече:

— А сега накъде?

— С това, че не ни отговори, Господарката на смъртта ни даде най-ясния отговор. Съществува само едно място, което е извън нейната власт. То представлява една странност извън границите на познатата вселена. Трябва да издирим Вечния град, мястото, което се намира отвъд пределите на времето.

Пъг спря, огледа се и забеляза, че се намират отново сред огромната равнина с лежащите тела, подредени в безкрайни изрядни редици.

— Въпросът тогава е как да го намерим?

Томас се пресегна и покри с длан очите на Пъг. Кършещ костите мраз прониза магьосника, а после той изведнъж усети, че гърдите му ще се пръснат от адски пек, щом вдиша глътка въздух. Зъбите му изтракаха и той се разтърси, и тялото му се загърчи, сви се във възлите на непоносима болка. Размърда се и откри, че лежи на студен мраморен под. Ръката на Томас се беше махнала от очите му и той ги отвори. Лежеше на пода в храма на Четиримата изгубени богове, точно пред входа на тъмната пещера, Томас се надигна на треперещите си крака недалече от него, вдишвайки също като него с мъка и на пресекулки. Пъг забеляза, че лицето на приятеля му е мъртвешки пребледняло и устните му са посинели. Магьосникът огледа дланите си и видя, че ноктите му са посинели. Изправи се и почувства как топлината бавно се връща в крайниците му. Заговори и от устата му излезе сух грак.

— Истина ли беше?

Томас се огледа с нечовешки безизразното си лице.

— От всички смъртни хора на този свят, Пъг, ти най-добре би трябвало да разбираш колко безсмислен е този въпрос. Видяхме каквото видяхме. Дали онова място е било истинско, или само видение в умовете ни, няма никакво значение. Трябва да постъпим според това, което преживяхме, така че да, в този смисъл беше истина.

— А сега?

— Сега трябва да призова Риатх, стига да не е заспала дълбоко — отвърна Томас. — Трябва отново да тръгнем на път през звездите.

Пъг само кимна. Умът му се беше вкочанил и той някак смътно се зачуди какви ли още чудеса ги чакат.

Глава 8
Ябон

В гостилницата беше тихо. Оставаха цели два часа до здрачаване и трескавата врява на вечерното пиршество все още не се беше развихрила. За това поне Арута беше благодарен. Седеше колкото може по-дълбоко скрит в сенките. Роалд, Лаури и двамата скуайъри заемаха другите столове. Наскоро подстриганата му коса, по-къса, отколкото я носеше обикновено, както и сгъстяващата му се брада му придаваха зъл вид и усилваха достоверността на ролята на наемници, каквато играеха. Джими и Локлир си бяха купили по-прости пътни облекла в Квесторско око и бяха изгорили фините си туники. Общо взето и петимата не приличаха на нищо друго освен на скитаща банда войници. Дори Локлир беше убедителен, защото не беше по-млад от някои от тези, които минаваха наоколо — самонадеяни младежи, тръгнали да подирят първата си служба като охранници.

От три дни чакаха Мартин и Арута бе започнал да изпитва безпокойство. Предвид спешността, подчертана в писмото, той беше очаквал, че Мартин ще пристигне в Илит преди тях. Освен това всеки ден в града увеличаваше шанса някой да ги разпознае от последното им пребиваване тук. Една пиянска свада, завършила с убийство, макар и да не беше необичайно събитие, лесно можеше да доведе до разпознаването им.

Върху масата падна сянка и петимата вдигнаха глави. Пред тях стояха Мартин и Бару. Арута бавно се надигна и Мартин му протегна ръка. Здрависаха се и Мартин тихо промълви:

— Радвам се, че те виждам жив и здрав.

Арута се усмихна кисело.

— Аз също.

Мартин му отвърна с огледална усмивка.

— По-различно изглеждаш. — Арута кимна мълчаливо, а Мартин попита: — А този как се е озовал тук? — И посочи Джими.

— Може ли някой да го спре? — вдигна рамене Лаури.

Мартин погледна Локлир и вдигна вежда.

— Този също го познавам отнякъде, но не мога да се сетя за името.

— Това е Локи.

— Протежето на Джими — поясни с кикот Роалд. Мартин и Бару се спогледаха и херцогът каза:

— Не ни ли стига един, че сега и двама?

— Историята е дълга — въздъхна Арута. — Не бива да се бавим дълго тук.

— Съгласен — кимна Мартин. — Но ще ни трябват нови коне. Нашите се изтощиха, а предполагам, че тепърва ни чака дълъг път.

Арута присви очи и отвърна:

— Да. Много дълъг.

 

 

За групата на Арута крайпътната къща беше като примамлив маяк. От всеки прозорец на двата й етажа струеше гостоприемна жълтеникава светлина, която прорязваше потискащия нощен сумрак. Бяха яздили без произшествия, откакто напуснаха Илит, подминали бяха Зюн и Ябон и сега се намираха пред последния, краен пост на Кралството, където горският път извиваше на изток към Тир-Сог. Да продължат право на север означаваше да навлязат в земята на хадатите, а северните хребети оттатък бележеха границите на Кралството.

Едно конярче с щръкнали уши чу тропота на приближаващите се коне и скочи от плевника да им отвори конюшнята — малцина пътуваха по горския път до толкова късно и момчето тъкмо се канеше да си ляга. Бързо разседлаха конете и се погрижиха за тях, като Джими и Мартин хвърляха от време на време бдителен поглед към леса да не би да ги дебне някоя неприятност.

Когато приключиха, взеха багажа си и се запътиха към хана.

— Никак няма да е зле, ако намерим и топла храна — изсумтя Лаури.

— Може би ще е последната ни за доста време — подхвърли Джими на Локлир.

На табелата над вратата бе нарисуван мъж, заспал на една кола, докато мулето му се отдалечаваше по пътя.

— Храната е добра. „Спящият колар“ е едно от най-хубавите селски ханчета, които съм посещавал, макар понякога да е пълно със странни гости — каза Лаури.

Влязоха в ярко осветена и приветлива гостилница. В голямото огнище в ъгъла пламтеше весел огън, а пред него имаше три дълги маси. От другата страна на помещението, срещу вратата, имаше дълъг тезгях, зад който на стената бяха подредени големи бъчви с ейл. А към тях между масите, с широка усмивка на лицето, крачеше самият ханджия, човек на средна възраст и с юнашко шкембе.

— А, гости. Добре сте ми дошли. — Щом стигна до тях, усмивката му се разшири. — Лаури! Роалд! Жив да съм! Толкова години минаха! Така се радвам, че ви виждам!

— Здравей, Джефри — отвърна менестрелът. — Това са мои приятели.

Джефри хвана Лаури за лакътя и го поведе към една от масите до тезгяха.

— Твоите приятели са също толкова добре дошли, колкото и ти. — Разположи ги на масата и продължи: — Но колкото и да се радвам, че те виждам, все пак съжалявам, че не бяхте тук преди два дни. Щях да се оправя с един добър певец.

— Неприятности ли? — усмихна се Лаури.

По лицето на Джефри мина сянка на неутешимо страдание.

— Те неприятностите край нямат. Една тумба джуджета се изсипа тук преди няколко дни и като запяха ония техни пиянски песни — с часове. Не стига това, ами като почнаха да си тропат в такт с каквото им попадне — чаши, халби, бойни брадви, без изобщо да ги е еня какво ще изпочупят. Изпотрошиха ми грънците и масите в целия хан. Чак днес следобед успях да придам на гостилницата що-годе приличен вид. — Ханджията изгледа Роалд и Лаури насмешливо. — Тъй че гледайте да не ми погодите и вие някоя неприятност, като последния път. Една поразия на седмица без друго ми идва много. — Джефри огледа помещението. — Сега поне е кротко, но очаквам всеки момент да пристигне някой керван. Амброс, търговецът на сребро, минава оттук по това време на годината.

— Джефри, ще пукнем от жажда — простена Роалд. Дебелакът тутакси почна да се извинява.

— Ей, вярно, как забравих! Съжалявам. Току-що дошли от път, пък аз съм се разбъбрил като сврака. Какво ще обичате?

— Ейл, какво — отвърна Мартин и всички потвърдиха поръчката.

Шишкото се забърза и след няколко мига се върна с поднос калаени халби, пълни догоре с пенлив ейл. След първата глътка Лаури изпръхтя, обърса устни и попита:

— Че какво е довело джуджетата толкова далече от дома им?

Ханджията приседна до тях на масата и изтри ръце в престилката си.

— Ама вие не сте ли чули новината?

— Идваме от юг — каза Лаури. — Каква новина?

— Джуджетата се сбират в Камен връх, заседават в Дългата зала на вожда Харторн в село Делмория.

— И за какво? — попита Арута.

— Ами, джуджетата, дето се отбиха тук, бяха изминали целия път от Доргин и ако се съди по приказките им, за пръв път от векове източните джуджета са тръгнали да навестят събратята си от Запада. Старият крал Халфдан Доргински изпраща сина си Хогн и свадливите му спътници да свидетелстват възстановяването на династията Толин в Запада. След връщането на чука на Толин по време на Войната на разлома западните джуджета вадят душата на Долган от Калдара да вземе короната, изгубена с Толин. Джуджетата от Сиви кули, Камен връх, Доргин и от места, за които не бях и чувал, се събират да видят как Долган ще бъде избран за крал на западните джуджета. След като Долган се е съгласил това да се обсъжда, според Хогн това е сигурен знак, че ще приеме короната, но нали ги знаете джуджетата. Някои неща решават много бързо, а за други им трябват години, докато ги обмислят. Дължи се на дълголетието им сигурно.

Арута и Мартин се спогледаха и се усмихнаха. И двамата си спомняха с обич за Долган. Арута го беше срещнал за пръв път преди години, когато бе тръгнал на север с баща си да отнесат на крал Родрик вестта за предстоящото нашествие на цураните. Долган бе водачът им през древните рудници на Мак Мордайн Кадал. Мартин го беше срещнал по-късно, по време на войната. Вождът на джуджетата беше същество с висок морал и храброст и с остър и разсъдлив ум. И двамата знаеха, че от него ще излезе чудесен крал.

С пиенето взеха полека-лека да свалят пътното си снаряжение, да оставят настрана шлемовете и оръжията и да се отпускат в спокойната и тиха атмосфера на гостилницата. Джефри не спираше да им носи ейл и след известно време отрупа масата им с чудесна храна — сирене, топла зеленчукова яхния и хляб. Заговориха за дребни неща и Джефри им преразказа разни случки, чути от отбиващите се тук пътници. Докато се хранеха, Лаури подхвърли:

— Тази нощ тук като че ли е спокойно, Джефри.

— Да, освен вас имам само още един гост — отвърна ханджията и посочи мъжа, седнал в отсрещния ъгъл. Всички се извърнаха като един, изненадани как не го бяха забелязали през цялото време.

Непознатият изглеждаше безразличен към новодошлите. Беше човек с простовата външност, някъде на средна възраст, незабележим с нищо. Носеше тежко кафяво наметало, скриващо плетената или кожена ризница, която можеше да крие под него. На масата му лежеше щит, покрит с кожен калъф най-вероятно за да не се вижда гербът. Арута изпита любопитство, тъй като само лишен от наследство човек или някой тръгнал на свят подвиг можеше да реши да тръгне така по широкия свят, прикривайки герба си… стига да беше от свестните хора, добави наум принцът. А на глас попита Джефри:

— Кой е той?

— Знам ли? Кроуи му викат. От два дни е тук, дойде веднага след като си отидоха джуджетата. Тих един такъв. Все си мълчи. Но си плаща сметката и не ми създава главоболия.

Ханджията отиде в кухнята, а Джими се наведе през масата уж да се пресегне за нещо и прошепна:

— Тих е, само дето напъва ухо да чуе какво ще кажем. Дръжте си езиците, а аз ще го наглеждам това приятелче.

Джефри се върна и попита:

— Е, та накъде сте се запътили с твоите приятели, Лаури?

— За Тир-Сог — отговори Арута.

На Джими му се стори, че по лицето на самотника в другия край на гостилницата пробяга тръпка на любопитство, но не можеше да е сигурен. Човекът изглеждаше съсредоточен над яденето си.

Джефри плесна Лаури по рамото.

— И няма да се отбиеш да си видиш близките, така ли?

Лаури поклати глава.

— Едва ли. Толкова години минаха. Толкова сме различни вече. — Всички освен Бару и Локлир знаеха, че е изгонен от родния си дом от баща си. Като момче Лаури седеше оказал калпав в земеделието, интересуваха го повече блянове и песни. При толкова много гърла за хранене, баща му го беше изхвърлил на улицата да се оправя сам, още на тринадесет години.

— Баща ти идва тук преди две, не, почти преди три години беше — каза ханджията. — Малко преди края на войната. С още неколцина селяни караха керван със зърно за армията при Ламът. — Вгледа се втренчено в лицето на Лаури. — И знаеш ли какво каза за тебе?

На лицето на бившия трубадур се изписа странно, неразгадаемо за мъжете около масата изражение.

— Споменах, че от доста години не си се вясвал насам, и той рече; „Хм, ми то май и двамата извадихме късмет. Този непрокопсаник и на мен не ми е досаждал от години.“

Лаури избухна в смях. Роалд също се засмя.

— Такъв си е баща ми. Надявам се, че старият негодник е добре.

— Така ми се струва — отвърна Джефри. — С братята ти като че ли се оправят добре. Стига да мога, ще му пратя вест, че си се отбивал. Последния път, когато чухме нещо за теб, беше отпрашил нанякъде с войската, беше преди пет-шест години. Сега откъде идвате?

Лаури хвърли поглед към Арута. И двамата си мислеха едно и също. Саладор беше далечен източен двор и до границата все още не бе стигнала вестта, че човек от Тир-Сог сега е станал там херцог, женен за сестрата на краля. И двамата се успокоиха.

Арута се постара да отвърне небрежно.

— А, мотаем се тук-там. Напоследък бяхме в Ябон.

Джефри седна до масата, забарабани с пръсти по нея и рече:

— Май ще е най-добре да изчакате Амброс да мине оттук. Той ще е тръгнал за Тир-Сог. Сигурен съм, че може да си позволи да наеме още няколко охранници. По тукашните пътища най-добре се пътува с голяма дружина.

— Неприятности ли? — попита Лаури.

— Както винаги, но напоследък са повече. Вече от няколко седмици се разправят какви ли не страхотии за таласъми и за разбойници, дето безпокоят пътниците. Не че е нещо ново, но май взе да става по-често от обикновено, а и странното е, че за тия таласъми и разбойници все приказват, че били тръгнали на север. — Ханджията замълча за момент. — А и има една работа, дето я разправяха джуджетата, когато пристигнаха. Виж, това си е цяло чудо.

Лаури се престори на незаинтересован.

— Остави ги джуджетата. Те си падат по странните работи.

— Ама това наистина си беше странно, Лаури. Джуджетата казаха, че видели следите на някакви Тъмни братя и нали са джуджета, взели че ги догонили, за да ги изтрепят. И значи настигнали тия Тъмни братя и взели, че млатнали един, убили го де, или поне така си помислили. Ама той, видиш ли, не умрял кротко като хората. Де да знам, може би младоците им с младоци искаха само да подхлъзнат един дърт ханджия, ама разправяха, че го млатнали оня ми ти Брат с една секира, и какво мислиш? Хай да му се не види, секирата му разцепила тиквата на две, но онова ми ти нещо само си прибрало сцепената глава и взело, че се затичало след спътниците си. Джуджетата толкова се стъписали, че се заковали на място и спрели да ги гонят. Ей това е. А другото е, че според джуджетата никога не са срещали банда Тъмни братя, толкова решени на всяка цена да бягат, сякаш трябвало на всяка цена да стигнат някъде и не могат да си губят времето да се бият. Иначе обикновено са много зла пасмина и хич не обичат джуджета, както и всеки друг, който им падне на пътя. — Джефри се усмихна и намигна. — Знам, че възрастните джуджета са сериозни типове и не се гъбаркат, ама тия младите ме пързаляха нещо, струва ми се.

Арута и останалите не реагираха, но всички знаеха, че разказът е верен — и че всичко това означава, че Черните кръвници отново са нахлули в Кралството.

— Сигурно ще е по-добре да изчакаме кервана на този търговец на сребро, но трябва да тръгнем още призори — каза Арута.

— Щом имаш само още един гост, надявам се, че няма да имаме проблеми със стаите — подхвърли Лаури.

— Никакви. — Джефри се наведе над масата и зашепна: — При цялото ми уважение към госта, дето си плаща добросъвестно, но той спи в общата стая. Предложих му отделна стая с намаление, но той отказа. На какво ли не е готов човек, за да си спести някой сребърник. — Джефри се надигна. — Колко стаи?

— Две ще са ни достатъчно — каза Арута.

Ханджията, изглежда, се разочарова, но като знаеше, че на пътниците все не им достигат пари, не се изненада.

— Ще поръчам да отнесат още постелки в стаите.

Докато Арута и спътниците му прибираха багажа си, Джими отново хвърли поглед към самотника. Като че ли беше насочил цялото си внимание в чашата вино и в нищо друго. Джефри донесе няколко свещи, запали ги от огнището и после ги поведе по стълбището нагоре към стаите.

 

 

Нещо разбуди Джими. Сетивата на бившия крадец бяха някак по-настроени към смътните промени в нощта, отколкото тези на неговите спътници. Той спеше в едната стая с Локлир, Роалд и Лаури. Арута, Мартин и Бару се бяха настанили в стаята от другата страна на коридорчето, над гостилницата, и тъй като тихият звук, който го беше събудил, бе дошъл отвън, Джими разбра, че не е вдигнал от сън бившия майстор-ловец на Крудий, нито планинеца. Младият скуайър напрегна слуха си. И отново чу звук в нощта — едва доловимо шумолене. Надигна се безшумно от постелята си на пода до Локлир, прекрачи спящите Роалд и Лаури и надникна през прозореца между леглата им.

В тъмнината очите му доловиха смътно движение, сякаш някой или нещо току-що се размърда зад конюшнята. Джими се зачуди дали да не събуди останалите, но реши, че ще е глупаво да вдига тревога за нищо. Взе сабята си от пода и тихо излезе от стаята.

Босите му крака стъпваха безшумно по коридора. На площадката пред стълбата имаше прозорец към входа на хана. Джими надникна през него и видя в сумрака няколко фигури, прокрадващи се покрай дърветата оттатък пътя. Бързо прецени, че щом се придвижват така крадешком в тъмното, едва ли са свестни хора.

Забърза надолу по стъпалата и установи, че вратата не е заключена. Това го озадачи, защото беше почти сигурен, че беше заключена, когато се качиха да лягат. После се сети за другия гост в хана. Извърна се рязко и видя, че го няма в гостилницата.

Пристъпи тихо до един от прозорците, надникна и… не видя нищо. Измъкна се безшумно през открехнатата врата и се прилепи до фасадата на сградата, разчитайки, че тъмнината ще го прикрие.

След което тръгна бързо към мястото, където бе видял някой да се движи.

Способността му да стъпва безшумно се затрудни от това, че трябваше да върви сред гората в нощта. Макар и да бе привикнал донякъде с такава среда от пътешествието си с Арута до Морелайн, все пак беше градско момче. Затова се принуди да тръгне бавно. После чу гласове, тръгна много предпазливо към тях и видя смътна светлина.

След още няколко крачки видя на една малка поляна половин дузина фигури. Мъжът с кафявото наметало с покрития с кожа щит говореше с една фигура, облечена в черна броня. Джими рязко си пое дъх, Беше Черен кръвник! Още четирима моредели стояха отстрани, трима в сивите наметала на горските кланове и един в панталоните и жилетката на планинските кланове. Мъжът в кафявото тъкмо казваше:

— … нищо, ти казвам. Приличат на разбойници, с един трубадур с тях, но…

Черният кръвник го прекъсна. Гласът му беше дълбок, идещ сякаш някъде отдалече и изпълнен със странно хриптене. И беше някак притеснително познат на Джими.

— Не ти се плаща да мислиш, човеко. Плаща ти се да служиш. — Последното го подчерта с едно ръгване с пръст в гърдите на събеседника си. — Постарай се да остана доволен от работата ти и ще си запазим отношенията добри. Ако не остана доволен, ще си понесеш последствията. — Мъжът с кафявото наметало не приличаше на човек, когото ще изплашат лесно, изглеждаше корав войник, но само кимна мълчаливо и Джими го разбра, защото беше оправдано да се поизплаши от Черните кръвници. Слугите на Мурмандамус му служеха дори мъртви.

— С тях, викаш, имало един певец и едно момче?

Джими преглътна.

Мъжът отметна кафявото си наметало, разкривайки черна плетена ризница, и рече:

— Момчетата са две, макар че на ръст са почти като мъже. Горе-долу на един ръст, макар че косите им са с различен цвят. Приличат си донякъде, като да са братя.

— В Морелайн имаше едно момче, не две… Кажи ми, има ли и един хадат с тях?

Мъжът сви рамене.

— Да, макар че хадати има навсякъде. Тук е Ябон все пак.

— Този трябва да е от северозапад, от земите на Небесното езеро. — Замълчаха и дълго време се чуваше само тежкото дишане изпод шлема, сякаш моределът бе потънал в размисъл или пък говореше с някой от останалите. После Черният кръвник удари с пестник в шепата си. — Може да са те. Има ли с тях и един, хитър такъв, тънък, с дълга до раменете коса, пъргав и гладко обръснат?

Мъжът поклати глава.

— Има един гладко обръснат, но той е едър, и един слаб, но той е с къса коса и е брадат: Кой ли ще е той според теб?

— Това не е твоя работа — отвърна Кръвникът. Джими премести тежестта си на другия крак. Беше разбрал вече, че Черният кръвник се опитва да свърже тази банда „наемници“ с групата, извършила набега над Морелайн за сребротръна преди година. После моределът каза: — Ще изчакаме. Преди два дни до нас стигна вестта, че Господарят на Запада е умрял, но не съм толкова глупав да смятам, че един човек е умрял, докато не стисна сърцето му в шепата си. Може и нищо да не е. Един елф да имаше с тях, щях да изпепеля този хан до основи още тази нощ, но не мога да съм сигурен. Все пак отваряй си ушите. Може спътниците му да са се върнали, за да отмъстят за него.

— Седем души, от които две момчета. Какво толкова може да направят?

Моределът пренебрегна въпроса му.

— Върни се в хана и наблюдавай, Морган Кроуи. Плаща ти се добре и бързо за подчинение, не за въпроси. Ако тези в хана си тръгнат, проследи ги на прилично разстояние. Ако се задържат по пътя за Тир-Сог до пладне, върни се в хана и чакай. Ако преди това свърнат на север, ще трябва да ме известиш. Върни се тук утре вечер и ми кажи накъде са тръгнали. Но не се мотай, защото Сегерсен е повел бандата си на север и ако не си получи платата, ще си върне хората. Хората му ми трябват. Златото в безопасност ли е?

— Винаги е с мен.

— Добре. Хайде върви. — За миг Черният кръвник се разтресе, после се олюля и за малко да се срине на тревата, но след това се изправи и каза със съвсем различен глас: — Прави каквото ти заповядва господарят ти, човеко. — След което се обърна и си тръгна към леса. Само след миг поляната се опразни.

Джими зяпна. Чак сега разбра. Чувал беше първия глас преди, в двореца, когато немрящият моредел се бе опитал да убие Арута, и още веднъж в мазетата на „Дома на върбите“, когато бяха избили Козодоите в бърлогата им в Крондор. Морган Кроуи беше говорил не с Черния кръвник, а по-скоро чрез него. И Джими вече не се съмняваше с кого. Със самия Мурмандамус!

Стъписването на Джими го бе забавило и той изведнъж осъзна, че не може да се върне в хана преди Кроуи, който вече бе тръгнал.

Когато стигна до пътя, Джими за миг зърна червеникавата светлина от огнището в гостната — Кроуи тъкмо затваряше вратата на хана. После момчето чу изщракването на мандалото.

Джими заобиколи предпазливо, докато не се озова под прозореца на стаята си. Притича бързо и се закатери по стената. Измъкна връвта с тънката кукичка от туниката си и бързо повдигна резето на прозореца. Дръпна го навън и се прехвърли през перваза.

Върховете на две саби го боцнаха в гърдите и той спря. Лаури и Роалд отпуснаха оръжията си едновременно, щом видяха кой е. Локлир също бе извадил сабята си и пазеше вратата.

— Това пък какво беше? Нов начин да умреш ли търсиш: да те намушкат приятелите ти? — сгълча го Роалд.

— Какво е това в ръката ти? — посочи Лаури връвта с куката. — Мислех, че си ги зарязал вече тези работи.

— Спокойно — отвърна момчето, прибра връвта и добави шепнешком: — И ти не си трубадур вече от близо година, но още мъкнеш с теб тази лютня, където и да тръгнеш. Сега ме чуйте. Изпаднали сме в беда. Онзи тип в гостилницата работи за Мурмандамус.

Лаури и Роалд се спогледаха и Лаури рече:

— Най-добре го кажи на Арута.

 

 

— Е, поне знаем, че вестта за смъртта ми е стигнала до тях — каза Арута. — И освен това знаем, че Мурмандамус не е сигурен, въпреки цялото ни представление в Крондор. — Всички се бяха събрали в стаята на Арута и си говореха тихо в тъмното.

— Все пак — рече Бару — той действа по предположението, че си мъртъв, докато не се окаже обратното, въпреки съмненията, които може да има.

— Не може да разчита безкрайно на съюза си с Братството — каза Лаури. — Скоро трябва да предприеме някакъв ход, иначе всичко ще се разпадне.

— Ако продължим още един ден към Тир-Сог, ще ни оставят на мира — каза Джими.

— Да — прошепна Роалд. — Но остава въпросът със Сегерсен.

— Той пък кой е? — попита Мартин.

— Наемнически пълководец — отвърна Роалд. — Но от особен вид. Никога не води голяма част. Не повече от стотина души, понякога и под петдесет. Но преди всичко наема специалисти по взривове, подривна дейност и инженерни части. Подбира най-добрите в занаята. Специалността му е да събаря стени или да ги вдига, зависи кой му плаща. Виждал съм работата му. Той помогна на барон Кросуейт в пограничната му свада с барон Лобромил, когато бях нает от Кросуейт.

— И аз съм чувал за него — рече Арута. — Работи от името на Свободните градове или Квег, така че не му се налага да се съобразява със закона на Кралството за наемническата служба.

— Това, което искам да разбера обаче, е за какво му е потрябвал на Мурмандамус корпус високоплатени инженерни специалисти. Ако ще действа толкова далече на запад, ще трябва да мине през Тир-Сог или Ябон. По̀ на изток са пограничните барони. Но той все още е отвъд планините и ако ще предприема обсада, няма да са му нужни поне още няколко месеца.

— Може би иска да се увери, че никой друг няма да го наеме този Сегерсен? — предположи Локлир.

— Може би — каза Лаури. — Но най-вероятно има нужда от нещо, което Сегерсен може да му осигури.

— Тогава ние трябва да се погрижим да не го получи — каза Арута.

— Значи пътуваме половин ден до Тир-Сог и после обратно? — попита Роалд.

Принцът само кимна.

 

 

Арута даде сигнал.

Роалд, Лоари и Джими продължиха бавно напред, а Бару и Мартин свърнаха встрани, за да заобиколят. Локлир остана назад да пази конете. Половин ден бяха изкарали в придвижване по пътя за Тир-Сог; малко след пладне Мартин се беше върнал назад и когато пак се присъедини към тях, каза, че Кроуи е тръгнал назад. Бяха се прокраднали след него, за да видят срещата му с наелия го моредел.

Арута пристъпи бавно напред, надникна над рамото на Джими и се взря в Черния кръвник на Мурмандамус и Кроуи. Моределът в металната броня заговори:

— Проследи ли онази банда?

— Тръгнаха направо за Тир-Сог. По дяволите, казах ти, че тук няма нищо. Цял ден загубих да се мъкна напред-назад?

— Ще правиш каквото ти нареди господарят ни.

— Гласът не е същият — прошепна Джими. — Този глас е вторият.

Арута кимна. Момчето им беше обяснило за двата гласа, а бяха виждали и преди как Мурмандамус овладява телата на слугите си.

— Сега ще изчакаш Сегерсен — каза моределът. — Знаеш, че…

Й изведнъж Черният кръвник като че ли подскочи напред, толкова внезапно, че падна в ръцете на Кроуи, който го задържа за миг стъписан, пусна го и се взря слисан в дългата една крачка стрела, щръкнала точно под шлема на съществото. Стрелата на Мартин се беше забила през качулката на плетената ризница на моредела и го беше убила моментално.

Преди останалите четирима да успеят да извадят оръжията си, Мартин улучи втори, а Бару вече тичаше откъм дърветата и дългият му меч изсвистя в мрака и посече третия моредел. Роалд вече бе прекосил поляната и уби друг от Черните. Мартин порази последния моредел, докато Джими и Арута нападаха Кроуи. Той почти не направи усилие да се защити, слисан от внезапната атака и бързо осъзнал, че го превъзхождат. Изглеждаше объркан, особено като видя как Мартин и Бару бързо смъкват броните на Черните кръвници.

Страхът му се замени с потрес, като видя как Мартин разсече гръдта на Кръвника и изтръгна сърцето му. Очите му се разшириха, щом осъзна кои са хората, избили бандата на моредела.

— Но вие… — Очите му зашариха от лице на лице по обкръжилите го мъже, след което се спряха на лицето на Арута. — Вие! Вие трябваше да сте мъртъв!

Джими бързо го претърси за скрити оръжия и опипа врата му.

— Няма абаносов козодой. Не е от тях.

Дива светлина лумна в очите на Кроуи.

— Аз да съм от тях? Разбира се, че не съм, ваши височества! Аз съм най-обикновен куриер, ваша милост. Изкарвам си по някоя пара̀, нали знаете как е.

Арута махна на Джими.

— Тичай да доведеш Локи. Не искам да остава там сам, ако наоколо се навъртат други Тъмни братя. — Обърна се към пленника. — Какво общо има Сегерсен с Мурмандамус?

— Сегерсен ли? Той кой е?

Роалд пристъпи пред него и с тежката дръжка на камата, която стискаше, удари Кроуи през лицето, разкървави му носа и му раздра бузата, Кроуи се свлече на земята.

— Имай милост, не му чупи ченето — викна Лаури. — Няма да може да ни каже нищо.

Роалд срита гърчещия се на земята мъж.

— Слушай, момченце, нямам време за нежности с теб. Отговаряй каквото те питат, че ще те върнем в хана на парченца. — И за по-красноречиво погали острието на камата си.

— Какво общо има Сегерсен с Мурмандамус? — повтори Арута.

— Не знам — отвърна мъжът и отново изрева, изритан от Роалд. — Честна дума, не знам. Наредиха ми само да го срещна и да му предам едно съобщение.

— Какво съобщение? — попита го Лаури.

— Съобщението е просто. Гласеше само: „През прохода Инклиндел.“

— Проходът Инклиндел е една теснина през планините право на север оттук — поясни Вару. — Ако Мурмандамус я е овладял, може да я задържи достатъчно дълго, за да може Сегерсен да мине през нея.

— Но все още не знаем за какво му е на Мурмандамус инженерна част — отбеляза Лаури.

Роалд отвърна със сарказъм:

— Предполагам, че за това, за което се използват.

— Какво се кани да обсажда? — каза Арута. — Тир-Сог? Много лесно е да получи подкрепления от Ябон, а и трябва да си пробие път през номадите от Адски тътен, от другата страна на планините. Железни проход и Северен страж са твърде на изток оттук, а за да се заеме с джуджетата и елфите няма да му трябват инженерни части. Значи остава Висок замък.

Мартин, свършил междувременно касапската си работа, се обади:

— Може би, но това е най-голямото укрепление от пограничните баронства.

— Аз не бих се захванал да го обсаждам — каза Арута. — Изграден е така, че да удържа на щурмове. Може да бъде засипан с орди, а по всичко личи, че Мурмандамус не е от тези, които щадят живота на своите. Освен това така би се оказал изолиран на платото на Високи лес, без да има накъде да отстъпи. Не, това ми се струва безсмислено.

— Вижте — изхленчи човекът на земята. — Аз съм просто куриер, наел съм се да си изкарам хляба. Не можете да ме вините за това, което се кани да прави Братството, ваши благородия, нали?

Джими се върна с Локлир. Мартин се обърна към Арута.

— Не смятам, че този знае нещо повече.

Лицето на Арута помръкна.

— Знае кои сме.

— Така е — кимна Мартин.

Лицето на Кроуи изведнъж пребледня.

— Вижте, можете да разчитате на мен. Ще си държа устата затворена, ваше височество. Няма нужда да ми давате нищо. Само ме пуснете да си ида и веднага ще се разкарам надалече оттук. Честно.

Локлир огледа мрачните лица на спътниците си, без да разбира какво става.

Арута забеляза това и кимна леко на Джими. Младежът хвана Локлир под мишницата и го повлече настрани.

— Ка… кво… — заекна младият скуайър. Щом се отдалечиха достатъчно, Джими спря.

— Ще изчакаме тук.

— Защо? — попита объркано момчето.

— Да свършат каквото трябва да свършат.

— Какво да свършат? — настоя Локлир.

— Да убият предателя.

Локлир го погледна пребледнял и Джими му заговори строго:

— Виж какво, Локи, това е война и в нея умират хора. И този Кроуи е един от най-маловажните хора, които ще загинат. — Локлир не можеше да повярва на суровостта, изписана на лицето на приятеля му. Повече от година беше виждал в него уличния мошеник, хитреца, чаровника, но сега виждаше пред себе си един съвсем непознат Джими — хладнокръвен ветеран, обръгнал в живота младеж, който беше убивал и който щеше да убива и тепърва. — Този човек трябва да умре — продължи Джими. — Той знае кой е Арута, а мислиш ли, че животът на принца ще струва пет пари, ако Кроуи се измъкне?

Локлир го изгледа с пребледняло лице и бавно затвори очи.

— Но не можем ли да…

— Какво? — сряза го грубо Джими. — Да изчакаме да мине някой патрул от градската стража и да им го предадем, за да го съдят в Тир-Сог ли? И да се явим там, за да свидетелстваме? Да го вържем за няколко месеца? Виж, ако това ще ти помогне, просто си напомни, че Кроуи е негодник и предател, а Арута е нашият принц. Но както и да го погледнеш, друг избор няма.

Откъм поляната се чу задавен вик и Локлир потръпна. После смущението му сякаш го напусна и той мълчаливо кимна. Джими хвана приятеля си за рамото и леко го стисна. Изведнъж си помисли, че Локлир никога вече няма да изглежда толкова млад.

 

 

Бяха се върнали в хана и чакаха, за радост на малко объркания Джефри. След три дни се появи някакъв странник и се отби на масата на Роалд, заел мястото на Кроуи. Поговори малко с него и напусна ядосан, след като Роалд му каза, че договорът между Мурмандамус и Сегерсен е прекратен. Мартин беше подхвърлил на Джефри, че един известен и търсен от властите наемнически пълководец може да спре на лагер наблизо и че е сигурен, че този, който предаде на местното опълчение къде може да го намерят, ще получи голяма награда. Бяха напуснали на другия ден и сега яздеха на север.

— Джефри го чака приятна изненада — подхвърли Джими.

— Защо? — попита озадачен Арута.

— Ами, Кроуи така и не е платил сметката си за последните два дни, тъй че Джефри взе щита му като гаранция срещу дълга му.

Роалд се засмя.

— Искаш да кажеш, че все някой ден ще погледне под коженото покривало, така ли?

Всички освен Роалд се спогледаха объркани и Джими поясни:

— Златен е.

— Затова Кроуи го мъкнеше непрекъснато със себе си — добави Роалд.

— И затова заровихте всичко останало, освен което си прибра Бару, но него го върнахте, така ли? — рече Мартин.

— С него трябваше да се плати на Сегерсен. Никой не би си губил времето с жалък наемник, който няма и два медника да отърка между пръстите си, нали? — каза Джими и всички се разсмяха. — Стори ни се редно да го оставим на Джефри. Небесата знаят къде отиваме и едва ли ще можем да го използваме.

 

 

Арута им махна да спрат.

Цяла седмица се бяха движили упорито на север. На два пъти бяха пренощували в хадатски села, където познаваха Бару. Бяха го посрещали с почит и уважение, защото по някакъв начин вестта, че е убил Мурад, бе стигнала до планинските земи на хадатите. Дори да проявяваха някакво любопитство към спътниците на Бару, планинците не го показваха. И Арута, както и останалите, беше сигурен, че мълвата за преминаването им няма да се пръсне.

Сега се бяха озовали в началото на тесен планински път, водещ към прохода Инклиндел. Бару, който яздеше до Арута, му каза:

— Тук отново навлизаме във вражеска територия. Ако Сегерсен не се появи, може би моределите ще оттеглят наблюдателния си пост от прохода, но може и да се натъкнем на тях.

Арута кимна мълчаливо.

Бару беше привързал косата си на тила, увил беше оръжията си в карираното си наметало и ги беше скрил под навитото на руло одеяло зад седлото. Сега носеше на хълбока си сабята на Морган Кроуи и плетената му ризница над туниката си. Беше все едно, че хадатът е престанал да съществува и мястото му е заето от поредния най-обикновен наемник. Трябваше да минат за поредната банда ренегати, стичащи се под знамето на Мурмандамус, и се надяваха, че тази версия ще се приеме без подозрения. От няколко дни обсъждаха как да се доберат до Мурмандамус. Всички се бяха съгласили, че дори той да подозира, че Арута може все още да е жив, последното, което може да му хрумне, ще е да очаква самият принц на Крондор да дойде да се включи в армията му.

Тръгнаха напред без повече приказки. Мартин и Бару поведоха, Арута и Джими поеха след тях, следваха ги Лаури и Локлир, а най-накрая бе Роалд — опитният наемник си отваряше очите на четири и пазеше тила. Заизкачваха се по пътя към прохода Инклиндел.

 

 

Още два дни яздиха все нагоре и нагоре и най-сетне пътят възви на североизток. Като че ли следваше донякъде възвишението, въпреки че все така минаваше по южния склон на планините. Странното беше, че уж все още не бяха напуснали пределите на Кралството, тъй като формално върховете пред тях според географите бележеха границите между Кралството и Северните земи. Джими обаче не се заблуждаваше с такива неща. Бяха си във вражеска територия. Всеки, когото срещнеха, най-вероятно щеше да ги нападне още щом ги видеше.

Мартин изчакваше на един завой на пътя. Беше възвърнал навика си от пътя към Морелайн да излиза пред групата, за да разузнае. Теренът беше скалист и конете не можеха да се движат бързо, така че не му беше трудно да се движи пред групата. Даде им знак и слязоха от конете. Джими и Локлир ги поеха, отведоха ги малко встрани и ги обърнаха, в случай че им се наложеше да побягнат. Въпреки че според Джими това нямаше да е никак лесно — пътят беше много тесен.

Другите отидоха при херцога и той вдигна ръка да запазят мълчание. Някъде отдалече се чуваше това, което го бе накарало да ги спре: някакво гърлено ръмжене, накъсано от джавкане, на което отвръщаше друго, още по-дълбоко ръмжене.

Извадиха оръжията си и се запромъкваха напред. На по-малко от десет разкрача след завоя се натъкнаха на две пресичащи се пътеки — едната продължаваше на североизток, а другата водеше на запад. На земята лежеше мъж, но дали беше мъртъв, или само в несвяст, не можеше да се разбере. Над неподвижното му тяло се беше изправил гигантски пес, висок почти до кръста на изправен човек. Вратът му беше стегнат от кожена каишка с набити на нея остри железни шипове. Звярът ръмжеше и лаеше, оголил дълги зъби, а пред него бяха приклекнали трима троли, готови за нападение.

Мартин опъна лъка си, стреля и улучи най-задния трол в тила. Стрелата прониза дебелия череп й съществото издъхна преди да е разбрало какво става. Другите се обърнаха, което се оказа фаталната грешка за трола най-близо до песа, защото той скочи върху него и заби ужасните си зъби в гърлото на съществото. Третият трол се опита да побегне като видя нападащите петима мъже, но Бару бързо скочи напред и го посече.

За миг единственият звук, който се чуваше, бе от трола в лапите на гигантския пес. Щом хората приближиха, песът пусна мъртвия трол, отстъпи и отново застана да пази проснатия на земята човек.

Бару изгледа животното, подсвирна и прошепна:

— Невъзможно!

— Кое? — попита Арута.

— Това куче.

— Невъзможно или не, ако този човек вече не е умрял, може да умре само защото това чудовище няма да ни позволи да го приближим — каза Мартин.

Бару изговори някаква дума със странен глас и кучето наостри уши, извърна леко глава и престана да ръмжи. После тръгна бавно към хората и след малко Бару коленичи и го почеса зад ухото.

Мартин и Арута побързаха да огледат човека на земята, а Роалд и Лаури помогнаха на момчетата да доведат конете. Когато всички се събраха, Мартин каза:

— Мъртъв е.

Кучето погледна мъртвия човек и зави, но се остави на Бару да го гали.

— Кой ли е този? — попита Лаури. — И какво ли е довело един човек с куче на това пусто място?

— А вижте и тези троли — добави Роалд.

— Въоръжени и с ризници — добави Арута.

— Планински троли — поясни Бару. — По-умни, коварни и по-свирепи са от братовчедите си по низините. Ония са почти зверове. Докато тези тук са опасни противници. Мурмандамус ги е привлякъл за съюзници.

— Но този човек? — рече Арута и посочи трупа на земята. Бару сви рамене.

— Не мога да кажа кой е. Но какъв е мога да предположа. — Изгледа песа, който клечеше кротко и бе примижал от удоволствие и продължи да го чеше зад ушите. — Това куче е като тези, дето се гледат по нашите села, само че е по-голямо. Нашите кучета са потомци на неговата порода, невиждана в Ябон от столетия. Това животно го наричат „зверохрът“.

— Преди много векове народът ми е живял в малки пръснати селца из тези планини и хълмовете под тях — продължи хадатът. — Градове не сме имали, правели сме си сборове два пъти в годината. За да пазим стадата от хищници, сме гледали тия зверохръти. Господарят му е бил звероловец. Кучетата се отглеждали до такъв ръст, за да държат настрана дори пещерните мечки. — Той посочи гънките кожа около очите на животното. — Като забие зъби във врата на врага си, тези гънки пазят очите му от кръвта. И като захапе, не пуска, докато врагът му не умре или господарят му не му заповяда. Този нашийник с шиповете го пази някой по-голям хищник да не го захапе за врата.

Лаури го погледна смаян.

— По-голям ли? Та това нещо е колкото теле!

Бару се усмихна.

— Използвали са ги да ловят виверни.

— Какво е това виверн? — попита Локи.

— Една порода малки глупави дракони — само двайсетина стъпки високи — отвърна Джими. Локи погледна другите да види дали Джими не се шегува, но Бару му кимна, че е истина.

— Значи този човек е бил господарят му? — попита Мартин.

— Най-вероятно — каза Бару. — Вижте кожената му броня и качулката. Във вързопа му ще намерите и желязна маска с кожени връзки. Баща ми имаше такава, спомен от миналото, предаван на потомците. — Огледа се и забеляза нещо между труповете на тролите. — Я някой да вземе ей онова.

Локлир притича и се върна с един гигантски арбалет. Връчи го на Мартин и херцогът подсвирна.

— Виж ти каква проклетия!

— Два пъти по-голям е от най-тежкия арбалет, който съм виждал — отбеляза Роалд.

— Викат му „Млатилото на Беси“. Защо са го нарекли на Беси и кой е този Беси, не се знае, но си е истинско млатило — каза Бару. — Моите хора си наемали зверолов във всяко село, да пази стадата от лъвове, пещерни мечки, грифони и други хищници. Когато Кралството стигнало до Ябон и вашите благородници вдигнали градове и замъци, и патрулите тръгнали да усмиряват околните краища, нуждата от звероловци намаляла и те зачезнали. По същата причина зверохрътите станали по-малки, почнали да ги гледат като домашни любимци и да ги използват за лов на по-дребна плячка.

Мартин остави тежкия арбалет на земята и огледа една стрела, която извади от колчана на бедрото на мъртвия. Беше със стоманено острие и два пъти по-дълга от обикновените.

— Това, като го гледам, може да пробие крепостна стена.

Бару се усмихна.

— Чак толкова едва ли, но може да отвори рана колкото юмрука ти през люспите на един виверн. Може и да не го убие, но ще го накара да си помисли дали втори път да напада стадо.

— Но ти каза, че вече нямало звероловци? — рече Арута.

Бару потупа кучето по врата и се изправи.

— Така поне се смяташе. Но ето че тук лежи един. — Хадатът замълча. — Когато Кралството стигнало до Ябон, сме били просто съюз на кланове и сме имали различия по отношение на хората ви. Някои посрещнали радушно предците ви, други — не. Повечето от нас, хадатите, сме се придържали към старите си обичаи, живеели сме по планинските хълмове и сме гледали стада и добитък. Но онези в градовете бързо били погълнати от вашите съотечественици, които прииждали все повече и повече, и сега почти няма разлика между хората от град Ябон и тези от Кралството. Лаури и Роалд са от такова потекло. Така Ябон станал част от Кралството.

— Но една част отхвърлили Кралството и съпротивата им довела до открита война — продължи Бару. — Вашите войници били безчет и скоро бунтът бил потушен. Но е останала една легенда, на която мнозина не вярват: че част от сънародниците ми избрали нито да се преклонят пред Кралството, нито да се бият. Предпочели да избягат, да заминат на север и да си вдигнат нови домове, извън властта на Кралството.

Мартин погледна грамадното псе.

— Значи тази легенда може да е истина.

— Така изглежда — отвърна Бару. — Струва ми се, че някъде тук ще намеря свои далечни родственици.

Арута замислено погледна кучето и каза:

— И може би и съюзници. Тези троли бяха слуги на Мурмандамус, разбира се, а този човек е бил техен противник.

— А врагът на нашия враг е наш съюзник — промълви Роалд.

Бару поклати глава.

— Не забравяйте все пак, че тези хора са избягали от Кралството, Едва ли ще изпитат тепърва особена обич към вас, принце. Може да стане така, че да заменим една неприятност с друга. — Последното го добави с кисела усмивка.

— Нямаме друг избор — каза Арута. — Докато не разберем какво ни чака зад тези планини, ще трябва да се осланяме на всяка помощ, която можем да намерим. — Замълча, докато покрият с камъни тялото на убития звероловец. Грамадният пес търпеливо ги чакаше да свършат, а после положи глава на гроба на господаря си.

— Ще го оставим ли? — попита Роалд.

— Не — отвърна Бару. Заговори отново на странния език и песът неохотно се изправи и застана до него. — Езикът, който използваме, за да командваме кучетата си, изглежда, си е останал същият, щом се подчинява.

— Как да продължим тогава? — попита Арута.

— Предпазливо, но според мен ще е най-добре да го оставим да ни води — отвърна планинецът и посочи песа. Изрече една дума и ушите на зверохръта щръкнаха и той се затича по пътеката, после спря да ги изчака да го последват.

Качиха се бързо на конете и Арута попита:

— Какво му каза?

— Казах му: „Вкъщи“ — отвърна Бару. — Ще ни отведе при хората си.

Глава 9
Пленници

Вятърът зави.

Конниците придърпаха плътно наметалата си. Бяха следвали зверохръта повече от седмица. Два дни след като намериха кучето, бяха прекосили билото на Великите северни планини. Сега се придвижваха по тесен път малко под високия рид, минаващ на североизток.

Кучето, изглежда, бе приело малко по малко Бару за свой господар, защото се подчиняваше на всяка команда на планинеца, без да обръща никакво внимание на приказките на останалите. Бару го беше нарекъл Блутарк, което според него на древния език на хадатите означаваше „наново срещнат стар приятел“ или „завърнал се от дълъг път“. Арута се надяваше, че това е добра поличба и че тези, които са го отгледали, ще изпитат същото към спътниците му.

На два пъти грамадният пес се бе оказал от полза, давайки им знак за опасностите по пътя. Можеше да надуши дори онова, което ловджийските очи на Бару и Мартин пропускаха. И двата пъти бяха изненадани от таласъми, вдигнали стан край пътя. Ясно беше, че Мурмандамус контролира подстъпа към Северните земи.

Пътят бе завил на югоизток от Инклиндел, след това възви на изток покрай северната страна на планинските ридове. В далечината вече се виждаха просторите на Северните земи и пътниците се загледаха удивени. За повечето хора от Кралството „Северните земи“ беше просто едно удобно име за онова непознато място оттатък планините, за чието естество можеше само да се предполага. Но сега наистина можеха да видят просналите се под нозете им Северни земи — бяха безкрайни. На северозапад просторна равнина тънеше в далечните мъгли на низината, носеща името „Адски тътен“. Малцина поданици на Кралството бяха стъпвали в тези тревисти пространства, и то само със съгласието на номадите, за които Адски тътен беше роден дом. В източния край на Адски тътен се издигаше хълмиста верига, а отвъд нея се простираха земи, невиждани никога от поданик на Кралството. При всеки завой на пътя пред очите им се разкриваше нова, още по-смайваща гледка.

Отказът на грамадния пес да тръгне надолу събуди немалка тревога, но Мартин настоя, че сред хълмовете долу ще имат много по-добро прикритие, отколкото на открития път тук горе. Докато слизаха, на три пъти се натъкнаха на ясни следи, че този път не е съвсем естествен, сякаш някой някога, много отдавна, се бе постарал да свърже разкъсаните му части.

Не за пръв път Роалд отбеляза:

— Онзи ловец е скитосвал доста далече от дома си, това е сигурно.

Намираха се вече поне на стотина мили от мястото, където бяха намерили убития.

— Да, и точно това е странното, защото на звероловците им се е налагало да защитават определен район — каза Бару. — Навярно е бил преследван дълго от онези троли. — Но и той като всички останали разбираше, че подобна гонитба е могла да продължи две-три мили, а не десетки. Не, имаше някаква друга причина звероловецът да се отдалечи толкова много от дома си.

За да убият времето, Арута, Мартин и момчетата се хванаха да понаучат хадатския диалект на Бару за деня, в който щяха да се срещнат с родствениците на господаря на Блутарк. Лаури и Роалд без друго говореха отличен ябонски и имаха повърхностно познание за хадатската реч, така че за тях бе по-лесно. Най-трудно му беше на Джими, но и той почна да съставя прости изречения.

А след това една сутрин Блутарк започна да се спуска с нетърпеливи подскоци по пътеката и да маха с опашка, да джавка и да се върти на място.

— Странно… — промълви Бару.

Кучето обикновено се заковаваше на място и настръхваше, подушеше ли опасност, докато не го нападнат или Бару не му заповядаше да нападне. Бару и Мартин подминаха останалите и хадатът заповяда на песа да продължи напред. Блутарк се понесе стремглаво по завоя между две високи каменни стени и пътят отново пое стръмно надолу.

Взеха завоя и дръпнаха юздите, защото на уширението срещу Блутарк беше застанал друг зверохрът. Двете кучета се подушиха и заразмахваха опашки. Но зад второто куче стоеше мъж в черна кожена броня и със странна желязна маска на лицето. Той ги измери с очи зад вдигнатото „Млатило на Беси“, подпряно на дълъг дървен прът, после им заговори, но задухалият вятър отнесе думите му.

Бару вдигна високо ръце и му извика нещо. Повечето думи останаха непонятни за другите, но дружеският тон беше явен. Изведнъж отгоре паднаха мрежи и заплетоха седмината ездачи. Дузина облечени в кафяви кожени дрехи войници скочиха отгоре им и бързо ги свалиха от конете и ги овързаха като пленен дивеч. Мъжът в черната броня извади пръта от земята, сгъна го и го метна заедно с арбалета на рамо. Приближи се и потупа свойски по врата кучето си и Блутарк.

Чу се тропот на копита и се появиха още войници, този път конници. Един от мъжете в кафяво заговори с тежък акцент на кралска реч:

— Ще дойдете с нас. Не говорете високо, че ще ви запушим устата. Не се опитвайте да бягате, че ще ви убием.

Роалд понечи да каже нещо, но моментално натикаха в устата му парцал и овързаха лицето му, за да го принудят да млъкне. Арута бързо се огледа и само кимна на приятелите си. Качиха грубо пленниците на конете им и овързаха краката им за стремената. После ги поведоха надолу по пътя.

 

 

Яздиха така цял ден и цяла нощ. Спираха за малко, колкото конете да починат. Няколко часа след като тръгнаха махнаха парцала от устата на Роалд, за голямо негово облекчение, но беше ясно, че няма да позволят на пленниците си да проговорят.

След съмване видяха, че са преодолели почти половината разстояние между пътя, виещ се по билото, и подножията на северния склон. Подминаха малко стадо добитък с трима бдителни и въоръжени пастири, който им махнаха, и приближиха някакво укрепено със стена селище.

Палисадата беше груба, от натрупани стволове, скрепени с кирпич. Конниците трябваше да минат по тесен насип през рова. От двете страни на насипа от рова стърчаха обгорени колове, на които да се наниже всеки прекатурил се от пътя конник. Роалд се огледа и изхъмка:

— Сигурно си имат страшно мили съседи.

Един от пазачите им веднага подкара към него, готов да му запуши отново устата, но водачът им му махна с ръка и го спря. Щом приближиха портата, тя се разтвори и пред очите им се откри втора, вътрешна стена. Заграждения между външната и вътрешната стени нямаше, но пространството между тях бе съвършено пригодено за избиване на щурмуващите, докато преминаваха, Арута се възхити на простия замисъл. Една съвременна армия лесно щеше да превземе такова укрепление, но с цената на много жертви. Разбойници и таласъми обаче щяха да бъдат отблъснати без усилие.

Щом се озоваха зад стената, Арута се огледа. Селището наброяваше не повече от дузина колиби, всички от кирпич и дърво. Сред вътрешния двор играеха деца със сериозни като на възрастни лица. Бяха облечени с плътни дрехи, а по-големите деца — в кожени ризници. И всички деца имаха ками на коланите си. Дори старците наоколо бяха въоръжени, а един от тях куцукаше, подпирайки се на копие вместо на тояга. Водачът на четата каза:

— Сега може да говорите. Правилата по пътя тук не важат. — Каза им го отново на кралска реч. Хората му ги развързаха и им помогнаха да слязат от конете. След това водачът им даде знак да го последват в една от колибите.

Щом влязоха вътре и седнаха, Блутарк, който през цялото време беше тичал до Бару, легна в нозете на хадата, изплези уморено език и задиша тежко.

— Това куче е от рядка порода, от особена важност за народа ни — каза командирът на патрула. — Как сте се сдобили с него?

Арута кимна на Бару да говори.

— Намерихме господаря му убит от троли — отвърна хадатът. — Убихме тролите и кучето реши да тръгне с нас.

Командирът на патрула се замисли, после каза:

— Ако бяхте убили господаря му, това куче щеше или да ви избие, или да загине, опитвайки се да го направи. Така че ви вярвам. Но тази порода е обучена да се подчинява на малцина. Как успя да го подчиниш?

Планинецът изговори една дума и кучето се изправи и ушите му щръкнаха. Каза му нещо друго и кучето легна и се отпусна.

— В селото ми имаше кучета от подобна порода, макар да не бяха толкова големи като това.

Командирът присви очи.

— Кой си ти?

— Аз съм Бару, по прякор Змееубиеца, от рода Ордвинсон, от клана на Железни хълмове. Хадат съм. — Каза го на хадатски, разви дългото си одеяло и показа карираното си вълнено наметало и мечовете.

Командирът кимна и му отговори на език, доста приличащ на речта на Бару, така че хадатът и останалите го разбраха. Разликата между двата езика се изразяваше предимно в ударенията, иначе думите бяха почти същите.

— Доста години са минали, откакто един от хадатските ни родове се е прехвърлил отсам планините, Змееубиецо. И това обяснява много. Но хора от Кралството обикновено идват тук само за да ни носят злини, а напоследък стават все повече. Струва ми се, че вие не сте ренегати, но този въпрос може да се реши само с мъдростта на протектора. — Водачът на патрула стана. — Тази нощ ще починем тук, а утре тръгваме. Ще ви донесат храна. В оня ъгъл има ведро за ходене по нужда. Не излизайте от тази колиба. Ако някой се опита, ще ви вържем; ако се съпротивлявате, ще бъдете убити.

— Къде ще ни водите? — попита го Арута. Мъжът го погледна през рамо.

— В Арменгар.

 

 

Призори потеглиха и поеха надолу към гъстите лесове. Блутарк подтичваше до коня на Бару. Надзирателите им отново ги бяха предупредили да не говорят, но им бяха оставили оръжията. Арута си помисли, че разчитат на тях като на приятели, ако възникне някоя неприятност по пътя. И тъй като най-вероятните им противници можеха да се окажат слугите на Мурмандамус, принцът реши, че очакванията на планинците са уместни. Виждаше се, че в гората са направени просеки и че пътят се използва редовно. Щом излязоха от гората, навлязоха в тучна морава, където пасеше стадо говеда, пазени от трима мъже. Единият беше звероловецът, напуснал селото предната нощ. Другите бяха обикновени пастири, но всички бяха въоръжени с копие, меч и щит.

Още на два пъти този ден срещнаха стада, едно говеда и едно овце. Всички пастири бяха въоръжени, имаше и жени, също с оръжия. По залез-слънце стигнаха друго село, където пак ги вкараха в една колиба и отново им наредиха да не я напускат.

На следващия ден, четвъртия, откакто ги бяха пленили, навлязоха в плитко дефиле по руслото на идваща от планините река. Тръгнаха нагоре и някъде следобед пътят започна да се издига по склона на голям хълм. Водата цепеше през скалите, така че гледката им надолу остана скрита в продължение на около час. Когато стигнаха билото, Арута и приятелите му се спогледаха учудено.

Водачът на групата — казваше се Двайн — се обърна и каза:

— Арменгар.

Не можеха да видят града с подробности, но това, което се виждаше, беше смайващо. Външната стена беше висока цели петдесет или шестдесет стъпки. Стражевите кули по стените отстояха една от друга на петдесетина стъпки, така че участъците между тях да бъдат под обстрела на разположените по кулите стрелци. Щом приближиха стената, видяха още подробности. Укреплението пред нея беше огромно, с ширина цели сто стъпки. Портите приличаха повече на подвижни части на самата стена, отколкото на порти, а реката обикаляше стената от всички страни.

Когато приближиха града, огромните порти се отвориха със смайваща лекота и отвътре излезе отряд конници. Когато двата отряда се разминаха, ездачите вдигнаха десници за поздрав. Арута забеляза, че са облечени еднакво — и мъже, и жени носеха кожени ризници, без нагръдници или наколенници. Всички носеха меч и щит, по няколко къси копия и лък. Гербове по щитовете им нямаше. След като отминаха, вниманието на Арута отново се насочи към града. Тъкмо прекосяваха моста над рова.

Като влязоха през крепостната порта, Арута зърна едно знаме, веещо се над отсрещната кула. Успя да различи само цветовете му, златно и черно, но не и герба, и нещо в това знаме събуди за миг безпокойството му. Портите зад тях се затвориха сякаш сами и Мартин каза:

— Трябва да има някакъв механизъм, който ги задвижва. — Арута се оглеждаше мълчаливо. — Сто, дори сто и петдесет конници да щурмуват, няма да могат да влязат — продължи Мартин, оглеждайки загражденията в мъртвата зона между двете стени. Арута кимна. Стените бяха невероятно дебели — поне тридесет стъпки. Вътрешните порти се отвориха и те влязоха в Арменгар.

Градът беше отделен от стените с още сто стъпки празно пространство. След него започваха гъсто скупчени постройки, разделени с тесни улички. И помен нямаше от широките булеварди на Крондор, нито табели по входовете на сградите, да покажат какво им е предназначението. И почти не се мяркаха хора. Дори и да се въртеше тук някаква търговия, Арута и приятелите му не можаха да го усетят. Накъдето и да се обърнеха, виждаха само въоръжени хора. Само веднъж видяха изключение от това правило — една жена в напреднала бременност, но и тя носеше кама, затъкната в широкия й колан. Дори децата над шест-седем години бяха с оръжие.

Уличките криволичеха, пресичайки се безразборно.

— Този град като че ли няма никакъв план — подхвърли Локлир.

Арута поклати глава.

— Напротив, има план, при това съвършен. Правите улици са за търговците и се строят лесно, стига теренът да е равен. Криви улици се срещат само там, където е трудно да се изпънат прави, като в Риланон, който е разположен на хълмове, или край двореца в Крондор. Този град е построен на плато, така че, изглежда, тези криволичещи улици са направени преднамерено. Мартин, ти какво мислиш?

— Мисля, че ако защитата на стените се пробие, можеш да поставиш засади на всеки петдесетина стъпки оттук до другия край на града. Забележете, че всички сгради са с еднаква височина. Обзалагам се, че покривите им са плоски и може лесно да се прехвърляш от един на друг. Идеално място за стрелци. Обърнете внимание на долните етажи.

Джими и Локлир погледнаха и разбраха какво има предвид херцогът. Всяка сграда имаше само по една врата на партерния етаж, от тежко дърво и с железен обков, а прозорци нямаше.

— Този град е замислен за отбрана — каза Мартин. Двайн се извърна и подхвърли:

— Много си схватлив. — След това отново насочи вниманието си напред. Гражданите бързо оглеждаха преминаващите странници и без да спират, си продължаваха всеки по своята работа.

Най-сетне излязоха от притискащите ги сгради на пазарището. Накъдето да се обърнеха, виждаха подредени сергии, около които се движеха хора.

— Вижте — каза Арута и посочи една цитадела в края на площада. Каменната постройка сякаш израстваше от фасадата на гигантска канара, около която се беше вгнездил целият град. Нова стена, висока около тридесет стъпки, обкръжаваше цитаделата, а пред нея имаше друг дълбок ров.

— Сигурно чакат неканени гости — подхвърли Джими.

— Съседите им май са доста неприятна пасмина — отбеляза Роалд.

При тези думи неколцината им стражи, които разбираха кралската реч, се разсмяха и закимаха. Арута рече:

— Ако се преобърнат сергиите, се озоваваме пред ново заграждение и защитниците от стената могат лесно да го обстрелват. Ужасно много жертви трябва да даде човек, за да превземе този град.

— Затова е замислен — отвърна Двайн.

Влязоха в цитаделата, заповядаха им да слязат от конете и ги отведоха в подземието на крепостта, в голяма обща килия. Двайн им даде знак, че трябва да влязат, и каза:

— Ще чакате тук. Ако чуете сигнал за тревога, излезте горе на двора и ще ви се каже какво да правите. Иначе ще седите тук и ще чакате, докато протекторът не ви извика. Ще ви донесат храна. — След тези думи водачът им ги остави и излезе.

Джими огледа килията и каза:

— Нито заключват вратата, нито ни взимат оръжието…

— Защо да си правят този труд? — сви рамене Бару.

Лаури се отпусна върху едно старо одеяло, постлано върху сламата.

— Ясно е, че не можем да идем никъде. Не можем да се престорим на местни хора, нито можем да се скрием. А нямам намерение да се опитвам да се измъквам оттук с бой.

Джими седна до Лаури и каза:

— Прав си. И какво ще правим сега?

Арута свали сабята си от колана.

— Ще чакаме.

 

 

Чакаха четири часа. Донесоха им храна и се нахраниха. Когато свършиха, Двайн се върна и каза:

— Протекторът идва. Искам да ми кажете имената си и защо сте дошли тук.

Очите на всички се обърнаха към Арута.

— Смятам, че няма да имаме полза, ако скрием истината, а ако сме откровени, можем само да спечелим — каза принцът и после се обърна към Двайн. — Аз съм Арута, принцът на Крондор.

— Това титла ли е? — попита Двайн.

— Да — отвърна Арута.

— Ние от Арменгар знаем малко за порядките в Кралството, а при нас няма такива титли. Важна ли е?

— По дяволите, човече, той е брат на краля, както и този, херцог Мартин — избухна Роалд. — Той е вторият по власт в Кралството.

Двайн като че ли не се впечатли особено, а изслуша имената на останалите и каза:

— И защо сте дошли?

Арута отговори от името на всички:

— Смятам да изчакаме и да поговорим за това с вашия протектор.

Двайн като че ли ни най-малко не се засегна от отговора му и излезе.

Мина още един час и след това вратата рязко се отвори и влязоха Двайн и един русокос мъж. Арута вдигна глава в очакване — предполагаше, че това е протекторът. Беше първият човек, когото виждаха без кафява броня. Облечен бе с дълга плетена ризница върху червена, дълга до коленете камизола. Плетената му метална качулка беше отметната назад и главата му бе открита. Косата му беше подрязана късо и беше гладко обръснат. Повечето хора биха сметнали лицето му за открито и добродушно, но новодошлият изгледа пленниците сурово. Спря погледа си на Мартин, сякаш долови в него нещо познато, после погледна Арута и като че ли се смръщи. Накрая кимна на Двайн, обърна се и излезе.

— Тоя нещо… — изсумтя Мартин.

— Какво? — каза Арута.

— Не знам защо, но имам чувството, че съм го виждал. И носи някакъв герб на гърдите си, макар че не можах да го различа под ризницата.

Скоро вратата се отвори отново. Този, който стоеше до нея, остана отвън и на прага се видя само силуетът му. След това се чу един много познат, разкъсващ ушите весел рев и мъжът пристъпи вътре.

— Мътните да ме вземат дано! Вярно било — викна мъжът и се ухили широко. Брадата му бе прошарена.

Арута, Мартин и Джими се изправиха и го зяпнаха. Арута не можеше да повярва на очите си. Пред него стоеше последният човек, когото бе очаквал да види.

— Амос! — извика Джими.

Амос Траск, някогашен пират и спътник на Арута и на Мартин но време на Войната на разлома, прегърна Арута в мечешката си прегръдка, след което награби по същия начин Мартин и Джими. Набързо му представиха останалите и Арута попита:

— Как се озова тук?

— Ох, дълга история, синко, но не е за сега. Протекторът чака благоволението на компанията ви, а не е много търпелив. Ще си разкажем историите по-късно. Засега ти и Мартин трябва да дойдете с мен. Другите ще почакат тук.

Мартин и Арута тръгнаха след Амос по коридора и след това нагоре по стълбите към вътрешния двор. Водачът им влезе в главната сграда на цитаделата и се забърза.

— Много имам да ви разправям, но сега трябва да побързаме — каза Амос и спря пред някаква странна платформа в дъното на нещо като кула. Стъпи на нея, махна им да застанат до него, след което дръпна едно въже и платформата изведнъж започна да се издига нагоре.

— Какво е това? — възкликна Мартин.

— Повдигач. Налага се да качваме тежки камънаци за катапултите на покрива. Движат го едни коне долу. Освен това с него не се налага на един дебел бивш морски капитан да тича сто пъти нагоре-надолу по стълбите. Дробовете ми вече не са като едно време, момци. — Тонът му отново стана сериозен. — Сега ме чуйте добре. Знам, имате хиляда въпроса, но ще трябва да поизчакате. Ще ви обясня всичко, но след като поговорите с Едноокия.

— С протектора ли? — попита Арута.

— С него, че с кой друг! Значи, не знам как да ви го кажа, но да знаете, че ви чака голям шаш. Искам от вас само да си сдържате нервите, докато ни остане време да седнем да си поговорим. Мартине, ти го дръж момчето изкъсо. — Прегърна през рамо Арута и се наведе към лицето му. — Момко, запомни, че тук не си никакъв принц. Тук си само един странник, а за тукашните това обикновено значи, че си храна за гаргите. Тук в Арменгар никак не си падат по странници.

Повдигачът спря и слязоха. Амос се забърза по дългия коридор. По лявата стена се нижеха сводести прозорци, предлагащи широка панорама към града и низината под него. Мартин и Арута си позволиха да хвърлят само бегъл поглед към гледката, но беше наистина впечатляваща. Амос им даде знак да спрат. Русият ги чакаше пред една врата.

— Защо не ми каза нищо? — попита той Амос с дрезгав шепот.

Амос посочи вратата с палец и отвърна:

— Той чакаше пълен доклад от тебе. Знаеш го какъв е. Нищо лично, докато не се свърши работата. Не го показва, но му тежи много.

Русият кимна мрачно.

— Не мога да повярвам. Гвинат да умре така внезапно. Тежък удар е за всички ни.

Беше махнал плетената ризница. На камизолата над сърцето му имаше малък герб от червено и златно, но той се обърна бързо и влезе през вратата преди Арута да различи добре символите. Амос каза:

— Патрулът на протектора бе нападнат от засада и някои хора загинаха. В ужасно настроение е, обвинява себе си, така че ви съветвам да внимавате. Хайде, че ще ми скъса ушите, ако се забавим.

Бутна вратата и даде знак с ръка на братята да влязат. Озоваха се в просторна зала с голяма кръгла маса по средата. На отсрещната стена имаше камина, излъчваща приятна топлина. Многобройни карти покриваха стените, без лявата, където имаше няколко големи прозореца.

Пред камината стоеше русият и говореше с друг мъж, облечен от глава до пети в черно. Облеклото му беше покрито с прах, а на лицето му, над лявото око имаше черна превръзка. Косата му беше побеляла, но стойката му не издаваше възраст. За миг Арута се вцепени и хвърли поглед към Мартин, който го погледна също толкова изненадано. И той беше усетил приликата. Не толкова в чертите на лицето, колкото в стойката и държането си, този човек им беше напомнил за баща им.

След това мъжът пристъпи напред и Арута вече ясно видя герба на табарда му. Златен орел, разперил криле над черно поле. Чак сега Арута осъзна причината за безпокойството, което бе изпитал, когато видя разветия флаг над портите. Само един мъж в света можеше да носи този герб. Онзи, който бе смятан за най-добрия пълководец на Кралството, който след това бе заклеймен като предател от краля като виновник за смъртта на бащата на Анита. Пред тях стоеше най-омразният враг на баща им. Мъжът, наречен протектор от хората на Арменгар, им махна към двата стола. Гласът му беше хълбок и властен, макар той да произнесе думите тихо.

— Няма ли все пак да седнете… братовчеди? — попита Ги дьо Батира.

 

 

За миг дланта на Арута стисна дръжката на сабята, но той не отвърна нищо и двамата с Мартин седнаха. Умът му забушува от хилядите неизречени въпроси. Най-сетне отрони:

— Как…

— Историята е дълга; ще оставя на Амос да ви я разкаже — прекъсна го Ги. — Сега си имам други грижи. — За миг по лицето му пробяга странно, болезнено изражение. Той се извърна настрани, след това отново погледна братята и спря очите си върху Мартин. — Приличаш малко на Боррик на младини, знаеш ли?

Мартин кимна.

Ги се обърна към Арута.

— Ти също приличаш малко на него, но повече… на майка си. Формата на очите й… макар не и цветът. — Последното го изрече тихо. Влезе един войник с ейл и три халби и тонът му се оживи. — Тук в Арменгар нямаме вино; направата му по тези краища е забравен занаят, защото климатът е неподходящ да се гледат лози. Но пък правят силен ейл, а аз съм жаден. Пийнете с мен, ако желаете. — Напълни си една халба и остави Арута и Мартин да се обслужат сами. Пресуши халбата и отново за момент маската на сдържаност падна от лицето му и той промълви: — Богове, колко съм уморен. — После ги погледна. — Така. Когато Арманд ми докладва, че Двайн ви е довел тук, не можах да повярвам на ушите си. Сега очите ми са свидетели.

Погледът на Арута пробяга към застаналия до камината русокос мъж.

— Арманд ли? — Загледа се в герба на гърдите му, наклонен надясно щит с присвит червен дракон на златно поле и вдигната златна лъвска лапа на червено поле.

— Арманд дьо Севини! — възкликна Мартин.

Мъжът само кимна.

— Баронът на Гилденхолт? Маршалът на рицарите на Свети Гюнтер? — удиви се Арута.

— Аз съм пълен идиот! — възкликна Мартин. — Знаех си, че съм го виждал. Беше в двореца в Риланон в дните преди ти да дойдеш, Арута. Но го нямаше в деня на коронацията, когато пристигна.

Русият мъж се усмихна.

— На вашите услуги, ваша светлост.

— Едва ли, доколкото си спомням. Вие бяхте сред онези, които отказаха да се закълнат във вярност на Луам.

Русият поклати глава и на лицето му се изписа съжаление.

— Така е.

— И това е част от разказа как се озовахме тук — прекъсна ги Батира. — Сега обаче ме притеснява какво търсите тук вие и дали причината за появата ви представлява заплаха за този град. И така, защо дойдохте на север?

Арута гледаше дьо Батира мълчаливо, с присвити очи. Това, че бе намерил Ги дьо Батира тук, при това да държи този град под свой контрол, го беше смутило безкрайно. Поколеба се дали да отговори на въпроса и как. Важността на мисията — да намерят Мурмандамус — можеше по някакъв начин да се окаже против интересите на Ги. А Арута не можеше да не храни подозрения към всичко, свързано с Ги. Ги съвсем открито беше заговорничил да си присвои трона и за малко не бе предизвикал гражданска война. Бащата на Анита беше умрял по негова заповед. Дьо Батира олицетворяваше всичко, което Арута бе научен да мрази. Беше истински източен владетел — хитър, лукав и твърде опитен в подмолните интриги. Колкото до Севини, за него Арута знаеше малко, освен че го смятаха за един от най-способните управители на Изтока, но той си бе останал васал на Ги, както винаги. И макар принцът да обичаше Амос и да му вярваше, миналото на Траск все пак беше пиратско и бившият корсар едва ли държеше много на законността. Да, основанията да прояви предпазливост бяха повече от достатъчни.

Мартин погледна Арута. Погледнато отстрани, поведението на принца изглеждаше грубо и оскърбително, но така беше само в очите на другите в стаята. Мартин разбираше, че брат му се бори с неочаквания потрес, който преживяваше от тази среща, и с желанието си да не допусне нищо да попречи на мисията им — да намерят и да убият Мурмандамус. Забеляза и че Амос и Арманд са еднакво притеснени от липсата на бърз отговор от страна на Арута.

След като отговорът така и не последва, Ги удари ядосано по тежката маса.

— Не си играй с търпението ми, Арута. — Ги вдигна пръст. — В този град ти не си принц. В Арменгар командва само един глас и този глас е моят! — Отпусна се в стола си с почервеняло под черната превръзка лице и каза с по-мек тон: — Не исках… да те нагрубя. Просто умът ми е натежал от други неща. — Потъна в мълчание и ги загледа замислено, после промълви: — Представа нямам какво търсиш тук, Арута, но или някаква невъобразима странност е продиктувала решението ти да тръгнеш насам, или не си прихванал и една троха от онова, на което баща ти е трябвало да те научи. Принцът на Крондор, с двама от най-могъщите херцози на Кралството, Саладор и Крудий, да тръгнат към Северните земи в компанията на един наемник, един хадатски планинец и две хлапета! Или съвсем си си изгубил ума, или е някакъв непостижим до гениалност за мен ход.

Арута запази мълчание, но Мартин проговори:

— Доста неща се промениха откакто напуснахте Кралството, Ги.

Ги помълча, после каза:

— Струва ми се, че в това се крие история, която трябва да чуя на всяка цена. Помощ не мога да ви обещая, но допускам, че целите ни могат да се окажат съвместими. — Обърна се към Амос. — Намери им по-удобно жилище и ги нахрани. — После каза на Арута: — Ще ви дам време до заранта. Но като седнем да поговорим отново, недей повече да изпитващ търпението ми. Трябва да разбера какво ви е довело тук. Жизненоважно е. Можете да ме потърсите и преди да е съмнало, ако решите да говорите.

И махна на Амос да ги изведе. Арута и Мартин последваха моряка в коридора и щом вратата се затвори, Амос спря, изгледа ги продължително и изръмжа:

— За умни момчета като вас, току-що отлично показахте какво значи да се държиш като идиот.

 

 

Амос обърса устата си с опакото на ръката, оригна се и лапна още един резен хляб и парче сирене.

— И какво после?

— После — отвърна Мартин, — като се върнахме, Арута се врече на Анита само след час, а скоро след това и Карлайн се венча за Лаури.

— Ха! Помниш ли онази нощ на кораба? Когато ми каза, че брат ти се е хванал на въдицата и че няма никакъв шанс да се измъкне.

Арута се усмихна. Седяха около голяма кошница с храна и буре с ейл в една просторна стая в жилището, което им бяха отредили. Слуги нямаше — храната бе донесена от войници — и се обслужваха сами. Бару чешеше разсеяно Блутарк зад ушите, а кучето гризеше един кокал. Това, че зверохрътът бе предпочел да остане с хадата, изглежда, не бе притеснило никого.

— Амос, бъбрим си вече от половин час — каза Арута. — Няма ли да ни кажеш все пак какво става? И как, в името на небесата, си се озовал тук?

Амос се огледа.

— Това, което става, е, че вие сте пленници, повече или по-малко, и такива ще си останете, докато Едноокия не реши друго. Впрочем виждал съм доста килии и мога да кажа, че тази е най-хубавата от всички, на които съм попадал. — Размаха широко ръка да обхване просторната уютна стая. — Ако сте решили да стоите в затвор, този си е много добър. — Очите на стария морски вълк се присвиха. — Но никога не забравяй, че все пак си е затвор, момчето ми. Виж, Арута. Двамата с Мартин ви познавам от доста време и знам едно-друго за вас. Не помня да сте се държали някога толкова недоверчиво и предполагам, че нещо през последните две години ви е накарало да опнете платната по този вятър. Но тук човек е длъжен да живее, да диша и да се храни с доверие, иначе загива. Ясен ли съм?

— Не — отвърна принцът. — Какво всъщност искаш да ми кажеш?

Амос се замисли, след което каза:

— Хората в този град са заобиколени отвсякъде само с врагове. Доверието към съседа тук е начин на живот, ако искаш да оцелееш. — Замълча отново да претегли думите си. — Вижте, ще ви разкажа как се озовах тук и тогава може би ще разберете.

Амос се отпусна на стола си, наля си нова халба ейл и подхвана разказа си.

— Значи последния път, когато ви видях вас двамата, тъкмо тръгвах от залива с кораба на брат ви. — Мартин и Арута се усмихнаха. — Та ако си спомняте, по същото време всички в града търсеха Ги. Но не го намерихте, защото се беше скрил там, където на никой не можеше да му хрумне да го потърси.

Очите на Мартин се разшириха от удивление — проява на несдържаност, съвсем неприсъща за него.

— На кралския кораб!

— Когато чува, че крал Родрик е провъзгласил за свой наследник Луам, Ги бяга от Крондор в Риланон. Надявал се е част от плановете му да оцелеят, когато съветът на лордовете се събере да ратифицира предаването на властта. Докато Луам пристигне в Риланон, вече се бяха събрали достатъчно източни лордове, за да може Ги да прецени какво е положението в страната. Беше ясно, че Луам ще стане крал — всичко това беше преди някой да е разбрал за теб, Мартин — така че Ги се беше примирил да бъде съден за измяна. След това, на заранта преди коронацията, се разчу, че законните права на Мартин са възстановени, и Ги изчака да види какво ще стане следобед.

— Изчакал е, за да се възползва от момента — подхвърли Арута.

— Не бързай да съдиш — сряза го Амос, след което продължи по-меко: — Тревожела го възможността от гражданска война и ако тя избухнеше, щял да се бие. Но докато чакал да разбере какво ще стане, знаел, че хората на Калдрик душат навсякъде. На няколко пъти успял да им се отскубне на косъм. Все още имал приятели в столицата и някои от тях го качили скришом на борда на „Кралска лястовица“ — по дяволите, биваше си го това корабче — тъкмо когато жреците на Ишап приближаваха двореца, за да започне коронацията. Тъй или иначе, когато… взех на заем кораба, разбрахме, че имаме на борда си пътници.

— И значи, готов бях да изхвърля Ги и Арманд през борда или да се върна веднага и да ви ги връча в ръцете — продължи Амос, — но Ги се оказа доста убедителен, мошеникът му с мошеник, тъй че се съгласих да го откарам до Батира, естествено срещу добра цена.

— За да може оттам да заговорничи срещу Луам? — възкликна невярващо Арута.

— По дяволите, момче! — изрева Амос. — Само две пикливи години те оставих без надзор и ето че си почнал да се държиш като последния тъпак. — Погледна Мартин и добави: — Сигурно е от лошата компания.

— Остави го да довърши — обърна се Мартин към брат си.

— Не, не беше заговор за измяна. Беше само за да остави нещата си в ред. Смяташе, че Луам ще заповяда да му се вземе главата, затова искаше да подреди едно друго, след което щях да го върна в Риланон, за да ви се предаде сам.

Арута го изгледа стъписано.

— Всъщност може би единственото, което искаше, бе да спечели опрощение за Арманд и другите си привърженици. Все едно, стигнахме Батира и се задържахме там няколко дни. После дойде вестта за прогонването му. Междувременно се бяхме посприятелили, така че седнахме да поговорим и се споразумяхме за нещо друго. Той искаше да напусне Кралството, да си потърси някое място. Знаете, че е великолепен пълководец и мнозина биха му предложили служба, особено Кеш, но искаше да отиде някъде достатъчно далече от Кралството, за да не му се налага да се сражава с кралски войници на бойното поле. Решихме да се отправим на изток и след това да свием на юг и да стигнем до Кешийската конфедерация. Там щяхме бързо да си спечелим име, Той щеше да стане славен пълководец, а аз, струва ми се, също можех да направя някое ударче и да ме направят адмирал. Имахме малко главоболия с Арманд, но Арманд си е особняк. Заклел се е преди години във вярност на Ги, и тъй като не бе положил клетва пред Луам, не искаше да изостави дълга си пред досегашния си суверен. Най-тъпият аргумент, който съм чувал някога, впрочем. Все едно, както виждате, той все още е с нас. И така, отправихме се ние към Конфедерацията, но на три дни път от Батира ни подгониха кересийски пирати. Готов бях да рискувам срещу двама-трима от тия проклетници, но срещу пет? „Лястовичката“ беше бърза, но пиратите ни гонеха по петите. Четири дни ясно небе и попътен вятър. За пирати от Кралското море си бяха доста хитри. Пръскаха се така, че да не мога да им се измъкна през нощта. Вдигнех ли платна да ги заобиколя през нощта, на заранта ги виждам отново зад кърмата — пет камари платна зад гърба ми. Лепнали ми се като пиявици. Не можех да ги отърся. А след това попаднахме на сгодно време. Един шквал зарева откъм запад и ни носи в източна посока ден и половина, пък после духна силен вихър и ни отвя на север, към брегове, дето ги няма на картите. Единственото му хубаво на този щорм беше, че най-после се отървахме от кересийците. Докато намеря безопасен залив, нагазихме във води, за които никога не бях чувал, камо ли да съм ги виждал.

— Е, оправихме се криво-ляво и преценихме положението. — Амос пак си наля ейл. — Корабът имаше нужда от малко ремонт, не беше загазил чак толкова, че да потъне, но достатъчно, че да не си помислиш повече да вдигаш платна. Така че аз го вкарах в устието на една голяма река и на втората нощ, като хвърлихме котва, цяла орда таласъми се изсипа срещу кораба, избиха часовите и ни плениха всички. Проклетниците подпалиха „Лястовица“ и я изгориха до ватерлинията. После ни отведоха в някакъв лагер сред горите, където чакаха някакви Тъмни братя. Те ни поеха и оттам ни поведоха на север. Момчетата, които бях наел в екипажа, бяха корава сган, но повечето изгинаха по време на похода. На проклетите таласъми хич не им пукаше. Почти нямаше какво да ядем, а щом някой от хората се поболееше и престанеше да върви, убиваха го на място. Мене ме заболя по едно време коремът и Ги и Арманд ме мъкнаха близо два дни. Повярвайте ми, никак не беше приятно и на трима ни.

— Движехме се на северозапад, към планините, после ги прехвърлихме — продължи Амос. — Късмет извадихме, че беше в края на лятото, иначе щяхме да измръзнем до смърт. Ама си беше на косъм. После срещнахме други Тъмни братя, водещи още пленници. Повечето пленници говореха и на нашия език. После още на два пъти срещахме банди на Братята, водещи хора пленници, и всички отиваха на запад. Загубих представа за времето, но трябва да сме вървели така около два месеца. Когато стигнахме равнината — сега вече знам, че е било равнината на Исбандия — вече почваше да вали сняг. Вече знам накъде са ни водили, макар че тогава не разбирах. Мурмандамус събираше роби в Сар-Саргот да теглят обсадните му машини. После нашата охрана беше нападната от отряд конници, от тукашните. От около двестате роби само двайсет оцеляхме, понеже таласъмите и Тъмните братя почнаха да ни избиват още щом конниците нападнаха лагера. Ги удуши едного от тях с прангите си, когато се опита да ме намушка с меча си. Аз му взех меча и заклах друг, тъкмо когато извади окото на протектора. Арманд също беше ранен, но не чак толкова лошо, че да умре. Здрав е негодникът му с негодник. Но ние тримата и още двамина се оказахме единствените, оцелели от „Лястовица“.

— Оттам ни докараха тук — завърши Амос.

— Невероятна история — промълви Арута, облегна се на стената и добави: — Но и времената, в които живеем, са невероятни.

— Но как стана така, че един странник е започнал да управлява тук? — попита Мартин.

— Тия тук са странен народ, Мартине — каза Амос. — Честни и добри като тях можеш, разбира се, да намериш навсякъде, но нравите им са също толкова странни, колкото на цураните. Тук нямат наследствени рангове, а вместо това залагат много на личните качества. След няколко месеца стана ясно, че Ги е първокласен пълководец, така че му дадоха да командва един отряд. Двамата с Арманд служехме при него. След още няколко месеца се разбра, че той е най-добрият пълководец, с когото разполагат. Тук, Арута, нямат такива неща като съвети на лордовете. Когато трябва да се реши нещо важно, всички се събират на събрание на големия площад, където е пазарът. Това събрание го наричат „фолксрад“, и гласуват всички. Иначе всички решения се оставят на хората, избрани от фолксрада. Та значи привикаха Ги и му съобщиха, че е назначен за протектор на Арменгар. Все едно да те назначат за кралски маршал, но в същото време отговаряш и за сигурността на града. Комендант и градоначалник, войвода и съдия — всичко това в едно.

— И какво е смятал бившият протектор по въпроса? — попита Арута.

— Трябва да е смятала, че идеята е добра. Тя го предложила.

— Тя? — възкликна Джими.

— Това е друга особеност в тукашните нрави, за която на човек му трябва време да привикне — каза Амос. — Жените. Те са също като мъжете. Искам да кажа, колкото до командването и изпълняването на заповеди, гласуването във фолксрада и… такива неща. Ще видите. — Изражението на Амос стана някак унесено. — Казваше се Гвинат. Беше една от най-чудесните жени, които съм срещал. Не ме е срам да призная, че бях малко нещо влюбен в нея… Е, аз никога няма да се заседя на едно място. Но ако все пак го направя, ще бъде заради жена като нея. — Старият капитан сведе поглед към халбата си. — Но виж, тя и Ги… Знам някои неща за него, научих ги постепенно през последните две години, Арута. Чуждо доверие няма да предам. Ако той сам реши да ви го каже, чудесно. Но да кажем засега, че те двамата станаха като мъж и жена, влюбени дълбоко. Тя беше тази, която отстъпи, за да му повери съдбините на града. Готова беше да умре за него. Както и той за нея. Яздеше редом до него и се сражаваше като лъвица. — Гласът му омекна. — Загинала е вчера.

Арута и Мартин се спогледаха с останалите. Бару и Роалд не казаха нищо. Лаури си помисли за Карлайн и потръпна. Дори момчетата усетиха донякъде загубата, която изпитваше Амос. Арута си спомни какво бе казал Амос на Арманд малко преди да се срещнат с Ги. „И сега той обвинява себе си.“

— Да. Едноокия е като всеки добър капитан: щом е станало под негова команда, значи отговорността е негова. — Амос за миг се умисли. — Дълго време таласъмите и арменгарците са поддържали нещата съвсем прости. Налетиш, счупиш няколко глави, после се оттеглиш. Арменгарците бяха една пасмина, досущ като цураните, свирепи воини, но им липсваше добра организация. Но когато се появи Мурмандамус, Тъмните братя веднага се организираха, чак до най-малкия отряд. Сега един командир може да координира действията на две-три хиляди воини. Братството бе почнало да мъчи редовно арменгарците, докато не дойдохме ние. Ги се оказа дар на небесата за жителите на Арменгар с познанията си за съвременната война. Той ги обучи и сега имат адски добра конница и здрава пехота, макар че е голям зор, докато накараш един арменгарец да слезе от коня. И все пак Ги напредва. Вече си връщат загубеното от Братята. Но вчера…

Настъпи тягостно мълчание. Най-сетне Мартин проговори:

— Имаме да обсъдим сериозни неща, Амос. Разбираш, че нямаше да сме тук, ако в Кралството не ставаше нещо изключително съдбоносно.

— Е, тогава ще ви оставя сами за известно време. Бяхте ми добри другари и знам, че сте мъже, които държат на честта. — Капитанът стана. — Но да ви предупредя още нещо. Протекторът е най-властният човек в града, но дори неговата власт се ограничава до защитата на града. Ако той заяви, че между вас има за уреждане стар дълг, никой няма да се намеси, влезете ли в двубой, мъж срещу мъж. Ако ти спечелиш, ще ви пуснат да си идете и никой от града няма да вдигне ръка срещу вас. Но достатъчно е само да каже, че сте шпиони, и ще загинете преди да сте се обърнали. Арута, Мартин и аз знаем, че между вас с Ги има пролята кръв, заради баща ти и заради Ерланд. А сега знам отчасти какво стои зад всичко това. Ще оставя на Ги сам след време да реши тази вражда с вас. Но трябва да знаете как се обръща вятърът тук. Вие сте свободни да влизате и да си излизате, стига да не нарушавате закона, или докато Ги не нареди да ви изхвърлят, да ви обесят или каквото е там. Но той носи отговорността. Той гарантира доброто ви поведение, на всички ви. Ако вие предадете града, осъден е на смърт, също като вас. Както вече казах, нравите на тукашните хора са доста странни и могат да са доста сурови. Така че разберете ме добре, като ви казвам: измените ли на доверието на Ги, дори да смятате, че е за доброто на Кралството, тези хора ще ви убият. И не съм сигурен дали дори аз ще се опитам да ги спра.

— Знаеш, че с доверие няма да злоупотребим, Амос — отвърна Мартин.

— Знам, но исках само да разберете колко ми е трудно. Харесвам ви и двамата, свестни момчета сте, и няма да ми хареса да ви срежат гърлата повече, отколкото на вас самите. — С тези думи Амос напусна.

Арута се облегна назад, замислен над това, което им бе разказал Амос, и изведнъж се почувства смъртно уморен. Погледна Мартин и брат му кимна мълчаливо. Нямаше нужда да го обсъждат повече. Арута сам знаеше, че на заранта ще трябва да разкаже цялата история на Ги.

 

 

Арута и спътниците му изчакаха, докато платформата се издигне и спре на етажа на заседателната зала на протектора. Поканата да се явят на съвет при Ги беше дошла късно заранта, почти към обед. Повървяха по коридора и спряха. Стражът, дошъл да ги заведе, ги изчака да погледнат през прозореца към панорамата долу. Арменгар се простираше отвъд рова около цитаделата и оттатък откритото пазарище, чак до огромните крепостни стени. Но отвъд стените се виждаше просторна равнина, чезнеща на североизток в далечни мъгли. От двете страни на града високо към небесата се издигаха планински хребети. Откъм запад по тъмносиньото небе се носеха бели кълбести облаци и осветените с кехлибарена светлина зелени треви се губеха под тях в безкрайната шир. Гледката беше невероятна. Джими се озърна и забеляза странното изражение, изписано на лицето на Локлир.

— Какво има?

— Просто си мислех за всичката тази земя — отвърна приятелят му и посочи равнината.

— Какво по-точно? — попита Арута.

— Колко много зърно може да изкара човек от толкова земя.

Мартин зарея поглед към хоризонта.

— Достатъчно, за да се изхрани целият западен дял на Кралството.

— Ти земеделец? — възкликна Джими.

Локлир се ухили.

— А според теб с какво се занимава един дребен барон в затънтено място като Края на сушата? Най-вече урежда кавги между съседи фермери или налага данъци над реколтата. Би трябвало да знаеш вече тези неща.

— Хайде, протекторът ви чака — ги подкани стражът.

Щом Арута и спътниците му влязоха, Ги вдигна глава. С него бяха Амос, Двайн, Арманд дьо Севини и една жена. Мартин се закова на място и се взря в нея с нескрита възхита. Арута го докосна по ръката и брат му отново тръгна след него. Арута хвърли поглед към жената и веднага разбра причината за смущението на брат си. Жената на пръв поглед изглеждаше незабележима, но всъщност беше поразителна. Облечена беше в кожено бойно облекло — кафява туника и панталони, — като повечето хора в града, но то не можеше да прикрие стройното й, гъвкаво тяло и уверената й, чак царствена стойка. Косата й бе тъмнокафява, със смайващ сребърен кичур на лявото слепоочие, и беше прибрана отзад на опашка с навита зелена кърпа. А очите й бяха сини. И ако се съдеше по червените кръгове около тези езерносини очи, жената допреди малко беше плакала.

Ги покани с жест Арута и спътниците му да седнат. Арута представи всички поотделно, а Ги на свой ред каза:

— С Амос и Арманд се познавате. А това е Бриана — той посочи жената, — един от моите командири. — Арута кимна и забеляза, че жената се е съвзела от онова, което бе предизвикало плача й, и отвръща на погледа на Мартин.

Арута бързо и лаконично разказа историята си на Ги: започна от връщането си след дългото пътуване с Луам на Изток, после мина през първото нападение на Козодоите, през разкритията в абатството на Сарт и търсенето на сребротръна и стигна до фалшивата си смърт. Завърши с думите:

— Накратко казано, дойдохме, за да убием Мурмандамус.

Ги невярващо поклати глава.

— Братовчеде, планът ви е дързък, но… — Обърна се към Арманд. — Колко свои агенти се опитахме да внедрим в лагера му?

— Шестима.

— Седем — уточни Бриана.

— Но не са били хора от Кралството, нали? — отвърна Джими и извади от джоба на туниката си абаносов козодой на верижка. — И не са носили този талисман, нали?

Ги погледна почти с раздразнение и каза:

— Арманд?

Бившият барон на Гилденхолт отвори едно чекмедже в бюфета и извади от него кесия. Развърза я и изсипа на масата половин дузина талисмани.

— И това го опитахме, скуайър. И да, някои от хората ни бяха от Кралството, защото тук винаги ще се намерят от онези, които са били спасени от арменгарците, когато нападат робските кервани на Братята. Не, тук нещо липсва. Могат по някакъв начин да различават кои са истински разбойници и кои са шпиони.

— Магия някаква най-вероятно — подхвърли Арута.

— Ето това е проблемът, пред който сме изправени — отвърна Ги. — При нас няма заклинатели, нито магьосници, нито жреци. Тук като че ли войната не спира и от всеки се очаква да се сражава, така че никой не може да си позволи свободно време за учене — иначе ще загинат и учителите. Но каквато и да е причината, в няколкото случая, когато Мурмандамус или тази негова „змия“ са взимали нещата в свои ръце, цената, която сме плащали, е била висока. — Той добави замислено: — Макар че неизвестно по каква причина той не изпитва охота да прилага силите си срещу нас, слава на боговете.

Ги се отпусна в креслото си.

— Интересите ни са общи, братовчеде. За да добиеш някаква представа, да ти разкажа за това място. Знаете, че предците на арменгарците са прехвърлили планините, когато Кралството е анексирало Ябон. Тук намерили богата земя, но вече заселена, и тези, които заварили, не погледнали с добро око на пришълците. Бриана, кой е построил този град?

Жената заговори с мек, плътен глас.

— Според легендата боговете заповядали на някаква раса великани да построи града, след което го изоставили. Ние сме го намерили в този му вид и сме го заселили.

— Никой не знае кой е живял тук — каза Ги. — Има още един град, далече на север, Сар-Саргот. Той е двойник на този и е столицата на Мурмандамус.

— Значи, ако ще го търсим, можем да го намерим там — каза Арута.

— И като го намерите, той ще набие главите ви на колове — изсумтя Амос.

— Изправени сме пред други затруднения, Арута — каза Ги. — Миналата година той поведе армия, наброяваща над двадесет хиляди души — толкова, колкото могат да вдигнат армиите на Изтока в мирно време. Стегнахме се за отбрана срещу решителен щурм, но такъв не последва. Сега допускам, че вашият приятел — той посочи Бару — с убийството на пълководеца на Мурмандамус може би е осуетил кампанията му. Но тази година той се върна и е още по-силен. По наша преценка под знамето му вече са се събрали над двадесет и пет хиляди таласъма и Тъмни братя, и всеки ден прииждат нови. Допускам, че когато тръгне в поход, ще поведе над тридесет хиляди.

— Но защо все още не е тръгнал? — попита Арута.

Ги разпери ръце, все едно че чакаше отговора от някой друг.

— Забрави ли, че очаква първо да умреш? — намеси се Джими.

— Тук има някаква религиозна работа.

— Но той вече е чул вестта — каза Арута. — Така поне каза през устата на моредела на Морган Кроуи.

Здравото око на Ги се присви.

— Това пък какво е?

Арута му разказа за случката в хана край пътя за Тир-Сог и за инженерните части на Сегерсен.

— Точно това е чакал — каза Ги и удари с длан по масата. — Той разполага с магиите си, но по някаква причина няма да ги използва срещу нас. Без помощта на Сегерсен не би могъл да събори стените ни. — Арута го погледна неразбиращо и Ги поясни: — Ако можеше да срине стените на Арменгар, нямаше да се опитва да наеме Сегерсен. Никой не знае кой е построил тези стени, Арута, но който и да е, притежавал е непостижими в днешно време строителни умения. Виждал съм какви ли не укрепителни съоръжения, но нищо подобно на Арменгар. Инженерите на Сегерсен може и да не успеят да пробият стените, но те са единствените, които изобщо биха имали някакъв шанс.

— Значи след като Сегерсен няма да дойде, имате добър шанс да ги защитите.

— Да, но сме изправени и пред други затруднения. — Ги стана.

— Имаме да обсъдим още неща и можем да продължим по-късно: сега ме чака заседание с градския съвет. Свободни сте да влизате и излизате в рамките на Арменгар, когато си поискате. — Отведе Арута настрани и му каза: — С теб трябва да поговорим насаме. Тази нощ, след вечеря.

Срещата свърши и Бриана, Арманд и Ги си тръгнаха. Амос се приближи към Арута и Мартин: херцогът се беше зазяпал по отиващата си жена.

— Коя е тя, Амос? — попита Мартин.

— Един от добрите командири в града, Мартин. Дъщерята на Гвинат.

— Сега разбирам защо е толкова тъжна — каза херцогът.

— Научила е за смъртта на майка си тази заран. — Амос посочи към града. — Патрулът й беше на запад, по стедингите и краалите, и се върна едва преди няколко часа. — Мартин го изгледа озадачено. — Земеделските общини се наричат „стединги“, а общностите на говедари и овчари — краали. Е, тя все някак ще се справи със загубата на Гвинат. Този, който ме безпокои повече, е Ги.

— Той прикрива скръбта си добре — каза Арута.

Принцът изпитваше противоречиви чувства. Омразата му към Батира, на която беше приучен от баща си от малък, се бореше със съчувствието към скръбта на този човек. Самият той за малко не бе изгубил Анита и докато си мислеше за ориста на Ги, усети отново ехото на преживения ужас и болка. И все пак Ги бе заповядал да затворят бащата на Анита, което го беше убило. И Ги беше изменник. Арута се постара да потисне тези чувства, защото му пречеха. Мартин продължаваше да разпитва Амос за Бриана.

Глава 10
Компромис

Джими сръга Локлир в ребрата. Шляеха се из пазара и се мъчеха да видят малкото, което си заслужаваше да се види в Арменгар. Момчетата на тяхна възраст бяха рядкост, а доколкото се срещаха, всички бяха въоръжени като за предстояща битка. Това, което събуди любопитството на Джими, беше разликата между този пазар и пазарите в Крондор.

— Слушай, обикаляме повече от час, но се кълна, че не видях нито един просяк — рече Джими.

— Логично — сви рамене Локлир. — По думите на Амос доверието е съществено за оцеляването на този град. Няма и крадци, понеже всички трябва да се крепят един на друг, а и все едно — къде ще се скриеш? Не разбирам много от тия неща, но ми се струва, че това е по-скоро гарнизон, отколкото град.

— Тук си прав.

— А просяци няма, понеже властите сигурно се грижат за всички, като във войската.

— Трапезарии и лазарети ли?

— Нещо такова — съгласи се Локлир.

Помотаха се около няколко сергии и Джими прецени стойността на изложените стоки и попита:

— Да забелязваш някакви разкошотии?

Локлир поклати глава. По сергиите се виждаха само хранителни продукти, прости тъкани и кожени изделия, както и оръжия. Всички цени бяха ниски и хората почти не се пазаряха.

След още една-две обиколки Джими седна на стъпалото пред една врата в края на пазара и въздъхна:

— Май взе да ми омръзва.

— А аз май виждам нещо, което не е чак толкова отегчително.

— Какво? — попита Джими.

— Момичета.

Локлир посочи. Сред гъстата гмеж продавачи като горски цветя бяха изникнали две момичета и оглеждаха стоката на една сергия в края на пазара. Изглеждаха горе-долу на годините на двете момчета. Бяха облечени почти еднакво — кожени ботуши, панталони, туники, кожени жилетки, ножове на коланите и саби. Дългите до раменете тъмни коси и на двете бяха прибрани отзад, за да не влизат в очите им. По-високото момиче забеляза, че ги гледат, и каза нещо на приятелката си. Второто момиче изгледа момчетата и двете си зашепнаха нещо, привели глави една до друга, после закрачиха към Джими и Локлир.

— Е? — каза по-високата и сините й очи ги изгледаха открито.

Джими се изправи и се изненада, че момичето е високо почти колкото него.

— Какво „е“? — отвърна той на завален арменгарски.

— Гледахте ни.

Джими погледна озадачено Локлир, който също се изправи.

— Нещо нередно ли има в това? — попита Локлир, който говореше езика им малко по-добре от Джими.

Двете момичета се спогледаха и се изкикотиха.

— Не е възпитано.

— Ние сме чужденци — отвърна Локлир. Двете момичета избухнаха в смях.

— Това се вижда. Чухме. Всички в Арменгар знаят за вас.

Локлир се изчерви — осъзна, че двамата с Джими отдалече се разпознават по външността си. Второто момиче го огледа с тъмните си очи и каза:

— Там, откъдето идвате, така ли зяпате момичетата?

Локлир изведнъж се ухили и отвърна:

— При всяка възможност.

Сега и четиримата се засмяха. По-височкото каза:

— Аз съм Криста, а това е Бронвин. Служим в Трети отряд. Днес ни пуснаха в отпуск до утре вечер.

Джими нямаше представа какво точно означава номерът на въпросния отряд и колко е важен, но отвърна:

— А аз съм скуайър Джеймс… Джими. Това е скуайър Локлир.

— Локи.

— Вие еднакви имена ли имате? — попита Бронвин.

— „Скуайър“ е титла — поясни Локлир. — Ние сме на служба при принца.

Момичетата се спогледаха озадачено и Криста каза:

— Говорите чуждоземски неща, които не разбираме.

С плавно движение Джими пъхна ръката си под мишницата й и каза:

— Ами добре тогава, защо не ни покажете града, а ние ще ви обясним чуждоземските неща.

Локлир последва примера на приятеля си малко непохватно и не стана ясно кой чия ръка награби — той тази на Бронвин или тя неговата.

Бронвин и Криста се закикотиха и поведоха момчетата по улиците на града.

 

 

Мартин похапваше и хвърляше погледи към Бриана, без да престава да слуша разговора около трапезата. Групата на Арута, без двете момчета, седеше около голямата маса с Ги, Амос и Бриана. Още един от командирите на Ги, Гарет, също вечеряше с тях. Липсата на момчетата не беше основание за тревога, както ги увери Амос, защото нищо не можело да им се случи в града, без протекторът да го научи веднага. А и нямаше начин да избягат от града, дори за толкова надарена личност като Джими. Арута не беше толкова сигурен в последното като Амос, но го премълча.

Арута си даваше ясна сметка, че двамата с Ги трябва скоро да стигнат до някакво съгласие, и донякъде усещаше в какво ще се изрази то, но отлагаше изводите, докато не чуе какво се кани да сподели с него Ги насаме. Принцът оглеждаше съсредоточено протектора. Ги беше изпаднал в мрачно настроение, което по странен начин напомняше на Арута за баща му в миговете, когато помръкваше по същия начин. Ги почти не беше хапнал, но пиеше здраво от близо час.

Арута насочи вниманието си към брат си, който от сутринта се държеше съвсем необичайно. Мартин можеше да мълчи дълго — особеност, обща и за двамата — но откакто бе видял Бриана, направо беше онемял. Тя бе дошла с Амос в жилището на Арута за обяда и оттогава Мартин не беше продумал и десет думи. Но очите му говореха повече от красноречиво и доколкото Арута разбираше от тези неща, Бриана му отвръщаше. Най-малкото тя като че ли се заглеждаше повече в Мартин, отколкото във всичко друго на масата.

Ги също не продумваше почти нищо. Ако майката на Бриана приличаше на нея, Арута можеше да разбере мъката му, тъй като в малкото часове, в които бе имал възможност да наблюдава Бриана, бе могъл да я оцени като изключителна жена. Разбираше също така какво у нея привлича толкова Мартин. Красива не можеше да се нарече, но колкото и различна да беше от любимата му Анита, излъчваше неустоим чар и някаква сурова, властна и магнетична увереност. Липсваше й каквото и да е притворство, държеше се с някаква поразителна и неподправена естественост и тази особеност на нрава й напълно подхождаше за брат му. Умът на Арута, разбира се, беше все така погълнат от тежки размисли, но въпреки това, макар и за малко, това, което усещаше, че става между двамата, го развесели. Явно беше, че Мартин е хлътнал дълбоко.

Вечерята бе малко странна за Арута и Мартин, тъй като в трапезарията на Ги слуги нямаше, както и навсякъде в Арменгар. Като проява на почит храната се носеше в покоите на протектора от войници, но инак той се обслужваше сам, както и гостите му. Амос им бе казал, че повечето вечери двамата с Арманд отнасят използваните прибори и съдове долу в кухнята и ги мият сами. В този град всеки помагаше в работата и никой никому не слугуваше.

Когато приключиха с яденето, Амос каза:

— С Гарет и Арманд смятаме да обиколим по стената. Тази вечер ни спестиха задължението с миенето на съдове, така че ще можем да се представим като добри домакини. Кой желае да се разходи с нас? — Поканата беше обща за всички на масата. Роалд, Лаури и Бару поискаха да тръгнат с тях — хадатът беше най-настоятелен в желанието си да научи повече за далечните си родственици.

Мартин стана и с донякъде геройско за него усилие каза на Бриана:

— Може би командирът ще благоволи да ми покаже града? — Изглеждаше едновременно зарадван и притеснен, когато тя се съгласи.

Арута му кимна да тръгне, давайки му да разбере, че самият той трябва да остане да поговори с Ги и Мартин бързо излезе с Бриана.

В дългия коридор, водещ към подвижната платформа, Мартин спря, за да хвърли поглед към светлините на града. В тъмнината на нощта светеха хиляди мигащи точици.

— Колкото и пъти да мина оттук — промълви Бриана, — гледката не ми омръзва. — Мартин кимна съгласен. — Вашият роден край като Арменгар ли е?

— Крудий ли? — отвърна замислено Мартин, без да я поглежда. — Не. Моят замък е малък в сравнение с тази цитадела, а градчето Крудий е десет пъти по-малко от този град. Нямаме гигантски стени около него, нито хората му са непрекъснато готови за бой. Крудий е мирно място, или поне така изглежда сега. Преди гледах да се задържам извън него колкото може по-дълго, скитах се из горите, за да ловувам и да оставам насаме с мислите си. Или се качвах на най-високата кула на замъка и се заглеждах към залеза над океана. Това е най-хубавото време на деня. Лете морският бриз охлажда дневния зной и слънцето шари с цветни петна водната шир. А зиме кулите се загръщат в белезникава мъгла и му придават приказен вид. Човек може да види могъщите валма на облаците, прииждащи откъм океана. А още по-великолепни са гръмотевичните бури, с мълниите и оглушителния тътен, сякаш небето оживява. — Мартин я погледна и видя, че се е взряла в лицето му. Изведнъж се усмихна глупаво и леко се изчерви. — Разбъбрих се.

— Амос ми е разказвал за океаните. — Тя килна леко глава, сякаш обмисляше нещо. — Струва ми се толкова странно: толкова вода на едно място.

Мартин се засмя и усети, че напрежението го напуска.

— Странно е, странно и могъщо. Никога не съм обичал корабите, но ми се е налагало да пътувам с тях и след време човек разбира колко красиво може да бъде морето. То е като… — Замълча, защото думите не идваха. — Лаури би трябвало да ви разкаже за всичко това, както и Амос. И двамата имат дар слово, а на мен ми липсва.

Тя положи ръка на рамото му.

— Бих предпочела да го чуя от теб. — После се извърна към прозореца и профилът й се очерта, изсечен от оранжевата светлина на факлата, косата й бе като черна корона сред полусенките. Помълча дълго, след което се обърна към Мартин и попита: — Добър ловец ли си?

Мартин изведнъж се ухили и се почувства като последния глупак.

— Да, много добър. — И двамата разбираха, че фалшива хвалба не съществува, както няма и фалшива скромност. — Ученик съм на елфите и познавам само един човек, който може би е по-добър стрелец с лък от мен.

— Обичам лова, но сега рядко ми остава време за това, след като ме избраха за командир. Сигурно ще можем някой ден да си откраднем малко време и да излезем да подирим плячка. Тук навярно е по-опасно, отколкото в Кралството, защото докато ловуваме, други може би ще преследват нас.

Мартин отвърна хладнокръвно:

— Случвало ми се е да се оправям с моредели.

Тя го изгледа в очите.

— Ти си силен мъж, Мартин. — Сложи длан на рамото му и каза: — И освен това ми се струва, че си добър човек. Аз съм Бриана, дъщерята на Гвинат и на Гуртман, от рода на Алвин. — Каза го някак формално, но в думите й се съдържаше и още нещо, сякаш с тях се стремеше да му се разкрие, да се доближи до него.

— Аз съм Мартин, синът на Маргарет… — за пръв път от толкова години си помисли за майка си, хубавото слугинче в двора на херцог Брукал — и на Боррик, от рода на Данис, първия от линията на Кондуин. И ме наричат Мартин Дълголъкия.

Тя вдигна очи към лицето му, сякаш изучаваше с поглед всяка негова черта, а Мартин усети, че гърдите му ще се пръснат от зной. После Бриана се засмя.

— Името ти отива, Мартин Дълголъки. Ти си толкова висок и силен, колкото оръжието ти. Жена имаш ли?

— Не — тихо отвърна Мартин. — Аз… Така и не съм срещнал… Никога не съм се оправял лесно с думите… или с жените. Малко жени съм познавал.

Тя опря пръст на устните му.

— Разбирам те.

Изведнъж Мартин усети, че е в прегръдката му, притиснала глава на гърдите му, без сам да разбере как. Задържа я нежно, сякаш се боеше, че и най-лекото движение може да я накара да се отдръпне и да избяга.

— Не зная как стават нещата във вашето кралство, Мартин, но според Амос вие отбягвате да говорите открито за неща, които в Арменгар се разбират от само себе си. Не знам дали това е едно от тях. Но тази нощ не искам да остана сама. — Отново вдигна очи към лицето му и той прочете в тях и желанието, и страха, и я разбра. Тя промълви тихо, почти нечуто:

— Толкова ли си нежен, колкото си силен, Мартин Дълголъки?

Мартин се взря в лицето й и разбра, че повече думи не са нужни. Задържа я до себе си дълго и мълчаливо, а после тя се отдръпна леко от него, хвана ръката му и го поведе към жилището си.

szvnr_dvoika_vlubeni.png

 

 

Арута седеше и мълчаливо гледаше Ги. Протекторът на Арменгар беше потънал в мисли, отпиваше разсеяно от халбата си и пращенето на огъня в камината беше единственият звук в стаята. Най-сетне Ги каза:

— Това, което най-много ми липсва тук, е виното. Има моменти, когато подхожда на настроението ти, не си ли съгласен.

Арута кимна, отпи от халбата си и каза:

— Амос ни каза за загубата, която си претърпял.

Ги махна вяло с ръка и Арута видя, че е леко пиян и че движенията му не са съвсем уверени. Но гласът му бе ясен.

— Загубата е повече ваша, отколкото моя, Арута. На всички ви. Вие не можахте да я срещнете.

Арута не знаеше какво да отговори. Изведнъж това го подразни, сякаш насила го принуждаваха да гледа нещо дълбоко лично, сякаш бе принуден да споделя мъката на един човек, когото трябваше да мрази.

— Ти каза, че трябва да поговорим, Ги.

Ги кимна и избута чашата си настрана. Погледът му все още се рееше в далечината.

— Имам нужда от теб. — Обърна се и се взря в Арута. — Имам нужда от Кралството, най-малко, а това значи Луам. — Арута му даде знак да продължи. — В личен план за мен не е толкова важно дали мога да разчитам на доброто ти мнение за мен, или не. Но е ясно, че ми е нужно одобрението ти като водач на тези хора. — Отново потъна в мълчание. — Мислех, че брат ти ще се ожени за Анита. Беше логично да го направи, за да укрепи претенциите си. Но, от друга страна, той вече бе станал крал, преди сам да го узнае. Родрик направи на всички ни услуга, като го осени един миг светлина на разума, преди да издъхне. — Ги се взря в Арута. — Анита е една чудесна млада жена. Не съм изпитвал никакво желание да се женя за нея, беше само потребност на момента. Щях да я оставя да си намери своите… удовлетворения. Така е по-добре. — Той се изправи в креслото. — Малко се напих. Главата ми се върти. — Притвори очи и за миг Арута си помисли, че ще се унесе в сън.

Ги обаче каза:

— Амос вече ви е разправил как се озовахме в Арменгар, така че няма да повтарям тази история. Но има други неща, които смятам, че не е засегнал.

Отново се умълча и отново последва протяжна тишина, след което Ги попита:

— Казвал ли ти е някога баща ти откъде беше цялата тази горчивина между двама ни?

Арута се постара да запази гласа си спокоен и отговори:

— Казваше, че си в сърцевината на всеки заговор в двора срещу Западните владения и че си използвал положението си при Родрик, както и при баща му, за да го унизиш.

За изненада на Арута Ги отвърна:

— Това в общи линии е вярно. Нещата могат да се тълкуват и по-различно, но така или иначе, действията ми при управлението на Родрик и неговия баща никога не са били в интерес на Боррик или на Запада. Не, имах предвид… други неща.

— Никога не е говорил за теб във връзка с нещо друго, освен да те заклейми като враг. — Арута обмисли следващите си думи, след което продължи: — Дуланик ми каза, че някога сте били приятели.

Ги се загледа в огъня, сякаш си припомняше нещо, после тихо каза:

— Да, много добри приятели. — Отново потъна в мълчание и след това, тъкмо когато Арута се канеше да проговори, продължи: — Това започна, когато и двамата бяхме младежи в двора, при царуването на Родрик Трети. Бяхме едни от първите скуайъри, изпратени в кралския двор — нововъведението на Калдрик, целящо да се създадат управители, които ще знаят повече от бащите си. — Ги се замисли. — Ще ти разкажа как стана всичко. И когато приключа, може би ще разбереш защо двамата с брат ти така и не ви изпратиха в кралския двор.

— Аз бях с три години по-малък от баща ти, който едва беше навършил осемнадесет години, но бяхме еднакви и по ръст, и по нрав — почна Ги. — Събраха ни умишлено, тъй като се падахме далечни братовчеди и от мен се очакваше да науча на изискано поведение сина на един провинциален херцог. С времето се сприятелихме. И през всичките онези години играехме комар, задиряхме момите и се сражавахме винаги заедно, неразделни.

— О, между нас имаше и различия, още тогава — въздъхна протекторът. — Боррик беше син на обикновен пограничен благородник, повече го интересуваха старомодните възгледи за чест и дълг, отколкото разбирането на истинските причини и следствия на ставащото около него. Докато аз… — Той прокара ръка по лицето си, сякаш да се разсъни, и гласът му се оживи. — Аз бях отраснал в източните дворове и в ранна възраст бях отличен като личност, която ще командва. Семейството ми е едно от най-старите и почитани в Кралството, повече дори от вашето. Ако Делонг и братята му не са били чак толкова надарени пълководци и ако моите предци са били малко по-добри, сега крале щяха да са Батира, а не Кондуин. Тъй че аз бях учен от малко момче как се играе играта на политика в кралските владения. Да, в някои отношения ние бяхме твърде различни, твоят баща и аз, но през целия си живот не съм имал по-добър приятел от Боррик. — Очите му пронизаха Арута. — За мен той беше братът, който си нямах.

Арута се заинтригува. Не се съмняваше, че Ги разкрасява нещата, за да постигне целите си, подозираше дори, че пиянството му е поза, но искаше да чуе за младостта на баща си.

— Какво тогава причини отчуждението помежду ви?

— Надпреварвахме се с него, както правят всички младежи — в лова, в залаганията, както и за вниманието на дамите. Политическите ни различия довеждаха до размяна на разгорещени думи от време на време, но винаги намирахме начин да загладим споровете си и да възстановим приятелството си. Веднъж стигнахме дори до размяна на юмруци заради две-три необмислени думи, които бях изтърсил. Казал бях, че твоят прадядо е бил само един недоволен трети син на краля, стремил се да спечели със силата на оръжието нещо, което не е можело да се намери в границите на тогавашното кралство. Боррик виждаше в него велик мъж, развял знамето на Кралството над Босания.

— Аз твърдях, че Западът изцежда ресурсите на Кралството — продължи Ги. — Разстоянията са твърде големи за добро администриране. Ти сега управляваш в Крондор. Знаеш, че всъщност управляваш едно независимо владение и че само най-общата политика се диктува от Риланон. Западните владения представляват една почти независима държава. Все едно, заспорихме за това и се стигна до бой. По-късно и двамата съжалихме за тази свада и се разкаяхме. Но това беше първият признак на дълбоките различия в представите ни за политиката между Изтока и Запада. И все пак дори тези различия с нищо не можеха да отслабят връзката ни.

— Говориш така, сякаш става дума за умерени различия между двама почетни мъже по въпросите на политиката. Но аз добре познавах баща си. Той те мразеше и омразата му беше дълбока. Трябва да е имало и нещо друго.

Ги отново се загледа мълчаливо в пламъците. После каза тихо:

— Двамата с баща ти бяхме съперници в много неща, но най-горчиво беше съперничеството ни за майка ти.

— Какво?!

— Когато чичо ти Малкъм умря от треска, баща ти беше привикан да се върне у дома. Като по-голям брат, на Боррик се падаше наследството, поради което го бяха изпратили в двора да се образова, но след смъртта на Малкъм дядо ти остана сам. Затова дядо ти помоли краля да провъзгласи баща ти за управител на Запада и да го върне в Крудий. Дядо ти бе на преклонна възраст — баба ти вече беше починала — и след смъртта на Малкъм започна да гасне бързо. След по-малко от две години той почина и Боррик стана херцог на Крудий. Междувременно Брукал се беше върнал в Ябон, а аз станах старши скуайър в кралския двор. Очаквах с нетърпение завръщането на Боррик — защото той трябваше да се представи пред краля и да му се закълне във вярност, както се полага на всички новоназначени херцози през първата година на службата им.

Арута пресметна, че това трябваше да е времето, когато баща му бе посетил Брукал в Ябон на път за столицата. Тъкмо при това посещение Боррик беше бил пленен от чара на едно слугинче и от тази връзка се беше родил Мартин — факт, който Боррик беше разбрал чак пет години по-късно.

Ги продължи разказа си.

— В годината преди Боррик да се върне в Риланон в двора пристигна майка ти, за да стане първа придворна дама на кралица Яника, втората съпруга на краля — майката на принц Родрик. Тогава двамата с Катерин се запознахме. Допреди да срещна Гвинат, тя беше единствената жена, която съм обичал.

Ги отново потъна в мълчание и Арута изведнъж почувства срам, сякаш бе принудил по някакъв начин Ги да преживее отново две болезнени загуби.

— Катерин беше рядка личност, Арута. Зная, че ще го разбереш — тя ти е майка, — но когато я видях за пръв път, тя беше свежа като пролетна утрин, с руменина по бузите и нотка на закачливост в свенливата усмивка. Косата й беше като искрящо злато. Влюбих се в нея още щом я видях. Както и баща ти. От този момент съперничеството между двама ни за нея стана яростно.

— Два месеца и двамата я ухажвахме, а в края на втория престанахме да си говорим, толкова горчиво беше съперничеството ни заради Катерин — въздъхна Ги дьо Батира. — Баща ти все отлагаше завръщането си в Крудий, предпочиташе да се задържи, за да се възхищава на Катерин. Съперничеството ни за нейното благоволение беше отчаяно. Една заран трябваше да излезем на езда с Катерин, но когато отидох в покоите й, тя се приготвяше за път. Беше първа братовчедка на Яника и като такава бе ценна награда в играта на дворцови интриги. Уроците, които бях предал на баща ти през предишните години, се изплатиха щедро, защото докато аз бях яздил и се бях разхождал в дворцовите градини с Катерин, той беше говорил с краля. Родрик бе наредил на майка ти да се омъжи за баща ти, което беше негово право като неин настойник. Политически бракът беше оправдан, защото още тогава кралят хранеше съмнения за способностите на своя син и за здравето на брат си. По дяволите, нещастен човек беше Родрик! Тримата му сина от първия брак бяха умрели преди да навършат пълнолетие и той така и не можа да се съвземе след тяхната смърт и след кончината на любимата му кралица Беатрис. А по-младият му брат Ерланд беше изтърсак и имаше вродено заболяване на дробовете. Беше само с десет години по-голям от принц Родрик. Дворът знаеше, че кралят желае да провъзгласи баща ти за свой наследник, но Яника му беше родила син, едно никакво момче, което Родрик презираше. Мисля, че той принуди майка ти да се омъжи за баща ти, за да укрепи връзката му с трона, та по-късно да може да го посочи за наследник, и небесата са ми свидетели, че през следващите двадесет години положи всички усилия, за да направи от Родрик или по-силен мъж, или да го прекърши в тези усилия. Но кралят така и не посочи наследник преди да умре, поради което останахме с Родрик Четвърти, този нещастник.

— Какво искаш да кажеш с това, че кралят е принудил майка ми да се омъжи за баща ми? — попита Арута. Очите го сърбяха.

Здравото око на Ги блесна.

— Бракът беше политически, Арута.

В гърдите на Арута се надигна гняв.

— Но майка ми обичаше баща ми!

— По времето, когато ти се роди, сигурен съм, че вече се е била научила да го обича. Баща ти беше много добър човек и майка ти беше любяща жена. Но в онези дни тя обичаше мен. — Гласът му набъбна от тежестта на старите чувства. — Тя ме обичаше. Познавах я година преди да се върне Боррик. Бяхме се врекли да се оженим, когато изтече срокът ми на скуайър, но това беше нещо тайно, клетва между две деца, изречена една нощ в градината. Бях писал на баща си, молейки го да се застъпи пред кралицата и да ми спечели ръката на Катерин. Така и не помислих да говоря с краля. Аз, умният син на източен владетел, бях надвит от момчето на един провинциален благородник в дворцовата интрига. По дяволите, а се мислех за толкова ловък в тази игра! Но тогава бях едва деветнадесетгодишен. Беше толкова отдавна.

— Побеснях от гняв — продължи Ги малко по-спокойно. — В онези дни нравът ми не отстъпваше на този на Боррик. И хукнах да го търся. Бихме се, едва не се убихме. Не може да не си виждал дългия белег на хълбока на баща си. Този белег е от мен. И аз получих подобна рана. Едва не загинах. Когато се оправих и се вдигнах от леглото, баща ти вече бе на седмица път за Крудий и бе отвел Катерин. Щях да го последвам, но кралят ми забрани под смъртна заплаха. Беше прав, защото двамата вече бяха венчани. Оттогава завинаги облякох черното, като клеймо за публичния ми срам. После ме изпратиха да се сражавам с Кеш в Таунтънската падина. — Ги се изсмя горчиво. — Славата ми на пълководец до голяма степен дойде от тази битка. Отчасти дължа успеха си на твоя баща. Наказах кешийците за това, че той ми отне Катерин. Правех неща, каквито никой здравомислещ пълководец не би си позволил. Водех щурм след щурм. Струва ми се, че тогава съм се надявал да умра. — Гласът му омекна и той се засмя. — Бях почти разочарован, когато ме помолиха за примирие и за условия за капитулация.

Ги въздъхна.

— Много от нещата, които се случиха в живота ми, са следствие на това. След време омразата ми към Боррик затихна, но той… обърна горчивата страница, когато тя умря. Отказа да изпрати синовете си в двора на краля. Мисля, че се тревожеше, че мога да си отмъстя на теб и на Луам.

— Той обичаше майка! След нейната смърт никога повече не го видях щастлив — каза Арута със смесено чувство на неудобство и яд. Не беше длъжен да оправдава поведението на баща си пред най-омразния му враг.

Ги кимна.

— Знам. Когато сме млади, не можем да понасяме мисълта, че чувствата на някой друг могат да са също толкова дълбоки, колкото и нашите. Все нашата любов е по-дълбоката, все нашата болка е по-силната. Но когато остарях, разбрах, че Боррик е обичал Катерин също толкова силно, колкото и аз. И мисля, че и тя го е обичала. — Здравото око на Ги се прикова в някаква далечна точка. Тонът му стана по-мек и унесен. — Тя беше чудесна, великодушна жена, с достатъчно място в сърцето си за любовта на много хора. И все пак смятам, че дълбоко в сърцето си баща ти е хранил съмнения. — Ги изгледа Арута с удивление и леко съжаление.

— Можеш ли да си го представиш това? Колко тъжно трябва да е било? Навярно по някакъв странен начин аз съм бил по-щастливият, защото аз знаех, че тя ме обича. Аз нямах съмнения. — Протекторът изтри с несъзнателен жест напиращата в единственото му око сълза и добави тихо: — Понякога животът е толкова несправедлив…

Арута се замисли, после попита:

— Защо ми разказваш всичко това?

Ги тръсна глава.

— Защото имам нужда от теб. А в теб съмнения не може да има. За теб аз съм изменник, опитал се да заграби короната заради собствената си мания за величие. Отчасти си прав. — Арута наново се изненада от искреността на Ги.

— Но как можеш да оправдаеш онова, което причини на Ерланд?

— Отговорен съм за смъртта му. Това не мога да отрека. Радбърн бе този, който се разпореди да остане в затвора, след като бях заповядал да го освободят. Радбърн имаше някои добри качества, но се престараваше. Мога да разбера паниката му, защото щях да го накажа, че е допуснал двамата с Анита да избягате. Имах нужда от опора за наследството на трона и ти щеше да се окажеш много полезен заложник в сделката ми с баща ти. — Видя изненадата, изписана на лицето на Арута, и каза: — О, да, агентите ми знаеха, че си в Крондор — или поне така ми доложиха, когато се върнах след онзи незначителен набег на Кеш в Шамата — но Радбърн допусна грешката да си помисли, че ти ще го отведеш при Анита. Изобщо не му хрумна, че е възможно да нямаш нищо общо с нейното бягство. Глупак. Трябваше да те хвърли в тъмницата и да продължи да я търси.

Арута усети, че недоверието му към този човек се връща и че съчувствието му към него намалява. Ги може да беше искрен, но обясненията му как е бил готов да използва хората за целите си, бяха отвратителни. Ги продължи:

— Но изобщо не исках Ерланд да умре. Вече бях получил вицекралството от Родрик, което ми осигуряваше пълна власт над Запада. Нямах нужда от Ерланд, а само от връзката с трона, тоест от Анита. Родрик Четвърти беше луд. Аз бях един от първите, които го узнаха — както и Калдрик, — защото у кралете хората обикновено са склонни да прощават поведение, непростимо за другите. Не можеше да се позволи на Родрик да продължи да управлява. Първите осем години от войната бяха достатъчно трудни, но през последната година от царуването си Родрик беше почти напълно обезумял. Кеш винаги гледа с едно око обърнато на север и търси признаци за слабост. Не съм желал бремето на Кралството, но дори при твоя баща като наследник след Ерланд просто чувствах, че съм по-подходящ да управлявам от всеки друг с претенции за наследство.

— Но за какво бе нужна цялата тази интрига? Имал си подкрепа в Съвета. Калдрик, татко и Ерланд едва са успели да осуетят опита ти да станеш регент на принц Родрик преди да навърши пълнолетие. Могъл си да намериш друг начин.

— Съветът може да утвърди един крал — отвърна Ги и вдигна пръст, — но не може да го свали. Търсех начин да взема трона, без да предизвикам гражданска война. Войната с цураните се проточи, а Родрик отказваше да даде на баща ти армиите на Изтока. Нямаше да ги даде дори на мен, а аз бях единственият човек, на когото вярваше. Девет години губеща война, един луд крал и държавата, изтощена до смърт. Всичко това трябваше да свърши, но каквато и подкрепа да имах, оставаха хората като Брукал и твоя баща, които щяха да тръгнат срещу мен. Точно затова исках Анита за жена и теб за заложник в сделката. Готов бях да предложа на Боррик избор.

— Какъв избор?

— Лично аз предпочитах да оставя на Боррик управлението на Запада, да разделим Кралството и всяко от двете владения да тръгне по своя път. Но знаех, че западните лордове няма да го позволят. Затова предложението ми към Боррик беше да му позволя той да посочи наследника след мен, дори това да се окажеше Луам или ти. Щях да провъзглася този, когото той посочеше, за принц на Крондор, и щях да дам гаранции, че ако имам синове, те няма да оспорват короната. Но твоят баща трябваше да ме приеме за крал в Риланон и да ми се закълне във вярност.

Арута изведнъж разбра човека пред себе си. Загърбил бе въпроса за личната си чест, след като бе изгубил първата си любов, но бе запазил една чест над всичко: честта си към Кралството. Беше бил готов на всичко, дори на кралеубийство и на това историята да го заклейми като узурпатор и предател — но замяна на това да отстрани един побъркан крал. В устата на Арута загорча.

— Но със смъртта на Родрик и провъзгласяването на Луам за наследник всичко това стана безсмислено. Не познавам брат ти, но допускам, че притежава качествата на баща ти. Във всеки случай сега Кралството би трябвало да е в по-добри ръце, отколкото когато на трона седна Родрик.

Арута въздъхна.

— Даде ми много поводи за размисъл, Ги. Не мога да одобря основанията ти и методите ти, но отчасти ги разбирам.

— Одобрението ти е без значение. Не се разкайвам за нищо от това, което съм направил, и съм готов да призная, че решението ми да претендирам за трона, пренебрегвайки правата на баща ти за наследството, бе продиктувано донякъде от чувство за мъст. След като не можех да имам майка ти, то и Боррик не можеше да има короната. Но освен егоистичните съображения бях също така твърдо уверен, че ще съм по-добър крал от баща ти. Това, което ми приляга най-добре, е управлението. Но това не значи, че съм изпитвал удоволствие от всичко, което трябваше да направя. Виж, това, което искам, е да ме разбереш. Не е необходимо да ме харесваш, но трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм. Това ми е необходимо, за да осигуря бъдещето на Арменгар.

Арута изведнъж изпита неудобство. Споменът за един подобен разговор преди две години нахлу в ума му. После след дълго мълчание, той отрони:

— Не мога да те съдя. Току-що си спомних за един разговор с Луам в бащината ни гробница. Готов бях да видя Мартин мъртъв, но не и да допусна гражданска война. Собствения ми брат… — добави той едва чуто.

— Такива преценки понякога са неизбежни в управлението. — Ги изгледа втренчено Арута. — Как се почувства, когато взе това решение за Мартин?

Арута изпита неприязън, че се налага да го сподели точно с Ги. Помълча, но най-накрая вдигна очи и погледна протектора.

— Мръсно. Почувствах се омърсен.

Ги му протегна ръка.

— Значи разбираш. — Арута бавно пое протегнатата ръка и я стисна. — А сега — по същество.

— Когато пристигнахме тук отначало, Амос, Арманд и аз бяхме болни, ранени и полумъртви от глад — почна Ги. — Тези хора ни изцериха и вдигнаха на крака, макар за тях да бяхме странници от друга земя, без да задават никакви въпроси. Щом се оправихме, доброволно пожелахме да се бием, след това разбрахме, че от всички се очаква да служат безапелационно. Така заехме местата си в гарнизона на града и започнахме полека-лека да опознаваме Арменгар. Протекторът преди Гвинат беше способен командир, както и Гвинат, но и двамата знаеха малко за съвременното бойно изкуство. Все пак държаха Братството и таласъмите под контрол като поддържаха известно равновесие с цената на много кръв.

— Но след това се появи Мурмандамус и нещата се промениха — продължи Ги. — Когато пристигнахме, Братството вече печелеше три от всеки четири битки. Арменгарците губеха, търпяха редовни поражения за пръв път в историята си. Научих ги на съвременно военно дело и сега нищо не може да се случи на двадесет мили около града, без да бъде видяно от съгледвачите ни или от патрулите. Но въпреки това е твърде късно.

— Защо да е късно?

— Дори Мурмандамус да не се канеше да тръгне срещу нас, за да ни съкруши, този народ нямаше да оцелее повече от две поколения. Този град умира. Доколкото мога да преценя, преди две десетилетия в града и околностите му са живеели около петнадесет хиляди души. Преди десет години броят им е бил единадесет — дванадесет хиляди. Сега е около седем хиляди, навярно и по-малко. Непрекъснати военни действия, жени в детеродна възраст загиват в битките, умират деца, когато бъде превзет някой стединг или краал: всичко това води до намаляване на населението, намаляване, което, изглежда, се усилва. Но има и още нещо. Като че ли непрекъснатата война изцежда жизнените сили на тези хора. Въпреки цялата си готовност да се бият, те като че ли стават все по-безразлични към ежедневните неща от живота.

Ги помълча, после погледна принца в очите.

— Културата им се извращава, Арута. Единственото, което им остава, е да се борят и накрая — смъртта. Поезията им се ограничава до саги за герои, а музиката им включва само бойни песни. Забелязал ли си, че в града няма никакви знаци и надписи? За какво са им? Всеки тук знае кой къде живее и работи. Арута, никой в този град не знае да чете и да пише. Те нямат време да се учат. Този народ неизбежно се плъзга надолу към варварството. Дори да го няма Мурмандамус, само след две десетилетия този народ няма да го има. Ще станат като номадите от Адски тътен. И всичко това е заради непрекъснатата война.

— Разбирам защо човек изпитва тук чувство на безсилна обреченост. Какво мога да направя, за да помогна?

— Имаме нужда от отдих. С радост бих предал управлението на този град на Брукал…

— На Вандрос. Брукал се оттегли.

— Добре, на Вандрос. Да включи Арменгар в херцогството на Ябон. Тези хора са избягали от Кралството преди векове. Сега не биха се поколебали да се върнат, стига да заповядам, толкова са се променили. Но дай ми две хиляди души тежка пехота от гарнизоните в Ябон и Тир-Сог и ще удържа града срещу Мурмандамус още една година. Добави още хиляда и двехилядна конница и ще очистя равнината на Исбандия от всякакви таласъми и Тъмни братя. Дай ми армиите на Запада и ще натикам Мурмандамус обратно в Сар-Саргот и ще подпаля града. Тогава ще можем да развием търговия и децата да станат отново деца, а не невръстни воини. Поетите ще съчиняват и художниците ще рисуват. Ще се върнат музиката и танците. И тогава този град може би отново ще се разрасне.

— И ще поискаш да останеш като протектор или граф на Арменгар? — попита Арута, все още непреодолял недоверието си.

— По дяволите! — извика Ги и удари с пестник по масата. — Ако Луам има торба с пирони вместо мозък — да. — После се отпусна в креслото си. — Уморен съм, Арута. Пиян съм и съм уморен. Загубих единственото нещо, което ценях цял живот, и сега единственото, което ми остана, са нуждите на тези хора. Няма да ги предам, но стига да ги видя спасени…

Арута беше стъписан. Ги беше оголил душата си пред него и това, което виждаше пред себе си сега, беше човек, лишен от воля за живот.

— Мисля, че мога да убедя Луам да се съгласи, стига да разбираш какво ще е отношението му към теб.

— Не ме интересува какво мисли той за мен, Арута. Срещу всичко това, ако пожелае, може да вземе главата ми. — Гласът му отново издаде дълбоката му умора от живота. — Това вече не ме интересува.

— Ще му пратя вест.

Ги се засмя — горчиво и безсилно.

— Виждаш ли, тъкмо в това е проблемът, скъпи братовчеде. Не допускаш, надявам се, че съм седял тук цяла година в бездействие, надявайки се един принц на Крондор да се набута сам в Арменгар. Изпратих поне дузина съобщения до Ябон, както и до Висок замък, в които подробно описвах положението тук и това, което ви предлагам. Трудността е, че докато Мурмандамус позволява на всеки да дойде на север, то никой — никой — не може да замине на юг. Онзи звероловец, когото сте намерили, беше един от последните, опитали се да се прехвърлят на юг. Не знам какво се е случило с пратеника, когото придружаваше, но мога да си представя… Разбираш ли, Арута, ние сме напълно отрязани от Кралството. Изцяло и напълно, и освен ако нямаш някоя идея, за която досега не сме се сещали — безнадеждно.

 

 

Мартин се събуди с пълна с вода уста и я изплю шумно. Смехът на Бриана изпълни стаята и тя му подхвърли кърпа и прибра празната вече кана.

— Да те събуди човек е все едно да събуди мечок през зимата.

Мартин замига, изтри мокрото си лице и отвърна:

— Сигурно. — Изгледа я ядосано, но ядът му бързо премина, като видя усмихнатото й лице, и той каза с усмивка:

— Навън в горите спя леко. Вкъщи се отпускам.

Тя се наведе над леглото и го целуна. Вече бе облякла туниката и панталоните си.

— Трябва да отида до един от стедингите. Искаш ли да дойдеш? Само за един ден ще е.

— Разбира се — каза Мартин.

Тя го целуна пак и каза:

— Благодаря ти.

— За какво? — попита той объркано.

— За това, че остана с мен.

Мартин я зяпна.

— Ти ми благодариш?

— Разбира се. Нали аз те помолих.

— Странни хора сте вие, Бри. Повечето мъже, които познавам, с радост биха прерязали гърлото ми, за да са на мое място тази нощ.

Тя го погледна озадачено.

— Нима? Странно. Аз бих могла да кажа същото за повечето жени тук и за теб, Мартин. Въпреки че тук никой не би се бил за права в леглото. Тук всеки е свободен да избере партньора си и всички са свободни да кажат „да“ или „не“. Затова ти благодарих, защото ми каза „да“.

Мартин я притегли към себе си и я целуна почти грубо.

— В моята страна е по-различно. — Пусна я, изведнъж притеснен от грубостта си. Тя изглеждаше малко объркана, но не и изплашена. — Извинявай. Но просто… това не беше услуга, Бри.

Тя сложи глава на рамото му.

— Говориш за нещо отвъд разтухата на ложето.

— Да.

— Мартин, тук в Арменгар сме се научили на мъдростта да не мислим надалеч в бъдещето. — Гласът й прозвуча строго и очите й блеснаха. — Майка ми щеше да се омъжи за протектора. Баща ми почина преди единадесет години. Щеше да бъде един щастлив съюз. — Мартин видя сълзата, стичаща се по бузата й. — Преди време и аз бях сгодена. Той замина да отблъсне нападението на орда таласъми… и не се върна. — Тя се взря в лицето му. — Затова не приемаме лесно обещания. Една споделена нощ не е оброк.

— Но аз не съм лекомислен мъж.

Тя отново се взря в лицето му и промълви тихо:

— Зная. И аз не съм лекомислена жена. Подбирам партньорите си внимателно. Сега между двама ни става нещо, и става много бързо. То ще… ще ни сполети, когато времето и обстоятелствата го позволят, и да се тревожим сега какъв ще е изходът е празно губене на време. — Тя прехапа долната си устна. — Аз съм командир, имам достъп до неща, неизвестни за повечето хора тук. Засега мога само да те помоля да не очакваш от мен повече, отколкото мога да предложа сама. — Забеляза помръкналото му настроение, усмихна се и го целуна. — Хайде, трябва да тръгваме.

Мартин се облече бързо. Не беше сигурен какво точно бе станало, но бе сигурен, че е важно. Изпитваше едновременно облекчение и притеснение. Облекчение от това, че й бе споделил чувствата си, и тревога, че не беше го направил съвсем ясно, а и отговорът й бе неясен. Но все пак беше отраснал при елфите и знаеше, че както Бриана бе казала, нещата сами ще си дойдат на мястото с времето.

 

 

Арута приключи разказа си за снощния разговор. Лаури, Бару и Роалд го бяха изслушали внимателно. Момчетата ги нямаше от цял ден. Мартин също не беше се върнал, но Арута се досещаше къде е прекарал нощта.

Лаури се замисли и после каза:

— Значи населението намалява.

— Така поне твърди Ги.

— Прав е — каза глас от вратата.

Вдигнаха очи и видяха застаналите на прага Джими и Локлир, всеки прегърнал през кръста по едно хубаво момиче. Локлир, колкото и да се стараеше да се сдържи, се хилеше като идиот.

Джими им представи Криста и Бронвин, след което каза:

— Момичетата ни показаха града. Арута, цели части на града са опразнени и в тях не живее никой. — Джими се огледа, видя чинията с плодове и грабна една круша. — Предполагам, че някога тук са живели до двадесет хиляди души. Сега според мен са по-малко от половината.

— Вече се съгласих по принцип да помогна на Арменгар, но проблемът е как да изпратим съобщенията до Ябон — каза принцът. — Изглежда, Мурмандамус проявява безразличие към хората, които идват насам, но е безпощаден към онези, които се опитват да излязат.

— Логично — каза Роалд. — Повечето от тези, които са тръгнали на север, без друго са се запътили към неговия лагер. Какво толкова, че някои могат да се набутат в този град и да решат да му помогнат. Той трупа армията си и ако реши, може дори да подмине този град.

— Мисля, че ще мога да се промъкна, ако тръгна сам — каза Бару. Арута го изгледа с любопитство и Бару поясни: — Аз все пак съм планинец, докато тези хора тук, дори да са ми родственици, все пак са градски хора. Само обитателите на високите стединги и краали може да се равняват по умения с мен. С придвижване нощем и криене денем би трябвало да успея да се прехвърля към хълмовете на Ябон. Стигна ли там, никой моредел или таласъм няма да може да ми излезе.

— Проблемът обаче е дали ще стигнеш хълмовете на Ябон — каза Лаури. — Помните ли колко време бяха преследвали онези троли звероловеца?

— Ще помисля за това, Бару — рече Арута. — Тази отчаяна игра може да се окаже единственото, с което разполагаме, но може пък да има и друг начин. Може да направим някой набег, за да изкараме някого на билото, и след това с бой да си пробием път обратно, осигурявайки му колкото се може повече преднина на юг, но това ще го обсъдя с Ги. Ако не можем да измислим друга възможност, ще ти позволя да опиташ. Макар да не мисля, че ако тръгнеш сам, това непременно ще е най-доброто. Успяхме да проникнем и да се измъкнем от Морелайн само защото бяхме една малка сплотена група. — Принцът стана. — Ако на някого от вас му хрумне по-добър план, ще му бъда безкрайно благодарен. Отивам с Ги да огледаме укрепленията. Ако щурмът ни завари тук, по-добре да помогнем с каквото можем.

 

 

Взираха се към равнината отвъд града. Побелялата коса на Ги се вееше лудо под напора на вятъра.

— Огледал съм пръст по пръст тази стена и все още не мога да повярвам на качеството на строежа.

Арута не можеше да не се съгласи. Използваните за строителството камъни бяха издялани с точност, непостижима за майсторите строители и каменоделци на Кралството. Прокараше ли дланта си по някоя от свръзките, едва се усещаше къде свършва единият камък и къде започва другият.

— Тази стена щеше да откаже и инженерите на Сегерсен, ако бяха дошли.

— Имали сме много добри инженери в нашите армии, Арута. Не виждам как тази стена може да бъде съборена, освен с някакво чудо. — Той извади сабята си и удари с все сила, така че острието издрънча, след което му посочи мястото, където бе ударил. Арута погледна й видя само една тънка драскотина с малко по-светъл цвят. — Прилича на гранит, само че е още по-здрав. Този камък е доста обичаен за тукашните планини, но е по-труден за обработка от всичко, което съм виждал. Не се знае как е бил обработен. А темелите под плочата са на двадесет стъпки в земята, с тридесет стъпки ширина. Не мога дори да си представя как са били пренесени тези блокове от каменоломните в планините. Ако изобщо можеше да се прокопае тунел под тях, цялата стена ще се срути. А и никой не би могъл да го направи, защото стената е изградена върху скалната твърд.

Арута се загледа към града и каза:

— Това е най-укрепеният град, който съм виждал. Би могъл да го задържиш при съотношение двадесет към едно.

— Десет към едно е обичайното съотношение за превземане на замък, но съм склонен да се съглася. Ако не вземем предвид едно: проклетата магия на този Мурмандамус. Той може и да не иска да събаря тези стени, но съм повече от сигурен, че иска да ги премине. Някак. Иначе нямаше да тръгне насам.

— Сигурен ли си? Защо просто да не те запуши тук с някаква част, която да ви безпокои непрекъснато, и да придвижи армията си на юг?

— Не може да си позволи да ни остави зад гърба си. Беше се захванал с нас година преди аз да поема командването и щеше да ни обезкърви до смърт, ако не бях променил правилата на играта. През последните две години научих бойците на всичко, което знам. С помощта на Арманд и Амос сега те разполагат с всички предимства на съвременния бой. Не, Мурмандамус много добре знае, че сега има една армия от седем хиляди арменгарци, готови да го ударят в тил, ако им обърне гръб. Не може да ни остави зад войската си. Ще го подкосим.

— Значи трябва първо да се отърве от вас и чак тогава да нападне Кралството.

— Да. И при това трябва да го направи скоро, иначе ще изгуби още една година. Тук зимата идва много бързо. Снегът пада няколко седмици преди да го видите в Кралството. Проходите се запушват за броени дни, понякога само за часове. Тръгне ли на юг, той трябва само да побеждава, защото няма да може да върне войските си на север преди следващата пролет. Той е зависим от времето. Трябва да се появи през следващите две седмици.

— Значи трябва да изпратим съобщението колкото се може по-скоро.

Ги кимна и каза:

— Ела, искам да ти покажа още нещо.

Арута го последва. Изпитваше странно чувство. Разбираше, че е длъжен да помогне на арменгарците, но все още не се чувстваше добре в компанията на Ги. Бе започнал да разбира защо Ги бе направил това, което бе направил, и по някакъв странен начин, макар и с огромна неохота, му се възхищаваше, но не го харесваше. И при това знаеше защо не го харесва: Ги го беше накарал по някакъв начин да види приликата между двамата — волята да се направи това, което трябва да се направи, независимо от цената. Досега Арута не беше стигал толкова далече, колкото Ги, но вече разбираше, че на мястото на Ги навярно би постъпил по същия начин. И точно това разкритие за самия него никак не му харесваше.

Двамата тръгнаха през града и Арута започна да разпитва Ги за онези подробности, които бяха забелязали, когато влизаха в Арменгар.

— Да — каза Ги. — Тук няма открити огневи линии, така че всеки завой и ъгъл може да крие засада. Имам карта на града в цитаделата и градът е такъв по замисъл, а не случайно. Видиш ли веднъж плана, лесно можеш да избереш посоката, по която да стигнеш до определена точка в града, но ако не го знаеш, можеш още по-лесно да бъдеш объркан и да се върнеш при външната стена. — Посочи една от сградите. — Къщите тук нямат прозорци към улицата и всеки покрив представлява площадка за стрелците. Този град е построен така, че да струва скъпо на всеки нашественик.

Върнаха се в цитаделата и видяха двете момчета във вътрешния двор.

— Къде са ви момичетата? — попита Арута.

Локлир, който изглеждаше доста разочарован, отговори:

— Трябваше да отидат да свършат някои неща и да се върнат на служба.

Ги изгледа двамата скуайъри и каза:

— Е, ако нямате какво да правите, елате с нас.

Последваха Ги до първия етаж и повдигащата платформа. Ги звънна с камбанката определения сигнал да ги издигнат на най-високия етаж, под покрива. Щом стигнаха, се загледаха към града и равнината отвъд него.

— Арменгар. — Протекторът вдигна ръка към хоризонта. — Ето там е равнината на Исбандия, границата на нашето владение на север и северозапад. Равнината отвъд нея е на Мурмандамус. На изток са лесовете на Еддер, почти толкова просторни, колкото е Черни лес или Зеленото лоно. Не знаем много за него, освен че можем спокойно да сечем дървен материал по краищата му. Но всеки, който проникне навътре в леса, не се връща. — Той посочи на север. — Отвъд онази верига е Сар-Саргот. Ако човек е достатъчно смел, може да се изкатери на нея и да види светлините на двойника на този град.

Джими заразглежда бойните машини по покрива.

— Не разбирам много от тези неща, но могат ли тези катапулти да мятат отвъд градските стени?

— Не — отвърна Ги. — Елате с мен.

Тръгнаха обратно към повдигача и Ги дръпна въжето. Арута забеляза, че има някакъв код, означаващ нагоре и надолу, и може би номера на етажа.

Спуснаха се до приземния етаж, а после още надолу. Стигнаха до някакво подземие и Ги ги поведе покрай гигантско съоръжение с четири коня, привързани към огромно колело, които очевидно задвижваха повдигача. Съоръжението изглеждаше внушително, с огромни зъбчати колелета и странно опънати въжета и големи скрипци. Ги не обърна внимание на конете, нито на хората край тях и ги подмина мълчаливо. После посочи една голяма залостена врата.

— Това е изходът оттук. Държим я заключена, защото по някакво недомислие, когато е отворена, тук постоянно става течение и духа силен вятър, нещо, което трябва да се избягва. — Срещу голямата врата имаше друга, той я отвори и ги поведе през нещо като естествен тунел. Взе някакъв странен на вид фенер от стената до вратата, който светеше с по-приглушена светлина, отколкото можеше да се очаква, и каза: — Това нещо излъчва светлина с помощта на някаква алхимия. Не го разбирам напълно, но работи. Тук не можем да рискуваме с огън. Ще разберете защо.

Джими забърса от камъка на стените някакво белезникаво, лепкаво като восък вещество, разтри го между палеца и показалеца си и го помириса.

— Ясно — промълви младежът с гримаса. — Земно масло.

— Да. — Ги се обърна към Арута. — Сече му пипето на това момче.

— Откъде разбра? — попита принцът.

— Помните ли при моста южно от Сарт, миналата година? Онзи, дето го подпалих, за да не могат Мурад и Черните кръвници да минат? Е, тогава използвах същото.

— Елате — каза Ги и ги поведе към друга врата.

Щом минаха пред нея, ги лъхна люта миризма. На вериги от тавана висяха странни на вид огромни бурета. Дузина голи до кръста мъже местеха буретата над един огромен басейн, пълен с черна течност. По стените на пещерата горяха същите странни фенери.

— Цялата планина е надупчена като пчелна пита от такива тунели и това вещество го намираме във всеки от тях. Отдолу има някакъв естествен източник на земно масло и то непрекъснато блика на повърхността. Трябва да го извличаме непрекъснато, иначе се просмуква в подземията на града през пукнатините на скалата. Ако тази работа се спре, за няколко дни мазетата на града ще се запълнят. Но арменгарците го правят от години и всичко е под контрол.

— Сега разбирам защо не искате да рискувате с огън — обади се Локлир.

— С пожарите се оправяме някак. През последната година имаше много, но ги потушаваме бързо. Това, което сме открили, или скоро арменгарците са открили, са приложения на този материал, неизвестни в Кралството. — Той ги заведе в друго помещение, където между десетки цистерни бяха извити странни на вид тръби. — Тук извършваме дестилирането и приготвяме някои смеси. Разбирам едва една десета от всичко това, но алхимиците могат да ви го обяснят. Правят най-различни неща от това масло, дори някои особени мехлеми, предпазващи раните от забиране, но едно от нещата, които са открили, е тайната на производството на квеганския огън.

— Квеганския огън! — възкликна Арута.

— Не го наричат точно така, но е същото. Стените са от варовик, а тъкмо варовикът превръща нафтата в квеганско запалително масло. Хвърлиш ли го с катапулта, пламва и дори вода не може да го угаси. Точно затова трябва да сме толкова предпазливи, защото това чудо не просто гори. — Той погледна Локлир. — Пушеците са тежки, стелят се по земята, но ако ги оставиш да се натрупат, ако ги насочиш след това с повече въздух и хвърлиш искра — избухват. — Той посочи кухината отсреща, задръстена с бурета. — Преди десет години този склад го е нямало. Когато едно буре се изпразни, го напълват отново или го потапят под водата, докато не му дойде ред да го използват отново. Само някой завеян да остави две-три празни и да светне някоя искра и… Дори просмукано в дървото, това вещество, може да причини страхотна експлозия с изпаренията си. Затова държим вратите затворени. Вятърът от планините през онзи тунел може да проветри целия този комплекс за ден-два. И ако всичко това избухне изведнъж… — Ги замълча, за да даде воля на въображението им. — От две години карам арменгарците да подготвят това, за да посрещнат Мурмандамус, когато дойде.

— Колко са буретата? — попита Арута.

— Над двадесет и пет хиляди.

Арута се смая. Когато бе срещнал Амос, пиратът държеше двеста бурета в трюма на кораба си, факт, неизвестен на цуранските щурмоваци, изпратени да подпалят кораба. Когато пожарът бе избухнал, беше вдигнал във въздуха колона от пламъци, висока сто стъпки, и тя беше погълнала кораба за миг. Заревото бе видяно на мили по крайбрежието. Ако половината град вече не бе опожарен от цуранските щурмоваци, взривът щеше да опустоши цял Крудий.

— Това е достатъчно, за да…

— За да изпепели целия град — довърши вместо него Ги.

— Но защо толкова много? — попита Джими.

— Има нещо, което трябва да разберете. Арменгарците никога не са си помисляли да напускат този град. Според тях не съществува място, където биха могли да се спасят. Дошли са на север, бягайки от Кралството, и затова смятат, че не могат да се върнат на юг. Отвсякъде виждат врагове. Ако се случи най-лошото, те по-скоро са готови да вдигнат града във въздуха, отколкото да оставят Мурмандамус да го завладее.

 

 

Мартин целуна Бриана по косата. Тя седеше до него, сгушена в прегръдката му. Пред тях сред гъстите дървета се виеше малко поточе. Патрулът им се беше пръснал за обяда, осигурен от местните селяци. Двамата с Мартин се бяха усамотили, за да прекарат един час заедно. Покоят на леса бе донесъл на Мартин лекота, която не бе изпитвал от месеци, но въпреки това го глождеше безпокойство. Бяха се любили под дърветата и сега просто намираха утеха в близостта си, но Мартин продължаваше да чувства някаква вътрешна празнота.

— Бри, бих искал това да продължи вечно — прошепна той в ухото й.

— Аз също, Мартин — въздъхна тя. — Ти си такъв мъж, какъвто беше… един, когото познавах. Струва ми се, че повече не бих могла да желая.

— Когато всичко това свърши…

Тя го прекъсна.

— Да, когато свърши. Тогава ще можем да поговорим. Хайде, трябва да се връщаме.

Тя бързо започна да се облича, а Мартин я загледа с възхита. Липсваше й онази крехка красота като на жените, които бе познавал. Тялото й беше мускулесто и стегнато. Не можеше да се нарече красива, но беше поразителна и с тази нейна покоряваща самоувереност, която Мартин долавяше в нея, беше смайваща. Във всяко отношение той беше пленен от нея.

Той също се облече и я хвана, и я притегли към себе си. Целуна я и промълви:

— Не бива да го казвам, но ти разбираш нуждата ми и желанието ми. Твърде дълго чаках да те срещна.

Тя го погледна с тъмните си очи и го погали по лицето.

— И аз теб. — Целуна го нежно. — Трябва да се връщаме.

Той се остави да го поведе обратно към селцето. Щом излязоха от гората, видяха двама войници, идващи към тях.

— Какво има? — попита Бриана.

— Протекторът заповяда всички патрули да се оттеглят и нареди стедингите и краалите да се изоставят. Всички трябва веднага да се изтеглят към града. Армията на Мурмандамус е тръгнала в поход. След една седмица ще бъдат пред стените на града.

— Разпоредете се да тръгват — каза Бриана. — Ще разделим патрула на две. Гренлин, ти поемаш половината и тръгващ към краалите в низината и стедингите покрай реката. Аз поемам тези по ридовете. Щом приключите, връщате се колкото можете по-бързо. Протекторът ще има нужда от всички съгледвачи, които може да събере. Тръгвай. — Обърна се към Мартин. — Хайде. Чака ни много работа.

Глава 11
Откритие

Гамина скочи в леглото и запищя. Само след няколко мига Катала бе при нея в детската стая и я прегърна. Гамина похлипа и после се успокои, а съненият Уилям влезе в стаята й, следван от намусения огнедрейк. Фантус зашляпа покрай Уилям и положи главата си на леглото до Катала.

— Кошмар ли, миличка? — попита Катала.

Гамина кимна и промълви тихо:

— Да, мамо.

След много усилия най-сетне се беше научила да говори, за да не разчита винаги на умствената си реч, белязала особения й талант още от рождение.

Гамина беше отгледана от слепия ясновидец Роджън, който я бе довел в Звезден пристан. Роджън беше помогнал на Пъг за разкритието, че Врагът стои зад всички беди, сполетели Кралството, и бе пострадал тежко, когато разкри тайната. Той и Гамина бяха останали със семейството на Пъг и през последната година бяха станали техни близки. Роджън беше като дядо за Уилям, докато за Гамина Катала се беше превърнала в майка, а Уилям — в брат. Старецът беше издъхнал в мир в съня си преди три месеца, но в края на живота си беше щастлив, че момиченцето е намерило други хора, които може да обича и на които да се довери. Катала гушна детето и започна да го гали, докато се успокои.

Мийчъм, високият горянин, нахлу бързо в стаята и се огледа, търсейки източника на тревогата. Беше се върнал от Келеуан с Хочопепа и Елгахар от Конгрегацията скоро след като Пъг бе заминал да търси Бдящите. Другият им спътник, брат Доминик, се бе завърнал в абатството на Ишап край Сарт. Мийчъм, без някой да го моли, сам бе приел ролята на закрилник на семейството на Пъг, докато магьосникът е на Келеуан. Въпреки свирепата си външност и сдържаното си поведение той беше един от любимците на Гамина, която го наричаше „чичо Мийчъм“. Сега той застана зад Катала и се усмихна на момичето с една от редките си усмивки. След малко в стаята нахлуха Хочопепа и Кълган, двамата магьосници от два различни свята, които си приличаха в толкова много неща, и се засуетиха около момичето.

— Вие още ли работите? — попита Катала.

— Разбира се, все още е рано — отвърна Хочопепа. — После вдигна очи. — Нали?

Мийчъм каза:

— Не е, освен ако нямате предвид рано сутрин. Отдавна мина полунощ.

— Ами бяхме подхванали един интересен разговор и… — почна Кълган.

— И загубихте представа за времето — довърши Катала. Тонът й беше леко неодобрителен и малко насмешлив. Титулярният собственик на имуществото на Звезден пристан беше Пъг и в негово отсъствие Катала бе поела ръководството на общността в свои ръце. Спокойният й нрав, интелигентността й и вродената й тактичност я бяха превърнали в естествен водач на толкова разнородната общност от хора, прилагащи магията, и техните семейства, макар често да чуваха Хочопепа да я нарича „онази тиранична жена“. Никой не го взимаше на сериозно, защото знаеха, че го казва с почит и обич.

— Обсъждахме някои съобщения, изпратени от Шимоне от Конгрегацията — каза Кълган. По взаимно споразумение разломът между двата свята се отваряше за кратко по график, за да се разменят съобщения между академията в Звезден пристан и Конгрегацията на магьосниците на Келеуан.

Катала ги погледна с очакване, но Хочопепа вдигна рамене:

— От Пъг все още нямаме вест.

Катала въздъхна и отвърна с внезапно раздразнение:

— Хочо, Кълган, с вашите си изследвания можете да правите каквото си искате, но на бедния Елгахар силите му се изцедиха. Той води почти цялото обучение на магьосниците по новия Висш път и изобщо не се оплаква. Би трябвало да отделите малко усилия и да му помогнете.

Кълган извади лулата си и каза:

— Ще гледаме да се поправим.

Двамата с Хочопепа се спогледаха. И двамата разбираха, че резкият тон на Катала се дължи на това, че съпруга й го няма от цяла година.

— Наистина — изпъшка Хочопепа и също извади лула — беше придобил навика да пуши, откакто работеше с Кълган. Както бе отбелязал преди време Мийчъм, двамата магьосници си приличаха като две грахчета в шушулка.

— Ако смятате да ги палите тези миризливи неща, по-добре се изнесете оттук — каза Катала. — Това е спалнята на Гамина и няма да позволя да се напълни с пушек.

Кълган тъкмо се канеше да си запали лулата, но спря.

— Е, добре де. Как е детето?

Гамина беше престанала да хлипа и отвърна тихо:

— Добре съм. — Откакто се беше научила да говори, гласът й никога не се извисяваше над тихия детски шепот. — Аз… сънувах лош сън.

— Какъв сън? — попита Катала.

Очите на Гамина се премрежиха от сълзи.

— Чух, че татко ме вика.

Кълган и Хочопепа се втренчиха в момиченцето.

— Какво ти каза той, чедо? — попита я тихо Кълган, за да не я изплаши.

Катала пребледня, но не издаде страха си. Беше родена в род на воини и бе подготвена да изтърпи всичко, всичко освен едно — да не знае какво става със съпруга й. Тя промълви тихо:

— Какво каза той, Гамина?

— Той беше… — и както правеше често, когато изпаднеше в потрес, момичето превключи на умствената си реч: „Беше на едно странно място, много далече. Беше с някого? някои? други. Той каза, каза…“

— Какво, чедо? — промълви Хочопепа.

„Каза, че трябва да чакаме съобщение, а после нещо… се промени. Той… изчезна? в някакво празно? място. Аз се уплаших. Почувствах се сама.“

Катала притисна детето до гърдите си и каза:

— Не си сама, Гамина.

Но мислите на детето отекнаха в душата й. Дори когато Пъг й бе отнет от Конгрегацията, за да стане Велик, Катала не се беше чувствала толкова сама.

 

 

Пъг притвори уморено очи. Главата му клюмна напред и падна на рамото на Томас.

— Успя ли? — попита го приятелят му.

Пъг въздъхна тежко и отвърна:

— Да, но… оказа се по-трудно, отколкото си мислех, и изплаших детето.

— Все пак си успял да пробиеш. Можеш ли да го направиш отново?

— Мисля, че да. Умът на това дете е уникален и би трябвало следващия път да го достигна по-лесно. Вече знам повече за процеса. Преди го знаех само на теория. Сега вече съм го правил веднъж.

— Добре. Това умение може да ни потрябва.

Носеха се през сивотата, която двамата бяха привикнали да наричат „пространствен разлом“, онова място между самите нишки на времето и физическата вселена. Томас бе дал указание на Риатх да се впусне там веднага щом Пъг му беше дал знак за края на контакта му с хората на Звезден пристан. Сега драконът им изпрати умствено послание: „Накъде желаеш да ви понеса, валхеру?“

Томас отвърна на глас:

— Към Вечния град.

Риатх сякаш потръпна и безликата сивота запулсира, и двамата някак усетиха, че сменят посоката сред това безгранично измерение. А после тъканта на сивотата около тях се разкъса и те се озоваха някъде другаде.

 

 

Пред тях в сивото изникна едно странно петно, първият признак за някаква реалност сред пространствения разлом. Започна рязко да нараства, сякаш Риатх се носеше през някаква реална равнина, й после се озоваха над него. Беше град, място с ужасяваща и призрачна красота. Имаше кули, изкривени в ужасяваща симетрия, с невъзможно тънки минарета, сгради със странна конструкция, пръснати под изящните арки, свързващи кулите. Фонтани хвърляха капчици втечнено сребро, което се превръщаше в кристали, изпълващи въздуха с кънтяща музика, докато се търкаляха по плочите на фонтана, отново се втечняваха и се оттичаха в улеите.

Драконът закръжи и се понесе надолу, прелитайки над великолепен булевард, широк почти сто разкрача. Цялата улица беше застлана с плочи и плочите блестяха с меки цветове, всеки смътно отличим от околните, така че отгоре приличаше на хилядоцветна, плавно преливаща от цвят на цвят дъга. И с преминаването на сянката на дракона плочките светваха и засилваха, после сменяха цвета си и музика изпълваше въздуха, мелодия величава и пълна с красота, носеща копнежа за зелени поля край блестящи поточета, край които меки пастелни залези оцветяват величествени планини. Образите бяха толкова завладяващи, че Пъг трябваше да разтърси главата си, за да я прочисти, за да се отърве от тихата скръб, че такова чудесно място е невъзможно да се намери. Прелетяха под гордо извисяващи се арки, на сто стъпки над главите им, и над нежни цветчета, засияли в бяло и златно, блеснали в розово и яркочервено, зелени и сини багри се струпаха около тях, тих и галещ дъждец, просмукан с мириса на горски цветя, заваля, докато се носеха към сърцето на приказния град.

— Кой е построил това чудо? — попита Пъг.

— Никой не знае — отвърна Томас. — Някоя неизвестна раса. Навярно мъртвите богове. — Пъг огледа града, над който прелитаха. — А може би никой не го е строил.

— Как така? — попита Пъг.

— В една безкрайна вселена всички неща са не само възможни, но колкото и да изглежда невероятно, някои неща просто съществуват някъде по някое време. Възможно е този град просто да е възникнал от само себе си в самия миг на сътворението. Валхеру са го открили преди векове точно както го виждаш сега. Това е една от най-големите загадки сред многото вселени, които валхеру са пребродили. Никой не е живял тук, или поне ние, валхеру, не сме намерили обитатели. Някои са идвали да се заселят, но никой не се е задържал за дълго. Това място никога не се променя, защото се намира там, където времето не съществува. Казват, че Вечният град може би е единственото безсмъртно нещо сред вселените. — Томас добави с тъжна и примирена въздишка: — Неколцина от валхеру се опитаха да го унищожат, просто от гордост. Може би този град се оказа единственото нещо, което устоя невъзмутимо на гнева им.

После някакво потръпване във въздуха привлече вниманието на Пъг и изведнъж откъм една далечна сграда към тях се понесе ято същества. Той ги посочи и Томас каза:

— Изглежда, ни очакват.

Съществата се понесоха устремно към тях, по-големи и червени разновидности на онези ефимерни същества, които Пъг бе унищожил край бреговете на Великото звездно езеро предната година. Бяха с човешки тела и огромните им пурпурни прилепови криле плющяха на вятъра. Пъг тихо промълви:

— Ще кацаме ли?

— Това е само първото ни изпитание. Ще свърши бързо.

Риатх нададе боен писък и ятото демони свърна настрани, след което пак се спусна към тях. Още с първата атака златният меч на Томас се изви в дъга и две от съществата полетяха надолу към каменните плочи с посечени криле. Пъг замята сини мълнии и те заиграха от едно чудовище на друго, карайки ги да се сгърчват от болка и да политат като камъни надолу. Щом всяко докоснеше земята, изчезваше сред зелен пламък и сребърни искри. Риатх изригна огън и онези, които попаднаха в обсега му, се сгърчиха и се превърнаха в пепел. След миг съществата изчезнаха.

Драконът зави и се понесе към някаква зловеща сграда от черен камък, издигаща се като мрачно чудовище сред околната красота.

— Някой съвсем очевидно ни насочва накъде да се понесем — за Томас. — Явно ще е капан.

— Не трябва ли да предпазим Риатх? — каза Пъг.

Драконът изсумтя презрително, но Томас отвърна:

— Само срещу най-могъщата магия, а ако това ни сполети, ние с теб ще сме мъртви и тя ще може да се върне в реалната вселена. Чу ли ме, Риатх?

„Чух и разбрах“ — отвърна драконът.

Понесоха се надолу към покрит с керамични плочи двор и драконът закръжи над него. Томас използва силата си, за да свали себе си и Пъг от гърба на Риатх и щом стъпиха на плочите, каза на дракона:

— Върни се при фонтаните и отдъхни. Водата там е сладка и околността ще ти донесе утеха. Ако те сполети нещо лошо, отиди си, когато пожелаеш. Ако ни потрябваш, тук или на Мидкемия, ще чуеш моя зов.

„Ще се отзова, Томас.“

Риатх си замина и Томас се обърна към Пъг.

— Хайде, сигурно ни чака интересно посрещане.

Пъг изгледа приятеля си от детинство.

— Още като деца твоята представа за „интересно“ беше някак по-широка от моята. Все едно, избор нямаме. Смяташ ли, че вътре ще намерим Макрос?

— Вероятно не, защото бяхме доведени тук преднамерено. Съмнявам се, че Врагът ще благоволи да ни улесни чак толкова.

Щом влязоха през единствения вход на черното здание, отгоре се спусна тежка каменна врата и прегради пътя им за отстъпление.

— Дотук с бягството ни — изсумтя Томас. Пъг огледа камъка.

— Бих могъл да се справя с това, но ще ми отнеме време.

Томас кимна.

— Така си и мислех. Хайде да продължим напред. Тръгнаха по дълъг коридор и Пъг сътвори светлина, която ярко засия в кръг около двамата. Стените бяха безлични, гладки и без никакъв знак по тях. Подът беше изработен от същата материя.

В дъното на коридора ги чакаше единична врата, също без никакви белези, нито брава или друго средство за отваряне и затваряне. Пъг я огледа и промълви кратко заклинание. Вратата изскърца и се открехна, колкото да влязат. Озоваха се в просторна зала с врати околовръст. Щом прекрачиха прага й, всички тези врати се разтвориха широко и от тях заизлизаха с мудно тътрене всевъзможни твари, озъбени и дращещи с нокти във въздуха. Горили с орлови глави, гигантски котки, облечени в костенурчи коруби, змии, но с крака и ръце, едри мъже с по няколко чифта ръце — пълчища ужасии заприиждаха към тях от всички страни. Томас извади меча си, вдигна щита си и изрева:

— Приготви се, Пъг.

Пъг замълви заклинание и около тях лумна огнен кръг, който погълна първия пръстен на прииждащите твари и те се взривиха с разкъсващи очите сребристи мълнии. Много от съществата се стъписаха и се отдръпнаха, но онези, които можеха да скочат високо или да полетят, преодоляха високите пламъци, за да срещнат гибелта си от златния меч на Томас. Щом ги поразеше, те се стапяха сред дъжд от блестящи сребърни искри и лъхваше воня на гнило. Натискът на съществата продължи, от вратите прииждаха все нови и нови. Натискаха напред и тези пред тях попадаха в мистичните пламъци на Пъг и лумваха ярко за миг, преди да изчезнат.

— Като че ли край нямат! — извика Пъг. Томас кимна и посече мимоходом един гигантски плъх с орлови криле.

— Не можеш ли да затвориш порталите?

Пъг запреде магия и залата се изпълни с грохот на метал и камък, и вратите започнаха да се затварят. Чудовищата, напиращи да се промъкнат през стесняващите се портали, бяха смазани и започнаха да мрат с жалки писъци и възмутен ропот. Томас изпосече всички твари, успели да прескочат пламъците, и в един момент двамата с Пъг останаха сами в центъра на огнения кръг. Томас каза задъхано:

— Започва да става досадно.

— Мога да го приключа — отвърна Пъг. Огненият кръг започна да се разширява навън и всяко чудовище, докоснато от него, загиваше. Скоро пламъците му заблизаха стените на залата и след като и последното същество изчезна сред взрив и врясък, пламъците потръпнаха и угаснаха.

— Зад всяка от тези врати се крият дузини от тези гадини — каза Пъг. — Накъде според теб?

— Смятам надолу — отвърна Томас.

Пъг протегна ръка и Томас метна щита на гърба си и се хвана за нея, без да прибира меча в другата ръка. Магът изрече ново заклинание и Томас видя как приятелят му изведнъж стана прозрачен. Погледна надолу и се увери, че може да види пода през собственото си тяло. Пъг заговори с някак далечен глас:

— Не се пускай от ръката ми, докато не ти кажа, иначе ще ми е трудно да те измъкна.

После подът се повдигна или по-скоро те започнаха да потънат в скалата. Обгърна ги непрогледна тъмнина. След много време отново се видя светлина и се озоваха в друга зала. Нещо изфуча във въздуха и Томас усети рязка болка между ребрата. Погледна и видя страховит воин, същество с могъщи рамене и глиганска глава, в яркоцветна метална броня. Съществото изрева, от дългата му зурла затече слюнка, и пак замахна с чудовищната си двойна секира към Томас, който едва успя да я отбие с оръжието си. Пъг извика:

— Пускай!

Томас пусна ръката на Пъг и моментално се почувства отново материален. Човекоглиганът тъкмо нанасяше съкрушителен удар със секирата си. Томас отново парира и се отдръпна, мъчейки се да освободи щита от гърба си. Пъг започна да припява заклинание. Глиганоподобната твар се движеше направо светкавично за такова огромно туловище и Томас можеше само да се отбранява. Но след това валхеру отби поредния удар, парира, замахна и рани съществото. То отстъпи назад и зарева яростно.

Пъг изхвърли напред бавно удължаващо се въже от пулсиращ пушек, който се загърчи като змия. В първите няколко секунди въжето измина само няколко стъпки, но после бързо започна да набира скорост, краят му се изправи като глава на нападаща кобра и пушекът изплющя напред и удари глиганоподобното същество през краката. Пушекът моментално се втвърди, уви се около чудовището и го стегна като в каменни ботуши. Съществото зарева от ярост, но не можеше да се измъкне и Томас бързо го посече.

— Благодаря ти за помощта. Вече започваше да ме дразни.

Пъг се усмихна — приятелят му от детинство в някои отношения изобщо не се бе променил. Знаеше, че Томас рано или късно щеше да посече чудовището, но нямаше смисъл да губят време.

Томас огледа хълбока си и лицето му се сгърчи.

— Тази секира имаше някаква мистична сила, за да ме порази, докато бях безтелесен.

— Рядкост, но се среща — съгласи се Пъг. Томас притвори очи и Пъг видя, че раната започва да зараства. Първо кръвта престана да тече, а после кожата се събра сама. Показа се зачервен издут белег. Той също започна да чезне и най-накрая на мястото му се видя здрава, незасегната плът. Скоро дори златната плетена ризница и белият табард станаха като нови. Пъг беше впечатлен.

Огледаха залата и Пъг каза:

— Някак твърде лесно ми се вижда. Въпреки цялата им свирепост и цялата шумотевица, всички тези капани бяха подозрително жалки.

Томас се потупа по хълбока.

— Хич не бяха жалки, но по принцип съм съгласен. Допускам, че от нас се чака да се възгордеем и да станем жертва на непредпазливостта си.

— Тогава да внимаваме.

— Сега накъде?

Пъг се огледа. От залата извеждаха няколко тунела. А накъде водеха те, не беше ясно. Магът седна на една издатина и каза:

— Ще взема да си пратя напред взора.

Затвори очи и над главата му се появи странна белезникава сфера, която се завъртя бясно и после изфуча в един от тунелите. След няколко мига се върна и влезе в друг. След около час Пъг спря сферата, отвори очи и каза:

— Всички тези тунели се преплитат и свършват тук.

— Значи това място е изолирано?

Пъг стана.

— Лабиринт. Капан за нас двамата, нищо повече. Трябва да слезем още надолу.

Стиснаха се за ръце и Пъг отново направи така, че да проникнат надолу през скалната твърд. Движеха се в пълен мрак сякаш цяла вечност и накрая се спуснаха през тавана на огромна пещера. Някъде надолу и далече от тях се виждаше огромно езеро, обкръжено отвсякъде с огнен пръстен, осветяващ пещерата с червено-оранжевото си сияние. Зад огъня, край каменния бряг се полюшваше лодка, явно примамвайки ги да се качат. В средата на езерото смътно се виждаше някакъв остров, на чиито брегове чакаше орда човекоподобни същества, готови за битка — обкръжаваха една-единствена кула, само с една врата на приземния етаж и единичен прозорец на най-горния.

Пъг ги сниши до пода и отново ги направи материални. Томас се взря в горящия кръг и каза:

— Предполагам, че от нас се очаква да си пробием път през огъня, да вземем лодката, избягвайки онова, което сигурно се спотайва под водата, и след това да надвием всички онези воини, само за да влезем в кулата.

— Изглежда, че тъкмо това се очаква — промълви отегчено Пъг, пристъпи до ръба на огъня и продължи: — Но мисля, че…

Описа кръг с ръка, после го повтори. Въздухът в пещерата се размърда, понесе се в кръга, описан от ръката на чародея, и се задвижи по кривината на огромния каменен купол над главите им.

Отначало беше лек полъх, после се усили. Пъг отново заописва кръгове с ръката си, все по-бързо. Вятърът изведнъж набра сила и пламъците заиграха, мятайки из пещерата лудешки светлини и треперливи сенки. Нов жест на Пъг и вятърът задуха още по-бързо и по-свирепо, докато огънят не се отнесе назад. Пламъците запращяха и затрепкаха, сякаш не можеха да удържат на напора на вихъра. Пъг описа още по-голям и широк кръг и водата закипя и от средата на езерото изригнаха белогриви вълни. Ударената като с камшик от вихъра водна повърхност се надигна и се понесе към бреговете на острова. Вълните се усилиха, все по-големи и по-мощни, преобърнаха лодката и тя потъна, огънят изсъска и изгасна, потушен от огромната вълна. Пъг извика нещо и на мястото на огненото зарево пещерата засия от чисто бяла светлина. Сега Пъг завъртя ръката си от рамото като дете, играещо си на вятърна мелница, и воините на острова започнаха да отстъпват под неудържимия напор на вятъра, без да могат да се задържат на крака. Щом нечий ботуш се докоснеше от водата, оттам се надигаше нещо зеленикаво, сграбчваше воина за крака и повличаше пищящата си жертва в езерото. Тази сцена се повтаряше отново и отново и все повече воини попадаха в плен на чудовищните обитатели на езерната шир. Накрая и последната фигура на острова се олюля и рухна във водата, повлечена от онова, което се криеше под побеснялата повърхност на езерото. Пъг плесна с ръце, спря вятъра и рече:

— Да вървим.

Томас приложи способността си и хванати за ръце, двамата прелетяха над водната повърхност до вратата на кулата, бутнаха я навътре и влязоха.

 

 

На върха на кулата имаше една-единствена стая, обзаведена само с едно легло и стол до единствения прозорец. На стола седеше мъж, облечен в кафява роба, вързана на кръста с усукана връв и четеше някаква книга. Щом двамата приятели влязоха, той затвори книгата, погледна ги и се усмихна.

— Здравей, Макрос — каза Пъг. А Томас рече:

— Дойдохме да те върнем.

Чародеят се изправи немощно, сякаш беше ранен или много изтощен, олюля се и колебливо пристъпи към двамата. Залитна и Пъг пристъпи да го прихване, но Томас го изпревари и обгърна с ръка Макрос през кръста.

И изведнъж чародеят изрева със странен глас, като лъвски рев, и стисна Томас в кършеща ребрата прегръдка. Вратата се затръшна. За миг Томас изкрещя от непосилна болка, а Макрос го отхвърли със зашеметяваща сила към отсрещната стена. Пъг моментално зареди заклинание, но чародеят бързо пристъпи към него, вдигна го с лекота и го запокити в стената. Пъг се удари толкова силно, че костите му изпукаха, главата му издумтя в камъните и той се срути на пода явно зашеметен.

Томас вече беше скочил на крака и бе извадил меча си. А сетне в миг чародеят изчезна и на негово място се появи същество с кошмарен вид. Виждаха се само очертанията му. Беше високо седем стъпки и два пъти по-тежко от Томас, с огромни криле, изпънати нагоре. Като се размърда, на главата му се видяха два изкривени рога и две огромни щръкнали уши. Безлика и сякаш изсечена от черен въглен маска изгледа валхеру с блестящите си рубинени очи. Съществото бе загърнато в пушлив мрак и от очите и от устата му излизаше червено-оранжево сияние. Томас замахна с меча си и острието му изсвистя през съществото, без да му причини вреда.

— Жалка твар — стигна до слуха му шепнещ глас. — Нима допускаш, че не съм подготвен да те унищожа?

Томас приклекна, стиснал меча си, изгледа съществото с присвити очи изпод златния шлем и попита:

— Що за същество си ти?

Шепнещият глас отвърна:

— Аз ли, войнико? Аз съм чедо на пустошта. Брат съм на духа и призрака. Аз съм господарят на ужаса. — Със смайваща бързина съществото се протегна, сграбчи щита на Томас, смачка го и го запокити настрани. Томас замахна, но чудовището стисна ръката му с меча за китката и Томас зави от болка. — Призван съм тук, за да сложа край на съществуването ви — изхриптя загърнатото в сянка същество, после дръпна ръката на Томас и я откъсна от рамото. Швирна кръв и Томас рухна на каменния под и запищя от неистова болка.

— Разочарован съм — рече съществото. — Предупредиха ме, че трябва да се боя от теб. Но ти се оказа едно нищо.

Лицето на Томас бе пребледняло и плувнало в пот, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.

— Кой… — изхриптя той задъхано. — Кой те е предупредил?

— Ония, които знаят естеството ти, човече жалко. — Ужасът се изправи, стиснал ръката на Томас с меча. — Дори бяха разбрали как ще дойдете тук, вместо да потърсите истинския затвор на чародея.

— Къде е той? — изпъшка Томас на ръба на припадъка.

А злото нещо му отвърна със зъл шепот:

— Провалихте се.

Явно на ръба да рухне, Томас се стегна да опази разсъдъка си буден и почти изръмжа:

— Значи просто не знаеш. Въпреки цялата си надутост ти не си нищо повече от слуга. Не знаеш нищо освен това, което ти казва Врагът. — И изсъска с презрение: — Роб!

А ужасът изрева в безумна радост:

— Поставен съм високо! Зная къде е скрит чародеят. Обитава там, където трябваше да очаквате: на онова място, което изглежда най-неподходящо за затвор и следователно е най-вероятното място. Той е в Градината.

Изведнъж Томас скочи на крака и се ухили. Съществото се поколеба, защото ръката, която стискаше, се стопи, стана на дим и изчезна, и веднага след това се появи отново на тялото на Томас, а щитът се разгъна, изправи се с метален трясък, полетя през стаята и се спря в лявата му ръка. Ужасното нещо закрачи към Томас, но войнът в бяло замахна с меча си с ослепителна бързина и този път острието му захапа с ярост и се взриви при сблъсъка с порой от златисти искри и силен съсък. Лютив дим изригна от мястото на удара и съществото изрева от смъртна болка.

— Май не съм единственият, поддал се на дръзка самонадеяност — извика Томас, притискайки чудовището към стената с безмилостен порой от удари. — Нито господарите ти са единствените, способни да сплитат илюзии. Глупава твар, нима не знаеш, че тъкмо аз и моите събратя прогонихме гнусния ти род отвъд пределите на тази вселена? Нима си въобрази, че аз, Томас, наричан също и Ашен-Шугар, ще се уплаша от такива като теб? Аз, който нявга избих Властелините на ужаса?

Съществото се присви от страх и гняв и запищя. А после, с мелодичен звън, във въздуха около съществото с кристално сияние изригнаха кристални камъчета, удължиха се бързо и се сплетоха в дантелена мрежа от прозрачни решетки. Томас се ухили, щом Пъг завърши магичната клетка около черното като непрогледна нощ същество. Пъг се надигна от мястото, където се беше престорил, че е рухнал в несвяст, пристъпи и застана пред съществото, което напразно се опитваше да се протегне през стъклените решетки и моментално се отдръпваше, щом се докоснеше до тях. Чудовището запищя, зави и захриптя със странния си противен глас.

— Какво пък е това? — попита Пъг.

— Господар на ужаса, едно от Неживите. Същество, чуждо на самото ни естество. Произхожда от една странна вселена, в най-отдалечените краища на времето и пространството. Храни се със самата същност на живота, както всички от неговия вид, щом нахлуят в тази вселена. Тревата съхне, щом стъпи по нея. Това е същество на оживялата разруха, отстъпва по сила само на Властелините на ужаса, пред които същества дори като валхеру стъпват предпазливо. Самият факт, че е поставено във Вечния град, доказва колко безразлични са Врагът и Мурмандамус за това каква разруха може да донесе. — Томас замълча и на лицето му се изписа загриженост. — И освен това ме кара да се питам какви ли още чудеса са намесени с този Враг, все още неоткрити и неразбрани от нас… Ти как си?

Пъг опипа гърдите си и отвърна:

— Май съм си счупил ребро.

Томас кимна.

— Пак имаш късмет, ако е само това. Прощавай, надявах се да го задържа.

Пъг потръпна и попита:

— Какво да правим с него?

— Бихме могли да го отпратим в неговата вселена, но ще ни отнеме време. Тази клетка колко ще устои?

— Нормално — няколко века — отвърна Пъг. — Но тук — може би вечно.

— Добре — рече Томас и тръгна към вратата.

— Не, господарю! — изрева черното нещо ужасено. — Не ме оставяйте тук! Векове ще се гърча и чезна, докато умра! Ще страдам от непрестанна болка! Дори сега умирам от глад! Пуснете ме и ще ви служа, господарю!

— Можем ли да му се доверим? — попита Пъг.

— Не, естествено — отвърна Томас.

— Мразя да причинявам мъка — каза Пъг.

— Ти винаги си бил твърде милостив — рече Томас и забърза към вратата. Пъг тръгна след него, споходен от врясък и отчаяни проклятия. — Тези същества са най-гибелните сред вселените — добави Томас. — Те са анти живот. Пуснеш ли го, трудно можеш да го спреш. Господарите на ужаса направо са извън контрол. Във форма ли си да ни върнеш на повърхността?

Пъг опипа наранената си страна и каза:

— Мисля, че ще се справя.

Запя заклинание, хвана ръката на Томас и започнаха да се издигат, станали отново безтелесни, през скалната твърд. В огромната пещера остана да звучи само самотният нечовешки писък.

 

 

— Какво е „Градината“? — попита Пъг.

— Това е едно място, което е част от града, но в същото време е отделено от него — отвърна Томас. — Притвори очи и скоро Риатх се спусна над тях. Качиха се на мощния й гръб и Томас рече: — Риатх, към Градината.

Драконът се понесе в небето и скоро отново се зареяха над странния пейзаж на Вечния град. Нови и нови неземно причудливи сгради се нижеха под тях. В далечината, стига далечината да можеше да се прецени в това невъзможно място, Пъг различи няколко стълба, издигащи се от града. Отначало му се сториха черни, но когато ги приближиха, забеляза, че са прошарени със светли жилки.

Забелязал любопитството му, Томас каза:

— Звездните кули, Пъг. — Изпрати умствена команда на Риатх и тя зави и се приближи до един от стълбовете, подредени в кръг около огромен площад с диаметър поне няколко мили.

Докато преминаваха, Пъг забеляза смаян, че стълбовете са съставени от малки звезди, комети и планети, от цели миниатюрни галактики, затворени в черна празнота, реална като истинското пространство. Усетил слисването му, Томас се засмя.

— Не, и да ме питаш, не зная какво са. Никой не знае. Възможно е да са творба на изкуството. Може да са някакъв ключ към разбирането на вселената. — Помълча и добави: — Възможно е и същинската вселена да се състои тъкмо от тези стълбове.

— Поредната загадка на Вечния град?

— Да, но не бих казал, че е най-впечатляващата. Погледни натам. — Той посочи към хоризонта, където се мержелееше червеникаво сияние. Щом се понесоха към него, то се превърна в стена от пламъци, увенчани с нажежена омара, от която всичко наоколо се изкривяваше. Докато прелитаха над пламъците, към тях се издигнаха вълни изпепеляващ зной.

— Това пък какво беше?

— Стена от пламъци — отвърна Томас. — Простира се на миля дължина в права линия. Няма никакво видимо предназначение, нито смисъл. Просто съществува.

Продължиха полета си и стигнаха до някаква земя, на която нямаше и помен от сгради. Драконът започна да се снишава над едно зелено петно. Докато се спускаха, Пъг успя да различи тъмно обло очертание, изпъкващо сред сивотата на пространствения разлом, реещо се в окрайнината на града.

— Най-странната особеност на това престранно място — рече Томас. — Ако имах твоя разсъдъчен ум, щях да се сетя, че Градината е първото място, където трябваше да се отбием. Тя е едно обрасло с растения плаващо в пустотата място. Ако допуснем, че силите на Макрос са неутрализирани, това е последното място, от което би могъл да се измъкне. Колкото до Вечния град, в него са скрити много неочаквани съкровища. Освен злато и други скъпоценности тук има машини с огромна мощ, древни и могъщи изделия на тайнствени изкуства, навярно и средства за връщане в реалното пространство. Но дори в града да съществуват средства за завръщане в Мидкемия, Макрос не би могъл да се добере дотам.

Пъг погледна надолу. Бяха на хиляда стъпки височина над града и се спускаха стремглаво. Оттатък границите на Вечния град се виждаше сивотата на разломното пространство. Щом приближиха края на Градината, Пъг видя обвити в мъгла водопади, спускащи се от няколко места по краищата на земната твърд. Градината се оказа обкръжена от нещо, което можеше само донякъде да се оприличи на защитен ров. Но в този ров буквално нямаше нищо — само сивата пустош на лъжепространството на разлома.

Прелетяха над границата на Градината и Пъг видя кръг от суша, който по някакъв неведом начин плаваше в пустошта. На този земен кръг имаше градина с пищна растителност, пресичана от лъкатушещи потоци, изливащи се през ръба на сушата. Виждаха се всевъзможни видове натежали от плод дървета.

— Това наистина е най-безподобното място, каквото може да си въобрази човек! — възкликна Пъг.

Томас му посочи нещо и каза:

— Онова там е било мост. — Пъг присви очи и видя, че наистина някога над рова, отделящ градината от града, се е издигал мост. Сега се виждаха само руините от основите му. Оттатък рова личаха огледални останки от конструкцията. — Ако това място някога е съществувало в реален свят, то онзи, който го е пренесъл тук, не си е направил труда да пренесе и реката, обкръжаваща градината. След като мостовете са разрушени, да се напусне Градината е невъзможно.

Започнаха да претърсват, кръжейки ниско над дървесните корони. Тук растяха не само видове, познати на Пъг от Мидкемия, но също така и растения от Келеуан и многобройни други чудновати цветя и дървета от незнайни светове. Понесоха се над група тръбовидни растения, които засвириха като огромни флейти — нежни звуци, предизвикани от въздушното течение от крилете на дракона. Профучаха над огромна леха от цветя с багри на тъмно вино, които изведнъж избухнаха в ярко бяло и заизхвърляха във въздуха дъжд от семенца, за да се понесат от порива на вятъра. Видяха и други разрушени мостове по обиколката на Градината.

Мяркаха се дребни животни, притичващи между храсталаците, за да се скрият от прелитащия над главите им дракон. А после към небесата изведнъж се издигна огромен силует и полетя право към тях.

Беше по-бърз от стрела и изфуча в небето към тях. В мига преди да се сблъскат, Риатх нададе смразяващ боен вик. Отвърнаха й.

Нападна ги гигантски черен дракон с протегнати напред лапи с дълги и остри нокти, с изпъната напред глава, от чиято паст изригваха пламъци. Томас издигна невидима преграда, за да предпази себе си и Пъг от зноя на пламъка.

Риатх отвърна на атаката и двете същества оплетоха тела в жестока битка. Счепкаха се, впивайки нокти в туловищата си, без да спират да се въртят във въздуха над Градината. Томас заразмахва меча си, но не можеше да достигне другия дракон.

— Древен звяр е това! — извика силно валхеру. — Видът му вече не съществува на Мидкемия. Черните дракони са погинали преди векове.

— Откъде е дошъл? — извика Пъг, но Томас като че ли не можа да чуе въпроса му. Пъг усети могъщия плясък на черните криле, но заклинанието на Томас ги опази да не се катурнат от гърба на Риатх.

Златолюспестият дракон не отстъпваше по мощ на черния, а и Томас удряше безмилостно нападателя всеки път, когато се приближеше достатъчно, за да го посече. Пъг промълви заклинание и също се включи в боя. Мълнии заплющяха по огромното туловище с пукот и звярът запищя от ярост и болка и отметна главата си назад. Риатх мигом се възползва от това, захапа го здраво за врата и заби острите си нокти в по-слабо защитения корем. Зъбите й можаха само да огънат тежките люспи по врата, не и да ги пробият, но ноктите нанесоха сериозни щети по туловището на черния. Битката отнесе двата могъщи дракона встрани от Градината и те увиснаха над бездънния ров.

Черният се опита да се измъкне, но челюстите на Риатх го стискаха здраво. Пъг и Томас обаче усетиха, че силите на златната драконка отслабват и тя се повлича надолу. После изведнъж се понесоха отново нагоре и Пъг видя как черният изчезва в бездънния ров. Смаляваше се все повече и повече, превърна се в черна точка на фона на сивата пустош и после се скри от погледа му.

— Добре се сражава, Риатх — каза Томас. — Не съм яздил толкова опитен боец като теб. По-силна се оказа дори от могъщия Шуруга.

Пъг усети гордостта, излъчена от драконката, и тя отвърна с мисълта си: „Справедлив си, Томас. Благодаря ти. Но този мъжкар бе твърде стар и много по-слаб от мен, тъй че двубоят не беше толкова тежък, колкото изглеждаше. Ако ви нямаше с Пъг на гърба ми, нямаше да съм толкова предпазлива. Все пак твоята помощ и тази на Пъг беше ценна.“

Закръжиха в небето над зеления остров, за да продължат търсенето си. Пространството беше огромно и листакът гъст, но най-сетне Пъг посочи надолу и извика:

— Ето там!

Томас погледна надолу и видя на една поляна човек, който подскачаше и махаше с ръце. Те също му махнаха и Томас заповяда на драконката да се сниши. Човекът се олюля и закри очите си с ръка да се предпази от силния вятър, вдигнат от могъщите й криле. В другата си ръка държеше тояга и беше облечен в груба кафява дреха. Нямаше вече съмнение, че е Макрос. Продължи да им маха, докато не кацнаха.

Щом обаче драконът стъпи на земята, на лицето на стария чародей се изписа примирение. Последва странен миг на мълчание, а после Пъг и Томас чуха тежката му въздишка.

— Не биваше да го правите — каза Макрос.

И изведнъж вселената се срина и се стовари с трясък отгоре им.

Сякаш земната твърд пропадна под краката им. Пъг се олюля за миг, после се изправи и видя, че Томас прави същото. Макрос се подпря на тоягата си, после пак въздъхна и седна на един голям камък. Усещането, че пропадат, се забави, сетне спря, но небето над главите им се промени и на мястото на сивото пространство на разлома грейнаха зашеметяващи сетивата рояци звезди сред катранена космическа пустош.

— Май трябва да направиш нещо за въздуха над този остров, Пъг — каза Макрос. — След малко ще останем без него.

Пъг притвори очи и бързо замълви заклинание. Над главите им отново се появи бледо сияние. Пъг отвори очи и погледна питащо Макрос.

— Какво пък, нямаше как да го знаете — рече Макрос, после очите му се присвиха и гласът му се извиси, изпълнен с гняв. — Но трябваше поне да проявите капка разум и да предвидите този капан!

Пъг и Томас изведнъж се почувстваха страшно виновни, все едно че бяха малки момченца, на които бащата на Томас се кара заради поредната беля в кухнята.

— Помислихме, че всичко е наред, като те видяхме, че ни махаш — каза Пъг.

Макрос притвори уморено очи, после въздъхна тежко.

— Един от проблемите, които ми носи тази моя възраст, е, че човек гледа на всички, които са по-млади от него, като на деца, а след като всички около теб са по-млади, това означава, че живееш сред вселена от деца. И затова си склонен да ги гълчиш повече, отколкото е редно. — Той поклати глава. — Съжалявам, че ви скастрих. Опитах се да ви предупредя. Ако се беше сетил, Пъг, да използваш една от способностите, които усвои при елдарите, щяхме да можем да си поговорим въпреки плясъка от крилете на дракона. Тогава Томас щеше да ме вдигне при вас и нямаше да се забъркаме в тази каша.

Пъг и Томас отново се спогледаха гузно, а Макрос каза:

— Както и да е, нищо не може да се направи, а сега и да ви хокам, полза никаква. Добре поне, че дойдохте навреме.

Томас присви очи.

— Навреме ли? Ти си знаел, че идваме?

— В съобщението си до Кълган и мен твърдеше, че вече не можеш да четеш бъдещето — добави Пъг.

— Излъгах — усмихна се Макрос.

Пъг и Томас онемяха, а Макрос се изправи и закрачи напред-назад.

— Истината е, че когато пишех последното си послание до вас, все още можех да провиждам бъдещето, но сега вече наистина не мога. Загубих способността си да узнавам какво ще се случи, след като бях лишен от силите си.

— Лишен си от силите си? — промълви Пъг. Съзнаваше каква съкрушителна загуба трябва да е това за Макрос. Той беше ненадминатият майстор на магическото изкуство и Пъг можеше само да си представи какво може да изпитва човек, лишен от онова, което е придавало смисъл на съществуването му. Магьосник без магия бе като птица без криле. Очите му срещнаха тъжния поглед на Макрос и двамата се разбраха безмълвно.

Макрос заговори малко по-ведро:

— Тези, които ме затвориха тук, не можаха да ме унищожат — все още съм стар костелив орех, — но успяха да ме неутрализират. Сега съм безсилен. — Посочи с пръст челото си. — Но знанието си го имам, а ти имаш силата. Мога да те наставлявам като никой друг във вселената, Пъг. — Старецът вдиша дълбоко. — Мога да преценявам положението благодарение на знанията си, които все още са недостъпни за теб. Знам повече за онова, което ме грози, отколкото всеки друг във вселената, освен боговете. Мога да ви помогна.

— Как се озова тук? — попита Пъг.

Макрос им махна с ръка да седнат и те го послушаха. Магът се обърна към Риатх.

— Дъще на Руагх, на този остров има плячка, макар и оскъдна. Ако си умна, няма да умреш от глад.

— Отивам на лов — отвърна драконката.

— Внимавай с предпазната граница, която вдигнах — предупреди я Пъг.

— Ще внимавам — обеща Риатх и излетя.

Макрос погледна мълчаливо двамата и заговори:

— Пъг, когато двамата с теб затворихме разлома, ти насочи към мен съкрушителни енергии, за да мога да си свърша работата. Като страничен продукт от тази работа аз се превърнах в маяк в космическия мрак за онова, което се стремеше да разкъса преградата между световете.

— Врагът — каза Пъг. Макрос кимна.

— Хванаха ме и започна битка. За щастие, колкото и могъщо да беше онова, пред което се озовах, аз също не съм… не бях лишен от сила.

— Спомням си, че те гледах, в онова видение от върха на Кулата на изпитанието, как отби настрани изкривения разлом, заплашващ да пропусне Врага.

Макрос сви рамене.

— Като поживееш по-дълго, научаваш едно-друго. Пък и може да съм просто неубиваем. — Последното го изрече с нотка на съжаление. — Все едно, побихме се доста време. Колко точно — не мога да преценя, защото както несъмнено сте забелязали, между световете времето няма особено значение.

— Но най-накрая бях принуден да се озова в Градината и силите ми бяха ограничени. Не можех да се добера до Града, а там щях да си намеря едни умни неща, които да ми поукрепят отчасти силата. Така че продължихме боя, докато не ми изтръгнаха силите и капанът не изщрака. После Врагът унищожи всички мостове и си отиде. И така бях принуден да чакам, докато пристигнете.

— Тогава защо не ни го каза в последното си послание? — попита Пъг. — Можехме да пристигнем по-рано.

— Не можех да ви накарам да дойдете за мен преди да му е дошло времето. Томас, ти трябваше да постигнеш съгласие със себе си, а ти, Пъг, трябваше да се обучиш на онова, което само елдарите можеха да ти дадат. Колкото до мен, използвах времето си полезно. Изцерих си някои рани и… — посочи тоягата — дори се захванах с дърворезба. Макар че не ви препоръчвам да прибягвате до камъни за сечива. Просто всичко трябваше да си дойде на мястото. Сега вие сте добре наточени оръжия за предстоящата битка. — Макрос се озърна. — Стига да успеем да се измъкнем някак от този капан.

Пъг огледа сияещия покров над главите им. През него можеха да се видят звезди, макар да изглеждаха малко особено, сякаш примигваха в ритъм.

— Що за капан е това?

— Възможно най-хитрият — отвърна Макрос. — Капан на времето. В момента, в който кацнахте в Градината, той се задейства. Онези, които са го заложили, ни отпращат назад във времето. С всеки изминал ден се връщаме един ден назад. Точно в този момент според мен вие седите на гърба на дракона и ме търсите. След около пет минути ще се биете с черния дракон. И тъй нататък и прочие.

— И какво трябва да направим? — попита Томас.

Макрос го изгледа с насмешка.

— Да направим? Сега сме съвсем изолирани и безпомощни, защото онези, които са се изправили срещу нас, знаят, че в миналото не сме ги победили, тъй като природата налага ограничение над подобни парадокси, така че единствената ни надежда е да се измъкнем по някакъв начин на свобода и да се завърнем в истинското ни време… преди да е станало твърде късно.

— Как да го направим? — попита Пъг.

Макрос седна на камъка и потърка брадата си.

— Точно това е проблемът. Не знам, Пъг. Наистина не знам.

Глава 12
Пратеници

Арута се взираше към хоризонта. Към портите препускаха в галоп конни отряди, а небето зад тях тънеше в прах. Армията на Мурмандамус се приближаваше към Арменгар. Последните хора, стичащи се от по-далечните стединги и краали, прииждаха към градските порти, подкарали добитък и овце, коли, натоварени със зърно, се тътреха през портите и навътре по криволичещите улици на града. С намаляването на населението през годините имаше достатъчно място да се настанят всички, дори свободно пространство за животните.

От три дни Ги, Амос, Арманд дьо Севини и останалите командири водеха щурмови групи, за да забавят настъплението на вражеските колони, докато хората успеят да се оттеглят в града. Арута и другите с него бяха излизали с тях, за да помогнат колкото могат.

Застанали до Арута, Бару и Роалд наблюдаваха последния конен отряд, напускащ бойното поле преди пълчищата на Мурмандамус да се появят с тътен от облаците прах.

— Протекторът — каза Бару.

— Този път Едноокия ги поряза отблизо — отбеляза Роалд. Зад втурналите се конници тичаха таласъми пешаци, следваше ги моределска кавалерия. Тъмните елфи скоро подминаха съюзниците си таласъми и подгониха отряда на Ги, но тъкмо когато започнаха да достигат последния ездач, стрелци от друг отряд възвиха и започнаха да стрелят над главите на хората на Ги, обсипвайки прииждащите моредели с дъжд от стрели. Те се пръснаха и се оттеглиха и двата арменгарски отряда отново полетяха към портата.

— Мартин беше с тях — тихо промълви Арута.

Към тях притичаха Джими и Локлир, Амос дотърча по петите им и рече:

— Според Севини, ако някой ще тръгва към Ябон, най-добре да тръгва още тази нощ. След това всички патрули по хълмовете ще се оттеглят зад редутите по височините над брега. До утре по обед по онези хълмове ще има само Тъмни братя и таласъми.

Арута най-накрая се бе съгласил с плана на Бару да се опита да отнесе известието на юг.

— Добре, но първо искам пак да поговоря с Ги.

— Доколкото познавам Едноокия — каза Амос, — а смятам, че го познавам, ще цъфне тук само няколко мига след като профучи през портата.

Верен на предсказанието на Амос, веднага щом и последният боец премина през вратите, Ги се качи на стената и първата му работа бе да заповяда да вдигнат моста. После се обърна към Арута и каза:

— Сбъркали сме в сметките. Смятах, че ще се изправим пред двадесет и пет хиляди, най-много тридесет.

— Колко са според теб? — попита Арута.

Мартин и Бриана се появиха на стълбите, а Ги каза:

— Близо петдесет.

Арута погледна брат си и Мартин кимна.

— Да, толкова много таласъми и моредели на едно място не съм виждал, Арута. Спускат се по склоновете като прилив. И това не е всичко. Планински троли, цели орди. И гиганти.

Локлир се опули и възкликна:

— Гиганти!

Джими го сръга в ребрата да мълчи и той го изгледа сърдито.

— Колко? — попита Амос.

— Няколкостотин — отвърна Ги. — Стърчат с четири-пет стъпки над останалите. Във всеки случай, ако са пръснати на еднакви групи, под знамето на Мурмандамус трябва да са дошли няколко хиляди. Главните сили на армията му все още са в лагера северно от долината на Исбандия, поне на седмица оттук. Това, което приижда насам, е само първият ешелон. До довечера около стените ни ще се струпат на стан поне десет хиляди. След десетина дни ще станат пет пъти повече.

— Искаш да кажеш, че няма да можеш да ги удържиш, докато пристигнат подкрепленията от Ябон, така ли? — попита Арута.

— Ако беше обикновена армия, бих казал, че ще мога — отвърна Ги. — Но досегашният опит ни подсказва, че Мурмандамус ще приложи хитрини. По моя преценка му остава не повече от месец, за да опустоши града, иначе няма да му стигне време да прехвърли планините. Трябва да нахлуе с тези пълчища през дузина от по-малките проходи, да прегрупира армията си от другата страна и да поеме право на юг към Тир-Сог. Не може да тръгне на запад към Инклиндел, ще му отнеме твърде много време, докато стигне града и разчисти гарнизоните, преди да са пристигнали подкрепленията от Ябон и Лориел. Ще трябва бързо да се укрепи на територията на Кралството, за да се подготви за пролетната кампания. Ако се забави тук дори една седмица, рискува в планините да го хванат ранните снегове. Сега времето е най-големият му враг.

— Джуджетата! — каза Мартин. Арута и Ги обърнаха очи към херцога на Крудий и Мартин поясни:

— Долган и Харторн имат събор при Камен връх с целия си народ. Там трябва да са се събрали поне две-три хиляди джуджета.

— Две хиляди воини джуджета могат да запазят равновесието, докато тежката пехота на Ябон успее да прекоси планините от Ябон — каза Ги. — А ако успеем да задържим Мурмандамус, ще му се наложи да изостави кампанията си. Иначе има опасност армията му да заседне сред Ябонските хълмове посред зима.

— Ще тръгнем един час след полунощ — каза Бару.

— Ще тръгна с Бару и ще отида първо в Камен връх — рече Мартин. — Долган ме познава. — И добави с крива усмивка: — Не се съмнявам, че ще побеснее, ако изтърве тази битка. После ще идем в Ябон.

— Можете ли да стигнете до Камен връх за две седмици? — попита Ги.

— Трудно ще е, но не и невъзможно — отвърна хадатът. — Малка група, ако се движи бързо… да, възможно е. — Нямаше нужда някой да добавя „почти“. Всички разбираха, че това означава повече от тридесет мили на ден.

— Аз също бих искал да пробвам — каза Роалд. — Просто за всеки случай. — Не уточни защо, но всички разбраха, че иска да ги застрахова срещу възможността Мартин или Бару да не оцелеят по пътя.

Арута се беше съгласил Мартин да тръгне с Бару, защото херцогът на Крудий почти не отстъпваше на хадата в подготовката си да пътува през планините, но за Роалд не знаеше какво да реши. Тъкмо се канеше да откаже, когато Лаури заяви:

— Аз май също трябва да тръгна. Вандрос и командирите му ме познават, а ако писмата случайно се изгубят, ще ни трябва някой по-убедителен. Не забравяйте, всички знаят, че принцът е мъртъв.

Лицето на Арута помръкна. Лаури настоя:

— Нали всички ходихме до Морелайн и обратно, Арута. Знаем какво е да вървиш през планините.

— Не съм сигурен дали идеята е много добра, но по-добра нямам — каза принцът и се загледа към приближаващите се вражи пълчища. — Не зная и доколко вярвам в пророчества, но ако аз съм Губителят на мрака, трябва да остана тук и да се противопоставя на Мурмандамус.

Джими и Локлир се спогледаха, но Арута предотврати желанието им да се пишат и те доброволци.

— Вие двамата оставате. Това тук може да не се окаже най-здравословното място след няколко дни, но е много по-безопасно, отколкото да притичваш през планинските ридове в тила на армията на Мурмандамус нощем.

— Ще се погрижа да ви осигурим някакво прикритие за известно време — каза Ги на Мартин. — По ридовете зад града ще имаме достатъчно активни действия чак до призори, за да прикрием бягството ви. Редутите над града все още държат под свой контрол повечето хълмове зад Арменгар. Главорезите на Мурмандамус до няколко дни няма да могат да ни обкръжат със сила. Да се надяваме, че ще решат, че всички се оттеглят към града, и че няма много да се оглеждат за такива, които са тръгнали в друга посока.

— Ще тръгнем пеш — каза Мартин. — След като се измъкнем от патрулите им, ще се снабдим и с коне. — Усмихна се на брат си. — Ще се справим.

Арута го погледна и кимна. Мартин хвана Бриана за ръката и двамата тръгнаха нанякъде. Арута вече знаеше колко много означава за брат му тази жена и че Мартин ще поиска да прекара последните си няколко часа в Арменгар насаме с нея. Без да мисли, принцът се пресегна и сложи ръка на рамото на Джими. Младежът вдигна очи към него, а после пак се взря към равнината, където под облаци гъст прах прииждаха пълчищата на враговете.

 

 

Мартин притисна Бриана до гърдите си. Бяха се оттеглили в квартирата й за следобеда. Тя се бе разпоредила на помощник-командира си да я безпокоят само при крайна необходимост. Бяха се любили с луда страст в началото, после — с нежност. Накрая просто останаха прегърнати и зачакаха да изтекат последните минути. Най-сетне Мартин промълви:

— Скоро трябва да тръгвам. Другите ще се съберат при вратата на тунела към хълмовете.

— Мартин — прошепна тя.

— Какво?

— Исках само да изрека името ти. — Взря се в лицето му. — Мартин.

Той се наведе да я целуне и вкуси солта на сълзите, стекли се по устните й. Тя се притисна до него и прошепна:

— Кажи ми нещо за утре.

— За утре? — Мартин изведнъж се почувства объркан. Беше положил усилие да уважи молбата й да не говорят за бъдещето. Възпитаният му при елфите нрав го бе въоръжил с търпение, но чувствата му към нея изискваха обричане. Оставил бе настрана това противоречие и през тези няколко дни се беше приучил да живее с настоящето. Той промълви: — Нали казваше, че не бива да мислим за утре.

Тя поклати глава.

— Знам, но сега го искам. — Притвори очи и заговори тихо: — Веднъж ти казах, че като командир имам достъп до неща, които повечето хора в града не знаят. Това, което знам, е, че най-вероятно няма да успеем да удържим града и ще трябва да побегнем в планините. — Помълча малко и продължи: — Разбираш ли, Мартин, ние не познаваме нищо друго освен Арменгар. Възможността да живеем някъде другаде никога не ни беше хрумвала преди протекторът да дойде при нас. Сега храня слаба надежда. Кажи ми за утре, и за деня след утре, и след него. За всички утрешни дни ми кажи. Кажи ми как ще бъде.

Той я прегърна още по-силно и в душата му се надигна горещ прилив на обич.

— Ще мина през тези планини, Бри. Никой не може да ме спре. Ще доведа Долган и неговите братя. Старото джудже ще го приеме като лична обида, ако не го поканим за тази битка. Ще задържим Мурмандамус и за втори път ще провалим кампанията му. Пълчищата му ще се пръснат и ще го подгоним като бясно псе, каквото е. Ще го унищожим. Вандрос ще изпрати армията си от Ябон да подкрепи вашата и ще ви спасим. Ще ти остане време да гледаш деца и децата на децата си.

— А ние с теб?

Сълзите потекоха по бузите му и без да им обръща внимание, Мартин отвърна:

— Ти ще напуснеш Арменгар и ще дойдеш в Крудий. Ще заживееш там с мен и ще бъдеш щастлива.

— Иска ми се да го повярвам — проплака тя. Той повдигна брадичката й, целуна я и каза:

— Повярвай ми, Бри.

Гласът му прозвуча дрезгаво от напора на чувствата. Никога в живота си не бе допускал, че е възможно да изпита такова горчиво-сладко щастие. Откритието, че е възвърнал способността си да обича, му носеше радост, загърната от сянката на приближаващата се лудост.

Тя се взря мълчаливо в лицето му, после притвори очи.

— Искам да те запомня така. Тръгвай, Мартин. Не казвай нищо повече.

Той стана и бързо се облече. Изтри мълчаливо сълзите си и се съсредоточи по елфския обичай, да се подготви за чакащите го по пътя опасности. После излезе. Когато чу, че вратата се затваря, Бриана зарови лице в постелята и тихо заплака.

 

 

Патрулът се придвижваше нагоре по едно тясно дефиле. Излязъл бе все едно за последната си обиколка на района преди да се оттегли зад редутите, предпазващи стръмнините над града. Мартин и тримата му спътници се бяха присвили под сянката на огромна издадена напред канара и чакаха. Бяха излезли от града през един таен проход, проникващ през планината зад Арменгар. След като се приближиха до маршрута на патрула, се скриха в тясната падина недалече от дефилето. Блутарк лежеше тихо, ръката на Бару бе на главата му. Хадатът беше разбрал причината за безразличието на арменгарците към това, че държи кучето със себе си. За пръв път в живата памет на Арменгар един зверохрът бе надживял своя господар и след, като по всичко личеше, че звярът приема Бару за свой господар, никой не възрази.

— Изчакай — прошепна Мартин.

Миговете се заточиха тягостно, после в мрака се чуха тихи приближаващи се стъпки. По теснината тихо притича отряд таласъми — покриваха пътя на същинския патрул. Мартин изчака, докато се отдалечат надолу в клисурата, и даде знак.

Бару и Блутарк веднага скочиха и затичаха напред. Лаури и Роалд ги последваха, а миг по-късно след тях хукна и Мартин. Бару ги поведе по голия рид. Ужасно дълго тичаха приведени и изложени пред очите на всеки, който можеше да се обърне и да погледне към тях. Накрая скочиха в някакво плитко дере.

— Дотук добре — каза Бару, огледа се и ги поведе на запад, към Камен връх.

 

 

Придвижваха се непрестанно три нощи — призори спираха и се криеха било в някоя пещера, било в дере, докато не падне нощта, след което тръгваха отново. Това, че пътят беше познат на водача им, беше от полза, тъй като можеха да избегнат многобройните лъжливи пътеки, отклоняващи ги от вярната посока. Навсякъде около тях гъмжеше от свидетелства, че армията на Мурмандамус помита хълмовете — моределът искаше да е сигурен, че са прочистени от арменгарци. Пет пъти през тези три дни им се наложи да се крият от конни патрули. Мартин обаче беше сигурен, че късметът няма през цялото време да е на тяхна страна.

На следващия ден опасението му се оправда, защото един тесен проход, който нямаше как да заобиколят, се оказа преграден от отряд моредели. Половин дузина Тъмни братя от планинските кланове седяха около лагерния си огън, а още двама пазеха конете им. Бару едва бе избегнал да го забележат — само предупреждението на Блутарк го спря да не излезе пред очите им. Хадатът се притисна до близката канара и вдигна осем изпънати пръста. След това вдигна шест и приклекна да покаже, че са седнали да ядат. Мартин кимна и му даде знак да заобиколят позицията, но Бару поклати глава, че не е възможно.

Мартин свали лъка си, извади две стрели, захапа едната, а другата сложи на тетивата. Вдигна два пръста и посочи себе си, после посочи останалите и кимна. Бару вдигна шест пръста и даде знак, че е разбрал.

Мартин спокойно излезе на откритото, стреля и един от тъмните елфи полетя назад от каменната издатина, на която беше застанал. Другият скочи долу, но втората стрела се заби в гърдите му още докато беше във въздуха.

Бару и останалите вече тичаха покрай Мартин с извадени оръжия. Бару посече един моредел. Блутарк свали друг на земята. Роалд и Лаури се счепкаха с други двама, а Мартин пусна лъка и извади сабята си.

Битката беше свирепа, защото моределите бързо се съвзеха от изненадата. Но щом Мартин се вкопчи в петия, се чу тропот на копита — единият моредел беше останал без противник и беше предпочел да избяга, вместо да се бие. Никой не успя да го спре. Скоро Мартин и приятелите му се справиха с останалите и бивакът притихна.

— Проклятие! — изруга Мартин.

— Нищо не можеше да се направи — рече Бару.

— Ако не бях оставил лъка, можех да сваля и него. Проявих неблагоразумие — укори се Мартин. — Е, сега все тая, както би казал Амос. Поне имаме конете им, така че хайде да ги използваме. Не знам дали по-нататък има още такива биваци, но сега ще е по-добре да бързаме, вместо да се крием. Онзи моредел скоро ще се върне тук с приятелите си.

 

 

Стрелата на Мартин прониза гиганта между плешките. Високото десет стъпки същество се олюля и в същия миг втора стрела го улучи във врата. Двамата му другари затичаха към Мартин, докато той изстрелваше трета стрела в зашеметения великан. Съществото се срина на земята.

Бару беше заповядал на Блутарк да остане по-назад, защото огромните хуманоиди размахваха ножове, големи колкото тежък човешки меч, и можеха лесно да посекат кучето с един удар. Колкото и тромави да бяха, косматите твари можеха да замахват с достатъчно сила, за да са опасни. Бару светкавично приклекна — острието профуча над главата му, после се хвърли напред и с един удар преряза сухожилието на противника си. Гигантът падна. Роалд и Лаури бяха подхванали третия, принуждавайки го да отстъпва, докато Мартин го убие с лъка.

След като и тримата гиганти се проснаха мъртви, Лаури и Роалд доведоха конете. Блутарк подуши труповете и изръмжа тихо и гърлено. Великаните грубо наподобяваха хора, но бяха високи от десет до дванадесет стъпки, много по-широки в раменете и всички имаха буйни черни коси и рошави бради. Хадатът рече:

— Гигантите обикновено стоят настрана от хората. Що за власт според вас е наложил Мурмандамус над тях?

Мартин поклати глава.

— Откъде да знам. Чувал съм само за тях, мяркали са се от тяхната порода в планините около Свободните градове. Но наталийските щурмоваци са ми разказвали, че отбягват контакти с хората и гледат да не създават неприятности. Навярно просто се поддават на изкушенията на златото и властта също като някои хора.

— Според легендата гигантите някога са били хора, но нещо ги е променило — отбеляза Бару.

— Това ми е трудно да го повярвам — каза Роалд.

Мартин им даде знак, че трябва да продължат и четиримата яхнаха конете. Бяха преодолели успешно втория си сблъсък със стражите на Мурмандамус.

 

 

Тихото ръмжене на Блутарк ги предупреди, че напред по пътеката има нещо. Вече се приближаваха до онова място над клисурата на Инклиндел, откъдето щяха оставят билото и да тръгнат надолу към Ябон. Трите последни дни се бяха придвижвали с пределна скорост и бяха покрили значително разстояние. Бяха изморени до смърт, но продължаваха, без да спират. Конете губеха тегло, зобът, който бяха взели от моределите, беше привършил преди два дни, а тревата беше съвсем нарядко и суха. Щяха да оставят конете да се напасат, щом прехвърлеха билото, но Мартин разбираше, че с това, което искат от животните, им трябва нещо повече от трева, за да оцелеят до края на пътуването. Все пак беше благодарен, защото трите дни езда бяха заменили отчаянието им с надежда. Още два дни и дори конете да издъхнеха, със сигурност щяха да се доберат до Камен връх навреме.

Бару им даде знак да спрат, след това запристъпва предпазливо по тясната пътека и се скри зад завоя. Мартин замръзна, изпънал лъка. Лаури и Роалд държаха конете.

Скоро Бару се появи и прошепна:

— Троли.

— Колко? — попита Лаури.

— Цяла дузина.

Мартин тихо изруга и попита:

— Не можем ли да ги заобиколим?

— Ако оставим конете и тръгнем през ридовете, може и да намерим изход, не знам.

— Да пробваме с изненада? — предложи Роалд, макар да знаеше какъв ще е отговорът.

— Твърде много са — каза Мартин. — Един срещу трима на тясна пътека? Планински троли? Дори да са без оръжие, като нищо ще ти откъснат ръката. По-добре да се опитаме да ги заобиколим. Вземете багажа и пуснете конете назад по пътеката.

Свалиха всичко, което можеше да им свърши работа, и Лаури и Роалд отведоха животните назад, а Бару й Мартин останаха да пазят да не би на някой трол да му хрумне да тръгне към тях. Изведнъж Лаури и Роалд се върнаха тичешком и Роалд прошепна:

— Тъмни братя!

— Близо ли са?

— Съвсем — отвърна Роалд и се закатери по склона над пътеката. Другите запълзяха след него по камънаците и се прехвърлиха от другата страна на рида, надявайки се да заобиколят някак тролите. И като че ли успяха — подминаха ги и стигнаха до едно място където пътеката се раздвояваше. Бару им махна с ръка и те се придвижиха още малко напред по склона и пак скочиха на пътеката. Изведнъж зад тях се чуха викове.

— Моределите са стигнали при тролите и най-вероятно са намерили конете ни. Да бягаме!

Тичаха, докато дробовете не ги заболяха, но започнаха да чуват зад себе си тропота на преследващи ги конници. Мартин свърна до една висока купчина канари, посочи ги и извика:

— Насам! Можете ли да се качите горе и да бутнете онези камъни?

Бару подскочи, хвана се за една издатина и се покатери. Лаури и Роалд го последваха.

На завоя се появиха ездачи и първият пришпори коня си, щом видя Мартин и кучето до него. Херцогът на Крудий спокойно взе на прицел връхлитащия ездач, стреля тъкмо когато конниците наближиха най-тесния участък на пътя и стрелата се заби в гърдите на първия кон. Животното падна като подкосено и ездачът изхвърча през главата му и се стовари тежко върху скалистата пътека. Вторият кон се препъна в падналия и отхвърли втория ездач. Мартин го усмърти с още една стрела. Настъпи паника — конете връхлетяха върху камарата мъртви животни и моредели насред пътя. Още два коня като че ли бяха ранени, но Мартин нямаше време да гледа и се затича по пътеката.

 

 

В следващия миг въздухът се изпълни с грохота на падащите канари и Мартин чу гръмките ругатни на моределите.

А после чу, че Лаури го вика. Втурна се назад и се закатери по стръмния склон. Горе го подхванаха две ръце и Лаури му помогна да стъпи на скалата.

— Роалд — извика му той и посочи. Наемникът се бе изпързалял по склона и сега лежеше от другата страна на скалите, преграждащи пътя.

— Ще те прикрием! — изрева му Мартин. — Идвай!

Роалд вдигна глава и им извика с мрачна усмивка:

— Няма как. Счупих си краката. — Посочи и Мартин и Лаури видяха стичащата се под него локва кръв. През разкъсания крачол на панталоните му се виждаше оголена кост. Роалд седеше, стиснал меча си и с готови за мятане ками. — Измъквайте се. Ще ги задържа, колкото мога. Бягайте!

— Трябва да се махаме — каза хадатът.

— Не можем да те оставим! — извика Лаури. Без да отклонява поглед от пътеката и от пристъпващите през прахоляка фигури, Роалд изрева:

— Винаги съм искал да загина като герой. Не ми разваляй мечтата, Лаури. Напиши песен. И да е хубава! Хайде, махайте се!

Скочиха от склона и затичаха. Лицето на Лаури беше мрачно, но очите му бяха сухи. Отзад се чуваха крясъците и писъците на тролите и моределите — доказателство, че Роалд ще даде живота си на скъпа цена. После шумът на битката заглъхна.

Глава 13
Първа кръв

Заехтяха тръби.

Стрелците на Арменгар се загледаха към пълчищата, готови да щурмуват града. От шест дни очакваха атаката и сега тя щеше да започне. Таласъмът тръбач затръби призивно, отговориха му десетки рогове. Забиха барабани и проехтя командата за щурм. Първата редица на щурмуващите се понесе напред, като жива вълна, готова да удари стените на Арменгар. Отначало запристъпваха бавно, след това авангардът се затича и страшната орда се понесе стремглаво напред. Ги вдигна ръка и даде знак катапултите да хвърлят смъртоносния си товар върху нападателите.

Без да обръщат внимание на това, че дават жертви, те продължиха напред и когато влязоха в обхвата на стрелците, Ги даде сигнал лъкометците да стрелят. Порой от стрели се изсипа над таласъми и моредели. Паднаха стотици убити и ранени и всички бяха премазани от ботушите на прииждащите след тях.

Вълната продължи напред. Разнесоха се кресливи команди и се вдигнаха стълби — подпряха ги на тежките дървени платформи, спуснати в рова. Стълбите бяха отблъснати с дълги колове. Таласъмите напираха и напираха, а отгоре им се сипеше гибел. Ги даде знак и върху главите на щурмуващите се изляха бурета с нажежено масло. Нападателите не можаха да устоят — от задните редици се разнесе звук на тръби и ордите на Мурмандамус започнаха да се оттеглят. Ги заповяда да спрат огъня.

После погледна надолу към камарите тела под стените — стотици мъртви и ранени, — обърна се към Амос и Арута и каза:

— На пълководеца им му липсва въображение. Само прахосва живота им.

Амос му посочи един от околните хълмове — там седеше отряд моредели и наблюдаваше прекъснатия щурм.

— В момента преброява стрелците ни.

Ги изруга.

— Това го изтървах. Не ги забелязах.

— От два дни не си спал — каза Арута. — Уморен си.

— А и не съм вече млад — отвърна мрачно Ги.

— Ти никога не си бил млад — засмя се Арута. Арманд дьо Севини се качи при тях и докладва:

— Всякаква дейност е прекратена и от редутите съобщават, че зад нас не се забелязва никаква активност.

Ги погледна гаснещото слънце.

— Днес няма да ни безпокоят повече. Отрядите да се нахранят. Тази нощ искам да останат стражи, по един на всеки пет. Всички сме изморени.

Ги тръгна към стълбището и другите го последваха. Пред тях нагоре изтичаха Джими и Локлир, облечени в кожените брони, предоставени им от арменгарците.

— Първа смяна ли сте? — попита Арута.

— Да — отвърна Джими. — Спазарихме се с две момчета, с които се запознахме.

— Момичетата също са първа смяна — каза Локлир.

Арута подръпна рошавата коса на момчето, бутна го след Джими и измърмори:

— Хм. Вихри се истинска война, а той мисли за момичета.

— И ние сме били млади, макар че много ще ме затрудни да си спомня толкова далечно време — засмя се Амос. — Но все пак си спомням как веднъж бях тръгнал надолу по кешийската делта, покрай Земите на драконите и…

Арута се усмихна. Някои неща така и не се променяха и навикът на Амос да разказва небивалици беше едно от тях. В този момент това май беше добре дошло.

 

 

Следващия ден моределите и таласъмите атакуваха още заранта и бяха отбити лесно. Всеки път извършваха май само един щурм, след което се оттегляха. Късно следобед стана съвсем ясно, че втори щурм няма да има. Някъде по залез-слънце — Арута и Ги бяха на стената — Амос дойде и каза:

— Наблюдателите от върха на цитаделата виждат придвижване през равнината. Пълчищата на Мурмандамус ще бъдат тук утре към обед.

— Ще им трябва цял ден, докато излязат на позиция — каза Ги.

— Така печелим още два дни. Но вдругиден призори той ще ни удари с всичко, с което разполага.

 

 

Третият ден изтече бавно. Защитниците наблюдаваха как хилядите моределски воини и техните съюзници заемат позиции около града. След залез-слънце придвижващите се светлини на факли им показаха, че пристигат все нови и нови отряди. През нощта тропотът на движещи се войски изпълни мрака и Ги, Амос, Арута и Арманд поред се качваха на бойниците, за да огледат морето от лагерни огньове из равнината на Арменгар.

Но настъпи и четвъртият ден, а обсаждащата ги армия си стоеше кротко на позициите. Сякаш бяха решили преднамерено да си губят времето. През целия ден цялата войска на защитниците стоеше на местата си по бойниците, очаквайки щурма. Някъде по залез Арута каза на Амос:

— Мислиш ли, че ще опитат онази цуранска хитрост, да ни нападнат през нощта, за да отвлекат вниманието ни от сапьорите?

Амос поклати глава.

— Не са чак толкова умни. Искаха да привлекат момчетата на Сегерсен, защото нямат инженери. Ако имаха сапьори, които да се хванат да подравят тези стени, щях да искам да се запозная с тези момци: трябва да са лалугери, които могат да ядат камък. Не, нещо друго замислят, но не и подобни фокуси. Просто ми се струва, че негово височайшо скапанячество не си дава сметка колко дълбоко е нагазил тук. Този нагъл нерез смята да ни надвие с един щурм. Това си мисля.

Ги слушаше разговора, но здравото му око не се откъсваше от отрупаните в равнината биваци на вражеските пълчища. Накрая каза:

— Печелим още един ден, за да може брат ти да се добере до Камен връх, Арута. — Мартин и другите трима бяха заминали преди десет дни.

— Това е положението — съгласи се Амос. Изчакаха мълчаливо, докато слънцето се спусне зад планините, след което слязоха от стената, за да се нахранят и ако е възможно — да отдъхнат.

 

 

Призори откъм обсадилите ги орди избухнаха гръмовни възгласи — викове, писъци, барабанен тътен и вой на рогове. Но наместо очаквания щурм, фронтът на армията се разтвори и напред се затъркаля голяма дървена платформа. Тласкаха я дузина гиганти — високите космати същества я бутаха без особено усилие. На платформата имаше позлатен трон, на който седеше един моредел, облечен в къса бяла роба. Зад него се беше привела фигура, чиито черти бяха скрити под широк халат с качулка. Платформата бавно се приближи до стената.

Ги се наведе напред, опрял ръце на синкавия камък на стената. Арута стоеше до него, скръстил ръце на гърдите си. Амос заслони очи с длани срещу издигащото се слънце и се изплю през стената.

— Май най-после ще се срещнем лично с негово височайшо кралско калтачество.

Ги мълчаливо кимна. Към тях се приближи един помощник-командир и докладва:

— Протекторе, врагът заема позиции срещу всички сектори на стената.

— Има ли опити да се доберат до планинските редути? — Ги посочи участъка с канарите зад цитаделата.

— Арманд докладва само за малки нападения срещу външните ни постове по скалите. Изглежда, не им харесва да се катерят с бой.

Ги кимна и отново насочи вниманието си към равнината под стените. Платформата спря и моределът на трона се изправи. С помощта на някаква магия гласът му изпълни въздуха, така че всеки по стената да го чуе все едно че е на няколко стъпки от него.

— О, чеда мои — заговори той, — чуйте словата ми. — Арута учуден погледна Амос и Ги, защото гласът на този Мурмандамус зазвуча като музика. Звуците на всяка дума, излязла от устата му, сякаш бяха изтръгнати с нежна топлина като от мелодия, изсвирена на лютня. — Обща е утрешната ни съдба. Възпротивите ли се на волята на съдбата, рискувате пълно унищожение. Елате при мен, елате. Нека забравим старата вражда.

Махна с ръка и отряд конници — човеци — препусна напред и се подреди зад него.

— Ето, виждате ли? С мен вече са онези ваши събратя, които разбират общата ни орис. Посрещам с радост всеки, който пожелае да служи драговолно. С мен ще познаете величие. Хайде, елате, да загърбим миналото. Вие сте просто подлъгани чеда.

— Дядо ми беше голям мошеник, но това тук е направо гадост — изсумтя Амос.

— Хайде, ще срещна с радост в сърцето всеки, който се присъедини към мен. — Думите му звучаха сладко и изкусително и хората по стените започнаха да се споглеждат.

Ги и Арута се огледаха и дьо Батира каза:

— В гласа му се долавя трудно устоима власт. Виж, собствените ми войници започват да си мислят, че може би не е нужно да се бият.

— Пригответе катапултите — каза Амос. Арута пристъпи до него.

— Почакай!

— Защо? — попита Ги. — За да подкопае решимостта на войската ми?

— За да спечелим време. Времето е нашият съюзник и неговият враг.

Мурмандамус извика:

— Но онези, които дръзнат да ми се противопоставят, онези, които не се отдръпнат от пътя ми и се опълчат на похода ни към предначертаното, ще бъдат наказани сурово.

Сега тонът му съдържаше предупреждение и хората по стените бяха обзети от чувство на пълно безсилие.

— Давам ви избор! — Моределът разпери ръце и късата му бяла роба падна от раменете му и разкри невероятно силно тяло, с ясно видимия родилен белег на гърдите — пурпурен дракон. Носеше само бяла препаска на слабините. — Можете да получите мир и да служите на провидението. — Напред притичаха слуги и бързо нагласиха бронята по тялото му — златен нагръдник и наколенници, кожен елек и плетена ризница, черен метален шлем с изпънати нагоре криле на златен дракон от двете страни. После мъжете конници се отдръпнаха и зад моредела се видя цял отряд Черни кръвници. Те подкараха конете си напред и заеха местата си около Мурмандамус, а той вдигна меча си към стената и викна: — Но ако се възпротивите, ще умрете. Избирайте!

Арута прошепна нещо в ухото на Ги и протекторът изрева в отговор:

— Не мога да заповядам на никого да напусне града. Трябва да се съберем във фолксрада. Ще решим тази нощ.

Мурмандамус понечи да заговори, но змиежрецът до него го прекъсна. Моределът го усмири с рязък жест, извърна се отново към стената и на Арута му се стори, че зърва усмивка под черния му шлем.

— Ще изчакам. Утре призори отворете портите на града и излезте. Ще ви срещнем с прегръдка като завърнали се у дома събратя, о, чеда мои. — Даде знак и гигантите започнаха да дърпат платформата назад.

Ги поклати глава.

— Фолксрадът няма да направи нищо. Ще строша главата на всеки глупак, на когото хрумне, че в словата на това чудовище има и трошица истина.

— Все пак спечелихме още един ден — каза Амос.

Арута се облегна на стената.

— А Мартин и останалите са с един ден по-близо до Камен връх. Ги замълча, загледан в отдръпващата се по становете си вража гмеж долу. И остана така чак до вечерта.

По стената запалиха факли. Постовете останаха да бдят под командата на Арманд дьо Севини, а населението на града се струпа на пазарния площад.

Джими и Локлир се запровираха из тълпата. Намериха Криста и Бронвин и застанаха до тях. Джими заговори, но Криста му махна с ръка за тишина, щом Ги, Арута и Амос стъпиха на платформата. До тях застана един старец, облечен в кафява роба, който държеше резбован с древни руни дървен жезъл.

— Кой е този? — попита Локлир.

— Пазителят на закона — прошепна Бронвин. — Тихо.

Старецът вдигна ръка и множеството се умълча.

— Събира се фолксрадът. Чуйте, прочие, закона. Което е речено, е истина. Което е обсъдено, е преценено. Което е решено, е волята народна.

Ги вдигна ръце над главата си и заговори.

— На моите грижи сте поверили този град. Аз съм вашият протектор. Съветът ми е следният: нашият смъртен враг чака отвън и се стреми да спечели с благозвучни слова онова, което не може да придобие със сила. Кой ще говори за неговата кауза?

Глас от тълпата подвикна:

— Отдавна моределите са врагове на нашата кръв. Как можем да служим на тяхната кауза?

Друг му отвърна:

— Все пак не можем ли отново да го чуем този Мурмандамус? Много хубаво говори.

Очите на всички се извърнаха към Пазителя на закона. Пазителят на закона затвори очи, помълча и после заговори:

— Законът казва, че моределите са извън човешките конвенции. Те нямат връзка с човешкия род. Но в Петнадесетата година протектор Бекинсмаан се е срещнал с едного от тях, по име Тураналор, главатар на клана на Язовците в долината на Исбандия, и по празниците на Банапис се сключил мир. Той продължил три средилетия. Когато Тураналор изчезнал някъде в леса на Еддер, в Деветнадесетата година неговият брат, Улмсласкор, станал главатар на клана на Язовците. Той нарушил мира, като избил цялото население на краала Дибрия. — Старият мъдрец премисляше традицията на народа си, която явно познаваше добре. — Не е безпрецедентно да се изслушват словата на един моредел, но е нужна предпазливост, защото моределите са твърде вероломни.

Ги посочи Арута.

— Този човек вече сте го виждали. Това е Арута, принц на Кралството, което някога вие считахте за свой враг. Той си е имал вземане-даване с Мурмандамус и преди. Не е от Арменгар. Ще му се даде ли глас във фолксрада?

Пазителят на закона вдигна ръка въпросително. Отекна одобрителен хор и старецът даде знак на принца да говори. Арута пристъпи напред и каза:

— Сражавал съм се със слугите на този зъл демон.

И им разказа с прости думи за Козодоите, за раняването на Анита и за пътешествието им до Морелайн. Разказа за моределския главатар Мурад, убит от Бару. Разказа за преживения ужас и злини, всички до една причинени от Мурмандамус.

Когато свърши, Амос вдигна ръце и заговори:

— Дойдох при вас болен и тежко ранен. Вие се погрижихте за мен, един чужд човек. Сега съм един от вас. Говоря за този човек. Арута. Живял съм с него, сражавал съм се редом с него и се научих да го смятам за свой приятел. В него няма притворство. Той е с щедро сърце и думата му сабя не я сече. Каквото казва, може да е само истина.

Ги извика:

— Какъв може да е отговорът ни?

Надигнаха се мечове и пламтящи факли и над огромния площад отекна хор от викове.

— Нее!

Ги изчака, докато множеството изрази с викове презрението си към Мурмандамус. Стоеше с вдигнати нагоре ръце, свити в юмруци, а екът на хилядите защитници на Арменгар го заливаше на вълни. Здравото му око заблестя и лицето му се оживи, сякаш храбростта на населението на града отмиваше умората и скръбта от душата му. В очите на Джими изглеждаше като нещо повече от човек.

Пазителят на закона изчака шумът да заглъхне и каза:

— Фолксрадът постанови закон. Ето го закона: никой човек не ще напусне стените на града, за да служи на Мурмандамус. Нека никой не наруши този закон.

— Върнете се по местата си — каза Ги. — Утре ще започне истинската битка.

Тълпата почна да се разпръсва и Джими каза:

— Нито за миг не се съмнявах, че ще стане точно така.

— Все пак онзи Тъмен брат с белегчето е доста сладкодумен — рече Локлир.

— Вярно — каза Бронвин. — Но ние се бием с моределите от много време. Не може да има мир между нас и тях. — Тя изгледа Локлир сериозно и попита: — Вие кога трябва да се явите на служба?

— И двамата сме на пост чак призори.

Двете с Криста се спогледаха и си кимнаха. Бронвин хвана Локлир за ръката.

— Ела с мен.

— Къде?

— Имам една къща, където можем да останем тази нощ. — И го поведе решително през разсейващото се множество на фолксрада.

Джими погледна Криста.

— Ама той никога не е…

— Бронвин също — отвърна му тя. — Решила е, че ако ще загине утре, поне трябва да познае мъж.

Джими се замисли за миг.

— Е, поне е избрала мило момче. Двамата ще бъдат добри един към друг.

Джими понечи да си тръгне, но Криста го хвана за ръката и го задържа. Той се обърна и видя, че се взира в лицето му.

— Аз също не познавам удоволствията на ложето — промълви Криста.

Джими изведнъж усети, че се изчервява. През цялото време, откакто се познаваха, не бе могъл да остане с момичето насаме. Четиримата прекарваха времето си неразделни, с по-малко закачлива страст по тъмните прагове, но момичетата винаги успяваха да държат двамата скуайъри под контрол. И той винаги оставаше с чувството, че всичко е някак като на игра. Сега в настойчивостта й се долавяше нотка на сериозност пред приближаващата ги участ и страст да изживее пълно живота си, макар и за една нощ.

— Аз съм го правил, но само два пъти — призна той. Тя хвана ръката му.

— И аз имам жилище, което можем да използваме.

Докато я следваше, Джими изпита нещо непознато. Изпита усещането за неизбежна смърт и тя бе изсечена релефно върху това страстно желание да се утвърди животът.

 

 

По стената притичваха куриери и разнасяха донесения и заповеди. Тактиката на арменгарците беше проста. Изчакваха. С настъпването на зората Мурмандамус излезе пред пълчищата си на бял жребец. Ясно беше, че чака отговора им. Единственият отговор, който получи обаче, беше мълчание.

Арута беше убедил Ги да не предприема нищо. Всеки спечелен час преди щурма бе още един час, приближаващ ги до възможното пристигане на помощ. Ако Мурмандамус се беше надявал, че ще завари вратите отворени, чакаше го разочарование, защото го посрещнаха само безмълвните редици на защитниците на Арменгар по крепостната стена. Най-сетне той тръгна напред и спря по средата между своята армия и стената. И отново с помощта на магическо изкуство гласът му прокънтя ясно за всички.

— О, упорити чеда мои, защо се колебаете? Не се ли посъветвахте? Не проумяхте ли безсмислието на упорството? Какъв, прочие, е отговорът ви?

Отвърна му пълно мълчание. Ги се бе разпоредил никой да не говори по-високо от шепот и всеки, който се изкуси да извика някоя подигравка, да бъде спрян. Не трябваше да има никакъв повод Мурмандамус да заповяда атака дори миг преди да е абсолютно неизбежно. Белият жребец заподскача в кръг.

— Трябва да разбера! — изкрещя Мурмандамус. — Ако отговорът ви не дойде преди да съм се върнал при своята войска, ще ви залеят смърт и огън.

Ги удари с тежката ръкавица по стената.

— Проклет да съм, ако ще чакам още цели пет минути. Катапулти!

И подаде уговорения сигнал за огън. Порой от камъни полетя в дъга и се изсипа около Мурмандамус. Белият жребец бе поразен и рухна, облян в кръв. Мурмандамус се претърколи настрани, изправи се, няколко камъка го улучиха и той пак падна. От стените се надигнаха викове на див възторг.

И заглъхнаха, когато Мурмандамус отново се изправи. Незасегнат, той закрачи към стените, докато влезе в обхвата на лъкометците.

— Отритнахте щедростта ми. Отказвате властта ми. Познайте тогава гибелта!

Стрелците му отвърнаха със залп, но стрелите заотскачаха от моредела, като че ли беше загърнат с някаква невидима защитна черупка. Той посочи с меча си към стената, чу се странен взрив и от острието на меча му изригнаха пурпурни пламъци. Първият удари в ръба на стената и трима стрелци изпищяха от болка и телата им лумнаха в огън. Другите край тях се снишиха зад брустверите, а огнените топки започнаха да бият в стената безспир. Повече щети не последваха, Мурмандамус изрева в див бяс, извърна се към армията си и изкрещя:

— Унищожете ги!

Ги надникна между два бруствера и видя, че моределът закрачи назад, докато пълчищата му се понесоха по равнината покрай него.

Бойните машини започнаха да стрелят и се посипа дъжд, сеещ гибел. Връхлитащите пълчища обаче не се поколебаха и приближиха стените. Ровът беше задръстен с останки от платформи от предните щурмове и над водата се плъзнаха нови дървени площадки, издигнаха се нови стълби и щурмуващите се закатериха нагоре.

Напред се затичаха гиганти, тласкащи чудновати кутии, по десет стъпки дълги и също толкова високи. Търкаляха се върху платформи на колела, с дълги колове, стърчащи напред и назад, и подскачаха върху грубия каменист терен и телата на загиналите. Когато се доближиха до стената, се задействаха някакви механизми и коловете под кутиите се задвижиха и ги надигнаха до ръба на стената. Изведнъж челните страни на кутиите се отвориха напред, превръщайки се в площадки, и от тях се изсипаха таласъми, които наскачаха по стената на Арменгар, а от кутиите се спуснаха въжени стълби, за да могат по тях да се покатерят нови нашественици. Тази тактика се повтори на много места по стената, така че скоро пълчища от моредели, таласъми и троли влязоха в кървав ръкопашен бой със защитниците на града.

Арута отбегна свирепия замах на един таласъм и го прониза, отпращайки го да полети със зловещ врясък в двора на крепостта. Няколко арменгарски деца притичаха с извадени ками и доубиха чудовищната твар — всеки помагаше както може в кървавата битка.

Принцът на Крондор притича към Амос, който се беше счепкал с един як моредел, удари моредела по главата с дръжката на оръжието си и продължи да тича по стената. Тъмният елф се олюля и Амос го сграбчи за гърлото и слабините, вдигна го и го метна през стената, събаряйки още неколцина, които се мъчеха да се покатерят по една от стълбите. После с още един защитник избута стълбата от стената.

Джими и Локлир тичаха по стената и съсичаха нападателите, които се опитваха да ги спрат. Щом стигнаха до Ги, Джими извика:

— Ваша светлост, Арманд казва, че идва втора вълна кутии.

Ги се обърна да огледа защитата си. Стените бяха прочистени от нападателите и почти всички стълби бяха съборени.

— Прътове и катран! — извика той и заповедта се предаде от човек на човек по стената.

Когато втората вълна с големите кутии се издигна към стената, задържаха предните им страни да не паднат с помощта на дълги пръти, пики и копия, макар че няколко опита се провалиха. Но неколцина яки арменгарци метнаха торби с врящ катран по онези, които се удържаха, изстреляха и горящи стрели и кутиите пламнаха. Нападателите заскачаха с писъци от платформите, предпочитайки да загинат, вместо да се изпекат в пламъците.

Малобройните отряди моредели, който все пак успяха да се качат на стената, бързо бяха пометени и час след началото на щурма прозвуча сигнал за отбой.

Арута се обърна към Ги. Протекторът дишаше тежко, по-скоро заради напрежението, отколкото от боя. Командният му пост беше здраво защитен, така че да може да раздава заповеди на бранителите на стената.

— Извадихме късмет. — Ги изтри челото си и добави: — Ако онзи глупак беше изпратил и двете вълни наведнъж, щеше да разчисти някой отсек преди да съобразим какво да правим. Сега щяхме да се оттегляме по улиците.

— Може би. Но имаш добра войска — каза Арута. — Добре се бият хората ти.

— Да, добре се бият и адски добре умират — ядосано отвърна Ги. — Проблемът е да ги опазим живи.

Обърна се към Джими, Локлир и още неколцината куриери и каза:

— Извикайте всички офицери при предния команден пост. След десет минути. Арута, искам да присъстваш и ти.

Арута изми окървавените си ръце с вода, докарана от един старец с количка, и отвърна:

— Разбира се.

Спуснаха се по стълбището до една постройка, превърната в преден команден пост на Ги. След броени минути вече присъстваха всички командири на отряди, а също така Амос и Арманд.

След като всички се събраха, Ги каза:

— Имам да ви кажа две неща. Първо, не знам колко такива щурма можем да отблъснем, без да пострадаме сериозно, и дали те имат сили за друг такъв щурм като последния. Ако бяха малко по-умни в използването на онези проклети кутии, сега щяхме да се бием с тях по улиците. Може да отблъснем още дузина такива атаки или следващата да ни довърши. Искам опразването на града да започне веднага. Първите два етапа трябва да привършат до полунощ. Коне и провизии, както е уговорено — към каньоните, децата да се подготвят също. И искам след това последните два етапа да са готови за моята команда. Второ, ако нещо се случи, командният ред от мен надолу е: Амос Траск, Арманд дьо Севини и принц Арута.

Арута почти очакваше, че арменгарските командири ще зароптаят, но всички тръгнаха без коментар, за да изпълнят дадените заповеди. Ги го прекъсна, преди да е успял да го заговори.

— Ти си по-добър полеви командир от всички в града, Арута. И щом ще трябва да напускаме града, може да се наложи да вземеш под командата си част от евакуираното население. Искам отсега да знаят, че ще трябва да ти се подчиняват.

— Защо?

— За да могат повече от хората ми да стигнат живи в Ябон — отвърна Ги. — Ела. Просто за всеки случай трябва да научиш какво сме планирали.

 

 

Вторият сериозен щурм започна, докато Ги показваше на Арута частите, разположени в цитаделата в случай, че самият град падне. Затичаха се обратно към стените, покрай старци и старици, търкалящи бурета по улиците. По всеки ъгъл на двора на цитаделата бяха струпани купища бурета.

Качиха се на стените. На всяка стъпка се водеше тежък бой, но нито един отряд моредели, таласъми или троли не бе успял да се прехвърли през парапетите.

Ги се добра до командния си пост и завари там Амос, който се беше заел с разпределянето на резервните отряди. Без да чака въпроса му, Амос започна да му описва положението.

— Дотъркаляха ни още поне двайсет от ония гадни машинарии, кутиите. Този път ги надупчихме с горящи стрели и чак тогава ги заляхме с катран, така че изгърмяха преди да стигнат до стените. Нашите момчета ги насолиха люто и този път май ще им вземем мярката. Негово нечестиво скапанячество май се върза. — Той посочи далечния хълм, където на трона си седеше Мурмандамус. Трудно беше да се види добре, но като че ли се усещаше смътно, че моределът никак не е доволен от хода на атаката. Арута съжали за ловджийския поглед на Мартин, защото самият той не можеше да види ясно какво прави Мурмандамус.

— Залегни! Всички да залегнат! — внезапно изрева Амос. Арута се сниши зад брустверите на стената, други повториха вика на Амос и над главите им отново избухна пурпурен пламък. Последва нов взрив, след него трети. Чу се далечен ек на тромпети и Арута надникна предпазливо над стената. Обкръжилата ги армия се оттегляше. Ги се изправи и му извика:

— Виж!

Навсякъде под тях се въргаляха овъглени и димящи от мистичните пламъци на моредела тела. Амос огледа касапницата в подножието на крепостта и каза:

— Хм, пораженията май не му харесват.

Арута огледа стените.

— Избил е собствените си бойци, а наши почти не пострадаха. Що за враг е това?

Амос сложи ръка на рамото на принца и каза:

— Най-лошият. Безумен.

 

 

Полето под стените на града се покри с черен дим и защитниците се разкашляха. Противниците бяха докарали под стените камари сухи дървета и храсти. Подпалиха ги и от кладите се заиздигаха гъсти и задушливи валма пушек. Опитали се бяха да приложат нова тактика на катерене, с дълги стълби, поставени на платформи. Отряди таласъми бяха притичали напред да ги донесат. Черната стена от дим беше закрила гледката на защитниците и след това изведнъж пред тях започнаха да изникват стълби и по тях се закатериха нападатели. Бяха покрили устата и носовете си с кърпи, напоени с някаква смес от масла и билки, която им помагаше да дишат. Няколко от позициите по стената бяха превзети, но бързо бяха пратени подкрепления, които изтласкаха нашествениците. Ги се разпореди да излеят върху огньовете нафта и те избухнаха неудържимо. Скоро адските пламъци забушуваха под стената и враговете по платформите загинаха в ужасни мъки. Когато пожарът стихна, не беше останала и една стълба.

Късното следобедно слънце започна да се спуска на запад и Ги каза:

— Мисля, че за днес приключиха.

— Не съм сигурен. Виж ги как стоят — отвърна Арута.

Ги се вгледа и също забеляза, че щурмуващите орди не се връщат към лагерите си като преди. Сега се прегрупираха на позиции като за нова атака, командирите им обикаляха пред тях и ги престрояваха.

— Не е възможно да подготвят нощна атака, нали?

— Защо не? — каза Амос. — Както си хвърлят безразборно силите по нас, едва ли има значение кой кого ще вижда. На онзи тъп нерез изобщо не му пука кой ще оживее и кой не. На кайма да ме скълцат дано, но като нищо могат да ни изтощят.

Арманд огледа стената. Санитарите сваляха ранените в лазаретите, устроени на двора.

— Днес загубихме триста и двадесет войници. Възможно е да се окажат малко повече, когато получим всички сведения. С това силите, с които разполагаме, възлизат на шест хиляди двеста двадесет и петима.

Ги изруга.

— Дори Мартин и другите с него да успеят да стигнат Камен връх по най-бързия възможен начин, пак няма да е достатъчно скоро. А изглежда, нашите приятелчета ни готвят нещо за през нощта.

Арута се облегна на каменния парапет и каза:

— Не ми прилича да се готвят за нова атака.

Слънцето вече се беше смъкнало зад планините, но небето все още беше светло. Из равнината пред града се виждаха веещи се знамена и запалени факли.

— Отрядите да останат по местата си, но да им се занесе храна и вода — каза Ги и двамата с дьо Севини се оттеглиха без заповед за зорко наблюдение. Не се налагаше.

Арута остана на стената с Амос. Изпитваше някакво странно предчувствие, сякаш часът, в който трябваше да изиграе съдбовната си роля, наближаваше стремглаво. Ако древното пророчество, което му бяха разкрили ишапийците край Сарт, беше вярно, той беше Губителят на мрака и на него се падаше да победи Мурмандамус. Той опря лакти на студения камък на стената и подпря брадичка на ръцете си. Амос си извади лулата и започна да я пълни с табак, тананикайки си стара моряшка песничка. Останаха да чакат така, а вражеската армия долу се загърна в пелената на мрака.

 

 

— Локи, недей. — Бронвин го бутна настрани. Скуайърът я изгледа смутен.

— Но нали сега не сме на служба.

— Цял ден съм тичала да разнасям съобщения, ти също. Цялата съм мръсна, в пот и сажди, а ти искаш да легнеш с мен.

— Но нали… снощи… — обидено почна Локлир.

— Снощи си беше снощи — отвърна момичето. — Аз го поисках и съм ти благодарна. Но сега съм уморена и мръсна и нямам настроение за тези неща.

Момчето отвърна вдървено:

— Благодаря! Това… благодеяние ли беше? — Наранената му гордост си личеше в гласа му. — Аз те обичам, Бронвин. Когато всичко това свърши, трябва да дойдеш с мен в Крондор. Един ден ще бъда богат човек. Може да се оженим.

Момичето му отвърна полураздразнено, полу с нежност.

— Локи, говориш ми неща, които не разбирам. Удоволствията в леглото не са… обвързване. Сега трябва да си почина, преди отново да ни извикат на служба. Върви си. Може би някой друг път.

Момчето отстъпи уязвено, с пламнали бузи.

— Какво значи това „друг път“? — На лицето му избиха червени петна и той извика: — За теб е само игра, нали? Аз да не съм ти момче?

Бронвин го погледна с тъжни очи и каза:

— Да, Локи. Момче. Сега си върви.

— Не съм ти никакво момче, Бронвин! — каза Локи. — Ще видиш! Не си единственото момиче в Арменгар. Нямам нужда от теб.

И излезе и затръшна вратата. По бузите му потекоха сълзи на унижение и гняв. Стомахът му се сви от горчива болка. Никога не беше изпитвал такова унижение. После чу, че Бронвин го вика. Поколеба се за миг — помисли си, че може би е решила да му се извини или просто ще го помоли да й свърши някоя услуга. А после чу писъка й.

Отвори рязко вратата и видя, че момичето се е присвило, стиснало се с една ръка за ребрата, а с другата държи камата си. От ръката й, по хълбока и бедрото се стичаше кръв. Пред нея стоеше планински трол с вдигнат меч. Ръката на Локлир полетя към дръжката на сабята и той извика:

— Бронвин!

Тролът се поколеба за миг, изненадан от появата на момчето, но докато Локлир измъкваше оръжието си, довърши удара.

Локлир замахна в сляпа ярост и посече врата на трола. Съществото залитна и понечи да се извърне, но момчето го прониза под мишницата, незащитена от бронята. Тролът се сгърчи, пръстите му изтърваха меча, и рухна на пода.

Локлир го довърши с още един удар и се озова до момичето. Лежеше сред локва кръв и Локлир веднага разбра, че е издъхнала. Прегърна я, притисна я до гърдите си и по лицето му потекоха сълзи.

— Моля те, Бронвин, прости ми! Прости ми, бях полудял — зашепна той в ухото на мъртвото момиче. — Не искам да си мъртва. Ще бъда твой приятел. Не исках да ти викам. По дяволите! — Кръвта на Бронвин се стичаше от ръцете му. — По дяволите! По дяволите!

Локлир заплака, стомахът му се сви на нажежена топка, сърцето му заби неистово и мускулите му се вкочаниха. Целият настръхна, сякаш омразата и гневът напираха да избият през всяка пора, и очите му пламнаха, изведнъж пресъхнали от сълзи.

Тръбният призив на тревога го извлече от скръбта. Надигна се и нежно постави мъртвото момиче на леглото, което бяха споделили предната нощ. След това вдигна оръжието си и отвори вратата. Вдиша дълбоко и нещо отвътре го смрази, сякаш ледена канара бе заменила изгарящата го до смърт преди малко болка.

Пред него бе застанала жена с малко дете в ръцете, а срещу нея пристъпваше таласъм с вдигнат високо меч. Локлир спокойно мина пред жената и с един удар отсече главата на таласъма. Беше съвсем спокоен. Последва кратко проблясване и изведнъж пред него изникна моредел. Локлир го нападна без колебание и го рани в хълбока, но моределът успя някак да избегне втория му удар. Все пак раната се оказа сериозна, а Локлир владееше сабята повече от прилично и трябваше само да овладее хладния си, сдържан гняв и пренебрежението към собствената си сигурност, които го правеха смъртно опасен за враговете му — човек, жаден за риска, защото му беше все едно дали ще живее. Със смайваща ярост момчето притисна моредела към стената и го прониза.

После се огледа за следващия си противник, видя го да се появява от нищото и затича натам.

 

 

Нашествениците започнаха да се появяват навсякъде из града. След като се вдигна тревогата, защитниците бързо успяха да се справят с тях, но няколко десетки таласъми и моредели се бяха събрали и сега се сражаваха на групи в няколко участъка на града. Когато нахлуването на пренесените с магия врагове се усили до предела, армията отвън щурмува. Изведнъж възникна риск да не би необходимостта да се изтеглят защитници, за да се справят с телепортираните нападатели, да оголи отбраната по стената дотолкова, че нападателите отвън да успеят да я пробият.

Ги заповяда едно от подкрепленията да се притече на помощ в участъка, където щурмът беше най-яростен, а друго да слезе от стената да помогне на защитниците в града. Катранът и стрелите бързо отблъснаха враговете от стената, но из града непрекъснато продължаваха да се появяват нови. Арута се биеше, изтръпнал от умора, и не откъсваше очи от най-горчивия съперник на баща си, зачуден откъде намира сили да продължава. Беше много по-стар от него, но принцът усети, че изпитва завист към Ги заради енергията му. А бързината, с която взимаше решения, показваше ясна памет и знание къде се намира всяка част от хората му. Арута все още не можеше да се насили да заобича този човек, но вече го ценеше и колкото и да му беше неприятно да си го признае — дори му се възхищаваше.

Ги погледна към далечния хълм, откъдето Мурмандамус ръководеше атаката. Оттам за миг проблесна светлина; после — нова и нова. Арута проследи погледа му и каза:

— Оттам ли идват?

— Бас държа. Този вещерски крал или проклетият му змиежрец стоят зад тази работа.

— Прекалено е далече дори за лъка на Мартин. Никой от стрелците ти не може да го достигне. Нито катапултите ви.

— Това копеле просто стои извън обхвата им.

Амос се приближи по стената и рече:

— А бе тия изникват навсякъде. Съобщиха ми, че трима се появили в цитаделата, а един преди малко цъфна точно над рова и потъна като камък… Какво гледате?

Арута му посочи хълма и Амос погледа известно време замислен, после изръмжа:

— Катапултите ни не могат да стигнат дотам. Проклятие. — Но след малко се усмихна. — Ха, сетих се нещо!

И се забърза към един от катапултите, нареди нещо и скоро започнаха да подгряват един котел. Амос не остана да надзирава приготовленията, а се върна и каза:

— Ей сега, още малко.

— Какво? — попита Ги.

— Вятърът ей сега ще се промени. Винаги обръща по това време на нощта.

Изведнъж на укреплението пред тях изникна един трол и примигна объркано. Ги го фрасна по тила с юмрук и го отпрати към каменната настилка долу. Тролът тупна и не гъкна повече.

— Та за какво си говорехме? — каза протекторът. — А, да, трябват им един-два мига, докато се ориентират, което е адски добре. Иначе този звяр щеше да ти сръфа крака за закуска, Амос.

Амос пъхна пръст в устата си и го вдигна нагоре, после доволно ревна:

— Катапулт! Огън!

Мощната бойна машина се разгъна и изхвърли товара си с такава сила, че чак подскочи на стената.

Дълго време не се забелязваше никакъв ефект, а сетне далече в нощта се разнесоха крясъци. Амос изръмжа доволно. Арута се взря в тъмното, но не видя нищо.

— Амос, какво им направи? — попита Ги.

— Ами, Еднооки, това е един номер, който научих от старите ти приятели, кешийците. Бях в Дърбин, когато едно пустинно племе се вдигна на бунт и се опита да превземе града. Генерал-губернаторът, онази стара лисица Хазара-хан, видя, че стрелите не вършат никаква работа, и нареди да нагорещят пясък и го хвърли по тях.

— Пясък?! — възкликна Арута.

— Да. Просто го нагорещяваш до червено и го хвърляш по тях. Вятърът го разнася и ако не изстине много преди да ги удари, изгаря като огън. Влиза ти под ризницата, под туниката, в ботушите, в косата — навсякъде. Ако Мурмандамус случайно е гледал насам, може и да сме го ослепили това копеле. Все едно, поне за час-два това ще го отвлече от скапаните му заклинания.

Арута се разсмя.

— Боя се само, че ще е за малко.

— Е, колкото — толкова. — Тонът на Амос стана сериозен. — Колкото — толкова.

Глава 14
Унищожение

Вятърът вееше прах над стената. Примижал, Арута се взираше към конниците, придвижващи се към знамето на Мурмандамус. Атаките бяха продължили непрекъснато три дни, а сега в лагера на Мурмандамус се свикваше някакъв военен съвет, или поне така му се струваше.

Арута обмисляше положението. Последните щурмове бяха не по-малко напрегнати от предишните. Но вече им липсваше обезпокоителният елемент с внезапното появяване на воините, пренесени по магически начин отсам стените. Спирането на тези магически атаки го беше озадачило. Допускаше, че има някаква причина Мурмандамус да не използва вече вещерските си умения, или пък някакво ограничение над това, което му е по силите да прави, за определен период. И все пак подозираше, че предстои нещо съдбоносно, та Мурмандамус да събере всички свои главатари.

Арута закрачи по стената да прегледа постовете. Беше късно следобед и хората вече се бяха поотпуснали — за всички беше ясно, че вероятността за нова атака преди следващата заран е нищожна. Вражеският лагер не беше в готовност за битка и щяха да са им нужни часове, докато се подготвят. Амос се приближи до принца и каза:

— Е, ако ти командваше сега тук, какво щеше да направиш?

— Щях да пусна моста, да пробия напред и да ги ударя преди да са се окопитили. Мурмандамус е вдигнал командния си пункт твърде близо до предната линия и ей онзи отряд таласъми съвсем безразсъдно се придвижи ей натам, с което остави почти чист коридор до командния му пункт. С една чета стрелци и с малко, късмет можем да избием половината му главатари преди да организират съпротива. Докато се вдигнат, ще съм се върнал в града. Амос се ухили.

— Е, умен момък си ми ти, твое височество. Ако искаш, можеш да дойдеш да се позабавляваш с нас.

Арута го изгледа въпросително, после погледна към двора и видя конници, подреждащи се пред портата на крепостта.

— Хайде. Имам кон и за теб — каза Амос.

— А ако Мурмандамус ни е подготвил някой нов фокус? — попита Арута, докато слизаха.

— Тогава всички ще измрем и Ги ще е много тъжен, че са го лишили от най-добрата компания, която е имал от двадесет години насам: сиреч от мен. — Амос се метна на седлото. — Много се притесняваш, момче. Не съм ли ти го казвал?

Арута се усмихна с кривата си усмивка и яхна коня си. Ги, който ги чакаше при портата, подвикна:

— Отваряйте си очите на четири. Ако можете да ги уязвите — добре, но не искам никакъв самоубийствен героизъм само заради шанса да се доберете до Мурмандамус. Трябвате ни тук.

Амос се засмя.

— Еднооки, от всички, които познаваш, аз съм последният кандидат за герой. — Даде знак и отвориха вътрешната порта и спуснаха моста. Амос поведе отряда. Авангардът бързо се развърна във ветрило и основната част на конницата препусна към стана на неприятелите. Противникът сякаш не разбра, че се извършва набег, и не последва сигнал за тревога.

Арута препусна направо към хълма, на който се бяха събрали командирите на Мурмандамус. Трима арменгарски бойци яздеха до него. Сам не разбра какво го подтикна, но изведнъж изпита непреодолимата потребност да срещне тъмния властелин. Един ескадрон, оказал се най-близо до щурмуващите, препусна в галоп да ги пресрещне. Принцът се озова срещу един озъбен ренегат, който замахна да го посече с тежкия си меч, съсече го и битката се разгоря.

Арута погледна към хълма и видя изправилия се Мурмандамус. Влечугоподобният му спътник бе застанал до него. Моределският главатар сякаш проявяваше пълно безразличие към касапницата, на която бяха подложени съратниците му. Неколцина арменгарци се опитаха да обкръжат шатрата, но бяха пресрещнати от конници моредели и ренегати. Един от стрелците хладнокръвно дръпна юздите на коня си и засипа павилиона със стрели, но понеже беше научил урока за неуязвимостта на Мурмандамус, си избираше други цели. Скоро го последва друг стрелец и двама от пълководците на Мурмандамус паднаха, единият явно убит — стрела бе пробила окото му. Нов отряд войници се затича към мястото, където Арута сечеше наред таласъми, троли и моредели, мъчейки се да защити лъкометците, докато те обстрелваха командирите. Времето се проточи сякаш безкрайно и Арута чуваше само дрънченето на стомана и туптенето на кръвта в ушите си. После Амос изрева:

— Оттегляй се!

Викът му се поде от другите, докато го чу всеки от щурмуващите. Арута се обърна и видя, че към тях препуска нов конен отряд. Замахна със сабята си, свали поредния ренегат от седлото и препусна към Траск. Щурмуващите възвиха вкупом и си запробиваха с бой път назад през лагера, избивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Арута пришпори коня си заедно с другите, обърна се, видя отряд конници с черни ризници, спуснал се да ги догони, и извика на Амос:

— Черни кръвници!

Амос даде сигнал и неколцина от щурмоваците обърнаха конете си да пресрещнат страшните ездачи. Закънтя стомана и паднаха по няколко ездачи и от двете страни. После арменгарците заотстъпваха и мешавицата се разреди, а отстрани към тях препусна нов отряд.

Портите ги чакаха отворени и щом се озоваха зад тях, те спряха и се обърнаха. Зад тях бясно препускаше ариергардът, без да прекъсва ръкопашния бой с връхлитащите кръвници и други моредели. Дузина арменгарци се мъчеха да се измъкнат от около тридесетината си преследвачи.

Черните кръвници посякоха двама от отстъпващите ездачи и Амос който бе застанал до Арута, каза:

— Десет. — После продължи: — Девет… осем. Седем. — Черните моредели бързо надвиваха шепата арменгарски бойци. — Шестима… петима… четирима… — После Амос изрева с яд: — Затваряй портата!

Докато тежките дървени крила се прибираха, Амос продължи да брои оцелелите:

— Трима… двама… — Последните двама ездачи паднаха посечени, без да успеят да стигнат вратите.

И изведнъж отгоре се разнесе тътенът на стрелящите катапулти и миг след това въздухът се изпълни с писъците на умиращи моредели.

— Поне си платиха, кучите му синове — възкликна Амос. — С очите си видях да падат поне четирима от главатарите им, за двама съм сигурен, че пукнаха! Но защо не използва магия това копеле? Ей това не мога да си обясня. Можеше много лесно да ни спипа, нали?

Арута кимна. И на него му беше чудно. Подаде юздите на коня си на едно момче, пратено да се погрижи за животните, и бързо се качи по стъпалата към командния пост на Ги.

— Проклет да съм! — посрещна го ругатнята на протектора. Пред очите му, долу пред вратите няколко проснати на земята трупа в черни ризници се надигнаха с гърчове и се затичаха към вражеския лагер вдървено — изглеждаха така, все едно изобщо не са пострадали.

— Когато ми разказа за тия… — почна Ги.

— Не ми повярва — довърши Арута. — Знам. Човек трябва да го види, за да го разбере.

— Как ги убивате?

— С огън, с магия или като им изтръгнеш сърцата. Иначе даже да си ги разчленил, се събират и стават още по-силни. По друг начин не можеш да ги спреш.

— Никога не съм споделял възхитата на баща ти към магическите неща, Арута, но сега бих дал половината си херцогство — бившето ми херцогство — за един надарен чародей — каза Ги.

Арута се замисли, после каза:

— Нещо тук ме тревожи. Малко разбирам от тези неща, но изглежда, че Мурмандамус, въпреки цялата си мощ, почти не се опитва да ни затрудни. Пъг — един чародей, когото познавам — ми е разказвал за неща, които е правил, и те… те далеч надминават всичко, което видях досега. Струва ми се, че Пъг просто би могъл да отвори портите на крепостта, ако реши.

— Нищо не разбирам от тези работи — призна Ги.

— Възможно е този мръсник просто да не иска армията му да разчита прекалено на самия него — каза Амос. Ги и Арута го изгледаха с любопитство и той поясни: — Може да е въпрос на морал.

Ги поклати глава.

— Не знам защо, но ми се струва, че е по-сложно.

Арута се беше загледал към вражеския лагер, където цареше суматоха.

— Каквото и да е, най-вероятно ще го разберем скоро.

— Вече минаха две седмици, откакто брат ти тръгна — каза Амос. — Ако всичко е минало добре, би трябвало днес да е в Камен връх.

— Да, ако всичко е минало добре — каза Арута.

 

 

Мартин стоеше, притиснал гръб във влажния гранит. Скърцането на ботуши горе по скалите му подсказваше, че преследвачите търсят следите му. Държеше лъка пред себе си и гледаше скъсаната тетива. Имаше си още една в торбата, но нямаше време да я смени. Ако го откриеха, щеше да захвърли лъка и да извади сабята.

Дишаше бавно и се стараеше да запази спокойствие. И се чудеше дали съдбата е проявила благосклонност към Бару и Лаури. Преди два дни се бяха добрали като че ли до същинските Ябонски хълмове. Никакви следи от преследвачи не бяха забелязали до този ден, но малко след изгрев-слънце ги засече един патрул конници на Мурмандамус. Бяха се спасили, като се покатериха по скалите встрани от пътеката, но моределите слязоха от конете и ги подгониха. За лош късмет, Мартин и другите се оказаха от двете страни на пътеката и Лаури и Бару побягнаха на юг, докато Мартин пое на запад. Можеше само да се надява, че ще проявят достатъчно разум да продължат към Ябон, а на да се опитват да се съберат с него. Мартин погледна слънцето и прецени, че остават само още два часа светло. Ако не го пленяха, докато се стъмни, щеше да се измъкне.

Шумът от ботушите заглъхна и Мартин се закатери на прибежки нагоре. Прецени, че е близо до Камен връх, макар никога досега да не беше се изкачвал към него откъм север. Околността му се струваше смътно позната и ако ги нямаше другите тревоги, щеше да е сигурен, че скоро ще намери джуджетата.

И изведнъж пред него изникна моредел. Без да се колебае, Мартин замахна с лъка и го цапардоса по главата. Изненаданият тъмен брат се олюля и докато се съвземе, херцогът извади сабята си и го довърши.

Бързо се огледа за спътници на моредела. Стори му се, че зърна някакви движещи се сенки в далечината, но не можеше да е сигурен. Забърза се нагоре и спря на един завой. Надникна и видя шест вързани коня. Затича се, метна се на седлото на единия, преряза със сабята си юздите и на другите и ги плесна с плоската страна на оръжието, за да ги накара да побягнат.

После пришпори коня си напред. Можеше да прескочи потока и да се върне на пътеката. Стигнеше ли до нея, можеше да изпревари моределите и да се добере до Камен връх.

От една скала върху него скочи тъмна фигура и го повлече надолу от седлото. Мартин се превъртя, изправи се и се присви за бой с извадена сабя. Моределът направи същото. Двамата бойци се взряха един в друг и моределът изкрещя дрезгаво на елфския си език — викаше спътниците си. Мартин нападна, но моределът се оказа ловък с меча и го задържа на разстояние. Мартин разбра, че ако се обърне да побегне, ще го пронижат в ребрата, но ако остане, скоро ще му се наложи да се бие с петима моредели наведнъж. Зарита чакъл и прах към противника си, но воинът се оказа опитен и отскочи настрани, за да не се напрашат очите му.

После и от двете страни се чу тропот на ботуши. Моределът отново изрева нещо и му отговориха отляво, от южната страна. Звукът на дрънчаща броня и на ботуши отдясно се усили. Очите на моредела за миг се извърнаха натам и Мартин замахна. Тъмният елф едва отби удара и получи лека рана по ръката. Мартин се възползва от предимството си и замахна решително, оголвайки рисковано защитата си за смъртен контраудар, ако не улучеше. Улучи. Моределът се срина и Мартин издърпа сабята си.

Скочи към скалите, търсейки по-висока позиция преди да се стоварят върху него от двете страни. От южния бряг на дерето се изсипаха моределски воини.

А след това изведнъж отгоре се пресегна нечия ръка и сграбчи Мартин за туниката.

Две мощни мишци надигнаха херцога на Крудий и го издърпаха над ръба на дерето. Мартин вдигна очи и видя едно ухилено лице с гъста рижа брада.

— Прощавай за грубите обноски, но и играта долу нещо загрубя.

Мартин се извърна и видя дузина дребосъци, спускащи се по урвата откъм север. Моределите видяха, че ги превъзхождат две към едно, и побягнаха, но джуджетата ги догониха, преди да направят и десет крачки. Битката приключи набързо.

До Мартин изникна друго джудже. Първото му подаде мях и Мартин се изправи и отпи. После погледна надолу към двамата си спасители, по-високият от които не стигаше и пет стъпки.

— Благодаря ви.

— Няма за какво. Тъмните братя щъкат тука напоследък и усилихме патрулите. И нали си имаме гости — събеседникът му кимна към катерещите се към тях дребосъчковци, — които горят от желание да излязат и да се посбият с досадниците. Обикновено бягат, страхливците му със страхливци, щото знаят, че са близо до дома ни, ама този път нещо се помотаха. Сега, ако нямаш нищо против, би ли ми казал кой ще да си ти и какво точно търсиш на Камен връх?

— Ама това Камен връх ли е? — изненада се Мартин.

Джуджето посочи зад него и херцогът се извърна. Отзад, отвъд ръба на урвата, където се беше крил, се издигаше пояс дървета. Дърветата опасваха висок връх, обгърнат от облаци. Толкова се беше залисал с бягството си през последния ден и с играта на криеница, че не бе забелязал нищо освен околните скали и дерета. Сега разпозна върха. Намираше се само на половин ден преход от Камен връх. Мартин огледа струпалите се около него джуджета, свали дясната си ръкавица и им показа пръстена си.

— Аз съм Мартин, херцогът на Крудий. Трябва да говоря с Долган.

Джуджетата го изгледаха скептично. Явно им се струваше невероятно един властелин на Кралството да се появи по такъв необичаен начин пред вратите на дома им.

— А аз съм Пакстон. Баща ми е Харторн, бойният главатар на клановете на Камен връх и вожд на село Делмория. Елате, лорд Мартин. Ще ви заведем да се видите с краля.

Мартин се засмя.

— Значи все пак е приел короната?

Пакстон се ухили.

— Тъй да се каже. Склони да приеме кралската работа, след като му досаждахме две години, но короната не ще да носи. Тя си стои в един сандък в Дългата зала. Хайде, ваша светлост. До заник-слънце ще стигнем.

Тръгнаха. За пръв път от две седмици Мартин се чувстваше в безопасност, но взеха да го мъчат мисли за брат му и за всички останали в Арменгар. Колко ли още щяха да удържат?

 

 

Вражеският лагер заехтя от тътена на барабани, зова на тръби и викове. Равнината под крепостните стени закипя след разнесената заповед да се подготвят за щурм. Ги, който се взираше в царящата долу суматоха, се обърна към Арута и каза:

— Още преди пладне ще ни ударят с всичко, с което разполагат. Мурмандамус може да е държал досега част от войската си в резерв за нашествието в Ябон, но не може повече да си позволи и един ден забавяне. Днес ще тръгнат срещу нас с цялата си сила.

Арута само кимна, загледан как всички отряди пред града се стягат за битка. Никога не се беше чувствал толкова уморен. Избиването на пълководците на Мурмандамус бе хвърлило вражеския стан в пълен смут в продължение на два дни, преди да се възстанови редът. Принцът нямаше представа каква сделка е сключена и какви обещания са дадени, но ето че сега, на третия ден, враговете отново настъпваха.

Двадесет и седем дни бяха изминали от заминаването на Мартин. Дори и да идваше помощ, вече беше твърде късно.

Джими и Локлир чакаха наблизо, готови да изпълнят длъжността си на куриери. Джими погледна крадешком по-младия си приятел. След смъртта на Бронвин Локлир сякаш бе обладан от зъл демон. Търсеше всяка възможност да влезе в бой, пренебрегвайки изричната заповед да стои настрана, за да може да изпълни дълга си на куриер. На три пъти Джими го беше видял да влиза в бой, когато не се налагаше и можеше да го избегне. Ловкостта му със сабята и бързината му си бяха казали думата и Локлир бе оцелял, но Джими никак не беше сигурен, че ще може да оцелява още дълго, дори и да го иска. Опитал се бе да поговори с Локлир за момичето, но по-младият скуайър беше отказал. Преди да навърши шестнадесет, Джими беше виждал твърде много смърт и разруха. Беше обръгнал. Дори когато си бе помислил, че Анита е мъртва, както и по-късно с Арута, не беше посървал толкова, колкото Локлир сега. Съжаляваше, че не разбира много от тези неща, и искрено се тревожеше за приятеля си.

Ги запресмята мълчаливо мощта на прииждащите пълчища и най-сетне промълви тихо:

— Няма да можем да ги удържим на стената.

— И аз си го помислих — отвърна Арута, През четирите седмици след заминаването на Мартин градът се бе удържал, воините на Арменгар бяха проявили доблест, надминаваща и най-оптимистичните очаквания на принца. Бяха отдали всичко, с което разполагаха, но изтощението най-сетне бе започнало да изцежда резервите на войската. През последната седмица още хиляда воини бяха загинали или излезли от строя и сега бранителите се бяха пръснали твърде рехаво по протежение на стената, за да могат да се противопоставят непълната сила на щурмуващите, а по грижливия начин, с който Мурмандамус водеше щурма, личеше, че този път наистина се кани да реши всичко наведнъж и още този ден. Ги кимна мълчаливо на Амос и старият моряк се обърна към Джими:

— Съобщете на командирите на отряди веднага да започнат трета фаза на евакуацията.

Джими дръпна Локлир, който стоеше сковано, сякаш изпаднал в транс, и го поведе. Момчетата се затичаха по стената да предадат заповедта на командирите и скоро от бойниците започнаха да се отделят по няколко избрани бойци. Слязоха бързо долу и побягнаха към цитаделата.

— Как ще са съставени групите? — попита Арута.

— По един опитен боец, двама въоръжени старци или старици, три по-големи деца, също с оръжие, и по пет по-малки — отвърна Ги.

Арута знаеше, че след броени минути дузини такива групи ще започнат да се измъкват по дългия тунел от пещерата под града към околните планини. Оттам щяха да поемат на юг, за да потърсят убежище в Ябон. Надяваха се, че по този начин поне част от децата на Арменгар ще бъдат спасени. Боецът във всяка група щеше да я командва й да пази децата с цената на живота си. Освен това им беше заповядано, ако се наложи, да ги убият, но да не позволяват да паднат в плен в ръцете на моределите.

Слънцето бавно се надигна й тръгна по пътя си, безгрижно към очакваната долу битка. Стана пладне, а сигнал за атака все още нямаше. Ги се зачуди:

— Какво чакат още?

Около два часа по-късно в далечината сред вражите пълчища се чу едва доловим за бранителите тътен. Тътенът продължи неспирно около половин час, след което по фронтовата линия заехтяха тръби. Зад вражите редици на яркосиния небесен фон изникнаха странни тъмни силуети. Приличаха на гигантски черни паяци или нещо подобно. Тръгнаха бавно и тържествено през войската, излязоха пред фронта и продължиха към града. Когато наближиха, Арута ги загледа втренчено. Наоколо се разнесоха викове на изненада и Ги възкликна:

— Богове, това пък какво е?

— Някакви машини — отвърна Арута. — Подвижни обсадни кули.

Отблизо приличаха на гигантски кутии, три до четири пъти по-големи от онези, които бяха издигали срещу стената предната седмица. Търкаляха се на огромни колела без видима движеща ги сила, защото не се виждаха никакви гиганти, роби или товарни животни, които да ги бутат или теглят. По някакъв магически начин се движеха със собствена тяга и огромните им колелета тътнеха гръмко по каменистия терен.

— Катапулти! — извика Ги и ръката му падна отсечено. Напред полетя дъжд от камъни, които заудряха грамадните кутии. Една от тях рухна, лишена от опора, и с трясък се разби в земята. Разпадна се и поне стотина мъртви тела на таласъми, моредели и хора изхвърчаха от развалините й.

— Във всяка от тях трябва да има поне по двеста-триста войници — каза Арута.

Ги бързо пресметна.

— Идват още деветнадесет. Ако по една на всеки три стигне до стените, това прави хиляда и петстотин нападатели на стената наведнъж. Катран и горящи стрели! — изрева протекторът.

Защитниците се опитаха да подпалят приближаващите се огромни сандъци, но дървото се оказа промазано с нещо, защото макар хвърленият с катапултите катран да пламна по повърхността на няколко от машините, обгаряше само повърхността му. Писъците отвътре показаха, че пожарът нанася щети, но обсадните кули продължиха напред.

— Всички резерви на стената. Стрелците — на позиция по покривите. Конните отряди — по места!

Заповедите на Ги бързо се разнесоха и бранителите зачакаха приближаващите се кули. Пълчищата на Мурмандамус бавно крачеха зад машините, на почетно разстояние, защото целият огън на бранителите бе съсредоточен върху тях.

После първата машина се опря до стената, предната й страна се килна напред и падна, както ставаше с по-малките, и от вътрешността й върху бранителите се изсипаха дузини таласъми, моредели и хора. Скоро навсякъде по стената закипя яростна битка, а ордите долу се втурнаха на щурм. Задните стени на кутиите също започнаха да се отварят и оттам се заизсипваха въжени стълби, по които към внезапно отворилите се входове към града започнаха да се катерят нападатели. Пред стълбите изпънаха кожени навеси, за да предпазят катерачите от стрелите на защитниците. Катапултите продължиха да мятат камъни и катран, но след като лъкометците се оттеглиха по покривите на града, а останалите защитници трябваше да се бият с нападателите от кулите, вече нямаше какво да разколебае катерещите се по дългите стълби нападатели.

Арута се вкопчи в ръкопашен бой с един моредел, прескочил трупа на загинал арменгарски воин, замахна и тъмният елф се олюля назад и падна през парапета долу.

Принцът се извъртя и видя, че Ги довършва друг.

— Не можем да ги удържим тук! — извика протекторът. — Всички да се оттеглят!

Заповедта се предаде и бранителите изведнъж започнаха да отстъпват под напора на щурмуващите. Всяко стълбище остана под защитата на определен отряд, докато другарите им се спускаха да заемат позиции по улиците на града. Всички оставащи бяха доброволци, готови да загинат.

Арута се затича през външния пояс зад стената, обърна се за миг и видя, че и последният защитник на стената е сразен. Когато стигна до средата на откритото пространство, няколко таласъми скочиха от стълбите и се затичаха към портата. Изведнъж от покривите на сградите се изсипа дъжд от стрели и нападателите загинаха до един. Ги настигна Арута, Амос ги догони след секунди.

— Ще можем да ги задържим от портата, докато не разположат стрелци на кулите. Тогава нашите ще трябва да се изтеглят.

Арута погледна нагоре и видя, че над улиците между покривите на сградите срещу откритата полоса са сложени дълги талпи. Когато стрелците напуснеха първия ред сгради, щяха да издърпат след себе си и талпите. На пълчищата таласъми щеше да се наложи да разбиват вратите с тарани и да се качат по стълбите, за да влязат в ръкопашен бой със стрелците. Но междувременно лъкометците щяха да се изтеглят на задния ред сгради. И щяха непрекъснато да обстрелват улиците долу, принуждавайки нашествениците да плащат скъпо за всяка завоювана стъпка. През последния месец по тези покриви бяха оставени стотици колчани под промазани платнища, заедно с резервни тетиви и допълнителни лъкове. Според преценката на Арута Мурмандамус щеше да даде поне още хиляда жертви само от първата полоса до втората.

Към полосата се затича отряд мъже с големи дървени чукове. Спряха се до камарата бурета, каквито имаше поставени на всеки ъгъл, и зачакаха команда. В началото изглеждаха обречени, защото от стената се изсипа море от таласъми, троли, моредели и ренегати, но после от една странична улица връхлетя конен ескадрон и спря нашествениците.

Край Ги и Арута профучаха стрели и протекторът каза:

— Стрелците им вече са на позиция. Дайте сигнал за изтегляне!

От четата лъкометци нагоре по улицата отекна тръбен зов и мъжете с дървените млатила заудряха по буретата, кършейки дебелите чепове. Земното масло потече бавно и миризмата му се смеси с киселата воня на кръв, надвиснала във въздуха. Войниците с чуковете се затичаха по улицата към следващата купчина бурета. Ги дръпна Арута за ръкава.

— Давай към цитаделата. Започваме втората фаза.

Принцът се затича след Ги и кървавият бой за всяка къща се развихри.

 

 

Два часа продължи ужасната битка пред очите на Ги и Арута, застанали на първия команден пост на стената на цитаделата. Откъм града се носеха несекващи ругатни, писъци и дрънчене на стомана. На всеки завой и пресечка из града чакаше отряд стрелци, така че всяко завоювано от враговете каре падаше през камара от трупове. Мурмандамус щеше да завладее външния град, но на ужасна цена. Арута вдигна преценката си за щетите на Мурмандамус до три-четири хиляди воини, докато стигне вътрешната полоса и рова около цитаделата. И тепърва щеше да му се наложи да се справи с вътрешните укрепления на Арменгар.

До падането на нощта оставаше не повече от час. Леко снаряжените стрелци се движеха ловко от покрив на покрив, изтегляйки дъските след себе си. Ги гледаше с остро око развоя на битката.

— Този град е построен точно за такава битка — каза Арута. Ги кимна.

— Сам да го бях замислил така, че да обезкръви врага, нямаше да го направя по-добре. — Извърна се към Арута и го изгледа сурово. — Арменгар ще падне, освен ако в следващите няколко часа не дойде помощ. Но ще го съсипем този кучи син. Смъртно ще го нараним. Когато тръгне срещу Тир-Сог, ще е изгубил една трета от армията си.

— Една трета? Според мен — едва ли повече от една десета.

— Само гледай и ще видиш — отвърна Ги с мрачна усмивка и подвикна на сигналиста: — Колко остава?

Мъжът размаха бял и син флаг към върха на цитаделата. Арута вдигна очи и видя ответния сигнал — мах с два жълти флага. Войникът отговори:

— Не повече от десет минути, протекторе.

Ги помисли малко и каза:

— Още един залп с катапултите по външната полоса. — Заповедта се предаде и в другия край на града се изсипа порой от камъни. Ги промълви тихо, почти на себе си: — Нека да си помислят, че сме разтегнали отбраната си. Тогава сигурно ще побързат всички да влязат вътре.

Времето се проточи мудно. Арута гледаше смълчан оттеглящите се по покривите лъкометци. Здрачи се и един отряд от бойците в засада се затича по улицата към подвижния мост и външната порта на крепостта. Щом първият отряд се добра до спуснатия мост, появиха се втори и трети. Пред очите им командирът на охраната на портата заповяда да го приберат. Последният боец скочи на моста и той тръгна назад през рова. А от покривите стрелците сееха гибел сред напиращите тълпи нашественици.

— Смели са, да останат така на сигурна гибел — отбеляза Арута.

— Че са смели, смели са, но не се канят да умрат — отвърна Ги. Още докато го казваше, стрелците по покривите вече се прехвърлиха на последния ред сгради, спуснаха въжета и бързо се смъкнаха на улицата. Затичаха се към цитаделата, хвърляйки в движение оръжията си, а нападателите зад тях ги подгониха. Но щом стигнаха до средата на откритото пространство, използвано за пазар, стрелците по стената на цитаделата ги срещнаха със залп. Отстъпващите с бяг арменгарци се добраха до рова и наскачаха във водата.

— Ако се опитат да се изкатерят по стената, ще ги изпозастрелят — каза Арута, но забеляза, че гмурналите се под водата не излизат на повърхността.

Ги се усмихна.

— Има няколко подводни тунела, водещи към кулата на портата и други помещения по стената. Щом нашите момчета и момичета излязат, входовете им ще се запушат. — Една особено смела група таласъми притича до рова и скочи. — Дори тази измет да се добере до тунелите, няма да могат да отворят люковете им.

От вътрешността на цитаделата дойде Амос и каза:

— Всичко е готово.

— Добре — отвърна Ги и погледна към върха на цитаделата, откъдето Арманд наблюдаваше битката.

Размахаха жълт флаг.

— Пригответе катапултите! — ревна Ги. Дълго време не последва нищо и накрая Ги каза озадачено: — Но какво чака Севини?

Амос се засмя.

— Или гледа как Мурмандамус влиза през портите начело на юнската си, ако извадим този късмет, или изчаква в капанчето да влязат поне още хиляда.

Арута се беше загледал в една от метателните машини — гигантско съоръжение, заредено с хлабаво привързани едно за друго бурета. Приличаха на малките буренца за ракия и ейл по хановете и пивниците, побиращи не повече от галон. Всяка навързана камара съдържаше по около двадесет-тридесет такива буренца.

— Сигналът! — викна Амос.

Арута вдигна очи към разветия червен флаг, а Ги изрева:

— Катапулти! Огън!

По протежение на стената една дузина гигантски катапулти запокитиха товарите си с буренца и те полетяха на висока дъга над покривите на града и се разбиха в каменната настилка на външната полоса сред дъжд от трески. Батареята зареди следващия залп със смайваща за Арута скорост — за по-малко от минута се подаде команда и ново ято бурета полетя във въздуха. Докато приготвяха третия залп, Арута забеляза, че от един от далечните квартали на града се надига пушек. Амос също го видя.

— Миличките, сами ще ни свършат част от работата. Спретнали са малко пожарче да ни накажат, че не сме останали да измрем при тях. Сигурно ще е доста неприятно да си край него, когато отгоре ти завали нафта.

Арута разбра. Пред очите му пушекът рязко се усили и се разпространи по дълга крива, издаваща, че външната полоса пламва.

— Значи буретата на всеки ъгъл…

Амос кимна.

— По петдесет галона във всяко. В първото каре счупихме чеповете, за да се разлее по настилката от сградите до стената. Тая гмеж от убийци са нагазили в нея и са подгизнали до коленете. Има бурета във всяка сграда и по едно на всеки покрив. Когато изкарахме конете от града, престанахме и да задържаме притока на масло нагоре. Всяко мазе в града вече е готово да избухне. Градът наистина ще предложи на Мурмандамус горещо посрещане.

Ги даде команда за третия залп. Но средните два катапулта замятаха вместо бурета едри обли камъни, увити с промазана с нафта и запалена кожа, които профучаха във въздуха в огнена дъга. Изведнъж целият район пред външната стена лумна в ярка бяла светлина. Към небесата все по-нагоре и по-нагоре се заиздига кула от пламъци. Арута гледаше смаяно. Миг след това се чу глух тътен, последван от горещ полъх. Пламъците продължиха да се издигат и дълго време изглеждаше, че никога няма да спрат. След това започнаха да затихват, но кулата от черен дим продължи да се издига, след което се разстла като черна пелена над целия град. А отдолу адският пожар бушуваше.

— Укреплението над външната порта рухна — каза Амос. — Складирали сме под стражевата портална кула няколкостотин бурета, с отдушници, за да подсилват огъня. Взривяват се с трясък. Ако бяхме малко по-близо до крепостта, щяха да ни се спукат тъпанчетата.

Пламъците се разпространиха и навсякъде из града се разнесоха люти проклятия и викове. А катапултите продължаваха да мятат взривния си товар сред пожара.

— Скъсете обхвата! — ревна Ги.

— Сега ще ги подкараме към цитаделата, та да могат стрелците да се поупражняват върху онези, които още не са се опекли — каза Амос.

Арута се взираше в усилващия се пожар. Последва нов взрив и веднага след него нова серия, а миг след това — глух тътен. Знойни ветрове задухаха към цитаделата, а огнените стълбове във външния град се завихриха. Взривовете зачестиха, тътенът им се усили — беше явно, че по възловите места из града са струпани доста бурета. Арута вече започна да различава гърмежа на камарите бурета от избухващите мазета. Огнената стихия стремително се приближаваше към цитаделата. Амос беше прав: Арменгар предлагаше наистина „горещо посрещане“ на Мурмандамус.

— Сигнал — извика един от войниците и Ги вдигна поглед нагоре. От централната кула на цитаделата вееха два червени флага, видими съвсем ясно заради блясъка на пожара, макар слънцето отдавна да беше залязло.

— Арманд дава сигнал, че целият външен град е в пламъци — каза Амос на Арута. — Непроходим е. Дори Черните кръвници ще станат на въглен, ако стъпят вътре. — Старият морски вълк се ухили злобно. — Дано само височайшият говнар да е побързал да се набута начело на гнусната си паплач.

От града се носеха викове на ужас и гняв и се чуваше тропот на бягащи нозе. Пламъците прииждаха неумолимо към вътрешната полоса, бележейки марша си с поредица от взривове на всеки няколко минути, щом пламнеше поредната камара от бурета на всяко кръстовище. Горещината вече се усещаше дори тук, високо на стената на цитаделата. Арута каза:

— Този огнен вихър ще изсмуче въздуха от дробовете им.

— Надявам се — кимна Амос. Ги уморено каза:

— Арманд го състави този план. Проклет гений! Най-добрият полеви командир, когото съм срещал. Замисълът беше да се изчака, докато влязат колкото може повече. След като ще бягаме в планините, поне да ги уязвим колкото може по-силно.

Но Арута долови зад равнодушния му тон покрусата на пълководец, чиято позиция скоро ще падне. Принцът каза:

— Проведохте майсторска защита.

Ги кимна мълчаливо и Арута и Амос разбраха, че казва наум: „Но не достатъчна.“

Първите бягащи от пожара нашественици излязоха на откритото пространство пред цитаделата и се заковаха на място, разбрали, че са изложени на погледите на воините по стената. Присвиха се в сянката на последните сгради, сякаш надявайки се някакво чудо да ги спаси. Броят на бягащата от пожара рат на Мурмандамус започна да расте под напора на неумолимите пламъци. Катапултите не спираха да подхранват пожара с бурета с нафта, скъсявайки обхвата си след всеки два залпа, за да привлекат огъня все по-близо и по-близо до вътрешната полоса. Сега бранителите на цитаделата можеха да видят взривовете по покривите само на половин дузина къщи по-нататък, после — пет, четири. Врещящите моредели, таласъми и човеци и пръснатите тук-там из тази гмеж троли и гиганти започнаха да се бият помежду си, защото натискът на бягащите от адския зной се усилваше и все повече излизаха на откритото. Ги се обърна към Амос и каза:

— Стрелците да открият огън.

Амос изрева командата и лъкометците започнаха да стрелят. Арута гледаше слисано.

— Това не е бой — промълви той тихо. — Това е касапница.

Нашествениците се бяха струпали толкова нагъсто на пазарния площад, че всяка стрела поразяваше някой. Падаха върху труповете, прегазени от напиращите от пожара тълпи. Полетяха още бурета с масло и пламъците продължиха безмилостния си марш към цитаделата.

Арута заслони очите си с ръка, защото светлината от огнената стихия стана ослепителна, а зноят — едва поносим. Осъзна колко гибелен е за жалките същества в края на площада, намиращи се съвсем близо до него.

После избухнаха нови бурета, още по-близо, и ордата се понесе с врясъци и викове към цитаделата. Мнозина от тичащите през полосата бяха простреляни, но някои успяха да се доберат до рова и скочиха във водата. Облечените в плетени ризници потънаха, напразно мъчейки се да ги съблекат под водата, загинаха и много от моределите в кожени ризници. Но немалко също така изплуваха на повърхността и запляскаха като псета.

Арута прецени, че на площада пред очите му лежат поне две хиляди трупа. Други четири или пет хиляди от нападателите трябваше да са изгинали в града. Арменгарските лъкометци започнаха да се уморяват и стрелите им едва стигаха целта, ясно очертана на огнения фон.

— Отворете тръбите — каза Ги.

Последва странно хъхрене и над водата в рова потече черно масло. Наскачалите във водата разбраха какво става и викове на ужас процепиха въздуха. Пламъците от вече изпепеления град се понесоха през площада, а от стената започнаха да хвърлят долу в рова горящи бали. Водната повърхност избухна в синьо-бели пламъци, които затанцуваха бясно: писъците бързо заглъхнаха и скоро всичко свърши.

Арута и останалите се принудиха да се отдръпнат от стената, заради непоносимо горещите вълни, които лъхнаха от рова. Когато пламъците заглъхнаха, принцът надникна надолу и видя плаващите във водата овъглени трупове. Усети, че му прилошава, и видя, че и Ги изпитва същото. Амос само гледаше мрачно. Пожарът из целия град забушува неудържимо и Ги каза:

— Имам нужда да пийна нещо. Хайде. Остават ни още само няколко часа.

Амос и Арута последваха мълчаливо протектора на загиващия град към вътрешната сграда на цитаделата.

 

 

Ги пресуши бокала си и посочи на картата на масата. Арута стоеше до оцапаната в сажди Бриана, която заедно с останалите командири чакаше от Ги последните заповеди. Джими и Локлир бяха дошли от последния си пост и стояха от другата страна на Арута. Дори вътре в заседателната зала се усещаше горещината от продължаващия пожар, в който катапултите продължаваха да изсипват бурета с нафта. Избегналата капана част от армията на Мурмандамус бе принудена да чака отвън външната стена, докато огненият ад стихне.

— Ето тук — каза протекторът и посочи няколкото зелени петна на картата — са скрити конете. — Поясни на Арута: — Бяха изведени от града във втората фаза на евакуацията. — След това заговори на всички: — Не знаем дали таласъмите не са се натъкнали на някои от тях или не са заловили всички. Но се надяваме, че част от тях са оцелели. Според мен са решили, че най-после сме изоставили редутите по хълмовете, и не смятат за нужно да проявяват бдителност. Тайният тунел извън града все още е надежден; само един отряд Тъмни братя е бил забелязан в околностите му и са подминали, без да огледат района. Общата заповед е следната: всяка рота ще напусне града поред, от Първа до Дванадесета, с всички зачислени й помощни части. Ще излизат от тунела само след като се уверят, че изходът е подсигурен. Искам Първа рота да заеме отбрана по периметъра на изхода, докато Втора започне да я подменя. Когато Единадесета рота напусне тунела, Дванадесета тръгва също. Тук ще останат само онези войници, които са назначени да останат в ариергард. Не искам никакви излишни прояви на героизъм в последния момент да застрашат тази евакуация. Не искам никакви недоразумения. Ясно ли е на всички какво трябва да правят?

Никой не се обади и Ги продължи:

— Добре. Сега се погрижете всички да разберат, че щом напуснем града, всеки остава сам за себе си. Искам колкото може повече хора да стигнат до Ябон. — И с хладна ярост добави: — Един ден ще възстановим Арменгар. — Замълча, сякаш му беше трудно да изрече последните думи. — Започнете последната фаза на евакуацията.

Командирите напуснаха заседателната зала и Арута попита:

— Ти кога тръгваш?

— Последен, разбира се — отвърна Ги. Арута погледна Амос и той му кимна.

— Имаш ли нещо против да остана с теб?

Ги се изненада.

— Канех се да ти предложа да тръгнеш с Втора рота. Първа може да се натъкне на изненада, а последните може да ги ударят привикани в планината подкрепления. Последната, която ще напусне, е най-застрашена.

— Не съм сигурен дали вярвам, че съм някакъв герой от пророчество, комуто е съдено да унищожи Мурмандамус, но ако все пак е така мисля, че може би трябва да остана — отвърна Арута.

Ги се замисли за миг.

— Защо пък не? Без друго нищо повече не може да се направи. Помощта или ще дойде, или не. Но и да дойде, вече е твърде късно да се спаси градът.

Арута хвърли поглед към Джими и Локлир. Джими се канеше да подхвърли някоя хаплива забележка, но Локлир каза само:

— И ние оставаме.

Арута понечи да възрази, но забеляза странното изражение на лицето на скуайъра от Края на сушата. Нямаше я вече онази момчешка несигурност, личаща под вечната му усмивка. Очите му се бяха състарили, станали бяха някак по-безмилостни и несъмнено по-тъжни. Принцът кимна.

Зачакаха дълго, отпивайки по малко ейл да отмият от устата си вонята на сажди и да се охладят от жегата. От време на време влизаше куриер да докладва, че поредната рота е напуснала цитаделата. Часовете се проточиха бавно. Нощта бе прорязвана от случайните взривове на последните докоснати от пожара мазета. Арута се чудеше как може да са останали още, но всеки път, щом решеше, че градът е напълно опожарен, нов глух тътен известяваше, че разрушението още продължава.

Когато докладваха, че и Седма рота е тръгнала, в стаята тичешком нахълта войник. Беше облечен в кожена ризница, но си личеше, че е от помощните войски, някой от пастирите или земеделците. Рижата му коса беше прибрана назад и падаше до раменете му, а лицето му беше покрито с гъста червеникава брада.

— Протекторе! Елате да видите нещо!

Ги и останалите се забързаха към един от прозорците в дългия коридор, с изглед към горящия град. Безумният огнен ад бе позатихнал, но пламъците продължаваха да са обхванали целия град. Смяташе се, че ще мине поне още един час преди Мурмандамус да може да вкара още войска. Но сега се видя, че са сбъркали. Откъм все още горящите сгради край пазара към цитаделата прииждаха фигури.

Ги се забърза към стената. Когато се качи, видя отряд войници, очертани като черни силуети на фона на бушуващите огнени езици. Пристъпваха бавно, сякаш държаха да останат на открито, за да ги видят от стената. Докато ги гледаха, нов куриер докладва, че Осма рота е започнала да се изтегля. Пристъпващите напред фигури стигнаха до края на външния пояс и Ги изруга. Пълчища таласъми стояха под защитните навеси, почти невидими, освен когато някой пламък се отразеше в повърхността на водата в рова. Появи се и самият Мурмандамус.

— Какво пък е това? — ахна Джими.

Вождът на моределите яздеше напред без никаква защита, явно непритеснен от все още силния зной, а звярът, който беше яхнал, беше страховита гледка. Имаше тяло на кон, но беше покрит с блестящи червени люспи, сякаш някаква змийска стоманена кожа беше нагрята почти до стапяне. Гривата и опашката на съществото бяха от пламъци, а очите — горящи въглени. Вместо дъх от ноздрите му бълваше нажежена пара.

— Жребецът на демона — промълви Арута. — Има такава легенда. Само демон може да го яхне.

Съществото се изправи на задните си крака и Мурмандамус извади меча си. Размаха го и пред първите отряди на войската му се появи нещо черно. Беше мастиленочерен мрак, който заличи светлината, изля се на локва върху каменната настилка на площада, потече като живак и след това се оформи в правоъгълник. След миг хората по стената на цитаделата видяха, че се е превърнало в десет стъпки широка платформа от пълен мрак. После то бавно започна да се надига, стъпка по стъпка, и оформи катраненочерна рампа над рова. Парче мрак се откъсна от рампата и се понесе към вдигнатия подвижен мост, закрепи се и започна да расте. От него започна да се оформя нов мост. След кратка пауза от него се откъснаха нови късове мрак и започнаха да се изпъват над рова.

— Проклятие! — изруга Ги. — Той прави някакви мостове към стената. Предайте да побързат с евакуацията!

Когато абаносовите мостове стигнаха до средата на рова, първите отряди таласъми се покачиха на тях и бавно започнаха да се приближават към стената. Стъпка по стъпка черните мостове започнаха да се приближават към защитниците. Ги заповяда на лъкометците да стрелят.

Стрелите полетяха над рова, но срещаха някаква невидима стена и падаха, без да нанесат щети. Онова, което бе предпазило нападателите от пека на пожара, сега ги пазеше и от стрелите. Наблюдателите от върха на цитаделата докладваха, че огньовете във външния град секват и нови пълчища нашественици нахлуват в Арменгар.

— Слизай от стената! — изрева Ги. — Ариергардът — на първата тераса! Всички други части да се изтеглят веднага! Никой да не остава повече тук!

Доскоро подреденото изтегляне щеше да се превърне в отчаяно бягство. Нашествениците щяха да сломят последната защита повече от час преди допускания от Ги срок. Арута разбираше, че е възможно да се стигне до бой за всяка стая в цитаделата, и си обеща наум, че ако нещата дойдат дотам, ще изчака, за да се срази с Мурмандамус.

Затичаха се през вътрешния двор и бързо се качиха по стълбището на първата от трите тераси, сподирени от шума на вятъра и тропота на затварящите се след тях врати. Докато излизаха от дългия коридор, Арута забеляза, че на прага пред издигащата се платформа са струпани куп бурета. Имаше и други на всеки праг наоколо и всичко, което можеше да гори, бе струпано около вратите така, че да не могат да се затворят. Принцът разбра, че последният ход на Ги дьо Батира ще е подпалването на самата цитадела с надеждата, че в пожара ще загинат още бойци от армията на Мурмандамус. Заради Кралството Арута се помоли наум дано силите на демона моредел да свършат и той да не може да защити войниците си от огъня.

По коридора се разтичаха войници и започнаха да трошат параваните, боядисани в бяло, за да се сливат с каменната зидария. Вятърът от зейналите дупки надигна лютивите изпарения и мирисът на нафта изпълни въздуха. Докато излизаха на терасата, Амос забеляза, че принцът се озърна през рамо.

— Минават от подземието до покрива. Повече въздух за огъня.

Арута кимна и се загледа към първата вълна на бойците на Мурмандамус, изравнила се със стената. Щом стъпиха на стената на цитаделата, защитното поле около тях изчезна и те се пръснаха и се затичаха на прибежки, снишени, за да се предпазят от стрелите. Катапултите бяха безполезни, защото разстоянието бе твърде късо.

Стрелците задържаха нападателите на разстояние, Арута разбра, че Ги брои всяка изтичаща минута, в която още от хората му могат да напуснат града.

Зад бавно настъпващите таласъми се чу тропотът на други, изсипващи се през стената. Щурмоваците на Мурмандамус превзеха кулата на портата, пуснаха моста, отвориха вратите и армията им нахлу. Пожарищата в града гаснеха и нови орди нашественици стремително се приближаваха към цитаделата. Накрая Ги изрева:

— Свърши се! Всички към тунела!

Всеки от стрелците пусна още по една стрела, след което всички побягнаха навътре. Верен на думата си, Ги изчака, докато се приберат всички, след което влезе и той последен и залости вратата. Железни капаци заслониха прозорците на терасата. Отдолу се разнесе тропот — нападателите се мъчеха със залостените врати към двора.

— Повдигачът е отрязан! — извика Амос. — Ще трябва да се спуснем по стълбите.

Завиха по друг коридор, затръшнаха и залостиха вратата след себе си и хукнаха по тясното стълбище към огромната пещера. Всичка специални светилници бяха запалени и я осветяваха с призрачната си светлина. Очите на Арута го засърбяха от лютивите изпарения, раздвижени от вятъра, нахлуващ през тунела, в който вече навлизаше последният резервен отряд. Ги и останалите с него се затичаха към вратата, но трябваше да спрат, защото в тунела можеха да влязат само по двама души наведнъж. Отгоре заотекваха викове и тропот по вратата на горната площадка на стълбището.

Ги отново настоя да влезе последен и залости вратата с тежък дървен лост.

— Това би трябвало да ги забави още няколко минути. — Извърна се да се втурне в тунела и каза на Арута: — Моли се само някой от онези кучи синове да не влезе в пещерата с горяща факла преди да се измъкнем от тунела.

Забързаха се напред, спирайки се да затворят и залостят всяка врата. Накрая стигнаха края на подземния проход и се озоваха в друга огромна пещера. Навън блестяха нощните звезди. Докато Ги залостваше и последната врата, дузината стрелци от ариергарда стояха в готовност, за да не би противниците да догонят протектора. Други няколко десетки бойци отстъпваха бавно, изчаквайки, за да не се скупчат наведнъж изтеглящите се последни групи. Шумът, разнасящ се отвън, издаваше, че някои от бягащите са се натъкнали на вражески сили.

Ги даде знак на лъкометците да опразнят пещерата. Скоро всички бойци, които не бяха от ариергарда, излязоха и вътре с Ги останаха само няколко души плюс Локлир, Джими, Арута и Амос. Ги се разпореди и ариергардът да тръгне и в пещерата останаха само петимата. Още нечия фигура изникна в сумрака и Арута разпозна в нея същия войник, който им бе донесъл вестта за приближаването на Мурмандамус през пламъците.

— Бягай! — извика му Ги.

Войникът само сви рамене, видимо непритеснен от заповедта.

— Казахте, че оттук всеки ще действа сам за себе си, протекторе. Аз мисля да остана.

Ги кимна.

— Името ти?

— Шига.

— Чувал съм за теб, Шига Копието — рече Амос. — Миналото Средилетие спечели награда за най-дълго мятане.

Мъжът пак само сви рамене.

— Видя ли дьо Севини? — попита го Ги.

Шига посочи с брадичка към изхода на пещерата.

— Той с още няколко души напуснаха малко преди да дойдете, точно както заповядахте. Трябва вече да са подминали най-високия редут, на стотина разкрача по-надолу оттук.

Откъм тунела се чу смътно трясък на цепещо се дърво и Ги каза:

— Стигнаха последната врата. — Грабна една желязна верига, минаваща под прага под вратата, и каза: — Помогнете ми. — Всички хванаха веригата и му помогнаха да я изпъне, така че да може да се прикачи към една закрепена на каменния под на пещерата балиста. Не беше заредена за стрелба, но след като закрепиха веригата, Арута веднага се сети за предназначението й.

— Пускаш спусъка и тунелът отзад се срива, нали?

— Веригата минава под опорните стълбове на тунела, чак до другата пещера, която ги свързва — каза Амос. — Би трябвало да рухне заедно с няколкостотин от ония мръсници вътре. Но има и още нещо.

— Бягайте! — викна Ги. — Идват.

Откъм вратата се чуха ритмични удари. Явно нападателите бяха донесли таран, за да я строшат. Арута и останалите бързо изскочиха от пещерата и се обърнаха да видят какво ще стане. Ги дръпна спусъка на балистата и тя като че ли се поколеба в първия миг, след което рязко дръпна веригата само с една педя, но това беше достатъчно. Изведнъж вратата се пръсна навън и Ги хукна към изхода, подгонен от гъсти облаци прах. От облака изпадаха няколко окървавени и премазани тела на таласъми и след тях от тунела се изля порой от камъни.

Всички се затичаха надалече от пещерата и Ги посочи водещата нагоре пътека.

— Искам да се кача там за малко. Вие, ако искате, тръгвайте, но аз държа да видя това.

— И аз не бих го пропуснал — каза Амос и тръгна след него. Арута ги изгледа и също пое нагоре.

Докато се катереха над изхода на пещерата, усетиха под краката си тътен и се чуха няколко тъпи взрива. Амос каза:

— Повдигачите бяха приготвени да се спуснат надолу, когато тунелът рухне. Би трябвало да са подпалили буретата на всеки етаж на цитаделата, чак до пещерата. — Чу се нов залп от експлозии. — Проклетата машинария май се задейства.

Изведнъж земята под тях се надигна. В ушите им отекна трясък, сякаш небесата се разтвориха, ударната вълна ги събори на земята и невъобразимият трус ги зашемети за миг. Отвъд ръба на стръмнината, по която се катереха, високо към небето изригна кълбо от оранжеви и жълти пламъци, разрасна се и се пръсна като гъба горе, и под адското му сияние се видяха хвърчащи каменни отломки. Земята под тях се разтрепера с глухи тътнежи, щом последните складове с нафта пламнаха и пръснаха несъкрушимата цитадела. Камъни, пламнали греди и кървави трупове полетяха към небето, понесени сякаш от гигантски смерч.

Арута остана да лежи на земята, стъписан от неописуемата гледка. Воят на побеснелия вятър го помете, последван от непоносимо гореща вълна. За миг знойна вълна шибна лицата им, сякаш бяха застанали само на няколко стъпки от гигантска пещ. Амос изрева:

— Складът под цитаделата гръмна. Проветрявахме го цял ден и цяла нощ, за да се взриви по-ефикасно.

Думите му едва се чуха, защото ушите им кънтяха, след което ги погълна нова титанична експлозия и земята под тях се разтресе и надигна, и се затресе отново от серия по-малки взривове. Намираха се все още на цели двеста разкрача от канарата на върха, обърната към града, но и тук горещината беше непоносима.

— Това беше… много повече, отколкото си мислехме — успя да каже Ги.

— Ако се бяхме изкачили горе, щеше да ни свари — обади се Локлир.

— Добре все пак, че се измъкнахме от пещерата — изсумтя Джими.

Всички погледнаха натам, накъдето им сочеше. Земята продължаваше да се тресе, отекваха нови взривове и по стръмните склонове край тях се търкаляха камъни. Хълмът долу бе променил облика си. Всичко, което се намираше вътре в тунела, беше изхвърлено навън още при първата експлозия, покривайки склона срещу устието на пещерата с разкъсани трупове и камънак. После земята отново се надигна и се разтресе от нов гигантски взрив. Отново високо към небето изригна огнено кълбо, макар и не толкова голямо като предишното.

Земята се разклати от нов ужасен взрив, последван от по-малки трусове, а после се успокои и те се изправиха, изкатериха се до ръба и се загледаха в окончателно разрушения Арменгар. Само за няколко ужасни мига домът на един народ, центърът на културата мусеше напълно пометен. Погром, незапомнен в аналите на военното дело на Мидкемия.

— Нищо не би могло да оцелее след тази експлозия — каза Арута. — Всеки таласъм и Тъмен брат, оказал се между цитаделата и града, трябва да е загинал.

— Може пък и негово скапанячество да сме го спипали със свалени гащи — избоботи с надежда Амос. — Колко ми се ще да не са безкрайни тия негови вещерски дарби.

— Войниците му може и да са измрели, но смятам, че по някакъв начин той ще се спаси — каза Арута. — Не мисля, че онзи звяр, който беше яхнал, се плаши от огъня.

— Вижте! — викна Джими и посочи към небето.

Към небесата продължаваше да се издига огромен огнен стълб и димът, надвиснал високо над главите им, сияеше в червено, отразил пламъците на догарящите пожари. И на този безумен фон се виждаше самотна фигура, яздеща във въздуха на гърба на огненочервен жребец. Сякаш се спускаше по склона на невидим хълм в кръг и явно се връщаше към ядрото на стана на Мурмандамус.

— Крастав кучи син! — изруга Амос. — Нищо ли не може да го убие този говнар?

— Не знам — каза Ги. — Само че сега си имаме други грижи.

Започна да слиза и другите го последваха. Цялата пещера се беше сринала и на мястото на доскорошната дупка имаше само камара отломки, запълнила и дерето под нея. Проправиха си път през отломките, подминавайки няколкото срутили се каменни редута, защитавали града от атаки отгоре, и най-сетне стигнаха до една малка клисура, водеща към каньона, където трябваше да има скрити коне.

— Първите четири-пет каньона трябва да са опразнени от онези, които напуснаха първи. Ако ще си търсим коне, трябва да огледаме по-нататък — каза Ги.

— Все пак трябва да изберем: на запад към Ябон, или на изток към Висок замък — каза Арута.

— Към Ябон — отвърна Ги. — Ако иде помощ, имаме шанс да я срещнем по пътя си. — Спря се да огледа околността, търсейки ориентири. — Ако наоколо са останали някакви части на Мурмандамус, най-вероятно вече са дезорганизирани. Все още е възможно да се измъкнем.

Амос се изкиска:

— Дори големите му отряди няма да горят от желание да се опълчат на цяла армия в поход. Никак не е здравословно.

— Все пак, ако ги притиснат, ще се сражават като плъхове, каквито са. А призори тук ще се стекат хиляди за подкрепление. Остават ни най-много още няколко часа, за да се измъкнем.

Нечии стъпки ги накараха бързо да извадят оръжията си и да се отдръпнат, търсейки някакво прикритие зад изпопадалите скали.

Появи се човешка фигура и Ги скочи напред, но задържа сабята си във въздуха.

— Бриана!

Командирът на Трета рота изглеждаше зашеметена, от малката рана на слепоочието й течеше кръв.

— Протекторе — промълви облекчено Бриана. — Принудихме се да се върнем. Натъкнахме се на един патрул троли, които се опитваха да отстъпят към лагера си. Почнахме бой с тях и… После дойде експлозията… засипаха ни камъни. Не знам какво стана с тролите. Мисля, че избягаха… Посочи окървавеното си чело. — Някои от нас са ранени.

— Кои са с вас? — попита я той.

Арута изскочи от прикритието си, а Бриана разтърси глава, после махна с ръка и откъм сиянието на горящия град изскочиха още двама бойци, явно пострадали, и с тях — около дузина деца. Те изгледаха смаяно, с ококорени очи Арута, Ги и останалите.

— Бяхме заклещени в едно дере от няколко Тъмни братя — каза Бриана. — Част от войниците ми избиха Братята, но се пръснахме. В последния час събираме наоколо пръснали се бегълци.

Ги преброи децата.

— Шестнадесет. — Обърна се към Арута. — Сега какво да правим?

— Всеки за себе си или не, но не можем да ги оставим.

Амос се обърна, разтревожен от някакъв приближаващ се шум.

— Не знам какво ще правим, но най-добре да го направим някъде другаде. Хайде.

Ги посочи към ръба на каньона и всички започнаха да помагат на децата да го изкачат. Скоро се изкатериха над каньона и поеха на запад.

Арута последен се добра до ръба и след като останалите се скриха от погледа му, се смъкна на колене и погледна. Долу се появи отряд таласъми — движеха се предпазливо, сякаш очакваха да ги нападнат от всички страни. Бяха окървавени и си личеше, че вече са се сблъсквали с части от армията на Арменгар. Арута изчака, докато се увери, че всички деца са се отдалечили на безопасно разстояние, след което вдигна един камък и го хвърли колкото можа по-надалеч зад таласъмите. Таласъмите се обърнаха и се забързаха, като че ли уплашени, че ще ги нападнат отзад. Арута се присви над стръмния ръб, затича се на прибежки и скочи долу на пътеката. Скоро догони последния от групата — Шига.

Шига вдигна вежди и Арута прошепна:

— Таласъми.

Копиеносецът кимна мълчаливо и двамата се забързаха по пътеката след групата малки бегълци.

Глава 15
Бягство

Арута даде знак да спрат. Всички, включително и децата, се отдръпнаха към скалите, за да се прикрият. Цялата група притихна, приведена на дъното на оврага, по който бяха вървели през цялата нощ. Утрото приближаваше, а след страховитото унищожение на Арменгар хълмовете зад града се бяха превърнали в ничия земя.

Падането на града беше победа за Мурмандамус, но извоювана на много по-ужасна цена, отколкото беше очаквал. Из хълмовете зад Арменгар се беше възцарил хаос. Разположените там части бяха разбити от отстъпващата армия на града. Много таласъми и троли бяха изоставили хълмовете и се бяха стекли обратно към лагера на Мурмандамус.

През първите няколко часа след падането на града групата на Арута беше видяла малко таласъми или Тъмни братя, но беше очевидно, че Мурмандамус изпраща по хълмовете многобройни отряди. Отначало силите на Мурмандамус нямаха явно превъзходство сред скалите — липсваше каквато и да било координация между командирите им, а и войниците им бяха недостатъчно, за да се наложат с числено превъзходство над арменгарците. Банди таласъми и моредели нахлуваха в дерета и оврази, за да надвият отрядите бегълци, но мнозина от тях не се връщаха. Сега равновесието на силите се изместваше в полза на врага. Скоро районът щеше да се окаже изцяло под негов контрол.

Арута погледна сгушилите се накуп дечица. Няколко от по-мъничките бяха на ръба на пълното изтощение заради безсънните нощи и постоянния страх. Проблемът с намирането на безопасен проход на юг още повече се усложняваше от невъзможността на най-малките да се движат бързо. А при всеки завой се изправяха пред риска да се натъкнат на вражеска орда. На два пъти бяха срещали пръснати групи от града и Ги им заповядваше да продължат сами, отказвайки да увеличи числеността на групата. И още два пъти се бяха натъквали на трупове, както на врагове, така и на свои.

Тропотът на ботуши се усили и по броя им, както и по липсата на усилие да се прикрият, Арута прецени, че трябва да са врагове. Махна с ръка и всички се отдръпнаха безшумно в дерето. Арута, Ги, Амос, Бриана и Шига се присвиха в сенките пред сгушилите се деца. Джими и Локлир останаха при децата, за да пазят тишина.

Патрулът, предвождан от моредел, се състоеше от троли и таласъми. Тролите душеха въздуха, но тежката воня на пушека объркваше сетивата им. Преминаха покрай дерето и се спуснаха надолу към по-голямото дефиле. След като ги подминаха, Арута даде знак и групата тръгна предпазливо напред, насочвайки се на запад, в посока обратна на подминалия ги патрул.

Изведнъж едно от децата изпищя уплашено и Арута и останалите рязко се извърнаха. Джими изскочи от рояка деца с вдигната сабя, Локлир също се хвърли срещу връхлитащите троли. Дали бяха забелязали бегълците, или просто бяха решили да обходят повторно дефилето, Арута не разбра, но знаеше, че трябва да се отърват бързо от патрула, за да не привлекат и други.

Арута замахна над рамото на Локлир и уби един трол, който притискаше момчето назад. Скоро цялата група влезе в бой. Шига замахна с копието си и уби друг трол, а моределът се озова срещу Ги. Тъмният елф разпозна протектора на Арменгар и изрева:

— Едноокия!

Нападна го с дива ярост, отблъсквайки Ги назад, но Локлир повтори хитрината на Арута, удари над Ги и уби моредела.

Всичко свърши бързо — петима троли, още толкова таласъми и моределът бяха убити. Арута задъхано промълви:

— Добре че това дере се оказа тясно. Ако ни бяха обкръжили, нямаше да оцелеем.

Ги погледна сивото небе и отбеляза:

— Трябва бързо да намерим скривалище. Децата ще капнат, а през планината изход нямаме.

— Моят краал е наблизо, протекторе — каза Шига. — Затова тръгнах насам. Има една пътека, на около миля на запад, рядко се използва. Води до една плитка пещера. Бихме могли да я прикрием. Катеренето обаче ще е трудно.

— Но нямаме избор — каза Амос.

— Води — каза Ги.

Шига се затича леко, спирайки се само да огледа извивките на пътеката. Когато най-сетне се изкатери на скалите край дефилето, започнаха да вдигат децата. Тъкмо подаваха последното дете и Бриана се катереше след него, когато от запад се разнесе вик. Половин дузина арменгарски бойци отстъпваха заднишком с бой към групата на Арута, притиснати от голям брой таласъми. Ги извика на Бриана:

— Разкарай децата оттук! Шига се присви до него, стиснал копието, а Бриана бързо поведе децата към пещерата.

Арута и останалите се присъединиха към своите, блокирайки дефилето и отказвайки да отстъпят пред напиращите таласъми. Таласъмите се биеха с дива ярост и Арута изведнъж изрева:

— Бягат от някого!

Натискът се усили и таласъмите наскачаха срещу арменгарците. Ги заповяда да започнат бавно да се оттеглят и стъпка по стъпка започнаха да изтеглят таласъмите след себе си по дефилето. Шига се присви над ръба на клисурата, прикривайки тясната пътечка, водеща към пещерата, за да не би някой трол или таласъм да реши да се изкатери при децата, докато Бриана продължаваше да ги подкарва нагоре. Но таласъмите ги подминаха с безразличие, мъчейки се да си пробият път през отряда на Ги.

После от другата им страна се чу друг вик и най-задните таласъми се обърнаха и влязоха в бой с някакъв друг, невидим все още за Арута противник. Бяха заклещени между двете групи нападатели.

Вик зад гърба му го накараха да се обърне рязко. В отсрещния край на дефилето се бе появила нова група таласъми. Без да се колебае, Арута извика:

— Давай нагоре! Да бягаме!

Той и момчетата скочиха на скалите и заудряха отгоре по таласъмите, за да дадат възможност на Амос и Ги да се покатерят. Чак сега Арута успя да види какво е принудило първата банда таласъми да побягнат към него — отряд джуджета. Зад джуджетата имаше и двама елфи, които стреляха над главите им. Арута позна единия и извика:

— Галайн!

Елфът погледна нагоре и му махна, после метна лъка си през рамо, скочи на ръба и с няколко дълги отскока се озова при Арута.

— Мартин пристигна в Ябон! Добре ли си?

Арута кимна и си пое дълбоко дъх.

— Да. Но градът отиде.

— Знаем — каза елфът. — Експлозията се видя на няколко мили оттук. Цяла нощ събирахме бегълци. Джуджетата бранят една пътека през билото. Повечето от избягалите ще могат да преминат.

— В онази пещера там има деца — каза Ги и махна с ръка към присвилия се от другата страна на дефилето Шига.

Галайн извика:

— Ариан! Там горе има деца!

Втората чета таласъми се включи в битката и приказките секнаха. Няколко таласъма се опитаха да се покатерят при мъжете по скалите, но Амос срита един в лицето, Джими прониза двама други и останалите премислиха.

Кратката пауза позволи на Ариан да изреве:

— Ще ги изведем!

Елфът продължи да сипе стрели по таласъмите, а две джуджета се изкатериха по тясната пътечка да помогнат на Шига, Бриана и двамата останали с тях арменгарски войници да изведат децата.

— Калин ни изпрати в Камен връх да почетем Долган с приемането на короната — каза Галайн. — Когато пристигна Мартин и разказа какво става тук, Долган тръгна веднага. Двамата с Ариан решихме да дойдем с тях, докато останалите заминаха за Елвандар да отнесат вестта за похода на Мурмандамус. След заминаването на Томас Калин не може да остави лесовете ни незащитени, но подозирам, че ще прати някой отряд стрелци да помогнат на джуджетата да прехвърлят бегълците отвъд планината. Коридорът на джуджетата се държи здраво, от долината на Инклиндел до около една миля на запад. Воините на Долган са по всички околни хълмове, така че още известно време тук ще е доста оживено.

Джуджетата оформиха стена от щитове, докато хората горе подаваха децата на двамата дребосъци отзад и те ги превеждаха бързо на безопасно място. Джими дръпна Ги за ръкава и му посочи бандата троли, започнали да се катерят отдолу по склона. Ги се огледа, видя, че между тях и джуджетата все още има над дузина таласъми, след което посочи на изток, махна на Бриана и Шига да побягнат с децата и заедно с останалите бързо се промъкнаха зад таласъмите и скочиха долу. Затичаха се обратно по пътеката, спуснаха се по плиткото дере и залегнаха в същото укритие, което бяха използвали допреди малко.

— Тази троли, дето идат отдолу, ще ни попречат да стигнем при джуджетата — каза Ги. — Дали да не опитаме да се спуснем още малко надолу и да ги заобиколим?

— Доста е объркано тук — отвърна Галайн. — Бях с най-предните части от войската на Долган и те стигнаха, докъдето е възможно. Сега ще започнат да се оттеглят. Ако не ги настигнем бързо, ще останем изолирани.

Разговорът се прекъсна от нечии викове отгоре. Нови части на Мурмандамус прииждаха по ридовете. Ги даде знак и групата започна да се оттегля на прибежки все по-надолу по дерето. След като изминаха още няколкостотин крачки, Ги се озърна и попита:

— А сега къде сме?

Спогледаха се, разбрали, че са се отклонили от първоначалната си посока. Бяха се озовали някъде западно от пещерата зад града. Джими се надигна, после бързо клекна, посочи и каза:

— Според отблясъка от пожара градът трябва да е някъде натам.

— Не сме толкова на изток, колкото си мислех — изръмжа Ги. — Не знам къде свършва това проклето дере.

Арута погледна изсветляващото небе.

— Все едно, по-добре е да продължим.

Отново се забързаха надолу, без да знаят накъде отиват, но сигурни, че ако останат на място, ги чака гибел.

— Конници — прошепна Галайн, който бе изтичал напред да огледа.

Арута и Ги го погледнаха въпросително и Галайн обясни:

— Ренегати. Половин дузина. Тъпаците са се изтегнали около огъня. Все едно че са излезли на пикник.

— Някакви следи от други? — попита Ги.

— Нищо. Видях някакво движение малко по̀ на запад, но мисля, че сме навлезли в тила на Мурмандамус. Ако може да се съди по онези ленивци около огъня, наоколо е доста спокойно.

Ги прокара мълчаливо палец през гърлото си. Арута кимна. Амос извади ножа от колана си и махна с ръка на момчетата да заобиколят бивака. Всички тръгнаха приведени напред, после Джими им махна с ръка и двамата с Локлир се покатериха над пътеката. Двамата скуайъри тръгнаха бързо и безшумно, а Арута, Амос, Галайн и Ги зачакаха. След малко чуха изненадан вик и се хвърлиха напред.

Двамата скуайъри бяха скочили върху един пост от другата страна на малкия бивак, а другите петима мъже, чули вика, се обърнаха натам. Трима от тях издъхнаха, без да разберат, че някой ги е доближил отзад, а след тях и другите двама. Ги се огледа.

— Свалете им наметалата. Ако ни хванат и подложат на разпит, сигурно ще разкрият кои сме, но ако стоим настрани по ридовете, може би патрулите им ще ни вземат за поредната група, тръгнала да лови бегълци.

Двете момчета надянаха сините наметала върху кафявите си кожени арменгарски дрехи. Арута си остана в своето синьо наметало, а Амос наметна едно зелено. Ги си запази своето черно. Арменгарците до един носеха кафяво, така че цветовете наистина можеха да прикрият бегълците за известно време. Арута подхвърли едно сиво наметало на Галайн и му каза:

— Дръж. И се постарай да заприличаш на Тъмен брат.

Елфът му отвърна сухо:

— Арута, не знаеш какво изпитание за приятелството ни е тази забележка. Ще трябва да накарам Мартин да ти го обясни.

— С удоволствие, стига да е у дома на чаша вино в компанията на близките ни.

Изтъркаляха труповете в дерето. Джими се изкатери на стръмния бряг, огледа наоколо и изруга:

— Проклятие! — И бързо се смъкна долу.

— Какво има? — каза Арута.

— Патрул, на около половин миля назад по пътеката. Не бързат, но идват насам. Около трийсет конници.

— Тръгваме веднага — заяви Ги и шестимата се метнаха на конете на ренегатите.

След като се отдалечиха, Арута каза:

— Галайн, така и не ми остана време да те попитам за спътниците на Мартин. — Въпросът му остана недовършен.

— Мартин единствен се добра до Камен връх. — Елфът сви рамене. — Знаем само, че приятелят на Лаури от детинство е загинал. — Говореше за Роалд, избягвайки да споменава името на покойника според елфския обичай. — За Лаури и Бару Змееубиеца не знаем нищо.

Арута кимна мълчаливо. Изпита жал за смъртта на Роалд. Наемникът беше добър боец и можеше да се разчита на него в опасности. Но много повече го обезпокои неизвестната съдба на Лаури. Помисли си за Карлайн и се помоли наум дано Лаури да е жив и здрав. Но се помъчи да потисне тревогата си заради непосредствените опасности и даде знак на Галайн да ги поведе.

Поеха на изток, следвайки по-високите пътеки, доколкото им беше възможно. Водеше Галайн. Отдалече сигурно наистина приличаха на отряд ренегати, предвождан от моредел.

На едно кръстовище отново можаха да хвърлят поглед към града. Кратерът на мястото на доскорошната цитадела бълваше нагоре черен дим.

— Нима нищо не е останало от цитаделата? — промълви удивен Ги.

— Беше ето там — промълви Амос и посочи петното в основата на урвата. Сега долу се виждаше само бушуващият огнен ад от горящото подземно езеро от нафта. И помен нямаше от цитаделата, от вътрешната крепостна стена, от рова и от няколкото съседни карета. Малкото сгради в близост до цитаделата, които все още можеха да се различат, представляваха жалки руини. Всичко беше изтърбушено, овъглено или нажежено до червено. — Всичко си е отишло — въздъхна Амос. — Арменгар вече го няма. — Нито една постройка не беше останала цяла, а целият планински склон беше загърнат в синкавочерен пушек. Дори отвъд градската стена гледката с осеялите равнината камари от трупове беше ужасяваща.

Съвсем очевидно беше, че Мурмандамус е получил тежък удар при превземането на града, но войската му все още господстваше извън градските стени. Вееха се знамена, строяваха се отряди. Демонът главатар подготвяше пълчищата си за поход. Амос ядно се изплю.

— Все още разполага с огромна армия.

— Но му струвахте над петнадесет хиляди мъртви — уморено промълви Арута.

— Обаче все още може да поведе над тридесет и пет хиляди срещу Тир-Сог — изсумтя Ги. Отрядите се строяваха, а предните части вече препускаха в галоп на определените им места в авангарда на внушителната колона. Ги се загледа за миг и изруга:

— Проклет да съм! Та той не тръгва на юг! Той подкарва армията си на изток!

Арута погледна Амос, после Ги.

— Но това е безсмислено. Той може да задържи джуджетата на запад и да ги изтласка, докато стигне в Ябон.

— На изток е… — почна Джими.

— Висок замък — довърши Арута. Ги кимна.

— Ще прекара армията си през Касапската клисура и оттам — право срещу гарнизона на Висок замък.

— Но защо? — учуди се Арута. — Висок замък може да го превземе, разбира се, за броени дни, но там ще остане заклещен по хълмовете на Високи Лес с два оголени фланга. Никаква явна цел няма натам.

— Но ако удари право на юг, до месец може да стигне Тъмни лес — каза Ги.

— Сетанон — промълви Арута.

— Това не го разбирам — каза Ги. — Сетанон може да го превземе много лесно. Тамошният гарнизон не е много повече от една почетна рота. Но след като влезе, какво? Може да презимува там, преживявайки с продоволствието, което би събрал от Тъмни лес и складовете на Сетанон, ако в тях има нещо, но дойде ли пролетта, Луам може да го удари от изток, а твоите сили от запад. Ще се окаже между чука и наковалнята, с цели петстотин мили път назад през планините за отстъпление. Това ще означава пълният му разгром.

— Нека не го подценяваме този мръсник — обади се Амос. — Да знаете, че е намислил нещо.

— По-добре да тръгваме — каза Галайн. — Ако наистина е поел на изток, така и няма да можем да заобиколим и да стигнем Инклиндел. Онзи патрул, дето го видяхме преди малко, сигурно е от авангарда. Ще продължат след нас по целия маршрут.

— Значи трябва да се доберем до Касапската клисура преди предните му части — каза Ги.

Пришпориха конете и тръгнаха на изток.

 

 

През остатъка от деня успяха да се задържат на достатъчно разстояние пред отрядите на Мурмандамус. От време на време виждаха флангови ескадрони да заобикалят в галоп главното ядро на войската, придвижваща се долу в равнината, имаше и признаци, че и зад тях препускат части. Но след това пътят започна да се спуска надолу и някъде към залез-слънце Арута каза:

— Ако продължим надолу към равнината, ще се натикаме в ръцете на външните им постове.

— Ако продължим да яздим по тъмно, можем да се промъкнем през горите в подножията на хълмовете — каза Ги. — Прилепим ли се до подножието и ако яздим цяла нощ, ще навлезем в същинския лес. Съмнявам се, че дори Мурмандамус би изпратил много свои войници в леса на Еддер, след като може много лесно да го заобиколи. Еддер не е най-доброто място, което бих избрал, но поне ще имаме прикритие. Ако яздим цяла нощ, можем да спечелим достатъчно преднина, за да сме в безопасност… поне от тях.

Джими и Локлир се спогледаха озадачено и Джими каза:

— Амос, какво означава това?

Амос хвърли поглед към Ги и той кимна.

— Еддер е лошо място, момко. Можем… можехме да сечем на около три мили навътре по краищата на леса. Още малко по-навътре човек може да ловува. Но по-нататък… хм, просто не знаем какво има там. Дори таласъмите и Тъмните братя заобикалят това място. Който се осмели да навлезе навътре в леса, просто не се връща. Не знаем какво има там. Еддер е адски голям, така че вътре може да се крие какво ли не.

— Значи от казана — та в огъня — рече Арута.

— Може би — отвърна Ги. — Но все пак знаем какво ни чака, ако продължим в равнината.

— Може би ще успеем да се промъкнем, както сме се предрешили — предположи Джими.

— Няма начин, Джими — каза Галайн. — Всеки моредел ще разпознае един еледел от пръв поглед. Това е нещо, за което не обичаме да говорим, но просто ми повярвай. Разпознаването е инстинктивно.

— Тогава няма какво да му мислим повече. Към леса, момци — каза Амос и пришпори коня си напред.

Продължиха колкото може по-безшумно през тъмния лес.

Догонваше ги далечният ек на виковете от армията на Мурмандамус, спряла се на нощен стан сред равнината на север. Арута прецени, че ако продължат така цяла нощ, по изгрев ще са изпреварили доста авангарда на Мурмандамус. По пладне щяха да излязат от леса отново в равнината и да наберат скорост. После, стига да успееха да се доберат до Касапска клисура и да се срещнат с Браян, владетеля на Висок замък, имаше шанс да забавят Мурмандамус по целия му маршрут през Високи лес и през Тъмни лес.

Джими пришпори коня си напред и застигна Галайн.

— Не знам защо, но ме полазиха някакви тръпки.

— И аз го усетих — тихо отвърна елфът. — И освен това усещам нещо смътно познато в тия лесове. Не мога да го назова. — След което добави с присъщия си елфски хумор: — Но нали съм си още младок, едва на четиридесет години.

— Бебе такова — отвърна му сухо Джими. Ги, който яздеше до Арута, каза:

— Може пък просто да стигнем Висок замък. — Помълча малко и добави навъсено: — Арута, връщането ми в Кралството ме изправя пред някои проблеми.

Арута кимна разбиращо, макар че жестът не се видя в тъмното.

— Ще поговоря с Луам. Смятам като стигнем Висок замък да ти дам прошка. Във всеки случай, докато тази каша не се оправи, ще бъдеш под моя закрила.

— Не ме притеснява собствената ми съдба — отвърна Ги. — Виж, отпратих към Ябон остатъците от един малък народ. Просто… просто искам да съм сигурен, че ще ги приемат добре. — Гласът му издаваше дълбоко отчаяние. — Заклех се да възстановя Арменгар. Сега и двамата знаем, че това никога няма да стане.

— Ще направим нещо, за да върнем народа ти в Кралството, Ги… Но за теб какво да направим?

— За себе си не се притеснявам. Но… Виж, помисли си не би ли могъл да се застъпиш пред Луам за Арманд… стига да се спаси. Той е великолепен пълководец и способен водач. Ако бях взел короната, щях да го направя следващия херцог на Батира. След като нямам син, по-добър избор не бих могъл да измисля. Ще имате нужда от такива като него, Арута, ако искаме да преживеем това, което предстои. Единствената му вина е налудничавото му чувство за лична вярност и чест.

Арута обеща да обмисли молбата му и двамата се смълчаха. Продължиха да яздят чак докъм полунощ, когато Арута и Ги се съгласиха да се спрат за кратък отдих. Ги се приближи до Галайн, докато другите се оправяха с конете, и каза:

— Вече сме навътре в тези лесове. Никой арменгарец не е навлизал толкова навътре и да се е върнал.

— Ще бъда нащрек — отвърна му Галайн и изгледа Ги в упор. — Чувал съм за вас, Ги дьо Батира. Според последните разкази сте особа, будеща известно недоверие. Изглежда, положението се е променило. — Елфът кимна към Арута.

Ги се усмихна мрачно.

— Засега. Съдбата и обстоятелствата понякога изковават неочаквани съюзи.

Елфът се ухили.

— Вярно е. Притежавате почти елфски усет за нещата. Бих искал да чуя някой ден цялата история.

Ги кимна. Амос се приближи до тях и каза:

— Стори ми се, че чух нещо, ей натам.

Ги се извърна накъдето му сочеха, а Галайн изчезна сред дърветата.

Арута дойде при тях и каза:

— Аз също го чух. Галайн ще разбере какво е.

— Дано — каза Ги и седна на тревата да си почине.

Джими погледна приятеля си. В сумрака лицето му почти не се виждаше, но той знаеше, че Локлир все още не се е съвзел от смъртта на Бронвин. Изпита странно чувство за вина. Той самият не беше и помислял за Криста след оттеглянето от стената. Помъчи се да се отърси от раздразнението. Нима не бяха станали любовници, подтикнати само от страстта? Не беше ли съвсем свободна тази връзка? Да не би да си бяха обещали нещо? И да, и не, но Джими се почувства объркан от собствената си липса на каквато и да било загриженост. Не желаеше нищо лошо на Криста, но и не виждаше особен смисъл да се тревожи за нея. Тя бе способна да се погрижи за себе си повече от всякоя жена, която бе познавал. Същински войник, обучаван от ранното си детство. Не, това, което тревожеше Джими, не беше тя, а собствената му липса на загриженост. Смътно усещаше, че му липсва нещо. И това го подразни. Достатъчно се беше тревожил за други в живота си, при раняването на Анита и при лъжливата смърт на Арута. Да се въвличаш в съдбите на други хора беше ужасно неприятно. Джими усети, че раздразнението му се превръща в гняв.

Той пристъпи до приятеля си, сграбчи го грубо за рамото, извърна го към себе си и изсъска:

— Престани!

Очите на Локлир се разшириха от изненада.

— Какво да престана?

— С това твое проклето… мълчание. Бронвин е мъртва и не беше по твоя вина.

Лицето на Локлир си остана каменно, но от очите му потекоха сълзи. Освободи се от ръката на Джими и каза тихо:

— Трябва да свършим с конете. — И се залови отново за работа.

Джими въздъхна. Не разбираше какво точно му беше станало, че да постъпи така, но се почувства страшно глупаво. И се замисли как ли е Криста сега, ако изобщо е оцеляла.

Галайн се върна тичешком и каза:

— Някаква светлина се вижда натам, навътре в леса. Опитах се да я приближа, но чух стъпки. Идат насам.

Ги бързо тръгна към коня си, останалите го последваха. Галайн се метна на седлото и прошепна:

— Трябва да се върнем в края на леса, колкото може по-надалече от онази светлина и така, че съгледвачите на Мурмандамус да не ни видят.

После пое напред, но не измина и десетина крачки, когато някой скочи от едно дърво и го събори от седлото.

Още нападатели наскачаха от клоните на дърветата и всички ездачи се озоваха на тревата. Арута се претъркули ловко и се изправи със сабя в ръка. И изгледа противника си — с лице като на елф, изкривено от омраза. После видя стрелците зад гърба му и си помисли със странно чувство на безнадеждност: „Е, и това ли беше всичко? Пророчеството се оказа лъжливо.“

А после онзи, който беше седнал върху Галайн и бе вдигнал ножа си за смъртен удар, извика смаяно:

— Еледел! — И още няколко думи на език, непознат за Арута. Изведнъж нападателите им се затичаха напред, но никой не посегна да убие хората на Арута. По няколко яки ръце ги задържаха, докато нападателят на Галайн му помагаше да се изправи. Двамата бързо си заговориха на непознатия език и Галайн кимна към Арута и останалите хора. Нападателите — облечени в сиви наметала — закимаха и посочиха на изток.

— Трябва да тръгнем с тях — каза Галайн. Арута го попита тихо:

— Да не би да ни взеха за ренегати, а теб — за един от тях?

Обичайната елфска маска на сдържаност падна и Галайн показа искреното си объркване.

— Не знам що за чудо е това, на което се натъкнахме тук, Арута, но това не са моредели. Това са елфи. — Елфът огледа поляната. — А на всичко отгоре никога в живота си не съм ги виждал.

 

 

Отведоха ги пред един стар елф, който седеше на дървен стол върху висока платформа. Поляната беше около седемдесет стъпки широка и навсякъде около нея клечаха или стояха елфи. Околният район беше техният дом — село с колиби и малки дървени постройки, напълно лишено от красотата и величието на Елвандар. Облеклото им беше странно: повечето носеха груби сиви наметала, почти като на моределите, а воините си бяха навлекли всевъзможни ризници и груби одежди от нещавена кожа. По вратовете на повечето от тях висяха странни примитивни накити от бронз и месинг, с необработени скъпоценни камъни и животински зъби. Оръжията им бяха грубовати, макар и здрави на вид, липсваше им майсторството и финесът, присъщи на елфското оръжие, което Арута бе виждал. Това, че бяха елфи, бе повече от явно, но видът им беше някак варварски и това притесняваше принца. Водачът на онези, които ги бяха заловили, заговори нещо на елфа на стола и Арута се заслуша.

— Арон Еаранорн — прошепна му Галайн. — Означава „Кралю Червено дърво“. Така наричат краля си.

Кралят махна с ръка на пленниците да се приближат и заговори нещо на Галайн.

— Какво казва? — попита Арута.

Кралят отвърна:

— Казах, че ако не бяха разпознали приятеля ти, досега най-вероятно щяхте да сте мъртви.

— Говорите на кралска реч! — възкликна Арута.

Старият елф кимна.

— Както и на арменгарски. Ние говорим човешките езици, макар да нямаме нищо общо с хората. Научили сме ги през годините от онези, които сме пленили.

Ги, изглежда, се ядоса и викна:

— Значи вие сте избивали моите хора!

— А ти кой си? — попита го кралят.

— Аз съм Ги дьо Батира, протекторът на Арменгар.

Кралят кимна.

— Едноокия. Чували сме за теб. Убиваме всеки, който нахлуе неканен в леса ни, все едно дали са хора, таласъми, троли или тъмните ни родственици. Извън Тауреддер имаме само врагове. Но това… — той посочи Галайн — е нещо ново за нас. — Кралят изгледа елфа. — Бих искал да знам кой си и кой е родът ти.

— Аз съм Галайн, син на едного, който беше брат на един, който царуваше — каза той, избягвайки да спомене имената на мъртвите по елфския обичай. — Баща ми беше потомък на онзи, който прогони моределите от родните ни краища. Братовчед съм на принц Калин и съм племенник на кралица Агларана.

Очите на стария елф се присвиха и той изгледа изпитателно Галайн.

— За принцове ми говориш, а моят син беше съсечен от тролите преди седемдесет зими. За кралици ми говориш, но майката на моя син загина в битката за Нелдарлод, когато тъмните ни братя за сетен път се опитаха да ни унищожат. Говориш за неща, които не разбирам.

Галайн каза:

— Както и ти, кралю Еаранорн. Не зная къде се намира този Нелдарлод, за който говориш, нито бях чувал наши родственици да живеят отвъд великите планини. Аз ви говоря за онези наши родственици, които живеят в родния ни дом, в Елвандар.

Неколцина елфи извикаха:

— Бармалиндар!

— Това пък какво е? — каза Арута и Галайн поясни.

— Означава „златен дом, място, страна“. Място чудодейно. Смятат го за приказка.

Кралят рече:

— Елвандар! Бармалиндар! За легенди ми говориш. Родният ни дом е бил унищожен още в дните на Гнева на полуделите богове.

Галайн помълча дълго, дълбоко замислен. Накрая се обърна към Арута и Ги.

— Ще ги помоля да ви отведат настрана. Трябва да им разкажа за неща, които не знам дали е редно да се споделят с вас. Трябва да им разкажа за онези, които са заминали на Острова на блажените, да им разкажа и за срама на нашата раса. Надявам се, че ще ме разберете. — А на краля рече: — Ще говоря за тези неща, но те трябва да се чуят само от ушите на еледел. Ще отведете ли моите приятели на безопасно място, докато говоря?

Кралят кимна и махна на двама от стражите, които отведоха петимата човеци на друга полянка. Там нямаше къде да се седне, освен на голата земя, и те се смъкнаха върху влажната трева. Не можеха да чуят думите на Галайн, но смътно долавяха гласа му, понесен от нощния вятър. Четири часа се съветваха елфите и накрая Арута задряма.

Изведнъж Галайн се озова при тях и им даде знак да стават.

— Разказах им неща, които мислех, че съм забравил, стари предания, научени от нашите Заклинатели. Мисля, че вече ми вярват, макар да са дълбоко потресени.

Арута погледна двамата им стражи, застанали на почетно разстояние.

— Кои са тези елфи?

— Доколкото знам, когато с Мартин сте минали през Елвандар на път за Морелайн, Татар ви е разказал за позора на нашата раса, за геноцида, наложен от моредел срещу нашите събратя гламредел. Мисля, че това са оцелелите потомци на гламредел. Приличат на истински елфи и определено не са моредел, но си нямат нито Тъкачи на заклинания, нито пазачи на предания. Станали са почти диваци. Забравили са много изкуства, присъщи на нашия народ. Не знам. Навярно онези, които са оцелели след последната битка, когато първият Мурмандамус е предвождал моредел, са дошли тук и са намерили убежище. Кралят ми каза, че дълго време са живеели в Нелдарлод, което означава „Буков лес“, така че са дошли в леса на Еддер съвсем отскоро.

— Отскоро друг път — каза Ги. — Те са тук от поколения.

— Говоря за елфските мерки, за елфското чувство за време — отвърна Галайн. — Те са тук от стотици години. — Елфът изгледа двамата стражи. — И както ми се струва, не са се освободили напълно от гламределското си наследство. Много по-войнствени и агресивни са от нас в Елвандар, почти като моредел. Не знам. Кралят като че ли не е сигурен какво да прави. Сега се съветва със стареите си и предполагам, че ще чуем решението им след ден-два.

— След ден-два Мурмандамус ще е между нас и Касапска клисура — възкликна Арута. — Трябва да тръгнем още днес.

— Ще се върна на съвета — каза Галайн. — Може би ще успея да им обясня някои неща за това как изглежда светът извън леса им.

Остави ги и те отново насядаха, примирени с това, че не могат да направят нищо, освен да чакат.

 

 

Изтече близо половин ден преди Галайн да се върне при тях.

— Кралят ще ни пусне да тръгнем. Дори ще ни осигури ескорт до долината, която води към Касапска клисура, по чиста пътека, така че ще стигнем преди армията на Мурмандамус. Те ще трябва да заобиколят леса, докато ние ще цепим направо.

— Тревожех се, че си изпаднал в беда — каза Арута.

— И още каква. Вас щяха да ви убият, а с мен още не бяха решили как да постъпят.

— Кое ги накара да си променят намерението? — попита Амос.

— Мурмандамус. Нямате си представа, само като му споменах името, все едно че някой бръкна с клон в гнездо на стършели. Много сказания са забравили, но това име го помнят добре. Вече няма съмнение, че намерихме потомците на гламредел. По моя преценка, според броя на участниците в съвета, тук обитават поне триста-четиристотин от тях. Има и други, пръснати на малки общини надалече, достатъчно, за да не смее никой да припарва насам.

— А ще помогнат ли за битката? — попита Ги.

Галайн поклати глава.

— Това не знам. Еаранорн е коварен. Ако доведе народа си в Елвандар, ще ги посрещнем топло, но няма да можем да им вярваме напълно. Твърде много дивачество има в тях. Години ще трябва да минат преди всичко да се уреди. А и той ще знае, че в съвета на истинската кралица на елфите ще бъде само един ниско поставен член, защото не е дори Тъкач на заклинания. Ще го включат като жест към народа му, а и защото е най-старият от обитателите на леса на Еддер. Но тук той е крал. Беден крал, но все пак крал. Този проблем не е нито лесен за решаване, нито прост. Над въпрос като този ние, елфите, можем да разсъждаваме с години. Разясних съвсем подробно на Еаранорн как се стига до Елвандар, така че ако народът му пожелае да се завърне в родните ни лесове, биха могли, Дали ще дойдат, или не, те ще си решат сами, а ние сега трябва да тръгваме за Висок замък.

Арута стана.

— Това е добре. Поне си имаме един проблем по-малко.

Джими тръгна след Арута и подхвърли на Локлир:

— Сякаш онези, които оставихме, бяха дреболийки.

Амос се засмя и потупа двете момчета по раменете.

 

 

Конете им вече бяха на път да грохнат. Арута и спътниците му ги бяха яздили почти непрестанно цяла седмица. Нозете на изтощените животни се подгъваха от умора и те крачеха едва-едва, а Арута знаеше, че са успели да се задържат съвсем малко пред нашествениците. Предния ден бяха забелязали пушек зад гърба си — предните отряди на Мурмандамус бяха спрели в края на деня. Липсата на каквато и да било предпазливост да не ги забележат ясно показваше презрението им към малкия гарнизон, стоящ на пътя им към Кралството.

Касапската клисура се намираше отвъд южния край на долина, пресичаща Зъбите на света — осеяна с канари и гъсто обрасла с храсталаци. Наоколо не се мяркаше нищо, зад което можеха да се прикрият. Само обгорена земя. Джими и Локлир се огледаха неспокойно, а Ги отбеляза:

— Вече би трябвало да сме в границите на патрулите на Висок замък. Лорд Браян сигурно пали тук всяка година, за да пази района открит и никой да не може да приближи незабелязан.

В края на шестия ден, откакто бяха напуснали леса на Еддер, долината започна да се стеснява и навлязоха в дълбока клисура. Арута задържа коня си, огледа се и промълви:

— Спомняте ли си думите на Роалд как тук трийсет наемници са задържали двеста таласъми?

Джими кимна и се замисли за веселия наемник. После продължиха в клисурата.

 

 

— Спрете и кажете кои сте! — чу се вик откъм скалите над тях. Арута и останалите дръпнаха юздите и зачакаха извикалият им да се покаже. Над ръба на клисурата иззад една скала изскочи мъж, облечен в бял табард с извезана на него червена каменна чука.

От тесния каньон се появи отряд конници, а от канарите наоколо изникнаха стрелци с лъкове.

Арута бавно вдигна ръце и каза:

— Аз съм Арута, принцът на Крондор.

Чуха се дрезгави смехове, а командирът на патрула му отвърна:

— Аз пък съм брат ти, кралят. Бива си те, ренегате, и си дързък, но принцът на Крондор лежи мъртъв в семейната си гробница в Риланон. Ако не служехте при таласъмите, щяхте вече да сте го чули.

В отговор Арута му изрева:

— Заведи ме при Браян, лорда на Висок замък!

Водачът на конниците се спря до принца и се сопна:

— Я си прибери ръцете отзад!

Арута свали дясната си ръкавица и я изпъна да се види пръстенът с печата. Мъжът го огледа и викна:

— Капитане! Виждал ли си кралския печат на Крондор?

— Летящ орел над планински връх.

— Ами не знам дали е принцът, или не, но пръстенът е същият. — После мъжът огледа останалите. — Води и един елф!

— Елф ли? Искаш да кажеш Тъмен брат.

Войникът се обърка и викна:

— По-добре слез сам. — Погледна Арута. — Ей сега ще се оправим… ваше височество — добави той по-тихо за всеки случай.

На капитана му бяха нужни няколко минути, докато се смъкне в клисурата, след което застана пред Арута и огледа лицето му.

— Бас държа, че много си приличате. Само че принцът никога не е носил брада.

— А ти си толкова тъп, че нищо чудно, че Арманд те е пратил чак във Висок замък, Уолтър Гилденхолт — изръмжа Ги.

Мъжът го изгледа и изрева изумено:

— По дяволите! Та това е херцогът на Батира!

— А това наистина е принцът на Крондор.

Мъжът, когото нарекоха Уолтър, продължи да мести поглед от единия към другия и накрая каза:

— Добре де, обаче вие сте мъртъв, или поне така се казваше в кралската прокламация. — Обърна се към Ги. — А пък вашата глава, ваше благородие, трябва да я изпратим в Кралството.

— Слушай, веднага ни заведи при Браян и всичко ще се оправи — каза Арута. — Негово благородие е под личната ми закрила, както и всички останали. Прекратете най-после тия глупости и ни водете. Зад нас на един ден път идва цяла армия Тъмни братя и таласъми и смятам, че Браян ще ни е само благодарен, ако го научи по-скоро.

Уолтър Гилденхолт махна с ръка на водача на конниците.

— Отведи ги във Висок замък. И като се изясни всичко, върни се да ми кажеш какво по дяволите става.

 

 

Арута остави бръснача, прокара длан по вече отново гладкото си лице и каза:

— Така че оставихме елфите и препуснахме право насам.

Браян, лордът на Висок замък и командващ охраната на Касапска клисура рече:

— Невероятно, ваше височество. Ако не ви виждах ей на, с двете си очи, и седналия тук дьо Батира, и една дума нямаше да повярвам. В Кралството ви смятат за мъртъв. Тук дори имахме един ден траур във ваша памет по нареждане на краля. — Седеше и оглеждаше слисан изморените пътници, които довършваха халбите с ейл в казармената барака, отстъпена за групата на Арута. Стойката на стария командир беше някак вдървена, сякаш цял живот беше стоял само мирно, и приличаше повече на офицер на дворцов парад, отколкото на полеви командир.

Амос бързо допи бокала с вино, обърса уста и се засмя.

— Ако имате още от това, по-добре го довършете преди да сте измрели, та поне да му се насладите. Трябваше да го опиташ, Арута.

— Колко от моите хора са тук? — попита Ги.

— Повечето от вашите офицери ги пратиха в Железен проход и Северен страж. Но двама от по-добрите ви мъже са тук: Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини. Няколко останаха и в Батира. Ги Мартин-Реемс сега управлява града ви, също и барон дьо Корви.

— О, той би искал да стане херцог, не се съмнявам — каза Ги.

— Браян — намеси се Арута, — трябва да се изтеглите в Сетанон. Явно той е целта на Мурмандамус и градът само ще спечели от присъствието на войниците ви. Тази позиция е неудържима.

Управителят на Висок замък дълго не отговори нищо и накрая поклати глава.

— Не, ваше височество.

— Отказваш на принца? — викна Амос.

Баронът го изгледа накриво и се обърна към Арута.

— Знаете и титлата ми, и задълженията ми. Васал съм само на брат ви и на никой друг. Възложено ми е опазването на този проход. Няма да го изоставя.

— Мили богове, човече! — възкликна Ги. — Нима още не ни вярваш? Цяла армия от над трийсет хиляди приижда насам, а ти с твоите… колко, хиляда или две хиляди души, пръснати по хълмовете към Северен страж и към Тир-Сог. Та той ще те помете за половин ден!

— Така казваш ти, Ги. Не съм сигурен, че всичко, което каза е истина.

Арута се слиса, а Амос избоботи:

— Искаш да кажеш, че принцът е лъжец?

Браян не му обърна внимание.

— Не се съмнявам, че сте видели някакво тежко съсредоточаване на Тъмни братя на север, но чак трийсет хиляди — едва ли. Ние тук се разправяме с тях от години и по данни на разузнаването ни никога не могат да съберат повече от две хиляди под едно командване. Толкова можем да задържим от тази позиция без усилие.

Ги заговори с едва сдържан гняв.

— А бе, Браян, ти спа ли, докато ти говорехме с Арута? Не чу ли, че загубихме град със стена, висока шейсет стъпки, достъпен само от едната страна, защитаван от седем хиляди изпитани в битки воини под личната ми команда!

— А кой е човекът, признат от всички за най-добрият военен ум в Кралството? — попита Арута.

— Знам ти славата, Ги — каза Браян. — Срещу Кеш си се представял добре. Но за нас, пограничните лордове, трудните положения са нещо ежедневно. Сигурен съм, че можем да се справим с тези Тъмни братя. — Баронът тръгна към вратата. — Сега моля да ме извините, чакат ме и други задължения. Можете да си отдъхнете тук колкото искате, но запомнете: тук аз съм върховният главнокомандващ, докато кралят не реши друго. Сега според мен имате нужда от почивка. Чувствайте се поканени на вечеря с офицерите ми и с мен след два часа. Ще пратя войник да ви събуди.

След като Браян излезе, Амос отбеляза:

— Този човек е пълен идиот.

Ги се приведе над масата и опря брадичка на юмрука си.

— Не, Браян просто изпълнява дълга си така, както го разбира. За съжаление не е пълководец. Този пост го получи от Родрик, малко на шега. Иначе е южняк, дворцов благородник без особен опит във войната. А и тук не е имал досега кой знае какви неприятности с таласъмите.

— Веднъж дойде в Крудий, когато бях момче — каза Арута. — Стори ми се пълен с енергия.

— Ще направи каквото реши — каза Ги. — Пък и са му пратили на служба едни некадърници като онзи Уолтър Гилденхолт. Арманд го изпрати тук преди пет години за кражба от ротната хазна. Преди това беше старши рицар-лейтенант.

— Но — добави замислено Ги — по политически причини тук има и няколко добри мъже. Балдуин дьо Тровил и Антони дьо Мазини са първокласни офицери. Имаха нещастието да са ми верни. Сигурен съм, че Калдрик е посъветвал Луам да ги прати по границата.

— И каква полза? — рече Амос. — Бунт ли предлагаш да вдигнем?

— Не — отвърна Ги. — Но поне когато започне клането, гарнизонът ще измре под командата на няколко компетентни офицери заедно с тъпаците.

Арута се отпусна в стола си, най-после усетил умората, просмукала се в тялото му. Знаеше, че трябва да се направи нещо, но какво? Всички в стаята се умълчаха. След малко Локлир се надигна, отиде до наровете, легна на един и веднага заспа.

— Умно момче — каза Амос, отиде до друг от наровете, изпъшка доволно и се намести удобно под завивката. — Ще се видим на вечерята, нали?

Другите последваха примера му.

Скоро всички заспаха, освен Арута, който се мяташе и обръщаше. В ума му гъмжаха гледки с пълчища таласъми и моредели, нахлуващи в страната му. Очите му отказваха да се затворят и накрая той изправи гръб, плувнал в студена пот. Огледа се и видя, че всички останали кротко похъркват. Пак легна и зачака сънят да го навести, но все още беше буден, когато ги извикаха за вечеря.

Глава 16
Сътворение

Макрос отвори очи. Чародеят беше изпаднал в транс минути след откритието, че са попаднали в капана на времето, и оттогава беше останал напълно вцепенен. След като го погледаха няколко часа, на Пъг и Томас им омръзна и насочиха вниманието си към други неща. Опитали се бяха да разберат колкото може повече за Градината, но тъй като тя представляваше невъобразима смесица от чуждоземна растителност и странни форми не живот, беше им трудно да разберат каквото и да било.

— Струва ми се, че измислих решение — каза Макрос и разкърши рамене. — Впрочем, колко дълго стоях в транс?

Томас, който беше седнал на една голяма скала наблизо, каза:

— Според мен около седмица.

— Може и повече да е било — каза Пъг. — Трудно е да се прецени.

Макрос примигна и се изправи.

— Придвижването назад във времето е малко тънка материя, ще призная. Но нямах и представа, че съм размишлявал толкова дълго.

— Макрос, ти почти нищо не ни обясни. Опитах няколко неща, за да разбера какво става, но все още само смътно разбирам как действа този капан на времето.

— И какво разбра? Я кажи.

Пъг свъси вежди.

— Ами, изглежда, заклинанието е замислено да обръща времето в някакво поле около нас. Отнася ни бавно заедно с цялата Градина назад срещу потока на времето. — В тона му се долавяше явно безсилие. — Макрос, тук имаме достатъчно плодове и ядки, но Риатх огладнява. Успя да се подкрепи с част от дребния дивеч наоколо, дори се научи да яде орехчета и грудки, но няма да може да издържи дълго. Скоро ще трябва да си улови някаква плячка, иначе ще умре от глад.

Макрос хвърли поглед към златолюспата драконка, която дремеше, за да пести енергия.

— Е, в такъв случай значи трябва да се измъкнем.

— Но как? — попита Томас.

— Трудно ще е, но вярвам, че вие двамата все ще измислите нещо. — Успя дори да им се усмихне, възвръщайки отчасти предишната си увереност. — Вижте, всеки капан си има някаква слабост. Дори едно толкова просто нещо като падащия отгоре ти камък си има пропуск в замисъла: може и да не те улучи. Мисля, че намерих пропуска в този капан.

— Звучи доста ободрително — каза Пъг. — Аз си мислех за дузина неща, които бих могъл да направя, стига да изляза извън полето на този капан. С Риатх дори се опитахме да ме изведе отвън, но се провалихме. А не мога да измисля какво може да се направи отвътре, за да спрем полета си назад във времето.

— Целият номер, скъпи ми Пъг, е не да се бориш с полета назад във времето, а да го ускориш. Трябва да полетим все по-бързо и по-бързо, с несънувана скорост.

— Но защо? — рече Томас. — Какво печелим?

— Мисли, Миламбер от Конгрегацията — каза Макрос, наричайки Пъг с цуранското му име. — Ако се придвижим достатъчно назад…

Дълго време Пъг не отговори нищо, след което го осени една идея.

— Стигаме до началото на времето.

— И преди. Когато времето не е означавало нищо.

— Това възможно ли е? — рече Пъг.

Макрос сви рамене.

— Не знам, но след като не мога да измисля нищо друго, готов съм да опитаме. Ще ми трябва твоята помощ. Аз притежавам знанието, но не и силата.

— Кажи ми какво да правя — рече Пъг.

Макрос му махна с ръка да седне и се разположи срещу него. Томас се изправи зад приятеля си и ги загледа с интерес. Макрос се пресегна и положи дланите си на главата на Пъг.

— Нека знанието ми се влее в теб.

Пъг усети, че умът му се изпълва с образи… и вселената, такава, каквато я познаваше, се разтърси. Веднъж само бе изпитал това усещане за всеобхватен взор, онзи път, когато бе застанал на Кулата на изпитанието, преди да се влее в редиците на Великите. Един по-зрял и по-вещ наблюдател сега се взираше и разбираше много повече от онова, което виждаше: симетрията, порядъка, поразителното великолепие, с което всичко се вихри в шеметен кръг, всичко свързано в някакъв невъобразим за ума му строен замисъл и…

Той бавно извръща погледа си и е възхитен от чудесата на вселената. Ето че отново се рее между звездите, отново сетивата му усещат тайнствените нишки на силата, свързваща всички неща във вселената. Усеща лекото потрепване по тези нишки и разбира, че нещо се мъчи да проникне в тази вселена от някоя друга. То е нещо мръсно, слузесто и застрашава реда на всичко, което е. То е тъмнина, петно, заличаващо светлика. То е Врагът. Но е слабо и много предпазливо. Той се замисля над естеството му, а то отпада извън обсега на разбирането му. И той се придвижва назад във времето.

Оглежда градината. Вижда себе си, седнал пред чародея, с приятеля си от детските години зад гърба му. Знае какво трябва да направи. Потокът на времето около Градината е устойчив, движи се в ритъм, съответстващ на нормалното пространство и време, но в обратна посока. За всяка отминала секунда една секунда в Градината изтича назад.

Той посяга и умът му напипва ключа към потока на времето, реален под допира на духа му като камък, стиснат в ръката му. Погалва го и усеща пулса на цялата вселена, тайната на това измамно измерение. Вижда и знае. Разбира и завърта този поток, и сега срещу всяка секунда изтекло време в градината изтичат две секунди. Изпитва спокойна радост, защото току-що е постигнал нещо, за което съвсем доскоро щеше да смята, че е непостижимо за смъртен маг. Оставя гордостта си настрана и се съсредоточава върху задачата. Завърта отново и вече за всяка истинска секунда четири изтичат около Томас, Макрос и самия него. Отново и отново, и отново той удвоява усилието си и сега за всеки час, в който вселената се състарява, около тях изтича един ден. Отново, и стават два дни, после четири, после седмица. Три пъти повече, и те се придвижват назад с повече от месец срещу всеки истински час. Отново и отново, и отново, и скоро срещу всеки час изминават година. Спира се и отправя напред своя взор.

Умът му се рее като разперил крилете си орел през космоса, бърза сред звездите като могъщия хищник, търсещ плячката си над зъберите на Сиви кули. Мерва нажежената, блеснала в зелено звезда, която му се струва толкова позната, и разбира. Намира се на Келеуан и току-що е намерил изгубеното знание на Елдар. Придвижили са се повече от година назад във времето. По-бързо от мисълта той се връща към съзнанието си за тук и сега.

Завърта отново потока на времето и сега са две години на час, после четири, осем, шестнадесет. Спира се отново и оглежда вселената.

Звездите се въртят в подредените си орбити из космоса, така огромен, че в шеметната си скорост те все едно пълзят. Но се движат по странен шаблон, движението им е усукано навътре, пътят им е закривен в грешна посока. Той отново обмисля и се залавя с времевата рамка. Вече е овладял тази практика до майсторско съвършенство, притежава способности, които могат да унизят и най-безумните амбиции на най-арогантния член на Конгрегацията. Сега е уверен в своята същност, много повече, отколкото някога го е допускал, и с небрежна лекота променя потока на времето. Безумна мисъл пронизва ума му: та нали да правиш това е все едно да си бог! Но ето че годините на строго обучение му пращат предупредителен знак: Пази се от суетната гордост! Помни, че си смъртен и че първият ти дълг е да служиш на Империята. Учителите му в Конгрегацията са си свършили работата добре. Той потиска опиянението на вътрешната си сила и преоткрива своя вал, съвършения център на съществото си, и отново променя потока на времето. Година изтича в обратна посока срещу всяка секунда на истинската вселена. Отново и отново се налага с умението си над времевия капан на Врага. Ето, че изтича десетилетие за една секунда, и той осъзнава, че живее преди времето, в което се е родил. За времето, нужно му да си поеме дълбоко дъх, преминава отвъд времето, когато дядото на херцог Боррик е завзел Крудий. Извършва нов преход назад и сега Кралството е едва с половината от бъдещите си размери — владенията на барон фон Даркмур, Тъмното поле бележи западните му предели. Два пъти повече се ускорява времето и ето че държавите от времето на истинския му живот са само малко повече от селца, заселени от хора, по-безхитростни от онези, които ще въздигнат бъдещите народи и държави. Отново и отново прилага чародейството си.

И ето че вселената се разтърсва. Самата тъкан на реалността се раздира. Непостижими за въображението му енергии избухват около него, толкова яростно, че сетивата му не могат да ги възприемат, и той…

 

 

Пъг отвори очи. Изпита странно замайване и погледът му се замъгли. Томас пристъпи до него и каза:

— Добре ли си?

Пъг примигна и отвърна:

— Нещо там отвън… се промени.

Томас извърна поглед към небето.

— Става нещо.

Макрос се загледа в небесата. Странни енергийни полета лудо се вихреха около невидимия щит, а звездите се поклащаха.

— Ако се взрем по-продължително, ще видим, че нещата след време ще се успокоят. Не забравяйте, че гледаме всичко това отзад напред.

— Какво гледаме? — попита Пъг.

— Войните на хаоса — отвърна вместо Макрос Томас. Очите му се взираха унесено, сякаш нещо беше обсебило духа му точно тук, на най-неочакваното място, но лицето му си остана непроницаемо, извърнато към побеснелите небеса.

Макрос кимна, стана и посочи с пръст нагоре.

— Вижте, сега тъкмо навлизаме в епохата преди Войните на хаоса, преди дните на Гнева на полуделите богове, преди Времето на звездната гибел и каквито там пищни имена са наложили митовете и сказанията за този период.

Пъг притвори очи и усети ума си хладен и изтръпнал. В главата му пулсираше тъпа болка.

— Изглежда, че се движим със скорост от около четиристотин години в секунда назад във времето — каза Макрос. — Значи за всеки три секунди изтича едно хилядолетие. — Чародеят пресметна. — Това е добро начало.

— Добро начало ли? — изгледа го озадачено Пъг. — Колко бързо трябва да се движим?

— По мои изчисления, с милиарди години. При скорост от хиляда години в секунда едва ще успеем да се върнем до своето начало. Трябва ни доста повече.

Пъг кимна, явно изтощен, но притвори очи. Томас погледна към небето. Вече се виждаше движението на звездите, но поради огромното им отстояние това движение все още изглеждаше бавно. После движението им като че ли се ускори и скоро започна да изглежда значително по-бързо. След което Пъг отново се върна при тях.

— Създадох второ заклинание, което вплетох в структурата на капана. Сега с всяка изтекла минута скоростта ще се удвоява без моя намеса. В момента се движим със скорост от около две хиляди години в секунда. След минута ще станат четири, после осем, шестнадесет и така нататък.

Макрос го изгледа с одобрение.

— Браво. Значи ще ни трябват няколко часа.

— Мисля, че в такъв случай е време да си зададем няколко въпроса — каза Томас.

Макрос се усмихна и черните му очи пронизаха Томас.

— Искаш да кажеш, че според теб е време за няколко отговора.

— Точно това искам да кажа — отвърна Томас. — Преди години ти ме тласна да извърша вероломство по време на мирния договор с цураните и същата нощ ми призна, че ти си авторът на сегашната ми същност. Каза, че ти си ми дал всичко. Накъдето и да се озърна, виждам следи от твоята ръка. Бих искал да науча повече, Макрос.

— Е, добре — въздъхна Макрос. — След като разполагаме с достатъчно време, защо пък не? Вече стигаме до точката на развръзката в цялата тази драма, отвъд която малко повече знание няма да ви навреди. Какво точно искате да знаете? — Старият чародей премести поглед от Томас към Пъг.

Пъг погледна за миг приятеля си, след което се взря в упор в лицето на Макрос.

— Кой си ти?

 

 

— Аз ли? — Въпросът сякаш развесели Макрос. — Кой съм аз? — Въпросът изглеждаше почти риторичен. — Имал съм толкова много имена, че не мога да си спомня всичките. — Той въздъхна, потънал в спомени. — Но онова, което ми е било дадено при раждането, се превежда на кралския език просто като „Ястреба“. — И добави с усмивка: — Майчиният ми народ беше малко примитивен. — Той се умисли. — Не знам откъде точно да започна. Може би с мястото и времето на моето раждане.

— Някога, на един далечен свят, властваше огромна империя, не отстъпваща в своя апогей на Кеш и дори на Цурануани — почна Макрос. — В много отношения тази империя не беше се изявила с нищо забележително: нямаше творци, философи, нито гениални водачи, освен по един-двама, изникващи случайно сред тази сивота в неочаквани моменти от вековната й история. Но устояваше. И единственото забележително нещо, което бе постигнала, беше мирът, наложен във владенията й. Баща ми беше търговец, незабележителна личност във всяко отношение, освен че беше алчен и държеше полици на най-влиятелните хора в своята общност. Казвам ви това само за да разберете: баща ми не беше от хората, за които се съчиняват величави саги. Беше един съвсем незабележителен и обикновен човечец.

Макрос помълча, после продължи:

— След това в родните земи на моя баща се появил друг, също така обикновен човек, но надарен с дарбата да омайва хората със сладкото си слово и с досадния навик да ги кара да мислят. Той повдигал въпроси, които изнервяли хората на властта, защото макар да бил миролюбив човек, спечелил много последователи и някои от тях започнали да проявяват крайни и насилнически склонности. Затова управляващите повдигнали срещу него лъжливо обвинение. Изправили го пред закрит съд, в който никой не можел да вдигне глас в негова защита. В този твърде жесток процес той бил обвинен за това, че подстрекавал към измяна — което било пълна лъжа — и бил осъден на смърт. Екзекуцията му, според обичаите на онова време, трябвало да бъде публична, затова там се стекла голяма част от населението, в това число и баща ми. Този жалък и не особено надарен търговец присъствал там с неколцина от високопоставените си земляци и за да удовлетвори своите управници — които му дължали пари — взел участие в подигравките и охулването на осъдения в пътя му към смъртта.

— Не зная точно по каква причина, дали по прищявка на съдбата, или заради сухото чувство за хумор на боговете, но осъденият се спрял по пътя си към мястото на екзекуцията и застанал лице в лице срещу моя баща. При толкова много хора наоколо, които го изтезавали и се гаврили с него, очите му се спрели единствено на този жалък търговец. Възможно е този мъж да е бил магьосник или да е било само проклятието на един смъртник. Но при цялото това множество по широкия булевард той проклел единствено моя баща. Странно било проклятието и баща ми бързо го заличил от ума си като брътвеж на полудял от предсмъртен ужас човек.

— Но след като човекът умрял и минали години, баща ми забелязал, че не остарява. Съседите му и съратниците му в търговията търпели опустошението на възрастта, но моят баща си оставал все такъв, какъвто си бил по времето на екзекуцията — около четиридесетгодишен търговец.

— Когато тези различия започнали да се открояват, баща ми напуснал родния си край, за да не би хората да го заклеймят като съратник на някакви тъмни сили. Пътешествал с години. Първоначално посветил времето си на добра цел и станал даровит учен. Но по-късно разбрал същината на проклятието. Сполетяла го тежка злополука и той се задържал на легло почти една година. И разбрал, че смъртта му е отказана. И че дори да бъде смъртно ранен, ще се изцери. И закопнял за утехата на смъртта, зажадувал за край на безкрайните си дни. И се завърнал в родната си земя, за да научи нещо за човека, който го бил проклел.

— Открил, че митът вече е засенчил истината и че този човек се е превърнал в средоточие на религиозен спор — продължи Макрос. — Някои го смятали за обикновен шарлатанин, според други той бил пратеник на боговете, неколцина дори го приемали за бог, а според други той бил зъл демон, възвестител на гибелта. Този спор предизвикал силно брожение в империята. Религиозните войни никога не са приятни. Но на повърхността на всичко оцеляла една легенда: че три магически предмета, свързвани с мъртвия, имат силата да изцеряват, да носят мир и най-сетне — да отменят проклятия. Доколкото знам, тези три предмета били жезъл, мантия и чаша. И моят баща веднага започнал да издирва тези предмети.

— Минали столетия и най-сетне баща ми дошъл в една малка страна на границата на тази империя, където се предполагало, че може да бъде намерен последният от трите артефакта — за другите два се смятало, че са безвъзвратно изгубени. Империята вече започвала да се разпада, както става винаги с държавите, и тази земя се била превърнала в дива пустош. Когато стъпил там, баща ми бил нападнат от разбойници, които го ранили тежко и го оставили на пътя да умре. Но разбира се, баща ми просто останал да лежи, измъчван от болка, и да чака изцерението си.

— Намерила го някаква жена. Мъжът й загинал при корабокрушение и я оставил без никакви средства. Баща ми бил от древна раса, просмукан до костите си от култура и история, но хората от народа на майка ми, наречен Народа на гущера, били почти пълни диваци. Отбягвали вдовиците, защото от всеки, който легнел с вдовица, се очаквало след това да се грижи за нея. Й така, тази съвсем безимотна жена се погрижила за баща ми, докато се изцери, а след това легнала с него, защото била останала без мъж, а баща ми бил безусловно образован човек и може би важна особа. Накратко казано, заченали ме.

— Баща ми споделил намерението си с майка ми, която не знаела нищо за магическия предмет, който издирвал, въпреки че легендата за него все още била популярна дори в този толкова затънтен край. Подозирам, че просто е искала да задържи втория си съпруг.

— И така, известно време баща ми се заседял при майка ми. Според каноните на бащиния ми народ детето наследява греховете на баща си, но каквато и да е причината, родил съм се с това наследство. Баща ми се задържал достатъчно дълго, за да ме научи на своя език и история, както и на началата на четмото и писмото. Междувременно до земята ни стигнала мълва, намек за онзи изгубен артефакт, и баща ми подновил диренето си, като се отправил на запад през огромния океан. Повече не го видях. Доколкото знам, все още го търси. А майка ми ме повила, взела ме и се върнала в родното си село.

— Майка ми останала с един син и без никакво смислено обяснение откъде се е пръкнал той, затова съчинила за пред тях някаква глупост, как уж заченала от един демон. Поради учението на баща ми бях далеч по-образован от най-мъдрите им старей и моите знания придаваха на приказките й известна достоверност.

— Накратко, мама си спечели значително влияние в селцето и околностите му. Стана ясновидка, въпреки че дарбите й се свеждаха повече до театралност, отколкото до божествено озарение. Но мен, видите ли, още като малко дете започнаха да ме спохождат видения.

— Напуснах майка си, когато навърших четиринадесет лета, и тръгнах по широкия свят към обителта на един древен жречески орден, в земя, която по онова време ми се струваше твърде далече от дома ми, но в сравнение с разстоянията, които пропътувах по-късно — скок-подскок и готово. Те ме обучиха и ми предадоха отмиращото си древно познание. Когато заех мястото си в братството, пренесоха ме в дух.

— Бях… отведен някъде и някаква сила, а може би самите богове ми проговориха. Оценен бях като единствен сред множеството на смъртните, като подходящ съсъд за редки сили. Предложиха ми избор. Можех да си остана простичък жрец, мълвящ безсмислени молитви, без някакво особено значение в порядъка на нещата, но щях да имам сигурен и спокоен живот; или можех истински да изуча чародейните изкуства. Но беше ясно, че по този път ме очакват страдания и опасности. Поколебах се, но колкото и да копнеех за мирното битие на монашеския живот, изкушението на познанието бе твърде силно, за да му устоя. Предпочетох силата и цената се оказа двупосочна. Бях орисан също като баща ми да живея без надежда за смърт, но също така, разбира се, бях надарен с дара — или проклятието — да предвиждам бъдещето. Получих това познание, защото исках да знам нещата и да изиграя своята роля в тях. И от онзи ден живея своя живот в съгласие с това познание. Обречен съм да служа на сили, които се стремят да наложат благоразумие и ред във вселената и да се противопоставят на равни по сила стихии на разрушението.

Макрос изправи гръб.

— Накратко, аз съм човек, наследил едно проклятие и възнаграден с няколко дара.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — каза Пъг. — Смятали сме те за майстор, местещ фигурите на някаква тъмна игра, но всъщност ти си само най-голямата пионка в играта.

Макрос кимна.

— Никога не съм разполагал със свободна воля, или поне ми е липсвал куражът да се противопоставя на знанието си за бъдещето. От деня, в който изоставих онова жречество, знам че ще живея безкрайно дълго и че много пъти ще се налага да въздействам на живота на други, и при това заради някакви почти непостижими за ума ми цели.

— Какво искаш да кажеш? — попита Томас.

Макрос се озърна.

— Ако нещата продължат, както подозирам, ние с вас ще станем свидетели на нещо, което никое друго смъртно същество във вселената, дори самите богове, не е виждало. Стига да оцелеем, ще мине известно време, докато се върнем у дома. Смятам, че през това време ще можем да научим всичко, което ни е нужно. Но засега съм уморен, както и Пъг. Мисля да поспя. Събуди ме.

— Кога? — попита Томас.

Макрос се усмихна загадъчно.

— Сам ще разбереш кога.

 

 

— Макрос!

Очите на Макрос се отвориха и той погледна натам, където му сочеше Томас. Протегна се и стана с думите:

— Мда, време е.

Пъг също се събуди и очите му се разшириха. Звездите над тях летяха в бесен бяг назад и времето течеше вихрено в обратната посока. Небесата сияеха с безумната красота на хилядоцветни яростни мълнии, изригващи в неистово безумие. И светлината ставаше все по-концентрирана, сякаш всичко се сливаше в едно. В центъра на всичко това се мержелееше пълна пустош. Все едно че се носеха по дълъг, блестящ, прошарен с ослепително ярки жилки тунел, водещ към най-тъмната дупка, която умът можеше да си въобрази.

— Това май ще се окаже интересно — отбеляза чародеят. — Знам, че ще ви се стори малко необичайно, но изпитвам странна възбуда от това, че не знам какво предстои. Искам да кажа, знам какво е възможно да се случи, но не съм го виждал.

— Много добре, но какво е то? — каза Пъг.

— Началото, Пъг. — Още докато го изричаше, материята около тях като че ли се понесе още по-бързо и по-бързо към всепоглъщащата тъмнина и цветове започнаха да се сливат в чисто бяла светлина, болезнена за очите.

— Погледнете назад! — извика Томас.

Объркаха се и на мястото на реалното пространство видяха пълната сивота на разломното пространство. Макрос изръкопляска с искрена възхита.

— Великолепно! Точно както си мислех. Ще се измъкнем от този капан, приятели! Приближаваме се към онова място, където времето няма никакво значение. Гледайте!

С последен, зашеметяващо величествен тласък, всичко около тях се срина, сякаш засмукано в пастта на черното нищо. Макрос каза:

— Пъг, задръж, моля те, полета ни, докато не сме пропаднали в онова там.

Пъг притвори очи и го послуша. Все по-бързо и по-бързо последният къс от вселената бе засмукан в онова всепоглъщащо нещо, докато и последната трошица, последната прашинка материя не пропадна, Пъг стисна слепоочията си и изрева от болка.

Краката му се олюляха и Макрос и Томас пристъпиха към него, хванаха го и му помогнаха да седне. След малко той каза:

— Нищо ми няма. — Лицето му беше побеляло, а на челото му беше избила студена пот. — Просто когато капанът на времето свърши, спря и ускоряващото заклинание. Беше болезнено.

— Прощавай — каза Макрос. — Трябваше да го предвидя. — И добави почти на себе си: — Но малко от това, което знаем, ще има някаква стойност тук и сега.

Макрос посочи чернотата над тях. Тя като че ли се извиваше по някаква безкрайна линия, излизаща далече извън полезрението. А Градината и Вечният град увиснаха над ръба на тази граница.

— Възхитително — каза Макрос. — Сега вече знаем, че Градът наистина съществува извън нормалния порядък на Вселената. — Макрос се загледа в масивната грамада горе и започна да брои наум. — Мисля, че почти е време, зависи кога точно спря заклинанието на Пъг.

— Какво е това? — попита Томас и посочи невъзможно черния глобус на сивия фон.

— Цялата вселена, Томас — отвърна чародеят. — Първичното вещество, от което произлиза всичко друго. То е всичко — освен малкото парче земя, на което стоим ние и самият Град. Там има толкова много, че размерите и разстоянията са без значение. Ние сме милиони пъти по-отдалечени от повърхността на тази материя, отколкото Мидкемия от своето слънце, но виж колко голямо е то, надвиснало над нас, и закрива повече от половината небосвод. Самата мисъл за това е зашеметяваща. Дори светлината не може да се измъкне от него, защото светлината все още не е сътворена. Ние сме се върнали преди времето, преди началото. Свидетели сме на първопроизхода на всички неща. Риатх, ела да видиш! — Драконката се събуди от дрямката си и се протегна, приближи се лениво и застана зад тримата мъже. Макрос каза: — Сега гледайте.

Всички извърнаха глави и впериха погледи в пълната чернота. В продължение на няколко минути не се случи нищо. Въздухът сякаш замря и в Градината настъпи дълбока тишина. Наблюдателите усещаха с кристална яснота собственото си естество, чак до ритъма на кръвта, течаща в телата им. Но не долавяха никакъв звук освен собствения си дъх.

После дойде тонът.

Всичко се отмести, макар да останаха съвсем неподвижни. Все изпълваща радост ги обля, усещане за вездесъщо съвършенство и за красота, непоносима за сетивата им. Все едно че прозвуча музика, една-едничка неизменна нота, и те по-скоро я усетиха, отколкото я чуха. Видяха се цветове, по-жизнени от най-ярката оцветка, макар че пред очите им все още висеше само тъмната пустош. Почувстваха се смазани от тежестта на неописуемо чудо и ужас. За миг се усетиха толкова незначителни, че всеки от тях отпадна духом и се почувства забравен и сам, и все пак в същия този кристален миг изпита неописуема възхита, докоснат от нещо толкова чудесно, че изтръгна от очите им несдържани сълзи на радост.

Умът им не можеше да го побере. Последва само леко примигване, сякаш безброй нишки сила пробягаха по повърхността на пустошта, но изчезнаха толкова бързо, че те не можаха да проследят пътя им. Допреди миг всичко беше черно и безформено, а после по огромната пустош се пръсна нежна дантела от милиарди сияйни нишки и светлината изпълни небесата, зашеметяваща със своята чистота и мощ. Всички се принудиха за миг да извърнат очи от ослепителната гледка. Взрив от смайващи енергии лумна и се понесе напред, както го бяха видели и преди — но този път полетя напред! Странна емоция прониза Пъг и приятелите му, чувство на пълно и блажено съзнание, сякаш всичко, което бяха преживели, бе свършило. Не спираха да плачат от радост пред тази съвършено красива гледка.

— Макрос, какво беше това? — промълви с благоговение Томас.

— Божията ръка — прошепна чародеят. Очите му бяха широко отворени пред чудото. — Първичният порив. Първопричината. Всемогъществото. Не знам как да го нарека. Знам само това: допреди миг нямаше нищо; в следващия — съществуваше всичко. Това е Първата загадка, и дори сега, след като я видях, не претендирам, че я разбирам. — Чародеят се засмя с щастлив смях и затанцува по зелената морава.

Пъг и Томас се спогледаха озадачени, а. Макрос им подвикна весело:

— Просто ми хрумна, че има и още една причина да сме тук. — И прочел объркването на лицата им, добави: — Не мога да си представя, че дори един бог е лишен от суетност и ако бях на мястото на Всемогъщия, щях да искам да си имам публика за такова представление.

Пъг и Томас започнаха да се смеят, а Макрос продължи да подскача и да си тананика.

— Богове, обичам въпросите, за които нямам отговор. Това прави нещата интересни, дори след толкова години. — Макрос спря танца си и лицето му стана сериозно. — Част от силите ми се възвръщат.

Пъг спря да се смее.

— Част?

— Достатъчно, за да мога по-ефективно да насочвам твоята, когато се наложи. — После му кимна лукаво. — Е, и да добавя мъничко.

Пъг погледна нагоре към великолепието на новородената вселена, изпълващо целия небосвод.

— В сравнение с това всички наши грижи изглеждат толкова жалки…

— Е, може и така да е — отвърна чародеят, възвърнал обичайното си поведение. — Но в родния ви свят има няколко души, които може би не мислят същото, когато пред очите им пълчищата на Мурмандамус нахлуват в Кралството. Може и да е малка планета, но е единствената, която си имат.

Без да разбере как, Пъг усети, че се придвижват във времето.

— Освободени сме от капана — потвърди мисълта му Макрос. Пъг приседна удивен. Беше усетил как нещо се роди в него, докато съзерцаваше Началото. И той даде глас на своята увереност: погледна Макрос в очите и промълви:

— Аз съм като теб.

Макрос кимна и на лицето му се изписа обич.

— Да, Пъг, ти си като мен. Не знам каква съдба те очаква, но ти не си като другите. Ти не си нито от Низшия, нито от Висшия път. Ти си чародей, такъв, който не признава никакви пътища и пътечки, а само магиката. А магиката, вълшебството могат да се ограничат само от границите на личната дарба.

— Можеш ли да видиш бъдещето си? — каза Томас.

— Не, това поне ми е спестено — отвърна Пъг.

— Вижте, не е чак такова нещастие, все пак нали е сила — рече Макрос. — Нищожна сила в сравнение с други, но все пак човек трябва да се съобразява с нея. Хайде да се измъкваме.

Той огледа безумието горе. Веществото на сътворението се изсипваше с шеметна скорост навън и изпълваше небесата с ослепителна красота. Зелени и сини вихри от газ, яростночервени глобуси, бели и жълти жилки от светлина летяха и заличаваха сивотата на пространствения разлом и изтласкваха границите на черната нищета. После Макрос изведнъж посочи.

— Там!

Проследиха с очи ръката му и забелязаха някъде безкрайно далече от тях някаква изопнала се на небосвода тънка лента.

— Там трябва да отидем. Бързо! Да се качваме на Риатх — тя ще ни отведе. Бързо, бързо!

Яхнаха драконката и тя, макар да беше изтощена от оскъдната храна, успя да се справи със задачата. Понесе ги през небесата и изведнъж се озоваха в сивотата на пространствения разлом. После отново нахлуха в нормалното пространство и надвиснаха над тясна ивица материя.

Макрос нареди на драконката да закръжи, а на Томас — да ги спусне на пътеката. Спуснаха се и застанаха сред широк жълто-бял път, белязан с блестящи сребристи правоъгълници на всеки петдесетина стъпки. Пъг погледна широката двадесет стъпки ивица и каза:

— Макрос, ние можем да стоим тук, но Риатх…

Чародеят вдигна очи нагоре и заговори:

— Риатх, нямаме много време. Скритото знание. Можеш или да го разкриеш и да се довериш на Томас и Пъг, или да загинеш, скривайки тайната на своята раса. Съветвам те да се довериш. Сама трябва да го решиш, но бързо.

Големите рубинени очи на увисналата над тях драконка се присвиха и тя изгледа стария чародей.

— Толкоз щедър ли е бил отецът ми, та е разкрил забраненото знание пред един човек?

— Знам всичко, защото бях негов приятел.

Очите на драконката се приковаха върху Томас и Пъг.

— От теб и от твоя спътник, валхеру, клетва искам: че никога не ще разкриете това, на което ще бъдете свидетели.

— В живота си — каза Томас.

— Кълна се — кимна Пъг.

Златно сияние обкръжи Риатх, отначало бледо, но след това все по-видимо и ясно. Скоро стана почти непоносимо да се гледа. Светлината ставаше все по-силна и погълна очертанията на Риатх. После формата й започна да се топи и огъва, и да се свива навътре, докато тя се спускаше надолу. Изведнъж очертанията й започнаха да стават все по-малки и по-малки, докато не стигнаха човешки размери. Сиянието изчезна и на мястото на драконката стоеше ослепително красива жена с огненочервена коса и сини очи. Фигурата й беше съвършена в своята голота.

Пъг ахна.

Риатх пристъпи към тях и заговори с мелодичен глас.

— Човеците не знаят, че можем да идваме и да си отиваме в обществото им, когато пожелаем. Само по-великите дракони владеят това изкуство. Затова хората смятат, че видът ни е изчезнал — защото знаем, че е по-добре да изглеждаме така, когато се срещаме с тях.

— Макар да одобрявам тази прелест, тя ще предизвика смут, когато се върнем у дома, освен ако не ти намерим някакво облекло — каза Томас.

Риатх вдигна изящната си бяла ръка и изведнъж нежната й фигура се покри с жълтозлата рокля.

— Мога да се променя както пожелая, валхеру. Дарбите ми са много по-могъщи, отколкото подозираш.

— Това е вярно — съгласи се Макрос. — Когато живеех при Руагх, той ме научи на чародейства, непознати на никоя смъртна раса. Никога не подценявайте уменията на Риатх. Тя притежава доста повече от зъбите, пламъците и ноктите, за да се справи с противниците си.

Пъг изгледа прелестната жена. Беше му трудно да повярва, че само преди няколко мига туловището й се бе извисявало над тях. После се взря в Макрос.

— Гатис веднъж ми каза, че винаги си се оплаквал, че толкова много има да научиш и толкова малко ти е времето за учене. Мисля, че започвам да разбирам.

Макрос се усмихна.

— В такъв случай наистина започваш образованието си, Пъг. — После се огледа и на лицето му се изписа победоносно изражение, а в очите му лумна свиреп блясък.

— Какво има? — попита Пъг.

— Бяхме в капан и всяка надежда за победа ни беше оставила. Все още сме застрашени от провал, Пъг, но сега поне имаме някакъв малък шанс да победим. Хайде, чака ни дълъг път.

Чародеят ги поведе по пътя през сияещите правоъгълници. Между сребристите им рамки звездите на новото сътворение се смаляваха рязко. Сивотата на пространствения разлом бавно ги обгърна.

— Макрос — каза Пъг, — какво е това място?

— Най-странното от всички места, по-странно дори от Вечния град. Наричат го Вселенския коридор, Звездната алея, Порталната пътека, или най-често — Коридора на световете. За повечето, които минават по него, това е просто Коридора. Разполагаме с изобилие от време да обсъдим много неща, докато вървим. Ще се върнем в Мидкемия. Но има някои неща, които преди това трябва да ви кажа.

— Например? — попита Томас.

— Например истинската природа на Врага — каза Пъг.

— Да, така е — съгласи се Макрос. — Спестих ви някои неща до последния момент, защото ако не бяхме успели да се измъкнем от онзи капан, защо да ви обременявам? Но сега трябва да се подготвим за последния си сблъсък, поради което трябва да научите останалата част от истината.

Двамата чародеи погледнаха Томас и той каза:

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Много от предишния ти живот все още е скрит за теб, Томас. Време е вече тези була да се вдигнат.

Той спря, протегна ръка, произнесе някаква странна дума и покри с длан очите на Томас. Томас се вцепени и усети завръщането на спомените.

 

 

Една самотна планета се въртеше в черната пустош и обикаляше топла и ласкава звезда. Две същества стояха разкрачени на този свят и всяко ревностно следваше задачата си. Ратар сбираше многобройните нишки на живот и сила и грижовно ги запридаше в сложната плетеница на Порядъка, оформяйки от тях яка и здраво сплетена връв. Точно срещу нея стоеше друго същество, Митар, който посягаше към връвта и с ужасна и злобна ярост разкъсваше нишките, пускайки ги да се разлетят сред Хаоса, докато Ратар не ги сграбчеше отново, за да ги запреде. Всяко от двете същества следваше повелята на своята природа, с пълно безразличие към всичко друго. Те бяха Двамата слепи богове на Началото. Такъв беше обликът на вселената в най-ранното й детство. И в процеса на безкрайната и неуморна работа на тези две божества малки късчета от нишките убягваха от пръстите на Ратар и падаха върху почвата на света под тях. От тях бе произлязло най-великото чудо на вълшебството на сътворението: животът.

Ашен-Шугар бе изтръгнат от майчината си утроба от грубите ръце на акушера моредел. Хали-Мармора извади меча си и отсече пъпната връв, свързваща я със сина й. Лицето й беше пребледняло от родилните болки и тя изръмжа:

— Това е последното, което ще получите от мен без борба.

Моределът се затича с новородения валхеру и го връчи на един елф, който чакаше извън портата на планинската зала.

Елфът знаеше дълга си. Никой валхеру не живееше без борба. Това си беше в реда на нещата. Елфът понесе мълчаливото бебе, което не беше издало нито звук от мига на раждането си. Бебето се беше родило в пълно съзнание, дребосъче, но не и безсилно.

Елфът стигна до мястото, което бе избрал, и постави бебето върху скалите, с лице към гаснещото слънце, неповито и непокрито.

Невръстният Ашен-Шугар огледа околността. Имена и понятия нахлуваха в ума му с всяка следваща минута. Един лешояд се приближи до скалата да подуши бебето, но мъничкият валхеру нададе в ума си яростен писък и проскубаната птица уплашено отлетя.

Привечер високо горе прелетя някакво същество, разперило широките си криле. То огледа нещото върху скалите и се зачуди дали не е храна. Закръжи надолу и бебето изведнъж го призова.

Ашен-Шугар видя кръжащия гигантски орел и веднага разбра, че съществото ще се покори на неговата власт. С примитивни образи заповяда на грамадната птица да кацне, след това — да отиде на лов. След няколко минути птицата се върна с пляскаща в ноктите й риба, два пъти по-голяма от бебето. Разкъса я с клюна и ноктите си и подаде късчета на бебето. Както с всички от неговия вид, първата храна на Ашен-Шугар беше сурова, кървава плът.

През първата нощ огромната орлица заслони бебето с крилете си, както щеше да постъпи със собствените си малки. Само след няколко дни вече дузина птици се грижеха за бебето.

Бързо растеше валхеру, много по-бързо от децата на другите раси. Само след едно лято детето вече можеше да догони сърна, да я убие със зашеметяващия удар на ума си и да я изяде, разкъсвайки я с голи ръце.

Други умове понякога докосваха ума на невръстното същество и то се отдръпваше. Инстинктивно разбираше, че най-много трябва да се бои от съществата от собствения си вид, докато не събере достатъчно сила, за да си извоюва място сред обществото им.

Първият му конфликт настъпи, когато навърши една година под грижите на гигантските орли. Друг младок, Ловрис-Такара, така нареченият Крал на прилепите, дойде посред нощ, издирил местонахождението на младока Ашен-Шугар с помощта на слугите си. Сбориха се, като всеки се стремеше да погълне силата на другия, но най-накрая Ашен-Шугар надви. Добавил мощта на Ловрис-Такара към своята, Ашен-Шугар започна да си търси други противници. Преследваше други младоци, също както Ловрис-Такара бе издирил него, и още седем други паднаха пред силата му. Той нарастваше в сила и мощ, получил вече титлата Владетеля на Орлови предели, и летеше в своя лов на гърба на гигантската птица. Укроти първия от могъщите дракони, който успя да яхне, и след като унищожи майка си в битка, взе залата й за себе си. Само за няколко години нарасна на ръст и бе признат за един от най-могъщите от расата си.

Ловуваше и се забавляваше със своите моределски жени, като понякога се сношаваше и със самка от своя вид, щом я обладаеше зноят на страстта и мощната й похот надмогнеше вродения му подтик да се бие със съществата от своя вид. От тези съюзи оцеляха само две издънки. Първото му чедо беше Алма-Лодака, чийто баща той стана в ранните си дни, а второто беше Дракен-Корин, заченат от сношението му с Алма-Лодака. Роднинските връзки нямаха никакво значение при валхеру, освен като отправна точка.

Щурмуваше небесата със своите събратя, когато жаждата за плячка ги изпълнеше с безумна ярост. Взимаше със себе си своите слуги елдари, за да се грижат за плячката му. Познаваше вселената и тя трепереше от тътена на Драконовите пълчища, щом се понесяха през небесните глъбини. Други обитаващи звездите раси предизвикваха валхеру, но никоя не оцеляваше. Съзерцателите на Пер, с тяхната сила да въздействат над материята на живота, бяха пометени и тайните им потънаха в забрава заедно със самите тях. Тиранът на империята Корморан изпрати срещу тях мощта на хиляди светове. Кораби с големината на градове полетяха през пустошта и от бордовете им заплющяха бичовете на могъщи бойни машини, които да спрат нашествениците. Господарите на драконите ги заличиха без колебание, а самият тиран издъхна в писъци в най-дълбокото подземие на двореца си, докато светът над него рухваше. Господарите на Махинор с тяхната тъмна магия бяха пометени от Драконовите пълчища. Великият съюз, Стражите на зората, Братството на Сиар — всички се опитаха да им се противопоставят. От всички, които се озоваха пред валхеру, единствено Пазителите на знанието на Аил, предполагаемата първа раса, успяха да избегнат унищожението, но дори и те не можаха да се опълчат на Драконовите пълчища. Сред множеството вселени валхеру бяха върховните.

Векове живееше Ашен-Шугар така, както неговият народ беше живял винаги — без да се бои от нищо, — и почиташе единствено Ратар, Онази, която се нарича Ред и Митар, Онзи, който се нарича Хаос, двамата слепи богове на Началото.

А после дойде призивът и Ашен-Шугар отиде да се срещне със своите събратя. Странен беше този призив, не беше като предишните, липсваше онази кървава похот, кипваща в гръдта му, за да ги отведе отвъд звездите да връхлетят върху други светове. Вместо това ги зовяха да се съберат и да си поговорят. Да си говорят! Нелепо понятие.

На равнината южно от планините и великия лес те застанаха в кръг — неколкотостотте същества, съставящи расата им. По средата стоеше Дракен-Корин, който сам се наричаше Господарят на тигрите. Две от съществата му чакаха от двете му страни, скръстили ръце на мощните си гърди, тигровите им лица бяха свирепо озъбени. Нищо не бяха те за валхеру, само им напомняха, че Дракен-Корин е според общото им мнение най-странната особа от вида им. Имаше нови идеи и разсъждаваше по различен начин.

— Порядъкът на вселената се променя — каза той и посочи към небесата. — Ратар и Митар са избягали или са свалени, но каквато и да е причината, Редът и Хаосът вече нямат никакъв смисъл. Митар е пуснал на воля нишките на силата и от тях се пораждат новите богове. Без Ратар, която да сплита нишките на силата в едно, тези същества ще я овладеят и ще установят нов ред. Ред, на който трябва да се опълчим. Тези богове са вещи, умни са и ни предизвикват.

— Щом се появи някой, просто го убий — отговори Ашен-Шугар, безразличен към думите на Дракен-Корин.

— Те са ни равни по сила. Засега се борят помежду си, като всеки се стреми да установи господството си над останалите, и в същото време се мъчат да овладеят онази сила, която е оставена от Двамата слепи богове на Началото. Но тази борба ще свърши и тогава съществуването ни ще бъде застрашено. Тогава те наистина ще насочат мощта си срещу нас.

— Какво ни е грижа? — каза Ашен-Шугар. — Ще се бием както преди. Това е отговорът.

— Не, нужно е повече. Трябва да се бием заедно, а не всеки за себе си, иначе ще ни надвият.

Напоследък някакъв странен глас навестяваше Ашен-Шугар. Глас с име. Сега той беше забравил името, но гласът проговори. „Ти трябва да останеш настрана.“

Владетелят на Орловите предели каза:

— Правете каквото искате. Аз в това не участвам.

Заповяда на могъщия си златен дракон Шуруга да го вдигне в небето и се върна у дома си.

Времето течеше и понякога Ашен-Шугар се връщаше да погледа труда на своите събратя. Сътворяваха с помощта на магическо изкуство и с труда на роби нещо странно, наподобяващо градовете по други светове. И валхеру го обитаваха още докато го издигаха. Като никога досега в историята си те временно живееха в сътрудничество и съгласие, обуздали войнствената си природа. Странно беше това за Ашен-Шугар.

Малко преди градът да бъде довършен, Ашен-Шугар седеше на гърба на златолюспестия дракон и гледаше работата. Денят беше ветровит и студен. Идеше зима.

Рев отгоре накара Шуруга също да изреве. „Бием ли се?“ — попита златният дракон.

— Не. Чакаме.

Шуруга не скри разочарованието си, но Ашен-Шугар го пренебрегна. Друг, черен като въглен дракон се сниши и кацна предпазливо недалече от Ашен-Шугар.

— Нима Владетелят на Орлови предели най-после е дошъл да се присъедини към нас? — попита Дракен-Корин, след като слезе, и бронята му с черни и оранжеви ивици блесна под рязката светлина.

— Не. Само гледам — отвърна Ашен-Шугар и също слезе.

— Ти единствен не се съгласи.

— Да си с всички в плячкосването на космоса е едно, Дракен-Корин. Но този… този твой план е лудост.

— Защо да е лудост? Не знаеш какво говориш. Ние сме. Ние го правим. Какво друго?

— Не е по нашему.

— Не е по нашему да позволяваме на други да застават срещу волята ни. Тези нови същества ни се опълчват.

Ашен-Шугар отправи взор към небето и се загледа в онези знаци, които доказваха правотата на думите на Дракен-Корин за борбата за власт между новородените богове.

— Да, така е. — Спомни си за всички онези раси, владеещи цели съзвездия, с които се беше сражавал, за смъртните същества, сразени от Драконовите пълчища. — Но те не са като другите. Те също са създадени от материята на този свят, както и ние.

— Какво значение има? Колко наши родственици ти сам си убил? Колко кръв са облизали устните ти, Ашен-Шугар? Който застане срещу теб, го убиваш или той те убива. Това е всичко.

— А какво ще кажеш за онези, които оставяте след себе си, моределите и елфите? — Спомена означенията, с които отличаваха домашните роби от робите по полетата и горите.

— Какво за тях? Те са нищо.

— Те са наши. — Ашен-Шугар усети странно присъствие в себе си и разбра, че другият, онзи, който често му убягваше, го кара да изпитва неприсъща за самия него загриженост.

— Странен си станал под своите планини, Ашен-Шугар. Те са наши роби. Не е като да притежават истинска сила. Те съществуват само за наше удоволствие, нищо повече. Какво те тревожи?

— Не знам. Има нещо… — Той замълча, сякаш дочу зов от някое друго място. — Нещо погрешно в подредбата на тези събития. Мисля, че рискуваме не само себе си, но и самата тъкан на вселената.

Дракен-Корин сви рамене и тръгна към дракона си.

— Какво от това? Ако се провалим, сме мъртви. Какво значение има дали вселената ще престане да съществува заедно с нас? — Дракен-Корин се качи на черния дракон и каза: — Разсъждаваш за безсмислени неща.

Дракен-Корин отлетя и Ашен-Шугар остана сам със странните и нови чувства, които го изпълваха.

Мина време и Владетелят на Орлови предели следеше довършването на града на Дракен-Корин. Когато и то свърши, Ашен-Шугар дойде и завари своя народ отново събран на съвет. Закрачи по един широк булевард, ограден с високи колони, всяка украсена с изсечена от мрамор тигрова глава. Леко го досмеша от суетата на Дракен-Корин.

Слезе по една дълга рампа и се спусна в подземната зала. Огромното пространство беше изпълнено с валхеру. Алма-Лодака, онази, която наричаше себе си Смарагдовата господарка на змиите, каза:

— Да се присъединиш към нас ли си дошъл, отче-съпруже? — От двете й страни стояха двама от слугите й, сътворени в явно подражание на тези на Дракен-Корин. Бяха змии, дарени с ръце и крака и на ръст колкото моределите. Кехлибарените им очи просветнаха под тънките ципи и се приковаха в Ашен-Шугар.

— Дойдох, за да бъда свидетел на безразсъдната ви глупост.

Дракен-Корин извади черния си меч, но друг, Арлин-Столда. Монархът на Черното езеро, извика:

— Пролее ли се кръв на валхеру, край на светия ни договор!

Господарят на тигрите прибра меча в ножницата.

— Добре, че закъсня, инак щяхме да видим края на подигравките ти.

Ашен-Шугар каза:

— Не се боя от вас. Искам само да видя какво сте замислили. Този свят е мой и това, което е мое, няма да позволя да бъде застрашено.

Другите го изгледаха със студени очи и Арлин-Столда каза:

— Прави каквото искаш, но знай, че няма да ни спреш. Колкото и да си могъщ, Владетелю на Орлови предели, не можеш да се противопоставиш на всички ни. Гледай как ще направим това, което сме длъжни.

С общи усилия, под надзора на Дракен-Корин, изковаха мощна магия. В миг Ашен-Шугар изпита разкъсваща вътрешностите болка, която секна почти моментално и остави след себе си само блед спомен. На пода сред залата се появи огромен камък, плосък, кръгъл и с огладени ръбове, и засия като смарагд, огрян от вътрешна светлина. Дракен-Корин пристъпи, застана до него и положи дланите си на камъка. Чудото запулсира, изпълнено с енергия, и той изрече:

— Съзрете го! Последното сечиво. Камъкът на живота.

Ашен-Шугар се отдръпна безмълвно, излезе от голямата зала и закрачи към Шуруга. Глас зад гърба му го накара да се обърне и той видя забързалата се към него Алма-Лодака.

— Отче-съпруже. Няма ли да се присъединиш към нас?

Той изпита странен порив към нея, почти както когато я бе обладал зноят, но по-различно. Не можеше да разбере това странно чувство. „Привързаност“ — подшушна му гласът на другия. Той го пренебрегна и каза:

— Дъще-съпруго, нашият брат-син е започнал онова, което предвещава пълно унищожение. Той е луд.

Тя го изгледа странно.

— Не разбирам какво говориш. Не познавам тази дума. Ние правим това, което трябва да направим. Искаше ми се да те имам до себе си, защото ти си най-могъщият от нас, но постъпи както сам пожелаеш. Противопоставиш ли ни се, рискуваш ти. — И без повече думи го остави и се върна в залата, където предстоеше да се сътвори следващата голяма магия.

Ашен-Шугар яхна дракона си и се върна в Орлови предели.

Когато се спускаше в голямата зала на своя дом под планините, небесата отгоре прокънтяха от далечен тътен. И той разбра, че Драконовите пълчища са се понесли сред световете.

Седмици наред след това небесата беснееха празни и веществото на сътворението се люшкаше от хоризонт към хоризонт. Валхеру се издигаха да предизвикат новите богове и лудостта във вселената беше безгранична. Времето беше изгубило смисъл, самата тъкан на реалността се вълнуваше и тръпнеше, а в своята зала Ашен-Шугар тънеше в мрачен размисъл.

После той призова Шуруга и отлетя на онова странно място в равнината, при града, сътворен от Дракен-Корин. И зачака.

Обезумели вихри от енергия затрещяха в небесата. Ашен-Шугар видя как самата тъкан на времето и пространството се раздра и загърна навътре в себе си. Знаеше, че съвсем скоро ще дойде. Седеше на гърба на Шуруга и чакаше.

Прозвуча зов на рог, сигналът за тревога, който сам той беше вградил в съзвучие със своя свят и който му подсказа, че мигът, който бе чакал, настъпва. Ашен-Шугар подкара Шуруга нагоре и затърси с очи онова, което знаеше, че трябва да се появи пред безумната гледка в небесата. Драконът под него се вкочани и той видя плячката си. Черният дракон забави по командата на Дракен-Корин и фигурата на валхеру се очерта ясно на гърба му. Нещо странно се появи в очите на Дракен-Корин, нещо непознато и чуждо. Другият глас каза: „Това е ужасът.“

Шуруга се понесе напред и изрева предизвикателно. Черният на Дракен-Корин се отзова. После двамата се сразиха в небето.

Всичко свърши бързо. Дракен-Корин бе изразходвал твърде много от същността си, за да сътвори лудостта, която сега бушуваше в небесата.

Ашен-Шугар се приземи леко до сгърченото тяло на своя враг и се извиси над него. Падналият валхеру вдигна очи и прошепна:

— Защо?

Ашен-Шугар посочи нагоре и каза:

— Това безсрамие не биваше изобщо да се позволява. Ти носиш края на всичко, което познавахме.

Дракен-Корин се взря към небесата, където неговите събратя се сражаваха с боговете.

— Те са толкова силни. Не можехме изобщо да си го въобразим. — На лицето му се изписа ужас и омраза, когато Ашен-Шугар надигна златния си меч. — Но имах правото! — изпищя той.

Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин от раменете му и изведнъж и тяло, и глава изчезнаха сред съсък и дим. Без да остави следа, същината на сразения валхеру се върна в небето, за да се слее с онова безумно и побесняло нещо, което се бореше с боговете. И Ашен-Шугар каза горчиво:

— Няма право. Има само сила.

Останал сам от своя вид, само той разбра горчивата ирония на тези думи. И се върна в пещерата си, за да дочака изхода от Войните на хаоса.

Времето беше изгубило всякакъв смисъл, защото самото време се бе превърнало в оръжие, но в някакъв смисъл отминаваше, докато новите богове се сражаваха с бившите Драконови пълчища. След това боговете настъпиха в единение, онези от тях, които бяха оцелели след междуособиците, докато всеки установи мястото си в йерархията на нещата, и те съсредоточиха общите си усилия срещу валхеру. Тръгнаха като сила, надмогваща и най-налудничавите видения на Дракен-Корин и изхвърлиха валхеру от вселената. Запратиха ги в друго измерение на пространството и времето и им отказаха пътя назад. В почти безумна ярост валхеру напрягаха усилия да се завърнат в родния си дом, да се доберат до онова, което бяха оставили за ден като този, до онова, което им бе отказал един от техните. Ашен-Шугар бе предотвратил победата им и сега пътят им към родния свят бе преграден. В гнева си и в сляпата си ярост те обърнаха мощта си срещу по-малките раси на новата вселена. От свят на свят беснееха те, унищожавайки всички и всичко по своя път. От свят на свят разкъсваха същината на живота, тайните на вълшебството и силите на слънцата. Пред тях лежаха топли зелени светове, кръжащи около живи слънца. Зад тях оставаха замръзнали, безжизнени кълба, въртящи се скръбно около изгорели звезди. В отчаяното си усилие да се завърнат на своя свят те сееха пълна разруха над всичко, което докоснеха. По-малки раси се съюзяваха в усилието си да се опълчат на това сеещо гибел безумие. Отначало биваха помитани, после започнаха да го забавят, най-накрая намериха път към избавление. Една от по-низшите раси, наречена човешка, насочи цялото си внимание към избавлението и се намериха пътища за бягство. Човечеството и други раси откриха убежище. Разтвориха се портали и към други светове и расите побягнаха и се пръснаха през времето и пространството.

В тъканта на вселената зейнаха огромни цепнатини. Джуджета и хора, таласъми и троли, всички се втурнаха през разломите между една вселена и друга. Нови раси и нови същества дойдоха в Мидкемия и намериха на този свят своя приют.

А после боговете се потрудиха да затворят завинаги света на Мидкемия за Господарите на драконите. Обърнаха се към разломите, които бяха допуснали да се пропукат, и ги запечатаха. Изведнъж се затвори и последният път между звездите. Бариерата падна. Драконовите пълчища се опитаха да проникнат през тази завеса. Напразно. Отказаха им пътя назад към вселената на Мидкемия и те побесняха. И се заклеха да намерят път да влязат.

И после се свърши. Войните на хаоса. Дните на гнева на полуделите богове. Времето на звездната смърт: с каквото и име да го наричаха, сблъсъкът между онова, което беше, и онова, което го последва, свърши. И когато свърши и небесата се очистиха от безумието, Ашен-Шугар напусна пещерата си, върна се в равнината пред града на Дракен-Корин и огледа останките от най-могъщата битка, която се помнеше. Слезе от Шуруга и остави дракона да се впусне в лов. Дълго и безмълвно остана да чака нещо, без да знае какво.

Минаха часове и накрая другият глас заговори. „Какво е това място?“

— Разрухата от Войните на хаоса. Паметникът на Дракен-Корин, безжизнената тундра, някогашната огромна степ. Малко живи същества все още обитават тук. Повечето избягаха на юг, към по-поносим климат.

„Кой си ти?“

На Ашен-Шугар му стана смешно и той се засмя.

— Аз съм това, в което се превръщаш ти. Ние сме едно. Ти сам си ми го казвал толкова пъти.

Смехът му секна. Беше първият от своята раса, който се смееше. Тъга се долавяше в този смях, защото смехът дамгосваше Ашен-Шугар като нещо различно от валхеру, и той разбра, че е свидетел на началото на нова ера.

„Бях забравил.“

Ашен-Шугар последният валхеру, извика Шуруга да се завърне при него от своя лов. Могъщият дракон дойде и господарят му се качи на гърба му. Последният валхеру хвърли поглед над покритото с пепел петно, единственият спомен за съществуването на Дракен-Корин, и каза:

— Ела да видим какво е отредила съдбата.

И полетяха те над пустошта. Ашен-Шугар мълчеше, яхнал мощния гръб на Шуруга, и усещаше лъха на вятъра в лицето си. Носеха се и времето се нижеше край тях, споделило смъртта на един век и рождението на нов. Зареяха се високо в синьото небе, освободени от ужаса на Войните на хаоса.

„Навява само скръб.“

— Не мисля. Някакъв урок има в това, макар че не мога да го схвана. Усещам, че ти го схващаш. — Ашен-Шугар притвори очи и пулсирането се върна. Другият глас отново изчезна от ума му. Постара се да забрави удивлението си от тази странна личност, появила се незнайно откъде и как в съзнанието му и влияеща му така силно през последните години да съсредоточи вниманието си върху последната си задача. И валхеру се понесе отвъд планините, за да подири съществата, поробени от събратята му. Отначало мина над лесовете на южния континент, над твърдините на човекотигрите, и извика с глас толкова силен, че да го чуят всички:

— Да се знае, че от този ден нататък сте свободен народ.

Вождът на човекотигрите извика в отговор:

— А господарят ни?

— Няма го. Съдбата ви вече е в собствените ви ръце. Аз, Ашен-Шугар, го казвам и се кълна в честта на думата си, че е така.

После отиде още на юг, където обитаваха човекозмиите, създадени от Алма-Лодака, и там словата му бидоха срещнати със съсъци на ужас и гняв.

— Как можем ние да оцелеем без нашата господарка, онази, която е нашата богиня-майка?

— Това вие ще решите. Вие сте свободен народ.

Влечугите не останаха доволни и се захванаха да измислят начин да върнат господарката си. И се заклеха, че до края на времето ще правят всичко, за да върнат своята майка и богиня Алма-Лодака. От този ден нататък жречеството й стана върховната сила в обществото на пантатийските човекозмии.

Ашен-Шугар полетя около света и навсякъде, където минеше, изричаше едни и същи слова:

— Съдбата ви си е ваша. Всички сте свободен народ. — Най-сетне достигна странното място, съградено от Дракен-Корин и другите. А там се бяха събрали елфите. Валхеру кацна сред равнината и каза: — Нека да се разнесе словото ми. От този ден нататък сте свободен народ.

Елфите се спогледаха и един от тях рече:

— Какво значи това?

— Свободни сте да правите каквото пожелаете. Никой няма да се грижи за вас, нито ще направлява живота ви.

Попиталият се поклони и каза:

— Но, господарю, най-мъдрите сред нас заминаха с вашите събратя и с тях си отиде и знанието, познанието и силата. Ние сме слаби без елдар. Как ще оцелеем?

— Съдбата си вече ще ковете сами, както можете. Ако сте слаби — ще погинете. Силни ли сте — ще оцелеете. И запомнете добре: нови сили са дошли на този свят да върлуват на воля. Чужди същества от други светове дойдоха тук и с тях или ще се сражавате, или ще сключите мир, както вие решите, защото и те търсят съдбата си. Но ще има нов ред и в него ще трябва да намерите своето място. Може да стане тъй, че да се извисите над всички други и да установите господство, а може и те да ви унищожат. А може и да сключите мир. Това вие ще си решите. Аз с вас приключих, имам само една, последна заповед към вас: това място е запретено под страх от гибелно възмездие. Нека никой повече да не пристъпва тук. — И с едно замахване на ръката си той сътвори могъща магия и градът на валхеру бавно потъна под земята. — Нека прахът на времето го погребе и никой повече да не си го спомни. Това е волята ми.

Елфите се поклониха и рекоха:

— Щом това е волята ви, господарю, ще се подчиним. — Най-старият от елфите се обърна към събратята си и рече: — Никой да не стъпва в това място: никой да не го приближава. Заличено е то вовеки веков за окото на смъртния; забравено е.

Ашен-Шугар каза:

— Сега сте свободен народ.

Елфите, които бяха живели най-отдалечени от господарите си, казаха:

— Тогава ще потърсим място, където, да живеем в мир.

И тръгнаха на запад, за да намерят място, където да живеят в съгласие.

Други рекоха:

— Ние пък ще бдим нащрек срещу тия нови същества, защото ние сме онези, на които е правото да наследят мантията на властта.

Ашен-Шугар се обърна и им каза:

— Жалки същества, не разбрахте ли, че силата не значи нищо? Друг път намерете.

Но моределите вече бяха тръгнали и думите му останаха нечути, и те засънуваха сънища за власт. Стъпили бяха вече на Тъмния път още докато поемаха след своите събратя на запад. След време братята им щяха да ги изтласкат, но засега все още бяха едно.

Други се отправиха мълчаливо в друга посока, готови да унищожат всичко, което им се опълчеше, лишени от стремеж да издирят мощта на своите господари, уверени в собствената си способност да завладеят със силата на оръжието всичко, което пожелаят. Опорочени бяха тези елфи от силите, развихрили се на воля по време на Войните на хаоса, и вече се отдалечаваха от събратята си. По-късно щяха да ги нарекат гламредел, полуделите елфи. Те се отправиха на север, извръщайки недоверчиви очи към ония, които тръгнаха на запад. Щяха да се крият надалече и с помощта на наука и чародейство, плячкосани от чужди светове, да градят гигантски градове в подражание на своите господари, за да се защитят в тях от своите родственици и да кроят война срещу тях.

Отвратен, Ашен-Шугар се върна в своята зала, за да я обитава до времето, когато щеше да напусне живота, отваряйки пътя на новия ред. Вселената се бе променила и в залата си Ашен-Шугар се чувстваше чужд на новоизкования ред. Сякаш самата реалност наоколо вече отхвърляше неговото естество и той изпадна в ступор, в сън като в кома, в който сън естеството му започна да се разпада и да насища бронята му, прехвърляйки силата в нея, за да дочака друг, който да понесе славата му.

Най-сетне се размърда и рече:

— Сбърках ли?

„Вече познаваш съмнението.“

— Този странен вътрешен покой, какво е то?

„Иде смъртта.“

Последният валхеру притвори очи и каза:

— Това и сам разбрах. Малцина от моя вид са надживявали битката. Беше рядкост. Аз съм последният. Все пак бих искал за последен път да полетя с Шуруга.

„Него го няма. Умрял е преди векове.“

Смътни спомени обладаха Ашен-Шугар и той промълви отпаднало:

— Но аз летях с него тази заран.

„Беше сън. Както и това.“

— Тогава и аз ли съм полудял? — Мисълта за онова, което бе видял в очите на Дракен-Корин, облада Ашен-Шугар.

„Ти си само спомен — каза гласът. — Това е само сън.“

— Тогава ще направя това, което бе замислено. Приемам неизбежното: Друг ще дойде да заеме мястото ми.

„Това вече се случи. Аз съм онзи, който дойде, и аз взех твоя меч и облякох твоята броня: сега твоята кауза е моя. Аз ще се възправя срещу онези, които искат да унищожат този свят“ — рече другият.

Казваше се Томас.

 

 

Томас отвори очи, затвори ги отново и тръсна глава, сякаш да я прочисти. За Пъг беше минал само миг, но магът допускаше, че през ума на приятеля му са минали много неща. Най-сетне Томас промълви:

— Вече имам спомена. Сега разбирам какво става.

Макрос кимна и каза на Пъг:

— От всичките ми трудности, свързани с парадокса Ашен-Шугар — Томас, най-голямата бе в това колко знание може да се позволи на Томас. Сега той може да се справи с най-голямото предизвикателство в своето съществуване и трябва да знае истината, както и ти, макар да предполагам, че вече си се досетил какво научи той.

Пъг отвърна тихо:

— Първоначално бях подведен от това, че Врагът използва древен цурански, когато проговори във видението на Роджън. Но сега си давам сметка, че това е било просто защото това е езикът на хората, които той е познавал по време на Избавлението през Златния мост. След като отхвърлих идеята, че Врагът е свързан по някакъв начин с цураните, след като осмислих присъствието на рода на елдар на Келеуан, разбрах. Зная какво ни очаква и защо истината беше скрита от Томас. Това е най-лошият възможен оживял кошмар.

Макрос погледна Томас. Томас се взря продължително в Пъг. В очите му имаше много болка.

— Когато за пръв път си спомних времето на Ашен-Шугар, си помислих… помислих си, че това наследство ми е оставено за нашествието на цураните. Но това е било само една малка част от истината.

— Да — каза Макрос. — Има и още. Сега вече разбирате защо един велик дракон, смятан отдавна за загинал — черният дракон — е могъл да ме пази.

На лицето на Томас се изписа тревога.

— И освен това разбирам каква е била целта на господарите на Мурмандамус — каза той обгърна с жест всичко наоколо. — Капанът е бил не толкова за да попречи на Макрос да стигне в Мидкемия, колкото за да доведе тук нас и да ни задържи далече от Кралството.

— Защо? — попита Пъг.

Макрос поясни:

— Защото в истинското ни време Мурмандамус предвожда армия, с която да удари родната ви земя. Още докато ме търсехте във Вечния град, обзалагам се, че е съкрушил гарнизона на Висок замък. И знам точно каква е крайната му цел с нашествието в Кралството. Тя е Сетанон.

— Но защо Сетанон? — попита Пъг.

— Защото по случайност градът е построен върху руините на древния град на Дракен-Корин — отвърна Томас. — И защото в този град се намира Камъкът на живота.

— Няма да е зле да обсъдим тези проблеми в движение, Пъг, защото трябва да се върнем в Мидкемия и в своята епоха — рече чародеят. — Двамата с Томас можем да ти обясним за града на Дракен-Корин и за Камъка на живота. Онази част, която ти не знаеш, макар да знаеш останалото. Врагът, онова нещо, за което ти научи на Келеуан, не е едно същество. То е обединената мощ и съзнание на валхеру. Господарите на драконите се завръщат в Мидкемия и искат да си върнат своя свят. — И добави с мрачна усмивка: — А ние сме длъжни да им попречим.

Глава 17
Отстъпление

Арута огледа каньона. Бяха тръгнали с Ги и барона на Висок замък преди изгрев-слънце, за да разузнаят предните части на силите на Мурмандамус. От мястото, където ги спря патрулът на гарнизона, в далечината се виждаха светлините на лагерни огньове. Арута посочи.

— Виждаш ли, Браян? Трябва да са поне хиляда огъня, което означава пет-шест хиляди души. И това са само първите части. До утре по същото време ще са два пъти повече. След три дни Мурмандамус ще хвърли срещу теб тридесет хиляди.

Браян, без да обръща внимание на назидателния тон на Арута, се наведе над врата на коня си и се напрегна, сякаш искаше да види по-добре.

— Виждам само огньове, ваше височество. Знам, че е обичайна хитрост да се палят повече огньове, за да не може противникът да прецени числеността и разположението ти.

— Няма да обяснявам очевидното на идиоти — изръмжа Ги.

— А аз няма да търпя да ме обижда един предател! — сопна се в отговор баронът.

Арута подкара коня си между двамата и заяви:

— Ги, ти положи пред мен клетва за вярност, но си жив само защото аз те опростих. Не допускай това да се превръща във въпрос на чест. Сега нямам нужда от дуели. Имам нужда от теб.

Здравото око на Ги се присви и той изглеждаше на ръба да изтърси още някоя остра дума, но я преглътна и отвърна:

— Извинявам се… милорд. Изнервен съм от дългия път. Вярвам, че ме разбирате. — Обърна коня си и препусна към гарнизона.

Браян го изгледа в гръб и каза:

— Този човек си беше непоносимо арогантна свиня още като херцог и изглежда, двете години скитосване и Северните земи изобщо не са го променили.

Арута извърна коня си и застана срещу барона. Търпението му се изчерпваше.

— И освен това е най-добрият пълководец, когото съм познавал, Браян. И съвсем наскоро градът, който бранеше, беше напълно унищожен пред очите му. Хиляди от хората му се пръснаха сред планините и той не знае колко от тях са оцелели. Убеден съм, че можеш да го оправдаеш, ако си е изпуснал нервите. — Сарказмът в последните му думи издаде безсилието му.

Владетелят на Висок замък замълча, обърна се и погледна още веднъж към вражеския лагер. Утрото настъпваше.

 

 

Арута тимареше кобилата, която бе взел от разбойниците в планините. Дорестата кобила отдъхваше и възвръщаше полека-лека силите си след изнурителния път. В краткия излаз тази заран Арута бе яздил друг кон, даден му от Браян. След още някой ден кобилата щеше да е съвсем във форма за пътя на юг. Арута беше очаквал, че баронът поне ще им предложи да подменят животните, но Браян като че ли изпитваше удоволствие при всяка възможност да демонстрира, че като васал на Луам няма никакви задължения пред Арута, освен да проявява елементарна вежливост. Арута дори не беше сигурен дали Браян ще благоволи да му предложи ескорт. Този човек се оказа непоносим егоист, не особено схватлив и упорит — качества, напълно присъщи за особа, отпратена на границата, за да задържа жалки банди лошо организирани таласъми, но съвсем неподходящи за пълководец, комуто предстои да се противопостави на калена в битки и добре ръководена нашественическа армия.

Вратата на конюшнята изскърца и влязоха Локлир и Джими. Като видяха Арута, двамата се спряха смутени на прага, после Джими пристъпи напред и каза:

— Тъкмо идвахме да се погрижим за конете.

— Изобщо не ви обвинявам, Джими — отвърна принцът. — Просто обичам сам да се занимавам с такива неща, когато имам свободно време. А и така имам възможност да поразмисля насаме.

Локлир седна на една бала сено, пресегна се, потупа кобилата по муцуната и попита:

— Ваше височество, защо става всичко това?

— За войната ли питаш?

— Не, струва ми се, че мога да разбера, че някой си е решил да завладява, или поне съм чувал за достатъчно подобни войни в историята. Не, искам да кажа… мястото. Защо точно тук? Амос преди малко ни показваше едни карти на Кралството горе в стаята и… няма никакъв смисъл.

Арута спря да чеше гърба на коня.

— Ти току-що засегна единствената и най-голяма причина за тревогата ми. Двамата с Ги го обсъдихме. Не знаем. Но едно е сигурно: ако врагът ти направи нещо неочаквано, бъди сигурен, че за това си има причина. И най-добре е да се постараеш да разбереш каква е тя колкото се може по-бързо, скуайър, защото не го ли направиш, най-вероятно тъкмо тя ще ти донесе поражение. — Очите му се присвиха. — Има някаква причина Мурмандамус да тръгне точно насам. И като се вземе предвид дневният му ред до зимата, най-вероятно е тръгнал точно за Сетанон. Но защо? Никакво явно основание няма да ходи точно там, а стигне ли там, ще може единствено да остане да презимува. Дойде ли пролетта, двамата с Луам ще го съкрушим.

Джими извади една ябълка от джоба на куртката си, сряза я на две и даде половината на кобилата.

— Освен ако не си прави сметка да свърши цялата работа преди пролетта.

Арута го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Джими сви рамене.

— Не знам точно, освен това, което сам казахте преди малко. Нали трябва да се опитаме да отгатнем какво замисля врагът. Както сам казахте, дойде ли пролетта, можете да го съкрушите. Така че предполагам, че и той го знае. Значи, ако съм тръгнал нанякъде и знам, че ще ме съкрушат напролет, то би било защото не се каня да остана там до пролетта. Или може би там има нещо, заради което ми стиска да отида — нещо, което или ще ме направи толкова силен, че да не се притеснявам, че ще ме заклещят две армии, или ще попречи на тези армии изобщо да припарят. Нещо такова.

— Добре, но какво?

— Нещо магично? — предложи Локлир.

Джими се засмя.

— Откакто се забърка цялата тази каша, такива неща изобщо не ни липсват.

Арута погали замислено с пръст каишката на талисмана, даден му от ишапийските жреци край Сарт и промърмори:

— Нещо магично. Добре, но какво?

— Ако питате мен, трябва да е нещо голямо — каза Джими.

Арута изпита раздразнение. Усещаше, че Джими е прав. И изпита безсилие, че не може да разбере тайната, криеща се зад това безумно нашествие на Мурмандамус.

Изведнъж изкънтяха тръби и по каменната настилка на двора се чу тропотът на ботушите на войниците, затичали се да заемат позиции. Арута и двете момчета изхвърчаха от конюшнята.

 

 

— Ето ги! — посочи Галайн.

Ги и Арута погледнаха натам, накъдето им сочеше. От Касапска клисура излизаха първите отряди от армията на Мурмандамус.

— Къде е баронът? — попита Арута.

— На стената, с хората си — отвърна Амос. — Върна се преди малко, целият в кръв и пребит. Изглежда, Тъмните братя са били по хълмовете над предната му позиция и са го помели. Май е изгубил по-голямата част от ескадрона си.

— Идиот с идиот! Там можеше поне да запуши пълчищата на Мурмандамус за няколко дни. Тук, при стените, ще е кървав фарс.

— Глупаво беше да подценява възможностите на планинските моредели, след като излязат по скалите — каза елфът. — Това не са му простите таласъми.

— Ще ида да видя дали все още не мога да го уговоря — заяви Арута.

Принцът бързо слезе от кулата и след няколко минути вече стоеше на крепостната стена с господаря на Висок замък. Баронът беше облян в кръв от тежката рана на черепа, получена, когато му бяха избили шлема от главата. Друг не си беше сложил и косата му се бе сплъстила от съсирената кръв. Бе пребледнял и се олюляваше, но не се отказваше да командва гарнизона. Арута рече:

— Браян, не разбираш ли какво ти говоря?

— Ще ги затапим ето тук — отвърна баронът и посочи теснината на каньона, свършваща малко пред стената. — Няма място за развръщане, така че ще спрат и ще ги посечем като житни класове.

— Браян, той води срещу теб армия от тридесет хиляди души! Ти колко имаш тук? Две хиляди? Той изобщо не се притеснява от загубите! Ще струпа бойците си на камари пред стените ти, след което ще мине през труповете им, за да ви докопа. Ще прииждат и ще прииждат, и ще прииждат, докато ви изтощят. Не можеш да го задържиш повече от един-два дни, най-много.

Очите на Браян се приковаха в Арута.

— Заповедта ми е да защитавам тази позиция. Не мога да я напусна, освен с разрешението на краля. Длъжен съм да удържа на всяка цена. Вие нямате работа тук. Моля, напуснете веднага стената.

Арута остана вцепенен за миг, със зачервено от безсилен гняв лице, после напусна стената, бързо се върна на кулата и каза на Джими:

— Бързо оседлайте конете и вземете всичко, което е нужно за дълго пътуване. Откраднете каквото трябва от кухнята. Може да ни се наложи да напуснем бързо.

Джими кимна, дръпна Локлир за ръкава и го отведе, а Арута, Ги, Галайн и Амос загледаха предните отряди на нашественическата армия, прииждаща към стената като порой.

 

 

Започна точно както беше предрекъл Арута — вълна от вражески бойци връхлетя от тясната клисура. Крепостта беше построена за гарнизонна казарма и изобщо не бе предвидено, че ще се наложи да удържи на масивен щурм от страна на добре организирана армия. А сега срещу нея настъпваше точно такава армия.

Арута стоеше с приятелите си на върха на кулата и гледаше как стрелците избиват челните отряди на Мурмандамус. След това първите редици на атакуващите се разтвориха и напред затичаха приведени таласъми, оформяйки стена от щитове. След тях прибягаха моределски стрелци, прикриха се зад живия параван и започнаха да отвръщат на стрелбата на защитниците от стената. Първият дъжд от стрели порази дузина от бойците на Висок замък и нападателите се втурнаха напред. Отново и отново противниковите страни си размениха залпове и защитниците не отстъпиха. Но нападателите продължиха настъплението си към стената.

Напредваха стъпка по стъпка, крачейки през телата на падналите. Всяка атакуваща вълна прииждаше и падаше, но се придвижваше все по-близо от предишната. Паднеше ли поразен някой стрелец, друг притичваше и заемаше мястото му. Когато слънцето облиза стената на дълбокия каньон, нападателите вече бяха преодолели половината разстояние до стената. Когато то се прехвърли към отсрещната стена на клисурата, разстоянието се беше свило до по-малко от петдесетина разкрача. И се понесе следващата вълна.

Изнесоха на бегом стълби. Защитниците се бранеха храбро, но щом паднеше някой таласъм или трол, други притичваха и се катереха по стълбите. И се почна същинската битка за Висок замък.

 

 

Оределите защитници се удържаха отчаяно. Последната вълна бе ударила стената южно от портите. По залез-слънце прокънтя тръбният сигнал за отбой и войската на Мурмандамус се отдръпна в каньона.

— Не бях виждал досега подобна безсмислена касапница в името на дълга — каза Ги.

Арута бе съгласен с него.

— По дяволите! — изрева Амос. — Арута, тези погранични момчета може да са последната утайка на армиите ви, но са яка пасмина. Хич не си поплюват.

— Човек като послужи на границата, закоравява бързо — съгласи се принцът. — Големите битки тук са рядкост, но се бият всеки ден. Вярно, че ще се дадат скъпо, но ако Браян продължи да упорства, са обречени.

— Трябва да тръгнем преди съмване, ако ще се махаме — напомни Галайн.

Принцът кимна.

— Ще се опитам още веднъж да поговоря с Браян. Ако пак откаже да се вслуша в здравия разум, ще поискам разрешение да напуснем гарнизона.

— А ако не разреши? — попита Амос.

— Джими вече ни е приготвил провизии и таен изход. Ако се наложи, ще тръгнем пеш.

Принцът слезе от кулата и забърза към стената, където за последен път беше видял барона на Висок замък. Огледа се, но не го видя. Попита един от бойците и му отвърнаха:

— Барона го видях за последен път преди около час. Може да е долу на двора при ранените и мъртвите, ваше височество.

Думите на войника се оказаха пророчески — Арута го намери точно там. Лекарят бе коленичил над него и когато принцът се приближи, вдигна глава и каза:

— Мъртъв е.

Арута се обърна към офицера, застанал до мъртвия.

— Кой е заместникът му?

— Уолтър Гилденхолт, но мисля, че падна при щурма на предната позиция — отвърна мъжът.

— След него кой?

— Балдуин дьо ла Тровил и аз, ваше височество, сме следващите по ранг след Уолтър. Пристигнахме тук в един и същи ден, така че не знам кой точно е по-старши.

— Вие кой сте?

— Антони дьо Мазини, бивш барон на Калри, ваше височество.

Щом чу името му, Арута си го спомни от коронацията на Луам. Беше един от поддръжниците на Ги. Все още се поддържаше спретнато, но двете години по границата до голяма степен го бяха лишили от изтънчените маниери на дворцово конте, които го отличаваха в Риланон.

— Ако нямате възражения, повикайте дьо ла Тровил и Ги дьо Батира. Чакам ви на съвет в покоите на барона.

— Нямам възражения — отвърна дьо Мазини и огледа навъсено касапницата по бойниците и двора на укреплението. — Всъщност най-после малко разум и ред тук няма да са излишни.

 

 

Балдуин дьо ла Тровил се оказа слаб мъж с изпито ястребово лице, за разлика от по-изтънчения дьо Мазини. След като двамата офицери се представиха, Арута каза:

— Ако на някой от двама ви му се въртят в главата тези глупости, че сте васали само на краля и че трябва да защитавате тази крепост до смърт, по-добре го кажете още сега.

Двамата се спогледаха и дьо Мазини се изсмя.

— Ваше височество, тук ни изпратиха по заповед на вашия брат… — той хвърли поглед към Ги — поради политическо неблагоразумие. Изобщо не държим да прахосаме нахалост живота си в безсмислени жестове.

— Баронът беше пълен идиот — добави дьо ла Тровил. — Смел почти до героизъм, но все пак идиот.

— Ще изпълните ли заповедите ми?

— С радост — отговориха и двамата.

— Тогава от този момент нататък моят първи заместник е дьо Батира. Ще го приемете като ваш старши.

Дьо Мазини се ухили.

— Това няма да е нещо ново и за двама ни, ваше височество.

Ги кимна и отвърна на усмивката.

— Двамата са добри бойци, Арута. Ще изпълнят каквото им се възложи.

Арута свали картата от стената и я разгъна върху масата.

— Искам половината гарнизон да оседлае конете до час. Но заповедта да се предаде шепнешком. Никакви тръби, барабани и викове. И колкото може по-скоро искам групи от по дузина мъже да започнат да се измъкват през задната порта, на интервали от по една минута. Трябва да потеглят за Сетанон. Смятам, че още в този момент Мурмандамус прехвърля свои бойци през скалите от двете страни на прохода, за да отреже пътя за оттегляне. Не мисля, че разполагаме с повече от няколко часа, в най-добрия случай — до призори.

Ги заби пръст в картата.

— Ако пратим малък патрул ето тук, после и тук, само за показ, проникването им ще се забави и шумът донякъде ще се покрие.

Арута кимна.

— Дьо ла Тровил, поведете този патрул, но не влизайте в бой. Ако се наложи, бягайте като заек, но гледайте на всяка цена да се върнете два часа преди съмване. До изгрев-слънце този гарнизон трябва да се опразни.

— Така. Първите ескадрони, които ще потеглят, да включат по шестима боеспособни мъже и шестима ранени. Ранените вържете на седлата, ако трябва. След днешната касапница ще има достатъчно коне, за да може всяка група да вземе два-три пъти повече животни, и искам всеки да отнесе колкото може повече зоб. Не всички коне ще могат да стигнат до Сетанон, но ако има достатъчно зоб и при смяна на конете, повечето би трябвало да издържат.

— Много от ранените няма да оцелеят, ваше височество — каза Мазини.

— Зная. Ездата до Сетанон ще бъде убийствена, но искам всички да се изнесат оттук. И един жив човек няма да оставим зад гърба си на тези касапи, дьо Мазини. И освен това искам всеки мъртвец да бъде поставен изправен по бойниците. Когато настъпи зората, искам Мурмандамус да си помисли, че му предстои да се срази с пълен гарнизон. — Принцът се обърна към Ги. — Това може да го позабави малко. Освен това подгответе съобщения за Северен страж и ги известете какво става тук. Ако паметта не ми изневерява, Майкъл, лордът на Северен страж, е доста по-умен от покойния барон на Висок замък. Може би ще се съгласи да прати малко войници да ужилят фланговете на Мурмандамус. Искам да изпратим също така депеши в Сетанон…

— За Сетанон не разполагаме с птици, ваше височество — отвърна дьо ла Тровил. — Очаквахме да дойдат с кервана след месец.

— Колко и какви птици са ви останали в кафезите?

— Дузина. Три за Северен страж. По два гълъба за Тир-Сог и Лориел, и пет до Ромней.

— В такъв случай поне можем да пръснем вестта. Съобщете на херцог Талвин Ромнейски да извести Луам в Риланон. Искам армиите на Изтока да тръгнат към Сетанон. Мартин вече ще е там с войската на Вандрос. Щом срещне оцелелите от Арменгар и разбере маршрута на Мурмандамус, ще обърне войските си и ще поведе армията от Ябон към Ястребово гнездо, откъдето ще може да прехвърли планините и да тръгне насам. Ще съобщим на Тир-Сог да изпрати вестоносци да го пресрещнат и да му кажат къде точно сме ние. Гарнизонът на Крондор ще тръгне веднага щом Гардан получи вест от Мартин. Той ще събере още войска по пътя си при Тъмно поле. — И Арута добави с плаха надежда: — Все още имаме шанс да оцелеем при Сетанон.

 

 

— Къде е Джими?

— Каза, че имал да свърши нещо и щял да се върне веднага — отвърна Локлир.

Арута се огледа неспокойно.

— Що за глупости са му щукнали пък сега?

Беше почти призори и последният отряд бойци бе готов да напусне гарнизона. Частта на Арута — последните петдесетина бойци — се бе подредила зад портата, но Джими беше изчезнал.

После Джими изведнъж дотича отнякъде и им замаха да тръгват. Метна се на седлото и Арута даде знак да отворят портите.

Тежките дървени крила изскърцаха и принцът поведе колоната навън.

— Какво те задържа? — попита Арута.

— Малка изненада за Мурмандамус — отговори Джими.

— Каква?

— Сложих запалена свещ на едно буре с масло. Върху шепа суха слама и парцали. Ще гръмне след около половин час. Няма да е кой знае какво, но ще вдигне доста пушилка и ще гори поне няколко часа.

Амос се засмя одобрително.

— И след Арменгар няма да им се ще толкова да налитат в огъня.

— Тоя е голям хитрец, Арута — отбеляза Ги.

Джими остана доволен от похвалата, но Арута отвърна сухо:

— Понякога даже — прекалено голям.

Лицето на Джими помръкна, а Локлир се ухили.

 

 

Спечелиха ден преднина. Откакто бяха потеглили, чак до залез-слънце преследвачи след тях не се мяркаха. Арута реши, че Мурмандамус трябва да се е разпоредил да претърсят основно опразнената крепост и едва след това ще прегрупира армията си за прехода през Високи хълмове. Да, определено бяха изпреварили нашествениците и най-вероятно щяха да си запазят преднината.

Можеха да си позволят по-бърза езда, подменяйки конете, и да преодоляват по трийсет и пет — четиридесет мили на ден. Част от конете щяха да се изтощят, но с малко късмет щяха да прехвърлят за седмица открития хълмист район. Навлезеха ли в Тъмни лес, щеше да им се наложи да забавят, но вероятността да ги настигнат там щеше да е по-малка, защото на преследвачите им щеше да се наложи да се придвижват предпазливо заради възможните засади сред гъстите гори.

На втория ден започнаха да оставят ранените, които не можеха да преживеят тежестите на пътуването. На другарите им бе заповядано да срязват придържащите ги за седлата връзки, без да губят време да ги погребват и без дори да им прибират оръжията и снаряжението.

На третия ден някъде по залез, се появиха първите преследвачи — смътни фигури на хоризонта. Арута заповяда да продължат още един час в галоп и на другия ден призори преследвачите отново престанаха да се виждат.

На четвъртия ден стигнаха първото село. Войниците, минали преди тях, бяха предупредили всички местни жители за приближаващата се опасност и селото беше изоставено. От един комин излизаше дим и Арута прати хора да проверят. Огънят в огнището все още тлееше, но нямаше никого. Намериха малко зърно и го прибраха, но друго продоволствие нямаше. Врагът нямаше да намери тук никаква плячка и Арута нареди да оставят селото. Ако жителите му не бяха отнесли със себе си всичката покъщнина и стока, щеше да заповяда да го опожарят. Сигурен беше, че войниците на Мурмандамус ще се погрижат за това, но се чувстваше по-добре, ако го остави така, както го беше заварил.

Към края на петия ден видяха, че отзад ги приближава неголям конен отряд и принцът заповяда на хората си да спрат и да се подготвят за бой. Конниците се приближиха и се оказаха дузина моределски съгледвачи, но свърнаха бързо и поеха назад, вместо да приемат двубоя с превъзхождащата ги по численост група.

На шестия ден настигнаха един керван, поел на юг, предупреден вече за приближаващата се опасност от предните ескадрони. Коларите караха бавно и беше повече от сигурно, че след ден-два авангардът на Мурмандамус ще ги застигне. Арута препусна към челото на колоната, където трябваше да е търговецът, собственик на товара, и извика:

— Разпрегнете конете и ги яхвайте. Иначе няма да се спасите от Тъмните братя, които идат след нас.

— Но зърното ми! — проплака търговецът. — Ще изгубя всичко!

Арута даде знак да спрат и извика на бойците си:

— Всеки да вземе по един чувал зърно. Ще ни трябва за Тъмни лес. Останалото да се изгори!

Търговецът се заинати и заповяда на охранниците си да защитят стоката му, но наемниците само изгледаха петдесетината бойци на Висок замък и се отдръпнаха, оставяйки ги да приберат зърното.

— Разпрегнете конете! — заповяда Ги.

Конниците срязаха поводите на конете и ги отведоха. След няколко минути чувалите от първата кола бяха прехвърлени на конете на войниците и на разпрегнатите товарни животни. Останалите фургони бяха подпалени.

Арута каза на търговеца:

— Ваша милост, насам идват тридесет хиляди таласъми, Тъмни братя и троли. Ако смятате, че съм ви онеправдал, помислете какво щеше да ви сполети, ако се тътрите из Тъмни лес сред подобна компания. А сега вземете зърното за конете си и тръгвайте на юг. Ние ще останем в Сетанон, но ако искате вашите кожи да останат читави, на ваше място бих подминал града и бих продължил към Малаково средище. Ако държите да ви се възмезди това зърно, останете в Сетанон и ако успеем всички да преживеем някак това нашествие, ще ви го изплатя. Рискът си е ваш. Повече време за разправии нямам.

Принцът заповяда на колоната да тръгне и след няколко минути изобщо не се изненада, че търговецът и наемниците му препускат зад тях, а само подвикна на Амос:

— Като спрем, подменете им конете от резервните. Не искам да ги оставяме.

На седмия ден навлязоха в Тъмни лес.

 

 

Шумът на битката секна и Арута заповяда да спрат. Махна с ръка на Галайн и един от войниците да продължат към източника на шума. Върнаха се след броени минути и елфът каза:

— Всичко е свършило.

Продължиха още малко на изток и намериха на една поляна група войници от Висок замък. Около тях лежаха телата на дузина моредели. Командирът на малкия ескадрон отдаде чест, щом видя приближаващия се принц.

— Спряхме да починат конете, когато ни удариха, ваше височество. За щастие, още един ескадрон се оказа недалече на запад и ни се притекоха на помощ.

Арута погледна Ги и Галайн и попита:

— Как по дяволите са успели да ни изпреварят?

— Не са — отвърна Галайн. — Били са тук цялото лято и са чакали. — Елфът се огледа. — Ето там, струва ми се.

Отведе Арута до един повален дънер, скриващ входа на ниска колиба, скрита хитро сред храсталаците. Колибата се оказа претъпкана със запаси: зърно, оръжия и сушено месо.

Арута бързо огледа всичко и каза:

— Тази кампания е била планирана отдавна. Вече можем да сме сигурни, че крайната цел на Мурмандамус е Сетанон.

— Но все още не знаем защо — отбеляза Ги.

— Ще трябва да действаме и без да го знаем. Вземете всичко, което може да ни свърши работа. Останалото да се изгори.

Обърна се към водача на ескадрона.

— Други наши отряди срещнахте ли?

— Да, ваше височество. Снощи дьо ла Тровил беше на стан на около миля на североизток оттук. Натъкнахме се на постовете му и ни заповядаха да продължим, за да не се струпват твърде много хора на едно място.

— А Тъмни братя? — попита Ги.

Сержантът кимна.

— Горите гъмжат от тях, ваше височество. Подминем ли ги, рядко ни закачат. Ако спрем, имат скрити стрелци из дърветата. За щастие обикновено групите им са по-малки от тази. Все пак може би ще е добре да не спираме.

— Вземи със себе си петима души от колоната ми и тръгнете на изток. Искам да се предаде на всички: отваряйте си очите за тези складове на Мурмандамус. Предполагам, че ще ги охраняват, така че се оглеждайте за места, където Тъмните братя ще се опитват да ви спрат. Всичко, което може да му помогне, трябва да се унищожава. Тръгвайте.

След това Арута нареди друга дузина мъже да се отправи на половин ден път на запад, а после да възвие на юг, за да се извести на колкото може повече отряди за складовете на врага. Накрая се обърна към Ги.

— Май е време да тръгваме. Почти усещам авангардните му части по петите ни.

— Все пак бихме могли да ги позадържим малко — каза дьо Батира.

Арута се озърна.

— Търся подходящо място за засада. Или някой мост, който да изгорим след себе си. Или теснина по пътеката, да я запушим с някое дърво. Но досега не видях подобно място.

— Тази проклета гора е най-удобното за преминаване място, което съм виждал. На парад можеш да я измаршируваш и нито един войник няма да сбърка стъпката, за да прескочи дънер — обади се Амос.

— Добре. Ще видим какво може да се направи — отвърна Ги. — Да тръгваме.

Тъмни лес представляваше плетеница от свързващи се гористи пояси, а не непрекъсната гора като Еддер или Зеленото лоно. През първите три дни от пътуването си преминаха през многобройни ливади и едва след това навлязоха сред наистина тъмни горски гъсталаци. На няколко пъти се наложи да изчакат, докато Галайн разпознае подвеждащите дири, оставени от моределите за заблуда. Още три пъти се натъкнаха на оръжейни и продоволствени складове, които се разпознаваха лесно по труповете на моредели и войници, пръснати наоколо. Мечовете хвърляха в огъня, за да се развали закалката им, стрелите и копията изгаряха. Седлата и юздите изпосичаха, зърното пръскаха по земята или също го изгаряха. Одеялата, дрехите и хранителните припаси ставаха храна на огъня.

Към края на втората седмица надушиха отдалече дим и се наложи да избегнат горски пожар. Нечие прекалено усърдие в унищожаването на складовете на Мурмандамус го беше причинило и огънят лесно бе обхванал дърветата, изсъхнали от горещото лято. Докато се отдалечаваха от бързо напредващата огнена стихия, Амос викна:

— Ей това трябва да направим. Да изчакаме негово скапанячество само да навлезе в гъсталака и после да му драснем огнивото. Ха!

Когато най-сетне излязоха от Тъмни лес и продължиха през нивята, Арута беше изгубил шест коня, но нито един от хората си, в това число търговеца и неговите наемници. Прехвърлиха двадесетина мили земеделска земя и накрая се спряха на стан. След залез-слънце на хоризонта на юг се видяха смътни светлини.

Арута ги посочи и каза:

— Сетанон.

 

 

Стигнаха града и пред портите ги спряха неколцина войници от местния гарнизон.

— Търсим командира ви! — извика дежурният сержант. Златните му нашивки ясно личаха на фино скроения зелено-бял табард на баронство Сетанон.

Арута вдигна ръка и сержантът каза:

— Тук се стичат войници от Висок замък от половин ден насам. Подслонихме ги в двора на казармите. Баронът иска да разбере кой командва цялото това преселение.

— Предайте му, че ще отида при него веднага след като се настанят хората.

— И за кого по-точно да му предам?

— Арута Крондорски.

Мъжът зяпна.

— Ама…

— Знам, знам, умрял съм. Все пак предайте на барон Хъмфри, че до час ще дойда в цитаделата му. И също така му предайте, че водя със себе си Ги дьо Батира. След това пратете човек в двора на казармите да провери дали Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини вече са пристигнали. Ако са тук, да им предаде да се явят при мен.

Сержантът остана вцепенен за миг, след което отдаде чест.

— Слушам, ваше височество.

Арута даде знак на колоната да влезе в града. По оживените улици кипеше обичайният мирен и спокоен живот на Кралството, гражданите бяха улисани в работа, търговия и веселби, уверени в своята сигурност под закрилата на добрия и великодушен монарх.

Накъдето и да извърнеше очи, принцът виждаше най-обичайни гледки на мирен и безметежен живот. Това обаче скоро щеше да се промени.

 

 

Арута заповяда портите да се затворят. През последната седмица онези граждани, които бяха предпочели да си опитат късмета и да побягнат на юг, бяха пуснати. Но сега вече градът трябваше да се запечата. Изпратени бяха още съобщения, по гълъби, както и по вестоносци, до гарнизоните в Малаково средище, в Силдън и Даркмур в случай, че предишните депеши не са достигнали до командирите им. Всичко, което можеше да се направи, беше направено и единственото, което им оставаше, беше да чакат.

Разположените на север съгледвачи бяха докладвали, че армията на Мурмандамус вече държи напълно под контрола си Тъмни лес. И последната ферма между горите и града беше опразнена и всички фермери бяха прибрани зад градските стени. Принцът се беше разпоредил всеки да действа по изричен график. Всички налични хранителни припаси бяха прибрани в Сетанон, но когато срокът изтече, Арута заповяда всички ферми да бъдат подпалени. Все още неожънатите ниви също бяха подложени на огън, необраните градини бяха изкоренени или посипани с отрова, а всички стада, които се оказаха твърде надалеко, за да ги приберат в Сетанон, по негова заповед бяха разпръснати на юг и на изток. Нищо, което можеше да е от полза за настъпващия враг, не бе оставено. Според докладите на пристигналите в Сетанон войници поне тридесет от складовете на Мурмандамус бяха намерени и оплячкосани или унищожени. Арута не хранеше илюзии. Беше се постарал да ужили колкото може по-сериозно Мурмандамус, но не беше му нанесъл никакви сериозни щети, освен малки неудобства.

Арута ръководеше съвета с Амос, Ги, офицерите от Висок замък и барон Хъмфри. Хъмфри седеше в пълното си бойно снаряжение — неудобно и безвкусно отрупано със злато и скъпоценности, предназначено повече за показ, отколкото за сериозен бой — златният му шлем с дълго бяло перо бе пред него на масата. Баронът с охота бе приел командата да се поеме от Арута, тъй като поради местоположението си гарнизонът на Сетанон не разполагаше с опитни в боя пълководци. Арута бе назначил Ги, Амос, дьо ла Тровил и дьо Мазини на ключови постове. Довършваха прегледа на състоянието на войските и складовете. Арута дочете списъка и заговори:

— При нормални обстоятелства бихме могли да удържим срещу армия с числеността на тази на Мурмандамус до два месеца. Но след онова, на което бяхме свидетели в Арменгар и Висок замък, съм убеден, че обстоятелствата няма да са нормални. Мурмандамус трябва да влезе в града до две, най-много до три седмици; иначе рискува да го хване зимният мраз. Скоро ще настъпят дъждовете и това ще забави атаките му, а дойде ли зимата, войската му ще почне да гине от глад. Не, той трябва бързо да влезе в Сетанон и да не ни позволи да изчерпаме припасите си или да ги унищожим. Ако нещата се развиват по най-благоприятния възможен начин, то в момента Мартин би трябвало да се спуска от склоновете на планината Каластий под Ястребово гнездо с войската от Ябон, около шест хиляди бойци. Но ще се забави поне две седмици. Приблизително по същото време би трябвало да дойдат и войници от Северен страж и от Силдън, но в най-добрия случай ще трябва да удържим не по-малко от две седмици, а може би до четири. Ако помощта се забави повече, ще е твърде късно.

Арута стана.

— Господа, единственото, което ни остава, е да чакаме идването на врага. Предлагам да си починем и да се молим.

Глава 18
Към дома

Вървяха по Коридора. Приличаше на някакъв странен широк път с жълтобелезникаво платно и непрекъснат низ от блестящи сребристи врати на всеки петдесет стъпки от двете страни. Макрос замахна с широк жест и каза:

— Коридорът на световете. Вървим през една загадка, неотстъпваща на Вечния град. Тук можеш да преминаваш от свят на свят, стига само да знаеш пътя. — Той им посочи един от сребърните правоъгълници. — Портал, който ти предлага достъп към и от поредния свят. Малцина са избраните, които могат да ги отличават. Някои го усвояват с много пот и учене, други се натъкват на тях случайно. Като промениш възприятията си, можеш да видиш какво има зад тях. Тук… — той махна с ръка към вратата, край която минаваха — един обгорен свят кръжи около забравеното си слънце. — После посочи вратата от другата страна. — Но там пък има свят, който гъмжи от живот, но само една от расите е разумна. — Спря се за малко. — Поне ще е така в нашето време. — После продължи: — В момента ми се струва, че тази врата се отваря към нажежени вихри газове, съвсем малко по-плътни от нищото. Виждате ли, в бъдещето съществува цяло общество, което пътешества през Коридора и води търговия между отделните светове, но има и светове, чието население изобщо не знае за това място.

— Аз също не знаех за него — каза Томас.

— Валхеру разполагаха с други средства за пътуване — отвърна Макрос и кимна към Риатх. — След като нямаха нужда от него, изобщо не се спряха, за да осъзнаят съществуването на Коридора, макар да имаха нужните за това способности. Късмет? Не знам, но благодарение на това тяхно невежество много погроми бяха избегнати.

— Докъде продължава този Коридор? — попита Пъг.

— Безкрайно. Никой не знае. Коридорът изглежда прав, но всъщност завива и ако се отдалеча малко повече напред, ще престанете да ме виждате. Между световете разстоянието и времето нямат почти никакво значение.

И той отново ги поведе напред.

 

 

Следвайки указанията на Макрос, Пъг бе успял да ги преведе по-напред във времето, някъде към собствената им епоха по преценката на Макрос. След като бе успял да ускори капана на времето. Пъг не се затрудни особено да изпълни наставлението на чародея. Строежът на заклинанията беше само логическо следствие на онова, което бе приложил в ускоряването на капана. Пъг можеше само да предполага колко време е отминало, но Макрос го увери, че щом започнат да се приближават до Мидкемия, той ще разбере колко още настройка е нужна.

— Макрос, а какво ще стане, ако някой от нас влезе в някоя от вратите? — попита Пъг.

Докато вървяха, Пъг беше оглеждал вратите една по една. След известно време установи, че всяка врата смътно се различава от останалите, с лек и едва доловим оттенък в блестенето на сребристата светлина, по който можеше да се съди за света, намиращ се зад нея.

Чародеят отвърна:

— Подозирам, че ще умреш бързо, понеже не си подготвен. Би трябвало да пропаднеш в пространствения разлом, при това без Риатх с нейната способност да се ориентира.

После се спря до една врата.

— Тук се налага да прекосим през една планета, с което ще си съкратим пътя почти наполовина. Разстоянието оттук до следващия портал е едва стотина разкрача, но внимавайте: атмосферата на този свят е смъртоносна. Задръжте си дъха, защото тук магията е без значение и чародейството няма да ви предпази.

Той издиша тежко, след което си пое дълбоко дъх и се втурна през вратата.

Томас скочи след него, а след това Пъг и накрая Риатх. Пъг примижа и щеше за малко да издиша, щом нажежените па̀ри го блъснаха в лицето и внезапна, неочаквана тежест се стовари на плещите му. Тичаха през обгорена равнина, осеяна с пурпурни и ръждивочервени камънаци, а над главите им надвисна сивкава мъгла, почти скриваща оранжевото небе. Твърдта под нозете им се тресеше и разгневените вулканични кратери бълваха към небето огромни стълбове черен дим и газове. Въздухът бе натежал от непосилен пек. Макрос им посочи напред и четиримата нахлуха през гладката повърхност на скален рид, която ги върна в Коридора.

 

 

Макрос беше мълчал няколко часа, потънал в дълбок размисъл. Изведнъж се закова на място, разбуден от унеса си, и пристъпи пред един портал.

— Налага се да прекосим и през този свят. Би трябвало да е приятен.

Преведе ги през портала и се озоваха сред красива поляна. Някъде отвъд дърветата се чуваше плясък на вълни в скали и се долавяше смътният солен мирис на море. Макрос ги поведе по ръба на залив, откриващ възхитителна гледка към безкраен океан.

Пъг огледа с любопитство околните дървета и откри, че много приличат на растителността на Мидкемия.

— Тук е почти като в Крудий.

— По-топло е — отвърна Макрос и вдиша с наслада щедрия мирис на море. — Великолепен свят, макар че никой не го обитава. — И добави с тъга: — Може би един ден ще се оттегля тук да си отдъхна. — После тръсна глава и очите му се оживиха. — Пъг, вече сме близо до нашата ера, макар и леко встрани. — Чародеят се огледа. — Струва ми се, че сме около една година преди да се родиш. Трябва ни съвсем мъничко времево ускорение.

Пъг притвори очи и подхвана едно дълго-предълго заклинание, ефектът от което беше почти недоловим, освен дето сенките се затичаха стремглаво по земята, а слънцето се втурна по небето. С идването на нощта бързо се гмурнаха в мрака и много скоро след това дойде зората. Скоростта на отминаващото време се ускори, дни и нощи замигаха бясно едни след други, а след това се сляха в непривично сива светлина.

Пъг помълча и рече:

— Сега трябва да почакаме.

Четиримата се отпуснаха и чак сега дадоха воля на възхитата си от красивия свят. Земната му хубост им даде отправна точка, спрямо която да сравнят странните и удивителни места, които бяха посетили досега. Томас изглеждаше дълбоко угрижен.

— Всичко това, на което станах свидетел, ме кара да се чудя колко ли голямо ще е онова, с което ни предстои да се преборим. — Помълча дълго. — Вселените се оказаха толкова немислими… необятни неща. — Вгледа се в Макрос. — Какво толкова може да сполети цялата тази вселена, ако една малка планета се покори на валхеру? Нима събратята ми не властваха тук преди?

Макрос го изгледа много притеснено.

— Така е, но ти или си станал боязлив, или още по-циничен. Нито едно от двете няма да ни свърши работа. — Старият чародей се взря мълчаливо в Томас и долови дълбокото колебание в очите на човека, превърнал се във валхеру. Накрая кимна и рече: — Природата на вселената се е променила след Войните на хаоса. Появата на новите богове е възвестила нова подредба на нещата — сложна и добре подредена система, докато по-рано властваха само първичните Ред и Хаос. В сегашната схема за валхеру няма място. Щеше да е по-лесно да се пренесе самият Ашен-Шугар напред във времето, отколкото да се залови човек с онова, което бе нужно. Имах нужда от неговата сила, но също така и от ум, който стои зад нея, за да послужи тя на нашето дело. Без времевата връзка между него и Томас, Ашен-Шугар щеше да си остане един от своите събратя. Но дори с тази връзка Ашен-Шугар можеше да си остане същество, неподвластно на ничий контрол.

Томас си спомни.

— Никой не би могъл да си представи дълбочината на безумието, с което се сражавах по време на войната с цураните. Бях на косъм. — Гласът му си остана почти спокоен, но когато продължи, в него се прокрадна нотка на болка. — Превърнах се в убиец. Избивах беззащитни същества. Мартин бе на ръба да ме убие, толкова бях подивял. — После добави: — А тогава притежавах едва една десета от сегашната си мощ. В деня, в който възвърнах… разума си, Мартин можеше да ме прониже в сърцето със стрелата си. — Посочи с ръка един камък на няколко стъпки от себе си, стисна шепа и камъкът се превърна в прах, все едно че беше стиснал него. — Ако тогава бях силен колкото сега, щях да убия Мартин преди да е пуснал стрелата… само със силата на волята си.

Макрос кимна.

— Пъг, сигурно вече разбираш колко беше рисковано. Дори един-единствен валхеру може да представлява почти толкова голяма опасност, колкото Драконовите пълчища заедно. Би се оказал сила, неудържима в космоса. — Тонът му не вдъхваше и капка увереност. — Сред тази вселена няма едно-едничко същество освен боговете, което би могло да му се противопостави. — Макрос се усмихна леко. — Освен мен, разбира се, но дори в пълната си сила можех най-много да оцелея в битката си с тях, не и да ги победя. А лишен от нея… — Останалото го премълча.

— Но тогава — рече Пъг — защо боговете не са се задействали?

Макрос се усмихна горчиво и жестът му обгърна четиримата.

— А според теб, какво правим ние тук? Това е играта. А в нея ние сме само фигури.

Пъг притвори очи и след миг странно сивата светлина се замени с обичаен дневен зрак.

— Мисля, че се върнахме.

Макрос хвана ръката му, притвори очи, усети потока на времето през сетивата на по-младия маг и след миг мълчание промълви:

— Пъг, вече сме достатъчно близо до Мидкемия, за да можеш да се опиташ да пратиш съобщение до дома си. Съветвам те да го направиш. — Пъг му беше разказал за детето и за предишния си успешен опит да се свърже с ума му.

Така че затвори очи и се помъчи да докосне ума на Гамина.

 

 

Катала вдигна очи от плетивото си. Гамина седеше вкочанено и се взираше с каменно лице в нещо далечно. После момичето килна глава на една страна, сякаш се вслушваше. Уилям, който четеше от дебелия пожълтял том, даден му от Кълган, го остави настрани и изгледа втренчено посестримата си.

Момчето се размърда и промълви тихо:

— Мамо…

Катала остави плетката и каза:

— Какво, Уилям?

Момчето отмести широко отворените си очи към майка си и прошепна:

— Това е… татко.

Катала се приближи, коленичи пред сина си и го прегърна през раменете.

— Какво искаш да кажеш?

— Той говори на Гамина.

Катала се вгледа в момичето, което седеше вкочанено като омагьосано, забравило за всичко наоколо, надигна се бавно, тихо отиде до вратата на дневната и я открехна. После прекрачи прага й и се затича.

Кълган и Елгахар седяха един срещу друг и играеха шаах, а Хочопепа гледаше отстрани и подхвърляше досадни съвети. Стаята беше изпълнена със задушлив дим, защото двамата дебели магове смучеха свирепо големите си лули след приличната вечеря, без да крият наслаждението си и без да обръщат внимание на протестите на околните. Мийчъм седеше наблизо и точеше ловджийския си нож.

— Елате веднага. Всички — рязко каза Катала. Настойчивият й тон ги накара да премълчат всякакви въпроси и четиримата се изнизаха след нея по коридора към стаята, където Уилям гледаше съсредоточено Гамина.

Катала коленичи до момичето и бавно раздвижи ръка пред изцъклените му очи. Гамина не реагира. Изпаднала беше в някакъв транс. Кълган прошепна:

— Какво става?

Катала отвърна шепнешком:

— Уилям казва, че говорела с Пъг.

Елгахар, винаги сдържаният маг от Великия път, пристъпи край Кълган.

— Аз сигурно ще мога да разбера нещо. — Той коленичи пред Уилям. — Искаш ли да се опиташ да направиш нещо с мен?

Уилям сви рамене уклончиво и магът каза:

— Знам, че можеш понякога да чуваш Гамина, също както и тя те чува, когато говориш с животните. Би ли ми позволил да чуя какво казва тя?

— Как?

— Проучвал съм по какъв механизъм действат способностите на Гамина и мисля, че мога да го направя и аз. Няма никакъв риск — обърна се той към Катала.

Катала кимна, а Уилям отвърна:

— Разбира се. Нямам нищо против.

Елгахар затвори очи и сложи ръка на рамото на Уилям, и след около минута каза:

— Успях само да чуя… нещо. — Той отвори очи. — Тя говори с някого. Мисля, че е Миламбер.

— Жалко, че Доминик се върна в абатството си — изпъшка Хочопепа. — Той сигурно щеше да може да го чуе.

Кълган вдигна ръка за тишина. Гамина въздъхна дълбоко и затвори очи. Катала посегна към нея уплашена, че може да припадне, но вместо това очите на момичето се ококориха, то се усмихна широко и скочи от стола.

Гамина направо затанцува из стаята, толкова възбудена беше, и извика на всички с речта на ума си: „Беше татко! Той ми проговори! Той се връща!“

Катала сложи ръка на рамото на детето.

— Успокой се, момичето ми. Хайде, спри да подскачаш и ни кажи на всички какво ти каза той. Но говори, дъще, говори!

За пръв път детето заговори по-високо от шепот, с възбудени викове, прекъсвани от весел смях.

— Говорих с татко! Той ме извика отнякъде!

— Откъде? — настоя Кълган.

Момичето спря възбудения си танц и килна замислено главичка.

— Беше… просто някъде. Имаше бряг с пясък и море и беше красиво. Не знам. Той не каза къде е. Беше просто някъде. — Тя отново заподскача и задърпа Кълган за крака. — Трябва да тръгваме!

— Къде?

— Татко каза да го срещнем. На едно място.

— Кое място, мъничкото ми? — попита Катала.

Гамина подскочи леко и каза:

— В Сетанон.

— Това е един град близо до Тъмни лес, в средата на Кралството — каза Мийчъм.

Кълган го изгледа много мрачно.

— Това го знаем.

Горянинът обаче никак не се смути, а посочи двамата цурански магьосници.

— Те не го знаят… майстор Кълган.

Рунтавите вежди на Кълган се свъсиха и той се окашля — знак, че старият му приятел е прав. Други знаци Мийчъм нямаше да схване.

Катала се помъчи да успокои момиченцето.

— Хайде, миличкото ми. Кажи ми сега — кой трябва да се срещне с Пъг в Сетанон?

— Всички. Той иска всички да отидем там. Веднага.

— Защо? — попита Уилям, който изведнъж се почувства пренебрегнат.

Изведнъж настроението на момичето се промени и то се укроти. Очите му се разшириха и то промълви:

— Онова, лошото нещо, чичо Кълган! Лошото нещо от видението на Роджън! То е там! — Детето се вкопчи в крака на Кълган.

Кълган изгледа другите в стаята, а Хочопепа рече:

— Врагът?

Кълган кимна и притисна детето към себе си.

— Кога, миличко?

— Веднага, Кълган. Той каза, че трябва да отидем веднага.

Катала се обърна към Мийчъм.

— Предай на всички в селището. Всички магьосници трябва да се подготвят за тръгване. Трябва да се отправим към Ландрет. Оттам ще вземем коне и ще продължим на север.

— Никоя щерка на чародейство не би се осланяла на такъв примитивен транспорт — каза Кълган. Каза го шеговито, мъчейки се да облекчи напрежението. — Пъг трябваше да си намери някоя вещица за жена.

Катала присви очи: нямаше настроение за шеги.

— Ти какво предлагаш?

— Мога да използвам дарбата си да се премествам, докъдето ми стига окото, за да отпътуваме с Хочопепа на отскоци, по около три мили. Е, ще отнеме известно време, но ще е много по-малко, отколкото на коне. Като стигнем, двамата можем да направим портал някъде край Сетанон, а ти и останалите можете да преминете през него оттук. — Обърна се към Елгахар. — Така ще остане време за всички ви да се подготвите.

— Аз ще дойда с вас — намеси се Мийчъм, — в случай че изскочите в бивака на разбойници или се натъкнете на някоя друга беля.

— Татко каза да заведем и други — обади се Гамина.

— Кого? — попита Хочопепа и сложи ръка на крехкото рамо на детето.

— Други магьосници, чичо Хочо.

— Конгрегацията — каза Елгахар. — Той би помолил за подобно нещо само ако Врагът наистина е връхлетял срещу нас.

— И войската.

Кълган погледна надолу към мъничкото й личице.

— Войската ли? Коя войска?

— Просто войската! — Търпението на момиченцето като че ли се беше изчерпало и то се беше изправило, с юмручета на хълбоците.

— Ще изпратим съобщение до гарнизона в Ландрет, а също и в Шамата. — Обърна се към Катала. — Предвид ранга ти на принцеса от кралската фамилия по брачни права, може би е време да изровиш онзи кралски печат, който непрекъснато криеш някъде. Ще ни трябва, за да придадем тежест на тези послания.

Катала кимна, прегърна Гамина и й каза:

— Ти остани тук с брат си.

След което бързо излезе от стаята.

Кълган погледна цуранските си колеги. Хочопепа промълви:

— Мракът идва. Вече пада.

— Да — каза Кълган. — Над Сетанон.

 

 

Пъг отвори очи. Отново изпита умора, но не толкова тежка, колкото първия път, когато беше говорил с момичето. Томас, Макрос и Риатх се взираха в младия чародей и чакаха.

— Мисля, че успях да й предам достатъчно, за да каже на другите какво да направят.

Макрос кимна доволно.

— Конгрегацията едва ли ще може да се противопостави на Драконовите пълчища, ако успеят да пробият през времепространството, но могат да помогнат да се задържи Мурмандамус, за да овладеем Камъка на живота преди него.

— Стига да стигнат до Сетанон навреме — отбеляза Пъг. — Не знам къде точно сме във времето.

— Виж, това е проблем — съгласи се Макрос. — Знаем само, че сме в собствената си епоха, и според логиката би трябвало да се намираме някъде след момента, в който вие я напуснахте, за да се избегнат някои възможни по-заплетени парадокси. Но колко точно време е изтекло, откакто сте тръгнали? Месец? Седмица? Час? Е, ще го разберем едва когато стигнем там.

— Стига да стигнем навреме — добави Томас.

— Риатх — каза Макрос. — Трябва да изминем известно разстояние оттук до следващия портал. На този свят няма смъртни очи, които да видят превъплъщението ти. Би ли ни пренесла?

Без да задава излишни въпроси, жената засия ярко и възвърна драконовия си облик. Тримата се качиха и тя се понесе към небето.

— Полети на североизток! — извика Макрос и Риатх разпери широко криле и ги понесе в указаната посока.

Известно време се носиха мълчаливо — никой не изпитваше охота да говори. Бързо оставиха зад гърба си скалите и пясъчната ивица и се понесоха над вълнисти плата, покрити с гъста храстовидна растителност. Отгоре ги грееше топлото слънце.

Пъг претегли в ума си всичко, което им беше казал Макрос през последния час. Спретна бързо заклинание, за да могат да си говорят, без да викат, и каза:

— Макрос, ти каза, че дори един-единствен валхеру може да се окаже необуздаема сила във вселената. Не бих казал, че разбирам какво имаше предвид.

— Тук е заложено много повече от съдбата на един свят — отвърна Макрос и погледна надолу към реката, над която прелитаха. — Тази чудесна планета е не по-малко застрашена от Мидкемия. Както и Келеуан, и всички други светове, рано или късно. Виж, ако слугите на валхеру спечелят тази война, господарите им ще се върнат и хаосът отново ще се развихри из космоса. Всеки свят ще се окаже беззащитен за безчинствата на Драконовите пълчища, защото не само никой няма да може да се противопостави на гибелната им ярост, но на могъществото им никой няма да може да се опълчи. Самият акт на завръщането им в това времепространство ще им осигури източник на мистична сила, немислима досега, източник на мощ, който ще превърне Властелините на драконите в заплаха дори за самите богове.

— Но как е възможно това?

— Камъкът на живота — отвърна му Томас. — Той бе оставен за последната битка с боговете. Ако го използват… — Не довърши мисълта си.

Вече летяха високо над планински върхове и навлизаха в езерна земя, на север от хълмисти равнини, а слънцето тънеше на запад. На Пъг му се стори трудно да си представи такава пълна разруха, докато прелитаха над толкова разкошен свят. Макрос посочи и извика:

— Риатх! Онзи голям остров с двата еднакви залива срещу нас!

Риатх се сниши и кацна там, където й посочи Макрос. Скочиха от гърба й и изчакаха, докато отново се превъплъти в човешкото си тяло, след което Макрос ги поведе към голямата издадена напред скала, пред групата подобни на пинии дървета. Озоваха се пред врата, очертана в повърхността на скалата. Макрос пристъпи през нея. Томас го последва, а след него — и Пъг. И когато Пъг прекрачи прага, ужасът изкрещя в безумна ярост, връхлетя върху Макрос и го събори.

 

 

Томас извади меча си и скочи напред, докато жизнегубът се мъчеше да довърши Макрос. Присви се, когато друг ужас се опита да го сграбчи отзад. Риатх, която тъкмо прекрачваше портала, отхвърли Пъг настрана. Трети ужас се хвърли към нея и сграбчи ръката й над лакътя. Риатх изпищя от болка.

Томас замахна с меча си и халата, която се мъчеше да довърши Макрос, бе посечена, ревна без глас и се извъртя към нападателя си. Зави по вълчи и посегна с острите си нокти. Томас се заслони с щита си и от него се посипаха златни искри.

Сините очи на Риатх светнаха и станаха огненочервени, и изведнъж ужасията, която беше стиснала ръката й, запищя. Мръсен черен дим се надигна от ръката на чудовището, но то, изглежда, не можеше да я дръпне. Очите на драконката-жена засветиха още по-ярко и тя остана неподвижна, само тялото й потръпваше леко. Ужасът като че ли започна да трепери и безгласните му писъци се стаиха до шепот на разлюляна от вятъра тръстика.

Пъг привърши заклинанието си и третият ужас, сграбчен в някаква здрава хватка, изви гръб и черните му криле потръпнаха и се свлякоха на пода. После се надигна и се отнесе, поведен от лекия жест на ръката на Пъг, между световете и пропадна в сивата пустош.

Томас замахна отново, и още веднъж, и ужасът срещу него залитна назад. При всеки удар на златния меч в черното нищо със съсък изхвърчаха искри енергия. Съществото, изглежда, се изтощи и се опита да се отскубне, но Томас го прониза и го умъртви.

Пред очите на Пъг Томас и Риатх довършиха и другите два ужаса, изцеждайки по необясним начин живота от празните им черни туловища, тъй както тварите на злия мрак изсмукваха живот от другите.

Пъг пристъпи към изпадналия в полунесвяст Макрос и му помогна да се изправи.

— Нарани ли те?

— Ни най-малко. С тези твари един смъртен трудно би се справил, но и преди ми се е случвало да си имам работа с тях. Това, че бяха поставени точно пред тази врата, показва колко се боят валхеру от помощта, която можем да донесем на Мидкемия. Ако Мурмандамус се докопа до Сетанон и намери Камъка на живота… ужасите ще са само бледа сянка на гибелта и разрухата, които ще се развихрят.

— Колко остава до Мидкемия? — попита Томас.

— Онази врата. — Макрос посочи сребърния правоъгълник срещу портала, през който бяха минали. — През нея и сме у дома.

 

 

Озоваха се в огромна студена и пуста зала. Изградена беше от масивни камъни, наместени от майстори зидари. На един висок подиум в другия край на залата се издигаше самотен трон, а по двете стени се виждаха вдълбани дълбоки ниши, очакващи като че ли да се поставят в тях статуи.

Четиримата пристъпиха напред и Пъг каза:

— Мразовито е тук. Ясно е, че сме в Мидкемия, но къде?

— В Сар-Саргот — отвърна леко развеселен Макрос. Томас се извърна към чародея.

— Ти луд ли си? Та това е древната столица на първия Мурмандамус! Това поне знам от сказанията на моредел.

— Успокой се — отвърна Макрос. — Сега те всички са отпратили да завладеят Кралството. И да заварим някои моредели и таласъми да се мотаят тук, това ще са жалки дезертьори. Не, тук лесно ще се справим с всякакви препятствия. Сетанон е мястото, където трябва да сме готови да надмогнем върховното предизвикателство.

Изведе ги навън и Пъг се олюля от ужас. Във всички посоки се виждаха забити в прави редици колове, по пет стъпки високи. И на всеки кол бе набита по една човешка глава, най-малко по хиляда във всяка посока. Пъг прошепна:

— Милостиви небеса, как може да съществува такова зло?

— Ето че започваш да проумяваш — отвърна му спокойно Макрос и се обърна към тримата си спътници. — А беше време, когато Ашен-Шугар щеше да си помисли, че всичко това не е нищо повече от нагледен урок.

Томас огледа и кимна мълчаливо в съгласие.

— Томас, в битието си на Ашен-Шугар, си спомня времената, когато във вселената не съществуваха морални норми. Правото и кривото не съществуваха и като помисъл, съществуваше само силата. И в онази вселена всички други раси разсъждаваха не по-различно от валхеру, всички, с изключение на Аил, но техните възгледи изглеждаха непривични според тогавашните стандарти. Мурмандамус е само един инструмент, наподобяващ своите господари.

— А същества далеч по-малко зли от Мурмандамус извършват много по-жестоки безчинства от този безсмислен акт — продължи чародеят. — Но го вършат с известно съзнание за естеството на делата си, съотносимо с някакъв по-висш морален принцип. Докато валхеру не разбират от добро и зло — те са напълно лишени от чувство за морал и са толкова гибелни, че сме длъжни да ги смятаме за почти върховно зло. И Мурмандамус е техният слуга, следователно също е зло. Макар да е само най-бледа сянка на мрака, който те носят. — Макрос въздъхна. — Може да е суетност, но самата мисъл, че се боря с такова зло… някак сваля бремето на годините от плещите ми.

Пъг вдиша дълбоко, осъзнал тегобите на този изтерзан дух, стремящ се да опази всичко, което им бе скъпо, и попита:

— Сега накъде? Към Сетанон?

— Да — каза Макрос. — Трябва да идем там и да видим какво се е случило междувременно. С малко късмет, би трябвало да можем да помогнем. Във всеки случай не бива да се позволи на Мурмандамус да се докопа до Камъка на живота. Риатх?

Драконката засия и възприе обичайната си форма. Качиха се на мощния й гръб и тя ги понесе в небесата. Зарея се високо над равнината на Исбандия и направи кръг, плесна с криле и пое на югозапад, а Макрос я накара да позабави, за да огледат разрушения Арменгар. От огромния кратер на мястото на някогашната цитадела все още се издигаше черен дим.

— Кое е това място? — попита Пъг.

— Някога се е наричало Сар-Исбандия, а последното му име е Арменгар. Построено бе от народа на гламредел, както и Сар-Саргот, много преди да ги сполети упадък и варварство. И двата града бяха съградени в подражание на града на Дракен-Корин с помощта на науки, плячкосани от други светове. Напразно бяха издигнати тези твърдини, защото ги завзеха моределите, макар с цената на огромни жертви: първо Сар-Саргот, който стана престолнина на първия Мурмандамус, а след това и Сар-Исбандия. Но Мурмандамус бе убит в битката за Сар-Исбандия, след която се смяташе, че гламредел са унищожени до крак. След неговата смърт и двата града бяха изоставени от моредел. Едва наскоро моредел се завърнаха в Сар-Саргот. А в Арменгар се заселиха хора.

— Нищо не е останало — отбеляза Томас.

— Изглежда, че днешното въплъщение на Мурмандамус е платило висока цена за него — съгласи се Макрос. — Хората, които живееха тук, се оказаха по-корави и умни, отколкото предполагах. Навярно са го уязвили достатъчно, за да може Сетанон все още да се държи, защото той вече сигурно се е прехвърлил през планините. Риатх! На юг, към Сетанон.

Глава 19
Сетанон

Изведнъж градът се оказа под обсада. В продължение на една седмица, след като Арута укрепи града, не се случи нищо, но на осмия ден след затварянето на портите съгледвачите донесоха, че армията на Мурмандамус настъпва. Към обяд градът се оказа обкръжен от частите на авангардната му конница, а в полунощ във всички посоки чак до хоризонта светеха огньове.

Амос, Ги и Арута оглеждаха струпалите около стените нашественически пълчища от командния си пост.

— Тук вече игрички няма да има — промълви Ги. — Ще ни удари от всички страни наведнъж. Тези паянтови стенички изобщо няма да издържат. Ще влезе в града още след първата или втората вълна, освен ако не успеем да измислим нещо, с което да го забавим.

— Защитните укрепления, които вдигнахме, ще издържат, но само за малко. Трябва да разчитаме само на живата сила — каза Арута.

— Е, ония дето ги доведохме с нас, са жилави момци — отбеляза Амос. — Може пък тукашните изнежени гвардейчета да се понаучат на едно-друго от тях.

— Нали затова разпределих хората от Висок замък между всички части на гарнизона. Дано те поне променят донякъде положението — каза Арута, но не изглеждаше много уверен.

Ги поклати замислено глава.

— Хиляда и двеста ветерани, в това число леко ранените, които могат да се върнат в строя. Три хиляди от гарнизона, малко местно опълчение и градската стража — повечето от които не са се сблъсквали с нищо по-опасно от някой кръчмарски побойник. Щом седем хиляди арменгарци не можаха да удържат зад високите шестдесет стъпки стени, какво може да направи тази тълпа тук?

— Каквото трябва — отвърна Арута и без повече приказки се загледа към хилядите огньове, осеяли равнината.

 

 

Следващият ден изтече и настъпи нощ, а Мурмандамус продължаваше да държи армията си на стан. Джими и Локлир седяха върху купа сено близо до позицията на един от катапултите. През целия ден заедно със скуайърите от двора на лорд Хъмфри бяха разнасяли ведра с пясък и вода по стената срещу всяка от обсадните машини, в случай че се наложи да се гаси пожар. Бяха изтощени до смърт.

Локлир се взираше в морето от факли и лагерни огньове отвъд стените.

— Изглеждат дори повече, отколкото при Арменгар. Все едно че изобщо не сме ги уязвили.

— Уязвихме ги — каза Джими. — Просто сега са по-близо, това е. Чух дьо Батира да казва, че ще се хвърлят наведнъж. — Помълча малко и промълви: — Локи, напоследък нищо не си споменавал за Бронвин.

Локлир не откъсна очи от грейналата от огньовете равнина.

— Какво има за споменаване? Тя е мъртва и аз я оплаках. Вече е минало. Никаква полза няма да се връщам към това. След някой ден и аз може да загина.

Джими въздъхна, отпусна гръб на стената и се загледа към пълчищата около града. Угаснала бе сякаш живинката у приятеля му, нещо младо и невинно в него сякаш бе умряло, и му домъчня от тази загуба. И се зачуди, дали и той самият някога е бил млад и невинен.

 

 

С идването на зората защитниците бяха готови на позициите си, настръхнали да срещнат пристъпа на нападателите. Но също както и при Арменгар, най-напред към града се приближи самият Мурмандамус. Напред тръгнаха в марш бойни редици, понесли знамената на съюзи и кланове, след което в строя им се отвори пролука и пред тях излезе върховният им командир. Яхнал беше огромен черен жребец, неотстъпващ по хубост на белия вихрогон, който яздеше предния път. Шлемът му беше от сребро, с черни линии, а в десницата си държеше черен меч. Нищо освен страх не будеше външността му, но словата му бяха меки. И се разнесоха до всяко ухо в града, подсилени от вещерското му изкуство.

— О, чеда мои, макар да ми се опълчиха вече неколцина от вас, готов съм винаги за прошка. Отворете портите и ще ви дам тържествена клетва: всеки от вас, който пожелае, ще може да си замине в мир, без никой да го гони и насилва. Да вземе със себе си всичко, което пожелае — храна, добитък и богатства, не ще попреча никому и с нищо. — Махна с ръка зад себе си, дузина моредели подкараха напред и застанаха на конете си зад него. — Ще ви предложа заложници дори. Това са едни от най-верните ми главатари. Те ще останат с вас, без броня и оръжие, било сред градските стени или в който град поискате да се преселите. Само за едно ви моля. Трябва да отворите портите си пред мен. Сетанон трябва да бъде мой!

Пълководците по крепостната стена слушаха като омаяни. Амос измърмори:

— Този височайши нерез явно ще се пръсне от желание да влезе час по-скоро в града. Проклет да съм, ако почти не му повярвах. Почти си помислих, че можем да офейкаме по живо — по здраво, ако му го дадем този проклет град.

Ги прокара длан по лицето си, пребледняло от тревога и умора, натрупана от дългото изпитание.

— Тук трябва да има нещо, към което той се стреми отчаяно.

Лорд Хъмфри рече:

— Ваше височество, не бихме ли могли да се спогодим с това същество?

— Този град е ваш, милорд, но Кралството е на брат ми — отвърна Арута. — Убеден съм, че няма да се церемони с нас, ако започнем да го отстъпваме парче по парче. Не, няма да се пазарим с Мурмандамус. Колкото и да са сладки думите му, нищо в него не ме кара да мисля, че може да се вярва на клетвите му. Смятам, че драговолно ще пожертва тези свои главатари, без изобщо да го е грижа за тях. Загубите никога досега не са го притеснявали. Дори съм склонен да мисля, че изпитва удоволствие от проливането на кръв, все едно дали е наша, или негова. Ги е прав. Той просто иска да влезе час по-скоро в града. А аз съм готов да дам половината си хазна само за да разбера какво точно цели.

— А според мен и главатарите му не се радват много на предложението — отбеляза Амос. Неколцина от моределските водачи се споглеждаха стъписано и бързо си заговориха зад гърба на Мурмандамус. — Май цялата тази хармония между Тъмните братя бързо се разпада.

— Да се надяваме — отрони сухо дьо Батира.

Жребецът на Мурмандамус се завъртя, запристъпва нервно на място и той изрева:

— Е, какъв е отговорът ви?

Арута се покачи на един сандък, за да се вижда по-добре над стените, и извика:

— Отговарям ти! Върни се на север. Ти нахлу в земи, които не ти дължат дан. Армиите ни вече идат срещу теб. Върнете се на север преди проходите да се задръстят от снега, инак ще измрете в студ и самота, далече от дома си.

Гласът на Мурмандамус се извиси над равнината.

— Кой там говори от името на града?

Настъпи миг тишина, след което Арута извика:

— Аз, Арута Кондуин, принцът на Крондор и наследникът на Риланон. — След което добави не съвсем официалната си титла: — Господарят на Запада.

Мурмандамус изкрещя с нечовешка ярост и с още нещо, може би страх, а Джими дръпна Амос за ръкава и рече:

— Ей, това го закла! Явно не му е весело.

Амос само се ухили и потупа младежа по рамото. Сред редиците на армията на Мурмандамус се надигна глух ропот, а Амос вметна:

— Изглежда, че и на армията му никак не й хареса. Поличби, които се оказват фалшиви, могат да подкопаят една толкова суеверна сган като тях.

Мурмандамус изрева:

— Лъжец! Лъжепринц си ти! Знайно е, че принцът на Крондор бе посечен! Защо лъжеш? Какво целиш?

Арута се изправи, за да го видят ясно. Главатарите зад Мурмандамус заобикаляха нервно в кръг и си заговориха оживено. Принцът свали от гърдите си талисмана, даден му от игумена край Сарт, и го вдигна пред себе си.

— С този талисман съм защитен от твоята магия. — Подаде го на Джими. — Сега вече знаеш истината.

Постоянният спътник на Мурмандамус, пантатийският змиежрец Катос, се затътри напред, хвана се за стремето на седлото на господаря си, посочи към Арута и заговори нещо със съскащата реч на народа си. Мурмандамус изрева яростно, изрита го и го събори на земята. Амос се изплю от стената.

— Ей това вече ги убеди.

Разгневените главатари подкараха вкупом към Мурмандамус. Той като че ли усети, че мигът му се изплъзва, извърна рязко черния жребец в пълен кръг и копитата на бойния кон удариха падналия змиежрец по главата и го довършиха. Пренебрегнал падналия си съюзник и настъпващите към него разбунтували се главатари, Мурмандамус вдигна лице към стената и ревна:

— Смъртта тогаз да те прегърне, омразен враг! — Обърна се към армията си и посочи към града. — Атака!

Пълчищата бяха готови за щурм и се понесоха напред. Главатарите не можеха да се противопоставят и им остана само да се пръснат в галоп, за да поемат командата. Конницата бавно пое след първите щурмуващи редици пехота, готова за атака на портите.

Мурмандамус се изтегли на командния си пост, а първата редица таласъми прегази просналото се тяло на змиежреца. Не се разбра дали пантатиецът бе издъхнал от конския ритник, или не, но след като го прегази и последната редица, от него остана само премазана под халата кървава плът.

Арута вдигна ръка, задържа я и я пусна с отсечен жест, когато първата редица навлезе в обсега на катапултите.

— Дръж — рече Джими и му подаде талисмана. — Все пак може да ти потрябва.

Залп от камъни и копия порази настъпващите и те се поколебаха за миг, но продължиха напред. Скоро вече тичаха към стените, прикривани от стрелите на своите лъкометци и зад стена от щитове. След това първите пропаднаха в изкопите, покрити с платнища и пръст, и се нанизаха на острите колове. Следващите ги нахвърлиха щитове върху гърчещите се още тела на другарите си и притичаха през тях. Втората и третата редици бяха пометени, но след тях прииждаха нови и нови, стълбите се опряха на стените и битката за Сетанон започна.

 

 

Първата вълна се понесе нагоре по стълбите и бранителите я посрещнаха с огън и стомана. Мъжете от Висок замък водеха и даваха пример с храбростта си на неопитните защитници на града. Удържаха се срещу непосилния натиск благодарение на тях. Оста на защитата се въплъти в Амос, дьо ла Тровил, дьо Мазини и Ги, които неизменно се появяваха там, където имаше най-голяма нужда.

Близо час битката продължи да се крепи на косъм — след всяко отблъскване нов пробой зейваше в друг участък на отбраната и скоро се разбра, че равновесието е пълно и изходът ще се реши от сляпата приумица на съдбата.

А след това нападателите затъркаляха напред, срещу южната порта, гигантски таран, направен някъде по сумрачните поляни на Тъмния лес. След като нямаше крепостен ров, само набързо изровените ями и изкопи можеха да забавят настъплението му. Скоро и те бяха покрити с дебели греди, хвърлени върху труповете на загиналите. Таранът представляваше огромен дънер, дебел почти десет стъпки. Търкаляше се върху шест гигантски колела, теглен от дузина конници, а десетина гиганти го бутаха отзад. Дървената грамада набра скорост и се затъркаля с тежък тътен към портата. Скоро конете запрепускаха в галоп и ездачите им свърнаха встрани, за да избегнат пороя от стрели. Тромавите гиганти бяха заменени с по-чевръсти таласъми, чиято основна задача се състоеше в това да поддържат посоката и скоростта на тарана. Той се затъркаля неудържимо към портата и защитниците не можеха да направят нищо, за да го спрат.

Огромното дърво се стовари в портите с гръмовен трясък, гредите се сцепиха и железните панти и лостове поддадоха с метален трясък, възвестяващ пробив в защитата на града. Портите отхвърчаха назад и бяха смазани от колелетата на тарана. Нашествениците нахлуха в града през зейналия проход и везните на битката се наклониха невъзвратимо.

Бранителите бяха изтласкани. Нашествениците настъпваха — нови и нови тълпи таласъми и моредели. Арута изпрати срещу тях подкрепленията и те излязоха срещу нахлуващите в междинния двор таласъми пред вътрешната порта. Битката беше яростна, но таласъмските стрелци скоро изтласкаха бранителите въпреки дъжда от стрели, сипещ се върху тях от съседните участъци на крепостта. И изведнъж се разнесоха диви крясъци и викове и всички вдигнаха очи към небето.

От небето се спускаше дракон и златните му люспи блестяха под лъчите на слънцето. А на гърба му се виждаха три човешки фигури. Гигантският звяр закръжи надолу с ужасен рев, канейки се като че ли да се стовари върху главите на нападателите, и таласъмите се пръснаха в бяг.

 

 

Риатх разпери широко криле и се понесе над главите на вражеските пълчища. Томас размахваше златния си меч. Драконката нададе тръбния си боен рев и рояците таласъми под нея се пръснаха и се разбягаха.

Томас се озърна да види въпросния Мурмандамус сред цялата гмеж долу, но накъдето и да погледнеше, виждаше само безкрайно море от конници и пехотинци. Нагоре полетяха стрели. Повечето от тях отскачаха без ефект от металните люспи на Риатх, но принцконсортът на Елвандар знаеше, че някоя може да се промуши между стоманените плочки или да я удари в окото и драконката да пострада, затова заповяда на Риатх да влезе в града.

Риатх кацна на пазарния площад пред портата. Арута вече тичаше към тях, Галайн бе по петите му. Пъг и Томас скочиха пъргаво долу, Макрос ги последва малко по-тромаво.

Арута стисна ръката на Пъг и викна:

— Радвам се, че те виждам! При това пристигнахте съвсем навреме!

— Позакъсняхме — отвърна Пъг. — Но срещнахме някои малки пречки по пътя.

Томас прегърна Галайн и стисна горещо ръката на Арута. И двамата бяха много доволни, че отново се виждат живи и здрави. Арута се обърна към Макрос и каза:

— А, значи все пак не си умрял?

— Явно не съм — отвърна Макрос. — Радвам се да ви видя отново, принц Арута. Не можете да си представите колко се радвам.

Арута се вслуша в шума на битката — на по-далечните участъци по стената виковете и екът на стомана не преставаха. Секнал бе само щурмът при портата.

— Не знам колко ще се задържат преди да връхлетят отново — каза принцът. — Стреснахте ги малко и мисля, че Мурмандамус си има известни неприятности с част от главатарите си, но се боя, че не е достатъчно, за да се възползваме от това. И не мисля, че ще можем да ги удържим. Тръгнат ли, ще ни пометат.

— Можем да помогнем — каза Пъг.

— Не — заяви Макрос.

Очите на всички се обърнаха към чародея и Арута каза:

— Магьосничеството на Пъг може да надвие Мурмандамус.

— Той досега прилагал ли е срещу вас нещо по-специално?

Арута помисли и каза:

— Ами не. След Арменгар — не.

— Няма и да го направи. Трябва да го затаи до момента, в който завладее града. А кръвопролитието само му помага. Тук се крие нещо, което той търси, и ние трябва да му попречим да се добере до него.

— За какво става дума? — попита Арута и погледна Пъг.

При тях дотича вестоносец.

— Ваше височество! Врагът се трупа за нов щурм.

— Кой е заместникът ти? — попита Макрос.

— Ги дьо Батира.

Новината стресна Пъг, но той си замълча, а Макрос каза:

— Мурмандамус няма да използва магия, освен може би за да се опита да унищожи теб, Арута, поради което трябва да предадеш командването на отбраната на Ги дьо Батира и да дойдеш с нас.

— Къде ще отидем?

— Някъде наблизо. Ако всичко друго се провали, поне ще се опитаме да предпазим народа ти от пълно унищожение. Но трябва да попречим на Мурмандамус да изпълни крайната си цел.

Арута се замисли за миг и каза на Галайн:

— Заповед до Батира. Командването се поема от него. Амос Траск ще изпълнява ролята на негов пръв заместник.

— Ваше височество къде ще бъде? — попита войникът до елфа.

— Ще бъде някъде, където никой да не може да го намери — каза Макрос и хвана Арута под мишницата. — Ако победим, ще се срещнем отново. — Не си направи труда да обяснява какво ще стане, ако не победят.

Тръгнаха бързо по улицата, покрай залостени врати, зад които се криеха разтреперани граждани. Едно малко по-смело момче надникна от прозореца на втория етаж тъкмо когато Риатх изтътна отдолу, ококори се и затръшна кепенците. Завиха на първия ъгъл, влязоха в някаква уличка и Макрос се обърна към принца.

— Това, което чуеш и видиш, ще трябва завинаги да остане между нас. Освен теб самия, само кралят и брат ти Мартин може да научат тайните, които ще разбереш днес… и твоите наследници — добави сухо чародеят, — ако имаш такива. Закълни се.

— Заклевам се — каза Арута.

— Томас, ти трябва да откриеш Камъка на живота, а ти, Пъг — да ни отведеш при него — рече Макрос.

Томас се заозърта.

— Беше преди толкова векове… Нищо не напомня за… — Той притвори очи и на останалите им се стори, че е изпаднал в транс. После каза: — Пъг, можеш ли да ни отведеш… ето там! — Посочи някъде към центъра на града и отвори очи. — Намира се точно под входа към цитаделата.

— Хванете се за ръце — каза Пъг. Томас се обърна към драконката и каза:

— Ти направи всичко, което е по силите ти. Благодаря ти.

— С теб ще дойда аз отново — отвърна му с напевно ръмжене Риатх, изгледа за миг чародея и отново извърна рубинените си очи към Томас. — Че ориста си вече знам. От нея няма да избягам.

Пъг погледна учудено спътниците си и попита:

— Какво иска да каже?

Макрос мълчеше. Томас промълви:

— Защо не ни го каза преди?

— Не беше нужно, приятелю Томас.

Макрос ги прекъсна.

— Можем да го обсъдим след като стигнем целта си. Риатх, като стигнем, ела при нас.

— Залата е достатъчно голяма — каза Томас.

— Ще дойда — каза Риатх.

Пъг се отърси от моментния си смут и хвана ръката на Арута. За другата се хвана Томас, а Макрос завърши кръга. И четиримата се превърнаха в дим и се задвижиха.

Започнаха да потъват сред непрогледна тъмнина. Томас насочваше Пъг с умствената си реч и след няколко тягостни мига сред пълния мрак извика на глас:

— Стигнахме.

Щом възвърнаха плътта си, всички усетиха студения камък под нозете си, а Пъг сътвори светлина около тях. Арута се огледа. Намираха се в гигантска пещера, с поне по сто стъпки от край до край два пъти по толкова до тавана. Пред тях имаше висок каменен подиум.

После изведнъж полъхна вятър и туловището на Риатх надвисна над тях и каза:

— Почти е време.

— За какво да е време? — попита Арута. През последните две години беше видял толкова невероятни чудеса, че гледката с един говорещ дракон не можеше да го впечатли.

— Риатх, като всички велики дракони знае кога идва смъртта — отговори Томас. — Казва, че е скоро.

— Докато бяхме между световете, можех да умра далеч от теб и твоите приятели — каза Риатх. — Сега е ясно, че трябва да участвам в това, защото съдбата на расата ни завинаги е свързана с вашата, валхеру.

Томас само кимна. Пъг огледа залата и промълви озадачено:

— Къде ли е този Камък на живота?

Макрос посочи подиума и каза:

— Ето там.

— Но там няма нищо — отвърна Пъг.

— Само на пръв поглед — каза Томас и се обърна към Макрос. — Къде да чакаме?

Макрос помълча малко и отвърна:

— Всеки на своето място. Пъг, Арута и аз трябва да останем тук. Ти и Риатх трябва да се преместите.

Томас кимна разбиращо и с помощта на тайнствената си дарба се надигна и се озова на гърба на дракона. Прокънтя гръмовен тътен и двамата изчезнаха.

— Къде отидоха? — попита Арута.

— Тук са си — отвърна Макрос. — Но са малко извън фаза спрямо нас във времето… както и Камъкът на живота. И сега го пазят — последния бастион на тази планета, защото ако ние се провалим, само той ще остане между Мидкемия и пълното й унищожение.

Арута го погледна втренчено, после погледна Пъг, пристъпи към подиума, седна и каза:

— Май е време да ми обясните някои неща.

 

 

Ги даде знак и над главите на връхлитащите таласъми се изсипа дъжд от стрели. Стотици паднаха в миг, но приливът им бе неудържим и Ги дьо Батира извика на Амос:

— Готови за напускане на стените! Но никакво бягство! Който се опита да избяга, да бъде убит от командващия сержант!

— Не е ли малко жестоко? — промърмори Амос, но не възрази на заповедта.

Гарнизонът бе готов да се прекърши, неопитните му бойци бяха на ръба на паниката. Само ако бъдеха изплашени повече, отколкото ги плашеше врагът, оставаше някаква трошица надежда да се изтеглят в ред към цитаделата. Амос погледна през рамо към градската тълпа, стичаща се към вътрешната крепост. Бяха им забранили да излизат по улиците, за да могат помощните отряди да се придвижват от една позиция на друга безпрепятствено, но сега им наредиха да оставят домовете си. Амос се надяваше, че ще се изтеглят навреме и ще опразнят улиците преди да започне оттеглянето от стените.

Джими дотича и извика:

— Дьо ла Тровил иска подкрепления! Притиснат е силно на десния фланг.

— Няма да получи — отвърна Ги. — Ако изтегля дори един човек от позициите ни, ще ни пометат. — Той посочи таласъмите, разчистили отново прохода през външната порта. Прикриващият ги огън на моределските стрелци беше убийствен. Джими понечи да си тръгне, но Ги го сграбчи за ръката и го спря. — Друг вестоносец вече разнася заповедта да се напусне едновременно стената по сигнал. Няма да можеш да стигнеш навреме. Стой тук.

 

Томас погледна надолу. Приятелите му бяха изчезнали, но той знаеше, че са си на мястото, само малко извън фаза спрямо него във времето. Част от усилието на Ашен-Шугар да скрие скъпоценния камък беше в това да отмести града на Дракен-Корин в друга времева рамка. Хвърли поглед към отсрещния край на огромната зала, в която валхеру бяха провели последния си съвет, и видя гигантската, блестяща с изумруден цвят гема. Пренастрои леко сетивата си и видя нишките на силата, излизащи от камъка във всички посоки и докосващи, знаеше го, всяко живо същество на планетата. Прецени важността на онова, което му предстоеше да извърши, и овладя неспокойствието си. Долови настроението на Риатх и изпита признателност. Беше готовност да приеме предопределеното й, но без никаква примиреност и пораженчество. Смъртта можеше и да дойде, но с нея можеше да дойде и победата. Томас се почувства някак по-уверен от тази мисъл.

 

 

— Казахте, че е важно — каза Арута. — Сега ми обяснете защо.

— Оставено е за деня на завръщането на валхеру. Те разбраха, че боговете са създадени от естеството на света, че са част от самата Мидкемия. Дракен-Корин беше гений за своята раса. Той разбра, че силата на боговете зависи от връзката им с всички други живи същества. Камъкът на живота е най-могъщият артефакт на този свят. Ако се отнеме и се използва, ще изцеди всичката сила от всяко живо същество, чак до най-дребната твар, и ще предаде тази сила на онзи, който го използва. А може да се използва, за да върне валхеру в това време и пространство. Постига го, като осигурява несравним с нищо друго приток на енергия и в същото време извежда източника на силата на боговете. За жалост, камъкът в същото време ще унищожи целия живот на тази планета. Само за миг всичко, което върви, лети, плува и пълзи по Мидкемия, ще умре — насекоми, риби, всички растения, дори най-малките и невидими за просто око същества.

Арута беше смаян.

— Но какво ще правят валхеру с една мъртва планета?

— След като се върнат в тази вселена, те ще могат да воюват с други светове, да си доведат роби, добитък и растения, живот във всякакви форми, да я засеят отново. Тях изобщо не ги е грижа за останалите същества тук, интересуват се само от своите нужди. Това е същността на възгледите на валхеру — че всичко друго може да се унищожи, за да се защитят техните интереси.

— Но тогава Мурмандамус и неговите нашественици моредели също ще загинат — отвърна Арута ужасено.

Макрос се замисли за миг и после каза:

— Това е едно от нещата, които ме озадачават, тъй като за да се възползват от Камъка на живота, валхеру би трябвало да са доверили твърде много знания на Мурмандамус. Изглежда невъзможно той да не знае, че ще умре, след като отвори портала. Пантатийските змиежреци мога да ги разбера — те са се трудили от времето на Войните на хаоса насам, за да си върнат своята господарка, Смарагдовата владетелка на змиите, която смятат за своя богиня. Отдали са се в служба на култ на смъртта и вярват, че с нейното връщане ще бъдат по някакъв начин възнаградени и ще ги направят полубожества. Те с радост са готови да прегърнат смъртта. Но подобно поведение е неподобаващо за един моредел. Така че аз не разбирам мотивите на Мурмандамус, освен ако не е получил някакви гаранции. Не зная какви може да са те, както не знам какво може да предвещава онази поява на ужасите, защото те никога не са били склонни да гинат заради другите. А ако валхеру не искат да ги срещат повече на този свят, след като посадят на нея нов живот, ще им бъде доста трудно да се отърват от тях. Властелините на ужаса са могъщи същества и това ме кара да допусна, че съществува някакъв договор. — Макрос въздъхна. — Толкова много неща все още не знаем. А всяко от тях може да се окаже фатално за нас.

— От всички тези неща едно не мога да разбера — каза Арута. — Този Мурмандамус в известна степен е архимаг. Щом толкова трябва да дойде тук, защо не се превъплъти, защо не се промъкна в Сетанон в човешко тяло и да дойде тук незабелязано? За какво му е нужен целият този марш с армии и цялото това опустошение?

— Заради самата природа на Камъка на живота — каза Макрос. — За да достигне подходящата отправна точка във времето и за да отвори портал, който да пропусне валхеру, се изисква огромна мистична сила. Мурмандамус се подхранва със смърт. — Арута кимна, спомнил си думите на Мурмандамус при първия му сблъсък с него през мъртвото тяло на един от неговите Козодои в Крондор. — Той засмуква енергия от всяка смърт около себе си. Загинаха хиляди, както негови слуги, така и от онези, които му се опълчиха. Ако не му се налагаше да затаи тази мощ в себе си, за да отвори портала, щеше да събори стените на този град като детска играчка. Дори такава дреболия като поддържането на енергийния щит около него му струва много разход на енергия. Той има нужда от тази кръвопролитна война, за да може да върне валхеру. С радост би видял смъртта и на последния боец от армията си, само за да може да се добере до тази зала. А ние трябва да се помъчим да спрем нахлуването на господарите му обратно в тази вселена. — Той се изправи. — Арута, ти трябва да останеш тук и да бдиш срещу възможния щурм. — Пристъпи към Пъг и каза: — Ние сме длъжни да му помогнем, защото противникът му ще бъде могъщ. Повече от сигурно е, че самият Мурмандамус ще се появи в тази зала.

Пъг хвана ръката на Макрос и видя как чародеят посегна към ишапийския талисман. Арута кимна и Макрос го взе от принца, после притвори очи и Пъг усети, че вътрешните му сили се пренасочват от друг — ново и непознато за него изпитание. Каквито и умения да притежаваше, все още бяха несравними с тези на Макрос. После пред очите на Пъг и Арута талисманът засия и Макрос промълви:

— Мощ има тук.

И отвори очи и рече властно:

— Сабята!

Арута му протегна сабята си с дръжката напред. Макрос пусна ръката на Пъг и грижливо постави талисмана под дръжката, така че да легне върху острието. После леко присви ръка около острието и каменното чукче.

— Пъг, имам дарбата, но ми трябва твоята сила.

Пъг стисна другата ръка на Макрос и той отново използва магическата сила на по-младия чародей, за да нараснат собствените му смалени сили. Дланта на Макрос засия с топла оранжева светлина и тримата чуха съсък, а от шепата на чародея излезе струйка дим. Арута усети, че сабята се е нагорещила.

След няколко мига сиянието се стопи и ръката на Макрос се отвори. Арута погледна острието. Незнайно как талисманът се беше вградил в стоманата и сега се виждаше само формата на чук, ецвана и метала под дръжката. Принцът погледна озадачено Макрос и Пъг.

— Сега това оръжие съдържа силата на талисмана. То ще те пази от всякакви атаки с мистичен произход. Също така ще може да поразява и да убива тварите, служещи на тъмни сили, ще може да разсече дори защитното заклинание на Мурмандамус. Но мощта му е подвластна на силата в човека, който го държи. Поколебаеш ли се в своята решимост, ще паднеш. Остани непоколебим — и ще победиш. Никога не го забравяй. — Макрос погледна Пъг и добави: — Хайде, време е ние да се подготвим.

Арута загледа как двамата чародеи, единият стар и загърнат в грубо изтъкан кафяв халат, другият — млад и облечен в черната роба на цурански Велик, застанаха един срещу друг край подиума, сплетоха длани и притвориха очи. Възцари се тревожна тишина. След минута Арута откъсна поглед от двамата магове и насочи вниманието си към това, което го заобикаляше. В залата нямаше никакви скъпи вещи и украси. Единственият вход към нея като че ли беше една малка, висока едва до кръста вратичка в стената. Той я отвори, надникна през пролуката и смаян видя камари от злато и скъпоценности. Дощя му се да се изсмее. Това бе древно съкровище, несметното имане на валхеру, а той бе готов да го даде всичкото, само за да дойде най-сетне армията на Луам. Порови малко в купчината скъпоценности, върна се, седна и зачака. Заподхвърля си небрежно един рубин, голям колкото слива, и се замисли угрижено как ли се справят горе другарите му в битката за Сетанон.

 

 

— Сега! — ревна Ги и отрядът му заотстъпва дружно. Тръбачите зад тях огласиха сигнала за оттегляне. От всички краища на града отекнаха ответно тръби и бранителите на стените отстъпиха във възможно най-добър ред, но бързо, защото моределските стрелци ги засипваха безмилостно със стрелите си.

Ги задърпа Джими и Амос след себе си. Отрядът му се оттегляше с бой към следващата си позиция. Галайн и още трима стрелци ги прикриваха. Когато първата редица на атакуващите почти ги настигна, от страничната улица връхлетя конен отряд — конницата на Сетанон под командата на лорд Хъмфри. Връхлетяха като стоманена вълна върху таласъмите и тролите и започнаха да ги избиват. След няколко минути първите нападатели бяха изклани, а другите след тях започнаха да се оттеглят.

— Да ги подгоним ли, Ги? — викна Хъмфри.

— Не, скоро ще се прегрупират. Заповядай на хората си да прикриват, където се наложи, но всички трябва да се оттеглят към цитаделата колкото се може по-скоро. Не искам излишен героизъм.

Баронът кимна разбиращо, готов да изпълни заповедта му, а Ги викна:

— Хъмфри, кажи на хората си, че се справиха добре. Много добре. — Дребничкият набит барон отдаде отсечено чест и препусна пред конницата си.

— Здрави зъбки има това порче — отбеляза възхитено Амос.

— По-смел е, отколкото изглежда — отвърна Ги, огледа бързо новата си позиция и даде знак на хората си да се оттеглят. След миг всички се затичаха към цитаделата.

Външната й ограда беше само декоративна метална решетка и моределите щяха да я разкъсат за няколко мига, но вътрешната — древната крепостна стена — бе сериозно препятствие. Така поне се надяваше Ги. Прехвърлиха се през нея и Ги изпрати Галайн да види дали и другите му пълководци са се прибрали. После въздъхна:

— Какво ли не бих дал да разбера къде ли е Арута сега.

Джими също се чудеше. А освен това се чудеше и къде е Локлир.

 

 

Прилепен до стената, Локлир изчака тролът да се извърне с гръб към него, подмамен от писъка. Момичето не бе повече от шестнадесетгодишно, а другите две деца с него — доста по-малки. Тролът посегна към момичето и Локлир скочи от убежището си и го прониза отзад. После, без нищо да каже, награби момичето през кръста, дръпна го и то тръгна след него, без да изпуска другите две деца.

Забързаха се към цитаделата, но пред очите на скуайъра един конен ескадрон бе отблъснат от щурмуващата орда точно на пътя им и той спря. Видя, че барон Хъмфри последен се оттегля от полесражението. Конят на барона се препъна и две космати таласъмски ръце посегнаха да смъкнат Хъмфри от седлото. Дребничкият военачалник на Сетанон замахна със сабята си и посече двама от нападателите си, но накрая таласъмската сган го надви. Локлир задърпа уплашеното момиче и малките й спътници и ги бутна през вратата на някаква изоставена гостилница, намери капака на пода към мазето, вдигна го и им каза:

— Слизайте и да не сте гъкнали!

Децата се подчиниха. Той слезе след тях, заопипва в тъмното и намери лампа с огниво и прахан до нея. Запали я и се огледа. Отгоре се чуваше шумът от битката по улиците. Локлир посочи две големи бурета и децата притичаха и се скриха между тях. Той обърна друго буре и го изтъркаля така, че да направи скривалище, вдигна сабята си и лампата, прехвърли се през бурето и седна при тях.

— Какво ви е прихванало да тичате така по улицата? — прошепна той дрезгаво. — Заповедта гражданството да напусне дойде преди половин час.

Макар и уплашено, момичето му отвърна спокойно:

— Мама ни скри в мазето.

Локлир се удиви.

— Но защо?

Момичето го изгледа студено:

— Заради войниците.

Локлир изруга наум. Майчините притеснения за честта на дъщерята можеха да струват живота и на трите деца.

— Аха, изглежда предпочита да те види мъртва, отколкото обезчестена.

Момичето се вкочани.

— Тя загина. Тролите я убиха. Остана да се бие с тях, докато избягаме.

Локлир поклати глава и изтри потта от челото си.

— Извинявай. — Погледна и чак сега си даде сметка, че наистина е хубава. — Наистина съжалявам. — Помълча малко и добави: — И аз загубих близък човек.

Горе по пода се чу тропот и момичето се вкочани и очите му се разшириха от страх. Двете по-малки деца се притиснаха едно до друго ужасени и Локлир им прошепна:

— Да не сте гъкнали!

После прегърна момичето през рамо, духна лампата и мазето потъна в мрак.

 

 

Ги заповяда да залостят вътрешната порта и изгледа с безсилие как тези, които се оказаха по-бавни, бяха посечени от връхлитащата орда. Стрелците стреляха от бойниците и всичко, което ставаше за хвърляне, се хвърляше върху нападателите — вряла вода и масло, камъни и тежки мебели. Започна последното, отчаяно усилие да удържат неистовия натиск.

След това откъм тила на връхлитащите пълчища се разнесе силен вик и напред излезе яхналият черния жребец Мурмандамус — тъпчеше по пътя си собствените си бойци. Амос чакаше на стената с Ги и Джими, готови да посрещнат първите щурмови стълби. Погледна към озверелия, настъпващ без милост през своите моределски пълчища главатар и каза:

— Този миризлив пор нещо пак се е разбързал. Доста е груб с момчетата си, не мислите ли?

— Стрелци, ето я вашата цел! — извика Ги и порой от стрели полетя срещу снажния моредел. Конят изцвили и рухна, а ездачът му падна от седлото, но скочи бързо на крака неуязвен и посочи с меча си към портите на цитаделата. Напред се затичаха дузина таласъми и моредели, за да измрат под безжалостната стрелба на лъковете. Повечето стрелци се целеха точно в моределския главатар, но никой не можеше да го уязви — стрелите се удряха в невидимия щит около него и отскачаха.

После понесоха напред таран и макар дузина нападатели да загинаха, останалите стигнаха до портата. Отряд моределски стрелци прикри със стрелбата си щурмуващите и таранът започна ритмично да блъска тежките дъбови врати.

Ги седна върху студените камъни. Залповете стрели фучаха над главата му като ята оси. Той се обърна към Джими и викна:

— Скуайър, тичай долу да видиш дали дьо ла Тровил е опазил отряда си. Предай му да се готови зад портата. Остават по-малко от десет минути, докато влязат. — Джими хукна, а Ги се извърна към Амос и каза: — Е, пирате… дотук като че ли ги удържахме добре.

— По-добре от това не можеше — отвърна Амос. — Общо взето — поизпотихме ги хубаво. Малко повече късмет и щяхме да му изкормим чревцата. — Траск въздъхна. — Но, както съм казвал винаги, не си струва да умуваш за минали неща. Хайде да им пуснем още малко кръвчица на тия нещастни плъхове. — Той скочи на крака и сграбчи за гърлото един таласъм, току-що прехвърлил се през брустверите, скърши врата му и го метна с все сила назад по стълбата, събаряйки още трима, които пълзяха нагоре след него. После избута стълбата, а Ги посече със сабята си друг таласъм, който се канеше да промуши бившия пират в гърба.

Амос изведнъж се вкочани, изохка, погледна надолу, видя забилата се в хълбока му стрела и изруга:

— Проклет да съм!

В същия миг друг таласъм се надигна от ръба на стената, замахна с меча си и Амос рухна. Ги отсече главата на таласъма със свиреп замах, коленичи до капитана и викна:

— Нали ти казах да си смъкнеш тъпата глава!

— Другия път ще те послушам — усмихна се Амос и очите му се склопиха.

Ги се завъртя бясно да срещне следващия скочил през стената таласъм, замахна отдолу нагоре и го изкорми. А после побесня протекторът на Арменгар, бившият херцог на Батира, и засече с дива ярост наляво и надясно, сеейки смърт по всеки таласъм и трол, оказал се пред него. Но защитата на външната стена на цитаделата се пропука, нови и нови нашественици връхлитаха и Ги се оказа обкръжен. Другите по стената чуха сигнала за оттегляне и се забързаха надолу по стълбите, за да се струпат в голямата зала, но Ги остана да брани падналия си приятел.

 

 

Мурмандамус крачеше през труповете на своите войници, несмутен от крясъците на ранените и умиращите. Подмина разбитата външна порта и с рязък жест посочи на бойците си да се втурнат напред с тарана и да заблъскат вътрешната. Усмихна се на безумната глупост и на противниците си, и на своите бойци. С всяка поредна смърт мощта му се усилваше.

 

 

Пъг чу думите на Макрос в ума си: „Опитват се да пробият“.

Умовете на двамата магьосници се бяха съчетали до степен на хармония, непозната за Пъг досега. Сега той познаваше чародея като себе си, разбираше го, беше се превърнал в едно цяло с Макрос. Спомняше си всевъзможни неща от дългата история на чародея, спомените за чужди земи, историите на далечни светове — всичко това сега му принадлежеше. Както и познанието му.

Със своето вътрешно, мистично „око“ той беше в състояние да види мястото, където щяха да се опитат да проникнат. То съществуваше между физическия свят и онова „някъде“, където чакаше Томас, тънка пролука между едната времева рамка и другата. И сред тази пролука се надигаше и укрепваше някакъв настойчив звук, нещо, което той не можеше да чуе, но го усещаше. Напор, който се засилваше от усилието на онези, които, решени с цената на всичко да нахлуят в този свят, започваха последната си атака.

 

 

Арута се напрегна. Само допреди миг се взираше в замръзналите като статуи един срещу друг Пъг и Макрос, но ето че изведнъж в огромната зала се появи нещо друго. Иззад сенките напред пристъпи моределът — гигант с красиво, но всяващо ужас лице — и свали шлема с черния дракон от запотеното си чело. Беше гол, незащитен от броня, на гръдта му изпъкваше родилният белег с фигурата на дракона, а в десницата си стискаше черен меч. Той прикова очи в Макрос и Пъг и тръгна към тях.

Арута пристъпи иззад колоната, застана между Мурмандамус и двамата неподвижни магове и стисна сабята си, готов за битка.

— Е, детеубиецо, ето го последния ти шанс.

Мурмандамус се поколеба и очите му се опулиха.

— Как… — И изведнъж се ухили. — Слава на всевластната съдба, Господарю на Запада. Вече си мой.

Изпъна пръст напред и от него се изстреля синя мълния, но тя се огъна, срещнала острието на сабята на Арута, затанцува по него с нажежен до бяло пламък и запулсира яростно. Арута рязко извърна китката си и върхът на оръжието докосна каменната стена. Пламъкът угасна.

Очите на моредела се разшириха и той скочи срещу Арута, надавайки рев, изпълнен с дива ярост:

— Не ще ме спреш, мерзавецо!

Арута едва отби дивашкия замах и от черното острие, ударило камъка, изхвърчаха сини искри. Но докато отстъпваше, сабята му се изви в рязка дъга и посече моредела под рамото. Мурмандамус изврещя, все едно че му бяха нанесли убийствена рана, и се олюля, после обезумял опипа раната си, погледна кръвта по пръстите си и изхриптя:

— Не е възможно!

Арута замахна отново и отново порази моредела, усмихна се безмилостно и каза, изпълнил със сурова ярост всяка своя дума:

— Възможно е, жалко чедо на лудостта. Аз съм Господарят на Запада. Аз съм Губителят на Мрака. Аз съм твоята гибел, робе на валхеру.

Мурмандамус отвърна с неистов рев, съдържащ дивото безумие, заглъхнало преди векове, и се хвърли в атака. Арута остана на място, непоклатим, и боят започна наистина.

 

 

„Пъг.“

„Знам.“

Задвижиха се като едно цяло, слети в пълна хармония, и затъкаха шарка с нишките на силата, плетеница от енергии срещу напора на нашественика. Не беше толкова здрава тъканта, колкото при затварянето на разлома по времето на златния мост, но и разломът все още не беше отворен. Но силен беше натискът и тежко — изпитанието им.

 

 

Ударите по вратата продължиха и дървото започна да се цепи. После някъде отдалече отекна тътен. Кънтежът по вратата секна за миг и после се поднови. Още на два пъти се чу тътенът, все по-близо. После отвън се разнесоха изненадани викове, бумтенето по вратата спря и залата се разтърси от взрив, Джими скочи напред, плъзна настрани капака на малкото прозорче, надникна, обърна се към дьо ла Тровил и изрева:

— Отворете!

Командирът махна на бойците и те се втурнаха, откъснаха разбитата врата от пантите й и дьо ла Тровил и Джими се втурнаха навън. По улиците пред тях се стичаха мъже в разноцветни брони и трепеха наред таласъми и моредели. Джими извика:

— Цурани! Дявол да го вземе, цяла армия цурани!

— Как е възможно? — извика удивено дьо ла Тровил.

— Слушал съм много разкази от лорд Лаури и знам добре как изглеждат! Вижте им само пъстрите брони!

Ордата таласъми пред цитаделата заотстъпва пред превъзхождащите ги по брой цурани и дьо ла Тровил поведе мъжете си навън, подхващайки ги откъм тила. Джими се понесе напред и чу нов силен тътен. Надолу по широкия булевард видя фигурата на магьосник в черен халат, застанал пред димяща камара бурета и един преобърнат фургон, използвани за барикада. Магьосникът завъртя ръце и след миг от дланите му изхвърча огнено кълбо, затъркаля се тежко към някаква цел извън полезрението на Джими и последва далечен взрив.

След това от, пресечката излетя в галоп конен отряд и Джими разпозна знамето на Ландрет. С конниците яздеха Кълган, Мийчъм и двама магьосници в черни халати. Конниците спряха, Кълган се смъкна от седлото доста пъргаво за дебелак като него и закрачи към Джими.

— Кълган, никога в живота си не съм се радвал толкова да видя някого! — викна младежът.

— Навреме ли пристигнахме? — попита Хочопепа.

Джими не го беше срещал никога, но след като идваше с Кълган, реши, че е важна особа.

— Не знам. Арута изчезна преди няколко часа с Пъг, Макрос, Томас и някакъв дракон, ако може да се вярва на доклада на Галайн пред дьо Батира. Ги и Амос Траск трябва да са някъде наоколо. — Посочи към сражаващата се гмеж и добави: — Дьо Мазини и останалите трябва да са там някъде. — Огледа се с широко отворени очи, пълни с ужас и умора. Гласът му стана хриплив, изпълнен с дълго удържаните чувства и почти отчаян. — Вече не знам кой е жив и кой не.

Кълган положи ръка на рамото на Джими, усетил, че момчето е готово да рухне от умора.

— Успокой се, всичко е наред. — Погледна Хочопепа и Елгахар и им каза: — Вие огледайте вътре. Тази битка все още не е свършила.

— Къде се дянаха всичките Тъмни братя? — промълви Джими. — Тук наоколо имаше хиляди… само допреди няколко минути.

Кълган отведе момчето настрана, а двамата магьосници в черните халати наредиха на отряд цурански бойци да ги придружат в цитаделата, откъдето още се чуваше шумът на битката. Магът в зеления халат каза на Джими:

— Десет магьосници от Конгрегацията дойдоха на помощ, а императорът изпрати част от армията си — толкова много се уплашиха от появата на Врага на този свят. Отворихме портал между Звезден пристан и едно място на по-малко от миля от града и преведохме през него три хиляди цурани и хиляда и петстотин конници от Ландрет и Шамата. Идват още.

— Три хиляди? — възкликна Джими. — И още хиляда и петстотин? И всичко това е преминало през… онова?

Кълган седна до него.

— А също и Черните халати, на чиято магия не могат да устоят. Мартин също вече е слязъл в равнината с армията от Ябон, четири хиляди яки бойци, на по-малко от час оттук на североизток. А освен това съм сигурен, че съгледвачите им вече виждат прахта откъм югозапад, откъдето идат бойците на Даркмур заедно с войската на Малаково средище, следвани от полковете на Гардан от Крондор. И всички могат да видят знамената на Северен страж откъм североизток, а от изток идва кралят с армията си, само на ден-два път оттук. Те са обкръжени, Джими, и го знаят. — Тонът му стана замислен. — При това нещо вече ги беше смутило, защото още докато се приближавахме, видяхме банди от Тъмни братя да напускат града и да бягат към Тъмни лес. Поне три-четири хиляди, изглежда, вече са се отказали от щурма. Трябва да се е случило нещо, което е спряло щурма точно в момента на победата.

А после пред очите им се появи отряд „псета“ — свирепите бойци на Кеш. Джими погледна магьосника и започна да се смее през сълзи.

— Това означава, че Хазара-хан също е дошъл да се включи в играта, нали?

Кълган се усмихна.

— Е, той случайно се оказа на стан недалече от Шамата. Твърди, че по съвпадение се оказал на вечеря при губернатора на Шамата, когато пристигнало съобщението на Катала да дойде незабавно с гарнизона си в Звезден пристан. И естествено фактът, че успял да убеди губернатора да вземе със себе си няколко наблюдатели, и че хората му се оказали готови да тръгнат в поход след час, също било съвпадение.

— Колко наблюдатели?

— Петстотин, всички въоръжени до зъби.

— Арута ще умре от мъка, ако не успее да накара Абдур да си признае, че все пак съществува Имперски разузнавателен корпус.

— Но това, което не мога да проумея, е откъде знае какво става в Звезден пристан?

Джими се засмя съвсем искрено и отри с опакото на ръката си протеклия си нос.

— Кълган, да не се шегуваш? Та нали половината от твоите магьосници са кешийци! — Въздъхна и се облегна на стената. — Но в цялата тази работа трябва да има и още нещо, нали? — Момчето затвори очи и по бузите му отново потекоха сълзи.

— Все още не сме намерили Мурмандамус — каза Кълган и се загледа към притичващите по улицата цурански бойци. — Докато не го намерим, не е свършило.

 

 

Арута се сниши да отбегне свирепия замах и също замахна, но моределът отскочи назад. Арута се задъхваше. Не беше срещал досега толкова коварен и опасен противник. Мурмандамус имаше няколко малки рани, които щяха да изтощят всеки нормален противник, но него като че ли почти не го смущаваха и Арута не можеше да спечели предимство — трябваше да впрегне цялото си умение и бързина само за да се опази жив. А и беше ограничен, защото трябваше да се задържи между Мурмандамус и двамата чародеи, погълнати от някаква своя тайнствена задача. Моределът си нямаше подобни грижи.

Ритъмът на двубоя се забави — всеки от противниците се мъчеше да намери слабото място на другия. Движеха се един срещу друг — на всеки замах — отбив, на всеки контразамах — отдръпване. Плувнали бяха в пот и дланите им бяха станали хлъзгави, и единственият звук, който се чуваше между стените и тавана на каменната зала, бе тежкото им пъшкане. Боят се приближаваше до момента, след който първият, който допуснеше грешка, щеше да умре.

А после нещо проблесна във въздуха вляво, Арута се извърна за миг и Мурмандамус се възползва от мига, замахна и черното острие докосна ребрата на принца. Арута изохка от болка.

Моределът вдигна меча си и замахна да отсече главата на Арута, но щом ръката му се понесе напред, се удари в невидима преграда. Очите на моредела се разшириха, Арута залитна, изправи се, замахна и посече Мурмандамус през корема. Моределът нададе глух вой, олюля се и се срина по гръб.

Принцът бавно се смъкна на пода. Двама облечени в черно непознати притичаха да го задържат. Погледът на Арута се замъгли, после се прочисти и той видя усмивката на Мурмандамус. Моределът заговори със зъл шепот:

— Аз съм твар на смъртта, Господарю на Запада. Аз съм вечният слуга на Мрака. — Засмя се немощно и кръв се стече по брадичката му и закапа по родилната дамга с дракона на гърдите му. — Не съм това, което изглеждам. С моята смърт ти постигаш гибелта си. — Той затвори очи, рухна назад и смъртният му хрип изпълни залата.

Двамата мъже в черно се извърнаха мълчаливо, а от тялото на Мурмандамус се понесе странен, пронизителен звук. Изпруженото му върху камъните туловище набъбна като издуващ се мехур, пропука се и разкри в недрата си друго тяло, покрито със зелени люспи. Гъста тъмна течност и червена кръв, късове плът и бели парцали слуз се пръснаха из залата и люспестото тяло изригна от туловището на Мурмандамус, пльосна се на каменния под и се замята като риба. А сред ужасните му гърчове лумна яркочервен пламък, зъл и изпълващ залата с вековна воня на гнило. После пламъкът секна и вселената около тях се разтвори…

 

 

Пъг и Макрос се олюляха, и двамата усетили внезапната промяна. Цялото им внимание се беше съсредоточило в мястото между двете вселени, където се бе появила тънката пукнатина на раждащия се разлом. При всеки напор откъм външната вселена мятаха сноп енергия и кърпеха мистичната преграда. Преди миг битката бе достигнала върха си и тласъците бяха отслабнали. Но опасност все още съществуваше, защото Пъг и Макрос бяха изтощени. Изискваше се неимоверно напрежение и съсредоточеност, за да попречат разломът между вселените да се отвори. После отекна сигналът — сребрист тон, който запищя неистово в умовете им и ги взриви от болка. От друга посока последва нов неочакван напор и Пъг не можа да отвърне. Създание, пленило в себе си живот, отнет в безмилостна смърт и задържан за този миг, се понесе през тясната пролука на разлома и заигра като лудешки, вонящ и кървав пламък. Удари се в преградите, издигнати от Пъг, и ги разтърси. Раздра пукнатината на разлома, промъкна се незнайно как през сетивата на Пъг и мястото на яростната битка и за миг замъгли възприятието му. Пъг усети леко замайване, но тревожният вик на Макрос го достигна и умът му отново се съсредоточи върху разлома, вече зейнал отворен, Пъг заработи трескаво и някъде от дълбокия кладенец на силата изтръгна още и още енергия и стисна в неистово усилие тресящата се тъкан, удържаща двете вселени една до друга. И разломът рязко се затвори. Отново и отново последва напорът и отново Пъг едва удържа, но удържа. А после от Макрос дойде предупредителният зов: „Нещо се промъкна.“

 

 

„Нещо се е промъкнало“ — отекна предупредителният зов на Риатх.

Томас скочи от гърба й и зачака зад Камъка на живота. В залата се появи тъмно петно и започна да расте, огромно и силно, като въплътен кошмар. И се изправи. Абанос, безлик и смътен, същество, будещо безнадеждност. Очертанията му напомняха на човешки, но се извисяваше на ръст почти колкото Риатх. Сенчестите му криле се разпериха, засланяйки залата със сумрак като черна светлина, а на главата му като корона гореше огнен кръг — свирепи оранжеви пламъци, лишени от светлина.

— Това е Властелин на ужаса! Пази се, Риатх! — изрева Томас. — Пази се. То краде душите и се храни с умове!

Но тя не се побоя. Нададе яростен рев и се впусна в атака срещу кошмарното чудовище, и заиграха свирепо нокти и пламък, сплетени с магическата й сила. Томас пристъпи напред, но в тази фаза на времето се появи… друго присъствие, друго същество. Той притича назад в сенките и видя в светлината, струяща от огромния смарагд, да изниква фигура. Познаваше я. Познаваше това същество толкова добре, колкото познаваше и Пъг. Новодошлият отскочи от вихрещата се под високия каменен таван битка, от която стените се тресяха.

После бързо пристъпи към Камъка на живота и Томас също толкова бързо излезе от сенките и застана над камъка. Фигурата спря и изръмжа яростно.

Засиял в оранжево-черната си броня, Господарят на тигрите Дракен-Корин видя пред себе си немислимото. И изкрещя:

— Не! Не е възможно! Не е възможно да си още жив!

Томас отвърна, а гласът му беше гласът на Ашен-Шугар:

— Значи дойде да видиш края.

Като тигър изръмжа завърналият се Властелин на драконите, измъкна меча си и скочи, напред и за пръв път Томас се озова пред враг, който наистина можеше да изтръгне живота му.

 

 

Битката се приближаваше към края си. Разбитите пълчища на Мурмандамус бягаха към Тъмния лес. Вестта за изчезването на вожда им се беше пръснала из цял Сетанон. А после най-неочаквано Черните кръвници, всеки където беше, започнаха да падат, сякаш някой изтръгваше живота им. Това, наред с пристигането на цураните и на магьосниците, подсилено и от вестта за нови войски, прииждащи от всички страни, предизвика забавянето на щурма, а после — провала му.

Джими бързаше по коридорите на цитаделата, спираше се за миг пред телата на убитите и ранените и търсеше трескаво с очи да разпознае някого. После се затича по стълбите към стената и се натъкна на група цурански воини. Провря се през тях и видя лекаря от Ландрет, клекнал до двама окървавени мъже, опрели гърбове на стената. Амос и Ги! Амос бе пронизан от стрела, но му се ухили широко. Лицето на Ги беше покрито със съсиреци и черната му превръзка бе паднала и сега на нейно място свирепо зееше червена кухина. Амос понечи да се засмее и едва не се задави.

— Ей, момче! Радвам се, че те виждам. Я ги виж тия петлета. — Пиратът махна немощно с ръка към неколцината застанали наоколо цурански бойци с пъстрите им облекла, които ги гледаха с неразгадаеми лица. — Проклет да съм, ако не са най-красивите птиченца, които съм виждал.

А след това отдолу се че зловещо стържене, последвано от смразяващ тътен, сякаш някаква обезумяла тълпа демони излизаше от ада. Джими се огледа стъписано и дори цураните май се изненадаха. Глух тътен изпълни цитаделата и стените започнаха да се тресат.

— Какво става! — извика Джими.

— Не знам, но нямам намерение да оставам тук, за да го разбера — каза Ги. Махна уморено да му помогнат да се изправи, пое протегнатата му от един цуранин ръка и се надигна. Други двама вдигнаха Амос и Ги каза на Джими: — Заповед! Който е останал жив, веднага да напусне цитаделата! — Трусовете отдолу се повториха и той се олюля, а зловещият тътен се усили. — Не! Който е останал жив, да напусне града!

Джими се затича към стълбището.

Глава 20
Равносметка

Залата потръпна и се разтърси. Арута се вслуша, притиснал с длан окървавения си хълбок. Звучеше като някаква далечна битка между титанични сили. Той пристъпи едва-едва до стоящите като каменни статуи Пъг и Макрос и двамата магьосници в черни халати, застанали до тях, изпъшка и каза:

— Аз съм принц Арута.

— Аз съм Елгахар — каза единият мъж в черно. — Тези двамата се мъчат да задържат някаква сила. Трябва да им помогнем.

Двамата положиха длани на раменете на Пъг и Макрос и затвориха очи и Арута отново се оказа сам. Погледна към гротескно разплутото туловище на Мурмандамус, смъкнало се в ъгъла. Пристъпи до него, наведе се и измъкна сабята си от трупа на човека-влечуго. Огледа покритото със слуз тяло на змиежреца и се изсмя горчиво. Превъплътеният водач на моределските племена се оказа пантатиец! Всичко се бе оказало измама — от вековното пророчество, през пълководството на моределите и техните съюзници, та чак до щурмовете на Арменгар и Сетанон. Пантатийците просто бяха употребили расата на моредел по заповед на Господарите на драконите, за да се доберат до Камъка на живота и да го използват. И във всичко това моределите бяха употребени по-жестоко от всички други. Иронията беше колосална. Арута се слиса, щом го осъзна, но беше прекалено изтощен, за да може да направи нещо повече, освен да огледа с уморен поглед залата, сякаш търсеше някой, с когото да сподели откритието си. Изведнъж в стената с малката врата се появи процеп и по пода се изсипаха скъпоценни камъни, злато и други съкровища. От умора Арута дори не можа да се зачуди как стана това, защото не беше чул шум от падаща зидария.

Сабята увисна в ръката му и той се върна при четиримата магьосници. Не намери изход от сводестата подземна зала, затова седна и се загледа в четиримата заклинатели, вкаменени на място с оплетени ръце. Огледа раната си и се убеди, че кървенето е намаляло. Беше болезнена, но не и сериозна. Облегна се на стената, отпусна се удобно и зачака. Нищо друго не можеше да направи.

 

 

Опашката на Риатх помете зидария от стената и я размаза на прах. Драконката изврещя от болка и гняв, стовари магията си върху Властелина на ужаса и го нападна с нокти и зъби. Но той се биеше здраво и тя също плати тежка дан.

Томас замахна с все сила, удържайки се между Камъка на живота и Дракен-Корин. С писък и ръмжене връхлетя валхеру, като тигъра, изписан на жълто-черния му табард. Такава дива ярост, каквато бе обзела противника му, Томас не бе виждал от дните на безумие по време на Войната на разлома. Но битките го бяха закалили и той не даде воля на гнева си.

— Не можеш да ни спреш, Ашен-Шугар! — изрева Дракен-Корин. — Ние сме господарите на този свят. Трябва да се върнем.

Томас отби удара, замахна и златното му острие удари бронята на валхеру и дъжд от искри посипа белия му табард.

— Вие сте гнилият плод на отминал век! Създания, не проумели, че са мъртви. Не ще ви позволя да унищожите всичко, за да се възцарите над една безжизнена планета.

Дракен-Корин замахна с черния меч, но Томас се сниши, нападна и златният му меч прониза Дракен-Корин в корема.

— Няма да ни спреш! — изрева Дракен-Корин и удвои яростта си, спря Томас и го отхвърли назад. Проблясък, и на мястото на Дракен-Корин се появи Алма-Лодака и нейната атака не бе по-малко яростна.

— Подценяваш ни, отче-съпруже — викна тя. — Ние сме всички валхеру, а ти си само един.

Лик и тяло се промениха и друг валхеру застана срещу Томас. И друг, и друг, докато най-сетне се сляха в мъгла от стотици ликове и тела, а след това пред Томас отново се върна Дракен-Корин.

— Видя ли? Видя ли? Аз съм безчетен. Ние сме безброй!

— Смърт си ти и зло, но освен това си и лъжец — отвърна Томас с презрение, замахна и Дракен-Корин едва отби удара му. — Да имаше силата на нашата раса, в миг щеше да ме поразиш. Можеш да се превръщаш колкото си щеш, но аз знам, че си само един, малка част от цялото, и се довлече тук, за да отвориш портала, та да нахлуе мощта на Пълчищата на дракона.

Дракен-Корин отвърна с нов напад. Томас посрещна черното острие със златния си меч и го отби. В другия край на залата битката между дракона и Властелина на ужаса, изглежда, привършваше, защото шумотевицата заглъхна. А после зад Томас настъпи зловеща тишина.

Томас усети, че Властелинът на ужаса се приближава и че Риатх е победена. Като Ашен-Шугар беше срещал такива като него и ако не беше толкова затруднен, нямаше да се уплаши, но ако сега се извърнеше към него, щеше да позволи на Дракен-Корин да действа на воля. Ако пък не му обърнеше внимание, щеше да му позволи да го обезсили.

Томас отби поредния замах на Дракен-Корин, скочи напред и нанесе рискован удар. Черното острие изсвистя към него, но само облиза плетената ризница, разкъса златните халки и поряза хълбока му, Томас стисна зъби от болка, но успя да сграбчи ръката на Дракен-Корин, изви я рязко, обърна го така, че да си сменят местата, и тласна с все сила Господаря на тигрите по пътя на черната хала.

Властелинът на ужаса залитна, мъчейки се да се спре, но не успя, блъсна Дракен-Корин отзад и го зашемети. Дракен-Корин запищя от болка, забравил да вдигне щит срещу изтръгващия живота досег на Властелина на ужаса.

Златният меч на Томас се заби напред, нанесе люта рана в корема на облечения в жълто и черно валхеру и го изтощи още повече. Дракен-Корин се олюля, блъсна се отново в освирепялото чудовище и то го отхвърли от пътя си. Неволният тласък отпрати Дракен-Корин към Камъка на живота.

— Нее! — изрева Томас и скочи напред, а Властелинът на ужаса замахна с лапа и за миг го сграбчи. Неистова болка прониза Томас, ръката му с меча замахна сама и златното острие се стовари в черното като нощта туловище и изсъска сред рояка искри. Отново замахна Томас към сърцето на неживата твар и й нанесе почти смъртна рана, карайки я да залитне. И се извърна като светкавица към устремения към целта си Дракен-Корин.

А той залитна и се свлече по очи върху Камъка на живота, сякаш искаше да го прегърне: И се засмя, макар и обезсилен, защото му остана време да си направи магиите и да отвори портала, през който общият им разум да се върне в света на тяхното рождение. Отново щеше да е цял.

Тогава Томас се засили с цялата си мощ и скочи върху него, стиснал меча с две ръце, с върха надолу, замахна и нанесе ужасен удар. Писъкът разкъса ушите му и Дракен-Корин се изви назад като изпънат лък. Златният меч го прониза и се заби дълбоко в Камъка на живота.

И дойде вятърът — нахлу от всички посоки към Камъка, а смъртно раненият Властелин на ужаса потръпна и се загърчи. Превърна се в струйка дим, стана безплътен, вятърът го отнесе и Камъкът го засмука. Тялото на Тигровия господар затрепери, разтърси се страховито, а от магическия меч на Томас се пръсна златно сияние и погълна Дракен-Корин. Златният нимб запулсира, Дракен-Корин се сви като безплътна сянка и също като Властелина на ужаса изчезна в камъка.

szvnr_razrushavaneto_na_kamuka.png

 

 

Пъг залитна като ударен, щом разломът се отвори. Сякаш нечия гигантска ръка се протегна, отмести настрана магическите му прегради, после бръкна в разлома и издърпа нещо оттам. Пъг усети ума на Макрос и осъзна, че Хочопепа и Елгахар неизвестно как също са с тях. После разломът избухна срещу тях, отпрати ги в нормалния свят и ги пробуди.

 

 

Пространството около Томас потръпна. Изведнъж наоколо се появиха Макрос, Пъг, двама мъже в черни халати и Арута.

Той се обърна и видя свитата в ъгъла Риатх, жалка купчина окървавена плът и димящи рани. Драконката изглеждаше мъртва, но и да беше още жива, нямаше да е за дълго. Срещнала беше съдбата си, както сама бе предсказала, и Томас се закле, че няма да я остави в забрава. Зад полегналото й тяло стената, отделяща залата от съкровищницата на валхеру, се беше разцепила при битката между нея и Властелина на ужаса и по пода се бяха изсипали злато и скъпоценни камъни.

— Какво стана? — попита Арута.

— Мисля, че почти свърши — отговори Томас и скочи на пода. Вихрушките запищяха оглушително, Макрос се олюля, а Пъг и останалите се раздвижиха. Изведнъж всички покриха ушите си с длани заради ужасния трясък и чак таванът изхвърча нагоре, разкъсвайки земята над древната камера, мазетата и долните етажи на крепостта. Отломките на две сгради се отнесоха нагоре в небето като гейзер от мазилка и камъни и се изсипаха над града. Високо във въздуха над главите им зейна пролука — сиво петно празнота, засияло на синия фон. И вътре в него заиграха хиляди цветове.

Пъг, Хочопепа и Елгахар вече бяха виждали подобна гледка, всеки сам на Кулата на изпитанието в Града на маговете. Беше Ликът на Врага, видян при златния мост, когато народите бяха избягали на Келеуан през Войните на хаоса.

— То нахлува! — викна Хочопепа.

Макрос изрева, за да надмогне воя на вятъра, заехтял от огромния блестящ смарагд.

— Камъкът на живота! Активиран е.

Пъг се огледа объркано.

— Но ние все още сме живи!

Томас посочи златния си меч, забит дълбоко в зеления камък.

— Аз убих Дракен-Корин преди да успее да използва Камъка на живота. Активиран е, но само отчасти.

— Сега какво ще стане? — изрева Пъг, за да надвие съкрушителния шум.

— Трябва ни силова бариера! — викна Макрос.

Пъг изведнъж се сети и почна да преде магията, която да ги опази да не ги унищожат.

— Хочо, Елгахар, помогнете ми!

Подхвана отново и останалите се включиха да вдигнат защитна бариера. Звукът се усили ужасно и Арута разбра, че колкото и да притиска ушите си, полза няма. Стисна зъби от болка, мъчейки се да се удържи да не писне, и се зачуди дали магьосниците ще успеят да си свършат заклинанията. Светлината от Камъка на живота се усили още повече и се нажежи до ослепително бяло със сребристи оттенъци по краищата. Сякаш беше готова да избълва ужасна гибел. Принцът, почти изтръпнал от умора и от ужаса на преживяното през последните няколко часа, се зачуди тъпо какво ли ще е, ако планетата наистина загине. След което не издържа повече на болката и закрещя…

… а Пъг довърши заклинанието и залата се взриви.

 

 

Земята под краката му потрепери, после се разлюля като от земетръс. Ги погледна към града. Войниците на Шамата, Ландрет и Цурануани тичаха презглава редом с тези от Сетанон и Висок замък. Мяркаха се таласъми, троли и неколцина заинатили се Тъмни братя, но всякакви мисли за бой бяха забравени и всяко живо създание, оказало се в града, бягаше от усещането за неизбежна гибел. Мрак, влудяващ страх и отчаяние изведнъж се бяха излели в душите на всичко живо. Всяка жива твар, до последната, искаше само да избяга колкото може по-надалече от източника на този безподобен страх.

Земната твърд се затресе и с глухия, пулсиращ тътен дойде смразяващ стържещ звук и всички изпопадаха на колене и заповръщаха. А после нещо сякаш ги издигна нагоре. Като че ли за миг се понесоха безтегловно във въздуха, след което сякаш някаква гигантска ръка ги блъсна с все сила в земята. И последва взривът.

Всички, които се мъчеха да се изправят, отново рухнаха, а нагоре към небесата се изстреля сноп неописуемо ярка светлина. Слънцето сякаш се взриви и изхвърли в небето късове камък, пръст и дърво в огромен прилив на енергии. Високо над Сетанон лумна червена искра, нарасна, нажежи се до ослепително бяло и после бързо угасна до сива пустош. Последва ненадейна тишина и цветни вихри енергия заиграха сред сивото петно. Като че ли самата тъкан на небесата се бе извърнала наопаки, ръбовете на раздраното небе се свиха и в небесата се разкри пролука към друга вселена. Обезумелите цветове, които бяха силата, енергията, самият живот на Господарите на драконите, запулсираха, набъбнаха и се заизпъваха напред, сякаш се стремяха да преминат последната преграда, деляща ги от крайната им цел. И последва звук.

С невероятна сила прозвуча сребрист тръбен тон и прониза всичко живо чак на мили около града сякаш с безброй игли. Агонията на крайна безнадеждност помете всички. Отново прокънтя отчаянието в умовете на всички около Сетанон и всяко същество усети, че животът му някак е свързан с онова, което вижда. Паника се надигна в душата на всеки извърнал очи нагоре, дори и в най-каления в битки боец, и всички до един заплакаха и запищяха, защото виждаха последните си мигове. А после всякакъв шум секна.

В зловещата тишина сред блясъка на цветовете в небесата нещо се оформи. Сивата пустош се бе разпростряла в цялото небе, а в сърцевината на това безумно зрелище се появи Врагът. Отпървом заприлича на бледи цветни кръпки, които пулсираха, движеха се и напираха през зева между световете и щом преминаха, започнаха да се разпадат на по-малки петна от ярки цветове, неспокойни очертания енергия, които започнаха да се уплътняват в по-осезаеми форми. И скоро всички по земята, извърнали с ужас глави нагоре, видяха отделни същества, създания с човешка форма, възседнали гърбовете на дракони, в сърцевината на разлома. С взрив, надвишаващ с мощта си всичко досега, Драконовите пълчища изскочиха през небесния разлом и влязоха с тътен в света на своето рождение. Стотици същества, свързани с тайнствени нишки с всички свои събратя, се изсипаха от разлома и нададоха бойните си викове. Образи с ужасна красота, могъщи същества с удивителна сила, в яркоцветни брони и с изящни тела, яхнали древни дракони. Невероятни зверове, изчезнали от повърхността на Мидкемия преди векове, заплющяха с гигантските си криле сред небесата. Огромни черни, зелени и сини дракони, заличени отдавна в родния си свят, закръжиха редом до златните си и бронзови събратя, чиито потомци все още бяха живи. Червени, чиито потомци бяха познати, се рееха крило до крило със сребристи дракони, невиждани на Мидкемия от векове. Лицата на валхеру сияеха от радост от победата. На съсъд пълен с неизмерима мощ приличаше всеки от тях, господар на всичко, което бе пред очите му. Те бяха силата! И щом се появиха, почти непоносима болка прониза тялото на всяко живо същество на планетата, сякаш нещо се бе опитало да изтръгне от земята стръка на живота му.

А после, в мига на най-дълбокия ужас, когато всякаква надежда изглеждаше немислима, една сила се надигна нагоре. Дълбоко от недрата на кратера под цитаделата изригна фонтан от енергия, завихри се и полетя над покривите на града, затанцува безумно и изригна към небесата зелен огън, който се разля като втечнен пламък на вълни, на кръгове. И после с глух тътен, гръмък, но не болезнен за ушите, изхвърли към небето гигантски облак пръст, и всякакъв шум секна.

Нещо отвърна на хаоса, раздрал небесата. Не се видя, но се усети. Нещо с титанични измерения, като отпор на всичкото онова черно и зло отчаяние, изпитано само преди няколко мига. Сякаш цялата любов и всичките чудеса на сътворението дадоха глас на песен и тя се надигна и се възправи срещу Драконовите пълчища. Зелена светлина, заслепяваща колкото червената преди малко, се понесе нагоре от кратера на земята и се стовари в разлома. Авангардът на Драконовата орда бе погълнат от зеленото сияние и щом докоснеше някого, той ставаше някак безплътен, сянка на минала епоха. Господарите на драконите се превърнаха в облаци от цветен дим, в мъгла и блед спомен. Затрептяха и затанцуваха, омаяни като че ли от равната им сила, и бяха засмукани надолу, издърпани сякаш към земята от неудържим вятър. Лишените от ездачи дракони запищяха и се извърнаха, понесоха се надалече от свирепия вятър и се пръснаха. Земята се разтърси под онези, които се взираха в няма почуда, а песента на вятъра бе и страшна, и галеща слуха им, сякаш самите богове бяха съчинили химн на смъртта. После пукнатината в небето се сви и изчезна и не остана дори намек, че е съществувала. И вятърът спря.

Тишината беше зашеметяваща.

 

 

Джими усети, че плаче, после — че се смее, после — че пак плаче. Изведнъж му се стори, че целият ужас, който бе познал, цялата болка, която бе изпитал, са заличени. Изведнъж се почувства цял, до самата си същност. Почувства се свързан с всяко живо същество на Планетата. Усети, че е изпълнен с живот и с обич. И разбра, че най-после са победили. Неведомо как, но в мига на своя триумф валхеру бяха надвити, бяха сразени. Младият скуайър се надигна на треперещите си нозе, разсмя се от радост и сълзите рукнаха неудържимо по лицето му. Усети, че е прегърнал един цурански войник, който също като него се хилеше и плачеше едновременно.

На Ги му помогнаха да се изправи и той огледа зорко сцената. Таласъми, троли, Тъмни братя и тук-там по някой гигант се тътреха на север, без никой да ги гони. Войниците на Кралството и цураните просто се взираха в зрелището над града, защото над Сетанон сияеше купол от невъобразимо зелена светлина — толкова яркозелено, че се виждаше под слънчевите лъчи на ясния есенен ден, и толкова красиво, че изпълваше душите на всички с неописуема възхита. Песен на благоговейна радост кънтеше в сърцата на всички, които гледаха купола, и те по-скоро я усещаха, отколкото чуваха. Накъдето и да се извърнеше, плачеха мъже и се взираха в това върховно съвършенство, а то ги изпълваше с радост, която не можеше да се опише. Зеленият купол сякаш намигаше, но това можеше да е от прахта, сипеща се на облаци навсякъде. Ги го гледаше и не можеше да откъсне очи от него. Даже таласъмите и тролите, които продължаваха да се тътрят наоколо му, сякаш се бяха променили, сякаш бяха изцедени от всякакво желание за бой.

Ги въздъхна и усети, че радостта в душата му затихва, и го споходи сигурността, че никога вече няма да може да изпита толкова съвършен миг на радост, такава върховна наслада. Арманд дьо Севини притича до стария си съюзник, следван от Мартин и едно джудже.

— Ги! — каза той, отмести цуранския войник, който придържаше стария му командир и приятел да не падне, и го прегърна. Двамата се залюшкаха в гореща прегръдка, смееха се и плачеха.

— Победихме някак — тихо каза Ги дьо Батира. Арманд кимна и попита:

— А Арута?

Ги поклати тъжно глава.

— Нищо не би могло да оцелее сред онова. Нищо.

Дойдоха Мартин и Долган начело на група джуджета. Кралят на джуджетата на Запада пристъпи и застана до Ги и Арманд.

— Колко ужасно и безкрайно красиво е! — тихо каза Долган.

Куполът от светлина сякаш бе придобил очертанията на гигантска шестоъгълна гема. Всеки ръб сияеше ярко и гаснеше и куполът все едно искреше. Усещането за съвършенство помръкваше, както и чувството на неизразима радост, но в очите на всички, които го гледаха, все още се долавяше тиха почуда.

Мартин откъсна поглед от гледката и каза:

— А Арута?

— Изчезна вътре — отвърна Ги. — С трима мъже на гърба на един дракон. Елфът им знае имената. — После насочи вниманието си към по-злободневни неща и каза: — Мартине, я вземи няколко души и ги изгони тези Тъмни братя, че току-виж се прегрупират и решат да се върнат.

Долган извади лулата си и каза:

— Моите момци вече се грижат за това, макар че биха приели компанията ви на драго сърце. Въпреки че не знам защо ми се струва, че моределите и слугите им нямат нужда да ги подтикваме много. Честно казано, съмнявам се, че някой тук днес го сърби много за бой.

А после на фона на блестящата зелена гема от облаците прах се появиха фигурите на шестима накуцващи мъже. Мартин и другите около него ги загледаха мълчаливо — лицата им почти не се виждаха сред гъстата пелена на праха. Но когато изминаха половината път между града и тях, Мартин извика:

— Арута!

Изведнъж напред се втурнаха мъже да помогнат на Арута и спътниците му. По двама войници прихванаха всеки от тях, за да им помогнат, но Арута само се спря и прегърна брат си. Мартин сложи ръка на рамото му, изгледа го и заплака от радост, че го вижда жив. После пак вдигнаха очи да погледат сияйния купол над града.

И отново ги обля усещането за хармония, за безкрайна обич към всичко живо, за съвършенство.

А после зелените светлини на купола примигнаха и угаснаха, а прахта започна да уляга.

— Най-после се свърши — дрезгаво изхриптя Макрос.

 

 

Луам крачеше из лагера. Арута вървеше до него, все още подпухнал и пребит.

— Изумителна история — каза кралят. — Вярвам ти само защото доказателството е пред очите ми.

— Дори аз, макар че го преживях лично, все още не мога да повярвам на очите си — отвърна Арута.

Луам се озърна.

— Все пак след всичко, което ми разказа, имаме късмет, че още е останало нещо за гледане. Предполагам, че трябва и да сме благодарни на всичко отгоре. — Той въздъхна. — Знаеш ли, като деца щях да се закълна, че да си крал е голяма работа. — Погледна замислено Арута. — Също както щях да се закълна, че съм по-умен от Мартин и тебе. — И добави с примирена усмивка: — Доказателството, че не съм, е, че не последвах примера на Мартин и да откажа короната.

— Не можеш да си представиш какъв ужас е. Хазара-хан щъка насам-натам, бъбри си сладко с половината благородници в Кралството и не се съмнявам, че събира държавни тайни като миди по морския пясък. Сега, като се отвори разломът, трябва да се свържа с императора и да уредя размяната на пленници, макар че при нас такива няма, нали ги освободихме, а Касуми и Хокану ми разправят, че ще трябва да ги откупя, което означава да вдигна данъците. А на всичко отгоре и няколкостотин дракона, каквито никой не е виждал на този свят от векове, са се разлетели във всички посоки и… рано или късно ще огладнеят. А и проблемът с цял разрушен град…

— А я си помисли за алтернативата — прекъсна го Арута.

— И понеже това не ми стига, набута ми в ръцете и дьо Батира, който се оказва и герой според думите ти. Половината лордове искат да го обеся на първото дърво, а другата половина са готови мен да обесят, само ако той им каже. — Луам изгледа брат си скептично. — Май трябваше да схвана намека, когато Мартин отказа, и да ти натреса тази корона на главата. То не е късно. Дай ми една прилична пенсия и веднага я получаваш. — Изражението на Арута стана мрачно само при намека, че могат да го натоварят с повече отговорност. Мартин им викна за поздрав и Луам се озърна. — Все едно — рече той на Арута. — За последното мисля, че се сетих какво да направя. — Луам махна на Мартин и той притича при тях. — Е, намери ли я?

Херцогът на Крудий се ухили.

— Да. Беше с помощните дружини от Тир-Сог. Дошли са тук половин ден преди мен, с ламътците на Касуми и джуджетата на Долган.

Луам беше обикалял полето на битката с Арута цял ден и половина, откакто бе дошъл. Неговата армия беше пристигнала последна на бойното поле, тъй като ветровете от Риланон до Саладор се бяха оказали неблагоприятни. Той посочи с палец през рамото си към благородниците, събрали се пред кралския павилион.

— Бас държа, че се пукат от любопитство какво си приказваме.

— Решил ли си? — попита Арута брат си. Принцът бе изкарал цяла нощ на съвет с Луам, Пъг, Томас, Макрос и Лаури, докато Мартин обикаляше лагера да търси Бриана — обсъждаха най-различни неща, които трябваше да се уредят, след като най-после заплахата на Мурмандамус беше преодоляна.

— Да, ще се оженим колкото се може по-скоро — засмя се Мартин. — Ако се намери някой жив жрец при бежанците от града, може още утре.

— Мисля, че трябва да си озаптиш малко страстите и да ти уредим някой династичен брак — каза Луам. Лицето на Мартин помръкна и Луам избухна в смях. — По дяволите, сега вече приличаш съвсем на него — посочи той към Арута. Кралят, внезапно обзет от дълбока обич към братята си, ги прегърна и ги стисна за вратовете. Придърпа ги силно към себе си и им каза с дълбоко чувство: — Толкова се гордея с вас. Мисля, че и татко щеше да се гордее. — Тримата останаха дълго така, после кралят добави със смях: — Хайде да идем да видим какво става в кралството ни, а после ще отпразнуваме. По дяволите, и ако това не е повод за веселба — здраве му кажи.

Той ги бутна закачливо и тримата се засмяха и тръгнаха към павилиона.

 

 

Луам влезе в голямата шатра с братята си. Макрос стоеше подпрян на тоягата си до Кълган, а другите магьосници от Звезден пристан и Конгрегацията се бяха струпали отзад. Катала бе увиснала на врата на съпруга си, сякаш не й се искаше да го пусне, а Уилям и Гамина стискаха полите на халата му. Той разроши косата на момиченцето, щастлив, че се е сдобил с дъщеря през времето, докато го бе нямало.

Малко по-настрани Касуми говореше тихо с по-малкия си брат. Виждаха се за пръв път от цели три години. Хокану беше изпратен с най-верните войници на императора да помогнат на Черните халати от Конгрегацията при идването им. И двамата братя бяха разпитани от Луам по-рано същия ден, защото, както се изрази той, повторното отваряне на разлома между двата свята бе предизвикало известни затруднения.

Лаури и Бару дойдоха при Мартин, който не пускаше ръката си от кръста на Бриана. Зад тях на тежкото си копие се бе подпрял червенокосият воин Шига и гледаше смълчано, макар да не можеше да разбере какво си говорят. Пристигнали бяха с Бриана, както и останалите оцелели от Арменгар, с армията на Вандрос Ябонски. Повечето арменгарски войници бяха излезли с джуджетата на Долган да прогонят ордата на Мурмандамус обратно на север. До Шига стояха Долган и Галайн; джуджето изглеждаше доста състарено. Единственият знак за издигането му на трона на западните джуджета беше чукът на Толин, който висеше на колана му. Иначе Долган си беше съвсем същият, както го помнеше Пъг от времето, когато дръзко прекосиха рудниците под Сиви кули.

Луам вдигна ръка и каза:

— Много неща ни се разказаха, откакто пристигнахме. Дивни приказки за храброст и героизъм, разкази за дълг и саможертва. След тукашния катаклизъм някои въпроси се решиха. Говорихме с мнозина от вас, изслушахме добри съвети и сега иде ред да направим няколко прокламации. Преди всичко, макар град Арменгар да е извън пределите на нашата държава, жителите му все пак са братя на нашите хора в Ябон. Ние приемаме завръщането им с радостно сърце, като завърнали се братя, и им предлагаме място до техните родственици. Могат да се считат за поданици на Кралството. Ако някои от тях пожелаят да се върнат на север, за да се заселят отново в онази земя, ще им помогнем с каквото можем, но се надяваме, че ще останат.

— Освен това изказваме дълбоката си благодарност на крал Долган и неговите следовници за навременната им помощ — продължи Луам. — Искаме също така да благодарим на елфа Галайн за готовността му да помогне на нашия брат. И нека да се знае, че нашите лордове, принцът на Крондор и херцозите на Крудий и Саладор, служиха достойно на нашето кралство и короната им е задължена. Никой крал не би могъл да изисква от своите поданици това, което те отдадоха драговолно. — Павилионът избухна от възторжените викове на събраните благородници. — А сега нека да се приближат граф Касуми Ламътски и неговият брат, Хокану от клана Шинцаваи.

Когато двамата цурани застанаха пред него, Луам каза:

— Касуми, преди всичко предай на своя брат и чрез него на императора и на неговите бойци нашата вечна благодарност за щедрите им и героични усилия да спасят моя народ от ужасна гибел. — Касуми почна да превежда на брат си.

Пъг усети, че нечия ръка го потупа по рамото, обърна се и видя, че Макрос го вика. Целуна Катала по бузата и прошепна:

— Ей сега ще се върна.

Луам продължи:

— Сега, след като пътят е отворен, ще позволим на онези от гарнизона на Ламът, които желаят да се завърнат в родината си, да го направят, и ги освобождаваме от васалния им дълг към нас.

Касуми сведе глава.

— Владетелю мой, имам удоволствието да ви уведомя, че повечето от мъжете са избрали да останат, като казват, че макар щедростта ви да ги трогва, те вече са хора на Кралството, с жени, семейства и връзки. Аз също ще остана.

— Доволни сме, Касуми. Много сме доволни.

Двамата се оттеглиха и Луам каза:

— Сега нека напред да излязат Арманд дьо Севини, Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини.

Тримата мъже излязоха напред и се поклониха.

— На колене — каза Луам и тримата коленичиха пред краля си.

— Антони дьо Мазини, от този момент ви се връщат титлите и земите в баронството на Калри, отнети от вас, когато заминахте на север, и към тях се добавят титлата и земите, владени преди от Балдуин дьо ла Тровил. Удовлетворени сме от вашата служба. Балдуин дьо ла Тровил, имаме нужда от вас. Тъй като дадохме службата на скуайър на Марлсбъро на дьо Мазини, имаме друга за вас. Бихте ли приели командването на външния ни пост във Висок замък?

— Да, ваше величество, макар че бих искал да зимувам на юг от време на време — отвърна дьо ла Тровил.

В тълпата се разнесе смях и Луам каза:

— Получавате го, защото ви даваме и титлите, притежавани преди от Арманд дьо Севини. Станете, Балдуин, барон на Висок замък и на Гилденхолт. — Кралят погледна Арманд и каза: — За вас имаме планове, приятелю. Нека да доведат при нас бившия херцог на Батира. — Няколко стражи изведоха напред Ги дьо Батира, уж като охрана, но по-скоро като почетен ескорт. Щом Ги спря до коленичилия Арманд, кралят каза: — Ги дьо Батира, вие бяхте заклеймен като изменник и прогонен без право да се върнете в пределите на кралството ни под смъртна забрана. Разбираме, че не сте имали голям избор по въпроса с връщането ви. — Луам хвърли поглед към Арута, който се усмихна примирено. — От този момент отменяме възбраната. Остава открит въпросът с титлата. Връчваме поста на херцог на Батира на човека, който според моя брат Арута е най-подходящият за него. Арманд дьо Севини, от този момент ви даряваме с титлата херцог на Батира с всичките произтичащи от това права и задължения. Станете, херцог Арманд дьо Севини.

Луам извърна строгия си поглед към Ги.

— Макар да сте лишен от наследствения си пост, смятаме, че не бива да ви оставим бездеен. На колене. — Арманд помогна на Ги да коленичи. — Ги дьо Батира, заради вашата дълбока загриженост за благото на Кралството, въпреки че то ви бе отхвърлило, както и заради проявената от вас храброст както при защитата на Арменгар, така и на кралството ни, предлагаме ви поста на пръв съветник на краля. Ще го приемете ли?

Здравото око на Ги се разшири и той се засмя.

— Голям жест, Луам. Баща ви сигурно ще се обърне в гроба. Да, ще го приема.

Кралят поклати глава и се усмихна, спомнил си за баща си.

— Не, смятаме, че щеше да разбере. Станете, Ги, херцог на Риланон.

След това Луам каза:

— Бару от клана хадати. — Бару остави Лаури, Мартин и Бриана и коленичи пред краля. — Вашата храброст ви прави чест, както при унищожаването на моредела Мурад, така и при придружаването на нашия брат Мартин и на херцог Лаури през планините, за да ни донесат предупреждението за нашествието на Мурмандамус. Мислихме дълго, но се затруднихме да измислим с какво да ви възнаградим. Какво бихме могли да направим, за да изразим удовлетворението си от вашата служба?

— Не желая награда, ваше величество — отвърна Бару. — Мнозина мои сънародници намерих преселени в Ябон и бих желал да вдигна своя дом при тях, ако може.

— Вървете тогава с нашата благословия, и ако изпитате нужда от нещо, което е по силите ни да ви дарим, за да улесните заселването на сънародниците си, само го поискайте.

Бару стана и се върна при приятелите си. Беше си намерил нов дом и цел в живота.

Оставаха да се раздадат и други награди и работата на дворцовия съвет продължи. Арута стоеше настрана, съжалявайки, че Анита не е с него, но пък знаеше, че ги делят само няколко дни път. Забеляза, че Макрос се е отделил с Пъг и Томас и си говорят нещо. Денят вече привършваше и вечерният здрач се спускаше бързо. Принцът въздъхна уморено и се зачуди за какво ли са се загрижили тримата тепърва.

 

 

— Значи ме разбираш — каза Макрос.

— Да, макар да ми е малко трудно да го приема — въздъхна Пъг.

Не се наложи да казва повече. Вече разполагаше в пълна мяра с познанията на чародея, откакто си бяха съединили умовете. Сега бе станал равен по сила с Макрос и почти не му отстъпваше по знание. Но липсата на чародея щеше да му тежи.

— Всяко нещо свършва, Пъг. Ето че дойде краят на моя срок на този свят. След като се приключи с валхеру, силите ми се възвърнаха напълно. Време е да се преместя някъде другаде и да се заловя с нещо ново. Гатис ще дойде с мен, както и останалите, които се грижеха за острова ми, защото тук нямам повече задължения. Трябва да продължа напред, тъй както ти си длъжен да останеш тук. На теб ти предстои да съветваш крале, да учиш малки момченца, да спориш със старци, да избягваш войни и други войни да водиш. — Той въздъхна, сякаш съжалил, че никога не ще получи сетен отдих, после добави лековато: — Все пак скуката никога няма да те налегне. Винаги е интересно. Погрижи се кралят да разбере какво постигнахме тук. — Обърна се и изгледа Томас. Човекът, превърнал се във валхеру, изглеждаше някак променен след последната битка и Макрос му заговори тихо. — Томас, а теб те чака най-сетне завръщането на елдар от Елвардейн, защото краят на доброволното им изгнание дойде. Ще трябва да помагаш на кралицата в управлението на един нов Елвандар. Мнозина от гламредел сигурно ще ви потърсят, след като вече научиха, че Елвандар съществува, а мисля, че и Завръщанията ще се увеличат. Сега, след като влиянието на валхеру е прекъснато, примамката на Тъмния път би трябвало да отслабне. Най-малкото можем да се надяваме. А и вътре в себе си се поразрови, Томас, защото си мисля, че голяма част от силата ти ще си е отишла заедно със събратята на Ашен-Шугар. Ти все пак ще си останеш един от най-могъщите смъртни, но на твое място не бих се опитвал повече да господствам над дракони. Допускам, че ще те изненадат с непокорството си.

— Почувствах се променен… най-после — промълви Томас. Изглеждаше някак потиснат след битката си с Дракен-Корин. — Отново ли съм смъртен?

Макрос кимна.

— Винаги си бил. Силата на валхеру те беше променила и тази промяна няма да се заличи, но никога не си ставал безсмъртен. Само се беше приближил до безсмъртието. Но не се безпокой, все пак придоби голяма част от наследството на валхеру. Ще изживееш дълъг живот до своята кралица, поне толкова дълго, колкото е отредено от съдбата на всеки от вида на елфите.

Тези думи като че ли поуспокоиха Томас.

— И си отваряйте очите и двамата, защото пантатийците от векове бяха замисляли и подготвяли тази измама — продължи Макрос. — Заговорът бе замислен с изключителна вещина и коварство. Но силите на онзи, който се представяше за Мурмандамус, в никакъв случай не бяха илюзорен плод на ловко фокусничество. Той беше могъщ. За да се създаде такова същество и да се запленят сърцата дори на една толкова тъмна раса като моредел, е нужна голяма мощ. Навярно без влиянието на валхеру през бариерите на времето и пространството змийският народ можеше да стане съвсем като другите — поредната разумна раса сред многото. — Погледът му се зарея нанякъде. — Макар че… кой знае. Внимавайте с тях.

— Макрос… накрая бях почти сигурен, че губим — промълви Пъг.

Макрос се усмихна загадъчно.

— Аз също. Може би валхеру не успяха да използват Камъка на живота докрай заради удара на меча на Томас. Кой знае. Разломът се разтвори и Драконовите пълчища проникнаха, но… — Очите на стария чародей грейнаха, изпълнени с дълбоко чувство. — Някакво чудо, непонятно и за мен самия, като че ли се намеси накрая. — Той сведе поглед към земята. — Сякаш самото естество на живота, душите на всичко живо на този свят отхвърлиха валхеру. Силата на Камъка на живота помогна на нас, не на тях. Тъкмо от това извлякох силата накрая. Тъкмо това възпря Драконовите пълчища, надви Властелина на ужаса и затвори разлома. Тъкмо то защити всички нас и ни опази живи. — Усмихна се. — Трябва да проучите грижливо, да разберете колкото може повече за Камъка на живота. Той е някакво чудо, невъобразимо все още за никого от нас.

Макрос помълча известно време, след което погледна Пъг.

— Ти до голяма степен си мой син, макар и в по-особен смисъл, не по-малко от всички други, които съм наричал така през вековете. Най-малкото си ми наследник и притежател на цялото магическо познание, което съм събирал, откакто дойдох на Мидкемия. Последният сандък с книги и ръкописи, който пазех на острова, скоро ще пристигне в Звезден пристан. Съветвам те да премълчиш за него пред Кълган и Хочопепа, преди да си ги проучил добре. Някои от нещата в тези книги са непостижими за никого на този свят, освен за теб и за онзи, който навярно ще наследи необичайното ти призвание. Обучавай добре следовниците си, Пъг. Направи ги могъщи, но също така ги направи и обичливи, достойни мъже и жени. — Замълча развълнуван и загледа някогашните момчета, станали мъже, онези хлапета от Крудий, от които преди дванадесет години бе започнал да извайва като от меки късчета глина бъдещите спасители на света. Накрая им рече: — Използвах ви и двамата, понякога сурово. Но ето, че накрая се оказа нужно. Каквато и болка да сте преживели във всичко това, радвам се да мисля, че е заплатена. Постигнахте неща, надхвърлящи и най-дръзките момчешки мечти. Сега Мидкемия разчита на вас да я опазите. Имате моята благословия. — С очи, изпълнени, с влага и грейнали, той каза тихо: — Довиждане и ви благодаря.

Отдръпна се и бавно се обърна. Нито Пъг, нито Томас не можаха да се насилят да му кажат „сбогом“. Макрос тръгна полека на запад, към залеза. И не само се отдалечаваше от тях, но още с първата стъпка сякаш стана по-безплътен. С всяка нова ставаше все по-безтелесен, прозрачен, после се стопи в облаче мъгла, после и мъглата се разсея. И вече го нямаше.

Дълго време не си казаха нищо. После Томас се зачуди на глас:

— Дали ще си намери някога място, как мислиш?

— Не знам. Може би някой ден все пак ще намери своя Остров на блаженството — отвърна Пъг.

Отново помълчаха, след което се върнаха в кралския павилион.

 

 

Празненството беше в разгара си. Мартин и Бриана бяха обявили намерението си за венчавка и то бе посрещнато с искрено одобрение от всички. И докато другите се радваха, че са живи, и просто се наслаждаваха на радостта от живота, Арута, Луам, Томас и Пъг се промъкваха през руините на доскорошния Сетанон. Населението бе приютено в по-малко пострадалия западен район, който бе далеко, но все пак четиримата се движеха предпазливо, за да не ги забележат.

Томас ги преведе през широка цепнатина в земята към някакво подобие на вход към пещера под руините на цитаделата.

— Ето тук — рече той — се е отворил процеп, водещ към подземната зала в центъра на древния град. Стъпвайте внимателно.

Слязоха бавно, улеснени от смътната светлина, сътворена от магията на Пъг, и скоро се озоваха в древната зала. Пъг махна с ръка и от дланта му изникна кълбо по-ярка светлина. Томас даде знак на краля да продължат. От сенките изскочиха няколко облечени в роби фигури и Арута бързо извади сабята си. От тъмното се чу женски глас:

— Прибери оръжието си, принце на Крондор.

Томас кимна и Арута прибра сабята си в ножницата. От тъмнината изникна и пристъпи срещу тях огромна фигура, отрупана със скъпоценни камъни и засияла от светлината. Беше дракон, но много по-различен от всички, които бяха виждали, защото на мястото на някогашните златни люспи светеха хиляди рубини, смарагди и изумруди. С всяко движение многоцветна дъга с ослепителна красота обливаше чудовищното тяло.

— Коя си ти? — попита кротко кралят.

— Аз съм оракулът на Аил — чу се мек женски глас от устата на дракона.

— Имахме споразумение — каза Пъг. — Трябваше да й намерим подходящо тяло.

Томас поясни:

— Риатх бе лишена от съзнание, душата й бе изтръгната от ръцете на Властелина на ужаса. Но тялото й все още беше живо, макар и ужасно пострадало и в предсмъртна агония. Макрос я изцери и замени увредените люспи с нови, изсечени от намереното тук съкровище с помощта на едно уникално свойство на Камъка на живота. С възвърнатото си чародейство след това той пренесе оракула и нейните слуги тук. Сега оракулът обитава това тяло.

— И то е повече от задоволително — каза оракулът. — Ще живее още много векове. И притежава много полезни качества и сили.

— И освен това — добави Пъг — тя ще остане завинаги да бди над Камъка на живота. Защото ако някой отново се опита да се забърка с него, тя ще загине заедно с всичко друго на планетата. Докато не намерим начин да се оправим с пантатийците, все още има риск валхеру да бъдат призовани отново.

Луам се загледа в приказния Камък. Бледозелената гема сияеше меко и сякаш пулсираше с топла, вътрешна светлина, а от средата й стърчеше златен меч.

— Не знаем дали това е унищожило Драконовите пълчища, или само ги държи в плен — рече Пъг. — Дори чародейството, което усвоих от Макрос, не може да проникне във всичките му загадки. Страхуваме се да извадим меча на Томас, защото това може да не причини никаква щета, но може и да пусне на свобода стихията, която е затворена вътре.

Луам потръпна. От всичко, което беше чул досега, Камъкът на живота го караше да се чувства съвсем безпомощен. Той пристъпи напред и бавно положи ръка върху него. Камъкът се оказа топъл на допир и контактът го изпълни със спокойствие и сладост. Кралят вдигна очи към могъщия, отрупан със скъпоценности дракон.

— Не възразяваме да бдите тук на поста си, лейди. — Помисли и се обърна към Арута. — Пуснете някакъв слух, че над този град вече тегне прокоба. Храбрият малък Хъмфри е загинал и наследник на титлата няма. Ще преместя останките от населението и ще ги овъзмездя. Градът без друго е наполовина унищожен, ако не и повече. Да се опразни и оракулът да бъде оставен на спокойствие. Хайде да си ходим, да не би някой да забележи, че ни няма на пиршеството, и да тръгне да ни търси. — Обърна се към дракона. — Лейди, желая ви всичко добро на поста ви. Ако нещо ви потрябва, съобщете ни със средства чародейни или светски и ще се постараем да ви удовлетворим. Само ние четиримата и моят брат Мартин оттук нататък ще знаем истината за вас, а от днес насетне — само нашите наследници.

— Много сте щедър, ваше величество — отвърна оракулът.

Томас ги поведе към повърхността.

 

 

Арута се прибра в палатката си, видя спящия на леглото му Джими и го разтърси за рамото.

— Това пък какво е? Мислех, че са ви настанили?

Джими погледна принца и се намуси, че са го събудили.

— Заради Локи. Целият проклет град се срина върху главите ни, а той си намерил ново момиче. Май ще му стане навик. Снощи спах на земята. Рекох само да дремна малко, ще си намеря друго място.

Арута се разсмя и бутна изправящият се вече младок обратно в леглото.

— Остани тук. Аз ще се преместя в кралския павилион. Луам тази вечер раздаваше награди наляво и надясно, докато ти дремеш, а Локи… е, правил е там каквото е правил. В цялата тази бъркотия забравих за вас двамата. Как да ви възнаградя, калпазани такива?

Джими се ухили.

— Направи Локи старши скуайър, за да мога да се върна към тихия и спокоен живот на крадец. — Момчето се прозя. — Точно сега не мога да измисля и едно скапано нещо, освен че искам да поспя поне една седмица.

Арута се усмихна.

— Е, добре. Лягай тогава и спи. Все ще измисля нещо за двама млади безобразници като вас. — Остави Джими и тръгна към палатката на Луам.

Тъкмо се приближи до входа и ето, че вик на херолд и звънък ек на тръби възвести приближаването на прашна каляска с кралски герб. От нея бързо излязоха Анита и Карлайн. Арута ги изгледа смаяно, а сестра му и жена му се втурнаха да го прегръщат и целуват.

— Откъде се взехте?

— Тръгнахме след Луам — отвърна през сълзи Анита. — Не можехме да останем в Риланон и да чакаме да разберем дали двамата с Лаури сте живи. Щом ни достигна вестта, че сте добре, оставихме лагера и побързахме да дойдем.

Арута я прегърна, а Карлайн се вслуша в някаква песен и каза:

— Това или е някой влюбен славей, или съпругът ми е забравил, че вече е херцог. — Тя отново целуна Арута по брадичката. — А ти ще ставаш и вуйчо.

Арута се засмя и прегърна сестра си.

— Много любов и щастие, Карлайн. Да, това е Лаури. Двамата с Бару пристигнаха днес с Вандрос.

Карлайн се усмихна.

— Е, аз ще взема да отида при него, че да му побелеят още няколко косъма.

— Какво искаше да каже с това „и“? — попита Арута.

Анита вдигна очи към лицето на мъжа си.

— Кралицата е бременна. Вестта дойде, докато ви нямаше, и отец Тъли съобщава на Луам, че според всички признаци ще бъде принц. Тъли се оплака, че вече е твърде стар да тръгва на път. Но се молеше за вас.

Арута се ухили.

— Значи скоро ще се приключи с наследничеството ми.

— Не съвсем. Бебето ще дойде на бял свят чак след четири месеца.

Радостните възгласи, които се разнесоха вътре, ги увериха, че Карлайн е споделила с мъжа си за своята бременност, а нови весели викове — че е предадена и вестта на Тъли.

Анита се притисна до съпруга си и му прошепна.

— А твоите синове са добре и растат. Липсваше им много, както и на мен. Не можем ли да се измъкнем по-скоро?

Арута се засмя.

— Само се показваме и изчезваме. Само че отстъпих палатката си на Джими. Локи, изглежда, развива наклонности на любовник и Джими нямаше къде да спи. Така че ще трябва да използваме някоя от палатките за гости.

Той влезе в голямата шатра със съпругата си и пируващите благородници станаха да поздравят принца и принцесата на Крондор.

Посланикът на Кеш бей Хазара-Хан се поклони и Арута му протегна ръка.

— Благодаря ти, Абдур. — После представи Анита на Хокану и повтори благодарностите. Долган си говореше с Галайн и Арута поздрави джуджето за приемането на короната на западните джуджета. Долган му отвърна с намигване и усмивка, а Лаури запя и всички се смълчаха.

Затаили дъх се заслушаха в песента на Лаури. Песента беше тъжна, но бойка — балада, която той бе съчинил в чест на своя приятел Роалд. В нея се разказваше за мъката на Лаури по неговата гибел, но завърши с мажорни тонове и нотка на триумф, и с малко закачлива, глуповата поанта, която накара всички, познавали Роалд, да се засмеят, защото им напомни за веселия му нрав.

После дойдоха Гардан и Волней и графът на Ландрет каза:

— Може ли да поговорим малко насаме, ваше височество?

Анита даде знак, че не възразява, и Арута се остави двамата мъже, които бяха управлявали Крондор в негово отсъствие, да го отведат в едно помещение до кралските покои. На леглото се беше изтегнала обемиста фигура, която хъркаше тежко, и Арута вдигна пръст до устата си да пазят тишина. Гардан прошепна:

— Амос Траск ли е?

— Да. Дълга история е и ще оставя на него да ви я разкаже. Ако не го направя, никога няма да ми прости. Е, казвайте какво има.

Волней заговори тихо.

— Ваше височество, искам да се върна в Ландрет. След вашата предполагаема смърт градът заприлича на свърталище на побеснели плъхове. Ужасно трудно беше да се администрира. Дадох всичко от себе си през последните три години, но стига вече. Искам да се върна у дома.

— Не мога да се лиша от теб, Волней — каза Арута. Дебелият граф понечи да повиши тон, но Арута го усмири. — Виж, скоро ще си имаме нов принц на Крондор, тъй че ще ни е нужен регент.

— Това е невъзможно! — възрази Волней. — Това означава осемнадесетгодишно задължение. Отказвам.

Арута погледна Гардан, който се ухили и вдигна ръце.

— Не ме гледай. Луам ми обеща, че мога да се върна в Крудий с Мартин и дамата му. След като Чарлз е новият мечемайстор, ще мога да оставя военното дело на сина си. Смятам да си изкарам остатъка от дните в риболов при ветровала на Дълги нос. Скоро ще ти трябва нов рицар-маршал.

Арута изруга.

— Това означава, че ако не намеря скоро някой друг, Луам не само ще ме остави херцог на Крондор, но и ще ме направи рицар-маршал. Ще се опитам да го накарам да ми даде някое спокойно графство, Тъксхил да речем, и повече няма да мръдна от дома си. — Замисли се дълбоко и добави: — Искам само десет години от двама ви, не повече.

— Абсолютно не! — заяви Волней. Гласът на дебелия благородник се извиси от възмущение. — Готов съм да остана една година, колкото да помогна за плавното прехвърляне на управлението, но повече — в никакъв случай.

Арута присви очи.

— Шест, само по шест годинки още от двама ви, и ще можеш да се върнеш в Ландрет, Волней, а ти в Крудий, Гардан. Ако откажете, да знаете, че ще ви вгорча живота.

Гардан се разсмя.

— Арута, аз вече получих разрешение от Луам. — Но забеляза, че принцът кипва, и добави: — Е, ако Волней е съгласен, и аз ще остана още една година, е добре де, две, но не повече, докато сложиш нещата под контрол.

Зъл блясък се появи в очите на Арута и той каза на Гардан:

— Между другото ще ни трябва нов посланик в цуранския двор, след като разломът се отвори отново. — Обърна се към Волней и добави: — И още един посланик ще ни трябва за Велики Кеш.

Двамата се спогледаха и Волней отвърна с хриплив шепот:

— Е добре, изнудвач такъв, три години. И какво ще правим тези три години?

Арута се усмихна с кривата си усмивка.

— Искам да хванете Джими и Локи и да почнете да ги учите. Лично, Волней. Ще ги учиш на всичко за администрацията, което знаеш. Ще ги затрупваш с работа, докато им се заогъват коленцата, след това — още. Искам от тези пъргави умове да се получи нещо свястно. Направи ги възможно най-добрите администратори… А ти, Гардан, когато не са на служба, ги научи да управляват, направи от тях добри войници. Онзи млад разбойник преди година ми поиска награда и сега ще трябва да ми докаже дали е достоен за нея. А по-младият му приятел е твърде талантлив, за да го оставим да се върне в провинциалното си графство. Локи без друго е най-малкият син, така че там само ще бъде прахосан. Като си отидете двамата, ще ни трябват нов херцог и рицар-маршал, а щом се оттегля и аз, той ще трябва да поеме ролята и на регент. Ще му трябва способен канцлер, който да му помага в службата. Така че не искам никой от двамата да остава и пет минути свободен през следващите четири години.

— Четири години!? — изрева Волней. — Аз казах три!

И тогава откъм леглото се чу кикот и въздишка и Амос каза:

— Арута, много странна представа за награда имаш. Какво те е направило толкова гаден напоследък?

Арута се ухили широко и отвърна:

— Ти да си траеш, адмирале!

Амос се отпусна тежко в постелята.

— Ех, Арута, все най-веселото на живота му отнемаш.

Допълнителна информация

$id = 603

$source = Моята библиотека

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том втори)

Сребротрън. Мрак над Сетанон

 

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954–585–148–1