За да усетим по-силно насладата от тези разкази, трябва най-напред да знаем нещо за индианските народи, племена и кланове, които населяват приказките и легендите. Тук са описани накратко огромните различия в техния начин на живот.
Индианците от равнините са известни като ловци на бизони. Живеели в палатки „типи“[1] от бизонова кожа, която използвали и за дрехи, камшици, щитове, парфлечи[2] и други предмети. Ходели на лов и за друг дивеч, бродели по необятните степи, отначало пеша, а по-късно на коне.
Индианците от тундрата, обитатели на горите и гористите местности, били ловци, но се занимавали и с малко земеделие. Живеели в дълги жилища, построени от греди и брестови кори, често свързани в стабилна конструкция от обелени дървени колони. Покривите, които били полегати, представлявали припокриващи се плоскости от брестови кори, също като керемиди. По билото били оставяни големи процепи, пропускащи дима от огнищата. Много от тези жилища били толкова обширни, че побирали двайсет или повече семейства. Тези племена използвали еленова кожа за облекло, щитове и други неща и произвеждали красиви предмети от пера и мъниста. Изработвали превъзходни канута от брезови кори — здрави, леки лодки, побиращи от двама до десет души и повече.
Обитателите на пустинята на Югозапада се прехранвали също с лов. Обикновено живеели в жилища, наречени „хогани“[3], построени на дървени колове и пръти и покрити с кал. Отгоре бил оставян голям отвор за отвеждане на дима от огнището.
Индианците пуебло, известни като хората от високите скалисти плата, се занимавали със земеделие и лов, тъкали превъзходни черги и изработвали художествени накити. Най-ранните им домове били обикновени землянки. По-късно започнали да строят жилища в скали, където имало пещери. Издълбавали ги в самите скали, използвайки пукнатините в скалните стени, което улеснявало строенето. Дупките и процепите по тези дву- или триетажни къщи запълвали с кирпич — глина, от която по-късно се научили да пекат на слънцето тухли. С напредъка на техния стадий на развитие започнали да строят огромни, фантастични жилища, подобни на скални каньони, някои с повече от 500 стаи; сред тях имало просторни „киви“[4] или салони, много от които построени под земята, използвани главно от мъжете за религиозни церемонии. С течение на времето индианците пуебло застроявали градовете си по степите и равнините, по скалистите плата, всъщност обширни плоски земи, от края на които се спускали стръмни склонове. Жилищата, често многоетажни, били много майсторски изградени от камък, от кирпични тухли или комбинирано.
Някои от южните индианци, като семинолите, живеели в жилища от типа „чики“[5], изградени върху колове, със сламени покриви и подове, но без стени.
Индианците от Северозападния бряг били сурови, хора, известни като морски ловци или риболовци; някои кланове били наречени „китоловци“. Тези хора обикновено застроявали селата си по обширни, наклонени брегови ивици, най-често оградени в задната си част от неизбродни кедрови гори. Някои от къщите им били достатъчно просторни да поберат осемстотин души. Били красиви постройки от здрави, дебели кедрови греди с голям покрив над огнището, който се разтварял, за да открие небето и пропусне дима. Повечето от боядисаните и гравирани фасади били украсени допълнително с външни колони, които приличали на ниски тотемни[6] стълбове. В много села към небето се извисявали големи тотемни стълбове, които придавали на селото фантастичен и живописен вид. Тотемните стълбове били издялани от огромни кедрови дървета и украсени с фамилни крестове[7], гравирани и изрисувани с фигури на животни, птици, риби и чудновати митически същества. Често върху стълба била издялана и изрисувана фигурата на вожда, издигнал тотемния стълб.
Високо по плажната ивица били подредени различни видове канута, далеч от досега на ненаситните приливи и отливи. Имало едноместни лодки, големи, яки пироги за лов на китове, както и тежки военни канута, характерни за племето хайда; те били с различни дължини, от 15 до 20 метра, и можели да пренасят от четиридесет до петдесет човека. Тези изключителни канута били разкошно гравирани и украсени с фантастични, извити нагоре кърми и високи носове. Били изработени от мощни кедрови дървета, които лесно се оформяли, обгорявали се, подлагали се на пара, а след това се обдялвали. От кедрите лесно се добивали греди, а за всички необходими ремъци и въжета били използвани жилавите влакна на тези великолепни дървета. Същото се отнасяло за облеклото. Жените тъчели чудесни одеяла от козя вълна и от меката козина на кучетата.
Индианците от Северозападния бряг ловели всяка седмица тонове риба, за да изхранват членовете на своите кланове. Част от ежедневния улов били огромните камбали[8] и друга риба от всякакъв вид; но най-ценна за тези индианци била едрата сьомга. Когато настъпвал сезонът на сьомгата, уловът бил с хиляди.
Огньовете на приказките
Всички народни приказки и легенди на множеството индиански народи, племена и кланове, населяващи необятните по онова време индиански територии по бреговете от Атлантическия океан до Пасифика, имат нещо общо. Стотици най-разнообразни разкази били изплитани от изкусните разказвачи, които използвали за целта стари легенди, митове и много други неща, усетени, научени, почувствувани и изпитани от стари и млади: радостта, мъката, празниците, гладът и опиянението от живота. Тези разкази били предавани в много варианти от разказвачи от различни племена. Често атмосферата на приказките отразявала примамливия вкус на приключенията, тръпката от преследването, смразяващите кръвта вълшебства и магии. Онзи, който заплитал паяжината на приказките, разказвал и ярки истории за радостта от постигнатото, за жилото на поражението, за красотата и бурята на езерото и океана, за аромата на гората, за трепетното вълнение на пролетта, за слънцето на лятото и мъките на зимата. Онези пък, които слушали приказките, сякаш чували равносметката на своя живот. Много приказки, разказани от племенните разказвачи, вдъхновявали появата на чудеса, които в много случаи довеждали до мисли, а те от своя страна ставали причина слушателите около огъня да запитат: „Защо?“.
Разкази, в основата на които стоели древни митове и легенди, били и основа на стотици приказки, подобно на някои отдавна минали подвизи. Дори живи индианци, чийто живот едно време бил легендарен, също ставали източници на преклонение.
Легендите днес
И днес мнозина от главните действуващи лица в легендите на различните племена все още са считани от старите живи индианци като всесилни и способни да окажат благотворно влияние, стига да бъдат помолени за това. Напоследък авторът на тази книга чу няколко стари жени от племето на блекфутите[9] да призовават „Жената дух“ да им помогне да вмъкнат дългите пръти в „ушите“ на платнищата за палатките „типи“ — една твърде дълга процедура през тъмните ветровити нощи, когато се налага издигането на такива жилища.
Не само старите индианци използват стародавните легенди; младите индианци също ползват народните предания, за да илюстрират несигурността и неизвестността на съвременния живот.
Днес мнозина стари индианци от някои племена очакват завръщането на Глускап[10], когото читателите ще срещнат на страниците на тази книга. Глускап ще дойде, така вярват неговите хора, с голямото си каменно кану, придружен от децата на светлината. Магьосниците и вълшебниците, като Манабожо[11], на които много съвременни млади индианци в Америка се подиграват, все още се възприемат сериозно от други. Магията на съня, казват старите хора, може да се появи в часовете на сън и все още се счита като мощен фактор в техния живот.
Наскоро авторът бе свидетел как няколко момчета от племето стоуни ходят с глави, наклонени леко встрани. Те били почитатели на герои и имитирали начина, по който „Кривошията“, свръхчовек и герой на племето стоуни, ходел според преданието. Той е герой и на много приказки от чудната земя на истинските приказки. Разказът за този герой и вълшебният му лос напомнят за Пол Баниън[12] и неговия син вол от американските народни приказки. Както ставало и с други герои от индианския фолклор, разказвачът често нарочно въвеждал този непобедим герой в трудни ситуации, които го правели смешен. Публиката харесвала безкрайно такива разкази.
Индианските разказвачи
Народните приказки в тази книга са били предавани от разказвачи от прериите, от тундрите и степите и от народите пуебло на югозапад, а също и от индианските кланове по Северозападния бряг и островите. Разказвачите от всички тези племена били динамични и драматични; познавайки отблизо птиците и животните, те можели да имитират до съвършенство писъците и виковете на всички птици и животни в дадена местност и да ги накарат да оживеят в магическия кръг на лагерния огън.
Индианският разказвач изграждал изненада и напрежение в рамките на своите разкази, когато разтварял дверите на чудотворния си магазин с приказки. Той познавал добре, също като своите слушатели, героите, населяващи неговите предания, така че те припламвали в отражението на трепкащите пламъци на огъня на приказките. Тези разказвачи имали способността да пренасят страха и мистерията от най-тъмната нощ до яркостта на огнената заря. Те вълнували своите слушатели и принуждавали дори най-храбрите вождове боязливо да се озъртат сегиз-тогиз, когато тайнствени, непознати шумове идвали сякаш от нищото и присъствието на тези странни неща се усещало, без да се вижда.
Приказките на индианския разказвач били разнообразни; такива са те и в тази книга. Някои от тях разказват за страшни приключения, други за чудесата на природата, някои са хумористични, други са изпълнени с вълшебство и магия, трети пък са известни като приказки за „как и защо“. В тях се описва как и защо индианците са започнали да вярват в нещата така, както едно време са били.
Жреци, вълшебници и магьосници
Из всички поселища на американските индианци племената имали свои жреци и жрици, шамани[13] и мъдреци, за които индианците вярвали, че притежават велики сили. При някои от тях това наистина било така. Индианците отивали при тези мъдреци, за да се посъветват за бъдещето и съдбата; други отивали, за да им бъдат нарисувани лични, тайни тотеми. Нарисуван върху щит, например, тотемът можел да лиши вражеския стрелец от силата да уцели носителя на щита. Жреците давали тайни талисмани във формата на амулети, муски, украшения и връвчици, които, според преданието, предпазвали онези, които ги носят, от беди и опасности и осигурявали добро здраве и добър лов. Индианците вярвали, че болестите често са причинявани от един или друг зъл дух, вселил се в телата им; тъкмо тогава жреците или шаманите били тези, които пропъждали духове от тялото, в което били влезли. Жреците взимали такса за своите услуги в зависимост от здравето на пациента и вида на нужните процедури. Понякога таксата била много малка: една-две кожи или чифт кожени гети срещу един съвет или някои дребни услуги. Но за „голямата медицина“, изискваща много повече усилия и магия, таксата можела да стигне до няколко коня и дори повече. Някои от най-суеверните индианци ходели при вещици и магьосници за съвет и лечение, но често резултатите били трагични.
Животни-хора
Вълшебниците, а често магьосниците имали способността да се превръщат в птица или животно по желание, а след това отново да добият човешки вид. Индианските поверия почти не различавали човека от животното. Младеж заживява при елените, или младо момиче заживява с мечките, приемайки характерните черти на тези животни. Предполага се, че е съществувала взаимозаменяемост между хората и животните, затова в много приказки мъжете се женели за сърни или други животни, докато жените се омъжвали за животни по свой избор; и както се разказва, тези необичайни връзки водели до щастливи бракове. Съществувало строго табу срещу обида на животно-съпруга или съпруг, поради което на животните никога не се карали.
Манабожо, вълшебник и магьосник, обикновено поздравявал групи хора и животни така: „Здравейте, животни-хора!“. В някои индиански текстове могат да се прочетат много легенди, където отначало трудно се разпознава дали се разказва за човек-авантюрист или за животно-авантюрист. Например „Манстин бил храбър юнак…“. След няколко изречения се разбира, и то главно посредством някои незначителни обяснения за дългите чувствителни уши и трепкащи ноздри на героя, че той е заек!
Заклинания, магия и мистерия
Почти всичко, което един индианец не разбирал, било нещо магическо или вълшебно, а то от своя страна можело да бъде голяма, добра или лоша магия[14]. Тези примитивни вярвания породили множество красиви легенди за ехото, дъгата и други подобни. Дъгата се споменава в легендите на много племена и се считало, че притежава огромна магическа сила; освен това в някои племенни легенди дъгата образувала мост между горните светове и земята. Звездите се движели с помощта на някаква голяма магия. Поразителните чудатости на природата, като например белия бизон, странно извитите животински рога, необикновените цветове или гребени на птиците и невижданите цветя също били считани за вълшебни и често намирали място в народните приказки и легенди.
Религия
Популярните схващания, свързани с религията на американските индиански племена са, в общи линии, погрешни, също като представите за индианския начин на живот. Идеите за „Великия дух“ и „Щастливите ловни поля“ били създадени от ранните мисионери и продължили съществуването си чрез публиката. Индианските думи, от които е произлязъл терминът Великият дух, в действителност имат различно съдържание при различните племена. Например сред индианците от Дакота и Мандан думите означават „Велика медицина (магия)“ и се използвали за описание на всичко загадъчно, което индианците не разбирали.
Племената вярвали в много богове с различно влияние и сила. Основната идея, която подкрепяла тази примитивна религия на индианците, била да привлече вниманието на боговете върху интересите на човека, да събуди съжаление, за да получи той помощ. Безброй дейности в индианския бит били посветени на тези цели. Те общували със своите богове посредством сложни и подробни церемонии, включващи молитви, постене, пеене, опяване, танци и разказване на приказки. Съществували религиозни обреди за докарване на дъжд, за добър лов, богата жътва, добро здраве. В различните селца част от религиозния ритуал били мечешките танци, бизоновите танци, вълчите танци, танците на други животни и птичите танци.
Постенето или тримиренето за добиване на сили от различен вид било придружено от молитва като средство за общуване с божествата и духовете пазители и като част от тайнственото култопоклонничество. Постът и молитвата играели водеща роля в бита на североамериканските индианци. Могъщи вождове поднасяли богати дарове на различни богове. И най-скромните членове на племето правели дарове като червена боя, цветни мъниста и камъчета или дори няколко пера.
Гръмовержците, свръхестествените „горни същества“, били почитани от степните племена. Членовете им носели лулите си извити нагоре, за да могат божествата да си дръпват по-лесно от дима.
Много религиозни церемонии се отличавали с искреност и символика; ирокезкият „Призив за благодарност към могъществото на господаря на живота“ заслужава специално да бъде споменат тук.
Суеверия, тайнствени числа и табу
Суеверията играели голяма роля в мислите, действията и живота на американските индианци, а често променяли и техния бит. Предзнаменованията, поличбите, сънищата и необикновените случки според тях носели добро или зло. Индианците вярвали, че знаците, предвещаващи добро или лошо, в действителност били изпращани като предупреждение или насърчение от някое свръхестествено същество. Такова същество, например, правело пътеката равна или неравна, причините за което индианците нито разбирали, нито се опитвали да разберат.
Всички индиански американски племена вярвали в свръхестественото. Те приемали духовете, признавали джуджетата и елфите, известни като „малките хора“, водните русалки и земните нимфи, вампирите, призраците, най-различни чудовища, морските сирени и тритони. Тези същества често служели за сюжетна основа на индианските народни приказки, разказвани край огньовете на приказките.
Вярата в силата на магическите числа била много силна. Жреците и мъдреците ги ползвали като цяр или при заклинания. В много племена числата четири и седем били считани за мощни, мистични числа, а четири по четири или седем по седем често се приемали за свещени и всесилни. Казвало се, че духовната сила на тези числа изпълнява желания от всякакъв вид, лекува успешно, предпазва от зли духове и призраци и осигурява специални възможности и дарби. Индианците се отнасяли със страхопочитание към големите числа, „много като листата на голямо дърво“. Никой от тетоните например не се осмелявал да отправи поглед към големи звездни групи и да преброи дори една от тях на ум, защото вярвали, че щом веднъж е почнал да ги брои, трябва да завърши или да умре.
Табутата били многобройни като звездите и трябвало да се спазват, за да се избягват нещастия и даже смърт. Съществували табута срещу разказване на някои приказки в даден момент: някои приказки можели да се разказват денем, други трябвало да се разказват само по здрач. Някои игри можели да се играят само в даден период от годината. Имало табута за определен момент, срещу носене на някои от елементи от облеклото, и силни табута срещу твърде често използване на магическо желание. Един човек от племето чероки се страхувал да сочи дъгата с пръст, защото вярвал, че от това ставите му могат да се подуят или трайно да се увредят. Не било съвсем редно да я покаже примерно с устни или с лакът! Прозявката също била табу сред някои племена от Северозападния бряг, тъй като се смятало, че привлича призраци.
За тези неща може да се говори безкрайно, да се образува една невероятно дълга пътечка от думи, но времето на приказките настъпва и разказвачът крачи припряно и безшумно около огъня на приказките, вдига ръка за поздрав към слушателите си и тутакси започва да разказва за суровите, храбри индианци, които ходят на лов, за риба, за приключения, смеят се и живеят по страниците на тази книга…
Как да разбираме индианските думи и фрази
Повечето езици на североамериканските индианци са били безкрайно живописни и описателни, а много от тях са звучали изключително музикално при говор. Тъй като индианците живеели близко до природата, голям брой названия на дървета, птици, животни или звезди са били опит да се опише какво са правили или как са изглеждали. Други думи в този раздел обясняват някои обикновени предмети или дейности от индианския бит.
Време — тъй като само по слънцето, луната и звездите можели да определят колко време е изтекло, индианците го описвали така: сутрин — „когато идва слънцето“; пладне — „когато слънцето е изминало половината път“; нощ — „когато слънцето си отива, за да стори път на луната“; много месеци — „много луни“; два дена и две нощи — „две слънца и два съня“; петнайсет години — „петнайсет снегове“ (Северните племена); отдавна отминали времена — „толкова отдавна, че времето не може да се измери със слънца и луни“.
Говоря с раздвоен език — (или изкривен) — лъжа.
Голямата мечка — Седемте звезди.
Дълга къща — колективно жилище на ирокезите и някои други индиански племена; обикновено представлявало дървена конструкция, покрита с кори, понякога с дължина 30 метра.
Ку — почетен знак (от френската дума coup, удар; да изброиш подвизите си означавало да разкажеш за храбри битки и почести; перата за подвизи били специални пера, често от орел или пуяк, присъждани за храбри подвизи и изключителни заслуги.
Медицина — нещо магическо; имало лоша и добра медицина.
Медицински сън — сън, в който се дават някакви насоки.
Месеци или луни — минаването на месеците и годините се следяло стриктно, тъй като някои луни носели храна и изобилие, докато други носели глад и често смърт. Племената блекфут и други индиански народи и племена имали живописни названия на месеците, като например: февруари — Гладната луна; март — Луната, когато идва водният дивеч; април — Луната на зелената трева или Луната, когато покарва тревата; май — Луната, когато се разлистват дърветата; юли — Луната на зрелите дребни плодове; август — Луната на горещото слънце; септември — Луната на лова; октомври — Луната на падащите листа; декември — Луната на дългите нощи.
Мъдреци — най-мъдрите старейшини на племето; обикновено те ставали вождове, шамани или жреци.
Парфлеч — изсушена кожа от елен или предмет, направен от нея.
Пемикан — изсушено месо, стрито на прах, често оформяно в калъпи.
Потлач — голямо угощение, устройвано от индианците от Северозападния бряг, на което гостите получавали много ценни подаръци.
Птици — крилата на въздуха.
Пътека на сенките или Земя на сенките — мястото на мъртъвците.
Сезони — вж. месеци.
Секунда — един удар на сърцето.
Скорост — изрази като „бърз като стрела“ или „бърз като гмурец“ се използвали от индианците, за да опишат отминаването на времето или скоростта на бързите елени или понита.
Слънце — използвало се за указване на посоките: „Върви натам, откъдето идва слънцето“ или „Върви по пътеката на изгряващото слънце“, което означавало да се върви на изток.
Сърце — отнася се за щастие или мъка: „Сърцето му пее“ означава „Щастлив е“, а „Сърцето му е паднало на земята“ означава „Тъжен е и нещастен“.
Тайи — свръхестествено същество, могъщ дух.
Тиликум — приятел.
Тотем — знак, който може да представлява птица, животно или други неща, присвоен като название или родов знак (крест) от един индианец, семейство, племе или клан.
Тотемен стълб — висок стълб от кедрово дърво, забиван в земята от хората по Северозападния бряг в чест на някое важно събитие; животни, птици, риби, духове, а по-късно и родови знаци (крестове), били гравирани и изрисувани по тези „говорящи колони“.
Травойс — два пръта, съединени в рамка, теглени от куче или друго животно.
Трепетлика — дървото, което шепне само на себе си.
Тъмно — много индиански разказвачи разказвали приказките си само преди или след като се спусне мракът, в зависимост от това, каква е приказката. Това било от страх да не обидят духовете. Затова разказвачът често започвал така: „Тъй като още не се е стъмнило“ или „Щом вече е тъмно, мога започна своята приказка“.
Тъмни мисли — тъжни или тревожни мисли.
Флеч — перо за стрела.
Числа — „като тревата“ означавало много.
Уиндиго — великан, зъл горски дух.
Приключения, беди, храбри подвизи и гибел
Мисли по вятъра микмаки
Разказвачът от племето микмак вдигна ръка за тишина и започна своя разказ за момчето, което преди много години било спасено от смърт с помощта на мислите. Мислите имат голяма сила, обясни разказвачът, трябва да се вярва в тях, в тяхната сила, иначе магията на мисълта няма да ви помогне.
Живяла бедна вдовица край морето, на брега, където днес се намира Източна Канада. Мъжът й бил рибар, но се удавил, когато в една страхотна буря лодката му се разбила; така жената останала да живее сама със своя син. Макар и малко, момчето се опитвало да запълни мястото на баща си и се научило майсторски да лови риба и дивеч. Научило се също да не се бои от дивите зверове, от природните стихии и зимния студ. Единствено Великият орел, страшилище за всички хора по тези земи, всявал страх у момчето. Огромната птица била известна с магическа сила — да създава вятърни вихри. От време на време, когато се разгневявала, тя опустошавала земите с бурни ветрове, предизвиквани от плясъка на мощните й крила.
Една година страната била сполетяна от глад и хората нямали нищо за ядене. И най-добрите ловци трудно намирали дивеч. Момчето знаело навиците на животните по-добре от всеки друг ловец и успявало да намира достатъчно месо за майка си и за себе си. Един студен ден то уловило в капана хубав, тлъст бобър на самия вход на бърлогата му. Понесло то бобъра на рамо, но тъкмо наближило дома си, когато го нападнали и отвели при Великия орел. От този момент започнало неговото голямо приключение. Момчето се опитало да рани огромната птица с ножа, който носело в пояса си, но орловите нокти така се забили в раменете му, че то не успяло да прониже плътните пера, а само леко одраскало птицата.
Великият орел се издигнал нависоко, чак до гнездото си върху висока скала, обърната към морето. Малки орлета писукали от глад в гнездото и момчето разбрало, че то ще им послужи за храна веднага след като изядат едрия бобър, който майката орлица носела за тях. Момчето видяло, че е невъзможно да избяга от високата скална площадка. Не можело да се спусне надолу по скалата, а и брегът бил далеч. Великият орел знаел, че момчето няма как да избяга, и затова тръгнал да лови риба и дивеч; но уловът бил много слаб.
Когато се върнала във вигвама[15], майката на момчето помислила, че синът й или е убит, или се е удавил, и заплакала. Тя плакала през целия ден и продължила да плаче и през нощта. Била гладна, но мъката й била далеч по-силна от глада. Не след дълго при нея дошла една много дребна жена и попитала:
— Защо плачеш?
Майката, която знаела, че женицата е от племето на Малките хора от хълмистите места, й разказала за момчето. Обяснила й как мъжете от нейното племе напразно претърсили местността за момчето, но не могли да го намерят. Вярвайки като останалите, че Малките хора притежават магически сили, които призовават в помощ на индианци, изпаднали в беда, нещастната майка разказала всичко на женицата.
— В такъв случай ние не можем да направим нищо, за да помогнем на момчето да се върне — казала женицата. — Ще помогнат само мислите ни. Мисли единствено за сина си; той ще те види и ти ще го видиш; после ще ти кажа какво да правиш, за да го спасиш, стига още да е жив.
Старицата обяснила, че мислите са нещо истинско, и майката започнала да мисли колкото може по-силно; мислила през целия ден, а също и когато слънцето си тръгнало, за да стори място на луната.
Когато се стъмнило, момчето видяло майка си съвсем ясно в съня си. То й разказало за голямата опасност, в която се намира, а дребната старица подсказала на майката какви мисли да му изпрати. Тя заръчала на момчето, като види орела да се връща в гнездото си, да закрещи и здраво да стисне ножа с острието нагоре, та когато птицата се спусне от въздуха към него, сама да се убие.
Момчето, което не знаело за силата на мисълта, два дена и две нощи не предприело нищо, дори не се опитало чрез мислене да стигне до майка си. Поради това тя все не успявала да изпрати по вятъра своите мисли до него. Накрая то трябвало да се вслуша в съвета на майка си, защото с падането на здрача на втория ден орлетата вече били изяли бобъра и няколкото риби и зайци, донесени от орлицата, и така момчето било вече сигурно, че когато орлицата се върне в гнездото, ще го разкъса и ще нахрани с него малките си. Момчето се приготвило за завръщането на Великия орел и легнало до гнездото. Скоро видяло малка топчица в тъмнеещото небе и малко след това орлицата се спуснала надолу. Момчето силно закрещяло, а птицата връхлетяла върху него. Когато се блъснала в тялото на младия ловец, ножът потънал в гърдите й и тя умряла почти незабавно.
И все пак момчето не знаело какво да направи, защото още било в плен върху високата скална площадка. Изяло едно орле, за да добие сила, полегнало върху Великия орел, където било по-меко, отколкото върху твърдия камък, и се замислило за своята майка толкова силно, та мислите му да стигнат до нея. Така и станало: тя го сгълчала, защото била много ядосана и се бояла да не би мислите, които се канела да му изпрати с помощта на малката старица, да закъснеят за спасението му.
— Слушай какво — заповядала тя и момчето наистина се заслушало. После майката му предала магическо послание от старицата от племето на Малките хора, живеещи по хълмовете. Обяснила как да одере орлицата, без да повреди кожата и перата. Краката и главата също трябвало да останат непокътнати.
Момчето направило както му казали мислите заповеди на майката и не след дълго орловата кожа била готова пред него, простряна като голямо наметало от пера. После той научил, че с идването на слънцето трябва да облече наметалото, което ще му даде сила да полети от върха на скалата към брега. Когато настъпил този момент, момчето влязло в орловата кожа, провряло ръцете си в крилата и като някаква гигантска птица се спуснало плавно на края на брега, където нежно се плискал океанът и докосвал ноктите на орловите крака. Като стигнало там, момчето се опитало да полети, но крилата не поискали да го носят. Натъжило се много. Така му се щяло да полети към дома, за да го посрещнат с възторжени възгласи в селото. Вместо това се наложило да си пробива път по една дълга и трудно проходима местност, докато най-накрая стигнало до вигвама и щастливата си майка.
Известно време момчето стояло тъй зашеметено от голямото премеждие, че малко говорело за него; но после захванало да се хвали за чудноватото, макар и тайнствено приключение. И както се хвалело за своята храброст и остър ум, качествата му на добър ловец сякаш постепенно изчезнали. Накрая то започнало да носи у дома си толкова малко дивеч, че се принудило да моли другите ловци в селото да отделят за него и майка му от дивеча, който носели след лов, защото в палатката не останало никакво месо.
Бедната майка, на която не се нравели хвалбите на сина й и която не искала да приема храната от другите ловци, изпратила мислено послание до малката старица, която тутакси се притекла на помощ и в тази беда. Сгълчала тя момчето и го нарекла „фукльо“ и „глупав мързеливец“. Обърнала се гневно към него с думите:
— Твоята сила и ловно майсторство не биха ти помогнали, ако не бяха нашите мисли. — А после го предупредила, че ако не промени лошите си привички, ще загуби цялото си умение да сече дърва и да ходи на лов, а хората от селото ще му се присмиват и няма да му помагат.
Внезапно малката старица изчезнала и както я гледало, момчето се изплашило от магията й и решило да промени живота си точно както тя му заръчала. Престанал да се хвали и скоро станал отново прочут ловец.
Омарът великан от Чийф рок хайда
Ето как разказва тази история разказвачът от племето хайда.
В залива Нейдън се намирал малък остров, наречен Чийф рок[16], на името на великия вожд, чиято къща се издигала на обраслата с борове скала. На входа на лагуната живеел гигантски омар, който спирал враговете и пускал само приятелите на вожда. Веднъж вождът решил да даде потлач[17], за да отпразнува издигането на огромен тотемен стълб в чест на своето семейство. Приготвени били много дарове и вождът поканил голям брой свои приятели, между които и китоловците от Роуз спит[18].
Докато робите на китоловците натискали греблата и насочвали големите пироги към залива, вождовете китоловци съгледали стълбове от дим да се вият високо над къщата на Чийф рок. Захванали да се шегуват за огъня — някои подхвърлили, че домакинът сигурно нарочно е подпалил дома си, за да не раздава толкова много и ценни дарове на своите гости. Един от слугите на Чийф рок бил излязъл в морето с малка група, за да посрещне гостите. Когато чул не особено ласкавите думи на китоловците, той загребал обратно да съобщи за това на господаря си. Чийф рок решил, че тези китоловци идват не като приятели, а като врагове. Тозчас заповядал на воините и слугите си, между които бил и огромният рак, да нападнат и унищожат китоловците.
Великанът омар тутакси заприщил входа на залива и китоловците, като видели как от острова към тях се запътили големи бойни канута, се нахвърлили на омара пазач, за да освободят пътя си към океана. Без да се бави, омарът изпотрошил лодките и убил повечето китоловци. Храбро се били те, ала нито копията, нито ножовете им успели да пронижат бронираната черупка на свирепия великан. Спасили се само неколцина от китоловците, които се разбягали по брега.
Наскоро след това по островите се разнесла мълва за голямата сила на непобедимия омар. Хората от Орловия клан, които живеели най-близко до остров Чийф рок, незабавно напуснали своето село Скидигът. В бързината на бягството те изоставили една старица с двете й внучета — момче и момиче, които не успели да стигнат много далеч с греблата си, за да намерят спасение при някое приятелско племе. Минало време, момчето пораснало голямо и силно и започнало да помага на баба си и сестра си да намират достатъчно храна, за да преживеят. Ала труден бил животът им. Хранели се само със стриди, дребна риба, която момчето успявало да налови с малкия си сал, и с малки птички и животинки, които убивало със стрелите от собственоръчно направения лък. Никой не смеел да се завърне в изоставеното село.
Една сутрин момчето съзряло високо в синьото небе голям орел да лети срещу него. Докато мощните удари на огромните криле носели птицата все по-близо, момчето видяло в здравите й нокти нещо голямо и лъскаво. Когато орелът прелетял ниско над момчето, той пуснал на пясъка до него голяма камбала[19]. Зарадвано, момчето завлякло едрата риба при баба си. Тя останала много доволна, като видяла чудесната храна.
Понечила старицата да отреже парче от опашката на камбалата с острия си нож, ала край нея всичко зашумяло в знак на протест. Дърветата се разлюлели и завъздишали, камъни се затъркаляли, удряйки се един в друг, а от тихото море се заиздигали огромни вълни. Но и тя, и децата били много гладни и точно се приготвила отново да отреже главата на рибата, когато спряла в уплаха пред гръмките звуци на протест.
— Магия има в тая риба — казала тя на внука си, — затова ще я приготвя много грижливо.
Захванала бавно да я бели и този път не се появили никакви признаци на протест; обелила безкрайно внимателно камбалата, сякаш я уверявала със сръчната си работа, че за нея е голяма чест да бели такава великолепна риба. Оставила опашката и главата на кожата и я окачила да съхне на клона на едно дърво.
Когато кожата изсъхнала, момчето изпитало силно желание да се превърне на риба, свалило кожата от клона и влязло в нея. За негово учудване, кожата била мека и здрава и му прилегнала чудесно. То било много доволно и се чувствувало като риба. Гмурнало се в океана, където, подпомагано от някаква необикновена сила, заплувало надалеч, а сетне заобиколило островите. Така плувало един ден и една нощ. Когато изпълзяло на брега, не усещало никаква умора; завърнало се у дома си и свалило рибешката кожа. Баба му и сестра му го посрещнали, без да му се карат, че ги разтревожило със своето непокорство и дълго отсъствие. Момчето се учудило, че бабата не го разпитва нито какво е правило, нито къде е ходило. Сигурно знае каква магия се крие в тази кожа, помислило то.
Всеки ден то отивало да плува и така веднъж, като наближило до голяма скала, където сега е Досън Харбър, скалата му заговорила:
— Сега ти си голям, силен и безстрашен — казала тя, — затова трябва да идеш и да убиеш кръвожадния омар в Нейдън Харбър.
Без да задава въпроси, момчето бързо се плъзнало край нея и се отдалечило. Заобиколило с плуване западния бряг и накрая съгледало един омар-великан, който пазел входа на лагуната. Знаело, че щипките на омара могат да го разкъсат на парчета, ако се опита да го приближи отпред, затова се гмурнало дълбоко под водата и излязло зад него. Нападнало го точно отзад и впило зъби в най-меката част на бронята му. Все по-дълбоко се забивали зъбите му и омарът отчаяно се опитвал да го отхвърли от себе си; ала след продължителна борба момчето го убило.
Като си починало добре, разкъсало рака, сдъвкало парчетата и ги изплюло във водата на лагуната. „Нека всяко парче стане малък омар и всеки омар да порасне, за да стане храна за моя народ“, казало то. Така и станало.
Остроносият цимшиани
В едно цимшианско село по-възрастните жители били обхванати от радостното вълнение на големите зимни тържества. Не им оставало нито време, нито мисли за други неща. Извън селото група деца, които все още не били на възраст да взимат участие в тържествата, играели на възрастни. Направили си своя зимна церемония. Построили си къща от клони и през целия ден пели, викали и танцували чак до залез-слънце. Дори и след това не престанали да танцуват под ритъма на кожените барабани. Врявата им не оставяла гората да спи, тъй като зле построената им къща не била от дебели кедрови греди, за да приглушава шума.
Детската врява се издигала към небето, заедно с дима от огньовете и Небесният вожд също не можел да заспи. Ядосал се той и изпратил един от робите си долу да види какво става.
— Да кажеш на земните хора да спрат тази олелия, иначе сам ще я спра с магията си. Върви! — заповядал той.
Робът се подчинил. Поговорил с шумните деца и ги предупредил, че може всички да си изпатят зле, ако не престанат да вдигат шум. Децата видели, че непознатият, който им говори, е роб, и не обърнали внимание на думите му.
Робът се върнал и разказал на Небесния вожд, че шумните деца играят на „потлач“.
— Предупредих ги — казал той — незабавно да спрат тази врява.
— Добре — отговорил Небесният вожд, — но те не се подчиняват. Крясъците им още ме безпокоят. Ако шумът продължи до здрач, вземи няколко души и доведете всички непослушници тук. Казах!
Шумът продължил и така робите на Небесния вожд тръгнали да изпълнят заповедта на своя господар. Когато стигнали до голямата къща от клони, всички деца били вече уморени и спели дълбоко.
— По-добре, че са заспали бързо — казал единият роб, докато носели децата, къщата и полянката, където била построена, към Небесната земя.
Когато децата се събудили, едно момче надзърнало през вратата. Това, което видяло, много го изплашило.
— Нещо лошо става тук! — извикало то на другите.
От вика му всички се събудили. Тогава робът, който преди ги предупреждавал, застанал на вратата на къщата им. Зад него се виждал един великан. Някои от по-големите момчета се опитали да побягнат, но дългоръкият великан ги сграбчил и ги запратил обратно в къщата.
— Вие не ме послушахте — казал им робът. — След като си отидох, вдигнахте още по-голям шум. Моят господар не можа да заспи. Сега ще бъдете наказани за вашето непокорство.
Робът хванал най-голямото момче, сякаш то било заек, и го отвел, макар момчето да се борело и дърпало, до задната врата на голямата къща, която се издигала наблизо.
— Ето един от непокорниците, господарю — извикал той.
Небесният вожд тъкмо измислял как да накаже децата, които не му давали покой, когато силните викове на уплаха и ужас от останалите деца го накарали да се намръщи ядосано.
— Доведи пред мен този, когото си хванал! — заповядал разярено той.
Робът завел момчето пред къщата, където на светлината блестял голям тотемен стълб. На стълба имало огромна лъскава фигура, която била като жива. Имала дълъг, остър нос, също като човка на ястреб. Робът изправил уплашеното момче пред стълба. Момчето крещяло силно, но се страхувало да помръдне. Внезапно острият, режещ нос на фигурата върху стълба разрязала момчето на две половини. Дошли жени и отнесли частите.
Когато писъците на момчето секнали и то не се завърнало в къщата, децата още повече се уплашили. Заплакали и запищели от ужас. Шумът станал невъобразим. Само едно момиче не плачело.
— Аз съм принцеса — заявявало гордо то, — а принцесите не плачат.
Небесният вожд, който тъкмо се канел да спи, се разгневил, когато чул новата врява.
— Вземи още едно дете и го доведи отпред — изкрещял той на роба. — И им кажи, че всички, които плачат, ще бъдат доведени един по един тук, докато спра да чувам шум.
Робът отишъл при децата.
— Взимам още едно дете — казал той. — Едно по едно всички, които плачат, ще се срещнат с магическия тотемен стълб на моя господар. Такава е неговата заповед.
Хванал едно голямо момиче и го отвел въпреки писъците до остроносия стълб. Скоро писъците му престанали и робът дошъл да вземе друго плачещо дете.
— Защо не вземеш мен, робе? — попитала принцесата със сухите очи. — Аз не се боя нито от твоя господар, нито от неговия магически тотемен стълб.
Говорела ясно и високо и лицето на роба побеляло от уплаха.
— Не говори така, принцесо — помолил я той, взел ново момче и побързал да излезе. Скоро останало само едно дете — принцесата, която била твърде горда, за да заплаче.
Когато робът казал на господаря си, че ще доведе пред къщата последното дете, Небесният вожд рекъл:
— Странно, не го чувам да плаче.
— Не, вожде — отвърнал робът, — тя е принцеса и е много смела.
Небесният вожд се позамислил, но веднага отпъдил мислите си, защото все още бил ядосан за загубения сън.
— Не, ще свърша с всички тези непослушници — решил той. — Доведи я пред къщата!
На роба му домъчняло за принцесата, но не посмял да не изпълни заповедта.
— Изпратиха ме за теб, принцесо — казал тъжно той, когато пристигнал да я вземе.
Тя сплитала косите си.
— Най-напред трябва да се измия и натъкмя и чак тогава ще дойда, робе.
Скоро тя застанала на прага на къщата от клони. Носела кожена наметка от морски видри и изглеждала спокойна и безстрашна.
Робът скръбно я повел към остроносия. Принцесата застанала гордо изправена пред чудовището. Загледала го право в студените рибешки очи, които жестоко се взирали в нея. Острият нос се издигнал, после се спуснал бърз като светкавица. Разцепил наметката от морски видри и се разбил със силен трясък и звън на множество парчета. Шумът от счупването му прозвучал като падането на десетки ледени висулки от голяма височина. Принцесата останала невредима.
Небесният вожд прекрачил прага на своя дом, за да види какво става. Един бегъл поглед бил достатъчен.
— Ела, храбра моя дъще — учтиво казал той, протягайки ръка към малката принцеса. Въвел я в просторната си къща и я настанил на скъпите кожи до себе си. — Ти си много смела, принцесо. Не знаеш какво е страх. Ще се омъжиш за моя син.
— Само ако има царска кръв и разбера, че го обичам — отвърнала упорито тя.
Небесният вожд гръмко се засмял и я изгледал с изненада. Повикал сина си.
Висок, красив младеж влязъл в стаята. Принцесата много го харесала от пръв поглед. Небесният вожд устроил голямо тържество и когато празникът свършил, един шаман венчал младите. Животът им бил много щастлив, но от време на време принцесата се замисляла за своите и се натъжавала. След време се родило момченце. Било едричко и не плачело като другите бебета. Небесният вожд много обичал детето и сърцето му се свило, когато един ден принцесата го помолила да я пусне на земята заедно с мъжа й и детето.
— Колкото и да съм щастлива тук, без моите хора съм самотна, а може би и те се нуждаят от мен — казала тя.
Небесният вожд знаел, че ще му бъде тежко без децата, но желаел принцесата да е щастлива. Знаел също, че и синът му иска да отиде при земните хора.
— Разрешавам ти да се върнеш при твоите хора — казал той на принцесата.
Скоро те се приготвили за пътешествието.
Младият вожд покрил главата на жена си с меко одеяло.
— Не е хубаво да гледаш как отиваме — казал й той.
Когато усетила, че въздухът свисти край нея, тя стиснала здраво детето. Ръцете на мъжа й я притискали до тялото му. Скоро усетила под краката си земя. Одеялото се вдигнало и тя видяла, че стои пред големия дом на чичо си.
Хората се развикали и чичото излязъл на прага. Изглеждал много по-стар, откакто го видяла за последен път. Той не познал красивата млада жена.
Принцесата запяла една семейна песен. Тогава чичото и останалите хора я познали и приветствували с добре дошла заедно с мъжа й и детето. В къщата на чичо си тя разказала на всичките си близки и вождове за премеждията при Небесния вожд и за сватбата си с неговия син.
Чичо й устроил голям потлач в тяхна чест. След радостното пиршество той взел в ръка жезъла на говорещия и се обърнал към гостите:
— Аз остарявам и затова сега давам на моя племенник името и мястото си на вожд и принц. Остроносият, чиято история току-що чухте, ще бъде негов крест[20], а също и на потомците му. Казах.
Леденият мост цимшиани
Цимшианският Вожд, който се съмнява, сторил нещо лошо. Скарал се с един стар мъдрец и в битката, която последвала, го убил. Започнала вражда, която докарала много неприятели на племето на Вожда, който се съмнява. Враговете от другата страна на река Стайкин били твърде многобройни, за да бъдат победени от малката войска на вожда.
— Само с бягство ще се спасим — решили Вождът, който се съмнява, и неговите съветници. Спуснали се по бързата река с шест големи канута, пеейки погребални напеви. Бързото течение на широките води ги спасило от преследвачите и всичко вървяло добре за малката войска до мига, в който стигнали до огромна ледена бариера, преградила реката пред тях.
Бягството можело да продължи само с кану и така Вождът, който се съмнява, скочил на речния бряг с неколцина свои съветници, за да видят какво могат да сторят. Един от зорките му съветници помислил, че вижда пенлива вода да тече под бляскащата ледена бариера. Сякаш тунел минавал под голямата ледена стена, но не можело да се разбере колко е широк или висок.
Вождът, който се съмнява решил все пак да разбере дали той и групата му могат безопасно с големите си лодки да минат под ледения мост. Изпратил неколцина от хората си надолу по брега да видят какво има от другата страна на бариерата, а тези отсам отсекли една топола[21] и тя паднала в реката. Не отрязали клоните й и буйните води завъртели дървото надолу по течението. Когато тополата стигнала до ледената стена, хората от лодките я загубили от поглед. Но най-зорките от тях забелязали, че тя като че изчезнала отдолу, към средата на потока. Когато мъжете се върнали от отсамната страна на бариерата, обяснили на вожда как видели една голяма топола да минава спокойно под бариерата, без да й се счупят клоните.
— Дървото заедно с клоните минава невредимо отдолу — казал вождът. — И ние ще минем.
Седнал тогава на носа на първата от шестте лодки. На главата си носел голяма конусовидна шапка, която стърчала високо нагоре. Гребците повели кануто към бурното течение и следвани от другите канута, се отправили към разпенената вода, която се белеела сред бариерата от синкав лед.
Когато приближили, забелязали, че лодките се насочват към нещо като вход на огромна, тъмна пещера. Гребците напрегнали мишци и насочили лодките напред, право към средата на отвора. Сторило им се, че дълго време се носят устремено през зеленикавата тъмнина; после като стрели, изстреляни от силен лък, те сякаш полетели напред към ярката слънчева светлина.
Продължили пътя си, докато стигнали солена вода в реката и тогава пред тях се открил океанът. Днес на върха на някои тотемни стълбове може да се види висока конусовидна шапка като онази, която носел Вождът, който се съмнява. Тези стълбове са издялани в чест на опасното пътешествие през ледения мост.
Гърмящият водопад кикапу
Одеялото на нощта бе обвило в мрак селото на племето кикапу. Хората се бяха събрали около огъня на приказките в очакване на думите на разказвача. Слушателите знаеха, че този път няма да се разказва за юнаци от бойните пътеки, нито за бойци, рискували живота си в нападения в страната на техните врагове. И все пак разказът, който предстоеше да чуят, беше за истинското геройство; за две храбри жени, които все още се споменаваха в песни и танци заради тяхната смелост и благородната им саможертва в името на племето. Ето каква приказка чуха хората.
Група наши мъже били на лов по времето, когато зелената земя вече се показвала изпод снега, когато реките се носели пълноводни и бързоструйни. С мъжете имало и жени — да помагат в дрането на уловените животни и да режат месото на ивици за сушене. Ловната група обикаляла вече три слънца и много елени паднали под техните ловни стрели.
Докато бродели из местности далеч от нашата територия, над тях непрекъснато тегнела опасността от вражески атаки. Ден и нощ юнаци стоели на пост, но те не били особено бдителни. Един ден вождът заявил, че ще бъде по-добре да се върнат при племето си, и цялата група се приготвила да потегли при изгрев-слънце. Някои от мъжете и жените обаче не видели повече слънцето. Многобройна бойна група от племето шони заобиколила и нападнала лагера точно когато нощта отстъпвала място на утрото.
Хората от племето кикапу, които не били убити или тежко ранени, избягали в дефилето. Били ходили на лов там и знаели една голяма пещера под гърмящия водопад на могъща река. Още преди това вождът им бил взел решение, в случай че приближи голяма вражеска група, да се укриват там. Затова всички от племето знаели за тайното скривалище.
Кръвожадните шони убили ранените и отвели две от нашите жени в своя лагер като заложници. Жените били млади и работоспособни. Лагерът на шоните се намирал далече над мястото, където нашите били нападнати. А жилищата им били по бреговете на широка, бързотечна река.
Шест слънца след нападението бойците от племето шони продължили да претърсват местността за наши хора, избягали от набезите. Поставили часови на такива разстояния, че човек от племето кикапу да не може да се изплъзне, без да бъде забелязан. По такъв начин голямата бойна група на шоните се надявала да разбере накъде са се оттеглили нашите. Добре претърсвал врагът, но хората ни се криели още по-добре и не били открити. Нашият вожд не пускал никого от групата да излиза от грамадната пещера, а и никой нямал нужда да излиза, защото запасите от сушено месо и вода били големи.
След няколко слънца хората помолили вожда да ги пусне да излязат от голямата пещера под водопада. Наистина вътре били в безопасност, но страхотният грохот от водопада тормозел ушите им, защото бушувал като завеса от гръмотевици пред пещерата. Душите им се свивали, защото се страхували, че зли духове обитават мрачните скалисти дефилета около тях.
Вождът бил храбър, но разбирал хората си. Той самият с радост щял да избяга от силния грохот и рев, дори при бягството по-голямата част от групата му да попаднела под стрелите на шоните.
— Утре, денят на седмото слънце от началото на нападението, ще бъде последен ден за нас тук — казал той на хората си. — Когато падне здрач, ще се опитаме да избягаме от врага. Гответе се!
Нашият вожд знаел, че шансовете за спасение са малки, тъй като шоните били многобройни и освирепели поради умелото бягство на нашите хора от техните набези. „Сигурно са много ядосани — мислел си нашият вожд, — защото макар и майсторски да различават следи в гората, и най-добрите им следотърсачи не биха забелязали стъпки по каменистата земя в речните дефилета.“
На сутринта на седмото слънце жрецът на шоните отишъл при своя вожд и му разказал съня си. Неговата тотемна птица, червеноопашатият сокол, му се явила насън, закръжила над него и с пронизителни крясъци го поканила да я последва. Жрецът не можел да откаже да тръгне след своята птица, затова духът му я последвал, като полетял бързо пред него; накрая соколът стигнал до малка поляна в гората. Тук в своя сън жрецът видял сборище на Сенките[22].
— Мога ли да тръгна след Сенките и да ида в скривалището на нашите врагове? — попитал жрецът сокола. — Кой от тях знае къде се крие групата?
Соколът полетял право към двете жени, пленнички на шоните, и направил по един кръг над главите им.
— Тези жени ще знаят — завършил жрецът, когато разказал съня си на вожда. — Моята тотемна птица никога не ме води по грешна следа.
Вождът на шоните имал голямо доверие в жреца и неговата тотемна птица; затова свикал военен съвет. Разказал за съня и наредил да доведат двете пленнички при него. Като ги разпитали, те казали, че не знаят къде се е скрила групата от племето, на което принадлежат.
— Говорят с криви езици[23] — извикал жрецът. — Само мъченията ще ги изправят.
Подложили жените на мъчения и под острата болка от нажежените главни до китките им те извикали, че ще издадат скривалището на хората си. За момент споделили нещо на своя диалект, а сетне с помощта на жестове показали, че са готови да заведат войската на шоните до скривалището.
Когато шоните се въоръжили и се приготвили да тръгнат след тях, двете жени посочили реката, вместо да ги поведат към гората. Посредством знаци те показали, че нашите са далече и ако вземат лодка, шоните ще стигнат по-бързо до тях. Когато вождът посочил гората и воините му заблъскали жените в тази посока, те обяснили със знаци, че не могат да ги водят по суша.
Знаели пътя към скривалището на племето кикапу само по вода.
Вождът повярвал на жените и те били отведени до големите канута, наредени на речния бряг. С ръце и знаци жените обяснили, че близо до водопада има малко отклонение от голямата река, по което трябва да тръгнат, за да стигнат до хората от племето кикапу. Вождът заповядал на жените да се качат на първата лодка. Той също седнал в нея заедно със своя жрец и шестима от най-добрите си бойци. Останалите тръгнали веднага след тях, разпределени в много лодки. Веслата проблясвали и канутата, бързи като риби, се спуснали по течението.
След като гребали дълго, вождът запитал жените дали вече не са близо до вражеското скривалище. Жените отговорили със знаци, че наближават мястото, и веслата отново заработили: нагоре-надолу, нагоре-надолу. Сега вече бойците не трябвало да се напрягат много, тъй като течението ставало все по-бързо и по-силно, а лодките се носели стремително напред. Движението ставало все по-бързо и по-бързо. От далечината долитал грохотът на водопада. И все по-близко се чувал този раздиращ земята тътен.
Вождът бил храбър, но и той се страхувал от могъщата стихия на бързоструйните води. Стоял точно зад двете пленнички, седнали на носа на лодката. Докоснал раменете им и те тутакси се извърнали към него. Като видял, че се усмихват, страхът му преминал. По-възрастната от двете жени с един жест на ръката към южния бряг показала, че само след миг ще стигнат до разклонението, където гребците ще могат да изведат лодките от буйното течение към спокойните води на по-малкия речен ръкав.
Все по-устремено се носели лодките през разпенената стихия. Все по-тясна ставала руйната река, докато ревяла и тътнела между отвесните скални маси от двете й страни. Нямало никакво време да обърнат лодките назад!
Било късно, много късно — вождът и бойците му разбрали, че са измамени. Най-храбрият от тях едвам успял да изпее няколко такта от бойната им песен за смъртта и в този миг бушуващата стихия помела разбитите лодки през гребена на могъщия водопад. Двете жени от племето кикапу гордо повели вражеската войска към смъртта върху назъбените скали.
Моят разказ свърши, но историята за двете жени, които спасили от смърт нашата група бойци, ще продължи да съществува, докато тревата расте и водата тече.
Спускането на орела вожд хайда
Един млад вожд от племето хайда загинал геройски в голяма битка, където срещу него воювали много мъже. Добри духове го отвели в страната на орловите духове, високо над островите „Куийн Шарлот“. Орелът вожд, който бил най-старият в страната на духовете, го приветствувал като брат и всички орли-воини с радост приели младия герой помежду си. Дали му орлови крила и скоро той се научил да лети мощно, смело и надалеч.
Нощем, когато всички се събирали около огъня на съвета, старият орел-вожд обичал да разказва за многобройните си приключения. Разправял за свирепите битки с огромните китове и как благодарение на силата и сръчността си ги побеждавал, но единствен младият воин му вярвал. Младите орлета мислели, че поради напредналата възраст старият вожд се хвали и изплита невероятни приказки от своето въображение.
Насърчен от разказите на стария орел-вожд, младият юнак решил да прелети над океана, за да потърси кит и съвсем сам да се пребори с него. Когато изгряло слънцето, той си сложил орловите пера и полетял към морето. Видял няколко кита с перки по гърба, но се побоял, защото старият вожд твърдял, че никога не се е престрашавал да влиза в бой с кит-убиец. Младият вожд видял и други китове, но те били толкова големи, че дори да убиел някой от тях в битка, нямало да може да го пренесе с ноктите си като доказателство за своята победа.
Тъкмо когато младият вожд се готвел да полети назад към страната на орловите духове, тъй като слънцето вече си отивало, за да стори място на тъмнината, съгледал в океана един кит почти под себе си. Той нямал перка на гърба си и бил дълъг колкото висок човек. Нетърпелив да влезе в бой с кита, младият вожд незабавно се спуснал към него и забил острите си нокти дълбоко в гърба му. С мощни удари на крилата младият вожд се опитал да полети нагоре, но не успял. Китът, изглежда, не усещал, че някой се мъчи да го извади от водата. Когато младият вожд разбрал, че не може нито да помръдне кита, нито да изтръгне ноктите си от тялото му, се изплашил и надал пронизителен вик на орел в опасност.
Писъците „кри-и-и-и“ достигнали далеч, чак до орлите бойци, които ги разбрали и полетели на помощ. Всички те били дали клетва да си помагат в моменти на беда, затова се спуснали от различни места да помагат на брата си. Когато стигнали до младия вожд, един по един полетели към големия кит. Някои забили нокти в животното, други затеглили младия вожд от гърба на кита.
Най-накрая китът като че забелязал опитите за атака и започнал да се гмурка надолу. Тогава високо от небесата орлите воини дочули страхотен, остър писък, какъвто никога преди не били чували. Бил старият орел-вожд, до когото също стигнали виковете за помощ и който разбрал, че младите орлета воини са в опасност. Когато ги наближил, той се спуснал стремително към кита, който бързо изчезвал под вълните и повличал със себе си младия вожд и орлетата бойци. Със скоростта на стрела, пусната от стегнат лък, орелът връхлетял отгоре. Забил дългите си, силни нокти дълбоко в гърба на кита, който вече бил под водата.
С мощни удари на крилата си старият орел-вожд бавно повдигнал огромния кит във въздуха и полетял към страната на орловите духове с големия товар, здраво стегнат в ноктите му. Едва тогава младият вожд и бойците разбрали, че ако старият вожд не бил ги спасил, те щели да бъдат повлечени в света на духовете под океана. Били безкрайно благодарни на стария вожд, а онези, които преди се съмнявали в истината на неговите разкази, се засрамили. Затова всички заедно решили да вдигнат голям празник в негова чест.
Церемонията се състояла около един голям огън на съвета. Помолили стария вожд да разкаже за своите битки с други китове и го изслушали с удивление, но този път и с доверие. А след това дали на стария вожд ново име: „По-силен от китовете“.
Днес на върховете на много тотемни стълбове могат да се видят дървени фигури на голям орел, кацнал на това почетно място.
По-силен от Северния вятър тлинкити
Само най-храбрите и най-силни ловци от племето тлинкити дръзвали да убиват тюлени. Стрелите и копията били съвсем недостатъчно оръжие за тези огромни, яки животни. Един ден, в разгара на свирепа битка между ловците тлинкити и морските лъвове при Сий Лайън Рок, с един замах на опашката най-едрото животно убило вожд от племето.
— Ние си отиваме — извикали ловците, докато носели мъртвия си другар към лодките, — но племенниците на вожда, когото убихте, ще ви отмъстят. Те ще ви разкъсат с голи ръце.
Когато двамата племенници чули тази закана на ловците, сърцата им се свили. Искали да отмъстят за смъртта на своя чичо, но мисълта да убият с копие огромно и силно животно като това, особено свирепо, когато се разгневи, стягала в страх душите им. Още по-страшно било да убият главатаря на морските лъвове с голи ръце, но вече било невъзможно да се откажат от заканата на ловците и да го убият по друг начин.
Известно време племенниците на вожда мислили и нищо не предприемали. За да им вдъхнат кураж, всички силни мъже от селото започнали да се готвят за битката. Племенниците, които също били силни, захванали да се готвят като другите. За да се закалят, всички мъже заедно се къпели в ледените потоци и студения океан, а зимните ветрове брулели голите им тела. Извивали яки клони по дърветата и хвърляли в океана големи камъни, за да станат още по-корави ръцете и мишците им.
Когато усетили в себе си достатъчно сили за борба с морските лъвове, те решили да се подложат на изпитания, за да проверят дали наистина са готови за битката или само им се струва така. Току до селото имало голяма, жилава хвойна, висока почти два човешки боя. Едно от изпитанията било да се превие дървото и да се наведе до корените му. Имало и едно огромно сухо дърво с дебел клон, който човек, стъпил на земята, едва докосвал с ръка. Второто изпитание било да се откъсне този голям израстък от ствола. В края на третата луна все още никой не бил успял да изпълни нито една от тези задачи.
В селото живеел един скромен човечец, твърде малко познат на останалите. И той бил племенник на вожда, убит от тюлена, и той искал да отмъсти за смъртта на своя чичо. Той споделил своите намерения единствено с леля си, защото всички го считали за слабак и мързеливец. Хората от селото мислели, че той не се къпе и упражнява достатъчно. Били забравили, че е племенник на вожда. Наричали го Мърльото.
Само жената на покойния му чичо знаела колко упорито се готви той за борбата с водача на морските лъвове. Другите мъже нямали представа какво прави, защото той тичал, хвърлял камъни и извивал млади фиданки през нощта, когато всички спели. Къпел се и плувал тъй продължително в океана, че с радост заспивал в топлата пепел на огнището, след като изпълзявал от смразяващата вода. А така изглеждал още по-мръсен и мъжете му се подигравали.
Една нощ, докато плувал в океана, изневиделица на брега се появил малък човек и му махнал с ръка да се доближи. Младежът излязъл на брега, а човечецът казал:
— Аз съм малък на вид, но ми казват Силата на северния вятър. Хайде да се преборим.
Племенникът доближил непознатия и двамата започнали да се борят, но за кратко, защото Силата на северния вятър за един миг хвърлил младежа над главата си.
— Още не си готов — рекъл му непознатият — и още не е настъпило времето да изтръгнеш клона от дървото и да извиеш жилавата хвойна. Когато станеш по-силен, отново ще се видим — обещало човечето. Сетне си отишло.
Новата луна била вече на небето, когато човечето отново се появило на брега. Племенникът, който хвърлял огромни камъни в океана, усетил, че непознатият го гледа, и забързал към него. Започнали да се борят, но този път победил племенникът.
— Сега вече си готов — му казал Силата на северния вятър. — Иди да изтръгнеш клона и да извиеш хвойната.
Без да чака, младежът се завтекъл към дървото и с лекота отчупил израстъка от дебелия ствол.
— Постави обратно клона — наредил Силата на северния вятър.
Племенникът не могъл да го стори изведнъж, тъй като клонът все падал. Тогава плюл в дупката, откъдето бил отчупен клонът, и така го закрепил.
— А сега дървото — казал Силата на северния вятър.
Младежът се затичал към хвойната, хванал я здраво и я извил чак до корените й.
— Вече си готов да се бориш с тюлена — заявил Силата на северния вятър. — Силен си колкото мен, а мен никой не може да ме надвие.
Когато слънцето отново се появило, другите двама племенници и силните мъже от селото отишли при дървото за изпитания. По-големият брат го извил до корените и всички решили, че е готов за борбата. Когато пристигнали до клона за изпитания, по-малкият брат пръв се опитал. Лесно отчупил клона.
— Сега и двамата сте готови да се борите с морските лъвове — казали по-възрастните мъже на двамата племенници. Избрали най-силния от групата да ги придружава и поели към брега, за да се отправят незабавно към Сий Лайън Рок.
Третият племенник само наблюдавал. Изтичал при леля си.
— Дай ми чичовата шапка от невестулка — помолил я той.
С шапка на главата той хукнал към брега и за голямо учудване на бойците в лодката поискал да го вземат. Те се изсмели и понечили да го изблъскат с греблата си, ала той не помръднал. Хванал кърмата на кануто така, че не успели да потеглят. Всички били тъй нетърпеливи да тръгнат за Сий Лайън Рок, че не забелязали колко силен е той, та успява да задържи лодката въпреки усилията на шестима яки гребци.
Но понеже и той бил племенник на мъртвия вожд, накрая го взели да изгребва водата от лодката, когато големите вълни започнат да я пълнят.
Трудно стигнали до скалата и едвам задържали кануто върху огромните вълни, докато по-големият брат успял да скочи на скалата. Тюлените се втурнали да спасяват живота и дома си. Братът се нахвърлил върху им и захванал да разбива главите им по назъбената скала, като през цялото време се опитвал да стигне до големия мъжкар, убил чичо му. Накрая си пробил път до него, сграбчил го за опашката и понечил да я разкъса на две. Но тюленът бил много по-силен и с един замах на мощната си опашка повалил и сплескал човека върху скалната площадка. В това време на скалата вече се покачил вторият племенник. И той скочил върху тюлена, но с един страхотен замах на опашката си тюленът убил и него.
Ужасени, останалите мъже тъкмо се канели да отплуват незабавно от скалата, когато третият племенник извикал:
— Стойте! Аз бях този, който пръв изтръгна клона от дървото и изви хвойната. Затова беше лесно за другите. Аз също се готвех усилено за тази битка, защото съм племенник на вожда и идвам да отмъстя за него. Вижте, аз нося неговата шапка и съм готов!
Мъжете загребали към скалата. Племенникът се спуснал към носа на лодката, задържал се там само за миг, после леко скочил на скалата. Разпъдил настрана по-дребните тюлени. Когато те се опитали да го нападнат, той ги хванал за опашките и ги запратил през главата си върху камъка, разбивайки черепите им. Два малки мъжкаря го връхлетели, но той ги подхванал и ги метнал в океана. Тогава към него се обърнал водачът на тюлените. Племенникът се отдръпнал зад него, сграбчил опашката му и я разкъсал на две. Така отмъстил за смъртта на своя чичо с кръвта на огромния тюлен, който убил. Силният, както изненаданите мъже в лодката започнали да го наричат, се върнал тържествено в селото и скоро станал главен вожд.
Крестове, тотеми, тотемни стълбове и потлачи
Крест от океана цимшиани
Един рибар от племето на цимшианите, който три слънца поред хвърлял напразно мрежата си да улови риба, много се натъжил. Докато изтеглял от водата каменната си котва, за да потърси ново място, той отправил молитва към океанските същества. Помолил се поне веднъж да има късмет.
Загребал с веслата си до мястото, където подножието на висока планина се губело под водата накрая на океана. Пуснал тежката си котва до кануто. Не знаел, че котвата му паднала с трясък върху покрива на къщата на един кит-убиец, най-могъщия от всички океански същества. Когато китът чул шума на покрива си, излязъл да види какво се е случило. Хванал въжето на котвата и притеглил кануто с рибаря в дома си.
Рибарят се изплашил. Помислил, че ще го убият или ще го направят роб. Но не станало тъй. Китът убиец искал индианците да го използват като тотемен крест, за да украсят къщите си, и затова посрещнал рибаря като уважаван гост. Много луни наред китът убиец учил рибаря да рисува и оцветява фигурите на кита. Показал му как се танцува китовият танц и как се правят маските и накитите за глава на китовете. Когато човекът усвоил всичко това, китът го поставил в кануто и го отвел до повърхността на водата.
Рибарят останал с впечатление, че не се е забавил повече от една луна, когато изведнъж забелязал къщата си. Била почти разрушена от океана. Бил останал само скелетът й, покрит с водорасли. Построил си рибарят нова къща и отпред нарисувал кит. После нарисувал кит и върху една постилка за танци; дори измайсторил маска за танци във формата на кит-убиец. Забил тогава барабана и поканил хората от селото. За тяхно учудване изиграл пред тях китовия танц.
От тази вечер нататък той и неговите потомци приели знака на кита убиец, който поставяли на фасадите на къщите си и по тотемните стълбове.
Гмурецът водач тлинкити
Когато светът бил млад, група тлинкити излезли на риболов със своите лодки в Залива на скаридите. Внезапно станало толкова тъмно, че рибарите не могли да намерят нито брега, нито изхода на залива към далечното си село. Тогава дочули странен, див вик на гмурец[24] недалеч от лодките си. Загребали бързо по посока на гласа. Скоро забелязали едър гмурец, който бавно плувал току пред самите лодки. Решили да последват птицата.
На моменти не можели дори да различат белите очертания на птицата в тъмнината, но непрекъснато дочували подсвиркващите викове. Дълго време се носили след устремената напред птица. Накрая изплували от мрака на слънчевата светлина извън залива, където били като пленници.
Оттогава насам гмурецът служи за крест на тези тлинкити и техните потомци.
Говорещият стълб с огненото цвете цимшиани
Племенникът на един цимшиански вожд се отдал на пост. Много слънца постил той, защото било зима; снегът стигал човешки бой и момъкът тръгнал на лов. Наложило се да приложи цялото си майсторство на ловец, за да намери животни и да занесе храна и кожи в своето село. Взел капани и примки, защото се надявал да улови норки, белки, зайци и други малки животинки, стига да имал късмет.
Дълго бродил момъкът и най-сетне видял следи и други знаци, оставени от животни; поставил примки и стъкмил клопки по една тясна пътека, която се виела покрай малък поток в края на гората. Една нощ, както спял в снежната си колиба, го събудила силна светкавица. Излязъл на поляната край колибата си и видял голямо огнено цвете, което греело с ален пламък. Гигантското стебло се извисявало яркочервено чак до небето.
Младежът разбрал, че това е видение. Тъй като слънцето скоро щяло да изгрее, тръгнал да огледа заредените капани. Преди да се отдалечи, той се обърнал отново да погледне огромното алено цвете. Но то било изчезнало.
Този ден момъкът имал голям късмет с лова: в капаните намерил много животни. Когато се върнал в далечното си село, разказал на своя чичо за видението. Събрали клана на съвет, на който било решено от този момент нататък огненото цвете да стане крест на клана. Днес самотното огнено цвете може да се види по говорящите стълбове на техните потомци.
Две задачи — три тотема цимшиани
В едно цимшианско село растяло малко сираче. Макар че племенният вожд в селото бил брат на неговата майка, с момчето се отнасяли много зле, защото не било здраво и страдало от някаква болест по кожата. Другите момчета му се подигравали и не го приемали да играе с тях.
Единствена старата му баба, която била много бедна, за да му помогне, се грижела за него.
— Моли се често и ще се пречистиш — казвала му тя, — така ще станеш силен и ще играеш с момчетата.
Послушало момчето съвета на баба си, често се молело на Небесния вожд, къпело се редовно в океана и ледените потоци, за да се пречисти, и тичало из гората и по пясъчния бряг. Извивало клоните на дърветата и храстите да заякчи ръцете, мишците и рамената си и плувало в океана и езерата. С всеки нов сняг ставало малко по-силно и по-чисто, но кожата му била все така неизлекувана. Когато пораснало и станало юноша, все още никой не му обръщал внимание. То било много тъжно, но баба му настоявала да се моли и да вярва — така Небесният вожд сигурно щял да го съжали и да му помогне.
Една нощ чичото на бедния младеж, който още бил вожд на селото, отишъл на брега. Вдигнал поглед към небето и видял огнени стрели да осветяват селото. Ярка светкавица се спуснала право надолу като огнен език. Увиснала на края на един клон, щръкнал от върха на голям кедър точно зад къщата му. Когато се появило слънцето, вождът видял къде пламъкът е закачен на клона, но до това време пламъкът се бил превърнал в огромен меден щит. Знаел вождът, че щитът струва много видрови кожи, и се опитал да го стигне. Покатерил се високо на дървото, но не успял да го доближи. Решил да го повали от клона с камъни и тояги, които донесъл до кедъра, но нито могъл да уцели медния щит, нито успял да ги хвърли достатъчно високо. Свикал на съвет своите съветници. Те се страхували, че ако опитат да стрелят, ще развалят метала, дори ако използват притъпени стрели. Посъветвали вожда да помоли младежите от селото на другия ден на светло да се помъчат да го повалят с обли камъни.
После вождът повикал хората си и им казал:
— На един клон на голямото дърво до моя дом виси меден щит. Утре, когато изгрее слънцето, младежите от селото трябва да опитат да го повалят от клона с обли камъни. Обещавам да дам дъщеря си, принцесата, на оня, който ми свали медния щит.
Същата нощ бедният младеж отишъл на брега. Висок странник дошъл при него откъм океана и запитал:
— Как вървят нещата във вашето село?
Младежът разказал за тайнствения щит и обещанието на вожда за младежите от селото.
— Трябва да се опиташ да свалиш щита — казал странникът.
— Много е високо и не ми се вярва да успея да хвърля камъка толкова силно, че да го сваля от клона — отвърнал бедният младеж.
— Имай вяра и ще го сториш — рекъл странникът. Вдигнал от земята четири големи, обли камъка и ги подал на младежа. — Когато се появи слънцето, ще видиш, че единият от тези камъни е бял, другият черен, третият син, а четвъртият червен. Хвърли ги в този: ред, но не ги показвай никому.
После странникът се запътил към океана и изчезнал.
На следната сутрин всички хора от селото се събрали пред високия кедър. Много камъни запратили младежите по медния кръг. Хвърляли, докато се уморили, но никой не улучил. Когато младежът поискал също да хвърли няколко камъка, другите млади хора го избутали назад, докато накрая един стар мъдрец заповядал:
— Оставете го да опита!
Бедният момък се прицелил тъй добре с белия камък, че едва не улучил метала, но камъкът профучал и се изгубил от погледа. Другите два камъка също минали съвсем близко до щита. Тогава той взел последния, червения камък, засилил се и го хвърлил. Камъкът уцелил медния щит със силен звън и го повалил на земята.
Преди да успее младежът да стигне до металния кръг, останалите млади хора го сграбчили и го понесли към дома на вожда. Всеки казвал: „О, вожде, аз повалих щита от дървото“.
Вождът отговорил:
— Много от вас говорят с раздвоен език; почакайте аз да реша кой е.
Бедният момък, който тръгнал след другите към дома на вожда, не казал нищо.
Когато нощта започнала да отстъпва място на утрото, грамадна мечка заръмжала в селото. Един ловец, който се опитал да я застреля и не успял, заявил, че мечката е голяма и бяла. На следния ден вождът съобщил на хората от селото, че не може да реши кой младеж е свалил медния щит, но обещава да даде дъщеря си на оня, който убие бялата мечка.
Същата нощ, когато звездите вече бродели по небето, бедният момък отишъл на брега. Странникът отново се появил безшумно и запитал:
— Как вървят нещата в селото?
Младежът му съобщил за бялата мечка и казал, че скоро вождът ще раздаде хубави лъкове и стрели на младите хора, които дръзнат да гонят бялата мечка.
— Иди в къщата на вожда и го помоли за лък и една стрела. Ти ще убиеш мечката — казал странникът. После навлязъл в мъглата и изчезнал.
Бедният момък отишъл в къщата на вожда. Вождът тъкмо раздавал по един здрав лък и две стрели на всеки млад ловец, който приближел огъня. Когато бедният момък помолил чичо си за лък и стрела, останалите младежи му се присмели. Ако не бил старият мъдрец, който посъветвал вожда да му даде оръжието, вождът не би му дал. Старият мъдрец се усмихнал на бедния момък, когато той взел лъка и стрелата, но нищо не казал.
Ловците излезли и зачакали мечката. Когато се появило слънцето, те видели огромния звяр отвъд селото. Затичали към него, но бедният момък, който бил тъй заякнал от упражненията, с лекота ги изпреварил и пръв стигнал на една стрела разстояние от едрата бяла мечка. Пуснал стрелата си, тя пронизала сърцето на мечката и затрептяла на едно дърво зад животното. Тогава той извадил стрелата от дървото. Била извита и покрита с лой. Докато взимал стрелата си, младежите потопили своите стрели в кръвта на мъртвия звяр и повлекли трупа към дома на вожда. Един ловец подал стрелата си на вожда и казал:
— Аз убих мечката. Виж, кръвта още се стича по стрелата.
Друг младеж, а после трети, също заявили, че са убили мечката. Всеки искал да се ожени за принцесата, но нито един не казвал истината.
Вождът се ядосал на младежите, защото знаел, че някои лъжат.
— Дайте ми стрелите си — заповядал той. — Ще ги разгледам и ще реша кой е убил мечката.
Вождът разгледал хубаво стрелите. Видял, че всичките са прави. После вдигнал очи и видял бедния момък, застанал отзад.
— Твоята стрела в мене ли е? — запитал той.
— Не, вожде — отвърнал младежът, който не смеел да нарече вожда „чичо“.
Вождът взел стрелата от племенника си и разгледал изкривеното й, покрито с лой стебло. Тогава той разбрал кой всъщност е убил мечката.
Старият мъдрец, който преди посъветвал вожда да даде лък и стрела на бедния момък, поговорил с вожда. Казал му, че онзи, който е убил мечката, е свалил и медния щит.
Вождът свел поглед и не казал нищо. Засрамил се, защото бедният момък победил всички — и знатните, и останалите младежи от селото.
Засрамили се и младежите не защото излъгали, а защото били победени от някакъв бедняк без военна подготовка.
Вождът разпратил хората по домовете си. Но нали имал зла душа, решил да напусне селото и да вземе със себе си всички хора, освен бедния момък и неговата баба. Изпратил вождовете на различните кланове и робите си да съобщят на семействата да се приготвят за пътешествие с лодки при изгрев-слънце.
На следното утро хората от селото безшумно загребали с лодките си, защото заповедите на племенния вожд винаги са били изпълнявани. Останали само трима души: принцесата, бедният момък и неговата стара баба.
Вождът не оставил никаква храна в селото, но бабата имала няколко къса изсушена, пушена сьомга. Принцесата не искала да яде, младежът също отказал, за да има храна за бабата. Тъй като бил беден и понеже болестта по кожата му още не била изчезнала напълно, принцесата не желаела да говори с него. През нощта тя останала в голямата къща на своя баща, а младежът седял край огъня до бедната къщурка на своята баба. През цялото време той се молел за помощ от Небесния вожд. Когато нощта си тръгвала, за да даде път на утрото, присънил му се необикновен сън. Вече знаел какво да направи!
Затичал по тясна горска пътека покрай реката. Движел се срещу течението, докато най-сетне излязъл на една полянка на брега на голямо езеро, заобиколено от кедри. Било същото езеро и същата полянка, които му се присънили. Застанал до водата и извикал. Скоро водата се развълнувала. Големи вълни се затъркаляли към брега, където стоял младежът. От вълните се появила гигантска жаба. Била много по-голяма от него. Очите й били от мед и имала дълги, остри медни нокти. Преди да успее да го сграбчи, младежът бързо побягнал обратно към пътечката. Жабата го подгонила, но не могла да го хване, и се върнала при езерото.
Момъкът се върнал тичешком в селото. Когато стигнал изоставените къщи, претърсил ги и намерил каменна брадва. Направил й здрава дръжка, заострил брадвата и се върнал на полянката край езерото. Отсякъл един кедър, така че да падне напреко на пътеката. Единият край на дървото се опрял на голям камък до пътя. После младежът придвижил нагоре другия край на ствола и го поставил в чатала на стройна хвойна. Вкарал един клин, за да закрепи капана неподвижно. Тогава се покатерил под капана и открил, че ще трябва да се извие, за да се промъкне отново на пътечката.
Отишъл младежът на брега на езерото. Помолил се на Небесния вожд, после извикал силно няколко пъти. Почти веднага огромната жаба се появила на повърхността на водата и незабавно заплувала към брега. Младежът, преследван от жабата, ловко се спуснал към клопката и се промушил през големия дънер. Жабата се опитала да го последва, но не успяла да се провре. И преди да може да се върне заднешком и да излезе изпод тежкия дънер, младежът грабнал брадвата и избил клина, който придържал капана неподвижен. Дървото с трясък паднало върху жабата и я убило.
Младежът набил клинове между камъка и дънера, за да може да извади гигантската жаба. Бавно и много трудно той освободил тялото от капана. Одрал кожата заедно с ноктите и влязъл в нея. Била му доста голяма, но ръцете и краката му станали точно. Зашил я отпред с жилав, тънък кедров корен.
Скоро младежът се почувствувал съвсем удобно в жабешката кожа. Скочил в езерото и заподскачал по дъното. С медните си нокти уловил хубава едра пъстърва и заплувал към брега. Излязъл навън, свалил кожата и я скрил хубаво в едно кухо дърво, преди да се върне по здрач в селото. Оставил пъстървата на брега пред къщата на вожда.
На сутринта на брега високо заграчил гарван. Събудил принцесата. Отишла тя на вратата и извикала бедния момък. Викала така, като че той бил роб. Когато момъкът пристигнал, тя му заповядала да провери за какво грачи гарванът. Отишъл той на брега и се върнал с пъстървата.
— Гарванът я е намерил — казал на принцесата.
Предложил й да сготви пъстървата, ала тя отказала и момъкът я дал на баба си. Зарадвала се старицата. Била много гладна. Изяла я цялата, след като внукът й казал, че не е гладен. Той бил гладен, но постел, за да стане по-силен.
Същата нощ той облякъл жабешката кожа и уловил по-голяма пъстърва от предния ден. Оставил я отново на брега пред къщата на вожда. На сутринта гарванът отново изграчил и принцесата го повикала. Момъкът отишъл и донесъл рибата. Зарадвал се много, когато принцесата му обърнала внимание и поговорила малко с него, защото, макар и горделива, каквато имала право да бъде като дъщеря на вожд и от знатен произход, тя била много красива и момъкът бил много влюбен в нея. Принцесата от своя страна започнала да заглежда младия мъж, тъй като болестта на кожата му почти изчезнала и той изглеждал чист, строен и силен.
През нощта момъкът отново се помолил на Небесния вожд да му помогне, преди да облече жабешката кожа на брега на езерото. След това заплувал към дъното на езерото и по него стигнал до реката, която отвеждала водите му в океана. Заплувал по течението на реката и стигнал до океана. Тук уловил голяма есетра и по пясъка я довлякъл пред къщата на вожда. Този път, когато гарванът изграчил, принцесата отишла сама да види защо. Момъкът изтичал при нея и тя с радост хапнала от рибата. Момъкът останал доволен.
Когато се стъмнило, принцесата се скрила зад един голям кедър и видяла как момъкът станал от мястото си при огъня и затичал към гората. Тя го последвала и останала край океана чак до изгрев-слънце. Много се учудила, като видяла огромна жаба да излиза от океана, носейки едра есетра, и да тръгва по брега. Още повече се учудила, когато видяла момъка да излиза от жабешката кожа. Той повлякъл есетрата, оставил я пред нейната къща и се скрил в гората.
Малко по-късно, когато гарванът изграчил, принцесата изтичала на брега и срещнала младежа до есетрата. Сега той сияел от чистота и дъщерята на вожда разбрала, че го обича.
— Зная, че ти улавяше пъстървата и есетрата. Не гарванът. Ти си добър рибар — казала принцесата.
— Вярно е, принцесо — отвърнал той, — а сега, когато вече ми обръщаш внимание, аз съм радостен и горд и ще стана добър ловец и войн.
Тъкмо привършвали гощавката с есетра, когато момъкът забелязал тайнствения странник, който го бил посъветвал как да улучи медния щит и как да стреля по мечката. Той идвал към тях откъм океана, но кану не се виждало. Облечен бил в празнични одежди и висока, конусовидна шапка на шаман и вожд.
— Ветровете ми казаха, че този, който има право да направи от двете едно, по това време трябва да е тук — казал той с ведра усмивка.
Венчал ги и бедният момък заживял щастливо със своята принцеса. Станал вожд на хората си, когато те се върнали в своето далечно село, след като техният жесток вожд бил убит от някаква бяла мечка.
Младият вожд правилно избрал за свои тотеми меден щит, мечка и жаба. Тотемният му стълб, издигнат с големи празненства, потлачи и угощения, в основата си представлявал огромна бяла мечка с меден щит в лапите. Върхът на високия стълб от червен кедър бил издялан и боядисан във форма на грамадна жаба с дълги, остри нокти. Бабата на новия вожд живяла гордо и щастливо в красива нова кедрова къща, която той построил за нея.
Майстор резбар хайда
Когато светът бил млад, хората от племето хайда не познавали изкуството на резбата. Тогава при тях дошъл един странен човек. Бил ограден с ярка светлина. Носел риза, направена от вълната на планински кози и изпъстрена с чудновати рисунки. Накитът на главата му бил изрязан от дърво и боядисан с разноцветни бои. Тялото му било покрито с татуирани знаци и рисунки. Това, което най-много удивило хората от племето, след като се начудили на ярката светлина, били ноктите му. На всеки нокът имало по едно човешко лице и всяко лице било различно, а също изражението и самата рисунка. Когато този човек, който по-късно нарекли Майстор-резбар, пристигнал при вожда на селото, той се обърнал така към хората:
— През тази нощ ще се случи нещо удивително. Не мислете за него. Като падне тъмнината, заспете. И най-важното, не поглеждайте навън и не излизайте от къщите си, докато не изгрее слънцето.
Хората усетили, че непознатият има голяма духовна сила и му се подчинили. Същата нощ те дочули удари на брадви и падане на дървета, но останали под завивките, както им било казано. Слънцето се издигало високо, когато излезли от къщите си. Тогава видели, че ъгловите колони на голямата общинска къща били украсени с резба, а кедровата греда на гърба на къщата била изрисувана с фигури на хора и животни. Когато излезли на слънце, останали безкрайно изненадани, като съгледали три стълба, целите покрити с резба и рисунки и закрепени на предната фасада на къщата. Имало един по средата и по още един от двата края. Предната стена била покрита с резба и рисунки. Непознати фигури на хора, животни, птици и риби наблюдавали от стената хората на племето хайда. Селяните недоумявали и се страхували, защото никога преди не били виждали такива неща.
Майстор-резбар казал на хората добре да разгледат всичко, което е направил, и тогава да се опитат да го повторят. Те се замислили и захванали хубаво да гледат приказните рисунки. Неколцина мъже направили почти същите. Майстор-резбар останал доволен от техните усилия и от време на време се връщал да ги учи още на своето майсторство. Всеки ден той показвал на най-добрите работници по една от рисунките по ноктите си, обяснявал им какво означава и как да я прерисуват.
Така хората от племето хайда научили изкуството на резбарския занаят и тайните, които трябвало да разкажат на говорящите стълбове, които започнали да изработват. Днес още може да се види по някой удивителен тотемен стълб, който разказва за Майстор-резбаря и за неговия занаят.
Първият тотемен стълб Северозападен бряг
Младата видра се разхождал натъжен по брега на бистра река. Било лято, слънцето греело, младежът трябвало да е щастлив, ала в душата на младия боец било мрачно. Тъжен бил, защото славата, която веднъж един могъщ жрец му предрекъл, все не го спохождала. Преди много, много лета шаманът казал на майката на младежа, че синът й ще стане прочут сред индианците от Северозападния бряг, докато е още млад. Щял да извърши подвиг, казал жрецът, който да остави спомен у северозападните племена дълго след като всички военни подвизи на най-големите бойци бъдат вече забравени. Във войните, в които Младата видра и двамата му братя се борили храбро, той все се надявал да му се удаде случай да се прояви пред своите вождове. Но до този момент такъв случай не му се бил удал.
Пътеката го извела на вечно бълбукащия извор. Там той заварил братята си да седят на брега на димящото езеро, което заобикаляло горещия извор. Спрял той да погледа в дълбините на трептящата вода и изведнъж отскочил назад с вик на учудване и страх, защото видял една гигантска фигура да се издига бавно и безшумно от средата на бълбукащия извор. Бавно, бавно, все по-нагоре и нагоре се издигала човекообразната форма, докато накрая се изправила над главата на Младата видра. Забелязал той, че фигурата прилича на седнал човек, издялан от камък. Ръцете на фигурата се спускали от двете й страни. Най-изненадан останал момъкът от седемте гарванчета, наредени като корона на главата на фигурата.
Братята на Младата видра скочили на крака и застинали в почуда, ала Младата видра бързо изтичал до селото да повика вождовете и мъдреците да дойдат и видят загадъчната фигура; изплашил се да не би тя изведнъж да реши да изчезне в сърцевината на дълбокия извор, откъдето се била появила. Когато Младата видра успял да накара вождовете и селяните да повярват, че това, което току-що бил видял, не е сън, те се завтекли след него към езерото. Онова, което съгледали, ги удивило и изплашило. Дори вождовете не се осмелили да приближат до загадъчната фигура. За учудване обаче страхът като че избягал от Младата видра. Той пристъпил съвсем близо до фигурата и помолил приятелите си да му помогнат да я изтегли от извора.
Те се страхували, но накрая, като им раздал подаръци и им обещал още, той успял да склони неколцина по-млади мъже и по-стари воини да му помогнат да изтегли фигурата на брега. Когато хората видели, че фигурата не се движи и не прави никаква магия против тях, те помогнали на Младата видра да я придвижи с количка от трупи до неговата къща нагоре по склона. Скоро все повече и повече хора започнали да бутат и дърпат, момичета запели песни в такт, докато накрая фигурата застанала точно пред къщата на Младата видра, обърната към брега на океана.
— Виж, майко — прошепнал й Младата видра, докато жената недоумявала на прага на къщата от кедрови трупи, — това навярно е началото на доброто предсказание на жреца.
Изморени и изтощени от тежката задача, Младата видра и неговите помощници спали дълбоко, докато слънцето не се изкачило високо в небето на следващия ден. Тогава те отново се събрали в недоумение около огромната фигура, която още била там, където я оставили.
— Трябва да изправим този човек-загадка — казал Младата видра. — Не е хубаво да лежи на земята.
Старейшините заявили, че трябва да се изкопае дупка в земята, за да се изправи човекът.
— Дупката трябва да е дълбока и за да го изправим в нея, ще ни бъдат нужни много хора и здрави въжета от кедрови влакна — казал един вожд на клан.
— Сигурен съм, че човекът ще остане прав, стига да го изправим нагоре — възкликнал Младата видра. Сам се учудил на думите си. Най-вероятно било голямата фигура да падне, ако я оставели без подпора.
Тъй като Младата видра обещал да даде потлач и да подари много одеяла и други предмети на празника, който щял да последва издигането на стълба със загадъчната фигура, нетърпеливи помощници се завтекли да носят дълги пръти и въжета, за да започнат работа.
След като се трудили усилено и дълго време, най-накрая високата фигура-стълб застанала стабилно пред къщата на Младата видра. За най-голяма изненада на всички тя не паднала. Когато я побутнали, дори не се поклатила. Един вожд заявил, че фигурата дори не е наклонена към морето, макар и застанала на най-горната част на наклона към брега.
Зарадван, Младата видра изпратил вестители до съседните племена да им съобщят за огромния човек-загадка и да ги поканят на потлач в нощта, когато луната бъде кръгла, което щяло да стане само след четири слънца.
На следния ден, преди да тръгне на риболов, за да се подготви за празника, Младата видра застанал с двамата си братя пред прага на своя дом. Тримата загледали с неугасващо удивление грамадната фигура пред тях. Изведнъж Младата видра извикал силно, защото човекът загадка внезапно мръднал. Сигурно и бавно фигурата се запътила към океана.
За миг, забравили страх в желанието си да задържат фигурата, Младата видра и братята му опитали да я хванат. Усилията им били безполезни дори с помощта на много техни хора, които също, загубили страх от изумление, не могли да спрат бавното движение на тайнствения човек надолу към океана.
Бавно, сигурно, спокойно фигурата стигнала до брега. Младата видра се надявал, че тя ще спре на мекия пясък, но не станало тъй. Разбутвайки големите дървени канута сякаш били клонки, фигурата преминала през широката плажна ивица и влязла в океана. След миг била до колене във водата, а сетне кръстът и раменете й се изгубили от погледа. Само главата, накичена с гарвани, останала за момент над водата — после и тя изчезнала.
Вождовете и хората се натъжили и ядосали. Обвинили Младата видра, че не оставил помощниците си да закопаят тайнствения човек в дълбока яма.
— Ако беше сторил тъй, още щеше да е тук — казал един ядосан вожд на Младата видра. — Когато пристигнат гостите и не им покажем човека загадка, ще се посрамим завинаги.
Най-много се измъчвали хората заради това, че когато съседните племена дойдат да видят чудото, няма да го има. И гостите щели да им се подиграват и да твърдят, че чудо не е имало. Можело и война да обявят, затова че са ги измамили.
Тази нощ Младата видра се скрил навътре в гората и се молил усърдно чак до изгрев-слънце. После се върнал в селото, защото знаел вече какво да направи. Взел инструменти и помощници, които все още не се надявали на потлача, и тръгнал отново към гората. Там отсекли задружно голям кедър, като използвали огън и секира, за да го повалят, както правели, когато сечели кедрови дървета за канута. Веднага щом горският гигант паднал на земята, Младата видра захванал да дялка една фигура по ствола му. Помощниците изрязали останалата част, като оформили един дълъг стълб.
Когато слънцето си тръгнало, за да пусне мрака, Младата видра продължил да реже и дялка. Работил и през целия следващ ден. Вождовете и хората от селото изненадани забелязали колко много прилича фигурата, върху която работи Младата видра, на загубения човек-загадка. Младежът не усещал умора и като че някой насочвал ръцете му. Дори гарваните на главата на фигурата започнали да приличат на истински, докато луната изгряла накрая на втория ден. През цялата следваща сутрин Младата видра работил и слънцето греело право отгоре, когато фигурата била завършена. Дори вождовете и мъдреците не могли да открият разликата между фигурата и човека загадка, който бил изчезнал.
Радостни от това, всички хора захванали да търкалят и теглят огромния издялан кедров стълб към мястото пред къщата на Младата видра. Изкопали голяма дупка, едната й страна била наклонена надолу, така че долната част на стълба да може да влезе в нея. Част от хората дърпали въжетата, вързани за стълба, докато другите бутали. Трети пък трупали камъни и хвърляли земя около основата на големия кедров стълб, докато най-накрая той застанал изправен. Никой не можел да каже, че това не е същият стълб, стоял там преди три слънца.
Когато племената дошли на потлача на Младата видра, те останали силно изненадани и удивени пред величествената фигура с колона от гарвани. Никога дотогава не били чували, нито виждали подобно нещо. Помислили, че това е някаква силна магия, и похвалили Младата видра за неговото мъжество пръв да я докосне, без да се изплаши. Младата видра скоро се прочул и племето му го надарило с уважение.
И днес индианците от Северозападния бряг секат и изрязват фигури по големи кедрови стълбове. От стари времена те се стараят да повторят магията и чудото на първия тотемен стълб.
Видението с говорещия стълб хайда
Отдавна, толкова отдавна, че времето не може да се изброи със слънца и луни, един вожд на племето хайда със сина си, който бил принц, тръгнали по островите на своите хора с голямо кану върху главната земя. Целта им била да намерят повече храна и олио за големия празник. Когато свършили с пазара, поели по обратния път към дома. Като минавали край един от многобройните острови, недалеч от селото, където живеели, на принца му се явило видение. Погледнал той отстрани на лодката и видял на дъното на океана село с красиви къщи. Огромни стълбове, каквито никога дотогава не бил виждал, се издигали пред някои от къщите. Един великолепен стълб, по-висок от останалите, се издигал пред голяма къща, навярно дома на вожда. Принцът ясно видял фигурите и резбата по стълба, но за него те като че били непознати.
Когато видението избледняло и принцът успял да проговори, разказал на баща си за селото под океана, близо до Роузспит на североизток от островите на хайда, и за празничния стълб пред жилището на морския вожд.
Вождът разбрал, че синът му е имал видение. Решил да повика няколко резбари от племето хайда, най-изкусните майстори, за да направят копие на стълба, който принцът видял и тъй добре запомнил. Резбарите се заловили за работа, а денят, в който стълбът щял да бъде готов и забит в земята, бил обявен за голям празник. Били изпратени покани на вождовете и знатните семейства по островите и на главната земя. Много от тях обещали да дойдат на празника.
На уречения ден стълбът бил завършен и многобройни големи канута се запътили по океана към село Скидигът, на път за мястото на празника. Силен прилив, невиждан досега в океана, подхванал лодките и ги отнесъл високо по брега на острова, където живеел домакинът на празника.
Хората от селото и гостите останали силно изненадани, но започнали да се гласят да вдигат огромния стълб. Разпънали въжета и когато долната част на стълба била вече близко до дълбоката яма, изкопана да го поеме, друг силен прилив залял брега. Покрил целия остров. Някаква мощна магическа сила превърнала гостите в големи бели тупици[25] с червени човки. Те полетели и се изгубили над океана. Огромният стълб оживял и заплувал навътре в океана, където изчезнал.
Хората от острова много се ядосали и обвинили принца и неговия баща за бедата, която ги сполетяла. Вярвали, че всичко това станало само защото стълбът, който принцът видял на дъното на океана, бил табу. Навярно бил свещен и не бивало да се прави друг като него, мислели те, и затова нещастието ги сполетяло.
Тайнственият тотемен стълб Северозападен бряг
Тази легенда се разказва от племената по Северозападния бряг. Хората недоумявали и се възмущавали. Младият им вожд Якдси ставал все по-мързелив. Станал егоист и не изпълнявал задълженията си като племенен вожд. Щели да го разберат, ако той бил някои старец, но Якдси бил млад, силен и енергичен, когато се отнасяло до него, но за нуждите на своите хора често забравял.
Събрали се съветниците и мъдреците и решили, че щом вождът им не може да промени лошите си навици, ще трябва да му отнемат властта. Младият вожд не бил нито порочен, нито жесток, затова не го убили. Други планове имали те. Една нощ, когато Якдси се върнал от гората, където цял ден се излежавал, видял, че племето му го няма и селото е изгорено до основи. Младият вожд изпитал съжаление към себе си. Знаел, че съседните племена са враждебни. Не смеел да потърси подслон на тяхна територия. Лодките ги нямало, нямало и никакви хранителни запаси за зимата. Някои признаци му показвали, че не вражеско нашествие е причинило разрухата на селото и бягството на хората. Хората му го били изоставили по собствено желание.
Натъжен, Якдси спрял над пепелта на красивата си къща. „Моите хора са били жестоки така да ме изоставят!“ — изплакал високо той. После обърнал поглед към сърцето си и разбрал причината. „Аз съм си виновен! Всичко е било по моя вина!“ — казал си той.
Докато говорел така, внезапно до него застанало същество с мирис на океан. Била огромна, обвита с водорасли фигура, призрачна и непозната. Изплашил се младият вожд. Усетил, че над него стои свръхестествен морски дух от мистичния свят на духовете от океана. Якдси опитал да скрие очи с ръцете си, но те сякаш били вцепенени от страх.
— Зная, сега ти съжаляваш, че изостави хората си — казал морският дух. — Сега разбираш, че един вожд трябва да мисли най-напред за своите хора, а сетне за себе си. Ще получиш още една възможност, защото сърцето ти подсказва, че си сгрешил.
Още докато говорел морският дух, младият вожд се озовал клекнал пред красива къща. Хубава млада жена стояла край малката сводеста врата в красивия фронтон на жилището.
— Това е твоята жена-дух — казал морският дух на младия вожд. — Бъди винаги добър с нея, иначе тя ще те напусне, а заедно с нея ще изчезне и твоят късмет.
Преди да успее Якдси да благодари на духа, той се плъзнал по брега и потънал с мекия звук на вълни, които се плискат по пясъчен бряг. Тогава младият вожд забелязал, че между къщата и океана се извисява прекрасен тотемен стълб. Жена му дошла при него и двамата загледали красиво издялания и боядисан стълб. Огромен орел с прибрани крила стоял на върха на стълба, а в подножието, загледан към океана, лежал октопод с осем пипала, разгънати пред него.
Якдси бързо отскочил назад.
— Виж, морското същество се движи — извикал той на жена си.
— Може — отговорила спокойно тя. — Това е магически тотемен стълб.
С жена, която да му помага и да го насърчава, младият вожд станал истински мъж. Ходел на лов и за риба и работел както никога преди, което радвало жена му, Морска песен.
Рано една сутрин вождът дочул силен писък на орел пред къщата. Подал глава през вратата и погледнал навън. Онова, което видял, тъй го учудило, че извикал.
Писъкът идвал от същия орел, който стоял на тотемния стълб. Той пляскал с мощните си крила и от отворения му клюн излизал пронизителен, остър звук: кри-и-и-и. Октоподът пък протегнал дългите си пипала към океана и хванал един тюлен, изхвърлен от вълните на брега. Докато Якдси гледал онемял от почуда, октоподът довлякъл тюлена и го захвърлил пред къщата.
Вождът изтичал до тотемния стълб и вперил поглед в орела и октопода. И двете животни стояли неподвижно, а големият орел отново бил с прибрани криле. Обърнал се вождът към Морска песен, която идвала след него откъм къщата.
— Казах ти, съпруже, този тотемен стълб е магически — отвърнала тя и в морскозелените й очи се прокраднала искрица смях.
От този ден орелът винаги съобщавал с писък за изхвърлената на брега храна, а пипалата на октопода с един замах отпращали родената от океана храна към къщата, преди морските същества да могат да избягат обратно в дълбините.
В една обляна от слънцето утрин младият вожд видял лодки, които порели спокойната вода на океана пред къщата му. Хората от племето, като чули за добрия късмет на бившия си вожд, се завръщали с надеждата и те да опитат от този късмет. Лоши неща се случили с хората, откакто изгорили къщите си и изоставили селото. Сполетяла ги голяма нищета. Якдси се държал надменно с мъдреците, които слезли на брега да молят за завръщането на хората.
— Много луни минаха, откакто ме изоставихте — казал им гневно той, — а сега искате да ви съжаля и помогна.
— Прости на хората си — помолила го Морска песен. — Само великите вождове могат да прощават.
Младият вожд последвал съвета на жена си и простил на своето племе. Лодките се доближили до брега и скоро, с лице към океана, израснало ново, още по-хубаво село.
Хората помолили Якдси отново да им стане вожд и след като поговорил с Морска песен, той склонил.
Този път той управлявал като добър вожд и неговите хора били доволни и преуспяващи. Скоро Якдси започнал да се занимава все повече с празненства и потлачи и да се интересува от материални неща. Морска песен стояла настрана и с всяко ново слънце ставала все по-призрачна.
Късно усетил това младият вожд. Една нощ, както разговарял с нея пред огнището в голямата им къща, неочаквано гласът й започнал да слабее, а тя все повече и повече заприличвала на сянката на дух, отколкото на жена. После изведнъж изчезнала и Якдси усетил резкия полъх на зимни ветрове край себе си. Огледал се. Къщата я нямало. На студената бяла лунна светлина видял, че и магическият тотемен стълб е изчезнал.
А днес може да се види само тотемен стълб, издигнат в памет на младия вожд. Магия няма. Орелът вече не пищи и октоподът не протяга своите пипала.
Ридаещият тотемен стълб хайда
Онзи, който никога не се мръщи, бил вожд на Северния остров. Хората от племето хайда били щастливи, защото той бил много мъдър и живеел в мир с племената от околните острови. Старият вожд усещал, че Великият дух е благосклонен към своите деца, докато те живеят мирно и тихо и убиват птици, животни или риба само когато са им нужни за храна и облекло.
Веднъж един разузнавач съобщил на вожда, че на остров Тану има хубави едри елени и той наредил да се подготви голяма ловна група: преди да се издигне слънцето, седем големи лодки, натоварени с ловци, потеглили от Северния остров към Тану. Заедно с тях тръгнали и многобройните синове на вожда и двамата му внуци. По залез-слънце лодките стигнали до Тану. Скоро на края на гората лумнал огън, запален чрез триене на пръчки.
Когато слънцето отново се появило, ловците тръгнали да търсят елени. Вождът оставил двамата си внуци в лагера.
— Добре да пазите огъня — заръчал им той. — По-лесно е да се поддържа огън, отколкото да се запали нов.
Но през нощта, когато вождът и ловците се завърнали в лагера, огънят бил угаснал. Наоколо били разхвърляни овъглени трупи и клони. Нямало и следа от искри. Двете момчета не се виждали никакви. Бойците ги намерили да се крият в храстите.
— Защо изпуснахте огъня? — попитал строго вождът.
— Жабите го изгасиха — казало по-голямото момче с разтреперан глас.
— Така е — съгласил се другият внук. — Докато носехме дърва, намерихме огромна жаба. Хвърлихме я в огъня. Тя се наду и се пръсна, та решихме да нахвърляме още жаби в огъня. И те шумно се пръснаха.
— Последната жаба угаси огъня — обяснило по-голямото момче. — Изтрещя като гръмотевица. Дърва и пръчки се разхвърчаха от огъня и той угасна по-бързо от гмуркането на гларус.
— Загубени сме — извикал вождът. — Вашата злина ни погуби! И двамата добре знаете, че Великият дух наказва всеки, който убива безсмислено неговите създания. Бягайте към лодките! Елените оставете тук! — заповядал той.
Ловците се затичали към лодките. Ударил гръм, блеснала мълния. Земята затрещяла забълвала огнени пламъци. Отворила се голяма яма и погълнала всички ловци. Великият дух пощадил само стария вожд.
Когато Онзи, който никога не се мръщи, се върнал на Северния остров, бил тъй променен и тъжен, че неговите хора го нарекли: „Онзи, който ридае за децата си“. Скоро той умрял от скръб и в негова чест роднините му издигнали голям тотемен стълб от кедрово дърво. На него била издялана фигурата на Онзи, който ридае за децата си, с жаба в ръце. По един голям поток от сълзи извирал от всяко око на стария вожд и падал върху главата на всеки внук.
Стълбът бил познат като тотемен стълб на Вожда, който ридае. Той може да се види и до днес.
Първият потлач Северозападен бряг
Когато светът бил още млад, една голяма птица с многоцветни пера кацнала на океана пред индианско селце на Северозападния бряг. Младежите от племето направили опит да я застрелят. Подгонили я откъм брега и с лодките си. Но не я улучили.
Един вожд на име Златен орел стоял на брега със своя роб Синя сойка. Вождът с тъга забелязал колко слаби ловци са неговите младежи.
— И невръстните ми деца могат да уцелят тази необикновена птица! — възкликнал той.
— Но те са момичета! — извикал учуденият роб, който знаел, че момичета не трябва да бият птици и дивеч.
Вождът не отговорил. Двете му дъщери се намирали в една къща на пясъчния бряг, недалеч от мястото. Те чули думите на баща си. Без да казват, че са чули, през следващите няколко дена тайно останали в гората, за да намерят пръчки за стрели и да си направят здрав тисов лък. Скрили те лъка и стрелите в едно голямо кухо кедрово дърво.
Една сутрин, преди да дойде слънцето, те се промъкнали незабелязано в гората. Там се облекли с момчешки дрехи и сресали дългите си коси пред лицата, за да не личи, че са дъщерите на вожда. После взели скрития лък и стрелите и тръгнали към брега. Намерили само едно малко рибарско кану.
Всички младежи били с другите лодки навътре, след „чудната птица с цветовете на дъгата“. Когато момичетата стигнали с гребане на известно разстояние от брега, видели как птицата излетяла от кръга от лодки, образуван около нея. По-малката дъщеря безшумно загребала, докато се приближили достатъчно, за да се прицелят в птицата, която отново кацнала на повърхността на океана. По-голямата сестра, която често се упражнявала да стреля с лък в гората, пуснала само една стрела. Улучила птицата в сърцето. Двете момичета бързо изтеглили голямата птица от океана и загребали тутакси към брега, преди да ги изпреварят удивените стрелци с големите лодки.
Момичетата скрили красивата птица навътре в гората и след това разказали на баща си какво са сторили. Вождът им се скарал, че са гонили птицата, но в себе си останал доволен от майсторството на своите дъщери.
— Искахме да вземем птицата, за да можем да раздадем разноцветните й пера на нашите птици приятели — обяснила по-голямата дъщеря.
Желанието им да правят подаръци зарадвало вожда. Затова той решил на следващата вечер да даде голямо угощение, за да могат дъщерите му след празника да раздадат перата.
На сутринта, когато дошло слънцето, Синя сойка се заел да раздава многобройните пръчки за дарове, които всъщност били покани за празника; целия ден големият барабан биел за покана пред къщата на Златния орел.
Когато слънцето си тръгвало, голямо ято най-различни птици се събрало край дома на Златния орел. След богатото угощение Златният орел гордо разказал за майсторството на дъщерите си като ловци и съобщил, че те желаят да раздадат подаръци на всичките си гости. Тогава дъщерите донесли птицата, която сякаш горяла с многоцветни пламъци, и започнали церемонията с раздаването на перата. На дивата патица подарили прекрасните пера със сив, зелен, червен, син, бял и жълто-кафяв цвят. На полската чучулига дали кафяви и жълти пера. Светлосините, тъмносините и бели пера дали на птицата рибар. Западният танаджър[26] дарили с червените, жълти и черни пера. Още много птици получили подаръци, преди да свърши церемонията.
От този празник с подаръци, който нарекли потлач, птиците носят разноцветните си пера; а оттогава насам е имало много, много потлачи.
Потлачът на Стиснат юмрук Северозападен бряг
Стиснат юмрук и неговата жена седели пред хубавата си къща от кедрови трупи в село Нутка. Късното следобедно слънце ярко греело над тях, но не ги радвало. Мрачни сенки на нерадостно чувство тегнели над сърцата им, но те не можели да ги прогонят, защото жената на Стиснат юмрук била обладана от тъжни мисли, а нейният мъж не разбирал защо го гнетят черни мисли. „Защо да не се радвам? — мислел той. Нали сме живи и здрави за нашата възраст и нищо не ни липсва. Рафтовете тежат от сушена есетра и камбала; кутиите за храна са пълни с юлаконово масло[27] и сушени плодове; имаме купища хубави одеяла и кожи; защо ли жена ми е навела унило глава? Може би, мислел си той, тъкмо затова ходя по тъмните сенки.“ Но усещал, че не е така.
На пясъчния бряг край селото група младежи тихо разговаряли помежду си.
— Ей така трябва да постъпим — заявил разпалено един от младежите.
— Това, което казваш, е хубаво и вярно — казала младата жена от клана.
— Стиснат юмрук е много заможен, за разлика от мнозина наши хора, които нямат почти нищо. Макар че одеялата и есетрата у него са безброй, а маслото и храната, подредена в рафтовете, нямат край, нито веднъж не е изпратил покани за потлач. Всичките ни вождове, дори и онези с едно-две ценни неща, са дали поне един потлач с дарове, защото обичат да дават — обадил се друг селянин.
— Затова са и вождове — казал висок млад рибар, който носел китово копие.
— И сигурно затова Стиснат юмрук не е вожд — добавил младеж с престилка за танци.
Говорили дълго и сериозно, докато черното одеяло на нощта покрило океана. И тъкмо се канели да се прибират по домовете си, когато на един от по-възрастните младежи в групата хрумнала чудесна идея.
— Какво ще кажете, ако принудим Стиснат юмрук да даде потлач!
Известно време другите останали безмълвни от изумление. Знаели, че никой досега не е бивал принуждаван да дава потлач; никога, през всички тези години, откакто се помнели, не се било случвало такова нещо. Известно им било, че потлач може да се дава от човек само ако той самият пожелае това. Всички жители по тези брегове искали да дават такива угощения винаги, когато имали събрани достатъчно много хубави вещи и с охота показвали щедростта си. Но Стиснат юмрук се различавал от тези хора.
Очаквала ги трудна работа, но най-трудно било да запазят решението си в пълна тайна от Стиснат юмрук и неговата жена. Младите заговорници знаели, че останалите селяни няма да кажат нищо, докато не гръмне новината. Най-напред наредили на вестителите, тъй като тяхна задача било да съобщават за всички такива празненства, стига да им се нареди. Те се изненадали, като научили, че Стиснат юмрук се готви да даде потлач и че вестта ще бъде съобщена навсякъде из селото само половин час преди барабаните да възвестят началото на празника. Тайните затворници не казали на вестителите, че всички семейства в селото вече знаят къде, кога и от кого ще бъде даден потлач.
Слънцето си отивало, за да даде път на луната, когато селяните дочули гласовете на вестителите, съобщаващи за празненството. Само Стиснат юмрук и жена му не чули какво викат вестителите, защото според плана новината не трябвало да се съобщава в близост до къщата на Стиснат юмрук; освен това гласовете, които звучали по другите краища на селото, не достигнали до ушите на жертвите на тази шега, защото вратите на техния дом били здраво залостени поради малкия огън, край който домакините седели. Били близо до пламъка, тъй като господарят на дома не желаел да харчи много дърва, когато и с малко можело да се получи топлина.
Едва когато барабаните забили из цялото село, Стиснат юмрук разбрал, че става или вече е станало нещо много важно. Докато той и жена му недоумявали какво се е случило, дочули търкалянето на барабаните и ударите по сигналните дъски да се приближават все повече и повече до тяхната къща. Тогава видели съвсем наблизо пламъка от множество ярко горящи факли. А когато Стиснат юмрук се отърсил от изненадата и погледнал през вратата, пред очите му заприиждали група селяни на обширния площад пред дома му. Чак тогава той разбрал от един гръмогласен вестител до него, че той, Стиснат юмрук, кани всички селяни на своя потлач.
Прекрачил зашеметен прага, но все пак поздравил приветливо селяните с „добре дошли“ на неговия потлач. „Стиснат юмрук е скъперник, но не е глупав, а може и Великият дух да е проговорил в сърцето му“ — помислили хората.
Жената на Този, който дава малко, излязла смутено през малката вратичка, но на светлината на факлите на лицето й греела горда усмивка, когато тя присъединила своето „добре дошли“ към поздрава на мъжа си. Музиката звучала силно и селяните щастливо затанцували на просторния площад пред къщата. За нейно учудване жената на Стиснат юмрук била помолена да изиграе един танц най-напред от мъжа си, който играел много хубаво, макар че до този момент тя не знаела за тази негова дарба. После я поканил един от вождовете, който се държал с нея като с принцеса.
След това Стиснат юмрук смаял всички наоколо, като пожелал да се надиграва с трима млади танцьори. Макар всички селяни да били сигурни, че това предизвикателство е по-скоро някаква шега, те така се зарадвали от любезното държане и добро настроение на Стиснат юмрук в този труден момент, че веднага накарали трима от най-добрите танцьори измежду младите да опитат майсторството си срещу щедрия домакин на потлача.
Стиснат юмрук си сложил разкошна танцова престилка и пристъпил към центъра на площада срещу тримата засмени младежи. Че като заиграли! И как заиграли! Младежите, вежливи като всички селяни на такива церемонии, започнали с няколко леки стъпки, които да не са много трудни за стареца. Но не! „Старецът“ заподскачал все по-високо и се завъртял още по-бързо от младите танцьори. Не само момчетата се уверили в това истинско предизвикателство, но и музикантите го усетили. И докато селяните гледали изумени, барабаните захванали да бият в много бърз ритъм, а краката и телата на танцьорите заподскачали, завили се и се заусуквали в отговор на предизвикателството. Изкусните музиканти затруднили и без това многобройните стъпки, като внезапно започнали да променят темпото в най-неочаквания момент; но танцът продължавал своя устрем. Като станало ясно, че Стиснат юмрук не може да бъде надигран, един вожд съобщил, че победителят е старецът, и младежите се оттеглили от площада, прегърнали през рамо Стиснат юмрук.
Танците и песните дълго не стихнали; после жената на Стиснат юмрук със сияещо лице кимнала на мъжа си, който бил заобиколен от съселяните си. Отишъл той до вратата на своя дом и поканил цялото множество да го последва на трапезата, приготвена от жените. Първи влезли вождовете и когато всички минали след тях през вратата в просторната къща, започнало истинско угощение. Нищо не липсвало на тази трапеза и всичко било от най-хубавото.
Когато слънцето се изкачило високо и последните гости напуснали къщата, Стиснат юмрук и жена му огледали слисани празните рибни рафтове и изгребаните шкафове за храна; но двамата старци щастливо се усмихвали.
Малко след това на вратата се показали вождът на селото и шаманът, който правел магии. Казали, че идват да поканят Стиснат юмрук да вземе участие в селския съвет, който щял да се събира на следния ден.
— Голяма чест ми оказвате, о, вожде и шамане! — смутено заговорил Стиснат юмрук. — Но на съвета всички вие ще се срещнете с един бедняк.
— Ще бъдеш един сред многото — казал вождът с усмивка. — Ние не гледаме кой е беден, гледаме кой има богато сърце.
Мъдреци, вълшебници, магьосници и вещици
Огърлицата на гмуреца ирокези
Жрецът седял натъжен с лице, обърнато към ярките лъчи на следобедното слънце и неслучайно. Искрящо синьо небе обгръщало ухаещата гора. Било времето на Луната на цветните листа. Широколистните дървета тук-там били шарнати с алено, медно, оранжево-червено и светлокафяво. Трепетливите листенца на брезата блестели като лъснато злато, отразяващо меката, златиста светлина на слънцето, а черните конуси на хвойната и боровете се извисявали към небето току зад селото на ирокезите. Сякаш позлатен, един орел се носел в безоблачното небе над тях, но жрецът не следял чудния му, безметежен полет. Усещал топлото докосване на лятото по лицето си. Чувствителните му уши долавяли и най-малкото шумолене на горските диви същества, но очите му не ги виждали. Жрецът на име Тъмна нощ бил тъжен, защото бил сляп. Както си седял на прага, чул гласа на сприхавата си жена. С постоянните си роптания тя още повече усилвала мъката му.
— Защо ли не седнеш да тъчеш одеяла и да правиш стрели като другите мъже, които живеят в нощните сенки? — гълчала тя. — Щяхме поне да ги разменяме срещу храна и кожи. И нямаше да знаем що е глад и студ, когато запрелита сняг. Сега хората ти плащат малко за твоите съвети като жрец. Казват, че знаеш нещата само по четири, а четири не може да бъде силна медицина[28], не може да лекува болките им. Само това мислиш и казваш: четири. Хората вече ти се смеят, като им речеш: „Когато бухалът избуха четири пъти, потърси сок от смерч против кашлица“. Или „сложи четири бели камъчета върху червената скала до езерото на четвъртия ден“ — безмилостно се присмивала тя.
Тъмна нощ я чувал, но всичко търпял.
— Четири е знакът на моята магия — казал й той. — Научил съм го в съня си, когато ми се явиха тайният тотем и магическото животно.
— Ами защо не повикаш твоя тотем да ни помогне? — запитала жена му.
— Има време — обещал търпеливо той.
Едва когато чул пресекливия смях на гмурец откъм близкото езеро, тъгата изчезнала от лицето му. Усмихнал се и заслушал, а устните му се раздвижили в неизказан отговор на дивия зов.
Разноцветните листа окапали. От север задухал силен вятър. Дошла зима.
Страхът от глад пропълзял като мъгла в сърцата на хората. Черен облак от страх надвиснал над къщите на племето. Ловът се влошил още преди да дойде Снежната луна. С идването на снега станало още по-лошо. Групи ловци се връщали в селото с едни и същи думи: не се намират нито животни, нито птици. Самотните трепери, най-добрите в племето, не донасяли никакъв дивеч, дори след продължителни, студени дни на преследване. Тогава вождът изпратил с мъниста и оръжие своите младежи до съседните племена, за да ги заменят за храна. Те се върнали със същата стока, която били взели със себе си. Приятелските съседни племена също напразно търсели храна. Нямали в излишък. По времето, когато в тъжното небе изгряла Луната на глада, нямало никаква храна.
Една леденостудена нощ, буден в къщурката си, Тъмна нощ чул четири пъти дивия, пресеклив, предупредителен зов на гмурец, прелитащ над дома му. За миг жрецът задрямал и засънувал. В тревожния си сън пред погледа на неговата мисъл минало видение на мъка, глад, опасност и смърт. През целия сън дочувал само неземния креслив, див и настървен вой на вълци, които все повече се приближавали. Събудили го четири силни, натрапчиви присмехулни писъци на гмурец. Сънят внезапно го напуснал, но видението останало в главата му. Страховитият, настървен вой на вълчи глутници и четирите предупредителни писъка на гмуреца все още витаели в ума му, когато нощта си отивала пред настъпващата зора.
Когато слънцето изгряло, жрецът се отправил пипнешком към къщата на съвета. Вътре вождът на групата водел съвет с племенния жрец и с най-мъдрите мъже на племето. Тъмна нощ застанал пред тях.
— Ето как ще бъде — предупредил ги той. Разказал им за съня си и за предстоящото нападение от вълчи глутници след четири дена. Хората от съвета мълчаливо му се присмели.
— Ако не бяха сенките на глада в сърцето ми, щях да се изсмея — заявил племенният жрец. Мъдреците се усмихнали със съжаление, но не казали нищо.
Когато чули предупреждението на Тъмна нощ, хората от селото го взели на подбив. Престанали да го уважават и да се боят от силата му на жрец и лечител. Сочели го с пръст и се опитвали да забравят глада в безмълвния си присмех.
В края на четвъртия ден, докато нощта разстилала тъмното си, обсипано със звезди одеяло над селото, присмехулците чули свирепия вой на вълците. Страх плъзнал като огън в душите на хората. Били изпълнени с ужас, мълчаливи и зашеметени, докато свирепите, прегладнели вълчи глутници приближавали към тях. Същата нощ гладните зверове нахълтали в селото. Разкъсали мъже и жени и отвлекли деца, преди хората да успеят да ги прогонят с огън и стрели. Всяка нощ кръвожадните вълци нападали и дни наред дори най-смелите воини се боели да излязат на лов извън селото.
Тогава вождът изпратил племенния жрец при Тъмна нощ и го помолил да дойде в къщата на съвета. Той тутакси се подчинил на своя вожд и тръгнал по добре отъпканата пътечка през дълбокия сняг към мястото на срещата. Този път отчаяният вожд и неговите съветници не се присмели на Тъмна нощ.
— Помогни ни — замолил вождът, докато насочвал слепия жрец към почетното място до него. — Кажи ни какво да правим. Мъдреците разправят, че имаш вълшебен лък. Стрелите, изстреляни с този лък, казват те, винаги улучват. Ако довечера вълците отново дойдат, дай го на най-добрия ни стрелец.
— Никой, освен мене не може да опъне този лък — заявил Тъмна нощ, — но ако младежите ми донесат много ловни стрели довечера, аз ще го опъна.
— Ще получиш всичките ни ловни стрели — обещал вождът. Наредил воините и младежите начаса да занесат в къщата на Тъмна нощ най-хубавите си стрели. Жената на жреца ги приела. Сега тя била горда със своя сляп мъж, когото подигравала преди идването на снега.
През нощта вълците отново ги нападнали. Тъмна нощ, облякъл най-хубавите си ловни дрехи, обикалял селото. Носел своя голям вълшебен лък, воден от един прочут воин, който държал много стрели, но без лък. Щом Тъмна нощ дочуел идването на вълк, бързо поставял стрела на тетивата, насочвал острието й по посока на звука и опъвал лъка. Песента на тетивата профучавала в тъмнината, а изсвирването на пернатата й ос всеки път завършвало със смъртен вълчи вопъл. Свирепото ръмжене на гладните зверове раздирало нощната тишина. С проблясващи очи вълците се нахвърлили един връз друг с опръскани от кръв челюсти, за да разпорят телата на събратята си, повалени от лъка на Тъмна нощ. Стрелите, пуснати от една неуморна ръка, продължили да излитат от лъка, докато бледите пръсти на утрото се прокраднали между стволовете на дърветата. Тогава вълците побягнали, оставили след себе си множество едри, сиви тела, разпънати върху аленеещия от кръв сняг. Изгладнелите жители на селото се нахвърлили като гарвани върху избитите зверове, а пред къщата на Тъмна нощ се натрупал висок куп подаръци. От тази нощ нататък, чак додето снеговете отминали, за да дадат път на пролетта, лъкът на жреца често зазвънявал в услуга на хората. После отново се появила тревата, елените, другите животни; птиците се завърнали по тези земи и хората отново заживели щастливо.
Късно през една окъпана в слънце привечер Тъмна нощ седял пред хубавата си нова къща, която благодарните хора му построили. Усмивка озарявала лицето му и той сякаш се вслушвал в нещо. Ясно и силно, откъм далечното езеро се понесъл непознат, вълнуващ вик на гмурец.
Четири пъти пресекливото уа-ху-у-у-у-у се сливало с лазурната пролетна песен на ухаещата гора. Още веднъж Тъмна нощ облякъл най-хубавите си кожени дрехи. Около врата си сложил най-ценната си вещ, огърлица от блещукащи, снежнобели мидени черупки. Отказвайки помощта на мнозина протегнати ръце, той поел пипнешком от дърво на дърво към вика на гмуреца и езерото. Когато викът прозвучал точно пред него, жрецът се хванал за тънкото стебло на бяла бреза и протегнал напред пръста на обутия си в мокасин крак. Докоснал мекия, жълт пясък на ръба на езерото. Залязващото слънце, което не можел да види, потъвало в пламтящ прелестен атлаз върху спокойните води на обвитото в сребриста мъглица езеро. Изненадващият вик на гмуреца разкъсал тишината. Никога преди Тъмна нощ не бил чувал този повик тъй силно, тъй ясно и близко. Разтреперан, жрецът заговорил:
— О, татко гмурец, моя тотемна птицо, имам едно желание, което моето сърце те моли да изпълниш.
— Говори, сине мой, да науча твоето желание — отвърнал плътен, мелодичен глас.
Думите идвали толкова отблизо, току изпод краката на Тъмна нощ, че той се стреснал. Успял да промълви:
— От много, много луни живея в тъма, по-дълбока от най-тъмната нощ. Моля те, нека очите ми да видят чудесата, които мога само да усещам.
— Вярата те е накарала да се надяваш. Вярата ще те накара да прогледнеш, сине мой. Ти беше търпелив. Покачи се на гърба ми и хвани здраво крилата ми.
Изненада, страх и силна надежда нахлули в сърцето на Тъмна нощ, докато правел както му било казано. Вкопчил се здраво в крилата на гмуреца и голямата птица се гмурнала. Изведнъж жрецът усетил как студените води на езерото мият незрящите му очи.
Когато стигнали отсрещния бряг, гмурецът излязъл на повърхността.
— Дойде ли светлина в очите ти, сине мой?
— Не, татко гмурец, всичко е още черно.
— Дръж се здраво — предупредил гласът.
Отново гмурецът леко се гмурнал под повърхността и заплувал към отсрещния бряг. Когато стигнали, Тъмна нощ чул същия въпрос.
— Още не, татко гмурец, но сякаш виждам нещо сиво.
Когато прекосили езерото за трети път, гласът отново попитал:
— Дойде ли светлината?
— Да, татко гмурец, сега мога да виждам, макар и неясно.
Отново гмурецът предупредил жреца да се държи здраво и отново се гмурнал. Още веднъж водата бързо преминала през отворените очи на Тъмна нощ.
Когато гмурецът задал въпроса за четвърти път, жрецът застанал на мястото, откъдето за първи път чул силния смях на гмуреца. Погледнал надолу и ясно видял огромна птица, която се носела леко като перо по повърхността на езерото точно пред него. Тъмна нощ протегнал ръце към небето с длани нагоре, в знак на сърдечна благодарност.
— Татко гмурец — задавен от радостно вълнение викнал той. — Мога да виждам! Как да ти благодаря?
После, бързо като спускането на сокол, той разбрал. Ще даде на гмуреца най-голямото си съкровище, свещената си огърлица. Разтрепераните пръсти най-сетне разхлабили безценния гердан. С две трескави ръце, протегнати напред, той пуснал наниза от лъскави бели миди около главата на гмуреца. Когато той изправил шия, трептящата снежнобяла якичка се плъзнала по смолисточерните пера. Сякаш приказна огърлица заблестяла на шията на птицата. Няколко мидички изпопадали от гердана и останали да искрят по черния гръб и крилата на гмуреца. Птицата повдигнала дългата си черна човка към небето. Четири пъти клокочещият й смях изпълнил здрача с музика на див възторг.
Сърцето на жреца се зарадвало, когато видял как прекрасният миден гердан се превърнал в бляскава огърлица от трептящи пера, бели като перестите, пухкави снежинки.
Двукракият бизон стоуни
Ето как започва една приказка за вълшебства и магии, разказвана в днешно време от изкусните разказвачи от индианското племе стоуни в Алберта, Канада. Мнозина от тях вярват, че в основата й лежи достоверна история.
Много отдавна и все пак не чак толкова отдавна голямо стадо бизони — или бъфълоу, както по-често наричат тези едри животни — пасяло кротко в прерията, недалеч от днешната Бау ривър[29]. В далечината се извисявали Скалистите планини. Голям бял вълк обикалял стадото, но нито тромавите мъжкари-пазачи, нито женските, много от които с малки бизончета сукалчета, проявявали неспокойствие от близостта му.
Нещо друго изглеждало странно тази нощ в прерията, докато стадото пасяло и дремело под лъчистите звезди. Някакво необикновено, дребно същество, далече по-малко от тях, се движело несигурно сред стадото. Мъничето пълзяло, после неуверено се изправило под търбуха на един женски бизон. Със слабо сумтене и непознати звуци, хванало за опора косматия заден крак на женската, то се приближило до едно малко бизонче и захванало шумно като него да сучи мляко от майката. В далечината виели койоти, а от време на време големият бял вълк вдигал глава, надавайки проточен, треперлив вой.
Късно следобед в лагера на индианците стоуни настанала суматоха. Бойците, жените от племето и децата търсели нещо. Прегледали навсякъде и всичко: в палатките типи, под кожите и в храсталаците, сред високата трева наоколо. Не намерили нищо.
Един вожд разпитал жена, която ридаела безутешно пред шарена палатка, заобиколено от други жени от племето. Сред риданията жената и другарките й разказали какво се било случило. Малко преди това загубеното момченце, с дрешка от еленова кожа и мокасини, се търкаляло по тревата и се боричкало с овчарските кучета току пред палатката на баба си. После изведнъж изчезнало! Било съвсем малко, току-що проходило и се придвижвало главно пълзешком; затова и хората от племето се питали: как е могло да изчезне тъй внезапно от центъра на големия стан?
Че в това имало мистерия, а навярно и магия, били убедени както вождовете, така и всички останали, след като на другия ден претърсили цялата гориста местност край лагера.
През нощта вождовете и един жрец се събрали край огъня на съвет, а индианците от племето образували широк кръг около тях. Жрецът, облечен за церемонии и с накит от врани крила на главата, дал знак за тишина. Простирайки напред ръце за молитва, той заповядал всички да отправят песен към Великия дух с молба да се върне загубеното момченце. Казал на вождовете и старейшините от племето да запушат лулите си, за да могат молитвите за спасяването и завръщането на загубеното дете да стигнат до Великия дух. След това жрецът извикал високо, питайки дали момчето е живо и ако е тъй, къде е сега.
Чувало се единствено лекото пукане на искрите в огъня, докато жрецът чакал отговор. В гората, отвъд огъня на съвета, нежно въздишал ветрец. Внезапно той се усилил с бесен вой, който прозвучал като човешки глас. Жрецът се навел ниско и за момент започнал да се гърчи, а сетне подскочил във въздуха.
— Великият дух проговори — извикал той. — Гласът каза: „Момчето ще бъде намерено живо в стадото на бизоните“.
Тъй като много стада се движели без посока по необятните равнини, жрецът се помолил за знак, който да поведе спасителната група към вярното стадо. Жрецът почакал с наведена глава. Внезапно той отправил взор към звездното небе, оглеждайки го с жадни очи.
— Стадото бизони, което търсим, пасе на изток — заявил той. — Така ми казва една синя звезда.
На другата сутрин, тъкмо след като тъмнината си тръгнала, за да стори място на слънцето, голяма група индианци стоуни на коне излезли от лагера и се запътили на изток. Пътували целия ден и част от нощта, без да видят бизони. На следващата сутрин и на по-следващата все още пътували, преди зорките очи на разузнавачите да съгледат бизони. Но тези стада пасели на север и на юг от индианската група; и тъй, предвождани от жреца, те продължили да яздят на изток. Всеки нов ден ги отвеждал все по-навътре в неприятелската територия на племето блекфути[30]. Нощните сенки вече забулвали земята в мрак, когато стоуните забелязали многобройно стадо бизони бавно да се движи на изток. Вождът на групата решил, че вече е много тъмно, за да опитват да обградят стадото с надежда да намерят момченцето, затова останали на лагер през нощта, като изпратили четирима души да не изпускат стадото от поглед, но и да не го плашат.
Стоуните знаели, че в тъмното бизоните няма да отидат далеч.
Когато първите бледи зари на утрото просветнали откъм изток, разузнавачите се върнали. С по един разузнавач отпред и отзад на дългата редица конници стоуните препуснали в галоп плътно един до друг. Знаели, че бизоните не се плашат от хора на коне, стига конниците да се движат безшумно и на известно разстояние от тях. Скоро редицата от конници заобиколила леко разлюляното стадо, а ездачите, излезли начело на напредващите бизони, задържали конете си, за да спрат бавния ход.
Когато ловните вождове видели колко е голямо стадото, удвоили старанието си да не подплашат бизоните. Постепенно, като затваряли все повече кръга около стадото, един от вождовете, близко до бащата на момченцето, съзрял детето да си играе с телетата. Обладан от радост, забравил, че трябва да внимава, щастливият баща извикал сина си. Гласът му стреснал животните и те с вдигнати опашки полетели в галоп. Останала само една женска. Близо до нея стояло малко бизонче и детето, което вместо да запълзи към своите, се опитало да последва бизонското стадо. Женската, която никак не се изплашила от индианците, затичала в тръс към тях и им препречвала пътя, но бащата вдигнал детето и го притиснал здраво към гърдите си. После тя побързала да се присъедини към отминаващото в галоп стадо.
Детето пръхтяло и се опитвало да се освободи от своя баща и да тръгне след стадото, което като че ли считало за родно семейство. Жрецът знаел, че детето е прекарало няколко дена в компанията на бебето бизон и че дори за това кратко време може да е започнало да мисли като бизон и затова веднага свикал съвет край лагерния огън. Когато индианците насядали около огъня на жреца, запален със сладка трева и с магическа билки, димящи нагоре, жрецът заговорил на детето и му изпял вълшебна песен, притискайки го здраво в прегръдките си. Поднесли димящи билки под носа на детето, а сетне изгорили тържествено в огъня един кичур от косата му. Като по магия, малкото телце омекнало и мълвейки бебешки думи, детето протегнало ръчички към своя баща.
Групата разузнавачи се върнали триумфално в селцето на стоуните; вдигнал се голям празник в чест на намереното сред бизоните момченце.
По-късно на това дете, когато пораснало, се присънил сън: той говорел с голям бизон-мъжкар, който му дал съвет. Още по-нататък, когато станал юноша, той изпълнил съвета на тотемното животно на своя дух и осъществил видението от съня си. Направил си палатка типи от бизонова кожа, боядисал я в охра, после нарисувал на покрива й планинска верига с една редица от палатки пред хълмовете, които ги заслонявали и били обърнати на запад. Един кръг, който описал по покрива, представлявал слънцето. На края на палатката било изобразено името му, Двукракия бизон, във формата на двукрак бизон. Този тотем му давал сила и дарбата да предвожда и лекува.[31]
Как Глускап е създал птиците микмаки
Преди много години в Земята на нощта живеел огромен великан, известен като Вълкът вятър. Хората от племето микмак изпитвали голям страх от него, защото където отидел, носел беди и мъки. Той живеел в обширната пещера на ветровете, в Земята на нощта. Когато в околностите било много тихо и слънцето греело, оставал вътре; така правел и през спокойните нощи. Не обичал тихо море и слънчева светлина, но обожавал силните ветрове и бури. Излезел ли от пещерата си, земята затрепервала, а огромните дървета трещели и падали повалени. Малките фиданки и цветя се опитвали да се скрият, но пожелаел ли, Вълкът вятър имал способността да се движи тихо като сянка и растенията и животните нямали време да се спасят от гибел. Той раздухвал в морето огромни вълни, които се разбивали по скалите, и всичко умирало, щом влезел в бой. Чуел ли се воят на жестокия гигант, когато тъмнина покриела земята като голямо черно одеяло, страх обгръщал цялата страна.
Близо до морето се намирали индиански селца и мъжете и жените ходели за риба, често доста навътре в морето, за да събират храна за зимата. Малките им рибарски канута се носели като листа по спокойната вода, а децата играели безгрижно върху пясъчния бряг под грейналото слънце. Но веднъж, на залез, Вълкът вятър връхлетял откъм север; задухал вятър; бушувала буря; огромни вълни се образували в морето и се разбивали на брега и всички онези, които ловели риба, се удавили. Великанът свирел и бушувал и ставал все по-гневен, подкрепян от стихията, която сам създавал.
Великанът вятър все още бушувал на сутринта, когато внезапно съгледал по брега децата, дошли да търсят родителите си. Завтекъл се той по стихийното море да ги настигне, но преди да докосне брега, децата избягали ужасени. Скрили се в голяма пещера и натъркаляли огромни камъни на входа, за да не може да влезе великанът. И наистина той не успял да влезе в пещерата, макар да фучал и вилнял отвъд през целия ден и цялата нощ, камъните му попречили да нахлуе. Накрая отминал разгневен, заплашвайки да хване децата по-късно.
Децата така се изплашили, че останали в пещерата, докато гладът ги принудил да излязат и потърсят храна. Знаели, че родителите им сигурно са загинали в бурята, която разрушила домовете им. Децата чули в далечината воя на Вълка вятър и бързо изтичали до една гъста гора, където решили, че са в безопасност. В една голяма гора, която индианците познавали като Земята на върбите, имало огромни дървета, плътно обрасли с листа, които щели да ги прикрият, в случай че великанът дойде. Гората била приятно място, където се спускали малки ручеи и растели цветя по китни поляни, над които слънцето струяло светлина.
И тъкмо тогава, когато един ден слънцето не изгряло и в гората станало много тихо, внезапно отново дошъл Вълкът вятър, понесъл гибел със себе си. Разбушувал се в гората, търсейки дечицата, но тях ги криели гъстите листа на дърветата и храстите. Вълкът вятър вилнеел отдалеко, но от време на време неочаквано и бързо се връщал с надеждата да изненада децата. Понякога някои от тях се отпускали в забрава, но все пак листата ги предпазвали. Единствено слънцето, което било далеч на юг, в Страната на лятото, знаело къде са децата.
Великанът ставал все по-гневен, разгневил се дори на дърветата, дали подслон на децата. Спомнил си за един друг великан, който да му помогне да ги накаже, и тръгнал да го търси. Когато листата на много дървета захванали да се оцветяват във веселите тонове на червеното и жълтото, Вълкът вятър се върнал, а заедно с него и другият великан, който носел много силната магия, наречена магия на мраза. С нея можел да накара листата да умрат и да паднат от дърветата. И сега заедно с Вълка вятър, който се разфучал и развилнял, те заедно опитали съвсем да оголят клоните на дърветата. Макар че повечето листа се понесли към земята, усилията на двамата великани били безполезни за вечнозелените дървета като боровете и кедрите; а листата на елшата[32], клена, дъба, брезата и върбата още се притискали о клоните. Вълкът вятър отново се разбушувал, защото децата все още били прикривани от своите приятели — листата.
— Почакайте — ръмжал той. — Само почакайте!
Една нощ, когато Луната на жътвата греела високо в небето, великаните се върнали. Този път след тяхното нападение останали само листата на вечнозелените дървета, които никога вече на загубили листата си, и децата се преместили под тяхната закрила. Гората се натъжила и притихнала: толкова много оголени дървета зъзнели в студения вятър. Скоро щял да пристигне снегът и тя останала безмълвна: нито лист не прошумявал, за да наруши тишината.
В онези дни могъщ магьосник и господар на земята на индианците микмак бил Глускап. Той бил велик майстор на магии и всяка година раздавал подаръци на децата по цялата земя на микмаките. Снегът паднал преди деня на раздаването на подаръците и затова Глускап поел в една разкошна шейна, теглена от неговите едри, верни другари, кучетата. Пристигнел ли в някое село, той питал децата какви подаръци най-много биха искали. Поради голямата си сила той бил известен като „Вълшебният майстор на подаръци“ и винаги успявал да задоволи желанията на децата. Магическата сила му разказала за децата, които се криели в гората, и той отишъл да ги попита какви са желанията им.
Горките деца не поискали нищо за себе си, но помолили магьосника да върне живота на листата, които ги спасили от Вълка вятър, и да ги раздаде на дърветата.
Дълго мислил Глускап. Онова, което безкористните деца искали, било голяма и силна магия. В онези дни имало само морски птици като чайки, патици и жерави, защото Глускап все още не бил създал малките сухоземни птички, а Вълкът вятър нямал власт над тези морски птици. Опитвал се да ги убие, но само му се присмивали и го подигравали, като имитирали дивия му яростен вой, докато той не можел нито да ги стигне, нито да ги нарани. Имало и птици като кокошката и пуйката, които живеели в някои индиански селца.
Докато вълшебникът мислел задълбочено, дошла му на ум една голяма идея. Птиците, създадени от него до този момент, имали доста неприятни гласове и затова птичите песни били непознати в земята на микмаките. Когато децата от гората говорели за „летящи листа“, Глускап си помислил за летящи птици, мънички, които да пеят сладко и да са покрити с яркоцветни пернати одежди. В магическото огледало на своята мисъл той вече виждал червени, сини и многоцветни птички, весело запели в горите, по полята и селата, за да носят радост на деца и възрастни.
Глускап казал на децата, че дори и неговата магия не би могла да постави поразените листа отново по дърветата, но че може да направи нещо съвсем приказно. Можел да превърне листата в малки въздушни крила, птици, които винаги да си спомнят как са били родени и да знаят, че са свързани с дървесата. Есен те ще отлитат с лятото към земята на летните цветя, далече на юг. После, с идването на пролетта, ще се връщат да живеят и да вият гнезда сред клоните на дърветата, откъдето са тръгнали. Всички тези малки пернати създания ще обичат дърветата, засмените потоци, тревата и цветята и ще пеят сладки песни за децата. От време на време ще се носят във въздуха, за да си спомнят, че са свързани с листата, а децата ще се сещат, че листата са им били закрила срещу силата на великаните, ще обичат птиците и ще ги пазят от злини.
Глускап обещал на децата да даде на дърветата, които Вълкът вятър оголил, способността всяка пролет отново да обрасват с нови листа, за да са красиви, когато идва лятото. Вълшебникът обещал също да отнеме малко от силата на Вълка вятър, за да не може вече да вреди на децата.
После Глускап махнал с магическата си палка и децата останали смаяни и щастливи, като видели как стотици приказни малки птички с най-различни цветове се вдигнали от земята там, където лежали безжизнено падналите листа, и полетели към клоните на дървета и храсти. Птичките зачуруликали и весело запели; много от тях имали цветовете на листата. Дроздът и червеношийката и други птички били в кафяви и червени тонове, като например дъбовите листа; жълтите птички били оцветени като листата на брезата и бука; а много други птички били ярко оцветени от самия вълшебник и перата им заблестели в синьо и зелено, в пурпурно и сиво. Птичият хор бил тъй мелодичен, че децата отново станали щастливи.
Понеже било много студено, зима царувала по земята, Глускап изпратил почти всички малки птички в земята на летните цветя, докато си отидат зимните месеци. После малките песнопойци се върнали да построят гнезда сред листата, които ги закриляли, също както предишните листа закриляли децата. Сутрин малките птички събуждали децата със сладките си песни, а нощем ги приспивали с чуруликането си и приспивния си хор.
Птичките пеят и до днес, защото никога не са забравили, че са специален дар от Глускап за децата и че са родени от листата, изтръгнати тъй отдавна от дърветата.
Накит от лебедови пера Северозападен бряг
Когато светът бил още млад, живял един могъщ жрец, известен и като вълшебник поради дарбата си да променя нещата, както поиска. Един ден той застанал на брега на голямо езеро на Северозападния бряг и започнал да гледа как едно индианско семейство с лодка прави опит да хване няколко лебеда. Много пъти се опитвали те да уловят големите птици, но все не успявали. Тогава загребали към брега. В лодката били баща, дъщеря и двама сина.
Синовете знаели, че жрецът е вълшебник. Казали му:
— Баща ни е стар. Иска да има одеяло и накит за глава от лебедови пера, но не можем да уловим птиците.
Жрецът взел лебедовите пера, които дъщерята държала в ръка. Измайсторил бързо накит, който приличал на глава и шия на лебед. После извадил от магическата си торба дълъг и здрав ремък от еленова кожа.
Като поставил накита на главата си, жрецът доплувал до мястото, където било сбрано ятото лебеди. Погледнали го те, но видели над водата само лебедовата шия и решили, че това е някой от техните другари. Гмурнал се жрецът под ятото и бързо завързал краката на птиците с кожения ремък. После доплувал обратно до брега и вързал края на ремъка за едно дърво. Свалил си накита. Птиците понечили да литнат, но не успели и така братята и сестрата влезли навътре с кануто и хванали всички лебеди.
Когато индианците се върнали, похвалили жреца и го помолили да им улови още неколцина лебеда.
Макар и да знаел възможностите си, жрецът останал поласкан от тяхната похвала. Заплувал към друго ято от осем лебеда. Отново големите бели птици не се изплашили и останали край него, докато връзвал с ремък черните им крака.
Като наближил брега, жрецът опасал въжето около кръста си, за да освободи ръцете си и да свали лебедовия накит. Но когато свалил накита във водата, загубил магическата си сила. Лебедите полетели високо в небето. Жрецът развързал бързо ремъка от кръста си, но увиснал на ръцете. Скоро обаче въжето се впило дълбоко в пръстите му и той се принудил да го пусне. Паднал от много високо върху една скала, на която и до днес индианците показват дупката, образувана при падането му.
Химн на красотата навахо
Разказвачът на приказки от племето навахо разказва така. Мечката, Жабата, Змията и Костенурката решили да нападнат хората от едно село под океана. Говорело се, че в къщата на шамана има много вълшебни неща. Тъй като Мечката и Змията не можели да плуват под водата, останали да пазят брега, докато трае нападението. Жабата и Костенурката нахлули в един от хоганите, Къщата на мидите, с намерение да отвлекат на брега няколко момичета, но селяните чули писъците на момичетата и хукнали да ги спасяват. Пристигнали на часа и двамата нападатели, като разбрали, че няма да могат да отвлекат момичетата, скалпирали две от тях. Косата на по-голямото била обточена с бели мидени черупки, а косата на по-малкото — украсена с тюркоази. Нападателите скрили скалповете в една магическа торба и избягали от хогана.
Хората се нахвърлили върху крадците тъй яростно, че Жабата, с помощта на магия, започнала да се свива, станала съвсем малка и успяла да се скрие под черупката на Костенурката. Така и двамата се отървали от атаката, защото и най-здравите чукове и брадви на хората от селото не могли да разчупят черупката на Костенурката. Тогава хората хвърлили Костенурката и Жабата в голяма пещ, където горял силен огън, с намерение да ги изгорят до смърт. Жабата се измъкнала изпод черупката на Костенурката и започнала да едрее и да пръска вода върху огъня, докато го изгасила.
Когато селяните отворили вратичката на пещта, заварили двете животни живи. Но щом Жабата и Костенурката се опитали да избягат, хората ги хванали и наивно решили да удавят двамата нападатели, като ги хвърлили в бърза река. Това спасило Костенурката и Жабата, които отнесли със себе си майсторски украсените скалпове. Когато Жабата и Костенурката излезли от реката на брега, вятърът задухал по бреговата ивица и съобщил на Змията и Мечката къде да ги пресрещнат.
Четирите животни вече наближавали своето село, когато срещнали осем селяни, които поискали да узнаят кой от нападателите носи двата скалпа; но нито едно от животните не издало тайната.
Тогава двама от селяните, които имали красиви дъщери, обещали да ги дарят като годеници на онзи, който стреля най-далече. Всъщност селяните искали да разберат колко силни са нападателите, за да отнемат скъпоценностите от крадците. Осмината пуснали стрелите си, същото сторили и останалите. Най-напред Мечката и Заекът не се съгласили да стрелят, защото, казали те, били твърде стари да се състезават с младежите. Макар че някои стрели отишли много далече, нито една не стигнала стрелите на Мечката и Заека.
По-младите мъже много се ядосали и хукнали към селото, без да чакат Мечката и Заека. Но дори и по-възрастни от останалите, Мечката и Заекът скоро настигнали младежите и отново започнали да се състезават в стрелба. И отново Мечката и Заекът спечелили, но двамата селяни, чиито дъщери щели да бъдат за награда, още не искали да ги обещаят като годеници на нападателите.
Групата се завърнала в селото, но Мечката и Заекът решили да останат на лагер малко извън селото. Мислели, че така откраднатото съкровище ще бъде на много по-сигурно място. Построили си удобен подслон и започнали да замислят план за спечелването на двете дъщери без повече състезания.
Като се върнали в селото, хората затанцували; скоро всички младежи танцували под ритъма на барабаните и песните. Както танцували, двете девойки, обещани като награда, усетили чуден аромат, който сякаш ги зовял. Решили да тръгнат по уханните следи и незабелязано от останалите, танцуващи, се запътили нататък. Следите, по които тръгнали, скоро ги довели до подслона, построен от Мечката и Заека. Надникнали вътре и за своя радост заварили двама много красиви момци, богато облечени. Момъкът мечка бил облечен в черно, а по Момъка заек се преплитали всички цветове на дъгата. И двамата имали приказни накити и любезно се усмихвали.
По-голямата от девойките видяла, че младежите пушат, и помолила Мечката за малко от тютюна с чуден аромат. Той отвърнал: „Не!“. Но Заекът поканил девойките и им казал, че биха могли да опитат тютюна вътре. Девойките харесали външността и любезните обноски на младежите и влезли в колибата да поседнат. Мечката подала лулата с бели мидени черупки на по-голямото момиче; а Заекът предложил красивата тюркоазена лула на по-малката. Всяка си дръпнала по веднъж от своята лула и изведнъж светът се замъглил и станал черен.
На сутринта Заекът поднесъл силен тамян пред лицата на девойките и те дошли на себе си. Видели, че навън е ден и че Мечката и Заекът са се превърнали в старци. През деня момичетата останали затворени, но когато се стъмнило, по-малката, Глиспа, се опитала да избяга. Знаела, че е вързана за глезена на Змията с тънка, дълга синя змия-стрелец. Всеки път, когато момичето се опитвало да разхлаби примката около китката си, Змията се събуждала. Тя изчаквала Змията отново да заспи. После, като наслюнчила тънката си китка, внимателно я извадила от малката примка, без да събуди змията, която я пазела в плен.
Когато стигнала до вратата, тя открила, че колибата е заобиколена от стотици съскащи змии. Най-силно съскали и я заплашвали тогава, когато тя проявявала страх; затова помолила духовете си да й дарят смелост. Така успяла да премине през виещите се змии и да излезе на свобода.
Очаквали я обаче други големи премеждия. Тъкмо се отдалечила малко от колибата, дочула гневни гласове, които тутакси познала. Близките и приятелите й от селото я търсели. Знаела, че ако я открият, ще я убият. Огледала се как да избяга, но зад гърба си видяла, че Змията е по следите й. Страхът дал крила на нозете й и тя побягнала към близка река; скочила в нея, за да не може Змията да я намери по мириса.
Тъкмо наближила възвишенията и поела да заобиколи подножието на едно от тях, когато усетила силна жажда. Внезапно пред нея се появило езеро. Появили се хората на Змията и я попитали откъде идва. Разказала им тя цялата истина за онова, което се случило, и забелязала как се стопила твърдостта по лицата им. Повдигнали те единия край на езерото, сякаш било от кожа, и й казали, че щом казва истината, може да влезе в страната им.
Тя тръгнала през една житна нива, похапнала си, а хората й дали да пие вода и се отнасяли с нея мило. Взели я в едно жилище, подобно на тези, в които живеели хората пуебло, и я уверили, че ще бъде в безопасност от стареца, от когото избягала. Останала тя в къщата, дали й да яде вълшебна каша от една вълшебна купа, която никога не се изпразвала. После отишла с новите си приятели на голямо пиршество и там отново видяла Човека змия; но не се изплашила от него, защото той отново бил млад и красив и облечен с разкошни дрехи на дъгата, както преди.
Зарадвала се тя, седнала до младия мъж, докато пирували, и забелязала, че всички хора, които минават покрай тях, почтително поздравяват младежа. Тогава той й казал, че е велик шаман, един от малцината, които знаят изцяло приказния химн Хозони; знаел също как да рисува магическите, ритуални пясъчни рисунки, които били част от церемонията. Така се изпълнявал химнът на изцелението.
Когато момичето заявило, че много обича музика, младият мъж я научил да пее и рисува. Момичето усвоило всичко много бързо. Било щастливо при хората на Змията и останало в страната им две зими. После се затъжила за своите и разкрила мъката си на вълшебника Човек-змия. Казала му, че не само иска да види хората си, но че иска да научи и по-големия си брат да пее химна и да рисува; той щял да използва магията, за да изцери болните в своята страна.
Глиспа се завърнала при хората си и открила, че времето е заличило разликите помежду им и че гневът им вече е преминал. Посрещнали я, сякаш се връщала от смъртта, а тя веднага захванала да учи брат си да пее прекрасния химн и да рисува по пясъка, което все още било прясно в паметта й. Брат й много се мъчил да научи всичко, но не успял да запомни правилно да подрежда отделните песни в химна и начините, по които да нагласява отделните пясъци, за да постигне изцеление.
След като правила многократни опити да посвети своя брат в тези тайни, един ден тя насочила ръцете му върху пясъчната рисунка, пеейки химна, и поставила по една царевично зърно на всеки цвят, където била нужна промяна; отбелязала и местата, където започвала всяка песен, като поставила четири царевични зърна на тези точки. Оставила ги така до настъпването на зората, когато накарала слугите си да съберат царевицата. Докато пеела някои от вълшебните части на химна, направила от царевицата гъста супа. Когато брат й хапнал от супата, запомнил думите и положенията на песните в химна; запомнил и точно как се нареждат пясъчните рисунки, а също и местата на всеки цвят.
Глиспа се зарадвала и научила брат си на всички церемонии, придружаващи пеенето на химна. Показала му и как трябва да се прави молитвеното поднасяне на пера по време на церемонията. Сега брат й научавал всичко много бързо. Скоро станал велик шаман, който знаел не само да лекува болните, но и да обучава други шамани, за да могат да изпълняват могъщата церемония на Химна на красотата.
Навахите се радвали, че в живота им е дошла великата вълшебна церемония. Когато се изпълнявала тази церемония, тя продължавала четири дни и четири нощи и хората се къпели, за да са чисти за церемонията. А когато свършвала и последната й част, главният шаман разказвал за възможното завръщане на Човека змия. Хората знаели, че той притежава сила, която може да ги отведе в страшния подземен свят; затова, когато внезапно се появявал шаман, преоблечен като Човека змия, ефектът върху лекувания пациент обикновено бил тъй силен, че изцелението му ставало почти сигурно.
Вълшебният празник шайени
По своя език шайените били свързани с могъщата алгонкуинска фамилия, а по времето на тази история територията на шайените се простирала на запад от главното течение на величествената река Мисисипи.
Един ден в големия лагерен кръг се събрали много шайени, за да отпразнуват празника на игрите. Макар че хората почти умирали от глад, били много храбри и бодрият им дух се поддържал от членовете на Дружеството на Червената лисица, най-юначните между храбреците, които се усмихвали пред всяка опасност и се подигравали в лицето на самата смърт.
Двама жреци от племето останали в домовете си, за да облекат празничните си одежди и да се украсят с бои, а чак след това щели да се присъединят към игрите. Всеки жрец се стараел да си сложи най-подходящите дрехи и цветове по лицето и тялото си, така както индианците обикновено научавали този ритуал в сънищата си или докато постели в някое усамотено място.
Когато двамата жреци се натъкмили, срещнали се по пътя към дома на вожда. И двамата останали поразени и разгневени, като видели, че носят еднакви облекла и имат по себе си еднакви пера и бои.
— Защо — запитал единият от жреците — си облечен като мен? Или искаш да ограбиш моята сила, а може би да ми се подиграеш?
Другият жрец отвърнал:
— Ти си този, който ме имитира. Как се научи да се обличаш като мен?
— Нощес, в съня си на жрец, отидох до един бистър извор до лагера и там, отразена във водата, видях такава дреха, каквато нося сега — обяснил жрецът, който заговорил пръв. — Всяко перо, всяко мънисто и цветен символ бяха същите, каквито нося сега.
— В това, което ми казваш, има много мистерия и магия — казал другият. — Нощес, когато изгряха звездите, аз също отидох до извора и сънувах; там се научих да се облека така, както съм сега.
Заспорили кой има по-право да се облече така и накрая решили да отидат заедно на извора и да се опитат да разберат кой има по-голямо право. Поели към извора, а хората тръгнали след тях, без да продумат.
Когато застанали на края на извора, всеки жрец отстъпил на другия да влезе пръв в дълбокия вир. Стъпили заедно във водата и пред очите на хората, които ги гледали, потънали.
Двамата жреци бавно се спуснали на дъното на вира. Там видели една много стара жена, която навярно живеел в извора.
— Защо идвате и какво търсите? — пискливо запитала жената.
Познавайки добре жилото на глада, те отговорили в един глас:
— Хората ни гладуват. Нямаме никаква храна и най-добрите ни ловци не могат да намерят дивеч.
Старицата загледала втренчено двамата жреци, после им дала по една празна дървена гаванка. В едната сложила малко жито, а в другата — малко пемикан. Двамата жреци й благодарили и през водата се изкачили до хората си, които ги очаквали.
Върнали се в лагера безмълвни. Там жреците поделили храната между гладуващите хора. И макар всички да се наяли до насита, гаванките оставали пълни и не се изпразвали. Така хората отпразнували празника и отправили благодарности към Великия Дух.
Старите хора от племето на шайените разправят, че така при тях дошли за първи път житото и пемиканът.
Високият боровинков храст крии
Индианците крии считали Човека, който скита, за велик магьосник. Според тях можел да накара плодовете да зреят където и когато пожелаел. Магьосникът разбирал нещата по-добре, но бил достатъчно мъдър да не казва на хората, че грешат. Също като мнозина от своите почитатели Човекът, който скита, бил много умен и много глупав, много мъдър и много тъп. Най-често изумявал, когато се опитвал да покаже колко е схватлив, но хората лесно му прощавали, защото имал добро чувство за хумор и обикновено знаел как да се надсмива над себе си, допуснел ли някоя грешка.
Веднъж магьосникът огладнял и ожаднял. Докато седял на брега на широка бистра река, той си дялкал парче брезова кора от кану, за да направи чаша за пиене. Внезапно завикал от радост, защото току пред него, на повърхността на реката, плували големи клони със зрели, червени боровинки. Скочил нетърпеливо в потока да събере сочните плодове, обърнал се презглава и излязъл задъхан без нито едно зрънце.
„Днес не съм умен — помислил си той. — Много надълбоко са в бистрата вода и ще трябва да се гмурна, за да ги взема.“
Бил само по набедреник и мокасини и затова се гмурнал дълбоко под студената вода, надолу и още по-надолу. Минал край изненадани риби и стреснал голяма костенурка, но не намерил никакви боровинки. Излязъл на повърхността на водата и като си поел отново дъх, започнал да търси плодовете по повърхността. Едно от добрите му качества били неговата решителност. Никога не се отказвал лесно. Продължил да се гмурка, като цепел водата с ръце, без да улови нито една боровинка. Накрая се покатерил уморен на брега на потока и легнал.
„Ще си почина малко и пак ще се гмурна“ — задъхан помислил той и се изтърколил по гръб.
Тогава съзрял нещо, което тъй го разсмяло, та чак се задавил.
— Черен облак е замъглил ума ти днес — рекъл си той. — Ама какъв идиот съм бил да се гмуркам по боровинковите сенки!
И магьосникът отново се разсмял на своята глупост. Боровинките висели в алени гроздове по голям храст над реката, а той се гмуркал в реката, където се виждало само тяхното отражение. Накрая мисълта за глупостта му започнала да го дразни, та се изправил и хвърлил няколко големи камъка във водата, където отражението на плодовете сякаш му се надсмивало.
— Така ти се пада! — провикнал се той. — Да се научиш как се правят номера!
Реката насмешливо бълбукала по своя път и при всеки хвърлен камък водата плисвала в лицето на Човека, който скита, весели пръски и го карала отново да пелтечи от яд.
Докато старецът хвърлял камъни в реката, боровинковият храст решил наистина да му изиграе номер. Храстът си спомнял многобройните номера, които магьосникът прилагал на птиците, зверовете, дърветата и растенията. „Сега — мислел си храстът, — ми се отдава случай да му го върна.“
Човекът разгледал драскотините, оставени по пръстите му от острите камъни, отправил поглед към веселите вълнички на потока и разбрал, че само той губи от своя изблик на гняв.
„Хубаво — казал си той, — ще забравя неприятния номер, ако си хапна малко от тези вкусни плодове.“ Протегнал ръка да набере от изкушаващите го плодове, но ахнал от почуда. Когато пръстите му почти докоснали боровинките, клоните сякаш се повдигнали малко нагоре, колкото да останат извън обсега му.
— Хич не се опитвай да сравняваш магията си с моята — извикал ядно той на храста.
Опитал отново да набере малко зрънца, но те все си оставали над върховете на припрените му пръсти. Ядосал се не на шега и започнал да подскача под храста, като крещял и дърпал ниските клони. Боровинките все бягали от ръцете му и той все повече се гневял. С все сила хвърлил няколко големи камъка по бягащите зрънца. Успял да свали едно-две от тях, но те били смачкани и без сок и не ставали за ядене. Намръщено загледал лъскавите зрънца и сок се появил — но в очите му.
— Чуй какво ще ти кажа! — извикал той. — Отсега нататък ще си останеш все тъй висок. Аз няма да хапна от плодовете ти и никой няма да харесва техния вкус. Винаги ще си мършав. Ще те знаят като високия боровинков храст, за да не те сбъркат никога с малката ти, сладка сестрица. Кисели боровинки, аз казах!
Принцеса и робиня квакиутли
Принц Раздавач на храна бил велик вожд и воин на квакиутлите. Бил могъщ и всички му се подчинявали, с изключение на неговата дъщеря. Принцесата често вършела неща, които съзнавала, че са неправилни, въпреки заръките да не ги върши. Баща й много пъти я предупреждавал да не ходи сама в гората, защото е опасно.
— Не от зверовете трябва да се страхуваш — казвал той, — а от злите духове и лошите хора, които се крият в тъмните сенки на огромните кедрови дървета.
— Пази се от Д’сонокуа, Дивата жена на тундрата — казвали й мъдреците от племето. — Някой ден, както си вървиш по тъмните горски пътеки, тя ще те хване.
И тя наистина я хванала!
В течение на четири слънца принцесата била в плен на Д’сонокуа, докато накрая й дошли на помощ група храбри воини. Те нахлули в къщата на Д’сонокуа, като извадили една греда от покрива, докато тя била навън да събира диви плодове. Дивата жена се върнала точно когато принцесата и воините се отдалечавали от полянката, където се намирала къщата й. Подгонила ги с дивашки викове. Докато тичали, те пуснали по Дивата жена много стрели, но не я спрели. Магията на Д’сонокуа обаче не успяла да задържи групата и те стигнали до селото.
Докато Дивата жена от тундрата наближила очертанията на селото и видяла вожда Раздавач на храна и неговите хора, въоръжени и готови за бой, направила една магия. Изведнъж станала голяма и силна като млада хвойна. Стрелите и тоягите не я наранили. Щяла да убие много хора, ако не бил един мъдър стар шаман, който измислил как да я спре. Наредил на няколко бойци да си порежат устните и езиците и да изплюят кръвта по Д’сонокуа.
Те направили това и Д’сонокуа започнала да се свива, докато станала колкото човек. Виела от болка, докато я пръскала кръвта. Когато воините я заплюли четири пъти, Дивата жена се примолила за помощ. А когато хората завикали: „Убийте вещицата!“, тя помолила да стане робиня на принца и да пази младата принцеса от зло.
— Нека опита да прави това, което иска — наредил принцът. — Ако работата й не ни хареса, ще ви я предам и правете с нея каквото решите.
Наложило се хората да се съгласят с това обещание.
Д’сонокуа много се трудила, за да угоди на принца и принцесата. Обикнала много принцесата и й дала за подарък малка птичка-присмехулник, която пазела вързана за косъм от паяжина в дългите си черни коси. Сетне показала на принца и принцесата един чуден танц, който те не били виждали никога преди и който много им харесал. Д’сонокуа ги научила да го танцуват и им показала, че могат да го запазят за себе си и че тя вече няма да го танцува.
Един воин, който завидял за доброто отношение на принцесата към робинята, поискал съвет от един шаман, който притежавал голяма вълшебна сила. Направили план как да убият Дивата жена от тундрата, която станала такъв послушен роб. Искали да разрушат магията и влиянието й над принцесата. Дълго време не могли да осъществят решението си, защото Д’сонокуа имала голяма сила, от която те се страхували.
Младата принцеса винаги се обличала като принцеса и полагала големи грижи за външността си. Веднъж Д’сонокуа гледала как принцесата си скубе веждите, докато заприличали на новата луна.
— Моля те! Нека и аз да направя такива веждите си! — помолила Д’сонокуа.
Развеселила се принцесата и разрешила на робинята си да направи каквото иска. Но Д’Сонокуа нямала опит и гъстите й вежди съвсем се развалили, след като изскубала много косъмчета с мидената черупка. Помолила принцесата да нареди на някоя жена от племето да й оформи веждите също като на господарката.
Принцесата склонила, но не успяла да намери жена в племето, която да се престраши да изпълни желанието на Дивата жена. Всички се страхували да не би да я разгневят с неумелата си работа. Накрая младият воин чул за това затруднение и след като се посъветвал с шамана, заявил, че може да оформи веждите на Д’сонокуа точно както иска.
Когато отишъл в къщата на принцесата да стори както обещал, казал, че ще използва остър нож от камък вместо мида за скубане. Обяснил на принцесата и робинята, че ножът има магическа сила и че след като ги изреже, веждите вече няма да пораснат.
И казал истината! Преди да започне, казал на Д’сонокуа да затвори здраво очите си, за да не ги нарани с острието. Щом сторила тъй, воинът забил нож в мозъка й и Дивата жена от тундрата паднала мъртва в краката му.
Приказки за гарвана
Черен като гарван бела кула
Макар че Гарванът правел много бели на помощниците на Великия маг, той бил такава умна птица, че го изпратили на земята с магически сили, за да помага на хората да се справят с трудностите си. Понякога той успявал да свърши работата много добре, но често и не успявал. Навярно защото едновременно бил много мъдър и много глупав, много схватлив и много тъп, а най-често се проявявал като глупак тъкмо когато искал да покаже колко е умен. Било като гарван, било като маскиран човек, той се появява в много приказки от тази книга, където се вижда каква чудновата стара птица бил всъщност Гарванът магьосник.
Когато индианец от Северозападния бряг каже „черен като гарван“, това означава „много, много черен“. Индианците от племето бела кула разказват тази легенда: защо Гарванът е черен като най-черната нощ.
Гарванът бил много суетна птица. Преди да го изпрати на земята, Великият маг заръчал на помощниците си да го направят най-живописната от всички птици. Те здраво се потрудили, за да изпълнят заповедта на своя господар, но задачата се оказала много мъчна. След много луни тежък труд решили, че са свършили добра работа. Гарванът бил така красиво оцветен, че дори синята птица[33] и кардиналът[34] били невзрачни пред него. Но когато Гарванът видял отражението си в небесния вир, останал недоволен. Отначало поискал да му сменят цветовете на крилата. Когато това било изпълнено, решил, че перата на опашката му трябва да получат друг отенък.
Помощниците търпеливо правели всички промени. Гарванът обаче все не бил доволен. Помощниците споделили с Великия маг своите неволи и той отишъл до голямата работилница да види тяхната работа. Гарванът приличал на небесната дъга, но пред Великият маг заявил, че според него са необходими още много поправки, преди да слезе долу при хората. Великият маг слушал спокойно, докато голямата птица му разказвала какви поправки би искала.
— Такава суетна и недоволна птица заслужава само още една поправка — казал той. Накратко обяснил на помощниците си какво да направят. Тогава те започнали да хвърлят сажди и пепел по Гарвана, докато станал черен като нощта. Черен бил и когато го изпратили долу при хората, и досега все е черен.
Жената на прилива и отлива хайда
Индианците от племето хайда разказват, че Жената на прилива и отлива на Големия пролив винаги била отрупана с работа. Едно от задълженията й било да следи за приливите и отливите на Северозападния бряг. Лягала по гръб и вдигала крака или ги спускала. Когато краката й били горе, водата прииждала и се увивала около скалите далече навътре по брега. А когато спускала краката си, водата се оттегляла и океанът вече не заливал бреговете.
Жената на прилива и отлива не само работела с водата денем и нощем, но имала и друга тежка задача. С нея ръцете й били още по-заети от краката. Тя държала всички риби затворени в големи, вълшебни кутии, наредени около просторния й дом. От време на време рибите успявали да избягат от тези кутии и приливът ги пръсвал по брега.
Жената на прилива и отлива винаги се ядосвала, когато някоя риба се изплъзнела от кутиите; точно така била обхваната от дива ярост в деня, когато Гарванът Кей-ка кацнал на брега близо до дома й. Щом Гарванът докоснал земята, той се преобразил така, че крилата му, черните му пера и човка изчезнали и той станал човек. Отишъл до вратата на къщата на Жената на прилива и отлива и надзърнал вътре.
— Къде си бил и какво си правил? — гневно попитала Жената, без да се обърне да види кой е.
— Много съм уморен и гладен, о, Жено на приливите и отливите — казал тъжно Гарванът. — Бях на лов за юликан[35].
— И, разбира се, не си уловил! — изкрещяла тя надменно. — Цялата риба юликан е на сигурно място в моите кутии. Махай се от дома ми и стой навън!
Гарванът още повече се натъжил, излязъл на брега и седнал на голяма канара близо до океана. Загледал как един гларус налапва умрял юликан, преди някакъв жерав наблизо да успее да сграбчи малката рибка. Тъкмо тази рибка станала причина една мисъл да хрумне на Гарвана. Но за да проведе плана си, му трябвала една-единствена рибка от тези малки морски създания. Започнал да следи нетърпеливо всяка нова вълна, но на брега не се появявала нито една риба. И за да постигне своето, той предизвикал свада между гларуса и жерава.
— Жеравът твърди, че имаш голяма уста и прекалено често я използваш — казал той на гларуса.
Гларусът се ядосал, но не посмял да се сбие с такава голяма птица като жерава.
Гарванът отишъл при жерава.
— Морският гларус казва да държиш дългия си нос далече от чуждите работи — заявил той.
С висок дрезгав глас жеравът изтичал при гларуса и го ритнал тъй силно по пернатата му опашка, че погълнатата рибка излетяла от устата на гларуса и паднала на брега близко до Гарвана. Преди жеравът да успее да я стигне, Гарванът сграбчил мазната рибка и я разтрил по шапката си. Миризмата на рибката била много остра.
Върнал се Гарванът при къщата на Жената на прилива и отлива и подал глава през вратата. Жената усетила веднага миризмата на риба и тутакси се обърнала към Гарвана.
— Откъде взе тая риба? — рязко попитала тя.
Гарванът потупал стомаха си; учтиво се оригнал и лукаво заявил:
— В океана, недалеч от брега, има много, много риба. Много повече, отколкото в твоите вълшебни кутии.
Жената на прилива и отлива се завайкала:
— Тия риби са толкова хлъзгави, че непрекъснато излизат от кутиите ми — високо захленчила тя.
— А ти имаш толкова много работа с приливите и отливите, че ти се чудя как си поела и грижата за рибата — казал Гарванът. — Дори една такава умна жена като тебе има много повече работа, отколкото могат да вършат неколцина мъже, та макар и само да следят за приливите и отливите. Защо не вземеш да изхвърлиш тази досадна риба в океана?
— Така и ще направя — извикала тя и скочила тъй неочаквано, та едва не прекатурила Гарвана на брега. Той използвал удобния момент и избягал, докато Жената запратила кутиите с рибата навътре в океана.
Ето след тази хитра постъпка на Гарвана оттогава насам индианците намират различни видове риба в океана.
Гарванът — строител на лодки цимшиани
След като Гарванът прелетял около света, отново кацнал на територията на цимшианите и приел човешки вид. Бил много уморен след продължителните си полети и приключенията, които му се случили по пътя. И преди всичко бил много гладен, както обикновено.
Видял да се издига дим над гората и като се запътил в тази посока, открил една колиба, сгушена под високите дървета. Там живеела красива цимшианска девойка заедно със своята майка, която се оказала много гостоприемна. В къщата имало големи запаси от вкусна и разнообразна храна и след като се наял до насита, Гарванът изпаднал в блажено настроение. Започнал да приказва предимно за себе си, без да забрави да спомене колко е умен и да се похвали за майсторството си, действително или измислено, да прави разни неща. И тогава плодовитият му, изпълнен с трикове ум родил една идея.
— Ако ми дадеш дъщеря си, ще се оженя за нея — казал той на вдовицата, която веднага се съгласила.
Няколко луни Гарванът живял щастливо с жена си в дома на вдовицата. Когато усетил, че най-накрая тъща му се зачудила защо не подхваща никаква работа, освен да яде, той се заел със занаята, който познавал най-добре — измамата. Една нощ заявил на жена си, че толкова много я обича, тя е готов да построи чудесно ново кану за нейната майка. Не забравил да добави, че тъй като е майстор по лодките, кануто ще бъде самата изящност и красота. Толкова прекрасно ще бъде кануто, уверявал я той, че те никога вече няма да посегнат към старата си лодка.
— Кажи на скъпата си майка — тук Гарванът за момент надминал себе си, защото се сетил за умението на своята тъща да прави хубави гостби, — че утре, щом изгрее слънцето, ще ида в гората и ще потърся червено кедрово дърво, достойно да стане нейно кану. При следващото слънце ще оформя ствола на дървото, което съм избрал.
Дъщерята гордо предала съобщението на Гарвана на своята майка, която с радост го изслушала.
На следната сутрин, след обилна закуска, Гарванът казал на жените, че тръгва за близката гора да търси подходящо дърво за кану. Той наистина навлязъл навътре в гората, почивал си, докато слънцето захванало да се крие зад дърветата, а след това се върнал при жена си. Като се навечерял още по-добре от обикновено, той обяснил, че апетитът му се е изострил поради търсенето на дърво за кануто и добавил на жените, че след като огледал много дървета, открил тъкмо онова, което му трябва.
Той уверил жените, че рано на другата сутрин ще поеме отново към гората, за да отсече дървото и да започне работа. Жена му с нетърпение очаквала този момент, особено след като той й разказал колко щастливи мигове да прекарат в прекрасното ново кану. По природа разказвач, той обрисувал с думи ярка картина на близкото бъдеще, когато щели да направят бърза обиколка на островите, жена му на кърмата, майка й по средата, а той на носа. На сутринта, малко преди да се зазори, тръгнал към гората, за да се заеме със задачата си. Взел си не само обилна закуска, която тъща му приготвила за него и която той сетне изгълтал като някой вълк, но и доста храна, за да се подкрепя, докато работи през деня; взел също и каменните сечива на вдовицата.
Когато горещината на деня попреминала, жените дочули ударите на теслата навътре в гората. След малко до тях стигнал трясъкът на падащо дърво. Очевидно Гарванът не престанал да работи и след това. Жените чували нестихващото ехо на усърдна тесла. Майсторът на канута, мислели те, навярно е започнал трудната част с издълбаването на ствола. Когато се спуснала тъмнината, Гарванът едва-едва повлякъл крак към дома, изморен от работата си по кануто, както обяснил. Седнал пред богатата трапеза, която двете приготвили за него. Изтощението му очевидно не влияело на неговия апетит, което накарало майката все по-често да поглежда към бързо намаляващите хранителни запаси. Същата нощ Гарванът помолил жена си да подсети своята майка, че най-подходящата храна за един строител на лодки би била някоя голяма сушена есетра, която да се приготвя специално за него всяка вечер.
След още четири дни тежък труд Гарванът съобщил пред вечерната трапеза с есетра, че скоро лодката ще бъде завършена. „Скоро“-то се проточило много дни и накрая майката заръчала на дъщеря си:
— Иди скришно в гората. По ударите на теслата ще стигнеш до твоя строител. Виж колко му остава до края. Бързо се върни и ми кажи, без твоят съпруг да разбере това. Майсторите на канута обикновено не обичат да ги гледа жена, докато работят, преди всичко да е готово.
Дъщерята послушала майка си и се запътила по посока на звуците от теслата малко затруднена, тъй като с всеки ден звуците се чували все по-малко и по-малко. Когато младата жена предпазливо приближила мястото, където работел строителят на лодки, спряла да погледа иззад голямо кедрово дърво. Гарванът току-що се бил покачил на люлката си от кедрови клони в дървото и сега лежал безгрижно по гръб, като си тананикал някаква песничка, която майсторите на канута пеят по време на работа. Не си оставял работата и Гарванът. От време на време изпълзявал от люлката и няколко пъти почуквал с тъпото на теслата лекичко един стар кедров пън, който лежал наблизо. Една дупка в края на прогнилия пън понасяла ехото и увеличавала звуците, та на известно разстояние човек веднага да реши, че някой усилено се труди в гората.
Безшумно като валмо дим от дърва жената се промъкнала обратно. Когато стигнала до дома си, засрамено разказала на своята майка как върви работата по новото кану.
Тази нощ строителят на канута се върнал в къщи уморен като куче, но щастлив при мисълта за чудесната вечеря, която го очаква.
Щастието му секнало, когато побутнал тежката кедрова врата на къщата. Изчезнало било всичко: и запасите от храна, и красивата му жена, и щедрата му тъща. Излязъл и хукнал към брега, където било на котва старото кану. Нямало го. Разбрал, че жените са се върнали при племето си.
Натъжил се Гарванът, много се натъжил, защото бил безкрайно гладен.
Гарванът и Жената от мъглата Северозападен бряг
Когато светът бил още много млад, Гарванът и неговите роби били на риболов в голям залив на Северозападния бряг с надежда да хванат малко есетра. Успели да уловят само бикоглавки и затова Гарванът и неговите помощници загребали обратно към лагера в устието на потока. Скоро тяхното кану се обвило в гъста мъгла и станало невъзможно да видят дори греблата пред себе си. Внезапно мъглата малко се вдигнала и Гарванът и неговите роби с изненада видели в средата на лодката си една жена. Тя помолила Гарвана да й даде своята шапка от хвойнови корени. Взела я с лявата си ръка и я задържала пред себе си. Тутакси цялата мъгла се вляла в шапката и тъй те успели без труд да стигнат до своя лагер.
Гарванът знаел, че жената има шаманска сила и затова се оженил за нея. Веднъж той тръгнал на риболов и оставил един от робите си в лагера заедно с Жената от мъгла, както нарекъл той своята жена. Гарванът доста се забавил и Жената от мъгла се ядосала и помолила роба да напълни на извора един кош с вода и да й го донесе. Той го сторил, тя потопила пръст във водата, а сетне казала на роба да излее водата по посока на океана. Направил той и това, а заедно с водата навън изпляскала голяма есетра. Жената казала на роба да убие с тояга рибата, за да не се мъчи дълго, и тутакси я сготвила, още преди да се върне мъжът й. След като се нагостили с есетрата, тя наредила на роба хубаво да почисти зъбите си, да не би Гарванът да разбере какво са яли. Предупредила роба да не споменава за есетрата.
Когато Гарванът се върнал, робът изтичал да го посрещне. Човекът изглеждал тъй доволен, че Гарванът поискал да разбере какво се е случило, докато бил далеч. Робът го уверил, че нищо не се е случило, но Гарванът го заплашил и той му разказал за есетрата, която се появила от никъде.
Гарванът отишъл при Жената от мъгла и я запитал откъде всъщност е дошла есетрата. Тъй като обичала мъжа си, Жената от мъгла му разказала тайната си. Накарала го да напълни шапката си с вода от извора и да й я донесе. Гарванът с радост го сторил, защото нямал късмет с риболова и бил много гладен. Щом Гарванът донесъл водата в шапката, жена му потопила четири пръста в нея и когато той я излял, четири превъзходни червени есетри с плясък паднали на земята. Робът ги убил и сготвил, а Гарванът и жена му се нагостили и запели.
Щом привършили гощавката, Гарванът попитал Жената от мъгла дали би могла да сътвори с магия още големи риби като онези, които току-що изяли, защото за първи път виждал червена есетра. Тя му отвърнала, че има сили да стори това, но най-напред той трябва да построи склад за опушване с много рафтове, преди тя да сътвори есетрата.
Скоро Гарванът построил един голям склад за пушене на риба и с радост послушал Жената от мъгла, когато му наредила да й донесе голям кош, пълен с вода. Измила тя косата си в коша и казала на Гарвана да излее водата в извора, откъдето я бил взел. Той направил това и тутакси вирът загъмжал от прелестни червени есетри. Гарванът и робите му уловили и почистили много есетри, а после ги окачили по рафтовете в склада да се сушат. Във вира имало достатъчно риба да се напълнят три такива склада.
Щастлив бил Гарванът, като си помислил за чудесните запаси за зимата, но не след дълго се скарал на жена си за нещо. Заспорили те и сприхавият Гарван ударил Жената от мъгла. Тя му заявила, че веднага ще си отиде в дома на своя баща. Отначало той не й повярвал. Тя започнала да реши косата си и в същото време откъм склада за сушене на риба долетял звук, подобен на плющене на вятър и вода.
Жената от мъгла тихо излязла от къщата и се отправила към океана, а шумът от вихрени ветрове се усилил и сякаш я последвал. Когато тя наближила водата, Гарванът затичал след нея и я замолил да остане, но тя не отговорила и продължила да върви към океана. Гарванът се опитал да я хване, но ръцете му преминали през нея, сякаш преминавали през мъгла.
Тогава Гарванът завил от мъка. Разбрал каква била причината за странния, подобен на вятър шум. Цялата риба, дори опушената и изсушената по рафтовете, следвала Жената от мъгла по брега. Гарванът и двамата му роби направили опит да хванат няколко есетри, но не успели. Без да бързат, всички червени есетри изчезнали заедно с Жената от мъгла в океана. През цялата зима Гарванът щял да има за ядене само неколцина бикоглавки. Дори и с най-мощната си магия Гарванът не можал да върне нито Жената от мъгла, нито есетрата.
Оттогава Жената поток, дъщерята на Жената от мъгла, призовава рибата от океана нагоре по планинските потоци.
Как Гарванът хванал есетра Северозападен бряг
Щом Гарванът научил за прекрасната риба есетра, той поискал да я хване, за да я размножи в необятните реки на своята земя. Тогава един дух му казал, че Бобърът пази много грижливо всичката есетра.
Гарванът опитал с няколко хитри номера да накара Бобъра да се раздели с неколцина есетри, но нищо не успял да постигне. Тогава, като приложил цялата си вещина на вълшебник, открил как да се сдобие с това, което иска. Превърнал се в красиво момче и отишъл на гости при Бобъра в неговото леговище.
Отначало старият вожд не пускал маскирания Гарван дори да надникне в жилището му. Гарванът му казал, че е бедно сираче, без приятели и едва намира храна да преживее. Добавил, че би се радвал да помогне на Бобъра в неговата работа само срещу храна и покрив над главата си.
Така Гарванът заживял заедно с Бобъра в неговото жилище и правел всичко, за да не събуди подозрение у стария вожд. В началото, когато Бобърът отивал на лов за есетра, винаги оставял Гарвана затворен в леговището. Но след време пуснал младежа свободно да се разхожда.
Една нощ, след чудесна вечеря с есетра, Гарванът попитал Бобъра къде е уловил тази приказна риба.
— Имам една река и едно езеро с много есетра в тях — отговорил старият вожд. — Но всички те са мои и никой не може да си вземе дори една от тях.
След този случай Гарванът заработил още по-усърдно за Бобъра, докато Бобърът започнал да му се доверява толкова, та чак го взимал на риболов със себе си. Момчето се оказало умен рибар; и не след дълго Бобърът го оставил да ходи сам за риба. По време на тези риболовни пътешествия Гарванът успял да открадне неколцина есетри и да ги пусне в едно прохладно скрито малко езерце.
Един ден Гарванът насъбрал достатъчно есетра, за да насели с нея няколко реки и езера. И докато старият Бобър спял, той се преобразил в голям гарван и отлетял с ценната риба. Пуснал я в подходящи езера и реки; рибите са размножили тъй бързо, че скоро индианците от Северозападния бряг получили достатъчно риба за ядене.
Гарванът и жената риба хайда
Гарванът вълшебник огладнял. Той често бивал гладен, тъй като превръщането на едни неща в други изисквало много труд, а легендите на племето хайда разказват, че Гарванът бил може би най-големият гладник от всички, които правели магии. В този ден той решил да излезе със своето кану и да улови малко риба. Навлязъл в океана и уловил голямо количество риба, но щом я хвърлел на дъното на своята лодка, тя изскачала навън. Това ядосало вълшебника, който се надявал, че много скоро ще си похапне до насита.
Дошло му на ум нещо и бързо загребал към брега. Намерил едно хвойново дърво и събрал цяла шепа зрънца от смола. На бърза ръка измайсторил от смолата женска фигурка.
— А сега бързо порасни и напълней — заповядал той. Жената го сторила.
Гарванът я взел в кануто. Тя седнала на кърмата, докато той останал в средата на лодката, и започнал да лови риба. Щом улавял някоя риба, хвърлял я зад себе си и казвал на жената да седне върху й, за да не изскочи обратно в океана.
Слънцето ярко блестяло в небето, а Гарванът ловял рибата и я хвърлял на своята помощничка, без да се обръща. Единствената му мисъл била да хване колкото може повече риба за кратко време и да се върне на брега.
Жената седяла тъй безшумно, че от време на време Гарванът се провиквал на жаргона на чинуките: „Кла хауя“ (Как си?). Отначало тя отговаряла: „Клош!“ (Много добре!), но гласът й бил съвсем слаб и сякаш още повече отслабвал. Скоро тя казала само: „Ох!“ и след това настъпила тишина.
Когато жената престанала да отговаря на въпросите му, Гарванът се обърнал да види какво става. Но нея я нямало. Нямало и никаква риба, освен една малка рибка с изпъкнали очи, поради тежестта на жената, която седяла върху й, и петънце черна хвойнова смола по гръбчето й. Коремчето на рибката било бяло, но Гарванът не искал да хапне риба, по която имало останки от хвойновата жена, и гневно я захвърлил обратно в океана.
Днес рибата камбала все още има изпъкнали очи и малко черно петънце от едната страна. Индианците, които си спомнят приключенията на Гарвана, винаги носят по една пръчка, с която удрят по главата всяка камбала, когато я изтеглят в кануто.
Гарванът и танцьорката хайда
„Ще трябва да си построя едно кану“ — казал си Гарванът. В мързеливия си човешки вид вълшебникът бавно се опитвал да гребе с едно много старо кану, зле закърпено отвсякъде и пропускащо вода, за да влезе в устието на малка рекичка в земите на хайда, която се вливала в океана. Отдавна Гарванът не бил правил кану, защото много луни наред все успявал да си изпроси или да вземе от някого на заем, а когато не можел да го стори, почти винаги намирал хитър начин да си намери някое кану, почти готово да бъде пуснато във водата.
Мокър до кръста, Гарванът се добрал и изкачил на брега. Чул биене на барабан в гората и разбрал, че недалеч има някакво селище. Гарванът внимателно се промъкнал по брега, който в разстояние на километри заобикалял голяма кедрова гора. Търсел кану, което лесно да отмъкне, но не намерил.
Накрая се отказал от търсенето и като избрал едно местенце край брега, където океанът бил най-близко до гората, наял се до насита и започнал да дялка и обгаря един кедър, подходящ за кану, с удобна за него големина. Заработил здравата, като постепенно оформял и дълбаел ствола така, че с помощта на въглени и главни да обгори кануто от вътрешната страна. Щял да го пусне по-късно с помощта на неколцина селяни. Гарванът знаел, че поне ден-два ще трябва да го обгаря. Продължил упорито да работи, без да приема нито една покана от почтените, ала недоверчиви хора от селото да се чувствува като у дома си.
Жената на вожда на селото била особено внимателна с Гарвана и непрестанно му разказвала за някаква красива и умна танцьорка, която щяла да танцува в селото две вечери поред. Тя не само описала картината на танца, която накарала Гарвана да се замисли, но заръчала на двете си момчета да споменат пред Гарвана за танца и танцьорката, когато идат да го гледат как работи над кануто си.
— Отвсякъде ще дойдат много вождове и други хора — уверявали те Гарвана. — Никой не иска да пропусне нейното представление. Майка ни казва, че ще запази почетното място за теб близо до мястото, където ще танцува красавицата.
— Кажете й, че там няма да ме има. Трябва да си наглеждам кануто. Утре, когато се спусне тъмнината, то трябва да е готово — обяснил Гарванът.
Когато момчетата си отишли, той стъкмил малко дърва за опушване по вътрешните извивки на бъдещото си кану и легнал наблизо в очакване на утрото. Късно на следващия ден видял, че има още доста да обгорява, преди да постигне желаната дебелина на стените на лодката. Заработил усърдно по скелета около носа и кърмата, макар че звуците на барабаните и песните откъм селото силно го изкушавали, когато се спуснала тъмнината.
На моменти богатото въображение на Гарвана понасяло пред очите му танцьорката, тънка, красива и бляскава, примамливо извила тяло на брега под ритъма на музика, която сам си измислял. Когато момичето на неговите мисли минало край него, за да се промъкне в гората по посока на селото, той я последвал. Като пристигнал до голямата къща, видял, че истинската танцьорка тъкмо се готвела да започне. Отвели Гарвана до почетното място и докато сядал, поръсили отгоре му орлова перушина според ритуала. Танцът започнал.
Очите на Гарвана се разширили, като гледал красивата танцьорка да пристъпва, да се извива и носи изкусно в такт с барабаните и дървените дъсчици, отмерващи ритъма. Дълго танцувала тя и Гарванът не забелязал как минавало времето. Когато танцьорката понечвала да спре за миг, зрителите удряли с пръчки и жезли по пода и тя завъртявала още по-изкусно и гъвкаво тялото си отпреди.
Нощта почти била отминала, когато Гарванът поел по пътечката през голямата кедрова гора към брега. Вървял в унес, докато най-сетне стигнал мястото, където трябвало да бъде кануто му. И тогава изведнъж се сепнал. „Навярно крадци са отнесли лодката“ — помислил си той. Но истината се стрелнала през ума му като мълния, когато видял само няколко греди и пръти да димят върху пясъка. Викнал тъй силно, та го чули чак в селото. Хората очаквали този вик! Докато гледал танцьорката, огънят безнаказано свършил съвсем добре своята работа. Гредите и прътите, пръснати наоколо, били единствените останки от неговото кану.
Гарванът и хората сенки хайда
Гарванът летял над бурните води на пролива Хекат стрейтс, когато забелязал далече под себе си селце на племето хайда. Видял удобен случай за нова пакост, той кацнал на брега. Вълшебникът приел формата на човек, веднага щом се приземил близо до неколцина други гарвана, които търсели малки парченца за ядене по пясъка. Гарванът се мислел за толкова умен, че въобще не подозирал как откъм селото го наблюдават зорки очи. Макар все още да не ги познавал, той се готвел да премери ум с хората сенки.
Без да бърза, Гарванът закрачил по широкия скалист бряг. Краката му, несвикнали с такава груба земя, се изподраскали от множеството мидени черупки и се наранили от скалите и камъните. Помислил за миг отново да се превърне в гарван, да литне и се приземи по-близко до селото, но решил, че няма да е много разумно, тъй като някой можел да види или преобразяването му от човек в гарван, или обратното. Запътил се към голямата къща от червени кедрови трупи. Приличала на къща на вожд. В жилището зашепнали гласове: „Оня пакостник, Гарванът, пристига. Пазете се от лукавите му номера“.
Гарванът влязъл в просторната къща и останал изненадан, като видял колко е подредено. Гредите на покрива били тъй преплетени, че слънчевите лъчи огрявали всяко кътче на дома. Още повече се учудил, като не намерил никой вътре в къщата. А какви ли не храни имало там! Корени за ядене, кори и дребни плодове, наредени в строен ред по лавиците, сушена есетра и камбала висели по куките, готови да бъдат свалени и изядени. „Прилича ми на място, където дори един вълшебник би се чувствувал щастлив, особено ако го оставят да се наяде до насита с хубава храна!“ — помислил си Гарванът.
Макар да не бил гладен, след като задоволил любопитството си и разгледал хубаво всичко в тази къща, Гарванът решил да се нагости. Докато обикалял от едно място на друго, озадачила го някаква сянка, която го следвала по петите. Забързал колкото може с наранените си крака, после пак тръгнал тъй бавно, че едва помръдвал, но сянката не го изоставяла. Замахнал с ръка по нея. Тъмната форма не помръдвала и той чул наблизо кикот.
Гарванът се върнал до мястото с окачената риба и взел една червена есетра. Огледал се за място, където да изяде рибата на спокойствие. Открил един красиво гравиран червен кедров сандък, покрит с меки кожи от морски видри, поставен върху една площадка, обичайното място за почивка на вожд. Поставил есетрата до себе си и заразглеждал издраните си крака. Сетне посегнал за рибата. Но там нямало нищо!
Гарванът доста често използвал ума си за вълшебства и затова не можел да реши дали си представя нещата, или е станал обект на измама от страна на някаква неизвестна, силна магия. Отишъл отново до мястото с окачената риба и взел друга хубава есетра. Този път я оставил наблизо и решил да я държи под око за миг-два, преди да започне гощавката. Предишната нощ тъкмо се чудел дали умът му слабее, или волята му намалява. Затворил очи за момент, за да може по-лесно да се съсредоточи по този въпрос, който му създава големи грижи. Когато отворил очите си, есетрата я нямало.
Още веднъж Гарванът се върнал при рибата. Още веднъж си избрал хубава есетра. Още веднъж се върнал на мястото за вожда, за да си хапне от рибата, удобно настанен. Поставил я между краката си и я хванал с ръка, като се оглеждал предпазливо. Тъмна сянка се движела по пода пред него. С див вик на ярост Гарванът вдигнал ръка от рибата и разгневен подскочил към сянката. Ритниците и подскоците не донесли нищо добро на изнурените му нозе, но поне сянката изчезнала. Въздъхнал и се отправил към есетрата. Ала тя не била вече там!
Отново закуцукал Гарванът към окачалката за риба, където висели вкусните съкровища. Този път не си взел есетра, защото, за негово изумление, трите чудесни парчета, които преди си избрал, отново висели на куките, откъдето ги бил откачил.
Гарванът усещал, когато е победен. Поел, накуцвайки към вратата, сянката плътно зад него и тутакси се превърнал в птица. Отлетял и оставил сянката зад себе си. Да, размишлявал Гарванът, неговата магия не била тъй силна, колкото предполагал преди приключението му в селото на хората сенки.
Любовни приключения и любовна магия
Тийм микмак
Отдавна, много отдавна, в страната на микмаките живеел велик вожд, воин и магьосник на име Тийм. Бил голям приятел на Глускап, който също бил могъщ творец на магии; ала Глускап не притежавал великата способност на своя приятел. Тийм можел да става невидим и да слуша незабелязан разговорите на техните неприятели. Живеел край Атлантическия океан със своята сестра, която му помагала в работата. Много девойки желаели силно да се омъжат за Тийм, но той казвал, че ще се ожени само за онази, която успее да го види, когато се връща в къщи, след като одеялото на мрака покрива земята наоколо. Мнозина се опитали, но никоя не издържала изпитанието.
Всеки ден, когато слънцето си отивало, за да стори място на идващата луна, сестрата на Тийм тръгвала по брега да го посрещне и всяка девойка, която се надявала да стане жена на Тийм, можела да тръгне заедно със сестра му, за да опита късмета си. Единствено сестра му притежавала способността да го вижда, като се завръща привечер, и тогава тя запитвала девойката дали също вижда Тийм. Повечето от тях отговаряли с лъжа, като се престрували, че виждат Тийм, а всъщност не го виждали; тогава сестра му питала с какво тегли той голямата си шейна. В отговор девойките отвръщали, че тегли шейната си със здраво въже или с ремъци от лосова кожа, или с прът, и сестрата разбирала, че те само правят опити да отгатнат. Така Тийм не се оженил за никоя от тях.
Един велик вожд от съседното село имал три дъщери. Майка им отдавна била умряла. Най-малката дъщеря била не само красива, но добросърдечна и нежна и затова всички в селото на баща й я обичали. Другите две сестри силно ревнували по-младата си сестра, а също й завиждали, че всеки, който я срещне, я харесва. Двете сестри отрязали красивата й дълга коса, направили белези по лицето й с горещи въглени и я принудили да носи стари дрехи с надеждата, че това ще я загрози. Казали на баща си, че сама се е наранила, и тъй като малката им сестра била много мила и търпелива, не разказала на баща си за раните. Така той не научил какво всъщност се е случило, макар и често да се замислял за това.
Двете по-големи сестри решили да спечелят Тийм. Един ден тръгнали по брега заедно със сестра му тъкмо когато се здрачавало, за да изчакат завръщането му у дома. Когато сестрата на Тийм го видяла да идва, попитала двете момичета дали и те го виждат. И двете заявили, че го виждат съвсем ясно. Сестра му запитала от какво са ремъците на рамената му, а те се замислили и отвърнали: „От сурова кожа“. Тийм разбрал, че лъжат, и ги оставил да видят само палтото и мокасините му, когато ги свалял. Тогава двете се изплашили и смутено забързали нататък, без да кажат дума.
След дълго време най-малката сестра решила и тя да направи опит да види Тийм. Закърпила старите си дрехи и сложила по себе си малко бедни накити, които имала, а после скришом тръгнала да излиза, без да я видят сестрите й. Но те я усетили. Започнали да се смеят и да й се подиграват, за да я обезкуражат, но тя вече си била наумила да отиде и тръгнала. Когато хората научили какво е решила да прави, станало им мъчно за нея, защото усещали, че едва ли тя би имала късмет, след като толкова много девойки не бяха успели да го видят.
Когато настъпила нощта, сестрата на Тийм, която била много любезна с момичето, тръгнала по брега редом с нея, за да посрещнат заедно Тийм. Когато го наближили, сестра му запитала момичето дали може да го види, а то отговорило тъжно:
— Не.
Сестрата на Тийм останала доволна от честния отговор на момичето и отново я запитала дали вече не го вижда. Момичето се сепнало и отговорило:
— Да, но да! Той е прекрасен!
Тогава сестрата на Тийм запитала с какво тегли шейната си и момичето отговорило:
— С дъгата.
— А с какво е завързана? — попитала сестрата на Тийм.
— С Млечния път — отговорило озадаченото момиче.
— Ти наистина видя моя брат — казала сестрата на Тийм. Знаела, че Тийм нарочно се показал на момичето, защото то казало истината, когато отвърнало „не“.
Сестрата на Тийм взела момичето със себе си у дома, измила белезите по лицето й така, че те изчезнали, и натрила с вълшебно масло косата й, за да порасне отново дълга, както преди. Сетне облякла момичето с хубави дрехи, дала й красиви накити и я повела към мястото на булката. Върнал се Тийм и седнал до нея. Тя му станала жена, помагала му в работата и били много щастливи.
Влюбените от племето блекфути блекфути
Един ден трима воини в пълно бойно облекло се отправили в галоп към палатката типи на стар вожд в лагера на блекфутите. Съобщили на вожда, че идват от много далечно село да искат трите му красиви дъщери за жени.
Старият вожд се зарадвал, като видял тримата юнаци, които искат да му станат зетьове. Били високи, снажни и майсторски яздели красивите си коне.
Младежите обяснили на вожда, че са чули за голямата хубост и сръчност на трите девойки и че са готови да предложат всичко, което старият вожд пожелае, преди да му станат зетьове.
Старият вожд бил не само умен, но и много храбър; затова им поискал нещо, което не само щяло да докаже щедростта на тримата годеници, но и тяхната храброст.
— Като се завърнете заедно в моя лагер — казал той, — всеки от вас трябва да води пред себе си по двайсет хубави понита, пленени от селата на вашите неприятели.
Младежите разбрали, че този дар няма да е особено голям за такива красиви и надарени млади жени.
Старият вожд разрешил на трите си дъщери да отпразнуват вечерта с тримата годеници в голямата му палатка типи; и тримата имали желание, стига някой да ги помолел да доведат още по пет понита допълнително като дар на бащата за такива прекрасни девойки.
Преди да тръгнат, когато луната още препускала високо в небето, младите годеници казали на вожда и дъщерите му, че може би ще минат много луни, преди да се завърнат и да обявят момичетата за свои невести, тъй като хубавите понита винаги ги пазели добре; трудно щяло да бъде да се залови повече от едно пони наведнъж, най-много две, но от различни индиански групи, пръснати на обширна територия. Неприятелят можел и да рани някого, а можело да се наложи и да почиват доста дълго, преди отново да могат да яздят и нападат, за да пленят още понита. Вождът знаел колко верни са думите им; а момичетата обещали да имат търпение и да изчакат завръщането на младите воини.
Много луни минали, после още толкова. Жените в лагера на блекфутите се завайкали. Вождът татуирал лицето си в знак на траур и седял в своята палатка сам, с натежало сърце. Трите девойки чакали търпеливо много луни; а когато минали и заминали още луни, момичетата решили да не чакат повече. Разбрали, че бъдещите им женихи са убити; и храбрите момичета тръгнали да ги посрещнат в света на духовете. И тъй те дружно скочили от една висока канара в скалистото дефиле зад лагера.
Не след дълго тримата воини, щастливи и развълнувани, повели пред себе си шейсет красиви понита и бързо се понесли към лагера на блекфутите. Тъй като били минали много луни, те с нетърпение очаквали срещата с бъдещите си невести.
И щастие, и нещастие споходило момците по време на нападенията. Имало битки, рани, загуба на пленени понита — в някои случаи отново възвърнати от собствениците им — но всичко било свършило добре и те препускали в галоп, пришпорвайки пред себе си пленения трофей.
Лагерът се простирал вече съвсем близо пред тях и момците се приготвили да видят конниците, които щели да ги посрещнат. Но когато наближили лагера на блекфутите, дочули високите ридания на жените от племето; препуснали към жилището на вожда и там научили тъжната вест.
С разбити сърца юнаците решили незабавно да придружат своите избраници в земята на духовете. Спуснали се в галоп към ръба на огромната канара, която се извисявала над дълбокия скалист пролом; и като слезли от конете, заедно скочили върху камъните под себе си.
Конакадет хайда
Един младеж от благородно потекло, който притежавал много добродетели, се оженил за дъщерята на велик вожд от племето хайда. Жената на вожда не искала дъщеря й да се омъжи за него, защото бил известен комарджия. Станала заядлива тъща и не преставала да затруднява зетя си винаги, когато това било възможно. Наредила на робите си да гасят огъня веднага след като се е нахранила, за да не може младият мъж да си наготви ядене, когато се връща късно привечер. Като жена на виден вожд тъщата се ядосвала, че не може да се налага над младежа така, както правела с много други, включително със своята дъщеря. Когато зетят влизал в общинската къща късно през нощта след часовете на комар, жената на вожда подигравателно се обаждала: „Моят благороден зет досега е събирал дърва“ или „Бил е за риба, за да имам есетра на масата си“.
Отегчен от постоянните саркастични забележки и натяквания, младежът си построил малка колиба от червен кедър на брега на голямо езеро край океана. Знаел, че в езерото живее водното чудовище Конакадет, както казвали хората. Един ден младежът го видял да плува в далечината и продължил да го гледа, докато то се гмурнало под брега близо до голямо дърво, паднало във водата.
Младият мъж бил храбър и се приготвил да улови огромното чудовище, за което имало поверие, че притежава магическа сила. Разцепил на две дънера на дървото дълбоко под водата и раздалечил двете части със здрави клинове. После ги задържал разтворени с помощта на здрав дървен прът така, че щом бъде избит, двете половини на капана да щракнат и се затварят сякаш под действието на гигантска пружина. После примамил чудовището да дойде в капана, като използвал за стръв есетра. Хитро довел чудовището тъй близко до пръта, че щом то се устремило към стръвта, само избило пръта между челюстите на капана. Мощният звяр яростно се заблъскал, за да избяга, но голямото дърво здраво държало пленника си, докато той се удавил.
Тогава младежът одрал Конакадет, внимателно остъргал и приготвил кожата и влязъл в нея. Магията на чудовището сякаш останала в кожата, защото новият й собственик се почувствувал съвсем удобно в нея. И което било още по-чудно, наследил вълшебната мощ и сила на чудовището ловец и придобил способността да плува, да се гмурка и ловува в най-дълбоките и бурни води. Гмурнал се той към дъното на езерото, където открил едно красиво жилище от изсечени кедрови трупи, притежание на морското чудовище.
Младежът намерил голямо кухо дърво близо до брега на езерото, където умело скрил кожата на чудовището. Разказал единствено на жена си как уловил дивия звяр в капана и как придобил нова вълшебна сила. Заклел я да пази в пълна тайна това, което й казал. Тя обещала и добре запазила тайната.
Когато дошла пролетта, хората от малкото селце вече били изяли цялата си изсушена храна. Времената били тежки, защото риболовът бил слаб, а ловците почти нямали късмет по горите.
Една вечер младият мъж казал на жена си:
— Тази нощ ще отида за риба с моята вълшебна кожа. На сутринта трябва да се върна, преди да изграчи големият гарван, но ако ти го чуеш, преди да съм се върнал, не ме търси, защото аз ще бъда мъртъв.
През нощта той уловил голяма есетра. Много рано на следващото утро той я поставил високо на брега пред къщата на своята тъща. Там я намерила тя, но помислила, че приливът я е довлякъл при нея. Като жена на вожд, обичаят налагал да раздели рибата с високопоставените хора от селото. На другата сутрин две големи есетри лежали близко до нейната врата. „Някой дух трябва да ми помага!“ — възкликнала тя и разделила рибата с гладните селяни.
Зетят, уморен от подводните си приключения, сега спял почти целия ден. Неговата тъща му се подигравала и го гълчала.
— Един мъж не бива да спи по цял ден, когато времената са гладни. Ако нямах късмет да намирам всеки ден риба на брега, щяхме да загинем от глад — оплаквала се тя.
На следната сутрин, преди да изгрее слънцето, една голяма камбала плеснала на брега пред вратата. Вярвайки, че духовете й помагат, тъщата предсказала в присъствието на група селяни, които се възхищавали от едрата риба:
— Утре ще получа две камбали вместо една.
Зетят чул хвалбите й и както тя предсказала, на другата сутрин на брега лежали две камбали. Това накарало тъщата да стане още по-дръзка и надменна от преди. Поискала от мъжа си, вожда, да не пуска сутрин никого на брега преди нея. Необичайна била молбата й, обяснявала тя, но била продиктувана от нейно видение. Вождът, без да знае, че лукавата му жена иска да е сигурна, че всичко, което приливите донасят на плажа, ще бъде нейно, наредил никой да не ходи сутрин на брега преди неговата жена.
Тъй като изгледите били в нейна полза, следващия път тъщата предсказала, че ще й бъде изпратен тюлен. На сутринта един голям тюлен лежал на брега. Докато гладните селяни се гощавали, жената обявила себе си за могъщ шаман. При тези обстоятелства никой не се усъмнил в хвалбите й и нито един вожд или шаман не оспорил правото й.
Поръчала да й направят красив накит за главата, каквито носели само шаманите, както и престилка, украсена с човки на тупици и красиво изработена дървена маска. На голяма церемония назовала маската „Духът, намиращ храна“. Сега всички селяни напълно повярвали в силата на нейните духове и тя усилила вярата им чрез своите песни и танци за „духове“. Хвалебствията от страна на публиката я направили още по-надменна и ненаситна от преди и сега тя винаги говорела за зетя си като „човека, който спи“.
Дъщерята, която се срамувала от нахалното поведение на своята майка, знаела, че то е несправедливо спрямо нейния съпруг. Запитала го защо разрешава на майка й да прави такива лъжливи изявления и да се възползва от ловните му успехи.
— Един ден лъжите й ще я настигнат — отвърнал той. — И мнимият шаман ще бъде охулен пред цялото село. Това ще е достатъчно наказание. Междувременно аз придобивам майсторство, сила и издръжливост, докато ловувам, и усещам как силата ми става все по-голяма.
Жена му се успокоявала от неговите думи и нищо не казвала, освен да го предупреди, че един ден гарванът може да изграчи, преди той да е свършил задачата си.
Дните минавали, жената „шаман“ ставала все по-дръзка в изискванията си. Започнала да иска моржове и китове. По един всеки път, нейният „дух“ й ги донасял начаса. Захванала да продава храната, която идвала на брега, и станала много богата. Една сутрин младежът си спомнил предупрежденията на своята жена, когато извел на брега голям кит само миг преди да чуе над главата си прегракналия грак на гарвана.
— Не взимай никаква храна от майка си, освен ако тя сама не ти предложи — казал той на жена си, преди да излезе през нощта. — Ако някое утро ме намерят мъртъв в кожата на чудовището, сложи и мен, и кожата в кухото дърво, където я крия.
Дошло време, когато тъщата, нетърпелива да покаже своята сила пред хората от селото, предсказала, че на следната сутрин на плажа ще бъдат намерени два кита. През цялата нощ, преди пръстите на зората да нашарят със сива боя небето, младежът се борил с всичката си душевна и физическа сила да изведе на брега двата кита, които бил уловил. Тъкмо ги извличал от океана и захванал да ги тегли по брега, когато чул плясък на крила над себе си и пресипналото „как-как-как“ на гарвана.
Тъщата намерила двата кита заедно с едно странно чудовище, което лежало мъртво между тях. Селяните се струпали на брега, за да видят непознатото чудовище. То имало голяма глава с вълчи уши, огромно, покрито с люспи тяло, с две големи перки на гърба, дълга, извита опашка и големи завити нокти, които приличали на медни. Селяните помислили, че това сигурно е помощникът на жената шаман, но в този миг на брега дотичала дъщерята на вожда и се хвърлила над чудовището, наричайки го „съпруг“ и оплаквайки неговата смърт.
Девойката яростно се обърнала към майка си и запитала:
— Къде са сега твоите духове-помагачи? Ти лъжеше, лъжеше, когато заяви, че ти помагат духове. Духовете не умират. Ако това е един от твоите духове, съживи го отново!
Селяните, които се тълпели наоколо, зачакали отговора на мнимата шаманка, но тя не отговорила.
Младата вдовица помолила вожда, който стоял наблизо, да й помогне да отворят устата на чудовището. Когато това било сторено, вътре видели мъртвия съпруг.
— Сигурно Конакадет го е изял — извикали селяните. Помогнали на скърбящата жена да отнесе покойния си мъж и кожата на чудовището до брега на езерото и да го сложи в кухото дърво. Тогава те видели капана, в който бил хванат Конакадет. Разбрали истината и оплакали смъртта на младежа, който спасил всички от гладна смърт.
Селяните се върнали в къщата на тъщата и й се подиграли и я засрамили, като й разказали онова, което вече всички знаели. Тя избягала от тях, като се тресяла и треперела, и умряла в гърчове на брега край мъртвите китове.
Всяка вечер нещастната жена отивала до кухото дърво, за да оплаче съпруга си. Една вечер тя съгледала малки вълнички по повърхността на езерото. Носели се към нея и за нейно учудване и радост Конакадет излязъл на повърхността.
— Покачи се на гърба ми и здраво се дръж — казал й някакъв глас. Тя послушала гласа, защото бил на мъжа й, и се понесла към приказното жилище на дъното на езерото.
Тя и нейният съпруг живели там щастливо и многобройните им дъщери станали известни като „Дъщерите на потока“. Тези русалки живеят при изворите и хората, които видят някоя от тях или техните родители-духове, винаги имат голям късмет.
Змията на морето зуни
Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите на зуните, живеела дъщерята на главния жрец на селото. Била красива девойка и обичала чистотата повече от всичко друго. Не можела да понася никаква мръсотия и често се къпела във „Вира на апачите“, за който индианците пуебло знаели, че се счита за свещен от могъщата Змия на морето, наречена Коловиси. Тъй като притежавала голяма магическа сила, змията научила, че девойката оставя нечистотии в свещените води на извора и измислила начин не само да спре девойката, но и да я накаже.
Когато девойката отново отишла на извора да се изкъпе, изненадана видяла красиво малко дете да пляска и да се смее в прохладните, чисти води. Детето всъщност било змията вълшебник, който чрез магията си можел да приема различни форми. Ако девойката знаела това, щяла да избяга, за да се спаси в къщата на своя баща, жреца. Тя не можела да си представи откъде се е появило това малко дете и зорките й очи погледнали на север, на юг, на изток и на запад, за да потърсят родител или друг, който би могъл да доведе щастливото дете при извора. Не видяла никого и решила, че детето е изоставено от някоя жестока майка, която го е захвърлила на милостта на непознати хора. „Бедното детенце — казала си девойката. — Ще го взема в моя дом и ще се грижа за него.“
Девойката взела детето на ръце и нежно му заговорила. Сетне го изнесла на хълма, у дома си. Изкачила се по дървената стълба, до стаята, където живеела, и поставила детенцето върху куп одеяла. Стаята на девойката била високо в жилището и отделена от другите стаи, понеже тя не можела да понася праха и мръсотиите в другите стаи.
Без да мисли за времето, девойката заиграла с детето, което се смеело, гукало и весело се търкаляло по одеялата. Тя вече обичала детето и сърцето й ликувало.
В това време другите сестри приготвили вечерята и подредили всичко в очакване на по-голямата си сестра. След известно време те се зачудили къде може да се бави. Щели още повече да се разтревожат, ако не бил старият им баща, който казал, че тя сигурно е още на извора да пере и да се къпе. Затова изпратил една от дъщерите си на извора да я извика.
Когато малката дъщеря видяла, че сестра й не е на извора, забързала към дома и заизкачвала стълбата към стаята на по-голямата си сестра. Погледнала през вратата и изненадана забелязала, че сестра й си играе безгрижно с непознато дете. Хукнала да разкаже на баща си какво е видяла. Другите момичета поискали да изтичат и видят детето, но старият жрец замълчал и се замислил. Знаел, че изворът е свещен, и се страхувал, че дъщеря му е обладана от някаква магия. Бащата наредил на другите си дъщери да останат при него. Казал им, че никоя майка не би оставила детето си в извора и че се страхува да не би тази мистерия да има по-дълбок смисъл, отколкото те си представят. Дъщерите повикали сестра си да слезе на вечеря, но тя дори не отговорила.
След известно време на детето му се приспало и девойката го положила на едно легло. Легнала до него и скоро спали непробудно. Девойката спяла дълбоко, а детето само се преструвало, че спи, за да стане магията. То започнало да се издължава също като в някой кошмарен сън и накрая се превърнало в огромна змия. Спираловидните й извивки все повече изпълвали стаята, докато най-сетне всичко заблестяло в огромни люспести кръгове. Като поставила глава близко до главата на спящата девойка, змията я привлякла в своите спирали и завършила, като лапнала опашката си.
Когато нощта си тръгнала, за да пусне деня, закуската била сложена, но по-голямата сестра все не отговаряла на виковете на своите сестри. Макар старият баща да твърдял, че без съмнение дъщерята мисли само за детето и ще трябва да закусят без нея, любопитството накарало най-малката сестра да изтича до стаята и да почука на вратата. Като не получила отговор, тя опитала да отвори вратата, но не успяла. Изплашена, тя се втурнала към отдушника за дима на тавана на стаята, където било семейството й, и извикала за помощ. Всички, освен стария баща, затичали към вратата на спалнята и заблъскали с всички сили. Успели да отворят вратата само на един пръст разстояние и като надникнали вътре, видели огромните, бляскащи спирали на змията. Жените хукнали с писъци към баща си. Той им наредил да мълчат и после обяснил, че както отначало се страхувал, голяма магия е нападнала дома им, но все пак е възможно той, като жрец и мъдрец, да може да направи нещо, за да я развали.
Старецът, разтревожен и ядосан на глупостта на най-голямата си дъщеря, отишъл до вратата на стаята. Блъснал вратата и заговорил на Змията на морето. Помолил я да пусне дъщерята да се завърне при баща си, за да може той да изкупи греховете й. Казал, че знае всичко: щом дъщеря му е пленница на змията, тя трябва да й принадлежи и ще трябва да се върне при нея. Още веднъж жрецът обещал на змията да й даде дъщеря си за жена и продължил да моли прошка за себе си и за дъщеря си.
Докато жрецът се молел, огромната змия отпуснала спиралите си, което силно разтърсило цялата къща. Сътресението било тъй мощно, че селяните потреперали. Събудена от сътресението, девойката надала отчаян вик за помощ към баща си. Помолила го да я освободи от магията на змията чудовище. Когато спиралите се поотпуснали, тя успяла да стане. Грамадната змия повдигнала гънките си близо до вратата, за да се образува свод. Обладана от страх поради непоносимия стържещ шум и вида на невероятно големите спирали, момичето се втурнало през свода и избягало от стаята право в прегръдките на ужасената си майка.
Жрецът отново обещал да даде девойката на змията и съобщил на двама воини-жреци от града да свикат тържествен съвет на всички останали жреци. Всички заедно изпълнили свещените церемонии при подготовката за сватба и засъбирали пера, молитвени пръчки и скъпоценни дарове. Минали четири дена в усилен труд за подготвяне на жертвоприношението в чест на Змията на морето. На сутринта, когато всичко било готово, старият жрец пратил да повикат дъщеря му и й казал да се готви да бъде принесена в дар заедно с всички други скъпи дарове на Змията на морето и извора. Предупредил я също, че от този момент тя трябва да забрави своя дом, своето семейство и народа пуебло и да заживее във владенията на великата Змия на извора и морето. Жрецът тъжно отбелязал, че тя трябва да желае да стане невеста на змията, защото постоянно я е гневила, като е осквернявала водите на извора; затова трябва незабавно да се приготви да я придружи.
Обляна в сълзи и изпълнена със страх, тя напуснала ридаещото си семейство и къщата, където била родена. На площада всичко било готово за „змийската невеста“, както я наричали селяните. Докато хората се вайкали, облекли девойката в церемониалните памучни одежди, богато избродирани и украсени, поставили гривни на ръцете й и обеци на ушите й и й дали мъниста и много скъпи и ценни подаръци. Нарисували алени кръгове на бузите й и поръсили със свещено ястие пътя, който водел към вратата на Змията на морето. После на западния край на площада, който водел към свещената врата, издълбали четири стъпала във формата на свещена тераса, към свещения извор.
Облечен в церемониалните одежди на главен жрец, бащата на момичето й показал как да застане на терасата и да каже на змията, че е готова. Вратата на змийската къща бавно се отворила и от високата стая змията се разгънала и свела огромната си шия и глава към земята, където стояла разтрепераната девойка. Змията положила нежно глава на рамото й, а жреците тържествено запели: „Време е!“ Тогава змията бавно запълзяла на запад, внимателно насочвайки момичето и подкрепяйки го по неравната пътека.
Те тръгнали бавно по пътя край реката и отминали към Планината на червената боя, а тялото на змията все още излизало от стаята на къщата, откъдето тръгнала. Необикновената двойка стигнала вече подножието на планината от другата страна и чак тогава цялото тяло на змията стъпило на земята. И тук то неочаквано започнало да се преобразява. То се свило, започнало да се скъсява и постепенно приело формата на човешко същество. Момичето се страхувало да погледне към рамото си, иначе щяло да остане изумено от огромната магическа промяна, която се извършвала до нея. Скоро змията повдигнала глава от рамото й и страховитата форма се превърнала в красив момък, облечен приказно в свещени церемониални дрехи. Той събрал нагърчените змийски люспи под наметалото си и повикал девойката с глас, подобен на съскане, като я помолил да поговори с него. Ужасена, девойката едвам-едвам пристъпвала напред с очи, сведени към земята. Няколко пъти той я запитал дали е уморена и всеки път гласът му ставал все по-мек и по-мек. Накрая, чувайки вече нежен глас да я пита дали е изтощена, тя полека обърнала глава да види кой й говори толкова отдалече. Тежестта на змийската глава като че ли все още притискала рамото й, защото тя дълго време я носила и било трудно да се обърне, макар и съвсем бавно. Когато все пак успяла да стори това, останала изумена и много се зарадвала, като видяла до себе си един изключително красив млад мъж, облечен с великолепни дрехи на велик вожд.
— Мога ли да вървя до тебе? — попитал мило той. — И защо не говориш с мен?
— Защото ме е срам, срам ме е и съм тъй нещастна — отвърнала тя.
— И защо е така? — попитал той. — От какво се страхуваш?
— Страх ме е, защото дойдох на това място с едно ужасно същество, което беше сложило глава на рамото ми. Още усещам голямата тежест — казала тя и вдигнала ръка към рамото си.
— Странно — отвърнал усмихнат момъкът. — Аз бях с теб през цялото време и не съм забелязал такова същество.
— Зная, че говориш истината — казала тя. — Но къде е отишло онова страшилище?
— Зная къде е отишло — отвърнал момъкът.
— Ще ме оставиш ли сега да се върна при хората от моето село? — попитала нетърпеливо тя.
— Не, това няма да стане, защото страшилището много те обича — казал момъкът.
— Как стана това? Къде е отишло? — запитала девойката.
— Не си е отишло; то е тук. Аз съм това същество — отвърнал той, като сложил ръка на сърцето си в знак, че говори истината.
— Ти ли си наистина? — казала девойката.
В отговор момъкът извадил сбръчканите змийски люспи изпод развятата си роба и девойката се зарадвала, като видяла, че сега змията е нежно човешко създание, чиито очи й казвали, че я обичат.
— Обичам те — простичко казал той, като оставил очите си да говорят. — Ти трябва да дойдеш с мен и ще заживеем щастливо завинаги във водите на извора, които са водите на света.
Един до друг, те продължили нататък. Тя забравила, че е тъжна и че се бои, дори забравила стария си дом. И тъй, заедно, те стигнали до вратата на Змията на морето и слезли във вълшебния дом, където заживели щастливо.
От онези древни години досега индианците считат водите на всички извори за свой най-ценен дар и ги използват до ден-днешен само за пиене и за нищо друго.
Бялата скала кауичани
— Не — казал твърдо вождът на племето кауичан. — Няма да ти дам дъщеря си, дори да си син на морски бог. Знаеш, че и баща ти не дава съгласие за женитбата. Така трябва да бъде. Аз казах!
Младият морски бог се натъжил. Желаел красивата дъщеря на вожда на кауичаните повече от всичко друго, което някога бил пожелавал. Бащата на младежа, бог на морето, бил приятелски настроен към кауичаните и им помагал, когато техните канута навлизали в морето. В замяна кауичаните му давали множество богати дарове.
В онези отдавна отминали вече дни жилищата на кауичаните се намирали по брега на днешния остров Ванкувър в Британска Колумбия, където сега се издига град Сидней. Кауичаните знаели волята на своя вожд и не се отнасяли приятелски с младия морски бог, когато той идвал в тяхното село; за дъщерята на вожда било много трудно да остане насаме с младия бог-човек, който искал да се ожени за нея. Ала макар че вождът зорко бдял, двамата млади успели да се срещнат няколко пъти на брега след полунощ.
Въпреки че много обичала младежа, девойката се бояла от баща си. Страхувала се също и от онова, което младият мъж, с помощта на вълшебната си сила, би могъл да стори на баща й и на цялото племе, в случай че го отпратят. Но тъй като наистина обичал девойката, младежът не желаел да прилага силата си и да стори зло на племето и затова измислил друг начин да спечели момичето, без да загуби добронамереността на кауичаните.
След много луни вождът на кауичаните и неговите мъдреци склонили да дадат момичето на младия мъж само ако той хвърли огромната бяла скала, която се намирала близо до брега на морето, до един далечен залив. „Макар и син на морски бог, той няма да може да хвърли толкова далече тази грамадна скала“, мислел си вождът. Но не съзнавал какво може да направи силата на любовта, подпомогната от магическата мощ!
И тъй рано една сутрин, когато изгрявало слънцето, вождът, мъдреците и цялото племе се събрали на брега зад огромната бяла скала в очакване момъкът да стори невъзможното. Девойката стояла на брега до баща си, когато настъпил очакваният миг.
Момъкът застанал зад скалата. В сравнение със стройния младеж тя изглеждала още по-голяма. Поздравил той вожда и неговата дъщеря, като вдигнал високо ръка, а после клекнал зад голямата бяла скала. Внезапно прозвучал странен шум, сякаш необикновено голяма вълна блъснала скалата; и когато младият бог-човек се изправил, изумените люде видели, че крепи високо над главата си скалната грамада. Забелязали как се издуват мускулите на ръцете и рамената му, сякаш щели да се пръснат. Затаили дъх, като видели как се огъват коленете му. „Ъъъъх“ промълвили те, когато момъкът се изправил и запратил с всички сили скалата далече пред себе си.
Огромната бяла скала полетяла високо, напред към далечния залив, който днес се нарича Семиаму бей. След време тя сякаш забавила устрема си и всички, освен момъкът и девойката, повярвали, че няма да може да стигне до брега край залива. Но любовта и магията се обединили, както често става в индианските легенди. Огромната скала паднала на брега край залива, прекосявайки широкия пролив.
Момъкът се обърнал и тръгнал към вожда и неговата дъщеря. Строгото лице на вожда било почти усмихнато, когато момъкът поел ръката на девойката и двамата тръгнали надолу към брега. Там спуснали във водата едно кану и започнали да гребат, докато островът ги закрил от погледите. Продължили, докато стигнали до сушата, където била паднала огромната бяла скала, и решили да създадат свой дом в красивата местност, която я заобикаляла. Там заживели и станали родоначалници на племето семиаму.
Макар времето да е заличило всички спомени за този подвиг, някои стари дела още могат да влияят на настоящето. Нека да разгледаме легендата за бялата скала и нейното влияние върху днешните хора на Сидней. По време на едно скорошно празненство в град Бялата скала делегацията от Сидней настояла за връщането на бялата скала на Сидней, защото, обяснили те, е била хвърлена от това място.
— Да — съгласили се гражданите на Бялата скала, — но тя е паднала тук, и затова е наша, както е била през всичките тези години.
Думите се превърнали в заплаха и делегацията на Сидней побързала да си отиде, но преди това измерили скалата в Семиаму бей. Кметът на Бялата скала и сега продължава да се чуди на едно писмо от кмета на Сидней, с което официално се иска връщането на бялата скала. Поради това населението на Бялата скала зорко бди над скалата.
Мързеливецът Северозападен бряг
Случело ли се екипажът на някое рибарско кану от Северозападния бряг много да се измори от гребане, тези калени рибари на огромни риби сядали, докато слънцето си отиде, за да направи път на нощта, и се заслушвали в приказката на някой от своите разказвачи. Легендите, които чували, били за най-различни неща, а между тях обикновено имало и легенди за един герой от техния назъбен бряг. Една от тези легенди била за малко мързеливо момче и ето как я разказва индианският разказвач.
В едно голямо село на Северозападния бряг живеело дете, което било толкова мързеливо, че селяните му се смеели. Подигравали го и го наричали „поспаливко“ и с други още по-лоши имена. Не знаели те, че мъдреците го покровителствуват и че то се готви да стане силен и велик. Знаели само, че живее в големия дом на своя чичо, който бил вожд, и че повечето време спи.
Когато пораснало и мъжете и по-големите момчета от селото влизали навътре в бурното море да ловят риба и китове, Мързеливецът отивал в океана да се къпе. Търкал се с непознати, чудодейни билки, който го правели все по-силен и по-силен. Никой не знаел това, защото момчето правело тези неща скришом; не знаели също, че си има гмурец-вестител, макар че от време на време виждали голямата птица.
За да заблуди хората, това необикновено момче винаги се преструвало на мързеливо и глупаво, когато не спяло. И затова всеки път било последното, което викало в мигове на големи трудности. Когато веднъж настъпили наистина такива тежки времена, селяните все пак забелязали, че този бъдещ юноша има невероятна сила и че е доста умен. Някои дори подхвърлили, че може би е дух или дори вълшебник; но мнозина решили, че това е невъзможно.
Настанал ден, когато природата сякаш спуснала заплаха над живота на хората в селото. Горите и планините бавно започнали да се приближават към земите на селото и да се смачкват къщите и хората в тях. Шамани и вождове опитали чрез магическа сила да спрат дървесата и планините. Магията им не била тъй силна и накрая те заявили, че единственият начин да се спасят от гибел е да вземат големите си лодки и да отплуват, за да търсят нови места за своите села. Тъкмо се готвели да тръгват и натоварили последното кану, когато една добра женица се сетила за Мързеливеца и го събудила от дълбок сън. Той се изправил, видял хората, насядали в лодките, и запитал какво става. Отишъл при канутата, а един вожд захванал безмилостно да го гълчи.
— Можеше да помогнеш на хората си — казал той, — а ти спиш толкова дълго време и тъй дълбоко, че никой не може да те събуди. Докато спеше, гората помете в океана цели села.
Щом чул тези думи, младежът хукнал нагоре по брега, изтичал бързо зад големите кедрови къщи и започнал да вади огромни дървета заедно с корените им. От тях построил висока барикада, с която заблъскал връхлитащата гора, малко по малко, далече извън селото. После изкоренил толкова много дървета, докато накрая се уверил, че в продължение на много зими гората няма да може да дойде отново в селото. Извършил тази работа тъй чевръсто, че когато се върнал на брега, хората още били в лодките.
— Ако се плашите от такива дребни неща — казал високо той на вожда, — не ще ви бъде лесно.
После се свил като изморено куче край пепелта на огъня и отново заспал, сякаш никога не се бил събуждал.
Не след дълго духовете, които се грижели за формата на земята, започнали да сплескват планините така, че те се превърнали на хълмове и се съединили помежду си. Това било страшно за хората от селото, защото видели, че водите на могъщите реки зад хълмовете скоро ще прелеят стената на огромното езеро, образувано от хълмовете, и ще пометат селото и всичко в него надолу към океана. Отново се наканили селяните да бягат, но този път разказали на Мързеливеца какво се е случило. Той не проявил нито интерес, нито страх и отново заспал с усмивка на уста. Селяните пак го разтърсили, докато се събуди, и тогава шаманът му казал за голямата опасност, която ги заплашва.
Този път младежът отишъл да види какво е станало и разбрал, че мъдреците имат право и че незабавно трябва да се направи нещо голямо. Най-напред се окъпал, после сдъвкал малко вълшебни билки, докато усетил в себе си необикновена сила. Повикал своя гмурец и му заръчал бързо да отлети при дядото на младежа и да му каже какво се е случило.
— Кажи му, че трябва да се сдобия с голяма сила, за да мога да върна обратно хълмовете и да пробия проходи между тях. Водата, затворена там, трябва да потече към океана покрай селата и да ги остави непокътнати.
С прегракнал вик гмурецът бързо полетял. Когато нощта си отишла и отново дошъл денят, младежът чул виковете на гмуреца. Те му казвали, че неговият дядо го е чул и че му изпраща магическата сила, поискана от него. Усетил момъкът как голямата магия възражда тялото му и тутакси захванал да разкъсва хълмовете един от друг, пускайки водата да потече, без да причинява наводнения в селото. После младежът се завърнал в дома на чичо си и отново заспал.
Хората се зарадвали и го възхвалили като най-великия шаман в цялата земя. Искрено съжалявали, че преди му се подигравали и натрупали големи подаръци за него пред вратата на чичовия му дом. Една нощ, далече в океана, прозвучали ударите на голям барабан. Селяните се втурнали към брега и впили погледи в морето. Скоро едно голямо кану с много мъже на борда, от които никой не гребял, доплувало до брега. Снажен мъж, облечен богато като велик вожд, слязъл от кануто и казал на слугите си:
— Ето къде спи нашият господар. Дойдохме за него.
Последван от слугите си, той незабавно се запътил към къщата на вожда, чичото на младия мъж. Там Мързеливецът спял дълбоко. Щом пратениците влезли в къщата, той станал и запитал вожда за какво е дошъл.
— Господарят, твоят дядо, великият вожд, е стар и болен и ни изпрати за теб — отговорил вождът пратеник. — Той ти изпраща послание, че всичко си извършил добре и че си изпълнил онова, което е трябвало да изпълниш. Каза да ти съобщим, че твоята задача тук е завършена и че вълшебното кану е пристигнало да те вземе у дома.
— Готов съм — простичко отвърнал младежът. И като се обърнал към вожда на селото, неговия чичо, казал: — Сега трябва да те напусна и да се върна при стария си дядо, който вече е много слаб. Той е известен като „Оня, който държи земята“ и аз отивам да заема мястото му на стълба, който поддържа земята. Можеш да си сигурен, че вече няма да има големи трудности. Преди да си отида, имам едно послание към твоите хора. Те никога не трябва да се подиграват или присмиват на онези, които не познават. Това носи много злини. Кажи им да слушат добре, когато им предаваш моето послание. Сега трябва да те напусна.
С тези думи той повел групата към вратата. Стигнали до брега и се качили на голямото кану. Когато всички били на борда, то се понесло напред и потънало в тъмнината.
Мистерии и магии
Смъртта зове ловеца ескимоси
Нивиаскиак, прочут ловец и най-големият художник сред ескимосите, дълго размишлявал, за да прозре загадките на живота. Месеци наред прекарал сам на малък остров в мисли за живота, природата и животните. Мъдреците от неговото племе и индианските племена, които станували наоколо, го предупреждавали, че прекалено надълбоко изследва тези неща, като му обяснявали, че има загадки, за които човек не бива да се интересува. Но той не ги слушал.
Няколко години го владеела мисълта за голямата бяла мечка, която считал за звяр-загадка. Месеци наред дялкал и рисувал само образа на полярната мечка. Другарите му ловци, които по здрач се отбивали край покритата с кожа работилница, отминавали с бързи стъпки и заявявали, че полярните мечки на Нивиаскиак с цвят на слонова кост се полюляват леко, досущ като падащите нощни сенки.
Една зимна утрин Нивиаскиак, който бил майстор-водач, повел малка ловна група с лодка до един примитивен лагер, на около четиридесет мили северно от Кейп Дорсет. Същия следобед, когато групата се върнала на мястото, където слезли от кожената лодка, ловците установили, че тя е разкъсана. Нивиаскиак и един от ловците забелязали едри, пресни следи от мечи стъпки, които започвали от лодката, и тръгнали по тях. Изведнъж двамата ловци съзрели застрашително надвесена над тях огромна полярна мечка, застанала на задните си крака. Нивиаскиак, който бил отпред, вдигнал пушка, но не стрелял. Само извикал: „Тъмно е! Падам!“ и се отпуснал в снега в краката на мечката. Другарят му побягнал. На следното утро ловната дружина се върнала на мястото, където Нивиаскиак срещнал голямата бяла мечка. Тялото на ловеца лежало непокътнато там, където бил паднал. Следите от мечката свършвали на същото място, където предния ден звяр и ловец застанали лице в лице.
Един бял лекар решил да открие причините за смъртта на Нивиаскиак, но старите мъдреци на ескимосите и ловецът, който избягал, знаели — Нивиаскиак бил стигнал твърде близко до житейските тайни на голямата бяла мечка. Ловецът бил поразен от духовете: едва тогава земният им инструмент изчезнал.
Забележка: По официални данни от 1966 г. Нивиаскиак, художник и ловец, е умрял по време на лов по неизвестна или неизвестни причини. (Бел.ав.)
Създателят на дъжда скуемиши
Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.
Жрецът използвал силата си разумно и народът на скуемишите имал винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща ненаситно от минаващите край нея кристалночисти води. Големите кедри също пиели, а огромните стройни клони се извисявали гордо нагоре. Цветята се разпъпвали, плодовете зреели и скуемишите били доволни.
Всичко това се променило след един голям церемониален потлач. Жрецът разменил тежки думи с вожда Капалана, вожд на всички скуемиши. Създателят на дъжд заявил, че не му е оказана достатъчно голяма почит на потлача, където се събирали вождовете, жреците и знатните жители по целия бряг. Останалите вождове и знатни жители се съгласили със своя племенен вожд Капалана. Те също казали, че Създателят на дъжд е настанен както подобава и му е оказана почитта, която отговаря на неговото положение и сила. Когато жрецът заплашил да използва магията си срещу тях, те не се изплашили кой знае колко много. Мислели, че след няколко слънца гневът на Създателя на дъжд ще се охлади и той ще забрави. Но не: Създателят на дъжд не забравил. Когато стигнал дома си, той разтворил тъй широко вратата на дъжда, че пороят едва не го повлякъл, преди да успее да влезе вътре.
Създателят на дъжд почакал, докато тъмнината си отиде, сетне притворил вратата и се заслушал. Дочул музика и песни откъм селото и разбрал, че хората още празнуват и танцуват, без да се замислят над неговите заплахи. Разгневен още повече, Сиатмулт се замислил. После се усмихнал, защото нещо лошо му дошло на ум. Сложил си туника и маска на жрец и затичал през гората, докато стигнал големия дом на вожда Капалана. Пазачите се побояли да го спрат и той нахълтал в просторния салон. Изтеглил едно въженце и маската му се разтворила. Когато развеселените люде видели разкривеното му от ярост лице, музиката секнала. Престанали да танцуват и пеят.
— Чуйте ме — изкрещял Създателят на дъжд, застанал до вожда край огъня. — Дъжд вече няма да има. Вратата ми ще остане завинаги затворена.
Жрецът изтичал от къщата, преди вождът Капалана да нареди да го спрат. Когато Създателят на дъжд стигнал у дома си, накарал своята жена да му помогне да изплетат дълга стълба от лико. Тази стълба можела да се прехвърли през отдушника за дима на високия покрив по ръба на покрива, та до земята отвън. В случай че някой дойдел, лесно можела да се изтегли навътре. Създателят на дъжд направил няколко магии, складирал храна и вода в изобилие в обширната си къща, сетне затворил вратата на дъжда така, че да не може да се отваря от външната страна.
В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората помислили, че Създателят на дъжд ще им изпрати дъжд, когато гневът му се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се пресушили и хората започнали да страдат. Жената на Сиатмулт съжалявала децата на хората, защото самата тя имала малко дете. Помолила мъжа си да даде дъжд на скуемишите, но той не пожелал.
Вождът Капалана свикал съвет на вождовете и вълшебниците, за да решат какво да правят. Отишли до дома на Създателя на дъжд. Чули шум отвътре, но никой не отговорил на виковете и молбите им.
— Хората ни умират от жажда! — викали вождовете, но единственият отговор бил висок, пресипнал смях откъм отдушника за дима.
Дори вълшебниците се боели да докоснат вратата на дъжда. Неколцина вождове предложили да разбият с най-тежките си брадви дебелите кедрови трупи на къщата и да пленят жреца.
Вождът Капалана, по-мъдър от останалите, казал:
— Не! Чуе ли ни, че нахлуваме през вратата, може да унищожи вълшебната си врата от вътрешната страна. Тогава вече нищо няма да можем да сторим.
Тогава магьосниците, заедно с едно тайно дружество на млади знатни скуемиши, измислили нещо голямо.
— Знаем какво трябва да се направи — казали те на племенния вожд.
Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те се изкъпали, помолили се и направили няколко магии, за да могат да се подготвят по здрач да изпълнят плана си. Когато се стъмнило, неколцина магьосници се превърнали заедно с няколко членове от тайното дружество в комари, а други пък станали ужасни, мънички жилещи мушици. Влезли в къщата на Създателя на дъжд през малките отвори на покрива. Скоро Сиатмулт и жена му завили от болка и заудряли слепешката по невидимите врагове в тъмното. Детето им не било ужилено и спяло невредимо в своята люлка.
Докато Създателят на дъжд и жена му се примъквали опипом към почти угасналия огън, за да раздухат въглените, от които бързо можели да добият светлина, насекомите излетели от къщата и се върнали в селото. Останали само две, невидими, на високия покрив. Когато Създателят на дъжд и жена му, изтощени и жестоко изпохапани най-накрая заспали дълбоко, двете насекоми се спуснали надолу, произнесли четирите вълшебни думи и отново се превърнали в млади воини. Те тихо пристъпили към люлката, където спяло непробудно малкото дете. Единият воин го вдигнал и нежно го понесъл в ръцете си, докато другият младеж безшумно отворил вратата на дъжда. Промъкнали се през гората до едно кану, което ги чакало, и гребците го насочили напред в тъмните води на пролива.
Малко след това, когато силен вятър разтворил широко вратата на Създателя на дъжд, той и жена му се събудили от дъжда, който се леел на талази по покрива. Жрецът се втурнал да види защо е отворена вратата, а жена му се завтекла към бебешката люлка. Сърцераздирателните й писъци смутили Създателя на дъжд.
— Какво се е случило? — запитал той.
— Бебето го няма — извикала тя и се спуснала към мъжа си.
Тъжен и уплашен, Създателят на дъжд оставил полуотворена вратата на дъжда и хукнал из мократа гора към къщата на съвета на племето. Когато той пристигнал, вождовете вече го очаквали събрани на съвет.
— Върнете ни детето — замолил се Създателят на дъжд.
— Защо? — запитали вождовете. — Твоето сърце беше от камък, когато нашите деца страдаха от жажда и глад. Защо да изпитваме жал към тебе сега и към твоите хора?
Създателят на дъжд плакал и молил вождовете да върнал детето му, докато слънцето се вдигнало високо в небето.
— Върнете ми детето и аз ще изпълня всичко, което ми заповядате. Сега и завинаги — обещал той.
Накрая вождовете склонили да върнат детето, но след като Създателят на дъжд се съгласил тържествено да изпълнява всички заповеди на вожда Капалана.
И днес, когато скуемишите във и около Ванкувър чуят потрепването на дъждовните капки по покривите си, казват: „Сиатмулт изпълнява обещанието си“.
Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди. Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави поради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграбчила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас“, а грамадната канара все още се помни от индианците.
Вълшебни прегради хайда
Слънцето ярко греело, когато една принцеса от племето хайда тръгнала да събира диви плодове. Вървяла сама, тъй като не се страхувала и не искала да броди по горските пътечки с бъбриви момичета, които със своя шум плашели горските птички и животинки.
Отначало принцесата намерила няколко боровинки и тръгнала от храст на храст, докато срещнала един черен мечок. Той не бил настроен враждебно, защото току-що си бил похапнал мед до насита.
— Къде мога да намеря малко боровинки, мечо? — попитала младата жена.
— Вземи ей тези — изръмжал мечокът, посочвайки с носа си няколко мръсни боровинки на земята зад него. Принцесата се усъмнила, че това са боровинки, и казала на мечока, че няма да ги докосне.
Мечокът се ядосал на думите й и се изправил застрашително, но в този момент минали трима мъже и мечокът се шмугнал на бърза ръка в гората. Мъжете казали на принцесата къде да намери хубави боровинки. Тя им поблагодарила и тръгнала в тази посока.
Когато пристигнала при посочените от мъжете храсти, младата жена заварила там един старец да бере боровинки. Започнали заедно да берат дивите плодове. Когато кошниците им почти се напълнили, принцесата забелязала, че нещо се движи в шубраците на другия край на полянката. Загледала се по-внимателно и зорките й очи съзрели главата на една мечка между клоните. Изплашила се жената и казала на стареца какво се случило, преди да го срещне.
Старецът, който й изглеждал умен и сякаш притежавал магически сили на шаман, също се изплашил.
— Мечокът се е почуствувал засегнат — казал той на принцесата — и е тръгнал след тебе по пътеката, за да си отмъсти. Добре че притежавам сила да ти помогна да избягаш. Бързо да вървим към онзи поток и да си напълним кошовете с вода.
Запътили се нататък, където течала бързоструйна бистра река, и като си напълнили кошовете, преди да тръгнат, старецът взел няколко големи речни камъка от брега. Скоро дочули шумолене в храстите зад тях и видели, че мечокът бързо ги следва по петите. Той все повече настигал девойката и свирепото му ръмжене изплашило принцесата.
— Хвърли този камък през главата си — казал старецът, като й подал един камък. — Не го хвърляй много силно. Ще видиш какво ще се случи.
Принцесата направила както й заръчал старецът. Когато се обърнала да погледне назад, изненадана видяла, че равнината се е превърнала във висока планина. От мечока нямало и следа.
— Той е от другата страна на планината — казал старецът усмихнат. — Ще му се наложи да я заобиколи.
Мечокът извървял дълъг път, за да заобиколи преградата, но тъкмо преди слънцето да си тръгне, за да пусне нощта, принцесата чула зад тях мечешко ръмжене.
— Изсипи малко вода от коша си на земята зад тебе — казал старецът. — Ще видиш какво ще се случи.
Принцесата веднага направила както й казал старецът. Тутакси между тях и мечока се появило голямо езеро.
Макар че се спуснала тъмнина, старецът довел принцесата невредима до бащиния й дом в селото на хората от племето хайда. Когато тя се обърнала да благодари на своя водач, до нея нямало никой и принцесата разбрала, че е вървяла по една пътечка с шаман, притежаващ огромни сили, навярно вълшебник, който я спасил от мечока.
Магията на Малките хора микмаки
Мнозина индиански племена вярвали в джуджета, горски духове и други малки същества с приказна сила: същества, които те понякога наричали Малки хора. Говорело се, че тези малки същества притежават магически сили. Ето защо към тях трябвало да се отнасят внимателно, в противен случай щяло да ги сполети нещастие. Индианците миджит[37] имали всичко онова, което се харесвало на обикновените индианци в моменти на веселие и шеги. Затова били смятани за големи веселяци и пакостници.
Малките същества обикновено живеели в неголеми подземни жилища, но живеели и над земята в малки къщи, образувани от купчини камъни. Когато нормален човек премествал тези камъни или случайно ги бутнел, Малките хора събирали камъните и отново ги връщали на мястото им. Индианските деца, които забелязвали и най-дребните нещица, често оставали съвсем озадачени от това. Понякога те нарочно местели камъните, докато възрастните не ги предупредили, че е неразумно да се постъпва така, защото ще ги сполети беда.
Една сутрин, много, много отдавна, една микмакска девойка се къпела в реката. Внезапно тя видяла нещо, което приличало на къса вейка, или по-скоро купчинка листа, които явно се носели по течението. Когато приближили, тя с изумление видяла, че това е малко кану с един елф на греблата. Много внимателно тя взела кануто в ръце и го занесла в кожената колиба на родителите си.
Родителите се изплашили.
— Това е нещо вълшебно — казали те — и ти не биваше да го докосваш. Върни го внимателно и го остави на мястото, където си го намерила.
Момичето заплакало, тъй като не искало да се разделя с малката си жива кукла. Преди да успее да каже нещо, дребното човече заговорило за първи път.
— Направи както ти наредиха родителите! — извикало то с висок, пронизителен глас.
Изплашено, момичето изтичало до мястото, където намерило кануто и малкия гребец в потока, и внимателно ги поставило обратно във водата.
— Моите благодарности — казало човечето, преди да отплува. — Някой ден ще се върна и отново ще се видим.
После малкото човече загребало нататък, през буйната вода и по малките водопади, като насочило майсторски нестабилното си кану през бързеите.
Момичето си помислило, че мъничкото човече е много любезно. То се изплашило да не стане нещо с него и затичало по брега на реката, за да го спаси, ако случайно кануто бъде потопено. Предполагало, че човечето се досеща защо тича след него покрай брега, защото, като стигнало спокойните води, то се обърнало и й махнало приятелски с малкото гребло. Момичето било сигурно, че елфът ще изпълни обещанието си и ще се върне; и затова всяка сутрин то отивало при потока, за да види дали ще го зърне някъде. Но то не идвало.
След няколко дена момичето събирало боровинки с няколко свои другарки, когато, за нейна радост, видяло десет мънички канута да плават надолу по течението, като гребели близко до брега, където стоели момичетата, зяпнали в почуда. Те били изумени, но не се изплашили, защото момичето, което вече било срещнало човечето, им разказало за приключението си. Водачът в първото кану размахал гребло и поздравил малката си приятелка с весело: „Хо!“.
Джуджетата слезли на брега на потока, където стоели момичетата. Вождът на малката групичка, елфът, който малкото момиче вече познавало, отишъл настрана и заговорил с останалите дребосъци от групата на език, който момичетата не разбирали. Онова, което си казали, навярно било много смешно, защото те всички радостно заподскачали, разсмели се и замахали с ръце.
Отначало вождът сякаш не се съгласявал с това, което били решили да направят; накрая обаче се усмихнал, подръпнал бялата си, дълга брада и на езика на микмаките запитал малкото момиче и другарките му дали биха искали да отидат на отсрещния бряг на реката.
— Там има повече боровинки — пронизително изпискал той.
Момичетата весело се разсмели, защото знаели, че и десетте канута заедно няма да могат да поберат даже едно от момичетата. Накрая се съгласили да прекосят потока с малките хора. Тутакси дребосъците доближили канутата плътно до брега, като майсторски загребали с греблата.
— Елате в моето кану — казал вождът.
За да му достави удоволствие, момичето, което преди го отнесло, се престорило, че стъпва в миниатюрното кану. За нейна най-голяма изненада и за изненада на останалите момичета, щом кракът й докоснал кануто, лодката се уголемила и заприличала на обикновена лодка на микмаките, а малките хора пораснали и станали като микмакски индианци, докато момичето сякаш започнало да се смалява.
Останалите момичета не искали да изглеждат по-малко храбри от своята другарка и всяко стъпнало в едно от канутата. По същия магически начин, приложен от вожда им, всяко кану сякаш изведнъж се уголемило до размерите на обикновено кану, докато човекът с греблото израснал толкова, че да може да се справи с гребането. Както се случило с първото момиче, което се покачило на едно от тези лодки, всяко момиче като че ли се смалило.
Един до друг, гребците сякаш останали недосегнати от течението и лодките стигнали до другия бряг на реката, на около сто ярда разстояние. Щом момичетата скочили на земята, отново придобили нормални размери. Гребците вдигнали гребла за поздрав и канутата бързо се смалили, докато приели миниатюрната си форма. Сетне те сякаш изчезнали по посока на бързеите.
Както казал вождът на джуджетата, на речния бряг, където слезли момичетата, имало много боровинки и скоро кошничките били пълни. И тогава най-голямото момиче изведнъж извикало:
— А как ще се върнем на другия бряг на реката?
Вълшебният тюлен скуемиши
Стенли парк, в днешния град Ванкувър, едно време бил мястото на главното село на могъщ скуемишки народ и на тяхната конфедерация. От това централно село тръгвали мощни бойни канута с множество въоръжени воини на борда и се запътвали на бой през океана и устията към заобикалящите ги острови. Това село било родното място на прославени вождове и могъщи жреци, от които никой не бил по-посветен в тайните на медицината и магията както Цак. Той бил приятел на могъщия вожд Капалана и имал силно въздействие в съветите на скуемишите.
Едно голямо нападение по море, замислено от скуемишите с цел набавяне на припаси и пленяване на роби, било проведено от брата на вожда Капалана. Атаката имала успех и водачът пленил красива девойка от квакиутлите. Племенният закон повелявал и тя, като всички останали пленници, мъже и жени, да бъде превърната в робиня.
Когато победоносните скуемиши се върнали в своето село, започнало обичайното пиршество и веселие. Хората много се изненадали, като видели, че вождът, който водел нападението и трябвало да ръководи и веселието, не проявява интерес към церемониите. Бил мълчалив, мрачен и замислен.
След голямо угощение пленниците били отведени пред вожда Капалана и неговите съветници. Буйният огън, който осветявал красиво гравирания и изрисуван церемониален салон, проблясвал по лицата на множеството пленници. Мъже, жени и деца били доведени един по един пред могъщия вожд. Дългите им коси били късо подстригани като знак, че вече са роби на скуемишите.
Когато красивата девойка от квакиутлите била доведена пред вожда Капалана, се случило нещо нечувано дотогава в спомените на най-старите скуемиши.
Братът на вожда Капалана пристъпил до мястото, където седял вождът на скуемишите.
— Могъщи вожде, благородници и вождове на скуемишкия народ, вие отдавна ме съветвате, че като вожд аз трябва да се оженя. Много луни мислих върху вашите мъдри думи. Сега ще им се подчиня. Желая тази млада жена, която плених в битката с нейното мощно племе, да стане моя съпруга.
Думите му предизвикали викове на изумление и силен протест у смутеното събрание от благородници и жители. Всички били възмутени, че един вожд, принц на скуемишите, трябва да нарушава племенните обичаи и да избере за жена една робиня.
Вождът Капалана вдигнал ръка за тишина.
— Макар че никога досега в историята на нашия народ не се е случвало това, което моят брат желае, то може би е добро. Давам на брат си девойката и им желая всичко най-хубаво.
Никой не се осмелил да оспори решението на вожда Капалана и така робинята станала жена на воин-вожд.
За вожда и неговата невеста настъпили щастливи дни. Тя му помагала във всичко и го дарявала с радост. Едва когато четиримата им сина пораснали и станали младежи, скритата ревност на скуемишите излязла наяве. Четиримата сина били по-добри майстори в спорта и войната от всички останали младежи в селото.
„Защо — казвали си хората тайно — трябва синовете на една робиня да са по-добри ловци, рибари и воини от синовете на свободните жени?“
Лошото чувство у хората растяло, докато един ден жрецът Цак научил, че животът на четиримата младежи е застрашен. Един ден, като се движел безшумно из гората, той дочул голяма група младежи от племето да уреждат клопка, за да убият четиримата сина на робинята.
— Не трябва да правите това — казал шаманът, като излязъл от прикритието си. — Техният баща е храбър вожд, който заслужава хората да му отвръщат с добро. Скуемишка кръв тече в жилите на тези млади хора, които вие имате намерение да убиете, а освен това те са племенници на моя приятел, великия вожд Капалана. Моята магия ще намери начин да отървете селото от младежите, които засрамиха всички ви със своето майсторство. Не правете нищо, преди аз да ви наредя. Аз казах.
Младежите, които много се боели от магическата сила на шамана, се съгласили да изчакат заповедите му.
Когато слънцето заляло запада с кървавочервена светлина, Цак изтеглил кануто си на брега на скуемишите. Тръгнал из гората и стигнал до малко езеро, заливче от океан, заобиколено от огромни кедрови дървета. Избрал най-голямото от тези могъщи дървета, което стояло близо до водата, и с една каменна брадва и малко огън се захванал да го сече. Когато слънцето за трети път си отишло, снажният ствол се сгромолясал на земята. А когато слънцето отново дошло, видяло как жрецът дялка и гравира дървото с каменните си сечива.
След още три слънца шаманът с помощта на огън оформил огромния кедров ствол така, че той вече не приличал на дърво. На мястото на кедъра сега лежал огромен тюлен. Цак направил силно лекарство от някакви непознати билки, рибено масло и змийски глави. Разтъркал това масло по главата, перките и опашката на големия тюлен. После се помолил, попял и потанцувал около него. Задрънкал с хлопката[38] си по дължината на тюленовата глава. И животното се раздвижило! Изпял отново една силна заклинателна песен и тюленът се заклатил и гмурнал във водата.
Шаманът останал на бивак край заливчето в продължение на седем слънца, като обучавал големия тюлен каква трябва да бъде неговата роля в цялостния план.
Когато Цак се завърнал в селото, свикал тайно събрание в гората с онези, които кроели планове да убият синовете на робинята.
— Утре, когато започне отливът, един голям тюлен ще доплува близко до брега точно пред нашето село. Внимавайте да не го изпуснете. Щом го видите, тичайте за харпуните и копията си и започнете да викате и да сочите към тюлена. Не хуквайте към лодките и кажете на останалите младежи от селото и те да не правят това. След тюлена трябва да тръгнат само четиримата сина на робинята. Аз казах.
Жрецът казал истината. На следващия ден, в момента на отлива, един голям тюлен заподскачал и заиграл в океана току пред селото. Младежите се развикали и хукнали към домовете си уж да вземат оръжието си, но първи се въоръжили за преследването четиримата сина на робинята. Сетне бързо се покачили в голямото си кану. Без да чакат останалите, те загребали незабавно към тюлена. Когато го наближили достатъчно, за да стрелят, най-големият брат се изправил на носа на кануто и се прицелил с харпуна си. Острата стрела се впила дълбоко в рамото на тюлена. Острието на харпуна било завързано за китката на младежа с дълга, здрава връв от сплетена китова жила. Миг след това един от останалите братя също изпратил своя харпун в хълбока на животното. Сега то заплувало с всички сили към протока и отвъд, във водите на необятния залив. За да намалят скоростта на тюлена, другите двама братя също забили харпуните си дълбоко в тялото му.
Когато кануто било повлечено със скорост, която означавала смърт, далеч от сушата, най-старият извикал на братята си да прережат връвта и да пуснат тюлена. Той опитал да пререже примката около своята китка, ала острият каменен нож дори не оставил белег върху жилата. Нито той, нито братята му успели да разхлабят примките около китките си и скоро разбрали, че вече са пленници на вълшебния тюлен.
Понесли се все по-нататък и по-нататък, към Валдезките острови. Когато слънцето започнало да клони към залез, изумените братя видели как огромният тюлен се превръща в кедров дънер. Харпуните пропаднали в океана и докато братята ги изтегляли обратно в кануто, внезапно се извила буря и лодката се разтърсила. Младежите се хванали за греблата, но една необикновено голяма вълна подела кануто и го отнесла високо на брега на далечен остров. Те харесали земята и решили да останат да живеят там.
Когато братята се прочули като изкусни рибари и ловци, те се оженили за дъщерите на вождовете на съседните острови. Скоро младежите станали водачи в съветите на островните племена.
Скуемишът бавно плуваше с тежко натовареното си кану по спокойните води на залива Бърард инлет. В далечината се виждаше Ванкувър, а отпред се издигаше нос Пойнт грей. След малко лекият бриз утихна.
— Да свирна ли за малко вятър, тиликум[40]? — попита авторът.
— Ще се радвам, ако го сториш — отвърна той.
Аз подсвирнах тихичко и продължително три пъти, така както правят с успех някои моряци, за да извикат вятъра, често от благоприятната посока. Чародейната сила, чиято тайна аз не зная, често ми е помагала и се надявах, че и този път няма да ме изостави, тъй като не исках да се посрамя и да разтуря „магията на белия човек“ пред моя скуемишки приятел.
Не се разочаровах. След няколко минути лек бриз накъдри спокойната вода и скоро кануто се носеше към Пойнт грей с „кокал в устата“.
Щом заобиколихме югозападната част на носа, индианският ми приятел наведе платното и спря кануто с няколко удара на греблото си. Той протегна ръка към голяма скала, която изплува в здрача.
— Хомолсом — каза той. — Знаеш ли легендата за тази скала? — попита той. — Това е скала, която индианците, плуващи из тези води, използват вместо свиренето на вятър — заяви той.
— Разкажи ми тази легенда, тиликум — помолих аз.
— Тази скала невинаги е била тук — започна той. — Едно време, много преди да дойдат белите мъже, имало един могъщ дух, известен сред нашите като Тайи на Западния вятър. Той вдигал такива страхотни бури, че дори Великият дух призовавал четиримата си мага и ги пращал да се преборват със страховития Тайи на Западния вятър. Докато огромното кану носело четиримата сред бушуващата стихия на Пасифика, Тайи ги наблюдавал как идват към него.
— Сега ще усетите силата ми — хвалел се той. — Ще разкъсам на части вашата лодка и вие ще потънете там, където плуват рибите! — И Тайи свирнал за вятър. Извил се силен вятър, който прераснал в буря, а сетне в страхотен ураган. Високи като планини вълни шибали бреговете на протока, каналите и заливите. Острови се разкъсвали на части, а из потъмнялото небе се носели като орлова перушина огромни клони от дърветата.
Докато траела тази нечувана буря, добрата магия на тяхното необикновено кану носела четиримата сред урагана. Все по-близо и по-близо идвали те до жилището на вече изплашения Тайи на Западния вятър. Решил той да застане за последен път на крайната точка на земята, наричана днес нос Пойнт грей.
Без да се бави, вълшебното кану се приближило до самия край на брега. Четиримата мага заповядали на Тайи да усмири своите ветрове и вихри и скочили на земята. Вятърът и бурята утихнали и настъпила пълна тишина, а изплашеният и смирен Тайи стоял безмълвен на края на носа.
— Ти си зъл и имаш сърце от камък; ти не се подчини на Великия дух и причини смърт на мнозина. Сега ще заплатиш за своите порочни дела — извикали четиримата. — Ще продължиш да живееш, но като скала, която ще се мие от водите на океана. Отсега нататък и завинаги ти ще помагаш, вместо да пречиш, на нашите хора, които плават по тези води.
Нито един звук не нарушил тишината, докато четиримата говорели.
— Когато няма вятър и канутата се люшкат неподвижни по водата, която те заобикаля, ти ще пускаш попътен вятър, за да могат отново да отплуват.
Сетне полека-лека Тайи на Западния вятър се превърнал в огромна скала и оттогава насам, тъй както му било наредено, той станал слуга, а не господар, на всички, които плават по тези води.
— Виж, още стои там — обърна се към мен моят скуемишки водач, като посочи голямата скала, която се издигаше точно пред нас.
Звезди блещукаха в синьо-черното море. Нощта беше паднала, а с нея и вятърът бе утихнал. Ни полъх на бриз не докосваше тъмните води.
— Да взема ли греблото, тиликум? — попитах аз.
Скуемишът не отговори, но с един удар на греблото си изправи кануто почти успоредно на Хомолсом Рок. Леко докосна скалата с лопатката, после се обърна гърбом и кануто свободно заплува надалеч от скалистия бряг. Вдигна платното и без да продума, седна на кърмата. И аз не проговорих.
Внезапно усетих лек полъх по врата си. Платното се изду и задуха попътен бриз, който помогна на скуемиша да доближи кануто до брега на Ванкувър.
Вълшебните фигурки от глина пони
Разказвачите от племето пони често разказват тази приказка, но ще я чуете и от други разказвачи на други племена от Великата долина.
Преди много години индианците нямали понита и ходели на лов за бизони пеша, като бродели в продължение на много луни. Когато местели лагера си, за да следват стадото бизони, жените от племето имали за помощници големи, силни кучета. Тези кучета влачели тежките палатки типи и всичко останало, което трябвало да се пренесе, на травойси[41]. А около огъня тази приказка се разказва ей така.
В голям лагер на поните живеело бедно момче-сираче. За да се прехранва, то трябвало да проси от палатка на палатка. Някои от хората били добри с него, а най-добър бил вождът. Той давал на момчето храна, мокасини, а понякога и гамаши.
Вождът казвал на хората си така:
— Тирауа, Великият дух, знае за това малко момче. Когато то порасне, Тирауа сигурно ще се погрижи за него и един ден то може да стане велик вожд.
Хората се смеели, когато оставали сами, тъй като не вярвали на думите на вожда.
Една нощ момчето видяло в съня си две необикновени, големи фигури, подобни на едри елени; ала животните, които сънувало, имали дълга грива вместо рога и опашките им били дълги и бухлати. Момчето не знаело какви животни вижда в съня си. Направило малки фигурки от глина точно като фигурите, които сънувало. Но не казало на хората за тях.
Скоро през една нощ му се присънил друг сън: било дарено и с вълшебна песен, която според него идвала от Тирауа. На момчето било казано, че фигурите, които е видяло в съня си, са животни и те трябва да ядат трева и да пият вода също като елените. Така момчето поставило двете си глинени фигурки в една скрита долина, където имало езеро и трева в изобилие.
Много луни ходило момчето при фигурите, които измайсторило. И една нощ, също насън, тайнствен глас му съобщил да отиде в долината, където е скрил глинените същества. „Вземи със себе си дълго въже от кожа“ — казал му гласът.
Момчето взело кожено въже от вожда, който му ставал все по-голям приятел. И макар че се страхувало, момчето отишло в долината и видяло, че двете глинени животни са оживели и са станали много красиви и кротки. Без да се страхуват, те приближили до момчето. То поставило краищата на коженото въже около красивите им шии и ги повело към селото. Момчето вярвало, че двете магически същества, които по-късно нарекли понита, са дошли от небето.
Отначало хората се боели и се отнасяли с необикновените нови животни като с вълшебни предмети. Момчето завело животните при вожда, който по-късно осиновил момчето.
Скоро хората от племето открили колко прекрасни и полезни са двете животни.
Както предсказал вождът, когато пораснало, момчето станало велик воин и основало великото Дружество на вождовете, в което били приемани като членове само най-храбрите и изкусни воини-вождове.
Първите черни риби тлинкити
Нацилейн от племето на тлинкитите бил добър ловец. Поради това по-старият му зет много го ревнувал. По-младият зет на Нацилейн го обичал, затова един ден, когато двамата братя се готвели да тръгват на лов, младият помолил да вземат и Нацилейн. Това било тъкмо според намеренията на стария зет. След като пътували дълго с кану до един далечен остров, те слезли на брега, разделили се и тръгнали на лов в различни посоки. Когато Нацилейн се върнал на мястото, където оставили кануто, той видял как зетьовете му вече гребат далече от брега.
— Върнете се! — завикал Нацилейн, като захвърлил на брега елена, който бил убил и носел на раменете си. Видял как младият зет в кануто се опитва да гребе назад към острова, но старият се оказал по-силен и кануто изчезнало в далечината. Нацилейн се натъжил и започнал да се чуди как да избяга от този остров, тъй като нямал сечива, с които да си направи кану. Накрая заспал край огъня на брега и сънувал, че чува необикновен глас да му казва: „Събуди се. Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук“.
Събудил се той, но нищо не видял. Помислил, че гласът само му се е присънил и отново заспал. Гласът отново проговорил и отново той се стреснал. Този път видял голям гларус и недорасъл тюлен на брега, недалеч от него. Нацилейн отново легнал и се престорил, че спи, но започнал да гледа внимателно изпод покривалото си. Видял как гларусът приближил до него и го чул да му мълви.
Тлинкитът скочил и извикал:
— Чух те как говориш!
— Така е — отвърнал гларусът. — Казах: Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук. Последвай ме.
Отишли до брега на океана и той видял тюлена във водата. Тюленът му казал:
— Дойдох за теб. Вождът на тюлените иска да те види. Покачи се на гърба ми, но си дръж очите затворени, докато не ти кажа отново да ги отвориш.
Нацилейн се подчинил, защото усещал, че в този миг става нещо вълшебно. След като тюленът плувал дълго време, Нацилейн почувствувал как излиза над водата.
— Отвори си очите — казал тюленът. Тлинкитът ги отворил и видял, че се намира на голям камък до една висока скала. Камъкът се разтворил и тлинкитът се озовал в просторна къща. Макар че хората вътре приличали на него, имал чувството, че са тюлени.
Вождът на тюлените седял на висок стол, украсен с резба.
— Ако ти помогнеш на сина ми, ние ще ти помогнем в твоята беда — казал той.
Вождът посочил зад гърба си и Нацилейн видял един тюлен проснат на пода и един шаман, който размахвал над него своята хлопка. Тлинкитът, който често можел да прави магии само като призове подходящ дух, видял, че от хълбока на тюлена изпод кожата стърчи остър костен харпун.
— Ще излекувам сина ти, ако ми помогнеш да стигна до моя дом, на голямата земя, о, вожде — казал тлинкитът.
— Да бъде, както желаеш — заявил вождът.
Нацилейн повярвал, че старият вожд говори истината, и скоро извадил острието на харпуна от ранения тюлен.
Вождът благодарил на тлинкита, щедро го нагостил и заповядал на робите си да напълнят изсушения стомах от тюлен с въздух. Те сторили това, а после сложили вътре малко храна и прясна вода. Преди да поставят тлинкита в стомаха, вождът казал:
— Мислите са силна магия само когато се използват както трябва. Помисли силно за брега край твоето село. Не оставяй мислите си да се отклонят по други пътища и в никакъв случай не мисли за тази къща.
Робите хвърлили стомаха на тюлена в океана и той започнал бързо да се носи напред. Вътре Нацилейн започнал да мисли за вожда на тюлените, който му станал приятел. Внезапно, като някой гмурец, когато се гмурка във водата, той се върнал назад и започнал да подскача пред самата врата на къщата на вожда.
Отново робите го хвърлили навътре в океана. Този път той задържал мислите си към брега, близо до дома му. Скоро след това водата го изхвърлила на брега. Разкъсал той стомаха на тюлена с ножа си, излязъл от необикновения плавателен съд и се скрил в гората.
Решил да не се връща у дома си, докато не измисли начин как да отмъсти на злия си зет. Някакъв вътрешен глас му заговорил. Отрязъл няколко клона от различни дървета и захванал да ги дялка. Измайсторил осем големи риби от клони на хвойна и ги оцветил с линии от глина, която намерил наблизо. Наредил ги на редичка върху брега близо до океана. Изрекъл няколко заклинателни думи и после им заповядал да скочат във водата. При неговите думи те подскочили към океана, но останали безжизнени на повърхността. После издялкал още осем риби от червен кедър, наредил ги на пясъка, изпял няколко магически песни над тях и им наредил да влязат в океана. Те сторили това, поплували малко, ала приливът ги изхвърлил на брега. Направил риби и от канадска ела, но и те не се съживили.
„Ще опитам още веднъж“, зарекъл се той. Работил, докато изгряла луната, и издялкал осем риби от жълт кедър. Този път се потрудил хубаво и боядисал всяка риба с по една бяла линия напреко през главата и по една кръгче на гръбната перка. Никога до този момент не бил виждал такива риби, но ги подредил в редица като останалите, затанцувал и им изпял най-чудотворните си песни. И тогава, щом гарванът изграчил своя поздрав към утрото, тлинкитът заповядал на рибите да скочат във водата, да заплуват и да оживеят. Така и станало. Скоро приливът бликнал в пенлива струя, която изскачала от носовете им, защото те бързо пораснали и се превърнали в черни китове. Донесли риба на Нацилейн и се подчинили на заповедите му.
Когато най-накрая той видял в далечината кануто на своя зет, повикал при себе си черните риби.
— Отплувайте нататък и разбийте онова кану; погрижете се всички да се удавят, освен най-малкия. Доведете ми го невредим.
Бързи като есетри, осемте риби се спуснали към далечното кану. Скоро Нацилейн видял как го заобиколили и как то изчезнало. Тлинкитът малко се поизплашил за живота на най-младия зет, но скоро го видял да се носи в безопасност на гърбовете на две от черните риби. Извикал им да излязат от водата и те отново се подредили на брега.
— Накарах ви да отмъстите — казал им той. — Отмъщението е лошо нещо. Никога не бива да вършите зло на хората.
И като им казал това, пуснал ги да си вървят и те заплували навътре в океана, а после се изгубили. Това били първите черни риби, които населили моретата.
Магията на шаманите селиши
Отдавна, много отдавна един млад селишки вожд имал жена, която силно обичал: един летен ден, когато навлезли навътре в гората от червени кедри, тя му казала:
— Днес ще се роди нашето дете.
Младият вожд много се зарадвал. После, според обичая сред хората им, двамата отишли да поплуват, за да се пречистят. Дълго плували заедно. След известно време излезли на брега, там, където сега се намира Стенли парк. Младият вожд повел жена си към близката горичка, където можела да остане сама. Тя му заръчала да дойде на сутринта, за да свари двама. Когато той си тръгнал, жената чула как той се гмурнал тихо във водата като видра и отплувал.
Съдбата взела също участие в живота на тези хора, както често прави днес. Сигали Тайи, Великият дух на индианците от Северозападния бряг, изпратил на този ден четиримата си мъже, посланици и магьосници, с определена мисия. Голямото им кану приближавало самотния плувец. Виделия младия вожд и завикали незабавно да се отстрани от пътя им. Знаели, че ако едно от веслата им или тяхното кану докосне човешко същество, или те ще загубят силата си, или човекът ще загине.
Младият мъж отказал да промени посоката си и продължил да плува право срещу огромната лодка. Не искал да се отклони, макар и да знаел, че четиримата били могъщи шамани. С мисълта за сина, който щял да му се роди, младежът чувствувал, че този ден е негов и никаква магия не би могла да му навреди. Искал и синът му да знае, че бащата не се бои от нищо.
Четиримата повели разговор. Били учудени и раздразнени от глупавата постъпка на младия вожд. И въпреки това се възхитили от смелостта му. Решили да му окажат специална почит: той, жена му и детето му да живеят винаги заедно като символ на силата на Сигали Тайи. Направили това, като превърнали младия мъж и семейството му в скали, които стоят там и до ден-днешен. Скалата, известна под името Сийуош рок, се издига над водата на западния край на Стенли парк; а жената и синът са двете скали, едната по-голяма, а другата по-малка, които се намират в близката гора.
Приказки за животни и птици
Козелът водач цимшиани
По планинските зъбери на Реката на мъглите създавали домовете си много семейства планински кози. В равнините, в подножието на планините, живеело племе цимшиански индианци. Както индианците, така и козите водели безгрижен живот. Храната била в изобилие и всичко било наред, докато индианците не започнали да пренебрегват заръките на Небесния вожд, който бил наредил на своите деца да ходят на лов и риболов само когато им е нужна храна. Никой нямал право да убива неговите създания.
След време индианците нарушили този закон и започнали да избиват планинските кози по високите върхове просто от удоволствие. Ловците знаели как козите по високите места почти винаги гледат надолу, за да търсят врагове. Възползвали се индианците от тази тяхна привичка и захванали да пускат стрелите си от най-високите върхове, убивали и ранявали много кози по канарите под тях. Ловците не се нуждаели от месо, затова ранените животни били оставяни да умират. Когато козите се научили да гледат както надолу, така и нагоре за жестоките си врагове, индианците обучили кучета, та заедно с тях да гонят козите. Кучетата преследвали козите през високите планински проходи, тревожели ги и често ги принуждавали да прескачат високите зъбери, за да намерят смъртта си по камъните в пропастта.
Един млад вожд на племето, който изпълнявал желанията на Небесния вожд и ходел на лов само когато му била нужна храна, обичал да се катери по планините. Катерел се по най-високите върхове само за да се наслаждава на козите стада, които играели и прескачали от канара на канара. Животните се научили да не се плашат от Татко-гарван, както било името на младия вожд. Изглежда, разбирали, че той не таи лоши мисли в сърцето си; но всичко това било забравено в момента, в който индианските ловци започнали жестоко да избиват козите без причина.
Един ден, когато Татко-гарван се изкачвал между високите зъбери, видял купища мъртви кози в клисурите и сърцето му се свило. В една пещера заварил тъжно да блее малко планинско козле, застанало край мъртвата си майка. От гърба й стърчали три стрели, а красивата й бяла козина била покрита с алени петна от нейната кръв. Младият вожд взел козлето на ръце и с риск да падне от високите и хлъзгави чукари го занесъл внимателно в селото.
По-старите хора се присмели на Татко-гарван и го нарекли „вожд на козите“, ала той не им обърнал внимание, защото някакъв вътрешен глас му казвал, че е постъпил както иска Небесният вожд. Татко-гарван хранел добре козлето и се грижел за него, а то вървяло по петите му като куче. Често кучетата от селото се опитвали да нападнат козлето, но младият вожд ги отпъждал с тежка тояга и скоро те се отказали да закачат малкото козле.
Един ден в индианското селце пристигнали двама чужденци. Макар хората от селото да не знаели от кое племе са гостите им, дали им храна и подслон, тъй като били облечени в скъпи дрехи и по държането си приличали на вождове и шамани. Селските кучета свирепо ръмжели и заплашвали двамата непознати, но щом странниците ги стрелвали с поглед, те отскачали назад с подплашено скимтене. Гостите останали две слънца, а когато си тръгнали, поканили всички индианци от селото на голям потлач и танц с маски в тяхното село високо в планината. Дори старейшините на селото не се досещали къде е селото на странниците, но всички очаквали с такова нетърпение да идат на потлача, с надежда да получат скъпи подаръци, че единият от непознатите решил да остане до новото слънце и да им послужи като водач. Другият гост си заминал, за да съобщи на своя вожд и хората си, че преди залез-слънце на другия ден ще имат гости от долината.
Когато на следващата сутрин племето поело на път, Татко-гарван взел козлето със себе си. То било вече поизрасло, но не се отделяло от младия вожд. Хората му се смеели и подигравали, че е помъкнал козле на потлача.
— Онези, дето ни поканиха, ще си помислят, че си майка-коза, а не вожд — присмивали му се те. Младият вожд само се усмихвал.
— Може да ги вземете — казал непознатият водач, когато ловците, като видели Татко-гарван да си взима козлето, попитали дали могат да си вземат и те кучетата.
Ловците се надявали да уловят някой и друг козел по пътя към селото на непознатия водач, но въпреки че пътешествието към високите места продължило от момента на изгрева до момента, когато то се спуснало ниско над планинските върхове на запад, не видели нито един козел. Хората от племето пристигнали в едно село с хубави къщи в равнинна местност високо в планината. Две големи общински къщи били украсени и готови за празненството, а вътре се виждали купища най-отбрана храна. След като вождът и шаманът на селото ги поздравили, гостите седнали на трапезата. Изненадали се, когато видели, че Татко-гарван е поканен да седне до вожда на селото на другия край на къщата, далече от останалите членове на племето им. Козлето, което сякаш се чувствувало у дома си, седнало до него.
След като се нагостили, вождът на селото казал:
— Сега ще излезем да се приготвим за танците с маски. Нашите хора са доволни, че сте тук.
Докато гостите продължавали да се гощават, през вратата занадничали хора с маски-кози и дрехи от козя козина. „Танцьорите се готвят за танца“ — помислили те. Единствено ловците кучета проявявали неспокойствие. Те се гушели разтреперани в нозете на господарите си, скимтели тихичко и отказвали да ядат парчетата, които им подхвърляли. След малко вождът на селото и танцьорите се върнали. Били облечени като кози и толкова приличали на тях, че подскачали и се въртели в танца с маски също като истински. Един снажен танцьор с големи крака рипнал високо във въздуха.
— Сега ще видите как ще ритна планината! — извикал той. — Ей сега!
Кучетата високо завили и един стар вожд от гостите се изправил бързо на крака.
— Тука има някаква магия! — казал той. Както говорел, големият танцьор прескочил огъня, засилил се над главите на гостите и избягал навън. Ритнал планината и в този миг нещо затрещяло. Тогава планината сякаш се разпукала. Стените на къщите изчезнали, а обзетите от паника гости видели, че вече не се намират на високопланинската равнина. Намирали се на края на дълбока пропаст, която започвала да се срутва стремглаво надолу по скалистия скат.
Козлето задърпало празничната дреха на Татко-гарван. Той разбрал, че не може да помогне на хората си, тъй като между него и тях се разтворила огромна бездна. Последвал козлето, което, без да се бави, сръчно го извело по една теснина, виеща се в дефилето, до планинския склон на безопасно място.
Всички останали от племето, заедно с кучетата, загинали. Хората козли си отмъстили.
Днес големите говорещи кедрови стълбове, тотемните стълбове на младия вожд и неговите потомци са украсени с планински козел на почетното място, защото Татко-гарван възприел планинския козел за свой родов крест.
Бяло яйце, синьо яйце пуебло
Преди да започне сътворението на света, на земята нямало никой. Когато били създадени хората пуебло, светът им бил тъмен и нищо не се виждало. Най-накрая станало светло, но всички се изплашили от онова, което съгледали; дълго време не можели да свикнат с непознатото място, където живеели. Но скоро това се променило. Когато хората видели колко са необикновени, направили си наметки от листа и трева, за да покрият тялото си, и обвили краката си, за да ги предпазят от камъните по земята. Но минало много време и всеки започнал да иска да притежава повече и по-хубави неща от съседа си.
Небето-баща и Земята-майка забелязали това и се натъжили. Изпратили Янаулуха, велик и мъдър жрец, да помага и работи между хората. Той им донесъл вода и растения и много други неща, които направили живота им по-лесен. Сред магическите му вещи имало един красив вълшебен жезъл с най-различни пъстри цветове. Бил покрит с украшения, мидени черупки, разноцветни пера и скъпоценни неща, които изпускали искри при всяко движение. Мидените черупки не само украсявали вълшебния жезъл, но звънтели силно като камбани, когато жрецът го вдигал над главата си. Щом хората чуели звъна, те се събирали, за да разберат какво иска техният предводител.
Един слънчев ден хората се събрали да чуят какво ново ще им каже жрецът. Но той стоял безмълвен, после хванал вълшебния жезъл в дясната си ръка и отривисто го заудрял с лявата.
От неговата магия тутакси се появили две бели и две сини яйца. Той обяснил на хората, че яйцата всъщност са семена на живи същества, които ще им помогнат да направят света по-плодороден. Втурнали се тогава хората да грабнат яйцата. Те не се счупили, защото съдържали нечувана магия. Но хората, които най-много ги искали, се борили най-упорито за яйцата и накрая успели да вземат двете сини яйца преди останалите. Другите се задоволили само с двете бели яйца.
Когато настъпил дългоочакваният ден, в който се пропукали двете сини яйца, от черупките се показали малки тъмноцветни птички с груба кожа. На вид пилетата давали надежда, че ще станат хубави, като пораснат. Белите яйца не давали никакви признаци за излюпване и тъй хората започнали да се грижат за пилетата от сините яйца и да им дават много храна. Пилетата били много алчни и се боричкали кое да изяде повече. Когато се покрили с пера, станали смолисточерни и лъскави и хората видели, че това са гарвани. Скоро птиците отлетели с прегракнали, подигравателни крясъци към хората, които очаквали толкова много от тях.
И тогава един слънчев ден белите яйца се пропукали и тозчас оттам изскочили ярко оцветени папагали. Щом тези птици се отправили в полет на юг, хората се зарадвали, защото разбрали, че птици с необикновена красота скоро ще залеят с ярки багри техния свят, а перата на тези птици ще украсят племенните молитвени стълбове.
Умореният вълк тлинкити
Един ден, когато неколцина мъже от Вълчия клан на тлинкитите били на риболов далече от брега, видели тъмна сянка да се движи бавно във водата на известно разстояние от тях. Без да чакат, загребали нататък и намерили един вълк, който плувал тъй бавно, че едва се движел във водата. Очите му били почти затворени и нещастното животно едвам държало глава над водата. Приятелски ръце го изтеглили в лодката и тъй тлинкитите отвели вълка в селото си.
Дълги години живял вълкът с тях. И винаги ходел на лов с мъжете, които му спасили живота. Тъй като всеки път лесно откривал следите на елените и другите животни, в клана никога не липсвало месо. Вълкът живял със спасителите си тъй дълго, че хората започнали да го смятат за член на клана.
Един ден старият вълк лежал на малка постилка пред къщата на вожда. Приятелите му се събрали натъжени около него, защото знаели, че е много стар, и е време да поеме по Пътеката на сенките. Точно когато слънцето потънало в хоризонта, вълкът умрял. На следващата нощ един мъж от клана чул роднините му да пеят заупокойна песен. Гласовете им се издигали и отново се снижавали в горестен вой, който изпълвал цялата гора с тъга.
Оттогава насам тази песен се пеела от клана като траурна песен, а фигурата на уморения вълк е издялана и изрисувана по колоните на техните къщи.
Морските вълчета хайда
За Уаско, големия морски вълк, ловец на китове край островите Хайда, ходели само най-смелите ловци от племето. Другите никога не се и опитвали да поставят капани за тези грамадни кучета, защото били изключително свирепи и много яки. Един храбър ловец често се опитвал да хване тези големи зверове с капан от греди и мрежи с подвижни примки, но все не успявал. Неговите духове-помощници обаче му помогнали, затова имал късмет да намери два такива морски вълка, когато бродел по ловните пътеки.
Ловецът живеел с жена си в Хънтърз пойнт. Всеки ден, като крачел през кедровата гора на път към Скидигът, дома на родителите на жена му, си спомнял за странното, високо скимтене, което чувал понякога по обратния път към Хънтърз пойнт. И всеки път надничал по различните кътчета на пътеката, за да види дали ще открие кой издава тези странни звуци, но все не успявал да намери духовете животни, които викали. И тъй един ден той надзърнал в хралупата на високо, изсъхнало кедрово дърво и там намерил две създания, огромни, но полумъртви от глад, които приличали на чудновати новородени кученца. Успял да ги довлече едно по едно до дома си, където заедно със своята жена ги отгледал. Те бързо се превърнали в едри, подобни на кучета животни; чак тогава ловецът разбрал, че това са Уаско, тайнствените вълчи кучета на морето. Животните били диви като всички други от техния вид, но сякаш съзнавали, че човекът спасил живота им и като че обичали тези двама души, които всеки ден им давали щедри количества храна.
Рано една сутрин ловецът видял своите вълци-кучета навътре в морето, заобиколени от китове; малко след това кучетата доплували до брега, водейки със себе си шест кита, убити от тях. От този момент нататък кучетата Уаско ходели на лов за китове. Всяка нощ, а понякога и денем, носели повече китове, отколкото ловецът и всички от неговия клан се нуждаели за храна. Ловецът и неговите хора опушвали китовото месо и сланина и нареждали ценната храна в големи кедрови шкафове. Той давал от улова на верните си кучета и на родителите на своята жена в Скидигът. Един ден буря застигнала ловеца и жена му и те се видели принудени дълго време да останат в Скидигът, докато изяли всичките запаси от храна в дома на родителите на жената. Когато отново огладнял, ловецът казал на жена си да помоли майката да даде малко сух хайвер от есетра, който тя била скътала в стомах от кит. Но тъщата била скъперница и не искала да се разделя с хайвера.
Преминала страхотната буря, океанът отново се успокоил, а ловецът, жена му и неговата тъща заплували с кануто обратно към Хънтърз пойнт. Когато видяла двете едри кучета Уаско, заобиколени от множество китове, които тъкмо били уловили и влачели по брега към дома на своя господар, майката много се зачудила и завидяла. Казала на дъщеря си да разпори китовия стомах и да подели хайвера от есетра със своя мъж. Ловецът отказал, защото, обяснил той, вече било късно да му се предлага храна сега, когато отново има толкова много за ядене.
За да накаже тъщата скъперница, ловецът залял с гранясала китова мас мидите, стридите и другите морски животинчета по брега, знаейки, че жената много ги обича. Настанала свада между майката и ловеца. За отмъщение тя станала рано една сутрин, направила силна магическа отрова, сложила в нея няколко горещи камъчета и изляла сместа в морето. Разразила се мощна буря и няколко дена никой не посмял да излезе от дома си. Ловецът сериозно се разтревожил за ценните си морски кучета, които бурята заварила в открито море. Тръгнал по брега с надежда да ги види далече навътре в океана.
Много мили вървял ловецът и като не могъл да види своите кучета, покатерил се на една могила близо до къщата си, за да огледа по-добре околността. Дълго време напрягал очи и накрая ги видял далече в морето да плуват много бавно към брега. „Много са изморени и няма да стигнат до брега — помислил си ловецът. — Ще се удавят.“ Но морските кучета се борели с вълните и си проправяли път все по-близо и по-близо. Опитали се да се изкачат на брега, но мястото, което избрали, било покрито с огромни, хлъзгави скали, зад които се издигала стръмна канара.
Като не могли да се изкатерят, двете нещастни животни, вече тъй изморени, че едва се движели, се насочили към пролива Скидигът ченъл. „Спасиха се“ — помислил ловецът и се зарадвал. Но много подранил с радостта. Кучетата Уаско се довлекли до пясъчната ивица, там, където сушата се вдавала в морето, и се превърнали в два огромни камъка, които и днес могат да се видят на брега.
Ловец на орли тундряци
— Никога да не постъпвате като Ловеца на орли от далечното минало — предупреди разказвачът от Източните тундри, когато започна своята приказка.
Животните и птиците са приятели на хората от тундрата и затова ловците никога не бива да са жестоки с тях, нито да ги изтребват, когато не им е нужна храна. Ловецът на орли правел точно това, докато не научил от един свой сън, че неговите тотемни духове не одобряват отношението му към дивите същества.
Ето как постъпвал той. От дядо си наследил дарбата да вика зверовете и птиците в скривалището си и там без труд да ги убива със своя лък и стрели. Това, разказвали ловците и хората от тундрата, било много лошо, освен по време на тежък глад. Предупреждавали го, че Великият дух сигурно ще го накаже за злината му, ако не промени своя начин на живот.
Той не обърнал внимание на тези предупреждения и продължил да вика орлите от висините, като им обещавал повече месо, което да занесат в гнездата си, където се излюпвали техните малки. Лошо било да се убиват орлите по това време, но Ловецът на орли постоянно ги примамвал от небето и ги убивал заради разкошните им пера.
Един ден голямата майка-орлица се спуснала от небето надолу, за да защити малките на всички орлици. Ловецът на орли я видял да се приближава и едва успял да се скрие пълзешком в една хралупа, когато чул плясъка на мощните орлови крила досами дървото. Огромната орлица сграбчила дървото със здравите си нокти и отлетяла към чукарите, където било гнездото й. Макар да летяла много бързо, множество стършели, мравки и други хапещи насекоми в хралупата нападнали ловеца и изпожилили цялото му тяло. Майката орлица пуснала дървото на просторната площадка, където се намирало гнездото й, и отлетяла да търси храна за трите си малки. Ловецът бързо излязъл от хралупата и видял, че е невъзможно да избяга от високата скала. Наложило се бързо да измисли как да се отърве от смъртоносните нокти и свирепия клюн на орлицата.
Здравият му лък и стрели останали долу, но той носел със себе си тънък, здрав кожен сноп ремъци, с които връзвал малките животни и птици, убити от него. Бързо разделил снопчето и вързал поотделно клюновете на всяко орле. Скоро орлицата се върнала, понесла един заек. Като видяла какво е направил ловецът, понечила да го убие, но решила най-напред да развърже клюновете на своите малки. Не успяла да го стори, въпреки че дълго и упорито се борила с нокти и клюн. Два пъти настъпвала нощта, докато се опитвала да освободи децата си, но нищо не могла да направи.
Тогава се зарадвала, че не убила веднага ловеца, защото се надявала, че ще го принуди да махне ремъците. С помощта на магическата си сила тя заговорила. Обещала му да не го разкъсва, стига той да се закълне в три неща: първо, да развърже клюновете на малките й; второ, никога вече да не убива повече елени, отколкото са му нужни за храна; и трето, най-главната клетва, никога да не убива орел, преди да е взел съгласието на своите тотемни духове.
Орлицата му казала също, че ще го отведе невредим там, откъдето го била взела. Изнемогващ от глад и удивен от добротата на огромната птица, той тържествено обещал да направи всичко, за което го помолила. След като нахранила орлетата си с храната, която донесла, тя взела внимателно Ловеца на орли в своите нокти и като полетяла стремително надолу към земята, го оставила почти на същото място, където го била грабнала, скрит в хралупата.
Ловецът изпълнил трите си обещания и както елените, така и орлите били доволни. Той така се променил след премеждието си с орлицата майка, че помолил всички ловци от племето да щадят елените и орлите, когато им се удаде такава възможност, и дори да им дават храна, когато задухат зимните ветрове и сняг покрие земята като огромно яло одеяло. Потомците му също спазвали неговите обещания и когато храната станела оскъдна и племето едвам смогвало да се изхрани, семейството на Ловеца на орли винаги викало елените и орлите, за да похапнат от храната, отделена за тези зверове и птици.
Пътеките на веселия вълшебник тлинкити
Тлинкитът разказва, че когато светът бил още млад, Бобърът и Таралежът били приятели. Таралежът пазел своя приятел от мечки и не губел търпение, когато се случело Бобърът да му изиграе някой номер. Бодливкото не бил особено умен и много от животните му се присмивали, но все пак гледали в такива моменти да стоят настрана от бързата му силна опашка. Един ден Бобърът изиграл много лош номер на своя приятел. Поканил на гости в дупката си Таралежа, макар да знаел, че Таралежът не може да се гмурка под водата. Но Таралежът не знаел това.
Бобърът казал на Таралежа да се покатери на гърба му и заедно тръгнали към дупката. Когато стигнали до дома му, Бобърът казал на своя приятел да го последва и се гмурнал към подводната врата. Таралежът не могъл да го последва, затова се покатерил на покрива на къщичката и почакал малко, докато Бобърът се появи на повърхността. Но Бобърът вече не се показал и когато започнало да се здрачава, бедният Таралеж се спуснал във водата и се опитал да доплува до брега. Леките му игли му помагали да се носи по водата, но той не можел да се придвижи към брега. Покатерил се отново на къщичката и извикал силно своя приятел Росомаха да му подари дъха на северния вятър. Когато Таралежът се сдобил с тази студена сила, замразил с твърд лед езерото. Спуснал се на леда и запълзял бавно по хлъзгавата покривка към брега. С радост стигнал до бърлогата си, под един голям камък, жив, но безкрайно ядосан на Бобъра.
Минали няколко слънца, преди Таралежът отново да види Бобъра. Бобърът седял на края на езерото и се преструвал, че е ядосан, защото Таралежът не го бил последвал. Таралежът заявил, че много съжалява, и поканил Бобъра на гости на върха на дървото. Бобърът не можел да се покатери на дървото, но си помислил колко хубаво би било да погледне езерото отвисоко и отвърнал, че ще отиде, стига приятелят му да му помогне. Таралежът наистина му помогнал да се изкачи на дървото, като използвал пътечките от полуповалени дървета, които образували удобен наклон нагоре и по големите кедрови клони, където Бобърът се чувствувал в безопасност. Накрая Таралежът отвел Бобъра на най-горните клони на едно високо дърво. Оставил го там. Тъмнината се спуснала веднъж, два пъти, преди Катерицата да чуе виковете на Бобъра за помощ.
Отначало Бобърът направил опит да се спусне по дървото, но Катерицата му показала, че е по-добре да тръгне с главата надолу. Рунтавелка обяснила на Бобъра къде да издялка стъпала с острите си зъби и след много дълго време той стигнал до земята. Оттогава Бобърът и Таралежът вече не са приятели.
Бърз като жабок Северозападен бряг
Един жабок-измамник от Северозападния бряг шумно се хвалел на неколцина свои приятели жабоци за голямата си бързина.
— И елен да има смелост да се мери с мен, ще остане много назад — заявил той.
Силен смях се дочул от края на поляната, близо до мястото, където се намирали жабоците. Обърнали се и видели голям елен-самец.
— Защо се смееш, Елене? — запитал Жабокът самохвалко.
— Защото дългият ти език върви много по-бързо от дългите ти крака, Жабок — отвърнал Еленът.
— Значи се страхуваш да се надбягваш с мен? — попитал Жабокът.
— Не — отвърнал Еленът, когато престанал да се смее.
И тъй, решили да уредят състезание между Жабока и Елена. Намислили да започнат при изгрев-слънце на следния ден. Състезанието щяло да бъде дълго, през поля и блата, през потоци и ручеи, та чак до един голям камък в подножието на висок хълм. Когато се спуснал здрач, надлъж и шир се разнесло високото крякане на насъбраните жабоци.
На другия ден, когато слънцето изгряло, на мястото, където щяло да започне състезанието, се събрали много жаби. Нито един елен обаче не дошъл да гледа надбягването, тъй като Еленът се срамувал да каже на приятелите си, че ще се надбягва с Жабока.
Един жабешки водач дал сигнал „Старт!“ и Еленът се втурнал напред тъй стремително, че не видял дали Жабокът тръгнал. След първите няколко големи скока Еленът забавил бяг и си помислил колко бил глупав да склони да се надбягва с един жабок. Другояче помислил обаче, когато видял Жабока да подскача бързо до пътечката, недалеч пред него. Еленът се затичал бързо и решил, че Жабокът вече е останал далеч зад него. Тъкмо тогава видял Жабока отново да подскача току пред краката му.
Тогава Еленът се затичал колкото може по-бързо, но докато се носел по пътеката край блатата и бреговете на потоците, тук и там виждал Жабока да подскача пред него. Един път Жабокът дори се обърнал и махнал с ръка на Елена, сякаш да му каже: „Бързай!“. Това много ядосало Елена.
Когато изминали по-голямата част от разстоянието, Еленът се понесъл пред Жабока и повече не го видял. Тогава той със сигурност решил, че за последен път изпреварва Жабока. И бил прав. Не го изпреварил повече. Но когато стигнал до големия червен камък, Жабокът вече го чакал под него.
— Много бавно тичаш, Елене — изсмял се той.
Еленът тъй се засрамил, че не отговорил. Запътил се към гората с наведена глава.
Онова, което Еленът не знаел, било, че жабата, която изпреварвал по пътя си, не бил Жабокът, нито била една и съща жаба. Много жаби помогнали на лукавия Жабок да спечели състезанието с подскачане тук и там, влизайки в състезанието на различни места по пътеката. А Жабокът се запътил към червения камък веднага щом започнало надбягването. Той тръгнал по една кратка и лесна пътека и стигнал до мястото, където зачакал Елена дълго преди измаменото животно да пристигне на финала.
Водният пор и есетрата бела кула
Водният пор бил умно и хитро животно. Останалите водни животни на тундрата се боели от него и го уважавали. Един топъл следобед той се припичал на слънцето на брега на океана, където живеело племето бела кула. В далечината една есетра подскачала високо във въздуха.
— Здравей, тиликум! — извикал й Порът. — Там е опасно. Внимавай да не те хване Морската видра! Ако бях на твое място, бих си играл по-близко до брега.
Тъй като Порът назовал есетрата „приятел“, тя глупаво му повярвала. С големи скокове сребристата риба се насочила към брега.
Порът се засмял, предвкусвайки угощението, и с няколко лъжливи ласкателни думи примамил голямата риба още по-близо до сушата. Накрая, след един голям скок, два пъти по-висок от човешки ръст, есетрата паднала върху скалната площадка. Порът я сграбчил, докато тя още лежала зашеметена от удара, и я повлякъл по-далече от водата. Той алчно загледал красивата риба и запял песен за гощавка. После докоснал всяка част от блещукащата есетра с пръчка, която стискал между острите си зъби, и отново запял. „Кой ще си хапне това парче тука? Кой ще си хапне ей това парче?“
Тъй като Порът пеел и отговорите наред с въпросите, отговорът бил един и същ: „Порът ще го изяде!“
Две малки момченца от племето бела кула чули песента на Пора и отишли при него.
— Гладни сме — казали те. — Моля те, дай ни малко от твоята голяма риба.
— Не може — отвърнал Порът. — Ще си я изям цялата сам-самичък.
Двете момченца натъжени се върнали в гората. Тогава по-голямото момче казало:
— Хайде да се скрием и да видим какво ще направи Порът. Може да не успее да изяде всичко от тази голяма риба.
Докато гледали, без да проговарят, на Пора му се доспало от топлите лъчи на слънцето. Изтърколил се на една страна и заспал.
Без да вдигат шум, двете момчета допълзели до мястото, където лежал Порът. Взели умрялата есетра и я отнесли в гората.
— Трябва да накажем Пора, защото не дава от своята храна на гладните — казало по-голямото момче. Отрязало едно парче от главата на есетрата и тихо се върнало при Пора. Устата му била широко отворена и той шумно хъркал. Момчето лекичко потъркало зъбите на Пора с парчето есетра. После побягнало на пръсти заедно със своето другарче към гората, където хубаво се нагостили.
Слънцето си отивало, за да стори място на нощта, когато Порът се събудил.
— Сега да си изям есетрата — казал той и станал. Потърсил тук рибата, потърсил там, но не успял да я намери. Прокарал език по зъбите си и усетил малкото парче есетра.
— Трябва да съм изял есетрата, докато съм спал — казал си той. — Не, не може да съм я изял — рекъл той, защото стомахът вече му напомнял колко е празен. — Но аз сигурно съм я изял — рекъл той, когато още веднъж усетил вкуса на есетрата в устата си. — Не, царят на есетрите трябва да е направил някоя магия, докато съм спал, и да си е взел есетрата обратно в океана — решил той.
Порът безшумно се промъкнал в гората, гонен от глад, който му подсказвал, че независимо къде е есетрата, тя не е в стомаха му. Налагало се да улови нещо за вечеря.
Принцът на вълците цимшиан
Продължителен, жален вой на горски вълк се носел откъм гората току зад едно цимшианско село. Хората се плашели и изнемогвали от глад. Зимните хранителни запаси били на привършване и вече почти нямало какво да се яде. Дошло им на ум, че и вълците са гладни, достатъчно гладни, за да нападнат селото, и слушали стаени от страх, но до тях стигал високият, жален вой на един-единствен вълк.
Един млад безстрашен вожд съобщил, че ще иде в гората да види защо вие този вълк. Взел си лъка и стрелите и тръгнал. Проправил си път през гъстите, ниски храсталаци към мястото, където виел вълкът. Скоро го видял насред една поляна тъкмо пред себе си. Тръгнал към вълка, но той отворил уста и заръмжал. Ушите му прилепнали до главата. Младият вожд знаел този сигнал за опасност, но не показал, че се страхува.
Коленичил на земята и протегнал ръка към изнурения вълк. Ръмженето секнало и още веднъж окаяният вой огласил гората. Животното започнало да се приближава, докато стигнало съвсем близо до вожда. Воят замрял в гърлото на вълка и от отворената му уста се чуло леко скимтене.
Сякаш загубило страх, дивото животно пристъпило до коленичилия вожд и положило едрата си глава на коляното му. Младият ловец погледнал в отворената уста и зорките му очи видели, че от рана на задната страна на гърлото на звяра тече кръв. Без да бърза, вождът пъхнал ръката си в устата му. Пръстите му опипали гърлото на животното, където една голяма счупена кост се била забила надълбоко. Вълкът жално заскимтял, докато вождът се опитвал да раздвижи костта, най-накрая я извадил. Била счупена кост от елен.
Щом костта била извадена, вълкът заподскачал около вожда и започнал да му ближе ръцете. После животното захванало да вие тихо и продължително. В гората се прокраднали някакви шумове и вождът видял, че е заобиколен от глутница от осем горски вълка. Той потупал по главата вълка, сетне с няколко скока животното се отправило към гората, за да оглави чакащата го глутница.
Когато изминали две слънца, младият вожд дочул силен вълчи вой в края на гората. „Това е гласът на водача“, казал си той и се запътил натам, откъдето идвал звукът.
Стигнал до последния ред големи кедри и разбрал, че не се лъже. Водачът на вълците тутакси отишъл при вожда, потъркал о него едрата си рунтава глава и го подканил, също както би направило куче, да го последва навътре в гората. Вождът го последвал и намерил глутница вълци, наобиколила един елен, който току-що бил убит. После вълците се потопили в здрача на гората. Вождът се изненадал и зарадвал, когато глутницата оставила елена. Отнесъл самеца на хората в своето село.
Всеки ден, щом слънцето се спуснело ниско в небето и сенчестите пръсти на нощта се протягали към гората, благодарният вълк викал вожда. И винаги там имало един-два елена, готови за него, за да ги отнесе обратно в селото. Скоро вождът и водачът на вълците станали добри приятели и заедно ходели на лов. Те се научили да се разбират един друг и ловът винаги бил добър, когато принцът бил със своя приятел вълка. За щастливите хора вече нямало глад.
Вождът, който бил принц на своето племе, решил да направи голям потлач, на който да му бъде дадено ново име, избрано от самия него. Гладът все още витаел над земята. Най-добрите ловци едва намирали дивеч. С помощта на своите приятели, вълците, младият принц успял да събере много месо за потлача. Помолил водача на вълчата глутница да накара вълците си да ловят не само елени, но и белки, порове и видри, за да може да подари ценните им кожи на вождовете и високопоставените гости, които щели да дойдат на потлача.
А когато настъпил денят на потлача, състояло се голямо угощение и раздаване на подаръци. Церемонията продължила три слънца и накрая старият вожд, който ръководел потлача, ударил силно по пода със своя жезъл. В просторната къща настанала тишина. Тогава младият вожд съобщил на хората си, че приема титлата и креста Принц на вълците. Зарадвали се вождовете и хората. Благодарили на младия вожд за огромната помощ за селото по време на нужда.
В чест на срещата с вълка и новото си име Принцът на вълците поръчал да издялат и боядисат тотемен стълб. На върха на големия стълб един горски вълк с широко отворена уста гледал надолу към къщата на принца и към признателните му хора.
Приказки за как и защо
Как огънят дойде при шестте нации ирокези
Често край огнището в дългата къща на ирокезите по време на Луната на дългите нощи разказвали ей тази приказка.
„Три стрели“ било името на един момък от племето на мохоките. Макар още невидял четиринайсет зими, той бил вече известен сред ирокезите за своето майсторство и дръзновение. Стрелите му попадали точно в целта. Името му било дадено, когато с три стрели с костени върхове свалил три диви гъски от едно и също ято в полет. Той имал способността да върви в гората тихо като южния вятър и бил майстор ловец, но никога не убивал птица или звяр, ако неговият клан имал достатъчно храна. Бил много способен и в обработката на дърво, бърз в нозете и ловък в борбата. Хората от неговото племе казвали: „Скоро ще стане вожд като баща си“. Слънцето греело ярко в сърцето на Три стрели, защото скоро щял да се срещне с изпитанието за сила и издръжливост, посредством което момците от неговия клан придобивали мъжество. Не се страхувал от резултата от поста на сънищата, на който скоро щял да се подложи. Баща му бил голям вожд и добър човек, а животът на момчето бил подреден по подобие на живота на неговия баща.
Когато тревата израснала до колене, Три стрели напуснал селото си заедно със своя баща. Изкачили се на свещено място в планината. На края на неголяма площадка намерили малка пещера. Три стрели решил да остане тук през няколкото дни на молитва и бдение. През тези дни и нощи на пост не му било разрешено да яде нищо. Нямал оръжие, а единственото му облекло били набедреникът и мокасините. Бащата оставил момчето, като му обещал да идва при него всеки ден призори, докато трае изпитанието.
Три стрели започнал да се моли на Великия дух. Искал духът на неговия клан скоро да му се присъни и да му каже какво ще бъде неговото тотемно животно или птица-пазител. Чуел ли го, щял да възприеме това животно или птица като свой специален пазител през целия си живот. Присънел ли му се такъв сън, щял да бъде свободен да се върне при своите хора, което щяло да означава, че постът на сънищата е успешно изпълнен.
Пет слънца Три стрели прекарал своя пост на скалистото място, като слизал единствено до малък извор, за да пие вода след всеки залез. Тъмен облак обгърнал сърцето му, защото на сутринта на петия ден баща му тъжно го предупредил, че ако на следващия, шести ден, не му се присъни нищо, ще трябва да се върне в селото. Това означавало да се завърне при хората си посрамен, без никаква възможност още веднъж да изкара съня пост.
Същата нощ Три стрели, изнемощял от глад и останал без сили от непрестанно взиране, извикал към Великата тайна:
— О, Велики дух, имай милост към оня, който стои смирено пред Тебе. Нека духът на неговия клан или крест отвъд Тъндърбърд дойде при него преди утрешния изгрев, ако такава е Твоята воля. — Както се молел, вятърът внезапно се извил от изток към север. Това ободрило Три стрели, защото сега вятърът станал вятър на Голямата мечка, а мечката била тотемен знак на неговия клан. Когато влязъл в пещерата, за първи път подушил безпогрешната миризма на мечка: това било силна магия. Клекнал пред отвора на пещерата, много развълнуван, за да си легне, макар че умореното му тяло жадувало за покой. Както се взирал в нощта навън, чул грохота на гръмотевица, видял ивицата на светкавица и усетил яростния дух на вятъра от север. Внезапно пред очите му се появило видение и една великанска мечка застанала край него в пещерата. Тогава Три стрели я чул да казва:
— Слушай добре, мохок. Духът на твоя клан чу твоята молитва. Тази нощ ти ще научиш една велика тайна, която ще помогне и ще зарадва всички твои хора.
Страхотен гръмотевичен трясък накарал смаяното момче да се изправи и мечката изчезнала. Той подал глава навън тъкмо когато една светкавица прорязала небето във формата на бляскава стрела. Нима това бил знакът от Тъндърбърд?
Внезапно въздухът се изпълнил с някакъв страхотен звук. Пронизителен писък се разнесъл откъм горната част на пещерата. Сякаш планински лъвове се борели в бурята; въпреки това Три стрели не се побоял и се покачил на площадката. Когато зорките му очи свикнали със здрача, той видял, че силата на вятъра е станала причина две малки балсамови дръвчета да се трият силно едно в друго. Странният звук идвал поради триенето и докато момъкът гледал и слушал, страх изпълнил сърцето му, защото точно там, където двете дръвчета се търкали, на светлината на една светкавица то забелязало дим. Омагьосан, той не можел да откъсне поглед, докато накрая от дима започнали да излизат огнени езици. Никога досега нито някой друг, нито той били виждали огън толкова отблизо. Пропълзял долу в пещерата и покрил очите си от уплаха пред тази необикновена магия. После отново усетил миризмата на мечка и помислил за видението си, за духа на своя клан, за мечката и нейните думи. Тази тайна щял да разкрие на хората си. Огнената стрела в небето щяла да стане негов тотем, а новото му име щяло да бъде „Огнена стрела“.
Призори Огнена стрела се покачил на покрива на пещерата и счупил две сухи пръчки от останките от балсамовите дръвчета. Потъркал ги силно едно в друго, но нищо не се получило. „Тази магия е много силна, за да я направя аз“ — помислил си той. Тогава пред него изникнала картината на неговия клан и селото и той търпеливо затъркал отново сухите горещи пръчки. Силата на неговата воля дошла на мястото на изморените му мускули. Скоро малко облаче дим окуражило подновените му усилия, а малко след това от едната пръчка пръкнала ярка искра. Огнена стрела размахал пръчката, както бил видял пламналата стрела да се развява в нощното небе. Върху пръчката заблестял мехур от смола, който в този миг се възпламенил — огънят дошъл при шестте нации!
Първите мокасини равнинници
Имало едно време един велик вожд от равнините, който имал много нежни крака. Другите могъщи вождове му се присмивали; по-дребните вождове само се усмихвали, когато прокуцуквал край тях. И макар че не смеели да му се подиграват гласно, хората от племето също се забавлявали с мъките на своя вожд. Всички те имали еднаква съдба, нямали коне и били босоноги, но за техен късмет малцина имали такива нежни крака. Нещастният жрец, който бил съветник на Вожда с нежните крака, се страхувал и тревожел. Всеки път, когато го викали при вожда, му задавали такъв въпрос: „А сега какво ще направиш?“ Имали предвид нежните крака на вожда.
Принуден от страха, най-накрая жрецът намислил план. Макар и да знаел, че това няма да разреши проблема с краката на вожда, все пак било нещо ново. Жрецът накарал няколко жени от племето да изтъкат дълга, тясна черга от тръстика и когато големият вожд тръгнел за някъде, четирима юнаци разгъвали чергата пред него, за да стъпва удобно. Но един ден юнаците се изморили да се грижат за краката на вожда. Без да внимават, те разгънали чергата върху едно място, където се въргаляли върхове от стрели. Тези стрели отдавна били хвърлени, но острите им иглени парченца останали. Когато нежните крака на големия вожд се наранили от тези парченца, той се завайкал така силно, че листата по близките трепетлики започнали да трептят и досега все трептят.
Същата нощ бедният жрец получил една невъзможна задача от своя разгневен вожд: „Ще покриеш цялата земя с толкова плътни черги, че да не страдат повече моите крака. Ако не успееш, ще умреш, когато луната стане кръгла.“
Изплашеният заклинател изпълзял обратно в жилището си. Не му се щяло да отиде на смърт в нощта на пълнолунието, но не можел да намисли начин да избегне това. Внезапно той видял кожата на лоса, убит от него, просната неподвижна върху земята, и двете жени, които били заети да изстъргват козината отгоре й, и една мисъл проблеснала в търсещите му очи. Изпратил много ловци на лов. В продължение на много дни хванал на работа множество жени; много юнаци с ловни ножове рязали, а жените шиели с костени игли и сурови жили.
В деня преди луната да стане кръгла, жрецът отишъл при вожда и му казал, че е покрил колкото е възможно повече земя за такова кратко време. Когато вождът погледнал от вратата на жилището си, видял множество пътеки от кожа, които водели, докъдето стигал погледът му. Дълги ленти, които можели да бъдат местени от едно място на друго, свързвали основните кожени пътеки. Дори вождът си помислил, че този път магията на жреца е разрешила придвижването с нежни крака завинаги — но не станало така!
Един ден, когато големият вожд вървял по една от своите гладки, здрави кожени пътеки, видял красива девойка от племето да върви пред него по твърдата земя от едната страна на пътеката. Когато чула тупкането на краката му по пътеката от лосова кожа, тя се извърнала и като че се усмихнала. Вождът се затичал да я догони, очите му неотклонно следвали девойката, която се усмихвала, и изведнъж краката му неволно излезли от тясната пътека и стъпили върху купчинка остри тръни! Момичето хукнало да се спасява, след като чуло отвратителния вой на вожда, а индианците в едно далечно село помислили, че ги нападат диви котки.
След две слънца, когато вождът се успокоил и започнал отново да приказва, заповядал да доведат при него жреца и заявил на нещастния човек, че на следния ден, когато отново слънцето бъде в зенита си, ще го изпрати незабавно в земята на сенките.
През нощта жрецът се изкачил на върха на висок хълм, за да потърси съвет от приятелски духове как да покрие цялата земя с кожа. По едно време заспал и засънувал, че те му показват отговора на трудната задача. Сред ярките блясъци на светкавица той се втурнал надолу по стръмния хълм, викайки още по-силно от големия вожд, докато острите зъбери разрязвали босите му ходила и крака. Спрял едва когато стигнал в колибата си. Работил цялата нощ до момента, в който дошли воините да го вземат, за да го изпратят в страната на сенките, тъкмо преди пладне на следния ден. Озовал се заобиколен от стража, въоръжена с бойни тояги. До гърдите си притискал здраво нещо, плътно увито в парче еленова кожа. Приветливата му усмивка изненадала хората, край които минавал. „Я колко е безстрашен!“ — казвали си мъжете от племето. „Много е смел!“ — казвали си жените.
Големият вожд го очаквал пред жилището си. Той дал няколко бързи, строги заповеди на своята стража. Преди да отведат жреца обаче, той помолил да каже няколко думи на вожда.
— Говори! — казал вождът, натъжен, че ще изгуби такъв умен жрец, който правел много добре повечето магии. И самият вожд знаел, че е непосилна задача да се покрие с кожа цялата земя.
Без да се бави, жрецът коленичил пред вожда, извадил двата предмета от вързопчето и сложил всеки от тях на краката на вожда. Вождът усетил как сякаш чифт мечешки безкосмени лапи заместили босите му крака и отначало се озадачил, като гледал двете калъфчета от лосова кожа, изработени от жреца.
— Велики вожде — възкликнал радостно жрецът. — Открих начин да покрия цялата земя с кожа! За тебе, о, вожде, отсега нататък земята винаги ще бъде покрита с кожа.
Така и станало.
Великият потоп селиши
Дълго преди мисионерите да пристигнат в Новия свят, индианците имали древни легенди за един велик потоп, подобен на Ноевия. За такъв потоп разказва племето на кауичаните.
В древни времена на земята имало много племена и всеки живеел, където пожелае. Скоро ловът отслабнал и храната намаляла, а хората започнали да се карат за ловни територии.
Още тогава хората можели да правят чудесни канута и гребла от кедри, както и дрехи и кошници от тяхната кора. В сънищата си мъдрите старейшини виждали бъдещето и така настъпило време, когато всички те започнали всяка нощ да сънуват лоши сънища. Сънищата предупреждавали за велик потоп. Това разтревожило мъдреците, които си разказвали един на друг какво са сънували. Разбрали, че всички те са сънували дъжд, който валял тъй дълго, или че реката е придошла и е причинила голямо наводнение, в което се удавили всички хора. Изплашили се много и свикали съвет, за да чуят сънищата си и да решат какво да направят. Един казал, че трябва да се построи голям сал, като се навържат едно до друго всички канута. Някои от хората се съгласили, но други се присмели на старейшините и на техните сънища.
Хората, които повярвали в сънищата, заработили усилено, за да направят сала. Минали много луни в упорита работа да се завържат огромните кедрови лодки със здрави въжета от кедрова кора. Когато всичко било завършено, те завързали сала с голямо въже от кедрова кора за върха на връх Маунт кауичан, като прокарали единия край на въжето през средата на огромен камък, който и до днес може да се види на това място.
Докато хората работели по сала, онези, които не вярвали в сънищата, лентяйствували и продължавали да се присмиват, но харесали чудесния, солиден сал, когато най-накрая той бил завършен и се понесъл във водите на залива Кауичан бей.
Скоро след като салът бил готов, започнали да падат проливни дъждове, реките прелели, а равнините се наводнили. Макар че хората се изкачили на планината, за да избягат от големия потоп, скоро водата покрила и нея. Онези, които повярвали в сънищата, когато водата започнала да се изкачва, взели храна на сала и заедно със семействата си се настанили в него. Много дни живели те върху сала и не виждали нищо друго, освен вода.
Дори планинските върхове изчезнали под водната маса. Когато канутата започнали да се пълнят, хората започнали да се молят за помощ. Дълго време нищо не се случило. После дъждът спрял.
Водата започнала бавно да намалява и накрая салът заседнал на върха на планината. Огромната каменна котва и тежкото въже го задържали в безопасност. Докато водата постепенно спадала, хората започнали да виждат земите си, но всичките им къщи били пометени. Равнините и горите били унищожени. Те се върнали по старите места и отново се захванали да строят домовете си.
След дълго време броят на хората нараснал, докато земята отново се запълнила и те отново започнали да се карат.
Този път се разделили на кланове и племена и всички отишли на различни места. Разказвачите твърдят, че по този начин хората се пръснали по целия свят.
Огнена диря кауичани
Било толкова отдавна, че нито слънцата, нито думите могат да се изброят. Група индианци кауичани сушели на слънце еленово месо. Те си приказвали колко хубаво би било, ако си имат по едно малко слънце да ги топли, когато голямото слънце си отива, за да стори път на тъмнината. Мислели, че никога няма да имат такова нещо, защото, за да се изпълни желанието им, били нужни много сила и магия, повече дори от тези, които притежавали техните най-могъщи шамани.
Докато хората си говорели какво искат, малка птичка чуруликала наблизо. Долетяла тя при хората и те видели колко красива птичка е тя, кафява, с ярка червена опашка, която сякаш блещукала, когато птичката застанела неподвижна. Птичката свела поглед към индианците от един клон над главите им.
— Какво искаш, малка птичко? — запитал един старейшина, който можел да разговаря с птици.
— Нищо не искам, мъдрецо, а ти нося каквото желаеш — отвърнала тя. — Аз притежавам това, което се нарича огън, и го нося на опашката си. То е горещо като малко слънце. То ще ви носи топлина, когато задухат ветровете на зимата, ще сготви месото ви, ще донесе радост, когато слънцето си отиде, но първо трябва да го заслужите. Нищо, което идва лесно при нас, не изглежда добро, нито се счита за добро. Кажи на твоето племе да ме чака тук, когато слънцето отново дойде; нека всеки носи малка суха вейка с борова смола по нея.
Преди хората да успеят да попитат защо, птичката внезапно изчезнала.
— Трябва да изпълним желанията на тази птичка — дал съвет старейшината. — Може да ни донесе късмет.
Когато слънцето отново изгряло, хората зачакали птичката да дойде. Всеки носел по една борова клонка със смола, точно както им било казано. Силно „туи-и-и-ит“ накарало хората да вдигнат глави. Кафявата птичка стояла на един клон над главите им, макар че никой не я видял да идва. Тя запитала на език, който всички разбрали:
— Готови ли сте?
Те отговорили:
— Да.
— Тогава тръгнете след мен и който пръв ме настигне, ще получи огън. Но той трябва да е справедлив, търпелив и усърден, без да губи кураж. Хайде!
Птичката полетяла над неравни земи и гъсти гори. Преследването се оказало трудна работа за мнозина и те се отказали. Летяла птичката над бързоструйни потоци и опасни блата и тресавища. Все по-малко и по-малко хора имали сили и смелост да вървят напред и повечето се принудили да се откажат от преследването. „Много е мъчно!“, „Много е трудно!“, „Много е опасно!“ — въздишали те и сядали на земята да си починат.
Накрая един млад воин наближил достатъчно птичката, за да й извика:
— Дай ми огъня си, малка птичко. Следвах те дълго и упорито и в нищо не съм сгрешил.
— Не е тъй, както казваш — казала птичката и полетяла още по-високо и по-бързо. — Ти мислиш само за себе си. Това е лошо. Няма да получиш моя огън.
Втори младеж настигнал птичката.
— Дай ми малко от огъня си — извикал той. — Аз съм добър човек.
— Добрият човек не взима онова, което принадлежи другиму — отговорила птичката и полетяла още по-високо и по-бързо, полетяла към земята и кацнала край една жена, която се грижела за старец, много болен на вид.
— Донеси едно сухо клонче с малко смола по него — казала кафявата птичка. — Имам огън на опашката си и той ще бъде твой. Той ще сгрее твоя старец и ще ти сготви храна.
Жената се изплашила от птичката, която можела да говори. Когато се съвзела, казала:
— Ти си добра, мъничка моя, но аз не заслужавам такъв вълшебен дар. Правя това, защото така трябва да бъде. Един вътрешен глас ми казва, че трябва да се грижа за оня, който е болен.
— Зная, че вършиш много добрини — отвърнала птичката, — и те са много по-добри от онова, което мнозина правят. Защото добрините, които правиш ти, считаш само за свой дълг. Ела, донеси едно клонче и вземи от моя огън. Ти мислиш най-напред за другите и затова ще можеш да им дадеш от своя дар.
Жената с радост донесла едно клонче и го запалила от малкия огън, който блещукал на опашката на птичката. Оттогава насам индианците имат огън.
Как заекът загуби опашката си микмаки
Отдавна, много отдавна Глускап създал всички животни, които се отнасяли приятелски с него и с хората от племето микмак. Животните можели да говорят като хора и имали общ език. Те правели всичко възможно да помогнат на Глускап в неговата работа и всяко от тях имало специална задача. Заекът бил едно от най-верните животни. Бил много хубав и много мил, с гъста кафява козина и дълга пухкава опашка като лисица. Краката му били много дълги и той ходел като останалите животни. Бил избран от Глускап за негов горски водач и затова Заекът станал известен като разузнавач на горите. Глускап му дал изключителните способности на водач, за да сочи пътя както на хората, така и на животните, независимо къде искат да вървят.
Един слънчев ден през пролетта, когато Заекът бил навътре в горите на една продължителна мисия като разузнавач, той се изморил много и седнал да си почине на един дънер сред дърветата. Пухкавата му опашка се мятала зад него. Докато Заекът си почивал, един индианец, който изглеждал безкрайно изтощен от продължително бродене, се хвърлил на земята до Заека и започнал да се вайка. Заекът, който имал жалостиво сърце и не можел да понася някой около него да страда, го запитал защо плаче. Индианецът тогава разказал как тръгнал да се жени за красиво момиче. И ето че сега се изгубил в гората и се страхува да не би да закъснее за сватбата, която щяла да се състои същия следобед, и навярно неговата бъдеща невеста ще се омъжи за някой порочен горски дух, също влюбен в нея.
Заекът казал на индианеца да не се тревожи, тъй като той, Заекът, е горският водач на Глускап. Ще му покаже начаса пътя до селото, където ще бъде сватбата. Индианецът бил много благодарен за това обещание, започнали да си говорят със Заека и така станали добри приятели.
Щом човекът си починал и отново можел да върви, потеглили заедно. Заекът водел напред, но бил толкова пъргав и бърз, та често се озовавал далеч пред индианския си приятел. Докато се препъвал бавно-бавно по горската пътечка, индианецът зървал само от време на време кафявото кожухче на своя приятел. Накрая паднал в една дълбока яма и не му стигнали силите да се изкатери горе. Извикал Заека и той се върнал при ямата. Тъй като не успял да достигне падналия индианец, Заекът пуснал дългата си пухкава опашка в ямата и казал на индианеца да се хване за нея, за да го изтегли от дълбоката дупка. Човекът сторил, както му казал Заекът, който подскочил напред, като мислел по този начин да издърпа индианеца навън, но човекът се оказал доста тежък. Опашката на Заека се скъсала и човекът паднал обратно в ямата, все още стискайки дълго парче от заешката опашка.
Заекът обаче не мислел да се отказва. Забравил за своята опашка, хванал се за една фиданка близко до ямата и спуснал задните си крака вътре. Казал на човека да ги хване здраво; тогава захванал да се тегли напред тъй силно, а краката му се удължили толкова много, та чак се изплашил да не му се скъсат като опашката. Не се скъсали, но когато най-накрая човекът бил изтеглен от ямата, краката на Заека и неговото тяло толкова се разтегнали, че се наложило да подскача, вместо да ходи. Сега тръгнал по-бавно и човекът го следвал много по-лесно от преди.
Накрая пристигнали до селото, където щяла да бъде сватбата и където хората очаквали бъдещия годеник. Пристигнал той тъкмо навреме, защото лошият горски дух имал преди това продължителен разговор с момичето, докато очаквали годеника да пристигне, и отново я помолил да се омъжи за него. Индианецът бил много признателен на Заека и поканил горския водач на церемонията, след която щяло да има голямо празненство с танци. Заекът потъркал кожухчето си в ниските храсти, сложил герданче около врата си и пръстени по петите си, защото такъв бил обичаят, и с радост се присъединил към веселието.
Няколко малки поточета минавали през гората, където танцували хората, и когато невестата започнала да танцува със Заека, тя едва не паднала в едно от тях. Краят на роклята й се намокрил и когато излязла на слънцето, роклята започнала да се свива. Отначало се свила съвсем малко, но после започнала да се свива все повече и повече, докато накрая полата стигнала до колене. Девойката се засрамила много, Заекът тичешком се върнал в гората да вземе една еленова кожа, която бил скрил на тайно място. Като удължил роклята, той се заел да я връзва с един еленов ремък. Усукал ремъка и хванал единия край между предните си лапи, а другия захапал с предните си зъби. Тъй здраво държал усуканото въже, че когато една танцуваща двойка го блъснала, въжето се откъснало и разцепило горната му устна чак до носа.
Заекът бил много спокоен по природа и не се оплакал. Когато най-сетне успял да стъкми роклята, танцували с момичето цяла вечер; накрая, когато луната се изкачила високо в небето, дошъл съпругът й да я търси. Индианецът поискал да заплати на Заека за услугата му като водач, но той не пожелал да вземе нищо и тогава невестата му подарила едно хубаво бяло кожухче за през зимата. Зарадвал се Заекът на подаръка и й благодарил за вниманието. Тъй като кожухчето било с цвета на зимните снегове, послужило на Заека и като предпазен цвят, който го правел почти невидим, когато паднели снеговете. Той останал доволен, защото враговете му нямало да могат да го забелязват. През останалите месеци щял да носи другото кожухче.
Заекът се срамувал да се върне при своите, които били тъй различни, откакто ги видял за последен път преди няколко месеца. Вървял, без да бърза, и си мислел какво може да им каже, когато се върне. Най-сетне стигнал у дома си, а останалите зайци направо ахнали пред промяната във външността му, някои дори се изсмели, като видели опашката и устната му. Запитали го зайците къде е бил. Той им разказал как бил в една далечна страна, за която никой от тях нито бил чувал, нито виждал. Когато го запитали как е загубил опашката си, той обяснил, че в страната, където бил, хората имали много къси опашки или изобщо нямали. Поради това и за да бъде модерен, той скъсил опашката си подобно на техните. Попитали го защо кръстът му е толкова тънък, а той отговорил, че не е модерно да си дебел и затуй ядял малко, та да отслабне. А като го запитали защо скача, вместо да ходи, както правел по-рано, той отвърнал, че се счита за по-модно да се скача, та затова след доста упражнения и той се научил да се движи по този начин. Накрая те го запитали защо горната му устна е разцепена. Това, обяснил Заекът, се случило, защото непознатите, при които бил, използвали ножове да режат храната си, а понякога и да ядат с тях. Обяснил също, че е много трудно да се яде по този начин и един ден по невнимание бил цепнал устната си с острието на един кремък.
Слушателите завидели на Заека, като сметнали, че говори истината. Започнали да го имитират; затова и днес неговите потомци приличат на него — и всичко заради един нещастен случай по горската пътечка и един — на сватбеното тържество.
Летящата верига Северозападен бряг
Индианските земи от Северозападния бряг са прорязани от големи реки и фиорди, а там, където се вливат, океанът е изпъстрен от стотици острови с различна големина. Един стар шаман описва няколко такива острова в следната приказка.
Един ден огромна птица летяла високо над селото. Хората се чудели на големината й. Някои казвали, че това е орел-великан, други пък викали, че това е Тъндърбърд, голямата птица от индианските легенди, която носела добро, а понякога и зло на индианците от тази територия. Неколцина мъже от селото поискали да я застрелят, за да я имат за церемонии, а с перата й да украсяват най-хубавите си стрели. Старият жрец предупредил хората да не причиняват зло на голямата птица, ако тя се доближи достатъчно, за да я уцелят. Сигурно притежава голяма магическа сила, мислел той.
Хората се присмивали на мъдрия старец зад гърба му и гледали изумени, докато голямата птица се спускала плавно от небесните висини с неподвижни криле към селото. Вождът пратил бързоног вестител да доведе най-добрия ловец от клана обратно в селото. До този момент той бил на лов нагоре по реката, но сега дошъл при вожда, който го помолил да свали голямата птица. Ловецът натъкмил една стрела на тетивата и се прицелил. После отпуснал лъка си.
— Може да стане лошо, ако убия тази необикновена птица — промълвил той.
Жрецът пристъпил към ловеца и го предупредил да не се опитва да убива тайнствената птица. После, като усетил, че може и да не обърнат внимание на думите му, побързал да се върне в къщата си и облякъл красиви церемониални дрехи. Сложил на главата си накит от кедрова резба, украсен с хермелинови кожи и мустаци от морж и инкрустиран с блещукащи черупки от морски охлюви. Покрил раменете си с наметка от козя вълна, украсена с пищни орнаменти. Сетне взел своята вълшебна хлопка, изрязана във формата на морска птица, и забързал към селото. Обзет бил от отчаяние, защото се страхувал, че ще бъде късно да предотврати една трагедия.
Докато жрецът бил у дома си, птицата закръжила над селото така, че лесно можела да бъде уцелена, и ловецът няколко пъти се прицелвал, без да пусне стрелата. Накрая насърчителни викове и присмехулни задявки от страна на неколцина селяни накарали ловеца да се реши. Стрелата му полетяла към небето и голямата птица сякаш загледала как се насочва към нея. За миг птицата спряла полета си и стрелата минала спокойно край нея. Тогава всички мъже и младежи от селото започнали да стрелят по птицата, без да я улучат нито веднъж.
Тъкмо тогава жрецът си проправил път сред селяните и ги помолил да спрат стрелбата. Той разклатил хлопката и запял вълшебна песен с надежда да пропъди птицата. За миг птицата останала неподвижна. Под нея хората можели да чуят лекото шумолене на перата й от слабия ветрец.
Внезапно, стремително като мълния, птицата се спуснала с креслив, пронизителен писък към групата ужасени селяни. Сграбчила ловеца за скалпа със свирепите си нокти и се заиздигала бавно, понасяйки ловеца със себе си. Ловецът заритал диво с крака, но не могъл да се откопчи от хватката на птицата. Един човек, който стоял до ловеца, го хванал за глезените, като се надявал да задържи птицата долу. Пляскайки още веднъж с криле, тя се понесла бавно нагоре. Старият жрец усетил, че трябва да направи нещо: така, с надеждата да спаси двамата мъже, той се вкопчил в глезените на втория мъж и увиснал.
За момент старият жрец усетил, че краката му се издигат над земята и разбрал, че не може да разтвори ръцете си, за да се пусне. Тогава мъжете и момчетата в тълпата сякаш загубили страх и ум. Един след друг те се наловили на летящата верига и се понесли стремително нагоре, безсилни да се пуснат.
Огромната птица полетяла все по-нагоре и по-нагоре, веригата от мъже под нея увиснали като някаква гигантска опашка на хвърчило. Бавно тайнствената птица се насочила към океана под изплашените погледи на жените и децата. Тогава въздухът се изпълнил със силен грохот и Тъндърбърд разтворила ноктите си, които държали в плен ловеца. В същия миг магията се развалила и голямата верига се накъсала на отделни брънки, всяка брънка, мъж или момче, падала като камък в океана. Някои паднали близо до селото, други навътре в океана. Щом докоснели водата, всеки един от селяните се превръщал в остров, голям или малък, но остров за вечни времена.
И днес селяните минават със своите канута между островите, които едно време са били хора, дръзко предизвикали Тъндърбърд.
Защо луната има сенки суомпи кри
Преди много, много луни в гористата земя на племето суомпи кри живеел един човек на име Чакапас, което означавало „затънал във водата“. Той си спечелил това име, защото почти винаги претоварвал своето кану, така че то плувало затънало дълбоко във водата. Един ден мечка убила Чакапас и неговата жена. Уесукечак, което на езика на криите означавало „Злочест дух“, бил могъщ магьосник и правел добри и лоши магии върху животни и за животни. Научил той за смъртта на Чакапас и разказал на двете му деца, момче и момиче, за смъртта на техните родители. Злочестият дух заръчал на момчето, което било по-малко от сестра си, винаги да слуша съветите й, защото тя била умна. Но момчето само се засмяло и не обещало да я слуша, тъй като си мислело, че вече е мъж. Магьосникът дал на момчето името на неговия баща. Момчето било гордо с новото си име. Направил си здрав лък и няколко стрели, а после казало на сестра си, че отива на лов.
— Не прави това, братко, защото мечките може и тебе да убият — казала тя.
Момчето обещало да не отива, но тръгнало веднага щом сестра му се обърнала. Срещнало две мечки, които попитали:
— Искаш ли да се бориш с мечки?
Момчето отговорило:
— Да.
Мечките казали:
— Виждаш ли онова дърво? То е силно като мечка.
Тогава Чакапас изпратил една стрела в дървото и то се разцепило на две.
Мечките казали:
— Виждаш ли онзи камък? Здрав е като мечка.
Момчето стреляло отново и камъкът се пукнал.
Това уплашило мечките и те побягнали, ала момчето ги последвало и убило. Когато се върнало обратно в колибата, сестра му попитала:
— Къде беше?
Братът отговорил:
— Бях в гората и убих две мечки.
Сестрата се изплашила за живота на брат си, но се ядосала. Казала на Злочестия дух, който вече станал настойник на двете сирачета, и той също се ядосал, но извинил момчето, когато то обещало да слуша сестра си.
Обаче момчето излъгало, защото отново не послушало сестра си. Този път то срещнало в гората великани и великанки и великански бобри. Тъй като било много хитро и избягало от тях, възгордяло се и си въобразило, че е станало велик воин. Злочестият дух отново се скарал на момчето и го предупредил, че много често не слуша сестра си.
Сестрата обяснила на момчето никога да не гледа луната, когато е кръгла, защото ако стори това, могат да се случат необикновени и страшни неща. „Много далече е луната, за да ми направи нещо лошо“ — помислило си момчето и се изсмяло на страховете на своята сестра.
Една нощ, когато луната била кръгла и ярко греела, сестрата на Чакапас му дала котел от брезова кора, за да донесе малко вода от езерото. То видяло колко ярка е луната и си помислило, че отражението й във водата на езерото го предизвиква да я погледне. Чакапас бил много глупаво момче, което винаги приемало предизвикателствата. Вдигнал глава и се вторачил в луната. Тя като че ставала по-ярка и по-голяма, и още по-ярка и сякаш го викала. Тогава внезапно момчето се намерило високо в небето, устремено нагоре. Извикало ужасено и гласът му отекнал тъй силно, та чак сестра му го чула. Изтичала тя от палатката от смерчови кори, за да му помогне, но било много късно. Успяла само да види как брат й изчезва високо във въздуха.
Сестрата на момчето хукнала към колибата на Злочестия дух, но дори магьосникът не можел нищо да стори, за да помогне.
— Твоят брат прекалено често не спазваше обещанията си — казал тъжно той. — Сега дори моята магия няма сила да му помогне.
Чакапас бил привлечен от луната и станал завинаги неин пленник. Вие можете да го видите и днес. Той стои на луната с котел в ръка, който носел тогава на езерото.
Дроздът отшелник ирокези
В началото птиците не можели да пеят. Само човекът умеел да пее и всяка сутрин ирокезите посрещали слънцето с песен. Птиците често спирали своя полет, за да ги послушат. На тях също много им се искало да пеят. Един ден Великият дух дошъл на земята да посети множеството създания, които бил сътворил. Вървял из полята и горите и решил, че всичко е наред и все пак нещо като че липсвало.
Докато Великият дух мислел, а слънцето потъвало зад хълмовете на запад, дочул музикалния ритъм на индиански барабан, който биел в такт с мелодията на свещена ирокезка песен за залез-слънце. Заслушал се Великият дух и забелязал, че птиците като че също слушали. Тогава го озарила велика мисъл.
— Ето какво липсва! — възкликнал той. — И птиците трябва да пеят!
На следния ден, когато слънцето отново дошло, Великият дух свикал голям съвет на всички птици. Слънцето останало скрито зад това множество от птици в небето. Те накацали по дърветата и храстите около скалата на съвета, където стоял и чакал Великият дух.
Когато въздухът наоколо стихнал, Великият дух заговорил:
— Свиках този съвет, за да разбера искате ли да пеете като моите индианци? Всеки може да има своята песен; ала песните ще бъдат най-сладки за онези, които най-много се стараят, защото всички трябва да работите упорито, за да притежавате неща, които са прекрасни. Искате ли песни?
Развълнуваното чирикане на огромния птичи хор, когато казали: „Да!“, зарадвало Великия дух.
— Така да бъде. Утре, когато слънцето се издигне на изток, всички ще полетите високо в небето. Всеки от вас ще полети колкото може по-високо. Когато стигнете до там, докъдето сърцето и крилата ви могат да ви носят, ще намерите вашите песни. Птицата, която излети най-високо, ще получи най-красивата песен.
С тези думи Великият дух изчезнал.
Рано на следната сутрин, толкова рано, че луната все още не си била отишла, за да даде път на слънцето, птиците били готови за състезанието. Докъдето се простирал погледът, не се виждала земя, нито дървета, нито храсти — само птици. Те цвърчели и чуруликали възбудено и си мислели за великия дар от песни, който ги очаквал.
Единствено малкият кафяв дрозд бил много тъжен. „Как — питал се той — мога аз с моите малки крилца да полетя достатъчно високо, че да спечеля красива песен?“ Докато малката птичка се оглеждала наоколо, видяла край себе си един огромен, златен орел. Дроздът ахнал от възхищение пред голямата птица и внезапно го осенила една мисъл. Бързо се сгушил в перата на красивия орел.
Голямата птица, възбудена както всички останали пернати същества, нито видяла, нито усетила малката птичка, която чакала да бъде отнесена към небето от величествената птица. „С моята неуморимост и мощни криле сигурно ще спечеля“ — мислел орелът.
Огромното червено слънце като че никога нямало да поздрави крилатата тълпа, но в момента, в който се появило, небето се изпълнило с птици. Ускореният плясък на крилата им заприличал на вихрен вятър; а земята потъмняла, тъй като дори могъщото слънце изгряло в сянка.
Все по-високо и по-високо се издигали птиците, но скоро по-малките и по-слаби започнали да се уморяват и да се спускат към земята. Всяка вече си имала своя песен, макар някои от най-малките, по-бавно летящи птички, да имали само по няколко ноти. Докато се спускали плавно към земята, те слушали песните, които им били раздадени, и ги научили, като ги повтаряли.
Когато слънцето си тръгвало, за да стори място на луната, само няколко птици все още летели нагоре. Слънцето отново изгряло, но този път единствен орелът останал високо в небето; но дори и той, великият вожд на всички птици, започнал да се уморява, когато слънцето достигнало половината път до нощта. Плясъкът на крилете му ставал все по-слаб, а усилията му да продължи още по-нагоре събудили малкия дрозд, който бил заспал, докато голямата птица, която го носела, се била насочила устремено нагоре. Сега, когато орелът започнал да се спуска надолу, дроздът излетял от своето тайно място изпод перата на орела. И чудо на чудесата: започнал да лети нагоре.
Разгневеният орел се намръщил, като видял дрозда, и понечил да последва и хване малката птичка. Ала той бил твърде изморен, за да направи още едно движение нагоре, затова се спуснал към земята, докато малкият пасажер радостно летял към висините. Малкият дрозд летял, докато го спрели облаците. Изпълнен със страх, той се гмурнал през тях и попаднал в страната на духовете. Там чул една приказна песен. Тя била тъй красива, че той останал в света на духовете, докато научил всяка нота. Тогава полетял обратно към земята. Горял от нетърпение да се върне, за да могат пернатите му приятели да чуят и да се възхитят на неговата неземна песен.
Бил се издигнал тъй високо, че доста време му трябвало, докато се върне; и както се спускал, започнал да мисли, че е постъпил нечестно, за което по-скоро трябвало да се срамува, отколкото да се радва. Причината за тази песен бил орелът и дроздът започнал да се бои от голямата птица, защото знаел, че я е разгневил.
Когато видял скалата на съвета под себе си, полетът му станал по-бавен. Знаел, че всички останали птици го чакат; и докато се спускал все по-ниско, съгледал ядосания орел да му отправя застрашителни погледи. Всички птици се умълчали, когато дроздът наближил голямото птиче сборище. Знаел, че е измамник; но ясно му било, че всички птици също знаят това. Вместо да кацне, дроздът полетял към гъстата гора и се скрил дълбоко в храстите. Нито поискал да види, нито да бъде видян от който и да е от крилатите същества.
И днес той все още се крие дълбоко в горите и рядко излиза на открито. Затова е известен като дрозд-отшелник. Понякога, макар още да се срамува, че с измама е получил своята приказна песен, той пее сладката мелодия от света на духовете. И когато пее, всички други птици слушат в захлас, докато песента на духовете изпълва въздуха с неземната си прелест.
Заекът нестинар крики
Разказвачите на племето крики разказват не една легенда за Заека шегобиец и вълшебник. В някои от тях неговите приключения и лудории напомнят на слушателите за Гарвана магьосник на индианците от Северозападния бряг на Тихия океан. В тази приказка Заекът търси огъня също като Гарвана в едно от неговите приключения.
Заекът, разбира се, бил един от първите на площада в деня, когато Небесните люде празнували големия фестивал на зеленото зърно. По време на танца те подновявали огъня, който блещукал между свещените главни. Мястото за танци било единственото място, където вождовете и жреците разрешавали да се пали огън. Първите хора нямали огън, а много им се искало да имат, макар че не им било позволено.
Заекът вярвал, че хората хичити на всяка цена трябва да получат благословения огън. В деня на всеобщия танц той мислил дълго и упорито. Накарал приятелите си да намажат главата му с борова смола, докато всеки косъм щръкне право към небето. Хората решили, че прическата му е прекрасна, и накарали водача на церемонията да посочи Заека като хороводец. Вождът и останалите хора и преди били виждали Заека да скача и танцува и не познавали друг да влага толкова много движение и бодрост в специфичните танцови стъпки.
Когато го направили хороводец, Заекът лукаво се усмихнал не само защото бил самохвалко по природа, но и поради една особена причина, само при мисълта за която цялата му смелост изчезвала.
Носейки дърва и треви, които да хвърлят в огъня, танцьорите следвали подскачащия Заек в четирите посоки, сочени от главните в огъня. Никога досега хората не го били виждали да танцува така умело и майсторски. Докато водел кръга от танцьори около догарящия огън, той рипал високо във въздуха и се покланял до земята.
На четвъртата обиколка танцьорите видели, че Заекът се готви да хвърли тютюн в огъня. Танцьорите знаели, че с това огънят отново ще лумне, а Небесните хора ще останат доволни още веднъж да заиграят нови, живи пламъци. Нестихващият огън наистина се извисил много по-високо, отколкото хората го били виждали дотогава. А това станало, защото Заекът нарочно скочил с насмолените си косми в пламъците, което още повече ги усилило. И преди жреците и вождовете да успеят да го спрат или хванат, той рипнал от просторния площад и побягнал към близките гори.
Разгневените жреци направили една силна магия и довели пороен дъжд, който траял четири дена и четири нощи и намокрил всички хора. Заекът обаче се залостил в една голяма хралупа, където си напалил хубав огън. Когато слънцето отново изгряло, той изкарал навън една горяща главня. Жреците и този път докарали силен дъжд. Някои хора му помагали със своите мисли, макар да се страхували да вземат нещо, което жреците и вождовете не разрешавали.
Така Заекът се опитал да пали огън и да го раздава на първите хора. Нямало да може да стори това, ако първите хора не успявали бързо да запалят сухи клонки от огньовете. Дъждовете постоянно гасели почти всички негови огньове и поради това първите хора навярно никога не биха имали огън. Не след дълго обаче толкова много хора имали вече огън, че все се намирал някой, който да услужи с огън на онзи, чийто огън бил изгаснал.
Накрая жреците признали, че Заекът ги е победил, и се отказали да правят дъжд, за да гасят множеството огньове. И така всеки получил правото да има благословения огън, а първите хора признали Заека за герой, който е донесъл огъня на племето хичити.
Защо невестулката е нервна суомпи кри
Невестулката Сикусеу един път изиграла лош номер на Злочестия дух Уесукечак. Затова те не са приятели.
Именитият вожд Лъскав нос, Уейстасикут, от племето суомпи кри, имал прекрасна дъщеря, която мнозина вождове харесвали и искали за жена. Макар че тя обичала един от вождовете, баща й решил да свика съвет и който от вождовете пръв узнае името й, той ще се ожени за нея. Тя се съгласила, защото мислела, че единственият, който знае името й, е онзи, когото тя обича.
Злочестият дух решил да участвува в състезанието заедно с всички останали. Тъй като не знаел нейното име, измислил план как да го разбере. Отишъл при стария майстор на мрежи, паяка, и го помолил да отиде при момичето и с някакъв номер да разбере името й. Паякът склонил. Покатерил се на високо дърво, изпрел дълга нишка и се спуснал по нея близо до лагера на вожда с красивата дъщеря. Сетне се спуснал на върха на вигвама на вожда, надзърнал вътре и видял бащата и дъщерята как разговарят за състезанието. Вождът шепнел на дъщеря си:
— Едва ли някой ще познае, че тайното ти име е Завинаги.
Така Паякът научил името. Останал много доволен от себе си, че толкова скоро го узнал, и се запътил да го съобщи на своя приятел.
Много дни вървял Паякът през гората, защото нямало попътен вятър. Започнал да се безпокои, че ще пристигне твърде късно. Тогава срещнал невестулката и я повикал на помощ. Помолил я да избърза и да съобщи на Злочестия дух тайното име на девойката и Невестулката склонила. Но когато хукнала нататък, започнала да премисля нещата и решила да използва съобщението за себе си, вместо да го предаде на Злочестия дух, както обещала. Колкото повече мислела за това, толкова повече й харесвала идеята.
Невестулката пристигнала в лагера на вожда тъкмо когато започнало състезанието. Един по един кандидатите отпадали. Тъй като любимият на девойката знаел тайното й име, бил сигурен в себе си и не бързал да се представя; така Невестулката стигнала там преди него. Когато дошъл редът й, тя съобщила на вожда, че тайното име на девойката е Завинаги. Вождът останал много изненадан, а девойката припаднала. Но като почтен човек вождът приел Невестулката за свой бъдещ зет и обявил датата на сватбата. Невестулката била много щастлива, тъй щастлива, че забравила за подлата измама.
Накрая Паякът пристигнал до дома си и попитал Злочестия дух кога ще бъде сватбата. Злочестият дух отговорил, че не е отишъл при съвета, защото не получил навреме името, но бил чул, че Невестулката е спечелила девойката.
Паякът много се ядосал и разказал на Злочестия дух какво се е случило. Много се разгневил Злочестият дух и казал на бащата на девойката за случая. Тогава вождът също се ядосал на Паяка, че е подслушвал, и на Невестулката за измамата. Решил, че никой не е прав и че неговата дъщеря сама трябва да избира. Щастливата девойка така и сторила.
Невестулката чула, че ще бъде наказана, и побягнала. Тичала, тичала и все тичала. И днес тя спира, ослушва се и трепери, сякаш Злочестият дух още я преследва.
Как кучетата дошли при индианците оджибвеи
Двама оджибвеи били в едно кану, когато силен вятър ги отнесъл далеч от брега. Останали навътре в морето, гладни и объркани. Вече нямали сили да гребат, а вятърът ги люшкал насам-натам. Накрая кануто се понесло към един бряг и те се зарадвали, но не задълго. Като се поогледали за следи от животни, видели няколко големи стъпки, подобни на стъпките на великан. Изплашили се и се скрили в храсталаците. Както се спотайвали, една голяма стрела се забила в земята край тях. След това към тях се приближил едър великан. От колана му висял канадски елен карибу, но човекът бил толкова висок, че еленът изглеждал колкото заек. Обяснил им, че не прави зло на хората и иска да бъде приятел с малките люде, които на него, великана, му се стрували много безпомощни.
Поканил двамата индианци в дома си и тъй като те нямали храна и оръжие, защото ги изгубили по време на бурята в морето, с радост тръгнали след него. Но един зъл дух на име Уиндиго дошъл в жилището на великана и им казал, че великанът има и други хора, скрити в гората, защото обича да яде хора. Уиндиго се престорил, че им е приятел, но всъщност тъкмо той търсел хора за ядене, защото бил човекоядец. Великанът не отстъпил хората и Уиндиго много се ядосал. Великанът също се разгневил. Взел една голяма тояга и с нея прекатурил една великанска паница. Под нея лежало някакво непознато животно, каквото индианците не били виждали до този момент, и ги гледало. Приличало на вълк, но великанът нарекъл животното „куче“. Наредил му да убие злия дух Уиндиго. Животното скочило на крака, разтърсило се и започнало да расте. Колкото повече се разтърсвало, толкова по-голямо и по-свирепо ставало. Скочило върху Уиндиго и го убило; сетне захванало да се смалява, докато станало съвсем малко, и пропълзяло под паницата.
Великанът видял, че индианците са смаяни и доволни от кучето, и обещал да им го даде, макар то да било негов другар. Казал им, че ще заповяда на кучето да ги отведе по домовете им. Те нямали представа как ще стане това, макар и да видели, че великанът може да прави магии, но все пак му благодарили за големия приятелски дар. Великанът завел мъжете и кучето на брега на морето и заповядал нещо на кучето. Тозчас то започнало да расте и да става все по-голямо и по-голямо, докато пораснало почти като кон. Великанът поставил двамата мъже на гърба на кучето и им заръчал здраво да се държат. Когато кучето скочило в морето, станало още по-голямо, а когато влезли доста навътре, заплувало надалеч от брега.
След много дълго време двамата оджибвеи съгледали част от познатия бряг и кучето се насочило натам. Докато приближавали към брега, то започнало да се смалява, така че през последната част от пътешествието индианците трябвало да поплуват. Кучето ги оставило близо до домовете им и изчезнало в гората. Когато двамата мъже разказали пред племето за своето приключение, хората помислили, че те ги лъжат.
— Покажете ни поне малкото тайнствено животно, Кучето, и ние ще ви повярваме — казал един вожд.
Няколко луни дошли и си отишли и една сутрин, докато хората от племето спели, кучето се върнало при двамата мъже. То им позволило да го потупат и взело храна от ръцете им. Хората от племето много се учудили, като видели новото същество, което останало да живее при тях.
Ето така, разказват индианците, дошло на земята първото куче.
Защо мишката е като от коприна суомпи кри
Един ден, както бродел по земята на племето суомпи кри, Уесукечак, известен като Злочестия дух, видял голям кръгъл камък край една камениста пътека. Тъй като Злочестият дух можел да говори и разбира езика на природата, винаги разговарял с птиците и зверовете и с много други неща. Сега заговорил на камъка:
— Можеш ли да тичаш бързо? — попитал той.
— Да — отвърнал камъкът. — Веднъж да тръгна, мога да тичам много бързо.
— Добре — извикал Злочестият дух. — Хайде тогава да се надбягваме!
— Да се надбягваме — отговорил камъкът. — Стига само да ме избуташ до мястото, откъдето трябва да тръгна.
С големи усилия магьосникът сторил това и без да чака, камъкът се затъркалял надолу все по-бързо и по-бързо.
Уесукечак го настигнал почти чак на равното и когато минал покрай него, му се присмял.
— Ти си костенурка — подиграл му се той. — Не можеш бързо да вървиш.
Камъкът много се ядосал, но не отговорил.
Злочестият дух тичал, тичал, докато се изморил толкова много, че паднал по лице и дълбоко заспал. Най-накрая камъкът го настигнал, претърколил се по краката му, после по гърба му и спрял между раменете. Не успял да продължи по-нататък. Тъй като бил голям и много тежък камък, натискал Злочестия дух към земята и не му давал да помръдне. Когато камъкът се изтърколил по краката му, Злочестият дух се събудил от болка, но не успял да избяга навреме.
— Слез от гърба ми, камъко — извикал ядно той. — Тежък си; боли ме и не мога да помръдна.
— Ти ми се присмя, като минаваше покрай мене — казал камъкът, — но виждаш, че те настигнах. Както съм спрял сега, не мога да тръгна, преди някой да ме пусне отново да се търкалям. Трябва да остана тук.
В продължение на много, много луни камъкът си почивал върху гърба на Злочестия дух и магьосникът не можел да се освободи. Накрая Гръмотевицата решила да изпрати няколко свои мълнии да разбият камъка и да освободят Злочестия дух.
— И тъй, камъко, ти си наказан затова, че тъй дълго ме държа тук — казал майсторът на чудеса, като продължил пътя си.
Дрехите му били изпокъсани и овехтели и Злочестият дух ги захвърлил в една колиба от кори, която видял наблизо, като заповядал бързо да бъдат оправени. Някой незабавно ги изхвърлил обратно навън, но те били тъй добре закърпени, че Злочестият дух ахнал от изненада.
— Кой си ти в тази колиба? Излез да те видя и възнаградя!
Магьосникът много се учудил, като видял малка мишка да изпълзява от колибата. В онези дни тя била грозна, дебела, рошава малка животинка с късо, сплеснато носле.
Много внимателно Злочестият дух взел в ръка мишката и захванал да глади малкия й тъп нос, докато той се заострил.
— Сега ще можеш по-добре да подушваш храната си — казал той.
После изтърсил козината й и започнал да я реши с пръсти, докато космите на малкото животно станали меки като пух и гладки като козината на видра.
— Така ще можеш да се криеш по-лесно в малките дупки на дънерите, когато те гонят неприятелите ти — казал Уесукечак и така станало.
И до днес мишката е мека и пухкава и души безпогрешно с дългото си носле.
Хората, които повдигнали небето Северозападен бряг
Великият маг променил някои места по Северозападния бряг, но не всички промени се харесвали на индианците. В обширните местности около Пюджит Саунд[42] хората най-много харесвали височината на небето. Оплаквали се, че било много ниско над главите им. Вождовете предпочитали да е по-високо, защото някои от хората им се изкачвали на върховете на високите кедри и изчезвали в небесния свят, откъдето никога не се завръщали.
Мъдреците и вождовете се събрали на съвет да решат какво да правят.
— Ако всички хора от всички наши племена се захванат заедно, можем да бутнем небето малко по-нагоре — заявил един от мъдреците.
— Да вземем да насечем много дълги пръти — казал вождът.
— А как ще разберат хората кога да бутат небето, за да работим едновременно? — запитал един млад вожд.
— Нека решим кога всичко и всички ще бъдат готови — предложил един мъдрец. — Да речем след една луна, когато дойде слънцето?
— Добре! — съгласили се останалите. — Но когато почнат да бутат, нека всички хора и племена извикат „Йа-ху-у-у-у!“ На всички наши езици това означава „Вдигай едновременно!“
— Нали така казваме, когато повдигаме нашите големи лодки? — забелязал един чинукски вожд.
Така решил съветът и когато дошъл денят за повдигане на небето, земята потреперила от силния вик „Йа-ху-у-у-у!“ от всички племена. С мощните, обединени усилия много бързо повдигнали небето.
Единствено неколцина ловци и китоловци, които отдавна не се били връщали по домовете си, не знаели за повдигането на небето. Трима ловци и кучето им преследвали четири едри лоса по планинския скат, където се срещали земята и небето. Лосът подскочил в небесния свят, а ловците скочили след него. Когато небето се повдигнало, ловците и лосовете се издигнали заедно с него. Превърнали се на звезди и още могат да се видят в небето. Тримата ловци са звездите от дръжката на Големия черпак[43], а кучето им, една много малка звездичка, стои близко до средния ловец. Четирите лоса са звездите на самия черпак.
Още няколко души, животни и риби останали в небето, когато го повдигали. И те се превърнали на звезди, но хората, които останали на земята, били по-щастливи, а оттогава небето застанало високо над земята.
Днес индианците сочат връзките с пръти за повдигане на небето, гравирани по старите тотемни стълбове, като доказателство за тази легенда.
Заекът и лунният човек микмаки
Преди много години Заекът бил голям ловец. Живеел с баба си в една колиба, която се намирала навътре в гората на земята на микмаките. Било зима и Заекът поставил капани и примки за дивеч, за да се изхранят. Но той хващал само малки животинки и птички, докато един ден открил, че някакво тайнствено същество му краде дивеча от капаните. Заекът и баба му започнали да гладуват. Макар и да отивал при капаните си рано всяка сутрин, винаги ги намирал празни.
Отначало Заекът си помислил, че крадецът е някоя лукава вълчица, ала една сутрин видял дълги, тесни стъпки по посока на капана. Ето, помислил си той, следите на крадеца; но те приличали повече на лунни лъчи. Всяка сутрин Заекът ставал все по-рано, но съществото с дългите крака било винаги преди него и капаните винаги били празни.
Заекът направил един капан от тетива с добре вързана примка, за да е сигурен, че ще хване крадеца, когато пристигне. Взел единия край на ремъка и се скрил зад куп храсти, откъдето можел да наблюдава клопката си. Докато чакал, луната ярко греела, но внезапно станало много тъмно, защото луната изчезнала. Няколко звезди все още блещукали и в небето нямало никакви облаци, затова Заекът се зачудил какво ли е станало с луната.
Някой или нещо тайно се прокраднало през дърветата и изведнъж Заекът бил почти заслепен от сноп ярка, бяла светлина, който се спуснал право при капана му и грейнал през примката, която бил поставил. Бърз като светкавица, Заекът дръпнал тетивата и затегнал примката. Чуло се боричкане и светлината се заклатила ту на едната, ту на другата страна. По опъването на ремъка Заекът разбрал, че е хванал крадеца. Завързал ремъка на една хвойна наблизо, за да затегне още по-добре примката.
Тогава Заекът изтичал да разкаже какво се е случило на своята баба, която била мъдра старица. Тя му казала веднага да се върне и да види кого или какво е хванал. Заекът, който много се изплашил, поискал да изчака утрото, но баба му казала, че може да стане късно, и затова той се върнал при капана.
Като наближил капаните, Заекът видял, че ярката светлина още е там. Било тъй светло, че очите го заболели. Измил ги с ледената вода на близкия поток, но те продължавали да го болят.
Направил няколко големи снежни топки и ги хвърлил към светлината с надежда да я угаси. Но щом топките се приближавали до светлото, той чувал как те изсъсквали и след това се стопявали. Тогава Заекът взел малко кал от потока и направил няколко топки от нея. Прицелил се добре и с всичка сила хвърлил топките по танцуващата бяла светлина. Чул как те ударили на твърдо и чак тогава неговият пленник извикал.
Някакъв необикновен, разтреперан глас попитал защо е вързан и помолил незабавно да бъде пуснат, тъй като бил човекът от луната и трябвало да се върне, преди да дойде зората. Лицето му било изцапано с кал и когато Заекът се приближил до него, лунният човек го видял и заплашил, че ще убие и него, и цялото му племе, ако веднага не го освободи.
Заекът така се ужасил, че хукнал при баба си да й разкаже за невероятния си пленник. Тя също се изплашила и казала на Заека да се върне и без да се бави да освободи крадеца. Заекът се върнал. Гласът му треперел, когато казал на лунния човек, че ще го освободи, ако обещае никога вече да не краде плячката му. За да бъде абсолютно сигурен, Заекът го помолил да обещае, че никога вече няма да идва на земята, и лунният човек се заклел да не идва. Заекът едва можел да гледа на тази ослепителна светлина, но накрая успял да скъса тетивата със зъби и скоро лунният човек изчезнал в небето, оставяйки светла диря зад себе си.
От силната светлина Заекът почти ослепял, а раменете му били жестоко обгорени. И до днес зайците мигат, сякаш светлината е твърде силна за очите им; клепачите им са зачервени, а очите им сълзят, когато гледат към ярка светлина. Устните им треперят, което говори за голямата уплаха на Заека, а раменете им сякаш са опърлени и жълти дори през зимата.
Лунният човек никога вече не се върнал на земята. Когато залива света със светлина, могат да се видят петната от кал, която Заекът хвърлил по лицето му. Понякога той изчезва за няколко нощи, за да изтърка следите от калните топки по образа си. Тогава светът остава в тъмнина. Но когато лунният човек отново се появи, може да се забележи, че не е успял да изтрие калните следи от бляскавото си лице.
