Жорж Сименон
Жълтото куче. Мегре

Жълтото куче

I
БЕЗСТОПАНСТВЕНОТО КУЧЕ

Петък, 7 ноември, Конкарно е пуст. В старата част на града светещият часовник, който се вижда над укрепленията, покачва единадесет без пет.

Приливът сега е в пълна сила и буря, връхлетяла от югозапад, блъска една о друга лодките в пристанището. Вятърът нахлува в улиците, дето отвреме-навреме се виждат късчета хартия, понесени с най-голяма бързина ниско над земята.

По кея Егийон — никаква светлина. Всичко е затворено. Всички спят. Единствено трите прозореца на „Адмиралски хотел“ в ъгъла на площада и кея са още осветени.

Те нямат дървени капаци, но през зеленикавите им стъкла се долавят едва-едва някакви силуети. И в своята будка на стотина метра оттам митничарят на пост завижда на тия окъснели в кафенето хора.

Насреща, в пристанището, се е подслонил един крайбрежен кораб, пристигнал следобед. На палубата — никой. Скрипците скърцат и едно триъгълно предно платно, недобре свито, плющи от вятъра. Сетне — продължителен грохот на вълните, които се разбиват в брега, и тракване на градския часовник, който ще удари единадесет часа.

Вратата на „Адмиралски хотел“ се отваря. Появява се някакъв човек, който за миг продължава да говори през открехнатата врата на останалите вътре хора. После бурята го сграбчва, развява предниците на палтото му, дига бомбето му, което той успява да хване и да задържи на главата си, вървейки.

Дори отдалеч личи, че той е пийнал, не е сигурен в нозете си и че си тананика. Митничарят го следи с поглед и се усмихва, когато човекът решава, че трябва да запали пура. Защото изведнъж почва смешна борба между пияния, палтото, което вятърът иска да отнесе, и шапката му, която се търкаля покрай тротоара. Десет кибритки угасват.

Човекът с бомбето съзира един вход с две стъпала, прислонява се там и се навежда. Трепва съвсем кратка светлинка. Пушачът се олюлява и се хваща за дръжката на портата.

Дали митничарят не бе доловил някакъв странен звук сред бурята? Той не е уверен в това. Отначало се смее, виждайки как човекът губи равновесие и прави няколко крачки назад, дотолкова приведен, че позата му изглежда невероятна.

Той се просва на земята, в края на тротоара, с глава в калта на уличната вада. Митничарят се тупа, за да се сгрее, и гледа намръщен корабното платно, плющенето на което го дразни.

Минават минута, две. Той отново хвърля поглед към пияния, който не е помръднал. А едно куче, дошло кой знае отде, се е спряло до човека и го души.

— Едва в тоя миг усетих, че нещо е станало! — ще каже по-късно при разследването митничарят.

Мъчно може да се установи в строг хронологичен ред цялата суетня, последвала тая сцена. Митничарят отива боязливо към легналия човек поради присъствието на кучето — едно едро, жълто и наежено животно. Уличната газова лампа е на разстояние осем метра. Отначало митничарят не вижда нищо особено. Сетне съзира, че на пардесюто на пияния има дупка и че от тая дупка тече гъста течност.

Тогава той изтичва до „Адмиралски хотел“. Кафенето е почти празно. Една келнерка се е облакътила на касата. До мраморна маса допушват пурите си двама души, облегнати назад и с прострени нозе.

— Бързо!… Престъпление… Не зная…

Митничарят се обръща. Жълтото куче е влязло по петите му и е легнало до нозете на келнерката.

Във въздуха се чувствува някакво колебание, някаква смътна уплаха.

— Вашият приятел, който преди малко излезе…

След няколко мига тримата се навеждат над тялото, което не е мръднало от мястото си. Кметството, дето е и полицейският пост, е на две крачки. Митничарят предпочита да прави нещо, да прояви по-голямо усърдие. Той бърза задъхан и дръпва звънеца на един лекар.

И повтаря, не можейки да се отърве от онова, което бе видял:

— Той се люшна назад като пиян човек и направи най-малко три крачки, ей така…

Пет души… шест… седем… Прозорци, които се отварят навред, шушукания…

Лекарят, коленичил в калта, заявява:

— Куршум, изстрелян съвсем отблизо, право в корема… Трябва незабавно да се оперира… Да се телефонира в болницата…

Всички бяха познали ранения, господин Мостаган, най-големия търговец на вина в Конкарно, един едър добряк, който имаше само приятели.

Двамата униформени полицаи — има и трети, който не успя да намери фуражката си — не знаят отде да почнат разследването.

Някой говори, това е господин Льо Помре — веднага личи и по държането, и по гласа му, че е градски първенец.

— Ние изкарахме една игра на карти в „Адмиралското кафене“ заедно със Сервиер и доктор Мишу… Докторът си отиде пръв, преди половин час… Мостаган, който се страхува от жена си, ни остави, щом удари единадесет часът…

Трагикомична история. Всички слушат Льо Помре. Забравят ранения. А ето че той отваря очи, мъчи се да стане, мълви с учуден и толкова мек, толкова слаб глас, че келнерката прихва в нервен смях:

— Какво се е…

Но той се сгърчва. Устните му мърдат. Мускулите на лицето му се свиват, а през това време лекарят приготвя спринцовката си за инжекция.

Жълтото куче снове между краката. Някой се чуди:

— Откъде се взе това куче?…

— Никога не съм го виждал…

— Сигурно куче от някой кораб…

В атмосферата на драмата това куче носи някаква тревога. Може би мръсножълтия ме цвят? То има високи нозе, много е мършаво и с едрата си глава прилича едновременно на овчарско куче и на улмски дог.

На пет метра от групата полицаите разпитват митничаря, единствения свидетел на произшествието.

Разглеждат входа с двете стъпала. Вход на голяма богатска къща, кепенците на която са затворени. Вдясно от портата обява от нотариуса съобщава за публична продан на сградата, насрочена за 18 ноември.

 

Един градски полицай дълго се измайва да строши бравата, докато най-сетне стопанинът на съседния гараж я сваля с една отверка.

Болничната кола пристига. Вдигат господин Мостаган на носилка. Сега на любопитните не остава нищо друго, освен да гледат празната къща.

Тя е необитаема от една година. Коридорът е изпълнен с тежка миризма на барут и тютюн. Една джоб-на електрическа лампа осветява по плочите на пода пепел от цигари и кални следи, които доказват, че някой е стоял тук дълго и е дебнал зад вратата.

Един мъж, облякъл пардесюто направо върху пижамата, казва на жена си:

— Ела! Няма вече нищо за гледане… Утре от вестника ще научим останалото… Господин Сервиер е тук…

Сервиер е дребен тлъстичък човек в светлобежово палто; бил с Льо Помре в „Адмиралски хотел“. Той е редактор на „Брестки фар“, в който всяка неделя печата между другото и хумористична хроника.

Той си взема бележки, дава сведения, почти заповеди, на двамата полицаи.

Вратите към коридора са заключени. Вратата в дъното, която води към градината на къщата, е отворена. Градината е обградена със зид, по-нисък от метър и половина. Отвъд зида има уличка, която извежда до кея Егийон.

— Убиецът е минал оттук! — обявява Жан Сервиер.

Едва на следния ден Мегре установи горе-долу горното кратко изложение на събитията. От един месец той бе изпратен към криминалната полиция в Рен, дето някои служби трябваше да се реорганизират. Кметът на Конкарно му бе телефонирал тревожно.

И той пристигна в града, придружен от Льороа, един инспектор, е когото още не бе работил.

Бурята не бе престанала. Вятърът гонеше тежките облаци и изливаше над града леден дъжд. Нито един кораб не излизаше от пристанището; разправяше се, че далеч в морето, срещу Гленанските острови, някакъв параход бил в опасност.

Мегре естествено отседна в „Адмиралски хотел“, най-добрия в града. Беше пет часът следобед и вече се бе стъмнило, когато той влезе в кафенето, едно дълго, доста зловещо помещение със сив под, застлан с дървени стърготини, и с мраморни маси, които ставаха още по-тъжни от зелените стъкла на прозорците.

Много маси бяха заети. Но още от пръв поглед личеше масата на постоянните посетители, солидните клиенти, чийто разговор другите се мъчеха да чуят.

От тая маса стана един човек със свежо лице, кръгли очи, усмихнат.

— Комисарят Мегре?… Моят добър приятел кметът ми съобщи за вашето пристигане… Чувал съм често да се говори за вас… Позволете ми да се представя… Жан Сервиер… Хм! Вие сте от Париж, нали?… И аз също!… Бях дълго време директор на „Червената крава“ в Монмартр… Сътрудничех на „Пти Паризиен“, на „Екселсиор“, на „Депеш“… Познавах отблизо един от вашите началници, смелия Бертран, който се пенсионира миналата година и отиде да отглежда зелки в имението си в окръга Ниевр… И аз направих като него!… Аз, тъй да се каже, съм се оттеглил от обществения живот… За да се забавлявам, сътруднича в „Брестки фар“…

Той подскачаше, размахваше ръце.

— Елате да ви представя компанията от нашата маса… Последната четворка на веселяците в Конкарно. Ето Льо Помре, непоправим женкар, по обществено положение рентиер и датски вицеконсул…

Човекът, който стана и подаде ръка, беше облечен като селски благородник: карирани панталони за езда, гетри, като излети, без капчица кал по тях, нагръдник от бяло пике. Имаше хубави посребрени мустаци, добре пригладена и лъсната коса, светъл цвят на лицето и бузи, нашарени с розови пъпки.

— Драго ми е, господин комисар…

А Жан Сервиер продължаваше:

— Доктор Мишу… Син на бившия депутат… В същност той е лекар само на книга, защото никога не е практикувал медицина… Ще видите, че в края на краищата ще ви продаде някое място. Той е собственик на най-хубавите парцели земя в Конкарно, а може би и в Бретан…

Студена ръка. Лице като острие на нож, носът — напряко, червеникави, вече оредели коси, макар че Доктора нямаше още трийсет и пет години.

— Какво ще пиете?…

През това време инспекторът Льороа бе отишъл да се осведоми в кметството и в жандармерията.

В атмосферата на кафенето имаше нещо сиво, смътно, без да може да се определи точно какво. През една отворена врата се виждаше трапезарията, дето сервитьорките, в бретонски носии, нареждаха масите за вечеря.

Погледът на Мегре спря на едно жълто куче, легнало в подножието на касата. Той вдигна очи, видя черна пола, бяла престилка, едно лице, което, без да бъде красиво, беше тъй привлекателно, че през разговора, който продължи, той не престана да го наблюдава.

Но всеки път, когато извръщаше глава, келнерката впиваше в него своя неспокоен, трескав поглед.

 

 

— Ако горкият Мостаган, най-добрият човек на света, но с ужасен страх от жена си, без малко не беше хвърлил топа, бих се заклел, че това е лоша шега… Говореше Жан Сервиер. Льо Помре извика свойски:

— Ема!…

Келнерката се приближи.

— Моля?… Какво ще пиете?…

По масата имаше празни чаши.

— Тъкмо е време за аперитив! — рече журналистът. — Или казано иначе, часът за перно… Перно, Ема… Нали, господин комисар?…

Доктор Мишу гледаше копчето на маншета си и цял бе погълнат от това.

— Кой би могъл да предвиди, че Мостаган ще се спре на входа, за да запали пурата си? — продължаваше звънливият глас на Сервиер. — Никой, нали? Льо Помре и аз живеем в другия крак на града! Никога не минаваме покрай празната къща! В тоя час само ние тримата ходим из улиците… Мостаган не е човек, който може да има врагове… Както се казва, той е добряк… Момък, чиято единствена амбиция е да получи някой ден „Почетния легион“…

— Дали операцията е излязла сполучлива?

— Той ще прескочи трапа… Най-смешното е, че неговата жена му направила в болницата цял скандал, защото е убедена, че тук има някаква любовна история! Ха сега де!… Горкият, не смееше дори да погали машинописката си от страх да няма усложнения!

— Двойна!… — каза Льо Помре на сервитьорката, която наливаше имитацията на абсента. — Донеси лед, Ема…

Клиентите си тръгнаха, защото бе време за вечеря. Вятърът нахлу през отворената врата и раздвижи покривките в трапезарията.

— Вие ще прочетете бележката, която написах по този въпрос и в която смятам, че съм проучил всички хипотези. Само една може да се поддържа: че имаме работа с някой луд… А ние, които познаваме целия град, не виждаме кой може да си е загубил ума… Нали всяка вечер сме тук… Понякога кметът идва да изиграе една игра с нас… Или Мостаган… Или пък за бридж потърсваме часовникаря, който живее през няколко къщи оттук…

— Ами кучето?…

Журналистът направи жест да покаже, че не знае.

— Никой не знае отде иде то… За миг сметнахме, че принадлежи на пристигналия вчера крайбрежен кораб… „Света Мария“… Но изглежда, че не е… Те имат куче, но то е нюфаундлендска порода, а аз се обзалагам, ако някой може да каже от каква порода е това ужасно животно…

Говорейки, той взе шише вода и наля в чашата на Мегре.

— Келнерката отдавна ли работи тук? — попита полугласно комисарят.

— От много години…

— Не е ли излизала снощи?

— Не е мръднала оттук… Тя чакаше да си отидем, за да си легне… Льо Помре и аз се бяхме унесли в спомени, спомени от доброто старо време, когато бяхме достатъчно хубави, за да имаме жени, без да плащаме… Тъй ли е, Льо Помре?… Той не казва нищо!… Когато го опознаете по-добре, ще разберете, че щом се отнася за жени, той има сили да седи цяла нощ… Знаете ли как наричаме къщата, дето живее той — срещу рибния пазар?… „Къщата на срамотите“… Ха-ха!…

— За ваше здраве, господин комисар — рече е известно стеснение оня, за когото ставаше дума.

В същия миг Мегре забеляза, че доктор Мишу, който тъкмо бе отворил уста, се навеждаше, за да разгледа срещу светлината чашата си. Челото му бе сбърчено. Лицето му, обикновено безцветно, сега имаше поразителен израз на тревога.

— Един миг!… — изрече той внезапно, след като дълго се бе колебал.

Приближи чашата до ноздрите си, натопи в нея пръста си и едва-едва го близна. Сервиер избухна в гръмогласен смях.

— Ха!… Ето че се е подплашил от историята с Мостаган…

— Е? — попита Мегре.

— Мисля, че е по-добре да не пием… Ема!… Иди да извикаш бързо съседа-аптекар… Дори и да е седнал да вечеря…

Това бе като студен полъх. Помещението сякаш стана по-празно и по-зловещо. Льо Помре подръпна нервно мустаците си. А журналистът се раздвижи на стола си.

— Какво мислиш, че има?…

Доктора беше мрачен. Все така не откъсваше поглед от чашата си. Стана и сам взе от долапа бутилката перно, раздвижи я под светлината и Мегре съзря две-три бели зрънца, които плуваха в течността.

Келнерката влезе, а след нея и аптекарят с пълна уста.

— Слушайте, Кервидон… Веднага трябва да анализирате съдържанието на тая бутилка и на чашите.

— Днес ли?

— Тутакси!…

— Какъв реактив да употребя?… В какво се съмнявате?…

Мегре никога не бе виждал тъй бързо да изниква бледият призрак на страха. Няколко мига бяха достатъчни. Всякаква топлота изчезна от погледите и червените пъпки по бузите на Льо Помре изглеждаха като изкуствени.

Келнерката се бе облакътила на касата и плюнчеше молива си, за да подреди сметките в един бележник с лъскави черни корици.

— Ти си луд!… — опита се да каже Сервиер.

Това прозвуча фалшиво. Аптекарят бе взел в една ръка бутилката, а в другата — чаша.

— Стрихнин… — промълви Доктора:

И побутна аптекаря да излезе, а той се върна с наведена глава, побледнял.

— Какво ви накара да помислите това?… — започна Мегре.

— Не зная… Просто случайност… Видях някакво зрънце бял прах в чашата си… Миризмата ми се стори странна…

— Колективно самовнушение!… — заяви журналистът. — Като разкажа утре в моето вестниче това, всички кръчми в полуострова Финистер ще бъдат разорени…

— Всякога ли пиете перно?…

— Всякога преди вечеря… Ема толкова е свикнала, че ни го носи, щом види чашите ни празни… Имаме си такива мънички навици… След вечеря — калвадос.

Мегре отиде при шкафа с питиетата и разгледа една бутилка калвадос.

— Не тая… Оная, издутата…

Той я взе, обърна я към светлината и съзря няколко бели зрънца. Но не каза нищо. Не беше необходимо. Другите бяха разбрали.

Влезе инспекторът Льороа и съобщи с безразличие:

— Жандармерията не е забелязала нищо подозрително. В тоя край няма скитници… Не може да се разбере…

Той се зачуди от царящото мълчание, от сгъстената тревога, която стискаше гърлото. Ленти тютюнев дим се точеха около електрическите лампи. Билярдът показваше зеленикавото си платно като оскубана леха. По земята имаше угарки и сред стърготините — храчки.

— Седем и едно на ум… — сричаше Ема, плюнчейки края на молива…

И като дигна глава, извика на някого в другото помещение:

— Ида, госпожо!…

Мегре пълнеше лулата си. Доктор Мишу упорито бе забил поглед в земята и носът му изглеждаше сега още по-напряко от по-рано. Обущата на Льо Помре лъщяха така, като че той никога не бе ходил с тях. Жан Сервиер свиваше отвреме-навреме рамене, разговаряйки сам със себе си.

Когато аптекарят се върна с бутилката и с една празна чаша, всички погледи се насочиха към него.

Той беше тичал. И се задъхваше. При вратата ритна навън, за да пропъди нещо, и измърмори:

— Мръсен пес!…

А щом влезе в кафенето, каза:

— Това е шега, нали? Никой не е пил, нали?… — Е, какво намерихте?…

— Стрихнин, да!… Трябва да е пуснат в бутилката само преди половин час…

И той погледна с уплаха пълните още чаши и петимата мълчаливи мъже.

— Какво значи това?… Нечувано!… Имам правото да знам!… Снощи убиват човек току до аптеката, а днес…

Мегре взе бутилката от ръцете му. Ема се върна, равнодушна, и над касата пак се появи продълговатото й лице с очи, заобиколени с тъмни кръгове, с тънки устни и небрежно сресани коси, върху които бретонската шапчица постоянно се плъзгаше наляво, макар че тя всеки миг я оправяше.

Льо Помре се разхождаше с големи крачки, загледан в отблясъците на обущата си. Неподвижен, Жан Сервиер се взираше втренчено в чашите и изведнъж избухваше:

— Дявол да го вземе!… — с което прикриваше едно ридание от страх.

Доктора съвсем се бе прегърбил.

II
ДОКТОРА ПО ПАНТОФИ

Инспекторът Льороа, който бе на двадесет и пет години, приличаше повече, както се казва, на добре възпитан младеж, отколкото на полицейски инспектор.

Той току-що бе завършил учението си. Това бе първата му служебна работа и от няколко мига той с отчаян вид наблюдаваше Мегре и се опитваше, без да проявява това, да привлече вниманието му. Най-сетне, изчервявайки се, той промълви:

— Извинете, господин комисар… Ами… отпечатъците…

Навярно смяташе, че неговият началник бе от старата школа и не знаеше стойността на научните изследвания, защото Мегре, поемайки дълбоко от лулата си, рече нехайно:

— Щом искате…

Инспекторът Льороа веднага излезе, за да занесе предпазливо бутилката и чашите в стаята си, и прекара вечерта, нагласявайки една опаковка, чертежа за която носеше в джоба си, изработен така, че да могат предметите да пътуват, без да се изтрият отпечатъците.

Мегре бе седнал в един ъгъл на кафенето. Стопанинът на заведението, в бяла блуза и шапчица на готвач, гледаше имота си така, като че беше опустошен от циклон.

Аптекарят очевидно се беше разбъбрил. Чуваше се как навън шушукат хора. Пръв Жан Сервиер наложи шапката си.

— Не върви така! Аз съм женен и госпожа Сервиер ме чака… До скоро виждане, господин комисар…

Льо Помре прекъсна разходката си из залата.

— Почакай ме! И аз отивам да вечерям… Ти оставаш ли, Мишу?

Доктора отговори само със свиване на рамене. Аптекарят много искаше да играе една от първите роли. Мегре го чу, като казваше на стопанина:

— …и, разбира се, необходимо е да се анализира съдържанието на всички бутилки… А тъй като тук има човек от полицията, за него ще е достатъчно само да ми даде заповед да го направя…

В бюфета имаше повече от шейсет бутилки с аперитиви и ликьори.

— Какво мислите за това, господин комисар?…

— Не е лоша идея… Да, може би е благоразумно…

Аптекарят беше дребен, сух и нервен. Той се движеше три пъти повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да му намерят кошница за бутилките. Сетне телефонира в едно кафене на стария град да съобщят на неговия помощник да дойде.

Гологлав, той ходи пет-шест пъти от „Адмиралски хотел“ до лабораторията си, забързай и все пак намирайки време да подхвърли някоя и друга дума към събраните на тротоара любопитни.

— Но какво ще стане с мене, ако ми вземат всички питиета? — хленчеше стопанинът. — И никой дори не смята да яде!… Вие няма ли да вечеряте, господин комисар?… Ами вие, Докторе?… Отивате ли си в къщи?

— Не… Майка ми е в Париж… Слугинята има отпуск…

— Значи ще нощувате тук?…

 

 

Валеше дъжд. Улиците бяха пълни с черна кал. Вятърът движеше щорите на първия етаж. Мегре вечеря в трапезарията, близо до масата, дето, потънал в мрачно настроение, се бе настанил Доктора.

През малките зелени стъкла на прозорците се мержелееха отвън любопитни, които понякога залепяха лица о стъклата. От половин час келнерката отсъствуваше — сигурно вечеряше. Сетне зае отново обикновеното си място, вдясно от касата, облакътена върху нея, с кърпа в ръка.

— Дайте ми бутилка бира — рече Мегре.

Докато пиеше, той почувствува, че Доктора го гледа, а така също и след това, сякаш да долови белезите на отравяне.

Жан Сервиер не дойде, както бе казал. Също и Льо Помре. Тъй че кафенето остана празно, защото хората предпочитаха да не влизат вътре и особено да не пият. Навън твърдяха, че във всички бутилки имало отрова.

— Целият град може да бъде изтровен!…

Кметът телефонира от вилата си в Белите пясъци, за да научи какво става. После настъпи мрачна тишина. В един ъгъл доктор Мишу прелистваше вестници, без да ги чете. Мегре, спокоен, пушеше и отвреме-навреме стопанинът идваше да хвърли поглед, за да се увери, че няма нова драма.

Чуваше се как часовникът от стария град отзвънява часовете и половините часове. По тротоара щапукането и шепотът престанаха, долиташе само еднозвучната жалба на вятъра и дъжда, който чукаше по стъклата.

— Тук ли ще спите? — попита Мегре Доктора:

Тишината бе такава, че обаждането на висок глас стряскаше.

— Да… понякога ми се случва… Аз живея заедно с майка си на три километра от града… Една грамадна вила… Майка ми е за няколко дни в Париж, а слугинята поиска отпуск, за да отиде на сватбата на брат си…

Той стана, подвоуми се и каза много бързо:

— Лека нощ…

После изчезна по стъпалата. Чу се как събува обувките си на първия етаж, точно над главата на Мегре. В кафенето останаха само келнерката и комисарят.

— Ела тук! — каза й той, като се облегна на стола си. И добави, тъй като тя стоеше права, изпъната: — Седни!… На колко си години?…

— Двайсет и четири…

Имаше в нея някакво прекалено принижение. Уморените й, с тъмни кръгове очи, начинът, по който се промъкваше безшумно, без да бутне нещо и трепваше тревожно при най-малката дума, отговаряха съвсем на представата за слугиня, свикнала с всички грубости. И все пак под тая външност се усещаха като че искри на гордост, които тя се мъчеше да не проявява.

Тя беше малокръвна. Плоските й гърди не бяха създадени да събуждат чувственост. И въпреки това привличаше с тоя смут, който се чувствуваше в нея, с тая безнадеждност и болезненост.

— Какво правеше, преди да заработиш тук?…

— Аз съм сираче, баща ми и брат ми загинаха в морето с голямата платноходка „Тримата влъхви“… Майка ми отдавна умря… Отначало бях продавачка в магазина за книжарски материали на Пощенския площад…

Какво търсеше нейният тревожен поглед?

— Имаш ли любовник?

Тя извърна глава, без да отговаря, и Мегре с очи, впити в лицето й смукна по-бавно от лулата си и отпи глътка бира.

— Има клиенти, които сигурно те задирят!… Тия, дето бяха преди малко, са постоянни посетители… Те идват всяка вечер… Обичат хубавите момичета… Хайде, кажи! Кой от тях?…

Тя побледня още повече и отсече с израз на умора:

— Специално Доктора…

— Негова любовница ли си?.

Тя го погледна с мимолетно доверяване.

Той има други любовници… Но понякога, когато го прихванат. Той спи тук… Вика ме да отида в стаята му…

Мегре рядко бе чувал толкова блудкава изповед.

— Плаща ли ти нещо?…

— Да… Не винаги… Два-три пъти през почивния ми ден ме е карал да отида у него… Дори оня ден… Използува, когато майка му пътува… Но той има други момичета…

— А господин Льо Помре?…

— Същото… С тази разлика, че у него съм ходила само веднъж, отдавна… Той имаше там една работничка от работилницата, за сардини и… и а, не исках!… Всяка седмица те си вземат нови любовници…

— Господин Сервиер също ли?…

— Не… Но той е женен… Изглежда, че ходи да гуляе в Брест… Тук той се задоволява с шеги и минавайки… с пощипвания…

Продължаваше да вали. Някъде в далечината виеше тръбата за предпазване от мъгла на кораб, който търсеше навярно входа на пристанището.

— И през цялата година все тъй ли!…

— Не през цялата година… Зиме те са сами… Понякога изпиват бутилка с някой търговски пътник… Но през лятото има много свят… Хотелът е пълен… Вечер те винаги се събират по десетина-петнадесет и пият шампанско или гуляят в някоя вила… Има автомобили, хубави жени… А ние имаме работа… През лятото не сервирам аз, а келнери… Аз съм тогава долу, дето мием съдовете…

Но какво търсеше тя наоколо си? Седеше неустойчиво на крайчеца на стола и сякаш едва се поуспокоила, и ей-сега пак щеше да се изпъне.

Чу се остър, слаб звън. Тя погледна Мегре, сетне електрическото табло зад касата.

— Може ли?

И се качи горе. Комисарят чу стъпки, смътен мълвеж на гласове в първия етаж от стаята на Доктора.

Влезе аптекарят, малко пийнал.

— Готово, господин комисар! — Четиридесет и осем бутилки анализирани! И то сериозно, заклевам ви се! Никъде следа от отрова освен в перното и калвадоса… Стопанинът може да си вземе стоката… Я, моля ви се, кажете, само между нас, мнението си? Анархисти, нали?…

Ема се върна, излезе на улицата, за да сложи капаците, и почака, за да може да затвори вратата.

— Е?… — рече Мегре, когато отново останаха сами.

Тя извърна глава, без да отговори, с някакъв неочакван свян, и комисарят имаше усещането, че ако я подкани още веднъж, тя ще избухне в плач.

— Лека нощ, момиченце! — каза той.

Когато слезе на другата сутрин, комисарят мислеше, че е станал пръв — толкова небето бе потъмняло от облаци. От прозореца си той видя пустинното пристанище, дето един самотен кран разтоварваше пясък от някакъв кораб. Из улиците няколко души с чадъри и мушами пробягваха край стените.

Посред стълбището срещна пристигащ търговски пътник с един хамалин, който му носеше куфара.

Долу Ема метеше помещението. На една от мраморните маси имаше чаша за кафе с утайка на дъното.

— Моят инспектор ли е пил кафе? — попита Мегре.

— Преди доста време той ме попита как се отива до гарата, за да отнесе един голям пакет.

— А Доктора?…

— Занесох му закуската… Той се разболял… Не иска да излиза.

И метлата продължи да вдига прах, смесен с дървени стърготини.

— Какво ще обичате вие?

— Само кафе…

За да отиде в кухнята, тя трябваше да мине съвсем близо до него. В тоя миг той я хвана за раменете с големите си ръчища и я погледна едновременно грубовато и сърдечно.

— Я кажи, Ема…

Тя направи само слабо движение да се дръпне, но остана неподвижна, трепереща и се смали колкото бе възможно.

— Между нас казано, какво знаеш ти по това?… Мълчи!… Ще излъжеш!… Ти си клето малко момиче и аз нямам намерение да ти създавам неприятности… Погледни ме!… Бутилката?… Е?… Казвай сега…

— Кълна ви се…

— Няма защо да се кълнеш…

— Не съм аз!…

— Аз знам, дявол да го вземе, че не си ти! Но кой?…

Изведнъж клепачите й се издуха. Бликнаха сълзи.

Горната и устна се повдигна, сгърчи се и келнерката беше толкова покъртителна, че Мегре я пусна.

— Доктора… през нощта!…

— Не!… Не беше за това, което мислите…

— Какво искаше той?

— Пита ме за същото, за което и вие… Заплаши ме… Искаше да му кажа кой е пипал бутилката… Почти ме би… А аз не зная!… Кълна се в майка си, че…

— Донеси ми кафето…

Беше осем часът сутринта. Мегре отиде да си купи тютюн и направи една обиколка из града. Към десет часа, когато се върна. Доктора беше в кафенето по пантофи, с шалче вместо яка на шията. Чертите му бяха изострени, червеникавите му коси невчесани.

— Изглежда, че не сте много добре…

— Болен съм… Аз го очаквах… Бъбреците… Щом ми се случи и най-дребното нещо, някоя неприятност, някое вълнение — така се отразява… Не съм мигнал през нощта…

Той не откъсваше поглед от вратата.

— Няма ли да се приберете у вас?

— Там няма никой… Тук по-добре се грижат за мене…

Той беше поръчал да му донесат всички сутрешни вестници, които бяха сега на масата му.

— Не сте ли виждали моите приятели?… Сервиер?… Льо Помре?… Странно е, че не са дошли за новини…

— Хе! Сигурно още спят! — рече Мегре. — Всъщност не съм виждал това ужасно жълто куче… Ема!… Вие не сте ли видели кучето?… Не?… Но ето Льороа, който може би го е срещнал из улицата… Какво ново, Льороа?

— Шишетата и чашите са изпратени в лабораторията… Отбих се в жандармерията и кметството… Струва ми се, че приказвахте за кучето… Изглежда, че някакъв селянин го видял тая сутрин в градината на господин Мишу…

— В моята градина?…

Доктора бе станал. Бледите му ръце трепереха.

— Какво е правело в моята градина?…

— Както ми казаха, било легнало върху прага на входа на вилата и когато селянинът се приближил, почнало така да ръмжи, че той предпочел да офейка…

С крайчеца на окото си Мегре наблюдаваше лицата.

— Вижте какво, Докторе, я да отидем заедно до вас?…

С пресилена усмивка Доктора възрази:

— В тоя дъжд?… С моята криза?… След това най-малко осем дни ще трябва да лежа… Какво значение има това куче?… Сигурно е обикновено бездомно куче…

Мегре наложи шапката си и облече палтото.

— Къде отивате?

— Не знам… Да подишам малко въздух… Ще ме придружите ли, Льороа?

Когато излязоха, те пак зърнаха дългата глава на Доктора, която стъклата разкривяваха, правейки я по-дълга, като в същото време й придаваха, зеленикав цвят.

— Къде отиваме? — попита инспекторът.

Мегре сви рамене и се разхожда четвърт час около кейовете като човек, интересуващ се от кораби. Когато стигна до вълнолома, зави надясно и тръгна по един път с надпис: „За Белите пясъци“.

Льороа се окашля и рече:

— Да бяхме анализирали пепелта от цигарите, намерени в коридора на празната къща…

— Какво мислите вие за Ема? — пресече го Мегре.

— Аз… аз мисля… Според мене много трябва да е мъчно, особено в край като тоя, дето всички се познават, да се снабди човек с такова голямо количество стрихнин…

— Не ви питам за това… А дали например не бихте искали да станете неин любовник?

Клетият инспектор не можа да отговори нищо. А Мегре го накара да се спре и да разгърне палтото си, за да може да запали на завет лулата си.

 

 

Плажът на Белите пясъци, около който имаше няколко вили и между другите — една великолепна постройка, достойна да се нарече замък и принадлежаща на градския кмет, се простираше между две скалисти възвишения на три километра от Конкарно.

Мегре и другарят му, газейки покрития с водорасли пясък, едва поглеждаха празните къщи със залостени капаци.

Отвъд плажа почвата се издига. Отвесни скали, с венци от борове, се спускат до морето.

Един голям надпис: „Места за продан в Белите пясъци“. План с различни бои на продадените вече парцели и на свободните. Един дървен павилион: „Канцелария за продажба на места“.

Най-сетне бележката: „В случай на отсъствие обърнете се към господин Ернест Мишу, управител.“

През лятото, всичко прясно боядисано, навярно изглежда много весело, но сега в дъжда и калта, сред плясъка на вълните, които се разбиват о брега, беше едва ли не зловещо.

В средата — голяма нова вила от сиви камъни, с тераса, басейн и още незасадени лехи.

По-далеч — други вили в строеж: някои стени, издигнати над земята и очертаващи вече стаите…

На павилиона липсваха стъкла. Купчини пясък чакаха да бъдат разстлани по новия път, запречен до половината от един валяк. Най-отгоре на стръмните скали — хотел или по-право бъдещ хотел, недоизкаран, с варосани стени и прозорци, заковани с дъски и картон.

Мегре продължи да върви спокойно и бутна градинската порта за вилата на доктор Мишу. Когато стигна до прага и протегна ръка към дръжката на вратата, инспекторът Льороа промълви:

— Ние нямаме нареждане за… Не смятате ли, че…

За лишен път неговият началник сви рамене. Из алеите се виждаха дълбоки следи от лапите на жълтото куче. Имаше и други следи: следи от грамадни нозе, обути с подковани обуща. Най-малко четиридесет и шести номер.

Дръжката се завъртя. Вратата, като по вълшебство, се отвори и по килима можеха да се видят същите кални дири: дирите от кучето и от изумителните обуща.

Строена със сложна архитектура, вилата беше мебелирана с превзет вкус. Навсякъде кътчета с дивани, с ниски библиотеки, покрити бретонски легла, превърнати във витрини, турски и китайски масички. Много Килими и тапети!

Очевидно желание да се осъществи със стари вещи селско-модерна обстановка.

Няколко бретонски пейзажа. Голи тела с подписи от художниците, посвещения: „На добрия приятел Мишу“… и дори „На приятеля на художниците“…

Комисарят разглеждаше тия вехтории с недоволен израз, докато тая фалшива изисканост правеше известно впечатление на инспектора Льороа.

А Мегре отваряше вратите, хвърляше бърз поглед из стаите. Някои стаи не бяха мебелирани, гипсът по стените едва бе изсъхнал.

Накрая той натисна с крак една врата и когато видя, че е кухнята, измърмори нещо със задоволство.

Върху масата от небоядисано дърво имаше две празни бутилки от бордо.

Търкаляха се десетина кутии от консерви, отваряни грубо с нож. Масата беше мръсна, омазана. Някой беше ял направо от кутиите херинги с бяло вино, студена яхния от месо с бял фасул, гъби и кайсии.

Подът бе изцапан. По него се търкаляха остатъци от месо. Бутилка хубав коняк бе строшена и мирисът на алкохол се смесваше с мириса на ядене.

Мегре погледна другаря си със странна усмивка.

— Смятате ли, Льороа, че тъкмо Доктора се е хранил така, като свиня?…

И тъй като другият, слисан, не отговаряше, той продължи:

— Сигурно и майка му не!… Нито дори слугинята!… Я вижте… Вие обичате отпечатъци… Това по-точно са кори засъхнала кал, които очертават една подметка… Мярка, номер четиридесет и пет или четиридесет и шест… И следите на кучето!…

Той отново напълни лулата си и взе от една етажерка кутийка серен кибрит.

— Вземете ми отпечатъци от всичко тук, вътре…! Ще има да се потрудите… До скоро виждане!…

Той си тръгна с ръце в джобовете с дигната яка на пардесюто и пое по плажа Белите пясъци.

Когато влезе в „Адмиралски хотел“, първият човек когото видя, беше доктор Мишу в един от ъглите все така по пантофи, небръснат и с шалче на шията.

Стегнат както вчера, до него бе седнал Льо Помре и двамата мъже не казаха нито дума на комисаря, който се приближаваше.

Най-сетне Доктора изрече дрезгаво:

— Знаете ли какво ми съобщиха?… Сервиер е изчезнал… Жена му почти се е побъркала… Той си отиде оттук снощи… Оттогава не са го виждали…

Мегре трепна не поради това, което му бяха казали, но защото току-що бе съзрял жълтото куче, легнало до нозете на Ема.

III
„КОНКАРНО Е ОБЗЕТ ОТ СТРАХ“

Льо Помре усещаше потребността да потвърждава заради удоволствието, че говори:

— Тя дойде у мене веднага, молейки ме да го търся… Сервиер, чието истинско име е Гойар, е стар мой другар…

От жълтото куче погледът на Мегре се изви към вратата, която се отвори, към вестникарчето, което се втурна като вихрушка, и най-сетне към едрото заглавие във вестника, което можеше да се прочете отдалеч:

„КОНКАРНО Е ОБЗЕТ ОТ СТРАХ“

Подзаглавията следваха:

„ВСЕКИ ДЕН ПО ЕДНА ДРАМА“

„ИЗЧЕЗВАНЕТО НА НАШИЯ СЪТРУДНИК

ЖАН СЕРВИЕР“

„ПЕТНА ОТ КРЪВ В КОЛАТА МУ“ „ЧИЙ РЕД Е СЕГА?“

Мегре дръпна за ръкава хлапака с вестниците.

— Много ли продаде?

— Десет пъти повече, отколкото през другите дни. Хукнахме от гарата трима…

Щом Мегре го пусна, момчето продължи да тича по кея, викайки:

— „Брестки фар“… Сензационен брой!…

Комисарят нямаше време да почне статията, когато Ема му каза:

— Търсят ви по телефона…

Един яростен глас, гласът на кмета, викаше:

— Ало! Вие ли, господин комисар, внушихте да се напише тая глупава статия?… И аз дори да не зная нищо!… Искам да кажа, че трябва, нали, да бъда пръв осведомен какво става в града, на който съм шеф!… Каква е тая история с автомобила?… И тоя човек с големи крака?… От половин час двайсет пъти обезумели хора ми звънят по телефона, за да ме питат верни ли са тия новини… Повтарям ви, че искам отсега нататък… Без да се смути, Мегре затвори телефона, върна се в кафенето, седна и започна да чете. Мишу и Льо Помре пробягваха с очи един и същ вестник, сложен върху мрамора на масата.

„Нашият отличен сътрудник Жан Сервиер разказа на същото това място за събитията, които се разиграха в Конкарно. То беше в петък. Един почтен търговец на едро в града, господин Мостаган, на излизане от «Адмиралски хотел», спирайки при един вход, за да запали пурата си, бе ударен в корема с куршум, изстрелян от кутията за писма на тая необитаема къща.

В събота комисарят Мегре, наскоро изпратен от Париж за ръководител на криминалната полиция в Рен, пристигна тук, но това не попречи да се случи нова драма!

Вечерта действително по телефона ни съобщиха, че тъкмо когато се канели да вземат аперитива си, трима лични наши граждани — господата Льо Помре, Жан Сервиер и доктор Мишу, към които се присъединили и изпратените за разследване полицаи, забелязали, че поднесеното им перно съдържало силна доза стрихнин.

А тая сутрин, неделя, колата на Жан Сервиер бе намерена близо до реката Сен-Жак без собственика, когото от събота вечер никой не е виждал.

Предната седалка е изцапана с кръв. Едното стъкло е строшено и всичко сочи, че тук е имало борба.

Три дена — три драми! Хората смятат, че ужасът почва да господарува в Конкарно, обитателите на който се питат с тревога: Кой ще бъде следната жертва?

Особена тревога породи сред населението загадъчното присъствие на едно жълто куче, което никой не познава, което изглежда безстопанствено и което се появява при всяко ново нещастие.

Това куче дали не е насочило вече полицията по сериозна следа? И не търсят ли едно лице, чиято самоличност не можа да бъде установена, но което е оставило на разни места интересни следи — следи от нозе, много по-големи от средни?

Луд?… Или скитник?… Той ли е извършил всички тия злодеяния?… Кого ще нападне тая вечер?…

Несъмнено ще се намери някой да му отговори, защото уплашените жители ще вземат предпазни мерки да се въоръжат и да стрелят срещу него при най-малката тревога!

Но дотогава градът през тоя неделен ден е като мъртъв и атмосферата напомня оная на северните градове през войната, когато съобщаваха за въздушна бомбардировка.“

Мегре погледна през прозореца. Вече не валеше, но улиците бяха изпълнени с черна кал и вятърът все тъй бурно духаше. Небето беше оловносиво.

Хората се връщаха от утринна литургия. Почти всички държаха „Брестки фар“ в ръка. И всички лица се извръщаха към „Адмиралски хотел“, а мнозина ускоряваха крачки.

Наистина имаше нещо мъртвешко в града. Но не беше ли така всяка неделна сутрин? Телефонът отново иззвъни. Чу се гласът на Ема, която отговаряше:

— Не зная, господине… Не съм в течение… Да повикам ли господин комисаря?… Ало!… Ало!… Прекъснаха…

— Кой беше? — измърмори Мегре.

— Мисля, че някакъв парижки вестник… Питаха има ли нови жертви… Ангажираха стая…

— Повикайте по телефона „Брестки фар“.

Докато чакаше, той кръстосваше из помещението, без да поглежда към отпусналия се на стола си доктор Мишу, нито към Льо Помре, който съзерцаваше отрупаните си с пръстени ръце.

— Ало… „Брестки фар“ ли е?… Комисар Мегре… Моля, директорът!… Ало!… Той ли е?… Добре! Кажете ми в колко часа тая сутрин е отпечатан вестникът ви?… Какво?… В девет и половина?… И кой е съчинил статията по повод нещастията в Конкарно?… А, не! Не ми ги разправяйте такива… Какво казвате?… Получили сте тая дописка в плик?… Без подпис?… И вие печатате така всякакви анонимни съобщения, които получавате?… Поздравявам ви!…

Мегре поиска да излезе през вратата, която водеше направо за кея, и видя, че е заключена.

— Какво значи това? — попита той Ема, гледайки я в очите.

— Доктора…

Той впи поглед в Мишу, чиято глава сега беше по-приведена от всеки друг път, сви рамене и излезе през другата врата, вратата на хотела. Повечето магазини бяха със затворени капаци. Хората, облечени празнично, вървяха бързо.

Отвъд вътрешните басейни на пристанището, дето корабите опъваха веригите на котвите си, Мегре намери устието на реката Сен-Жак, съвсем в края на града, там, дето къщите се разредяваха, за да сторят място на корабостроителниците. По кея се виждаха недовършени кораби. В тинестата кал гниеха стари лодки.

На мястото, дето един каменен мост се премята над реката, която се влива в пристанището, около малък автомобил се тълпеше група любопитни.

За да се стигне дотам, трябваше да се избиколи, защото кейовете се поправяха и не можеше да се мине. От отправените към него погледи Мегре разбра, че всички вече го познават. И пред затворените магазини той видя неспокойни хора, които приказваха тихо.

Най-сетне стигна до изоставената край пътя кола, отвори изведнъж вратичката, от което изпопадаха парчета стъкло, и веднага съзря тъмни петна по плата на седалката.

Наоколо му се бяха скупчили предимно хлапетии и млади контета.

— Къде е къщата на господин Сервиер?…

Десетина души си предложиха услугите да го заведат.

Тя беше на триста метра оттам — една къща на средна ръка хора, обиколена с градина. Придружаващите го се спряха до желязната решетеста ограда, а Мегре, който позвъни, бе въведен вътре от една прислужница с разстроено лице.

— Тук ли е госпожа Сервиер?

Тя вече отваряше вратата на трапезарията.

— Кажете ми, моля ви се, господин комисар!… Мислите ли, че са го убили?… Полудявам… Аз…

Почтена около четиридесетгодишна жена с обноски на добра домакиня, което личеше от чистотата на къщата.

— Откога не сте виждали мъжа си!…

— Той си дойде снощи за вечеря… Видях, че е много зает, но не ми каза нищо… Беше оставил колата пред портата, което значеше, че след вечеря ще излиза… Знаех, че се събират да играят карти в „Адмиралското кафене“… Попитах го късно ли ще се върне… Легнах си в десет часа… Дълго време останах будна… Чух, като удари единадесет часът, единадесет и половина… Но нему често се случваше да се връща много късно… После съм заспала… Събудих се посред нощ… Учудих се, че не го усещам да лежи до мене… Помислих си тогава, че някой го е замъкнал в Брест… Тук не е много весело… И понякога… Не можах вече да заспя… От пет часа сутринта съм на крак и гледах през прозореца, очаквайки го всеки миг… Не му е приятно, когато разбере, че съм го чакала, а още по-малко — да го разпитвам… В девет часа изтичах до господин Льо Помре… И връщайки се през друга улица, видях хора около колата… Кажете ми! Защо биха го убили?… Той е най-добрият човек на земята… Уверена съм, че няма врагове…

До желязната ограда се бяха събрали хора.

— Изглежда, че има капки кръв… Видях хора, които четяха някакъв вестник, но никой не поиска да ми го даде…

— Мъжът ви имаше ли много пари в себе си?…

— Не вярвам… Както винаги… Триста-четиристотин франка…

Мегре обеща, че ще я държи в течение и дори се помъчи да я успокои с общи фрази. От кухнята идеше миризма на печено. Прислужницата, с бяла престилка, го изпроводи до портата.

Комисарят не бе изминал и сто метра, когато един минувач се приближи бързо до него.

— Извинете, господин комисар… Да ви се представя… Дюжарден, учител… От един час насам различни хора, особено родители на учениците ми, идат да ме питат има ли нещо вярно в онова, което пише вестникът… Някои искат да знаят дали в случай че срещнат човека с големите крака, имат право да стрелят срещу него…

Мегре съвсем не притежаваше ангелско търпение. Той мушна ръце в джобовете си и измърмори:

— Оставете ме на мира!

И тръгна към центъра на града.

Това беше идиотщина! Никога не бе виждал подобно нещо. Това напомняше бурите, както ги представят в киното. Показват най-напред весела улица, ведро небе. Сетне се появява облак, който закрива слънцето. Бурен вятър мете улицата. Синьо-зеленикаво осветление. Капаци, които се блъскат. Вихрушки от прах. Едри капки дъжд.

И ето че върху улицата се излива пороен дъжд под драматично небе!

Конкарно се променяше пред очите му. Статията в „Брестки фар“ бе само началото. Отдавна устните коментари задминаваха далеч написаното.

И отгоре на всичко беше неделен ден! Жителите нямаха работа! Като цел на разходката си бяха избрали колата на Жан Сервиер, до която трябваше да се поставят на стража двама полицаи. Безделниците оставаха там цял час да слушат обясненията на по-добре осведомените.

Когато Мегре се върна в „Адмиралски хотел“, стопанинът с бялата си шапчица, необикновено нервен, го дръпна за ръкава.

— Трябва да ви кажа нещо, господин комисар… Това вече не може да се понася…

— Преди всичко дайте ми да обядвам…

— Но…

Мегре, ядосан, седна в един ъгъл и поръча:

— Голяма бира!… Не сте ли виждали моя инспектор?…

— Той излезе… Мисля, че го извика господин кметът… Също тъй телефонираха от Париж… Един вестник ангажира две стаи — за един репортьор и за един фотограф…

— А Доктора?…

— Той е горе… Поръча ни да не пускаме никого при него…

— А господин Льо Помре?…

— Той току-що си отиде…

Жълтото куче го нямаше вече. Младежи с цвете в петлиците, с твърди от помадата коси бяха насядали около масите, но не пиеха поръчаните лимонади. Бяха дошли ей така — да видят. И се чувствуваха много горди, че са имали тая смелост…

— Ела тук, Ема…

Имаше някаква вродена симпатия между келнерката и комисаря. Тя отиде при него с готовност и остави той да я заведе в един ъгъл.

— Уверена ли си, че тая нощ Доктора не е излизал?…

— Кълна ви се, че не съм спала в неговата стая…

— Могъл ли е да излезе?…

— Не вярвам… Той се страхува… Тая сутрин ме накара да заключа вратата към кея…

— Отде те познава жълтото куче?…

— Не знам… Никога не съм го виждала… То иде… Отива си… Питам се дори кой го храни…

— Отдавна ли е излязло?…

— Не съм обърнала внимание…

Влезе инспекторът Льороа, нервен.

— Знаете ли, господин комисар, кметът е бесен… И той е от големците… Каза ми, че е братовчед на министъра на правосъдието!… Твърди, че ние сме заварили една каша, че ни бивало само да хвърлим града в паника… Той иска да бъде арестуван някой, все едно кой, за да се успокояло населението… Обещах му, че ще ви кажа това… Повтори ми, че кариерата и на двама ни никога не е бивала толкова компрометирана…

Мегре изчовърка бавно лулата си.

— Какво ще направите?

— Съвсем нищо…

— Но все пак…

— Млад сте, Льороа! Взехте ли интересни отпечатъци във вилата на Доктора?…

— Изпратих всичко в лабораторията… Чашите, кутиите от консерви, ножа… Снех дори гипсови отпечатъци от следите на човека и на кучето… То беше мъчно, защото тукашният гипс е лош… Какво смятате да правим?…

Вместо отговор Мегре извади от джоба бележника си и инспекторът, все повече и повече объркан, прочете следното:

„Ернест Мишу (наричан Доктора). Син на дребен индустриалец от Сена и Оаза, който е бил народен представител през един законодателен период и след това фалирал. Бащата е умрял. Майката е сплетница. Опитала се заедно със сина си да продава места в Жуан-ле-Пен. Пълен провал. Почнала същото и в Конкарно. Образувала акционерно дружество, използувайки името на покойния си мъж. Не е внесла капитал. Опитала се да издействува в участъка за продан съобщителните средства да бъдат за сметка на общината и окръга.

Ернест Мишу е бил женен, след това разведен. Бившата му жена е съпруга на един нотариус в Лил.

Тип на изроден човек. Почти неплатежоспособен.“

Инспекторът погледна началника си така, като че искаше да каже:

„Е, и по-нататък?“

Мегре му показа следните редове:

„Ив Льо Помре. От семейството Льо Помре. Брат му Артур управлява най-голямата фабрика за консервни кутии в Конкарно. Дребни благородници. Ив Льо Помре е красавецът на семейството. Никога не е работил. Изял отдавна по-голямата част от наследството си в Париж. Установил се в Конкарно, когато му останал само двайсет хиляди годишен доход. Успява все пак да мине за градски първенец, като лъска сам обувките си. Многобройни любовни истории с работнички. Няколко скандала е трябвало да бъдат потушени. Ходи на лов във всички околни замъци. Представителен. Чрез връзките си успял да стане датски вицеконсул. Мъчи се по всякакъв начин да получи ордена на «Почетния легион». Често кара брат си да плаща дълговете му.“

 

„Жан Сервиер (псевдоним на Жан Гойар). Роден е в Морбихан. Дълго време журналист в Париж, главен секретар на малки театри и прочие… направил скромно състояние и се настанил в Конкарно. Оженил се за една бивша работничка, която петнадесет години преди това му е била любовница. Начин на живот — като средно състоятелен собственик. Няколко лудории в Брест и Нант. Живее повече от дребните си доходи, отколкото от журнализма, с който много се гордее. Награден с академични палми.“

— Не разбирам! — измърмори инспекторът.

— По дяволите! Дайте ми вашите бележки…

— Но… кой ви е казал, че аз…

— Дайте ги…

Бележникът на комисаря беше тефтерче от тия по петдесет сантима, с хартия на квадратчета и с муша-мени корици. Бележникът на инспектора Льороа бе бележник с листа, които се сменят, закачени на спирала.

С бащински вид Мегре прочете:

„1. Историята Мостаган. Куршумът, който е ударил търговеца на вина, сигурно е бил предназначен за друг. Тъй като не би могло да се предвиди, че някой ще спре до прага на входа, сигурно е била уговорена среща на това място с действителната жертва, която не е дошла или е дошла много късно.

Освен ако целта е била да се тероризира населението. Убиецът познава чудесно Конкарно. (Пропуснато да се анализира пепелта от цигарите, намерени в коридора.)

2. Историята с отровеното перно. Зимно време «Адмиралското кафене» почти през целия ден е празно. Някой, който знае това, е могъл да влезе и да пусне отрова в бутилките. В две бутилки. Значи насочено е било срещу ония, които пият перно и калвадос. (Трябва да се отбележи все пак, че Доктора е съзрял навреме и без много усилия белите зрънца в течността.)

3. Историята с жълтото куче. То познава «Адмиралското кафене». Има господар. Но кой е той? Изглежда, че то е най-малко петгодишно.

4. Историята Сервиер. Да се открие чрез експертиза на почерка кой е изпратил статията на «Брестки фар».“

Мегре се усмихна, върна бележника на своя другар и рече:

— Много добре, моето момче…

Сетне, като изви смръщен поглед към силуетите на любопитните, които непрестанно се виждаха през зелените стъкла, той добави:

— Хайде да ядем!

Малко по-късно, когато останаха сами в трапезарията с търговския пътник, пристигнал сутринта, Ема им съобщи, че доктор Мишу, комуто станало по-зле, поискал да му занесат в стаята лек обед.

 

 

Следобед „Адмиралското кафене“ с малките синкаво-зеленикави стъкла на прозорците беше като клетка от Зоологическата градина, пред която дефилират празнично пременените любопитни. И след това ги виждаха, че отиват в края на пристанището, дето колата на Сервиер, пазена от двама полицаи, беше втори забавен номер.

От разкошната си вила в Белите пясъци кметът три пъти телефонира.

— Арестувахте ли някого?…

Мегре почти не си даваше труд да отговаря. Младежта от осемнадесет до двадесет и пет години бе изпълнила кафенето. Шумни компании, насядали По масите, поръчваха питиета, без да ги пият.

Но достатъчно бе да останат пет минути в кафенето — и разговорите замлъкваха, смеховете замираха и стеснението се заместваше с празни приказки. И едни след други те си отиваха. Разликата стана по-чувствителна, когато трябваше да запалят лампите. Беше четири часът. Обикновено по това време множеството продължаваше да минава.

Но тая вечер тук беше пустинно и мъртвешки тихо. Би казал човек, че всички, които се разхождаха, се бяха сговорили. В по-малко от четвърт час улиците се из-празника и когато отвреме-навреме прокънтяваха стъпки, то бяха бързите стъпки на разтревожен минувач, който искаше да се прибере на сигурно в къщи.

Ема се беше облакътила на масата. Стопанинът сновеше от кухнята до кафенето, дето Мегре продължаваше да не слуша жалбите му.

Към четири часа и половина Ернест Мишу, все така по пантофи, слезе отгоре. Брадата му бе пораснала. Шалчето му от кремава коприна беше измокрено от пот.

— Тук ли сте, господин комисар?…

Това като че го успокои.

— А вашият инспектор?…

— Изпратих го да се поразходи из града…

— Ами кучето?

— От тая сутрин не са го виждали…

Подът беше сив, мраморът на масите съвсем бял, със синкави жилки. През прозорците се виждаше в стария град светещият часовник, който показваше пет часа без десет.

— Все още ли не се знае кой е написал оная статия?…

Вестникът беше на масата. И в края на краищата хората виждаха само четирите думи:

„ЧИЙ РЕД Е СЕГА?“

Телефонът иззвъни, Ема отговори:

— Не… Нищо… Не зная нищо…

— Кой е? — запита Мегре.

— Друг парижки вестник… Изглежда, че редакторите пристигат с кола…

Тя още не бе довършила, когато телефонът отново иззвъни.

— За вас, господин комисар…

Цял побледнял, Доктора следеше с поглед Мегре.

— Ало!… Кой е на телефона?…

— Льороа… Аз съм в стария град, до канала… Чух изстрел… Един обущар, който видял от прозореца си жълтото куче…

— Умря ли?

— Ранено! Гръбнакът му е строшен… Животното едва се влачи… Хората не смеят да се приближат до него… Телефонирам ви от едно кафене… Животното е насред улицата… Виждам го през прозореца… То вие… Какво да сторя?

И гласът на инспектора, който се мъчеше да се покаже спокоен, бе тревожен, като че това жълто куче беше някакво свръхестествено същество.

— По всички прозорци има хора… Кажете, господин комисар, дали не трябва да го доубия?…

С оловен цвят на лицето, изправен зад Мегре, Доктора питаше боязливо:

— Какво има?… Какво казва той?…

А комисарят наблюдаваше Ема, облакътена на тезгяха и със зареян нанякъде поглед.

IV
КОМАНДЕН ПУНКТ НА ЧАСТТА

Мегре мина по подвижния мост, прекоси линията на укрепленията и навлезе в една крива и едва осветена улица. Онова, което жителите на Конкарно наричат затворения град, тоест стария квартал, още обграден със зидовете си, е една от най-населените части на града.

И въпреки това, колкото по-навътре крачеше комисарят, той навлизаше в зона на все по-двусмислено мълчание. Мълчанието на множество, хипнотизирано от някакво зрелище, множество, което потрепва, страхува се или е обзето от нетърпение.

Чуваха се само отделни гласове на юноши, решени да се перчат.

Още един завой — и сцената се разкри пред комисаря: тясна уличка с хора по всички прозорци; стаи, осветени с газени лампи, с легла; група, която препречваше пътя, и зад нея широко празно място, отдето се чуваше хъркане.

Мегре отстрани зрителите, повечето младежи, които се изненадаха, като го видяха. Двама от тях още хвърляха камъни към кучето. Другарите им поискаха да ги спрат. Чу се или по-точно разбра се, че казват:

— Внимание!…

И едно от момчетата, които замерваха с камъни кучето, се изчерви до уши, когато Мегре го отстрани и тръгна към раненото животно. Сега вече мълчанието бе друго. Очевидно бе, че няколко мига преди това нечисто опиянение владееше зрителите с изключение на една стара жена, която викаше от прозореца:

— Срамота е!… Трябва да им съставите акт, господин комисар… Всички се нахвърлиха срещу клетото животно… И аз зная защо, зная!… Защото се страхуват от него…

Обущарят, който бе стрелял, се прибра засрамен в дюкяна си. Мегре се наведе, за да помилва кучето по главата, което го погледна учудено, но не още с признателност. Инспекторът Льороа излезе от кафенето, отдето бе телефонирал. Някои от зрителите се разотидоха със съжаление.

— Да се докара ръчна количка!…

Един по един прозорците се затваряха, но зад завесите се усещаха любопитни сенки. Кучето бе мръсно, гъстата му козина — изцапана с кръв. Коремът му — кален, муцуната — суха и гореща. Като усети, че се занимават с него, то почувствува доверие и не се опитваше вече да се влече по земята сред двадесетината големи камъка около него.

— Къде да го занесем, господин комисар?…

— В хотела… Полека… Сложете слама в количката…

Това шествие можеше да бъде смешно, но то изглеждаше внушително поради чудото на тревогата, която още от заранта продължаваше да се сгъстява. Количката, бутана от един старец, се друсаше по каменната настилка на улицата с многобройни завои, мина по подвижния мост и никой не посмя да тръгне подире й. Жълтото куче пъхтеше силно и изпъваше в гърчове четирите си крака наведнъж.

Мегре съзря пред „Адмиралски хотел“ кола, която не бе виждал досега. Когато отвори вратата на кафенето, видя, че атмосферата се бе променила.

Някакъв човек го блъсна, съзря кучето, което вдигаха, насочи към него фотографически апарат и светна с магнезий. Друг, в голф и червен пуловер, с бележник в ръка, досегна каскета си.

— Комисарят Мегре, нали?… Аз съм Васко от „Льо Журнал“… Току-що пристигам и вече имах късмет да се срещна с господин…

Той посочи Мишу, седнал в ъгъла и опрял гръб в облегалото на плюшеното канапе.

— Колата на „Пти Паризиен“ пристига след нас… Повреди се на десетина километра оттук…

Ема запита комисаря:

— Къде искате да го сложат?…

— Няма ли място за него вътре в зданието?

— Да… близо до двора… Един килер, дето събираме празните бутилки…

— Льороа!… Повикайте по телефона ветеринарен лекар…

Един час преди това тук имаше само пустота, мълчание, напрегнато от сдържаност. Сега фотографът в почти бял тренчкот буташе маси и столове и викаше:

— Един миг… Не мърдайте, моля… Обърнете главата на кучето насам…

И магнезият блясваше.

— А Льо Помре? — попита Мегре, обръщайки се към Доктора.

— Излезе малко след вас… Кметът пак телефонира… Мисля, че ще дойде.

 

 

В девет часа вечерта „Адмиралското кафене“ се превърна в нещо като главна квартира. Бяха пристигнали двама нови репортьори. Единият пишеше дописката си на масата в дъното. Отвреме-навреме един фотограф слизаше от стаята си.

— Нямате ли деветдесетградусов спирт? Абсолютно ми е необходим, за да изсуша лентите… Кучето е знаменито… Казвате, че наблизо има аптека?… Затворена ли?… Няма значение…

В коридора, дето беше телефонният апарат, един журналист диктуваше равнодушно дописката си:

— Мегре, да… М като Морис… А като Артур… Да… И като Изидор… Отбелязвайте всички имена наведнъж… Мишу… М… И… шу, като шу^[1]… Като брюкселско зеле… Не, не, не като пу^[2]. Един момент… ще ви дам заглавията… Това ще бъде челната колона, нали?… Да!… Кажете на шефа, че трябва да бъде на първа страница…

Объркан, инспекторът Льороа търсеше непрестанно с очи Мегре, сякаш да се залепи о него. В ъгъла единствен търговският пътник приготвяше утрешната си обиколка, като си помагаше със „Справочник на окръзите“. Отвреме-навреме той викаше на Ема:

— Шофие… кинкалерия на едро, нали? Благодаря…

Ветеринарният лекар бе извадил куршума и бе направил стегната превръзка на задната част на кучето.

— Голямо тегло теглят тия животни!…

Постлаха стар чаршаф върху сламата в килера с под от плочи, вратата на който водеше към двора и към стълбите за зимника. Кучето лежеше там само, на десет сантиметра от един къс месо, но не го поглеждаше.

Кметът дойде с кола. Старец с бяла брадичка, много изискан, с отмерени жестове. Той присви очи, навлизайки в тая атмосфера на военен пост или по-точно — на команден пункт.

— Кои са тия господа?

— Журналисти от Париж…

Кметът се нервира.

— Великолепно! Утре цяла Франция ще приказва за тая глупава история!… Все още ли не сте открили нищо?…

— Разследването продължава! — измърмори Мегре с такъв тон, с какъвто би казал: „Това не е ваша работа!“

Защото въздухът бе наситен с възбуда. Нервите на всички бяха изопнати до крайност.

— Ами вие, Мишу, няма ли да се приберете в къщи?…

Погледът на кмета бе презрителен, укоряващ Доктора в страхливост.

— Тъй както върви — в двайсет и четири часа ще имаме обща паника… Аз вече казах, че трябва да се арестува някой, който и да е…

И той подчерта последните си думи с поглед, отправен към Ема.

— Зная, че не мога да ви давам заповеди… А колкото до местната полиция, вие сте й оставили нищожна роля… Но ще ви кажа следното: още една драма, само една — и катастрофата ще настъпи… Хората очакват нещо… Дюкяните, които всеки неделен ден са отворени до девет часа, сега са със заключени капаци… Тая нелепа статия в „Брестки фар“ изплаши населението…

Кметът не бе свалил бомбето си и отивайки си, още повече го нахлупи; той каза:

— Ще ви бъда много задължен, господин комисар, ако ме осведомявате… И повтарям ви, че всичко, което се върши сега — се върши на ваша отговорност…

— Голяма бира, Ема! — поръча Мегре.

Не можеше да се попречи на журналистите да отсядат в „Адмиралски хотел“, както и да се настаняват в кафенето, да телефонират и да изпълват зданието с шумно сноване насам-нататък. Те искаха мастило, хартия. Разпитваха Ема, която ги гледаше слисана.

Навън — черна нощ с просвет от луната. Той придаваше романтичен вид на отрупаното с тежки облаци небе, вместо да го освети. И тая кал, която се лепеше по всички обувки, защото в Конкарно улиците още бяха без каменна настилка!

— Льо Помре каза ли ви, че ще дойде? — рече Мегре на Мишу.

— Да… Той отиде да вечеря в къщи…

— Къде живее той? — попита един журналист, който нямаше вече какво да върши.

Доктора му каза, а комисарят сви рамене и дръпна Льороа в един ъгъл.

— Имате ли оригинала на статията, публикувана тая заран?

— Току-що го получих… Той е в стаята ми… Текстът е писан с лява ръка от лице, което се е страхувало, че ще познаят почерка му…

— Марка няма ли?…

— Не! Писмото е пуснато в пощенската кутия на вестника… На плика е означено: „Извънредно бързо“…

— Значи най-късно в осем часа сутринта някой вече е знаел за изчезването на Жан Сервиер, знаел е, че колата е или ще бъде изоставена близо до реката Сен-Жак и че по седалката ще бъдат забелязани кървави петна… И тоя някой, свръх всичко, е знаел, че някъде ще бъдат открити следи от непознато лице с големи крака…

— Невероятно!… — въздъхна инспекторът. — Що се отнася до следите, аз ги изпратих в Дирекцията на полицията чрез белинограма^[3]. Там вече са проверили. Получих отговор: следите не са на никого от зарегистрираните престъпници…

Човек не можеше да се измами: и Льороа бе обзет от страха, който царуваше наоколо. Но най-отровен от тоя вирус, ако би могло да се каже тъй, беше Ернест Мишу, чийто силует бе още по-нищожен поради контраста със спортното облекло, с твърде свободните жестове и самоувереността на журналистите.

Той не знаеше де да се дене. Мегре го попита:

— Няма ли да лягате?…

— Не още… Никога не заспивам преди един часа след полунощ…

Той се опита да се усмихне неумело и показа два златни зъба.

— Откровено казано, какво мислите вие за всичко това?

Светещият часовник в стария град изби десет пъти. Повикаха комисаря на телефона. Беше кметът.

— Още ли нищо?…

Нима и той също очакваше нова драма?

Но в същност не очакваше ли и самият Мегре? Все пак той отиде да види жълтото куче, което се бе простряло и отвори, без да се страхува, едното си око, гледайки приближаването му. Комисарят го погали по главата и прибра малко сламата под нозете му.

Той видя хотелиера зад себе си.

— Смятате ли, че господата от вестниците ще останат задълго?… Защото в такъв случай трябва да помисля за продукти… Пазарът е утре в шест часа…

Ако не познавахте Мегре, бихте се объркали в подобен случай, като съзрете как големите му очи са втренчени в челото ви, като че без да ви виждат, и след това, като го чуете да измърморва нещо неразбрано, отдалечавайки се с такъв вид, сякаш не си струва трудът да ви обръща внимание.

Влезе репортьорът на „Пти Паризиен“, изтърсвайки измокрената си мушама.

— Я!… Вали ли?… Какво ново, Грослен?…

Пламъче блещукаше в очите на младия човек, който каза тихичко няколко думи на придружаващия го фотограф и после откачи телефонната слушалка.

— „Пти Паризиен“, госпожице… Служба по печата… Предимство!… Какво?… Имате директна връзка с Париж?… тогава дайте бързо… Ало!… Ало!… „Пти Паризиен“ ли е?… Госпожица Жермен?… Свържете ме със стенографката от службата… Тук е Грослен!

Гласът му беше нетърпелив. А погледът сякаш предизвикваше събратята му, които го слушаха. Мегре, който минаваше зад него, се спря да чуе.

— Ало!… Вие ли сте, госпожица Жан? Бързо, нали!… Има още време да се приготвят няколко издания за провинцията… Другите ще го имат само в изданието за Париж… Ще кажете на редакционния секретар да нагласи дописката… Аз нямам време… „Аферата Конкарно… Нашите предвиждания излязоха верни… Ново престъпление…“ Ало! Да, престъпление!… Или ако обичате — „един убит човек“…

Всички бяха млъкнали. Доктора като омагьосан тръгна към журналиста, който, все така разпален, тържествуващ и трепетен, продължаваше:

— „След господин Мостаган, след журналиста Жан Сервиер — господин Льо Помре!…“ Да… Преди малко ви предадох буква по буква името му… „Току-що е намерен мъртъв в стаята си… У дома си!… Няма рани… Мускулите са изопнати и всичко говори за отравяне…“ Чакайте… Завършете с: „Ужасът цари“… Да!… Тичайте при секретаря на редакцията… След малко ще ви продиктувам дописка за парижкото издание, но съобщението трябва да се помести в изданията за провинцията…

Той закачи слушалката, избърса потта си и хвърли наоколо си ликуващ поглед.

Телефонът вече работеше отново.

— Ало!… Комисарят ли е?… От четвърт час се мъчим да ви намерим… Тук е домът на Льо Помре… Бързо! Той е мъртъв!…

И гласът повтори зловещо:

— Мъртъв!

Мегре погледна наоколо си. Почти по всички маси имаше празни чаши. Ема, с лице на мъртвец, не откъсваше очи от полицая.

— Никой да не пипа нито една чаша, нито една бутилка!… — заповяда той. — Чувате ли, Льороа?… Не мърдайте оттук!

С мокро от пот чело Доктора бе дръпнал шалчето си и сега се виждаше мършавият му врат и ризата му, която се държеше с едно двойно копче.

 

 

Когато Мегре пристигна в апартамента на Льо Помре, един лекар от съседната къща бе направил вече първите констатации.

Там беше една около петдесетгодишна жена, собственицата на зданието, която бе телефонирала.

Хубава къща от сив камък, обърната към морето. И през всеки двайсет секунди светещият сноп на фара запалваше прозорците.

Един балкон. Прът за знаме и табела с датския герб.

Тялото бе простряно върху червеникавия килим на квартирата, отрупана с дребни евтини украшения. Отвън пет души гледаха пристигането на комисаря, без да промълвят дума.

По стените — снимки на актриси, изрязани и сложени в рамки, изображения от лекомислени вестници и няколко снимки на жени, надписани за него.

Ризата на Льо Помре бе разкъсана. Обущата му бяха още тежки от кал.

— Стрихнин! — каза лекарят. — Или поне бих се заклел, че е така… Погледнете очите му… И особено вземете пред вид вцепенението на тялото… Агонията е продължила повече от половин час… А може би и повече…

— Къде бяхте вие? — попита Мегре хазяйката.

— Долу… Господин Льо Помре наемаше целия първи етаж и се хранеше у мене… Той дойде за вечеря към осем часа… Почти нищо не яде… Спомням си, че ми каза, че електричеството било слабо, когато лампите светеха както всеки друг път. Каза ми, че пак ще излезе, но че преди това ще вземе един аспирин, защото главата му тежала…

Комисарят погледна лекаря въпросително.

— Точно така!… Първите признаци…

— Колко време след поглъщането на отровата се проявяват те?

— Зависи от дозата и от организма… Понякога след половин час… Друг път след два…

— А смъртта?…

— … настъпва едва след общата парализа. Но преди това има местни парализи… Така, той вероятно се е опитал да повика някого… Беше легнал на тоя диван.

Същият диван, който бе спечелил прозвището на квартирата на Льо Помре „Къщата на срамотите“! Лекомислените изображения около него бяха по-Многобройни, отколкото другаде. Нощната лампичка отцеждаше розова светлина.

— Той се е мятал като в криза от delirium tremens… Смъртта го е връхлетяла на земята…

Мегре отиде до вратата, която един фотограф се канеше да отвори, и я затвори под носа му. Той правеше сметка полугласно:

— Льо Помре е излязъл от „Адмиралското кафене“ малко след седем часа вечерта… Пил един коняк с вода… Четвърт час по-късно той е пил и ял тук… Според това, което ми казвате за действието на стрихнина, той еднакво би могъл да погълне отровата както там, така и тук…

Мегре веднага отиде в партерния етаж, дето хазяйката плачеше, обиколена от три съседки.

— Чиниите и чашите от вечерята!…

За няколко мига тя не можа да разбере. Тъкмо когато щеше да отговори, той бе видял вече в кухнята леген с още топла вода и отдясно чистите, а отляво — нечистите чинии и чаши.

— Аз миех съдовете, когато…

Дойде един градски полицай.

— Пазете къщата. Заповядайте всички да излязат навън освен собственицата… И никакви журналисти и фотографи!… Никой да не пипа нито една чаша, нито една чиния…

Трябваше в тая буря да се минат петстотин метра, за да се стигне до хотела. Градът бе потънал в тъмнина. Само два-три прозореца бяха осветени, и то на голямо разстояние един от друг.

Но на площада, при ъгъла на кея; трите зеленикави прозореца на „Адмиралски хотел“ бяха осветени, ала поради стъклата напомняха по-скоро някакъв чудовищен аквариум.

Когато се наближеше хотелът, долавяше се глъчка, телефонен звън и бръмченето на кола, която нагласяваха да тръгне.

— Къде отивате? — попита Мегре.

Той се бе обърнал към един журналист.

— Линията е заета! Отивам да телефонирам от другаде… След десет минути ще бъде много късно за моето парижко издание…

Инспекторът Льороа, изправен сред кафенето, приличаше на възпитател, който следи вечерните занимания на ученици. Някой непрестанно пишеше. Търговският пътник беше слисан, но крайно увлечен от тая нова за него атмосфера.

Всички чаши бяха останали по масите. Имаше чаши със столчета, в които са били наливани аперитиви, големи чаши за бира, още със следи от пяна, и малки чашки за ликьор.

— В колко часа бяха разчистени масите?… Ема се помъчи да си спомни.

— Не мога да кажа. Някои чаши раздигах една след друга… Някои си стоят там от следобед…

— Чашата на господин Льо Помре?…

— Какво пи той, господин Мишу?…

Вместо него отговори Мегре:

— Коняк с вода…

Тя изгледа поред чашите.

— Шест франка… Но аз сервирах уиски на един от господата, а цената е същата… Може да е тая чаша? А може и да не е…

Фотографът, който никак не беше се объркал, правеше снимки на цялата синьо-зеленикава стъклария, наредена по мраморните маси.

— Доведете ми аптекаря! — заповяда комисарят на Льороа.

И тая нощ стана наистина нощ на чашите и на чиниите. Донесоха и другите от къщата на датския вицеконсул. Репортьорите нахлуха в лабораторията на аптекаря като у дома си, а един от тях, бивш студент по медицина, взе участие дори в анализите.

По телефона кметът се бе задоволил да отсече рязко:

— … цялата отговорност носите вие…

Не се откри нищо. Но хотелиерът изскочи ненадейно и попита:

— Какво е станало с кучето?…

Килерът, дето го бяха оставили да лежи върху сламата, беше празен. Жълтото куче, което поради превръзката, пристягаща цялата му задна част, не можеше нито да върви, нито да се влече, бе изчезнало.

Чашите не показваха нищо.

— Чашата на господин Льо Помре е била може би измита… Не знам вече… В тая навалица!… — каза Ема.

У хазяйката също тъй половината от съдовете бяха минали през топла вода.

Ернест Мишу, с пръстен цвят на лицето, се интересуваше особено от изчезването на кучето.

— Дошли са за него през двора!… Там има един вход към кея… Нещо като задънена улица… Трябваше да се заключи вратата, господин комисар… Иначе… Помислете само, той е успял да се вмъкне тук, без никой да види!… И да си отиде с кучето в ръце!…

Би казал човек, че той не смееше да напусне дъното на кафенето и че гледа да бъде колкото е възможно по-далеч от вратите.

V
ЧОВЕКЪТ ОТ КАБЕЛУ

Беше осем часът заранта. Мегре, който не си бе лягал, току-що бе взел една вана и довършваше да се бръсне пред огледалото, закачено на прозореца.

Беше по-студено от предните дни. Ситният дъжд приличаше на разтопен сняг. Долу един репортьор дебнеше пристигането на вестниците от Париж. Свирката на влака от седем часа и половина се бе чула. След няколко мига щяха да пристигнат носителите на сензационните издания.

Комисарят гледаше долу изпълнения с хора площад — беше пазарен ден. Но усещаше се, че тоя пазар няма обикновеното оживление. Всички приказваха тихо. Селяните изглеждаха неспокойни от новините, които научаваха.

По площада имаше петдесетина сергии с буци масло, яйца, зеленчуци, презрамки и копринени чорапи. Вдясно бяха спрели най-различни каруци и над всичко се носеха като криле белите забрадки с широки дантели.

Едва когато част от пазара промени облика си и хората започнаха да се прилепят един о друг, за да гледат в една посока, Мегре забеляза, че там става нещо. Но прозорецът бе затворен. Той не чуваше шумовете или по-точно до него стигаше смътна глъчка.

Погледна по-надалеч. В пристанището неколцина рибари натоварваха на лодки празни кошове и мрежи. Но те изведнъж застанаха неподвижни, за да сторят път на двама полицаи, които водеха към кметството някакъв заловен човек.

Единият от полицаите беше съвсем млад, без брада. Цялото му лице излъчваше наивност. Другият имаше големи червеникави мустаци, а гъстите вежди му придаваха едва ли не страшен вид.

Разговорите на пазара спряха. Всички гледаха тримата души, които приближаваха. Показваха белезниците, стегнали китките на злосторника.

Великан! Той вървеше приведен напред, от което раменете му изглеждаха двойно по-широки. Влачеше краката си из калта и сякаш дърпаше след себе си полицаите.

Носеше някакво вехто сако. Нямаше шапка и главата му бе обрасла с гъста, къса и съвсем тъмна коса.

Журналистът изтича по стълбите, блъсна и разтвори една врата и викна на заспалия си фотограф:

— Беноа!… Беноа!… Бързо!… Ставай!… Една знаменита снимка!…

Той дори не предполагаше колко бе прав. Защото докато Мегре измиваше последните сапунени следи по бузите си и търсеше сакото си, без да откъсва очи от площада, там стана едно наистина необикновено събитие.

Множеството бе вече обградило полицаите и заловения човек. Изведнъж човекът, който навярно отдавна беше дебнал тая възможност, дръпна силно двете си китки.

Отдалеч комисарят видя жалките краища на веригата, увиснала в ръцете на полицаите. И човекът се мушна в множеството. Една жена се търколи на земята. Хората се разбягаха. Докато се опомнят, заловеният се втурна в една задънена улица, на двайсет метра от „Адмиралски хотел“, току до празната къща, пощенската кутия на която миналия петък бе изхвърлила куршума от револвера.

Единият от полицаите — по-младият — понечи да стреля, но се подвоуми и хукна, държейки оръжието си така, че Мегре чакаше да стане някоя злополука. Един дървен навес се разклати от напора на бягащите и платненият му покрив се стовари върху буците масло.

Младият полицай има смелостта да се втурне сам в задънената улица. Мегре, който знаеше това място, продължи да се облича, без да бърза.

Защото би било чудо да се намери сега избягалият. Уличката, широка два метра, се чупеше под прав ъгъл на две места. Двадесет къщи, обърнати към кея или към площада, имаха врати към задънената уличка. А освен това имаше навеси, дюкяни на един търговец на въже и на принадлежности за кораби, склад за консервни кутии, куп безредни постройки, различни ъгли и ъгълчета, покриви, на които лесно можеше да се покачиш — всичко, което правеше преследването почти невъзможно.

Сега множеството се държеше по-надалеч. Жената, която бяха търколили, зачервена от възмущение, сочеше юмрук по всички посоки, а по брадичката й се стичаха сълзи.

Фотографът излезе от хотела бос, навлякъл тренчкот над пижамата си.

Половин час по-късно пристигна кметът, малко след жандармерийския поручик, чиито подчинени започнаха служебно да претърсват околните къщи.

Като видя Мегре, седнал на маса в кафенето заедно с младия полицай и зает да дъвче препечен хляб с масло, висшият градски чиновник потрепера от възмущение.

— Аз ви предупредих, господин комисар, че ви държа отговорен за… за… Но това, изглежда, не ви смущава!… Ей-сега ще изпратя телеграма в Министерството на вътрешните работи, за да го осведомя за… за… й да помоля… Видяхте ли поне какво става навън?… Хората бягат от къщите си… Един немощен старец реве от страх, защото не може да мръдне от втория етаж… Хората виждат разбойника навсякъде…

Мегре се обърна и съзря Ернест Мишу, застанал също като страхливо дете, колкото е възможно по-близо до него и по-безплътен от призрак.

— Забележете, че той е арестуван от местната полиция, тоест от обикновени полицаи, тогава, когато…

— Вие още ли искате да арестувам някого?

— Какво искате да кажете?… Смятате да заловите беглеца ли?

— Вчера вие поискахте от мен да арестувам някого, все едно кого…

Журналистите бяха навън и помагаха на жандармите в претърсванията. Кафенето бе почти празно, в безредие, защото нямаше време да го почистят. Тръпчив мирис на угасен тютюн задавяше гърлото. Стъпваха по угарки, храчки, стърготини и счупени чаши.

Комисарят извади от портфейла си една бланкова заповед за арестуване.

— Кажете само една дума, господин кмете, и аз…

— Любопитен съм да узная кого бихте арестували!…

— Ема!… Моля ви, перо и мастило…

Мегре смучеше бързо лулата си. Кметът измърмори с надежда, че той ще го чуе:

— Блъф!…

Но комисарят не се отказа от намерението си и написа, както бе свикнал, с едри, прави, сплескани букви:

 

„… Лицето Ернест Мишу, управител на Дружеството за недвижими имоти в Белите пясъци…“

 

Това беше повече комично, отколкото трагично. Кметът четеше от обратната страна. Мегре каза:

— Ето! Щом толкова настоявате, арестувам Доктора…

Доктора погледна двамата и се помъчи да се усмихне насила, като човек, който не знае какво да отговори на някоя шега. Но комисарят наблюдаваше Ема, която отиваше към касата и внезапно се обърна; тя не беше толкова бледа, както обикновено, и не можа да сдържи едно радостно потрепване.

— Предполагам, господин комисар, че си давате сметка за важността на…

— Това ми е занаятът, господин кмете.

— И след всичко, което се случи, единственото, което вие измислихте да направите, е да арестувате един от моите приятели… по-точно от моите другари… и в края на краищата — един от първенците на Конкарно, един човек, който…

— Имате ли някой удобен затвор?…

През това време Мишу сякаш се мъчеше да преглътне слюнката си.

— Освен полицейския пост в кметството, има и при жандармерията в стария град…

Влезе инспекторът Льороа. Дъхът му се пресече, когато Мегре с най-естествен глас му каза:

— Вижте какво, драги! Бъдете любезен да отведете Доктора в жандармерията… Скришом!… Не е нужно да му се слагат белезници… Ще го оставите в затвора, като се погрижите да не му липсва нищо…

— Това е чисто безумие! — промълви Доктора. — Нищо не разбирам… Аз… Това е нечувано!… Позорно!…

— По дяволите! — измърмори Мегре и като се обърна към кмета, добави: — Не се противя да продължи търсенето на вашия скитник… То забавлява населението… Може би е полезно?… Но не придавайте голямо значение на неговото залавяне… Успокойте хората…

— Знаете ли, че когато са го хванали тая сутрин, намерили са в него сгъваем нож…

— Не е невъзможно…

Мегре почваше да губи търпение. Прав, той облече тежкото си пардесю с кадифена яка и почна да чисти с ръкав бомбето си.

— До скоро виждане, господин кмете… Ще ви държа в течение… Още един съвет, да не се разправят много неща на журналистите… В същност всичко това не е кой знае каква голяма работа… Ще дойдете ли?

Последните думи бяха отправени към един млад градски полицай, който погледна кмета тъй, като че искаше да каже: „Извинете … но аз съм длъжен да отида с него…“

Инспекторът Льороа се въртеше около Доктора като човек, обременен с тежък товар.

Когато минаваше край Ема, Мегре я потупа по бузата и сетне прекоси площада, без да обръща внимание на любопитните.

— Насам ли?…

— Да… Трябва да заобиколим басейните на пристанището… Има да вървим около половин час…

Рибарите не бяха толкова слисани, колкото населението от драмата, която се разиграваше около „Адмиралското кафене“, и десетина кораба, използувайки относителното затишие, се упътваха, карани с весла, към изхода на пристанището, отдето вдигаха платна.

Полицаят хвърляше към Мегре погледи на ученик, който иска да се хареса на учителя си.

— Вижте… Господин кметът и Доктора най-малко два пъти седмично играеха заедно на карти… Това нещо навярно го е потресло…

— Какво разправят местните хора?…

— Зависи от хората… По-простичките, работниците, рибарите, не се вълнуват много… Дори са доволни от случилото се… Защото Доктора, господин Льо Помре и господин Сервиер не се ползуваха с много добро име… Разбира се, те бяха от господата… Хората не смееха да им кажат нищо… Макар че малко злоупотребяваха, когато развращаваха всички момичета от фабриките… Лятно време заедно с техните парижки приятели ставаше още по-лошо… Постоянно пиеха, в два часа след полунощ вдигаха шум из улиците, като че градът е техен… Често получавахме оплаквания… Особено срещу господин Льо Помре, който не можеше да види фуста и да не пламне… Тежко е да се казват тия неща… Но фабриките почти не работят… Има безработица… И тогава с пари… всичките момичета…

— В такъв случай кой се вълнува?…

— Другите… Заможните граждани!… И търговците, които имаха връзки с групата от „Адмиралското кафене“… Като че то беше центърът на града, нали? Че дори и кметът, който ходеше там…

Полицаят бе поласкан от вниманието, с което Мегре го слушаше.

— Къде сме?

— Току-що излязохме от града… Оттук нататък брегът е почти пустинен… Има само скали, борови гори и няколко вили, обитавани през лятото от парижани… Това е, което наричаме върха Кабелу…

— Отде ви хрумна да търсите насам?…

— Когато вие ни казахте — на моя колега и на мене — да търсим някой скитник, който може да е стопанин на жълтото куче, ние първо претърсихме старите кораби в задната част на пристанището… Отвреме-навреме там се намира по някой скитник… Миналата година там изгоря една малка платноходка, защото някакъв скитник забравил да угаси огъня, който бил на-клал, за да се стопли…

— И нищо ли не намерихте?

— Нищо… Моят колега си спомни за някогашния пост на Кабелу, пост за постоянно наблюдение… Стигнахме до него… Виждате, нали, тая четвъртита сграда от дялани камъни върху най-издадената част на скалите?… Тя е от същата епоха, от която са и укрепленията в стария град… Минете оттук… И внимавайте, че има нечистотии… Много отдавна тук живеел един пазач, нещо като постоянно бдящ наблюдател, чиято задача била да сигнализира минаването на корабите… Оттук се вижда много надалеч… Над протока на Гленанските острови, единствения, по който може да се влезе в залива… Но отпреди петдесетина години всичко това било изоставено…

Мегре мина през един вход, вратата на който липсваше, и влезе в помещение с под от утъпкана пръст. Тесни бойници откриваха в далечината морската шир. На отсрещната стена имаше само един прозорец без стъкла и без дървени рамки.

А по каменните зидове — надписи с острие на нож. По земята — късове хартия и безброй остатъци от строшени неща.

— Ето!… Цели петнадесет години тук живя съвсем сам един човек… Слабоумен… някакъв див човек… Той спеше тук, без да обръща внимание на студа, на влагата и на бурите, които плискаха морска вода през бойниците… Беше наистина нещо чудновато и любопитно… През лятото парижаните дохождаха да го видят и му даваха дребни монети… Един търговец на илюстровани картички се сети да го фотографира и да продава снимките при входа… Най-сетне, през войната, човекът умря… Никой не помисли да изчисти мястото… Вчера аз си рекох, че ако в тоя край някой би искал да се крие, ще се скрие може би тук…

Мегре тръгна по едни тесни каменни стъпала, издълбани в самия зид, и стигна до една караулка или поточно до гранитна кула, отворена към всички страни, от която можеше да се любуваш на цялата околност.

— Тук е бил наблюдателният пост… Преди изобретяването на фаровете запалвали огън на площадката… Та рано тая заран моят колега и аз дойдохме тук… Вървяхме на пръсти… Долу, на същото място, дето по-рано спеше побърканият, видяхме един човек, който хъркаше… Един исполин!… Дишането му се чуваше от петнадесет метра… И ние му сложихме белезниците, преди да се събуди…

Те бяха слезли отново в квадратното помещение, заледено от теченията.

— Той не се ли съпротивяваше?…

— Съвсем не!… Колегата ми му поиска книжата за самоличност, а той не отговори… Вие не можахте да го видите… Самичък той е по-силен от двама ни… Така че аз не изпусках револвера си… А ръцете му!… Вашите са големи, нали?… Но неговите… трябва да си представите двойно по-големи ръце… и с татуировки…

— Видяхте ли какво изобразяват те?

— Видях на лявата ръка само една котва и буквите „SS“ от двете страни… Но имаше и сложни рисунки… Може би змия… Ние не пипнахме нищо от онова, което бе по земята… Гледайте!…

Тук имаше всичко: бутилки от хубаво вино, луксозни спиртни питиета, празни консервни кутии и двайсетина непобутнати кутии. Нещо повече: пепел от огън, пален насред помещението, и съвсем наблизо — една оглозгана кост от печено. Късове хляб. Няколко гръбнака на риби. Консерви стриди и щипци от омари.

— Истински гуляй! — възторгна се младият полицай, който навярно никога не би могъл да си направи подобно пиршество. — Това ни обясни оплакванията, които бяхме получили напоследък… Ние не им обърнахме голямо внимание, защото не се отнасяше до значителни неща… самун хляб — три килограма, — откраднат от хлебаря… кош скумрии, изчезнал от рибарска лодка… Управителят на склада „Прюние“, който твърдеше, че нощем му задигат омарите…

Мегре правеше странно изчисление на ум, като се мъчеше да установи за колко дни един човек с голям апетит би могъл да изяде всичко, което бе консумирано тук.

— Една седмица… — промълви той. — Да… Включително печеното…

Неочаквано той попита:

— Ами кучето?…

— Вярно!… Не го намерихме… По земята има много дири от лапи, но ние не видяхме животното… Знаете ли, кметът трябва да е забъркай във всички тия работи поради Доктора. Би ме учудило, ако не телеграфира в Париж, както каза…

— Човекът имаше ли оръжие?…

— Не! Докато колегата ми Пиедбьоф държеше белезниците, а с другата ръка се прицелваше в него, аз претърсих джобовете му… В един от джобовете на панталона имаше печени кестени… Четири-пет… Навярно от количката, която събота и неделя вечер стои пред киното… И няколко дребни монети… Нямаше и десет франка… Нож… Но не някой опасен нож… Нож от ония, които носят моряците, за да си режат хляба…

— Не каза ли ни една дума?…

— Нито една… така че ние, колегата и аз, помислихме, че е малоумен, както предишният квартирант… Той ни гледаше като мечка… Брадата му не беше бръсната от седмица и имаше два счупени зъба точно в средата на устата…

— А дрехите му?

— Не мога да ви кажа… Стар костюм… Не зная дори дали под него носеше риза или фланелка… Той вървеше с нас послушно… Ние бяхме горди от нашия лов… Докато стигнем в града, можеше десет пъти да избяга… И затова не се опасявахме, когато с едно дръпване той строши веригите на белезниците… Стори ми се, че откъсна дясната ми китка… Още имам белег… Колкото за доктор Мишу…

— Е?…

— Нали знаете, че майка му трябва да се върне днес или утре… Тя е вдовица на народен представител… Казват, че има големи връзки… И е приятелка с кметшата…

Мегре погледна през бойниците сивия океан. Малки платноходки се промъкваха между върха Кабелу и една подводна скала, която не се виждаше, но личеше от разбиващите се в нея вълни, сетне извиваха и отиваха да хвърлят мрежите си на около една миля.

— Смятате ли наистина, че Доктора е, който…

— Да тръгваме! — рече комисарят.

Приливът почваше. Когато излязоха, водата почваше вече да лиже платформата. На стотина крачки от тях един хлапак скачаше от скала на скала, търсейки кошовете за ловене на омари и раци, които бе сложил в дупките по скалите. Младият полицай не беше от мълчаливите.

— Най-необикновеното е, че са нападнали господин Мостаган, най-добрия човек в Конкарно… Дотолкова добър, че щяха да го правят окръжен съветник… Изглежда, че той не е в опасност, но не могли да извадят куршума… Така че за през цял живот ще носи в корема си парче олово!… И като помисли човек, че ако не му беше хрумнало да запали пурата си…

Те не избиколиха басейните, но пресякоха част от пристанището със сала, който кръстосва между протока и стария град.

Недалеч от мястото, дето миналата вечер младежите нападаха с камъни жълтото куче, Мегре съзря една стена с монументална порта, над която имаше знаме и надпис: „Национална жандармерия“.

Той прекоси двора на постройка от времето на Колбер. В една от канцелариите инспекторът Льороа спореше с един жандармерийски сержант.

— Как е Доктора?… — попита Мегре.

— Тъкмо за него говорехме! Сержантът не ще и да чуе да му носи храна отвън…

— Само на ваша отговорност!… — каза сержантът на Мегре. — И ще ви помоля за една бележка, която да ми послужи за оправдание…

Дворът беше тих като манастир. Една чешма бълболеше приятно.

— Къде е той?…

— Там, вдясно… Ще бутнете вратата и след това… втората врата в коридора… Да дойда ли да ви отворя?… Кметът телефонира, за да ни каже да се отнасяме извънредно внимателно със затворника…

Мегре се почеса по брадата. Инспекторът Льороа и полицаят, почти връстници, го гледаха със стеснително любопитство.

След няколко мига комисарят влезе сам в една килия с варосани стени, която не беше по-тъжна от обща казармена стая.

При влизането на комисаря Мишу, седнал пред малка масичка от небоядисано дърво, стана, подвоуми се за миг и гледайки встрани, рече:

— Предполагам, господин комисар, че вие разиграхте тая комедия само за да избегнете нова драма, поставяйки ме под закрила от… от нападението на…

Мегре забеляза, че не му бяха прибрали нито презрамките, нито шалчето, нито връзките на обущата, както е наредбата. С крак той придърпа един стол, седна на него, напълни лулата си и измърмори добродушно:

— Дявол да го вземе!… Но седнете де, Докторе!…

VI
СТРАХЛИВЕЦ

— Суеверен ли сте, господин комисар?

Възседнал като кон стола си и с лакти, опрени на облегалото, Мегре направи такава гримаса, че тя можеше да изразява каквото щеш. Доктора не беше седнал.

— Мисля, че в същност всички сме суеверни, но това се проявява в някой определен момент или ако щете — в момент, когато сме прицелна точка…

Той се изкашля в кърпата си, погледна я с безпокойство и продължи:

— Преди осем дни бих ви отговорил, че не вярвам на оракули… И все пак!… Оттогава има може би пет години… Неколцина приятели бяхме на вечеря у една парижка актриса… Когато поднасяха кафето, някой предложи да си гледаме на карти… И знаете ли какво ми се падна?… Забележете, че тогава аз се смях!… Смях се много повече, защото това, което ми се падна, съвсем не приличаше на обикновените предсказания: руса жена, възрастен господин, който ви мисли доброто, писмо отдалеч и т.н. На мен излязоха такива карти: „Ще имате лоша смърт… Тежка смърт… Пазете се от жълти кучета…“

Ернест Мишу не бе погледнал още комисаря, към когото сега дигна очи. Мегре седеше спокоен. Изглеждаше дори грамаден върху малкия стол, същинска статуя на спокойствието.

— Това не ви ли учудва?… Цели години никога не бях чувал за жълто куче… В петък избухва една драма… Жертва е един от моите приятели… Аз също като него бих могъл да се прислоня в тоя вход и да бъда ударен от куршума… И ето че изскача и едно жълто куче!

Друг приятел изчезва при нечувани обстоятелства… И жълтото куче продължава да скита!

Вчера дойде редът и на Льо Помре… Жълтото куче!… И искате това да не ми прави впечатление?…

Той никога не бе говорил на един дъх толкова много и докато говореше, постепенно се съвземаше.

Комисарят не можа да го насърчи с нещо повече освен с една въздишка:

— Очевидно… очевидно…

— Това смущава човека, нали?… Аз разбирам, че трябва да съм ви направил впечатление на страхливец… Е, да! Аз се страхувам… Неопределен страх, който ме стисна за гърлото още от първата драма и особено когато изникна въпросът за жълтото куче…

Той ситнеше из килията, гледайки в земята. Лицето му бе оживено.

— Трябваше да помоля вас за закрила, но се побоях от презрението ви… Защото силните хора презират страхливците…

Гласът му стана тънък.

— И аз признавам, господин комисар, че съм страхливец… Ето на, от четири дни се страхувам, четири дни боледувам от страх… Не съм виновен за това!… Учил съм достатъчно медицина и си давам точна сметка за моя случай…

Когато съм се родил, трябвало е да ме сложат в специален апарат за преждевременно родени деца… През детинството си изредих всички детски болести…

И когато избухна войната, лекарите, които преглеждаха по петстотин души на ден, ме обявиха за годен да служа във войската и ме пратиха на фронта… Но аз не само че имах слаби дробове с калцирани жлези, но две години преди това ми бяха махнали и единия бъбрек…

Аз се страхувах! Страх до полудяване!… Санитарите ме дигнали, когато съм бил засипан в една яма от избухването на снаряд… И най-сетне видяха, че не съм годен за военна служба…

Това, което ви разказвам, не е може би хубаво… Но аз ви наблюдавах. Имам впечатлението, че сте способен да разберете…

Лесно е на силните да презират страхливците… Но би трябвало да се погрижат да узнаят дълбоките причини на страхливостта…

Ето на! Аз разбрах, че вие гледате нашата група в „Адмиралското кафене“ без симпатия… Казали са ви, че се занимавам с продажба на места… Че съм син на някогашен народен представител… Доктор по медицина… И тия вечери около масата в кафенето заедно с други несполучили в живота хора!…

Но какво бих могъл да сторя?… Родителите ми харчеха много пари, въпреки че не бяха богати… Това не е рядко явление в Париж… Израснах в разкош… Прочути водолечебни станции… Сетне баща ми умря и майка ми почна да играе на дребно на борсата, да прави интриги, все тъй дама от висшия свят, все тъй високомерна, но преследвана от кредитори…

Аз й помагах. Само за това бях способен!… Места за продан… В това няма нищо за особена почит… И тоя живот тук… Градски първенци!… Но с нещо не много здраво в тях…

Ето вече три дни, откак вие ме наблюдавате и откакто аз имам желание да ви приказвам с открито сърце… Бях женен… Жена ми поиска развод, защото желаеше мъж, въодушевен от по-високи амбиции…

С един бъбрек… Три-четири дни от седмицата се мъкна болен, изморен от леглото до креслото…

Той седна капнал.

— Ема трябва да ви е казала, че бях неин любовник… Глупаво, нали? Но човек има понякога нужда от жена… Тия неща не се обясняват на всички…

В „Адмиралското кафене“ щях може би да полудея в края на краищата… Жълтото куче… Сервиер изчезнал!… Кървави петна в колата му… И особено тая отвратителна смърт на Льо Помре…

Защо него?… Защо не мене?… Два часа преди това ние бяхме заедно, на същата маса, пред същите чаши… И аз имах предчувствието, че ако изляза оттам — ще дойде моят ред… Сетне почувствувах, че обръчът се стяга, че дори в хотела, дори заключен в стаята си, опасността ме преследва…

Когато видях, че подписвате заповед за моето арестуване, трепнах от радост… и все пак…

Доктора погледна стените наоколо и прозореца с три железни пръчки, който гледаше към двора.

— Ще трябва да сменя мястото на леглото си, да го бутна в тоя ъгъл… Как, да, как е възможно преди пет години да ми приказват за жълто куче, когато това куче несъмнено не е било още родено?… Страх ме е, господин комисар! Признавам ви, крещя ви, че ме е страх!… Никак не ме интересува какво ще рекат хората, като узнаят, че съм в затвора… Онова, което не желая — то е, да умра!… А някой ме дебне, някой, когото аз не познавам, който вече е убил Льо Помре, който несъмнено е убил Сервиер, който е стрелял срещу Мостаган… — Защо?… Кажете ми! Защо?… Навярно някой луд… И още не са успели да го пребият!… Той е свободен… Той броди може би около нас… Знае, че аз съм тук… Ще дойде с ужасното си куче, което гледа като човек…

Мегре бавно стана, чукна лулата о тока си. А Доктора повтори с жалък глас:

— Знам, че ви правя впечатление на страхливец… Ето на! Сигурен съм, че тая нощ ще се измъчвам като прокълнат поради бъбрека…

Мегре стоеше тук — пълна противоположност на затворника, на възбудата му, на треската, на болестта, противоположност на тоя болезнен и отблъскващ страх.

— Искате ли да ви изпратя лекар?…

— Не!… Ако зная, че някой трябва да дойде, още повече ще се страхувам. Ще си представям, че той иде, човекът с кучето, лудият, убиецът…

Зъбите му затракаха.

— Мислите ли, че ще успеете да го арестувате, или ще го пребиете като бясно животно?… Защото той е бесен… Не се убива така, без причина…

Още три минути и щеше да настъпи нервната криза. Мегре предпочете да излезе, а арестуваният, свил глава между раменете си и със зачервени клепачи, го следеше с поглед.

 

 

— Разбрахте ли ме добре, сержант?… Никой да не влиза з килията му, никой освен вас; вие ще му носите храната и каквото поиска… Но ще му вземете всичко, с което може да си послужи, за да се самоубие… Вземете му връзките за обуща, вратовръзката му… Дворът да се пази денем и нощем… С внимание и почит… Много внимание и почит…

— Такъв отличен човек! — въздъхна сержантът. — Смятате ли, че той е…

— Бъдещата жертва ли, да!… Вас ще държа отговорен за живота му!…

И Мегре пое по тясната дълга улица, цапайки в локви вода. Сега вече целият град го познаваше. Когато минаваше по улиците, завесите се размърдваха. Хлапаците спираха да играят, за да го гледат с боязлива почит.

Той вървеше по подвижния мост, свързващ стария град с новия, когато срещна инспектора Льороа, който бе тръгнал да го търси.

— Има ли нещо ново?… Не са ли заловили поне моята мечка?…

— Каква мечка?

— Човека с големите крака…

— Не! Кметът заповядал да спрат търсенията, които вълнували населението. Наредил да се поставят на пост на важните места неколцина жандарми… Но аз искам да ви кажа друго нещо… По повод на журналиста Гойар, наречен Жан Сервиер… Един търговски пътник, който го познавал, твърди, че вчера го срещнал в Брест… Гойар се престорил, че не го вижда, и извърнал глава…

Инспекторът се учуди на спокойствието, с което Мегре прие тая новина.

— Кметът е убеден, че търговският пътник се е излъгал… В града има много дребни, пълнички хора. И знаете ли какво каза на помощника си тихичко, но може би надявайки се, че аз ще го чуя?… Буквално: „Ще видите, че комисарят ще хукне по тая лъжлива диря, ще отиде в Брест и ще остави тук истинския убиец да се оправяме ние с него!…“

Мегре вървя мълчаливо двайсетина крачки. На площада раздигаха пазарските бараки.

— Аз трябваше да му отговоря, че…

— Че какво?…

Льороа се изчерви и извърна глава.

— Вярно! Не зная… И аз имам впечатлението, че залавянето на скитника няма голямо значение за вас…

— Как е Мостаган?…

— По-добре… Не може да си обясни нападението, на което е станал жертва… Помолил жена си да му прости… Да му прости, че е останал толкова до късно в кафенето!… Да му прости, че е бил полупиян. Заклел се, плачейки, да не пие вече глътка алкохол…

Мегре се бе изправил срещу пристанището, на двадесет метра от „Адмиралски хотел“. Корабите се завръщаха и минавайки край вълнолома, събираха тъмните си платна и бавно плуваха с весла.

Поради отлива в подножието на стените около стария град сега се откриваха купчини тиня, в които имаше стари тенджери и парчета от изпочупени вещи.

Зад равния свод от облаци се усещаше слънцето.

— Какво е вашето мнение, Льороа?… Инспекторът още повече се смути:

— Не зная… Струва ми се, че ако заловим тоя човек… Забележете, че жълтото куче отново изчезна… Какво можеше да прави то във вилата на Доктора?… Там трябва да има разни отрови… Аз си вадя заключение…

— Да, разбира се!… Само че аз никога не си вадя заключения…

— Все пак ще ми бъде любопитно да видя великана отблизо… Отпечатъците показват, че той е истински колос…

— Вярно!…

— Какво искате да кажете?…

— Нищо!…

Мегре не помръдваше, запленен сякаш от съзерцаването на гледката към малкото пристанище, към върха Кабелу вляво с неговата борова гора и издадените напред скали, към шамандурата — черна и червена, и алените знаци, сочещи протока до Гленанските острови, които не се съзираха поради сивите тонове.

Инспекторът имаше да разправя още много работи.

— Телефонирах в Париж за сведения около Гойар, който дълго време е живял там…

Мегре го погледна с мила ирония и Льороа, болезнено засегнат, бързо изреди:

— Сведенията са и много добри, и много лоши… Говорих с един сержант, който е служил по-рано в отдела за висшето общество и го познава лично… Изглежда, че той дълго време се е занимавал с журналистика… Първо — редактор на хрониката… След това — главен секретар на един малък театър… После — директор на кабаре в Монмартр… Два пъти фалирал… Две години главен редактор на провинциален вестник, струва ми се, в Ньовер… Най-сетне шеф на нощно заведение… „Човек, който умее да се държи на повърхността…“ Това са думите на сержанта… Наистина той добави: „Бива си го; щом видя, че накрая ще изяде и последния си грош или ще има неприятни истории, предпочете да се гмурне в провинцията…“

— И после?…

— И после, питам се защо е съчинил това нападение… Защото аз втори път разгледах колата… Има кървави петна, истински… А ако не е имало нападение, защо не дава знак за живот, щом се разхожда сега в Брест?

— Много добре!…

Инспекторът погледна живо Мегре, за да разбере дали той не се шегува. Но не! Комисарят беше сериозен, с поглед, насочен към едно слънчево петно, което се появи в далечината на морето…

— Колкото се отнася до Льо Помре…

— Имате ли някакви сведения?…

— Брат му дойде в хотела, за да говори с вас… Нямаше време да чака… Каза ми най-лоши работи за умрелия… Или поне това, което той смята за най-важно: лентяй… Имал само две страсти: жените и лова… Отгоре на това — манията да прави дългове и да се представя за благородник… и между другото — една подробност. Братът, който е почти най-големият индустриалец в областта, ми заяви: „Аз се задоволявам да си купувам облекло в Брест… Не е блестящо, но е здраво и удобно… Ив ходеше да поръчва дрехите си в Париж… И му бяха необходими обуща с марката на един знаменит обущар!… Дори моята жена не носи обуща по поръчка…“

— Страхотно!… — рече Мегре, за голямо смайване, ако не и възмущение на своя другар.

— Защо?

— Великолепно, ако това по ви харесва! Според вашия израз преди малко това, което правим сега, е истинско гмурване в провинциалния живот! И то е красиво като древността! Да знаем дали Льо Помре е носел готови обувки, или обувки по поръчка!… Това като че е нищо… Но ако щете, ми вярвайте, тук е възелът на драмата… Хайде да пием по един аперитив, Льороа!… Както ония хора пиеха всеки ден… В „Адмиралското кафене“!…

Инспекторът за лишеи път се взря в своя началник, питайки се дали не го подиграва. Той се бе надявал на поздравления за дейността си през тая сутрин и за инициативите си.

А Мегре като че смяташе всичко това за шега!

 

 

В кафенето стана такова раздвижване, както когато гимназиален учител влезе в клас сред глъчката на учениците. Разговорите спряха. Журналистите изтичаха към комисаря:

— Можем ли да съобщим за арестуването на Доктора? Призна ли той?…

— Съвсем не!…

Мегре ги отстрани с ръка и викна на Ема:

— Две перно, момиченце…

— Но щом сте арестували господин Мишу…

— Искате да знаете истината ли?…

Те бяха взели вече в ръце бележниците си. И чакаха с приготвени за действие стила.

— Там е работата, че още няма истина… Може би някой ден ще има… А може би — не…

— Казват, че Жан Гойар…

— …Е жив! Толкова по-добре за него!

— Макар че има един човек, който се крие, когото преследват безуспешно…

— Това показва, че дивечът е по-изкусен от ловеца!…

И като дръпна Ема за ръкава, Мегре й каза тихичко:

— Ще ми донесеш обеда в стаята…

Изпи наведнъж аперитива си и стана.

— Един добър съвет, господа! Без преждевременни заключения! И особено без общи изводи…

— Но виновникът?…

Той сви широките си рамене и въздъхна:

— Кой знае?…

Беше вече пред стъпалата за горния етаж. Инспекторът Льороа го погледна въпросително.

— Не, драги… Обядвайте в общата зала. Трябва да си почина…

Чуха се тежките му стъпки нагоре по стълбите. Десетина минути след това Ема също се изкачи с табла, на която имаше ордьоври.

Сетне занесе стриди, телешко печено и спанак.

В трапезарията разговорите замираха. Повикаха по телефона един журналист. Той каза:

— Към четири часа, да!… Надявам се, че ще ви изпратя сензационна дописка… Не сега!… Трябва да се почака…

Сам на една маса, Льороа ядеше, както яде добре възпитан младеж, избърсвайки всеки миг с крайчеца на кърпата устните си.

Хората от пазара гледаха фасадата на „Адмиралското кафене“ със смътно очакване, че ще се случи нещо.

Един жандарм се бе облегнал при ъгъла на уличката, дето бе изчезнал скитникът.

— Господин кметът вика комисаря Мегре на телефона!

Льороа трепна и заповяда на Ема:

— Идете горе да му съобщите…

Но келнерката се върна и каза:

— Той вече не е там!…

Инспекторът изтича по стълбите, върна се побледнял и взе слушалката.

— Ало!… Да, господин кмете!… Не зная… Аз… много съм разтревожен… Комисарят не е вече тук… Ало!… Не! Нищо не мога да ви кажа… Той обядва в стаята си… Не го видях да слиза… Аз… Ще ви телефонирам след малко…

И Льороа, който не бе оставил кърпата за ядене, си послужи с нея, за да избърше челото си.

VII
ДВОЙКАТА ПРИ СВЕЩТА

Половин час по-късно инспекторът се качи в стаята си. На масата той намери една бележка с морзови знаци, която гласеше:

„Тая вечер към 11 часа качете се, без някой да ви види, на покрива… Ще ме намерите там. Без шум. Бъдете въоръжен. Кажете, че съм заминал за Брест и че съм ви телефонирал оттам. Не напускайте хотела.

Мегре“

Малко преди единадесет часа Льороа събу обувките си, сложи други плъстени, които беше купил следобед поради тази експедиция, която го вълнуваше.

От втория етаж нагоре нямаше вече стъпала освен една закрепена стълба, която стигаше до капака на тавана. Вътре, във вледененото от въздушните течения помещение, инспекторът се реши да запали кибрит.

Няколко мига по-късно той мина през таванското прозорче, но не посмя веднага да слезе към ръба на покрива. Отвсякъде лъхаше студ. Пръстите се вледеняваха при допира с цинковата облицовка. Льороа не искаше да се обременява с връхна дреха.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, стори му се, че различава някаква тъмна купчина, къса и широка, подобна на грамадно дебнещо животно. Ноздрите му усетиха пушек от лула. Свирна леко.

След миг се спотаи на корниза до Мегре. Не се виждаха ни морето, ни градът. Намираха се върху полегатата страна на покрива срещу кея, над един черен ров, който не беше нищо друго освен прословутата уличка, през която скитникът с големите крака беше офейкал.

Общото разположение на къщите беше неправилно. Някои покриви бяха много ниски, други — на височината на двамата мъже. Тук-таме се виждаха осветени прозорци. Някои имаха щори, по които като че играеха китайски сенки. В една доста отдалечена стая жена къпеше в емайлирана ваничка съвсем малко бебе.

Фигурата на комисаря се размърда, по-точно пропълзя, и той залепи уста до ухото на другаря си:

— Внимание! Без резки движения! Корнизът не е здрав и под нас има водосточна тръба, която ще ни търкулне с трясък… Какво правят журналистите?

— Те са долу освен един, който ви търси в Брест, убеден, че сте тръгнали по следите на Гойар.

— А Ема!…

— Не зная… Не съм я следил… Тя ми сервира кафето след вечеря.

Не беше леко да стоиш в това положение, без да те знаят къде си, върху покрива на къща, пълна с живот, с хора, които се движеха на топло, на светло, които не трябваше да говорят тихо.

— Добре… Обърнете се полека към къщата, която се продава… Полека!…

Тя беше втората къща вдясно — едно от малкото здания, високи колкото хотела. Бе потънала в пълен мрак и все пак инспекторът имаше впечатлението, че в едно от стъклата на втория етаж, което нямаше завеса, се отразяваше някаква светлинка.

Постепенно той откри, че това не бе отражение отвън, а слаба светлина от вътрешността на къщата. И колкото по-съсредоточено наблюдаваше в същата посока, толкова по-нови неща откриваше.

Лъснат под… свещ, наполовина догоряла, пламъкът на която се издигаше съвсем прав и заобиколен от сияние…

— Там е — каза внезапно той, повишавайки неволно глас.

— Шт!… Да…

Някой бе легнал направо на паркета, наполовина в осветената от свещта част, наполовина в полусянка. Виждаше се една грамадна обувка, едра снага, очертана плътно в моряшка фланела.

Льороа знаеше, че в края на уличката имаше полицай, на площада — друг и трети, който се движеше на-пред-назад по кея.

— Искате да го арестувате ли?…

— Не зная. Три часа вече спи.

— Въоръжен ли е?…

— Тази сутрин не беше…

Произнесените срички едва се разбираха: неясен шепот, смесен с дишането.

— Какво чакаме?

— Не ми е ясно… Много бих искал да зная защо тъкмо когато го преследват и когато спи, е запалил свещ… Внимание!

На една стена се появи жълто квадратно петно.

— Светна в стаята на Ема, под нас… Това е отражението…

— Не сте ли вечеряли, господин комисар?…

— Взех хляб и салам… Студено ли ви е?…

И двамата бяха вкочанени. Виждаха как по небето проблясва на равни интервали светлинният сноп на фара.

— Тя угаси…

— Да… Шт!…

Пет минути мълчаха в потискащо очакване. Сетне ръката на Льороа потърси ръката на Мегре и я стисна многозначително.

— Долу…

— Видях…

Една сянка върху варосаната стена, разделяща градината на празната къща и уличката.

— Отива да го намери… — пошепна Льороа, който не можеше да си наложи мълчание.

Мъжът горе продължаваше да спи близо до свещта.

В градината прошумя храст от френско грозде. Една котка побягна по водосточната тръба на стряхата.

— Нямате ли запалка с прахан?

Мегре не смееше да запали наново лулата си. Дълго се колеба. Най-сетне се заслони с палтото на другаря си, бързо драсна една кибритка и инспекторът отново смръкна топлия дим на тютюна.

— Гледайте!…

Повече нищо не си казаха… С внезапно движение, от което насмалко не събори свещта, човекът стана. Отдръпна се в сянката, докато вратата се отваряше, и Ема колебливо се появи в светлината така жалка, че правеше впечатление на виновна.

Тя носеше нещо под мишница: бутилка и някакъв пакет, който остави на пода. Пакетът се поразтвори — в него имаше печено пиле.

Тя приказваше. Устните й се движеха. Само няколко думи смирено, тъжно. Нейният другар бе невидим за полицаите.

Не плачеше ли тя? Облечена бе с черната си рокля на прислужница, с бретонска шапчица. Махнала бе само бялата си престилка и това правеше вървежа й по-гъвкав, отколкото обикновено…

Да! Говорейки, тя плачеше навярно… Произнасяше думите си една по една. И ето, като доказателство тя внезапно се облегна на рамката на вратата и закри лице с ръка. Гърбът й се повдигаше в неправилни движения.

Мъжът изведнъж изникна и затъмни почти целия прозорец, сетне освободи мястото, като отиде в дъното на стаята. Тежката му ръка се стовари върху рамото на девойката и я раздруса толкова силно, че тя бързо се обърна, едва не падна и откри жалкото си бледо лице с подути от ридания устни.

Но то беше тъй неясно, тъй мъгляво, както при прожектиране на филм, когато отново запалят лампите. И друго нещо липсваше: шумът и гласовете.

Да, както на филм, на филм без музика.

Сега говореше мъжът. Навярно говореше високо. Същинска мечка. Главата хлътнала в раменете, торсът — стегнат с фланелата, от която гърдите изпъкваха, с ниско подстригани като на каторжник коси, с юмруци на кръста, той викаше — укори, ругатни, заплахи.

Навярно беше готов и да удря. Дотолкова, че Льороа се приближи още повече до Мегре и го докосна, сякаш за да се успокои.

Ема продължаваше да плаче. Сега шапчицата й се бе изкривила. Кокът й щеше да падне. Някъде се затвори прозорец и това за миг разреди напрежението.

— Господин комисар… дали ние…

Тютюневият дим обгръщаше двамата мъже с някаква топлота.

Защо Ема сключи ръцете си?… Тя отново заговори… Лицето й бе обезформено от вълнуващ израз на страх, на молба, на болка и инспекторът Льороа чу, че Мегре зарежда револвера си.

Между двете групи имаше само петнадесет-двадесет метра разстояние. Кратък свист, стъклото, което се разтрошава, и великанът вече нямаше да бъде опасен.

Сега той ходеше напред-назад, с ръце на гърба, изглеждаше по-нисък, по-широк. Кракът му се блъсна в пилето. Насмалко не се подхлъзна и той яростно го запрати в сянката.

Ема погледна нататък.

Какво ли си говореха те? Кой беше лайтмотивът на тоя патетичен диалог?

Защото мъжът като че повтаряше едни и същи думи. Но не ги ли повтаряше вече по-меко?…

Тя падна на колене, по-право свлече се в краката му, и протегна ръце към него. Той се престори, че не я вижда, дръпна се и сега Ема не бе вече на колене, а почти лежеше, протегнала умоляваща ръка.

Мъжът ту се виждаше, ту изчезваше в сянката. Когато отново се появи, той се изправи пред умоляващата девойка и я изгледа от горе до долу.

Отново почна да се движи, приближи се, отдалечи се пак и тогава тя вече нямаше сили или смелост да протяга към него ръце и да го умолява. Просна се цяла на пода. Бутилката с виното бе близо до ръката й.

Тогава стана нещо неочаквано. Скитникът се наведе или по-точно спусна тежката си лапа, сграби дрехата от рамото й и само с едно движение изправи Ема. И всичко тъй грубо, че щом остана без подкрепа, тя залитна.

И все пак не лъхаше ли някаква надежда от разстроеното й лице? Кокът беше паднал. Бялата шапчица се търкаляше на пода.

Мъжът продължаваше да се разхожда. На два пъти той избягна да погледне съкрушената си посетителка.

Третия път я сграбчи в ръце, притисна я силно към себе си, отметна главата й. И жадно впи устни в нейните.

Сега се виждаше само неговият гръб, един нечовешки гръб, и една малка женска ръка, вкопчена в рамото му.

Без да откъсва устни, грубиянът чувствуваше потребност да гали с дебелите си пръсти разпуснатите й коси, да ги гали така, като че искаше да унищожи девойката, да я смаже или по-точно — да я слее със себе си.

— Какво е това!… — прошепна с променен глас инспекторът.

А Мегре беше тъй силно покъртен, че трябваше да избухне в смях, за да прикрие вълнението си.

 

 

Беше минал може би четвърт час, откакто Ема беше там. Те вече не се прегръщаха. Още пет минути и свещта щеше да догори. И в атмосферата се чувствуваше почти явно уталожване.

Келнерката като че се смееше. Навярно беше намерила някъде парче огледало. На светлината се виждаше как тя увива дългите си коси, как ги прикрепя с игла за коса и как търси по земята друга загубена игла, която държеше между зъбите си, докато поставяше шапчицата.

Беше почти хубава. Наистина беше хубава! В нея всичко бе затрогващо — дори плоската й гръд, черната рокля, зачервените й клепачи. Мъжът бе дигнал пилето. И без да я изпуша от погледа си, той отхапваше от него със сладост, трошеше костите, ръфаше късове месо.

Потърси нож в джоба си, не намери и счупи шийката на бутилката, удряйки я в тока си. Пи. Искаше да накара и Ема да пие; тя се опита да откаже, смеейки се. Може би се страхуваше от счупеното стъкло? Но гой я накара да отвори уста и полека наля питието.

Тя се задави, закашля се. Тогава той я хвана за раменете, целуна я, но не вече по устните. Целуваше я радостно, лекичко — по бузите, по очите, по челото и дори по дантелената й шапчица.

Тя беше готова. Той се приближи, долепи лице до прозореца и наново почти изпълни целия осветен правоъгълник. Обърна се, за да загаси свещта.

Инспекторът Льороа стана нетърпелив.

— Тръгват заедно…

— Да…

— Ще ги хванат…

Храстът френско грозде се разклати. Сетне една фигура се покачи отгоре на стената. Ема се озова в задънената уличка и зачака любовника си.

— Ще ги следваш отдалеч… Ала да не те зърнат нито за миг!… Ще ми съобщиш новини, когато ти бъде възможно…

По същия начин, както скитникът бе помогнал на своята другарка, Мегре помогна на инспектора да се покачи до таванското прозорче. Сетне той се наведе, за да огледа задънената уличка, дето се виждаха само главите на двете действуващи лица.

Те се колебаеха. Шушукаха си. Келнерката замъкна мъжа към някакъв навес, в който изчезнаха двамата, тъй като вратата бе затворена само с резе.

Навесът беше на търговеца на въжета. Свързваше се с магазина, дето по това време нямаше никой. Стигаше да се строши ключалката и двойката щеше да стигне до кея.

Но Льороа щеше да бъде там преди тях.

Щом слезе от тавана по стълбата, комисарят разбра, че пак става нещо необикновено. В хотела се носеше глъчка. Телефонът долу работеше сред врява от гласове.

Между тях се чуваше и гласът на Льороа, който навярно говореше по телефона, защото повишаваше значително тон.

Мегре слезе набързо по стълбите, стигна до приземния етаж и се сблъска с един журналист.

— Е, какво?…

— Ново убийство. Преди четвърт час… в града… Раненият е пренесен в аптеката…

Комисарят се втурна първо към кея, видя един полицай, който тичаше, като размахваше револвера си. Рядко небето биваше така тъмно. Мегре настигна човека.

— Какво става?…

— Една двойка току-що излезе от магазина… Движех се насреща… Мъжът почти ми падна в ръцете… Но не си струва трудът да тичам… Те трябва да са далеч…

— Обяснете!

— Чувах шум в дюкянчето, дето беше тъмно… Дебнех с оръжие в ръка… Вратата се отвори… Някакъв човек излезе… Но нямах време да се прицеля в него… Той така ме удари с юмрук в лицето, че се търколих на земята… Изпуснах револвера си… Страх ме беше само да не го вземе… Но не!… Той отиде при една жена, която го чакаше при входа… Тя не можеше да тича… Той я взе на ръце… Трябваше ми време, за да стана, господин комисар… Удар с юмрук като неговия… Вижте! Кръв тече от мене… Навярно те са заобиколили край пристанището. Там има много малки улици, а по-нататък е полето…

Полицаят притискаше с кърпа носа си.

Едва не ме уби!… Юмрукът му е същински чук…

От хотела все още се чуваха бурни гласове, прозорците бяха осветени. Мегре остави полицая, зави край ъгъла, съгледа аптеката, капаците на която бяха спуснати, докато през отворената врата се промъкваше струя светлина.

Двадесетина души се бяха натрупали пред тая врата. Комисарят ги отстрани с лакти.

В лабораторията, проснат направо на земята, с втренчен поглед в тавана, лежеше мъж, който издаваше ритмични пъшкания.

Жената на аптекаря, по нощница, вдигаше сама повече шум, отколкото всички други наоколо.

А аптекарят, метнал сако върху пижамата си, почти обезумял, местеше стъкълца, разкъсваше големи пакети памук.

— Кой е? — попита Мегре.

Той не дочака отговор, тъй като позна униформата на митничаря, на когото единият крачол на панталона бе разкъсан. Сега видя и лицето му.

Беше същият митничар, който миналия петък бе на пост в пристанището и бе присъствувал отдалеч на драмата, на която Мостаган стана жертва.

Докторът пристигна угрижен, погледна ранения, след това Мегре и се провикна:

— Какво има пак?…

На земята имаше малко кръв. Аптекарят бе промил крака на митничаря с кислородна вода, която образуваше ивици от розова пяна.

Навън един мъж разказваше може би за десети път с глас, който постоянно се задъхваше:

— Бяхме легнали с жена ми, когато чух шум, който приличаше на изстрел, и след това вик… Сетне може би в продължение на пет минути нищо повече… Не смеех да заспя отново… Жена ми настояваше да отида да видя… Дочухме степания, които като че идеха от тротоара, точно срещу нашата порта… Отворих я… Бях въоръжен… Видях някаква тъмна фигура… Познах униформата… Започнах да викам, за да събудя съседите, и продавачът на плодове, който има кола, ми помогна да докараме ранения тука…

— В колко часа чухте изстрела?

— Точно преди половин час…

С други думи в най-трогателния момент от сцената между Ема и мъжа…

— Къде живеете?…

— Аз шия корабни платна… Десетина пъти сте минали край нас… Вдясно от пристанището… Оттатък рибните хали… Къщата ми е на ъгъла на кея и на една малка улица. След това къщите са по-нарядко и има само вили…

Четирима мъже пренесоха ранения в една стая на дъното, дето го сложиха на едно канапе. Докторът даваше нареждания. Навън се чу гласът на кмета, който питаше:

— Тук ли е комисарят?…

Мегре тръгна насреща му с ръце в джобовете.

— Ще признаете, господин комисар…

Но погледът на събеседника му бе тъй студен, че за миг кметът загуби самообладание.

— Нашият човек е стрелял, нали?

— Не!

— Откъде знаете това?

— Знам, защото в момента, когато е било извършено престъплението, аз го виждах почти тъй добре, както виждам вас…

— И не го ли арестувахте?

— Не!

— Чувам също, че един полицай бил нападнат…

— Точно така.

— Давате ли си сметка за последиците, които могат да имат подобни драми?… Помислете!… Откак вие сте тук…

Мегре откачи слушалката на телефона.

— Дайте ми полицията, госпожице… Да… Благодаря… Ало!… Полицията… Самият сержант ли е?… Ало!… Тук е комисарят Мегре… Доктор Мишу е все там, разбира се?… Какво казвате?… Да… Все пак идете да се уверите… Как?… Има човек на пост в двора?… Много добре… Чакам…

— Вие смятате, че Доктора е, който?…

— Нищо подобно! Не вярвам никога на нищо, господин кмете!… Ало!… Да!… Не е мръднал?… Благодаря… Казвате, че спи?… Много добре… Ало!… Не! Нищо специално!…

От стаята в дъното се чуваха охкания; един глас се обади:

— Господин комисар…

Беше лекарят, който изтриваше насапунените си ръце с кърпа.

— Може да го разпитате… Куршумът е засегнал само прасеца. Той е повече уплашен, отколкото да го боли… Но трябва да се признае, че кръвоизливът е бил доста голям…

Очите на митничаря се бяха просълзили. Той се зачерви, когато докторът продължи:

— Много се страхуваше да не му отрежат крака. Но след осем дни няма да му има нищо!…

Кметът се бе изправил в рамката на вратата.

— Разкажете ми как се случи това — каза кротко Мегре, като сядаше в края на канапето. — Не се страхувайте от нищо… Чухте какво каза докторът…

— Не зная…

— Но как?…

— Днес в десет часа свърши моята смяна… Живея малко по-далеч от мястото, дето ме раниха…

— Значи, не се прибрахте направо у дома си?…

— Не! Видях, че светеше още в „Адмиралското кафене“. Искаше ми се да узная докъде са стигнали работите… Кълна ви се, че кракът ми гори!…

— Няма нищо! Няма нищо! — рече докторът.

— Аз пък ви казвам, че… Е, щом твърдите… Изпих една бира в кафенето… Бяха само журналистите и аз не посмях да ги попитам…

— Кой ви обслужи?…

— Мисля, че една от камериерките. Не видях Ема.

— После?…

— Исках да се прибера в къщи… Минах покрай поста, дето запалих цигарата си от лулата на колегата… Тръгнах надясно… Нямаше никой… Морето беше тихо… Изведнъж, като се канех да завия при един ъгъл на улицата, почувствувах болка в крака си, без да чуя шума на гърмежа… Сякаш ме удариха с камък право в прасеца… Паднах… Опитах се да стана… Някой тичаше… Ръката ми опипа нещо мокро, топло и не зная как стана, но ми прилоша… Помислих, че съм умрял… Когато дойдох на себе си, продавачът на плодове от ъгъла отвори вратата и не посмя да се приближи… Това е всичко, което зная.

— Не видяхте ли лицето, което стреля?…

— Нищо не съм видял… Тия работи не стават, както си ги мислим… Докато паднеш… И особено когато измъкнах ръката си, цялата окървавена…

— Да имате някакви неприятели?

— Съвсем никакви!… Тук съм само от две години… Родом съм от вътрешността на страната… И никога не съм имал случай да видя контрабандисти.

— Винаги по тоя път ли се прибирате?…

— Не!… Той е по-дълъг… Но нямах кибрит и отидох до постовата будка нарочно, за да запаля цигарата си… И тогава, вместо да поема през града, тръгнах по кея…

— По-близо ли е през града?…

— Малко…

— Така че ако някой ви е видял да излизате от кафенето и да поемате към кея, би имал време да се скрие в засада?

— Сигурно… Но защо? Аз никога нямам пари у себе си… Не се опитаха да ме ограбят…

— Сигурен ли сте, господин комисар, че не сте престанали да наблюдаваше вашия скитник през цялата вечер?…

Гласът на кмета прозвуча някак остро. Льороа влизаше с лист в ръка.

— Телеграма, предадена по телефона в хотела… От Париж…

И Мегре прочете:

„Обществена сигурност, за комисаря Мегре, Конкарно.

Жан Гойар, наречен Сервиер, за когото бяхте изпратили заповед за арестуване, арестуван този понеделник вечерта, осем часа, хотел «Белвю», улица «Льопик», Париж, в момент, когато се настаняваше в стая № 15. Призна, че е дошъл от Брест с влака от шест часа. Твърди, че е невинен и моли да бъде разпитан основно в присъствие на адвокат. Чакаме нареждания“.

VIII
НИ ЕДИН ПОВЕЧЕ!

— Ще се съгласите може би, господин комисар, че е време да имаме сериозен разговор…

Кметът беше произнесъл тия думи с ледена учтивост, а инспекторът Льороа не познаваше още достатъчно Мегре, за да разбира чувствата му според това, как той изпуска дима от лулата си. От полуотворената уста на комисаря бавно излезе тънка сива струйка, докато клепките му трепнаха два-три пъти. Сетне Мегре извади бележника си от джоба и огледа наоколо си аптекаря, доктора, любопитните.

— Заповядайте, господин кмете… И тъй…

— Ако желаете да пием чашка чай у дома — побърза да го прекъсне кметът, — колата ми е пред входа… Ще почакам да дадете необходимите нареждания…

— Какви нареждания?…

— Но… относно убиеца… скитника… момичето…

— Ах, да! Е, добре, ако полицията няма нищо по-полезно да прави, нека наблюдава гарите в околността…

Той имаше най-простодушен вид.

— А вие, Льороа, телеграфирайте в Париж да ни изпратят Гойар и идете да си легнете.

Мегре седна в колата на кмета, чийто шофьор носеше черна ливрея. Малко преди да се стигне до Белите пясъци, можеше да се види построената на високия скалист бряг вила, което й придаваше донякъде вид на феодален замък. Прозорците бяха осветени.

Докато се возеха, двамата мъже не размениха и две думи.

— Позволете да ви покажа пътя…

Домоуправителят пое шубата на кмета.

— Госпожата легнала ли е?

— Тя очаква господин кмета в библиотеката.

Тя беше там наистина. Въпреки четиридесетте си години, до своя съпруг, който имаше шестдесет и пет, тя изглеждаше много по-млада. Поздрави комисаря с кимване на главата.

— Е?…

С маниерите на истински светски човек кметът й целуна ръка и я задържа в своята, казвайки:

— Успокойте се!… Един митничар леко ранен… И аз се надявам, че след разговора ни с господин комисаря Мегре най-сетне ще се тури край на този невъзможен кошмар…

Тя излезе, шумолейки с копринената си рокля. Завесата от синьо кадифе се спусна. Библиотеката беше просторна, стените покрити с красива ламперия, таванът с открити греди като в английски замък.

Виждаха се доста скъпи подвързии, но най-ценните навярно се намираха в една закрита библиотека, която заемаше цяла стена.

Всичко говореше за истинско великолепие, за безпогрешен вкус, за съвършено удобство. Макар че имаше парно отопление, в една огромна камина пламтяха няколко пъна.

Не можеше да става сравнение с фалшивия лукс във вилата на Доктора.

Кметът избираше между кутиите с пури и подаде една на Мегре.

— Благодаря! Ако позволите, предпочитам с лулата си…

— Седнете, моля… Ще пиете ли уиски?…

Той натисна звънеца, запали пура. Домоуправителят дойде да ги обслужи. И Мегре, може би съзнателно, си придаде вид на тромав дребен буржоа, приет в аристократично жилище. Чертите на лицето му изглеждаха по-груби, погледът му замъглен.

Домакинът чакаше да излезе прислужникът.

— Трябва да разберете, господин комисар, че не е възможно вече да продължава тая серия от престъпления… Ето… вижте… Пет дни, откак сте тук… И от пет дни…

Мегре извади от джоба си своя евтин бележник с мушамена корица.

— Позволете… — прекъсна го той. — Казвате серия от престъпления… Ала ще ви забележа, че всички жертви са живи освен една… Само един смъртен случай: този на господин Льо Помре… Що се отнася до митничаря, ще признаете, че ако някой наистина е искал да посегне на живота му, нямаше да засегне крака му… Вие знаете мястото, отдето е било стреляно… Нападателят е бил невидим. Имал е предостатъчно време… Освен ако изобщо не е хващал револвер?…

Кметът го погледна учудено и като взе чашата си, каза:

— Твърдите, че…

— Че са искали да го ранят в крака… поне докато се докаже противното…

— А господин Мостаган? Него също ли са искали да го улучат в крака?

В думите му звучеше неприкрита ирония. Ноздрите на стария човек потрепваха. Искаше да бъде учтив, да остане спокоен, защото се намираха у дома му. Но в гласа му се почувствува неприятно съскане.

Мегре с израза на добър служител, който се отчита пред своя началник, продължи:

— Ако обичате, ще прегледаме бележките ми една по една. Почвам с дата петък, седми ноември. „Изстреляй е един куршум към господин Мостаган през пощенската кутия на една необитаема къща.“

Забележете най-напред, че никой, дори и жертвата, не би могъл да знае, че в даден момент на господин Мостаган ще му хрумне да се прислони в един вход, за да запали пурата си… При по-малко вятър престъплението не би било извършено!… Обаче имало е все пак един човек, въоръжен с револвер, зад вратата… Или е бил някой луд, или е чакал някого, който е трябвало да дойде… Сега спомнете си часа!… Единадесет часът вечерта… Целият град е заспал освен малката група в „Адмиралското кафене“…

Не правя изводи. Да видим кои биха могли да бъдат виновните. Господата Льо Помре и Жан Сервиер, както и Ема, не са замесени, тъй като са се намирали в кафенето.

Остават доктор Мишу, излязъл четвърт час по-рано, и скитникът с грамадните отпечатъци. Сетне и един непознат, когото ще наричаме X. Съгласни ли сте?

Отделно ще прибавим, че господин Мостаган не е умрял и че след две седмици ще бъде на крак.

Да минем към втората драма. „На другия ден, в събота, бях в кафенето заедно с инспектора Льороа. Тъкмо вземахме аперитива си заедно с господата Мишу, Льо Помре и Жан Сервиер, когато Доктора, като гледаше чашата си, бе обзет от подозрение. Анализът доказа, че в бутилката перно има отрова.“

Кои могат да бъдат виновни: господата Мишу, Льо Помре, Сервиер, келнерката Ема, скитникът, който през деня е могъл да влезе незабелязано в кафенето, и накрая нашият непознат, когото отбелязваме с X.

Продължаваме. „В неделя сутринта Жан Сервиер е изчезнал. Недалеч от дома му е намерена колата му, изцапана с кръв. Още преди да се открие това, «Брестки фар» е получил съобщение за престоящите събития, приготвено, за да всее паника в Конкарно.

Ала Сервиер е отишъл първо в Брест, после в Париж, дето, изглежда, се крие и дето се намира очевидно по свое желание.“

Единствен възможен виновник: самият Сервиер.

„Същия неделен ден господин Льо Помре взема аперитива си заедно с Доктора, връща се у дома си, вечеря там и умира вследствие отравяне със стрихнин.“

Предполагаеми виновни: при положение, че е отровен в кафенето — Доктора, Ема и накрая нашият X.

В случая скитникът наистина не е замесен, защото кафенето не е останало празно нито за миг, и сега отровата е била в една чаша, а не в цялата бутилка.

Ако престъплението е било извършено в дома на Льо Помре, възможните виновници са: хазяйката му, скитникът и пак същият наш X.

Не губете търпение… Стигаме до края… „Тая вечер един митничар, минавайки през една пуста улица, бива ударен с куршум в крака… Доктора е все още в затвора, дето е наблюдаван отблизо… Льо Помре е мъртъв… Сервиер се намира в Париж, в ръцете на Обществената сигурност. Ема и скитникът в същия час се прегръщаха пред очите ми, а после изядоха едно пиле…“

Значи само един възможен виновник: X…

С други думи човек, когото още не сме срещнали в хода на събитията… Човек, който може да е извършил всичко, но може и само последното престъпление…

Ние не познаваме тоя човек. Липсват всякакви отличителни белези. Единствено указание: имал е интерес да предизвика тая нощ една драма… извънредно голям интерес… Защото тоя изстрел не е бил даден от някой скитник.

Сега не искайте от мен да го арестувам… Защото, ще се съгласите, господин кмете, че в тоя град всеки или всички, които познават главните лица, замесени в тая история, и особено тия, които посещават „Адмиралското кафене“, мотат да бъдат този X…

Вие самият…

Последните думи Мегре изрече нехайно, облегна се в креслото си и протегна нозе към камината.

Кметът леко трепна.

— Надявам се, че това е само едно малко отмъщение…

Тогава Мегре изведнъж се надигна, изтърси пепелта от лулата си в огнището и заговори, като се разхождаше с големи крачки из библиотеката:

— Съвсем не! Желаете заключения? Е, добре! Ето ви ги… Исках само да ви покажа, че тая работа не е проста полицейска задача, която може да бъде направлявана от кабинета, по телефона… И ще добавя, господин кмете, с уважението, което ви дължа, че когато поемам отговорност за едно разследване, държа преди всичко да бъда оставен на мира!

Последните думи излязоха съвсем неочаквано. Това отдавна се мътеше. Може би за да се успокои, Мегре отпи от чашата си глътка уиски и погледна към вратата като човек, който е казал всичко и чака разрешение да си отиде.

Събеседникът му мълча известно време, като съзерцаваше бялата пепел от пурата си. Накрая той я остави да падне в една синя порцеланова купичка, стана бавно и потърси с очи погледа на Мегре.

— Чуйте ме, господин комисар…

Той навярно обмисляше думите си, защото говореше бавно, с дълги паузи.

— Може би аз съм виновен, че през нашите кратки разговори и срещи съм показвал известно нетърпение…

Това беше съвсем неочаквано. Особено в тая обстановка, където се подчертаваше благородният произход на стария човек с неговите бели коси, с палтото, поръбено с копринени ширити, и сивия панталон, изгладен безукорно.

— Почвам да проумявам истинската ви цена… В няколко минути с това кратко и простичко излагане на фактите вие ме накарахте да вникна в тревожната мистерия, сложността на която не подозирах… Признавам, че вашата бездейност по отношение на скитника допринесе донякъде за моето неразположение към вас…

Той се бе приближил до комисаря и докосна рамото му:

— Моля ви да не бъдете много строг към мене… Аз също имам тежки отговорности…

Не беше възможно да се отгатнат чувствата на Мегре, когато пълнеше с грубите си пръсти лулата. Кесийката за тютюн се бе изпразнила. Погледът му блуждаеше през залива в морската шир.

— Каква е тая светлина? — запита той внезапно.

— Фарът.

— Не, говоря за светлинката отдясно…

— Къщата на доктор Мишу…

— Значи слугинята се е върнала?

— Не! Днес следобед се е прибрала госпожа Мишу, майката на Доктора.

— Видяхте ли я?

На Мегре му се стори, че домакинът почувствува известно стеснение.

— Изненадана била, че не е заварила сина си… Дойде тук да се осведоми. Казах й за арестуването, като й обясних, че това е по-скоро предпазна мярка… Така е, нали?… Помоли ме да й дам позволително да го посети в затвора… В хотела не знаеха къде сте… Поех върху себе си отговорността за това посещение…

Госпожа Мишу дойде пак малко преди вечеря да научи нещо ново… Жена ми я прие и я покани на вечеря…

— Приятелки ли са?

— Може да се каже… По-точно добри съседски отношения… През зимата в Конкарно има много малко хора…

Мегре почна отново да се разхожда из библиотеката.

— Тримата ли вечеряхте?

— Да… Това се случва често… Госпожа Мишу беше много развълнувана от тази постъпка на полицията и аз, колкото можах, я успокоих… С голяма мъка е отгледала сина си, чието здраве не е цветущо…

— Стана ли дума за Льо Помре и за Жан Сервиер?…

— Тя никак не обича Льо Помре… Обвинява го, че е увлякъл сина й в пиене… Истината е, че…

— А Сервиер?

— Познава го малко… Той не беше от същото общество… Дребен журналист, познанство от кафенето, забавен момък… Но например не могат да приемат жена му, чието минало не е безукорно… Това е малкият град, господин комисар!… Трябва да се примирите с тия условности… Те ще ви обяснят донякъде моето настроение… Знаете ли какво значи да се ръководи едно население от рибари, като в същото време трябва да се държи сметка за крайната чувствителност на работодателите и най-сетне на едно средно съсловие, което…

— В колко часа тръгна оттук госпожа Мишу?

— Към десет часа… Жена ми я заведе с кола.

— Светлината показва, че госпожа Мишу не си е легнала още…

— Тя има такъв навик… Както и аз… Когато не си вече млад, не се нуждаеш от много сън… До късно през нощта аз оставам тук да чета или да прелиствам преписки…

— Добре ли вървят работите на Мишу? Ново, едва забележимо стеснение.

— Не още… Необходимо е да се почака, докато Белите пясъци се оценят както трябва… Това няма да се забави, като се вземат пред вид връзките на госпожа Мишу в Париж. Голяма част от парцелите са продадени… Напролет започват да строят. През време на последното си пътуване тя е успяла да убеди един банкер, чието име не мога да ви кажа, да построи една великолепна вила на самия морски бряг…

— Още един въпрос, господин кмете… Чии бяха по-рано местата, които сега са за продан?

Събеседникът не се поколеба.

— Мои! Това е семейно имущество, както и тая вила. Там растяха само изтравниче и жълтуга, когато на семейство Мишу хрумна идеята…

В тоя миг светлината в далечината угасна.

— Още една чаша уиски, господин комисар? Разбира се, моят шофьор ще ви заведе…

— Много сте любезен. Но много обичам да ходя пеш, особено когато трябва да размислям…

— Какво мислите за историята с жълтото куче?… Признавам, че може би това най-много ме обърква… Това и отровата в бутилките перно! Защото най-сетне…

Но Мегре търсеше шапката и палтото си. На кмета не оставаше нищо друго, освен да натисне електрическия звънец.

— Делфен, дрехите на комисаря!

Настъпи сгъстено мълчание, сред което отвреме-навреме се чуваше глухият шум от разбиващите се в каменното подножие на вилата вълни.

— Наистина ли не искате колата ми?…

— Наистина…

Имаше нещо потискащо във въздуха, което се носеше подобно на кълбата дим около лампите.

— Питам се какво ще бъде утре душевното състояние на хората… Ако морето е спокойно, поне рибарите ще се раздвижат из улиците, защото ще могат да поставят своите кошове…

Мегре пое палтото си от ръцете на домоуправителя, протегна голямата си ръка. Кметът имаше още какво да пита, но се колебаеше поради присъствието на прислужника.

— Колко време още мислите, че ще бъде нужно за…

Часовникът показваше един часа след полунощ.

— Надявам се утре вечер всичко да бъде свършено…

— Тъй скоро?… Въпреки онова, което преди малко ми казахте?… Навярно разчитате на Гойар? Освен ако…

Беше много късно. Мегре пое по стълбите. Кметът искаше да каже още нещо, но не можеше да изрази онова, което чувствуваше.

— Неловко ми е, че ви оставям да се връщате пеш… из тия пътища…

Вратата се затвори. Мегре вече бе на пътя, а над него — хубаво небе, по което тежки облаци бързаха да изпреварят луната.

Въздухът бе свеж. Вятърът идеше откъм морската шир и носеше дъх на водорасли, струпани на големи черни купчини по пясъка на плажа.

Комисарят вървеше бавно, с ръце в джобовете, с лула в устата. Обръщайки се, той видя отдалеч как лампите в библиотеката угаснаха, а на втория етаж се запалиха други, но завесите ги закриха.

Той не пожела да прекоси града, а пое по брега, както бе направил и митничарят, спря се при мястото, дето го бяха ранили. Всичко бе спокойно. Тук-таме по някой фенер. Конкарно спеше.

Когато стигна площада, прозорците на кафенето още светеха и тяхната отровна светлина смущаваше нощния покой.

Мегре бутна вратата. Един журналист диктуваше по телефона:

— „…Човек не знае вече кого да подозира. Хората по улиците се гледат с тревога. Дали този не е убиецът? А може би оня там? Никога атмосферата не е била така наситена със загадъчност и страх…“

Мрачен, стопанинът сам бе седнал при касата. Щом позна комисаря, поиска да каже нещо. Можеше предварително да се отгатнат укорите му.

Кафенето беше в безредие. По всички маси — разпръснати вестници, празни чаши, а един фотограф сушеше копия от снимки върху радиатора.

Инспекторът Льороа се приближи до началника си.

— Това е госпожа Гойар — каза той полугласно, като сочеше една пълничка жена, отпуснала се на пейката.

Тя стана. Изтри очите си.

— Кажете, господин комисар!… Вярно ли е?… Не зная вече кому да вярвам!… Изглежда, че Жан е жив?… Но това не е възможно, нали?… Кой би изиграл подобна комедия?… Той не би ми направил това!… Не би ме оставил в такава тревога… Струва ми се, че полудявам!… За какво би отишъл в Париж?… Кажете! И то сам, без мен!

Тя плачеше. Плачеше, както някои жени знаят да плачат, с много сълзи, които се стичаха по бузите й чак до брадичката, докато ръката й притискаше месестата гръд.

И подсмърчаше. Потърси кърпичката си. И свръх всичко искаше и да приказва.

— Кълна ви се, че това е невъзможно!… Зная, че той беше малко женкар… Но не би направил подобно нещо!… Когато се връщаше при мен, искаше ми прошка… Разбирате ли?… Казват…

Тя посочи журналистите.

— …те казват, че той сам е оставил петна кръв по колата, за да се помисли, че е извършено престъпление… Но тогава той, значи, е имал намерение да не се връща!… А аз зная, чувате ли, сигурна съм, че той щеше да се върне!… Той никога не би се отдавал на разгулен живот, ако другите не бяха го увличали… Господин Льо Помре, Доктора… И кметът. И всички, които не ме поздравяваха дори на улицата, защото бях много незначителна за тях!…

Казват, че бил арестуван… Не ща да вярвам… Какво лошо е направил?… Той печелеше достатъчно за тоя живот, който водехме… Щастливи бяхме въпреки гуляите, които той отвреме-навреме си позволяваше…

Мегре я погледна, въздъхна, взе една чаша от масата, изпи я на един дъх и прошепна:

— Ще ме извините, госпожо, но трябва да отида да спя…

— И вие ли, и вие ли също вярвате, че той е виновен за нещо?…

— Никога нищо не вярвам… Направете като мене, госпожо, идете да спите… Й утре е ден…

И той тръгна с тежки стъпки нагоре по стълбите, докато журналистът, който продължаваше да стои при телефона, предаваше следната фраза:

— „Като последна новина — утре комисарят Мегре смята, че ще разясни окончателно загадката.“

И с променен глас добави:

— Това е всичко, госпожице… Но кажете специално на шефа да не променя нито ред в дописката ми… Той не може да разбере… Трябва да си на самото място…

Окачвайки слушалката, той пъхна бележника си в джоба и поръча:

— Един грог, шефе!… Много ром и съвсем малко топла вода…

В това време госпожа Гойар прие предложението на един репортьор да я придружи. И по пътя тя започна да му се доверява:

— …Като оставим настрана, че беше малко женкар… Но нали знаете, господине!… Всички мъже са такива!…

IX
КУТИЯТА ОТ МИДЕНИ ЧЕРУПКИ

На следната заран Мегре беше в такова добро настроение, че инспекторът Льороа се реши да го придружи, като бъбреше и дори му задаваше въпроси.

Впрочем без видима причина успокоението беше общо. Може би поради времето, което изведнъж бе почнало да се оправя. Небето изглеждаше като току-що окъпано. Синьо, с бледа синева, трептящо — и тук-таме по него блясваха леки облачета. Хоризонтът изглеждаше по-просторен, по-дълбок. Морето, съвсем гладко, блестеше, осеяно с малки платна, които приличаха на знамена, забодени върху военна карта.

Защото достатъчен е само един слънчев ден, за да се преобрази Конкарно — мрачните под дъжда зидове на стария град блясват изведнъж бели и весели.

Долу, уморени от непрекъснатото тичане през последните три дни, журналистите си разправяха разни истории, пиейки кафе, и един от тях бе слязъл по халат, с чехли на бос крак.

А Мегре се бе вмъкнал в стаята на Ема, таванска стая с прозорче на покрива, което гледаше към уличката, и с полегат потон, който не позволяваше да стоиш изправен освен в средата на стаята.

Прозорецът бе отворен. Въздухът бе хладен, но се чувствуваше ласката на слънцето. Една жена бе използувала хубавото време, за да си суши пране на прозореца от другата страна на уличката. А някъде, от един училищен двор, се носеше веселата глъчка на междучасието.

Льороа, приседнал в края на малкото желязно легло, каза:

— Все още не разбирам вашия метод на работа, господин комисар, но мисля, че почвам да проумявам…

Мегре го погледна със смеещи се очи и изпусна голямо кълбо дим към слънцето.

— Имате късмет, драги! Особено колкото се отнася до тая история, дето в същност моят метод бе… да няма никакъв метод… Ако държите да напредвате и ако искате един полезен съвет, недейте ме взема за образец, нито се опитвайте да извличате теория от това, което виждате, че правя…

— Все пак… констатирам, че сте се добрали вече до веществени доказателства въпреки…

— Точно тъй, въпреки… Въпреки всичко! С други думи, започнах разследването от обратната страна, което може би няма да ми попречи при следния случай да почна, отдето трябва… Въпрос на настроение… Въпрос на лица… Когато пристигнах тук, попаднах на лице, което ме съблазни, и аз не го изпуснах…

Но той не каза кое беше това лице. Повдигна един стар чаршаф, който покриваше закачалката с дрехи. На закачалката висеше един бретонски костюм от черно кадифе, който Ема пазеше за празнични дни.

Върху тоалетната масичка имаше гребен с много изпочупени зъби, игли за коса и една кутия със силно розова пудра. В едно чекмедже той намери това, което, изглежда, търсеше: кутия, украсена с блестящи мидени черупки, каквито се продават по крайбрежните дюкянчета. Тая, която беше може би отпреди десетина години и бе извървяла кой знае какъв път, беше с надпис: „Спомен от Остенде“.

От нея лъхаше мирис на стар картон, на прах, на парфюм и на пожълтяла хартия. Мегре, седнал на леглото до своя другар, вадеше със своите дебели пръсти едно по едно малките неща.

Вътре имаше една броеница от сини стъклени зърна с ъглести, изгладени стенички и нанизани на тънка сребърна верижка, един медалион от първото причастие, празно шише от парфюм, което Ема бе запазила навярно заради красивата му форма и което може би бе намерила в стаята на някоя клиентка на хотела…

Едно книжно цвете, спомен от бал или от някой празник, по което личеше петно от ярко червило.

Встрани — малък златен кръст, единственият ценен предмет.

Цял куп пощенски картички. Една от тях представляваше голям хотел в Кан. Отзад, на гърба, женски почерк:

„Ша нъправиш по-дубре дъ додиш тук, вместу дъ стуиш в твойта мръсна дупка, дету въли през сичкуту времи. И добре са припечелва. Ядеш, колкуту щеш. Цалувам та

Луиз“

Мегре подаде картичката на инспектора и разгледа внимателно една от снимките, които се правят по панаирите, когато улучиш целта.

Лицето на мъжа едва се забелязваше — с едното око затворено, той беше прикрепил пушка на рамото си. Едър, широкоплещест мъж с моряшка шапка на главата. Усмихвайки се на обектива, Ема явно го бе уловила под ръка специално за снимката. Отдолу бе написано: „Кемпер“.

Имаше и едно писмо, толкова измачкано, че навярно много пъти е било препрочитано:

„Мила моя,

 

Уговорено и подписано: имам си вече кораб. Той ще се нарича «Хубавата Ема». Свещеникът от Кемпер ми обеща идната седмица да го кръсти със светена вода, с житни зърна, със сол и всичко друго… Ще има истинско шампанско, защото искам да бъде празник, за който дълго да се приказва в тоя край.

В началото ще бъде тежичко с изплащането му, тъй като ще трябва да внасям на банката по десет хиляди франка годишно. Но помисли си, че има сто шейсет и два квадратни метра платна и че развива бързина от десет възли. Ще падне голяма печалба от пренасяне на лук в Англия. Това значи, че няма да протакаме сватбата. Осигурих вече и товар за първото пътуване, но се опитват да ме измамят, защото съм новак.

Твоята господарка би могла да ти даде два дни отпуска за кръщавката, защото всички ще бъдат пияни и ти не ще можеш да се върнеш в Конкарио. Трябваше да черпя по кафенетата заради кораба, който е вече в пристанището и има съвсем нов флаг.

Ще се фотографирам, на него и ще ти изпратя снимка.

Обичам те и те целувам в очакване да станеш любима жена на твоя.

Леон“

Мегре пъхна писмото в джоба си, загледан със замечтан израз към дрехите, които се сушеха на отвъдната страна на уличката. В мидената кутийка нямаше вече нищо друго освен една писалка, дето през един разрез със стъклена леща се виждаше църквата „Света Богородица“ в Лурд.

— Има ли някой в стаята, заета обикновено от Доктора? — попита той.

— Не вярвам. Журналистите са настанени на втория етаж.

За успокоение на съвестта си комисарят още веднъж огледа стаята, но не намери нищо интересно. Малко по-късно той слезе на първия етаж, бутна вратата на стая № 3, от балкона на която се откриваха пристанището и заливът.

Леглото беше оправено, подът намазан с восък. Върху каната бяха поставени чисти кърпи за лице.

В погледа, с който инспекторът следваше своя шеф, имаше любопитство, примесено с известно съмнение. А Мегре си подсвиркваше, оглеждайки наоколо си, съгледа пред прозореца малка дъбова масичка, на която имаше една папка и една пепелница.

В папката имаше бели листове — бланки за писма с надпис на хотела и син плик със същия надпис. Но имаше също тъй два големи листа попивателна хартия, единият от които почти черен от мастило, а другият тук-таме с петна от неясни букви.

— Намерете ми едно огледало, драги!

— Голямо?

— Все едно! Огледало, което да мога Да поставя на масата.

Като се върна, инспекторът намери Мегре на балкона, пъхнал ръце в изреза на жилетката под мишниците, пушейки лулата си с очевидно задоволство.

— Ще ви свърши ли работа това?…

Затвориха прозореца. Мегре постави огледалото на масата, закрепено с помощта на два свещника, които взе от камината, и изправи срещу него попивателната хартия.

Отразени в огледалото, буквите мъчно се разчитаха. Някои букви и цели думи липсваха. Други, съвсем разкривени, трябваше да се отгатват.

— Разбрах! — каза Льороа с хитроумен израз.

— Добре! Тогава идете да поискате от хотелиера едно тефтерче със сметки на Ема… или каквото и да е, писано от нея…

Върху лист хартия той преписа с молив някои думи.

„… те видя… часа… необитаема… бездруго…“

Когато се върна, инспекторът завари Мегре, който, след като бе запълнил празните места, възстанови следната записка:

„Трябва да те видя. Ела утре в единадесет часа при необитаемата къща, която се намира на площада, малко по-далеч от хотела. Разчитам бездруго на теб. Само почукай и ще ти отворя вратата.“

— Ето тефтерчето на перачката, което Ема е поддържала редовно! — каза Льороа.

— Не ми трябва вече… Писмото е подписано „…ма“, тоест „Ема“… И е написано в тази стая!…

— Където келнерката се е срещала с Доктора ли? — ужаси се инспекторът.

Мегре почувствува колко е противно на Льороа подобно предположение, особено след като предната вечер, надвиснали от покрива, бяха наблюдавали оная сцена.

— В такъв случай тя е, която…

— Чакай, чакай, младо! Без прибързани заключения! Особено без изводи… В колко часа пристига влакът, който ще ни доведе Жан Гойар?

— В единадесет и тридесет и две…

— Сега ето какво ще направите, драги!… Най-напред ще кажете на двамата колеги, които го придружават, да ми доведат приятелчето в полицията… Ще пристигне там, Значи, към обед… Ще предадете по телефона на кмета, че ще бъда щастлив да го видя по същото време и на същото място… Чакайте! Предайте същото и на госпожа Мишу, на която ще телефонирате във вилата й. Най-сетне възможно е полицаите или жандармите всеки миг да доведат Ема и любовника й… На същото място в същия час!… Дали не съм забравил някого… Добре! Едно поръчение… Да не разпитват Ема в мое отсъствие. Дори попречете на Ема да говори…

— А митничаря?…

— Не ми трябва.

— Господин Мостаган…

— Хм!… Не… Това е всичко!…

В кафенето Мегре си поръча местна гроздова ракия, която смукна с истинско удоволствие, като подхвърли на журналистите:

— Вижда му се краят, господа!… Тая вечер ще можете да отпътувате за Париж…

 

 

Разходката му из кривите улици на стария град повиши неговото добро настроение. И когато стигна до портата на жандармерията, над която се вееше яркото френско знаме, той забеляза, че поради вълшебството на слънцето, на трицвета и на обления от светлина зид в атмосферата се чувствуваше някаква буйна радост, както на 14 юли.

Един стар жандарм, седнал на стол до страничната вратичка, четеше хумористичен вестник. Дворът, постлан с малки павета, между които се промушваха стръкчета зелена трева, приличаше със спокойствието си на манастирски двор.

— Къде е сержантът?…

— Всички: поручикът, сержантът и повечето от хората, тръгнаха да търсят скитника, когото знаете…

— Доктора все там ли си е?

Човекът се усмихна, поглеждайки решетестия прозорец на килията вдясно.

— Няма опасност да избяга!

— Хайде, отворете ми вратата!

И щом резето бе дръпнато, той викна весело и сърдечно:

— Добър ден, Докторе!… Спахте добре, нали?…

Но видя само едно бледо, изострено лице, което се подаваше под сивата завивка на походното легло. Очите бяха дълбоко хлътнали и трескави.

— Е, какво? Не върви ли?…

— Много зле… — рече Мишу с въздишка, вдигайки се от леглото. — Бъбрекът ми…

— Надявам се, че ви се дава всичко, каквото ви е потребно…

— Да… вие сте много любезен…

Той лежеше облечен. Измъкна нозе изпод завивката и прокара ръка по челото си. А в същото време Мегре, преливащ цял от здраве и енергия, възседна един стол и се облакъти на облегалото му.

— Хайде де! Виждам, че сте поръчали бургундско вино!…

— Майка ми го донесе вчера… Много ми се искаше да избягна това посещение… Тя е разбрала нещо в Париж… И се върнала…

Тъмните кръгове около очите му покриваха половината от небръснатите бузи, които изглеждаха още по-хлътнали. А липсата на вратовръзка, както и измачканият костюм засилваха впечталението на отчаяние, което ее излъчваше от цялото му същество.

Той спираше да говори, за да кашля. Дори се изплю — подчертано явно — в кърпата си и я разгледа като човек, който се бои от туберкулоза и с тревога се наблюдава.

— Имате ли да ми кажете нещо ново? — попита той уморено.

— Жандармите трябва да са ви казали за произшествието през нощта…

— Не… какво е то?… Кой е бил?…

Той се залепи до стената, като че го бе страх да не го нападнат.

— Хе! Минувач, ударен в крака с един куршум…

— И хванат ли е… убиецът?… Не мога повече, господин комисар!… Съгласете се, че има от какво да полудее човек… Още един клиент на „Адмиралското кафене“, нали?… По нас се целят!… И аз напразно си бъхтя главата, за да проумея защо… Да, защо?… Мостаган… Льо Помре!… Гойар!… И отровата, която бе предназначена за всички ни!… Ще видите, че накрая те въпреки всичко ще ме улучат дори тук!… Но защо, кажете ми?…

Той не беше вече блед. Беше оловносинкав. И тежко беше да го гледа човек: дотолкова въплъщаваше сега образа на паника в нейния най-жалък, най-ужасен вид!

— Не смея да спя… Вижте прозореца!… Има железни пречки… Но може да се стреля между тях… А нощем!… Жандармът може да заспи или да мисли да друго нещо… Но аз не съм създаден за подобен живот. Вчера изпих цялата бутилка с надежда, че ще спя… И не мигнах!… Разболях се!… Да можеше да пребият тоя скитник с жълтото му куче…

Виждали ли са пак кучето?… Все още ли се върти около кафенето?… Не разбирам защо не му шибнат един куршум в гърба… на него и на господаря му!…

— Господарят му нощес напусна Конкарно.

— Ах!…

Доктора като че не можеше да повярва това.

— Веднага ли след… след новото си престъпление?

— Преди!…

— Но тогава?… Това не е възможно!… Трябва да се приеме, че…

— Точно така! Тази вечер казах това на кмета… Странно човече, между нас казано, е тоя кмет… Какво мислите вие за него?…

— Аз ли?… Не знам… Аз…

— Е, хайде де!… Той ви е продал мястото за парцелите… Вие сте във връзка с него… Вие сте, както се казва, приятели…

— Ние имахме почти само делови отношения и отношения на добри съседи… Извън града това е естествено…

Мегре забеляза, че гласът стана по-сигурен и че погледът на Доктора не беше вече много замъглен.

— Какво му казахте вие?…

Мегре измъкна от джоба си бележника.

— Казах му, че поредицата престъпления или — ако предпочитате — опити за убийство не са могли да бъдат извършени от което и да е лице, познато засега на нас… Няма да почна да изреждам една по една драматичните истории… Говоря накъсо… Говоря обективно, нали, като специалист?… Та известно е, че вие не сте могли — физически невъзможно — да стреляте тая нощ срещу митничаря, което е достатъчно да бъдете съвсем не-причастен в случая… Льо Помре също не е могъл да стреля, тъй като утре заран го погребват… Нито Гойар, когото току-що са открили в Париж!… И те също така не са могли — и единият, и другият — да се намират, в петък вечер зад кутията за писма в празната къща… Ема също…

— Но скитникът с жълтото куче?

— Мислих и за него! Не само че той не е отровил Льо Помре, но през тая нощ той беше далеч от мястото на престъплението, когато то е било извършено… Затова аз говорих на кмета за непознато лице, за един тайнствен X, който би могъл да извърши всички тия престъпления… Освен ако…

— Освен ако?…

— Освен ако не е цяла поредица престъпления!… Вместо някакво едностранно нападение, предположете, че това е истинско сражение между две групи или между две лица…

— Но тогава, господин комисар, какво ще стане с мене?… Ако има непознати врагове, които обикалят… аз…

И лицето на Доктора отново повехна. Той хвана главата си с две ръце.

— И само като си помисля, че съм болен, че лекарите ми препоръчват пълно спокойствие!… О, няма да стане нужда от куршуми или отрова, за да свършат с мене… Ще видите, че бъбрекът ми ще извърши каквото трябва…

— Какво мислите за кмета?

— Не знам! Нищо не знам!… Той е от много богато семейство… Като млад е водил блестящ светски живот в Париж… Имал е конюшня с коне за надбягване… После е влязъл в релсите… Запазил част от състоянието си и се настанил тук в къщата на дядо си, който също бил кмет на Конкарно… Той ми продаде места, които не му трябваха… Мисля, че би искал да стане окръжен съветник, за да завърши като сенатор…

Доктора беше станал и човек би казал, че за няколко дни бе отслабнал с десет килограма. И не би било чудно, ако се разплачеше от нерви.

— Как е възможно да разбера нещо?… И тоя Гойар, който е в Париж, когато го мислехме, че… Какво може да прави там?… И защо?

— Скоро ще узнаем това, защото той ще пристигне в Конкарно… Дори трябва вече да е пристигнал…

— Арестуван ли е?…

— Помолили са го да тръгне с двама господа дотук… Но то не е същото…

— Какво е казал?

— Нищо! Но в същност не са го и питали!

Тогава Доктора изведнъж погледна комисаря в лицето. Неочаквано бузите му се зачервиха.

— Какво значи това?… Имам чувството, че някой се е побъркал!… Вие преди малко ми приказвахте за кмета, за Гойар… А аз усещам, чувате ли, усещам всеки миг, че ще бъда убит… Въпреки тия пречки на прозореца, които никак няма да попречат на това!… Въпреки тоя едър глупак, жандарма, който е на пост в двора. А аз не ща да умирам!… Не ща!… Нека ми дадат само един револвер, за да се браня!… Или да затворят ония, които заплашват живота ми, ония, които убиха Льо Помре, които са сложили отрова в бутилката…

Той трепереше от глава до пети.

— Аз не съм герой. Занаятът ми не е да предизвиквам смъртта! Аз съм човек!… Болен човек!… И за да мога да живея, премного съм се борил срещу болестите… Вие говорите!… Говорите!… Но какво вършите?…

От ярост той блъсна челото си в стената.

— Всичко това прилича на заговор… Освен ако искат да ме подлудят… Да! Искат да ме затворят в болница за душевно болни!… Кой знае?… Да не би да е дотегнало на майка ми?… Защото аз винаги ревниво съм пазил частта, която ми се падаше от наследството, останало от баща ми!… Но аз няма да се дам…

Мегре не бе мръднал. Той продължаваше да седи сред бялата килия, едната стена на която бе обляна от слънце, седнал все тъй с лакти върху облегалото на стола и с лула между зъбите.

Доктора кръстосваше килията, целият обсебен от вълнението, което граничеше със самозабрава.

И неочаквано в помещението се разнесе някакъв весел глас, едва-едва ироничен, който изви, както правят децата:

— Ку-ку!

Ернест Мишу подскочи и погледна четирите ъгли на килията, преди да впие очи в Мегре. И тогава видя лицето на комисаря, който бе извадил лулата от устата си и му намигна, като се подсмихваше.

Това бе като щракане на механизъм. Мишу се вцепени, целият обезсилен, загубен, щеше сякаш да се стопи съвсем и да се превърне в безплътен силует.

— Вие ли?…

Би казал човек, че гласът идеше отдалече, като гласа на фокусниците, които говорят с корема си и произнасят думи, долитащи като че от тавана или от някоя порцеланова ваза.

Очите на Мегре все така се смееха и когато той стана и произнесе с насърчаваща сериозност, която бе в противоречие с израза на лицето му:

— Съвземете се, Докторе!… Чувам стъпки в двора… След няколко мига убиецът навярно ще бъде между тия четири стени…

Кметът пръв бе въведен от жандарма. Но в двора се чу шум и от други стъпки.

X
„ХУБАВАТА ЕМА“

— Бяхте ме помолили да дойда, господин комисар…

Докато Мегре успее да отговори, в двора влязоха двама полицейски инспектори, обградили Жан Гойар, а на улицата, от двете страни на вратата, се бе събрала възбудена тълпа.

Между двамата си пазачи журналистът изглеждаше по-дребен и по-пълничък. Навярно поради страх от фотографите той бе нахлупил меката си шапка на очите и закриваше с носна кърпа долната част на Лицето си.

— Насам! — рече Мегре на полицаите. — Донесете столове, защото чувам женски глас…

Един остър глас, който казваше:

— Къде е той?… Искам веднага да го видя!… И ще накарам да ви уволнят, инспекторе… Чувате ли?… Ще накарам да ви уволнят…

Беше госпожа Мишу в бледовиолетова рокля, с всичките си скъпи накити, напудрена, начервена и задъхана от възмущение.

— А, вие сте тук, драги приятелю — залюбезничи тя с кмета. — Може ли да си представи човек подобно нещо?… Тоя господин пристига у нас, когато аз още дори не съм облечена… Прислужницата Ми е в отпуск. Казвам му през вратата, че не мога да го приема, а той настоява, иска, чака, докато аз се приготвям, като заявява, че има заповед да ме доведе тук… Просто нечувано!… И като си помисля, че мъжът ми беше народен представител, почти председател на съвета, и че тоя… тоя… мошеник… да, мошеник!…

Тя беше толкова възмутена, че не можеше да си даде сметка за положението. Но изведнъж съзря Гойар, който извърна глава, видя сина си, седнал в края на леглото и обхванал главата си с две ръце. В обления със слънце двор влезе кола. Униформите на жандармите трептяха на светлината. А от тълпата се носеше силна глъчка.

За да не нахлуе тълпата със сила, трябваше да се затвори голямата порта, защото първият човек, когото буквално измъкнаха от колата, беше не друг, а скитникът. Той не само че бе с белезниците на ръцете, но бяха му вързали здраво с въже и глезените, така че трябваше да го пренесат като пакет.

След него от колата излезе Ема, свободно, но замаяна, като че в сън.

— Отвържете му краката!

Жандармите бяха горди и още развълнувани от залавянето. То навярно не е било лесно, ако се съдеше от раздърпаните униформи и особено от лицето на заловения, цялото изцапано с кръв, която още течеше от разцепената му устна.

Госпожа Мишу извика от уплаха, отстъпи до стената, сякаш виждаше нещо отвратително, докато човекът се остави да го развържат, без да промълви дума, но вдигна глава и бавно-бавно погледна наоколо си.

— Спокойно, Леон! — измърмори Мегре.

Скитникът трепна и се огледа, за да разбере кой каза тези думи.

— Дайте му стол и носна кърпа…

Мегре забеляза, че Гойар се бе примъкнал съвсем в дъното на килията, зад госпожа Мишу, и че зъбите на Доктора тракаха, без той да поглежда никого. Жандармерийският поручик, объркан от това необикновено събрание, се чудеше каква ли роля ще има да играе тук.

— Затворете вратата!… Нека всеки се погрижи да седне… Вашият сержант може ли да ни послужи за секретар? — обърна се Мегре към поручика. — Много добре! Нека се нагласи на тая масичка… Моля и вас, господин кмете, да седнете…

Навън множеството вече не викаше, но все пак на улицата се чувствуваше някакъв плътен пулс, някакво напрегнато очакване.

Мегре напълни лулата, разхождайки се надлъж и шир, и се обърна към инспектора Льороа.

— Преди всичко друго ще трябва да телефонирате в Кемпер на синдика^[4] на моряците, за да ви каже какво се е случило преди четири-пет години, а може би и шест, с един кораб на име „ХУБАВАТА ЕМА“…

Когато инспекторът тръгна към вратата, кметът се покашля и направи знак, че иска да говори.

— Аз мога да ви го кажа, господин комисар… Тая история е известна на всички в нашия край…

— Говорете…

В ъгъла, дето бе седнал, скитникът се размърда подобно на наежено куче. Ема не го изпускаше от очи, седнала в крайчеца на стола си. Случайността я бе турила до госпожа Мишу, чийто парфюм — сладникава миризма на виолетки — почваше да изпълва помещението.

— Лично аз не съм виждал кораба — започна съвсем свободно, но с леко позиране кметът. — Той принадлежеше на някой си Льо Глен или Льо Гльорек, когото смятаха за отличен моряк, но буйна глава… Както всички крайбрежни кораби, „Хубавата Ема“ пренасяше най-вече пресни плодове и зеленчуци за Англия… Един ден заговориха за някакво по-дълго пътуване… Два месеца нищо не се чу за кораба. Най-сетне се узна, че „Хубавата Ема“ е бил задържан, когато пристигнал в някакво малко пристанище близо до Ню Йорк, че екипажът бил изпратен в затвора, а товарът — кокаин — иззет… И корабът също тъй, разбира се… Беше по онова време, когато повечето търговски кораби, особено ония, които пренасяха сол за Нова земя, вършеха контрабанда на алкохол…

— Благодаря ви… Не мърдайте, Леон… Отговаряйте ми от мястото си… И особено отговаряйте точно на въпросите ми, без нищо повече!… Чувате ли?… Най-на-пред къде ви арестуваха?…

Скитникът избърса кръвта, която цапаше брадата му, и отговори с пресипнал глас:

— В Роспорден… в едно железопътно депо, дето прекарахме нощта, докато чакахме някакъв влак…

— Колко пари имахте в джоба си?…

Лейтенантът отговори вместо него:

— Единадесет франка и дребосък…

Мегре погледна Ема, по чиито бузи течаха сълзи, после грубия, приведен на стола си мъж. Комисарят почувствува, че макар да седеше неподвижно, Доктора бе обзет от силно вълнение, затова направи знак на един от полицаите да седне до Мишу, за да пресече някоя непредвидена проява.

Сержантът пишеше. Перото скърцаше по хартията с метален звук.

— Разкажете ни по-подробно, Льо Гльорек, при какви условия стана натоварването на кокаина…

Мъжът вдигна очи. Погледът му, насочен към Доктора, стана враждебен. И свил огромните си юмруци, наежен, той избоботи:

— Банката ми бе отпуснала заем, за да построя кораба си…

— Знам! По-нататък…

— Случи се лоша година… Франкът се вдигаше…

Англия купуваше по-малко плодове… Чудех се как ще плащам лихвите… За да се оженя с Ема, чаках да изплатя по-голямата част от дълга. Тъкмо тогава един журналист, когото аз познавах, защото често сновеше из пристанището, ме намери…

За общо изумление Ернест Мишу откри лицето си, което беше бледо, но много по-спокойно, отколкото можеше да се предположи. Той извади бележник и молив от джоба си и написа няколко думи.

— Жан Сервиер ли ви предложи да пренесете кокаина?

— Не в тая среща! Той ми говори за някаква сделка. Даде ми среща в едно кафене в Брест, дето бе с още двама други…

— Доктор Мишу и Льо Помре ли?

— Точно тъй!

Мишу отново бележеше и лицето му взе презрителен израз. За миг той стигна дори до нещо като иронична усмивка.

— С кого от тримата направихте пазарлъка?

Доктора чакаше с вдигнат молив.

— С никого от тримата… Или по-точно те ми говориха само за голямата сума, която ще спечеля за един-два месеца… Един час след това пристигна един американец… Никога не узнах името му… Видях го всичко два пъти… Сигурно беше човек, който познава морския занаят, защото ме пита за особеностите на моя кораб, за броя на хората които ще са ми необходими на борда, и колко време ще ми е потребно за да се постави допълнителен мотор… Аз смятах, че работата е за контрабанда на алкохол… Всички вършеха това, дори офицерите от пътническия параход… През следната седмица дойдоха работници, за да поставят на „Хубавата Ема“ един полудизелов мотор…

Той говореше бавно, с втренчен поглед; силно впечатление правеха неговите грамадни пръсти, които мърдаха и със своите бавни като гърчове движения бяха по-красноречиви от лицето му.

— Тъй като не бях минавал океана, дадоха ми една английска карта, дето бяха обозначени всички ветрове в Атлантика, както и пътят на платноходите… От благоразумие взех със себе си само двама души и не казах никому ни дума за сделката, освен на Ема, която през нощта на заминаването беше на вълнолома. Тримата мъже също бяха там, близо до една кола с угасени светлини… Натоварването бе извършено следобед… И в тоя миг ме достраша… Не толкова за контрабандата!… Но аз почти не съм ходил на училище… И докато трябва да си служа с компаса и лота — карам… Не се боя от никого… Но там — в океанската шир… Един стар капитан беше опитал да ме научи как да си служа със секстанта, за да определя де се намирам… Купил бях таблицата на логаритмите и всичко друго, което трябва… Но бях уверен, че ще се объркам в тия изчисления… Ала ако успеех, корабът щеше да бъде изплатен и щяха да ми останат в джоба нещо около двайсет хиляди франка… Тая нощ духаше силен вятър… Загубих от очи колата и тримата мъже… След това и Ема, чийто силует се изрязваше черен в края на вълнолома… Два месеца в морето…

Мишу продължаваше да си взема бележки, но избягваше да гледа оня, който разказваше.

— За пристигането имах нареждания… Най-сетне един бог знае как пристигнахме в определеното малко пристанище… Още не бяхме хвърлили въжетата, за да се долепим до кея, когато три полицейски катера с картечници и въоръжени с пушки хора ни обкръжиха, скочиха на палубата, прицелиха се в нас, като викаха нещо на английски и ни удряха с приклади, докато най-сетне ние вдигнахме ръце…

Слисахме се: толкова бързо стана всичко… не зная кой закара моя кораб до кея, нито как ни натъпкаха в един камион. Един час по-късно всеки от нас бе заключен в желязна килия в затвора Синг-Синг…

Поболях се… Никой не говореше френски… другите затворници ни подиграваха и ругаеха…

Там тия работи се свършват бързо… На другата сутрин ни заведоха пред нещо като съд, но адвокатът, който уж ни защищаваше, не ни бе казал и една дума…

Едва след това той ми съобщи, че съм осъден на две години тежък принудителен труд и на сто хиляди долара глоба, че корабът ми бил конфискуван и прочие… Аз не разбирах… Сто хиляди долара!… Клех се, че нямам пари… В такъв случай значеше не знам още колко години затвор…

Останах в Синг-Синг… Моите моряци трябва да са били отведени в друг затвор, защото никога вече не ги видях… Остригаха ме… Изпратиха ме да чукам камъни по шосето. Един свещеник искаше да ме просвети с Библията…

Вие нищо не знаете… Имаше богати затворници, които почти всяка вечер ходеха да се разхождат из града… А другите затворници бяха като слуги…

Но това няма значение… Едва след година срещнах един ден американеца от Брест, който бе дошъл там да посети един затворник… Аз го познах… Обадих му се… Той се позабави, докато си спомни, сетне силно се разсмя и ме заведе в залата за срещи.

Беше много сърдечен… Отнасяше се с мен като със стар другар… Каза ми, че винаги е бил агент на алкохолната забрана… Работел най-често в чужбина, в Англия, във Франция, в Германия, отдето изпращал на американската полиция сведения за корабите, които ще отплуват…

Но в същото време случвало му се да работи и за своя сметка… Така било и в тая сделка с кокаина, която щяла да донесе милиони печалба, защото на борда имаше десет бурета, по не знам колко франка грама… Той, значи, се бил свързал с французи, които трябвало да намерят кораб и част от средствата… Това бяха моите трима хора… И естествено печалбата щяла да се дели между тях четиримата…

Но чакайте!… Остава да ви разкажа най-хубавото… В същия ден, когато сме товарили кораба в Кемпер, американецът получил съобщение от отечеството си… Имало нов началник по алкохолната забрана… Контролът бил засилен… Купувачите в Америка се колебаели и поради това стоката можела да не се пласира…

Но срещу това една нова заповед обещавала на всеки, който помогне да се залови забранена стока, награда до третина от стойността на тая стока…

И това ми бе разказано в затвора, дето бях!… Узнах, че докато аз съм се готвел да отплувам и в тревога се питах дали ще стигнем живи до другия бряг на Атлантика, тримата обсъждали с американеца на самия кей какво да правят…

Дали да рискуват всичко за всичко?… Аз зная, че Доктора именно е настоявал да се съобщи на властите… По тоя начин поне една трета от капитала ще бъде сигурно възвърнат, без риск за усложнения…

А, от друга страна, американецът нагласил чрез един свой колега да отдели скришом част от заловения кокаин. Невероятни комбинации, да!…

„Хубавата Ема“ се плъзгаше по черната вода на пристанището… За последен път аз погледнах годеницата си, уверен, че след няколко месеца ще се върна, за да се оженим…

А те, които ни гледаха, че заминаваме, те знаеха, че още при пристигането ни ще бъдем заловени!… Те дори са смятали, че ние ще се защищаваме, че несъмнено ще бъдем убити в схватката, както по онова време това ставаше всеки ден край американските брегове…

Те знаеха, че моят кораб ще бъде конфискуван, че той не бе доизплатен и че аз нямах нищо друго в света!…

Знаеха, че мечтаех само да се оженя… И те гледаха как ние заминаваме!…

Ето това ми призна американецът в Синг-Синг, дето бях станал едно оскотяло същество между други такива… Той ми даде доказателства за това… Моят събеседник се смееше, тупаше се по бедрата и викаше: „Ама че негодници са тия тримата!“

Настъпи внезапно и пълно мълчание. И сред това мълчание всички се стреснаха, чувайки как моливът на Мишу дращи по една нова страница, която току-що бе обърнал.

Мегре погледна, проумявайки сега, буквите „SS“, татуирани върху ръката на исполина: „Синг-Синг!“

— Мисля, че щях да остана още десетина години в затвора… В тая страна човек никога нищо не знае сигурно… Най-малкото нарушение на правилника влече продължаване на наказателния срок, като в същото време ударите с надзирателски палки валят… Аз получих стотици… А отделно — удари от другарите ми!… И пак американецът направи постъпки в моя полза… Мисля, че бе отвратен от подлостта на ония, които той наричаше мои приятели!… За другар имах само едно куче… Едно куче, което отгледах на кораба, което ме бе спасило от удавяне и което въпреки строгата дисциплина те оставиха да живее при мене в затвора… Защото те гледат на тия неща по-иначе, не както ние… Истински ад!… Няма значение, че в неделя ви свирят музика, а сетне ви бият до кръв… Накрая аз вече не знаех дали съм човек… Стотици, хиляди пъти съм ридал…

И когато една сутрин ми отвориха вратата, като ме блъснаха с приклад в кръста, за да ме изпратят в цивилизования свят, аз глупаво се прострях в безсъзнание на тротоара… Вече не знаех да живея… Нямах вече нищо…

Но не! Имах едно нещо…

От разцепената му устна капеше кръв. Той забрави да я избърше. Госпожа Мишу закриваше лице с дантелената си кърпичка, от миризмата на която на човек му се повдигаше.

А Мегре пушеше спокойно, без да изпуска от очи Доктора, който продължаваше да пише.

— Имах решението да накарам ония, които ми причиниха това унищожение, да изпитат същата участ!… — продължи скитникът. — Не да ги убия!… Не!… Нищо не е да умреш… В Синг-Синг аз двайсет пъти се опитвах да умра, но безуспешно… Отказах да се храня, но ме храниха изкуствено… Да ги вкарам в затвора! Бих искал това да стане в Америка… Но то бе невъзможно…

Аз скитах из Бруклин, дето изредих всички занаяти, очаквайки да събера пари за връщане с параход… Платих дори за кучето си…

Нищо не знаех за Ема… Не стъпих в Кемпер, дето биха ме познали въпреки обезобразената ми муцуна…

Тук научих, че тя е келнерка и отвреме-навреме любовница на Мишу… А може би и на другите?… Щом е келнерка, това не е чудно, нали?

Не беше лесно да изпратя в затвора моите трима мръсници… А аз държах на това!… Нямах нищо друго освен това желание!… Живях с кучето си в една стара лодка, сетне в някогашния наблюдателен пост на върха Кабелу…

Почнах да се показвам на Мишу… Само да му се показвам!… Да му показвам грозното си лице, животинския си силует… Разбирате ли?… Исках да го уплаша… Исках да предизвикам у него такъв страх, че да го накарам да стреля срещу мене!… Аз може би щях да бъда пречукан… Но после?… Чакаше го каторга!… Ритници… Удари с приклад!… Отвратителни другари, по-силни от тебе, които те заставят да им служиш… Аз обикалях около вилата му… Изпречвах се на пътя му… Три дни, четири дни!… Той ме позна… Започна да излиза по-рядко… А все пак през всичкото това време тук животът не се бе променил. И тримата пиеха аперитивите си!… Хората ги поздравяваха!… А за да има какво да ям, аз крадях от изложените продукти… Исках да свърша по-скоро…

Един ясен глас се чу:

— Извинявайте, господин комисар! Тоя разпит без присъствието на следовател има ли законна стойност?

Беше Мишу!… Мишу, бял като платно, с изострени черти, със стиснати ноздри, с безцветни устни. Но Мишу, който говореше ясно, почти заплашително!

Мегре с поглед заповяда на един полицай да застане между Доктора и скитника. Беше крайно време. Леон Льо Герек ставаше бавно, привлечен от тоя глас, със стиснати юмруци, тежки като боздуган.

— Седни!… Седнете, Леон!…

И исполинът се подчини, дишащ пресипнало, а комисарят, изтърсвайки пепелта от лулата си, произнесе:

— Сега ще говоря аз…

XI
СТРАХЪТ

Ниският глас и отмереният говор на комисаря бяха в пълен контраст със задъханата реч на моряка, който го гледаше изкосо.

— Най-напред, господа, една дума за Ема… Тя узнава, че годеникът й е арестуван… Не получава повече нищо от него… Един ден по нищожна причина загубва службата си и става келнерка в „Адмиралски хотел“… Тя е бедно момиче, без никакви връзки… Мъжете я задирят, тъй както богатите клиенти задирят прислужниците… Минават две, минават три години… Тя не знае, че Мишу е виновен… Една вечер, повикана от него, отива в стаята му… И времето продължава да тече, животът си тече… Мишу има други любовници… Отвреме-навреме му хрумва да спи в хотела… Или когато майка му отсъствува, вика Ема у дома си… Безцветна любовна история, без любов… И животът на Ема е безцветен… Тя не е героиня… Тя пази в една мидена кутия едно писмо и една снимка, но това е само стара мечта, която всеки ден все повече избледнява…

Тя не знае, че Леон току-що се е върнал…

Не познава жълтото куче, което се върти около нея и което е било на четири месеца, когато корабът е заминал…

Една нощ Мишу й диктува някакво писмо, без да й каже за кого е предназначено… Определя се среща на някакъв човек в една необитаема къща в единадесет часа вечерта…

Тя пише… Келнерката!… Разбирате ли?… Леон Льо Герек не се е излъгал… Мишу го е страх!… Той чувствува живота си в опасност… Иска да премахне врага, който броди наоколо…

Но е страхливец!… Той почувствува нуждата сам да ми каже това високо!… Той ще се скрие зад една порта, в коридора, след като е изпратил до жертвата си писмото, връзвайки го с връвчица за шията на кучето…

Дали ще се осъмни Леон?… Ще поиска ли въпреки всичко да види някогашната си годеница?… В мига, когато той почука на портата, достатъчно е човек да даде един изстрел през кутията за писма и след това да избяга през уличката… И престъплението ще остане още по-загадъчно, защото никой няма да познае жертвата!…

Но Леон се усъмнява… Той може би броди из площада… Може би въпреки всичко ще се реши да отиде на срещата… Случайността е причина господин Мостаган да излезе в тоя миг от кафенето леко пийнал и да спре до прага на входа, за да запали пурата си… Не може да пази равновесие… Блъска се в портата… Това е сигналът… Един куршум го улучва право в корема…

Ето първата история… Мишу не сполучва с удара си. Прибира се в къщи… Гойар и Льо Помре, които са в течение на работата и са също тъй заинтересовани от изчезването на оня, който заплашва и тримата, са ужасени…

Ема разбира в каква игра са я вмъкнали… Може би е видяла Леон?… Може би съзнанието й се е прояснило и тя най-сетне е познала жълтото куче…

На другата заран аз съм на самото място… Виждам тримата мъже… Усещам техния ужас… Те предвиждат една драма!… А аз искам да узная отде смятат, че ще дойде ударът… И държа да се уверя, че не се лъжа…

Аз пуснах отрова, несръчно, в една бутилка с аперитив… Бях готов да се намеся, ако някой поискаше да пие… Но не! Мишу бди!… Мишу се бои от всичко, от хората, които минават, от онова, което яде, от онова, което пие… Той дори не смее вече да излезе от хотела!…

Ема се бе вцепенила до такава степен, че мъчно би могло да се намери по-трогателен образ на слисване. А Мишу за миг вдигна глава, за да погледне Мегре право в очите.

Сега той трескаво пишеше.

— Това е втората драма, господин кмете! И нашата тройка продължи да живее, все тъй обзета от страх… Гойар е най-впечатлителният от тримата и несъмнено по-малко лош екземпляр от другите двама. Историята с отровата го побърка съвсем… Почувствува, че рано или късно и той ще мине по реда си… Отгатна, че аз вече съм по верните дири… И решава да избяга… Да избяга, без да остави следи… Да избяга, без да могат да го обвинят, че е избягал… Той ще симулира някакво нападение, ще накара да помислят, че е мъртъв и че трупът му е хвърлен във водата на пристанището…

Преди това любопитството го принуждава да потършува в дома на Мишу, може би за да намери Леон и да му предложи мир… Там той открива следите от стъпките на недодялания мъж. И разбира, че и аз скоро ще ги открия.

Защото той е журналист!… Свръх всичко знае колко впечатлителни са тълпите… Знае, че докато Леон е жив, той, Гойар, никъде няма да бъде в сигурност… И измисля нещо наистина гениално: дописката, написана с лява ръка и изпратена в „Брестки фар“…

Там се говори за жълтото куче, за скитника… Всеки израз е пресметнат, за да посее ужас в Конкарно… И по тоя начин, ако хората видят човека с големите крака, има вероятност той да получи един куршум в гърдите…

Това щеше да се случи!… Почнаха да стрелят по кучето… Щяха да стрелят и срещу човека!… Едно обезумяло множество е способно на всичко…

Действително в неделя ужасът обзема Конкарно… Мишу не излиза от хотела… Той е болен от страх… Но е все тъй решен да се защищава докрай, с всички средства…

Аз го оставих сам, с Льо Помре… Не зная какво е станало помежду им… Гойар е избягал… Но Льо Помре, който е от почтено семейство, навярно е бил изкушен да се отнесе до полицията и готов по-скоро да разкрие всичко, отколкото да продължи да живее в тоя кошмар… Та какво рискува той?… Една глоба!… Кратък срок затвор… Само толкова!… Главното престъпление е било извършено в Америка.

И Мишу, който усеща, че той е вече разклатен душевно, и който носи на съвестта си убийството на Мостаган, Мишу, който иска на всяка цена да се измъкне само със своя помощ, не се поколебава да го отрови.

Там е Ема… Няма ли да заподозрат нея?…

Бих желал да ви говоря по-надълго за страха, защото той е основата на цялата тая драма. Мишу е обзет от страх… Мишу иска да победи повече страха, отколкото врага си…

Той познава Леон Льо Герек. Знае, че той не ще остави да го арестуват, без да се съпротивява… И за да бъде премахнат, разчита на куршум от жандармите или от някой уплашен жител.

Той не мърда оттук… Аз донесох смъртно раненото куче… Исках да разбера дали скитникът ще дойде да го потърси — и той дойде…

Оттогава никой вече не видя животното и това ми доказва, че то е умряло…

Само един звук излезе от гърлото на Леон.

— Да…

— Погребахте ли го?

— На Кабелу… На гроба му има кръстче от две борови вейки…

— Полицията намери Леон Льо Герек. Той избяга, защото единствената му мисъл е да застави Мишу да го нападне… Той го каза: иска да види Мишу в затвора… Моят дълг бе да попреча на нова драма и тъкмо затова арестувах Мишу, като в същото време го уверявах, че правя това, за да бъде в сигурност… Това не е лъжа… Но по тоя начин аз попречвах на Мишу да извърши други престъпления… Той е стигнал до последния предел… Способен е на всичко… Усеща се гонен от вси страни…

Няма значение, че още може да играе комедии, да ми приказва за телесната си слабост, да оправдава необикновения си страх с мистицизъм и с някакво старо предсказание, измислено от игла до конец.

Онова, което му трябваше, бе населението да се реши да убие врага му.

Мишу знае, че логически може да бъде подозиран за всичко, което се е случило досега… Самичък в тая килия той си блъска главата…

Няма ли някакво средство съвсем да отстрани подозренията?… Да се извърши ново престъпление, когато той е в затвора, може ли да има по-неоспоримо алиби?…

Майка му отива да го види… Тя знае всичко… Тя не бива да бъде подозирана, нито срещана от ония, които го преследват… Тя трябва да го спаси!…

Тя ще вечеря у кмета. Ще накара да я отведат във вилата й, дето лампата й ще свети цялата вечер… Ще се върне в града пешком… Всички ли спят?… Освен „Адмиралското кафене“!… Достатъчно е да почакаш някой да излезе оттам и да го издебнеш при ъгъла на улицата.

И за да не може да тича, ще се прицелиш в крака…

Това съвсем безполезно престъпление е най-тежкото обвинение срещу Мишу, макар че имаме вече и други. Тая сутрин, когато пристигнах тук, той беше в трескаво състояние… И най-важното — не знаеше, че в мига, когато се е стреляло срещу митничаря, скитникът беше пред очите ми…

Защото, преследван от полицията и жандармерията, Леон бе останал там, в безредно струпаните къщи. Той бърза да приключи… Не иска да се отдалечава от Мишу…

Спеше в една стая на празната къща. Ема от прозореца си го е видяла… И ето че отива при него… Тя му казва, тя вика, че не е виновна!… Пада пред него, влече се в краката му…

Сега той за пръв път я вижда отново насреща си, отново чува звука на гласа й… Тя е принадлежала на друг, на други…

Но и той, самият той какво ли не бе преживял?… Сърцето му се разтапя… Той грубо я хваща с ръка, сякаш за да я смаже, но само устните му смазват нейните устни…

Той вече не е самотният човек, човекът с една единствена цел, с една единствена мисъл… През сълзи тя му говори за възможно щастие, за живот, който може да бъде почнат наново…

И те тръгват двамата, без петак, в нощта… Отиват… няма значение къде… Изоставят Мишу на неговите ужаси…

Те ще се опитат да бъдат щастливи някъде…

Мегре бавно напълни лулата си, като изглеждаше един по един всички присъствуващи.

— Ще ме извините, господин кмете, че не ви държах в течение на моето разследване… Но когато пристигнах, бях уверен, че драмата току-що е започнала… За да се разберат скритите пружини, трябваше човек да я остави да се развие и в същото време — да се избягват колкото е възможно по-нататъшните нещастия… Льо Помре умря, убит от своя съучастник… Но такъв, какъвто го видях, убеден съм, че сам щеше да се убие в деня на арестуването му… Митничарят бе ударен с куршум в крака… Раната му ще заздравее в една седмица. Но въпреки това аз мога да подпиша заповед за арестуването на доктор Ернест Мишу за опит за убийство и нараняване на господин Мостаган и за умишлено отравяне на неговия приятел Льо Помре. Ето и друга заповед срещу госпожа Мишу за нощно нападение… Колкото за Жан Гойар, именуем Сервиер, мисля, че той може да бъде преследван само за оскърбление на правосъдието с комедията, която разигра…

Това бе единственото комично нещо. Чу се въздишка! Щастлива, лека въздишка от пълничкия журналист. И той има лице да избърбори:

— В такъв случай предполагам, че мога да бъда оставен на свобода срещу гаранция, нали?… Готов съм да внеса петдесет хиляди франка…

— Това ще реши прокуратурата, господин Гойар… Госпожа Мишу се бе свлякла на стола си, но синът й прояви повече издръжливост от нея.

— Нямате ли нещо да добавите? — попита го Мегре.

— Моля! Ще отговоря, когато бъда с моя адвокат. Дотогава запазвам си правото да възразявам по всякакъв начин срещу законността на тая очна ставка…

И той източи шията си — шия на младо мършаво петле, дето лъщеше жълтеникава адамова ябълка. Носът му изглеждаше сега още по-напреко. Той не изпущаше тефтерчето, дето си бе вземал бележки.

— А тия двамата?… — промълви кметът, като ставаше.

— Нямам никакво обвинение срещу тях. Леон Льо Герек призна, че целта му е била да накара Мишу да стреля срещу него… За тая работа той не е направил нищо друго, освен да му се покаже… Няма законен текст за…

— Освен за скитничество! — вмеси се жандармерийският поручик.

Но комисарят сви рамене по такъв начин, че поручикът се изчерви от това, което бе казал.

 

 

Макар че часът за обед отдавна бе минал, отвън имаше цяла тълпа и кметът се съгласи да даде колата си, завесите на която се затваряха херметически.

Ема се качи първа, след това Леон Льо Герек, най-сетне Мегре, който седна в дъното до младата жена, а морякът се настани несръчно на едно от допълнителните столчета.

Минаха през множеството много бързо. След няколко минути поеха към Кемперле и Леон стеснително и със замъглен поглед попита:

— Защо казахте това?

— Кое?

— Че вие сте пуснали отрова в бутилката?

Ема бе съвсем бледа. Тя не смееше да се облегне на възглавничките и несъмнено за първи път в живота си се возеше в лека кола.

— Така ми хрумна! — измърмори Мегре, стискайки със зъби лулата си.

Тогава момичето извика с отчаяние:

— Кълна ви се, господин комисар, че вече не знаех какво върша… Мишу ме бе накарал да напиша писмото… Сетне познах кучето. В неделя сутринта видях Леон, като се въртеше по площада… Тогава разбрах… Опитах се да заговоря на Леон, но той си отиде, без дори да ме погледне, като плю на земята… Исках да отмъстя за него… Исках… Не зная… не зная!… Бях като луда… Знаех, че те искат да го убият… Аз все така го обичах… Целия ден си блъсках главата да мисля… По обед изтичах до вилата на Мишу, за да взема отрова… Не знаех каква да избера… Той ми беше показвал стъкълцата, като ми казваше, че те стигат да се изтрови целият Конкарно…

Но кълна ви се, че нямаше да ви оставя да пиете… Поне така си мислех…

Тя хлипаше. Леон несръчно я тупаше по коляното, за да я успокои.

— Никога не ще мога да ви се отблагодаря, господин комисар… — извика тя между две ридания. — Това, което сторихте вие… то е… то е… нямам думи… то е толкова чудесно!…

Мегре гледаше единия и другия: той с разцепената си устна, с щръкнали коси и лице на грубиян, който се мъчи да се очовечи, тя със своята клета главица, обезкръвена в аквариума на „Адмиралското кафене“

— Какво смятате да правите?…

— Не знаем още… Да се махнем оттук… Може би да отидем в Хавър?… Аз можех да си изкарам прехраната по нюйоркските кейове…

— Върнаха ли ви дванайсетте франка?

Леон се изчерви и не отговори.

— Колко струва с влака оттук до Хавър?

— Не! Недейте, господин комисар… Защото тогаз… не знам как… Нали разбирате?…

Мегре чукна с пръст по стъклото на колата тъкмо когато минаваха край някаква малка гара. Извади две банкноти по сто франка от джоба си и рече:

— Вземете ги!… Аз ще ги туря в сметката си по командировката…

После ги избута навън и затвори вратичката, докато те още му благодаряха.

— В Конкарно!… С пълна скорост!…

Самичък в колата, той най-малко три пъти сви ре-мене, като човек, комуто много се ще да се подиграе сам със себе си.

Делото продължи цяла година. През цяла една година доктор Мишу се явяваше не по-малко от пет пъти седмично пред съдия-следователя с една кожена чанта, натъпкана с документи.

И при всеки разпит имаше нов повод за въртели.

Всеки документ от следственото дело бе предмет на спорове, на разследвания и на контраразследвания.

Мишу ставаше все по-слаб, по-жълт, по-болен, но не слагаше оръжие.

— Позволете на един човек, който няма да живее и три месеца…

Това бе любимият му израз. Той се защищаваше стъпка по стъпка, с хитроумни извъртания, с неочаквани възражения. И беше намерил един адвокат, още по-свадлив от него, който достойно го заместваше.

Осъден от наказателния съд във Финистер на двадесет години тежък принудителен труд, той шест месеца се надяваше, че делото му ще отиде в касационния съд.

Но на една снимка само отпреди месец, публикувана във всички вестници, е показан Мишу, все тъй мършав и жълт, с крив нос, с раница на гръб, кепе на глава, като се качва от остров Ре на кораба „Ла Мартиниер“, който откарва сто и осемдесет каторжници за Гвиана.

В Париж госпожа Мишу, която изтърпя три месеца затвор, сега интригува в политическите среди. Тя твърди, че ще успее да издействува ревизия на делото.

Вече си е осигурила помощта на два вестника. Леон Льо Герек се занимава с лов на херинги в Северно море с кораба „Ла франсет“, а жена му очаква бебе.

Мегре

I

Преди да отвори очи, Мегре свъси вежди, като че не вярваше па този глас, който току-що му бе извикал в най-дълбокия сън:

— Свако!…

Все така със затворени клепки, той въздъхна, опипа чаршафа и разбра, че не сънува, че става нещо, защото ръката му не бе напипала топлото тяло на госпожа Мегре там, където то трябваше да бъде.

Най-после отвори очи. Нощта беше светла. Госпожа Мегре, изправена до прозореца с малки стъкла, дърпаше пердето, докато долу някой разтърсваше вратата и грохотът отекваше из цялата къща.

— Свако! Аз съм…

Госпожа Мегре продължаваше да гледа навън, а косите й, прибрани с фуркети, й придаваха странен ореол.

— Филип е — каза тя, тъй като знаеше, че Мегре се е събудил и чака, обърнат към нея. — Ще станеш ли?

* * *

Мегре слезе пръв, обул на бос крак плъстените си пантофи. Бе си нахлузил набързо един панталон и вървешком по стълбата си наметна сакото. На осмото стъпало трябваше да наведе глава заради гредата. Обикновено правеше това, без да мисли. Този път забрави и се блъсна в горната греда, изръмжа, изруга, измъкна се от леденото стълбище и влезе в кухнята, където още се бе запазила малко топлинка.

На вратата имаше железни пръчки. От другата й страна Филип казваше на някого:

— Няма да се бавя много. Ще бъдем в Париж, Преди да се съмне.

Госпожа Мегре се обличаше, защото се чуваше как снове насам-натам из първия етаж. Мегре дръпна резето, кисел от това, че преди малко се бе ударил.

— А, ти ли си! — измърмори той, като видя племенника си, застанал на улицата.

Над обезлистените тополи плаваше огромна луна и така осветяваше небето, че се очертаваха и най-малките клонки, а зад завоя Лоара като че беше обсипана със сребристи пайети.

„Източен вятър!“ — помисли неволно Мегре, както би помислил всеки местен жител, като види как посивява повърхността на реката.

Това са привички, които човек усвоява на село, както и тази да стои, без да казва нищо, в рамката на вратата, да гледа неканения гост и да го чака да заговори.

— Нали поне не съм събудил леля?

Лицето на Филип беше премръзнало от студ. Зад него, в побелялото от скреж поле, се открояваше чудноватият силует на едно такси „Ж. 7“.

— Навън ли ще оставиш шофьора?

— Трябва да говоря веднага с вас.

— Влизайте бързо и двамата — обади се от кухнята госпожа Мегре, която палеше газена лампа.

И добави на племенника си:

— Още нямаме електричество. Тоест инсталацията е прокарана в къщата, но още не са ни пуснали тока.

И наистина в края на една жица висеше електрическа крушка. Има подробности от тоя род, които човек забелязва неволно. А когато е вече нервен, това е достатъчно, за да го раздразни. През следващите минути Филип трябваше често да се взира в тази крушка и в недобре обтегнатата й жица, които не служеха за нищо, освен да подчертават всичко старо, запазило се в тази селска къща, или пък всичко крехко в модерните удобства.

— От Париж ли идеш?

Още сънен, Мегре се облягаше на камината. Присъствието на таксито на пътя правеше въпроса излишен като крушката. Но има моменти, когато човек говори, за да се намира на приказки.

— Всичко ще ви разкажа, свако. Аз съм в ужасно положение. Ако не ми помогнете, ако не дойдете с мен в Париж, не зная какво ще стане с мене. Ще се побъркам. Ето на, не съм целунал леля.

И докосна три пъти бузите на госпожа Мегре, която бе навлякла върху нощницата си пеньоара. Той изпълни този ритуал като дете. Веднага след това седна до масата и хвана главата си с две ръце.

Мегре пълнеше лулата си, гледайки го, а жена му трупаше съчки в камината. Във въздуха имаше нещо необикновено, застрашително. Откакто се бе пенсионирал, Мегре бе загубил навика да става посред нощ и това му напомняше неволно за нощите, прекарани при болен или умиращ.

— Сам се чудя как съм могъл да бъда толкова глупав! — изхълца внезапно Филип.

Вълнението му се отприщи изведнъж. Той плачеше без сълзи. Оглеждаше се като човек, който търси да си изкара яда върху нещо, а в противовес на тази ненужна възбуда Мегре нагласяше фитила на газената лампа, първите пламъци се вдигаха от огнището.

— Най-напред ще трябва да пиеш нещо.

Свакото взе бутилка гроздова ракия и две чаши от един долап, в който имаше останки от хранителни продукти и миришеше на студено месо. Госпожа Мегре си обу дървените обувки, за да отиде да донесе дърва от сайванта.

— За твое здраве! И преди всичко се помъчи да се поуспокоиш.

Мирисът на пламтящите съчки се смесваше с аромата на ракията. Филип гледаше смаяно леля си, която изникна безшумно от мрака с цяла камара цепеници.

Той беше късоглед и под определен ъгъл очите му изглеждаха огромни зад стъклата на очилата, което му придаваше израз на детска уплаха.

— Това се случи нощес. Трябваше да стоя на пост на улица „Фонтен“…

— Момент — прекъсна го Мегре, като възседна един плетен стол и запали лулата си. — С кого работиш?

— С комисаря Амадийо.

— Продължавай.

Мегре смучеше бавно лулата си, примижал, и лелееше отвъд варосаната стена и полицата с бакърени тенджери образи, които му бяха толкова познати. В Дирекцията на полицията кабинетът на Амадийо беше последният отдясно, в дъното на коридора. Самият Амадийо беше слаб и тъжен човек, когото бяха назначили за комисар — групов началник, когато Мегре се пенсионира.

— Още ли има дълги мустаци?

— Още. Вчера получихме заповед за арестуване на Пепито Палестрино, собственик на „Флория“ на улица „Фонтен“.

— Кой номер?

— Петдесет и трети, до един оптически магазин.

— По мое време заведението се казваше „Тореадор“. История с кокаин ли?

— Главно с кокаин. А освен това и с нещо друго. Шефът чул, че Пепито е замесен в случая с Барнабе, един тип, който беше убит на площад „Бланш“ преди две седмици. Трябва да сте чели за това във вестниците.

— Свари кафе! — каза Мегре на жена си.

И с доволната въздишка на куче, което най-после си ляга, след като е свършило добра работа, той се облакъти върху облегалката на стола и подпря брада о скръстените си ръце. Отвреме-навреме Филип сваляше очилата си, за да обърше стъклата, и за няколко мига изглеждаше сляп. Беше висок червенокос момък, пълничък, с розова като бонбон кожа.

— Както знаете, ние вече не правим каквото си искаме. По ваше време не бихте си поплюли да арестувате Пепито посред нощ. Сега трябва да се спазва до буква законът. Затова шефът реши арестът да се извърши в осем часа сутринта. Бях натоварен дотогава да следя птичето…

Той потъваше в сгъстения покой на стаята, после внезапно, със сепване, си спомняше за своята трагедия и се озърташе объркано.

Мегре чувствуваше, че от няколкото произнесени фрази сякаш се излъчваха миризмите на Париж. Представяше си светещата фирма на „Флория“, портиера, който следи колите, и племенника си, който пристига вечерта и застава наблизо.

— Свали си пардесюто, Филип — намеси се госпожа Мегре. — Ще настинеш, когато излезеш.

Той беше в смокинг. Това правеше смешно впечатление в ниската кухня с дебели тавански греди и под от червени плочки.

— Сръбни още малко…

Ала Филип стана рязко, стиснал пестници до счупване, обзет от нов пристъп на гняв.

— Да знаехте, свако…

Искаше му се да заплаче, а не можеше. Погледът му се спря пак на електрическата крушка. Тупна с крак.

— Обзалагам се, че ей-сега ще ме арестуват!

Госпожа Мегре, която заливаше кафето с гореща вода, се обърна с тенджерата в ръка.

— Какви ги разправяш?

А Мегре продължаваше да пуши, разгръщайки яката със ситно червено везмо на пижамата си.

— Значи си стоял на пост срещу „Флория“…

— Не отсреща. Влязох — каза Филип, без да сяда. — В дъното на кабарето има малка кантора и Пепито е сложил там походно легло. И спи най-често на него, след като затвори.

По пътя мина каручка. Стенният часовник бе спрял. Мегре погледна своя часовник, който беше закачен на гвоздей над камината и показваше четири и половина часа. В оборите започваха да доят и каручките тръгваха към пазара в Орлеан. Таксито продължаваше да стои на пътя пред къщата.

— Исках да се изхитря — призна Филип. — Миналата седмица шефът ми три сол на главата и ми каза…

Той се изчерви, млъкна, опита се да прикове погледа си в нещо.

— Какво ти каза?…

— Не зная вече…

— А аз зная! Щом е Амадийо, трябва да е измътил нещо от рода на: „Вие сте фантазьор, господине, фантазьор като свако си!“

Филип не отговори нито с „да“, нито с „не“.

— С една дума, исках да се изхитря — побърза да продължи той. — Когато към един и половина клиентите си отидоха, аз се скрих в тоалетните. Помислих си, че ако Пепито е подушил нещо, може да се опита да укрие стоката. И знаете ли какво стана?

Мегре, още по-сериозен, поклати бавно глава.

— Пепито е бил сам. В това съм сигурен! И не щеш ли, по едно време се чу изстрел. Нужни ми бяха няколко секунди, за да разбера, после — още няколко секунди, за да изтичам до залата. Нощем тя изглеждаше по-голяма. Осветяваше я само една крушка. Пепито лежеше между два реда маси и при падането си бе прекатурил няколко стола. Беше мъртъв…

Мегре стана и си наля чаша ракия, макар че жена му правеше знак да не пие много.

— Това ли е всичко?

Филип се разхождаше напред-назад. И макар че обикновено не беше много словоохотлив, се разприказва със сух и злобен глас:

— Не, не е всичко! Тогава извърших глупост! Хвана ме страх. Не бях вече способен да мисля. Празната зала беше зловеща, сякаш пълна с мъгла. По земята и по масите се точеха книжни ленти. Пепито беше легнал някак особено, настрана, с ръка до раната си и имаше такъв израз, като че ме гледаше. Какво да ви кажа? Извадих револвера си и заговорих. Крещях каквото ми хрумне и гласът ми ме уплаши още повече. Навсякъде — тъмни ъгли, тапицерии, и ми се струваше, че всичко това мърда. Направих усилие. Отидох да погледна. Отворих рязко една врата, та й скъсах кадифето. Долу намерих електрическото табло и поисках да запаля осветлението. Натисках наслуки комутаторите: А това ме паникьоса още повече. Светна червен прожектор. Във всички ъгли забръмчаха вентилатори. „Кой е там?“ — извиках пак.

Той прехапа устни. Леля му го гледаше, развълнувана като него. Филип й беше сестрин син. Бе роден там, в Елзас, и Мегре го бе настанил в Дирекцията на полицията.

— По-добре да знаех, че е чиновник — бе казала майка му.

А сега той се задъхваше:

— Не ми се сърдете, свако. Аз самият не зная как стана това. Едва си спомням. Във всеки случай стрелях, защото ми се стори, че виждам нещо да мърда. Изведнъж се втурнах напред, после се спрях. Счуваха ми се стъпки, шепот. А виждах само празно пространство. Никога не бих повярвал, че залата е толкова голяма и осеяна с толкова препятствия. Накрая се озовах в кантората. На масата имаше револвер. Хванах го неволно. Цевта беше още топла. Извадих пълнителя и видях, че липсва един куршум…

— Глупак! — изръмжа Мегре през зъби.

Кафето димеше в чашите и госпожа Мегре със захарница в ръка стоеше пред тях и не знаеше какво върши.

— Съвсем си бях загубил ума. Пак ми се счу шум откъм вратата. Притичах. Чак след това забелязах, че държа във всяка ръка по едно оръжие.

— Къде сложи револвера?

Гласът на Мегре беше твърд. Филип сведе очи.

— Какви ли не мисли минаваха през главата ми. Ако сметнеха, че е извършено престъпление, щяха да помислят, че щом съм бил сам с Пепито…

— Боже мой! — изпъшка госпожа Мегре.

— Това трая само няколко секунди. Сложих револвера до ръката на трупа, за да създам впечатление, че е самоубийство, после…

Мегре се изправи и застана пред камината с ръце на гърба, в любимата си поза. Той не беше бръснат. Бе понапълнял от времето, когато заставаше така пред печката си в Дирекцията на полицията.

— И на излизане срещна някого, нали?

В това беше сигурен.

— Точно когато затварях вратата подире си, се блъснах в един човек, който минаваше по тротоара. Помолих за извинение. Лицата ни почти се докоснаха. Не зная дори дали след това наистина затворих вратата. Вървях пеш до площад „Клиши“. Взех такси и казах вашия адрес.

Госпожа Мегре сложи захарницата на буковата маса и попита бавно съпруга си:

— Кой костюм ще си сложиш?

Половин час цареше безредие.

Чуваше се как Мегре се бръсне и се облича в стаята си. Госпожа Мегре вареше яйца и разпитваше Филип.

— Имаш ли вест от майка си?

— Тя е добре. Трябваше да дойде в Париж за великденските празници.

Поканиха шофьора да влезе, но той отказа да свали тежкото си кафяво пардесю. По мустаците му трептяха капчици вода. Седна в един ъгъл и повече не помръдна.

— Къде са тирантите ми? — подвикна Мегре отгоре.

— В първото чекмедже на скрина.

Когато Мегре заслиза, видяха, че е облякъл палтото си с кадифена яка и си е сложил бомбето. Отблъсна поднесените му яйца и въпреки възражението на жена си изпи четвърта чаша ракия.

Беше пет и половина часът, когато вратата се отвори и тримата мъже се отправиха към таксито. Моторът заработи след дълги усилия. Госпожа Мегре трепереше при открехнатата врата, а газената лампа хвърляше танцуващи червеникави отражения върху малките стъкла на прозорците.

Като че се съмваше, толкова беше светло. Но беше февруари и самата нощ имаше сребрист оттенък. На всяко стръкче трева се крепеше капка скреж. Ябълковите дървета в съседната овощна градина бяха така побелели от мраз, че изглеждаха крехки като от стъклени нишки.

— За два-три дена! — подхвърли Мегре.

Филип, смутен, извика на свой ред:

— Довиждане, лельо!

Шофьорът затвори вратичката на колата и през първите минути само скърцаше със скоростите.

— Моля да ме извините, свако…

— Защо?

Защо ли? Филип не посмя да отговори. Той молеше за извинение, понеже чувствуваше, че в това заминаване има нещо драматично. Спомняше си силуета на свако си преди малко, до огнището, по пижама, стари дрехи, пантофи.

А сега едва смееше да го погледне. Вярно, до него стоеше Мегре, който пушеше лулата си, вдигнал кадифената яка, нахлупил шапка на чело. Но това не беше възторженият Мегре. Дори не беше самоувереният Мегре. Два пъти се бе обърнал към малкия си дом, който изчезваше.

— В осем часа ли ще дойде Амадийо на улица „Фонтен“? — запита той.

— В осем часа.

Имаха време. Таксито се движеше доста бързо. Минаха през Орлеан, където потегляха първите трамваи. След по-малко от един час стигнаха до Арпажонския пазар.

— Какво мислите, свако?

Въздушните течения стигаха до тях в дъното на колата. Небето беше ясно. На изток то започваше да се позлатява.

— Как успяха да убият Пепито? — въздъхна Филип, но не получи отговор.

Спряха в края на Арпажон, за да се стоплят в едно бистро и денят настъпи почти изведнъж, с бледо слънце, което се издигаше малко по малко на границата на полята.

— Бяхме само той и аз в…

— Мълчи! — рече Мегре уморено.

Племенникът му се сви в ъгълчето си с изражение на хванат в беля хлапак и не посмя повече да откъсне поглед от вратичката.

Влязоха в Париж, когато започваше бодрото улично оживление. Минаха край Белфорския лъв, по булевард „Распай“, по Пон-Ньоф…

Градът като че току-що бе измит с чиста вода, толкова свежи бяха цветовете. Керван от корабчета плаваше бавно срещу течението на Сена и влекачът, за да извести за своята флотилия, свиреше, изхвърляйки струи бяла пара.

— Колко минувачи имаше по улица „Фонтен“, когато ти излезе?

— Видях само тоя, когото блъснах.

Мегре въздъхна и изпразни лулата си, почуквайки я леко в тока си.

— На кое място искате да отидете? — попита шофьорът, който бе отворил прозорчето.

Спряха за малко на кея, за да оставят куфара на Мегре в един хотел, после се настаниха отново в таксито и поръчаха да кара към улица „Фонтен“.

— Безпокои ме не толкова това, което се е случило във „Флория“, колкото този човек, който се е блъснал в теб.

— Какво смятате?

— Нищо не смятам!

Това беше един от любимите му изрази, който изплува от миналото точно когато той се обърна и съзря толкова познатия някога силует на Съдебната палата.

— По едно време ми хрумна да отида да разправя всичко на големия шеф — промърмори Филип.

Мегре не отговори. И до улица „Фонтен“ не откъсна очи от гледката на Сена, която течеше през тънка синкаво златиста мъгла.

Спряха на стотина метра от номер 53. Филип вдигна яката на пардесюто си, за да скрие своя смокинг, ала въпреки това минувачите се обръщаха, като съзираха лачените му обувки.

Беше едва седем часът без десет минути. Вече миеха стъклата на бистрото „Табак Фонтен“ на ъгъла, което е отворено цяла нощ. Отиващи на работа хора изгълтваха там набързо кафе с мляко и кифла. Сервираше келнер, чернокос младеж от Оверн, защото собственикът си лягаше чак в 5—6 часа и ставаше по обед. На една маса, около някаква плоча, на която бяха надраскани резултати от игра на белот, се търкаляха угарки от пури и цигари.

Мегре купи пакет тютюн за лула, поиска един сандвич, докато Филип нервничеше от нетърпение.

— Какво се е случило тази нощ? — попита бившият комисар с пълна с хляб и шунка уста.

И като прибра парите, отговори равнодушно:

— Казват, че собственикът на „Флория“ бил убит.

— Палестрино ли?

— Не зная. Аз работя през деня. А денем не се занимаваме с нощните заведения.

Излязоха. Филип не смееше да каже нищо.

— Виждаш ли? — измърмори Мегре.

И изправен в края на тротоара, добави:

— Това е работа на човека, когото си блъснал, разбираш ли. Логически погледнато, не би трябвало да се знае нищо преди 8 часа.

Те вървяха към „Флория“, но се спряха на петдесетина метра. Пред вратата се виждаше фуражката на полицай. На другия тротоар се бяха насъбрали хора.

— Какво да правя?

— Началникът ти сигурно е на местопроизшествието. Върви при него и му кажи…

— А вие, свако?

Мегре повдигна рамене и продължи:

— … Кажи му истината…

— Ами ако ме попита къде съм ходил след това?

— Ще отговориш, че си дошъл при мен.

Тонът беше примиренчески. Бяха започнали погрешно и това е! Беше толкова глупава история, че да скърцаш със зъби.

— Моля да ме извините, свако!

— Без умилителни сцени на улицата! Ако те пуснат, ще се срещнем в „Халбата на Пон-Ньоф“. В случай че ме няма там, ще намериш бележка.

Дори не си стиснаха ръцете. Филип се втурна напред към „Флория“, към полицая, който не го познаваше и искаше да му препречи пътя. Наложи се инспекторът да покаже значката си, след което изчезна вътре.

А Мегре с ръце в джобовете стоеше на разстояние като зяпачите. Чакаше. Чака почти половин час, без да узнае нищо за това, което ставаше в заведението.

Комисарят Амадийо излезе пръв, следван от един твърде невзрачен човечец, който имаше вид на келнер в кафене.

И Мегре нямаше нужда от обяснения. Той знаеше, че това е минувачът, който е блъснал Филип. Сещаше се какво го питаше Амадийо.

— Точно тук ли се сблъскахте с него?

Келнерът кимна утвърдително. Комисарят махна с ръка да повика Филип, който бе останал вътре и се показа развълнуван като ученик от Консерваторията, сякаш цялата улица знаеше за подозренията, надвиснали над него.

— Този ли господин излизаше тогава? — вероятно запита Амадийо, подръпвайки кестенявите си мустаци.

Келнерът потвърди и това.

Имаше и други двама инспектори. Комисарят — групов началник, погледна часовника си и след кратка размяна на мнения келнерът се отдалечи и отиде в бистрото, а полицаите влязоха отново във „Флория“.

Четвърт час по-късно пристигнаха една след друга две коли. Това бяха представителите на прокуратурата.

— Трябва да се върна там, за да повторя показанията си — доверяваше келнерът на продавача в „Табак Фон-тен“. — Бързо още едно бяло вино „Виши“!

И смутен от тежкия поглед на Мегре, който пиеше бира до него, попита шепнешком:

— Кой е оня тип?

II

С прилежността на ученик Мегре нарисува правоъгълник и някъде в средата на този правоъгълник на-черта кръстче. След това с леко наведена глава погледна творението си и направи гримаса. Правоъгълникът представляваше „Флория“, а кръстчето беше Пепито. До самия край на правоъгълника Мегре обозначи друг, по-малък: кантората. И най-сетне в тази кантора с една точка бе отбелязан револверът.

Това не служеше за нищо. Не значеше нищо. Случаят не беше геометрична задача. И все пак Мегре упорствуваше, като смачка листа на топка и започна да рисува на друг лист.

Само че не мислеше вече за значението на правоъгълника и кръстчетата. Кривнал глава, той прилежно се мъчеше да долови оттук-оттам някой откъслек от фраза, някой поглед, да схване някакво мнение.

Той седеше сам на старото си място, в дъното на „Халбата на Пон-Ньоф“. И беше твърде късно да се пита дали бе постъпил правилно, или бе сгрешил, идвайки тук. Всички го бяха видели. Собственикът му бе стиснал ръката.

— Как е с кокошките и зайците?

Мегре седеше до прозореца и виждаше Пон-Ньоф, целия порозовял от слънцето, главното стълбище на Съдебната палата, вратата на затвора. С кърпа под мишница и весело лице собственикът на бирарията мислеше, че проявява любезност, като добави:

— Значи сте доволен, а! Дошли сте на разходка, за да видите отново другарите си!

Инспекторите по наблюдението на улиците и мебелираните стаи не бяха отвикнали да играят белот в „Халбата“, преди да тръгнат на обиколка. Между тях имаше нови, които Мегре не познаваше, ала другите, след като го поздравиха, зашепнаха на колегите си.

Именно тогава бе нарисувал първия си правоъгълник и първото си кръстче. Часовете минаваха. Като дойде време за аперитива, в помещението имаше десетина от „учреждението“. Славният Люка, който бе работил стотици пъти с комисаря, се приближи до него малко стеснително.

— Как сте, шефе? Дошли сте да подишате въздуха на Париж?

А Мегре между две облачета дим се задоволи да промърмори:

— Какво разправя Амадийо?

Нямаше смисъл да го лъже. Той виждаше добре лицата и познаваше достатъчно криминалната полиция, за да отгатне какво става. Беше обед, а Филип още не се бе явил в „Халбата“.

— Нали знаете какъв е комисарят Амадийо. Напоследък имаше неприятности в кабарето. А не е лесно да се отървеш от прокуратурата. Така че…

— Какво каза?

— Че сте тук, разбира се. Че ще се опитате да…

— Знам му аз приказката: казал е: „Ще хитрува.“

— Трябва да тръгвам — смотолеви Люка, който се смущаваше.

А Мегре си поръча нова бира и се задълбочи в майсторенето на своите правоъгълници, докато в това време почти на всички маси говореха за него.

Обядва на същото място, което слънцето бе огряло. Фотографът от отдела за установяване на самоличността се хранеше малко по-нататък. Пиейки кафето си, Мегре си повтаряше с молив в ръка:

— Пепито е бил тук, между два реда маси. Убиецът се е скрил където си иска. Скривалища не липсват. Стрелял е, без да знае, че този глупак Филип е вътре, после е тръгнал към кантората, откъдето е искал да вземе нещо. Тъкмо когато е сложил револвера си върху масата, чул шум и се скрил отново. Така че от този момент нататък и двамата са играели на криеница…

Колко просто. Излишно е да се търси друго обяснение. Накрая убиецът е стигнал до вратата, без да бъде забелязан, и се е добрал до улицата, докато Филип се е мотаел.

Дотук нищо необикновено. Първият попаднал там глупак би постъпил по същия начин. По-важното е след това: идеята да се нагласи работата така, че някой да познае Филип и да свидетелствува против него.

И наистина няколко минути по-късно това е било постигнато. Убиецът е намерил своя човек посред нощ в някоя пуста улица. Онзи блъснал полицая при излизането му и се завтекъл при регулировчика, който бил на пост на площад „Бланш“.

— Слушайте, господин полицай, преди малко видях един тип, който излизаше от „Флория“, сякаш е извършил нещо лошо. Толкова бързаше, че не си направи труда да затвори вратата.

Мегре, без да гледа колегите си, които пиеха бира в салона, се сещаше какво шепнеха старите на младите:

— Чувал ли си за комисаря Мегре? Това е той!

А Амадийо, който не го обичаше, сигурно е разгласил из коридорите на Дирекцията на полицията:

— Ще се опита да хитрува. Но ще видим!

В четири часа Филип още го нямаше. Вестниците излязоха с подробности за случая, включително и самопризнанието на инспектора. Още един удар на Амадийо.

В Дирекцията на полицията се вълнуваха, въртяха телефоните, ровеха се из досиетата, изслушваха свидетели и доносчици.

Ноздрите на Мегре потрепваха и отпуснат на пейката, той правеше търпеливо рисунчици с молива си.

На всяка цена трябваше да издири убиеца на Пепито. Ала ето че не беше във форма, страхуваше се, питаше се дали Ще успее. Следеше младите инспектори и се мъчеше да разбере какво мислят за него.

Чак в шест без четвърт Филип пристигна и постоя малко прав в салона, като че заслепен от светлината. Сядайки до Мегре, той се опита да се усмихне, измънка:

— Много време ми отне!

Беше така уморен, че прокара ръка по челото си, сякаш да събере мислите си.

— Излизам от прокуратурата. Съдия-следователят ме разпитва час и половина. Преди това ме накара да чакам два часа в коридора.

Наблюдаваха ги. И докато Филип говореше, Мегре гледаше хората пред себе си.

— Знаете ли, свако, че е много по-сериозно, отколкото мислехме.

За комисаря всяка дума имаше значение. Той познаваше съдията Гастамбид — дребен, педантичен, надменен баск, който претегляше думите си, дълги минути подготвяше фразата, която щеше да произнесе, а накрая я изтърсваше така, като че искаше да каже:

— Какво можете да отговорите на това?

И знаеше коридора горе, задръстен от подсъдими, заобиколени от полицаи, пейките с насядали нетърпеливи свидетели и разплакани жени. Щом са накарали Филип да чака, значи е било нарочно.

— Съдията ме помоли да не се занимавам с никакви дела, да не се опитвам да правя нищо преди завършването на следствието. Трябва да се смятам в отпуск и да бъда на негово разположение.

В „Халбата на Пон-Ньоф“ сега беше най-оживено: времето за вечерния аперитив. Всички маси бяха заети. Вдигаше се дим от лули и цигари. Отвреме-навреме някой новодошъл поздравяваше Мегре отдалеч.

Филип не смееше да погледне никого, дори събеседника си.

— Отчаян съм, свако.

— Какво още се е случило?

— Смяташе се, разбира се, че „Флория“ ще бъде затворена поне за няколко дни. Ала нищо подобно. Днес са се обаждали на няколко пъти по телефона, имало е тайнствено застъпничество. Изглежда, че „Флория“ е била продадена преди два дена и че Пепито вече не е бил неин собственик. Купувачът е използувал не знам какви връзки и тази вечер кабарето ще бъде отворено, както обикновено.

Мегре бе смръщил вежди. Дали заради това, което бе чул преди малко, или защото комисарят Амадийо, придружен от един колега, влезе и се настани в другия край на помещението?

— Годе! — извика внезапно Мегре на висок глас. Годе, инспектор в отдела, който следеше „висшето общество“, играеше на карти през три маси. Той се обърна с карти в ръка, поколеба се.

— Кога ще си свършиш играта!

И бившият комисар смачка всичките си хартийки и ги хвърли на земята. Изпи бирата си на един дъх и обърса устни, гледайки по посока на Амадийо.

Той бе чул. Наблюдаваше обстановката отдалеч, наливайки вода в своето перно. Най-после Годе се приближи заинтригуван.

— Искате да говорите с мен, господин комисар?

— Добър ден, старче! — каза Мегре, стискайки му ръката. — Едно просто сведение. Ти още ли си в отдела за „висшето общество“? Чудесно! Можеш ли да ми кажеш дали тази сутрин Кажо не се е мяркал в управлението.

— Чакайте. Мисля, че дойде към единадесет часа.

— Благодаря, старче.

Това беше всичко! Мегре гледаше Амадийо. Амадийо гледаше Мегре. И сега Амадийо се чувствуваше неловко, а Мегре сдържаше усмивката си.

Филип не смееше да се намеси. Случаят бе преминал на по-високо ниво. Играта се разиграваше извън неговия обсег, а той не знаеше дори правилата й.

— Годе! — извика нечий глас.

Този път всички в салона, които бяха от „учреждението“, трепнаха, гледайки инспектора, който стана отново с карти в ръка и тръгна към комисаря Амадийо.

Нямаше нужда да чуват изречените думи. Беше ясно. Амадийо казваше:

— Какво те запита той?

— Дали съм видял Кажо тази сутрин.

Мегре палеше лулата си, оставяйки кибритената клечка да изгори докрай, най-после стана и извика:

— Келнер!

Изправен с цял ръст, той чакаше рестото, като се оглеждаше вяло.

— Къде отиваме? — попита Филип, когато се озоваха навън.

Мегре се обърна към него, сякаш учуден, че го вижда тук.

— Ти ще си легнеш — рече той.

— А вие, свако?

Мегре повдигна рамене, пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи, без да отговори. Току-що бе прекарал един от най-неприятните дни в живота си. Дълги часове в ъгълчето си се бе чувствувал стар и размекнат, без сила, без мисъл.

Но беше настъпил прелом. Бе лумнало малко пламъче. И той щеше ей-сега да се възползува от него.

— Ще видите, дявол да ви вземе! — изръмжа, за да си придаде увереност.

През другите дни в този час той четеше вестник под лампата, протегнал крака към горящите цепеници.

* * *

— Често ли идвате в Париж?

Мегре, облакътен върху бара на „Флория“, поклати глава и се задоволи да отговори:

— Ами отвреме-навреме…

Доброто му настроение се бе възвърнало, добро настроение, което не се изразяваше в усмивки, а в добро самочувствие. Той притежаваше такава способност да се забавлява вътрешно съвсем сам, без ни най-малко да губи от привидната си сериозност. До него беше седнала някаква жена. Тя го бе помолила да я почерпи една чашка и той бе кимнал в знак на съгласие.

Преди две години професионална проститутка никога не би се излъгала. Пардесюто му с кадифена яка, черният му костюм от здрав серж, вратовръзката му — конфекция, не говореха нищо. Ако тя го смяташе за провинциалист, дошъл да се весели, значи се бе променил.

— Тук се е случило нещо, нали? — прошепна тя.

— Нощес е убит собственикът.

Тя се лъжеше и по отношение на погледа му, като го смяташе за весел. А беше далеч по-сложно! Мегре откриваше отново един отдавна напуснат свят. Той познаваше тази невзрачна женица, без да я познава. Беше сигурен, че тя не е вписана редовно в регистрите на префектурата и че в паспорта й е отбелязано „артистка“ или „танцьорка“. Що се отнася до бармана-китаец, който го обслужваше, Мегре би могъл да издекламира антропометричния му фиш. Гардеробиерка-та не се бе излъгала и го бе поздравила с безпокойство, ровейки в спомените си.

Между келнерите имаше най-малко двама, които Мегре бе викал някога в кабинета си за случай от подобен род като смъртта на Пепито.

Той си бе поръчал ракия с вода. Наблюдаваше разсеяно залата и инстинктивно, като на хартия, погледът му слагаше кръстчетата по местата им. Клиенти, чели вестниците, се информираха взаимно, а и келнерите ги осведомяваха, показвайки им мястото след петата маса, където е бил намерен трупът.

— Не искате ли да изпием бутилка шампанско?

— Не, малката.

Жената сигурно се досети, беше най-малкото заинтригувана, докато Мегре следеше с очи новия собственик, млад рус човек, когото познаваше като управител на дансинг в Монпарнас.

— Ще ме изпратите ли до в къщи?

— Да, разбира се! След малко.

В това време той отиде до тоалетните, отгатна мястото, където се е крил Филип. В дъното на залата съзря кантората, чиято врата беше открехната. Но това не беше интересно. Той познаваше декора още преди да стъпи на улица „Фонтен“. Също и актьорите. Обикаляйки помещението, можеше да посочи всяко лице и да каже:

— На тази маса са младоженци от Южна Франция, дошли да погуляят. Този вече пиян добряк е немец, който ще завърши нощта без портфейла си. По-нататък — светският танцьор със съдебно досие и пакетчета кокаин в джобовете. Той е съучастник на оберкелнера, който е лежал три години в затвора. Пълничката брюнетка е прекарала десет години в „Максим“ и е завършила кариерата си в Монмартр…

Мегре се върна на бара.

— Може ли да получа още един коктейл? — попита жената, която вече бе черпил.

— Как се казваш?

— Фернанд.

— Какво прави снощи?

— Бях с трима младежи, момчета от добри семейства, които искаха да вземат етер. Те ме заведоха в един хотел на улица „Нотр-Дам-дьо-Лорет“…

Мегре не се усмихна, но би могъл да продължи разказа.

— Най-напред всеки поред влезе в една аптека на улица „Монмартр“ и всеки купи по шишенце етер. Не знаех точно как щеше да стане това. Съблякохме се. Но те дори не ме погледнаха. Легнахме и четиримата на леглото. Когато смръкнаха от етера, един от тях се надигна и каза с особен глас: „О, но на гардероба има ангели… Колко са мили!… Ще ги хвана…“ Понечи да стане, но падна на килимчето. На мен пък от миризмата ми се гадеше. Попитах ги само това ли искат от мен и се облякох. Нали все пак трябваше да ги забавлявам. Между две глави на възглавницата имаше дървеница. И още чувам гласа на един от онези типове, който говореше като насън: „Имам дървеница под носа си!“ „Аз също!“ — въздъхна другият. И не помръдваха. И двамата бяха извърнали очи.

Тя гаврътна коктейла си на един дъх и отсъди:

— Смахнати.

Въпреки всичко започна да се безпокои.

— Ангажираш ли ме за нощта, а?

— О, да! О, да! — отговори Мегре.

Една завеса делеше бара от антрето, където се намираше гардеробът. От мястото си Мегре виждаше през процепа на завесата. Внезапно той слезе от табуретката и направи няколко крачки. Току-що бе пристигнал човек, който се обърна към гардеробиерката:

— Нищо ново ли няма?

— Добър ден, господин Кажо!

Последните думи бяха изречени от Мегре, с ръце в джобовете на сакото, с лула в устата. Събеседникът му, който беше обърнат гърбом към него, направи бавно полукръг, изгледа го от главата до петите и изръмжа:

— А, значи вие сте тук!

Зад тях имаше червена завеса и оркестър пред вратата, отворена към студената улица, където се разхождаше портиерът. Споменатият Кажо се двоумеше дали да свали пардесюто си.

Фернанд, която още не беше сигурна, си показа носа, но веднага се оттегли.

— Ще пиете ли една бутилка?

Най-после взел решение, Кажо предаде палтото си на гардероба, наблюдавайки Мегре.

— Щом желаете — прие комисарят. Оберкелнерът се завтече, за да ги отведе на свободна маса. Без да поглежда списъка на вината, новодошлият промърмори:

— Мюм 26!

Той не беше във вечерно облекло, ала носеше тъмносив костюм, зле скроен като костюма на Мегре. Дори не бе се бръснал скоро и бузите му бяха обрасли със сивкава брада.

— Мислех, че сте пенсиониран?

— Аз също!

Наглед това не значеше нищо и все пак Кажо се намръщи и с махване на ръка повика момичето, което продаваше пури и цигари. Фернанд се блещеше от бара. Що се отнася до младия Албер, който играеше ролята на съдържател на заведението, той пък се чудеше да се приближи ли или да не се приближи.

— Искате ли пура?

— Благодаря — каза Мегре, изпразвайки лулата си.

— За дълго ли сте в Париж?

— Докато убиецът на Пепито не влезе в затвора.

Те не повишаваха глас. Край тях хора в смокинги се забавляваха, като се замерваха с памучни топчета и книжни ленти. Саксофонистът разхождаше важно инструмента си между масите.

— За този случай ли са ви повикали?

Жермен Кажо имаше издължено мрачно лице и рунтави вежди, сиви като плесен. Той беше последният човек, когото можеше да очакваш да срещнеш в увеселително заведение. Говореше бавно, безстрастно и следеше скришом въздействието на всяка дума.

— Дойдох, без да ме викат.

— Работите за своя сметка?

— Точно така.

Това не говореше нищо. Самата Фернанд, изглежда, мислеше, че кавалерът й познава Кажо по съвсем чиста случайност.

— Откога сте купили кабарето?

— „Флория“ ли? Имате грешка. Тя е на Албер.

— Както е била и на Пепито.

Кажо не отрече, само се усмихна насила и спря ръката на келнера, който искаше да му налее шампанско.

— А нещо друго? — запита той с тон на човек, който търси тема за разговор.

— Какво е вашето алиби?

Нова усмивка, още по-безизразна, и Кажо издекламира невъзмутимо:

— Легнах си в 9 часа вечерта. Имах малко грип. Портиерката която ми чисти, ми направи грог и ми го донесе в леглото.

Нито единият, нито другият не обръщаха внимание на глъчката, която ги обграждаше като стена. Бяха свикнали на нея. Мегре пушеше лулата си, а другият — пура.

— Все още ли пиете Пугска вода? — запита бившият комисар, докато събеседникът му наливаше шампанско.

— Все още.

Те бяха един срещу друг като авгури, сериозни, малко намръщени, а някаква женица, която не знаеше кои са, се опитваше от една съседна маса да ги замеря с памучни топки по носа.

— Бързо сте издействували отварянето на заведението! — забеляза Мегре между две облачета дим.

— Аз винаги съм бил в много добри отношения с „учреждението“.

— Знаете ли, че има един младеж, който се е компрометирал глупаво в тази работа?

— Четох нещо подобно във вестниците. Някакъв невзрачен полицай, който се скрил в тоалетните и обзет от паника, убил Пепито.

Джазът продължаваше. Един англичанин, толкова пиян, че беше като вцепенен, мина край Мегре, измърморвайки:

— Извинете.

— Моля.

А Фернанд на бара го гледаше с неспокойни очи. Мегре й се усмихна.

— Младите полицаи са неблагоразумни — въздъхна Кажо.

— Именно това казах на племенника си.

— Вашият племенник интересува ли се от тия въпроси?

— Та той е тъкмо младежът, който се е криел в тоалетните.

Кажо не можеше да пребледнее, защото винаги имаше тебеширен цвят на лицето. Но побърза да изпие глътка минерална вода, а после обърса устата си.

— Толкова по-зле, нали?

— Именно това му казах.

Фернанд посочи с брадичка стенния часовник, който показваше един и половина. Мегре й направи знак, че отива.

— За ваше здраве — рече Кажо.

— И за ваше.

— Хубаво е при вас, на село, нали? Защото ми казаха, че сте били на село.

— Хубаво е, да.

— В Париж през зимата е нездравословно.

— И аз си помислих същото, когато научих за смъртта на Пепито.

— Недейте, моля ви — възрази Кажо, тъй като събеседникът му отваряше портфейла си.

Въпреки това Мегре сложи петдесет франка на масата и като стана, подхвърли:

— До скоро виждане!

Той само мина край бара и прошепна на Фернанд:

— Ела.

— Плати ли?

На улицата тя се поколеба дали да го хване под ръка. Както винаги, той държеше ръцете си в джобовете и вървеше с широки, бавни крачки.

— Ти познаваш ли Кажо? — попита тя най-сетне, като се запъна на „ти“.

— Той е от нашия край.

— Така ли! Трябва да се пазиш. Не му е чиста работата. Казвам ти го, защото ми се виждаш честен човек.

— Спала ли си с него?

Тогава Фернанд, която правеше две крачки за една на мъжа, отговори също просто:

— Той не спи!

Госпожа Мегре спеше в Мьон, в къщата, изпълнена с дъх на изгорели дърва и козе мляко. Филип най-после също бе заспал в хотелската си стая на улица „Де Дам“, до нощната масичка, на която бе сложил очилата си.

III

Мегре беше седнал в края на леглото, а Фернанд, кръстосала крака, въздъхна облекчено, изувайки обувките си. Със същата естественост тя повдигна зелената си копринена рокля, за да откопчае жартиерите на чорапите си.

— Ти няма ли да се съблечеш?

Мегре поклати отрицателно глава, но тя не забеляза това, защото прекарваше роклята през главата си.

Жилището на Фернанд представляваше малък апартамент на улица „Бланш“. Стълбата, застлана с червен килим, миришеше на паркетин. Когато Мегре се изкачи по нея, пред всички врати чакаха празни бутилки за мляко. След това минаха заедно през салон, задръстен с дреболии, и сега Мегре съзираше много чиста кухня, където всички предмети бяха подредени с придирчива грижливост.

— За какво мислиш? — попита Фернанд, която, сваляйки чорапите си, показа дълги и бели нозе, а после се загледа с интерес в пръстите им.

— За нищо. Може ли да запуша?

— Цигари има на масата.

С лула между зъбите, Мегре се разхождаше назад-напред, спираше се пред увеличения портрет на някаква петдесетгодишна жена, а после пред една медна саксия, в която имаше зелено растение. Подът беше лъснат и близо до вратата се забелязваха две парчета филц с формата на подметки, с които Фернанд сигурно си служеше, за да ходи насам-натам, без да цапа.

— Севернячка ли си? — попита той, без да я гледа.

— По какво съдиш?

Най-после той застана пред нея. Тя имаше коса с неопределен русоляв цвят, клонящ към червеникаво, неправилно лице, издължена уста, заострен нос, изпъстрен с луничави петна.

— От Робе съм.

Това личеше от начина, по който беше подреден и излъскан апартаментът, особено по реда, който цареше в кухнята. Мегре беше сигурен, че сутрин Фернанд се настанява там, до готварската печка, пие от огромна чаша кафе и чете вестник.

Сега тя гледаше кавалера си с леко безпокойство.

— Няма ли да се съблечеш? — повтори тя, като стана и се приближи до огледалото.

После веднага добави с подозрение:

— Защо дойде?

Тя предчувствуваше нещо ненормално. Мозъкът й работеше.

— Имаш право, не дойдох за това — призна Мегре с усмивка.

Той се усмихна пак, като видя, че тя грабна един халат, сякаш обзета изведнъж от свян.

— Тогава какво искаш?

Тя не се сещаше. Ала имаше навика да класифицира мъжете. Изучаваше обувките, вратовръзката, очите на своя посетител.

— Да не би да си от полицията?

— Седни. Ще си побъбрим като добри приятели. Не се лъжеш много, защото дълго време бях комисар в криминалната полиция.

Тя смръщи вежди.

— Не бой се! Аз не съм вече там! Оттеглих се като пенсионер на село и днес се намирам в Париж само защото Кажо е извършил една мръсотия.

— Значи такава била работата!… — каза тя на себе си, спомняйки си за двамата мъже, седнали на масата, които се държаха толкова странно.

— Трябва да намеря доказателство за това, а има хора, които не мога да отида да разпитвам.

Тя престана да му говори на „ти“.

— Искате да ви помогна? Така ли?

— Отгатна. Ти знаеш не по-зле от мен, че във „Флория“ всички са негодници, нали?

Тя въздъхна в знак на съгласие.

— Истинският собственик е Кажо, който държи също „Пеликан“ и „Зелената топка“.

— Изглежда, че е отворил нещо и в Ница. Най-после те седнаха от двете страни на масата и Фернанд запита:

— Не искате ли да изпиете нещо топло?

— Не сега. Ти си чула за случката на площад „Бланш“, станала преди две седмици. Към 3 часа сутринта минавал някакъв автомобил с трима-четири-ма мъже вътре. Между площад „Бланш“ и площад „Клиши“ вратичката се отворила и един от мъжете бил изхвърлен на шосето. Току-що бил убит с нож.

— Барнабе! — уточни Фернанд.

— Ти познаваше ли го?

— Идваше във „Флория“.

— Е, това е работа на Кажо. Не зная дали самият той е бил в колата, но Пепито е бил. А миналата нощ дошъл неговият ред.

Тя не каза нищо. Размишляваше със сбърчено чело и така приличаше на обикновена домакиня.

— Какво ви засяга това? — възрази тя най-после.

— Ако Кажо не ми падне, моят племенник ще бъде осъден вместо него.

— Високият рижав, който прилича на данъчен чиновник?

Сега беше ред на Мегре да се учуди.

— Отде го познаваш?

— От два-три дена идва на бара във „Флория“. Направи ми впечатление, защото не танцуваше и не разговаряше с никого. Вчера ме почерпи една чашка. Опитах се да измъкна нещо от него и той призна, без да признава, обясни ми, мърморейки неразбрано, че не можел да ми каже нищо, но че изпълнявал някаква важна задача.

— Идиот!

Мегре стана и се насочи право към целта.

— Значи се разбрахме? Ще получиш две хиляди франка, ако ми помогнеш да сложа ръка на Кажо.

Тя се усмихна неволно. Това я забавляваше.

— Какво трябва да направя?

— Като начало искам да разбера дали нощес нашият Кажо не се е отбивал в „Табак Фонтен“.

— Значи трябва да отида там тази вечер?

— Веднага, ако обичаш.

Тя свали пеньоара си и с рокля в ръка погледна за миг Мегре.

— Наистина ли да се обличам?

— Да, разбира се — въздъхна той, като сложи сто франка върху камината.

Тръгнаха заедно по улица „Бланш“. На ъгъла на улица „Дьо Дуе“ се разделиха, след като си стиснаха ръце, и Мегре се спусна по улица „Нотр-Дам-дьо-Лорт“. Когато пристигна в хотела си, с изненада забеляза, че си подсвирква.

* * *

В 10 часа сутринта се бе настанил в „Халбата на Пон-Ньоф“ и бе избрал маса, която слънцето огряваше на пресекулки, защото минувачите го закриваха на равни интервали. Във въздуха вече се усещаше пролетта. Животът на улицата беше по-весел, шумовете — по-остри.

В Дирекцията на полицията беше часът за докладите. В дъното на дългия коридор, от двете страни на който се редуват кабинетите, директорът на криминалната полиция приемаше своите сътрудници, които носеха досиетата. Комисарят Амадийо беше сред колегите си. Мегре разпознаваше гласа на големия шеф.

— Е, Амадийо, как върви случаят Палестрино?

Амадийо се навежда, подръпва мустаците си, понечва да се усмихне вежливо.

— Ето докладите, господин директор.

— Вярно ли е, че Мегре е в Париж?

— Така се говори.

— Но тогава защо, по дяволите, не идва при мен?

Мегре се усмихваше. Той беше сигурен, че ставаше точно така. Виждаше как издълженото лице на Амадийо се удължава още повече. И чуваше как той подхвърля:

— Може би си има причини.

— Вярвате ли наистина, че инспекторът е стрелял?

— Аз не твърдя, нищо, господин директор. Зная само, че върху револвера има негови отпечатъци. Намерен е втори куршум в стената.

— Но защо е направил това?

— Загубил е самообладание… Пращат ни за инспектори младоци, които не са подготвени за…

Филип тъкмо влизаше в бирария „Халбата на Пон-Ньоф“, тръгна право към свако си и поръча:

— Едно кафе с мляко. Успях да намеря всичко, което искахте от мен, но не беше лесно. Комисарят Амадийо ме държи под око! Другите ме гледат с недоверие.

Той обърса стъклата на очилата си и извади от джоба си разни книжа.

— Първо за Кажо. Отидох в картотеката и преписах фиша му. Роден е в Понтоаз и сега е на петдесет и девет години. Започнал като писар при адвокат в Лион и е бил осъден на една година за фалшифициране и използуване на фалшиви документи. Три години по-късно е осъден на шест месеца за опит за обир в Застрахователното. Това става в Марсилия. Губя следите му за няколко години, но ги откривам отново в Монте Карло, където е крупие. От този момент е доносчик на Обществената безопасност, но това не му пречи да се компрометира в една комарджийска афера, която и досега не е изяснена. Най-после, преди пет години, в Париж, е бил управител на „Източния кръжец“, който е чисто и просто игрален дом. Скоро закриват кръжеца, ала Кажо не се тревожи. Това е всичко. Оттогава живее на улица „Де Батиньол“, в жилище, където има само една чистачка. Продължава да се отбива на улица „Де Сосе“ и в Дирекцията на полицията. Собственик е на най-малко три нощни заведения, но ги управляват подставени лица.

— А Пепито? — изрече Мегре, който си бе взимал бележки.

— Двадесет и девет годишен. Роден в Неапол. Два пъти изгонван от Франция за контрабанда с наркотици. Няма други провинения.

— А Барнабе?

— Родом от Марсилия. Тридесет и две годишен. Три присъди, от които една за съучастие във въоръжен грабеж.

— Намерили ли са „стоката“ във „Флория“?

— Нищичко. Нито наркотици, нито документи. Убиецът на Пепито е отмъкнал всичко.

— Как се казва човекът, който те блъсна и доложи в полицията?

— Жозеф Одиа. Той е бивш келнер в кафене, който се занимава с конните състезания. Няма постоянно местожителство и е поръчал да изпращат кореспонденцията му в „Табак Фонтен“. Предполагам, че събира облозите за конния тотализатор.

— Тъкмо се сетих — каза Мегре, — срещнах твоята приятелка.

— Моята приятелка? — повтори Филип, като се изчерви.

— Едно високо момиче със зелена копринена рокля, което си черпил във „Флория“. Едва не спах с нея.

— Аз обаче не съм! — заяви Филип. — Ако тя ви е казала обратното…

Люка, който току-що бе влязъл, се колебаеше дали да се приближи. Мегре му направи знак да дойде.

— Ти ли се занимаваш със случая?

— Не съвсем, шефе. Исках само да ви съобщя на минаване, че Кажо е отново в учреждението. Пристигна преди четвърт час и се затвори с комисаря Амадийо.

— Ще пиеш ли една бира?

Люка напълни лулата си от кесийката за тютюн на Мегре. Беше часът, когато келнерите почистваха заведението, като търкаха стъклата с натрошен тебешир и посипваха дървени стърготини между масите. Съдържателят, тази вечер по черно сако, преглеждаше ордьоврите, наредени на една масичка.

— Мислите ли, че е Кажо? — попита Люка, снишавайки глас и посягайки към бирата си.

— Уверен съм.

— Не е весело!

Филип избягваше да се намесва, гледаше с уважение сътрапезниците си, които бяха работили заедно двадесет години и които отвреме-навреме, между две струи дим от Лулите, подхвърляха по някоя и друга дума.

— Той видя ли ви, шефе?

— Отидох да му кажа, че ще го хвана. Келнер! Още две бири!

— Той никога няма да признае.

Камионите на магазин „Самаритен“ минаваха зад стъклата, целите жълти под слънцето. Следваха ги със звън дълги трамваи.

— Какво смятате да правите?

Мегре повдигна рамене. И той самият не знаеше. Малките му очички бяха вторачени в Съдебната палата оттатък уличното движение, отвъд Сена. Филип си играеше с молива.

— Трябва да бягам! — въздъхна сержант Люка. — Налага се да водя следствие за един хлапак от улица „Сент Антоан“, нещо като поляк, който е изиграл няколко мръсни номера. Ще бъдете ли тук днес следобед?

— Навярно.

Мегре също стана. Филип се обезпокои:

— Да дойда ли с вас?

— По-добре не идвай. Върни се в Дирекцията на полицията. Ще се срещнем пак тук за обед.

Той хвана автобуса и след половин час се качи при Фернанд. Тя се забави няколко минути, преди да му отвори, защото още лежеше. Стаята беше обляна в слънце. Чаршафите на разхвърляното легло блестяха.

— Вече! — учуди се Фернанд, придържайки пижамата си плътно загърната. — Аз спях! Почакайте за момент.

Тя мина в кухнята, запали газения котлон и напълни една тенджерка с вода, без да престава да говори.

— Отидох в „Табак“, както ми заръчахте. Изглежда, не се съмняват в мен. Знаете ли, че съдържателят има и публичен дом в Авиньон?

— Продължавай.

— Там имаше една маса, на която играеха белот. Аз се престорих на такава, дето се е влачила цяла нощ и е уморена.

— Не забеляза ли един дребен брюнет на име Жозеф Одиа?

— Чакайте! Във всеки случай имаше един Жозеф. Разправяше, че прекарал следобеда у някой си съдия-следовател. Но вие знаете как става това. Играят. Белот! Ребелот! Твой ред е, Пиер… После подхвърлят някоя фраза… Някой отговаря от тезгяха… Пас!… Втори пас!… Твой ред е, Марсел!… Съдържателят също играеше. Имаше и един негър…

„Ще пиеш ли нещо?“ — запита ме някакъв едър брюнет и ми посочи един стол до себе си.

Не отказах. Той ми показа картите си.

„Все пак — рече тоя, когото наричаха Жозеф — според мен е опасно да се замесва полицай. Утре трябва пак да ме изправят на очна ставка с него. Има добродушна, идиотска физиономия, разбира се…“

„Коз купа!“

„Кварта майорна!“

Фернанд прекъсна разказа си.

— Ще пиете ли и вие една чашка кафе?

А миризмата на кафето изпълваше вече трите стаи.

— Аз, разбирате ли, не можех да им заговоря направо за Кажо. Казах им:

„Значи така, вие сте тук всяка вечер?“

„Така изглежда…“ — отговори съседът ми.

„И не сте чули нищо снощи?“

Мегре, свалил пардесюто и шапката си, бе открехнал прозореца и в стаята нахлу уличният шум. Фернанд продължи:

— Отговори ми, като ме изгледа особено:

„Я гледай!. Ти да не би да си развратница?“

Виждах, че се разпалваше. Както си играеше, ме галеше по коляното. И добави:

„Ние тука никога нищо не чуваме, разбираш ли? С изключение на Жозеф, който е видял каквото трябва.“

При тези думи прихнаха да се кикотят. Какво можех да сторя? Не смеех да отдръпна крака си.

„Пак пика! Терца майорна и белот!“

„Все пак голям чешит е!“ — каза тогава Жозеф, който пиеше грог.

Този, който ме галеше, се прокашля, преди да промърмори:

„Бих предпочел да се среща по-рядко с ченгетата. Разбирате ли?“

Мегре преживяваше тази сцена. Той почти можеше да наименува всяко лице. Знаеше, че съдържателят на бистрото държеше публичен дом в Авиньон. А високият брюнет сигурно беше собственикът на „Купидон“ в Безие и на заведение в Ним. Що се отнася до негъра, той влизаше в състава на един квартален джазов оркестър.

— Не споменаха ли някакво име? — попита Мегре Фернанд, която разбъркваше кафето си.

— Никакво име. Два-три пъти казаха „Нотариуса“. Помислих, че това е Кажо. Той наистина има вид на пропаднал нотариус.

Но чакайте! Не съм свършила! Не сте ли гладен? Трябва да беше три часът. Чуваше се как смъкваха ролетките на „Флория“. Моят съсед, който продължаваше да ми търка коляното, започна да ме нервира. Точно тогава вратата се отвори и влезе Кажо, като докосна периферията на шапката си, но без да поздрави компанията.

Никой не вдигна глава. Чувствуваше се, че всички го гледат изпод вежди. Съдържателят изтича зад тезгяха си.

„Дай ми шест пури и една кутия кибрит“ — каза Нотариуса.

Малкият Жозеф не помръдваше. Той се взираше в дъното на грога си. Кажо пък запали една пура, подреди останалите в джоба на сакото си, потърси банкнота в портфейла си. Муха да прехвръкнеше, щеше да се чуе.

Трябва да се каже, че мълчанието не го смущаваше. Той се обърна, погледна всички спокойно, хладно, после пак докосна шапката си и излезе.

Докато Фернанд топеше хляба си с масло в кафето, пижамата се бе разтворила и откриваше заострена гръд.

Тя трябва да беше на двадесет и седем или двадесет и осем години, но имаше тяло на малко момиченце и гърдите й бяха светлорозови, едва оформени.

— Не са казали нищо; а после? — попита Мегре, регулирайки неволно газения котлон, на който започваше да съска чайник с вода.

— Спогледаха се. Смигнаха си. Съдържателят се; върна на мястото си с въздишка.

— Това ли е всичко?

— Жозеф, който изглеждаше смутен, обясни: „Знаете ли, той не е горделив!“

Улица „Бланш“ в този час имаше почти провинциален вид. Чуваше се как отекват стъпките на конете, впрегнати в тежък фургон с бира.

— Другите се подсмихваха. Онзи, който ми стискаше крака, измърмори: „Вярно, той не е горделив! Ама е достатъчно хитър, за да ни вкара всички с двата крака. Казвам ви, че предпочитам да не ходи всеки ден в Дирекцията на полицията!“

Фернанд завърши разказа си, стараейки се да не забрави нищо.

— Веднага ли се прибра?

— Беше ми невъзможно.

Тези думи като че ли не се харесаха на Мегре.

— Е — побърза да добави тя, — не го доведох тук. По-добре да не показваш на тия хора, че имаш това-онова. Той ме пусна да си тръгна чак в 5 часа.

Тя стана и отиде до прозореца да подиша свеж въздух.

— А сега какво да правя?

Мегре се разхождаше замислен.

— Как се казва тоя твой клиент?

— Йожен. На табакерата му има два златни инициала: Й. Б.

— Искаш ли тази вечер да отидеш пак в „Табак Фонтен“?

— Ако е необходимо.

— Заеми се най-вече с тоя, който се нарича Жозеф, малкият, дето е съобщил на полицията.

— Той не ми обръщаше внимание.

— Не искам това от теб. Слушай добре всичко, което казва.

— А сега, ако позволите, ще трябва да се занимая с домакинството — рече Фернанд, връзвайки косата си с кърпа.

Стиснаха си ръцете. А когато се спущаше по стълбата, Мегре не подозираше, че още същата вечер в Монмартр ще има хайка, че полицаите ще се насочат специално към „Табак Фонтен“ и че ще откарат Фернанд в ареста.

А Кажо знаеше това.

— Искам да ви посоча половин дузина жени, които не отговарят на изискванията на закона — казваше той в същия момент на началника на нравствената полиция.

И преди всичко Фернанд, която трябваше да се на-тика в арестантската кола!

IV

Когато се почука на вратата, Мегре, който току-що се бе избръснал, почистваше бръснача си. Беше 9 часът сутринта. От 8 часа беше буден: но — нещо, което му се случваше рядко — бе стоял дълго в леглото, да гледа полегатите слънчеви лъчи и да слуша шумовете на града.

— Влезте! — извика той.

И сръбна глътка студено кафе, останало на дъното на чашата му. Стъпките на Филип се поколебаха в стаята, най-после стигнаха до тоалетната.

— Добър ден, синко.

— Добър ден, свако.

Само по гласа Мегре разбра, че работата върви зле. Той закопча ризата си и вдигна глава към своя племенник, който беше със зачервени клепачи и подпухнали ноздри като плакало дете.

— Какво става?

— Арестуват ме!

Филип изрече това с такъв тон и по такъв начин, както би съобщил: „Разстрелват ме след пет минути.“

Същевременно той подаваше един вестник, на който Мегре хвърли поглед, продължавайки да се облича:

„Въпреки отричането на инспектор Филип Лауер, съдия-следователят Гастамбид е решил да го постави под арест още тази сутрин.“

— „Екселсиор“ помества снимката ми на първа страница — добави трагично Филип.

Свако му не каза нищо. Нямаше какво да се каже. С тиранти върху бедрата, бос по пантофи, той сновете назад-напред, огрян от слънцето, и търсеше лулата си, после тютюна и накрая кутията кибрит.

— Не мина ли оттам тази сутрин?

— Аз идвам от улица „Де Дам“. Прочетох вестника, докато пиех кафето си с кифла на булевард „Де Батиньол“.

Беше чудна утрин. Въздухът беше свеж, слънцето — сияйно, парижкото гъмжило — напрегнато и живо като буен балет. Мегре открехна прозореца и в стаята нахлу грохотът на кейовете и блесна бавното течение на Сена.

— Е, трябва да отидеш там, момчето ми! Какво да ти кажа?

Все пак той не искаше да се разчувствува заради този хлапак, който се бе отказал от свежата долина сред Вогезите, за да я замени с коридорите на криминалната полиция!

— Разбира се, няма да те глезят като у вас!

Майка му беше сестра на госпожа Мегре и това е всичко. Къщата им не беше къща, а същински инкубатор: „Филип ще се прибере… Филип ще огладнее… Изгладени ли са ризите на Филип?…“

И ястия, готвени на слаб огън, кремове, ликьори домашно производство! И стръкчета лавандула в скрина с бельото!

— Има и още нещо — каза Филип, докато свако му нагласяше подвижната си яка. — Снощи ходих във „Флория“.

— Естествено!

— Защо да е естествено?

— Защото те посъветвах да не ходиш там. Каква глупост си направил?

— Никаква. Побъбрих с онова момиче, Фернанд, нали я знаете. Тя ми даде да разбера, че работи с вас и че имала да изпълнява не знам каква си задача в бистрото на ъгъла на улица „Дьо Дуе“. Когато си тръгвах, я проследих машинално. Беше по пътя ми. Обаче на излизане от бистрото я спряха инспекторите от нравствената полиция и я накараха да се качи в полицейската кола.

— Обзалагам се, че си се намесил!

Филип наведе глава.

— Какво ти отговориха?

— Че знаят добре какво вършат.

— А сега бягай — въздъхна Мегре, който търсеше вратовръзката си. — Не се безпокой.

Той сложи ръце на раменете му, целуна го по двете бузи и за да свърши с тази сцена, изведнъж се престори на много зает. Едва когато вратата се отвори и затвори отново, повдигна глава, прегърби се и измърмори няколко неясни срички.

Щом се озова на кейовете, първата му работа бе да купи „Екселсиор“ от една будка и да погледне снимката, която беше поместена наистина на първа страница с текста:

„Инспектор Филип Лауер, обвинен, че е убил Пепито Палестрино, когото е бил натоварен да следи.“

Мегре крачеше бавно по Пон-Ньоф. Снощи не бе стъпвал във „Флория“, а се бе въртял около дома на Кажо на улица „Де Батиньол“. Това беше доходна къща отпреди петдесет години, като повечето къщи в квартала. Коридорът и стълбището бяха лошо осветени. Забелязваха се тъжни и мрачни апартаменти, прозорци с мръсни пердета, мебели с избеляло кадифе.

Апартаментът на Кажо се намираше на мецанина. В този час той беше пуст и Мегре влезе в къщата като свой, изкачи се до четвъртия етаж, после слезе обратно.

На вратата на Нотариуса имаше секретна брава, иначе комисарят може би щеше да се изкуши. Когато мина край портиерската стаичка, портиерката, която бе прилепила лице о стъклото, дълго го наблюдава.

Какво би могло да се направи? Мегре прекоси пеш почти цял Париж с ръце в джобовете, дъвчейки и предъвквайки едни и същи мисли.

Някъде, в „Табак Фонтен“ или на друго място, имаше ядро от злосторници, които вършеха спокойни малките си афери извън законите. И Пепито беше от тях. Барнабе — също.

А Кажо, който беше главатарят, ги ликвидираше или организираше ликвидирането им един след друг.

Обикновено уреждане на сметки! Полицията едва ли щеше да се занимава, ако това говедо Филип…

Мегре бе стигнал до Дирекцията на полицията. Двама инспектори, които излизаха, го поздравиха, без да крият чувствата си, и той прекоси преддверието, пресече двора и мина край отдела за наблюдение на мебелираните стаи.

Горе беше часът за докладите. В широкия коридор петдесет инспектори на групички спореха на висок глас, предаваха си сведения и фишове. Отвреме-навреме вратата на някой кабинет се отваряше. Извикваха някакво име и призованият отиваше, където му заповядваха.

Когато се появи Мегре, за няколко секунди настъпи мълчание и смут. Но той мина покрай групите така непринудено, че инспекторите, за да прикрият смущението си, веднага подновиха разговорите си.

Отдясно, мебелирана с фотьойли с червено кадифе, се виждаше чакалнята на директора. Там, седнал в ъгъла, чакаше един единствен посетител: това беше Филип, който, подпрял брадата си с ръка, гледаше вторачено пред себе си.

Мегре се отдалечи в обратна посока, стигна до дъното на коридора и почука на последната врата.

— Влезте! — произнесе някой отвътре.

И всички видяха как той влиза с шапка на глава в кабинета на комисаря Амадийо.

* * *

— Добър ден, Мегре.

— Добър ден, Амадийо.

Те си докоснаха кранчетата на пръстите, както някога, когато се виждаха всяка сутрин. Амадийо направи знак на един инспектор да излезе, после промърмори:

— Искате да говорите с мен ли?

С фамилиарно движение Мегре седна на ръба на бюрото и взе кибрита от масата, за да запали лулата си.

Колегата му бе дръпнал фотьойла си и се бе облегнал назад.

— Как е на село?

— Благодаря. А тук?

— Все същото. Трябва да отида при шефа след пет минути.

Мегре се престори, че не разбира какво значи това и разкопча пардесюто си, без да бърза. Той беше тук като у дома си, а това бюро наистина бе негово в продължение на десет години.

— Неприятности ли ви създава вашият племенник? — атакува Амадийо, който беше неспособен да мълчи дълго. — Държа да ви кажа, че на мен ми създава още повече неприятности, отколкото на вас. Аз ядох калая. А знаете, че работата стигна далеч. Лично министърът прати записка на шефа. Така че сега нямам повече какво да кажа. Съдия-следователят ръководи всичко. Мисля, че Гастамбид беше вече в прокуратурата по ваше време?

Телефонът иззвъня. Амадийо вдигна слушалката до ухото си, смотолеви:

— … Да, господин директор… Добре, господин директор… След няколко минути… Не съм съвсем сам… Да… Именно…

Мегре знаеше темата на този разговор. В другия край на коридора току-що бяха въвели Филип при шефа.

— Имате ли да ме питате нещо? — каза Амадийо, ставайки. — Нали чухте. Шефът ме вика.

— Два-три малки въпроса. Първо, знаеше ли Кажо, че е ставало въпрос да се арестува Пепито?

— Не ми е известно. Впрочем не разбирам какво значение има това.

— Извинявайте. Аз познавам Кажо. Зная каква роля играе в учреждението. Зная също, че понякога не криете доносниците си. Идвал ли е той тук два-три пъти преди драмата?

— Мисля, че да. Да, спомням си…

— Друг въпрос: знаете ли адреса на Жозеф Одиа, келнера от кафене, който минавал по улица „Фонтен“ точно навреме, за да се блъсне във Филип?

— Той спи в хотела на улица „Льопик“, ако не се лъжа.

— Проверихте ли добре алибито на Кажо?

Амадийо се усмихна престорено.

— Слушайте, Мегре, все пак аз си познавам занаята!

Но това не беше краят. Мегре бе забелязал на бюрото жълта картонена папка с надписа на нравствената полиция.

— Значи това е вече докладът за арестуването на Фернанд Боске?

Амадийо гледаше другаде, може би щеше да обясни откровено всичко на събеседника си, но с ръка на дръжката на вратата се задоволи най-после да измърмори:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Кажо е накарал нравствената полиция да арестува една девойка. Къде е тя сега?

— Не зная.

— Ще ми позволите ли да хвърля един поглед на досието?

Трудно можеше да му се откаже. Мегре се наведе, прочете няколко реда и заключи:

— В момента тя трябва да е в антропометричната служба…

Звънът на телефона отекна отново. Амадийо махна с ръка.

— Извинявам се, но…

— Зная. Шефът ви чака.

Мегре закопча пардесюто си и излезе от кабинета едновременно с комисаря. Вместо да поеме по стълбата, той вървя с него до чакалнята с червените фотьойли.

— Ще бъдете ли така добър да попитате шефа може ли да ме приеме?

Амадийо бутна една тапицирана врата. Разсилният също изчезна в кабинета на директора на криминалната полиция, където бе въведен Филип. Мегре почака прав, с шапка в ръка.

— Директорът е много зает и ви моли да дойдете пак следобед.

Мегре се обърна полукръгом и мина отново край групичките на инспекторите. Чертите му бяха малко по-сурови, но той беше готов да се усмихва и се усмихваше невесело.

* * *

Не излезе отново на улицата, а пое по тесните коридори, по извитите стълби, по които се стигаше до най-горните етажи на Съдебната палата. Така се озова пред помещенията на антропометричната служба и отвори вратата. Измерването на жените бе завършило. Петдесетина мъже, задържани през нощта, се събличаха в една боядисана в сиво стая и трупаха дрехите си по пейките.

Щом останеха голи, те влизаха един по един в съседната стая, където служители в черни престилки вземаха отпечатъци от пръстите им, настаняваха хората на антропометричния стол и подвикваха измеренията им, както продавачи в големите магазини съобщават на касата за някоя продажба.

Миришеше на пот и кир. Болшинството от мъжете, замаяни, повече или по-малко смутени от голотата си, се оставяха да ги блъскат от ъгъл в ъгъл и изпълняваха движенията, които им заповядваха, още по-несръчно поради това, че мнозина не знаеха френски.

Мегре се ръкуваше сърдечно със служителите и чуваше неизбежните фрази:

— На обиколка ли сте дошли? Как е на село? Трябва да е чудесно по това време!

Неоновата лампа осветяваше ярко една малка стаичка, където работеше фотографът.

— Много ли бяха жените тази сутрин?

— Седем.

— Имате ли фишовете?

Те се търкаляха на една маса, защото още не ги бяха класирали. Третият беше на Фернанд, с отпечатъци на петте пръста, несръчен подпис и ужасно натуралистичен портрет.

— Тя нищо ли не каза? Не плака ли?

— Не. Беше много кротка.

— Знаете ли къде е откарана?

— Не ми е известно дали са я пуснали, или ще я държат няколко дни в „Сен Лазар“…

Погледът на Мегре блуждаеше по голите мъже, строени в редица като в казарма. Той вдигна ръка към шапката си и рече:

— Довиждане!

— Тръгвате ли си вече?

Беше пак на стълбата, където нямаше стъпало, на което да не бе стъпвал хиляди пъти. Друга стълба отляво, по-тясна от първата, водеше за лабораторията, в която му бяха познати и най-малките кътчета, и най-малките стъкълца.

Озова се отново на втория етаж, откъдето тълпата инспектори току-що се бе разпръснала. Пред вратите започваха да застават посетители, хора призовани или дошли по свое желание да се оплачат, или пък да направят някакво разкритие.

Той, Мегре, бе прекарал по-голямата част от живота си в тази обстановка и ето че изведнъж гледаше около себе си с нещо като отвращение.

Дали Филип се намираше още в кабинета на началника? По всяка вероятност не! В този момент той беше арестуван и двама от колегите му го водеха към кабинета на съдия-следователя!

Какво ли са му казали зад тапицираната врата? Дали са били откровени, да му говорят прямо?

— Вие сте извършили глупост. Има толкова улики против вас, че обществеността ще се чуди защо сте още свободен. Но ние сме натоварени да разкрием истината. Вие оставате наш служител.

Сигурно не са му казали точно това. Мегре сякаш чуваше началника — изпитващ неудобство в очакване на Амадийо — да мърмори, прокашляйки се:

— Инспекторе, в същност нямам основание да ви се радвам. Вие влязохте тук по-лесно от други благодарение на застъпничеството на вашия свако. Показахте ли се достоен за тази благосклонност?

А Амадийо добавя:

— Отсега нататък вие сте в ръцете на съдия-следователя. И при най-голямото желание не можем да направим нищо за вас.

И все пак този Амадийо с издълженото си бледо лице и кестенявите си мустаци, които непрекъснато приглаждаше, не беше лош човек. Той имаше жена, три деца, от тях едно момиче, на което искаше да осигури зестра. Открай време смяташе, че е заобиколен от интриги. Беше убеден, че всички завиждат на положението му и гледат само как да го компрометират.

Що се отнася до големия шеф, след две години той щеше да стигне пределната възраст, а дотогава трябваше да избягва неприятностите.

Тази неприятност сега беше банална местна история, тоест нищо особено. Щяха ли да рискуват да си навлекат усложнения, като прикрият един местен инспектор, който бе сгрешил и на всичко отгоре беше племенник на Мегре?

Всички знаеха, че Кажо е подлец. Самият той не криеше това. Той черпеше доходи отвсякъде. А когато предадеше някого на полицията, значи този някой бе престанал да му бъде полезен.

Само че Кажо беше опасен подлец. Той имаше приятели, връзки. И главното, умееше да се отбранява. Разбира се, някой ден щяха да го пипнат. Държаха го под око. Дори бяха проверили алибито му и следствието продължаваше добросъвестно.

Но не биваше да се стига до престараване! Особено от страна на Мегре, с манията му да се завира навсякъде.

Той бе стигнал до малкия павиран двор, където нещастни хора чакаха пред съда за малолетни. Въпреки Слънцето беше хладно и на сянка, между паветата, се задържаше ситен скреж.

— Какъв глупак е Филип! — изръмжа Мегре, който се поболяваше от яд заради него.

Защото знаеше много добре, че се върти в кръг като кон в цирк. Не беше нужно да има някаква гениална идея; в полицейската работа от гениални идеи няма полза. Не беше нужно да се открие и някаква сензационна следа, нито някакъв знак, убягнал от погледа на всички.

Въпросът стоеше по-просто и по-банално. Кажо бе убил или наредил да убият Пепито. Трябваше Кажо да бъде принуден да каже най-после:

— Вярно е!

Сега Мегре се шляеше из кейовете, близо до плаващата пералня; той нямаше право да накара Нотариуса да се яви в определен кабинет, да го затвори там за няколко часа и да му повтаря сто пъти един и същ въпрос, да го тормози, ако трябва, за да му скъса нервите.

Не можеше също да призове келнера от кафенето, собственика на бистрото и другите, които всяка вечер играеха белот на сто метра от „Флория“.

Едва бе успял да използува Фернанд и буквално му я бяха конфискували.

Стигна до „Халбата на Пон-Ньоф“, отвори стъклената й врата, ръкува се с Люка, седнал до тезгяха.

— Как е, шефе?

Люка го наричаше винаги „шеф“, като спомен от времето, когато работеха заедно.

— Лошо! — отвърна Мегре. — Трудно е, нали?

Не беше трудно. Беше трагично без величие.

— Старея! Може би ми се отразява животът на село?

— Какво ще пиете?

— Е, добре, едно перно!

Той каза това, като че хвърляше предизвикателство. Спомняше си, че бе обещал да пише на жена си, но нямаше смелост да го стори.

— Не мога ли да ви помогна?

Люка беше любопитен добряк, винаги лошо облечен, а на всичко отгоре и лошо сложен физически, който нямаше нито жена, нито семейство. Погледът на Мегре блуждаеше из помещението, което започваше да се пълни, и стана нужда да присвие очи, когато се обърна към прозореца, откъдето се лееше слънце.

— Работил ли си досега с Филип?

— Два-три пъти.

— Много неприятно ли беше?

— Някои го гледаха накриво, понеже не казваше нищо особено. Нали знаете, че е срамежлив. Задържан ли е?

— Наздраве.

Люка се безпокоеше, като виждаше Мегре толкова затворен.

— Какво ще правите, шефе?

— Виж, на теб мога да ти кажа. Ще направя всичко, което е необходимо. Разбираш ли? По-добре някой да го знае. Така че, ако се случи нещо…

Той обърса уста с опакото на ръката си и почука по масата с една монета, за да повика келнера.

— Недейте! Аз черпя.

— Щом желаеш. Аз ще черпя, когато всичко свърши. Довиждане, Люка.

— Довиждане, шефе.

Ръката на Люка се задържа за секунда в грапавата ръка на Мегре.

— Слушайте, все пак се пазете!

А Мегре, прав, произнесе високо:

— Страхливците ме отвращават!

И се отдалечи съвсем сам, пеш. Имаше време, защото не знаеше дори къде отива.

V

Когато Мегре отвори вратата на „Табак Фонтен“ към един и половина часа, собственикът на бара, който току-що бе станал, слизаше бавно по витата стълба, която започваше от задното помещение.

Той беше по-нисък, но набит и пълен като комисаря. В този момент миришеше още на клозет: косата му беше напоена с одеколон, а под ушите му бяха останали следи от талк. Не носеше нито сако, нито подвижна яка. Ризата му беше ослепително бяла, леко колосана, с увиснало копче за яка.

Когато се озова зад тезгяха, той изблъска небрежно келнера с ръка, сграбчи бутилка бяло вино и чаша, смеси виното с минерална вода и като отметна глава назад, си изплакна гърлото.

По това време имаше почти само приходящи клиенти, които се отбиваха да изпият набързо по едно кафе. Мегре бе седнал сам до прозореца, а съдържа-телят, без да го забелязва, си върза синя престилка и се обърна към едно русо момиче, което беше на касата и продаваше тютюн.

Той не й каза нищо повече, отколкото на келнера, отвори маркиращата каса, провери едно тефтерче и накрая се протегна, окончателно събуден. Работният му ден започваше и първото нещо, което забеляза при огледа на заведението си, беше Мегре, който го гледаше невъзмутимо.

Те не бяха се срещали досега Все пак съдържателят присви гъстите си черни вежди. Изглежда, че ровеше в паметта си, но не намираше нищо и се мръщеше. А не знаеше, че присъствието на невъзмутимия клиент щеше да трае цели дванадесет часа!

Най-напред Мегре се приближи до касата и попита младото момиче:

— Имате ли телефонен жетон?

Кабината се намираше в десния ъгъл на кафенето. Тя се затваряше само с врата от матово стъкло и Мегре, който усещаше, че съдържателят го дебне, завъртя силно шайбата, за да чуе сигнала „свободно“. Но същевременно с другата ръка, в която държеше ножче, отряза жицата на мястото, където тя влизаше в пода, и то по такъв начин, че да не се забележи прекъсването на връзката.

— Ало!… Ало!… — крещеше той.

Излезе с изражението на ядосан човек.

— Повреден ли е телефонът ви?

Съдържателят погледна касиерката, която се учуди.

— Преди няколко минути още работеше. Люсиен телефонира за кифли. Нали, Люсиен?

— Само преди четвърт час — потвърди келнерът. Съдържателят още не подозираше нищо, но все пак наблюдаваше Мегре скришом. Той влезе в кабината, опита се да установи връзка, упорствува цели десет минути, без да забележи отрязаната жица.

Мегре, безразличен, се бе върнал на мястото си и бе поръчал една бира. Той се запасяваше с търпение. Знаеше, че може с часове да седи на същия този стол, пред тази еднокрака кръгла масичка — имитация на махагон, и да гледа калаения бар и стъклената каса, където младото момиче продаваше тютюн и цигари.

На излизане от кабината собственикът затвори вратата с ритник, отиде до прага на кафенето и вдъхна за малко уличния въздух. Той беше съвсем близо до Мегре, който не го изпущаше от очи, и като усети най-после този впит в него поглед, се обърна бързо.

Комисарят не мигна. Като клиент, който се готви да си тръгне, той не бе свалил пардесюто и шапката си.

— Люсиен! Тичай у съседа да телефонираш да дойдат да поправят апарата.

Келнерът излезе бежешком с мръсна кърпа в ръка, а собственикът обслужи сам двама зидари, които влязоха, смешно омазани едва ли не с равномерен пласт гипс.

Съмненията на кръчмаря продължиха може би още десет минути. Когато Люсиен съобщи, че техникът ще дойде чак на другия ден, съдържателят се обърна отново към Мегре и промърмори през зъби:

— Мръсник!

Това можеше да се отнася за отсъствуващия техник, но все пак голяма част от ругатнята беше адресирана към консуматора, в чието лице човекът най-после позна полицая.

Часът беше два и половина, а това беше само началото на една нескончаема комедия, която никой не забеляза. Съдържателят се казваше Луи. Клиенти, които го познаваха, идваха да му стиснат ръката и разменяха някоя и друга дума с него. Луи рядко обслужваше лично. Повече време стоеше настрана, зад тезгяха, между келнера и продавачката на цигари.

И наблюдаваше скришом Мегре над главите на другите. И той като него беше невъзмутим. Това би се сторило смешно, защото и двамата бяха набити, пълни и тромави и се преструваха на равнодушни.

А и нито единият, нито другият беше глупав. Луи знаеше много добре какво прави, когато отвреме-навреме хвърляше поглед към стъклената врата, със страх, че ще види да пристига определена личност.

В този час улица „Фонтен“ живееше обикновения живот на всяка парижка улица. Срещу бара имаше италианска бакалница, където домакините от квартала идваха да пазаруват.

— Келнер! Един калвадос.

Касиерката беше колкото руса, толкова и вяла и гледаше Мегре с растящо учудване. Що се отнася до келнера, той бе подушил нещо, но не знаеше точно какво и отвреме-навреме смигаше на съдържателя.

Беше малко след 3 часа, когато до тротоара спря голяма кола със светла каросерия. От нея слезе висок, още млад брюнет с продълговат белег на лявата буза, влезе в бара и протегна ръка над тезгяха.

— Здравей, Луи.

— Здравей, Йожен.

Мегре виждаше Луи откъм лицето, а новодошлия — в огледалото.

— Една ментовка с вода, Люсиен. Бързо!

Той беше един от играчите на белот и без съмнение съдържателят на заведение в Безие, за когото Фернанд бе говорила. Носеше копринено бельо, а дрехите му бяха добре скроени. От него също лъхаше на лек парфюм.

— Видя ли се с…

Той не довърши фразата. Люсиен му бе дал да разбере, че някой подслушва, и изведнъж Йожен също се загледа в Мегре в огледалото.

— Хм! Един сифон с лед, Люсиен.

Той взе цигара от една табакера с инициали и я запали със запалка.

— Хубаво време, а!

Говореше съдържателят, иронично, и продължаваше да наблюдава Мегре.

— Хубаво време, да. Но при теб има някаква особена миризма.

— Каква миризма?

— Вони на изгоряло.

Двамата се изсмяха гръмогласно, докато Мегре вдъхваше вяло дима на лулата си.

— Ще се видим скоро, нали? — запита Йожен, подавайки му отново ръка.

Той искаше да разбере дали ще се съберат пак, както обикновено.

— Скоро.

Този разговор бе окуражил Луи, защото той грабна един мръсен парцал и се приближи до Мегре с подигравателна усмивка.

— Ще позволите ли?

И обърса масичката така несръчно, че прекатури чашата, чието съдържание се разля по панталоните на комисаря.

— Люсиен! Донеси друга чаша на този господин.

И за извинение:

— Знайте, че няма да плащате допълнително!

Мегре също се усмихваше бегло.

* * *

В 5 часа запалиха лампите, но беше още достатъчно светло навън, за да се различават клиентите в момента, когато пресичаха тротоара и протягаха ръка към дръжката на вратата.

Когато Жозеф Одиа пристигна така, Луи и Мегре се спогледаха, сякаш се бяха наговорили и от този момент като че ли си размениха дълги изповеди. Нямаше нужда да говорят нито за „Флория“, нито за Пепито, нито за Кажо.

Мегре знаеше, а другият знаеше, че той знае.

— Здравей, Луи!

Одиа беше дребен човечец, облечен целият в черно, с леко изкривен нос и много подвижни зеници. Когато стигна до тезгяха, той подаде ръка на касиерката с думите:

— Добър ден, красавице!

После — на Люсиен:

— Едно малко перно, младежо.

Говореше много. С неизменния вид на артист по време на представление. Но не беше нужно Мегре да го наблюдава дълго, за да прозре под външния му вид скрито безпокойство. Впрочем Одиа имаше тик. Щом усмивката изчезнеше от устните му, той автоматически си я възвръщаше с усилие.

— Още никой ли не е дошъл?

Кафенето беше празно. Имаше само двама клиенти, изправени до бара.

— Йожен намина.

Съдържателят започна наново сцената, която вече бе изиграл, като посочи Мегре на Одиа. Последният, не толкова дипломатичен, колкото Йожен, се обърна бързо, погледна Мегре в очите и се изхрачи на пода.

— А нещо друго?… — запита той тогава.

— Нищо. Спечели ли?

— Вятър работа! Подсказаха ми нещо, но ударих на камък. На третия тур, когато имах шансове, конят засече на старта. Дай ми пакет цигари, красавице.

Не го сдържаше на едно място, пристъпяше от крак на крак, движеше ръце и глава.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Невъзможно. Господинът там повреди апарата.

Още един поглед на Луи към Мегре.

Борбата беше открита. Одиа не бе спокоен. Той се страхуваше да не направи някакъв гаф, защото не знаеше какво е станало преди пристигането му.

— Ще се съберем ли тази вечер?

— Както винаги!

Келнерът от кафенето изпи своето перно и си отиде. Луи пък се настани на съседната до Мегре маса, където му поднесоха топло ядене, което келнерът бе приготвил на котлона в офиса.

— Келнер! — повика комисарят.

— Идвам! Девет франка и седемдесет и пет…

— Донесете ми два сандвича с шунка и една бира. Луи ядеше претоплено кисело зеле, гарнирано с две апетитни наденички.

— Намира ли се още шунка, господин Луи?

— Трябва да има едно старо парче в хладилника.

Той ядеше шумно, с пресилено груби движения. На Мегре сервираха два сухи и спаружени сандвича, но той се престори, че не забелязва това.

— Келнер, горчица…

— Няма.

Следващите два часа изтекоха по-бързо, защото барът се напълни с минувачи, които си пиеха аперитива. Съдържателят благоволяваше да обслужва лично. Вратата се отваряше и затваряше непрекъснато, като всеки път до Мегре стигаше студеното въздушно течение.

Навън започваше да замръзва. Известно време минаващите автобуси бяха претъпкани с хора, накацали по стъпалата. После малко по малко улицата опустя. След шума в седем часа вечерта настъпи неочаквано затишие, предвестник па толкова различното вечерно оживление.

Най-мъчителният час беше от осем до девет. Нямаше вече никого. Келнерът се хранеше на свой ред. Русата касиерка бе заместена от една около четиридесетгодишна жена, която започна да сортира и подрежда на купчинки всички пари от чекмеджето на касата. Луи се бе качил в стаята си и когато се върна, си бе сложил вратовръзка и сако.

Жозеф Одиа се появи пръв няколко минути след девет часа, потърси Мегре с поглед и се насочи към Луи.

— Как е?

— Добре. Няма причина да не бъде добре, нали?

Но на Луи му липсваше следобедната живост. Уморен, той вече не гледаше Мегре със същата самоувереност. А дали и самият Мегре не беше обзет от известна умора? По принуда той пиеше всичко: бира, кафе, калвадос, вителска вода. На масичката се бяха натрупали седем-осем чаши, а трябваше да се налива още.

— Я гледай! Ето ги Йожен и приятеля му.

Светлосинята кола отново бе спряла до тротоара и двама мъже влязоха в бара, най-напред Йожен, облечен както следобед, после един по-млад човек, малко стеснителен, който се усмихваше на всички.

— А Оскар?

— Сигурно ще дойде.

Йожен смигна, сочейки Мегре, приближи се до две масички и взе сам червената покривка и жетоните в едно сандъче.

— Започваме ли?

С една дума всеки играеше комедията. Но Йожен и съдържателят водеха играта. Най-вече Йожен, който влизаше съвсем бодър в борбата. Той имаше блестящи зъби, непринудена веселост и жените навярно бяха луди по него.

— Тази вечер поне ще виждаме ясно! — каза той.

— Защо? — попита Одиа, който отначало все изоставаше от другите.

— Защото имаме чудесна свещ, гледай!

Свещта беше Мегре, който пушеше лулата си на по-малко от един метър от играчите.

Луи взе плочата и тебешира с ритуален жест. Обикновено той отбелязваше резултатите. Начерта колонките, написа инициалите на партньорите.

— Какво ще пиете? — попита келнерът.

Йожен присви очи, погледна чашата калвадос на Мегре и отговори:

— Като господина!

— Една вител-ягода — каза Одиа неловко.

Четвъртият имаше марсилски акцент и вероятно беше в Париж отскоро. Той подражаваше на Йожен, към когото, изглежда, изпитваше дълбоко възхищение.

— Значи ловът не е свършил, а, Луи?

Този път Луи пък не разбра.

— Отде да зная? Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Защото мислех за зайците.

Това се отнасяше пак за Мегре. Обяснението дойде веднага, докато картите се раздаваха и всеки ги нареждаше ветрилообразно в лявата си ръка.

— Преди малко ходих да се видя с господина.

Това трябваше да се подразбира така: „Отидох да предупредя Кажо.“

Одиа вдигна бързо глава.

— Какво каза той?

Луи смръщи вежди, тъй като навярно сметна, че отиват твърде далеч.

— Умира от смях! Изглежда, че се чувствува като у дома си и подготвя малко празненство.

— Коз каро… Терца майорна… Важи ли?

— Кварта.

Личеше, че Йожен, свръхвъзбуден, не мисли за играта, а крои нови остроумия.

— Парижани — промърмори той внезапно — прекарват отпуските си на село, например край Лоара. Смешното е, че хората от Лоара идват да прекарват отпуските си в Париж.

Най-после! Той не бе устоял на изкушението да даде на Мегре да разбере, че е в течение на всичко. А Мегре продължаваше да пуши лулата си, като затопляше своя калвадос с шепа, преди да отпие глътка.

— Внимавай в играта си — отвърна Луи, който поглеждаше отвреме-навреме вратата с безпокойство.

— Коз… И пак коз. Двадесет от белот и десет от последна ръка…

Влезе някакъв тип, който приличаше на дребен търговец от Монмартр, седна, без да каже нищо, между Йожен и марсилския му приятел, малко встрани, и все така мълчаливо се ръкува с всички.

— Как е? — запита Луи.

Новодошлият отвори уста и от нея излезе тъничко гласче. Той бе загубил гласа си.

— Добре!

— Разбра ли? — кресна му Йожен в ухото, което показваше, че на всичко отгоре човекът беше и глух.

— Какво да разбера? — рече тъничкият глас.

Наложи се да му натиснат крака под масата. Най-после погледът на глухия попадна на Мегре, спря се продължително на него. Той се усмихна едва-едва.

— Разбрах.

— Коз спатия… Пас…

— Пас…

Улица „Фонтен“ бе започнала отново да живее. Светещите фирми бяха запалени и портиерите бяха заели местата си на тротоарите. Портиерът на „Флория“ дойде да си купи цигари, но никой не му обърна внимание.

— Коз купа…

На Мегре му беше топло. Цялото му тяло се бе схванало, но той не даваше да се разбере нищо, а изражението на лицето му остана същото, както когато в един и половина бе застанал на пост.

— Слушай! — подхвърли внезапно Йожен на своя съсед, който чуваше лошо и когото Мегре бе познал като собственик на публичен дом на улица „Дьо Прованс“.

— Как наричаш ключар, който не прави вече ключове?

Комичното в това положение се дължеше на обстоятелството, че Йожен трябваше да крещи, а другият отговаряше с ангелски глас:

— Ключар, който…? Не зная…

— Аз го наричам „едно голямо нищо“.

Той игра, прибра картите, игра пак.

— А ченге, което не е вече ченге?

Съседът му бе разбрал. Лицето му светна от радост, а гласът му беше още по-тъничък, когато произнесе:

— Едно голямо нищо!

Тогава всички прихнаха да се смеят, дори Одиа, чийто смях бе кратък. Нещо му пречеше да се отдаде на всеобщата веселост. Личеше, че е неспокоен въпреки присъствието на приятелите си. И не само Мегре беше причина за това.

— Леон! — подвикна той на нощния келнер. — Дай ми една ракия с вода.

— На ракия ли минаваш вече?

Йожен бе забелязал, че Одиа се страхува, и го наблюдаваше строго.

— Май по-добре ще бъде да не прекаляваш.

— Какво да не прекалявам?

— Колко перно изпи преди вечеря?

— Николко! — отвърна Одиа с инат.

— Спокойствие, деца — намеси се Луи. — Коз пика!

В полунощ веселостта им беше по-изкуствена. Мегре продължаваше да стои неподвижно с лула между зъбите и пардесю на гърба. Сякаш беше част от мебелировката. Дори нещо повече — част от стената. Само погледът му бе жив и се движеше бавно от един към друг от играчите.

Одиа пръв се размърда, но скоро и глухият прояви известно нетърпение и най-после стана.

— Утре трябва да отида на едно погребение. Време е да си лягам.

— Върви, да пукнеш дано! — промърмори Йожен полугласно, сигурен, че няма да го чуят.

Той каза това, както би казал нещо друго, за да се поддържа във форма.

— Ребелот… И коз… И още един коз. Дайте си картите…

Въпреки погледите, които му хвърляха, Одиа бе изпил три ракии с вода и чертите на лицето му се бяха изострили, бе пребледнял, по челото му изби лека пот.

— Къде отиваш?

— Аз също се измитам — каза той, ставайки.

Личеше, че му се повръща. Бе изпил третата ракия, за да се ободри, ала тя го бе довършила. Луи и Йожен се спогледаха.

— Приличаш на парцал — подхвърли най-сетне последният.

Минаваше един часът. Мегре си приготви парите, като ги сложи на масичката. Йожен избута Одиа в един ъгъл и му заговори тихо, но разпалено. Одиа се противеше. Все пак накрая се съгласи.

— До утре! — каза той тогава с ръка на дръжката на вратата.

— Келнер! Колко?

Чашите загракаха една о друга. Мегре закопча пардесюто си, напълни наново лулата и я запали от газената запалка, която се намираше до тезгяха.

— Лека нощ, господа.

Той излезе и тръгна след шума от стъпките на Одиа. Йожен пък мина зад тезгяха, като че искаше да каже нещо па съдържателя. Луи, който бе разбрал, отвори тихомълком едно чекмедже. Йожен пъхна ръка в него, после я прибра в джоба си и тръгна към вратата, придружен от Марсилеца.

— До скоро виждане! — каза той и потъна в нощта.

VI

По улица „Фонтен“ имаше светлини от нощните заведения, портиери, шофьори на паркирани таксита. Едва след площад „Бланш“, когато поеха надясно по булевард „Рошешуар“, положението се изясни.

Жозеф Одиа вървеше отпред с неравномерна, трескава походка, без нито веднъж да се обърне.

Двадесет метра зад него Мегре, огромен, с ръце в джобовете, правеше големи и спокойни крачки.

В тишината на нощта стъпките на Одиа и на Мегре си откликваха, на Одиа — по-бързи, на Мегре — по-шумни и по-тежки.

Най-подир след тях бръмчеше автомобилът на Йожен. Защото Йожен и Марсилеца бяха тръгнали с колата. Те караха бавно, със скоростта на пешеходец, покрай тротоара, и също се мъчеха да спазват дистанция. Понякога се налагаше да сменят скоростта, за да поддържат темпото. А понякога внезапно изминаваха отведнъж няколко метра, после чакаха двамата да вземат преднина.

Не беше нужно Мегре да се обръща. Той бе разбрал. Знаеше, че голямата синя кола е там. Различаваше лицата зад предното стъкло.

Случаят беше класически. Мегре следваше Одиа, защото имаше чувството, че Одиа ще се остави по-лесно от другите да бъде сплашен. А тези, които знаеха това, го следваха на свой ред.

В началото Мегре се усмихваше бегло.

После престана да се усмихва. Дори се намръщи. Келнерът от кафенето не се насочи към улица „Льопик“, където живееше, нито към центъра на града. Той вървеше все по булеварда, над който сега минаваше линията на метрото, и без-да спира на кръстопътя „Барбес“, продължи към Ла Шапел.

Едва ли имаше някаква работа в този квартал в такъв час. Обяснението идеше от само себе си. Двамата от колата имаха уговорка с Одиа да примамва комисаря към все по-безлюдни места.

Вече само отвреме-навреме се забелязваше силуетът на някое момиче, спотаено в сянката, или колебливата фигура на някой баровец, който отиваше ту при една, ту при друга, докато направи избора си.

Вълнението обаче не настъпи веднага. Мегре остана спокоен. Той пушеше, като издухваше равномерно дима и слушаше стъпките си, също равномерни като метроном.

Пресякоха железопътните линии на Северната гара и забелязаха в далечината самата гара с пустите перони и осветения часовник. Беше два и половина часът. Автомобилът продължаваше да бръмчи отзад, когато, без никаква причина, се дочу съвсем леко изсвирване с клаксон. Тогава Одиа закрачи по-бързо, толкова бързо, че сякаш едва се сдържаше да не тича.

Също без видима причина той прекоси улицата. Мегре също я прекоси. За миг, застанал в профил, той забеляза колата и едва в този момент смътно долови какво се готвят да правят.

Въздушната линия на метрото правеше булеварда по-мрачен от което и да било друго кътче на Париж. Мина патрул от полицаи-велосипедисти и един от полицаите се върна към колата, не видя нищо нередно и изчезна с колегите си.

Ритъмът се ускоряваше. След сто метра келнерът прекоси отново улицата, но този път не можа да запази самообладание и направи няколко крачки тичешком. Мегре, който се бе заковал на място и виждаше, че автомобилът се готви да увеличи скоростта си, бе разбрал всичко. По слепоочията му блестяха няколко капки пот, защото съвсем случайно избягна злополуката.

Беше очевидно! На Одиа бе възложено да го примами из пустите улици. И там, когато Мегре се озовеше точно в средата на шосето, автомобилът щеше да връхлети върху него и да го смаже на паважа.

Изведнъж стана кошмарно да наблюдава луксозната и пъргава кола, която се приближаваше с бръмчене, и да мисли за двамата в нея, особено за Йожен, човека с блестящите зъби и усмивка на глезено дете, който с ръце на волана изчакваше удобния момент.

Можеше ли да става дума за престъпление? Всяка секунда Мегре беше застрашен от едно от най-глупавите и най-гнусни убийства: строполяване в прахта, рани по цялото тяло и — кой знае? — може би дълги часове на агония, без никой да му дойде на помощ.

Беше много късно да променя посоката си. Впрочем той и не искаше това. Не разчиташе вече на Одиа, не мислеше да го настига и да го кара да говори, а участвуваше упорито в преследването. То беше въпрос на престиж за самия него.

Единствената му предпазна мярка беше да вземе револвера от джоба на панталоните си и да го зареди.

После закрачи малко по-бързо. Вместо да продължи на двадесет метра разстояние от келнера, той се приближи толкова, че Одиа помисли, че ще го спре, и на свой ред ускори крачка. Няколко секунди това изглеждаше смешно и двамата от колата навярно го забелязаха, защото се приближиха малко.

Дърветата по булеварда и стълбовете на метрото се редяха край тях. Одиа се страхуваше, страхуваше се от Мегре, а може би и от съучастниците си. Когато ново изсвирване му заповяда да прекоси улицата, той застана неподвижен и задъхан до края на тротоара.

Мегре, който бе решил да върви съвсем близо до него, видя фаровете на колата, меката шапка на келнера, неспокойните му очи.

Той се готвеше да слезе от тротоара и да тръгне по стъпките на спътника си, но изведнъж предусети какво ще стане. Може би и Одиа го предусети, но за него беше много късно. Той вече бе тръгнал напред. Изминал бе метър-два…

Мегре отвори уста да извика. Разбираше, че двамата в колата, уморени от тази безплодна гонитба, са решили внезапно да връхлетят и да повалят другаря си заедно с полицая.

Вик не се чу. Само шум от профучаване, от форсиране на мотор. И блъсване, но недоловимо, а може би и глух стон.

Червените светлини на колата вече се отдалечаваха, изчезваха в една пресечка. На земята малкият човечец в черно правеше усилие да се привдигне на ръце и гледаше Мегре с блуждаещи очи.

Приличаше на луд или на дете. Лицето му беше изцапано с прах и кръв. Носът му нямаше вече същата форма, а това променяше и целия му облик.

Най-после той седна и вдигна ръка вяло, като насън, допря я до челото си, направи гримаса, която приличаше на усмивка.

Мегре го привдигна, сложи го да седне в края на тротоара и отиде машинално да прибере шапката, която бе останала насред пътя, а после и на него му бяха нужни няколко секунди, за да се съвземе, макар да не беше засегнат.

Нямаше нито един минувач. Едно такси бръмчеше някъде, но много далеч, по посока на „Барбес“.

— Лесно се отърва! — промърмори комисарят, навеждайки се над ранения.

С двата си палеца той опипа главата му бавно, за да разбере дали няма пукване на черепа. Раздвижи двата крака един след друг, защото панталоните бяха раздрани или по-скоро откъснати на височината на коляното, и съзря грозна рана.

Одиа като че ли бе загубил не само способността си да говори, но и разсъдъка си. Той дъвчеше с празна уста, сякаш за да прогони някакъв лош вкус.

Мегре вдигна отново глава. Бе чул шум на мотор. Сигурен беше, че това е автомобилът на Йожен, който минаваше по някоя успоредна улица. После шумът се приближи и синята кола мина по булеварда само на стотина метра от двамата.

Те не можеха да останат тук. Йожен и Марсилеца не смееха да се отдалечат. Искаха да разберат какво ще стане. Описаха голям кръг в квартала, а през това време бръмченето се долавяше в тишината на нощта. Този път поеха по булеварда и минаха само на няколко метра от Одиа. Мегре бе затаил дъх в очакване на изстрели.

„Ще се върнат — помисли си той. — И този път…“

Повдигна спътника си, прекоси улицата и настани Одиа в сянката на насипа, зад едно дърво.

Автомобилът наистина мина отново. Йожен не видя вече двамата и спря колата на стотина метра. Сигурно след кратък разговор между него и Марсилеца те се бяха отказали от преследването.

Одиа охкаше, гърчеше се, а един газен фенер осветяваше голямо петно кръв върху паветата на мястото, където бе паднал.

Не оставаше нищо друго, освен да се чака. Мегре не смееше да изостави ранения, за да отиде да търси такси. А не искаше и да позвъни в някоя къща и да предизвика събиране на хора. Почака само десет минути. Мина един алжирец, полупиян, и комисарят му обясни не без известно затруднение, че трябва да се повика такси.

Беше студено. Небето имаше същия леден цвят, както през нощта на заминаването от Мьон. Сегиз-тогиз някой товарен влак изсвирваше откъм Северната гара.

— Боли ме! — каза най-после Одиа с печален глас.

И вдигна очи към Мегре, сякаш очакваше от него лек за болката си.

За щастие алжирецът изпълни поръчката и те видяха как пристигна едно такси, чийто шофьор прояви предпазливост.

— Сигурни ли сте, че е злополука?

Той не се решаваше да угаси мотора и да помогне на Мегре.

— Щом се съмнявате, закарайте ни в полицията — отвърна последният.

Шофьорът се убеди и след четвърт час спря срещу хотела на кея, където Мегре държеше стая.

Одиа, който не бе затварял очи, наблюдаваше хората и предметите с такава неизразима благост, че тази гледка предизвикваше усмивка. Това заблуди портиера на хотела.

— Май вашият приятел е пиян.

— Може да беше малко пиян. Блъсна го автомобил.

Качиха келнера в стаята. Мегре поръча ром и помоли да му донесат кърпи. За останалото нямаше нужда от никого. Докато хората спяха в съседните стаи, той безшумно се събу, свали сакото и колосаната си яка, запретна ръкавите на ризата си.

Половин час по-късно продължаваше да се грижи за тялото на Одиа, който се бе проснал на леглото, мършав и гол, все още със следи от жартиери по прасците. Най-лошата рана беше на коляното. Мегре я бе дезинфекцирал и превързал. Залепи марля на няколко незначителни драскотини и най-после даде на ранения да изпие голяма чаша алкохол.

Радиаторът пращеше от горещина. Пердетата не бяха спуснати и в отрязъка от небе се виждаше луната.

— Слушай, другарите ти ги бива като мръсници! — въздъхна изведнъж комисарят.

Одиа посочи сакото си и помоли за цигара.

— Подуших каква е работата по това, че и ти не беше спокоен. Досещаше се, че ще погодят тоя номер и на теб!

Вече с по-твърд поглед келнерът наблюдаваше Мегре недоверчиво. Когато най-после заговори, то беше, за да запита:

— Какво ви засяга това?

— Не се вълнувай. Главата ти още не е в ред. Ще ти кажа какво ме засяга. Един негодник, когото познаваш, е очистил Пепито, без съмнение защото се е боял да не се разбъбри за случая Барнабе. Въпросният негодник е дошъл да те търси към два часа сутринта в „Табак Фонтен“.

Одиа се намръщи, загледа се в стената.

— Спомни си! Кажо те е повикал навън. Казал ти е да отидеш да се блъснеш в човека, който всяка минута щял да излезе от „Флория“. Така че според твоите показания точно този човек са задържали. Да предположим, че той е от моето семейство…

Сложил буза на възглавницата, Одиа измънка:

— Не разчитайте на мен!

Беше около четири часът. Мегре седна до леглото, наля си пълна чаша ром и натъпка лулата.

— Имаме време да поговорим — каза той. — Току-що прегледах твоите документи. Досега имаш само четири присъди и те не са сериозни: джебчийство, мошеничество, съучастие в обир на вила…

Другият се преструваше на заспал.

— Само че, ако съм пресметнал правилно, още една присъда и ще те интернират. Какво мислиш по този въпрос?

— Оставете ме да спя.

— Аз не ти преча да спиш. Но и ти няма да ми попречиш да говоря. Зная, че другарите ти не са още вътре. В този момент се уговарят, в случай че утре съобщя номера на колата им, един гаражист да потвърди, че тази нощ тя не е излизала от гаража му.

Блажена усмивка разтягаше подутите устни на Одиа.

— Само че едно ще ти кажа: ще пипна Кажо! Всеки път, когато съм искал да пипна някого, накрая съм успявал. А в деня, в който Нотариуса си навлече белята, с теб ще стане същото и напразно ще се мъчиш да се отървеш.

В пет часа Мегре бе изпил вече две чаши ром и стаята беше посиняла от дима на лулата. Одиа толкова пъти се бе обръщал и преобръщал в леглото му, че най-после седна със зачервени скули и блестящи очи.

— Кажо ли е решил да действувате тази вечер? Хм, вероятно! Йожен не би го измислил съвсем сам. В такъв случай трябва да разбереш, че шефът ти не ще има нищо против да се отърве от теб.

Някакъв наемател, буден заради монотонния монолог на Мегре, заудря по пода с крак. Комисарят бе свалил жилетката си, толкова беше топло.

— Дайте ми ром.

Имаше само една чаша — водната чаша, и двамата се редуваха да пият с нея, без да ги е много грижа за качеството на алкохола, който поглъщаха. Мегре се връщаше непрекъснато на думата си.

— Не искам много от теб. Признай само, че веднага след смъртта на Пепито Кажо е идвал да те търси в кафенето.

— Аз не знаех, че Пепито е мъртъв.

— Виждаш ли! Значи си бил в „Табак Фонтен“, като днес, с Йожен и с глухия дребосък, разбира се. Кажо влезе ли?

— Не!

— Тогава е почукал на прозореца. Трябва да имате уговорка за някакъв сигнал.

— Няма да кажа нищо.

В шест часа небето се проясни. По кея минаваха трамваи, а един влекач нададе такъв пронизителен писък със сирена, сякаш през нощта бе загубил лодките си.

Лицето на Мегре беше поруменяло като на Одиа, очите му също живнаха. Бутилката ром беше празна.

— Ще ти кажа като на приятел какво ще стане сега, когато знаят, че си дошъл тук и сме разговаряли. При първа възможност ще повторят нападението си и тоя път няма да те изпуснат. Какво рискуваш, ако говориш? Като предпазна мярка ще те подържат няколко дни в затвора. Когато бъде задържана цялата банда, ще те пуснат и всичко ще свърши.

Одиа слушаше внимателно. Като доказателство, че по принцип идеята не му беше противна, той промърмори сякаш на себе си:

— В това ми състояние имам право да постъпя в болничното отделение.

— Разбира се. А ти знаеш болничното отделение на затвора във Френ. Там е дори по-добре, отколкото в обикновена болница.

— Бихте ли погледнали дали коляното ми не се подува?

Мегре покорно развърза бинта. Коляното действително се бе подуло и Одиа, който много се страхуваше от всякакви болести, го опипа с безпокойство.

— Мислите ли, че няма да се наложи да отрежат крака ми?

— Обещавам ти, че до половин месец ще бъдеш излекуван. Ти имаш слабо възпаление на ставата.

— Аха!

Одиа се загледа в тавана и стоя така няколко минути. В една стая звънна будилник. Тихите стъпки на камериерите, които започваха работа, преминаха по коридорите, после на стълбището една четка заскърца без прекъсване по обувките.

— Реши ли?

— Не зная.

— Значи предпочиташ да отидеш в углавния съд с Кажо?

— Искам да пия вода.

Той правеше това нарочно. Не се усмихваше, ала личеше радостта му, че го обслужват.

— Водата е топла!

Мегре не протестираше. С тиранти на кръста той ходеше насам-натам и изпълняваше всичко, което раненият искаше от него. Хоризонтът порозовя. Слънчев лъч лизна стъклото на прозореца.

— Кой води следствието?

— Комисарят Амадийо и съдията Гастамбид.

— Свестни хора ли са?

— От най-свестните.

— Признайте, че за малко щях да се отърва! Как ме блъснаха?

— С лявата страна на колата.

— Йожен ли шофираше?

— Да. Марсилеца беше до него. Що за човек е той?

— Младок, който пристигна преди три месеца. Бил е в Барселона, но изглежда, че няма вече какво да прави там.

— Слушай, Одиа. Безсмислено е да си играем повече на криеница. Ще повикам такси. И двамата ще отидем в Дирекцията на полицията. В осем часа Амадийо ще пристигне и ти ще му кажеш всичко.

Мегре се прозяваше, толкова уморен, че с мъка произнасяше някои думи.

— Няма ли да ми отговориш?

— Е, хайде да вървим.

За няколко минути Мегре си изми лицето, направи си тоалета и поръча да донесат закуска за двама.

— Разбираш ли, при твоето положение има само едно място, където човек може да бъде спокоен. Това е затворът.

— Амадийо не е ли един висок, винаги блед, с дълги мустаци?

— Да.

— Нищо не ми говори!

Изгряващото слънце му навяваше мисълта за къщурката край Лоара и въдиците, които чакаха на дъното на лодката. Това се дължеше може би на умората, но за миг Мегре беше готов да зареже всичко. Той погледна Одиа с облещени очи, сякаш бе забравил какво правеше тук, прокара ръка по косата си.

— Как да се облека? Панталоните ми са скъсани.

Повикаха камериера, който се съгласи да им услужи с едни стари панталони. Одиа куцаше, пъшкаше, увиснал с цялата си тежест върху ръката на спътника си. Минаха през Пон-Ньоф с такси и вече с облекчение дишаха свежия утринен въздух. Един празен фургон излизаше от затвора, където бе докарал товар затворници.

— Ще успееш ли да се изкачиш по стълбата?

— Може би. Във всеки случай не искам носилка!

Бяха близо до целта. Сърцето на Мегре се стягаше от нетърпение. Таксито спря срещу номер 36. Преди да изведе Одиа от колата, комисарят плати таксата, повика униформения постови, за да го помоли за помощ.

Постовият разговаряше с някакъв човек, който стоеше гърбом към улицата и като чу гласа на комисаря, се обърна кръгом. Това беше Кажо в тъмно пардесю, с посивели от двудневна брада бузи. Одиа го забеляза едва навън от таксито, а Кажо, без дори да го погледне, продължи разговора си с полицая.

Не си размениха нито дума. Мегре подкрепяше келнера, който се преструваше па много по-осакатен, отколкото беше.

Когато пресякоха, двора, той се свлече на първото стъпало на стълбището като човек, който не може да издържа повече. И тогава, вдигайки очи, подхвърли насмешливо:

— Изиграх ви, а! Аз нямам какво да кажа. Не зная нищо. Но не исках да остана в стаята ви. Да не би да ви познавам? Отде да зная дали вие не сте ме блъснали под колата?

Пестникът на Мегре беше стиснат, корав като камък, но остана пъхнат в джоба на пардесюто.

VII

Йожен пристигна пръв, малко преди единадесет часа. Макар че не беше още пролет, той се бе облякъл в хармония с веселото слънце. Носеше костюм от светлосив вълнен плат, толкова гъвкав, че при всяко движение тъканта очертаваше мускулите му. Шапката му беше със същия цвят, обувките му — от мека еленова кожа. А когато отвори стъклената врата на криминалната полиция, лек парфюм нахлу с него в коридора.

Той не за пръв път идваше в Дирекцията на полицията. Оглеждаше се наляво и надясно като постоянен посетител, без да престава да пуши цигарата си с позлатен край. Часът за докладите бе минал. Пред кабинетите на комисарите чакаха хора с омърлушен вид.

Йожен се приближи до разсилния, който го поздрави, като вдигна пръст до шапката си.

— Слушай, приятелю, комисарят Амадийо сигурно ме чака.

— Седнете.

Седна небрежно, кръстоса крака, запали друга цигара и разгърна вестник на спортната страница. Дългата му синя кола сякаш се протягаше пред главния вход. Мегре, който го бе забелязал от един прозорец, бе слязъл на улицата да погледне лявата й страна, но на нея нямаше никаква драскотинка.

Няколко часа преди това той бе влязъл при Амадийо с шапка на главата и недоверчив поглед.

— Водя човек, който знае истината.

— Това засяга съдия-следователя! — бе отговорил Амадийо, продължавайки да прелиства докладите.

Тогава Мегре почука на вратата на директора и от пръв поглед разбра, че посещението му не беше желано.

— Добър ден, господин директор.

— Добър ден, Мегре.

И на двамата им беше неприятно и нямаше нужда да говорят много, за да се разберат.

— Господин директор, работих цяла нощ и идвам да ви помоля да направите така, че трима-четирима души да бъдат разпитани тук.

— Това е работа на съдия-следователя — възрази директорът на криминалната полиция.

— Следователят няма да измъкне нищо от тези хора. Вие ме разбирате.

Мегре знаеше, че досаждаше на всички и че искаха да го пратят по дяволите, но все пак упорствуваше. Едрият му силует дълго закрива хоризонта на началника, който отстъпваше малко по малко и накрая взе да се обажда по телефона от кабинет на кабинет.

— Елате за малко при мен, Амадийо!

— Идвам, господин директор.

Разискваха.

— Нашият приятел Мегре ми казва, че…

В девет часа Амадийо се съгласи да отиде в кабинета на господин Гастамбид през коридорите на Съдебната палата. Когато се върна след двадесет минути, имаше в джоба си необходимите съдебни документи за разпита на Кажо, Одиа, собственика на „Табак Фонтен“, Йожен, Марсилеца и глухия дребосък.

Одиа беше вече тук. Мегре го бе принудил да се качи и от сутринта той седеше в дъното на коридора, откъдето наблюдаваше злобно излизащите и влизащите полицаи.

В девет и половина петима инспектори тръгнаха да търсят другите, докато Мегре, сънен, сновеше из учреждението, в което вече не служеше, като отвреме-навреме отваряше една или друга врата, стискаше ръката на някой бивш колега, изпразваше лулата си в стърготините на плювалниците.

— Как си?

— Добре съм! — отговаряше той.

— Знаете ли, че са побеснели! — му бе прошепнал Люка.

— Кои?

— Амадийо… Шефът…

И Мегре продължаваше да чака, вдъхвайки атмосферата на учреждението, която някога му беше близка. Настанен в един фотьойл от червено кадифе, Йожен не проявяваше ни най-малко нетърпение. Забелязвайки Мегре, той дори се бе опитал весело да се усмихне. Беше красив момък, изпълнен с жизненост, със самоувереност. От всички пори на кожата му лъхаше здраве и безгрижие, и в най-малките му жестове имаше почти животинска непринуденост.

Когато отвън се зададе един инспектор, Мегре се втурна.

— Ходи ли в гаража?

— Да. Гаражистът уверява, че колата не е излизала през нощта, а пазачът потвърждава неговите думи.

Това беше толкова очаквано, че Йожен, който сигурно бе чул, не си даде труда да бъде ироничен.

Скоро се появи собственикът на „Табак Фонтен“ с помътени от сън очи, лошо настроение, което личеше от лицето и държането му.

— Комисарят Амадийо! — измърмори той на разсилния.

— Седнете.

Без да си дава вид, че познава Йожен, той се настани на три метра от него с шапка на коленете.

Комисарят Амадийо повика Мегре и те се озоваха отново един срещу друг в малкия кабинет, откъдето се виждаше как Сена тече.

— Пристигнаха ли вашите тарикати?

— Не всички.

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете какви въпроси точно да им задам?

В тази фраза, привидно любезна и почтителна, нямаше нищо особено. И все пак тя беше потвърждение за пасивна съпротива. Амадийо знаеше не по-зле от своя събеседник, че е невъзможно да се определят предварително въпросите при разпит.

Въпреки това Мегре продиктува известен брой въпроси за всеки свидетел. Амадийо си ги отбеляза с по-корността на секретар и същевременно с явно задоволство.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Искате ли да започнем още сега със споменатия Одиа?

Мегре направи знак, че това му е безразлично, комисарят натисна един звънец и даде нареждане на инспектора, който се появи. Секретарят му седна до писалището, срещу светлината, а Мегре се настани в най-тъмния ъгъл.

— Седнете, Одиа, и ни кажете какво сте правили нощес?

— Нищо не съм правил.

Макар че слънцето блестеше в очите му, келнерът бе забелязал Мегре и бе намерил начин да му отправи гримаса.

— Къде бяхте в полунощ?

— Не си спомням. Ходих на кино, после изпих една чаша в един бар на улица „Фонтен“.

Амадийо направи на Мегре знак, с който искаше да каже:

— Не се бойте. Имам пред вид вашите бележки.

И действително, с пенсне на носа, той прочете бавно:

— Кои са имената на приятелите, които сте срещнали в този бар?

Играта беше загубена предварително. Разпитът бе подхванат лошо. Комисарят като че разказваше урок. Одиа, който чувствуваше това, ставаше все по-самоуверен.

— Не съм срещал приятели.

— Дори не сте забелязали една личност, която се намира тук?

Одиа се обърна към Мегре и се взря в него, клатейки глава.

— Може би този господин. Но не съм сигурен в това.

Не му обърнах внимание.

— А после?

— После излязох и тъй като в киното ме бе заболяла главата, разходих се по околовръстните булеварди. Когато прекосявах улицата, ме блъсна някаква кола и се намерих ранен под едно дърво. Този път там беше и тоя господин. Твърдеше, че ме блъснал автомобил. Помолих го да ме заведе в къщи, но той не пожела и ме отведе в някаква хотелска стая.

В това време се отвори една врата, влезе директорът на криминалната полиция и се облегна мълчаливо на стената.

— Какво му разказахте?

— Абсолютно нищо. Той говори през всичкото време. Разправяше ми за хора, които не познавам, и искаше да дойда да потвърдя тук, че са били мои приятели.

С голям син молив в ръка Амадийо записваше отвреме-навреме по някоя дума в бележника си, докато секретарят пишеше целите показания.

— Извинявай! — намеси се директорът. — Всичко, което ни дрънкаш, е много хубаво. Но кажи ни какво си търсил в три часа сутринта на булевард „Ла Шапел“.

— Болеше ме главата.

— Безполезно е да хитруваш. Когато човек има вече четири присъди…

— Извинете! За първите две имаше амнистия. Нямате право да говорите за тях.

Мегре се задоволяваше да гледа, да слуша. Той пушеше лулата си, чиято миризма изпълваше кабинета, а димът се издигаше в слънчевото сияние.

— Ще видим това след няколко минути.

Вкараха Одиа в една съседна стая. Амадийо телефонира:

— Въведете въпросния Йожен Берниар.

Той се представи, усмихнат и дързък, забеляза с един поглед положението на всяка личност, смачка цигарата си в пепелника.

— Какво си правил снощи? — повтори Амадийо неуверено.

— Честна дума, господин комисар, понеже ме боляха зъбите, си легнах рано. По-добре запитайте нощния пазач на хотел „Алсина“.

— В колко часа?

— В полунощ.

— И не си се отбивал в „Табак Фонтен“? — Къде е това?

— Момент! Познаваш ли някой си Одиа?

— Кой е той? Толкова хора се срещат из Монмартр!

Всяка минута неподвижност струваше на Мегре мъчително усилие.

— Въведете Одиа! — телефонира Амадийо.

Одиа и Йожен се изгледаха с любопитство.

— Познавате ли се?

— Никога не съм го виждал! — промърмори Йожен.

— Приятно ми е! — пошегува се келнерът.

Те разиграваха едва-едва комедията. Очите им се смееха, опровергаваха думите им.

— Значи не сте играли белот заедно снощи в „Табак Фонтен“?

Единият опули очи. Другият прихна да се смее.

— Имате грешка, господин комисар.

Направиха им очна ставка с Марсилеца, който току-що бе пристигнал и протегна ръка на Йожен.

— Познавате ли се?

— Има си хас! Бяхме заедно.

— Къде?

— В хотел „Алсина“. Имаме съседни стаи.

Директорът на криминалната полиция направи знак на Мегре да го последва.

Двамата минаха по коридора, където Луи, собственикът на кафенето, продължаваше да чака недалеч от Жермен Кажо.

— Какво ще правите?

Директорът хвърляше на спътника си погледи, в които имаше безпокойство.

— Вярно ли е, че са се опитали да ви очистят?

Мегре не отговори. Кажо го следеше с очи, съссъщата спокойна насмешливост, както Одиа или Йожен.

— Ако можех да ги разпитам аз! — въздъхна той най-после.

— Знаете, че това е невъзможно. Но ще продължим очните ставки, докогато искате.

— Благодаря ви, господин директор.

Мегре знаеше, че това ще бъде безполезно. Петимата се бяха наговорили. Те бяха взели предпазни мерки. И въпросите, които Амадийо задаваше с унил глас, нямаше да ги подтикнат към самопризнание.

— Не зная дали грешите, или имате право — подхвана отново шефът.

Минаваха покрай Кажо, който се възползува от това, за да поздрави директора на криминалната полиция.

— Вие ли сте ме повикали, господин директор?

Беше пладне. Повечето от инспекторите бяха отишли да обядват или по задачи. Дългият коридор беше почти пуст. Пред своята врата шефът стисна ръката на Мегре.

— Какво да ви кажа? Единственото, което мога да направя, е да ви пожелая добра сполука.

И отиде да вземе връхната дреха и шапката си, надзърна за последен път в кабинета, където разпитът продължаваше, и най-после тръгна по стълбата, след като хвърли на Кажо мрачен поглед.

Мегре бе сразен. Никога досега не бе изпитвал с такава задушаваща сила чувството за безпомощност. На два съседни стола седяха Кажо и Луи, търпеливи и спокойни, и неговото сновене напред-назад забавляваше двамата. От кабинета на Амадийо се чуваше спокойно мърморене на гласове. Въпроси и отговори се редуваха без вълнение. Както бе обещал, комисарят следваше плана на Мегре, но без да добавя нищо към него, без да влага интерес.

Филип беше в затвора! Госпожа Мегре чакаше раздавача с нетърпение.

— Хубав ден, господине! — каза внезапно Кажо на съседа си Луи.

— Хубав ден. Ветровете духат на изток — отвърна оня.

— И вас ли са призовали?

Той говореше за Мегре с явното намерение да му се подиграе.

— Да. Предполагам, че ще искат от мен някакво сведение.

— Както и от мен. Кой комисар ви повика?

— Някой си Амадийо.

Тъй като го докосна едва забележимо на минаване, Кажо отвори леко уста с обидна усмивка и Мегре внезапно усети животинския рефлекс, който не успя да обуздае. Ръката му се стовари върху бузата на Нотариуса.

Това беше грешка! Но тя бе предизвикана от една безсънна нощ, от хилядите последвали унижения.

Докато Кажо стоеше изумен от грубото нападение, Луи се изправи и улови Мегре за ръката.

— Луд ли сте?

Нима щяха да се бият в коридорите на криминалната полиция?

— Какво става?

Беше гласът на Амадийо, който току-що бе отворил вратата. Изключено е да видиш тримата задъхани мъже и да не разбереш, ала комисарят, сякаш неподозиращ нищо, рече спокойно:

— Ще влезете ли, Кажо?

Още веднъж бяха вкарали другите свидетели в съседния кабинет.

— Седнете.

Мегре бе влязъл на свой ред и стоеше прав до вратата.

— Повиках ви, понеже имам нужда от вас, за да установите самоличността на някои хора.

Амадийо натисна един звънец. Въведоха Одиа.

— Познавате ли този младеж?

Тогава Мегре излезе, като затръшна вратата и из-бълва звънка псувня. Просто му се плачеше. Тази комедия го възмущаваше.

Одиа не познаваше Кажо. Кажо не познаваше Одиа! Нито единият, нито другият познаваше Йожен! И така щеше да бъде до края! Що се отнася до Луи, той пък не познаваше никого!

Амадийо, който ги разпитваше, отбелязваше точка при всяко ново отричане! А, позволяваха си да развалят дребните му навици! А, искаха да го учат на занаята му! Той щеше да остане учтив докрай, защото беше възпитан човек! Но все пак щяха да видят!

Мегре слезе по тъмната стълба, прекоси двора, мина край мощната кола на Йожен.

Над Париж, над Сена, над сияещия Пон-Ньоф грееше слънце. Щом човек минеше на сянка, топлият въздух внезапно захладняваше.

След четвърт час или след един час разпитите щяха да свършат. Йожен щеше да се настани зад волана, до Марсилеца. Кажо щеше да повика такси. Всеки щеше да си върви по пътя, след като си размениха по едно смигване.

— Ах, Филип, мръсно говедо!

Мегре си говореше сам. Паветата пробягваха под подметките му. Не знаеше къде отива. Изведнъж му се стори, че някаква жена, чийто път пресече, извърна глава, сякаш за да не я познае. Той се спря, забеляза Фер-нанд, която ускори крачка. Няколко метра по-нататък я настигна и я улови за ръката с неволна грубост.

— Къде отивате?

Тя като че се обърка и не отговори.

— Кога ви пуснаха?

— Снощи.

Мегре разбра, че е свършено с доверието, което бе царило помежду им. Фернанд се страхуваше от него. Тя мислеше само да продължи колкото се може по-бързо по пътя си.

— Призоваха ли ви? — запита той пак, хвърляйки поглед към сградите на криминалната полиция.

— Не.

Тази сутрин тя носеше син костюм, който й придаваше вид на дребна буржоазка. Мегре губеше все повече търпение, защото нямаше никаква причина да я задържа.

— Какво ще правите там?

Той проследи погледа на Фернанд, който се спря върху синия автомобил на Йожен.

Разбра. Беше раздразнен като ревнив мъж.

— Знаете ли, че миналата нощ той се опита да ме убие?

— Кой?

— Йожен.

Тя понечи да каже нещо, но прехапа устни.

— Какво искахте да отговорите?

— Нищо.

Постовият ги гледаше. Горе, зад осмия прозорец, Амадийо продължаваше да записва съгласуваните показания на петимата. Автомобилът чакаше, елегантен и чист като господаря си, а Фернанд с безизразно лице дебнеше момента да си тръгне.

— Мислите, че аз ви вкарах в ареста? — настоя Мегре.

Тя не отговори, извърна глава.

— Кой ви каза, че Йожен е тук? — упорствуваше той напразно.

Тя беше влюбена! Влюбена в Йожен, с когото бе спала, за да угоди на Мегре!

— Толкова по-зле — промърмори той най-после. — Върви, драга!

Надяваше се, че Фернанд ще се върне обратно, но тя забърза към колата и застана до вратичката.

На тротоара вече нямаше никого освен Мегре, който пълнеше лулата си. Впрочем не можа да я запали, толкова бе натъпкал тютюна.

VIII

Когато минаваше през фоайето на своя хотел, Мегре се навъси, защото една жена стана от плетеното си кресло и се приближи до него, целуна го по двете бузи с тъжна усмивка, улови му ръката и я задържа в своята.

— Ужасно! — простена тя. — Пристигнах тази сутрин и толкова тичах, че не зная вече къде съм.

Мегре гледаше балдъзата си, която му се изтърсваше от Елзас, и имаше нужда да привикне с това видение, толкова се различаваше то от образите от последните дни и сутринта, от суровата атмосфера, в която бе затънал.

Майката на Филип приличаше на госпожа Мегре, но бе запазила повече от сестра си своята провинциална свежест. Не беше дебела, а закръглена; лицето й беше розово под грижливо пригладените коси и всичко у нея създаваше впечатление за чистота: дрехите й в черно и бяло, очите й, усмивката й.

Тя носеше със себе си тамошната атмосфера и Мегре като че ли усещаше миризмата на къщата със стенни долапи, пълни със сладка, приятния дъх на вкусните ястия и кремовете, които обичаше да приготвя.

— Мислиш ли, че след това той ще си намери работа?

Комисарят вдигна багажа на балдъзата си, който беше още по-провинциален от самата нея.

— Тук ли ще спиш? — запита той.

— Ако не е много скъпо…

Поведе я към трапезарията, където не стъпваше, когато биваше сам, защото обстановката беше строга и се говореше само на тих глас.

— Как откри адреса ми?

— Отидох в Съдебната палата и се срещнах със съдията. Той не знаеше, че ти се занимаваш със случая.

Мегре не каза нищо, направи гримаса. Представяше си опяванията на балдъзата си:

„Нали разбирате, господин съдия. Свакото на моя син, комисарят — групов началник Мегре…“

— И после? — загуби търпение той.

— Даде ми адреса на адвоката. На улица „Дьо Грьонел“. Отидох и там.

— И си направила всички тия обиколки с багажа?

— Бях го дала на гардероб.

Ужасяващо. Тя трябва да е разказвала историята на всички.

— Ако ти кажа, че когато снимката излезе във вестника, Емил не посмя да отиде в службата си!

Емил беше съпругът й, който имаше същите късогледи очи, както Филип.

— У нас не е като в Париж. Затворът си е затвор. Хората си говорят, че нямало дим без огън. Той има ли поне легло със завивки?

Ядяха сардели и резенчета цвекло, пиеха слабо червено вино в гарафа и отвреме-навреме Мегре правеше усилие, за да се отърси от досадата на този обед.

— Ти познаваш Емил. Той е много настроен против теб. Твърди, че по твоя вина Филип е постъпил в полицията, вместо да си потърси добра служба в някоя банка. Отговорих му, че каквото е трябвало да стане, станало е. А, тъкмо се сетих, добре ли е жена ти? Няма ли много работа с животните?

Това трая цял час, защото след обеда трябваше да се пие кафе и майката на Филип искаше да знае точно как е построен един затвор и как се отнасят там с хората. Двамата бяха в салона. Портиерът дойде да съобщи, че някакъв господин иска да говори на Мегре.

— Доведете го!

Той се чудеше кой ли може да бъде и бе крайно изненадан, като забеляза комисаря Амадийо, който поздрави госпожа Лауер.

— Майката на Филип — съобщи Мегре.

— Искате ли да се качим в моята стая?

Изкачиха стълбата мълчаливо. Щом се озоваха в стаята, комисарят се прокашля, освободи се от шапката и чадъра, който не изпущаше никога.

— Мислех, че ще ви видя пак след тазсутрешния разпит — подхвана той. — Тръгнали сте си, без да кажете нищо.

Мегре го наблюдаваше мълчаливо, разбираше, че Амадийо е дошъл да се помирят, но нямаше смелостта да улесни първите му стъпки.

— Знаете ли, тези хора са много силни! Разбрах това, когато ги събрахме всички на очна ставка.

Той седна, за да си даде кураж, кръстоса крака.

— Слушайте, Мегре, дойдох тук да ви кажа, че започвам да споделям вашето мнение. Виждате, че съм откровен и че не съм злопаметен.

Но гласът му не звучеше съвсем естествено и Мегре почувствува, че това беше заучен урок и че събеседникът му не предприемаше тази стъпка по свое желание. След сутрешните разпити се бе състояло съвещание между директора на криминалната полиция и комисаря и именно директорът бе възприел тезата на Мегре.

— А сега ви питам: какво ще правим? — произнесе сериозно Амадийо.

— Не зная!

— Нямате ли нужда от моите хора?

После изведнъж стана словоохотлив:

— Ще ви кажа мнението си. Защото много размишлявах, докато разпитвах нашите тарикати. Знаете, че когато Пепито бе убит, имаше заповед за арестуването му. Бяхме научили, че във „Флория“ се намира доста значително количество наркотици. Именно за да предотвратя пренасянето на тези наркотици, поставих на пост инспектор до момента на арестуването, което трябваше да стане на разсъмване. Само че стоката изчезна!

Мегре като че ли не слушаше.

— От това заключих, че когато я пипнем, ще заловим и убиеца. Много ми се ще да поискам от съдията заповед за обиск и да отида да направя едно посещение на нашия Кажо.

— Няма смисъл — въздъхна Мегре. — Човекът, който се е погрижил за подробностите на тазсутрешната очна ставка, не е запазил у себе си такъв компрометиращ пакет. Кокаинът не е нито у Кажо, нито у Йожен, нито у когото и да било от нашите приятели. Впрочем какво заяви Луи за своите клиенти?

— Кълне се, че никога не е виждал Йожен, а камо ли да е играл карти с него. Мисли, че Одиа е идвал няколко пъти да купува цигари, но не е разговарял с него. Що се отнася до Кажо, може и да е чувал името му, като всички в Монмартр, но не го е познавал лично.

— Значи не си противоречаха?

— Нито веднъж. Дори си хвърляха насмешливи погледи, като че този разпит беше някакво забавление. Шефът побесня.

Мегре едва сдържа леката си усмивка, защото Амадийо признаваше, че той е познал и че обратът у него се дължи на началника на криминалната полиция.

— Винаги би могло да се пусне някой инспектор по следите на Кажо — подхвана отново Амадийо, за когото мълчанието беше мъчително. — Но той ще им се изплъзне, когато пожелае. Да не говорим, че има покровители и че е способен да се оплаче от нас.

Мегре извади часовника си и го загледа настойчиво.

— Среща ти имате?

— Да, скоро. Ако нямате нищо против, ще слезем заедно.

Минавайки край портиера, Мегре се осведоми за балдъзата си.

— Тази дама замина преди няколко минути. Попита ме кой автобус трябва да хване, за да стигне до улица „Фонтен“.

Точно това можеше да се очаква от нея! Тя искаше да види сама мястото, където синът й беше обвинен, че е убил Пепито. И щеше да влезе! Щеше да разкаже историята си на келнерите!

— Ще изпием ли пътьом по една чаша в „Халбата“? — предложи Мегре.

Настаниха се в един ъгъл и поръчаха стар арманяк.

— Признайте — осмели се Амадийо, който подръпваше мустаците си, — че вашият метод не може да се приложи в подобен случай. Преди малко обсъждахме този въпрос с шефа.

Несъмнено шефът се интересуваше много от случая!

— Какво наричате мой метод?

— Вие знаете това по-добре от мен. Обикновено се бъркате в живота на хората; занимавате се повече с тяхното душевно състояние и дори с това, което им се е случило преди двадесет години, отколкото с веществени доказателства. Тук имаме работа със субекти, за които знаем почти всичко. Те не се опитват дори да ни мамят. На четири очи Кажо едва ли би отрекъл, че е извършил убийство.

— Той не отрече.

— Тогава какво ще правите?

— А вие?

— Най-напред ще оплета мрежа около тях, това се подразбира от само себе си. От тази вечер и единият, и другият ще бъдат следени. Все трябва да отидат някъде, да говорят с хора. Ще разпитаме и тях поред и…

— И след шест месеца Филип ще бъде още в затвора.

— Адвокатът му възнамерява да поиска временното му освобождаване. Тъй като е обвинен само в убийство по непредпазливост, сигурно ще удовлетворят молбата му.

Мегре не усещаше вече умората си.

— Ще пиете ли още едно? — предложи Амадийо, сочейки чашите.

— С удоволствие.

Горкият Амадийо! Колко ли трябва да е бил притеснен в момента, когато е влизал в салона на хотела! Сега той бе имал време да възвърне самообладанието си и си придаваше увереност, каквато не притежаваше, дори говореше за случая с известно безгрижие.

— Питам се впрочем — добави той, отпивайки глътка арманяк — дали Кажо е извършил сам убийството. Много мислих върху вашата теза. Защо да не е възложил на Одиа да стреля? Самият той може да е попаднал в засада на улицата…

— Одиа нямаше да се върне обратно, за да блъсне племенника ми и да вдигне тревога. Той се поддава толкова лесно, че се е увлякъл. Тоя дребен мръсен мошеник без въображение.

— А Йожен?

Мегре вдигна рамене не защото смяташе Йожен за невинен, а защото трудно би могъл да го обвини. Беше много неясно. Фернанд играеше тук някаква роля.

Впрочем Мегре почти не участвуваше в разговора. С молив в ръка той драскаше по мраморната повърхност на масата черти без никакво значение. Беше топло. От арманяка ги завладя сладко блаженство, той им вдъхваше чувството, че всичката натрупана умора се стопява малко по малко.

Люка, който влезе заедно с един млад инспектор, подскочи, като видя двамата комисари седнали на масата един до друг, а Мегре му смигна от другия край на залата.

— Няма ли да дойдете до „учреждението“? — предложи Амадийо. — Ще ви покажа протокола на разпитите.

— Има ли полза?

— Какво смятате да правите?

Това го безпокоеше. Каква ли мисъл можеше да се крие зад упоритото чело на Мегре? Сърдечността му вече бе спаднала с един тон.

— Усилията ни не трябва да се неутрализират взаимно. Шефът е на същото мнение като мен и именно той ме посъветва да се разбера с вас.

— Е, не сме ли се разбрали?

— За какво?

— По въпроса, че Кажо е убил Пепито и че вероятно пак той е убил Барнабе петнадесет дни преди това.

— Не е достатъчно да сме се разбрали по този въпрос, за да го арестуваме.

— Безспорно.

— Тогава?

— Тогава нищо. Или по-право искам от вас едно единствено нещо. Предполагам, че лесно ще издействувате от съдията Гастамбид заповед за арестуване с името на Кажо?

— А после?

— После бих искал да има постоянно в Дирекцията на полицията един инспектор с тази заповед в джоба. Щом телефонирам, трябва само да дойде при мен.

— Къде да дойде при вас?

— Където ще се намирам! Още по-добре ще е вместо една заповед, да има няколко. Нищо не се знае.

Мрачното лице на Амадийо се бе удължило.

— Много добре — каза той сухо. — Ще говоря за това с директора.

Той повика келнера, плати едната поръчка. После дълго закопчава и разкопчава пардесюто си с надеждата, че Мегре ще се реши най-сетне да говори.

— Е, това е! Желая ви успех.

— Много сте любезен. Благодаря ви.

— Кога според вас ще стане тази работа?

— Може би веднага. А може би чак утре сутринта. Слушайте! Според мен е за предпочитане това да стане утре сутринта…

В момента, когато събеседникът му се отдалечаваше, Мегре се опомни.

— Е, благодаря за посещението ви!

— То беше естествено.

Останал сам, той плати втората поръчка, спря се за момент до масата на Люка и колегата му.

— Има ли нещо ново, шефе?

— Кажи-речи. Къде бих могъл да те намеря утре сутринта към осем часа?

— Ще бъда в Дирекцията на полицията. Ако предпочитате, мога да дойда тук.

— До утре, тук!

Навън Мегре спря едно такси и поръча да го заведе на улица „Фонтен“. Нощта настъпваше. Витрините светваха. Когато минаваха край бистрото, поиска колата да намали скорост.

В малкия бар вялото младо момиче беше на касата, съдържателят — зад тезгяха, а келнерът бършеше масите. Но ги нямаше нито Одиа, нито Йожен, нито Марсилеца.

— Как ще ръмжат тази вечер, че не са могли да играят белот!

Няколко минути по-късно таксито спря пред „Флория“. Мегре му поръча да чака, бутна открехнатата врата.

Беше часът за метене. Една единствена лампа бе запалена и хвърляше мъждива светлина върху тапицерията и червените и зелени рисунки по стените. Покривките не бяха още Сложени върху неполираните маси, а на естрадата музикалните инструменти бяха прибрани в калъфи.

Всичко беше бедно, мрачно. Вратата на кантората в дъното стоеше отворена и Мегре забеляза част от силуета на жена, мина край един келнер, който метеше, и изскочи внезапно на ярка светлина.

— Ти ли си! — учуди се балдъзата му. Тя беше почервеняла, смутена.

— Исках да се видя с…

На стената се бе облегнал млад човек и пушеше цигара. Това беше господин Анри, новият собственик на „Флория“, или по-точно новото подставено лице на Кажо.

— Този господин беше много любезен… — смънка госпожа Лауер.

— Бих желал да мога да направя нещо повече — извини се младият мъж; — госпожата ми каза, че е майка на полицая, който убил… Искам да кажа: който е обвинен, че е убил Пепито. Самият аз не зная нищо. Поех заведението на другия ден.

— Още веднъж благодаря, господине. Виждам, че разбирате какво е да си майка.

Тя очакваше сцена от страна на Мегре. Когато той я накара да се качи в чакащото такси, тя заговори, колкото да не мълчи.

— Взел си кола. Има много удобен автобус… Можеш да си пушиш лулата… Аз съм свикнала…

Мегре даде на шофьора адреса, после пътьом промърмори с особен глас:

— Ето какво ще направим. Предстои ни дълга вечер. Утре заран трябва да бъдем бодри, със спокойни нерви и бистър ум. Ако искаш, ще отидем на театър.

— На театър, когато Филип е в затвора?

— Е, това е последната му нощ.

— Откри ли нещо?

— Не още. Оставихме да действувам. В хотела е скучно. Няма какво да правим.

— А аз исках да се възползувам от случая, за да отида да сложа в ред стаята на Филип!

— Той ще се ядоса. Младият човек не обича майка му да се бърка в неговите работи.

— Мислиш ли, че Филип има връзка с жена?

В тези думи блясваше цялата й провинциалност и Мегре я целуна по бузата.

— Ами, не, стара глупачке! За нещастие няма. Филип е досущ като баща си.

— Не съм уверена, че Емил преди женитбата си…

Не беше ли това като пречистваща баня? Пристигайки в хотела, Мегре ангажира места за Пале-Роял, после, докато чакаше вечерята, написа писмо на жена си. Изглежда, бе забравил убийството на Пепито и арестуването на племенника си.

— Ще му дръпнем едно гуляйче! — съобщи той на балдъзата си. — Ако си послушна, ще ти покажа дори „Флория“ в стихията си.

— Не съм облечена за такова нещо!

Мегре удържа на думата си. След изискана вечеря в един ресторант на Булевардите — защото не желаеше да се храни в хотела — той заведе балдъзата си на театър и видя със задоволство как тя се смееше насила на недоразуменията във водевила.

— Срамувам се от това, което ме караш да правя — въздъхна тя все пак през антракта. — Ако Филип знаеше в този момент къде е майка му!

— А още повече Емил! Ако не любезничи със слугинята по това време.

— Тя е на петдесет години, горката женица.

* * *

По-трудно беше да я убеди да влезе във „Флория“, защото самият вход на кабарето с неоново осветление я поразяваше. Мегре я поведе към една маса близо до бара, докосна леко Фернанд, която беше там с Йожен и Марсилеца.

Както и можеше да се очаква, усмихнаха се, като видяха почтената жена, която съпровождаше бившия комисар.

А Мегре ликуваше! Сякаш именно това търсеше! Като почтен провинциалист, дошъл да се весели, той поръча шампанско.

— Ще се напия! — превземаше се госпожа Лауер.

— Толкова по-добре!

— Знаеш ли, че за пръв път стъпвам на подобно място?

От нея наистина лъхаше на село! Беше чудо на нравственото и физическото здраве!

— Коя е тази жена, която те гледа през всичкото време?

— Това е Фернанд, моя приятелка.

— На мястото на сестра ми нямаше да бъда спокойна, защото тя ми изглежда влюбена.

Това беше и вярно, и невярно. Фернанд действително гледаше Мегре особено, като че ли съжаляваше за прекъснатата им близост. Но веднага увисваше на ръката на Йожен и го закачаше съвсем демонстративно.

— Тя е с много хубаво момче!

— За нещастие утре хубавото момче ще бъде в затвора.

— Какво е направил?

— Той е един от бандитите, заради които е арестуван Филип.

— Той ли?

Тя не можеше да се примири с това. А още по-лошо стана, когато Кажо, както правеше всяка вечер, подаде глава през завесата, за да види как вървят работите.

— Виждаш ли онзи господин, който прилича на адвокат?

— С посивялата коса ли?

— Да! Така че внимавай. Постарай се да не извикаш. Това е убиецът.

Очите на Мегре се смееха, като че ли държеше Кажо и другите в ръцете си. Смееше се така, че Фернанд се обърна учудена, намръщи се, стана внезапно неспокойна и замислена.

Малко по-късно тя тръгна към тоалетните и на минаване хвърли поглед на Мегре, който стана на свой ред, за да я последва.

— Нещо ново при вас? — запита тя тогава почти злобно.

— А при теб?

— Нищо. Нали виждате. Омитаме се.

Тя наблюдаваше скришом Мегре и след като помълча, изрече:

— Ще го арестуват ли?

— Не веднага.

От нетърпение тя чукна по пода с високите си токчета.

— Голяма любов, а?

Но тя вече се отдалечаваше, подхвърляйки:

— Не зная още.

Госпожа Лауер се срамуваше, че си ляга в два часа сутринта, а Мегре, едва озовал се в леглото, заспа дълбоко и захърка така, както не бе хъркал от няколко дни.

IX

В осем часа без десет минути Мегре се спря в канцеларията на хотела в момента, когато току-що пристигналият собственик преглеждаше с нощния пазач списъка на пътниците. Кофа мръсна вода препречваше пътя; на стената беше подпряна метла и Мегре с най-сериозен вид взе тази метла и разгледа дръжката й.

— Ще позволите ли да я използувам? — попита той собственика, който смотолеви:

— Моля…

После се сепна и запита с безпокойство:

— Не е ли чиста стаята ви?

Мегре пушеше първата си лула с непомрачена радост.

— Мисля, че е чиста! — отговори той спокойно. — Метлата не ме интересува. Бих искал само едно парченце от дръжката.

Чистачката, която се бе приближила, бършейки ръце в синята си престилка, сигурно помисли, че той е полудял.

— Нямате ли някакво трионче? — обърна се Мегре към нощния пазач.

— Е, добре! Жозеф — принуди се да повтори собственикът, — върви да потърсиш трион за господин Мегре…

Така решителният ден започваше с весело чудачество. След една слънчева утрин настъпваше друга слънчева утрин. Мина камериерка с табла закуска. Подът на коридора току-що бе измит обилно с вода. Раздавачът влезе и зарови в кожената си чанта.

Мегре с метла в ръката чакаше трион.

— Предполагам, че в салона има телефонен апарат? — каза той на собственика.

— О, да, господин Мегре. На масата отляво. Ще ви свържа незабавно.

— Няма нужда.

— Не искате ли връзка?

— Благодаря. Не е необходимо.

Той влезе в салона с метлата, а чистачката се възползува от това, за да заяви:

— Виждате ли, че не съм виновна, дето не правя нищо. Не бива да ме ругаете после, че още не съм свършила с фоайето!

Пазачът се върна с ръждясал трион, който бе намерил в избата. Мегре, от своя страна, се появи отново с метлата, взе триона и се залови да реже края на дръжката. Той подпираше метлата о бюрото. По вече измития под падаха стърготини. Другият дървен край се търкаше в регистъра, който собственикът наблюдаваше с безпокойство.

— Готово! Благодаря ви — изрече най-после комисарят, прибирайки парченцето дърво, което току-що бе отрязал.

И в същото време върна на чистачката метлата, скъсена с няколко сантиметра.

— Това ли ви трябваше? — запита управителят на хотела, запазвайки сериозния си вид.

— Точно това.

В „Халбата на Пон-Ньоф“, където намери отново Люка в помещението в дъното, чистачките с техните кофи се развихряха също като в хотела.

— Знаете ли, шефе, че бригадата се труди цяла нощ. Когато Амадийо се раздели с вас, той си бе наумил да ви изпревари и хвърли всичките си хора в тази работа. Ето например, мога да ви кажа, че сте ходили в Пале-Роял с една дама.

— Освен това ходих и във „Флория“. Горкият Амадийо! А другите?

— Йожен също е бил във „Флория“. Сигурно сте го видели. В три без четвърт той излязъл с една професионална проститутка.

— Фернанд, зная. Обзалагам се, че е спал с нея на улица „Бланш“.

— Имате право. Дори оставил колата си цяла нощ до тротоара. Тя е още там.

Мегре се намръщи, макар че не беше влюбен. Оная сутрин той беше при нея, в апартамента, облян от слънце. Фернанд пиеше кафето си с мляко, едва облечена, и между тях имаше доверие и близост.

Това не беше ревност, но той не обичаше много мъжете от рода на Йожен, когото си представяше сега, още легнал, докато Фернанд бързаше да му приготви кафето и да му го поднесе в леглото! Каква ли снизходителна усмивка е изобразявал!

— Той ще я накара да прави всичко, каквото пожелае! — въздъхна Мегре. — Продължавай, Люка.

— Марсилският приятел се мъкна в две-три заведения, преди да се прибере в хотел „Алсина“. Сега спи, защото никога не става преди единадесет часа или обед.

— А глухият дребосък?

— Той се казва Колен. Живее с жена си в апартамент на улица „Коленкур“, защото има законен брак. Тя му прави сцени, когато се прибира късно. Жена му е бивша помощник-управителка на неговото заведение.

— Какво прави той сега?

— Пазарува. Винаги той ходи по покупки, с голям шал на врата, с шарантонски пантофи на краката.

— А Одиа?

— Напил се като свиня в сума ти кръчми. Прибрал се в хотела си на улица „Льопик“ към един часа сутринта и нощният пазач трябвало да му помогне да се изкачи по стълбата.

— А Кажо, предполагам, че е у дома си?

На излизане от „Халбата на Пон-Ньоф“ Мегре имаше чувството, че вижда тези лица, пръснати горе около „Сакре-Кьор“, която стърчеше, цялата в бяло, от парижката мъгла.

Десет минути той дава напътствия на Люка шепнешком и накрая промърмори, стискайки му ръката:

— Разбра ли добре? Сигурен ли си, че няма да ти трябва повече от половин час?

— Въоръжен ли сте, шефе?

Мегре потупа джоба на панталоните си и повика едно минаващо такси.

— Улица „Де Батиньол“!

* * *

Вратата на портиерската стаичка беше открехната и там стоеше служителят от газификацията.

— Какво има? — попита остър глас в момента, когато Мегре минаваше.

— Господин Кажо, моля.

— В мецанина отляво.

Мегре се спря върху разнищената изтривалка, пое си дъх, дръпна дългия гайтанен шнур, от който във вътрешността на апартамента звънна като от детска играчка.

Тук метлата също сновеше по пода и отвреме-навреме се удряше в някоя мебел. Нечий женски глас каза:

— Няма ли да отворите?

После се чуха глухи стъпки. Дръпна се верижка. Ключът се превъртя в бравата, крилото на вратата се открехна, но едва десет сантиметра.

Кажо бе отворил вратата, Кажо по халат, с разчорлена коса, с вежди, по-рунтави от всякога. Той не се учуди. Изрече с кисел глас, гледайки Мегре в очите:

— Какво искате?

— Първо да вляза.

— Служебно ли сте тук, с редовна заповед?

— Не.

Кажо поиска да затвори отново вратата, но комисарят бе сложил крак и крилото не помръдна.

— Не мислите ли, че е по-добре да поговорим? — каза той в същото време.

Кажо разбра, че няма да успее да затвори вратата, и погледът му стана по-тежък.

— Бих могъл да повикам полицията…

— Разбира се! Само че според мен няма нужда и един разговор между двама ни е за предпочитане.

Зад Нотариуса една чистачка, облечена в черно, бе прекъснала работата си, за да слуша. Всички врати на апартамента бяха отворени за почистването. Отдясно на коридора се забелязваше много светла стая, която гледаше към улицата.

— Влезте.

Кажо заключи отново вратата, сложи пак верижката и каза на посетителя:

— Надясно… В кабинета…

Жилището беше типично за дребните буржоа от Монмартр, с широка едва един метър кухня, която се осветяваше откъм двора, бамбукова закачалка в антрето, тъмна трапезария и тъмни завеси, тапети с избелели клонки и листа.

Това, което Кажо наричаше свой кабинет, беше стаята, предвидена от архитекта да служи за салон, и само тя в апартамента имаше два прозореца, които пропущаха светлината.

Паркетът беше лъснат. В средата имаше протрит килим и три тапицирани фотьойла, които бяха придобили същия неопределен цвят като килима.

Стените бяха червени, отрупани с безброй картини и фотографии в позлатени рамки. А в ъглите — еднокраки кръгли масички и етажерки, задръстени с дреболии без стойност.

До прозореца важно място заемаше махагоново бюро, покрито със стар марокен, и точно зад това бюро се настани Кажо, подреждайки от дясната си страна няколко книжа, които бяха разхвърлени при пристигането му.

— Марта! Ще ми донесете шоколада тук! Той не гледаше вече Мегре. Чакаше, предпочиташе да остави на събеседника си грижата да атакува.

Що се отнася до комисаря, седнал на един стол, твърде крехък за него, той бе разкопчал пардесюто си и тъпчеше лулата си с леки натискания на палеца, като продължаваше да се оглежда. Един прозорец беше отворен, несъмнено заради почистването, и когато чистачката пристигна с шоколада, Мегре попита Кажо:

— Ще имате ли нещо против, ако се затвори прозорецът? Завчера настинах и не искам хремата ми да се изостря.

— Затворете прозореца, Марта.

Марта не изпитваше никакви симпатии към посетителя. Това личеше от начина, по който се въртеше около него, и на минаване намери сгода да му блъсне крака, без да се извини.

Миризмата на шоколад се усещаше в цялата стая. Кажо държеше ръцете си над чашата, като че да ги стопли. По улицата минаваха коли на доставчици и покривите им, както и сребристите покриви на автобусите, стигаха почти до височината на прозорците.

Чистачката излезе, но остави вратата открехната и продължи да снове из антрето.

— Не ви предлагам шоколад — каза Кажо, — защото предполагам, че сте закусили.

— Закусих, да. В замяна на това, ако имате чаша бяло вино…

Всичко беше от значение, до най-малките думи, и Кажо се намръщи, чудейки се защо посетителят му иска да пие.

Мегре разбра, усмихна се.

— Имам навика да работя навън. Зиме е студено. Лете е топло. И в единия, и в другия случай на човек му се пие, нали?…

— Марта, донесете бяло вино и чаша.

— От обикновеното ли?

— Точно така. Предпочитам обикновеното — отговори Мегре.

Бомбето му беше сложено на бюрото, до телефона. Кажо пиеше шоколада на малки глътки, без да изпуща от очи своя събеседник.

Той беше по-блед сутрин, отколкото вечер, или по-право кожата му беше безцветна, а очите му — в същото тъмносиво, както косата и веждите. Главата — издължена, костелива. Кажо спадаше към тия хора, които не би могъл да си представиш другояче освен на средна възраст. Трудно можеше да се повярва, че той е бил някога бебе или хлапак, който ходи на училище, или пък влюбен младеж. Сигурно никога не бе държал жена в обятията си, не бе шептял нежни думи.

В замяна на това косматите му ръце, доста грижливо поддържани, винаги бяха боравили с перо. Чекмеджетата на бюрото трябва да бяха претъпкани с всевъзможни книжа, сметки, разписки, фактури, бележки.

— Вие ставате сравнително рано — забеляза Мегре, след като погледна часовника си.

— Не спя повече от три часа на нощ.

Аха, ясно! Не можеше да се каже по какво личеше, но личеше.

— Значи четете?

— Или чета, или работя.

И единият, и другият си дадоха една минута отдих. Без да се уговарят, решиха, че сериозният разговор Ще започне, след като Марта сервира бялото вино.

Мегре не виждаше библиотека, но една масичка до бюрото бе отрупана с подвързани книги, кодекса, произведенията на Далоз, юридически трудове.

— Оставете ни сами, Марта — каза Кажо, щом виното се озова на масата.

А когато тя се отправи към кухнята, понечи да я повика, за да й поръча да затвори вратата, но размисли.

— Оставам на вас да се обслужите.

А самият той отвори най-естествено едно чекмедже на бюрото, взе оттам един автоматичен револвер, който сложи така, че да му е под ръка. Това дори не приличаше на предизвикателство. Кажо действуваше така, като че този жест му беше постоянна привичка, после бутна настрана празната чаша и се облакъти на ръчките на фотьойла си.

— Слушам вашето предложение — произнесе тогава с вид на бизнесмен, който приема клиент.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви направя предложение?

— Иначе защо ще идвате тук? Не сте вече от полицията. Следователно не идвате да ме арестувате. Не идвате и да ме разпитвате, защото не сте под клетва и всичко, което бихте могли да разкажете впоследствие, би било без стойност.

Мегре се съгласи с усмивка, продължавайки да пали лулата си, която бе оставил да угасне.

— От друга страна, вашият племенник е затънал до гуша и вие не виждате никакъв начин да го измъкнете.

Мегре бе сложил кибритената кутия до периферията на шапката си и три пъти в продължение на няколко минути се наложи да я взема наново, защото тютюнът, несъмнено много натъпкан, все угасваше.

— Следователно — заключи Кажо — вие имате нужда от мен, а не аз от вас. Сега ви слушам.

Гласът му беше бездушен, мрачен като него самия. С подобна глава и такъв глас той би бил кошмарен председател на углавен съд.

— Добре! — реши Мегре, като стана и направи няколко крачки из стаята. — Какво искате, за да измъкнете племенника ми от затруднението?

— Аз ли? Че как мога да го направя?

Мегре се усмихна добродушно.

— Хайде, без скромничене. Човек винаги може да-развали това, което е направил. Колко?

Кажо помълча малко, за да обмисли предложението.

— Това не ме интересува — каза той най-после.

— Защо?

— Защото нямам никаква причина да се занимавам с този младеж. Той е направил каквото трябва, за да отиде в затвора. Аз не го познавам.

Мегре се спираше отвреме-навреме пред някой портрет или пред прозореца, блуждаеше с поглед по улицата, където домакините се суетяха край количките.

— Например — промърмори той тихо, запалвайки още веднъж лулата си, — ако беше обявено, че моят племенник не е замесен в случая, нямаше да имам ни най-малка причина да се занимавам с тази работа. Вие сам споменахте, че не съм вече от полицията. Откровено казано, признавам, че бих взел първия влак за Орлеан и че два часа по-късно щях да бъда в лодката си и щях да ловя риба с въдица.

— Няма ли да пиете!

Мегре си наля пълна чаша бяло вино и я пресуши на един дъх.

— Що се отнася до възможностите, които имате на разположение — продължи той, като седна и сложи кибрита до периферията на шапката, — те са много. Одиа би могъл при втората очна ставка да не бъде толкова сигурен в спомените си и да не разпознае категорично Филип. Такива неща стават всеки ден.

Кажо размишляваше, а Мегре с разсеян поглед долавяше, че той не го слуша или едва слуша. Не! Грижата му беше навярно следната:

„Защо, дявол да го вземе, е дошъл при мен?“

И поради това грижата на Мегре беше да избягва на всяка цена да извръща поглед по посока на шапката и телефона. А също и да се преструва, че обмисля това, което казва. Ала в същност говореше напразно. За да му се развърже езикът, напълни чашата си и я изпи.

— Хубаво ли е?

— Виното ли? Не е лошо. Зная какво ще ми отговорите. Щом бъде обявено, че Филип не е замесен, следствието ще започне наново още по-усилено, защото правосъдието вече няма да държи в ръцете си виновника.

Кажо вдигна недоловимо глава, заинтересуван от това, което щеше да последва. В същия момент Мегре изведнъж почервеня и през ума му мина една мисъл.

Какво щеше да стане, ако в същото време Йожен, или Марсилеца, или собственикът на бистрото, или който и да е друг потърсеше Кажо по телефона? А това беше възможно, дори вероятно. Предния ден цялата банда беше събрана в Дирекцията на полицията и сигурно сред членовете й цареше известно безпокойство. Дали Кажо нямаше навика да дава заповеди и да получава сведения по телефона?

Ала в момента телефонът не работеше, щеше да остане така още дълги минути, може би един час.

Мегре бе поставил шапката си на масата по такъв начин, че събеседникът му да не може да вижда от мястото си долната част на апарата. И посягайки непрекъснато към кибрита си, той бе пъхнал под слушалката дървеното кръгче, което бе отрязал сутринта.

С други думи връзката беше прекъсната. В централата Люка стоеше на пост с двама стенографи, които щяха да служат за свидетели.

— Разбирам, че ви трябва виновник — мърмореше комисарят, гледайки килима.

Щеше да се случи така, че ако Йожен например се опиташе да телефонира и не успееше, щеше да притича обезпокоен. И всичко трябваше да започне наново! Или по-право щеше да бъде невъзможно да се започне наново, защото Кажо щеше занапред да бъде нащрек.

— Това не е трудно — продължи Мегре, като се опитваше да запази равен глас. — Достатъчно е да се намери някакъв младеж, който да е почти със същата фигура като моя племенник. Такива не липсват в Монмартр. И сигурно съществува някой, когото не бихте имали нищо против да видите на каторга. Плюс два-ма-трима свидетели и фокусът ще стане.

На Мегре му беше толкова топло, че свали пардесюто си и го сложи върху облегалката на един стол.

— Ще позволите ли?

— Може да се отвори прозорецът — предложи Кажо.

О, не! При шума от улицата стенографите в другия край на жицата рискуваха да изпуснат половината от произнесените фрази.

— Благодаря ви. Но от грипа се потя. Въздухът ще ми навреди повече. Та казвах…

Той пресуши чашата си, напълни отново лулата.

— А пушекът не ви ли пречи?

Продължаваше да се чува как чистачката снове насам-натам, но понякога шумът спираше и Марта сигурно наостряше уши.

— Достатъчно ще бъде да ми посочите някаква цифра. Какво струва една такава операция?

— Каторга! — отговори рязко Кажо.

Мегре се усмихна, но започваше да се съмнява в своя подход.

— В такъв случай, ако ви е страх, предложете друга комбинация.

— Аз нямам нужда от комбинации! Полицията е арестувала човек, когото обвинява, че е убил Пепито. Това си е нейна работа. Вярно, че отвреме-навреме правя малки услуги на улица „Де Сосе“ и на Дирекцията на полицията. Но в случая не зная нищо. Съжалявам за вас…

Той явно имаше намерение да стане, за да сложи край на разговора. Трябваше незабавно да се измисли нещо друго.

— Искате ли да ви кажа какво ще се случи? — изрече бавно Мегре.

Той се забави, зарони сричка по сричка:

— Няма да минат и два дни и ще бъдете принуден да убиете вашия малък другар Одиа.

Бе улучил, в това нямаше съмнение. Като избягваше да гледа събеседника си, който от страх да не загуби предимството си продължи:

— Вие знаете това не по-зле от мен! Одиа е хулиган. Подозирам, че освен това употребява наркотици, което го прави по-чувствителен. Откакто усеща, че съм по петите му, върши грешка след грешка, изпада в паника, а миналата нощ в стаята ми вече се хвана на въдицата. Такова нещо лесно можеше да се предвиди, ето защо вие бяхте в преддверието на криминалната полиция, за да му попречите да повтори това, което ми бе казал. Но там, където сте успели веднъж, няма да успявате винаги. Снощи Одиа пи във всички бистра. Тази вечер ще започне отново. Някой непрекъснато ще бъде по петите му…

Кажо беше напълно, неподвижен, впил очи в червената стена.

— Продължавайте — рече той все пак с естествен глас.

— Нужно ли е? Как ще съумеете да премахнете човек, пазен денонощно от полицията? Ако не го убиете, Одиа ще заговори. Това е безспорно! А ако го убиете, ще хванат вас, защото трудно се извършват убийства при такива условия.

Слънчевият лъч, който се прецеждаше през мръсното стъкло, се плъзгаше по бюрото и след няколко минути щеше да стигне до телефона. Мегре изпускаше бързи струи дим.

— Какво ще отговорите сега?

Без да повишава глас, Кажо каза:

— Марта, затворете вратата!

Тя го стори, мърморейки. Тогава Кажо сниши тон до такава степен, че Мегре се запита дали гласът му щеше да стигне до телефона.

— Ами ако Одиа е вече мъртъв?

Нито една чертица не бе помръднала на лицето му, докато произнасяше тази фраза, Мегре си спомняше за разговора с Люка в „Халбата на Пон-Ньоф“. Та нали сержантът му бе заявил, че Одиа, следен от един инспектор, се върнал в хотела си на улица „Льопик“ към един часа сутринта? А инспекторът трябва да е наблюдавал хотела до края на нощта.

Сложил ръка върху протъркания марокен на бюрото, на няколко сантиметра от револвера, Кажо подзе отново:

— Виждате, че вашите предложения не влизат в работа. Смятах ви за по-силен.

И добави така, че Мегре се смрази от ужас:

— Ако искате да научите нещо повече, можете да телефонирате в полицейския участък на осемнайсети район.

Казвайки това, той можеше да протегне ръка към слушалката, да я вдигне и да я побутне към Мегре. Но не го направи, а комисарят отново си пое дъх и побърза да каже:

— Вярвам ви. Но и аз още не съм казал всичко. Той не знаеше какво да каже. Но трябваше да остане още тук. Трябваше на всяка цена да накара Кажо да изрече някои думи, от които старецът, изглежда, бягаше като от чума.

Досега той нито веднъж не бе отрекъл престъплението. Но и не бе произнесъл ни една фраза, ни една дума, която да може да се сметне за категорично признание.

Мегре си представяше Люка нетърпелив, със слушалка на ухото, бедният Люка, който преживява периоди на надежда и обезсърчение и казва на стенографите:

— Няма смисъл да го записвате.

Ами ако Йожен или някой друг се обадеше по телефона?

— Сигурен ли сте, че това, което имате да ми казвате, си струва труда? — настоя господин Кажо. — Време е да се обличам.

— Моля ви за още шест минути.

Мегре си наля и стана като силно възбуден човек, който ще произнася реч.

X

Кажо не пушеше, не мърдаше, нямаше никакъв тик, който би могъл да послужи за отдушник на нервността му.

Мегре още не си бе дал сметка, че именно тази неподвижност на събеседника му го смущаваше, но разбра, когато го видя да протяга ръка към една бонбониера, сложена на бюрото, и да взема оттам захаросан бадем.

Това не беше кой знае какво и все пак малките очички на комисаря блеснаха, като че му бе открил слабото място. Кажо, който не беше нито пушач, нито пияч, нито женкар, ядеше сладки неща, смучеше захаросания бадем, като го прехвърляше бавно от едната към другата страна на устата си.

— Бих могъл да кажа, че разговаряме като професионалисти — изрече най-после Мегре. — И точно като такъв професионалист ще ви кажа защо ще попаднете неизбежно в капана.

Захаросаният бадем пак се отмести.

— Нека вземем първото убийство. Говоря за първото убийство от серията, защото е възможно да имате и други във вашия актив. Дали адвокатът, при когото сте били първи писар, не е умрял от отравяне?

— Не е доказано — рече просто Кажо.

Той се мъчеше да отгатне накъде биеше Мегре, а умът на комисаря от своя страна работеше с пълна пара.

— Няма значение! Преди три седмици вие решавате да премахнете Барнабе. Доколкото можах да разбера, Барнабе е поддържал връзката между Париж и Марсилия, тоест между вас и левантинците, които докарват кокаина с кораб. Предполагам, че Барнабе е искал да си отреже твърде голям пай. Поканват го да се качи в кола. Това става нощем. Изведнъж Барнабе усеща ножа, който го пронизва в гърба, и няколко секунди след това тялото му се строполява на тротоара. Виждате ли грешката?

Мегре се приближи да вземе кибрита, за да се увери, че дървеното кръгче е още на мястото си. Същевременно той искаше да прикрие една лека усмивка, която не можеше да потисне, защото Кажо размишляваше, търсеше наистина грешката като прилежен ученик.

— Ще ви я кажа след малко! — обеща Мегре, прекъсвайки размишленията му. — А за сега продължавам. Полицията, не зная по каква случайност, попада на следата на Пепито. Тъй като стоката е във „Флория“, а „Флория“ е под наблюдение, положението е опасно. Пепито усеща, че ще бъде хванат. Той заплашва, ако това не ви е известно, да издаде работата. Вие го поваляте с един револверен изстрел, когато той мисли, че е сам в пустото кабаре. Тук няма грешка.

Кажо вдигна отново глава и захаросаният бадем се спря на езика му.

— До този момент няма грешка. Започвате ли да разбирате? Но вие забелязвате, че в заведението има полицай. Излизате. Не устоявате на желанието да натопите полицая. На пръв поглед това ви се струва гениален ход. И все пак е грешка, втората.

Мегре беше в изгодно положение. Оставаше само да продължи, без да избързва. Кажо слушаше, размишляваше, а тревогата започваше да гложди спокойствието му.

— Трето убийство — на Одиа, този Одиа, който също ще проговори. Полицията го следи. С нож и револвер няма да стане. Обзалагам се, че Одиа е имал навик да пие вода нощем. Този път той ще пие още повече, понеже е пиян, и няма да се събуди, защото водата в гарафата е отровна. Трета грешка.

Мегре поставяше всичко на карта, но беше уверен в себе си! Невъзможно беше събитията да са се развили другояче.

— Чакам трите грешки! — произнесе най-после Кажо, протягайки ръка към кутията със захаросаните бадеми.

А комисарят си представяше хотела на улица „Льопик“, обитаван главно от музиканти, от светски танцьори, от проститутки.

— В случая с Одиа грешката е в това, че някой е сложил отрова в гарафата!

Кажо не разбираше, смучеше друг захаросан бадем и във въздуха се усещаше лека сладникава миризма, дъх на ванилия.

— За Барнабе — продължи Мегре, наливайки си — взимате най-малко двама души: Пепито и онзи, който е карал колата, несъмнено Йожен. И точно Пепито впоследствие заплашва да ви издаде.

Слушате ли ме? Последствието — налага се да се премахне Пепито. Вие се заемате сам с револвера. Но от изтънченост отивате да потърсите след това Одиа, комуто е възложено да блъсне инспектора. Какво става автоматически? Йожен, Луи, собственикът на бистрото, един играч на белот, който се казва Колен, и Одиа са замесени в случая.

Одиа не устоява. И ето че сте принудени да го ликвидирате!

Ала вчера следобед самият вие не сте били на улица „Льопик“. Трябва да сте си послужили с някой обитател на хотела, на когото сте телефонирали.

Още един съучастник! Човек, който може да проговори!

Разбирате ли този път?

Кажо продължаваше да размишлява. Слънцето стигаше до никелираната слушалка на телефона. Беше късно. Навалицата около количките ставаше все по-гъста и уличният шум проникваше в апартамента въпреки затворените прозорци.

— Че сте силен, не ще и дума. Но тогава защо се обременявате всеки път с излишни съучастници, способни да ви издадат? Можели сте без труд, където и да е, да убиете Барнабе, който ви е имал доверие. В случая с Пепито не ви е бил нужен Одиа. А вчера, докато не сте били под наблюдение, сте можели да отидете сам на улица „Льопик“. В тези хотели, където няма портиер, се влиза и излиза като в кръчма.

Отвреме-навреме по стълбата се чуваха стъпки и Мегре трябваше да прави усилия, за да изглежда спокоен и да продължава речта си, като че ли нищо не става.

— В момента най-малко петима души могат да ви вкарат в ареста. А никога петима души не са пазили дълго такава тайна.

— Аз не съм нанесъл удар с нож на Барнабе — каза Кажо, който беше мрачен както никога досега.

Мегре се възползува от случая, за да потвърди уверено:

— Зная!

Другият го погледна с изненада, присви очи.

— Удар с нож е по-скоро работа на италианец като Пепито.

Нужно беше само съвсем малко усилие, но в този момент чистачката отвори вратата и Мегре помисли, че кулата му рухва.

— Отивам да пазарувам — съобщи тя. — Какви зеленчуци да взема?

— Каквито искате.

— Имате ли пари?

Кажо бръкна в едно дебело протъркано портмоне с метална закопчалка, което беше портмоне на истински скъперник. Взе две монети по десет франка. Винената бутилка стоеше празна на масата и той я подаде на слугинята.

— Вземете! Можете да я върнете. Бележката е у вас.

Умът му обаче беше другаде. Марта излезе, без да затвори вратата, но затвори вратата на стълбището и тогава се чу бълбукането на водата, която вреше на котлона в кухнята.

Мегре бе проследил с поглед всички движения на своя събеседник и поради това бе забравил телефонния апарат и стенографите, дебнещи от другия край на жицата. Някаква спирачка току-що бе задействувала у него, не би могъл да каже точно в кой момент. Той бе говорил много, без да мисли твърде върху това, което казваше, и импровизираните му разсъждения го бяха довели на няколко милиметра от истината.

Тук влизаха и бонбоните в бонбониерата, и портмонето, и дори думата „зеленчук“.

— Обзалагам се, че сте на диета.

— От двадесет години.

Кажо не говореше вече за изгонване на своя посетител. Би могло да се каже дори, че имаше нужда от него. Като видя, че чашата му е празна, той изрече:

— Марта ще донесе вино. В къщи няма никога повече от една бутилка.

— Зная.

— Отде знаете?

Защото това съвпадаше с останалото, дявол да го вземе! Защото сега Кажо преставаше да бъде за Мегре обикновен противник и ставаше човек. С всяка секунда той опознаваше все повече този човек, усещаше го, че живее, диша, мисли, страхува се и се надява. Чуваше досадния шум на захаросания бадем между зъбите му.

Декорът също се оживяваше — бюрото, мебелите, сладникавите като конфитюр картини.

— Знаете ли какво мисля, Кажо?

Тази фраза не беше празна фраза, а продължение на дълга поредица мисли.

— Тъкмо се питах дали действително вие сте убили Пепито? В момента съм почти убеден в противното.

Тонът вече не беше същият като в предишната реч. Мегре се разпалваше, наведен напред, за да вижда Кажо по-отблизо.

— Ей-сега ще ви кажа защо мисля така. Щом сте били способен да убиете сам Пепито с един револверен изстрел, не бихте имали нужда от никого, за да очистите Барнабе и Одиа. Истината е, че вие се страхувате.

Устните на Кажо бяха сухи. Все пак той се опита да се усмихне иронично.

— Можете ли да ми се закълнете, че сте убивали досега пиле или заек! Можете ли да ми се закълнете, че сте способен да гледате как тече кръв!

Мегре не се съмняваше вече. Бе разбрал. Хвърляше се право напред.

— Да бъдем наясно! Вас ви е страх да убивате със собствените си ръце, но това не ви пречи да погубите някого! Напротив! Вие се страхувате да убивате, страхувате се да умрете. И затуй влагате още повече ярост в заповедите си за убийство. Не е ли вярно, Кажо?

В гласа на Мегре нямаше омраза, но и съжаление нямаше. Той изучаваше Кажо със страстта, която влагаше в изучаването на всичко човешко. А в неговите очи всичко у Нотариуса беше ужасно човешко. Нямаше нищо в живота му, дори в занаята му като писар на адвокат, упражняван през младостта, което да не беше дадено от провидението.

Кажо беше, винаги е бил човек, затворен в себе си. Съвсем сам, със склопени очи, той сигурно кроеше чудни комбинации, всевъзможни комбинации — както финансови, така и престъпни или еротични.

Никога не са го виждали с жени ли? Що за въпрос! Та жените не бяха способни да осъществят необузданите му фантазии!

Кажо се свиваше в себе си, в своята бърлога, пропита с неговите мисли, с неговите мечти, с неговата миризма.

И когато гледаше през прозореца слънчевата улица, където навалицата гъмжеше пред сергиите, където се носеха автобусите, претъпкани с хора, той вършеше това не с желание да се смеси с живата маса навън, а с желание да я използува като основа за ловки комбинации.

— Вие сте страхливец, Кажо! — прогърмя гласът на Мегре. — Страхливец като всички ония, които живеят само с мозъка си. Вие продавате жени, кокаин, господ знае още какво, защото според мен сте способен на всичко. Но същевременно ставате доносчик на полицията!

Сивите очи на Кажо не се откъсваха от Мегре, който не можеше вече да се спре.

— Вие сте накарали Пепито да убие Барнабе. Ще ви кажа и кого сте накарали да убие Пепито. Във вашата банда има един красив младеж, който разполага с всичко: жени, пари, успех, непринудено държане и пълна липса на съвест.

Смеете ли да твърдите, че вечерта на убийството на Пепито не сте били в „Табак Фонтен“! Там е бил съдържателят, после този собственик на публичен дом, който се казва Колен и който е още по-страхлив от вас, освен това Одиа, Марсилеца и накрая Йожен.

Именно Йожен сте изпратили във „Флория“. После, когато той се върнал, след като си свършил работата, и ви съобщил, че има някой в заведението, вие сте въвлекли в аферата и Одиа.

— И по-нататък? — изрече Кажо. — За какво ви служи всичко това?

Той се опираше с двете си ръце на облегалките на фотьойла, като че искаше да стане. Държеше главата си малко напред, в предизвикателна поза.

— За какво ми служи това ли? За да ви докажа, че ще ви пипна тъкмо защото сте страхливец и сте се заобиколили с прекалено много хора.

— Кълна ви се, че никога няма да ме пипнете.

Той се усмихваше насила. Зениците му се бяха свили.

Добави бавно:

— В полицията никога не е имало умен човек! Вие говорехте преди малко за отравяне. Тъй като сте служили в учреждението, без съмнение можете да ми кажете колко отравяния се разкриват годишно в Париж?

Мегре нямаше време да отговори.

— Нито едно! Чувате ли? Ала не сте толкова наивен да вярвате, че от четири милиона жители няма такива, които умират от прекалено голяма доза арсеник или стрихнин, нали?

Най-после той стана. Мегре чакаше това движение отдавна. То беше отпущане след твърде продължително усилие, а отпущането се изразяваше неизбежно с думи.

— Още днес бих могъл да ви унищожа. Мислих по този въпрос. Достатъчно беше да сложа отрова във виното ви. Забележете, че бутилката не е вече в къщи. Остава ми да измия чашата. Вие излизате оттук и отивате да умрете където и да е…

Мегре се поколеба, но това трая едва една десета от секундата.

— Вие имате право. Аз не съм убил Барнабе. Не съм убил Пепито. Не съм убил дори този глупак Одиа!

С бонбониера в ръка Кажо говореше тихо, без да спира. Той представляваше смешна гледка, защото халатът му беше твърде къс, а невчесаната му коса образуваше странен ореол. Ако не беше телефонът, комисарят би отворил прозореца, за да избегне тази потискаща атмосфера на затворен живот.

— Това, което ви казвам, няма никакво значение, защото не сте под клетва и няма свидетел.

Сякаш обзет от съмнение, той надзърна в коридора, дори отвори за момент спалнята.

— Вижте какво, вие не сте разбрали, че те няма да ме издадат, дори и да са по-виновни от мен! Йожен извърши убийството. Луи му достави револвера и ключа от „Флория“. И знаете ли какво би могло да се случи, ако Йожен хитрува? Някоя вечер по време на белот малкият господин Колен, както казвате, това полуглухо и заекващо недоносче, ще бъде натоварено да сложи нещо и в неговата чаша. Кълна ви се, че да умееш да заколиш пиле не е толкова необходимо, колкото мислите.

Мегре се бе насочил към бюрото, за да вземе оттам шапката и кибрита си. Коленете му леко трепереха. Свършено беше! Той бе постигнал целта си! Оставаше му само да излезе! Инспекторът, който чакаше на улицата, имаше в джоба си заповед за арестуване. В Дирекцията на полицията чакаха новини и сигурно си играеха на прогнози.

Вече два часа, откакто Мегре беше тук. Йожен, по копринена пижама, може би закусваше късно насаме с Фернанд. А къде ли тичаше за своя сметка добрата майка на Филип?

По стълбата се чуха стъпки. Заудряха силно по вратата. Кажо погледна Мегре в очите, после се взря в револвера, който бе останал върху бюрото.

Докато той отиваше да отвори, комисарят сложи ръката си на джобния револвер и се закова насред стаята.

— Какво става? — прозвуча в антрето гласът на Йожен.

Двамата веднага се озоваха до вратата на кабинета. Зад тях се чуха и други стъпки: на Фернанд, която погледна Мегре с учудване.

— Какво има?… — повтори Йожен.

Но пред къщата вече спираше шумно такси със скърцащи спирачки.

Йожен изтича до прозореца.

— Нали казах! — изръмжа той.

Полицаите, които наблюдаваха жилището на Фернанд и бяха проследили двойката, скачаха на тротоара.

Кажо не помръдваше. С револвер в ръка размишляваше.

— За какво дойде?

Той се обръщаше към Йожен, но оня говореше заедно с него.

— Четири пъти набирах телефона и…

Мегре бе отстъпил бавно, така че да бъде с гръб към стената.

При думата „телефон“ Кажо хвърли поглед към апарата. В същия миг екна гърмеж, миризма на изгорял барут изпълни стаята и синкав облак се провлачи в слънчевите лъчи.

Мегре бе стрелял. Куршумът бе улучил ръката на Кажо, чийто револвер бе паднал на земята.

— Не мърдайте! — каза комисарят, който продължаваше да насочва оръжието си напред.

Кажо остана като закован. Той още имаше в устата си захаросан бадем, който изкривяваше лявата му буза, и не смееше да направи никакво движение.

По стълбата се качваха хора.

— Върви да отвориш, Фернанд — заповяда Мегре.

Тя потърси погледа на Йожен, за да разбере дали да се подчини, но любовникът й гледаше упорито пода. Тогава, примирена, тя прекоси вестибюла, откачи верижката и превъртя ключа в бравата.

Кръв течеше капка по капка от ръката на Кажо. Всяка капка предизвикваше лек шум, падайки върху килима, където кафеникавото петно растеше.

Изведнъж, преди Мегре да успее да се намеси, Йожен направи скок към прозореца, отвори го, при което счупи едно стъкло, и скочи в пространството.

На улицата екнаха викове. Йожен бе паднал върху покрива на спрялото такси, бе се спуснал на земята и побягнал по посока на улица „Де Дам“.

В същия миг двама инспектори се изправиха в рамката на вратата.

— Какво става? — попитаха те Мегре.

— Нищо. Ще арестувате Кажо, срещу когото има заповед за задържане. Имате ли колеги долу?

— Не.

Фернанд не разбираше нищо, гледаше слисано отворения прозорец.

— Тогава ще има дълго да тича!

Говорейки, Мегре бе махнал дървеното кръгче и го бе пъхнал в джоба си. Имаше чувството, че нещо става с Кажо, но то нямаше значение. Нотариуса се огъна и се търкулна на килима, където остана неподвижен.

Той бе припаднал сигурно, защото чуваше как кръвта му тече капка по капка.

— Почакайте да дойде на себе си. Ако пък държите толкова, повикайте лекар. Сега телефонът работи.

Мегре избута Фернанд към стълбищната площадка и я накара да слезе пред него.

Пред къщата се трупаше тълпа. Един регулировчик се опитваше да мине.

Комисарят успя да се промъкне през навалицата и се срещна отново с Фернанд пред колбасарницата на ъгъла.

— Голяма любов, а? — запита той тогава.

Чак сега забеляза, че тя беше облечена в манто с нова кожа. Опипа го.

— Той ли ти я купи?

— Да, тази сутрин.

— Я слушай, знаеш ли, че е убил Пепито?

— А!

Тя не трепна. Той се усмихна.

— Каза ли ти го?

Фернанд само премигна.

— Кога?

— Тази сутрин.

И добави, станала внезапно сериозна, като влюбена, която вярва, че това е така:

— Вие няма да го хванете!

Точно тя излезе права. Един месец по-късно отиде при Йожен в Истанбул, където той бе отворил нощно заведение на главната улица в Пера.

Що се отнася до Кажо, той е счетоводител в каторгата.

„Както ме помоли — писа госпожа Лауер на сестра си, — изпращам ти веднага шест сливови фиданки, каквито имаме в градината при кулата. Вярвам, че ще се хванат хубаво край Лоара. Но трябва да кажеш на мъжа ти, че според мен оставя много клони по овошките.

Филип е по-добре, откакто се върна в нашия край. Той е примерно момче, което почти не излиза. Страстта му е вечер да решава кръстословици. Но от няколко дни забелязвам, че често се навърта около къщата на Шеферови (тия от завода за газ) и мисля, че това ще свърши с женитба.

Кажи също на мъжа ти, че вчера тук представяха пиесата, която гледахме с него в Пале-Роял. Но сега не ми хареса толкова, колкото в Париж…“

Мегре се прибираше с гумени ботуши и три щуки в ръка.

— Само че няма да ги ядем! — обади се жена му.

— Разбира се!

Той бе казал това така смешно, че тя вдигна глава да го погледне. Но не! Той вече влизаше в сайванта, за да нареди въдиците си и да си събуе ботушите.

— Ако трябваше да се яде всичко, което човек убива!

Тази фраза се оформи от само себе си в главата му едновременно с един странен образ: на мъртвобледия и смутен Кажо пред труповете на Пепито и Одиа. Това не го накара дори да се усмихне.

— Каква супа си сготвила? — подвикна Мегре, сядайки на един сандък.

— Доматена.

— Хубаво!

И ботушите тупнаха един след друг на пръстения под, а в това време се разля доволната му усмивка.

Допълнителна информация

$id = 602

$source = Моята библиотека

Издание:

Жорж Сименон. Жълтото куче. Мегре

 

Преводач: Борис Миндов

Редактор: Екатерина Целева

Художник: Емил Марков

Худ. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанета Желязкова

 

Френска, II издание

Лит. група IV

ЕКП 07/9536622331/5637-345-83

Издателски № 2097

Формат 70×100/32

Печатни коли 17

Издателски коли 10,16

Условно издателски коли 12,54

Дадена за набор на 5.VI.1983 г.

Излязла от печат на 25.XI.1983 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

ЕЦФН — Печатница „Г. Димитров“ — София

Печатница „Д. Найденов“ — В. Търново

Цена 1,70 лв.

 

Georges Simenon. Le chien jaune

© Georges Simenon, 1965

Tous droits reserves

© A. Fayard et Cie, 1934